Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
Намерени са резултати от
180
текста в
2
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Загадка
'.
На страница
1
:
187
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на
загадка
та.
Става трудно да се съзре връзката на двете. Докато в неорганичната природа понятие и действителност бяха едно, тук те изглежда да се отделят и да принадлежат всъщност на два различни свята. Възприятието, което се прилага непосредствено на сетивата, изглежда не носи в себе си своето основание, своята същност. Обектът не изглежда обясним от себе си, защото неговото понятие не е взето от самия него, а от нещо друго. Защото обектът не се явява владян от законите на сетивния свят, но въпреки това съществува за сетивата, явява се за тях, така че тук като че човек стои пред едно неразрешимо противоречие в природата, като че съществува една пропаст между неорганичните явления, които могат да бъдат обяснени от тях самите, и органичните същества, при които става една намеса в законите на природата, при които общовалидни закони са като че изведнъж нарушени.
Тази пропаст се приемаше всеобщо в науката до Гьоте; едва той успя да произнесе решаващата дума на загадката.
Преди него се мислеше, че обяснима чрез самата нея е само не органичната природа; при органичната природа престава човешката познавателна способност. Ние ще оценим най-добре величието на Гьотевото дело, на делото, което той извърши, когато помислим, че великият реформатор на по-новата философия, Кант, не само споделяше тази стара грешка, а даже се опита да намери едно научно основание за това, че човешкият дух никога не ще успее да обясни органическите образувания. Той наистина съзираше възможността за едно разбиране на един интелектус архетипус, на един интуитивен ум -, на което би било дадено да прозре връзката между понятие и действителност при органическите същества както и при неорганическите; обаче на самия човек той отричаше възможността да притежава подобен ум. Според Кант човешкият ум трябва именно да има свойството да може да си представя единството, понятието на нещото на нещо само като произлизащо от взаимодействието на частите като нещо общо аналитично добито чрез абстракция, а не така, че отделната част да се явява като произтичаща от едно конкретно (синтетично) единство, на едно понятие в интуитивна форма. Ето защо според него на този ум е невъзможно да обясни органическата природа, защото ние трябва да си я представяме като нещо цяло действуващо в частите.
към текста >>
За всеки, който е схванал онова "формиране на себе си според самото себе си" на ентелехийния принцип, то съставлява решението на
загадка
та на живота.
Именно в това той вижда подвижния живот на природата. С тези идеи Гьоте създаде теоретическата основа на науката на организмите. Той намери същността на организма. Това лесно може да се оцени неправилно, когато някой изисква, защото типът, онзи формиращ от себе си принцип /ентелехия/, да бъде самият той обяснен чрез нещо друго. Обаче това е едно неоснователно изискване, защото типът, установен в интуитивна форма, сам обяснява себе си.
За всеки, който е схванал онова "формиране на себе си според самото себе си" на ентелехийния принцип, то съставлява решението на загадката на живота.
Едно друго решение е невъзможно, защото това е същността на самата вещ. Когато дарвинизмът трябва да предположи един първичен организъм, за Гьоте можем да кажем, че той е открил същността на този първичен организъм.*(*В модерното природознание под първичен организъм се разбира обикновено една първична клетка (първична цитода), т.е. едно просто същество, което стои на най-ниското стъпало на органическото развитие. Тук се има предвид едно съвсем определено, действително сетивно същество. Когато говорим за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същност/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм.
към текста >>
2.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ако днес би дошъл някой и би ни показал с пръст разрешението на мировата
загадка
, ние не бихме имали нищо от това, защо не бихме знаели, какво трябва да задържим от разрешението.
Мисленето трябва да ръководи естествено наблюдението. Но то не може да върши това, ако изследователят е изгубил вярата в мисленето, когато той не знае, какво трябва да запази от неговото значение. Науката на опита блуждае безпомощно в света на явленията; сетивният свят става за нея едно объркващо разнообразие, защото няма енергия в мисленето, да проникне в центъра. Днес се говори за граници на познанието. Но тези, които мислят така, нямат никакво ясно мнение, какво искат да постигнат и се съмняват в това, дали могат да го постигнат.
Ако днес би дошъл някой и би ни показал с пръст разрешението на мировата загадка, ние не бихме имали нищо от това, защо не бихме знаели, какво трябва да задържим от разрешението.
А с волята и с действието е същото нещо. Хората не знаят да си поставят никакви определени задачи в живота, с които да могат да се справят. Те си мечтаят в неопределени, неясни идеали и се оплакват след това, когато не постигат онова, за което не са имали една и най-малко ясна представа, а една едва смътна представа. Нека запитаме един от песимистите на нашето време, какво всъщност иска той и какво се очакват да постигне? Той не знае това.
към текста >>
3.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна
загадка
, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип.
Последователният позитивизъм би трябвало да преустанови след тези разсъждения всяка научна работа и да се предостави само на чистите случайности. Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим. От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи. От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/.
Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип.
Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката. Колкото е обективен сетивният свят, толкова обективни са и тези принципи. Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание. Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията. Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед.
към текста >>
Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на
загадка
та.
Като не прави това, той фактически провежда това, което теоретически отрича. Въобще както материализмът така включително и реализмът допускат това, което ние твърдим. От нашата гледна точка е оправдан само техният подход, докато този подход се намира в най-крещящо противоречие с техните теоретически основни възгледи. От нашето становище се обяснява съвършено без противоречие необходимостта от научното познание и превъзмогването на опита /опитността/. Срещу нас застава първо и като нещо непосредствено дадено сетивният свят: той ни изглежда като една огромна загадка, защото никога не можем да намерим в самия него движещия, действащ принцип.
Тогава идва разумът и с идейния свят поставя срещу сетивния свят принципната същност, която съставлява решението на загадката.
Колкото е обективен сетивният свят, толкова обективни са и тези принципи. Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание. Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията. Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед. Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума.
към текста >>
То застава срещу нас като едно изискване, като една
загадка
, която трябва да бъде разрешена.
Съвсем без значение би било обаче твърдението: нашето съзнание е устроено така и така и поради това ние не можем да си изясним нещата на света. Дали нашите духовни сили са достатъчни да обхванем същността на нещата, това трябва да проверим ние самите. Аз мога да имам и най-съвършените духовни сили; ако нещата не ми разкриват нищо за себе си, моите заложби не ми помагат нищо. И обратно: Мога да зная, че моите сили са малки; но те са недостатъчни, за да позная нещата, затова аз не зная още. Това, което видяхме по-нататък е: Непосредствено даденото ни оставя незадоволен и в неговата характеризирана форма.
То застава срещу нас като едно изискване, като една загадка, която трябва да бъде разрешена.
То ни казва: Ето аз съм тук; но така, както заставам срещу тебе, аз не съм в моята истинска форма. Като чуваме този глас отвън, като осъзнаваме, че стоим срещу една половинчатост, срещу една същност, която ни скрива своята по-добра част, ние долавяме вътре в нас дейността на онзи орган, чрез който добиваме осветление върху онази страна на действителността, чрез която сме в състояние да доведем половинчатостта до пълнота. Ние осъзнаваме, че това, което не виждаме, не чуваме, трябва да го допълним чрез мисленето. Мисленето е призвано да разреши загадката, която ни поставя възприятието. Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност.
към текста >>
Мисленето е призвано да разреши
загадка
та, която ни поставя възприятието.
Това, което видяхме по-нататък е: Непосредствено даденото ни оставя незадоволен и в неговата характеризирана форма. То застава срещу нас като едно изискване, като една загадка, която трябва да бъде разрешена. То ни казва: Ето аз съм тук; но така, както заставам срещу тебе, аз не съм в моята истинска форма. Като чуваме този глас отвън, като осъзнаваме, че стоим срещу една половинчатост, срещу една същност, която ни скрива своята по-добра част, ние долавяме вътре в нас дейността на онзи орган, чрез който добиваме осветление върху онази страна на действителността, чрез която сме в състояние да доведем половинчатостта до пълнота. Ние осъзнаваме, че това, което не виждаме, не чуваме, трябва да го допълним чрез мисленето.
Мисленето е призвано да разреши загадката, която ни поставя възприятието.
Ние добавяме яснота върху това отношение едва тогава, когато изследваме, защо сме незадоволени от вижданата с очите действителност, а сме задоволени напротив от мислената действителност. Вижданата действителност застава срещу нас като нещо завършено. Тя е просто пред нас; ние не сме допринесли нищо, за да бъде тя такава. Ето защо ние се чувстваме срещу една чужда същност, която не сме произвели, при произвеждането на която не сме присъствали. Ние стоим пред нещо станало.
към текста >>
4.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Вечната
загадка
на света се изразява именно в отделни индивиди; ето защо можем да кажем: Днес висотата на възгледа на един човек може да се измери в отношението, в което възгледът се намира спрямо Гьотевия възглед.
Така за нас философията на Хартман е отново едно доказателство за това, как, изхождайки от различни изходни точки, човек стига до същата цел. Хартман изхожда от предпоставки различни от тези на Гьоте; обаче в хода на развитието на неговите мисли на всяка крачка ние срещаме пътя на идеите на Гьоте. Ние изнасяме това тук, защото за нас беше важно да покажем дълбоката, вътрешна солидност на Гьотевия възглед за света. Този възглед е така дълбоко обоснован в същината на света, че ние трябва да срещнем неговите основни черти навсякъде там, където енергичното мислене прониква до изворите на знанието. В този Гьоте всичко беше така много първично, така настрана от всеки моден възглед, че в противникът трябва да мисли в неговия смисъл.
Вечната загадка на света се изразява именно в отделни индивиди; ето защо можем да кажем: Днес висотата на възгледа на един човек може да се измери в отношението, в което възгледът се намира спрямо Гьотевия възглед.
Самопожертвувателното, изпълнено с любов отдаване на мировия процес за него не изглежда да е нещо последно, а само средство за освобождение от безпокойствието на съществуването и за добиване отново на изгубеното щастливо спокойствие.
към текста >>
5.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността на земята и под нея, става средство, за да проникне в
загадка
та на образуването на света.
Тук веднага се проявява една дълбоко залегнала в Гьотевата природа особеност. Той има съвършено друга потребност в сравнение с други изследователи. Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на битието. В статията "Природата" ние четем: "Тя живее само в деца, а майката, къде е тя? " Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока основа, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/.
Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността на земята и под нея, става средство, за да проникне в загадката на образуването на света.
Това, което той пише на 28 декември 1789 г. на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца. В този смисъл пише той на 22 август 1784 година на госпожа фон Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това? " Така ние виждаме поета от края на 70-те години постоянно полагащ усилия да разчете писмеността.
към текста >>
6.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на
загадка
та на съдбата.
Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него. По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото. От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа.
Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на загадката на съдбата.
В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба. Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек. Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е.
към текста >>
Също и
загадка
та на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба.
И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз". Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба. С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини. В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба.
Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба.
Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата. Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата. И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подробности, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука.
към текста >>
В съзерцанието на света душата изживява нещо, при което тя не може да спре, ако не иска да остане постоянно
загадка
за себе си.
Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата. И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подробности, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука. Тук можахме да говорим само върху по-важни резултати на тази наука, но не можаха да бъдат показани подробно пътищата, които водят дотам, човек да бъде убеден от нея. Чрез своите собствени пътища философията води до познанието, че от съзерцанието на света тя трябва да премине към едно изживяване на света, който търси.
В съзерцанието на света душата изживява нещо, при което тя не може да спре, ако не иска да остане постоянно загадка за себе си.
С това съзерцание е както със зрънцето семе, което се развива в растението. Когато е узряло, то може да намери своя път по два начина. То може да бъде използвано за храна на човека. Когато го изследваме по отношение на тази негова използуваемост, тогава се вземат под внимание гледните точки различни от онези, които се получават от на предващия път на зърното, по който то минава, когато попада в почвата и става зародиш на едно ново растение. Това, което човек изживява душевно, има по същия начин един двоен път.
към текста >>
7.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Нашата централна наука, онази наука, която трябва да разреши за нас същинската
загадка
на света, не трябва да прави никакво изключение по отношение на другите клонове на духовния живот.
При това винаги трябва да държим пред погледа си, че никога не може да се касае за това, да създадем първо по изкуствен начин една духовна нужда, а само за това, да търсим съществуващата вече такава и да осигурим нейното задоволяване. Задачата на науката не е да повдига въпроси, а грижливото наблюдение на въпросите, когато те са поставени от човешката природа и от дадената степен на културата и намиране на съответните отговори. Нашите модерни философи си поставят задачи, които съвсем не са един естествен резултат на степента на образованието, на която се намираме, и поради което никой не се грижи и не пита за намиране отговор към тях. В замяна на това те минават без да обърнат внимание покрай онези въпроси, които трябва да постави нашето образование по силата на онова положение, до което го бяха издигнали нашите класици. Така ние имаме една наука, която никой не търси, и една научна нужда, която никой не търси да задоволи.
Нашата централна наука, онази наука, която трябва да разреши за нас същинската загадка на света, не трябва да прави никакво изключение по отношение на другите клонове на духовния живот.
Тя трябва да търси своите източници там, където са ги намерили тези последните. Тя трябва не само да се обясни с нашите класици; тя трябва да търси при тях също и семената за своето развитие; тя трябва да бъде пронизана от полъха на същото течение както останалата наша култура. Това е една необходимост, която се крие в самата природа на нещата. На нея също трябва да се припише, че са станали споменатите вече по-горе обяснения на модерните изследователи с класиците. Но те не показват нищо по-нататък, освен че имат едно чувство за положението, че е неуместно да преминат просто над убежденията на тези класици към дневния ред.
към текста >>
8.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
То стои като една
загадка
пред нас.
Този елемент е сетивното възприятие. Възприятието предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения. Именно това специализиране е, в което ни се явява светът, когато си служим само с опитността. Психолоически това е първото нещо, което обективно взето е изведеното. При всяко научно обработване на действителността процесът е този: Ние заставаме пред конкретното възприятие.
То стои като една загадка пред нас.
В нас се проявява стремеж да изследваме неговото същинско нещо, неговата същност, която то не изразява само. Този стремеж не е нищо друго освен възникването на едно понятие от тъмата на нашето съзнание. Това понятие задържаме ние тогава, през време когато сетивното възприятие върви успоредно с този мислителен процес. Нямото възприятие ни заговаря внезапно един разбираем език; ние познаваме, че понятието, което сме заченали, е онази търсена от нас същност на възприятието. Това, което е било извършено тук, е едно съждение.
към текста >>
9.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
За нас всяко преживяване се превръща в
загадка
.
Първия път виждаме клоните му в покой, втория път - в движение. Ние не се задоволяваме с това наблюдение. Питаме се: Защо дървото ни се представя веднъж в покой, а после в движение? Всеки поглед към природата поражда у нас куп въпроси. Чрез всяко явление, с което се сблъскваме, на нас ни се поставя някаква задача.
За нас всяко преживяване се превръща в загадка.
От яйцето виждаме да излиза сходна на майката твар и се питаме за причината на това сходство. Наблюдаваме как едно живо същество расте и се развива до определена степен на съвършенство и издирваме предпоставките за установеното. Ние никога не сме доволни от това, което природата излага пред нашите сетива. Навред търсим онова, което наричаме обяснение на фактите. Търсеното от нас в нещата повече от онова, което те непосредствено ни предлагат, разполовява цялата ни същност на две части; ние осъзнаваме нашата противопоставеност спрямо света.
към текста >>
В основната
загадка
на собственото си същество, човекът трябва неминуемо да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята.
Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери. Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят. По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят. Той трябва да стори това, след като и собственото му тяло спада към материалния свят. Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „светът".
В основната загадка на собственото си същество, човекът трябва неминуемо да преоткрие всички загадки, отнасящи се до Духа и материята.
Монизмът насочва поглед изцяло върху единството и се старае да отрече или да заличи наличните противоположности. Никой от двата възгледа не води до удовлетворение, защото те не оценяват фактите правдиво. Дуализмът разглежда Духа (Аз) и Материята (свят) като две коренно различни същности и затова не може да проумее как двете могат да си въздействат. Откъде Духът ще знае какво става в материята, ако нейната своеобразна природа му е съвсем чужда? Или как той при тези обстоятелства ще й въздейства, та намеренията му да се претворяват в дела?
към текста >>
Материалистът е извърнал поглед от определения субект, от нашия собствен Аз и е стигнал до някакво неопределено, мъгляво образувание, където пред него застава същата
загадка
.
Той забравя, че така само прехвърля проблема на друго място. Вместо на самия себе си, той приписва на материята способността да мисли. Така той отново се озовава на изходната си точка. Как материята стига до размишление над собствената си същност? Защо тя не е просто доволна от себе си и не се примири със своето съществуване?
Материалистът е извърнал поглед от определения субект, от нашия собствен Аз и е стигнал до някакво неопределено, мъгляво образувание, където пред него застава същата загадка.
Материалистическият възглед не е в състояние да реши проблема, а само го измества. А как стоят нещата със спиритуалистическия? Чистият спиритуалист отрича материята в нейното самостоятелно битие и я схваща само като продукт на Духа. Приложи ли този светоглед за разгадаване на собственото си човешко същество, той изпада в затруднение. Пред Аза, който може да се постави на страната на Духа, ненадейно застава сетивният свят.
към текста >>
Изучаването на нашето същество трябва да ни донесе решението на
загадка
та.
И нищо чудно, че не може да открие съединителна брънка. Природата извън нас можем да открием едва след като я познаем у себе си. Водач ще ни бъде еднаквото с нея в нашето собствено същество. С това нашият път е предначертан. Ние не искаме да предприемаме никакви спекулации относно взаимодействието между природа и Дух, Желанието ни е да се спуснем в дълбините на собственото ни същество, и там да открием ония елементи, които сме спасили при нашето бягство от природата.
Изучаването на нашето същество трябва да ни донесе решението на загадката.
Трябва да стигнем до точка, където можем да си кажем: тук ние вече не сме само „Аз", тук има нещо, което е повече от „Аз". Очаквам, че някой, който е чел дотук, ще прецени изложеното от мен като несъответствуващо на „съвременното равнище на науката". Нему мога само да отговоря, че дотук не исках да се занимавам с никакви научни резултати, а просто с описанието на онова, което всеки изживява в собственото си съзнание. Ако при това са се промъкнали отделни изречения относно опити за примиряване на съзнанието със света, единствената им цел е била да осветлят същинските факти. Затуй и не отдавах значение на това, отделни изрази като „Аз", „Дух", „свят", „природа" и така нататък да се употребяват прецизно, както е обичайно в психологията и философията.
към текста >>
10.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Ако това ставаше при нейното избликване, тогава още в мига на нашето осъзнаване щеше да ни е известна цялата
загадка
на света.
Единното понятие триъгълник не се превръща в множество поради това, че бива мислено от мнозина. Защото самото мислене на мнозината представлява едно единство. В мисленето на нас ни е даден елементът, който слива нашата особена индивидуалност и вселената в едно цяло. Когато усещаме и чувстваме (а също така възприемаме), ние сме отделни същности, а когато мислим, ние сме всеединното същество, което прониква във всичко. Това е по-дълбоката причина за двойствената ни природа: В себе си ние виждаме да се поражда някаква чисто и просто абсолютна сила, която е всеобхватна, но с нея се запознаваме не при избликването и от центъра на света, а в една периферна точка.
Ако това ставаше при нейното избликване, тогава още в мига на нашето осъзнаване щеше да ни е известна цялата загадка на света.
Но тъй като се намираме в една периферна точка и собственото ни битие е затворено в определени граници, на нас ни се налага да опознаем сферата, разположена извън собственото ни същество, с помощта на мисленето, което се вдава в нас от общото всемирно битие. Поради това, че мисленето у нас се разпростира отвъд отделното ни битие и влиза в допир с общото всемирно битие, у нас възниква подтикът към познание. Същества без мислене не изпитват такъв подтик. Срещата им с други неща не поражда никакви въпроси. За такива същества тези други неща остават външни.
към текста >>
11.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
загадка
уморена,
На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата. „Сега – под две небитиета прегърбен, знак въпросителен,
загадка уморена,
загадка за грабливи птици... – Те вече ще те „разрешат“, за твоето „решение“ са гладни, кръжат край тебе, тяхната загадка, край теб, обесения, пърхат!...
към текста >>
загадка
за грабливи птици...
„Сега – под две небитиета прегърбен, знак въпросителен, загадка уморена,
загадка за грабливи птици...
– Те вече ще те „разрешат“, за твоето „решение“ са гладни, кръжат край тебе, тяхната загадка, край теб, обесения, пърхат!... О, Заратустра!
към текста >>
кръжат край тебе, тяхната
загадка
,
знак въпросителен, загадка уморена, загадка за грабливи птици... – Те вече ще те „разрешат“, за твоето „решение“ са гладни,
кръжат край тебе, тяхната загадка,
край теб, обесения, пърхат!... О, Заратустра! Ти, себепознавачо, ти, себепознавачо! “*
към текста >>
12.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Ето защо той стои безпомощен пред въпроса за "материята", като пред една тъмна
загадка
.
Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем. Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството. Причината, поради която не можем да проникнем дотам, се крие обаче в това, че там въобще не може да се търси нищо. Който говори както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде. Но той иска да тръгне по пътя, който води до това друго, а именно по пътя на вътрешната опитност.
Ето защо той стои безпомощен пред въпроса за "материята", като пред една тъмна загадка.
Който върви в пътя на вътрешната опитност, в него нещата постигат едно новораждане; и онова от тези неща, което остава непознато за външната опитност, то просиява. Така вътрешността на човека ни осветлява не само върху самото себе си, но ни осветлява и върху външните неща. От тази точка се разкрива един безкрайна перспектива за човешкото познание. Във вътрешността свети една светлина, която не ограничава своята светеща сила само върху тази вътрешност. Това е едно слънце, което осветлява същевременно цялата действителност.
към текста >>
13.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
От такова чувство за него се оформява
загадка
та на човека.
Даже ако бих си въобразил, че съм очарователен, за другите ще изглеждам груб. Как няма да изглеждам тогава странен за онзи, който никога не е пътувал под слънчевия припек? " В своята книга върху винкелман, Гьоте рисува отношението на човека към природата с прекрасните изречения: "Когато здравата природа на човека действа като едно цяло, когато той се чувства в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на доволство му осигурява едно чисто, свободно очарование; тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възликувала, като че е достигнала своята цел и би се възхитила на върха на своето собствено развитие и същество." Парацелзий е дълбоко проникнат от едно такова чувство, както е изразено в такива изречения.
От такова чувство за него се оформява загадката на човека.
Нека разгледаме, как става това в смисъла на Парацелзий. Отначало пътят, по който природата е вървяла, за да произведе върха на своето развитие, е скрит за нашата способност да разбираме нещата. Тя се е изкачила на този връх; но този връх не казва: Аз се чувствам като отделен човек. Това, което в действителност е дело на целия свят, то се чувствува като едно отделно, самотно, самостоятелно същество. Тази е именно истинската същност на човека, че той трябва да се чувства като нещо различно от това, което е в крайна сметка.
към текста >>
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин
загадка
та на съществуването.
За Парацелзий разтварянето в една течност и горенето са двата химически процеса, които той употребява. Когато едно тяло е разтворено или изгорено, то се разлага на своите части. Нещо остава като остатък: Нещо се разтваря или изгаря. За не го остатъкът е сол, разтворимото /течното/ е живак; това, което изгаря, то се нарича сяра. Който не вижда по-далече от подобни природни процеси, с него те могат да оставят студен като материални-бездушни неща; който иска на всяка цена да обхване духа със сетивата, той ще насели тези процеси с всички възможни душевни същества.
Обаче който, както Парацелзий, знае да ги разглежда във връзка с Цялото, което разкрива своята тайна във вътрешността на човека, той ги взема такива, каквито те се предлагат на сетивата; той не ги тълкува; защото така, както природните процеси стоят пред нас в тяхната действителност, те разкриват по свой начин загадката на съществуването.
Това, което тези природни процеси имат да разкрият чрез своята сетивна действителност от душата на човека, за онзи, който се стреми към висшето познание, то стои по-високо отколкото всички свръхестествени чудеса, които човек може да измисли или да направи да му се изявят относно техния пред полагаем "Дух". Не съществува никакъв "дух на природата", който да може да изрази по-възвишени истини, отколкото сами те велики творения на природата, когато нашата душа се свърже с любов с тази природа и в интимно общение с нея слуша нейните тайни. Такава любов, такова приятелство търсеше Парацелзий с природата.
към текста >>
14.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В душата на Яков Бьоме живее неспокойно една мирова
загадка
, която тласка към познание.
При по-зряла възраст Яков Бьоме вижда при блясъка на Слънцето отражението на един калаен съд: Гледката, която му се предлага, му се струва, че разбулва една дълбока тайна. След впечатлени ето получено от това явление, той вярва, че притежава ключа на загадъчния език на природата. Яков Бьоме живее като духовен отшелник, прехранвайки се скромно от своя занаят и наред с това, за да може сам да си ги спомни, записва звуците, които звучат в неговата вътрешност, когато чувства Духа в себе си. Фанатизираното усърдие на свещениците му създават големи неприятности в живота. Той, който иска да чете само писанието, което светлината вътре в него му разбулва, е преследван и измъчван от онези, за които е достъпно само външното писание, скованото, догматичното вероизповедание.
В душата на Яков Бьоме живее неспокойно една мирова загадка, която тласка към познание.
Той вярва, че със своя дух е потопен в една божествена хармония; но когато се оглежда около себе си, навсякъде вижда дисхармония в божествените творения. Светлината на Мъдростта принадлежи на човека; и въпреки това той е изложен на погрешност; в него живее подтикът към доброто, и въпреки това през цялото човешко развитие звучи дисонансът на злото. В природата царуват природните закони; и въпреки това нейната хармония е размътена от нецелесъобразности и една дива борба на елементите. Как трябва да се разбира дисхармонията в хармоничното мирово Цяло? Този въпрос измъчва Яков Бьоме.
към текста >>
15.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Да открием някому разрешението на световната
загадка
!
За тази цел е необходимо чисто безпристрастие. За миста на първо място е важно настроението, с което той се доближава до това, което чувствува като най-висше, като отговор на загадките на съществуванието. Днес, когато единственото признато познание е само грубо-научното, ще бъде трудно да се вярва, че за най-висшите неща е важно някакво настроение. Чрез това познанието се превръща в едно интимно дело на личността. За миста обаче то действително е такова.
Да открием някому разрешението на световната загадка!
Да му я дадем готова в ръцете! Мистът ще намери, че всичко е само празен звън, ако личността не пристъпва правилно към това разрешение. Такова разрешение не би било нищо, то би се разпиляло, ако чувството не долови особения огън, кой то е необходим за това. Да приемем, че пред човека застава едно божество! То е или нищо, или всичко.
към текста >>
16.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Ако човек не би намерил отговор на тази
загадка
, той би се чувствувал парализиран не само морално, но и физически.
Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота. Известно време някои могат да поддържат мнението, че разрешението на загадките на съществуванието е дадено в "резултатите на строго научни факти" и в изводите на някои съвременни мислители. Но ако душата проникне до дълбината, към която я увлича едно истинско познаване на нейната същина, това, което първоначално изглежда като разрешение, става подбуда за истинския въпрос. Отговорът на този въпрос не трябва да задоволява едно човешко любопитство, но от него трябва да зависи вътрешния мир и спокойствие на душевния живот. Сдобиването със собствени усилия на един такъв отговор не задоволява само стремежа към знания, но и дава способност за действуване и израстване в живота.
Ако човек не би намерил отговор на тази загадка, той би се чувствувал парализиран не само морално, но и физически.
Следователно, познанието на свръхсетивните истини има значение не само за теоретичните нужди, но и за реалната житейска практика. Тъкмо поради естеството на съвременния духовен живот, Духовната Наука е една необходима област от познанието в нашето време. От друга страна, факт е, че мнозина отричат и отхвърлят грубо това, от което най-много се нуждаят. Убеждаващата сила на "сигурните научни знания" е толкова голяма за някои духове, че те не могат да приемат тази книга за нищо друго, освен за една нечувана безсмислица. Този, който излага своя свръхсетивен опит не може да си прави никакви илюзии по този въпрос.
към текста >>
17.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до
загадка
та на човешкия живот и на Вселената.
Едно такова възражение може да остане напълно без внимание, защото се забравя, че висшето познание се предшествува от развитие на човешките познавателни способности. Така че неща, които преди едно такова развитие се намираха отвъд границите на познанието, влизат напълно вътре в тези граници, след като пробудят способностите, които дремят във всеки човек. Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се говори за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях? Но не по този начин трябва да се гледа на въпроса. За разкриването на тези висши истини са необходими известни способности; след като са открити, те могат да се споделят и тогава всеки човек, който притежават здраво чувство за истина и си служи с безпристрастна логика, може да ги разбере.
Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
Въпросът, който се поставя е следният: ако това, което твърди тази книга е истинно, тогава намира ли в нея животът едно задоволително обяснение? Вие ще видите, че животът на всеки един от вас ще потвърди тази истина. За да бъдеш "учител" в едни такива висши сфери на битието, не е достатъчно да си отворил висшето сетиво у един човек. Към това призвание принадлежи и "науката" за тези сфери, както и преподаването на науката за обикновената действителност принадлежи към професията на обикновения учител. Тъй както един човек не е учен поради това, че притежава добре развити сетива, така също той не е "мъдрец" поради това, че е добил висшето зрение.
към текста >>
18.
1 ФИЗИЧЕСКАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
И най- радикалният материалист, който отрича всичко душевно, не може да не се подпише под следното изречение на Карус от неговите съчинение "Органът на познанието на природата и духа": "Най-финият и интимен строеж на нервната система и на мозъка остава за атома и физиолога една неразрешима
загадка
; но че концентрацията на тази тъкан се увеличава все повече и повече в животните и достига у човека една степен, както при никое друго същество, е един напълно установен факт; този факт е от най-голямо значение за интелектуалното развитие на човека.
Следователно, имаме право да признаем в човека едно минерално, едно растително и едно животинско съществувание. На различието в строежа на минералите, растенията и животните отговарят трите форми на тяхното съществувание. Този строеж фигурата е това, което може да се назове тяло. Но човешкото тяло се различава от животинското. Тази разлика трябва да се признае от всеки човек, каквото и да мисли той относно сродството на човека с животното.
И най- радикалният материалист, който отрича всичко душевно, не може да не се подпише под следното изречение на Карус от неговите съчинение "Органът на познанието на природата и духа": "Най-финият и интимен строеж на нервната система и на мозъка остава за атома и физиолога една неразрешима загадка; но че концентрацията на тази тъкан се увеличава все повече и повече в животните и достига у човека една степен, както при никое друго същество, е един напълно установен факт; този факт е от най-голямо значение за интелектуалното развитие на човека.
Може да се твърди, че той е достатъчен, за да го обясни. Когато мозъкът не се е развил достатъчно, както при микроцефалите и идиотите, се разбира от само себе си, че не може да става дума за изявяване на собствените идеи и познание, както не може да става дума за продължение на вида у хора с атрофирали органи за размножение. В замяна на това, едно хармонично и силно устройство на целия човек и особено на мозъка, не може, наистина да замести гениалността, но във всеки случай дава първото и най- необходимо условие за едно висше познание". Освен трите форми на съществувание, които се приписват на човешкото тяло: Минералната, растителната и животинската, трябва да му припишем и една четвърта, специфична човешка форма. С минералната си форма на съществувание, човекът е сроден с целия видим свят, чрез растителната с всички същества, които растат и се размножават, с животинската форма с всички, които възприемат своята среда и развиват един вътрешен живот чрез външни впечатления; но чрез човешката форма, той образува вече, дори и от гледна точка на тялото, едно царство за себе си.
към текста >>
19.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна
загадка
.
За окултното познание вътрешният свят се превръща в част от външния свят. Както в условията на физическия свят даден човек би могъл да бъде заобиколен с огледала от всички страни и би виждал в тях своя телесен образ, така и в по-висшите светове неговата душевна същност застава пред него под формата на образ. Сега за окултният ученик настъпва момента, когато той трябва да преодолее всички илюзии, свързани с неговата лична ограниченост. Сега той може да наблюдава вътрешните проявления на своята личност, както по-рано е наблюдавал външния свят със своите физически сетива. Постепенно той започва да се отнася към себе си така, както по-рано се е отнасял с нещата и съществата от заобикалящия го свят.
Ако погледът би се отворил за висшите светове, преди човек да е достатъчно подготвен, за да вникне в неговата същност, тогава той би се изправил пред описаните образи на своята душа като пред една огромна загадка.
Образите, пораждани от неговите инстинкти и страсти, застават пред него като странни форми, които той възприема като животински, и по-рядко: Като човешки. Наистина, животинските форми не приличат на никое от животните във физическия свят, но все пак известно далечно сходство е налице, макар че за неопитния изследовател разликите могат да са и съвсем незначителни. След като пристъпи в тези нови области, човек трябва да си наложи и нов начин на мислене. Защото, дори и проявленията на душевния живот да се манифестира като част от външния свят, те са в същото време и отражение на това, което те действително представляват. Ако например в астралния свят различим едно число, трябва да го четем обратно: Ако там то е 265, в действителност то е 562.
към текста >>
20.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика
загадка
над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание. Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество. За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло.
За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н.
нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си. По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга. Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя. Във видимия свят физическото тяло на човека е онова, което го прави подобен на минералния свят. В същото време физическото тяло не може да бъде смятано за нещо, което различава човека от минерала.
към текста >>
21.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Будното състояние при човека не може да бъде разбрано, без да наблюдаваме състоянието му по време на съня; не можем да разрешим
загадка
та на живота без да спрем поглед върху смъртта.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
Будното състояние при човека не може да бъде разбрано, без да наблюдаваме състоянието му по време на съня; не можем да разрешим загадката на живота без да спрем поглед върху смъртта.
У човек, който няма никакъв усет за значението на свръхсетивното познание, лесно могат да възникнат съмнения относно него и начина, по който това познание разглежда съня и смъртта. Впрочем Тайната Наука дълбоко уважава мотивите, които пораждат тези съмнения. Напълно естествено е да се твърди, че човек е създаден за активен и действен живот и цялата му продуктивност е свързана с отдаването на този активен, буден живот. Докато вглъбяването в състояния, каквито са сънят и смъртта, би могло да възникне само от известна склонност към безцелно мечтателство и не води до никъде другаде, освен до една празна и ненужна фантастика. Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество.
към текста >>
При всяко сериозно и дълбоко изследване в тази област, възникват
загадка
след
загадка
.
В този случай сетивно-ориентираното наблюдение също би могло да вникне в невидимите причини, лежащи в основата на видимите действия. С всяко ново наблюдение, непредубеденото и обективното разглеждане на живота се убеждава във верността на свръхсетивното познание. Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят. Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване?
При всяко сериозно и дълбоко изследване в тази област, възникват загадка след загадка.
Виждаме например как един човек е роден в бедност и нищета, с незначителни дарби, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот. А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способности; предопределен е за плодотворен и щастлив живот. Спрямо подобни въпроси често възникват две противоположни становища. Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика. Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем.
към текста >>
22.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Загадка
тъмна съм за себе си самата.
изгубиха съветите ви стойност. Повехна зреещото във детето. Видях в душата му как също се появиха признаци, които за скъпия приятел се оказаха ужасни.
Загадка тъмна съм за себе си самата.
Не ще ми забраниш ти плахия въпрос: „Защо погубвам приятеля си и детето, опитвам ли се със любов за тях да сторя аз, каквото
към текста >>
23.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и ще тълкуват тяхната
загадка
.
Каквото казвате, за мен е непонятно. Ако оставя думите ви да звучат от същността ми по различен начин, ще се разгърнат те над всичките неща, намиращи се в моята среда,
и ще тълкуват тяхната загадка.
КАПЕЗИЙ Ако е истина каквото казваш, тогава превърни на свой език въпросите за истинските ценности в живота, така че отговор природата да ни даде.
към текста >>
24.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да разреши
загадка
та житейска,
Изпратиха ме братята пред теб, за да успееш да го срещнеш тук. Най-тежкият ти изпит беше, когато аз бях призована тук. Помолих Бенедикт, водача,
да разреши загадката житейска,
изглеждаща ми тъй жестока. От думите му бликаше блаженство, когато той задачите ни осветли. Разказа ми и за духа, комуто беше в служба посветена
към текста >>
25.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
загадка
та на вашето изкуство.
Поискахте да станете мой ученик. Наистина в течение на три години задълбочихте се с усърдие във всичко, което за световния развой можах да кажа. Когато се сближавахме, почувствах
загадката на вашето изкуство.
И всяка от картините ви беше ново чудо. (Щрадер е влязъл междувременно.) По-рано мисълта ми малко беше склонна да се издига в надсетивни сфери. Съмнението в тях ми беше чуждо.
към текста >>
26.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Загадка
та ще разрешите вие,
за вашата душа ще се отвори към мъдростта вратата първа. КАПЕЗИЙ Как мога да се съхраня? БЕНЕДИКТ
Загадката ще разрешите вие,
застанете ли с буден взор душевен пред някои учудващи неща, които на пътя ви ще се изпречат скоро. Аз виждам, че духовни същества и сили на съдбата искат
към текста >>
27.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Загадка
та, измъчваща ме тежко,
човешкия праобраз да позная. Но съпротива в мене се надига, поискам ли да го приема с вяра. Тъй трябва в мен да изживявам битка, на всяка външна битка първообраз.
Загадката, измъчваща ме тежко,
засяга моята житейска участ. Ах, как възможно е да ви разбирам, но с вяра да не мога да приема каквото ми откривате сега? Във вярност следвам примера ви аз,
към текста >>
28.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Аз чувствам, че съм пред
загадка
тъмна:
ала все пак изтръпваш, щом помислиш, че пак си свързан с него във живота. Учителя ни вярно следваш ти, ала вестта за любовта, която се лее от словата му, не чуваш.
Аз чувствам, че съм пред загадка тъмна:
сърцето ти и вярата ти виждам и тръпнеща стоя пред тази бездна, която ужасяващо дели ги. И ако за утеха в мене липсва надеждата, че нявга любовта
към текста >>
29.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да мисля над
загадка
та житейска.
Постигнато бе малко чрез стремежа, за който важен е един въпрос: как трябва хората да се отнасят един към друг. Загубих доста време
да мисля над загадката житейска.
Но постоянно само констатирах, че на умуването ми плодът не е съдържал ценност за живота. Проникваше във мен горчива мисъл, че трябва да е предопределено
към текста >>
30.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
За мен
загадка
е, каквото става.
Не само тази част, и целостта се губи често в тъмнина за нея. Защо във тази област прозвучават словата, в Бенедиктовата книга написани за земните души?
За мен загадка е, каквото става.
БЕНЕДИКТ (все още невидим) Световни сили в чувствата ти действат. КАПЕЗИЙ Отново от духа звучат словата, които поверява Бенедикт
към текста >>
31.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
загадка
та, която ме измъчва!
КАПЕЗИЙ (на себе си) Страхът му сочи: истина е всичко. (Капезий се обръща сега към Мария.) Мария, идвате съвсем навреме. Ще ми помогнете да разреша
загадката, която ме измъчва!
МАРИЯ Не вас, а Йохан исках тук да срещна. Поведе ме предчувствие да търся при него аз загадъчната тежест. Но вас обаче мислех за отдаден
към текста >>
32.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Рано или късно човек трябва да стигне до извода, че само смъртта може да хвърли светлина върху
загадка
та на живота.
Такива хора не забелязват, че те вече са изградили определена представа за живота и не могат да повярват в един живот след смъртта, само защото представата им не допуска подобна възможност. Тяхната предубеденост се корени не в желанията им, а именно в представата, от която те не могат да се освободят. В тази област съществуват изключително много предразсъдъци и винаги могат да бъдат посочени отделни примери. Мисълта, че тялото в чиито процеси душата изживява себе си някога ще попадне под властта на външния свят и ще се подчинява на закони, които нямат никаква връзка с вътрешните изживявания, ни приближава до изживяването на смъртта по такъв начин, че в размишлението няма нужда да се намесва никакво желание, никакъв личен интерес; сега вече, изживяването отваря пътя към един чист и свръхличен познавателен акт. Обаче много скоро се поражда усещането, че мисълта за смъртта е важна не сама за себе си, а поради обстоятелството, че може да хвърли светлина върху живота.
Рано или късно човек трябва да стигне до извода, че само смъртта може да хвърли светлина върху загадката на живота.
Фактът, че душата се стреми към един живот отвъд смъртта, трябва при всички обстоятелства да я изпълва с недоверие спрямо всевъзможните мнения за безсмъртието, на които тя може да попадне и които е в състояние да си изгради сама. Нима светът е загрижен за нейните усещания? Според своите предпочитания, тя може да почувствува самата себе си като нещо напълно безсмислено, ако би трябвало да смята, че би била в състояние подобно на пламък, издигащ се от един горящ предмет да проблесне от материята на своето тяло и после отново да угасне. Когато душата насочва поглед към тялото, тя трябва да се съобразява най-вече с това, което то може да и покаже. От определен момент нататък нещата изглеждат така, сякаш в природата действуват закони, които вплитат веществата и силите едно в друго; сякаш те се разпореждат с тялото, за да го включат за известно време в общата еволюция на света.
към текста >>
33.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Когато човек чувства това, пред неговата душа застава една мощна мирова
загадка
.
Тя по естествен начин чувства: Унищожаващата градушка, разрушителните земетресения, трябва в крайна сметка да произхожда от същия източник, както и носещият благодат ред на годишните времена. По този начин погледът на човека прониква през доброто и злото и стига до едно първично добро. В земетресението царува същата добра сила както и в благодатта на пролетта. В засушаващата опустошителна слънчева горещина действа същата същина, която довежда житното зърно до узряване. Следователно и във вредните факти действат "добрите прамайки".
Когато човек чувства това, пред неговата душа застава една мощна мирова загадка.
За да разреши тази загадка, Фередик поглежда към своя Офиотеус. Позовавайки се на старите образни представи, Офионеус му се явява като един вид "мирова змия". В действителност това е едно духовно същество, което както всички други мирови същества принадлежи към децата на Хронос, Зевс и Хтон; но след своето раждане то така се е променило, че неговите действия се насочват против действията на добрите "прамайки". С това обаче светът се разпада на една троичност. Първото са "прамайките", които са представени като добри, като съвършени, второто са благодатните процеси в света, третото са разрушителните или само несъвършени процеси на света, които като Офионеус се обвиват в благодатните действия.
към текста >>
За да разреши тази
загадка
, Фередик поглежда към своя Офиотеус.
По този начин погледът на човека прониква през доброто и злото и стига до едно първично добро. В земетресението царува същата добра сила както и в благодатта на пролетта. В засушаващата опустошителна слънчева горещина действа същата същина, която довежда житното зърно до узряване. Следователно и във вредните факти действат "добрите прамайки". Когато човек чувства това, пред неговата душа застава една мощна мирова загадка.
За да разреши тази загадка, Фередик поглежда към своя Офиотеус.
Позовавайки се на старите образни представи, Офионеус му се явява като един вид "мирова змия". В действителност това е едно духовно същество, което както всички други мирови същества принадлежи към децата на Хронос, Зевс и Хтон; но след своето раждане то така се е променило, че неговите действия се насочват против действията на добрите "прамайки". С това обаче светът се разпада на една троичност. Първото са "прамайките", които са представени като добри, като съвършени, второто са благодатните процеси в света, третото са разрушителните или само несъвършени процеси на света, които като Офионеус се обвиват в благодатните действия. При Ферекид Офионеус не е само една символична идея за пречещите, разрушителни мирови сили.
към текста >>
За един такъв възглед особена
загадка
на живота трябва да представлява болката, страданието.
Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката. И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене? Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго.
За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието.
Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност. Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв идеал на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието. Така всичко, което отстранява неприятното, става най-висше епикурейско благо на живота.
към текста >>
34.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
За гръцките мислители отношението на душата към света става
загадка
; за новите мислители такава
загадка
става отношението на "Аза" към душата.
Това не ми се предава чрез никакво възприятие, което може да ме измами; в него се намирам аз самият; то е, защото аз присъствам, когато ме се приписва неговото битие. В сравнение с гръцкия мислителен живот в тези представи можем да съзрем нещо ново, въпреки че отначало те приличат на един спомен за него от миналото. Гръцкото мислене сочи към душата; при Августина вниманието се насочва към центъра на душевния живот. Гръцките мислители разглеждат душата в нейното отношение към света; при Августина срещу душевния живот застава нещо в самия този душевен живот и съзерцава този душевен живот като един особен, затворен в себе си свят. Можем да наречем центъра на душевния живот "Азът" на човека.
За гръцките мислители отношението на душата към света става загадка; за новите мислители такава загадка става отношението на "Аза" към душата.
Това се вести за първи път при Августина; следващите светогледни стремежи имат още твърде много работа, за да доведат светогледа в съгласие с религията, отколкото да осъзнаят вече ясно новото, което е възникнало сега в духовния живот. Въпреки това в следващото време живее повече или по-малко несъзнателно за душите стремежът, мировите загадки да се разглеждат така, както изисква новият елемент. При мислители като Анселм /1070-1109 г./ и Тома Аквински /1227-1274 г./ това изпъква още така, че те наистина приписват на опиращата се на самото себе си човешко мислене способността, да изследва до определена степен процесите на света, но ограничават тази способност. За тях съществува една по-висша духовна действителност, до която изоставеното на самото себе си мислене никога не може да стигне; тази действителност може да му бъде разкрита по религиозен начин. В смисъла на Тома Аквински човекът се корени със своя душевен живот в действителността на света; обаче този душевен живот не може да познае от себе си тази действителност в пълен размер.
към текста >>
Бихме искали да говорим за това, че "
загадка
та на Аза" се явява в най-различните маскировки.
Следователно човекът се вижда като едно същество, което съществува в свой душевен живот. Ако наречем това "нещо" "Азът", можем да кажем, че в по-ново време сред душевния живот се раздвижва съзнанието за "Аза", както в живота на гръцкия светоглед се роди мисълта. Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси.
Бихме искали да говорим за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки.
Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка изглежда като едно произволно и пресилено мнение. Борбата със "загадката на Аза" се изразява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази борба. Тази "загадка" живее още в спора между номиналисти и реалисти в Средновековието. Като един от представителите на реализма можем да считаме и Анселма от Кентърбъри. За него общите мисли, които човек си съставя, когато наблюдава света, не са само наименования, които душата си образува, а те се коренят в един действителен живот.
към текста >>
Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази
загадка
изглежда като едно произволно и пресилено мнение.
Ако наречем това "нещо" "Азът", можем да кажем, че в по-ново време сред душевния живот се раздвижва съзнанието за "Аза", както в живота на гръцкия светоглед се роди мисълта. Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси. Бихме искали да говорим за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки.
Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка изглежда като едно произволно и пресилено мнение.
Борбата със "загадката на Аза" се изразява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази борба. Тази "загадка" живее още в спора между номиналисти и реалисти в Средновековието. Като един от представителите на реализма можем да считаме и Анселма от Кентърбъри. За него общите мисли, които човек си съставя, когато наблюдава света, не са само наименования, които душата си образува, а те се коренят в един действителен живот. Когато човек си образува общото понятие "лъв", за да обозначи с това всички лъвове, в смисъла на сетивното битие действителност имат несъмнено само отделните лъвове; обаче общото понятие "лъв" не е само едно обхващащо название, което има значение само за ползване от човешката душа.
към текста >>
Борбата със "
загадка
та на Аза" се изразява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази борба.
Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси. Бихме искали да говорим за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки. Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка изглежда като едно произволно и пресилено мнение.
Борбата със "загадката на Аза" се изразява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази борба.
Тази "загадка" живее още в спора между номиналисти и реалисти в Средновековието. Като един от представителите на реализма можем да считаме и Анселма от Кентърбъри. За него общите мисли, които човек си съставя, когато наблюдава света, не са само наименования, които душата си образува, а те се коренят в един действителен живот. Когато човек си образува общото понятие "лъв", за да обозначи с това всички лъвове, в смисъла на сетивното битие действителност имат несъмнено само отделните лъвове; обаче общото понятие "лъв" не е само едно обхващащо название, което има значение само за ползване от човешката душа. То се корени в духовния свят и отделните лъвове от сетивния свят са разнообразни въплъщения на едната "лъвска природа", която се изразява в "идеята за лъвове".
към текста >>
Тази "
загадка
" живее още в спора между номиналисти и реалисти в Средновековието.
Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси. Бихме искали да говорим за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки. Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка изглежда като едно произволно и пресилено мнение. Борбата със "загадката на Аза" се изразява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази борба.
Тази "загадка" живее още в спора между номиналисти и реалисти в Средновековието.
Като един от представителите на реализма можем да считаме и Анселма от Кентърбъри. За него общите мисли, които човек си съставя, когато наблюдава света, не са само наименования, които душата си образува, а те се коренят в един действителен живот. Когато човек си образува общото понятие "лъв", за да обозначи с това всички лъвове, в смисъла на сетивното битие действителност имат несъмнено само отделните лъвове; обаче общото понятие "лъв" не е само едно обхващащо название, което има значение само за ползване от човешката душа. То се корени в духовния свят и отделните лъвове от сетивния свят са разнообразни въплъщения на едната "лъвска природа", която се изразява в "идеята за лъвове". Против една такава "действителност на идеите" водеха борба номиналисти като Рослен /също в 11-то столетие/.
към текста >>
Във времената, които стоят между старото светогледно течение и по-новото течение, гръцкият мислителен живот пресъхва; обаче под повърхността в човешката душа се явява като факт съзнанието за Аза; от средата на Средновековието човекът насочва своя поглед срещу този извършен факт; и чрез силата на този факт се развива новата форма на
загадка
та на живота.
Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи". Мислителят пита: - Какво съм образувал аз всъщност в тях? Дали те се коренят само в мене, или сочат към една действителност?
Във времената, които стоят между старото светогледно течение и по-новото течение, гръцкият мислителен живот пресъхва; обаче под повърхността в човешката душа се явява като факт съзнанието за Аза; от средата на Средновековието човекът насочва своя поглед срещу този извършен факт; и чрез силата на този факт се развива новата форма на загадката на живота.
Реализмът и номинализмът са симптом за това, че човекът чувства извършения факт. Как и двете течения говорят върху мисълта, това показва, че в сравнение с нейното съществуване в гръцката душа тази мисъл така е избледняла, както беше претърпяло това образното мислене в душата на гръцкия мислител. С това ние обръщаме внимание върху движещия елемент, който живее в по-новите светогледи. В тези светогледи действа една сила, която се стреми над мисълта като един нов фактор на действителността. Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на мисълта в древността при Питагор и по-късно при Плотин.
към текста >>
35.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Тук се намира
загадка
та, която след това Кант почувства, че му е дадена: Как са възможни познания произведени чрез душата, които въпреки това трябва да имат валидност за мирови същества, които се намират вън от душата?
Светогледният образ на Лайбниц изпитва едно обширно, умствено развитие чрез Християн Волф /роден в 1679 г. в Бреслау професор в Хале/. Волф е на мнение, че може да бъде основана една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано. По този път Волф основава една наука на света, на душата и на Бога. Този светоглед почива на предположението, че себесъзнателната човешка душа може да образува в себе си мисли, които са валидни за онова, което се намира напълно вън от нея.
Тук се намира загадката, която след това Кант почувства, че му е дадена: Как са възможни познания произведени чрез душата, които въпреки това трябва да имат валидност за мирови същества, които се намират вън от душата?
В развитието на светогледите на 15-тото, 16-тото столетие насам се изразява стремежът, себесъзнателната душа да бъде така поставена на собствените и основи, че тя да признае себе си оправдана да си образува вали дни представи върху загадките на света. От съзнанието на втората половина на 18-тото столетие Лесинг /1729-1781 г./ чувства този стремеж като най-дълбокия импулс на човешкия копнеж. Когато слушаме него, ние слушаме заедно с него много личности, които изявяват в този копнеж основния характер на тази епоха. Превръщането на религиозните истини на откровението в истини на разума, към това се стреми Лесинг. Неговата цел може ясно да се различи в разнообразните обрати и перспективи, през които минава неговата мисъл.
към текста >>
Те един вид се въртят около това, което действа като
загадка
на света, но не могат да се приближат до него.
В неговите оракулни сентенции живее едно мистично чувство с пиетистично оцветение. В тях се проявява хаотично стремежът на времето към изживяването на една сила на себесъзнателната душа, която да може да бъде опорна точка на всичко онова, което човек иска да си изработи като представа върху света и живота. Присъщо на тази епоха е, че духовете чувстват: Трябва да се потопим в глъбините на душата, за да намерим точката, в която душата е свързана с вечната Първооснова на света, и изхождайки от познанието на тази връзка да добием от извора на себесъзнанието един образ на света. Обаче има голямо разстояние от това, което човекът можеше да обхване със силите на своя дух, и този вътрешен корен на себесъзнанието. Със своята духовна работа духовете не проникват до това, което в смътно предчувствие им поставя тяхната задача.
Те един вид се въртят около това, което действа като загадка на света, но не могат да се приближат до него.
Така чувства някой, който поставя срещу светогледните въпроси, когато в края на 18-тото столетие Спиноза започва да действа. Идеите на Лок, на Лайбниц, тези последните даже изразени в тяхната по-слаба форма от Волф, проникват главите; освен това обаче, наред със стремежа към яснота на мислите действа страхът от тази яснота, така че в образа на света постоянно се призовават извлечените от глъбините на сърцето възгледи, за да помогнат в допълването на този образ. Такова едно състояние се отразява в Менделсвон, приятелят на Лесинг, който бе горчиво засегнат от публикуването на разговора на Якоби с Лесинг. Той не искаше да допусне, че този разговор действително е имал съдържанието съобщено от Якоби. В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта.
към текста >>
36.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Разглеждани от настоящето Кант и Гьоте могат да бъдат считани като духове, и които развитието на светогледите на по-ново време се разбулва като в един важен момент на своя развоен процес чрез това, че в тези духове въпросите на
загадка
та на съществуването са чувствани силно, въпроси, които по-рано се подготвяха повече в подосновите на душевния живот.
Шилер описва възгледа на Гьоте в едно писмо до него от 23 август 1794 година: "Отдавна вече, макар и от известно разстояние, аз следих хода на вашия Дух и пътя, който вие предначертахте, събуждаше в мене постоянно ново удивление. Вие търсите необходимото в природата, но го търсите по най-трудния път, пред който всеки по-слаб дух би отстъпил. Вие обгръщате цялата природа, за да получите светлината върху отделните неща; в цялостта на нейните видове явления вие търсите обяснителната причина за индивида... Ако бихте се родили като грък, даже само като италианец, и ако още от люлката би ви заобиколила една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, Вашият път би бил безкрайно съкратен, а може би щеше да бъде излишен. Още при първото гледане на нещата вие бихте възприели тогава формата на необходимото и с вашите първи опитности у вас би се развил великият стил. Но понеже сте роден като германец, тъй като вашият гръцки дух е бил захвърлен в това северно творение, не ви оставаше никакъв избор, освен или да замените вашето въображение с това, което действителността поставя пред вас с помощта на вашата мислителна сила, и по този начин да родите един вид от вътре и по рационален път една Гърция".
Разглеждани от настоящето Кант и Гьоте могат да бъдат считани като духове, и които развитието на светогледите на по-ново време се разбулва като в един важен момент на своя развоен процес чрез това, че в тези духове въпросите на загадката на съществуването са чувствани силно, въпроси, които по-рано се подготвяха повече в подосновите на душевния живот.
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум. Кант не е една светлина на света, а една цяла лъчезарна слънчева система наведнъж". А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той основа, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави основата на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва". Виждаме, че в делото на Кант неговите съвременници са виждали едно потресаващо въздействие сред развитието на светогледите. Но той самият считаше това въздействие за толкова важно, че поставяше неговото значение на еднакво равнище с онова, което Коперниковото откритие на движението на планетите имаше за природопознанието.
към текста >>
По-новите светогледи търсеха да се справят със
загадка
та на себесъзнателния Аз: Гьоте влага в този Аз живата идея; и с тази царуваща в него жизнена сила този Аз се оказва като пълножизнена действителност.
Щом за първо несъзнателно и от вътрешен подтик се стремих неуморно към онова първообразно, типично, и имах даже щастието да изградя едно природосъобразно представяне, от сега нататък нищо вече не можеше да ми попречи да предприема смело авантюрата на разума, както я нарича старецът от Кьонигсберг". В "прарастението" Гьоте замисли една идея, "с която... можем да измислим до безкрайност растения", които "трябва да бъдат логически", т.е., които, ако и да не съществуват, въпреки това биха искали да съществуват и съвсем не са художествени или поетически сенки или схеми", а имат една вътрешна истинност и необходимост". С това той е на път да намери в себесъзнателния Аз не само възприемаемата, мислителната идея, в живата идея. Себесъзнателният Аз изживява в себе си едно царство, което се оказва принадлежа що както на себе си така и на външния свят, защото неговите формации се удостоверяват като копия на творящите същества. С това за себесъзнателният Аз може да се почувства оживен, защото се чувства едно с творящите същества в природата.
По-новите светогледи търсеха да се справят със загадката на себесъзнателния Аз: Гьоте влага в този Аз живата идея; и с тази царуваща в него жизнена сила този Аз се оказва като пълножизнена действителност.
Гръцката идея е сродна с образа; тя се разглежда като образ. Идеята на по-новото време трябва да бъде сродна с живота, със самото живо същество; тя е изживяна. И Гьоте знаеше за това, че съществува едно такова изживяване на идеята. Той долавяше в себесъзнателния Аз диханието на живата идея. За Кантовата "Критика на разсъдъчната способност" Гьоте казва, че на нея той "дължи една много радост на епоха на живота".
към текста >>
37.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Загадка
та на епохата стои в дейното себесъзнание.
Шопенхауер се старае сега да докаже, че също и това, което действа в останалите неща, е воля. Следователно волята стои на основата на действителността, която си представяме, като "вещ в себе си". И за тази "вещ в себе си" ние можем да знаем. Тя не се намира, както Кантовата "вещ в себе си", отвъд нашето мислене; ние изживяваме нейното действие в нашия собствен организъм. Развитието на светогледите на по-ново време напредва чрез Шопенхауер по-нататък дотолкова, доколкото с него започва един от опитите, да бъде издигната една от основните сили на себесъзнанието до всеобщ ми ров принцип.
Загадката на епохата стои в дейното себесъзнание.
Шопенхауер не е в състояние да намери един образ на света, който да съдържа в себе си корените на себесъзнанието. Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят. Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята. С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата.
към текста >>
С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната
загадка
на епохата.
Загадката на епохата стои в дейното себесъзнание. Шопенхауер не е в състояние да намери един образ на света, който да съдържа в себе си корените на себесъзнанието. Това са се опитали да направят Фихте, Шелинг, Хегел. Шопенхауер взема една сила на себесъзнанието, волята, и твърди за нея, че тя не се намира само в човешката душа, а в целия свят. Така за него наистина човекът не е поставен с цялото негово себесъзнание в първопричините на света, но с една част на това себесъзнание, с волята.
С това Шопенхауер се представя като един от онези представители на по-новото развитие на светогледите, които са могли да обхванат в своето съзнание само частично основаната загадка на епохата.
Гьоте също упражни едно дълбоко влияние върху Шопенхауер. От есента на 1813 година до май 1814 година Шопенхауер можа да се радва на своето общение с поета. Гьоте лично въведе философа в учението на цветовете. Формата на възгледа на първия отговаряше напълно на представите, които Шопенхауер си беше образувал относно начина, по който постъпват нашите сетивни органи и нашият дух, когато те възприемат неща и процеси. Гьоте беше направил обширни и грижливи изследвания върху възприятията на окото, върху светлината и цветовете и техния резултат той обработи в своето съчинение "Към учението за цветовете".
към текста >>
38.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
В неговия смисъл
загадка
та на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата.
В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот. С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество. Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес.
В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата.
Не отделната душа е действителна, а действителен е историческия процес. Нека вземем това, което се намира в края на Хегеловата "Философия на историята": "Ние разгледахме само хода, движението на понятието и трябваше да се откажем от чара да опишем по-отблизо щастието, периодите на разцъфтяване на народите, красотата и величието на индивидите, интереса на тяхната съдба в страдание и радост. Философията има работа само с блясъка на идеята, която се отразява в мировата история. Философията се освобождава от досадата да разглежда движенията на непосредствените страсти в действителността; тя се интересува от това, да познае хода на развитието на осъществяващата се идея". Да прегледаме Хегеловата психология.
към текста >>
39.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Може би, счита Дю Боа Реймонд, ние бихме разрешили също и
загадка
та на усещането, ако първо пред нас би стояла открита
загадка
та на материята.
Можем да посочим за нашите субективни възприятия определени форми на движение, защото от протичането на възприятията правим заключение за протичането на движенията. Обаче нямаме никаква представа, какво се движи вън в пространството. Казваме: - Материята се движи. Ние проследяваме нейните движения от това, което ни казват нашите душевни състояния. Но тъй като не възприемаме самото движещо се нещо, а само един субективен знак за него, ние също никога не можем да знаем, що е материя.
Може би, счита Дю Боа Реймонд, ние бихме разрешили също и загадката на усещането, ако първо пред нас би стояла открита загадката на материята.
Ако бихме знаели, що е материя, ние вероятно бихме знаели също, как тя усеща. И двете неща са недостъпни за нашето познание. Тези, които искат да преодолеят тази граница, тях ще улучат думите на Дю Боа Реймонд: "Може би те биха искали да опитат това с единствения изход, със свръхнатурализма. Само че там, където започва свръх натурализмът, свръхестественото, там престава науката". Новата естествена наука се проявява в две остри противоположности.
към текста >>
За него тя крие в себе си една неразрешима
загадка
.
Мил разглежда фактите на спомена и на очакването. Когато всичко, което знае за себе си, трябва да се изчерпи в представи, аз не мога да кажа: - Аз си спомням за една представа, която съм имал по-рано, или аз очаквам настъпването на определено изживяване, а една представа си спомня за самата себе си или очаква своето бъдеще настъпван. "Когато" казва Мил "говорим за една редица от възприятия, която осъзнава себе си като развиваща се и минала. И сега ние се намираме в дилемата, или да кажем, че "Азът или духът и нещо различно от възприятията, или да твърдим парадокса, че една проста редица от представи може да има съзнание за своето минало и бъдеще". Мил не може да излезе от тази дилема.
За него тя крие в себе си една неразрешима загадка.
Той е скъсал именно връзката между себе си, наблюдателя, и света и не е в състояние да я завърже. За него светът остава нещо отвъдно непознато, което прави впечатление върху човека. Всичко, което този последният знае за отвъдния непознат свят, че съществува възможността този свят да предизвика в него възприятия. Следователно вместо за действителни неща вън от него, човекът може всъщност да говори само за това, че съществуват възможности за възприятие. Който говори за вещи в себе си, се губи в празни думи; само който говори за съществуващата възможност за настъпване на усещания, възприятия, представи, той се движи на почвата на фактите.
към текста >>
40.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Още от ранна младост аз се занимавах с великите проблеми на човешкото познание, вследствие на естествения неизбежен стремеж, който тласка човека въобще към изследването на истината и разрешението на
загадка
та на съществуването.
Също и от този свят на волята нищо не отговаря на "надеждите на Платон и Аристотел". Хамерлинг застава срещу загадките на света и на душата като един човек на 19-тото столетие, с едно разбиране, което оживява в душата духовните импулси действащи в неговата епоха. Той чувства тези духовни импулси от една съвършено свободна човечност, за която е самопонятно да поставя загадките на съществуването, както на природния човек е самопонятно той да чувства глад и жажда. Той казва върху своето отношение към философията: "Преди всичко аз се чувствах като човек, като цялостен човек, и от всички духовни интереси за мене бяха най-близки проблемите на съществуването и живота". "Аз не се нахвърлих внезапно върху философията, поради това, че това случайно ми достави удоволствие или защото трябваше да опитам веднъж силите си в една друга област.
Още от ранна младост аз се занимавах с великите проблеми на човешкото познание, вследствие на естествения неизбежен стремеж, който тласка човека въобще към изследването на истината и разрешението на загадката на съществуването.
Също така аз никога не съм можал да виждам във философията като една специална наука, изучаването на която може да се провежда или да се изостави настрана, както например статистиката или лесовъдството, а съм я считал винаги като изследване на онова, което за всеки човек е най-близкото, най-важното и най-интересното". По пътищата, които Хамерлинг поема за това изследване, в неговото разглеждане се натрапиха онези насочващи сили на мисленето, които при Кант бяха отнели на знанието силата, да проникне в източника на съществуването и които след това през 19-тото столетие направиха, защото светът да се яви като една илюзия на представата. Хамерлинг не се отдаде безусловно на тези насочващи линии и сили; въпреки това те тежаха върху неговото разглеждане. Това разглеждане търсеше в себесъзнателния Аз един център на тежестта, в който може да бъде изживяно битието, и вярваше, че намира този център във волята. Мисленето не искаше да действа върху Хамерлинг така, както то действаше върху Хегел.
към текста >>
Такива светогледи произлизат от естествения, неудържим стремеж, "който тласка хората въобще към изследването на истината и разрешението
загадка
та на съществуването"; обаче служейки си за това разрешение със средствата, които според мнението на определени течения на епохата изглеждат като единствено оправдани, те проникват до едно разглеждане на нещата, сред което не съществуват вече никакви елементи на изживяването, за да произведат разрешението.
Волята се натрапва на разглеждането на света така, че изглежда да се явява като всецаруваща в окръжността на съществуването. С Хамерлинг и Вундт в светогледното развитие на новото време стоят две личности, в душите на които действат силите, които това развитие е произвело в определени течения, за да овладеят с мисленето мировите загадки, които изживяването и науката поставят на човешката душа. И в двете личности тези сили действат така, че в тяхното развитие те не намират в самите себе си нищо, чрез което себесъзнателният Аз да се чувства в източника на съществуването. Напротив тези сили стигат до една точка, в която още могат да запазят за себе си нещо, което не може вече да се занимава с великите мирови загадки. Тези сили се хващат здраво за волята; обаче и с постигнатия свят на волята не звучи нищо, което позволява да добием сигурност "върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото", или което да докосне такива душевни и мирови загадки.
Такива светогледи произлизат от естествения, неудържим стремеж, "който тласка хората въобще към изследването на истината и разрешението загадката на съществуването"; обаче служейки си за това разрешение със средствата, които според мнението на определени течения на епохата изглеждат като единствено оправдани, те проникват до едно разглеждане на нещата, сред което не съществуват вече никакви елементи на изживяването, за да произведат разрешението.
Ние виждаме: В определена епоха мировите въпроси се поставят на човека по един напълно определен начин; той чувства инстинктивно това, което му предстои като задача. От него зависи да намери средствата на отговора. В поставянето в действие на тези средства той може да остане зад това, което в глъбините на развитието застава пред него като изискване. Философи, които се движат в такава дейност, представляват борбата за постигане на една цел, която не е още напълно обхваната в съзнанието. Целта на по-новото светогледно развитие е, да бъде изживяно в себесъзнателния Аз нещо, което да предаде битие и същност на идеите на образа на света; охарактеризираните философски течения се оказват безсилни да стигнат до такъв живот, до такова битие.
към текста >>
41.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него
загадка
та; но не една
загадка
, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава
загадка
, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество.
Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба. Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване.
Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество.
Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила.
към текста >>
Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с мисълта, на едно мислене върху решението на мировата
загадка
в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност.
Анатомът Карл Гегенбауер /виж по-горе стр. 29/ обърна още през 1870 година вниманието на това, че начинът на изследване, който се прилага за една такава еволюционна идея, е плодотворен. Този начин на изследване бе продължен в по-новото време; и оправдани сме да кажем, че този подход на изследването, оставяйки верен на самия себе си, е извел над възгледите, с който той беше свързан отначало. Изследваше се, "Като че" човекът трябва да се търси в напредващата линия на човекоподобните маймуни; и понастоящем се е стигнало почти до там, да се познае, че това не може да бъде и че напротив в миналото трябва да е имало едно същество, което има в човека своя истински потомък, докато човекоподобните маймуни са се отклонили от това същество и са образували един несъвършен вид. Така първоначалната нова еволюционна мисъл беше само един помощник на изследването.
Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с мисълта, на едно мислене върху решението на мировата загадка в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност.
Природоизследователят чувства, че стои на една по-сигурна почва, когато вижда в мисленето само едно средство, за да се ориентира в света на външните факти. Големите постижения, които естествената наука ни показва на поврата на 19-тото и 20-тото столетие, се понасят добре с една такава практика на мисленето. В изследователския подход на естествената наука действа прагматизмът и "Философията на като че ли"; макар и те да се явяват още като философски мислителни направления, в този факт се изявява основният естественонаучен отпечатък на новото светогледно развитие. Мислители, които чувстват инстинктивно изискването на действащия в скрито нов светогледен дух, са поставени поради това пред въпроса /и това е понятно/: Как може да се подържа представата за един себе съзнателен Аз по отношение на естествената наука, служеща като образец? Можем да кажем, че естествената наука е на път да произведе един образ на света, в който себесъзнателният Аз няма никакво място.
към текста >>
Чрез развитието на светогледите от гръцката епоха до настоящето време самата същност на мисленето се е превърнала в една мирова
загадка
.
Древните хора трябваше да останат при съзерцанието /разглеждането/. За тяхното чувстване душата се намираше именно в мислителното съзерцание в елемента на нейната истинска същност. По-новото развитие изисква една "Наука на делото". Обаче тази наука би могла да се роди само тогава, когато душата схваща себе си мислейки в себесъзнателния Аз и в духовното изживяване стига до собствени вътрешни произведения, които и помагат да вижда себе си стояща в нейната същност. Анри Бергсон се опитва да проникне до същността на себесъзнателния Аз по един друг път така, че при това проникване естественонаучният начин на мислене не става пречка.
Чрез развитието на светогледите от гръцката епоха до настоящето време самата същност на мисленето се е превърнала в една мирова загадка.
Мисълта е извадила човешката душа от мировото цяло. Така тя живее един вид с мисълта и трябва да и зададе въпроса: Как ще ме доведеш ти отново до един елемент, в който аз действително ще мога да се чувствам като подслонена в мировото цяло? Бергсон разглежда научното мислене. Той не намира в него силата, чрез която то би искало, така да се каже, да се издигне до една истинска действителност. Мислещата душа стои срещу действителността и добива от нея мислови образ.
към текста >>
/виж дю Прел, "
Загадка
та на човека", стр.
"Материализмът като естествена наука сам е доказал, че светът се простира вън от границите на това, което нашите сетива могат да доловят; той е подкопал своята собствена основа; той е отрязал клона, върху който сам е стоял. Но като философия той твърди, че още седи горе. Следователно материализмът няма никакво право да нарича себе си един светоглед... Той има само оправданието на един клон на знанието и още към всичко това светът, обектът на неговото изучаване, е само един свят на илюзията. Да иска някой да изгради своя светоглед върху тази основа, това е едно явно противоречие. Действителният свят е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният свят може да бъде предмет на една философия".
/виж дю Прел, "Загадката на човека", стр.
17 и следв./ Такива възражения трябва да предизвиква материалистичното оцветеният начин на мислене. Много други нови мислители забелязаха вече, колко слабости от една гледна точка, на която стои и Карл дю Прел. Този последният трябва да бъде считан тук като представител на едно налагащо се светогледно течение. За това течение е характерно, както иска да проникне в областта на действителния свят. Въпреки това, в начина на това прониква не продължава да действа естественонаучният начин на мислене, при все че срещу него е водена най-остра борба.
към текста >>
42.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Когато човек се запознае с това, че със своя душевно-духовен свят "Азът" живее вън от тялото, че следователно той самият донася до това тяло изживяванията, които има във външния свят, той ще намери също и пътя към едно духовносъобразно схващане на
загадка
та на съдбата.
Но довеждайки я до тази самотност, тя е калила нейните сили, благодарение на което тя може да стане способна така да се вглъби в себе си, че, намирайки се в своите дълбоки основи, същевременно да се намира в по-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не става въпрос да се предприеме един опит да се проникне зад сетивния свят със средствата но обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизаране/. Този светоглед признава, че свръх сетивният свят трябва да остане забулен затова обикновеното съзнание и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез нейното собствено вътрешно преобразуване, ако иска да добие едно съзнание за този свят. По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободна от тялото. От този свят в живота на душата проникват подтиците, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тези на телесната природа.
Когато човек се запознае с това, че със своя душевно-духовен свят "Азът" живее вън от тялото, че следователно той самият донася до това тяло изживяванията, които има във външния свят, той ще намери също и пътя към едно духовносъобразно схващане на загадката на съдбата.
В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба. Нека разгледаме душевното устройство на един 30 годишен човек. Действителното съдържание на неговото вътрешно битие би било съвършено друго, ако през предидущите години той би изживял нещо различно от това, което действително е изживял. Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И ако те са го засегнали като пълни със страдание удари на съдбата, чрез тези удари на съдбата той е станал това, което е.
към текста >>
В разглеждането на света душата изживява нещо, при което тя не може да спре, ако не иска да остане постоянно една
загадка
за себе си.
Тя протича като последствие от предидущи земни съществувания, които човешкото обикновено съзнание не може да вижда и да познава. Да разбере човек, че с ударите на неговата съдба той е свързан чрез миналите съществувания, това значи той да се примири със съдбата. И за такива загадки на философията, като тази, бихме искали да насочим вниманието на читателите, за по-големи подробност, към съчиненията на автора върху духовната наука, които вече цитирахме. Тук можахме да разгледаме само по-важните резултати на тази наука, обаче не можахме да покажем в подробности пътищата, които могат да доведат до едно убеждение по отношение на тях. Философията води чрез нейните собствени пътища до познанието, че от едно разглеждане на света тя трябва да пристъпи към едно изживяване на света, който търси.
В разглеждането на света душата изживява нещо, при което тя не може да спре, ако не иска да остане постоянно една загадка за себе си.
С това разглеждане работата стои действително така, както със семето, което се развива в растението. Когато е узряло, това семе може да намери своя път по два начина. То може да бъде използвано за храна на човека. Когато го изследваме от тази гледна точка, ние имаме предвид нещо различно от това, което имаме предвид, когато го разглеждаме от гледна точка на неговото естествено предназначение, което то има, а именно да бъде посято в почвата и да стане зародиш на едно ново растение. Това, което човек изживява душевно, има по същия начин два пътя.
към текста >>
43.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Да, тази Приказка предлага на внимателния наблюдател
загадка
след
загадка
.
Следвайки една стара традиция, ние обозначаваме външното с думата „екзотерично", а вътрешното с думата „езотерично". Сега ние бихме искали да се приближим до Гьоте като разгледаме онази негова творба, в която са съсредоточени цялото му методическо мислене, цялата му воля; днес ще сторим това по един външен, екзотеричен начин, а в други ден по един вътрешен, езотеричен начин. Ако поискаме да вникнем в най-дълбоките тайни на познанието, до които е успял да се добере Гьоте, можем да си послужим с едно почти непознато негово произведение. Става дума за една малка творба под надслов „Приказка", която е поместена в края на „Разговори с немски изселници". Защото докато я чете, всеки, който действително се стреми да проникне в Гьотевия светоглед, още в самото начало има ясното усещане, че Гьоте иска да каже нещо много повече, отколкото читателят научава на пръв поглед от персонажите на приказката.
Да, тази Приказка предлага на внимателния наблюдател загадка след загадка.
А сега ми позволете да изложа пред Вас само главните моменти от повествованието, защото не е възможно да обсъждаме Приказката, без да се спрем на нейните най-характерни особености. Следователно, налага се за известно време да се потопим в съдържанието на приказката, защото това ще ни улесни в по-нататъшната работа върху нея. Често ми се е случвало, когато изнасям лекция върху тази приказка, да чувам възражението: „Но аз изобщо не зная, че в Гьотевите произведения има такава приказка! " Ето защо повтарям: тя се намира във всяко пълно издание на Гьотевите произведения, и по- точно в края на „Разговори с немски изселници". А сега да пристъпим към самите образи от приказката!
към текста >>
Змията просъсква нещо в ухото на Стареца, и тъкмо това, което тя просъсква в ухото му, въпреки че не е назовано, представлява разрешението на
загадка
та.
И сега прозвучават най-загадъчните думи в цялата приказка: „Аз зная четвъртата", казва Змията и просъсква нещо в ухото на Стареца, след което той с могъщ глас извиква: „Дошло е времето! " Съществуват голям брой опити, които се стремят да разрешат загадките на тази приказка./*14/ Още по времето на Шилер и Гьоте мнозина се опитват да я тълкуват по един или друг начин. Забележително е единомислието, което Шилер и Гьоте имат по този въпрос: Ключът към приказката се намира в самата нея! /*15/ Следователно, обяснението на приказката следва да търсим единствено в самата нея, и по-нататък в хода на лекцията ние действително ще се убедим макар и по един твърде своеобразен начин че това е точно така.
Змията просъсква нещо в ухото на Стареца, и тъкмо това, което тя просъсква в ухото му, въпреки че не е назовано, представлява разрешението на загадката.
После Старецът казва: „Дошло е времето! " Следователно, ние трябва да търсим онова, което в подземния храм Змията доверява на Стареца. Сега Старецът с лампата се отправя там, където живее неговата съпруга. Чрез силата, идваща от светлината на лампата, различните субстанции се преобразяват: Камъните в злато, дървото в сребро, мъртвите животни в скъпоценни камъни, металите обаче биват унищожени. Той заварва своята съпруга напълно слисана.
към текста >>
44.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Но той посочва и друго, а именно, че думите, които служат като ключ към
загадка
та, звучат твърде особено.
Ето защо и самият храм трябва да се издигне над реката: За да минават насам и натам не само малцината, които търсят просветление, а всички хора! В издигнатия над Земята храм, Гьоте вижда една бъдеща степен от еволюцията на човечеството, при която човекът свободно ще преминава от царството на сетивата в царството на Духа и обратно, от царството на Духа в царството на сетивата. И как е постигнато това в Приказката? Благодарение на факта, че се изпълнява нейната същинска тайна. Разрешението на загадъчната Приказка, се съдържа в самата нея, казва Шилер.
Но той посочва и друго, а именно, че думите, които служат като ключ към загадката, звучат твърде особено.
Вие си спомняте: Старецът с лампата, която свети само там, където вече има светлина. Кой впрочем е Старецът? Какво представлява тази лампа? В какво се състои своеобразието на нейната светлина? Старецът се издига и стои над ситуацията.
към текста >>
Разрешението на
загадка
та се съдържа в думите, които Змията прошепва в ухото на Стареца и ние трябва да открием какво е казала Змията в ухото на Стареца.
На въпроса, отправен от Сребърния Цар „Коя от тях е най- важната? ", той отговаря: „Явната". На въпроса, отправен от Бронзовия Цар: „Искаш ли да я откриеш и на нас? " той казва: „Щом като узная четвъртата." Тогава Змията прошепва нещо в ухото на Стареца, след което той казва: „Дошло е времето! "
Разрешението на загадката се съдържа в думите, които Змията прошепва в ухото на Стареца и ние трябва да открием какво е казала Змията в ухото на Стареца.
Бихме се отклонили твърде много, ако трябва подробно да опишем какво означават трите тайни. Ето защо аз искам да се спра само на най-същественото. Съществуват три природни царства, които в сегашното си развитие се намират, така да се каже, в застой: минералното, растителното и животинското царство; за разлика от човека, които продължава да се развива, тяхната еволюция е вече приключила. Естествено, вътрешното развитие, към което се стреми човекът, е толкова стремително и съдбоносно, че изобщо не може да бъде сравнявано с развитието на другите три природни царства. Тайната на Стареца се свежда до това, как едно природно царство е стигнало до сегашното си състояние и както е приключило своята еволюция; тук са в сила законите на минералното, растителното и животинското царство.
към текста >>
45.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„
Загадка
та на Гьотевия Фауст" и са включени в Събр. Съч.
*9. „Гьоте като естествоизпитател", 1861 *10.Рисувана от Фриц Уде, 1848-1911 *11.Giuseppe Bossi, „Uber Leonardo da Vincis Abendmahl in Mainland ", 1810 *12.Събр. Съч. №6 *13.Лекциите са изнесени на 11 и 12 Март 1909 под надслов
„Загадката на Гьотевия Фауст" и са включени в Събр. Съч.
№57 „Къде и как да намерим Духа? " *14.Р. Меуеr-Waldeck „Goethes Маеrchendichtungen",Неidelberg 1879; Теоdоr Fridrich„Gоеthes Маегсhen", Verlag Reclam, Leiptzig *15.Писмо на Шилер до издателя Кота, 16 Ноември 1795
към текста >>
46.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
Ако днес нещо ни затруднява да вземем становище спрямо социалната
загадка
, то е просто нищожната възможност за едно взаимно разбиране между класите.
Ако ми е позволено да вмъкна една лична забележка, бих добавил само, че години наред аз преподавах във всевъзможни работнически клубове и вечерни училища. Вярвам, че проумях какво пулсира в душите на тези хора. Ето защо аз внимателно наблюдавах какви сили проникват в синдикалните организации на различните професии и съсловия. Надявам се, че говоря не от гледна точка на теоретичните постановки, а от моя непосредствен жизнен опит. Ако даден изследовател за съжаление това едва ли може да се каже за елитните интелектуалци изучи работническото движение там, където то се опира изцяло на самите работници, е наясно каква решаваща стойност има обстоятелството, че душевната нагласа на огромното мнозинство от хора, може да се канализира в определена мисловна посока.
Ако днес нещо ни затруднява да вземем становище спрямо социалната загадка, то е просто нищожната възможност за едно взаимно разбиране между класите.
Колко трудно проникват днес бюргерските класи в душевните пространства на работническите семейства, колко трудно разбират, как бе възможен един начин на мислене като този на Карл Маркс, независимо от своята мисловна стойност, пък макар и облечен в мисловни категории от висш порядък, да намери достъп във все още неизразходваната интелигентност на пролетариата. Естествено, мисловната система на Карл Маркс може да бъде приета или оспорена и то с еднакво добри основания. След смъртта на Маркс и неговия приятел Енгелс, тази система беше ревизирана от техни последователи, които прибавиха и други гледни точки. върху съдържанието на тази мисловна система аз изобщо не искам да говоря. Според мен то дори не е някакъв съществен елемент в съвременното пролетарско движение.
към текста >>
47.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Ако някой има истинско усещане за човешката природа, развиващото се човешко същество се превръща за него в интензивна, жива
загадка
, която при самия опит тя да бъде разгадана предизвиква в ученика жив интерес по емпатичен път.
Критика на това твърдение е, че не работи в големи класове. Тази критика е без съмнение обоснована в някакъв ограничен смисъл. Но отвъд тази ограниченост, тази критика единствено показва, че е присъща на мислене, което произхожда от абстрактни образователни норми, защото истинско живото изкуство на образованието, основано на истинно знание за човешкото същество, носи със себе си силата, която пробужда интереса на всеки ученик — така че няма нужда за директна „индивидуална“ работа, за да се запази вниманието му към предмета. Един учител може да изложи основата на преподаването си по такъв начин, че всеки ученик да я усвоява по свой собствен индивидуален начин. Това изисква просто, каквото и да прави учителят, то да бъде достатъчно „жизнено“.
Ако някой има истинско усещане за човешката природа, развиващото се човешко същество се превръща за него в интензивна, жива загадка, която при самия опит тя да бъде разгадана предизвиква в ученика жив интерес по емпатичен път.
Такава емпатия е по-ценна от индивидуалната работа, която може прекалено лесно да осакати собствената инициативност на детето. Може наистина да бъде заявено — отново, в граници — че големите класове, водени от учители, пропити с живота, който идва от истинно знание за човешкото същество, ще постигат по-големи резултати, отколкото малки класове, водени от учители, които се водят от стандартни образователни теории и които нямат шанс да практикуват живот на истинско знание в работата си. Не толкова външно маркирано като трансформацията на душата, която се случва през 6-тата или 7-мата година, но не и по-малко важно за изкуството на образование, е промяната, която проницателният поглед на науката за човешкото същество показва, че се случва около края на 9-тата година. В този период чувството за Себе придобива форма, която събужда в детето връзка към природата и света около него по такъв начин, че на детето вече може да се говори повече за връзките между самите обекти и процеси — докато преди то е имало интерес почти изцяло само за обектите и процесите във връзка с човека. Факти от този вид в развитието на човека трябва да бъдат по-внимателно следени от учителя.
към текста >>
48.
08. СЕДМА ЛЕКЦИЯ: ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА НА СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И
ЗАГАДКА
ТА
СЕДМА ЛЕКЦИЯ
ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА
НА СМЪРТТА В последната лекция аз се опитах да опиша, как човешкото същество, душа и дух през време на предземното съществуване, преминава от духовния свят, където обитава, на Земята. Ако душата иска да и се разкрие, как Христос и Тайната на Голгота са действали върху развитието, абсолютно необходимо е да бъде допуснат този предземен живот и от там да бъде разбрано това, което е вечната ядка на човешкото същество. Защото за да разберем истински Тайната на Голгота, трябва да можем да проследим това същество, принадлежащо на духовните светове, Христос в неговото слизане от свръхземните области. По-рано това същество обитаваше само тези области, където ние живеем преди да дойдем на Земята, то обитаваше там, преди да дойде и приеме човешки образ в Исуса, за да изпълни своето дело на Земята.
към текста >>
Едновременно пред хората възникна
загадка
та на смъртта в цялата си пълнота и с всичката си сила.
Но тази дарба му бе отнета. Именно по време на Тайната на Голгота имагинативното съзнание се затъмни все повече и повече. Успоредно с това се установи тази форма на съзнанието, която днес познаваме, с този остър контраст между съня и будността, а между тях несигурният свят на сънищата. Тогава хората изгубиха познанието за тази част от тяхното същество, която им беше запазена от прякото виждане на едно предземно съществуване, а заедно с това и познанието на вечната ядка на тяхното същество. Но това беше една необходимост: Човекът трябваше да добие пълното съзнание за Аза, което човечеството през онази епоха не притежаваше още; това съзнание се подготвяше бавно.
Едновременно пред хората възникна загадката на смъртта в цялата си пълнота и с всичката си сила.
Защото отсега нататък те нямаха вече познание чрез пряка опитност за съществуването на един свят, от който бяха дошли. Именно през епохата, когато човечеството минаваше през тази фаза, от този свят, от който идва душата когато се ражда се яви Христос, който при събитията в Палестина се съедини с човека на име Исус. През тази епоха имаше хора, които на основата на древни предания бяха запазили методи, които несъмнено бяха само остатъци от древни посвещения, но които даже под тази смалена форма, доставяха познанието за духовния свят и за връзките, които свързват човешкото същество с него. Тези посветени можаха да кажат тогава на онези, които бяха готови да приемат техните думи: Слънчевото същество, което помагаше на човека чрез своята благодат и му позволяваше да възприема отзвука от неговото предземно съществуване, това същество, за което физическото слънце е само един последен отблясък, това същество, слезе при нас. То живя в тялото на човека Исус.
към текста >>
И по този начин хората можаха да научат, как Христос е влязъл в едно земно тяло, за да разреши за тях, не чрез учение, а чрез дела великата
загадка
, която се поставяше от тогава насам
загадка
та на смъртта.
През тази епоха имаше хора, които на основата на древни предания бяха запазили методи, които несъмнено бяха само остатъци от древни посвещения, но които даже под тази смалена форма, доставяха познанието за духовния свят и за връзките, които свързват човешкото същество с него. Тези посветени можаха да кажат тогава на онези, които бяха готови да приемат техните думи: Слънчевото същество, което помагаше на човека чрез своята благодат и му позволяваше да възприема отзвука от неговото предземно съществуване, това същество, за което физическото слънце е само един последен отблясък, това същество, слезе при нас. То живя в тялото на човека Исус. То облече едно човешко тяло, за да бъде от този момент нататък не само съединено с духовния свят, през който човекът минава между смъртта и едно ново раждане, а също за да живее на Земята и да участва в човешкото развитие. Така говореха посветените съвременници на Тайната на Голгота на онези които бяха готови да ги слушат, които имаха вяра в тях.
И по този начин хората можаха да научат, как Христос е влязъл в едно земно тяло, за да разреши за тях, не чрез учение, а чрез дела великата загадка, която се поставяше от тогава насам загадката на смъртта.
Христос, казваха посветените дойде на Земята, за да даде на човека на Земята отговора, който той трябваше да познае относно загадката поставена от смъртта. Защото по времето когато на Земята се извърши Тайната на Голгота, онези, които още притежаваха остатъци от древните методи на посвещението, говореха преди всичко за духовното същество на Христа и за неговата дейност в духовните светове. Те описваха пътя, по който трябваше да слезе на Земята това същество, което по-рано никога не беше идвало на нея. Същността на тяхното учение беше пътят следван от Христа, за да слезе до човека Исус и сам да стане един човек в Исуса. Те не се задоволяваха само да изучават Исуса на история и да питат: какво иска да прави тази личност, тази историческа личност в развитието?
към текста >>
Христос, казваха посветените дойде на Земята, за да даде на човека на Земята отговора, който той трябваше да познае относно
загадка
та поставена от смъртта.
Тези посветени можаха да кажат тогава на онези, които бяха готови да приемат техните думи: Слънчевото същество, което помагаше на човека чрез своята благодат и му позволяваше да възприема отзвука от неговото предземно съществуване, това същество, за което физическото слънце е само един последен отблясък, това същество, слезе при нас. То живя в тялото на човека Исус. То облече едно човешко тяло, за да бъде от този момент нататък не само съединено с духовния свят, през който човекът минава между смъртта и едно ново раждане, а също за да живее на Земята и да участва в човешкото развитие. Така говореха посветените съвременници на Тайната на Голгота на онези които бяха готови да ги слушат, които имаха вяра в тях. И по този начин хората можаха да научат, как Христос е влязъл в едно земно тяло, за да разреши за тях, не чрез учение, а чрез дела великата загадка, която се поставяше от тогава насам загадката на смъртта.
Христос, казваха посветените дойде на Земята, за да даде на човека на Земята отговора, който той трябваше да познае относно загадката поставена от смъртта.
Защото по времето когато на Земята се извърши Тайната на Голгота, онези, които още притежаваха остатъци от древните методи на посвещението, говореха преди всичко за духовното същество на Христа и за неговата дейност в духовните светове. Те описваха пътя, по който трябваше да слезе на Земята това същество, което по-рано никога не беше идвало на нея. Същността на тяхното учение беше пътят следван от Христа, за да слезе до човека Исус и сам да стане един човек в Исуса. Те не се задоволяваха само да изучават Исуса на история и да питат: какво иска да прави тази личност, тази историческа личност в развитието? Защото обикновеното съзнание имаше пред своя поглед историческата личност.
към текста >>
То е това слънчево същество, което даде на хората които бяха изгубили способността да възприемат предземното съществуване и да намерят така отговор на
загадка
та на смъртта силата да победят смъртта на Земята.
Те не се задоволяваха само да изучават Исуса на история и да питат: какво иска да прави тази личност, тази историческа личност в развитието? Защото обикновеното съзнание имаше пред своя поглед историческата личност. Една част от съвременниците я виждаха и техните следовници имаха конкретно познание за нея чрез преданието. Обаче онези, които благодарение на остатъците от старото познание на посвещението още имаха известно съзнание за духовните светове, те можеха да кажат: - Това същество, в миналото висшето слънчево същество, което раздаваше благодатта, за която говорихме, пое пътя, който го доведе към земята до човека Исус. То мина през събитията на Голгота.
То е това слънчево същество, което даде на хората които бяха изгубили способността да възприемат предземното съществуване и да намерят така отговор на загадката на смъртта силата да победят смъртта на Земята.
Самото това същество слезе до земното съществуване, облече човешка форма, мина през Тайната на Голгота, за да им даде чрез самото това събитие този път идващо отвън силата, която им се даваше в миналото чрез вътрешното възприятие на един отзвук от техния предземен живот. Наистина чрез тази благодат човешкото същество притежаваше в своето съзнание една здравина, която му позволяваше да възприема спонтанно вечната ядка на своето същество, защото неговия поглед се отваряше към предземното съществуване. Но трябваше да се върви напред. На Земята трябваше да се развие едно ясно съзнание за Аза, съзнание, което да бликне и се развие само в присъствието на сетивния свят. И затова трябваше да бъде заглушена старата форма на съзнанието, при което човекът имаше познание за вечната ядка на своето същество.
към текста >>
Ние вече споменахме, че с първите проблясъци на съзнанието на Аза пред душите се яви
загадка
та на смъртта.
Това положение може да бъде изменено само чрез модерното посвещение, това посвещение, което аз определих в неговите главни черти в течение на миналите лекции и което води до Имагинацията, Инспирацията и Интуицията под една нова форма. То дава възможност да виждаме отвън Исуса, историческата личност, да стигнем до едно пряко виждане на предземното съществуване; от там да съзерцаваме Христа, който е едно духовно същество, и да разберем Исуса и Тайната на Голгота говорейки за Христа. Така ще може да бъде намерен отново пътят, от който съвременното богословие се е отдалечило, като не виждайки вече освен Исуса, то изгуби Христа. Така чрез духовното виждане хората ще могат да познаят Христа, да познаят Исуса, в когото той стана човек и да разберат в антропософската перспектива Тайната на Голгота. Сега ние ще видим какво значение има това за вътрешното развитие на човешкото същество.
Ние вече споменахме, че с първите проблясъци на съзнанието на Аза пред душите се яви загадката на смъртта.
Не можеше и да бъде иначе от момента, когато Азът присъстваше в пълна яснота в полето на вътрешния живот, физическият организъм стана действителната основа на обикновеното съзнание. Това съзнание неделимо от чувствата на Аза има като основа физическия организъм и човекът инстинктивно чувства, че не може да познава освен посредством този организъм. Имагинативното съзнание, което му беше доставило виждането на неговото вечно същество, беше изчезнало. Това, което даваше на земното съществуване най-висока стойност, съзнанието на Аза беше именно това, което ограничаваше неговия поглед във физическото тяло и му го показваше съставено в зависимост от едно съзнание съсредоточено в личния Аз. Това съзнание не ни позволява да кажем, че в нас съществува нещо, което надживява смъртта.
към текста >>
Загадка
та на смъртта се беше поставила с пълна сила за душите през първите столетия на християнската ера, когато хората бяха още твърде чувствителни за подобни неща.
Отсега нататък съзнанието не стигаше до пълна яснота, освен като се отъждествяваше с чувстването на организма. Човекът не можеше друго освен да констатира това: Ти имаш в себе си сили, които те правят съзнателен, но тези сили ти идват от твоето физическо тяло. След смъртта това тяло се разлага. Във всичко, което прониква в полето на твоето съзнание, няма нищо което да те увери, че след смъртта има един живот в един друг свят. Може би това съществува но ти, ти не получаваш в твоето съзнание, такова каквото го имаш никакво познание за него.
Загадката на смъртта се беше поставила с пълна сила за душите през първите столетия на християнската ера, когато хората бяха още твърде чувствителни за подобни неща.
Обаче посветените бяха предали познанието за Тайната на Голгота и през следващите столетия хората, които ръководеха християнството в неговото развитие, още прибягваха до канала на догмите. Следователно кое е истинското значение на това събитие за човека? Онзи, който иска да създаде в себе си връзка с Христа, който е готов да допусне Тайната на Голгота, той трябва да внесе в своето съзнание нещо, което сетивният свят не може да му даде. Духът, който се потопява изцяло в изследването на сетивния свят, не извлича от него нищо друго, освен едно отрицателно становище, защото нищо от това, което разбирането на сетивния свят ни предлага, не може да послужи за разбирането на Голготската Тайна. Човек трябва да отвори сърцето си за тази тайна и когато развие в себе си едно разбиране основано на чувствата, когато развие в себе си едно такова разбиране за това, което е било това събитие станало на Земята, но което може да бъде разбрано само чрез духа, той се изтръгва от своя обикновен ум, който допуска само данните на сетивата, който именно е донесъл на съзнанието на Аза неговата яснота и сила.
към текста >>
Днес бих искал да приключа нашето изследване с думите, които един посветен от първите столетия на християнската ера можеше да каже на хора, пред които се изправяше вече с цялото си величие
загадка
та на смъртта: "Погледнете, казваше той тази фаза на развитието на тялото, когато човекът добива и използва съзнанието на Аза.
Тогава в душата оживяват думите на св. Павла: "Не Аз, а Христос в Мене". Тогава чрез силата, която се излъчва от Тайната на Голгота, Христос може да повдигне душата вън от полето на съзнанието ограничено чрез физическата смърт. Утре ние ще продължим изложението върху връзките между тайните на смъртта и Христовото същество. Те образуват съответния полюс на тайните на раждането, за които говорих вчера.
Днес бих искал да приключа нашето изследване с думите, които един посветен от първите столетия на християнската ера можеше да каже на хора, пред които се изправяше вече с цялото си величие загадката на смъртта: "Погледнете, казваше той тази фаза на развитието на тялото, когато човекът добива и използва съзнанието на Аза.
През тази фаза физическото тяло скрива за неговия поглед това, което съставлява човешкото същество. В момента, когато разгръща съзнанието на Аза, човекът се намира в такова устройство, щото чрез физическото тяло и ограничен в неговото поле, в него никога не би могла да се роди мисълта за съществуването на това, което в него принадлежи на духа". Ето, казваше този посветен, вие стигате до точката където физическото тяло достига своя най-висш плод съзнанието на Аза. А това е същата точка чрез която то показва своята недостатъчност. Следователно физическият организъм на човека е болен, защото ако беше наистина здрав, той би позволил на човека да има също и съзнанието за неговата духовна природа.
към текста >>
Когато в смисъла на думите на апостол Павел "Не Аз, а Христос в Мене" изковаваме една жива връзка с Христа и с Тайната на Голгота, Христос ни помага да разрешим
загадка
та на смъртта и ни води към един възобновен духовен живот; ние се научаваме тогава да познаваме новия дух, който ще накара хората да разберат, че над физическия свят съществува един духовен свят, който го управлява и го пропива със своя ред и със своите подтици.
Най-висшата степен на посвещението беше тази, при която посветеният, носещ името "Отец" представляваше в Мистериите космическия, духовен Отец. Когато оживим този светоглед и го направим да живее в нас, той ражда отново една християнска философия. Ако чрез модерната Инспирация се научим да познаваме това, което посветените са учили като предтечи през време на първите столетия на християнската ера, ние ще знаем как едно божествено духовно същество, Христос е дошло от духовните светове, за да се съедини с развитието и да стане негова ос. Ние даваме пълно значение и това развитие и на неговите закони, когато се научим да ги свързваме с Космоса чрез погледа, който повдигаме към космическия Христос. Ние научаваме как Небето се е погрижило за Земята, как е положило грижи за работите на човечеството и това разширява Космологията предавайки и характера на духовна Космология, на християнската Космология.
Когато в смисъла на думите на апостол Павел "Не Аз, а Христос в Мене" изковаваме една жива връзка с Христа и с Тайната на Голгота, Христос ни помага да разрешим загадката на смъртта и ни води към един възобновен духовен живот; ние се научаваме тогава да познаваме новия дух, който ще накара хората да разберат, че над физическия свят съществува един духовен свят, който го управлява и го пропива със своя ред и със своите подтици.
Ние се научаваме да познаваме мисията на Духа-лечител осветен от самия Христос. Научаваме се да познаваме Тайната на Светия Дух основа на едно религиозно познание. Троицата, дълго представяна като една догма, оживява отново в човека. В преди християнските Мистерии живееше Бог-Отец и той още обитава за нас света. Чрез Тайната на Голгота Бог-Синът се приближи до човечеството и го свърза с Духа-лечител, със Светия Дух.
към текста >>
49.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
За да можем през време на земното съществуване да разрешим
загадка
та на смъртта, трябва да стигнем дотам, да живеем както когато не разполагаме вече с това тяло.
Те развиват душата в посока противоположна на тази, която визионерът следва; те я освобождават от физическия организъм, правят я способна, наред с него да използва и етерния организъм, издигайки се до вътрешната опитност на действителности, на субстанции. Това, което в обикновения живот е субстанциално е физическото тяло, а това, което схващаме отвъд това тяло, са отраженията на мислите, които нямат никаква субстанция и не са от само себе си активни. Контрастът между свръхсетивните възприятия и живота на визионера позволява именно да изпъкне по-ясно това, което характеризира Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, способности на висшето съзнание. Тези форми на познанието позволяват да научим постепенно, как душата и духът са свързани с тялото. Опитностите, които има веднъж освободен от тялото, позволяват на човека да почувства и да живее предварително това, което ще настъпи, когато не ще има вече физическо тяло.
За да можем през време на земното съществуване да разрешим загадката на смъртта, трябва да стигнем дотам, да живеем както когато не разполагаме вече с това тяло.
Моля ви да разберете тук, за какво аз правя усилия с цялата предпазливост на мислителната дейност да покаже как може да се търси в тази посока разрешението на проблемата със смъртта. Това е една проблема, която днес твърде често хората разглеждат като дилетанти. Ние имаме желанието да покажем, как антропософското изследване се посвещава на своето проучване с цялата предпазливост, която може да се изисква от мисълта. Ето защо аз не се поколебах да дам в настоящата лекция тази "подобна" форма; тя трябва да достави една здрава основа за изследването на проблемата на смъртта, което ще продължим сега. * * *
към текста >>
Обаче този поглед, ако той е без очила, се намира тогава пред една огромна
загадка
, която се поставя, когато разглеждаме съзнанието на Аза.
За да разберем земното съществуване, трябва първо да определим в свръхсетивната област тази същност, върху която се основава нашата воля. Тази точка ще ни помогнем да напреднем с една крачка в разбирането на проблема на смъртта. Сега аз искам да приключа тези съзерцания и продължавайки утре ще стигнем до един цялостен поглед върху отношенията на смъртта и проблемите на Христа. * * * Свръхсетивното познание ни позволява да обгърнем с погледа развитието на вечната същност на човешкото същество, минавайки през предземното съществуване, през земното съществуване и през живота след смъртта.
Обаче този поглед, ако той е без очила, се намира тогава пред една огромна загадка, която се поставя, когато разглеждаме съзнанието на Аза.
От миналата лекция вие ще сте запомнили, че това съзнание на Аза (или по-добре Азово съзнание) зависи от физическия организъм; защото то се ражда само в момента, когато в течение на своето развитие човекът става способен да използува този организъм. Имагинативното, инспиративното и интуитивното познания ни учат с точност, с най-голяма яснота, че човекът добива азовото съзнание във физическия свят между раждането и смъртта, и тази придобивка е свързана с използването на физическото тяло. При смъртта това физическо тяло е изгубено за нас. Животът на душата, такъв какъвто хората го познаваха преди развитието на съзнанието на Аза, не може да се яви по друг начин за висшия поглед, какъв то го описах, освен като предхождащ земното съществуване предшествуващ това съществуване. С други думи казано: - Като преминаващ последователните съществувания.
към текста >>
На тази
загадка
донася отговор само Тайната на Голгота.
Това, което е вечно в нас, това което се разкрива на основата на мисленето, на чувствата, на волята, ние видяхме, че то изчезва някакси за да се превърне в органически живот на главата и се отразява в мисълта при волята ние се намираме в присъствието на всичко онова, което води в останалия организъм един зародишен живот, за да се роди едва при смъртта. Сега ни обхваща страх, който не е от рода на сантименталните грижи, а произхожда от познанието. Ние се питаме: - Какво занасяме ние от нашия физически отвъд смъртта? Защото самото тяло се разлага в този момент. Понеже на него ние дължим азовото съзнание, не следва ли да си зададем логически въпроса: Как да запазим това азово съзнание отвъд смъртта?
На тази загадка донася отговор само Тайната на Голгота.
Никога хората не биха запазили Азовото съзнание в смъртта, ако това съзнание не би се съединило с Христа, който го поддържа в момента, в който то застрашава да се разложи, когато душата напуска тялото. То би изчезнало, ако Азът не би бил свързан с Христа в смисъла на думите на апостол Павел: "Не Аз, а Христос в Мене". Защото Христос е този, който го поема в своите грижи и му помага да премине прага на смъртта. Как става това, този въпрос ще изложим по-подробно в следващите сказки. Единствено антропософското изследване позволява да разбулим в нейната пълна широта проблемата на Христа и това, което той означава за човешкия живот.
към текста >>
50.
05. 6. Нещо за разбирането на духа и за изживяването на съдбата
GA_26 Мистерията на Михаил
Защото да чувствува човек: аз полагам усилия в мисленето, за да разбера света и самият аз се вмъквам в него, това дава първата мирова
загадка
.
Аз намирам света в моята воля, като изживявам тази воля съзерцавайки себе си. Продължавайки така, като се вживява в собственото Себе, човек изгубва Себе-то от своето съзнание; в съзнанието прониква светът. Той престава да изживява Себе-то; започва да съзира света в чувствуването. Аз мисля вън в света; там намирам себе си; потопявам се в самия мене, там аз намирам света. Когато чувствува достатъчно силно това той стои посред загадките на света и на човека.
Защото да чувствува човек: аз полагам усилия в мисленето, за да разбера света и самият аз се вмъквам в него, това дава първата мирова загадка.
Да се чувствува човек формиран в своето Себе от съдбата и да чувствува в това формиране вълните на мировото ставане това води до втората мирова загадка. В изживяването на тази мирова и човешка загадка покълва онази нагласа на душата, онова устройство на душата, в което човек може да посрещне Антропософията така, че да получи от нея едно впечатление в своята вътрешност, което да възбуди неговото внимание. Защото Антропософията настоява върху това: съществува едно духовно изживяване, което в мисленето не изгубва света. Човек може още да живее също и в мисленето. В медитацията то му дава едно вътрешно изживяване, при което мислейки той не изгубва сетивния свят, а добива духовния свят.
към текста >>
Да се чувствува човек формиран в своето Себе от съдбата и да чувствува в това формиране вълните на мировото ставане това води до втората мирова
загадка
.
Продължавайки така, като се вживява в собственото Себе, човек изгубва Себе-то от своето съзнание; в съзнанието прониква светът. Той престава да изживява Себе-то; започва да съзира света в чувствуването. Аз мисля вън в света; там намирам себе си; потопявам се в самия мене, там аз намирам света. Когато чувствува достатъчно силно това той стои посред загадките на света и на човека. Защото да чувствува човек: аз полагам усилия в мисленето, за да разбера света и самият аз се вмъквам в него, това дава първата мирова загадка.
Да се чувствува човек формиран в своето Себе от съдбата и да чувствува в това формиране вълните на мировото ставане това води до втората мирова загадка.
В изживяването на тази мирова и човешка загадка покълва онази нагласа на душата, онова устройство на душата, в което човек може да посрещне Антропософията така, че да получи от нея едно впечатление в своята вътрешност, което да възбуди неговото внимание. Защото Антропософията настоява върху това: съществува едно духовно изживяване, което в мисленето не изгубва света. Човек може още да живее също и в мисленето. В медитацията то му дава едно вътрешно изживяване, при което мислейки той не изгубва сетивния свят, а добива духовния свят. Вместо да проникне в Аза, в който чувствува да потъва сетивният свят, той прониква в духовния свят, в който чувствува Аза укрепнал По-нататък Антропософията показва: съществува едно изживяване на съдбата, в което човек не изгубва своето себе.
към текста >>
В изживяването на тази мирова и човешка
загадка
покълва онази нагласа на душата, онова устройство на душата, в което човек може да посрещне Антропософията така, че да получи от нея едно впечатление в своята вътрешност, което да възбуди неговото внимание.
Той престава да изживява Себе-то; започва да съзира света в чувствуването. Аз мисля вън в света; там намирам себе си; потопявам се в самия мене, там аз намирам света. Когато чувствува достатъчно силно това той стои посред загадките на света и на човека. Защото да чувствува човек: аз полагам усилия в мисленето, за да разбера света и самият аз се вмъквам в него, това дава първата мирова загадка. Да се чувствува човек формиран в своето Себе от съдбата и да чувствува в това формиране вълните на мировото ставане това води до втората мирова загадка.
В изживяването на тази мирова и човешка загадка покълва онази нагласа на душата, онова устройство на душата, в което човек може да посрещне Антропософията така, че да получи от нея едно впечатление в своята вътрешност, което да възбуди неговото внимание.
Защото Антропософията настоява върху това: съществува едно духовно изживяване, което в мисленето не изгубва света. Човек може още да живее също и в мисленето. В медитацията то му дава едно вътрешно изживяване, при което мислейки той не изгубва сетивния свят, а добива духовния свят. Вместо да проникне в Аза, в който чувствува да потъва сетивният свят, той прониква в духовния свят, в който чувствува Аза укрепнал По-нататък Антропософията показва: съществува едно изживяване на съдбата, в което човек не изгубва своето себе. И в съдбата той може да изживява самия себе си като нещо действуващо.
към текста >>
Членовете на Антропософското Общество, които искат да бъдат дейни, трябва да станат съзнателни посредници на това, което питащата човешка душа чувствува като
загадка
на света и на човека, с това, което познанието на посветените има да каже, когато това познание извлича от човешките съдби един минал свят и когато благодарение на укрепването на душата разкрива възприятието на един духовен свят.
Антропософията намира Себе-то, като показва, как от сетивния свят за човека се разкриват не само сетивните възприятия, но и въздействията от неговото предземно съществуване и от неговите минали съществувания на Земята. Човек може да насочи поглед навън в света на сетивата и да каже: там има не само цвят, звук, топлина; там действуват също и изживявания та на душите, които тези души са имали преди тяхното настоящо земно съществуване. И той може да насочи поглед също вътре в себе си и да каже: там не се намира само моят аз, там се изживява един духовен свят. В едно такова разбиране човекът, който се е домогнал до загадките на света и на човека, може да се свърже с посветения, който, според своето схващане, може да говори за външния сетивен свят така, като че от този свят той не получава само сетивни възприятия, но и впечатленията от това, което човешките души са произвели в предземния живот и в техните минали съществувания; същият посветен трябва да каже за вътрешния свят на Себе-то, че този свят разкрива духовни връзки така изразително и така действено, каквито са възприятията на сетивния свят.
Членовете на Антропософското Общество, които искат да бъдат дейни, трябва да станат съзнателни посредници на това, което питащата човешка душа чувствува като загадка на света и на човека, с това, което познанието на посветените има да каже, когато това познание извлича от човешките съдби един минал свят и когато благодарение на укрепването на душата разкрива възприятието на един духовен свят.
Така искащият да бъде деятелен в своята работа член може да стане едно подготвително училище за училището на посветените. Върху това искаше да обърне силно внимание Коледното Празненство; и който правилно разбира това празненство, ще продължава да следва по-нататък така дадена та насока, докато за обществото се създаде достатъчно разбиране и с това на него се поставят нови задачи. В смисъла на едно такова насочване на вниманието ще бъдат дадени следващите ръководни принципи.
към текста >>
51.
21. Принципи 109-111
GA_26 Мистерията на Михаил
109. Да осъзнае човек деятелността на Михаела в духовната цялост на света, това значи той да разреши
загадка
та на човешката свобода, изхождайки от космическите отношения, доколкото разрешението е необходимо на земния човек.
Принципи 109-111 ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РЪКОВОДНИТЕ ПРИНЦИПИ, КОИТО СЕ ИЗДАВАТ ОТ ГЬОТЕАНУМА ЗА АНТРОПОСОФСКОТО ОБЩЕСТВО /Във връзка с предидущото описание на опитностите на Михаел/
109. Да осъзнае човек деятелността на Михаела в духовната цялост на света, това значи той да разреши загадката на човешката свобода, изхождайки от космическите отношения, доколкото разрешението е необходимо на земния човек.
110. Защото "свободата" е дадена непосредствено като факт на всеки човек, който разбира самия себе си в съвременната епоха на развитието на човечеството. Никой не може да каже, ако не иска да отрече един явен факт, "свободата не е" /”не съществува"/. Обаче може да се намери едно противоречие между това, което е дадено по този начин фактически, и процесите в Космоса. В разглеждането на мисията на Михаел в Космоса това противоречие отпада. 111. В моята "Философия на свободата" ще се намери "свободата" на човешкото същество в настоящата мирова епоха доказана като съдържание на съзнанието; в описанията на мисията на Михаел, които са дадени тук, се намира "развитието на тази свобода" обосновано космически.
към текста >>
52.
54. 13. Свободата на човека и епохата на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Тук отново имаме една от точките, където в разглеждането на света стоим пред една велика
загадка
.
Всяко битие в съзнанието е нещо принуждаващо. Само образът не може да принуждава. Ако чрез неговото впечатление трябва да стане нещо, то трябва да стане независимо от него. Човекът става свободен благодарение на това, че със своята Съзнателна душа той се издига от битието и се потопява в не-битийната същност на образа. Тук възниква важният въпрос: не изгубва ли човек битието, когато той го напуска с една част на своето същество и се хвърля в небитието?
Тук отново имаме една от точките, където в разглеждането на света стоим пред една велика загадка.
Това, което в съзнанието се изживява като образуване на представите, се е родило от Космоса. По отношение на Космоса човекът се потопява в не-битието. При образуването на представите /мисленето/ той се освобождава от всички сили на Космоса. Той рисува Космоса, вън от който се намира. Ако би било само така, тогава в човека би просветнала свободата за един космически момент; но в същия момент човешкото същество би се заличило.
към текста >>
53.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Загадка
та на пространството го мъчи известно време, а разрешаването ѝ му носи огромно удовлетворение.
Но тези опитности не споделя с никого. Тогава среща във влака билкаря. От други лекции на Щайнер ще разберем кой стои зад тази личност. Двамата се сприятеляват и споделят духовните си тайни. Р. Щайнер решава да изгради в себе си своя „теория на познанието“, което налага обстойно изучаване на Хегел.
Загадката на пространството го мъчи известно време, а разрешаването ѝ му носи огромно удовлетворение.
Трябва да се пребори и със загадката на времето. Всеки духовен път и стремеж към познание минават през тези лични опитности. Дарвинизмът е пропил всички органични науки, но за Щайнер той е „научна невъзможност“. Вътрешната същност на човека е от духовно естество и той е член на духовния свят. Срещата с естетиката на Шилер внася нов импулс в изживяването на различните състояния на съзнанието.
към текста >>
Трябва да се пребори и със
загадка
та на времето.
Тогава среща във влака билкаря. От други лекции на Щайнер ще разберем кой стои зад тази личност. Двамата се сприятеляват и споделят духовните си тайни. Р. Щайнер решава да изгради в себе си своя „теория на познанието“, което налага обстойно изучаване на Хегел. Загадката на пространството го мъчи известно време, а разрешаването ѝ му носи огромно удовлетворение.
Трябва да се пребори и със загадката на времето.
Всеки духовен път и стремеж към познание минават през тези лични опитности. Дарвинизмът е пропил всички органични науки, но за Щайнер той е „научна невъзможност“. Вътрешната същност на човека е от духовно естество и той е член на духовния свят. Срещата с естетиката на Шилер внася нов импулс в изживяването на различните състояния на съзнанието. Така навлиза в 22-та си година.
към текста >>
Чрез изживяване на неговата личност – жестове, поведение, както и чрез интуиция, Щайнер успява да разреши
загадка
та на повтарящите се земни животи.
След 40 години в кармичните си лекции Щайнер ще се връща често към тези разходки и споменаването на Тома Аквински. Изпитвайки любов и уважение както към хората от кръга на деле Грацие, така и към своя учител и бащински приятел – Шрьоер, Щайнер в същото време се чувства емоционално разкъсан на две, поради техния антагонизъм. Това е и времето, когато в душата му се появяват първите мисли и зародиши на бъдещата „Философия на свободата“. Идеята за свободата ще премине през целия му живот. Влизайки и в кръга на младите австрийски поети, Щайнер среща един немлад немско-австрийски поет, особняк и странник, от когото е силно заинтригуван – Ферхер фон Щайнванд.
Чрез изживяване на неговата личност – жестове, поведение, както и чрез интуиция, Щайнер успява да разреши загадката на повтарящите се земни животи.
Една индивидуалност, живяла във времето на ранното християнство и гръцкото езичество, достигнала до познание за духовните светове и същества, се разкрива пред духовния му поглед. Щайнер няма да говори повече за това, но тази тема ще се превърне в негова личностна мисия след 37–38 години. А ние можем да се запитаме, четейки тези редове: колко от древногръцките философи и учени са били инкарнирани през 19 век и живеят във Виена и в съседните страни? Годината е 1888. Интересите и отговорностите пред 27годишния Щайнер нарастват.
към текста >>
Правилното медитативно разбиране на света, който се явява пълна
загадка
, е, че човекът е единственото решение на тази
загадка
.
Той не изтъква факта, че навлиза в периода на съзнателната душа, но ние можем да го свържем и с това. Досега сетивният свят му създава затруднения, но сега тази бариера отпада. Възприятията му се усилват, прониква по-дълбоко във физическия свят. Наред с възприятийното и понятийно познание сега достига и до медитативното. Медитацията става за него основна жизнена необходимост, начин на пребиваване в духовния свят.
Правилното медитативно разбиране на света, който се явява пълна загадка, е, че човекът е единственото решение на тази загадка.
Не човекът създава за себе си съдържанието на познанието, а душата му става арена, където светът изживява битието и развитието. Духовните истини и интуиции, които нахлуват към Щайнер, го карат все по-често да се пита: следва ли да замълча? С този душевен прелом завършва вторият период в живота му и започва третият – Берлин. Поема издаването на „Списание за литература“ в продължение на 3 години. Влиза в нови литературни кръгове, среща нови личности – Франк Ведекинд, Паул Шеербарт, Якобовски.
към текста >>
54.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
С наученото от него все повече се приближавах към отговора на
загадка
та, която си бях поставил с писмените трудове на училищния директор.
Задълбочих се в тази статия, въпреки че и от нея все още не можех да разбера кой знае колко много. Но все пак скоро стигнах дотам да схващам смисъла на изчисляването на вероятността. Друго още поважно последствие за мен обаче беше, че в точността, с която любимият ми учител беше изложил материята, имах пример за математическото си мислене. Това позволи между този учител и мен да възникнат прекрасни отношения. Чувствах, че за мен е голямо щастие във всичките класове да имам този човек за учител по математика и физика.
С наученото от него все повече се приближавах към отговора на загадката, която си бях поставил с писмените трудове на училищния директор.
С един друг учител стигнах до по-близка душевна връзка едва след по-дълго време. Той водеше часовете по конструктивна геометрия в долните и дескриптивна геометрия в горните класове. Преподаваше ни още във втори клас. Но едва в хода на учебните занятия в трети клас започнах да оценявам неговото изкуство. Беше великолепен конструктор.
към текста >>
55.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Зад
загадка
та на пространството през този етап от живота ми за мен стоеше тази за времето.
Струваше ми се, че с подобни концепции на по-новата геометрия човек може да схване логически иначе застиващото в безкрая пространство. Усещах като откровение връщащата се в самата себе си подобно на окръжност права линия. Тръгнах си от лекцията, на която за първи път осъзнах това, с усещането, че от душата ми е свален много тежък товар. Завладя ме чувство на освобождение. Отново, както през най-ранните ми момчешки години, геометрията ме направи щастлив.
Зад загадката на пространството през този етап от живота ми за мен стоеше тази за времето.
А ако и тук беше възможна една концепция, съдържаща в себе си идеята за връщане към миналото чрез напредване в „безкрайно далечното“ бъдеще? Щастието от представата за пространството внасяше нещо дълбоко обезпокояващо в тази за времето. Тук отначало не виждах никакъв изход. Всички мисловни опити водеха дотам да призная, че трябва особено много да се пазя от това да прехвърлям нагледната представа за пространството в разбирането си за времето. Всички разочарования, които може да донесе стремежът към познание, се появяваха при загадката за времето.
към текста >>
Всички разочарования, които може да донесе стремежът към познание, се появяваха при
загадка
та за времето.
Зад загадката на пространството през този етап от живота ми за мен стоеше тази за времето. А ако и тук беше възможна една концепция, съдържаща в себе си идеята за връщане към миналото чрез напредване в „безкрайно далечното“ бъдеще? Щастието от представата за пространството внасяше нещо дълбоко обезпокояващо в тази за времето. Тук отначало не виждах никакъв изход. Всички мисловни опити водеха дотам да призная, че трябва особено много да се пазя от това да прехвърлям нагледната представа за пространството в разбирането си за времето.
Всички разочарования, които може да донесе стремежът към познание, се появяваха при загадката за времето.
Идеите, които бях запазил от Цимерман за естетиката, ме подтикнаха да прочета трудовете на прочутия по това време естет Фридрих Теодор Фишер. На едно място в произведенията му открих забележката, че по-новото естественонаучно мислене прави необходима една реформа на понятието за време. Винаги изпитвах радостна възбуда, когато откривах и у други потребността от знание, възникнала у мен. В този случай за мен това беше нещо като потвърждение на стремежа ми към понятие за време, което да ме удовлетворява. Лекциите, които бях записал във Висшето техническо училище, винаги трябваше да приключват със съответните изпити.
към текста >>
56.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
И аз чувствах, че отново съм съвсем сам пред една
загадка
, която се борех да разреша.
Защото още не бяха разработени в духа на Гьотевите разбирания, а едва накрая бях прибавил кратката забележка: „Когато се стигне дотам, за природата да се мисли така, както го представих аз, едва тогава Гьотевите изследвания на природата ще получат признание в науката.“ Шрьоер искрено се радваше, когато изказвах подобни съждения, но по-далеч от това той не можеше да стигне. Ситуацията, в която се намирах, може да се илюстрира много добре от следната случка. Един ден Шрьоер ми разказа, че е говорил със свой колега физик. „Да – казал той, – Гьоте е въстанал срещу Нютон, но нали Нютон е бил „такъв гений“. На това той, Шрьоер, възразил: „Но Гьоте също „е бил гений“.
И аз чувствах, че отново съм съвсем сам пред една загадка, която се борех да разреша.
С разбиранията, които придобих за физическата оптика, ми се струваше, че си изграждам мост от прозренията в духовния свят към тези, идващи от естественонаучното изследване. Тогава изпитах потребност чрез самостоятелно проведени оптически експерименти да подложа на проверката на опита мислите, до които бях стигнал относно същността на светлината и цветовете. Не ми беше лесно да си купя нещата, необходими за подобни експерименти. Защото средствата, които печелех от частни уроци, бяха доста оскъдни. Направих всичко възможно да стигна до опитни постановки по теория на светлината, които действително да могат да ме доведат до непредубедено вникване в природните факти в тази област.
към текста >>
57.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Борех се със
загадка
та на повтарящите се човешки животи.
Достави ми голяма радост, че на една от тях той ми донесе своите „космически неща“. Това бяха „Хор на праинстинктите“ и „Хор на прасънищата“ – поеми, в чиито звучни ритми живеят усещания, които сякаш проникват в мировите творчески сили. В тях, сякаш са материални, витаят идеи във величествено съзвучие, които действат като образи на силите, от които се е зародил светът. Разглеждам факта, че се запознах с Ферхер фон Щайнванд като един от най-важните, случили се в младежките ми години. Защото неговата личност въздействаше като тази на мъдрец, разкриващ мъдростта си в истинска поезия.
Борех се със загадката на повтарящите се човешки животи.
Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането. В мимиките, във всеки жест на Ферхер се проявяваше душевна същност, която е могла да се формира само в началото на християнското развитие, когато гръцкото езичество все още е продължавало да оказва влияние върху него. До такова виждане не се стига, когато се мисли само за онези прояви на дадена личност, които веднага се натрапват на вниманието. То се събужда по-скоро от привидно съпровождащите тези прояви, в действителност обаче безкрайно задълбочаващи ги и проникващи в интуицията черти на индивидуалността. То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да говори на съвсем ясен език.
към текста >>
58.
XII. Съдбовни въпроси
GA_28 Моят жизнен път
Това, че свободата живее в непосредственото съзнание като факт, но все пак се явява
загадка
за познанието, се дължи на причината, че човекът не притежава собственото си истинно битие, истинското си самосъзнание като нещо предварително дадено, а трябва да ги постигне чрез съгласуване на своето съзнание със самото себе си.
Последните години от първия период от живота ми се занимавах с това да доказвам своята правота ту пред себе си, ту пред Гьоте. Задачата, която си поставих в докторската си дисертация: да постигна „съгласуване на човешкото съзнание със самото себе си“, беше вътрешно преживяна. Защото виждах, че човекът е в състояние да разбере каква е истинската действителност във външния свят едва когато я е прозрял в самия себе си. Тази среща на истинската действителност на външния свят с истинската действителност във вътрешния живот на душата познаващото съзнание трябва да постигне в усърдна духовна вътрешна активност. За искащото и действащо съзнание тя е налице винаги когато човекът изживява своята свобода в действията си.
Това, че свободата живее в непосредственото съзнание като факт, но все пак се явява загадка за познанието, се дължи на причината, че човекът не притежава собственото си истинно битие, истинското си самосъзнание като нещо предварително дадено, а трябва да ги постигне чрез съгласуване на своето съзнание със самото себе си.
Най-голямата ценност на човека – свободата – може да бъде постигната едва след съответната подготовка. Моята „Философия на свободата“ се основава на преживяване, състоящо се от съгласуването на човешкото съзнание със самото себе си. Свободата се упражнява във волята, преживява се в чувствата и се познава в мислите. Само че за осъществяване на това животът не трябва да бъде изгубен в мислене. Докато работех над „Философия на свободата“, ми беше постоянна грижа при изложението на мислите си да поддържам напълно будно вътрешното преживяване, обхващащо самите тези мисли.
към текста >>
Тази „приказка-
загадка
“ има много тълкуватели.
Става му ясно, че второто е само метаморфозирало продължение на първото. Благодарение на разбирането на това по-късно сложих на заглавната страница на „Философия на свободата“ мотото: „Резултати от наблюдения на душата по природонаучен метод“. Защото, когато се придържаме точно към естественонаучния метод в духовната област, той ни отвежда до познание и в тази област. По това време за мен голямо значение имаше задълбоченото занимание с Гьотевата „Приказка за зелената змия и красивата лилия“, представляваща заключението на неговите „Разговори на немски изселници“.
Тази „приказка-загадка“ има много тълкуватели.
За мен не беше важно „тълкуването“ на нейното съдържание. Исках просто да го възприема в неговата поетично-художествена форма. Винаги съм изпитвал неприязън към това да съсипвам творческата фантазия с интелектуални обяснения. Виждах, че това произведение на Гьоте е резултат от духовното му общуване с Шилер. Когато Шилер пише „Писма за естетическото възпитание на човека“, духът му преминава през философската фаза на неговото развитие.
към текста >>
Когато Гьотевата „приказка-
загадка
“ сама стана
загадка
за мен, стремежът на Шилер отново изникна пред мен.
Така той постига една средна настройка между принудата на логиката и тази на природата. Шилер вижда, че човекът се намира в такава настройка, когато се занимава с изкуство. Естетическата концепция за света е обърната към сетивното, но по такъв начин, че открива духа в него. Тя живее в сянката на духа, но в процеса на творчество или в наслаждението придава на духа сетивна форма, така че той загубва сенчестото си битие. Още преди години вниманието ми беше привлечено от тази борба на Шилер за извоюване на концепцията за „истинския човек“.
Когато Гьотевата „приказка-загадка“ сама стана загадка за мен, стремежът на Шилер отново изникна пред мен.
Виждах, че Гьоте е възприел Шилеровата представа за „истинския човек“. Не по-малко отколкото неговия приятел го вълнува въпросът: „Как сенчестото отражение на духовното да намери в душата сетивно-телесното и как природното във физическото тяло да се развие до духовното? “ Кореспонденцията между двамата приятели и останалото, което знаем за духовното им общуване, потвърждават, че за Гьоте решението на Шилер е твърде абстрактно, твърде едностранчиво философско. Той създава прекрасните образи на реката, разделяща два свята, блуждаещите светлини, търсещи пътя от единия свят към другия, змията, която трябва да се пожертва, за да образува мост между двата свята, „красивата лилия“, която може само да бъде предчувствана от живеещите „отсам“ като живееща в духа „отвъд“ реката, и още много други.
към текста >>
Той желае да се приближи към тази
загадка
в цялото богатство на душевното преживяване.
“ Кореспонденцията между двамата приятели и останалото, което знаем за духовното им общуване, потвърждават, че за Гьоте решението на Шилер е твърде абстрактно, твърде едностранчиво философско. Той създава прекрасните образи на реката, разделяща два свята, блуждаещите светлини, търсещи пътя от единия свят към другия, змията, която трябва да се пожертва, за да образува мост между двата свята, „красивата лилия“, която може само да бъде предчувствана от живеещите „отсам“ като живееща в духа „отвъд“ реката, и още много други. На философското решение на Шилер той противопоставя едно приказно-поетично видение. Гьоте чувства, че ако човек се изправи срещу прозрените от Шилер загадки на душата с философски понятия, той обеднява, докато търси истинската си същност.
Той желае да се приближи към тази загадка в цялото богатство на душевното преживяване.
Приказните образи на Гьоте ни връщат към имагинациите, явяващи се често на търсачи на духовното преживяване на душата още много преди Гьоте. Известно подобие на тримата царе от приказката може да се открие в „Химическата сватба“ на Кристиян Розенкройц. Други образи са повторение на образите от предишни времена на човека, поел по пътя на познанието. Само че при Гьоте те се появяват в по-красива, по-благородна, по-художествена форма на фантазията, докато преди все пак са носели по-малко художествен характер. В тази приказка Гьоте довежда творческото въображение по-близо до границата, от която то преминава във вътрешен душевен процес, който представлява познавателно преживяване на истинските духовни светове.
към текста >>
59.
XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
GA_28 Моят жизнен път
Основното му произведение „
Загадка
та на сфинкса“ вече беше публикувано.
Човек го слушаше и добиваше впечатлението за личен елемент в цялата му безгранична сила, но при това не възникваше никакво отношение към съдържанието на казаното. Влязох в много близки приятелски отношения и с един друг посетител на Ваймар. Това беше Лудвиг Лайстнер – фина, хармонична в самата себе си личност, живееща в духовното по най-красив начин. Тогава той беше литературен консултант на издателство „Кота“ и в качеството си на такъв работеше в Архива на Гьоте. Имах възможност да прекарвам с него почти цялото време, което ни оставаше свободно.
Основното му произведение „Загадката на сфинкса“ вече беше публикувано.
То представлява своего рода история на митовете. В тълкуването на митовете той вървеше по свой собствен път. Нашите разговори много често касаеха областта, разглеждана в тази толкова значима книга. Лайстнер отхвърляше всички обяснения на приказното, на митичното, които повече или по-малко съзнателно се свеждат до фантазията, основаваща се на символи. Той виждаше произхода на създаващия митове народен възглед за природата в съновиденията и в частност в кошмарите.
към текста >>
От книгата му „
Загадка
та на сфинкса“ науката за митовете би могла да получи съвсем нови импулси, но тази книга не оказа почти никакво влияние.
Те не знаят, че именно в това творческо начало живее същото такова мирово съдържание, каквото и в природните явления.“ Чрез заниманията си с литературното и художественото Лудвиг Лайстнер не загуби връзката си с непосредствено човешкото. Неговото поведение и подход бяха непретенциозни, но който разбира от такива неща, скоро след запознанството с него усещаше значимостта на личността му. Официалните изследователи на митове се противопоставяха на неговите схващания и почти не им обръщаха внимание. Така един мъж, на когото поради вътрешната му ценност се полага едно от първите места в духовния живот, остана почти незабелязан.
От книгата му „Загадката на сфинкса“ науката за митовете би могла да получи съвсем нови импулси, но тази книга не оказа почти никакво влияние.
По това време на Лудвиг Лайстнер беше поръчано пълното издание на Шопенхауер и издание на избрани съчинения от Жан Пол за поредицата „Библиотека на световната литература“ на „Кота“. Той ми повери и двете. И така към тогавашните ми задачи във Ваймар трябваше да включа и цялостното разработване на песимистичния философ и на гениално-парадоксалния Жан Пол. И на двете начинания се посветих с най-дълбок интерес, тъй като обичах да се пренасям в състояния на духа, силно противоположни на моето собствено. У Лудвиг Лайстнер нямаше външни мотиви, поради които да ме направи издател на Шопенхауер и Жан Пол.
към текста >>
60.
XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана
GA_28 Моят жизнен път
Дюринг, крайният позитивист, който отхвърля всичко, което не е резултат от система на разсъждения, насочвана със студена и математическа точност, намира мисълта за „вечното възвръщане на същото“ за абсурдна, развива я единствено за да покаже нейната невъзможност, а Ницше я приема като разрешение на своята световна
загадка
, като интуиция, идваща от дълбините на собствената му душа.
Човек би стигнал до идеята за вечното повторение на еднакви състояния на вселената. Дюринг отхвърля тази мисъл като невъзможна. Ницше прочита това, у него се създава някакво впечатление, което продължава да работи в глъбините на душата му, и накрая у него то се преобразува в идеята за „възвръщане на същото“, което заедно с идеята за „свръхчовека“ доминира в последния му творчески период. Бях дълбоко разтърсен, дори потресен от впечатлението, което получих от проследяването на четивата на Ницше по този начин. Защото виждах какъв е контрастът между характера на Ницшевия дух и този на неговите съвременници.
Дюринг, крайният позитивист, който отхвърля всичко, което не е резултат от система на разсъждения, насочвана със студена и математическа точност, намира мисълта за „вечното възвръщане на същото“ за абсурдна, развива я единствено за да покаже нейната невъзможност, а Ницше я приема като разрешение на своята световна загадка, като интуиция, идваща от дълбините на собствената му душа.
Така Ницше се явява пълна противоположност на много от нещата, които го щурмуват под формата на съдържание на мислите и чувствата на неговата епоха. Той приема тези щурмове по такъв начин, че дълбоко страда от тях, и в страданието си, в неописуеми душевни болки твори съдържанието на собствената си душа. В това беше трагизмът на неговото творчество. Той достига до своята кулминация, когато Ницше скицира мислите си за последното си съчинение „Воля за власт, опит за преоценка на всички ценности“. Ницше е склонен да извлича по чисто духовен начин от глъбините на душата си всичко, което мисли и чувства.
към текста >>
61.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Всяка част, разгледана по и за себе си, представлява
загадка
или, казано по друг начин, въпрос за нашето познание.
Обаче не можех да приема чрез мисълта да се изграждат хипотези за сферата на сетивното възприятие, които след това да бъдат отнася ни към една извънсетивна реалност, които обаче в действителност представляват само мрежа от абстрактни мисли. Аз исках в момента, в който мисълта свърши достатъчно за установяване на това, което сетивните явления, разгледани по правилния начин, разкриват за самите себе си, да не се започва с изграждането на хипотеза, а със съзерцанието, с познаването на духовното, същностно обитаващо в сетивния свят, а не зад сетивното възприятие. Това, което тогава, в средата на деветдесетте години, носех интензивно у себе си като свой възглед, по-късно обобщих в една статия, която написах през 1900 г. в брой 16 на „Списание за литература“, по следния начин: „Един научен анализ на нашата познавателна способност води... до убеждението, че въпросите, които имаме да поставим пред природата, са следствие от специфичната връзка, в която се намираме със света. Ние сме ограничени индивидуалности и поради това можем да възприемаме света само частично.
Всяка част, разгледана по и за себе си, представлява загадка или, казано по друг начин, въпрос за нашето познание.
Обаче с колкото повече подробности се запознаваме, толкова по-ясен ни става светът. Едно възприятие обяснява друго. Не съществуват въпроси, които светът ни задава, на които да не може да се отговори със средствата, които той ни предлага. Следователно за монизма не съществуват принципни граници на познанието. В дадено време едно или друго може да е необяснимо, защото по отношение на времето или пространството още не сме били в състояние да открием нещата, за които става въпрос.
към текста >>
62.
XXII. Да можеш да живееш в и с противоположности
GA_28 Моят жизнен път
Но най-често то иска да представи съдържанието на мисълта като решение на дадена
загадка
.
Там, където има живот, действа неуравновесената противоположност. Самият живот представлява непрекъснато преодоляване, но същевременно и ново създаване на противоположности. От всичко това в живота на чувствата ми възникна силен стремеж не към мисловно теоретично разбиране, а към преживяване на загадъчността в света. За да придобия медитативно правилното отношение към света, отново и отново поставях пред душата си следната картина: „Ето светът, пълен със загадки. Познанието желае да се приближи към него.
Но най-често то иска да представи съдържанието на мисълта като решение на дадена загадка.
Обаче загадките – така си казвах – не се решават с мисли. Те отвеждат душата по пътя на решенията, но не съдържат решенията. В реалния свят възниква загадка, тя съществува като явление, а решението ѝ се появява също така в реалността. Показва се нещо, което е същество или процес, и то представлява решението на другото явление.“ Казвах си също и така: „Целият свят, с изключение на човека, е загадка, същинската мирова загадка, а човекът сам се явява решението.“
към текста >>
В реалния свят възниква
загадка
, тя съществува като явление, а решението ѝ се появява също така в реалността.
За да придобия медитативно правилното отношение към света, отново и отново поставях пред душата си следната картина: „Ето светът, пълен със загадки. Познанието желае да се приближи към него. Но най-често то иска да представи съдържанието на мисълта като решение на дадена загадка. Обаче загадките – така си казвах – не се решават с мисли. Те отвеждат душата по пътя на решенията, но не съдържат решенията.
В реалния свят възниква загадка, тя съществува като явление, а решението ѝ се появява също така в реалността.
Показва се нещо, което е същество или процес, и то представлява решението на другото явление.“ Казвах си също и така: „Целият свят, с изключение на човека, е загадка, същинската мирова загадка, а човекът сам се явява решението.“ Изхождайки от това, си мислех следното: „Човекът е в състояние във всеки един момент да каже нещо за тази мирова загадка. Но в думите му се съдържа решението само до степента, до която той сам е познал себе си като човек.“ Така и познанието става процес в реалността.
към текста >>
Казвах си също и така: „Целият свят, с изключение на човека, е
загадка
, същинската мирова
загадка
, а човекът сам се явява решението.“
Но най-често то иска да представи съдържанието на мисълта като решение на дадена загадка. Обаче загадките – така си казвах – не се решават с мисли. Те отвеждат душата по пътя на решенията, но не съдържат решенията. В реалния свят възниква загадка, тя съществува като явление, а решението ѝ се появява също така в реалността. Показва се нещо, което е същество или процес, и то представлява решението на другото явление.“
Казвах си също и така: „Целият свят, с изключение на човека, е загадка, същинската мирова загадка, а човекът сам се явява решението.“
Изхождайки от това, си мислех следното: „Човекът е в състояние във всеки един момент да каже нещо за тази мирова загадка. Но в думите му се съдържа решението само до степента, до която той сам е познал себе си като човек.“ Така и познанието става процес в реалността. Въпросите възникват в света, а отговорите се разкриват като действителност. Познанието в човека е неговото участие в това, което имат да кажат съществата и процесите в духовния и във физическия свят.
към текста >>
Изхождайки от това, си мислех следното: „Човекът е в състояние във всеки един момент да каже нещо за тази мирова
загадка
.
Обаче загадките – така си казвах – не се решават с мисли. Те отвеждат душата по пътя на решенията, но не съдържат решенията. В реалния свят възниква загадка, тя съществува като явление, а решението ѝ се появява също така в реалността. Показва се нещо, което е същество или процес, и то представлява решението на другото явление.“ Казвах си също и така: „Целият свят, с изключение на човека, е загадка, същинската мирова загадка, а човекът сам се явява решението.“
Изхождайки от това, си мислех следното: „Човекът е в състояние във всеки един момент да каже нещо за тази мирова загадка.
Но в думите му се съдържа решението само до степента, до която той сам е познал себе си като човек.“ Така и познанието става процес в реалността. Въпросите възникват в света, а отговорите се разкриват като действителност. Познанието в човека е неговото участие в това, което имат да кажат съществата и процесите в духовния и във физическия свят. Всичко това се съдържа, макар и със загатване, а на някои места съвсем ясно, в моите съчинения, отпечатани до периода, който описвам тук.
към текста >>
Веднага щом започнех да не мисля цялата реалност на сетивния свят, а я съзерцавах сетивно, възникваше
загадка
като някаква действителност.
Всичко това се съдържа, макар и със загатване, а на някои места съвсем ясно, в моите съчинения, отпечатани до периода, който описвам тук. Но именно в това време то стана интензивно душевно преживяване, изпълващо часовете, в които познанието се стремеше да прозре медитативно в мировите първооснови. Но главното беше, че душевното преживяване с тогавашната му интензивност произлизаше от обективното отдаване на чистото непомрачено сетивно наблюдение. Това наблюдение ми откри един нов свят. От всичко, което живееше, познавайки, в душата ми дотогава трябваше да търся противоположното душевно преживяване, за да съхраня равновесието с новото.
Веднага щом започнех да не мисля цялата реалност на сетивния свят, а я съзерцавах сетивно, възникваше загадка като някаква действителност.
А нейното разрешаване се намираше в самия човек. В цялата ми душевна същност живееше въодушевлението от това, което по-късно нарекох „познание по пътя на реалността“. Беше ми ясно, че в такова „познание по пътя на реалността“ човекът не би могъл да си остане в някое кътче на света, докато извън него протича създаване на битието и мирово развитие. Познанието за мен стана нещо, което принадлежи не само на човека, а и на битието и развитието. Както корените и стволът не са завършени, ако животът им не се прояви в цветовете, така битието и развитието на света не са действително състоящи се, ако не продължат да живеят в съдържанието на познанието.
към текста >>
63.
XXIII. „Етически индивидуализъм“
GA_28 Моят жизнен път
В описания период от живота ми за мен всички тези прозрения се обединиха във възвишената всеобхватна истина, че съществата и процесите в света не могат да бъдат обяснени, ако човек използва мисленето си за „обяснение“, а само когато посредством мисленето си той съумее да съзерцава процесите в тази връзка, в която един процес обяснява друг, в която една
загадка
се превръща в разрешение на друга и човекът сам става словото за възприемания от него външен свят.
Свободата живее в мислите на човека и не волята е непосредствено свободна, а мисълта, която упълномощава волята. Затова още във „Философия на свободата“ бях длъжен да поставя ударението върху свободата на мисълта по отношение на нравствената природа на волята. Медитативният живот даде особена сила и на тази мисъл. Нравственият световен ред все по-ясно заставаше пред мен като реализирано на земята проявление на такъв вид порядък, който действа във висшите духовни сфери. Той може да бъде побран в представния свят само на този, който е способен да признае духовното.
В описания период от живота ми за мен всички тези прозрения се обединиха във възвишената всеобхватна истина, че съществата и процесите в света не могат да бъдат обяснени, ако човек използва мисленето си за „обяснение“, а само когато посредством мисленето си той съумее да съзерцава процесите в тази връзка, в която един процес обяснява друг, в която една загадка се превръща в разрешение на друга и човекът сам става словото за възприемания от него външен свят.
В това се преживява истината на представата, че в света и неговите действия властват логосът, мъдростта и словото. Смятах, че с тези представи мога да прозра ясно същността на материализма. Пагубното в този начин на мислене виждах не в това, че материалистът насочва своето внимание към материалното проявление на дадено същество, а в начина, по който той мисли за материалното. Той гледа към материята и не осъзнава, че в действителност има пред себе си дух, който просто се проявява в материална форма. Той не знае, че духът метаморфозира в материя, за да може да развива дейности, възможни само в тази метаморфоза.
към текста >>
64.
XXIV. Редактор на „Списание за литература“; срещи с Хартлебен, Шеербарт и Ведекинд
GA_28 Моят жизнен път
Те наистина бяха
загадка
в настоящия си земен живот.
Но стигаше само да се премине от тази външност към независимата от нея вътрешна същност на Паул Шеербарт и се разкриваше един много фин, макар и останал фиксиран в гротескно-фантастичното, духовно незавършен човек. След това можеше да се преживее какъв се явява той в духовния свят със „светлата“ си глава, със „златното“ си сърце. Човек трябваше да си каже: „Каква силна личност, проникваща с визията си в духовния свят, би могла да дойде в света, ако незавършеното бе завършено поне до известна степен! “ Същевременно се виждаше, че „вярата във фантастиката“ беше вече толкова силна, че дори завършването в бъдеще вече не беше в сферата на възможното в този земен живот. В лицето на Франк Ведекинд и Паул Шеербарт пред себе си имах личности, които с цялата си същност в най-висша степен даваха възможност за значителни преживявания на този, за когото беше открит фактът на повтарящите се земни животи.
Те наистина бяха загадка в настоящия си земен живот.
Нужно беше да се види какво бяха донесли със себе си в този земен живот. И тогава цялата им личност изглеждаше безкрайно побогата и можеха да бъдат разбрани техните несъвършенства като резултат от предишни земни животи, които в настоящото духовно обкръжение не са могли да стигнат до пълно разгръщане. Виждаше се и че това, което може да възникне от тези несъвършенства, се нуждае от бъдещи земни животи. По този начин възприемах и някои други личности от този кръг. Знаех, че да ги срещна беше съдбовна промисъл (карма) за мен.
към текста >>
65.
Тайната на четирите темперамента
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Едно често повтаряно и основателно мнение, споделяно от всички области на човешкия духовен живот е, че най-голямата
загадка
за човека тук в рамките на нашия физически живот е самият човек.
Тези записки се отличават с един в основни линии единен строеж и в някои пасажи описанията на феномените си съответстват дума по дума. Но във всяка лекция се намират от друга страна и напълно уникални и разгледани само там теми. През март 1928 Курт Енглерт-Фей след консултация с госпожа Мари Щайнер направи опит да преработи тези отделни лекции в един текст така, че всички разискани мотиви и леки отклонения са уловени в техния съответен дословен текст. Така той преработи в едно лекциите, които д-р Щайнер държа в Карлсруе, Мюнхен и Берлин. Настоящият текст е отпечатан за пръв път през 1928 в списание "Ди меншеншуле".
Едно често повтаряно и основателно мнение, споделяно от всички области на човешкия духовен живот е, че най-голямата загадка за човека тук в рамките на нашия физически живот е самият човек.
И спокойно можем да кажем, че цел за една голяма част от нашата научна дейност, от нашите размишления и всички останали духовни процеси е разрешаването на тази загадка човека, постигането на поне малко познание за това, в какво се състои същността на човешката природа. Естествените и хуманитарните науки търсят различни пътища за разрешаването на голямата загадка, съдържаща се в думата човек. По принцип всяко по-задълбочено естествознание се опитва да постигне крайната си цел чрез обобщаването на природните процеси и другите негови обекти с намерение да схване външните закономерности. А Духовната Наука търси извора на съществуванието тъкмо за да схване, да разгадае човешката същност и предназначение. Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата загадка за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е загадка за другия и за самия себе си с особената си природа и същина.
към текста >>
И спокойно можем да кажем, че цел за една голяма част от нашата научна дейност, от нашите размишления и всички останали духовни процеси е разрешаването на тази
загадка
човека, постигането на поне малко познание за това, в какво се състои същността на човешката природа.
Но във всяка лекция се намират от друга страна и напълно уникални и разгледани само там теми. През март 1928 Курт Енглерт-Фей след консултация с госпожа Мари Щайнер направи опит да преработи тези отделни лекции в един текст така, че всички разискани мотиви и леки отклонения са уловени в техния съответен дословен текст. Така той преработи в едно лекциите, които д-р Щайнер държа в Карлсруе, Мюнхен и Берлин. Настоящият текст е отпечатан за пръв път през 1928 в списание "Ди меншеншуле". Едно често повтаряно и основателно мнение, споделяно от всички области на човешкия духовен живот е, че най-голямата загадка за човека тук в рамките на нашия физически живот е самият човек.
И спокойно можем да кажем, че цел за една голяма част от нашата научна дейност, от нашите размишления и всички останали духовни процеси е разрешаването на тази загадка човека, постигането на поне малко познание за това, в какво се състои същността на човешката природа.
Естествените и хуманитарните науки търсят различни пътища за разрешаването на голямата загадка, съдържаща се в думата човек. По принцип всяко по-задълбочено естествознание се опитва да постигне крайната си цел чрез обобщаването на природните процеси и другите негови обекти с намерение да схване външните закономерности. А Духовната Наука търси извора на съществуванието тъкмо за да схване, да разгадае човешката същност и предназначение. Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата загадка за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е загадка за другия и за самия себе си с особената си природа и същина. Обикновено обаче, когато се говори за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност.
към текста >>
Естествените и хуманитарните науки търсят различни пътища за разрешаването на голямата
загадка
, съдържаща се в думата човек.
През март 1928 Курт Енглерт-Фей след консултация с госпожа Мари Щайнер направи опит да преработи тези отделни лекции в един текст така, че всички разискани мотиви и леки отклонения са уловени в техния съответен дословен текст. Така той преработи в едно лекциите, които д-р Щайнер държа в Карлсруе, Мюнхен и Берлин. Настоящият текст е отпечатан за пръв път през 1928 в списание "Ди меншеншуле". Едно често повтаряно и основателно мнение, споделяно от всички области на човешкия духовен живот е, че най-голямата загадка за човека тук в рамките на нашия физически живот е самият човек. И спокойно можем да кажем, че цел за една голяма част от нашата научна дейност, от нашите размишления и всички останали духовни процеси е разрешаването на тази загадка човека, постигането на поне малко познание за това, в какво се състои същността на човешката природа.
Естествените и хуманитарните науки търсят различни пътища за разрешаването на голямата загадка, съдържаща се в думата човек.
По принцип всяко по-задълбочено естествознание се опитва да постигне крайната си цел чрез обобщаването на природните процеси и другите негови обекти с намерение да схване външните закономерности. А Духовната Наука търси извора на съществуванието тъкмо за да схване, да разгадае човешката същност и предназначение. Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата загадка за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е загадка за другия и за самия себе си с особената си природа и същина. Обикновено обаче, когато се говори за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност. Но не общите загадки на съществуванието ще ни занимават днес, а по-скоро онази не по-малко важна за живота загадка, с която се сблъскваме при всяка нова среща с непознат човек.
към текста >>
Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата
загадка
за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е
загадка
за другия и за самия себе си с особената си природа и същина.
Едно често повтаряно и основателно мнение, споделяно от всички области на човешкия духовен живот е, че най-голямата загадка за човека тук в рамките на нашия физически живот е самият човек. И спокойно можем да кажем, че цел за една голяма част от нашата научна дейност, от нашите размишления и всички останали духовни процеси е разрешаването на тази загадка човека, постигането на поне малко познание за това, в какво се състои същността на човешката природа. Естествените и хуманитарните науки търсят различни пътища за разрешаването на голямата загадка, съдържаща се в думата човек. По принцип всяко по-задълбочено естествознание се опитва да постигне крайната си цел чрез обобщаването на природните процеси и другите негови обекти с намерение да схване външните закономерности. А Духовната Наука търси извора на съществуванието тъкмо за да схване, да разгадае човешката същност и предназначение.
Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата загадка за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е загадка за другия и за самия себе си с особената си природа и същина.
Обикновено обаче, когато се говори за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност. Но не общите загадки на съществуванието ще ни занимават днес, а по-скоро онази не по-малко важна за живота загадка, с която се сблъскваме при всяка нова среща с непознат човек. Защото хората са толкова безкрайно различни в тяхната индивидуална, съкровена същност! Ако проследим внимателно потока на човешкия живот, ще видим, че трябва да бъдем особено внимателни тъкмо по отношение на загадката на отделния човек, тъй като целият ни социален живот, отношенията ни с хората, трябва да зависят повече от това, дали във всеки отделен случай успяваме не само с разума, но и с чувство и усет да се приближим към загадката на отделното човешко същество, което всеки ден толкова често застава пред нас, с което толкова често имаме работа. Колко е трудно да си изясним различните страни от същността на хората, които срещаме, и колко много в живота зависи от това да сме наясно с хората, с които влизаме в съприкосновение.
към текста >>
Обикновено обаче, когато се говори за
загадка
та човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност.
И спокойно можем да кажем, че цел за една голяма част от нашата научна дейност, от нашите размишления и всички останали духовни процеси е разрешаването на тази загадка човека, постигането на поне малко познание за това, в какво се състои същността на човешката природа. Естествените и хуманитарните науки търсят различни пътища за разрешаването на голямата загадка, съдържаща се в думата човек. По принцип всяко по-задълбочено естествознание се опитва да постигне крайната си цел чрез обобщаването на природните процеси и другите негови обекти с намерение да схване външните закономерности. А Духовната Наука търси извора на съществуванието тъкмо за да схване, да разгадае човешката същност и предназначение. Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата загадка за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е загадка за другия и за самия себе си с особената си природа и същина.
Обикновено обаче, когато се говори за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност.
Но не общите загадки на съществуванието ще ни занимават днес, а по-скоро онази не по-малко важна за живота загадка, с която се сблъскваме при всяка нова среща с непознат човек. Защото хората са толкова безкрайно различни в тяхната индивидуална, съкровена същност! Ако проследим внимателно потока на човешкия живот, ще видим, че трябва да бъдем особено внимателни тъкмо по отношение на загадката на отделния човек, тъй като целият ни социален живот, отношенията ни с хората, трябва да зависят повече от това, дали във всеки отделен случай успяваме не само с разума, но и с чувство и усет да се приближим към загадката на отделното човешко същество, което всеки ден толкова често застава пред нас, с което толкова често имаме работа. Колко е трудно да си изясним различните страни от същността на хората, които срещаме, и колко много в живота зависи от това да сме наясно с хората, с които влизаме в съприкосновение. Тъй че към решаването на чисто индивидуалните човешки загадки, всяка от които е особена и различна у всеки отделен човек, можем да се приближим само постепенно поради голямата междина, която съществува между това, което се нарича човешка природа изобщо и онова, което откриваме у всеки отделен човек.
към текста >>
Но не общите загадки на съществуванието ще ни занимават днес, а по-скоро онази не по-малко важна за живота
загадка
, с която се сблъскваме при всяка нова среща с непознат човек.
Естествените и хуманитарните науки търсят различни пътища за разрешаването на голямата загадка, съдържаща се в думата човек. По принцип всяко по-задълбочено естествознание се опитва да постигне крайната си цел чрез обобщаването на природните процеси и другите негови обекти с намерение да схване външните закономерности. А Духовната Наука търси извора на съществуванието тъкмо за да схване, да разгадае човешката същност и предназначение. Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата загадка за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е загадка за другия и за самия себе си с особената си природа и същина. Обикновено обаче, когато се говори за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност.
Но не общите загадки на съществуванието ще ни занимават днес, а по-скоро онази не по-малко важна за живота загадка, с която се сблъскваме при всяка нова среща с непознат човек.
Защото хората са толкова безкрайно различни в тяхната индивидуална, съкровена същност! Ако проследим внимателно потока на човешкия живот, ще видим, че трябва да бъдем особено внимателни тъкмо по отношение на загадката на отделния човек, тъй като целият ни социален живот, отношенията ни с хората, трябва да зависят повече от това, дали във всеки отделен случай успяваме не само с разума, но и с чувство и усет да се приближим към загадката на отделното човешко същество, което всеки ден толкова често застава пред нас, с което толкова често имаме работа. Колко е трудно да си изясним различните страни от същността на хората, които срещаме, и колко много в живота зависи от това да сме наясно с хората, с които влизаме в съприкосновение. Тъй че към решаването на чисто индивидуалните човешки загадки, всяка от които е особена и различна у всеки отделен човек, можем да се приближим само постепенно поради голямата междина, която съществува между това, което се нарича човешка природа изобщо и онова, което откриваме у всеки отделен човек. Духовната Наука, или Антропософията, както в по-ново време е прието да се нарича тя, ще има специална задача тъкмо по отношение на тази индивидуална човешка загадка.
към текста >>
Ако проследим внимателно потока на човешкия живот, ще видим, че трябва да бъдем особено внимателни тъкмо по отношение на
загадка
та на отделния човек, тъй като целият ни социален живот, отношенията ни с хората, трябва да зависят повече от това, дали във всеки отделен случай успяваме не само с разума, но и с чувство и усет да се приближим към
загадка
та на отделното човешко същество, което всеки ден толкова често застава пред нас, с което толкова често имаме работа.
А Духовната Наука търси извора на съществуванието тъкмо за да схване, да разгадае човешката същност и предназначение. Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата загадка за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е загадка за другия и за самия себе си с особената си природа и същина. Обикновено обаче, когато се говори за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност. Но не общите загадки на съществуванието ще ни занимават днес, а по-скоро онази не по-малко важна за живота загадка, с която се сблъскваме при всяка нова среща с непознат човек. Защото хората са толкова безкрайно различни в тяхната индивидуална, съкровена същност!
Ако проследим внимателно потока на човешкия живот, ще видим, че трябва да бъдем особено внимателни тъкмо по отношение на загадката на отделния човек, тъй като целият ни социален живот, отношенията ни с хората, трябва да зависят повече от това, дали във всеки отделен случай успяваме не само с разума, но и с чувство и усет да се приближим към загадката на отделното човешко същество, което всеки ден толкова често застава пред нас, с което толкова често имаме работа.
Колко е трудно да си изясним различните страни от същността на хората, които срещаме, и колко много в живота зависи от това да сме наясно с хората, с които влизаме в съприкосновение. Тъй че към решаването на чисто индивидуалните човешки загадки, всяка от които е особена и различна у всеки отделен човек, можем да се приближим само постепенно поради голямата междина, която съществува между това, което се нарича човешка природа изобщо и онова, което откриваме у всеки отделен човек. Духовната Наука, или Антропософията, както в по-ново време е прието да се нарича тя, ще има специална задача тъкмо по отношение на тази индивидуална човешка загадка. Не само че тя трябва да осветли това, което човек е по принцип, но и да бъде едно познание, което да се влива в нашето непосредствено ежедневие, във всички наши усещания и чувства. Тъй като нашите чувства и усещания се разгръщат най-добре в отношението ни към другите, то плодът на Духовната Наука, на духовнонаучното познание, ще проличи най-добре тъкмо в представата, която добиваме за човека до нас с помощта на това познание.
към текста >>
Духовната Наука, или Антропософията, както в по-ново време е прието да се нарича тя, ще има специална задача тъкмо по отношение на тази индивидуална човешка
загадка
.
Но не общите загадки на съществуванието ще ни занимават днес, а по-скоро онази не по-малко важна за живота загадка, с която се сблъскваме при всяка нова среща с непознат човек. Защото хората са толкова безкрайно различни в тяхната индивидуална, съкровена същност! Ако проследим внимателно потока на човешкия живот, ще видим, че трябва да бъдем особено внимателни тъкмо по отношение на загадката на отделния човек, тъй като целият ни социален живот, отношенията ни с хората, трябва да зависят повече от това, дали във всеки отделен случай успяваме не само с разума, но и с чувство и усет да се приближим към загадката на отделното човешко същество, което всеки ден толкова често застава пред нас, с което толкова често имаме работа. Колко е трудно да си изясним различните страни от същността на хората, които срещаме, и колко много в живота зависи от това да сме наясно с хората, с които влизаме в съприкосновение. Тъй че към решаването на чисто индивидуалните човешки загадки, всяка от които е особена и различна у всеки отделен човек, можем да се приближим само постепенно поради голямата междина, която съществува между това, което се нарича човешка природа изобщо и онова, което откриваме у всеки отделен човек.
Духовната Наука, или Антропософията, както в по-ново време е прието да се нарича тя, ще има специална задача тъкмо по отношение на тази индивидуална човешка загадка.
Не само че тя трябва да осветли това, което човек е по принцип, но и да бъде едно познание, което да се влива в нашето непосредствено ежедневие, във всички наши усещания и чувства. Тъй като нашите чувства и усещания се разгръщат най-добре в отношението ни към другите, то плодът на Духовната Наука, на духовнонаучното познание, ще проличи най-добре тъкмо в представата, която добиваме за човека до нас с помощта на това познание. Когато в живота срещнем някой човек, според тази Духовна Наука или Антропософия, трябва винаги да имаме предвид, че това, което можем да възприемем от него на повърхността, е само една част, една брънка от човешката същност. Един външен, материалистичен поглед към човека наистина взема за цялостния човек онова, което това външно възприемане и разумът, който е свързан с външното възприемане, могат да му дадат. Духовната Наука напротив ни показва, че човешката същност е нещо много, много сложно.
към текста >>
Вътре в основните типове, в основните нюанси сред хората има такова разнообразие и разнородност, че може да се каже, че същинската
загадка
на съществуването се изразява в специфичното основно настроение на човешкото същество, което наричаме темперамент.
Духовната Наука трябва да ни отпраща към най-дълбоката сърцевина на човека, на която всичко онова, което можем да видим с очи и да пипнем с ръце, е само външният израз, външната обвивка. И можем да се надяваме, че ще се научим да разбираме и външното, ако успеем да вникнем в духовното ядро. И тогава в голямата междина между това, което се нарича човешка природа най-общо и онова, което срещаме у всеки отделен човек, ще видим въпреки всичко някои неща, общи за цели групи хора. Към тези общи неща спадат онези същностни човешки качества, които ще съставляват предмета на днешните ни размишления и които обикновено наричаме човешки темпераменти. Достатъчно е човек само да изговори думата темперамент, за да разбере, че загадките са толкова, колкото са и хората.
Вътре в основните типове, в основните нюанси сред хората има такова разнообразие и разнородност, че може да се каже, че същинската загадка на съществуването се изразява в специфичното основно настроение на човешкото същество, което наричаме темперамент.
А там, където загадките навлизат в непосредствената житейска практика, основният нюанс на човешката същност играе важна роля. Когато даден човек застане пред нас, чувстваме как заедно с него пред нас сякаш се изправя и нещо от това основно настроение. Затова можем да се надяваме, че Духовната Наука ще каже необходимото и за същността на темпераментите. Понеже, макар и да се налага да признаем, че темпераментите извират от вътрешността на човека, те се изразяват във всичко онова, които ни се разкрива у човека външно. Но загадката за човека не може да се реши чрез външно наблюдение на природата; до специфичния нюанс на човешката същност можем да се доближим само тогава, когато научим, какви Духовната Наука има да каже за човека.
към текста >>
Но
загадка
та за човека не може да се реши чрез външно наблюдение на природата; до специфичния нюанс на човешката същност можем да се доближим само тогава, когато научим, какви Духовната Наука има да каже за човека.
Вътре в основните типове, в основните нюанси сред хората има такова разнообразие и разнородност, че може да се каже, че същинската загадка на съществуването се изразява в специфичното основно настроение на човешкото същество, което наричаме темперамент. А там, където загадките навлизат в непосредствената житейска практика, основният нюанс на човешката същност играе важна роля. Когато даден човек застане пред нас, чувстваме как заедно с него пред нас сякаш се изправя и нещо от това основно настроение. Затова можем да се надяваме, че Духовната Наука ще каже необходимото и за същността на темпераментите. Понеже, макар и да се налага да признаем, че темпераментите извират от вътрешността на човека, те се изразяват във всичко онова, които ни се разкрива у човека външно.
Но загадката за човека не може да се реши чрез външно наблюдение на природата; до специфичния нюанс на човешката същност можем да се доближим само тогава, когато научим, какви Духовната Наука има да каже за човека.
Макар и да е вярно по принцип, че всеки човек носи своя собствен темперамент, все пак можем да различим определени групи темпераменти. Говорим за четири основни човешки темперамента: сангвиничен, холеричен, флегматичен и меланхоличен. И дори и това деление да не е съвършено точно, когато го приложим към отделния човек - темпераментите у отделните хора са смесени по най-разнообразен начин, така че можем да говорим единствено за това, че този или онзи темперамент преобладава в тези или онези черти от характера на някой човек -, то въпреки това ще разделим най-общо хората на четири групи според техните темпераменти. Самият факт, че темпераментът на човека от една страна се проявява като нещо, което клони към индивидуалното, като нещо, което прави хората различни, а от друга страна ги обединява в групи, вече показва, че темпераментът трябва да е нещо, което от една страна има общо с най-съкровената сърцевина на човешката същност и което от друга страна трябва да е свързано с универсалната човешка природа. Следователно човешкият темперамент е нещо, което сочи в две посоки.
към текста >>
Ние се научаваме да разбираме посредством четворната човешка природа тъкмо тази душевна
загадка
на темпераментите.
Чак до цвета на очите можем да разпознаем израза на сангвиничния човек. Задълбочеността на Азовата природа, затворената задълбоченост на холерика ни посреща в черните му очи. Погледнете сангвиника, у когото Азовата природа не е така дълбоко вкоренена, у когото астралното тяло излива цялата си подвижност, в него преобладава синият цвят на очите. Тези неща са свързани най-тясно едно с друго, сините очи и вътрешната светлина на човека, която е една невидима светлина, светлината на астралното тяло. По този начин могат да бъдат приведени като примери редица белези, при които темпераментът прозира във външността.
Ние се научаваме да разбираме посредством четворната човешка природа тъкмо тази душевна загадка на темпераментите.
И наистина, ние сме наследили знанието за четирите темперамента от едно дълбоко древно познание за човешката природа. Когато схванем по този начин човешката природа и разберем, че външното е само израз на духовното, се научаваме да разбираме човека в неговата цялост чак до последната външна проява; човекът в неговото цялостно развитие и се научаваме да разбираме, какво трябва да направим спрямо нас самите и спрямо детето по отношение на темперамента. При възпитанието трябва да се обръща особено внимание на това, какъв темперамент ще се оформи. За житейската мъдрост, както и за педагогиката, е крайно необходимо едно действително пълнокръвно познаване на естеството на темпераментите, от което и двете биха спечелили безкрайно много. Но да продължим нататък!
към текста >>
Така Вие виждате, колко значим принос към решаването на тази
загадка
може да даде Духовната Наука, но само, когато човек вземе под внимание цялата действителност, към която принадлежи и духовното, когато човек не се задоволи просто със сетивно-реалното, и тогава от познанието може да последва житейска практика.
Очите са сведени, погледът мрачен. В тях го няма черният блясък на холеричните очи. По своеобразния поглед разбираме, че физическият инструмент му създава трудности. Походката е равномерна, стегната, но това не е походката на холерика, твърдата стъпка на холерика, а е нещо по определен начин едновременно и провлечено и твърдо. Всичко това може да бъде само скицирано тук; но човешкият живот става за нас много по-разбираем, когато работим по този начин, когато видим, как Духът въздейства на формите, как външността на човека може да стане израз на душевния му мир.
Така Вие виждате, колко значим принос към решаването на тази загадка може да даде Духовната Наука, но само, когато човек вземе под внимание цялата действителност, към която принадлежи и духовното, когато човек не се задоволи просто със сетивно-реалното, и тогава от познанието може да последва житейска практика.
Такова познание може да избликне единствено от Духовната Наука, така че да допринесе за благото на цялото човечество и на отделния индивид. Знаем ли всичко това, ще се научим и да го прилагаме. Преди всичко човек трябва да се интересува от това, как да си служи педагогически с темпераментите още в ранна детска възраст. Защото при възпитанието трябва да се обърне особено внимание на вида на темперамента; при децата е от голямо значение този развиващ се темперамент да може да се води и направлява. Но и по-късно, при самовъзпитаването, това е все така важно за човека.
към текста >>
Следователно, ако човекът е най-голямата
загадка
на живота и ако държим тази
загадка
да ни се разкрие, нека да се обърнем към Духовната Наука, която единствено може да я разреши.
С други думи виждате, че Духовната Наука не само не ни отклонява от реалността и от истинския живот, а на всяка крачка осветява пътя ни към истината и ни напътства навсякъде в живота да се съобразяваме с действителността. Защото странните хора са тъкмо онези, които смятат, че трябва да се придържат към външната сетивна илюзия. Ние трябва да потърсим по-дълбоки основания, ако искаме да проникнем в тази действителност и ще можем да постигнем разбиране за многообразието на живота само когато се отдадем на подобни наблюдения. Нашият практичен усет ще става все по-индивидуален, ако не сме принудени да прибягваме до общовалидната рецепта: Да, ти не трябва да прогонваш лекомислието с помощта на сериозността! - а когато разберем кои са качествата у човека, които трябва да се пробудят.
Следователно, ако човекът е най-голямата загадка на живота и ако държим тази загадка да ни се разкрие, нека да се обърнем към Духовната Наука, която единствено може да я разреши.
Не само човекът изобщо е загадка за нас, но и всеки отделен човек, който застане пред нас в живота, всяка нова индивидуалност ни задава нова загадка, в която също няма да можем да проникнем, ако размишляваме с нашия разум. Трябва да се спрем на индивидуалността. И тогава Духовната Наука ще започне да действа от нашата най-дълбока същностна сърцевина, тогава ще можем да направим Духовната Наука най-великия житейски импулс. Докато остава само теория, в нея няма нищо ценно. Тя трябва да бъде прилагана в човешкия живот.
към текста >>
Не само човекът изобщо е
загадка
за нас, но и всеки отделен човек, който застане пред нас в живота, всяка нова индивидуалност ни задава нова
загадка
, в която също няма да можем да проникнем, ако размишляваме с нашия разум.
Защото странните хора са тъкмо онези, които смятат, че трябва да се придържат към външната сетивна илюзия. Ние трябва да потърсим по-дълбоки основания, ако искаме да проникнем в тази действителност и ще можем да постигнем разбиране за многообразието на живота само когато се отдадем на подобни наблюдения. Нашият практичен усет ще става все по-индивидуален, ако не сме принудени да прибягваме до общовалидната рецепта: Да, ти не трябва да прогонваш лекомислието с помощта на сериозността! - а когато разберем кои са качествата у човека, които трябва да се пробудят. Следователно, ако човекът е най-голямата загадка на живота и ако държим тази загадка да ни се разкрие, нека да се обърнем към Духовната Наука, която единствено може да я разреши.
Не само човекът изобщо е загадка за нас, но и всеки отделен човек, който застане пред нас в живота, всяка нова индивидуалност ни задава нова загадка, в която също няма да можем да проникнем, ако размишляваме с нашия разум.
Трябва да се спрем на индивидуалността. И тогава Духовната Наука ще започне да действа от нашата най-дълбока същностна сърцевина, тогава ще можем да направим Духовната Наука най-великия житейски импулс. Докато остава само теория, в нея няма нищо ценно. Тя трябва да бъде прилагана в човешкия живот. Пътят към тази цел е възможен, но дълъг.
към текста >>
Тогава нашето съзнателно духовно познание, така да се каже, ще се влее в нашето чувство така, че ще можем да оценим в пълна степен
загадка
та, която представлява всеки отделен човек.
Предразсъдък е да се смята, че познанията могат да останат абстрактни; едва когато навлязат в духовното, те изпълват цялата ни дейност и тогава целият живот се изпълва от тях. Тогава посрещаме живота с познанието за индивидуалността, стигащо до чувството и усета, и изразяващо се в голямото уважение и почит към нея. Шаблоните могат лесно да бъдат разпознати. Обяснимо е желанието да се управлява живота, като се вкарва в шаблони, но той не се оставя да бъде третиран като шаблон. Нужно е само едно истинско познание и то се превръща в чувство, което човек трябва да изпитва към индивидуалността на човека, към индивидуалността в целия живот.
Тогава нашето съзнателно духовно познание, така да се каже, ще се влее в нашето чувство така, че ще можем да оценим в пълна степен загадката, която представлява всеки отделен човек.
Как да разрешим загадката, която ни задава отделния човек? Ще я решим, когато подходим към този човек така, че между него и нас възникне хармония. Когато се изпълним по този начин с житейска мъдрост, ще ни се открие най-голямата житейска загадка, която представлява отделният човек. Тя може да бъде разрешена не като си служим със сковани и абстрактни представи и понятия. Всеобщата човешка загадка може да бъде разрешена в образи.
към текста >>
Как да разрешим
загадка
та, която ни задава отделния човек?
Тогава посрещаме живота с познанието за индивидуалността, стигащо до чувството и усета, и изразяващо се в голямото уважение и почит към нея. Шаблоните могат лесно да бъдат разпознати. Обяснимо е желанието да се управлява живота, като се вкарва в шаблони, но той не се оставя да бъде третиран като шаблон. Нужно е само едно истинско познание и то се превръща в чувство, което човек трябва да изпитва към индивидуалността на човека, към индивидуалността в целия живот. Тогава нашето съзнателно духовно познание, така да се каже, ще се влее в нашето чувство така, че ще можем да оценим в пълна степен загадката, която представлява всеки отделен човек.
Как да разрешим загадката, която ни задава отделния човек?
Ще я решим, когато подходим към този човек така, че между него и нас възникне хармония. Когато се изпълним по този начин с житейска мъдрост, ще ни се открие най-голямата житейска загадка, която представлява отделният човек. Тя може да бъде разрешена не като си служим със сковани и абстрактни представи и понятия. Всеобщата човешка загадка може да бъде разрешена в образи. Тази отделна загадка обаче не може да се реши чрез абстрактни представи и понятия, а като подходим към всеки отделен човек така, че да се отнесем към него с непосредствено разбиране.
към текста >>
Когато се изпълним по този начин с житейска мъдрост, ще ни се открие най-голямата житейска
загадка
, която представлява отделният човек.
Обяснимо е желанието да се управлява живота, като се вкарва в шаблони, но той не се оставя да бъде третиран като шаблон. Нужно е само едно истинско познание и то се превръща в чувство, което човек трябва да изпитва към индивидуалността на човека, към индивидуалността в целия живот. Тогава нашето съзнателно духовно познание, така да се каже, ще се влее в нашето чувство така, че ще можем да оценим в пълна степен загадката, която представлява всеки отделен човек. Как да разрешим загадката, която ни задава отделния човек? Ще я решим, когато подходим към този човек така, че между него и нас възникне хармония.
Когато се изпълним по този начин с житейска мъдрост, ще ни се открие най-голямата житейска загадка, която представлява отделният човек.
Тя може да бъде разрешена не като си служим със сковани и абстрактни представи и понятия. Всеобщата човешка загадка може да бъде разрешена в образи. Тази отделна загадка обаче не може да се реши чрез абстрактни представи и понятия, а като подходим към всеки отделен човек така, че да се отнесем към него с непосредствено разбиране. Това обаче човек може да направи само ако знае, какво се крие в лоното на душата. Духовната Наука бавно и постепенно се излива в цялата ни душа, като прави душата възприемчива не само за общите зависимости, но и за по-фините подробности.
към текста >>
Всеобщата човешка
загадка
може да бъде разрешена в образи.
Тогава нашето съзнателно духовно познание, така да се каже, ще се влее в нашето чувство така, че ще можем да оценим в пълна степен загадката, която представлява всеки отделен човек. Как да разрешим загадката, която ни задава отделния човек? Ще я решим, когато подходим към този човек така, че между него и нас възникне хармония. Когато се изпълним по този начин с житейска мъдрост, ще ни се открие най-голямата житейска загадка, която представлява отделният човек. Тя може да бъде разрешена не като си служим със сковани и абстрактни представи и понятия.
Всеобщата човешка загадка може да бъде разрешена в образи.
Тази отделна загадка обаче не може да се реши чрез абстрактни представи и понятия, а като подходим към всеки отделен човек така, че да се отнесем към него с непосредствено разбиране. Това обаче човек може да направи само ако знае, какво се крие в лоното на душата. Духовната Наука бавно и постепенно се излива в цялата ни душа, като прави душата възприемчива не само за общите зависимости, но и за по-фините подробности. За Духовната Наука е закон, когато една душа се изправи пред другите и иска да бъде обичана, към нея да се отнасят с любов. Ако пък иска нещо друго, то също ще и бъде дадено.
към текста >>
Тази отделна
загадка
обаче не може да се реши чрез абстрактни представи и понятия, а като подходим към всеки отделен човек така, че да се отнесем към него с непосредствено разбиране.
Как да разрешим загадката, която ни задава отделния човек? Ще я решим, когато подходим към този човек така, че между него и нас възникне хармония. Когато се изпълним по този начин с житейска мъдрост, ще ни се открие най-голямата житейска загадка, която представлява отделният човек. Тя може да бъде разрешена не като си служим със сковани и абстрактни представи и понятия. Всеобщата човешка загадка може да бъде разрешена в образи.
Тази отделна загадка обаче не може да се реши чрез абстрактни представи и понятия, а като подходим към всеки отделен човек така, че да се отнесем към него с непосредствено разбиране.
Това обаче човек може да направи само ако знае, какво се крие в лоното на душата. Духовната Наука бавно и постепенно се излива в цялата ни душа, като прави душата възприемчива не само за общите зависимости, но и за по-фините подробности. За Духовната Наука е закон, когато една душа се изправи пред другите и иска да бъде обичана, към нея да се отнасят с любов. Ако пък иска нещо друго, то също ще и бъде дадено. Така чрез подобна житейска мъдрост ние създаваме истинските социални основи.
към текста >>
А това означава във всеки момент да се разрешава една
загадка
.
Това обаче човек може да направи само ако знае, какво се крие в лоното на душата. Духовната Наука бавно и постепенно се излива в цялата ни душа, като прави душата възприемчива не само за общите зависимости, но и за по-фините подробности. За Духовната Наука е закон, когато една душа се изправи пред другите и иска да бъде обичана, към нея да се отнасят с любов. Ако пък иска нещо друго, то също ще и бъде дадено. Така чрез подобна житейска мъдрост ние създаваме истинските социални основи.
А това означава във всеки момент да се разрешава една загадка.
Не чрез проповед, предупреждения, нравоучения действа Антропософията, а чрез създаването на една социална основа, с помощта на която човек може да познае човека. Ето защо Духовната Наука представлява основата на живота. А цветът и плодът на един такъв живот, вдъхновяван от Духовната Наука, е любовта. Затова Духовната Наука може да каже, че основава нещо, което съставлява почвата за най-прекрасната цел на човешкото предопределение: истинската, неподправена човешка любов. В нашето състрадание, в нашата любов, в начина, по който се отнасяме към отделния човек, в нашето поведение, трябва да познаем изкуството да живеем чрез Духовната Наука.
към текста >>
И когато се изпълним с познание за Духа, нашият социален живот ще протича така, че всеки отделен човек ще се научи да открива и регулира своето поведение към човека, като с всеки се държи с уважение, почит и проникновение към
загадка
та човек.
Ако оставим в чувството и усета да се влеят живот и любов, човешкият живот би станал един красив израз на плодовете на Духовната Наука. Ние ще се научим да познаваме отделния човек във всяко отношение, ако го опознаем от духовнонаучно гледище. Ще се научим да го познаваме, когато още е дете; ще се научим постепенно да уважаваме и ценим своеобразното, загадъчното в индивидуалността на детето и как да се отнасяме към тази индивидуалност в живота, защото Духовната Наука не ни дава просто общи мисловни указания, така да се каже, а ни показва как в нашето поведение към човека да решим загадките, които стоят за решаване: Да обичаме човека така, както бихме го обичали, ако не просто го опознаем с разума си, а му позволим напълно да ни въздейства, ако позволим нашите духовнонаучни познания да окрилят нашите чувства, нашата любов. Ето тази е първопричината, която може да създаде истинската, плодотворна, неподправена човешка любов. Тази е основата, която ни помага да съзрем, къде трябва да търсим най-дълбоката същностна сърцевина на всеки отделен човек.
И когато се изпълним с познание за Духа, нашият социален живот ще протича така, че всеки отделен човек ще се научи да открива и регулира своето поведение към човека, като с всеки се държи с уважение, почит и проникновение към загадката човек.
Само онзи, който поначало живее в абстракции, може да говори с кухи понятия; който обаче се стреми към истинско познание, ще го постигне и ще открие пътя към другия човек; той ще открие решението на загадката за другия човек в собственото си поведение, в собственото си държание. Така ще разрешим индивидуалната загадка, загадката за това, как да се държим ние самите с другите. Ние ще открием същностната сърцевина на другия само с помощта на един житейски мироглед, който идва от Духа. Духовната Наука трябва да бъде житейска практика, духовен жизнен фактор, изцяло практика, изцяло живот, а не суха теория. Това са познания, които могат да действат върху всяка фибра на човека, които могат да владеят всяко отделно действие в живота.
към текста >>
Само онзи, който поначало живее в абстракции, може да говори с кухи понятия; който обаче се стреми към истинско познание, ще го постигне и ще открие пътя към другия човек; той ще открие решението на
загадка
та за другия човек в собственото си поведение, в собственото си държание.
Ние ще се научим да познаваме отделния човек във всяко отношение, ако го опознаем от духовнонаучно гледище. Ще се научим да го познаваме, когато още е дете; ще се научим постепенно да уважаваме и ценим своеобразното, загадъчното в индивидуалността на детето и как да се отнасяме към тази индивидуалност в живота, защото Духовната Наука не ни дава просто общи мисловни указания, така да се каже, а ни показва как в нашето поведение към човека да решим загадките, които стоят за решаване: Да обичаме човека така, както бихме го обичали, ако не просто го опознаем с разума си, а му позволим напълно да ни въздейства, ако позволим нашите духовнонаучни познания да окрилят нашите чувства, нашата любов. Ето тази е първопричината, която може да създаде истинската, плодотворна, неподправена човешка любов. Тази е основата, която ни помага да съзрем, къде трябва да търсим най-дълбоката същностна сърцевина на всеки отделен човек. И когато се изпълним с познание за Духа, нашият социален живот ще протича така, че всеки отделен човек ще се научи да открива и регулира своето поведение към човека, като с всеки се държи с уважение, почит и проникновение към загадката човек.
Само онзи, който поначало живее в абстракции, може да говори с кухи понятия; който обаче се стреми към истинско познание, ще го постигне и ще открие пътя към другия човек; той ще открие решението на загадката за другия човек в собственото си поведение, в собственото си държание.
Така ще разрешим индивидуалната загадка, загадката за това, как да се държим ние самите с другите. Ние ще открием същностната сърцевина на другия само с помощта на един житейски мироглед, който идва от Духа. Духовната Наука трябва да бъде житейска практика, духовен жизнен фактор, изцяло практика, изцяло живот, а не суха теория. Това са познания, които могат да действат върху всяка фибра на човека, които могат да владеят всяко отделно действие в живота. Едва така Духовната наука - и това може да се види добре в разглеждането на интимните качества на човека, каквито са темпераментите - става истинско житейско изкуство.
към текста >>
Така ще разрешим индивидуалната
загадка
,
загадка
та за това, как да се държим ние самите с другите.
Ще се научим да го познаваме, когато още е дете; ще се научим постепенно да уважаваме и ценим своеобразното, загадъчното в индивидуалността на детето и как да се отнасяме към тази индивидуалност в живота, защото Духовната Наука не ни дава просто общи мисловни указания, така да се каже, а ни показва как в нашето поведение към човека да решим загадките, които стоят за решаване: Да обичаме човека така, както бихме го обичали, ако не просто го опознаем с разума си, а му позволим напълно да ни въздейства, ако позволим нашите духовнонаучни познания да окрилят нашите чувства, нашата любов. Ето тази е първопричината, която може да създаде истинската, плодотворна, неподправена човешка любов. Тази е основата, която ни помага да съзрем, къде трябва да търсим най-дълбоката същностна сърцевина на всеки отделен човек. И когато се изпълним с познание за Духа, нашият социален живот ще протича така, че всеки отделен човек ще се научи да открива и регулира своето поведение към човека, като с всеки се държи с уважение, почит и проникновение към загадката човек. Само онзи, който поначало живее в абстракции, може да говори с кухи понятия; който обаче се стреми към истинско познание, ще го постигне и ще открие пътя към другия човек; той ще открие решението на загадката за другия човек в собственото си поведение, в собственото си държание.
Така ще разрешим индивидуалната загадка, загадката за това, как да се държим ние самите с другите.
Ние ще открием същностната сърцевина на другия само с помощта на един житейски мироглед, който идва от Духа. Духовната Наука трябва да бъде житейска практика, духовен жизнен фактор, изцяло практика, изцяло живот, а не суха теория. Това са познания, които могат да действат върху всяка фибра на човека, които могат да владеят всяко отделно действие в живота. Едва така Духовната наука - и това може да се види добре в разглеждането на интимните качества на човека, каквито са темпераментите - става истинско житейско изкуство. По този начин се разпалва най-прекрасното между хората, а именно, когато гледаме човека в лицето и не само проникваме в загадката, но и се научаваме да обичаме: когато позволим на любовта да потече от една индивидуалност към друга индивидуалност.
към текста >>
По този начин се разпалва най-прекрасното между хората, а именно, когато гледаме човека в лицето и не само проникваме в
загадка
та, но и се научаваме да обичаме: когато позволим на любовта да потече от една индивидуалност към друга индивидуалност.
Така ще разрешим индивидуалната загадка, загадката за това, как да се държим ние самите с другите. Ние ще открием същностната сърцевина на другия само с помощта на един житейски мироглед, който идва от Духа. Духовната Наука трябва да бъде житейска практика, духовен жизнен фактор, изцяло практика, изцяло живот, а не суха теория. Това са познания, които могат да действат върху всяка фибра на човека, които могат да владеят всяко отделно действие в живота. Едва така Духовната наука - и това може да се види добре в разглеждането на интимните качества на човека, каквито са темпераментите - става истинско житейско изкуство.
По този начин се разпалва най-прекрасното между хората, а именно, когато гледаме човека в лицето и не само проникваме в загадката, но и се научаваме да обичаме: когато позволим на любовта да потече от една индивидуалност към друга индивидуалност.
От теоретични доказателства Духовната Наука не се нуждае; нейните доказателства привежда самия живот. Духовният човек знае, че за всяко нещо може да се приведат аргументи „за" или „против", че на всяко нещо може да се възрази. Истинските доказателства са тези, които животът носи, а животът на всяка крачка ни показва истината, за това което мислим, когато разглеждаме човека от позициите на духовнонаучното познание; защото истината се състои в едно хармонично, пламтящо от живот и проникващо до най-съкровените тайни на живота познание.
към текста >>
66.
18. До всички членове * XVII 13 юли 1924 Относно разбирането на духа и съзнателното изживяване на съдбата
GA_39 Писма до членовете
Ако човек усети това достатъчно силно, той ще се окаже част от голямата
загадка
за Човека и Света.
Аз откривам света във волята си, като изживявам тази воля чрез самонаблюдение." Продължавайки по този начин да навлиза в съществото си, човек изгубва себето от съзнанието си и в него навлиза света. Той престава да изживява себе си и започва истински да осъзнава света. "Изпращам мислите си навън в света и там откривам себе си. Потъвам в себе си и така откривам света".
Ако човек усети това достатъчно силно, той ще се окаже част от голямата загадка за Човека и Света.
Защото чувството, че човек се терзае, за да разбере света чрез мислене и в края на краищата в това мислене освен себе си да не открие нищо друго, това води до появата на първата голяма загадка. В самия себе си да почувстваш как си формиран от съдбата и в това формиране да усещаш прилива на световните събития, това е втората голяма загадка. В изживяването на тази загадка за Човека и Света се поражда зародишът на душевното състояние, в което човек може да се изправи пред антропософията така, че във вътрешното си същество да получи от нея едно ярко провокиращо впечатление. Защото Антропософията приема, че съществува духовно изживяване, при която светът не се изгубва в мисленето. В мисленето човек също живее.
към текста >>
Защото чувството, че човек се терзае, за да разбере света чрез мислене и в края на краищата в това мислене освен себе си да не открие нищо друго, това води до появата на първата голяма
загадка
.
Продължавайки по този начин да навлиза в съществото си, човек изгубва себето от съзнанието си и в него навлиза света. Той престава да изживява себе си и започва истински да осъзнава света. "Изпращам мислите си навън в света и там откривам себе си. Потъвам в себе си и така откривам света". Ако човек усети това достатъчно силно, той ще се окаже част от голямата загадка за Човека и Света.
Защото чувството, че човек се терзае, за да разбере света чрез мислене и в края на краищата в това мислене освен себе си да не открие нищо друго, това води до появата на първата голяма загадка.
В самия себе си да почувстваш как си формиран от съдбата и в това формиране да усещаш прилива на световните събития, това е втората голяма загадка. В изживяването на тази загадка за Човека и Света се поражда зародишът на душевното състояние, в което човек може да се изправи пред антропософията така, че във вътрешното си същество да получи от нея едно ярко провокиращо впечатление. Защото Антропософията приема, че съществува духовно изживяване, при която светът не се изгубва в мисленето. В мисленето човек също живее. При медитирането има едно вътрешно изживяване, при което човек не изгубва сетивния свят, когато мисли, а печели Духа-свят.
към текста >>
В самия себе си да почувстваш как си формиран от съдбата и в това формиране да усещаш прилива на световните събития, това е втората голяма
загадка
.
Той престава да изживява себе си и започва истински да осъзнава света. "Изпращам мислите си навън в света и там откривам себе си. Потъвам в себе си и така откривам света". Ако човек усети това достатъчно силно, той ще се окаже част от голямата загадка за Човека и Света. Защото чувството, че човек се терзае, за да разбере света чрез мислене и в края на краищата в това мислене освен себе си да не открие нищо друго, това води до появата на първата голяма загадка.
В самия себе си да почувстваш как си формиран от съдбата и в това формиране да усещаш прилива на световните събития, това е втората голяма загадка.
В изживяването на тази загадка за Човека и Света се поражда зародишът на душевното състояние, в което човек може да се изправи пред антропософията така, че във вътрешното си същество да получи от нея едно ярко провокиращо впечатление. Защото Антропософията приема, че съществува духовно изживяване, при която светът не се изгубва в мисленето. В мисленето човек също живее. При медитирането има едно вътрешно изживяване, при което човек не изгубва сетивния свят, когато мисли, а печели Духа-свят. Вместо да прониква в егото, при което човек чувства, че сетивният свят потъва, той прониква в Духа-свят, в който егото се чувства стабилизирано.
към текста >>
В изживяването на тази
загадка
за Човека и Света се поражда зародишът на душевното състояние, в което човек може да се изправи пред антропософията така, че във вътрешното си същество да получи от нея едно ярко провокиращо впечатление.
"Изпращам мислите си навън в света и там откривам себе си. Потъвам в себе си и така откривам света". Ако човек усети това достатъчно силно, той ще се окаже част от голямата загадка за Човека и Света. Защото чувството, че човек се терзае, за да разбере света чрез мислене и в края на краищата в това мислене освен себе си да не открие нищо друго, това води до появата на първата голяма загадка. В самия себе си да почувстваш как си формиран от съдбата и в това формиране да усещаш прилива на световните събития, това е втората голяма загадка.
В изживяването на тази загадка за Човека и Света се поражда зародишът на душевното състояние, в което човек може да се изправи пред антропософията така, че във вътрешното си същество да получи от нея едно ярко провокиращо впечатление.
Защото Антропософията приема, че съществува духовно изживяване, при която светът не се изгубва в мисленето. В мисленето човек също живее. При медитирането има едно вътрешно изживяване, при което човек не изгубва сетивния свят, когато мисли, а печели Духа-свят. Вместо да прониква в егото, при което човек чувства, че сетивният свят потъва, той прониква в Духа-свят, в който егото се чувства стабилизирано. По-нататък Антропософията показва, че има една опитност на съдбата, при която човек не изгубва себето.
към текста >>
67.
Песен на инициацията (сатира)
GA_40 Стихове и медитации
въпроса за
загадка
та на битието.
със цялата световна яснота. В сърцето може да усети могъщия размах на мъдростта. Усеща в себе си световните везни, върху които духове претеглят
въпроса за загадката на битието.
(Везни) Все нещо го измъчва и тормози. „Духовно изпитание – твърди, – изглежда в тялото ме пари! “
към текста >>
68.
1. Същност на духовната наука и нейното значение за нашето съвремие; Берлин, 20. 10. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Макар и това да е един въпрос, срещу който биха могли да се повдигнат известни възражения, тук ще става дума само за това, че фактически от едно дълбоко чувство на човешката душа възниква въпросът,
загадка
та: Възможно ли е днес да живее една човешка душа, която поради това, че нейният живот е затворен между раждането и смъртта, не може да се ползува от постиженията, които едва в бъдеще ще се влеят в потока на развитието на човечеството?
Тук се крие източникът на един въпрос, който днес за много хора е станал вече един въпрос на сърцето. Историческият напредък ни показва, че в потока на напредващото човечество се явяват все нови постижения, все нови и нови факти, които имат значение и за самото вътрешно развитие на душата. Тук човек трябва да се запита: Как стои въпросът с човека по отношение на неговата най-вътрешна същност? Нима хората на миналото са били осъдени да прекарат своя живот в едно тъпо съществуване и да не участвуват в резултатите на развитието от възникналия по-късно напредък? Какво е следователно участието на човешкото същество в редуващите се развития на човешкия род?
Макар и това да е един въпрос, срещу който биха могли да се повдигнат известни възражения, тук ще става дума само за това, че фактически от едно дълбоко чувство на човешката душа възниква въпросът, загадката: Възможно ли е днес да живее една човешка душа, която поради това, че нейният живот е затворен между раждането и смъртта, не може да се ползува от постиженията, които едва в бъдеще ще се влеят в потока на развитието на човечеството?
За последователите на Християнството този въпрос приема едно основно значение. Който стои на почвата на едно пречистено Християнство, различава в развитието на човечеството предихристиянската епоха от следхристиянската и говори, че от Христовото Събитие е бликнал един поток на нов духовен живот, който по-рано не е съществувал за земното човечеството. За един такъв човек особено голямо значение ще добие въпросът: Как стои работата с душите, които са живели преди Христовото Събитие, преди проповядването на това, което се е родило от Христовото Събитие? Такъв един въпрос може да зададе човек. Духовната наука отговаря на този въпрос не само теоретически, а така, че даденият отговор го задоволява.
към текста >>
69.
4. Човешкият дух и духът на животното; Берлин, 17. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
И че предимно скелетът, когато го гледаме, за разлика от отделните видове животни ни разкрива
загадка
след
загадка
, как така да се каже животът се втурва във формата, оплита се във формата и ни се явява като замразен?
При човека отново остава отворена възможността той да развие своето сетиво на собственото движение в рамките на определено свободно движение. Но при човека остава отворено нещо повече ние ще се върнем пак върху този въпрос -: определена възможност да отпечати живота в самия организъм. Без съмнение може да се говори за едно отпечатване на живота в едно същество. Кой не би забелязал, ако е надарен с известно пластично чувство, че организацията на една патица се изразява в пластичните форми? Или че организацията на един слон се изразява в пластичните форми?
И че предимно скелетът, когато го гледаме, за разлика от отделните видове животни ни разкрива загадка след загадка, как така да се каже животът се втурва във формата, оплита се във формата и ни се явява като замразен?
И тук на човека остава свобода на действие, да влее по съвсем определен начин живота във формата. Поради това, когато изучаваме една животинска форма с нашето пластично чувство, ние се интересуваме много повече за общото, за видовосъобразното и пренебрегваме твърде много индивидуалните форми. При човека нас ни интересува твърде особено най-благородният орган като орган на скелета устройството на черепа в неговата пластика. А при всеки човек това устройство е различно, защото то остава отворено за това, което стои в основата на човешкия аз, за индивидуалното, докато при животното то изразява видовосъобразното. Следователно, когато обхванем човека на другия край, тогава намираме, че през определено време на живота той има свобода на действие в отпечатването на сетивото на равновесие, на сетивото за собствено движение и на цялото сетиво на живота.
към текста >>
70.
5. Същност на съня; Берлин, 24. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
За този, който иска да разглежда от душевното естество само това, което се проявява в тялото, човекът се превръща някакси в
загадка
, ако размисли по-дълбоко.
Хората винаги са чувствували тази тайнственост и голямото значение на съня, когато за съня са казвали, че той е "Братът на смъртта". Днес ние ще се ограничим в разглеждането на съня като такъв, защото в следващите сказки ще се върнем в известно отношение към разглеждането на смъртта. Всичко, което човекът трябва да причислява към своето душевно изживяване в непосредствен смисъл, всички вълнуващи се и утихващи от сутрин до вечер представи, усещания и чувства, които съставляват душевната драма на човека, всички болки и страдания, също и волевите импулси, потъват някак си в неопределена тъмнина, когато човекът се потопява в съня. И някои философи биха могли така да се каже да сбъркат в себе си, когато говорят за същността на душевното, за същността на духовното, която се изявява в човешката природа и за който трябва все пак да приемат, че макар и тази душевна и духовна природа да може добре да се обхваща с понятия и идеи и да се показва добре изследвана, тя общо взето изглежда да се изгубва в нищо. Когато разглеждаме явленията на душевния живот така, както всъщност те обикновено се разглеждат от научните и ненаучни среди, ние трябва общо взето да кажем, че през време на състоянието на сън те се заличават, изчезват.
За този, който иска да разглежда от душевното естество само това, което се проявява в тялото, човекът се превръща някакси в загадка, ако размисли по-дълбоко.
Защото същинските телесни функции, телесни действия продължават да съществуват и през време на съня. Само това, което обикновено наричаме душевно естество, то изчезва, престава да съществува. Пита се сега само, дали говорим напълно в правилния смисъл върху душевното и телесното, когато считаме, че това, което се заличава при засипването, действително съставлява пълния размер на душевното. Като се абстрахираме от наблюденията на Духовната наука или на Антропософията, възниква въпросът, дали и обикновеното наблюдение на живота може да ни покаже, че това душевно естество е дейно, че то показва своята действеност и тогава, когато е обхванато от съня. Ако искаме да добием известна яснота върху тези понятия, ние бихме могли също да кажем: Ако искаме да наблюдаваме явленията на живота в истинския смисъл в тази област, ние трябва да си съставим правилни понятия.
към текста >>
71.
3. Заложба, дарба и възпитание на човека; Берлин, 12. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Когато например стоим като възпитател със задачи пред една човешка душа, която навлиза в съществуването, която от час на час, от седмица на седмица все повече изразява от своите вътрешни способности, когато стоим пред един подрастващ човек като пред една свещена
загадка
, която трябва да разрешим, която е дошла при нас от безкрайността, за да и дадем възможност да се разгърне, да се развие, тогава за всичко, което е човешки отношения в съществуването, ще се получат цял сбор от нови задачи, от нови възгледи, от нови възможности въобще.
Но понеже той е малко склонен да отвърне поглед от това, което ни се явява като оформяващо се в един живот, и да насочи този поглед върху същинския строител, върху същинския творец в човека, то въпросите на този съвременен човек лесно ще носят характера на половинчатост, на неопределеност. Ако предположим именно, че в човешката природа съществува нещо, което преминава през много животи като истинска вътрешна оживяваща същност, едва тогава пред нас ще застане пълната загадъчност, онова, което е истински достойно до питаме за него в човешкото същество. И тогава ние ще поискаме да разглеждаме въпросите за заложбите, за дарбата и възпитанието в съвършено друга светлина, различна от тази, в която те могат да бъдат разгледани, когато имаме предвид само това, което нашето съвремие така често повтаря: наследството, наследените от прадедите качества. Не че Духовната наука иска да отвърне поглед от това, което се изразява в такива наследени заложби, не че тя би искала да не обръща внимание на грижливите наблюдения на всичко онова, което външните сетива и насоченият върху тях ум могат да кажат; но Духовната наука знае, че всичко това се отнася към истинската същност на човека като нещо, което е така използувано от тази същност, така е прието вътре в нея, както външната материя е приета във физическия живот от малкия зародиш на едно живо същество, което определя своята форма от самия себе си, но си усвоява от заобикалящата го среда това, което трябва да му даде възможност да прояви този форма във външния живот субстанциалното, материалното. Така, взето в голям мащаб, в начина, как един човек се изявява в живота, ние ще имаме да познаем едно сливане на това, което влиза в съществуването с неговото раждане, и това, в което същността, индивидуалността на човека се потопява и от което извлича своята духовно-душевна храна.
Когато например стоим като възпитател със задачи пред една човешка душа, която навлиза в съществуването, която от час на час, от седмица на седмица все повече изразява от своите вътрешни способности, когато стоим пред един подрастващ човек като пред една свещена загадка, която трябва да разрешим, която е дошла при нас от безкрайността, за да и дадем възможност да се разгърне, да се развие, тогава за всичко, което е човешки отношения в съществуването, ще се получат цял сбор от нови задачи, от нови възгледи, от нови възможности въобще.
Следователно ние виждаме, как един човек навлиза в съществуването и предполагаме, че той донася по определен начин ядката на своето същество чрез раждането в съществуването. Също и официалната наука ни показва, когато не гледаме на модните думи и на теориите, а на фактите, как тази духовно-душевна ядка на човешкото същество работи над детето още след раждането, как това, което стои пред нас като телесен организъм, се изменя, оформява се пластично под влиянието на духовно-душевното. И официалната наука може например да ни покаже, как това, което първо трябва да считаме като инструмент за външните дейности, как мозъкът у човека е още една неопределена, подаваща се напълно на пластична обработка материя, когато той навлиза в съществуването, и как после това, което той се старае да приеме от духовното съкровище на заобикалящия го свят, прониква в пластичната маса на нашия мозък и я обработва, като я оформя и съгражда като един художник. Когато предположим нещо, което е факт и бе често споменавано при други случаи -, че човекът, когато след раждането би бил изоставен безпомощен на един изолиран остров, не може да добие способността да говори, ние трябва да кажем: духовно-душевното съдържание, което ние от раждането приемаме облечено в дрехата на говора, не е нещо, което прониква навън от вътрешността на човека, което е свързано само с неговата заложба, което така да се каже човекът получава без влиянието на неговата заобикаляща духовно-душевна среда, както получава например своите втори зъби чрез вътрешната заложба в седмата година, а говорът е нещо, което работи над човека. Той е наистина като един скулптор, който един вид формира неговия мозък.
към текста >>
От това ние виждаме, че главното в развитието е нещо, което трябва да считаме, че то идва от минали съществувания, от минали степени на съществуването и че затова ще бъде по-малко важно да имаме определени, своенравни принципи за възпитанието, защото всяко отделно човешко същество, всяка индивидуалност трябва да се счита като една проблема, като една свещена
загадка
, която трябва да бъде разрешена и че от нас зависи да създадем условията, поводите тази
загадка
да може да бъде решена по възможно най-добрия начин.
Нека помислим, колко малко усвоява животното от външния свят чрез възпитание, чрез дресиране, колко малко се нуждае то поради това от една арена, която да се намира във външния свят, за да произведе отново това, което е било прието вътре като формиращи принципи. Обаче човекът се нуждае от една такава арена. Ето защо той навлиза несръчен в света, навлиза така в света, че и тук ние трябва да сложим последна ръка в тънкото оформяване на неговия организъм. От тук и животът и тъкането на индивидуалността на човека, на неговата същинска основна същност, в първите години на неговото съществуване! Ето защо органът на неговия дух, мозъкът, влиза в живота така, че той може да бъде определен, да бъде формиран пластично и поради това бива снабден всъщност едва след раждането с последните решаващи пътища, линии и направления, как трябва да се проявят заложбите.
От това ние виждаме, че главното в развитието е нещо, което трябва да считаме, че то идва от минали съществувания, от минали степени на съществуването и че затова ще бъде по-малко важно да имаме определени, своенравни принципи за възпитанието, защото всяко отделно човешко същество, всяка индивидуалност трябва да се счита като една проблема, като една свещена загадка, която трябва да бъде разрешена и че от нас зависи да създадем условията, поводите тази загадка да може да бъде решена по възможно най-добрия начин.
Неудобно е едно такова възпитание, което въобще не може да постави никакви твърди принципи, но което трябва да апелира у възпитателя към един принцип родствен с художественото, за да наблюдава, какво се проявява от същността на човека. Такова възпитание е по-неудобно отколкото когато се казва регламентирано: тези или онези способности трябва да бъдат заставени да се проявят така или така. Обаче ние заставаме с едно правилно разбиране пред подрастващия човек само тогава, когато във всеки отделен случай го разглеждаме като една индивидуалност, като нещо особено за себе си. Но когато искаме да вземем нещата съвсем тривиално някои хора имат вече тази дарба да вземат всичко тривиално -, ние можем да кажем: Индивидуалност намираме не само у човека, но и във всяко животно. Без съмнение такава индивидуалност се показва.
към текста >>
Когато станем възпитатели, наша задача е да разрешим отново това, което разглеждаме като една духовна
загадка
у всеки един човек.
Тази индивидуалност на човека се нуждае от наследените качества, трябва да ги усвои и да ги развие. Това е също нещо по-висше от онова, което навлиза в съществуването с нашата индивидуалност. Ние влизаме в съществуването с раждането: там, където ние още не можем да образуваме понятия, една творяща, производителна духовност усвоява пластичното вещество от наследствената линия. Едва по-късно се прибавя Съзнателната душа. Така ние виждаме в човешката природа нещо индивидуално, което формира пластично способностите и талантите.
Когато станем възпитатели, наша задача е да разрешим отново това, което разглеждаме като една духовна загадка у всеки един човек.
Всичко това ни дава насока към едно настроение. Когато при разравянето на костите на Шилер Гьоте намери неговия череп и видя, как в него са изразени, отпечатани формите, как човешката индивидуалност е работили върху тези форми, когато видя: В тази форма трябваше да се извая течният дух на Шилер, за да може да стане това, което е станал Гьоте можа да изрази това с мислите: Що може повече в живота си човекът да добие, Освен в природа Бог се нему да разкрие, Как твърдото тя прави в дух да се стопява,
към текста >>
72.
4. Заратустра; Берлин, 19. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Днес си поставяме задачата, да посочим една такава ръководеща индивидуалност на човечеството, която в известно отношение е една
загадка
за официалното историческо изследване, която за това изследване се губи в далечни, недостижими със съществуващите документи времена на древността: онази личност, за която днес много се говори, но още малко се познава, личността на Заратустра.
Бихме могли именно да запитаме: Какво значение има, че човешката индивидуалност не минава само веднъж през живота между раждането и смъртта, а отново и отново се ражда на Земята? Обаче когато от друга страна разглеждаме земното развитие на човека в смисъла на Духовната наука и намираме, че в това развитие на човека се съдържа един прогресивен смисъл, че всяка епоха, всяка нова епоха предлага в известно отношение едно друго съдържание и развитието на човека се намира в една възходяща линия, тогава за нас изпъква пълното значение на факта, че тези разнообразни възможности на живота, тези множество съдържания на живота, които могат да се влеят върху нас в течение на развитието на човечеството действително постоянно и постоянно се приемат от ядката на човешкото същество. Но това е възможно само тогава, когато с всичко, което той е като същество, е свързан с живия поток на развитието не само веднъж, а много пъти. Когато разглеждаме така цялото това развитие на земното човечество като един пълен със смисъл напредък с проявяване на все ново съдържание, едва тогава ни се явяват в тяхното истинско значение онези духовни величия, които са давали тон, които са били ръководители през различните епохи, които в известно отношение са били източник на едно ново съдържание, на нови импулси за напредващото развитие на човечеството. През този зимен цикъл ние ще се занимаем с редица такива ръководещи същества на развитието на човечеството във връзка с други въпроси.
Днес си поставяме задачата, да посочим една такава ръководеща индивидуалност на човечеството, която в известно отношение е една загадка за официалното историческо изследване, която за това изследване се губи в далечни, недостижими със съществуващите документи времена на древността: онази личност, за която днес много се говори, но още малко се познава, личността на Заратустра.
Именно при една такава личност, какъвто е бил Заратустра, която във всичко, което е дала на човечеството, което е било получено от нея, очарова така странно днешната епоха, можем да видим, колко големи стават различията по отношение на цялото човешко същество, когато вземем под внимание различните епохи на човечеството. Един късоглед поглед може лесно да помисли: Какъвто е човекът днес, както той мисли днес, чувствува, образува си представи, както днес чувствува морално, така е чувствувал той по същество откакто съществува като човек. Обаче Духовната наука ни показва това изпъква вече от държаните до сега сказки и ще изпъкне и от следващите -, че именно човешкият душевен живот, начинът на усещането, на чувствуването и на волението в течение на развитието на човечеството е подложен на големи, пълни със значение промени. В древни времена човешкото съзнание е било съвършено различно и ние имаме основание да приемем, че в бъдеще ще бъдат достигнати отново други степени на това съзнание, различни от тези на нормалното днес човечество. Когато насочим поглед върху Заратустра, ние трябва всъщност да обгърнем съвършено отдалечени от нашата епоха времена.
към текста >>
73.
3. Буда; Берлин, 02. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Обаче през колкото и прераждания да минем и колкото и по-мъдри да ставаме в този живот, чрез това, което той ни дава ние не можем да разрешим великата
загадка
на съществуването, която ни гледа през очите на старостта, на болестта и на смъртта.
Тези тайни трябва да се намират някъде другаде, трябва да се намират вън от живота, който живеем от едно прераждане в друго. Тази идея стана плодотворна в душата на великия Готама и доведе именно до озарението, което се нарича "Озарение под дървото Боди". Тогава му стана ясно така можем да го опишем: Ние се намираме в един свят на майя, на илюзията. Ние живеем един живот след друг в този свят на майя или на илюзията, в който сме слезли от едно духовно съществуване. В този живот ние можем да се издигнем от един чин на друг в духовно отношение.
Обаче през колкото и прераждания да минем и колкото и по-мъдри да ставаме в този живот, чрез това, което той ни дава ние не можем да разрешим великата загадка на съществуването, която ни гледа през очите на старостта, на болестта и на смъртта.
Тогава в него проблесна мисълта, че учението за страданието трябва да бъде за него още по-велико от мъдростта на един Бодисатва. И неговото озарение се състоеше сега в това, че той си каза: Следователно това, което се шири в света на майя или на илюзията, не е истинска мъдрост, то е така малко истинска мъдрост, че и след много прераждания ние не можем да почерпим от това външно съществуване едно разбиране за това, което е изпълнено със страдание, и за едно освобождение от страданието. Следователно в това външно съществуване е втъкано нещо друго, което стои далече от мъдростта, от всяко знание. Чрез това от само себе си се разбира, че Буда потърси в един лишен от мъдрост елемент онова, което прониква живота със старост, с болест и със смърт. Не е мъдростта тази, която може да действува някакси освобождаващо, а нещо друго, което не може да се добие от този свят, а което може да се добие само тогава, когато човек се оттегли от света на външното съществуване, в което се редуват прераждане след прераждане, въплъщение след въплъщение.
към текста >>
74.
4. Мойсей; Берлин, 09. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
По-рано аз често съм обръщал вниманието върху една интересна книга, която произхожда от един изследовател на митовете, който като такъв може да бъде наречен най-бележитият изследовател на митовете в по-ново време искам да кажа: Лудвиг Лайстнер и неговата книга "
Загадка
та на сфинкса".
Но ние не можем да разберем тази мисия на Мойсея, ако не предположим, че всъщност на основата на библейското изложение лежи първо съзнанието за един факт, който вече можахме да обгърнем с поглед при разглеждане индивидуалността на Хермес, на Буда и на Заратустра: че по отношение на душевния живот на човека развитието на човечеството е изпитало в течение на времената един преход от едно старо ясновидско състояние към днешното състояние на интелектуалното съзнание. Нека още веднъж напомним, че в прадревни времена човешката душа имаше определени междинни състояния между будността и съня, когато можеше да вижда в един духовен свят, че това, което е било виждано по този начин в духовния свят, е било изложено в образи и че за нас тези образи са били запазени в митологиите и легендите на древните времена. Когато някой задава въпроса: Как може да бъде доказано старото ясновидско съзнание и външно, без Духовната наука? , той може да намери този отговор на зададения въпрос чрез съвестни проучвания, които са били направени и в наше време, но не са намерили още пълно признание. Тук трябва да обърнем вниманието върху това, че определени изследователи на митовете по отношение на образувания подобни на митовете, на сказанията и т.н., които са се образували още и в по-късни времена при отделните народи, се чувствуват заставени да приемат за раждането на такива митове една съвършено друга форма на човешкото състояние на съзнанието.
По-рано аз често съм обръщал вниманието върху една интересна книга, която произхожда от един изследовател на митовете, който като такъв може да бъде наречен най-бележитият изследовател на митовете в по-ново време искам да кажа: Лудвиг Лайстнер и неговата книга "Загадката на сфинкса".
Тази книга принадлежи към най-забележителните в нейната област. В нея се показва, че някои митове изглеждат като продължения на събитията от света на сънищата, които се изживяват типично. Лайстнер не стигна до Духовната наука, той нямаше никакво съзнание за това, че доставяше първите градивни камъни за едно истинско познание на старите митологии. Но ние не можем да разберем така митовете и сказанията като преобразувания на типичните сънища, както Лайстнер ги е схващал, а трябва да ги разберем изхождайки от едно минало човешко състояние на съзнанието, което е виждало духовния свят в образи и поради това го е изразявало също в образи. Никой не може действително да разбере старите сказания, митове и легенди, ако първо не предположи, че старите митологии са почерпени от едно друго състояние на човешкото съзнание първо като една хипотеза.
към текста >>
75.
ІV. Инволюция и Еволюция
GA_92 Езотерична космология
В "
Загадка
та на Сфинкса" Лудвиг Лайстнер казва, че източникът на легендата за Сфинкса може да се намери всред всички раси.
Ако селяни, трудещи се по време на жътвата в непосилната жега на лятото легнат на земята да си починат по обед, вместо да се върнат по домовете си, се появява фигура на жена и им задава няколко гатанки. Ако спящият разреши гатанките, е спасен; ако ли не, жената го убива и разсича на две с коса. Легендата продължава, казвайки, че фантомът може да бъде обезпокоен с рецитиране на стиховете на "Отче наш" в обратен ред. Окултизмът ни учи, че Жената по Пладне е астрална фигура, зъл дух, който се явява и подтиска човека по време на сън. Обърнатата молитва "Отче наш" показва, че в астралния свят всичко е отразено като в огледало (инверсия).
В "Загадката на Сфинкса" Лудвиг Лайстнер казва, че източникът на легендата за Сфинкса може да се намери всред всички раси.
Той твърди също, че всички легенди се били породени в състояние на по-висш сън, където се възприемат реалности, и че сфинксът в действителност е една демонична фигура. Следователно произходът на всички митове е едно сънно съзнание, или възприемане на един реален свят в астрални символи. Митовете описват астралния свят, видян в символични видения. В хода на историята ние откриваме, че създаването на митове се прекратява, когато започва да се развива животът на логиката и интелектуалността. Известен на окултизма закон е, че с всеки нов етап на еволюцията се появява елемент от миналото.
към текста >>
76.
V. Йога в Изтока и Запада
GA_92 Езотерична космология
Неговата задача не е да оформя душата на своя ученик по свой собствен образ, а да разкрие и разреши
загадка
та на тази душа.
Той не се опитва да доминира или превръща; той просто излага онова, което той сам е видял. И как би трябвало да го слушаме ние? Има три начина на слушане: да приемем думите като неоспоримо авторитетни; да бъде скептични и да се борим с онова, което чуваме; да обърнем внимание на казаното без раболепие, сляпa доверчивост и без систематично противопоставяне, позволявайки на идеите да работят върху нас и наблюдавайки техните въздействия. Последното е отношението, което ученикът трябва да възприеме спрямо своя учител в западното Посвещение. Посветителят знае, че онзи, който е господар, трябва да бъде и слуга.
Неговата задача не е да оформя душата на своя ученик по свой собствен образ, а да разкрие и разреши загадката на тази душа.
Учението, давано от Посветителят, не е догма; то е само импулс за развитие. Всяка истина, която не е в същото време и един жив импулс, е безплодна истина. Ето защо всички мисли трябва да бъдат изпълнени с елемента на душата. Мисълта трябва да бъде проникната с чувство; в противен случай тя няма да премине в сферата на душата и ще бъде една мъртвородена мисъл.
към текста >>
77.
Х.Астралният свят (продължение)
GA_92 Езотерична космология
Такъв е произходът на
загадка
та на Сфинкса: "Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три?
Защо обикновено човек има за силна ръка дясната? Дясната ръка, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира. Лявата ръка ще остане, когато двете "крила" на челото бъдат развити. Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака.
Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: "Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три?
" Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун. Всъщност въпросът и отговорът се отнасят за цялата еволюция на човечеството, минала, настояща и бъдеща, както тя беше познавана в древните Мистерии. Четириног в една предишна епоха на развитие, днес човекът ходи на два крака; в бъдеще той ще "лети" и наистина ще използва три спомагателни органа, а именно двете крила развити от двулистния лотосов цвят, който ще бъде двигателен орган на волята, и органът, възникващ от метаморфоза на лявата половина на гръдния кош и лявата ръка. Такива ще бъдат органите за движение в бъдещето. Настоящите органи за възпроизвеждане ще атрофират заедно с дясната страна и дясната ръка.
към текста >>
78.
Бележки.
GA_93 Легендата за храма
/*1/ – Виж: "Гьотевият стандарт на душата", антропософско издателство, 1925; "Гьотевото тайно откровение и
загадка
та на Фауст", 1933 г.; "Проблемът за Фауст", – особено лекцията от 3.
В ръчно написаното копие от бележките на Матилде Шол в полето е написано, че съдържанието на тази лекция по-късно е било включено в третата степен на секцията, отнасяща се до култа и символизма на Езотеричната школа. Главната стойност, която тези бележки имат за нас днес, е, че те представляват единственият пълен разказ за манихейството в цялата творческа работа на Рудолф Щайнер. Като литературен източник Рудолф Щайнер е използвал творбата на Ойген Хайнрих Шмид, една книга, която Рудолф Щайнер имал в своята лична библиотека и която той коментирал в своето периодично списание "Луцифер" /Виж бел. 2/. В главата отнасяща се до манихейството, извлеченията, които Рудолф Щайнер използва за своята лекция, са били маркирани от него. Тази лекция е била държана през годината, в която били публикувани първите фрагменти от оригиналния манихейски ръкопис от Турфан.
/*1/ – Виж: "Гьотевият стандарт на душата", антропософско издателство, 1925; "Гьотевото тайно откровение и загадката на Фауст", 1933 г.; "Проблемът за Фауст", – особено лекцията от 3.
ноември 1917 г. /*2/ – Първият брой на Рудолф Щайнеровия "Луцифер", периодично списание за душевен живот, духовно развитие и теософия, в уводната статия за Луцифер, появила се през юни 1903 г. /*3/ – Прочутият църковен отец Св. Августин /354-430 сл. Хр./ бил, според собственото му признание, ученик на манихейство почти за 9 години до неговото "обръщане".
към текста >>
и "Гьотевите тайни откровения и
загадка
та на Фауст", Р.
/текст не се чете/, диалог: "Всемирното мислене е най-вътрешното истинско и индивидуално качество и потенциална част на Световната душа". /*4/ – Виж бележка 10 на предшестващата лекция. /*5/ – Втората част на Фауст, края на хора: "Всички преходни неща са само едно подобие". /*6/ – Гьоте: "Приказка за Зелената змия и красивата Лилия". Виж също Гьотевата книга "Стандарт на душата", както е илюстрирано във Фауст и в "Приказката за Зелената змия и красивата Лилия", Антропософско издание, Лондон, 1925 г.
и "Гьотевите тайни откровения и загадката на Фауст", Р.
Щайнер, Дъблишинг Къмпани, Лондон, 1933 г. /*7/ – Послание на ап. Павел до римляните, гл. 5, стих 13 и гл. 8 стих 2.
към текста >>
79.
ІV. Инволюция и Еволюция.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
В “
Загадка
та на Сфинкса” Лудвиг Лайстнер казва, че източникът на легендата за Сфинкса може да се намери всред всички раси.
Ако селяни, трудещи се по време на жътвата в непосилната жега на лятото легнат на земята да си починат по обед, вместо да се върнат по домовете си, се появява фигура на жена и им задава няколко гатанки. Ако спящият разреши гатанките, е спасен; ако ли не, жената го убива и разсича на две с коса. Легендата продължава, казвайки, че фантомът може да бъде обезпокоен с рецитиране на стиховете на “Отче наш” в обратен ред. Окултизмът ни учи, че Жената по Пладне е астрална фигура, зъл дух, който се явява и потиска човека по време на сън. Обърнатата молитва “Отче наш” показва, че в астралния свят всичко е отразено като в огледало (инверсия).
В “Загадката на Сфинкса” Лудвиг Лайстнер казва, че източникът на легендата за Сфинкса може да се намери всред всички раси.
Той твърди също, че всички легенди се били породени в състояние на по-висш сън, където се възприемат реалности, и че сфинксът в действителност е една демонична фигура. Следователно произходът на всички митове е едно сънно съзнание, или възприемане на един реален свят в астрални символи. Митовете описват астралния свят, видян в символични видения. В хода на историята ние откриваме, че създаването на митове се прекратява, когато започва да се развива животът на логиката и интелектуалността. Известен на окултизма закон е, че с всеки нов етап на еволюцията се появява елемент от миналото.
към текста >>
80.
V. Йога в Изтока и Запада.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Неговата задача не е да оформя душата на своя ученик по свой собствен образ, а да разкрие и разреши
загадка
та на тази душа.
Той не се опитва да доминира или превръща; той просто излага онова, което той сам е видял. И как би трябвало да го слушаме ние? Има три начина на слушане: да приемем думите като неоспоримо авторитетни; да бъде скептични и да се борим с онова, което чуваме; да обърнем внимание на казаното без раболепие, сляпa доверчивост и без систематично противопоставяне, позволявайки на идеите да работят върху нас и наблюдавайки техните въздействия. Последното е отношението, което ученикът трябва да възприеме спрямо своя учител в западното Посвещение. Посветителят знае, че онзи, който е господар, трябва да бъде и слуга.
Неговата задача не е да оформя душата на своя ученик по свой собствен образ, а да разкрие и разреши загадката на тази душа.
Учението, давано от Посветителят, не е догма; то е само импулс за развитие. Всяка истина, която не е в същото време и един жив импулс, е безплодна истина. Ето защо всички мисли трябва да бъдат изпълнени с елемента на душата. Мисълта трябва да бъде проникната с чувство; в противен случай тя няма да премине в сферата на душата и ще бъде една мъртвородена мисъл.
към текста >>
81.
Х. Астралният свят (продължение).
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Такъв е произходът на
загадка
та на Сфинкса: “Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три?
Защо обикновено човек има за силна ръка дясната? Дясната ръка, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира. Лявата ръка ще остане, когато двете “крила” на челото бъдат развити. Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака.
Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: “Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три?
” Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун. Всъщност въпросът и отговорът се отнасят за цялата еволюция на човечеството, минала, настояща и бъдеща, както тя беше познавана в древните Мистерии. Четириног в една предишна епоха на развитие, днес човекът ходи на два крака; в бъдеще той ще “лети” и наистина ще използва три спомагателни органа, а именно двете крила развити от двулистния лотосов цвят, който ще бъде двигателен орган на волята, и органът, възникващ от метаморфоза на лявата половина на гръдния кош и лявата ръка. Такива ще бъдат органите за движение в бъдещето. Настоящите органи за възпроизвеждане ще атрофират заедно с дясната страна и дясната ръка.
към текста >>
82.
Минало и бъдещо духовно познание
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Ако човек иска да разреши
загадка
та, защо именно тази личност е била призвана да внесе посланието на теософията в света, стига до заключението, че тя е била единствената възможност, чрез която водещите духове са могли да се изявят на хората на Запада.
«Тимей» се смята за неразбираем, но не се търси причината, защо не се разбира. Нека да си припомним думите на Лихтенберг: «Когато глава и книга се сблъскат и звучи на кухо, не е нужно причината да е книгата.» В практическия живот материализмът проявява лицемерие, като не иска да си признае, че само чисто материалният стремеж владее живота. За идеали никога не се е говорило толкова много, а се е разбирало толкова малко, колкото в наше време. В това време попада и мисията на Елена Петровна Блаватска. Може наистина да се каже, без с това да се накърни значението на нейната личност, че ѝ е била възложена работа, която всъщност е била твърде тежка за душата ѝ.
Ако човек иска да разреши загадката, защо именно тази личност е била призвана да внесе посланието на теософията в света, стига до заключението, че тя е била единствената възможност, чрез която водещите духове са могли да се изявят на хората на Запада.
Личностите на официалните постове са нямали и най-малкото разбиране какво е необходимо за човечеството като духовни факти. Дори понятието за духа е било изгубено и когато се е говорило за дух, се е употребявала само една празна дума. Тази забележителна жена, с особени психично-духовни заложби, още от младостта си е била призвана да донесе на света послание, нещо, което никой учен не е бил в състояние да направи. От ранна възраст тя е виждала света различно от това, което предписва образованието на 19-ти век. Във всичко, което ни обкръжава, тя е можела да вижда духовни същества, които за нея са били също така действителни, както нещо, което може да се докосне.
към текста >>
83.
Духовното познание като най-висша освобождаваща. Втора лекция, Берлин, 8 октомври 1906 г. същност.
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
39) Берлин, 12 октомври 1905 г., Хамбург, 2 май 1908 г., Хамбург, 17 май 1906 г., издадени в «Световната
загадка
и антропософията», Събр.
Отклонява ли се даден човек от нормата, от обичайното, от правилото и достига ли отклонението определен размер, който в зависимост от възгледите надхвърля различни показатели на здравето, той е ненормален или болен, което е всъщност едно и също нещо.» П. Й. Мьобиус, «Избрани произведения», том II, Лайпциг, 1903г., стр. 6. 37) «В действителността може да се случи при някой, който страда от мания за преследване – какъвто е случаят с Русо, но по-голямата част от пациентите никога не са били преследвани, – ние просто да не знам защо именно представите за преследване са толкова често признаци за заболяване на мозъка.» Пак там, стр. 22. 38) Хераклит принадлежи към така наречените предсократовци, живели от около 590–480 г. пр. Хр.
39) Берлин, 12 октомври 1905 г., Хамбург, 2 май 1908 г., Хамбург, 17 май 1906 г., издадени в «Световната загадка и антропософията», Събр.
съч. 54. (Последните две лекции са съответни на двете лекции в Берлин, 26 октомври и 2 ноември 1905 г., но от тях не са запазени записки).
към текста >>
84.
Знаци и символи на Коледния празник
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
на специалната брошура «Знаци и символи на Коледния празник» е употребена формата «Chrestos», като Рудолф Щайнер я използва в лекцията от 14-ти декември 1905, включена в «Световната
загадка
и антропософията», Събр. съч.
78) В гръцката митология пратеничката на боговете. В други записки стои: едно изображение на свещената Изис. 79) На гръцки означава XQICTOC, Христос, Помазания, според термина иврит Месия. Употребяваното в Гнозиса и в манихейството наименование XQICTOC, Христос означава: добрия; според Маркион (второто столетие) най-висшия добър Бог за разлика от Демиурга – само справедливия Бог-творец. За разлика от предходните две издания, в третото издание от 1968 г.
на специалната брошура «Знаци и символи на Коледния празник» е употребена формата «Chrestos», като Рудолф Щайнер я използва в лекцията от 14-ти декември 1905, включена в «Световната загадка и антропософията», Събр. съч.
54, стр. 243, Но връзката е друга и преразглеждането на текстовите документи показа, че в записките не стои думата «Chrestos». 80) Йоан: 3,30. 81) Йоан: 1, 47. 82) Сравни Дървото на живота и на познанието на доброто и злото.
към текста >>
85.
2. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг 18 Юни 1908 г.
GA_104 Апокалипсисът на Йоан
Като нещо трагично премина през техните сърца, когато им се обясняваше, че наистина те биха могли да проникнат в тайните на битието, но че в бъдеще ще дойде нещо, което се явява като пълно разрешение на
загадка
та.
Човек се вижда както това се случи и с мене, така да се каже, поставен във всичко това, когато има пред себе си първия германски превод на Библията, Сребърния Кодекс на Улфила. По едно особено стечение на кармата този превод е дошъл тук в Упсала. Преди това е бил в Прага. През време на шведската война е бил откраднат и отнесен в Упсала и сега се намира там, като отличителен белег на това, което прониква онзи, който може да прогледа малко по-дълбоко в същността на древните мистерии. Тази същност на мистериите, това проникване в духовния свят сред древните европейски култури е проникната и пропита с една чудна обща особеност, която се получи посвещението през онези времена.
Като нещо трагично премина през техните сърца, когато им се обясняваше, че наистина те биха могли да проникнат в тайните на битието, но че в бъдеще ще дойде нещо, което се явява като пълно разрешение на загадката.
На тях постоянно им се обръщаше вниманието, че в онова знание, което можеше да се получи в древните мистерии, ще трябва да просияе една по-висша светлина. Бихме могли да кажем, че във всички тези древни мистерии се указваше пророчески на това, което трябваше да дойде в бъдеще, а именно на идването на Христа Исуса. Тези северни мистерии бяха изпълнени с един такъв тон, с едно чувство, с едно настроение на пророчество. Едно такова изречение, каквото ще изкажа сега, не бива да бъде изнасилвано и мислено в твърди строги очертания. То трябва да изрази само симптоматично това, което лежи на неговата основа като по-дълбока истина.
към текста >>
86.
Съдържание
GA_110 Духовните йерархии
Първичната мъдрост и
загадка
та на човека.
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е 1. Първа лекция, Дюселдорф, 12. Април 1909, следобед
Първичната мъдрост и загадката на човека.
Западните окултни школи като пазители на източната мъдрост. Възникването на новите Мистерии. Христовото дело. Учението на Дионисий Аеропагита за Йерархиите и за небесните тела. Задачите на антропософията.
към текста >>
87.
1. Първа лекция, Дюселдорф, 12. Април 1909, следобед
GA_110 Духовните йерархии
И тъкмо един такъв лекционен цикъл ще Ви покаже, че цялото познание, цялата мъдрост общо взето се свежда до това, да разреши голямата, най-голямата от всички загадки:
загадка
та на човешкото същество.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ Дюселдорф, 12. Април 1909, преди обед Този лекционен цикъл ще ни въведе в по-висшите области на духовния живот, ще ни издигне не само над физическия пространствен свят на Земята, където, бих казал, сме отседнали, но и ще ни пренесе в духовните светове, откъдето води своето начало самият физически пространствен свят.
И тъкмо един такъв лекционен цикъл ще Ви покаже, че цялото познание, цялата мъдрост общо взето се свежда до това, да разреши голямата, най-голямата от всички загадки: загадката на човешкото същество.
А за да разберем човешкото същество, ние трябва значително да разширим представите си за нещата в заобикалящия ни свят. Впрочем, необходимо е всеки, който възнамерява да изслуша този лекционен цикъл, вече да разполага с някои от основните духовнонаучни понятия и аз смятам, че в общи линии това условие е предварително изпълнено от всички присъствуващи. Може би за проследяването на цикъла е необходим един изключително висок полет на Духа, макар че ще положа всички усилия, да направя основната ни тема възможно най-достъпна и разбираема. Когато се опитваме да говорим за това, което наричаме духовни Йерархии*1, ние всъщност насочваме нашите душевни очи към онези висши Същества, чието Битие се намира над Земята. С нашите физически очи ние можем да обхванем само четирите природни царства: минералното, растителното, животинското и човешкото.
към текста >>
88.
2. Втора лекция, 12 Април 1909, вечер
GA_110 Духовните йерархии
И ние започваме да разбираме голямата
загадка
на човешкото същество, едва когато се замислим че всички наши действия, дори и нашите настроения, веднага се отразяват върху процесите на целия Космос, че нашият малък човешки свят е от огромното значение за съдбата на Микрокосмоса.
Вярното отношение към тях постигаме само тогава, когато си казваме: Всъщност не съществува достатъчно възвишена мъдрост, която да ни покаже всичко онова, което е скрито в религиозните текстове. Едва тогава те могат да бъдат докоснати от вълшебния полъх на истинското благочестие, едва тогава те се превръщат в това, което трябва да бъдат: Средства за облагородяване и пречистване на човешката душа. От друга страна, те често ни показват и страховитите бездни на човешката мъдрост. Сега вече всичко онова, което блика от окултните школи и от Мистериите, може да стане достояние на цялото човечество, и само по този начин хората ще проумеят цялото величие на прадревната Мъдрост, защото в противен случай, без окултното познание, те остават всред нейните неясни сенки. И така, с помощта на един относително труден пример, ние трябва да посочим, че прадревната Мъдрост е била наясно с всички онези Духове, които ни заобикалят от всички страни, които непрекъснато проникват, а после напускат човешкото тяло; тя е била наясно и с факта, че човешкото поведение всъщност представлява едно постоянно взаимодействие между духовния свят и нашия вътрешен свят.
И ние започваме да разбираме голямата загадка на човешкото същество, едва когато се замислим че всички наши действия, дори и нашите настроения, веднага се отразяват върху процесите на целия Космос, че нашият малък човешки свят е от огромното значение за съдбата на Микрокосмоса.
Да, най-прекрасното и най-важното, което можем да извлечем от Духовната наука, е именно растящото чувство за отговорност. Защото то ни учи да разбираме живота в неговия истински смисъл и да съзнаваме огромната стойност на онзи личен живот, който ние влагаме в потока на мировата еволюция.
към текста >>
89.
10. Десета лекция, 18. Април 1909, вечер
GA_110 Духовните йерархии
И в определен момент всичко, което ни заобикаля, изгубва своето значение за нас, понеже ние си казваме: Да, външният сетивен свят никога не може да ни предложи разрешение на
загадка
та.
Ето как в хода на тези лекции, тръгвайки от смисъла и предназначението на Космоса, тръгвайки от смисъла и предназначението на Космоса, ние се опитахме да стигнем до смисъла на човешкото същество. В стремежа си поне отчасти да отговорим на големите въпроси, свързани със смисъла и предназначението на човешкото същество, днес ние следвайки мистерийната мъдрост се опитахме да обясним единичното с помощта на общото, да обясним точката с помощта на обкръжението, или с други думи, да обясним човека е помощта на обкръжаващия го звезден свят. Едва по този начин нашето познание постига връзка с реалността. И същественото тук е, истинското духовно-научно познание представлява едно действително, конкретно познание, или иначе казано, че самото духовно-научно познание дава един верен, правдив образ на Космоса и на духовните Йерархии. Ние заемаме едно средищно място във Вселената.
И в определен момент всичко, което ни заобикаля, изгубва своето значение за нас, понеже ние си казваме: Да, външният сетивен свят никога не може да ни предложи разрешение на загадката.
Всичко е събрано като в една точка. Обаче тогава, когато всичко е събрано и концентрирано в една точка, разрешението на космическата загадка идва от обкръжението, от периферията, и то по същия непосредствен начин, както това става с материята, която не е нищо друго, освен видим израз на Духа. Както казахме, материята непрекъснато се свива и там, в средищната точка на Земята, тя просто изчезва, за да се появи отново навън, в обкръжението. Да, реалността е точно такава! И нашето познание е реално само тогава, когато то израства пред очите ни като един огромен процес, обхващащ цялата Вселена.
към текста >>
Обаче тогава, когато всичко е събрано и концентрирано в една точка, разрешението на космическата
загадка
идва от обкръжението, от периферията, и то по същия непосредствен начин, както това става с материята, която не е нищо друго, освен видим израз на Духа.
Едва по този начин нашето познание постига връзка с реалността. И същественото тук е, истинското духовно-научно познание представлява едно действително, конкретно познание, или иначе казано, че самото духовно-научно познание дава един верен, правдив образ на Космоса и на духовните Йерархии. Ние заемаме едно средищно място във Вселената. И в определен момент всичко, което ни заобикаля, изгубва своето значение за нас, понеже ние си казваме: Да, външният сетивен свят никога не може да ни предложи разрешение на загадката. Всичко е събрано като в една точка.
Обаче тогава, когато всичко е събрано и концентрирано в една точка, разрешението на космическата загадка идва от обкръжението, от периферията, и то по същия непосредствен начин, както това става с материята, която не е нищо друго, освен видим израз на Духа.
Както казахме, материята непрекъснато се свива и там, в средищната точка на Земята, тя просто изчезва, за да се появи отново навън, в обкръжението. Да, реалността е точно такава! И нашето познание е реално само тогава, когато то израства пред очите ни като един огромен процес, обхващащ цялата Вселена. И тогава то застава пред нас не като някаква спекулация или фантазьорство, а като нещо, родено от недрата на самия Космос. Да, ето кое чувство трябва да развиваме всички ние: За нас мъдростта трябва да се превърне в идеал, роден от недрата на Космоса, за да ни изпълни с най-могъщата сила, която ще ни позволи да се справим с нашата собствена съдба и да осъществим както нашите непосредствени земни задачи, така и всичко, което Космосът очаква от нас.
към текста >>
90.
8. Осма лекция, 24 септември 1909 г.
GA_114 Евангелието на Лука
Някой би добавил: „За днешното съзнание тези неща изглеждат фантастични, но когато поставя на везните всичко, дори и външните факти, те стават напълно правдоподобни и аз започвам да разбирам Евангелията едва след като съм чул подробностите от хрониката Акаша." Друг би могъл да заяви, че историята с двете деца Исус задоволява неговите интереси и че сега започва да разбира много неща, които по-рано са оставали за него пълна
загадка
.
Обаче това са преходни форми, които ще отстъпят пред онова бъдеще, когато хората непосредствена ще възприемат духовния живот в своите идеи и когато цялото човечество ще се издигне до онова състояние, при което духовният свят ще ръководи материалния свят. И всеки човек, който днес се интересува от антропософските принципи, не само защото те изострят неговия интелект, а защото го пленяват със своята истинност, всеки, който изпитва живо, вътрешно задоволство от антропософските истини, ще се превърне в предтеча за онези човешки същества, при които един ден душата ще тържествува над тялото. Дори и днес ние можем да разкрием истината за онези величествени процеси, както направихме това през последните дни, за сливането между двата елемента този на Буда и на Заратустра, както и за всичко, което се случи в началото на нашето летоброене там, в Палестина. Ние можахме да проследим как мъдрото ръководство на света създаде Натановия и Соломоновия Исус, за да обедини чрез тях двата могъщи еволюционни потока, които до този момент бяха откъснати и разделени един от друг. Разбира се, относно казаното през последните дни могат да бъдат изразени различни становища.
Някой би добавил: „За днешното съзнание тези неща изглеждат фантастични, но когато поставя на везните всичко, дори и външните факти, те стават напълно правдоподобни и аз започвам да разбирам Евангелията едва след като съм чул подробностите от хрониката Акаша." Друг би могъл да заяви, че историята с двете деца Исус задоволява неговите интереси и че сега започва да разбира много неща, които по-рано са оставали за него пълна загадка.
Трети би могъл да каже: „Сега за мен възниква и нещо друго. Обгръщайки с поглед окултно установените величествени процеси и как например Нирманакайя на Буда се оказа в основата на онези видения, които получиха пастирите, обхващайки и другото направление, според което звездата насочваше последователите на Заратустра, виждайки сливането на тези разделени до този момент духовни направления, тогава у мен се поражда преди всичко следното впечатление: Впечатлението, че в хода на мировата еволюция всичко това е неописуемо красиво! Впечатлението, че то е нещо, което възпламенява нашите души и непосредствено ги включва в действителните мирови процеси." И това е най-доброто, което ние можем да извлечем от великите истини. Малките истини задоволяват нашите познавателни стремежи, но големите истини огряват душите ни и сега ние знаем: това, което пулсира в мировото развитие, е в същото време нещо неимоверно красиво.
към текста >>
91.
Четирите различни аспекта на представянето на Христос в четирите Евангелия. Берлин, първа лекция, 2 ноември 1909 година.
GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията
Доколкото в това същество пред нас се изправя най-великата
загадка
, са били необходими обяснения за разбирането на двете качества.
Човекът прониква с брадвата си в тялото на жертвения бик с изтичаща кръв, който отдава живота си за да може човек да преодолее това, което трябва да преодолее. Когато разглеждаме този намиращ се под човека жертвен бик, който трябва да бъде принесен в жертва за да може човек да върви по своя жизнен път, в нас възниква примерно такова разположение на чувствата и душевното състояние, което придава правилното основно настроение за разглежданията на Евангелието от Лука. Хората, които са разбирали какво е бил жертвеният бик във всички времена за хората, които са разбирали какво се съдържа в жертвения бик, в изразяването на всеобемащата любов, такива хора са разбирали нещо от описанията на качествата на любовта, която трябва да се появява при разглежданията на Евангелието от Лука. Защото е трябвало да се изобрази не нещо друго, а второто качество на Христос Исус. Този, който познава в съществото само две качества, познава ли цялото същество?
Доколкото в това същество пред нас се изправя най-великата загадка, са били необходими обяснения за разбирането на двете качества.
Но никой не следва да преувеличава своите възможности като смята, че чрез разглеждането на две негови качества, той е способен да разглежда от упор самото същество. Ние описахме две качества на Христос Исус и не пропуснахме да направим всичко, което би могло да ни доведе до предвиждащо разбиране за голямото значение на тези две качества. Но ако имахме достатъчно голямо уважение и почит пред самото това същество, бихме разбрали и нещо от другите качества, които това същество съдържа още в себе си. Така би било възможно и трето, и това трето е свързано с нещо, което не се е още разглеждало в нашето движение и може да се характеризира само в общи линии. Може да се каже, че в описанието на Христос в Евангелието от Йоан, Той е описан като висше същество, като същество, на Което служи царството на изпълнените с мъдрост Херувими.
към текста >>
92.
14. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Берн, 29. 11. 1917 г. Трите области на мъртвите: живот между смърт и ново раждане.
GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят
В моята последна книга "
Загадка
на душата" втората глава говори за онзи учен индивид, Jessoir, и вие може да прочетете какво той казва за тези неща.
В чувствата и във волевите импулси, чрез които съдбата се движи работят импулсите на мъртвите. Въпреки факта, че човек, който казва такива неща днес, все още бива взиман от цялата "интелигенция" за суеверен глупак, въпреки това вярно е, че, със същата точност, с която човек изразява един природен закон днес, може също така да изкаже следното твърдение: когато някои чува такъв един глас, това е този или онзи мъртъв, който е проговорил по нареждане на една или друга йерархия; освен това от сутрин до вечер и особено от вечер до сутрин, докато спим, импулсите на мъртвите непрекъснато работят в нас заедно с импулсите на духовните йерархии които работят в нашата съдба. Бих искал да спомена нещо тук. Вие вече знаете за "духа" на Сократ и че Сократ, този мъдър грък, казвал за него, че всичко, което той правел, той го правел под влиянието на този дух. Аз говорих за този Сократов дух в моята малка книга "Духовното водачество на човека и човечеството".
В моята последна книга "Загадка на душата" втората глава говори за онзи учен индивид, Jessoir, и вие може да прочетете какво той казва за тези неща.
Там аз говорих също за Сократовия дух. Отнася се до това, че Сократ осъзнава че нещо действува във всички човешки същества. Преди Мистерията на Голгота някои същества направляваха онова, което мъртвите трябваше да внасят в човешкия живот. Тези същества загубиха властта си по времето на Мистерията на Голгота и Христовият Импулс зае тяхното място. Сега вече Христовият Импулс е свързан с човешката съдба по начина описан от Духовната Наука.
към текста >>
93.
8. Осма лекция. Огледални образи на Макрокосмоса в човека. Розенкройцерски символи.
GA_119 Макрокосмос и микрокосмос
Тук можете да хвърлите поглед на една дълбока
загадка
, на една чудесна връзка между нервната ни система и онова, изразено с великите символи на пространството символите, които в себе си са отражения на духовни дейности и Същества.
Съществуването на определено несъответствие се обяснява с факта, че човекът е предопределен да бъде същество, независимо от случващото се извън него. Точно както преминаването на Слънцето през съзвездията на Зодиака се случва за 12 месеца, и това е отразено в 12-те мозъчни нерва, така и дните на месеца се регулират в съгласие със завъртането на Луната 28 дни. Как ще се обясни връзката между 31 дни в месеца и човешката нервна система? Ние имаме три допълнителни двойки нерви, т.е. всичко 31, които ни правят независими същества; в противен случай тук също щяхме да бъдем ръководени от числото 28.
Тук можете да хвърлите поглед на една дълбока загадка, на една чудесна връзка между нервната ни система и онова, изразено с великите символи на пространството символите, които в себе си са отражения на духовни дейности и Същества.
Сега ние стигаме до третата част на отражението. Нашата нервна система е изградена от Света на Духа. На мястото, където нервите преминават в мозъка или в гръбначния стълб, отново се получава отражение. На това място потокът от Света на Духа бива възпиран в нервната система и прониква онова, което сме узнали в Света на Разума. На това място работят силите на Йерархиите и Светът на Разума изгражда за нас мозъка и гръбначния мозък, които лежат зад нервите.
към текста >>
94.
Предговор
GA_121 Отделните души на народите
Като основа на лекциите послужи това, което аз вече бях изложил в писмен вид по въпросите на антропософски ориентираната Духовна наука и главно в моите книги „Теософия“, „Тайната наука“, „Върху
загадка
та на човека“, „Върху загадките на душата“ и много други.
ПРЕДГОВОР Написан допълнително към тези лекции изнесени преди повече от седем години В хода на лекциите, изнесени през Юни 1910 в Кристияния аз се осмелих да предприема един опит да опиша психологията на отделните народи и пътищата на тяхното развитие.
Като основа на лекциите послужи това, което аз вече бях изложил в писмен вид по въпросите на антропософски ориентираната Духовна наука и главно в моите книги „Теософия“, „Тайната наука“, „Върху загадката на човека“, „Върху загадките на душата“ и много други.
Аз трябваше да построя моето изложение върху тази основа, понеже слушателите вече бяха добре запознати с научния възглед, заложен в основата на споменатите произведения. Обаче към външната гледна точка по този въпрос, аз прибавих и една вътрешна гледна точка. Една действителна психология на народностните характери е невъзможно да бъде изведена от антропологическото, етнографско, а дори и от чисто историческото разглеждане на официалната наука. С обясненията, които предлага тази наука, ние не можем да стигнем по-далеч, отколкото ако, примерно се опитваме да вникнем в душевния живот на човека с помощта на анатомията и физиологията. Както при отделния човек ако искаме да се запознаем с неговия вътрешен живот – ние трябва да преминем от тялото към душата, така и при народностните характери ако действително се стремим да ги опознаем ние трябва да обхванем преди всичко лежащите в тяхната основа душевно-духовни сили.
към текста >>
95.
3. Трета лекция, 3. Септември 1910
GA_123 Евангелието на Матей
Ето защо науката също е принудена да заяви, че животът, като такъв, е една голяма
загадка
за нея.
Обаче след отделянето на Слънцето настъпва нещо забележително. В условията на днешния сетивен живот, Слънчевите въздействия се проявяват най-вече като „топлина" и „светлина"; обаче проявленията на звуковия етер и жизнения етер не попадат в областта на сетивните възприятия. Тъкмо поради тази причина ние откриваме проявленията на звуковия етер само в химическите съединения и процеси, следователно, в чисто материалните взаимодействия. А проявленията на жизнения етер така, както те струят от Слънцето изобщо не могат да бъдат непосредствено възприемани от човека по същия начин, както например той различава светлото и тъмното с помощта на своите сетивни възприятия. Ние възприемаме живота чрез проявленията му в живите същества, обаче не сме в състояние непосредствено да възприемаме струящия от Слънцето жизнен етер.
Ето защо науката също е принудена да заяви, че животът, като такъв, е една голяма загадка за нея.
И така, ние виждаме, че двата най-висши вида етер, жизненият етер и звуковият етер, въпреки че се излъчват от Слънцето и принадлежат към неговите най-висши еманации, не се изявяват непосредствено в условията на Земния свят. Тук ние сме изправени пред нещо, което въпреки че се излъчва от Слънцето остава скрито за обикновеното възприятие. От всичко, което живее в звуковия етер и в жизнения етер, на Земята може да бъде възприето само нещо, което е скрито във вътрешността на човешкото тяло. Тук, на Земята, е невъзможно да бъдат непосредствено възприети проявленията на живота или на хармонията на сферите, обаче може да бъде възприето онова, което действува в цялата организация на човешкото същество. За мен е най-лесно да опиша тези неща пред Вас, ако още веднъж насоча вниманието Ви върху развитието, което човекът пое на Земята.
към текста >>
96.
Лекция първа
GA_126 Окултна история
И ето, за да проникне в
загадка
та на живота и смъртта, той хваща трудния път на Запад.
В Главата му идва мисъл, която страшно терзае неговата душа. Под впечатлението от това, което е преживял, до него сега идва мисълта, че човекът е... смъртен. Мисълта, на която той по-рано не обръщал внимание, се появява в целия си ужас пред неговата душа. И тук той чува за единствения земен човек, който е останал безсмъртен, тогава, когато всички останали хора от следатлантската епоха са достигнали до съзнанието за своята смъртност. Той чува за безсмъртния Ксисуфр10, който живее далеч на Запад.
И ето, за да проникне в загадката на живота и смъртта, той хваща трудния път на Запад.
Вече мога да кажа, че този път на Запад е не нещо друго, а странстване в търсене на тайните на древната Атлантида, в търсене на тези събития, които са до великата атлантска катастрофа. Натам тръгва Гилгамеш. Много интересно е това, че той трябва да премине врати, които се охраняват от грамадни скорпиони, че духът го въвежда в царството на смъртта, че той влиза в царството на Ксисуфр и в това царство на Ксисуфр той узнава, че всички хора трябва все повече да се проникват от съзнанието за своята смъртност в следатлантската епоха. Тогава той пита Ксисуфр откъде той има знание за своята вечна основа, защо е проникнат от съзнанието за своето безсмъртие? Тогава Ксисуфр му отговаря: "Ти можеш също да станеш такъв, но тогава ще трябва да преживееш след мен всичко, което аз преживях по пътя на преодоляване на страха, ужаса и самотата, през които трябваше да премина.
към текста >>
97.
3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 7. Октомври 1911
GA_131 От Исус към Христос
След като осъзнае своя стремеж към усъвършенствуване и към живот в истината и след като търси силата, която може да задоволи този стремеж, човекът поглежда в едно царство, което първоначално застава пред него като една
загадка
, без чието разгадаване човешката душа си остава нещо измамно, нещо лъжливо: царството на милостта, извисяващо се над целия природен свят.
Тук цари един чисто механически порядък, казват те, и човекът е включен в него. А какво е мнението на философите? Те смятат, че всички природни факти са пронизани от един абстрактен мисловен свят, който може да бъде изследван по философски път. Ако човекът има съзнание за себе си и с оглед на това себесъзнание пита: Какво представлява усъвършенствуването? тогава и двата отговора се оказват само празни звуци.
След като осъзнае своя стремеж към усъвършенствуване и към живот в истината и след като търси силата, която може да задоволи този стремеж, човекът поглежда в едно царство, което първоначално застава пред него като една загадка, без чието разгадаване човешката душа си остава нещо измамно, нещо лъжливо: царството на милостта, извисяващо се над целия природен свят.
Нито една философия, нито една естествена наука не може да съедини царството на милостта с природния свят; защото природните сили действуват само механически, а мисловните сили имат само една мисловна реалност. А кое има пълната реална власт да съедини човешката душа с безсмъртието? Тази пълна и реална власт притежава единствено личният Христос! И отговора може да ни даде само живият Христос, а не чисто мисловният Христос. Този, който се ограничава само в своята собствена душа, фактически я обрича на самота; защото душата, сама по себе си, никога не може да роди царството на милостта.
към текста >>
98.
11. БЕЛЕЖКИ
GA_131 От Исус към Христос
*36. Виж Лудвиг Тийбен, „
Загадка
та на еврейството“; нередактираният български превод на Димитър Димчев е на раз-положение в библиотеките на Антропософските Дружества.
Съч. №181). „В резултат на спортната дейност човекът излиза от своето етерно тяло и започва да се съобразява само с физическите движения. Така човекът все повече се сприятелява със Земята и все повече се отдалечава от духовния свят... Евритмията, която прави видими движенията на етерното тяло, е единственото правилно противодействие на спорта Лекция от 30 Май 1923 в „Ритмите в Космоса и в човешкото същество“, 16 лекции, Дорнах 1923 (Събр. Съч. №350) Виж още д-р Емил Танев „Джогингът и съвременният спорт в светлината на антропософията“.
*36. Виж Лудвиг Тийбен, „Загадката на еврейството“; нередактираният български превод на Димитър Димчев е на раз-положение в библиотеките на Антропософските Дружества.
*37. 2. Мойсей 20 *38. Йов 2, 9 *39. Йов 19,25 *40. Йоан 4.
към текста >>
99.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 21 Ноември 1911
GA_132 Еволюцията от гл.т.на истината
Ако даден човек би живял в по-ранна епоха, когато повечето хора все още не са разполагали с тази духовна мъдрост, той щеше да бъде просто разяждан от неутолимата си жажда за познание, от изгарящия копнеж да се докосне до мъдростта, и няма защо да казвам, че за тази, несъмнено, изтъкната личност, животът би останал пълна
загадка
.
От една универсална наука, която се занимава не само с единичните подробности, но и с целостта на живота. Всичко онова, което се разиграва в дълбините на душата и напира към горните пластове на човешкото съзнание, трябва да бъде посрещнато от едно истинско духовно-научно изследване, чийто обект е космическото битие на човека и света, а не отделни подробности и фрагменти, защото в противен случай от долните пластове на душата се надигат сили, които копнеят за нещо, което не може да бъде постигнато никога. В този смисъл, Духовната наука е един отговор на онези копнежи, които живеят в долните пластове на душата. И понеже всички събития, които стават в света, имат своята предистория, ние не бива да се учудваме на един човек да допуснем, че той живее в днешната епоха и би искал да укроти копнежите на своята душа чрез духовно-научни занимания ако той бъде застрашен, т.е. ако тези първоначално несъзнавани душевни сили, които са като един вид копнежи, поискат да го унищожат.
Ако даден човек би живял в по-ранна епоха, когато повечето хора все още не са разполагали с тази духовна мъдрост, той щеше да бъде просто разяждан от неутолимата си жажда за познание, от изгарящия копнеж да се докосне до мъдростта, и няма защо да казвам, че за тази, несъмнено, изтъкната личност, животът би останал пълна загадка.
Но ако днес в неговата душа би се вляло нещо, което смекчава копнежа за образи а както знаем, само образите запълват пустотата -, тогава той би започнал да мечтае за нещо съвсем друго: за прекратяване на образите; колкото по-мащабен би бил този лов за образи, толкова по-силно би желал той неговото прекратяване! И след като не можем да чуем гласа на този човек, живеещ в една епоха, когато хората все още не разполагат с духовното познание, което се излива като истински балсам в изгарящите копнежи на душата, нека да прочетем какво е написал един друг човек: „Кой би искал да бъде щастлив на този свят? Ако искаш да знаеш аз мога да ти кажа! О, благородни човеко, какво късогледство трябва, за да се стремиш към нещо в този свят, където всичко завършва със смъртта.
към текста >>
100.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 5 Декември 1911
GA_132 Еволюцията от гл.т.на истината
Величие, трепет и вътрешен живот в познавателния процес внася единствено онова душевно вълнение, което започва с учудването и завършва с ощастливяването, онова душевно вълнение, което ни изпълва с радостен трепет след разрешаването на някаква
загадка
.
И това е напълно вярно. Ако човек се замисли поне малко върху протичането на своите душевни изживявания и върху начина, по който стига до едно или друго познание, той ще потвърди от собствен опит, че нормалният, здравият път към познание винаги има за своя изходна точка именно удивлението, учудването. Това удивление, това учудване, от което започва всеки познавателен процес, принадлежи към онези душевни изживявания, които внасят величие и трепет в сивата проза на живота. Защото какво би представлявало едно познание, ако то няма за изходна точка удивлението? То би представлявало нещо, което просто не може да бъде отделено от сивата и скучна проза, от педантизма и отегчението!
Величие, трепет и вътрешен живот в познавателния процес внася единствено онова душевно вълнение, което започва с учудването и завършва с ощастливяването, онова душевно вълнение, което ни изпълва с радостен трепет след разрешаването на някаква загадка.
Ние винаги би трябвало да усещаме сухия, безплоден елемент в едно познание, което не се опира на удивлението и ощастливяването. Да, истинското и здраво познание е немислимо без удивлението и без щастието от разрешената загадка. Всяко друго познание лесно може да бъде повлияно от ред странични фактори. Истинското познание никога не може да избликне от човешката душа, без да е съпроводено от тези две душевни качества. Целият аромат на познанието, който поражда неговата трепетна и жива атмосфера, идва от тези две качества, от удивлението и от щастието.
към текста >>
Да, истинското и здраво познание е немислимо без удивлението и без щастието от разрешената
загадка
.
Това удивление, това учудване, от което започва всеки познавателен процес, принадлежи към онези душевни изживявания, които внасят величие и трепет в сивата проза на живота. Защото какво би представлявало едно познание, ако то няма за изходна точка удивлението? То би представлявало нещо, което просто не може да бъде отделено от сивата и скучна проза, от педантизма и отегчението! Величие, трепет и вътрешен живот в познавателния процес внася единствено онова душевно вълнение, което започва с учудването и завършва с ощастливяването, онова душевно вълнение, което ни изпълва с радостен трепет след разрешаването на някаква загадка. Ние винаги би трябвало да усещаме сухия, безплоден елемент в едно познание, което не се опира на удивлението и ощастливяването.
Да, истинското и здраво познание е немислимо без удивлението и без щастието от разрешената загадка.
Всяко друго познание лесно може да бъде повлияно от ред странични фактори. Истинското познание никога не може да избликне от човешката душа, без да е съпроводено от тези две душевни качества. Целият аромат на познанието, който поражда неговата трепетна и жива атмосфера, идва от тези две качества, от удивлението и от щастието. Но какъв е произходът на самото удивление? Как възниква удивлението т.е.
към текста >>
НАГОРЕ