Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
Намерени са
143
резултата от
75
текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Идеализъм
'.
1.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това е
идеализъм
, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите.
Последното е само половината от даденото. Другата половина на същото са идеите, които също така са предмет на опитността, разбира се на една по-висша опитност, чийто орган е мисленето. Идеите също са постижими за един индуктивен метод. Днешната наука на опита следва съвсем правилния метод: Придържа се към даденото; но тя прибавя недопустимото твърдение, че този метод може да достави само факти достъпни за сетивата. Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задоволително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването.
Това е идеализъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите.
Постъпвайки с тези възгледи към Гьоте, ние вярваме, че можем да проникнем в неговата същност. Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм. Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман. Едуард фон Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене. Той отхвърля чисто механическото схващане на природата и придържащия се към външното хипер-дарвинизъм.
към текста >>
Такъв един
идеализъм
стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман.
Днешната наука на опита следва съвсем правилния метод: Придържа се към даденото; но тя прибавя недопустимото твърдение, че този метод може да достави само факти достъпни за сетивата. Вместо да се придържа към това, как стигаме ние до нашите възгледи, тя предварително определя въпроса "що" относно тези възгледи единственото задоволително хващане на действителността е емпирическият метод с идеалистически резултат на изследването. Това е идеализъм, обаче съвсем не такъв, който следва една мъглива, мечтателно единство на нещата, а едно такова единство, което търси конкретно идейно съдържание на действителността също така съобразно опита, както днешното свръхточно изследване търси съдържанието на фактите. Постъпвайки с тези възгледи към Гьоте, ние вярваме, че можем да проникнем в неговата същност. Ние се придържаме към идеализма, обаче при развитието на същия не поставяме като основа диалектическия метод на Хегел, а един пречистен, по-висш емпиризъм.
Такъв един идеализъм стои също и на основата на философията на Едуард фон Хартман.
Едуард фон Хартман търси в природата идейно-съобразното единство, както то се получава положително за едно пълно съдържателно мислене. Той отхвърля чисто механическото схващане на природата и придържащия се към външното хипер-дарвинизъм. В науката той е основател на един конкретен монизъм. В историята и естетиката той търси конретната идея. Всичко това по емпирично-индуктивен метод.
към текста >>
Подхождайки по строго естественонаучен метод, аз открих в обективния
идеализъм
единствено задоволяващия възглед за света.
А с това ние отново стигнахме до Гьоте. "За действащия човек е важно това, той да върши правилното, а дали правилното става, това не трябва да го интересува." "Целият наш фокус се състои в това, да се откажем от нашето съществуване, за да съществуваме*/*Сентенции в проза, цитир. на други места, стр.464 и 441./" Аз не съм стигнал до моя възглед за света само чрез изучаването на Гьоте или на хегелианизма. Аз изходих от механично-натуралистичното схващане на света, но разбрах, че при едно интензивно мислене не можем да останем при него.
Подхождайки по строго естественонаучен метод, аз открих в обективния идеализъм единствено задоволяващия възглед за света.
Начинът, по който едно разбиращо себе си и без противоречие мислене стига до този възглед за света, показва моята Теория на познанието*(*"Основни линии на една теория на познананието на Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1 издание Берлин и Щутгарт 1886 г.; Джобно издание на Щайнерови съчинения т.1). След това аз открих, че по своите черти този обективен идеализъм пропива Гьотевия възглед за света. Ето как следователно изграждането на моите възгледи върви естествено успоредно с изучаването на Гьоте; и никога аз не съм открил някакво принципно противоречие между моите основни възгледи и Гьотевата научна дейност. Ако съм успял поне отчасти: първо да развия моето становище така, че то оживее и в други, и второ да създам убеждението, че това становище е действително гьотево, тогава ще считам, че моята задача е изпълнена.
към текста >>
След това аз открих, че по своите черти този обективен
идеализъм
пропива Гьотевия възглед за света.
на други места, стр.464 и 441./" Аз не съм стигнал до моя възглед за света само чрез изучаването на Гьоте или на хегелианизма. Аз изходих от механично-натуралистичното схващане на света, но разбрах, че при едно интензивно мислене не можем да останем при него. Подхождайки по строго естественонаучен метод, аз открих в обективния идеализъм единствено задоволяващия възглед за света. Начинът, по който едно разбиращо себе си и без противоречие мислене стига до този възглед за света, показва моята Теория на познанието*(*"Основни линии на една теория на познананието на Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1 издание Берлин и Щутгарт 1886 г.; Джобно издание на Щайнерови съчинения т.1).
След това аз открих, че по своите черти този обективен идеализъм пропива Гьотевия възглед за света.
Ето как следователно изграждането на моите възгледи върви естествено успоредно с изучаването на Гьоте; и никога аз не съм открил някакво принципно противоречие между моите основни възгледи и Гьотевата научна дейност. Ако съм успял поне отчасти: първо да развия моето становище така, че то оживее и в други, и второ да създам убеждението, че това становище е действително гьотево, тогава ще считам, че моята задача е изпълнена.
към текста >>
2.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно ние основахме всъщност един
идеализъм
, който същевременно е реализъм.
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително.
Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм.
Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това.
към текста >>
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив
идеализъм
, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята. Реализмът също има само това средство, но не знае това. Той извежда света от идеи, но вярва, че го извежда от една друга действителност. Лайбницовият свят на монадите не е нищо друго освен един идеен свят; но Лайбниц вярва, че притежава в това понятие една действителност по-висша от идейната. Всички реалисти правят същата грешка: Те измислят същества /същности/ и не забелязват, че не излизат вън от идеята.
Ние отхвърлихме този реализъм, защото той се мами по отношение на идейната същност на своята основа на света; обаче ние трябва да отхвърлим също и онзи лъжлив идеализъм, който вярва, че понеже не можем да излезем вън от идеята, ние не можем да се издигнем над нашето съзнание и че всички дадени ни представи и целият свят са само една субективна илюзия, само един сън, който нашето съзнание сънува /Фихте/.
Тези идеалисти също не разбират, че макар и да не излизаме вън от идеята, все пак в идеята ние имаме обективно, това, което е основано в самото себе си, а не в субекта. Те не размислят, че макар и да не излизаме вън от единността на мисленето, с разумното мислене ние проникваме в пълната обективност. Реалистите не разбират, че обективното е идея, идеалистите не разбират, че идеята е нещо обективно. Трябва да се занимаем още и с емпириците на достъпния за сетивата свят, които считат всяко обяснение на действителността чрез идеята като непозволена философска дедукция и изискват в познанието на света да останем само при това, което сетивата долавят. Против това становище можем да кажем просто това, че неговото изискване е само методично, то може да бъде само формално.
към текста >>
Нашето становище е
идеализъм
, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Но що е това дадено, становището на емпириците не може да реши и най-малкото нещо върху него; защото това що трябва да му дойде именно от самото дадено нещо. За нас е напълно неразбираемо, как заедно с изискването да се придържаме само към опитността се поставя и това да не излизаме вън от сетивния свят, тъй като и самата идея изпълнява изискването за даденост. Позитивистичният принцип на опита трябва да остави напълно открит въпроса, какво е дадено, и следователно много добре се съединява с един идеалистичен резултат на изследването. Обаче тогава това изискване съвпада също така с нашето. И ние съединяваме в нашия възглед всички становища, доколкото те са оправдани.
Нашето становище е идеализъм, защото вижда основата на света в идеята; то е реализъм, защото счита идеята за нещо реално; и то е позитивизъм или емпиризъм, защото иска да стигне до съдържанието на идеята не чрез априрористични построения, а като към нещо дадено.
Ние имаме един емпиричен метод, който прониква в реалното и накрая се задоволява с идеалистичния резултат на изследването. Ние не познаваме нещо подобно: От нещо дадено като познато да се направи заключение за нещо недадено, което да стои на основата на даденото, което да обуславя това дадено. Ние отхвърлихме едно такова заключение, при което един член на заключението не е даден. Да се направи заключение, това значи да се премине от дадени елементи към други също така дадени елементи. В заключението ние свързваме А с В чрез С; обаче всичко това трябва да бъде дадено.
към текста >>
3.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя
идеализъм
.
До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света. Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение. Това прарастение, /а също така и едно съответно първично животно/ се беше оформило в неговия дух, и му беше послужило при обяснението на съответните явления. Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея.
Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм.
Ето защо дотогава той се наричаше прарастението една опитност, защото вярваше, че го вижда с очите си. Обаче в увода, който прибави по-късно към студията върху метаморфозата на растението, той казва: "Така от сега нататък аз се стремях да намеря първичното животно, а това значи в последна сметка, понятието, идеята за животното". При това обаче трябва да се запомни, че Шилер не предаде на Гьоте нищо чуждо, а напротив сам тепърва чрез наблюдението на Гьотевия дух стигна до познанието на обективния идеализъм. Той само намери израза за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше. Малко помощ получи Гьоте от Фихте.
към текста >>
При това обаче трябва да се запомни, че Шилер не предаде на Гьоте нищо чуждо, а напротив сам тепърва чрез наблюдението на Гьотевия дух стигна до познанието на обективния
идеализъм
.
Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея. Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм. Ето защо дотогава той се наричаше прарастението една опитност, защото вярваше, че го вижда с очите си. Обаче в увода, който прибави по-късно към студията върху метаморфозата на растението, той казва: "Така от сега нататък аз се стремях да намеря първичното животно, а това значи в последна сметка, понятието, идеята за животното".
При това обаче трябва да се запомни, че Шилер не предаде на Гьоте нищо чуждо, а напротив сам тепърва чрез наблюдението на Гьотевия дух стигна до познанието на обективния идеализъм.
Той само намери израза за начина на мислене, който позна у Гьоте и му се възхищаваше. Малко помощ получи Гьоте от Фихте. Фихте се движеше в една твърде чужда на Гьотевото мислене сфера, поради което не беше възможно Гьоте да получи някаква помощ от него. Фихте основа науката на съзнанието по най-остроумен начин. Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения свят в един мислен свят, по естествено образцов начин.
към текста >>
Ето защо неговото учение се явява като един едностранчив
идеализъм
който взема цялото свое съдържание от съзнанието.
Малко помощ получи Гьоте от Фихте. Фихте се движеше в една твърде чужда на Гьотевото мислене сфера, поради което не беше възможно Гьоте да получи някаква помощ от него. Фихте основа науката на съзнанието по най-остроумен начин. Това изведе дейността, чрез която "Азът" превръща дадения свят в един мислен свят, по естествено образцов начин. Обаче при това той направи грешката, че не схващаше тази дейност на Аза само като една такава, която привежда даденото съдържание в една задоволителна форма, която довежда несвързаното дадено в съответната връзка; той я считаше като едно създаване на всичко онова, което се разиграва вътре в "Аза".
Ето защо неговото учение се явява като един едностранчив идеализъм който взема цялото свое съдържание от съзнанието.
Гьоте, който винаги се насочваше към обективното, можа да намери твърде малко нещо, което да го привлича, във Фехтевата философия на съзнанието. На Гьоте му липсваше разбиране за областта, за която тази философия беше валидна; обаче разширението, което Фихте и даде той я считаше като универсална наука -, можа да се яви на поета само като една грешка. Много повече допирни точки имаше Гьоте с младия Шелинг. Този последният беше един ученик на Фихте. Обаче той не само продължи по-нататък анализа на дейността на "Аза", а проследи също и онази дейност в съзнанието, чрез която това последното схваща природата.
към текста >>
Философията на Хартман е
идеализъм
.
Той стои днес на високия връх на образованието. Не е необходимо човек да бъде негов последовател, за да признае откровено това. Неговият възглед не стои така далече от Гьотевия, както изглежда на пръв поглед. Който не е прочел нищо друго освен "Философия на Несъзнателното", той разбира се не ще може да разбере това. Защото решителните допирни точки на двамата мислители могат да се видят, когато се премине към последствията, които Хартман е извлякъл от своите принципи и които е изложил в своите по-късни съчинения.
Философията на Хартман е идеализъм.
Вярно е,че той не иска да бъде само идеалист. Обаче там, където по отношение на обяснението на света се нуждае от нещо положително, той призовава на помощ идеята. И най-важното е, че той си представя, че идеята стои навсякъде на основата. Защото неговото допускане на нещо несъзнателно няма никакъв друг смисъл, освен този, че онова, което съществува в нашето съзнание като идея, не е свързано по необходимост с тази форма на изява вътре в съзнанието. Идеята не съществува /не е действена/ само там, където тя става съзнателна, но и в друга форма.
към текста >>
Със своя обективен
идеализъм
Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света. Следователно същественото в идеята не е това, което тя е за нас, за нашето съзнание, а това, което е в самата себе си. Защото чрез своята собствена същност тя стои като принцип на основата на света. Ето защо мисленето е едно съзиране на онова, което е по себе си и за себе си. Следователно, въпреки че идеята съвсем не би стигнала до изява, ако не съществуваше никакво съзнание, все пак тя трябва да бъде схващана така, че не съзнателността съставлява нейната характерна черта а това, което тя е по себе си, което се намира в самата нея, за което осъзнаването не прави нищо.
към текста >>
За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния
идеализъм
и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта.
Хартман не би подтиснал думата, която изразява характера на неговото морално учение: Любовта*/*С това не искаме да твърдим, че понятието любов не е взето под внимание в етиката на Хартман. Хартман е третирал това понятие във феноменално и метафизическо отношение /виж "Моралното Съзнание" ІІ издание Берлин 1885 г., стр.225-247, 629-651, 641, 638-641/. Само че той не предава на любовта стойността на последната дума на етиката./ Там, където не повдигаме никаква лична претенция, понеже обективно е това, което ни движи, там, където намираме мотива на дейността в самото действие, в самото деяние, там ние постъпваме морално. Обаче там ние действаме от любов. Тук всяка собствена воля, всичко лично трябва да изчезне.
За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния идеализъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта.
Песимизмът на Хартман няма смисъл, който влагат в него онези хора, които се оплакват за безплодието на нашата деятелност, защото смятат да извлекат от това едно оправдание за своето бездействие, не искайки да правят нищо. Хартман не спира при оплакването; той се издига над всеки подобен пристъп до чистата етика. Той показва безстойността на гонитбата по щастие, като разкрива нейното безплодие. С това той ни насочва към нашата дейност. Че той е въобще песимист, това е негова грешка.
към текста >>
4.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
И в тази област Гьотевият възглед не е една пуста теория на метаморфозата, а един конкретен
идеализъм
.
От тях много по-добре може да се познае намерението, тенденцията на възникването отколкото от образувания по определен начин продукт, където природата изявява нейната същност само по едностранчив начин, даже при "нейните спесификации достига в задънена улица". Грешка е, когато някой мисли, че е опровергал този метод на Гьоте като показва, че днешната геология не познава едно такова преминаване на една скала в друга. Това, което е веднъж гранит, е готов, завършен продукт и не притежава вече вътрешна двигателна сила да стане от себе си нещо друго. Обаче това, което Гьоте търсеше, то липсва именно на днешната геология, а именно идеята, принципа, който образува гранита, преди той да е станал гранит, и тази идея е същата, която стои също и на основата на всички други образувания. Следователно, когато Гьоте говори за едно преминаване на една скала в една друга, с това той не разбира едно фактическо превръща не, а едно развитие на обективната идея, която се оформява в различните отделни образования, като приема сега тази форма и става гранит, след това произвежда от себе си една друга възможност и става шист и т.н.
И в тази област Гьотевият възглед не е една пуста теория на метаморфозата, а един конкретен идеализъм.
Обаче този образуващ скали принцип може да стигне до пълна валидност с всичко, което лежи в него, само в цялото земно тяло. Ето защо за Гьоте главното става цялата история на образуването на земното тяло и всяка отделно явление трябва да се включи в него. За него е важно, какво място приема в земното цяло една скала; отделното нещо го интересува вече само като част на цялото. В заключение на него му изглежда правилна онази геологическа система, която пресъздава процесите в земята, която показва, защо на това място трябваше да се роди това, на онова място другото. Това, което става, то е за него решаващо.
към текста >>
5.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само
идеализъм
.
Човек трябва да има смелостта да си признае всичко това по отношение на съвременната естествена наука, въпреки великите и достойни за удивление постижения, които същата естествена наука е отбелязала в областта на техниката. Защото тези постижения нямат нищо общо с истинската потребност от познание на природата. Ние можахме да констатираме при съвременници, на които дължим открития, значението на които за бъдещето още не може да се предчувствува, че на тях им липсва една по-дълбока научна потребност. Едно нещо е да наблюдаваш процесите на природата, за да поставиш нейните сили в служба на техниката, друго нещо е с помощта на тези процеси да се стремиш да вникнеш по-дълбоко в същността на действието на природата. Истинската наука съществува само там, където духът търси задоволяване на своите потребности без външна цел.
Истинската наука в по-висш смисъл има работа само с идейните обекти; тя може да бъде само идеализъм.
Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение. Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания. Едно същество, на което не би била присъща тази по-висша природа, за него не биха възникнали тези проблеми.
към текста >>
6.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това е особеното схващане на Гьоте, което най-добре може да бъде назовано с името емпиричен
идеализъм
.
С това цялото царство на растенията и, при по-нататъшното развитие на този възглед, цялото царство на природата въобще се явява като едно единство, което може да бъде обхванато от духа. Обаче никой не може да построи само от идеята разнообразието, което се явява пред външните сетива. Идеята може да бъде позната от интуитивния дух. Отделните форми му са достъпни само тогава, когато насочва сетивата навън, когато наблюдава, съзерцава. Защо едно изменение на идеята се явява именно така, а не иначе като сетивна действителност, причината за това не може да бъде измислена, а тя трябва да се търси в царството на действителността.
Това е особеното схващане на Гьоте, което най-добре може да бъде назовано с името емпиричен идеализъм.
То може да бъде резюмирано с думите: На основата на нещата на едно сетивно разнообразие, доколкото те са еднородни, стои едно духовно единство, което произвежда въпросното еднородство и съпринадлежност. Изхождайки от тази гледна точка, за Гьоте възниква въпросът: какво духовно единство стои на основата на разнообразието на цветните възприятия? Какво възприемам аз във всяко изменение на цвета? И тогава за него става ясно, че светлината е необходимата основа за всеки цвят. Никакъв цвят без светлина.
към текста >>
7.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния
идеализъм
, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Следващите разсъждения имат за задача да формализират правилника, посредством стигащия до последните елементи анализ на акта на познанието, проблема на познанието и да набележат пътя към неговото решение. Те показват, по пътя на критиката на различните серии на познанието, че от тази гледна точка никога не ще бъде възможно решението на поставените въпроси. Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието. Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието. За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм.
И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието. Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието. Най-новата литература, взета под внимание в тези разсъждения, е следващата. Ние привеждаме не само това, към което нашето изложение има непосредствено отношение, но и всички трудове, в които се третират въпроси, близки до изложените от нас. Не считаме за необходимо да привеждаме самите съчинения на класиците на философията.
към текста >>
Този
идеализъм
се отличава от метафизическия, абсолютен
идеализъм
на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Те показват, по пътя на критиката на различните серии на познанието, че от тази гледна точка никога не ще бъде възможно решението на поставените въпроси. Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието. Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието. За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм. И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието. Най-новата литература, взета под внимание в тези разсъждения, е следващата. Ние привеждаме не само това, към което нашето изложение има непосредствено отношение, но и всички трудове, в които се третират въпроси, близки до изложените от нас. Не считаме за необходимо да привеждаме самите съчинения на класиците на философията. За теорията на познанието въобще могат да бъдат взети под внимание:........
към текста >>
8.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален
идеализъм
.
Имаме ли ние право да считаме дадения ни образ на света като субективно съдържание от представи, само заради това, че до този възглед, ако го премислим строго довежда, това което наивното съзнание допуска? Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействителността именно на това, което наивното съзнание допуска. Тогава би се оказало възможно да бъде доказана неверността на твърдението и въпреки това резултатът, до който то води, да бъде верен. Това ще рече, би могло да се случи; обаче тогава вече резултатът в никой случай не може да се счита за доказан, ако изхождаме от това твърдение. Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм.
Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм.
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми. Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф.
към текста >>
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният
идеализъм
доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Нали нашата цел се заключава в това, да докажем недействителността именно на това, което наивното съзнание допуска. Тогава би се оказало възможно да бъде доказана неверността на твърдението и въпреки това резултатът, до който то води, да бъде верен. Това ще рече, би могло да се случи; обаче тогава вече резултатът в никой случай не може да се счита за доказан, ако изхождаме от това твърдение. Обикновено мирогледът, който признава действителността на дадения образ на света като нещо, което не подлежи на съмнение, се нарича пасивен реализъм. Напротив противоположния мироглед, който счита този образ на света само като съдържание на нашето съзнание, се нарича трансцедентален идеализъм.
По този начин ние можем да изразим резултата на предидущите разсъждения със следните думи: Трансцеденталният идеализъм доказва своята правдивост като за целта оперира със средствата на новия реализъм, към опровергаването, на който той се стреми.
Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това.
към текста >>
9.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
В 1791 година във "Въведение към Наукоучението", той намира, че съществуват две теоретически системи: догматизъм, определящ "Аза" чрез вещите и
идеализъм
, определящ вещите чрез "Аза".
Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза". Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността. С такъв наблюдател става същото, както с човек, на когото се предлага най-прекрасната мелодия, но той съвсем не я слуша, защото няма никаква възприемчивост към тези мелодии. Само онзи може да охарактеризира съзнанието, като нещо дадено, който умее да овладее "идеята на съзнанието". Веднъж даже Фихте е бил много близо до правилния възглед.
В 1791 година във "Въведение към Наукоучението", той намира, че съществуват две теоретически системи: догматизъм, определящ "Аза" чрез вещите и идеализъм, определящ вещите чрез "Аза".
Според неговото мнение и двете се явяват в качеството на напълно възможни мирогледи. Както едната, така и другата допускат тяхното последователно провеждане. Обаче ако се отдадем на догматизма, ние трябва да се откажем от самостоятелността на "Аза" и да го направим зависим от "вещите в себе си". Ние се намираме в обратното положение, когато приемем идеализма. Каква система иска да се избере този или онзи философ, това Фихте представя всецяло на желанието на "Аза".
към текста >>
Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият
идеализъм
.
Обстоятелството, че "Азът" може по свобода да премине към дейност, прави възможно за него да осъществи от себе си, чрез самоопределение, категорията на познанието, докато в останалия свят категориите се оказват свързани чрез обективната необходимост със съответното за тях дадено. Изследването същността на свободното самоопределение става задача на основаната на нашата теория познание на етиката и метафизиката. На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата.
Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият идеализъм.
За този, който подробно се е занимавал със системата на Фихте, изпъква като най-истинско желание на този философ запазването на положението, че в "Аза" не може да влезе нищо отвън и че в него не се среща нищо такова, което да не е било положено първоначално от самия него. При това безспорно е, че никакъв идеализъм не ще бъде никога в състояние да изведе от "Аза" онази форма на съдържанието на света, която обозначихме като непосредствено дадена. Тази форма може да бъде именно само дадена, а никога построена от мисленето. Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък. Можем да си съставим картината на най-отдалечените, никога не виждани от нас страна, ако веднъж сме преживели индивидуално съответствуващите елементи, като дадени.
към текста >>
При това безспорно е, че никакъв
идеализъм
не ще бъде никога в състояние да изведе от "Аза" онази форма на съдържанието на света, която обозначихме като непосредствено дадена.
На него се пада също да проучи въпроса, може ли "Азът" да осъществи още и други идеи, освен познанието. Но че осъществяването на познанието става по свобода, това ясно следва от направената по-горе забележка. Понеже когато непосредствено даденото и присъщата нему форми на мисленето се съединяват чрез "Аза" в процеса на познанието, то съединяването на иначе оставащите винаги разделени в съзерцанието два елемента на действителността става само чрез акта на свободата. Но нашите разсъждения хвърлят още една съвсем друга светлина върху критическият идеализъм. За този, който подробно се е занимавал със системата на Фихте, изпъква като най-истинско желание на този философ запазването на положението, че в "Аза" не може да влезе нищо отвън и че в него не се среща нищо такова, което да не е било положено първоначално от самия него.
При това безспорно е, че никакъв идеализъм не ще бъде никога в състояние да изведе от "Аза" онази форма на съдържанието на света, която обозначихме като непосредствено дадена.
Тази форма може да бъде именно само дадена, а никога построена от мисленето. Нека само помислим, че ние не бихме били в състояние, ако бихме имали дадена цялата останала гама на цветове, да допълним изхождайки от "Аза" поне един липсващ цветен оттенък. Можем да си съставим картината на най-отдалечените, никога не виждани от нас страна, ако веднъж сме преживели индивидуално съответствуващите елементи, като дадени. Тогава ние си комбинираме образа, съобразно дадените указания от преживяните от нас отделни факти. Но напразно ще се стремим да съчиним по себе си макар и един елемент на възприятието, който никога не е бивал в областта на даденото.
към текста >>
Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си
идеализъм
в истинския смисъл на тази дума.
И така, това, което се полага от този "Аз" като същност на света, полага се не без "Аза", а чрез този последния. Истинският образ на действителността не е този първоначалния, в който тя се явява пред "Аза", а последният, който "Азът" създава от първия. Първият образ въобще няма значение за обективния свят, а има такова само като основа за процеса на познанието. И така, субективен е не този образ на света, който е даден от теорията на "Аза", а по-скоро този, който първоначално е даден на този "Аз". Ако наречем този даден свят опитност, както правят това Фолкелт и други, трябва да кажем: науката допълва образа на света, който поради устройството на нашето съзнание ни се явява в субективна форма като опит, до там, че той да се яви в неговата същност.
Нашата теория на познанието дава основата за разбиращия себе си идеализъм в истинския смисъл на тази дума.
Тя обосновава убеждението, че в мисленето не става достъпна същността на света. Само чрез мисленето може да бъде разкрито отношението между частите на съдържанието на света, било то отношението на слънчевата топлина към нагретия камък или отношението на нашия "Аз" към външния свят. Само в мисленето е даден елементът, определящ всички неща н техните взаимни отношения. Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че охарактеризираното по-горе определение на същността на даденото, ще бъде такова само за "Аза". На това ние трябва да възразим в духа на нашето схващане, че разцеплението на "Аза" и външния свят е също така постепенно само в границите на даденото, че по такъв начин това "за Аза" няма никакво значение по отношение на мислителното разглеждано, съединяващо всички противоречия.
към текста >>
10.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния
идеализъм
от своя "Аз", понеже по тяхното взаимоотношение те се определят съществено само в мисленето.
Само чрез нея ние получаваме разяснение за отношението на съдържанието на отделните науки към света. Тя ни дава възможност с помощта на науките да стигнем до съзерцанието на света. Ние добиваме положително знание чрез отделните познания; обаче ние узнаваме ценността на знанието за действителността чрез теорията на познанието. Благодарение на това, че се придържаме строго към това основно положение и в нашите разсъждения не се възползуваме от никакви обособени знания, ние преодоляхме всички едностранни възгледи за света. Едностранчивостта се явява обикновено затова, защото изследването, вместо да се занимава със самия процес на познанието, веднага пристъпва към някой обект на този процес.
След нашите разяснения догматизмът трябва да се откаже, като от основен принцип, от своята "вещ в себе си", а субективния идеализъм от своя "Аз", понеже по тяхното взаимоотношение те се определят съществено само в мисленето.
"Вещта в себе си" и "Азът" не могат да се определят по пътя на извода от друго, но и двете трябва да бъдат определени от мисленето съобразно с техния характер и отношение. Скептицизмът трябва да изостави своето съмнение относно възможността за познаването на света, тъй като относително "даденото" не можем никак да се съмняваме, защото то още не е засегнато от никакви прибавки от познанието сказуеми. Но ако скептицизмът би искал да твърди, мислителното познание никога не може да стигне до нещата, той би могъл да стори това само чрез самото мислително съображение, с което обаче той опровергава самия себе си. Защото, който иска чрез мисленето да обоснове съмнението, той......../включително признава на мисленето достатъчна сила на убеждение. Накрая, нашата теория на познанието преодолява едностранчивия емпиризъм и едностранчивия рационализъм с това, че съединява и двата тези възгледа на по-висока степен.
към текста >>
11.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Най-крайният спиритуалист или, ако искате мислителят, който чрез абсолютния си
идеализъм
се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте.
Такива материални процеси Азът не намира у себе си, ако иска да има валидност само като духовна същност. В онова, което той изработва по духовен път, сетивният свят никога не присъства. Азът като че ли трябва да признае, че за него светът би останал недостъпен, ако по духовен начин не се постави в някаква връзка с него. Същото важи за нас, когато с помощта на материалните неща и сили се заемаме да превърнем нашите намерения в реалност. Следователно ние сме зависими от външния свят.
Най-крайният спиритуалист или, ако искате мислителят, който чрез абсолютния си идеализъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте.
Той се опитва да изведе цялото мироздание от Аза. Онова, което наистина му се отдаде, е един грандиозен мисловен образ на света без всякакво опитно съдържание. Както на материалиста не е възможно с декрет да обяви липсата на Духа, така и спиритуалистът не може да стори това по отношение на материалния външен свят. Тъй като човекът, насочвайки познанието към Аза, първоначално възприема действието на този Аз в мисловното оформяне на света на идеите, спиритуалистически ориентираният светоглед може с оглед на собствената човешка същност да се почувства изкушен да признае от Духа само този свят на идеите. По този начин спиритуализмът се превръща в едностранчив идеализъм.
към текста >>
По този начин спиритуализмът се превръща в едностранчив
идеализъм
.
Най-крайният спиритуалист или, ако искате мислителят, който чрез абсолютния си идеализъм се представя като краен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте. Той се опитва да изведе цялото мироздание от Аза. Онова, което наистина му се отдаде, е един грандиозен мисловен образ на света без всякакво опитно съдържание. Както на материалиста не е възможно с декрет да обяви липсата на Духа, така и спиритуалистът не може да стори това по отношение на материалния външен свят. Тъй като човекът, насочвайки познанието към Аза, първоначално възприема действието на този Аз в мисловното оформяне на света на идеите, спиритуалистически ориентираният светоглед може с оглед на собствената човешка същност да се почувства изкушен да признае от Духа само този свят на идеите.
По този начин спиритуализмът се превръща в едностранчив идеализъм.
Той не съумява посредством света на идеите да потърси един духовен свят, а вижда духовния свят в самия свят на идеите. Това го кара като омагьосан да спре и да ограничи своя светоглед в рамките на действеността на самия Аз. Странна разновидност на идеализма е гледището на Фридрих Алберт Лангес, застъпено в неговата доста четена „История на материализма". Той приема, че материализмът е съвсем прав, като обявява всички явления на света, включително нашето мислене, за продукт на чисто материални процеси; само че и обратното, материята и нейните процеси от своя страна били пък продукт на нашето мислене. „Сетивата ни предават... въздействия на нещата - не точни образи, а още по-малко самите неща.
към текста >>
12.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически
идеализъм
, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Освен това в цялото заключение се съдържа една пукнатина. Аз съм в състояние да проследя процесите в моя организъм до този в мозъка ми, макар моите предположения да стават все по-хипотетични, колкото повече се приближавам до централните процеси в мозъка. Пътят на външното наблюдение спира с процеса в моя мозък, и то с оня процес, който щях да възприемам, ако можех да третирам мозъка с помощта на физически, химически и други средства и методи. Пътят на вътрешното наблюдение започва с усещането и стига до построяването на нещата с материала на усещанията. При прехода от мозъчния процес към усещането пътят на наблюдението е прекъснат.
Изложеният начин на мислене, който в отличие от гледището на наивното съзнание, наричано от него наивен реализъм, означава себе си като критически идеализъм, допуска грешката, че едното възприятие окачествява като представа, другото обаче приема в същия смисъл, както постъпва уж опровергаваният от него наивен реализъм.
Той иска да докаже, че възприятията имат характер на представи, като по наивен начин приема възприятията от собствения организъм за обективно валидни факти, и на всичкото отгоре не забелязва, че смесва две области на наблюдението, между които не може да намери връзка. Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство.
към текста >>
Така нареченият критически
идеализъм
не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм.
Критическият идеалист може да опровергае наивния реализъм, само ако той самият по наивно-реалистичен начин приеме собствения организъм за обективно съществуващ. В момента, в който осъзнае пълната еднородност на възприятията от собствения организъм, с приеманите от наивния реализъм за обективно съществуващи възприятия, той вече не може да използва първите като сигурна опора. Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око".
Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм.
Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област. Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер. Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той.
към текста >>
Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият
идеализъм
не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер.
Би трябвало и субективното си устройство да разглежда просто като комплекс от представи. Но тогава изчезва възможността съдържанието на възприемания свят да се смята за породено от духовното устройство. Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм. Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област.
Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер.
Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
към текста >>
Но критическият
идеализъм
смее да говори само за последните.
изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка.
Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа. Той не може да извърши загатнатото на стр. 63 и сл. разграничаване между това, какво става с възприятието по време на възприемането и какво трябва да представлява то, преди да бъде възприето. Следователно към тази цел трябва да се тръгне по друг път.
към текста >>
Критическият
идеализъм
е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа.
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа.
Той не може да извърши загатнатото на стр. 63 и сл. разграничаване между това, какво става с възприятието по време на възприемането и какво трябва да представлява то, преди да бъде възприето. Следователно към тази цел трябва да се тръгне по друг път.
към текста >>
13.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Едно е правилност на критическия
идеализъм
, друго е убедителната сила на неговите доказателства.
От предходните разсъждения проличава невъзможността чрез изследване съдържанието на нашите наблюдения да се приведе доказателство, че нашите възприятия са представи. Такова доказателство именно се цели да се приведе, като се покаже, че ако процесът на възприемането протича така, както се схваща съгласно наивно- реалистичните предположения за психологическото и физиологичното устройство на нашия индивид, тогава имаме работа не с неща сами за себе си, а само с наши представи за нещата. Но ако наивният реализъм - последователно проследен - води до резултати, представляващи тъкмо обратното на неговите предпоставки, тогава сме длъжни да окачествим тези предпоставки като неподходящи за обосноваването на един светоглед и да ги изоставим. Неуместно е, във всеки случай да се отхвърлят предпоставките, а да се запазва валидността на изводите, както постъпва критическият идеалист, който в основата на твърдението си, че светът е моя представа, полага горния доказателствен подход. (В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.)
Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства.
Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж. Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас.
към текста >>
Наивният реализъм и критическият
идеализъм
се отнасят като основата и първият етаж.
(В съчинението си „Основни проблеми на теорията на познанието" Едуард фон Хартман представя подробно този доказателствен подход.) Едно е правилност на критическия идеализъм, друго е убедителната сила на неговите доказателства. Въпросът за правилността ще се изясни по-късно в хода на нашето изложение. Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж.
Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж.
Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение? Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата. Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърхност не е обърната към тях. Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата.
към текста >>
Ние действително установихме, че привежданото от критическия
идеализъм
доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
Наблюдаваните от нас единични неща, брънка по брънка, се свързват чрез взаимозависимия единен свят на нашите интуиции; а чрез мисленето ние наново сглобяваме в едно всичко, което чрез възприемането ни е дадено разделено. Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие. Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена. Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието?
Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава. А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят.
към текста >>
В аргументацията си критическият
идеализъм
не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава.
Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие. Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена. Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда.
В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава.
А как стоят нещата, ако бъде призната абсолютността на мисленето? Нека приемем, че в съзнанието ми се появява определено възприятие, например за червено. При по-нататъшното разглеждане се оказва, че възприятието стои във взаимовръзка с други възприятия, например с определена фигура, с топлинни и осезателни възприятия. Тази взаимовръзка означавам като обект на сетивния свят. Сега мога да се запитам: какво още - освен посоченото - се намира в онзи пространствен отрязък, в който ми се явяват горните възприятия.
към текста >>
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически
идеализъм
.
Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия.
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>
С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия
идеализъм
изобщо не може да се поставя.
Поставен най-общо, този въпрос е абсурден. Възприятието винаги се явява като съвсем определено, като конкретно съдържание. Това съдържание е дадено непосредствено и се изчерпва с даденото. Но по отношение на даденото може да се запита какво представлява то извън възприятието, сиреч какво представлява то за мисленето. Следователно във връзка с едно възприятие, въпросът „какво е то" може да бъде насочен само към понятийната интуиция, която му съответства.
С оглед на това въпросът за субективността на възприятието в смисъла на критическия идеализъм изобщо не може да се поставя.
Като субективно е редно да се означава само онова, което се възприема като принадлежащо към субекта. Създаването на връзка между субективното и обективното не се полага на никой реален в наивния смисъл процес, тоест на никой възприемаем процес, а единствено на мисленето. Следователно за нас обективно е онова, което по отношение на възприятието се явява като намиращо се извън субекта на възприемането. За мен моят субект на възприемането остава възприемаем, когато стоящата пред мен маса ще бъде изчезнала от кръга на моето наблюдение. Наблюдаването на масата е предизвикало у мен една - също така оставаща - промяна.
към текста >>
14.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и
идеализъм
.
Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм. Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н. Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме. Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото. Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното.
Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм.
Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето. Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения.
към текста >>
15.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален
идеализъм
.
По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него отговора им. Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три. Касае се за следните въпроси: 1. Дали в наличието си нещата са прекъснати или непрекъснати. Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм.
Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален идеализъм.
Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален реализъм; 2. Ако три лица седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице? Който отговори, че налице е един екземпляр, той е наивен реалист; който отговори, че екземплярите са три, той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са четири, той е трансцендентален реалист. Разбира се, в случая се предпоставя, че нееднородността на едната маса като нещо само за себе си и трите маси като обекти на възприятието в трите съзнания би могла да се подведе под общото означение „екземпляри от масата". Ако някой сметне това за твърде голямо своеволие, ще трябва вместо „четири" да отговори: един плюс три;
към текста >>
16.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения
идеализъм
и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост.
Той иска да търси естествените причини за човешките възгледи. С разбирането на идеалистите, приписващи на истината самостоятелна стойност, искащи да и придадат един „чист, по-висш произход“ от този на инстинктите, Ницшевият стремеж няма нищо общо. Той смята човешките възгледи за резултат на природни сили, както естествоизпитателят обяснява устройството на окото от взаимодействието на природни сили. Обяснение на духовното развитие на човечеството от особени нравствени цели, идеали, от нравствен световен ред той възприема също така малко, както малко съвременният естествоизпитател приема обяснението, че природата е изградила окото по определен начин поради факта, че е имала намерение да създаде зрителен орган за организма. Във всеки идеал Ницше вижда само израз на инстинкт, който търси по определен начин своето удовлетворение така, както естествоизпитателят вижда в целесъобразното устройство на един орган резултата на органични закони на развитието.
Ако все още има естествоизпитатели и философи, които отричат всяко творение на природата според цели, но се придържат към нравствения идеализъм и виждат в историята осъществяването на божествена воля, на идеален ред на нещата, това представлява инстинктивна половинчатост.
На такива личности им липсва верният поглед за правилната преценка на духовни събития, докато те показват такъв при наблюдението на природни събития. Когато човек вярва, че преследва идеал, който не произлиза от действителността, той вярва в това само защото не познава инстинкта, от който произлиза този идеал. Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира. Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели. Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде.
към текста >>
17.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
В началото се намира под влиянието на немския
идеализъм
, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер.
3. Неморалният. Критика на най-фаталния вид невежество: морала. 4. Дионис. Философия на вечното възвръщане. Ницше не излага мислите си в завършена форма още в началото на своя писателски път.
В началото се намира под влиянието на немския идеализъм, по-точно във формата, която е получил от Шопенхауер и Вагнер.
В първите си творби той се изразява във формулите на Шопенхауер и Вагнер. Но който успее да погледне през същността на тези формули до сърцевината на Ницшевите мисли, той ще открие в тези книги същите възгледи и цели, които се изразяват в по-късните му творби. Човек не може да каже нищо за развитието на Ницше, ако преди това не си спомни за най-свободния мислител, когото роди новото човечество, за Макс Щирнер68. Тъжна истина е, че този мислител, който в най-пълния смисъл на думата отговаря на това, което Ницше описва като свръхчовек, е познат и признат само от малцина. През 40-те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше.
към текста >>
Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския
идеализъм
и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер.
Тъжна истина е, че този мислител, който в най-пълния смисъл на думата отговаря на това, което Ницше описва като свръхчовек, е познат и признат само от малцина. През 40-те години на този век той вече изразява мирогледа на Ницше. Разбира се, не в такъв наситен сърдечен тон като този на Ницше, но затова пък в кристално чисти мисли, до които Ницшевите афоризми често изглеждат като обикновено заекване. Кой ли път щеше да поеме Ницше, ако вместо Шопенхауер негов възпитател бе станал Щирнер? В творбите на Ницше по никакъв начин не се среща влияние от Щирнер.
Ницше е трябвало със свои собствени сили да излезе от немския идеализъм и да достигне до разбиране на света, подобно на това на Щирнер.
Щирнер като Ницше е на мнение, че силите на подбудите на човешкия живот могат да се търсят само в отделната, реална личност. Той отрича всяка власт, която иска да формира и определя отделната личност. Проследява хода на световната история и намира ос-новната заблуда на досегашното човечество във факта, че то не се занимава с грижата и култивирането на отделната индивидуална личност, а с безлични цели и задачи. Вижда истинското освобождение на човека в това, че той не отдава на такива цели по-голяма стойност, освен като на средство за развиване на своята личност. Свободният човек определя своите цели.
към текста >>
18.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Разочарованието, което неговият
идеализъм
му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки
идеализъм
.
Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността. Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали. От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания. Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява.
Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм.
Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите. „Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г. за целта на появилата се през 1878 г. книга ,Човешко, твърде човешко“. По-късно Ницше търси убежище в действителността.
към текста >>
19.
БЕЛЕЖКИ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854), наред с Фихте и Хегел, главен представител на немския
идеализъм
Рудолф Зайдел (1835-1892), немски философ и теолог Аурелий Августин (354-430 сл.Хр.), един от най-значителните църковни отци на Рим Адолф фон Харнак. (1851-1930), евангелски теолог, Берлин Ернест Ренан (1823-1892), френски философ и писател
Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг (1775-1854), наред с Фихте и Хегел, главен представител на немския идеализъм
Якоб Бургхард (1818-1897), известен базелски историк на културата. „Култура и изкуство на ренесанса в Италия", Издателство „Наука и изкуство" София, 1987 есеи: Виж Р.Щайнер „Евангелието на Матей" (Събрани Съчинения №131) и „Петото Евангелие" (Събрани Съчинения №148) Книгата Зохар: основна част от Кабала Клеменс от Александрия (около 150-217 сл.Хр.), гръцки философ Дионисий Ареопагита: един от членовете на атинския Ареопаг, привлечен към християнството от Павел (Деяния на апостолите 17,34).
към текста >>
20.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
сетивни удоволствия, с човек, облъхнат от благороден
идеализъм
.
И тогава той се издига до още по-висока степен на своето развитие. Към своите телесни и душевни съставки той прибавя вече нещо ново. Следващото, което той сам завладява, е потопено в по-низшите пластове на душата му. И всичко това става чрез определена работа на Аза върху човешката душа. Доколко човек е напреднал в тази работа, проличава, ако сравним едно лице, което все още е напълно отдадено на низши страсти и на т.н.
сетивни удоволствия, с човек, облъхнат от благороден идеализъм.
В известен смисъл, можем да разглеждаме последния като произлязъл от първия, ако той би превъзмогнал низшите влечения и би се обърнал към висшия живот. Така той чрез Аза е по действувал облагородяващо и одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар на целия душевен живот. Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удоволствие, без Азът да бъде силата, която допуска това. По този начин цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа.
към текста >>
21.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Той укорява германския
идеализъм
на Фихте, Шелинг и Хегел, че този
идеализъм
търсеше същността на нещата едностранно в идеята.
Не би ли искало тук да се намира една съединителна точка на идеализма на Лайбниц, който считаше целия свят състоящ се от одушевени същества /монади/, с модерния натурализъм? " Грешката, която Чолбе направи със своето кръгово движение, се явява в увеличен размер при гениалния Карл Кристиян Планк /1819-1880 г./. Съчиненията на този мислител са били изцяло забравени, въпреки, че те са едни от най-интересните, които по-новата философия е произвела. Също така живо както материализмът Планк се стремеше към едно обяснение на възприемаемата действителност.
Той укорява германския идеализъм на Фихте, Шелинг и Хегел, че този идеализъм търсеше същността на нещата едностранно в идеята.
"Да обясняваме нещата действително независимо изхождайки от самите тях, това значи да ги познаем в тяхната първична обусловеност и крайност"/виж Планк, Ерата, стр. 103/ "Това е само една и истински чиста природа, така щото чистата природа в по-тесен смисъл и духът са в по-висш и широк сми съл само противоположности в единната природа". /на др. м. стр. 101/. Но сега странното, което се явява при Планк е, че той обявява действителното, пространственото като онова, което трябва да търси обяснението на света, към наблюдението на фактите, за да стегне до реалното, до пространственото /триизмерното/.
към текста >>
22.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
При Ланге един пълнен
идеализъм
върви тържествено наред с едно пълно отказване от истината.
Ако и двете течения имат съзнание за тяхната същина, тогава всички е в ред: Науката на сетивата и на ума с нейните строги, обвързващи за целия род доказателства; идейната поезия с нейните създадени от индивида, но въпреки това пълноценни за рода по-висши светове на представата. "Едно е сигурно: Че човекът се нуждае от едно допълнение на действителността чрез един създаден от самия него идеален свят, и че най-висшите и най-благородни функции на неговия дух действат съвместно в такива творения. Трябва ли обаче това свободно деяние на духа да приема постоянно и постоянно измамната форма на една доказваща наука? Тогава материализмът винаги ще се явява отново и ще разрушава най-смелите спекулации, като се стреми да отговаря на стремежа към единство на разума с един минимум на издигане над действителното и доказуемото". /История на материализма, стр. 828/.
При Ланге един пълнен идеализъм върви тържествено наред с едно пълно отказване от истината.
За него светът е измислица, съчинение; обаче едно съчинение, което той като такова не по-малко цени, както ако би искал да го познае за истина, за действителност. Сред модерното развитие на светогледите две течения с рязко изразен естественонаучен характер стоят сурово едно срещу друго. Монистичното, в което се движи Хекеловият начин на мислене, и едно дуалистично течение, чийто най-енергичен и най-последователен защитник е Ф. А. Ланге. Монизмът вижда в света, който човек може да наблюдава, една истинска действителност и не се съмнява в това, че със своето придържащо се към наблюдението мислене той може да добие също познания от съществено значение върху тази действителност.
към текста >>
23.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Той донесе техния
идеализъм
и във Франция.
Голямото значение на това светогледно течение, което по време се представя като едно продължение на учението на Кондияк, трябва да се търси в това, че се подчертава решително собствения живот на душата, че самодейността на човешката вътрешна личност се поставя на преден план на разглеждането, и че при това все пак всички разглеждани тук мислители работят за постигане на познания в строго естествено научен смисъл. Те изследват духа на метода на естествената наука; обаче не искат предварително да поставят неговите явления на еднаква почва с другите процеси на природата. И от техните повече материалистични начала се получава накрая един светоглед клонящ изрично към духа. Виктор Кузен /1792-1868 г./ предприе няколко пътувания през Германия и по този случай се запозна с ръководните духове на идеалистичната епоха. Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте.
Той донесе техния идеализъм и във Франция.
Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята.
към текста >>
Той можа да действа за този
идеализъм
благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната.
Те изследват духа на метода на естествената наука; обаче не искат предварително да поставят неговите явления на еднаква почва с другите процеси на природата. И от техните повече материалистични начала се получава накрая един светоглед клонящ изрично към духа. Виктор Кузен /1792-1868 г./ предприе няколко пътувания през Германия и по този случай се запозна с ръководните духове на идеалистичната епоха. Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте. Той донесе техния идеализъм и във Франция.
Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната.
Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята. Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
24.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния
идеализъм
"/виж Кинкел,
Идеализъм
и реализъм, стр. 13/.
Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо.
Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/.
Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие".
към текста >>
25.
04. 4.Относно целта на тази книга
GA_23 Същност на социалния въпрос
Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим
идеализъм
.
Обаче авторът ще се опита да говори за реалните факти от съвременния живот, доколкото може да ги обхване със своето познание. Пред погледа му са съдбоносните последици, които възникват, когато хората не желаят да видят самите факти, открояващи се всред живота на новото човечество; когато хората не желаят да разбият социалната воля, за да я приложат спрямо тези факти. Недоволни от разсъжденията на автора първоначално ще бъдат и онези личности, които се смятат за компетентни в областта на социалните проблеми, понеже са под влиянието на традиционните представи. Те ще установят, че авторът съвсем не говори като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума. Точно по отношение на тези лица, авторът смята, че се налага тяхното основно преобучение.
Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим идеализъм.
Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се говори много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство. Обаче, опирайки се на своето познание за живота, авторът е длъжен да посочи, че ако по някакъв начин отклоним вниманието си от духовния живот на човечеството, възможните грешки ще нараснат неимоверно. От съдържанието на книгата ще бъдат разочаровани също и онези, които под най-различна форма издигат лозунга, че най-после човечеството би трябвало да се освободи от чисто материалните си интереси и да се обърне „към Духа", „към идеализма". Защото авторът не предава особена стойност на елементарното позоваване на „Духа", както и на приказките за един далечен и призрачен духовен свят. Той признава само този духовен свят, които човек превръща в смисъл и съдържание на своя живот.
към текста >>
26.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Само онзи може да се включи енергично и адекватно в еволюционните сили на човечеството, който не се подава на илюзията, че едно ръководство на капитала, осъществявано от освободения духовен живот би се оказало някакъв „непрактичен
идеализъм
".
Защото съвременната епоха успешно разпространява суеверието, според което оздравителните мерки за социалния организъм са заложени или в политическата държава, или в икономическите реформи. Ако продължаваме да вървим по този суеверен път, рано или късно ще стигнем до концепции, които изобщо не отговарят на човешките стремежи, а само увеличават социалния гнет до неподозирани размери. Теориите за капитализма възникнаха в една епоха, когато той просто разболя социалния организъм. Болестният процес е налице; ясно е, че трябва да му се противопоставим, като най-напред се научим да виждаме нещата по-добре. Трябва да проумеем: причината за болестта е, че действуващите в капитала сили бяха погълнати от кръговрата на стопанския живот.
Само онзи може да се включи енергично и адекватно в еволюционните сили на човечеството, който не се подава на илюзията, че едно ръководство на капитала, осъществявано от освободения духовен живот би се оказало някакъв „непрактичен идеализъм".
Впрочем днес в обществото липсва каквато и да е подготовка, според която социалната идея, готова да насочи капитализма в здравия път, може да се намира в непосредствена връзка с духовния живот. Обикновено хората се позовават на всичко, което е свързано с цикъла на икономическия живот. Те изтъкват, че днес стоковото производство се съсредоточава в огромни промишлени комплекси, очертавайки съвременните форми на капиталистическата система. На тяхно място обаче трябва да застанат онези кооперативни форми, които работят за личните потребности на предприемача. Разбира се, ако искаме да запазим модерните средства за производство, необходимо е да ги съсредоточим в една единствена корпорация.
към текста >>
27.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Но трябва и да бъде
идеализъм
, който има силата да събужда у младите и растящи човешки същества силите и уменията, от които те ще имат нужда в по-късния си живот, за да имат пособията за работа в модерното общество и за да добиват за себе си адекватна прехрана.
Не е нужно да споменаваме, че тази добра воля трябва да бъде ценена. Ако бъде използвана правилно, тя може да служи за събирането на хора около инициативи за социални начинания, изискващи нови основи. Въпреки това, нужно е в този случай да се посочи, че и най-добрите намерения трябва да бъдат спрени, ако не отчитат тези основополагащи условия, които се основават на практическо вникване в нещата. Следователно, това е едно от условията за разглеждане, когато се планира основаването на каквато и да е институция като Валдорфското училище. Идеализмът трябва да работи в духа на учебния план и методология на училището.
Но трябва и да бъде идеализъм, който има силата да събужда у младите и растящи човешки същества силите и уменията, от които те ще имат нужда в по-късния си живот, за да имат пособията за работа в модерното общество и за да добиват за себе си адекватна прехрана.
Педагогиката и инструкционната методология ще могат да осъществят това условие единствено чрез действително знание за развитието на човешкото същество. Прозорливи хора днес се обявяват за образование и обучение в посока не само култивирането на едностранчиво знание, но и на умения; образование не само в посока култивиране на интелектуални способности, но и на развиване на волята. Обосноваността на тази идея е неоспорима; но е невъзможно да се развива волята и това чувство на здравословност, на която почива, докато не развием вникването в нещата, което събужда енергийните импулси на волята и чувствата. Честа съвременна грешка в това отношение е не, че хората пренасищат младите умове с прекалено много концепции, а че видовете концепции, които се култивират, са изпразнени от всякаква животворна сила. Всеки, който вярва, че може да култивира волята, без да култивира концепции, които ѝ дават живот, страда от заблуда.
към текста >>
28.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
Философията е винаги малко един
идеализъм
, тя почива на Земята, особено когато е жива.
Защото именно действието на космическия етер върху организма на човека е това, което дава на философията погледа, който прониква в живите действителности. Обаче нещо и липсва още. Защото по този начин тя би имала своя произход в един период на предземния живот, в течение на който човекът не знае нищо затова, което е неговият физически организъм, и няма никакво съзнание за него. Ето защо най-живата философия тази, която в древни времена се е родила от едно съновидно ясновидство, има в себе си нещо чуждо за Земята. Когато философията е жива, това е в зависимост от една духовна опитност чужда на Земята; ето защо тя винаги има голяма нужда да разбере земната действителност, над които се чувства да плува.
Философията е винаги малко един идеализъм, тя почива на Земята, особено когато е жива.
Действително човекът е философ само през време на последния период на своя предрожден живот. За да бъде философ и на Земята, той трябва да си припомни всичко, което през време на този последен период е било спонтанно присъстващо за неговото съзнание. По същия начин той беше истински космолог в течение на предидущия период, когато имаше пред своя поглед проявленията на Космоса, от който се бяха оттеглили вече действителните духовни същества. Той е познал един истински и религиозен живот в първата фаза на предземния живот, както вече показах това днес. Така религиозното познание, космологията и философията, когато те са субстанциални, са още дарове на свръхсетивния свят.
към текста >>
29.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Ние, младите, имахме възможност да представяме това, което раждаше духът ни, а Шрьоер обсъждаше всичко с нас и възвисяваше душите ни чрез великолепния си
идеализъм
и благородната си способност да въодушевява.
Той изпитваше голям възторг от всичко поетично. Още на съвсем млади години си беше поставил големи задачи. Когато се запознахме, вече беше написал една трагедия, озаглавена „Ханибал“, и много лирика. Заедно с тези двама мои приятели ходехме на „упражненията по устно и писмено изложение“, водени от Шрьоер във висшето училище. От тях ние тримата, а и някои други, получавахме най-голямо вдъхновение.
Ние, младите, имахме възможност да представяме това, което раждаше духът ни, а Шрьоер обсъждаше всичко с нас и възвисяваше душите ни чрез великолепния си идеализъм и благородната си способност да въодушевява.
Моят приятел често ме придружаваше, когато имах възможност да посетя Шрьоер в дома му. Там той винаги се оживяваше, докато иначе често в изказванията му за живота се долавяше тежка нотка. Поради едно вътрешно раздвоение той не беше готов да се справя с живота. Нито една професия не го привличаше дотолкова, че да подходи с радост към нея. Интересът към поезията го поглъщаше изцяло и той не намираше друга истинска връзка с битието освен тази.
към текста >>
30.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
За начина си на мислене тогава не можех да намеря друго определение освен „обективен
идеализъм
“.
За мен идеята представляваше сянката на един напълно жив духовен свят. Тогава даже ми се струваше трудно да изразя с думи за самия себе си разликата между начина на мислене на Шрьоер и своя собствен. Той говореше за идеите като за движещата мощ в историята. Чувстваше живот в битието на идеите. За мен животът на духа беше зад идеите, а те бяха само неговото проявление в човешката душа.
За начина си на мислене тогава не можех да намеря друго определение освен „обективен идеализъм“.
С това исках да кажа, че за мен същественото в идеята не е това, че се проявява в човешкия субект, а че тя, подобно на цвета на сетивния предмет, се проявява в духовния обект и човешката душа – субектът – я възприема така, както окото възприема цвета на живото същество. Шрьоер се доближаваше в най-голяма степен до моите виждания с начина, по който се изказваше, когато обсъждахме това, което се разкрива като „душа на народа“. Той говореше за нея като за реално духовно същество, което се проявява в общността на отделните хора, принадлежащи към един народ. При това думите му не бяха просто обозначение на някаква абстрактна идея. Така двамата разглеждахме устройството на древна Австрия и действащите в нея индивидуалности на народните души.
към текста >>
Аз исках да съгласувам своя „обективен
идеализъм
“ с естествознанието.
При това думите му не бяха просто обозначение на някаква абстрактна идея. Така двамата разглеждахме устройството на древна Австрия и действащите в нея индивидуалности на народните души. Благодарение на това за мен стана възможно да формулирам някои мисли относно състоянието на обществения живот, които оказаха дълбоко влияние върху душевния ми живот. Така по онова време преживяванията ми зависеха много силно от отношенията ми с Карл Юлиус Шрьоер. Обаче това, което му беше по-чуждо и на което преди всичко се стремях да получа вътрешно обяснение, бяха естествените науки.
Аз исках да съгласувам своя „обективен идеализъм“ с естествознанието.
Беше по времето на най-оживеното ми общуване с Шрьоер, когато в душата ми по нов начин възникна въпросът за връзката между духовния и природния свят. Отначало това стана напълно независимо от естественонаучния начин на мислене на Гьоте. Защото дори Шрьоер не можеше да ми каже нещо от решаващо значение за тази област от Гьотевото творчество. Той се радваше, когато намираше у един или друг естествоизпитател доброжелателно отношение и признание на Гьотевите наблюдения върху същността на растенията и животните. Относно учението за цветовете на Гьоте обаче навсякъде сред учените естественици той срещаше решително неодобрение.
към текста >>
31.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки
идеализъм
.
Това ми донесе голямата радост да мога да я посетя. При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми. По това време тя вече се беше посветила на една задача от най-висш стил, на нейната епическа поема „Робеспиер“. Тя говорѝ с мен за основните идеи в нея. Още тогава в речта ѝ звучеше песимистично основно настроение.
Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки идеализъм.
Идеалите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки идеал своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в небитието! “ Това беше нейното убеждение. След това поетесата ми говори за друг свой поетически замисъл, за „Сатанаида“. Тя искаше да представи антипода на Бог като прасъщество, което представлява силата, разкриваща се на човека в жестоката, безидейна, смазваща природа.
към текста >>
32.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
Изпитвах необходимост да проникна в света на истинския дух през портата на този
идеализъм
.
В него откривах сериозно предупреждение към епохата. Но също така се затруднявах да заема някаква позиция спрямо Хамерлинг. Първоначално появата на „Хомункулус“ увеличи трудностите в моята душа. У Хамерлинг виждах личност, която в някакъв смисъл сама беше откровение на епохата. Поглеждах назад към времето, в което Гьоте и съратниците му бяха довели идеализма до достойна за човека висота.
Изпитвах необходимост да проникна в света на истинския дух през портата на този идеализъм.
Той ми се струваше като великолепната сянка, хвърляна в душата на човека не от сетивния свят, а падаща във вътрешното му същество от един духовен свят, която поставя изискването от самата нея да се стигне до света, който я хвърля. Харесвах Хамерлинг, който беше нарисувал тази идеалистична сянка в толкова величествени образи. Но дълбоко ме наскърбяваше фактът, че е останал само дотук и че погледът му е насочен не толкова напред към реалния свят на духа, пробиващ си път чрез една нова форма, колкото назад, към сянката на една духовност, разрушена от материализма. Въпреки това „Хомункулус“ ме привличаше. Макар и да не показваше как човек да проникне в духовния свят, все пак той представяше докъде се стига, ако той иска да действа единствено в свят, лишен от духовност.
към текста >>
Но периодът, следващ този
идеализъм
, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“.
Исках да открия причините защо идеализмът на такава смела философия, изразена толкова убедително в трудовете на Фихте и Хегел, не е могъл да проникне до живия дух. Един от пътищата, по които поех, за да открия тези причини, беше размишлението над заблужденията на чисто идеалистическата философия в областта на естетиката. Хегел и мислещите подобно на него намират съдържанието на изкуството в сетивното проявление на „идеята“. Когато „идеята“ се проявява в сетивен облик, тя се разкрива като нещо красиво. Това беше тяхното мнение.
Но периодът, следващ този идеализъм, не искаше повече да признае каквато и да е било реалност в една „идея“.
Понеже идеята на идеалистическия мироглед, както живее в съзнанието на идеалистите, не насочва към духовния свят, в следващото поколение тя не може да се утвърди като нещо, имащо реална стойност. Така възниква „реалистическата“ естетика, която вижда в произведението на изкуството не проявлението на идеята в сетивен образ, а само сетивния образ, който поради потребностите на човешката природа приема нереална форма в художественото произведение. Същественото в произведението на изкуството исках да видя в онова, което се проявява пред сетивните органи. Но пътят, по който поема истинският творец в своето творчество, ми се струваше път към истинския дух. Той изхожда от това, което е сетивно възприемаемо, но го трансформира.
към текста >>
33.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
Начинание, състоящо се изцяло от
идеализъм
и нито грам практическа мисъл, на което обаче сътрудничеха почти всички представители на саксонството.
Черен, залесен отвесен планински скат, когато се приближаваш към тях отдалеч; дива, насечена, често всяваща ужас планинска местност, когато вече си там. Съсредоточие на всичките ми преживявания там беше моят дългогодишен приятел. Той все измисляше по нещо ново, за да опозная по-добре трансилванското саксонство. Той все още продължаваше да прекарва известно време ту във Виена, ту в Херманщат. За насърчаване на трансилванското саксонство в този период беше основал седмичен вестник в Херманщат.
Начинание, състоящо се изцяло от идеализъм и нито грам практическа мисъл, на което обаче сътрудничеха почти всички представители на саксонството.
След няколко седмици то се провали. Преживявания като това пътуване ми бяха дадени от съдбата. Чрез тях можах да си изработя отношение към външния свят, нещо, което не ми беше лесно, докато животът в духовния елемент за мен беше нещо напълно естествено. Обратният ми път към Виена беше изпълнен с тъжни спомени. Там почти веднага в ръцете ми попадна една книга, за чието „духовно богатство“ тогава се говореше в най-широки кръгове: „Рембранд като възпитател“.
към текста >>
34.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Такива „гледни точки“ като материализъм, реализъм,
идеализъм
, спиритуализъм, каквито се развиват в обширни теории от абстрактно ориентирани личности във физическия свят, за да се придаде значение на тези неща, не представляват никакъв интерес за познавача на свръхсетивното.
Това беше истинско, дадено ми от живота и съдбата душевно упражнение за преодоляване на абстрактното интелектуално съждение „или-или“. Това съждение поставя пред душата граници пред свръхсетивния свят. В него не съществуват същества и процеси, даващи повод за такова „или-или“. По отношение на свръхсетивното следва да сме многостранни. Трябва да се учим не само теоретично, а да си изградим навика да възприемаме всичко в глъбините на душевния си живот, да разглеждаме всичко от най-разнообразни гледни точки.
Такива „гледни точки“ като материализъм, реализъм, идеализъм, спиритуализъм, каквито се развиват в обширни теории от абстрактно ориентирани личности във физическия свят, за да се придаде значение на тези неща, не представляват никакъв интерес за познавача на свръхсетивното.
Той знае, че материализмът например не може да бъде нищо друго освен поглед върху света от тази гледна точка, от която той се разкрива в материалните явления. Практическо обучение в това направление е, когато човек се види пренесен в едно битие, което довежда живота, чиито вълни се удрят извън неговия собствен, вътрешно толкова близко като собствените му съждения и чувства. Във Ваймар подобни неща ми се случваха често. Струва ми се, че с края на века това също ще престане. По-рано над всичко все още витаеше духът на Гьоте и Шилер.
към текста >>
35.
XX. Ваймарски приятелски кръг
GA_28 Моят жизнен път
Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив
идеализъм
.
Този човек виждаше – бих казал, вдъхновено, – че животът в чистите идеи се явява живот в духа и че в света на чистите идеи цялата природа се озарява от познанието, а материята се явява само привидност (илюзия) и че чрез идеите цялото физическо битие се разкрива като дух. Изпитвах дълбоко удовлетворение да открия такова пълно разбиране за същността на духовното в тази личност. Това бе разбиране за битието на духа в идеалното. Там духът живее така, че от морето на всеобщото идеално битие на духа пред възприемащия поглед още не могат да бъдат отделени чувстващите и творчески духовни индивидуалности. За тези духовни индивидуалности още не можех да говоря на Макс Кристлиб.
Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив идеализъм.
Но затова пък с него можех да обсъждам истинското битие на духа. Той беше прочел най-задълбочено всичко, което бях написал дотогава. И в началото на деветдесетте години имах впечатлението, че Макс Кристлиб притежава дарбата да прониква в духовния свят благодарение на живата духовност на идеалното по пътя, който смятах за най-подходящ. За това, че по-късно той спря да поддържа напълно този курс, а пое в малко по-друга посока, няма основание да говоря тук.
към текста >>
36.
XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“)
GA_28 Моят жизнен път
„Повече, отколкото в която и да е друга област, в тази учещият е предоставен изцяло на самия себе си и на случайността... При формата, която прие нашият обществен живот, понастоящем почти всеки може да изпадне в положение да трябва все по-често да се изказва публично... Издигането на обикновената реч в произведение на изкуството се явява рядкост... Почти изцяло ни липсва усетът към красотата на словото, а още повече към характерната реч... Никому няма да бъде дадено право да пише за някой певец, ако не притежава знания за правилния начин на пеене... По отношение на сценичното изкуство се поставят далеч по-малко изисквания... Хората, които разбират дали даден стих е произнесен правилно или не, стават все по-голяма рядкост... Художествената реч днес често бива считана за несполучлив
идеализъм
... До това никога нямаше да може да се стигне, ако осъзнавахме по-добре присъщата на речта способност за художествено усъвършенстване...“
Епохата, в която започна да се осъществява невъзможността на живота. Тук бих искал да приведа някои изречения от статии, които написах през март 1898 г. в „Драматургични свитъци“ (който от началото на 1898 г. се издаваше като притурка на „Списанието“). За „ораторското изкуство“ казвам следното:
„Повече, отколкото в която и да е друга област, в тази учещият е предоставен изцяло на самия себе си и на случайността... При формата, която прие нашият обществен живот, понастоящем почти всеки може да изпадне в положение да трябва все по-често да се изказва публично... Издигането на обикновената реч в произведение на изкуството се явява рядкост... Почти изцяло ни липсва усетът към красотата на словото, а още повече към характерната реч... Никому няма да бъде дадено право да пише за някой певец, ако не притежава знания за правилния начин на пеене... По отношение на сценичното изкуство се поставят далеч по-малко изисквания... Хората, които разбират дали даден стих е произнесен правилно или не, стават все по-голяма рядкост... Художествената реч днес често бива считана за несполучлив идеализъм... До това никога нямаше да може да се стигне, ако осъзнавахме по-добре присъщата на речта способност за художествено усъвършенстване...“
Това, което се въртеше в ума ми тогава, можа да се осъществи до известна степен едва много по-късно в Антропософското общество. Мари фон Сиверс (Мари Щайнер), която се отнасяше с въодушевление към изкуството на речта, отначало сама се посвети на истински художествената реч и с нейна помощ после стана възможно в курсове по художествено формиране на словото и сценично изпълнение да се работи за извисяването на тази област до същинско изкуство. Позволих си да вмъкна това тук, за да покажа как определени идеали са търсили своето разгръщане през целия ми живот, въпреки че мнозина искат да открият противоречия в моето развитие. Към този период спада и приятелството ми с починалия твърде млад поет Лудвиг Якобовски. Той бе личност, чиято основна душевна настройка беше проникната от вътрешен трагизъм.
към текста >>
Паул Асмус, като философ отшелник, още веднъж през последната третина на деветнадесети век изживява философския
идеализъм
от епохата на Хегел.
Прекрасен паметник му направи дружащата с него поетеса Мари Стона, като издаде книга, в която взеха участие неговите приятели. Всичко у Лудвиг Якобовски беше достойно за любов: вътрешният му трагизъм, стремежът да се избави от него към своите „сияещи дни“, отдадеността му на бурния живот. Спомени за нашето приятелство живеят постоянно в моето сърце и често с искрена преданост отправям поглед назад към недългото време на нашето общуване. В този период възникнаха и приятелски отношения с Марта Асмус, мислеща философски дама, но със силен уклон към материализъм. Тази склонност обаче беше смекчена от обстоятелството, че Марта Асмус беше изцяло посветила живота си на спомени за своя преждевременно починал брат Паул Асмус, който е убеден идеалист.
Паул Асмус, като философ отшелник, още веднъж през последната третина на деветнадесети век изживява философския идеализъм от епохата на Хегел.
Той пише труд за „аз-а“ и друг за индогерманските религии. И двата в хегелиански стил, но напълно самостоятелни по съдържание. Този интересен човек, който по това време вече отдавна не беше жив, ми стана много близък благодарение на сестра му Марта Асмус. Той ми се стори като нов метеорен проблясък на клонящата към духовност философия от началото на века срещу края на предишния век. По-малко тесни, но все пак за известно време значителни отношения се създадоха с последователите на Фридрих Хаген, Бруно Виле и Вилхелм Бьолше.
към текста >>
37.
ХVІІІ. Апокалипсисът
GA_92 Езотерична космология
Езотеричното Християнство не е основано на неясен и сантиментален
идеализъм
, а на осъзнаване, родено от познанието на висшите светове.
Възможно ли е да се предскаже далечното бъдеще? Това наистина е възможно, защото всичко, което в бъдеще ще стане физическо, вече съществува в зародиш, в прототипна форма. Планът на еволюцията се съдържа в прототипна идея. Във физическия свят не възниква нищо, което в общи линии да не е било предвидено и заложено в деваканичния свят. Индивидуалната свобода и силата за инициатива зависят от начина на реализиране на тази истина.
Езотеричното Християнство не е основано на неясен и сантиментален идеализъм, а на осъзнаване, родено от познанието на висшите светове.
Такова бе познанието, притежавано от автора на Апокалипсиса, Пророка от Патмос, който даде една картина за бъдещето на човечеството. Да се опитаме да си представим това бъдеще в светлината на космологичните принципи, които изучавахме в тези лекции. Определени видения за минало, а също и за бъдещето, бяха разкривани на учениците в Розенкройцерските Школи и след това, за да могат да изтълкуват тези видения, им се казваше да изучават Апокалипсиса. Ние ще се отправим по същия път и ще разгледаме как човекът постепенно е станал това, което е днес, и какво стои пред него в бъдещето. Ние говорихме за древния континент Атлантида, и за атлантите, които едва към края на своя период имаха примитивно съзнание за "Аз".
към текста >>
38.
ХVІІІ. Апокалипсисът.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Езотеричното християнство не е основано на неясен и сантиментален
идеализъм
, а на осъзнаване, родено от познанието на висшите светове.
Възможно ли е да се предскаже далечното бъдеще? Това наистина е възможно, защото всичко, което в бъдеще ще стане физическо, вече съществува в зародиш, в прототипна форма. Планът на еволюцията се съдържа в прототипна идея. Във физическия свят не възниква нищо, което в общи линии да не е било предвидено и заложено в деваканичния свят. Индивидуалната свобода и силата за инициатива зависят от начина на реализиране на тази истина.
Езотеричното християнство не е основано на неясен и сантиментален идеализъм, а на осъзнаване, родено от познанието на висшите светове.
Такова бе познанието, притежавано от автора на Апокалипсиса, Пророка от Патмос, който даде една картина за бъдещето на човечеството. Да се опитаме да си представим това бъдеще в светлината на космологичните принципи, които изучавахме в тези лекции. Определени видения за минало, а също и за бъдещето, бяха разкривани на учениците в Розенкройцерските Школи и след това, за да могат да изтълкуват тези видения, им се казваше да изучават Апокалипсиса. Ние ще се отправим по същия път и ще разгледаме как човекът постепенно е станал това, което е днес, и какво стои пред него в бъдещето. Ние говорихме за древния континент Атлантида, и за атлантите, които едва към края на своя период имаха примитивно съзнание за “Аз”.
към текста >>
39.
При освещаването на антропософския клон „Кристиян Розенкройц” Хамбург, 17. Юни 1912
GA_130 Езотеричното християнство
Когато се чувствуваме привлечени към нещо, което вече съществува, така че го превръщаме в поле за работа, ние вече апелираме към силите на вече утвърдения
идеализъм
.
Казвам: един човек, защото това, което Христос изстрада, изстрада го един Бог. Това е свързано с голямата опасност, пред която един ден ще се изправи истината. Когато кръщаваме нещо с името „Кристиян Розенкройц” следва да сме наясно колко трудно се поддържа тъкмо този съюз. Ние даваме обет за една вярност, за която може би не ще бъдем достатъчно силни. Въпреки това никому не бива да бъде забранявано да поддържа в своята душа тази вярност, една вярност, която прави необходимо да поемем в ръцете си посоката на нашето бъдеще.
Когато се чувствуваме привлечени към нещо, което вече съществува, така че го превръщаме в поле за работа, ние вече апелираме към силите на вече утвърдения идеализъм.
Обаче когато основаваме нещо ново, зад нас стои приятелят на всеки сепаратизъм, на всеки свръхземен егоизъм: За Луцифер възниква една нова надежда при всяко ново основаване. Не е така, когато се присъединяваме към нещо старо. Ето защо горко ни, ако сме забравили думите: „Народът не усеща Дявола, дори когато той го държи за яката”. Обаче ние винаги можем да го отстраним от нашата яка, когато имаме добрата воля за това. Един велик, но опасен момент е, когато свързваме основаването с едно име, което носеше един толкова голям мъченик.
към текста >>
40.
9. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 13. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
Ако това не беше се случило, тогава нямаше да възникнат и всички онези недоразумения, които от една страна са свързани с името „теоретичен материализъм“, а от друга страна с името „абстрактен
идеализъм
“.
В такъв случай ние стигаме до всевъзможни гротескни идеи, но не и до едно истинско отношение към Христовото Събитие. Ако човек вярва, че може да постигне най-висшия човешки идеал, отговарящ на сегашната степен от планетарната еволюция на Земята, единствено по вътрешен душевен път, чрез един вид себеспасение, тогава отношението към обективния Христос се оказва невъзможно. Или с други думи: Доколкото идеята за спасението е нещо, на което човекът може да отговори по чисто психологически пътища, не съществува никакво отношение към Христос. Обаче който проникне по-дълбоко в мировите тайни, скоро ще открие, че ако някой смята постигането на най-висшия човешки идеал в сегашната степен от Земното развитие за нещо, което е възможно единствено чрез някакъв вътрешен напредък на душата, тогава той фактически прекъсва своята връзка с Макрокосмоса; в този случай той има пред себе си Макрокосмоса като един вид природа, а вътрешното душевно развитие като нещо, протичащо успоредно с него; обаче връзката между двете остава непостижима. Точно тук лежи ужасяващата гротескност в развитието на 19 век, че това, което се нуждае от свързване Микрокосмосът и Макрокосмосът продължава да е раздвоено и разпокъсано.
Ако това не беше се случило, тогава нямаше да възникнат и всички онези недоразумения, които от една страна са свързани с името „теоретичен материализъм“, а от друга страна с името „абстрактен идеализъм“.
Помислете само, как разделянето на Микрокосмоса и Макрокосмоса доведе до там, че хората, които не обръщаха голямо внимание на вътрешния душевен живот, стигнаха до там, да причислят вътрешния душевен живот, както и външното тяло към Макрокосмоса, за да пренесат после всичко това в областта на материалните процеси. Другите, които бяха убедени в съществуването на един вътрешен живот, постепенно изпаднаха в абстракции що се отнася до всичко, което в крайна сметка беше от значение само за човешката душа. Ако се стремим към яснота по този труден въпрос, може би трябва да си припомним нещо много важно, което навремето хората са изучавали в Мистериите. Помислете си колко много хора днес са напълно убедени: Когато аз мисля нещо когато например имам една лоша мисъл за моя ближен, в крайна сметка това няма никакво значение за външния свят; въпросната мисъл си остава вътре в мен. Съвсем друго значение има, ако аз му ударя например една плесница; това вече представлява едно физическо събитие; другото е само едно усещане, само една мисъл.
към текста >>
41.
Новалис като вестител на духовно разбрания Христов импулс
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
И от съня на живота, от вдъхновения от Христос Аз, душата на Новалис създаде магическия
идеализъм
, както той го нарече, или с други думи един носен от Духа
идеализъм
.
Новалис узряваше във всичко това, което тогавашният Ваймар, тогавашната Йена изживяваха като едно възродено прозвучаване на философията Санхия, той узряваше със своето обърнато към Христос сърце. И понякога човек възприема един такъв дух, какъвто е Фихте с неговата сухота, който в съвременен нюанс е проникнат от настроението на Санхия, чувства как той бива омекотен до истински дух на времето, когато редом с него човек си представи Новалис, който го възприема с всеотдайно въодушевление. От една страна човек чува забележително обновените стари индийски думи от устата на Фихте64, че светът така, както ни обгръща, е само един сън и че мисленето, каквото е обикновено, е сънуване на този сън, но че човешката душа, която влива волята си като сила в този сънищен свят, е действителност. Такива са обновените мисли на Фихте, подобни по смисъл на мислите от Ведите; редом с това увереността на Новалис. О, той чувстваше тази увереност горе-долу така: Да, физическото съществуване е един сън, мисленето - сън за съня, но от този сън извира всичко това, което човешката душа усеща и чувства като най-скъпото си, което тя духовно може да осъществи в областта на чувствата и усещанията.
И от съня на живота, от вдъхновения от Христос Аз, душата на Новалис създаде магическия идеализъм, както той го нарече, или с други думи един носен от Духа идеализъм.
И ние чувстваме как, като че ли нещата се свързват по-хармонично, отколкото иначе може да бъде в световното пространство, когато виждаме любвеобилната душа на Новалис да стои до един друг духовен герой на своето време, вслушана как Шилер се опитва да вдъхнови света със своя идеализъм и как Новалис, описвайки Шилеровия идеализъм, оповестява своя магически идеализъм от самото си сърце, вдъхновено от Христос. Колко дълбоко говори на душата ни това, което наричаме „да си добър“, това най-интимно западноевропейско Новалисово „да си добър“, когато той възторжено пише за Шилер65. Там виждаме да се отразява цялата доброта на една човешка душа, цялата способност на една човешка душа да обича, виждаме всичко това, когато оставим да ни действат думите на Новалис, както Новалис ги произнася, за да възхвали Шилер за това, което този Шилер представляваше за него и за цялото човечество. За да изрази тази възхвала, Новалис казва приблизително следното: „Ако в духовните висини онези безстрастни същества, които наричаме духове, биха могли да възприемат такива думи и такова човешко познание, каквото се излива от Шилер, тогава тези безстрастни същества, които наричаме духове, също биха се изпълнили с желанието да слязат в човешкия свят и да се въплътят тук, за да участват в истинското човешко развитие, на което е оказана честта да приеме такова знание, което се излива от една такава личност. „
към текста >>
И ние чувстваме как, като че ли нещата се свързват по-хармонично, отколкото иначе може да бъде в световното пространство, когато виждаме любвеобилната душа на Новалис да стои до един друг духовен герой на своето време, вслушана как Шилер се опитва да вдъхнови света със своя
идеализъм
и как Новалис, описвайки Шилеровия
идеализъм
, оповестява своя магически
идеализъм
от самото си сърце, вдъхновено от Христос.
И понякога човек възприема един такъв дух, какъвто е Фихте с неговата сухота, който в съвременен нюанс е проникнат от настроението на Санхия, чувства как той бива омекотен до истински дух на времето, когато редом с него човек си представи Новалис, който го възприема с всеотдайно въодушевление. От една страна човек чува забележително обновените стари индийски думи от устата на Фихте64, че светът така, както ни обгръща, е само един сън и че мисленето, каквото е обикновено, е сънуване на този сън, но че човешката душа, която влива волята си като сила в този сънищен свят, е действителност. Такива са обновените мисли на Фихте, подобни по смисъл на мислите от Ведите; редом с това увереността на Новалис. О, той чувстваше тази увереност горе-долу така: Да, физическото съществуване е един сън, мисленето - сън за съня, но от този сън извира всичко това, което човешката душа усеща и чувства като най-скъпото си, което тя духовно може да осъществи в областта на чувствата и усещанията. И от съня на живота, от вдъхновения от Христос Аз, душата на Новалис създаде магическия идеализъм, както той го нарече, или с други думи един носен от Духа идеализъм.
И ние чувстваме как, като че ли нещата се свързват по-хармонично, отколкото иначе може да бъде в световното пространство, когато виждаме любвеобилната душа на Новалис да стои до един друг духовен герой на своето време, вслушана как Шилер се опитва да вдъхнови света със своя идеализъм и как Новалис, описвайки Шилеровия идеализъм, оповестява своя магически идеализъм от самото си сърце, вдъхновено от Христос.
Колко дълбоко говори на душата ни това, което наричаме „да си добър“, това най-интимно западноевропейско Новалисово „да си добър“, когато той възторжено пише за Шилер65. Там виждаме да се отразява цялата доброта на една човешка душа, цялата способност на една човешка душа да обича, виждаме всичко това, когато оставим да ни действат думите на Новалис, както Новалис ги произнася, за да възхвали Шилер за това, което този Шилер представляваше за него и за цялото човечество. За да изрази тази възхвала, Новалис казва приблизително следното: „Ако в духовните висини онези безстрастни същества, които наричаме духове, биха могли да възприемат такива думи и такова човешко познание, каквото се излива от Шилер, тогава тези безстрастни същества, които наричаме духове, също биха се изпълнили с желанието да слязат в човешкия свят и да се въплътят тук, за да участват в истинското човешко развитие, на което е оказана честта да приеме такова знание, което се излива от една такава личност. „ Мили приятели!
към текста >>
42.
Бележки
GA_143 Изживявания в свръхсетивния свят
34. Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831), философ на немския
идеализъм
.
Душевният календар е поместен в „Стихове на истината“ (Събр. съч. № 40) и също като самостоятелно издание. 33. Смъртният ден на Е. П. Блаватска: 8. май 1891.
34. Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831), философ на немския идеализъм.
Сравни изказванията на Рудолф Щайнер за него в глава „Реакционерни мирогледи“, стр. 279-285, в „Загадки на философията“, 1914, Събр. съч. № 18; и „Немският идеализъм като мисловен мироглед: Хегел“; в „За загадките на човека“ 1916, (Събр. съч. № 20, стр. 46. 57).
към текста >>
№ 18; и „Немският
идеализъм
като мисловен мироглед: Хегел“; в „За загадките на човека“ 1916, (Събр. съч.
Блаватска: 8. май 1891. 34. Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831), философ на немския идеализъм. Сравни изказванията на Рудолф Щайнер за него в глава „Реакционерни мирогледи“, стр. 279-285, в „Загадки на философията“, 1914, Събр. съч.
№ 18; и „Немският идеализъм като мисловен мироглед: Хегел“; в „За загадките на човека“ 1916, (Събр. съч.
№ 20, стр. 46. 57). „Елевзин“: Стиховторението „Елевзин на Хьолдерлин“ е съчинено през 1796. Виж „Животът на Георг Вилхелм Фридрих Хегел, описан от Карл Розенкранц“, Берлин 1844. 35. Макс Мюлер (1823-1900), известен ориенталист, изследовател на езиците и религиите на 19 век, професор в Оксфорд.
към текста >>
Йохан Готлиб Фихте (1762-1814), философ на немския
идеализъм
; първоначално професор в университета в Йена, по-късно в Берлин, понеже бил уволнен от Йена поради написана от него статия, която уж била срещу религията.
38. Сократ (370-399 пр. Хр. ). Гръцки философ и неговият ученик Платон 429-347 пр. Хр., Гай Юлий Цезар (100-44 пр. Хр. ), римски пълководец и кайзер; Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832); Барух Спиноза (1632-1677), холандски философ рационалист, математик и оптик.
Йохан Готлиб Фихте (1762-1814), философ на немския идеализъм; първоначално професор в университета в Йена, по-късно в Берлин, понеже бил уволнен от Йена поради написана от него статия, която уж била срещу религията.
Рафаел Санти (1483-1520), сравни лекцията от 30 Януари 1913 в „Резултати от духовното изследване“, Събр. съч. № 62; хронологичен преглед върху лекции на Рудолф Щайнер, в които се намират изказвания за Рафаел и неговото творчество, е публикуван в поредицата „Статии относно събраните съчинения на Рудолф Щайнер“ тетрадка 82, Дорнах, Коледа 1983. За обсъдената тук поредица инкарнации пророк Илия Йоан Кръстител Рафаел-Новалис сравни също и изказването от 28. Септември 1924, както и допълващите го бележки, стр. 176 в „Езотерични разглеждания на кармични взаимовръзки, четвърти том“, Събр. съч.
към текста >>
43.
Съдържание
GA_147 Тайните на прага
Душевният път на Капезий: борба за
идеализъм
и атомизъм.
M. Метерлинк. Образът на Фердинанд Райнеке. За различаването между фантазия и действителност при духовните впечатления. Мировото слово. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 28 август 1913 г.
Душевният път на Капезий: борба за идеализъм и атомизъм.
Разказ на приказка от г-жа Балде. Разбиране на учението на Бенедикт за управлението на троичността в мировите явления: уравновесяване на ариманическата и луциферическата полярност по мяра и брой. Мисъл, писмо, слово. Развитие на езика. Медитирането като средно състояние между мислене и възприятие.
към текста >>
44.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 август 1913 г.
GA_147 Тайните на прага
Всички фантасмагории, всички неразбории на своеволните мнения, всички особняшки мнения, всеки лъжлив, фантасмагоричен
идеализъм
произхождат от сенчестата страна на луциферическите импулси.
Тогава в чувстваното душевно се появява елементът на своенравието, така че човекът в свободно творчество си създава всевъзможни идеи за света – може да се каже по свободна воля. Колко хора философстват, така да се каже, като на шега, без да се интересуват дали философстването им се вписва във всеобщия необходим ход на мировия порядък! Философстващите особняци са наистина много разпространени в света. Те се влюбват в собствените си мнения, не уравновесяват луциферическия елемент чрез ариманическия, който винаги е длъжен да пита дали това, което се придобива по пътя на мисленето във физическо-сетивния свят, е също така и съвместимо със законите на физическо-сетивния свят. И така виждаме как тези хора се шляят по света с техните мнения, които не представляват нищо друго освен фантасмагории, които не се вписват във всеобщия мирови порядък.
Всички фантасмагории, всички неразбории на своеволните мнения, всички особняшки мнения, всеки лъжлив, фантасмагоричен идеализъм произхождат от сенчестата страна на луциферическите импулси.
Обаче луциферическият и ариманическият елемент застават пред нас особено ясно в тяхното значение за граничната област или за прага между сетивното и свръхсетивното, ако насочим поглед към ясновиждащото съзнание. Когато човешката душа е извършила със себе това, което я прави способна да съзерцава в духовния свят, да поглежда в духовния свят, тя сама трябва да поеме в частност тази задача, която обикновено се изпълнява от подсъзнателните регулатори на душевния живот. За целта, човекът да не внася в обичайния живот твърде много навици и закономерности от едното царство в другото, се грижи общият природен порядък, защото този общ порядък би бил силно нарушен, ако тези светове се смесят. Току-що подчертахме, че за духовния свят любовта трябва да се развива така, че човекът е длъжен преди да се развива към проникване на своя Аз с вътрешна сила, че е длъжен да развие у себе си стремежа към усъвършенстване. Той трябва да има предвид себе си, когато развива любов към духовния свят.
към текста >>
45.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 21. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
– Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем идеалисти, а техния мироглед –
идеализъм
.
Ако в него липсва онази тенденция, която осигурява движението напред, ако от този свят, разположен около нас, не може да възникне нещо, към което човешката душа да се стреми, тогава този свят наистина няма смисъл. Според възгледа на такива хора идеалното трябва да е в основата на мировите процеси. Такива хора отдават дължимото на реалните мирови процеси. Те не са реалисти, но въпреки това отдават дължимото на реалния живот, и все пак според тях реалният живот получава смисъл, само ако е проникнат от идеалното. – В порива на едно такова настроение Фихте каза веднъж следното: - Целият свят, който се разпростира около нас е онагледеният материал за изпълнението на дълга!
– Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем идеалисти, а техния мироглед – идеализъм.
Красиви и величествени думи са изречени в прослава на идеализма. В тази област на живота, която аз току-що охарактеризирах, за да посоча, че светът би бил лишен от цел и смисъл, ако идеите бяха само празни човешки фантазии и не лежаха в основата на мировите процеси, в тази област идеализмът има своето пълно право. Обаче с помощта на този идеализъм е невъзможно, примерно, да бъде обяснена външната действителност, външната реалност, за която говорят реалистите. И така, ние разграничихме четири мирогледа, всеки от който има своите основания и своето значение, които са напълно оправдани в съответстващите им области от живота. Между материализма и идеализма съществува известен преход.
към текста >>
Обаче с помощта на този
идеализъм
е невъзможно, примерно, да бъде обяснена външната действителност, външната реалност, за която говорят реалистите.
Те не са реалисти, но въпреки това отдават дължимото на реалния живот, и все пак според тях реалният живот получава смисъл, само ако е проникнат от идеалното. – В порива на едно такова настроение Фихте каза веднъж следното: - Целият свят, който се разпростира около нас е онагледеният материал за изпълнението на дълга! – Привържениците на такъв мироглед, според който всичко е само средство за идеите, които пронизват и ръководят мировите процеси, можем да наречем идеалисти, а техния мироглед – идеализъм. Красиви и величествени думи са изречени в прослава на идеализма. В тази област на живота, която аз току-що охарактеризирах, за да посоча, че светът би бил лишен от цел и смисъл, ако идеите бяха само празни човешки фантазии и не лежаха в основата на мировите процеси, в тази област идеализмът има своето пълно право.
Обаче с помощта на този идеализъм е невъзможно, примерно, да бъде обяснена външната действителност, външната реалност, за която говорят реалистите.
И така, ние разграничихме четири мирогледа, всеки от който има своите основания и своето значение, които са напълно оправдани в съответстващите им области от живота. Между материализма и идеализма съществува известен преход. Целият материализъм – в наши дни можем да го наблюдаваме особено ясно, въпреки че той вече залязва – се състои в доведената до крайност кантова теза, че отделните науки са действителни, само дотолкова, доколкото съдържат в себе си математиката. Или с други думи, материалистите стават изчисляващите слуги на Вселената, за които не съществува никакъв друг свят, освен този, който е изпълнен с материални атоми. Те вибрират, блъскат се един в друг и накрая учените изчисляват техните трептения.
към текста >>
46.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 22. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Или казано с други думи: Той поначало е гностик, обаче в конкретния случай се оставя главно под въздействието на онази част от духовния Зодиак, която определихме като „
идеализъм
”.
Докато при други обстоятелства човек може да се изяви като гностик в полето на идеализма; и тогава той ще има особената предразположба ясно да разпознава идеалите на човечеството и идеите на света. И тук разликата между единия и другия човек по отношение на идеализма е много съществена, понеже, нали така, и двамата могат да са негови привърженици. Първият си остава един идеалистичен мечтател, който винаги подчертава, че е идеалист, и думата идеал, идеал, идеал не слиза от устата му, обаче той всъщност не познава много идеали и няма способността да отправя към тях своя вътрешен взор и ясно да различава техните контури. За разлика от него, вторият не само говори за идеали, но е в състояние така да ги изобразява в душата си, сякаш е художник, който рисува върху своето платно. Той навлиза съвсем конкретно в идеализма и го „улавя” толкова интензивно, сякаш държи в ръцете си някакъв предмет; този човек е гностик в полето на идеализма.
Или казано с други думи: Той поначало е гностик, обаче в конкретния случай се оставя главно под въздействието на онази част от духовния Зодиак, която определихме като „идеализъм”.
Но нека да продължим нататък. Има хора, които се оставят главно под въздействието на друг мироглед, да кажем „реализма”, обаче те вървят през света по такъв начин, с такова светоусещане, че могат да разкажат на другите хора много, много неща за този свят. Те не са нито идеалисти, нито спиритуалисти, те са съвсем обикновени реалисти. Те са в състояние да долавят много финно това, което става във външния свят около тях, те са много чувствителни спрямо особеностите на нещата. Те също са гностици, истински гностици; само че те са гностици на реализма, гностици в полето на реализма.
към текста >>
47.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 23. Януари 1914 г.
GA_151 Човешката и космическата мисъл
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията
идеализъм
–реализъм (Рис.
През третия период, инспирирани от духовно-задиакалната опозиция, се появяват онези съчинения, които са свързани с волята за власт, които са протъкани от сили, от мощ: „Отвъд доброто и злото”, „Генеалогия на морала”, „Случаят Вагнер”, „Залезът на идолите”, „Антихрист”, „Тъй рече Заратустра”. И така, вие долавяте дълбоката вътрешна закономерност, която съществува между духовния Космос от една страна, и начина, по който човекът стои в този духовен Космос, от друга страна. И ако си послужим със символите на астрологията, които в случая означават нещо съвсем друго, ние бихме искали да кажем: - При Нитче нещата стояха така, че през определен период от неговия живот Венера се намираше в Овен, а после когато тази констелация се промени и Слънцето застана в знака на Телеца – той не можеше да напредва, така че не успя да се придвижи с Марс в знака на Близнаците, а застана в опозиция, т.е. с Марс в знака на Скорпиона. И за последната фаза от неговия философски живот е характерно именно това, че с Марс той стоеше в знака на Скорпиона.
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис.
13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света. Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи. Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм.
към текста >>
Но с това, което лежи под линията
идеализъм
-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
И за последната фаза от неговия философски живот е характерно именно това, че с Марс той стоеше в знака на Скорпиона. Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис. 13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света.
Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм. За да вникнем в пълното значение на това, което накратко скицирам в тези лекции, трябва да знаем следното. Трябва да сме наясно, какво всъщност представлява мисълта в човешките изживявания, как мисълта работи в човешките изживявания. Грубите материалисти на нашето време смятат, че мозъкът образува мислите, респективно, че централната нервна система образува мислите. За този, който вниква в нещата, това е толкова вярно, колкото е вярно и твърдението, че именно огледалото, в което се оглежда едно човешко лице, „произвежда” това лице.
към текста >>
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията
идеализъм
-реализъм.
Обаче тази констелация – а именно, когато душата нахлува в по-долните равнища, под линията идеализъм–реализъм (Рис. 13) – може да бъде понесена само, ако човекът се потопи в един духовен мироглед, окултизъм или нещо подобно; в противен случай тази констелация ще има неблагоприятни последици за него. Ето откъде идва трагичната съдба на Нитче. Човекът понася горните констелации, ако по съответен начин успее да се справя с външните отношения на света. Но с това, което лежи под линията идеализъм-реализъм, човекът може да се справи само ако се потопи в духовната наука, нещо, което Нитче не успя да направи.
Когато казвам „външните отношения на света” аз имам предвид всичко, което, примерно, може да бъде постигнато чрез възпитанието, чрез външните обстоятелства; всички тези неща са от значение само ако душата се намира над линията идеализъм-реализъм.
За да вникнем в пълното значение на това, което накратко скицирам в тези лекции, трябва да знаем следното. Трябва да сме наясно, какво всъщност представлява мисълта в човешките изживявания, как мисълта работи в човешките изживявания. Грубите материалисти на нашето време смятат, че мозъкът образува мислите, респективно, че централната нервна система образува мислите. За този, който вниква в нещата, това е толкова вярно, колкото е вярно и твърдението, че именно огледалото, в което се оглежда едно човешко лице, „произвежда” това лице. Обаче човешкото лице съществува независимо от огледалото.
към текста >>
Това, което накрая застава пред нас като идеи, което ние, например, застъпваме като
идеализъм
, то вече е налице като активираща дейност в духовния Космос и тя може да въздейства върху един човек по такъв начин, че да подготви целия му организъм не за друго, а за една подчертана склонност към
идеализъм
.
Нашият мозък не би искал да бъде „третиран” от ежедневната работа, ако целият ни организъм не беше така подготвен, че да служи като основа за ежедневната работа. И тази работа, която организмът подготвя за човека, се извършва от Космоса. Както всеки ден ние, от пробуждането до заспиването, образно казано, работим за „гравирането” върху мозъка, което го превръща в рефлекторен апарат за ежедневните мисли, така и там, където гравираме не самите ние, трябва да ни бъдат давани съответните форми и тези форми идват от Космоса. Както нашите малки мисли работят в мозъка и вписват там своите малки гравюри, така по същия образец Космосът изгражда целия ни организъм, упражнявайки върху него мисловна дейност. Защото същото, което работи в нас, вписвайки малките си гравюри, е налице и в Космоса, пронизва и протъкава като мисловна дейност целия Космос.
Това, което накрая застава пред нас като идеи, което ние, например, застъпваме като идеализъм, то вече е налице като активираща дейност в духовния Космос и тя може да въздейства върху един човек по такъв начин, че да подготви целия му организъм не за друго, а за една подчертана склонност към идеализъм.
По същия начин, от недрата на духовния Космос към човека се отправят и въздействията на всевъзможните други нюанси, присъщи за нагласите и знаците на духовния Зодиак. Човекът е изграден според мислите на Космоса. Космосът е големият мислител, който гравира в нас нашите форми до последната подробност, също както нашата малка мисловна работа вписва малките си гравюри в нашия мозък през периода между пробуждането и заспиването. Както нашият мозък – имам предвид само онези негови части, където е възможно „гравирането” – се намира под въздействието на мисловната работа, така и целият човек се намира под въздействието на космическата мисловна работа. Какво означава това?
към текста >>
48.
3. ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_155 Христос и човешката душа
Така още когато насочим поглед към физическото поле, ние намираме нашата душа с нейния
идеализъм
често пъти в едно отчаяно положение.
И достатъчно е само да разгледаме света на физическото поле, и ако разглеждаме безпристрастно това физическо поле, ние ще намерим безброй много човешки души, които преминават през най-силни, през най-сурови душевни борби без осъществяването на това, което те считат за ценно в идеален смисъл. Защото от развитието на действителността ние не можем да кажем някакси в същия смисъл, че нашите идеали ще се окажат в живота като семена на една бъдеща действителност също така, както например семената на растенията от тази година се оказват като заложба на плодовете на следващата година. Когато насочим поглед върху тези семена на растенията, ние знаем: те носят в себе си онова, което в следващата година ще стане действителност в най-широк размер. Ако сега насочим поглед върху нашите идеали, ние наистина можем да храним в душата си вярата, че тези идеали имат някакво значение, някаква стойност за живота; но ние не можем да имаме в същия смисъл една сигурност по отношение на тези идеали. Като човеци ние бихме искали те да бъдат семена за по-късното бъдеще, но напразно търсим с погледа си това, което може да им даде една сигурна действителност.
Така още когато насочим поглед към физическото поле, ние намираме нашата душа с нейния идеализъм често пъти в едно отчаяно положение.
А сега да отидем от физическия свят в света на окултното, в света на скритата духовност. Този, който е станал духовен изследовател, се учи да познава душите във времето, което те прекарват между смъртта и едно ново раждане. И е от голямо значение, скъпи мои приятели, човек да насочи духовния си поглед към онези души, които са били наситени в земния живот с високи идеали, с идеали, които те бяха родили от огъня и светлината на техните сърца. Когато човекът е преминал през Портата на смъртта и има пред себе си добре познатата карти на живота, която представлява един спомен за из миналия живот, тогава в тази картина на живота е втъкан също и светът на неговите идеали. И този; свят на идеалите може да застане за човека след смъртта по такъв на чин пред неговата душа, че той да чувствува по отношение на него нещо, което бихме могли да облечем с думите: "Да, тези идеали, които бяха разпалили и озарили най-дълбоко моето сърце, на които съм гледал като на най-ценното, като на най-вътрешното благо на моето сърце, тези идеали сега ми изглеждат като нещо чуждо.
към текста >>
Въпросният човек дойде в нашето Антропософско движение, идвайки от един живот, посветен на най-чист
идеализъм
, идвайки от един живот, който още преди теософското време премина през едно мистично задълбочаване.
И въпреки това, умрелият човек отново се чувствува като магнетически привлечен към тези свои идеали, той се чувствува като че ли е омагьосан от тези идеали. Тези идеали могат да имат нещо извънредно привличащо за мъртвия. Но те могат да имат и нещо, което да го изпълва с една лека уплаха, за която той чувствува, че може да стане опасно за него, че това може да го отчужди от Земната еволюция и от всичко, което свързва Земната еволюция с един живот, който е между смъртта и едно ново раждане. За да се изкажа съвсем ясно, скъпи мои приятели, бих искал да свържа тези неща с конкретни изживявания, бих искал да ги свържа с изживявания, кои то някои от приятелите, стоящи тук, вече познават, които обаче тази вечер ще осветлим особено от една определена гледна точка, за да могат да бъдат съпоставени с това, което току-що казах за природата на човешките идеали. През последните години към нас се присъедини една поетическа личност.
Въпросният човек дойде в нашето Антропософско движение, идвайки от един живот, посветен на най-чист идеализъм, идвайки от един живот, който още преди теософското време премина през едно мистично задълбочаване.
Въпреки че него вата душа пребиваваше в едно загиващо, разпадащо се тяло, той се посвети със сърце и душа на нашето духовно движение. През пролетта на тази година ние го загубихме за земния живот: той премина през Портата на смъртта. Той остави на човечеството серия от чудесни стихотворения, които бяха публикувани в един том, излязъл от печат скоро след неговата смърт. Той беше пространствено отделен от нашето движение, в известно отношение поради трудностите на неговия външен телесен живот, в продължение на много време, в един усамотен планински кът на Швейцария, където той трябваше да се грижи за своето оздравяване, но той също клонеше отдалеч към нашето движение и неговите стихотворения, които постоянно се рецитират в някои антропософски кръгове, именно в последно време са сякаш поетическото отражение на това, което ние сме изработили в течение на повече от едно десетилетие. Сега той е преминал вече през Портата на смъртта и окултното разглеждане на душата на този човек констатира нещо твърде забележително.
към текста >>
Проникнатият от Христос
идеализъм
е пропит със зародиша на действителността.
Но когато оставим онова, което ние проникваме духовно, да се напои от Христос, когато чувствуваме Христос вътре в нас и когато знаем: „Онова, което ние приемаме, го приема и Христос вътре в нас" и „Не аз, а Христос в мен", когато преминем през Портата на смъртта, тогава не става така, че когато гледаме назад към нашите идеали, те като че ли искат да ни отчуждят от света, а тогава сме предали един вид нашите идеали на Христос; тогава ние познаваме, че Христос е този, който прави от нашите идеали негово собствено дело. Той приема върху себе си нашите идеали. "Аз не мога да приема моите идеали сам върху себе си така, че те да бъдат също така сигурни семена за човечеството на Земята, както семената на растенията на настоящото лято са сигурни зародиши за растителната покривка на следващото лято, Христос обаче в мен може да направи това. Христос в мен пропива моите идеали във веществена действителност". А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност.
Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността.
И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези идеали така, че си казва: „Сега идеалите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите идеали така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена. И този, който има истински Христово съзнание и който превръща думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен е носителят на моите идеали" в субстанция на своя живот, той гледа на нещата така, че си казва: „Да, тук има узрели посеви, които раждат семена, тук има реки и морета, тук се образуват планини и долини но наред с тях е светът на идеализма, този свят на идеализма Христос е приел в себе си и в настоящия свят той е като семето за бъдещия свят, защото Христос пренася нашите идеали в бъдещия свят така, както Богът на природата пренася растителните семена от настоящата година в следващата година". Това дава действителност на идеализма.Това снема от душата онези сурови, тъмни съмнения, които могат да възникнат в нея, когато тя е обзета от чувството: „Какво става със света на идеалите, които са интимно свързани с външната действителност, които са свързани с всичко онова, което аз трябва да считам за ценно? ". Това, което зрее като идеализъм в човешката душа като благо на мъдростта, това се улавя от онзи, които приема в себе си Христовия Импулс като нещо, проникнато от действителност, като нещо наситено с действителност. И аз ви приведох двата примера, скъпи мои приятели, за да ви покажа с тези два примера, взети от окултния свят, колко различно действува онова, което е поверено на една душа, проникната от Христос, в сравнение с това, което е поверено на друга душа, която не е проникната от Христос, а е проникната само от Мъдрост.
към текста >>
". Това, което зрее като
идеализъм
в човешката душа като благо на мъдростта, това се улавя от онзи, които приема в себе си Христовия Импулс като нещо, проникнато от действителност, като нещо наситено с действителност.
А за идеалите, които храним в себе си казваме: „Да, като хора, ние улавяме идеалите по земното кълбо, но в нас живее Христос и той поема върху себе си нашите идеали...тези идеали са действителни семена за една бъдеща дейност. Проникнатият от Христос идеализъм е пропит със зародиша на действителността. И този, които действително разбира Христос, той гледа на тези идеали така, че си казва: „Сега идеалите нямат в себе си нещо, което да им гарантира реалност, което да им гарантира техния действителен характер така, както на растителните семена е гарантиран действителният характер за следващата година, но когато ние схващаме нашите идеали така, че ги предаваме на Христос вътре в нас, тогава те са истински семена. И този, който има истински Христово съзнание и който превръща думите на апостол Павел „Не аз, а Христос в мен е носителят на моите идеали" в субстанция на своя живот, той гледа на нещата така, че си казва: „Да, тук има узрели посеви, които раждат семена, тук има реки и морета, тук се образуват планини и долини но наред с тях е светът на идеализма, този свят на идеализма Христос е приел в себе си и в настоящия свят той е като семето за бъдещия свят, защото Христос пренася нашите идеали в бъдещия свят така, както Богът на природата пренася растителните семена от настоящата година в следващата година". Това дава действителност на идеализма.Това снема от душата онези сурови, тъмни съмнения, които могат да възникнат в нея, когато тя е обзета от чувството: „Какво става със света на идеалите, които са интимно свързани с външната действителност, които са свързани с всичко онова, което аз трябва да считам за ценно?
". Това, което зрее като идеализъм в човешката душа като благо на мъдростта, това се улавя от онзи, които приема в себе си Христовия Импулс като нещо, проникнато от действителност, като нещо наситено с действителност.
И аз ви приведох двата примера, скъпи мои приятели, за да ви покажа с тези два примера, взети от окултния свят, колко различно действува онова, което е поверено на една душа, проникната от Христос, в сравнение с това, което е поверено на друга душа, която не е проникната от Христос, а е проникната само от Мъдрост. Наистина съвършено различно прониква надолу към нас това, което проникнатата от Христос душа има в този земен живот, в сравнение с това, което тази душа има, когато не е проникната от Христос. Прави едно потресающо впечатление, когато ясновидското съзнание гледа нагоре в духовния свят и вижда, как душите се борят за своите идеали, души, които в последната си инкарнация не са стигнали още до Христовото съзнание ясновиждащото съзнание вижда, как душите се борят за това, което е най-скъпо за тях, защото Луцифер има една сила над душите и техните идеали, така че той може да ги отдели от плодовете, които целият свят трябва да вкуси като действителни плодове. Друга е гледката при онези, които са оставили тяхното благо на Мъдростта, тяхното благо на душата да бъде проникнато от Христос блага, които предизвикват нещо като отблясък в нас и действуват животворно още в този физически живот. Това, което може да бъде почувствувано по този начин като най-ценната вътрешна топлина на душата, като утеха в най-тежките положения на живота, като подкрепа в най-тежките преживявания, това е именно проникването с Христовия Импулс.
към текста >>
49.
Бележки .
GA_168 Връзката между живите и мъртвите
2. Якоб Бьоме, 1575-1624, немски мистик и теософ, първият философ, който пише на немски език, затова наречен също „Philosophus Teutonicus“; оказва огромно влияние върху немския
идеализъм
и романтизъм.
„Гьотевите природонаучни съчинения“, изд. от Р. Щайнер в Кюршнеровата „Немска национална литература“ (1883/97), Том III, 6 част, стр. 289-330, Събр. съч. l c, Дорнах, 1975.
2. Якоб Бьоме, 1575-1624, немски мистик и теософ, първият философ, който пише на немски език, затова наречен също „Philosophus Teutonicus“; оказва огромно влияние върху немския идеализъм и романтизъм.
Когато човек се взира в дълбините: Дословно: „Когато гледаш дълбините и звездите, и земята, ще видиш твоя Бог...“ („Аврора“, 1612, Гл. 23, стих 9). 3. Миналата година почина едно малко момче: Става въпрос за Теодор Файс, син на живеещия в Дорнах член на Антропософското общество Алберт Файс. Срв. изказването от 10 октомври 1914 г. в „Нашите мъртви“, Събр. съч.
към текста >>
50.
7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 18 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Който приписва на великогерманците дори най-незначителни завоевателни намерения, той просто не познава степента на народностния
идеализъм
, битувал в тях.
е възникнал и Германският райх. Който е съпреживял онези времена, знае колко болка е имало в сърцата на всички, които при основаването на съвременния Германски райх все още били радетели за идеите от 1848 г., когато съществувала воля та, изграждането на тази империя да се основава на усета, на чувството и на идеала. През шейсетте и седемдесетте години имало хора, принадлежащи към така наречената Великогерманска партия, а освен тях имало и малогерманци. Великогерманската партия се опирала на старите идеалистически принципи и на идейни основи и импулси искала да постигне изграждане на империята. Великогерманците не са имали желание да завладяват нещо, а целели да обединят всичко германско в едно общо имперско и държавно цяло.
Който приписва на великогерманците дори най-незначителни завоевателни намерения, той просто не познава степента на народностния идеализъм, битувал в тях.
Дълго време великогерманците били отявлени, безкомпромисни противници на така наречените малогерманци, основали при Бисмарк сегашния Германски райх, тоест Германския райх под егидата на Прусия. Но те се примирили с малогерманския райх, защото в края на краищата разбрали, че през XIX век нещата в Централна Европа не можели да протекат по друг начин, освен както било обичайно да протичат. Примирили се, понеже си казали: Както са били основани Франция и Англия, така е трябвало да бъде основана и Германия. По такъв начин велико германците постепенно се примирили с онова, което във всяко отношение противоречало на техния иде ал. Тези неща трябва да се вземат под внимание.
към текста >>
51.
11. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 26 Декември 1916
GA_173 Карма на неистината
Доколкото те си избират свой собствен крал, това са може с пълно право да се каже човешки страсти, човешки ентусиазъм, нямам нищо против да го нарека и човешки
идеализъм
, легнал в основата на събитията.
бил избран за крал на Чехия. Последвала, както знаете, Белогорската битка*200. До избирането на курфюрста всичко произтичало от известни страсти на хората към реформаторското движение, от едно противопоставяне на принудителните мерки, които били предприети срещу Реформацията чрез затварянето и разрушаването на протестантски църкви в Браунау и манастира Граб. Не мога, естествено, да разкажа цялата история нямаме достатъчно време за това. Обърнете обаче внимание на следното: Курфюрстът Фридрих Пфалцки бива избран.
Доколкото те си избират свой собствен крал, това са може с пълно право да се каже човешки страсти, човешки ентусиазъм, нямам нищо против да го нарека и човешки идеализъм, легнал в основата на събитията.
Но защо пък тъкмо пфалцкият курфюрст бил избран за крал на Чехия? Това ще Ви стане ясно, щом узнаете, че той бил зет на Джейкъб I, на същия Джейкъб І, който стои в началото на обновлението на братствата! Виждате как тук в играта се намесва една ръка, която явно трябва да се има предвид, когато се вглеждаме в симптоматичната история;тук в играта се намесва фактът, че нещата отнякъде трябвало да се насочат в едно съвсем определено направление. Е, навремето това не се удало. Вижда се обаче как пръстът участва в играта.
към текста >>
52.
Бележки
GA_173 Карма на неистината
Rudolf Steiner, "Der Schauplatz der Gedanken als Ergebnis des deutschen Idealismus im Hinblick auf unsere schicksaltragende Zeit" (Арената на мислите като резултат от германския
идеализъм
по отношение на нашето съдбоносно време) в "Aus schicksaltragender Zeit" (От съдбоносно време), Събр. Съч.
*151. John Stuart Mill (1806-1873). Политически статии: "Оn Liberty" (За свободата), 1856; "Thoughts оn Par liamentary Reform" (Размисли за парламентарната реформа), 1859, "Considerations оn Representational Go vernment" (Разсъждения за представителната власт), 1861; "England and Ireland" (Англия и Ирландия), 1868; "Subjection of Woman" (Зависимостта на жената), 1869. *152. Готхолд Ефраим Лесинг (1729-1781), германски писател и философ от епохата на Просвещението. "Laokoon oder uber die Grenzen der Malerei und Poesie" (Лаокоон, или За границите между живописта и по езията), 1766. *153. По този въпрос срв.
Rudolf Steiner, "Der Schauplatz der Gedanken als Ergebnis des deutschen Idealismus im Hinblick auf unsere schicksaltragende Zeit" (Арената на мислите като резултат от германския идеализъм по отношение на нашето съдбоносно време) в "Aus schicksaltragender Zeit" (От съдбоносно време), Събр. Съч.
№ 64 (Събрани съчинения, Дорнах, 1959). *154. Преди включването на Италия във войната Австрия изявила готовност да изпълни до голяма степен териториалните й искания. На 4 Май 1915 г. на Италия било предложено да и бъдат отстъпени целият Южен Тирол и областта по десния бряг на река Изонцо, доколкото имат италиански характер, автономия на Триест, построяването на италиански университет в него и признаването на италианско господство във Валона. [Herre, "Weltpoltik und Weltkatastrophe" (Световна политика и световна катастрофа), Берлин, 1916, стр. 249.]
към текста >>
53.
2. Лекция, 13.02.1915
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Фихте говореше все още само от идеализма, но от такъв
идеализъм
, който е устремен към спиритуалното.
И тук е необходима борба. Зад външната борба стои вътрешната, това е вътрешната борба с противостоящите сили, които се противят на признаването на духовното. Да вникнем в тези странни факти: от една страна – нас ни убедиха да не концентрираме много вниманието си върху противостоящите ни вътре в Европа духовни сили; тъй като, ако би победило чисто германското, – от германска страна ни убеждаваха, че би трябвало да се опасяваме от възраждане на идеите, които са развивали Хегел, Фихте, Шелинг, Гьоте: би трябвало да се опасяваме от метафизичната мечтателност. Това е своеобразна боязън, за която тук става дума; но тази боязън би могла да става все по-силна, и тези, които имат тази боязън, те, разбира се, няма да успеят да приемат духовното. В действителност, както детето се развива в мъж, така идеализмът на Средна Европа трябва да се развие в спиритуализъм, защото идеализмът на Средна Европа е рожба на спиритуализма, рожба, която трябва да израсне от спиритуализма.
Фихте говореше все още само от идеализма, но от такъв идеализъм, който е устремен към спиритуалното.
Този импулс към спиритуалното не трябва да изчезне от еволюцията на Земята. С тези прости думи може да се изкаже много за смисъла на епохата. Някои хора са предчувствали това. Но тези предчувствия се изплъзвали, не са се възприемали в тяхната дълбочина, не са намирали центъра на тежестта си. Заради детайлите са изпускали главното.
към текста >>
54.
6. Лекция, 24.11.1915
GA_174b Духовните скрити причини за Първата световна война
Има ли за отвъдните същества нещо подобно на земния
идеализъм
.
Когато човек ги следва, те изпълват живота му със значение. В материалистичен смисъл идеалите внасят в нашата физически-сетивна реалност нещо нереално, но лишена от идеалите физическата реалност би била безжизнена. Наред с тези, които нямат никакви идеали, са необходими идеалисти, които внасят в нашия живот отблясък от отвъдната реалност, отблясък на това, което не представлява грубата действителност, но е изпълнено със значение и има абсолютна ценност. След като духовният изследовател е преминал през тези преживявания, той отново насочва своето изследване към загадката на смъртта на млади години. Той поставя въпроса: има ли в отвъдния за нас свят, в който живеят развъплътените хора, душевните и духовни същества, нещо подобно на идеализма тук на Земята?
Има ли за отвъдните същества нещо подобно на земния идеализъм.
И ето, какво се разкрива. Да вземем човек, поразен от куршум на младини. Етерното му тяло се разделя с физическото тяло, което е откъснато отвън по насилствен начин. Това, за което говоря, е действително само, ако физическото тяло е изтръгнато отвън, от външна сила. Както вече казах, в етерното тяло остават сили, които са можели да действат още години, може би десетилетия.
към текста >>
Този, който така е преминал през портата на смъртта, встъпвайки в духовния свят, донася със себе си нещо, което се явява за духовния свят като
идеализъм
, което е подобно на идеалите, които внасят тук, във физическия свят идеалистите!
Да насочим нашия поглед към индивидуалността на самия човек. Той се издига в духовния свят, оставяйки тук на Земята нещо, което е можело да бъде използвано, което е можело да се осъществи като реалност, но външно не се е осъществило. Такива хора по различен начин встъпват в духовния свят, отколкото тези, които докрай са изчерпали силите на етерното тяло. Тези хора прикачат към нашата Земя това, което е можело да се осъществи и не се е осъществило. Благодарение на това, те стават за духовния свят нещо подобно на това, което са идеалистите тук на Земята.
Този, който така е преминал през портата на смъртта, встъпвайки в духовния свят, донася със себе си нещо, което се явява за духовния свят като идеализъм, което е подобно на идеалите, които внасят тук, във физическия свят идеалистите!
Изпълнени със значение жизнени съотношения! И така, в нашата трагична епоха, в духовния свят встъпват души, живели кратко на Земята. С това, което в техния живот е можело да се осъществи, но не е било осъществено, те встъпват в духовния свят така, че запазват връзка със земното, както идеалистите тук на Земята, в идеалите, които носят, осъществяват връзка с духовния свят. С други думи, човешките същества, преминали по такъв начин портата на смъртта, носят на духовния свят вест за това, че на Земята не всичко е загрубяло до такава степен, като това, което обикновено е прието да се нарича действителност, че Земята още пази нещо, на което е предназначено да стане действителност, което не се е изживяло в такава груба форма. Това, което такава вътрешна настройка на душата внася и в духовния свят, в периода между смъртта и новото раждане създава нещо, подобно на идеализма на Земята.
към текста >>
55.
Бележки към текста
GA_178 Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света
Първото, анонимното издание беше общопризнато като най-доброто от всички критики на философията на несъзнателното и същевременно като блестящо оправдание на естественонаучния механистичен мироглед срещу философския
идеализъм
.
38, буквално: «Това отлично произведение казва в същността си всичко, което самият аз бих могъл да кажа за философията на несъзнателното, за историята на сътворението...». 24. Излиза през 1877 г. с «Общи забележки» и «Допълнения». В предговора на 8-то издание на «Философия на несъзнателното» от 1878 г. Хартман пише за въпросното произведение: «...излиза разширеното второ издание на произведението с моето име.
Първото, анонимното издание беше общопризнато като най-доброто от всички критики на философията на несъзнателното и същевременно като блестящо оправдание на естественонаучния механистичен мироглед срещу философския идеализъм.
Разкритието, че това произведение е написано от мен, както и прибавеното във второто издание детайлно опровержение на критиката, би трябвало да е достатъчно доказателство за моето владеене на съвременната естественонаучна гледна точка, за да ми осигури отсега нататък защита срещу всяко обвинение за недостатъчни познания в тази област. Всъщност целта беше да се даде урок на най-старите по чиновническа длъжност и на професионално надутата неспособност, когато благоволих като допълнение да добавя детайлното опровержение на от проф. Оскар Шмидт (Лайпциг, 1877 г.)». 25. Оскар Хертвиг, 1849 - 1922, анатом, ученик на Ернст Хекел. «Развитието на организмите.
към текста >>
56.
Съпротивата на човека срещу духа
GA_182 Смъртта като преобразуване на живота
Седем – католицизъм, протестантство, рационализъм, хуманизъм,
идеализъм
, социализъм и личен индивидуализъм.
Може да ги нарече с други имена според това, което представляват външно, но те трябва да се представят като седем отделни части. Прочетете последния брой на „Пруски годишници“. В първата статия ще намерите такова наблюдение, съгласно което един човек иска да регистрира днешните мирогледи. Той ги изброява. Колко се получават?
Седем – католицизъм, протестантство, рационализъм, хуманизъм, идеализъм, социализъм и личен индивидуализъм.
Те наистина са седем. Само категориите са разместени, но не може някой да получи нещо друго освен седем. Тук имате пример, в който се проявява това, което откриваме като същност на развитието, на съвсем обикновеното външно развитие. Хората не искат да си го признаят, но в съвременността е необходимо да не се заобикалят такива неща, а да се има смелостта да бъдат взети под внимание. Какво всъщност става в настоящето?
към текста >>
57.
Бележки към текста
GA_182 Смъртта като преобразуване на живота
Уважаваният от Рудолф Щайнер католически философ Ото Вилман в своето тритомно произведение „История на идеализма“, Първо издание, Брауншвайг, 1894 г., § 54: Християнският
идеализъм
като завършек на античния (том II, стр.
184, както и Х. Х. Шьофлер, „Академията на Гондишапур“, Второ издание, Щутгарт, 1980 г. 176. Мохамед, около 570–632. 177. Свети Павел говори много за този „трън“: Второ послание до Коринтяни, Глава 12, 7. 179. Осмия вселенски събор в Константинопол през 869 година: В „Canones contra Photium“, Канон 11, се постановява, че човекът няма „две души“, а „unam animam rationabilem et intellectualem“.
Уважаваният от Рудолф Щайнер католически философ Ото Вилман в своето тритомно произведение „История на идеализма“, Първо издание, Брауншвайг, 1894 г., § 54: Християнският идеализъм като завършек на античния (том II, стр.
111): „Злоупотребата, която направиха гностиците с Павловото различаване на духовния и физическия човек, като представиха единия като израз на тяхното съвършенство, а другия – като представител на ограничените в закона на църквата християни, подтикна църквата към изрично отхвърляне на трихотомията.“ Сравни споменаването на събора в Константинопол от Рудолф Щайнер в Събр. съч. 174a, 174b, 191, 194, 203. 182. Aнгелус Силезиус (Йохан Шафлер), 1624–1677.
към текста >>
58.
Съдържание
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Два мирогледни потока:
идеализъм
и материализъм; необходимост от изглаждане на различията между тях или израждането им в дуализъм и фатализъм; представителните им личности в историята: Августин и Декарт.
СЪДЪРЖАНИЕ Първа лекция, Дорнах, 6 септември 1918 г
Два мирогледни потока: идеализъм и материализъм; необходимост от изглаждане на различията между тях или израждането им в дуализъм и фатализъм; представителните им личности в историята: Августин и Декарт.
Луната и Слънцето. Огюст Конт: католическата църква без християнство; Шелинг: християнство без църква. Втора лекция, 7 септември 1918 г Същността на съня. Силата на идеалите за бъдещето.
към текста >>
59.
Първа лекция, Дорнах, 6 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
То е засягало това, че, от една страна, ако неправилно се оценят двата мирогледни потока,
идеализъм
и материализъм, или ще възникне опасност да се пропадне в мазето на мирогледа, или, при избора на различни пътища на търсене на мироглед, да се стигне в задънена улица.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 6 септември 1918 г. Днес бих искал да се задълбоча в нещо от това, което вече сме разглеждали това лято , а в следващите дни да добавя към него някои исторически разглеждания, и също и някои въпроси по същество. Също бих искал предварително да ви посоча някои исторически факти, и от тези исторически факти, основани предимно на откровения на определени исторически личности, да направим изводи, които ще залегнат в основата на разглеждането. Тези, които бяха посветени в мистериите, посветените от всички времена, с пълно право винаги са се придържали към едно изречение.
То е засягало това, че, от една страна, ако неправилно се оценят двата мирогледни потока, идеализъм и материализъм, или ще възникне опасност да се пропадне в мазето на мирогледа, или, при избора на различни пътища на търсене на мироглед, да се стигне в задънена улица.
Вратата, през която може да се пропадне в мазето, лесно може да остане незабелязана в мирогледния живот, това мазе посветените в мистериите от всички времена са го разглеждали като дуализъм, който не може да построи мост между идеалното, може също да се каже, идеалистично оцветеното спиритуално, и материалното, вещественото. И задънената улица, в която може да се попадне, странствайки по различните мирогледни пътища, ако не се съгласуват идеализъм и материализъм, тази задънена улица за посветените в мистериите е бил фатализмът. Новото време отчетливо клони на едната страна, към дуализма. Уклон към другата страна, към фаталистичния мироглед, за новото време не е характерен, или, собствено, остава незабелязан. По отношение на мирогледния живот бих искал преди всичко да ви представя една личност от епохата на залеза на четвъртия следатлантски период и след това да разгледаме други личности, по-характерни за мирогледа на нашата пета следатлантска епоха.
към текста >>
И задънената улица, в която може да се попадне, странствайки по различните мирогледни пътища, ако не се съгласуват
идеализъм
и материализъм, тази задънена улица за посветените в мистериите е бил фатализмът.
Днес бих искал да се задълбоча в нещо от това, което вече сме разглеждали това лято , а в следващите дни да добавя към него някои исторически разглеждания, и също и някои въпроси по същество. Също бих искал предварително да ви посоча някои исторически факти, и от тези исторически факти, основани предимно на откровения на определени исторически личности, да направим изводи, които ще залегнат в основата на разглеждането. Тези, които бяха посветени в мистериите, посветените от всички времена, с пълно право винаги са се придържали към едно изречение. То е засягало това, че, от една страна, ако неправилно се оценят двата мирогледни потока, идеализъм и материализъм, или ще възникне опасност да се пропадне в мазето на мирогледа, или, при избора на различни пътища на търсене на мироглед, да се стигне в задънена улица. Вратата, през която може да се пропадне в мазето, лесно може да остане незабелязана в мирогледния живот, това мазе посветените в мистериите от всички времена са го разглеждали като дуализъм, който не може да построи мост между идеалното, може също да се каже, идеалистично оцветеното спиритуално, и материалното, вещественото.
И задънената улица, в която може да се попадне, странствайки по различните мирогледни пътища, ако не се съгласуват идеализъм и материализъм, тази задънена улица за посветените в мистериите е бил фатализмът.
Новото време отчетливо клони на едната страна, към дуализма. Уклон към другата страна, към фаталистичния мироглед, за новото време не е характерен, или, собствено, остава незабелязан. По отношение на мирогледния живот бих искал преди всичко да ви представя една личност от епохата на залеза на четвъртия следатлантски период и след това да разгледаме други личности, по-характерни за мирогледа на нашата пета следатлантска епоха. В западния мирогледен живот извънредно характерна личност е Августин[ii], живял от 354 до 430 година на християнското летоброене. Нека си спомним някои мисли на Августин, доколкото, както показват годините на неговия живот, той е живял в залеза на четвъртата следатлантска епоха, която е завършила в XV век.
към текста >>
[viii] Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг, 1775-1854, немски философ, представител на класическия немски
идеализъм
.
В продължение на няколко години той е частен ученик и приятел на граф Анри Сен-Симон. Напуска работата си като секретар на Сен-Симон през 1824 г. поради непреодолими философски и други противоречия. В програмната си книга «Духът на позитивната философия» от 1844 г. Конт представя човечеството като растящ организъм, преминаващ в своето развитие през три стадия: детство, юношество и възрастен.
[viii] Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг, 1775-1854, немски философ, представител на класическия немски идеализъм.
Близък приятел с Хегел, Гьоте, Фихте, Новалис, Шилер. Професор в университета в Йена, в Мюнхен , в Ерланген и в Берлинския университет. Негови лекции са слушали Сьорен Киркегор, Фридрих Енгелс, Михаил Бакунин, Фердинанд Ласал, Петър Берон и др. Щайнер говори за него в GA 18 „Загадките на философията“ и GA 20 „За загадките на човека“. [ix] Йохан Готлиб Фихте, 1762-1814, професор по философия в Йена, Ерланген, Кьонигсберг и Берлин.
към текста >>
60.
Втора лекция, 7 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Този физик, ако е честен човек, не може да каже нищо друго, освен: идеалният ред, за който мечтаем, трябва да изчезне като сън, така че във финалното състояние на Земята
идеализъм
няма да има, той ще бъде погребан.
И ако човек в будно състояние осъзнаваше, че неговият аз и астрално тяло са свързани със съществата от третата йерархия, ако, с други думи, действително виждаше себе си в цялата пълнота, не просто би се чувствал като свободна личност, като земен човек, но той би почувствал в себе си, колко лъжливо е чувството, че той представлява човек от плът и кръв; тогава също нямаше да му се струва, че външният природен ред, който е представен на сетивата му, е нещо твърдо установено в действителността, за да противостои на силата на идеалите. Той би знаел, че това, което днес представлява природният ред, ще се разпадне с всичките си вещества, и това, което днес представлява природата, ще изчезне. И когато вече няма да го има това, което днес представлява природата, тогава на нейно място ще възникне друга външна сетивна действителност: това, което днес са идеалите, в бъдеще ще се превърне в природа. Така че може да се каже: днес ние имаме природен ред (виж червеното на рисунката) и идеален ред (виж жълтото на рисунката). Физикът мисли, че съществува закон за запазване на силата и веществото, че природният ред има продължение, и същите атоми и същите сили ще действат и в бъдеще.
Този физик, ако е честен човек, не може да каже нищо друго, освен: идеалният ред, за който мечтаем, трябва да изчезне като сън, така че във финалното състояние на Земята идеализъм няма да има, той ще бъде погребан.
Духовната наука показва, че това не е истина, това е заблуда. Ние имаме природен ред, но няма запазване на силите и веществата. Това, което представлява природният ред, на определено място престава да съществува, и това, което днес представлява идейния ред, ще бъде в бъдеще продължение на природния ред. От това – вече съм говорил за това, – което днес виждаме със своите очи, чуваме със своите уши и възприемаме с останалите сетивни органи, нищо няма да остане, когато преминем в състоянието Венера. Тогава в това Нищо ще се открие възможността, идеалите на днешното човечество да станат външен природен ред.
към текста >>
61.
Четвърта лекция, 13 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Ще продължа в по-афористична форма да ви излагам темата, с която се занимаваме в последната седмица, и която обозначих за вас, казвайки, че най-големите трудности по въпросите за мирогледа стоят сега – винаги подчертавам това „сега“ – в това, че, изхождайки от съвременните възгледи, човек е трудно да прехвърли мост между това, което наричат
идеализъм
, и това, което може да се обозначи като възглед за природния ред на нещата.
ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 13 септември 1918 г.
Ще продължа в по-афористична форма да ви излагам темата, с която се занимаваме в последната седмица, и която обозначих за вас, казвайки, че най-големите трудности по въпросите за мирогледа стоят сега – винаги подчертавам това „сега“ – в това, че, изхождайки от съвременните възгледи, човек е трудно да прехвърли мост между това, което наричат идеализъм, и това, което може да се обозначи като възглед за природния ред на нещата.
Още щом съвременният човек се опита да прекара такъв мост, още щом се опита да си изясни, например, моралните идеи, – ако от цялата съвкупност от идеи отделим една група, желаейки да изработим не външно, а вътрешно-реално отношение към възгледите, към понятията, подминавайки течението на причинния природен ред, – той изпада в своеобразен мирогледен дуализъм, ако се изразим в смисъла на духовната наука. Това винаги сме го подчертавали. Човек се опитва да построи такъв мост, но това не му се отдава. Ще ни бъде по-лесно да разгледаме това, което тук се има предвид, ако сравним този дуализъм на новото време с нещо подобно, съществувало в древния свят – имам предвид дохристиянския период, доколкото ние говорим за дохристиянската епоха. Днешният ни дуализъм прилича на това, което за древното човечеството може да бъде наречено фатализъм.
към текста >>
62.
Девета лекция, 22 септември 1918 г
GA_184 Космическа предистория на човечеството
Ако сега си представим, какво следва не от подробностите, а от общия дух на изнесените тук лекции, например, от вчерашната, можем да кажем: това, което изисква културата, призвана в бъдеще да смени нашата, е хората по-дълбоко да се вглеждат в истинската действителност, и преди всичко, такива лозунги, такива теории като монизъм,
идеализъм
, реализъм и т. н.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ Дорнах, 22 септември 1918 г.
Ако сега си представим, какво следва не от подробностите, а от общия дух на изнесените тук лекции, например, от вчерашната, можем да кажем: това, което изисква културата, призвана в бъдеще да смени нашата, е хората по-дълбоко да се вглеждат в истинската действителност, и преди всичко, такива лозунги, такива теории като монизъм, идеализъм, реализъм и т. н.
да престанат да се употребяват и човек да види, че майята, действителността на външните явления, която ни обкръжава, представлява сливане на действителността на два свята, и можем да кажем, два свята, които се намират в борба помежду си. Да гледаш действителността означава нещо съвсем друго, отколкото само теоретически, както това го прави, например, днешното естествознание, да проследява това, което ни обкръжава в света на явленията, в света на феномените. За да обсъдим практически това положение, нека сега разгледаме конкретен пример. Никой не се съмнява, че материалистическият мироглед, този материалистически мироглед, който особено от шестесетте-седемдесетте години на миналия век се разпространи сред цивилизованите народи, а също и материалистичният начин на живот, произтичащ от представите на материалистическия мироглед, въздействайки върху хората, ги направи материалисти, нали така? Естествено, мнозина мислят, ако разглеждат света съответно на явленията, че става това, което изглежда като външно осъществяване на идеи, които се намират в главата на човека.
към текста >>
Родствен на такава църковна истина е абстрактният
идеализъм
, който особено в морален план издига само абстрактни идеали, но няма понятие за това, как тези идеали се формират; защото колкото и прекрасни да са тези идеали, те за нищо не стават ако не знаем, по какъв път тези идеали могат да станат сили.
И като следствие от това е, че доколкото в главата, в горната природа на човека, се съдържат само материалистични представи и материалистични симпатии, тази горна природа не може да въздейства върху долната природа на човека, и затова долната природа на човека, поради слабостта на горната природа, е подложена на друго въздействие: тя е подложена на въздействието на луциферическия принцип. Луциферическият принцип, както казах вчера, не се изживява в сетивната действителност; луциферическите същества са духовни същества. Те навлизат в долната природа на човека, ако тя под влиянието на материализма става все по-духовна, и също вследствие на материализма човек не оказва никакво влияние върху долната природа. И пред нашата душа се изправя парадоксалната истина, че материалистичната епоха в действителност подготвя идването на духовната, но луциферизирана култура. Да разгледаме също обратния случай, да си представим, че човек е обхванат не от пронизаната с духовност, а от чисто придържащата се към традицията църковна истина.
Родствен на такава църковна истина е абстрактният идеализъм, който особено в морален план издига само абстрактни идеали, но няма понятие за това, как тези идеали се формират; защото колкото и прекрасни да са тези идеали, те за нищо не стават ако не знаем, по какъв път тези идеали могат да станат сили.
Като последствие от чисто религиозните и чисто идеалистическите представи може да бъде това, че долната природа на човека ще бъде все по и по-материална. Ако материалистическите представи способстват спиритуализма в долната природа на човека, то чисто църковният, без духовно влияние, традиционно изграден възглед или абстрактен идеализъм, прави долната природа на човека все по и по-материална. Може да се каже, че типичен за това материализиране на долната природа на човека посредством традиционно-църковното, абстрактно–църковното, простете, че употребявам толкова грубо сравнение, е образът на дебелия поп, който се придържа именно към традиционно-църковните представи и при това все повече и повече охранва своето коремче. Това е само сравнение, а не факт или закон, който имам предвид; искам само да го направя по-нагледно, но това съответства на действителността, стояща в основата на нещата. И тук отново това материалистично развитие на долната човешка природа не намира храна за себе си, ако главата е заета само с традиционни или абстрактно-идеалистични представи.
към текста >>
Ако материалистическите представи способстват спиритуализма в долната природа на човека, то чисто църковният, без духовно влияние, традиционно изграден възглед или абстрактен
идеализъм
, прави долната природа на човека все по и по-материална.
Те навлизат в долната природа на човека, ако тя под влиянието на материализма става все по-духовна, и също вследствие на материализма човек не оказва никакво влияние върху долната природа. И пред нашата душа се изправя парадоксалната истина, че материалистичната епоха в действителност подготвя идването на духовната, но луциферизирана култура. Да разгледаме също обратния случай, да си представим, че човек е обхванат не от пронизаната с духовност, а от чисто придържащата се към традицията църковна истина. Родствен на такава църковна истина е абстрактният идеализъм, който особено в морален план издига само абстрактни идеали, но няма понятие за това, как тези идеали се формират; защото колкото и прекрасни да са тези идеали, те за нищо не стават ако не знаем, по какъв път тези идеали могат да станат сили. Като последствие от чисто религиозните и чисто идеалистическите представи може да бъде това, че долната природа на човека ще бъде все по и по-материална.
Ако материалистическите представи способстват спиритуализма в долната природа на човека, то чисто църковният, без духовно влияние, традиционно изграден възглед или абстрактен идеализъм, прави долната природа на човека все по и по-материална.
Може да се каже, че типичен за това материализиране на долната природа на човека посредством традиционно-църковното, абстрактно–църковното, простете, че употребявам толкова грубо сравнение, е образът на дебелия поп, който се придържа именно към традиционно-църковните представи и при това все повече и повече охранва своето коремче. Това е само сравнение, а не факт или закон, който имам предвид; искам само да го направя по-нагледно, но това съответства на действителността, стояща в основата на нещата. И тук отново това материалистично развитие на долната човешка природа не намира храна за себе си, ако главата е заета само с традиционни или абстрактно-идеалистични представи. Затова човечеството, което развива такава култура, попада предимно под влияние не на своята собствена главова природа, а под ариманическо влияние. Така че трябва да кажем: абстрактно-религиозното, абстрактно-идеалистичното всъщност води до материализъм, докато, обратно, материалистичните представи водят до спиритуализъм, а именно, към луциферически ориентиран спиритуализъм.
към текста >>
Опитват се посредством абстрактния
идеализъм
в дискусиите, посредством всевъзможни прекрасни идеали да направят човека по-морален; но го правят, – моля за извинение, в преносен смисъл, – затлъстял, материалистичен в по-ниската му природа; правят го затъпял и сънлив.
Но именно в това е трудността, защото тези неща всъщност привличат човешкото същество или към луциферическата страна, или към ариманическата страна, и е трудно да бъдат уличени в това, което говорят, защото те говорят правилните неща. Когато говорят за другите, те говорят правилните неща! Това е факт, който вътре в съвременната тенденция не трябва да се изпуска от внимание. Защото съвременното човечество също е склонно да гледа не това, което следва от същността на нещата, а се ориентира според пропагандното говорене. Не е толкова важно съдържанието на думите на една или друга пропаганда, а работата е в това, че посредством внедряването на материализма в света на представите се опитват да направят материалистична също и долната природа на човека; но тя именно благодарение на това се одухотворява.
Опитват се посредством абстрактния идеализъм в дискусиите, посредством всевъзможни прекрасни идеали да направят човека по-морален; но го правят, – моля за извинение, в преносен смисъл, – затлъстял, материалистичен в по-ниската му природа; правят го затъпял и сънлив.
Докато от една страна се наблюдава силна тенденция ариманически да се склерозира човека и това е йезуитската тенденция, от друга страна преобладава решителната тенденция да се поставят луциферическите същества в служба на материалистичния световен ред, за да се достигне чрез материализма одухотворяване, което, обаче, носи луциферически характер. Също така не е достатъчно, ако само се има предвид това, което се разиграва на повърхността в буквалния му смисъл. Трябва да се пристъпи към истинската действителност, която, – както показаха сегашните случаи, изглеждащи толкова парадоксално, – често води до противоположен на очаквания, базиран на повърхностно-лъжливия възглед, резултат. Сега нещата стоят така, че от различни страни се влияе върху света, опирайки се на принципите на окултния орден, но тези неща се държат в тайна. Както Рим, така и другият център работят съгласно окултните правила.
към текста >>
63.
Лекция 2. Цюрих, 11 февруари 1919 г.
GA_193 Вътрешният аспект на социалния въпрос
Младите все още съхраняват някакъв
идеализъм
, но като цяло днешното човечество е сухо и прозаично.
Ако хората не започват работа по тази задача, ще изгубят пътя към Христос. Това е днешният път на мисленето. Другият път е на волята. Тук също хората са доста пристрастени към лъжовен път, който не води към Христос, а далече от Него. И в това друго царство [на волята] ние отново трябва да намерим пътя към Христос.
Младите все още съхраняват някакъв идеализъм, но като цяло днешното човечество е сухо и прозаично.
Хората даже се гордеят с това, което често се нарича „практичен подход“, макар този израз да се използва в тесен смисъл. Днешното човечество не харесва идеалите, които бликат от извора на духа. Младите все още имат тези идеали. Никога по-рано животът на по-възрастните не се e отличавал толкова рязко от живота на младите, както е това днес. Липсата на разбиране между човешките същества всъщност е главният белег на нашето време.
към текста >>
Можем да опитаме да разберем младежта на базата на нейния
идеализъм
— да, това би било чудесно — но днес се правят усилия за задушаване на идеализма у младите хора.
Никога по-рано животът на по-възрастните не се e отличавал толкова рязко от живота на младите, както е това днес. Липсата на разбиране между човешките същества всъщност е главният белег на нашето време. Вчера говорих за дълбоката бездна, която съществува между пролетариата и средната класа. Същото е при възрастните и младите — колко малко те се разбират взаимно в наши дни! Това е нещо, което се налага да разгледаме най-сериозно.
Можем да опитаме да разберем младежта на базата на нейния идеализъм — да, това би било чудесно — но днес се правят усилия за задушаване на идеализма у младите хора.
Целта е това да се постигне, като лишават децата от имагинативното образование, което идва с приказките и легендите; от всичко, което ни откъсва от сухите външни възприятия. Както и да е — няма да е толкова лесно да се изкорени от младите хора техният младежки, естествен, вроден идеализъм! Но какъв е този младежки идеализъм? Това е красиво нещо, велико нещо — но не е редно той да бъде достатъчен за човешките същества, тъй като младежкият идеализъм всъщност е обвързан с Ex Deo Nascimur, с онзи аспект на божественото, който е идентичен с принципа на Яхве. А това е точно онова, с което не трябва да се задоволяваме сега, след като стана Мистерията на Голгота на земята.
към текста >>
Както и да е — няма да е толкова лесно да се изкорени от младите хора техният младежки, естествен, вроден
идеализъм
!
Вчера говорих за дълбоката бездна, която съществува между пролетариата и средната класа. Същото е при възрастните и младите — колко малко те се разбират взаимно в наши дни! Това е нещо, което се налага да разгледаме най-сериозно. Можем да опитаме да разберем младежта на базата на нейния идеализъм — да, това би било чудесно — но днес се правят усилия за задушаване на идеализма у младите хора. Целта е това да се постигне, като лишават децата от имагинативното образование, което идва с приказките и легендите; от всичко, което ни откъсва от сухите външни възприятия.
Както и да е — няма да е толкова лесно да се изкорени от младите хора техният младежки, естествен, вроден идеализъм!
Но какъв е този младежки идеализъм? Това е красиво нещо, велико нещо — но не е редно той да бъде достатъчен за човешките същества, тъй като младежкият идеализъм всъщност е обвързан с Ex Deo Nascimur, с онзи аспект на божественото, който е идентичен с принципа на Яхве. А това е точно онова, с което не трябва да се задоволяваме сега, след като стана Мистерията на Голгота на земята. Необходимо е и нещо повече — идеализмът трябва да извира от вътрешното развитие, от самоусъвършенстването. Освен вродения идеализъм на младежите, трябва да се погрижим човешкото общество да придобие и нещо друго — а именно един придобит идеализъм: не само идеализъм, който извира от инстинктите и ентусиазма на младите, а такъв, който се подхранва и добива от собствената инициатива на човек; такъв, който няма да избледнее с отиващата си младост.
към текста >>
Но какъв е този младежки
идеализъм
?
Същото е при възрастните и младите — колко малко те се разбират взаимно в наши дни! Това е нещо, което се налага да разгледаме най-сериозно. Можем да опитаме да разберем младежта на базата на нейния идеализъм — да, това би било чудесно — но днес се правят усилия за задушаване на идеализма у младите хора. Целта е това да се постигне, като лишават децата от имагинативното образование, което идва с приказките и легендите; от всичко, което ни откъсва от сухите външни възприятия. Както и да е — няма да е толкова лесно да се изкорени от младите хора техният младежки, естествен, вроден идеализъм!
Но какъв е този младежки идеализъм?
Това е красиво нещо, велико нещо — но не е редно той да бъде достатъчен за човешките същества, тъй като младежкият идеализъм всъщност е обвързан с Ex Deo Nascimur, с онзи аспект на божественото, който е идентичен с принципа на Яхве. А това е точно онова, с което не трябва да се задоволяваме сега, след като стана Мистерията на Голгота на земята. Необходимо е и нещо повече — идеализмът трябва да извира от вътрешното развитие, от самоусъвършенстването. Освен вродения идеализъм на младежите, трябва да се погрижим човешкото общество да придобие и нещо друго — а именно един придобит идеализъм: не само идеализъм, който извира от инстинктите и ентусиазма на младите, а такъв, който се подхранва и добива от собствената инициатива на човек; такъв, който няма да избледнее с отиващата си младост. Това е нещо, което отваря пътя към Христос, защото това също е нещо, което придобиваме през живота между раждането и смъртта.
към текста >>
Това е красиво нещо, велико нещо — но не е редно той да бъде достатъчен за човешките същества, тъй като младежкият
идеализъм
всъщност е обвързан с Ex Deo Nascimur, с онзи аспект на божественото, който е идентичен с принципа на Яхве.
Това е нещо, което се налага да разгледаме най-сериозно. Можем да опитаме да разберем младежта на базата на нейния идеализъм — да, това би било чудесно — но днес се правят усилия за задушаване на идеализма у младите хора. Целта е това да се постигне, като лишават децата от имагинативното образование, което идва с приказките и легендите; от всичко, което ни откъсва от сухите външни възприятия. Както и да е — няма да е толкова лесно да се изкорени от младите хора техният младежки, естествен, вроден идеализъм! Но какъв е този младежки идеализъм?
Това е красиво нещо, велико нещо — но не е редно той да бъде достатъчен за човешките същества, тъй като младежкият идеализъм всъщност е обвързан с Ex Deo Nascimur, с онзи аспект на божественото, който е идентичен с принципа на Яхве.
А това е точно онова, с което не трябва да се задоволяваме сега, след като стана Мистерията на Голгота на земята. Необходимо е и нещо повече — идеализмът трябва да извира от вътрешното развитие, от самоусъвършенстването. Освен вродения идеализъм на младежите, трябва да се погрижим човешкото общество да придобие и нещо друго — а именно един придобит идеализъм: не само идеализъм, който извира от инстинктите и ентусиазма на младите, а такъв, който се подхранва и добива от собствената инициатива на човек; такъв, който няма да избледнее с отиващата си младост. Това е нещо, което отваря пътя към Христос, защото това също е нещо, което придобиваме през живота между раждането и смъртта. Почувствайте огромната разлика между инстинктивния идеализъм и придобития идеализъм!
към текста >>
Освен вродения
идеализъм
на младежите, трябва да се погрижим човешкото общество да придобие и нещо друго — а именно един придобит
идеализъм
: не само
идеализъм
, който извира от инстинктите и ентусиазма на младите, а такъв, който се подхранва и добива от собствената инициатива на човек; такъв, който няма да избледнее с отиващата си младост.
Както и да е — няма да е толкова лесно да се изкорени от младите хора техният младежки, естествен, вроден идеализъм! Но какъв е този младежки идеализъм? Това е красиво нещо, велико нещо — но не е редно той да бъде достатъчен за човешките същества, тъй като младежкият идеализъм всъщност е обвързан с Ex Deo Nascimur, с онзи аспект на божественото, който е идентичен с принципа на Яхве. А това е точно онова, с което не трябва да се задоволяваме сега, след като стана Мистерията на Голгота на земята. Необходимо е и нещо повече — идеализмът трябва да извира от вътрешното развитие, от самоусъвършенстването.
Освен вродения идеализъм на младежите, трябва да се погрижим човешкото общество да придобие и нещо друго — а именно един придобит идеализъм: не само идеализъм, който извира от инстинктите и ентусиазма на младите, а такъв, който се подхранва и добива от собствената инициатива на човек; такъв, който няма да избледнее с отиващата си младост.
Това е нещо, което отваря пътя към Христос, защото това също е нещо, което придобиваме през живота между раждането и смъртта. Почувствайте огромната разлика между инстинктивния идеализъм и придобития идеализъм! Почувствайте разликата между младежкия ентусиазъм и ентусиазма, който извира от утвърждаването на духовния живот и може да проблясва отново и завинаги, защото сме го направили част от душата си — направили сме го независимо от нашето физическо съществуване. Тогава ще разберете добре този втори тип идеализъм, който не е просто идеализмът, който ни е вроден. Това е пътят към Христос чрез волята, който е различен от пътя на мисленето.
към текста >>
Почувствайте огромната разлика между инстинктивния
идеализъм
и придобития
идеализъм
!
Това е красиво нещо, велико нещо — но не е редно той да бъде достатъчен за човешките същества, тъй като младежкият идеализъм всъщност е обвързан с Ex Deo Nascimur, с онзи аспект на божественото, който е идентичен с принципа на Яхве. А това е точно онова, с което не трябва да се задоволяваме сега, след като стана Мистерията на Голгота на земята. Необходимо е и нещо повече — идеализмът трябва да извира от вътрешното развитие, от самоусъвършенстването. Освен вродения идеализъм на младежите, трябва да се погрижим човешкото общество да придобие и нещо друго — а именно един придобит идеализъм: не само идеализъм, който извира от инстинктите и ентусиазма на младите, а такъв, който се подхранва и добива от собствената инициатива на човек; такъв, който няма да избледнее с отиващата си младост. Това е нещо, което отваря пътя към Христос, защото това също е нещо, което придобиваме през живота между раждането и смъртта.
Почувствайте огромната разлика между инстинктивния идеализъм и придобития идеализъм!
Почувствайте разликата между младежкия ентусиазъм и ентусиазма, който извира от утвърждаването на духовния живот и може да проблясва отново и завинаги, защото сме го направили част от душата си — направили сме го независимо от нашето физическо съществуване. Тогава ще разберете добре този втори тип идеализъм, който не е просто идеализмът, който ни е вроден. Това е пътят към Христос чрез волята, който е различен от пътя на мисленето. Днес не търсете абстрактни пътища към Христос. Търсете тези реални пътища.
към текста >>
Тогава ще разберете добре този втори тип
идеализъм
, който не е просто идеализмът, който ни е вроден.
Необходимо е и нещо повече — идеализмът трябва да извира от вътрешното развитие, от самоусъвършенстването. Освен вродения идеализъм на младежите, трябва да се погрижим човешкото общество да придобие и нещо друго — а именно един придобит идеализъм: не само идеализъм, който извира от инстинктите и ентусиазма на младите, а такъв, който се подхранва и добива от собствената инициатива на човек; такъв, който няма да избледнее с отиващата си младост. Това е нещо, което отваря пътя към Христос, защото това също е нещо, което придобиваме през живота между раждането и смъртта. Почувствайте огромната разлика между инстинктивния идеализъм и придобития идеализъм! Почувствайте разликата между младежкия ентусиазъм и ентусиазма, който извира от утвърждаването на духовния живот и може да проблясва отново и завинаги, защото сме го направили част от душата си — направили сме го независимо от нашето физическо съществуване.
Тогава ще разберете добре този втори тип идеализъм, който не е просто идеализмът, който ни е вроден.
Това е пътят към Христос чрез волята, който е различен от пътя на мисленето. Днес не търсете абстрактни пътища към Христос. Търсете тези реални пътища. Стремете се да следвате пътя на мисленето, който се изразява в това, да бъдете вътрешно толерантни към мненията в човечеството като цяло; да развивате социален интерес към мислите на другите хора. Стремете се също да следвате пътя на волята — в него няма да се натъкнете на нищо абстрактно, а ще намерите неминуемата потребност да развивате идеализма в себе си.
към текста >>
И ако развиете този
идеализъм
, или ако го внедрите в образованието на младите — което е особено необходимо — тогава ще разполагате с нещо, което инспирира хората да не правят само онова, което външният свят ги подтиква да правят.
Това е пътят към Христос чрез волята, който е различен от пътя на мисленето. Днес не търсете абстрактни пътища към Христос. Търсете тези реални пътища. Стремете се да следвате пътя на мисленето, който се изразява в това, да бъдете вътрешно толерантни към мненията в човечеството като цяло; да развивате социален интерес към мислите на другите хора. Стремете се също да следвате пътя на волята — в него няма да се натъкнете на нищо абстрактно, а ще намерите неминуемата потребност да развивате идеализма в себе си.
И ако развиете този идеализъм, или ако го внедрите в образованието на младите — което е особено необходимо — тогава ще разполагате с нещо, което инспирира хората да не правят само онова, което външният свят ги подтиква да правят.
От този идеализъм възниква подтик да се прави нещо повече от подбудите в сетивния свят — да се действа по дух. Когато нашите действия извират от този придобит идеализъм, ние действаме в съгласие с волята на Христос, Който не дойде от световете над земята, за да върши само земни дела, а дойде на земята от по-висшите светове, за да осъществи свръхземна задача. Ние ще растем към Него само ако развием идеализма в себе си, така че Христос, Който представлява свръхземното в областта на земята, ще може да работи чрез нас. Само с помощта на придобития идеализъм могат да се разберат думите на Павел за Христос: „Не аз, а Христос в мен.“ Всеки, който отказва да развие този втори тип идеализъм чрез новораждане на неговата морална същност, може единствено да каже: „Не аз, а Йехова в мен.“ Но онзи, който култивира този втори идеализъм, а той трябва да бъде развиван, може да каже: „Не аз, а Христос в мен.“ Това са два пътя, чрез които можем да намерим Христос.
към текста >>
От този
идеализъм
възниква подтик да се прави нещо повече от подбудите в сетивния свят — да се действа по дух.
Днес не търсете абстрактни пътища към Христос. Търсете тези реални пътища. Стремете се да следвате пътя на мисленето, който се изразява в това, да бъдете вътрешно толерантни към мненията в човечеството като цяло; да развивате социален интерес към мислите на другите хора. Стремете се също да следвате пътя на волята — в него няма да се натъкнете на нищо абстрактно, а ще намерите неминуемата потребност да развивате идеализма в себе си. И ако развиете този идеализъм, или ако го внедрите в образованието на младите — което е особено необходимо — тогава ще разполагате с нещо, което инспирира хората да не правят само онова, което външният свят ги подтиква да правят.
От този идеализъм възниква подтик да се прави нещо повече от подбудите в сетивния свят — да се действа по дух.
Когато нашите действия извират от този придобит идеализъм, ние действаме в съгласие с волята на Христос, Който не дойде от световете над земята, за да върши само земни дела, а дойде на земята от по-висшите светове, за да осъществи свръхземна задача. Ние ще растем към Него само ако развием идеализма в себе си, така че Христос, Който представлява свръхземното в областта на земята, ще може да работи чрез нас. Само с помощта на придобития идеализъм могат да се разберат думите на Павел за Христос: „Не аз, а Христос в мен.“ Всеки, който отказва да развие този втори тип идеализъм чрез новораждане на неговата морална същност, може единствено да каже: „Не аз, а Йехова в мен.“ Но онзи, който култивира този втори идеализъм, а той трябва да бъде развиван, може да каже: „Не аз, а Христос в мен.“ Това са два пътя, чрез които можем да намерим Христос. Ако тръгнем по тях, вече няма да говорим по такъв начин, че речта ни да е изпълнена с лъжи.
към текста >>
Когато нашите действия извират от този придобит
идеализъм
, ние действаме в съгласие с волята на Христос, Който не дойде от световете над земята, за да върши само земни дела, а дойде на земята от по-висшите светове, за да осъществи свръхземна задача.
Търсете тези реални пътища. Стремете се да следвате пътя на мисленето, който се изразява в това, да бъдете вътрешно толерантни към мненията в човечеството като цяло; да развивате социален интерес към мислите на другите хора. Стремете се също да следвате пътя на волята — в него няма да се натъкнете на нищо абстрактно, а ще намерите неминуемата потребност да развивате идеализма в себе си. И ако развиете този идеализъм, или ако го внедрите в образованието на младите — което е особено необходимо — тогава ще разполагате с нещо, което инспирира хората да не правят само онова, което външният свят ги подтиква да правят. От този идеализъм възниква подтик да се прави нещо повече от подбудите в сетивния свят — да се действа по дух.
Когато нашите действия извират от този придобит идеализъм, ние действаме в съгласие с волята на Христос, Който не дойде от световете над земята, за да върши само земни дела, а дойде на земята от по-висшите светове, за да осъществи свръхземна задача.
Ние ще растем към Него само ако развием идеализма в себе си, така че Христос, Който представлява свръхземното в областта на земята, ще може да работи чрез нас. Само с помощта на придобития идеализъм могат да се разберат думите на Павел за Христос: „Не аз, а Христос в мен.“ Всеки, който отказва да развие този втори тип идеализъм чрез новораждане на неговата морална същност, може единствено да каже: „Не аз, а Йехова в мен.“ Но онзи, който култивира този втори идеализъм, а той трябва да бъде развиван, може да каже: „Не аз, а Христос в мен.“ Това са два пътя, чрез които можем да намерим Христос. Ако тръгнем по тях, вече няма да говорим по такъв начин, че речта ни да е изпълнена с лъжи. Тогава ще говорим за Христос като за дейната Божествената Сила в нашето новораждане — докато Йехова е Божествената Сила в нашето [земно] раждане.
към текста >>
Само с помощта на придобития
идеализъм
могат да се разберат думите на Павел за Христос: „Не аз, а Христос в мен.“ Всеки, който отказва да развие този втори тип
идеализъм
чрез новораждане на неговата морална същност, може единствено да каже: „Не аз, а Йехова в мен.“ Но онзи, който култивира този втори
идеализъм
, а той трябва да бъде развиван, може да каже: „Не аз, а Христос в мен.“
Стремете се също да следвате пътя на волята — в него няма да се натъкнете на нищо абстрактно, а ще намерите неминуемата потребност да развивате идеализма в себе си. И ако развиете този идеализъм, или ако го внедрите в образованието на младите — което е особено необходимо — тогава ще разполагате с нещо, което инспирира хората да не правят само онова, което външният свят ги подтиква да правят. От този идеализъм възниква подтик да се прави нещо повече от подбудите в сетивния свят — да се действа по дух. Когато нашите действия извират от този придобит идеализъм, ние действаме в съгласие с волята на Христос, Който не дойде от световете над земята, за да върши само земни дела, а дойде на земята от по-висшите светове, за да осъществи свръхземна задача. Ние ще растем към Него само ако развием идеализма в себе си, така че Христос, Който представлява свръхземното в областта на земята, ще може да работи чрез нас.
Само с помощта на придобития идеализъм могат да се разберат думите на Павел за Христос: „Не аз, а Христос в мен.“ Всеки, който отказва да развие този втори тип идеализъм чрез новораждане на неговата морална същност, може единствено да каже: „Не аз, а Йехова в мен.“ Но онзи, който култивира този втори идеализъм, а той трябва да бъде развиван, може да каже: „Не аз, а Христос в мен.“
Това са два пътя, чрез които можем да намерим Христос. Ако тръгнем по тях, вече няма да говорим по такъв начин, че речта ни да е изпълнена с лъжи. Тогава ще говорим за Христос като за дейната Божествената Сила в нашето новораждане — докато Йехова е Божествената Сила в нашето [земно] раждане. Днешните хора трябва да се научат да правят тази разлика, защото тя е тази, която води до истинския социален усет, до истинския интерес към нашите събратя. Който развие придобития идеализъм в себе си, ще има любов към човешкия род.
към текста >>
Който развие придобития
идеализъм
в себе си, ще има любов към човешкия род.
Само с помощта на придобития идеализъм могат да се разберат думите на Павел за Христос: „Не аз, а Христос в мен.“ Всеки, който отказва да развие този втори тип идеализъм чрез новораждане на неговата морална същност, може единствено да каже: „Не аз, а Йехова в мен.“ Но онзи, който култивира този втори идеализъм, а той трябва да бъде развиван, може да каже: „Не аз, а Христос в мен.“ Това са два пътя, чрез които можем да намерим Христос. Ако тръгнем по тях, вече няма да говорим по такъв начин, че речта ни да е изпълнена с лъжи. Тогава ще говорим за Христос като за дейната Божествената Сила в нашето новораждане — докато Йехова е Божествената Сила в нашето [земно] раждане. Днешните хора трябва да се научат да правят тази разлика, защото тя е тази, която води до истинския социален усет, до истинския интерес към нашите събратя.
Който развие придобития идеализъм в себе си, ще има любов към човешкия род.
Можете да проповядвате колкото си искате от амвоните и да казвате на хората, че трябва да се обичат взаимно — това обаче е като да проповядваш на печка. И най-сладкодумните увещания няма да убедят печката да затопли стаята. Тя чудесно ще затопли стаята, ако я напълните с въглища — няма да има нужда да я поучавате, че е нейно задължение да сгрее стаята. По същия начин можете да продължите да проповядвате на хората — любов, любов, любов — но това са кухи проповеди, празни приказки. По-добре правете усилия хората да изживеят новораждане на техния идеализъм — освен инстинктивния идеализъм, да придобият в душите си и един идеализъм, който се запазва през целия живот — и тогава… тогава ще разпалите топлина в душите и любовта на човека към ближните му.
към текста >>
По-добре правете усилия хората да изживеят новораждане на техния
идеализъм
— освен инстинктивния
идеализъм
, да придобият в душите си и един
идеализъм
, който се запазва през целия живот — и тогава… тогава ще разпалите топлина в душите и любовта на човека към ближните му.
Който развие придобития идеализъм в себе си, ще има любов към човешкия род. Можете да проповядвате колкото си искате от амвоните и да казвате на хората, че трябва да се обичат взаимно — това обаче е като да проповядваш на печка. И най-сладкодумните увещания няма да убедят печката да затопли стаята. Тя чудесно ще затопли стаята, ако я напълните с въглища — няма да има нужда да я поучавате, че е нейно задължение да сгрее стаята. По същия начин можете да продължите да проповядвате на хората — любов, любов, любов — но това са кухи проповеди, празни приказки.
По-добре правете усилия хората да изживеят новораждане на техния идеализъм — освен инстинктивния идеализъм, да придобият в душите си и един идеализъм, който се запазва през целия живот — и тогава… тогава ще разпалите топлина в душите и любовта на човека към ближните му.
Колкото повече идеализъм подхранвате в себе си, толкова повече вашият духовен живот ще се отдалечава от егоизма и ще се приближава към загриженост за другите хора. И ако следвате този двоен път — пътят на мисленето и пътят на волята, които посочих пред вас във връзка с обновяването на християнството — има нещо, което неминуемо ще изживеете и ще откриете. От мисленето, което е вътрешно толерантно и проявяващо интерес към мислите на другите, и от волята да се помага безкористно на другите, която е в придобития идеализъм, пред нас се разкрива нещо. А то може да се опише само като подсилено чувство на отговорност за всяко действие, което извършваме. Всеки, който е склонен да наблюдава внимателно развитието на душата си, ще почувства това чувство в себе си, ако следва тези два пътя.
към текста >>
Колкото повече
идеализъм
подхранвате в себе си, толкова повече вашият духовен живот ще се отдалечава от егоизма и ще се приближава към загриженост за другите хора.
Можете да проповядвате колкото си искате от амвоните и да казвате на хората, че трябва да се обичат взаимно — това обаче е като да проповядваш на печка. И най-сладкодумните увещания няма да убедят печката да затопли стаята. Тя чудесно ще затопли стаята, ако я напълните с въглища — няма да има нужда да я поучавате, че е нейно задължение да сгрее стаята. По същия начин можете да продължите да проповядвате на хората — любов, любов, любов — но това са кухи проповеди, празни приказки. По-добре правете усилия хората да изживеят новораждане на техния идеализъм — освен инстинктивния идеализъм, да придобият в душите си и един идеализъм, който се запазва през целия живот — и тогава… тогава ще разпалите топлина в душите и любовта на човека към ближните му.
Колкото повече идеализъм подхранвате в себе си, толкова повече вашият духовен живот ще се отдалечава от егоизма и ще се приближава към загриженост за другите хора.
И ако следвате този двоен път — пътят на мисленето и пътят на волята, които посочих пред вас във връзка с обновяването на християнството — има нещо, което неминуемо ще изживеете и ще откриете. От мисленето, което е вътрешно толерантно и проявяващо интерес към мислите на другите, и от волята да се помага безкористно на другите, която е в придобития идеализъм, пред нас се разкрива нещо. А то може да се опише само като подсилено чувство на отговорност за всяко действие, което извършваме. Всеки, който е склонен да наблюдава внимателно развитието на душата си, ще почувства това чувство в себе си, ако следва тези два пътя. То е различно от всяко друго чувство, което изпитваме през обичайния живот извън тези два пътя — то е силно и чисто чувство на отговорност към всичко, което мислим и правим.
към текста >>
От мисленето, което е вътрешно толерантно и проявяващо интерес към мислите на другите, и от волята да се помага безкористно на другите, която е в придобития
идеализъм
, пред нас се разкрива нещо.
Тя чудесно ще затопли стаята, ако я напълните с въглища — няма да има нужда да я поучавате, че е нейно задължение да сгрее стаята. По същия начин можете да продължите да проповядвате на хората — любов, любов, любов — но това са кухи проповеди, празни приказки. По-добре правете усилия хората да изживеят новораждане на техния идеализъм — освен инстинктивния идеализъм, да придобият в душите си и един идеализъм, който се запазва през целия живот — и тогава… тогава ще разпалите топлина в душите и любовта на човека към ближните му. Колкото повече идеализъм подхранвате в себе си, толкова повече вашият духовен живот ще се отдалечава от егоизма и ще се приближава към загриженост за другите хора. И ако следвате този двоен път — пътят на мисленето и пътят на волята, които посочих пред вас във връзка с обновяването на християнството — има нещо, което неминуемо ще изживеете и ще откриете.
От мисленето, което е вътрешно толерантно и проявяващо интерес към мислите на другите, и от волята да се помага безкористно на другите, която е в придобития идеализъм, пред нас се разкрива нещо.
А то може да се опише само като подсилено чувство на отговорност за всяко действие, което извършваме. Всеки, който е склонен да наблюдава внимателно развитието на душата си, ще почувства това чувство в себе си, ако следва тези два пътя. То е различно от всяко друго чувство, което изпитваме през обичайния живот извън тези два пътя — то е силно и чисто чувство на отговорност към всичко, което мислим и правим. Повишеното чувство на отговорност ни подтиква да кажем: „Мога ли да оправдая това, което правя или мисля, не само по отношение на непосредствените обстоятелства на моите живот и заобикаляща среда, но и в светлината на моята отговорност към свръхсетивния духовен свят? Мога ли да го оправдая в светлината на моето познание, че всичко, което правя тук, на земята, ще се запише за вечни времена в Акашовата летопис, откъдето неговото влияние ще се разпростре напред, далече напред в бъдещето?
към текста >>
64.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 11 март, 1923 г.
GA_222 Импулсиране на световно-историческите събития от духовните сили
Налага се вече да кажа, че реалният
идеализъм
в наше време стана слаб.
И пред тези, които осъзнават този факт на съвременния духовен живот, стои тежкия въпрос: от какво е предизвикано това състояние? Нашите думи, които избираме от цялото богатство на езика, с който свикваме, когато го изучаваме от детството си, ние можем да образуваме така, че тези думи да бъдат насочени само към физическия свят. И това става все повече и повече в нашия материалистически век. Хората имат думи, но тези думи изразяват само нещо физическо. А да помислим за това, как е било по-рано: тогава човек усвояваше речта, езика така, че той имаше много думи, които вече със самото свое съдържание го издигаха в духовните светове на идеите.
Налага се вече да кажа, че реалният идеализъм в наше време стана слаб.
И особено слаб той стана при тези, които възприеха в себе си нашата съвременна интелектуална образованост. Да, това е много различно, въплъщава ли човек в своята реч, която усвоява, също и идеали или не. Днес ни се налага да преживеем това, че хора, на които им предстои да станат студенти, имат все още някакво чувство по отношение на тези думи, които се отнасят за външното, така да се каже грубо-конкретното, но които веднага престават да мислят, при които се къса нишката на мисълта в момента, когато трябва да се издигнат до чистото мислене, до мислите отразяващи нещо духовно. По-често при хората със съвременно образование се случва така, че при тях се прекъсва нишката на мисълта, когато им се налага да възприемат значими идеи на чистото мислене. Тук думите стават за тях само нещо външно.
към текста >>
Човечеството на Средна Европа отпразнува в 1859 година юбилей на Шилер, но това беше в същото време по някакъв начин и година на смъртта на истинския
идеализъм
.
В зависимост от това, как материализмът ще се формира във всички области на живота: в областта на познанието, в областта на изкуството, в областта на религията, дотолкова младите и старите все по-трудно ще могат да се разбират едни с други, защото младежта усеща: на нея и се налага да има по отношение на старите чувството, че старите са я лишили от идеализма на речта, от това значение на думите, което сочи към духовния живот. Материализмът на съвременната цивилизация разделя младото и старото поколение. И основният източник, предизвикващ неразбиране между младостта и старостта е заложен в това, че в следствие от поглъщането на човешката реч от материализма, възниква нездраво състояние на душевния живот на спящия млад човек. Известни явления на съвременната цивилизация не могат да се разберат без да се обърнем към духовната страна на живота, защото ние живеем в епохата на съзнателната душа и затова трябва да бъде осъзнато какво именно образува човек в духовното, и кое способства развитието му. И взаимното разбиране между младостта и старостта може отново да бъде достигнато само тогава, когато нашата човешка реч стане такава, че думите отново да получат крилата, които загубиха и които могат да се издигнат с тях от областта само на грубо материалната конкретност до преживяване на идеалите.
Човечеството на Средна Европа отпразнува в 1859 година юбилей на Шилер, но това беше в същото време по някакъв начин и година на смъртта на истинския идеализъм.
И това, което младежта сега преживява във връзка с Шилер, и към което тя често се отнася с презрение, тъй като не преживява истинския Шилер – това е само външното звучене на думите и съчетанието от думи, това не е което в действителност е живяло в самия Шилер, защото думите нямат вече тези крила, които имаха във времената на Шилер, и които възнасяха в царството на идеалите. И когато сега ние угощаваме младежите с нашите изпълнени с филистерско-прозаично значение слова на Шилер, то това става по-скоро баласт за душата, а не освобождаване на душевния живот. И е невъзможно по какъв да е външен начин пак да дадем на душата това, което и е нужно, и не с помощта на мъгляви, тъй наречени идеализми, които по същество само приличат на идеализми, които възникват от време на време от средите на материализма на нашето време, вярно, с добри намерения, но които, по същество, по отношение на мислите, са фалшиви. Това, което е нужно на душата, може да се даде само, ако чрез действително духовно познание отново се върне на речта нейния размах, нейния полет така, че тя отново да доведе до Гения на езика. Речта, такава каквато е днес, е пригодна само повече или по-малко като средство за изясняване на физически план.
към текста >>
65.
1. ПЪРВА СКАЗКА: Дорнах, 19 октомври 1923 г.
GA_230 Човекът като съзвучие на творящото образуващото и формиращото мирово слово
И когато изхождайки така от еснафските понятия и в един еснафски
идеализъм
си кажем: работата при смилането на храната е най-нисшето, тогава сме изобличени в лъжа, когато от една по-висока гледна точка наблюдаваме работата на храносмилането при кравата.
При кравата е станало физическо онова, което е астрално при птицата. В астралното това изглежда различно, но то е така. И отново, ако обратно бих снел долу онова, което принадлежи на астралното естество на една птица, и бих предприел при това преобразуването в етерното и физическото естество, тогава орелът би се превърнал в една крава, защото това, което е астрално при орела, е превърнато в плът, в тяло в кравата, която лежи на земята, когато преживя; защото това преживяне при кравата е свързано с развитието на една чудесна астралност. Кравата става красива в преживянето, в храносмилането. Гледано астрално, в това преживяне, в това храносмилане се крие нещо извънредно красиво.
И когато изхождайки така от еснафските понятия и в един еснафски идеализъм си кажем: работата при смилането на храната е най-нисшето, тогава сме изобличени в лъжа, когато от една по-висока гледна точка наблюдаваме работата на храносмилането при кравата.
Това е красиво, величествено, това е нещо извънредно духовно. Лъвът не стига до тази духовност; не стига до там също и птицата. При птицата работата на храносмилането е нещо почти напълно физическо. Ние намираме естествено етерното тяло в храносмилателния апарат на птицата, но намираме много малко, даже почти нищо от астралността в храносмилателните процеси на птицата. Напротив в храносмилателните процеси при кравата има нещо, което гледано астрално е извънредно величествено, то е цял един свят.
към текста >>
66.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 15.03.1924
GA_235 Езотерично разглеждане на кармическите взаимовръзки Първи том
Ницше, който в неговите първи съчинения до 1876 година беше идеалист в най-висшия смисъл и искаше да издигне всичко до идеал, в тази втора епоха на своя живот казва сбогом на всякакъв
идеализъм
.
После със същото настроение той написа следващите четири книги: «Давид Фридрих Щраус привърженик на идеите и като писател», «Шопенхауер като възпитател», «За ползата и вредата от историята за живота», «Рихард Вагнер в Байройт». Това беше в 1876 година, през 1869 година е написана «Раждането на трагедията от духа на музиката». Книгата «Рихард Вангнер в Байройт» е един въодушевен химн за Рихард Вагнер, фактически може би най-добрата книга, която е била написана от един почитател на Рихард Вагнер. В живота на Ницше започва една втора епоха. Той пише своите книги «Човешко, прекалено човешко» в два тома, «Утринна заря» и «Преуспяващата наука».
Ницше, който в неговите първи съчинения до 1876 година беше идеалист в най-висшия смисъл и искаше да издигне всичко до идеал, в тази втора епоха на своя живот казва сбогом на всякакъв идеализъм.
Той осмива идеалите. Той си изяснява, че когато хората си поставят идеали, те вършат това, защото са слаби в живота. Когато някой не може да направи нищо в живота, казва, че животът няма никаква стойност, трябва да се преследва един идеал. И така Ницше взима на прицел отделните идеали, поставя ги, както той казва, върху лед, като схваща онова, което представлява божественото в природата, като нещо прекалено човешко, именно като нещо дребнаво. Тук Ницше е волтерианец, той посвети също една книга на Волтер.
към текста >>
67.
Съдържание
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Отзвук на живота на Рафаел в магическия
идеализъм
на Новалис.
Илия в Лазар-Йоан. Рафаел и Новалис. Преминаването на Рафаел през сферите на Луната, Меркурий, Венера и Слънцето. Неговото свързване с Гьоте, Елифас Леви и Сведенборг в сферата на Юпитер. Биографията на Рафаел от Херман Грим.
Отзвук на живота на Рафаел в магическия идеализъм на Новалис.
Изява на силата на Михаил в душата, нейното оживяване в делата е необходимо, за да бъде постигната победата над демоните-змейове. Стих: Родени от слънчевите същества могъщи Оригинален шрифт на Рудолф Щайнер Допълнителни забележки към съдържанието на приветствието от 28.09.1924 Забележки към това издание
към текста >>
68.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 23 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Тогава е възможно само едно нещо: Онова, което е било донесено като духовност от миналите въплъщения, да се оттегли в подсъзнанието и една такава личност да покаже може би известен
идеализъм
, склонност към всичко хубаво, към красиви, добри, истински идеали в интелекта, който развива, но без да стигне дотам, да повдигне от подсъзнанието в обикновеното съзнание нещата, които се намират в душата.
Да вземем сега съвсем общо - аз ви показах един специален случай последния път - но вземете сега съвсем общо една душа, която е живяла столетия преди Тайната на Голгота или столетията след Тайната на Голгота, така че за нея духовният свят е бил нещо разбиращо се от само себе си, че тя би могла да говори за духовния свят от собствена опитност като за един свят, който съществува също така, както цветният, топлият или студеният свят на сетивата. Всичко това се намира вътре в душата. Всичко това стои между смъртта и едно ново раждане или в повтарящите се такива периоди в отношение с духовните светове на висшите йерархии. В тази душа са били изработени разнообразни неща и способности. Но сега именно благодарение на други кармически връзки една такава душа трябва да се въплъти, да кажем, в едно тяло, което изцяло е настроено към интелектуализъм, което приема от цивилизацията на настоящето само обичайните понятия, които всъщност се отнасят само за външните неща.
Тогава е възможно само едно нещо: Онова, което е било донесено като духовност от миналите въплъщения, да се оттегли в подсъзнанието и една такава личност да покаже може би известен идеализъм, склонност към всичко хубаво, към красиви, добри, истински идеали в интелекта, който развива, но без да стигне дотам, да повдигне от подсъзнанието в обикновеното съзнание нещата, които се намират в душата.
Днес има много такива души. И за онзи, който може да гледа света по правилен начин с школувано око по отношение на духовното, за него някои физиономии днес противоречат на това, което се явява в съответните хора. Лицето казва: Тук в основата на душата се намира много духовност. Но щом човекът започва да говори, той съвсем не говори за духовност. Ето защо в никое време не е съществувало до такава висока степен лицата да противоречат на това, което човекът изговаря, както в наше време.
към текста >>
69.
11. ПОСЛЕДНО СЛОВО, Дорнах, 28 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
И ние виждаме след това, как изпълнен с мъдрост в сферата на Юпитер той прониква онова, което имаше в основата на своя живот; ние виждаме как той успява да го обхване в мъдрост заедно с такива духове като Гьоте, по-късния Гьоте, а също и с такива духове, които повече или по-малко се намираха на погрешни пътища, обаче все пак пренасяха в областта на магическото това, което е мирова същност, мирово мислене, как Рафаел поставя там основата на своя магически
идеализъм
в съизживяване на еволюцията на по-късния Елифас Леви.
Ние го виждаме след това да минава през сферата на Меркурий, където с великите космически лечители съвместно развива всичко онова за своята духовност, което го беше направил способен да създаде в багри и линии нещо толкова извънредно здравословно. Всичко това, което той беше нарисувал върху платното или върху стената за голяма утеха и за безкрайното въодушевление на разбиращите хора, което беше така блестящо от светлина, така излъчващо светлина, всичко това му се показа в цялата космическа взаимовръзка, в която може да стои чрез преминаването през съществата на сферата на Меркурий. И така той, който на Земята беше разгърнал такава любов към изкуството, който беше се влял напълно в любовта към багрите и линиите, се пренесе след това в сферата на Венера, която по-нататък също с любов го пренесе в онова слънчево съществуване, което беше живяло в неговите познати досега за нас въплъщения, в онова слънчево съществуване, чрез което като пророк Илия чрез своя народ той донесе на човечеството великите, целенасочени истини. Ние виждаме, как в сферата на Слънцето той отново може да изживее интимно - сега по начин различен от миналото, когато беше на Земята другар на Христос Исус, - онова, което беше изпитал, когато благодарение на посвещението чрез Христос Исуса от Лазар той стана Йоан. Ние виждаме, как в космическото блестящо отражение на човешкото сърце той вижда да лъчезари в сияеща мирова светлина онова, което беше нарисувал в такава сияеща светлина за вярващите в Христос Исус.
И ние виждаме след това, как изпълнен с мъдрост в сферата на Юпитер той прониква онова, което имаше в основата на своя живот; ние виждаме как той успява да го обхване в мъдрост заедно с такива духове като Гьоте, по-късния Гьоте, а също и с такива духове, които повече или по-малко се намираха на погрешни пътища, обаче все пак пренасяха в областта на магическото това, което е мирова същност, мирово мислене, как Рафаел поставя там основата на своя магически идеализъм в съизживяване на еволюцията на по-късния Елифас Леви.
Ние виждаме, как той взима участие във всичко това, което живееше там отвъд в Сведенборг. И едно нещо е забележително, мои мили приятели, дълбоко значително: Една напълно предана на Рафаел личност, Херман Грим, четири пъти се опита да напише биографията на Рафаел[3]. Въпреки че беше вече завършил биографията на Микеланджело, той никога не успя действително да опише земния живот на Рафаел, така че да бъде доволен от това описание. Херман Грим винаги намираше, според неговото собствено схващане, че е създал нещо незадоволително по отношение живота на Рафаел. И така излезе неговата първа книга върху Рафаел, която би трябвало да бъде една биография на Рафаел.
към текста >>
Той вече иска да премине в свръхсетивното, иска да води отново живота на Рафаел, да не докосва всъщност Земята, а би искал да изживее своя магически
идеализъм
в поезията, като не искаше да бъде докоснат от земния живот.
И когато разгледаме този Новалис, как продължава да звучи така тънко чувстваният от Херман Грим живот на Рафаел именно в този Новалис! Любимата на Новалис умира на млади години. Той самият е още млад. Какъв земен живот иска да води той, като умира неговата любима? Той самият изразява това, като казва, че неговият земен живот трябва да има за цел, да умре след нея.
Той вече иска да премине в свръхсетивното, иска да води отново живота на Рафаел, да не докосва всъщност Земята, а би искал да изживее своя магически идеализъм в поезията, като не искаше да бъде докоснат от земния живот.
И как го виждаме ние, когато оставим да действа върху нас онова, което той е излял в своите фрагменти[4], как го виждаме, когато то ни въздейства? То действа затова така дълбоко, понеже всичко онова, което имаме пред нас в непосредствена сетивна действителност, всичко онова, което очите могат да виждат и което очите могат да чувстват на Земята като красиво, се явява в поезията на Новалис в един почти небесен поетически блясък чрез онова, което живее в неговата душа като магически идеализъм. Той знае да направи да възкръсне чрез неговия поетически-магически идеализъм в неговия духовен светлинен блясък и най-незначителното материално нещо. И така ние виждаме именно в Новалис един блестящ предвестник на онова течение на Михаил, мои мили приятели, което трябва да ръководи всички вас сега, когато сте живи на Земята, и след това, когато ще сте минали през вратата на смъртта. Вие ще намерите в духовния свръхсетивен свят всички онези - също и съществото, за което аз говорих днес, - ще намерите всички онези, с които трябва да подготвяте делото, което трябва да се извърши в края на това столетие и което трябва да изведе човечеството от голямата криза, в която то е навлязло.
към текста >>
То действа затова така дълбоко, понеже всичко онова, което имаме пред нас в непосредствена сетивна действителност, всичко онова, което очите могат да виждат и което очите могат да чувстват на Земята като красиво, се явява в поезията на Новалис в един почти небесен поетически блясък чрез онова, което живее в неговата душа като магически
идеализъм
.
Той самият е още млад. Какъв земен живот иска да води той, като умира неговата любима? Той самият изразява това, като казва, че неговият земен живот трябва да има за цел, да умре след нея. Той вече иска да премине в свръхсетивното, иска да води отново живота на Рафаел, да не докосва всъщност Земята, а би искал да изживее своя магически идеализъм в поезията, като не искаше да бъде докоснат от земния живот. И как го виждаме ние, когато оставим да действа върху нас онова, което той е излял в своите фрагменти[4], как го виждаме, когато то ни въздейства?
То действа затова така дълбоко, понеже всичко онова, което имаме пред нас в непосредствена сетивна действителност, всичко онова, което очите могат да виждат и което очите могат да чувстват на Земята като красиво, се явява в поезията на Новалис в един почти небесен поетически блясък чрез онова, което живее в неговата душа като магически идеализъм.
Той знае да направи да възкръсне чрез неговия поетически-магически идеализъм в неговия духовен светлинен блясък и най-незначителното материално нещо. И така ние виждаме именно в Новалис един блестящ предвестник на онова течение на Михаил, мои мили приятели, което трябва да ръководи всички вас сега, когато сте живи на Земята, и след това, когато ще сте минали през вратата на смъртта. Вие ще намерите в духовния свръхсетивен свят всички онези - също и съществото, за което аз говорих днес, - ще намерите всички онези, с които трябва да подготвяте делото, което трябва да се извърши в края на това столетие и което трябва да изведе човечеството от голямата криза, в която то е навлязло. Само тогава, когато това дело, великото мощно проникване със силата на Михаил, с волята на Михаил - който не е нищо друго, освен онова, което предхожда волята на Христос, силата на Христос, за да посади по правилен начин тази сила на Христос в земния живот - само тогава, когато тази сила на Михаил ще може действително да удържи победа над демоническо-драконското, което вие също добре познавате, и когато всички вие, които по този начин в светлината на антропософската мъдрост сте приели в себе си мисълта за Михаил, когато сте приели и запазили с вярно сърце и вътрешна любов тази мисъл за Михаил, когато се опитвате да направите тазгодишното Михаиловско свещено настроение изходна точка на онова, което тази мисъл за Михаил можа не само да разкрие в душата, но и да го оживи във всички ваши дела, - тогава вие ще бъдете верни служители на тази мисъл за Михаил, тогава ще можете да бъдете благородни помощници на онова, което в смисъла на Михаил иска да се прояви чрез антропософията в земното развитие. Когато в следващото време най-малко в четири пъти по дванадесет човеци оживее мисълта за Михаил, в четири по дванадесет човеци, които обаче могат да бъдат признати като такива не чрез самите тях, а от ръководството на Гьотеанума в Дорнах, когато четири пъти по дванадесет такива хора станат ръководители за настроението на Михаиловия празник, тогава ние ще можем да погледнем светлината, която в бъдеще ще се разпространи сред човечеството чрез течението на Михаил и чрез дейността на Михаил.
към текста >>
Той знае да направи да възкръсне чрез неговия поетически-магически
идеализъм
в неговия духовен светлинен блясък и най-незначителното материално нещо.
Какъв земен живот иска да води той, като умира неговата любима? Той самият изразява това, като казва, че неговият земен живот трябва да има за цел, да умре след нея. Той вече иска да премине в свръхсетивното, иска да води отново живота на Рафаел, да не докосва всъщност Земята, а би искал да изживее своя магически идеализъм в поезията, като не искаше да бъде докоснат от земния живот. И как го виждаме ние, когато оставим да действа върху нас онова, което той е излял в своите фрагменти[4], как го виждаме, когато то ни въздейства? То действа затова така дълбоко, понеже всичко онова, което имаме пред нас в непосредствена сетивна действителност, всичко онова, което очите могат да виждат и което очите могат да чувстват на Земята като красиво, се явява в поезията на Новалис в един почти небесен поетически блясък чрез онова, което живее в неговата душа като магически идеализъм.
Той знае да направи да възкръсне чрез неговия поетически-магически идеализъм в неговия духовен светлинен блясък и най-незначителното материално нещо.
И така ние виждаме именно в Новалис един блестящ предвестник на онова течение на Михаил, мои мили приятели, което трябва да ръководи всички вас сега, когато сте живи на Земята, и след това, когато ще сте минали през вратата на смъртта. Вие ще намерите в духовния свръхсетивен свят всички онези - също и съществото, за което аз говорих днес, - ще намерите всички онези, с които трябва да подготвяте делото, което трябва да се извърши в края на това столетие и което трябва да изведе човечеството от голямата криза, в която то е навлязло. Само тогава, когато това дело, великото мощно проникване със силата на Михаил, с волята на Михаил - който не е нищо друго, освен онова, което предхожда волята на Христос, силата на Христос, за да посади по правилен начин тази сила на Христос в земния живот - само тогава, когато тази сила на Михаил ще може действително да удържи победа над демоническо-драконското, което вие също добре познавате, и когато всички вие, които по този начин в светлината на антропософската мъдрост сте приели в себе си мисълта за Михаил, когато сте приели и запазили с вярно сърце и вътрешна любов тази мисъл за Михаил, когато се опитвате да направите тазгодишното Михаиловско свещено настроение изходна точка на онова, което тази мисъл за Михаил можа не само да разкрие в душата, но и да го оживи във всички ваши дела, - тогава вие ще бъдете верни служители на тази мисъл за Михаил, тогава ще можете да бъдете благородни помощници на онова, което в смисъла на Михаил иска да се прояви чрез антропософията в земното развитие. Когато в следващото време най-малко в четири пъти по дванадесет човеци оживее мисълта за Михаил, в четири по дванадесет човеци, които обаче могат да бъдат признати като такива не чрез самите тях, а от ръководството на Гьотеанума в Дорнах, когато четири пъти по дванадесет такива хора станат ръководители за настроението на Михаиловия празник, тогава ние ще можем да погледнем светлината, която в бъдеще ще се разпространи сред човечеството чрез течението на Михаил и чрез дейността на Михаил. Че това е така, мои мили приятели, за целта аз се опитах да преодолея състоянието си, за да кажа днес пред вас с няколко думи това, да го кажа поне така накратко.
към текста >>
70.
2. Виена, 9 ноември 1988 г. Гьоте като баща на една нова естетика Към второ издание
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
Това трябва да бъде особено изтъкнато, за да не бъде смесено казаното против Шелинг с критиките, които днес изобилно са насочени против този философ и против философския
идеализъм
въобще.
2. Би могло да бие на очи, че в тези изложения се казва: средновековното мислене не намира "абсолютно нищо" в природата. Но това могат да бъдат противопоставени великите мислители и мистици на средновековието. Обаче едно такова възражение почива изцяло на едно пълно недоразумение. Тук не се казва, че средновековното мислене не би било в състояние да си образува представи за значението на възприятието и т.н., а само, че в онова време човешкият дух беше обърнат към духовното като такова, в неговата присъща му от край време форма и не чувствуваше никаква склонност да се обяснява с отделните факти на природата. 3. С "несполучливия основен възглед" на Шелинг не разбираме никак извисяването на духа "до висините, където царува божественото", а прилагането на това извисяване към разглеждането на изкуството.
Това трябва да бъде особено изтъкнато, за да не бъде смесено казаното против Шелинг с критиките, които днес изобилно са насочени против този философ и против философския идеализъм въобще.
Можем да поставим много високо Шелинг, както прави това авторът на настоящата студия, и въпреки това да трябва да възразим против някои отделни части и неговите съчинения. 4. Сетивната действителност бива озарена в изкуството чрез това, че тя се явява така, като че би била дух. В този смисъл художественото творчество не е едно подражание на нещо вече съществуващо, а едно извиращо от човешката душа продължение на световния процес. Простото подражание на природното не създава нищо ново както и изобразяването на съществуващия вече дух. Ние не можем да чувствуваме като действително силен художник онзи, който прави върху наблюдателя впечатлението на вярно предаване на нещо действително, а онзи, който принуждава наблюдателя да върви заедно с него, когато в своите творения продължава творчески световните процеси.
към текста >>
71.
10. Дорнах, 9 април 1921 г.
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
И в тази откъсната от прозата поетическа действителност той изглежда на самия себе си така, че онова, което другите хора виждат в завладяването на външните сили, пълният преминаващ в действителността израз на волята, му се явява вече в поетическия идеален свят и той говори за "магическия
идеализъм
", за да охарактеризира посоката на своя живот Ако се опитаме след това да разберем всичко онова, което след това се разля от тази чудесно устроена душа, която следователно можа да люби без да докосне външната действителност, която следователно можа да живее с това, което и бе действително изтръгнато, преди да бъде достигнат определен етап на външната действителност, ако вникнем във всичко онова, което след това се разля от тази душа на Новалис, тогава получаваме чистия израз на поезията.
Обаче целият пламък на човешкото чувство, през което човек може да мине, когато човешката душа витае като в поетически сфери свободно през прозаичната действителност, целият пламък на това чувство живее в любовта на Новалис към София фон Кюн. И това момиче умира два дни след навършване на своята 14 годишна възраст, в онова време, когато действителността на физическия живот докосва така силно другите хора, че те слизат в половостта на физическото тяло. Преди това събитие да може да настъпи при София фон Кюн, тя бе изтръгната в духовните светове и Новалис решава от едно съзнание по-силно от това, което до сега е било у него инстинктивно поетическото, да умре след София фон Кюн в своето живо душевно изживяване. Той живее с тази, която не е във физическия свят. И онези хора, които след нова време са дошли при Новалис с най-вътрешно човешко чувство, казват, че ходейки жив по Земята той беше като един човек отнесен в духовните светове, че говори с някого нещо, което не е на тази Земя, не принадлежи действително на тази Земя.
И в тази откъсната от прозата поетическа действителност той изглежда на самия себе си така, че онова, което другите хора виждат в завладяването на външните сили, пълният преминаващ в действителността израз на волята, му се явява вече в поетическия идеален свят и той говори за "магическия идеализъм", за да охарактеризира посоката на своя живот Ако се опитаме след това да разберем всичко онова, което след това се разля от тази чудесно устроена душа, която следователно можа да люби без да докосне външната действителност, която следователно можа да живее с това, което и бе действително изтръгнато, преди да бъде достигнат определен етап на външната действителност, ако вникнем във всичко онова, което след това се разля от тази душа на Новалис, тогава получаваме чистия израз на поезията.
И се решава един въпрос, който е психологически, просто чрез това, че се задълбочаваме от поетическите и прозаичните съчинения на Новалис. Но тогава имаме едно чудно впечатление. Имаме впечатлението, когато се задълбочим по този начин психологично в същността на поетическото естество при една действителност на живота, при тази на Новалис, че тогава над поетическото имаме да витае нещо, което прониква със своите тонове всичко поетично. Имаме впечатлението, като че този Новалис е произлязъл от духовно-душевни сфери, че е донесъл със себе си това, което преизпълва с поетически блясък външния прозаичен живот. Имаме впечатлението, че тук в света е дошла една душа, която е донесла със себе си духовно-душевното в неговата най-чиста форма, че то е одушевявало и одухотворявало цялото тяло, и че в душевното устройство, което е било духовно и душевно, то е приело пространството и времето така, че пространството и времето, изхвърляйки тяхната външна същност, са се явили отново поетично в душата на Новалис.
към текста >>
И Новалис стои пред нас така: изпратен от областта на музикалното, правейки музикалното да звучи в поетическото, претопявайки с поетичното пространството и времето, недокосвайки в магическия
идеализъм
прозаичната действителност на пространството и времето, и отново връщайки се в музикалната духовност.
Брат му трябваше да му свири на пияното през време, когато той умираше, и онзи елемент, който той беше донесъл със себе си, за да го направи да прозвучи през неговата поезия, трябваше отново да го приеме, когато чрез своето умиране той премина от прозаичната действителност в духовния свят. Новалис умря под звуците на пианото. Той търсеше онова музикално отечество, онази музикална родина, която беше напуснал в пълния смисъл на думата при своето раждане, за да почерпи от нея музикалното на поезията. Така, мисля аз, ние се вживяваме от действителността в психологията на изкуствата. Пътят трябва да бъде един нежен, един вътрешен път и той не трябва да бъде проскелетиран чрез абстрактни философски форми, нито от такива, които в хербартски смисъл са взети от мисленето на ума, нито от такива, които в смисъла на Густав Фехнер, са една кост на външното наблюдение на природата.
И Новалис стои пред нас така: изпратен от областта на музикалното, правейки музикалното да звучи в поетическото, претопявайки с поетичното пространството и времето, недокосвайки в магическия идеализъм прозаичната действителност на пространството и времето, и отново връщайки се в музикалната духовност.
И пред нас може да изникне въпросът: Ако Новалис би бил организиран физически така, че да живее повече години, ако от това, което е прозвучало музикално и е било казано поетически във вътрешно действуваща психология на човешката душа и на човешкия дух, ако това не би се върнало при навършване на 29 годишна възраст отново в музикалната родина, а би живяло по-нататък благодарение на един по-здрав човешки организъм, къде би се намерила тази душа? Къде би се намерила тази душа, ако тя би останала по-дълго време в прозаичната действителност, която тя е напуснала във времето, когато още е имало възможност да се върне в музикалния безпространствен свят без докосване с външното пространство и с външното време? Аз не искам да дам на този въпрос един теоретически отговор. Тук бих искал отново да обърна погледа си към действителността и тази действителност е налице; тя също се е развила и проявила в хода на човешкото развитие. Когато Гьоте беше достигнал възрастта, в която Новалис напусна физическия свят от своето музикално-поетическо настроение, в душата на Гьоте се роди най-дълбокият копнеж да проникне в онзи художествен свят, който е стигнал до най-голяма висота в изобразяването на онази същност, която може да се прояви в пространството и времето.
към текста >>
72.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Социалните импулси в съвременния свят. Оксфорд, 28. Август 1922
GA_305 Градивните духовно-душевни сили на възпитателното изкуство
Що се отнася до теорията, за мен материализъм,
идеализъм
, реализъм са напълно еднакви; аз ги разглеждам като един език, с чиято помощ мога да изразя реалния свят.
Обаче днес хората не схващат нещата по този начин. Ето защо правя тази лична забележка: за да бъдат правилно разбрани някои неща, които са важни за социалния живот. За мен всяка теория е нещо неутрално и всяко формулиране на идеи и понятия за мен е като един език, с чиято помощ можем да обозначим процесите в реалния свят. Ако установя, че реалността се покрива от понятията, които дават материалистите, тогава аз изразявам това, което мога да определя като реалност, по материалистичен начин. Ако установя, че идеалистите имат подходящи понятия за назоваване на реалността, аз се изразявам идеалистически.
Що се отнася до теорията, за мен материализъм, идеализъм, реализъм са напълно еднакви; аз ги разглеждам като един език, с чиято помощ мога да изразя реалния свят.
Ето защо е лесно да се открие, че в определен период от време – изразявайки това, което исках да кажа – аз съм си послужил с думите на Ернст Хекел, тъй че книгите, написани от мен през този период, могат да дадат повод да бъда взет за материалист; и така противоречията се натрупват едно след друго. Ето какво се случва в живота и това го прави много сложен. Ако по отношение на социалните проблеми искаме да мислим практически, следва да имаме предвид, че всичко онова, което наричаме натурализъм, идеализъм, материализъм, спиритуализъм, произтича от юридическо-логическото мислене и че то вече не подхожда за съвременната епоха, както не подхождат и понятия като “индустриализъм”, “комунизъм”, “социализъм”. Всички тези думи са подходящи за назоваването на един или друг факт, но взети като теории, като агитаторски директиви, те са напълно изхабени. Ето защо е толкова трудно да се намерят подходящите названия.
към текста >>
Ако по отношение на социалните проблеми искаме да мислим практически, следва да имаме предвид, че всичко онова, което наричаме натурализъм,
идеализъм
, материализъм, спиритуализъм, произтича от юридическо-логическото мислене и че то вече не подхожда за съвременната епоха, както не подхождат и понятия като “индустриализъм”, “комунизъм”, “социализъм”.
Ако установя, че реалността се покрива от понятията, които дават материалистите, тогава аз изразявам това, което мога да определя като реалност, по материалистичен начин. Ако установя, че идеалистите имат подходящи понятия за назоваване на реалността, аз се изразявам идеалистически. Що се отнася до теорията, за мен материализъм, идеализъм, реализъм са напълно еднакви; аз ги разглеждам като един език, с чиято помощ мога да изразя реалния свят. Ето защо е лесно да се открие, че в определен период от време – изразявайки това, което исках да кажа – аз съм си послужил с думите на Ернст Хекел, тъй че книгите, написани от мен през този период, могат да дадат повод да бъда взет за материалист; и така противоречията се натрупват едно след друго. Ето какво се случва в живота и това го прави много сложен.
Ако по отношение на социалните проблеми искаме да мислим практически, следва да имаме предвид, че всичко онова, което наричаме натурализъм, идеализъм, материализъм, спиритуализъм, произтича от юридическо-логическото мислене и че то вече не подхожда за съвременната епоха, както не подхождат и понятия като “индустриализъм”, “комунизъм”, “социализъм”.
Всички тези думи са подходящи за назоваването на един или друг факт, но взети като теории, като агитаторски директиви, те са напълно изхабени. Ето защо е толкова трудно да се намерят подходящите названия. Например за моята утрешна лекция аз избрах едно заглавие, което за мен звучи отблъскващо, понеже в общи линии то ни отвежда към стари понятия, които днес вече не са валидни. Днес ние трябва да се потопим в реалния живот. Това не може да стане по някакъв идеален начин, но то е именно нещо реално и изисква да се съобразим с най-различни гледни точки.
към текста >>
Аз вече казах: Ако фотографираме дървото от едната страна = “материализъм”; ако фотографираме дървото от другата страна = “
идеализъм
”; ако фотографираме дървото от третата страна = “натурализъм”.
Всички тези думи са подходящи за назоваването на един или друг факт, но взети като теории, като агитаторски директиви, те са напълно изхабени. Ето защо е толкова трудно да се намерят подходящите названия. Например за моята утрешна лекция аз избрах едно заглавие, което за мен звучи отблъскващо, понеже в общи линии то ни отвежда към стари понятия, които днес вече не са валидни. Днес ние трябва да се потопим в реалния живот. Това не може да стане по някакъв идеален начин, но то е именно нещо реално и изисква да се съобразим с най-различни гледни точки.
Аз вече казах: Ако фотографираме дървото от едната страна = “материализъм”; ако фотографираме дървото от другата страна = “идеализъм”; ако фотографираме дървото от третата страна = “натурализъм”.
Ако фотографираме социалния живот от едната страна = “социализъм”; от другата страна = “автокрация”; от третата страна = “комунизъм”. Обаче днес ние не бива да оперираме с такива понятия. Днес ние трябва да проявяваме верен инстинкт и да не допускаме такива понятия, които са извлечени от подчертаната индустриализация на съвременния живот. В предишните епохи от историята на човечеството теокрацията се намесваше толкова интензивно в социалния живот, че дори икономиката – както казах вчера – се определяше непосредствено от теократическите директиви. Но всичко това се простираше само до областта на селското стопанство.
към текста >>
73.
10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 17 септември 1924 г.
GA_318 Съвместната работа между лекарите и пастирите на човешката душа
Но тези дърдорковци на тема спиритуализъм,
идеализъм
и др.п., те хвърлят пясък в очите на другите хора, а и в собствените си очи.
Но виждате ли, какво е залегнало в основата на това? Тези неща трябва да стават все по-зле, ако в това отношение в областта на медицината и в областта на теологията не успее да си извоюва място едно действително познание. Защото мисленето на хората от по-ново време, и по-точно научното мислене се е развило изключително под влияние на материализма. Когато днес вече многостранно бива изказано задоволство за това, че в науката материализмът бил в упадък, че навсякъде съществува стремежът да се излезе извън рамките на материализма, да, скъпи мои приятели, но човек, който прониква в тези неща, всичко това прави едно доста по-неприятно впечатление. Тези учени, които по един съвременен начин се опитват да преодолеят материализма, а също и тези теолози, които по този съвременен начин желаят да преодолеят материализма, в очите на този, който прониква в нещата, те всъщност са много по-лоши, отколкото скованите материалисти, които постепенно, поради абсурдността на собствената си душа правят нещата невъзможни.
Но тези дърдорковци на тема спиритуализъм, идеализъм и др.п., те хвърлят пясък в очите на другите хора, а и в собствените си очи.
Защото какво се получава, какво се прави по начина на Дриш или друг някакъв на чин, за да може да бъде изложено нещо от материалните процеси? Същите мисли, които векове наред са били употребявани, за да се мисли с тях материалното, които и нямат друга възможност, освен да мислят материалното, същите те се употребяват, за да се мисли с тях нещо привидно духовно. Но тези мисли изобщо не могат да сторят това! Това човек може да направи, ако навлезе в действителната духовна наука. По тази причина на бял свят излизат странни неща, които днес изобщо не биват забелязани.
към текста >>
74.
2. Увод
GA_326 Раждането на естествените науки
Научен натурализъм, рационален
идеализъм
, прагматизъм, интуитивизъм и пробабилизъм, онези, които се интересуват от стойността на човешкото знание, с което човек се обогатява чрез научните методи, познават водовъртежа на идеите, между които се борят всички различни доктринални схващания.
да притежава една Антропософия и, познавайки себе си, да добие една жива опитност за своите отношения с природата; тази опитност ще му покаже, че в природата няма нищо, което да не се намира и в самия него, и че от нея към него тупти един и същ живот. Основните елементи на съвременните науки не са, в тяхната същност, нищо друго освен едно проектиране вън от човека на опитности и усещания, които в миналото са съставлявали цялостна част от неговия субективен живот. Как е станало това? Страниците, които следват, ни го казват. И, за да виждаме ясно в утрешната работа, трябваше вече да знаем, по какъв начин и през какви етапи човешкият дух е изпаднал в отвлечеността; изследването на Рудолф Щайнер ни обяснява това обширно и с едно остро познание на философските въпроси, които са свързани с научната проблема.
Научен натурализъм, рационален идеализъм, прагматизъм, интуитивизъм и пробабилизъм, онези, които се интересуват от стойността на човешкото знание, с което човек се обогатява чрез научните методи, познават водовъртежа на идеите, между които се борят всички различни доктринални схващания.
Каквито и да бъдат, те трябва да признаят, че тяхната надежда да обхванат абсолютното е била напразна Може да се разкрие един вид нова вярване, което без съмнение не ще ни накара да познаем абсолютното, но което от гледна точка на относителното отново ще постави човека в едно положение, при което той не би имал вече нужда да търси абсолютното, защото ще познава своето истинско място в лоното на вселената. Книгата на Рудолф Щайнер може да служи за ръководство на онези, които, поставени не пред фалимента на науката, но пред нейната невъзможност да изясни проблемите в хармония с материалните придобивки, търсят една логическа синтеза на човешката дейност. Сказките, които ще бъдат прочетени, са само една не значителна част от цялото дело на Рудолф Щайнер; но въпреки това те са извънредно ценни, защото доставят един обзор на метода приложен от техния автор в установяването на историческото развитие на човешкия дух в неговия път към научния рационализъм; а чрез това те показват средството за избягване на опасностите на този рационализъм. Пиер Моризо
към текста >>
75.
6. СКАЗКА ЧЕТВЪРТА
GA_326 Раждането на естествените науки
Следователно Бъркли е по същество спиритуалист, в смисъла, в който германската философия употребява тази дума* /* Историците на френската философия наричат системата на Бъркли абсолютен
идеализъм
. Бел.
Твърденията на Бъркли са категорични, защото в него няма вече нищо от старата мистика, а още по-малко от една пневматология, от една наука на духа; всъщност нищо не го подтиква да издаде тази теория. Тя е подържана само от догмата на неговата религия; но тя е здраво установена; за него всяка материя не е друго освен едно проявление на духа. Той не би могъл да каже, както прави това с логика модерната наука: зад цвета, който възприемам, има едно движение на трептене, което аз не възприемам. За него не може да става дума да се допусне хипотезата за нещо надарено с някой материално свойство, каквото би било елементът в трептене. Аз схващам духовно, казва той, това, което е на основата на физическия свят на явленията; причината за цвета, който възприемам, е духът, духът, който чувствувам еднакво и в себе си.
Следователно Бъркли е по същество спиритуалист, в смисъла, в който германската философия употребява тази дума* /* Историците на френската философия наричат системата на Бъркли абсолютен идеализъм. Бел.
на френск. преводач./. Ето защо опирайки се на догмата без съмнение, обаче все пак с известно право, той повдига множество възражения против това схващане на природата, върху която биха могли да се приложат математическите закони вън от всякакво вътрешно чувство. Разглеждайки целия Космос като нещо духовно, Бъркли вижда в математиките нещо, което, както и Космосът, се е родило от духа; той мисли следователно, че човек може да почувствува вътрешно духовните намерения на космоса, доколкото те се изразяват чрез математически формули, но че е невъзможно математическите закони да се приложат към тела по един съвършено външен начин. От тази гледна точка той се противопоставя на математиките, както ги схваща Нютон и Лайбниц, т.е. на диференциалното и интегрално изчисление.
към текста >>
НАГОРЕ