Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
Намерени са резултати от
545
текста в
6
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Изкуство
'.
На страница
1
:
373
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
8.ОТ
ИЗКУСТВО
ТО КЪМ НАУКАТА
3.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ 4.ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ. 5.ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ 6.ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ 7.ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
8.ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
9.ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО 10.ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ 1. МЕТОДОЛОГИЯ 2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД 3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
към текста >>
2.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
8. ОТ
ИЗКУСТВО
ТО КЪМ НАУКАТА
8. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
Който си поставя задачата да опише духовното развитие на един мислител, трябва да ни обясни особената насока на същия по психологичен път от дадените в неговата биография факти. При едно представяне на Гьоте, мислителя, задачата още не изчерпана с това. Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дейност в научната област. Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото творчество и научното изследване могат да се съединят в един дух. Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката?
към текста >>
Дали преминаването от
изкуство
то към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля?
Който си поставя задачата да опише духовното развитие на един мислител, трябва да ни обясни особената насока на същия по психологичен път от дадените в неговата биография факти. При едно представяне на Гьоте, мислителя, задачата още не изчерпана с това. Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дейност в научната област. Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото творчество и научното изследване могат да се съединят в един дух. Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката?
Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля?
Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката? Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката. Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството. Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте.
към текста >>
Или Гьотевата насока в
изкуство
то беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката?
При едно представяне на Гьоте, мислителя, задачата още не изчерпана с това. Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дейност в научната област. Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото творчество и научното изследване могат да се съединят в един дух. Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката? Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля?
Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката?
Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката. Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството. Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте. Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене.
към текста >>
Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на
изкуство
то и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на
изкуство
то, без да се интерисува ни най-малко и от науката.
Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дейност в научната област. Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото творчество и научното изследване могат да се съединят в един дух. Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката? Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля? Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката?
Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката.
Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството. Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте. Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене. Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности.
към текста >>
Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в
изкуство
то е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене.
Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката? Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката. Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството. Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте.
Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене.
Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности. Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата. Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност. Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката.
към текста >>
Тогава съществува едно обективно преминаване от
изкуство
то към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата.
Но всичко това би се случило също, ако двете духовни направления биха били разпределени върху две личности. Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте. Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене. Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности. Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото.
Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата.
Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност. Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява.
към текста >>
Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в
изкуство
то, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност.
Поетът Гьоте не би имал нищо общо с мислителя Гьоте. Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене. Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности. Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата.
Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност.
Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността.
към текста >>
Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи
изкуство
то колкото е възможно по-далече от науката.
Ако обаче второто положение отговаря на истината, тогава Гьотевата насока в изкуството е била такава, че тя отвътре би тласнала към това, да бъде допълнена чрез научното мислене. Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности. Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата. Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност.
Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката.
Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството.
към текста >>
Счита се, че наука и
изкуство
трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството.
Тогава е направо немислимо двете направления да бъдат разпределени върху две личности. Тогава всяко едно от двете направления ни интересува не само заради себе си, но заради неговото отношение към другото. Тогава съществува едно обективно преминаване от изкуството към науката, една точка, в която двете така се докосват, че съвършенството на едната област изисква съвършенство и в другата. Тогава Гьоте е следвал не една лична наклонност, а направлението в изкуството, на което той се отдаде, събуди в него потребност, които можаха да бъдат задоволени само в научна дейност. Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката.
Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството.
Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух.
към текста >>
Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на
изкуство
то.
Нашата епоха вярва, че е налучкала правилния път, когато държи изкуството колкото е възможно по-далече от науката. Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността.
Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството.
Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност. Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят. Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони. Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността.
към текста >>
За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив
изкуство
то израства на почвата на гениалната субективност.
Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух.
За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност.
Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят. Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони. Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани.
към текста >>
Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото
изкуство
извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие.
Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят. Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони. Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани.
Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие.
На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл. Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
към текста >>
На тази степен
изкуство
то става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл.
Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони. Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие.
На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл.
Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал. Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука.
към текста >>
Така и Гьоте винаги е схващал
изкуство
то.
Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие. На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл.
Така и Гьоте винаги е схващал изкуството.
За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал. Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука. И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата.
към текста >>
За него
изкуство
то и науката бликаха от един извор.
С това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие. На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл. Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение.
За него изкуството и науката бликаха от един извор.
Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал. Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука. И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата. "Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте.
към текста >>
Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на
изкуство
то се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие. На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл. Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор.
Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука. И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата. "Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал.
към текста >>
Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание;
изкуство
то напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а
изкуство
то нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука.
На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл. Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука.
И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата. "Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал. Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия.
към текста >>
И така в крайна сметка науката е теоремата,
изкуство
то проблемата.
Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал. Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука.
И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата.
"Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема. В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал. Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия. При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономерност, която стои на основата на всеки възможен триъгълник.
към текста >>
"Това, което науката изразява като идея (теорема),
изкуство
то трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема.
За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал. Мисля, че науката би могла да се нарече познание на общото, отвлеченото знание; изкуството напротив би било наука приложена на дело; науката е разум, а изкуството нейн механизъм, поради което бихме могли да го наречем също и практическата наука. И така в крайна сметка науката е теоремата, изкуството проблемата.
"Това, което науката изразява като идея (теорема), изкуството трябва да го отпечати в материята, то трябва да стане негова проблема.
В произведенията на човека както и в тези на природата заслужаващи внимание са предимно намеренията", казва Гьоте. Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал. Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия. При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономерност, която стои на основата на всеки възможен триъгълник. Важното не е това, което природата е създала, а по какъв принцип го е създала тя.
към текста >>
Човекът на
изкуство
то има задачата "да развие от общото благородното, от безформеното прекрасното".
Навсякъде той търси не само това, което е дадено на сетивата във външния свят, а тенденцията, чрез която той е станал. Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия. При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономерност, която стои на основата на всеки възможен триъгълник. Важното не е това, което природата е създала, а по какъв принцип го е създала тя. Тогава този принцип трябва да бъде оформен така, както отговаря на неговата собствена природа, а не както е станало в зависещите от хиляди случайности отделни форми на природата.
Човекът на изкуството има задачата "да развие от общото благородното, от безформеното прекрасното".
Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход.
към текста >>
Гьоте и Шилер вземат
изкуство
то в неговата цяла дълбочина.
Да схване това научно, да му даде художествена форма, тази е неговата мисия. При своите собствени образувания природата стига "До спесификации като в задънена улица"; човек трябва да се върне към това, което би трябвало да стане, когато тенденцията би могла да се развие невъзпрепятствана, тъй както математикът никога няма предвид този или онзи триъгълник, а винаги онази закономерност, която стои на основата на всеки възможен триъгълник. Важното не е това, което природата е създала, а по какъв принцип го е създала тя. Тогава този принцип трябва да бъде оформен така, както отговаря на неговата собствена природа, а не както е станало в зависещите от хиляди случайности отделни форми на природата. Човекът на изкуството има задачата "да развие от общото благородното, от безформеното прекрасното".
Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина.
Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход. В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
към текста >>
Когато той казва: " Висшите произведения на
изкуство
то са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”.
Тогава този принцип трябва да бъде оформен така, както отговаря на неговата собствена природа, а не както е станало в зависещите от хиляди случайности отделни форми на природата. Човекът на изкуството има задачата "да развие от общото благородното, от безформеното прекрасното". Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение.
Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”.
Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход. В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”. Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене. Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна.
към текста >>
Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и
изкуство
то имат един и същ произход.
Човекът на изкуството има задачата "да развие от общото благородното, от безформеното прекрасното". Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”.
Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход.
В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”. Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене. Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие.
към текста >>
В тази насока той казва относно
изкуство
то на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход.
В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене. Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие.
към текста >>
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното
изкуство
и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене.
Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход. В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене.
Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие. Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми.
към текста >>
Така за Гьоте
изкуство
то се явява също така обективно както и науката.
Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход. В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”. Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене.
Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката.
Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие. Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми. Следователно изкуството почива върху познанието.
към текста >>
За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на
изкуство
то или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие.
В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”. Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене. Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие.
За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие.
Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми. Следователно изкуството почива върху познанието. Това последното има задача да пресъздаде в мисли, реда, според който е устроен светът; а изкуството има задачата да изобрази в отделните неща идеята на този ред на мировото цяло. Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономерност, той го влага в своето творение. Това творение се явява следователно като един свят в малък размер.
към текста >>
Следователно
изкуство
то почива върху познанието.
Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие. Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми.
Следователно изкуството почива върху познанието.
Това последното има задача да пресъздаде в мисли, реда, според който е устроен светът; а изкуството има задачата да изобрази в отделните неща идеята на този ред на мировото цяло. Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономерност, той го влага в своето творение. Това творение се явява следователно като един свят в малък размер. Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката. Гьоте не искаше нито наука, нито изкуство; той искаше /търсеше/ идеята.
към текста >>
Това последното има задача да пресъздаде в мисли, реда, според който е устроен светът; а
изкуство
то има задачата да изобрази в отделните неща идеята на този ред на мировото цяло.
Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие. Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми. Следователно изкуството почива върху познанието.
Това последното има задача да пресъздаде в мисли, реда, според който е устроен светът; а изкуството има задачата да изобрази в отделните неща идеята на този ред на мировото цяло.
Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономерност, той го влага в своето творение. Това творение се явява следователно като един свят в малък размер. Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката. Гьоте не искаше нито наука, нито изкуство; той искаше /търсеше/ идеята. И той изказва или излага тази идея според страната, от която тя именно му се предлага.
към текста >>
Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в
изкуство
то трябва да се допълни чрез науката.
Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми. Следователно изкуството почива върху познанието. Това последното има задача да пресъздаде в мисли, реда, според който е устроен светът; а изкуството има задачата да изобрази в отделните неща идеята на този ред на мировото цяло. Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономерност, той го влага в своето творение. Това творение се явява следователно като един свят в малък размер.
Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката.
Гьоте не искаше нито наука, нито изкуство; той искаше /търсеше/ идеята. И той изказва или излага тази идея според страната, от която тя именно му се предлага. Гьоте се стремеше да се свърже с мировия Дух и да ни разкрие неговото царуване; той стори това посредством изкуството или посредством науката, според изискването. В Гьоте не живееше един едностранчив художествен или научен стремеж, а неуморния стремеж, "да съзре всяка действена сила и семе." При това Гьоте не е никакъв философски поет, защото неговата поезия не поема околния път чрез мислите към сетивното оформление, а блика непосредством от извора на всяко ставане (развитие), както неговите изследвания не са пропити с поетическа фантазия, а почиват непосредствено на съзирането на идеите.
към текста >>
Гьоте не искаше нито наука, нито
изкуство
; той искаше /търсеше/ идеята.
Следователно изкуството почива върху познанието. Това последното има задача да пресъздаде в мисли, реда, според който е устроен светът; а изкуството има задачата да изобрази в отделните неща идеята на този ред на мировото цяло. Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономерност, той го влага в своето творение. Това творение се явява следователно като един свят в малък размер. Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката.
Гьоте не искаше нито наука, нито изкуство; той искаше /търсеше/ идеята.
И той изказва или излага тази идея според страната, от която тя именно му се предлага. Гьоте се стремеше да се свърже с мировия Дух и да ни разкрие неговото царуване; той стори това посредством изкуството или посредством науката, според изискването. В Гьоте не живееше един едностранчив художествен или научен стремеж, а неуморния стремеж, "да съзре всяка действена сила и семе." При това Гьоте не е никакъв философски поет, защото неговата поезия не поема околния път чрез мислите към сетивното оформление, а блика непосредством от извора на всяко ставане (развитие), както неговите изследвания не са пропити с поетическа фантазия, а почиват непосредствено на съзирането на идеите. Без Гьоте да бъде един философски поет, неговото основно направление се явява за философския наблюдател като философско.
към текста >>
Гьоте се стремеше да се свърже с мировия Дух и да ни разкрие неговото царуване; той стори това посредством
изкуство
то или посредством науката, според изискването.
Всичко, което за художника е достижимо като мирова закономерност, той го влага в своето творение. Това творение се явява следователно като един свят в малък размер. Тук се крие причината за това, защо Гьотевото направление в изкуството трябва да се допълни чрез науката. Гьоте не искаше нито наука, нито изкуство; той искаше /търсеше/ идеята. И той изказва или излага тази идея според страната, от която тя именно му се предлага.
Гьоте се стремеше да се свърже с мировия Дух и да ни разкрие неговото царуване; той стори това посредством изкуството или посредством науката, според изискването.
В Гьоте не живееше един едностранчив художествен или научен стремеж, а неуморния стремеж, "да съзре всяка действена сила и семе." При това Гьоте не е никакъв философски поет, защото неговата поезия не поема околния път чрез мислите към сетивното оформление, а блика непосредством от извора на всяко ставане (развитие), както неговите изследвания не са пропити с поетическа фантазия, а почиват непосредствено на съзирането на идеите. Без Гьоте да бъде един философски поет, неговото основно направление се явява за философския наблюдател като философско. С това въпросът, дали Гьотевите научни работи имат философска стойност или не, приема едно съвършено нова форма. Касае се, от това, което предстои, което имаме пред себе си, да направим извод за принципите.
към текста >>
3.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние сме разбрали едно произведение на
изкуство
то, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/.
Когато имам възприятие за едно действие /следствие/ и търся към него причината, тези две понятия съвсем не са достатъчни за моята потребност да обясня нещата. Аз трябва да стигна до законите, според които тази причина произвежда това действие. Това не е така при човешката деятелност. Тук самата закономерност, която обуславя едно явление, влиза в действие; това, което създава едно произведение, се явява само на арената на действието. Ние имаме работа с едно проявяващо се съществуване, при което можем да останем, при което нямаме нужда да питаме за условия лежащи по-дълбоко.
Ние сме разбрали едно произведение на изкуството, когато познаваме идеята, която е въплътена в него; нямаме нужда да питаме за една по-нататъшна закономерна връзка между идея /причина/ и произведение /следствие/.
Ние разбираме действието на един държавник, когато познаваме неговите намерения /идеи/; нямаме нужда да отидем по-нататък от това, което се показва в явлението. Следователно процесите на природата се различават от действията на хората чрез това, че при първите законът трябва да се счита като обуславящата причина на появяващото се съществуване, докато при вторите самото съществуване е закон и се явява обусловено от нищо друго освен от самото себе си. Чрез това всеки природен процес се разлага на нещо обуславящо и нещо обусловено и последното следва по необходимост от първото, докато човешката дейност обуславя само себе си. А това е действието със свобода. Когато намеренията на природата, които стоят зад явленията и ги обуславят, влизат в човека, те самите стават явления; но сега те са, така да се каже, със свободен тил.
към текста >>
В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на
изкуство
то и т.н.
Той не трябва да се оставя да бъде ръководен слепешката от характера на неговия народ, а да се издигне до познанието на този характер, за да действа съзнателно в смисъла на своя народ. Той не трябва да се оставя носен от културния напредък, а трябва да си усвои идеите на своето време. За целта е необходимо преди всичко човекът да разбере своето време. Тогава той ще изпълни по свобода задачите на своето време, тогава ще може да застане на подобаващо място със своята работа. Тук духовните науки /историята, историята на културата и историята на литературата/ трябва да се намесят косвено, като посредници.
В духовните науки човекът има работа със своите собствени произведения, с творенията на културата, на литературата,на изкуството и т.н.
Духовното бива обхващано от духа. А целта на духовните науки не трябва да бъде никоя друга, освен човек да познае, къде го е поставила случайността; той трябва да познае това, което е вече създадено, какво предстои нему да прави. Чрез духовните науки той трябва да намери правилната точка, за да вземе участие със своята личност в движението на света. Човек трябва да познава света на духа и според това познание да определя своето участие в него. В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж.
към текста >>
4.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на
изкуство
то и основата на природата", защото основата на
изкуство
то ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./.
"Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./.
Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света.
към текста >>
5.
12. ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Гьоте назовава това отношение с думите: "математиката е, както диалектиката, един орган на вътрешното по-висше разбиране; в нейното упражнение тя е едно
изкуство
както и красноречието”.
Нещата на действителността, доколкото те са величина и число, позволяват след това прилагането на математическите истини. Следователно решителна грешка е да се вярва, че с математическите съждения можем да обхванем цялата природа. Природата не е именно само количество; тя е също и качество, а математиката има работа само с първото. Следователно математическото третиране на нещата и това, което се занимава с чисто качественото, трябва да работят ръка за ръка. Те ще се срещнат при обекта, от който всяко едно обхваща една страна.
Гьоте назовава това отношение с думите: "математиката е, както диалектиката, един орган на вътрешното по-висше разбиране; в нейното упражнение тя е едно изкуство както и красноречието”.
И за двете нищо няма стойност освен формата; съдържанието им е безразлично. Дали математиката изчислява пфениги или гвинеи, дали реториката защищава нещо истинно или погрешно, и за двете това е все едно* /*Сентенции в проза, цитир. на др. място, стр.405/. И: "Кой не признава, че математиката, като един от най-чудесните човешки органи, е ползувала много физиката от една страна* /* Очерк на една теория на цветовете, 724; Ест.Н.ІІІ, стр.277./.
към текста >>
6.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато в Италия Гьоте застана не само срещу най-висшите творения на
изкуство
то от този род, но и срещу великолепно оцветената природа, в него се събуди особено силно стремежът да познае природните закони на цветовете.
5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ Когато Гьоте пристъпи към разглеждане същността на цветовете, това беше един художествен интерес, който го доведе до този предмет. Неговият интуитивен дух скоро разбра, че нанасянето на боите /цветовете/ в живописта е подчинено на една дълбока закономерност. В какво се състоеше тази закономерност, това не можеше да открие нито той, докато се движеше теоретизирайки в областта на живописта, нито пък сведущи живописци можаха да му дадат едно задоволително сведение върху този въпрос. Наистина те знаеха практически, как трябва да размесват и употребяват боите, но не можеха да се изкажат в понятия върху това.
Когато в Италия Гьоте застана не само срещу най-висшите творения на изкуството от този род, но и срещу великолепно оцветената природа, в него се събуди особено силно стремежът да познае природните закони на цветовете.
Относно историята на този въпрос самият Гьоте прави една подробна изповед в "История на теорията на цветовете". Тук ние искаме да обясним само психологически и фактическата страна. Скоро след завръщането от Италия започнаха изследванията на Гьоте върху цветовете. Тези изследвания станаха особено интензивни през годините 1790 и 1791, за да занимават след това поета чак до края на неговия живот. Трябва да си припомним състоянието на Гьотевия светоглед през това време.
към текста >>
7.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тези форми са произведенията на
изкуство
то.
Когато човекът оставя своята вътрешност да говори върху природата, той разбира, че природата остава зад това, което тя би искала да произведе съобразно своите двигателни сили. Духът вижда това, което опитът съдържа, в неговата съвършена форма. Той вижда, че природата не постига своите намерения с нейните творения. Той се чувства призван да представи тези намерения в завършена форма. Той създава форми, в които показва: Това е искала природата; обаче тя е могла да го изпълни само до определена степен.
Тези форми са произведенията на изкуството.
В тях човекът създава по един съвършен начин това, което природата показва несъвършено. Философът и художникът имат същата цел. Те се стремят да дадат форма на съвършеното, което техният дух вижда, когато оставят природата да действа върху тях. Обаче на тяхно разположение стоят различни средства, за да постигнат тази цел. Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес.
към текста >>
Въпреки това познание и
изкуство
са вътрешно сродни.
В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят. Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта.
Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни.
Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие. Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза".
към текста >>
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и
изкуство
то.
Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят. Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта. Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни. Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие.
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството.
Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност. Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството.
към текста >>
Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на
изкуство
то във формата на мисълта.
Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта. Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни. Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие. Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник.
Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта.
Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност. Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството. Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство?
към текста >>
Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху
изкуство
знанието и в своите "Сентенции в проза".
Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни. Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие. Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта.
Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза".
Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност. Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството. Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство? Аз се опитвам да обрисувам свързано тази философия родена от духа на един истински художник.
към текста >>
Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между
изкуство
то и познанието осъществено в една личност.
Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие. Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза".
Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност.
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството. Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство? Аз се опитвам да обрисувам свързано тази философия родена от духа на един истински художник. Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината.
към текста >>
Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско
изкуство
?
Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност. Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството. Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно.
Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство?
Аз се опитвам да обрисувам свързано тази философия родена от духа на един истински художник. Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината. Човекът не може да желае никакво друго познание освен едно такова, което той сам произвежда. Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с мисълта това, което възприема. Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата.
към текста >>
Ако човекът не би имал способността да създава творения, които да са изградени напълно в смисъла, в който са изградени произведенията на природата, и да покаже нагледно само този смисъл в по-съвършена форма отколкото природата може да стори това, тогава в смисъла на Гьоте не би имало никакво
изкуство
.
Наистина действа ми комично, че, за да ме осъди, Тьониз цитира някои от Гьотевите "Сентенции в проза". Той и не предчувства, че ако за мене е съществувал някакъв Хермес, това не е бил Ницше, а Гьоте. Аз още в настоящия труд обясних отношението на етиката на свободата като етика на Гьоте. Не бих споменал лишената от стойност брошура, ако тя не беше симптоматична за царуващото неразбиране на Гьотевия светоглед в кръговете на философите специалисти. ***
Ако човекът не би имал способността да създава творения, които да са изградени напълно в смисъла, в който са изградени произведенията на природата, и да покаже нагледно само този смисъл в по-съвършена форма отколкото природата може да стори това, тогава в смисъла на Гьоте не би имало никакво изкуство.
Това, което художникът създава, са обекти на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение на природата, "защото като е поставен на върха на природата, човекът вижда отново себе си като една цяла природа, която трябва отново да произведе в себе си един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, създава подбор, ред и хармония и накрая издига до произведението на творения на изкуството* /*Гьоте, винкелман, Мислене-Гледане-Размисъл, т.16, стр.13 и следв./....". След виждането на гръцките произведения на изкуството в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения на изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения на природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чисто сетивната действителност на опитността произведенията на изкуството са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява на тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли на бял свят*/*Сентенции в проза, цит. на др.
към текста >>
Изкуство
то е продължение на природата, "защото като е поставен на върха на природата, човекът вижда отново себе си като една цяла природа, която трябва отново да произведе в себе си един връх.
Аз още в настоящия труд обясних отношението на етиката на свободата като етика на Гьоте. Не бих споменал лишената от стойност брошура, ако тя не беше симптоматична за царуващото неразбиране на Гьотевия светоглед в кръговете на философите специалисти. *** Ако човекът не би имал способността да създава творения, които да са изградени напълно в смисъла, в който са изградени произведенията на природата, и да покаже нагледно само този смисъл в по-съвършена форма отколкото природата може да стори това, тогава в смисъла на Гьоте не би имало никакво изкуство. Това, което художникът създава, са обекти на природата на една по-висока степен на съвършенство.
Изкуството е продължение на природата, "защото като е поставен на върха на природата, човекът вижда отново себе си като една цяла природа, която трябва отново да произведе в себе си един връх.
До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, създава подбор, ред и хармония и накрая издига до произведението на творения на изкуството* /*Гьоте, винкелман, Мислене-Гледане-Размисъл, т.16, стр.13 и следв./....". След виждането на гръцките произведения на изкуството в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения на изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения на природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чисто сетивната действителност на опитността произведенията на изкуството са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява на тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли на бял свят*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.494/ Не материята, която художникът взема от природата, прави произведението на изкуството; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението.
към текста >>
До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, създава подбор, ред и хармония и накрая издига до произведението на творения на
изкуство
то* /*Гьоте, винкелман, Мислене-Гледане-Размисъл, т.16, стр.13 и следв./....".
Не бих споменал лишената от стойност брошура, ако тя не беше симптоматична за царуващото неразбиране на Гьотевия светоглед в кръговете на философите специалисти. *** Ако човекът не би имал способността да създава творения, които да са изградени напълно в смисъла, в който са изградени произведенията на природата, и да покаже нагледно само този смисъл в по-съвършена форма отколкото природата може да стори това, тогава в смисъла на Гьоте не би имало никакво изкуство. Това, което художникът създава, са обекти на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение на природата, "защото като е поставен на върха на природата, човекът вижда отново себе си като една цяла природа, която трябва отново да произведе в себе си един връх.
До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, създава подбор, ред и хармония и накрая издига до произведението на творения на изкуството* /*Гьоте, винкелман, Мислене-Гледане-Размисъл, т.16, стр.13 и следв./....".
След виждането на гръцките произведения на изкуството в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения на изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения на природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чисто сетивната действителност на опитността произведенията на изкуството са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява на тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли на бял свят*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.494/ Не материята, която художникът взема от природата, прави произведението на изкуството; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението. Най-висшето творение на изкуството е онова, което ни кара да забравим, че на негова основа стои една природна материя и което събужда нашия интерес единствено чрез това, което художникът е направил от тази материя.
към текста >>
След виждането на гръцките произведения на
изкуство
то в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения на
изкуство
то са същевременно произведени като най-висши произведения на природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чисто сетивната действителност на опитността произведенията на
изкуство
то са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява на тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли на бял свят*/*Сентенции в проза, цит.
*** Ако човекът не би имал способността да създава творения, които да са изградени напълно в смисъла, в който са изградени произведенията на природата, и да покаже нагледно само този смисъл в по-съвършена форма отколкото природата може да стори това, тогава в смисъла на Гьоте не би имало никакво изкуство. Това, което художникът създава, са обекти на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение на природата, "защото като е поставен на върха на природата, човекът вижда отново себе си като една цяла природа, която трябва отново да произведе в себе си един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, създава подбор, ред и хармония и накрая издига до произведението на творения на изкуството* /*Гьоте, винкелман, Мислене-Гледане-Размисъл, т.16, стр.13 и следв./....".
След виждането на гръцките произведения на изкуството в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения на изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения на природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чисто сетивната действителност на опитността произведенията на изкуството са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява на тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли на бял свят*/*Сентенции в проза, цит.
на др. място, стр.494/ Не материята, която художникът взема от природата, прави произведението на изкуството; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението. Най-висшето творение на изкуството е онова, което ни кара да забравим, че на негова основа стои една природна материя и което събужда нашия интерес единствено чрез това, което художникът е направил от тази материя. Художникът създава своите форми по начина на природата; обаче той създава тези форми не както самата природа.
към текста >>
Не материята, която художникът взема от природата, прави произведението на
изкуство
то; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението.
Изкуството е продължение на природата, "защото като е поставен на върха на природата, човекът вижда отново себе си като една цяла природа, която трябва отново да произведе в себе си един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, създава подбор, ред и хармония и накрая издига до произведението на творения на изкуството* /*Гьоте, винкелман, Мислене-Гледане-Размисъл, т.16, стр.13 и следв./....". След виждането на гръцките произведения на изкуството в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения на изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения на природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чисто сетивната действителност на опитността произведенията на изкуството са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява на тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли на бял свят*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.494/
Не материята, която художникът взема от природата, прави произведението на изкуството; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението.
Най-висшето творение на изкуството е онова, което ни кара да забравим, че на негова основа стои една природна материя и което събужда нашия интерес единствено чрез това, което художникът е направил от тази материя. Художникът създава своите форми по начина на природата; обаче той създава тези форми не както самата природа. Струва ми се, че в тези изречения са изразени главните мисли, които Гьоте е вложил в своите афоризми върху изкуството.
към текста >>
Най-висшето творение на
изкуство
то е онова, което ни кара да забравим, че на негова основа стои една природна материя и което събужда нашия интерес единствено чрез това, което художникът е направил от тази материя.
До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, създава подбор, ред и хармония и накрая издига до произведението на творения на изкуството* /*Гьоте, винкелман, Мислене-Гледане-Размисъл, т.16, стр.13 и следв./....". След виждането на гръцките произведения на изкуството в Италия Гьоте пише: "Висшите произведения на изкуството са същевременно произведени като най-висши произведения на природата, създадени от човека според истински и природни закони." Спрямо чисто сетивната действителност на опитността произведенията на изкуството са една красива илюзия; за този, който може да вижда по-дълбоко, те са "една изява на тайни природни закони", които без тях не биха никога излезли на бял свят*/*Сентенции в проза, цит. на др. място, стр.494/ Не материята, която художникът взема от природата, прави произведението на изкуството; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението.
Най-висшето творение на изкуството е онова, което ни кара да забравим, че на негова основа стои една природна материя и което събужда нашия интерес единствено чрез това, което художникът е направил от тази материя.
Художникът създава своите форми по начина на природата; обаче той създава тези форми не както самата природа. Струва ми се, че в тези изречения са изразени главните мисли, които Гьоте е вложил в своите афоризми върху изкуството.
към текста >>
Струва ми се, че в тези изречения са изразени главните мисли, които Гьоте е вложил в своите афоризми върху
изкуство
то.
на др. място, стр.494/ Не материята, която художникът взема от природата, прави произведението на изкуството; а само това, което художникът влага от своята вътрешност в творението. Най-висшето творение на изкуството е онова, което ни кара да забравим, че на негова основа стои една природна материя и което събужда нашия интерес единствено чрез това, което художникът е направил от тази материя. Художникът създава своите форми по начина на природата; обаче той създава тези форми не както самата природа.
Струва ми се, че в тези изречения са изразени главните мисли, които Гьоте е вложил в своите афоризми върху изкуството.
към текста >>
8.
03_б. НАУКАТА НА ГЬОТЕ ПО МЕТОДА НА ШИЛЕР
GA_2 Светогледа Гьоте
В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда идеала на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална поезия” той рисува същността на истинското
изкуство
, каквато е беше добил от Гьотевата поезия.
Един възглед основан на научно схващане на Гьоте не се счита за истинен за това, защото може да бъде извлечен от това схващане, а защото ние сме убедени, че можем да спрем Гьотевия възглед за света на устойчиви принципи и да го представим като нещо основано в самото себе си. Фактът, че вземаме нашата изходна точка от Гьоте, не трябва да ни попречи да се отнесем с основанието на застъпените от нас възгледи също така сериозно, както би се отнесъл представителя на една така наречена наука без предпоставки. Ние застъпваме Гьотевия възглед за света, обаче ние го обосноваваме съобразно изискванията на науката. Шилер е предначертал насоката на пътя, по който трябва да вървят такива изследвания. Никой като него не е обхванал с поглед величието на Гьотевия гений.
В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда идеала на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална поезия” той рисува същността на истинското изкуство, каквато е беше добил от Гьотевата поезия.
С това същевременно се оправдава фактът, защо посочваме нашите изложения като изградени на основата на светогледа на Гьоте и на Шилер. Тези изложения искат да разгледат научното мислене на Гьоте според онзи метод, за който Шилер е дал образеца. Погледът на Гьоте е насочен върху природата и живота; и начинът, по който той разглежда нещата, трябва да бъде темата /съдържанието/ за нашето изложение; погледът на Шилер е насочен към Гьотевия дух; и начинът, по който той постъпва в разглеждането на този дух, трябва да бъде идеалът на нашия метод. По този начин ние считаме да сме направили научните стремежи на Гьоте и на Шилер плодотворни за нашето съвремие. Според обикновения начин, по който нещата се назовават в науката, нашият труд ще трябва да се схваща като една теория на познанието.
към текста >>
9.
08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук нашето съзнание има работа със самото духовно съдържание: С отделния човешки дух, с творенията на
изкуство
то, на литературата, с редуващите се научни убеждения, с творенията на
изкуство
то.
Тук науката има една роля от световно значение. Тя е завършекът на делото на творението. Това е обяснението на природата със самата себе си, което се извършва в съзнанието на човека. Мисленето е последният член в поредицата от процеси, които образуват природата. Не така е при духовната наука.
Тук нашето съзнание има работа със самото духовно съдържание: С отделния човешки дух, с творенията на изкуството, на литературата, с редуващите се научни убеждения, с творенията на изкуството.
Тук духовното е схващано от духа. Тук действителността има вече идейното, закономерното в себе си, което иначе се проявява едва в духовното схващане. Това, което в естествената наука е едва произведение на размислянето върху предметите, тук то е вродено в самите предмети. Науката играе една друга роля. Същността би била налице в обекта и без нейната намеса, и без нейната работа.
към текста >>
10.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Науката и
изкуство
то са само обекти, в който човекът отпечатва това, което му предлага това съзерцание.
Но същевременно ние изтъкахме и необходимостта да изясним тяхното взаимно отношение. Както познавателната така и художествената дейност почиват на това, че от действителността като произведение човекът се издига до нея като произвеждащ фактор; че от създаденото той се издига до създаването, от случайността до необходимостта. Докато външната действителност постоянно ни показва само едно създание на творящата природа, в духа ние се издигаме до единството на природата, която ни се явява като творец. Всеки предмет на действителността ни представя една от възможностите, от безкрайните възможности, които лежат скрити в лоното на творящата природа. Нашият дух се издига до съзерцаването на онзи извор, в който са съдържат всички тези възможности.
Науката и изкуството са само обекти, в който човекът отпечатва това, което му предлага това съзерцание.
В науката това става само във формата на идеята, т.е. в непосредствено духовната среда; в изкуството това става в сетивния или духовно възприемаем обект. В науката природата се явява като нещо "обхващащо всичко отделно" чисто идейно; в изкуството един обект на външния свят се явява като нещо изобразяващо това всеобхващащо. Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят. Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ.
към текста >>
в непосредствено духовната среда; в
изкуство
то това става в сетивния или духовно възприемаем обект.
Докато външната действителност постоянно ни показва само едно създание на творящата природа, в духа ние се издигаме до единството на природата, която ни се явява като творец. Всеки предмет на действителността ни представя една от възможностите, от безкрайните възможности, които лежат скрити в лоното на творящата природа. Нашият дух се издига до съзерцаването на онзи извор, в който са съдържат всички тези възможности. Науката и изкуството са само обекти, в който човекът отпечатва това, което му предлага това съзерцание. В науката това става само във формата на идеята, т.е.
в непосредствено духовната среда; в изкуството това става в сетивния или духовно възприемаем обект.
В науката природата се явява като нещо "обхващащо всичко отделно" чисто идейно; в изкуството един обект на външния свят се явява като нещо изобразяващо това всеобхващащо. Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят. Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ. Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто. Начинът на изобразяване е различен.
към текста >>
В науката природата се явява като нещо "обхващащо всичко отделно" чисто идейно; в
изкуство
то един обект на външния свят се явява като нещо изобразяващо това всеобхващащо.
Всеки предмет на действителността ни представя една от възможностите, от безкрайните възможности, които лежат скрити в лоното на творящата природа. Нашият дух се издига до съзерцаването на онзи извор, в който са съдържат всички тези възможности. Науката и изкуството са само обекти, в който човекът отпечатва това, което му предлага това съзерцание. В науката това става само във формата на идеята, т.е. в непосредствено духовната среда; в изкуството това става в сетивния или духовно възприемаем обект.
В науката природата се явява като нещо "обхващащо всичко отделно" чисто идейно; в изкуството един обект на външния свят се явява като нещо изобразяващо това всеобхващащо.
Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят. Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ. Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто. Начинът на изобразяване е различен. Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята.
към текста >>
Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята,
изкуство
то го отпечатва в един материал взет от сетивния свят.
Нашият дух се издига до съзерцаването на онзи извор, в който са съдържат всички тези възможности. Науката и изкуството са само обекти, в който човекът отпечатва това, което му предлага това съзерцание. В науката това става само във формата на идеята, т.е. в непосредствено духовната среда; в изкуството това става в сетивния или духовно възприемаем обект. В науката природата се явява като нещо "обхващащо всичко отделно" чисто идейно; в изкуството един обект на външния свят се явява като нещо изобразяващо това всеобхващащо.
Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят.
Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ. Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто. Начинът на изобразяване е различен. Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята. Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката.
към текста >>
Това, което в науката се явява като идея, в
изкуство
то то е образ.
Науката и изкуството са само обекти, в който човекът отпечатва това, което му предлага това съзерцание. В науката това става само във формата на идеята, т.е. в непосредствено духовната среда; в изкуството това става в сетивния или духовно възприемаем обект. В науката природата се явява като нещо "обхващащо всичко отделно" чисто идейно; в изкуството един обект на външния свят се явява като нещо изобразяващо това всеобхващащо. Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят.
Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ.
Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто. Начинът на изобразяване е различен. Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята. Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката. Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя.
към текста >>
Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на
изкуство
то, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто.
В науката това става само във формата на идеята, т.е. в непосредствено духовната среда; в изкуството това става в сетивния или духовно възприемаем обект. В науката природата се явява като нещо "обхващащо всичко отделно" чисто идейно; в изкуството един обект на външния свят се явява като нещо изобразяващо това всеобхващащо. Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят. Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ.
Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто.
Начинът на изобразяване е различен. Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята. Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката. Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя. Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух.
към текста >>
Науката подслушва от природата нейната закономерност;
изкуство
то върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя.
Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ. Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто. Начинът на изобразяване е различен. Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята. Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката.
Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя.
Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух. Великите произведения на изкуството, които Гьоте видя в Италия, му се явиха като непосредствен отпечатък на необходимостта, която човекът открива в природата. Ето защо за него изкуството е също едно проявление на тайни природни закони. Всичко в изкуството се касае до това, доколко художникът е въплътил идеята в материята. Важното не е, както той третира, а как го третира.
към текста >>
Едно произведение на
изкуство
то е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на
изкуство
то природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух.
Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто. Начинът на изобразяване е различен. Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята. Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката. Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя.
Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух.
Великите произведения на изкуството, които Гьоте видя в Италия, му се явиха като непосредствен отпечатък на необходимостта, която човекът открива в природата. Ето защо за него изкуството е също едно проявление на тайни природни закони. Всичко в изкуството се касае до това, доколко художникът е въплътил идеята в материята. Важното не е, както той третира, а как го третира. Ако външно възприеманата материя се е потопила изцяло в науката, така че да остане нейната същност, идеята, то в изкуството тази материя трябва да остане, само че нейната особеност, нейната случайност трябва да бъде съвършено превъзмогната чрез художественото третиране.
към текста >>
Великите произведения на
изкуство
то, които Гьоте видя в Италия, му се явиха като непосредствен отпечатък на необходимостта, която човекът открива в природата.
Начинът на изобразяване е различен. Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята. Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката. Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя. Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух.
Великите произведения на изкуството, които Гьоте видя в Италия, му се явиха като непосредствен отпечатък на необходимостта, която човекът открива в природата.
Ето защо за него изкуството е също едно проявление на тайни природни закони. Всичко в изкуството се касае до това, доколко художникът е въплътил идеята в материята. Важното не е, както той третира, а как го третира. Ако външно възприеманата материя се е потопила изцяло в науката, така че да остане нейната същност, идеята, то в изкуството тази материя трябва да остане, само че нейната особеност, нейната случайност трябва да бъде съвършено превъзмогната чрез художественото третиране. Обектът трябва да бъде напълно повдигнат от сферата на случайното и пренесен в тази на необходимото.
към текста >>
Ето защо за него
изкуство
то е също едно проявление на тайни природни закони.
Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята. Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката. Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя. Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух. Великите произведения на изкуството, които Гьоте видя в Италия, му се явиха като непосредствен отпечатък на необходимостта, която човекът открива в природата.
Ето защо за него изкуството е също едно проявление на тайни природни закони.
Всичко в изкуството се касае до това, доколко художникът е въплътил идеята в материята. Важното не е, както той третира, а как го третира. Ако външно възприеманата материя се е потопила изцяло в науката, така че да остане нейната същност, идеята, то в изкуството тази материя трябва да остане, само че нейната особеност, нейната случайност трябва да бъде съвършено превъзмогната чрез художественото третиране. Обектът трябва да бъде напълно повдигнат от сферата на случайното и пренесен в тази на необходимото. В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух.
към текста >>
Всичко в
изкуство
то се касае до това, доколко художникът е въплътил идеята в материята.
Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката. Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя. Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух. Великите произведения на изкуството, които Гьоте видя в Италия, му се явиха като непосредствен отпечатък на необходимостта, която човекът открива в природата. Ето защо за него изкуството е също едно проявление на тайни природни закони.
Всичко в изкуството се касае до това, доколко художникът е въплътил идеята в материята.
Важното не е, както той третира, а как го третира. Ако външно възприеманата материя се е потопила изцяло в науката, така че да остане нейната същност, идеята, то в изкуството тази материя трябва да остане, само че нейната особеност, нейната случайност трябва да бъде съвършено превъзмогната чрез художественото третиране. Обектът трябва да бъде напълно повдигнат от сферата на случайното и пренесен в тази на необходимото. В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух. Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран.
към текста >>
Ако външно възприеманата материя се е потопила изцяло в науката, така че да остане нейната същност, идеята, то в
изкуство
то тази материя трябва да остане, само че нейната особеност, нейната случайност трябва да бъде съвършено превъзмогната чрез художественото третиране.
Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух. Великите произведения на изкуството, които Гьоте видя в Италия, му се явиха като непосредствен отпечатък на необходимостта, която човекът открива в природата. Ето защо за него изкуството е също едно проявление на тайни природни закони. Всичко в изкуството се касае до това, доколко художникът е въплътил идеята в материята. Важното не е, както той третира, а как го третира.
Ако външно възприеманата материя се е потопила изцяло в науката, така че да остане нейната същност, идеята, то в изкуството тази материя трябва да остане, само че нейната особеност, нейната случайност трябва да бъде съвършено превъзмогната чрез художественото третиране.
Обектът трябва да бъде напълно повдигнат от сферата на случайното и пренесен в тази на необходимото. В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух. Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран. Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на изкуството и на науката. Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух; изкуството отпечатва в нея духа.
към текста >>
Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на
изкуство
то и на науката.
Важното не е, както той третира, а как го третира. Ако външно възприеманата материя се е потопила изцяло в науката, така че да остане нейната същност, идеята, то в изкуството тази материя трябва да остане, само че нейната особеност, нейната случайност трябва да бъде съвършено превъзмогната чрез художественото третиране. Обектът трябва да бъде напълно повдигнат от сферата на случайното и пренесен в тази на необходимото. В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух. Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран.
Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на изкуството и на науката.
Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух; изкуството отпечатва в нея духа. Науката гледа през сетивността идеята, изкуството вижда идеята в сетивността. Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука. Така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата”.
към текста >>
Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух;
изкуство
то отпечатва в нея духа.
Ако външно възприеманата материя се е потопила изцяло в науката, така че да остане нейната същност, идеята, то в изкуството тази материя трябва да остане, само че нейната особеност, нейната случайност трябва да бъде съвършено превъзмогната чрез художественото третиране. Обектът трябва да бъде напълно повдигнат от сферата на случайното и пренесен в тази на необходимото. В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух. Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран. Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на изкуството и на науката.
Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух; изкуството отпечатва в нея духа.
Науката гледа през сетивността идеята, изкуството вижда идеята в сетивността. Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука. Така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата”.
към текста >>
Науката гледа през сетивността идеята,
изкуство
то вижда идеята в сетивността.
Обектът трябва да бъде напълно повдигнат от сферата на случайното и пренесен в тази на необходимото. В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух. Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран. Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на изкуството и на науката. Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух; изкуството отпечатва в нея духа.
Науката гледа през сетивността идеята, изкуството вижда идеята в сетивността.
Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука. Така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата”.
към текста >>
Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив
изкуство
то нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука.
В художествено красивото не трябва да остане нищо, на което художникът да не отпечатал своя дух. Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран. Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на изкуството и на науката. Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух; изкуството отпечатва в нея духа. Науката гледа през сетивността идеята, изкуството вижда идеята в сетивността.
Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука.
Така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата”.
към текста >>
Така в крайна сметка науката би била теоремата,
изкуство
то проблемата”.
Третираният материал трябва да бъде победен от това, как той е третиран. Побеждаването на сетивността чрез духа, тази е целта на изкуството и на науката. Науката побеждава сетивността, като я разтваря напълно в дух; изкуството отпечатва в нея духа. Науката гледа през сетивността идеята, изкуството вижда идеята в сетивността. Едно изречение на Гьоте, което изразява тези истини по един обхватен начин, може да завърши нашите разглеждания: "Мисля, че бихме искали да наречем науката познание на всеобщото, отвлеченото знание; напротив изкуството нейния механизъм, ето защо бихме искали да го наречем практическа наука.
Така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата”.
към текста >>
11.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Религията,
изкуство
то и науката в еднаква степен преследват тази цел.
Тази разделителна стена между себе си и света издигаме в момента, когато у нас се пробуди съзнанието. Но ние никога не губим чувството, че все пак спадаме към света, че съществува връзка, която ни съединява, че сме същност не извън, а вътре в универсума. Това чувство поражда стремеж да се превъзмогне противоположността. И в превъзмогването на тази противоположност в крайна сметка се състои целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е едно непрестанно търсене на единството между нас и света.
Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел.
В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя. Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят. Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали.
към текста >>
Човекът на
изкуство
то се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят.
Това чувство поражда стремеж да се превъзмогне противоположността. И в превъзмогването на тази противоположност в крайна сметка се състои целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е едно непрестанно търсене на единството между нас и света. Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел. В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя.
Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят.
Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави. Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма.
към текста >>
12.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и
изкуство
, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
Шопенхауеровият песимизъм води до бездействие, неговата нравствена цел е всемирната леност. По доста по-различен начин Хартман се опитва да обоснове песимизма и да го използва за етиката. Следвайки един любим похват на съвременността, той се старае да изгради светогледа си върху опита. Чрез наблюдение на живота Хартман иска да си изясни дали в света преобладава удоволствието или неудоволствието. Пред разума той прави преглед на онова, което на хората изглежда добруване или щастие, за да покаже, че при по-внимателно вглеждане всяко мнимо удовлетворение се оказва илюзия.
Илюзия е, когато смятаме, че източници на щастието и удовлетворението намираме в здравето, младостта, свободата, сносното съществуване, любовта (половата наслада), състраданието, приятелството и семейния живот, чувството за чест, почитта, славата, властта, религиозното изграждане, заниманията с наука и изкуство, надеждата в задгробен живот, участието в културния напредък.
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
към текста >>
13.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
В съвсем същия смисъл философията е едно
изкуство
.
Частните науки са предстепени на предлаганата тук наука. Подобно отношение царува при изкуствата. Композиторът твори въз основа на учението за композицията. То представлява набор от знания, чието притежаване е необходима предпоставка за композирането. При композирането законите на учението за композицията служат на живота, на реалната действителност.
В съвсем същия смисъл философията е едно изкуство.
Всички истински философи са били художествени творци на понятия. За тях човешките идеи са се превръщали в художествен материал, а научният метод - в художествена техника. По този начин абстрактното мислене придобива конкретен индивидуален живот. Идеите стават жизнена сила. Тогава ние не само разполагаме със знания за нещата, но и сме превърнали знанието в реален, самоуправляващ се организъм; нашето действително, дейно съзнание се е поставило над чисто пасивното възприемане на истини.
към текста >>
Как философията като
изкуство
се отнася към свободата на човека, какво представлява тази свобода и дали ние сме приобщени към нея, или можем да се приобщим - това са основните въпроси в моя труд.
Всички истински философи са били художествени творци на понятия. За тях човешките идеи са се превръщали в художествен материал, а научният метод - в художествена техника. По този начин абстрактното мислене придобива конкретен индивидуален живот. Идеите стават жизнена сила. Тогава ние не само разполагаме със знания за нещата, но и сме превърнали знанието в реален, самоуправляващ се организъм; нашето действително, дейно съзнание се е поставило над чисто пасивното възприемане на истини.
Как философията като изкуство се отнася към свободата на човека, какво представлява тази свобода и дали ние сме приобщени към нея, или можем да се приобщим - това са основните въпроси в моя труд.
Всички останали научни сведения фигурират в него само за да внесат в крайна сметка яснота по тези въпроси, които според мен са извънредно близки на хората. Целта е на тези страници да бъде представена една „Философия на свободата". Всяка наука щеше да бъде само задоволяване на излишно любопитство, ако не се стремеше към повишаване стойността на съществуването на човешката личност. Науките придобиват истинска стойност едва като изтъкнат значението на своите резултати за човека. Крайна цел на индивида не може да бъде облагородяването на една отделна душевна способност, а развиването на всички дремещи у нас способности.
към текста >>
14.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
И когато след няколко седмици той вече се бил озовал „под стените на Мец“, „все още го измъчвали въпросите“ за живота и „старогръцкото
изкуство
“ (вж.
В „Шопенхауер като възпитател“ казва: „Толкова е провинциално да се обвържеш с мнения, които след няколкостотин мили вече не са валидни. Изток и запад са тебеширени линии, очертани пред очите ни от някого, за да залъже нашата страхливост. Искам да се опитам да достигна свободата, така си казва младата душа и би трябвало да я смущава фактът, че случайно две нации се мразят и воюват или че едно море разделя две части от земята, или че се изучава религия, която преди няколко хиляди години не е съществувала.“13 Чувствата на немците по време на войната през 1870 г. предизвикват в душата му толкова незначителен отзвук, че той, „докато отшумяват над Европа бурите на битката на Вьорт“14, се намирал на едно живописно кътче в Алпите, „потънал в мисли, едновременно угрижен и безгрижен“, и записвал мислите си за древните гърци.
И когато след няколко седмици той вече се бил озовал „под стените на Мец“, „все още го измъчвали въпросите“ за живота и „старогръцкото изкуство“ (вж.
„Опит за самокритика“ във второто издание на „Раждането на трагедията“). Когато войната свършила, толкова малко бил обхванат от въодушевлението на своите съвременници по повод спечелената битка, че през 1873 г. в творбата си за Давид Щраус той вече пише за „лошите и страшни последици“15 на приключилата победно битка. За него е илюзия, че също и немската култура е спечелила в тази война и той нарича тази илюзия пагубна, защото, докато тя властва сред немския народ, е налице опасността победата „да се преобразува в пълно поражение: в поражение, в унищожение на немския дух в полза на немския райх“. Това е убеждението на Ницше във време, когато цяла Европа е изпаднала в национално въодушевление.
към текста >>
15.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и
изкуство
, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ 10. Същността на всеки човешки стремеж, както при всяко живо същество, се проявява в задоволяване на изградените от природата пориви и инстинкти по най-добрия начин.
Когато човек се стреми към добродетелност, справедливост, познание и изкуство, тогава се случва това, защото добродетелност, справедливост и т.н.
са средство, чрез което човешките инстинкти могат да се развиват съобразно своята природа. Без такова средство инстинктите биха залинели. Особеност на човека е, че той забравя връзката между жизнените условия и естествените си нагони и разглежда средството за природосъобразен, изпълнен със сила живот като нещо, което само по себе си има безусловна стойност. Тогава човек казва, че трябва да е устремен към добродетел, справедливост, познание и т.н. заради самите тях.
към текста >>
Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето
изкуство
, когато се запознава с философията на Шопенхауер.
Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение. Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално.
Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер.
Дотогава музиката за него е изразно средство, което се нуждае от нещо, на което да придаде израз, нуждае се от драмата. В книгата си „Опера и драма“, написана през 1831 г., той казва, че най-голямата заблуда, в която човек може да изпадне във връзка с операта, е, „че едно средство на израза (музиката) се превръща в цел, а целта на израза {драмата} - в средство.“36 След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед. Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата. Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите.
към текста >>
Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за
изкуство
то.
Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо.
Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството.
Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше. Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали.
към текста >>
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че
изкуство
то представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
към текста >>
Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на
изкуство
то, и да се наслаждава само на духа.
Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба. „Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*.
Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа.
Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение.
към текста >>
Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между
изкуство
то и живота той съзира стойността на
изкуство
то.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете. Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа.
Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада. Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт.
към текста >>
Кант изисква от хубавото произведение на
изкуство
то42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада.
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40 Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството.
Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада.
Какво търси философът в насладата от изкуството? Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт. Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността.
към текста >>
Какво търси философът в насладата от
изкуство
то?
Това е описание на начин на естетическата наслада, което се среща само при философа. Ницше му противопоставя друго описание, „което е направил един истински зрител и артист - Стендал“41, който нарича красивото „une promesse de bonheur“*. Шопенхауер желае да изключи всеки интерес на волята, всеки реален живот, когато става въпрос за разглеждане на творба на изкуството, и да се наслаждава само на духа. Стендал вижда в художественото произведение обещание за щастие, следователно едно насочване към живота, и в тази зависимост между изкуството и живота той съзира стойността на изкуството. Кант изисква от хубавото произведение на изкуството42 да се харесва без интерес, което значи, че трябва да ни извиси от реалния живот и да се превърне в чисто духовна наслада.
Какво търси философът в насладата от изкуството?
Освобождение от действителността. Чрез художествената творба философът е преминал в чуждо на реалността настроение. Така той се отрича от своя основен инстинкт. Философът се чувства най-добре в миговете, в които може да се освободи от действителността. Възгледът му за естетическата наслада показва, че той не обича действителността.
към текста >>
Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е
изкуство
то му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15)
Чрез култивирането на това убеждение той елиминира щастливите, които получават силата си от природата. Тази омраза, която би трябвало да се проявява чрез факта, че слабите водят продължителна унищожителна битка срещу силните, проповедникът иска да я потисне. Затова той представя силните като такива, които водят безстойностен и недостоен живот, и твърдят, че истинският живот е достъпен само за страдалите в земния живот. „Аскетичният проповедник трябва да бъде признат като предопределения спасител, пастир и застъпник на болното стадо. По този начин разбираме неговата огромна историческа мисия.
Господството над страдащи е неговото царство, към него е насочен инстинктът му, в него е изкуството му, в него са майсторството му и начинът му на щастие.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 15)
Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост.
към текста >>
Също и
изкуство
то, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек.
Който прави от себе си служител на работата, той се принизява. Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65.
Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек.
И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“. Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота.
към текста >>
И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за
изкуство
то.
Само човекът, който не може да определи за себе си своята стойност, иска да измери тази стойност в обема на дейността си. Характерно за демократичното градско съсловие на по-новото време е, че то измерва стойността на човека според труда му. Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65. Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек.
И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството.
Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“. Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание.
към текста >>
Изкуство
то трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“.
Дори Гьоте не е свободен от това убеждение. Той оставя своя Фауст да открие пълно удовлетворение в съзнанието за извършената работа65. Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти.
Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“.
Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети.
към текста >>
Творбата на
изкуство
то не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота.
Също и изкуството, според разбирането на Ницше, има стойност само когато служи на живота на отделния човек. И тук Ницше прокарва възгледа на силната личност и отрича всичко, което слабите инстинкти казват за изкуството. Почти всички немски естети застъпват становището на слабите инстинкти. Изкуството трябва да представя нещо „безкрайно“ в „крайното“, една „идея“ в „действителността“, нещо „вечно“ във „преходното“. Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата.
Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота.
Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството.
към текста >>
За Ницше
изкуство
то е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание.
Например за Шелинг всяка сетивна красота е отражение на онази безкрайна красота, която ние никога не можем да възприемем чрез сетивата. Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети.
За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание.
Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе.
към текста >>
Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на
изкуство
то.
Творбата на изкуството не е красива заради самата себе си или заради това, което е, а защото отразява идеята за красота. Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание.
Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството.
А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател.
към текста >>
А какво иска наслаждаващият се на
изкуство
то?
Сетивният образ е само изразно средство, само формата за едно свръхсетивно съдържание. А Хегел нарича красивото „сетивния изглед на идеята“66. По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството.
А какво иска наслаждаващият се на изкуството?
Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното. Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро?
към текста >>
Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на
изкуство
то да забелязва отражението на божественото и неземното.
По-добно разбиране можем да открием и при останалите немски естети. За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява.
Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното.
Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване.
към текста >>
В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от
изкуство
то.
Не се ли нарушава храносмилането ми? Не се ли сгорещявам внезапно?... Питам се какво всъщност иска тялото ми от музиката... Мисля, че иска да олекне, като че ли всички животински функции трябва да бъдат ускорени чрез леки, смели, свободни, себеуверени ритми; като че ли твърдият и тежък живот трябва да загуби тежестта си в потока от златни и нежни леещи се мелодии. Моята меланхолия иска да отпочине в убежищата и бездните на съвършенството. Затова се нуждая от музика.“ („Ницше contra Вагнер“: „Където възразявам“)
В началото на писателския си път Ницше се заблуждава относно това, което инстинктите му желаят от изкуството.
Ето защо тогава той е бил привърженик на Вагнер. Чрез изучаването на Шопенхауеровата философия е изкушен от идеализма. Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си.
към текста >>
Естетите, възлагащи на
изкуство
то задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала.
Известно време вярва в идеализма и се заблуждава с идеални потребности. По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело.
Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала.
Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността. Съществува също и естетически нихилизъм. На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното. 27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния.
към текста >>
Те търсят в обектите на
изкуство
то отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността.
По-късно забелязва, че идеализмът се противопоставя на неговите инстинкти. Става по-искрен спрямо себе си. Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело. Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала.
Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността.
Съществува също и естетически нихилизъм. На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното. 27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят.
към текста >>
На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в
изкуство
то отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното.
Казва как се е почувствал. И това може да доведе само до пълно отрицание на Вагнеровата музика, която придобива все по-аскетичен характер, който ние вече посочихме като характеристика на последната цел на Вагнеровото дело. Естетите, възлагащи на изкуството задачата да онагледи идеята, да въплъти божественото, внасят в тази област подобен възглед, както правят философите нихилисти в областта на познанието и морала. Те търсят в обектите на изкуството отвъдното, което обаче се превръща в нищо пред действителността. Съществува също и естетически нихилизъм.
На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното.
27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят. Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“. Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание.
към текста >>
И накрая желае да види в
изкуство
то отражение на божественото, послание от отвъдното.
Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят. Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“. Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание. Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стойността на човека според външно мерило.
И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното.
Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт. Чрез познанието иска да владее нещата. Знае, че сам е творец на истината, че никой освен самия него не може да създава свое добро и свое зло. Той разглежда действията на хората като последствия от естествени импулси и ги смята за естествени събития, които не могат да се приемат за грехове и да търпят морална присъда. Търси стойността на човека в качеството на неговите инстинкти.
към текста >>
Съди за дадено творение на
изкуство
то според степента, в която то допринася за увеличаването на неговите сили.
Чрез познанието иска да владее нещата. Знае, че сам е творец на истината, че никой освен самия него не може да създава свое добро и свое зло. Той разглежда действията на хората като последствия от естествени импулси и ги смята за естествени събития, които не могат да се приемат за грехове и да търпят морална присъда. Търси стойността на човека в качеството на неговите инстинкти. Човека с инстинкти за здраве, дух, красота, постоянство, благородство той оценява по-високо, отколкото такъв с инстинкти за слабост, омраза, робство.
Съди за дадено творение на изкуството според степента, в която то допринася за увеличаването на неговите сили.
Под този последен човешки тип Ницше разбира своя свръхчовек. Такива свръхчовеци можеха да се появяват досега по стечението на случайни обстоятелства. Да се направи тяхното развиване съзнателна цел на човечеството, е възгледът, който има Заратустра. Досега човек е виждал целта на човешкото развитие в някакви идеали. Ницше смята за необходимо да се променят възгледите.
към текста >>
Той не пропуска никой знак на афект, притежава най-висшата степен на разбиращ и разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степен на откривателското
изкуство
.
Дионисиевият начин не изследва, той твори. Не стои извън света като наблюдател, който иска да познава; станал е едно със своето познание. Той не търси Бог. Това, което все още може да си представи като божествено, е самият той като творец на своя собствен свят. Когато това състояние завладее всички сили на човешкия организъм, се получава дионисиевият човек, за когото е невъзможно да не разбере която и да е сугестия.
Той не пропуска никой знак на афект, притежава най-висшата степен на разбиращ и разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степен на откривателското изкуство.
Влиза във всяка кожа и афект, постоянно се променя. Противоположност на дионисиевия мъдрец е простият наблюдател, който вярва, че стои винаги извън обектите на своето познание като обективен, страдащ наблюдател. Противоположност на дионисиевия човек е аполоновият, чийто „взор се възбужда от всичко, така че да добие визионерска сила“67. Към визии, образи за неща, които се намират отвъд човешката действителност, се е устремил аполоновият дух, а не към сътворена от самия него мъдрост. 28.
към текста >>
Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към
изкуство
то, нравствения импулс и т.н.
“ („Заратустра“, Трета част, „Танцови песни“) Тъй като дионисиевият дух взима от самия себе си всички подбуди за дейността си и не се вслушва във външна воля, той е един свободен дух. Защото един свободен дух е този, които следва само своята природа. В творбите на Ницше става дума преди всичко за инстинкти като подбуди на свободомислещия. Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното.
Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н.
Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите. Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека. Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта.
към текста >>
16.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той ги употребява за гръцкия живот на
изкуство
то, който възниква от два корена: от едно
изкуство
на представата и от друго
изкуство
на волята.
В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 .
Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята.
Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство. Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух.
към текста >>
Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на
изкуство
то, възниква аполоновото
изкуство
.
Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга. 32. От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята.
Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство.
Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята.
към текста >>
Той си представя, че най-старото драматическо
изкуство
на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото.
Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец.
Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото.
По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор. Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него. Хорът е себеотражение на един дионисиево развълнуван човек, това значи, че дионисиевият човек вижда отразено своето дионисиево вълнение чрез една аполонова творба. Представянето на дионисиевото в аполоновия образ представлява примитивната трагедия.
към текста >>
И го откриват в един свят на богове и в
изкуство
то.
А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието.
И го откриват в един свят на богове и в изкуството.
Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба. 35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт.
към текста >>
Само чрез контрастния образ на боговете и
изкуство
то грубата действителност става за гърците поносима.
“ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството.
Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима.
Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба. 35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт. Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум.
към текста >>
Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото
изкуство
е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо.
Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима.
Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо.
Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба. 35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт. Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум. От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура.
към текста >>
Във връзка с
изкуство
то като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба.
От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо.
Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба.
35. В същото произведение се наблюдава още един основен Ницшев инстинкт. Това е антипатията към обикновените логични духове, чиято личност е подчинена напълно на техния разум. От тази антипатия възниква мнението на Ницше, че сократовият дух е разрушител на гръцката култура. Логическото за Ницше представлява само форма, чрез която се изразява личността.
към текста >>
Първоначално схваща Вагнеровото
изкуство
погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер.
Нужно е да призове на помощ друго изразно средство, преди всичко музиката, но също и другите изкуства. Дионисиевият дух става дитирамбов драматург, като „това понятие обхваща едновременно актьора, поета, музиканта.“ „Както и да си представяме развитието на прадраматурга, в своята зрялост и завършеност той е фигура без задръжки и пропуски - истински свободният творец, който не прави нищо друго освен да мисли едновременно във всички изкуства, посредник и помирител на привид-но разделени сфери, реконструктор на единството и целостта на артистичните способности, които не могат да бъдат разгадани и открити, а само показвани чрез дело.“ („Рихард Вагнер в Байройт“, § 1) Ницше почита Рихард Вагнер като дионисиев дух. И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното. Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти.
Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер.
Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт. Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно изкуство да въздейства върху инстинктите му, което изкуство е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее. 37. Ницше приема влиянието на противоречащата на основните му инстинкти Шопенхауерова философия, описано в „Несвоевременни размишление“: „Шопен-хауер като възпитател“ (1874), по времето, когато все още вярва в тази философия. Ницше е търсил възпитател.
към текста >>
Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно
изкуство
да въздейства върху инстинктите му, което
изкуство
е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее.
И само в смисъла на посочената Ницшева книга Вагнер може да бъде обозначен като дионисиев дух. Инстинктите му са насочени към отвъдното, чрез музиката си той иска да прозвучи гласът на отвъдното. Аз посочих вече, че по-късно Ницше става в състояние да разпознае характерната същност на своите насочени към този свят инстинкти. Първоначално схваща Вагнеровото изкуство погрешно, защото разбира самия себе си погрешно, защото е оставил инстинктите си да бъдат тиранизирани чрез философията на Шопенхауер. Като болестен процес по-късно в него се проявява подчинението на инстинктите му под чужда духовна власт.
Разбира, че не принадлежи на инстинктите си и се изкушава от неподходящо мнение да остави едно изкуство да въздейства върху инстинктите му, което изкуство е можело само да им нанесе вреда, да ги разболее.
37. Ницше приема влиянието на противоречащата на основните му инстинкти Шопенхауерова философия, описано в „Несвоевременни размишление“: „Шопен-хауер като възпитател“ (1874), по времето, когато все още вярва в тази философия. Ницше е търсил възпитател. Правилният възпитател може да бъде този, който действа върху възпитаника си така, че да може да се развива най-дълбоката същност на личността му. Върху всеки човек влияе времето с културните си средства.
към текста >>
17.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Ницше приема, че в старогръцкото
изкуство
действат два импулса: аполоновият и дионисиевият.
182) Характерно за Ницшевата духовна конституция е, че той предполага, че като дете не е отделял внимание на приведените религиозни представи. От биографията, представена от неговата сестра, ние знаем, че заради религиозните си прояви съучениците му са го наричали „малкия пастор“. От това става ясно, че той е преодолял с голяма лекота религиозните убеждения на своята младост. Психологическият процес, чрез който Ницше достига до съдържанието на своите възгледи, не е този, който човек извършва, за да стигне до обективна истина. Това може да се види вече в начина, по който Ницше достига до основните идеи на своята първа творба „Раждането на трагедията от духа на музиката“.
Ницше приема, че в старогръцкото изкуство действат два импулса: аполоновият и дионисиевият.
Чрез апо-лоновия импулс човек предлага едно красиво отражение на света, една творба на спокойното съзерцание. Чрез дионисиевия импулс човекът изпада в състояние на опиянение. Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство. Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс.
към текста >>
Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето
изкуство
.
Психологическият процес, чрез който Ницше достига до съдържанието на своите възгледи, не е този, който човек извършва, за да стигне до обективна истина. Това може да се види вече в начина, по който Ницше достига до основните идеи на своята първа творба „Раждането на трагедията от духа на музиката“. Ницше приема, че в старогръцкото изкуство действат два импулса: аполоновият и дионисиевият. Чрез апо-лоновия импулс човек предлага едно красиво отражение на света, една творба на спокойното съзерцание. Чрез дионисиевия импулс човекът изпада в състояние на опиянение.
Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство.
Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
към текста >>
Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото
изкуство
.
Това може да се види вече в начина, по който Ницше достига до основните идеи на своята първа творба „Раждането на трагедията от духа на музиката“. Ницше приема, че в старогръцкото изкуство действат два импулса: аполоновият и дионисиевият. Чрез апо-лоновия импулс човек предлага едно красиво отражение на света, една творба на спокойното съзерцание. Чрез дионисиевия импулс човекът изпада в състояние на опиянение. Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство.
Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство.
Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
към текста >>
Той самият става произведение на
изкуство
то.
Чрез дионисиевия импулс човекът изпада в състояние на опиянение. Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство. Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност.
Той самият става произведение на изкуството.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля. В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало.
към текста >>
Той си представя, че драматическото
изкуство
при гърците е възникнало от такива игри.
Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля. В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух.
Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри.
Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер. Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството. Светът на представата не е реалният свят.
към текста >>
Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на
изкуство
то.
В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек. До такива представи Ницше достига чрез философията на Шопенхауер.
Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството.
Светът на представата не е реалният свят. Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля. Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево.
към текста >>
Изкуство
то на представата е аполоново, това на волята е дионисиево.
Той просто премества „Светът като воля и представа“ в областта на изкуството. Светът на представата не е реалният свят. Той е само субективно отражение, което нашата душа създава от нещата. Чрез наблюдение човекът, според мнението на Шопенхауер, не достига до истинската същност на света. Тя му се разкрива в неговата воля.
Изкуството на представата е аполоново, това на волята е дионисиево.
Шопенхауер отрежда на музиката изключително място сред останалите изкуства. За него другите изкуства са прости отражения на волята, а музиката е непосредствен израз на мировата воля. Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ. „Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
към текста >>
В произведението „Рихард Вагнер в Байройт“ записва само това, което може да допринесе за възвели-чаването на Рихард Вагнер и
изкуство
то му; гневните и еретични присъди засега държи на своето писалище.
И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“ Ницше изгражда идеите си за „Раждането на трагедията“ върху основата на философска постановка, която не е сигурно дали е разбрана правилно. Той не търси логическо, а само естетическо удовлетворение. Друг показателен пример за неговата липса на чувство за истина показва поведението му, докато пише книгата „Рихард Вагнер в Байройт“ през 1876 г. По това време той записва не само всичко, което е хвалебствено за Вагнер, но и някои от идеите, които по-късно в „Случаят Вагнер“ са насочени против Вагнер.
В произведението „Рихард Вагнер в Байройт“ записва само това, което може да допринесе за възвели-чаването на Рихард Вагнер и изкуството му; гневните и еретични присъди засега държи на своето писалище.
Така не постъпва никой, който има чувство за обективна истина. Ницше не иска да даде вярна характеристика на Вагнер, а иска да възпее майстора с хвалебствен химн. Забележително е как се държи Ницше, когато през 1876 г. среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм.
към текста >>
(в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото
изкуство
, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура.
„Несвоевременни размишления“, над които започва да работи през 1873 г., започват с решителното намерение „да се изпее цялата музикална гама“ на неговата „неприязън“. От двадесетте замислени са завършени четири размишления. Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания. Другите две са химни за прослава на две личности. През 1888 г.
(в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура.
Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г. следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята. Ако погледнем по-внимателно, той се явява наследник на християнската интерпретация. Само че той също така одобрява отхвърленото от християнството, големите културни събития на човечеството все още в християнски, тоест в нихилистичен смисъл.“ Така Ницшевият инстинкт за разрушение се надига срещу явления, от които някога се е въодушевявал. Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно.
към текста >>
следното: „Той интерпретира
изкуство
то, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята.
Две от тях са войнствени творби, които по ужасяващ начин разкриват слабостите на изтощения противник или несимпатичен на Ницше възглед, без да се грижат ни най-малко за относителната правота на оборвания. Другите две са химни за прослава на две личности. През 1888 г. (в „Случаят Вагнер“) Ницше не само оттегля всичко, което е казал във възхвала на Вагнер през 1876 г., а по-късно представя явлението на Вагнеровото изкуство, което отначало хвали като избавление и повторно раждане на западноевропейската култура, като най-голямата опасност за тази култура. Също и за Шопенхауер той пише през 1888 г.
следното: „Той интерпретира изкуството, героизма, гения, красотата, волята за истина, трагедията като последица на „отрицанието“ или на нуждата от отрицание на „волята“ - най-голямата психологическа фалшификация, която, като приспаднем християнството, съществува в историята.
Ако погледнем по-внимателно, той се явява наследник на християнската интерпретация. Само че той също така одобрява отхвърленото от християнството, големите културни събития на човечеството все още в християнски, тоест в нихилистичен смисъл.“ Така Ницшевият инстинкт за разрушение се надига срещу явления, от които някога се е въодушевявал. Също и в четирите книги, които се появяват от 1878 до 1882 г., преобладава тенденцията да се разрушават общопризнати направления, а именно това, което Ницше е смятал за позитивно. Не става въпрос за това да се търсят нови разбирания, а много повече за това да се разклащат съществуващите. Той пише през 1888 г.
към текста >>
Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно
изкуство
е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дяволски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възможност.
Той смята, че цялата досегашна култура е реализирала един фалшив човешки идеал. На този реализиран тип човек той противопоставя представата за „свръхчовека“. Като пример за свръхчовек той дава един истински разрушител: Чезаре Борджия. На него му доставя истинска наслада да си представя такъв разрушител във важна историческа роля. „Виждам пред себе си възможността от една пълна свръхземна магия и цветно обаяние.
Изглежда ми, че тя блести във всеки трепет на рафинирана красота, че едно изкуство е доведено в нея до дело тъй божествено, тъй дяволски божествено, че хилядолетия напразно се е търсела втора такава възможност.
Виждам пиеса, тъй сетивна, същевременно така парадоксална, че всички божества от Олимп са имали повод за безсмъртен смях - Чезаре Борджия като папа... Разбирате ли ме? Това би била победата, за която днес жадувам - с това беше ликвидирано християнството! “ (Ницше, Съчинения, Том VIII) Как инстинктът за разрушение при Ницше надделява над този за градеж, е показано в диспозицията на последната му творба „Преоценка на всички ценности“. Три четвърти от нея трябва да са чисто негативни изложения. Той иска да предложи едно унищожение на християнството под заглавие „Антихрист“, друго унищожение на досегашната философия, която нарича „нихилистично движение“, под надслов „Свободният дух“, и трето унищожение на досегашните морални понятия, наречено „Неморалистът“.
към текста >>
Голямото и несравнимо
изкуство
да се чете добре е било установено - предпоставката за културна традиция, за единство на науката.
Ницше не се страхува от най-коварните противоречия, когато става въпрос да се руши някоя идейна насока или културно явление. Когато през 1888 г. си поставя задачата да представи в „Антихрист“ вредата от християнството, той го противопоставя на по-старите културни явления. „Цялата работа на античната култура е била напразна. Нямам думи да изразя чувството си за нещо толкова величествено... Всички предпоставки за една научна култура, всички научни методи са били налице.
Голямото и несравнимо изкуство да се чете добре е било установено - предпоставката за културна традиция, за единство на науката.
Естествената наука е била обединена с математиката и механиката по най-добрия път - чувството за реалност, най-последното и стойностно от чувствата, което имаше свои школи и вековна традиция!... И не природ-но бедствие го разруши! Лукави, потайни, несигурни, жадни за кръв вампири го разсипаха!... Достатъчно е да се прочете някой християнски агитатор, например свети Августин, за да се схване, да се подуши какви нечисти другари пристигат.“ (Съчинения, Том VIII, стр. 307/308) Изкуството да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе борба срещу християнството.
към текста >>
307/308)
Изкуство
то да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе борба срещу християнството.
Голямото и несравнимо изкуство да се чете добре е било установено - предпоставката за културна традиция, за единство на науката. Естествената наука е била обединена с математиката и механиката по най-добрия път - чувството за реалност, най-последното и стойностно от чувствата, което имаше свои школи и вековна традиция!... И не природ-но бедствие го разруши! Лукави, потайни, несигурни, жадни за кръв вампири го разсипаха!... Достатъчно е да се прочете някой християнски агитатор, например свети Августин, за да се схване, да се подуши какви нечисти другари пристигат.“ (Съчинения, Том VIII, стр.
307/308) Изкуството да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе борба срещу християнството.
Ето едно от изреченията му за това изкуство: „За мен няма съмнение, че да се напише едно-единствено изречение, което ще накара учените от по-късни времена да го коментират, оправдава работата на най-големия критик. Във филолога се крие изключителна скромност. Да се подобряват текстове е забавна работа за учения, решаване на ребус, но не трябва да се смята за нещо твърде важно. Лошо е, когато древността ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя! “ (Съчинения, Том X, стр.
към текста >>
Ето едно от изреченията му за това
изкуство
: „За мен няма съмнение, че да се напише едно-единствено изречение, което ще накара учените от по-късни времена да го коментират, оправдава работата на най-големия критик.
Естествената наука е била обединена с математиката и механиката по най-добрия път - чувството за реалност, най-последното и стойностно от чувствата, което имаше свои школи и вековна традиция!... И не природ-но бедствие го разруши! Лукави, потайни, несигурни, жадни за кръв вампири го разсипаха!... Достатъчно е да се прочете някой християнски агитатор, например свети Августин, за да се схване, да се подуши какви нечисти другари пристигат.“ (Съчинения, Том VIII, стр. 307/308) Изкуството да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе борба срещу християнството.
Ето едно от изреченията му за това изкуство: „За мен няма съмнение, че да се напише едно-единствено изречение, което ще накара учените от по-късни времена да го коментират, оправдава работата на най-големия критик.
Във филолога се крие изключителна скромност. Да се подобряват текстове е забавна работа за учения, решаване на ребус, но не трябва да се смята за нещо твърде важно. Лошо е, когато древността ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя! “ (Съчинения, Том X, стр. 341) За съюза на фактологическия смисъл с математиката и механиката Ницше пише следното през 1882 г.
към текста >>
18.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Това
изкуство
на преобразуването представлява философия.“ (Съчинения, Том V, стр. ????
Конрад: „Еретична кръв“, стр. 186, и Елизабет Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 328.) Ницше разглежда смяната в начина си на мислене като резултат от промяната в своето физическо състояние. „Един философ, който е преминал и преминава през много здравословни състояния, също така преминава през много философии. Той не може нищо друго освен всеки път да преобразува състоянието си в духовна форма и дълбочина.
Това изкуство на преобразуването представлява философия.“ (Съчинения, Том V, стр. ????
В записаните през 1888 г. спомени „Ecce homo“ Ницше говори за това как от болестта си е получавал импулс да изгражда един оптимистичен светоглед. „Трябва да се отбележи, че тъкмо в годините на най-понижена жизненост аз престанах да бъда песимист. Инстинктът за самовъзстановяване ми забрани философията на нищетата и обезсърчението.“ (Елизабет Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 338) Противоречивото в идейния свят на Ницше става разбираемо от тази гледна точка.
към текста >>
16) По това време Ницше гради философия, за която казва, че се покрива напълно с направлението на
изкуство
то и житейските разбирания на Вагнер.
В очите му Вагнер е неизмерим. Нарича го своя „Юпитер“, при когото той от време на време си поема дъх. „Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни! Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед, далеч над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр.
16) По това време Ницше гради философия, за която казва, че се покрива напълно с направлението на изкуството и житейските разбирания на Вагнер.
Той се идентифицира напълно с Вагнер. Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане. Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му. Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз. В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта.
към текста >>
19.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“
Изкуство
то и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота.
Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това. Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората. „Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо.
Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота.
Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души.
към текста >>
Едно осъществяване е за него Рихард Вагнер, в чиято личност, в чието
изкуство
, в чийто мироглед той вярва, че античният гръцки свят се пробужда отново.
Но какви са тези фигури на предсократовата гръцка култура, с които той иска да живее в приятелство? Това са само сенки от далечно минало. А Ницше се стреми към живот, към непосредственото приятелство на трагични хора. Мъртва и аб-страктна остава за него гръцката култура, въпреки целия живот, който фантазията му се опитва да й вдъхне. Гръцките духовни герои остават за него един копнеж.
Едно осъществяване е за него Рихард Вагнер, в чиято личност, в чието изкуство, в чийто мироглед той вярва, че античният гръцки свят се пробужда отново.
Ницше изживява най-щастливите си дни, когато от Базел отива да гостува на Вагнеровата съпружеска двойка в техния имот в Трибшен. Това, което филологът търси в душата си, да вдъхне гръцки въздух, той вярва, че ще го намери в действителност тук. Той може да открие едно лично отношение към свят, който досега е търсил в представата. Може да изживее интимно това, което иначе може да си представи само в мисли. Като своя родина чувства Трибшенската идилия.
към текста >>
20.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Из цяла Европа, но най-вече в Дорнах и Берлин, Рудолф Щайнер дава основополагащи познания за обновление в областта на
изкуство
то, педагогиката, естествените науки, социалния живот, медицината, теологията.
„Прагът на духовния свят“ (Събр. съч. 17). 1913 - 1923 г. В Дорнах, Швейцария, е изградена от дърво сградата на първия Гьотеанум. 1914 - 1923 г.
Из цяла Европа, но най-вече в Дорнах и Берлин, Рудолф Щайнер дава основополагащи познания за обновление в областта на изкуството, педагогиката, естествените науки, социалния живот, медицината, теологията.
Доразвива новото изкуство „евритмия“, чиито първи стъпки датират от 1912 г. 1914 г. „Загадките на философията“ (Събр. съч. 18). 1916 - 1918 г.
към текста >>
Доразвива новото
изкуство
„евритмия“, чиито първи стъпки датират от 1912 г.
съч. 17). 1913 - 1923 г. В Дорнах, Швейцария, е изградена от дърво сградата на първия Гьотеанум. 1914 - 1923 г. Из цяла Европа, но най-вече в Дорнах и Берлин, Рудолф Щайнер дава основополагащи познания за обновление в областта на изкуството, педагогиката, естествените науки, социалния живот, медицината, теологията.
Доразвива новото изкуство „евритмия“, чиито първи стъпки датират от 1912 г.
1914 г. „Загадките на философията“ (Събр. съч. 18). 1916 - 1918 г. „Върху загадките на човешкото същество“ (Събр.
към текста >>
Съвместна работа с д-р Ита Вегман върху „Предпоставки за разширяване на лечебното
изкуство
според духовнонаучните познания“ (Събр.
„Антропософскотообщество“ прераства в „Единно антропософско общество“ под председателството на Р. Щайнер. 1923 - 1925 г. В седмични продължения излиза (останала незавършена) автобиографията му „Моят жизнен път“ (Събр. съч. 28), както и „Ръководни антропософски принципи“ (Събр. съч. 26).
Съвместна работа с д-р Ита Вегман върху „Предпоставки за разширяване на лечебното изкуство според духовнонаучните познания“ (Събр.
съч. 27). 1924 г. Непрекъсната лекторска дейност и последни пътувания с тази цел из Европа. На 28 септември е изнесена последната лекция пред членовете на Антропософското общество. Начало на боледуването.
към текста >>
21.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
По-голяма част от хората на знанието се издигат в това поле ясно само до
изкуство
то на броенето и смятането /Аритметиката/, а при размишлението до връзката на геометрическите фигури.
Който се стреми да изработи понятия в най-остри и най-чисти контури, би трябвало да отиде и да се учи при схоластиците. Те предлагат висшето училище за техниката на мисленето. Те притежават една несравнима сръчност да се движат в полето на чистата мисъл. Днес лесно се подценява това, което те са били в състояние да произведат в това поле. Защото то е мъчно достъпно за хората на по-голяма част от областите на знанието.
По-голяма част от хората на знанието се издигат в това поле ясно само до изкуството на броенето и смятането /Аритметиката/, а при размишлението до връзката на геометрическите фигури.
Ние можем да броим, като мислено прибавим по една единица към едно число, без да вземаме на помощ сетивните представи. Също ние смятаме, без такива представи, оставяйки само в чистия елемент на мисленето. За геометрическите фигури знаем, че те не се покриват напълно с никоя сетивна представа. В действителността на сетивата не съществува никакъв /идеален/ кръг. Въпреки това нашето мислене се занимава с такъв кръг.
към текста >>
Въпреки това съвършено
изкуство
на логиката схоластиците са стигнали само до едно едностранчиво и второстепенно понятие на познанието.
Истината в това отношение е тази, че по-голяма част от хората не са в състояние да обхванат чисто мисловното също и там, където не става въпрос за измерване и броене. Обаче който не може това за по-висшите области на живота и на знанието, той прилича в това отношение на едно дете, което не е научило още да брои освен прибавяйки едно зърно грах към друго Мислителят, който е казал, че в една област на знанието има толкова действителна наука, колкото математиката има в нея, не е обгърнал с поглед пълната истина на въпроса. Трябва да изискваме: всичко друго, което не може да се измерва и брои, трябва да бъде идейно третирано точно така, както формите на числата и пространството. И за това изискване схоластиците държаха сметка по един съвършен начин. Те търсеха навсякъде мисловното съдържание на нещата, както математика го търси в областта на измеримото и броимото.
Въпреки това съвършено изкуство на логиката схоластиците са стигнали само до едно едностранчиво и второстепенно понятие на познанието.
Това понятие, че при познанието човек създава в себе си един образ на това, което трябва да познае. Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действителност трябва да бъде преместен навън от познанието. Защото тогава в познанието не можем да обхванем никаква действителна вещ, а само един образ на тази вещ. И в своето себепознание човек не може да обхване самия себе си, а това, което познава от себе си, е само един образ на неговото себе. Един добър познавач на Схоластиката /К.
към текста >>
22.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той може да каже за себе си: "Аз се отдадох на
изкуство
то поставяйки в опасност своя живот и не се срамувах да се уча от скитниците, палачите и бръснарите.
Той навсякъде иска да стигне до основите на природознанието, за да се издигне чрез собствената сила до най-висшите области на познанието. Като лекар той не иска, както неговите съвременници, да приеме просто това, което са твърдели считаните за авторитети древни изследователи, като Гален, или Авицена; Той иска сам да чете направо в книгата на природата. "Лекарят трябва да мине през изпита на природата, която е светът; и цялото нейно начало. И това, което природата го учи, него трябва да вложи той в своята мъдрост, но да не търси нищо в своята мъдрост, а само в светлината на природата." Той от нищо не се плаши, за да познае действията на природата във всички направления. За тази цел прави пътешествия в Швеция, Унгария, Испания, Португалия и на Изток.
Той може да каже за себе си: "Аз се отдадох на изкуството поставяйки в опасност своя живот и не се срамувах да се уча от скитниците, палачите и бръснарите.
Моето учение бе подложено на изпит по-строго отколкото среброто и бедността, страха, войните и неволите." Това, което съществува като предание на древните авторитети, няма за него никаква стоиност; защото вярва, че може да стигне до истинския възглед само тогава, когато сам изживее издигането от естественото знание до най-висшето познание. Това самоизпитване поставя в неговата уста гордото изречение: "Който търси истината, трябва да дойде в моето царство..... И да ме следва; а не аз вас, Авицена, Разес, Гален, Месур! След мене, а не аз след вас, вие от Париж, вие от Монтпелие, вие от Бавария, вие от Майсен, вие от Кьолн, вие от Виена и всичко, което се намира край Дунав и Рейн; вие острови в морето, ти Италия, ти Атина, ти Гърция, ти арабино, ти израелитино; след мене, а не аз след вас! Мое е царството! "
към текста >>
Но да гледате, защото да ви се открият тайните /лечебните средства/..... Третият стълб на медицината е алхимията, защото приготовлението на лекарствата не може да стане без нея, понеже природата не може да бъде използвана без
изкуство
."
"защото природата не произвежда нищо, което да е съвършено на своето място, а човекът трябва да го завърши". Тази самотворческа работа, тази самотворческа дейност на човека при изграждането на природата Парацелзий нарича алхимия. "Това завършване е алхимия”. Следователно алхимикът е хлебар, когато пече хляба, лозарят, когато прави виното, тъкачът, когато прави платното." В своята област като лекар Парацелзий иска да бъде алхимик. "Ето защо аз искам толкова много да пиша върху алхимията, за да можете да я познаете и да изпитате, какво представлява тя и как трябва да я разбирате: Не трябва да се сърдите, че от това не ще се получи нито злато, нито сребро.
Но да гледате, защото да ви се открият тайните /лечебните средства/..... Третият стълб на медицината е алхимията, защото приготовлението на лекарствата не може да стане без нея, понеже природата не може да бъде използвана без изкуство."
Следователно очите на Парацелзий са насочени в най-строгия смисъл върху природата, за да долови от самата нея, какво има тя да каже върху своите произведения. Той иска да изследва химическата закономерност, за да действува в своя смисъл като алхимик. Той счита, че всички тела са съставени от три основни вещества, от сол, сяра и живак. Естествено това, което той нарича така, не се покрива с онова, което по-късната химия назовава с тези имена, също както и това, което Парацелзий схваща като основно вещество, не е такова в смисъла на развилата се по-късно химия. През различните времена различни неща са назовавани със същите имена.
към текста >>
23.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Ако книгата не би съществувала, аз естествено не бих могъл да я чета; но тя би могла постоянно да съществува, и въпреки това аз да не мога да чета нищо в нея, ако не познавам
изкуство
то да чета.
И тъй, съпостави тези две неща: Дали познанието идва от предмета в окото; или дали съждението и познанието се разлива от окото в предмета." /Златната дръжка,9.гл./. Сега Вайгел си казва: Ако познанието би се вливало от предмета /отражението/ в окото, тогава от същия предмет би трябвало във всички очи да се получи същото и съвършено познание. Но това не е така, а всеки вижда според способността на неговите очи. Само очите, а не отражението, могат да бъдат виновни за това, че от един и същ предмет могат да се получат различни представи. За изяснение на въпроса Вайгел сравнява зрението, виждането с четенето.
Ако книгата не би съществувала, аз естествено не бих могъл да я чета; но тя би могла постоянно да съществува, и въпреки това аз да не мога да чета нищо в нея, ако не познавам изкуството да чета.
Следователно книгата трябва да съществува; но от само себе си тя не би могла да ми даде нищо; всичко, което чета, аз трябва да го извлека от себе си. Тази е и същността на естественото /сетивно/ познание. Цветът съществува като "отражение"; но от себе си той не може да даде нищо на окото. Окото трябва да познае от себе си, що е цветът. Както съдържанието на книгата не е в самия читател, така и цветът не е в окото.
към текста >>
24.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Понеже Джордано Бруно не е изживял действително духа в себе си, затова той можа да смеси духа с външните механически действия, с които Раймундус Лулус /1233-1315 г./ искаше да разбули тайните на духа в своята така наречена книга "Великото
изкуство
".
В действителност той не е изживял в себе си Духа, поради което си го представя подобен на човешката душа, в която форма единствено го е познал. Когато говори за дух, той го схваща именно по този начин. "Всемирният разум е най-вътрешната, най-действителната и свойствена способност и една потенциална част на мировата душа; той е нещо тъждествено, което изпълва вселената, озарява я и наставлява природата, да произвежда своите видове такива, каквито те трябва да бъдат." Вярно е,че в тези изречения духът не се описва като едно "газообразно гръбначно животно", но все пак той се описва като една същност, която е подобна на човешката душа. "Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща основа, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено. Защото духът се намира във всички неща и не съществува и най-малкото тяло, което да не съдържа една такава част в себе си и да не бъде оживено от нея."
Понеже Джордано Бруно не е изживял действително духа в себе си, затова той можа да смеси духа с външните механически действия, с които Раймундус Лулус /1233-1315 г./ искаше да разбули тайните на духа в своята така наречена книга "Великото изкуство".
Един по-нов философ, Франц Брентано, описва това "Велико изкуство" така: "върху концентрични, въртящи се по отделно кръгли дискове се написани понятия и след това по този начин могат да се образуват най-различните комбинации". Това, което при въртенето случайността поставяше едно над друго, с него се образуваше едно съждение върху най-висшите истини. И при своите най-разнообразни странствувания из Европа Джордано Бруно се явяваше в различни висши училища като учител на това "Велико изкуство". Той имаше смелостта да си представя звездите като светове, които бяха напълно аналогични на нашата Земя; той разшири погледа на естествено-научната мисъл извън земята и не си представяше небесните тела вече като телесни духове; обаче все пак си ги представяше като душевни духове. Не трябва да бъдем несправедливи с този човек, когото католическа църква накара да изкупи своите напредничави мисли със смъртта.
към текста >>
Един по-нов философ, Франц Брентано, описва това "Велико
изкуство
" така: "върху концентрични, въртящи се по отделно кръгли дискове се написани понятия и след това по този начин могат да се образуват най-различните комбинации".
Когато говори за дух, той го схваща именно по този начин. "Всемирният разум е най-вътрешната, най-действителната и свойствена способност и една потенциална част на мировата душа; той е нещо тъждествено, което изпълва вселената, озарява я и наставлява природата, да произвежда своите видове такива, каквито те трябва да бъдат." Вярно е,че в тези изречения духът не се описва като едно "газообразно гръбначно животно", но все пак той се описва като една същност, която е подобна на човешката душа. "Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща основа, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено. Защото духът се намира във всички неща и не съществува и най-малкото тяло, което да не съдържа една такава част в себе си и да не бъде оживено от нея." Понеже Джордано Бруно не е изживял действително духа в себе си, затова той можа да смеси духа с външните механически действия, с които Раймундус Лулус /1233-1315 г./ искаше да разбули тайните на духа в своята така наречена книга "Великото изкуство".
Един по-нов философ, Франц Брентано, описва това "Велико изкуство" така: "върху концентрични, въртящи се по отделно кръгли дискове се написани понятия и след това по този начин могат да се образуват най-различните комбинации".
Това, което при въртенето случайността поставяше едно над друго, с него се образуваше едно съждение върху най-висшите истини. И при своите най-разнообразни странствувания из Европа Джордано Бруно се явяваше в различни висши училища като учител на това "Велико изкуство". Той имаше смелостта да си представя звездите като светове, които бяха напълно аналогични на нашата Земя; той разшири погледа на естествено-научната мисъл извън земята и не си представяше небесните тела вече като телесни духове; обаче все пак си ги представяше като душевни духове. Не трябва да бъдем несправедливи с този човек, когото католическа църква накара да изкупи своите напредничави мисли със смъртта. Неговата заслуга е извънредно голяма.
към текста >>
И при своите най-разнообразни странствувания из Европа Джордано Бруно се явяваше в различни висши училища като учител на това "Велико
изкуство
".
"Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща основа, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено. Защото духът се намира във всички неща и не съществува и най-малкото тяло, което да не съдържа една такава част в себе си и да не бъде оживено от нея." Понеже Джордано Бруно не е изживял действително духа в себе си, затова той можа да смеси духа с външните механически действия, с които Раймундус Лулус /1233-1315 г./ искаше да разбули тайните на духа в своята така наречена книга "Великото изкуство". Един по-нов философ, Франц Брентано, описва това "Велико изкуство" така: "върху концентрични, въртящи се по отделно кръгли дискове се написани понятия и след това по този начин могат да се образуват най-различните комбинации". Това, което при въртенето случайността поставяше едно над друго, с него се образуваше едно съждение върху най-висшите истини.
И при своите най-разнообразни странствувания из Европа Джордано Бруно се явяваше в различни висши училища като учител на това "Велико изкуство".
Той имаше смелостта да си представя звездите като светове, които бяха напълно аналогични на нашата Земя; той разшири погледа на естествено-научната мисъл извън земята и не си представяше небесните тела вече като телесни духове; обаче все пак си ги представяше като душевни духове. Не трябва да бъдем несправедливи с този човек, когото католическа църква накара да изкупи своите напредничави мисли със смъртта. Неговата заслуга е извънредно голяма. Той има смелостта да разглежда цялото небесно пространство с онзи начин на разглеждане на света, който дотогава се прилагаше само към земните неща, макар и Бруно да си представяше още сетивното като душевно.
към текста >>
25.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Никога досега границите между науката и религията, между
изкуство
то и религията не са били така силно подчертани, както днес.
Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване. С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя. Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад. Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре? Може би първата стъпка би била да се премахнат най- напред всички граници, разделенията, които хората сами поставиха и които доведоха до едностранчивост, както и до усамотеност в мисленето и в действията.
Никога досега границите между науката и религията, между изкуството и религията не са били така силно подчертани, както днес.
Затова и повикът за цялостно, единно мислене от много време насам става все по-силен. И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа на хората за възприемането на единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане на единството между изкуство, наука и религия. Втренчването в границите на развитието въздейства парализиращо. И обратно. От разрастването на границите, които се наложиха в мисленето, в съзнанието ще възникнат обновяващи импулси.
към текста >>
И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа на хората за възприемането на единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане на единството между
изкуство
, наука и религия.
Преди няколко години един кръг от реномирани учени („Римският клуб") шокира обществеността с прогнозите си за скорошното приближаване до границите на еволюцията: Природата, земята, атмосферата са в края на своята поносимост по отношение на дегенеративните процеси в човешката цивилизация, се казва в дискусионния доклад. Но, както писа поетът Фридрих Хьолдерлин: „Там, където е опасността, израства и спасението." Дали обаче това се вижда и разбира добре? Може би първата стъпка би била да се премахнат най- напред всички граници, разделенията, които хората сами поставиха и които доведоха до едностранчивост, както и до усамотеност в мисленето и в действията. Никога досега границите между науката и религията, между изкуството и религията не са били така силно подчертани, както днес. Затова и повикът за цялостно, единно мислене от много време насам става все по-силен.
И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа на хората за възприемането на единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане на единството между изкуство, наука и религия.
Втренчването в границите на развитието въздейства парализиращо. И обратно. От разрастването на границите, които се наложиха в мисленето, в съзнанието ще възникнат обновяващи импулси. Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността. „В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год.
към текста >>
Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на
изкуство
, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността.
Затова и повикът за цялостно, единно мислене от много време насам става все по-силен. И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа на хората за възприемането на единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане на единството между изкуство, наука и религия. Втренчването в границите на развитието въздейства парализиращо. И обратно. От разрастването на границите, които се наложиха в мисленето, в съзнанието ще възникнат обновяващи импулси.
Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността.
„В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год. Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки. „Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата". Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд.
към текста >>
Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия,
изкуство
и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век.
Втренчването в границите на развитието въздейства парализиращо. И обратно. От разрастването на границите, които се наложиха в мисленето, в съзнанието ще възникнат обновяващи импулси. Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността. „В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год.
Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век.
Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки. „Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата". Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия. А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство".
към текста >>
26.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той стига до представата за Любовта чрез едно гадателно
изкуство
.
Но Ерос е само желанието за Красивото и Доброто. Следователно, той стои между човека и Бога. Той е един „Демон", един посредник между Земното и Божественото. Забележително е, че Сократ твърди как той не споделя своите собствени мисли, когато говори за Любовта. Той заявява, че само разказва това, което една жена му е дала като откровение върху Любовта.
Той стига до представата за Любовта чрез едно гадателно изкуство.
Жрицата Диотима пробужда у Сократ това, което е демоничната сила в него и което трябва да го доведе до Божественото. Тя го „посвещава". Тази особеност в „Симпозион" е многозначителна. Трябва да запитаме: - Коя е тази „мъдра жена", която пробужда Демона в Сократ? Не трябва да считаме това само като едно поетично хрумване.
към текста >>
27.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Когато последният иска да погуби човеците поради тяхното високомерие, Прометей се застъпва за тях, предава им
изкуство
то на числата и на писмената и още нещо, което създава културата, а именно употребата на огъня.
В замяна и той самият бива победен заедно с другите титани от своя син Зевс. В борбата срещу титаните, Прометей стои откъм страната на Зевс. По негов съвет Зевс изгонва титаните в долния свят. Обаче в Прометей продължава да живее настроението на титаните. Той бил само наполовина приятел на Зевс.
Когато последният иска да погуби човеците поради тяхното високомерие, Прометей се застъпва за тях, предава им изкуството на числата и на писмената и още нещо, което създава културата, а именно употребата на огъня.
Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей. На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни дарове. Тази жена се нарича Пандора, Всенадарената. Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей. Тя му донася една кутия като дар от Боговете.
към текста >>
28.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето
изкуство
.
Йоан започва с изречението: „В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото... И Словото стана плът и живя между нас; и ние видяхме неговата слава, слава като на единороден Син на Отца, пълна с благодат и истина." Който слага в началото на своето изложение такива думи, той нагледно посочва, че написаното от него трябва да се тълкува в особено дълбок смисъл. Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърхността на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на сцената. Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи? Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света.
Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство.
Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл. Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл. Към това се прибавя и нещо друго. Ернест Ренан в своята книга „Животът на Исус" загатва за това, че без съмнение възкресението на Лазар е упражнило решаващо влияние върху края на Исусовия живот.
към текста >>
Би било твърде банално да вярваме, че Исус е искал да каже: „Лазар се е разболял за да мога аз да покажа чрез него своето
изкуство
." И бихме изпаднали в друга крайност, ако смятаме, че Исус е искал да покаже как вярата в него може отново да оживи един мъртвец в обикновения смисъл на думата.
Трябва да се съгласим, че целият разказ в Евангелието на Йоан е обвит в едно тайнствено було. За да се уверим в това, нужно е само да обърнем внимание на следното. Ако разказът трябва да се вземе буквално във физически смисъл, какво означават тогава думите на Исус: „Тази болест не е за смърт, а за Славата на Бога, за да се прослави чрез нея Син Божи." Този е обикновеният превод на съответните думи от Евангелието, но ние ще се приближим по-добре до същността на въпроса, ако дадем правилния превод на гръцкия текст: „За изявяването на Бога, за да се изяви чрез това Син Божи." А какво означават другите думи: Исус каза: „Аз съм възкресението и животът. Който вярва в мене, той ще живее, ако и да умре." (Йоан, 11, 4 и 25).
Би било твърде банално да вярваме, че Исус е искал да каже: „Лазар се е разболял за да мога аз да покажа чрез него своето изкуство." И бихме изпаднали в друга крайност, ако смятаме, че Исус е искал да покаже как вярата в него може отново да оживи един мъртвец в обикновения смисъл на думата.
Какво ново би имало в един човек, който е възкръснал от мъртвите, ако след възкресението той би бил същият, както преди своята смърт? Какъв смисъл би имало, ако животът на един такъв човек се увенчава с думите: „Аз съм възкресението и живота"? Но думите на Исус веднага получават смисъл, ако ги приемем като израз на едно духовно събитие и след това ги разберем в известно отношение дори буквално, така както те се намират в текста. А Исус казва, че той е Възкресението, което е станало с Лазар; че той е Животът, който Лазар живее. Да вземем буквално това, което Христос представлява в Евангелието на Йоан.
към текста >>
29.
НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Мантика" (преведено чрез думите „гадателно
изкуство
") наричали в древната мистика всичко онова, което се отнася до знанието, получено чрез „духовните очи", а „телестика" наричали наставленията за пътя, който води към посвещение.
„Потъването в калта", за което говори Платон, трябва да се разбира също и в смисъла на това, което изтъкнахме в забележката към стр. 8. Към стр.9 и 10. Казаното относно невъзможността да бъдат съобщени ученията на Мистериите, трябва да се разбира в смисъла, че в онази форма, в която посветеният ги изживява, те не могат да бъдат съобщени на непосветени; но те винаги са били съобщавани в онази форма, в която могат да бъдат разбрани от непосветения. Например, митовете са били старата форма, в която са обличали съдържанието на Мистериите, за да го направят общодостъпно и разбираемо. Към стр.30.
„Мантика" (преведено чрез думите „гадателно изкуство") наричали в древната мистика всичко онова, което се отнася до знанието, получено чрез „духовните очи", а „телестика" наричали наставленията за пътя, който води към посвещение.
Към стр.39. В смисъла на старата мистика, "кабири" са били същества, притежаващи съзнание, което стои високо над съвременното човешко съзнание. Чрез посвещението това иска да каже Шелинг човек сам се издига над своето обикновено съзнание до едно по-висше съзнание. Към стр.42. За значението на числото седем могат да се намерят пояснения в моята книга „Въведение в Тайната Наука".
към текста >>
30.
БЕЛЕЖКИ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Култура и
изкуство
на ренесанса в Италия", Издателство „Наука и
изкуство
" София, 1987
Адолф фон Харнак. (1851-1930), евангелски теолог, Берлин Ернест Ренан (1823-1892), френски философ и писател Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854), наред с Фихте и Хегел, главен представител на немския идеализъм Якоб Бургхард (1818-1897), известен базелски историк на културата.
„Култура и изкуство на ренесанса в Италия", Издателство „Наука и изкуство" София, 1987
есеи: Виж Р.Щайнер „Евангелието на Матей" (Събрани Съчинения №131) и „Петото Евангелие" (Събрани Съчинения №148) Книгата Зохар: основна част от Кабала Клеменс от Александрия (около 150-217 сл.Хр.), гръцки философ Дионисий Ареопагита: един от членовете на атинския Ареопаг, привлечен към християнството от Павел (Деяния на апостолите 17,34). Около 500 г. сл.Хр. под негово име в Сирия се появяват християнско-неоплатоническите съчинения „За небесните Йерархии" и „За църковните Йерархии"
към текста >>
31.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че
изкуство
то и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие.
Шестата област, тази на душевната сила, влече след себе си пречистването от жаждата за действие, което една душа може да притежава. Лишена от егоистичен характер, я все пак търси сетивното удоволствие, което произтича от самите действия. Индивидите, които поддържат това желание за действие, оставят впечатления за идеалисти; те изглеждат въодушевени от духа на саможертвата. Но всъщност това, което ги интересува, е да увеличат чувствената радост, която изпитват в хода на действията. Много артистични натури и хора отдадени на науката, се намират именно там.
Това, което свърза тези души с физическия свят, е вярата, че изкуството и науката имат смисъл за техния живот, само защото им доставя определено удоволствие.
Седмата област, тази на същинския душевен живот, освобождава човека от последните му влечения към сетивния свят. Всяка една от гореизброените области отнема на душата онзи елемент, който е родствен с нея. Духът не е вече обладан от убеждението, че му е необходимо да посвети цялата си дейност на сетивния свят. Тяхното верую може да бъде окачествено като материалистическо. Това верую трябва да бъде разрушено и това става именно в седмата област.
към текста >>
32.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Тези описания са замислени с цел да разширят познанието за духовния свят и не бива да се смесват със съмнителното
изкуство
, което претендира, че отгатва човешките души според тяхната аура.
За отбелязване е, че в тази част на аурата, цветовете са твърде различни от нюансите, които сме свикнали да виждаме във физическия свят. Нищо от този свят не може да се сравни с красотата и величието, пред които се изправя "ясновидецът". Човек не може да оцени правилно беглите описания на аурата, ако не постави ударението върху това, че "виждането на аурата" е свързано с едно разширение и обогатяване на всичко онова, което ние възприемаме във физическия свят. Това разширение има за цел да вникне в онези форми на душевния живот, до които той израства не само в сетивната, а и в духовната действителност. Горните описания нямат нищо общо с онова тълкуване на характера или мислите на даден човек, което се опира на една халюцинаторно възприемана аура.
Тези описания са замислени с цел да разширят познанието за духовния свят и не бива да се смесват със съмнителното изкуство, което претендира, че отгатва човешките души според тяхната аура.
към текста >>
33.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Който не е усвоил
изкуство
то да чака в най-добрия и висш смисъл на думата, той не е подходящ за окултно обучение и никога няма да постигне значителни резултати в своя път.
Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада. Строго трябва да бъде спазено правилото: Никой не бива да изразходва за посочените упражнения повече време и сили, отколкото му позволяват неговите задължения и неговото място в живота. Встъпването в "пътя" далеч не трябва да се съпровожда с каквато и да е външна промяна. За да се постигнат действителни резултати, необходимо е търпение. След броени минути човек трябва да прекратява упражненията и спокойно да се занимава със своята ежедневна работа, без да я смущава с мисли от упражненията.
Който не е усвоил изкуството да чака в най-добрия и висш смисъл на думата, той не е подходящ за окултно обучение и никога няма да постигне значителни резултати в своя път.
към текста >>
34.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Следващото упражнение е медитацията
изкуство
то да живеем в нашите идеи и да им се отдаваме в пълно спокойствие.
И сега, този скрит доскоро духовен свят започва да звучи за окултния ученик от всички страни. Лесно е да се досетим, че тази по-висша възприемателна способност се превръща за човека в благодат само тогава, когато новите душевни сетива са в пълен ред; същото важи и за физическите сетива. Човекът сам изгражда по-висшите сетива чрез упражненията в хода на своето окултно обучение. Към тези упражнения принадлежи най-вече концентрацията, съсредоточаването, т. е. насочване на вниманието към точно определени представи с тайните на света.
Следващото упражнение е медитацията изкуството да живеем в нашите идеи и да им се отдаваме в пълно спокойствие.
Концентрацията и медитацията дават силите, чрез които човек работи над своята душа, за да изгради там новите си възприемателни органи. Докато той напредва в концентрацията и медитацията, душата му израства в неговото тяло, също както човешкият зародиш израства в утробата на майката. И когато по време на дълбокия сън се появят описаните изживявания, идва забележителният момент, отбелязващ раждането на вече освободената душа, която сега е буквално едно друго Същество. Усилията, свързани с концентрирането и медитирането, трябва да са много внимателни, защото те всъщност отразяват законите, според които покълва и израства новото човешко-душевно Същество. Още в мига на своето раждане висшият човек трябва да се появи като хармонично и здраво устроен организъм.
към текста >>
35.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Аз мога толкова по-лесно да се откажа от фантастичните утешения, които едно вярващо сърце търси в чудотворни формули, колкото моята фантазия намира най-хубавите импулси чрез литературата и
изкуство
то.
И в помощ на тези, които градяха върху основите на новата естествена наука, дойдоха историците на културата. Бяха проучени нравите и възгледите на дивите племена. Остатъци от първобитни култури, които се изравят от Земята, както и кости на допотопни животни и отпечатъците на загинали растителни светове: Всичко това трябваше да служи като свидетелство за факта, че при своето първо явяване върху Земното кълбо човекът се е различавал от по-висшите животни само по степента на развитието си, но че духовно-душевно той се е издигнал до неговата сегашна висота, започвайки развитието си от чисто животинското естество. Настъпил беше моментът, когато всичко изглеждаше да се съгласува в тази материалистическа постройка. И намирайки се под известна принуда, която представите на времето упражняваха върху тях, хората мислеха така, както пише един вярващ материалист: “Усърдното проучване на науката ме доведе дотам да приема всичко спокойно, да нося търпеливо неизменящото се и за останалото да се грижа и помагам, за да бъдат смекчени бедствията на човечеството.
Аз мога толкова по-лесно да се откажа от фантастичните утешения, които едно вярващо сърце търси в чудотворни формули, колкото моята фантазия намира най-хубавите импулси чрез литературата и изкуството.
Когато следя развитието на една велика драма или с помощта на учените участвувам в едно пътуване до други звезди, или предприемам екскурзия до съществуващи преди човечеството пейзажи, когато се възхищавам от величието на природата, изкачил планинските върхове или почитам изкуството на хората в тонове и багри, не е ли достатъчно всичко това, което ме възвисява? Имам ли тогава нужда от още нещо, което противоречи на моя разум? Страхът от смъртта, който измъчва толкова набожни хора, ми е напълно чужд. Аз зная, че когато моето тяло се разложи, ще живея понататък толкова малко, колкото съм живял и преди да се родя. За мене не съществуват мъките на едно чистилище и на един ад.
към текста >>
Когато следя развитието на една велика драма или с помощта на учените участвувам в едно пътуване до други звезди, или предприемам екскурзия до съществуващи преди човечеството пейзажи, когато се възхищавам от величието на природата, изкачил планинските върхове или почитам
изкуство
то на хората в тонове и багри, не е ли достатъчно всичко това, което ме възвисява?
Бяха проучени нравите и възгледите на дивите племена. Остатъци от първобитни култури, които се изравят от Земята, както и кости на допотопни животни и отпечатъците на загинали растителни светове: Всичко това трябваше да служи като свидетелство за факта, че при своето първо явяване върху Земното кълбо човекът се е различавал от по-висшите животни само по степента на развитието си, но че духовно-душевно той се е издигнал до неговата сегашна висота, започвайки развитието си от чисто животинското естество. Настъпил беше моментът, когато всичко изглеждаше да се съгласува в тази материалистическа постройка. И намирайки се под известна принуда, която представите на времето упражняваха върху тях, хората мислеха така, както пише един вярващ материалист: “Усърдното проучване на науката ме доведе дотам да приема всичко спокойно, да нося търпеливо неизменящото се и за останалото да се грижа и помагам, за да бъдат смекчени бедствията на човечеството. Аз мога толкова по-лесно да се откажа от фантастичните утешения, които едно вярващо сърце търси в чудотворни формули, колкото моята фантазия намира най-хубавите импулси чрез литературата и изкуството.
Когато следя развитието на една велика драма или с помощта на учените участвувам в едно пътуване до други звезди, или предприемам екскурзия до съществуващи преди човечеството пейзажи, когато се възхищавам от величието на природата, изкачил планинските върхове или почитам изкуството на хората в тонове и багри, не е ли достатъчно всичко това, което ме възвисява?
Имам ли тогава нужда от още нещо, което противоречи на моя разум? Страхът от смъртта, който измъчва толкова набожни хора, ми е напълно чужд. Аз зная, че когато моето тяло се разложи, ще живея понататък толкова малко, колкото съм живял и преди да се родя. За мене не съществуват мъките на едно чистилище и на един ад. Аз ще се върна обратно в безграничното царство на природата, което обгръща с любов всички свои деца.
към текста >>
36.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в
изкуство
то на управлението.
Те им бяха дарени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята. Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете. Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение. Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди.
Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението.
За тези ръководители се казваше, че “общуват с боговете” и че от самите богове са посветени в законите, според които човечеството трябва да се развива. И това отговаряше на действителността. На места, за които не се знаеше нищо, ставаше това посвещение, това общение с боговете. Тези места бяха наричани светилища на мистериите. От там ставаше управлението на човешкия род.
към текста >>
37.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Така лемуриецът строеше без инженерно
изкуство
от силата на своята представа, действаща със сигурността на един вид инстинкт.
Лемуриецът черпеше силата на своите представи направо от нещата, които го заобикаляха. Тя се вливаше в него от растежната сила на растенията, от жизнената сила на животните. Така той разбираше растенията и животните в техния вътрешен живот. Той разбираше даже физическите и химическите сили на неживите неща. Когато градеше нещо, той не се нуждаеше да изчислява носещата сила на дървеното стебло и теглото на един строителен камък; той с поглед преценяваше доколко може да носи едно стебло, къде трябваше да бъде поставен камъкът съобразно с неговото тегло.
Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата на своята представа, действаща със сигурността на един вид инстинкт.
И при това той до голяма степен владееше своето тяло. Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо. Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на волята. Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята. Той беше родения маг – нека този израз да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи.
към текста >>
Обаче към края на тази епоха все помощни и по-изкусни ставаха постройките, които служеха за подържане на “божествената мъдрост и божественото
изкуство
”.
Само че тези постройки не служеха за жилища. Те произхождаха на първо време от нуждата да се даде на природните неща една произведена от човека форма. Могилите бяха така преустроени, че човекът изпитваше радост, удоволствие от тяхната форма. Поради същата причина се натрупваха камъни, също и за да служат при определени действия. Местата, където децата бяха закалявани, бяха заградени със стени от този род.
Обаче към края на тази епоха все помощни и по-изкусни ставаха постройките, които служеха за подържане на “божествената мъдрост и божественото изкуство”.
Тези съоръжения по всичко бяха различни от това, което за по- късното човечество бяха храмовете, защото те бяха същевременно заведения за обучение и центрове на науката. Който беше намерен подходящ за това, можеше да бъде посветен тук в науката за мировите закони и в боравенето с тези закони. Ако лемуриецът беше един роден маг, тук тази заложба тогава беше развивана, за да се превърне в изкуство и в разбиране. Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават. За всички останали това, което ставаше в тези заведения, беше най-дълбока тайна.
към текста >>
Ако лемуриецът беше един роден маг, тук тази заложба тогава беше развивана, за да се превърне в
изкуство
и в разбиране.
Поради същата причина се натрупваха камъни, също и за да служат при определени действия. Местата, където децата бяха закалявани, бяха заградени със стени от този род. Обаче към края на тази епоха все помощни и по-изкусни ставаха постройките, които служеха за подържане на “божествената мъдрост и божественото изкуство”. Тези съоръжения по всичко бяха различни от това, което за по- късното човечество бяха храмовете, защото те бяха същевременно заведения за обучение и центрове на науката. Който беше намерен подходящ за това, можеше да бъде посветен тук в науката за мировите закони и в боравенето с тези закони.
Ако лемуриецът беше един роден маг, тук тази заложба тогава беше развивана, за да се превърне в изкуство и в разбиране.
Само онези можеха да бъдат допуснати там, които чрез всевъзможни начини на закаляване до най-висока степен бяха развили способността да побеждават. За всички останали това, което ставаше в тези заведения, беше най-дълбока тайна. Чрез непосредствено съзерцание приетите тук се научаваха да познават, а също така и да владеят природните сили. Учението беше така устроено, че природните сили при човека се превръщаха в сили на волята. Благодарение на това той можеше сам да извършва това, което правеше природата.
към текста >>
Това беше “божествена мъдрост и божествено
изкуство
”.
Другата част живееше животински живот. Даже тези човеци-животни по отношение на тяхното външно устройство и начина на техния живот бяха напълно различни от споменатата малка част. Те не се различаваха особено от нисшите млекопитаещи животни, които също и във външната си форма им приличаха в известно отношение. Трябва да кажем още няколко думи за значението на гореспоменатите храмови центрове. Това, което се култивираше там всъщност не беше религия.
Това беше “божествена мъдрост и божествено изкуство”.
Човекът непосредствено приемаше това, което му се даваше там, като дар от духовните мирови същества. И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили. Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно. Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”. Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше подарените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила.
към текста >>
38.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на
изкуство
то, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества.
Така те станаха подбудителите на човешката мъдрост. Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер). Следователно детското човечество имаше два вида ръководители: Същества на мъдростта и същества на любовта. Човешката природа беше впрегната между любовта и мъдростта, когато тя прие на Земята нейната днешна форма. Чрез съществата на любовта тя бе подбудена за физическо развитие, чрез съществата на мъдростта към усъвършенствуване на вътрешната си същност.
Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества.
Тук царува законът на наследствеността. Децата носят в себе си характерните физически черти на бащите. Но освен това съществува едно духовно-душевно усъвършенствуване, което може да прогресира само чрез развитието на самата душа. И с това ние стоим пред закона на душевното развитие сред Земното съществуване. То е свързано със закона и тайната на раждането и смъртта, за който също ще говорим по-нататък.
към текста >>
39.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Зад всекидневния човек стоят изобретателите, хората на
изкуство
то и т.
Всичко несъзнателно в крайна сметка има своя произход в нещо съзнателно. Зидарят строи една къща без непременно да знае нещата, които са известни на други хора, които са определили мястото, на което трябва да бъде построена къщата, стила, в който трябва да бъде изградена и т.н.. Но и зад това определяне на мястото и на стила стои нещо, което от своя страна е несъзнателно за определителите, а е съзнателно за други или е било съзнателно. Един художник например знае, защо съответният стил изисква тук една права линия и др.п.. Този, който избира стила за своята къща, не съзнава, може би, това “защо”. Също така е и с великите процеси в развитието на света и на човечеството. Зад тези, които работят в една определена област, стоят по-висши и по-съзнателни работници и така стълбата на съзнателността върви нагоре и надолу.
Зад всекидневния човек стоят изобретателите, хората на изкуството и т.
н.. Зад тези последните стоят окултно-научните посветени, а зад тях стоят свръхчовешките същества. Само това прави разбираемо развитието на света и на човечеството, когато човек е наясно върху факта, че обикновеното човешко съзнание е само една форма на съзнанието и че съществуват по-висши и по-низши форми. Обаче и изразите “по-висши” и “по-низши” не трябва да се прилагат погрешно. Те имат значение само за гледната точка, на която стои именно човекът. Също както няма качествена разлика в положението „ляво” и „дясно”.
към текста >>
Това, което се получава тук, също така е резултат на едно съзнание, както действията на човека във физическия свят (техника,
изкуство
, държава и т.н.) са резултат на неговото съзнание.
Обаче тези изменения са свързани именно с неговото развитие. И затова е важно да посочим тук с примери такива други степени на съзнанието. Такива примери ни се предлагат например при пчелното семейство или при онази величествена държавна същност, при онова величествено държавно устройство в един мравуняк. Съвместното действие на отделните видове насекоми (женски, мъжки, работници) става по съвършено закономерен начин. И разпределението на работите между отделните категории може да бъде назовано само като израз на пълноценна мъдрост.
Това, което се получава тук, също така е резултат на едно съзнание, както действията на човека във физическия свят (техника, изкуство, държава и т.н.) са резултат на неговото съзнание.
Само че съзнанието, което стои в основата на пчелното семейство или мравешкото общество не може да бъде намерено в същия физически свят, в който съществува обикновеното човешко съзнание. За да покажем положението на нещата, можем да се изразим по следния начин. Ние намираме човека във физическия свят. И неговите физически органи, целият негов строеж са устроени така, че ние търсим неговото съзнание първо в този физически свят. Не е така при пчелното семейство или при мравуняка.
към текста >>
40.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
Никакво съвременно инженерно
изкуство
не би могло да сглоби един мост или нещо подобно с такава мъдрост.
Етерното тяло на човека има общо с по-висшето растително царство, а астралното тяло с животинското царство. – Истина е, че човешкото физическо тяло се състои от същите вещества и сили, които се намират в обширното минерално царство; обаче начинът, по който тези вещества и сили действуват съвместно в човешкото тяло, е израз на мъдрост и съвършенство на неговия строеж. Ако някой се заеме да изучава този строеж не само със студения разум, а с цялата си чувствуваща душа, той скоро ще се убеди, че това е така. Да разгледаме например някаква част на човешкото физическо тяло, примерно най-горната част на костта на бедрото. Тази част съвсем не е просто масивно сглобяване на вещества, а е изградена по най-изкусен начин на гредички, които са подредени в различни посоки.
Никакво съвременно инженерно изкуство не би могло да сглоби един мост или нещо подобно с такава мъдрост.
Строежът на горната част на костта на бедрото надминава днес всяко съвършенство на човешката мъдрост. Тази кост е така мъдро изградена, за да може с най-малкото количество вещество чрез подреждането на гредичките да бъде постигната необходимата носеща сила за опора на горната част на човешкото тяло. За целта е използвано най-малкото количество вещества за да се понесе възможно най-голямото силово въздействие. В такъв един “шедьовър” можем да се задълбочим само с удивление. И с не по-малко удивление можем да застанем пред строежа на човешкия мозък или на човешкото сърце, да, пред цялото устройство на човешкото физическо тяло.
към текста >>
И по-старото
изкуство
, което беше запазило толкова много от преданията на мистериите: то представя например хермафродити с растително-подобни органи на размножението.
А също и на Земята, когато след включването на “Аза” човешкото физическо тяло се издигна до неговата настояща форма, някои органи все още носеха ясно изразен растителен характер. Не трябва да си представяме обаче, че тези органи изглеждаха точно както нашите днешни растения. Към тези органи принадлежат органите на размножението. Те още притежаваха растителен характер също и в началото на Земното развитие. Това се знаеше в мъдростта на древните мистерии.
И по-старото изкуство, което беше запазило толкова много от преданията на мистериите: то представя например хермафродити с растително-подобни органи на размножението.
Това са предтечи на човека, които още притежаваха старата форма на органите на размножението (бяха двуполови). Можем да видим например това при един хермафродит, изобразен в една от колекциите към Капитолеума в Рим. И когато хората ще прозрат някога тези неща, те ще познаят тогава също и истинската причина, например за съществуването на смокиновия лист при Ева. За някои древни изображения те ще приемат истинското обяснение, докато днешните обяснения произхождат от едно недоведено до край мислене. Покрай другото трябва само да отбележим, че гореспоменатият хермафродит притежава още и други растителни притурки.
към текста >>
41.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на
изкуство
то; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание.
И това се отнася не само за духовното виждане, но и за самото разбиране, което невиждащото обикновено съзнание проявява към резултатите от свръхсетивното изследване. Онзи, който по дилетантски начин твърди, че свръхсетивните опитности са свързани с чисто внушение, а не с истинско разбиране, просто няма представа за този вид интимност. Обаче нещата са поставени така, че това, което при разбирането на физическия свят идва като вярно или погрешно заключение само под формата на понятия, по отношение на духовния свят, то се превръща в изживяване, в опитност. Ако в своята преценка човек бъде дори незначително повлиян от твърдението, че духовно възприеманите процеси не могат да бъдат разбрани от обикновеното, още невиждащо съзнание, именно поради неговите граници, тази преценка застава като един тъмен и непрогледен облак пред него и той наистина престава да разбира. Но ако виждащият облече своите свръхсетивни опитности в прецизни и точни мисли, духовната действителност става напълно разбираема за непредубеденото невиждащо съзнание, както и завършената картина от художника е разбираема за всеки човек, дори и той да не е художник.
Естествено, разбирането на духовния свят не е така свързано с чувствено- художническия елемент, какъвто е случаят при едно произведение на изкуството; за горната цел е необходим чисто мисловният елемент, характерен за цялото природознание.
За да бъде разбирането действително възможно, всеки, който описва духовните си прозрения, трябва да ги излее в такава прецизна и точна мисловна форма, че дори и в нея те да запазят своя имагинативен характер. Всичко това стоеше пред моето съзнание, когато работех над „Тайната Наука". През 1909 година аз вече почувствувах, че при тези предпоставки бих могъл да напиша една книга, която: Първо, ще носи в себе си съдържанието на моите духовни наблюдения, предадени до известна и все пак задоволителна степен под формата на мисли, и второ, ще бъде разбираема за всеки мислещ човек, който сам не издига пречки пред своите познавателни възможности. Казвам това днес, като в същото време признавам, че тогава, през 1909 год. публикуването на книгата ми се струваше твърде рисковано.
към текста >>
42.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
По сходен начин въздействува върху човека и истинското
изкуство
.
Наред с това, те озаряват и целия душевен живот с една проникваща и постоянна светлина. Днес човек мисли и чувствува едно, утре друго; поводите за това са най-различни. Ако обаче човек е под въздействието на своето трайно религиозно светоусещане и долавя нещо, което остава неподвластно на каквито и да е колебания, той ще пренесе днешните си мисли и чувства също и в утрешния ден. Ето защо религиозното свето усещане играе решаваща роля в душевния живот и в хода на времето въздействията му непрекъснато укрепват, защото протичат в условия на непрекъснато повторение. Поради тази причина те постигат и силата да действуват върху етерното тяло.
По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство.
Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло. И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие. Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът
към текста >>
И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има
изкуство
то за всяко човешко развитие.
Ако обаче човек е под въздействието на своето трайно религиозно светоусещане и долавя нещо, което остава неподвластно на каквито и да е колебания, той ще пренесе днешните си мисли и чувства също и в утрешния ден. Ето защо религиозното свето усещане играе решаваща роля в душевния живот и в хода на времето въздействията му непрекъснато укрепват, защото протичат в условия на непрекъснато повторение. Поради тази причина те постигат и силата да действуват върху етерното тяло. По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство. Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло.
И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие.
Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът „Дух-Живот" е подходящ, защото в това, което той обозначава, действуват същите сили, както и в „жизненото тяло", само че, когато те се проявяват като жизнено тяло, в тях не действува човешкият Аз. Но когато се проявяват като Дух-Живот, те са проникнати от дейността на Аза.
към текста >>
43.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Гръцкото
изкуство
е само част от последиците на този инстинкт.
В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят. Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени. Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин.
Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт.
Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят. Гръцкият храм е „дом на Духа". От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи. И така е с всяко от гръцките изкуства.
към текста >>
Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на
изкуство
то, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят.
Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени. Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин. Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт.
Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят.
Гръцкият храм е „дом на Духа". От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи. И така е с всяко от гръцките изкуства. По тайнствени пътища мъдростта на Посветените се вливаше в поети, художници, мислители.
към текста >>
44.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Аз осъзнах какво е истинско
изкуство
.
Понеже толкова отдавна ме познаваш, би трябвало все пак да знаеш колко се борих, за да се освободя от начин на живот, който ден след ден преследва единствено предписанията на традицията и общественото мнение. Опитвах се да разбера защо толкова много хора трябва да страдат привидно незаслужено. Стремях се да се доближа до низините и до висините на живота. С моите въпроси се обръщах и към науките, доколкото са ми достъпни, за да получа отговор от тях. Нека вземем например това, което ни се предлага в този момент.
Аз осъзнах какво е истинско изкуство.
Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност. Струва ми се, че когато се оставям да ми въздейства такова изкуство, долавям истинския пулс на времето. И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот изкуство предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност. СОФИЯ Мила моя Естела, ти не искаш да разбереш, че може да има най-богат живот там, където виждаш само измислени идеи.
към текста >>
Струва ми се, че когато се оставям да ми въздейства такова
изкуство
, долавям истинския пулс на времето.
Стремях се да се доближа до низините и до висините на живота. С моите въпроси се обръщах и към науките, доколкото са ми достъпни, за да получа отговор от тях. Нека вземем например това, което ни се предлага в този момент. Аз осъзнах какво е истинско изкуство. Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност.
Струва ми се, че когато се оставям да ми въздейства такова изкуство, долавям истинския пулс на времето.
И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот изкуство предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност. СОФИЯ Мила моя Естела, ти не искаш да разбереш, че може да има най-богат живот там, където виждаш само измислени идеи. И че може да има хора, които трябва да нарекат бедна твоята пълна с живот действителност тогава, когато не се измерва с източника, от който произхожда. Може би думите ми ще прозвучат сурово за теб.
към текста >>
И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот
изкуство
предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност.
С моите въпроси се обръщах и към науките, доколкото са ми достъпни, за да получа отговор от тях. Нека вземем например това, което ни се предлага в този момент. Аз осъзнах какво е истинско изкуство. Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност. Струва ми се, че когато се оставям да ми въздейства такова изкуство, долавям истинския пулс на времето.
И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот изкуство предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност.
СОФИЯ Мила моя Естела, ти не искаш да разбереш, че може да има най-богат живот там, където виждаш само измислени идеи. И че може да има хора, които трябва да нарекат бедна твоята пълна с живот действителност тогава, когато не се измерва с източника, от който произхожда. Може би думите ми ще прозвучат сурово за теб. Но нашето приятелство изисква неподправена откровеност.
към текста >>
И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в
изкуство
то например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз.
Може би думите ми ще прозвучат сурово за теб. Но нашето приятелство изисква неподправена откровеност. И ти, като мнозина други, познаваш от това, което се нарича дух, само носителя на знанието. Ти имаш съзнание само за мисловната страна на духа. Но нямаш представа за живия, творчески дух, който формира човека със силата на стихиите така, както зародишните сили в природата формират съществата.
И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в изкуството например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз.
Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна свобода със силата на първичния развой. Ние приемаме съзнателно в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността. Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки характер, но този характер се оформя някак си от само себе си. Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш. Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество.
към текста >>
Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско
изкуство
, за мен представлява само безплодна критика на живота.
Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш. Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество. На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство. И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство.
Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота.
Защото не се задоволява никакъв глад, не се избърсват сълзи, не се пресушава изворът на моралната деградация, когато на сцената се показва само външната страна на глада, на просълзените лица, на пропадналите хора. Начинът, по който обикновено се показва всичко това, стои неизмеримо далеч от същинските глъбини на живота и отношенията между отделните души. ЕСТЕЛА Когато говориш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че на драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш истината в живота. Ние наистина вървим в различни посоки.
към текста >>
45.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
струяща от
изкуство
то ти – тъй съзирах
душевна благодат да влива от твоите творби: тъй мислехме тогава. И бъдещото благо в огледало на висша красота,
струяща от изкуството ти – тъй съзирах
духовната ти цел. Ала загаснала е сякаш в гърдите ти мощта, а творческата радост – мъртва. Ръката ти, с младежки плам
към текста >>
отвеждащи към благородното
изкуство
.
И тази ми съдба показва се във всичко, което пожелах да дам на тебе, дошъл при мен, с любов изпълнен. Ти с мен поиска смело да извървиш пътеки,
отвеждащи към благородното изкуство.
Ала какво се случи? Каквото като чист живот и истина ми се откри, за твоя дух бе смърт. ЙОХАН
към текста >>
със съдържателното им
изкуство
.
животът се парализира, а също тъй и всичко в него. Талантът като дар природен и съдбата оказват се в живота дори по-силни от най-мъдри думи
със съдържателното им изкуство.
Традицията като тежко бреме и несъзнателният предразсъдък ще смачкват винаги мощта на най-доброто слово. Каквото тук обаче се разкрива,
към текста >>
46.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и плодовете на
изкуство
то да сбираш.
Душата ти позна любов и гняв, додето бе духовният копнеж все още чужд за мисълта ти. Желаеше да вкусиш природни красоти
и плодовете на изкуството да сбираш.
И можеше със радост да се смееш, като дете, незнаещо все още нищо за тъмната страна в живота. Научи се и да разбираш щастието на човека и да тъгуваш за страданията му, когато
към текста >>
47.
Интермецо
GA_14 Четири мистерийни драми
Трудно е да си създадем правилна представа за дадена творба на
изкуство
то, когато само слушаме за нейното съдържание.
ЕСТЕЛА Много ми допадна пиесата „Лишени от наследството на душата и тялото“. Може да ти се стори странно, ако ти кажа, че в течение на няколко мига пред душата ми сякаш застана всичко, което съм могла да наблюдавам някога като човешко страдание. В тази творба беше представено с най-голяма художествена сила не само това, което сполетява много хора като нещастие, но със заслужаваща удивление проницателност вниманието ни бе насочено към най-дълбоките душевни страдания. СОФИЯ
Трудно е да си създадем правилна представа за дадена творба на изкуството, когато само слушаме за нейното съдържание.
Но все пак ще ми бъде приятно, ако споделиш какво те е развълнувало така. ЕСТЕЛА Драматичната композиция беше чудесна. Авторът иска да ни покаже как млад художник загубва цялото си творческо желание, защото започва да се съмнява в любовта на една жена. Тя му дава силата да разгърне изпълнените си с надежда заложби.
към текста >>
От най-чистото въодушевление към неговото
изкуство
в нея се ражда най-красивата самопожертвователна любов.
Но все пак ще ми бъде приятно, ако споделиш какво те е развълнувало така. ЕСТЕЛА Драматичната композиция беше чудесна. Авторът иска да ни покаже как млад художник загубва цялото си творческо желание, защото започва да се съмнява в любовта на една жена. Тя му дава силата да разгърне изпълнените си с надежда заложби.
От най-чистото въодушевление към неговото изкуство в нея се ражда най-красивата самопожертвователна любов.
Благодарение на тази любов той може да изживее пълно разгръщане на творческите си сили в своето изкуство. Той разцъфтява, така да се каже, под слънцето на благодетелката си. Чрез продължителното общуване с тази жена у него се развива благодарност към нея, която се превръща в страстна любов. Това го кара все повече да пренебрегва едно бедно създание, което му се е отдало във вярна любов и накрая умира от мъка, защото трябва да осъзнае, че е изгубило сърцето на любимия мъж. Когато чува за смъртта ѝ, новината не го развълнува особено, защото чувствата му принадлежат единствено на неговата благодетелка.
към текста >>
Благодарение на тази любов той може да изживее пълно разгръщане на творческите си сили в своето
изкуство
.
ЕСТЕЛА Драматичната композиция беше чудесна. Авторът иска да ни покаже как млад художник загубва цялото си творческо желание, защото започва да се съмнява в любовта на една жена. Тя му дава силата да разгърне изпълнените си с надежда заложби. От най-чистото въодушевление към неговото изкуство в нея се ражда най-красивата самопожертвователна любов.
Благодарение на тази любов той може да изживее пълно разгръщане на творческите си сили в своето изкуство.
Той разцъфтява, така да се каже, под слънцето на благодетелката си. Чрез продължителното общуване с тази жена у него се развива благодарност към нея, която се превръща в страстна любов. Това го кара все повече да пренебрегва едно бедно създание, което му се е отдало във вярна любов и накрая умира от мъка, защото трябва да осъзнае, че е изгубило сърцето на любимия мъж. Когато чува за смъртта ѝ, новината не го развълнува особено, защото чувствата му принадлежат единствено на неговата благодетелка. Но все пак той постепенно се убеждава, че приятелските им чувства никога не могат да се превърнат в страстна любов.
към текста >>
Аз много добре мога да правя разлика между творение на
изкуство
то и самата действителност.
Всичко това е представено изключително живо в драматично отношение. СОФИЯ Мога да си представя колко силно е въздействало представлението тъкмо на теб, моя скъпа Естела, понеже си страдала толкова много още в младините си, когато пред очите ти се разкриваше съдбата на хора, доведени до горчива душевна неволя поради тежките житейски конфликти. ЕСТЕЛА Мила моя София, в това отношение ме разбираш неправилно.
Аз много добре мога да правя разлика между творение на изкуството и самата действителност.
А това означава да не съдим за първото, изхождайки от самото него, ако искаме да внесем в съжденията си чувствата, с които посрещаме събитията в живота. Това, което този път ме развълнува така дълбоко, е само съвършеното художествено представяне на един дълбок житейски проблем. И с пълна яснота успях да осъзная как изкуството може да се издигне до своята висота само когато се придържа към пълнокръвния живот. Когато се отдалечи от него, творенията му стават неистинни. СОФИЯ
към текста >>
И с пълна яснота успях да осъзная как
изкуство
то може да се издигне до своята висота само когато се придържа към пълнокръвния живот.
ЕСТЕЛА Мила моя София, в това отношение ме разбираш неправилно. Аз много добре мога да правя разлика между творение на изкуството и самата действителност. А това означава да не съдим за първото, изхождайки от самото него, ако искаме да внесем в съжденията си чувствата, с които посрещаме събитията в живота. Това, което този път ме развълнува така дълбоко, е само съвършеното художествено представяне на един дълбок житейски проблем.
И с пълна яснота успях да осъзная как изкуството може да се издигне до своята висота само когато се придържа към пълнокръвния живот.
Когато се отдалечи от него, творенията му стават неистинни. СОФИЯ Мога да те разбера напълно, когато говориш така. Винаги съм се възхищавала от хората на изкуството, съумели да постигнат напълно достоверно изобразяване на това, което наричаш истина в живота. И вярвам, че именно в наше време мнозина са постигнали майсторство в това.
към текста >>
Винаги съм се възхищавала от хората на
изкуство
то, съумели да постигнат напълно достоверно изобразяване на това, което наричаш истина в живота.
Това, което този път ме развълнува така дълбоко, е само съвършеното художествено представяне на един дълбок житейски проблем. И с пълна яснота успях да осъзная как изкуството може да се издигне до своята висота само когато се придържа към пълнокръвния живот. Когато се отдалечи от него, творенията му стават неистинни. СОФИЯ Мога да те разбера напълно, когато говориш така.
Винаги съм се възхищавала от хората на изкуството, съумели да постигнат напълно достоверно изобразяване на това, което наричаш истина в живота.
И вярвам, че именно в наше време мнозина са постигнали майсторство в това. Само че именно най-големите произведения в тази област оставиха в душата ми известно неприятно чувство. Дълго време не можех да си го обясня. Но един ден в мен проблесна светлина, която ми донесе отговор. ЕСТЕЛА
към текста >>
Искаш да ми кажеш, че твоят светоглед те отклони от цененето на реалистичното
изкуство
?
И вярвам, че именно в наше време мнозина са постигнали майсторство в това. Само че именно най-големите произведения в тази област оставиха в душата ми известно неприятно чувство. Дълго време не можех да си го обясня. Но един ден в мен проблесна светлина, която ми донесе отговор. ЕСТЕЛА
Искаш да ми кажеш, че твоят светоглед те отклони от цененето на реалистичното изкуство?
СОФИЯ Мила Естела, нека да не говорим днес за моя светоглед. Добре знаеш, че чувството, за което току-що говорих, дълго време живееше в мен, преди да знам и най-малко за това, което наричаш мой светоглед. И аз чувствам нещата по този начин не само по отношение на така нареченото реалистично изкуство, но и други неща пораждат у мен същото чувство, особено силно тогава, когато осъзнавам това, което във висш смисъл бих могла да нарека неистинност на някои творения на изкуството. ЕСТЕЛА
към текста >>
И аз чувствам нещата по този начин не само по отношение на така нареченото реалистично
изкуство
, но и други неща пораждат у мен същото чувство, особено силно тогава, когато осъзнавам това, което във висш смисъл бих могла да нарека неистинност на някои творения на
изкуство
то.
ЕСТЕЛА Искаш да ми кажеш, че твоят светоглед те отклони от цененето на реалистичното изкуство? СОФИЯ Мила Естела, нека да не говорим днес за моя светоглед. Добре знаеш, че чувството, за което току-що говорих, дълго време живееше в мен, преди да знам и най-малко за това, което наричаш мой светоглед.
И аз чувствам нещата по този начин не само по отношение на така нареченото реалистично изкуство, но и други неща пораждат у мен същото чувство, особено силно тогава, когато осъзнавам това, което във висш смисъл бих могла да нарека неистинност на някои творения на изкуството.
ЕСТЕЛА Наистина не мога да го проумея. СОФИЯ Помисли само, мила Естела, че живото разбиране на истинската действителност трябва да породи в сърцето чувството за известна беднота на произведението на изкуството, тъй като е ясно, че и най-великият художник си остава нескопосник пред съвършената природа. На мен дори и най-съвършеното художествено изображение не може да ми даде това, което дължа например на откровенията на някой пейзаж или на човешко лице.
към текста >>
Представи си това твърдение, превърнато в първично чувство и ще можеш да придобиеш представа, защо изпитвам недоволство по отношение на много неща, които ти наричаш
изкуство
.
То би могло да се промени, стига само хората да поискат да си изяснят едно нещо. Те могат да си кажат, че е безсмислено още веднъж да пресъздаваме чрез човешките душевни сили това, което по-висши сили разпростират пред очите ни като най-истинското произведение на изкуството. Но същите тези същества са вложили в душата на човека стремеж да продължи делото на мирозданието, за да даде на света това, което самите тези сили още не поставят пред сетивата. Във всичко, създадено от човека, творческите същества са оставили природата незавършена. Защо той трябва да изобразява тяхното съвършенство по несъвършен начин, щом като може да превърне в съвършенство тяхното несъвършенство?
Представи си това твърдение, превърнато в първично чувство и ще можеш да придобиеш представа, защо изпитвам недоволство по отношение на много неща, които ти наричаш изкуство.
Несъвършеното предаване на сетивната действителност трябва да предизвика неприятно усещане, докато и най-несъвършеното представяне на това, което се крие зад външното наблюдение, може да бъде цяло откровение. ЕСТЕЛА Всъщност ти говориш за нещо, което никъде не съществува. Защото никой художник не се стреми просто към изобразяване на природата. СОФИЯ
към текста >>
Но именно в това се състои несъвършенството на много произведения на
изкуство
то, че творческата дейност от само себе си се издига над природата и художникът не знае как изглежда неподдаващото се на сетивно наблюдение.
Несъвършеното предаване на сетивната действителност трябва да предизвика неприятно усещане, докато и най-несъвършеното представяне на това, което се крие зад външното наблюдение, може да бъде цяло откровение. ЕСТЕЛА Всъщност ти говориш за нещо, което никъде не съществува. Защото никой художник не се стреми просто към изобразяване на природата. СОФИЯ
Но именно в това се състои несъвършенството на много произведения на изкуството, че творческата дейност от само себе си се издига над природата и художникът не знае как изглежда неподдаващото се на сетивно наблюдение.
ЕСТЕЛА Не виждам никаква възможност да стигнем до някакво взаимно разбирателство по този въпрос. Наистина е тъжно да гледаш как по отношение на най-важните душевни въпроси любимата ти приятелка върви по пътища, които се отклоняват от твоите. Но аз се надявам на по-добри времена за нашето приятелство. СОФИЯ
към текста >>
48.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
чрез моето
изкуство
.
ЙОХАН (Стои пред статив, до него са Капезий и Мария.) Последни щрихи бяха тези, завършена е работата вече. За мене беше тъй приятно да мога да изследвам същността ви
чрез моето изкуство.
КАПЕЗИЙ Наистина, картината е чудо. Но още по-голямо чудо за мен е нейният създател. Но станалата с вас промяна
към текста >>
загадката на вашето
изкуство
.
Поискахте да станете мой ученик. Наистина в течение на три години задълбочихте се с усърдие във всичко, което за световния развой можах да кажа. Когато се сближавахме, почувствах
загадката на вашето изкуство.
И всяка от картините ви беше ново чудо. (Щрадер е влязъл междувременно.) По-рано мисълта ми малко беше склонна да се издига в надсетивни сфери. Съмнението в тях ми беше чуждо.
към текста >>
че вашето
изкуство
За мене беше просто дързост да стигна чрез изследване до тях. Сега обаче трябва да призная, че променихте гледната ми точка. Аз чувам често да повтаряте,
че вашето изкуство
единствено на дарбата дължи се, във други светове съзнателно да възприемате и че не можете в творбите си да вложите, каквото първо във духа не сте съзрели.
към текста >>
49.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
дали с
изкуство
то си изпълнявам
Даряваше ми винаги преди съкровища от мъдростта си и вдъхновяваше ме да творя. На мен самия колкото не вярвам в изграждането на оценка
дали с изкуството си изпълнявам
каквото нашето духовно направление изисква, на нея толкова се доверявам. И чувам винаги духовните слова, които, сила даващи ми, ме ощастливиха, когато аз посмях картината да нарисувам.
към текста >>
пробуждаше се вярата у мен в това
изкуство
,
принадлежащи на сетивния живот. Но щом оставех личното встрани и следвайки духовното учение блажен, успявах да се пренеса при творческите сили на света,
пробуждаше се вярата у мен в това изкуство,
което е наистина мистично, каквото е и нашето изследване в духа. Научих се със светлината да живея и да познавам делото на светлината във цвета, тъй както верен ученик на мистиката вижда
към текста >>
50.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
комуто без
изкуство
Но някои си мислят, че е ценно, когато от обърканите мои думи понякога успяват да открият нещо, разбирано чрез разум. Аз съм човек,
комуто без изкуство
в сърцето трябва да се влива каквото иска да му се разкрие. Аз не познавам знание без думи... Когато се задълбоча в сърцето, а също щом в природата се вслушам,
към текста >>
51.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
лечебното
изкуство
да развия:
природните закони непознати и тъй сетивното да овладеят, от него нови сили да разгърнат, че вярно те да могат да им служат. Каквото бе възможно аз направих,
лечебното изкуство да развия:
труда ми рицарите оцениха. Оставиха ме те при тях да търся в растенията действащите сили, и силите в недрата на Земята; лечебни нови методи открих.
към текста >>
52.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
на своето
изкуство
в областта
чието дело ни събира тук. Преди да се почувства към наука от вътрешен духовен подтик тласнат, Томасий бе художник. Той успя
на своето изкуство в областта
огромни лични дарби да разгърне, когато влезе в кръгове, които живеят в истинския мистицизъм, довели го до висшия учител. Той в стъпките му първи подкрепи го
към текста >>
Така Томасий своето
изкуство
,
и за наука вътрешно укрепне чрез артистичен дух и се откъсне от упорития стремеж към форми – и битието, сродно на света, наистина ще изживява тя.
Така Томасий своето изкуство,
което можеше да му послужи за извисяване на същността му, пожертва за човечеството волно. Приятели, познайте същността му и тъй ще разберете този призив,
към текста >>
53.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Професия с
изкуство
да се слее,
ще се оформя творчески, така че ще може да доставя на човека във ежедневието му, каквото необходимо му е, но разкрива духовна, благородна красота.
Професия с изкуство да се слее,
а ежедневният живот да бъде проникнат с повече финес и вкус. Тъй вмъквам в мъртвото сетивно тяло, каквото представлява дейността ни, душа, придаваща му смисъл висш.
към текста >>
ако житейското
изкуство
мъдро
И тъй, не иска верният помощник да действа в туй благонадеждно дело, което мъдростта на Готгетрой за нас могла би да осъществи? Ще може да сполучи този план,
ако житейското изкуство мъдро
съюз със бъдещите цели сключи. УПРАВИТЕЛ НА КАНТОРАТА Не само настрана да съм желая. На моя скъп приятел ще докажа безперспективността на мисълта му.
към текста >>
54.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
като неземен блясък на
изкуство
.
И нека с мощ творческите сили да изпълват душата му. А тази мощ вести световната магия на сърцата
като неземен блясък на изкуство.
Но Йохан никога не би успял, ако не бе пробудила Мария в душата му чрез своята любов и топлотата си душевна сили. И трябва да прославям аз съдбата,
към текста >>
55.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
мистичното
изкуство
го изискват.
Познавате познатите мистици на Готгетрой, а аз във вас познавам разумен мъж, запазващ постоянно способността за сигурна преценка, когато жизнени дела или
мистичното изкуство го изискват.
Затуй аз мнението ви ценя. Но как аз думите ви да разбирам? Че още пребивават във духа другарите на Щрадер и не искат все още ясновидските си сили
към текста >>
56.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_14 Четири мистерийни драми
Из цяла Европа, но най-вече в Дорнах и Берлин, Рудолф Щайнер дава основополагащи познания за обновление в областта на
изкуство
то, педагогиката, естествените науки, социалния живот, медицината, теологията.
„Прагът на духовния свят“ (Събр. съч. 17). 1913 - 1923 г. В Дорнах, Швейцария, е изградена от дърво сградата на първия Гьотеанум. 1914 - 1923 г.
Из цяла Европа, но най-вече в Дорнах и Берлин, Рудолф Щайнер дава основополагащи познания за обновление в областта на изкуството, педагогиката, естествените науки, социалния живот, медицината, теологията.
Доразвива новото изкуство „евритмия“, чиито първи стъпки датират от 1912 г. 1914 г. „Загадките на философията“ (Събр. съч. 18). 1916 - 1918 г.
към текста >>
Доразвива новото
изкуство
„евритмия“, чиито първи стъпки датират от 1912 г.
съч. 17). 1913 - 1923 г. В Дорнах, Швейцария, е изградена от дърво сградата на първия Гьотеанум. 1914 - 1923 г. Из цяла Европа, но най-вече в Дорнах и Берлин, Рудолф Щайнер дава основополагащи познания за обновление в областта на изкуството, педагогиката, естествените науки, социалния живот, медицината, теологията.
Доразвива новото изкуство „евритмия“, чиито първи стъпки датират от 1912 г.
1914 г. „Загадките на философията“ (Събр. съч. 18). 1916 - 1918 г. „Върху загадките на човешкото същество“ (Събр.
към текста >>
Съвместна работа с д-р Ита Вегман върху „Предпоставки за разширяване на лечебното
изкуство
според духовнонаучните познания“ (Събр.
„Антропософскотообщество“ прераства в „Единно антропософско общество“ под председателството на Р. Щайнер. 1923 - 1925 г. В седмични продължения излиза (останала незавършена) автобиографията му „Моят жизнен път“ (Събр. съч. 28), както и „Ръководни антропософски принципи“ (Събр. съч. 26).
Съвместна работа с д-р Ита Вегман върху „Предпоставки за разширяване на лечебното изкуство според духовнонаучните познания“ (Събр.
съч. 27). 1924 г. Непрекъсната лекторска дейност и последни пътувания с тази цел из Европа. На 28 септември е изнесена последната лекция пред членовете на Антропософското общество. Начало на боледуването.
към текста >>
57.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
В
изкуство
то, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът.
Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване. Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот.
В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът.
Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието. С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта.
към текста >>
Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено
изкуство
, в така наречената диалектика.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината.
Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе.
към текста >>
В това "
изкуство
на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност.
Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност.
С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
към текста >>
Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш
изкуство
то на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе.
Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе.
Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването. Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта.
към текста >>
Това "
изкуство
на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе.
Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г.
към текста >>
Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на
изкуство
то, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията.
Това е всъщност въпросът: Как си устройва човекът своя живот, след като е добил съзнание за пробудения мислителен живот? От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай.
Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията.
Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания. * * * Ако за софистите можем да кажем, че те доведоха духа на Гърцизма до една опасна подводна скала, която се изразява в думите "Познай себе си"; в Сократа ние трябва да виждаме една личност, която доведе до израз този дух с една висока степен на съвършенство. Сократ се е родил в Атина около 470 г.
към текста >>
58.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
То се явява във възраждането на
изкуство
то и на науката и на европейския живот, както и в реформаторските религиозни движения.
Петнадесето, 16-тото столетие поставят пред душите един нов импулс. Това се разширява бавно и бавно се проявява. В душевната организация на човека става едно преобразуване. В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието. Това преобразуване на човешката душевна организация не може да бъде наблюдавано във всички области на развитието на човечеството.
То се явява във възраждането на изкуството и на науката и на европейския живот, както и в реформаторските религиозни движения.
Ние ще можем да го намерим, когато проучим изкуството на Данте и на Шекспир според неговите основи в човешкото душевно развитие. Тук всичко това може да бъде отбелязано; защото настоящите изложения искат да останат в рамките на движението напред на мислителното развитие на светогледите. Като един друг симптом на това преобразуване на човешката душевна организация се явява възникването на по-новия естественонаучен начин на мислене. Нека сравним само състоянието на мисленето върху природата, както то се ражда чрез Коперник, Галилей, Кеплер с това, което го е предхождало. На този естественонаучен начин на образуване на представите отговаря настроението на човешката душа в началото на по-новата епоха на 16-тото столетие.
към текста >>
Ние ще можем да го намерим, когато проучим
изкуство
то на Данте и на Шекспир според неговите основи в човешкото душевно развитие.
Това се разширява бавно и бавно се проявява. В душевната организация на човека става едно преобразуване. В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието. Това преобразуване на човешката душевна организация не може да бъде наблюдавано във всички области на развитието на човечеството. То се явява във възраждането на изкуството и на науката и на европейския живот, както и в реформаторските религиозни движения.
Ние ще можем да го намерим, когато проучим изкуството на Данте и на Шекспир според неговите основи в човешкото душевно развитие.
Тук всичко това може да бъде отбелязано; защото настоящите изложения искат да останат в рамките на движението напред на мислителното развитие на светогледите. Като един друг симптом на това преобразуване на човешката душевна организация се явява възникването на по-новия естественонаучен начин на мислене. Нека сравним само състоянието на мисленето върху природата, както то се ражда чрез Коперник, Галилей, Кеплер с това, което го е предхождало. На този естественонаучен начин на образуване на представите отговаря настроението на човешката душа в началото на по-новата епоха на 16-тото столетие. От сега нататък на природата се гледа така, че сетивното наблюдение над нея става единственият свидетел.
към текста >>
59.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо
изкуство
, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен.
Вашето чувство и пробния камък за нея". В едно подобно отношение към двамата мислители стоеше Шилер. Върху Кант той пише в 1794 година: "Аз не се плаша да мисля, че законът на изменението, пред който никое човешко и никое божествено творение не намира милост, ще разруши също и формата на Кантовата философия както и всяка друга форма; обаче основите на тази философия няма защо да се страхуват от тази съдба, защото откакто съществува човешкият род и докато съществува един разум, хората мълком са ги признали и са действали напълно според тях". Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление. Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил.
Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен.
Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция". Разглеждани от настоящето Кант и Гьоте могат да бъдат считани като духове, и които развитието на светогледите на по-ново време се разбулва като в един важен момент на своя развоен процес чрез това, че в тези духове въпросите на загадката на съществуването са чувствани силно, въпроси, които по-рано се подготвяха повече в подосновите на душевния живот. За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум. Кант не е една светлина на света, а една цяла лъчезарна слънчева система наведнъж".
към текста >>
Това е областта на красотата и на
изкуство
то.
Обаче всичко, което умът може да признае като знание, поглъща образа на природата. Така Кант се почувства заставен да създаде за себесъзнателния Аз, а също и за свързания с това духовен свят нещо, което не е никакво знание и въпреки това дава сигурност. Кант направи от безкористното отдаване на гласа на духа основата на морала. В областта на добродетелното действане едно такова отдаване не се понася с това на сетивния свят. Съществува обаче едно поле, на което сетивното е така възвисено, че то се явява като непосредствен израз на духовното.
Това е областта на красотата и на изкуството.
Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието. Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет. Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта. Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота.
към текста >>
Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на
изкуство
то.
Във всекидневния живот ние желаем сетивното, защото то събужда нашето желание, нашия егоистичен интерес. Ние проявяваме желание към това, което ни доставя удоволствието. Но ние можем да имаме също и един безкористен интерес по отношение на един предмет. Ние можем да стоим с удивление пред него, изпълнени с блажено удоволствие и това удоволствие може да бъде съвършено независимо от притежанието на вещта. Дали аз искам да притежавам една красива къща, покрай която минавам, това няма нищо общо с безкористния интерес към нейната красота.
Когато отделя всяко желание от моето чувство, остава още нещо, едно удоволствие, което е свързано чисто с красивото произведение на изкуството.
Красивото се различава от приятното и доброто. Приятното възбужда моя интерес, защото събужда моето желание; доброто ме интересува, защото то трябва да бъде осъществено от мене. Срещу красивото аз стоя без някакъв интерес, който е свързан с моята личност. С какво красивото може да привлече към себе си моето безкористно удоволствие? Дадена вещ може да ми хареса, когато тя е така устроена, че служи на своята цел.
към текста >>
С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на
изкуство
то.
Следователно при красивото аз мога да доловя една цел. Целесъобразността се харесва; нецелесъобразното не се харесва. Но тъй като аз нямам никакъв интерес към действителността на красивия предмет, а ми прави удоволствие само неговото гледане, то и красивото не е нужно да служи на една цел. Целта ми е безразлична, аз желая само целесъобразността. Ето защо Кант нарича "красиво" онова, при което долавяме целесъобразност, без при това да мислим за определена цел.
С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството.
Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят.
към текста >>
Човекът на
изкуство
то посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят.
С това Кант даде не само едно обяснение, но също и едно оправдание на изкуството. Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността".
Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят.
Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност. Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност.
към текста >>
Чрез това произведението на
изкуство
то стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред.
Това се вижда най-добре, когато си представим, как той се поставяше със своето чувство спрямо своя светоглед. Той изразява това в дълбоки, красиви думи: "Две неща изпълват душата с постоянно ново и нарастващо удивление и благоговение: Звездното небе над мене и моралният закон в мене". Първото виждане на безбройно количество светове унищожава някакси моето значение, като значение на едно животинско създание, което отново трябва да върне материята, от която е станало, на планетата, на една проста точка във всемира, след като за кратко време /не се знае как/ е била надарена с жизнена сила. Напротив погледът в моята вътрешност повишава моята стойност, като една интелигентност, той повишава тази стойност безкрайно чрез моята /себесъзнателна и свободна/ личност, в която моралният закон ми разкрива един живот независим от животинството и даже от целия сетивен свят, поне толкова, колкото чрез този закон може да се приеме от целесъобразното определение на моето съществуване, което определение не е ограничено в условията и границите на този живот, а отива в безкрайността". Човекът на изкуството посажда това целесъобразно определение, което в действителност царува само в царството на моралния живот, в сетивния свят.
Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред.
Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност. Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност. Но човек намира красивото не само в човешките произведения на изкуството, а също и в природата.
към текста >>
Но човек намира красивото не само в човешките произведения на
изкуство
то, а също и в природата.
Чрез това произведението на изкуството стои между областта на наблюдавания свят, в който царуват вечните железни закони на необходимостта, които човешкият дух първо сам е вложил в него, и царството на свободната нравственост, в което направление и цел дават повелите на дълга като излияние на едни мъдър божествен миров ред. Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност. Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност.
Но човек намира красивото не само в човешките произведения на изкуството, а също и в природата.
Наред с красотата на изкуството съществува една красота на природата. Тази природна красота съществува без намесата на човека. Следователно изглежда, като че в действителността все пак може да се наблюдава не само скованата закономерна необходимост, а и една свободна мъдра дейност. Обаче красотата не ни принуждава да приемем един такъв възглед. Защото тя предлага целесъобразността, без да се е мислило за една действителна цел.
към текста >>
Наред с красотата на
изкуство
то съществува една красота на природата.
Между тези две царства влиза художникът със своите произведения. Той взема от царството на действителността необходимия му материал; но същевременно така преработва, така преобразява този материал, че той става носител на една целесъобразна хармония, каквато се намира в царството на свободата. Следователно човешкият дух се чувства незадоволен от царството навъншната действителност, която Кант разбира със звездното небе и многобройните неща в света, и от моралната закономерност. Ето защо той си създава едно красиво царство на илюзията, което свързва скованата природна необходимост със свободната целесъобразност. Но човек намира красивото не само в човешките произведения на изкуството, а също и в природата.
Наред с красотата на изкуството съществува една красота на природата.
Тази природна красота съществува без намесата на човека. Следователно изглежда, като че в действителността все пак може да се наблюдава не само скованата закономерна необходимост, а и една свободна мъдра дейност. Обаче красотата не ни принуждава да приемем един такъв възглед. Защото тя предлага целесъобразността, без да се е мислило за една действителна цел. И тя предлага не само целесъобразна красота, но и целесъобразна грозота.
към текста >>
Можем следователно да приемем, че между изобилието от природни явления, които са свързани съгласно необходими закони, като по случайност има и такива, в които човешкият дух долавя една аналогия със собствените му произведения на
изкуство
то.
Тази природна красота съществува без намесата на човека. Следователно изглежда, като че в действителността все пак може да се наблюдава не само скованата закономерна необходимост, а и една свободна мъдра дейност. Обаче красотата не ни принуждава да приемем един такъв възглед. Защото тя предлага целесъобразността, без да се е мислило за една действителна цел. И тя предлага не само целесъобразна красота, но и целесъобразна грозота.
Можем следователно да приемем, че между изобилието от природни явления, които са свързани съгласно необходими закони, като по случайност има и такива, в които човешкият дух долавя една аналогия със собствените му произведения на изкуството.
Тъй като не е нужно да се мисли за една действителна цел, една такава така да се каже случайно целесъобразност е достатъчно за естетическото съзерцаване на природата. Различни стават нещата, когато намираме в природните същества, които носят в себе си целта не само случайно, а действително. А според Кант съществуват също и такива. Това са органическите същества. За тяхното обяснение не са достатъчни необходимите, закономерни връзки, в които се изчерпва светогледът на Спиноза и които Кант счита като такива на човешкия дух.
към текста >>
Най-после той откъсна царството на красотата и на
изкуство
то от неговата връзка с останалата действителност.
Даже то остава валидно и мнението, че човешкият разум има право да си служи за обяснението на живите същества не само с вечните, железни природни закони, но и с понятията за целесъобразност, което сочи към един преследван ред в мировата същност. Но на каква цена постигна Кант всичко това! Той пренесе цялата природа вътре в човешкия дух и направи нейните закони такива на самия този дух. Той изгони по-висшия ред на света напълно от природата и го постави върху една чиста морална основа. Кант постави една рязка разграничаваща линия между неорганичното и органичното царство; и обясни първото според чисто механически, строго необходими закони, а второто според пълноценни идеи.
Най-после той откъсна царството на красотата и на изкуството от неговата връзка с останалата действителност.
Защото целесъобразността, която се наблюдава в красивото, няма нищо общо с действителни цели. Как един красив предмет се включва във връзката на света, това е безразлично; достатъчно е той да възбуди в нас представата за целесъобразното и с това да предизвика нашето удоволствие, нашата приятност. Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества. С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата.
към текста >>
В
изкуство
то и в красивото Гьоте не виждаше едно царство откъснато от действителната връзка, а една по-висока степен на природната закономерност.
Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха. Вместо да я разглежда като самостоятелна, жива, произвеждаща по закони от глъбините до висините, той я вземаше от страна на някои емпирични човешки естествености". И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата". В Шилер се криеше именно нещо от Кантовия начин на мислене; обаче за Гьоте е правилно това, което той казва относно разговорите, които той е водил с кантичици: "Те ме слушаха, но не можеха да ми възразят нищо, нито пък да ми бъдат полезни. Повече от един път аз се натъкнах на това, че един или друг признаваше с усмихващо се удивление: Та това е нещо аналогично на Кантовия начин на мислене, но една странна аналогия".
В изкуството и в красивото Гьоте не виждаше едно царство откъснато от действителната връзка, а една по-висока степен на природната закономерност.
При съзерцаването на художествените творения, които особено го интересуваха, той написва през време на пътуването в Италия следните думи: "Висшите произведения на изкуството са същевременно най-висшите произведения на природата създадени от човека според истински и природни закони. Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е Бог". Когато художникът постъпва в смисъла на гърците, а именно "според законите, по които самата природа постъпва", тогава в неговите творения се намира божественото, което може да се намери в самата природа. За Гьоте изкуството е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх.
към текста >>
При съзерцаването на художествените творения, които особено го интересуваха, той написва през време на пътуването в Италия следните думи: "Висшите произведения на
изкуство
то са същевременно най-висшите произведения на природата създадени от човека според истински и природни закони.
Вместо да я разглежда като самостоятелна, жива, произвеждаща по закони от глъбините до висините, той я вземаше от страна на някои емпирични човешки естествености". И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата". В Шилер се криеше именно нещо от Кантовия начин на мислене; обаче за Гьоте е правилно това, което той казва относно разговорите, които той е водил с кантичици: "Те ме слушаха, но не можеха да ми възразят нищо, нито пък да ми бъдат полезни. Повече от един път аз се натъкнах на това, че един или друг признаваше с усмихващо се удивление: Та това е нещо аналогично на Кантовия начин на мислене, но една странна аналогия". В изкуството и в красивото Гьоте не виждаше едно царство откъснато от действителната връзка, а една по-висока степен на природната закономерност.
При съзерцаването на художествените творения, които особено го интересуваха, той написва през време на пътуването в Италия следните думи: "Висшите произведения на изкуството са същевременно най-висшите произведения на природата създадени от човека според истински и природни закони.
Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е Бог". Когато художникът постъпва в смисъла на гърците, а именно "според законите, по които самата природа постъпва", тогава в неговите творения се намира божественото, което може да се намери в самата природа. За Гьоте изкуството е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството".
към текста >>
За Гьоте
изкуство
то е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство.
Повече от един път аз се натъкнах на това, че един или друг признаваше с усмихващо се удивление: Та това е нещо аналогично на Кантовия начин на мислене, но една странна аналогия". В изкуството и в красивото Гьоте не виждаше едно царство откъснато от действителната връзка, а една по-висока степен на природната закономерност. При съзерцаването на художествените творения, които особено го интересуваха, той написва през време на пътуването в Италия следните думи: "Висшите произведения на изкуството са същевременно най-висшите произведения на природата създадени от човека според истински и природни закони. Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е Бог". Когато художникът постъпва в смисъла на гърците, а именно "според законите, по които самата природа постъпва", тогава в неговите творения се намира божественото, което може да се намери в самата природа.
За Гьоте изкуството е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство.
Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството". Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това". /Поезия и Истина. 16. книга. /
към текста >>
Изкуство
то е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх.
В изкуството и в красивото Гьоте не виждаше едно царство откъснато от действителната връзка, а една по-висока степен на природната закономерност. При съзерцаването на художествените творения, които особено го интересуваха, той написва през време на пътуването в Италия следните думи: "Висшите произведения на изкуството са същевременно най-висшите произведения на природата създадени от човека според истински и природни закони. Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е Бог". Когато художникът постъпва в смисъла на гърците, а именно "според законите, по които самата природа постъпва", тогава в неговите творения се намира божественото, което може да се намери в самата природа. За Гьоте изкуството е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство.
Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх.
До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството". Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това". /Поезия и Истина. 16. книга. / Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие".
към текста >>
До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на
изкуство
то".
При съзерцаването на художествените творения, които особено го интересуваха, той написва през време на пътуването в Италия следните думи: "Висшите произведения на изкуството са същевременно най-висшите произведения на природата създадени от човека според истински и природни закони. Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е Бог". Когато художникът постъпва в смисъла на гърците, а именно "според законите, по които самата природа постъпва", тогава в неговите творения се намира божественото, което може да се намери в самата природа. За Гьоте изкуството е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх.
До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството".
Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това". /Поезия и Истина. 16. книга. / Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие". Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива Бога!
към текста >>
Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на
изкуство
то от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това".
Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е Бог". Когато художникът постъпва в смисъла на гърците, а именно "според законите, по които самата природа постъпва", тогава в неговите творения се намира божественото, което може да се намери в самата природа. За Гьоте изкуството е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството".
Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това".
/Поезия и Истина. 16. книга. / Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие". Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива Бога! Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах?
към текста >>
Гьоте оставя всичко да произхожда от един корен, от вечните движещи сили на природата: Неорганичните, органичните същеста, човека с всички резултати на неговия дух: С неговото познание, с неговата моралност, с неговото
изкуство
.
Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах? Въпреки това аз не се подадох на моето болезнено огорчение, а се спасих напротив в моя стар приют и намерих в Спинозовата етика за няколко седмици моето ежедневно занимание и понеже през това време моето образование се повиши, аз отново изпитах удивление в познати вече за мене неща, които ми разкриха нещо, което сега изглеждаше ново и различно". Царството на необходимостта в смисъл на Спиноза е за Кант едно царство на вътрешна човешка закономерност; за Гьоте то е самата вселена и човекът, с цялото негово мислене чувстване и воление и действие е едно звено в тази верига от необходимости. Вътре в това царство съществуваха само една закономерност, а природната и моралната закономерност са двете страни на същността на тази закономерност. "Слънцето грее над злото и доброто; и на престъпника и на най-добрия светят луната и звездите".
Гьоте оставя всичко да произхожда от един корен, от вечните движещи сили на природата: Неорганичните, органичните същеста, човека с всички резултати на неговия дух: С неговото познание, с неговата моралност, с неговото изкуство.
* Що би бил един Бог, който би тласкал сам отвън, Би правил в кръг вселената да се върти на пръст! На него подобава да движи той света отвътре, Да таи себе си в природата и нея в себе си,
към текста >>
В книгата беше ясно изразен вътрешният живот на
изкуство
то както и на природата, неговото /на
изкуство
то/ двустранно действие отвътре навън".
Идеята на по-новото време трябва да бъде сродна с живота, със самото живо същество; тя е изживяна. И Гьоте знаеше за това, че съществува едно такова изживяване на идеята. Той долавяше в себесъзнателния Аз диханието на живата идея. За Кантовата "Критика на разсъдъчната способност" Гьоте казва, че на нея той "дължи една много радост на епоха на живота". "Великите главни мисли на съчинението бяха напълно аналогични на моето досегашно творчество, работа и мислене.
В книгата беше ясно изразен вътрешният живот на изкуството както и на природата, неговото /на изкуството/ двустранно действие отвътре навън".
И това изказване на Гьоте не може да ни измами по отношение на неговата противоположност спрямо Кант. Защото в статията, от която то е взето, се казва същевременно: "Страстно възбуден аз доста бързо вървях по-нататък в моите пътища, за щото самият аз не знаех, накъде водят те, и за това, което аз съм си присвоил и как съм го присвоил, намирам малко разбиране и съзвучие при кантианците. Защото аз изказвах това, което беше възбудено в мене, а не това, което бях чел". На Гьоте е присъщо един строго единен светоглед; той иска да добие една гледна точка, от която цялата вселена да разкрие своята закономерност, "от керемидата, която пада от покрива, до блестящата светкавица на духа, която възниква в тебе и която ти предаваш". Защото "всички действия, от каквито и естество да са те, които забелязваме в опитността, са свързани по-най-постоянен начин, преминават едни в други".
към текста >>
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и
изкуство
трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и
изкуство
то на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха.
Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики. Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби. Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят.
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха.
Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
към текста >>
Колко малко счита Фихте за възможно едно такова "доказателство", свидетелстват изказвания като тези: "Човек трябва да бъде роден за философ, да бъде възпитан за това и сам да се възпитава за това: Но никое човешко
изкуство
не може да го направи такъв.
От такова едно съзнание Фихте казва думите: "Аз самият и моята необходима цел сме свръхсетивното". Да изживява себе си в свръхсетивното, това е за Фихте една опитност, която човек може да има. Когато я има, той изживява в себе си "Аза". И едва чрез това той става философ. Тази опитност не може "да бъде доказана" на онзи, който не иска да я изпита.
Колко малко счита Фихте за възможно едно такова "доказателство", свидетелстват изказвания като тези: "Човек трябва да бъде роден за философ, да бъде възпитан за това и сам да се възпитава за това: Но никое човешко изкуство не може да го направи такъв.
Поради това тази наука си обещава малко привърженици между вече направените мъже /между мъжете направени философи, бележка на превод. /..." Важното за Фихте е да намери едно разположение на душата, чрез което човешкият Аз да може да изживее себе си. Знанието за природата му се струва неподходящо да разкрие нещо за същността на Аза. От 15-тото до 18-тото столетие се явиха мислители, за които възникна въпросът: Какво може да бъде намерено в образа на природата? Гьоте чувстваше въпроса не по този начин.
към текста >>
Който създава едно произведение на
изкуство
то, той следва един свободен природен подтик.
Ако въпреки това първи чуе разума, той му се подчинява недоброволно; ако последният чуе гласа на своите желания, той ги чувства като товар върху своя път на добродетелта. Следователно изглежда, че физическата и духовна природа на човека живеят в едно фатално раздвоение. Не съществува ли едно състояние в човека, в което и двете подбуди, тази на сетивата и тази на духа, да се намират в хармония? Шилер отговаря на този въпрос с "да". Това е състоянието, в което красивото се твори и се чувства.
Който създава едно произведение на изкуството, той следва един свободен природен подтик.
Той върши това от наклонност. Обаче тук няма никакви физически страсти, които да го подбуждат; това е фантазията, духът. Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на изкуството. Той задоволява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност. Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност.
към текста >>
Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на
изкуство
то.
Шилер отговаря на този въпрос с "да". Това е състоянието, в което красивото се твори и се чувства. Който създава едно произведение на изкуството, той следва един свободен природен подтик. Той върши това от наклонност. Обаче тук няма никакви физически страсти, които да го подбуждат; това е фантазията, духът.
Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на изкуството.
Той задоволява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност. Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност. В това състояние е човекът и детето, което при своите действия следва наклонността и не пита, дали тази наклонност противоречи на законите на разума; "Чрез красотата сетивния човек е... насочен към мисленето; чрез красотата духовният човек е отново доведен при материята и предаден на сетивния свят". /Осемнадесето писмо върху естетическото възпитание на човека/. "висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро.
към текста >>
Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на
изкуство
то действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност.
Който създава едно произведение на изкуството, той следва един свободен природен подтик. Той върши това от наклонност. Обаче тук няма никакви физически страсти, които да го подбуждат; това е фантазията, духът. Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на изкуството. Той задоволява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност.
Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност.
В това състояние е човекът и детето, което при своите действия следва наклонността и не пита, дали тази наклонност противоречи на законите на разума; "Чрез красотата сетивния човек е... насочен към мисленето; чрез красотата духовният човек е отново доведен при материята и предаден на сетивния свят". /Осемнадесето писмо върху естетическото възпитание на човека/. "висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро. Ако след едно наслаждение от този род ние се намираме настроени към някой особен начин на чувства не или на действане, а напротив към някое друго несръчни и неразположени, това служи като едно сигурно доказателство, че не сме изпитали никакво чисто естетическо въздействие, независимо дали това се дължи на самия предмет или на нашия начин на чувстване или /какъвто е почти винаги случаят/ и на двете". /Двадесет и второ писмо върху Естетическото възпитание/.
към текста >>
"висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на
изкуство
то, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро.
Същото и положението и с онзи, който се отдава на наслаждението на едно произведение на изкуството. Той задоволява същевременно своя дух, като действа върху своята сетивност. Човек може да следва своите желания, без да съблюдава по-висшите закони на духа; той може да изпълнява своя дълг, без да го е грижа за сетивността; едно красиво произведение на изкуството действа върху неговото задоволство, без да събужда неговите желания; и то го пренася в един духовен свят, в който той пребивава от наклонност. В това състояние е човекът и детето, което при своите действия следва наклонността и не пита, дали тази наклонност противоречи на законите на разума; "Чрез красотата сетивния човек е... насочен към мисленето; чрез красотата духовният човек е отново доведен при материята и предаден на сетивния свят". /Осемнадесето писмо върху естетическото възпитание на човека/.
"висшата свобода и спокойствието на духа, свързани със сила и бодрост, това е настроението, в което трябва да ни остави едно истинско произведение на изкуството, и не съществува по-сигурен пробен камък на истинското естетическо добро.
Ако след едно наслаждение от този род ние се намираме настроени към някой особен начин на чувства не или на действане, а напротив към някое друго несръчни и неразположени, това служи като едно сигурно доказателство, че не сме изпитали никакво чисто естетическо въздействие, независимо дали това се дължи на самия предмет или на нашия начин на чувстване или /какъвто е почти винаги случаят/ и на двете". /Двадесет и второ писмо върху Естетическото възпитание/. Понеже чрез красотата човекът не е роб нито на сетивността, нито на разума, а чрез нея и двете действат заедно в неговата душа, Шилер сравнява подбудата към красота с тази на детето, което в своята игра не подчинява своя дух на законите на разума, а го използва свободно, според неговата наклонност. Ето защо той нарича тази подбуда към красота играл на подбуда; "приятното, доброто, съвършеното, с тях човекът се отнася сериозно; но с красотата той играе. Естествено тук ние не трябва да си спомняме за игрите, които са в ход в действителния живот и които обикновено са насочени само към твърде материални предмети; но също така ние напразно бихме търсили в действителния живот красотата, за която става дума тук.
към текста >>
Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и
изкуство
то също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия.
Така Шилер разглежда едно морално царство като идеал, в което добродетелното убеждение царува със същата лекота и свобода както вкусът в царството на красотата. Той прави от живота в царството на красотата един образец на един съвършен морален обществен ред, освобождаващ човека във всяко направление. Той завършва красивото съчинение, в което излага този свой идеал, с въпроса, дали един такъв ред съществува някъде и отговаря на него с думите: "- Според нуждата той съществува във всяко фино настроена душа; в действителността той би искал да бъде намерен, както чистата църква и чистата република, само в малки избрани кръгове, където не бездушното подражание на чужди нрави, а собствената красива природа направлява поведението, където човекът минава през най-заплетените отношения със смела простота и спокойна невинност и нито има нужда да нарушава чуждата свобода, за да утвърди своята, нито да захвърли своето достойнство, за да покаже прелест". В тази облагородена и превърната в красота добродетелност Шилер е намерил едно посредничество между светогледа на Кант и този на Гьоте. Колкото и голям да беше чарът, който Кант упражняваше върху Шилер, когато той самият защищаваше идеалът на чистата човечност против действително царуващия ред на морала: Когато опозна по-отблизо Гьоте, Шилер стана един удивляващ се почитател на неговия начин да разглежда света и живота и неговото чувство, което постоянно го тласкаше към най-чистата яснота на мислите, не му даваше покой, докато не успя да проникне тази Гьотева мъдрост и с понятия.
Висшето задоволство, което Гьоте извличаше от своите възгледи върху красотата и изкуството също и за своето поведение в живота, доведе все повече и повече Шилера до начина на мислене на първия.
Когато благодари на Гьоте, че му е изпратил "Вилхелм Майстер", той върши това с думите: "- Не мога да ви изкажа, колко мъчително е често пъти за мене чувството, да проникна от едно произведение от този род във философската същност. Там всичко не е така радостно, така живо, така хармонично разрешено и така човешки истинно; тук всичко е така строго, сковано и абстрактно и така неестествено, защото всяка природа е синтеза, а философията антитеза. Наистина аз трябва да си засвидетелствам, че съм останал верен на природата в моите спекулации дотолкова, доколкото позволява понятието за анализа: Може би даже съм и останал много по-верен от колкото нашите кантианци биха считали за позволено и възможно. Но въпреки това аз не по-малко живо чувствам безкрайното разстояние между живота и разсъждението и не мога да се въздържа, в един такъв меланхоличен момент да припиша на един недостатък на моята природа това, което в един радостен и ведър час трябва да считам само като едно единствено свойство на нещата. Но между впрочем сигурно си остава това, че поетът е единствено истинския човек и в сравнение с него и най-добрият философ е само една карикатура".
към текста >>
Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на
изкуство
то; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа.
Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото. Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели. Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат". Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост.
Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа.
И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област". Шилер чувстваше така силно отчуждаването от природата във светогледа, в цялата култура на епохата, в която той живее, че направи от него обект на една разглеждане в статията "Върху наивната и сантиментална поезия". Той сравнява възгледа за живота на неговото време с онзи на гърците и се запитва: "Как става, че ние, които във всичко, което е природа, сме така безкрайно много превъзхождане от древните, можем да се прекланяме пред природата в една по-висока степен, да се привързваме по-сърдечно към нея и да обръщаме даже неживия свят с най-топлото чувство? " И на този въпрос той отговаря: "Това става затова, че при нас природата е изчезнала от човечеството и ние я намираме отново само вън от това човечество и ние я намираме отново само вън от това човечество, в неодушевения свят в нейната истинност.
към текста >>
Ако човек е навлязъл в съответното на културата и ако
изкуство
то е сложило ръка на него, онази сетивна хармония в него е премахната и той може още да се проявява като морално единство, т.е.
Но тъй като стремежът на тази пра-майка на съществуването не може да бъде унищожен, той ще се превърне в модерната душа в един копнеж за природата, в едно търсене на същата. Гъркът имаше природа; модерният човек търси природа. "Докато човекът е чиста, разбира се, не сурова, груба природа, той действа като неделено сетивно единство и като едно хармонизиращо цяло. Сетива и разум, възприемателна и самодейна способност, не са се разделили още в тяхната работа, още по-малко те се намират в противоречие една с друга. Усещанията на човека не са безформена игра на способността за образуване на представи; първите произлизат от законите на необходимостта, вторите от действителността.
Ако човек е навлязъл в съответното на културата и ако изкуството е сложило ръка на него, онази сетивна хармония в него е премахната и той може още да се проявява като морално единство, т.е.
като стремящ се към единство. Съгласуването на неговото усещане и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само идеално; то не е вече в него, а вън от него, като една мисъл, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот. "Основното настроение на гръцкия дух беше наивно, това на модерния е сантиментално; ето защо светогледът на първия трябваше да бъде реалистичен. Защото при него природното не беше още отделено от духовното; за него природата още включваше духа. Ако се изоставяше на природата, това ставаше по отношение на изпълнената с дух природа.
към текста >>
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо
изкуство
, вашият път би бил направен излишен.
Ето защо неговият най-висш стремеж трябва да бъде обърнат към идеала; чрез стремежа към този идеал той отново ще примири духа с природата. Шилер намери в духовния способ на Гьоте нещо сродно с гръцкия способ. Гьоте вярваше, че вижда с очите си своите идеи и мисли, защото чувстваше действителността като неразделно единство на духа и природата. Според мнението на Шилер той си е запазил нещо, до което сантименталният човек отново ще стигне, когато достигне върха на своя стремеж. А такъв един връх той изкачва в описаното от Шилер естетическо състояние, при което сетивността и разумът се намирали своето съзвучие.
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен.
Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението.
към текста >>
А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на
изкуство
то или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция".
Гьоте вярваше, че вижда с очите си своите идеи и мисли, защото чувстваше действителността като неразделно единство на духа и природата. Според мнението на Шилер той си е запазил нещо, до което сантименталният човек отново ще стигне, когато достигне върха на своя стремеж. А такъв един връх той изкачва в описаното от Шилер естетическо състояние, при което сетивността и разумът се намирали своето съзвучие. С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен. Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил.
А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция".
Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението. От едно такова въображение, което се чувства едно с творящите сили на природата. Понеже в модерния човек съзнанието за душата се е превърнало в себесъзнание, възниква въпросът на светогледа: Как себесъзнанието изживява себе си живо така, че неговото изживяване да знае, че се на мира в творчеството на живите мирови сили?
към текста >>
Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на
изкуство
то в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката.
В него човекът се чувства обзет от духа, когато се отдава на природата като природно и сетивно същество. Лайбниц се стреми да разбере човешката душа като монада; Фихте не изхожда само от една идея, чрез която трябва да стане ясно що е човешката душа; той търси едно изживяване, в което тази душа да схване себе си; Шилер пита: Съществува ли едно изживяване на човешката душа, в което тя да може да чувства, как се корени в духовната действителност? Гьоте изживява в себе си идеи, които за него представляват същевременно природни идеи. В Гьоте, Фихте, Шилер в душата се оформи борейки се изживяната идея, бихме искали също да кажем: Идейното изживяване в душата; при гърците това ставаше с възприеманата идея, с идейното възприятие. Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят.
Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката.
Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята. "Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа.
към текста >>
За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на
изкуство
то.
В Гьоте, Фихте, Шилер в душата се оформи борейки се изживяната идея, бихме искали също да кажем: Идейното изживяване в душата; при гърците това ставаше с възприеманата идея, с идейното възприятие. Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят. Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог.
За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството.
Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята. "Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето.
към текста >>
Това, което
изкуство
то въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
Възгледът за света и живота, който съществуваше в Гьоте по наивен начин и към който Шилер се стремеше по всички околни пътища на мисленето, няма нужда от една общовалидна истина, която вижда своя идеал в математиката: Той е задоволен от другата истина, която се получава за нашия дух от непосредственото общение с действителния свят. Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството.
Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
"Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория".
към текста >>
За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред
изкуство
то.
С това той разбираше, че това мислене не се отделя от предметите, от обектите; че предметите, възприятията стоят във вътрешното проникване с мисленето, че Гьотевото мислене е същевременно едно виждане, неговото виждане същевременно едно мислене. Шилер е един такъв наблюдател на този духовен способ. Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението. Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях".
За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството.
Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
към текста >>
Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив
изкуство
то би било науката приложена на дело; науката би била разум, а
изкуство
то нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука.
Шилер е един такъв наблюдател на този духовен способ. Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението. Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях". За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството.
Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука.
И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми". Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум.
към текста >>
И така в крайна сметка науката би била теоремата,
изкуство
то проблемата".
Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението. Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях". За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука.
И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата".
Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми". Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи.
към текста >>
Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на
изкуство
то трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля.
Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях". За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата".
Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля.
Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми". Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте.
към текста >>
Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на
изкуство
то почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата".
Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте. Ето защо той изтъква при Галилей, че този последният наблюдаваше като гений, за когото "един случай струваше колкото хиляда", като "от колебаещата се църковна лампа разви учението за махалото и за падащите тела". Фантазията създава при един случай един пълносъдържателен образ на същественото в явленията; абстрахиращият ум може да добие само от комбинацията, сравнението и пресмятането на явленията едно общо правило на тяхното протичане.
към текста >>
Фридрих Шлегел /1772-1829 г./, един от лидерите на романтичното духовно направление, казва за ироничното настроение, че то "обгръща с поглед всичко и се издига безкрайно на всичко условно, също и под никое
изкуство
, добродетел и гениалност".
Целият свят е за него само материал за неговата естетическа игра. Сериозността на всекидневния човек не се корени в действителността, в истината. Познаващата душа не може да вземе сериозно нещата по себе си, защото на себе си те не са пълноценни за нея. Настроението на духа, който има съзнание за тази своя суверенност по отношение на нещата, романтиците го наричат иронично. Карл Вилхелм Фердинанд Золгер /1780-1819 г./ е дал обяснението за романтичната ирония: "Духът на художника трябва да обгърне всички направления с един поглед обзиращ всичко, и този плуващ на всичко, унищожаващ всичко поглед ние наричаме ирония".
Фридрих Шлегел /1772-1829 г./, един от лидерите на романтичното духовно направление, казва за ироничното настроение, че то "обгръща с поглед всичко и се издига безкрайно на всичко условно, също и под никое изкуство, добродетел и гениалност".
Който живее в това настроение, не се чувства обвързан от нищо; нищо не определя насоката на неговите действия. Той може "по воля да се настрои философски или филологически, критически или поетически, исторически или реторически, антически или модерно". Ироническия дух се издига над една истина, която иска да се остави обвързана от логиката; той се издига също така над един вечен, морален ред на света. Защото нищо не му казва, какво трябва да върши, освен самият той. Ироничният трябва да върши това, което му се нрави; защото неговата моралност може да бъде само етическа.
към текста >>
60.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Според мнението на Гьоте този последният постъпва при създаването на произведенията на
изкуство
то както природата при нейните творения.
Когато насочим нашия дух върху това, тогава ние освобождаваме идеите, духовното на природата. Така, в смисъла на Шелинг, за човека нещата на природата са откровения на духа, зад чиято външна обвивка той един вид се скрива. Тогава той се показва в неговата истинска форма в нашата собствена вътрешност. Чрез това човекът знае, що е дух, и поради това може също да намери отново и скрития в природата дух. Начинът, по който Шелинг прави природата да възкръсне отново в него като дух, има нещо сродно с този, който Гьоте вярва да среща при съвършения художник.
Според мнението на Гьоте този последният постъпва при създаването на произведенията на изкуството както природата при нейните творения.
Следователно в творчеството на художника ние бихме имали пред себе си същия процес, чрез който е възникнало също и всичко онова, което е разпростряно във външната природа пред човека. Това, което природата скрива от външния поглед, то се представя на човека като възприемаемо в художественото творчество. Природата показва на човека само готовите произведения; как е постъпила тя, за да ги създаде: Той трябва да отгатне от тези произведения. Той има пред себе си създанията, а не твореца. При художника ние възприемаме едновременно творчеството и творението.
към текста >>
Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното творчество; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на
изкуство
то.
Следователно в творчеството на художника ние бихме имали пред себе си същия процес, чрез който е възникнало също и всичко онова, което е разпростряно във външната природа пред човека. Това, което природата скрива от външния поглед, то се представя на човека като възприемаемо в художественото творчество. Природата показва на човека само готовите произведения; как е постъпила тя, за да ги създаде: Той трябва да отгатне от тези произведения. Той има пред себе си създанията, а не твореца. При художника ние възприемаме едновременно творчеството и творението.
Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното творчество; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на изкуството.
Следователно, какво са, според Шелинг, мислите, които неговият светоглед съдържа? Те са идеите на творящия дух на природата. Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като мисъл. Тази мисъл се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява. Така за Шелинг науката се превръща в един възспоменателен образ за творящите духовни първообрази, които съществуват преди създадените от тях неща.
към текста >>
В създаването на произведението на
изкуство
то Шелинг вижда едно творение на света; в мислителното съзерцание на нещата едно възпоменание на творението на света в голям размер.
Един божествен Дух е създал света; той създава накрая и човеците, за да си създаде в техните души също толкова органи, чрез които може да си спомни за своето творчество. Следователно, когато се отдава на разглеждането на явленията на света Шелинг съвсем не се чувствува като отделно същество. Той се явява на себе си като част, като член на творящите мирови същества. Той не мисли, а духът на света мисли в него. Този Дух гледа в него своята собствена творческа дейност.
В създаването на произведението на изкуството Шелинг вижда едно творение на света; в мислителното съзерцание на нещата едно възпоменание на творението на света в голям размер.
В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели. От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата.
към текста >>
В създаването на произведението на
изкуство
то и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата.
Той не мисли, а духът на света мисли в него. Този Дух гледа в него своята собствена творческа дейност. В създаването на произведението на изкуството Шелинг вижда едно творение на света; в мислителното съзерцание на нещата едно възпоменание на творението на света в голям размер. В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели. От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя.
В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата.
Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят. Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството. Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа.
към текста >>
Следователно, за възгледа на Шелинг природата,
изкуство
то и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а
изкуство
то и двете в едно хармонично задружно действие.
Този Дух гледа в него своята собствена творческа дейност. В създаването на произведението на изкуството Шелинг вижда едно творение на света; в мислителното съзерцание на нещата едно възпоменание на творението на света в голям размер. В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели. От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата.
Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие.
Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят. Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството. Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа. Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб.
към текста >>
Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на
изкуство
то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели. От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата.
Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството. Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа. Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата.
към текста >>
Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на
изкуство
то.
От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят.
Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството.
Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа. Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана.
към текста >>
Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на
изкуство
то, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб.
Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят. Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството. Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа.
Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб.
"Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана. Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота". /За отношението на изобразителното изкуство към природата. /
към текста >>
"Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в
изкуство
то.
Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят. Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството. Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа. Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб.
"Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството.
Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана. Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота". /За отношението на изобразителното изкуство към природата. / Такъв един начин на мислене е близък с германската мистика, която имаше един представител в лицето на Яков Бьоме /1575-1624/.
към текста >>
/За отношението на изобразителното
изкуство
към природата. /
Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана. Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота".
/За отношението на изобразителното изкуство към природата. /
Такъв един начин на мислене е близък с германската мистика, която имаше един представител в лицето на Яков Бьоме /1575-1624/. В Мюнхен, където пребиваше с малки прекъсвания от 1806-1841 година, Шелинг се радваше на поощрителното общуване с Франц Бенедик Баодер, чиито философски идеи се движеха напълно в посоката на онова старо учение. Този беше поводът той самият да се вживее в този свят на мислите, който стоеше напълно на становището, до което той самият беше стигнал със своето мислене. Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог". Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия.
към текста >>
С тази самостоятелна сила може след това да се свърже едно чувство, както с представата за едно красиво произведение на
изкуство
то се свързва едно чувство на задоволство.
И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго. То има само едно съществуване от втора ръка. Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си". Ето защо който се старае да схване божественото първично Същество в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила.
С тази самостоятелна сила може след това да се свърже едно чувство, както с представата за едно красиво произведение на изкуството се свързва едно чувство на задоволство.
Обаче Шлайермахер не иска да овладее обекта на религията, а само този на религиозното чувство. Той оставя напълно неопределен обекта, самия Бог. Човекът се чувства зависим; обаче той не познава съществото, от което е зависим. Всички понятия, които ние си образуваме за божественото, не отговарят на висшата същност на това божество. Ето защо Шлайермахер отбягва също да се задълбочи в някакви определени понятия върху божественото.
към текста >>
Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са
изкуство
то, религията и философията.
Това, което Платон е сред гръцкия свят, това е Хегел сред по-новия свят. Платон издига съзерцаващия поглед на духа до идейния свят и чрез този съзерцаващ поглед се стреми да схване тайната на душата; Хегел прави душата да се потопи в мировия Дух и после, след като се е потопила, той е кара да разгърне своя вътрешен живот. Така тя съизживява като собствен живот това, което мировият Дух живее, в който тя се е потопила. Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си.
Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията.
В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта.
към текста >>
Едно произведение на
изкуство
то, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество.
Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта.
Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество.
Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог.
към текста >>
Човекът създава произведения на
изкуство
то, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли.
В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта.
Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли.
Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност.
към текста >>
Когато Гьоте стоеше пред произведенията на
изкуство
то на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог.
Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя.
Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог.
На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото.
към текста >>
На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на
изкуство
то гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух.
Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог.
На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух.
Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията.
към текста >>
Между
изкуство
то и философията стои религията.
На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото.
Между изкуството и философията стои религията.
В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа. Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени. Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени. От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството. Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума.
към текста >>
Този е случаят и при
изкуство
то; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени.
Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа.
Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени.
Всички други човешки изяви на живота се отнасят към тези най-висши форми на изявата като несъвършени предварителни степени. От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството. Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума. Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл. Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена.
към текста >>
61.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
В този образ на света действието на човека и неговите произведения на
изкуство
то висят напълно във въздуха.
Вътре тези процеси ние възприемаме целесъобразност. Обаче отношенията биха искали да бъдат само случайни, хаотични, ако съществата, които съобразно тяхното собствено битие нямат нищо общо помежду си, биха били изоставени сами на себе си. Че те са целесъобразни, това сочи към един мъдър ръководител на света, който урежда техните отношения. "Никой не може да определи по-отблизо същността на Божественото, казва Хербарт. "Дръзновенията на системите, които говорят за Бога като за един познат предмет, който може да бъде схванат в резки очертания, чрез което бихме могли да се издигнем до едно познание, за което не си отказа ни данните", се осъждат от Хербарт.
В този образ на света действието на човека и неговите произведения на изкуството висят напълно във въздуха.
Липсва всяка възможност те да бъдат включени в този образ на света. Защото каква връзка може да съществува между едно отношение на прости същества, на които всички процеси са безразлични, и действията на човека? Ето защо Хербарт трябва да търси както за етиката така и за естетиката един самостоятелен корен. Той счита, че го е намерил в човешките чувства. Когато човекът възприема неща или процеси, с това може да се свърже чувството на харесването или нехаресването.
към текста >>
Върху тези принципи Роберт Цимерман е изградил една наука на
изкуство
то по един много остроумен начин /Роберт Цимерман, 1824-1898 г./.
Защото тази наука също съдържат изисквания върху това, което трябва да бъде. Тя също има работа с отношения, с които се свързват чувствата. Отделният цвят ни оставя естетически безразлични. Когато до него се явява един друг цвят, това съвместно съществуване може да ни задоволи или да ни се харесва. Това, което се харесва в неговото съвместно съществуване, то е красиво; което не се харесва, то е грозно.
Върху тези принципи Роберт Цимерман е изградил една наука на изкуството по един много остроумен начин /Роберт Цимерман, 1824-1898 г./.
От тази наука само една част трябва да бъде етиката или науката за доброто, която разглежда онези красиви отношения, които се вземат под внимание в областта на действията. Знаменитите изложения на Роберт Цимерман върху естетиката /Наука на изкуството/ свидетелствуват, че и от опитите за светогледи, които не стигат до висотата на импулсите на епохата, могат да излагат важни подбуди за духовното развитие. Поради неговия дух склонен към математически необходимото Хербарт е разгледал щастливо онези процеси на човешкия душевен живот, които действително протичат по същия начин при всички хора с известна правилност. Естествено това не ще бъдат по-интимните, по-индивидуални процеси. Оригиналното и особеното във всяка една личност ще бъде пропуснато от един такъв математически ум.
към текста >>
Знаменитите изложения на Роберт Цимерман върху естетиката /Наука на
изкуство
то/ свидетелствуват, че и от опитите за светогледи, които не стигат до висотата на импулсите на епохата, могат да излагат важни подбуди за духовното развитие.
Отделният цвят ни оставя естетически безразлични. Когато до него се явява един друг цвят, това съвместно съществуване може да ни задоволи или да ни се харесва. Това, което се харесва в неговото съвместно съществуване, то е красиво; което не се харесва, то е грозно. Върху тези принципи Роберт Цимерман е изградил една наука на изкуството по един много остроумен начин /Роберт Цимерман, 1824-1898 г./. От тази наука само една част трябва да бъде етиката или науката за доброто, която разглежда онези красиви отношения, които се вземат под внимание в областта на действията.
Знаменитите изложения на Роберт Цимерман върху естетиката /Наука на изкуството/ свидетелствуват, че и от опитите за светогледи, които не стигат до висотата на импулсите на епохата, могат да излагат важни подбуди за духовното развитие.
Поради неговия дух склонен към математически необходимото Хербарт е разгледал щастливо онези процеси на човешкия душевен живот, които действително протичат по същия начин при всички хора с известна правилност. Естествено това не ще бъдат по-интимните, по-индивидуални процеси. Оригиналното и особеното във всяка една личност ще бъде пропуснато от един такъв математически ум. Но той ще постигне известно разбиране в това, което е среден израз на духа, и същевременно със своята пресметлива сигурност една власт над развитието на духа. Както механическите закони са тези, които ни правят способни за техниката, така и законите на душевния живот ни правят способни за възпитанието, за техниката и развитието на душата.
към текста >>
Един път, да се освободи човек от волята, се състои в отдаването на художественото творчество и на впечатления, които изхождат от произведения на
изкуство
то.
Какво по-добро би искал да направи този, който вижда, че всички същества страдат, освен да остави всички негови деяния да се ръководят от съчувствието. Тъй като във волята лежи неразумното и лошото, човекът ще стои морално толкова по-високо, колкото повече убива в себе си необузданата воля. Изразът на волята в отделното лице е себелюбието, егоизмът. Който се отдава на съчувствието, т.е. проявява своята воля не за себе си, а за другите, той е станал господар на волята.
Един път, да се освободи човек от волята, се състои в отдаването на художественото творчество и на впечатления, които изхождат от произведения на изкуството.
Художникът твори не за това, защото желае нещо, не защото неговата егоистична воля е насочена към неща и процеси. Той твори от неегоистична радост. Той се вглъбява в същността на нещата като чист наблюдател. Същото е и при наслаждението от произведенията на изкуството. Когато стоим пред едно произведение на изкуството и в нас се възбужда желанието: Бихме искали да го притежаваме, тогава ние още сме заплетени в нисшите похоти на волята.
към текста >>
Същото е и при наслаждението от произведенията на
изкуство
то.
проявява своята воля не за себе си, а за другите, той е станал господар на волята. Един път, да се освободи човек от волята, се състои в отдаването на художественото творчество и на впечатления, които изхождат от произведения на изкуството. Художникът твори не за това, защото желае нещо, не защото неговата егоистична воля е насочена към неща и процеси. Той твори от неегоистична радост. Той се вглъбява в същността на нещата като чист наблюдател.
Същото е и при наслаждението от произведенията на изкуството.
Когато стоим пред едно произведение на изкуството и в нас се възбужда желанието: Бихме искали да го притежаваме, тогава ние още сме заплетени в нисшите похоти на волята. Едва когато се удивляваме на красотата, без да я желаем, ние сме се издигнали на възвишеното становище, при което не сме вече зависими от сляпата воля. Обаче тогава изкуството е станало за нас нещо, което за определени моменти ни освобождава от неразумността на сляпо волящото съществуване. Най-често е това освобождаване при наслаждението от музикалните произведения на изкуството. Защото музиката не ни говори чрез представата, както другите видове изкуства.
към текста >>
Когато стоим пред едно произведение на
изкуство
то и в нас се възбужда желанието: Бихме искали да го притежаваме, тогава ние още сме заплетени в нисшите похоти на волята.
Един път, да се освободи човек от волята, се състои в отдаването на художественото творчество и на впечатления, които изхождат от произведения на изкуството. Художникът твори не за това, защото желае нещо, не защото неговата егоистична воля е насочена към неща и процеси. Той твори от неегоистична радост. Той се вглъбява в същността на нещата като чист наблюдател. Същото е и при наслаждението от произведенията на изкуството.
Когато стоим пред едно произведение на изкуството и в нас се възбужда желанието: Бихме искали да го притежаваме, тогава ние още сме заплетени в нисшите похоти на волята.
Едва когато се удивляваме на красотата, без да я желаем, ние сме се издигнали на възвишеното становище, при което не сме вече зависими от сляпата воля. Обаче тогава изкуството е станало за нас нещо, което за определени моменти ни освобождава от неразумността на сляпо волящото съществуване. Най-често е това освобождаване при наслаждението от музикалните произведения на изкуството. Защото музиката не ни говори чрез представата, както другите видове изкуства. Тя не изобразява нищо в природата.
към текста >>
Обаче тогава
изкуство
то е станало за нас нещо, което за определени моменти ни освобождава от неразумността на сляпо волящото съществуване.
Той твори от неегоистична радост. Той се вглъбява в същността на нещата като чист наблюдател. Същото е и при наслаждението от произведенията на изкуството. Когато стоим пред едно произведение на изкуството и в нас се възбужда желанието: Бихме искали да го притежаваме, тогава ние още сме заплетени в нисшите похоти на волята. Едва когато се удивляваме на красотата, без да я желаем, ние сме се издигнали на възвишеното становище, при което не сме вече зависими от сляпата воля.
Обаче тогава изкуството е станало за нас нещо, което за определени моменти ни освобождава от неразумността на сляпо волящото съществуване.
Най-често е това освобождаване при наслаждението от музикалните произведения на изкуството. Защото музиката не ни говори чрез представата, както другите видове изкуства. Тя не изобразява нищо в природата. Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи. Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си.
към текста >>
Най-често е това освобождаване при наслаждението от музикалните произведения на
изкуство
то.
Той се вглъбява в същността на нещата като чист наблюдател. Същото е и при наслаждението от произведенията на изкуството. Когато стоим пред едно произведение на изкуството и в нас се възбужда желанието: Бихме искали да го притежаваме, тогава ние още сме заплетени в нисшите похоти на волята. Едва когато се удивляваме на красотата, без да я желаем, ние сме се издигнали на възвишеното становище, при което не сме вече зависими от сляпата воля. Обаче тогава изкуството е станало за нас нещо, което за определени моменти ни освобождава от неразумността на сляпо волящото съществуване.
Най-често е това освобождаване при наслаждението от музикалните произведения на изкуството.
Защото музиката не ни говори чрез представата, както другите видове изкуства. Тя не изобразява нищо в природата. Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи. Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката.
към текста >>
И за човека е истинско тържество, че той има едно
изкуство
, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност.
Тя не изобразява нищо в природата. Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи. Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката. Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята.
И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност.
Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта".
към текста >>
Пулсовете на божестевното по-ново
изкуство
не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта".
И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност. Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача.
Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта".
От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота. Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него. Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката.
към текста >>
От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на
изкуство
то, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота.
Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта".
От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота.
Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него. Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя.
към текста >>
Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено
изкуство
също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него.
Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта". От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота.
Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него.
Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството.
към текста >>
Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на
изкуство
то.
И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта". От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота. Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него. Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига.
Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството.
Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството. В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух. Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата.
към текста >>
В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на
изкуство
то на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух.
Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството.
В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух.
Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата. Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката. Всичко, което води до унищожаването, даже до убиването на волята, него Шопенхауер считаше логично за заслужаващо да се стреми човек към него. Защото унищожаването на неразумното в света означава едно унищожаване на волята. Човекът не трябва да проявява воля.
към текста >>
Той трябва да хване за един род
изкуство
, което е свободно от всяка природа: А това е музиката.
Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя. Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството. В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух. Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата.
Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката.
Всичко, което води до унищожаването, даже до убиването на волята, него Шопенхауер считаше логично за заслужаващо да се стреми човек към него. Защото унищожаването на неразумното в света означава едно унищожаване на волята. Човекът не трябва да проявява воля. Той трябва да убие всяко желание в себе си. Ето защо аскетизмът е за Шопенхауер моралният идеал.
към текста >>
Който размишлява върху
изкуство
то, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност.
Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята. Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията. Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа. Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание.
Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност.
* * * За борбата на светогледите послужиха издадените от Арнолд Рува и Теодор Ехтермайер в 1838-1843 година "Харлевски годишници". От една защита и обяснение на Хегел те скоро преминаха към едно по-нататъшно самостоятелно развиване на неговите идеи и по този начин доведоха до гледищата, които в следващата глава наричаме "радикални светогледи". От 1841 година издателите наричат тяхното списание "Германски годишници" и считат като една от техните цели "Борбата против политическата несвобода, против феодалната и поземлената теория". Те се намесиха в развитието на епохата като радикални политици, искайки една държава, в който да царува пълна свобода.
към текста >>
62.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като
изкуство
, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух.
Не отделната душа е действителна, а действителен е историческия процес. Нека вземем това, което се намира в края на Хегеловата "Философия на историята": "Ние разгледахме само хода, движението на понятието и трябваше да се откажем от чара да опишем по-отблизо щастието, периодите на разцъфтяване на народите, красотата и величието на индивидите, интереса на тяхната съдба в страдание и радост. Философията има работа само с блясъка на идеята, която се отразява в мировата история. Философията се освобождава от досадата да разглежда движенията на непосредствените страсти в действителността; тя се интересува от това, да познае хода на развитието на осъществяващата се идея". Да прегледаме Хегеловата психология.
В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух.
Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея. Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие? Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването. Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
към текста >>
Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен Бог по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата,
изкуство
то, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка".
Самият Хумболдт довежда в "Космос" описанието на природата само до вратата, която отваря достъпа до светогледа. Той не се стреми да свърже изобилието от явление чрез общи идеи за природата; той подрежда нещата и фактите едни до други по един естественосъобразен начин, както това "отговаря на изцяло обективната насока на неговия начин на мислене и чувстване". Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други мислители, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата. Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз основа на модерната наука и природознание. За тях природопознанието на 19-то столетие беше работило предварително по-най-мощен начин.
Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен Бог по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата, изкуството, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка".
Първата половина на столетието създаде многобройни естественонаучни камъни за архитектурата на една нова светогледна сграда. Без съмнение правилно е, че една сграда не може да бъде издигната, ако за това не съществуват никакви камъни. Но не по-малко вярно е, че с камъните не може да се направи нищо, ако нямаме независимо от тях един образ за сградата, която трябва да издигнем. Както от безплановото натрупване един върху други и едни до други и свързване на камъните не може да се роди никаква сграда, така от познатите истини на изследването на природата не може да се роди никакъв светоглед, ако независимо от това, което изследването на природата може да даде, ако в човешката душа не съществува силата за образуване на светогледа. Това оставиха съвсем невзето под внимание онези, които се бореха за една самостоятелна философия.
към текста >>
63.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Едновременно с публикуването на своята книга "Мирови загадки", в която тя излага с безрезервна откровеност своя произтичащ от познанието на природата светогледи, /1899 г./, Хекел започна да издава своите брошури "Художествени форми на природата", в които той дава изображения на неизчерпаеми изобилие от чудесни форми, които природата създава в своето лоно и които превъзхождат по красота и разнообразие "всички създадени от човека форми на
изкуство
то".
Няма съмнение, че в наше време съществува една борба между ума и фантазията, между размишлението и интуицията. Елен Кей, духовната есеистка, е безусловно права, когато вижда в тази борба едно от най-важните явления на нашето съвремие. /виж Елен Кей: Есета, Берлин, издателство С. Фишер, 1899 г./. Който, както Ернст Хекел, копае дълбоко в ямата на фактите и смело се издига с мислите, които се получават за нас от тези факти, към върховете на човешкото познание, той може да намери само в обяснението на природата помиряващата сила "между двата еднакво силни бегачи, размишлението и интуицията, които взаимно се повалят на колене"/Елен Кей, също/.
Едновременно с публикуването на своята книга "Мирови загадки", в която тя излага с безрезервна откровеност своя произтичащ от познанието на природата светогледи, /1899 г./, Хекел започна да издава своите брошури "Художествени форми на природата", в които той дава изображения на неизчерпаеми изобилие от чудесни форми, които природата създава в своето лоно и които превъзхождат по красота и разнообразие "всички създадени от човека форми на изкуството".
Същият човек, който довежда нашия ум в закономерността на природата, насочва нашата фантазия към красотата на природата. Нуждата великите светогледни въпроси да бъдат доведени в непосредствен допир с отделните научни изследвания доведе Хекел до един от онези факти, за които Гьоте казва, че те означават съдържателни точки, при които природата дава доброволно основните идеи за нейното обяснение и ни ги поднася насреща. Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство. При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла. Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека.
към текста >>
64.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
"Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото
изкуство
.
Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид. Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител". Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията".
"Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство.
Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр. 824 и следв./
към текста >>
65.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Той е на мнение, че "голямото
изкуство
на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота".
Който иска да стигне до един светоглед, трябва да се издигне над фактите, които му са дадени без негово съучастие. Това, което може да се постигне чрез едно такова издигане над света на непосредственото възприятие, върху него царуват най-различни възгледи. В 1874 година Кирххоф изказа своя възглед /виж по-горе стр. 38/ в смисъла, че и чрез най-строгата наука не може да се стигне до нищо друго, освен до едно пълно и просто описание на фактическите процеси. Фехнер изхожда от една друга гледна точка.
Той е на мнение, че "голямото изкуство на заключението от отсамния свят за отвъдния е това, не да правим заключение от причини, които не познаваме, нито от предположения, които правим, а от факти, които познаваме да заключаваме за по-големите и по-висши факти на отвъдния свят и чрез това да укрепим и подкрепим практически изискваната, зависеща от по-висши гледни точки вяра отдолу и да я поставим в жива връзка с живота".
/Книжката за живота след смъртта, 4-то издание стр. 60/. В смисъла на това мнение Фехнер търси не само връзката с телесните явления, които са дадени на наблюдението, с духовните явления на наблюдението, а той прибавя към наблюдаваните психически явления и други, духа на Земята, духа на планетите, мировия Дух. Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват. Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже. Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят.
към текста >>
"Докато не бъде намерено
изкуство
то да се оглеждаме навсякъде, т.е.
Обаче не може да се намери онази еластичност, която така да изгради представите върху душевния живот, че от това да се получат изгледи за едно решение на въпросите на душата. Ражда се несигурност върху истинското значение на това, което човек изживява като такъв в душата. Естествената наука в смисъла на Хекел проследява възприемаемите чрез сетивата природни процеси и вожда в душевния живот една по-висша степен на такива природни процеси. Други мислите ли намират, че във всичко, което душата възприема, са дадени само действията на непознати, никога познаваеми извънчовешки процеси. За тези мислители светът се превръща в "илюзия", макар и в една предизвикана по природна необходимост илюзия чрез човешката организация.
"Докато не бъде намерено изкуството да се оглеждаме навсякъде, т.е.
да си представяме без представа, ще трябва да се задоволим с Кантовото самосмирение, че от съществуващото можем да познаем неговото Че, обаче никога неговото Що". Така говори един философ от втората половина на 19-тото столетие: Роберт Цимерман. Човешката душа плува към един такъв светоглед, който не може да знае нищо за нейната същност за нейното "що" -, към такъв светоглед плува тя в морето на представите, без да осъзнава никаква способност да намери по-нататък в обширното море на представите нещо, което би могло да даде изгледи в същността на съществуването. Хегел смяташе, че долавя в самото мислене вътрешната жизнена сила, която води човешкия Аз в битието. За следващото време "чистото мислене" става една лека форма на представата, която не включва в себе си от същността на истинското битие.
към текста >>
66.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на
изкуство
то, води над страданието на съществуването.
222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот. В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер.
Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването.
Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията. Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение. "Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност.
към текста >>
Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко
изкуство
.
И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията. Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение. "Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност. Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха".
Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство.
Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите. Изречението "Добродетелта е изучаема" означава замяната на една обширна импулсивна култура чрез една разводнена, обяздена от мисленето култура. Такива идеи се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер. Обаче, по своето същество, Ницше беше същевременно една съзерцателна природа. След като се беше отдал за известно време на възгледа за едно освобождение на света чрез красивата илюзия, той почувства този възглед като един чужд елемент в неговото собствено същество, който беше посаден в него чрез личното влияние на сприятелилия се с него Рихард Вагнер.
към текста >>
Всяко произведение на
изкуство
то, всяко устройство, всяко действие трябва да се обяснява от предидущи и едновременни обстоятелства.
Това е модерната "социология". Тя не взема в никое направление човека като отделно същество, а като член на социалното развитие. Как човекът мисли, познава, действа, чувства: Всичко това се схваща като резултат на социалните сили, под влиянието на които стои отделният човек. Хиполит Тен /1828-1893 г. /нарича съвкупността от сили, които определят всяко културно събитие, "средата".
Всяко произведение на изкуството, всяко устройство, всяко действие трябва да се обяснява от предидущи и едновременни обстоятелства.
Щом познаваме расата, средата и момента, от които и в които се ражда едно човешко произведение, ние сме го обяснили. Фердинанд Ласал /1825-1864 г./ показа в своята "Система на добитите права", как всички правни положения: Собственост, договор, семейство, наследствено право и т.н., се раждат и развиват от кръга на представите на един народ. Начинът на мислене на римлянина е създал друг вид права, различни от тези на германеца. При всички тези кръгове от мисли не се задава въпросът: Какво се ражда от отделния човешки индивид, какво извършва този индивид от неговата първична природа? , а този: Какви причини се намират в социалната организация за жизненото съдържание на отделния човек?
към текста >>
Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на
изкуство
то творения на народите и епохите.
Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят. В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член.
Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите.
В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи. Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие. Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа. Обаче тяхната наука за този духовен свят остава открити въпросите: Що е този духовен свят и как човешката душа принадлежи на него?
към текста >>
67.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Още в младежките години на своя живот той си беше поставил една далечна цел: Да възроди древните Мистерии, които винаги са осъществявали еволюцията на човечеството и да обедини в едно цяло
изкуство
то, науката и религията, понеже в хода на времето те изгубиха връзките си със свръхестествения свят и поеха в съвсем различни посоки.
В Ъ В Е Д Е Н И Е Преди около 100 години, и по-точно през 1899, след като в продължение на две десетилетия разработи основите на науката за свръхестествения свят, антропософията, Рудолф Щайнер предприе първия си опит да излезе пред обществеността, и то по повод 150 годишнината от рождението на Гьоте 28 Август 1899 избирайки за тема неговото тайно откровение в загадъчната „Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия". Дори и запознатите с антропософията на Рудолф Щайнер днес биха могли да попитат защо той се спря на тази приказка? Изборът на Рудолф Щайнер беше сериозно обмислен.
Още в младежките години на своя живот той си беше поставил една далечна цел: Да възроди древните Мистерии, които винаги са осъществявали еволюцията на човечеството и да обедини в едно цяло изкуството, науката и религията, понеже в хода на времето те изгубиха връзките си със свръхестествения свят и поеха в съвсем различни посоки.
Според Рудолф Щайнер науката отново трябваше да се превърне в познание за свръхсетивния свят, изкуството в съзерцание на свръхсетивния свят, а религията в изживяване на свръхсетивния свят. Ето защо постигането на тази далечна цел изискваше следното: държаните в дълбока тайна Мистерии трябваше все повече и повече да се отворят за човечеството и да станат достъпни за всички. В Гьотевата „Приказка" ние ще чуем загадъчните думи: „Дошло е времето! " Рудолф Щайнер отдавна беше разбрал, че в края на 19 и началото на 20 век думите „Дошло е времето!
към текста >>
Според Рудолф Щайнер науката отново трябваше да се превърне в познание за свръхсетивния свят,
изкуство
то в съзерцание на свръхсетивния свят, а религията в изживяване на свръхсетивния свят.
В Ъ В Е Д Е Н И Е Преди около 100 години, и по-точно през 1899, след като в продължение на две десетилетия разработи основите на науката за свръхестествения свят, антропософията, Рудолф Щайнер предприе първия си опит да излезе пред обществеността, и то по повод 150 годишнината от рождението на Гьоте 28 Август 1899 избирайки за тема неговото тайно откровение в загадъчната „Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия". Дори и запознатите с антропософията на Рудолф Щайнер днес биха могли да попитат защо той се спря на тази приказка? Изборът на Рудолф Щайнер беше сериозно обмислен. Още в младежките години на своя живот той си беше поставил една далечна цел: Да възроди древните Мистерии, които винаги са осъществявали еволюцията на човечеството и да обедини в едно цяло изкуството, науката и религията, понеже в хода на времето те изгубиха връзките си със свръхестествения свят и поеха в съвсем различни посоки.
Според Рудолф Щайнер науката отново трябваше да се превърне в познание за свръхсетивния свят, изкуството в съзерцание на свръхсетивния свят, а религията в изживяване на свръхсетивния свят.
Ето защо постигането на тази далечна цел изискваше следното: държаните в дълбока тайна Мистерии трябваше все повече и повече да се отворят за човечеството и да станат достъпни за всички. В Гьотевата „Приказка" ние ще чуем загадъчните думи: „Дошло е времето! " Рудолф Щайнер отдавна беше разбрал, че в края на 19 и началото на 20 век думите „Дошло е времето! " ще важат за цялото човечество, понеже през 1899 привършва онази епоха от 5000 години (3101 пр.Хр.
към текста >>
Защото кулминацията в Гьотевата „Приказка" настъпва тогава, когато подземният храм, или с други думи, скритите досега Мистерии, с тримата Царе - Златният, Сребърният и Бронзовият Цар представителите на науката,
изкуство
то и религията се превръща в надземен храм, тоест в открит, съвременен Мистериен център.
В „Моят жизнен път" Рудолф Щайнер напомня, че в първата си статия „Гьотевото тайно откровение", излязла през 1899, той се изразява „недостатъчно" езотерично. Една година по-късно, в лекциите си пред берлинските теософи, той говори „изцяло" езотерично. А още по-късно, при освещаването на Първия Гьотеанум този пръв по рода си Мистериен център в нашата съвременна епоха Рудолф Щайнер определя своята интерпретация на Гьотевата „Приказка" от 1900 като „зародишната клетка" на цялото Антропософско Движение. Виждаме, следователно, с каква вътрешна и строга последователност Рудолф Щайнер свърза своя модерен езотеризъм с Гьотевия Апокалипсис.
Защото кулминацията в Гьотевата „Приказка" настъпва тогава, когато подземният храм, или с други думи, скритите досега Мистерии, с тримата Царе - Златният, Сребърният и Бронзовият Цар представителите на науката, изкуството и религията се превръща в надземен храм, тоест в открит, съвременен Мистериен център.
И в „Приказката" това се случва в мига, когато „Красивата Лилия" чува за трети път решителните думи на „Стареца с лампата": „Дошло е времето! ". Така чрез Рудолф Щайнеровото дело Гьотевият Апокалипсис стана действителност. Хела Вийсбергер
към текста >>
68.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Преливащите в кафяво и червено цветове го превръщаха в изключително рядко произведение на
изкуство
то.
" попита Старецът „Три зелки, три артишока и три глави лук. Обещах им, че когато настъпи денят, ще ги занеса на реката." „Можем да им направим тази услуга", каза Старецът, „защото в скоро време те пак ще ни потрябват." Дали пак ще ни потрябват, аз не знам, но те обещаха най-тържествено, че пак ще ни услужат." Междувременно огънят в огнището беше догорял и Старецът покри жарта с пепел, отдели жълтиците на една страна и тогава неговата лампа блесна със своя най-красив блясък. Стените отново се покриха със злато, а мопсът се превърна в най-красивия оникс, който човек можеше да си представи.
Преливащите в кафяво и червено цветове го превръщаха в изключително рядко произведение на изкуството.
„Вземи си кошницата", каза Старецът „и сложи в нея оникса. После ще наредиш около него трите зелки, артишока и трите глави лук. Така ще занесеш кошницата до реката. Към обяд помоли Змията да те пренесе оттатък и ще оставиш оникса при Красивата Лилия. Когато тя го докосне, той веднага ще оживее.
към текста >>
69.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Това твърдение се подкрепя както от неговото предпочитание към духовното
изкуство
, което се придържа към добрите стари традиции, така и от слабостта му към гърците.
Вие веднага ще се досетите какво имам предвид, ако Ви напомня за една известна картина, която доста се цени в наши дни. Става дума за картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди..."/*10/ Картината живее не само в своя създател, но и в онези, които и се радват и обичат да я гледат; те просто изпитват копнежа да зърнат образа на Исус още в същия миг, да видят как например Той сяда на трапезата и така нататък. Бихме могли да кажем, че тази картина има стойност не само за настоящата епоха, но и за всички времена, и че тя притежава една вечна, непреходна стойност, защото всяка епоха с право се стреми да я включи в своите художествени образци. С тези кратки думи аз смятам, че охарактеризирах основното усещане, което картината буди в душите на много от нашите съвременници. Впрочем по отношение на последното, бихме могли да твърдим, че Гьоте принадлежи към миналото.
Това твърдение се подкрепя както от неговото предпочитание към духовното изкуство, което се придържа към добрите стари традиции, така и от слабостта му към гърците.
Лесно бихме могли също да повярваме, че може би Гьоте не притежава никакво задълбочено разбиране за онова усещане, което буди у повечето хора картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди". Но ако искаме да надникнем по-дълбоко в Гьотевата душа, нека да си припомним книгата на Боси за „Тайната вечеря" на Леонардо да Винчи./*11/ Върху тази книга Гьоте пише една рецензия и там ние откриваме един забележителен пасаж. Тази карти на се намира в трапезарията на манастира Санта Мария де ла Грация край Милано, и Гьоте описва впечатленията си, докато цветовете били все още запазени, понеже въпреки предприетата в последно време реставрация, картината създавала усещането, че тя непрекъснато губи своята свежест. И той описва младежките си впечатления по следния начин: „Срещу тясната страна на входа, в дъното на залата, се намира масата на игумена, а от двете страни са разположени трапезите на монасите и всичките се издигат малко над пода; и сега, ако влизащият се обърне назад, на четвъртата стена, над не много високата врата, той вижда четвъртата маса, до която са седнали Христос и Неговите ученици.
към текста >>
Нека да си представим един човек, който е застанал пред едно произведение на
изкуство
то.
Обаче несвободен е също и онзи, който подтиска своите страсти, нагони и влечения, и следва единствено чисто смисловата, логическа необходимост на своето мислене. Така човекът става роб или на необходимостта, произтичаща от природния свят, или роб на необходимостта, произтичаща от разума. И по какъв начин човекът може да развие своите вътрешни сили? Шилер отговаря: Той трябва преди всичко да развие онези свои вътрешни състояния, които са близки до божествения свят, да ги пречисти и да ги съпостави с това, което ние наричаме логика. Когато неговите инстинкти и нагони са до такава степен пречистени, че той с радост изпълнява това, което счита за свой дълг, когато необходимостта, произтичаща от разума не го угнетява и подтиска, тогава той с радост и от вътрешен подтик ще върши онова, което е разумно; тогава разумът сваля човека долу в сетивния свят, и в същото време сетивният свят го издига горе в областта на разума.
Нека да си представим един човек, който е застанал пред едно произведение на изкуството.
Той е вгледан в сетивния свят. Обаче чрез всяка частица от сетивния свят към него струи някакво откровение на духовния свят, защото в сетивния свят намира израз онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба. Ето как в съзерцаването на красотата имаме не друго, а едно живо посредничество между Духа и сетивното възприятие. Така изкуството, животът в красотата, според Шилер е едно велико възпитателно средство, едно средство за естетическо възпитание, едно освобождаване от природата, което и позволява да разгърне своите собствени сили.
към текста >>
Така
изкуство
то, животът в красотата, според Шилер е едно велико възпитателно средство, едно средство за естетическо възпитание, едно освобождаване от природата, което и позволява да разгърне своите собствени сили.
Нека да си представим един човек, който е застанал пред едно произведение на изкуството. Той е вгледан в сетивния свят. Обаче чрез всяка частица от сетивния свят към него струи някакво откровение на духовния свят, защото в сетивния свят намира израз онова духовно съдържание, което художникът е вложил в своята художествена творба. Ето как в съзерцаването на красотата имаме не друго, а едно живо посредничество между Духа и сетивното възприятие.
Така изкуството, животът в красотата, според Шилер е едно велико възпитателно средство, едно средство за естетическо възпитание, едно освобождаване от природата, което и позволява да разгърне своите собствени сили.
Следователно, как протича според Шилер човешкото развитие? Ето как: човекът трябва да свали естеството на своя разум долу, така че то да се прояви в сетивния свят, а да издигне сетивата си горе, така че те да се правят в света на разума. Относно тези Писма Гьоте изрича прекрасните думи: Те ми въздействуват по такъв начин, че ясно ми дават да разбера как съм живял досега и как винаги съм искал да живея./*17/ Лесно може да се докаже, че Гьоте е бил подтикнат да напише своята Приказка именно от това, което Шилер казва в своите Писма за естетическото възпитание на човека. Там той казва същото, само че по свой начин. Гьоте съвсем не искаше да покаже загадките на душата с помощта на някакви абстрактни понятия.
към текста >>
70.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Тук красотата няма нищо общо с
изкуство
то, а бликва като едно основно качество на онази човешка душа, която вече е постигнала определена степен на съвършенство.
Ако обаче го е постигнал, тогава господар на мислите става той, а не хаосът и мислите започват да светят с блясъка на Златния Цар, понеже никакъв друг примес не смущава неговите чувства, които стават чисти като Сребърния Цар; неговата воля също претърпява едно голямо пречистване и започва да сияе като Бронзовия Цар, без да е подвластна на мислите и чувствата; или с други думи, превръщайки мислите, чувствата и волята в самостоятелни инструменти на познанието, той просто надраства себе си до такава степен, че познавателните способности на мислите, чувствата и волята му разкриват един по-достоверен поглед върху нещата и той се потопява в същинския поток на събитията, в самата вътрешна същност на нещата. Естествено, това може да се потвърди само от личния опит. И сега, след всичко казано дотук, никак не е трудно да допуснем, че както в лицето на Момъка Гьоте изобразява стремящия се към съвършенство човек, така и в лицето на Красивата Лилия той вижда една съвсем друга душевна нагласа, а по-точно онова душевно състояние, при което човекът се пробужда за духовните Същества скрити в нещата и сливайки се с тях, той издига своето битие на една още по-висока степен. Какво има Гьоте предвид, когато описва съединяването с Красивата Лилия? Не друго, а това, което човекът изживява след като се издигне над самия себе си, след като стане господар на душевните сили и повелител на хаоса в своята душа; да, тъкмо това вътрешно благочестие, тази дълбока свързаност с нещата от света ето какво има предвид Гьоте.
Тук красотата няма нищо общо с изкуството, а бликва като едно основно качество на онази човешка душа, която вече е постигнала определена степен на съвършенство.
И сега ние разбираме защо Гьоте ни описва копнежа на Момъка към Красивата Лилия, който се проявява по такъв начин, че първоначално всички сили просто изчезват от неговата душа. Защо това е така? Ние ще вникнем в този чуден образ от Гьотевото творчество, ако си припомним една негова мисъл: „Порочно е всичко онова, което освобождава нашия Дух, но не ни прави господари на самите себе си." За да постигне свободата, най-напред човекът трябва да стане господар на своите вътрешни душевни сили, и едва след това, окрилен от едно истинско познание, той може да отправи поглед към най-висшите душевни състояния, или с други думи, да се съедини с Красивата Лилия. Ако обаче пристъпи към тази задача неподготвен и недостатъчно пречистен, тогава силите му се стопяват и това се отразява опустошително върху душата му. Ето защо Гьоте ясно посочва, че Момъкът се стреми към такова освобождаване, което ще го превърне в господар на неговите собствени душевни сили.
към текста >>
" В чувствата са скрити корените на всяко
изкуство
, на всяка религия; впрочем за Гьоте
изкуство
то и религията представляват едно цяло, защото още при пътуването си из Италия, той казва следното за художествените произведения, които среща там: „Да, тук цари необходимост, тук цари Бог!
Душевните сили трябва да работят в пълна хармония. Или казано с други думи: Отделната личност сама не може да постигне нищо; ако обаче в подходящия час се стигне до правилното взаимодействие на всички, когато силните и слабите си подадат ръка, тогава душата има своя шанс да се издигне до най- висшето, до съединяването с Красивата Лилия. И тогава храмът се издига от скритите подземни бездни нагоре към повърхността, и става видим за всички, които действително жадуват за познание и мъдрост. Златният Цар дарява Момъка с познавателните сили на мисленето: „Познай най-висшето! " Сребърният Цар го дарява с познавателните сили на чувствата и тук Гьоте изрича прекрасните думи: „Паси овцете!
" В чувствата са скрити корените на всяко изкуство, на всяка религия; впрочем за Гьоте изкуството и религията представляват едно цяло, защото още при пътуването си из Италия, той казва следното за художествените произведения, които среща там: „Да, тук цари необходимост, тук цари Бог!
" Но тук ние виждаме и действията, делата не когато човекът подчинява действията си на борбата за оцеляване, а когато ги превръща в оръжие, за да овладее красотата и мъдростта. Тъкмо това означават думи те на Бронзовия Цар, с които той се обръща към Момъка: „Мечът в лявата ръка, дясната свободна! " В тези думи е скрит един цял свят. Дясната ръка трябва да е свободна за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз.
към текста >>
71.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Според мен тук може да бъде постигнат най-високият връх на изобразителното
изкуство
.
„Във Ваше отсъствие аз два пъти бях във Виена [...] Второто пътуване до Виена предприех, за да изнеса пред Гьотевото Общество една лекция, свързана със Зелената Змия. Както знаете, тази Приказка съдържа най-дълбоките житейски мъдрости, до които е проникнал Гьотевият Дух. Може би Вие бихте били художникът, който ще съумее да превърне в картини някои от чудните събития, на които ставаме свидетели. Една такава задача би трябвало да ощастливи всеки истински художник. Така Вие бихте нарисували нещо, което има своя дълбок духовен смисъл, също както композициите на Рафаело и Леонардо.
Според мен тук може да бъде постигнат най-високият връх на изобразителното изкуство.
Това, което Гьоте изговаря в Приказката може да бъде сравнено само с дълбоката Мистерия на Тайната вечеря. Но за всичко това ще говорим по-нататък." (Писмо до Курт Либих от 5. Януари 1892, Ваймар, в Събр. Съч. 39)
към текста >>
72.
01. 1. Предговор от преводача
GA_23 Същност на социалния въпрос
Обаче да не забравяме, че Рудолф Щайнер, човекът който даде на света Антропософията и разчупи границите на познанието, разширявайки естественонаучната методология в областта на свръхсетивния свят, човекът които се осмели да разкрие на хората „Петото евангелие" (Събрани съчинения №148), придаваше такова значение на „троичния социален организъм", че направо свърза историческото оцеляване на най-близкия до Антропософията народ немския с историческата задача за изграждането на този „троичен социален организъм", Днес истинският еволюционен импулс на Средна Европа е не в областта на
изкуство
то, религията или науката, а в жизнеспособността на идеята за „троичния социален организъм" и във волята за нейното осъществяване.
„А как? " този тежък, мъчителен въпрос не трябва да ни плаши. Инструкции и точни указания тук няма. Напротив, истинска благословия е същото важи и за Валдорфските училища че този импулс идва не от държавата, а може да се породи само в резултат на определена духовна активност от страна на отделната личност. Пречки и трудности ще се появяват непрекъснато, това е напълно естествено.
Обаче да не забравяме, че Рудолф Щайнер, човекът който даде на света Антропософията и разчупи границите на познанието, разширявайки естественонаучната методология в областта на свръхсетивния свят, човекът които се осмели да разкрие на хората „Петото евангелие" (Събрани съчинения №148), придаваше такова значение на „троичния социален организъм", че направо свърза историческото оцеляване на най-близкия до Антропософията народ немския с историческата задача за изграждането на този „троичен социален организъм", Днес истинският еволюционен импулс на Средна Европа е не в областта на изкуството, религията или науката, а в жизнеспособността на идеята за „троичния социален организъм" и във волята за нейното осъществяване.
Д-р Димитър Димчев
към текста >>
73.
03. 3. Въведение
GA_23 Същност на социалния въпрос
Художници и други представители на
изкуство
то с тревога ще попитат: „добре, но нали художествената дарба ще просъществува по-добре н един свободен духовен живот, отколкото в съвременните условия и гаранции, които дават държавната власт и икономическият потенциал на една страна.
Обаче в рамките на този духовен живот ще бъдат поставени и онези хора, които разгръщат своята активност предимно в практическите области на живота. Но „практическата област" ще представлява не това, което възниква от принципите на възпитание, формулирани от т.н. „практици", а всичко, което блика от възпитаващите и техните гледни точки за същността на живота и „практиката". А как следва да се развива и управлява един свободен духовен живот, ще бъде загатнато по-нататък в тази книга. Несъмнено хората с утопично мислене ще поставят пред автора редица въпроси.
Художници и други представители на изкуството с тревога ще попитат: „добре, но нали художествената дарба ще просъществува по-добре н един свободен духовен живот, отколкото в съвременните условия и гаранции, които дават държавната власт и икономическият потенциал на една страна.
Въпроси от този род само потвърждават, че в замисъла на книгата няма нищо утопично. Ето защо в нея липсват готови практически постулати. Напротив, тя насърчава различните обществени групи да извлекат от своя съвместен живот определени социални стойности. Ако човек разглежда живота не според теоретични предразсъдъци, а според непосредствените си опитности, ще признае: само ако наистина съществува една свободна духовна общност, която обхваща живота, опирайки се на своите собствени принципи, само тогава свободният творец има изгледи да получи обективна оценка на своите постижения. „Социалният въпрос" съвсем не е нещо, което в съвременната епоха може да бъде разрешено от няколко души, или пък след парламентарни разисквания.
към текста >>
74.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
И още научното пролетарско мислене превръща в съставни части на човешката идеология не само науката, но и
изкуство
то, религията, нравствеността, правото.
От начина, по който беше описан духовният живот на съвременния пролетариат, става ясно, че истинският облик на пролетарското движение се определя на първо място от характеристиката на неговия духовен живот. Същественото е, че работникът се отнася към причините за незадоволителните жизнени условия, както и към средствата за тяхното отстраняване, от гледната точка на своя духовен живот. Ето защо днес той не може иначе, освен да отхвърля с гняв и подигравка всяко мнение, според което в скритите духовни пластове на социалното движение има някакви градивни сили. И как може той да предположи, че от духовния живот бликат подобни сили, след като самият духовен живот означава за него само една идеология? Такъв духовен живот не предлага изход от социалната безизходица, която не може да бъде повече търпяна.
И още научното пролетарско мислене превръща в съставни части на човешката идеология не само науката, но и изкуството, религията, нравствеността, правото.
В работническите клубове, където се гради неговото образование, пролетарият не може да различи реалните сили, които нахлуват в неговото битие и могат да променят самия материален свят. Напротив за него те са само отражения и сенки от първичния материален свят. Нима могат тези сили след като са вече възникнали и поели по околните пътища на човешките представи или чрез включването им във волевите импулси да въздействуват обратно върху материалния свят? Не, те възникват вторично от материалния свят и израстват като едни или други идеологически разклонения. От тях не може да се очаква никакво разрешаване на социалните проблеми.
към текста >>
75.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Изкуство
то, науката, светогледите, както и всичко, свързано с тях, се нуждае от истинска самостоятелност в човешкото общество.
Пролетарското мислене не виждаше тук друго, освен едно отражение на материални интереси и тяхната борба. И това породи в него усещането, че целият духовен живот е всъщност идеология и отражение на определени икономически интереси. Подобен възглед е опустошителен спрямо духовния живот на човека, но той е в сила само докато възникне усещането: в духовната област цари една действителност, която се издига високо над външния материален свят; една действителност, която носи своето съдържание в самата себе си. А такова усещане е невъзможно да възникне, ако духовният живот в рамките на социалния организъм не се разгръща, движен от своите собствени импулси. Само такива представители на духовния живот, които действуват в горния смисъл, притежават и силата да придадат на този живот подобаващото му значение в социалния организъм.
Изкуството, науката, светогледите, както и всичко, свързано с тях, се нуждае от истинска самостоятелност в човешкото общество.
Защото в духовния свят, и духовния живот, всичко е взаимно свързано. Свободата на единия, на едната област, не може да съществува без свободата на другия, без свободата на другата област. Дори математиката и физиката да не трябваше да завесят пряко от потребностите на държавата, то: какво точно от тях да се развива, как хората да ги оценяват, какво благотворно въздействие могат да имат върху останалия духовен живот и още ред други неща, всичко това се обуславя именно от тези потребности, ако държавата ръководи едни или други области от духовния живот. Едно е, ако учителят от най-долните класове следва импулсите на държавния живот и съвсем друго, ако той извлича тези импулси от един духовен живот, който съществува сам по себе си. Социалната демокрация пренесе и в тази област само наследството от мисловните навици и привички на ръководните класи.
към текста >>
76.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Пропагандните тенденции за „общодостъпно образование" и „привличане" на „народа" към
изкуство
то и други подобни, изобщо не са никакви средства за духовно просвещение на един народ, доколкото то запази характера, наложен му от нашето съвремие.
Чрез своята собствена същност това взаимодействие получава отчетлив социален отпечатък само тогава, когато то може да се развива действително свободно. Точно тогава лишеният от свобода духовен живот, точи социален отпечатък досега не е можел да се появи. Всред ръководните класи духовните сили бяха култивирани така, че техните постижения оставаха по един антисоциален начин само в рамките на определена част от човечеството. Това, което се извършваше там, проникваше до пролетарските сфери само по косвен път. Пролетарските среди не можеха да черпят никаква душевна сила от този вид духовен живот, защото те в действителност не участвуваха в него.
Пропагандните тенденции за „общодостъпно образование" и „привличане" на „народа" към изкуството и други подобни, изобщо не са никакви средства за духовно просвещение на един народ, доколкото то запази характера, наложен му от нашето съвремие.
Защото в своите най-съкровени и чисто човешки дълбини „народът" просто не вземаше участие в духовния живот на епохата. Само му позволяваха, и то от една далечна гледна точка, да надниква в духовните области на живота. И това, което в тесен смисъл принадлежеше към духовния живот, придоби значение също и за онези духовни въздействия, които проникваха в икономическия живот благодарение на капитала. В здравият социален организъм работникът не е прикрепен към механизмите на своята машина, докато „капиталистът" е единственият, който знае съдбата на произведените стоки. След като е ангажиран в производството им, работникът трябва да изгражда у себе си и съзнателна представа за своето лично участие в социалния живот.
към текста >>
77.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Този вид усещане трябва да протича в цялото
изкуство
на образованието; то трябва да оформя учебния план; то трябва да живее в духа, обединяващ ученик и учител.
От този период нататък детската душа свободно приема в съзнанието си това, което образователят и учителят дават, което влияе на детето в резултат на естествения авторитет на учителя. Този авторитет не се подлага на съмнение заради смътното чувство на детето, че в учителя съществува нещо, което съществува също така и в него. Човек не може да преподава и да е образовател, ако не приеме чрез пълно вникване в нещата позиция към детето, която отчита в най-пълен смисъл тази метаморфоза от порива да се имитира до способността да се усвоява на основата на естествена връзка на базата на авторитет. Модерният светоглед, базиран на природния закон, не подхожда към тези факти на човешкото развитие в пълно съзнание. За да ги наблюдаваме с необходимото внимание, трябва да имаме усещане за най-фините манифестации на живота в човешкото същество.
Този вид усещане трябва да протича в цялото изкуство на образованието; то трябва да оформя учебния план; то трябва да живее в духа, обединяващ ученик и учител.
В образоването, това което учителят прави, може да зависи само донякъде от това, което той заема от една обща, абстрактна педагогика: то трябва да е по-скоро новораждащо се всеки момент от живо разбиране за младото човешко същество, което се обучава. Критика на това твърдение е, че не работи в големи класове. Тази критика е без съмнение обоснована в някакъв ограничен смисъл. Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото изкуство на образованието, основано на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета. Един учител може да изложи основата на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин.
към текста >>
Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото
изкуство
на образованието, основано на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета.
За да ги наблюдаваме с необходимото внимание, трябва да имаме усещане за най-фините манифестации на живота в човешкото същество. Този вид усещане трябва да протича в цялото изкуство на образованието; то трябва да оформя учебния план; то трябва да живее в духа, обединяващ ученик и учител. В образоването, това което учителят прави, може да зависи само донякъде от това, което той заема от една обща, абстрактна педагогика: то трябва да е по-скоро новораждащо се всеки момент от живо разбиране за младото човешко същество, което се обучава. Критика на това твърдение е, че не работи в големи класове. Тази критика е без съмнение обоснована в някакъв ограничен смисъл.
Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото изкуство на образованието, основано на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета.
Един учител може да изложи основата на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин. Това изисква просто, каквото и да прави учителят, то да бъде достатъчно „жизнено“. Ако някой има истинско усещане за човешката природа, развиващото се човешко същество се превръща за него в интензивна, жива загадка, която при самия опит тя да бъде разгадана предизвиква в ученика жив интерес по емпатичен път. Такава емпатия е по-ценна от индивидуалната работа, която може прекалено лесно да осакати собствената инициативност на детето. Може наистина да бъде заявено — отново, в граници — че големите класове, водени от учители, пропити с живота, който идва от истинно знание за човешкото същество, ще постигат по-големи резултати, отколкото малки класове, водени от учители, които се водят от стандартни образователни теории и които нямат шанс да практикуват живот на истинско знание в работата си.
към текста >>
Не толкова външно маркирано като трансформацията на душата, която се случва през 6-тата или 7-мата година, но не и по-малко важно за
изкуство
то на образование, е промяната, която проницателният поглед на науката за човешкото същество показва, че се случва около края на 9-тата година.
Един учител може да изложи основата на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин. Това изисква просто, каквото и да прави учителят, то да бъде достатъчно „жизнено“. Ако някой има истинско усещане за човешката природа, развиващото се човешко същество се превръща за него в интензивна, жива загадка, която при самия опит тя да бъде разгадана предизвиква в ученика жив интерес по емпатичен път. Такава емпатия е по-ценна от индивидуалната работа, която може прекалено лесно да осакати собствената инициативност на детето. Може наистина да бъде заявено — отново, в граници — че големите класове, водени от учители, пропити с живота, който идва от истинно знание за човешкото същество, ще постигат по-големи резултати, отколкото малки класове, водени от учители, които се водят от стандартни образователни теории и които нямат шанс да практикуват живот на истинско знание в работата си.
Не толкова външно маркирано като трансформацията на душата, която се случва през 6-тата или 7-мата година, но не и по-малко важно за изкуството на образование, е промяната, която проницателният поглед на науката за човешкото същество показва, че се случва около края на 9-тата година.
В този период чувството за Себе придобива форма, която събужда в детето връзка към природата и света около него по такъв начин, че на детето вече може да се говори повече за връзките между самите обекти и процеси — докато преди то е имало интерес почти изцяло само за обектите и процесите във връзка с човека. Факти от този вид в развитието на човека трябва да бъдат по-внимателно следени от учителя. Защото, ако въведем в детския свят от концепции и чувства каквото съвпада точно в този период от живота с посоката, поета от неговите собствени развиващи се сили — така даваме жизненост на растежа на цялостната личност и това остава извор на сила през целия живот. Ако в някакъв период от живота се работи против зародиша на тези развиващи се сили, така се отслабва индивидът. Знанието за специалните нужни за всеки период от живота предоставя основа за изготвянето на удачен учебен план.
към текста >>
Когато хората осъзнаят колко много може да се спечели за интелекта от това ранно артистично образование на детето, те ще са склонни да позволят на
изкуство
то да заеме достойното си място в основното училищно образование.
Рисуване по детски маниер, или дори примитивен вид рисуване, извиква интереса на цялото човешко същество в това, което извършва. Затова трябва да се остави писането да израсне от рисуването. Може да се започне с фигури, при които самото детско и артистично чувство на ученика влиза в действие; от тях се развиват буквите на азбуката. Започвайки с дейност, която по силата на артистичността си извиква цялостно човешкото същество, трябва да се развие писането, което клони към интелектуалното. И трябва да се остави четенето, което концентрира силно вниманието в сферата на интелектуалното, да възникне от писането.
Когато хората осъзнаят колко много може да се спечели за интелекта от това ранно артистично образование на детето, те ще са склонни да позволят на изкуството да заеме достойното си място в основното училищно образование.
Изкуството на музиката, рисуването и моделирането ще получи достойно място в програмата на обучение. Този артистичен елемент и физическите упражнения ще бъдат въведени в удачна комбинация. Ще бъдат развити дейни игри и гимнастика като израз на чувства, извикани от самата природа на музиката и рецитирането. Евритмичното движение — движение с мисъл — ще замени тези движения, основани само на анатомията и физиологията на физическото тяло. Хората ще открият колко голяма сила се спотайва в артистичния начин на обучение за развитието на волята и чувствата.
към текста >>
Изкуство
то на музиката, рисуването и моделирането ще получи достойно място в програмата на обучение.
Затова трябва да се остави писането да израсне от рисуването. Може да се започне с фигури, при които самото детско и артистично чувство на ученика влиза в действие; от тях се развиват буквите на азбуката. Започвайки с дейност, която по силата на артистичността си извиква цялостно човешкото същество, трябва да се развие писането, което клони към интелектуалното. И трябва да се остави четенето, което концентрира силно вниманието в сферата на интелектуалното, да възникне от писането. Когато хората осъзнаят колко много може да се спечели за интелекта от това ранно артистично образование на детето, те ще са склонни да позволят на изкуството да заеме достойното си място в основното училищно образование.
Изкуството на музиката, рисуването и моделирането ще получи достойно място в програмата на обучение.
Този артистичен елемент и физическите упражнения ще бъдат въведени в удачна комбинация. Ще бъдат развити дейни игри и гимнастика като израз на чувства, извикани от самата природа на музиката и рецитирането. Евритмичното движение — движение с мисъл — ще замени тези движения, основани само на анатомията и физиологията на физическото тяло. Хората ще открият колко голяма сила се спотайва в артистичния начин на обучение за развитието на волята и чувствата. Въпреки това, да учиш или обучаваш по такъв начин и да постигаш ценни резултати, може да бъде постигнато само от учители, които имат достатъчно силна проницателност за човешкото същество, за да разбират ясно връзката между методи, които те използват и свързаните с растежа сили, които проявяват себе си в периодите на живота.
към текста >>
78.
01 ПРЕДГОВОР НА ИЗДАТЕЛЯ
GA_25 Философия, космология, религия
Словата за неговото откриване, които прозвучаха в този паметник от устата на Рудолф Щайнер, бяха произнесени за неговото освещаване като свободен Университет, който имаше за цел: да съедини отново; Науката,
Изкуство
то, Религията
Първата световна война е завършила. Приятелите и учениците на Рудолф Щайнер отново свързват контактите, които така дълбоко са им липсвали през време на мрачните години, когато границите бяха затворени. Постепенно с разкриване на възможностите, те хващат пътя за Дорнах. Построяването на Гьотеанума, започнато през 1913 година от членовете на Антропософското общество дошли от всички страни, продължаваше само с много големи трудности от онези от "неутралните страни", които можаха да останат на територията на Швейцария. От 1920 година и въпреки безредиците от войната в различни страни, там бе изнесен първият университетски курс.
Словата за неговото откриване, които прозвучаха в този паметник от устата на Рудолф Щайнер, бяха произнесени за неговото освещаване като свободен Университет, който имаше за цел: да съедини отново; Науката, Изкуството, Религията
Следващата година, на Великден 1921 година, бе държан вторият университетски курс, отворен за студентите от всички факултети. Този път бяха възстановени връзки между естествените науки и изкуствата, особено с изкуството на словото. През лятото на 1921 година група артисти говорещи английски език се събра в Дорнах за един "летен курс", който съдържаше много практически приложения. Що се отнася до сказките изнесени от Рудолф Щай нер на немски език те бяха преведени още при тяхното изнасяне. Представленията с Евритмия бяха свързан и със съчинения от английски автори.
към текста >>
Но дали стигаме до това схващане на троичното устройство посредством педагогиката, медицината, социологията или пък чрез науката,
изкуство
то, същественото е да имаме един сигурен и плодотворен метод да доловим самите себе си, да обхванем самите себе си и нашата изравнител на дейност в тези противоположности, за да се опознаем и да се ръководим свързано в нашето тяло, в нашата душа и в нашия дух.
От проучването на организма той изтъква за лекарите трите групи функции: нервна (и сетивни), двигателни (обхващащи храносмилането), и регулиращи (дихателните и кръвообращателни ритми). Морфологично това функционално разпределение се изразява в противоположността на главата и крайниците, свързани помежду им чрез туловището, което играе една посредническа, уравновесяваща роля. За възпитателите той изследва на тази основа трите главни функции на душата: мисленето, което има своя инструмент в нервната система, чувствуването свързано с ритмите на сърцето и дишането, волята, която се изразява чрез скрития динамизъм в крайниците. Това познание позволява на преподавателите да дадат на техните ученици едно обучение, което същевременно да упражнява едно формиращо влияние върху техния характер и върху тяхното физическо развитие. Той се обръща също към политиците и към икономистите, за да привлече вниманието им върху необходимостта да се съблюдава това троично естествено разпределение на човешката природа в социалното тяло, ако искаме то да бъде уравновесено.
Но дали стигаме до това схващане на троичното устройство посредством педагогиката, медицината, социологията или пък чрез науката, изкуството, същественото е да имаме един сигурен и плодотворен метод да доловим самите себе си, да обхванем самите себе си и нашата изравнител на дейност в тези противоположности, за да се опознаем и да се ръководим свързано в нашето тяло, в нашата душа и в нашия дух.
Във всяко троично устройство се различава една полярност и една посредническа функция. Но единството може да се осъществи, когато центърът поддържа равновесието между полярностите. Така се разкриват на различните равнища на съществото съответствия, за които често ще се загатва в следващите страници. Ние ще можем да ги познаем по-задълбочено само тогава, когато се върнем към изворите, т. е. делото на Р.
към текста >>
ПОЗНАНИЕ
ИЗКУСТВО
РЕЛИГИЯ
СПОСОБНОСТ НА ДУШАТА. . МИСЛЕНЕ ЧУВСТВАНЕ ВОЛЯ СЪСТОЯНИЕ НА СЪЗНАНИЕ. . .ЯСНОТА СЪНОВИДНОСТ СЪН ЧОВЕШКИ ДЕЙНОСТИ. .
ПОЗНАНИЕ ИЗКУСТВО РЕЛИГИЯ
ИЛИ НАУКА ИСТИНА КРАСОТА ДОБРО Много естествено се стига до трилогията, която беше вече послужила като тема на първия университетски Курс: Наука Изкуство Религия и до съединяването на тази троичност в една истинска мъдрост за Човека или Антропософия. В настоящия цикъл Рудолф Щайнер прибягва до един друг израз за същата идея. Той казва: Философия Космология Религия.
към текста >>
Много естествено се стига до трилогията, която беше вече послужила като тема на първия университетски Курс: Наука
Изкуство
Религия и до съединяването на тази троичност в една истинска мъдрост за Човека или Антропософия.
. .ЯСНОТА СЪНОВИДНОСТ СЪН ЧОВЕШКИ ДЕЙНОСТИ. . ПОЗНАНИЕ ИЗКУСТВО РЕЛИГИЯ ИЛИ НАУКА ИСТИНА КРАСОТА ДОБРО
Много естествено се стига до трилогията, която беше вече послужила като тема на първия университетски Курс: Наука Изкуство Религия и до съединяването на тази троичност в една истинска мъдрост за Човека или Антропософия.
В настоящия цикъл Рудолф Щайнер прибягва до един друг израз за същата идея. Той казва: Философия Космология Религия. В тази перспектива трябва да се разбере, че единството се възстановява в човека, когато той: - търси мъдростта "с помощта на ясновидското и прецизно познание на етерното тяло" - чувства се включен всецяло в Космоса, чиято хармония открива в себе си "чрез ясното разбиране на човешката астрална същност"
към текста >>
79.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Само то може да даде плодовете на една наука и на едно
изкуство
съобразени с духа.
Върху този дух като върху основен камък ние поискахме в 1913 година да построим сградата на Гьотеанума. В един момент, когато цяла Европа и много народи извън нейните граници бяха разкъсвани от конфликти, този дух обедини при пълна свобода всички народи на Европа в една велика обща цел. В Дорнах никога не е престанало международното сътрудничество. Нека ми бъде позволено днес да настоявам върху тази точка, за да подчертая, в какъв дух са произнесен и тези приветствени думи. Всичко, което е извършено тук, е извършено в негово име, в името на свободното човечество, на универсалното и цялостно човечество.
Само то може да даде плодовете на една наука и на едно изкуство съобразени с духа.
Този универсален дух е също онзи, благодарение на който от сърцето се излъчва благородната топлина способна да обгърне всяко човешко същество. Нека той проникне тези приветствени думи, които произнасям от дъното на сърцето. От все сърце също пожелавам да изработим заедно и да формулираме това, което ще осветли най-различните области на науката и на живота, за да могат всички, които са дошли тук, да се завърнат при техните огнища с едно несъмнено задоволство в сърцето. Всички онези, които от години работят в Гьотеанума, ще се чувстват особено щастливи, ако след това ще могат да извикат в съзнанието си мисълта за това задоволство, което нашите посетители извличат от своето идване. Позволете ми още веднъж да ви поздравя в този смисъл и да ви благодаря, че сте дошли тук.
към текста >>
Да се създадат формите на
изкуство
то, в които се изразява целостта на човешкото същество, ето какво търсим ние тук.
Не става дума да прибавим към сградата на научните познания една надстройка, която да бъде етажът на духа, а да направим така, щото тези научни познания да се влеят такива, каквито са, в полето на духа, за да намерят един вид своето увенчание в откровенията на духовното изследване. За да илюстрирам това, ще взема като пример медицината. Така, както тя се представя днес със забележителни резултати, които се основават на познаването на природата, медицинската наука заслужава нашето пълно уважение; но ние вярваме, че с помощта на едно методично ясновиждане ще бъде възможно да се отиде по-далеч. Чрез това превишаване на постигнатото до сега ще се разкрива в какво именно медицинската наука е наистина плодотворна. По същия начин по пътищата на духовното изследване може да се изгради един мост между художествената дейност и духа.
Да се създадат формите на изкуството, в които се изразява целостта на човешкото същество, ето какво търсим ние тук.
Религиозните връзки, човешките отношения, ние искаме да ги развием тук на почвата на същото това познание на духа. То трябва да обхване човешката природа в нейната цялост и да не се ограничава в една или друга от нейните способности. Духовното познание прави усилия да направи да се влее отново в живота на духа всичко онова, което се отнася за практическия живот както и теориите, за да създаде един кадър из цяло и универсално човешки. От тази гледна точка аз ви предлагам в тези сказки да говорим за три области на познанието; те ще служат за пример, с който да покажем как вземайки като изходна точка настоящите изследвания, може да се премине към изследвания, които имат един духовен обект. Следователно ще ви говоря за философията, космологията, за религията и за одухотворените форми, които те могат да се добият благодарение на антропософията.
към текста >>
80.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
Те правят да премине в
изкуство
то и поезията един последен отзвук от интуициите долавяни в миналото от човечеството в състояние на сънуване.
Вчера аз описах как може да се постигне третата степен на свръхсетивното познание, благодарение на упражненията насочени към развитието на волята, каквито са тези, които ще намерите описани във вече цитираните книги и за които скоро ще говоря по-подробно. По този път човек се издига до едно състояние аналогично на това на сънуването, в което са живеели нормално първите хора, тези които са населявали нашата Земя в началото на развитието. Това човечество е притежавало като в състояние на сънуване една спонтанна интуиция, една полусъзнателна интуиция. Тази е интуицията, която трябва да добие отново полето на пълното съзнание този, който в днешната епоха иска да познае религиозния живот. Един отзвук от тази почти интуитивна интуиция на първобитното човечество продължава да съществува и днес у някои лица; те възприемат спонтанно, интуитивно, духовните сили, които ги заобикалят и постъпват според тях.
Те правят да премине в изкуството и поезията един последен отзвук от интуициите долавяни в миналото от човечеството в състояние на сънуване.
Този отзвук се намира даже и в идеите, които внезапно могат да възникнат в духа на учените; той упражнява върху въображението на съвременното човечество извънредно важно влияние. Съвършено съзнателната и истинска интуиция, за която говорим и която може да се добие чрез средствата изложени в предидущата сказка, е от съвършено друго естество. Защото първобитният човек е имал един психически живот напълно различен от този на съвременния човек. Той живееше някакси напълно вън от себе си, в облаците и мъглата, в звездите, слънцето и луната, в растенията и животните; той имаше за всички неща едно чувство почти толкова силно, както и за своето собствено тяло. Извънредно трудно е да направим разбираемо за съвременното съзнание това душевно състояние на първото човечество.
към текста >>
81.
36. 4. Трето съзерцание: Страданието на Михаел над развитието на човечеството преди да навлезе в епохата на своята земна дейност
GA_26 Мистерията на Михаил
Изблик на силите на Михаел, в
изкуство
то, в познанието, в човека, само още не в оживяващите сили на Съзнателната душа.
По-късно Гьоте намери във Фауст един образ на човека, който беше изгубил напълно човека. Това търсене "на човека" става все по-силно. Защото хората са поставени пред избора, или да затъпеят по отношение чувствуването на собственото същество, или да развият копнежа към него като един елемент на душата. До 19то столетие най-добрите хора развиват в най-различни области на европейския духовен живот идеи по различен начин исторически, естествено-научен, философски, мистични които представляват един стремеж да бъде намерен човекът в това, което е станало интелектуалистичен светоглед. Възраждане, духовно новораждане, хуманизъм бързат, даже щурмуват към една духовност в една посока, в която тя не може да бъде намерена; безсилие, илюзия, заглушаване в посоката, в която тя трябва да бъде търсена.
Изблик на силите на Михаел, в изкуството, в познанието, в човека, само още не в оживяващите сили на Съзнателната душа.
Едно разколебаване на духовния живот. Михаел насочва всички свои сили назад в космическото развитие, за да добие сила да държи "змея" под нозете си в равновесие. Именно под тези напрежения на силите от страна на Михаел се раждат най-великите творения на ренесанса. Но те са още едно възобновяване чрез Михаел на силите на Разсъдъчната или Чувствена душа, а не едно действие на новите сили. Ние можем да видим Михаела изпълнен със загриженост, дали ще бъде също в състояние да побеждава и по-нататък "змея", когато вижда, как в една област хората искат да добият от новосъздадения образ природата
към текста >>
82.
50. 11. Сън и будност в светлината на разглежданото в предидущите съзерцания
GA_26 Мистерията на Михаил
От тях човешкото същество взема импулсите, с помощта на които при слизането на Земята то образува своето тяло, най-великото произведение на
изкуство
то на Макрокосмоса.
И в своите състояния на сън човекът вижда, той проглежда в тези състояния сега, както през време на земния живот гледаше озарената от Слънцето Земя. Само благодарение на това, че Макрокосмосът, какъвто е той в настоящето, е нещо мъртво, през периода между смъртта и едно ново раждане човешкото същество може да прекара един живот, който в сравнение с будния земен живот представлява едно по-висше пробуждане. Едно пробуждане, благодарение на което човекът става способен да овладее напълно силите, които при сънуването показват само едно бегло проблясване. Тези сили изпълват целия Космос. Те проникват всичко.
От тях човешкото същество взема импулсите, с помощта на които при слизането на Земята то образува своето тяло, най-великото произведение на изкуството на Макрокосмоса.
Това, което при сънуването проблясва като напуснато от Слънцето, в духовния свят то живее проникнато от струите на духовното Слънце, чакайки докато Съществата на висшите Йерархии или човекът го призоват за сътворяването на същества. Гьотеанум, януари 1925 година.
към текста >>
83.
63. 3. Привидно угасване на духовното познание в ново време
GA_26 Мистерията на Михаил
В
Изкуство
то, в Религията живееше познанието.
ПРИВИДНОТО УГАСВАНЕ НА ДУХОВНОТО ПОЗНАНИЕ В НОВО ВРЕМЕ Който иска да прецени правилно Антропософията в нейното отношение към развитието на Съзнателната душа, трябва постоянно и отново да насочва своя поглед върху онова устройство на духа на културното човечество, което започва с разцъфтяването на естествените наука и което достигна своята връхна точка в 19-то столетие. Нека поставим характера на тази епоха пред погледа на душата и да го сравним с този на предишни епохи. Във всички времена на съзнателното развитие на човечеството познанието беше считано като нещо, което довежда човека във връзка с духовния свят Това, което човек беше в отношението му към Духа, това се приписваше на познанието.
В Изкуството, в Религията живееше познанието.
Това положение се изменя, когато се яви зората на епохата на Съзнателната душа. Тогава познанието започва да не се интересува за голяма част от човешкия душевен живот. То искаше да проучи, какво отношение развива човекът към съществуването, когато насочва своите сетива и своя разсъждаващ ум към "природата". Но то не искаше вече да се занимава с това, което човекът развива като отношение към духовния свят, когато използува своята вътрешна възприемателна способност, както използува своите сетива. Така се роди необходимостта, духовният живот на човека да не се включва в познанието на съвремието, а да се позовава на познания от миналото, на преданието.
към текста >>
84.
Съдържание
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Основи на едно разширено лечебно
изкуство
Основи на едно разширено лечебно изкуство
Рудолф Щайнер Ита Вегман Оригинално издание: 1925 г. Превод: Димо Даскалов * * *
към текста >>
1. Истинското познание на човешкото същество като основа на медицинското
изкуство
Оригинално издание: 1925 г. Превод: Димо Даскалов * * * СЪДЪРЖАНИЕ Предговор
1. Истинското познание на човешкото същество като основа на медицинското изкуство
2. Защо се разболява човек? 3. Явленията на живота 4. За същността на усещащия организъм 5. Растение, животно и човек 6. Кръв и нерви
към текста >>
85.
Предговор
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Защото от най-древни времена тази същност на мистериите е била в най-тясна връзка с лечебното
изкуство
, и добиването на духовни познания е било свързано с лечението.
И всички които го обичаха и почитаха, трябваше да изпитат извънредно голямата болка, че обичаният от толкова много хора човек, който можа да помогне на толкова много хора, трябваше да остави съдбата да царува при него, знаейки добре, че тук нещата се ръководиха от по-висши Същества. Плодът на една съвместна работа бе изложен в тази малка книга. Учението на Антропософията, което представлява една златна мина от подбуди именно за медицинската наука, аз го приех без остатъчно и намерих в него един извор на мъдрост, от който човек можеше да черпи неуморно и който може да освети да реши много, днес още нерешени проблеми на медицината. Така между Рудолф Щайнер и мене се роди една активна съвместна работа за медицински познания, която се задълбочи особено много през последните две години, така щото можа да стане възможно и да се осъществи едно общо написване на една книга. Рудолф Щайнер постоянно се стремеше - и тук аз проявих най-пълно разбиране към него - да възобнови старата същност на мистериите и да направи тя да се влее в медицината.
Защото от най-древни времена тази същност на мистериите е била в най-тясна връзка с лечебното изкуство, и добиването на духовни познания е било свързано с лечението.
Ние не трябваше да подценим научната медицина по един дилетантски и непосветен начин; тя бе напълно призната. Важното беше обаче това, да прибавим към съществуващото онова, което може да се получи от духовното познание като средство за разбиране процесите на заболяване и лече- ние. Самопонятно е, че не трябваше да оживее отново психическият инстинктивен подход на древните мистерии, а един такъв подход, който да отговаря напълно на вече изцяло развитото и издигнато до духовното модерно съзнание. Така бяха положени първите начала и основаният от мене клинично-терапевтичен Институт в Арлесхайм даде практическите основи за изложените тук теории. Направен бе опит да бъдат показани пътища за лечебното изкуство на онези, които желаят едно разширение на техните медицински познания в посочения тук смисъл.
към текста >>
Направен бе опит да бъдат показани пътища за лечебното
изкуство
на онези, които желаят едно разширение на техните медицински познания в посочения тук смисъл.
Защото от най-древни времена тази същност на мистериите е била в най-тясна връзка с лечебното изкуство, и добиването на духовни познания е било свързано с лечението. Ние не трябваше да подценим научната медицина по един дилетантски и непосветен начин; тя бе напълно призната. Важното беше обаче това, да прибавим към съществуващото онова, което може да се получи от духовното познание като средство за разбиране процесите на заболяване и лече- ние. Самопонятно е, че не трябваше да оживее отново психическият инстинктивен подход на древните мистерии, а един такъв подход, който да отговаря напълно на вече изцяло развитото и издигнато до духовното модерно съзнание. Така бяха положени първите начала и основаният от мене клинично-терапевтичен Институт в Арлесхайм даде практическите основи за изложените тук теории.
Направен бе опит да бъдат показани пътища за лечебното изкуство на онези, които желаят едно разширение на техните медицински познания в посочения тук смисъл.
Ние имахме намерението, тази малка книга да бъде последвана от още една, която да бъде плод на нашата обща работа. За съжаление това не беше вече възможно. Въпреки това аз възнамерявам, от многото подбуди и бележки, които притежавам, да напиша един втори, а може би също и един трети том. - Нека обаче този първи том, бе коригиран от него с радост и вътрешно задоволство три дни преди смъртта на Рудолф Щайнер, да намери своя път при всички онези, които от загадките на живота се стремят да стигнат до разбиране на живота в неговото великолепие и величие. Арлесхайм - Дорнах, септември 1925 г.
към текста >>
86.
1. Истинското познание на човешкото същество като основа на медицинското изкуство
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
МЕДИЦИНСКОТО
ИЗКУСТВО
1. ИСТИНСКОТО ПОЗНАНИЕ НА ЧОВЕШКОТО СЪЩЕСТВО КАТО ОСНОВА НА
МЕДИЦИНСКОТО ИЗКУСТВО
В тази книга се посочват нови възможности за лекарското знание и умение. Върху изнесеното тук ще се съди правилно само тогава, когато човек може да вникне в гледните точки, които служеха като ръководство, когато се родиха медицинските възгледи, за които се говори тук. Тук не се касае за някаква опозиция против медицината, която работи с признатите научни методи на настоящето. Ние признаваме напълно тази медицина в нейните принципи. И сме на мнение, че даденото от нас може да бъде приложено в лечебното изкуство само от онзи, който може да бъде напълно лекар в смисъла на тези принципи.
към текста >>
И сме на мнение, че даденото от нас може да бъде приложено в лечебното
изкуство
само от онзи, който може да бъде напълно лекар в смисъла на тези принципи.
МЕДИЦИНСКОТО ИЗКУСТВО В тази книга се посочват нови възможности за лекарското знание и умение. Върху изнесеното тук ще се съди правилно само тогава, когато човек може да вникне в гледните точки, които служеха като ръководство, когато се родиха медицинските възгледи, за които се говори тук. Тук не се касае за някаква опозиция против медицината, която работи с признатите научни методи на настоящето. Ние признаваме напълно тази медицина в нейните принципи.
И сме на мнение, че даденото от нас може да бъде приложено в лечебното изкуство само от онзи, който може да бъде напълно лекар в смисъла на тези принципи.
Обаче към това, което може да се знае върху човека с признатите днес научни методи, ние прибавяме по-нататъшни познания, които могат да бъдат намерени чрез други методи, и затова се виждаме принудени, изхождайки от това разширено познание на света и на човека, да работим също за едно разширение на медицинското изкуство. Признатата медицина не може всъщност да направи някакво възражение против това, което ние изнасяме, тъй като ние не я отричаме. Само онзи, който желае не само неговото знание да бъде признато, но освен това предявява претенцията, че не трябва да се говори за никакво познание, което надвишава неговото, той може да отхвърли предварително нашия опит. Разширението на познанието върху света и човека ние виждаме в основаната от Рудолф Щайнер Антропософия. Към познанието на физическия човек, което може да се добие чрез съвременните методи на естествената наука, тя прибавя познанието за духовния човек.
към текста >>
Обаче към това, което може да се знае върху човека с признатите днес научни методи, ние прибавяме по-нататъшни познания, които могат да бъдат намерени чрез други методи, и затова се виждаме принудени, изхождайки от това разширено познание на света и на човека, да работим също за едно разширение на медицинското
изкуство
.
В тази книга се посочват нови възможности за лекарското знание и умение. Върху изнесеното тук ще се съди правилно само тогава, когато човек може да вникне в гледните точки, които служеха като ръководство, когато се родиха медицинските възгледи, за които се говори тук. Тук не се касае за някаква опозиция против медицината, която работи с признатите научни методи на настоящето. Ние признаваме напълно тази медицина в нейните принципи. И сме на мнение, че даденото от нас може да бъде приложено в лечебното изкуство само от онзи, който може да бъде напълно лекар в смисъла на тези принципи.
Обаче към това, което може да се знае върху човека с признатите днес научни методи, ние прибавяме по-нататъшни познания, които могат да бъдат намерени чрез други методи, и затова се виждаме принудени, изхождайки от това разширено познание на света и на човека, да работим също за едно разширение на медицинското изкуство.
Признатата медицина не може всъщност да направи някакво възражение против това, което ние изнасяме, тъй като ние не я отричаме. Само онзи, който желае не само неговото знание да бъде признато, но освен това предявява претенцията, че не трябва да се говори за никакво познание, което надвишава неговото, той може да отхвърли предварително нашия опит. Разширението на познанието върху света и човека ние виждаме в основаната от Рудолф Щайнер Антропософия. Към познанието на физическия човек, което може да се добие чрез съвременните методи на естествената наука, тя прибавя познанието за духовния човек. Тя не преминава чрез просто размишление от познания на физическото до такива на духовното.
към текста >>
87.
18. Лечебна евритмия
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Тя бе създадена от Д-р Рудолф Щайнер като плод на Антропософията първо като едно ново
изкуство
.
18. ЛЕЧЕБНА ЕВРИТМИЯ В областта на нашата терапия една особена роля играе още така наречената "лечебна евритмия".
Тя бе създадена от Д-р Рудолф Щайнер като плод на Антропософията първо като едно ново изкуство.
Тя е била често пъти описвана от Д-р Рудолф Щайнер като евритмично изкуство и е намерила вече също като изкуство едно широко разпространение. На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство. Това проличава още във факта, че у човека в движение са предимно мишците и ръцете, човешки групи в движение издигат цялото до една художествено действаща в себе си сценична картина. Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм. От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът.
към текста >>
Тя е била често пъти описвана от Д-р Рудолф Щайнер като евритмично
изкуство
и е намерила вече също като
изкуство
едно широко разпространение.
18. ЛЕЧЕБНА ЕВРИТМИЯ В областта на нашата терапия една особена роля играе още така наречената "лечебна евритмия". Тя бе създадена от Д-р Рудолф Щайнер като плод на Антропософията първо като едно ново изкуство.
Тя е била често пъти описвана от Д-р Рудолф Щайнер като евритмично изкуство и е намерила вече също като изкуство едно широко разпространение.
На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство. Това проличава още във факта, че у човека в движение са предимно мишците и ръцете, човешки групи в движение издигат цялото до една художествено действаща в себе си сценична картина. Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм. От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът. Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен.
към текста >>
На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово
изкуство
.
18. ЛЕЧЕБНА ЕВРИТМИЯ В областта на нашата терапия една особена роля играе още така наречената "лечебна евритмия". Тя бе създадена от Д-р Рудолф Щайнер като плод на Антропософията първо като едно ново изкуство. Тя е била често пъти описвана от Д-р Рудолф Щайнер като евритмично изкуство и е намерила вече също като изкуство едно широко разпространение.
На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство.
Това проличава още във факта, че у човека в движение са предимно мишците и ръцете, човешки групи в движение издигат цялото до една художествено действаща в себе си сценична картина. Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм. От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът. Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен. При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор.
към текста >>
88.
21. Послесловие
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Нашият план беше да разгледаме в продължение онова, което действува като земни и космически сили в металите злато, сребро, олово, желязо , мед, живак, калай и да изложим, как тези метали трябва да бъдат използувани в лечебното
изкуство
.
ПОСЛЕСЛОВИЕ До тук е стигнал днес плодът на една обща работа. За нашата голяма скръб тук трябваше да спре продължението на писането, когато настъпи заболяването на Рудолф Щайнер.
Нашият план беше да разгледаме в продължение онова, което действува като земни и космически сили в металите злато, сребро, олово, желязо , мед, живак, калай и да изложим, как тези метали трябва да бъдат използувани в лечебното изкуство.
Трябваше също да изложим, как в древните мистерии хората са имали едно дълбоко разбиране за отношението на металите към планетите и техните отношения към различните органи на човешкия организъм. Намерението ни беше да говорим за това знание, да го основем отново.
към текста >>
89.
Съдържание
GA_28 Моят жизнен път
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на
изкуство
то
1879 – 1890 / Виена III. Студентски години IV. Младежки приятелства V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика) VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“ IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен X. Философия на свободата XI. За мистиката и мистиците XII. Съдбовни въпроси
към текста >>
VIII. Размишления върху
изкуство
то и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
III. Студентски години IV. Младежки приятелства V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика) VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен X. Философия на свободата XI. За мистиката и мистиците XII. Съдбовни въпроси XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
към текста >>
XVI. Сред учени и хора на
изкуство
то; Гьотеви събрания
XII. Съдбовни въпроси XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт 1890 – 1897 / Ваймар XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
XVI. Сред учени и хора на изкуството; Гьотеви събрания
XVII. Критически забележки върху етиката XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството XX. Ваймарски приятелски кръг XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието
към текста >>
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на
изкуство
то
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер XVI. Сред учени и хора на изкуството; Гьотеви събрания XVII. Критически забележки върху етиката XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
XX. Ваймарски приятелски кръг XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието XXII. Да можеш да живееш в и с противоположности XXIII. „Етически индивидуализъм“ 1897 – 1907 / Берлин – Мюнхен
към текста >>
XXXIV. Духовно познание и
изкуство
XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“) XXX. Езотерика и публичност XXXI. Начало на сътрудничеството с Мари фон Сиверс XXXII. Теософия и антропософия XXXIII. Вътрешни аспекти на книгата „Теософия“
XXXIV. Духовно познание и изкуство
XXXV. За книги, лекции и публичното им въздействие XXXVI. Езотерични указания XXXVII. Съзряване на душата; лекции в Париж през 1906 г. XXXVIII. Мюнхенският теософски конгрес през 1907 г. Бележки
към текста >>
90.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Изживява местата на Гьоте, докосва се до творбите му, в Берлин се среща с Едуард фон Хартман, търси навсякъде
изкуство
то, което обогатява душевния му живот.
Нови духовни срещи и кръгове, запознаване с теософското движение на Блаватска, ежедневие в кафенето на Михаелплац, където активно твори сред шума, редактор на „Немски седмичник“, за който всяка седмица трябва да пише по една статия по социални проблеми. Социалният въпрос, който ще осветли след 30 години, още сега придобива за него огромно значение. Запознава се със съчиненията на Маркс и Енгелс и изживява болезнено неистината, че материално-икономическите сили са носители на развитието, а духовното е само надстройка. Публикациите на Щайнер върху съчиненията на Гьоте стават повод да бъде поканен в Архива му във Ваймар, за да бъде обработено и издадено наследството на немския поет и естественик. Рудолф Щайнер пътува дотам за няколко седмици и това е първото му голямо пътешествие – Ваймар, Берлин, Мюнхен.
Изживява местата на Гьоте, докосва се до творбите му, в Берлин се среща с Едуард фон Хартман, търси навсякъде изкуството, което обогатява душевния му живот.
След връщането му във Виена намира още един духовен кръг, този на Мари Ланг. Там среща Роза Майредер, с която споделя духовните си интереси и особено подготвянето на докторската си дисертация и „Философия на свободата“. Само в свободното от сетивност мислене душата живее в духовната същност на света и намира духовните първопричини на битието. Преживяващият се в своята вътрешност човешки дух среща духа на света, който действа не зад сетивният свят, а вътре в него. Духовното в човека се изявява, когато в неговите импулси и воля действат моралните интуиции на свободното от сетивност мислене.
към текста >>
Става учител в Берлинското общообразователно училище за работещи, започвайки с история и ораторско
изкуство
, разширявайки с естествени науки, печели симпатиите, достигайки аудитория от 7000 печатари.
Духовното стоене пред Мистерията на Голгота е изживяване, което го разтърсва. Това е времето на края на века, края и на 5-те хилядолетия на тъмната епоха. Човечеството очаква 20 век, а с него и новата светла епоха. Щайнер описва изминалия век, епохата на Гьоте и Хегел, и края на века, когато човешкото мислене и воля са достигнали връхната си точка на откъснатост от Духа. Отново изживява полярности – между индивидуалното мислене на Хегел и личностната воля на Щирнер.
Става учител в Берлинското общообразователно училище за работещи, започвайки с история и ораторско изкуство, разширявайки с естествени науки, печели симпатиите, достигайки аудитория от 7000 печатари.
Духовното му виждане наблюдава една „масова душа, обхванала представите, съжденията“ на дремещите им души. Както със ,,Списанието“ преживява бюргерския живот, така и с преподаването изживява пролетариата, т.е. движещите сили на епохата. Щайнер прониква в духовната сфера по пътя на мисленето – чрез изработване на кристално ясни понятия. По-късно развива имагинативното съзерцание, което му носи виждането на духовната еволюция на човека.
към текста >>
Но трябва да се внесе още нещо и това е
изкуство
то, което става животворният елемент в антропософското движение.
Двамата се свързват първоначално с Теософското общество и неговите лидери, посещават конгресите в Лондон и Париж, оглавяват Немската секция в Берлин. Но след конгреса в Мюнхен раздялата е неминуема. По отношение на духовните истини не може да има компромиси. Рудолф Щайнер вече е издал ,,Теософия“ и ,,Как се постигат познания за висшите светове“. Антропософията е съдържание на живота и черпи своите източници от истинската действителност.
Но трябва да се внесе още нещо и това е изкуството, което става животворният елемент в антропософското движение.
А Истината трябва да бъде основната направляваща сила в него. Рудолф Щайнер свързва своята съдба със антропософското движение и оттук нататък неговият жизнен път е част от него. София, 28.08.2013 г. д-р Трайчо Франгов
към текста >>
91.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
Той ми показа какво е
изкуство
.
Но тъкмо защото знам колко малко във формирането на концепциите ми за духовния свят по-късно съм следвал личните си влечения, напротив, следвал съм само вътрешната необходимост на нещата, сам мога напълно обективно да погледна назад към по детски непохватния начин, по който чрез геометрията получих потвърждение за себе си, че все пак мога да говоря за един свят, „който не се вижда“. Трябва да кажа още само следното: обичах да живея в този свят. Защото щях да бъда принуден да усещам сетивния свят като духовен мрак около себе си, ако той не се озаряваше със светлина откъм тази страна. Със своя учебник по геометрия помощник-учителят в Нойдьорфл ми даде потвърждението за духовния свят, от което тогава се нуждаех. Освен това съм му благодарен и за много други неща.
Той ми показа какво е изкуство.
Свиреше на цигулка и пиано. И рисуваше много. И двете неща силно ме привличаха към него. Прекарвах възможно най-дълго време с него. Особено му харесваше да рисува и още през деветата ми година ми даде да рисувам с въглен.
към текста >>
92.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
Но едва в хода на учебните занятия в трети клас започнах да оценявам неговото
изкуство
.
Чувствах, че за мен е голямо щастие във всичките класове да имам този човек за учител по математика и физика. С наученото от него все повече се приближавах към отговора на загадката, която си бях поставил с писмените трудове на училищния директор. С един друг учител стигнах до по-близка душевна връзка едва след по-дълго време. Той водеше часовете по конструктивна геометрия в долните и дескриптивна геометрия в горните класове. Преподаваше ни още във втори клас.
Но едва в хода на учебните занятия в трети клас започнах да оценявам неговото изкуство.
Беше великолепен конструктор. И неговите часове бяха водени с образцова яснота и систематичност. Благодарение на него чертането с пергел, линия и триъгълник ми стана любимо занимание. На фона на това, което възприех в себе си от училищния директор, от учителя по математика и физика и от този по конструктивна геометрия, в мен по един момчешки начин на мислене се зараждаха загадките на случващото се в природата. Усещах, че за да мога да придобия отношение към духовния свят, който стоеше пред ясното ми възприятие, трябва да отида към природата.
към текста >>
Защото усещах колко малко ме докосва своеобразността на гръцкото и латинското
изкуство
.
Така внасяте единствено объркване в мислите си.“ Изобщо не можех да разбера защо да трябва да внасям объркване в мислите си чрез четене на същите книги, от които той черпеше собствените си идеи. Така че отношенията между нас си останаха напрегнати. Часовете му ми създаваха много работа. Защото в пети клас те включваха гръцка и латинска поезия в превод на немски. Едва сега от време на време започвах да изпитвам болезнено съжаление поради факта, че баща ми ме е изпратил не в гимназията, а в реалното училище.
Защото усещах колко малко ме докосва своеобразността на гръцкото и латинското изкуство.
Така че си купувах учебници по гръцки и латински и в пълно мълчание, паралелно със занятията в реалното училище, си провеждах нещо като гимназиално самообразование. То изискваше много време, но даде основание за това, по-късно, макар и извънредно, но затова пък съвсем редовно, да завърша и гимназия. А именно че когато бях във висшето училище във Виена, трябваше да давам страшно много частни уроци. Скоро получих за ученик един гимназист. Обстоятелствата, към които пак ще се върна по-късно, направиха така, че трябваше да ръководя този ученик с помощта на частни уроци по време на почти цялото му гимназиално образование.
към текста >>
93.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Това, че не можеше да изпита истинско удовлетворение от собственото си поетическо
изкуство
, действаше разяждащо на душата му.
Поради едно вътрешно раздвоение той не беше готов да се справя с живота. Нито една професия не го привличаше дотолкова, че да подходи с радост към нея. Интересът към поезията го поглъщаше изцяло и той не намираше друга истинска връзка с битието освен тази. Накрая стана необходимо да започне работа, която му беше безразлична. С него също останахме във връзка чрез кореспонденция.
Това, че не можеше да изпита истинско удовлетворение от собственото си поетическо изкуство, действаше разяждащо на душата му.
За него животът не беше изпълнен с нищо стойностно. За голямо мое съжаление трябваше да науча нещо, което малко по малко започна да се усеща в писмата му, а също и в разговорите с него, а именно че у него все повече се задълбочава мнението, че страда от неизлечима болест. Нищо не му беше достатъчно, за да разсее това съмнение. Така че един ден трябваше да науча новината, че младежът, който ми беше истински близък, сам е сложил край на живота си. По това време създадох най-искрено приятелство с един младеж, който беше дошъл във виенското Висше техническо училище от немска Трансилвания.
към текста >>
94.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
Осъзнах, че възпитанието и преподаването трябва да се превърнат в
изкуство
, в основата на което лежи действителното познаване на човека.
Дори четвърт час над определеното време, предвидено за учебното занятие, водеше до влошаване на здравословното му състояние. Някои от учебните предмети се удаваха на момчето едва с много труд. За мен тази възпитателна задача бе богат извор на учене. Чрез практиката на преподаване, която трябваше да прилагам, придобивах поглед върху взаимовръзката между умствено-душевното и телесното в човека. Благодарение на нея преминах през същинска школа по физиология и психология.
Осъзнах, че възпитанието и преподаването трябва да се превърнат в изкуство, в основата на което лежи действителното познаване на човека.
Налагаше се щателно да се придържам към принципа на икономията. Често за половин час учебно занятие трябваше да се подготвям цели два часа, за да изложа учебния материал така, че след това да мога във възможно най-кратко време и с възможно най-малко напрягане на духовните и физическите сили на момчето да извлека максимум от неговата способност за постижения. Последователността на учебните предмети трябваше да бъде грижливо премисляна и целият дневен режим да се направи по подходящия начин. Бях удовлетворен, че в течение на две години момчето навакса материала от основното училище и можа да издържи зрелостния изпит в гимназията. Здравословното му състояние също значително се подобри.
към текста >>
95.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Според него
изкуство
то не следваше да потъва в такива бездни на „ужасяващото“.
Чухме сцени, свидетелстващи за висок поетически полет, но с песимистичен основен тон, пропити с ярък натурализъм. Това беше животът, обрисуван от най-ужасяващите му страни. Вътрешно излъгани от съдбата човешки величия изплуваха на повърхността и отново биваха низвергнати в хватката на трагизма. Такова беше моето впечатление. Шрьоер беше възмутен.
Според него изкуството не следваше да потъва в такива бездни на „ужасяващото“.
Дамите се оттеглиха. Те бяха на ръба на нервен срив. Не можех да се съглася с Шрьоер, защото ми се струваше, че той е изцяло изпълнен от чувството, че ужасяващите преживявания в душата на човека никога не трябва да се превръщат в поезия, дори когато тези ужасяващи неща са преживени искрено и правдиво. Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя говори подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато. По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри.
към текста >>
Шрьоер можеше да изпадне в страшно вълнение, когато доловеше прегрешение срещу хармонията, проявяваща се в
изкуство
то като красота.
Заради тази статия се наложи да преживея голяма болка. Когато Шрьоер я получи, ми писа, че ако мисля така за песимизма, ние никога няма да можем да се разберем. А който говори за природата така, както аз в тази статия, той показва с това, че не може да приеме достатъчно надълбоко думите на Гьоте: „Познай се, в сговор, в мир живей със всички! “* Бях наранен до дълбините на душата си, когато получих тези редове от личността, към която толкова силно бях привързан.
Шрьоер можеше да изпадне в страшно вълнение, когато доловеше прегрешение срещу хармонията, проявяваща се в изкуството като красота.
Той се отвърна от деле Грацие, когато забеляза такова прегрешение срещу неговите разбирания. Смяташе възхищението, което изпитвам към поетесата, за отричане от него и същевременно от Гьоте. В моята статия той не виждаше това, което казвах за човешкия дух, който превъзмогва пречките на природата, изхождайки от собствената си вътрешна същност, а беше наранен от твърдението ми, че външният природен свят не би могъл да бъде създател на истинско вътрешно удовлетворение у човека. Исках да представя маловажността на песимизма, въпреки неговата оправданост в рамките на известни граници, а Шрьоер виждаше във всяка склонност към песимизъм нещо, което наричаше „шлаката от изгорели умове“. В дома на Мари Ойгение деле Грацие преживях прекрасни часове от моя живот.
към текста >>
Скептик по философските въпроси, той беше всестранно образован по отношение на всички аспекти на философията и концепциите в
изкуство
то и литературата.
Но от домовете на хората в мрака се издигаха огнени пламъци, като че ли носещи страстите и илюзиите, изпепеляващи хората. И всичко беше по човешки трогателно, винаги увлекателно, като горчивината бе обгърната от благородната магия на една изцяло одухотворена личност. До деле Грацие винаги се намираха Лауренц Мюлнер, католически свещеник, учител на поетесата, а по-късно неин грижовен и благороден приятел. Тогава той беше професор по християнска философия в теологическия факултет на университета. Не само лицето му, а и цялата му фигура издаваха резултата от едно душевно-аскетично духовно развитие.
Скептик по философските въпроси, той беше всестранно образован по отношение на всички аспекти на философията и концепциите в изкуството и литературата.
Той списваше за католически-клерикалното списание „Отечество“ стимулиращи мисълта статии за изкуство и литература. Песимистичните възгледи на поетесата за света и живота звучаха непрекъснато и от неговата уста. Двамата ги обединяваше силна антипатия към Гьоте, затова пък интересът им беше насочен към Шекспир и по-новите поети, родени от изпълнената със страдание тежест на живота или от натуралистическите извращения на човешката природа. Достоевски се радваше на цялата им любов. На Леополд фон Захер-Мазох гледаха като на блестящ, неотстъпващ пред никоя истина изобразител на това, което покълва в блатото на съвременния живот като твърде човешко и достойно за унищожение.
към текста >>
Той списваше за католически-клерикалното списание „Отечество“ стимулиращи мисълта статии за
изкуство
и литература.
И всичко беше по човешки трогателно, винаги увлекателно, като горчивината бе обгърната от благородната магия на една изцяло одухотворена личност. До деле Грацие винаги се намираха Лауренц Мюлнер, католически свещеник, учител на поетесата, а по-късно неин грижовен и благороден приятел. Тогава той беше професор по християнска философия в теологическия факултет на университета. Не само лицето му, а и цялата му фигура издаваха резултата от едно душевно-аскетично духовно развитие. Скептик по философските въпроси, той беше всестранно образован по отношение на всички аспекти на философията и концепциите в изкуството и литературата.
Той списваше за католически-клерикалното списание „Отечество“ стимулиращи мисълта статии за изкуство и литература.
Песимистичните възгледи на поетесата за света и живота звучаха непрекъснато и от неговата уста. Двамата ги обединяваше силна антипатия към Гьоте, затова пък интересът им беше насочен към Шекспир и по-новите поети, родени от изпълнената със страдание тежест на живота или от натуралистическите извращения на човешката природа. Достоевски се радваше на цялата им любов. На Леополд фон Захер-Мазох гледаха като на блестящ, неотстъпващ пред никоя истина изобразител на това, което покълва в блатото на съвременния живот като твърде човешко и достойно за унищожение. У Лауренц Мюлнер антипатията към Гьоте носеше окраската на католическото богословие.
към текста >>
Възгледите му за живота и
изкуство
то, породени от мъдро, идващо от сърцето знание, бяха изключително здраво вкоренени в него.
С Фриц Лемермайер, с когото по-късно тясно се сприятелих, се запознах в следобедите при деле Грацие. Той беше забележителен човек. Говореше за всичко, от което се интересува, с вътрешно премерено достойнство. По външен вид той приличаше както на музиканта Рубинщайн, така и на актьора Левински. Беше развил почти култ към Хебел.
Възгледите му за живота и изкуството, породени от мъдро, идващо от сърцето знание, бяха изключително здраво вкоренени в него.
Беше автор на интересния, съдържателен роман „Алхимикът“ и още много други произведения, които се характеризираха с красота и дълбочина на мисълта. Той умееше да разглежда най-дребните неща в живота от гледна точка на важното. Спомням си как веднъж го видях в уютната му стаичка, намираща се в една странична улица във Виена, когато го посетихме заедно с други приятели. Той тъкмо щеше да си приготвя яденето: две рохки яйца с бързовар и хляб.
към текста >>
Между тях се чуваха и саркастичните, често пъти ядовити забележки на Мюлнер по всевъзможни въпроси на философията,
изкуство
то и други.
“ Над тези съботни събирания цареше истинско обаяние. Когато се стъмнеше, запалваха една лампа, покрита с червен плат и се разполагахме в едно кръгло пространство от светлина, което внасяше тържествено настроение в цялата компания. Често когато стоящите малко по-встрани от нейния кръг вече си бяха тръгнали, деле Грацие ставаше извънредно разговорлива и имахме възможност да чуем някои думи, които звучаха като въздишката на живота в отзвук на тежки съдбовни дни. Можеше обаче да се чуе и истински хумор по повод превратността на живота и гласове на възмущение от корупцията в пресата и на други места.
Между тях се чуваха и саркастичните, често пъти ядовити забележки на Мюлнер по всевъзможни въпроси на философията, изкуството и други.
Домът на деле Грацие беше място, където песимизмът се разкриваше с непосредствена жизнена сила, място на настроенията против Гьоте. Винаги ме изслушваха, когато говорех за Гьоте, но Лауренц Мюлнер беше на мнение, че му приписвам неща, които всъщност нямат много общо с действителния министър на великия херцог Карл Август. Въпреки това за мен всяко посещение в този дом – а знаех, че там ме приемаха на драго сърце – беше нещо, за което съм безкрайно благодарен. Там се чувствах в духовна атмосфера, която беше истински благотворна за мен. За това не се нуждаех от съгласие в идеите, а от ревностна, открита към духовното човечност.
към текста >>
96.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
Размишления върху
изкуство
то и естетиката;
ОСМА ГЛАВА
Размишления върху изкуството и естетиката;
редактор при „Немски седмичник“ По това време, около 1888 г., от една страна, вътрешният ми душевен живот ме подтикваше към силна духовна концентрация, а от друга – животът ме въвлече в широк кръг познанства. Работата над подробния увод към втория том на естественонаучните съчинения на Гьоте ми даде вътрешен импулс да представя възгледите си за духовния свят под формата на мисловно прегледно изложение. Това изискваше вътрешно оттегляне от всичко, с което бях свързан във външния живот. Много съм благодарен на обстоятелството, че това оттегляне ми беше възможно.
към текста >>
Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на
изкуство
то в сетивното проявление на „идеята“.
Макар и да не показваше как човек да проникне в духовния свят, все пак той представяше докъде се стига, ако той иска да действа единствено в свят, лишен от духовност. Размишленията над „Хомункулус“ съвпаднаха с времето, в което бях започнал да се замислям над същността на художественото творчество и красотата. Това, което преминаваше през душата ми тогава, се изля в краткото съчинение „Гьоте като баща на една нова естетика“, написано въз основа на една лекция, която изнесох пред Виенското Гьотево общество. Исках да открия причините защо идеализмът на такава смела философия, изразена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух. Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто идеалистическата философия в областта на естетиката.
Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на изкуството в сетивното проявление на „идеята“.
Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение. Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“. Понеже идеята на идеалистическия мироглед, както живее в съзнанието на идеалистите, не насочва към духовния свят, в следващото поколение тя не може да се утвърди като нещо, имащо реална стойност. Така възниква „реалистическата“ естетика, която вижда в произведението на изкуството не проявлението на идеята в сетивен образ, а само сетивния образ, който поради потребностите на човешката природа приема нереална форма в художественото произведение.
към текста >>
Така възниква „реалистическата“ естетика, която вижда в произведението на
изкуство
то не проявлението на идеята в сетивен образ, а само сетивния образ, който поради потребностите на човешката природа приема нереална форма в художественото произведение.
Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на изкуството в сетивното проявление на „идеята“. Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение. Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“. Понеже идеята на идеалистическия мироглед, както живее в съзнанието на идеалистите, не насочва към духовния свят, в следващото поколение тя не може да се утвърди като нещо, имащо реална стойност.
Така възниква „реалистическата“ естетика, която вижда в произведението на изкуството не проявлението на идеята в сетивен образ, а само сетивния образ, който поради потребностите на човешката природа приема нереална форма в художественото произведение.
Същественото в произведението на изкуството исках да видя в онова, което се проявява пред сетивните органи. Но пътят, по който поема истинският творец в своето творчество, ми се струваше път към истинския дух. Той изхожда от това, което е сетивно възприемаемо, но го трансформира. При тази трансформация той не се оставя да бъде воден само от изцяло субективни импулси, а се стреми да придаде на сетивно проявяващото се форма, която да го изрази така, сякаш тук присъства самото духовно. Не проявлението на идеята в сетивната форма е красивото, така си казвах, а представянето на сетивното под формата на дух.
към текста >>
Същественото в произведението на
изкуство
то исках да видя в онова, което се проявява пред сетивните органи.
Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение. Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“. Понеже идеята на идеалистическия мироглед, както живее в съзнанието на идеалистите, не насочва към духовния свят, в следващото поколение тя не може да се утвърди като нещо, имащо реална стойност. Така възниква „реалистическата“ естетика, която вижда в произведението на изкуството не проявлението на идеята в сетивен образ, а само сетивния образ, който поради потребностите на човешката природа приема нереална форма в художественото произведение.
Същественото в произведението на изкуството исках да видя в онова, което се проявява пред сетивните органи.
Но пътят, по който поема истинският творец в своето творчество, ми се струваше път към истинския дух. Той изхожда от това, което е сетивно възприемаемо, но го трансформира. При тази трансформация той не се оставя да бъде воден само от изцяло субективни импулси, а се стреми да придаде на сетивно проявяващото се форма, която да го изрази така, сякаш тук присъства самото духовно. Не проявлението на идеята в сетивната форма е красивото, така си казвах, а представянето на сетивното под формата на дух. Така в битието на изкуството виждах навлизане на света на духа в сетивния свят.
към текста >>
Така в битието на
изкуство
то виждах навлизане на света на духа в сетивния свят.
Същественото в произведението на изкуството исках да видя в онова, което се проявява пред сетивните органи. Но пътят, по който поема истинският творец в своето творчество, ми се струваше път към истинския дух. Той изхожда от това, което е сетивно възприемаемо, но го трансформира. При тази трансформация той не се оставя да бъде воден само от изцяло субективни импулси, а се стреми да придаде на сетивно проявяващото се форма, която да го изрази така, сякаш тук присъства самото духовно. Не проявлението на идеята в сетивната форма е красивото, така си казвах, а представянето на сетивното под формата на дух.
Така в битието на изкуството виждах навлизане на света на духа в сетивния свят.
Истинският човек на изкуството е повече или по-малко несъзнателен застъпник на духа. Необходимо е единствено – така си казвах тогава отново и отново – преобразяването на действащите в твореца и насочени към сетивната материя душевни сили в свободно от сетивното, чисто духовно съзерцание, за да се достигне до познание за духовния свят. По това време в мислите ми истинското познание, проявлението на духовното в изкуството и моралната воля в човека се съединиха в едно цяло. В човешката личност виждах център, в който тя се съединява непосредствено с изначалната мирова същност. От този център избликва волята.
към текста >>
Истинският човек на
изкуство
то е повече или по-малко несъзнателен застъпник на духа.
Но пътят, по който поема истинският творец в своето творчество, ми се струваше път към истинския дух. Той изхожда от това, което е сетивно възприемаемо, но го трансформира. При тази трансформация той не се оставя да бъде воден само от изцяло субективни импулси, а се стреми да придаде на сетивно проявяващото се форма, която да го изрази така, сякаш тук присъства самото духовно. Не проявлението на идеята в сетивната форма е красивото, така си казвах, а представянето на сетивното под формата на дух. Така в битието на изкуството виждах навлизане на света на духа в сетивния свят.
Истинският човек на изкуството е повече или по-малко несъзнателен застъпник на духа.
Необходимо е единствено – така си казвах тогава отново и отново – преобразяването на действащите в твореца и насочени към сетивната материя душевни сили в свободно от сетивното, чисто духовно съзерцание, за да се достигне до познание за духовния свят. По това време в мислите ми истинското познание, проявлението на духовното в изкуството и моралната воля в човека се съединиха в едно цяло. В човешката личност виждах център, в който тя се съединява непосредствено с изначалната мирова същност. От този център избликва волята. И ако в центъра действа ясната светлина на духа, волята става свободна.
към текста >>
По това време в мислите ми истинското познание, проявлението на духовното в
изкуство
то и моралната воля в човека се съединиха в едно цяло.
При тази трансформация той не се оставя да бъде воден само от изцяло субективни импулси, а се стреми да придаде на сетивно проявяващото се форма, която да го изрази така, сякаш тук присъства самото духовно. Не проявлението на идеята в сетивната форма е красивото, така си казвах, а представянето на сетивното под формата на дух. Така в битието на изкуството виждах навлизане на света на духа в сетивния свят. Истинският човек на изкуството е повече или по-малко несъзнателен застъпник на духа. Необходимо е единствено – така си казвах тогава отново и отново – преобразяването на действащите в твореца и насочени към сетивната материя душевни сили в свободно от сетивното, чисто духовно съзерцание, за да се достигне до познание за духовния свят.
По това време в мислите ми истинското познание, проявлението на духовното в изкуството и моралната воля в човека се съединиха в едно цяло.
В човешката личност виждах център, в който тя се съединява непосредствено с изначалната мирова същност. От този център избликва волята. И ако в центъра действа ясната светлина на духа, волята става свободна. Тогава човекът постига хармония с духовността на света, което става не по необходимост, а единствено в творческата реализация на собственото същество. В този център на човека не от тъмни инстинкти, а породени от „морални интуиции“ произлизат мотиви за действие, които са толкова прозрачни в себе си, като най-прозрачните мисли.
към текста >>
В една напреднала възраст тя се занимаваше с
изкуство
то на декламацията, което пренасяше сърцето в блажена омая и напълно покоряваше усета за
изкуство
.
За пастора тя се грижеше почти майчински и майчина грижа беше почти всяка дума, която чувахме да отправя към него. И двамата имаха импозантна външност, която контрастираше по очарователен начин с душевната им грация. В откъснатото от действителността настроение на този пасторски дом гостите внасяха „света“ от всички посоки на духовния компас. Там от време на време се появяваше вдовицата на Фридрих Хебел. Появата ѝ винаги означаваше празник.
В една напреднала възраст тя се занимаваше с изкуството на декламацията, което пренасяше сърцето в блажена омая и напълно покоряваше усета за изкуство.
А когато Кристине Хебел разказваше, цялото помещение се изпълваше с душевна топлота. На тези вечери у Формей се запознах и с актрисата Вилборн – интересна личност с блестящ декламаторски глас. Човек можеше винаги с ново удоволствие да слуша „Тримата цигани“ на Ленау. Скоро стана така, че кръгът, който се беше образувал у Формей, започна понякога да се събира и при г-жа Вилборн. Но колко по-различно беше там.
към текста >>
97.
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен
GA_28 Моят жизнен път
По това време можеше да се види малко от съвременния ваймарски живот на
изкуство
то.
Какво от „създаденото“ с помощта на съзнанието се противопоставя на това съзнание, ето кое трябваше да бъде прозряно. Първо беше нужно да се постигне съгласие на човешкото съзнание със самото себе си. Едва тогава човек би могъл да намери потвърждение на чисто духовното преживяване. По такива пътища протичаха мислите ми, още по-ясно повтаряйки предишните си форми, когато седях над ръкописите на Гьоте във Ваймар. Беше лято.
По това време можеше да се види малко от съвременния ваймарски живот на изкуството.
Човек можеше в пълно спокойствие да се отдаде на въздействието на художественото, представено в един паметник за делото на Гьоте. Тук не се живееше в съвремието, а всичко беше пренесено в епохата на Гьоте. Съвременна тогава във Ваймар обаче беше епохата на Лист. Но нейните представители не бяха там в момента. Часовете след работа прекарвах с хората, работещи в Архива.
към текста >>
Така това първо голямо пътешествие, което можах да направя, беше от голямо значение и за възгледите ми за
изкуство
то.
Чувствах колко далече се намирам от съвременната философия. Когато на връщане седях в купето на влака, потънал в мислите и спомените си за все пак толкова ценното ми посещение, това душевно смразяване се повтори. То беше нещо, чието въздействие продължи дълго у мен. С изключение на визитата при Едуард фон Хартман, кратките посещения в Берлин и Мюнхен, които можах да направя по време на пътуването си през Германия веднага след Ваймар, бяха наситени с художествени впечатления. Разширяването на моя кръгозор в това направление тогава усетих като особено обогатяване на душевния си живот.
Така това първо голямо пътешествие, което можах да направя, беше от голямо значение и за възгледите ми за изкуството.
В мен живееха множество впечатления, когато след пътуването за няколко седмици се установих отново в Залцкамергут при семейството, на чиито синове преподавах вече от години. Още повече че ме посъветваха да си намеря външна заетост като домашен учител. Вътрешно това бе подкрепено от желанието ми да доведа до определена точка в житейското му развитие момчето, чието обучение ми беше поверено преди няколко години, и чиято душа бях успял да събудя от напълно спящо състояние. След връщането ми във Виена скоро ми се предостави възможност да общувам с един кръг от хора, който се поддържаше от една дама, чийто мистически-теософско настроен ум правеше дълбоко впечатление на всички участници в него. Часовете, които тогава можах да изживея в дома на тази дама, Мари Ланг, бяха в най-висша степен ценни за мен.
към текста >>
Моето отношение към
изкуство
то, както тя си го представяше, така и никога не я удовлетвори.
Начинът, по който, изхождайки от понастоящем признатата научност, се издигам до преживяване на духовното, бе невъзможно да ѝ стане симпатичен. Тя се опитва да използва тази научност за обосновката на идеи, целящи пълното развитие на човешката личност, без да позволява познанието за един чисто духовен свят да намери достъп до тази личност. Това, което за мен се явяваше необходимост в това отношение, едва ли ѝ говореше нещо. Тя беше напълно отдадена на изискванията на непосредствената човешка индивидуалност и не обръщаше внимание на духовните сили, действащи в тази индивидуалност. Този метод ѝ позволи да достигне значително ниво в изобразяването на същността на женствеността и жизнените потребности на жената.
Моето отношение към изкуството, както тя си го представяше, така и никога не я удовлетвори.
Тя мислеше, че не дооценявам истински художественото тогава, когато аз се стремях да разбера специфично художественото посредством това, което възникваше в душата ми при преживяване на духовното. Тя смяташе, че не мога да вникна достатъчно в откровенията на сетивния свят и поради това не мога да се приближа до същинското художествено, докато аз се опитвах да проникна тъкмо в пълната истина на сетивните форми. Всичко това не отне нищо от сърдечния приятелски интерес, който развих у себе си към тази личност по времето, когато ѝ бях благодарен за най-ценните часове в моя живот, и който наистина не е намалял и до ден днешен. В дома на Роза Майредер многократно имах възможност да участвам в беседите, за които в него се събираха талантливи хора. Там тихо, видимо вглъбен повече в себе си, отколкото слушайки околните, седеше Хуго Волф, близък приятел на Роза Майредер.
към текста >>
Бях привързан с най-сърдечна обич към Карл Майредер, съпруг на г-жа Роза, който беше изключително фин мъж и като личност, и като човек на
изкуство
то, а също и към брат му Юлиус Майредер, ентусиаст в отношението си към
изкуство
то.
Всичко това не отне нищо от сърдечния приятелски интерес, който развих у себе си към тази личност по времето, когато ѝ бях благодарен за най-ценните часове в моя живот, и който наистина не е намалял и до ден днешен. В дома на Роза Майредер многократно имах възможност да участвам в беседите, за които в него се събираха талантливи хора. Там тихо, видимо вглъбен повече в себе си, отколкото слушайки околните, седеше Хуго Волф, близък приятел на Роза Майредер. Човек го чуваше в душата си, въпреки че той говореше толкова малко. Защото това, което ставаше в живота му, се предаваше по един тайнствен начин на тези, които общуваха с него.
Бях привързан с най-сърдечна обич към Карл Майредер, съпруг на г-жа Роза, който беше изключително фин мъж и като личност, и като човек на изкуството, а също и към брат му Юлиус Майредер, ентусиаст в отношението си към изкуството.
Мари Ланг, нейният кръг и Фридрих Екщайн, който тогава се беше посветил изцяло на теософското духовно течение и концепция за света, често бяха там. Това беше времето, по което „Философия на свободата“ придобиваше все по-определени форми в душата ми. Роза Майредер е личността, с която говорех най-много за тези форми в периода на създаване на моята книга. Тя ме освободи от част от вътрешната самота, в която живеех. Стремеше се към виждане на непосредствената човешка личност, а аз – към откровението на света, към което тази личност може да се стреми чрез посредничеството на разкриващото се пред духовния взор.
към текста >>
98.
XII. Съдбовни въпроси
GA_28 Моят жизнен път
Шилер вижда, че човекът се намира в такава настройка, когато се занимава с
изкуство
.
Тя се отдава на природните закономерности, които не представляват нейната същност. Шилер стига до виждането, че и в двата случая човекът не е „истински човек“. Но той може да породи у себе си това, което не му е дадено от природата или от рационалните сенки на духовното, проявяващи се без негово участие. Той може да внесе разум в сетивните дейности и може да издигне сетивното до по-висша сфера на съзнанието, така че то да действа като духовното. Така той постига една средна настройка между принудата на логиката и тази на природата.
Шилер вижда, че човекът се намира в такава настройка, когато се занимава с изкуство.
Естетическата концепция за света е обърната към сетивното, но по такъв начин, че открива духа в него. Тя живее в сянката на духа, но в процеса на творчество или в наслаждението придава на духа сетивна форма, така че той загубва сенчестото си битие. Още преди години вниманието ми беше привлечено от тази борба на Шилер за извоюване на концепцията за „истинския човек“. Когато Гьотевата „приказка-загадка“ сама стана загадка за мен, стремежът на Шилер отново изникна пред мен. Виждах, че Гьоте е възприел Шилеровата представа за „истинския човек“.
към текста >>
99.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
Той се беше заел с Гьоте като историк на
изкуство
то.
Но със своята работа си беше спечелил огромно уважение. В съжденията си за Гьоте, представени в такава красива форма в неговото издание на „Фауст“, той беше напълно самостоятелен. Това, което излагаше, беше научил от самия Гьоте. И когато към него се обърнаха за съвет кой би могъл най-добре да управлява литературното наследство на Гьоте, той, разбира се, си спомни за онези познавачи на Гьоте, с които се беше запознал благодарение на собствената си работа в тази област. Първият взет предвид беше Херман Грим.
Той се беше заел с Гьоте като историк на изкуството.
Като такъв беше изнасял лекции за Гьоте в Берлинския университет, които после беше публикувал в книга. Но същевременно той може би гледаше на себе си като на духовен потомък на Гьоте. Беше израснал от онези кръгове на немския духовен живот, които винаги бяха пазили жива традицията за Гьоте и които можеха да се смятат за свързани с него по личен начин. Съпругата на Херман Грим беше Гизела фон Арним, дъщеря на Бетина, авторка на книгата „Кореспонденцията на Гьоте с едно дете“. Херман Грим съдеше за Гьоте като въодушевен от изкуството човек.
към текста >>
Херман Грим съдеше за Гьоте като въодушевен от
изкуство
то човек.
Той се беше заел с Гьоте като историк на изкуството. Като такъв беше изнасял лекции за Гьоте в Берлинския университет, които после беше публикувал в книга. Но същевременно той може би гледаше на себе си като на духовен потомък на Гьоте. Беше израснал от онези кръгове на немския духовен живот, които винаги бяха пазили жива традицията за Гьоте и които можеха да се смятат за свързани с него по личен начин. Съпругата на Херман Грим беше Гизела фон Арним, дъщеря на Бетина, авторка на книгата „Кореспонденцията на Гьоте с едно дете“.
Херман Грим съдеше за Гьоте като въодушевен от изкуството човек.
Още повече че като историк на изкуството той беше учен само дотолкова, доколкото му беше възможно, за да съхрани в себе си лично отношение към изкуството в качеството на негов ценител. Мисля, че с Льопер, с когото беше в приятелски отношения поради общия им интерес към Гьоте, Херман Грим можеше да се разбира добре. Представям си, че когато двамата са си говорели за Гьоте, на преден план е излизал човешкият интерес към гения, а научното разглеждане е оставало на заден план. Научен подход към Гьоте проявяваше единствено Вилхелм Шерер, професор по история на немската литература в Берлинския университет. В негово лице двамата трябваше да признаят официалния познавач на Гьоте.
към текста >>
Още повече че като историк на
изкуство
то той беше учен само дотолкова, доколкото му беше възможно, за да съхрани в себе си лично отношение към
изкуство
то в качеството на негов ценител.
Като такъв беше изнасял лекции за Гьоте в Берлинския университет, които после беше публикувал в книга. Но същевременно той може би гледаше на себе си като на духовен потомък на Гьоте. Беше израснал от онези кръгове на немския духовен живот, които винаги бяха пазили жива традицията за Гьоте и които можеха да се смятат за свързани с него по личен начин. Съпругата на Херман Грим беше Гизела фон Арним, дъщеря на Бетина, авторка на книгата „Кореспонденцията на Гьоте с едно дете“. Херман Грим съдеше за Гьоте като въодушевен от изкуството човек.
Още повече че като историк на изкуството той беше учен само дотолкова, доколкото му беше възможно, за да съхрани в себе си лично отношение към изкуството в качеството на негов ценител.
Мисля, че с Льопер, с когото беше в приятелски отношения поради общия им интерес към Гьоте, Херман Грим можеше да се разбира добре. Представям си, че когато двамата са си говорели за Гьоте, на преден план е излизал човешкият интерес към гения, а научното разглеждане е оставало на заден план. Научен подход към Гьоте проявяваше единствено Вилхелм Шерер, професор по история на немската литература в Берлинския университет. В негово лице двамата трябваше да признаят официалния познавач на Гьоте. Льопер го правеше по детски безобиден начин.
към текста >>
100.
XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
GA_28 Моят жизнен път
Но Лудвиг Лайстнер имаше специално отношение към
изкуство
то и поезията поради това, че отнася мита към реалните сънни преживявания, а не към абстрактно творящата фантазия.
При всеки разговор с него имах чувството, че той толкова лесно би могъл да намери пътя от творческото несъзнавано в човека, което действа по време на съня, до свръхсъзнателното, което докосва реалния духовен свят. Той слушаше моите изказвания, касаещи темата, с най-голямо благоразположение. Не възразяваше нищо, но вътрешна връзка с него така и не можах да постигна. За това му пречеше и страхът, характерен за тази епоха, че ако се приближи към духовното като такова, веднага ще загуби „научната“ почва под краката си.
Но Лудвиг Лайстнер имаше специално отношение към изкуството и поезията поради това, че отнася мита към реалните сънни преживявания, а не към абстрактно творящата фантазия.
Така всичко творческо в човека, според неговите виждания, придобива мирово значение. С рядкото си вътрешно спокойствие и душевна затвореност той беше поетична личност с тънък усет. В изказванията му за всевъзможни неща имаше нещо поетично. Понятия, които са непоетични, той всъщност изобщо не познаваше. С него преживях най-прекрасни часове във Ваймар, а след това и при едно посещение в Щутгарт, където имах възможността да отседна при него.
към текста >>
НАГОРЕ