Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
Намерени са
6238
резултата от
1376
текста в
7
страници с части от думите : '
Израз
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
246
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Даже отношението, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да не ги счита просто като грешки на формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни закони, е съвсем ясно
израз
ено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание на Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г.
По-късно ще видим, че в безкрайното множество от растителни форми Гьоте търси едно първично растение (прарастение). И тази мисъл ние намираме отбелязана тук: “Всяко едно от нейните /на природата/ произведения има своя собствена същност, всяко едно от нейните явления най-изолираното понятие, и въпреки това всичко съставлява едно цяло”.
Даже отношението, което той по-късно заема спрямо изключителни случаи, а именно да не ги счита просто като грешки на формирането, а да ги обяснява като произхождащи от природни закони, е съвсем ясно изразено вече тук: "И най-неестественото е природа" и "нейните изключения са рядки"* /*Рудолф Щайнер имаше намерението да напише за специалното издание на Гьотевите съчинения върху естествените науки,1.5.издание Дорнах Швейцария 1926 г.
на това и на други 36 отбелязани от него места, носещи в предстоящия текст знака*, забележки. Той не може да осъществи това си намерение./
към текста >>
По отношение на научните изследвания Гьоте ни се явява напълно както лишения от свежестта на първичното наблюдение на природата Фауст, който
израз
ява своя копнеж към тази свежест с думите:
Защото въпреки че споменатата статия "Природата се е родила дълго време след това идване, тя все пак съдържа в по-голямата си част предишните възгледи на Гьоте. Той не беше приложил още това понятие към определен род природни обекти, към отделни същества. За това беше необходим конкретния свят на живите същества в непосредствена действителност. Преминалият през човешкия дух отблясък на природата съвсем не беше елементът, който можеше да подбуди Гьоте. Разговорите върху ботаниката при дворцовия съветник Лудвиг в Лайпциг останаха също така без по-дълбоко въздействие, както и разговорите на масата с медицинските приятели в Щрасбург.
По отношение на научните изследвания Гьоте ни се явява напълно както лишения от свежестта на първичното наблюдение на природата Фауст, който изразява своя копнеж към тази свежест с думите:
към текста >>
Също и
израз
ът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят.
Също и изразът комбинации доказва тук, че Гьоте се старае да си нарисува мислено една картина за процесите в растителния свят.
към текста >>
Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е не
израз
има”.
Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година.
Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”.
Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./. Ботаниката така много го привлича, че неговото пътуване за Карлсбад, което предприема на 20 юни 1785 година, за да прекара там лятото, се превръща в едно изследователско пътуване. Кнебел го придружава.
към текста >>
Когато това стоеше ясно пред погледа на Гьоте, за него става още въпрос само за отделни наблюдения, които биха дали възможност да бъдат
израз
ени в отделни случаи различните стадии на развитието, които растението проявява от себе си.
На Гьоте това му стана особено ясно, когато при една разходка в Рим съветникът Райфенщайн вървейки заедно с него и откъсвайки тук и там по някоя клонка, твърдеше, че посадена в почвата тя може да израсне и да се развие в цяло растение. Следователно растението е едно същество, което в редуващите се периоди от време развива определени органи, които всички помежду си както и всеки един с цялото са изградени според една и съща идея. Всяко едно растение е едно хармонично цяло от растения*/*В какъв смисъл тези отделни части се отнасят към цялото, това ще имаме случай да покажем на различни места. Ако бихме искали да извлечем едно понятие на днешната наука за едно такова съгласувано действие на оживени понятие на днешната наука за едно такова съгласувано действие на оживени частични същества към едно цяло, това би било понятието за един "кошер" в зоологията. Това е един вид държава от живи същества, един индивид, който също се състои от самостоятелни индивиди, един индивид от по-висше естество/.
Когато това стоеше ясно пред погледа на Гьоте, за него става още въпрос само за отделни наблюдения, които биха дали възможност да бъдат изразени в отделни случаи различните стадии на развитието, които растението проявява от себе си.
И за това беше станало вече необходимото. Видяхме, че още през пролетта на 1785 година Гьоте беше изследвал семена; от Италия той съобщава на Хердер на 17 май 1787 година, че е намерил съвсем ясно и недвусмислено точката, където се намира зародишът.
към текста >>
2.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Формата се разглеждаше не само заради самата нея, но също и като
израз
на душата.
Физиогномиката се стараеше да познае във външната форма на човека неговата вътрешност, неговия дух.
Формата се разглеждаше не само заради самата нея, но също и като израз на душата.
Пластичния дух на Гьоте, създаден за познаването навъншните отношения, не остана само тук. Посред работите, които третираха външната форма като средство за познаване на вътрешността, за него изпъкна значението на първата, на формата, в нейната самостоятелност. Това ние виждаме от неговите работи върху черепите на животни от 1776 година, които се намират включени в том 2, раздел 2 на книгата "Физиогномични фрагменти". През тази година той чете Аристотели върху физиогномиката, чрез което бива подбуден към гореспоменатите работи, но същевременно се опитва да изследва разликата на човека от животното. Той намира тази разлика чрез обослувеното от цялото устройство на човека изпъкване на главата, във висшето развитие на мозъка на човека, към който всички части на тялото сочат като към едно централно място.
към текста >>
Какво друго прави тук Гьоте, освен да търси и най-простото животно отново в сложната човешка форма, както той се
израз
ява по-късно (1795 г.).
Какво друго прави тук Гьоте, освен да търси и най-простото животно отново в сложната човешка форма, както той се изразява по-късно (1795 г.).
Тук ние се убеждаваме, че основните мисли, върху които трябваше да бъдат по-късно изградени Гьотевите мисли върху образуването на животните, са се установили у него от заниманието с физиогномиката на Лаватер в 1776 година.
към текста >>
Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги
израз
ява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”.
Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план. Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин. Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания.
Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”.
А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
към текста >>
Тук несъмнено Гьотевото откритие е
израз
ено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като
израз
на един непосредствено натъкващ се в очите факт.
Тук несъмнено Гьотевото откритие е изразено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като израз на един непосредствено натъкващ се в очите факт.
Когато човек се придържа само към този последния факт, тогава само от щастливия случай зависи, дали ще намери такива екземпляри, при които може точно да види нещата. Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.
към текста >>
Когато човек притежава идеята, той е в състояние да намери чрез нея онези случаи, при които тя се
израз
ява по особен начин.
Когато човек притежава идеята, той е в състояние да намери чрез нея онези случаи, при които тя се изразява по особен начин.
Обаче без тази идея, той е предоставен на случая. Действително ние виждаме, че след като Гьоте беше дал подбудата чрез своята велика идея, учените се убедиха в истинността на неговото откритие постепенно чрез наблюдаване на множество случаи.
към текста >>
3.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние намираме това познание
израз
ено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност".
Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката.
Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност".
След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
То само обхваща двата процеса в един общ
израз
.
Да предположим сега,че причинният процес се състои от елементите М, П, и С, /маса, посока и скорост на една движена еластична топка), а произведеният процес от елементите М1, П1, и С1; тогава винаги при определени М, П и С ще бъдат определени М1, П1 и С1. Ако искам сега да разбера процеса, аз трябва да представя общия процес, който се състои от причина и следствие, в едно общо понятие. Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса.
То само обхваща двата процеса в един общ израз.
То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект.
към текста >>
Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то
израз
ява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно.
Обаче това понятие не е такова, че то да се намира в самия процес и да може да определи процеса. То само обхваща двата процеса в един общ израз. То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи.
Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно.
И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект. Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия. Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант.
към текста >>
И онова нещо, което то
израз
ява, това е сетивния обект.
То само обхваща двата процеса в един общ израз. То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно.
И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект.
Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия. Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант.
към текста >>
Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да
израз
яваме неговото взаимодействие чрез понятия.
То не произвежда и не определя. Само обектите на сетивния свят се определят. Елементите М, П и С са възприемаеми и за външните сетива елементи. Тук понятието се явява само затова, за да служи на духа като средство за обгръщане на нещата, то изразява нещо, което не е идейно, няма форма на понятие, а е сетивно. И онова нещо, което то изразява, това е сетивния обект.
Познаването на неорганичната природа почива на възможността да схващаме външния свят чрез сетивата и да изразяваме неговото взаимодействие чрез понятия.
Възможността да познаваме по този начин неща, беше единствената достъпна за човека според Кант.
към текста >>
Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което
израз
ява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят.
Той наричаше това мислене дискурсивно /минаващо от едно съдържание към друго/; това, което искаме да познаем, е външно възприятие; понятието, обгръщащото единство, е просто едно средство.
Обаче ако искаме да познаем органичната природа, ние не би трябвало да схващаме идейния момент, понятието като такова, което изразява, означава нещо друго, взема своето съдържание от него, а би трябвало да познаем идейното като такова; то трябва да има едно съдържание произхождащо от самото него, а не от пространствено-времевия сетивен свят.
Онова единство, което в първия случай нашият дух просто абстрахира, трябва да се гради на самото себе си, то трябва да бъде образувано според неговата собствена същност, а не според влиянията на други обекти. Кант отричаше на човека способността да може да схване една такава същност, която се изгражда от самата себе си, изявява се от своята собствена сила. Но какво е необходимост за едно такова схващане? Една разсъдъчна способност, която да може да предаде в една мисъл не само една вещественост взета единствено чрез външните сетива, но и една друга вещественост, която може да обхване не само достъпното за сетивата, но и нещо чисто идейно за себе си, отделено от сетивния свят. Едно понятие, което не е взето чрез абстракция отвъншния свят, от сетивния свят, а което има едно съдържание произтичащо от него и само от него, може да бъде наречено интуитивно понятие и познанието на това понятие може да бъде наречено интуитивно понятие.
към текста >>
Тя
израз
ява също същността на един организъм по-пълно, по-чисто отколкото всеки отделен, особен организъм.
При това отпада всяко случайно влияние, което няма нищо общо с организма като такъв. Тази идея отговаряща чисто на органичното в организма е идеята на първичния организъм, на праорганизмът, на типа на Гьоте. От това се вижда и високото оправдание на тази идея на типа. Тя не е само едно понятие на ума, тя е онова, което във всеки организъм е истински органичното, без което той не би бил организъм. Тя е даже по-действителна от всеки отделен действителен организъм, защото се изявява във всеки организъм.
Тя изразява също същността на един организъм по-пълно, по-чисто отколкото всеки отделен, особен организъм.
Тя е добита по съществено различен начин отколкото понятието на един неорганичен процес. Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия. Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност. Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест. Науки IV/2, стр.579).
към текста >>
Гьоте
израз
ява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест.
Тя е даже по-действителна от всеки отделен действителен организъм, защото се изявява във всеки организъм. Тя изразява също същността на един организъм по-пълно, по-чисто отколкото всеки отделен, особен организъм. Тя е добита по съществено различен начин отколкото понятието на един неорганичен процес. Това последното е отвлечено, абстрахирано от действително свята, не е действуващо в тази последната; обаче идеята на организма е действаща като ентелехия в организма; във формата, в която я схваща нашият разум, тя е само същността на самата ентелехия. Тя не обхваща опитността; тя произвежда това, което можем да имаме като опитност.
Гьоте изразява това с думите: "Понятието е сбор, идеята резултат на опитността; за извличането на понятието се изисква ум, за схващането на идеята се изисква разум"* (*Сентенции и проза, Ест.
Науки IV/2, стр.579). С това ние обяснихме онзи вид действителност, която е присъща на Гьотевия първичен организъм (първично растение или първично животно). Този Гьотев метод е явно единствено възможният, за да проникнем в същността на света на организмите.
към текста >>
То се
израз
ява напълно в неговата външност, във формата.
Ние срещаме организма в природата в две главни форми: Като растение и като животно; и в двете по различен начин. Растението се различава от животното чрез липсата на един действителен вътрешен живот. При животното този вътрешен живот се явява като усещане, волево движение и т.н. Растението няма един такъв душевен принцип.
То се изразява напълно в неговата външност, във формата.
Като определя някак си живота от една точка, принципът на ентелехията ни се явява в растението по такъв начин, че всички отделни органи са образувани според същия формиращ принцип. Тук ентелехията се явява като формираща сила на отделните органи.
към текста >>
Гьоте
израз
ява това така: "Аз разбрах, че в онзи орган на растението, който наричаме обикновено лист, се крие истинският протей, който може да се скрие и изяви във всички форми.
Тези последните са всички изградени според един и същ формен тип, те се явяват като изменения на един основен орган, като повторение на същия на различни степени на развитието. Това, което прави от растението едно растение, определена формираща сила, действа във всеки орган по същия начин. Така всеки орган се явява като тъждествен с всички други, а също и с цялото растение.
Гьоте изразява това така: "Аз разбрах, че в онзи орган на растението, който наричаме обикновено лист, се крие истинският протей, който може да се скрие и изяви във всички форми.
Напред и назад растението е винаги само лист, така тясно свързан с бъдещия зародиш, че не може да си представим единия без другия." Така растението се явява един вид съставено само от отделни растения, като един сложен индивид, който се състои на свой ред от по-прости индивид. Следователно образуването на растението напредва от степен на степен и образува органи; всеки орган е тъждествен с всеки друг, т.е. еднакъв според формиращия принцип, различен във външната форма. При растението вътрешното единство се разпростира един вид в ширина, изявява своя живот в разнообразието, изгубва се в това разнообразие, така че то не добива, както ще видим това по-късно при животното, едно конкретно съществуване надарено с известна самостоятелност, което да стои като жизнен център срещу разнообразието на органите и да ги използува като посредници с външния свят.
към текста >>
Обаче при установяването на типа, на организмите, това никак не може да се вземе под внимание; тук може да се касае само за това, да се намери една форма, която представлява най-съвършения
израз
на типа.
Колкото повече външното влияние и органическият тип в определено същество се покриват, толкова по съвършено е това същество. Тази е обективната причина на една възходяща редица на развитието. Показването на това отношение при всяка форма на организмите е задача на едно систематично представяне.
Обаче при установяването на типа, на организмите, това никак не може да се вземе под внимание; тук може да се касае само за това, да се намери една форма, която представлява най-съвършения израз на типа.
Такава една форма трябва да ни предложи Гьотевото първично растение (прарастение). Гьоте е бил упрекнат в това, че при установяване на своя тип той не е взел никак под внимание света на криптограмите. Ние още по-рано обърнахме вниманието върху това, че това е искало да стане по напълно съзнателен начин, тъй като той се е занимавал и с изучаването на тези растения.
към текста >>
Криптограмите са именно онези растения, при които прарастението е
израз
ено до най-висока сте пен едностранно; те представляват идеята за растението в една едностранчива сетивна форма.
Обаче той има своето обективно основание.
Криптограмите са именно онези растения, при които прарастението е изразено до най-висока сте пен едностранно; те представляват идеята за растението в една едностранчива сетивна форма.
За тях може да се съди според установената вече идея; обаче самата тази идея стига до своята пълна изява едва при семените растения /фанерогаме/.
към текста >>
Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се
израз
ява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно".
Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни.
Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно".
Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми. Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
към текста >>
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са
израз
ени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
Това, което може да се каже тук е, че Гьоте никога не е изпълнил своите основни мисли, че той твърде малко е навлязъл в царството на особеното. Ето защо неговите работи остават откъслечни. Неговото намерение, да създаде светлина и тук, ние показано в неговите думи от "Пътуване в Италия" /27 септември 1786 г./ с които той се изразява, че с помощта на неговите идеи ще му бъде възможно "да спре ли действително родове и видове, което, както ми се струва, досега става произволно". Той не можа да изпълни това свое намерение; не изложи особено връзката на своите общи мисли със света на особеното, с действителността на отделните форми.
Това той самият считаше като един недостатък на неговите фрагменти; относно това той пише на 28 юни 1828 година на Соре за Декендол: "На мене също ми става все по-ясно, как той разглежда намеренията, в които аз продължавам да се движа и които са изразени достатъчно ясно в моята студия върху метаморфозата, чието отношение обаче към опитната ботаника, както отдавна зная това, не изпъква достатъчно ясно." Тази е също и причината, поради която Гьотевите възгледи бяха толкова малко разбрани и криво разбирани; това се случи затова, защото те въобще не бяха разбрани.
към текста >>
Обаче този закон не е самият той нищо друго освен един съкратен
израз
за посочения факт.
В Гьотевите понятия ние получаваме също едно идейно обяснение за открития от Дарвин и Хекел факт, че историята на развитието на индивида е едно повторение на развитието на рода (на езика на биологията: Онтогенезата е повторение на филогенезата. Бел.на прев.). Защото това, което Хекел предлага тук, не може да бъде взето за нещо повече от един необоснован факт. Това е фактът, че всеки индивид преминава в съкратена форма онези стадии на развитието, които същевременно палеонтологията ни посочва като отделни органически форми. Хекел и неговите последователи обясняват това чрез закона на наследствеността.
Обаче този закон не е самият той нищо друго освен един съкратен израз за посочения факт.
Обяснението за това е, че формите на организмите както и всеки индивид са форми на изява на един и същ първообраз, който в редуващи се периоди от време развива заложените потенциално в него сили на развитие.
към текста >>
Всички тези статии
израз
яват вече по-горе мисъл, че всеки обект има две страни: едната непосредствена на неговото явление (формата на явление), втората, която съдържа неговата същност.
Всички тези статии изразяват вече по-горе мисъл, че всеки обект има две страни: едната непосредствена на неговото явление (формата на явление), втората, която съдържа неговата същност.
Така Гьоте стига до единствено задоволяващия възглед за природата, който основава един действително обективен метод. Когато една теория разглежда идеята като нещо чуждо на самия обект, като нещо чисто субективно, тя не може да твърди, че е истински обективна, когато си служи въобще само с идеята. Обаче Гьоте може да твърди, че към обектите не трябва да се прибавя нищо, което не би се намирало вече в самите тях.
към текста >>
4.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Нека онзи, които моите думи не могат да убедят, видят поне искрената воля, която аз вложих, без оглед на лицата, а само насочена към въпроса, да изясня споменатата проблема, да разреша проблемата за изяснение на Гьотевите научни трудове изхождайки от цялостта на неговата природа и да
израз
я едно възвисяващо за мене убеждение.
Нека онзи, които моите думи не могат да убедят, видят поне искрената воля, която аз вложих, без оглед на лицата, а само насочена към въпроса, да изясня споменатата проблема, да разреша проблемата за изяснение на Гьотевите научни трудове изхождайки от цялостта на неговата природа и да изразя едно възвисяващо за мене убеждение.
към текста >>
5.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да
израз
и нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор.
Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука. И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата. "Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал.
към текста >>
"Това, което науката
израз
ява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема.
За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал. Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука. И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата.
"Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема.
В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал.
към текста >>
6.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче допускайки без стеснение, че никога Гьотевите основни принципи не са били изказвани от него като едно свързано цяло, с това ние съвсем не искаме да оправдаем твърдението, че Гьотевият светоглед не извира от един идеен център, който може да бъде доведен до една строга научна форма, по един строго научен
израз
.
Ние посочихме вече в предидущата глава, че Гьотевият научен светоглед не стои пред нас като едно завършено цяло, като нещо развито от един принцип. Ние имаме работа само с отделни прояви, от които виждаме, как изглежда тази или онази мисъл в светлината на неговия подход на мислене. Това е случаят в неговите научни съчинения, в неговите кратки указания върху това или онова понятие, както той ги дава в "Сентенции в проза", и в писмата до своите приятели. Художественото оформление на неговия светоглед най-после, което ни позволява също да направим най-разнообразните заключения върху неговите основни идеи, се съдържа за нас в неговите поетически творения.
Обаче допускайки без стеснение, че никога Гьотевите основни принципи не са били изказвани от него като едно свързано цяло, с това ние съвсем не искаме да оправдаем твърдението, че Гьотевият светоглед не извира от един идеен център, който може да бъде доведен до една строга научна форма, по един строго научен израз.
към текста >>
Когато успеем да
израз
им ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център.
Ако такъв би бил случаят, тогава той би трябвало да застане пред неговия дух като нещо завършено, почиващо, вместо, какъвто е действително случаят, да бъде нещо постоянно действащо, творящо. На тълкувателя на Гьоте предстои да проследи разнообразните дейности и прояви на този принцип, неговото постоянно течение, за да го обрисува след това в идейни очертания също като завършено цяло.
Когато успеем да изразим ясно определено научното съдържание на този принцип и да го развием всестранно в научна последователност, едва тогава екзотермичните изложения на Гьоте ще ни се явят в тяхното истинско осветление, защото ще ги обгърнем с погледа в тяхното развитие като от един общ център.
В тази глава ще се занимаем с Гьотевата теория на познанието. Що се отнася за задачата на тази наука, за съжаление от Кант насаме настъпило едно объркване, което тук ще отбележим накратко, преди да преминем към отношението на Гьоте спрямо него.
към текста >>
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а
израз
ът на едно отношение на два възприети факта.
друг образ на представата, създават ред в това, което за непосредственото възприятие е един хаос: Никъде обаче не се взема под внимание нещо вън от даденото.
Истината не е съгласуваността /съвпадението/ на една представа с нейния предмет, а изразът на едно отношение на два възприети факта.
към текста >>
7.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Една ограничена опитност може да има като последствие само това, че ние
израз
яваме идеята по едностранчив начин, че разполагаме само върху малко средства, за да
израз
им светлината, която свети в нас; обаче тя въобще не може да ни попречи да направим да изгрее в нас тази светлина.
Следователно, даже когато всички ние възприемаме същата идея, това става винаги върху различни области. Следователно само крайният резултат, до който стигаме, може да бъде същият; напротив пътищата могат да бъдат различни. Въобще съвсем не се касае за това, дали отделните съждения и понятия, от които се състои нашето знание, си съвпадат, а само за това, дали накрая те ни довеждат до там, да плуваме в плавателната вода на идеята. И в тази плавателна вода трябва накрая да се срещнат всички хора, когато едно енергично мислене ги извежда над тяхното особено становище. Може да бъде възможно, щото една ограничена опитност или един непроизводителен дух да доведе до едно едностранчиво мнение, даже съвсем едностранчиво; обаче даже и най-малкият сбор от онова, което изпитваме, трябва да ни доведе накрая до идеята; защото до последната ние не се издигаме чрез една по-голяма или по-малка опитност, а единствено чрез нашата способност като човешка личност.
Една ограничена опитност може да има като последствие само това, че ние изразяваме идеята по едностранчив начин, че разполагаме само върху малко средства, за да изразим светлината, която свети в нас; обаче тя въобще не може да ни попречи да направим да изгрее в нас тази светлина.
Дали нашият научен или въобще нашият възглед за света е също пълен, това е съвсем друг въпрос. Когато сега отново пристъпваме към Гьоте, тогава много от неговите изложения, когато ги съпоставим с нашите изложения, ще ни се явят като последствия на тези последните. Ние считаме това отношение за единствено правилно между автора и тълкувател. Когато Гьоте казва /Сентенции в проза, цитр. и на др.
към текста >>
8.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били
израз
ени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798 година, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр.
След това тя е останала така, докато в 1798 година поетът е възобновил с пресни сили своите проучвания и заедно с Шилер е подложил на едно основно и пропито с цялата научна сериозност проучване на основните принципи на метода на естествената наука. На 10 януари 1798 година той изпраща гореспомената статия на Шилер, за да я прецени, и на 13 януари съобщава на своя приятел, че има намерение да разработи по-нататък изказаните там възгледи в една нова статия. Той извършва тази работа и вече на 17 януари до Шилер пристига една статия, която е съдържала една характеристика на методите на естествената наука. Именно тази статия не се намира в съчинението на Гьоте. Тя би била безспорно онази, която би ни осигурила най-добрите опорни точки, за да можем да оценим основните възгледи на Гьоте върху метода на естествената наука.
Обаче ние можем да узнаем мислите, които са били изразени в нея, от подробното писмо на Шилер от 19 януари 1798 година, при което трябва да се вземе под внимание, че към посоченото в тази статия намираме множество доказателства и допълнения в Гьотевите "Сентенции в проза”*/*виж "Естествена наука" ІV/2, стр.593, забележката: В моя увод стр.
ХХХVІІІ към 54. том на това Гьотево издание аз казах: За съжаление изглежда че е изгубена тази статия, която би искала да бъде най-добрата подкрепа на възгледите на Гьоте върху опитност, опит и научно познание. Обаче тя не е изгубена, но е била намерена в горепосочената форма в архивата на Гьоте. /виж Ваймарското издание на Гьоте ІІ, раздел, том 11, стр.38 и следващите. Тя носи датата 15 януари 1798 година и е била изпратена на Шилер на 17 януари.
към текста >>
9.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат
израз
ени в понятия.
Първата задача, която трябва да си поставим сега, ще бъде изследването характера на човешката дейност. Как се поставя това, което трябва да схващаме като резултат на човешката дейност, по отношение на другите действия в мировия процес? Нека разгледаме две неща: Едно произведение на природата и едно творение на човешката дейност, формата на кристала и да кажем на колелото на една каруца.
И в двата случая стоящия пред нас обект ни се явява като резултат на закони, които могат да бъдат изразени в понятия.
Разликата се състои само в това, че трябва да считаме кристала като непосредствен продукт на определящите го природни закони, докато при колелото на каруцата човекът застава по средата между понятие и предмет. Това, което в природното произведение си представяме като лежащо на основата на действителното, него внасяме ние нашата дейност в действителността. В познанието ние научаваме, кои са идейните условия на сетивната опитност; ние изнасяме на бял свят идейния свят, който вече се намира в самата действителност; следователно ние завършваме мировия процес, като изкарваме на бял свят произвеждащия фактор, който вечно създава произведенията, обаче който без нашето мислене би останал вечно скрит в тях. Обаче в нашата действителност ние завършваме този процес чрез това, като превръщаме в действителност идейния свят, който още не е такава действителност. Сега ние познахме идеята като нещо, което лежи на основата на всичко действително, обуславящия принцип, намерението на природата.
към текста >>
Характерът на народа
израз
ен в отделни изречения, това е най-добрата конституция на народа.
Етнографията и науката за държавата притежават начина за изследване, доколкото отделната личност може да се прояви по съответния за нея начин сред държавата Конституцията трябва да произтича от най-вътрешната същност на един народ.
Характерът на народа изразен в отделни изречения, това е най-добрата конституция на народа.
Ръководителят на държавата трябва да проучи дълбоките особености на своя народ и да даде на тенденциите, които дремят в него, съответната насока. Може да се случи, щото болшинството от народа да иска да тръгне по пътища, които отиват против неговата собствена природа. Гьоте счита, че в този последен случай държавникът трябва да се ръководи от природата на своя народ, а не от случайните изисквания на болшинството; той трябва в този случай да представлява народността против народа.*/*Сентенции в проза, цитр. на др. място, стр.480/
към текста >>
Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е
израз
ена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”.
Сега отново можем да докажем казаното тук върху моралната наука чрез изказвания на Гьоте*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.462, 463, 443, 487, 455, 460/ Когато той казва: "Разумният свят трябва да се разглежда като един велик безсмъртен индивид, който безспирно произвежда необходимото и чрез това става даже господар и над случайното", това може да се обясни само от отношението, в което ние виждаме човека с историческото развитие. Намекът за един положителен индивидуален субстрат /основа/ на действието се намира в думите: "Безусловната дейност, от какъвто и род да е тя, накрая банкрутира.
Същото и в думите: "И най-малкият човек може да бъде пълен, когато той се движи в пределите на своите способности и сръчности." – Необходимостта, човек да се издигне до ръководните идеи на своя народ и на своята епоха, е изразена в думите: "Нека всеки се запита, с какъв орган той може във всеки случай да действа и ще действа в своята епоха", и "Но човек трябва да знае, къде стои той и накъде искат да вървят другите”.
към текста >>
10.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тази основна черта на неговото същество е
израз
ена най-красиво в неговите думи:
Това, което за много хора е една потребност: Да снижат нещата към себе си, като изхвърлят от тях всичко свещено, това Гьоте не познава. Обаче той има другата потребност, да предчувства нещо по-висше и да се стреми да се издигне до него. Той се стреми да добие от всяко нещо онази страна, чрез която то става свещено. Карл Юлиус Шрьоер е показал това по един много одухотворен начин по отношение на поведението на Гьоте в любовта. Всичко лекомислено, повърхностно е изхвърлено и любовта става за Гьоте едно религиозно чувство.
Тази основна черта на неговото същество е изразена най-красиво в неговите думи:
към текста >>
Ако и неговият начин да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото същество, той все пак се нуждаеше от един език, за да го
израз
и.
Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане. Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение. Никой философ не можеше да му даде убеждение. Следователно не това е, което Гьоте търсеше при философите. То беше нещо друго.
Ако и неговият начин да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото същество, той все пак се нуждаеше от един език, за да го изрази.
Неговото същество действаше философски, т.е. така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество. Това е неговото отношение към философите.
към текста >>
така, че то може да се
израз
и само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки.
Никой философ не можеше да му даде убеждение. Следователно не това е, което Гьоте търсеше при философите. То беше нещо друго. Ако и неговият начин да разглежда нещата да лежеше дълбоко в неговото същество, той все пак се нуждаеше от един език, за да го изрази. Неговото същество действаше философски, т.е.
така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки.
И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество. Това е неговото отношение към философите. За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи. На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно.
към текста >>
На млади години на поета му се струваше, че най-добре
израз
яват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно.
така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество. Това е неговото отношение към философите. За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи.
На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно.
Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан. И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./. В своите дневници и годишници поетът разказва, че в 1812 година той отново се е занимавал с Джордано Бруно.
към текста >>
И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме
израз
ни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./.
За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи. На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно. Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан.
И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./.
В своите дневници и годишници поетът разказва, че в 1812 година той отново се е занимавал с Джордано Бруно. И този път впечатлението е мощно и в много от стихотворенията родили се след тази година ние разпознаваме отзвуци свързани с философа от Нола. Обаче всичко това не трябва да се взема така, като че Гьоте е заел или научил нещо от Бруно; той намира у него само формулата, за да изрази това, което отдавна е лежало в неговата природа. Той намира, че най-ясно излага това, което живее в неговата вътрешност, когато върши това с думите на въпросния мислител. Бруно счита всемирния Разум като създател и ръководител на Вселената.
към текста >>
Обаче всичко това не трябва да се взема така, като че Гьоте е заел или научил нещо от Бруно; той намира у него само формулата, за да
израз
и това, което отдавна е лежало в неговата природа.
Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан. И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./. В своите дневници и годишници поетът разказва, че в 1812 година той отново се е занимавал с Джордано Бруно. И този път впечатлението е мощно и в много от стихотворенията родили се след тази година ние разпознаваме отзвуци свързани с философа от Нола.
Обаче всичко това не трябва да се взема така, като че Гьоте е заел или научил нещо от Бруно; той намира у него само формулата, за да изрази това, което отдавна е лежало в неговата природа.
Той намира, че най-ясно излага това, което живее в неговата вътрешност, когато върши това с думите на въпросния мислител. Бруно счита всемирния Разум като създател и ръководител на Вселената. Той го нарича вътрешния художник, който дава форма на материята и я изгражда отвътре. Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно. "Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния.
към текста >>
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се
израз
ява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно. "Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло.
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
към текста >>
За да
израз
и и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./.
"Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./.
Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света.
към текста >>
Също и отношението на Гьоте към Спиноза не трябва да се схваща по друг начин, освен така, че той намери у него формулите, научния език, за да
израз
и живеещия в него свят.
Също и отношението на Гьоте към Спиноза не трябва да се схваща по друг начин, освен така, че той намери у него формулите, научния език, за да изрази живеещия в него свят.
към текста >>
Той само намери
израз
а за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше.
Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея. Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм. Ето защо дотогава той се наричаше прарастението една опитност, защото вярваше, че го вижда с очите си. Обаче в увода, който прибави по-късно към студията върху метаморфозата на растението, той казва: "Така от сега нататък аз се стремях да намеря първичното животно, а това значи в последна сметка, понятието, идеята за животното". При това обаче трябва да се запомни, че Шилер не предаде на Гьоте нищо чуждо, а напротив сам тепърва чрез наблюдението на Гьотевия дух стигна до познанието на обективния идеализъм.
Той само намери израза за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше.
към текста >>
И
израз
явайки своето определено съзвучие с Шелинг, той пише в своята студия "Съзерцателна разсъдъчна способност", че неговият стремеж е бил "чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа да стане достоен за духовно съучастие в нейните произведения*./*Естествени Науки І, стр.116/
Трябва първо да го създадем в нашата вътрешност. "Да философстваме върху природата, значи първо да създадем природата", казва нашия философ. Природата като прост продукт /натура натурата/ ние наричаме природа като обект /единствено с нея се занимава всеки емпиризъм/. Природата като произвеждащ принцип /натура натуранс/ ние наричаме природа като субект /единствено с нея се занимава всяка теория/*./*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799,стр.22/ "Противоположността между емпиризъм и наука почива именно на това, че емпиризмът разглежда нейния обект в битието като нещо завършено и произведено; напротив науката разглежда обекта в процес на ставане и като нещо, което тепърва трябва да бъде произведено." Чрез тези идеи, с които Гьоте се запозна отчасти от съчиненията на Шелинг, отчасти от лично общение с философа, поетът отново се издигна с една степен по-горе. Сега у него се разви възгледът, че неговият стремеж е да напредва от завършеното, от продукта към ставащото, към произвеждащото.
И изразявайки своето определено съзвучие с Шелинг, той пише в своята студия "Съзерцателна разсъдъчна способност", че неговият стремеж е бил "чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа да стане достоен за духовно съучастие в нейните произведения*./*Естествени Науки І, стр.116/
към текста >>
Хартман не би подтиснал думата, която
израз
ява характера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман.
Щом в Хартмановия възглед за природата сме познали подобие с Гьотевия възглед за света, ние намираме това подобие още по-значително в етиката на тоя философ Едуард фон Хартман намира, че всеки стремеж към щастие, всяко ловуване на егоизма е етически без стойност, защото по този път ние никога не ще можем да стигнем до задоволяване. Действането от егоизъм и за задоволяването на този егоизъм Хартман счита за нещо илюзорно. Ние трябва да схванем нашата задача, която ни е поставена в света, и да действуваме чисто заради тази задача, отказвайки се от нашето себе. Ние трябва да намерим нашата цел в обекта, без претенция да добием нещо за нашия субект. Именно това последното е основната черта на Гьотевата етика.
Хартман не би подтиснал думата, която изразява характера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман.
към текста >>
Вечната загадка на света се
израз
ява именно в отделни индивиди; ето защо можем да кажем: Днес висотата на възгледа на един човек може да се измери в отношението, в което възгледът се намира спрямо Гьотевия възглед.
Хартман изхожда от предпоставки различни от тези на Гьоте; обаче в хода на развитието на неговите мисли на всяка крачка ние срещаме пътя на идеите на Гьоте. Ние изнасяме това тук, защото за нас беше важно да покажем дълбоката, вътрешна солидност на Гьотевия възглед за света. Този възглед е така дълбоко обоснован в същината на света, че ние трябва да срещнем неговите основни черти навсякъде там, където енергичното мислене прониква до изворите на знанието. В този Гьоте всичко беше така много първично, така настрана от всеки моден възглед, че в противникът трябва да мисли в неговия смисъл.
Вечната загадка на света се изразява именно в отделни индивиди; ето защо можем да кажем: Днес висотата на възгледа на един човек може да се измери в отношението, в което възгледът се намира спрямо Гьотевия възглед.
към текста >>
11.
12. ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Що се отнася за първата точка, против нея може да се каже, че Гьоте многократно е
израз
явал по един решителен начин своето удивление пред математическата наука и съвсем не може да става дума за едно подценяване на същата.
Що се отнася за първата точка, против нея може да се каже, че Гьоте многократно е изразявал по един решителен начин своето удивление пред математическата наука и съвсем не може да става дума за едно подценяване на същата.
Той иска даже цялата естествена наука да бъде проникната от онази строгост, която е свойствена на математиката. "Тази предпазливост, да се подрежда близкото до близкото, или напротив близкото да се извежда от близкото, ние трябва да научим от математиците, и даже там, където не си служим с никакво изчисление, трябва да постъпваме винаги така, като че трябва да даваме сметка на най-строгия геометрик*./*Опитът като посредник между обект и субект, Е.Н.ХІ, стр.19/. "чувал съм да ме обвиняват, че съм противник, враг на математиката въобще, която обаче никой не може да цени високо както Аз”* /* Върху математиката и злоупотребата с нея, Е.Н.ІІ, стр.45/.
към текста >>
12.
14. МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ПРЕДСТАВИ НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Първо се касаеше за това, да се намери точката, където непосредствено се
израз
ява обуславящата всичко основна закономерност.
"Обаче ние отхвърлихме всички подобни явления; явленията на времето на земята ние не считаме нито за космически, нито за планетни, а според нашите предсилки трябва да ги обясним за чисто земни*/*Цит. на др. място, раздел "Увод и общи положения", стр. 378 съотв. стр.376 и следв./ Той искаше да свърже атмосферните явления с техните причини, които считаше, че се намират в самата същност на Земята.
Първо се касаеше за това, да се намери точката, където непосредствено се изразява обуславящата всичко основна закономерност.
Тази точка Гьоте считаше също като първично явление и се стремеше да свърже всичко друго с нея. Покачването и понижението на барометъра, това се стремеше той да проследи и в това мислеше, че долавя една правилност. Той проучи таблицата на Шрьон*/*Цит. на др. място, стр.378 съотв.
към текста >>
Тъй като това покачване и понижение му се явяваше непосредствено и като явление на тежестта, той вярваше, че познава в измененията на барометъра един непосредствен
израз
за качеството на гравитацията.
на др. място, стр.378 съотв. стр.376 и следв./ и намери, "че въпросното покачване и понижение на различни места на наблюдение, разположени по-близо и по-далеч, също така на различни дължини, ширини и височини показват почти един успореден ход* /*Цити. на др. място, раздел "Барометър", стр. 379./".
Тъй като това покачване и понижение му се явяваше непосредствено и като явление на тежестта, той вярваше, че познава в измененията на барометъра един непосредствен израз за качеството на гравитацията.
Обаче в това обяснение на Гьоте не трябва да прибавяме нищо по-нататък. Гьоте отхвърляше всяко поставяне на хипотези. Той не искаше да остави нещо повече от един израз за едно наблюдаемо явление, не една същинска, фактическа причина в смисъла на днешната естествена наука. Към това явление трябваше да се подредят естествено останалите атмосферни явления. За това явление той беше намерил в учението на Хоуардс една средство, да задържи постоянно колебаещите се формации в определени основни състояния и така това, "което живее в едно колебаещо се явление", да го "затвърди с трайни мисли".
към текста >>
Той не искаше да остави нещо повече от един
израз
за едно наблюдаемо явление, не една същинска, фактическа причина в смисъла на днешната естествена наука.
на др. място, раздел "Барометър", стр. 379./". Тъй като това покачване и понижение му се явяваше непосредствено и като явление на тежестта, той вярваше, че познава в измененията на барометъра един непосредствен израз за качеството на гравитацията. Обаче в това обяснение на Гьоте не трябва да прибавяме нищо по-нататък. Гьоте отхвърляше всяко поставяне на хипотези.
Той не искаше да остави нещо повече от един израз за едно наблюдаемо явление, не една същинска, фактическа причина в смисъла на днешната естествена наука.
Към това явление трябваше да се подредят естествено останалите атмосферни явления. За това явление той беше намерил в учението на Хоуардс една средство, да задържи постоянно колебаещите се формации в определени основни състояния и така това, "което живее в едно колебаещо се явление", да го "затвърди с трайни мисли". Той търсеше само още едно средство, което дойде в помощ на преобразуването на формите на облаците, както намери едно средство в онази "духовна стълба", за да обясни превръщането на формата на типичния растителния лист. Както там за него беше онази духовна стълба, така и в метеорологията различните "свойства" на атмосферата на различни височини му служат като нишка, за която той фиксира отделните формации. Тук както и там трябва да запомним, че на Гьоте никога не можеше да му хрумне да счита една такава нишка като една действителна формация.
към текста >>
13.
15. ГЬОТЕ И ЕСТЕСТВЕНОНАУЧНИЯТ ИЛЮЗИОНИЗЪМ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче тогава аз трябваше да търся във взаимообразната зависимост на фактите именно на този сетивен свят това, което
израз
яваме в природните закони.
Тези разсъждения са, които ме принудиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която принципно излиза над и вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука.
Обаче тогава аз трябваше да търся във взаимообразната зависимост на фактите именно на този сетивен свят това, което изразяваме в природните закони.
към текста >>
14.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Как мога да
израз
я това отношение според живеещите в мене потребности?
Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа?
Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности?
Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор.
към текста >>
Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да
израз
я като идея това, което съзерцавам като природа?
Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности?
Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа?
Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса. Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор.
към текста >>
Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на
израз
яване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат.
Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат.
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа. Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя.
към текста >>
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане,
израз
ява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа.
Заради удобство ние трябваше да си служим с един начин на изразяване, който не може да бъде доведен в съгласие с настоящия резултат.
Казахме, че всяко нещо вмъкнато в междинното пространство между възбудител и възприемателен орган дава едно усещане, изразява едно усещане по начин, който е съобразен с неговата природа.
Строго взето това нещо не е нищо друго освен сборът от онези процеси, под които то се представя.
към текста >>
Сборът на всички тези
израз
ени с "какво" определения, съставлява в съдържанието на света.
Обаче също и за един обективен процес, който има начало и край, нашето прилаган е на понятието за време не е правилно. Когато при определена вещ изниква едно ново свойство, задържаща се в продължение на определено време в различни състояния на развитие и след това отново изчезва, и тук също ние трябва да считаме съдържанието на това свойство като съществено. А като такова това съдържание няма нищо общо с понятията начало, продължителност и край. Под съществено тук разбираме това, чрез което дадено нещо е всъщност именно това, като което то се представя. Важното не е, че в определен момент нещо се появява, а какво се появява.
Сборът на всички тези изразени с "какво" определения, съставлява в съдържанието на света.
Но това "какво" се изявява в най-разнообразните определения, в най-различните форми. Всички тези форми са свързани помежду си, те взаимно се обуславят. С това те влизат в отношение "едно от друго" по пространство и време. Обаче понятието материя дължи своето раждане само на едно съвършено погрешно схващане на понятието за време. Вярва се, че светът би се изпарил в една недействителна илюзия, ако не бихме си представили на основата на променящия се сбор от събития нещо постоянно във времето, нещо непроменящо се, което остава, докато неговите определения се променят.
към текста >>
Времето е сетивния
израз
за обстоятелството, че според тяхното съдържание фактите са зависими в тяхното редуване един от друг.
Всички тези форми са свързани помежду си, те взаимно се обуславят. С това те влизат в отношение "едно от друго" по пространство и време. Обаче понятието материя дължи своето раждане само на едно съвършено погрешно схващане на понятието за време. Вярва се, че светът би се изпарил в една недействителна илюзия, ако не бихме си представили на основата на променящия се сбор от събития нещо постоянно във времето, нещо непроменящо се, което остава, докато неговите определения се променят. Обаче времето не е един съд, в който стават промените; то не е преди нещата и вън от тях.
Времето е сетивния израз за обстоятелството, че според тяхното съдържание фактите са зависими в тяхното редуване един от друг.
Да предположим, че имаме работа с възприемаемия комплекс от факти А1, Б1, В1, Г1, Д1. От този комплекс зависи с вътрешна необходимост другият комплекс А2, Б2, В2, Г2, Д2; аз разбирам съдържанието на този последния, когато го направя да произлезе идейно от първия. Сега да предположим, че и двата комплекса се появяват. Защото това, за което по-рано говорихме, е изцяло лишената от време и пространство същност на тези комплекси. Ако А2, Б2, В2, Г2, Д2, трябва да се появи, тогава А1, Б1, В1, Г1, Д1, също трябва да бъде явление, а именно така, че сега А2, Б2, В2, Г2, Д2, се явява също в неговата зависимост от това.
към текста >>
И говорно понятният
израз
за такива необходими връзки са природните закони.
Тук за нас става ясна задачата на науката. Тя трябва да проникне така далече през света на явленията, че да търси явления, които са зависими само от необходими условия.
И говорно понятният израз за такива необходими връзки са природните закони.
към текста >>
Тя не е съставена от по-прости елементи",
израз
ява неговия възглед в това отношение.
Нютон също виждаше цветът да се явява във връзка със светлината, обаче той размишляваше само спекулативно: Как се ражда цветът от светлината? Това беше присъщо на неговия спекулативен начин на мислене; това не беше присъщо на Гьотевия обективен и правилно разбиращ себе си начин на мислене. Ето защо за него Нютоновото предположение: "светлината е съставена от цветни светлини" трябваше да се яви като резултат на една неправилна спекулация. Той считаше, че има право да се изкаже само върху връзката между светлина и цвят при прибавянето на определено условие, но не и да се произнесе върху самата светлина прибягвайки до едно спекулативно понятие. Ето защо неговото изречение: "Светлината е най-простата, най-неразложената, най-хомогенната същност, която познаваме.
Тя не е съставена от по-прости елементи", изразява неговия възглед в това отношение.
Всички изказвания върху композицията на светлината са само изказвания на ума върху едно явление. Обаче властта на ума се простира само над изказвания върху връзката на явленията.
към текста >>
15.
16_2. СИСТЕМАТА НА ЕСТЕСТВЕНАТА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие,
израз
ява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение.
Сега обаче няма съмнение, че това нова "нещо", което понятието прибавя към сетивното възприятие, изразява именно това, което иде насреща на нашата потребност от обяснение.
Ние сме в състояние да разберем някакъв елемент в сетивния свят едва тогава, когато имаме едно понятие за него. Това, което достъпната за сетивата действителност ни предлага, ние винаги можем да посочваме на него; и всеки, който има възможността да възприема именно този въпросен елемент, знае, за какво става дума. Чрез понятието ние сме в състояние да кажем нещо за сетивния свят, което не може да бъде възприето /чрез сетивата/.
към текста >>
Ние не можем да
израз
им съдържанието на възприеманото /на вижданото/, защото това съдържание се изчерпва във въпроса как на възприеманото, т.е.
Сега можем да изкажем съдържателното значение на това, което развихме методически в предидущата глава: Едва чрез обхващането с понятия на нещо дадено в сетивния свят се изявява що-то на даденото във възприятието.
Ние не можем да изразим съдържанието на възприеманото /на вижданото/, защото това съдържание се изчерпва във въпроса как на възприеманото, т.е.
във формата на появата. Следователно в понятието ние намираме що-то, другото съдържание на даденото в сетивния свят под формата на възприятие.
към текста >>
Множеството е само една форма, в която се
израз
ява единството на мировото съдържание.
Следователно едва в понятието светът добива своето пълно съдържание. Но ние открихме, че понятието ни насочва вън от отделното явление към връзката на нещата. По този начин това, което в сетивния свят се явява отделно, изолирано се представя за понятието като единно цяло. Така чрез нашата естественонаучна методика се ражда крайната цел на монистичната естествена наука; обаче тя не е абстрактен монизъм, който предварително предполага единството и след това му подчинява по принудителен начин отделните на конкретното съществуване, а конкретният монизъм, който част по част показва, че привидното разнообразие на сетивното съществуване се оказва накрая като едно идейно единство.
Множеството е само една форма, в която се изразява единството на мировото съдържание.
Сетивата, които не са в състояние да обхванат това единно съдържание, се придържат в множеството; те са родени плуралисти. Обаче мисленето преодолява множеството и стига по този начин чрез дълга работа до единния миров принцип.
към текста >>
16.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И на страниците на настоящия труд може да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото намираме
израз
ено и в лекцията на Оствалд*/*Оствалд, цит.
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти на химическите процеси, особено стехиометричните закони на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя.
И на страниците на настоящия труд може да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото намираме изразено и в лекцията на Оствалд*/*Оствалд, цит.
на др. място стр.12 и следв./: "Но каква опитност имаме ние за физическия свят? Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
към текста >>
Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го
израз
их в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти на химическите процеси, особено стехиометричните закони на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя. И на страниците на настоящия труд може да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото намираме изразено и в лекцията на Оствалд*/*Оствалд, цит. на др. място стр.12 и следв./: "Но каква опитност имаме ние за физическия свят?
Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
към текста >>
Не без право основната формула, според която модерният възглед за природата съди за света на възприятията, се счита
израз
ена в думите на Декарт: "Когато изпитвам телесните неща по-отблизо, аз намирам, че в тях се съдържа много малко, което разбирам ясно и недвусмислено, а именно величината или разпростряността в дължина, дълбочина, ширина, формата, която иде от границите на тази разпростряност положението, което различно оформените тела имат помежду си, и движението или изменението на това положение, към които може да се приложи веществото, трайността и числото.
Не без право основната формула, според която модерният възглед за природата съди за света на възприятията, се счита изразена в думите на Декарт: "Когато изпитвам телесните неща по-отблизо, аз намирам, че в тях се съдържа много малко, което разбирам ясно и недвусмислено, а именно величината или разпростряността в дължина, дълбочина, ширина, формата, която иде от границите на тази разпростряност положението, което различно оформените тела имат помежду си, и движението или изменението на това положение, към които може да се приложи веществото, трайността и числото.
Що се отнася за другите неща, като светлината, цветовете, звуците, миризмите, вкусовите, усещания, топлината, студенината и останалите, те се явяват в моя дух с такава тъмното и обърканост, че аз не зная, дали са верни или погрешни, т.е.
към текста >>
Те казват: Това, което възприемаме като светлина, е произведено чрез един процес на движение, който може да бъде
израз
ен чрез една математическа формула.
Дали идеите, които си съставям за тези предмети, са фактически идеите за някакви действителни неща, или дали те представляват само химерични същности, които не могат да съществуват." Смисълът на това декартовото изречение е станал до такава степен навик у последователите на модерния възглед за природата, че за тях всеки друг начин на мислене едва ли заслужава внимание.
Те казват: Това, което възприемаме като светлина, е произведено чрез един процес на движение, който може да бъде изразен чрез една математическа формула.
Когато един цвят се явява в света на явленията, те приписват това на едно трептящо движение и изчисляват брой на трептенията в определено време. Те вярват, че целият сетивен свят би бил обяснен, ако биха успели да сведат всички възприятия към отношения, които могат да бъдат изразени в такива математически формули. Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по отношение познанието на природните явления. Дю Боа Раймонд, един представител на тези учени, казва* /*"За границите на природопознанието" и т.н., Лайпциг 1882 г. стр.13/ за един такъв дух: за него "космите на нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче не би паднало на земята." Идеалът на модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане.
към текста >>
Те вярват, че целият сетивен свят би бил обяснен, ако биха успели да сведат всички възприятия към отношения, които могат да бъдат
израз
ени в такива математически формули.
Дали идеите, които си съставям за тези предмети, са фактически идеите за някакви действителни неща, или дали те представляват само химерични същности, които не могат да съществуват." Смисълът на това декартовото изречение е станал до такава степен навик у последователите на модерния възглед за природата, че за тях всеки друг начин на мислене едва ли заслужава внимание. Те казват: Това, което възприемаме като светлина, е произведено чрез един процес на движение, който може да бъде изразен чрез една математическа формула. Когато един цвят се явява в света на явленията, те приписват това на едно трептящо движение и изчисляват брой на трептенията в определено време.
Те вярват, че целият сетивен свят би бил обяснен, ако биха успели да сведат всички възприятия към отношения, които могат да бъдат изразени в такива математически формули.
Един дух, който би могъл да даде едно такова обяснение, би достигнал, според тези учени, крайната цел на това, което е възможно за човека по отношение познанието на природните явления. Дю Боа Раймонд, един представител на тези учени, казва* /*"За границите на природопознанието" и т.н., Лайпциг 1882 г. стр.13/ за един такъв дух: за него "космите на нашите глави биха били броени и без неговото знание никакво врабче не би паднало на земята." Идеалът на модерния възглед за природата е да направи от света една задача по смятане.
към текста >>
17.
17_б. ВТОРО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато модерният възглед за природата свежда всички процеси на света на телата до нещо, което може да бъде
израз
ено математически и механически, това почива на факта, че математическите и механическите операции могат да се манипулират по-лесно и по-удобно за нашето мислене.
са възприятията точно в същия с мисъл както светлина, цветове, звуци, миризми, вкусови усещания, топлина, студенина и т.н. Който отделя величината на дадено нещо от неговите останали свойства и я разглежда за себе си, той няма вече работа с една действителна вещ, а с една абстракция на ума. Най-абсурдното нещо, което можем да си представим, е да припишем на една извлечена от сетивното възприятие абстракция една степен на действителност различна от тази на една вещ на сетивното възприятие. Пространствените и числени отношения нямат никакво предимство пред другите сетивни възприятия освен тяхната по-голяма простота и по-лесна обозримост. На тази простота и обозримост се крепи сигурността на математическите науки.
Когато модерният възглед за природата свежда всички процеси на света на телата до нещо, което може да бъде изразено математически и механически, това почива на факта, че математическите и механическите операции могат да се манипулират по-лесно и по-удобно за нашето мислене.
А човешкото мислене е склонно към удобствата. Това може да се види именно при горецетираната лекция на Оствалд. Този природоизследовател иска да постави на мястото на материята и силата енергията. Нека чуем, какво казва той*/*Това е написано в началото на 19-те години на миналото столетие. Това, което днес може да се каже по въпроса, върху него/: "Кое е условието, за да действува един от нашите /сетивни/ органи?
към текста >>
18.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Израз
ът на едно първично явление се състои винаги в това, като за едно определено сетивно възприятие казваме, че то по необходимост предизвиква друго.
Изразът на едно първично явление се състои винаги в това, като за едно определено сетивно възприятие казваме, че то по необходимост предизвиква друго.
Този израз е това, което наричаме един природен закон. Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима връзка на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се изразяват по този начин. Ние сме познали едно първично явление и сме го изразили под формата на един природен закон.
към текста >>
Този
израз
е това, което наричаме един природен закон.
Изразът на едно първично явление се състои винаги в това, като за едно определено сетивно възприятие казваме, че то по необходимост предизвиква друго.
Този израз е това, което наричаме един природен закон.
Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима връзка на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се изразяват по този начин. Ние сме познали едно първично явление и сме го изразили под формата на един природен закон.
към текста >>
Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима връзка на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се
израз
яват по този начин.
Изразът на едно първично явление се състои винаги в това, като за едно определено сетивно възприятие казваме, че то по необходимост предизвиква друго. Този израз е това, което наричаме един природен закон.
Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима връзка на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се изразяват по този начин.
Ние сме познали едно първично явление и сме го изразили под формата на един природен закон.
към текста >>
Ние сме познали едно първично явление и сме го
израз
или под формата на един природен закон.
Изразът на едно първично явление се състои винаги в това, като за едно определено сетивно възприятие казваме, че то по необходимост предизвиква друго. Този израз е това, което наричаме един природен закон. Когато казваме: "Чрез нагряване едно тяло се разширява", ние имаме една необходима връзка на явления на сетивния свят /топлина, разширение/, които се изразяват по този начин.
Ние сме познали едно първично явление и сме го изразили под формата на един природен закон.
към текста >>
Законите на математиката и на механиката са също така само
израз
и на първичните явления както законите, които привеждат в една формула други сетивни връзки Когато Г.
Законите на математиката и на механиката са също така само изрази на първичните явления както законите, които привеждат в една формула други сетивни връзки Когато Г.
Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия начин движенията, които стават в природата", той греши. Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони. Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича.
към текста >>
19.
17_г. ЧЕТВЪРТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
израз
ено кантиански, то може да има само емпиричен смисъл.
Някога е съществувал един така наречен естественонаучен материализъм на господата Бюхнер, Фойгт и Молешот, той съществува и днес, но в самата естествена наука той не съществува, в естествената наука той никога не е бил у дома си. Оствалд е недогледал това, иначе той би обявил война на механическия начин на разбиране, което вследствие на неговото недоразумение той върши само покрай другото, но което без това криво разбиране той вероятно въобще не би сторил. Може ли да се вярва, че едно природоизследване, което върви по пътищата, които Кирххоф е начертал, може да схване понятието за материята в един такъв смисъл, както е сторил това материализмът? Това е невъзможно, това е едно очебийно противоречие. Понятието за материята, както и това за силата, може да има смисъл, уточнен чрез изискването за едно възможно най-просто описание, т.е.
изразено кантиански, то може да има само емпиричен смисъл.
И когато някой природоизследовател свързва с думата материя един смисъл излизащ вън от пределите на емпиричния, той върши това не като природоизследовател, а като философ материалист* /*Х.Л.фон Хелмхолц, Гьотевите предчувствия на бъдещите идеи на науката и т.н., Берлин 1892 г.стр.34/.
към текста >>
20.
17_д. ПЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Но същевременно тя върши нещо много повече: Когато всяка формула
израз
ява включително нейния процес на развитие, тя хвърля един жив мост до елементарните явления, които са служили като изходна точка на изследването.
Но аз искам да се абстрахирам от това, дали на процесите на движението и на предизвикващите ги сили, на които по-новата физика приписва всички природни явления, се приписва една друга форма на реалност от колкото на сетивните възприятия или дали не е такъв случаят. Сега искам само да запитам, какво може да произведе математико-механическия възглед за природата. Антон Лампа мисли: "Математическият метод и математиката не са тъждествени, защото математическият метод може да се проведе без приложение на математиката”. Едно класическо доказателство за този факт ни предлагат във физиката опитните изследвания върху електричеството на Фарадей, който едва ли е умеел да повдигне на квадрат един бином. Математиката не е всъщност нищо освен едно средство, да бъдат съкращавани логически операции и поради това да бъдат провеждани в такива заплетени случаи, където логическото мислене би ни изневерило.
Но същевременно тя върши нещо много повече: Когато всяка формула изразява включително нейния процес на развитие, тя хвърля един жив мост до елементарните явления, които са служили като изходна точка на изследването.
Обаче методът, който не може да си служи с математиката което е винаги случаят, когато величините влизащи в изследването не са измерими трябва поради това, за да се приравни с математическия, да бъде не само строго логичен, но трябва също да положи особени грижи за работата по свеждането до основните явления, тъй като, липсвайки у математическите опори, той лесно може да се спъне тук: Но когато направи това, този метод може с право да претендира за титлата математически, доколкото с това трябва да бъде изразена степента на точност."
към текста >>
Обаче методът, който не може да си служи с математиката което е винаги случаят, когато величините влизащи в изследването не са измерими трябва поради това, за да се приравни с математическия, да бъде не само строго логичен, но трябва също да положи особени грижи за работата по свеждането до основните явления, тъй като, липсвайки у математическите опори, той лесно може да се спъне тук: Но когато направи това, този метод може с право да претендира за титлата математически, доколкото с това трябва да бъде
израз
ена степента на точност."
Сега искам само да запитам, какво може да произведе математико-механическия възглед за природата. Антон Лампа мисли: "Математическият метод и математиката не са тъждествени, защото математическият метод може да се проведе без приложение на математиката”. Едно класическо доказателство за този факт ни предлагат във физиката опитните изследвания върху електричеството на Фарадей, който едва ли е умеел да повдигне на квадрат един бином. Математиката не е всъщност нищо освен едно средство, да бъдат съкращавани логически операции и поради това да бъдат провеждани в такива заплетени случаи, където логическото мислене би ни изневерило. Но същевременно тя върши нещо много повече: Когато всяка формула изразява включително нейния процес на развитие, тя хвърля един жив мост до елементарните явления, които са служили като изходна точка на изследването.
Обаче методът, който не може да си служи с математиката което е винаги случаят, когато величините влизащи в изследването не са измерими трябва поради това, за да се приравни с математическия, да бъде не само строго логичен, но трябва също да положи особени грижи за работата по свеждането до основните явления, тъй като, липсвайки у математическите опори, той лесно може да се спъне тук: Но когато направи това, този метод може с право да претендира за титлата математически, доколкото с това трябва да бъде изразена степента на точност."
към текста >>
При това той си служи със законите на математиката, доколкото движенията и проявите на силите могат да бъдат
израз
ени чрез пространствени форми и числа.
Наистина всяка математическа формула хвърля един "жив мост" до елементарните явления, които са служили като изходна точка на изследванията. Обаче тези елементарни явления са от същото естество както неелементарните, от които е изграден мостът. Математика свежда свойствата на сложните числови и пространствени форми както и техните взаимни отношения до свойства и отношения на по-простите числови и пространствени форми. Същото върши и механикът в своята област. Той привежда сложни процеси на движение в действие на сили към прости, лесно обозрими движения и действия на сили.
При това той си служи със законите на математиката, доколкото движенията и проявите на силите могат да бъдат изразени чрез пространствени форми и числа.
В една математическа формула, която изразява един механически закон, отделните членове не изразяват вече чисто математически форми, а сили и движения. Отношенията, в които стоят тези членове, не са определени чрез една чисто математическа закономерност, а чрез свойства на силите и движенията. Щом се абстрахираме от особеното съдържание на механическите формули, ние нямаме вече работа с механически, а само с математически закономерности. Както механиката се отнася към математиката, така и физиката се отнася към механиката. Задачата на физиката е да приведе сложни процеси в областта на цветовете, на звуковите, топлинните явления, на електричеството, на магнетизма и т.н.
към текста >>
В една математическа формула, която
израз
ява един механически закон, отделните членове не
израз
яват вече чисто математически форми, а сили и движения.
Обаче тези елементарни явления са от същото естество както неелементарните, от които е изграден мостът. Математика свежда свойствата на сложните числови и пространствени форми както и техните взаимни отношения до свойства и отношения на по-простите числови и пространствени форми. Същото върши и механикът в своята област. Той привежда сложни процеси на движение в действие на сили към прости, лесно обозрими движения и действия на сили. При това той си служи със законите на математиката, доколкото движенията и проявите на силите могат да бъдат изразени чрез пространствени форми и числа.
В една математическа формула, която изразява един механически закон, отделните членове не изразяват вече чисто математически форми, а сили и движения.
Отношенията, в които стоят тези членове, не са определени чрез една чисто математическа закономерност, а чрез свойства на силите и движенията. Щом се абстрахираме от особеното съдържание на механическите формули, ние нямаме вече работа с механически, а само с математически закономерности. Както механиката се отнася към математиката, така и физиката се отнася към механиката. Задачата на физиката е да приведе сложни процеси в областта на цветовете, на звуковите, топлинните явления, на електричеството, на магнетизма и т.н. до прости процеси вътре в същата сфера.
към текста >>
21.
17_е. ШЕСТ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Теоремата, че две величини, които са равни на една трета, трябва да бъдат също равни и помежду си, се познава чрез непосредствено съглеждане на факта, който тя
израз
ява.
Стремежът да бъдат прескочени цветовете, звуците, топлинните явления като такива и да се разглеждат само отговарящите на тях механически процеси, може да произлезе само от вярването, че на простите закони на математиката и на механиката отговаря една по-висока степен на разбираемост отколкото на свойствата и на взаимните отношения на останалите форми на света на възприятията. Но това съвсем не е така. Най-простите свойства и отношения на пространствените и времеви форми се считат за направо разбираеми, защото позволяват да бъдат лесно и на пълно обгърнати с поглед. Всяко математическо и механическо разбиране е свеждането до прости, ясни при непосредственото съзерцаване факти.
Теоремата, че две величини, които са равни на една трета, трябва да бъдат също равни и помежду си, се познава чрез непосредствено съглеждане на факта, който тя изразява.
В същия смисъл също и простите събития на света на звуците и цветовете и на останалите сетивни възприятия биват познати чрез непосредствено виждане /възприемане/. Само поради това, че са съблазнени от предразсъдъка, че един прост математически или механически факт е по-разбираем отколкото едно елементарно събитие на звуковото или цветно явление, модерните физици заличават специфичното на звука или на цвета и разглеждат само процесите на движение, които отговарят на сетивните възприятия. И понеже не могат да мислят движения без нищо, което се движи, те считат съблечената от всякакви сетивни качества материя като носител на движенията. Който не е завладян от тези предразсъдъци на физиците, трябва да разбере, че процесите на движение са състояния, които са свързани със сетивните качества. Съдържанието на вълнообразните движения, които отговарят на звуковите процеси, са звукови качества.
към текста >>
22.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са
израз
ени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят.
Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел. Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес. В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа.
Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят.
Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта. Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни. Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие.
към текста >>
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се
израз
яват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството.
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството.
Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност. Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството.
към текста >>
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно
израз
ява в идеи, подкрепена чрез чувството.
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност.
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството.
Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство? Аз се опитвам да обрисувам свързано тази философия родена от духа на един истински художник.
към текста >>
Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който
израз
ява същността на нещата.
Тези мисли не се опровергават от факта, че различните хора си съставят различни представи за нещата. Те не се опровергават и от това, че организациите на хората са различни, така че не се знае, дали един и същ цвят се вижда по един и напълно същ начин от различни хора.
Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който изразява същността на нещата.
Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата. Това може да се изрази в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата.
към текста >>
Това може да се
израз
и в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата.
Тези мисли не се опровергават от факта, че различните хора си съставят различни представи за нещата. Те не се опровергават и от това, че организациите на хората са различни, така че не се знае, дали един и същ цвят се вижда по един и напълно същ начин от различни хора. Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който изразява същността на нещата. Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата.
Това може да се изрази в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата.
към текста >>
Въпреки това те са
израз
на вътрешната същност на нещата.
Който може, както Форлендер, да разбере така криво едно изречение, може да си спести труда да съветва другите хора по отношение на философското развитие и по-добре първо да си усвои способността да чете правилно едно изречение. Всеки може да търси Гьотеви цитати и да ги сравнява исторически; но да ги тълкува в смисъла на Гьотевия светоглед, това във всеки случай не може Форлендер. Не може и дума да става за някаква друга истина освен за една субективна човешка истина. Защото истината е влагането на субективни изживявания в обективна връзка на явленията. Тези субективни изживявания могат даже да приемат един напълно индивидуален характер.
Въпреки това те са израз на вътрешната същност на нещата.
Ние можем да вложим в нещата само това, което сами сме изживели. Съобразно с това също и всеки човек според своите индивидуални изживявания ще вложи в определен смисъл нещо в нещата. Как аз си тълкувам определени процеси на природата, това не може да бъде напълно разбрано от някой друг, който не изживява вътрешно същото. Обаче съвсем не става дума всички хора да мислят същото нещо върху нещата, а само за това, че когато мислят върху нещата, те да живеят в елемента на истината. Ето защо ние не трябва да разглеждаме мислите на някой друг човек като такива и да ги приемем или да ги отхвърлим, а трябва да ги считаме като вестители на неговата индивидуалност.
към текста >>
Когато дадено нещо
израз
ява своята същност чрез органа на човешкия дух, пълната действителност се ражда само чрез сливането навъншно обективното и вътрешно субективното.
Когато дадено нещо изразява своята същност чрез органа на човешкия дух, пълната действителност се ражда само чрез сливането навъншно обективното и вътрешно субективното.
Човек не познава истината нито чрез едностранчиво наблюдение, нито чрез едностранчиво мислене. Истината не съществува като нещо завършено в обективния свят, а тя е произведена едва чрез човешкия дух в свръзка с нещата. Обективните неща са само една част на действителността. Който величае изключително само сетивната опитност, на него трябва да възразим заедно с Гьоте. "Че опитността е само половината от опитността"* /*Сентенции в проза, цит.
към текста >>
Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се
израз
ява в самия човек.
когато човешкият дух наблюдава фактическото, в него се изявява нещо идейно. Схващането на света, което познава същността на нещата в идеите и схваща познанието като едно вживяване в същността на нещата, не е мистика. Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността.
Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек.
Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия. Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят. Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата.
към текста >>
Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата
израз
яваща се в неговия идеен свят.
Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия.
Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят.
Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата.
към текста >>
В тях не се
израз
ява нищо върху нещата.
Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят. Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека.
В тях не се изразява нищо върху нещата.
Само в идеите говорят самите неща. Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина". Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като изрази на същността на света; и те не знаят нищо и за света на идеите, за природата на идеите, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични. Те не предчувстват какво изживяват хората в идеите, които имат действително такива идеи. Обаче за мнозина идеите са само думи.
към текста >>
Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като
израз
и на същността на света; и те не знаят нищо и за света на идеите, за природата на идеите, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични.
Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата. Само в идеите говорят самите неща. Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина".
Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като изрази на същността на света; и те не знаят нищо и за света на идеите, за природата на идеите, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични.
Те не предчувстват какво изживяват хората в идеите, които имат действително такива идеи. Обаче за мнозина идеите са само думи. Те не могат да си усвоят безкрайната пълнота на тяхното съдържание. Нищо чудно, че такива хора чувствуват своите празни от идеи думи като нещо празно.
към текста >>
Струва ми се, че в тези изречения са
израз
ени главните мисли, които Гьоте е вложил в своите афоризми върху изкуството.
Не материята, която художникът взема от природата, прави произведението на изкуството; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението. Най-висшето творение на изкуството е онова, което ни кара да забравим, че на негова основа стои една природна материя и което събужда нашия интерес единствено чрез това, което художникът е направил от тази материя. Художникът създава своите форми по начина на природата; обаче той създава тези форми не както самата природа.
Струва ми се, че в тези изречения са изразени главните мисли, които Гьоте е вложил в своите афоризми върху изкуството.
към текста >>
23.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това, което се твърди в света на тези мисли, е
израз
на познавателни сили, от които философите са наистина несъзнателно овладени, които обаче не намират никакво съзнателно разгръщане в техните идейни построения.
Който разглежда развитието на философските светогледи до нашето съвремие, на него могат да се разкрият в търсенето и стремежа на мислещите личности подтечния, които някакси не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно. В тези течения действуват сили, които дават на идеите на мислителите насока, а често път и също и формата, върху която обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи непосредствено. Като тласкани от скрити сили, в които те обаче не искат да се впуснат, даже пред които отстъпват в уплаха: Така се явяват често пъти изложенията на тези мислители. Такива сили живеят в мислите на Дилтей, на Ойкен, на Коен.
Това, което се твърди в света на тези мисли, е израз на познавателни сили, от които философите са наистина несъзнателно овладени, които обаче не намират никакво съзнателно разгръщане в техните идейни построения.
към текста >>
Въпреки това историческите факти сами
израз
яват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави.
Един от учителите на този светоглед е самата история на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа напира към един светоглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание. В описанията на представителните мислещи личности се показва в разнообразните форми, как философите са се опитвали да изследват себесъзнателния Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение.
Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави.
И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи. Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси. Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това.
към текста >>
24.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Спомням си, каква радост ми достави, когато Фридрих Теодор Вишер, на когото изпратих статията, ми писа няколко думи
израз
яващи неговото съгласие с написаното от мене.
Преди моите съчинения върху естествено-научните трудове на Гьоте и преди тази теория на познанието аз написах една малка статия върху атомизма, която не бе напечатана никога. Тя беше държана в посоченото направление.
Спомням си, каква радост ми достави, когато Фридрих Теодор Вишер, на когото изпратих статията, ми писа няколко думи изразяващи неговото съгласие с написаното от мене.
Обаче сега при изследването на Гьоте ми стана ясно, как моите мисли водят до един възглед за същността на познанието, който изпъква навсякъде в творчеството на Гьоте и неговото отношение към света. Аз открих, че моите гледища ми дадоха една теория на познанието, която е тази на Гьотевия светоглед.
към текста >>
Ако бих го написал днес, аз бих
израз
ил някои неща по различен начин.
Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно. Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят. Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки. В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето.
Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен начин.
Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същност на познанието. Но това, което бих написал днес, не би могло да носи така вярно в себе си зародишите на застъпения от мен е духовен светоглед. Човек би искал да пише в такава зародишна форма само в началото на един познавателен живот. Ето защо може би това съчинение от младините може да бъде отново издадено в една неизменена форма. Това, което съществуваше по времето на неговото замисляне като теории на познанието, намери своето продължение в явилите се по-късно теории на познанието.
към текста >>
25.
02. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Шрьоер, моят много обичан учител, ме въведе в Гьотевия възглед за света, моето мислене беше поело вече едно направление, което ми даде възможност да премина над чистите отделни открития на поета и да се обърна направо към главното: Начина, по който включваше такива отделни факти в своето цялостно схващане за природата, как той го използваше, за да стигне до разбиране на връзката между природните същества, или както той сам се
израз
ява (в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност") така сполучливо, за да вземе духовно участие в произведенията на природата.
Когато К. Ю.
Шрьоер, моят много обичан учител, ме въведе в Гьотевия възглед за света, моето мислене беше поело вече едно направление, което ми даде възможност да премина над чистите отделни открития на поета и да се обърна направо към главното: Начина, по който включваше такива отделни факти в своето цялостно схващане за природата, как той го използваше, за да стигне до разбиране на връзката между природните същества, или както той сам се изразява (в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност") така сполучливо, за да вземе духовно участие в произведенията на природата.
Аз скоро разбрах, че онези постижения, които днешната наука признава на Гьоте, са несъщественото, докато важното се пропуска.
към текста >>
26.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
В неговата личност не липсваше нито един елемент, който да не принадлежи на най-висшия
израз
на всеобщо човешкото.
Казва се именно, че Гьоте е имал твърде малко научно разбиране; той е бил толкова по-лош философ, колкото е бил добър поет. Ето защо би било невъзможно едно научно становище да се опре на него. Това е една пълно непознаване на природата на Гьоте. Без съмнение Гьоте не е бил никакъв философ в обикновения смисъл на думата; но не трябва да се забравя, че чудесната хармония на неговата личност накара Шилер да се изкаже: “Поетът е единствения истински човек". Това, което тук Шилер разбира под "истински човек", това е бил Гьоте.
В неговата личност не липсваше нито един елемент, който да не принадлежи на най-висшия израз на всеобщо човешкото.
А всички тези елементи се съединяваха в него в една цялост, която действа като такава. Така се получава, че на основата на неговите възгледи върху природата стои едно дълбоко философско чувство, въпреки че това философско чувство не стига в неговото съзнание до едно оформяне на определени научни принципи. Който се задълбочава в Гьотевата цялостна природа, ако носи със себе си философски заложби, той ще разкрие онова философско чувство и разбиране и ще може да го представи като Гьотева наука. Но той ще трябва да изходи от Гьоте, а не да пристъпи към него с един завършен възглед. Духовните сили на Гьоте действат винаги по начин, който е съобразен с най-строгата философия, макар и той да не е оставил никакво систематично цяло на тази философия.
към текста >>
Искаме да се
израз
им по-точно: Има хора, чийто ум е способен предимно да мисли чисто механически, зависимости и действия; те си представят цялата вселена като един механизъм.
Единността в дейността на Гьотевите духовни способности лежи в природата на Гьоте, но начинът, по който тази дейност се проявява в даден момент, се определя от съответния обект. Гьоте черпи начина за разглеждане нещата от външния свят и не налага този начин на самия външен свят. Но мисленето на много хора действа по един определен начин; то може да слежи само на определен род обекти; то не е както Гьотевото едно единно мислене, а еднообразно.
Искаме да се изразим по-точно: Има хора, чийто ум е способен предимно да мисли чисто механически, зависимости и действия; те си представят цялата вселена като един механизъм.
Други пък имат стремеж да възприемат навсякъде тайнствения, мистичния елемент на външния свят; те стават последователи на мистицизма. Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен. Така се обясняват споровете между многото светогледи. Ако сега едно такова едностранчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото. Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане.
към текста >>
27.
03_в. ЗАДАЧАТА НА НАШАТА НАУКА
GA_2 Светогледа Гьоте
За всяка наука важи в крайна сметка това, което Гьоте така забележително
израз
ява с думите: "по себе си и за себе си теорията не ползва нищо, освен доколкото тя ни кара да вярваме във връзката на явленията”.
За всяка наука важи в крайна сметка това, което Гьоте така забележително изразява с думите: "по себе си и за себе си теорията не ползва нищо, освен доколкото тя ни кара да вярваме във връзката на явленията”.
Чрез науката ние постоянно поставяме в определена връзка отделни факти на опитността. В неорганичния свят виждаме причини и следствия отделени едни от други и търсим съответната връзка в съответната наука. В органическия свят наблюдаваме видове и родове организми и се стараем да установим взаимните отношения на същите. В историята срещаме отделни културни епохи на човечеството; стараем се да познаем вътрешната зависимост на една степен на развитието от друга такава степен. Така и смисъла на горното изречение на Гьоте всяка наука има да действа в определена област на явленията.
към текста >>
28.
04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ
GA_2 Светогледа Гьоте
Всички научи изследвания трябва да бъдат извършени посредством езика, посредством говора, а той може да
израз
ява само понятия.
Ние я нарекохме безкрайно разнообразие, един агрегат от лишени от връзки отделни неща и т.н. Не са ли е това мислителни определения? В смисъла, в който ние ги употребяваме, положително не. Ние само си послужихме с тези понятия, за да насочим погледа на читателя или на слушателя върху не проникнатата от мисленето действителност. Ние не ще приложим тези понятия към действителността, към тази действителност, която е още само чиста опитност; а само си служим с тях, за да насочим вниманието върху онази форма на действителността, с която не е свързано още никакво понятие.
Всички научи изследвания трябва да бъдат извършени посредством езика, посредством говора, а той може да изразява само понятия.
Но все пак съвсем не е все едно, дали се нуждаем от определени думи, за да припишем на един предмет това или онова качество, или дали си служим с тях само с цел да насочим погледа на читателя или на слушателя към един предмет. Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно съждение за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”. В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства. Във втория случай на тази личност се приписва определено качество, следователно прави се едно твърдение. Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата.
към текста >>
Ако някъде нещата се представят привидно различно поради налагащото се стерилизиране или заради търсене на възможност да се
израз
им, то тук ние изрично отбелязваме, че нашето изложение има само смисъла, който обяснихме по-горе и далече не претендира да е направило някакво твърдение имащо значение за самите неща.
Но все пак съвсем не е все едно, дали се нуждаем от определени думи, за да припишем на един предмет това или онова качество, или дали си служим с тях само с цел да насочим погледа на читателя или на слушателя към един предмет. Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно съждение за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”. В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства. Във втория случай на тази личност се приписва определено качество, следователно прави се едно твърдение. Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата.
Ако някъде нещата се представят привидно различно поради налагащото се стерилизиране или заради търсене на възможност да се изразим, то тук ние изрично отбелязваме, че нашето изложение има само смисъла, който обяснихме по-горе и далече не претендира да е направило някакво твърдение имащо значение за самите неща.
Ако сега бихме искали да имаме едно име за първата форма, в която наблюдаваме действителността, считаме, че най-подходящ за самото естество на нещата е изразът: Явление за сетивата.
към текста >>
Ако сега бихме искали да имаме едно име за първата форма, в която наблюдаваме действителността, считаме, че най-подходящ за самото естество на нещата е
израз
ът: Явление за сетивата.
Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно съждение за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”. В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства. Във втория случай на тази личност се приписва определено качество, следователно прави се едно твърдение. Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата. Ако някъде нещата се представят привидно различно поради налагащото се стерилизиране или заради търсене на възможност да се изразим, то тук ние изрично отбелязваме, че нашето изложение има само смисъла, който обяснихме по-горе и далече не претендира да е направило някакво твърдение имащо значение за самите неща.
Ако сега бихме искали да имаме едно име за първата форма, в която наблюдаваме действителността, считаме, че най-подходящ за самото естество на нещата е изразът: Явление за сетивата.
към текста >>
В психологията е общоприето да се употребява
израз
ът: Вътрешно сетиво за възприемателната способност на вътрешните изживявания.
Тук под думата сетиво не разбираме само външните сетива, чрез които възприемаме външния свят, а въобще всички телесни и духовни органи, които служат за непосредственото възприемане на фактите.
В психологията е общоприето да се употребява изразът: Вътрешно сетиво за възприемателната способност на вътрешните изживявания.
А с думата явление искаме просто да назовем един възприемаем за нас предмет или един възприемаем процес, доколкото същите се явяват в пространството или във времето.
към текста >>
29.
05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
При другата опитност не се
израз
ява цялата вещ още в това, което се явява като явление пред моето съзнание; при мисленето цялата вещ ми се явява без остатък в това, което ми е дадено.
Това, което при останалата част на опитността трябва да се вземе от някъде другаде, ако то въобще е приложимо към нея, закономерната връзка, в мисленето то съществува вече още в неговото първо появяване.
При другата опитност не се изразява цялата вещ още в това, което се явява като явление пред моето съзнание; при мисленето цялата вещ ми се явява без остатък в това, което ми е дадено.
При първия случай аз трябва да проникна през обвивката, за да стигна до ядката; във втория случай /при мисленето/ обвивката и ядката са неразделно единство. Когато мисленето ни се явява първо аналогично на останалата опитност, това е само едно общочовешко пристрастие, един общочовешки предразсъдък. Нужно е само ние да преодолеем това пристрастие при мисленето. При останалата опитност трябва да разрешим една трудност намираща се в самата вещ. Това, което търсим в останалата опитност, в мисленето то е станало непосредствена опитност.
към текста >>
Да се
израз
им още по-ясно.
Поради това сега, че стоим посред съдържанието на мисълта, проникваме това съдържание във всички негови съставни части, ние сме в състояние да познаем действително неговата същинска природа. Начинът, по който това мисловно съдържание застава пред нас, е една гаранция за това, че свойствата, които му приписваме по-рано, действително му подхождат. Следователно то може несъмнено да послужи като изходна точка за по-нататъшното разглеждане на света, за всяка форма на едно по-нататъшно разглеждане на света. Неговата съществена характерна черта ние можем да вземем от самото него; ако искаме да получим характерната черта на останалите неща, ние трябва да започнем нашите изследвания от него.
Да се изразим още по-ясно.
Понеже само в мисленето изпитваме една действителна закономерност, една идейна определеност, тогава и закономерността на останалия свят, която не изпитваме при него самия, трябва да е включена вече в мисленето. С други думи: Явлението за сетивата и мисленето стоят едно срещу друго в опитността. Обаче първото не ни дава никакво осветление върху неговата същност; второто ни дава това осветление същевременно върху себе си и върху същността на явлението за света.
към текста >>
30.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да
израз
и някакси само нейните закони.
Гьоте навсякъде върви в най-строгия смисъл по пътя на опитността. Той взема първо обектите такива, каквито те са, старае се да проникне тяхната природа държейки настрана всяко субективно мнение; след това установява условията, при които тези обекти могат да влязат във взаимодействие и чака, какво ще се получи от това.
Гьоте се стреми да даде на природата възможност да прояви своята закономерност при особено характерни обстоятелства, които той произвежда, стреми се да и даде възможност да изрази някакси само нейните закони.
Как ни се явява нашето мислене разгледано само за себе си? То е едно множество от мисли, които са преплетени и органически свързани едни с други по най-разнообразен начин.
към текста >>
31.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не
израз
ява само.
Възприятието предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения. Именно това специализиране е, в което ни се явява светът, когато си служим само с опитността. Психолоически това е първото нещо, което обективно взето е изведеното. При всяко научно обработване на действителността процесът е този: Ние заставаме пред конкретното възприятие. То стои като една загадка пред нас.
В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само.
Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание. Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес.
към текста >>
32.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Гьоте е
израз
ил сполучливо това с думите: "Идеята е вечна и неделима; фактът, че употребяваме множественото число, съвсем не изменя това положение.
Съдържанието на мислите е такова, че за да се изяви му е необходим един духовен орган, но броят на надарените с този духовен орган същества е безразличен. Следователно неопределено много надарени с дух индивиди могат да стоят срещу едно и също съдържание на мислите. Следователно духът възприема мислителното съдържание на света, като един възприемателен орган. Съществува само едно мислително съдържание на света. Нашето съзнание не е способността да ражда и да съхранява мисли, както многократно се вярва, а да възприема мислите (идеите).
Гьоте е изразил сполучливо това с думите: "Идеята е вечна и неделима; фактът, че употребяваме множественото число, съвсем не изменя това положение.
Всичко, което виждаме и за което говорим, са прояви на идеята; ние изказваме понятия и в това отношение самата идея е едно понятие”.
към текста >>
Израз
ено по отношение на нашето индивидуално съзнание, това значи: По отношение на научните определения ние трябва да останем строго в това, което ни е дадено в съзнанието, не можем да преминем отвъд това съзнание.
Областта на това съдържание не трябва да бъде премината, ако искаме да останем вътре в ясните определения, ако не искаме да вървим пипнешком в неопределеното. Мисленето е една цялост в себе си, която задоволява себе си, която не трябва да излиза вън от своите граници, ако не иска да изпадне в празнота. С други думи казано: За да обясни нещо, то не трябва да прибягва до неща, които не намира в самото себе си. Една вещ, която не може да бъде обгърната с мисленето, би била едно недомислие. Накрая всичко преминава в мисленето, всичко намира своето място в него.
Изразено по отношение на нашето индивидуално съзнание, това значи: По отношение на научните определения ние трябва да останем строго в това, което ни е дадено в съзнанието, не можем да преминем отвъд това съзнание.
А когато се разбере добре, че не можем да минем вън от границите на нашето съзнание, без да стигнем до нещо недействително, но не се разбере същевременно, че същността на нещата може да бъде намерена в нашето съзнание във възприятието на идеите, тогава се раждат онези грешки, които говорят за някаква граница на познанието. Щом не можем да излезем вън от нашето съзнание и щом същността на действителността не е вътре в това съзнание, тогава ние въобще не можем да стигнем до същността. Казва се; нашето мислене е свързано с отсамния свят и не знае нищо за отвъдния свят.
към текста >>
33.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук това, което твърдението
израз
ява, се намира в един непознат за мене свят; само твърдението е в моя свят.
Ето защо за мене не е възможно едно разбиране на вещта; аз зная за нея нещо само като вътрешно-стоящ.
Тук това, което твърдението изразява, се намира в един непознат за мене свят; само твърдението е в моя свят.
Тази е характерната черта на догмата. Съществуват два вида догми. Догмата на откровението и догмата на опитността. първата предава по някакъв начин на човека истини върху неща, които са извън неговия зрителен кръг. Той няма никакъв поглед в света, от който произхождат твърденията.
към текста >>
34.
07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
В приведения пример чрез I
израз
яваме символично групирането на елементите за чистото сетивно възприятие, чрез II това за духа.
Аз виждам един процес и същевременно фактите а, в, c и d. Как мога аз тук да зная веднага, кой от тези факти участва повече и кой по-малко в този процес? Нещата стават прозрачни, когато първо проуча, кой от четирите факта е безусловно необходим, за да може процесът въобще да настъпи. Намирам например, че а и с са безусловно необходими. След това намирам, че без d процесът наистина би настъпил, обаче със значително изменение, а напротив виждам, че в няма никакво съществено значение и би могъл да бъде заменен и чрез нещо друго.
В приведения пример чрез I изразяваме символично групирането на елементите за чистото сетивно възприятие, чрез II това за духа.
към текста >>
Защото в него е не само
израз
ено, че един процес е протекъл при определени отношения, но че той трябваше да протече.
Ако после, когато имаме закона на движението на камъка вследствие на първите две сили, прибавим третата сила, получава се пътят l l. По-нататъшните условия биха искали да усложнят още повече нещата. Всеки сложен процес на сетивния свят се явява като една тъкан от онези прости, проникнати от духа факти и може да бъде сведен до тези последните. Едно такова явление, при което характерът на процеса следва непосредствено от природата на разглежданите фактори по един прозрачно ясен начин, ние наричаме първично явление или основен факт. Това първично явление е тъждествено с обективния природен закон.
Защото в него е не само изразено, че един процес е протекъл при определени отношения, но че той трябваше да протече.
Ние сме разбрали, че поради естеството на това, което разглеждаме, той трябваше да протече. Днес хората на науката изискват придържането към външния емпиризъм, понеже вярват, че при всяко предположение, което надхвърля емпирично даденото, се върви пипнешком в една несигурна област. Ние виждаме, че можем да останем напълно сред явлението и все пак да намерим необходимото. Индуктивният метод, който днес всеобщо се застъпва, не може никога да постигне това.
към текста >>
35.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като
израз
на едно състояние на нещата?
При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят. Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата. Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката. Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване. видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят.
Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата?
Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи. Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия. Условията могат да имат едно определящо влияние, но те не са една съдържаща причина. Ние сме наистина в състояние да кажем: Под впечатлението на това или онова състояние на нещата един вид трябваше да се развие така, че да се развие по-особено този или онзи орган; обаче съдържателната част, специфично-органичното не може да бъде извлечено отвъншните условия. Едно органическо същество би имало съществените свойства а, в, с; но в своето развитие то е попаднало под влиянието на определени външни условия.
към текста >>
Природният закон
израз
ява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление.
Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон. Че всяко тяло, ако не бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада на земята така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон. Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимоотношение. Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон. Ние отнасяме отделния случай към закона.
Природният закон изразява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление.
При типа ние трябва да развием от първичната форма онзи особен случай, който стои пред нас. Ние не трябва да срещу поставяме типа на отделната форма, за да видим, как той регулира последната; трябва да направим тази форма да произлезе от него. Законът властва над явлението като нещо стоящо над него; ти път се влива в отделното живо същество; той се отъждествява с него. Ето защо една наука на организмите, когато тя иска да бъде наука в смисъла, в който е механиката или физиката, трябва да покаже типа като най-обща форма и след това и различните идейни отделни форми. Механиката също е едно съединение на различните природни закони, при което реалните условия са приети изцяло хипотетично.
към текста >>
36.
08_б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се
израз
и индивидуалността на народа.
Важното е, неговото място сред народа му да бъде такова, че може да прояви напълно силата на своята индивидуалност. А това е възможно само тогава, когато организмът на народа е от такова естество, че отделният човек да може да си намери мястото, на което да може да постави своя лост. Не трябва да бъде оставено на случайността, дали той ще намери това място. По какъв начин трябва да се проучи, как индивидуалността се проявява сред народностната общност, това е работа на етнографията и на държавната наука. Индивидуалността на народа е предмет на тази наука.
Тя има задачата да покаже, каква форма трябва да приеме държавният организъм, когато в тази форма трябва да се изрази индивидуалността на народа.
Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки. Науката за държавата не се счита като една наука на опитността. Вярва се, че конституцията на всички народи трябва да бъде изработена по определен шаблон. Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален характер доведен в строго определени законни форми.
към текста >>
Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да
израз
и това, което лежи несъзнателно в характера на народа.
Конституцията, която един народ си дава, трябва да бъде развита от неговата най-вътрешна същност. И тук в обръщение са не малко грешки. Науката за държавата не се счита като една наука на опитността. Вярва се, че конституцията на всички народи трябва да бъде изработена по определен шаблон. Обаче конституцията на един народ не е нищо друго, освен неговият индивидуален характер доведен в строго определени законни форми.
Който иска да набележи направлението, в което трябва да се движи определена дейност на неговия народ, той не трябва да натрапва нищо външно на този народ: той трябва просто да изрази това, което лежи несъзнателно в характера на народа.
“Умният не царува, но умът: неразумният, а разумът”, казва Гьоте.
към текста >>
37.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го
израз
и в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят.
Нашият дух се издига до съзерцаването на онзи извор, в който са съдържат всички тези възможности. Науката и изкуството са само обекти, в който човекът отпечатва това, което му предлага това съзерцание. В науката това става само във формата на идеята, т.е. в непосредствено духовната среда; в изкуството това става в сетивния или духовно възприемаем обект. В науката природата се явява като нещо "обхващащо всичко отделно" чисто идейно; в изкуството един обект на външния свят се явява като нещо изобразяващо това всеобхващащо.
Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят.
Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ. Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто. Начинът на изобразяване е различен. Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята. Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката.
към текста >>
Едно изречение на Гьоте, което
израз
ява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука.
В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух. Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран. Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на изкуството и на науката. Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух; изкуството отпечатва в нея духа. Науката гледа през сетивността идеята, изкуството вижда идеята в сетивността.
Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука.
Така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата”.
към текста >>
38.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Кант нарича систематически съждения такива, при които понятното на сказуемото прибавя към понятието на подлога нещо, намиращо се напълно вън от този последния, "макар и то да стои във свръзка с него"/2/, докато в аналитическите съждения сказуемото
израз
ява нещо, което вече се съдържа /в скрита форма/ в подлога.
Този въпрос, така както Кант го поставя, свободен ли е той от всякакви предпоставки? Съвсем не, тъй като той постави възможността на безусловно достоверната система на знанието в зависимост от това, че тя се построява, само синтетически и такива съждения, които се получават независимо от какъвто и да е опит.
Кант нарича систематически съждения такива, при които понятното на сказуемото прибавя към понятието на подлога нещо, намиращо се напълно вън от този последния, "макар и то да стои във свръзка с него"/2/, докато в аналитическите съждения сказуемото изразява нещо, което вече се съдържа /в скрита форма/ в подлога.
Тук не е място да се впускаме в остроумните възражения на Йоханес Ремке/3/ против едно такова деление на съжденията. За нашата настояща цел достатъчно да се убедим, че можем да постигнем истинско знание само с помощта на такива съждения, които към едно понятие прибавят друго, чието съдържание, най-малко за нас, не е включено в първото. Ако заедно с Кант наречем този род съждения синтетически, ние все така можем да признаем, че познанията във форма на съждения могат да се добият само тогава, когато съединението на сказуемото с подлога бъде такова синтетично. Но работата стои другояче с втората част на въпроса, които изисква, щото тези съждения да бъдат .............., т.е. получени независимо от всякакъв опит.
към текста >>
39.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя
израз
в учението за специфичните енергии на сетивата.
Към тези доводи на физика, като допълнение, се присъединяват и доводите на психо-физика, намерили своя израз в учението за специфичните енергии на сетивата.
Йохан Мюлер е показал, че всяко сетиво може да бъде възбудено само по свойствен за него начин, обусловен от неговата организация и че то винаги реагира еднакво, каквото и външно впечатление да му действува отвън. Ако възбудим зрителния нерв, ние ще изпитаме светлина, безразлично дали на нерва въздействува електрическият ток или светлината. От друга, страна, еднакви външни процеси предизвикват съвършено различни усещания, според това, от кои сетива се възприемат. От това се прави извода, че във външния свят съществува само едни род процеси, а именно движение, и че многообразието на възприемания от нас свят е всъщност само реакция на нашите сетива към тези процеси. Съгласно този възглед, ние възприемаме не външния свят, а само предизвикалите от него субективни усещания в нас.
към текста >>
По този начин ние можем да
израз
им резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм.
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това.
към текста >>
Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на
израз
яването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това
израз
яване, предизвикана от съображенията и размисъла.
Докато наивният реализъм изхожда от непровереното признание, че възприеманото от нас съдържание на нашата опитност има обективна реалност, посоченото по-горе гледище изхожда също така от непровереното убеждение, че чрез прилагането на мисленето можем да стигнем до едно правилно научно убеждение. Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение. По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно.
Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла.
Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа".
към текста >>
Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както
израз
ява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа".
Противоположното на наивния реализъм това схващане може да се нарече наивен рационализъм. За да оправдаят такава терминология бихме искали да направим тук кратка забележка за понятието "наивно". Дернит се опитва да определи по-отблизо това понятие в своята статия: "За понятието на наивния реализъм"./1/ Относно това той казва: "Понятието наивност означава един вид нулева точка върху скалата на размишление над собственото положение. По своето съдържание наивността може напълно да съвпадне с правилното, понеже въпреки че е лишена от размисъл, а именно затова е лишена и от критика или с други думи тя е некритична, това отсъствие на размисъл и критика изключва само обективната увереност в нейната правилност; това крие в себе си опасност и възможност от погрешност, но в никой случай необходимостта да бъде погрешно. Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла.
Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа".
към текста >>
Смятаме, че по този начин
израз
ихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант.
Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората. В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет. Него ние наричаме наивен. Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши. Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо.
Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант.
Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността.
към текста >>
40.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
На тази степен на съществуванието ако можем да употребим този
израз
нито един предмет, нито едно събитие не се явява по-важно, по-значително от друго.
Такова начало може да бъде направено само с непосредствено дадения образ на света, т.е. с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв начин на процеса на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето. Това, което тогава преминава покрай нас и ние преминаваме покрай него, това е един лишен от всякаква връзка и все пак неразделен на индивидуални части образ на света/1/, в който нищо не е отделено едно от друго, нищо не е обусловено едно от друго и нищо не се определя едно от друго, това е непосредствено даденото. /*1 Разделянето на индивидуални части от съвършено слято дадения образ на света е вече акт на мислителната дейност/.
На тази степен на съществуванието ако можем да употребим този израз нито един предмет, нито едно събитие не се явява по-важно, по-значително от друго.
Рудиментарният орган на животното, нямащ, може би, при по-късната, осветена вече от познанието степен на познанието, никакво значение за неговото развитие и живот, има еднакво право на внимание, както и най-благородната и необходима част на организма. До момента на всяка познавателна дейност в образи на света нищо не се явява като субстанция, нищо като случайност, нищо като причина или действие; противоположностите на материята и духа, на тялото и душата, още не са създадени. Но за намиращия се на тази степен образ на света ние трябва да се въздържаме от всяко друго сказуемо. Този образ на света ни може да бъде разбираем нито като субективен или обективен, нито като случаен или необходим; дали той е вещ в себе си или просто представа, това не бива да решаваме на тази степен. Както вече видяхме, познанията на физиката и физиологията, съблазняващи ни да подведем даденото под една от посочените категории, не могат да бъдат поставени начело на теорията на познанието.
към текста >>
Отстраняването от тези познания на всичко, което е добито чрез работата на познанието и установяване началото, намиращо се преди тази работа, може да стане само чрез съображения,
израз
ени във формата на понятие.
Затова никъде не може да става дума за истинност и погрешност за правилност или неправилност на онези разсъждения, които според нашето разбиране,предшествуват онзи момент, когато стоим в началото на теорията на познанието. Всички те имат задачата да ни доведат целесъобразно към това начало. Никой от възнамеряващите да се занимават с теоретико-познавателните проблеми не стои същевременно пред така нареченото начало на познанието, но притежава вече до известна степен развити познания.
Отстраняването от тези познания на всичко, което е добито чрез работата на познанието и установяване началото, намиращо се преди тази работа, може да стане само чрез съображения, изразени във формата на понятие.
Но на тази степен понятията нямат никаква познавателна стойност, те имат чисто отрицателната задача да отстранят от зрителното поле всичко, което принадлежи на познанието и да доведат там, където това последното едва започва. Тези съображения се явяват показателни на пътя към онова начало, с което е свързан актът на познанието, но не принадлежи още на това начало. Във всичко, което гноселогът трябва да изложи до установяването на началото, има по този начин само целесъобразност или нецелесъобразност, но не истина или заблуждение. Но и в самата тази начална точка е изключено всяко заблуждение, тъй като това последното може да се получи само заедно с познанието, следователно не може да се намира преди него.
към текста >>
41.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ако природата на това последното би била да не
израз
ява въобще нищо за самото себе си чрез това отношение, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново отношение.
При това процесът е следващият: Отначало мислено се отделят известни отделности от съвкупността на мировото цяло, понеже, собствено казано, в даденото никъде няма отделни неща, а всичко се намира в непреривна свръзка. Тези отделени отделности мисленето ги съотнася едно към друго съобразно произведените от него форми и накрая, определя това, което произтича от това отношение. Чрез това, че мисленето създава отношение между двете обособени части на съдържанието на света, то още нищо не определя от себе си за тези части. То изчаква това, което се получава от само себе си вследствие установяването на това отношение. Само този резултат е именно познанието за съответствуващите части на съдържанието на света.
Ако природата на това последното би била да не изразява въобще нищо за самото себе си чрез това отношение, тогава естествено, опитът на мисленето е несполучлив и на негово място трябва да се яви ново отношение.
Всяко познание почива на това, че човекът привежда в правилна връзка помежду им два или няколко елемента на действителността и постига това, което се получава от тук.
към текста >>
Истинският закон на природата не е нищо друго, освен
израз
на свръзката в дадения образ на света и той съществува толкова малко без тези факти, които управлява, колкото и самите тези факти съществуват без него.
Само възгледът, изхождащ от това, че всяка научна дейност се заключава в съединението на фактите на опита, може да се мисли, че А и Б могат да бъдат съединени днес по един закон, утре по друг. /Джон Стюарт Милл/. Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката на явленията, нему съвсем не минава през ума да говори само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони. С това,естествено, ние не искаме да твърдим, че законите, признати веднъж от нас за правилни, трябва да имат безусловно значение; обаче ако следващият случай събаря установения закон, това става не защото този закон първият път може да е бил изведен с относителна всеобщност, но защото и тогава още той е бил изведен неправилно.
Истинският закон на природата не е нищо друго, освен израз на свръзката в дадения образ на света и той съществува толкова малко без тези факти, които управлява, колкото и самите тези факти съществуват без него.
към текста >>
Дадеността не е свойство на даденото, а само
израз
за неговото отношение към втория фактор на акта на познанието.
Това става веднага още по-ясно, когато се занимаем по-отблизо с факторите, които имат значение и фактът на познанието. Първият от тях е даденото.
Дадеността не е свойство на даденото, а само израз за неговото отношение към втория фактор на акта на познанието.
Що е даденото по своята природа, това остава по този начин при такова определение съвършено неизменено. Вторият фактор, логическото съдържание на даденото, мисленето го намира в акта на познанието необходимо свързан с даденото. Сега да се запитаме: 1/ Къде става разделянето на даденото и понятието? 2/ Къде се намират те съединени? Отговорът и на двата тези въпроса без съмнение е даден в нашите предидущи изследвания.
към текста >>
42.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде
израз
ено с положението: А = А.
Придържайки се към "трансцеденталната аперцепция" у Канта, Фихте намирал, че всяка деятелност на "Аза" се състои в съчетание на материала на опита, съгласно формата на съждението.
Актът на съждението се състои в свързването на сказуемото с подлога, което чисто формално може да бъде изразено с положението: А = А.
Това положение би било невъзможно, ако Х, съединяващ двете А, не би се основавал на способността непосредствено да предполага. Защото това положение не означава: А е, но: ако А е, то А е. По този начин не може да става дума за абсолютно положение. И така за да стигнем до абсолютното просто значимо, не остава нищо друго, освен да обявим за абсолютно самото полагане. Тъй като А е обусловено, полагане на А е безусловно.
към текста >>
Това положение
израз
ено във форма на съждение: ако "Азът" е, тогава той е няма никакъв смисъл.
В положението А = А, едното А само се полага, докато другото се предполага и при това "Азът го полага. Когато А е положено в "Аза", тогава то е положено/1/. Тази свръзка е възможна само при условие, че в "Аза" има нещо, което остава постоянно равно на себе си, нещо, което привежда от едното А към другото и споменатият по-горе Х е основан за това оставаща равно на себе си. "Азът", който полага едното А, е същият, който полага и другото. Но това значи "Азът" = "Аза".
Това положение изразено във форма на съждение: ако "Азът" е, тогава той е няма никакъв смисъл.
Защото "Азът" полага не при предположение на нещо друго, но той предполага самия себе си. Но това означава, че той е непосредствен и безусловен. Хипотетичната форма на съждението, която е присъща без предполагането на абсолютния "Аз" на всеки акт за съждение, се превръща тук във формата на абсолютното екзистенциално положение: "Аз" просто съм. Фихте изразява това/1/ още по следния начин: "Азът" полага първоначално просто своето битие". Виждаме, че целият този извод на Фихте не е нищо друго, освен род педагогическо разяснение, за да доведе своите читатели там, където възниква безусловната деятелност на "Аза".
към текста >>
Фихте
израз
ява това/1/ още по следния начин: "Азът" полага първоначално просто своето битие".
Но това значи "Азът" = "Аза". Това положение изразено във форма на съждение: ако "Азът" е, тогава той е няма никакъв смисъл. Защото "Азът" полага не при предположение на нещо друго, но той предполага самия себе си. Но това означава, че той е непосредствен и безусловен. Хипотетичната форма на съждението, която е присъща без предполагането на абсолютния "Аз" на всеки акт за съждение, се превръща тук във формата на абсолютното екзистенциално положение: "Аз" просто съм.
Фихте изразява това/1/ още по следния начин: "Азът" полага първоначално просто своето битие".
Виждаме, че целият този извод на Фихте не е нищо друго, освен род педагогическо разяснение, за да доведе своите читатели там, където възниква безусловната деятелност на "Аза". Той трябва да направи очевидно онова действие на "Аза", без изпълнението на което въобще не съществува никакъв "Аз".
към текста >>
Аз намирам това най-ясно
израз
ено във "Встъпителните лекции в Наукоучението, четени през есента на 1813 година в Берлинския университет"/1/: "Това учение предполага един съвършено нов сетивен орган, разриващ един нов свят, който за обикновения човек никак не съществува".
Който наблюдава само света на обектите, той не познава, че "Азът" още само ги създава. Обаче който наблюдава "Аза" в неговия акт на построението, той вижда основанието на готовия образ на света; той знае, благодарение на какво възниква този образ; за него той се явява като следствие, за което му са дадени предпоставки. Обикновеното съзнание вижда само това, което е положено, което така или иначе е определено. На него му липсва разбирането на първичните положения, на основите: защо е положено именно така, а не иначе. Да добие знание за тези първични положения, в това се състои задачата на едно съвършено ново чувство.
Аз намирам това най-ясно изразено във "Встъпителните лекции в Наукоучението, четени през есента на 1813 година в Берлинския университет"/1/: "Това учение предполага един съвършено нов сетивен орган, разриващ един нов свят, който за обикновения човек никак не съществува".
Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се основава съждението: нещо е; основание на битието, което именно поради това, че е такова, не само е, но е битието"/2/.
към текста >>
43.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
За да се
израз
я образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света.
Същността на знанието се заключава именно в това, че в него се проявява основата на света, която никога не може да се намери в обективната реалност.
За да се изразя образно нашето познание е едно постоянно вживяване в основата на света.
към текста >>
44.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
Поправки нанесох единствено там, където днес ми изглежда неумело
израз
ено онова, което съм искал да кажа преди четвърт столетие.
Така на мен ми се струва, че тази книга заема, от една страна напълно обособено място спрямо моите същински духовно-научни трудове, а от друга - че тя все пак е свързана най-тясно с тях. Всичко това ме подтикна сега, двайсет и пет години по-късно, отново да публикувам съдържанието й в общи линии почти без промени, като направя само по-обширни добавки към редица раздели. Такива обстойни разширения ми се сториха необходими, след като междувременно установих неправомерни тълкувания на казаното от мен.
Поправки нанесох единствено там, където днес ми изглежда неумело изразено онова, което съм искал да кажа преди четвърт столетие.
(Подобни поправки вероятно ще дадат повод само на някой недоброжелател да твърди, че съм променил основното си убеждение.)
към текста >>
45.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той
израз
ява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници.
Тук едно и също нещо еднакво често се обявява за най- драгоценно благо на човечеството, както и за най-коварна илюзия. Прибягвало се е до безконечно остроумничене, за да се обясни как човешката свобода се съчетава с активността в природата, към която обаче принадлежи и човекът. Не по-малки са усилията, с които, от друга страна, се е търсело обяснение как е могла да възникне такава безумна идея. Всеки, чиято най-изявена черта на характера не е обратното на задълбочеността, чувства, че в случая става дума за един от най-важните въпроси на живота, религията, практиката и науката. А към печалните признаци за повърхностност в съвременната мисъл спада това, че една книга, която от резултатите на по-новото естествознание иска да изкове една „нова вяра" (Давид Фридрих Щраус, Старата и новата вяра), не съдържа по този въпрос нищо повече от думите: „С въпроса за свободата на човешката воля тук не е необходимо да се занимаваме.
Всяка философия, заслужила името си на такава, винаги е разкривала мнимо индиферентната свобода на избора като празна измама; но нравственото остойностяване на човешките действия и убеждения остава незасегнато от този въпрос." Привеждам този пасаж, не защото смятам, че книгата, в която се съдържа, е от особено значение, а защото ми се струва, че той изразява мнението, до което във въпросната сфера смогва да се добере мнозинството от нашите мислещи съвременници.
Днес като че ли всеки, който претендира да е надрасъл детската възраст на науката, е наясно, че свободата не може да се състои в това, от две възможни действия съвсем самоволно да се избере едното или другото. Твърди се, че винаги била налице съвсем определена причина, поради която от няколко възможни действия се осъществявало тъкмо едно определено.
към текста >>
Понеже тук е налице ясно и определено
израз
ен възглед, не представлява трудност да се разкрие съдържащата се в него основна заблуда.
Понеже тук е налице ясно и определено изразен възглед, не представлява трудност да се разкрие съдържащата се в него основна заблуда.
Както камъкът в следствие на тласък извършва по необходимост определено движение, така и човекът по необходимост трябва да извърши дадено действие, когато някаква причина го подтиква към това. И понеже осъзнава своето действие, човекът се смята за негов свободен инициатор. Но при това той не забелязва, че е подтикван от някаква причина, на която безусловно трябва да се подчини. Заблудата при този ход на мисълта бързо се открива. Спиноза и всички мислещи като него изпускат от внимание, че човекът осъзнава не само своето действие, а може да опознае и причините, от които бива воден.
към текста >>
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята,
израз
яваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т.
Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална. Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т.
2, стр. 213 и сл.)
към текста >>
Ако не е само
израз
на половия нагон, тя се опира на представите, които сме си създали за любимото същество.
Но сърцето и душата не създават мотивите за действие. Те ги предпоставят и ги приемат в своята среда. Състраданието се настанява в моето сърце, когато в съзнанието ми е изплувала представата за лице, будещо състрадание. Пътят към сърцето минава през ума. От това и любовта не прави изключение.
Ако не е само израз на половия нагон, тя се опира на представите, които сме си създали за любимото същество.
И колкото по- идеалистически са тези представи, толкова по-ощастливяваща е любовта. Мисълта и тук е родител на чувството. Казват, че любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове. Мнозина нехайно минават покрай тези положителни качества, без да ги забелязват.
към текста >>
46.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
В своята статия „Природата" Гьоте
израз
ява това по класически начин, макар че на пръв поглед неговият изказ може да се окачестви като съвсем ненаучен:
В противовес на всички тези становища трябва да се изтъкне, че с основната и първична противоположност най-напред се срещаме в нашето собствено съзнание. Ние самите сме тези, които се откъсваме от хумуса на природата и като „Аз" се противопоставяме на „свят".
В своята статия „Природата" Гьоте изразява това по класически начин, макар че на пръв поглед неговият изказ може да се окачестви като съвсем ненаучен:
към текста >>
Затуй и не отдавах значение на това, отделни
израз
и като „Аз", „Дух", „свят", „природа" и така нататък да се употребяват прецизно, както е обичайно в психологията и философията.
Очаквам, че някой, който е чел дотук, ще прецени изложеното от мен като несъответствуващо на „съвременното равнище на науката". Нему мога само да отговоря, че дотук не исках да се занимавам с никакви научни резултати, а просто с описанието на онова, което всеки изживява в собственото си съзнание. Ако при това са се промъкнали отделни изречения относно опити за примиряване на съзнанието със света, единствената им цел е била да осветлят същинските факти.
Затуй и не отдавах значение на това, отделни изрази като „Аз", „Дух", „свят", „природа" и така нататък да се употребяват прецизно, както е обичайно в психологията и философията.
Обикновеното съзнание не познава строгото различаване в науката, а дотук се целеше единствено да се установи обикновеното положение на нещата. Интересуваме не как науката досега е интерпретирала съзнанието, а както ежечасно се изживява.
към текста >>
47.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го
израз
им като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго.
Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго.
Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето. По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност. Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие. Но че без мисленето философът не може да се сдобие със знания по този въпрос - това поначало е ясно. При възникване на явленията в света мисленето може да играе второстепенна роля, обаче при възникването на даден възглед за тях то несъмнено придобива главна роля.
към текста >>
Това личи още от самия начин, по който
израз
яваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове.
Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването. Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух. За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице.
Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове.
Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа
към текста >>
В първия случай изобщо не целя да
израз
я, че встъпвам в някакво съотношение с масата; във втория случай обаче се касае тъкмо за такова отношение.
„Радвам се на масата".
В първия случай изобщо не целя да изразя, че встъпвам в някакво съотношение с масата; във втория случай обаче се касае тъкмо за такова отношение.
С израза „Мисля за една маса" аз вече навлизам в споменатото по-горе извънредно положение, когато в предмет на наблюдението бива превръщано нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект.
към текста >>
С
израз
а „Мисля за една маса" аз вече навлизам в споменатото по-горе извънредно положение, когато в предмет на наблюдението бива превръщано нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект.
„Радвам се на масата". В първия случай изобщо не целя да изразя, че встъпвам в някакво съотношение с масата; във втория случай обаче се касае тъкмо за такова отношение.
С израза „Мисля за една маса" аз вече навлизам в споменатото по-горе извънредно положение, когато в предмет на наблюдението бива превръщано нещо, което винаги се съдържа в нашата духовна дейност, но не като наблюдаван обект.
към текста >>
Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се
израз
ява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата.
В предходното изложение важната разлика между мисленето и всички други дейности на душата бе посочена като факт, следващ от едно наистина непредубедено наблюдение.
Който не се стреми към това непредубедено наблюдение, той ще бъде изкушаван да отправи срещу изложеното възражения като следното: Нали когато мисля за една роза, с това също така се изразява само едно отношение на моя „Аз" към розата, както когато чувствам красотата на розата.
При мисленето между „Аза" и обекта съществува точно такова отношение, както например при чувстването или възприемането. Правещият такова възражение не взема под внимание, че „Азът" само при упражняване на мисленето се отъждествява до всички разклонения на дейността като едно същество с деятеля. При никоя друга душевна дейност това не е напълно така. Когато се изпитва например наслада, едно по-тънко наблюдение сигурно може да различи доколко „Азът" се отъждествява с някакъв деятел, и доколко у него е налице пасивност, така че за него насладата просто настъпва. Аналогично е положението и при другите душевни дейности.
към текста >>
48.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който
израз
и мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух.
Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни. Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно. Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване.
Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух.
Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш. За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго. Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван. Подобно на цвета и тона, извън акта на възприемането не съществуват измерение, форма и движение. Ние никъде не сме виждали измерение или форма самостоятелно, а винаги в съчетание с цвят или други безспорно независими от нашата субективност свойства.
към текста >>
Този възглед смята, че
израз
ява нещо безусловно сигурно, нещо, което без всякакви доказателства направо се разбира.
Това, което ние наричаме свят, съществува само в рамките на духовете. Онова, което наивният човек нарича външен свят, физическа природа, според Бъркли не съществува. На този възглед противостои господстващият понастоящем възглед на Кант, който ограничава познанието ни за света върху нашите представи не затуй, защото е убеден, че извън тези представи не може да има неща, а защото ни смята за така устроени, че можем да узнаваме само за промените на собственото ни себе, а не за нещата сами по себе си, причиняващи тези промени. От обстоятелството, че познавам само моите представи, той не заключава, че няма независимо от тези представи съществуване, а единствено, че субектът не може пряко да възприема в себе си едно такова съществуване, че няма друг начин освен с „посредничеството на субективните си мисли да си го въобразява, съчинява, мисли, опознава, а навярно и да не може да го опознава" (О. Либман, Към анализа на действителността, стр.28).
Този възглед смята, че изразява нещо безусловно сигурно, нещо, което без всякакви доказателства направо се разбира.
„Първата фундаментална теза, която философът трябва ясно да осъзнае, се състои в разбирането, че нашето знание първоначално не се простира върху нищо друго освен върху представите ни. Нашите представи са единственото, което непосредствено узнаваме, непосредствено изживяваме; и тъкмо защото ги узнаваме непосредствено, даже най-дълбокото съмнение не успява да ни отнеме знанието за тях. В противовес на това знанието, излизащо извън рамките на представите ни (тук навсякъде използвам този термин в най-широк смисъл, така че в него се включва всичко ставащо в психиката), не е защитено от съмнение. Ето защо в началото на философското размишление изрично трябва да се приема като подлежащо на съмнение всяко знание, излизащо извън рамките на представите." Така Фолкелт започва книгата си за „Квантовата теория на познанието". Онова обаче, което той представя тъй сякаш е непосредствена и саморазбираща се истина, в действителност представлява плод на мисловна операция, протичаща по следния начин: Наивният човек смята, че във вида, в който ги възприема, обектите съществуват и извън неговото съзнание.
към текста >>
При това се
израз
ява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина.
Следователно нашите възприятия са преобразования на органичното ни устройство, а не неща сами за себе си. Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв. книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят. По същия начин се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм.
При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина.
Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят. Следователно светлина, цвят и топлина представляват онова, с което сетивните ми нерви отвръщат на дразнението отвън. Осезанието също ми представя не обектите от външния свят, а само мои собствени състояния. В духа на модерната физика би могло например да се мисли, че телата се състоят от безкрайно малки частици - молекулите, и че тези молекули не са допрени непосредствено една о друга, а имат известни разстояния помежду си. Следователно между тях има празно пространство.
към текста >>
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя
израз
ява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той.
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
към текста >>
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на
израз
яване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
към текста >>
49.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се
израз
ява в съновидението.
В момента на събуждането ние вече не питаме за вътрешната взаимовръзка на нашите съновидения, а за физическите, физиологичните и психологическите процеси, които лежат в основата им. Философът, смятащ света за своя представа, в не по-голяма степен може да се интересува за вътрешната взаимовръзка на отделните неща в тази представа. Ако изобщо признава някакъв съществуващ Аз, той няма да пита в каква взаимовръзка стои една негова представа с друга, а какво се извършва в независимата от него душа, докато съзнанието му съдържа определен процес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, което предизвиква парене на гърлото ми, и се събудя от пристъп на кашлица (срв. Вайгант, Възникване на сънищата, 1893), то в мига на събуждането действието на съня престава да ме интересува.
Вниманието ми се насочва единствено към физиологичните и психологическите процеси, чрез които пристъпът на кашлица символично се изразява в съновидението.
По подобен начин и философът, щом е стигнал до убеждението, че даденият свят има характер на представа, трябва незабавно да премине от този свят към намиращата се зад него действителна душа. По-неприятно впрочем е положението, когато илюзионизмът изцяло отрича наличието на Аза сам за себе си, зад представите, или най-малко го смята за непознаваем. До такъв възглед много лесно може да доведе наблюдението, че в противовес на сънуването наистина има будно състояние, в което имаме възможност да вникнем в сънищата, и да ги отнесем към реални отношения, но че нямаме състояние, което да стои в подобно отношение към будния живот на съзнанието. Който изповядва този възглед, на него му убягва прозрението, че има нещо, което действително се отнася към простото възприемане така, както узнаването в будно състояние се отнася към сънуването. Това нещо е мисленето.
към текста >>
Що се отнася до волята, тя може да се счита само като
израз
на дейността на ограничената ни личност.
Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия. За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер). Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща.
Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност.
Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят.
към текста >>
Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест
израз
има само чрез понятия.
Същия резултат получавам, когато изучавам по-нататъшното предаване от сетивния орган към мозъка. Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията.
Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия.
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото.
към текста >>
Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен
израз
; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото.
Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм. Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н.
Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото.
Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>
50.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Израз
на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие.
Ние обаче не се задоволяваме с това, посредством мисленето да отнасяме възприятието към понятието, ами го отнасяме и към нашата особена субективност, към нашия индивидуален Аз.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие.
Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество.
към текста >>
51.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Забелязаната от него връзка той може обаче да
израз
и само чрез мисленето, но не и да я възприеме.
Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н.
Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме.
Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото. Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното.
към текста >>
Един природен закон не е нищо друго освен понятиен
израз
за взаимовръзката на определени възприятия.
За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони.
Един природен закон не е нищо друго освен понятиен израз за взаимовръзката на определени възприятия.
към текста >>
Всичко това косвено е
израз
ено още в първоначалната версия на тази книга.
Както животът, редом със съзнателното будно състояние се нуждае от несъзнателното състояние на съня, така себеизживяването на човека редом със сферата на неговото сетивно възприятие се нуждае от една – дори далеч по-голяма - сфера на възприемаеми не по сетивен път елементи в областта, от която произхождат сетивните възприятие.
Всичко това косвено е изразено още в първоначалната версия на тази книга.
Тук нейният автор прибавя настоящото разширение на съдържанието, понеже практиката му е показала че някои читатели не са чели достатъчно точно. Редно е също така да се обърне внимание, че идеята за възприятието, както е развита в настоящата книга, не бива да се смесва с идеята за външно сетивно възприятие, което представлява само негов частен случай. От предходното и в още по-голяма степен от по-нататъшното изложение ще се види, че тук всичко, което постъпва в човека по сетивен и духовен път, се схваща като възприятие, преди да бъде обхванато от активно изграденото понятие. За наличието на възприятия от душевно или духовно естество не са нужни сетива в обичайния смисъл на думата. Би могло да се твърди, че такова разширяване на езиковата употреба е неуместно.
към текста >>
52.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Чувстването е чисто индивидуален акт: отнасяне на външния свят към нашия субект, доколкото това отнасяне намира
израз
в чисто субективно изживяване.
Чувстването е чисто индивидуален акт: отнасяне на външния свят към нашия субект, доколкото това отнасяне намира израз в чисто субективно изживяване.
към текста >>
Като метафизически реализъм философията на волята попада под
израз
ената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност.
Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят.
към текста >>
53.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Израз
на този глас е съвестта.
Под формата на абстрактни понятия тези морални принципи могат да регулират нравствения живот, без индивидът да се интересува за произхода на понятията. В случая ние просто усещаме подчинението си на нравственото понятие, което витае над нашите действия като повеля, като нравствена необходимост. Обосноваването на тази необходимост предоставяме на налагащия нравственото подчинение, тоест на нравствения авторитет, който признаваме (глава на семейството, държава, обществени порядки, престиж на църквата, божието откровение). Особена форма на тези нравствени принципи имаме, когато повелята се проявява не чрез външен авторитет, а вътре в самите нас (нравствена автономия). Тогава вътре в самите себе си ние долавяме гласа, на който трябва да се подчиняваме.
Израз на този глас е съвестта.
към текста >>
Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до свободния Дух като най-чист
израз
на човешката природа.
Нашият живот е съставен от свободни и несвободни действия.
Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до свободния Дух като най-чист израз на човешката природа.
Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни.
към текста >>
Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват
израз
на свободния Дух.
Този начин на мислене е едностранчив. Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение. Като дете съм бил един, като юноша и мъж - друг. Дори всеки миг възприятийният ми образ е по-различен, отколкото в предходните.
Тези изменения могат да протичат в смисъл, че в тях се проявява все същият (шаблонен човек) или че те представляват израз на свободния Дух.
На тези изменения е подложен обектът на възприемането на моите действия.
към текста >>
54.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
Несъстоятелни от монистично гледище са всички
израз
и от рода на „историята е развитието на хората към свободата" или осъществяване на нравствен ред в света и т.н.
Идеи биват осъществявани целесъобразно само от хора. Следователно неуместно е да се говори за въплъщаване на идеи от историята.
Несъстоятелни от монистично гледище са всички изрази от рода на „историята е развитието на хората към свободата" или осъществяване на нравствен ред в света и т.н.
към текста >>
Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея,
израз
ът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер.
Кое бива наричано тук целесъобразност? Схождането на възприятия в едно цяло. Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло.
Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер.
Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност. За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност. Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре. Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат. Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея.
към текста >>
55.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
При това той може да се позове на не
израз
имата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна.
Тук песимистът може да каже, че незадоволеният нагон за хранене носи на света не само неудоволствие от пропуснатата наслада, но и истински страдания, неволи и нищета.
При това той може да се позове на неизразимата мизерия на хората, сполетени от грижите по изхранването, на целокупното неудоволствие, което такива хора изпитват косвено от липсата на храна.
А ако рече да разпростре твърдението си върху природата извън човека, може да посочи мъките на животните, които в някои сезони измират от глад поради липса на храна. За тези злини песимистът твърди, че те значително превишават количеството наслада, създавана на света от нагона за хранене.
към текста >>
56.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
При това характерно-родовото му служи само като средство, за да
израз
и специфичната си същност в него.
Но човекът се освобождава от това характерно-родово у себе си. Защото - правилно изживяно от човека - характерно-родовото у него не е нищо ограничаващо свободата му, и не е редно по изкуствен начин да бъде превръщано в такова. Човекът развива у себе си качества и функции, чиято определяща основа можем да търсим единствено в него самия.
При това характерно-родовото му служи само като средство, за да изрази специфичната си същност в него.
Като основа той използва дадените му от природата особености и придава на родовото форма в съответствие със собствената си същност. А ние напразно търсим причината за проявата на тази същност в законите на рода. Ние имаме работа с един индивид, който може да бъде обяснен само чрез самия себе си. Ако един човек се е домогнал до това освобождаване от характерно-родовото, а ние все още искаме да обясним всичко у него чрез характера на рода, тогава ние нямаме усет за индивидуалното.
към текста >>
57.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Съгласно виждането,
израз
явано в посочената статия, съществували само три възможни гносеологически становища.
В статията си „Последни въпроси на теорията на познанието и на метафизиката" (в спис. „Цайтшрифт фюр филозофи унд филозофише критик", т.108, стр.55 сл.) Едуард фон Хартман отнася моята „Философия на свободата" към философското направление, което търсело опора в някакъв „гносеологичен монизъм". Едно такова становище бива отхвърлено от Едуард фон Хартман като невъзможно. Основанията за това са следните.
Съгласно виждането, изразявано в посочената статия, съществували само три възможни гносеологически становища.
Първо, да се остане на наивното становище, което смята възприеманите явления за реални неща извън човешкото съзнание. Това щяло да означава липса на критично разбиране. Не се проумявало, че със съдържанието на своето съзнание човек се намирал само в собственото си съзнание. Не се прозирало, че човек нямал работа с някаква „маса, сама за себе си", а единствено с обекта на собственото си съзнание. Онзи, който оставал на това становище или поради някакви съображения се връщал към него, бил наивен реалист.
към текста >>
Защото от само себе си той не благоволява да
израз
и мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три.
Той приемал наличието на „неща сами за себе си", но в непосредственото изживяване съзнанието не можело да има нищо общо с тях. По неосъзнаван начин те предизвиквали отвъд човешкото съзнание появата на обекти на съзнанието в него. До тези „неща сами за себе си" можело да се стигне само чрез заключение от изживяваното, но именно под формата на представи, съдържание на съзнанието. Във въпросната статия Едуард фон Хартман твърди, че един „гносеологичен монизъм", за какъвто той представя моето становище, трябвало всъщност да се присъедини към едно от трите становища, ала не го правел само защото не си давал истинска сметка за последствията от своите предпоставки. По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него отговора им.
Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три.
Касае се за следните въпроси:
към текста >>
58.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Стойността на знанието се
израз
ява в това, че то допринася за всестранното разгръщане на цялата човешка натура.
Стойността на знанието се изразява в това, че то допринася за всестранното разгръщане на цялата човешка натура.
към текста >>
59.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ (1895)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
книга „Познавателна теория на Гьотевия мироглед“
израз
явам същите убеждения като в посочените творби на Ницше.
Когато преди шест години се запознах с творбите на Фридрих Ницше, в мен вече се бяха оформили идеи, подобни на неговите. Независимо от него и по други пътища стигнах до възгледи, които са в съзвучие с вече изказаното от него в книгите „Заратустра“, „Отвъд доброто и злото“, „Към генеалогията на морала“ и „Залезът на кумирите“. Едва в излязлата през 1886 г.
книга „Познавателна теория на Гьотевия мироглед“ изразявам същите убеждения като в посочените творби на Ницше.
към текста >>
60.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да
израз
и всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед.
Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки. Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше. „Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал.
Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед.
Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“. Той слага в устата на своя „Заратустра“ следните думи: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?
към текста >>
Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи
израз
яват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура.
В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “18 Това е мисъл, родена от превъзхождаща смелост. Ако я сравним с казаното от друг смел „мислител и приятел на загадките“, Йохан Готлиб Фихте, за стремежа към истина, тогава човек осъзнава колко дълбоко от същността на човешката природа Ницше донася своите представи. „Аз съм призван да дам свидетелство за истината - казва Фихте. - Нищо не зависи от моя живот и от моята съдба; безкрайно много зависи от действията на моя живот.
Аз съм жрец на истината, длъжен съм да правя всичко за нея, да рискувам и да страдам.“19 Тези думи изразяват отношението към истината на най-благородните духове от западноевропейската по-нова култура.
В сравнение с цитираното Ницшево изказване те изглеждат повърхностни. Човек може да им възрази: Не е ли възможно неистината да има по-голяма стойност за живота, отколкото истината? Дали Фихте си е задавал този въпрос? Дали са го правили други, които са дали свидетелство за истината?
към текста >>
Една основна черта от неговия характер е
израз
ена в афоризма, който той е поставил на титулната страница във второто издание на „Веселата наука“:
В личността на Ницше живеят онези инстинкти, които правят от човека доминиращо същество. На него му харесва всичко, което проявява сила, и не му харесва онова, което издава слабост. Той се чувства достатъч-но щастлив, когато се намира в условия, увеличаващи силата му. Обича препятствията, противопоставяния-та, защото, като ги преодолява, той все повече съзнава своята сила. Избира най-трудните пътища, по които може да върви човекът.
Една основна черта от неговия характер е изразена в афоризма, който той е поставил на титулната страница във второто издание на „Веселата наука“:
към текста >>
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения
израз
яват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Ницше изказва този възглед най-ярко в изреченията, заради които ограничено мислещи хора са го окачествили като опасен дух. „Когато християнските кръстоносци в Ориента се натъкват на онзи непобедим орден на асасините, на онзи орден на свободни духове par excellence, чиито най-нисши степени живееха в едно послушание, което никой монашески орден не е достигнал, тогава те получиха също и символно-то указание, запазено като тайна само за най-висшите степени: Нищо не е истинско, всичко е позволено.
Това беше свобода на духа, с която бе възвестена вярата на истината...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 24) Че тези изречения изразяват усещанията на една аристократична, властна личност, която си позволява да живее свободно, според свои собствени закони, без уважение към вечни истини и предписания на морала, това не могат да почувстват хора, склонни към покорство.
Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет.
към текста >>
В книгите на Ницше могат да се открият изречения,
израз
яващи силно самосъзнание.
В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание.
Например: „Аз дадох на човечеството най-дълбоката книга, която то притежава, моя Заратустра: дадох му накратко най-независимото“ („Залезът на кумирите“, „Набези на една несвоевременност“, § 51) Какво означава обаче това от неговата уста? Аз дръзнах да напиша книга, чието съдържание е извлечено от същността на една личност от по-големи дълбини, отколкото това се случва при подобни книги. Давам книга, която е по-независима от чуждо мнение, отколкото други философски писания. Защото ще говоря за най-важните неща просто, както ме подтикват личните ми инстинкти. Това е аристократична скромност.
към текста >>
Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се
израз
яват в тези мнения.
Както в своите мнения не иска да даде нищо друго освен продукта на своите лични инстинкти и пориви, така за Ницше също и чуждите възгледи не са нищо повече от симптоми, от които той прави заключения за господстващите инстинкти в отделни хора или на цели народи, раси и т.н.
Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения.
Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи. Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти. Истини сами по себе си са му безразлични; грижа го е за това как хората изграждат истините съобразно инстинктите си и как по този начин преследват житейските си цели. Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи.
към текста >>
Интересува го дали даден възглед
израз
ява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти.
Както в своите мнения не иска да даде нищо друго освен продукта на своите лични инстинкти и пориви, така за Ницше също и чуждите възгледи не са нищо повече от симптоми, от които той прави заключения за господстващите инстинкти в отделни хора или на цели народи, раси и т.н. Той не се занимава с дискусии или с опровержения на чужди мнения, а търси инстинктите, които се изразяват в тези мнения. Иска да разпознае характерите на личностите или народите от техните възгледи.
Интересува го дали даден възглед изразява господство на инстинкти за здраве, смелост, аристократизъм, житейска радост, или той произлиза от нездрави, робски, уморени, враждебни на живота инстинкти.
Истини сами по себе си са му безразлични; грижа го е за това как хората изграждат истините съобразно инстинктите си и как по този начин преследват житейските си цели. Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи.
към текста >>
Във всеки идеал Ницше вижда само
израз
на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма.
Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост. На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития. Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал.
към текста >>
61.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Дотогава музиката за него е
израз
но средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде
израз
, нуждае се от драмата.
Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер.
Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата.
В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36
към текста >>
В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на
израз
а (музиката) се превръща в цел, а целта на
израз
а {драмата} - в средство.“36
Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер. Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата.
В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36
към текста >>
Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се
израз
ява непосредствено.
След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите.
Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено.
Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове.
към текста >>
Той вече не приема музиката за
израз
-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“.
Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер.
Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“.
Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5)
към текста >>
Рихард Вагнер не вярва вече, че
израз
ява действителността в тонове.
Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“.
Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове.
„Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5)
към текста >>
Тези изречения
израз
яват възгледа на всеки проповедник.
Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник.
Те изразяват истинския характер на проповедничеството. И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него.
към текста >>
Те
израз
яват истинския характер на проповедничеството.
Тези изречения изразяват възгледа на всеки проповедник.
Те изразяват истинския характер на проповедничеството.
И този характер е противоположността на това, което Ницше означава като стойностно и достойно в живота. Стойностният тип човек иска всичко, което той е, само чрез самия себе си. Той иска всичко, което смята и нарича добро, да не принадлежи на никого, освен на самия него.
към текста >>
Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като
израз
на стремежа си към власт.
Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт.
Той също смята своята интерпретация за обективен факт и пита: как човек може да открие такъв обективен факт в реалността? Например пита как става така, че интелектът разпознава в две последователно протичащи явления причина и следствие. Всички теоретици на познанието от Лок, Хюм, Кант до настоящето са се занимавали с този въпрос.
към текста >>
Не се осмеляват да кажат, че те са тези, които заповядват, а твърдят, че в тях се
израз
ява по-висша воля.
Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила. Той не казва: действам, защото искам. Казва: аз действам според повеля, защото трябва. Той не иска да си заповядва, а да слуша. На определено ниво на развитие хората разглеждат своите подбуди за действие като Божествени повели, а на друго ниво вярват, че вътрешен глас им говори и им повелява.
Не се осмеляват да кажат, че те са тези, които заповядват, а твърдят, че в тях се изразява по-висша воля.
Един е на мнение, че съвестта му казва какво трябва да направи във всеки отделен случай. Друг твърди, че му повелява някакъв категоричен императив. Да чуем какво казва Й. Г Фихте. „Нещо трябва да се случи, защото нещо просто трябва да се случи.
към текста >>
Така той е
израз
ил християнския морал под друга форма.
Безмилостно и без пощада се бори създаващият срещу противопоставящите му се сили. Той не познава добродетелта на страдащите: състраданието. От силата му идват подбудите на съзиданието, не от чувството на чуждото страдание. Че силата побеждава, на това се уповава той, а не че човек трябва да се грижи за слабите. Шопенхауер разглежда целия свят като огромен лазарет, а произлизащите от състрадание действия смята за най-висша добродетел.
Така той е изразил християнския морал под друга форма.
Създаващият не чувства нужда да е болногледач. Способните, силните не могат да се посветят на слабите и болните. Състраданието отслабва силата, смелостта, мъжеството.
към текста >>
Ницше
израз
ява отвращението си към състраданието в Четвърта част на „Заратустра“.
Свободомислещият не се занимава със състраданието. Който иска да му съчувства, трябва да бъде питан от него: за толкова ли слаб ме смяташ, че да не мога да понеса страданието си? За него всяко състрадание е унижение.
Ницше изразява отвращението си към състраданието в Четвърта част на „Заратустра“.
Заратустра пристига в една долина, която се нарича „змийска смърт“64. Тук няма живо същество. Само някакви отвратителни зелени змии идват тук, за да умрат. „Най-уродливият“ търси тази долина. Той не иска да бъде виждан от никого заради ужасяващия си вид.
към текста >>
Правото в дадено време се
израз
ява само в това, което обществото приема като най-добра основа за своята воля за власт.
Силата на обществото се изправя срещу силата на отделния човек. Това е естествената взаимовръзка на едно „лошо“ действие с правораздаването на обществото и наказанието на този отделен човек. Волята за власт, тоест волята за изживяване на онези инстинкти, които са налице при повечето хора, е тази, която се проявява в грижата за ред в едно общество. Победата на мнозинството над отделния човек е това наказание. Победи ли отделният човек, тогава би трябвало начинът на действие на обществото да се окачестви като лош за другите.
Правото в дадено време се изразява само в това, което обществото приема като най-добра основа за своята воля за власт.
към текста >>
Когато този бунт не може да се прояви чрез действие, той може да се
израз
и най-малкото чрез чувството.
Също така е естествено победеният да се бунтува срещу победителя.
Когато този бунт не може да се прояви чрез действие, той може да се изрази най-малкото чрез чувството.
Израз на това чувство е отмъщението, което живее постоянно в сърцата на тези, които по някакъв начин са били победени от по-способните. Като резултат на това отмъщение Ницше вижда модерното движение на социалдемократите. Победата на това движение за него представлява издигане на провалилите се, злощастните във вреда на по-добрите. Ницше желае противоположното: култивирането на силната, самовластна личност. Той мрази страстта, искаща да уеднакви всичко и да удави суверенната индивидуалност в морето на всеобщата посредственост.
към текста >>
Израз
на това чувство е отмъщението, което живее постоянно в сърцата на тези, които по някакъв начин са били победени от по-способните.
Също така е естествено победеният да се бунтува срещу победителя. Когато този бунт не може да се прояви чрез действие, той може да се изрази най-малкото чрез чувството.
Израз на това чувство е отмъщението, което живее постоянно в сърцата на тези, които по някакъв начин са били победени от по-способните.
Като резултат на това отмъщение Ницше вижда модерното движение на социалдемократите. Победата на това движение за него представлява издигане на провалилите се, злощастните във вреда на по-добрите. Ницше желае противоположното: култивирането на силната, самовластна личност. Той мрази страстта, искаща да уеднакви всичко и да удави суверенната индивидуалност в морето на всеобщата посредственост.
към текста >>
Сетивният образ е само
израз
но средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание.
И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“. Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота.
Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание.
А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството?
към текста >>
Напротив, силният вижда всяко познание като
израз
на волята за власт.
Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят. Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“. Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание. Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стойността на човека според външно мерило. И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното.
Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт.
Чрез познанието иска да владее нещата. Знае, че сам е творец на истината, че никой освен самия него не може да създава свое добро и свое зло. Той разглежда действията на хората като последствия от естествени импулси и ги смята за естествени събития, които не могат да се приемат за грехове и да търпят морална присъда. Търси стойността на човека в качеството на неговите инстинкти. Човека с инстинкти за здраве, дух, красота, постоянство, благородство той оценява по-високо, отколкото такъв с инстинкти за слабост, омраза, робство.
към текста >>
62.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
В незавършената книга „Воля за власт, опит за преоценка на всички ценности“, чиято първа част, „Антихрист“, се явява в осмия том на Събрани съчинения, те намират своя философски най-съдържателен
израз
.
Представих Ницшевите възгледи за свръхчовека така, както те са предадени в неговите последни творби: „Заратустра“ (1883-1884), „Отвъд доброто и злото“ (1886), „Към генеалогията на морала“ (1887), „Случаят Вагнер“ (1888), „Залезът на кумирите“ (1889).
В незавършената книга „Воля за власт, опит за преоценка на всички ценности“, чиято първа част, „Антихрист“, се явява в осмия том на Събрани съчинения, те намират своя философски най-съдържателен израз.
Това се вижда ясно от плана, отпечатан в приложението към споменатия том: 1. Антихрист. Опит за критика на християнството. 2. Свободният дух. Критика на философията като нихилистично движение. 3. Неморалният.
към текста >>
В първите си творби той се
израз
ява във формулите на Шопенхауер и Вагнер.
Ницше не излага мислите си в завършена форма още в началото на своя писателски път. В началото се намира под влиянието на немския идеализъм, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер.
В първите си творби той се изразява във формулите на Шопенхауер и Вагнер.
Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-късните му творби.
към текста >>
Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се
израз
яват в по-късните му творби.
Ницше не излага мислите си в завършена форма още в началото на своя писателски път. В началото се намира под влиянието на немския идеализъм, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер. В първите си творби той се изразява във формулите на Шопенхауер и Вагнер.
Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-късните му творби.
към текста >>
През 40-те години на този век той вече
израз
ява мирогледа на Ницше.
Човек не може да каже нищо за развитието на Ницше, ако преди това не си спомни за най-свободния мислител, когото роди новото човечество, за Макс Щирнер68. Тъжна истина е, че този мислител, който в най-пълния смисъл на думата отговаря на това, което Ницше описва като свръхчовек, е познат и признат само от малцина.
През 40-те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше.
Разбира се, не в такъв наситен сърдечен тон като този на Ницше, но затова пък в кристално чисти мисли, до които Ницшевите афоризми често изглеждат като обикновено заекване.
към текста >>
Човек казва за Бог: „Имена не те назовават.“ Това важи за мен: Никакво понятие не ме
израз
ява, нищо, което се обозначава като моя същност, не може да ме разкрие.
Човек казва за Бог: „Имена не те назовават.“ Това важи за мен: Никакво понятие не ме изразява, нищо, което се обозначава като моя същност, не може да ме разкрие.
Това са само имена. Също се казва за Бог, че е съвършен и няма задача да се стреми към съвършенство. Това се отнася и за мен самия.
към текста >>
Дионисиевият творец не се опитва само да
израз
и красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля.
От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята. Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство. Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят.
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля.
Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
към текста >>
Той иска да
израз
и в собствените си движения мировия дух.
Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята. Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство. Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля.
Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух.
Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис.
към текста >>
„Пеейки и танцувайки, човек се
израз
ява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия.
към текста >>
Такова съзнание се
израз
ява като мит.
Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор. Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия. Предпоставката за такава трагедия е, че в нейния създател е налице живо съзнание за връзката на човека с прасилите на света.
Такова съзнание се изразява като мит.
Митичното трябва да бъде противоположност на най-древната трагедия. Щом в развитието на един народ настъпи моментът, когато разлагащият разум разрушава живото чувство за мита, тогава настъпва смъртта на трагичното като необходимо следствие.
към текста >>
“ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива
израз
ено едно ос-новно усещане на гърците.
„В древното предание цар Мидас гони дълго време в гората мъдрия Силен, придружителя на Дионис, без да може да го настигне. Когато най-сетне пада в ръцете му, царят го пита какво е най-доброто за човека. Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва. Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш!
“ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците.
Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима.
към текста >>
Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се
израз
ява личността.
В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт. Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум. От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура.
Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява личността.
Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени. Понеже Ницше е могъл да открие в творбите на Кант само размишляващия разум, той нарича Кант „изкривен понятиен инвалид“73. Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше. Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в личността. Ницше винаги е отхвърлял сократовия дух.
към текста >>
Когато към тази форма не се прибавя още някаква
израз
на форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени.
В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт. Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум. От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура. Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява личността.
Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени.
Понеже Ницше е могъл да открие в творбите на Кант само размишляващия разум, той нарича Кант „изкривен понятиен инвалид“73. Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше. Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в личността. Ницше винаги е отхвърлял сократовия дух. В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност?
към текста >>
Само когато логиката служи за
израз
яване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше.
Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум. От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура. Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява личността. Когато към тази форма не се прибавя още някаква изразна форма, тогава личността изглежда като инвалид, като организъм, чиито важни органи са осакатени. Понеже Ницше е могъл да открие в творбите на Кант само размишляващия разум, той нарича Кант „изкривен понятиен инвалид“73.
Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше.
Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в личността. Ницше винаги е отхвърлял сократовия дух. В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност? Преди всичко е победен аристократичният вкус; сганта взима надмощие с диалектиката. Преди Сократ в доброто общество диалектичните маниери са били отричани, смятали са се за лоши маниери.“ („Проблемът на Сократ“, § 5) Там, където за нещо не говорят здрави основни инстинкти, навлиза доказващият разум, който се аргументира чрез адвокатски способи.
към текста >>
И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто
израз
но средство за един дионисиево творящ дух.
четвъртото от своите „Несвоевременни размишления“: „Рихард Вагнер в Байройт“. По това време той се придържа към значението на диони-сиевия дух, което си е изградил на базата на Шопенха-уеровата философия. Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя. И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек. Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер.
И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух.
Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно. Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух. Той не може вече да се изразява в словесната драма.
към текста >>
Той не може повече да бъде естествен
израз
ител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат
израз
ител за нарастващата разсъдъчна култура на човека.
Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя. И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек. Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер. И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен.
Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека.
Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно. Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух. Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух.
към текста >>
Те не могат повече да
израз
яват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух.
Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер. И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно.
Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух.
Той не може вече да се изразява в словесната драма. Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното.
към текста >>
Той не може вече да се
израз
ява в словесната драма.
И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно. Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух.
Той не може вече да се изразява в словесната драма.
Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното. Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти.
към текста >>
Нужно е да призове на помощ друго
израз
но средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства.
Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно. Те не могат повече да изразяват това, което усеща творящият от праволята дионисиев дух. Той не може вече да се изразява в словесната драма.
Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства.
Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното. Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти. Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер.
към текста >>
Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се
израз
ява, следвайки своите основни инстинкти.
Но се пита как може да открие себе си, когато към него отвън нахлуват безброй влияния; как от себе си може да развива това, което може той, само той и никой друг. ,Човекът, който не иска да принадлежи към масата, трябва само да престане да бъде нехаен. Той следва съвестта си, която зове: Бъди себе си! Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън. („Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик.
Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти.
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
към текста >>
Той открива край себе си само хора, които се
израз
яват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми.
,Човекът, който не иска да принадлежи към масата, трябва само да престане да бъде нехаен. Той следва съвестта си, която зове: Бъди себе си! Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън. („Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти.
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми.
В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
към текста >>
Това е прямо, солидно, добродушно
израз
яване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек,
израз
яващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>
Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само
израз
на над-логичното, на инстинктивното в себе си.
Ницше вижда в Шопенхауер силна личност, която не се преобразява чрез философията в човек на разума, а която прави от логичното само израз на над-логичното, на инстинктивното в себе си.
„Копнежът към по-крепка природа, към по-здраво и по-просто човечество при него е копнеж към самия себе си, и докато овладява времето в себе си, с удивление съзира гения в себе си.“ („Шопенхауер“, § 3) В Ницшевия дух още тогава работи стремежът към идеята за свръхчовека, търсещ себе си и намиращ в търсенето смисъла на съществуването си. Такъв търсещ Ницше вижда в Шопенхауер. В него той съзира достигната целта, единствената цел на мировото съществуване. Природата му изглежда достигнала до целта, когато е създала такъв човек. „Природата, която никога не скача, прави (тук) своя единствен скок, един радостен скок, защото тя се чувства за първи път до целта, именно когато проумява, че трябва да забрави за своите цели.“ („Шопенхауер“, § 5) В това изречението се намира зародишът на концепцията за свръхчовека.
към текста >>
Солидността и мощта на оригинала не могат да се
израз
ят от сферично нежния и слаб струнен звук.
Солидността и мощта на оригинала не могат да се изразят от сферично нежния и слаб струнен звук.
Докато оригиналният тон буди дела, неволи, ужас, струнният звук ни приспива и ни превръща в изнежени наслаждаващи се; сякаш е направен аранжимент на героична симфония за две флейти, предназначен за употреба на сънуващи пушачи на опиум.“ („История“, § 6) Миналото може истински да разбере само този, който живее здраво в настоящето, който има силни инстинкти, чрез които може да открие и разгадае инстинктите на предците си. Такъв човек се интересува от фактическото по-малко, отколкото от това, което може да се разгадае от фактите. „Бихме могли да си представим някакво историческо описание, което не притежава и капка от обикновената емпирична истина и въпреки това да претендира в най-висша степен за обективност.“ („История“, § 6) Майстор на такова историческо описание би бил този, който търси навсякъде в историческите личности и събития това, което е скрито зад простата фактология. Затова обаче той трябва да води един силен личностен живот, защото човек може да наблюдава непосредствено инстинкти и импулси само в своята личност. „Само от най-висшата сила на настоящето можете да тълкувате миналото: само с най-огромно усилие на вашата най-благородна самобитност ще разгадаете това, което е достойно за знаене и опазване, което е велико.
към текста >>
Срещу тази книга и още повече срещу
израз
еното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и писателят“ (1873).
На духа му липсва единствено твърдост, липсва му като оръжие хуморът. Той не може да изтърпи, че човек още не е варварин, щом е станал вече филистер. („Давид Щраус“, § 2) Филистерът не иска чисто и просто да оспорва екзистенциалното право на забележителни хора, той обаче смята, че те загиват от действителността, ако не могат да се помирят с институциите, които средностатистическият човек е създал за своите нужди. Тези институции са единственото, което е реално и разумно и с тях трябва да се помири също и великият човек. Изхождайки от това филистерско убеждение, Давид Щраус пише книгата „Старата и новата вяра“.
Срещу тази книга и още повече срещу изразеното в нея убеждение е отправено първото от Ницшевите „Несвоевременни размишления“, „Давид Щраус, изповедникът и писателят“ (1873).
Въздействието на по-новите постижения на естествената наука върху филистера е такова, че той казва: „Християнската перспектива за един безсмъртен, небесен живот, заедно с другите надежди (на християнската религия), е безвъзвратно пропаднала.“ („Давид Щраус“, § 4) Той иска удобно да нагласи живота на земята според представите на естествената наука, толкова удобно, както това е угодно на филистера. Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата. „През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства.
към текста >>
63.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги
израз
ява в своето изкуство.
Психологическият процес, чрез който Ницше достига до съдържанието на своите възгледи, не е този, който човек извършва, за да стигне до обективна истина. Това може да се види вече в начина, по който Ницше достига до основните идеи на своята първа творба „Раждането на трагедията от духа на музиката“. Ницше приема, че в старогръцкото изкуство действат два импулса: аполоновият и дионисиевият. Чрез апо-лоновия импулс човек предлага едно красиво отражение на света, една творба на спокойното съзерцание. Чрез дионисиевия импулс човекът изпада в състояние на опиянение.
Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство.
Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
към текста >>
„Пеейки и танцувайки, човек се
израз
ява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство. Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля. В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек.
към текста >>
В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото
израз
яване на човешкия дух.
Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух.
Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек.
към текста >>
За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен
израз
на мировата воля.
Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля. Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево. Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства.
За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля.
към текста >>
Това е прямо, солидно, добро-душно
израз
яване пред слушател, който слуша с любов.
Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ. „Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов.
Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ. Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер.
към текста >>
Това е искал да
израз
и в една творба, за която е направил план през 1881 г.
Когато едно мнение престане да е интересно, тогава човек се стреми да му придаде очарование, като го превръща в негова противоположност. Обикновено тази противоположност подвежда и си създава нови привърженици; междувременно тя става по-интересна. (Ницше, Съчинения, том XI, стр. 65) И понеже той съзнава, че неговото противоположно мнение не се съгласува със старите естественонаучни истини, излага твърдението, че тези истини всъщност не са истини, а заблуди, които хората са възприели само защото са се оказали полезни в живота. Принципите на механиката и естествената наука са всъщност измама.
Това е искал да изрази в една творба, за която е направил план през 1881 г.
Всичко това прави заради идеята за „вечното възвръщане“. Логическата сила на истината трябва да бъде отречена, за да може да се изложи едно противопоставящо се на същността на тази истина мнение.
към текста >>
В „Залезът на кумирите“ (1888) това е
израз
ено по най-остър начин.
При Ницше не се явява въпросът за стойността на истината като потребност на познавателната теория, а като следствие от неговата липса на обективно чувство за истина. Това излиза наяве гротескно в едно изречение, което стои в същото предисловие: „А що се отнася до нашето бъдеще: едва ли човек отново ще се озове по пътеката на онези египетски младежи, които правят нощем храма небезопасен, прегръщат статуи и разбулват всичко, което се държи поради добри основания покрито. Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо.
В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин.
„Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта. Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше. Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина. Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице.
към текста >>
Обикновено този скептицизъм е в основата на едно
израз
ено чувство за истина.
Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин. „Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта. Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше.
Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина.
Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо. Колкото и голяма да е разликата между Ницше и психопатично малоценния, на когото в ежедневния живот липсва чувство за истина, и в двата случая имаме работа със същата психологическа особеност, граничеща с патологията.
към текста >>
Само омагьосващото на неговата
израз
на форма, само художественият подход към езика при Ницше може да ни заблуди за този факт.
За една идея, за една личност, за която вярва, че е отрекъл, той издава присъди, които изобщо нямат връзка с причините, които е изложил за своето отричане. Методът, по който преследва противникови мнения, се различава не в степента, а само в начина на онези типични недоволстващи, които преследват своите противници. При това се касае по-малко за съдържанието на произнесените от Ницше присъди. Често пъти може да му се даде право за това съдържание. Но трябва да се признае в случаи, когато той без съмнение до известна степен има право, че пътят, по който достига до присъди, представлява изкривяване в психологически смисъл.
Само омагьосващото на неговата изразна форма, само художественият подход към езика при Ницше може да ни заблуди за този факт.
Интелектуалното желание за разрушение при Ницше обаче става особено ясно, когато помислим колко малко той успява да постави на мястото на критикуваните мнения позитивни такива. Той смята, че цялата досегашна култура е реализирала един фалшив човешки идеал. На този реализиран тип човек той противопоставя представата за „свръхчовека“. Като пример за свръхчовек той дава един истински разрушител: Чезаре Борджия. На него му доставя истинска наслада да си представя такъв разрушител във важна историческа роля.
към текста >>
Нямам думи да
израз
я чувството си за нещо толкова величествено... Всички предпоставки за една научна култура, всички научни методи са били налице.
Ницше не се страхува от най-коварните противоречия, когато става въпрос да се руши някоя идейна насока или културно явление. Когато през 1888 г. си поставя задачата да представи в „Антихрист“ вредата от християнството, той го противопоставя на по-старите културни явления. „Цялата работа на античната култура е била напразна.
Нямам думи да изразя чувството си за нещо толкова величествено... Всички предпоставки за една научна култура, всички научни методи са били налице.
Голямото и несравнимо изкуство да се чете добре е било установено - предпоставката за културна традиция, за единство на науката. Естествената наука е била обединена с математиката и механиката по най-добрия път - чувството за реалност, най-последното и стойностно от чувствата, което имаше свои школи и вековна традиция!... И не природ-но бедствие го разруши! Лукави, потайни, несигурни, жадни за кръв вампири го разсипаха!... Достатъчно е да се прочете някой християнски агитатор, например свети Августин, за да се схване, да се подуши какви нечисти другари пристигат.“ (Съчинения, Том VIII, стр.
към текста >>
От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се
израз
ява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване.
Инстинктът за изолация, за затваряне пред външния свят, се намира дълбоко в неговата духовна организация. Той се характеризира сам достатъчно в „Ecce homo“: „Присъща ми е извънредна свръхчувствителност на инстинкта за чистота, за да възприемам психологически близостта или - как да кажа! - най-вътрешното, за да подушвам „същинатаа“ на всяка душа. За тази свръхчувствителност имам психологически сетива, с които усещам и откривам всяка тайна и прозирам при първи допир скритата мръсотия в основата на всяка природа, обусловена може би от лоша кръв, но лустросана чрез възпитание. Когато наблюдавам правилно, такива хора, непоносими за моята свръхчувствителност, усещат също така вътрешно моето отвращение.
От това те не стават по-благоуханни... Търпението не ми е присъщо в отношенията с други хора; моята хуманност не се изразява в съчувствието, както правят другите, а в изтрайването на това съчувствие... Моята хуманност е едно постоянно себепревъзмогване.
Имам нужда обаче от самота за оздравяване, завръщане към самия себе си, за да вдъхвам свободен, лек и игрив въздух... Най-голяма опасност за мен е била винаги сганта, към която изпитвам отвращение.“ (М. Г. Конрад: „Еретична кръв“) Такива инстинкти са в основата на учението в „Отвъд доброто и злото“ и в много други негови мисли. Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие. И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си. „Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“.
към текста >>
Чудно ли е, щом днес работникът усеща своето съществуване вече като бедствено положение (морал-но
израз
ено като несправедливост)?
„Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“. За Ницше същественото за една истинска аристокрация е, че тя „принася в жертва голямо количество хора, които заради вас трябва да се принизят до непълноценни хора, роби и инструменти.“ („Отвъд доброто и злото“ § 258) От този извор произлиза при Ницше също неговото граничещо с тесногръдие отношение към социалния въпрос. Работниците трябва, според мнението му, да останат стадо, те не трябва да се възпитават да разглеждат себе си като цел. „Налице са инстинктите, чрез които един работник сам става в състояние да разрушава из основи всичко чрез най-безотговорна мисловна слободия. Направили са работника годен за военна служба, дали са му коалиционно право, политическо право на глас.
Чудно ли е, щом днес работникът усеща своето съществуване вече като бедствено положение (морал-но изразено като несправедливост)?
Но какво трябва да се запитаме още веднъж? Искаме ли да имаме цел, трябва също да искаме средството. Искаме ли роби, тогава ще сме глупаци, ако ги възпитаваме за господари.“ (Съчинения, Том VIII, стр.153)
към текста >>
Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно
израз
яване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този
израз
се намесват здравословни фактори.
Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му. Ницше е гений, макар и да е болен. Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във връзка със заболяването му. Можем да сме привърженици на Ницшевите идеи и въпреки това да сме на мнение, че начинът, по който той открива тези идеи, по който ги свързва една с друга, по който ги преценява и защитава, става разбираем само посредством психопатологични понятия.
Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този израз се намесват здравословни фактори.
Проблемът на Ницше поражда такъв огромен интерес, защото един гениален човек се бори години наред с болестни елементи, защото той съумява да изложи велики мисли само във връзката, която се обяснява чрез психопатологията. Не самият гений, само изразната форма на гения трябва да се обяснява по този път. Медицината може да добави важни неща за изясняване на духовния образ на Ницше. Също така ще се хвърли светлина и върху психопатологията на масите, ако първо се разбере духовното естество на Ницше. Ясно е, че не съдържанието на Ницшевото учение му печели толкова много привърженици, а неговото въздействие може би се дължи тъкмо на нездравия начин, по който той представя идеите си.
към текста >>
Не самият гений, само
израз
ната форма на гения трябва да се обяснява по този път.
Ницше е гений, макар и да е болен. Едно е да се обяснява гениалността като болестно състояние на духа, съвсем друго е да се разбере цялостната личност на един гениален човек във връзка със заболяването му. Можем да сме привърженици на Ницшевите идеи и въпреки това да сме на мнение, че начинът, по който той открива тези идеи, по който ги свързва една с друга, по който ги преценява и защитава, става разбираем само посредством психопатологични понятия. Можем да се удивляваме на величавия му характер, на забележителното му мисловно изразяване и въпреки това да признаем, че в този характер, в този израз се намесват здравословни фактори. Проблемът на Ницше поражда такъв огромен интерес, защото един гениален човек се бори години наред с болестни елементи, защото той съумява да изложи велики мисли само във връзката, която се обяснява чрез психопатологията.
Не самият гений, само изразната форма на гения трябва да се обяснява по този път.
Медицината може да добави важни неща за изясняване на духовния образ на Ницше. Също така ще се хвърли светлина и върху психопатологията на масите, ако първо се разбере духовното естество на Ницше. Ясно е, че не съдържанието на Ницшевото учение му печели толкова много привърженици, а неговото въздействие може би се дължи тъкмо на нездравия начин, по който той представя идеите си. Както за него мислите му често не са средство за разбиране на света и човека, а физическо облекчение, такова е положението и при много от привържениците му. Можем да видим как той описва взаимовръзката между мислите във „Веселата наука“ и своето усещане.
към текста >>
64.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Под влиянието на възгледа, който той
израз
ява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания.
„Както психическите процеси протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология. Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията.
Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания.
Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси. Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните. Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения.
към текста >>
Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл
израз
а „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света.
Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност. Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително.
Напълно проти-воположна на Ницшевия начин на мислене е Гьотевата гледна точка: „Не трябва да тълкуваме в аскетичен смисъл израза „познай себе си.“ По никакъв начин това не е себепознанието на съвременните хипохондрици, хумористи и самоизмъчващи се, това означава просто: обърни внимание до известна степен на себе си, забележи се, за да осъзнаеш връзката си с другите и със света.
За това не са нужни някакви психологични мъчения. Всеки способен човек знае и преживява какво трябва да значи това. Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае? Никога чрез наблюдение, а чрез действие. Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност.
към текста >>
В душевния живот на Ницше е налично ясно
израз
ено в латентно състояние, но понякога силно проявяващо се раздвоение на съзнанието.
В душевния живот на Ницше е налично ясно изразено в латентно състояние, но понякога силно проявяващо се раздвоение на съзнанието.
Това „две души живеят -ах! - в гърдите ми“ при него граничи с патологично-то. Той не може да прозре разликата между тези „две души“. Неговите полемики едва ли могат да бъдат разбрани, освен ако не се подходи от тази гледна точка. Той почти никога не посреща противника със своите мнения.
към текста >>
На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се
израз
ява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата.
Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си. В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот. Действа като страстен противник на едната страна на същността си. „Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега. Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега.
На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата.
към текста >>
Тази несигурност в себе си при Ницше се
израз
ява също и във факта, че в края на кариерата си той тълкува своето цялостно развитие по нов начин.
Тази несигурност в себе си при Ницше се изразява също и във факта, че в края на кариерата си той тълкува своето цялостно развитие по нов начин.
Неговият светоглед има един от своите извори в гръцката античност. Навсякъде в книгите му може да се открие какво огромно влияние оказват древните гърци върху него. Той не се уморява постоянно да подчертава величието на гръцката култура. През 1875 г. пише: „Гърците са единственият гениален народ в световната история.
към текста >>
Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието
израз
ява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът?
352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република. Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма.
Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът?
“ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал. Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал. В „Залезът на кумирите“ (1888) (Съчинения, Том VIII, стр. 167) четем описанието на това, което той дължи на римляните: „На гърците не дължа никакви силни сродни впечатления и да го кажа направо, те не могат да бъдат за нас това, което са римляните.
към текста >>
65.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Ницше вярва, че основното им усещане е
израз
ено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората.
Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това.
Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората.
„Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура.
към текста >>
Това се
израз
ява за Ницше в тяхната култура.
Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората. „Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша.
Това се изразява за Ницше в тяхната култура.
„С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение.
към текста >>
„С песни и танци човек се
израз
ява като член на една по-висша общност.
„Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура.
„С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност.
Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека.
към текста >>
66.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
36. „ че едно средство на
израз
а...“: Рихард Вагнер, Опера и драма (1851) в Събрани съчинения на Рихард Вагнер, 3 том, Лайпциг, (5 издание), Въведение, стр. 231.
36. „ че едно средство на израза...“: Рихард Вагнер, Опера и драма (1851) в Събрани съчинения на Рихард Вагнер, 3 том, Лайпциг, (5 издание), Въведение, стр. 231.
към текста >>
67.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Но аз да
израз
я този свят от идеи, както върша това днес, и да ги поставя за основа на едно разглеждане, както става в настоящия труд, за това се изисква още нещо съвършено друго, а не само да бъде човек твърдо убеден в тяхната мисловна истина.
Това, което излагам в настоящия труд, съставляваше преди това съдържанието на лекция, които изнесох миналата зима в Теософската библиотека в Берлин. Графиня и граф Врокдорф ме бяха поканили да говоря за мистиката пред един кръг от слушатели,за които този въпрос беше един важен жизнен въпрос. Преди 10 години аз не бях се осмелил още да изпълня подобно желание. Не че тогава светът на идеите, които днес застъпвам, не живееха още в мене. Този свят на идеите се съдържа изцяло в моята "Философия на свободата"/Берлин, 1894 година, Емил Фелбер/.
Но аз да изразя този свят от идеи, както върша това днес, и да ги поставя за основа на едно разглеждане, както става в настоящия труд, за това се изисква още нещо съвършено друго, а не само да бъде човек твърдо убеден в тяхната мисловна истина.
За това се изисква една интимна обхода с този идеен свят, каквато могат да създадат само много години от живота. Едвам сега, когато тази обхода ми е присъща, аз се осмелявам да говоря така, както ще се види в настоящия труд.
към текста >>
68.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Йоханес Таулер /1300-1361 г./е
израз
ил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар.
Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия начин, както говорят външните неща. Когато притежаваме новото сетиво, ние знаем, че възприятията на това сетиво се различават съществено от тези, които се отнасят за външните неща. Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет. Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие. Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание.
Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар.
Ако в моето себевъзприятие не проблясвам за самия себе си, тогава аз не съществувам за себе си. Проблясвам ли за себе си, тогава аз съществувам за себе си в моето възприятие в моята най-първична същност. Тогава извън моето възприятие не остава никакъв остатък от мене. Й. Г. Фитхе сочи енергично на разликата между себевъзприятието и всякакъв друг род възприятие със следните думи: "По-голяма част от хората са повече склонни да считат себе си за парче лава от луната отколкото да се считат за един аз.
към текста >>
Фитхе, което добре
израз
ява този факт.
Но всъщност нещата не остават тук. Целият процес се извършва два пъти. Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин. Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г.
Фитхе, което добре изразява този факт.
"Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма. Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива. Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят. Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение.
към текста >>
В неговата особеност той се оказва като един
израз
на това съдържание.
То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие. Простият процес на хвърлянето на камък и моето възприятие на този процес се явяват в една по-висша светлина, когато аз си изясня, каква задача има моето вътрешно сетиво в цялата тази работа. За да съчетаем мислено двете влияния и техният начин на действие, необходимо е цяло едно духовно съдържание, което аз вече трябва да съм усвоил, когато възприемам летящия камък. Следователно аз прилагам едно вече натрупано в мене духовно съдържание върху нещо, което срещам във външния свят. И този процес на външния свят се включва в съществуващото вече съдържание.
В неговата особеност той се оказва като един израз на това съдържание.
По този начин чрез разбирането на моето вътрешно сетиво ми се разкрива, какво отношение има съдържанието на това сетиво към нещата на външния свят. Фихте можа да каже, че без разбирането на това сетиво за мене светът се разпада на две половини: Нещата вън от мене и образите на тези неща вътре в мене.
към текста >>
И това Паул Асмес е
израз
ил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр.
Окото, например, благодарение на което виждаме един предмет, е арена на един процес, който по отношение на вътрешния живот е напълно подобен на един друг външен процес. Моите органи са членове, части на пространствения свят, както другите неща, и техните възприятия са временни процеси, както другите. И тяхната същност ми се явява само тогава, когато те биват потопени във вътрешното изживяване. Следователно аз живея един двойствен живот: животът на една вещ между другите вещи, която живее вътре в едно тяло и чрез своите органи възприема това, което се намира вън от това тяло; и един по-висш от първия живот, който не познава никакво подобно вътрешно и външно, който се простира обгръщайки както външния свят така и самия себе си. Следователно ще трябва да кажа: Веднъж аз съм индивид, ограничен Аз; другият път аз съм все общ, всемирен Аз.
И това Паул Асмес е изразил със сполучливи думи /виж неговата книга "Индогерманските религии в главните точки на тяхното развитие", стр.
29, т.І/: "Дейността да се потопяваме в нещо друго ние наричаме "мислене"; в мисленето Азът е изпълнил своето понятие, той се е отказал от самата своя особеност; ето защо мислейки ние се намираме в една еднаква за всички ни сфера, защото принципът на отделеността, който се състои в отношението на нашия Аз към другите неща, е изчезнал в дейността на самозаличаване на отделния Аз, тук имаме работа с общата за всички азовост."
към текста >>
И за това Гьоте е намерил един сполучлив
израз
: "Докато не си постигнал това: Да умреш и да възкръснеш!
Разбирането за заличаване на индивидуалното, на отделния Аз спрямо всемирния Аз в личността, това разбиране по-дълбоките натури са го считали като изявяваща се във вътрешността на човека тайна, като първична тайна на живота.
И за това Гьоте е намерил един сполучлив израз: "Докато не си постигнал това: Да умреш и да възкръснеш!
Ти си само един мрачен гост на тъмната земя."
към текста >>
69.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Екхарт
израз
ява това, като рисува своето чувство спрямо Бога: "Аз не благодаря на Бога, че той ме люби, защото той не може да стори другояче; дали иска или не това, неговата природа го принуждава все пак... Ето защо аз не искам да моля Бога да ми даде нещо, нито да го възхвалявам за това, което ми е дал.."
Следователно и тогава отношението на човека към Бога не може да се схваща така, че в това да има нещо образно, заето от индивидуално човешкото. Екхарт съзнава, че за да осъществи своето съвършенство първичното същество на света трябва да намери себе си в човешката душа. Това първично същество би било несъвършено, даже незавършено, ако в неговия облик то би било лишено от онази състав на част, която се проявява в човешката душа. Това, което става в човека, принадлежи на първичното същество; и ако то не би станало, тогава първичното същество би било само една част от себе си. В този смисъл човекът трябва да се чувства като необходим член /част/ на мировото същество.
Екхарт изразява това, като рисува своето чувство спрямо Бога: "Аз не благодаря на Бога, че той ме люби, защото той не може да стори другояче; дали иска или не това, неговата природа го принуждава все пак... Ето защо аз не искам да моля Бога да ми даде нещо, нито да го възхвалявам за това, което ми е дал.."
към текста >>
70.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е
израз
ил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене.
Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек. Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/.
Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене.
Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното. Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката.
към текста >>
Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно
израз
но средство за най-дълбоките изживявания на душата.
"Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес. Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник.
Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата.
"Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много. Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата? Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог? Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./. За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот.
към текста >>
Авторът
израз
ява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на Бога е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно.
А това направление е онова, което води до побеждаването на себичността чрез самата тази себичност. В Аза на човека просиява най-висшата светлина. Но тази светлина дава на неговия свят от представи истинския отблясък само тогава, когато той забелязва, че това не е неговата собствена светлина, а всеобщата мирова Светлина. Ето защо не съществува познание по-важно от себепознанието; и не съществува никакво друго познание, което да изведе човека така съвършено над самия него. Когато "Азът" правилно познава себе си, това не е вече никакъв "Аз".
Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на Бога е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно.
А там където създанието или човекът изгубва своята особеност, своята себичност и самия себе си и излиза из себе си, там бог се съединява с това, което е негово, т.е. с неговата себичност." /24та глава/.
към текста >>
Върху същността на онази мистика, която намери своите
израз
ители в Таулер, Сузо и Руисбрьок, се хвърля известна светлина, когато я сравним с мистичните стремежи на Герсон, който има като предшественик Рихард
Йоханес Руисбрьок, белгийският мистик, вървеше по същият път на Сузо. Неговият духовен път среща един остър противник в лицето на Йоханес Герсон /роден в 1363 г./, който известно време бе канцлер на Парижкия университет и игра важна роля в събора в Констанца.
Върху същността на онази мистика, която намери своите изразители в Таулер, Сузо и Руисбрьок, се хвърля известна светлина, когато я сравним с мистичните стремежи на Герсон, който има като предшественик Рихард
към текста >>
Ето защо Герсон укорява Руисбрьок, че той си въобразява, да притежава не само способността да вижда с яснота Всемирното същество, но че в самото това виждане се
израз
ява една дейност на Всемирното същество.
Те не вярват в това собствено светене. За тях това, което човек може да вижда, остава винаги нещо външно, което може да вижда, остава винаги нещо външно, което може да дойде към тях от някаква страна също и външно. Руисбрьок вярваше, че най-висшата Мъдрост трябва да осветява мистичното виждане; Герсон вярваше, че душата може да освети едно външно учение /това на църквата /. За Герсон мистиката не беше нищо друго, освен човек да има едно топло чувство за всичко, което се изявява в това съдържание на учението. За Руисбрьок мистиката беше една вяра, че всяко съдържание на учението също се ражда в душата.
Ето защо Герсон укорява Руисбрьок, че той си въобразява, да притежава не само способността да вижда с яснота Всемирното същество, но че в самото това виждане се изразява една дейност на Всемирното същество.
Руисбрьок не можеше да бъде разбран от Герсон. Двамата говореха за съвършено различни неща. Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия Бог; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби Бога, когото никога не може да изживее в самия себе си. Както и мнозина други, Герсон се бореше срещу нещо, което му беше съвършено чуждо, защото не можеше да го обхване с опитността*/*В моите трудове ще се намери, че аз говоря върху "мистиката" по различни начини. Привидното противоречие, което някои личности искат да видят в това, е изяснено в забележките към новото издание на моята книга "Теория на познанието в Гьотевия светоглед", стр.110/.
към текста >>
71.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се
израз
ява в духовните черти на неговото същество."
Това понятие, че при познанието човек създава в себе си един образ на това, което трябва да познае. Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действителност трябва да бъде преместен навън от познанието. Защото тогава в познанието не можем да обхванем никаква действителна вещ, а само един образ на тази вещ. И в своето себепознание човек не може да обхване самия себе си, а това, което познава от себе си, е само един образ на неговото себе. Един добър познавач на Схоластиката /К.
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество."
към текста >>
Николай ще може да бъде разбран напълно, когато се размисли, че неговата професия като свещеник, която го издигна до чин на кардинал, не го остави да скъса напълно с църковната вяра, която намери своя
израз
на времето в схоластичното богословие.
Николай от Куза тръгва по пътя, който от знанието, добито в отделните науки, да го издигне до самите вътрешни изживявания. Няма никакво съмнение, че отличната логическа техника, която схоластиците бяха развили и за която беше възпитан Николай, предлага едно превъзходно средство за постигането на вътрешните изживявания, макар и схоластиците да бяха възпирани от този път, поради тяхната положителна вяра.
Николай ще може да бъде разбран напълно, когато се размисли, че неговата професия като свещеник, която го издигна до чин на кардинал, не го остави да скъса напълно с църковната вяра, която намери своя израз на времето в схоластичното богословие.
Ние го намираме стигнал толкова далече в един път, в който всяка крачка по-нататък трябва да го изведе също вън от църквата. Ето защо ние разбираме кардинала най-добре, когато направим стъпката, която той не е направил; и оттам по обратен път да осветлим това, което той е искал.
към текста >>
Следователно, в действителност аз не
израз
явам само моето същество; аз изговарям същността на нещата.
Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си. В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата.
Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата.
Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си. Аз съм до бил опитността, че изживявам в себе си моята собствена същност; и тази опитност се разширява за мене до другата опитност, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава. Сега вече аз не мога да се чувствам като една вещ между другите вещи; аз мога да се чувствам вече само като една форма, в която се изразява всемирното същество.
към текста >>
Сега вече аз не мога да се чувствам като една вещ между другите вещи; аз мога да се чувствам вече само като една форма, в която се
израз
ява всемирното същество.
Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата. Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата. Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си. Аз съм до бил опитността, че изживявам в себе си моята собствена същност; и тази опитност се разширява за мене до другата опитност, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава.
Сега вече аз не мога да се чувствам като една вещ между другите вещи; аз мога да се чувствам вече само като една форма, в която се изразява всемирното същество.
към текста >>
Следователно, когато някой би искал, защото чрез своето по-висше познание човекът да не прибавя нищо към сетивните неща, а само да
израз
ява това, което вече се намира вън в тези неща, това не би означавало нищо друго, освен да се откажем от всяко по-висше познание.
Но във всеки момент той може да изживее по-висшата опитност, че е формата, в която се оглежда Първичното същество. Тогава той самият се превръща от една вещ между вещите в една форма на Всемирното същество а с него се преобразява и знанието за нещата в едно изговаряне на същността на нещата. Но това преобразяване може да бъде извършено фактически само чрез човека. Това което се постига във висшето познание, не съществува още, докато не съществува още самото това по-висше познание. Само чрез създаването на това по-висше познание човекът осъществява своята същност; и едва чрез по-висшето познание на човека нещата също довеждат до фактическо съществуване своята същност.
Следователно, когато някой би искал, защото чрез своето по-висше познание човекът да не прибавя нищо към сетивните неща, а само да изразява това, което вече се намира вън в тези неща, това не би означавало нищо друго, освен да се откажем от всяко по-висше познание.
към текста >>
Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е
израз
ил много ясно тази мисъл.
Когато е ударено или натиснато, когато през главата преминава електрически ток, окото има едно светлинно усещане. Следователно и в случаите, в които усещаме, че едно тяло свети в определен цвят, в тялото може да става нещо, което няма никакво подобие с цвета. Каквото и да става навън в пространството; ако този процес е в състояние да направи едно впечатление на окото, в мене се ражда едно усещане на светлина. Следователно това, което усещаме, се ражда в нас, понеже нашите органи са устроени така или иначе. Нова, което става вън в пространството, то остава вън от нас; ние познаваме само действията, които външните процеси произвеждат в нас.
Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл.
"Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие. Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак. Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
към текста >>
72.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Парацелзий е дълбоко проникнат от едно такова чувство, както е
израз
ено в такива изречения.
Парацелзий е дълбоко проникнат от едно такова чувство, както е изразено в такива изречения.
От такова чувство за него се оформява загадката на човека. Нека разгледаме, как става това в смисъла на Парацелзий. Отначало пътят, по който природата е вървяла, за да произведе върха на своето развитие, е скрит за нашата способност да разбираме нещата. Тя се е изкачила на този връх; но този връх не казва: Аз се чувствам като отделен човек. Това, което в действителност е дело на целия свят, то се чувствува като едно отделно, самотно, самостоятелно същество.
към текста >>
Парацелзий е
израз
ил това чувство в простите думи: "А това великото, което трябва да помислите: Няма нищо на небето и на земята, което да не е в човека.
Той се вглъбява в своите собствени духовни произведения, научава се да познава духа като дух. Така той се е издигнал до степента на "Духовната душа". На края той познава, че в тази духовна душа изживява най-дълбоката Първопричина на света, на мировото съществуване; духовната душа престава да бъде индивидуална, отделна. Ражда се познанието, за което Екхарт говореше, когато човек чувства да говори в него не той самият, а Първичното същество. Настъпило е онова състояние, когато Всемирният Дух вижда самия себе си в човека.
Парацелзий е изразил това чувство в простите думи: "А това великото, което трябва да помислите: Няма нищо на небето и на земята, което да не е в човека.
И Бог, който е на небето, той е в човека".
към текста >>
Парацелзий не иска да
израз
и с тези седем основни части на човешката природа нищо друго, освен факти навъншното и вътрешно изживяване.
Парацелзий не иска да изрази с тези седем основни части на човешката природа нищо друго, освен факти навъншното и вътрешно изживяване.
Остава неоспоримо, че на полето на една по-висша действителност човекът е единство, въпреки че за човешката опитност той се разлага на седем члена и се представя като едно множество. Но именно за това съществува висшето познание: Да покаже единството във всичко, което за човека, поради неговата телесна и духовна организация, се явява като множество в непосредственото изживяване. На степента на най-висшето познание Парацелзий се стреми да слее своя собствен дух с единното Първично същество на света. Но той знае, че човек може да познае природата в нейната духовност тогава, когато влезе в пряко отношение с нея. Човек разбира природата не чрез това, че я населява по своему с произволно приети духовни същества, а чрез това, че я приема и цени такава, каквато е природата.
към текста >>
Става въпрос, да не се оставим да бъдем заблудени от това, че Парацелзий се
израз
ява в духа на своята епоха.
Става въпрос, да не се оставим да бъдем заблудени от това, че Парацелзий се изразява в духа на своята епоха.
Касае се напротив да познаем, какви неща има той предвид, когато, наблюдавайки природата, изказва своите идеи в изразните форми на своята епоха. Например той приписва на човека два вида плът, следователно два вида телесно устройство. "Плътта трябва да бъде разбрана така, че тя е от два вида, а именно плътта, която произхожда от Адама и плътта, която не е от Адама. Плътта от Адама е груба плът, защото тя е земна и не е нищо друго освен плът, която може да бъде вързана и хващана както дърво и камък. Другата плът не е от Адама, тя е една тънка плът и не може да бъде връзвана и хващана, защото не е направена от пръст." Що е плътта, която е от Адама?
към текста >>
Касае се напротив да познаем, какви неща има той предвид, когато, наблюдавайки природата, изказва своите идеи в
израз
ните форми на своята епоха.
Става въпрос, да не се оставим да бъдем заблудени от това, че Парацелзий се изразява в духа на своята епоха.
Касае се напротив да познаем, какви неща има той предвид, когато, наблюдавайки природата, изказва своите идеи в изразните форми на своята епоха.
Например той приписва на човека два вида плът, следователно два вида телесно устройство. "Плътта трябва да бъде разбрана така, че тя е от два вида, а именно плътта, която произхожда от Адама и плътта, която не е от Адама. Плътта от Адама е груба плът, защото тя е земна и не е нищо друго освен плът, която може да бъде вързана и хващана както дърво и камък. Другата плът не е от Адама, тя е една тънка плът и не може да бъде връзвана и хващана, защото не е направена от пръст." Що е плътта, която е от Адама? Тя е всичко онова, което човекът е приел чрез своето естествено развитие, следователно, която той е наследил.
към текста >>
Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да
израз
и по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни.
Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества. Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването. Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух".
Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни.
Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>
73.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Както външният предмет чака, докато пред него застане човекът, в който то може да
израз
и своята същност, така и човекът, когато иска да стане сам на себе си обект, трябва да чака, докато в него се пробуди познанието на неговата същност.
Предметът /отражението/ само събужда в духа познанието. Човек се издига до висшето познание, когато духът става негов собствен обект /отражение/. При сетивното познание виждаме, че никакво познание не може да се влее отвън в човека. Следователно и висшето познание не може да дойде отвън, а може да бъде събудено само във вътрешността. Ето защо не може да съществува никакво външно откровение, а само едно вътрешно пробуждане.
Както външният предмет чака, докато пред него застане човекът, в който то може да изрази своята същност, така и човекът, когато иска да стане сам на себе си обект, трябва да чака, докато в него се пробуди познанието на неговата същност.
Ако в сетивното познание човек трябва да прояви дейност, за да може да изрази срещу обекта неговата същност /на обекта/, при висшето познание той трябва да се държи пасивно, защото сега той самият е обект. Той трябва да приеме в себе си своята същност. Ето защо по знанието на духа му се явява като озарение отгоре.
към текста >>
Ако в сетивното познание човек трябва да прояви дейност, за да може да
израз
и срещу обекта неговата същност /на обекта/, при висшето познание той трябва да се държи пасивно, защото сега той самият е обект.
Човек се издига до висшето познание, когато духът става негов собствен обект /отражение/. При сетивното познание виждаме, че никакво познание не може да се влее отвън в човека. Следователно и висшето познание не може да дойде отвън, а може да бъде събудено само във вътрешността. Ето защо не може да съществува никакво външно откровение, а само едно вътрешно пробуждане. Както външният предмет чака, докато пред него застане човекът, в който то може да изрази своята същност, така и човекът, когато иска да стане сам на себе си обект, трябва да чака, докато в него се пробуди познанието на неговата същност.
Ако в сетивното познание човек трябва да прояви дейност, за да може да изрази срещу обекта неговата същност /на обекта/, при висшето познание той трябва да се държи пасивно, защото сега той самият е обект.
Той трябва да приеме в себе си своята същност. Ето защо по знанието на духа му се явява като озарение отгоре.
към текста >>
Като говорим за тези неща, нека се ограничим върху доброто и злото, в което в по-тесен смисъл дисхармонията намира своя
израз
в човешкия живот.
Като говорим за тези неща, нека се ограничим върху доброто и злото, в което в по-тесен смисъл дисхармонията намира своя израз в човешкия живот.
Защото всъщност Яков Бьоме се ограничава именно върху тях. Той може да стори това, понеже за него природа и човек се явяват като едно същество. И в двете той вижда подобни закони и процеси. За него нецелесъобразното в природата е зло, както и злото е една нецелесъобразност в съдбата на човека. Същите основни сили царуват и на едното и на другото място.
към текста >>
74.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Сега вече не само нещата на тази Земя можеха да
израз
ят своята същност от вътрешността на човека.
С този разширен сетивен свят трябваше да се обяснява този, който от сега нататък се стремеше към висше познание. В предишните столетия размишляващият човешки дух стоеше пред един друг свят от факти. Сега му беше поставена една нова задача.
Сега вече не само нещата на тази Земя можеха да изразят своята същност от вътрешността на човека.
Тази вътрешност трябваше да обгърне духа на един сетивен свят, който навсякъде изпълва мировото пространство по същия начин. Пред една такава задача стоеше мислителят от Нол, Филотео Джордано Бруно /1548-1600 г./. Сетивата бяха завладели пространствената вселена; духът не може вече да бъде намерен в пространството. Така човекът бе заставен отвън да търси отсега нататък духа там, където го бяха търсили из дълбоките вътрешни изживявания блестящите мислители, които разгледахме в предидущото изложение. Тези мислители черпят от себе си един светоглед, към който са принудени по-късно хората от напредналата естествена наука.
към текста >>
75.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Естественият начин, по който той живее мъдростта, се
израз
ява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма.
Йохан Шефлер,наречен Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ се появи в 17-ия век като една личност, която още веднъж направи да проблесне в една велика душевна хармония това, което Таулер, Вайгел, Яков Бьоме и други бяха подготвили. Като събрани в един духовен фокус и лъчезарящи с една по-висша светлина се явиха идеите на горепосочените мислители в неговата книга: "Херувимов странствуващ поклонник. Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма.
Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма.
Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава. В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/. "Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг? " "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
към текста >>
76.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Тайната вечеря, Разпятието и смъртта на Христос, неговото Възкресение, явлението на Петдесятница не са ли всички те
израз
на много по-висши и обхватни процеси, които за да бъдат разбрани истински е необходима съвсем друга степен на виждане, мислене, изживяване и преценка?
Колкото важен и значим да е един етически възглед между другото, той се среща и при отявлените гностици, а също и сред атеистите все пак възниква въпросът: дали един такъв възглед за християнството не представлява минимализиране и омаловажаване на онези големи картини, които ни представят Старият и Новият завет?
Тайната вечеря, Разпятието и смъртта на Христос, неговото Възкресение, явлението на Петдесятница не са ли всички те израз на много по-висши и обхватни процеси, които за да бъдат разбрани истински е необходима съвсем друга степен на виждане, мислене, изживяване и преценка?
към текста >>
77.
УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Авторът би желал да
израз
и и своето дълбоко задоволство, че подобна трактовка на Християнството срещна одобрение от страна на една личност, която със забележителните си трудове върху духовния живот на човечеството обогати в най-дълбок смисъл съвременната култура.
Авторът би желал да изрази и своето дълбоко задоволство, че подобна трактовка на Християнството срещна одобрение от страна на една личност, която със забележителните си трудове върху духовния живот на човечеството обогати в най-дълбок смисъл съвременната култура.
към текста >>
78.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Представите, за които става дума, намират само външен
израз
в тези документи.
„Тайното Откровение" на Йоан. Тук историята може да бъде само преддверието на същинското изследване. Ние не разбираме представите, които царуват в писанията на Мойсей или в преданията на гръцките мистици, ако проследяваме само историческото възникване на тези документи.
Представите, за които става дума, намират само външен израз в тези документи.
Също и естествоизпитателят, който иска да проучи същността на „човека", не се залавя да проследи как е възникнала думата „човек" и как след това се е оформила тя по-нататък в говора. Той се придържа към предмета, а не към думата, в която предметът намира своя израз. Също и в духовния живот ще трябва да се придържаме към Духа, а не към неговите външни документи.
към текста >>
Той се придържа към предмета, а не към думата, в която предметът намира своя
израз
.
„Тайното Откровение" на Йоан. Тук историята може да бъде само преддверието на същинското изследване. Ние не разбираме представите, които царуват в писанията на Мойсей или в преданията на гръцките мистици, ако проследяваме само историческото възникване на тези документи. Представите, за които става дума, намират само външен израз в тези документи. Също и естествоизпитателят, който иска да проучи същността на „човека", не се залавя да проследи как е възникнала думата „човек" и как след това се е оформила тя по-нататък в говора.
Той се придържа към предмета, а не към думата, в която предметът намира своя израз.
Също и в духовния живот ще трябва да се придържаме към Духа, а не към неговите външни документи.
към текста >>
79.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена личност, една личност, която не намира достатъчно възвишени думи, за да
израз
и какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла.
Когато отново се връща към светлината на деня, пред нас стои една друга, напълно преобразена личност, една личност, която не намира достатъчно възвишени думи, за да изрази какво голямо значение е имало за нея това, което е изживяла.
Пред себе си тя се явява не само образно, но в смисъла на най-висшата действителност, като преминала през смъртта и пробудена за един по-висш живот. Тя знае, че никой не може да разбере нейните думи, ако сам не е изпитал нещо подобно.
към текста >>
Те знаят, че не могат да докажат това, което
израз
яват по този начин.
Който безусловно се придържа само към току-що описания вид действителност, той едва ли ще го разбере. За някои хора това отношение изпъква в строго определен момент от живота. За тях цялото отношение към света се променя. Те считат образите, които възникват в духовния живот на душата им за истински и действителни. А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество.
Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин.
Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите. Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено.
към текста >>
80.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той носеше в себе си такава интимност на познанието, за която знаеше, че всички думи могат само да загатнат за нея, но не и да я
израз
ят.
Хераклит застава пред нас като една личност, която се отнася с голяма сериозност към живота. Това се вижда ясно от неговите черти, ако умеем да вникнем в тях.
Той носеше в себе си такава интимност на познанието, за която знаеше, че всички думи могат само да загатнат за нея, но не и да я изразят.
От подобно настроение израства неговото знаменито изречение: „Всичко тече", което Плутарх ни пояснява с думите: „Човек не може да се потопи два пъти в една и съща река, защото е едно смъртно същество. Но той рязко и бързо се разпръсва в света и отново се събира, и това не отново и по-късно, а непрекъснато."
към текста >>
Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е
израз
ено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност.
Човек, който мисли подобни неща, е проникнал със своя поглед естеството на преходните неща. Защото той чувствува нуждата да опише същността на преходното със силни думи. Ние не можем да дадем такава характеристика, ако не мерим преходното с вечното. И не можем да разпрострем тази характеристика върху човека, ако не сме прозрели неговата вътрешна същност.
Хераклит разпростира тази характеристика и върху човека: „Едно и също е живот и смърт, будност и сън, младост и старост, едното превръщайки се в другото, другото отново в първото." В това изречение е изразено едно цялостно познание за илюзорното естество на низшата личност.
Относно това, той се изказва още по-силно:
към текста >>
Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които
израз
яват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща.
Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит. Те можеха с гордост да кажат за себе си, че им беше открито много, защото не приписваха своето знание на своята преходна личност, а на вечния Демон в самите тях.
Тяхната гордост носеше като необходима прибавка печата на смирението и на скромността, които изразяват думите: Всяко знание за преходните неща е във вечна промяна, както и самите преходни неща.
Хераклит нарича вечния свят една игра: той можеше да го стори с най-висшата сериозност. Обаче думата сериозност е износена от нейната употреба за земните изживявания. Играта на вечността поражда в човека сигурността в живота, която сериозността, произлизаща от преходното му отнема. Едно друго схващане за света, различно от това на Хераклит, израства от Мистериите сред онази общност, основана от Питагор през 6-ия век пр. Хр. в Южна Италия.
към текста >>
Височината на тоновете може да се
израз
и чрез отношения на числата.
Математично-научното разглеждане на природните явления винаги ни води до известно питагорейство. Когато докосваме една струна с определена дължина се ражда определен тон. Ако струната се скъси пропорционално с определени числа, се раждат други тонове.
Височината на тоновете може да се изрази чрез отношения на числата.
Физиката изразява чрез числа и отношенията на цветовете. Когато две тела се съединяват и дават едно вещество, това става винаги така, че определено количество от едното, което винаги може да се изрази чрез числа, се свързва с определено количество от другото, също така изразимо чрез числа. Към такова едно устройство според мярка и число в природата е било винаги насочено наблюдателното чувство на питагорейците.
към текста >>
Физиката
израз
ява чрез числа и отношенията на цветовете.
Математично-научното разглеждане на природните явления винаги ни води до известно питагорейство. Когато докосваме една струна с определена дължина се ражда определен тон. Ако струната се скъси пропорционално с определени числа, се раждат други тонове. Височината на тоновете може да се изрази чрез отношения на числата.
Физиката изразява чрез числа и отношенията на цветовете.
Когато две тела се съединяват и дават едно вещество, това става винаги така, че определено количество от едното, което винаги може да се изрази чрез числа, се свързва с определено количество от другото, също така изразимо чрез числа. Към такова едно устройство според мярка и число в природата е било винаги насочено наблюдателното чувство на питагорейците.
към текста >>
Когато две тела се съединяват и дават едно вещество, това става винаги така, че определено количество от едното, което винаги може да се
израз
и чрез числа, се свързва с определено количество от другото, също така
израз
имо чрез числа.
Математично-научното разглеждане на природните явления винаги ни води до известно питагорейство. Когато докосваме една струна с определена дължина се ражда определен тон. Ако струната се скъси пропорционално с определени числа, се раждат други тонове. Височината на тоновете може да се изрази чрез отношения на числата. Физиката изразява чрез числа и отношенията на цветовете.
Когато две тела се съединяват и дават едно вещество, това става винаги така, че определено количество от едното, което винаги може да се изрази чрез числа, се свързва с определено количество от другото, също така изразимо чрез числа.
Към такова едно устройство според мярка и число в природата е било винаги насочено наблюдателното чувство на питагорейците.
към текста >>
Следователно, действията на душата не са нещо, което се извършва извън останалия свят; в тези действия се
израз
ява и закономерният ред на света.
Следователно, действията на душата не са нещо, което се извършва извън останалия свят; в тези действия се изразява и закономерният ред на света.
Питагореецът казваше: - Сетивата показват на човека сетивните явления. Но те не показват хармоничното устройство, което нещата следват. Напротив, човешкият Дух трябва първо да намери в себе си хармоничното устройство, ако иска да го види и във външния свят. По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действителност. Смисълът на света се проявява в душата.
към текста >>
81.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Защото дали той или някой друг се изказва по този начин върху настроението,
израз
ено в писмото, това може да ни бъде безразлично.
Има само едно средство, за да бъде разбран напълно този философ. Той трябва да бъде осветен със светлината, която блика от Мистериите. По-късните ученици на Платон, неоплатониците му при писват също и едно тайно учение, в което той е допускал да участвуват само достойните, но само под „печата на мълчанието". Неговото учение било забулено в пълна тайнственост, както и мъдростта на Мистериите. Въпреки, че седмото от Платиновите писма не произхожда, както се твърди, от самия него, за целта, която тук преследваме, това няма никакво значение.
Защото дали той или някой друг се изказва по този начин върху настроението, изразено в писмото, това може да ни бъде безразлично.
В това писмо се казва: „Толкова мога да кажа аз за всички онези, които са писали или ще пишат, че знаят към какво съм се стремил, било, че са го чули от мен, или от някой друг: не трябва да им се вярва в нищо. Не съществува никаква книга, написана от мен върху тези неща, нито пък ще се яви такава; подобни неща по никой начин не могат да се изразят, както други учения, с думи, а е необходимо човек дълго време да се занимава с предмета и да се вживее в него: Тогава една искра проблясва и запалва светлина в душата."
към текста >>
Не съществува никаква книга, написана от мен върху тези неща, нито пък ще се яви такава; подобни неща по никой начин не могат да се
израз
ят, както други учения, с думи, а е необходимо човек дълго време да се занимава с предмета и да се вживее в него: Тогава една искра проблясва и запалва светлина в душата."
По-късните ученици на Платон, неоплатониците му при писват също и едно тайно учение, в което той е допускал да участвуват само достойните, но само под „печата на мълчанието". Неговото учение било забулено в пълна тайнственост, както и мъдростта на Мистериите. Въпреки, че седмото от Платиновите писма не произхожда, както се твърди, от самия него, за целта, която тук преследваме, това няма никакво значение. Защото дали той или някой друг се изказва по този начин върху настроението, изразено в писмото, това може да ни бъде безразлично. В това писмо се казва: „Толкова мога да кажа аз за всички онези, които са писали или ще пишат, че знаят към какво съм се стремил, било, че са го чули от мен, или от някой друг: не трябва да им се вярва в нищо.
Не съществува никаква книга, написана от мен върху тези неща, нито пък ще се яви такава; подобни неща по никой начин не могат да се изразят, както други учения, с думи, а е необходимо човек дълго време да се занимава с предмета и да се вживее в него: Тогава една искра проблясва и запалва светлина в душата."
към текста >>
Тези думи биха могли да покажат само безсилието на думите да
израз
ят мислите.
Тези думи биха могли да покажат само безсилието на думите да изразят мислите.
Би представлявало само една лична слабост, ако не бихме могли да намерим в тях смисъла на Мистериите. Това, за което Платон никога не е писал и не е искал да пише, трябва да бъде нещо, по отношение на което писането е напразно.
към текста >>
Един египетски жрец „посвещава" Солон в еволюцията на света и показва как в получените по предание митове са
израз
ени образно вечните истини.
Особено „Тимей" е онова съчинение на Платон, което ни разкрива мистерийния характер на Платоновия мироглед. Още в началото на този диалог става дума за едно „посвещение".
Един египетски жрец „посвещава" Солон в еволюцията на света и показва как в получените по предание митове са изразени образно вечните истини.
„Станали са множество и много видове унищожения на човеците (така учи египетският жрец Солон), а ще станат такива и в бъдеше; но най-големите: Чрез огъня и водата; по-малките: Чрез безброй други причини. Защото това, което се разказва и при вас, че някога Фаетон, син на Хелиос, се качил на колесницата на своя баща и понеже не умеел да кара по пътя на своя баща, изгорил всичко по Земята и сам бил ударен от светкавица. Това наистина звучи като приказка, но истината е, че движението на съседните на Земята небесни тела се изменило и предизвикало унищожаването на всичко, намиращо се по Земята чрез много огън, а такива изменения стават след изтичането на определени дълги периоди от време."
към текста >>
„Трудно е да се намери творецът и бащата на Всемира, а когато човек го намери, невъзможно е да се
израз
и на разбираем за всички език." Мистът знаел какво се разбирало под тази „невъзможност".
В „Тимей" е представена драмата на световното развитие. И който иска да го следва, се издига до предчувствието за Първичната Сила, от която произлиза всичко.
„Трудно е да се намери творецът и бащата на Всемира, а когато човек го намери, невъзможно е да се изрази на разбираем за всички език." Мистът знаел какво се разбирало под тази „невъзможност".
към текста >>
Обаче не един гроб, в който лежи нещо мъртво, а нещо вечно, за което смъртта е само повод да
израз
и всемогъществото на живота.
Така е било създадено световното тяло. А в това световно тяло е разпъната под форма на кръст световната душа. Тя е Божественото в света. Тя е намерила кръстната смърт в името на света. Следователно, Платон трябва да нарича природата гроб на Божественото.
Обаче не един гроб, в който лежи нещо мъртво, а нещо вечно, за което смъртта е само повод да изрази всемогъществото на живота.
към текста >>
Това е
израз
ено ясно с думите:
Това е описанието на един вид познание, изложено по начин, от който виждаме, че който върви по този път, той съзнава: Когато Логосът оживее в него, той се слива с Божественото.
Това е изразено ясно с думите:
към текста >>
И с това в Платоновата философия отново е
израз
ена една мистерийна тайна.
Само когато чувството може да бъде напълно задоволено в познанието, такова познание Платон счита за истинско. Тогава то не е образно знание; то е съдържание на живот. То е един по-висш човек в човека. Личността е само бледо копие на този висш човек. В самия човек се ражда превъзхождащият, при човекът.
И с това в Платоновата философия отново е изразена една мистерийна тайна.
Църковният отец Иполит загатва за тази тайна: „Тази е великата тайна на самотракеца (пазителя на определен мистериен култ), която не може да се изкаже и коя то само посветените познават. И те могат да разкажат много неща за Адам, когото те считат за свой праотец и всемирен човек."
към текста >>
82.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била
израз
явана символично в мита.
Когато като мист човек търсел мъдрото съдържание на един мит, той имал съзнанието, че прибавя нещо към това, което вече съществувало в съзнанието на народа. Той бил на ясно, че се поставя над това съзнание, както ботаникът се поставя над растящото растение.
Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана символично в мита.
Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище. Той му принася в жертва плодовете на своята личност. Чувственият живот ги поглъща. Той върши това до тогава, докато в човека се пробуди победителят (Тезей). Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувствеността, за да убие там своя враг.
към текста >>
В това побеждаване на чувствеността е
израз
ена самата тайна на човешкото познание.
Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище. Той му принася в жертва плодовете на своята личност. Чувственият живот ги поглъща. Той върши това до тогава, докато в човека се пробуди победителят (Тезей). Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувствеността, за да убие там своя враг.
В това побеждаване на чувствеността е изразена самата тайна на човешкото познание.
Мистът познава тази тайна. С нея се загатва за една сила в човешката личност. Обикновеното съзнание не съзнава тази сила. Обаче тя действува в него. Тя създава мита, който има същата структура, както и мистичната истина.
към текста >>
Хр.)
израз
ява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за
израз
яване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл.
Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Така всеки образ съдържал определено знание и мъдрост. Той изразявал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение. След това учителят извличал съдържанието от образа, изразявал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
към текста >>
Той
израз
явал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение.
Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл. Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо. Така всеки образ съдържал определено знание и мъдрост.
Той изразявал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение.
След това учителят извличал съдържанието от образа, изразявал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
към текста >>
След това учителят извличал съдържанието от образа,
израз
явал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл. Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо. Така всеки образ съдържал определено знание и мъдрост. Той изразявал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение.
След това учителят извличал съдържанието от образа, изразявал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
към текста >>
Такова тълкуване би казало, че в разказа се
израз
ява символично, в поетична форма, един природен факт.
Тук за нас може да бъде меродавно как той тълкува митовете и как ги използува в своите описания. Във „Федър", един диалог на душата, се изнася мита за Борей. Това божествено същество, което древните откривали във вятъра, видяло веднъж красивата Орития, дъщеря на атическия цар Ерехтей, която беряла цветя заедно със своите дружки по игра. Той се влюбил в нея и я отвлякъл в своята пещера. В своето тълкуване, чрез устата на Сократ, Платон отхвърля едно чисто умствено тълкуване на този мит.
Такова тълкуване би казало, че в разказа се изразява символично, в поетична форма, един природен факт.
Силният вятър задигнал царската дъщеря и я хвърлил долу от скалата.
към текста >>
Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се
израз
ява чрез тях.
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях. Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете.
Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях.
Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита. „Федър" говори за вечното в душата. Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач. Единият от конете е търпелив и мъдър, другият непокорен и див. Когато пред екипажа се изпречва едно препятствие, непокорният кон използува случая, за да пречи на това, което добрият кон иска, и за да се възпротиви на водача.
към текста >>
Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на
израз
яване, с които си служат и други мъдреци.
Тук Платон е в пълно съгласие с митичния и символичен начин на изразяване, с които си служат и други мъдреци.
В древната индийска литература откриваме една притча, която се приписва на Буда. Един човек, силно отдаден на живота, който на никаква цена не иска да умре и търси чувствените удоволствия, е преследван от четири змии. Той чува един глас, който му заповядва да храни и да къпе от време на вре ме четирите змии. Човекът побягва от страх пред четирите змии. Той отново чува един глас.
към текста >>
Неговото убеждение за познанието е
израз
ено в Гьотевите думи:
Омразата. Но когато човек намира Божественото, той сам трябва да е нещо божествено. Защото Емпедокъл е на мнение, че подобното може да бъде познато само от подобно нему.
Неговото убеждение за познанието е изразено в Гьотевите думи:
към текста >>
Самият Емпедокъл
израз
ява в гръцка форма своето основно убеждение, служейки си с представи, които са сходни с мита.
Божествената творческа сила е разлята в света. Тя се явява под формата на четирите елемента. Бог (Озирис) е умъртвен. Човекът със своето познание, което е от божествено естество, трябва отново да го възкреси. Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противоположността между Борбата (Тифон) и Любовта (Изида).
Самият Емпедокъл изразява в гръцка форма своето основно убеждение, служейки си с представи, които са сходни с мита.
Любовта е Афродита, Нейкос Борбата. Те свързват и разделят елементите.
към текста >>
Поради техния илюстративен характер едни и същи митове могат да
израз
яват различни факти.
Духовните процеси, които той вижда, после се илюстрират чрез митичните образи. Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране. Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното. Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия. Ето защо митичните образи не могат да бъдат еднозначни.
Поради техния илюстративен характер едни и същи митове могат да изразяват различни факти.
И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно събитие.
към текста >>
Това свидетелство намира своя символичен
израз
в мита за Персефона.
Елевзинските тържества били красноречиво свидетелство за вярата във вечността на човешката душа.
Това свидетелство намира своя символичен израз в мита за Персефона.
Заедно с Деметра и Персефона, в Елевзис са устройвали и празненства в чест на Дионисий. Както в Деметра почитали божествения творец на Вечното в човека, така в Дионисий почитали Божественото, чиито непрестанни метаморфози образуват нашия видим свят. Богът, който се е разлял, който се е разпокъсал в света, за да се роди отново духовно, трябвало да бъде отпразнуван заедно с Деметра. (Едно блестящо представяне на Елевзинските Мистерии се намира в книгата „Източни светилища" от Едуард Шуре, Париж 1898).
към текста >>
83.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се
израз
ява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата.
Представете си сега, че един непосветен чува да се говори за това, как някой е минал през такива опитности. Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения. За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал.
Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата.
Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението. Който би искал да го разбере правилно, трябва да пробуди в себе си силите, за да устои в по-висшата степен на живота. За тази висша опитност той трябва да е подготвен чрез един особен начин на живот. Въпреки че подготвителните степени в отделните случаи приемат една или друга разновидност, те винаги могат да бъдат сведени до определена типична форма.
към текста >>
Как трябва да се
израз
и то, ни посочват самите разкази.
Сходството в живота на двамата спасители ни кара да направим едно дълбоко заключение.
Как трябва да се изрази то, ни посочват самите разкази.
Когато жреците-мъдреци чуват какъв вид раждане предстои, те знаят за какво става дума. Те знаят, че имат работа с един божествен човек. Те предварително знаят какво значение има личността, която се явява на света. И развитието на нейния живот може да отговаря само на това, което те познават като живот на един божествен човек. Такъв живот се явява предварително записан за вечността в мъдростта на техните Мистерии.
към текста >>
Но в този момент той също възлиза с едно стъпало по-нагоре, което намира своя
израз
в една по-висока степен на посвещение.
Той спира пред смъртта на земното. Той става светлината на света. Исус отива по-далече. Той не умира физически в момента, когато мировата светлина го преобразява. В този момент той е един Буда.
Но в този момент той също възлиза с едно стъпало по-нагоре, което намира своя израз в една по-висока степен на посвещение.
Той страда и умира. Земното изчезва. Но духовното, Светлината на света не изчезва. Следва неговото възкресение. Той се явява на своите ученици като Христос.
към текста >>
84.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Но думите на Исус веднага получават смисъл, ако ги приемем като
израз
на едно духовно събитие и след това ги разберем в известно отношение дори буквално, така както те се намират в текста.
„Аз съм възкресението и животът. Който вярва в мене, той ще живее, ако и да умре." (Йоан, 11, 4 и 25). Би било твърде банално да вярваме, че Исус е искал да каже: „Лазар се е разболял за да мога аз да покажа чрез него своето изкуство." И бихме изпаднали в друга крайност, ако смятаме, че Исус е искал да покаже как вярата в него може отново да оживи един мъртвец в обикновения смисъл на думата. Какво ново би имало в един човек, който е възкръснал от мъртвите, ако след възкресението той би бил същият, както преди своята смърт? Какъв смисъл би имало, ако животът на един такъв човек се увенчава с думите: „Аз съм възкресението и живота"?
Но думите на Исус веднага получават смисъл, ако ги приемем като израз на едно духовно събитие и след това ги разберем в известно отношение дори буквално, така както те се намират в текста.
А Исус казва, че той е Възкресението, което е станало с Лазар; че той е Животът, който Лазар живее. Да вземем буквално това, което Христос представлява в Евангелието на Йоан. Той е „Словото, което е станало плът". Той е Вечното, което е било в началото. Ако той е действително Възкресението, тогава в Лазар е възкръснало „Вечното, Първоначалното".
към текста >>
Необходимо е само да
израз
им неговите изживявания с думите на тези, които са били посвещавани в Мистериите и нещата веднага идват на мястото си.
Необходимо е само да изразим неговите изживявания с думите на тези, които са били посвещавани в Мистериите и нещата веднага идват на мястото си.
Какво казва Плутарх за целта на Мистериите? Че те служат за това, да освободят душата от телесния живот и да я свържат с Боговете. Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението). Не може да се опише по един по-изразителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин. „Когато някога ще участвуваш в Мистериите, ти ще се срамуваш, че си се родил само като човек."
към текста >>
Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се
израз
яват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението).
Необходимо е само да изразим неговите изживявания с думите на тези, които са били посвещавани в Мистериите и нещата веднага идват на мястото си. Какво казва Плутарх за целта на Мистериите? Че те служат за това, да освободят душата от телесния живот и да я свържат с Боговете.
Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението).
Не може да се опише по един по-изразителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин. „Когато някога ще участвуваш в Мистериите, ти ще се срамуваш, че си се родил само като човек."
към текста >>
Не може да се опише по един по-
израз
ителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин.
Необходимо е само да изразим неговите изживявания с думите на тези, които са били посвещавани в Мистериите и нещата веднага идват на мястото си. Какво казва Плутарх за целта на Мистериите? Че те служат за това, да освободят душата от телесния живот и да я свържат с Боговете. Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението).
Не може да се опише по един по-изразителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин.
„Когато някога ще участвуваш в Мистериите, ти ще се срамуваш, че си се родил само като човек."
към текста >>
Евангелистът
израз
ява този факт с думите: В Него Словото стана плът.
От тази гледна точка, от огромно значение са думите на Исус (Йоан, 11, 42): „Но аз зная, че ти винаги ме слушаш, но това казах само заради неразбиращия народ; за да повярват и те, че Ти си ме проводил." С други думи, нека всички знаят: да стане явна истината в Исус живее „Синът на Отца" и то така, че когато той пробужда истинската същност на човека, последният става мист. С това Исус подчертава, че в Мистериите е бил скрит самият смисъл на живота. Той е живото Слово; в него е станало „личност" това, което е било прадревна традиция.
Евангелистът изразява този факт с думите: В Него Словото стана плът.
Той вижда в Исус една въплътена Мистрия. Ето защо Евангелието на Йоан е една истинска Мистерия. Неговите факти трябва да бъдат разбрани в духовен смисъл.
към текста >>
85.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Мистичната мъдрост на Филон нарича „печати" великите космични мисли, които се
израз
яват в нещата.
5, ст. 1) Само един е достоен да отвори книгата. „Ето победи лъвът, който е от коляното на Юда, Давидовият корен, за да отвори книгата и нейните седем печата." Седем печата има книгата. Седморното естество на книгата е свързано със свещения характер на числото седем. Човешката мъдрост има седем пътя, които водят към същата цел.
Мистичната мъдрост на Филон нарича „печати" великите космични мисли, които се изразяват в нещата.
Човешката мъдрост търси тези мисли на сътворението. Обаче Божествената Мъдрост се намира само в книгата, която е запечатана с тях. Първо трябва да бъдат открити основните мисли на сътворението, да бъдат отворени печатите, тогава ще се открие това, което се намира в книгата. Исус, лъвът, може да отвори печатите. Той е дал на мислите на сътворението такава насока, която чрез тях води към Мъдростта.
към текста >>
86.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Всички истински посветени твърдят, че духовната сила на душата не изчезва; тя е вечна в смисъла, в който се
израз
ява еврейското тайно учение (Книга Зохар): „Нищо в света не се губи, нищо не потъва в празнотата, даже и думите и гласът на човека; всичко си има своето място и своето предназначение." Според това разбиране, личността е само една метаморфоза на душата, която преминава от една личност в друга.
По-рано в действителния живот те виждали този Логос само в различните степени на човешкото съвършенство. Можеха да бъдат наблюдавани фините, интимни различия в духовния живот на личността и да се види по какви начини и до каква степен се пробужда Логосът в отделните личности, които търсеха посвещението. Една по-висока степен на зрялост означаваше и една по-висша степен в развитието на духовния живот. Предхождащите степени на това развитие трябваше да се търсят в миналото. А настоящият живот се считаше като степен, предхождаща бъдещите степени на духовното развитие.
Всички истински посветени твърдят, че духовната сила на душата не изчезва; тя е вечна в смисъла, в който се изразява еврейското тайно учение (Книга Зохар): „Нищо в света не се губи, нищо не потъва в празнотата, даже и думите и гласът на човека; всичко си има своето място и своето предназначение." Според това разбиране, личността е само една метаморфоза на душата, която преминава от една личност в друга.
Отделният живот на личността е разглеждан само като едно звено от развитието на една верига, простираща се назад и напред във времето.
към текста >>
Той не е открил на тълпата това, което не е подходящо за нея, но само на малцина, които е сметнал за достойни да разберат великата тайна и да се развиват съобразно с нея, както Бог е поверил не
израз
имото на Логоса, а не на писанието.
Климент Александрийски, християнски писател с езическо образование (умрял през 217 г. сл.Хр.) ни дава следния пример: „Бог не ни е забранил да си почиваме от добрите дела, празнувайки съботата. Той е позволил на онези, които могат да ги разберат, да вземат участие в божествените тайни и в свещената светлина.
Той не е открил на тълпата това, което не е подходящо за нея, но само на малцина, които е сметнал за достойни да разберат великата тайна и да се развиват съобразно с нея, както Бог е поверил неизразимото на Логоса, а не на писанието.
Бог е дал на църквата едни като апостоли, други като пророци, трети като евангелисти, четвърти като пастири и учители за съвършенството на светиите, за делото на служенето, за съграждането на Христовото тяло."
към текста >>
87.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се
израз
ява Филон.
Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята. И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата.
Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон.
Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро."
към текста >>
88.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той дълбоко страда под тежестта на най-страшните съмнения, каквито могат да обземат един човек, който е изпитал безсилието на множество мисли пред духовните загадки и който е познал смазващото усещане,
израз
ено в думите: „Въобще може ли човек да знае нещо?
Августин е една личност, в която най-дълбоките духовни потребности израстват от една страстна човешка природа. Той се развива минавайки през езически и полухристиянски представи.
Той дълбоко страда под тежестта на най-страшните съмнения, каквито могат да обземат един човек, който е изпитал безсилието на множество мисли пред духовните загадки и който е познал смазващото усещане, изразено в думите: „Въобще може ли човек да знае нещо?
"
към текста >>
Но как да
израз
я това?
Другият път е онзи, по който Августин действително поема и чрез който той става велик пример за своите последователи. Този път се състои в това, човек да приключи с развитието на душевните сили в определена точка и да вземе представите, свързани с Христовото Събитие, от писанията и от устните предания. Августин счита, че първият път излиза от гордостта на душата, а вторият, според него, отговарял на истинското смирение. Така, към онези, които искат да вървят в първия път, той казва: „Вие ще намерите мир в истината, но за това е необходимо смирение, което е твърде трудно за вашия силен гръб." Напротив, той чувствувал като едно безгранично блаженство факта, че от „явяването на Христос в плът" насам, човек може да си каже: Всяка душа може да стигне до опитности за духовното, ако търсейки в себе си, тя стигне толкова далече, колкото има възможност да стори това, после, за да се добере до най-висшето, тя може да има доверие в това, което писмените и устни християнски предания казват за Христос и неговото откровение. Той допълва: „Какво блаженство, каква трайна радост на върховното и истинско благо ни се предлага, каква яснота, какъв полъх от Вечността?
Но как да изразя това?
Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга. Той е опи сан в моята книга „Въведение в Тайната Наука".)
към текста >>
Така се
израз
яват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга.
Този път се състои в това, човек да приключи с развитието на душевните сили в определена точка и да вземе представите, свързани с Христовото Събитие, от писанията и от устните предания. Августин счита, че първият път излиза от гордостта на душата, а вторият, според него, отговарял на истинското смирение. Така, към онези, които искат да вървят в първия път, той казва: „Вие ще намерите мир в истината, но за това е необходимо смирение, което е твърде трудно за вашия силен гръб." Напротив, той чувствувал като едно безгранично блаженство факта, че от „явяването на Христос в плът" насам, човек може да си каже: Всяка душа може да стигне до опитности за духовното, ако търсейки в себе си, тя стигне толкова далече, колкото има възможност да стори това, после, за да се добере до най-висшето, тя може да има доверие в това, което писмените и устни християнски предания казват за Христос и неговото откровение. Той допълва: „Какво блаженство, каква трайна радост на върховното и истинско благо ни се предлага, каква яснота, какъв полъх от Вечността? Но как да изразя това?
Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга.
Той е опи сан в моята книга „Въведение в Тайната Наука".)
към текста >>
Великият църковен учител, Тома Аквински (1224-1274 г.)
израз
и това учение по всевъзможни начини в своите съчинения.
Докато през епохата преди Христос човекът, който искал да търси духовните основи на съществуванието, бил насочван към пътя на Мистериите, Августин можа да каже на онези души, които не можеха да вървят по един такъв път в себе си следното: Идете толкова далече, колкото вашите човешки сили ви позволяват да отидете в познанието; от там нататък ще ви води доверието (вярата) във висшите духовни области. Сега трябваше да се направи само една стъпка по-нататък, за да се каже: - Естеството на човешката душа е такова, че тя може да отиде чрез своите собствени сили само до определена степен на познание, от там нататък тя може да напредва само чрез доверието, чрез вярата в писменото и устно предание. Тази стъпка по-нататък направи онзи духовен импулс, който очерта за природното познание една определена област, над която душата не може да се издигне чрез собствените сили. Всичко, което се намира над тази област, въпросният импулс прави обект на вярата, която трябва да се опира на писменото и устно предание, на доверието в тези, които ни го донасят.
Великият църковен учител, Тома Аквински (1224-1274 г.) изрази това учение по всевъзможни начини в своите съчинения.
Човешкото познание може да стигне до онова, което даде на св. Августин себепознанието, а именно сигурността в Божественото. Същността на Божественото и неговото отношение към света имаме в лицето на теологията, която е вече недостъпна за човешкото познание и ни се дава чрез откровение. Като съдържание на вярата, теологията е над всяко познание.
към текста >>
89.
НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Не е важно как някой
израз
ява теоретически своето убеждение, а това, дали въпросното убеждение е действително следствие от неговия начин на мислене.
Към стр. 7. Тук думите на Ингерсол не се цитират в настоящата книга само по отношение на онези, които ги изговарят в точно същия буквален смисъл като свое убеждение. Мнозина няма да го направят и все пак си съставят за природните явления и за човека такива представи, че ако биха били действително последователни, щяха да стигнат точно до такива изказвания.
Не е важно как някой изразява теоретически своето убеждение, а това, дали въпросното убеждение е действително следствие от неговия начин на мислене.
Възможно е някой да изпитва отвращение към цитираните думи или да ги намира смешни. Но когато, без да се е издигнал до духовните първопричини на природните явления, той си изгражда за тях едно повърхностно обяснение, което държи сметка само за тяхната външна страна, тогава като едно логическо следствие, друг ще извлече от това една материалистическа философия.
към текста >>
90.
ПРЕДГОВОР КЪМ ДЕВЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Вече говорих в предговора към шестото издание, колко е необходимо да се използува това, което дава вътрешния душевен опит за оформянето на
израз
ите и подбора на думите.
Спрямо духовнонаучната сфера човек изпитва естествената потребност от едно изложение, което да осветли и изясни веднъж казаното.
Вече говорих в предговора към шестото издание, колко е необходимо да се използува това, което дава вътрешния душевен опит за оформянето на изразите и подбора на думите.
Аз следвах тази необходимост особено в това издание. Ето защото може да се означи като "многократно разширено и допълнено".
към текста >>
91.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Естествено в образите на духовния свят се намира това, което дава съответствуващият
израз
и съдържателните думи, които трябва да покажат даден факт и да изложат едно преживяване, зависещо от напредъка на душата в този свят.
Както всеки път, когато се налага ново издание на тази книга, аз отново прегледах внимателно нейното съдържание. За новото проучване бих се изказал по сходен начин, както направих това в третото издание. Ето защо си позволих да поставя "Предговора към третото издание" в началото на книгата. Този път, в новото издание, се погрижих да внеса по-голяма яснота и повече подробности в изложението. Съзнавам, че още твърде много трябва да се прави в тази посока.
Естествено в образите на духовния свят се намира това, което дава съответствуващият израз и съдържателните думи, които трябва да покажат даден факт и да изложат едно преживяване, зависещо от напредъка на душата в този свят.
Когато "дойде времето", изразът се открива от само себе си, а когато, след това, правим усилия да го намерим, той остава скрит. Вярвам, че на повечето места в това издание, а именно по отношение на важните детайли в познанието на духовния свят, съм осъществил важен напредък. За мен едва сега някои от тези детайли намериха своя подходящ израз. Сега мога да преценя, че тази книга е съпричастна в онова, което душата ми е преживяла през последните 10 години от първото издание насам, мъчейки се да постигне по-широко познание за духовния свят. Би могло композицията и всичко по-съществено в редакцията на съдържанието на това издание да се съгласуват още по-пълно с първото; все пак в много пасажи може да се почувствува, че при тази книга аз съм имал насреща си едно живо същество и че в нея съм дал всичко онова, до което съм достигнал след 10 години духовно изследване.
към текста >>
Когато "дойде времето",
израз
ът се открива от само себе си, а когато, след това, правим усилия да го намерим, той остава скрит.
За новото проучване бих се изказал по сходен начин, както направих това в третото издание. Ето защо си позволих да поставя "Предговора към третото издание" в началото на книгата. Този път, в новото издание, се погрижих да внеса по-голяма яснота и повече подробности в изложението. Съзнавам, че още твърде много трябва да се прави в тази посока. Естествено в образите на духовния свят се намира това, което дава съответствуващият израз и съдържателните думи, които трябва да покажат даден факт и да изложат едно преживяване, зависещо от напредъка на душата в този свят.
Когато "дойде времето", изразът се открива от само себе си, а когато, след това, правим усилия да го намерим, той остава скрит.
Вярвам, че на повечето места в това издание, а именно по отношение на важните детайли в познанието на духовния свят, съм осъществил важен напредък. За мен едва сега някои от тези детайли намериха своя подходящ израз. Сега мога да преценя, че тази книга е съпричастна в онова, което душата ми е преживяла през последните 10 години от първото издание насам, мъчейки се да постигне по-широко познание за духовния свят. Би могло композицията и всичко по-съществено в редакцията на съдържанието на това издание да се съгласуват още по-пълно с първото; все пак в много пасажи може да се почувствува, че при тази книга аз съм имал насреща си едно живо същество и че в нея съм дал всичко онова, до което съм достигнал след 10 години духовно изследване.
към текста >>
За мен едва сега някои от тези детайли намериха своя подходящ
израз
.
Този път, в новото издание, се погрижих да внеса по-голяма яснота и повече подробности в изложението. Съзнавам, че още твърде много трябва да се прави в тази посока. Естествено в образите на духовния свят се намира това, което дава съответствуващият израз и съдържателните думи, които трябва да покажат даден факт и да изложат едно преживяване, зависещо от напредъка на душата в този свят. Когато "дойде времето", изразът се открива от само себе си, а когато, след това, правим усилия да го намерим, той остава скрит. Вярвам, че на повечето места в това издание, а именно по отношение на важните детайли в познанието на духовния свят, съм осъществил важен напредък.
За мен едва сега някои от тези детайли намериха своя подходящ израз.
Сега мога да преценя, че тази книга е съпричастна в онова, което душата ми е преживяла през последните 10 години от първото издание насам, мъчейки се да постигне по-широко познание за духовния свят. Би могло композицията и всичко по-съществено в редакцията на съдържанието на това издание да се съгласуват още по-пълно с първото; все пак в много пасажи може да се почувствува, че при тази книга аз съм имал насреща си едно живо същество и че в нея съм дал всичко онова, до което съм достигнал след 10 години духовно изследване.
към текста >>
92.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Под Дух разбирам това, което му се открива, когато, според
израз
а на Гьоте, разглежда нещата "сякаш като божествено същество".
Под Дух разбирам това, което му се открива, когато, според израза на Гьоте, разглежда нещата "сякаш като божествено същество".
В този смисъл човекът е съставен от тяло, душа и дух.
към текста >>
93.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Както минералните сили се
израз
яват в кристалите, така и градивните жизнени сили се
израз
яват във видовете или формите на растителния и животински свят.
Веществата, от които то се състои, се променят непрекъснато; но през цялото време на съществуванието си, то запазва характерните особености на своя вид и ги предава на своето потомство. Видът е това, което определя съчетанието на веществата. Тази сила, която изгражда и формира отделния вид, ще нарека жизнена сила.
Както минералните сили се изразяват в кристалите, така и градивните жизнени сили се изразяват във видовете или формите на растителния и животински свят.
към текста >>
Нека да
израз
им тази духовна форма като я назовем етерно тяло или жизнено тяло*.
Сега, за човека се открива един съвсем нов свят. Той възприема не само цветовете, уханията и т. н. на живите същества, а животът на тези живи същества сам по себе си. Във всяко растение, във всяко животно, освен физическата форма, той чувствува още и изпълнената с живот духовна форма.
Нека да изразим тази духовна форма като я назовем етерно тяло или жизнено тяло*.
(* Дълго време авторът на тази книга преработваше това, което нарече тук етерно или жизнено тяло и на което даде названието "тяло на строителните сили". Той бе принуден да стори това, поради чувството, че е изключително важно да се избегне смесването на това, което ние наричаме "етерно тяло", с "жизнената сила" на старата естествена наука. В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения начин, по който неорганичните сили действуват в организма. Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала.
към текста >>
Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук
израз
а "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран.
Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите. Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят.
Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран.
към текста >>
Не трябва да се смущаваме от
израз
а "етерно тяло" не трябва да се дава друг с мисъл, освен този, който му приписваме.
Не трябва да се смущаваме от израза "етерно тяло" не трябва да се дава друг с мисъл, освен този, който му приписваме.
И както физическото тяло в своето устройство носи изображението на своята задача, така и етерното тяло носи в себе си отпечатъка на своето предназначение. Това може да бъде разбрано само с оглед на мислещия Дух. Поради неговата зависимост от мислещия Дух, то се различава от етерното тяло на растенията и животните.
към текста >>
Тук
израз
ът "тяло" не трябва да се смесва със сетивната телесна форма.
Тук изразът "тяло" не трябва да се смесва със сетивната телесна форма.
В смисъла, който аз влагам тук, то може да се употреби и за всичко, което е от душевно и духовно естество.
към текста >>
(Избрах
израз
ът "сетивна душа" за опростяване на нещата.).
Това, което тук наричаме усещане, не е нищо друго освен елемент от душевната същност.
(Избрах изразът "сетивна душа" за опростяване на нещата.).
Към усещанията се прибавят чувствата на удоволствие и страдание, инстинктите, страстите. Всичките имат същия личен характер, както и усещанията, и зависят, както тях, от тялото.
към текста >>
За тази цел се
израз
ходва колосална мисловна сила.
Това, което наричаме материална култура, се е развило напълно в тази посока. Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа.
За тази цел се изразходва колосална мисловна сила.
Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа. Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа. Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип. Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа. Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното.
към текста >>
В душата си човекът търси истината; не само душата, но и нещата в света се
израз
яват и разкриват в нея.
Чрез мисленето, човекът преминава границите на собствения си личен живот. Той добива способност, която се простира извън неговата душа. За него се разбира от само себе си, че законите на мисленето са в хармония, той се чувствува в света като у дома си. Тази хармония е един от най-важните факти, чрез които човекът опознава собствената си природа.
В душата си човекът търси истината; не само душата, но и нещата в света се изразяват и разкриват в нея.
Това, което се познава чрез мисленето като истина, има една собствена и независима стойност, която зависи не само от душата, а се отнася и към нещата от света.
към текста >>
Ясно е, че
израз
ите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие.
Както физическия свят може да извести себе си на един Аз, като изгражда едно тяло от собствените си вещества и сили, в което може да живее Съзнаващата Душа, и в което съществуват онези органи, които възприемат физическата страна на външния свят, по същия начин духовния свят изгражда от своите духовни вещества и духовни сили едно духовно тяло, в което живее Азът, и което може да възприема Духа чрез Интуициите.
Ясно е, че изразите духовно вещество, духовно тяло съдържат противоречие.
Те трябва да се използуват, само за да насочат мислите към това което е в духовно съответствие с физическото тяло на човека.
към текста >>
Израз
ът "астрално тяло" може да се намери в по-старата литература.
Може да се даде една опростена форма на това разделение, и то с едно пълно съзвучие между частите. Макар че човешкият "Аз" се пробужда в Съзнаващата Душа, той прониква цялото му душевно същество. Елементите на това душевно същество не са така ясно разграничени, както частите на тялото; те взаимно се проникват в един по-висш смисъл. Ако тогава Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа се схванат като две принадлежащи си обвивки на Аза, а той като тяхна сърцевина, тогава човекът може да се раздели на: Физическо тяло, жизнено тяло, астрално тяло и Аз. Чрез астралното тяло отбелязваме единството, образувано от душевното тяло и Сетивната Душа.
Изразът "астрално тяло" може да се намери в по-старата литература.
Тук аз ще го употребя, за да означа с него онова от човешкото естество, което съществува извън сетивно възприемаемото. Въпреки, че в известен смисъл Сетивната Душа е оживотворена от Азът, тя е толкова тясно свързана с душевното тяло, че с право можем да назовем тези два елемента с едно име. Когато Азът се прониква от Духът-Себе, последният се проявява по такъв начин, че астралното тяло се преобразява от душата. В астралното тяло действуват човешките инстинкти, желания, страсти и т.н.; в него действуват и сетивните възприятия. Сетивните възприятия възникват чрез душевното тяло като един елемент в човека, който идва от външния свят.
към текста >>
94.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Откъде имам това, което се
израз
ява в моята биография?
Ако, следователно във физически смисъл видът и родът могат да бъдат разбрани само с оглед на наследствеността, духовната същност може да бъде разбрана единствено чрез един вид духовна наследственост. Моята физическа човешка форма аз дължа на човешките си прародители.
Откъде имам това, което се изразява в моята биография?
Като физически човек, аз повтарям формата на моите прародители. Но какво възпроизвеждам като духовен човек? Ако някой претендира, че принципът, който се проявява в биографията няма нужда от обяснение и че трябва да се приеме без разискване, той би могъл също да твърди, че е видял как една буца пръст е получила от само себе си човешка форма.
към текста >>
В него се
израз
ява личната, външна природа на човека.
В известно отношение, физическото тяло, етерното тяло и Душевното Тяло образуват едно цяло. Ето защо Душевното Тяло се включва в законите на физическата наследственост, чрез което тялото получава своята форма. И поради това, че то е, така да се каже, най-подвижната, най-променливата форма на тялото, чрез него се проявяват най-подвижните и най-променливите качества на наследствеността. Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н. е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия.
В него се изразява личната, външна природа на човека.
Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека. Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии. Обаче в своята цялост, тя проявява едно действие, което се изразява също и в Сетивната Душа. И понеже Сетивната Душа прониква и изпълва Душевното Тяло, то се формира според законите на душата, и като носител на наследствеността предава наклонностите, страстите и т.н. от прародителите към потомството.
към текста >>
Обаче в своята цялост, тя проявява едно действие, което се
израз
ява също и в Сетивната Душа.
Докато физическото тяло което се определя от расата, народността, семейството и т.н. е най-слабо диференцирано, а етерното тяло въпреки, че при отделните индивиди показва съществени различия се характеризира с една преобладаваща прилика, Душевното Тяло носи в себе си още по-големи различия. В него се изразява личната, външна природа на човека. Ето защото е онова, което предава на потомците всичко, което може да се наследи от този личен характер на човека. Наистина, както вече посочихме, самата душа води един напълно личен живот; тя е съсредоточена в своите наклонности и чувства, симпатии и антипатии.
Обаче в своята цялост, тя проявява едно действие, което се изразява също и в Сетивната Душа.
И понеже Сетивната Душа прониква и изпълва Душевното Тяло, то се формира според законите на душата, и като носител на наследствеността предава наклонностите, страстите и т.н. от прародителите към потомството.
към текста >>
Следователно, отношението между тялото, душата и Духа може да се
израз
и така: духът е вечен; раждането и смъртта действуват в тялото според законите на физическия свят; животът на душата, който е подчинен на съдбата, свързва тези елементи в хода на едно земно въплъщение.
Следователно, отношението между тялото, душата и Духа може да се изрази така: духът е вечен; раждането и смъртта действуват в тялото според законите на физическия свят; животът на душата, който е подчинен на съдбата, свързва тези елементи в хода на едно земно въплъщение.
Всяко по-нататъшно познание на човешкото същество предполага познанието на "трите свята", на които той принадлежи. Те са предмет на следващите описания.
към текста >>
95.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е
израз
ил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да
израз
им естеството на един предмет.
Светлината, цветът и тонът не могат да съществуват за тези същества в същия смисъл, както за онези, които са надарени с очи и уши. Трептенията на въздуха, който причинява един пушечен изстрел, могат да им повлияят, когато ги засягат. Но за да се открие на душата това трептене като пукот, необходимо е ухото. И за да се доловят известни процеси във фината материя, която се нарича етер, във вид на светлина и цветове, за тази цел също е необходимо едно око. Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи.
Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет.
Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото. Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления. За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма".
към текста >>
Много неща могат да се
израз
ят и изтълкуват не само в образи.
Много неща могат да се изразят и изтълкуват не само в образи.
Но това трябва да бъде така, понеже такива иносказания са средство, чрез което човек се насочва към висшите светове и чрез което се улеснява достъпа му до тях. /В една от следващите глави ще разгледаме как могат да бъдат развити душевните и духовни възприемателни органи. Първоначално човек трябва да получи познание за висшите светове именно в образи. Едва после той може да мисли как ще постигне способността да вижда направо в тях. /
към текста >>
Тези
израз
и са взаимствани от човешкия душевен живот.
Ето защо душевният свят може да се означи също като свят на желанието, свят на влеченията или свят на "копнежа".
Тези изрази са взаимствани от човешкия душевен живот.
Ето защо трябва да се отбележи, че нещата в тези части от душевния свят, които се намират извън човешката душа, са също толкова различни от душевните сили в нея, както и материалните вещества и сили от физическия свят са различни от тези, които изграждат човешкото физическо тяло. ("влечение", "желание", "стремеж" са обозначения за веществения елемент в душевния свят. Този веществен елемент означаваме като "астрален". Ако се вземат под внимание силите на душевния свят, може да се говори за "същност на желанието". Обаче не бива да забравяме, че различието между "вещество" и "сила" тук може да не е толкова явно, както във физическия свят.
към текста >>
Подходящия
израз
на този вид душевни формации е: лесноподвижна възбудимост.
Действието, което тук се има предвид, съществува, например, когато човек усеща някакъв цвят. Когато имам усещане за червения цвят, първоначално аз получавам една неутрална възбуда от моето обкръжение Едва когато към тази възбуда се прибави удоволствието от червения цвят, се появява и една друга душевна дейност. Това, което поражда неутралната възбуда, са душевните формации, намиращи се в такова взаимоотношение, че поддържат в равновесие симпатията и антипатията. Душевният елемент, който разглеждаме тук, се определя от неговата гъвкавост и подвижност. Той не се подвизава егоистично в душевното пространство, както първия вид, а така, че неговото съществуване е съпроводено с безброй впечатление, както и с определена близост и родство спрямо много от нещата, които го заобикалят.
Подходящия израз на този вид душевни формации е: лесноподвижна възбудимост.
към текста >>
В по-висшите области съществата свободно сияят и разливат навън своята същност, своите сили (С пълно право можем да употребим
израз
а "сияние", понеже симпатията, която се развива тук, е близка до въздействията на светлината).
Душевните същества се пробуждат за истинския душевен живот, само доколкото черпят от тези по-висши области. Техният смътен живот в тъмнината се отваря навън и осветлява душевното пространство; инертно, тежко движение в душата, което досега се стремеше към изолация поради антипатия след като налице бяха само субстанциите на низшите области се превръща в сила и енергичност, които бликват от душата и се разливат във външния свят. Лесноподвижната възбудимост на втората област действуват само тогава, когато формациите се срещат. Тогава действително едната се влива в другата. Тук докосването е все още необходимо.
В по-висшите области съществата свободно сияят и разливат навън своята същност, своите сили (С пълно право можем да употребим израза "сияние", понеже симпатията, която се развива тук, е близка до въздействията на светлината).
Както едно растение залинява в тъмната изба, така и душевните формации угасват без оживотворяващите душевни субстанции на висшите области. Душевната светлина, душевната сила и същинския душевен живот принадлежат на тези области и от тях те се предават на душевните същества. Следователно, в света на душите се различават три низши и три висши области които са свързани чрез една четвърта област, така че се получава следното подразделение на душевния свят:
към текста >>
96.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен
израз
във физическите процеси.
Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото. След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото.
Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси.
След смъртта такъв израз е вече невъзможен. Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта. Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят.
към текста >>
След смъртта такъв
израз
е вече невъзможен.
Разгледана като факт от физическия свят, смъртта представлява едно изменение в процесите на тялото. След смъртта то престава да бъде посредник между душата и Духа. По-нататък тялото се оказва напълно подчинено на физическия свят и неговите закони; то потъва в материята, за да се разложи в нея. Достъпна за физическите сетива са само физическите явления, които настъпват след смъртта на тялото. Тези сетива не могат да проследят какво настъпва тогава с душата и Духът, понеже душата и Духът могат да бъдат наблюдавани в сетивен смисъл само дотолкова, доколкото те придобиват външен израз във физическите процеси.
След смъртта такъв израз е вече невъзможен.
Ето защо наблюдението на физическите сетива и на основаващата се върху тях наука не са валидни и нямат никаква стойност за съдбата на душата и Духа след смъртта. Тогава именно влиза в действие едно висше познание, което се основава върху наблюдението на процесите в душевния и духовния свят.
към текста >>
97.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Защото нашият език, който е подходящ най-вече за сетивната действителност, съвсем не е богат на
израз
и, които бихме могли да употребим направо за "светът на духовете".
За да го опишем, ние трябва да си послужим със символи, и то в много по-голяма степен, отколкото за душевния свят.
Защото нашият език, който е подходящ най-вече за сетивната действителност, съвсем не е богат на изрази, които бихме могли да употребим направо за "светът на духовете".
Ето защо моля читателя, да счита много от нещата, които ще кажа, само като едно загатване. Всичко, което ще опиша, е толкова различно от физическия свят, че този е единственият метод, който може да се приеме, и аз съзнавам колко малко моето описание се доближава до истинската опитност в този свят. Причина за това е в несъвършенството на езика, който ползуваме в условията на физическия свят.
към текста >>
Наблюдателят се чувствува потопен в едно море от звуци, чрез които
израз
яват себе си Съществата от духовния свят.
Често пъти множество първо образи си съдействуват за възникването на едно или друго Същество в душевния или в духовния свят. Успоредно с живите картини, които се представят на "духовното" зрение в "светът на духа", ясновидецът има някои опитности, свързани с "духовния слух". Действително, щом ясновидецът се издига от "светът на душата" в този на "духа", видимите първообрази стават същевременно звучащи. "Звукът", за който става дума тук, е едно явление от съвършено духовно естество. Той съвсем не трябва да бъде сравняван с физическия звук.
Наблюдателят се чувствува потопен в едно море от звуци, чрез които изразяват себе си Съществата от духовния свят.
В хармонията, ритмите, мелодиите, които се раждат от тези звуци, първичните закони на света изразяват своето съществувание, своите взаимни отношения и сродства. Всичко, което на човешкото разбиране се представя под формата на закон, на идея, се открива на "духовното ухо" като нещо духовно-музикално. (Ето защо питагорейците са наричали това възприятие на духовния свят "музика на сферите". За този, който е надарен с "духовен слух" това не е само един символ, а добре позната духовна действителност). За да изградим понятие за тази "духовна музика", трябва да отстраним всички представи за сетивната музика, която се възприема от "телесното ухо".
към текста >>
В хармонията, ритмите, мелодиите, които се раждат от тези звуци, първичните закони на света
израз
яват своето съществувание, своите взаимни отношения и сродства.
Успоредно с живите картини, които се представят на "духовното" зрение в "светът на духа", ясновидецът има някои опитности, свързани с "духовния слух". Действително, щом ясновидецът се издига от "светът на душата" в този на "духа", видимите първообрази стават същевременно звучащи. "Звукът", за който става дума тук, е едно явление от съвършено духовно естество. Той съвсем не трябва да бъде сравняван с физическия звук. Наблюдателят се чувствува потопен в едно море от звуци, чрез които изразяват себе си Съществата от духовния свят.
В хармонията, ритмите, мелодиите, които се раждат от тези звуци, първичните закони на света изразяват своето съществувание, своите взаимни отношения и сродства.
Всичко, което на човешкото разбиране се представя под формата на закон, на идея, се открива на "духовното ухо" като нещо духовно-музикално. (Ето защо питагорейците са наричали това възприятие на духовния свят "музика на сферите". За този, който е надарен с "духовен слух" това не е само един символ, а добре позната духовна действителност). За да изградим понятие за тази "духовна музика", трябва да отстраним всички представи за сетивната музика, която се възприема от "телесното ухо". Тук става дума за едно "духовно възприятие", за което, следователно, "физическото ухо" остава напълно глухо.
към текста >>
Нейното отношение към физическия свят може да бъде
израз
ено само в образи.
Тя образува контенталната маса в "светът на духовете".
Нейното отношение към физическия свят може да бъде изразено само в образи.
Да предположим, че имаме пред себе си едно ограничено пространство, изпълнено с всякакъв вид физически тела. Да си представим сега, че тези физически тела изчезват, оставяйки празни пространства, които запазват техните форми. Сега да си представим и междинните пространства, които по-рано бяха празни, като изпълнени с най-разнообразни форми, намиращи се в най-различни отношения със съществуващите по-рано тела.
към текста >>
Който е способен да се издигне до тези области, се научава да познава "целите"* (* От казаното по-напред относно трудността да се
израз
яваме с помощта на езика следва, че
израз
и като "цели" трябва също да бъдат взети в символичен смисъл.
Петата, шестата и седмата области се различават съществено от първите четири. Съществата, които се намират там, предават на първообразите от по-низшите области подтиците, които ги карат да действуват. Там се намират творящите сили и самите първообрази.
Който е способен да се издигне до тези области, се научава да познава "целите"* (* От казаното по-напред относно трудността да се изразяваме с помощта на езика следва, че изрази като "цели" трябва също да бъдат взети в символичен смисъл.
Тук изобщо не става дума за едно възобновяване на доктрина за "фаталностите", които нашият свят преследва).
към текста >>
98.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да
израз
ят само по един несъвършен начин събитията от този свят.
В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа.
Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят.
Като се държи сметка за този факт, ние имаме право да кажем, че душите, които си принадлежат във физическия свят, се намират отново в духовния свят, за да продължат там своята връзка.
към текста >>
То намира
израз
във всяка форма на обожание, което човекът изпитва към единството и хармонията на света.
То намира израз във всяка форма на обожание, което човекът изпитва към единството и хармонията на света.
Религиозният живот на човека също води своето начало от това отражение. Той проумява, че великият смисъл на съществуванието не се намира в единичното и преходното. Преходното вече изглежда за него само "символ" и бледо копие на вечното, на хармоничното единство. Към това единство устремява той сега своя поглед, пълен с обожание и преклонение; съобразно него изпълнява и своите култови действия.
към текста >>
Защото, извършвайки ги, човек дава
израз
на своя живот в третата област от "царството на духовете".
Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер. Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти. Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете". Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци.
Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете".
Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общността, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея.
към текста >>
Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен
израз
.
Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният.
Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз.
към текста >>
99.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Великият астроном Кеплер
израз
ява тази хармония по следния начин: "Божественото призвание, което подтиква някои хора да изучават астрономията, е просто вписано в света, но не в думи и срички, а в самите неща, съгласно сходството, съществуващо между човешките понятия и сетива от една страна, и небесните тела и констелации от друга страна".
Великият астроном Кеплер изразява тази хармония по следния начин: "Божественото призвание, което подтиква някои хора да изучават астрономията, е просто вписано в света, но не в думи и срички, а в самите неща, съгласно сходството, съществуващо между човешките понятия и сетива от една страна, и небесните тела и констелации от друга страна".
към текста >>
Този начин на външно взаимодействие може да бъде
израз
ен чрез мислите.
Ние възприемаме минералното царство със сетивата и го разбираме чрез мисленето. Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта. Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същност. Обаче минералите си взаимодействуват по външен начин: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н.
Този начин на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите.
Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин. Така неговите единични мисли се разширяват по един общ мисловен образ на целия минерален свят. Този мисловен образ също е отражение на първообраза, от който води началото си целият минерален свят. В духовния свят той съществува като едно неделимо цяло.
към текста >>
В духовния организъм на човека, в неговия мозък, или изградената до съвършенство нервна система, имаме пред себе си видимият
израз
на онези невидими свръхсетивни Същества, които работят в растителния и в животинския свят.
Само доколкото той е сетивно същество с определен облик, в него работят елементарни Същества, близки до тези, които срещаме всред растителния и животински свят. Обаче мисловния организъм при човека изцяло се определя от вътрешната страна на неговото физическо тяло.
В духовния организъм на човека, в неговия мозък, или изградената до съвършенство нервна система, имаме пред себе си видимият израз на онези невидими свръхсетивни Същества, които работят в растителния и в животинския свят.
Ето защо, ако животното има себеусещане, човекът разполага със себесъзнание. В животинското Духът усеща себе си като душа; той все още не възприема себе си като дух. Едва при човека, духът възприема себе си като дух, въпреки че в резултата на физическите условия това става единствено под формата на смътно отражение на Духа каквото представляват човешките мисли.
към текста >>
Светът, в който живеем, е видим
израз
на това сложно взаимодействие.
Свръхсетивните Същества, които работят върху неговото физическо тяло, са същите които изграждат минералната природа. Върху етерното тяло работят онези свръхсетивни същества, които срещаме в растителния свят, а върху астралното му тяло невидимите свръхсетивни същества, които живеят в животинския свят. Ето как различните светове си взаимодействуват в хода на мировото развитие.
Светът, в който живеем, е видим израз на това сложно взаимодействие.
Когато обхващаме сетивния свят по този начин, ние стигаме и до разбирането на свръхсетивните Същества от съвсем друг вид, които не принадлежат към описаните четири природни царства. Един от възможните примери имаме в лицето на това, което наричаме "народностен дух". Духът на едни народ не се проявява непосредствено във физическия свят. Той живее в усещанията, чувствата, влеченията, които са общи за целия народ. Това свръхсетивно Същество изобщо не се въплъщава физически.
към текста >>
100.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Освен това, всички променливи настроения, всички влечения, радости и болки, също намират своя
израз
в човешката аура.
Човешката аура е коренно различна в зависимост от различните темпераменти и душевни състояния, както и в зависимост от степените на духовното развитие. Един човек, изцяло отдаден на своите животински влечения, има съвършено различна аура от друг, който предпочита да живее в своите мисли. Много по-различна е и аурата на един религиозно настроен човек, от тази на човек, потънал в сивите грижи на всекидневието.
Освен това, всички променливи настроения, всички влечения, радости и болки, също намират своя израз в човешката аура.
За да се научим да разбираме значението на цветовете и техните нюанси, необходимо е да сравняваме аурите на различните душевни изживявания. Нека най напред да се спрем на онзи от тях, които се определят от подчертани афекти и страсти. Можем да ги групираме в две различни части: при едните душата се отдава на тези афекти най-вече поради животинската си природа, а при другите душевните изживявания приемат една по-рафинирана форма и, така да се каже, стават достъпни за размисъл и спокойно наблюдение.
към текста >>
Троичната аура е свръхсетивно-видимия
израз
, отговарящ на човешката същност.
Троичната аура е свръхсетивно-видимия израз, отговарящ на човешката същност.
В аурата са представени трите части на човека: тялото, душата и духът.
към текста >>
Втората
израз
ява собствения живот на душата, който се е издигнал над сетивните влечения, обаче все още не се е обърнал към вечните цели на мирозданието;
Втората изразява собствения живот на душата, който се е издигнал над сетивните влечения, обаче все още не се е обърнал към вечните цели на мирозданието;
към текста >>
Тези лишени от егоизъм животински инстинкти намират
израз
в първата аура като светлочервени и розови оттенъци.
Някои модерни "познавачи на живота", несъмнено пораждат тъкмо този вид аура. Личното усещане за собствения Аз, което изцяло се корени в низшите влечения и, следователно, представлява най-низшата степен на егоизъм, се проявява в неясни жълтеникави и зелени оттенъци. Ясно е, че инстинктивният животински живот може да приеме също и един радващ окото характер. Има една чисто естествена жертвоготовност, която наблюдаваме дори и в животинското царство. В естествената майчина любов, животинските инстинкти постигат своето истинско съвършенство.
Тези лишени от егоизъм животински инстинкти намират израз в първата аура като светлочервени и розови оттенъци.
към текста >>
Светложълтия цвят подсказва ясно мислене и добра интелигентност; зеленият цвят е
израз
на точния усет за живота и света.
Втората аура също показва най-различни оттенъци. Прекомерно развитото самочувствие, гордостта и честолюбието се проявяват под формата на кафяви и оранжеви образования. Любопитството се проявява под формата на жълто-червени петна.
Светложълтия цвят подсказва ясно мислене и добра интелигентност; зеленият цвят е израз на точния усет за живота и света.
Схватливите деца имат подчертано зелени нюанси в тази част на тяхната аура. Добрата памет е представена във втората аура чрез "жълто-зелените" оттенъци. Розовият нюанс загатва, че съответният човек е доброжелателен и любвеобилен; синият цвят говори за благочестие и набожност.
към текста >>
101.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Както за този, който притежава духовно познание, мислите са непосредствен
израз
на това, което той вижда в Духа, така и съобщението на този
израз
на друг, неподготвен човек, може да превърне в зародиш, от който ще се роди плодът на познанието.
Който застъпва мнението, че съсредоточаването върху подобен мисловен образ е излишно, допуска сериозна грешка. Явно, той вижда в мислите нещо несъстоятелно, нещо абстрактно. Обаче в основата на мислите е вложена една огромна и жива сила.
Както за този, който притежава духовно познание, мислите са непосредствен израз на това, което той вижда в Духа, така и съобщението на този израз на друг, неподготвен човек, може да превърне в зародиш, от който ще се роди плодът на познанието.
Ако в името на висшето познание, ние пренебрегнем мисловната работа и се обърнем към други сили в човека, пропускаме обстоятелството, че тъкмо мисленето е най-висшата човешка способност в сетивния свят. Следователно, на този, който пита: "- Как мога сам да се добира до висшите познания на науката за духа? , ще отговорим "започнете най-напред с описанията на тези, които вече ги притежават". А ако той отвърне: "но аз искам да постигна всичко сам и не желая да знам какво са видели другите! ", ние ще заявим: "тъкмо в изучаването на това, което са оставили другите, се намира първата степен в постигането на личното познание.
към текста >>
Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, аз не бива да забравям, че всички те
израз
яват нещо непреходно, нещо вечно.
Окултният ученик трябва да установи тази връзка между своята вечна същност и вечния принцип на нещата. Още преди да се отдал на други упражнения, освен посочените, както и по време на самите тях, той трябва да насочва своите сетива към непреходната страна на нещата.
Когато наблюдавам един камък, едно растение, едно животно, един човек, аз не бива да забравям, че всички те изразяват нещо непреходно, нещо вечно.
Аз съм длъжен да задам въпроса: "как изглежда вечната страна на този преходен камък, на този преходен човек и как ще надживее тя видимите им сетивни форми? Не бива да смятаме, че подобно насочване на Духа към вечната страна на нещата ще заличи нашият усет за подробностите от всекидневието и ще ни отчужди от непосредствената действителност. Напротив. Всяко листо, всяко насекомо ще започнат да ни откриват неизброими тайни, ако ги наблюдаваме не само с физическите си очи, а и с помощта на устремения през очите човешки Дух. За живите сетивни възприятия няма да отпадне нито един нюанс от външната природа, било то светлина, цвят или звук; към тях обаче ще се прибавят безброй нови неща. И който не е способен да наблюдава дори най-незначителните подробности, ще стигне само до бледи, безжизнени мисли, а не до непосредствен поглед в духовния свят.
към текста >>
Защото самите те вече
израз
яват своята природа именно в него.
Когато предприема едно действие, той има ясното съзнание, че го върши с оглед вечната същност на нещата.
Защото самите те вече изразяват своята природа именно в него.
Следователно, когато подчинява своите действия на живеещия в душата му вечен принцип, той работи в смисъла на вечния миров порядък. Той знае, че по този начин престава да бъде воден от нещата, а самият той е, който ги направлява, с оглед на вложените в тях закони, които са станали и закони на неговата собствена личност. Разбира се, действията, произтичащи от вътрешната същност на човека, са само един идеал, чието осъществяване лежи в далечното бъдеще. Обаче окултният ученик трябва да има необходимата воля, да не изпуска този път от своя поглед. В това се състои и неговата воля за свобода.
към текста >>
Плодовете от неговите упражнения се
израз
яват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят.
Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание.
Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят.
Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит. Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение. По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение. Той става "ученик на мъдростта". Колкото в по-малка степен свързваме това посвещение с външните условия на човешкия живот, толкова по-точна представа ще изградим за него.
към текста >>
102.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
От гледна точка на Науката за Духа, бихме могли да се отправят доста възражения срещу обичайната употреба на този
израз
.
Обаче в тази област никой не може да се издигне над абстрактните и схематични понятия, ако не приеме, че силата, която изгражда живота и чиито източници имат по-висш произход от този на неорганичните сили, може да бъде възприета единствено в рамките на свръхсетивното прозрение. Тук става дума не за пренасяне на естественонаучните методи, валидни в условията на неорганичния свят и прилагането им в живота, а за постигането на нов вид познание. Когато тук говорим за "осезание" на низшите организми, нямаме предвид това, което обикновено се означава като "сетива".
От гледна точка на Науката за Духа, бихме могли да се отправят доста възражения срещу обичайната употреба на този израз.
Под "осезание" тук следва да се разбира една обща възприемателна способност спрямо външните впечатления, за разлика от специфичните възприятия като зрение, слух и т.н.
към текста >>
Само че в мислите на животното са не
израз
на един свободен "Аз", а на онзи животински "групов Аз", който определя животинското поведение като една външна сила.
КЪМ СТР. 13 Духовнонаучните изложения следва да бъдат приемани в техния точен смисъл. Защото цялата им стойност се състои в точното формулиране на идеите. Ако например във фразата: "При животното усещанията не са свързани със самостоятелни мисли, а с импулси, които произлизат от непосредствените изживявания" пренебрегнем думата "самостоятелни", лесно бихме стигнали до погрешното становище, че в животинските усещания или инстинкти не се намесват никакви мисли. Обаче истинската Наука за духа почива върху познанието, според което всички вътрешни изживявания на животното (както и на всяко съществувание изобщо) са изцяло проникнати от мисли.
Само че в мислите на животното са не израз на един свободен "Аз", а на онзи животински "групов Аз", който определя животинското поведение като една външна сила.
Този групов Аз не се намира във физическия свят, както Азът на човека, а упражнява своите действия от душевния свят. (По-точни описания ще намери те в моята "Тайна наука") Същественото при човека е, че вътре в него мислите водят един самостоятелен живот и биват изживявани като мисли непосредствено, а не по косвен път на усещанията.
към текста >>
При недобро внимание, лесно би могло да се намери известно противоречие в употребата на този
израз
на определени места в посочените две книги, за разлика от смисъла, който влагам тук.
КЪМ СТР. 17-19 Истинската същност на "интуицията" е описана в моите книги "Как се постигат познания за висшите светове? " и "Въведение в Тайната наука".
При недобро внимание, лесно би могло да се намери известно противоречие в употребата на този израз на определени места в посочените две книги, за разлика от смисъла, който влагам тук.
Това противоречие напълно изчезва, ако си припомним, че за свръхсетивното познание, реалността на духовния свят, постигана чрез интуицията, се проявява пред Духът-Себе в своята най-низша степен, както и външното битие се проявява в света на усещанията.
към текста >>
Разбира се, не бива да смесваме прозрението, което обикновено е от образно естество, със самите изживявания; обаче следва да сме наясно, че тези изживявания намират своя съвършен
израз
тъкмо в прозрението, в образа.
Разбира се, не бива да смесваме прозрението, което обикновено е от образно естество, със самите изживявания; обаче следва да сме наясно, че тези изживявания намират своя съвършен израз тъкмо в прозрението, в образа.
Душата не създава произволно този образ; той изгражда сам себе си в процеса на свръхсетивното възприятие.
към текста >>
103.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
За подобна личност, растежът и повяхването престават да са вече предишните незначителни факти, а се
израз
яват в духовни линии и фигури, за които той по-рано не е подозирал нищо.
За подобна личност, растежът и повяхването престават да са вече предишните незначителни факти, а се изразяват в духовни линии и фигури, за които той по-рано не е подозирал нищо.
За различните явления, тези линии и форми приемат различен облик. Цъфтящото растение, младото животно или умиращото дърво пораждат точно определени линии. Постепенно душевният свят (астралният план) се разгръща пред окултния ученик. В тези линии и фигури няма нищо произволно. Ако двама окултни ученици са на еднаква степен от своето обучение, при едно и също явление винаги ще видят едни и същи линии и фигури.
към текста >>
Когато някой
израз
ява дадено мнение пред друг човек, общо взето, то среща или одобрение, или несъгласие.
Към горното упражнение трябва да се прибави и нещо друго, което ще му позволи да се издигне до най-горното стъпало в тази област. За окултния ученик е особено важен начинът, по който той изслушва другите. Той трябва да го прави така, че в самия него да се възцари пълно мълчание.
Когато някой изразява дадено мнение пред друг човек, общо взето, то среща или одобрение, или несъгласие.
Повечето хора веднага усещат потребност да изразят своето одобрение, респективно своята критика. Окултният ученик трябва да си наложи мълчание и в двата случая. Разбира се, не става дума за това, човек изведнъж да промени своя стил на живот и да се устреми към подобно вътрешно мълчание. Той може да започне с предварително подбрани случаи. И тогава, бавно и постепенно, като от само себе си, този напълно нов начин на слушане се превръща в навик.
към текста >>
Повечето хора веднага усещат потребност да
израз
ят своето одобрение, респективно своята критика.
Към горното упражнение трябва да се прибави и нещо друго, което ще му позволи да се издигне до най-горното стъпало в тази област. За окултния ученик е особено важен начинът, по който той изслушва другите. Той трябва да го прави така, че в самия него да се възцари пълно мълчание. Когато някой изразява дадено мнение пред друг човек, общо взето, то среща или одобрение, или несъгласие.
Повечето хора веднага усещат потребност да изразят своето одобрение, респективно своята критика.
Окултният ученик трябва да си наложи мълчание и в двата случая. Разбира се, не става дума за това, човек изведнъж да промени своя стил на живот и да се устреми към подобно вътрешно мълчание. Той може да започне с предварително подбрани случаи. И тогава, бавно и постепенно, като от само себе си, този напълно нов начин на слушане се превръща в навик.
към текста >>
С езика на "вътрешното слово" могат да бъдат
израз
ени всички висши истини.
Постепенно окултният ученик се отваря за истините на духовния свят. Духовният свят започва да му говори по духовен начин. Но Съществата от духовния свят, за които говори Тайната Наука се обръща само към онези, които са овладели "безкористното" мълчание и са отстранили всяко лично мнение, всяко лично чувство.
С езика на "вътрешното слово" могат да бъдат изразени всички висши истини.
И всичко, което може да се чуе от устата на окултния изследовател, е постигнато тъкмо по този начин. Обаче това съвсем не означава, че не трябва да се занимаваме с окултна литература, преди да сме в състояние да чуваме "вътрешното слово"
към текста >>
104.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Но и тук следва да подчертаем, че думите "тъмен" и "светъл", както и другите употребявани
израз
и, дават само приблизителна представа за нещата.
Ако ученикът е усвоил само нещата, свързани с "подготовката", духовният свят с неговите линии и фигури остава тъмен; чрез "просветлението" той се озарява от светлина.
Но и тук следва да подчертаем, че думите "тъмен" и "светъл", както и другите употребявани изрази, дават само приблизителна представа за нещата.
Обаче след като си служим с общоупотребимия език, това е напълно естествено. Той е създаден само за условията на физическия свят.
към текста >>
В какво се
израз
ява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито.
В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито.
В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни. Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния свят. Тук ще изнесем само такива подробности, които могат да бъдат разбрани от обикновеното човешко мислене. Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от истината, за да се избегне вредното въздействие на заблужденията. Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада.
към текста >>
Строго трябва да бъде спазено правилото: Никой не бива да
израз
ходва за посочените упражнения повече време и сили, отколкото му позволяват неговите задължения и неговото място в живота.
В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни. Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния свят. Тук ще изнесем само такива подробности, които могат да бъдат разбрани от обикновеното човешко мислене. Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от истината, за да се избегне вредното въздействие на заблужденията. Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада.
Строго трябва да бъде спазено правилото: Никой не бива да изразходва за посочените упражнения повече време и сили, отколкото му позволяват неговите задължения и неговото място в живота.
Встъпването в "пътя" далеч не трябва да се съпровожда с каквато и да е външна промяна. За да се постигнат действителни резултати, необходимо е търпение. След броени минути човек трябва да прекратява упражненията и спокойно да се занимава със своята ежедневна работа, без да я смущава с мисли от упражненията. Който не е усвоил изкуството да чака в най-добрия и висш смисъл на думата, той не е подходящ за окултно обучение и никога няма да постигне значителни резултати в своя път.
към текста >>
105.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Защото "скритият" (окултен) характер на нещата не може да бъде непосредствено
израз
ен нито с думите на говоримия език, нито с която и да е от обикновените писмени системи.
Защото "скритият" (окултен) характер на нещата не може да бъде непосредствено изразен нито с думите на говоримия език, нито с която и да е от обикновените писмени системи.
Онези, които минават през Посвещението, всъщност превеждат на обикновен език и доколкото това им се отдава, уроците на Тайната Наука.
към текста >>
Защото каквито и да са взаимните отношения в обикновения живот между Посветения и останалите хора: посветеният никога не може да даде непосредствен
израз
на висшето познание, освен езика на споменатите знаци.
Едва сега той може да чете във висшите светове. Всичко, което по-рано е представлявало за него само откъслечни фигури, звуци, цветове и т.н., сега застава пред него в своята цялост и единство. Едва сега той постига желаната сигурност в наблюдаването на висшите светове. По-рано той никога не би могъл да твърди, че разграничава правилно нещата, които вижда. Едва сега може да възникне истинското разбирателство между кандидата и Посветения.
Защото каквито и да са взаимните отношения в обикновения живот между Посветения и останалите хора: посветеният никога не може да даде непосредствен израз на висшето познание, освен езика на споменатите знаци.
Благодарение на този език окултният кандидат се запознава също и с определени правила на поведение, с определени задължения, за които по-рано не е знаел нищо. И след като е овладял тези нови правила на поведение, той може да предприема действия, чието значение далеч надхвърля действията на непосветения. Сега той действува от висотата на висшите светове.
към текста >>
Израз
ите "клетва" и "издавам" не са съвсем подходящи.
Ако окултният ученик премине и това изпитание, тогава той пристъпва в "храма на висшето познание". Относно събитията и процесите, които следват, е възможно да бъдат дадени само най-общи указания. А това, което се изисква сега от окултният ученик, е следното: той трябва да положи един вид "клетва" и при никакви обстоятелства да не издава нищо от Тайната наука.
Изразите "клетва" и "издавам" не са съвсем подходящи.
Разбира се, това не е "клетва" в обикновения смисъл на думата. По скоро при тази нова степен от развитието се придобива определена опитност. Окултният кандидат се научава да прилага висшето познание в служба на човечеството. Едва сега той започва да разбира света по правилен начин. Не става дума за "премълчаване" на висшите истини, а за тактичното им прилагане в живота.
към текста >>
Върху тях не трябва да се разсъждава в обикновения смисъл на думата; те следва да
израз
яват себе си чрез самия човек и да протичат в него, подобно на жизнените процеси в неговия организъм.
С негова помощ той постига онази способност, която му позволява непрекъснато да се докосва до по-висшите духовни тайни. За тази цел обикновената памет не е достатъчна. Човек трябва да стане едно цяло с висшите истини. Съвсем не е достатъчно той да знае за тях; по най-естествен начин те трябва да станат неизбежна съставна част от живота му, каквито са например храната и водата за обикновения човек. Те трябва да се превърнат в цел на обучението, в навик.
Върху тях не трябва да се разсъждава в обикновения смисъл на думата; те следва да изразяват себе си чрез самия човек и да протичат в него, подобно на жизнените процеси в неговия организъм.
Така в духовен смисъл, Посветеният все повече се приближава до това, което природата е направила от него във физическия смисъл.
към текста >>
106.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способности, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции,
израз
яващи се в зрение, слух, дишане, храносмилане, говор и т. н.
Ясновидецът ги възприема като взаимно проникващи се спираловидни мъглявини, оцветени и матово просветващи предимно в червени, в червено-кафяви, а често и в червено-жълти оттенъци. След култивирането те започват, разбира се в духовен смисъл, да светят в жълто-зелени и зелено-сини цветове, показвайки при това един правилен строеж.
Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способности, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции, изразяващи се в зрение, слух, дишане, храносмилане, говор и т. н.
Така окултният ученик постепенно се научава да диша и вижда с душата, да чува и говори с Духа и т. н.
към текста >>
107.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Впрочем този
израз
се употребява само защото в подобни случаи е напълно естествено ясновидецът да се
израз
и с думите: "Аз виждам червен цвят".
Строгото понятие на логично мислещия човек се проявява като жълта фигура с ясно очертани контури. Неясната и объркана мисъл на един разсеян човек наподобява форма с неопределени контури. Мислите на хората с едностранчиви и закостенели възгледи са с остри и неподвижни контури, а подвижните и променливи очертания са характерни за лица, отворени към убежденията на другите*.(* При всички следващи описания трябва да се помни: при "виждането" на един цвят се има предвид "духовно виждане"). Когато ясновидецът казва "аз виждам червен цвят", това означава: "В душевно-духовния свят аз имам едно изживяване, което прилича на впечатлението от червения цвят в условията на физическия свят".
Впрочем този израз се употребява само защото в подобни случаи е напълно естествено ясновидецът да се изрази с думите: "Аз виждам червен цвят".
В противен случай лесно се стига до смесването на едно цветно видение с действителната свръхсетивна опитност на ясновидеца. Колкото повече напредва човек в своето душевно развитие, толкова по-правилно се организира неговото астрално тяло. У хора с недостатъчно развит душевен живот, астралните тела са също зле формирани и неорганизирани. Но дори и всред такива зле организирани астрални тела, ясновидецът различава една формация, която ясно се отделя от заобикалящата среда. Тези формации се простират от вътрешността на главата до средата на физическото тяло и се проявява като един вид независим организъм, притежаващ свои собствени системи и органи.
към текста >>
Те носят това име поради известна прилика с тях; а иначе следва да сме наясно, че подобен
израз
е по-скоро метафоричен, както в анатомията означаваме двете белодробни половини като белодробни "крила".
На окултен език тези формации се наричат "колела" (чакри) или "лотосови цветове".
Те носят това име поради известна прилика с тях; а иначе следва да сме наясно, че подобен израз е по-скоро метафоричен, както в анатомията означаваме двете белодробни половини като белодробни "крила".
Както в случая е ясно, че не става дума за "крила", така стоят нещата и с "лотосовите цветове".
към текста >>
Тяхното "въртене" е
израз
на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете).
Когато окултният ученик започне своите упражнения, първото събитие е, че лотосовите цветове започват да светят, а по-късно и да се въртят. Едва след този момент настъпва способността за ясновиждане. Защото тези "цветове" са сетивни органи на душата.
Тяхното "въртене" е израз на факта, че ученикът има вече своите свръхсетивни възприятия*.(* Относно "въртенето" и "лотосовите цветове" е в сила забележката, която направихме за "виждането на цветовете).
Никой не би могъл да вижда в свръхсетивния свят, преди да е развил своите астрални сетива.
към текста >>
Шестото Качество се
израз
ява в постигането на душевно равновесие.
Шестото Качество се изразява в постигането на душевно равновесие.
Окултният ученик се стреми към умерено и спокойно настроение както в моменти на скръб, така и в моменти на радост. Той еднакво избягва както неистовото веселие така и мрачното отчаяние. Нещастието и опасността го заварват готов за действие, също както радостта и успеха.
към текста >>
"душевно тяло"*.(*
Израз
ът "душевно тяло" съдържа в себе си известно противоречие.
Впрочем качествата, необходими за изграждането на 16-листния лотосов цвят са вече известна гаранция срещу всяко объркване, срещу всяка несигурност. Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия. За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи. Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н.
"душевно тяло"*.(*Изразът "душевно тяло" съдържа в себе си известно противоречие.
И все пак този израз е подходящ, защото ясновиждащото познание се добира до такива изживявания в духовния свят, които са близки до възприемането на тялото във физическия свят).
към текста >>
И все пак този
израз
е подходящ, защото ясновиждащото познание се добира до такива изживявания в духовния свят, които са близки до възприемането на тялото във физическия свят).
Защото трудно ще се обърка този, който е постигнал пълно равновесие между своите сетивни възприятия /тялото/, страстите (душата) и идеи (Духът). Все пак, необходимо е нещо повече от тази гаранция, за да се издигне човек до възприемането на живи и самостоятелни Същества, принадлежащи към един свят, който е толкова различен от физическия. За да притежава сигурност в свръхсетивния свят, окултният ученик има нужда не само от "лотосовите цветове"; той трябва да разполага с още по-висши органи. Тук сме длъжни да добавим още нещо относно формирането на т.н. "душевно тяло"*.(*Изразът "душевно тяло" съдържа в себе си известно противоречие.
И все пак този израз е подходящ, защото ясновиждащото познание се добира до такива изживявания в духовния свят, които са близки до възприемането на тялото във физическия свят).
към текста >>
(* Моля физиците да не се смущават от
израз
а "етерно тяло".
Етерното тяло има приблизителната големина и форма на физическото тяло, така че то изпълва почти същото физическо пространство. То е един изключителен нежен и фин организъм*.
(* Моля физиците да не се смущават от израза "етерно тяло".
В случая думата "етер" само загатва за извънредната "финост" на този организъм и няма нищо общо с "етера" от различните научни хипотези). Характерният му цвят се различава от основните 7 цвята на дъждовната дъга. Всеки, който пристъпва към неговото наблюдение, се убеждава, че подобен цвят просто не съществува в условията на физическия свят. Все пак най-добре можем да го сравним с цвета на току-що цъфналата праскова. Ако искаме да съсредоточим нашето наблюдение единствено върху етерното тяло, необходимо е да заглушим всякакъв вид душевни изживявания с помощта на гореописаното упражняване на вниманието.
към текста >>
В тях намират
израз
неговите желания, неговите действия и т. н.
Да, за едва прохождащия окултен ученик, тази остатъчна част представлява една огромна област от всичко, което той изобщо вижда. Той може да вникне в естеството на тази остатъчна част, само ако наблюдава себе си. И тогава той открива, кои образи се пораждат чрез самия него.
В тях намират израз неговите желания, неговите действия и т. н.
Един или друг негов инстинкт, едно или друго негово желание, намерение всички те се проектират в съответни образи. Да, целият му характер се отпечатва в тези образи.
към текста >>
108.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Първоначално сънищата запазват своя общ характер, доколкото те се различават от представите най-вече по символния начин, по който
израз
яват своите съдържания.
Първоначално сънищата запазват своя общ характер, доколкото те се различават от представите най-вече по символния начин, по който изразяват своите съдържания.
Този символичен елемент не може да убегне от вниманието на добросъвестния наблюдател. Да предположим, че някой сънува как е хванал едно отвратително животно и изпитва неприятно чувство от съприкосновението с него. Събужда се и вижда, че единия край на завивката е увит около ръката му. Следователно, възприемането няма конкретен и непосредствен, а именно символичен характер.
към текста >>
Различните процеси, които се разиграват около спящия, също намират съответен символичен
израз
в неговите сънища.
Друг пример: Някой сънува, че бяга от своя преследвач и изпитва силен страх. При събуждането се установява, че има пристъпи на сърцебиене. Пълният с трудносмилаема храна стомах лесно предизвиква страшни сънища.
Различните процеси, които се разиграват около спящия, също намират съответен символичен израз в неговите сънища.
Звуците на стенния часовник могат да породят образа на войскова част, маршируваща под ритъма на барабаните. Един падащ стол може да предизвика твърде драматичен сън, в който шумът се възприема като изстрел.
към текста >>
Към тези логично подредени сънища, които се пораждат от сетивно-физическите процеси, се прибавят и сънищата, които са
израз
на отношенията от един друг свят.
След като човек започне да развива етерното си тяло, неговите логично подредени сънища запазват своя символичен характер. Обаче те престават да отразяват процесите, разиграващи се в сетивния свят и в човешкото физическо тяло.
Към тези логично подредени сънища, които се пораждат от сетивно-физическите процеси, се прибавят и сънищата, които са израз на отношенията от един друг свят.
Идва ред на първите опитности, които са недостъпни за обикновеното дневно съзнание. Обаче в никакъв случай не бива да смятаме, че един истински мистик може да превърне своите сънища в един вид послания от висшите светове. Те трябва да бъдат разглеждани по-скоро като първите признаци, свързани с едно по-висше развитие.
към текста >>
Този начин на
израз
яване се превръща в нещо самопонятно, така че окултният ученик нито за миг не губи здравата опора на физическия свят и доверието си към него.
Следващата му задача е, така да се каже, вътрешно да израсне в този висш Аз да гледа на него като на своята истинска същност и да ръководи поведението си в съответствие с него. Той все повече се прониква от представата и живото усещане: моето физическо тяло, което по-рано наричах мой "Аз", е само инструмент на висшия Аз. А спрямо низшия Аз той получава усещането, сходно на това на сетивния човек спрямо даден инструмент или, например, превозно средство. Както в последния случай, пътуващият в една кола съвсем няма да я причисли към своя "Аз", дори и да казва "аз пътувам", така и окултистът, казвайки: "аз отивам към вратата", всъщност мисли: "аз придвижвам моето тяло към вратата".
Този начин на изразяване се превръща в нещо самопонятно, така че окултният ученик нито за миг не губи здравата опора на физическия свят и доверието си към него.
Ако окултният ученик не иска да се превърне в мечтател или фантаст, с по-висшето си съзнание той трябва да обогати и улесни, а не да спъва своя живот във физическия свят, както например постъпва този, който предприема едно дълго пътуване не пеш, а с влак.
към текста >>
Тайната Наука нарича изграждането на духовното отечество с
израз
а "построяването на дом".
Един берлинчанин ще опише Лондон по различен начин, отколкото един парижанин. И все пак, духовното отечество има други отличителни белези. В своето физическо отечество човек се ражда без личната си намеса; от него той инстинктивно извлича по време на детството и младостта си редица представи, с чиято помощ неволно осветява всичко по своя път. Обаче духовното отечество човек трябва да си изгради сам и в пълно съзнание. То става изходна точка, от която окултният ученик предприема своите действия в пълна свобода.
Тайната Наука нарича изграждането на духовното отечество с израза "построяването на дом".
към текста >>
109.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В хода на по-нататъшното развитие, сънищата разкриват не само един нов свят, чиито вътрешни истини с нищо не отстъпват на външната сетивна действителност, но и факти, които в пълния смисъл на думата, са
израз
на една по-висша действителност.
В предишната глава описахме промените в характера на съновиденията, настъпващи при окултният ученик. И така, неговите сънища губят своя неподреден и несвързан характер и все повече се превръщат в една разумна и целесъобразна дейност.
В хода на по-нататъшното развитие, сънищата разкриват не само един нов свят, чиито вътрешни истини с нищо не отстъпват на външната сетивна действителност, но и факти, които в пълния смисъл на думата, са израз на една по-висша действителност.
Навсякъде зад сетивния свят са скрити загадки и тайни. Техните проявления са навсякъде в сетивния свят, но човекът, който се ограничава само в сетивните възприятия, не може да стигне до причините на нещата. Отчасти тези причини се откриват на окултния ученик благодарение на онези нетрайни състояния които вече описахме възникващи по време на сънуването.
към текста >>
Самото окултно обучение отчасти се осъществява с думите от говоримия език, макар и ученикът по най-естествен път да овладява един чисто символен начин на
израз
яване.
Самото окултно обучение отчасти се осъществява с думите от говоримия език, макар и ученикът по най-естествен път да овладява един чисто символен начин на изразяване.
Това неизбежно трябва да стане в хода на окултното обучение. Обаче за характера на свръхсетивните светове могат да послужат и най-обикновени описания, каквито се предлагат и в настоящата книга. Все пак, най-добрата представа за опитностите, които възникват най-напред от океана на безсъзнанието по време на дълбокия сън, дава сравнението им с един вид слухови изживявания. В случая може да се говори за възприемане на звуци и думи. Както изживяванията по време на сънуването могат сполучливо да бъдат описани като зрителни, ако искаме да ги сравним със сетивните изживявания, така и опитностите от дълбокия сън можем да сравним с един по-висш вид слухови изживявания.
към текста >>
Те са
израз
и еманация на един духовен свят.
Ако предишните понятия са били аморфни и неточни, сега стават пълнозвучни и живи, така че могат да бъдат сравнени единствено със звуците и думите от сетивния свят. Човек усеща, как разрешението на загадките, над които напразно размишлява, се излива върху него от един по-висш свят под формата на звуци и думи. И сега той започва да свързва в едно цяло послание от другия свят с нещата от обикновения живот. Всичко, което по-рано достигаше само до неговите мисли, сега се превръща в такова непосредствено и живо изживяване, каквото е характерно за сетивния свят. От друга страна, оказа се, че нещата и съществата от сетивния свят, не са просто това, което ни говорят за тях нашите сетивни възприятия.
Те са израз и еманация на един духовен свят.
И сега, този скрит доскоро духовен свят започва да звучи за окултния ученик от всички страни. Лесно е да се досетим, че тази по-висша възприемателна способност се превръща за човека в благодат само тогава, когато новите душевни сетива са в пълен ред; същото важи и за физическите сетива. Човекът сам изгражда по-висшите сетива чрез упражненията в хода на своето окултно обучение.
към текста >>
110.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Докато в духовния свят са Съществата, чиито видим
израз
намираме в сетивните процеси и факти.
Обаче това, което сетивата обхващат, е само част от света.
Докато в духовния свят са Съществата, чиито видим израз намираме в сетивните процеси и факти.
Трябва да сме в съучастие с Духа, за да пренесем неговите откровения в сетивния свят.
към текста >>
111.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Смъртта не е нищо друго, освен
израз
на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си.
Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят.
Смъртта не е нищо друго, освен израз на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си.
Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот. Новият живот прераства в истинска борба срещу всеобщата гибел. От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят. Ето защо ние се движим между живота и смъртта. Тези две състояния непрекъснато преминават едно в друго.
към текста >>
Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща
израз
в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието.
Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие.
Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието.
Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието. Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот".
към текста >>
Времето между раждането и смъртта е само
израз
на това, доколко новият живот побеждава силите на миналото.
Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан. Обаче в процесите на смъртта покълнаха зародишите на безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг свят. Ако нещата зависиха от миналото, аз никога не бих могъл да се родя животът от миналото се прекъсва в мига на раждането. Животът в сетивния свят е изтръгнат от универсалната смърт чрез новите си зародишни кълнове.
Времето между раждането и смъртта е само израз на това, доколко новият живот побеждава силите на миналото.
А болестта не е нищо друго, освен удълженото действие на умиращото минало".
към текста >>
Тя се
израз
ява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма.
Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие. И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят. Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят.
Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма.
Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н. Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество. Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят. В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение. Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство.
към текста >>
Тя намира
израз
още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н.
Ето как първият "Пазач на прага" застава пред нас като образ на човек и неговата двойствена природа, съчетаваща елементите на преходност и безсмъртие. И сега става напълно ясно, какво все още липсва, за да бъде постигната онази чудна светлинна форма, която отново ще може да обитава в чистия духовен свят. Чрез "Пазачът на прага" става видима степента, до която човек е потънал във физическия свят. Тя се изразява на първо място в наличието на инстинкти, страсти, желания и всички възможни форми на егоизма.
Тя намира израз още и в принадлежността към дадена раса, народ и т.н.
Защото народите и расите са само отделни еволюционни степени по пътя към чистото човечество. Една раса, един народ са толкова по-високо, колкото повече техните представители осъществяват чистото и идеално човечество, колкото повече са напреднали от физически преходния към свръхсетивния свят. В същото време, минавайки през различни прераждания, човек се издига до все по-напреднали народи и раси, като по този начин се включва и в един велик процес на освобождение. Накрая той трябва да постигне своето пълно съвършенство. По сходен начин човек се издига и до все по-чисти нравствени и религиозни убеждения.
към текста >>
С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш не
израз
ходвани сили за спасението на сетивния свят.
Всички вие трябваше да слизате в сетивния свят, за да извличате от него сили за висшите светове. Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание. Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях. Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят.
С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят.
Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега. Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач". Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят.
към текста >>
Ако ти не искаш да
израз
ходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги
израз
ходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега.
Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание. Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях. Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят. С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят.
Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега.
Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач". Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят. Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа.
към текста >>
Така се
израз
ява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач".
Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят. С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят. Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега. Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път".
Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач".
Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят. Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа. Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ. Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен принос в освобождаването на човешкия род. Той принася своите дарове в жертвения олтар на човечеството.
към текста >>
Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е
израз
ходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ.
Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач". Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят. Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа.
Но от друга страна душата е сигурна, че това съединяване ще настъпи едва тогава, когато посветеният ще е изразходвал за освобождаването и спасението на физическия свят всички сили, които е извоювал с негова помощ.
Ако реши да следва изискванията на свръхсетивната светлинна фигура, той ще остави своя собствен принос в освобождаването на човешкия род. Той принася своите дарове в жертвения олтар на човечеството. Но ако предпочете личното си и преждевременно извисяване в свръхсетивните сфери, той остава извън хода на човешката еволюция. След своето спасение той не може да черпи от сетивния свят никакви нови сили. И ако заработи в името на общата еволюция и отхвърли своите егоистични цели, тогава той ще може да черпи нови импулси за себе си от местата на своите бъдещи действия.
към текста >>
112.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни
израз
и, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят.
Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят.
При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт. Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития.
към текста >>
При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния
израз
и свръхсетивния факт.
Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят.
При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт.
Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития. И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност.
към текста >>
Трябва да се разбере, че някои
израз
и са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата.
Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят. При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт.
Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата.
Още в първите страници четем: "Писмена система". Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език. Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития. И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност. Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение.
към текста >>
113.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ние можем да си съставим правилни представи за атлантците само тогава, когато знаем, че те имаха също и съвършено други понятия за умората и за
израз
ходването на силите в сравнение със съвременните хора.
От това достатъчно добре се вижда, че цивилизацията на атлантската епоха е била съвсем различна от нашата. И по-нататък става разбираемо, че също и физическата природа на един атлантец е била съвършено различна от тази на съвременния човек. Атлантецът пиеше вода, която можеше да бъде обработена от живеещата в неговото собствено тяло жизнена сила по съвършено различен начин, отколкото това е възможно в днешното физическо тяло. Поради това атлантецът можеше да използва по своя воля своите физически сили съвсем различно от днешния човек. Той разполагаше, така да се каже, със средствата да умножава в самия себе си физическите сили, когато се нуждаеше от това за извършване на своите действия.
Ние можем да си съставим правилни представи за атлантците само тогава, когато знаем, че те имаха също и съвършено други понятия за умората и за изразходването на силите в сравнение със съвременните хора.
към текста >>
Фактът, че въпреки това живееше в определена култура, например имаше оръдия, строежи и т.н., той не дължеше на своята собствена способност да образува представи, а на една духовна сила в себе си, която, ако можем да употребим този
израз
, беше инстинктивна.
Първата подраса на атлантците се разви от една много напреднала и способна да се развива част на лемурийците. При последните дарбата на паметта се прояви в нейните най-първи наченки и то само в последното време на тяхното развитие. Можем да си представим, че един лемуриец наистина можеше да си образува представи за това, което изживяваше, но той веднага забравяше, каквото си беше представил.
Фактът, че въпреки това живееше в определена култура, например имаше оръдия, строежи и т.н., той не дължеше на своята собствена способност да образува представи, а на една духовна сила в себе си, която, ако можем да употребим този израз, беше инстинктивна.
Само че при това не трябва да си представяме днешния инстинкт на животните, а инстинкт от друго естество.
към текста >>
Тази форма на обществен съвместен живот се
израз
и истински едва в третата подраса (толтеки), като хората на тази раса основаха първо това, което може да се нарече общественост, първата форма на държава.
Тази форма на обществен съвместен живот се изрази истински едва в третата подраса (толтеки), като хората на тази раса основаха първо това, което може да се нарече общественост, първата форма на държава.
И ръководството, управлението на тази държава преминаваше от праотците към потомците. Това, което по-рано живееше само в паметта на близките хора, се пренасяше сега от бащата на сина. Делата на прадедите не трябваше да бъдат забравени за целия род. В потомците още се ценеше това, което беше извършил прадедът. Трябва да бъдем наясно върху факта, че в онези времена хората действително имаха силата да предават своите дарби на потомците.
към текста >>
Честолюбието, което се беше развило, се превърна в
израз
ен егоизъм.
Но в този факт се криеше също и причината за упадък и разложение. Развитието на паметта доведе до пълновластието на личността. Човекът искаше да представлява нещо чрез това свое пълновластие. И колкото по-голяма беше властта, толкова повече той искаше да я използува за себе си.
Честолюбието, което се беше развило, се превърна в изразен егоизъм.
И с това започна злоупотребата със силите. Когато се помисли, какво можеха да правят атлантците чрез владеенето на жизнената сила, ще се разбере, че тази злоупотреба трябваше да има мощни последствия. Една широка власт над природата можа да бъде поставена в служба на личното себелюбие.
към текста >>
114.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това, което можеха да произнасят, бяха повече природни звуци, които
израз
яваха техните усещания, удоволствие, радост, страдание и т.н., които обаче не обозначаваха външни неща.
През време на нейното развитие със Земята и с човека станаха събития от най-голямо значение. Сега първо трябва да кажем нещо за характера на тази коренна раса след тези събития и едва след това ще разгледаме самите тях. Общо взето при тази раса още не беше развита паметта. Хората можеха да си съставят представи за нещата и събитията; но тези представи не оставаха запазени в спомена. Поради това те не притежаваха още никакъв език в истинския смисъл.
Това, което можеха да произнасят, бяха повече природни звуци, които изразяваха техните усещания, удоволствие, радост, страдание и т.н., които обаче не обозначаваха външни неща.
Обаче техните представи притежаваха една съвършено различна сила от тази на по-късните хора. Чрез тази сила те действаха върху заобикалящия ги свят. Други хора, животни, растения и даже неживи предмети можеха да усещат тези действия и да бъдат повлиявани от прости представи. Така лемуриецът можеше да съобщава нещо на своите себеподобни, без да има нужда от някакъв език. Това съобщение се състоеше от един вид “четене на мислите”.
към текста >>
Той беше родения маг – нека този
израз
да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи.
Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата на своята представа, действаща със сигурността на един вид инстинкт. И при това той до голяма степен владееше своето тяло. Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо. Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на волята. Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята.
Той беше родения маг – нека този израз да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи.
към текста >>
Ако бихме искали да употребим един
израз
за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на волята и за ясновиждащата сила на представата”.
Благодарение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата. Това, което по-късното човечество извършваше чрез обмисляне, чрез комбиниране, тогава имаше характер на инстинктивна дейност. Думата “инстинкт” тук не бива да се употребява в същия смисъл, както сме свикнали да я прилагаме за животните. Защото това, което лемурийците вършеха, надвишава извънредно много всичко онова, което животинският свят може да извърши чрез инстинкта. То надвишаваше даже и това, което от тогава досега като изкуства и науки човечеството е усвоило чрез паметта, ума и фантазията.
Ако бихме искали да употребим един израз за тези заведения, който да улесни разбирането ни, бихме могли да ги наречем “висши училища за силите на волята и за ясновиждащата сила на представата”.
От тях излизаха хората, които във всяко отношение ставаха владетели на другите. Трудно е днес с думи да се даде една правилна представа за всички тези отношения. Защото от тогава насам всичко на Земята се е изменило. Самата природа и целият човешки живот бяха различни; ето защо и работата на човека и отношението на човек към човека бяха съвсем различни.
към текста >>
Ние не
израз
яваме точно нещата, а само приблизително, когато говорим за едно сомнамбулно виждане при тези жени.
По околния път чрез пробудения душевен живот на жените, духовните ръководители развиха и този на мъжете. В гореспоменатата колония влиянието на жените беше много голямо. При тях трябваше да се търси съвет, когато искаха да тълкуват знаменията на природата. Обаче цялата форма на техния душевен живот беше още такава, че тя стоеше под властта на “тайните” душевни сили на човека.
Ние не изразяваме точно нещата, а само приблизително, когато говорим за едно сомнамбулно виждане при тези жени.
В определена по-висша форма на сънуването на тях им се разкриваха тайните на природата и им се вливаха подтиците за тяхното действие. За тях всичко беше одушевено и им се показваше в душевни сили и явления. Те се оставяха на пълното с тайнственост тъкане на техните душевни сили. Това, което ги тласкаше към техните действия, бяха “вътрешни гласове”, или това което растенията, животните, камъните, вятърът, шумоленето на дърветата и т.н. им казваха.
към текста >>
Едва в споменатата колония тялото на човека все повече ставаше
израз
на неговия вътрешен душевен живот.
Трябва да си представим, че в това време човешкото тяло беше още нещо пластично и гъвкаво. То постоянно се преобразуваше, когато вътрешният живот се променяше. Не много преди това по отношение на тяхното вътрешно устройство хората бяха още твърде различни. Външното влияние на местността и на климата там беше решаващо за устройството на това тяло.
Едва в споменатата колония тялото на човека все повече ставаше израз на неговия вътрешен душевен живот.
Колонията имаше същевременно една напреднала, външно благородно устроена човешка форма. Трябва да кажем: Чрез това, което ръководителите бяха направили, те създадоха първо правилната форма на човека. Това стана обаче съвсем бавно и постепенно. Но то стана така, че първо в човека бе развит душевният живот и към този душевен живот се приспособи все още мекото и гъвкаво тяло. Закон в развитието на човечеството е, че с напредването на това развитие човекът има все по-малко и по-малко влияние върху преобразяването на неговото физическо тяло.
към текста >>
Не е казано прекалено много, ако съобщенията на Хрониката Акаша се тълкуват така, че се твърди: “Културните народи имат форма на тялото и
израз
на тялото, както и определени основи на телесно-душевен живот, които са им били отпечатани от жената. “
Горепосоченото господство на женската душа е особено силно в последните времена на Лемурия и трае до атлантските времена, в които се подготвяше четвъртата подраса. Обаче не бива да си представяме, че такъв беше случаят с почти цялото човечество. Това важи предимно за онази част от населението на Земята, от която по-късно произлязоха същинските напреднали раси. И това влияние беше най-силно върху всичко онова в човека, което съществуваше “несъзнателно” в него. Образуването на определени постоянни жестове, тънкостите на сетивното виждане, чувството за красота, една част от общия за хората живот на усещанията и чувствата произлиза първоначално от душевното влияние на жената.
Не е казано прекалено много, ако съобщенията на Хрониката Акаша се тълкуват така, че се твърди: “Културните народи имат форма на тялото и израз на тялото, както и определени основи на телесно-душевен живот, които са им били отпечатани от жената. “
към текста >>
115.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Човекът живееше в такива звукови движения и ги
израз
яваше чрез своята воля.
Всяко движение на въздуха, всяка реакция на околната среда бяха “чувани”. Вятърът и водата с техните движения говореха на човека с един “красноречив език”. Това беше възприемане на тайнствените вътрешни движения в природата, които проникваха и отзвучаваха в човешката душа. Неговата дейност беше ехо на тези въздействия. Той превръщаше звуковите възприятия в своя дейност.
Човекът живееше в такива звукови движения и ги изразяваше чрез своята воля.
По този начин той биваше довеждан до всяка дейност през деня. В по-малка степен той беше повлияван чрез осезанието. Но и то играеше важна роля. Той “долавяше” в своето тяло околния свят и чрез такива чувствени усещания знаеше, кога и как трябва да работи. Така той узнаваше, къде трябва да се установи, чрез това познаваше опасностите и ги избягваше.
към текста >>
116.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Само че тази представа естествено съвсем бегло
израз
ява действителността.
Трябва напълно да си изясним, че човекът едва по-късно постепенно прие в своето тяло гъстата материя, която днес той усеща като своя. Ако искаме да си съставим представа за неговото тяло на степента на развитие, за която говорихме сега, ние ще можем да направим това най-добре, ако си го представим подобно на водна пара или на висящ във въздуха облак.
Само че тази представа естествено съвсем бегло изразява действителността.
Защото огненият облак “човек” е вътрешно оживен и организиран. В сравнение с това, което е човекът по-късно, в душевно отношение трябва да си го представим като полуспящ, като имащ още едно сумрачно съзнание на тази степен. Всичко, което можем да наречем интелигентност, ум и разум му липсва. Той повече плува, отколкото върви напред, назад и настрани със своите четири, подобни на крайници органи. За душата на тези същества вече разказахме някои неща.
към текста >>
Благодарение на това, чрез тези същества на Земята се раждаха форми, които бяха копие,
израз
на разумни мисли.
В огнената мъгла могат да действат предимно онези сили, които човекът познава като свои по-нисши сили страстта и инстинкта. Както самият човек, така и по-висшите същества си служат с тези сили на описаната степен на огнената мъгла. Върху гореописаната форма на човека – а именно вътре в тази форма – силите действаха така, че човекът можеше да развие органите, които след това го направиха способен да мисли, разви се личността му. Обаче на степента, която разглеждаме, тези сили действаха в по-висшите същества така, че тези същества можеха да си служат с тях, за да създават нещата на Земята безлични.
Благодарение на това, чрез тези същества на Земята се раждаха форми, които бяха копие, израз на разумни мисли.
Чрез действието на силите на страстта, на силните желания, в човека се пораждат личните органи на ума; а около него чрез същите сили се образуват изпълнени с разум организации.
към текста >>
117.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Обаче и
израз
ите “по-висши” и “по-низши” не трябва да се прилагат погрешно.
Също така е и с великите процеси в развитието на света и на човечеството. Зад тези, които работят в една определена област, стоят по-висши и по-съзнателни работници и така стълбата на съзнателността върви нагоре и надолу. Зад всекидневния човек стоят изобретателите, хората на изкуството и т. н.. Зад тези последните стоят окултно-научните посветени, а зад тях стоят свръхчовешките същества. Само това прави разбираемо развитието на света и на човечеството, когато човек е наясно върху факта, че обикновеното човешко съзнание е само една форма на съзнанието и че съществуват по-висши и по-низши форми.
Обаче и изразите “по-висши” и “по-низши” не трябва да се прилагат погрешно.
Те имат значение само за гледната точка, на която стои именно човекът. Също както няма качествена разлика в положението „ляво” и „дясно”. Ако човек отиде малко “надясно”, тогава нещата, които по-рано са били надясно, остават наляво. Така е и със степените на съзнанието, които стоят „по-високо” или „по-ниско” от обикновеното човешко съзнание. Когато самият човек се развие по-високо, тогава неговите отношения се изменят спрямо другите състояния на съзнанието.
към текста >>
И разпределението на работите между отделните категории може да бъде назовано само като
израз
на пълноценна мъдрост.
Такива примери ни се предлагат например при пчелното семейство или при онази величествена държавна същност, при онова величествено държавно устройство в един мравуняк. Съвместното действие на отделните видове насекоми (женски, мъжки, работници) става по съвършено закономерен начин.
И разпределението на работите между отделните категории може да бъде назовано само като израз на пълноценна мъдрост.
Това, което се получава тук, също така е резултат на едно съзнание, както действията на човека във физическия свят (техника, изкуство, държава и т.н.) са резултат на неговото съзнание. Само че съзнанието, което стои в основата на пчелното семейство или мравешкото общество не може да бъде намерено в същия физически свят, в който съществува обикновеното човешко съзнание. За да покажем положението на нещата, можем да се изразим по следния начин. Ние намираме човека във физическия свят. И неговите физически органи, целият негов строеж са устроени така, че ние търсим неговото съзнание първо в този физически свят.
към текста >>
За да покажем положението на нещата, можем да се
израз
им по следния начин.
Такива примери ни се предлагат например при пчелното семейство или при онази величествена държавна същност, при онова величествено държавно устройство в един мравуняк. Съвместното действие на отделните видове насекоми (женски, мъжки, работници) става по съвършено закономерен начин. И разпределението на работите между отделните категории може да бъде назовано само като израз на пълноценна мъдрост. Това, което се получава тук, също така е резултат на едно съзнание, както действията на човека във физическия свят (техника, изкуство, държава и т.н.) са резултат на неговото съзнание. Само че съзнанието, което стои в основата на пчелното семейство или мравешкото общество не може да бъде намерено в същия физически свят, в който съществува обикновеното човешко съзнание.
За да покажем положението на нещата, можем да се изразим по следния начин.
Ние намираме човека във физическия свят. И неговите физически органи, целият негов строеж са устроени така, че ние търсим неговото съзнание първо в този физически свят. Не е така при пчелното семейство или при мравуняка. Ние ще сгрешим напълно, ако в същия смисъл както при човека, по отношение на съзнанието, за което става дума тук, останем във физическия свят. Не, тук напротив ние трябва да си кажем: За да намерим подреждащата същност на пчелното семейство или на мравешкия народ, ние не можем да останем в света, в който пчелите или мравките живеят с тяхното физическо тяло.
към текста >>
118.
ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Вътрешното основание ще се получи в течение на описанието, доколкото такова описание е възможно с думите на обикновения език, без да прибегнем до формите на
израз
яване, с които си служи духовната наука.
да се издигне до възрастта на зрелия човек, на зрелия мъж или на зрялата жена, така се случва и с човечеството взето като цяло. То се е развило до неговото днешно състояние, минавайки през различни степени. Със средствата на ясновидеца можем да проследим три главни степени от това развитие на човечеството, които са били изминати, преди да се е образувала Земята и преди небесно тяло да е станало арена на това развитие. Следователно понастоящем имаме работа с четвъртата степен от великия миров живот на човека. Тук за сега ще разкажем фактите, за които става дума по-горе.
Вътрешното основание ще се получи в течение на описанието, доколкото такова описание е възможно с думите на обикновения език, без да прибегнем до формите на изразяване, с които си служи духовната наука.
към текста >>
Защо употребяваме
израз
а “цикъл” за състоянията на развитие, ще се види от следващото изложение.
Би било съвсем неправилно, ако помислим, че през време на състоянията на почивка целият живот замира, въпреки че тази представа царува днес в много теософски кръгове. Както през време на сън човекът не престава да живее, така и неговият живот, и този на неговото небесно тяло не умира през времето на един “затворен цикъл” (пралая). Само че състоянията на живот през времето на затворените цикли не могат да бъдат възприемани със сетивата, които се развиват през време на “откритите цикли”, както и човекът не възприема по време на съня това, което става около него.
Защо употребяваме израза “цикъл” за състоянията на развитие, ще се види от следващото изложение.
Върху огромните периоди, които принадлежат към тези “цикли” ще говорим по-нататък.
към текста >>
Ние се
израз
яваме не напълно точно, но все пак сполучливо, когато казваме: Един Сатурнов обитател изживява неща и факти от другите небесни тела и от своето собствено, както днешният човек съизживява своето сърце, пулса си и други подобни в своето собствено тяло.
Именно в неговата тъмнина то може да възприема до най-малките подробности не само това, което става на самото негово небесно тяло, но може да наблюдава още нещата и съществата върху другите небесни тела, които са във връзка с неговото собствено небесно тяло, със Сатурн. И то може също да упражнява определено влияние върху тези неща и същества. Едва ли е нужно да кажем, че това наблюдение на другите небесни тела е напълно различно от онова, което днешният човек може да предприеме с неговата наука астрономия. Това астрономическо наблюдение се опира на “ясното дневно съзнание” и поради тази причина възприема другите небесни тела отвън. Напротив, Сатурновото съзнание е непосредствено усещане, съизживяване на това, което става върху другите небесни тела.
Ние се изразяваме не напълно точно, но все пак сполучливо, когато казваме: Един Сатурнов обитател изживява неща и факти от другите небесни тела и от своето собствено, както днешният човек съизживява своето сърце, пулса си и други подобни в своето собствено тяло.
към текста >>
119.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Следователно човекът се приближава до едно състояние, в което той ще има подходящо за такива възприятия себесъзнателно образно съзнание.*/* Съчетанието на думите “себесъзнателно образно съзнание” може да изглежда странно, но то най-добре
израз
ява фактите.
Следователно човекът се приближава до едно състояние, в което той ще има подходящо за такива възприятия себесъзнателно образно съзнание.*/* Съчетанието на думите “себесъзнателно образно съзнание” може да изглежда странно, но то най-добре изразява фактите.
Ако искаме, бихме могли също да кажем: образно себесъзнание./ Бъдещото Земно развитие от една страна ще доведе настоящия живот на представите и на мислите до все по-високо, по-фино и по-съвършено развитие; от друга страна обаче през това време постепенно ще се развие също и себесъзнателното образно съзнание. Обаче това себесъзнателно образно съзнание ще стигне до пълно развитие, до пълен живот едва на следващата планета, в която ще се превърне Земята и която в духовната наука се нарича “Юпитер”. Тогава човекът ще може да влезе в общение със същества, които остават напълно скрити за неговото настоящо сетивно възприятие. Понятно е, че чрез това не само животът на възприятията ще стане съвършено друг, но също и делата, чувствата, всички отношения към заобикалящия свят напълно ще се преобразят. Както днес човекът може да влияе съзнателно само върху сетивните същества, тогава той ще може да действа съвсем съзнателно върху съвършено други сили и същества; и самият той ще приема съвършено познаваеми за него влияния от съвършено други царства, отколкото сега.
към текста >>
120.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
(В теософската литература за тях се употребява
израз
ът “Махат”).
И само този, който принася истинското християнство в жертва на една мнимо напреднала материалистична «наука», може да изкаже подобно твърдение. Ще дойде обаче времето, когато една по-висша наука ще замести детската наивност на подобни твърдения./ През време на втория Сатурнов кръг те придвижват развитието си с една степен по-напред и същевременно обработват човешкото тяло така, че в него бива всадено едно “пълно с мъдрост устройство”, един разумен строеж. По-точно тази тяхна работа върху човека започва още скоро след средата на първия кръг и бива завършена към средата на втория кръг. Третият вид духове със себесъзнателно (свръхпсихическо) съзнание се наричат “Духове на движението”, или също “Духове на дейността”. В християнския езотеризъм те се наричат “Сили” (Динамис).
(В теософската литература за тях се употребява изразът “Махат”).
С напредването на тяхното собствено развитие от средата на втория Сатурнов кръг те обработват по-нататък човешкото субстанциално тяло, в което всаждат способността за движението, за изпълнената със сила дейност. Тази работа достига своя край към средата на третия Сатурнов кръг.
към текста >>
Християнският езотеризъм употребява за тях
израз
а “Първични сили” (Архаи), а в теософската литература те са наричани Азури.
Тъй като на Сатурн самите те достигат едва до тяхната човешка степен, още дълго време остават свързани с развитието на човечеството. Те имат да вършат важна работа над човека също и през следващите цикли. И тази работа винаги е свързана с внасянето на себичността. На техните действия трябва да се припише израждането на самоличността в себичност, но от друга страна те са творците на самостоятелността на човека. Без тях човекът никога не би станал едно затворено в себе си същество, една “личност”.
Християнският езотеризъм употребява за тях израза “Първични сили” (Архаи), а в теософската литература те са наричани Азури.
към текста >>
Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да
израз
и нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн.
Произведените от “Духовете на огъня” светлинни образи светят навън през тези зародиши на сетивата. Чрез това предшественикът на човека е повдигнат до един вид светещо същество. Докато иначе животът на Сатурн е тъмен, сега от общата тъмнина свети човекът. Още “Духовете на личността” бяха пробудени до тяхното човешко съществуване в тази обща тъмнина. Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила.
Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн.
Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване. Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа. Християнският езотеризъм говори тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”. Това състояние трае до средата на шестия Сатурнов кръг.
към текста >>
Те са на Земята по-висши същества, които християнският езотеризъм нарича “Ангели” (Ангелои), докато за Синовете на огъня е употребен
израз
ът “Архангели” (Архангелои).
След това започва работата на онези същества, които на тази степен имат едно смътно съзнание, каквото има днешният човек по време на дълбокия си сън без сънища. Това са “Синовете на полумрака”, “Духовете на сумрака”. (В теософската литература те са наречени Лунар Питрис или също Бархишад Питрис). Те достигат човешката си степен едва на Луната. Както те, така също и техните предшественици, Синовете на огъня, се намират на Земята вече над степента на човечеството.
Те са на Земята по-висши същества, които християнският езотеризъм нарича “Ангели” (Ангелои), докато за Синовете на огъня е употребен изразът “Архангели” (Архангелои).
Тези Синове на сумрака сега развиват в израстващия предшественик на човека един вид ум, с който обаче при неговото смътно съзнание той не може още сам да си служи. Чрез този ум сега отново се изявяват възвишени същества, както по-рано чрез зародишите на сетивата се изявяваха Серафимите. Сега чрез човешките тела тези духове изливат разум върху планетата. Християнският езотеризъм ги нарича “Херувими”
към текста >>
121.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
По-рано само устройството беше
израз
на вътрешна мъдрост, сега такъв
израз
става самото движение.
С това са охарактеризирани шест по-малки периода (глобуси) на първия Слънчев цикъл. В седмия такъв по-малък период (глобус) след това отново влизат в действие “Духовете на мъдростта (Господства). Докато в предхождащия период на работа те бяха дали едно мъдро устройство на човешкото тяло, сега предават на станалите подвижни членове способността да извършват самото движение като нещо изпълнено с мъдрост.
По-рано само устройството беше израз на вътрешна мъдрост, сега такъв израз става самото движение.
С това първият Слънчев кръг стига до своя край. Той се състои следователно от седем редуващи се по-малки цикли (глобуси), всеки един от които е кратко повторение на един от Сатурновите кръгове. В теософската литература е прието тези седем малки цикли, които съставляват, един така наречен “кръг”, да се наричат “глобуси” (в антропософската литература се наричат състояния на формата).
към текста >>
122.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или символични
израз
и на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в личността, която има сънищата.
Би било съвсем неправилно, ако бихме искали да вярваме, че във великите мирови епохи нещо напълно се повтаря. Така трябва да разбираме и Лунното съзнание, когато го сравняваме със съня изпълнен със сънища. Това е така нареченото образно съзнание, което човекът постига на Луната. Подобието се състои в това, че както при Лунното така и при сънищното съзнание вътре в съществото възникват образи, които имат известно отношение към нещата и съществата на външния свят. Обаче тези образи не са както при съвременния буден човек копия на тези неща и същества.
Сънищните образи са отзвуци от изживяванията през деня или символични изрази на процесите в света заобикалящ човека, който сънува, или това, което става вътре в личността, която има сънищата.
Лесно можем да дадем примери за сънищни изживявания в трите случая.
към текста >>
Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е
израз
ило по този начин.
Първо всеки познава онези сънища, които не са нищо друго, освен разбъркани откъслечни картини от минали преживявания. За втория случай имаме един пример, когато спящият сънува минаващ покрай него влак и когато се събуди забелязва, че тик-такането на часовника символично му се е представило като влака в съня му.
Като пример за третия вид сънищни образи можем да приемем, когато някои сънува, че се намира в помещение, в което горе на тавана пъплят грозни животинки и при събуждане му става ясно, че неговото главоболие символично се е изразило по този начин.
– Ако от подобни разбъркани сънищни образи искаме да стигнем до една представа за Лунното съзнание, трябва да си изясним, че там също съществуваше характерът на образността, но на мястото на хаоса и произвола царуваше пълен порядък. Вярно е, че образите на Лунното съзнание имаха още по-малка прилика с предметите, към които се отнасят, отколкото сънищните образи, но в замяна на това съществуваше пълно съответствие между образа и предмета. Понастоящем в Земното развитие представата е копие на предмета, например представата “маса” е копие на самата маса. Това не е така при Лунното съзнание. Да предположим например, че лунният човек се приближава до нещо, което му е симпатично или благоприятно за него.
към текста >>
123.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
И ние бихме могли да прилагаме
израз
а “раса”само за определен отрязък от развитието на човечеството.
В това отношение познатата теософска литература създаде много объркване. Това стана особено с книгата, която от друга страна има голяма заслуга, че първа в поново време направи популярна теософския светоглед, а именно книгата на Синет “Езотеричен Будизъм”. Там развитието на света е описано така, като че “расите” се повтарят вечно по същия начин в течение на мировите цикли. Но това съвсем не е така. Също и това, което заслужава да бъде наречено “раса”, се ражда и умира.
И ние бихме могли да прилагаме израза “раса”само за определен отрязък от развитието на човечеството.
към текста >>
Също така той би искал да направи – всъщност напълно излишната – забележка, че инспирациите на споменатия в “Езотеричния Будизъм” велик Учител не са в противоречие с изложеното тук, а недоразумението е възникнало едва чрез това, че авторът на споменатата книга е превел мъчно
израз
имата мъдрост на горепосочените инспирации по своя начин на практикувания сега човешки език.
Преди и след този отрязък има форми на развитието, които са нещо съвършено различно от “расите”. Тази забележка е вмъкната тук, само защото действителното разчитане на Хрониката Акаша я налага. Този, който прави това разчитане, знае, че се намира в пълно съзвучие с истинското окултно духовно изследване. Иначе никога не би му хрумнало да възразява нещо подобно срещу пълни със заслуги книги на теософската литература.
Също така той би искал да направи – всъщност напълно излишната – забележка, че инспирациите на споменатия в “Езотеричния Будизъм” велик Учител не са в противоречие с изложеното тук, а недоразумението е възникнало едва чрез това, че авторът на споменатата книга е превел мъчно изразимата мъдрост на горепосочените инспирации по своя начин на практикувания сега човешки език.
към текста >>
124.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
– Истина е, че човешкото физическо тяло се състои от същите вещества и сили, които се намират в обширното минерално царство; обаче начинът, по който тези вещества и сили действуват съвместно в човешкото тяло, е
израз
на мъдрост и съвършенство на неговия строеж.
Лесно можем да бъдем съблазнени да считаме физическото тяло като най-низшето и поради това като най-несъвършеното. Обаче при такава една преценка ние правим грешка. Вярно е, че в бъдеще астралното и етерното тяло ще достигнат едно високо съвършенство, обаче сега физическото тяло в неговото естество е по-съвършено отколкото астралното и етерното. Гореспоменатото заблуждение може да се роди само поради това, че физическото тяло на човека има общо с най-низшето Земно царство, с минералното царство. Етерното тяло на човека има общо с по-висшето растително царство, а астралното тяло с животинското царство.
– Истина е, че човешкото физическо тяло се състои от същите вещества и сили, които се намират в обширното минерално царство; обаче начинът, по който тези вещества и сили действуват съвместно в човешкото тяло, е израз на мъдрост и съвършенство на неговия строеж.
Ако някой се заеме да изучава този строеж не само със студения разум, а с цялата си чувствуваща душа, той скоро ще се убеди, че това е така. Да разгледаме например някаква част на човешкото физическо тяло, примерно най-горната част на костта на бедрото. Тази част съвсем не е просто масивно сглобяване на вещества, а е изградена по най-изкусен начин на гредички, които са подредени в различни посоки. Никакво съвременно инженерно изкуство не би могло да сглоби един мост или нещо подобно с такава мъдрост. Строежът на горната част на костта на бедрото надминава днес всяко съвършенство на човешката мъдрост.
към текста >>
Той не би могъл да възприеме това същество като пространствен предмет, защото това е станало възможно едва за Земното съзнание на човека; но в неговото астрално тяло би възникнал един образ, който в неговия цвят и форма съвсем точно би
израз
ил, дали това друго същество храни симпатия или антипатия към този Лунен човек, дали то може да бъде за него полезно или опасно.
Чрез приемане на астралното тяло върху Луната човекът е добил способността за живот на усещанията, за вътрешен душевен живот. Като отражение на това, което става в заобикалящата го среда, човекът може да образува в своето астрално тяло образи. В известно отношение тези образи могат да се сравнят със сънищните образи на днешното човешко съзнание; само че са по-живи, по-пълни с багри и главното е, че те съответстват на процеси във външния свят, докато днешните сънищни образи са само отзвуци на всекидневния живот, или пък неясни символични отражения на вътрешни и външни процеси. Образите на Лунното съзнание отговаряха напълно на това, към което те се отнасяха във външния свят. Да си представим например, че един такъв Лунен човек, – какъвто го описахме именно като състоящ се от физическо тяло, етерно тяло и астрално тяло, – би се приближил до едно друго Лунно същество.
Той не би могъл да възприеме това същество като пространствен предмет, защото това е станало възможно едва за Земното съзнание на човека; но в неговото астрално тяло би възникнал един образ, който в неговия цвят и форма съвсем точно би изразил, дали това друго същество храни симпатия или антипатия към този Лунен човек, дали то може да бъде за него полезно или опасно.
Съобразно това Лунният човек можеше да насочва своето поведение точно според образите, които възникваха в неговото образно съзнание. Тези образи бяха за него съвършено средство за ориентиране. И физическият инструмент, от който се нуждаеше астралното тяло, за да влезе във връзка с по-низшите природни царства, беше включената във физическото тяло нервна система.
към текста >>
физическото тяло е
израз
и следствие на това, което става в другите членове, в етерното тяло, в астралното тяло и в Аза.
В неговата форма, в неговите действия и движения и т. н.
физическото тяло е израз и следствие на това, което става в другите членове, в етерното тяло, в астралното тяло и в Аза.
В досегашните разглеждания от “Хрониката Акаша” показахме как в течение на развитието тези други членове постепенно започнаха да действат в образуването на физическото тяло. През време на Сатурновото развитие нито един от тези други членове не беше свързан с физическото тяло. Обаче тогава бе положена първата заложба за това образуване. Не трябва да се мисли обаче, че силите, които действаха по-късно от етерното тяло, от астралното тяло и от Аза върху физическото тяло, не бяха действували вече върху него още през време на Сатурновата епоха. Те действаха още тогава, само че в известен смисъл отвън, а не отвътре.
към текста >>
В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат
израз
на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред.
Духовната наука по свой начин обяснява причината за това. Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова. В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача. То е на път да стане подчинен на волята мускул. В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека.
В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред.
Този възглед за сърцето е свързан с обширно познание на духовната наука върху отношението на сърцето към така нареченото кръвообращение. Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото. Духовно-научното познание показва съвършено друго. За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвижност са израз и действие на душевни процеси. Нещо душевно е причината за това как се движи кръвта.
към текста >>
За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвижност са
израз
и действие на душевни процеси.
В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека. В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред. Този възглед за сърцето е свързан с обширно познание на духовната наука върху отношението на сърцето към така нареченото кръвообращение. Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото. Духовно-научното познание показва съвършено друго.
За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвижност са израз и действие на душевни процеси.
Нещо душевно е причината за това как се движи кръвта. Пребледняването причинено от чувства на страх, зачервяването под влияние на чувства на срам са груби действия на душевни процеси в кръвта. Обаче всичко, което става в кръвта, е само израз на това, което става в душевния живот. Връзката между пулсацията на кръвта и душевните процеси е много тайнствена. И движенията на сърцето не са причина, а последствия от пулсацията на кръвта.
към текста >>
Обаче всичко, което става в кръвта, е само
израз
на това, което става в душевния живот.
Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото. Духовно-научното познание показва съвършено друго. За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвижност са израз и действие на душевни процеси. Нещо душевно е причината за това как се движи кръвта. Пребледняването причинено от чувства на страх, зачервяването под влияние на чувства на срам са груби действия на душевни процеси в кръвта.
Обаче всичко, което става в кръвта, е само израз на това, което става в душевния живот.
Връзката между пулсацията на кръвта и душевните процеси е много тайнствена. И движенията на сърцето не са причина, а последствия от пулсацията на кръвта. В бъдеще сърцето ще внася във външния свят действието на това, което човешката душа тъче чрез волеви движения.
към текста >>
А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още носеха ясно
израз
ен растителен характер.
На Слънцето човешкото физическо тяло беше стигнало в известно отношение до степента на растителното съществуване. Тогава то беше проникнато само от едно етерно тяло. На Луната то прие характера на животинското тяло, понеже беше проникнато и от астралното тяло. Обаче не всички органи взеха участие в това превръщане в животински характер. Някои останаха да стоят на растителната степен.
А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още носеха ясно изразен растителен характер.
Не трябва да си представяме обаче, че тези органи изглеждаха точно както нашите днешни растения. Към тези органи принадлежат органите на размножението. Те още притежаваха растителен характер също и в началото на Земното развитие. Това се знаеше в мъдростта на древните мистерии. И по-старото изкуство, което беше запазило толкова много от преданията на мистериите: то представя например хермафродити с растително-подобни органи на размножението.
към текста >>
Всички тези преобразувания на човешкото тяло са само
израз
на намиращите се в етерното тяло, в астралното тяло и в Аза преобразяващи сили.
Всички тези преобразувания на човешкото тяло са само израз на намиращите се в етерното тяло, в астралното тяло и в Аза преобразяващи сили.
Преобразуванията на човешкото физическо тяло са следствие от действията на по-висшите членове на човешкото същество. Ето защо ние можем да разберем строежа и начина на действие на това човешко тяло само тогава, когато вникнем в “Хрониката Акаша”, която показва именно как протичат по-висшите преобразувания на повече душевните и духовните съставни членове на човешкото същество. Всичко физическо и материално намира своето обяснение чрез духовното. Светлина се хвърля даже и върху бъдещето на физическото, когато проникнем с поглед в духовното.
към текста >>
125.
ПРЕДГОВОР ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР
GA_11 Из Хрониката Акаша
Поради
израз
еното много пъти желание, тези публикувани през 1904 година от др Рудолф Щайнер статии най-после след тридесет и пет години се издават под формата на книга.
Поради изразеното много пъти желание, тези публикувани през 1904 година от др Рудолф Щайнер статии най-после след тридесет и пет години се издават под формата на книга.
Те бяха написани и поместени в първоначално месечно, а по-късно по-рядко издаваното списание “Луцифер Гносис”. На това се дължи честото връщане назад и посочване на по-рано казаното. Повторенията обаче са особено необходими в изучаването на духовната наука. Някои читатели могат да намерят за объркващо, че редом с установената за западноевропейската култура терминология се употребяват понятия от ориенталската езотерика. Тези понятия бяха станали популярни в Европа в края на столетието чрез литературата на теософското общество.
към текста >>
126.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
Който познава това откровение като лична опитност, знае, че мислите на обикновеното съзнание са пригодени да
израз
яват само сетивно възприемаемите процеси, но не и това, което виждаме по духовен път.
Обаче това, което се открива пред духовния поглед като свят на Духа, не може да бъде описано само в такива мисли. Тези откровения не могат да бъдат превърнати в предмет на обикновено мислене.
Който познава това откровение като лична опитност, знае, че мислите на обикновеното съзнание са пригодени да изразяват само сетивно възприемаемите процеси, но не и това, което виждаме по духовен път.
към текста >>
Едва тогава аз потърсих наименования в някои по- стари описания на духовния свят, за да
израз
я с думи това, което по своя та същност е безсловесно.
В задачата си да ги оповестя на всички, аз трябваше да намеря думи за тяхното обозначение.
Едва тогава аз потърсих наименования в някои по- стари описания на духовния свят, за да изразя с думи това, което по своя та същност е безсловесно.
Употребих тези наименования свободно, така че едва ли и едно от тях съвпада в моите книги с подобното име, което съм заимствувал от по-старите източници.
към текста >>
Обаче аз прибягнах към възможността да
израз
я нещата едва тогава, когато бях наясно със съдържанието на моите прозрения.
Обаче аз прибягнах към възможността да изразя нещата едва тогава, когато бях наясно със съдържанието на моите прозрения.
към текста >>
Все пак в моите
израз
и се намират и отзвуци от по-стари представи.
Все пак в моите изрази се намират и отзвуци от по-стари представи.
Без да вникват в същественото, опонентите ми се хванаха за тях: след като говоря за „лотосови цветове" в астралното тяло на човека, това означавало, че възпроизвеждам древните индийски учения, които си служат с тази дума. А когато споменавам за „астрално тяло", това било последица от заниманията ми със средновековни автори. Употребявам ли изрази като Ангели, Архангели и т.н. възобновявал съм представите на християнския гнозис.
към текста >>
Употребявам ли
израз
и като Ангели, Архангели и т.н.
Все пак в моите изрази се намират и отзвуци от по-стари представи. Без да вникват в същественото, опонентите ми се хванаха за тях: след като говоря за „лотосови цветове" в астралното тяло на човека, това означавало, че възпроизвеждам древните индийски учения, които си служат с тази дума. А когато споменавам за „астрално тяло", това било последица от заниманията ми със средновековни автори.
Употребявам ли изрази като Ангели, Архангели и т.н.
възобновявал съм представите на християнския гнозис.
към текста >>
127.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Съдържанието на предлаганата книга може да бъде разбрано с помощта на един древен
израз
: „Тайната Наука".
Съдържанието на предлаганата книга може да бъде разбрано с помощта на един древен израз: „Тайната Наука".
(Geheimwissenschaft) Този израз обаче веднага може да предизвика най-противоречиви чувства всред различните хора на нашето съвремие. За мнозина той крие в себе си нещо отблъскващо; събужда подигравки, състрадателни усмивки, а вероятно и презрение. Хората си представят, че подобен начин на мислене може да възникне единствено в резултат на лениво мечтателство и празни фантазии, и че зад такава „мнима наука" е скрит стремежът към възвръщане на всевъзможни суеверия. А подобни неща, естествено, се отбягват с пълно право от всеки, който е запознат със „сериозната наука"; от всеки който е под въздействието на „истинските познавателни стремежи". Други смятат, че вложеният в този израз смисъл, би ги обогатил с нещо, което е непостижимо за тях по никакви други пътища; нещо, спрямо което те са привлечени в зависимост от техните предразположби, тласкани от дълбок вътрешен копнеж към познанието, или пък от изтънчено ду шевно любопитство.
към текста >>
(Geheimwissenschaft) Този
израз
обаче веднага може да предизвика най-противоречиви чувства всред различните хора на нашето съвремие.
Съдържанието на предлаганата книга може да бъде разбрано с помощта на един древен израз: „Тайната Наука".
(Geheimwissenschaft) Този израз обаче веднага може да предизвика най-противоречиви чувства всред различните хора на нашето съвремие.
За мнозина той крие в себе си нещо отблъскващо; събужда подигравки, състрадателни усмивки, а вероятно и презрение. Хората си представят, че подобен начин на мислене може да възникне единствено в резултат на лениво мечтателство и празни фантазии, и че зад такава „мнима наука" е скрит стремежът към възвръщане на всевъзможни суеверия. А подобни неща, естествено, се отбягват с пълно право от всеки, който е запознат със „сериозната наука"; от всеки който е под въздействието на „истинските познавателни стремежи". Други смятат, че вложеният в този израз смисъл, би ги обогатил с нещо, което е непостижимо за тях по никакви други пътища; нещо, спрямо което те са привлечени в зависимост от техните предразположби, тласкани от дълбок вътрешен копнеж към познанието, или пък от изтънчено ду шевно любопитство. Между тези рязко разграничени мнения съществуват всевъзможни степени, включващи условното отхвърляне или приемане на всичко онова, което хората си представят, когато чуят израза „Тайна Наука".
към текста >>
Други смятат, че вложеният в този
израз
смисъл, би ги обогатил с нещо, което е непостижимо за тях по никакви други пътища; нещо, спрямо което те са привлечени в зависимост от техните предразположби, тласкани от дълбок вътрешен копнеж към познанието, или пък от изтънчено ду шевно любопитство.
Съдържанието на предлаганата книга може да бъде разбрано с помощта на един древен израз: „Тайната Наука". (Geheimwissenschaft) Този израз обаче веднага може да предизвика най-противоречиви чувства всред различните хора на нашето съвремие. За мнозина той крие в себе си нещо отблъскващо; събужда подигравки, състрадателни усмивки, а вероятно и презрение. Хората си представят, че подобен начин на мислене може да възникне единствено в резултат на лениво мечтателство и празни фантазии, и че зад такава „мнима наука" е скрит стремежът към възвръщане на всевъзможни суеверия. А подобни неща, естествено, се отбягват с пълно право от всеки, който е запознат със „сериозната наука"; от всеки който е под въздействието на „истинските познавателни стремежи".
Други смятат, че вложеният в този израз смисъл, би ги обогатил с нещо, което е непостижимо за тях по никакви други пътища; нещо, спрямо което те са привлечени в зависимост от техните предразположби, тласкани от дълбок вътрешен копнеж към познанието, или пък от изтънчено ду шевно любопитство.
Между тези рязко разграничени мнения съществуват всевъзможни степени, включващи условното отхвърляне или приемане на всичко онова, което хората си представят, когато чуят израза „Тайна Наука".
към текста >>
Между тези рязко разграничени мнения съществуват всевъзможни степени, включващи условното отхвърляне или приемане на всичко онова, което хората си представят, когато чуят
израз
а „Тайна Наука".
(Geheimwissenschaft) Този израз обаче веднага може да предизвика най-противоречиви чувства всред различните хора на нашето съвремие. За мнозина той крие в себе си нещо отблъскващо; събужда подигравки, състрадателни усмивки, а вероятно и презрение. Хората си представят, че подобен начин на мислене може да възникне единствено в резултат на лениво мечтателство и празни фантазии, и че зад такава „мнима наука" е скрит стремежът към възвръщане на всевъзможни суеверия. А подобни неща, естествено, се отбягват с пълно право от всеки, който е запознат със „сериозната наука"; от всеки който е под въздействието на „истинските познавателни стремежи". Други смятат, че вложеният в този израз смисъл, би ги обогатил с нещо, което е непостижимо за тях по никакви други пътища; нещо, спрямо което те са привлечени в зависимост от техните предразположби, тласкани от дълбок вътрешен копнеж към познанието, или пък от изтънчено ду шевно любопитство.
Между тези рязко разграничени мнения съществуват всевъзможни степени, включващи условното отхвърляне или приемане на всичко онова, което хората си представят, когато чуят израза „Тайна Наука".
към текста >>
Не може да се оспори, че за мнозина този
израз
звучи почти магично, защото изглежда, че задоволява тяхната неутолима жажда за познаването на нещо „непознато", тайнствено и дори неясно, което те не могат да постигнат по естествен път.
Не може да се оспори, че за мнозина този израз звучи почти магично, защото изглежда, че задоволява тяхната неутолима жажда за познаването на нещо „непознато", тайнствено и дори неясно, което те не могат да постигнат по естествен път.
Защото много хора предпочитат да задоволяват дълбоките копнежи на душата си далеч не чрез това, което може да се опознае ясно и точно. Според тях освен познаваемите величини, в света би трябвало да съществуват и такива, които се изплъзват от полето на човешкото познание. С една странна упоритост, която не забелязват, те спъват познавателния копнеж на човека и отхвърлят всичко, което „е познато", и допускат само това, за което не може да се твърди, че е постигнато по естествено-научен път. Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.
към текста >>
Книгата е отправена към читатели, чиято непредубеденост няма да се повлияе от това, че при различни обстоятелства даден словесен
израз
може да предизвика едни или други предразсъдъци.
Книгата е отправена към читатели, чиято непредубеденост няма да се повлияе от това, че при различни обстоятелства даден словесен израз може да предизвика едни или други предразсъдъци.
Тук далеч няма да става дума за такова знание, което да е в буквалния смисъл „тайно" и достъпно само за малцина поради някакво специално благоволение на съдбата. Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни" в природните явления. Точно това, което остава „тайно" и неразкрито в тези явления когато ги обхващаме единствено чрез сетивата и чрез свързания с тях разум ще се разглежда като съдържание на свръхсетивното познание.
към текста >>
Употребата на този
израз
„Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни" в природните явления.
Книгата е отправена към читатели, чиято непредубеденост няма да се повлияе от това, че при различни обстоятелства даден словесен израз може да предизвика едни или други предразсъдъци. Тук далеч няма да става дума за такова знание, което да е в буквалния смисъл „тайно" и достъпно само за малцина поради някакво специално благоволение на съдбата.
Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни" в природните явления.
Точно това, което остава „тайно" и неразкрито в тези явления когато ги обхващаме единствено чрез сетивата и чрез свързания с тях разум ще се разглежда като съдържание на свръхсетивното познание.
към текста >>
В много случаи,
израз
ът „Тайна Наука" така, както авторът на тази книга го употребява в предишните издания е отхвърлен поради обстоятелството, че една наука не би могла да представлява „тайна" за нито един човек по света.
В много случаи, изразът „Тайна Наука" така, както авторът на тази книга го употребява в предишните издания е отхвърлен поради обстоятелството, че една наука не би могла да представлява „тайна" за нито един човек по света.
Подобна оценка би била напълно правилна. Но в случая това не е така. Както естествената наука не може да се нарече „естествена" поради това, че е „по природа" присъща всекиму, така и под „Тайна Наука" авторът разбира не една „тайна" наука, а наука, която се обръща към неизявената същност на природните явления, до която обикновеното познание така или иначе не достига наука за „тайното", за „явната тайна". Така че тази наука не трябва да бъде тайна за никого; тя е достъпна за всеки, който търси нейните постижения в съответствие с присъщите й принципи и пътища.
към текста >>
За духовния изследовател, така както го разбираме тук, тези две мисли са крайният
израз
от определени събития, които човек може да изживее, ако си послужи с подходящите за това средства.
Цялата Тайна Наука израства от две основни мисли, които могат да се породят у всеки човек.
За духовния изследовател, така както го разбираме тук, тези две мисли са крайният израз от определени събития, които човек може да изживее, ако си послужи с подходящите за това средства.
За мнозина тези мисли означават твърде спорни твърдения, върху които може да се дискутира, а дори и да се „докаже" техният пълен абсурд.
към текста >>
128.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Те са предназначени да
израз
яват само физически и сетивни факти.
Думата „тяло" също трябва да бъде разбрана правилно. За назоваване на по-висшите неща от Битието ние сме принудени да си служим с думите на обикновения език.
Те са предназначени да изразяват само физически и сетивни факти.
Естествено, в сетивен смисъл „етерното тяло" не е нещо телесно, колкото и фино да си го представяме.*/* С термините „етерно тяло" и „жизнено тяло" авторът не възобновява просто древния и преодолян от науката възглед за „жизнената сила". Това той пояснява и в своята книга „Теософия", б.а./
към текста >>
Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите
израз
ходвани сили.
Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност.
Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили.
По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие. Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание. Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок мрак, при събуждането се появява отново. От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество. Можем да я наречем „астрално тяло" (Astralleib).
към текста >>
Този прост факт е външен
израз
на едно дълбока истина.
„Аз". Всеки човек може да назове с каквото и да е друго наименование останалите предмети и същества. Но като обозначение на едно същество, „Азът" има смисъл само тогава, когато това същество само назовава себе си с името „Аз". При никакви обстоятелства името „Аз" не може да прозвучи отвън и да стигне до ухото на даден човек. Той може да го употреби единствено по отношение на се бе си. Аз съм „Аз" само за мен, за всеки друг, аз съм „ти", и всеки друг е за мен „ти".
Този прост факт е външен израз на едно дълбока истина.
„Азът" е независим от целия външен свят; ето защо и неговото име никога не може да прозвучи отвън. Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога". И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това. Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата".
към текста >>
Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „не
израз
имото име на Бога".
При никакви обстоятелства името „Аз" не може да прозвучи отвън и да стигне до ухото на даден човек. Той може да го употреби единствено по отношение на се бе си. Аз съм „Аз" само за мен, за всеки друг, аз съм „ти", и всеки друг е за мен „ти". Този прост факт е външен израз на едно дълбока истина. „Азът" е независим от целия външен свят; ето защо и неговото име никога не може да прозвучи отвън.
Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога".
И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това. Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата". Тук достъп може да получи само такова същество, което е сродно с душата. „Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз".
към текста >>
И когато занапред ще употребяваме този
израз
, нека имаме предвид това.
Той може да го употреби единствено по отношение на се бе си. Аз съм „Аз" само за мен, за всеки друг, аз съм „ти", и всеки друг е за мен „ти". Този прост факт е външен израз на едно дълбока истина. „Азът" е независим от целия външен свят; ето защо и неговото име никога не може да прозвучи отвън. Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога".
И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това.
Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата". Тук достъп може да получи само такова същество, което е сродно с душата. „Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз". Както Сетивната и Разсъдъчната Душа живеят във външния свят, така и една трета съставна част на душата ако тя стигне до възприемането на своята собствена същност се потопява в Божествения свят.
към текста >>
Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да
израз
и отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин.
Себесъзнанието може да се развие до твърде висока степен при животните, както и при необразовани глухонеми хора, без при това да е свързано с някакво собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза. По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща. Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност. В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз".
Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин.
Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз".
към текста >>
Всичко това обаче е само
израз
на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло.
Обаче работата над етерното тяло е много по-интензивна, отколкото тази над астралното тяло, защото това, което се крие в етерното тяло, е обвито с две обвивки, докато скритото в астралното тяло е обвито само в една. Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие. Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката. Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството?
Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло.
Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието. И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер. Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока.
към текста >>
Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди").
Израз
ът
По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство. Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло. И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие. Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи.
Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът
към текста >>
Този
израз
не трябва да бъде разбиран погрешно, в смисъл че става дума за нещо грубо материално.
Един полъх от влиянието на Аза върху физическото тяло имаме, когато при определени изживявания настъпва например изчервяването и побледняването. Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси. В този случай казваме, че чрез една такава дейност Азът работи върху физическото тяло.
Този израз не трябва да бъде разбиран погрешно, в смисъл че става дума за нещо грубо материално.
Грубо-материалният облик на физическото тяло е само неговата външна страна. Зад нея действуват скритите сили на човешкото същество и тези сили са от духовно естество. Тук не говорим за работа върху материалната субстанция на физическото тяло а то само на пръв поглед изглежда материално а за духовна работа върху скритите сили, които непрекъснато го изграждат и разрушават. Улисан в ежедневието, човек трудно може да се досети за тази работа на Аза върху физическото тяло. Яснота може да получи само, ако чрез свръхсетивното познание я поеме в свои ръце.
към текста >>
129.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика"
израз
на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество.
Будното състояние при човека не може да бъде разбрано, без да наблюдаваме състоянието му по време на съня; не можем да разрешим загадката на живота без да спрем поглед върху смъртта. У човек, който няма никакъв усет за значението на свръхсетивното познание, лесно могат да възникнат съмнения относно него и начина, по който това познание разглежда съня и смъртта. Впрочем Тайната Наука дълбоко уважава мотивите, които пораждат тези съмнения. Напълно естествено е да се твърди, че човек е създаден за активен и действен живот и цялата му продуктивност е свързана с отдаването на този активен, буден живот. Докато вглъбяването в състояния, каквито са сънят и смъртта, би могло да възникне само от известна склонност към безцелно мечтателство и не води до никъде другаде, освен до една празна и ненужна фантастика.
Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество.
Такива преценки не трябва да се отхвърлят като напълно погрешни. Те съдържат някаква истина, но обикновено това е четвърт истина, която трябва да бъде допълнена с останалите три четвърти. Отричайки едната вярна четвърт, ние създаваме недоверие у този, който ясно вниква именно в тази четвърт, но няма никакво предчувствие за останалите три четвърти.
към текста >>
Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да
израз
ходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка.
Дори и по време на сън астралното тяло да не изживява никакви представи, удоволствия, болки и т.н., то не остава бездейно. Точно тогава астралното тяло на спящия човек е ангажирано с една бърза и подвижна дейност. В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло.
Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка.
Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят. Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно. Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора. Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса. Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност.
към текста >>
Обаче тази умора е
израз
на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса.
В нея то встъпва по един ритмичен начин винаги, след като известно време е работило заедно с физическото и етерното тяло. Нека си представим часовниковото махало: След като е стигнало крайната лява точка, то се връща в средното положение, за да изразходва натрупаната сила в противоположна посока, отправяйки се към крайната дясна точка. Така астралното тяло, заедно с намиращия се в неговото лоно Аз, след като известно време са работили във физическото и етерното тяло и в зависимост от резултатите на тази своя активност вече напълно освободени от всякакви телесни връзки разгръщат една друга дейност в душевно-духовния свят. Според общоприетия начин на мислене, по време на това безплътно състояние, в което се намират астралното тяло и Азът, настъпва безсъзнание и то представлява една противоположност спрямо съжителството между физическото и етерното тяло, осъществявано в състояние на будност: както ударът на махалото вляво е противоположен на удара вдясно. Душевно-духовната организация на човека възприема тази необходимост от навлизането в безсъзнание като умора.
Обаче тази умора е израз на това, че докато човек спи, астралното тяло и Азът се подготвят за следващото пробуждане, за да преизграждат отново всичко онова във физическото и етерното тяло, което е възникнало там чрез органическата и несъзнавана дейност, освободена от всякаква душевно-духовна намеса.
Тази несъзнавана градивна дейност и това, което става в човешкото същество по време на съзнателното състояние, са противоположности и те се редуват в ритмична последователност.
към текста >>
Тя се
израз
ява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила.
През това време на мястото на тези първообрази душата поставя свои собствени образи. Ако човек насочи своите сетива към околния свят, чрез възприятията той създава в своите представи такива образи, които са копия на околния свят. Тези копия обаче смущават онези образи, които подтикват етерното тяло да поддържа физическото тяло. Подобно смущение не би се получило, само ако чрез своята собствена дейност човек би могъл да внесе в астралното си тяло онези образи, които ще дадат по-нататък правилния подтик на етерното тяло. В човешкия живот това смущение играе голяма роля.
Тя се изразява в това, че по време на будност първообразите на етерното тяло не разгръщат докрай своята пълна сила.
По време на будност астралното тяло разгръща своята дейност вътре във физическото тяло; по време на сън то работи върху физическото тяло отвън. (Върху същността на умората виж заключителната глава „Подробности от областта на Духовната Наука")
към текста >>
Видимият
израз
на това, което астралното тяло донася със себе си при събуждането, е чувството за бодрост, което дава всеки здрав сън.
В този Космос той е включен напълно хармонично. В мига на пробуждането той се откъсва от тази всеобхватна хармония, за да стигне до външните възприятия. В мига на заспиването астралното тяло се прибира обратно в хармонията на Космоса. При събуждането си човек извлича от тази хармония толкова много сила за своите тела, че за известно време може да се лиши от пребиваването си там. По време на съня астралното тяло отново се връща в своята родина, за да внесе при събуждането нови сили в живота.
Видимият израз на това, което астралното тяло донася със себе си при събуждането, е чувството за бодрост, което дава всеки здрав сън.
към текста >>
Обаче те
израз
яват символично усещането, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си.
В сънуването обаче остава нещо съществено, а именно фактът, че спящият човек иска да отхвърли нещо от себе си. Около този факт се разиграва един процес, изтъкан от образи. Самите образи са като отзвук от будния дневен живот. В начина, по който те са извлечени от него, има нещо произволно. Всеки има усещането, че при един и същ външен повод, съновидението може да предизвика и съвсем други образи.
Обаче те изразяват символично усещането, че спящият иска да отхвърли нещо от себе си.
към текста >>
след заспиването то започва отвън своята работа, за да възстанови
израз
ходваните сили на „употребените" физически органи.
По-късно астралното тяло също се отделя от своето етерно тяло и продължава по своя път без него. Докато двете тела са свързани, човек се намира в едно състояние, при което може да възприема изживяванията на своето астрално тяло. Докато е налице физическото тяло, веднага след отделянето на астралното тяло, т.е.
след заспиването то започва отвън своята работа, за да възстанови изразходваните сили на „употребените" физически органи.
Когато при смъртта е отделено и физическото тяло, тази работа отпада. Обаче силата, която се употребява за тази цел, когато човек спи, остава и след смъртта, така че сега тя може да бъде употребена за друго, а именно за възприемането на собствените процеси на самото астрално тяло.
към текста >>
Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като
израз
на една невидима дейност.
Едно повърхностно наблюдение, което отчита само външната страна на нещата, ще възрази: Но всички тези твърдения са ясни само за надарения със свръхсетивни способности; за обикновения човек не съществува никаква възможност да проникне до тяхната истинност. Нещата обаче не стоят така. Всичко, което свръхсетивното познание наблюдава в тази толкова далечна за обикновените възприятия област след като е вече веднъж открито може да бъде разбрано и от обикновения ум. Необходимо е само чрез нормална разсъдъчна способност правилно да се разгледат и съпоставят външните факти на живота.
Мисли, чувства и воля са в такива съотношения помежду си, както и с проявите на човека във външния свят, че те остават неразбираеми, ако видимата форма на тяхната дейност не се вземе само като израз на една невидима дейност.
Проявената и видимата дейност става ясна за ума едва тогава, когато в хода на човешкия физически живот тя може да се приеме като резултат от това, което свръхсетивното познание установява за нефизическия живот. Без свръхсетивното познание ние се намираме по отношение на тази дейност като в една тъмна стая без никаква светлина. Както различаваме заобикалящите ни физически предмети само при наличието на светлина, така и това, което се разиграва чрез душевния живот на човека, става ясно само чрез свръхсетивното познание.
към текста >>
Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е
израз
на Духа.
Както един предмет може да бъде обхванат и унищожен от огъня, така след смъртта описаният свят на желанията ще бъде напълно разрушен. Свръхсетивното познание ни открива малка част от този нов свят и го описва като „пояждащия огън на Духа".
Този огън обхваща онези сетивни желания, при които сетивният елемент не е израз на Духа.
Някой би могъл да сметне, че подобни представи, каквито свръхсетивното познание предлага за тези процеси, са страшни и безутешни. Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят.
към текста >>
Ако сетивната наслада, като
израз
на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е
израз
на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза.
На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят. Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света.
Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза.
Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава. Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда.
към текста >>
Съществата на пречистващия огън съществуват не само за сетивното, но и за свръхсетивното съзнание; техните действия обаче са явни: те се
израз
яват в разрушаването на Аза, ако последният им доставя храна.
Какво представлява за духовния поглед един свиреп, скитащ вълк? Какво възприемат я духовните сетива в случая? Нищо друго, освен една душа, която живее и действува всред горещи страсти и желания. Можем да наречем външната форма на вълка едно въплъщение на тези горещи желания. Дори да не притежаваше органи за възприемането на това животно, човек пак би трябвало да приеме неговото съществувание; да, дори и когато тези горещи желания биха били невидими в своите, действия, дори и когато една невидима за очите сила би се промъкнала наоколо, за да причини всичко, което става чрез видимия физически вълк.
Съществата на пречистващия огън съществуват не само за сетивното, но и за свръхсетивното съзнание; техните действия обаче са явни: те се изразяват в разрушаването на Аза, ако последният им доставя храна.
Тези действия стават пределно ясни, когато насладите прераснат в невъздържаност и необуздани пориви. Това което сетивата възприемат, би възбудило и Аза, само доколкото в насладата има известен смисъл. Животното изпитва влечение само към онези страни на външния свят, с които са свързани неговите три тела. Човекът има по-висши наслади, понеже към трите тела се прибавя и Азът. Когато обаче Азът се стреми към такова задоволяване, което служи не за неговото поддържане и развитие, а за неговото разрушение, подобно жела ние не може да бъде дело на неговите три тела, нито на неговата собствена природа, а е дело на Същества, които що се отнася до тяхната истинска природа остават скрити за сетивата.
към текста >>
Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя
израз
в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят.
Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят. Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния. Даден цвят например възниква, когато един или друг предмет въздействува върху окото; така и в „родината на Духовете" Азът има изживявания подобни на тези, които предизвикват цветовете когато върху него действува някакво Същество. Само че това изживяване протича по начин, сходен с този, по който между раждането и смъртта, Азът възприема себе си в своите най-скрити дълбини. Тук нещата не стоят така, сякаш светлината пада върху човека отвън, а като че ли едно друго Същество действува върху Аза и го кара да си представи това действие като цветен образ.
Така всички Същества в духовното обкръжение на Аза намират своя израз в един лъчезарен и прониквай от цветовете свят.
Понеже тези цветни изживявания възникват по друг начин, те, естествено, имат характер, различен от този на сетивните цветове. Същото трябва да се каже и за други впечатления, които човек получава от сетивния свят.
към текста >>
Нарича се още „Карма"
израз
, който е взет от източната мъдрост.
И това, което той сега вижда по този начин, се превръща в източник на онези сили, които човек трябва да вземе със себе си в новия живот. Образът на страданието, което е причинил на другия, се превръща в сила, която дава подтик на Аза да поправи тази грешка в следващия земен живот. По този начин предишният живот действува детерминиращо върху новия. Човешките действия през този нов живот са предизвикани по определен начин от действията през миналия живот. Тази закономерна връзка между предишния и следващия живот, можем да определим като закон на съдбата.
Нарича се още „Карма" израз, който е взет от източната мъдрост.
Изграждането на ново тяло не е единствената дейност, която предстои на човека между смъртта и поредното ново раждане. Докато продължава това изграждане, човек живее вън от физическия свят. Но през този период, физическият свят напредва в своето развитие. В относително кратки периоди от време, Земята също променя своя облик. Как са изглеждали преди няколко хилядолетия областите, които днес са заети например от Германия?
към текста >>
Докато не породи в себе си Духа-Живот и Човека-Дух и не постигне ясно съзнание за връзката между духовните сили и техния видим
израз
във физическия свят, човек не може сам да упражнява това съдействие; той може това само под ръководството на по-висши Същества.
Когато човек влиза в едно ново физическо съществувание, по правило Земята никога не изглежда така, както е изглеждала по време на последния му живот. Докато човек е отсъствувал от Земята, всичко се е променило. В тази промяна на земния облик също действуват скрити сили. А те действуват от същия свят, в който човек се намира след смъртта. И той сам трябва да съдействува за преобразяването на Земята.
Докато не породи в себе си Духа-Живот и Човека-Дух и не постигне ясно съзнание за връзката между духовните сили и техния видим израз във физическия свят, човек не може сам да упражнява това съдействие; той може това само под ръководството на по-висши Същества.
към текста >>
130.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
И който се опитва да опише тези отношения, в тяхното сходство със съвременните земни отношения, ще открие сигурни опорни точки, за да
израз
и в ясни представи своите свръхсетивни възприятия.
Впрочем тази трудност значително нараства за описанията на онези планетарни състояния, които предхождат Лунното въплъщение. По време на Лунното въплъщение бяха в сила все пак такива отношения, които са подобни на земните.
И който се опитва да опише тези отношения, в тяхното сходство със съвременните земни отношения, ще открие сигурни опорни точки, за да изрази в ясни представи своите свръхсетивни възприятия.
Обаче не е така, когато описваме развитието на Сатурн и на Слънцето. Това, което сега се разиграва пред погледа на ясновидеца, е във висша степен различно от предметите и съществата, които днес заобикалят човека. И тази разлика изключително силно затруднява формулирането на далечните факти от страна на свръхсетивното съзнание. Но понеже съвременното човешко същество не може да бъде разбрано без да се върнем до Сатурновото състояние, налага се тези описания да бъдат направени. Те едва ли ще бъдат зле разбрани от този, който държи сметка за посочените трудности и за обстоятелството, че в някой случаи имаме по-скоро загатване и намек за определени факти, а не буквалното им и точно описание.
към текста >>
Ако бихме искали да
израз
им съвсем точно вътрешното изживяване на духовния изследовател, вместо: „Сатурн е бил обкръжен от атмосфера", би трябвало да кажем: „Когато извиква пред себе си Сатурн, свръхсетивното съзнание се оказва пред една Сатурнова атмосфера" или „пред такива и такива Същества".
Ако бихме искали да изразим съвсем точно вътрешното изживяване на духовния изследовател, вместо: „Сатурн е бил обкръжен от атмосфера", би трябвало да кажем: „Когато извиква пред себе си Сатурн, свръхсетивното съзнание се оказва пред една Сатурнова атмосфера" или „пред такива и такива Същества".
Подобен стилов обрат би трябвало да е разрешен, защото той се използва и при описанието на обикновените сетивни възприятия. Нека това се има предвид в следващите страници. Впрочем, това се подразбира и от самия характер на разглежданите събития.
към текста >>
Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от „областта на Вечността", трябва да се разбира така, че да е ясно:
израз
ите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука.
Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание. За съвременното съзнание ще бъде особено трудно да приеме и твърдението, че заедно със Сатурновата топлина се явява за пръв път и това, което наричаме „време". Предходните състояние не са имали нищо общо с времето. Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича „Вечност".
Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от „областта на Вечността", трябва да се разбира така, че да е ясно: изразите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука.
Човешкият език може да опише това, което предхожда „времето" само с изрази, които съдържат представа за времето. Въпреки че първото, второто и третото Сатурново състояние не протичат „едно след друго" в съвременния смисъл на думата, ние не можем да ги опишем по друг начин, освен „едно след друго". Въпреки тяхната „Вечност" и „едновременност", те дотолкова зависят едно от друго, че тази зависимост може да бъде сравнена с едно редуване във времето, с една хронология.
към текста >>
Човешкият език може да опише това, което предхожда „времето" само с
израз
и, които съдържат представа за времето.
Следователно, с появата на Сатурновата топлина, нашето развитие преминава от вътрешния живот, от чисто духовните отношения, в едно външно проявяващо се съществувание. За съвременното съзнание ще бъде особено трудно да приеме и твърдението, че заедно със Сатурновата топлина се явява за пръв път и това, което наричаме „време". Предходните състояние не са имали нищо общо с времето. Те принадлежат към онази област, която Тайната Наука нарича „Вечност". Ето защо всичко, което тази книга загатва за състоянията от „областта на Вечността", трябва да се разбира така, че да е ясно: изразите, отнасящи се до времеви отношения са употребени само за сравнение и по-добро вникване в описанията на Тайната Наука.
Човешкият език може да опише това, което предхожда „времето" само с изрази, които съдържат представа за времето.
Въпреки че първото, второто и третото Сатурново състояние не протичат „едно след друго" в съвременния смисъл на думата, ние не можем да ги опишем по друг начин, освен „едно след друго". Въпреки тяхната „Вечност" и „едновременност", те дотолкова зависят едно от друго, че тази зависимост може да бъде сравнена с едно редуване във времето, с една хронология.
към текста >>
Човек ще възприема душевните процеси в образи така, сякаш те са
израз
на реални факти, каквито днес са физическите цветове и звуци.
Те надхвърлят своята човешка степен и постигат съзнание, каквото нормално развитият съвременен човек на Земята все още не притежава.Той ще достигне това съзнание, когато Земята т.е. четвъртото поред планетарно въплъщение ще е постигнала своята цел и ще е навлязла в следващия планетарен период. Тогава човекът ще възприема около себе си не само това, което му предлагат днешните физически сетива, а ще бъде в състояние да наблюдава в образи вътрешните душевни процеси на обкръжаващите го Същества. Той ще притежава едно образно съзнание при пълно запазване на себесъзнанието. В неговото образно виждане няма да има никакви следи от неяснота и фантастност.
Човек ще възприема душевните процеси в образи така, сякаш те са израз на реални факти, каквито днес са физическите цветове и звуци.
Съвременният човек може да постигне такова „виждане" единствено по пътя на духовно-научното или антропософско обучение. За него ще говорим по-нататък в тази книга.
към текста >>
Под влияние на Слънчевите Същества, в тази борба възниква едно равновесие,
израз
яващо се в следното: Материалната организация, позволяваща самостоятелното мирово съзнание, се превръща в нещо крехко, в нещо преходно.
Тези два вида Същества започват един вид борба в човешката природа.
Под влияние на Слънчевите Същества, в тази борба възниква едно равновесие, изразяващо се в следното: Материалната организация, позволяваща самостоятелното мирово съзнание, се превръща в нещо крехко, в нещо преходно.
Периодически тази част трябва да бъде изхвърляна. По време на това изхвърляне и известно време след него, предшественикът на човека беше едно същество изцяло зависимо от влиянията на Слънцето. С подобно несамостоятелно съзнание, човешкият предшественик живееше напълно отдаден на Слънчевия живот. После самостоятелната Лунна част се възстановяваше отново. След известно време този процес се повтаря, така че на Луната предшественикът на човека живееше в две основни и сменящи се състояния на по-ясно и на по-смътно съзнание.
към текста >>
Това, което възниква там, намира физически
израз
в движението на соковете и в растежните явления.
Сега вече „Духовете на Огъня" действуват върху етерното тяло. Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дейност.
Това, което възниква там, намира физически израз в движението на соковете и в растежните явления.
Въздухообразните субстанции се сгъстяват до водни. Вече може да се говори за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка. За да вникнем по-добре в тези процеси, нека да си представим нещо средно между хранене и дишане в съвременния смисъл на тези думи. Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения. Нека да си представим тези животни-растения като висящо-плуващи, или като прораснали в един обкръжаващ елемент, както днешните животински видове обитават във водата или въздуха.
към текста >>
Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като
израз
и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание.
След този почивен период, човешкото същество ясно се разделя на две природи. Едната от тях се изтръгва от самостоятелното действие на образното съзнание; тя приема по-определена форма и се поставя под влиянието на си ли, които макар и да произхождат от Лунното тяло, възникват там едва чрез влиянието на Слънчевите Същества. Тази част от човешкото същество се отдава предимно на живота, стимулиран от Слънцето. Другата част се издига като един вид глава от първата.
Тя е подвижна в себе си, пластична и се оформя като израз и носител на онзи смътен живот, който е характерен за съответната степен на човешкото съзнание.
Но двете части са тясно свързани; те си обменят своите сокове; има органи, които се простират от едната част в другата.
към текста >>
То е само физически
израз
на създадените поради отпадането духовно-силови съотношения.
Ето защо тези тела влизат в най-различни констелации. С промяната на положението на едно небесно тяло спрямо друго, се променят и действията на съответните Същества. Така става и с Луната и Слънцето. Чрез възникналото движение на Луната около Слънцето, човешките същества ту попадат в сферата на Слънчевите действия, ту се освобождават от тях и се оказват предоставени на самите себе си. Самото движение е последица от описаното по-горе „отпадане" на определени Лунни Същества и от постигнатото равновесие в борбата, предизвикана от всичко това.
То е само физически израз на създадените поради отпадането духовно-силови съотношения.
Въртенето на едно тяло около друго има като последица това, че в Съществата, обитаващи небесните тела, настъпват такива променливи състояния на съзнанието, каквото описахме по-горе. Можем да кажем, че Луната ту обръща своя живот към Слънцето, ту го скрива. Налице е едно Слънчево време и едно планетарно време. През планетарното време, Лунните Същества се развиват върху едната страна на Луната, която е отвърната от Слънцето. Впрочем към движението на Луната около небесните тела се прибавя и нещо друго.
към текста >>
В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се
израз
яват в Слънчевото битие.
Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество. Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си.
В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие.
То сякаш ги всмуква в себе си. Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред също действува върху човешкото същество. Само че това действие не се простира върху целия човек, а предимно върху онези негови части, които се изтръгват от влиянието на неговото собствено образно съзнание. По този начин физическото и етерно тяло стигат до определени размери и форма.
към текста >>
„Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде
израз
на придобилото самостоятелност астрално тяло.
Ако се спрем на главния период от Лунното развитие, а именно неговата средна епоха, ще установим как „Духовете на Личността" култивират в човешкото астрално тяло известна самостоятелност, известен личностен характер. На този факт се дължи и обстоятелството, че през неслънчевия цикъл човек може да се обърне към себе си, да формира сам себе си. „Духовете на Огъня" проявяват своята активност в етерното тяло, доколкото то приема самостоятелната форма на човешкото същество. Ето защо винаги след възобновяване на тялото, човешкото същество се усеща идентично с това, което е представлявало по-рано. Следователно „Духовете на Огъня" предават на етерното тяло един вид памет.
„Синовете на Живота" действуват върху физическото тяло така, че то вече може да бъде израз на придобилото самостоятелност астрално тяло.
Физическото тяло се превръща в един физиологичен образ на своето астрално тяло. Напротив, върху физическото и етерното тяло доколкото през Слънчевите периоди те се оформят независимо от самостоятелното астрално тяло работят по-висши духовни Същества, а имен но „Духовете на формата" и „Духовете на Движението". Те действуват по гореописания начин от Слънцето.
към текста >>
И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятелност на човешкото същество, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като
израз
на „Духа-Себе".
Те влагат в него мъдростта, одушевяват го с мъдрост. Така той става в известен смисъл една самостоятелна душа. Към влиянията на тези Същества се прибавят и тези на „Духовете на Движението". Те действуват предимно върху астралното тяло и то така, че то започва да пробужда в себе си с помощта на споменатите Същества една душевна подвижност и едно преизпълнено с мъдрост етерно тяло. Преизпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на това, което в предишните страници описахме като „Разсъдъчна Душа" при съвременния човек, докато пробуденото от „Духовете на Движението" астрално тяло е първия зародиш на „Сетивната Душа".
И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятелност на човешкото същество, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като израз на „Духа-Себе".
Нека не се заблуждаваме с мисълта че в този период от развити ето „Духът-Себе" е нещо отделно, наред с Разсъдъчната и Сетивната Душа. Последните две са само израз на „Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония.
към текста >>
Последните две са само
израз
на „Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония.
Към влиянията на тези Същества се прибавят и тези на „Духовете на Движението". Те действуват предимно върху астралното тяло и то така, че то започва да пробужда в себе си с помощта на споменатите Същества една душевна подвижност и едно преизпълнено с мъдрост етерно тяло. Преизпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на това, което в предишните страници описахме като „Разсъдъчна Душа" при съвременния човек, докато пробуденото от „Духовете на Движението" астрално тяло е първия зародиш на „Сетивната Душа". И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятелност на човешкото същество, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като израз на „Духа-Себе". Нека не се заблуждаваме с мисълта че в този период от развити ето „Духът-Себе" е нещо отделно, наред с Разсъдъчната и Сетивната Душа.
Последните две са само израз на „Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония.
към текста >>
Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да
израз
им чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение".
същество да се изяви чрез тях; те са по-скоро като инструмент на принадлежащите към човека „Синове на Живота".
Ако искаме да охарактеризираме усещането, което човек има на Луната, бихме могли да изразим чувствата му така: „В мен и чрез мен живее „Синът на Живота"; през мен той се вглежда в обкръжението на Луната, в мен той размишлява за нещата и Съществата на това обкръжение".
Лунният човек се усеща като засенчен от „Сина на Живота", усеща се като инструмент на това по-висше Същество. И по времето, когато Слънцето и Луната бяха разделени, при отвръщането си от Слънцето, той усещаше една по-голяма самостоятелност, но усещаше и нещо друго: като че ли принадлежащият му „Аз" който през Слънчевите периоди изчезваше за образното съзнание сега вече ставаше видим. Това, което описахме като смени на съзнанието, Лунният човек изживяваше приблизително така:
към текста >>
През тези епохи от прадалечното минало на Земята, възникват денят и нощта, (физически-пространствено това се
израз
ява във факта, че поради взаимодействието между Слънчевите и Земни Същества, Земята започва да се движи по отношение на Слънцето; стига се до споменатата по-горе смяна на деня с нощта.
На тази степен от своето развитие Земята минава през два етапа. През първия тя трябва да обгърне човешките души със своите субстанции и да ги облече в тела. През втория етап душите се отдръпват от нея и там остават само телата. Заедно с човешките същества тя потъва в сън.
През тези епохи от прадалечното минало на Земята, възникват денят и нощта, (физически-пространствено това се изразява във факта, че поради взаимодействието между Слънчевите и Земни Същества, Земята започва да се движи по отношение на Слънцето; стига се до споменатата по-горе смяна на деня с нощта.
Денят се проявява, когато Земната повърхност, върху която се развива човекът, е обърната към Слънцето; а нощта, т.е. времето, през което човекът е потънал в чисто душевно съществуване тогава, когато тази повърхност е отвърната от Слънцето. Разбира се, не трябва да си мислим, че през онова далечно минало движението на Земята около Слънцето е наподобявало днешното състояние на нещата. Отношенията бяха съвсем различни. Обаче има смисъл още сега да загатнем, че движенията на небесните тела възникват като последица от отношенията, в които влизат обитаващите ги духовни Същества.
към текста >>
Тогава тя изпитва нещо, което може да се
израз
и с думите: „Това е моята форма".
В така структурираното тяло, въздухът се приема навътре и после се изхвърля: Първата заложба на по-късния дихателен процес. Водата също се приема и изхвърля: първата заложба на хранителния процес. Обаче тези процеси все още не могат да се възприемат външно. Един вид външно възприемане съществува само при описания начин на оплождане. В този момент душата смътно усеща своето пробуждане за физическо съществуване, докосвайки зародиша, запазен за нея от Земята.
Тогава тя изпитва нещо, което може да се изрази с думите: „Това е моята форма".
Докато трае нейната връзка с физическо тяло, в душата просветва също и това, което бихме нарекли „изгряващото усещане за Аза". Обаче процесът, свързан с приемането на въздуха, се възприема от душата само под душевно-духовна форма, само образно. Този процес се разиграва под формата на възникващи и замиращи звукови образи, които извайват облика на изграждащия се зародиш. Душата се чувствува отвсякъде обгърната от образи и усеща как чрез тези звукови сили тя си изгражда съответното тяло. Така на тогавашната степен се образуват човешки форми, които съвременното съзнание не би могло да наблюдава в никакъв външен свят.
към текста >>
И по-рано човек възприемаше в подобна образна форма вливането на течните Земни елементи като
израз
на издигнатите над него Същества.
Напротив, когато в него навлизаше твърдият елемент на Земята, той не усещаше нищо; този елемент подпомагаше неговото въплъщение на Земята, но човек не можеше непосредствено да възприема навлизането на твърдите субстанции. Това той постигаше единствено в рамките на едно смътно съзнание, т.е. в образите на висшите Същества, които действуваха в този елемент.
И по-рано човек възприемаше в подобна образна форма вливането на течните Земни елементи като израз на издигнатите над него Същества.
Поради сгъстяването на земната форма на човека, тези образи в неговото съзнание претърпяха известна промяна. Към течния елемент се прибавя и твърдият. Но дори и внасянето на този нов елемент трябва да се усеща като определена активност от страна на действуващите отвън висши Същества. Човек вече не разполага в своята душа с онази сила, която би му позволила сам да ръководи въвеждането на елементите, защото сега то трябва да обслужва неговото моделирано от външни въздействия тяло. Ако би поискал сам да ръководи въвеждането на елементите, той би покварил формата на своето тяло.
към текста >>
Това намира
израз
във факта, че човек имаше съзнание за духовно-душевните процеси, разиграващи се зад физическия свят.
Той диша и усеща това като действие на описаните висши Същества, които са „Духовете на Формата". Той им се подчинява, включително и на техните външни импулси, които му осигуряват храната. Най-загадъчен остава за него произходът на неговата собствена индивидуалност. Той само усеща, че „Духовете на Формата" проникват в Земните сили и по този начин упражняват върху него определено въздействие. В своите отношения към външния свят, човекът беше насочван и направляван.
Това намира израз във факта, че човек имаше съзнание за духовно-душевните процеси, разиграващи се зад физическия свят.
Естествено, той не възприема духовните Същества в тяхната истинска форма, но изживява в душата си звуци, цветове и т. н. Той знае, че този свят от представи е населен с духовни Същества. И това, което те му съобщават, се носи като звукова вълна срещу него; техните откровения му се явяват под формата на светлинни образи. Земният човек потъва в своите дълбини най-вече с помощта на представите, които той получава чрез елемента на огъня или топлината. Той вече различава своята вътрешна топлина от топлинните течения на обкръжаващата го земна среда.
към текста >>
Както физическата Земя е само физически
израз
на един духовно-душевен организъм, такъв е случаят и при всяко друго небесно тяло.
Имаше души, които още при отделянето на Слънцето от Земята, не успяха да си намерят място Земята. С оглед на тяхното по-нататъшно развитие, те бяха изтеглени на една друга планета, която беше отделена от общото небесно тяло, с което при възникването на физическата Земя тя бе едно цяло; от него пък на свой ред се отдели Слънцето. Всичко това се извърши под ръководството на космически Същества, физическият корелат на тази планета е познат на официалната наука под името „Юпитер". (Тук говорим за небесни тела, планети и техните имена според смисъла на една по-древна наука. Обяснението на нещата произтича от техните взаимни връзки.
Както физическата Земя е само физически израз на един духовно-душевен организъм, такъв е случаят и при всяко друго небесно тяло.
Произнасяйки имената „Земя" и „Слънце", наблюдателят на свръхсетивния свят няма предвид съответно физическата планета и физическата звезда. По същия начин, когато говори за „Марс", „Юпитер" и т.н., той обхваща чисто духовни отношения. Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно отношение своето място в небесното пространство. Връзката между съвременните планети и техните предшественици може да бъде доловена само с помощта на свръхсетивното познание).
към текста >>
Напротив, когато говорим, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез „съблазън" за своите цели, ние употребяваме един символичен
израз
, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад символа е скрит един духовен факт.
Действията, за които говорим, не бяха природни действия. Те бяха от духовно естество и пренесени от по-висши духовни Същества върху човека в съответствие с тогавашната степен на неговото съзнание. Ако си представяме нещата по аналогия с едни или други природни процеси, ние просто няма да вникнем в тяхната истинска същност.
Напротив, когато говорим, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез „съблазън" за своите цели, ние употребяваме един символичен израз, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад символа е скрит един духовен факт.
към текста >>
Физическият
израз
на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека напредваше по описания начин, беше съсредоточен в постепенното регулиране на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (а в по-широк смисъл и на другите небесни тела).
Физическият израз на всички промени, които ставаха в духовния свят, докато развитието на човека напредваше по описания начин, беше съсредоточен в постепенното регулиране на взаимните отношения между Слънцето, Луната и Земята (а в по-широк смисъл и на другите небесни тела).
Като едно от последствията на тези нови отношения ще посочим ритмичната смяна между деня и нощта. Движенията на небесните тела се регулират от обитаващите ги Същества. Движението на Земята, чрез което възникват денят и нощта, беше предизвикано от взаимодействията на различни Духове, стоящи над човека. Движението на Луната става дума за времето след отделянето на Луната от Земята също бе замислено с целта, че при нейното въртене около Земята „Духовете на Формата" ще могат да действуват правилно и ритмично върху физическото тяло на човека. През деня Азът и астралното тяло на човека действуваха във физическото и етерното тяло.
към текста >>
Сатурновите, Юпитерови и Марсови Посветени трябваше да се
израз
яват предимно в символи; Посветените на Христос, Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се
израз
яват в представи.
Те положиха първите основи на това, което по-късно хората развиха като наука и изкуства. Меркуриевите Посветени основаха науката за свръхсетивния свят; а в още по-голяма степен това направиха Посветените на Венера. Посветените на Вулкан, Меркурий и Венера се различаваха от тези на Сатурн, Юпитер и Марс по това, че последните стигаха до своите тайни по-скоро чрез едно откровение „от горе", и то в завършен вид, докато първите стигаха до познание чрез собствените си мисли и идеи. По средата се намираха Христовите Посветени. Наред с откровението, те притежаваха и способността да обличат своите тайни в човешки понятия.
Сатурновите, Юпитерови и Марсови Посветени трябваше да се изразяват предимно в символи; Посветените на Христос, Венера, Меркурий и Вулкан можеха да се изразяват в представи.
към текста >>
До голяма степен този облик беше
израз
на душевните качества.
През тези далечни епохи, за които става дума тук, физическият облик на човека беше твърде различен от днешния.
До голяма степен този облик беше израз на душевните качества.
Тогавашният човек беше изграден от една по-фина и нежна материя. Ако днешните му органи са плътни и втвърдени, тогава те бяха все още меки, гъвкави и пластични. Човек с по-душевна и с по-духовна същност, притежаваше по-нежно, по подвижно и по-изразително тяло. По-слабо развитите в духовно отношение имаха груби и неподвижни телесни форми. Душевното усъвършенстване свиваше телесните органи; обема на тялото оставаше малък.
към текста >>
Човек с по-душевна и с по-духовна същност, притежаваше по-нежно, по подвижно и по-
израз
ително тяло.
През тези далечни епохи, за които става дума тук, физическият облик на човека беше твърде различен от днешния. До голяма степен този облик беше израз на душевните качества. Тогавашният човек беше изграден от една по-фина и нежна материя. Ако днешните му органи са плътни и втвърдени, тогава те бяха все още меки, гъвкави и пластични.
Човек с по-душевна и с по-духовна същност, притежаваше по-нежно, по подвижно и по-изразително тяло.
По-слабо развитите в духовно отношение имаха груби и неподвижни телесни форми. Душевното усъвършенстване свиваше телесните органи; обема на тялото оставаше малък. Душевната изостаналост и вплитането в сетивния свят водеха до великански размери. Когато човекът се намираше в период на растеж, тялото се оформяше според душевното му съдържание по начин, който би изглеждал приказен и фантастичен за съвременните представи. Покварата в човешките страсти и инстинкти водеше до разрастване на тялото, което стигаше до колосални размери.
към текста >>
Там, където покварата на хората се
израз
яваше най-вече в заробване на свръхсетивните сили от страна на низшите инстинкти, желания и страсти, възникваха безформени и гротескни човешки тела.
Понеже през тези времена размерите, конфигурацията и пластичността на човешкото физическо тяло все още зависеха до голяма степен от душевните качества, последствията от споменатото издаване на Вулкановите тайни се проявиха в някои изменения на човешкото тяло.
Там, където покварата на хората се изразяваше най-вече в заробване на свръхсетивните сили от страна на низшите инстинкти, желания и страсти, възникваха безформени и гротескни човешки тела.
Впрочем те не издържаха в условията на Атлантида и загинаха. Следатлантското човечество погледнато физически се разви от онези атлантски предшественици, при които настъпи такова втвърдява не на телесната конфигурация, че тя не се поддаваше вече на деформираните душевни сили.
към текста >>
За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в
израз
на човешката енергия.
Обаче свръх сетивните способности при народите от третата културна епоха бяха вече до голяма степен изгубени. Те трябваше да изследват откровенията на духовния свят в непосредственото сетивно обкръжение и благодарение на извличаните от сетивния свят културни импулси, да се развиват по-нататък. Поради обстоятелството, че бяха проучвани законите на духовния свят, стоящи зад физическите природни явления, възникнаха човешките науки; поради обстоятелството, че природните сили бяха опознавани и видоизменяни, възникнаха техниката, художествените занаяти с техните инструменти и средства. За човека на халдео- вавилонските народи, сетивният свят не беше вече илюзия; във всички свои области, в планини и морета, във въздуха и водата, този свят се превърна в едно откровение на стоящите зад тях духовни Същества. Човекът поиска да вникне не другаде, а в самите закони, на които се подчиняваха действията на тези духовни Същества.
За египтянина Земята се превърна в поле за работа; чрез своята собствена способност за съждение той трябваше да я преобрази и превърне в израз на човешката енергия.
От Атлантида в Египет бяха пренесени светилища, които произлизаха предимно от оракула на Меркурий, но имаше и други, например оракули на Венера. Благодарение на тези светилища, в египетския народ можаха да се положат семената на една нова култура. Тези семена бяха донесени от един велик предводител, който премина своето обучение в персийските Мистерии на Заратустра. (Той беше един от преродените ученици на великия Заратустра.) Позовавайки се на едно историческо име, ще го наречем „Хермес".
към текста >>
Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да
израз
яват духовните сили по ясен и съвършен начин.
Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската. В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят. Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени.
Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин.
Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт. Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят. Гръцкият храм е „дом на Духа". От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи.
към текста >>
Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като
израз
на духовния свят.
Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени. Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин. Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт.
Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят.
Гръцкият храм е „дом на Духа". От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи. И така е с всяко от гръцките изкуства. По тайнствени пътища мъдростта на Посветените се вливаше в поети, художници, мислители.
към текста >>
Така пред Мойсей се откри и то от две различни страни онзи, който трябваше да дойде като най-висш
израз
на „Аза".
Като особен пророк в този смисъл се издигна една личност всред народ, обединяващ в себе си наследствените качества на предноазиатските народи и ученията на египтяните, а именно израелския. Това беше Мойсей. В неговата душа се бяха натрупали толкова много влияния от посвещението, че намирайки се в особени състояния, пред нея се откриваше Съществото, което някога в нормалното Земно развитие бе поело върху себе си ролята да формира човешкото съзнание в съответствие с процесите на Луната. В светкавиците и грохота на Синай, Мойсей се срещна не само с физическите явления, но и с откровенията на посочения Дух. Наред с това обаче, върху душата му действуваше и другият вид мистерийни тайни, така че в астралните видения той долавяше как чрез „Аза" свръхчовешкият елемент се преобразява в чисто човешки.
Така пред Мойсей се откри и то от две различни страни онзи, който трябваше да дойде като най-висш израз на „Аза".
към текста >>
Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство,
израз
яващо се в междинно състояние между будността и съня.
Тя продължава и днес. Това е петата следатлантска културна епоха. Народите, които след различни преселения и превратности на съдбата станаха носители на тази епоха, бяха потомци на онези атлантци, които останаха най-незасегнати от събитията, разиграли се през четирите предхождащи културни епохи. Те не бяха проникнали до областите, където се кореняха посочените култури. Напротив, те продължаваха да култивират атлантските култури по свой собствен начин.
Между тях имаше много хора, които до висока степен бяха съхранили наследството от древното сумрачно ясновидство, изразяващо се в междинно състояние между будността и съня.
Такива хора имаха собствени опитности от духовния свят и можеха да описват духовните процеси на своите себеподобни.
към текста >>
131.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Сега мога да си представя, как през растението тече неговият зелен сок и как той е
израз
на чистите и безстрастни закони на растежа.
При растението аз виждам както следва лист по лист чистите закони на растежа, как спокойно и безстрастно от варя своите цветове пред девствените слънчеви лъчи. Тогава мога да си кажа: да, човекът има една по-голяма степен на съвършенство спрямо растението, обаче то е за сметка на това, че към явяващите ми се в такава чистота растителни сили, той е прибавил към своята същност инстинкти желания и страсти.
Сега мога да си представя, как през растението тече неговият зелен сок и как той е израз на чистите и безстрастни закони на растежа.
После си представи как червената кръв тече през артериите на човека, като израз на инстинктите, страстите и желанията. Всичко това аз оставям да изникне в душата ми като една жива мисъл. И тогава си представям по-нататък, как човекът е способен да се развива; как той може да пречиства своите инстинкти и страсти чрез своите по-висши духовни способности. Замислям се как по този начин се унищожава някаква низша сила в тези инстинкти и страсти, така че те се издигат на една по-висша степен. И тогава нека да си представим кръвта като израз на пречистените инстинкти и страсти.
към текста >>
После си представи как червената кръв тече през артериите на човека, като
израз
на инстинктите, страстите и желанията.
При растението аз виждам както следва лист по лист чистите закони на растежа, как спокойно и безстрастно от варя своите цветове пред девствените слънчеви лъчи. Тогава мога да си кажа: да, човекът има една по-голяма степен на съвършенство спрямо растението, обаче то е за сметка на това, че към явяващите ми се в такава чистота растителни сили, той е прибавил към своята същност инстинкти желания и страсти. Сега мога да си представя, как през растението тече неговият зелен сок и как той е израз на чистите и безстрастни закони на растежа.
После си представи как червената кръв тече през артериите на човека, като израз на инстинктите, страстите и желанията.
Всичко това аз оставям да изникне в душата ми като една жива мисъл. И тогава си представям по-нататък, как човекът е способен да се развива; как той може да пречиства своите инстинкти и страсти чрез своите по-висши духовни способности. Замислям се как по този начин се унищожава някаква низша сила в тези инстинкти и страсти, така че те се издигат на една по-висша степен. И тогава нека да си представим кръвта като израз на пречистените инстинкти и страсти. Сега например аз отправям духовен поглед към розата и си казвам: В червения розов лист аз виждам зеления растителен сок, само че преобразен в червено; и червената роза, също като зеления лист, следва чистите и безстрастни закони на растежа.
към текста >>
И тогава нека да си представим кръвта като
израз
на пречистените инстинкти и страсти.
Сега мога да си представя, как през растението тече неговият зелен сок и как той е израз на чистите и безстрастни закони на растежа. После си представи как червената кръв тече през артериите на човека, като израз на инстинктите, страстите и желанията. Всичко това аз оставям да изникне в душата ми като една жива мисъл. И тогава си представям по-нататък, как човекът е способен да се развива; как той може да пречиства своите инстинкти и страсти чрез своите по-висши духовни способности. Замислям се как по този начин се унищожава някаква низша сила в тези инстинкти и страсти, така че те се издигат на една по-висша степен.
И тогава нека да си представим кръвта като израз на пречистените инстинкти и страсти.
Сега например аз отправям духовен поглед към розата и си казвам: В червения розов лист аз виждам зеления растителен сок, само че преобразен в червено; и червената роза, също като зеления лист, следва чистите и безстрастни закони на растежа. Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в символ на такава кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза. Аз се опитвам не само да преработват тези мисли в моя ум, но и да им вдъхна живот в моите усещания. Сега, когато си представям чистотата и спокойното безстрастие на поникващото растение, аз мога да изпитам едно блажено усещане; аз мога да породя в себе си чувството, как по-висшите качества трябва да бъдат изкупени чрез добиването на инстинкти и страсти. Това може да преобрази блаженството в едно сериозно чувство.
към текста >>
Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в символ на такава кръв, която е
израз
на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза.
Всичко това аз оставям да изникне в душата ми като една жива мисъл. И тогава си представям по-нататък, как човекът е способен да се развива; как той може да пречиства своите инстинкти и страсти чрез своите по-висши духовни способности. Замислям се как по този начин се унищожава някаква низша сила в тези инстинкти и страсти, така че те се издигат на една по-висша степен. И тогава нека да си представим кръвта като израз на пречистените инстинкти и страсти. Сега например аз отправям духовен поглед към розата и си казвам: В червения розов лист аз виждам зеления растителен сок, само че преобразен в червено; и червената роза, също като зеления лист, следва чистите и безстрастни закони на растежа.
Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в символ на такава кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза.
Аз се опитвам не само да преработват тези мисли в моя ум, но и да им вдъхна живот в моите усещания. Сега, когато си представям чистотата и спокойното безстрастие на поникващото растение, аз мога да изпитам едно блажено усещане; аз мога да породя в себе си чувството, как по-висшите качества трябва да бъдат изкупени чрез добиването на инстинкти и страсти. Това може да преобрази блаженството в едно сериозно чувство. И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие. В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една символна представа.
към текста >>
Тези рози да бъдат символ на една кръв, която е
израз
на пречистените инстинкти и страсти.
Да си представим един черен кръст. Той идва като символ на унищожените низши сили в човешките инстинкти и страсти, а там където гредите на кръста се пресичат, да си представим седем червени, грейнали рози, подредени в кръг.
Тези рози да бъдат символ на една кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти.
към текста >>
Ако под „имагинация" се разбира само една „въображенна" представа, която няма нищо общо с действителността,
израз
ът „имагинативен" би могъл да предизвика у някого сериозни съмнения.
Ако под „имагинация" се разбира само една „въображенна" представа, която няма нищо общо с действителността, изразът „имагинативен" би могъл да предизвика у някого сериозни съмнения.
В Духовната Наука обаче, „имагинативното" познание трябва да се разбира като такова, познание, което се проявява при точно определено свръхсетивно състояние на съзнанието. Всичко, което човек възприема в това състояние на съзнанието, са духовни факти и Същества, до които сетивата нямат никакъв достъп. Понеже то се пробужда в душата при медитира не върху определени символи или „имагинации", можем да наречем и съответстващия му свят „имагинативен", а познанието, което се отнася до него „имагинативно". Следователно, „имагинативно" означава нещо, което в един по-друг смисъл е „действително", както действителни са фактите и съществата от физическия свят. Тук не става дума за съдържанието на представите, което изпълва имагинативното изживяване; всичко се свежда до душевната способност, която се изгражда в хода на това изживяване.
към текста >>
От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка,
израз
яваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят.
От този момент предчувствието за повтарящите се земни съществувания се превръща в действително изживяване. Спрямо всичко останало трябва да властва споменатата свобода на изживяванията. Едва след като ученикът постигне способността да заличава съответните образи, той навлиза в реалния духовен свят. На мястото на заличените образи идва нещо ново и в него той разпознава истинската духовна действителност. Той чувствува как от цялата неопределеност израства нещо конкретно.
От това себевъзприятие следва по-нататъшната крачка, изразяваща се в наблюдение на външния душевно-духовен свят.
То настъпва, когато ученикът е организирал своите вътрешни изживявания по начина, който ще бъде описан в следващите страници.
към текста >>
За целта е необходимо тя да контролира външния
израз
на удоволствието и страданието, на радостта и болката.
Спрямо света на чувствата в хода на духовното обучение душата трябва да постигне определено спокойствие.
За целта е необходимо тя да контролира външния израз на удоволствието и страданието, на радостта и болката.
Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието.
към текста >>
Тя обаче трябва да овладее външния
израз
на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието.
За целта е необходимо тя да контролира външния израз на удоволствието и страданието, на радостта и болката. Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява.
Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието.
В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време. Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства. Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н.
към текста >>
Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен
израз
на своите чувства.
Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието. В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време.
Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства.
Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н.
към текста >>
(Естествено трябва да сме наясно, че подобно наименование се отнася към Действителния обект, както например
израз
а „крило", когато говорим за „белодробните крила".) По точно определен начин на медитиране, върху астралното тяло се въздействува така, че се образува един или друг духовно-душевен орган, един или друг „лотосов цвят".
В съответствие с формата на, отделните духовно-душевни органи, до която свръхсетивното съзнание имагинативно се приближава; можем да ги сравним с „лотосовите цветове".
(Естествено трябва да сме наясно, че подобно наименование се отнася към Действителния обект, както например израза „крило", когато говорим за „белодробните крила".) По точно определен начин на медитиране, върху астралното тяло се въздействува така, че се образува един или друг духовно-душевен орган, един или друг „лотосов цвят".
След всичко казано в тази книга, излишно е да се подчертава, че не трябва да си представяме тези „наблюдателни органи" като нещо, което е сетивен отпечатък на действителен обект. Тези органи са именно свръхсетивни и се състоят в точно определена душевна дейност. Те съществуват само дотолкова и до тогава, докато продължава тази душевна дейност. Въпросните органи не съществуват в човека като нещо, което може да се види по сетивен път, също както около човека няма никаква „мъгла", когато той например мисли. Който на всяка цена държи да си представи свръхсетивното по сетивен път, той неизбежно попада в недоразумения.
към текста >>
Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия
израз
яват нещо различно от това в сетивния действителен свят.
В мига, когато човек е развил един или друг от тези органи, той знае, че ги притежава. Той чувствува, че може да си служи с тях и че употребявайки ги, прониква наистина в един по-висш свят. В известен смисъл, впечатленията му от този свят донякъде приличат на сетивните впечатления. Който навлиза в имагинативното познание, започва да говори за новия свят, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия. Защото ги изживява като такива.
Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен свят.
Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини. И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти.
към текста >>
Първоначално образите
израз
яват не само нещо, което съществува независимо и вън от човека, а и това, което е самият човек.
Да си представим, че в имагинативния свят пред човека застава някакъв образ. Ако човек се отнесе равнодушно към него, образът приема определена форма. Обаче в мига, когато той усети удоволствие или неудоволствие, образът променя своя облик.
Първоначално образите изразяват не само нещо, което съществува независимо и вън от човека, а и това, което е самият човек.
Те са изцяло проникнати от качествата на човешката личност. И тези качества се спускат като едно було пред Съществата. Дори и човек да е изправен пред едно действително Същество, той вижда не него, а своето собствено създание. Така той може да има пред себе си нещо истинно, и все пак да вижда, нещо измамно. И това е така не само по отношение на нещата, които човек забелязва в самия себе си; неговите собствени качества също оказват въздействие върху света.
към текста >>
Подобна преценка би била
израз
на мнение, произтичащо от недостатъчно обучена разсъдъчна способност.
След като е израснал до това познание, ученикът може да има съвсем нова опитност. Той започва да се чувства като вплетен в цялото мироздание, при това без да губи своята пълна самостоятелност. Това усещане е като едно ликуващо нахлуване в целия свят, като пълно единение с него, но без засягане на самоличността. Можем да определим тази познавателна степен като „Единение с Макрокосмоса". Не трябва да си представяме това единение като прекъсване на индивидуалното съзнание, като разливане във Всемира.
Подобна преценка би била израз на мнение, произтичащо от недостатъчно обучена разсъдъчна способност.
към текста >>
132.
ПОДРОБНОСТИ ОТ ОБЛАСТТА НА ДУХОВНАТА НАУКА - Етерното тяло на човека
GA_13 Въведение в Тайната наука
В съответния случай човек ясно разбира, че е изправен не пред някакво внушение или въображение, а пред
израз
ната форма на едно душевно-духовно Същество.
Тогава несъмнено ще правим разлика между външния цвят и свързаното с него вътрешно изживяване. По своето съдържание тези вътрешни изживявания напълно се различават от външните сетивни впечатления. Те носят в много по-голяма степен отпечатъка на това, което изпитваме като болка или радост, отколкото нормалното сетивно усещане. Нека сега да си представим, че в душата се надига едно такова вътрешно изживяване, без то да е предизвикано от някакъв физически предмет, нито пък от спомена за този предмет. При свръхсетивното познание имаме точно такива изживявания.
В съответния случай човек ясно разбира, че е изправен не пред някакво внушение или въображение, а пред изразната форма на едно душевно-духовно Същество.
Когато това душевно-духовно Същество предизвиква същото впечатление, което предизвиква и един червен предмет от физическия свят, то може да бъде наречено червено. При сетивно-физическия предмет обаче винаги имаме първо външното впечатление, а след това вътрешното изживяване на цвета; докато при истинското свръхсетивно изживяване на човека от нашата епоха трябва да е обратно: Най-напред вътрешното изживяване, което остава смътно и наподобява обикновения спомен за даден цвят, а после все по-наситения и жив образ. И колкото по-малко внимание обръщаме на това, че процесът трябва да протича тъкмо по този начин, толкова по-слабо ще различаваме истинското духовно възприятие от измамното внушение, илюзията, халюцинацията и т.н. А до каква степен образът при едно такова душевно-духовно възприятие израства подвижен и жив, с интензивното въздействие на един физически предмет или пък остава неясен и блед, като една смътна представа, това зависи изцяло от начина, по които напредва окултният ученик.
към текста >>
133.
ЗА ЖИВОТА НА ЧОВЕКА СЛЕД СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Те намират своя външен
израз
например в това, че онази точка на небосвода, в която Слънцето изгрява в началото на всяка пролет, очертава пълна окръжност за около 26,000 години.
Продължителността на периода между смъртта и новото раждане се определя от това, че по правило „Азът" се връща отново в сетивно- физическия свят едва тогава, когато междувременно този свят се е променил до такава степен, че „Азът" има възможност да изживее нещо ново. Докато „Азът" пребивава в духовните области, обликът на Земята се променя. От една страна тази промяна е свързана с кардиналните промени в Космоса, с промените в положението на Земята спрямо Слънцето и т.н. В този вид промени има известни повторения.
Те намират своя външен израз например в това, че онази точка на небосвода, в която Слънцето изгрява в началото на всяка пролет, очертава пълна окръжност за около 26,000 години.
Тази пролетна точка се придвижва от една небесна област в друга. В хода на 1/12 от тази окръжност, т.е. приблизително за 2,100 години, условията на Земята се променят до такава степен, че в поредното си въплъщение човешката душа може да изживее нещо действително ново. Но понеже човешките опитности са различни в зависимост от това, дали човек се въплъщава като жена или мъж, то през посочения период по правило стават две прераждания, едното като мъж и другото като жена. Но тези неща зависят и от това, какви сили човек взема със себе си, какви сили пренася той от земния живот в живота след смъртта.
към текста >>
134.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Но че точно днес ме оставяш сама там, където се проявява истинският художествен живот, ми показва, че вашите идеи – прощавай за
израз
а – създават известно повърхностно отношение към този живот.
Но не мога да се освободя от едно подозрение. Не мога да си затворя очите пред факта, че светоглед, който си приписва безусловна дълбочина, по околния път на тази мнима дълбочина в крайна сметка води само до повърхностност. Ти си за мен твърде скъпа приятелка и затова не бих искала да ти посочвам онези от твоите съмишленици, които се кълнат във вашите идеи, а проявяват по най-лош начин своето духовно високомерие, въпреки че празнотата и баналността на душите им проличават от всяка тяхна дума и от цялото им поведение. Не бих искала да ти показвам колко грубо и безчувствено се отнасят към своите себеподобни именно някои ваши съмишленици. Твоята широка душа не отбягва задълженията на всекидневния живот, които трябва да се изпълняват от всеки човек, наречен добър в истинския смисъл на думата.
Но че точно днес ме оставяш сама там, където се проявява истинският художествен живот, ми показва, че вашите идеи – прощавай за израза – създават известно повърхностно отношение към този живот.
към текста >>
135.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Със слово тя се
израз
ява,
Със слово тя се изразява,
към текста >>
да
израз
я чрез методи научни
да изразя чрез методи научни
към текста >>
не
израз
има стойност притежава!
неизразима стойност притежава!
към текста >>
е, че подбужда да се
израз
и
е, че подбужда да се изрази
към текста >>
с дълбоки думи
израз
и
с дълбоки думи изрази
към текста >>
136.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Пейзаж,
израз
яващ със своята специфика характера на душевния свят.
Пейзаж, изразяващ със своята специфика характера на душевния свят.
Първо се явяват Луцифер и Ариман. Отстрани се вижда Йохан, потънал в дълбока медитация. Всичко, което следва, се преживява от него в медитацията.
към текста >>
по моя начин ще го
израз
я.
по моя начин ще го изразя.
към текста >>
137.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
не са на същността ми
израз
.
не са на същността ми израз.
към текста >>
138.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Нали духът се
израз
ява живо
Нали духът се изразява живо
към текста >>
в човека действено се
израз
ява.
в човека действено се изразява.
към текста >>
Къде е
израз
еното от тях?
Къде е изразеното от тях?
към текста >>
139.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в делата си да
израз
явам,
в делата си да изразявам,
към текста >>
140.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
За да се
израз
и живеещото във духа,
За да се изрази живеещото във духа,
към текста >>
141.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
В чертите му е
израз
ена болка,
В чертите му е изразена болка,
към текста >>
142.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
но те са само
израз
ът на чувства,
но те са само изразът на чувства,
към текста >>
143.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На Майстора словата
израз
яват
На Майстора словата изразяват
към текста >>
144.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в теб трябва ясно да се
израз
ява.
в теб трябва ясно да се изразява.
към текста >>
145.
ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ. Душевни и духовни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
В „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ в негово лице се
израз
ява духовното течение, което желае да постави на мястото на традиционния духовен живот живия съвременен духовен живот, съхраняван от явяващия се там Мистичен съюз.) В „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“ Бенедикт не стои просто над своите ученици, а неговата душевна участ се вплита в техните душевни преживявания.
1. Бенедикт, личност, в която известен брой негови „ученици“ виждат познавач на дълбоките духовни взаимовръзки. (Той е представен в предходните душевни картини „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“ и „ИЗПИТАНИЕТО НА ДУШАТА“ като Водач на Слънчевия храм.
В „ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА“ в негово лице се изразява духовното течение, което желае да постави на мястото на традиционния духовен живот живия съвременен духовен живот, съхраняван от явяващия се там Мистичен съюз.) В „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“ Бенедикт не стои просто над своите ученици, а неговата душевна участ се вплита в техните душевни преживявания.
към текста >>
146.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Думите, които тези същества изговарят, са съпроводени от
израз
ителни жестове, приемащи почти формата на танц.)
Те имат сивостоманена форма, по-малка от човешката; почти целите са глава, наклонена напред. Имат дълги, подвижни за жестове, но несръчни за ходене крайници. Отдясно идват същества от рода на силфите, с тънка форма, почти без глава. Ръцете и краката им са нещо средно между перки и крила; някои от тях са синьозелени, други са жълточервени. Формата на жълточервените има по-остри очертания, а тази на синьозелените – по-неопределени.
Думите, които тези същества изговарят, са съпроводени от изразителни жестове, приемащи почти формата на танц.)
към текста >>
147.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
че съпротивата отвън е
израз
че съпротивата отвън е израз
към текста >>
148.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Но в своето мислене човек трябва да даде
израз
и на своята собствена същност, разбирана като резултат от миналите земни превъплъщения.
И следва третото нещо, по-малко известно; човек го научава чрез самия себе си, благодарение на това, което носи дълбоко в своя вътрешен свят от едно прераждане в друго. Става дума за характерния живот вътре в самия свят на мислите. С формирането на мозъка се осъществява и неговото предназначение да служи като инструмент на мисленето. Ето защо този орган още при своето възникване е така пластичен, че човек да може сам да го формира като инструмент на своето мислене, с оглед на неговата превъплъщаваща се същност. Непосредствено след раждането на човека, мозъкът е такъв, какъвто трябва да бъде според силите, унаследени от родители, прародители и т.н.
Но в своето мислене човек трябва да даде израз и на своята собствена същност, разбирана като резултат от миналите земни превъплъщения.
Ето защо той трябва да преобрази особеностите на своя мозък през онзи период, когато след раждането е станал физически независим от своите родители, прародители и т.н.
към текста >>
Чрез тях става и формирането на ларинкса, както и на мозъка като жив инструмент за
израз
яването на мислите, чувствата и волята.
Защото това, което работи над детето, е Мъдростта и по-късно тя не участвува във формирането на съзнанието; чрез нея обаче човек има един вид „телефонна връзка" с духовните Същества, в чийто свят той пребивава между смъртта и новото раждане. От този свят продължава да се влива нещо в детската аура, така че като отделно същество човекът се намира под непосредственото ръководство на целия духовен свят, към който принадлежи и той самият. Духовните сили от този свят се вливат в детето. Те престават да се вливат в момента, до който се простира неговото нормално спомняне. Това са силите, които правят човека способен да се постави в определени отношения спрямо тежестта, т.е. гравитацията.
Чрез тях става и формирането на ларинкса, както и на мозъка като жив инструмент за изразяването на мислите, чувствата и волята.
към текста >>
Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в
израз
на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят.
Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм. Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години.
Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят.
Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство. И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго. И тази мисъл може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща. В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда усещане за смирение и скромност. С други думи: Какво има в себе си човекът?
към текста >>
Но тогава човек ще си каже още: „- Не аз, а тъкмо тази висша същност, която винаги е била тук, тя работи сега в мен." По-рано той не би могъл да се
израз
и така или най-много би казал:
Едва в края на всичките си земни съществувания човек ще развие в себе си това, което ще му позволи да живее повече от три години със споменатите духовни сили.
Но тогава човек ще си каже още: „- Не аз, а тъкмо тази висша същност, която винаги е била тук, тя работи сега в мен." По-рано той не би могъл да се изрази така или най-много би казал:
към текста >>
Те са само Външен
израз
на тези причини.
Външните събития, които настъпиха в живота на Христос Исус, трябва да се приемат като обусловени от посочените по-горе вътрешни причини.
Те са само Външен израз на тези причини.
към текста >>
От него той се научава и да говори, да
израз
ява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците.
Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото. През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е. човек поема своя земен път чрез Духа.
От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците.
А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа. Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! " Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години.
към текста >>
да намира „пътя", научава се да
израз
ява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически
израз
на „живота", възникнал от Духа.
През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е. човек поема своя земен път чрез Духа. От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е.
да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа.
Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! " Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години. Така в хода на земното си развитие човек сам може да стигне до онази сила, която през детските години ръководи незабележимо за него цялото му битие.
към текста >>
Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен
израз
на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!
човек поема своя земен път чрез Духа. От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа.
Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!
" Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години. Така в хода на земното си развитие човек сам може да стигне до онази сила, която през детските години ръководи незабележимо за него цялото му битие.
към текста >>
" Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен
израз
на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години.
От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците. А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа. Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът!
" Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години.
Така в хода на земното си развитие човек сам може да стигне до онази сила, която през детските години ръководи незабележимо за него цялото му битие.
към текста >>
И тъкмо в един такъв факт се
израз
ява духовното ръководство на човечеството.
И тъкмо в един такъв факт се изразява духовното ръководство на човечеството.
Човечеството се ръководи истински, когато всред него действуват личности, които оставят документи, черпейки от същите сили, участвуващи в изграждането на самия човек. И както отделният човек прави или казва неща, които разбира едва в по-късна възраст, така и цялото човечество постигна в лицето на евангелските автори посредниците, донесли в своите писания такива откровения, които ще бъдат разбрани едва по-късно. Колкото повече напредва човечеството, толкова повече ще бъдат разбирани тези документи. Човек може да почувствува в себе си духовното ръководство, а човечеството може да го почувствува в онези личности, които действуват в смисъла на евангелските автори. Изграденото дотук понятие за ръководството на човечеството може да бъде в изместен смисъл разширено.
към текста >>
В такива факти се
израз
ява засега духовното ръководство на човечеството.
И тук ние отново усещаме нещо от духовното ръководство на човечеството: нищо не може да бъде внесено в човечеството без подготовка. Защо апостол Павел намери своите най-добри последователи тъкмо В Гърция? Защото чрез сократизма там беше подготвена почвата за споменатото настроение. С други думи: онова, което става по-късно в еволюцията на човечеството, има своите корени в предишни събития, чрез които хората са станали достатъчно зрели, за да възприемат идващите събития. Не усещаме ли тук колко далеч се простира ръководещият импулс, който минава през човешката еволюция, и как в подходящия момент той поставя подходящите хора там, където те са нужни за еволюцията.
В такива факти се изразява засега духовното ръководство на човечеството.
към текста >>
149.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Както на физическо равнище тази мъдрост се
израз
ява в телесното формиране през детството, така по сходен начин тя участвува и в еволюцията на културата през миналите епохи.
Действието на онези сили, което описахме като характерно за детската възраст на човека, може да се наблюдава изобщо върху целия човешки свят. Тези сили витаят над цялата човешка еволюция и всъщност са част от духовните Йерархии, най-близката от които е тази на Ангелоите или свръхчовешките Същества, издигащи се в духовните сфери с една степен над човека. От тези сфери те свалят това, което тласка напред човешката култура.
Както на физическо равнище тази мъдрост се изразява в телесното формиране през детството, така по сходен начин тя участвува и в еволюцията на културата през миналите епохи.
към текста >>
" Защото древните индийски Учители не биха могли да
израз
ят нищо умно, в смисъл на днешните разбирания.
След атлантската катастрофа обликът на Земята беше вече друг и в източното полукълбо се оформиха Азия, Европа и Африка в техния сегашен вид. А това беше преди времето, за което се говори в споменатите древни източници. Днешният човек сигурно ще си изгради в общи линии една твърде погрешна представа за великите Учители на Индия. Защото ако един съвременен образован човек би застанал пред един от индийските Учители, той би възкликнал учудено: „Този ли е вашият мъдрец? Аз никога не съм си го представял така!
" Защото древните индийски Учители не биха могли да изразят нищо умно, в смисъл на днешните разбирания.
В съвременен смисъл те са били най-обикновени хора, които биха отговорили по твърде елементарен начин дори на въпроси от ежедневния живот. Имало е даже периоди, когато е било трудно да се изтръгне от тях нещо друго, освен една или друга дума, която за съвременния човек би изглеждала твърде незначителна. Но имало и такива периоди, през които тези свещени Учители били нещо съвсем различно от обикновените хора. През такива моменти те трябвало да се събират заедно по седем на брой, защо онова, което всеки от тях поотделно усещал в себе си, можело да се прояви само като в една обща хармония от седем тона едва в съчетание с останалите шестима, така че всеки според особеностите на своя инструмент и на своето развитие можел да вижда едно или друго. И от съзвучието на това, което виждал всеки един от тях, възниква звучащата от ония древни времена прамъдрост, ако наистина можем да разчетем правилно древните окултни източници.
към текста >>
Фактът, че човек може да потъва в грешки и заблуждения след като Боговете се откъсват от хората намира символичен
израз
в създаването на лабиринта, който е един вид копие на мозъчните гънки.
Също и в живота на отделните народи идва време, когато те започват да се чувствуват все по-изоставени от божествената инспирация на своите праотци. Както детето се откъсва от аурата, обгръщаща главата му през първите години от раждането, така и божествените праотци се отдръпват все повече от живота на народите и хората остават сами със своите знания и придобит опит. И там, където историята разкрива всичко това, се усещат и първите мигове от духовното ръководство на човечеството. Египтяните нарекли „Менес" този, който основал първата човешка култура и загатват, че от този период нататък човек добива също и способността да греши, да се заблуждава. Защото той започва да се уповава главно на своя мозък.
Фактът, че човек може да потъва в грешки и заблуждения след като Боговете се откъсват от хората намира символичен израз в създаването на лабиринта, който е един вид копие на мозъчните гънки.
Мозъкът става инструмент на самостоятелното човешко мислене, на човешките мисли, всред които човек може да се изгуби като в лабиринт.
към текста >>
Друго недоразумение, което би могло да възникне, се
израз
ява в мнението, че тези Същества са „зли" Същества.
Спрямо тях човек много лесно може да изпадне в заблуждение. Бихме могли да зададем въпроса: „Защо божествените Духове, регентите на Доброто, са допуснали тези Същества да изостанат и чрез тях в човечеството да проникне луциферическият принцип? " Би могло да се възрази още, че добрите Богове нарочват всичко на този свят към доброто.
Друго недоразумение, което би могло да възникне, се изразява в мнението, че тези Същества са „зли" Същества.
И в двата случая имаме работа с недоразумения. Защото те съвсем не са „зли", въпреки че произхода на злото в развитието на човечеството трябва да се търси в тях. Те стоят, както казахме, между човека и свръхчовеците. В известен смисъл те надвишават по съвършенство човека. По отношение на всички способности, които хората тепърва трябва да развият и придобият, те са стигнали вече до една висока степен и се различават от описаните по-горе предци на човека по това, че поради недовършената си човешка еволюция на Старата Луна те все "още са способни да се инкарнират в човешки тела, докато хората напредваха в своето развитие на Земята.
към текста >>
През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да
израз
и тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни.
С други думи, през тези древни епохи между човеците се намирали и такива същества, които принадлежали към най-низшата категория луциферически индивидуалности. Освен Ангелските Същества, които действуват върху човешката култура чрез човеците, на различни места са се инкарнирали такива луциферически Същества, които основават различните човешки култури. И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е основал дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо Същество, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси. От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес. Това може да се види от следното.
През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни.
Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци. Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните. Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци. От всичко това се вижда, че в процеса на говора душата се сраства с външните процеси и Същества. От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в пространството, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството.
към текста >>
Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и
израз
явал с помощта на съгласните.
И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е основал дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо Същество, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси. От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес. Това може да се види от следното. През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни. Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци.
Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните.
Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци. От всичко това се вижда, че в процеса на говора душата се сраства с външните процеси и Същества. От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в пространството, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството. Този човек изразявал закрилящата сводеста форма на колибата чрез една съгласна, а благоразположението на душите в обитаващите я същества нещо, към което той сам можел да изпита съчувствие изразявал чрез една гласна. Така възниквала мисълта: „Закрила", „Аз имам закрила", „Закрила над човешките тела".
към текста >>
Този човек
израз
явал закрилящата сводеста форма на колибата чрез една съгласна, а благоразположението на душите в обитаващите я същества нещо, към което той сам можел да изпита съчувствие
израз
явал чрез една гласна.
Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци. Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните. Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци. От всичко това се вижда, че в процеса на говора душата се сраства с външните процеси и Същества. От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в пространството, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството.
Този човек изразявал закрилящата сводеста форма на колибата чрез една съгласна, а благоразположението на душите в обитаващите я същества нещо, към което той сам можел да изпита съчувствие изразявал чрез една гласна.
Така възниквала мисълта: „Закрила", „Аз имам закрила", „Закрила над човешките тела".
към текста >>
Тази мисъл се предавала чрез съгласни и гласни звуци, които не можели да бъдат други освен такива каквито са били, защото те се явявали като непосредствен
израз
на съответното изживяване.
Тази мисъл се предавала чрез съгласни и гласни звуци, които не можели да бъдат други освен такива каквито са били, защото те се явявали като непосредствен израз на съответното изживяване.
към текста >>
Той беше изцяло проникнат от хармонията, царяща в устройството на Всемира, и това намери
израз
в неговите знаменити математически закони за небесната механика, известни като Кеплерови закони.
Ето защо те можаха да се намесят в ръководството на нашата култура, когато ръководителите на предишната гръко-римска епоха постепенно превръщаха своята мисия относно културното развитие през първото християнско хилядолетие. Към втората категория Същества, чиято дейност се слива с тази на първата, принадлежат онези духовни индивидуалности, които през египетско-халдейската епоха не успяха да завършат своето развитие. През следващата гръко-латинска епоха те трябваше да останат пасивни, но сега те могат отново да се включват в действие, защото нашата съвременна епоха има голямо сходство с гръко-латинската. Ето защо в съвременното човечество излизат на яве много неща, които са резултат от възраждането на древните египетски сили, с тази разлика, че много от тях тогата са действували по духовен начин, а днес се явяват отново, но под материалистична форма. За да покажем как древните египетски познания отново оживяват днес, нека да вземем например Кеплер.
Той беше изцяло проникнат от хармонията, царяща в устройството на Всемира, и това намери израз в неговите знаменити математически закони за небесната механика, известни като Кеплерови закони.
На пръв поглед тези закони са сухи и абстрактни; при Кеплер обаче те възникват от дълбокото му вътрешно усещане за хармонията на Вселената. В съчиненията му четем, че за да открие явленията, които е усетил вътрешно, е трябвало да се обърне към свещените египетски мистерии, да вземе свещените съдове от техните светилища и по този начин да направи откритията, които едва по-късно ще бъдат истински оценени. Когато Кеплер изрича тези думи, те не са просто фрази; в тях се провява смътното съзнание за едно повторно изживява не на това, което е научил в древен Египет при своето тогавашно прераждане. Нека разберем, че Кеплер е проникнал в египетската мъдрост по време на една от предишните си инкарнации и че в неговата душа египетската мъдрост се възражда в нова форма, съответствуваща на нашето време. Обяснимо е защо заедно с египетския гений в нашата култура се вмъкват и материалистични черти: защото египтяните са имали подчертан материалистичен оттенък в своята духовност, провяващ се например в това, че те са балсамирали телата на мъртвите, т.е.
към текста >>
Значението на 1250 година за духовното развитие на човечеството изпъкна особено силно, ако се вземат предвид резултатите от ясновидските изследвания, които се
израз
яват в следното.Дори такива индивидуалности които още в предишните си инкарнации бяха постигнали висока степен на духовно развитие и кои то бяха отново инкарнирани около 1250 година,за известно време трябваше да изживеят пълно помрачение на способността за непосредствено виждане на духовния свят.
Значението на 1250 година за духовното развитие на човечеството изпъкна особено силно, ако се вземат предвид резултатите от ясновидските изследвания, които се изразяват в следното.Дори такива индивидуалности които още в предишните си инкарнации бяха постигнали висока степен на духовно развитие и кои то бяха отново инкарнирани около 1250 година,за известно време трябваше да изживеят пълно помрачение на способността за непосредствено виждане на духовния свят.
Дори индивиди,напълно озарени от духовното познание,оставаха като откъснати от духовния свят и можеха да си спомнят за него само от опитностите, които идваха от техните предишни инкарнации. И така, виждаме как узрява необходимостта от навлизането на един нов елемент в духовното ръководство на човечеството. Това беше елементът на истинския модерен езотеризъм. Само чрез този езотеризъм може да бъде разбран в истинския смисъл фактът, че в духовното ръководство на цялото човечество, а и на отделния човек, прониква това, което наричаме "Христовия импулс".
към текста >>
150.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Всички характерни особености на изкуствата в тази епоха, на обществения и държавния живот, са
израз
на факта, че самият човека трябваше да потъне в своята собствена природа.
Всички характерни особености на изкуствата в тази епоха, на обществения и държавния живот, са израз на факта, че самият човека трябваше да потъне в своята собствена природа.
Когато поглеждаме назад към най-древните периоди от културното развитие, в техния преден фронт откриваме такива свръхсетивни Същества, които вече са приключили своята „човешка" степен в предишните планетарни състояния. Но четвъртата следатлантска епоха идва най-вече за това, да подстави човека на изпитания. Ето защо и цялото духовно ръководство на човека трябваше да се организира по нов начин. Съвременните хора живеят в петата следатлантска културна епоха. Ръководещите Същества на тази епоха принадлежат към същите Йерархии, които управляваха в хода на древната египетско-халдейска култура.
към текста >>
В по-стари времена там, където се е говорил немски език, се употребявал един
израз
за раждането на човека, който е изключително показателен.
В по-стари времена там, където се е говорил немски език, се употребявал един израз за раждането на човека, който е изключително показателен.
Когато се ражда някой, по тези места казвали, че той „ставал млад", че „се подмладявал". Този израз съдържа несъзнаваното усещане, че по времето между смъртта и новото раждане първоначално човекът е бил под влиянието на силите, които са довели до неговото остаряване. В предишната му инкарнация и че после вместо тях идват други сили, които преди раждането отново го „подмладяват". Подобен израз откриваме и В Гьотевия „Фауст": „В Страната на мъглите подмладен...", като в случая „Страната на мъглите" или „Небелланд" е старото име на средновековна Германия.
към текста >>
Този
израз
съдържа несъзнаваното усещане, че по времето между смъртта и новото раждане първоначално човекът е бил под влиянието на силите, които са довели до неговото остаряване.
В по-стари времена там, където се е говорил немски език, се употребявал един израз за раждането на човека, който е изключително показателен. Когато се ражда някой, по тези места казвали, че той „ставал млад", че „се подмладявал".
Този израз съдържа несъзнаваното усещане, че по времето между смъртта и новото раждане първоначално човекът е бил под влиянието на силите, които са довели до неговото остаряване.
В предишната му инкарнация и че после вместо тях идват други сили, които преди раждането отново го „подмладяват". Подобен израз откриваме и В Гьотевия „Фауст": „В Страната на мъглите подмладен...", като в случая „Страната на мъглите" или „Небелланд" е старото име на средновековна Германия.
към текста >>
Подобен
израз
откриваме и В Гьотевия „Фауст": „В Страната на мъглите подмладен...", като в случая „Страната на мъглите" или „Небелланд" е старото име на средновековна Германия.
В по-стари времена там, където се е говорил немски език, се употребявал един израз за раждането на човека, който е изключително показателен. Когато се ражда някой, по тези места казвали, че той „ставал млад", че „се подмладявал". Този израз съдържа несъзнаваното усещане, че по времето между смъртта и новото раждане първоначално човекът е бил под влиянието на силите, които са довели до неговото остаряване. В предишната му инкарнация и че после вместо тях идват други сили, които преди раждането отново го „подмладяват".
Подобен израз откриваме и В Гьотевия „Фауст": „В Страната на мъглите подмладен...", като в случая „Страната на мъглите" или „Небелланд" е старото име на средновековна Германия.
към текста >>
И всяко Негово действие бе
израз
на взаимната връзка между Земята и Небето.
И всичко, което се разиграва тук в Исус от Назарет, е едно напредващо обективизиране на хороскопа, защото при Него във всеки момент става това, което иначе се случва само в мига на раждането на човека. Тези процеси стават възможно само благодарение на факта, че цялото тяло на Натановия Исус остава под влиянието на всички духовни Йерархии, участвуващи в ръководството на нашата Земя. Но щом целият духовен Космос действува в Христос Исус, кой тогава тръгва за Капернаум или за където и да е? Защото този човек, който броди тогава по земята, изглежда като всеки друг човек. Обаче в Него действуват именно космическите сили, които идват от Слънцето и звездите; те направляват тялото.
И всяко Негово действие бе израз на взаимната връзка между Земята и Небето.
Ето защо в Евангелията така често се загатва за връзката между звездната констелация и делата на Христос Исус. В Евангелието на Йоан четем например как Христос намира своите първи ученици. Там е казано:
към текста >>
„Това стана в десетия час", защото Духът на целия Космос е намерил
израз
в този факт съобразно времевите отношения.
„Това стана в десетия час", защото Духът на целия Космос е намерил израз в този факт съобразно времевите отношения.
Подобни неща са загатнати и на други места, макар и не толкова явно, обаче ако човек е действително способен да чете Евангелията, ще ги намери навсякъде.
към текста >>
От тази гледна точка Христовото присъствие на Земята се явява като земен
израз
на съответните отношения между Космоса и силите на човешкия организъм.
Обаче те могат да действуват по този начин само през земния живот на Христос. Само тогава беше налице такова съотношение между космическите констелации и човечеството, което позволяваше поради факта, че космическите констелации действуват върху човека чрез Христос определени болести да бъдат излекувани. Обаче повторение на същите взаимоотношения в развитието на космоса и Земята не е възможно, както не е възможно и второ въплъщение на Христос в човешко тяло.
От тази гледна точка Христовото присъствие на Земята се явява като земен израз на съответните отношения между Космоса и силите на човешкия организъм.
Приближаването на един болен до Христос означава, че поради близостта до Христос болният влиза в такива отношения с Макрокосмоса,които могат да действуват върху него именно като лечебни космически сили.
към текста >>
Израз
на това са и някои външно-исторически събития.
Намесата на Христос в Земната еволюция дава съвършено нов тласък в нейния ход.
Израз на това са и някои външно-исторически събития.
През първите епохи на следатлатнското развитие хората знаеха: „Над нас са не само физическите тела на Марс, Юпитер или Сатурн; това, което виждаме като планети, е само външният израз на определени духовни Същества." В хода на времето този възглед беше напълно забравен. Днес небесните тела се разглеждат само в чисто физически план. А в Средновековието хората виждаха само това, което очите им различаваха: сферата на Венера, сферата на Слънцето, на Марс и т.н. до сферата на неподвижните звезди; после идваше осмата сфера, като една синя твърда стена. Тогава се появи Коперник и разби възгледите, според които меродавно е само това, което човек възприема чрез сетивата.
към текста >>
През първите епохи на следатлатнското развитие хората знаеха: „Над нас са не само физическите тела на Марс, Юпитер или Сатурн; това, което виждаме като планети, е само външният
израз
на определени духовни Същества." В хода на времето този възглед беше напълно забравен.
Намесата на Христос в Земната еволюция дава съвършено нов тласък в нейния ход. Израз на това са и някои външно-исторически събития.
През първите епохи на следатлатнското развитие хората знаеха: „Над нас са не само физическите тела на Марс, Юпитер или Сатурн; това, което виждаме като планети, е само външният израз на определени духовни Същества." В хода на времето този възглед беше напълно забравен.
Днес небесните тела се разглеждат само в чисто физически план. А в Средновековието хората виждаха само това, което очите им различаваха: сферата на Венера, сферата на Слънцето, на Марс и т.н. до сферата на неподвижните звезди; после идваше осмата сфера, като една синя твърда стена. Тогава се появи Коперник и разби възгледите, според които меродавно е само това, което човек възприема чрез сетивата.
към текста >>
151.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Това тяло живее по такъв начин, че се превръща в
израз
на душевните изживявания.
Едва след това могат да възникнат онези размишления, без които в определени и неизбежни за всеки човек моменти бихме изпаднали в непоносимо вътрешно противоречие.
Това тяло живее по такъв начин, че се превръща в израз на душевните изживявания.
Неговите процеси са от такова естество, че душата живее чрез него и в него изживява самата себе си. Занапред това няма да е така. След време това, което живее в тялото, ще бъде подложено на съвършено различни закони, а не на тези, по които протича то в моя сегашен душевен живот. То ще бъде подложено на законите, които вече нямат нищо общо с мен и с моя живот. Тялото, на което дължа моите душевни опитности, ще бъде включено в общата еволюция на света по такъв начин, че то няма да има вече нищо общо с моите душевни изживявания.
към текста >>
Адекватна е само онази представа, според която дори и особеното съчетание на сили намиращо
израз
в тялото е по отношение на тялото (като носител на душата) също така безучастно, както и процесите в мъртвото тяло.
Адекватна е само онази представа, според която дори и особеното съчетание на сили намиращо израз в тялото е по отношение на тялото (като носител на душата) също така безучастно, както и процесите в мъртвото тяло.
Тази безучастност обаче съществува не за душата, а за веществата и силите на тялото. Душата изживява себе си чрез тялото; но тялото живее във външния свят заедно и чрез него, и не допуска душевните свойства да се проявят по начин, независещ от процесите на външния свят. Логично стигаме до извода, че за движението на кръвта в тялото, топлината и нейната противоположност във външния свят са толкова решаващи, както страхът и чувството за срам, които се проявяват в душата.
към текста >>
Първоначално човек усеща в себе си законите на външния свят, действуващи като едно твърде особено съчетание, намиращо
израз
в самото изграждане на човешкото тяло.
Първоначално човек усеща в себе си законите на външния свят, действуващи като едно твърде особено съчетание, намиращо израз в самото изграждане на човешкото тяло.
Той усеща това тяло като част от външния свят. Но спрямо неговите вътрешни закономерности, той е напълно чужд. Днес официалната наука обяснява отчасти как законите на външния свят се проявяват в това, което наричаме човешко тяло. Занапред можем да се надяваме, че това познание непрекъснато ще напредва. А как душата трябва да разсъждава върху своето отношение към тялото по този въпрос напредващото познание не може да промени абсолютно нищо.
към текста >>
152.
ВТОРА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Сега човек счита тези понятия само като
израз
но средство за изживявания, каквито по-рано е имал, и за които е убеден, че в обикновения живот те не са възможни.
Може да настъпи момент, когато вътрешните изживявания на душата изведнъж се променят из основи. Често се започва с това, че съновиденията изведнъж започват да дават силно отражение върху душата. Обаче веднага се оказва, че тези изживявания не могат да бъдат сравнявани с обикновените сънища. В последния случай човек е напълно откъснат от сетивния и разсъдъчен свят и въпреки това изживява нещата така, както ги изживява в обикновения живот, заставайки буден срещу външния свят. Той се усеща принуден да си изгради представа за своите изживявания и за тази цел си служи с понятия, които му предлага обикновеният живот; но в същото време много добре знае, че изживява неща, различни от тези, за които е нормално да си служим с нашите понятия.
Сега човек счита тези понятия само като изразно средство за изживявания, каквито по-рано е имал, и за които е убеден, че в обикновения живот те не са възможни.
Той се усеща, като че ли отвсякъде е заобиколен от пристъпите на някаква буря. Чува гръмотевици и вижда светкавици. Той знае, че се намира в една от стаите на един дом; усеща се проникнат от сила, за която преди не е знаел нищо. И тогава започва да му се струва, че вижда пукнатини по стените. Обръща се към себе си или към друго нещо, за което смята, че е до него: сега става дума за нещо тежко и трудно; мълнията минава през къщата и ме обхваща, усещам, че съм обхванат от нея.
към текста >>
Защото ясно разбира, че подобно описание, което споделя със себе си или с други, е само средство за
израз
яване на изживяването.
След поредица от подобни представи вътрешното изживяване навлиза в коловоза на обикновения душевен живот. Човек остава със спомена за току-що изживяното. Ако този спомен е устойчив и жив, човек може да изгради определено съждение върху изживяното. Той непосредствено съзнава, че е минал през една опитност, която не може да има чрез нито едно от телесните сетива, нито пък чрез своя обикновен разум.
Защото ясно разбира, че подобно описание, което споделя със себе си или с други, е само средство за изразяване на изживяването.
Наистина, словесният израз е добро средство за общуване, но той няма нищо общо с нещата, за които говорим.
към текста >>
Наистина, словесният
израз
е добро средство за общуване, но той няма нищо общо с нещата, за които говорим.
След поредица от подобни представи вътрешното изживяване навлиза в коловоза на обикновения душевен живот. Човек остава със спомена за току-що изживяното. Ако този спомен е устойчив и жив, човек може да изгради определено съждение върху изживяното. Той непосредствено съзнава, че е минал през една опитност, която не може да има чрез нито едно от телесните сетива, нито пък чрез своя обикновен разум. Защото ясно разбира, че подобно описание, което споделя със себе си или с други, е само средство за изразяване на изживяването.
Наистина, словесният израз е добро средство за общуване, но той няма нищо общо с нещата, за които говорим.
към текста >>
153.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Ако иска да си послужи с един приемлив, макар и не много сполучлив
израз
, той би казал: В растението се намира нещо, което раздвижва неговите сокове по същия начин, както душевните ми сили повдигат моята ръка.
Ако човек е овладял способността да възприема вън от своето сетивно тяло и разглежда например едно растение, той може да долови освен сетивните възприятия и една друга, фина и нежна форма, която прониква цялото растение. Тази форма му се представя като една силова същност и след време той започва да гледа на нея като на самата причина, която формира растението от силите и субстанциите на сетивния свят.
Ако иска да си послужи с един приемлив, макар и не много сполучлив израз, той би казал: В растението се намира нещо, което раздвижва неговите сокове по същия начин, както душевните ми сили повдигат моята ръка.
И на тази вътрешна същност на растението той трябва да признае една пълна самостоятелност спрямо всичко, което регистрират сетивата. Той трябва да признае също, че тя съществува преди сетивното растение. Човек вече може да наблюдава как едно растение израства и увяхва, как покарват зародишните му кълнове и как от тях възниква новото растение. Свръхсетивната силова форма е най- отчетлива, когато наблюдението е насочено към семето на растението. Тук сетивната характеристика е в известен смисъл незначителна, но свръхсетивната е многообразна и сложна.
към текста >>
За свръхсетивните описания се употребяват
израз
и, които са заети от сетивните усещания.
За свръхсетивните описания се употребяват изрази, които са заети от сетивните усещания.
Възможно е етерното тяло на дадено същество от сетивния свят или етерното тяло на Същество от елементарния свят да бъде описано като едно цялостно, пъстро обагрено светлинно тяло. Цветовете му играят, то просветва и човек може да констатира, че тези цветни и светлинни явления са самите проявления на неговия живот. Практически наблюдателят говори за нещо невидимо и той напълно съзнава, че светлинните и цветни образи нямат нищо общо с неговите възприятия, както например писменият текст, съобщаващ даден факт, няма нищо общо със самия факт.
към текста >>
И все пак не става дума за това, че свръхсетивните факти се
израз
яват по произволен начин с помощта на сетивни усещания и представи; по време на наблюдението, човек действително стига до изживяване, кое то е сходно със сетивните впечатления.
И все пак не става дума за това, че свръхсетивните факти се изразяват по произволен начин с помощта на сетивни усещания и представи; по време на наблюдението, човек действително стига до изживяване, кое то е сходно със сетивните впечатления.
Това е така, защото при свръхсетивното изживяване освобождава нето от сетивното тяло е непълно. Сетивно тяло продължава да живее заедно с етерното тяло и придава сетивна форма на свръхсетивното изживяване. В този случай описанието на едно етерно Същество е изградено така, че то се проявява като визионерство, като фантастично преплитане на сетивни впечатления. Но независимо от това, подобно описание е едно истинско възпроизвеждане на изживяното. Ясновидецът вижда това, което описва.
към текста >>
Обаче за хора с нормално зрение е подходящо такова описание, което прибягва до
израз
и като че ли тук или там просветва една цветна форма.
Той ще си служи с онези сетивни представи, с които е свикнал.
Обаче за хора с нормално зрение е подходящо такова описание, което прибягва до изрази като че ли тук или там просветва една цветна форма.
Така те стигат до усещането за онова, което вижда наблюдателят на етерния свят. Всичко това е валидно не само за съобщенията, които ясновидецът тоест човекът, способен да наблюдава чрез своето етерно тяло предава на не-ясновидеца, а и взаимното разбиране между самите ясновидци. В сетивния свят човек живее именно в своето сетивно тяло и то обвива за него свръхсетивните наблюдения в сетивни форми; ето защо в рамките на човешкия земен живот изразяването на свръхсетивните наблюдения чрез създаваните от тях сетивни образи, е все пак на първо време един напълно подходящ начин на съобщение.
към текста >>
В сетивния свят човек живее именно в своето сетивно тяло и то обвива за него свръхсетивните наблюдения в сетивни форми; ето защо в рамките на човешкия земен живот
израз
яването на свръхсетивните наблюдения чрез създаваните от тях сетивни образи, е все пак на първо време един напълно подходящ начин на съобщение.
Той ще си служи с онези сетивни представи, с които е свикнал. Обаче за хора с нормално зрение е подходящо такова описание, което прибягва до изрази като че ли тук или там просветва една цветна форма. Така те стигат до усещането за онова, което вижда наблюдателят на етерния свят. Всичко това е валидно не само за съобщенията, които ясновидецът тоест човекът, способен да наблюдава чрез своето етерно тяло предава на не-ясновидеца, а и взаимното разбиране между самите ясновидци.
В сетивния свят човек живее именно в своето сетивно тяло и то обвива за него свръхсетивните наблюдения в сетивни форми; ето защо в рамките на човешкия земен живот изразяването на свръхсетивните наблюдения чрез създаваните от тях сетивни образи, е все пак на първо време един напълно подходящ начин на съобщение.
към текста >>
В началото на своето ясновидство, за човека е много трудно да се освободи от
израз
яването в сетивни образи.
В началото на своето ясновидство, за човека е много трудно да се освободи от изразяването в сетивни образи.
По-късно обаче възниква стремежът към независими, съзнателно избрани изразни средства за описание и предаване на свръхсетивните опитности. Все по-належащо става, да бъдат обяснявани знаците, с които си служи ясновидецът. И колкото повече съвременната наука изисква свръхсетивното познание да се превърне във всеобщо достояние на човечеството, толкова повече ще нараства необходимостта, този вид познание да се третира с обикновените и ежедневни изразни средства на сетивния свят.
към текста >>
По-късно обаче възниква стремежът към независими, съзнателно избрани
израз
ни средства за описание и предаване на свръхсетивните опитности.
В началото на своето ясновидство, за човека е много трудно да се освободи от изразяването в сетивни образи.
По-късно обаче възниква стремежът към независими, съзнателно избрани изразни средства за описание и предаване на свръхсетивните опитности.
Все по-належащо става, да бъдат обяснявани знаците, с които си служи ясновидецът. И колкото повече съвременната наука изисква свръхсетивното познание да се превърне във всеобщо достояние на човечеството, толкова повече ще нараства необходимостта, този вид познание да се третира с обикновените и ежедневни изразни средства на сетивния свят.
към текста >>
И колкото повече съвременната наука изисква свръхсетивното познание да се превърне във всеобщо достояние на човечеството, толкова повече ще нараства необходимостта, този вид познание да се третира с обикновените и ежедневни
израз
ни средства на сетивния свят.
В началото на своето ясновидство, за човека е много трудно да се освободи от изразяването в сетивни образи. По-късно обаче възниква стремежът към независими, съзнателно избрани изразни средства за описание и предаване на свръхсетивните опитности. Все по-належащо става, да бъдат обяснявани знаците, с които си служи ясновидецът.
И колкото повече съвременната наука изисква свръхсетивното познание да се превърне във всеобщо достояние на човечеството, толкова повече ще нараства необходимостта, този вид познание да се третира с обикновените и ежедневни изразни средства на сетивния свят.
към текста >>
154.
ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Сега вече човек не може да се
израз
ява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли".
Тя може да се види принудена и да се вгледа в себе си по-коренно различен от преди начин. Преди тя е заставала срещу сетивния свят така, че го е третирала като външен свят и е гледала на своите съкровени изживявания като на свое притежание. Но към свръхсетивния външен свят тя не може да се отнася по същия начин. Доколкото възприема този външен свят, тя се слива, така да се каже, с него; тя не може да си представи, че е в състояние да се отдели от него, какъвто е случаят със сетивния външен свят. Ето защо, всичко, което спрямо този свръхсетивен външен свят тя може да окачестви като свой вътрешен свят, добива известно своеобразие и първоначално е доста трудно то да бъде свързано с представи за един или друг "вътрешен свят".
Сега вече човек не може да се изразява, като казва: "Аз мисля", "аз чувствувам" или "аз оформям своите мисли".
Той трябва да заяви: "Сякаш нещо мисли в мен, нещо позволява в мен да възникнат определени чувства, нещо изгражда мислите, така че те се проявяват по точно определен начин в моето съзнание".
към текста >>
155.
ПЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Въпреки това той влиза в отношение с този свръхсетивен външен свят,
израз
яващо се във факта, че свързва определени субстанции на етерния
Когато човек изживява чрез етерното или елементарното тяло свръхсетивния външен свят, той не е рязко отделен от него, както при изживяването на своето физическо обкръжение чрез сетивното тяло.
Въпреки това той влиза в отношение с този свръхсетивен външен свят, изразяващо се във факта, че свързва определени субстанции на етерния
към текста >>
156.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Тъканта, съставена от паметовите представи и
израз
яваща това, което в сетивния свят приемаме като нашия собствен Аз, има много по-голяма самостоятелност от огледалния образ.
Тази опитност именно опитност, а не теория позволява да вникнем в това, което досега сме разглеждали като наша Азова същност. Тя се представя като една тъкан от паметови представи, която се поражда от етерното и астралното тяло, както огледалото поражда образа. Както човек не се уеднаквява със своя огледален образ, така и душата в духовния свят не се уеднаквява с нейните сетивни изживявания. Разбира се, това е само сравнение, защото например огледалният образ изчезва веднага, след като човек се отстрани от огледалото.
Тъканта, съставена от паметовите представи и изразяваща това, което в сетивния свят приемаме като нашия собствен Аз, има много по-голяма самостоятелност от огледалния образ.
Тя е нещо само по себе си. И все пак спрямо истинското съществувание на душата, тя се отнася както образът към своя първоизточник. В своя истински живот душата усеща, че тя се нуждае от себеразкриването на този образ. Тя знае, че той е нещо съвсем друго, но също и това, че никога не би стигнала до пълно себепознание, ако първоначално не разполагаше със своя собствен образ, който след издигането и в духовната област се превръща за нея в един външен свят.
към текста >>
Ако за обикновеното съзнание в смисъла на първата медитация е ясно, че тялото принадлежи на един свят, чието участие в него се
израз
ява в разрушаването му след смъртта, то свръхсетивното съзнание установява, че човешката Азова същност принадлежи на един свят, с който тя е свързана чрез коренно различни връзки от тези, които свързват тялото с природните закони.
Ако за обикновеното съзнание в смисъла на първата медитация е ясно, че тялото принадлежи на един свят, чието участие в него се изразява в разрушаването му след смъртта, то свръхсетивното съзнание установява, че човешката Азова същност принадлежи на един свят, с който тя е свързана чрез коренно различни връзки от тези, които свързват тялото с природните закони.
Връзките между Аза и свръхсетивните Същества в тяхната вътрешна същност не се засягат нито от раждането, нито от смъртта. В сетивния телесен живот тези връзки се проявяват по твърде особен начин. Всички външни проявления в сетивния свят са израз на различни зависимости от свръхсетивно естество. Понеже човекът, като такъв, е свръхсетивно Същество и това се потвърждава от свръхсетивното наблюдение то в свръхсетивния свят връзките между една човешка душа и друга, не се засягат от смъртта. Пред душата и нейното обикновено съзнание възниква плахият въпрос в приблизително следната примитивна форма: а ще мога ли след смъртта отново да видя онези, с които съм бил свързан през живота си в сетивния свят?
към текста >>
Всички външни проявления в сетивния свят са
израз
на различни зависимости от свръхсетивно естество.
Ако за обикновеното съзнание в смисъла на първата медитация е ясно, че тялото принадлежи на един свят, чието участие в него се изразява в разрушаването му след смъртта, то свръхсетивното съзнание установява, че човешката Азова същност принадлежи на един свят, с който тя е свързана чрез коренно различни връзки от тези, които свързват тялото с природните закони. Връзките между Аза и свръхсетивните Същества в тяхната вътрешна същност не се засягат нито от раждането, нито от смъртта. В сетивния телесен живот тези връзки се проявяват по твърде особен начин.
Всички външни проявления в сетивния свят са израз на различни зависимости от свръхсетивно естество.
Понеже човекът, като такъв, е свръхсетивно Същество и това се потвърждава от свръхсетивното наблюдение то в свръхсетивния свят връзките между една човешка душа и друга, не се засягат от смъртта. Пред душата и нейното обикновено съзнание възниква плахият въпрос в приблизително следната примитивна форма: а ще мога ли след смъртта отново да видя онези, с които съм бил свързан през живота си в сетивния свят? Категоричният отговор, получен в резултат на точни изследвания в тази област, чиято преценка се опира на непосредствен опит, гласи "Да".
към текста >>
157.
СЕДМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Ако трябва да ги
израз
им с думи, взети само от обикновения човешки живот, ние можем да сторим това единствено по този начин.
В издигането си към по-висшите светове нито един човек не може да срещне пречки, стига той сам да не се намесва по неправилен начин в процесите, през които трябва да мине. Тези процеси вече бяха описани в предишните медитации.
Ако трябва да ги изразим с думи, взети само от обикновения човешки живот, ние можем да сторим това единствено по този начин.
Защото изживяванията, съпровождащи свръхсетивния път на познание, са такива, че наподобяват например едно изострено чувство на самотност, едно чувство, като че ли човек виси над бездна и други подобни усещания. Тъкмо в такива усещания се раждат силите за себепознание. Те са зародишите, семената за бъдещите плодове на свръхсетивното познание. Описаните изживявания носят в себе си нещо скрито, което след като те са вече факт води до едно нарастващо напрежение; сякаш определени сили взривяват чувството на самотност, което е като една обвивка около тези "сили" и проникват в душевния живот като средство на познанието.
към текста >>
Когато в сетивния свят казваме, че едно злодеяние просто изгаря душата, ние се
израз
яваме в преносен смисъл.
След като човек навлезе в свръхсетивния свят положението се променя. Колкото по-духовни са свръхсетивните области, толкова повече моралните закони съвпадат с това, което там може да се нарече природни закони.
Когато в сетивния свят казваме, че едно злодеяние просто изгаря душата, ние се изразяваме в преносен смисъл.
Ние знаем, че процесите на природното горене са нещо съвсем различно. За свръхсетивните светове подобна разлика не съществува. Там омраза и завист са същевременно и сили, които се проявяват по такъв начин, че можем да определим техните действия като съответствуващи на тези светове природни процеси. Там омразата и завистта действуват обратно върху тези, които ги пораждат в себе си по един страшен и разрушаващ начин. Възникват разрушителни процеси, които са пагубни за духовните Същества.
към текста >>
За наблюдателя то трябва да се разкрие в своя истински облик, който може да бъде само несъвършеният
израз
на това, което едно Същество е вътре в себе си.
Тук също могат да възникнат грешки и заблуждения, от които трябва да се пазим. В свръхсетивния свят пред душата може да застане едно Същество, което с право би могло да се нарече "зло"; но то се проявява в такава форма, каквато душата би определила като "красива", ако си послужи с представите за "красота", която човек е взаимствувал от сетивния свят. В подобни случаи човек вижда правилно, само ако вникне в най-дълбоките основи на въпросното Същество. И тогава той ще констатира, че "красивата" форма е само една маска, която не отговаря на това Същество; всичко, което според представите на сетивния свят е изглеждало "красиво", сега трябва да бъде изживяно като изключително грозно. И когато този момент настъпи, "злото" Същество вече не е в състояние измамно да се представя като нещо "красиво".
За наблюдателя то трябва да се разкрие в своя истински облик, който може да бъде само несъвършеният израз на това, което едно Същество е вътре в себе си.
При такива явления на свръхсетивния свят става особено ясно как при навлизането в свръхсетивните светове, човешките представи трябва напълно да се променят.
към текста >>
158.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_17 Прагът на духовния свят
При всяко подобно описание, направено от определена гледна точка, има възможност да се
израз
ят становища, до които е изключено да стигнем от друга гледна точка.
При всяко подобно описание, направено от определена гледна точка, има възможност да се изразят становища, до които е изключено да стигнем от друга гледна точка.
За онзи, който сам търси духовното виждане, и в тази книга отново се предлагат опорните точки на медитивните упражнения. Тези опорни точки ще бъдат забелязани, само ако човек ги търси, за да насочи по съответния начин своя духовен живот.
към текста >>
159.
ЗА МЕДИТИРАНЕТО
GA_17 Прагът на духовния свят
Общо взето будността и сънят са само крайните
израз
и от това движение на махалото.
Обстоятелството, че можем да се отдадем на мисловния живот, носи в себе си нещо дълбоко успокояващо. Душата чувствува, че в мисловния живот тя може да се освободи от самата себе си. Наред с това чувство обаче душата се нуждае и от неговата противоположност: От чувството, че съществува сама за себе си. Двете чувства определят двете крайни точки на махалото и очертават диапазона на здравия душевен живот.
Общо взето будността и сънят са само крайните изрази от това движение на махалото.
В състоянието на будност душата е потопена в себе си и живее своя собствен живот; в съня тя се изгубва, разширява се във всеобщото изживяване на света, следователно, освобождава се от себе си. Двете крайни състояния се манифестират и чрез други вътрешни изживявания. Мисловният живот е едно освобождаване на душата от самата себе си, докато чувства, усещания, афекти и т.н. представляват същностното битие на душата. Така погледнато, мисленето предлага на душата утеха, от която тя се нуждае пред чувството за изоставеност от света.
към текста >>
160.
ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
Ние сега да си представим, че в душата възниква даден образ, както става с образа на спомена, но без той да е
израз
на минали изживявания; в случая той предлага на душата нещо непознато, нещо чуждо.
Ние сега да си представим, че в душата възниква даден образ, както става с образа на спомена, но без той да е израз на минали изживявания; в случая той предлага на душата нещо непознато, нещо чуждо.
Така си изграждаме представа за това как духовният свят се появява най-напред за подготвената душа. Понеже това е точно така, много хора, които не са проникнали достатъчно в отношенията на духовния свят, постоянно възразяват, че всички "въображаеми" духовни изживявания са не друго, а малко или много неясни образи на нашите спомени; само че душата не ги разпознава като такива и ги приема като откровения на духовния свят. Длъжни сме да посочим, че различаването между илюзии и действителност в тази област е изключително трудно. Много хора, които вярват че имат възприятия от свръхсетивния свят, са ангажирани всъщност само със своите паметови образи, които те не идентифицират като такива. За да виждаме ясно в тази област, необходимо е да бъдем запознати с възможните източници на илюзии.
към текста >>
Когато имаме тези букви пред себе си, ние не обръщаме внимание на тяхната форма, а разчитаме това, което е
израз
ено чрез тях.
Пред нас те трябва да застанат като един вид букви.
Когато имаме тези букви пред себе си, ние не обръщаме внимание на тяхната форма, а разчитаме това, което е изразено чрез тях.
Както един написан текст не ни заставя да описваме извивките на буквите, така и образите, които представляват съдържанието на свръхсетивното виждане, не ни карат да ги възприемаме като такива; но чрез самите себе си те внасят необходимостта да се абстрахираме напълно от тяхната образна същност и да насочим душата към това, което се проявява чрез тях като свръхсетивен процес или свръхсетивно същество. Както не можем да оспорим, че едно писмо, от което узнаваме нещо съвършено ново и непознато, е съставено от отдавна известните букви, така и относно образите на свръхсетивното съзнание не можем да твърдим, че те съдържат само това, което е взето от обикновения живот. В известен смисъл това е напълно вярно. И все пак за свръхсетивното съзнание е важно ни това, което вземаме от обикновения живот, а това, което се изразява в образите.
към текста >>
И все пак за свръхсетивното съзнание е важно ни това, което вземаме от обикновения живот, а това, което се
израз
ява в образите.
Пред нас те трябва да застанат като един вид букви. Когато имаме тези букви пред себе си, ние не обръщаме внимание на тяхната форма, а разчитаме това, което е изразено чрез тях. Както един написан текст не ни заставя да описваме извивките на буквите, така и образите, които представляват съдържанието на свръхсетивното виждане, не ни карат да ги възприемаме като такива; но чрез самите себе си те внасят необходимостта да се абстрахираме напълно от тяхната образна същност и да насочим душата към това, което се проявява чрез тях като свръхсетивен процес или свръхсетивно същество. Както не можем да оспорим, че едно писмо, от което узнаваме нещо съвършено ново и непознато, е съставено от отдавна известните букви, така и относно образите на свръхсетивното съзнание не можем да твърдим, че те съдържат само това, което е взето от обикновения живот. В известен смисъл това е напълно вярно.
И все пак за свръхсетивното съзнание е важно ни това, което вземаме от обикновения живот, а това, което се изразява в образите.
към текста >>
161.
ЗА ЕТЕРНОТО ТЯЛО НА ЧОВЕКА И ЗА ЕЛЕМЕНТАРНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
"Страхът от духовния свят" става разбираем, когато човек стигне до убеждението, че процесите и съществата от сетивния свят са само външен
израз
на свръхсетивни, духовни процеси и Същества.
"Страхът от духовния свят" става разбираем, когато човек стигне до убеждението, че процесите и съществата от сетивния свят са само външен израз на свръхсетивни, духовни процеси и Същества.
Това разбиране се потвърждава веднага щом проумеем, че човешкото тяло което е обект на сетивното възприятие и с което се занимава официалната наука е израз на едно фино, свръхсетивно (етерно) тяло, в което сетивното (или физическо) тяло се съдържа като едно сгъстено ядро в един вид облак.
към текста >>
Това разбиране се потвърждава веднага щом проумеем, че човешкото тяло което е обект на сетивното възприятие и с което се занимава официалната наука е
израз
на едно фино, свръхсетивно (етерно) тяло, в което сетивното (или физическо) тяло се съдържа като едно сгъстено ядро в един вид облак.
"Страхът от духовния свят" става разбираем, когато човек стигне до убеждението, че процесите и съществата от сетивния свят са само външен израз на свръхсетивни, духовни процеси и Същества.
Това разбиране се потвърждава веднага щом проумеем, че човешкото тяло което е обект на сетивното възприятие и с което се занимава официалната наука е израз на едно фино, свръхсетивно (етерно) тяло, в което сетивното (или физическо) тяло се съдържа като едно сгъстено ядро в един вид облак.
към текста >>
162.
ПРЕДГОВОР
GA_18_1 Загадки на философията
Незначителните изменения, които се явяват на отделни места, ми се сториха необходими, не защото се нуждаех след 15 години да изложа едно или друго по начин различен от по-рано, а защото намерих, връзка на нещата изисква един изменен начин на
израз
яване, връзката която се явява в тази или онази мисъл и новата книга, докато в старата книга не ставаше дума за една такава връзка.
Който ще иска и в тази книга да познае едно ново доказателство, че аз съм "променил" моите собствени възгледи в течение на годините, него аз не ще мога да отклоня от подобно "мнение" и когато обърна внимание, че изложението на философските възгледи, които направих в първото издание на книгата "Възгледи за света и живота", е много разширено и допълнено в отделните части, но че съдържанието на старата книга е преминало в новата по същество дословно неизменено.
Незначителните изменения, които се явяват на отделни места, ми се сториха необходими, не защото се нуждаех след 15 години да изложа едно или друго по начин различен от по-рано, а защото намерих, връзка на нещата изисква един изменен начин на изразяване, връзката която се явява в тази или онази мисъл и новата книга, докато в старата книга не ставаше дума за една такава връзка.
към текста >>
163.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Тази необходимост се
израз
ява в нуждата, да се добие от живота едно духовно благо, което отговаря на вътрешната нужда на душата, както храната отговаря на глада: "Познай себе си".
Когато проследим, каква духовна работа са извършили хората, за да търсят решението на мировите загадки и на въпросите на живота, на съзерцаващата душа винаги се натрапват отново думите, които са били записани като мъдрост върху храма на Аполон" "Познай себе си". Че представяйки си тези думи човешката душа може да почувства определено въздействие, върху това почива разбирането за един светоглед. Същността на един жив организъм води със себе си необходимостта той да изпитва глад; на определена степен на нейното развитие човешката душа ражда една подобна необходимост.
Тази необходимост се изразява в нуждата, да се добие от живота едно духовно благо, което отговаря на вътрешната нужда на душата, както храната отговаря на глада: "Познай себе си".
Това чувство може да обхване така силно душата, че тя трябва да мисли: Аз съм напълно човек в истинския смисъл на думата едва тогава, когато развия в себе си едно такова отношение към света, което съдържа своя основен характер в "Познай себе си". Душата може да стигне дотам, да счита това чувство като едно пробуждане от сънуването на живота, който живот тя е сънувала преди изживяването, което изпитва с това чувство.
към текста >>
Обаче положително е, че в нея трябва да виждаме една особена форма, да дадем задоволение на човешката душевна потребност, на онази душевна потребност, която
израз
ява своето искане в "Познай себе си".
Философите често са подчертавали, че стигат до затруднение, когато трябва да кажат, що е философия в истинския смисъл на думата.
Обаче положително е, че в нея трябва да виждаме една особена форма, да дадем задоволение на човешката душевна потребност, на онази душевна потребност, която изразява своето искане в "Познай себе си".
И ние трябва да знаем за това искане, както знаем, що е глад, въпреки че бихме се затруднили, ако би трябвало да дадем едно обяснение на глада, който да задоволи всеки един.
към текста >>
Той трябваше да намери различията на тези епохи така характерно
израз
ени, както намираме различията на видовете на едно природно царство.
От тази гледна точка разглеждането на философските произведения върху мировите загадки може да възбуди определени очаквания. Можем да се надяваме, че от това разглеждане могат да се получат резултати върху характера на развитието на човешката душа. И пишещият тази книга вярва, че при пребродването на философските възгледи на запад са му се предложили такива резултати. На него му се представят четири различаващи се епохи и развитието на философския стремеж на човечеството.
Той трябваше да намери различията на тези епохи така характерно изразени, както намираме различията на видовете на едно природно царство.
Това го доведе дотам, да признае, че историята на философското развитие на човечеството носи доказателството за съществуването на обективни напълно независими от човека духовни импулси, които се развиват по-нататък в течение на времето. И това, което хората вършат като философи, то се явява като изява на развитието на тези импулси, които властват под повърхността на външната история. Налага се убеждението, че един такъв резултат следва от безпристрастното разглеждане на историческите факти. Писателят на тази книга вярва, че никакъв вид предубеждение не го е съблазнило да направи една произволна конструкция на историческото развитие, а самите факти ни принуждават да признаем резултата от горепосочения род. Оказа се, че ходът на развитието на философския стремеж на човечеството ни кара да различим епохи, всяка една от които трае 7 до 8 столетия.
към текста >>
Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде
израз
ен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света.
Цялата тежест на този факт философите на това време чувствуват повече смътно отколкото да осъзнават ясно. Този характер има философският стремеж до Скотус Еригена /починал в 880 г. сл. Хр./. Философите на тази епоха се потопяват с философското мислене напълно в религиозните представи. Чрез това мислене човешката душа, която в пробудено себесъзнание се вижда поставена изцяло на собствените си основи, се стреми да добие съзнанието за нейната включеност в живота на мировия организъм.
Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света.
Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва. В гръцката философия мисловният живот разгръща своите собствени сили; той довежда човешката душа до чувстването на нейната самостоятелност; след това от основите на духовния живот в човечеството нахлува това, което е съществено различно от мисловния живот. Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта. Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта. Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание.
към текста >>
164.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
За този по-раншен образ на света
израз
ът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота.
Ферекид стига до своя образ на света по различен начин отколкото до такъв образ се е стигало преди него. Най-важното при него е, че той чувствал човека като одушевено същество различно отколкото това е ставало преди него.
За този по-раншен образ на света изразът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота.
Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители. Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират. Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят.
към текста >>
Това, което този човек чувства, може да се
израз
и приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава.
Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители. Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират. Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят.
Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава.
Когато човек изказва подобни познания, той трябва да си служи с такива думи, които при първо впечатление изглеждат пресилени. Обаче само чрез привидно пресилено звучащите думи може да бъде почувстван истинския факт. Един човек, който има един образ на света, за какъвто говорим тук, чувства да действа в дъжд, който пада на земята, една сила, която днес трябва да наречем "духовна" и която е от също естество с онази, която той чувства, когато се готви за тази или онази лична дейност. Интересно може да бъде да намерим отново този начин на мислене у Гьоте в неговите млади години, естествено в онази отсенка, която то трябва да има у една личност на 18-то столетие. В Гьотевата статия "Природа" можем да прочетем: "Тя /природата/ ме е поставила в съществуването, тя също ще ме изведе от него.
към текста >>
Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и
израз
ява това чувство чрез мислителното съзерцание.
Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание.
Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл. Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ.
към текста >>
Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя
израз
в мита.
Мисълта се яви като инструмент на истината.
Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита.
В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване.
към текста >>
Зевс, Хронос и Хтон са същности, по отношение на които можем да употребим
израз
и те: "Дух, душа, материя", обаче с това ние назоваваме само приблизително тяхното значение.
В смисъла на Ферекид светът се произвежда чрез задружните действия на тези три първични основи. Чрез това задружно действие се раждат от една страна сетивните материални светове; огън, въздух, вода, земя; от друга страна множество невидими, свръхсетивни същества, духовни същества, които оживяват четирите материални светове.
Зевс, Хронос и Хтон са същности, по отношение на които можем да употребим изрази те: "Дух, душа, материя", обаче с това ние назоваваме само приблизително тяхното значение.
Едва чрез свързването на тези три първични същества се раждат повече материалните царства на света, царствата на огъня, въздуха, водата, земята и повече душевни и духовни /свръхсетивни/ същества. С един израз на по-късните светогледи можем да наречем Зевса като "пространство-етер", Хронос като "творец на времето" и Хтон като "произвеждащ материята" трите "прамайки" на света. Ние ги виждаме да прозират още в Гьотевия "Фауст", в сцената от втората част на тази трагедия, където Фауст отива при "майките".
към текста >>
С един
израз
на по-късните светогледи можем да наречем Зевса като "пространство-етер", Хронос като "творец на времето" и Хтон като "произвеждащ материята" трите "прамайки" на света.
В смисъла на Ферекид светът се произвежда чрез задружните действия на тези три първични основи. Чрез това задружно действие се раждат от една страна сетивните материални светове; огън, въздух, вода, земя; от друга страна множество невидими, свръхсетивни същества, духовни същества, които оживяват четирите материални светове. Зевс, Хронос и Хтон са същности, по отношение на които можем да употребим изрази те: "Дух, душа, материя", обаче с това ние назоваваме само приблизително тяхното значение. Едва чрез свързването на тези три първични същества се раждат повече материалните царства на света, царствата на огъня, въздуха, водата, земята и повече душевни и духовни /свръхсетивни/ същества.
С един израз на по-късните светогледи можем да наречем Зевса като "пространство-етер", Хронос като "творец на времето" и Хтон като "произвеждащ материята" трите "прамайки" на света.
Ние ги виждаме да прозират още в Гьотевия "Фауст", в сцената от втората част на тази трагедия, където Фауст отива при "майките".
към текста >>
У Ферекид това се
израз
ява по-малко чрез мислителното схващане на орфическите представи, а повече чрез определено основно настроение на душата, което след това отново намираме при някои философстващи следовници на Ферекид в Гърция.
Тези орфици са последователи на един начин на мислене, което живее още изцяло в образността. При тях също се намират три първични същества: Зевс, Хронос и Хаосът. В сравнение с тези три "прамайки" онези на Ферекид са с една степен по-малко образни. Ферекид се стреми вече да схване с мислителния живот това, което орфиците са държали още напълно като образ. Ето защо той се явява като онази личност, при която можем да говорим за "раждането на мислителния живот".
У Ферекид това се изразява по-малко чрез мислителното схващане на орфическите представи, а повече чрез определено основно настроение на душата, което след това отново намираме при някои философстващи следовници на Ферекид в Гърция.
Ферекид се вижда именно принуден да вижда произхода на нещата в "Доброто"/Аригон/. Той не можеше да свърже това понятие с "митическите светове на боговете" на старото време. На съществата на този бяха присъщи душевни качества, които не се понасяха с това понятие. В своите три "първични основи" Ферекид можеше да си представи само понятието на "Доброто", на съвършеното.
към текста >>
Обаче чувствано е било това, което сега, поглеждайки назад в миналото към древните гръцки мислители, може да бъде
израз
ено ясно.
С това е свързан фактът, че раждането на мислителния живот се съпровождаше с едно разколебаване на душевното чувстване. Това душевно изживяване не трябва да се изпуска изпредвид там, където мислителното разглеждане на света има своето начало. В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с мисълта могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване. Напълно самопонятно е, че сред тази степен на развитието на възгледа за света чувството, за което споменахме по-горе, не е било изказано ясно.
Обаче чувствано е било това, което сега, поглеждайки назад в миналото към древните гръцки мислители, може да бъде изразено ясно.
Тогава хората са чувствували: Изживените от непосредствените прадеди образи ни водеха до най-висшата до най-съвършените първични основи. В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи. Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи.
към текста >>
В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се
израз
ява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н.
В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи. Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата. До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид.
В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н.
В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н. Който насочва поглед към всичко това, той съзира два вида царуващи сили. Обаче човешката душа се нуждае от приемането на едно единство, което стои на основата. Тя по естествен начин чувства: Унищожаващата градушка, разрушителните земетресения, трябва в крайна сметка да произхожда от същия източник, както и носещият благодат ред на годишните времена. По този начин погледът на човека прониква през доброто и злото и стига до едно първично добро.
към текста >>
В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се
израз
яват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н.
Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата. До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид. В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н.
В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н.
Който насочва поглед към всичко това, той съзира два вида царуващи сили. Обаче човешката душа се нуждае от приемането на едно единство, което стои на основата. Тя по естествен начин чувства: Унищожаващата градушка, разрушителните земетресения, трябва в крайна сметка да произхожда от същия източник, както и носещият благодат ред на годишните времена. По този начин погледът на човека прониква през доброто и злото и стига до едно първично добро. В земетресението царува същата добра сила както и в благодатта на пролетта.
към текста >>
Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да
израз
и в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката.
Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот.
Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката.
На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа.
към текста >>
И така в светогледа на Талес ние ще намерим
израз
а на това, което неговият сроден с флегматичният темперамент душевен живот го е карал да изживява вътрешно.
И така в светогледа на Талес ние ще намерим израза на това, което неговият сроден с флегматичният темперамент душевен живот го е карал да изживява вътрешно.
Той е изживявал в себе си това, което му се явявало като мирова тайна на водата. Днес с указанието на флегматичния темперамент хората свързват едно лошо странично значение. Колкото и оправдано да е това в отделни случаи, толкова вярно е също, че флегматичният темперамент, когато той се явява с енергия на мисленето, чрез своето спокойствие, безафектност и безстрастност прави от човека един мъдрец. Такава една форма на мисленето е станала причина, щото гърците да чувстват Талес като един от техните мъдреци.
към текста >>
За него е предадено едно изказване, което непосредствено показва, как той е чувствал вътрешното изживяване с въздушния елемент като
израз
на мировата тайна: "Както нашата душа, която е едно дихание, ни подържа в нашата цялост, така въздухът и диханието обгръщат всемира".
По друг начин се образува образът на света от Анаксимен, който изживяваше в себе си настроението на сангвиничния темперамент.
За него е предадено едно изказване, което непосредствено показва, как той е чувствал вътрешното изживяване с въздушния елемент като израз на мировата тайна: "Както нашата душа, която е едно дихание, ни подържа в нашата цялост, така въздухът и диханието обгръщат всемира".
към текста >>
Едно безпристрастно разглеждане ще почувства светогледа на Хераклит съвсем непосредствено като
израз
на неговия холеричен вътрешен живот.
Едно безпристрастно разглеждане ще почувства светогледа на Хераклит съвсем непосредствено като израз на неговия холеричен вътрешен живот.
Един поглед върху неговия живот ще хвърли известна светлина именно при този мислител. Той принадлежеше на един от най-благородните родове на Ефес. Бил е страстен борец против демократичната партия. Той е станал такъв, защото са му се разкрили определени възгледи, истинността на които му се е представили в непосредствено вътрешно изживяване. Възгледите на заобикалящата го среда измерени с неговите, му изглеждаха съвсем естествено да доказват непосредствено глупостта на тази среда.
към текста >>
Едно вътрешно изживяване, което се
израз
ява в един холеричен темперамент, е подобно на прояждащото действие на огъня; то не живее в удобното спокойно битие, а се чувствува едно с "вечното ставане".
Бил е страстен борец против демократичната партия. Той е станал такъв, защото са му се разкрили определени възгледи, истинността на които му се е представили в непосредствено вътрешно изживяване. Възгледите на заобикалящата го среда измерени с неговите, му изглеждаха съвсем естествено да доказват непосредствено глупостта на тази среда. Чрез това той стигна до такива големи конфликти, че трябваше да напусне бащиния си град и да води един самотен живот при храма на Артемида. Нека вземем за целта няколко изречения, които са предадени за него: "Добре би било, ако всички ефесяни, които са възрастни, биха се обесили и биха предали своя град на непълнолетните..." или другото изречение, където казва за хората: "Безумни в тяхното неразбиране, те приличат на глухи, даже когато слушат истината, за тях важи: Те отсъстват, когато присъстват".
Едно вътрешно изживяване, което се изразява в един холеричен темперамент, е подобно на прояждащото действие на огъня; то не живее в удобното спокойно битие, а се чувствува едно с "вечното ставане".
Такава една душа чувства покоя като безсмислие; "Всичко тече" е поради това прословуто изречение на Хераклит. Само привидно е, когато някъде се явява едно инертно битие; ние ще предадем едно Хераклитово чувство, когато кажем следното:
към текста >>
Отначало това чувство не се
израз
ява в едно ясно
израз
ена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова.
Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
към текста >>
Възгледът на Питагор е
израз
ен в прословутото изречение: "Човекът е мярката на всички неща, на съществуващите, че те са, на несъществуващите, че те не са".
пр. Хр./. Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус. Софистите са представени често пъти като хора, които са се отдавали с мисленето на една повърхностна игра. До това мнение е допринесъл много начинът, по който ги е представил авторът на комедии Аристофан. Обаче наред с други неща, като външно основание за едно по-добро зачитане от значение е например също, че самият Сократ, който в известни граници се чувстваше като ученик на Продикус, счита този последния като човек, който е развил у своите ученици облагородяването на езика и на мисленето.
Възгледът на Питагор е изразен в прословутото изречение: "Човекът е мярката на всички неща, на съществуващите, че те са, на несъществуващите, че те не са".
В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта. Това изживяване не чувства някаква връзка с една обективна мирова сила. Когато Парменид счита, че сетивата дават на човека един измамен свят, ние бихме искали да отидем още по-далече и да прибавим: Защо и мисленето, което изживяваме, не трябва да ни мами? Обаче Питагор би възразил: Какво го е грижа човек, дали светът намиращ се вън от него, е различен от това, което той възприема и мисли? Нима той си го представя за някой друг, а не за себе си?
към текста >>
Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът
израз
ява своята същност.
Обаче с това Питагор се поставя в известно отношение и противоречие с духа, който живее в глъбините на гърцизма. Този "дух" ясно може да се долови в гръцката същност. Той вече говори от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си". Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни. Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа.
Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност.
Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот. Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед. При това софистите навлязоха в един опасен път. В тях духът на гърцизма застава пред една пропаст; той иска да си даде силата на равновесието чрез своята собствена сила.
към текста >>
Ако за софистите можем да кажем, че те доведоха духа на Гърцизма до една опасна подводна скала, която се
израз
ява в думите "Познай себе си"; в Сократа ние трябва да виждаме една личност, която доведе до
израз
този дух с една висока степен на съвършенство.
Ако за софистите можем да кажем, че те доведоха духа на Гърцизма до една опасна подводна скала, която се изразява в думите "Познай себе си"; в Сократа ние трябва да виждаме една личност, която доведе до израз този дух с една висока степен на съвършенство.
Сократ се е родил в Атина около 470 г. и е бил осъден на смърт в 400 г. чрез пиене на отрова.
към текста >>
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един
израз
на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот.
Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
към текста >>
Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е
израз
на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот.
Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене.
Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
към текста >>
Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един
израз
за това, що е човекът по отношение на света.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот. Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина.
Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света.
Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
към текста >>
Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и
израз
ява това, което мировите сили са положили в нея?
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа".
Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея?
И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>
Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да
израз
и повече, отколкото във всекидневното изживяване.
В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа.
Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване.
Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
Сократ искаше да
израз
и: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум.
В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства. Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши.
Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум.
Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
към текста >>
Това е
израз
ът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум.
Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
към текста >>
Така в Сократа се
израз
ява това, към което се стремеше епохата преди него: Ценене на това, което е дадено на човешката душа чрез пробудения мислителен живот.
Така в Сократа се изразява това, към което се стремеше епохата преди него: Ценене на това, което е дадено на човешката душа чрез пробудения мислителен живот.
Методът на учението на Сократ стои под влиянието на тази представа. Той пристъпва към човека с предположението: В него се намира животът на мислите; нужно е само той да бъде пробуден. Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот. В това се състои същността на Сократовия метод. Роденият в 427 г. пр.Хр.
към текста >>
Тя трябва да се
израз
ява и така, че да се явява като "неразумна душа"/Психоалогос/.
За Платон човешката душа е живееща в идеята; обаче този живот е така изграден, че не във всички прояви той е едно откровение на нейния живот в идеите. Доколкото душата е потопена в живота на идеите, тя се явява като "разумна душа" /Психологистика/. Като такава се явява душата на себе си, когато във възприемането на мислите се изявява на самата себе си. В нейното земно съществувание тя не е в състояние да се изявява само така.
Тя трябва да се изразява и така, че да се явява като "неразумна душа"/Психоалогос/.
И като такава тя отново се явява в две форми, като развиваща смелост и като изпълнена с желания душа. Така изглежда, че Платон различава в човешката душа три члена или части: разумната душа, смелата душа и желаещата душа. Обаче ние ще налучкваме духа на неговия начин на мислене по-добре, когато изразим това по друг начин: Според нейната същност душата е един член на света на идеите. Като такава тя е разумна душа. Но тя проявява своята дейност така, че към нейния живот в разума прибавя смелостта и елемента на желанията.
към текста >>
Обаче ние ще налучкваме духа на неговия начин на мислене по-добре, когато
израз
им това по друг начин: Според нейната същност душата е един член на света на идеите.
Като такава се явява душата на себе си, когато във възприемането на мислите се изявява на самата себе си. В нейното земно съществувание тя не е в състояние да се изявява само така. Тя трябва да се изразява и така, че да се явява като "неразумна душа"/Психоалогос/. И като такава тя отново се явява в две форми, като развиваща смелост и като изпълнена с желания душа. Така изглежда, че Платон различава в човешката душа три члена или части: разумната душа, смелата душа и желаещата душа.
Обаче ние ще налучкваме духа на неговия начин на мислене по-добре, когато изразим това по друг начин: Според нейната същност душата е един член на света на идеите.
Като такава тя е разумна душа. Но тя проявява своята дейност така, че към нейния живот в разума прибавя смелостта и елемента на желанията. В този троичен начин на изява тя е земна душа. Като разумна душа тя слиза чрез физическото раждане в земното съществуване и със смъртта отново се връща в света на идеите. Доколкото е разумна душа, тя е безсмъртна, защото като такава тя живее вечното съществуване на света на идеите.
към текста >>
В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да
израз
и това, което е душата, така да се каже, да я опише.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта.
В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише.
И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот?
към текста >>
Душата е морална, когато така устройва своя живот, че се
израз
ява колкото е възможно повече като разумна душа.
От такова едно схващане за душата следва това, което Платон има да каже върху моралния живот.
Душата е морална, когато така устройва своя живот, че се изразява колкото е възможно повече като разумна душа.
Мъдростта е онази добродетел, която произхожда от разумната душа; тя облагородява човешкия живот; смелостта /силният дух/ се полага на душата на смелостта, благоразумието на душата на желанията. Двете последни добродетели се раждат, когато разумната душа става господар над другите прояви на душата. Когато и трите добродетели действат задружно по хармоничен начин в човека, тогава се ражда това, което Платон нарича правда насоката към доброто, дикайозине.
към текста >>
Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да
израз
и най-добре своята човешка същност?
Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност?
към текста >>
пр.Хр./ го
израз
и в една съвършена форма в своето стихотворение "Върху природата".
Това схващане за живота намери в следващото време множество последователи; то бе възприето също и от стремящите се към образование римляни. Римският поет Т. Лукрециус Карус /95-53 г.
пр.Хр./ го изрази в една съвършена форма в своето стихотворение "Върху природата".
към текста >>
И Плотин търси други
израз
и, различни от тези, които се крият в откровението на мислите.
Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея.
И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите.
Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин. В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта.
към текста >>
Но как след това той представя връзката на света с тази Първопричина, това може да бъде
израз
ено в мисли.
Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин. В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта. Той има една психическа опитност, която представлява вътрешно изживяване, без в душата да присъстват мисли, мистично изживяване. В това изживяване той чувства своята душа съединена с Първопричината на света.
Но как след това той представя връзката на света с тази Първопричина, това може да бъде изразено в мисли.
От свръхмисловния Принцип са произлезли съществата на света. Свърхмисловният Принцип и най-съвършеното. Това, което произлиза от него, е по-малко съвършено. Така върви надолу до видимия свят, който е най-несъвършеният. Сред този свят се намира човекът.
към текста >>
165.
МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА
GA_18_1 Загадки на философията
Това, което живее в тях, не е развиващата се мисъл; това са религиозни импулси, които се стремят да си създадат в постигнатите мисли един
израз
.
В тази епоха религиозният начин на мислене тече през развиващите се човешки души; и подбудите на този начин на мислене произтичат образите на света. Мислите, които възникват при това, са продължаващите да действат гръцки мисли. Хората приемат тези мисли, преобразуват ги; но те не ги довеждат до никакъв растеж за самите тях. Светогледите възникват като от задния фон на религиозния живот.
Това, което живее в тях, не е развиващата се мисъл; това са религиозни импулси, които се стремят да си създадат в постигнатите мисли един израз.
към текста >>
Климент заема гръцките светогледи като една подготовка на християнското откровение и ги използува като инструмент, за да
израз
и и защити християнските импулси.
Повече на догматична християнска почва стояха личности като Климент Александрийски /починал в 211 г. сл.Хр./ и Ориген /роден в 185 г. сл.Хр./.
Климент заема гръцките светогледи като една подготовка на християнското откровение и ги използува като инструмент, за да изрази и защити християнските импулси.
По същия начин постъпва и Ориген.
към текста >>
В Азия, където възгледите на Аристотел намираха разпространение, се ражда стремежът семитските религиозни импулси да бъдат
израз
ени в идеите на гръцкия мислител.
В Азия, където възгледите на Аристотел намираха разпространение, се ражда стремежът семитските религиозни импулси да бъдат изразени в идеите на гръцкия мислител.
Това се присажда след това върху европейска почва и навлиза в европейския духовен живот чрез мислители като Аверое, велик последовател на Аристотел /1120-1198 г./, Маймонид /1135-1204 г./ и др. При Аверое намираме възгледа, че съществуването на особен мисловен свят в личността на човека е една грешка. Съществува само един единен свят на мислите в божественото Първично същество. Както една светлина маже да се отрази в много огледала, така единният свят на мислите са изявява в много хора. Наистина през време човешкия земен живот става едно развитие на света на мислите; обаче в действителност това развитие е само един процес в духовната единна Първична Основа.
към текста >>
Той прави впечатлението, като че в него се
израз
ява фактът, че развиващата се човешка душа не чувства в себе си първичната сила на мисълта; ето защо той поставя тази сила в една извънчовешка мирова сила.
Както една светлина маже да се отрази в много огледала, така единният свят на мислите са изявява в много хора. Наистина през време човешкия земен живот става едно развитие на света на мислите; обаче в действителност това развитие е само един процес в духовната единна Първична Основа. Когато човек умира, тогава просто престава индивидуалната изява чрез него. Неговият мисловен живот съществува само в единния мисловен живот. Този светоглед прави гръцкото изживяване на мисълта да действа по-нататък така, че той поставя това изживяване на мисълта в единната божествена Основа на света.
Той прави впечатлението, като че в него се изразява фактът, че развиващата се човешка душа не чувства в себе си първичната сила на мисълта; ето защо той поставя тази сила в една извънчовешка мирова сила.
към текста >>
166.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Аристотел става за столетия учител на онези, които знаят, как Данте
израз
ява почитта си към Аристотел в Средновековието.
Тома Аквински се запознава напълно със светогледа на Аристотел. Този последният става за него учител в живота на мислите. С това Тома Аквински е една от най-изпъкващите, но все пак една от многобройните личности на Средновековието, които изграждат собственото си мисловно настроение върху това на Аристотел.
Аристотел става за столетия учител на онези, които знаят, как Данте изразява почитта си към Аристотел в Средновековието.
Тома Аквински се стреми да разбере по аристотелски начин това, което е човешки разбираемо. Така за него светогледът на Аристотел става ръководител до онази граница, до която човешкият душевен живот може да стигне със своите собствени сили; отвъд тази граница се намира онова, до което в смисъла на Тома гръцкият светоглед не можа да стигне. Следователно за Тома Аквински човешкото мислене се нуждае от една друга светлина, от която то може да бъде осветлено. Той намира тази светлина в откровението. Както и да са заставали следващите мислители спрямо откровението: Те не можаха вече да приемат по гръцки начин мислителния живот.
към текста >>
Борбата със "загадката на Аза" се
израз
ява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази борба.
Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси. Бихме искали да говорим за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки. Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка изглежда като едно произволно и пресилено мнение.
Борбата със "загадката на Аза" се изразява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази борба.
към текста >>
То се корени в духовния свят и отделните лъвове от сетивния свят са разнообразни въплъщения на едната "лъвска природа", която се
израз
ява в "идеята за лъвове".
Тази "загадка" живее още в спора между номиналисти и реалисти в Средновековието. Като един от представителите на реализма можем да считаме и Анселма от Кентърбъри. За него общите мисли, които човек си съставя, когато наблюдава света, не са само наименования, които душата си образува, а те се коренят в един действителен живот. Когато човек си образува общото понятие "лъв", за да обозначи с това всички лъвове, в смисъла на сетивното битие действителност имат несъмнено само отделните лъвове; обаче общото понятие "лъв" не е само едно обхващащо название, което има значение само за ползване от човешката душа.
То се корени в духовния свят и отделните лъвове от сетивния свят са разнообразни въплъщения на едната "лъвска природа", която се изразява в "идеята за лъвове".
Против една такава "действителност на идеите" водеха борба номиналисти като Рослен /също в 11-то столетие/. За него "общите идеи" са само обгръщащи наименования имена -, които душата си образува за нейно ползване, за нейно ориентиране, но които не отговарят на никаква действителност. Действителни са само отделните неща. Спорът е характерен за душевното настроение на неговите носители. И двете страни чувствуват необходимостта да изследват, каква стойност, какво значение имат мислите, които душата трябва да си образува.
към текста >>
Да, в самотата на своя душевен живот той даже развива особено
израз
ително този основен характер, защото за него вътрешната двойственост на душевния живот, противоположността между Аза и другите душевни изживявания, застава пред духовното око.
Яков Бьоме /1575-1624 г./, който като самотен, преследван занаятчия си състави един образ на света като от едно вътрешно озарение, внася все пак в този образ на света основния характер на по-новото време.
Да, в самотата на своя душевен живот той даже развива особено изразително този основен характер, защото за него вътрешната двойственост на душевния живот, противоположността между Аза и другите душевни изживявания, застава пред духовното око.
Той изживява "Аза" така, както този Аз си създава в душевния живот вътрешната противоположност, както той се отразява в собствената му душа. След това той отново намира това вътрешно изживяване в процесите в света. Той вижда в това изживяване едно раздвоение преминаващо през всичко. "В такова едно съзерцание човек намира две качества, едно добро и едно зло, които съществуват в този свят във всички сили, в звездите и стихиите, както и във всички създания". Също и злото стои в света срещу доброто като негово отражение; доброто съзира себе си едва в злото, както Азът забелязва себе си в своите душевни изживявания.
към текста >>
167.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
И
израз
ът на тази борба е възгледът: Аз съм една монада; такава една монада не се е родила и е непреходна.
И понеже само монадата може да бъде действителна, истински действителните същества са монади с различни вътрешни свойства. В глъбините на душата на една личност като Джордано Бруно става нещо, което не стига напълно до нейното съзнание; следствието на този вътрешен процес е след това замисълът на образа на света. Това, което става в глъбините, е един несъзнателен душевен процес: Азът чувства, той трябва да си представи себе си така, че да му бъде гарантирана действителност; и той трябва да си представи света така, че да може действително да съществува в този свят. Джордано Бруно трябва да си образува представа за монадата, за да бъдат и двете възможни. В Джордано Бруно в светогледния живот на по-ново време Азът се бори за своето съществуване в света.
И изразът на тази борба е възгледът: Аз съм една монада; такава една монада не се е родила и е непреходна.
към текста >>
В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се
израз
ява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време.
Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога. Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси. В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други. А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят.
В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се изразява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време.
към текста >>
Това, което Франциск Бейкън от Верулам /1561 до 1626 г./
израз
ява, носи същия отпечатък, макар и това да не изпъква на пръв поглед при разглеждане на неговите стремежи в областта на светогледа.
В по-новото развитие на светогледите проличава по разнообразен начин, как Азът търси пътища, за да изживее в себе си своята действителност.
Това, което Франциск Бейкън от Верулам /1561 до 1626 г./ изразява, носи същия отпечатък, макар и това да не изпъква на пръв поглед при разглеждане на неговите стремежи в областта на светогледа.
Бейкън от Верулам изисква, изследването на мировите явления да започне със свободно от предразсъдъци наблюдение; след това трябва да се търси да бъде отделено същественото от несъщественото на едно явление, за да се получи по този начин една представа за това, какво се крие зад дадено нещо или зад даден процес. Той счита, че до негово време хората първо са образували мислите и след това са насочвали представите върху отделните неща и процеси според тези мисли. Той си представял, че мислите не могат да се вземат от самите неща. Бейкън от Верулам искаше да противопостави на този /дедуктивен/ метод своя друг /индуктивен/ метод. Понятията трябва да бъдат образувани при нещата.
към текста >>
Във външния напредък на човешкия душевен живот това се
израз
ява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта.
Декарт стои вече в една епоха в която може да бъде познат един нов импулс в светогледния живот. Епохата от началото на християнското летоброене до Скотус Еригена протича по такъв начин, че мислителният живот е пропулсиран от една сила, която навлиза в духовното развитие като един мощен тласък. Пробудената в Гърция мисъл е озарена от тази сила.
Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта.
Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството.
към текста >>
В областта на светогледния живот това преобразяване се
израз
ява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието.
Петнадесето, 16-тото столетие поставят пред душите един нов импулс. Това се разширява бавно и бавно се проявява. В душевната организация на човека става едно преобразуване.
В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието.
Това преобразуване на човешката душевна организация не може да бъде наблюдавано във всички области на развитието на човечеството. То се явява във възраждането на изкуството и на науката и на европейския живот, както и в реформаторските религиозни движения. Ние ще можем да го намерим, когато проучим изкуството на Данте и на Шекспир според неговите основи в човешкото душевно развитие. Тук всичко това може да бъде отбелязано; защото настоящите изложения искат да останат в рамките на движението напред на мислителното развитие на светогледите.
към текста >>
Едното е разпростряността /
израз
ена в измеренията, бел.
Така мислена, тя не търпи нищо, което съществуващо вън от нея, да бъде подобно на нея. Защото тогава тя не би била всичко; за своето съществуване тя би се нуждаела от нещо друго. Следователно всичко друго е част от субстанцията, като едно от нейните свойства, казва Спиноза. За човешкото познание са достъпни две от тези свойства. Едното той вижда, когато обгръща с поглед външния свят; другото, когато се обръща вътре в себе си.
Едното е разпростряността /изразена в измеренията, бел.
на превод./, второто е мисленето. Човекът носи в своето същество и двете свойства: В своето тяло разпростряността, в своята душа мисленето. Но и с двете той е едно същество в единната субстанция. Когато той мисли, мисли божествената субстанция, когато действа, действа божествената субстанция. Спиноза добива съществуването за човешкия Аз, като закотвя този Аз в общата, обхващаща всичко божествена субстанция.
към текста >>
Бихме искали да кажем, че частният живот на Спиноза, на човека, който първо бе преследван от фанатици, после, след доброволно подаряване на своето имущество, живя в беднотия като работник, беше по най-рядък начин външен
израз
на неговата душа на философ, която знаеше своя Аз в божественото Цяло и чувстваше всяко душевно изживяване, даже всяко изживяване въобще озарено от това съзнание.
към действие изпълнено с Бога. Това се получава като нещо разбиращо се от само себе си за онзи, в когото правилният светоглед е пълна истина. Ето защо Спиноза нарича съчинението, в което той излага своя светоглед, етика. За него етиката, т.е. моралното поведение, е в най-висшия смисъл резултат на истинското знание за обитаването на човека в единната субстанция.
Бихме искали да кажем, че частният живот на Спиноза, на човека, който първо бе преследван от фанатици, после, след доброволно подаряване на своето имущество, живя в беднотия като работник, беше по най-рядък начин външен израз на неговата душа на философ, която знаеше своя Аз в божественото Цяло и чувстваше всяко душевно изживяване, даже всяко изживяване въобще озарено от това съзнание.
към текста >>
Това, което себесъзнанието може да мисли така, както мисли крепящите себе си математически идеи, то може да изгради един образ на света, който е
израз
на това, което в действителност съществува зад явленията на света.
Спиноза изгражда един светогледен образ от мисли. Тези мисли трябва да бъдат такива, че те имат своето оправдание за изграждане на образа от себесъзнанието. От там трябва да произхожда тяхната сигурност.
Това, което себесъзнанието може да мисли така, както мисли крепящите себе си математически идеи, то може да изгради един образ на света, който е израз на това, което в действителност съществува зад явленията на света.
към текста >>
Лайбниц
израз
ява това така, като капка: Монадата няма никакви прозорци.
Цялото нейно изживяване, мислене, чувстване и т.н. е резултат на нейната собствена дейност. Тя би искала да възприема в себе си една друга дейност само защищавайки се против тази чужда дейност, т.е. в своята защита тя би възприемала само самата себе си. Следователно и тази монада не може да дойде нищо външно.
Лайбниц изразява това така, като капка: Монадата няма никакви прозорци.
В смисъла на Лайбниц всички действителни същества са монади. И в действителност не съществува нищо друго освен монади. Под тези различни монади имат различно интензивен вътрешен живот. Има монади със съвършено тъп вътрешен живот, които са като спящи; такива, които са като сънуващи; след това бедните човешки монади; и така нагоре до най-завишения вътрешен живот на божествената първична Монада. Когато със своето сетивно възприятие човекът не вижда монади, това се дължи на факта, че той вижда монадите така както вижда мъглата, която не е мъгла, а рояк мушици.
към текста >>
Душата е само един неказващ нищо
израз
, на който нямаме никаква представа и който може да употребява една тесногръда глава, за да назове онази част в нас, която мисли.
Душата е само един неказващ нищо израз, на който нямаме никаква представа и който може да употребява една тесногръда глава, за да назове онази част в нас, която мисли.
Ако вземем и най-простия принцип на движение в тях, да чувстват, да се каят, накратко казано, за да намерят своя път във физическата и в моралната област... Ако това, което мисли в моя мозък, не е една част на този вътрешен орган и следователно на цялото тяло, защо тогава моята кръв се нагорещява, когато седейки спокойно в моето легло аз изработвам плана на моите дела или преследвам един отвлечен ход на мисълта". /виж, Дьо ла Матри, "Човекът, една машина". Философска библиотека. Том 68./ В кръговете, в които тези духове действаха /към които принадлежат също и Дидро, Кабанис и др./, Волтер донесе ученията на Лок /Волтер, 1694-1778 г./. Самият Волтер никога не беше стигнал до последните изводи на споменатите философи.
към текста >>
В развитието на светогледите на 15-тото, 16-тото столетие насам се
израз
ява стремежът, себесъзнателната душа да бъде така поставена на собствените и основи, че тя да признае себе си оправдана да си образува вали дни представи върху загадките на света.
В развитието на светогледите на 15-тото, 16-тото столетие насам се изразява стремежът, себесъзнателната душа да бъде така поставена на собствените и основи, че тя да признае себе си оправдана да си образува вали дни представи върху загадките на света.
От съзнанието на втората половина на 18-тото столетие Лесинг /1729-1781 г./ чувства този стремеж като най-дълбокия импулс на човешкия копнеж. Когато слушаме него, ние слушаме заедно с него много личности, които изявяват в този копнеж основния характер на тази епоха. Превръщането на религиозните истини на откровението в истини на разума, към това се стреми Лесинг. Неговата цел може ясно да се различи в разнообразните обрати и перспективи, през които минава неговата мисъл. Със своя себесъзнателен Аз Лесинг се чувства в една епоха на развитието на човечеството, който трябва да постигне чрез силата на себесъзнанието това, което по-рано се беше вля в него отвън чрез откровението.
към текста >>
С това Лесинг стои на почвата на едни светоглед, който иска да накара себесъзнателния Аз сам да почувства чрез неговата собствена природа, как това, което действува в него, не се
израз
ява безостатъчно в отделния живот.
С това Лесинг стои на почвата на едни светоглед, който иска да накара себесъзнателния Аз сам да почувства чрез неговата собствена природа, как това, което действува в него, не се изразява безостатъчно в отделния живот.
към текста >>
Само че Хердер
израз
ява това изживяване по начин различен от Спиноза.
Така за Якоби Спинозисмът става единствено възможен научен начин на мислене; но същевременно той /Спинозисмът/ е доказателство за факта, че този начин на мислене не може да намери връзката с духовния свят. Хердер защищава в 1787 г. Спиноза против обвинението в атеизъм. Той може да стори това. Защото не се плаши от това, да чувства по свой начин изживяването на човека в божественото първично същество подобно както Спиноза чувстваше това.
Само че Хердер изразява това изживяване по начин различен от Спиноза.
Този последният изгражда едно чисто мислително настроение; Хердер се стреми да добие светоглед не само чрез мислене, а чрез цялата пълнота на човешкия душевен живот. За него не съществува рязко противоречие между вяра и знание тогава, когато на душата става ясно, как тя изживява самата себе си. Ние говорим в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето. Хердер приема всичко, което душата може да намери в себе си, като сили в пречистена форма, които могат да доставят един образ на света. По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето.
към текста >>
Ние говорим в неговия смисъл, когато
израз
яваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето.
Той може да стори това. Защото не се плаши от това, да чувства по свой начин изживяването на човека в божественото първично същество подобно както Спиноза чувстваше това. Само че Хердер изразява това изживяване по начин различен от Спиноза. Този последният изгражда едно чисто мислително настроение; Хердер се стреми да добие светоглед не само чрез мислене, а чрез цялата пълнота на човешкия душевен живот. За него не съществува рязко противоречие между вяра и знание тогава, когато на душата става ясно, как тя изживява самата себе си.
Ние говорим в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето.
Хердер приема всичко, което душата може да намери в себе си, като сили в пречистена форма, които могат да доставят един образ на света. По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето.
към текста >>
Светогледът трябва все пак да бъде
израз
ен в мисли.
След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма. С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг. Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите.
Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли.
Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност.
към текста >>
Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите
израз
ени в умствена форма.
На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител.
Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма.
Хаман се изказваше като в оракулни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време. В неговите оракулни сентенции живее едно мистично чувство с пиетистично оцветение. В тях се проявява хаотично стремежът на времето към изживяването на една сила на себесъзнателната душа, която да може да бъде опорна точка на всичко онова, което човек иска да си изработи като представа върху света и живота.
към текста >>
Идеите на Лок, на Лайбниц, тези последните даже
израз
ени в тяхната по-слаба форма от Волф, проникват главите; освен това обаче, наред със стремежа към яснота на мислите действа страхът от тази яснота, така че в образа на света постоянно се призовават извлечените от глъбините на сърцето възгледи, за да помогнат в допълването на този образ.
Присъщо на тази епоха е, че духовете чувстват: Трябва да се потопим в глъбините на душата, за да намерим точката, в която душата е свързана с вечната Първооснова на света, и изхождайки от познанието на тази връзка да добием от извора на себесъзнанието един образ на света. Обаче има голямо разстояние от това, което човекът можеше да обхване със силите на своя дух, и този вътрешен корен на себесъзнанието. Със своята духовна работа духовете не проникват до това, което в смътно предчувствие им поставя тяхната задача. Те един вид се въртят около това, което действа като загадка на света, но не могат да се приближат до него. Така чувства някой, който поставя срещу светогледните въпроси, когато в края на 18-тото столетие Спиноза започва да действа.
Идеите на Лок, на Лайбниц, тези последните даже изразени в тяхната по-слаба форма от Волф, проникват главите; освен това обаче, наред със стремежа към яснота на мислите действа страхът от тази яснота, така че в образа на света постоянно се призовават извлечените от глъбините на сърцето възгледи, за да помогнат в допълването на този образ.
Такова едно състояние се отразява в Менделсвон, приятелят на Лесинг, който бе горчиво засегнат от публикуването на разговора на Якоби с Лесинг. Той не искаше да допусне, че този разговор действително е имал съдържанието съобщено от Якоби. В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта. Но по този начин счита той не се стига до един възглед за живота на този корен. До мировия Дух човек трябва да се приближи по друг начин, ако иска да го почувства като пълножизнена същност в своята душа.
към текста >>
И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно
израз
на творящите света сили?
Спиноза иска да задоволи стремежа към едно такова изживяване, като оставя силата на мисъл та да развие нейната собствена сигурност; Лайбниц разглежда душата и иска да си представи света така, както човек трябва да си го представи, когато правилната представа за душата трябва да се покаже правилно поставена в образа на света. Хердер наблюдава мировите процеси и е предварително убеден, че в човешката душа изниква правилния образ на света, когато тази душа застава с цялата си сила здраво срещу тези процеси. Това, което Гьоте казва по-късно, че всичко фактическо е вече теория, за Хердер то е без условно установено. Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата.
И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили?
Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли.
към текста >>
168.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Защото всичко, което можем да познаем, се отнася не за неща вън от нас, а за процеси в нас, за явленията, както той се
израз
ява.
Следователно съществуват "вещи в себе си, вещи за себе си". Обаче ние не знаем нищо за тях, освен че те съществуват. Всичко, което наблюдаваме, са явления в нас. Следователно, за да спаси сигурността на математическите и природонаучните истини, Кант е приел целия свят на наблюдението в човешкия дух. Но с това той е поставил също непреодолими граници на познавателната способност.
Защото всичко, което можем да познаем, се отнася не за неща вън от нас, а за процеси в нас, за явленията, както той се изразява.
Обаче обектите на най-висшите въпроси на разума: Бог, свободата и безсмъртието никога не могат да се явят като явления. Ние виждаме явленията в нас; дали тези явления произхождат вън от нас от едно божествено същество, това ние не можем да знаем. Ние можем да възприемаме само нашите собствени душевни състояния. Но и тези също са само явления. Дали зад тях царува една свободна, безсмъртна душа, това остава скрито за нашето познание.
към текста >>
Това уважение е
израз
ено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът!
Чрез съществуването на добродетелта ни се гарантира нейното следствие, щастието, а чрез щастието ни се гарантира съществуването на Бога. И понеже едно сетивно същество, каквото е човекът, не може да постигне съвършеното щастие в този несъвършен свят, неговото съществуване трябва да се простира отвъд сетивното съществуване, т.е. душата да бъде безсмъртна. Следователно това, върху което не можем да знаем нищо, Кант го създава като чрез магия от моралната вяра. Уважението пред чувството за дълг беше за него това, което му въздигаше един действителен свят, когато под влиянието на Юм светът на наблюдението се превърна в един чисто вътрешен свят.
Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът!
ти възвишено, велико име, който не обхващаш в тебе никаква прищявка, която води в себе си до подмилкване, а изискваш подчинение", ти, който "поставяш един закон... пред който трябва да онемеят всички наклонности, даже когато те действат тайно против него..."
към текста >>
Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен
израз
на духовното.
Кант направи от безкористното отдаване на гласа на духа основата на морала. В областта на добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това на сетивния свят.
Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното.
Това е областта на красотата и на изкуството. Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието. Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет. Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта.
към текста >>
Той
израз
ява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене".
С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед.
Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене".
Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят. Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения.
към текста >>
С това Кант
израз
ява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата.
Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества.
С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата.
Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време. Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене. Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз мисълта, която да бъде чувствана като жива.
към текста >>
Гьоте е именно на мнение, че в субективната познавателна способност на човека се
израз
ява не само духът като такъв, но че самата духовна природа е тази, която си е създало в човека един орган, чрез който тя прави да се разкрият нейните тайни.
Но той не е сторил това. В горецитираната студия той казва: "Входът беше този, който ми хареса; аз не можах да се осмеля да навляза в лабиринта; за това ми пречеше ту поетическата дарба, ту човешкият ум и аз никъде не се чувствах подобрен". Обаче веднъж той рязко е изказал противоположността в една бележка, която бе публикувана едва от Ваймарското Гьотево издание от неговото наследство /Ваймарско издание, раздел 2. Том ХІ, стр. 377/: Основната грешка на Кант, мисли Гьоте, се състои в това, че той "разглежда" самата субективна познавателна способност като обект и рязко разграничава точката, където субективното се среща с обективното, но прави това не съвсем правилно".
Гьоте е именно на мнение, че в субективната познавателна способност на човека се изразява не само духът като такъв, но че самата духовна природа е тази, която си е създало в човека един орган, чрез който тя прави да се разкрият нейните тайни.
Човекът съвсем не говори върху природата; а природата говори в човека върху себе си. Това е убеждението на Гьоте. Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и аплодирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита". Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред. Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата.
към текста >>
В книгата беше ясно
израз
ен вътрешният живот на изкуството както и на природата, неговото /на изкуството/ двустранно действие отвътре навън".
За Кантовата "Критика на разсъдъчната способност" Гьоте казва, че на нея той "дължи една много радост на епоха на живота". "Великите главни мисли на съчинението бяха напълно аналогични на моето досегашно творчество, работа и мислене.
В книгата беше ясно изразен вътрешният живот на изкуството както и на природата, неговото /на изкуството/ двустранно действие отвътре навън".
И това изказване на Гьоте не може да ни измами по отношение на неговата противоположност спрямо Кант. Защото в статията, от която то е взето, се казва същевременно: "Страстно възбуден аз доста бързо вървях по-нататък в моите пътища, за щото самият аз не знаех, накъде водят те, и за това, което аз съм си присвоил и как съм го присвоил, намирам малко разбиране и съзвучие при кантианците. Защото аз изказвах това, което беше възбудено в мене, а не това, което бях чел".
към текста >>
Който прониква в светогледа на Гьоте, както този светоглед е предаден в наивна дреха, той ще намери в него една сигурна основа, която може да бъде
израз
ена в ясни идеи.
Кант и Гьоте стоят като два антипода на най-важното място на новото развитие на светогледите. И основно различен беше начинът, по който застанаха спрямо тях онези, които се интересуваха от най-висшите въпроси. Кант изгради своя светоглед с всички средства на една строга школна философия; Гьоте философстваше наивно, оставяйки се на своята здрава природа. Ето защо, както вече споменахме, Фихте вярваше, че може да се обърне към Гьоте само "като представител на най-чистата духовност на чувството на постигнатата в тоя момент степен на хуманността", докато за Кант той е на мнение, че "никой човешки ум не може да стигне по-далече от границата, на която е стоял Кант особено в неговата "Критика на разсъдъчната способност.
Който прониква в светогледа на Гьоте, както този светоглед е предаден в наивна дреха, той ще намери в него една сигурна основа, която може да бъде изразена в ясни идеи.
Обаче самият Гьоте не осъзна тази основа. Ето защо неговият начин на мислене навлиза само постепенно в развитието на светогледа; а в началото на столетието Кант е първо този, с който духовете искат да се обяснят.
към текста >>
Колко различно се явява на Фихте моралният ред на света, светът на вярата: "Моята воля трябва да действа направо, без какъвто и да инструмент отслабващ нейния
израз
, в една напълно аналогична на нея сфера, като разум върху разум, като едно духовно естество върху духовно естество; в една сфера, на която въпреки това тя има в самата себе си; следователно върху самодеен разум.
Аз самият не зная въобще и не съм. Съществуват образи: Те са единственото, което съществува и знаят за себе си по начина за образите; образи, които бързо преминават, без да съществува нещо, покрай което преминават: Които чрез образи зависят от образи, образи без нещо изобразено в тях, без значение и цел. Аз самият съм един от тези образи; даже, аз самият не съм това, а само един разбъркан образ от образи. Всяка действителност се превръща в един чудесен сън, без живот, за който се сънува, и без един дух, който сънува; в един сън, който зависи в един сън от себе си. Съзерцаването е сънят; мисленето, извор на всяко битие, и всяка действителност, която аз си въобразявам, тази на моето битие, на моята сила, на моите цели, е сънуването на онзи сън".
Колко различно се явява на Фихте моралният ред на света, светът на вярата: "Моята воля трябва да действа направо, без какъвто и да инструмент отслабващ нейния израз, в една напълно аналогична на нея сфера, като разум върху разум, като едно духовно естество върху духовно естество; в една сфера, на която въпреки това тя има в самата себе си; следователно върху самодеен разум.
Обаче самодеен разум е воля. Съобразно с това законът на свръхсетивния свят е една воля... Следователно онази възвишена воля не върви по своя път за себе си отделена от останалия миров разум. Между нея и всяко преходно разумно същество съществува една духовна връзка и тя самата е тази връзка сред света на разума... Аз закривам лицето си пред тебе и слагам ръката си върху устата. Това, което ти си за самата тебе и ми изглеждаш на самия мене, аз не мога никога да разбера, толкова сигурно както аз никога не мога сам да ставам /да се развивам/. След хиляди пъти хиляди преживени духовни светове аз ще те разбирам още все толкова малко колкото сега в тази колиба на земята.
към текста >>
Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да
израз
я по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели.
Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото.
Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели.
Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат". Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост. Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област".
към текста >>
Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за
израз
яване, а единствено с мисълта, с идеята.
Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството.
Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
"Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория".
към текста >>
"Съзерцателните се отнасят вече продуктивно, и знанието, като се повишава, изисква, без да се забележи, съзерцаването и се издига и над него; и колкото много да се разпъват на кръст знаещите пред въображението и да благославят, те трябва все пак, преди да недогледат, да призоват на помощ производителната сила на въображението... Обхватните, които в един по-горд смисъл бихме искали да наречем творящи, се отнасят в най-висшия смисъл творчески; изхождайки именно от идеи, те вече
израз
яват единството на цялото и след това, така да се каже, е работа на природата да се нагоди към тази идея".
Който както него вижда действието на природата във всичко, той не може да вижда в духовното съдържание на човешката фантазия нищо друго освен по-висши произведения на природата. Образите на фантазията са произведения на природата; и тъй като те възпроизвеждат природата, те могат да съдържат само истината, защото иначе с тези изображения природата би лъгала самата себе си, понеже тези изображения са създадени от самата нея. Само хора с фантазия могат да достигнат най-висшата степен на познанието. Такива хора Гьоте нарича "обхватни", "съзерцаващи" противоположно за "любознателните", които остават на една по-ниска степен на познанието. "Любознателните се нуждаят от един спокоен, безкористен поглед, от едно любопитно безспокойство, от един ясен ум....; те преработват също само в научен смисъл това, което първите намират".
"Съзерцателните се отнасят вече продуктивно, и знанието, като се повишава, изисква, без да се забележи, съзерцаването и се издига и над него; и колкото много да се разпъват на кръст знаещите пред въображението и да благославят, те трябва все пак, преди да недогледат, да призоват на помощ производителната сила на въображението... Обхватните, които в един по-горд смисъл бихме искали да наречем творящи, се отнасят в най-висшия смисъл творчески; изхождайки именно от идеи, те вече изразяват единството на цялото и след това, така да се каже, е работа на природата да се нагоди към тази идея".
Който вярва в такъв вид познание, на него не може да мине през ума да говори за ограничеността на човешкото познание по начина на Кант. Защото това, от което човекът се нуждае като негова истина, той го изживява в своята вътрешност. Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека. Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/.
към текста >>
Новалис
израз
ява, как той чувства духовната тайна зад сетивния свят и човешкото себесъзнание като орган, чрез който тази тайна казва: - Това съм аз, когато
израз
ява това чувство с думите: "Фактически светът на духовете е отворен за нас, той е винаги явен.
В лицето на своите представители епохата търси зад външния сетивен свят по-висшата духовна природа, онази духовна природа, в която се корени себесъзнателната душа, която не може да се корени във външната действителност на сетивата. Новалис чувства себе си, изживява себе си в по-висшата духовна природа. Това, което изказва, той го чувствува чрез присъщата му първична гениалност като откровение на самата тази духовна природа. Той си отбелязва: "Някой успя да повдигне булото на богинята от Саис, но какво видя той? Той видя чудо на чудесата самия себе си".
Новалис изразява, как той чувства духовната тайна зад сетивния свят и човешкото себесъзнание като орган, чрез който тази тайна казва: - Това съм аз, когато изразява това чувство с думите: "Фактически светът на духовете е отворен за нас, той е винаги явен.
Ако внезапно бихме станали талкова еластични, колкото би било нужно, ние бихме се видели сред този свят".
към текста >>
169.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Това, от което бяха проникнати Гьоте и Шилер: Че производителната фантазия трябва да има своя дял в създаването на светогледа, него
израз
ява по един величествен начин това изречение.
Като светкавица, която действа в развитието на светогледите осветяващо назад и напред се явява изречението, което Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг /1775-1854 г./ изказа в своята "Натурфилософия": Да философства човек върху природата, това значи все едно той да твори като природа".
Това, от което бяха проникнати Гьоте и Шилер: Че производителната фантазия трябва да има своя дял в създаването на светогледа, него изразява по един величествен начин това изречение.
Това, което природата ни дава драговолно, когато я наблюдаваме, съзерцаваме, възприемаме: То не съдържа нейния най-дълбок смисъл. Човек не може да приеме този смисъл отвън. Той трябва да го създаде.
към текста >>
Той се обръща с остри
израз
и срещу онези, които вярват, че ние "само пренасяме нашите идеи върху природата", защото "те нямат никакво предчувствие за това, какво е и трябва да бъде за нас природата,... защото ние не искаме природата да съвпадне случайно със законите на нашия дух /нещо като посредством един трети/, а тя самата не само да
израз
и, а да осъществи по необходимост и първично законите на нашия дух и да бъде не само дотолкова природа и да се нарича природа, доколкото тя върши това:... Природата трябва да бъде видимият дух, духът на невидимата природа.
Там той изисква за онзи, който иска да стигне до един светоглед, "един съвършено нов вътрешен сетивен орган, чрез който се дава един нов свят, съвсем несъществуващ за обикновения човек". Обаче Фихте не стига по-далече от това изискване за едно ново сетиво. Той не развива това, което един такъв сетивен орган трябва да възприема. Шелинг вижда и мислите, които неговата фантазия поставя пред душата му, резултатите на това по-висше сетиво, което той нарича интелектуално виждане. Него, който следователно виждаше в това, което духът му казва върху природата, едно произведение, което дъхът създава, трябваше да го интересува преди всичко въпросът: Как това, което произхожда от духа, може все пак да бъде действителната, царуващата в природата закономерност?
Той се обръща с остри изрази срещу онези, които вярват, че ние "само пренасяме нашите идеи върху природата", защото "те нямат никакво предчувствие за това, какво е и трябва да бъде за нас природата,... защото ние не искаме природата да съвпадне случайно със законите на нашия дух /нещо като посредством един трети/, а тя самата не само да изрази, а да осъществи по необходимост и първично законите на нашия дух и да бъде не само дотолкова природа и да се нарича природа, доколкото тя върши това:... Природата трябва да бъде видимият дух, духът на невидимата природа.
Следователно тук, в абсолютна тъждественост на духа в нас и на природата вън от нас, трябва да бъде решен проблемът, как е възможна една природа вън от нас". Следователно природа и дух не са въобще две различни същности, а една и съща същност в две различни форми. Същинското мнение на Шелинг върху това единство на природа и дух е било рядко правилно разбрано. Трябва да се пренесем напълно в неговия начин на мислене, ако не искаме с това да разберем една тривиалност или една нелепост. За да изясним този начин на мислене, тук ще посочим едно изречение в неговата книга "За мировата душа", в което той се изказва върху естеството на гравитацията.
към текста >>
Когато мисли закона на един външен процес, този закон не остава вън и духът да приема само един огледален образ, едно отражение, а духът влива своето същество вътре в процеса; той прониква процеса, и когато след това намира закона на същия, не го
израз
ява той в своя изолиран ъгъл на мозъка, а законът сам се
израз
ява.
Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото същество; другата част може да бъде позната чрез привличането. Така приблизително трябва да си представим също и отношението на духа към природата. Духът е не само там, където ние го възприемаме, а и там, където той възприема. Неговото същество се простира до най-далечните места, на които той още може да наблюдава предмети. Той обгръща и прониква цялата позната нему природа.
Когато мисли закона на един външен процес, този закон не остава вън и духът да приема само един огледален образ, едно отражение, а духът влива своето същество вътре в процеса; той прониква процеса, и когато след това намира закона на същия, не го изразява той в своя изолиран ъгъл на мозъка, а законът сам се изразява.
Духът е отишъл там, където действа законът. Ако не би го забелязал, този закон също би действал; но той не би бил изразен. Понеже духът се вмъква един вид в процеса, законът, освен че действа, той бива също изразен и като идея, като понятие. Само когато духът не обръща никакво внимание на природата, и съзерцава самия себе си, тогава на него му се струва, като че е отделен от природата, както се случва с окото, на което му се струва, че Слънцето е затворено в определено пространство, когато не се вземе под внимание, че то съществува и там, където действа чрез привличането. Когато оставя да се родят в моя дух идеите, тогава както е вярно твърдението, че аз създавам природата, също така вярно е и другото твърдение: Че самата природа твори в мене.
към текста >>
Ако не би го забелязал, този закон също би действал; но той не би бил
израз
ен.
Духът е не само там, където ние го възприемаме, а и там, където той възприема. Неговото същество се простира до най-далечните места, на които той още може да наблюдава предмети. Той обгръща и прониква цялата позната нему природа. Когато мисли закона на един външен процес, този закон не остава вън и духът да приема само един огледален образ, едно отражение, а духът влива своето същество вътре в процеса; той прониква процеса, и когато след това намира закона на същия, не го изразява той в своя изолиран ъгъл на мозъка, а законът сам се изразява. Духът е отишъл там, където действа законът.
Ако не би го забелязал, този закон също би действал; но той не би бил изразен.
Понеже духът се вмъква един вид в процеса, законът, освен че действа, той бива също изразен и като идея, като понятие. Само когато духът не обръща никакво внимание на природата, и съзерцава самия себе си, тогава на него му се струва, като че е отделен от природата, както се случва с окото, на което му се струва, че Слънцето е затворено в определено пространство, когато не се вземе под внимание, че то съществува и там, където действа чрез привличането. Когато оставя да се родят в моя дух идеите, тогава както е вярно твърдението, че аз създавам природата, също така вярно е и другото твърдение: Че самата природа твори в мене.
към текста >>
Понеже духът се вмъква един вид в процеса, законът, освен че действа, той бива също
израз
ен и като идея, като понятие.
Неговото същество се простира до най-далечните места, на които той още може да наблюдава предмети. Той обгръща и прониква цялата позната нему природа. Когато мисли закона на един външен процес, този закон не остава вън и духът да приема само един огледален образ, едно отражение, а духът влива своето същество вътре в процеса; той прониква процеса, и когато след това намира закона на същия, не го изразява той в своя изолиран ъгъл на мозъка, а законът сам се изразява. Духът е отишъл там, където действа законът. Ако не би го забелязал, този закон също би действал; но той не би бил изразен.
Понеже духът се вмъква един вид в процеса, законът, освен че действа, той бива също изразен и като идея, като понятие.
Само когато духът не обръща никакво внимание на природата, и съзерцава самия себе си, тогава на него му се струва, като че е отделен от природата, както се случва с окото, на което му се струва, че Слънцето е затворено в определено пространство, когато не се вземе под внимание, че то съществува и там, където действа чрез привличането. Когато оставя да се родят в моя дух идеите, тогава както е вярно твърдението, че аз създавам природата, също така вярно е и другото твърдение: Че самата природа твори в мене.
към текста >>
Шелинг
израз
ява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели. От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата.
Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството.
към текста >>
Това беше епохата, когато човекът живееше в съюз с природата, или, както Шилер се
израз
ява в своята статия "За наивната и сантиментална поезия", той беше самата природа, поради което още не я търсеше.
Ние можем да наблюдаваме преминаването от небожественото към божественото и в историята. Първоначално небожественото е преобладавало в света. В древността хората са се изоставяли на тяхната природа. Те са действували наивно от егоизъм. Гръцката култура стои на тази почва.
Това беше епохата, когато човекът живееше в съюз с природата, или, както Шилер се изразява в своята статия "За наивната и сантиментална поезия", той беше самата природа, поради което още не я търсеше.
С християнството изчезна това състояние на невинност на човечеството. Природата като такава се счита за небожественото, злото се противопоставя на божественото, на доброто. Христос се изяви, за да направи да просветне светлината на божественото сред нощта на небожественото. Този е моментът, в който "Земята за втори път става пуста и празна", онзи момент "на раждането на по-висшата светлина на духа", която "от самото начало на света съществуваше в него, обаче неразбрана за действащата за себе си тъмнина; и в още затворено и ограничено откровение; а именно тя се явява, за да застане срещу личното и духовно зло, също в лична, човешка форма, и като посредник, за да възстанови отново до по-висока степен връзката на създанието с Бога. Защото само личното може да изцели личното, и Бог трябва да стане човек, за да дойде човекът при Бога.
към текста >>
Той упреква Спиноза в "нежизнеността на неговата система, и безсърдечността на формата, в бедността на понятията и
израз
ите, в неумолимата сигурност на определенията, която отлично се понася с отвлечения начин на разглеждане".
Спинозизмът е един светоглед, който търси в Бога причината на всичко ставащо в света, и от тази причина извежда всички процеси според вечни, необходими закони, както математическите истини се извеждат от теоремите. Един такъв светоглед не беше достатъчен на Шелинг. Както Спиноза и той също вярваше в това, че всички същества са в Бога; обаче, според неговото мнение, те не са определени само от Бога, а в тях е небожественото.
Той упреква Спиноза в "нежизнеността на неговата система, и безсърдечността на формата, в бедността на понятията и изразите, в неумолимата сигурност на определенията, която отлично се понася с отвлечения начин на разглеждане".
Ето защо Шелинг намира Спинозовия "механичен възглед за природата" напълно последователен. Обаче природата съвсем не показва тази последователност. "Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него". Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество. Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество".
към текста >>
То
израз
ява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно.
Ако Шелинг беше казал това, ние бихме могли да свържем с него определена представа. Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога. Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество. То присъства в крайното. Ето защо това крайно участва самото то в Безкрайното но тъй като Шлайермахер го казва без основите на Шелинг, то остава напълно в една мъгливост.
То изразява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно.
Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света. Той би искал да повдигне религиозността, благоговезността на една по-висока степен. Защото той е една личност с рядка дълбочина на сърцето.
към текста >>
/ застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да
израз
и ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси.
Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън. Напротив в досегашното състояние положението е такова, че религията може без философия, но философията не може без религия, а напротив включва в себе си тази последната. Истинската религия, религията на духа, трябва да има нещо такова, едно съдържание; духът е по същество съзнание, следователно той е обективно съдържание; като чувство той е най-необективното съдържание в самия себе си и само най-висшата степен на съзнанието, даже в една форма на душата, която е общо на животните. Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия". Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г.
/ застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси.
Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин. Хегел е една личност, която живее изцяло в елемента на мисленето. "Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога. Това издигане няма на своята основа нищо друго, освен мислителното, а не просто сетивното, животинско съзерцаване на света". Това, което може да се добие чрез себесъзнателно мислене, него Хегел прави съдържание на светогледа.
към текста >>
Чрез Хегел е
израз
ен основният характер на по-новия стремеж на светогледа.
Чрез Хегел е изразен основният характер на по-новия стремеж на светогледа.
Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата. Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух. Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света.
към текста >>
По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се
израз
и чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието.
Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата. Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух. Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света.
По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието.
Това, което Платон е сред гръцкия свят, това е Хегел сред по-новия свят. Платон издига съзерцаващия поглед на духа до идейния свят и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната на душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот. Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила.
към текста >>
Той е
израз
ил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество".
Но тъй като себесърцанието принадлежи по необходимост на същността на Бога, съдържанието на логиката е още мъртвия Бог, който желае съществуването. В действителност това царство на чистата, отвлечена истина не съществува никъде; само нашият ум може да го отдели от живата действителност. В смисъла на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично Същество, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие. Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е свободен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава". Как в човека светът на мислите схваща самият себе си, това искаше Хегел да опише.
Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество".
Преведено на езика на Хегел това гласи: Когато мислейки човек изживява своето собствено същество, тогава този акт няма само едно индивидуално, лично значение, а универсално значение; в себепознанието на човека същността на последната достига своя връх, своето съвършенство, без което тя би била само фрагмент.
към текста >>
Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги
израз
ява в тяхната духовна чистота.
Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си. Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност.
Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги изразява в тяхната духовна чистота.
Знаменателно е, че някои хора искат да виждат именно в мисленето един враждебен на действителността елемент, защото то абстрахира от пълнотата на сетивното съдържание. Но не абстрахира ли живописецът, когато той предава само багри, тон и линии, от всички останали признаци на един предмет? Хегел е посрещал всички подобни възражения със своето прекрасно шегуване. Когато действащото в света първично същество "се подхлъзва и от почвата върху която се разхожда, пада във водата, то се превръща в една риба, в нещо органическо, живо. Когато сега то също така се подхлъзва и пада в чистото мислене защото също и чистото мислене не трябва да бъде негова почва -, то трябва, цопвайки в това мислене, да стане нещо лошо, ограничено, за което всъщност трябва да се срамуваме да говорим, ако това не би станало полуслужебно и понеже не трябва да отричаме, че съществува една логика.
към текста >>
170.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
В тези думи на Хегел е
израз
ена една от най-важните характерни черти на неговия начин на мислене.
"Пъпката изчезва в разтварянето на цвета, и бихме могли да кажем, че цветът опровергава пъпката; също така плодът обявява цвета като едно погрешно съществуване на растението и плодът застава като негова истина на мястото на цвета. Тези форми не само се различават, но и се изтласкват като непонасящи се едни други. Обаче тяхната тъчаща природа ги прави същевременно моменти на органическото единство, в което те не само не си противоречат, но са също така необходими едното и другото и една тази еднаква необходимост прави живота на цялото".
В тези думи на Хегел е изразена една от най-важните характерни черти на неговия начин на мислене.
Той вярваше в това, че нещата на действителността носят противоречието в себе си; и че именно в това стои подбудата на тяхното развитие, за тяхното живо движение, че те непрестанно се стремят да преодолеят това противоречие. Цветът никога не би станал плод, ако той би бил без противоречие. Той не би имал тогава никакъв повод, никакъв случай да излезе вън от своето противоречиво съществуване. От една точно противоположна форма на мисленето изходи Йохан Фридрих Хербарт /1776-1841 г./. Хегел е един тънък мислител, но същевременно един жаден за действителност дух.
към текста >>
Израз
ът на тези отношения е животът на представите.
Това събитие възприемаме ние. То е нашата илюзорна, пълна с противоречия действителност. Интересно е, как Хербарт си представя живота на душата въз основа на този негов възглед. И душата, както всички други действителни същества, е нещо просто, неизменимо в себе си. То влиза сега в отношение към други съществуващи същества.
Изразът на тези отношения е животът на представите.
Всичко, което става в нас, мислене, чувстване, воление е една игра на отношения между душата и останалия свят на простите същества. виждаме, че чрез това душевния живот се превръща в една илюзия от отношения, в които душевното същество влиза във света. Хербарт е един математически ум. И всъщност цялата негова представа за света е родена от математически представи. Едно число не се изменя, когато то става член на една математическа операция.
към текста >>
За него "Азът" не е духовната същност, която долавяме в нашето себесъзнание, а резултат на едно съвместно действие на всички представи, следователно той не е нищо друго освен един сбор, най-висш
израз
от отношения.
Три си остава три, независимо от това, дали се прибавя към четири или се изважда от седем. Както числата стоят в една аритметическа операция, така стоят и простите същества в отношенията, които се образуват между тях. Ето защо за Хербарт и психологията става един пример на изчисление. Той се старае да приложи математиката към психологията. Той изчислява, как представите се обуславят взаимно, как те действат едни върху други, какви резултати доставят те чрез тяхното съжителство.
За него "Азът" не е духовната същност, която долавяме в нашето себесъзнание, а резултат на едно съвместно действие на всички представи, следователно той не е нищо друго освен един сбор, най-висш израз от отношения.
Ние не знаем нищо за простото същество, което стои на основата на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто същество на основата на душевния живот с други същества. Следователно в тази игра от отношения е заплетено едно същество. Това се изразява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е мисълта за Аза.
към текста >>
Това се
израз
ява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е мисълта за Аза.
Той се старае да приложи математиката към психологията. Той изчислява, как представите се обуславят взаимно, как те действат едни върху други, какви резултати доставят те чрез тяхното съжителство. За него "Азът" не е духовната същност, която долавяме в нашето себесъзнание, а резултат на едно съвместно действие на всички представи, следователно той не е нищо друго освен един сбор, най-висш израз от отношения. Ние не знаем нищо за простото същество, което стои на основата на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто същество на основата на душевния живот с други същества. Следователно в тази игра от отношения е заплетено едно същество.
Това се изразява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е мисълта за Аза.
към текста >>
С това те
израз
яват духовния импулс на тяхната епоха.
Хербарт е един представител на по-новото развитие на светогледите в един смисъл различен от този на Гьоте, Шилер, Шелинг, Фихте, Хегел. Тези последните търсят едно изобразяване на себесъзнателната душа в един образ на света, който може да съдържа тази себесъзнателна душа.
С това те изразяват духовния импулс на тяхната епоха.
Хербарт стои пред този импулс, той трябва да чувства, че този импулс е там. Старае се да го разбере; но в мисленето, което си представя за правилно, той не намира никаква възможност да се вживее в себесъзнателната същност на душата. Той остава да стои вън от него. При светогледа на Хербарт можем да видим, какви трудности израстват за мисленето, когато то иска да разбере, какво е станало то по неговата същност в развитието на човечеството. Поставен бе Хегел, Хербарт изглежда като някой, който напразно се бори за постигането на една цел, която другият счита, че е постигнал.
към текста >>
В Хербарт се бори духовната цел на времето; неговата духовна сила не е достатъчна, за да разбере в една достатъчна форма тази борба и да я
израз
и.
При светогледа на Хербарт можем да видим, какви трудности израстват за мисленето, когато то иска да разбере, какво е станало то по неговата същност в развитието на човечеството. Поставен бе Хегел, Хербарт изглежда като някой, който напразно се бори за постигането на една цел, която другият счита, че е постигнал. Хербартовите мислителни построения са един опит да копира отвън това което Хегел иска да изобрази във вътрешно съизживяване. За основния характер на по-новия светогледен живот от значение са също и мислители като Хербарт. Те сочат към целта, която трябва да бъде постигната, именно чрез това, че изявяват неподходящите средства за тази цел.
В Хербарт се бори духовната цел на времето; неговата духовна сила не е достатъчна, за да разбере в една достатъчна форма тази борба и да я изрази.
Напредъкът на развитието на светогледите показва, че винаги в това развитие наред с личностите, които стоят на висотата на импулсите на епохата, влизат в действие и такива, които развиват светогледи от неразбирането на тези импулси. Ние можем много добре да наречем такива светогледи реакционни.
към текста >>
Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която
израз
ява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид.
Едно такова чувство може да се свърже само с едно отношение между морални елементи. Едва когато действат заедно се явява етическа приятност или неприятност. Хербарт нарича едно отношение на морални елементи практическа идея.
Той изброява пет такива практически-етически идеи: идеята на моралната свобода, която се състои в съгласуваността на волята и убеждението; идеята на съвършенството, която почива на това, че в сравнение със слабото ни харесва силното; идеята на правото, която произтича от неудоволствието, която изразява приятността изпитана, когато една воля подпомага другата; и идеята за отплатата, която изисква, защото всяко добро и зло, което е произлязло от един индивид, да бъде изправено на този индивид.
Хербарт изгражда етиката върху едно човешко чувство, върху едно морално усещане. Той я отделя от светогледа, който трябва да бъде. Той я свързва с естетиката, даже прави от нея една част от тази естетика. Защото тази наука също съдържат изисквания върху това, което трябва да бъде. Тя също има работа с отношения, с които се свързват чувствата.
към текста >>
Но той ще постигне известно разбиране в това, което е среден
израз
на духа, и същевременно със своята пресметлива сигурност една власт над развитието на духа.
Поради неговия дух склонен към математически необходимото Хербарт е разгледал щастливо онези процеси на човешкия душевен живот, които действително протичат по същия начин при всички хора с известна правилност. Естествено това не ще бъдат по-интимните, по-индивидуални процеси. Оригиналното и особеното във всяка една личност ще бъде пропуснато от един такъв математически ум.
Но той ще постигне известно разбиране в това, което е среден израз на духа, и същевременно със своята пресметлива сигурност една власт над развитието на духа.
Както механическите закони са тези, които ни правят способни за техниката, така и законите на душевния живот ни правят способни за възпитанието, за техниката и развитието на душата. Ето защо работата на Хербарт в областта на педагогиката е станала плодотворна. Той е намерил много привърженици между педагозите. При този светоглед, който предлага един образ на бедни, сиви общи неща, това изглежда на пръв поглед необяснимо. Но то се обяснява с това, че натурите, които най-много се нуждаят от светоглед, имат склонност към такива общи неща, които се подреждат със строга необходимост едни до други по примера на една математическа операция с влизащите в нея членове.
към текста >>
Цялата философия се стреми към това, да намери този най-висш
израз
".
Щом човекът намира предварително в себе си волята, той добива убеждението, че съществува един независим от неговия индивид свят. Волята не е знание на индивида, а една форма на действително битие. Фихте би могъл да назове този свой светоглед също: "светът като знание и воля". И в съчинението на Шелинг "върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети" се намира изречението: "В последната и най-висша инстанция не съществува никакво друго битие освен воля. Волята е първичното битие и само на това битие произхождат сказуемото на същото: Бездънност, вечност, независимост от времето, самоутвърждение.
Цялата философия се стреми към това, да намери този най-висш израз".
Че волята е първично битие, това стана също убеждение и на Шопенхауер. Когато бива угасено знанието, остава да съществува волята. Защото волята предхожда знанието. Знанието има своя произход в моя мозък, си казва Шопенхауер. Обаче този мозък трябва да бъде произведен чрез една дейна, творческа сила.
към текста >>
"Защото всъщност ние напразно се заляваме да
израз
им същността на дадено нещо.
Гьоте застава в това поле и се старае да докаже, как светилната, тъмнината и цветът са свързани едни с други. Нютон и неговите привърженици искат да наблюдават светлинните и цветни процеси, как те протичат в пространството вън от човешкия организъм, следователно как те би трябвало да протекат и без да съществува никакво човешко око. Обаче за Гьоте една такава отделена от човека външна сфера няма никакво оправдание. Ние стигаме до същността на една вещ не чрез това, че се абстрахираме от действията, които долавяме; а ние имаме дадена тази същност в точната, схваната от духа закономерност на тези действия. Действията, които окото възприема, схваната в тяхната цялост и изложени в тяхната закономерна връзка, са същността на цветовете и на светлината -, а не един отделен от окото свят навъншните процеси, който трябва да бъде установен с изкуствени инструменти.
"Защото всъщност ние напразно се заляваме да изразим същността на дадено нещо.
Ние долавяме действия и една пълна история на тези действия би обхванала във всеки случай същността на това нещо. Напразно бихме полагали усилия да опишем характера на един човек; напротив нека съпоставим неговите дела, неговите действия и пред нас ще застане един образ на характера. Цветовете са дела на светлината, дела и страдания. В този смисъл ние можем да очакваме осветления от същите върху светлината. Наистина цветовете и светлината стоят помежду си в най-точно отношение, но ние трябва да си представим и двете като принадлежащи на цялата природа; защото тя е изцяло тази, която чрез това иска да се изяви по особен начин на сетивната способност на окото".
към текста >>
Ето защо тя може да произнесе върху Гьотевото учение за цветовете едно съждение подобно на това, което Херман Хелмхолц е изказал в своята студия "Гьотевите предчувствия за идеите на бъдещата естествена наука": "Там, където се касае за задачи, които могат да бъдат решени чрез поетически пророчества
израз
яващи се във възгледни образи, поетът се е показал способен за най-висши работи, но той не е успял там, където би искал да помогне самосъзнателно проведения индуктивен метод".
Който е на мнение, че може да се разкрие нещо в природата чрез експеримента, които са отделени от човека, той трябва да остане на почвата на Нютоновото учение на цветовете. Модерната физика е на това мнение.
Ето защо тя може да произнесе върху Гьотевото учение за цветовете едно съждение подобно на това, което Херман Хелмхолц е изказал в своята студия "Гьотевите предчувствия за идеите на бъдещата естествена наука": "Там, където се касае за задачи, които могат да бъдат решени чрез поетически пророчества изразяващи се във възгледни образи, поетът се е показал способен за най-висши работи, но той не е успял там, където би искал да помогне самосъзнателно проведения индуктивен метод".
Ако в образите на човешкия възглед виждаме само продукт, който се прибавя в природата, ние трябва да констатираме в природата това, което става в нея без тези възгледни образи. Но ако виждаме в тях, както Гьоте, откровения на съществуващите в природата същества, ние ще се придържаме към тях, когато искаме да изследваме истината. Но Шопенхауер не стои нито на едното, нито на другото становище. Той съвсем не иска да познае във възприятията на сетивата същността на нещата; той отхвърля метода на физиката, защото тя не се спира при това, което единствено стои пред нас, при представите. Но и той също е направил от един чист въпрос на физиката един въпрос на светогледа.
към текста >>
Неговото око не беше настроено към това, да следи с радост разумните устройства на съществуването; той виждаше само
израз
яващата се в страдания и болки неразумност на сляпата воля.
Шопенхауер е имал лоши опитности, той опознал света от неговата най-лоша страна, преди да се реши да размишлява върху него. Ето защо той е задоволен от това, да си представи този свят като неразумен в неговата същност, като резултат на една сляна воля. Според неговия начин на мислене разумът няма никаква власт над неразумността. Защото той самият се ражда като резултат на неразума, той е пяна и сън, произведен от волята. Светогледът на Шопенхауер е превърнато в мисли мрачно основно настроение на неговата душа.
Неговото око не беше настроено към това, да следи с радост разумните устройства на съществуването; той виждаше само изразяващата се в страдания и болки неразумност на сляпата воля.
Ето защо неговото морално учение можеше да се основава само на възприемането на страданието. За него едно деяние е морално само тогава, когато то почива на това възприятие. Състраданието трябва да бъде извор на човешките дела. Какво по-добро би искал да направи този, който вижда, че всички същества страдат, освен да остави всички негови деяния да се ръководят от съчувствието. Тъй като във волята лежи неразумното и лошото, човекът ще стои морално толкова по-високо, колкото повече убива в себе си необузданата воля.
към текста >>
Израз
ът на волята в отделното лице е себелюбието, егоизмът.
Ето защо неговото морално учение можеше да се основава само на възприемането на страданието. За него едно деяние е морално само тогава, когато то почива на това възприятие. Състраданието трябва да бъде извор на човешките дела. Какво по-добро би искал да направи този, който вижда, че всички същества страдат, освен да остави всички негови деяния да се ръководят от съчувствието. Тъй като във волята лежи неразумното и лошото, човекът ще стои морално толкова по-високо, колкото повече убива в себе си необузданата воля.
Изразът на волята в отделното лице е себелюбието, егоизмът.
Който се отдава на съчувствието, т.е. проявява своята воля не за себе си, а за другите, той е станал господар на волята. Един път, да се освободи човек от волята, се състои в отдаването на художественото творчество и на впечатления, които изхождат от произведения на изкуството. Художникът твори не за това, защото желае нещо, не защото неговата егоистична воля е насочена към неща и процеси. Той твори от неегоистична радост.
към текста >>
Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което
израз
ява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята.
Защото музиката не ни говори чрез представата, както другите видове изкуства. Тя не изобразява нищо в природата. Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи. Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката.
Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята.
И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност. Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача.
към текста >>
В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен
израз
на изявяващия се в природата дух.
Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството.
В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух.
Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата. Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката.
към текста >>
Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един
израз
в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф.
Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно.
Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф.
Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля.
към текста >>
Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да
израз
и най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението.
Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението.
към текста >>
171.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един
израз
в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани.
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани.
Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ". "Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци". "Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ.
към текста >>
Неговото превъзходство се
израз
ява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират.
Ако при такива проблясъци на мислите Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност. За образуването на един светоглед се изисква не само превъзходство на духа, каквото той е притежавал, а също така способността да бъдат оформени всестранно идеите в една връзка и да бъдат пластично закръглени. А тази способност му липсваше.
Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират.
Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен. Аз вярвам, че по-голяма част от тях наред с радостта, че разбират една много абстрактна и смътно замислена система същевременно са повярвали, че тази система е доказана".
към текста >>
Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е
израз
ила в поетическа форма, в един мит.
Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия.
Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит.
Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси. Чудесата се представяха като поетическа дреха на действителни истини. Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител.
към текста >>
Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и
израз
и, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението.
Много по-далечна цел си постави един друг мислител, в сравнение с тази на Щраус, развивайки своята критика на стария светоглед от гледна точка на копия: Бруно Бауер. Възгледа, който Фойербах застъпваше, че човекът е най-висшето същество и всяко друго по-висше същество е само една илюзия, която той си е създал по свой образ и подобие и я е поставил над себе си, ние намираме също и при Бруно Бауер, обаче в една гротескна форма.
Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и изрази, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението.
Той казва, че "поглъщащият всичко Аз е изпитвал страх пред самия себе си; той не е посмял да схваща себе си като всичко и като една всеобща сила, т.е. останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие". Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо. Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел. Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от мисли.
към текста >>
Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което
израз
ява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един Бог".
Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката. Щирнер характеризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек".
Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което изразява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един Бог".
Но една такава най-висша същност е и мисленето, което критиката като светоглед е направила един бог. Ето защо Щирнер не може да спре и пред него. "Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма!
към текста >>
Един, който не може да съществува за втори път, следователно не може и да бъде
израз
ен; защото ако би могъл действително да бъде
израз
ен и би могъл да бъде напълно
израз
ен, той би съществувал за втори път, би съществувал в "
израз
а".
Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание. Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание. Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта?
Един, който не може да съществува за втори път, следователно не може и да бъде изразен; защото ако би могъл действително да бъде изразен и би могъл да бъде напълно изразен, той би съществувал за втори път, би съществувал в "израза".
Понеже съдържанието на единствения не е никакво мислово съдържание, поради това той е немислим и неизразим, поради това той е, тази пълна фраза, същевременно никаква фраза. Едва тогава, когато за тебе не се изказва нищо и ти си само назован, ти си признат като ти. Докато за тебе се изказва нещо, ти си признат само като това нещо /човек, дух, християнин и т.н./. Но единственият не изказва нищо, за щото той е само име, само това казва, че ти си ти и нищо друго освен ти; че ти си само едно единствено "ти" и самият ти. Чрез това ти си без сказуемото в това си същевременно лишен от определение, от професия, от закон и т.
към текста >>
Понеже съдържанието на единствения не е никакво мислово съдържание, поради това той е немислим и не
израз
им, поради това той е, тази пълна фраза, същевременно никаква фраза.
Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание. Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание. Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта? Един, който не може да съществува за втори път, следователно не може и да бъде изразен; защото ако би могъл действително да бъде изразен и би могъл да бъде напълно изразен, той би съществувал за втори път, би съществувал в "израза".
Понеже съдържанието на единствения не е никакво мислово съдържание, поради това той е немислим и неизразим, поради това той е, тази пълна фраза, същевременно никаква фраза.
Едва тогава, когато за тебе не се изказва нищо и ти си само назован, ти си признат като ти. Докато за тебе се изказва нещо, ти си признат само като това нещо /човек, дух, християнин и т.н./. Но единственият не изказва нищо, за щото той е само име, само това казва, че ти си ти и нищо друго освен ти; че ти си само едно единствено "ти" и самият ти. Чрез това ти си без сказуемото в това си същевременно лишен от определение, от професия, от закон и т. н." /виж Малките съчинения на Щирнер, издадени от И. Х.
към текста >>
"Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият
израз
на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост.
н." /виж Малките съчинения на Щирнер, издадени от И. Х. Макай, стр. 16/. Още през 1842 година в една статия на "Гейнски Вестник" Щирнер се е изказал върху "лъжливия принцип на нашето възпитание или Хуманизмът и Реализмът"/ виж Малките съчинения стр. 5 и следв./, изказал се е върху това, че за него мисленето, знанието не може да проникне до ядката на личността. Ето защо той счита като един лъжлив принцип на възпитанието, когато от тази ядка на личността не се прави център, а за такъв център се прави знанието.
"Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост.
Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно". Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши. Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз.
към текста >>
424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на
израз
яване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне.
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр.
424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне.
През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител".
към текста >>
Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да
израз
и, само затова, за да насочи към този факт.
Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана.
Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт.
Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова. Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
към текста >>
172.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Тези отношения са
израз
ени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи.
В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа. Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват.
Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи.
Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието.
към текста >>
Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е
израз
ено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието.
Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи.
Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието.
към текста >>
Разглеждането, което е
израз
ено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието.
То може да бъде прочетено от фактите, които предстоят на това разглеждане. Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга. Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да говори върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане".
Разглеждането, което е изразено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието.
Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава говори за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение. На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия.
към текста >>
Възгледът, който искам да
израз
я в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа.
Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия.
Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа.
С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати. Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование.
към текста >>
Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е
израз
ен така, като че той е
израз
ен от един последовател на този начин на мислене.
Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение. Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот. Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот. Той поне положи усилия да постъпи по този начин.
Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене.
Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него. И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед.
към текста >>
173.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да
израз
им в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека.
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство.
Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека.
Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
към текста >>
То може да се счита като
израз
на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха.
С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия.
То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха.
Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не! Това е станала тя в това направление на духа". В тази форма поставя Трокслер въпроса, който доведен от предчувствието до ясната идея би трябвало да гласи: Как светогледът може да се издигне над простото изживяване на мисълта на смисъла на Хегел до едно причастие в оживяването на мисълта?
към текста >>
От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-
израз
ена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение.
Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк.
От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение.
Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед.
към текста >>
В такива изречения се
израз
ява растящото влияние на естествените науки.
Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк. От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение. Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия".
В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки.
Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед.
към текста >>
Един дълбок поглед в същността на материята и силата хвърли Юлиус Роберт Майер в 40-те години, когато му стана ясно, че между механически произведената работа и топлина царува една съвсем определено,
израз
имо чрез число отношение.
Едно такова важно средство откри в 1819 година Фридед в Копенхаген. Той констатира, че магнитната стрелка се отклонява от електрическия ток. В 1831 година Фарадей откри допълнително към това, че чрез доближаването на едни магнит в една навита на спирала медна жица може да се произведе електричество. С това електричеството и магнетизмът бяха познати като сродни помежду си природни явления. Двете сили не стояха вече изолирани една от друга; обърнато бе вниманието на това, че в материалното съществуване на тяхната основа стои нещо общо.
Един дълбок поглед в същността на материята и силата хвърли Юлиус Роберт Майер в 40-те години, когато му стана ясно, че между механически произведената работа и топлина царува една съвсем определено, изразимо чрез число отношение.
Чрез налягане, удар, триене и т.н., т.е. от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина.
към текста >>
Един важен
израз
намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт.
Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт.
В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма. Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката". Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните". Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели? Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите!
към текста >>
Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един
израз
на неблагодарността към естествения.
Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./. В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят. "За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят".
Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения.
Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят". Тук ние срещаме едно отхвърляне на свръхсетивния морален ред на света поради морални причини.
към текста >>
Без да се издигнат до висините на един идейносъобразен начин на мислене, както обичаше да се
израз
ява Гьоте, те извличаха повече като природни мислители заключенията от това, което сетивата възприемат.
В светогледа на Чолбе се вижда също така ясно, какви качества правят материализма да бъде така приемлив за човешкото мислене. Защото няма съмнение в това, че Бюхнер, Фогт и Молешот не бяха достатъчно философи, за да обосноват логически ясно техните възгледи. Върху тях действуваше силата на фактите на естествената наука.
Без да се издигнат до висините на един идейносъобразен начин на мислене, както обичаше да се изразява Гьоте, те извличаха повече като природни мислители заключенията от това, което сетивата възприемат.
Да си дадат сметка за техния подход от гледището на естеството на човешкото познание, това не беше тяхна задача. Чолбе стори именно това. В неговата книга "ново изложение на сенсуализма" /1855 г./ ние намираме дадени основанията, защо той счита за пълноценно само едно познание на основата на сетивните възприятия. Само едно такова познание доставя ясно представими и нагледни понятия, съждения и заключения. Всяко заключение за нещо, което не можем да си представим, както и всяко не ясно понятие, трябва да се отхвърлят.
към текста >>
Стремежът към природата, фактическа действителност в третата четвъртина на 19-тото столетие не можеше да бъде
израз
ен по-ярко откакто това стана чрез светогледа на един мислител, който искаше да създава като по чудо не само идеи, но и действителност от разума.
Стремежът към природата, фактическа действителност в третата четвъртина на 19-тото столетие не можеше да бъде изразен по-ярко откакто това стана чрез светогледа на един мислител, който искаше да създава като по чудо не само идеи, но и действителност от разума.
Не по-малко интересно действа личността на Планк, когато я сравним с тази на неговия съвременник Макс Щирнер. В това отношение от значение е, как Планк мислеше върху мотивите на човешкото действане и на обществения живот. Както материалистите изхождаха от обяснението на природата от действително дадените за сетивата вещества и сили, така Щирнер изхождаше от действителната отделна личност за ръководната нишка на човешкото поведение. Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек.
към текста >>
Вярваше се, така се
израз
ява той, че достатъчно е само маймуната да се изправи и да започне да върви на задните си крайници и тя може да стане човек.
Той каза на Йоханес фон Мюлер, че Жьофроай дьо Сент Илер върви по един път, по който той е вървял още преди 50 години. От това става ясно, какво е искал Гьоте, когато скоро след неговото идване във Ваймар той започна да изучава животинските и растителните същества. Пред неговото съзнание още тогава стоеше едно природосъобразно обяснение на разнообразието на живите организми; но също и той беше предпазлив. Той никога не твърди освен това, за което самите факти му даваха право. И в своя увод към "Метаморфоза на растенията" той казва, че тогавашното време беше доста в неясност по отношение на тези факти.
Вярваше се, така се изразява той, че достатъчно е само маймуната да се изправи и да започне да върви на задните си крайници и тя може да стане човек.
към текста >>
Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./
израз
ява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността.
Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
към текста >>
174.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Такова едно чувство е
израз
ил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата.
Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето.
Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата.
Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа. Ние философите и критическите богослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно. Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото. Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род".
към текста >>
Този въпрос за произхода на човека стана за материалистите, според
израз
а на Бюхнер, дело, което беше най-близко до сърцето им.
Дарвин пристъпи към своята задача като природоизследовател. Отначало той се придържаше в границите на един такъв. Че неговите мисли могат да хвърлят ярка светлина върху основните въпроси на светогледа, върху отношението на човека към природата, това е само бегло засегнато в неговия основен труд: "В бъдеще аз виждам едно открито поле за далече по-важни изследвания. Психологията несъмнено... ще се опира на основата: Необходимостта да добие на степени всяка духовна сила и способност. Много светлина може да се хвърли също и върху произхода на човека и неговата история".
Този въпрос за произхода на човека стана за материалистите, според израза на Бюхнер, дело, което беше най-близко до сърцето им.
В лекциите, които държа в 1866/1867 г. в Офенбах, той каза: "Трябва ли теорията на преобразуването да бъде приложена и върху нашия род, върху човека или върху самите нас? Трябва ли да приемем, че същите принципи или правила, които са извикали за живот други организми, са валидни също и за нашето раждане и произход? Или ние господарите на сътворението правим изключение! ".
към текста >>
В камъка, който привлечен от земята пада върху нея, се
израз
ява същото божество както в цвета на растението и в човешкия дух, който оформява драматично "Вилхелм Тел".
Стремежът на Хекел беше насочен в две направления, да направи всичко възможно за новия светоглед: Той обогати непрестанно знанието за фактите, които хвърлят светлина върху връзката на природните същества и природните сили; и с една желязна логика той извлече от тези факти идеите, които трябва да задоволят човешката потребност да си обясни нещата. Той е проникнат от непоколебимото убеждение, че човек може да получи от тези факти и от тези идеи пълно задоволяване на всички свои душевни потребности. Както за Гьоте беше ясно по негов начин, че природата действува според вечни, необходими, следователно божествени закони, така беше и за Ернст Хекел, но негов начин; и той както Гьоте считаше, че даже сам Бог не би искал да измени нищо от тези закони. И понеже това е ясно за него, той почита във вечните и необходими закони на природата и във веществата, в които действат тези закони, своето божество. Както хармонията на свързаните в себе си с необходимост закони на природата задоволява, според неговото мнение, разума, също така тази хармония предлага на чувстващото сърце, на настроената етически и религиозно душа това, за което тя жадува.
В камъка, който привлечен от земята пада върху нея, се изразява същото божество както в цвета на растението и в човешкия дух, който оформява драматично "Вилхелм Тел".
към текста >>
Хекел
израз
ява този факт в един биогенетичен основен закон с думите: "Кратката онтогенеза или развитие на индивида е едно бързо и съкратено повторение, една сгъстена рекапитулация на дългата филогенеза или развитие на вида".
Така за Хекел се свързва заедно това, което днес става в света на организмите, с това, което е станало в далечни минали времена. Ако искаме да обясним един орган на едно животно от нашето настояще, ние трябва да погледнем назад към прадедите, които са развили този орган при условията, в които те са живели. Това, което в минали времена е възникнало от естествени причини, се наследило до днес. Чрез историята на рода се обяснява развитието на индивида. Следователно в развитието на рода /филогенеза/ се намират причините на индивидуалното развитие /онтогенеза/.
Хекел изразява този факт в един биогенетичен основен закон с думите: "Кратката онтогенеза или развитие на индивида е едно бързо и съкратено повторение, една сгъстена рекапитулация на дългата филогенеза или развитие на вида".
към текста >>
Типичният представител и същевременно най-
израз
ителният застъпник на това становище на природоизследователите е Рудолф Вирхов.
Можем да се спрем също и на такива, които са напълно склонни да приемат в себе си нови истини. Но и на такива мислители беше трудно да се ориентират в тази нова истина. Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас? Такива духове обръщаха с голямо усърдие вниманието на онези точки, при които Хекеловото схващане изглеждаше опровергано от самите факти. И тези духове имаха силни привърженици в известен брой природоизследователи, които, изхождайки от едно странно пристрастие, използваха своето познание на фактите, за да подчертават непрестанно, къде опитът не е още достатъчен, за да бъдат направени Хекеловите изводи.
Типичният представител и същевременно най-изразителният застъпник на това становище на природоизследователите е Рудолф Вирхов.
Можем да охарактеризираме противоположността Хекел и Вирхов приблизително така: Хекел се доверява на вътрешната последователност на природата, за която Гьоте счита, че тя утешава по отношение на непоследователността /нелогичността/ на хората, и си казва: Щом един принцип на природата се е оказал правилен за определени случаи и ни липсва опитът да докажем неговата правилност за други случаи, не съществува никакво основание да обвържем напредъка на нашето познание; това, което опитът още ни отказва, той може да ни го донесе утре. Вирхов е на друго мнение: Той иска, защото един обширен принцип да завладее колкото е възможно по-малка почва. Изглежда той вярва, че на един такъв принцип хората могат да попречат твърде много той да живее. Противоположността се изостри силно при тези двама духове на 15-тото събрание на германските природоизследователи и лекари през септември 1877 година. Хекел държа една лекция върху "Днешната еволюционна теория във връзка с цялата наука".
към текста >>
Щраус, Фойербах и други бяха тези, които въведоха това обръщане в германския духовен живот; новото направление намери в материализма един предварителен
израз
, един краен
израз
, а в Хекеловия свят на мислите то намери един методически научен
израз
.
Хекел живее напълно в идеята и взема от света на естественонаучните факти само толкова, колкото се нуждае за илюстриране на своя идеален образ на света. Хекел се корени с всички нишки на своето битие в света на фактите и от този свят той извлича само онзи сбор от идеи, към който той тласка. Хекел постоянно се стреми да покаже, как всички същества работят към това, да постигнат накрая върха на тяхното развитие в човешкия дух; Хекел непрестанно се стреми да докаже, как най-сложните човешки действия сочат назад към най-простите произходи на съществуването. Хекел обяснява природата от духа; Хекел извежда духа от природата. Ето защо можем да говорим за едно обръщане на посоката на мисленето в течение на 19-тото столетие.
Щраус, Фойербах и други бяха тези, които въведоха това обръщане в германския духовен живот; новото направление намери в материализма един предварителен израз, един краен израз, а в Хекеловия свят на мислите то намери един методически научен израз.
Защото това е забележителното при Хекел, че цялата негова изследователска дейност е проникната от един философски дух. Той съвсем не работи според резултатите, които поради някакви мотиви са поставени като цели на светогледа или на философското мислене; обаче неговият подход е философски. При него науката се явява непосредствено с характера на светогледа. Целият начин на неговия възглед за нещата го определи като привърженик на най-решителния монизъм. Той гледа с еднаква любов духа и природата.
към текста >>
Той е
израз
ил своето осъждане на очовечаването на природата, на антропоморфизма, многократно с яснота, която не може да бъде криво разбрана.
Обаче този начин на мислене не бива да се смесва с онзи, който по един неясно-мистичен начин си въобразява души в природните същества, считайки тези души повече или по-малко подобни на човешката. Хекел е един рязък противник на светогледа, който пренася свойства и дейности на човека във външния свят.
Той е изразил своето осъждане на очовечаването на природата, на антропоморфизма, многократно с яснота, която не може да бъде криво разбрана.
Когато приписва одушевеност на неорганичната материя или на най-простите организми, с това той не разбира нищо повече, освен сбора от прояви на силите, които ние наблюдаваме при тях. Той се придържа строго към фактите. Усещане и воля на атома не са за него никакви мистични душевни сили, а те се изчерпват в това, което ние възприемаме като привличане и отблъскване. Той не иска да каже: Привличане и отблъскване са всъщност усещане и воля, а на най-нисшата степен привличане и отблъскване са това, което усещането и волята са на по-висока степен. Развитието не е само едно разгръщане на по-висшите степен на духовното от нисшето, в което те се намират вече скрити, а едно действително повишение до нови образования /виж по-горе стр.
към текста >>
Закономерността, която се
израз
ява в духовните действия, е за него от същото естество както онази, която се проявява в привличането и отблъскването на материалните частици.
Хекел не търси един общ духовен принцип, защото не успява да обясни нещата с общата закономерност на природните и духовни явления, но своите нужди той се задоволява напълно с тази обща закономерност.
Закономерността, която се изразява в духовните действия, е за него от същото естество както онази, която се проявява в привличането и отблъскването на материалните частици.
Когато той казва, че атомите са одушевени, това има съвършено друго значение, отколкото когато това би било казано от един привърженик на идеалистическия светоглед. Този последният изхожда от духа и пренася представите, които е до бил при наблюдаването на духа в простите действия на атомите, когато си представя тези последните одушевени. Следователно той обяснява природните явления от същностите, които първо сам е вложил в тях. Хекел изхожда от разглеждането на най-простите природни явления и ги проследява от духовните действия нагоре. Следователно той обяснява духовните явления от закони, които е наблюдавал при най-простите природни явления.
към текста >>
175.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Шлайден
израз
ява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове".
Подобни отношения вижда физикът и във връзка със светлините усещания. Светлината също почива на движението. Само че това движение не ни е донесено чрез трептящите частици на въздуха, а чрез трептенията на етера, това тънко вещество, което изпълва със своите вълни цялата вселена. Чрез всяко самосветещо тяло етерът е приведен във вълнообразни трептения, които стигат до ретината на нашето око и възбуждат зрителния нерв, който след това предизвиква в нас усещането за светлина. Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в пространството то е движение.
Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове".
към текста >>
Рязко
израз
ява дадения чрез това възглед Х.
Следователно физикът изтласква цветовете и светлината вън отвъншния свят, защото намира в този свят само движение; физиологът се вижда принуден да приеме цвета и светлината вътре в душата, защото е на мнение, че нервът показва само своето собствено състояние, от каквото и да бъде възбуден той.
Рязко изразява дадения чрез това възглед Х.
Тен в неговата книга "Умът" /германско издание/, Бон, 1880 г. Според неговото мнение външното възприятие е една истинска халюцинация. Халюциниращият, който вижда на разстояние три крачки от себе си една мъртвешка глава, има точно същото възприятие както онзи, който възприема светлинните лъчи, които една действителна мъртвешка глава изпраща към него. В нас съществува същият вътрешен признак, безразлично, дали имаме пред нас една действителна мъртвешка глава или имаме една халюцинация. Единствената разлика между едното и другото възприятие е тази, че в единия случай протегнатата ръка напипва в празнотата, а в другия случай се натъква на едно твърдо съпротивление.
към текста >>
Анатомът Хенле
израз
ява същия възглед в своите "Антропологически лекции" /1876 г./: "Всичко, чрез което вярваме, че са ни осведомили за един външен свят, са форми на съзнанието, към които външният свят се отнася само като възбуждащи причини, като възбуждане на сетивата в смисъла на физиологията.
Единствената разлика между едното и другото възприятие е тази, че в единия случай протегнатата ръка напипва в празнотата, а в другия случай се натъква на едно твърдо съпротивление. Следователно основанието подкрепя зрението. Но подкрепата действително ли е такава, щото чрез нея да ни се предаде едно лишено от измама свидетелство? Това, което важи за едното сетиво, то важи естествено и за другото. Също и усещанията на осезанието се оказват като халюцинации.
Анатомът Хенле изразява същия възглед в своите "Антропологически лекции" /1876 г./: "Всичко, чрез което вярваме, че са ни осведомили за един външен свят, са форми на съзнанието, към които външният свят се отнася само като възбуждащи причини, като възбуждане на сетивата в смисъла на физиологията.
Външният свят няма цветове, няма звуци, няма вкусове; това, което той има действително, ние го научаваме по околен път или никак не узнаваме за него; що е това, чрез което той възбужда едно сетиво, за него заключаваме само от поведението му спрямо другите сетива, както например виждаме тона, т.е. трептенията на диапазона с очите и ги чувстваме с пръстите; същността на някои възбуди, които се откриват само на едно сетиво, например възбудата на обонятелното сетиво, и до днес е недостъпна за нас. Броят на свойствата на материята се навежда според остротата на сетивата; когато едно сетиво липсва, за съответния човек е незаменимо изгубена една група от свойства; който би имал едно сетиво повече, той би притежавал един орган за схващане на качества, които ние предчувстваме също така малко, както слепият цвета".
към текста >>
Сред модерното развитие на светогледите две течения с рязко
израз
ен естественонаучен характер стоят сурово едно срещу друго.
При Ланге един пълнен идеализъм върви тържествено наред с едно пълно отказване от истината. За него светът е измислица, съчинение; обаче едно съчинение, което той като такова не по-малко цени, както ако би искал да го познае за истина, за действителност.
Сред модерното развитие на светогледите две течения с рязко изразен естественонаучен характер стоят сурово едно срещу друго.
Монистичното, в което се движи Хекеловият начин на мислене, и едно дуалистично течение, чийто най-енергичен и най-последователен защитник е Ф. А. Ланге. Монизмът вижда в света, който човек може да наблюдава, една истинска действителност и не се съмнява в това, че със своето придържащо се към наблюдението мислене той може да добие също познания от съществено значение върху тази действителност. Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на ръка с фактите той пристъпва напред и си образува идеи върху връзките на тези неща. Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване.
към текста >>
Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е
израз
ена в горецитираното изказване на Дарвин.
Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност".
Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на Дарвин.
Обаче Спенсер стои също и на страната на агностиците, така че Ф. А. Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при мисълта за едно непознаваемо абсолютно".
към текста >>
Но един повече или по-малко
израз
ен начин всички те бяха овладени от чувството, което
израз
ява Кант, когато казва: "Аз трябваше да се откажа от знанието, за да получа място за вярата".
Можем да си представим, че Спенсер е бил доведен до своето гледище изхождайки от същите положения както Ланге. Той е бил предхождан в развитието на мисълта в Англия от духове, които са били ръководени от двойни интереси. Те искаха да определят, какво всъщност притежава човекът в своето познание. Обаче искаха също същността на света да не бъде разклатена от никакво съмнение и от никакъв разум.
Но един повече или по-малко изразен начин всички те бяха овладени от чувството, което изразява Кант, когато казва: "Аз трябваше да се откажа от знанието, за да получа място за вярата".
/виж том. І на тази история на светогледите, стр. 39/.
към текста >>
Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед
израз
ява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук".
Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие. Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма.
Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук".
И един от най-бележитите философи от втората половина 19-тото столетие, Едуард Хартман, резюмира характера на своя светоглед в мотото, което той поставя начело на своята книга "Философия на несъзнателното": Спекулативни резултати на индуктивно-естествено научни методи". Даже той е на мнение, че трябва да се признае "величието на произведения от Мил напредък", чрез който бе преодолян и победен завинаги всеки опит за дедуктивно философстване". /виж Е.Ф. Хартман: История на метафизиката. Част 2-ра, стр. 479/.
към текста >>
176.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Това бе
израз
ено най-рязко в призива, който откакто бе произнесена речта на Едуард Целер в Хайделбергския университет "Върху значението и задачата на теорията на познанието" стана нещо любимо в определено философско течение.
Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873 година една съчинение: "Азът и вещта в себе си". Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на мислите, може да се добие едно отношение на човека към същността на нещата. Той обяснява по остроумен начин, че в мисленето на човека е дадено не нещо чуждо на действителността, а нещо пълно с живот, първично действително, в което е достатъчно само човек да се потопи, за да стигне до същността на нещата. Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че мисълта обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си". Обаче такива гласове едва ли бяха чути.
Това бе изразено най-рязко в призива, който откакто бе произнесена речта на Едуард Целер в Хайделбергския университет "Върху значението и задачата на теорията на познанието" стана нещо любимо в определено философско течение.
Отчасти несъзнателните, отчасти съзнателните представи, които доведоха до този призив, са приблизително тези: - Естествената наука разклати доверието в самостоятелното мислене, което иска да проникне от себе си до най-висшите въпроси на съществуванието. Ние не можем да се считаме успокоени само от резултатите на естествената наука. Защото те не водят по-далече отвъншната страна на нещата. Зад тази външна страна трябва да съществуват още скрити основи на съществуването. Нали самата естествена наука показа, че светът на цветовете, на звуците и т.н., който ни заобикаля, не е една действителност вън в обективния свят, а той е произведен от устройството на нашите сетива и на нашия мозък.
към текста >>
Тя прави едно впечатление върху моето осезателно сетиво, което аз
израз
явам чрез това, че приписвам на създадената от окото форма твърдост.
Обаче не, това само изглежда така. Само който е наивен по отношение на въпросите на светогледа, може да каже: Вън от мене се намира една маса. Който се е освободил от наивността, си казва: Нещо непознато прави върху моето око едно впечатление; това око и моят мозък правят от това впечатление едно кафяво усещане. И понеже аз имам кафявото впечатление не само в една точка, а моето око може да броди върху една повърхност и върху четири стълбообразни форми, кафявият цвят се оформява за мене в един предмет, който е именно масата. И когато докосвам масата, тя ми оказва съпротивление.
Тя прави едно впечатление върху моето осезателно сетиво, което аз изразявам чрез това, че приписвам на създадената от окото форма твърдост.
Следователно аз съм създал от себе си масата по повод на някаква "вещ в себе си", която не познавам. Тя съществува в моето съзнание. Фолкелт поставя този възглед в началото на своята книга върху "Кантовата теория на познанието": "Първото основно изречение, което философът трябва да доведе до своето ясно съзнание се състои в познанието, че първоначално нашето знание не се простира върху нещо повече, освен върху нашите представи. Нашите представи са единственото нещо, което изпитваме непосредствено; и именно защото ги изпитваме непосредствено, затова и най-радикалното съмнение не може да ни отнеме знанието за тях. Напротив знанието, което се простира вън от моите представи аз вземам навсякъде тук този израз в най-широкия смисъл, така че той обхваща и всеки психически процес -, не е предпазено от съмнение.
към текста >>
Напротив знанието, което се простира вън от моите представи аз вземам навсякъде тук този
израз
в най-широкия смисъл, така че той обхваща и всеки психически процес -, не е предпазено от съмнение.
Тя прави едно впечатление върху моето осезателно сетиво, което аз изразявам чрез това, че приписвам на създадената от окото форма твърдост. Следователно аз съм създал от себе си масата по повод на някаква "вещ в себе си", която не познавам. Тя съществува в моето съзнание. Фолкелт поставя този възглед в началото на своята книга върху "Кантовата теория на познанието": "Първото основно изречение, което философът трябва да доведе до своето ясно съзнание се състои в познанието, че първоначално нашето знание не се простира върху нещо повече, освен върху нашите представи. Нашите представи са единственото нещо, което изпитваме непосредствено; и именно защото ги изпитваме непосредствено, затова и най-радикалното съмнение не може да ни отнеме знанието за тях.
Напротив знанието, което се простира вън от моите представи аз вземам навсякъде тук този израз в най-широкия смисъл, така че той обхваща и всеки психически процес -, не е предпазено от съмнение.
Ето защо в началото на философстването всяко знание простиращо се извън представите трябва изрично да бъде категоризирано като подлежащо на съмнение". Ото Лимбан използва тази мисъл също и затова, да защити твърдението: Човек може да знае също така малко, дали нещата, които си представя не съществуват вън от неговото съзнание, колкото може да знае, дали те съществуват. "Именно затова, че фактически никой мислещ субект не може да излезе вън от сферата на своето мислене; именно затова, че той никога не може прескачайки своето собствено съзнание и еманципирайки се от самия себе си да схване и констатира това, което може да съществува или да не съществува отвъд и вън от неговата субективност; именно затова е безсмислено да иска да твърди, че обектът, който си е представил, не съществува вън от субективната представа". /Ото Либман, За анализа на действителността, стр. 28/.
към текста >>
177.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
В тях се
израз
ява едно ясно съзнание за това, че начинът, по който Кондияк разглежда нещата за явленията на душевния живот, е твърде силно копиран от възгледите, които хората имат за възникването на чисто механическите процеси на неорганичната природа.
Вълните, които са предизвикали мислите на Холбах, Кондияк и на други, са още по-ясно доловими в лекциите върху "Отношението на душата към тялото", които Пиер Жан Жорж Кабанис е държал в създаденото от Конвента висше училище в Париж в 1797 -1798 година. Въпреки това тези лекции могат да се считат като начало на светогледното развитие на Франция в 19-тото столетие.
В тях се изразява едно ясно съзнание за това, че начинът, по който Кондияк разглежда нещата за явленията на душевния живот, е твърде силно копиран от възгледите, които хората имат за възникването на чисто механическите процеси на неорганичната природа.
Кабанис проучва влиянието на възрастта, на пола, на начина на живот, на темперамента върху начина, по който човек мисли и чувства. Той образува представата, че духовното и телесното не стоят едно до друго като две същности, които нямат нищо общо едно с друго, а съставляват едно неразривно цяло. Това, което го различава от неговите предшественици, не е основният възглед, а начинът, по който той изгражда този възглед. Неговите предшественици просто пренасят възгледите, които си добиват в неорганичния свят, върху органичния; Кабанис си казва: - Нека разгледаме и духовния свят също така без пристрастно, както разглеждаме неорганичния; тогава той ще ни каже, как се отнася той спрямо другите природни явления. По същия начин постъпва и Дестют дьо Траси /1754-1836 г./.
към текста >>
Въпреки че са
израз
ходвали от Дьотраси, самонаблюдението на душата доведе до съвършено други пъти ща двама мислители Мен дьо Биран /1766-1824 г./ и Андре Мари Ампер /1775-1824 г./.
Въпреки че са изразходвали от Дьотраси, самонаблюдението на душата доведе до съвършено други пъти ща двама мислители Мен дьо Биран /1766-1824 г./ и Андре Мари Ампер /1775-1824 г./.
Биран е един надарен с тънък усет наблюдателна човешкия дух. Това, което при Русо се явява като един буйно проявяващ се, предизвикан само от едно произволно настроение начин на разглеждане на нещата, при него то е ясно пълносъдържателно мислене. Това, което се намира в човека благодарение на природата на неговото същество, на неговия темперамент, и това, което той прави от себе си чрез своята дейна начеса от себе си, неговият характер: От тези два фактора Биран прави като дълбокомислещ психолог обект на своите наблюдения. Той изследва разклоненията и промените на вътрешния живот; вътре в човека се намира един източник на познанието. Силите, с които се запознаваме в нашето вътрешно същество, са интимните развратни познати на нашия живот; а едни външен свят ние познаваме само дотолкова, доколкото той се представя повече или по-малко сроден с нашия вътрешен свят.
към текста >>
Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се
израз
ява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята.
Той донесе техния идеализъм и във Франция. Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността.
Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята.
Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
Чрез това бе
израз
ен по един рязък начин мнението, че само науките, с тяхното наблюдение на действителността, с техните методи, трябва да имат думата, когато се касае да бъде изграден един светоглед.
Той се раздели от него, когато този последният изглеждаше, че се е изгубил във всевъзможни безпочвени мечтателства и утопии. Конт работеше с рядко усърдие в поетата веднъж посока. Неговият "Курс по приложна философия" е едни опит в недуховен стил, да изгради в един светоглед научните постижения на неговото време само чрез ориентиращото съединяване и чрез изграждане на социологията в нейния дух, без да прибягва до помощта на богословски или идеалистични мисли. Конт не поставяше на философа никаква друга задача, освен една такава на подобно ориентиращо съчетаване. Той не трябва да прибавя нищо от себе си към това, което науките са установили относно връзката на фактите.
Чрез това бе изразен по един рязък начин мнението, че само науките, с тяхното наблюдение на действителността, с техните методи, трябва да имат думата, когато се касае да бъде изграден един светоглед.
към текста >>
Дюринг обсипва с най-груби
израз
и всички светогледи, които не изхождат от строго научни изходни точки, а от други.
Дюринг обсипва с най-груби изрази всички светогледи, които не изхождат от строго научни изходни точки, а от други.
Всички подобни ненаучни начини на мислене "могат да бъдат разбрани в стадия на детската незрялост или на трескави пристъпи, или в обратното развитие на остарялостта; при тези предпоставки те могат да завладеят цели епохи и части на човечеството или случайно отделни елементи на западнали слоеве на обществото, но винаги те принадлежат на областта на незрялостта, на патологичното или на обхванатите вече от разлагане остатъци". /Курс по философия стр. 44/. Това, което са извършили Кант, Фихте, Шелинг, Хегел, той ги осъжда като излияние на шарлатанска професорска мъдрост; за него идеализма като светоглед е една теория на лудостта. Той иска да създаде една философия на действителността, която единствено е природосъобразна, защото "отстранява изкуствените и противните на природата съчинения и за първи път прави от понятието на действителността по един начин, който изключва всякакъв пристъп на мечтателска и субективистично ограничена представа за света". /Курс по философия стр. 13/.
към текста >>
Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като съзнателно действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е
израз
ено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност.
Той се отнася отрицателно спрямо начина на разглеждане нещата, който бе създаден чрез Дарвин и Хегел. Той няма никакво разбиране за търсене на причината, защо едно същество се развива от друго. Математикът установява също фигурите: Триъгълник, четириъгълник, кръг, елипса и ги поставя една до друга: Защо тогава да не се задоволим с едно подобно схематично стоене едно до друго на формите в природата? Дюринг се залавяне за развитието в природата, а за твърдите форми, които природата е изработила чрез комбиниране на нейните сили, както математикът разглежда определените, строго очертаните пространствени форми. И Дюринг не счита за неуместно да припише на природата една такава целенасочена работа за създаването на такива твърди форми.
Той си представя този целенасочен стремеж на природата не като съзнателно действие, както то се е развило вече у човека: Обаче все пак то е изразено в работата на природата също така ясно, както и останалата нейна закономерност.
Следователно в това отношение мнението на Дюринг е противоположно на това застъпено от Ф. А. Ланге. Този последният обяснява по-висшите понятия, а именно всички, и който има дял фантазията, като оправдано съчинение, като оправдани измислици. Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши идеи фактическа действителност. Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр.
към текста >>
178.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се
израз
ява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми.
А Първопричината на света, която царува като нещо общо във всички неща, не може да бъде мислена от нас по друг начин, освен като една обширна личност по образеца на нашата личност. "Копнежът на душата да схване като действителност най-висшето, което и е позволено да предчувства, не може да бъде задоволен от никоя друга форма на нейното съществуване освен от тази на личността или пък тази форма може да бъде поставена под въпрос. Тя е така много убедена от това, че живият, притежаващ самия себе си и вкусващ се Аз е неопровержимото предварително условие и единствено възможното отечество на доброто и на всички добрини, така много изпълнена от тихото пренебрегване на всяко привидно неживо съществуване, че ние намираме начинаещата религия постоянно заета в нейните образуващи митове начала заета с това, да преобрази природната действителност в духовна, напротив тя никога не е чувствувала нуждата да припише духовния живот на една сляпа действителност като неговата по-здрава основа". И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане". И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели.
Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми.
Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света. С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света. Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция". /Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер.
към текста >>
Природните закони са външен
израз
на една всецаруваща етична закономерност на света.
"Копнежът на душата да схване като действителност най-висшето, което и е позволено да предчувства, не може да бъде задоволен от никоя друга форма на нейното съществуване освен от тази на личността или пък тази форма може да бъде поставена под въпрос. Тя е така много убедена от това, че живият, притежаващ самия себе си и вкусващ се Аз е неопровержимото предварително условие и единствено възможното отечество на доброто и на всички добрини, така много изпълнена от тихото пренебрегване на всяко привидно неживо съществуване, че ние намираме начинаещата религия постоянно заета в нейните образуващи митове начала заета с това, да преобрази природната действителност в духовна, напротив тя никога не е чувствувала нуждата да припише духовния живот на една сляпа действителност като неговата по-здрава основа". И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане". И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели. Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми.
Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света.
С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света. Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция". /Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер. При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света.
към текста >>
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се
израз
ява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип. А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
към текста >>
Царуването на неразумното се
израз
ява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества.
Само че отново трябва да се абстрахираме от съзнанието. Следователно вън от нас в нещата царува една несъзнателна воля, която дава на идеите възможност да се осъществят. Волевото и идейното съдържание на света съставляват в тяхното съединение несъзнателната основа на света. Макар и в неговото идейно съдържание светът да показва една напълно логическа структура, той все пак дължи своето действително съществуване на нелогичната, неразумната вола. Неговото съдържание е разумно; но че това съдържание е една действителност, това то дължи на неразумността.
Царуването на неразумното се изразява в съществуването на страданията, които измъчват всички същества.
В света страданието надделява над удоволствието. Този факт, който трябва да се обясни от нелогичния волев елемент на съществуването, него се стреми Едуардт фон Хартман да потвърди чрез грижливо разглеждане на отношението между удоволствието и неудоволствието в света. Който не се подава на никаква илюзия, а разглежда обективно злото в света, не може да стигне до друг резултат освен до този, че неудоволствието съществува в далече по-голям размер отколкото удоволствието. От това обаче следва, че небитието трябва да се предпочита пред съществуването. Обаче небитието може да се постигне само тогава, когато логически-разумната идея унищожава волята, съществуването.
към текста >>
Филип Майлендер е
израз
ил по един увлекателен начин липсата на доверие спрямо съществуването в своята "Философия на спасението" издадена през 1876 г.
Филип Майлендер е изразил по един увлекателен начин липсата на доверие спрямо съществуването в своята "Философия на спасението" издадена през 1876 г.
/Филип Майлендер, 1841-1876 г./. Майлендер се вижда поставен срещу образа на света, към който се стреми модерната естествена наука. Обаче той напразно търси една възможност да закотви себесъзнателния Аз в един духовен свят. Той не може да успее да добие от този себесъзнателен Аз това, за което наченки се намираха при Гьоте: А именно да почувства, че в душата възниква вътрешна жива същност, която се чувства като нещо духовно живо в нещо духовно живо зад голата външна природа. Така за него светът се явява без дух.
към текста >>
Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което
израз
ява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене.
Главното е, че те искат това, а това не може никак да се отрече. Въпреки това докторинерните песимисти не държат сметка за този решаващ факт. Те винаги преценяват само в учени обяснения удоволствието и неудоволствието, които животът ги носи със себе си в отделните случаи, съпоставят ги чрез ума едно с друго; обаче тъй като удоволствието и неудоволствието са въпрос на чувството, тогава чувството е това, което трябва да направи равносметката между удоволствието и неудоволствието окончателно и решаващо, а не умът. И тази равносметка показва за цялото човечество, даже можем да кажем за всичко, което има живот, един превес в полза на удоволствието в съществуването. Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно".
Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене.
Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот. Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време. Той вижда една главна грешка на новите светогледи в мнението: "Че в новата философия се критикарства така много за Аза", и би искал да обясни това "от страх пред една душа, пред едно душевно битие или даже пред нещо душевно". Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В мисълта за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано. Пред възможността за проникване в онези глъбини на душата, в които могат да се добият живите представи, които чрез носещата сила на себе съзнателния Аз водят до познанието на душевната същност, за Хамерлинг се изчерпват произхождащите от по-новото развитие на светогледите понятия, които превръщат образа на света в едно голо море от представи.
към текста >>
179.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Този период от живота на Ницше се
израз
ява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./.
В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене.
Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./.
Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние.
към текста >>
Схващането на Ницше за света има една противоположност в материалистичното схващане на историята и в материалистичния възглед за живота, които са намирали най-ярък
израз
чрез Карл Маркс /1818-1883 г./.
Схващането на Ницше за света има една противоположност в материалистичното схващане на историята и в материалистичния възглед за живота, които са намирали най-ярък израз чрез Карл Маркс /1818-1883 г./.
Маркс отрече на идеята какъвто и да е дял в историческото развитие. Според него това, което трябва да стои на основата на това развитие, са действителните фактори на живота, от които са се родили мненията върху света, които хората са искали да си образуват, според това, в какви особени условия на живота са били те поставени. Работещият физически, под властта на друг, има едно схващане за света различно от това на духовно работещия. Една епоха, която замества една стара стопанска форма с друга, донася също на повърхността на историята други възгледи за живота. Ако искаме да разберем една епоха, за нейното обяснение трябва да вземем под внимание нейните социални отношения, нейните стопански събития.
към текста >>
Ясно
израз
ено се вижда въздействието на този натиск идващ от естественонаучния начин на мислене във философското течение, което под името "Прагматизъм" на поврата на 19-тото и 20-тото столетие иска да постави върху една сигурна почва всеки човешки стремеж към истината.
Ясно изразено се вижда въздействието на този натиск идващ от естественонаучния начин на мислене във философското течение, което под името "Прагматизъм" на поврата на 19-тото и 20-тото столетие иска да постави върху една сигурна почва всеки човешки стремеж към истината.
Името "Прагматизъм" произхожда от една статия на Чарлз Пеърс публикувана в 1878 година в американското списание "Popular Sсience". Най-действените представители на този начин на мислене са Уйлям Джейма /роден в 1842 г./ в Америка и Ф. К. Шилер в Англия. /Този последният употребява името "Хуманизъм": виж "Humanism" /1903 г. /; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на мисълта.
към текста >>
Има две възможности сега: Или човек да се подаде на измамата, че с
израз
а "мозъкът мисли" действително е казано нещо сериозно и че "духовният човек" е само повърхностната проява на материалното; или да се познае в този "духовен човек" една самостоятелна в себе си жива действителност, тогава с познанието на човека ние сме изгонени вън от естествената наука.
Мислители, които чувстват инстинктивно изискването на действащия в скрито нов светогледен дух, са поставени поради това пред въпроса /и това е понятно/: Как може да се подържа представата за един себе съзнателен Аз по отношение на естествената наука, служеща като образец? Можем да кажем, че естествената наука е на път да произведе един образ на света, в който себесъзнателният Аз няма никакво място. Защото това, което естествената наука може да даде като образ на /външния/ човек, то съдържа себесъзнателната душа само така, както магнитът съдържа своята сила в себе си.
Има две възможности сега: Или човек да се подаде на измамата, че с израза "мозъкът мисли" действително е казано нещо сериозно и че "духовният човек" е само повърхностната проява на материалното; или да се познае в този "духовен човек" една самостоятелна в себе си жива действителност, тогава с познанието на човека ние сме изгонени вън от естествената наука.
Мислители, които стоят под впечатлението на тази последна възможност, са френските философи Емил Бутру /роден в 1845 г./ и Анри Бергсон /роден в 1859 г./.
към текста >>
Как тези същества се държат едни към други, как те влизат във взаимодействие, това може да бъде
израз
ено чрез закони, които могат да бъдат схванати в мисленето.
Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние. Законите на физиката се натрапват на живото същество, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката". /Германското издание, 1907 г., стр. 130/. Така Бутру отвръща наблюдаващия поглед от природните закони, които мисленето си представя, и го насочва към царуващия зад тези закони творчески принципи. И съществата, които изпълват света, произлизат за него от този творчески принцип по един непосредствен начин.
Как тези същества се държат едни към други, как те влизат във взаимодействие, това може да бъде изразено чрез закони, които могат да бъдат схванати в мисленето.
С това мисленето се превръща в едно откровение на съществата в света. И за този начин на мислене материята става една основа на природните закони. Съществата действително всъщност недействително, свързано с едно битие, което си представяме, дава материята. Така Бутру може да каже: "Движението /той разбира съвкупността на това, което става между съществата чрез самите тези същества/ "по себе си е ясно също така една абстракция както мисленето по себе си. Фактически съществуват само живи същества, чиято природа е нещо средно между чистото понятие на мисленето и движението.
към текста >>
Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е
израз
ходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота.
Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека.
Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота.
Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/.
към текста >>
Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена
израз
на форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление.
Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./. В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие.
Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена изразна форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление.
Възгледът на Дилтей е, че с това, което живее в душата на човека под формата на мисли, на представи, човек не може да стигне до една сигурност, дали на това, което сетивата възприемат, отговаря една действителна, независима от човека същност. Всичко, което има форма на мисли, на представи, на сетивни усещания с образ; и светът, който заобикаля човека, би искал да бъде един сън от образи на неговото собствено същество, без да има независима действителност, ако той би заставен да вижда действителността само чрез такива образи. Но в душата се изявяват не само тези образи. В нея се изявява една жизнена връзка във воля, стремеж, чувство, която изхожда от нея когато тя чувства самата себе си в тази връзка, чиято действителност тя не трябва да познае само чрез мислително познание, а чрез непосредствено изживяване. Проявявайки воля и чувствайки душата изживява самата себе си като действителност.
към текста >>
Не ще ли трябва философията да приеме един начин на
израз
яване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата?
Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност?
Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата?
/виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие. Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването. Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право.
към текста >>
Защото това, което човек може да мисли по този начин, то
израз
ява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание.
виж стр. 50 на настоящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кинкел и техните съмишленици. Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване. Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/. Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността.
Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание.
Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене. Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си. Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност. Едва когато чрез дейността на душата някакси на мястото, на което се явява наблюдението, виждаме една мисъл, ние познаваме действителността на това, което се намира на това място. Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите.
към текста >>
Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението
израз
ява.
Техните философии показват различия, но характерното за тях е, че преди всичко те насочват погледа върху това, как всичко, което човек може да числи към окръжаващия свят, трябва да се изяви в областта на неговото съзнание. На тяхната почва не може да се роди никак мисълта, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието. Понеже всичко, което "Азът" познава, той трябва да го схване вътре в своето съзнание, следователно трябва да го държи вътре в своето съзнание, затова за този възглед целият свят се явява също като намиращ се вътре в пределите на това съзнание. За този светоглед е нещо невъзможно душата да се запита: Как стоя аз с притежанието на моето съзнание в един свят независим от това съзнание? От негова гледна точка човек би трябвало да се реши, да се откаже от всички въпроси, които са в тази насока.
Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява.
Както при четенето не може да става дума за това, да изучаваме формите на буквите, а така както това е несъществено за съдържанието на съчинението, така и за вникването в истинската действителност би искало да бъде несъществено това, че вътре в "Аза" всичко, което познаваме носи характера на съзнанието.
към текста >>
180.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Това, което се твърди в тези мисловни светове, е
израз
на сили на познанието, които властвуват несъзнателно в душите на философите, но които не намират никакво съзнателно развитие в техните идейни построения.
Който разглежда развитието на философските светогледи до наше време, може да открие в търсенето и стремежа на мислителите подмолни течения, които не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно. В тези течения действат сили, върху които обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи. Често пъти изложенията на тези мислители се представят като движени от скрити сили, на които те не искат да обърнат внимание, даже от които с уплаха отстъпват. Такива сили живеят в мисловните светове на Дитлей, Ойкен, Коен.
Това, което се твърди в тези мисловни светове, е израз на сили на познанието, които властвуват несъзнателно в душите на философите, но които не намират никакво съзнателно развитие в техните идейни построения.
към текста >>
Там той се стреми да даде философските основи за един възглед, който в горепосочената книга е
израз
ен по следния начин: "Причината, че нещата ни са дадени първо без съответните понятия, не се крие в самите тях, а в нашата духовна организация.
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин. В това съчинение е изложена една философска гледна точка с думите: "Истинско е не първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея. Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като основа за процеса на познанието. Следователно, субективна е не онази форма на света, която теорията му дава, а напротив онази, която е дадена първоначално на Аза". Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./.
Там той се стреми да даде философските основи за един възглед, който в горепосочената книга е изразен по следния начин: "Причината, че нещата ни са дадени първо без съответните понятия, не се крие в самите тях, а в нашата духовна организация.
Нашето цялостно същество функционира по такъв начин, че при всяка вещ на действителността в нея се вливат от две страни елементите, които са свързани с тази вещ: От страна на възприемането и от тази на мисленето... Няма нищо общо с природата на нещата, как аз съм организиран, за да ги схвана. Откъснатостта между възприемане и мислене съществува едва в момента, когато аз наблюдаващият стои срещу нещата... "А на стр. 236: Възприятието е онази част от действителността, която е обективно дадена, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиция/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията.
към текста >>
181.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
В „Моят жизнен път" Рудолф Щайнер напомня, че в първата си статия „Гьотевото тайно откровение", излязла през 1899, той се
израз
ява „недостатъчно" езотерично.
В „Моят жизнен път" Рудолф Щайнер напомня, че в първата си статия „Гьотевото тайно откровение", излязла през 1899, той се изразява „недостатъчно" езотерично.
Една година по-късно, в лекциите си пред берлинските теософи, той говори „изцяло" езотерично. А още по-късно, при освещаването на Първия Гьотеанум този пръв по рода си Мистериен център в нашата съвременна епоха Рудолф Щайнер определя своята интерпретация на Гьотевата „Приказка" от 1900 като
към текста >>
182.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Лицето му
израз
яваше
Докато разговаряха, тя гледаше настрани и забеляза в следващата ниша друга прекрасна фигура на един Сребърен Цар, с по-дребно тяло, покрито с богато извезани одежди; имаше корона, колан и скиптър, украсени с множество скъпоценни камъни.
Лицето му изразяваше
към текста >>
Още отдалеч добрата жена отправи своя поздрав и
израз
и възторга си от прелестното създание.
Старата жена, с преобразеното на камък куче в кошницата, първо се приближи към градината и после се отправи да търси своята благодетелка. Откри я веднага, защото тя тъкмо започваше да пее, в съпровод на своята арфа; нежните звуци образуваха леки водни кръгове върху повърхността на притихналото езеро, а после раздвижиха като кадифен полъх тревата и клонките на храстите наоколо. На една закътана зелена поляна, в сянката на обграждащите я величествени дървета, седеше тя, Красивата Лилия и още с първия си поглед заплени очите, ушите и сърцето на старата жена, която с трепет се приближаваше към нея, обзета от възхищение и вече не се съмняваше, че Красавицата беше станала междувременно още по- хубава.
Още отдалеч добрата жена отправи своя поздрав и изрази възторга си от прелестното създание.
„Какво щастие е, че Ви виждам! Каква божествена благодат се носи около Вас! Колко очарователно се опира арфата на скута Ви и как нежно я обгръщат ръцете Ви! Самата арфа сякаш жадува да се облегне на гърдите Ви и да зазвучи под лекото докосване на нежните Ви пръсти. А колко по-щастлив би бил ти, младежо, ако заемеш мястото на тази арфа!
към текста >>
След тези негови думи настана странен шум, защото всички присъстващи говореха за себе си и
израз
яваха високо онова, което би трябвало да направят; само трите девойки останаха безмълвни: едната заспа до арфата, другата до слънчобрана, а третата до стола и никой не можеше да ги упрекне понеже беше станало много късно.
След тези негови думи настана странен шум, защото всички присъстващи говореха за себе си и изразяваха високо онова, което би трябвало да направят; само трите девойки останаха безмълвни: едната заспа до арфата, другата до слънчобрана, а третата до стола и никой не можеше да ги упрекне понеже беше станало много късно.
След няколко учтиви фрази, адресирани към девойките, накрая пламтящите младежи се обърнаха към Лилия, като най-красивата от всички.
към текста >>
183.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
За да характеризира Гьотевия светоглед, той употребява
израз
а „предметно съзнание"/*6/ и допълва: Гьотевото мислене е едно изключително своеобразно мислене, което фактически не се отделя от обективната същност на нещата, то живее съвсем спокойно вътре в нещата и без да ги напуска, се издига в света на идеите.
Наистина е твърде забележително: един психолог, живял през 20-те години на 19 век и днес напълно забравен, Хайнрот, в своята „Антропология", която е всъщност една психология, казва нещо много характер но за Гьоте, и това са думи, които според начина, по който са казани, са забележителни от методологическа гледна точка и хвърлят ясна светлина върху засегнатия въпрос.
За да характеризира Гьотевия светоглед, той употребява израза „предметно съзнание"/*6/ и допълва: Гьотевото мислене е едно изключително своеобразно мислене, което фактически не се отделя от обективната същност на нещата, то живее съвсем спокойно вътре в нещата и без да ги напуска, се издига в света на идеите.
към текста >>
Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и
израз
и.
И нека накрая да разгледаме Хегел и Шопенхауер! Хегел е също труден за разбиране. Той, който се опитва да превърне фактическия свят на понятията в една всеобхватна, систематична органика, изисква от човека да се издигне до такова равнище, при което да борави с понятията като с факти, или казано с други думи, да ги изживява съвсем непосредствено.
Но Шопенхауер намира това техническо боравене с понятията за нещо, което е напълно безсмислено; той смята, че в този случай всичко се свежда само до една празна игра с абстрактни думи и изрази.
И ако сега ние отново искаме да си представим отношението на Хегел към Гьоте, бихме могли да посочим само една подробност, а именно великолепното писмо/*8/, в което Хегел пише: Гьоте се стреми да обясни онези фактически, духовни явления, които са скрити зад световните; той ги нарича „пра- феномени", както и пра-растението е за него един „пра-феномен", лежащ в основата на целия растителен свят. Докато Хегел, като философ, се обръща към нас от висотата на духовния свят, за да ни подскаже областите, в които ние можем да упражняваме нашето мислене, макар че от друга страна той се издига до онази точка, където влиза в съприкосновение с понятията, извлечени от духовния свят. Така Гьотевият пра-феномен се покрива с това, до което стига и чистата философия. Тук ние установяваме една голяма хармония между Хегел и Гьоте, каквато впрочем съществува също и между Гьоте и Шопенхауер. Да, Хегел и Шопенхауер се обединяват в Гьоте.
към текста >>
От Сребърния Цар той получава жезъла с думите: „Паси овцете." После ние виждаме, как силата на чувствата изпълва душата на Момъка и как тя намира своя
израз
в красотата.
„Мечът отляво, дясната свободна." Силата на волята.
От Сребърния Цар той получава жезъла с думите: „Паси овцете." После ние виждаме, как силата на чувствата изпълва душата на Момъка и как тя намира своя израз в красотата.
Златният Цар поставя короната на главата му и казва: „Познай най-висшето." И сега Момъкът се изпълва от силата на мисленето. В този момент Духът навлиза в него и той може да се свърже с Красивата Лилия. И тогава ние узнаваме, че всичко наоколо се е подмладило.
към текста >>
всяка частица от сетивния свят към него струи някакво откровение на духовния свят, защото в сетивния свят намира
израз
онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба.
всяка частица от сетивния свят към него струи някакво откровение на духовния свят, защото в сетивния свят намира израз онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба.
Ето как в съзерцаването на красотата имаме не друго, а едно живо посредничество между Духа и сетивното възприятие. Така изкуството, животът в красотата, според Шилер е едно велико възпитателно средство, едно средство за естетическо възпитание, едно освобождаване от природата, което и позволява да разгърне своите собствени сили. Следователно, как протича според Шилер човешкото развитие? Ето как: човекът трябва да свали естеството на своя разум долу, така че то да се прояви в сетивния свят, а да издигне сетивата си горе, така че те да се правят в света на разума.
към текста >>
Дори и на Шилер да беше трудно да разбере Гьоте, все пак ние трябва да кажем: Това, което Шилер абстрактно
израз
ява в своите Писма, и това, което Гьоте образно описва в своята Приказка, представляват едно и също нещо.
Благодарение на връзката си с Гьоте, Шилер изживява онова, което изживя и Гьоте в най-решителните периоди от своя живот.
Дори и на Шилер да беше трудно да разбере Гьоте, все пак ние трябва да кажем: Това, което Шилер абстрактно изразява в своите Писма, и това, което Гьоте образно описва в своята Приказка, представляват едно и също нещо.
Приказката носи в себе си цялата Гьотева психология. Ние виж даме, че в специфичния устрем на своите творчески пориви Гьоте става до такава степен продуктивен, че дори и днес мнозина от нас се ориентират именно по него. Дори и днес ние считаме Гьоте за наш съвременник. Ние го четем така, сякаш е писател от нашето съвремие. Той е толкова продуктивен, плодотворен, защото неговите творби съдържат голяма част от вечните истини на света.
към текста >>
184.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Ако трябва да се
израз
я още по-ясно, макар и това да прозвучи донякъде повърхностно, аз бих могъл да кажа: Ако напълно се абстрахираме от еволюцията на човечеството и вземем под внимание само хората, които живеят около нас, а после отправим поглед към по- примитивните народи, и се запитаме до каква степен разбират те законите на света, и ако след това сравним техните познания с мисловните способности на средностатистическия европеец, ние ще установим, че различията между тях са огромни.
Ако трябва да се изразя още по-ясно, макар и това да прозвучи донякъде повърхностно, аз бих могъл да кажа: Ако напълно се абстрахираме от еволюцията на човечеството и вземем под внимание само хората, които живеят около нас, а после отправим поглед към по- примитивните народи, и се запитаме до каква степен разбират те законите на света, и ако след това сравним техните познания с мисловните способности на средностатистическия европеец, ние ще установим, че различията между тях са огромни.
Нека да вземем, примерно, светогледа на един австралийски абориген, и този, да кажем, на един европейски монист: Тези два светогледа са коренно различни.
към текста >>
Защото онези душевни способности, които намират
израз
в днешния интелектуализъм, са дотолкова напреднали в своето развитие, че хората, които разчитат на тях, спорят най-малко помежду си и в повечето случаи постигат съгласие по въпросите, върху които спорят.
Но за да разберем един човек, който също като Гьоте твори в духа на посвещението, ние трябва да заявим следното: Да, днешните чувства и воля са така устроени, че фактически те не могат да бъдат употребени в името на човешкото познание, и те по-скоро биха пораждали непрекъснати разногласия в областта на познанието. Един би искал едно, друг би искал друго, всеки според естеството на своите чувства, на своята воля. Обаче този, който работи в духа на посвещението, е наясно: От трите основни душевни сили мислене, чувства и воля именно мисленето и способността да си служим с представи и понятия, са най-силно развити у средностатистическия европеец, така че мисленето е в най-голяма степен склонно да изключва личния елемент и да се бори за обективност.
Защото онези душевни способности, които намират израз в днешния интелектуализъм, са дотолкова напреднали в своето развитие, че хората, които разчитат на тях, спорят най-малко помежду си и в повечето случаи постигат съгласие по въпросите, върху които спорят.
Това е така, защото по отношение на мисловната си дейност, по отношение на своите представи и понятия, хората са отишли доста напред, докато чувствата и волята са все още далеч от тяхната обективност.
към текста >>
А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този
израз
, по пътя на висшето познание.
Ако даден човек е стигнал до съответното вътрешно убеждение, той отстоява истината, дори ако един милион души са на обратното мнение. Всеки може да намери потвърждение на казаното от мен, примерно, в областта на математиката или геометрията. Че 3x3 прави 9 може да бъде разбрано от всеки, и това е вярно, дори един милион души да го оспорват. Защо това е така? Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си.
А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание.
към текста >>
Следователно, когато сме пречистили мислите от всякакви личностни влияния, тогава ние говорим за пречистване или катарзис, както са се
израз
явали в древните Елевзински Мистерии.
Онзи, който е добре запознат с тези неща, знае: Хората не са в състояние да изключат личния елемент и да се борят за обективност не само по отношение на чувствата и волята, но и по отношение на мисленето; те все още не са достатъчно напреднали, за да се потопят безкористно в това, което им говорят самите неща, респективно идеите, вложени в тях. Обаче има достатъчно методи, с чиято помощ мисленето може да бъде пречистено до такава степен, че да не внасяме в нашите мисли никакъв личен елемент, а да позволим на мислите да мислят в самите нас, както постигаме това, примерно, в областта на математиката.
Следователно, когато сме пречистили мислите от всякакви личностни влияния, тогава ние говорим за пречистване или катарзис, както са се изразявали в древните Елевзински Мистерии.
Да, човекът трябва да се издигне дотам, че да пречисти своето мислене, защото едва тогава той ще бъде обективен спрямо света около себе си.
към текста >>
Да, ние можем да пречистим също и чувствата, да ги освободим от всеки личен елемент, и те да не стават повече проводник на личните предпочитания, на симпатиите и антипатиите, а да
израз
яват самата същност на нещата, доколкото тя не може да бъде уловена чрез мисленето.
Но както това е възможно за мисленето, така то е възможно и за чувствата.
Да, ние можем да пречистим също и чувствата, да ги освободим от всеки личен елемент, и те да не стават повече проводник на личните предпочитания, на симпатиите и антипатиите, а да изразяват самата същност на нещата, доколкото тя не може да бъде уловена чрез мисленето.
Или с други думи: Нашите душевни изживявания, които идват от чувствата и благодарение на това, че разкриват по-дълбоката същност на нещата понеже си служат и с други сили, а не само с тези на интелекта ни водят до един или друг вид вътрешно познание, могат да бъдат също толкова обективни, колкото и мисленето. Езотеричното познание винаги е описвало това пречистване на чувствата като съвършенство.
към текста >>
Следователно, навлизайки в областта на Духовната наука, човекът си дава сметка за следното: Когато разглеждам даден предмет, не бива да забравям, че в него живее някаква духовна сила и аз трябва да организирам моето мислене по такъв начин, че тази духовна сила да намери обективен
израз
в моите представи и понятия.
Следователно, навлизайки в областта на Духовната наука, човекът си дава сметка за следното: Когато разглеждам даден предмет, не бива да забравям, че в него живее някаква духовна сила и аз трябва да организирам моето мислене по такъв начин, че тази духовна сила да намери обективен израз в моите представи и понятия.
Това, което се проявява във външния свят, става непосредствена действителност вътре в мен и така, в моите представи, чрез моето мислене аз опознавам същността на нещата. Обаче по този начин аз опознавам само част от нея. Нещата притежават и такива качества, до които аз стигам не чрез представи те, а чрез чувствата, и по-точно чрез пречистените, обективни чувства. Този, който все още не е постигнал една такава култура на чувствата, той не може да се доближи до същността на нещата. Обаче за онзи, който знае, че чувствата притежават същите познавателни възможности, каквито има и мисленето чувствата не такива, каквито са в ежедневието, а като добре обосновани методи, имащи за цел да усъвършенстват познавателния процес -, за него постепенно става напълно ясно, че има неща, които са много по-дълбоки от мисленето, неща които могат да бъдат проумяни единствено чрез чувствата.
към текста >>
Гьоте съвсем не се задоволява с подхода на посредствените дидактически поети, според които определена душевна сила означава това или онова, а дава
израз
на собствените си усещания и едва в този случай ние разбираме дълбокия смисъл на неговите поетични образи.
И така, ние виждаме как Гьоте черпи от своята жива фантазия и създава тези различни образи, обаче ние виждаме и друго, а именно ако съумеем да свържем образите със съответстващите им душевни сили -, че това богатство от образи бушува вътре в самата Гьотева душа.
Гьоте съвсем не се задоволява с подхода на посредствените дидактически поети, според които определена душевна сила означава това или онова, а дава израз на собствените си усещания и едва в този случай ние разбираме дълбокия смисъл на неговите поетични образи.
Сега различните образи влизат в такива лични взаимоотношения, каквито са присъщи и на отделните човешки душевни сили.
към текста >>
Фактът, че тя е третирана по толкова недостоен начин от Блуждаещите Светлини, е
израз
на високомерието, с което често пъти абстрактните Духове се отнасят към онези хора, които се справят и с най-сложните ситуации благодарение на своя непосредствен инстинкт, или на своята интуиция./*26/
Старецът с лампата е женен за Старицата. В образа на тази възрастна жена ние следва да виждаме не друго, а здравия разум на човека, онази душевна сила, която не се стреми към висшите области на духовните абстракции, а държи всичко здраво в ръцете си. Именно тя може да занесе възнаграждението на Лодкаря: три зелки, три глави лук и три артишока. Тази еволюционна степен от човешкото развитие все още не е изживяла времето си.
Фактът, че тя е третирана по толкова недостоен начин от Блуждаещите Светлини, е израз на високомерието, с което често пъти абстрактните Духове се отнасят към онези хора, които се справят и с най-сложните ситуации благодарение на своя непосредствен инстинкт, или на своята интуиция./*26/
към текста >>
И така, ние виждаме, че Гьоте изрича своята най-дълбока изповед, своето тайно откровение също и тогава, в края на своята най-велика творба, след като още преди това, издигайки се през мисленето, чувствата и волята, е постигнал съединяването с Красивата Лилия, или онова състояние, чийто
израз
откриваме в споменатото място от Chorus mystikus което се потвърждава както от цялата Гьотева философия, така и от неговата наука за Духа, а също и от самата Приказка:
И така, ние виждаме, че Гьоте изрича своята най-дълбока изповед, своето тайно откровение също и тогава, в края на своята най-велика творба, след като още преди това, издигайки се през мисленето, чувствата и волята, е постигнал съединяването с Красивата Лилия, или онова състояние, чийто израз откриваме в споменатото място от Chorus mystikus което се потвърждава както от цялата Гьотева философия, така и от неговата наука за Духа, а също и от самата Приказка:
към текста >>
185.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„Беше към края на 80-те години от миналия век, когато в мен ако мога да си позволя този груб
израз
за пръв път беше „натиснато копчето" и Приказката влезе в живота ми.
„Беше към края на 80-те години от миналия век, когато в мен ако мога да си позволя този груб израз за пръв път беше „натиснато копчето" и Приказката влезе в живота ми.
Впоследствие аз никога не се отклоних от пътя, който ме водеше към разбирането на Гьоте именно чрез тези могъщи имагинации, от които е изградена Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия."
към текста >>
99) Рудолф Щайнер описва, че Гьоте действително е изживял един вид посвещение, което в случая се
израз
ява в поетично творчество:
В своя лекционен цикъл „Теософията на розенкройцера" (Събр. Съч.
99) Рудолф Щайнер описва, че Гьоте действително е изживял един вид посвещение, което в случая се изразява в поетично творчество:
към текста >>
Благодарение на Рудолф Щайнер и неговите помощници Гьотевата имагинация за подземния храм, за който времето да стане достояние на всички вече е дошло, намира своя видим
израз
в Първия Гьотеанум?
В рамките на Антропософското Движение мистерийните представления и изграждането на подходящия храм образуват едно цяло.
Благодарение на Рудолф Щайнер и неговите помощници Гьотевата имагинация за подземния храм, за който времето да стане достояние на всички вече е дошло, намира своя видим израз в Първия Гьотеанум?
/*32/
към текста >>
„От 80-те години на миналия век аз и досега съм под впечатлението от имагинациите, които се съдържат в тази Приказка [...] За Гьоте понятията бяха твърде бедни, за да
израз
ят живота и борбата на душевните сили.
„От 80-те години на миналия век аз и досега съм под впечатлението от имагинациите, които се съдържат в тази Приказка [...] За Гьоте понятията бяха твърде бедни, за да изразят живота и борбата на душевните сили.
[...] Защото те пораждат такива процеси, които се променят и заглъхват още със самото си възниква не, докато абстрактните понятия отразяват величини, които са малко или много постоянни. Гьоте добре знаеше всичко това; и на Шилеровото абстрактно познание, в своята Приказка той противопостави образното познание. Изживявайки този вид Гьотево творчество, човекът наистина попада в преддверието на езотеризма.
към текста >>
186.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
При личности, които често биват подлагани на хипноза, настъпва трайна дислокация на етерното тяло, която ги прави все по-лабилни и по-достъпни за хипнотизиране; последиците от това се
израз
яват в тежки психически и телесни разстройства Колкото по-силен е Азът, толкова повече той може и трябва да се съпротивлява срещу всякакъв род хипнотични въздействия.
*22.В общ и тясно медицински смисъл хипнозата може да бъде обяснена в рамките на поляритета, който съществува между троичното устройство на човека (нервно-сетивна система, ритмична система и система „веществообмен-крайници", респективно „човекът-глава", „човекът-гърди" и „човекът крайници") и неговите четири съставни части (физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Аз). В резултат на хипнотични (сугестивни) въздействия от страна на хипнотизатора, в областта на главата на хипнотизирания човек настъпва известно „освобождаване" на астралното тяло и етерното тяло, поради което се прекъсва тяхната връзка със сетивата. Настъпва помрачаване или загуба на съзнание Хипнотизираният изпада в непосредствен етерно- астрален контакт с хипнотизатора, който сега функционира като „заместител" на неговия Аз.
При личности, които често биват подлагани на хипноза, настъпва трайна дислокация на етерното тяло, която ги прави все по-лабилни и по-достъпни за хипнотизиране; последиците от това се изразяват в тежки психически и телесни разстройства Колкото по-силен е Азът, толкова повече той може и трябва да се съпротивлява срещу всякакъв род хипнотични въздействия.
При подобна „трайна дислокация" на етерното тяло, антропософската медицина която от юли 1992 е призната от Европейския парламент в Страсбург за официална терапевтична доктрина препоръчва лечебна евритмия и хомеопатични разредки на „вегетабилизирано" сребро, понеже този метал има подчертаното свойство да свързва етерното тяло и физическото тяло.
към текста >>
на индивидуалните, духовни „човешки" качества Взаимодействието между тези съставни части в човешкия организъм намира
израз
именно в неговото функционално морфологично троично устройство, включващо:
на индивидуалните, духовни „човешки" качества Взаимодействието между тези съставни части в човешкия организъм намира израз именно в неговото функционално морфологично троично устройство, включващо:
към текста >>
Връхната точка на посвещението се
израз
ява в един вид повторение на Събитието от Дамаск"... „В продължение на няколко седмици тринадесетият възпроизвежда цялата мъдрост, която той е получил от 12-те, обаче в съвършено нова форма.
Този период, свързан със „затъмнение" на духовните светове, е бил необходим като подготовка за следващата интелектуалистична епоха. Точно тогава става и посвещението на Кристиян Розенкройц (1378- 1484). „Тази индивидуалност вече беше инкарнирана по времето, когато се извърши Мистерията на Голгота. През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към Бога. „Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се говори"; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности", които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост.
Връхната точка на посвещението се изразява в един вид повторение на Събитието от Дамаск"... „В продължение на няколко седмици тринадесетият възпроизвежда цялата мъдрост, която той е получил от 12-те, обаче в съвършено нова форма.
Тази форма беше дадена сякаш от самия Христос." ... „Тринадесетият умря сравнително млад, а 12-те посветиха живота си на задачата да запазят в имагинации всичко онова, което им откри тринадесетият." ... „Етерното тяло на Кристиян Розенкройц остава съхранено и впоследствие пронизва етерното тяло на 13-ия, който продължава да се инкарнира. В екзотеричен смисъл тази инкарнация се отбелязва като Кристиан Розенкройц, а в езотеричен смисъл с това име се свързва и предишната инкарнация.... След завръщането на тази индивидуалност от Ориента, започва същинската работа на розенкройцерите; това са най-напредналите ученици, които той събира около себе си... Важно е да се отбележи, че носителят на тази инспирация никога не е трябвало да бъде посочван външно, за да бъдат избегнати както фанатичното преклонение, така и астралните атаки. Едва след 100 години е можело да се говори за неговата инкарнация. Една от тези инкарнации е била тази на граф фон Сен-Жермен... Днес (1911 г.) той отново е инкарниран."
към текста >>
Органично-пластичните форми както на Първия, така и на Втория Гьотеанум не са
израз
на архитектурно въображение, а са непосредствено извлечени от свръхсетивния свят, също както и самото антропософско познание.
През Март 1924 в продължение на три дни Р.Щайнер подготвя пластилинов модел на Втория Гьотеанум в мащаб 1:100. Тържественото откриване става през 1928. Сградата е построена изцяло от бетон, който за времето си е почти непознат строителен материал.
Органично-пластичните форми както на Първия, така и на Втория Гьотеанум не са израз на архитектурно въображение, а са непосредствено извлечени от свръхсетивния свят, също както и самото антропософско познание.
Оттогава Гьотеанумът е седалище на Единното Антропософско Общество и Свободната Школа за Духовна наука.
към текста >>
По-късно с
израз
а гьотеанизъм Рудолф Щайнер обозначава характерния Гьотев път на познание и неговата творческа продуктивност.
По-късно с израза гьотеанизъм Рудолф Щайнер обозначава характерния Гьотев път на познание и неговата творческа продуктивност.
Гьотеанизмът е пълна противоположност на постулатите, формулирани от Емануел Кант. От една страна гьотеанизмът е опазване, а от друга продължение на Гьотевото дело. В този смисъл, Рудолф Щайнер не само получава един вид наследство, но към него той прибавя нови принципи за изучаване на свръхсетивния свят, за който Гьоте е имал само далечно предчувствие.
към текста >>
187.
01. 1. Предговор от преводача
GA_23 Същност на социалния въпрос
То идва след едно друго „троично разделяне" това на човешкия организъм, което свръхсетивните му изследвания отдавна подготвят за да намери завършен
израз
в излязлата през 1917 год.
Според възгледите на Рудолф Щайнер, създател на Антропософията, Първата световна война възникване по силата на военна и световно-политическа необходимост, а до голяма степен поради неовладяни социални проблеми, които правителствата заобикалят, предпочитайки да търсят стълкновения с външния враг. След очертаващия се неизбежен крах, през 1917 год., Рудолф Щайнер потърси частни пътища за да запознае ръководните личности на Германия и Австро-Унгария с предложенията си за лечебни мерки спрямо боледуващия социален организъм. Гласът му не беше чут, а цялостната си концепция за оздравяване на правния, икономически и духовен живот той определи като „троично разделяне на социалния организъм".
То идва след едно друго „троично разделяне" това на човешкия организъм, което свръхсетивните му изследвания отдавна подготвят за да намери завършен израз в излязлата през 1917 год.
книга „Върху загадките на душата" (Събрани съчинения № 21). Там става ясно, че човешкият организъм е едно цяло само за външния и повърхностен поглед върху нещата.
към текста >>
Още с първите си опити да разшири познанието ни за човешкото същество Антропософията обръща внимание, че всъщност човекът се състои от три съставни части: Физическо тяло неживо, веществено, „минерално" Етерно тяло или „жизнено тяло", „растително" Астрално тяло лежи в основата на сетивната организация и чувствата, „животинско" Азова организация лежи в основата на индивидуалните, духовни „човешки" качества Взаимодействието между тези съставни части в човешкия организъм намира
израз
именно в неговото функционално-морфологично троично разделяне, включващо:
Още с първите си опити да разшири познанието ни за човешкото същество Антропософията обръща внимание, че всъщност човекът се състои от три съставни части: Физическо тяло неживо, веществено, „минерално" Етерно тяло или „жизнено тяло", „растително" Астрално тяло лежи в основата на сетивната организация и чувствата, „животинско" Азова организация лежи в основата на индивидуалните, духовни „човешки" качества Взаимодействието между тези съставни части в човешкия организъм намира израз именно в неговото функционално-морфологично троично разделяне, включващо:
към текста >>
188.
03. 3. Въведение
GA_23 Същност на социалния въпрос
Всеки индивид, занимаващ се с преподавателска дейност,
израз
ходва за нея толкова време и сили, които му позволяват да бъде решаващ авторитет в своята област.
Всеки индивид, занимаващ се с преподавателска дейност, изразходва за нея толкова време и сили, които му позволяват да бъде решаващ авторитет в своята област.
По този начин той ще бъде така ангажиран в управлението, Като че ли сам отговаря за възпитанието и обучението. Никой не може да дава предписания, без самият той да е живо свързан с процесите на възпитанието и преподаването. Никакъв парламент, никакви парламентарни комисии, никаква личност нямат право на глас, дори и някога да са участвували в тези процеси, ако в момента не се занимават пряко с възпитание и преподаване. В управлението на тези процеси участвуват най-вече опитностите, които се раждат непосредствено от самите тях. Естествено, при подобни обстоятелства на преден план ще изпъкнат качества като усърдие, компетентност и професионализъм, и то в най-чистия им вид.
към текста >>
В нея намира
израз
всичко, което може да бъде обект на преценки от страна на всеки пълнолетен индивид.
Ето как социалният организъм може да се разпадне на две самостоятелни части, които взаимно се противопоставят, защото всяка от тях е подчинена на своето управление, основаващо се на строго специфични сили. Между тях обаче трябва да израсне трета съставна част и това всъщност са държавните структури, държавната система на социалния организъм.
В нея намира израз всичко, което може да бъде обект на преценки от страна на всеки пълнолетен индивид.
В свободния духовен живот всеки се проявява според своите лични способности; в стопанския живот всеки намира своето място според асоциираното си участие в него.
към текста >>
189.
04. 4.Относно целта на тази книга
GA_23 Същност на социалния въпрос
Авторът предпочита такъв начин на
израз
яване не само защото се обръща и към хора, за които специалната терминология е трудно разбираема, а преди всичко от убеждението, че близкото бъдеще неизбежно ще потвърди колко едностранчиви и незадоволителни са
израз
ите в така наречената „специална" литература.
В своите разсъждения авторът съзнателно и безусловно отбягва употребата на общоприетите термини, с които си служи политическата икономия. Той предварително знае пасажите, които „специалистите" ще определят като дилетантски.
Авторът предпочита такъв начин на изразяване не само защото се обръща и към хора, за които специалната терминология е трудно разбираема, а преди всичко от убеждението, че близкото бъдеще неизбежно ще потвърди колко едностранчиви и незадоволителни са изразите в така наречената „специална" литература.
Който смята, че би трябвало да насочвам читателя към социалните идеи на други автори, него аз моля да има предвид: най-съществените моменти в практическото осъществяване на предлаганите импулси са именно изходните положения и пътищата, по които възникват тези импулси, а не формулираните по един или друг начин мисли.
към текста >>
190.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
Тук аз не
израз
явам някакво духовно хрумване, родено в едни или други предположения върху естеството на социалното движение.
Съвременното пролетарско движение, както може би нито едно подобно движение в света при внимателен размисъл това е очевидно изниква от мислите.
Тук аз не изразявам някакво духовно хрумване, родено в едни или други предположения върху естеството на социалното движение.
Ако ми е позволено да вмъкна една лична забележка, бих добавил само, че години наред аз преподавах във всевъзможни работнически клубове и вечерни училища. Вярвам, че проумях какво пулсира в душите на тези хора. Ето защо аз внимателно наблюдавах какви сили проникват в синдикалните организации на различните професии и съсловия. Надявам се, че говоря не от гледна точка на теоретичните постановки, а от моя непосредствен жизнен опит.
към текста >>
Колко трудно проникват днес бюргерските класи в душевните пространства на работническите семейства, колко трудно разбират, как бе възможен един начин на мислене като този на Карл Маркс, независимо от своята мисловна стойност, пък макар и облечен в мисловни категории от висш порядък, да намери достъп във все още не
израз
ходваната интелигентност на пролетариата.
Ако даден изследовател за съжаление това едва ли може да се каже за елитните интелектуалци изучи работническото движение там, където то се опира изцяло на самите работници, е наясно каква решаваща стойност има обстоятелството, че душевната нагласа на огромното мнозинство от хора, може да се канализира в определена мисловна посока. Ако днес нещо ни затруднява да вземем становище спрямо социалната загадка, то е просто нищожната възможност за едно взаимно разбиране между класите.
Колко трудно проникват днес бюргерските класи в душевните пространства на работническите семейства, колко трудно разбират, как бе възможен един начин на мислене като този на Карл Маркс, независимо от своята мисловна стойност, пък макар и облечен в мисловни категории от висш порядък, да намери достъп във все още неизразходваната интелигентност на пролетариата.
към текста >>
Практически огромна част от съвременния пролетариат е дълбоко убедена в тази безпомощност и тя намира
израз
в марксизма и другите сходни теории.
Господстващите класи предоставиха на пролетарското население такива форми на духовен живот, които не влагат своите сили в съзнанието на това население. Когато става дума за силите, които биха могли да решат социалните въпроси, се налага да имаме друг подход към нещата. Ако обсъжданите факти продължат да действуват и занапред, духовният живот на човечеството би изпаднал в пълна безпомощност пред сегашните и бъдещите социални проблеми.
Практически огромна част от съвременния пролетариат е дълбоко убедена в тази безпомощност и тя намира израз в марксизма и другите сходни теории.
Казва се, че от своите предишни форми съвременният икономически живот породи днешния капитализъм. Неговото развитие постави пролетариата в едно непоносимо положение спрямо капитала. Развитието несъмнено ще продължава и занапред; и чрез действуващите в самия капитализъм сили то ще умъртви капитализма, а след смъртта на капитализма ще настъпи и освобождаването на пролетариата. Разбира се, по-новите теоретици на социализма смекчиха фаталистичния характер на това убеждение. За голяма част от марксистите обаче то остава валидно и днес.
към текста >>
191.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Ако хората пренасят тези интереси, на които те трябва да служат в своя стопански живот, в законодателството и управлението на правовата държава, тогава възникващите правни норми ще представляват само
израз
на съответните стопански интереси.
Впрочем лесно би могло да се повярва, че тази разлика, породена от самия живот, е достатъчна, след като процесите, които са подчинени на стопанския живот са валидни също и за правата, които трябва да регулират отношенията между хората, участващи в стопанския живот. Подобна вяра има корени, но те не лежат в реалните съотношения на живота. Човекът може правилно да изживее в себе си правовото отношение което трябва да съществува между него и другите само тогава, когато той игнорира стопанския живот и пренася посоченото изживяване не там, а в коренно различна област. Ето защо в здравия социален организъм наред със стопанския живот се разгръща и друг, напълно самостоятелен живот, от които възникват правата, уреждащи отношенията между човек и човека. Обаче правовият живот е всъщност другото лице на живота в политическата област, на живота в самата държава.
Ако хората пренасят тези интереси, на които те трябва да служат в своя стопански живот, в законодателството и управлението на правовата държава, тогава възникващите правни норми ще представляват само израз на съответните стопански интереси.
Ако една правова държава е едновременно и върховен икономически монополист, тя губи способността да регулира правовите отношения между своите граждани. Защото нейните приоритети ще се ориентират към обслужване на човешкия стремеж към потребление и по този начин те ще бъдат изтласкани от импулсите, които са насочени към правовия живот.
към текста >>
Всеки непредубеден поглед върху подобни житейски факти ще установи, че те трябва да намерят съответен
израз
в проявленията на здравия социален организъм.
Всеки непредубеден поглед върху подобни житейски факти ще установи, че те трябва да намерят съответен израз в проявленията на здравия социален организъм.
Дотогава, докато в стопанската сфера се разменят стоки срещу стоки, тяхното ценообразуване ще остава независимо от правовите отношения между отделните личности или групи хора. Но когато се разменят стоки срещу права се засягат самите правови отношения. Тук не става дума за „размяната" като такава. Тя е жизнено необходимият елемент на всеки социален организъм, който се гради върху разделението на труда; в противен случаи, когато правото възниква вътре в стопанския живот, става така, че чрез размяната на права със стоки, самото право се превръща в стока. На този процес може да се попречи само ако в социалния организъм от една страна съществуват приспособления, целящи единствено нормален и целесъобразен оборот на стоките; а от друга приспособления, който да регулират истинските права на производителите и консуматорите при размяната на стоки.
към текста >>
Когато чрез продажбата на една стока аз ощетявам или насърчавам даден индивид от обществото, това спада към същата област на социалния живот, в която се разиграват и такъв род щети или насърчения, които нямат своя непосредствен
израз
в размяната на стоки.
Но когато се разменят стоки срещу права се засягат самите правови отношения. Тук не става дума за „размяната" като такава. Тя е жизнено необходимият елемент на всеки социален организъм, който се гради върху разделението на труда; в противен случаи, когато правото възниква вътре в стопанския живот, става така, че чрез размяната на права със стоки, самото право се превръща в стока. На този процес може да се попречи само ако в социалния организъм от една страна съществуват приспособления, целящи единствено нормален и целесъобразен оборот на стоките; а от друга приспособления, който да регулират истинските права на производителите и консуматорите при размяната на стоки. По своята същност тези права не се различават от правата, които трябва да съществуват в междуличностовите отношения, зависещи изцяло от размяната на стоки.
Когато чрез продажбата на една стока аз ощетявам или насърчавам даден индивид от обществото, това спада към същата област на социалния живот, в която се разиграват и такъв род щети или насърчения, които нямат своя непосредствен израз в размяната на стоки.
към текста >>
Ако насочим погледа си върху физическата работна сила, която човек
израз
ходва за социалния организъм, лесно ще разберем, че споделените три идеи са залегнали В действителния живот на човечеството.
Ако насочим погледа си върху физическата работна сила, която човек изразходва за социалния организъм, лесно ще разберем, че споделените три идеи са залегнали В действителния живот на човечеството.
В капиталистическата стопанска система този труд е включен в социалния организъм по такъв начин, че работодателят го купува като един вид стока. Става размяна между парите (като покритие на стоката) и труда. Обаче в действителност такава размяна просто не може да се осъществи. Тя се осъществява само привидно*./*Впрочем напълно възможно е определени процеси да бъдат не само неправилно обяснени, но и неправилно осъществени в живота. Парите и трудът не представляват разменни стойности; това се отнася само за парите и за произведението на труда.
към текста >>
192.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Тогава паричната стойност на една стока ще бъде
израз
на това, че тя е изработена за потребностите на група купувачи с участието на целия стопански организъм.
Чисто икономическата стойност на една стока (или на едно постижение), доколкото те имат своя паричен еквивалент, ще зависи от онази целесъобразност, която се определя от ръководството на съответния стопански отрасъл. От неговите инициативи зависи как ще се развие стопанската производителност, доколкото тя ще се гради и върху духовните и правни принципи, създадени в рамките на другите съставни части на социалния организъм.
Тогава паричната стойност на една стока ще бъде израз на това, че тя е изработена за потребностите на група купувачи с участието на целия стопански организъм.
Ако бъдат изпълнени условията, за които става дума тук, доминиращият импулс в стопанския организъм няма да се определя от стремежа за натрупване на богатство чрез количествата от една или друга стока, а възникващите и свързани по най-разнообразен начин стопански дружества, кооперативи и асоциации просто ще гарантират такова стокопроизводство, което отговаря на търсенето. Само така в социалния организъм що се отнася до търсенето и потребностите на хората ще се установят точните съотношения между паричната стойност и стопанската инициатива*. /*Нормални ценови отношения, засягащи произведените стоки, могат да се породят само ако социалният организъм се развива по указания тук път, изразяващ се в свободно взаимодействие на трите му съставни части/. Нещата трябва да са изградени така, че за даден вид производство всеки работник да получава онзи паричен еквивалент, който му е необходим за задоволяване на всички негови потребности (включително и тези на принадлежащите към него лица), отговарящ на положения от него труд. Подобни ценови отношения не могат да възникнат по официален път; те трябва да се породят като резултат от живите взаимодействия в социалния организъм.
към текста >>
/*Нормални ценови отношения, засягащи произведените стоки, могат да се породят само ако социалният организъм се развива по указания тук път,
израз
яващ се в свободно взаимодействие на трите му съставни части/.
Чисто икономическата стойност на една стока (или на едно постижение), доколкото те имат своя паричен еквивалент, ще зависи от онази целесъобразност, която се определя от ръководството на съответния стопански отрасъл. От неговите инициативи зависи как ще се развие стопанската производителност, доколкото тя ще се гради и върху духовните и правни принципи, създадени в рамките на другите съставни части на социалния организъм. Тогава паричната стойност на една стока ще бъде израз на това, че тя е изработена за потребностите на група купувачи с участието на целия стопански организъм. Ако бъдат изпълнени условията, за които става дума тук, доминиращият импулс в стопанския организъм няма да се определя от стремежа за натрупване на богатство чрез количествата от една или друга стока, а възникващите и свързани по най-разнообразен начин стопански дружества, кооперативи и асоциации просто ще гарантират такова стокопроизводство, което отговаря на търсенето. Само така в социалния организъм що се отнася до търсенето и потребностите на хората ще се установят точните съотношения между паричната стойност и стопанската инициатива*.
/*Нормални ценови отношения, засягащи произведените стоки, могат да се породят само ако социалният организъм се развива по указания тук път, изразяващ се в свободно взаимодействие на трите му съставни части/.
Нещата трябва да са изградени така, че за даден вид производство всеки работник да получава онзи паричен еквивалент, който му е необходим за задоволяване на всички негови потребности (включително и тези на принадлежащите към него лица), отговарящ на положения от него труд. Подобни ценови отношения не могат да възникнат по официален път; те трябва да се породят като резултат от живите взаимодействия в социалния организъм. Но те ще се появят едва след нормалното и здраво взаимодействие между трите съставни части на социалния организъм. Със същата сигурност следва да се изнамери и конструкцията на един здрав мост, ако той се строи според точните закони на математиката и механиката.
към текста >>
(В своята книга „След потопа" д-р Ратенау
израз
ява сходно мнение, което от негова гледна точка е напълно оправдано).
Ако човек изгражда своите понятия само в хода на традиционното мислене, той несъмнено ще изпита страх, когато разбере, че отношенията между ръководителя и работника трябва да се отделят от стопанския организъм. Защото той вярва, че подобно отделяне по необходимост ще доведе до обезценяване на парите и до регрес в една твърде примитивна стопанска ситуация.
(В своята книга „След потопа" д-р Ратенау изразява сходно мнение, което от негова гледна точка е напълно оправдано).
Обаче тази опасност се предотвратява от троичното разделяне на социалния организъм. Един самостоятелен и изграден върху своите собствени принципи стопански организъм, и то в съюз с правния организъм, напълно отделя паричните отношения от онези трудови отношения, които се базират само върху правото. Правните отношения не трябва да оказват непосредствено влияние върху паричните отношения. Защото последните са резултат от управлението на стопанския организъм. Правните отношения между ръководителя и работника просто не могат да се проявят в една или друга парична стойност, защото тя след уреждането на трудовото възнаграждение, което представлява разменно средство между стока и работна сила е всъщност мярката за взаимно приетата стойност на стоките (или постиженията).
към текста >>
193.
08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи
GA_23 Същност на социалния въпрос
/*
Израз
ът може да бъда разбран само след основно запознаване с духовно-научното откритие на Р.
/* Изразът може да бъда разбран само след основно запознаване с духовно-научното откритие на Р.
Щайнер за „троичното разделяне на човешкия организъм". За пръв път в публикуваната през 1919 година книга „Върху загадките на душата" (Събрани съчинения № 21) Р. Щайнер загатва за следната локализация на трите основни душевни сили: мисли, чувства и воля. Мислите имат своето представителство „горе" в главата (мозъка, Корfsystem), чувствата в ритмичната система, разположена предимно в областта на гърдите (Вrustsysem), и волята „долу" в това, което Р. Щайнер нарича двигателно-веществообменна система. (Stoffwechsel-Gliedmalеn-System)/.
към текста >>
Тя трябва да отвори очите ни, защото в противен случай би било по-добре с едно общо решение просто да анулираме човешкия живот и да обявим официален празник на самоубийството" (Така се
израз
ява Херман Грим през 1888 на стр.46 от книгата си „Извадки от последните пет години").
И какво би станало от друга страна ако подобна воля не беше създала самия заряд на последвалата експлозия. Ако през последните десетилетия внимателно сме наблюдавали надигащото се раково заболяване в междудържавните отношения възникнало именно като последица от социалните идеи на водещите политици ще разберем и думите на една видна личност в духовния елит на Европа, казани още през 1888 година относно социалната воля на водещите политици: „Целта е ясна: Да превърнем човечеството в едно царство от братя, които движени единствено от най-благородни мотиви да напредват заедно по своя път. Ако човек проучва историята само върху картата на Европа, би могъл да повярва, че близкото ни бъдеще е застрашено от едно масово и взаимно убийство", и само мисълта, че трябва да бъде намерен „пътят към истинските ценности на човешкия живот" може да съхрани усета за човешкото достойнство. И тази мисъл е такава, че „тя не се помирява с нашето чудовищно въоръжаване, както и с това на нашите съседи. И все пак аз вярвам в нея.
Тя трябва да отвори очите ни, защото в противен случай би било по-добре с едно общо решение просто да анулираме човешкия живот и да обявим официален празник на самоубийството" (Така се изразява Херман Грим през 1888 на стр.46 от книгата си „Извадки от последните пет години").
А какво друго бяха „военните приготовления", ако не стремеж на определени хора да запазят държавата като една монолитна и неделима формация, въпреки че в хода на съвременното развитие тази монолитна формация явно противоречеше на всеки нормален и здрав порив за съвместен живот на отделните народи? Нормален и здрав съвместен живот може да гарантира само онзи социален организъм, който ще възникне от логичните закономерности на новото време.
към текста >>
И през второто десетилетие на 20-и век тя се изправи пред алтернативата: Или да не прави нищо за себесъхранението си в старите държавни структури и да очаква разпадането си, или външно да поддържа своя вътрешен абсурд чрез насилия, които намериха
израз
във военните действия.
Ако човек разполага с практично и обективно мислене, той не трябва да се препъва в привидната невъзможност на тази идея и да смята, че всички усилия са обречени на непреодолими трудности. Напротив той трябва да мобилизира силите си, за да ги преодолява. Вместо „държавническото" мислене да се съобрази с изискванията на съвременната епоха, то се зае да консервира въображаемата цялост на старото държавно устройство. Но така държавата все повече се превръщаше в една абсурдна формация.
И през второто десетилетие на 20-и век тя се изправи пред алтернативата: Или да не прави нищо за себесъхранението си в старите държавни структури и да очаква разпадането си, или външно да поддържа своя вътрешен абсурд чрез насилия, които намериха израз във военните действия.
И така, 1914 изправи австро-унгарските „държавници" пред алтернативата: те или трябваше да променят своите намерения и да ги съобразят с жизнените закономерности на здравия социален организъм и да представят на света този факт като израз на своята воля което би пробудило едно ново доверие към тях или пък бяха длъжни да предизвикат воина с цел да запазят старите структури. По въпросите за „вината" можем да сме обективни само ако имаме предвид и тези подробности. Именно поради участието на много народи в състава на Австро-Унгария, пред нея беше поставена световноисторическата задача, преди всичко да развие здравия социален организъм. Тази задача не можа да бъде осмислена. Прегрешението пред новите еволюционни импулси на света вкара Австро-Унгария в ужасите на войната.
към текста >>
И така, 1914 изправи австро-унгарските „държавници" пред алтернативата: те или трябваше да променят своите намерения и да ги съобразят с жизнените закономерности на здравия социален организъм и да представят на света този факт като
израз
на своята воля което би пробудило едно ново доверие към тях или пък бяха длъжни да предизвикат воина с цел да запазят старите структури.
Ако човек разполага с практично и обективно мислене, той не трябва да се препъва в привидната невъзможност на тази идея и да смята, че всички усилия са обречени на непреодолими трудности. Напротив той трябва да мобилизира силите си, за да ги преодолява. Вместо „държавническото" мислене да се съобрази с изискванията на съвременната епоха, то се зае да консервира въображаемата цялост на старото държавно устройство. Но така държавата все повече се превръщаше в една абсурдна формация. И през второто десетилетие на 20-и век тя се изправи пред алтернативата: Или да не прави нищо за себесъхранението си в старите държавни структури и да очаква разпадането си, или външно да поддържа своя вътрешен абсурд чрез насилия, които намериха израз във военните действия.
И така, 1914 изправи австро-унгарските „държавници" пред алтернативата: те или трябваше да променят своите намерения и да ги съобразят с жизнените закономерности на здравия социален организъм и да представят на света този факт като израз на своята воля което би пробудило едно ново доверие към тях или пък бяха длъжни да предизвикат воина с цел да запазят старите структури.
По въпросите за „вината" можем да сме обективни само ако имаме предвид и тези подробности. Именно поради участието на много народи в състава на Австро-Унгария, пред нея беше поставена световноисторическата задача, преди всичко да развие здравия социален организъм. Тази задача не можа да бъде осмислена. Прегрешението пред новите еволюционни импулси на света вкара Австро-Унгария в ужасите на войната.
към текста >>
Вместо порив към осъществяването на новия импулс на германския народ и то като краен
израз
на една общоевропейска воля се стигна до елементарното подчиняваме пред прочутите 14 точки на Уилсън.
Обаче на хората, които по стечение на обстоятелствата участвуваха в ръководството на Германия, липсваше нещо съществено: А именно усетът за ясното формулиране на конкретни задачи, с оглед на зараждащите се нови сили в съвременното човечество. Ето защо и есента на 1918 донесе точно това, което трябваше. Рухването на военната мощ беше съпроводено и от една духовна капитулация.
Вместо порив към осъществяването на новия импулс на германския народ и то като краен израз на една общоевропейска воля се стигна до елементарното подчиняваме пред прочутите 14 точки на Уилсън.
Пред една Германия той постави тезиси, каквито самата тя не молеше да измисли. Както Уилсън бе ограничен върху своите собствени 14 точки, така той можеше да помогне и на Германия само в това, което тя самата иска. Той трябваше просто да изчака оповестяването на нейната воля. Към посредствените цели на политиката от началото на войната се прибавиха и тези от октомври 1918; настъпи ужасната духовна капитулация, предизвикана от един човек, върху когото мнозина германци възлагаха своята последна надежда.
към текста >>
194.
Статия 03: Марксизмът и Троичният социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Едно такова искане, съществуващо в широки кръгове, е
израз
ено от Фридрих Енгелс в книгата му „Развитието на социализма от утопия в наука“:
Няма да се освободим от капаните на социалното объркване, в които е уловена Европа, ако конкретните социални искания продължават да се поднасят без яснота за нещата, които ги изкривяват.
Едно такова искане, съществуващо в широки кръгове, е изразено от Фридрих Енгелс в книгата му „Развитието на социализма от утопия в наука“:
към текста >>
195.
Статия 06: Уменията за работа, волята за работа и Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Но в социалния живот такива несъзнателни, инстинктивни импулси са много по-важни, отколкото идеите, които хората
израз
яват съзнателно.
Несъмнено за мнозина от тези, които повдигат това изискване, то е някак несъзнателно.
Но в социалния живот такива несъзнателни, инстинктивни импулси са много по-важни, отколкото идеите, които хората изразяват съзнателно.
Съзнателните идеи често дължат съществуването си само заради факта, че хората нямат необходимата духовна сила да видят какво в действителност се случва в тях. Ако някой се занимава с такива идеи, губи времето си с несъществените неща. Ето защо е необходимо да виждаме отвъд измамните идеи, намиращи се на повърхността, чак до истинските изисквания (като това за достойнството, което споменах), а след това и да обръщаме внимание на останалите хора върху тези реални изисквания. Също така не може да се отрече, че във времена, като сегашните, когато социалният живот се мята насам-натам като вълни на бурно море, низшите човешки инстинкти също бушуват. Все пак гореспоменатото искане за достойното човешко съществуване е правомерно.
към текста >>
196.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Ще бъдат развити дейни игри и гимнастика като
израз
на чувства, извикани от самата природа на музиката и рецитирането.
Когато хората осъзнаят колко много може да се спечели за интелекта от това ранно артистично образование на детето, те ще са склонни да позволят на изкуството да заеме достойното си място в основното училищно образование. Изкуството на музиката, рисуването и моделирането ще получи достойно място в програмата на обучение. Този артистичен елемент и физическите упражнения ще бъдат въведени в удачна комбинация.
Ще бъдат развити дейни игри и гимнастика като израз на чувства, извикани от самата природа на музиката и рецитирането.
Евритмичното движение — движение с мисъл — ще замени тези движения, основани само на анатомията и физиологията на физическото тяло. Хората ще открият колко голяма сила се спотайва в артистичния начин на обучение за развитието на волята и чувствата. Въпреки това, да учиш или обучаваш по такъв начин и да постигаш ценни резултати, може да бъде постигнато само от учители, които имат достатъчно силна проницателност за човешкото същество, за да разбират ясно връзката между методи, които те използват и свързаните с растежа сили, които проявяват себе си в периодите на живота. Истинският учител, истинският образовател не е някой, който е учил образователната теория като наука за управляване на децата, но е човек, в който педагогът в него е бил събуден от осъзнаването за човешката природа.
към текста >>
197.
Статия 18: Истинското просвещение като основа за социално мислене
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това споменаване може само да
израз
и дадена потребност, но по никакъв начин не може да я задоволи.
Също доста очевидно е колко малко досега са плодовете от тази вяра в духа. Ако се очаква от нея да дойдат идеи за политическата икономика, тази вяра е обречена на провал. Иска се нещо повече от просто споменаване на духа.
Това споменаване може само да изрази дадена потребност, но по никакъв начин не може да я задоволи.
Зад този факт човек трябва да разпознае един от проблемите на сегашното време и да се запита:
към текста >>
198.
01 ПРЕДГОВОР НА ИЗДАТЕЛЯ
GA_25 Философия, космология, религия
Ето защо от този цикъл са останали два превода: резюмето направено от Жул Зауервайн и стенографията на произнесените слова, които естествено, следвайки напълно предвидената нишка, са все пак независими по
израз
.
Редактор на в. "Матен", специалист по политиката отвъд Рейн, той преведе сказките с леснота и без предварителна подготовка. Обаче този път темата беше по-трудна и цикълът по-дълъг. В навечерието на всяка сказка Р. Щайнер даваше на своя преводач плана на това, което имаше да говори на втория ден.
Ето защо от този цикъл са останали два превода: резюмето направено от Жул Зауервайн и стенографията на произнесените слова, които естествено, следвайки напълно предвидената нишка, са все пак независими по израз.
На нас ни се стори за предпочитане да публикуваме тази стенография; по-важна от резюмето, тя има също и предимството, че говореният стил леко разширява рамките на твърде сгъстения редактиран текст.
към текста >>
199.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Израз
ът "точност", който аз използвам тук във връзка с духовното изследване се отнася фактически към подробната подготовка на вътрешния духовен организъм.
Тогава се провежда един вид вътрешно пробуждане, едно пробуждане на едно по-високо поле на съзнанието, сравнимо с това, което става когато излизайки от съня ние намираме пред нас сетивния свят.
Изразът "точност", който аз използвам тук във връзка с духовното изследване се отнася фактически към подробната подготовка на вътрешния духовен организъм.
За него изследователят трябва да има един точен, контрулируем поглед. Когато е постигнал това, той може да проникне със своя поглед в света на свръхсетивните факти. Това предварително изискване за една строга подготовка с оглед на свръхсетивното възприятие ни дава правото да я назовем с името "точно ясновиждане". Духовното изследване, което практикуваме тук, има като характерна черта това, че то почива на едно точно ясновиждане, на едно методично ясно виждане. Тази е неговата отличителна черта.
към текста >>
Да се създадат формите на изкуството, в които се
израз
ява целостта на човешкото същество, ето какво търсим ние тук.
Не става дума да прибавим към сградата на научните познания една надстройка, която да бъде етажът на духа, а да направим така, щото тези научни познания да се влеят такива, каквито са, в полето на духа, за да намерят един вид своето увенчание в откровенията на духовното изследване. За да илюстрирам това, ще взема като пример медицината. Така, както тя се представя днес със забележителни резултати, които се основават на познаването на природата, медицинската наука заслужава нашето пълно уважение; но ние вярваме, че с помощта на едно методично ясновиждане ще бъде възможно да се отиде по-далеч. Чрез това превишаване на постигнатото до сега ще се разкрива в какво именно медицинската наука е наистина плодотворна. По същия начин по пътищата на духовното изследване може да се изгради един мост между художествената дейност и духа.
Да се създадат формите на изкуството, в които се изразява целостта на човешкото същество, ето какво търсим ние тук.
Религиозните връзки, човешките отношения, ние искаме да ги развием тук на почвата на същото това познание на духа. То трябва да обхване човешката природа в нейната цялост и да не се ограничава в една или друга от нейните способности. Духовното познание прави усилия да направи да се влее отново в живота на духа всичко онова, което се отнася за практическия живот както и теориите, за да създаде един кадър из цяло и универсално човешки. От тази гледна точка аз ви предлагам в тези сказки да говорим за три области на познанието; те ще служат за пример, с който да покажем как вземайки като изходна точка настоящите изследвания, може да се премине към изследвания, които имат един духовен обект. Следователно ще ви говоря за философията, космологията, за религията и за одухотворените форми, които те могат да се добият благодарение на антропософията.
към текста >>
Съвсем правилно е, че философията носи едно име, което
израз
ява повече от нейния теоретичен характер.
Напротив, модерният философ чувства своите идеи в отвлечеността, в студенината, в сухотата. Когато мисли, той няма впечатлението, че се намира наистина в една действителност. В лабораторията химикът и физикът, както лекарят в клиниката, имат впечатлението, че работят в конкретността. Обаче този, който носи в себе си идеи се чувства понякога отдалечен със стотици мили от действителността. Към това състояние на нещата се прибавя и нещо друго.
Съвсем правилно е, че философията носи едно име, което изразява повече от нейния теоретичен характер.
към текста >>
Знаеше, че неговата истинска същност, неговият Аз беше тук долу забулен от физическото тяло
израз
на Космоса, и се стремеше да се съедини отново с този божествен свят, на който е съставна част.
В древни времена, едно вътрешно виждане, макар и слабо изтънчено, позволяваше на човека да чувства присъствието на тази същност, независима, както от неговото собствено тяло, така и от Космоса; по този начин той знаеше за себе си, че е съставна част на един божествен свят. Но той знаеше също, че между раждането и смъртта той преставаше да принадлежи на този божествен свят, за да обитава едно физическо тяло. Между раждането и смъртта той знаеше за себе си, че е включен в един психически и физически Космос.
Знаеше, че неговата истинска същност, неговият Аз беше тук долу забулен от физическото тяло израз на Космоса, и се стремеше да се съедини отново с този божествен свят, на който е съставна част.
Чрез вътрешното виждане на тази същност отвъд физическото тяло, отвъд етерното тяло и отвъд астралното тяло, човешкото същество от тези древни времена имаше опитност за Аза и извършваше по този начин това съединение, което го свързваше с божествения свят.
към текста >>
Той намираше отново връзката с божествения свят в един религиозен
израз
, който беше увенчание на познанието.
В тази религиозна сфера се вливаше философското и космологическото познание. Човекът се намираше отново свързан с всичко това, от което го отделяше неговото физическо тяло, с това, от което го отделяше също Космосът достъпен за душата и за сетивата.
Той намираше отново връзката с божествения свят в един религиозен израз, който беше увенчание на познанието.
На този първи стадий на човешкото развитие, тази религиозна опитност беше свързана същевременно с едно вътрешно конкретно чувство на азовостта на Човека-дух. Само в това съзнание може да бъде желана и изживяна връзката, единението с божествения свят, т.е. религиозното чувство.
към текста >>
200.
03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Тази вътрешна опитност на сливането на етерното тяло с дейността на жизнените сили в Космоса позволява да се изработят образни представи с точни очертания, след това те да бъдат
израз
ени в думите на човешкия език.
При образното виждане на етерното, моят собствен организъм се слива в етерния свят. Аз имам чувството, че се намирам едновременно в едното и в другото.
Тази вътрешна опитност на сливането на етерното тяло с дейността на жизнените сили в Космоса позволява да се изработят образни представи с точни очертания, след това те да бъдат изразени в думите на човешкия език.
Така може да бъде пресъздадена една философия. Но когато мислещият образно, когато мислителят който постига тази прецизна степен на ясновиждане, която се нарича имагинация, излива своите познания в изразите на мисълта и на обикновения език, слушателят ги възприема чрез обикновената мисъл, чрез пълното обикновено съзнание. Тогава чувството, което той изпитва е различно. Обаче така предадената действителност по канала на езика и приета чрез същия посредник може да бъде изживяна в обикновеното съзнание. Така може да бъде отново овладяна една философия, която има своя източник в етерния свят, в етерния организъм на човека и в Космоса същевременно и ефектът произведен върху слушателя е такъв, че приемайки я посредством обикновения ум, той чувства че тя произхожда от една етерна, свръхсетивна действителност.
към текста >>
Но когато мислещият образно, когато мислителят който постига тази прецизна степен на ясновиждане, която се нарича имагинация, излива своите познания в
израз
ите на мисълта и на обикновения език, слушателят ги възприема чрез обикновената мисъл, чрез пълното обикновено съзнание.
При образното виждане на етерното, моят собствен организъм се слива в етерния свят. Аз имам чувството, че се намирам едновременно в едното и в другото. Тази вътрешна опитност на сливането на етерното тяло с дейността на жизнените сили в Космоса позволява да се изработят образни представи с точни очертания, след това те да бъдат изразени в думите на човешкия език. Така може да бъде пресъздадена една философия.
Но когато мислещият образно, когато мислителят който постига тази прецизна степен на ясновиждане, която се нарича имагинация, излива своите познания в изразите на мисълта и на обикновения език, слушателят ги възприема чрез обикновената мисъл, чрез пълното обикновено съзнание.
Тогава чувството, което той изпитва е различно. Обаче така предадената действителност по канала на езика и приета чрез същия посредник може да бъде изживяна в обикновеното съзнание. Така може да бъде отново овладяна една философия, която има своя източник в етерния свят, в етерния организъм на човека и в Космоса същевременно и ефектът произведен върху слушателя е такъв, че приемайки я посредством обикновения ум, той чувства че тя произхожда от една етерна, свръхсетивна действителност.
към текста >>
Инспиративното познание позволява да познаем този астрален организъм, който в обикновеното съзнание се
израз
ява чрез мислите, чувствата и волята.
Тогава съзнание се е издигнало до степента на инспирацията, тази която следва свръх сетивното познание чрез имагинацията. Това духовно съдържание, което прониква волево освободеното съзнание, тази съвкупност аз нарекох вчера астралния организъм на човека. Преди да слезе на Земята той обитава в духовния свят. От там той слиза и облича на Земята едно физическо и едно етерно тяло. При смъртта той напуска физическата дреха, за да продължи да живее в духовния свят.
Инспиративното познание позволява да познаем този астрален организъм, който в обикновеното съзнание се изразява чрез мислите, чувствата и волята.
към текста >>
Сега това, което се
израз
ява в душата чрез волята, трябва да бъде освободено от физическото, от етерното.
Ние можем да възприемаме нейното отражение в етерното тяло. Това, което се изживява в Инспирацията, се прожектира под формата на образи в етерното тяло; Инспиративното познание на Космоса е вътрешно флуидно и не може да бъде направо скицирано в определени черти; то трябва да се съедини с имагинацията на етерното тяло, за да получи своите ясни очертания и именно по този начин се ражда една космическа философия родена от сливането на инспиративното познание с имагинациите, с формите възприемани в етерното тяло. Тази Космология се опитах аз да изложа в моята книга "Тайната наука". За да може религиозният живот да бъде основан върху познанието, медитативният живот, вътрешните упражнения трябва да бъдат още повече разширени и в тях да бъде включена и волята. Досега ние описахме един вид упражнения състоящи се главно от едно особено развитие на мисленето.
Сега това, което се изразява в душата чрез волята, трябва да бъде освободено от физическото, от етерното.
към текста >>
Колкото повече енергия трябва да
израз
ходваме за това развитие на волята, толкова по-добре те ни позволяват да живеем в духовния свят, вън от физическия и етерен организъм.
Във физическия свят човек живее изолиран в своето физическо тяло; сега, развивайки живота на душата, той се научава да живее вън от тялото, заедно със съществата, които се разкриват на имагинацията и инспирацията. Така човек стига до там, да води в духовния свят едно независимо от тялото съществуване. Могат да се правят и други упражнения, които изискват усилията на волята.
Колкото повече енергия трябва да изразходваме за това развитие на волята, толкова по-добре те ни позволяват да живеем в духовния свят, вън от физическия и етерен организъм.
към текста >>
Всичко, което се долавя така чрез Интуицията се отразява като в едно огледало, във физическото тяло и в етерното тяло и тогава отново можем да
израз
им с помощта на думите, в образи и понятия всичко, което се изживява в чисто духовния свят, вън от телесната форма.
Когато физическият и етерен организъм използува напълно силите на тази система от ритми каквито е случаят през време на съня, истинският Аз и астралното тяло живеят тогава в духовния свят. Дишането и кръвообращението, с техните обмени хранят физическото и етерното тяло, а Азът и астралното тяло водят своето съществуване вън от физическото тяло в духовния свят. Истинската интуиция ни позволява да възприемаме тези сменящи се състояния, благодарение на които физическият организъм, чрез дишането и кръвообращението може да възстанови своите сили. После, когато това възстановяване е завършено, астралното тяло и Азът се връщат отново, потопяват се отново в метаболизма, който стои на основата на дишането и кръвообращението и спящият се събужда. Така човек добива познанието на този свят на духа, който древните религии наричаха божествен свят и който е истинското отечество на човека, неговият истински Аз.
Всичко, което се долавя така чрез Интуицията се отразява като в едно огледало, във физическото тяло и в етерното тяло и тогава отново можем да изразим с помощта на думите, в образи и понятия всичко, което се изживява в чисто духовния свят, вън от телесната форма.
Така то става достъпно за нормалната интелигентност, за нормалния ум чувствително за сърцето, изживяно в душата: То образува съдържанието на религиозното съзнание, което получава по този начин познанията върху които се изгражда.
към текста >>
И когато този последният
израз
ява с думи това, което е добил в духовния свят, чрез това, което той казва обикновеното съзнание възприема нещо, което не се отнася за земния свят, но чиято дълбока действителност може да живее и да разцъфти в душата.
Не е необходимо всички хора да се издигнат чрез Интуицията в този духовно-божествен свят. Това е задача на духовния изследовател.
И когато този последният изразява с думи това, което е добил в духовния свят, чрез това, което той казва обикновеното съзнание възприема нещо, което не се отнася за земния свят, но чиято дълбока действителност може да живее и да разцъфти в душата.
Чрез тази сила действа върху съзнанието на всичко онова, което духовното изследване черпи чрез Интуицията в божествения свят. За да намери отново един истински религиозен живот, основан на познанието, човечеството трябва да приеме тези откровения предадени от духовния изследовател. Тогава религията отново ще стане това, което е била в миналото т.е. едно проявление на божествения свят, едно откровение на опитностите добити в допир със съществата, които първо са се разкрили на имагинативното познание, после на инспиративното, но които срещаме истински само в интуицията.
към текста >>
А пълната яснота и будност, която трябва да бъде считана днес като истински
израз
на човешкото условие, може да бъде добита само благодарение на тази отвлечена мисъл, която днес е скъпоценността на науката.
В тях те черпеха познанията, които в миналото хората са имали във всички области, а ние развиваме отвлечената мисъл само откакто се е родила естествената наука. Не трябва да се мисли, че тази отвлечена мисъл се практикува само от учените. Училищата са я наследили и тя е завладяла и най-простите и първобитни същества, тези които живеят в селата далеч от всяка градска цивилизация. Но тя не беше позната също и от хората на 8-я, 9-я век след Р. Хр. През тази епоха бяха разпространени единствено познанията добити чрез някогашните три състояния на съзнанието.
А пълната яснота и будност, която трябва да бъде считана днес като истински израз на човешкото условие, може да бъде добита само благодарение на тази отвлечена мисъл, която днес е скъпоценността на науката.
С други думи: В древните времена тази мисъл, която използва като инструмент физическия организъм не съществуваше. Човекът мислеше само с помощта на своя етерен организъм, на своето астрално тяло и на своя Аз. Мислите му идваха от откровенията, които му донасяха Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Това става и днес за съществата, които при обстоятелства, за които ще говорим по-нататък, са запазили един вид ясновидство, което не е модерното методично виждане на нашата епоха, а едно наследство от миналото. Те още притежават вътрешни възприятия, също както такива са имали и нашите прадеди, но никога не могат да ги контролират.
към текста >>
Но в полето на тази дейност ние може да намерим две неща: Първо, тези привидни, действителности, които тя ни предлага и които могат да претендират, че наистина
израз
яват нещата, могат да отразяват света на природата.
Изработена във физическото тяло мисълта не може вече да съдържа нищо, което да идва от духовния свят; мисленето е вече само една дейност, която се разгръща в тялото. С други думи: Тази отвлечена мисъл не е вече одушевена от никаква действителност; тя е филтрираният, безкръвен остатък на имагинацията. Тя схваща вече само външната страна на нещата. Това, което намираме в нея, е само една привидна действителност, именно защото в този начин на мислене ние постоянно запазваме съзнанието за самите себе си, запазваме нашето себесъзнание.
Но в полето на тази дейност ние може да намерим две неща: Първо, тези привидни, действителности, които тя ни предлага и които могат да претендират, че наистина изразяват нещата, могат да отразяват света на природата.
Именно благодарение на това човекът е придобил това, което днес е негова гордост: Една наука освободена от всякаква субективност.
към текста >>
201.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
Тогава човек може да
израз
и в понятия и да формулира това, което е преживяли именно по този начин от имагинативната опитност на света в етерния човек, може да се роди една истинска философия.
Действително първата стъпка в свръхсетивното познание е тази във възприятието на нашия собствен етерен живот такъв, какъвто той се е развил от детството насам. То ни позволява да добием едно истинско разбиране за самите себе си; тази опитност на етерното се отразява в организма и разкрива как целият етерен космос работи във всяко същество поотделно, как неговият вълнуващ се живот продължава своите вибрации в индивидуалния организъм.
Тогава човек може да изрази в понятия и да формулира това, което е преживяли именно по този начин от имагинативната опитност на света в етерния човек, може да се роди една истинска философия.
Съдържанието на тази опитност на етерното остава общо взето непознато за обикновеното съзнание. Само съвсем малкото дете, което още не говори е потопено съвсем естествено в тази дейност, до която човек се издига чрез имагинативното познание. Защото в момента, когато започва да говори, когато говорът приема форма в душата, то се изолира от всемирния живот. По-късно индивидуализирани етерни сили ще бъдат в него тези на отвлеченото мислене Превръщането на една част от растежните сили в сили на мисленето не се е извършило още и детето се къпе в тази съща космическа дейност, в която отново ни потопява имагинативното съзнание; само че то се къпи в нея без да знае, докато мислещият имагинативно има опитност за нея при пълна яснота и будност. Без добиването на това имагинативно мислене е невъзможно да бъдат възприемани флуидните отношения, които свързват индивидуалния етерен организъм с етера на Космоса.
към текста >>
202.
05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
За да покажем ясно как представите се явяват в инспиративното съзнание, ще си послужа с един образ но който
израз
ява напълно действителността.
За да покажем ясно как представите се явяват в инспиративното съзнание, ще си послужа с един образ но който изразява напълно действителността.
Представете си един мъртъв труп. Той още има формата, която беше тази на живия човек. Неговите органи са още на мястото си и въпреки това, нека го погледнем: Това е само тленната останка на самото същество. Ако минем към изучаването на този мъртъв труп, за да разберем неговата природа, ние си казваме: Така както той лежи пред нас, той не може да бъде една първична действителност. Такъв, какъвто е пред нас, ние не можем да си го представим, че се ражда от само себе си.
към текста >>
Този възглед срещаме например у Бергсон; той е
израз
ен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи.
На първо място тя установява едно логическо умозаключение: Агонизиращата мисъл е свързана с едно съществуване, което е било съществуване на душата преди нейното идване на земята. Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност. Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила.
Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи.
Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка. Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата. Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията. От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно.
към текста >>
Според начина, по който той се е
израз
ил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка.
На първо място тя установява едно логическо умозаключение: Агонизиращата мисъл е свързана с едно съществуване, което е било съществуване на душата преди нейното идване на земята. Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност. Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила. Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи.
Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка.
Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата. Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията. От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно.
към текста >>
Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг
израз
наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията.
Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила. Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи. Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка. Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата.
Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията.
От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно.
към текста >>
От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се
израз
ява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно.
Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи. Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка. Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата. Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията.
От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно.
към текста >>
В едно много далечно минало тези идеи бяха живи, защото човекът още носеше в себе си действителностите, които те
израз
яваха.
Самите философи не знаеха, че черпят от старите идеи. Те им идваха в ума чрез познанието, което имаха за историята на космологиите, а вярваха че наистина са ги замислили като оригинални. Обаче това, което те изработиха по този начин, беше само едно логическо умозаключение, вътре в което разположиха старите идеи изграждайки по този начин нещо като нови системи. Без никаква връзка с така предадените идеи, които се кореняха в старото ясновидство, техните творения трябваше да станат все повече и повече отвлечени. Когато в старите философски съчинения четем главите посветени на космологията, ние виждаме до каква степен идеите, които ни излагат развитието на света и неговия край, са отвлечени и празни от съдържание.
В едно много далечно минало тези идеи бяха живи, защото човекът още носеше в себе си действителностите, които те изразяваха.
Постепенно те изгубиха своята субстанция и останаха вече само една връхна дреха, едно съвършено външно изложение на това, което трябва да бъде една истинска космология, съдържаща не само привидния ред на нещата, но давайки подобаващото място на човешкото същество и основавайки се на познанието на духовния Космос. Върху тази точка Емил Бутру е дал с много голям размах важни указания относно начина, по който трябва да бъде изградена една космология. Обаче, тъй като той е искал да я основе само върху плоскостта на обикновеното съзнание, тя е останала една отвлеченост. И щом нещата стоят така, не трябва никак да се чудим, че космологията основана на разума е изгубила всяко доверие. Натуралистите я подкопават тържествено.
към текста >>
Простират се в дълги доказателства, за да установят, че тези спонтанна опитност истинската религиозна опитност според тях не може да бъде поставена в логически форми, че трябва да се откажем да
израз
им едно религиозно съдържание на езика на интелектуалците.
От друга страна други учени констатират, че обикновеното съзнание, тази ясна мисъл на съвременния човек, е действително неспособна да предаде каквото и да е върху Царството Божие, върху Царството на Чистия Дух. Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и говорят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за Бога. Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с Бога. Представителите на тази насока описват даже много добре поведението на духа на нашето време. Те се отказват от всякаква сила, която имат, да формулират в ясни и подредени идеи своето чувство за божественото.
Простират се в дълги доказателства, за да установят, че тези спонтанна опитност истинската религиозна опитност според тях не може да бъде поставена в логически форми, че трябва да се откажем да изразим едно религиозно съдържание на езика на интелектуалците.
Впрочем те се поддават на илюзии, защото това, което е изживяно в душата, в която и област да е, може винаги да бъде ясно формулирано. И когато по техен пример някои твърдят, че религиозното съдържание изгубва от своята сила, когато е проведено в ясни мисли, с това те само показват, в какво това съдържание отговаря само на сънувания, а не на действителности. Тази е една от характерните черти на религиозния живот на нашата епоха: Щом го изведем на светлина, се разкрива грешката, в която той е изпаднал.
към текста >>
Следователно в тази перспектива и за трети път аз трябва да формулирам една мисъл, която трябва да бъде
израз
ена за всеки клон на човешката дейности.
Това положение трябва да ни накара, за да успеем да възобновим религиозния живот, да го основем върху познанието, да не отбягваме методите, които ни позволяват да добием живата опитност на Човека-дух и за духовните същества. Тези методи са абсолютно необходими, особено в този случай. Защото обикновеното съзнание не може да стори друго, освен най-много да подреди в система, или да уточни или да предаде познанията. То не може да ги открие; следователно то трябва да се ограничи да ги получи от преданието, валидно през далечната минала епоха, когато душите имаха съвършено различно устройство. Чрез самия този факт обикновеното съзнание остава ограничено в едно съдържание, което в никой случай не може да задоволи изискванията на едно съзнателно мислене, формирано при научните дисциплини.
Следователно в тази перспектива и за трети път аз трябва да формулирам една мисъл, която трябва да бъде изразена за всеки клон на човешката дейности.
към текста >>
203.
06. ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ
GA_25 Философия, космология, религия
Неговата вътрешна дейност се разпростира на всички страни в едно неопределено чувство, към което се примесва една смътна носталгия да "почива в Бога" защото именно този е подходящият за случая
израз
.
Неговата вътрешна дейност се разпростира на всички страни в едно неопределено чувство, към което се примесва една смътна носталгия да "почива в Бога" защото именно този е подходящият за случая израз.
Повтарям, аз давам това описание на несъзнателните опитности, като че те са изживявани съзнателно. За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се изразява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята. В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за Бога. В това състояние, в което душата се намира в началото на съня, могат да се явят сънища. Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават.
към текста >>
За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се
израз
ява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята.
Неговата вътрешна дейност се разпростира на всички страни в едно неопределено чувство, към което се примесва една смътна носталгия да "почива в Бога" защото именно този е подходящият за случая израз. Повтарям, аз давам това описание на несъзнателните опитности, като че те са изживявани съзнателно.
За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се изразява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята.
В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за Бога. В това състояние, в което душата се намира в началото на съня, могат да се явят сънища. Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават. Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние на душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а на против едно було хвърлено върху истината. Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото същество само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които говорих.
към текста >>
Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да
израз
яват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават.
Неговата вътрешна дейност се разпростира на всички страни в едно неопределено чувство, към което се примесва една смътна носталгия да "почива в Бога" защото именно този е подходящият за случая израз. Повтарям, аз давам това описание на несъзнателните опитности, като че те са изживявани съзнателно. За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се изразява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята. В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за Бога. В това състояние, в което душата се намира в началото на съня, могат да се явят сънища.
Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават.
Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние на душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а на против едно було хвърлено върху истината. Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото същество само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които говорих.
към текста >>
Ако инспиративното съзнание е способ но да се издигне до тези възприятия и да ги
израз
и след това в понятия на обикновеното съзнание, то изгражда една Космология основана на действителността, включваща целия човек, която е била действително живяна.
Това, което се нарича вътрешен живот на човека в лоното на Космоса, е образният отпечатък на този Космос върху душата, образното виждане на събитията на съдбата му.
Ако инспиративното съзнание е способ но да се издигне до тези възприятия и да ги изрази след това в понятия на обикновеното съзнание, то изгражда една Космология основана на действителността, включваща целия човек, която е била действително живяна.
Когато то е способно да измине съзнателно този етап на съня, човешкото същество познава себе си като един член на космическия ред, проявен в планетите, т.е. в природния космически ред. В същото това поле се появява сега космическият морален ред. Защото нещата не се представят така, както тук на Земята, където от една страна имаме природата с нейните собствени закони и с нейния собствен ред, независими от морала, а от друга страна моралния ред, който душата намира на Земята само в самата себе си. Тук ние се намираме в един свят, където и двете са едно.
към текста >>
Отношенията между тялото и духовната същност на човека се установяват наистина под влиянието на космическите сили, чийто материален
израз
ни се явява в различните форми, които Луната приема в течение на своя цикъл.
При всяко събуждане, когато душата, напускайки духовния свят иска отново да проникне във физическия и етерен организъм, тя трябва да се изостави на течението на лунните сили. Тук няма значение и вие лесно ще разберете това дали имаме новолуние или пълнолуние. Защото в първия случай, въпреки че материално тя е невидима, нейните сили са в действие в Космоса, за да доведат отново душата към тялото (въпреки, че промените които Луната изпитва в нашите очи които я виждат ту пълна, ту във форма на рог отговарят действително на промени на психическото същество на Луната, промени на които са чувствителни душата и духът на човека във физическия организъм).
Отношенията между тялото и духовната същност на човека се установяват наистина под влиянието на космическите сили, чийто материален израз ни се явява в различните форми, които Луната приема в течение на своя цикъл.
Така нашият поглед може да се потопи в това, което сънят и будният живот и ние можем да научим това, което сутринта отново довежда човека към будното съзнание. Той намира отново това съзнание, след като е минал в обратна посока трите фази на съня. Когато стига до третата фаза, там където го изпълва желанието да се съедини с Бога, сънищата идват отново да се примесят в неговата душа и постепенно той се намира отново в своя физически и етерен организъм.
към текста >>
204.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този
израз
трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се говори за физически зародиш.
Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този израз трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се говори за физически зародиш.
В перспективата на физическия живот, под думата зародиш разбираме нещо имащо много малки размери и което расте и става един организъм. Когато напротив говорим за Космоса, който е зародиш на човешкото физическо тяло, трябва да си го представим разширено, огромно и свиващо се все повече и повече, за да се смали. Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване, изразите "голямо" и "малко" са употребени един по отношение на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно пространство, което не съществува. Тя познава само впечатления, качества. Пространството съществува само в лоното на сетивния свят.
към текста >>
Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване,
израз
ите "голямо" и "малко" са употребени един по отношение на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно пространство, което не съществува.
Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този израз трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се говори за физически зародиш. В перспективата на физическия живот, под думата зародиш разбираме нещо имащо много малки размери и което расте и става един организъм. Когато напротив говорим за Космоса, който е зародиш на човешкото физическо тяло, трябва да си го представим разширено, огромно и свиващо се все повече и повече, за да се смали.
Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване, изразите "голямо" и "малко" са употребени един по отношение на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно пространство, което не съществува.
Тя познава само впечатления, качества. Пространството съществува само в лоното на сетивния свят. Определенията от този род могат само да послужат да предчувстваме някои чисто духовни условия на предземното съществуване. В този смисъл можем да кажем: - Космическият човешки зародиш е "голям"; той се свива все повече и повече и накрая се явява много смален, под формата на физическия организъм.
към текста >>
За да
израз
я чрез един образ това силно чувство, бих искал да кажа, че в определен момент на предрожденното съществуване, човешкото същество започва да си казва: аз имам около себе си и същевременно вътре в самия мене други божествени, духовни същества.
Тази духовна вселена е една съвкупност от действителни същества, същества активни, в кръга на които човешкото същество чувства, че живее като душа и дух. Това силно живо и ясно съзнание започва от определен момент да се помрачава, да се засенчва. Не че човек има чувството на това отслабване, обаче сравнено с яснотата и силата, които имаше през предшествуващата фаза, това съзнание отслабва.
За да изразя чрез един образ това силно чувство, бих искал да кажа, че в определен момент на предрожденното съществуване, човешкото същество започва да си казва: аз имам около себе си и същевременно вътре в самия мене други божествени, духовни същества.
Сега ми се струва, че тези същества не ми се изживяват вече напълно. Струва ми се, че те обличат форми, които ги забулват; че стават подобни на тези звезди, за които имах съзнание в моето минало земно съществуване, под тяхната материална форма. Те не са още тези звезди, но струва ми се, че се намират вече в процес да станат духовни същества звезди. Чувство то, което човек изпитва тогава е това на един духовен свят, който постепенно се отдалечава от него, за да бъде заменен с един образ, който носи неговия отпечатък, чрез един космически израз на неговата действителност.
към текста >>
Чувство то, което човек изпитва тогава е това на един духовен свят, който постепенно се отдалечава от него, за да бъде заменен с един образ, който носи неговия отпечатък, чрез един космически
израз
на неговата действителност.
Не че човек има чувството на това отслабване, обаче сравнено с яснотата и силата, които имаше през предшествуващата фаза, това съзнание отслабва. За да изразя чрез един образ това силно чувство, бих искал да кажа, че в определен момент на предрожденното съществуване, човешкото същество започва да си казва: аз имам около себе си и същевременно вътре в самия мене други божествени, духовни същества. Сега ми се струва, че тези същества не ми се изживяват вече напълно. Струва ми се, че те обличат форми, които ги забулват; че стават подобни на тези звезди, за които имах съзнание в моето минало земно съществуване, под тяхната материална форма. Те не са още тези звезди, но струва ми се, че се намират вече в процес да станат духовни същества звезди.
Чувство то, което човек изпитва тогава е това на един духовен свят, който постепенно се отдалечава от него, за да бъде заменен с един образ, който носи неговия отпечатък, чрез един космически израз на неговата действителност.
към текста >>
В тази сега вътрешна човешка душа се ражда една мисъл, която бих могъл да
израз
я по следния начин, използвайки
израз
ните средства на земния език: Аз имам нужда да притежавам това физическо тяло, което беше целта на извършената работа, космическия духовен зародиш, за създаването на който аз сътрудничих.
По-рано неговият живот се сливаше с този на други същества; сега той отново намира съзнанието, че е един субект и вижда около себе си предмети, обекти. Той чувства, че живее в себе си, има за себе си едно лично чувство, което дължи на силите на Луната, и проявлението на Космоса става за него един външен свят.
В тази сега вътрешна човешка душа се ражда една мисъл, която бих могъл да изразя по следния начин, използвайки изразните средства на земния език: Аз имам нужда да притежавам това физическо тяло, което беше целта на извършената работа, космическия духовен зародиш, за създаването на който аз сътрудничих.
Така човешкото същество узрява, за да слезе към Земята. Лишено и пълно с желание, под влиянието на лунните сили то е узряло да се стреми да живее на Земята, да слезе на Земята, желание, което е последствие от неговото предишно участие в работата за изграждане на космическия духовен зародиш на физическото тяло. Аз още вчера казах: - Силите на луната са винаги тези, които подготвят човешкото същество за земния живот. През време на съня те го тласкат да се върне отново към Земята. През време на предземния живот човекът се намира отначало вън сферата на тяхното действие, но след това той прониква в сфера и едновременно в него се ражда чувството, което го кара да се обърне отново към живота върху Земята.
към текста >>
205.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
Работата не е така проста и ние можем да я
израз
им по този начин най-много, когато говорим за главата, но не и за организма в неговата цялост.
Някои описания на свръхсетивните факти ни казват просто: Когато човек е буден, неговата душа и неговият дух живеят в неговия организъм; когато спи, те са излъчени от него.
Работата не е така проста и ние можем да я изразим по този начин най-много, когато говорим за главата, но не и за организма в неговата цялост.
Тази част от живота на душата, която е заспала и от тъмните глъбини на която до съзнанието стигат само някои представи, ние я виждаме в момента когато се издигаме до Интуицията. Както вече изложих, Интуицията е плод на упражнения, които поставят в действие волята. Тези упражнения позволяват да възприемаме постепенно това, което обикновено остава скрито през време на будното състояние, а именно тайните на волята. Защото за будното съзнание волята е една тайна, която се изявява отчасти в Инспирацията, но се разкрива напълно в Интуицията. Колкото и парадоксално да изглежда това, можем да кажем, че когато човешкото същество се издига дотам, да разкрие природата на волята, то вижда да се явява пред неговите очи и божественият свят.
към текста >>
206.
10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ: СЪБИТИЕТО НА СМЪРТТА И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ХРИСТА
GA_25 Философия, космология, религия
Там където душата се
израз
ява, това се дължи на факта, че нейната дейност е отразена от организма на главата, който постоянно се стреми към смъртта, явление от което се получава съзнателното мислене.
Другата част на астралното тяло прониква и пропива живота на органическите ритми; тя пронизва дишането, кръвообращението, но се свързва много слабо с тях, уврежда ги много по-малко. Резултатът от това е, че от това свързване на астралния организъм с жизнените ритми не може да се роди никаква мисъл.
Там където душата се изразява, това се дължи на факта, че нейната дейност е отразена от организма на главата, който постоянно се стреми към смъртта, явление от което се получава съзнателното мислене.
Подвижното свързване на астралното тяло и на органическите ритми не завършва с това отразяване във физическия организъм, източник на ясното съзнание. То създава само едно по-малко ясно оживление, одушевление, което е животът на нашите чувства, животът на сърцето. Този живот на сърцето се ражда, когато през време на будността астралния организъм прониква със своите пулсации дишането и кръвта, но без да ги разрушава, без да навлезе по-дълбоко в тях; той само събужда в тях живота на нашите чувства. Следователно в ритмичната система живее нещо от това, което човекът е познал през време на предметното съществуване, но няма ясно съзнание за него. Този факт има едно твърде определено последствие.
към текста >>
Това, което душата изпитва и чувства след смъртта ние можем да употребим тези
израз
и, въпреки че те предават лошо опитността, която тя има в свръхсетивния свят -, е действителната стойност на моралните подтици във физическия свят.
В едно състояние на съзнанието, на което вече нищо не пречи, човекът е свидетел на моралната субстанция, която се образува по този начин в Космоса с оглед на един бъдещ свят. Под нейния аспект на природния свят нашата вселена е морално неутрална. Но от нея ще се роди една друга вселена, в която всичко, което е морално, ще бъде природно, цялата природа ще бъде морална. Човекът донася в Космоса зародиша на тази вселена със своите дела. Тогава за душата възниква един голям въпрос: Чрез моралните качества, които съм добил, достоен ли съм за да участвам един ден в този бъдещ космос, чийто образ не ще бъде вече една безразлична природа, а една морална природа?
Това, което душата изпитва и чувства след смъртта ние можем да употребим тези изрази, въпреки че те предават лошо опитността, която тя има в свръхсетивния свят -, е действителната стойност на моралните подтици във физическия свят.
Това предава на нейния живот след смъртта една особена отсенка. Можете да намерите тези опитности описани от друга гледна точка в моята книга "Теософия", където те са събрани под заглавието "светът на душите".
към текста >>
В следващите лекции ще разгледаме, като резултат от изложението върху света на мисълта и този на чувствата в човека, как минава през смъртта това, което в обикновеното съзнание е проява на волята как между смъртта и едно ново раждане тези сили се превръща в зародиш на сили, които ще се
израз
яват в следващото съществуване как, от живот на живот, се развива кармата.
В следващите лекции ще разгледаме, като резултат от изложението върху света на мисълта и този на чувствата в човека, как минава през смъртта това, което в обикновеното съзнание е проява на волята как между смъртта и едно ново раждане тези сили се превръща в зародиш на сили, които ще се изразяват в следващото съществуване как, от живот на живот, се развива кармата.
Ние ще видим отново, че в това, което се отнася за волята, човешкото същество трябва да развие важната връзка, която го съединява с Христа и с Тайната на Голгота, с цялото Христово развитие. Днес ние видяхме, какво място се пада на Христа в истинското космологическо познание; утре ние ще видим, какво място трябва да му стори едно възобновено религиозно познание.
към текста >>
207.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Съдържанието на обикновеното съзнание се
израз
ява чрез мисли, чувства, волеви импулси.
Съдържанието на обикновеното съзнание се изразява чрез мисли, чувства, волеви импулси.
Действителността, която се крие зад това съдържание, трябва да я търсим в това, което в течение на предидущите лекции нарекох астрален организъм и Аз.
към текста >>
Така формулирани нещата са
израз
ени от земна гледна точка.
За да опишем това преминаване на съзнанието от света на душите към опитността на духа, от гледна точка на земното съществуване можем да кажем: Докато човешкото същество пребивава в света на душите, т.е. през време когато преминава от космическото чувство към това на моралното същество, каквото е било през време на своето земно съществуване, докато чувствува да се вливат и отливат тези две действителности, то е още насочено към това минало съществуване. Там е налице една действителност, която то само е внесло, която представлява неговата морална и духовна стойност и която е плодът на неговото последно съществуване. Неговата душа е още свързана с тази действиелност и само когато е надмогнало тази наклонност, тази привързаност, то може да премине към чистата опитност на Космоса. То ще живее тази опитност в общение със свръхсетивните същества, от които ще приеме силите, от които ще приеме силите, които ще изработят космическия духовен зародиш на неговия бъдещ физически организъм.
Така формулирани нещата са изразени от земна гледна точка.
Но ние можем да ги охарактеризираме също и в перспективата на космическото съзнание и тогава ще кажем: След като човешкото същество е съблякло своето етерно тяло и докато в неговия Аз и в неговото астрално тяло още съществуват стремежите, които го свързват с миналия живот, то е вътрешно проникнато от духовните сили на Луната, чиито вълни къпят Космоса.
към текста >>
Защото унищожавайки, парализирайки това физическо тяло, човек придава на независимата воля една толкова по-голяма сила; ако не във волята се
израз
ява преди всичко едно желание да се съедини с физическия организъм.
Защото унищожавайки, парализирайки това физическо тяло, човек придава на независимата воля една толкова по-голяма сила; ако не във волята се изразява преди всичко едно желание да се съедини с физическия организъм.
Аскетичните упражнения ограничават физическия организъм до такава степен, че за волята става много трудно да проникне в него. Тя е един вид отблъсната от него и колкото е по-трудно за нея да се потопи в него, толкова по-добре тя прониква в духовния свят и може да роди там интуиции. Такъв е резултатът получен чрез аскетизма. Но в нашата епоха не се препоръчва той да бъде практикуван. След Тайната на Голгота физическото тяло е приело една форма, в която то не може да понася аскетизма, нито да бере неговите плодове.
към текста >>
208.
02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37
GA_26 Мистерията на Михаил
Дишането и кръвообращението са физическият
израз
на това съединение и освобождение.
34. Ритмическият организъм стои по средата. Тук организмът на Аза и астралното тяло се свързват променливо с физическата и етерната част и отново се освобождават от нея.
Дишането и кръвообращението са физическият израз на това съединение и освобождение.
Процесът вдишването изобразява свързването; процесът на издишването изобразява освобождението. Процесите в артериалната кръв представляват свързването; процесите във венозната кръв освобождението.
към текста >>
209.
03. 4. Върху образната природа на човека
GA_26 Мистерията на Михаил
Но с всичко това ние съвсем не налучкваме това, което се
израз
ява в картината.
Това прилича на положението, когато бихме разглеждали картината, който един художник е създал, според веществото на багрите, според силата, с която боите са прилепнали към платното, според начина, как тези бои могат да се размазват върху платното и според други подобни гледни точки.
Но с всичко това ние съвсем не налучкваме това, което се изразява в картината.
В този израз, в това откровение, което е дадено чрез картината, живеят закономерности съвършено различни от онези, които могат да се добият от гореспоменатите гледни точки.
към текста >>
В този
израз
, в това откровение, което е дадено чрез картината, живеят закономерности съвършено различни от онези, които могат да се добият от гореспоменатите гледни точки.
Това прилича на положението, когато бихме разглеждали картината, който един художник е създал, според веществото на багрите, според силата, с която боите са прилепнали към платното, според начина, как тези бои могат да се размазват върху платното и според други подобни гледни точки. Но с всичко това ние съвсем не налучкваме това, което се изразява в картината.
В този израз, в това откровение, което е дадено чрез картината, живеят закономерности съвършено различни от онези, които могат да се добият от гореспоменатите гледни точки.
към текста >>
210.
05. 6. Нещо за разбирането на духа и за изживяването на съдбата
GA_26 Мистерията на Михаил
В едно такова разбиране човекът, който се е домогнал до загадките на света и на човека, може да се свърже с посветения, който, според своето схващане, може да говори за външния сетивен свят така, като че от този свят той не получава само сетивни възприятия, но и впечатленията от това, което човешките души са произвели в предземния живот и в техните минали съществувания; същият посветен трябва да каже за вътрешния свят на Себе-то, че този свят разкрива духовни връзки така
израз
ително и така действено, каквито са възприятията на сетивния свят.
В едно такова разбиране човекът, който се е домогнал до загадките на света и на човека, може да се свърже с посветения, който, според своето схващане, може да говори за външния сетивен свят така, като че от този свят той не получава само сетивни възприятия, но и впечатленията от това, което човешките души са произвели в предземния живот и в техните минали съществувания; същият посветен трябва да каже за вътрешния свят на Себе-то, че този свят разкрива духовни връзки така изразително и така действено, каквито са възприятията на сетивния свят.
към текста >>
211.
07. 8. Духовни области на света и човешкото себепознание
GA_26 Мистерията на Михаил
В това движение човекът е не по-малко
израз
ителен отколкото в спомена и в говора.
При говора човекът участвува с една част на своето същество. В говоренето той поставя в движение своята вътрешност. Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие. Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество. Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници.
В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора.
Споменът изразява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо. Така и раздвиженият в цялото си същество човек изразява "нещо".
към текста >>
Споменът
израз
ява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е
израз
на нещо.
В говоренето той поставя в движение своята вътрешност. Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие. Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество. Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници. В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора.
Споменът изразява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо.
Така и раздвиженият в цялото си същество човек изразява "нещо".
към текста >>
Така и раздвиженият в цялото си същество човек
израз
ява "нещо".
Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие. Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество. Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници. В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора. Споменът изразява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо.
Така и раздвиженият в цялото си същество човек изразява "нещо".
към текста >>
Това, което е
израз
ено по този начин, за него Антропософията говори като за един четвърти член на човешкото същество.
Това, което е изразено по този начин, за него Антропософията говори като за един четвърти член на човешкото същество.
Изхождайки от Интуитивното познание, тя говори за "истинското Себе", за "Аза" на човека. Този "Аз" също живее в една заобикаляща среда. Това е светът на първата йерархия.
към текста >>
212.
13. ІІ. Духовното състояние на човека преди настъпването епохата на Михаел.
GA_26 Мистерията на Михаил
Говорейки по-скоро имагинативно /образно/, това може да бъде
израз
ено така: слънчевото естество, което човекът приемаше дълго време в себе си от космоса, ще започне да свети във вътрешността на душата.
Обаче във виждането на външния материален свят може отново да се влее изживяването на духовното и с това духовният възглед да се изживее по един нов начин. Това, което бе добито под знака на материализма като познание на природата, може да бъде схванато по духовен начин във вътрешния живот на душата Михаел, който беше говорил "от горе", може да бъде чут "отвътре", където ще си устрои своето ново жилище.
Говорейки по-скоро имагинативно /образно/, това може да бъде изразено така: слънчевото естество, което човекът приемаше дълго време в себе си от космоса, ще започне да свети във вътрешността на душата.
Човекът ще се научи да говори за едно "вътрешно слънце". Ето защо в своя живот между раждането и смъртта той ще знае не по-малко себе си като едно земно същество; но същевременно ще познае своето собствено, ходещо по земята същество като ръководено от слънцето. Той ще се научи да чувствува Истината, че вътре в него едно Същество го поставя в такава светлина, която наистина осветлява земното съществуване, но не се запалва в това съществува не. При настъпването на епохата на Михаел може още да изглежда, като че всичко това стои твърде далече от човека; обаче "духом" то е близо; то трябва само да бъде видяно. извънредно много важни неща зависят от този факт: идеите на човека да бъдат не само "мислени", но в мисленето да станат "виждани".
към текста >>
213.
28. ІХ. Мировите мисли в действието на Михаела и в действието на Аримана
GA_26 Мистерията на Михаил
Благодарение на това, когато той прониква Интелектуалността се вижда, че тази Интелектуалност има възможност да бъде еднакво добре един
израз
на сърцето, на душата, както и на главата, на духа.
Обаче Михаел никога не е усвоил Интелектуалността за себе си. Той я управлява като божествено-духов на Сила, като се чувствува свързан с божествено-духовните Същества.
Благодарение на това, когато той прониква Интелектуалността се вижда, че тази Интелектуалност има възможност да бъде еднакво добре един израз на сърцето, на душата, както и на главата, на духа.
Защото Михаел носи в себе си всички първо начални сили на своите Богове и тези на човека. Благодарение на това той не предава на Интелектуалността нещо ледено-студено, бездушие, а стои при нея по един вътрешно-топъл, пълнодушевен начин.
към текста >>
В това се крие също и причината, защо Михаел кръстосва Космоса със сериозен
израз
на лицето и със сериозни жестове.
В това се крие също и причината, защо Михаел кръстосва Космоса със сериозен израз на лицето и със сериозни жестове.
Да бъде някой свързан с интелигентното съдържани е така, както е свързан с Михаел, това значи той да трябва да изпълни едновременно изискването, да не внася никаква субективна воля, никакво субективно желание в това съдържание. Иначе логиката става произвол на едно същество, вместо израз на Космоса Да държи строго своето същество като израз на мировото Същество; да задържа вътре в себе си всичко, което иска да се прояви във вътрешността като нещо свойствено: това счита Михаел за своя добродетел. Неговото чувство е насочено към великите отношения на света за това говори изразът на неговото лице; неговата воля, която пристъпва към човека, трябва да се отразява това, което той вижда в космоса за това говори неговото държание, неговият жест. Михаел е сериозен във всичко, защото сериозността като откровение на едно същество е огледало на Космоса в това същество; смехът е израз на това, което, излизайки от едно същество, разлива своите лъчи в света. Една от Имагинациите на Михаел е и тази; той кръстосва на вълни течението на времето, носейки живо като своя същност светлината на космоса; устройвайки топлината от космоса като изява на своето собствено същество; той кръстосва света като едно същество което е един свят, утвърждавайки са мия себе си, като утвърждава света, насочвайки към земята сили като че от всички места на света.
към текста >>
Иначе логиката става произвол на едно същество, вместо
израз
на Космоса Да държи строго своето същество като
израз
на мировото Същество; да задържа вътре в себе си всичко, което иска да се прояви във вътрешността като нещо свойствено: това счита Михаел за своя добродетел.
В това се крие също и причината, защо Михаел кръстосва Космоса със сериозен израз на лицето и със сериозни жестове. Да бъде някой свързан с интелигентното съдържани е така, както е свързан с Михаел, това значи той да трябва да изпълни едновременно изискването, да не внася никаква субективна воля, никакво субективно желание в това съдържание.
Иначе логиката става произвол на едно същество, вместо израз на Космоса Да държи строго своето същество като израз на мировото Същество; да задържа вътре в себе си всичко, което иска да се прояви във вътрешността като нещо свойствено: това счита Михаел за своя добродетел.
Неговото чувство е насочено към великите отношения на света за това говори изразът на неговото лице; неговата воля, която пристъпва към човека, трябва да се отразява това, което той вижда в космоса за това говори неговото държание, неговият жест. Михаел е сериозен във всичко, защото сериозността като откровение на едно същество е огледало на Космоса в това същество; смехът е израз на това, което, излизайки от едно същество, разлива своите лъчи в света. Една от Имагинациите на Михаел е и тази; той кръстосва на вълни течението на времето, носейки живо като своя същност светлината на космоса; устройвайки топлината от космоса като изява на своето собствено същество; той кръстосва света като едно същество което е един свят, утвърждавайки са мия себе си, като утвърждава света, насочвайки към земята сили като че от всички места на света.
към текста >>
Неговото чувство е насочено към великите отношения на света за това говори
израз
ът на неговото лице; неговата воля, която пристъпва към човека, трябва да се отразява това, което той вижда в космоса за това говори неговото държание, неговият жест.
В това се крие също и причината, защо Михаел кръстосва Космоса със сериозен израз на лицето и със сериозни жестове. Да бъде някой свързан с интелигентното съдържани е така, както е свързан с Михаел, това значи той да трябва да изпълни едновременно изискването, да не внася никаква субективна воля, никакво субективно желание в това съдържание. Иначе логиката става произвол на едно същество, вместо израз на Космоса Да държи строго своето същество като израз на мировото Същество; да задържа вътре в себе си всичко, което иска да се прояви във вътрешността като нещо свойствено: това счита Михаел за своя добродетел.
Неговото чувство е насочено към великите отношения на света за това говори изразът на неговото лице; неговата воля, която пристъпва към човека, трябва да се отразява това, което той вижда в космоса за това говори неговото държание, неговият жест.
Михаел е сериозен във всичко, защото сериозността като откровение на едно същество е огледало на Космоса в това същество; смехът е израз на това, което, излизайки от едно същество, разлива своите лъчи в света. Една от Имагинациите на Михаел е и тази; той кръстосва на вълни течението на времето, носейки живо като своя същност светлината на космоса; устройвайки топлината от космоса като изява на своето собствено същество; той кръстосва света като едно същество което е един свят, утвърждавайки са мия себе си, като утвърждава света, насочвайки към земята сили като че от всички места на света.
към текста >>
Михаел е сериозен във всичко, защото сериозността като откровение на едно същество е огледало на Космоса в това същество; смехът е
израз
на това, което, излизайки от едно същество, разлива своите лъчи в света.
В това се крие също и причината, защо Михаел кръстосва Космоса със сериозен израз на лицето и със сериозни жестове. Да бъде някой свързан с интелигентното съдържани е така, както е свързан с Михаел, това значи той да трябва да изпълни едновременно изискването, да не внася никаква субективна воля, никакво субективно желание в това съдържание. Иначе логиката става произвол на едно същество, вместо израз на Космоса Да държи строго своето същество като израз на мировото Същество; да задържа вътре в себе си всичко, което иска да се прояви във вътрешността като нещо свойствено: това счита Михаел за своя добродетел. Неговото чувство е насочено към великите отношения на света за това говори изразът на неговото лице; неговата воля, която пристъпва към човека, трябва да се отразява това, което той вижда в космоса за това говори неговото държание, неговият жест.
Михаел е сериозен във всичко, защото сериозността като откровение на едно същество е огледало на Космоса в това същество; смехът е израз на това, което, излизайки от едно същество, разлива своите лъчи в света.
Една от Имагинациите на Михаел е и тази; той кръстосва на вълни течението на времето, носейки живо като своя същност светлината на космоса; устройвайки топлината от космоса като изява на своето собствено същество; той кръстосва света като едно същество което е един свят, утвърждавайки са мия себе си, като утвърждава света, насочвайки към земята сили като че от всички места на света.
към текста >>
Човекът става все повече човек, като става
израз
на света; той намира себе си, като не търси себе си, а се съединява в любов със света проявявайки своята воля.
Когато човек се чувствува като свободно същество в близост до Михаела, той е на път да носи силата на Интелектуалността в "целия свой човек"; той мисли наистина с главата си, обаче сърцето чувствува тъмното и светлото на мисленето; волята излъчва същността на човека, когато в нея се вливат мислите като цели.
Човекът става все повече човек, като става израз на света; той намира себе си, като не търси себе си, а се съединява в любов със света проявявайки своята воля.
към текста >>
Човекът все по вече изгубва от своя вътрешен човешки
израз
като същество, като става
израз
на собственото битие; той изгубва себе си, като търси себе си; той се откъсва от света, на който отказва своята любов; обаче човек живее себе си истински, когато люби света.
Когато развивайки своята свобода човек изпада в съблазните на Ариман, той бива въвлечен в Интелектуалността като в един духовен автоматизъм, в който той е само едно звено, а не вече самият Той. Цялото негово мислене се превръща в едно изживяване на главата; но главата отделя мисленето от изживява нето на сърцето и от собствения волев живот и угасва собственото битие.
Човекът все по вече изгубва от своя вътрешен човешки израз като същество, като става израз на собственото битие; той изгубва себе си, като търси себе си; той се откъсва от света, на който отказва своята любов; обаче човек живее себе си истински, когато люби света.
към текста >>
214.
30. 1. Първо съзерцание: пред вратите на съзнателната душа. Как Михаел подготвя свръхсетивно своята мисия чрез побеждаването на Луцифер
GA_26 Мистерията на Михаил
То има значение само за онзи, който няма никакво чувство за устройството на човешката душа, която знае, че в нейното съществуване се намира в непосредствена връзка с духовния свят и чувствува нуждата да
израз
и това знание в имагинации.
Но това е външно схващане на нещата.
То има значение само за онзи, който няма никакво чувство за устройството на човешката душа, която знае, че в нейното съществуване се намира в непосредствена връзка с духовния свят и чувствува нуждата да изрази това знание в имагинации.
Ако тогава вместо собствената имагинация се използува една такава, която е исторически предадена, и в която човек се вживява, това не е същественото. Същественото е, че душата е ориентирана към духовния свят, така щото тя вижда своите собствени дела включени в природните процеси.
към текста >>
В северната форма на разказа е
израз
ено, че имагинациите се отнасят към един "астрален свят"; в средноевропейската форма на песента на нибелунгите имагинациите са вмъкнати в това, което хората виждат във физическия свят.
Същото е "легендата за нибелунгите" виждаме, как онази форма на виждане на духовния свят се запазва по-чиста в северните страни, докато в Средна Европа имагинациите са свързани с физическия живот.
В северната форма на разказа е изразено, че имагинациите се отнасят към един "астрален свят"; в средноевропейската форма на песента на нибелунгите имагинациите са вмъкнати в това, което хората виждат във физическия свят.
към текста >>
215.
32. 2. Второ съзерцание: Как силите на Михаел действуват в първото развитие на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Към това се прибавя, че още от по-рано в Англия беше започнало онова политическо мислене, което може да получи своя истински
израз
чрез Съзнателната душа /1215 г./.
Между 1339 и 1453 година се разпалва между Франция и Англия една война, която трае повече от сто години и внася голямо объркване. В това объркване, което води своя произход от едно неблагоприятно за човешкото развитие духовно течение, са възпрепятствувани събития, които иначе биха внесли по-бързо Съзнателната душа в човечеството, ако не биха съществували тези препятствия. Чосър /починал в 1400 година/ беше създал английската литература. Трябва само да се помисли, какви духовни последствия са се родили от това създаване и основаване на литературата в Европа, и ще се види, че това събитие не можа да се прояви по един свободен начин, а се падна в една бъркотия създадена от войната.
Към това се прибавя, че още от по-рано в Англия беше започнало онова политическо мислене, което може да получи своя истински израз чрез Съзнателната душа /1215 г./.
По-нататъшното развитие на това събитие също се падна в объркаността и пречките създадени от войната.
към текста >>
Напротив той е
израз
, изявената същност на своята епоха.
Ясно се показва сега също в определени духовни стремежи на човечеството, както не може вече да намери пътя към Божествено-духовното без трудности, даже и когато усилено ги търси. Това са трудности, които не съществуваха в епохите, когато можеше да се създаде разбиране, вникване чрез имагинациите. За да оценим правилно гореказаното, нужно е само да видим в ясна светлина личностите, които се явяват като философи Един философ не може да бъде разгледан само според неговото въздействие върху неговата епоха, той не може да бъде разглеждан само според това, колко хора са възприели неговите идеи.
Напротив той е израз, изявената същност на своята епоха.
Това, което голяма част от човечеството носи в себе си несъзнателно като душевно настроение, като несъзнателни чувства и подтици в живота, той го изразява като философ в своите идеи. Както термометърът показва температурата на околната среда, така и той по казва душевното състояние на своята епоха. Както термометрите не са причина за температурното състояние на околната среда, така и философите не са причина за душевното настроение на тяхната епоха.
към текста >>
Това, което голяма част от човечеството носи в себе си несъзнателно като душевно настроение, като несъзнателни чувства и подтици в живота, той го
израз
ява като философ в своите идеи.
Ясно се показва сега също в определени духовни стремежи на човечеството, както не може вече да намери пътя към Божествено-духовното без трудности, даже и когато усилено ги търси. Това са трудности, които не съществуваха в епохите, когато можеше да се създаде разбиране, вникване чрез имагинациите. За да оценим правилно гореказаното, нужно е само да видим в ясна светлина личностите, които се явяват като философи Един философ не може да бъде разгледан само според неговото въздействие върху неговата епоха, той не може да бъде разглеждан само според това, колко хора са възприели неговите идеи. Напротив той е израз, изявената същност на своята епоха.
Това, което голяма част от човечеството носи в себе си несъзнателно като душевно настроение, като несъзнателни чувства и подтици в живота, той го изразява като философ в своите идеи.
Както термометърът показва температурата на околната среда, така и той по казва душевното състояние на своята епоха. Както термометрите не са причина за температурното състояние на околната среда, така и философите не са причина за душевното настроение на тяхната епоха.
към текста >>
За да разберем душевното настроение, което се
израз
ява в Декарт, нека сравним този философ с Августин, който за външното формулиране изтъква същата опора за изживяване на духовния свят както и Декарт.
За да разберем душевното настроение, което се изразява в Декарт, нека сравним този философ с Августин, който за външното формулиране изтъква същата опора за изживяване на духовния свят както и Декарт.
Само че при Августин това става от пълната имагинативна сила на Разсъдъчната или Чувствуваща душа /Живял е от 354 до 430 година/. С право намираме едно сродство между Августин и Декарт. Само че интелектът на Августин още е един остатък на космическия Интелект, докато у Декарт той е вече проникващият в човешката душа интелект. Именно в развоя на духовния стремеж от Августина до Декарта можем да видим, как космическия характер на мислителните сили се изгубва и как след това той отново се явява в човешката душа. Но същевременно ние виждаме, как Михаел и човешката душа могат да се намерят при големи трудности така, че Михаел може да насочи в човека това, което някога е управлявал в Космоса.
към текста >>
216.
34. 3. Продължение на второто съзерцание: Пречки и съдействие за силите на Михаел при изгрева на епохата на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Това е едно обратно действие, което се
израз
ява именно в настроението към нещо земно.
Трудностите, даже невъзможностите на Михаел да действува в човешките души, които бяха описани, са свързани с това, че той самият не иска да дойде със своето същество в никакъв допир с физическото настояще на земния живот. Той иска да остане в онова отношение на силите, които са съществували в миналото за духове от новия ред и за хората. Всякакъв допир с това, с което човек трябва да дойде в допир като живеещ в настоящия физически земен живот, Михаел би могъл да го счита като едно очистване на неговото същество. Но в обикновения човешки живот действува духовното изживяване на душата във физическия земен живот и обратно, този последният действува върху първия.
Това е едно обратно действие, което се изразява именно в настроението към нещо земно.
Подобно действие едно в друго става по правило не винаги с личности, които стоят в обществения живот. Ето защо за Михаел препятствията бяха особено големи в неговото действие при реформаторите.
към текста >>
217.
36. 4. Трето съзерцание: Страданието на Михаел над развитието на човечеството преди да навлезе в епохата на своята земна дейност
GA_26 Мистерията на Михаил
Но накрая, от Съзнателната душа, която се
израз
ява в стремежа на Спиноза, той премина в угасващата Разсъдъчна или Чувствуваща душа.
Той блести като утринно Слънце над пролетта на Земята. Обаче той е проникнал в чувството на хората чрез съзерцанието на гръцкия човек. Съхраняваха го хора, в които живееше един мощен вътрешен импулс на Михаела; но те можаха да дадат форма на този импулс само тогава, когато потопяваха погледа на своята душа в древното минало. Когато искаше да изживее, да почувствува "човека", Гьоте изпитваше най-силните конфликти със Съзнателната душа. Той го потърси във философията на Спиноза; през време на пътуването в Италия, когато вникна в същността на древните гърци, едва тогава той вярваше, че го е предчувствувал.
Но накрая, от Съзнателната душа, която се изразява в стремежа на Спиноза, той премина в угасващата Разсъдъчна или Чувствуваща душа.
Той може само да пренесе безкрайно много от тази Разсъдъчна душа в Съзнателната душа в своя всеобхватен възглед за природата.
към текста >>
218.
38. 5. Коледно съзерцание: Тайната на Логоса
GA_26 Мистерията на Михаил
Както в древността хората са виждали в положението на звездите и в техните движения делата, жестовете на мировите божествени Същества, както в тези положения и движения те четяха словата на боговете, така сега "природните процеси" станаха
израз
на Богинята на Земята.
Както в древността хората са виждали в положението на звездите и в техните движения делата, жестовете на мировите божествени Същества, както в тези положения и движения те четяха словата на боговете, така сега "природните процеси" станаха израз на Богинята на Земята.
Защото хората си представяха божеството, което действува в природата, от женски род.
към текста >>
Този мит
израз
ява още по един величествен начин, как някога в далечното минало хората са прозрели със своето познание в съновидно ясновидство цялото развитие на земното естество.
Този мит изразява още по един величествен начин, как някога в далечното минало хората са прозрели със своето познание в съновидно ясновидство цялото развитие на земното естество.
към текста >>
219.
40. 6. Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота
GA_26 Мистерията на Михаил
Следователно това, което днес за земните хора идва на Земята като светлина от небесните звезди, не е непосредствен
израз
на Интелигентността и на Волята на Боговете, а един застинал знак на това, което те са били някога в звездите.
В по-късната космическа епоха след Сатурновото и Слънчевото развитие действието на Интелигентността и на Волята на божествено-духовните Същества стана все по-вътрешно духовно. Това, в което те първоначално упражняваха своята дейност, стана "мирово тяло", хармонично подреждане на звездите в мировото пространство. Когато насочваме поглед назад върху тези неща в едно духовно съзерцание на света, ние можем да кажем: от първоначалния дух-тяло на творящите света същества се роди мировият дух и мировото тяло. И мировото Тяло показва в подреждането на звездите и в движението на звездите, какво е било някога интелигентното и волево действие на Боговете. Обаче за космическото настояще това, което някога е било свободно движещи се Интелигентност на Боговете и Воля на Боговете в звездите, се е втвърдило като закони в тези звезди.
Следователно това, което днес за земните хора идва на Земята като светлина от небесните звезди, не е непосредствен израз на Интелигентността и на Волята на Боговете, а един застинал знак на това, което те са били някога в звездите.
Ето защо в устройството на звездното небе, което буди удивление в човешката душа, можем да виждаме една минало, но не едно настоящо откровение на Боговете.
към текста >>
За Старата епоха съчетанието на звездите и тяхното движение не биха могли да бъдат "изчислени", защото те бяха
израз
на свободната Интелигентност и на свободната Воля на божествено-духовни Същества.
За Старата епоха съчетанието на звездите и тяхното движение не биха могли да бъдат "изчислени", защото те бяха израз на свободната Интелигентност и на свободната Воля на божествено-духовни Същества.
В бъдеще те отново не ще бъдат изчисляеми.
към текста >>
Във всички междинни отсенки на задружното действие на двете се
израз
ява мировото развитие, мировия процес.
Така протича мировото развитие, в което е вплетен човекът, така протича то между на пълно изчисляемото и действието на свободната интелигентност и свободната воля.
Във всички междинни отсенки на задружното действие на двете се изразява мировото развитие, мировия процес.
към текста >>
В "историята" се
израз
ява на Земята неизчисляемото, в което се включва, макар и в слаб размер, изчисляемото.
В "историята" се изразява на Земята неизчисляемото, в което се включва, макар и в слаб размер, изчисляемото.
към текста >>
220.
42. 7. Какво се открива, когато насочим поглед назад в миналото върху повтарящите се земни съществувания?
GA_26 Мистерията на Михаил
Когато по времето на Коледа Слънцето добива все повече сили за Земята, това е годишното действие, кое то се изявява ритмично във физическо-земното, годишното действие, което е
израз
на Духа в Природата.
Когато по времето на Коледа Слънцето добива все повече сили за Земята, това е годишното действие, кое то се изявява ритмично във физическо-земното, годишното действие, което е израз на Духа в Природата.
Развитието на човечеството е едно единствено звено в една така да се каже гигантска мирова година. Това показахме и в предидущото съзерцание. В тази мирова година мировата Свещена Нощ/Мировата Коледа/ е там, където Слънцето не само действува от Духа на Природата върху Земята, но където Душата на Слънцето, Христовият Дух, слиза на Земята.
към текста >>
221.
44. 8. Първа част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в миналите съществувания между смъртта и едно ново раждане
GA_26 Мистерията на Михаил
А
израз
ено в космически отношения, това е твърде малко в сравнение с онова, което Боговете са създали като основа на неговото собствено същество от Макрокосмоса, който те представляват, като микрокосмос, какъвто е самият човек.
Нещо величествено се разкрива, когато човек гледа това състояние на нещата. Човекът е идеал и цел на боговете. Обаче гледането на това състояние на нещата не може да бъде източник на превъзнасяне и гордост за човека. Защото той трябва да счита като нещо идващо от него само това, което в течение на земните съществувания е направил себесъзнателно от себе си.
А изразено в космически отношения, това е твърде малко в сравнение с онова, което Боговете са създали като основа на неговото собствено същество от Макрокосмоса, който те представляват, като микрокосмос, какъвто е самият човек.
Божествено-духовните същества стоят в космоса едни срещу други. Видимият израз на това срещустоене е формата на звездното небе. Те искаха да създадат в едно единство това, които самите те са заедно.
към текста >>
Видимият
израз
на това срещустоене е формата на звездното небе.
Човекът е идеал и цел на боговете. Обаче гледането на това състояние на нещата не може да бъде източник на превъзнасяне и гордост за човека. Защото той трябва да счита като нещо идващо от него само това, което в течение на земните съществувания е направил себесъзнателно от себе си. А изразено в космически отношения, това е твърде малко в сравнение с онова, което Боговете са създали като основа на неговото собствено същество от Макрокосмоса, който те представляват, като микрокосмос, какъвто е самият човек. Божествено-духовните същества стоят в космоса едни срещу други.
Видимият израз на това срещустоене е формата на звездното небе.
Те искаха да създадат в едно единство това, които самите те са заедно.
към текста >>
И от задружното действие на това, което е подбуждано от извънземния Космос и от Земята, се образува човешката форма, която по този начин е
израз
на това, че човекът е едновременно същество на Земята и на извънземния Космос.
Още в този период може да се говори за един нататък на разликата между земния живот и живота между смъртта и едно ново раждане. Йерархията на Архаите твори именно в ритмически епохи върху развитие то на човешката форма. При това те веднъж насочват мислите, които ръководят волята на всеки един от тях, повече към извънземния Космос. Другият път те гледат към Земята.
И от задружното действие на това, което е подбуждано от извънземния Космос и от Земята, се образува човешката форма, която по този начин е израз на това, че човекът е едновременно същество на Земята и на извънземния Космос.
към текста >>
Човешката форма, така както тя е описана тук като творение на Йерархията на Архаите, не обхваща обаче само външните очертания на човека и повърхностната форма, каквито са дадени в ограничената от кожата форма, а също и формирането на силите, които стоят на основата на неговото държане, на неговата стойка, на неговата способност да се движи приспособена към земните условия, и на неговата способност да употребява своето тяло като
израз
но средство за неговата вътрешност.
Човешката форма, така както тя е описана тук като творение на Йерархията на Архаите, не обхваща обаче само външните очертания на човека и повърхностната форма, каквито са дадени в ограничената от кожата форма, а също и формирането на силите, които стоят на основата на неговото държане, на неговата стойка, на неговата способност да се движи приспособена към земните условия, и на неговата способност да употребява своето тяло като изразно средство за неговата вътрешност.
към текста >>
222.
58. Човекът в неговата макрокосмическа същност
GA_26 Мистерията на Михаил
От това описание се вижда същевременно, как животинското царство съществува като един резултат на предишни развойни сили на съществото Земя, както използува запазените астрални сили, но както трябва да изчезне, когато тези сили са
израз
ходвани Напротив при човека от Слънцето се добиват нови астрални сили.
От това описание се вижда същевременно, как животинското царство съществува като един резултат на предишни развойни сили на съществото Земя, както използува запазените астрални сили, но както трябва да изчезне, когато тези сили са изразходвани Напротив при човека от Слънцето се добиват нови астрални сили.
Тези сили му дават възможност да пренесе своето развитие в бъдещето.
към текста >>
223.
1. Истинското познание на човешкото същество като основа на медицинското изкуство
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
(Не трябва да се заблуждаваме чрез такива
израз
и; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните светове.
Чрез имагинативното познание ние се запознахме с един втори член на човешкото същество; чрез изпълване на празното съзнание с духовно съдържание ние се запознахме с един негов трети член. Антропософията нарича познанието, което се ражда по този начин, познание чрез инспирация (вдъхновение) или инспиративно познание.
(Не трябва да се заблуждаваме чрез такива изрази; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните светове.
Обаче това, което се разбира с тях тук, е казано точно.) И светът, в който човек навлиза чрез Инспирацията, е наречен астрален свят. Когато се говори, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята. Обаче косато се говори за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества. Говори се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се говори за звезди и звездни образования. От тук и изразът "астрален свят".
към текста >>
От тук и
израз
ът "астрален свят".
(Не трябва да се заблуждаваме чрез такива изрази; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните светове. Обаче това, което се разбира с тях тук, е казано точно.) И светът, в който човек навлиза чрез Инспирацията, е наречен астрален свят. Когато се говори, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята. Обаче косато се говори за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества. Говори се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се говори за звезди и звездни образования.
От тук и изразът "астрален свят".
В този астрален свят човекът носи третия член на своето същество: астралното тяло.
към текста >>
224.
3. Явленията на живота
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Ако обхванем областта на всичко това, което веществата развиват като действия на сили под влиянието на Земята, с названието физическо, тогава трябва да назовем с едно друго име
израз
яващо различното естество на съвършено различно устроените сили, които не се излъчват от Земята, а се влъчват в нея.
В растението веществата на Земята са изтръгнати от областта на земните действия. Те се стремят да преминат в безформеното. Това преминаване в безформеното бива променено чрез действията на Слънцето и други подобни действия от мировото пространство. Ако не действуват тези сили или ако действуват по друг начин, например през нощта, тогава във веществата отново се събуждат силите, които те имат от общността им със Земята. И съвместното действие на земните и на космическите сили се ражда растението.
Ако обхванем областта на всичко това, което веществата развиват като действия на сили под влиянието на Земята, с названието физическо, тогава трябва да назовем с едно друго име изразяващо различното естество на съвършено различно устроените сили, които не се излъчват от Земята, а се влъчват в нея.
Тук ние намираме от една друга страна онова от човешкия организъм, за което говорихме от една друга страна в предидущата глава. В съгласие с един стар навик, който под влиянието на физикално ориентирания начин на мислене е стигнал до объркване, ние нарекохме тази част на човешкия организъм етерно тяло. Ще трябва да кажем: в растението, т.е. в това, което се явява като живо, царува етерното.
към текста >>
225.
4. За същността на усещащия организъм
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Израз
ът "астрално" не трябва да ни шокира.
В животинския организъм имаме една област на силите, която е независима по отношение на излъчващи те се от Земята и влъчващите се в нея сили. Това е областта на астралните сили, която съществува при животното освен физическата и етерната област на силите и за която вече говорихме от една друга гледна точка.
Изразът "астрално" не трябва да ни шокира.
Излъчващите се сили са земните, влъчващите се са онези на света заобикалящ Земята; В "астралните" сили има нещо, което е над първите два вида сили. Едвам това прави Земята едно небесно тяло, една "звезда" (от латинската дума "astrum"). Чрез физическите сили тя се отделя от вселената, чрез етерните сили тя оставя вселената да действува върху нея; чрез "астралните" сили земята става една самостоятелна индивидуалност във вселената. "Астралното" е една самостоятелна организация, една цялостна в себе си организация в животинския организъм както етерният и физическият организъм. Ето защо за тази организация можем да говорим като за "астрално тяло".
към текста >>
226.
6. Кръв и нерви
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Дейностите на отделните човешки организми се намират в особено
израз
ителна форма по отношение на общия организъм при образуването на кръвта и нервите.
Дейностите на отделните човешки организми се намират в особено изразителна форма по отношение на общия организъм при образуването на кръвта и нервите.
Доколкото образуването на кръвта се получава в по-нататъшното изграждане на приетите хранителни вещества, целият процес на образуването на кръвта стои под влиянието на азовия организъм. Азовият организъм действува от процесите, които стават като съпровод на съзнателно усещане в езика, небцето чак до несъзнателните и подсъзнателни процеси в действието на пепсина, на панкреаса, на жлъчката и т. н. След това действието на азовия организъм отстъпва и при по-нататъшното превръщане на хранителните вещества във вещество на кръвта действува предимно астралното тяло. Това отива до там, докато кръвта се среща с въздуха с кислорода в процеса на дишането. На това място етерното тяло изпълнява своята главна дейност.
към текста >>
227.
10. Ролята на мазнината в човешкия организъм и измамните локални симптомни комплекси
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Един нездрав път е онзи, когато мазнината не се
израз
ходва от азовия организъм в топлинни процеси, а се внася не
израз
ходвана в организма.
Тялото не консумира тази мазнина в себе си; то я оставя да премине в един продукт на отделянето. С това обаче азовият организъм също преминава в тази мазнина. Върху това почива формиращата сила на майчиното мляко. Майката пренася чрез това нейните собствени формиращи сили на азовия организъм върху детето и чрез това добавя нещо допълнително към формиращите сили, които са били пренесени вече чрез наследствеността. Здравият път е налице тогава, когато формиращите човешки сили консумират съществуващите в тялото резерви от мазнина в развитието на топлина.
Един нездрав път е онзи, когато мазнината не се изразходва от азовия организъм в топлинни процеси, а се внася неизразходвана в организма.
Такава мазнина образува един излишък по отношение на възможността да бъде развита топли на тук или там в организма. Това е топлина, която влиза в действие заблуждаващо за другите жизнени процеси тук или там в организма, и която не е обхваната от азовия организъм. Тогава на тези места възникват така да се каже паразитни топлинни огнища. Тези огнища носят в себе си склонността за възпалителни състояния. Възникването на такива огнища трябва да се търси в това, че тялото развива склонността да произвежда повече мазнина, отколкото се нуждае азовият организъм в неговия живот във вътрешната топлина.
към текста >>
228.
11. Изграждането на човешкото тяло и подаграта
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Защото в него се
израз
ява, дали съществува правилното отношение между азовия организъм и астрално то тяло в някой орган или система от органи.
Азовият организъм не може да овладее големи количества пикочна киселина; те трябва да попаднат в дейността на астралното тяло; малките количества пикочна киселина преминават в азовия организъм и образуват тогава основата за формирането на неорганичното в смисъла на този организъм. В здравия организъм трябва да царува правилната икономия в разпределението на пикочна киселина за отделните области. За всичко, което е нервно-сетивен организъм, трябва да бъде доставено само такова количество пикочна киселина, колкото може да бъде използувано от дейността на Аза. За организма на обмяната на веществата и крайниците тази дейност трябва да бъде подтисната; астралната дейност трябва да може да се разгърне в изобилното отделяне на пикочната киселина. Тъй като астралното тяло е прокарващо пътя за дейността на Аза в органите, правилно разпределеното отлагане на пикочната киселина трябва да се счита като едно важно звено на човешкото здраве.
Защото в него се изразява, дали съществува правилното отношение между азовия организъм и астрално то тяло в някой орган или система от органи.
към текста >>
229.
12. Строеж на човешкото тяло и процесът на отделянето
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Тази костна система се развива дотолкова през време на зародишното развитие и на детството човекът получава своята форма, която е
израз
на азовия организъм.
Нека разгледаме първо една твърда съставна част, например една костна форма. Тя е отделена от полутечното състояние. В това отделяне проявява своята дейност азовият организъм. Всеки може да се убеди в това, ако проследи образуването на костната система.
Тази костна система се развива дотолкова през време на зародишното развитие и на детството човекът получава своята форма, която е израз на азовия организъм.
Превръщането на белтъка, което стои тук на основата, отделя първо (астралните и етерните) чужди сили от белтъчното вещество; белтъкът преминава през състоянието на неорганичното; при това той трябва да стане течен.
към текста >>
230.
15. Метод на лечението
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Ако внесем в организма смолообразното вещество, което може да се извлече от растението levisticum officinalis (лечебен селим, левущян) под формата на чай, а още по-добре под една преработена в препарат форма, тогава неправилно
израз
ходваната дейност на астралното тяло за кръвообращението се освобождава и настъпва подсилването за организма на мозъка.
Ако се намираме пред болестни състояния, които се проявяват в анормални сърцебиения, тогава една неправилна дейност на астралното тяло се упражнява върху хода на движението на кръвта. Тази дейност на астралното тяло отслабва тогава за процесите на мозъка. Настъпват епилептични състояния, защото една отслабнала дейност на астралния организъм в организма на главата води до едно напрежение на принадлежащите там етерни сили.
Ако внесем в организма смолообразното вещество, което може да се извлече от растението levisticum officinalis (лечебен селим, левущян) под формата на чай, а още по-добре под една преработена в препарат форма, тогава неправилно изразходваната дейност на астралното тяло за кръвообращението се освобождава и настъпва подсилването за организма на мозъка.
Във всички тези случаи трябва да установим посоката на действията на болестта чрез една съответна диагноза. Да вземем последния случай. Той може да стои така, че причината да изхожда от едно нарушено взаимодействие между етерното и астралното тяло в кръвообращението. Тогава последствията от това са явления в мозъка. В този случай с лечението трябва да се постъпи така, както бе описано по-горе.
към текста >>
231.
19. Характерни случаи на заболяване
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Безсилието на този азов организъм се
израз
ява при пациентката в един упорит запек.
Вижда се, че това астрално тяло може да бъде само слабо овладяно от азовия организъм. Когато пациентката се готви да върши някаква работа, астрално то тяло веднага изпада във вълнение, във възбуда. Азовият организъм се опитва да се наложи, обаче той постоянно бива отблъскван. Това става причина, щото в едни такъв случай да настъпи повишена температура. Регулираната храносмилателна дейност при човека е зависима в най-висшия смисъл от нормалния азов организъм.
Безсилието на този азов организъм се изразява при пациентката в един упорит запек.
Едно последствие на тази нарушена храносмилателна дейност са тогава мигренни състояния и повръщане, от които тя страда. В съня се показва, че безсилният азов организъм произвежда една недостатъчна органическа дейност отдолу нагоре и уврежда дишането. Последствието от това е прекомерното натрупване на въглероден двуокис в организма през време на съня, което при събуждането се проявява чрез сърцебиене, а психически чрез чувството на страх и викане. Изследването на тялото не може да покаже нищо друго освен една недостатъчност на такива сили, които произвеждат редовната връзка на астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло. Прекомерната собствена дейност на астралното тяло произвежда едно състояние, при което много малко сили от това астрално тяло се вливат във физическото и етерното тяло.
към текста >>
При пациентката това се
израз
ява чрез факта, че разполагаемите сили на етерното тяло, които са слаби, позволяват един растеж само до настъпването на половата зрялост.
Пациентката обяснява, че на 16 години имала едно заболяване на бъбреците и говори също за спазматични състояния, които е имала. На 25 години имала запек поради спазми на сфинктера, които трябвало да бъде разширяван. И сега при ходене по нужда имала спазми. Без да правим извод от комплекс симптоми направихме изследване на организма на майката и констатирахме една извънредно голяма прилика със състоянието на детето, само че всичко беше в по-мека форма. Трябва да се има предвид, че етерното тяло на човека изпитва едно особено развитие между смяната на зъбите и половата зрялост.
При пациентката това се изразява чрез факта, че разполагаемите сили на етерното тяло, които са слаби, позволяват един растеж само до настъпването на половата зрялост.
С настъпването на половата зрялост започва едно особено развитие на астралното тяло и се намесва прекалено силно във физическото тяло. Това се проявява в спирането на растежа при 13та година.
към текста >>
Духовно-научното изследване показа: свръхчувствителност на астралното тяло и на азовия организъм; такава една анормалност се
израз
ява първо в етерното тяло чрез това, че същото не развива същинските етерни функции, а един етерен отпечатък, едно етерно копие на астралните функции.
Явило се също едно подуване на десния показалец. Едно лечение чрез лежене донесло, както казва тя , едно подобрение на болките в кръста. Когато пациентката дойде при нас, тя имаше един потънал абсцес на бедрото, подут корем с малко асцит и катарални шумове на върховете на бели те дробове, както в дясно така и вляво. Храносмилането и апетитът са добри. Урината е концентрирана, има следи от белтък.
Духовно-научното изследване показа: свръхчувствителност на астралното тяло и на азовия организъм; такава една анормалност се изразява първо в етерното тяло чрез това, че същото не развива същинските етерни функции, а един етерен отпечатък, едно етерно копие на астралните функции.
Астралните функции са разграждащи. Ето защо жизнеността и нормалният процес във физическите органи трябваше да се покажат атрофирани. Това е винаги свързано в известна степен с извън човешките процеси, които стават в човешкия организъм. Потъналият абсцес, болките в гърба, подутостта на корема, катаралните явления на белите дробове и също недостатъчното преработване на белтъка се дължат на това. При лечението се касае за това, да бъде понижена чувствителността на астралното тяло и на азовия организъм.
към текста >>
Безсилието на Аза се
израз
ява в такива нередовности на някои жлези, като щитовидната жлеза, около бъбречните жлези; по-нататък в нередовности на стомашната и чревната система.
Ето защо всички телесни функции трябва да приемат един път, чрез кой то те стоят в дисхармония едни с други. Съвсем не е възможно иначе, освен при пациентката да настъпи чувството, че не може да свързва от Аза функциите на тялото. Това и се струва като едно душевно безсилие. Ето защо тя казва, че е болна повече душевно отколкото телесно. Ако се повиши безсилието на Аза и на астралното тяло, в различните части на тялото настъпват болестни състояния, на което сочат също и раз личните диагнози.
Безсилието на Аза се изразява в такива нередовности на някои жлези, като щитовидната жлеза, около бъбречните жлези; по-нататък в нередовности на стомашната и чревната система.
Всичко това може да се очаква при пациентката и то се констатира. Нейната струма и състоянието на стомашната и чревната система отговарят напълно на констатацията на духовно-научното изследване.
към текста >>
Катарите на върховете на белите дробове са винаги
израз
на слабия азов организъм.
На пациентката това изглежда като упорито безсъние. С това е свързани фактът, че тя има чувството да заспива лесно и да се събужда лесно. С това е свързано също вярването и, че има много сънища, които обаче не са истински сънища, а смес от сънища и будни впечатления. Ето защо те не остават в спомена и не са силно възбуждащи, защото дразнещата сила е понижена. Безсилието на Аза се проявява във вътрешните органи първо в белите дробове.
Катарите на върховете на белите дробове са винаги израз на слабия азов организъм.
Неизвършената напълно от Аза обмяна на веществата се изявява в ревматизъм. Субективно всичко това се изразява в общата умореност. Менструациите са настъпили на 14 години; слабият азов организъм не доставя никакво достатъчно разгръщане на сили, за да спре отново започналия менструален процес Работата на Аза при това спиране стига до съзнанието чрез онези нерви, които се вливат в гръбначния стълб в областта на кръстната кост. Нерви, през които не преминават достатъчно течения на азовия организъм и на астралното тяло имат болки. Пациентката се оплаква от болки в кръста при менструациите.
към текста >>
Субективно всичко това се
израз
ява в общата умореност.
С това е свързано също вярването и, че има много сънища, които обаче не са истински сънища, а смес от сънища и будни впечатления. Ето защо те не остават в спомена и не са силно възбуждащи, защото дразнещата сила е понижена. Безсилието на Аза се проявява във вътрешните органи първо в белите дробове. Катарите на върховете на белите дробове са винаги израз на слабия азов организъм. Неизвършената напълно от Аза обмяна на веществата се изявява в ревматизъм.
Субективно всичко това се изразява в общата умореност.
Менструациите са настъпили на 14 години; слабият азов организъм не доставя никакво достатъчно разгръщане на сили, за да спре отново започналия менструален процес Работата на Аза при това спиране стига до съзнанието чрез онези нерви, които се вливат в гръбначния стълб в областта на кръстната кост. Нерви, през които не преминават достатъчно течения на азовия организъм и на астралното тяло имат болки. Пациентката се оплаква от болки в кръста при менструациите.
към текста >>
232.
20. Типични лечебни средства
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
При едно външно прилагане, като мехлеми и други подобни, той отслабва центрофугално действуващите сили на астралното тяло, които се
израз
яват например в образуването на екземи; при вътрешно прилагане той се противопоставя на центростремително действуващите сили, каквито при тифуса се проявяват много силно.
В посоката на тези сили действуват също онези на белтъка. Съдържащите се в белтъчния процес сили постоянно възпрепятствуват съсирването на кръвта. Да вземем случая на тифуса; тази болест се състои в едно преобладаване на албуминизиращите сили. Ако внесем в организма антимон във фина дозировка, ние действуваме срещу силите, които образуват тифуса. Обаче трябва да се има предвид, че действието на антимона е съвършено различна според това, дали той се употребява външно или вътрешно.
При едно външно прилагане, като мехлеми и други подобни, той отслабва центрофугално действуващите сили на астралното тяло, които се изразяват например в образуването на екземи; при вътрешно прилагане той се противопоставя на центростремително действуващите сили, каквито при тифуса се проявяват много силно.
към текста >>
233.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
В отговор на това някои приятели
израз
иха мнението, че би било добре сам да напиша нещо за собствения си жизнен път.
На откритите обсъждания на основаната от мен антропософия от известно време започнаха да се промъкват съждения относно моя живот. От казаното в тази насока се правеха изводи за причината за трансформациите, които някои хора смятаха, че са открили в процеса на духовното ми развитие.
В отговор на това някои приятели изразиха мнението, че би било добре сам да напиша нещо за собствения си жизнен път.
към текста >>
234.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Тогава за мен беше важно да мога да
израз
я под формата на строг мисловен образ живото движение на човешката душа.
Първото си посещение във Виена след пристигането ми в Инцерсдорф използвах, за да си купя дузина философски книги. Това, към което сега се отвори по-специално сърцето ми, беше първото издание на „Теория на науката“ на Фихте. Бях стигнал толкова далече в четенето на Кант, че можех да си създам една макар и незряла представа за стъпката, която Фихте искаше да направи отвъд Кант. Но това не ме интересуваше толкова силно.
Тогава за мен беше важно да мога да изразя под формата на строг мисловен образ живото движение на човешката душа.
Старанията ми по отношение на научните схващания накрая ме доведоха до това да виждам в дейността на човешкия „Аз“ единствената възможна изходна точка към едно истинско познание. Когато Аз-ът действа и сам разглежда своята дейност, имаме в съзнанието си нещо духовно в цялата му непосредственост, така си казвах. Имах предвид, че сега човек трябва само да изрази с ясни, прегледни понятия разглежданото по този начин. За да намеря пътя към тази цел, се опирах на „Наукоучение“ на Фихте. Но все пак имах и собствените си виждания.
към текста >>
Имах предвид, че сега човек трябва само да
израз
и с ясни, прегледни понятия разглежданото по този начин.
Бях стигнал толкова далече в четенето на Кант, че можех да си създам една макар и незряла представа за стъпката, която Фихте искаше да направи отвъд Кант. Но това не ме интересуваше толкова силно. Тогава за мен беше важно да мога да изразя под формата на строг мисловен образ живото движение на човешката душа. Старанията ми по отношение на научните схващания накрая ме доведоха до това да виждам в дейността на човешкия „Аз“ единствената възможна изходна точка към едно истинско познание. Когато Аз-ът действа и сам разглежда своята дейност, имаме в съзнанието си нещо духовно в цялата му непосредственост, така си казвах.
Имах предвид, че сега човек трябва само да изрази с ясни, прегледни понятия разглежданото по този начин.
За да намеря пътя към тази цел, се опирах на „Наукоучение“ на Фихте. Но все пак имах и собствените си виждания. И така, страница по страница се захванах с „Наукоучение“ и го преписах. Получи се дълъг ръкопис. Преди се стремях към това да намеря концепции за природните явления, от които да изведа такава и за „Аз-а“.
към текста >>
При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който
израз
ява възгледите си с думи.
Шрьоер беше дух, който малко се интересуваше от систематика. Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция.
При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който изразява възгледите си с думи.
Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше свободно. Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор. Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау. Беше забравил ръкописа си.
към текста >>
Слушах това, което казва, но във всеки един момент трябваше да внимавам за всеки негов поглед, за всяко движение на главата му, за всеки жест на
израз
ителните му ръце.
При Франц Брентано, чиито лекции по „Практическа философия“ също посещавах, по това време ме интересуваше особено неговата личност. Той имаше остър ум и същевременно беше вглъбен. В начина, по който изнасяше лекциите си, имаше нещо церемониално.
Слушах това, което казва, но във всеки един момент трябваше да внимавам за всеки негов поглед, за всяко движение на главата му, за всеки жест на изразителните му ръце.
Той беше перфектен логик. Всяка негова мисъл трябваше да е абсолютно ясна и свързана с още много други. Във формата на тези поредици от мисли цареше възможно най-голяма логическа добросъвестност. Но имах чувството, че това мислене не идва от самия него. То никъде не се проникваше с действителността.
към текста >>
Израз
яваше се така, сякаш той като личност е само говорният орган за едно духовно съдържание, което иска да извади наяве от скритите светове.
Нямаше училищно образование. Беше прочел много мистически книги, наистина, но това, което говореше, беше съвсем неповлияно от тях. То беше резултат от един душевен живот, носещ в себе си елементарна творческа мъдрост. Човек можеше веднага да усети, че той чете книгите само защото иска да намери и у други това, което сам знае. Но това не го удовлетворяваше.
Изразяваше се така, сякаш той като личност е само говорният орган за едно духовно съдържание, което иска да извади наяве от скритите светове.
Когато бях с него, можех да направя дълбоки прозрения в тайните на природата. На гърба си той носеше своя вързоп с целебни билки, а в сърцето си – резултатите, които беше събрал от духовността на природата. Виждах някои хора, които понякога се присъединяваха към нашия разговор, да се смеят, когато с този „посветен“ вървяхме по улиците на Виена. В това нямаше нищо чудно. Защото начинът му на изразяване не беше разбираем от само себе си.
към текста >>
Защото начинът му на
израз
яване не беше разбираем от само себе си.
Изразяваше се така, сякаш той като личност е само говорният орган за едно духовно съдържание, което иска да извади наяве от скритите светове. Когато бях с него, можех да направя дълбоки прозрения в тайните на природата. На гърба си той носеше своя вързоп с целебни билки, а в сърцето си – резултатите, които беше събрал от духовността на природата. Виждах някои хора, които понякога се присъединяваха към нашия разговор, да се смеят, когато с този „посветен“ вървяхме по улиците на Виена. В това нямаше нищо чудно.
Защото начинът му на изразяване не беше разбираем от само себе си.
В известен смисъл човек първо трябваше да научи неговия „духовен диалект“. Отначало той не беше разбираем и за мен. Но още от първата ни среща изпитах най-дълбока симпатия към него. По този начин постепенно започнах да се чувствам така, сякаш бях в компанията на една душа, идваща от най-древни времена, която – недокосната от цивилизацията, науката и възгледите на настоящето – ми носеше инстинктивно знание за по-ранни епохи.
към текста >>
В такъв случай мислите все пак се оказват това, чрез което сетивният свят
израз
ява себе си.
Във или зад него може да се крие неизвестна реалност. Но човекът е поставен в него. Така възникна въпросът: е ли този свят действителност, завършена в самата себе си? Когато човек извежда от себе си мислите, хвърлящи светлина върху този сетивен свят, действително ли внася в него и нещо, което му е чуждо? Това изобщо не съответства на преживяването, което човек има, когато сетивният свят стои пред него и той прониква в него със своите мисли.
В такъв случай мислите все пак се оказват това, чрез което сетивният свят изразява себе си.
По-нататъшното развитие на тези размишления по това време беше важна част от вътрешния ми живот.
към текста >>
235.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
То не го добиваше просто чрез възприятието, което
израз
ява.
За формата на преживяване на духа, която тогава исках да положа на сигурна основа, музиката беше от критично значение. По това време в духовното обкръжение, в което се намирах, най-интензивно течеше „спорът около Вагнер“. През детството и младежките си години използвах всяка възможност да обогатя музикалните си познания. Отношението, което имах към мисленето, изискваше това по подразбиране. За мен мисленето имаше съдържание само по себе си.
То не го добиваше просто чрез възприятието, което изразява.
Това обаче съвсем самопонятно водеше към преживяване на чистия музикален тон като такъв. Светът на тоновете сам по себе си за мен беше откровение на една от най-съществените страни на действителността. Че музиката би трябвало да „изразява“ още нещо отвъд тоновете, както по това време се твърдеше по всевъзможни начини от почитателите на Вагнер, ми се струваше напълно „немузикално“.
към текста >>
Че музиката би трябвало да „
израз
ява“ още нещо отвъд тоновете, както по това време се твърдеше по всевъзможни начини от почитателите на Вагнер, ми се струваше напълно „немузикално“.
Отношението, което имах към мисленето, изискваше това по подразбиране. За мен мисленето имаше съдържание само по себе си. То не го добиваше просто чрез възприятието, което изразява. Това обаче съвсем самопонятно водеше към преживяване на чистия музикален тон като такъв. Светът на тоновете сам по себе си за мен беше откровение на една от най-съществените страни на действителността.
Че музиката би трябвало да „изразява“ още нещо отвъд тоновете, както по това време се твърдеше по всевъзможни начини от почитателите на Вагнер, ми се струваше напълно „немузикално“.
към текста >>
Крайниците ми натежаваха като олово, докато него „
израз
ната музика“ го възпламеняваше до екстаз.
Беше изцяло увлечен по вагнерианството. Музика, която живее в самата себе си, която иска да съществува само в тонове, за него беше ненужен свят на ужасни филистери. Разкриващото се от тоновете като чрез един вид език за него беше нещото, което им придава ценност. С него посетихме заедно няколко концерта и някои опери. Винаги бяхме на различно мнение.
Крайниците ми натежаваха като олово, докато него „изразната музика“ го възпламеняваше до екстаз.
Той ужасно се отегчаваше, когато звучеше музика, която не претендира да бъде нищо друго освен музика.
към текста >>
В общуването ми с този приятел тогавашното ми антивагнерианство започна да се
израз
ява в още по-силна форма.
В общуването ми с този приятел тогавашното ми антивагнерианство започна да се изразява в още по-силна форма.
По това време то играеше голяма роля в душевния ми живот. Във всички посоки се стремях да намеря своя път в музиката, която няма нищо общо с вагнерианството. Любовта ми към „чистата музика“ нарастваше през годините. Отвращението ми към „варварството“ на една „музика като израз“ ставаше все по-голямо. При това ми беше съдба да съм в обкръжението на хора, които почти без изключение бяха почитатели на Вагнер.
към текста >>
Отвращението ми към „варварството“ на една „музика като
израз
“ ставаше все по-голямо.
В общуването ми с този приятел тогавашното ми антивагнерианство започна да се изразява в още по-силна форма. По това време то играеше голяма роля в душевния ми живот. Във всички посоки се стремях да намеря своя път в музиката, която няма нищо общо с вагнерианството. Любовта ми към „чистата музика“ нарастваше през годините.
Отвращението ми към „варварството“ на една „музика като израз“ ставаше все по-голямо.
При това ми беше съдба да съм в обкръжението на хора, които почти без изключение бяха почитатели на Вагнер. Всичко това допринесе силно за факта, че много по-късно се борех със себе си с истинска неохота, за да стигна до разбиране на Вагнер, което очевидно беше нормалното човешко отношение към един толкова значителен културен феномен. Но тази борба спада към един по-късен етап от моя живот. През тук описвания период един спектакъл на „Тристан“ например, на който трябваше да придружавам един свой ученик, ми беше „скучен до смърт“.
към текста >>
Ако наистина беше стигнал до виждането, че е вярно това, което теоретично твърдиш, ти би трябвало да коригираш начина си на
израз
яване.
Един ден, когато вече бяхме на гарата и влакът скоро щеше да потегли, бяхме стигнали до нещо като кулминация в нашия спор за материализма. Тогава обобщих това, което имах да кажа още в следните думи: „Значи, когато казваш „аз мисля“, ти твърдиш, че това е само необходимото следствие от процесите в нервната система на твоя мозък. Тези процеси представляват цялата действителност. Така е и когато казваш „аз виждам“ това или онова, „аз вървя“ и т.н. Но виж, нали не казваш: „моят мозък мисли“, „мозъкът ми вижда“ това или онова, „мозъкът ми върви“?
Ако наистина беше стигнал до виждането, че е вярно това, което теоретично твърдиш, ти би трябвало да коригираш начина си на изразяване.
Ако все пак говориш за „Аз“, значи всъщност лъжеш. Но ти не можеш да направиш друго освен да последваш здравия си инстинкт срещу внушенията на твоята теория. Ти преживяваш едно фактическо положение на нещата, различно от това, което отстоява твоята теория. Съзнанието ти нарича твоята теория лъжа.“ Приятелят ми поклати глава. За възражение вече не му оставаше време.
към текста >>
Но мен тогава наистина не ме интересуваше толкова да приведа безупречно философско доказателство пет минути преди потеглянето на влака, колкото да дам
израз
на вътрешното си несъмнено преживяване на същността на човешкия „Аз“.
Но ти не можеш да направиш друго освен да последваш здравия си инстинкт срещу внушенията на твоята теория. Ти преживяваш едно фактическо положение на нещата, различно от това, което отстоява твоята теория. Съзнанието ти нарича твоята теория лъжа.“ Приятелят ми поклати глава. За възражение вече не му оставаше време. Върнах се обратно сам и сега можех да поразмисля за това, че възражението срещу материализма в такава груба форма не отговаря на правилата на точната философия.
Но мен тогава наистина не ме интересуваше толкова да приведа безупречно философско доказателство пет минути преди потеглянето на влака, колкото да дам израз на вътрешното си несъмнено преживяване на същността на човешкия „Аз“.
За мен този „Аз“ беше вътрешно наблюдаемо преживяване на една действителност, налична в него самия. Тази действителност ми се струваше не по-малко несъмнена от тази, призната от материализма. Но в нея няма нищо материално. Това дълбоко възприятие на действителността и духовността на „Аз-а“ през следващите години ми помогна да преодолея всички изкушения на материализма. Винаги съм знаел, че „Аз-ът“ е непоклатим.
към текста >>
236.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
Той носеше у себе си определени усещания и идеи за литературните явления и ги
израз
яваше по чисто човешки начин, като в момента на писане почти не се обръщаше към „източниците“.
Когато идвах на посещение в малката библиотека на Шрьоер, която същевременно беше и негов кабинет, се чувствах в една духовна атмосфера, която се отразяваше във висша степен благотворно на душевния ми живот. Още тогава знаех как Шрьоер е бил атакуван от привържениците на станалите господстващи литературно-исторически методи заради трудовете му, а именно заради неговата „История на немската поезия през деветнадесети век“. Той не пишеше като някои членове на школата на Шерер, които разглеждаха литературните явления като естествоизпитатели.
Той носеше у себе си определени усещания и идеи за литературните явления и ги изразяваше по чисто човешки начин, като в момента на писане почти не се обръщаше към „източниците“.
Дори казваха, че е писал съчиненията си „на един дъх“.
към текста >>
Тогава даже ми се струваше трудно да
израз
я с думи за самия себе си разликата между начина на мислене на Шрьоер и своя собствен.
Защото Шрьоер живееше толкова силно в същността и делото на Гьоте, че при всяко усещане или идея, възникващи в душата му, се явяваше продиктуваният от чувството въпрос: така ли би усещал или мислил Гьоте? С най-голяма симпатия се вслушвах духовно във всичко, което идваше от Шрьоер. Въпреки това не можех да направя нищо друго освен в собствената си душа да изграждам напълно независимо по отношение и на него това, към което се стремях най-съкровено. Шрьоер беше идеалист, а идейният свят като такъв за него беше това, което действа като движеща сила в природните и човешките творения. За мен идеята представляваше сянката на един напълно жив духовен свят.
Тогава даже ми се струваше трудно да изразя с думи за самия себе си разликата между начина на мислене на Шрьоер и своя собствен.
Той говореше за идеите като за движещата мощ в историята. Чувстваше живот в битието на идеите. За мен животът на духа беше зад идеите, а те бяха само неговото проявление в човешката душа. За начина си на мислене тогава не можех да намеря друго определение освен „обективен идеализъм“. С това исках да кажа, че за мен същественото в идеята не е това, че се проявява в човешкия субект, а че тя, подобно на цвета на сетивния предмет, се проявява в духовния обект и човешката душа – субектът – я възприема така, както окото възприема цвета на живото същество.
към текста >>
Започнах да осъзнавам как цялото това експериментиране представлява само изваждане на факти „на светлина“ – за да използваме един
израз
на Гьоте, – а не експериментиране „със самата светлина“.
С обичайните опитни постановки на физиците се бях запознал благодарение на работата във физическата лаборатория на Райтлингер. Математическата обработка на данните в оптиката ми беше лесна, защото бях изучавал обстойно именно тази област. Въпреки всички възражения, повдигнати от страна на физиците срещу Гьотевото учение за цветовете, чрез собствените си експерименти все повече и повече се отдалечавах от обичайните възгледи на физиците относно Гьоте.
Започнах да осъзнавам как цялото това експериментиране представлява само изваждане на факти „на светлина“ – за да използваме един израз на Гьоте, – а не експериментиране „със самата светлина“.
Казвах си, че цветът не се произвежда от светлината, както смята Нютон, а се проявява, когато препятствия препречат свободното разпространение на светлината. Струваше ми се, че това може да се прочете непосредствено от експериментите.
към текста >>
Първо ми стана ясно, че в частта от човешката организация, в която формирането е ориентирано главно към нервите и сетивните органи, сетивно-свръхсетивната форма също се
израз
ява най-силно в сетивно възприемаемото.
Анатомията и физиологията стъпка по стъпка си пробиваха път към тази сетивно-свръхсетивна форма. И в това пробиване на път най-напред по един все още много несъвършен начин погледът ми се спря на тричленността на човешкото същество, за която – след като я бях изследвал в тишина в продължение на тридесет години – започнах да говоря открито едва в книгата си „Върху загадките на душата“.
Първо ми стана ясно, че в частта от човешката организация, в която формирането е ориентирано главно към нервите и сетивните органи, сетивно-свръхсетивната форма също се изразява най-силно в сетивно възприемаемото.
Организацията на главата ми се стори тази, в която сетивно-свръхсетивното също става най-силно видимо в сетивната форма. Организацията на крайниците затова пък трябваше да разглеждам като тази, в която сетивно-свръхсетивното е най-скрито, така че в нея, оформяйки човешкото тяло, се проявяват силите, действащи в природата, външна за човека. Между тези полюси на човешката организация ми се струваше, че стои всичко, което се изразява ритмически: дихателната система, кръвообращението и т.н.
към текста >>
Между тези полюси на човешката организация ми се струваше, че стои всичко, което се
израз
ява ритмически: дихателната система, кръвообращението и т.н.
Анатомията и физиологията стъпка по стъпка си пробиваха път към тази сетивно-свръхсетивна форма. И в това пробиване на път най-напред по един все още много несъвършен начин погледът ми се спря на тричленността на човешкото същество, за която – след като я бях изследвал в тишина в продължение на тридесет години – започнах да говоря открито едва в книгата си „Върху загадките на душата“. Първо ми стана ясно, че в частта от човешката организация, в която формирането е ориентирано главно към нервите и сетивните органи, сетивно-свръхсетивната форма също се изразява най-силно в сетивно възприемаемото. Организацията на главата ми се стори тази, в която сетивно-свръхсетивното също става най-силно видимо в сетивната форма. Организацията на крайниците затова пък трябваше да разглеждам като тази, в която сетивно-свръхсетивното е най-скрито, така че в нея, оформяйки човешкото тяло, се проявяват силите, действащи в природата, външна за човека.
Между тези полюси на човешката организация ми се струваше, че стои всичко, което се изразява ритмически: дихателната система, кръвообращението и т.н.
към текста >>
237.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
Беше ми трудно да
израз
я връзката между живите идеи-форми, чрез които може да бъде разбрано органичното, и безформените идеи, подходящи за разбиране на неорганичното.
За първия том на естественонаучните съчинения на Гьоте първо трябваше да обработя неговите идеи за метаморфозата.
Беше ми трудно да изразя връзката между живите идеи-форми, чрез които може да бъде разбрано органичното, и безформените идеи, подходящи за разбиране на неорганичното.
Да дам по правилен начин нагледно обяснение на това ми се струваше най-важното в моята задача.
към текста >>
Пред ума си имах теории като тези на Ото Либман, които под най-различни форми
израз
яваха тезата, че човешкото съзнание никога не би могло да излезе извън собствените си предели, че то трябва да се задоволи да живее с това, което му изпраща реалността в човешката душа и което се представя в него в духовна форма.
Затова онова, което представих, опирайки се на органиката на Гьоте, отново ме отпрати към теорията на познанието.
Пред ума си имах теории като тези на Ото Либман, които под най-различни форми изразяваха тезата, че човешкото съзнание никога не би могло да излезе извън собствените си предели, че то трябва да се задоволи да живее с това, което му изпраща реалността в човешката душа и което се представя в него в духовна форма.
Ако нещата се разглеждат така, не би могло да се каже, че в органичната природа съществува духовна връзка по начина на Гьоте. Духът би трябвало да се търси в пределите на човешкото съзнание, а съобразното с духовното познание за природата се явява недопустимо. Стигнах до заключението, че за метода на познание на Гьоте не съществува теория на познанието. Това ме доведе до опит да изложа една такава поне в най-общи линии. Написах своята „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“, като изхождах от една вътрешна необходимост, преди да продължа да работя по следващите томове от естественонаучните съчинения на Гьоте.
към текста >>
238.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
В душата си не носеше заучена образованост, а се
израз
яваше благородно-сдържано с истинска пленителна естественост.
Между мен и по-малката дъщеря постепенно възникнаха прекрасни дружески отношения. В нея имаше нещо от първообраза на немската девойка.
В душата си не носеше заучена образованост, а се изразяваше благородно-сдържано с истинска пленителна естественост.
Тази нейна сдържаност предизвикваше такава и у мен. Ние се обичахме и го знаехме съвсем ясно и двамата, но и не можехме да преодолеем свяна да си кажем, че се обичаме. Така любовта живееше между думите, които си казвахме, а не в самите тях. Чувствах, че отношенията ни бяха най-съкровени, но те никога не намериха възможност да преминат извън душевното.
към текста >>
Израз
их схващането си за това, че Исус от Назарет, благодарение на свръхземно влияние, е приел Христос в себе си и как след Мистерията на Голгота Христос живее като духовно същество в еволюцията на човечеството.
Мюлнер с право го обожаваше заради неговата всеобхватна ерудиция. Веднъж, когато в отсъствието на Нойман говореше с ентусиазирано възхищение за неговите обширни и всестранни знания, той ми каза: „Да, професор Нойман познава целия свят и още три села.“ С удоволствие се присъединявах към този начетен мъж, когато си тръгвахме от посещения у деле Грацие. Често беседвахме с този „идеал“ за учен човек, но същевременно „верен син на своята църква“. Тук бих искал да спомена само за два наши разговора. Единият беше за същността на Христос.
Изразих схващането си за това, че Исус от Назарет, благодарение на свръхземно влияние, е приел Христос в себе си и как след Мистерията на Голгота Христос живее като духовно същество в еволюцията на човечеството.
Този разговор се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея. Защото за мен той беше от голямо значение. Този разговор всъщност се проведе между трима: професор Нойман, аз и един невидим трети – персонификация на католическата догматика, видима за духовното око, която се показваше заплашително зад професор Нойман и непрекъснато го потупваше направляващо по рамото, когато острата логика на учения твърде много се съгласяваше с мен. При него беше забележително как първата част на дадено сложно изречение много често се превръщаше в своята противоположност във втората му част. В негово лице ми противоречеше един от най-добрите представители на католическия начин на живот.
към текста >>
Не желаеше да
израз
ява субективни чувства, а да представи „обективно“ даден процес или ситуация, но така, сякаш те не се наблюдават от сетивата, а от чувствата.
Един от най-младите в този кръг беше Йозеф Китир. Той се стремеше към лирика, за каквато се беше вдъхновил от Мартин Грайф.
Не желаеше да изразява субективни чувства, а да представи „обективно“ даден процес или ситуация, но така, сякаш те не се наблюдават от сетивата, а от чувствата.
Не искаше да каже, че е очарован, а трябваше да бъде изобразен процесът на очароване и очароването да се установи у слушателя или читателя, без поетът да го е изказал. Китир беше сътворил много красиви неща в това направление. Той беше простодушна натура. За известно време поддържаше близки приятелски отношения с мен.
към текста >>
Това беше доста възрастен господин, но с по младежки сияещи очи и лице с фини
израз
ителни черти, разкриващи поета и идеалиста.
Аз обаче исках непременно да се запозная с него. Така че една вечер цялото общество се вдигна и тръгнахме към мястото, където „знаещите“ можеха да го открият. Това беше малка винарна на една улица, паралелна на Кернтнерщрасе. Той седеше в един ъгъл с немалка чаша червено вино пред себе си. Седеше така, сякаш беше седял там цяла вечност и искаше да остане да седи още безкрайно дълго.
Това беше доста възрастен господин, но с по младежки сияещи очи и лице с фини изразителни черти, разкриващи поета и идеалиста.
Отначало не ни видя да влизаме. Защото беше ясно, че в благородно очертаната му глава се раждаше някакво стихотворение. Наложи се Фриц Лемермайер да го хване за рамото. Тогава той извърна глава към нас и ни погледна. Бяхме го обезпокоили.
към текста >>
239.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
Исках да открия причините защо идеализмът на такава смела философия,
израз
ена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух.
Размишленията над „Хомункулус“ съвпаднаха с времето, в което бях започнал да се замислям над същността на художественото творчество и красотата. Това, което преминаваше през душата ми тогава, се изля в краткото съчинение „Гьоте като баща на една нова естетика“, написано въз основа на една лекция, която изнесох пред Виенското Гьотево общество.
Исках да открия причините защо идеализмът на такава смела философия, изразена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух.
Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто идеалистическата философия в областта на естетиката. Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на изкуството в сетивното проявление на „идеята“. Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение. Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“.
към текста >>
При тази трансформация той не се оставя да бъде воден само от изцяло субективни импулси, а се стреми да придаде на сетивно проявяващото се форма, която да го
израз
и така, сякаш тук присъства самото духовно.
Същественото в произведението на изкуството исках да видя в онова, което се проявява пред сетивните органи. Но пътят, по който поема истинският творец в своето творчество, ми се струваше път към истинския дух. Той изхожда от това, което е сетивно възприемаемо, но го трансформира.
При тази трансформация той не се оставя да бъде воден само от изцяло субективни импулси, а се стреми да придаде на сетивно проявяващото се форма, която да го изрази така, сякаш тук присъства самото духовно.
Не проявлението на идеята в сетивната форма е красивото, така си казвах, а представянето на сетивното под формата на дух. Така в битието на изкуството виждах навлизане на света на духа в сетивния свят. Истинският човек на изкуството е повече или по-малко несъзнателен застъпник на духа. Необходимо е единствено – така си казвах тогава отново и отново – преобразяването на действащите в твореца и насочени към сетивната материя душевни сили в свободно от сетивното, чисто духовно съзерцание, за да се достигне до познание за духовния свят.
към текста >>
Чрез усещането за истински красивото исках да съзра духа, който действа в човека, когато е активен в сетивното по такъв начин, че не просто да
израз
ява собствената си същност духовно като свободно дело, а така, че тази негова духовна същност да се излива в света, чиято реалност произхожда от духа, но без да разкрива този дух непосредствено.
От този център избликва волята. И ако в центъра действа ясната светлина на духа, волята става свободна. Тогава човекът постига хармония с духовността на света, което става не по необходимост, а единствено в творческата реализация на собственото същество. В този център на човека не от тъмни инстинкти, а породени от „морални интуиции“ произлизат мотиви за действие, които са толкова прозрачни в себе си, като най-прозрачните мисли. Така чрез съзерцаването на свободната воля исках да открия духа, чрез който човекът е като индивидуалност в света.
Чрез усещането за истински красивото исках да съзра духа, който действа в човека, когато е активен в сетивното по такъв начин, че не просто да изразява собствената си същност духовно като свободно дело, а така, че тази негова духовна същност да се излива в света, чиято реалност произхожда от духа, но без да разкрива този дух непосредствено.
Чрез съзерцаването на истинското желаех да изживея духа, който се разкрива в собствената си същност, чието духовно отражение е моралното дело, и към който се стреми художественото творчество посредством сетивната форма.
към текста >>
240.
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен
GA_28 Моят жизнен път
Изхождайки от идеята, те
израз
яват единството на цялото, а то в известен смисъл е в съответствие с това, фактите на природата сами да се подчинят на тази идея.“
4. Всеобхващащите, които в един горд смисъл могат да се нарекат съзидатели, действат продуктивно в най-висша степен.
Изхождайки от идеята, те изразяват единството на цялото, а то в известен смисъл е в съответствие с това, фактите на природата сами да се подчинят на тази идея.“
към текста >>
Дълбоките ѝ душевни преживявания се
израз
яваха от един звучен и проникновен глас.
Още повече че ме посъветваха да си намеря външна заетост като домашен учител. Вътрешно това бе подкрепено от желанието ми да доведа до определена точка в житейското му развитие момчето, чието обучение ми беше поверено преди няколко години, и чиято душа бях успял да събудя от напълно спящо състояние. След връщането ми във Виена скоро ми се предостави възможност да общувам с един кръг от хора, който се поддържаше от една дама, чийто мистически-теософско настроен ум правеше дълбоко впечатление на всички участници в него. Часовете, които тогава можах да изживея в дома на тази дама, Мари Ланг, бяха в най-висша степен ценни за мен. Присъщата ѝ сериозност в разбирането и усещането за живота се проявяваха в нея благородно и красиво.
Дълбоките ѝ душевни преживявания се изразяваха от един звучен и проникновен глас.
В мистическите търсения, във вътрешната борба със себе си и света тя се опитваше да намери някакво, макар и непълно удовлетворение. Така че тя сякаш бе създадена да бъде душата на кръг от търсачи. В този кръг беше проникнала теософията, чието начало бе поставено от Е. П. Блаватска в края на миналия век. Франц Хартман, който благодарение на многобройните си теософски трудове и връзките си с Е. П.
към текста >>
Защото отношението към духовния свят,
израз
ено в съчиненията на Франц Хартман, беше напълно противоположно на моето духовно направление.
Архитектите, литераторите и други личности, които срещах в дома на Мари Ланг, със сигурност едва ли щяха да се заинтересуват от теософията, предлагана от Франц Хартман, ако Мари Ланг не внасяше своя дял в нея. Най-малко пък щях да се заинтересувам от нея самият аз.
Защото отношението към духовния свят, изразено в съчиненията на Франц Хартман, беше напълно противоположно на моето духовно направление.
Не можех да се съглася, че то беше проникнато от действителна вътрешна истина. Съдържанието му ме занимаваше по-малко от начина, по който въздействаше върху хората, които все пак бяха истински търсачи.
към текста >>
Тази жена създаваше у мен впечатлението, че сякаш притежава всеки един от различните човешки душевни таланти в такава степен, че в хармоничното си взаимодействие те дават истинен
израз
на човешкото същество.
Чрез Мари Ланг се запознах с г-жа Роза Майредер, нейна приятелка. Роза Майредер принадлежи към онези личности, към които съм изпитвал най-дълбоко уважение през живота си и към чието развитие съм проявявал най-голям интерес. Много добре мога да си представя, че всичко, за което ще говоря тук, няма да ѝ хареса много, но точно по този начин чувствам нещата, които дойдоха в живота ми благодарение на нея. От съчиненията на Роза Майредер, които по-късно с пълно право направиха толкова голямо впечатление на много хора, и които несъмнено я поставят на едно от челните места в литературата, тогава още не беше публикувано нищо. Но това, което се разкрива в нейните произведения, живееше в Роза Майредер в духовна форма, към която се отнасях с огромна вътрешна симпатия.
Тази жена създаваше у мен впечатлението, че сякаш притежава всеки един от различните човешки душевни таланти в такава степен, че в хармоничното си взаимодействие те дават истинен израз на човешкото същество.
Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение. Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят. Разказите, с които започна писателското ѝ поприще, представляват завършени хармонии, изплетени от лична борба и напълно обективно наблюдение.
към текста >>
241.
X. Философия на свободата
GA_28 Моят жизнен път
Този завършек намери
израз
в работата ми върху „Философия на свободата“.
Когато погледна назад към своя жизнен път, виждам първите три десетилетия от живота си като завършена фаза. Към нейния край се преместих във Ваймар, за да работя там почти седем години в Архива на Гьоте и Шилер. Разглеждам времето, което прекарах във Виена между описаното пътуване до Ваймар и преселването ми в града на Гьоте, като периода, който ме доведе до известен завършек на това, към което душата ми се стремеше дотогава.
Този завършек намери израз в работата ми върху „Философия на свободата“.
към текста >>
Съществена част от общите идеи, чрез които
израз
явах възгледите си тогава, беше, че за мен сетивният свят не представлява истинска реалност.
Съществена част от общите идеи, чрез които изразявах възгледите си тогава, беше, че за мен сетивният свят не представлява истинска реалност.
В трудовете и статиите, които публикувах по това време, винаги посочвах, че човешката душа се явява истинската реалност при създаването на дадена мисъл, която тя не черпи от сетивния свят, а разгръща в свободна дейност, излизаща отвъд сетивното възприятие. Смятах, че чрез това „свободно от сетивността“ мислене душата пребивава в духовната същност на света.
към текста >>
Исках да дам
израз
на това, че природата всъщност е духовна.
Осъзнаването на идеята в действителността е истинското причастие за човека. За мисленето идеите имат същото значение, както окото за светлината, както ухото за тона. То е органът на разбирането.“ (Срв. Увод към Гьотевите естественонаучни съчинения в „Немска национална литература“ на Кюршнер, Том 2, стр. 4.) Тогава за мен беше по-малко важно да представя духовния свят такъв, какъвто се явява, когато свободното от сетивността мислене се развие от преживяване на самото себе си към духовно възприятие, а много повече ме интересуваше да покажа, че духовното представлява същността на дадената в сетивното възприятие природа.
Исках да дам израз на това, че природата всъщност е духовна.
към текста >>
На второ място тогава ме интересуваше да
израз
я идеята за свободата.
На второ място тогава ме интересуваше да изразя идеята за свободата.
Ако човекът действа, изхождайки от своите инстинкти, нагони, страсти и т.н., той е несвободен. Импулсите, които той съзнава напълно по същия начин като впечатленията от сетивния свят, определят неговите действия. Тогава обаче не действа истинското му същество. Той се намира на тази степен, на която истинската му същност още изобщо не се е разкрила. Като човек той се открива също толкова малко, колкото сетивният свят разкрива същността си пред чисто сетивното наблюдение.
към текста >>
242.
XI. За мистиката и мистиците
GA_28 Моят жизнен път
Струваше ми се, че мистикът е човек, който не се справя със света на идеите, в който за мен се
израз
яваше духовното.
Струваше ми се, че мистикът е човек, който не се справя със света на идеите, в който за мен се изразяваше духовното.
Усещах като липса на истинска духовност, когато, за да постигне душевно удовлетворение от собствените си идеи, човек иска да се потопи в един вътрешен свят, лишен от идеи. В това не можех да видя път към светлината, а по-скоро поход към духовния мрак. Струваше ми се проява на безсилие в познанието, когато душата иска да стигне до духовната действителност, която реално сама не действа в идеите, обаче може да бъде изживяна от човека чрез тях, чрез бягство от идеите.
към текста >>
Човек не може толкова лесно да намери нова форма за
израз
яване на наблюдение, непознато на читателите.
Но трудността се получаваше от това, че в съчиненията си трябваше да намеря формите на изказ за своите виждания.
Човек не може толкова лесно да намери нова форма за изразяване на наблюдение, непознато на читателите.
Имах следния избор: да приведа това, което намирам за необходимо да кажа, или в по-голяма степен към формите, общоприети в областта на наблюдението на природата, или към тези, употребявани от по-склонните към мистическо усещане автори. Струваше ми се, че с използване на последния метод тези затруднения няма да изчезнат.
към текста >>
Стигнах до извода, че формите на
израз
яване, приети в областта на естествознанието, се отличават с богато съдържание на идеи, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо.
Стигнах до извода, че формите на изразяване, приети в областта на естествознанието, се отличават с богато съдържание на идеи, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо.
Исках да формулирам идеи, които да охарактеризират духовното по начин, подобен на този, по който естественонаучните идеи характеризират сетивно възприемаемото. Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя идейния характер на всичко, което трябваше да изразя. Същото ми се струваше невъзможно с използване на мистически форми. Защото те насочват основно не към това, което съществува реално извън човека, а само описват субективните преживявания в човека. Стремях се не да описвам човешки преживявания, а да покажа как чрез духовните органи в човека се разкрива духовният свят.
към текста >>
Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя идейния характер на всичко, което трябваше да
израз
я.
Стигнах до извода, че формите на изразяване, приети в областта на естествознанието, се отличават с богато съдържание на идеи, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо. Исках да формулирам идеи, които да охарактеризират духовното по начин, подобен на този, по който естественонаучните идеи характеризират сетивно възприемаемото.
Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя идейния характер на всичко, което трябваше да изразя.
Същото ми се струваше невъзможно с използване на мистически форми. Защото те насочват основно не към това, което съществува реално извън човека, а само описват субективните преживявания в човека. Стремях се не да описвам човешки преживявания, а да покажа как чрез духовните органи в човека се разкрива духовният свят.
към текста >>
243.
XII. Съдбовни въпроси
GA_28 Моят жизнен път
Причината за това е в гореописаното затруднение, касаещо естественонаучния и мистическия начин на
израз
яване.
Времето, което ми бе нужно за излагане на естественонаучните идеи на Гьоте за уводите към „Немска национална литература“ на Кюршнер, беше продължително. Започнах тази работа в началото на осемдесетте години и тя още не беше завършена, когато встъпих във втория период от живота си с преместването ми от Виена във Ваймар.
Причината за това е в гореописаното затруднение, касаещо естественонаучния и мистическия начин на изразяване.
към текста >>
Докато работех над придаването на правилна форма на мислите, поясняващи Гьотевата гледна точка към естествознанието, трябваше да намеря също и форма на
израз
яване за духовните преживявания, които се явяваха пред душата ми в собственото ми съзерцаване на мировите процеси.
Докато работех над придаването на правилна форма на мислите, поясняващи Гьотевата гледна точка към естествознанието, трябваше да намеря също и форма на изразяване за духовните преживявания, които се явяваха пред душата ми в собственото ми съзерцаване на мировите процеси.
Така че непрекъснато чувствах подтик от Гьоте да преминавам към представяне на собствения си светоглед и после обратно към него, за да мога със собствените си мисли, до които бях достигнал, да изложа по-добре мислите на самия Гьоте. Като съществено у него усещах преди всичко отказа му да се задоволи с някакви теоретически лесно обозрими мисловни построения за сметка на познанието на неизмеримото богатство на действителността. Гьоте става рационалистичен, когато желае да представи многообразните форми на растителните и животинските видове. Когато желае да разбере геоложкия строеж на земята или пък метеорологичните явления, той се стреми към идеите, действени в процеса на развитие на природата. Но идеите му не са абстрактни мисли.
към текста >>
У мен често възникваше усещането, че няма да остана верен на Гьотевия начин на мислене, ако дам
израз
само на мисли, касаещи неговия светоглед.
У мен често възникваше усещането, че няма да остана верен на Гьотевия начин на мислене, ако дам израз само на мисли, касаещи неговия светоглед.
Така че за всяка подробност, свързана с тълкуването на Гьоте, трябваше отново и отново да овладявам метода да говоря за Гьоте по начина на Гьоте.
към текста >>
244.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
Така самият аз почувствах, че неговата борба ми е близка, и изпитах потребност да
израз
я тази близост.
От начина, по който той разглежда нещата, бях едновременно запленен и отблъснат. Трудно ми беше да намеря правилната позиция по отношение на Ницше. Харесваше ми стилът му, харесвах дързостта му. Но изобщо не ми допадаше начинът, по който Ницше говори за най-дълбоките проблеми, без да се потопи в тях с душата си в съзнателно духовно преживяване. Тогава отново забелязвах, че той казва много неща, които ми бяха безкрайно близки в духовното преживяване.
Така самият аз почувствах, че неговата борба ми е близка, и изпитах потребност да изразя тази близост.
Струваше ми се, че Ницше е сред най-трагичните хора на тогавашното съвремие. И този трагизъм на предразположената към по-голяма задълбоченост душа по мое мнение произтичаше от общата духовна атмосфера на естественонаучната епоха. В такива усещания преживях последните си години във Виена.
към текста >>
Хората играеха с невероятна разпаленост, която всеки път избуяваше наново през интервали от половин час и се
израз
яваше под формата на душевни облаци, издигащи се над масата, които се борят помежду си като демони и изцяло поглъщат хората като в змийски кълба.
Изпълнената с копнеж поезия на Ленау прозвуча в сърцето ми, когато очите ми видяха тези равнини, в които всичко е простор, който не поставя никаква преграда пред бродещия поглед. Трябваше да пренощувам в едно гранично село между Унгария и Трансилвания. Половината нощ седях в салона на една гостилница. Освен мен там имаше само група картоиграчи, насядали около една маса. На нея се бяха събрали хора от всички националности, които тогава можеха да се намерят в Унгария и Трансилвания.
Хората играеха с невероятна разпаленост, която всеки път избуяваше наново през интервали от половин час и се изразяваше под формата на душевни облаци, издигащи се над масата, които се борят помежду си като демони и изцяло поглъщат хората като в змийски кълба.
Какво различие в начина на проявяване на страст у различните национални типове!
към текста >>
Германофилство, което, като спомен от отклоняването на живота му на Изток преди столетия, искаше да остане вярно на своя източник, което обаче с тази си душевна настройка носи белега на отчуждение от света,
израз
яващо се в живота като придобита чрез възпитанието универсална веселост.
През Коледния ден пристигнах в Херманщат. Бях въведен в кръга на трансилванските саксонци. Там те живееха сред румънците и маджарите. Благородна народност, желаеща да съхрани своята доблест в упадъка, който не искаше да види.
Германофилство, което, като спомен от отклоняването на живота му на Изток преди столетия, искаше да остане вярно на своя източник, което обаче с тази си душевна настройка носи белега на отчуждение от света, изразяващо се в живота като придобита чрез възпитанието универсална веселост.
Прекарах прекрасни дни сред немски духовници от евангелската църква, учителите от немските училища и други немски трансилванци. Сърцето ми се сгря сред тези хора, които, в грижата за своя народностен характер и неговото култивиране, развиваха една култура на сърцето, обърната преди всичко към сърцата на другите.
към текста >>
Очите му говореха с блага замисленост, походката му не беше твърда, но
израз
ителна.
Той можеше да изживее тези си интереси единствено като „галеник“ на съдбата, на фона на семеен кръг, който никога не позволи той изобщо да бъде докоснат от грижите за ежедневието и който даде възможност творчеството му да се развие, стъпвайки на известно благосъстояние. Така той не израсна в живота, а само в музиката. Доколко стойностно или не беше музикалното му творчество, няма нужда да обсъждам тук. Но колко очарователни бяха срещите с него на улицата, когато, щом някой го заговореше, той сякаш се събуждаше от своя свят на тонове! Обикновено не си закопчаваше копчетата на жилетката в правилните илици.
Очите му говореха с блага замисленост, походката му не беше твърда, но изразителна.
С него можеше да се беседва за много неща. Той имаше деликатно разбиране за тях, но се виждаше как почти веднага съдържанието на разговора у него неусетно преминава в сферата на музикалното.
към текста >>
245.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
Защото „Седем книги платонизъм“ представлява
израз
на ясно очертана философска индивидуалност.
Личността на Хайнрих фон Щайн все още битува найживо в спомените ми. Почти така, сякаш съм преживял много неща заедно с него.
Защото „Седем книги платонизъм“ представлява израз на ясно очертана философска индивидуалност.
В тази книга философията като мисловно съдържание не се приема като нещо, почиващо на собствените си основи. Платон бива всестранно разгледан като философа, търсил философия, основаваща се на самата себе си. Откритото от него по този път е старателно представено от Хайнрих фон Щайн. В първите глави на това съчинение човек се вживява напълно в платоническия светоглед. След това обаче Щайн преминава към внасянето на Христовото откровение в развитието на човечеството.
към текста >>
Нейният автор беше личност, пронизана от дълбока религиозност, която търси във философията
израз
на религиозния живот.
Въпреки това книгата е една от тези, които са написани с философска топлота.
Нейният автор беше личност, пронизана от дълбока религиозност, която търси във философията израз на религиозния живот.
На всяка страница от тритомното произведение се усеща стоящата зад него личност. След многократно препрочитане на книгата и особено на частите, в които става дума за връзката на платонизма с християнството, за мен беше важно преживяване да се срещна с автора лице в лице.
към текста >>
дадох
израз
на впечатленията си от Гьотевото естествознание (в кратката статия „За обогатяването на нашите възгледи благодарение на публикуването на естественонаучните съчинения на Гьоте от Гьотевия архив“ в том XII на „Гьотевия годишник“ с такива думи: „За повечето хора е невъзможно да си представят, че нещо, за чието проявление са необходими съвършено субективни условия, може да има обективно значение и същност.
Този въпрос стоеше на заден план, когато в началото на 1891 г.
дадох израз на впечатленията си от Гьотевото естествознание (в кратката статия „За обогатяването на нашите възгледи благодарение на публикуването на естественонаучните съчинения на Гьоте от Гьотевия архив“ в том XII на „Гьотевия годишник“ с такива думи: „За повечето хора е невъзможно да си представят, че нещо, за чието проявление са необходими съвършено субективни условия, може да има обективно значение и същност.
Пример за това е „прарастението“. То представлява същностното, обективно съдържащо се във всички растения. Но за да получи то проявено битие, човешкият дух е този, който трябва да го построи свободно.“ Или по-нататък:
към текста >>
Но възрази: „Да, тези актьори често използват думи и
израз
и, които изобщо не подхождат за Гьоте.“ Още повече разполагаше към себе си Льопер със своята „разсеяност“.
Приветлив беше неговият начин на изследване на Гьоте, любезна беше всяка дума, която отправяше към някого. Особено приветлив беше отпечатъкът, който беше възприел целият му душевен живот поради факта, че почти винаги изглеждаше така, сякаш размишлява над въпроса как Гьоте да бъде представен пред света, така че да може да бъде истински разбран. Веднъж седях до него на едно представление на „Фауст“ в театъра. Заговорих го за режисурата на пиесата, за актьорската игра. Той изобщо не слушаше какво му казвам.
Но възрази: „Да, тези актьори често използват думи и изрази, които изобщо не подхождат за Гьоте.“ Още повече разполагаше към себе си Льопер със своята „разсеяност“.
Когато в антракта започнах да говоря за нещо, свързано с изчисляване на времето, Льопер каза: „И така, 1 час съдържа 100 минути, а минутата – 100 секунди...“ Вторачих се в него и казах: „60, Ваше превъзходителство.“ Той погледна часовника си, провери, засмя се от сърце, преброи и каза: „Да, да, 60 минути, 60 секунди.“ Често наблюдавах у него подобни доказателства за „разсеяност“. Но дори на тези прояви на особеностите на душевната природа у Льопер не можех да се надсмивам, тъй като те бяха необходимото странично явление на свободната му от всякаква поза, несантиментална, бих казал, прелестна сериозност на тази личност, която същевременно оказваше очарователно въздействие. Той говореше с преливащи едно в друго изречения, почти без мелодия на речта, но през безцветната му реч изпъкваше ясно отчетливостта на мисълта.
към текста >>
246.
XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
GA_28 Моят жизнен път
Бях на мнение, че за духа трябва да се говори, но с респект към формите на
израз
яване, в които хората са свикнали да се говори за него в тази научна епоха.
По този начин се постарах да открия средства, чрез които да мога да представя духовния свят, който преживявах, и все пак по някакъв начин да го свържа с достъпното за обикновеното съзнание.
Бях на мнение, че за духа трябва да се говори, но с респект към формите на изразяване, в които хората са свикнали да се говори за него в тази научна епоха.
към текста >>
Който я прочете, ще види колко отрицателно се бях отнесъл тогава към изложения от Хекел монизъм, когато ми се предостави възможност да
израз
я това, което има да каже за този монизъм човек, за когото духовният свят е нещо, в което вижда.
Това стана по времето, по което Хекел формулира своята монистическа концепция за света с речта си „Монизмът като свързващо звено между религията и науката“. Хекел, който знаеше за пребиваването ми във Ваймар, ми изпрати отпечатаната си реч. Отвърнах на оказаното ми внимание, като му изпратих броя на списанието, в който беше отпечатана лекцията ми във Виена.
Който я прочете, ще види колко отрицателно се бях отнесъл тогава към изложения от Хекел монизъм, когато ми се предостави възможност да изразя това, което има да каже за този монизъм човек, за когото духовният свят е нещо, в което вижда.
към текста >>
Тогава ми беше обърнато внимание върху някои неща, които Гьоте, чрез една щастлива инспирация, беше „предусетил“ от по-късните естественонаучни идеи, но също така бяха загатнати и заблужденията на Гьоте в тази област,
израз
яващи се в учението му за цветовете.
Освен това на едно от първите заседания на Гьотевото общество, които посещавах по време на работата си във Ваймар, Хелмхолц изнесе лекция на тема „Гьотевото предусещане на идващите естественонаучни идеи“.
Тогава ми беше обърнато внимание върху някои неща, които Гьоте, чрез една щастлива инспирация, беше „предусетил“ от по-късните естественонаучни идеи, но също така бяха загатнати и заблужденията на Гьоте в тази област, изразяващи се в учението му за цветовете.
Когато обръщах поглед към Хекел, винаги изпитвах желание да поставя пред душата си собствената преценка на Гьоте за развитието на естественонаучните възгледи през столетието, следващо формирането на собствения му век. Когато слушах Хелмхолц, пред душата ми стоеше преценката за самия Гьоте, произтичаща от това развитие.
към текста >>
Всяко движение на Хекел беше насочено към това да приеме
израз
яваното от сетивата и да не позволи на ръководещите мисли да се
израз
ят в тях.
Така се запознах лично с Хекел. Той беше обаятелна личност, с очи, гледащи наивно на света, толкова благи, че човек имаше усещането, че този поглед ще се пречупи, ако през него проникне остротата на мисленето. Той можеше да издържа единствено на сетивни впечатления, не на мислите, разкриващи се в нещата и процесите.
Всяко движение на Хекел беше насочено към това да приеме изразяваното от сетивата и да не позволи на ръководещите мисли да се изразят в тях.
Разбирах защо Хекел толкова много обича да рисува. Той просто се отдаваше на сетивни възприятия. Там, където би трябвало да започне да мисли, той преставаше да разгръща умствената си дейност и предпочиташе да запечата видяното посредством четката. Такава беше същинската природа на Хекел. Ако я беше разгърнал, щеше да се разкрие нещо необикновено очарователно, истински човешко.
към текста >>
Но в едно от кътчетата на тази душа се таеше нещо, което упорито искаше да се
израз
и и наложи със съвсем определено мисловно съдържание.
Но в едно от кътчетата на тази душа се таеше нещо, което упорито искаше да се изрази и наложи със съвсем определено мисловно съдържание.
Нещо, идващо от напълно различно отношение към света от неговия усет към природата. Тенденцията на един предишен земен живот, с фанатичен уклон, насочен към нещо съвсем различно от природата, търсеше удовлетворение на своята страст. В глъбините на неговата душа се изживяваше религиозна политика, прибягваща до идеите за природата, за да се прояви.
към текста >>
НАГОРЕ