Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
2
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
11
,
12
,
13
,
Намерени са
12734
резултата от
1629
текста в
13
страници с части от думите : '
Говор
'.
На страница
2
:
1000
резултата в
202
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от гроба си все още ми
говор
и,
от гроба си все още ми говори,
към текста >>
когато той объркано
говор
и,
когато той объркано говори,
към текста >>
Пазачът ти
говор
и: елегичен
Пазачът ти говори: елегичен
към текста >>
2.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
развийте – тъй
говор
и ви душата,
развийте – тъй говори ви душата,
към текста >>
говор
и на тъй близката за мен
говори на тъй близката за мен
към текста >>
3.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Раз
говор
между Мъдреца жертвоприносител, Праговия пазач и Миста.
Храм в египетски стил – място за посвещение в далечното минало. Третата културна епоха на Земята.
Разговор между Мъдреца жертвоприносител, Праговия пазач и Миста.
към текста >>
за важността на жертвата
говор
я.
за важността на жертвата говоря.
към текста >>
ще от
говор
и на душата?
ще отговори на душата?
към текста >>
4.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Тъй
говор
и, който
Тъй говори, който
към текста >>
да видиш от
говор
а ти, защото
да видиш отговора ти, защото
към текста >>
Съзри ти от
говор
а в този пламък.
Съзри ти отговора в този пламък.
към текста >>
Говор
и този, който ръководи
Говори този, който ръководи
към текста >>
във себе си ти от
говор
да видиш.
във себе си ти отговор да видиш.
към текста >>
И затова какво
говор
ят чуй
И затова какво говорят чуй
към текста >>
Така душата ти
говор
и в храма:
Така душата ти говори в храма:
към текста >>
от пламъка
говор
ещо.
от пламъка говорещо.
към текста >>
(Настъпва по-продължителна пауза, по време на която става съвсем тъмно, могат да се виждат само пламъкът и неопределените очертания на лицата; Върховният мъдрец жертвоприносител продължава да
говор
и след паузата.)
(Настъпва по-продължителна пауза, по време на която става съвсем тъмно, могат да се виждат само пламъкът и неопределените очертания на лицата; Върховният мъдрец жертвоприносител продължава да говори след паузата.)
към текста >>
Говор
и!
Мълчи! Видяното изчезва?
Говори!
към текста >>
(Сфинксовете започват да
говор
ят един след друг, като Ариман и Луцифер; досега те са били неподвижни като статуи, техните думи се чуват само от Мъдреца жертвоприносител, от Върховния мъдрец жертвоприносител и от Неофита; другите остават възбудени от случилото се преди това.)
(Сфинксовете започват да говорят един след друг, като Ариман и Луцифер; досега те са били неподвижни като статуи, техните думи се чуват само от Мъдреца жертвоприносител, от Върховния мъдрец жертвоприносител и от Неофита; другите остават възбудени от случилото се преди това.)
към текста >>
Говор
ят сфинксовете – те, които
Говорят сфинксовете – те, които
към текста >>
5.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Кой из
говор
и словото, което
Кой изговори словото, което
към текста >>
6.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Ала какво от него ми
говор
и?
Ала какво от него ми говори?
към текста >>
7.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от тези образи ми про
говор
и:
от тези образи ми проговори:
към текста >>
говор
еше като Мариин образ.
говореше като Мариин образ.
към текста >>
Романий неотдавна ми
говор
и
Романий неотдавна ми говори
към текста >>
8.
Дванадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говор
или са му какво ли не
Говорили са му какво ли не
към текста >>
9.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ще можем ли да по
говор
им ние?
ще можем ли да поговорим ние?
към текста >>
Тя не
говор
еше.
Тя не говореше.
Аз имах време
към текста >>
10.
Четиринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
В началото съпругата на Хиларий в раз
говор
с Управителя на кантората.
Същата стая като в предходната картина.
В началото съпругата на Хиларий в разговор с Управителя на кантората.
към текста >>
за Щрадер ми
говор
и.
за Щрадер ми говори.
А това,
към текста >>
Човек така
говор
и с него, сякаш
Човек така говори с него, сякаш
към текста >>
въздейства също при самия
говор
.
въздейства също при самия говор.
към текста >>
11.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
1. ПРЕД
ГОВОР
1. ПРЕДГОВОР
към текста >>
12.
ПРЕДГОВОР
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
ПРЕД
ГОВОР
ПРЕДГОВОР
към текста >>
Стенографските записи на лекциите са изцяло преработени от мен; и все пак при публикуването им реших да запазя характера на
говор
ната реч.
Стенографските записи на лекциите са изцяло преработени от мен; и все пак при публикуването им реших да запазя характера на говорната реч.
В случая това трябва да бъде специално подчертано, защото според мен в общи линии формата на едно писмено изложение, предназначено за читателска аудитория, трябва да бъде съвсем различна от формата, с която си случи говорната реч. Този мой принцип съм спазвал при отпечатването на всичките ми досегашни лекции и книги. И ако сега давам превес на говорния език, причината е, че тези лекции трябва да се публикуват точно сега, а едно подробно редактиране в посочения горе смисъл, би изисквало твърде много време.
към текста >>
В случая това трябва да бъде специално подчертано, защото според мен в общи линии формата на едно писмено изложение, предназначено за читателска аудитория, трябва да бъде съвсем различна от формата, с която си случи
говор
ната реч.
Стенографските записи на лекциите са изцяло преработени от мен; и все пак при публикуването им реших да запазя характера на говорната реч.
В случая това трябва да бъде специално подчертано, защото според мен в общи линии формата на едно писмено изложение, предназначено за читателска аудитория, трябва да бъде съвсем различна от формата, с която си случи говорната реч.
Този мой принцип съм спазвал при отпечатването на всичките ми досегашни лекции и книги. И ако сега давам превес на говорния език, причината е, че тези лекции трябва да се публикуват точно сега, а едно подробно редактиране в посочения горе смисъл, би изисквало твърде много време.
към текста >>
И ако сега давам превес на
говор
ния език, причината е, че тези лекции трябва да се публикуват точно сега, а едно подробно редактиране в посочения горе смисъл, би изисквало твърде много време.
Стенографските записи на лекциите са изцяло преработени от мен; и все пак при публикуването им реших да запазя характера на говорната реч. В случая това трябва да бъде специално подчертано, защото според мен в общи линии формата на едно писмено изложение, предназначено за читателска аудитория, трябва да бъде съвсем различна от формата, с която си случи говорната реч. Този мой принцип съм спазвал при отпечатването на всичките ми досегашни лекции и книги.
И ако сега давам превес на говорния език, причината е, че тези лекции трябва да се публикуват точно сега, а едно подробно редактиране в посочения горе смисъл, би изисквало твърде много време.
към текста >>
13.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
И когато човек се запита: „Какво си направил или
говор
ил по това или онова време от живота си?
Но едно по-дълбоко самовглъбяване върху второто Себе може да ни разкрие и нещо друго. Когато се връщаме назад към това, което сме преживели или извършили, ще стигнем до странни открития. Нашият досегашен опит ще ни се стори толкова по-значим, колкото по-възрастни сме станали.
И когато човек се запита: „Какво си направил или говорил по това или онова време от живота си?
" тогава вижда, че много от извършените неща разбира едва в по-късна възраст от живота си.
към текста >>
Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е
говор
ът.
Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът.
Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят. Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори.
към текста >>
Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да пре
говор
и – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да
говор
и.
Второто нещо, което човек сам научава от онази своя същност, която преминава от едно въплъщение в друго, е говорът. Чрез него той се поставя в такова отношение с другите човешки същества, че става носител на онзи духовен живот, който прониква във физическия свят.
Често се подчертава, и то не без основание, че ако човек преди да преговори – бъде оставен да живее сам на един пуст остров, без контакт с други хора, той не би се научил да говори.
към текста >>
Но да
говор
и, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг.
Това, което сме наследили, което е вложено в нас за по-късните години така, че се подчинява на наследствените принципи, не зависи от обстоятелството, дали живеем с други хора, или не. Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата година. Той ще смени зъбите си в тази възраст, дори и да живее на самотен остров.
Но да говори, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг.
Човек изгражда зародиша на своята говорна способност преди още да е постигнал съзнанието за своя Аз. За да се превърне В говорен апарат, формообразуването на ларинкса трябва да започне преди онзи момент, до който човек стига в своите спомени.
към текста >>
Човек изгражда зародиша на своята
говор
на способност преди още да е постигнал съзнанието за своя Аз.
Това, което сме наследили, което е вложено в нас за по-късните години така, че се подчинява на наследствените принципи, не зависи от обстоятелството, дали живеем с други хора, или не. Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата година. Той ще смени зъбите си в тази възраст, дори и да живее на самотен остров. Но да говори, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг.
Човек изгражда зародиша на своята говорна способност преди още да е постигнал съзнанието за своя Аз.
За да се превърне В говорен апарат, формообразуването на ларинкса трябва да започне преди онзи момент, до който човек стига в своите спомени.
към текста >>
За да се превърне В
говор
ен апарат, формообразуването на ларинкса трябва да започне преди онзи момент, до който човек стига в своите спомени.
Това, което сме наследили, което е вложено в нас за по-късните години така, че се подчинява на наследствените принципи, не зависи от обстоятелството, дали живеем с други хора, или не. Така например, според наследствените закони човек трябва да смени зъбите си В седмата година. Той ще смени зъбите си в тази възраст, дори и да живее на самотен остров. Но да говори, човек се научава само когато душевната му същност се активира като сила, която преминава от един живот В друг. Човек изгражда зародиша на своята говорна способност преди още да е постигнал съзнанието за своя Аз.
За да се превърне В говорен апарат, формообразуването на ларинкса трябва да започне преди онзи момент, до който човек стига в своите спомени.
към текста >>
Често пъти, когато
говор
им за болести и страдания, трябва да знаем, че външните сили не могат да ни помогнат, а тъкмо собственият организъм трябва да развие вложените в него лечебни сили, защото вътре в нас работят импулси, изпълнени с мъдрост.
Всичко, което човек може да постигне като идеали или художествено творчество, а и всичко, което той може да произведе като естествени лечебни сили в собственото си тяло, уравновесявайки пораженията от живота, идва не от обикновения разум, а от онези дълбоки сили, работили в първите години след раждането върху ориентирането ни в пространството, върху формирането на ларинкса и мозъка. Същите сили продължават да действуват в човека и по-късно.
Често пъти, когато говорим за болести и страдания, трябва да знаем, че външните сили не могат да ни помогнат, а тъкмо собственият организъм трябва да развие вложените в него лечебни сили, защото вътре в нас работят импулси, изпълнени с мъдрост.
От тези източници по-късно идват и най-добрите сили, чрез които се постига познание за духовният свят или истинското ясновидство.
към текста >>
От
говор
ът на първата половина от въпроса може да бъде много лесен: Ако тези по-висши сили биха действували и по-нататък по същия начин, човекът щеше да си остане завинаги дете; той не би могъл да стигне до Азовото съзнание.
Отговорът на първата половина от въпроса може да бъде много лесен: Ако тези по-висши сили биха действували и по-нататък по същия начин, човекът щеше да си остане завинаги дете; той не би могъл да стигне до Азовото съзнание.
Това, което по-рано е действувало отвън, трябва да се пренесе в неговата собствена душевна същност. Но има и по-съществена причина, която може да хвърли още по-голяма светлина върху тайните на човешкия живот, в сравнение с току-що казаното и тя е следната. От Духовната Наука знаем, че човешкото тяло, такова каквото е то в съвременния стадий на развитие, трябва да се разглежда като резултат от други състояния, като нещо, което непрекъснато е усъвършенствувало своята сегашна форма. Който е запознат с Духовната Наука знае, че еволюцията на човека се извършва поради въздействията на различни сили върху цялото човешко същество: Едни сили действуват върху физическото тяло, други върху етерното тяло, трети върху астралното тяло. Човешкото същество поличава сегашната си форма благо дарение на това, че върху него са действували силите, които ние наричаме луциферични и ариманични.
към текста >>
На този въпрос можем да от
говор
им утвърдително без наличието на каквито и да е документи.
Да бъдат разпознати действуващите сили в детската възраст означава да познаем и Христос в човека. Но сега възниква въпросът: Води ли това познание също и до признаването на факта, че Христос наистина някога е живял на Земята в човешко тяло?
На този въпрос можем да отговорим утвърдително без наличието на каквито и да е документи.
Защото истинското ясновидско себепознание довежда съвременния човек дотам да види, че в човешката душа могат да бъдат намерени сили, Които идват от Христос. През първите три детски години тези сили действуват, без човек да допринася нещо от себе си. Но в по-късните години те могат да действуват само когато човек търси Христос в себе си чрез вътрешно вглъбяване. Днес човек намира Христос в себе си, но той не винаги е можел да стори това. Съществуваха епохи, когато никакво вътрешно вглъбяване не можеше да доведе човека до Христос.
към текста >>
От него той се научава и да
говор
и, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците.
Бихме могли да допуснем, че Христос е казал: „Аз искам да бъда за вас, хората, такъв идеал, който издигнат в духовния свят да представлява същото, което иначе се извършва в тялото. През първите години от своя живот човек се научава да върви, благодарение на духовния свят, т.е. човек поема своя земен път чрез Духа.
От него той се научава и да говори, да изразява истината или с други думи: През първите три години от своя живот човек разкрива същността на истината чрез звуците.
А и самият живот, който човек прекарва на Земята като Азово същество, получава своя органичен вид през същите тези години. И така човек научава тялото си да върви, т.е. да намира „пътя", научава се да изразява „истината" чрез своя организъм, научава се и на това да дава физически израз на „живота", възникнал от Духа. Ето защо едва ли можем да си представим по-съдържателно тълкуване на думите: „Ако не станете като малките деца, няма да влезете в царството небесно." Като изключителен израз на Христовия Аз са и думите: „Аз съм Пътят, Истината и Животът! " Както висшите духовни сили формират детския организъм, така че той несъзнателно става телесен израз на Пътя, Истината и Живота, така и човешкият Дух, проникнат от Христос, постепенно става съзнателен носител на Пътя, Истината и Живота в покъсните години.
към текста >>
Най-доброто, което сега мога да направя, също се дължи на висшите светове и аз не бива да го приемам като плод на моето съзнание." Да, подобен човек може да си каже още: „Нещо демонично, нещо като демон но „демон" в смисъла на една добра духовна сила действува чрез мен от духовния свят върху учениците." Подобно усещане е имал и Сократ, за когото Платон разказва, че той
говор
ел за своя „демон" като за нещо, което го ръководи и направлява.
Такъв Учител би разсъждавал по следния начин: „Когато бях дете, аз се развивах чрез силите, които действуваха в мен от духовия свят.
Най-доброто, което сега мога да направя, също се дължи на висшите светове и аз не бива да го приемам като плод на моето съзнание." Да, подобен човек може да си каже още: „Нещо демонично, нещо като демон но „демон" в смисъла на една добра духовна сила действува чрез мен от духовния свят върху учениците." Подобно усещане е имал и Сократ, за когото Платон разказва, че той говорел за своя „демон" като за нещо, което го ръководи и направлява.
Много опити са правени да се обясни Сократовия „демон". Обаче демонът може да бъде обяснен само ако знаем, че Сократ можеше да усеща нещо подобно на това, което вече описахме. И тогава ще разберем също, че през трите или четирите века, когато Сократовият принцип действуваше в Гърция, чрез Сократ там проникна едно настроение, което можа да послужи като подготовка за едно друго велико събитие. Настроението, че човекът все още не е това, което ще стане, когато изцяло бъде проникнат от висшите духовни сили, това настроение продължи да съществува и по-нататък. Най-добрите, при които това настроение вземаше превес, по-късно разбираха най-добре думите: „Не Аз, а Христос в мен!
към текста >>
„Сократ
говор
еше за нещо демонично в себе си, което идва от висшите светове, но едва чрез Христовия идеал става ясно, за какво точно е
говор
ел Сократ." Само че Сократ все още не можеше да
говор
и за Христос, защото по негово време никой не можеше да намери Христовото Същество в себе си.
„Сократ говореше за нещо демонично в себе си, което идва от висшите светове, но едва чрез Христовия идеал става ясно, за какво точно е говорел Сократ." Само че Сократ все още не можеше да говори за Христос, защото по негово време никой не можеше да намери Христовото Същество в себе си.
към текста >>
14.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Какво са имали предвид египтяните, казвайки: „Богове бяха за нас царете, Богове бяха и нашите големи Учители." Този, който би дал такъв от
говор
на питащия грък, е разбирал, че ако се пренесем в древен Египет и попитаме онези, които са стигнали до мъдростта на висшите светове: „Кои са всъщност вашите Учители?
Египтяните наричали своя пръв водач във физическия свят с името „Менес" и той бил признат за водач, стоящ близо до човека. А това означава: ръководителите на египетския народ се позовавали на факта, че по-рано, както е описано в гръцките хроники, самите Богове са насочвали и ръководели народа. В тези дневни предания ние винаги трябва да търсим точния смисъл.
Какво са имали предвид египтяните, казвайки: „Богове бяха за нас царете, Богове бяха и нашите големи Учители." Този, който би дал такъв отговор на питащия грък, е разбирал, че ако се пренесем в древен Египет и попитаме онези, които са стигнали до мъдростта на висшите светове: „Кои са всъщност вашите Учители?
", те биха отговорили: „Ако трябва да говоря за моя истински Учител, аз не мога да посочвам този или онзи човек и да кажа; този или онзи е моя Учител; ако искам да посоча моя Учител, аз трябва първо да се пренеса в състояние на ясновидство „а от Духовната Наука знаем, че в древността това е било относително по-лесно, отколкото днес и тогава откривам моя истински вдъхновител, моя истински Учител. Той се приближава към мен само когато е отворен моя духовен взор." Защото в древен Египет от духовните светове се спускали към човека такива Същества, които не са имали въплъщения в човешко физическо тяло. В далечните времена на Египет чрез физическите човеци са господствали и получавали именно Боговете; а под „Богове" египтяните разбирали онези Същества, които предхождат човек в неговото развитие.
към текста >>
", те биха от
говор
или: „Ако трябва да
говор
я за моя истински Учител, аз не мога да посочвам този или онзи човек и да кажа; този или онзи е моя Учител; ако искам да посоча моя Учител, аз трябва първо да се пренеса в състояние на ясновидство „а от Духовната Наука знаем, че в древността това е било относително по-лесно, отколкото днес и тогава откривам моя истински вдъхновител, моя истински Учител.
Египтяните наричали своя пръв водач във физическия свят с името „Менес" и той бил признат за водач, стоящ близо до човека. А това означава: ръководителите на египетския народ се позовавали на факта, че по-рано, както е описано в гръцките хроники, самите Богове са насочвали и ръководели народа. В тези дневни предания ние винаги трябва да търсим точния смисъл. Какво са имали предвид египтяните, казвайки: „Богове бяха за нас царете, Богове бяха и нашите големи Учители." Този, който би дал такъв отговор на питащия грък, е разбирал, че ако се пренесем в древен Египет и попитаме онези, които са стигнали до мъдростта на висшите светове: „Кои са всъщност вашите Учители?
", те биха отговорили: „Ако трябва да говоря за моя истински Учител, аз не мога да посочвам този или онзи човек и да кажа; този или онзи е моя Учител; ако искам да посоча моя Учител, аз трябва първо да се пренеса в състояние на ясновидство „а от Духовната Наука знаем, че в древността това е било относително по-лесно, отколкото днес и тогава откривам моя истински вдъхновител, моя истински Учител.
Той се приближава към мен само когато е отворен моя духовен взор." Защото в древен Египет от духовните светове се спускали към човека такива Същества, които не са имали въплъщения в човешко физическо тяло. В далечните времена на Египет чрез физическите човеци са господствали и получавали именно Боговете; а под „Богове" египтяните разбирали онези Същества, които предхождат човек в неговото развитие.
към текста >>
Ако наистина искаме да
говор
им за „свръхчовеци", бихме могли да назовем с това име тъкмо тези Същества, които на Старата Луна, предходната планетарна степен на Земята, са били човеци, а сега са издигнати над човека.
Днес много се злоупотребява с една дума, която можем да използваме и тук, думата „свръхчовек".
Ако наистина искаме да говорим за „свръхчовеци", бихме могли да назовем с това име тъкмо тези Същества, които на Старата Луна, предходната планетарна степен на Земята, са били човеци, а сега са издигнати над човека.
Те можеха да се явят на ясновиждащите хора само в своите етерни тела. Така именно те слизаха от духовния свят към Земята и се намесваха в ръководството на нейните следатлантски епохи.Тези Същества имаха забележителното качество имат го и днес че нямат нужда от мислене; бихме могли да допълним, че те просто не са способни да мислят така, както мисли човекът. А как мисли той? Малко или много той винаги тръгва от определена изходна точка и си казва: „Да, аз проумях, разбрах това или онова"и от тази точка той се стреми да разбере и други неща. Ако не беше такъв пътят на човешкото мислене, то училището не би било толкова трудно за някои хора.
към текста >>
Тогавашните ясновиждащи предводители на човечеството можеха да
говор
ят по такъв начин, че хората да вярват в думите им като в послания от духовният свят.
Тогавашните ясновиждащи предводители на човечеството можеха да говорят по такъв начин, че хората да вярват в думите им като в послания от духовният свят.
Накратко: През онези епохи е съществувал един непосредствен поток нагоре към висшите ръководещи духовни Йерархии.
към текста >>
А това беше преди времето, за което се
говор
и в споменатите древни източници.
Египтяните, които разказват за своята връзка с Боговете, просто усещали, че душата на човечеството е отворена към духовните Йерархии. Както детската душа отваря своята аура към Йерархиите до онзи вече изложен в началото момент, така и цялото човечество е отваряло своя свят за действието на Йерархиите, с които то е било дълбоко свързано. Тази връзка беше най-забележителна при онези Учители, които наричаме свещените Учители на Индия, великите Учители на онази първа следатлантска или индийска култура, която се разпространи в Южна Азия. След атлантската катастрофа обликът на Земята беше вече друг и в източното полукълбо се оформиха Азия, Европа и Африка в техния сегашен вид.
А това беше преди времето, за което се говори в споменатите древни източници.
Днешният човек сигурно ще си изгради в общи линии една твърде погрешна представа за великите Учители на Индия. Защото ако един съвременен образован човек би застанал пред един от индийските Учители, той би възкликнал учудено: „Този ли е вашият мъдрец? Аз никога не съм си го представял така! " Защото древните индийски Учители не биха могли да изразят нищо умно, в смисъл на днешните разбирания. В съвременен смисъл те са били най-обикновени хора, които биха отговорили по твърде елементарен начин дори на въпроси от ежедневния живот.
към текста >>
В съвременен смисъл те са били най-обикновени хора, които биха от
говор
или по твърде елементарен начин дори на въпроси от ежедневния живот.
А това беше преди времето, за което се говори в споменатите древни източници. Днешният човек сигурно ще си изгради в общи линии една твърде погрешна представа за великите Учители на Индия. Защото ако един съвременен образован човек би застанал пред един от индийските Учители, той би възкликнал учудено: „Този ли е вашият мъдрец? Аз никога не съм си го представял така! " Защото древните индийски Учители не биха могли да изразят нищо умно, в смисъл на днешните разбирания.
В съвременен смисъл те са били най-обикновени хора, които биха отговорили по твърде елементарен начин дори на въпроси от ежедневния живот.
Имало е даже периоди, когато е било трудно да се изтръгне от тях нещо друго, освен една или друга дума, която за съвременния човек би изглеждала твърде незначителна. Но имало и такива периоди, през които тези свещени Учители били нещо съвсем различно от обикновените хора. През такива моменти те трябвало да се събират заедно по седем на брой, защо онова, което всеки от тях поотделно усещал в себе си, можело да се прояви само като в една обща хармония от седем тона едва в съчетание с останалите шестима, така че всеки според особеностите на своя инструмент и на своето развитие можел да вижда едно или друго. И от съзвучието на това, което виждал всеки един от тях, възниква звучащата от ония древни времена прамъдрост, ако наистина можем да разчетем правилно древните окултни източници. Тези източници не са откровения на Ведите колкото и да им се възхищаваме днес защото свещените Учители на Индия са разпространявали своите знания в много по-ранна епоха от тази, в която са създадени Ведите.
към текста >>
И тогава всичко, което той съобщавал на околните, действувало върху тях завладяващо, така че тези, които слушали, знаели: сега вече пред нас
говор
и не обикновената човешка мъдрост, сега Боговете, свръхсетивните Същества, са тези, които действуват в човешката култура.
През такива моменти те трябвало да се събират заедно по седем на брой, защо онова, което всеки от тях поотделно усещал в себе си, можело да се прояви само като в една обща хармония от седем тона едва в съчетание с останалите шестима, така че всеки според особеностите на своя инструмент и на своето развитие можел да вижда едно или друго. И от съзвучието на това, което виждал всеки един от тях, възниква звучащата от ония древни времена прамъдрост, ако наистина можем да разчетем правилно древните окултни източници. Тези източници не са откровения на Ведите колкото и да им се възхищаваме днес защото свещените Учители на Индия са разпространявали своите знания в много по-ранна епоха от тази, в която са създадени Ведите. И само твърде слаб отзвук от тях е преминал в тези велики творения. Но когато всеки един от тези мъже заставал пред някои от свръхчовешките предшественици на човечеството, когато отправял своя ясновиждащ поглед и своя пречистен, „ясночуващ" слух към висшите светове, тогава от очите му заблестявала светлина като слънце.
И тогава всичко, което той съобщавал на околните, действувало върху тях завладяващо, така че тези, които слушали, знаели: сега вече пред нас говори не обикновената човешка мъдрост, сега Боговете, свръхсетивните Същества, са тези, които действуват в човешката култура.
към текста >>
От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид
говор
, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена
говор
ът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес.
Ето защо в Лемурийската и Атлантската епоха по Земята са ходили не само обикновени човешки същества, които по пътя на своите реинкарнации трябваше да стигнат до това, което отговаря на идеала на човечеството, но между хората от тези епохи имало и такива, които само външно наподобявали човека. Те имали човешко тяло, защото външната форма на един човек от плът зависи от земните условия. С други думи, през тези древни епохи между човеците се намирали и такива същества, които принадлежали към най-низшата категория луциферически индивидуалности. Освен Ангелските Същества, които действуват върху човешката култура чрез човеците, на различни места са се инкарнирали такива луциферически Същества, които основават различните човешки култури. И когато в митовете и легендите на древните народи се описва, че тук или там е живял един или друг велик Учител, който е основал дадена култура, за такава индивидуалност не може да се твърди: тук имаме въплъщение на едно луциферическо Същество, което носи в себе си нещо зло; всъщност чрез тези Същества в човешката култура били внасяни изключително благотворни импулси.
От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес.
Това може да се види от следното. През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни. Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци. Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните. Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци.
към текста >>
От всичко това се вижда, че в процеса на
говор
а душата се сраства с външните процеси и Същества.
Това може да се види от следното. През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни. Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци. Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните. Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци.
От всичко това се вижда, че в процеса на говора душата се сраства с външните процеси и Същества.
От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в пространството, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството. Този човек изразявал закрилящата сводеста форма на колибата чрез една съгласна, а благоразположението на душите в обитаващите я същества нещо, към което той сам можел да изпита съчувствие изразявал чрез една гласна. Така възниквала мисълта: „Закрила", „Аз имам закрила", „Закрила над човешките тела".
към текста >>
В човешката душа
говор
ът се пробужда чрез вдъхновението или инспирацията на свръхчовешките Същества, на истинските предци на човека, които са завършили своето развитие на Луната.
В човешката душа говорът се пробужда чрез вдъхновението или инспирацията на свръхчовешките Същества, на истинските предци на човека, които са завършили своето развитие на Луната.
Но ако съществуваше само това развитие, тогава целият човешки род в общи линии би останал като в една огромна общност; по цялата Земя щеше да се говори и мисли по един и същ начин. Индивидуалността и своеобразието, а наред с тях и човешката свобода изобщо не биха могли да възникнат. За да се превърне човек в една индивидуалност, всред човечеството трябваше да настъпят разцепления. Фактът, че в различните области на Земята се формират различни езици, се дължи на действието от страна на такива Учители, в които е било инкарнирано едно луциферическо Същество. Според обстоятелството, дали в този, или онзи народ е било инкарнирано едно или друго изостанало Ангелско Същество, то е можело да научи хората на един или друг език.
към текста >>
Но ако съществуваше само това развитие, тогава целият човешки род в общи линии би останал като в една огромна общност; по цялата Земя щеше да се
говор
и и мисли по един и същ начин.
В човешката душа говорът се пробужда чрез вдъхновението или инспирацията на свръхчовешките Същества, на истинските предци на човека, които са завършили своето развитие на Луната.
Но ако съществуваше само това развитие, тогава целият човешки род в общи линии би останал като в една огромна общност; по цялата Земя щеше да се говори и мисли по един и същ начин.
Индивидуалността и своеобразието, а наред с тях и човешката свобода изобщо не биха могли да възникнат. За да се превърне човек в една индивидуалност, всред човечеството трябваше да настъпят разцепления. Фактът, че в различните области на Земята се формират различни езици, се дължи на действието от страна на такива Учители, в които е било инкарнирано едно луциферическо Същество. Според обстоятелството, дали в този, или онзи народ е било инкарнирано едно или друго изостанало Ангелско Същество, то е можело да научи хората на един или друг език. Следователно, способността на всички народи да говорят на определен език произхожда от съществуването на такива велики просветители, които всъщност са били изостанали Ангелски Същества, стоящи все пак далеч по-високо от непосредствено заобикалящите ги човеци.
към текста >>
Следователно, способността на всички народи да
говор
ят на определен език произхожда от съществуването на такива велики просветители, които всъщност са били изостанали Ангелски Същества, стоящи все пак далеч по-високо от непосредствено заобикалящите ги човеци.
Но ако съществуваше само това развитие, тогава целият човешки род в общи линии би останал като в една огромна общност; по цялата Земя щеше да се говори и мисли по един и същ начин. Индивидуалността и своеобразието, а наред с тях и човешката свобода изобщо не биха могли да възникнат. За да се превърне човек в една индивидуалност, всред човечеството трябваше да настъпят разцепления. Фактът, че в различните области на Земята се формират различни езици, се дължи на действието от страна на такива Учители, в които е било инкарнирано едно луциферическо Същество. Според обстоятелството, дали в този, или онзи народ е било инкарнирано едно или друго изостанало Ангелско Същество, то е можело да научи хората на един или друг език.
Следователно, способността на всички народи да говорят на определен език произхожда от съществуването на такива велики просветители, които всъщност са били изостанали Ангелски Същества, стоящи все пак далеч по-високо от непосредствено заобикалящите ги човеци.
Например в съществата, описани като първоначалните герои на гръцките или други народи, действуващи под човешка форма, са били инкарнирани изостанали Ангелски Същества. Ето защо те не трябва да бъдат окачествявани като „зли" Същества. Напротив, те донесоха на човеците това, което им дава възможността да станат свободни навсякъде по Земята, както и диференциацията всред тях, без която те щяха да образуват една обща и безлична маса по цялата Земя. Така е с езиците, така е и с много други области на живота. Индивидуализирането, диференцирането, свободата бихме могли да кажем идват от тези Същества, които бяха изостанали от развитието си на Старата Луна.
към текста >>
15.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
От планетите идват не само физически сили, за които
говор
и официалната астрономия, като например гравитацията; от тях идват и духовни сили.
Но той не приема само силите и веществата на Земята, а е включен и принадлежи към целия физически организъм на Земята. След като мине през Портата на смъртта, той не принадлежи вече към Земните сили, но би било погрешно да считаме, че тогава той не е под влиянието на никакви други сили; след смъртта човек също остава свързан със силите на Слънчевата система и на другите звездни системи. Между смъртта и новото си раждане човекът живее в космическия свят, също както по времето от раждането до смъртта живее в земния свят. След смъртта човекът принадлежи на Космоса, както по време на земния си живот принадлежи на елементите „въздух", „вода", „земя" и т. н. В живота си между смъртта и новото раждане човекът се доближава до космическите влияния.
От планетите идват не само физически сили, за които говори официалната астрономия, като например гравитацията; от тях идват и духовни сили.
към текста >>
В по-стари времена там, където се е
говор
ил немски език, се употребявал един израз за раждането на човека, който е изключително показателен.
В по-стари времена там, където се е говорил немски език, се употребявал един израз за раждането на човека, който е изключително показателен.
Когато се ражда някой, по тези места казвали, че той „ставал млад", че „се подмладявал". Този израз съдържа несъзнаваното усещане, че по времето между смъртта и новото раждане първоначално човекът е бил под влиянието на силите, които са довели до неговото остаряване. В предишната му инкарнация и че после вместо тях идват други сили, които преди раждането отново го „подмладяват". Подобен израз откриваме и В Гьотевия „Фауст": „В Страната на мъглите подмладен...", като в случая „Страната на мъглите" или „Небелланд" е старото име на средновековна Германия.
към текста >>
В детето Исус от Соломоновата родословна линия, за което се
говор
и в Евангелието на Матея, беше инкарнирана същата индивидуалност, която по-рано беше живяла на Земята като Заратустра, така че в това дете Исус от Матеевото Евангелие имаме преродения Заратустра или Зороастър.
Нека да се спрем първо на Исус от Назарет, чийто живот протече при много необичайни условия. В началото на нашето летоброене се раждат две деца Исус. Едното от Натановата родословна линия на Давидовия дом, а другото от Соломоновата родословна линия на същия дом. Двете деца се раждат приблизително по едно и също време.
В детето Исус от Соломоновата родословна линия, за което се говори в Евангелието на Матея, беше инкарнирана същата индивидуалност, която по-рано беше живяла на Земята като Заратустра, така че в това дете Исус от Матеевото Евангелие имаме преродения Заратустра или Зороастър.
Евангелието на Матея описва как в това дете до неговата дванадесета година израства индивидуалността на Заратустра. В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна. Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра. Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят.
към текста >>
В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни
говор
и Евангелието на Луна.
В началото на нашето летоброене се раждат две деца Исус. Едното от Натановата родословна линия на Давидовия дом, а другото от Соломоновата родословна линия на същия дом. Двете деца се раждат приблизително по едно и също време. В детето Исус от Соломоновата родословна линия, за което се говори в Евангелието на Матея, беше инкарнирана същата индивидуалност, която по-рано беше живяла на Земята като Заратустра, така че в това дете Исус от Матеевото Евангелие имаме преродения Заратустра или Зороастър. Евангелието на Матея описва как в това дете до неговата дванадесета година израства индивидуалността на Заратустра.
В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна.
Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра. Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят. По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности. Но когато започва да говори с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра.
към текста >>
Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето
говор
и така, че родителите му просто не могат да го познаят.
В детето Исус от Соломоновата родословна линия, за което се говори в Евангелието на Матея, беше инкарнирана същата индивидуалност, която по-рано беше живяла на Земята като Заратустра, така че в това дете Исус от Матеевото Евангелие имаме преродения Заратустра или Зороастър. Евангелието на Матея описва как в това дете до неговата дванадесета година израства индивидуалността на Заратустра. В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна. Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра.
Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят.
По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности. Но когато започва да говори с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра. Духът на Заратустра живее в младия Исус, който произхожда от Натановата родословна линия на Дави довия дом до неговата тридесета година. В това друго тяло той постига още по-пълно съвършенство. Трябва да отбележим още, че това друго тяло, където сега обитава духът на Заратустра, притежава тази особеност, че в неговата астрална част, в неговото астрално тяло Буда внася своите импулси от духовния свят.
към текста >>
Но когато започва да
говор
и с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра.
В същата година Заратустра напуска тялото на това дете и преминава в тялото на другото дете Исус, за което ни говори Евангелието на Луна. Ето защо това дете се променя внезапно и напълно. Родителите му остават изумени, когато отново го намират в Ерусалимския храм, понеже в него е духът на Заратустра. Това проличава от факта, че след като се загубва и бива отново намерено в Ерусалимския храм, детето говори така, че родителите му просто не могат да го познаят. По-рано това дете Натановият Исус съвсем не е проявявало такива способности.
Но когато започва да говори с книжниците в храма, мъдростта му изумява всички, защото в него вече присъствува духът на Заратустра.
Духът на Заратустра живее в младия Исус, който произхожда от Натановата родословна линия на Дави довия дом до неговата тридесета година. В това друго тяло той постига още по-пълно съвършенство. Трябва да отбележим още, че това друго тяло, където сега обитава духът на Заратустра, притежава тази особеност, че в неговата астрална част, в неговото астрално тяло Буда внася своите импулси от духовния свят.
към текста >>
Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и от
говор
ност пред познанието за духовния свят и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата на Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си съзнателно отношение към тези духовни сили. Когато хората правилно вникнат в инспирациите на новия езотеризъм, те все повече и повече ще разбират бъдещите събития. А този езотеризъм ясно показва, че днес отново управляват същите духовни Същества, за които загатват древните египтяни като за свои велики Учители; същите духовни Същества, почитани навремето като Богове, ръководят и днес човечеството само че те вече са под предводителството на Христос. Хората все повече и повече ще усещат как занапред те ще са в състояние да възкресят в много по-висша степен, в много по-чист блясък това, което е било преди Христос.
Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и отговорност пред познанието за духовния свят и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата на Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
към текста >>
16.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Нейното изложение е замислено така, че докато читателят я изучава, да започне един вид раз
говор
със самия себе си.
Целта на тази книга е да разшири духовнонаучните познания за човешкото същество.
Нейното изложение е замислено така, че докато читателят я изучава, да започне един вид разговор със самия себе си.
И ако този разговор протича така, че да пробуди онези скрити сили, които могат да бъдат намерени у всеки човек, тогава четенето действително се превръща в истинска душевна активност. Тя на свой ред постепенно тласка душата към едно пътешествие, което накрая я отвежда до непосредственото виждане в духовния свят. Описанията на този свят са предадени под формата на осем медитации, които са по силите на всеки човек. Ако бъдат проведени, те могат да пренесат в душата с помощта на собствената вътрешна съсредоточеност това, за което се говори в тях. От една страна, аз исках да предложа нещо на онези читатели, които вече са запознати с литературата, посветена на свръхсетивните области.
към текста >>
И ако този раз
говор
протича така, че да пробуди онези скрити сили, които могат да бъдат намерени у всеки човек, тогава четенето действително се превръща в истинска душевна активност.
Целта на тази книга е да разшири духовнонаучните познания за човешкото същество. Нейното изложение е замислено така, че докато читателят я изучава, да започне един вид разговор със самия себе си.
И ако този разговор протича така, че да пробуди онези скрити сили, които могат да бъдат намерени у всеки човек, тогава четенето действително се превръща в истинска душевна активност.
Тя на свой ред постепенно тласка душата към едно пътешествие, което накрая я отвежда до непосредственото виждане в духовния свят. Описанията на този свят са предадени под формата на осем медитации, които са по силите на всеки човек. Ако бъдат проведени, те могат да пренесат в душата с помощта на собствената вътрешна съсредоточеност това, за което се говори в тях. От една страна, аз исках да предложа нещо на онези читатели, които вече са запознати с литературата, посветена на свръхсетивните области. Може би изследователят на свръхсетивния свят ще открие тук чрез самото изложение и чрез непосредствено свързаните с душевната опитност подробни описания нещо важно.
към текста >>
Ако бъдат проведени, те могат да пренесат в душата с помощта на собствената вътрешна съсредоточеност това, за което се
говор
и в тях.
Целта на тази книга е да разшири духовнонаучните познания за човешкото същество. Нейното изложение е замислено така, че докато читателят я изучава, да започне един вид разговор със самия себе си. И ако този разговор протича така, че да пробуди онези скрити сили, които могат да бъдат намерени у всеки човек, тогава четенето действително се превръща в истинска душевна активност. Тя на свой ред постепенно тласка душата към едно пътешествие, което накрая я отвежда до непосредственото виждане в духовния свят. Описанията на този свят са предадени под формата на осем медитации, които са по силите на всеки човек.
Ако бъдат проведени, те могат да пренесат в душата с помощта на собствената вътрешна съсредоточеност това, за което се говори в тях.
От една страна, аз исках да предложа нещо на онези читатели, които вече са запознати с литературата, посветена на свръхсетивните области. Може би изследователят на свръхсетивния свят ще открие тук чрез самото изложение и чрез непосредствено свързаните с душевната опитност подробни описания нещо важно. От друга страна, подобно изложение може да е от полза на онези, които все още са далеч от резултатите на Духовната Наука.
към текста >>
17.
ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
И с всяка от тях човек научава все повече за от
говор
а на основния въпрос: Какво всъщност представлява човекът?
И с всяка от тях човек научава все повече за отговора на основния въпрос: Какво всъщност представлява човекът?
Сега се откриват нови светове, които остават скрити пред обикновеното разглеждане на живота.
към текста >>
Макар и нито един от
говор
да не е всеобхватен и окончателен, от
говор
ите, до които душата стига по време на своя вътрешен път, са все пак такава, че надхвърлят всичко, на което са способни външните сетива и свързаният с тях разум.
Макар и нито един отговор да не е всеобхватен и окончателен, отговорите, до които душата стига по време на своя вътрешен път, са все пак такава, че надхвърлят всичко, на което са способни външните сетива и свързаният с тях разум.
Човекът се нуждае от истинските отговори. Той забелязва това, когато започне действително да размишлява върху себе си.
към текста >>
Човекът се нуждае от истинските от
говор
и.
Макар и нито един отговор да не е всеобхватен и окончателен, отговорите, до които душата стига по време на своя вътрешен път, са все пак такава, че надхвърлят всичко, на което са способни външните сетива и свързаният с тях разум.
Човекът се нуждае от истинските отговори.
Той забелязва това, когато започне действително да размишлява върху себе си.
към текста >>
Начинът, по който той застава пред разглежданите тук въпроси, е в състояние както почти нищо друго на света да размъти неговия поглед и да приеме за верни от
говор
и, които са продиктувани от желанието.
Напълно разбираемо е, че човек се стреми да постигне едно познание за смъртта и за живота на душата, независимо от разлагането на тялото.
Начинът, по който той застава пред разглежданите тук въпроси, е в състояние както почти нищо друго на света да размъти неговия поглед и да приеме за верни отговори, които са продиктувани от желанието.
Обаче в духовните области човек не може да постигне знание за нещата, ако не е напълно неутрален както спрямо едно "да", така и спрямо едно "не". Достатъчно е само да погледне честно в своите мисли, за да му стане напълно ясно: той съвсем не е равнодушен към твърдението, че с телесната смърт угасва и душевният живот, както към твърдението, че душата продължава да живее и след смъртта.
към текста >>
Тя усеща, че с тази представа не изпада в разногласие с фактите, които
говор
ят чрез самите себе си и към които не трябва да се прибавя никаква изкуствена мисъл.
Да признаем на външния свят по време на живота едно коренно различно участие в съществуването на тялото от това, което той има след смъртта, е мисъл, извлечена от нищото. Като напълно лишена от стойност, тя непрекъснато трябва да отстъпва пред действителността, докато представата, че по време на живота външния свят има същото участие в тялото, както и след смъртта, изглежда като нещо нормално и здраво. Когато се ръководи от последната мисъл, душата усеща себе си в съзвучие с откровението на фактите.
Тя усеща, че с тази представа не изпада в разногласие с фактите, които говорят чрез самите себе си и към които не трябва да се прибавя никаква изкуствена мисъл.
към текста >>
18.
ВТОРА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Наистина, словесният израз е добро средство за общуване, но той няма нищо общо с нещата, за които
говор
им.
След поредица от подобни представи вътрешното изживяване навлиза в коловоза на обикновения душевен живот. Човек остава със спомена за току-що изживяното. Ако този спомен е устойчив и жив, човек може да изгради определено съждение върху изживяното. Той непосредствено съзнава, че е минал през една опитност, която не може да има чрез нито едно от телесните сетива, нито пък чрез своя обикновен разум. Защото ясно разбира, че подобно описание, което споделя със себе си или с други, е само средство за изразяване на изживяването.
Наистина, словесният израз е добро средство за общуване, но той няма нищо общо с нещата, за които говорим.
към текста >>
Въпреки това може да се
говор
и за една част от външния свят, която принадлежи по-скоро на собствения Аз, отколкото на околния свят, както и можем да
говор
им за главата като за самостоятелна част спрямо ръцете или краката.
Външният свят съвсем не е безразличен спрямо вътрешния душевен свят. Душата усеща себе си като сраснала, като вплетена във външния свят. Неговите влияния я проникват отвсякъде. Рязка граница между вътрешен и външен свят не съществува. Цялото обкръжение на външния свят принадлежи към съзерцаващата душа, както двете ръце на тялото принадлежат към физическата глава.
Въпреки това може да се говори за една част от външния свят, която принадлежи по-скоро на собствения Аз, отколкото на околния свят, както и можем да говорим за главата като за самостоятелна част спрямо ръцете или краката.
към текста >>
19.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Още в началото на свръхсетивната способност за наблюдение, наред със сетивните свойства на външните предмети и явления, човек може да
говор
и и за тяхната етерна характеристика.
Още в началото на свръхсетивната способност за наблюдение, наред със сетивните свойства на външните предмети и явления, човек може да говори и за тяхната етерна характеристика.
Той може да говори за етерното тяло на растението, за етерното тяло на Земята. Все пак споменатите етерни характеристики не са единствените, които се предлагат на свръхсетивното изживяване. За етерното тяло на едно растение можем да кажем, че то формира силите и субстанциите на сетивния свят, като по този начин изживява самото себе си в едно сетивно тяло.
към текста >>
Той може да
говор
и за етерното тяло на растението, за етерното тяло на Земята.
Още в началото на свръхсетивната способност за наблюдение, наред със сетивните свойства на външните предмети и явления, човек може да говори и за тяхната етерна характеристика.
Той може да говори за етерното тяло на растението, за етерното тяло на Земята.
Все пак споменатите етерни характеристики не са единствените, които се предлагат на свръхсетивното изживяване. За етерното тяло на едно растение можем да кажем, че то формира силите и субстанциите на сетивния свят, като по този начин изживява самото себе си в едно сетивно тяло.
към текста >>
Практически наблюдателят
говор
и за нещо невидимо и той напълно съзнава, че светлинните и цветни образи нямат нищо общо с неговите възприятия, както например писменият текст, съобщаващ даден факт, няма нищо общо със самия факт.
За свръхсетивните описания се употребяват изрази, които са заети от сетивните усещания. Възможно е етерното тяло на дадено същество от сетивния свят или етерното тяло на Същество от елементарния свят да бъде описано като едно цялостно, пъстро обагрено светлинно тяло. Цветовете му играят, то просветва и човек може да констатира, че тези цветни и светлинни явления са самите проявления на неговия живот.
Практически наблюдателят говори за нещо невидимо и той напълно съзнава, че светлинните и цветни образи нямат нищо общо с неговите възприятия, както например писменият текст, съобщаващ даден факт, няма нищо общо със самия факт.
към текста >>
20.
ПЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Действително можем да
говор
им за сънно и будно състояние в етерния свят.
Ако с очите виждаме един предмет, с тях ще видим и друг. В свръхсетивния свят не е така. Човек може да развие един или друг свръхсетивен наблюдателен орган на етерното тяло по такъв начин, че да изживява един или друг свръхсетивен факт; ако иска да се насочи към трети свръх сетивен факт, той трябва отново да развие у себе си нов наблюдателен орган. Спрямо подобно развитие човек има усещането, сякаш съответният орган се пробужда за определена част от свръхсетивния свят. Все едно, че етерното тяло е потънало в някакво сънно състояние спрямо свръхсетивния свят и сега започва да се пробужда поотделно за всяка негова част.
Действително можем да говорим за сънно и будно състояние в етерния свят.
Само че тук сън и будност не са ритмично променящи се състояния, както в сетивния живот. Като състояния те съществуват у човека едновременно. Докато човек не е постигнал опитност чрез своето етерно тяло, това тяло непрекъснато спи. Човек винаги носи в себе си етерното тяло, но той го носи като нещо спящо. Пробуждането започва с укрепването на душевния живот, макар и първоначално само за определена част от етерното тяло.
към текста >>
21.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Всред Съществата, в чиито области навлиза по този начин, той може да установи известно степенуване и да
говор
и за един свят на висшите Йерархии.
Всред Съществата, в чиито области навлиза по този начин, той може да установи известно степенуване и да говори за един свят на висшите Йерархии.
Съществата, чиито мисли се откриват на сетивното възприятие като природни сили, наричаме Духове на Формата.
към текста >>
Въпросът, какво остава след смъртта от това, което съм аз сега, получава следния от
говор
от свръхсетивното изследване: Ти ще представляваш това, което си съхранил от самия себе си като едно духовно Същество всред други духовни Същества.
Едва когато ясновиждащото съзнание стигне до там, да изживява онова, което досега е идентифицирало със себе си като сбор от паметови представи, то може да има една истинска опитност за това, което се крие зад явлението на смъртта. Защото сега то навлиза до сърцевината на един наистина действителен свят, в който се чувствува като едно същество, способно да съхрани като в един вид памет това, което изживява в сетивното битие. Изживяното в сетивното битие не угасва, но за тази цел то се нуждае от едно същество, което може да го съхрани, както в сетивния свят паметовите представи биват съхранявани от обикновения Аз. Свръхсетивното съзнание разкрива, че човек продължава да съществува в света на духовните Същества, и че той самият е този, който опазва своето сетивно битие в себе си като един спомен.
Въпросът, какво остава след смъртта от това, което съм аз сега, получава следния отговор от свръхсетивното изследване: Ти ще представляваш това, което си съхранил от самия себе си като едно духовно Същество всред други духовни Същества.
към текста >>
Категоричният от
говор
, получен в резултат на точни изследвания в тази област, чиято преценка се опира на непосредствен опит, гласи "Да".
Връзките между Аза и свръхсетивните Същества в тяхната вътрешна същност не се засягат нито от раждането, нито от смъртта. В сетивния телесен живот тези връзки се проявяват по твърде особен начин. Всички външни проявления в сетивния свят са израз на различни зависимости от свръхсетивно естество. Понеже човекът, като такъв, е свръхсетивно Същество и това се потвърждава от свръхсетивното наблюдение то в свръхсетивния свят връзките между една човешка душа и друга, не се засягат от смъртта. Пред душата и нейното обикновено съзнание възниква плахият въпрос в приблизително следната примитивна форма: а ще мога ли след смъртта отново да видя онези, с които съм бил свързан през живота си в сетивния свят?
Категоричният отговор, получен в резултат на точни изследвания в тази област, чиято преценка се опира на непосредствен опит, гласи "Да".
към текста >>
22.
СЕДМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Трябва да сме наясно и за следното: В животинския свят можем да
говор
им най-много за далечно подобие на морален живот, защото в случая позоваването на истинска морална преценка означава цялостно объркване на нещата.
Истинската и несмущавана подвижност на душата в по-висшите светове се подсилва от обстоятелството, че тя си изгражда определен възглед относно различията на отделните душевни качества, когато те се проявяват в сетивния или в духовния свят. Това изпъква особено ясно, когато спрем поглед върху моралните качества на душата. В рамките на сетивния свят природните закони се различават от моралните. Ако искаме да си обясним природните процеси, ние не сме длъжни да прибягваме до морални представи. Ние изследваме едно отровно растение според природните закони и не го обвиняваме, че е отровно.
Трябва да сме наясно и за следното: В животинския свят можем да говорим най-много за далечно подобие на морален живот, защото в случая позоваването на истинска морална преценка означава цялостно объркване на нещата.
В човешкия живот моралната преценка започва с размишлението върху стойността на битието. Тя е нещо, от което човек постоянно извежда своята собствена стойност, стига да е придобил точен и безпристрастен поглед върху самия себе си. Обаче в рамките на сетивния свят никому не би хрумнало да разглежда природните закони наравно с моралните.
към текста >>
23.
ОСМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Да се
говор
и за опасността при пътешествието на душата в свръхсетивните светове, е всъщност неоправдано, ако то е свързано с определена цел.
Да се говори за опасността при пътешествието на душата в свръхсетивните светове, е всъщност неоправдано, ако то е свързано с определена цел.
Но подобно пътешествие не би постигнало целта си, ако препоръките за душевно израстване съдържаха едни или други опасности за човека. А целта е ясна: Укрепване на душата и мобилизиране на всичките и сили, за да бъдат понесени онези тежки изживявания, през които човек трябва да мине, ако иска да види и разбере скритата зад сетивния свят душевна действителност.
към текста >>
24.
ПОСЛЕСЛОВ КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1918 г.
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Още от съдържанието на втората медитация, както и от следващите, става ясно, че душевният път, за кой то се
говор
и в тази книга, решително отхвърля всяко така наречено "ясновидство", произтичащо от болестни или абнормни телесни състояния.
Още от съдържанието на втората медитация, както и от следващите, става ясно, че душевният път, за кой то се говори в тази книга, решително отхвърля всяко така наречено "ясновидство", произтичащо от болестни или абнормни телесни състояния.
Всяко визионерство, всякакви медиумистични феномени, възникващи в резултат на такива състояния, тук са напълно изключени. Такива опитности произтичат от една душевна организация, спрямо която сетивните възприятия и опиращото се на тях мислене, представляват една по-висша област. С тези възприятия и с това мислене човек живее повече в свръхсетивната област и с тях той е много по-независим от тялото, отколкото в случая, когато една или друга абнормна телесна организация залъгва душата с опитности, произтичащи от процеси, които всъщност би трябвало да служат на тялото и които по болестен начин са отклонени от своето естествено предназначение, така че водят до представи, лишени от вътрешни основания както в областта на външните възприятия, така и в областта на волевата активност.
към текста >>
Точно от това контролирано и овладяно мислене душата развива ясновидството, за което
говор
им.
Точно от това контролирано и овладяно мислене душата развива ясновидството, за което говорим.
Мисленето е образец на ясновидството. Впрочем описаното в медитациите "виждане", съществено се различава от обикновеното мислене. То води към свръхсетивни опитности за светове, в които това мислене не може да проникне. Обаче животът, който душата разгръща в процеса на "виждането" не трябва да бъде различен от този, който се разгръща в мисленето. Тя трябва да изпълни "виждането" и озаренията си със същата степен на съзнание, с която изпълва и мисленето.
към текста >>
25.
ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
Тези образи са такива, че в обикновения живот ние не можем да се натъкнем на тях, а да не
говор
им за това, че изключителни духовни изживявания биха могли да се проявят в обикновени образи или спомени.
Несъмнено хората, които смятат, че са постигнали свръхсетивни опитности, често твърдят съвсем нелепи неща. След като са възприели идеята за прераждането, много хора свързват определени образи, възникващи в техните души, с изживявания от техния предишен земен живот. Винаги трябва да сме недоверчиви, когато тези образи сочат един минал земен живот, по казващ в едно или друго отношение известна прилика с настоящия земен живот, или пък когато образите се представят така, че сегашното съществувание се извлича по чисто разсъдъчен път от предполагаемото минало съществувание. Когато свръхсетивното изживяване се докосне до истински впечатления от миналото или миналите земни съществувания, в повечето случаи се оказва, че този или тези минали съществувания са такива, че никога не бихме могли да ги възстановим, както и да премисляме настоящия си живот, изхождайки от всевъзможни желания и стремежи, нито пък бихме могли да им придадем определена мисловна форма. Например в даден момент от настоящия живот получаваме впечатление от нашето минало земно съществувание, в което е напълно невъзможно да усвоим способности, които сме притежавали в предишния си живот.
Тези образи са такива, че в обикновения живот ние не можем да се натъкнем на тях, а да не говорим за това, че изключителни духовни изживявания биха могли да се проявят в обикновени образи или спомени.
към текста >>
26.
ЗА ЕТЕРНОТО ТЯЛО НА ЧОВЕКА И ЗА ЕЛЕМЕНТАРНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
Когато по отношение на етерното тяло се
говор
и за външен свят, имаме предвид не външния, сетивно възприемаем физически свят, а един духовен обкръжаващ свят, който в сравнение с физическия е също така свръхсетивен, както и етерното тяло спрямо физическото.
Етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество. В него са вложени причините за живота на физическото тяло. По отношение на етерното си тяло човек не е така обособен от външния свят, както физическото му тяло е обособено от външния физически свят.
Когато по отношение на етерното тяло се говори за външен свят, имаме предвид не външния, сетивно възприемаем физически свят, а един духовен обкръжаващ свят, който в сравнение с физическия е също така свръхсетивен, както и етерното тяло спрямо физическото.
Като етерно същество човекът е поставен в един етерен (елементарен) свят. В обикновените си изживявания човек няма представа, че като етерно същество той пребивава в един елементарен свят.
към текста >>
27.
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
GA_18_1 Загадки на философията
1. Пред
говор
1. Предговор
към текста >>
28.
ПРЕДГОВОР
GA_18_1 Загадки на философията
ПРЕД
ГОВОР
ПРЕДГОВОР
към текста >>
Но тъй като моята цел не е само тази, да дам една кратка скица на историята на философските въпроси, а да
говор
я върху тези въпроси и самите опити за тяхното решение чрез тяхното историческо разглеждане, счетох за правил но да запазя по-подробното изложение за последното столетие.
Това чувство ме завладя в повишен размер, когато пристъпих към обработването на едно ново издание. И с това е посочена причината, защо не се роди всъщност едно ново издание на старото, а една нова книга. Вярно е, че по същество съдържанието на старата книга е запазено почти дословно; обаче то бе предшествано от едно изложение в съкратена форма на философското развитие от 6-тото пред християнско столетие насам и във втори том ще бъде продължена характеристиката на философите до наше време. Освен това кратките бележки в края на втори том, които по-рано бяха написани със заглавието "Изглед", бяха превърнати в едно подробно изложение на изгледите на философското познание в настоящето. Без съмнение против композицията на книгата ще се направят някои възражения, защото обхватът на предишните изложения не беше съкратен, напротив характеристиката на философите от 6-тото предхристиянско столетие до 19-тото следхристиянско столетие бе представена само в кратък очерк.
Но тъй като моята цел не е само тази, да дам една кратка скица на историята на философските въпроси, а да говоря върху тези въпроси и самите опити за тяхното решение чрез тяхното историческо разглеждане, счетох за правил но да запазя по-подробното изложение за последното столетие.
Така както тези въпроси са били виждани и изложени от философите на 19-ия, това е още близо до привичните насоки на мисленето и на философските нужди на съвремието. Това, което е предхождало, означава за съвременния душевен живот нещо подобно само дотолкова, доколкото то хвърля светлина върху последния период от време. От същия стремеж, в историята на философиите да бъде развита самата философия, се родиха "Изгледите" на края на втори том.
към текста >>
29.
ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Защото, въпреки че когато иска да
говор
и като философ, човек трябва да наложи пълно мълчание на своите лични интереси, все пак в една философия се явява непосредствено това, което човешката личност може да направи от себе си чрез развитието на своите първични сили.
Една мисъл от този род живееше в Й. Г. Фихте, живееше в неговата душа, когато той изказва, че видът философия, която човек си избира зависи от това, какъв човек е той. Оживени от тази мисъл, можем да пристъпим към разглеждането на опитите, които са били направени в течение на историята, да се намерят решения на загадките на философията. Тогава в тези опити ние ще открием изяви на самото човешко същество.
Защото, въпреки че когато иска да говори като философ, човек трябва да наложи пълно мълчание на своите лични интереси, все пак в една философия се явява непосредствено това, което човешката личност може да направи от себе си чрез развитието на своите първични сили.
към текста >>
Как
говор
ят фактите за това различаване на тези епохи, това ще се види от предстоящата книга.
Как говорят фактите за това различаване на тези епохи, това ще се види от предстоящата книга.
Нейният автор би искал, доколкото му е възможно, да остави да говорят самите тези факти. Тук ще поставим предварително само някои ръководни линии, от които не е изходил но при разглеждането, което доведе до тази книга, но които се получиха като резултат от това разглеждане. Някой може да бъде на мнение, че тези насочващи линии биха били по на място в края на книгата, тъй като тяхната истинност произтича едва от съдържанието на изложението. Обаче те трябва да произхождат като едно предварително съобщение, защото оправдават вътрешното разпределение на изложението. Защото, въпреки че за автора те се получиха като резултат на неговите разглеждания, те по естествен начин стояха пред неговия дух преди изложението и бяха меродавни за това изложение.
към текста >>
Нейният автор би искал, доколкото му е възможно, да остави да
говор
ят самите тези факти.
Как говорят фактите за това различаване на тези епохи, това ще се види от предстоящата книга.
Нейният автор би искал, доколкото му е възможно, да остави да говорят самите тези факти.
Тук ще поставим предварително само някои ръководни линии, от които не е изходил но при разглеждането, което доведе до тази книга, но които се получиха като резултат от това разглеждане. Някой може да бъде на мнение, че тези насочващи линии биха били по на място в края на книгата, тъй като тяхната истинност произтича едва от съдържанието на изложението. Обаче те трябва да произхождат като едно предварително съобщение, защото оправдават вътрешното разпределение на изложението. Защото, въпреки че за автора те се получиха като резултат на неговите разглеждания, те по естествен начин стояха пред неговия дух преди изложението и бяха меродавни за това изложение. Но за читателите може да бъде от значение, да узнае не едва накрая на една книга, защо авторът излага нещата по определен начин, а още през време на четенето да може да си състави едно съждение върху този начин от гледището на излагащия нещата.
към текста >>
Можем да се надяваме, че едно бъдещо разглеждане на духовното развитие ще на рече времето, за което
говор
им тук, време на "пробуждането на себесъзнанието".
Сега човешката душа не може вече да чувства мисълта както едно възприятие от външния свят. Тя я чувства като произведение на своето собствено /вътрешно/ същество. От основите на духовното развитие в душата изпраща своите лъчи един импулс много по-силен отколкото мисловния живот. Едва сега сред човечеството се пробужда себесъзнанието по начин, който отговаря на истинската същност на това себесъзнание. Това, което хората изживяваха по-рано, беше само предвестник на това, което би трябвало да наречем в най-дълбокия смисъл вътрешно изживяно себесъзнание.
Можем да се надяваме, че едно бъдещо разглеждане на духовното развитие ще на рече времето, за което говорим тук, време на "пробуждането на себесъзнанието".
Едва сега човекът забелязва, съзира в истинския смисъл на думата обхвата на своя душевен живот като "Аз". Цялата тежест на този факт философите на това време чувствуват повече смътно отколкото да осъзнават ясно. Този характер има философският стремеж до Скотус Еригена /починал в 880 г. сл. Хр./. Философите на тази епоха се потопяват с философското мислене напълно в религиозните представи.
към текста >>
/ търси от
говор
.
Те се чувстват така сигурно в това съществуване съзряно в живота на мислите, че стигат до убеждението: Истинското познание може да бъде само онова, което е изживяно така, както трябва да го изпита в душата построеният на самия себе си мисловен живот. Това става гледище на Спиноза /1632-1677 г./. Сега се раждат философи, които така построяват образа на света, както човек трябва да си го представи, когато обхванатата от мисловния живот себесъзнателна човешка душа трябва да има в него своето подходящо място. Как трябва човек да си представи света, за да може в него човешката душа да бъде мислена така, както тя трябва да бъде мислена в смисъла на това, което той трябва да си представи върху себесъзнанието? Този е въпросът, който при безпристрастно разглеждане на философията на Джордано Бруно /1548 -1600 г./ стои на нейната основа; и той съвсем ясно поставя като въпрос, на който Лайбниц / 1646-1716 г.
/ търси отговор.
към текста >>
30.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които
говор
и гръцката митология.
Ферекид от Сирос, който е живял в 6-тия преди християнския век, се явява сред гръцкия духовен живот като една личност, при която можем да наблюдаваме раждането на това, което в следващите изложения наричаме "възгледи за света и живота". Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с мисълта загадките на съществуването и на положението на човека в света. Той представя още Земята под образа на един окрилен дъб, който Зевс покрива отгоре със суша, морета, реки и т.н.
като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които говори гръцката митология.
Въпреки това той говори за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон.
към текста >>
Въпреки това той
говор
и за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон.
Ферекид от Сирос, който е живял в 6-тия преди християнския век, се явява сред гръцкия духовен живот като една личност, при която можем да наблюдаваме раждането на това, което в следващите изложения наричаме "възгледи за света и живота". Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с мисълта загадките на съществуването и на положението на човека в света. Той представя още Земята под образа на един окрилен дъб, който Зевс покрива отгоре със суша, морета, реки и т.н. като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които говори гръцката митология.
Въпреки това той говори за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон.
към текста >>
В историята на философията много се е
говор
ило за това, какво трябва да се разбира под тези три произхода на Ферекид.
В историята на философията много се е говорило за това, какво трябва да се разбира под тези три произхода на Ферекид.
Тъй като историческите съобщения върху това, което той е искал да опише в неговото съчинение "Хентамихос", си противоречат, понятно е, че и днес мненията върху това се различават едни от други. Който разгледа по-задълбочено това, което е исторически предадено върху Ферекид, може да получи впечатлението, че във всеки случай при него може да се наблюдава началото но философското размишление, но че това наблюдение е трудно, защото неговите думи трябва да бъдат взети в един смисъл, който стои далече от съвременните навици на мислене и който трябва тепърва да бъде търсен.
към текста >>
Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи
говор
ят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират.
Ферекид стига до своя образ на света по различен начин отколкото до такъв образ се е стигало преди него. Най-важното при него е, че той чувствал човека като одушевено същество различно отколкото това е ставало преди него. За този по-раншен образ на света изразът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота. Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители.
Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират.
Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят. Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава. Когато човек изказва подобни познания, той трябва да си служи с такива думи, които при първо впечатление изглеждат пресилени.
към текста >>
Един човек, който има един образ на света, за какъвто
говор
им тук, чувства да действа в дъжд, който пада на земята, една сила, която днес трябва да наречем "духовна" и която е от също естество с онази, която той чувства, когато се готви за тази или онази лична дейност.
Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят. Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава. Когато човек изказва подобни познания, той трябва да си служи с такива думи, които при първо впечатление изглеждат пресилени. Обаче само чрез привидно пресилено звучащите думи може да бъде почувстван истинския факт.
Един човек, който има един образ на света, за какъвто говорим тук, чувства да действа в дъжд, който пада на земята, една сила, която днес трябва да наречем "духовна" и която е от също естество с онази, която той чувства, когато се готви за тази или онази лична дейност.
Интересно може да бъде да намерим отново този начин на мислене у Гьоте в неговите млади години, естествено в онази отсенка, която то трябва да има у една личност на 18-то столетие. В Гьотевата статия "Природа" можем да прочетем: "Тя /природата/ ме е поставила в съществуването, тя също ще ме изведе от него. Аз се доверявам на нея. Тя може да се разпорежда с мене. Тя не ще мрази своето произведение.
към текста >>
Аз не
говор
их за нея.
Интересно може да бъде да намерим отново този начин на мислене у Гьоте в неговите млади години, естествено в онази отсенка, която то трябва да има у една личност на 18-то столетие. В Гьотевата статия "Природа" можем да прочетем: "Тя /природата/ ме е поставила в съществуването, тя също ще ме изведе от него. Аз се доверявам на нея. Тя може да се разпорежда с мене. Тя не ще мрази своето произведение.
Аз не говорих за нея.
Не, това, което е верно, което е погрешно, всичко тя е говорила. Всичко е нейна вина, всичко е нейна заслуга".
към текста >>
Не, това, което е верно, което е погрешно, всичко тя е
говор
ила.
В Гьотевата статия "Природа" можем да прочетем: "Тя /природата/ ме е поставила в съществуването, тя също ще ме изведе от него. Аз се доверявам на нея. Тя може да се разпорежда с мене. Тя не ще мрази своето произведение. Аз не говорих за нея.
Не, това, което е верно, което е погрешно, всичко тя е говорила.
Всичко е нейна вина, всичко е нейна заслуга".
към текста >>
Човек може да
говор
и така, както Гьоте
говор
и, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание.
Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание.
Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл. Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ.
към текста >>
Ето защо той се явява като онази личност, при която можем да
говор
им за "раждането на мислителния живот".
Така както тези три първични същества се явяват при Ферекид, тези ни сочат към предшествениците на тази личност, към така наречените "Орфици" /последователи на Орфей/. Тези орфици са последователи на един начин на мислене, което живее още изцяло в образността. При тях също се намират три първични същества: Зевс, Хронос и Хаосът. В сравнение с тези три "прамайки" онези на Ферекид са с една степен по-малко образни. Ферекид се стреми вече да схване с мислителния живот това, което орфиците са държали още напълно като образ.
Ето защо той се явява като онази личност, при която можем да говорим за "раждането на мислителния живот".
У Ферекид това се изразява по-малко чрез мислителното схващане на орфическите представи, а повече чрез определено основно настроение на душата, което след това отново намираме при някои философстващи следовници на Ферекид в Гърция. Ферекид се вижда именно принуден да вижда произхода на нещата в "Доброто"/Аригон/. Той не можеше да свърже това понятие с "митическите светове на боговете" на старото време. На съществата на този бяха присъщи душевни качества, които не се понасяха с това понятие. В своите три "първични основи" Ферекид можеше да си представи само понятието на "Доброто", на съвършеното.
към текста >>
Тук трябва да се търси също "тайната", за която се
говор
и във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения.
От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция. Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души. В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът. И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа. Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството.
Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения.
Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на боговете на народната религия. На тази тайна трябва да припишем накрая многобройните нападки, които е понесъл Питагор. Как трябваше той да обясни на други освен на тези, които първо подготвяше грижливо за такова познание, че като "души" те трябваше да считат себе си в известен смисъл даже стоящи по-високо от народните богове? И как можеше да се произведе по друг начин освен в един съюз със строго регулиран начин на живот това, че душите да осъзнаят своя висш произход и въпреки това да се чувстват заплетени в несъвършенство? Чрез това последно чувство трябваше да се роди стремежът, животът да бъде устроен така, че той да доведе до своя произход чрез самоусъвършенстване.
към текста >>
Нещо особено характерно, за което се
говор
и, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа".
Тази част трябваше да бъде задълбочена, тогава тя би довела душата до нейния произход. Но напредвайки по този начин, душата открива в своето вътрешно изживяване повтарящите се земни съществувания като едно душевно възприятие. Тя не може да стигне до своя произход, ако не намери пътя към него минавайки през повтарящите се земни съществувания. Както един пътник, който отивайки към едно далечно място, в своя път минава естествено през други места, така и душата, когато отива към "майките"; минава през своите минали съществувания, през които е минавала слизайки от нейното битие в "съвършеното" до нейния настоящ живот в "несъвършеното". Когато вземе под внимание всичко свързано с този въпрос, човек не може другояче, освен да припише на Питагор възгледа за повтарящите земни съществувания в този смисъл, като негово вътрешно възприятие, а не като нещо, до което той е стигнал по пътя на разсъждението.
Нещо особено характерно, за което се говори, че е съществувало у последователите на Питагора убеждението им, че всички неща почиват на "числа".
Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света.
към текста >>
На основата на тези описания лежи винаги неизказаното предположение, че тези личности са стигнали до твърденията, за които
говор
и преданието, чрез едно несъвършено наблюдение на природата: Талес, че основната същност и произходът на всички неща трябва да се търси във "водата", Анаксимандър в "безграничното", Анаксимен във "въздуха", Хераклит в огъня.
Който признава предидущите изложения, той ще може да одобри едно представяне на тези личности, което трябва да се отклони от приетите исторически описания на философите.
На основата на тези описания лежи винаги неизказаното предположение, че тези личности са стигнали до твърденията, за които говори преданието, чрез едно несъвършено наблюдение на природата: Талес, че основната същност и произходът на всички неща трябва да се търси във "водата", Анаксимандър в "безграничното", Анаксимен във "въздуха", Хераклит в огъня.
към текста >>
Когато Анаксимандър
говор
и за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси.
Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
към текста >>
Той вече
говор
и от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си".
Обаче с това Питагор се поставя в известно отношение и противоречие с духа, който живее в глъбините на гърцизма. Този "дух" ясно може да се долови в гръцката същност.
Той вече говори от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си".
Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни. Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа. Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност. Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот.
към текста >>
Тази стара оракулна мъдрост
говор
и така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни.
Обаче с това Питагор се поставя в известно отношение и противоречие с духа, който живее в глъбините на гърцизма. Този "дух" ясно може да се долови в гръцката същност. Той вече говори от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си".
Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни.
Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа. Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност. Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот. Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед.
към текста >>
Казва му се, че той може да чуе в нея
говор
а, чрез който светът изразява своята същност.
Обаче с това Питагор се поставя в известно отношение и противоречие с духа, който живее в глъбините на гърцизма. Този "дух" ясно може да се долови в гръцката същност. Той вече говори от надписа върху делфийския храм, "Познай себе си". Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни. Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа.
Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност.
Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот. Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед. При това софистите навлязоха в един опасен път. В тях духът на гърцизма застава пред една пропаст; той иска да си даде силата на равновесието чрез своята собствена сила.
към текста >>
Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде
говор
и неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот.
Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене.
Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа. Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина. Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
към текста >>
Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да
говор
и и наблюдава, какво този последният произвежда като истина.
От много голямо значение трябва да се яви първо, че светогледът на Сократ е стигнал до следващите поколения изцяло като един израз на неговата личност, на основния характер на неговия душевен живот. Както Платон така и Ксенофон представят Сократа така, че имаме впечатлението: В него навсякъде говори неговото лично мнение; но личността носи в себе си съзнанието: Който изказва своето лично мнение от истинските глъбини на своята душа, той изисква нещо, което е повече от човешкото мнение, което е израз на намеренията на мировия ред чрез човешкото мислене. Сократ е приеман от онези, които вярват, че го познават, така, че той е едно доказателство за факта: Истината се ражда в човешката душа мислейки, когато тази човешка душа е така свързана с нейната основна същност, какъвто е бил случаят при Сократа.
Когато Платон поглежда към Сократа, той не изнася едно учение, което е "установено" чрез размишление, а кара един развит в истинския смисъл човек да говори и наблюдава, какво този последният произвежда като истина.
Така начинът, по който Платон се отнася към Сократа, става един израз за това, що е човекът по отношение на света. Важно е не само това, което Платон е изнесъл върху Сократа, а това, как в своето поведение като писател той е поставил Сократа в света на гръцкия духовен живот.
към текста >>
Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да
говор
и и изразява това, което мировите сили са положили в нея?
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа".
Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея?
И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>
И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава от
говор
ът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека.
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея?
И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека.
С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>
Образът
говор
еше отвън; защо външният свят да не може да
говор
и особено ясно на определено място?
В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване.
Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място?
Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
Мисълта
говор
и на вътрешността на душата.
В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място?
Мисълта говори на вътрешността на душата.
С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>
Със своята представа за
говор
ещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши.
В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства. Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си.
Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши.
Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
към текста >>
И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един от
говор
на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене?
Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката.
И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене?
Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго. За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието. Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност.
към текста >>
Епикур можа да от
говор
и на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго.
Епикур /роден в 342 г. пр.Хр. , починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката. И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене?
Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго.
За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието. Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е. да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност. Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв идеал на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието.
към текста >>
31.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Бихме искали да
говор
им за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки.
Следователно човекът се вижда като едно същество, което съществува в свой душевен живот. Ако наречем това "нещо" "Азът", можем да кажем, че в по-ново време сред душевния живот се раздвижва съзнанието за "Аза", както в живота на гръцкия светоглед се роди мисълта. Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси.
Бихме искали да говорим за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки.
Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка изглежда като едно произволно и пресилено мнение. Борбата със "загадката на Аза" се изразява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази борба.
към текста >>
Против този факт не
говор
и нито софистиката, нито скептицизмът.
И мислителят я приемаше като едно възприятие. Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила. Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност.
Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът.
В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време.
към текста >>
Те не
говор
ят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време.
Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот.
към текста >>
Как и двете течения
говор
ят върху мисълта, това показва, че в сравнение с нейното съществуване в гръцката душа тази мисъл така е избледняла, както беше претърпяло това образното мислене в душата на гръцкия мислител.
Във времената, които стоят между старото светогледно течение и по-новото течение, гръцкият мислителен живот пресъхва; обаче под повърхността в човешката душа се явява като факт съзнанието за Аза; от средата на Средновековието човекът насочва своя поглед срещу този извършен факт; и чрез силата на този факт се развива новата форма на загадката на живота. Реализмът и номинализмът са симптом за това, че човекът чувства извършения факт.
Как и двете течения говорят върху мисълта, това показва, че в сравнение с нейното съществуване в гръцката душа тази мисъл така е избледняла, както беше претърпяло това образното мислене в душата на гръцкия мислител.
към текста >>
Ние не трябва да оставяме мисълта сама да
говор
и: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата.
Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях.
Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта. Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта. Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>
32.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Той е отличен
говор
ител и убедител; той раздрусва някои стени, те се срутват и обитателите са принудени отчасти да напуснат жилището.
Гьоте казва знаменателни думи върху този начин на мислене на Бейкън от Верулам: "Байко прилича на човек, който добре разбира неправилността, недостатъците, полусрутеността на една стара постройка и знае да изясни това на обитателите. Той ги съветва да напуснат тази сграда, да изоставят земята, материалите и всички принадлежности, да търсят друго място за строеж и да издигнат една нова сграда.
Той е отличен говорител и убедител; той раздрусва някои стени, те се срутват и обитателите са принудени отчасти да напуснат жилището.
Той посочва нови места; хората започват да изравняват и все пак навсякъде е твърде тясно. Той предлага нови чертежи, нови планове, но те са неясни, непривлекателни. Главно той говори за нови непознати материали и сега е услужено на света. Тълпата се разпръсва на всички небесни посоки и донася обратно много отделни неща, а в това време гражданите се занимават у дома с нови планове, нови дейности, поселения и поглъщат вниманието". Гьоте казва това в своята История на теорията на цветовете, там, където говори за Бейкън.
към текста >>
Главно той
говор
и за нови непознати материали и сега е услужено на света.
Гьоте казва знаменателни думи върху този начин на мислене на Бейкън от Верулам: "Байко прилича на човек, който добре разбира неправилността, недостатъците, полусрутеността на една стара постройка и знае да изясни това на обитателите. Той ги съветва да напуснат тази сграда, да изоставят земята, материалите и всички принадлежности, да търсят друго място за строеж и да издигнат една нова сграда. Той е отличен говорител и убедител; той раздрусва някои стени, те се срутват и обитателите са принудени отчасти да напуснат жилището. Той посочва нови места; хората започват да изравняват и все пак навсякъде е твърде тясно. Той предлага нови чертежи, нови планове, но те са неясни, непривлекателни.
Главно той говори за нови непознати материали и сега е услужено на света.
Тълпата се разпръсва на всички небесни посоки и донася обратно много отделни неща, а в това време гражданите се занимават у дома с нови планове, нови дейности, поселения и поглъщат вниманието". Гьоте казва това в своята История на теорията на цветовете, там, където говори за Бейкън. В една следваща глава върху Галилей той казва: "Ако чрез разсейващия метод на Бейкън естествената наука се явява завинаги разкъсана, то Галилей веднага я събра отново; той доведе природоучението отново в човека и показа още от ранна младост, че за гения един случай струва колкото хиляда, като разви от колебаещата се църковна лампа учението за махалото и за падането на телата. В науката всичко се свежда до това, което наричаме духовно хрумване, в едно съзиране на това, което всъщност стои на основата на явленията. И едно такова съзиране е плодотворно до безкрайност".
към текста >>
Гьоте казва това в своята История на теорията на цветовете, там, където
говор
и за Бейкън.
Той е отличен говорител и убедител; той раздрусва някои стени, те се срутват и обитателите са принудени отчасти да напуснат жилището. Той посочва нови места; хората започват да изравняват и все пак навсякъде е твърде тясно. Той предлага нови чертежи, нови планове, но те са неясни, непривлекателни. Главно той говори за нови непознати материали и сега е услужено на света. Тълпата се разпръсва на всички небесни посоки и донася обратно много отделни неща, а в това време гражданите се занимават у дома с нови планове, нови дейности, поселения и поглъщат вниманието".
Гьоте казва това в своята История на теорията на цветовете, там, където говори за Бейкън.
В една следваща глава върху Галилей той казва: "Ако чрез разсейващия метод на Бейкън естествената наука се явява завинаги разкъсана, то Галилей веднага я събра отново; той доведе природоучението отново в човека и показа още от ранна младост, че за гения един случай струва колкото хиляда, като разви от колебаещата се църковна лампа учението за махалото и за падането на телата. В науката всичко се свежда до това, което наричаме духовно хрумване, в едно съзиране на това, което всъщност стои на основата на явленията. И едно такова съзиране е плодотворно до безкрайност".
към текста >>
Карданус /1501-1576 г./ и Бернардус Телезиус /1508-1588 г./
говор
ят още върху природните процеси.
Можем да познаем голямото значение на тази промяна на душевния живот, когато преценим, по какъв начин натурфилософи като Х.
Карданус /1501-1576 г./ и Бернардус Телезиус /1508-1588 г./ говорят още върху природните процеси.
В тях още продължава да действува образът на света, който изгубва своята сила чрез раждането на естественонаучния начин на мислене на Коперник, Галилей и др. За Карданус в природните процеси живее още напълно нещо, което той си представя по начина на човешко-душевното, както това би било също възможно в гръцкото мислене. Телезиус говори за формиращи сили в природата, които си представя по образа, който той добива от човешката формираща сила. Галилей трябва вече да каже, че това, което човек има в себе си например като усещане на топлина, съвсем не съществува във външната природа, както гъделът, който човек усеща върху стъпалото, не съществува във външния свят, гъдел, който той изпитва, когато го докоснат с птиче перо. Телезиус още може да каже, че топлината и студът са движещи сили на мировите процеси, а Галилей трябва вече да твърди: Човекът познава топлината само като изживяване на неговата вътрешност; в образа на света може да бъде мислено само това, което не съдържа нищо от тази вътрешност.
към текста >>
Телезиус
говор
и за формиращи сили в природата, които си представя по образа, който той добива от човешката формираща сила.
Можем да познаем голямото значение на тази промяна на душевния живот, когато преценим, по какъв начин натурфилософи като Х. Карданус /1501-1576 г./ и Бернардус Телезиус /1508-1588 г./ говорят още върху природните процеси. В тях още продължава да действува образът на света, който изгубва своята сила чрез раждането на естественонаучния начин на мислене на Коперник, Галилей и др. За Карданус в природните процеси живее още напълно нещо, което той си представя по начина на човешко-душевното, както това би било също възможно в гръцкото мислене.
Телезиус говори за формиращи сили в природата, които си представя по образа, който той добива от човешката формираща сила.
Галилей трябва вече да каже, че това, което човек има в себе си например като усещане на топлина, съвсем не съществува във външната природа, както гъделът, който човек усеща върху стъпалото, не съществува във външния свят, гъдел, който той изпитва, когато го докоснат с птиче перо. Телезиус още може да каже, че топлината и студът са движещи сили на мировите процеси, а Галилей трябва вече да твърди: Човекът познава топлината само като изживяване на неговата вътрешност; в образа на света може да бъде мислено само това, което не съдържа нищо от тази вътрешност. Така представите на математиката и на механиката се превръщат в нещо, което единствено може да изгради образа на света. Ние познаваме борбата за една нова закономерност на образа на природата при една такава личност като Леонардо да винчи /1452-1519 г./, който е еднакво велик като мислител и като художник. Такива духове чувстват необходимостта да намерят един път към природата, който не беше даден на гръцкото мислене и на неговите последействия в Средновековието.
към текста >>
Докато хората още можеха да мислят, че в природата тече нещо от това, което бива изживявано непосредствено също и в човека, те можеха без колебание да се чувстват оправдани, да оставят мислите да
говор
ят върху природните процеси.
Така човешката душа се поставя вън от природата, застава на самата себе си.
Докато хората още можеха да мислят, че в природата тече нещо от това, което бива изживявано непосредствено също и в човека, те можеха без колебание да се чувстват оправдани, да оставят мислите да говорят върху природните процеси.
Образът на природата, които хората си изграждат в по-ново време, принуждава човешкото себесъзнание да се чувства мисълта вън от природата и по този начин да и придаде една стойност, която тя добива чрез нейната собствена сила.
към текста >>
За условна свобода при човека може да се
говор
и само тогава, когато той не се счита за едно самостоятелно отделно същество, а когато знае, че е едно с единната субстанция.
Но и с двете той е едно същество в единната субстанция. Когато той мисли, мисли божествената субстанция, когато действа, действа божествената субстанция. Спиноза добива съществуването за човешкия Аз, като закотвя този Аз в общата, обхващаща всичко божествена субстанция. Тук не може да става дума за необусловена свобода на човека. Защото човекът е също така малко онова, което действа и мисли от себе си, колкото и камъкът, който се движи; във всичко е единната субстанция.
За условна свобода при човека може да се говори само тогава, когато той не се счита за едно самостоятелно отделно същество, а когато знае, че е едно с единната субстанция.
В неговото развитие светогледът на Спиноза води в една личност до съзнанието: Аз мисля върху мене в правилния смисъл, когато не вземам по-нататък себе си под внимание, а в моето изживяване зная, че съм едно с божественото Цяло. В смисъла на Спиноза това съзнание разлива върху цялата човешка личност стремежа към правилното, т.е. към действие изпълнено с Бога. Това се получава като нещо разбиращо се от само себе си за онзи, в когото правилният светоглед е пълна истина. Ето защо Спиноза нарича съчинението, в което той излага своя светоглед, етика.
към текста >>
По този начин няма никакъв смисъл да
говор
я за неща, които са материални, веществени.
Подбуден от Лок Георг Бъркли /1684-1753 г./ стигна до съвършено други резултати в сравнение с тези на първия. Бъркли намира, че впечатленията, които нещата и процесите на света изглежда да произвеждат върху човешката душа, са всъщност само в тази душа. Когато виждам "червено", аз трябва да дам съществуване на това "червено" в мене; когато чувствам "топло", "топлотата" живее в мене. И така е с всичко, което аз привидно приемам отвън. Вън от това, което създавам в самия мене, аз не зная въобще нищо за външните неща.
По този начин няма никакъв смисъл да говоря за неща, които са материални, веществени.
Защото аз познавам само това, което се явява като духовно в моя дух. Това, което аз например наричам роза, е нещо напълно духовно, а именно една представа изживяна от моя дух. Следователно, счита Бъркли никъде не може да бъде възприемано нещо друго, освен духовното. И когато забелязвам, че отвън е произведено нещо в мене, то може да бъде произведено само от духовни същества. Следователно в света съществуват само духове, които действат едни върху други.
към текста >>
Защо хората
говор
ят за това, че един процес в природата е причина, а друг такъв е следствие?
Ако Лок се изгубва в тъмата на сетивата, то Дейвид Юм /1711-1776 г./ се изгубва във вътрешността на себесъзнателната душа, изживяванията на която му се струват да се намират не под властта на силите на един миров ред, а под тази на силата на човешкия навик.
Защо хората говорят за това, че един процес в природата е причина, а друг такъв е следствие?
Така се пита Юм. Човекът вижда, как слънцето огрява камъка; след това той констатира, че камъкът се е нагрял. Той често вижда тези два процеса да се редуват. Поради това той свиква да си ги представя като свързани един с друг. Той прави греенето на слънцето причина, затоплянето на камъка следствие.
към текста >>
Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на
говор
а и на поезията, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел.
По друг начин, но все пак със същия импулс се стремеше Хердер /1744-1803 г./ да стигне до един образ на света. Той насочва поглед върху цялата физическа и духовна вселена. Той търси, така да се каже, плана на тази вселена.
Връзката и хармонията на природните явления, зазоряването и просветването на говора и на поезията, напредъкът на историческото развитие: Хердер оставя всичко това да действа върху неговата душа, прониква го често с гениални мисли, за да стигне до една цел.
Бихме искали да кажем, че тази цел се представя на Хердер в целия външен свят нещо напира към съществуване, като се чувства основана във вселената, което накрая се явява явно в себесъзнателната душа. Тази себесъзнателна душа разкрива на себе си, само пътя, който нейните собствени сили са поели, преди да постигнат себесъзнание. Според възгледа на Хердер, душата може да се чувства кореняща се във вселената, защото в цялата природна и духовна връзка на вселената тя познава един процес, който трябваше да доведе до нея, както детството трябва да доведе до зрелия човешки живот в личното съществуване. Това, което Хердер излага в своето съчинение "Идеи върху една философия на историята на човечеството", е един обширен образ на тази мисъл за света. То представлява опит, да се мисли образът на природата в хармония с образа на духа така, че в този образ на природата да се намери също едно място за себесъзнателната човешка душа.
към текста >>
Ние
говор
им в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето.
Той може да стори това. Защото не се плаши от това, да чувства по свой начин изживяването на човека в божественото първично същество подобно както Спиноза чувстваше това. Само че Хердер изразява това изживяване по начин различен от Спиноза. Този последният изгражда едно чисто мислително настроение; Хердер се стреми да добие светоглед не само чрез мислене, а чрез цялата пълнота на човешкия душевен живот. За него не съществува рязко противоречие между вяра и знание тогава, когато на душата става ясно, как тя изживява самата себе си.
Ние говорим в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето.
Хердер приема всичко, което душата може да намери в себе си, като сили в пречистена форма, които могат да доставят един образ на света. По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето.
към текста >>
Там той съобщава един раз
говор
, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот.
Ние стоим като в една възлова точка на разнообразните нишки на по-новото развитие на светогледите, когато насочим поглед върху това, как Спинозовият ход на мислите се намесва в това развитие през 80-те години на 18-тия век. В 1785 година Фр. Х. Якоби публикува своята "Книжка върху Спиноза".
Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот.
След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма. С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг. Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите.
към текста >>
След този раз
говор
самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма.
Ние стоим като в една възлова точка на разнообразните нишки на по-новото развитие на светогледите, когато насочим поглед върху това, как Спинозовият ход на мислите се намесва в това развитие през 80-те години на 18-тия век. В 1785 година Фр. Х. Якоби публикува своята "Книжка върху Спиноза". Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот.
След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма.
С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг. Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли.
към текста >>
Ако признаем като меродавен "Раз
говор
а с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед.
В 1785 година Фр. Х. Якоби публикува своята "Книжка върху Спиноза". Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот. След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма. С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг.
Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед.
С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза.
към текста >>
Че той изисква тази идея в един раз
говор
малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите.
Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот. След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма. С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг. Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие.
Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите.
Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания.
към текста >>
Такова едно състояние се отразява в Менделсвон, приятелят на Лесинг, който бе горчиво засегнат от публикуването на раз
говор
а на Якоби с Лесинг.
Обаче има голямо разстояние от това, което човекът можеше да обхване със силите на своя дух, и този вътрешен корен на себесъзнанието. Със своята духовна работа духовете не проникват до това, което в смътно предчувствие им поставя тяхната задача. Те един вид се въртят около това, което действа като загадка на света, но не могат да се приближат до него. Така чувства някой, който поставя срещу светогледните въпроси, когато в края на 18-тото столетие Спиноза започва да действа. Идеите на Лок, на Лайбниц, тези последните даже изразени в тяхната по-слаба форма от Волф, проникват главите; освен това обаче, наред със стремежа към яснота на мислите действа страхът от тази яснота, така че в образа на света постоянно се призовават извлечените от глъбините на сърцето възгледи, за да помогнат в допълването на този образ.
Такова едно състояние се отразява в Менделсвон, приятелят на Лесинг, който бе горчиво засегнат от публикуването на разговора на Якоби с Лесинг.
Той не искаше да допусне, че този разговор действително е имал съдържанието съобщено от Якоби. В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта. Но по този начин счита той не се стига до един възглед за живота на този корен. До мировия Дух човек трябва да се приближи по друг начин, ако иска да го почувства като пълножизнена същност в своята душа. А това трябва да е направил Лесинг.
към текста >>
Той не искаше да допусне, че този раз
говор
действително е имал съдържанието съобщено от Якоби.
Със своята духовна работа духовете не проникват до това, което в смътно предчувствие им поставя тяхната задача. Те един вид се въртят около това, което действа като загадка на света, но не могат да се приближат до него. Така чувства някой, който поставя срещу светогледните въпроси, когато в края на 18-тото столетие Спиноза започва да действа. Идеите на Лок, на Лайбниц, тези последните даже изразени в тяхната по-слаба форма от Волф, проникват главите; освен това обаче, наред със стремежа към яснота на мислите действа страхът от тази яснота, така че в образа на света постоянно се призовават извлечените от глъбините на сърцето възгледи, за да помогнат в допълването на този образ. Такова едно състояние се отразява в Менделсвон, приятелят на Лесинг, който бе горчиво засегнат от публикуването на разговора на Якоби с Лесинг.
Той не искаше да допусне, че този разговор действително е имал съдържанието съобщено от Якоби.
В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта. Но по този начин счита той не се стига до един възглед за живота на този корен. До мировия Дух човек трябва да се приближи по друг начин, ако иска да го почувства като пълножизнена същност в своята душа. А това трябва да е направил Лесинг. Следователно Лесинг трябва да е възприел само един "пречистен Спинозизъм", един такъв, който се издига над чистото мислене, когато иска да стигне до Първоосновата на съществуването.
към текста >>
Човек иска да добие един образ на света, в който светът да се яви така, че самият човек да може да познае себе си в него, както трябва да познае себе си, когато остави да му
говор
и вътрешният глас на себесъзнателната душа.
И това, което му се разкриваше по този начин, то му даваше една връзка на човешкото същество с божествената Първооснова на света и със самия свят, чрез която той се чувстваше единен със Спиноза по убеждение. Хердер беше непосредствено учуден в това, че наблюдението на природата и на историческото развитие трябва да даде един образ на света, чрез който човекът се чувства задоволен в неговото положение в мировото цяло. Спиноза считаше, че може да стигне до един такъв образ на света само в светлата сфера на мислителната работа, която се провежда по образа на математиката. Ако сравним Хердер със Спиноза и размислим върху съгласието на първия с убеждението на последния, трябва да признаем, че в по-новото развитие на светогледите действа един импулс, който се крие зад това, което се явява като светогледни образи. Това е стремежът към едно изживяване в душата на това, което свързва събесъзнанието с цялостта на мировите процеси.
Човек иска да добие един образ на света, в който светът да се яви така, че самият човек да може да познае себе си в него, както трябва да познае себе си, когато остави да му говори вътрешният глас на себесъзнателната душа.
Спиноза иска да задоволи стремежа към едно такова изживяване, като оставя силата на мисъл та да развие нейната собствена сигурност; Лайбниц разглежда душата и иска да си представи света така, както човек трябва да си го представи, когато правилната представа за душата трябва да се покаже правилно поставена в образа на света. Хердер наблюдава мировите процеси и е предварително убеден, че в човешката душа изниква правилния образ на света, когато тази душа застава с цялата си сила здраво срещу тези процеси. Това, което Гьоте казва по-късно, че всичко фактическо е вече теория, за Хердер то е без условно установено. Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата.
към текста >>
33.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в пред
говор
а към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
Пред този избор стоеше и Кант.
Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм.
Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям. Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
И Кант намери един от
говор
, който спаси истинността и сигурността на човешкото познание чрез това, че пожертва човешкото вникване в основите на света.
Ако бихме извличали всички наши познания от нещата, тогава не би съществувала никаква сигурност. Обаче съществува една сигурност, казва Кант. Математиката и естествената наука доказват това. Кант искаше да приеме от Юм възгледа, че светът не дава на човешкия ум неговите познания; но той не искаше да направи извода, че тези познания не съдържат сигурност и истина. Така Кант беше изправен пред разтърсващия го въпрос: Как е възможно човекът да има истински и сигурни познания и въпреки това да не може да знае нищо за действителността на света в себе си?
И Кант намери един отговор, който спаси истинността и сигурността на човешкото познание чрез това, че пожертва човешкото вникване в основите на света.
Нашият разум никога не би искал да твърди за един свят, който е разпрострян вън от нас и който ние оставяме да действа върху нас само чрез наблюдение, че в този свят има нещо сигурно. Следователно нашият свят може да бъде само един такъв, който ние самите изграждаме: Един свят, който се намира вътре в нашия дух. Това, което става вън от мене, когато един камък пада и прави дупка в земята, аз не зная. Законът на целия този процес се разиграва в мене. И той може да се разиграе в мене само така, както му предписват законите на моя собствен духовен организъм.
към текста >>
А това е гласът на дълга, който ясно и гласно
говор
и в нас: Ти трябва да направиш това и това.
Нашето познание не казва нищо върху тези "вещи в себе си". То не определя нищо по отношение на това, дали идеите за тях са истинни или погрешни. Ако сега долавяме от някоя друга страна нещо върху тези неща не ни пречи да приемем тяхното съществуване. Само че не можем да знаем нищо върху тях. До тези най-висши истини съществува само един достъп.
А това е гласът на дълга, който ясно и гласно говори в нас: Ти трябва да направиш това и това.
Този "категоричен императив" ни поставя едно задължение, от което не можем да избегнем. Но как бихме били ние в състояние да следваме едно такова задължение, ако не бихме имали една свободна воля? Наистина ние не можем да познаем устройството на нашата душа, но ние трябва да вярваме, че тя е свободна, за да може да следва своя вътрешен глас на дълга. Следователно ние нямаме върху свободата никаква познавателна сигурност както върху обектите на математиката и на естествената наука; но в замяна на това имаме една морална сигурност. Следването на категорическия императив води до добродетелта.
към текста >>
Аз не
говор
их за нея; не, това, което е вярно и което е погрешно, всичко
говор
и тя.
ние сме заобиколени и обгърнати от нея не можейки да излезем вън от нея и не можейки да стигнем по-дълбоко в нея. Без да бъде молена и без предупреждение тя ни взема в кръговрата на своя танц и продължава да ни движи по-нататък, докато се изморим и паднем от нейните обятия... Всички човеци са в нея и те в тях всички... Даже и най-неприродното е природа, даже и най-недодяланото еснафство има нещо от нейния гений... Ние се подчиняваме на нейните закони, даже когато им се противим; ние действаме с нея, даже когато искаме да действаме против нея... Тя е всичко. Тя сама се възнаграждава и сама се наказва, радва и се измъчва сама... Тя ме е поставила вътре, тя също ще ме изведе. Аз и се доверявам. Тя може да се разпорежда с мене; тя не ще мрази своето произведение.
Аз не говорих за нея; не, това, което е вярно и което е погрешно, всичко говори тя.
Всичко е неин грях, всичко е нейна заслуга".
към текста >>
Аз присъствах въпреки това на някой раз
говор
върху тази книга и с известно внимание можах да забележа, че стария главен въпрос се възобновява, а именно, колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят?
Това е противоположният полюс на Кантовия светоглед. При Кант природата е изцяло в човешкия дух; при Гьоте човешкият дух е изцяло в природата, защото самата природа е дух. Само съобразно с това разбиране за нас става понятно, когато Гьоте разказва в своята студия "Въздействие на по-новата философия": "Кантовата Критика на чистия разум... лежеше вън от моя кръг.
Аз присъствах въпреки това на някой разговор върху тази книга и с известно внимание можах да забележа, че стария главен въпрос се възобновява, а именно, колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят?
Аз никога не съм разделял двете и когато философствах по мой начин върху нещата, аз вършех това с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам пред очите си моите мнения". В това схващане на становището на Гьоте спрямо Кант не трябва също да ни заблуди, че първият е изказал някои благоприятни съждения върху кьонигсберския философ. Защото на него самия тази противоположност би му станала напълно ясна само тогава, когато той би се задълбочил в едно по-точно изследване на Кант. Но той не е сторил това. В горецитираната студия той казва: "Входът беше този, който ми хареса; аз не можах да се осмеля да навляза в лабиринта; за това ми пречеше ту поетическата дарба, ту човешкият ум и аз никъде не се чувствах подобрен".
към текста >>
Човекът съвсем не
говор
и върху природата; а природата
говор
и в човека върху себе си.
В горецитираната студия той казва: "Входът беше този, който ми хареса; аз не можах да се осмеля да навляза в лабиринта; за това ми пречеше ту поетическата дарба, ту човешкият ум и аз никъде не се чувствах подобрен". Обаче веднъж той рязко е изказал противоположността в една бележка, която бе публикувана едва от Ваймарското Гьотево издание от неговото наследство /Ваймарско издание, раздел 2. Том ХІ, стр. 377/: Основната грешка на Кант, мисли Гьоте, се състои в това, че той "разглежда" самата субективна познавателна способност като обект и рязко разграничава точката, където субективното се среща с обективното, но прави това не съвсем правилно". Гьоте е именно на мнение, че в субективната познавателна способност на човека се изразява не само духът като такъв, но че самата духовна природа е тази, която си е създало в човека един орган, чрез който тя прави да се разкрият нейните тайни.
Човекът съвсем не говори върху природата; а природата говори в човека върху себе си.
Това е убеждението на Гьоте. Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и аплодирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита". Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред. Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата. Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха.
към текста >>
В Шилер се криеше именно нещо от Кантовия начин на мислене; обаче за Гьоте е правилно това, което той казва относно раз
говор
ите, които той е водил с кантичици: "Те ме слушаха, но не можеха да ми възразят нищо, нито пък да ми бъдат полезни.
Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред. Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата. Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха. Вместо да я разглежда като самостоятелна, жива, произвеждаща по закони от глъбините до висините, той я вземаше от страна на някои емпирични човешки естествености". И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата".
В Шилер се криеше именно нещо от Кантовия начин на мислене; обаче за Гьоте е правилно това, което той казва относно разговорите, които той е водил с кантичици: "Те ме слушаха, но не можеха да ми възразят нищо, нито пък да ми бъдат полезни.
Повече от един път аз се натъкнах на това, че един или друг признаваше с усмихващо се удивление: Та това е нещо аналогично на Кантовия начин на мислене, но една странна аналогия".
към текста >>
Ако е правилно, че законите на човешкия разум се отнасят само за външния свят на духа, как ние стигаме до там въобще да
говор
им за нещата вън от нас?
Хората са считали това, което е и трябва да бъде субективно, за обективно". Обаче от друга страна Лихтенберг отбелязва: "Нима е толкова сигурно, че нашият разум не може да знае съвършено нищо за свръхсетивното? Нима човекът не може да тъче своите идеи за Бога също така целесъобразно, както паякът изтъкава своята мрежа за улавяне на мухите? Или с други думи: “Нима не ще има същества, които да ни се удивляват заради нашите идеи за Бога и за безсмъртието също така, както ние се удивляваме на паяка и на копринената буба? " но можеше да се направи едно още по-важно възражение.
Ако е правилно, че законите на човешкия разум се отнасят само за външния свят на духа, как ние стигаме до там въобще да говорим за нещата вън от нас?
Тогава ние би трябвало да се заплетем изцяло в нашия вътрешен свят. Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус". В него той твърди, че всички наши познания са само представи и че ние не можем да излезем вън от света на нашите представи по никой начин. С това всъщност бяха опровергани също и моралните истини на Кант. Защото ако не можем да си представим възможността да излезем вън от нашия вътрешен свят, тогава също никакъв морален глас няма възможност да ни ръководи в един свят, който не можем да мислим.
към текста >>
Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Соломон Маймон, който от 1790 година съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се
говор
и за съществуването на външни предмети.
Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус". В него той твърди, че всички наши познания са само представи и че ние не можем да излезем вън от света на нашите представи по никой начин. С това всъщност бяха опровергани също и моралните истини на Кант. Защото ако не можем да си представим възможността да излезем вън от нашия вътрешен свят, тогава също никакъв морален глас няма възможност да ни ръководи в един свят, който не можем да мислим. По този начин от Кантовия възглед се разви първо едно ново съмнение в истината, критицизмът се превърна в скептицизъм.
Един от най-последователните привърженици на скептицизма е Соломон Маймон, който от 1790 година съчини различни книги, които се намираха под влиянието на Кант и на Шулце и в които с пълната решителност той се застъпваше за това, че, поради цялото устройство на нашата познавателна способност, съвсем не може да се говори за съществуването на външни предмети.
Един друг ученик на Кант, Яков Сигисмунд Бек, отиде даже толкова далече да твърди, че в действителност самият Кант не е приемал съществуването на никакви неща вън от нас и че когато му се приписва една подобна представа, това се дължи на едно недоразумение.
към текста >>
Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да
говор
и, не писателят.
Чрез този свой ентусиазъм той трябва да действал вълшебно върху своите съвременници и своите ученици. Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики. Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби.
Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят.
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света.
към текста >>
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на
говор
ене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този
говор
и в тази епоха.
Нека чуем, какво казва един от тези последните, Форберг: "Неговата публична лекция опиянява поради това като буря, която се разтоварва от своя огън в отделните удари; той повдига душата, иска да направи не само добри, но велики хора; неговото око е наказващо, неговата стъпка упорита, той иска чрез своята философия да ръководи духа на епохата; неговата фантазия не е цъфтяща, но енергична и мощна; неговите образи не са очарователни, но смели и велики. Той прониква в най-вътрешните глъбини на предмета и властва в царството на понятията с едно безпристрастие, което издава, че той не само живее в тази невидима страна, а и властва". Най-изпъкващата черта в личността на Фихте е големият, сериозен стил в неговото схващане на живота. Той на всичко поставя най-високите мащаби. Рисува например професията на писателя: "Идеята трябва сама да говори, не писателят.
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха.
Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
към текста >>
Неговата буква
говор
и независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
Всеки произвол на този последния, цялата негова индивидуалност, неговото собствено естество и изкуство трябва да е умряло в неговия начин на говорене, за да живее само естеството и изкуството на неговата идея, най-висшият живот, който тя може да добие в този говор и в тази епоха. Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света.
Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината". Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте.
към текста >>
Така
говор
и един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в пред
говор
а към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината".
Тъй като той е свободен от задължението на словесния учител, да се приспособява към възприемчивостта на другите, той също няма извинението на този последния за себе си. Той няма предвид никакъв поставен читател, а изгражда своя читател и му дава закона, какъвто този закон трябва да бъде". "Обаче в себе си произведението на писателя трябва да бъде едно произведение на вечността. Възможно в бъдещите епохи да вземат един по-висок полет в науката, която той е вложил в своето произведение; той е вложил в своите произведения не само науката, а целия определен характер на епохата по отношението на науката и своето произведение и този характер задържа неговия интерес, докато съществуват хора в света. Неговата буква говори независимо от променливостта във всички епохи на всички хора, които могат да оживят тази буква и одушевени, повдигнати, облагородени до края на дните".
Така говори един мъж, който има съзнание за своята професия, за своето призвание като духовен ръководител на своята епоха, когото в предговора към своето Наукоучение каза: Важна не е моята личност, а истината, защото "аз съм един свещенослужител на истината".
Ние разбираме за едни човек, който живееше по този начин в истината, че той искаше не само да насочи другите към разбиране, а да ги принуди. Той може да даде на едно от своите съчинения заглавието: "Ясен като слънцето отчет пред голямата публика върху истинската същност на най-новата философия. Опит да бъдат принудени читателите към разбиране". Една личност, която вярва че не се нуждае от действителността и нейните факти, за да върви по своя жизнен път, а има погледа неотклонно насочен към света на идеите, това е Фихте. Той малко мисли за онези, които не разбират една такава идеална насока на духа." Докато в онази окръжност, която обикновеният опит е начертал около нас, хората мислят по-правилно и по-общо отколкото може би когато и да е, по-голяма част от тях са напълно заблудени и заслепени, щом излязат макар и малко от тази окръжност.
към текста >>
Изречението "аз съм" изгубва всякакъв смисъл, когато съществото, което
говор
и за своето съществуване, не го казва само.
Изречението "аз съм" изгубва всякакъв смисъл, когато съществото, което говори за своето съществуване, не го казва само.
Следователно не съществува нищо, което би искало да ме назове с името "аз", освен аз самият. Вследствие на това, това признаване на самия мене като един "Аз" трябва да бъде мое първично присъщо дело. Никакво същество вън от мене не може да има влияние върху него.
към текста >>
Кант искаше да припише на сетивната природа на човека само склонността към нисшето, към егоистичното, към сетивно-приятното; и само този, който се издига над тази сетивна природа, който я умъртвява и оставя да
говор
и в него само чисто духовния глас на дълга: - Той може да бъде добродетелен.
Шилер застава като една напълно самостоятелна личност-мислител срещу своя подбудител Кант. Висотата на моралната вяра, до която Кант искаше да издигне човека, тази висота ценеше поетът, който в "Разбойници" и в "Интрига и Любов" постави пред своето време едно огледало на неговата поквареност, и я ценеше не малко. Но той си казваше: - Нима е абсолютно необходимо, че човек може да се издигне до висотата на категорическия императив само в борба срещу наклонността, срещу своите желания и инстинкти?
Кант искаше да припише на сетивната природа на човека само склонността към нисшето, към егоистичното, към сетивно-приятното; и само този, който се издига над тази сетивна природа, който я умъртвява и оставя да говори в него само чисто духовния глас на дълга: - Той може да бъде добродетелен.
Така Кант снижи природния човек, за да може да издигне толкова по-високо моралния. На Шилер му се струваше, че в това има нещо недостойно за човека. Нима инстинктите на човека не могат да бъдат облагородени така, че те от себе си да вършат това, което дългът налага, което моралът изисква? В такъв случай, за да действа морално, не е нужно те да бъдат подтиснати. Ето защо срещу строгото Кантово изискване на дълга Шилер постави своя възглед и следната епиграма:
към текста >>
Така не
говор
и някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост.
Красивото трябва да бъде нещо напълно "лишено от интерес", то трябва да предизвика една такава напълно лишена от интерес наслада. Нека чуем, колко предано, колко "заинтересован" застава Шилер пред едно творение, в което той се възхищава на най-висшата степен на художественото. Той казва върху "вилхелм Майстер" /роман от Гьоте, бележка на превод./: "Не мога да изразя по-добре чувството, което ме прониква и завладява при четенето на това съчинение, и това вън все по-нарастваща степен, колкото по-нататък отивам, освен чрез едно благо и вътрешно задоволство, чрез едно чувство на духовно и телесно здраве, и бих искал да гарантирам, че то трябва да бъде същото в цялост за всички читатели. Аз си обяснявам това удоволствие идващо от царуващите там навсякъде спокойна яснота, гладкост и прозрачност, които не изоставят и най-малкото от това, което да остави душата незадоволена и неспокойна и движението на тези качества не води по-далече отколкото е нужно, за да за палят в човека един радостен живот и да го подържат".
Така не говори някой, който вярва в лишеното от интерес удоволствие, а един човек, който счита радостта изпитана при красивото за способна да произведе едно такова облагородяване, че не означава никакво понижение човек да се отдаде изцяло на тази радост.
Интересът не трябва да угасва, когато стоим пред произведението на изкуството; напротив ние трябва да бъдем в състояние да можем да проявим нашия интерес и към това, което е излияние на духа. И този вид интерес за красивото "истинският" човек трябва да го има и по отношение на моралните представи. В едно писмо до Гьоте Шилер пише: "Заслужава действително да бъде отбелязано, че заспалостта по отношение на естетическите неща все повече се показва свързана с моралната заспалост и че чистият, строг стремеж към висшата красота, при най-висшата либералност спрямо всичко, което е природата, ще произведе в себе си строгостта в моралната област".
към текста >>
Шилер е от
говор
ил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като идеал.
Понеже в модерния човек съзнанието за душата се е превърнало в себесъзнание, възниква въпросът на светогледа: Как себесъзнанието изживява себе си живо така, че неговото изживяване да знае, че се на мира в творчеството на живите мирови сили?
Шилер е отговорил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като идеал.
И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата. В него човекът се чувства обзет от духа, когато се отдава на природата като природно и сетивно същество. Лайбниц се стреми да разбере човешката душа като монада; Фихте не изхожда само от една идея, чрез която трябва да стане ясно що е човешката душа; той търси едно изживяване, в което тази душа да схване себе си; Шилер пита: Съществува ли едно изживяване на човешката душа, в което тя да може да чувства, как се корени в духовната действителност? Гьоте изживява в себе си идеи, които за него представляват същевременно природни идеи. В Гьоте, Фихте, Шилер в душата се оформи борейки се изживяната идея, бихме искали също да кажем: Идейното изживяване в душата; при гърците това ставаше с възприеманата идея, с идейното възприятие.
към текста >>
Който вярва в такъв вид познание, на него не може да мине през ума да
говор
и за ограничеността на човешкото познание по начина на Кант.
Образите на фантазията са произведения на природата; и тъй като те възпроизвеждат природата, те могат да съдържат само истината, защото иначе с тези изображения природата би лъгала самата себе си, понеже тези изображения са създадени от самата нея. Само хора с фантазия могат да достигнат най-висшата степен на познанието. Такива хора Гьоте нарича "обхватни", "съзерцаващи" противоположно за "любознателните", които остават на една по-ниска степен на познанието. "Любознателните се нуждаят от един спокоен, безкористен поглед, от едно любопитно безспокойство, от един ясен ум....; те преработват също само в научен смисъл това, което първите намират". "Съзерцателните се отнасят вече продуктивно, и знанието, като се повишава, изисква, без да се забележи, съзерцаването и се издига и над него; и колкото много да се разпъват на кръст знаещите пред въображението и да благославят, те трябва все пак, преди да недогледат, да призоват на помощ производителната сила на въображението... Обхватните, които в един по-горд смисъл бихме искали да наречем творящи, се отнасят в най-висшия смисъл творчески; изхождайки именно от идеи, те вече изразяват единството на цялото и след това, така да се каже, е работа на природата да се нагоди към тази идея".
Който вярва в такъв вид познание, на него не може да мине през ума да говори за ограничеността на човешкото познание по начина на Кант.
Защото това, от което човекът се нуждае като негова истина, той го изживява в своята вътрешност. Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека. Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/. Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък.
към текста >>
По отношение на своя образ на света Гьоте не
говор
и нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа.
По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа.
На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането". Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества. Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход.
към текста >>
" Занимаващият се само със себе си Аз може да стигне до най-висшата истина: "На човека му се струва, че е заангажиран в един раз
говор
и някое непознато същество го подбужда по един чудесен начин да развие най-явните мисли".
При тях мисленето беше изцяло всмукано от поетическото творчество. Новалис казва: "- Твърде зле е, че поезията има едно особено име и поетите съставляват едно особено съсловие. Не съществува нищо особено. Съществува само особеният начин на работа на човешкия дух. Нима всеки човек не поетизира и не се стреми всяка една минута?
" Занимаващият се само със себе си Аз може да стигне до най-висшата истина: "На човека му се струва, че е заангажиран в един разговор и някое непознато същество го подбужда по един чудесен начин да развие най-явните мисли".
Всъщност романтиците не искаха нищо друго, освен това, което и самите Гьоте и Шилер биха направили свое вероизповедание: Един възглед за човека, който го прави да изглежда колкото е възможно съвършен и свободен. Новалис изживява своите съчинения и съзерцания от едно душевно настроение, което се отнася към образа на света както това на Фихте. Обаче Фихтевият дух действа в най-резките разграничения на чистите понятия; този на Новалис от пълнотата на една душевност, която чувства там, където другите мислят, живее в любов там, където другите искат да обхванат в идеи съществата и процесите на света. В лицето на своите представители епохата търси зад външния сетивен свят по-висшата духовна природа, онази духовна природа, в която се корени себесъзнателната душа, която не може да се корени във външната действителност на сетивата. Новалис чувства себе си, изживява себе си в по-висшата духовна природа.
към текста >>
34.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Шелинг се опитва да от
говор
и на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога.
Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога.
Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни. Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство. Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен. Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него.
към текста >>
Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко
говор
еха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха".
"Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него". Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество. Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото.
Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха".
Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти. Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
към текста >>
Така писа Хегел в пред
говор
а към второто издание на своята "Енциклопедия на философските науки"/1827 г.
"В най-ново време религията все повече е стеснила образованото разширение на нейното съдържание и се е оттеглила в интензивността на религиозноста или на чувството, а именно често в едно такова, което проявява едно твърде бедно и голо съдържание".
Така писа Хегел в предговора към второто издание на своята "Енциклопедия на философските науки"/1827 г.
/; и той казва по-нататък: "- Докато тя има едно верую, едно учение, една догматика, тя има това, с което философията може да се занимава и в което като такава тя може да се съедини с религията. Но това не трябва отново да се взема според отделящия лош ум, в който е обхваната съвременната религиозност и според който тя си представя и двете така, че едната изключва другата или че те въобще са така разделени, че могат да се съединят само отвън. Напротив в досегашното състояние положението е такова, че религията може без философия, но философията не може без религия, а напротив включва в себе си тази последната. Истинската религия, религията на духа, трябва да има нещо такова, едно съдържание; духът е по същество съзнание, следователно той е обективно съдържание; като чувство той е най-необективното съдържание в самия себе си и само най-висшата степен на съзнанието, даже в една форма на душата, която е общо на животните. Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия".
към текста >>
Когато сега то също така се подхлъзва и пада в чистото мислене защото също и чистото мислене не трябва да бъде негова почва -, то трябва, цопвайки в това мислене, да стане нещо лошо, ограничено, за което всъщност трябва да се срамуваме да
говор
им, ако това не би станало полуслужебно и понеже не трябва да отричаме, че съществува една логика.
Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги изразява в тяхната духовна чистота. Знаменателно е, че някои хора искат да виждат именно в мисленето един враждебен на действителността елемент, защото то абстрахира от пълнотата на сетивното съдържание. Но не абстрахира ли живописецът, когато той предава само багри, тон и линии, от всички останали признаци на един предмет? Хегел е посрещал всички подобни възражения със своето прекрасно шегуване. Когато действащото в света първично същество "се подхлъзва и от почвата върху която се разхожда, пада във водата, то се превръща в една риба, в нещо органическо, живо.
Когато сега то също така се подхлъзва и пада в чистото мислене защото също и чистото мислене не трябва да бъде негова почва -, то трябва, цопвайки в това мислене, да стане нещо лошо, ограничено, за което всъщност трябва да се срамуваме да говорим, ако това не би станало полуслужебно и понеже не трябва да отричаме, че съществува една логика.
Водата е един такъв студен, лош елемент и въпреки това животът се чувства така добре в нея. Нима мисленето трябва да бъде един много по-лош елемент? Нима Абсолютното ще се чувства зле в него и ще се представи лошо? "
към текста >>
Говор
и се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата.
Говори се напълно в смисъла на Хегел, когато се казва, че първичното същество е създало природата и човека; стигнало до тази точка, то вече проявява скромност и изоставя на човека да създаде, наред с външния свят и със самия него, още и мислите върху нещата.
Така първичното Същество твори в съюз с човека цялото съдържание на света. Човекът е съ-творец на битието, а не ленив зрител, не познаващо същество, което преживя това, което би съществувало и без неговото съществуване.
към текста >>
На 20 февруари 1831 годна той каза на Екерман /виж Раз
говор
и на Гьоте с Екерман, част ІІ/: Човекът "не се отказва да внесе и в науката своя добит в живота възглед и да пита и при отделните части на едно органическо същество за тяхната цел и полза.
Благодарение на това, че Хегел вижда в най-висшите прояви на човешкия дух процеси, в които първичното същество на света намира завършека на своето развитие, на своето ставане, за него всички други явления стават предварителни степени към този най-висок връх; и самият този връх се явява като целта, към която всичко се стреми. Тази представа за целесъобразност във вселената е различна от онази, която си представя сътворението на света и ръководството на света като произведение на един мъдър техник или конструктор на машини, който е устроил всички неща съобразно една полезна цел. Гьоте рязко е отхвърлил едно такова полезностно учение.
На 20 февруари 1831 годна той каза на Екерман /виж Разговори на Гьоте с Екерман, част ІІ/: Човекът "не се отказва да внесе и в науката своя добит в живота възглед и да пита и при отделните части на едно органическо същество за тяхната цел и полза.
Това може да върви до определено място и той може да върви също и в науката до известно място; но скоро ще се натъкне на явления, при които този малък възглед не е достатъчен и където без една по-висша подкрепа ще се заплете само в противоречия. Такива учители на полезността казват: волът има рога, за да се защищава с тях. Но питам за сега: Защо овцата няма никакви рога? И ако има някакви рога, защо те са засукани около ушите и, така че не могат да и служат за нищо? Обаче съвсем друго е, когато аз кажа: Волът се защищава със своите рога, защото ги има.
към текста >>
35.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
"Дръзновенията на системите, които
говор
ят за Бога като за един познат предмет, който може да бъде схванат в резки очертания, чрез което бихме могли да се издигнем до едно познание, за което не си отказа ни данните", се осъждат от Хербарт.
Хербарт стига до една представа за Бога чрез своя образ на света, който образ съдържа множество прости същества, които произвеждат процесите чрез техните отношения. Вътре тези процеси ние възприемаме целесъобразност. Обаче отношенията биха искали да бъдат само случайни, хаотични, ако съществата, които съобразно тяхното собствено битие нямат нищо общо помежду си, биха били изоставени сами на себе си. Че те са целесъобразни, това сочи към един мъдър ръководител на света, който урежда техните отношения. "Никой не може да определи по-отблизо същността на Божественото, казва Хербарт.
"Дръзновенията на системите, които говорят за Бога като за един познат предмет, който може да бъде схванат в резки очертания, чрез което бихме могли да се издигнем до едно познание, за което не си отказа ни данните", се осъждат от Хербарт.
към текста >>
Защото музиката не ни
говор
и чрез представата, както другите видове изкуства.
Същото е и при наслаждението от произведенията на изкуството. Когато стоим пред едно произведение на изкуството и в нас се възбужда желанието: Бихме искали да го притежаваме, тогава ние още сме заплетени в нисшите похоти на волята. Едва когато се удивляваме на красотата, без да я желаем, ние сме се издигнали на възвишеното становище, при което не сме вече зависими от сляпата воля. Обаче тогава изкуството е станало за нас нещо, което за определени моменти ни освобождава от неразумността на сляпо волящото съществуване. Най-често е това освобождаване при наслаждението от музикалните произведения на изкуството.
Защото музиката не ни говори чрез представата, както другите видове изкуства.
Тя не изобразява нищо в природата. Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи. Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката. Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята.
към текста >>
Ето защо музиката така силно
говор
и на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята.
Защото музиката не ни говори чрез представата, както другите видове изкуства. Тя не изобразява нищо в природата. Тъй като всички природни неща и процеси са само представи, изкуствата, които вземат тези неща и процеси като образец, могат да стигнат до нас също като въплъщения на представи. Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката.
Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята.
И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност. Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност. Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце? Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача.
към текста >>
Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те
говор
ят от статуята, от една форма на пространството.
Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него. Всяка форма навъншната природа иска да бъде дух; но тя не го постига. Когато човекът създава една такава външна, пространствена форма, в която отпечатва духа, който тази форма търси, но не може да постигне чрез самата себе си, тогава той е създал едно съвършено произведение на изкуството. Този е случаят в пластиката. Това, което иначе се явява само във вътрешността на човешката душа като лишен от форма дух, като идея, на него скулпторът дава форма изработвайки я от груба материя.
Душата, чувството, което възприемаме в нашето съзнание без форма, те говорят от статуята, от една форма на пространството.
В това съчетаване на сетивния свят и на духовния свят лежи идеалът на изкуството на един светоглед, който вижда в произвеждането на духа целта на природата, следователно може да вижда красотата само в едно произведение, което се явява като непосредствен израз на изявяващия се в природата дух. Напротив, който както Шопенхауер вижда в цялата природа само представа, за него е невъзможно да види този идеал в едно произведение, което подражава на природата. Той трябва да хване за един род изкуство, което е свободно от всяка природа: А това е музиката.
към текста >>
36.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Следователно, за Фойербах е неоснователно да се
говор
и за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход.
Такова становище взе Фойербах по отношение на Хегел. Протестът на Лудвиг Фойербах против светогледа на Хегел се състои в това, че той не искаше да признае съществуването на духа преди неговата действителна поява в човека, също както и Волф не можеше да допусне, че частите на живия организъм са предварително образувани в яйцето. Както Волф виждаше в органите на живото същество нови образования, така и Фойербах виждаше в индивидуалния дух на човека едно ново образуване. Този дух по никой начин не съществува преди неговото възприемаемо съществуване; той се ражда едва в момента, в който действително се появява.
Следователно, за Фойербах е неоснователно да се говори за един всемирен дух, за едно същество, в което отделният дух има своя произход.
Никакво разумно битие не съществува преди неговото фактическо появяване в света, което да е изградило материята, възприемаемия свят така, че накрая неговото копие да се изяви в човека, а преди раждането на човека са съществували само лишени от разум материали и сили, които от себе си изграждат една нервна система, която се концентрира в мозъка; и в този мозък се ражда като съвършено ново образование нещо още несъществуващо; човешката, надарена с разум душа. За един такъв светоглед не съществува никаква възможност да изведе процесите и нещата от едно духовно Първично същество. Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка. И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия. Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество.
към текста >>
Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което
говор
и непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето.
Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си. Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл". А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света. Не трябва да искаме да обясняваме устройството на фактически съществуващото с това, като го извеждаме от нещо вече съществуващо.
Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето.
Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор. Тайната на непосредственото знание е сетивността". Изповедта на Фойербах се увенчава с думите: "Да направя философията въпрос на човечеството, това беше моят първи стремеж. Обаче който веднъж тръгва по този път, по необходимост стига накрая дотам, да направи от човека въпрос на философията". "Новата философия прави от човека заедно с природата, като основа на човека, единствения, универсален предмет на философията тя прави от антропологията заедно с физиологията една универсална наука".
към текста >>
Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да
говор
и химните на действителността, които той беше
говор
ил.
"Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката".
Само една личност, която смята, че носи и самата себе си хармонията на живота, от които се нуждае човекът, можеше при дълбокия раздор, в който Фойербах живееше с действителността, да говори химните на действителността, които той беше говорил.
Това ние чуваме от думи като тези: "При липсата на една перспектива в отвъдния свят, аз мога да се задържам в тукашния свят, в долината на плача на германската, въобще на европейската политика, само благодарение на това, че правя от съвременността един обект на аристофански присмехулник". Обаче с една такава личност можеше да търси в самия човек силата, която други търсеха в еднавъншна сила.
към текста >>
"Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в
говор
ещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост.
н." /виж Малките съчинения на Щирнер, издадени от И. Х. Макай, стр. 16/. Още през 1842 година в една статия на "Гейнски Вестник" Щирнер се е изказал върху "лъжливия принцип на нашето възпитание или Хуманизмът и Реализмът"/ виж Малките съчинения стр. 5 и следв./, изказал се е върху това, че за него мисленето, знанието не може да проникне до ядката на личността. Ето защо той счита като един лъжлив принцип на възпитанието, когато от тази ядка на личността не се прави център, а за такъв център се прави знанието.
"Едно знание, което не се пречиства и концентрира така, че да развърже волята за действие, или с други думи, което ме натоварва само с имане и притежание, вместо да е съвпаднало напълно с мене, така щото свободно движещият се Аз, незаблуждаван от никакво имане, което влечи след себе си, да минава със свежо чувство през света, едно знание следователно което не е станало лично, дава една жалка подготовка за живота... Ако стремежът на нашата епоха е, след като е постигнала свободата на мисленето, да преследва тази свобода до съвършенство, като чрез нея стигне до свободата на волята, за да осъществи тази последната като принцип на една нова епоха, то и последната цел на възпитанието не може да бъде вече знанието, а родената от знанието воля, в говорещият израз на това, към което то трябва да се стреми, е: личният или свободният човек... Както в определени други сфери, така и в сферата на педагогиката не се оставя свободата да се прояви, не се дава възможност на опозицията да си каже думата: И тук се иска подчиненост.
Преследва се само едно нормално и материално дресиране и от менажериите на хуманистите излизат само учени, а от тези на реалистите само "използваеми граждани", а и двете тези категории не са нищо друго освен роболепни хора... Знанието трябва да умре, за да възкръсне отново като воля и като свободна личност да създава себе си отново всекидневно". Само в личността на отделния човек може да се намира изворът на това, което той върши. Моралните задължения не могат да бъдат заповеди, които се дават на човека от някъде, а цели, които той самият си поставя. Илюзия е когато човекът вярва, че върши нещо затова, защото следва заповедта на една обща свещена етика. Той го върши затова, защото към това го подтиква животът на неговия Аз.
към текста >>
На тях Щирнер би могъл да от
говор
и: Няма ли също и в природата болести?
Моралните предписания са за Щирнер една илюзия, една идея фикс. Те установяват нещо, до което човекът от само себе си стига, когато се изостави напълно на своята природа. Естествено на това абстрактните мислители ще възразят: Но няма ли престъпници? Трябва ли те да действат така, както им предписва тяхната природа? Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората.
На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести?
Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото. Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие.
към текста >>
Той иска да
говор
и за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова.
Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат. Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт.
Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова.
Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
към текста >>
37.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Но още в пред
говор
а към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да
говор
и върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане".
Не е нужно охарактеризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха. То може да бъде прочетено от фактите, които предстоят на това разглеждане. Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга.
Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да говори върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане".
Разглеждането, което е изразено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието. Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава говори за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение. На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор.
към текста >>
Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава
говор
и за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение.
Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга. Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да говори върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане". Разглеждането, което е изразено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието.
Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава говори за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение.
На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия.
към текста >>
Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава от
говор
а на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този от
говор
.
Но още в предговора към първия том бе казано, че целта на това изложение "не е само да даде един кратък очерк на историята на философските въпроси, но и да говори върху самите тези въпроси и тяхното разширение чрез тяхно то историческо разглеждане". Разглеждането, което е изразено в книгата, се опитва да докаже, че някои отношения на разширението в съвременната философия работят в насоката, "да се намери във вътрешното изживяване на човешката душа нещо, което се изявява по такъв начин, че да не може да му се оспорва мястото в новия образ на света от страна на природознанието. Щом това е философският възглед на автора на тази книга, че изложеното в заключителната глава говори за изживявания на душата, които могат да донесат осъществяване на това търсене на по-новите философии, той трябваше да си позволи да прибави тази глава към своето изложение. На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа".
Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор.
И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия.
към текста >>
Който търси научното оправдание на светогледа, за който се
говор
и в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование.
Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия. Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа. С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати.
Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование.
към текста >>
Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който
говор
и от самия този живот.
Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение. Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот.
Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот.
Той поне положи усилия да постъпи по този начин. Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене. Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него. И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед.
към текста >>
38.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира от
говор
чрез неговото съзнание за природата на мисълта.
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен?
За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта.
Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света. В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма.
към текста >>
Защото не дава от
говор
на въпроса: Как е възможно познанието, душата би трябвало първо да създаде познанието; но тогава на нея не би могло да и хрумне да пита за неговата възможност.
Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова мисъл схваща себе си съзнателно. Но тя се чувства не само като съсъд на този миров дух, а знае, че е едно с него. Следователно, в смисъла на Хегел познанието не може да бъде изследвано; човек трябва да се издигне до изживяването на тази същност и с това той ще стои посред познанието по един непосредствен начин. Стои ли човек посред познанието, той не трябва и не се нуждае вече да пита за неговото значение; но ако не стои още сред него, той също няма още способността да го изследва. Кантовата философия е невъзможна за светогледа на Хегел.
Защото не дава отговор на въпроса: Как е възможно познанието, душата би трябвало първо да създаде познанието; но тогава на нея не би могло да и хрумне да пита за неговата възможност.
към текста >>
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел от
говор
по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта.
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта.
Душата намира първо себе си свързана с природата; в тази връзка тя още не познава своята истинска същност. Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух.
към текста >>
Онези, за от
говор
а на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота.
Но кои са всъщност гнетящите загадки на душата?
Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота.
Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части? Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира? Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят? Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба?
към текста >>
Едва с от
говор
а на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба?
Онези, за отговора на които душата трябва да копнее, за да има вътрешна сигурност и подкрепа в живота. Първо това е въпросът: Що е човешката душа по нейната най-вътрешна същина? Е ли тя едно със съществуването на тялото и престават ли нейните прояви с умирането на тялото, както движението на часовниковите стрелки престава, когато часовникът е разглобен в неговите части? Или душата е едно самостоятелно същество по отношение на тялото, което има живот и значение още и в един свят различен от този, в който тялото се ражда и умира? Но с това е свързан после другият въпрос: Как може да се домогне човек до познанието на един такъв друг свят?
Едва с отговора на този въпрос човекът може след това да се надява да получи светлина на въпросите на живота: Защо съм подложен аз на тази или онази съдба?
Откъде произхожда страданието? Къде се намира произходът на моралното?
към текста >>
Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва от
говор
на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива от
говор
и.
Един задоволителен светоглед може да бъде само онзи, който посочва към един свят, от който идва отговор на горепосочените въпроси и който същевременно доказва своето право да може да даде такива отговори.
към текста >>
В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да
говор
им за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта.
В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество. Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес. В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата.
към текста >>
Нека видим, какво пише Карл Розенкранщ в своя пред
говор
към книгата си "Животът на Хегел" през 1844 година: "Не без болка се разделям аз от работа, ако не би трябвало някога да направим развитието да се прояви в съществуването.
Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава. Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото. Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
Нека видим, какво пише Карл Розенкранщ в своя предговор към книгата си "Животът на Хегел" през 1844 година: "Не без болка се разделям аз от работа, ако не би трябвало някога да направим развитието да се прояви в съществуването.
Защото не изглежда ли, че ние днешните хора сме само гробари и поставители на паметници на философите, които втората половина на 18-то столетие роди, за да умрат в първата половина на настоящето столетие? Кант започна това умиране на немската философия. Той бе последван от Фихте, Якоби, Золгер, Райнхолд, Краузе, Шлайермахер, В. Ф. Хумболд, Фр. Шлегел, Хуербарт, Ваадер, Вагнер, Виндишман, Фриз и толкова много други... Виждаме ли ние прираст за онази реколта на смъртта?
към текста >>
Отличният мислител Франц Брентано
говор
и във встъпителното слово за неговия виенски професорат "Върху причините на обезсърчаването в областта на философията" в 1874 годна, казвайки: "През първите десетилетия на нашето столетие залите, в които германските философи изнасяха своите лекции, бяха препълнени; в по-ново време приливът бе последван от един дълбок отлив.
Че след половината на 19-тото столетие мислителите се намираха притиснати да настояват на същото, това често пъти се проявява.
Отличният мислител Франц Брентано говори във встъпителното слово за неговия виенски професорат "Върху причините на обезсърчаването в областта на философията" в 1874 годна, казвайки: "През първите десетилетия на нашето столетие залите, в които германските философи изнасяха своите лекции, бяха препълнени; в по-ново време приливът бе последван от един дълбок отлив.
Ето защо често чуваме, как даровити хора се оплакват от младото поколение, че му липсват чувството за най-висшите отрасли на знанието. Това би било един тъжен, но същевременно един неразбираем факт. На какво би могло да се дължи това, че новото поколение взето в неговата цялост стои по-назад и то така дълбоко по-назад от предишното по отношение на духовния полет и благородство? В действителност причината, която имаше за последствие едно спадане на изучаването на философията, беше не липса на дарование, а липса на доверие. Ако би се възвърнала надеждата в успеха, то и сега най-красивата палма не би примамвала напразно изследването..."
към текста >>
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се
говор
и за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл.
Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност".
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл.
"Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
към текста >>
Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да
говор
и върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не!
към текста >>
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя пред
говор
към нея в 1841 година: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само мисли, а не може да създаде даже един стрък трева?
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя предговор към нея в 1841 година: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само мисли, а не може да създаде даже един стрък трева?
Т.е. само общото, трайното, единствено ценното, а не отделното, сетивното, преходното? Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да отговорим, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това отношение. При въпроса "как? " на това превръщане на идеята в действителността знанието се изгубва, именно защото природата е лишена от съзнание идея и стръкът трева расте без никакво знание. Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото мислително развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените идеи".
към текста >>
Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да от
говор
им, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това отношение.
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя предговор към нея в 1841 година: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само мисли, а не може да създаде даже един стрък трева? Т.е. само общото, трайното, единствено ценното, а не отделното, сетивното, преходното?
Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да отговорим, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това отношение.
При въпроса "как? " на това превръщане на идеята в действителността знанието се изгубва, именно защото природата е лишена от съзнание идея и стръкът трева расте без никакво знание. Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото мислително развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените идеи".
към текста >>
В същия пред
говор
Мишеле изказва също една надежда: "Така Гьоте и Хегел са двама гении, които, според моето мнение са определени да отворят в бъдеще пътя на една спекулативна физика, като са подготви ли примиряването на спекулацията с опита... А именно може би тези лекции на Хегел първи ще успеят, да си създадат признание в това отношение; защото тъй като те свидетелствуват за обширни емпирически познания, в тях Хегел е имал на ръка най-сигурната проба на неговата спекулация".
В същия предговор Мишеле изказва също една надежда: "Така Гьоте и Хегел са двама гении, които, според моето мнение са определени да отворят в бъдеще пътя на една спекулативна физика, като са подготви ли примиряването на спекулацията с опита... А именно може би тези лекции на Хегел първи ще успеят, да си създадат признание в това отношение; защото тъй като те свидетелствуват за обширни емпирически познания, в тях Хегел е имал на ръка най-сигурната проба на неговата спекулация".
към текста >>
От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в пред
говор
а на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение.
Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк.
От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение.
Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо. Меродавно стана вярата, че от средствата и резултатите на естествените науки може да се добие един светоглед, който не съдържа в себе си незадоволяващия елемент на Хегеловия светоглед.
към текста >>
Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време,
говор
и за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното.
Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света".
Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното.
Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области. Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми. Едно общо верижно свързване: Не в проста линейна посока, а в преплетена като мрежа тъкан, след по-висше развитие или атрофиране на определени органи, след многостранна колебание в надмощието на частите, се представя постепенно на изследващото разбиране на природата... Изучаването на общото природознание събужда някакси органи в нас, които дълго време са дрямали.
към текста >>
Той
говор
и за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката".
Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт. В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма.
Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката".
Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните". Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели? Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите! Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р.
към текста >>
Фогт от
говор
и първо в своята книга "Картини из живота на животните".
Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт. В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма. Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката".
Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните".
Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели? Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите! Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая.
към текста >>
Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия от
говор
следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели?
Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт. В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма. Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката". Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните".
Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели?
Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите! Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая. Господин Вагнер обещава накрая в своите физиологически писма също отклонения в областта на физиологията на делените души".
към текста >>
Ето защо в неговата излязла през 1856 година книга "Раждането на себесъзнанието, един от
говор
на господин професор Лотце" той се старае да припише събесъзнанието на материално-нагледни процеси.
Чолбе стори именно това. В неговата книга "ново изложение на сенсуализма" /1855 г./ ние намираме дадени основанията, защо той счита за пълноценно само едно познание на основата на сетивните възприятия. Само едно такова познание доставя ясно представими и нагледни понятия, съждения и заключения. Всяко заключение за нещо, което не можем да си представим, както и всяко не ясно понятие, трябва да се отхвърлят. Нагледно ясно е, според мнението на Чолбе, не душевното като такова, а материалното, при което духовното се явява като свойство.
Ето защо в неговата излязла през 1856 година книга "Раждането на себесъзнанието, един отговор на господин професор Лотце" той се старае да припише събесъзнанието на материално-нагледни процеси.
Той приема, че съществува едно кръгово движение на частите на мозъка. Чрез едно такова връщащо се при самото себе си движение едно впечатление, което една вещ прави на сетивата, се превръща в съзнателно усещане. Забележително е, че това физическо обяснение на съзнанието стана за Чолбе същевременно един повод, той да стане неверен, да изневери на своя материализъм. Тук при него се показва една от слабостите, които са свързани с материализма. Ако би останал верен на своите принципи, тогава той никога не би отишъл по-нататък със своите обяснения, никога не би отишъл по-далече от това, което му позволяват изследваните със сетивата факти.
към текста >>
Той не би
говор
ил за никакви други процеси в мозъка, освен за такива, които действително могат да бъдат установени със средствата на естествената наука.
Той приема, че съществува едно кръгово движение на частите на мозъка. Чрез едно такова връщащо се при самото себе си движение едно впечатление, което една вещ прави на сетивата, се превръща в съзнателно усещане. Забележително е, че това физическо обяснение на съзнанието стана за Чолбе същевременно един повод, той да стане неверен, да изневери на своя материализъм. Тук при него се показва една от слабостите, които са свързани с материализма. Ако би останал верен на своите принципи, тогава той никога не би отишъл по-нататък със своите обяснения, никога не би отишъл по-далече от това, което му позволяват изследваните със сетивата факти.
Той не би говорил за никакви други процеси в мозъка, освен за такива, които действително могат да бъдат установени със средствата на естествената наука.
Това, което той си предначертава, е следователно една безкрайно далечна цел. Духове като Чолбе не се задоволяват с това, което е изследвано; те приемат хипотетично факти, които не са изследвани. Един такъв факт е споменатото кръгово движение на частите на мозъка. Едно цялостно изследване на мозъка би довело несъмнено до познанието на такива процеси, които иначе не се явяват никъде в света. От това ще следва, че обусловените от мозъчните процеси душевни процеси се явяват само във връзка с един мозък.
към текста >>
Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да
говор
ят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по отношение на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт.
Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек. Задружният, съвместен живот ще се получи от само себе си от природосъобразното взаимодействие на отделните личности. Когато всеки действа според своя разум, тогава чрез свободното взаимодействие на всички ще се роди желаното състояние. Природосъобразният съвместен живот се ражда от само себе си, когато всеки човек оставя да действа в неговата индивидуалност разума, в смисъла на Щирнер също така, както според възгледа на материалистите се ражда природосъобразният възглед на явленията на света, когато се оставят нещата да изказват самата тяхна същност и дейността на разума се ограничава само в това, да свързва и тълкува съответно това, което сетивата казват.
Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да говорят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по отношение на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт.
Следователно и тук той счита, че разумът създава това, което стои отвъд личността. "Първичният общ правен закон изисква по необходимост своето външно съществуване в една обща правна власт; защото ако би било оставено на самите отделни хора да го провеждат, са мият този закон не би бил действително освен нещо общо и съществуващо по външен начин, тъй като според тяхното правно положение отделните хора са за себе си само представители на тяхното право, а не на общото право като такова". Планк построява една обща правна власт, понеже идеята на правото може да стане действително само по този начин. Пет години преди това Макс Щирнер беше писал: "Единствен и творец на моето право аз не признавам и не познавам никакъв друг правен източник освен мене, нито Бога, нито държавата, нито природата, нито също самия човек с неговите "вечни човешки права", нито божествено, нито човешко права". Той е на мнение, че действителното право на отделния човек не може да съществува сред едно общо право.
към текста >>
Той изказа ясно това в един раз
говор
със Соре /през август 1830 г./.
Щом те са се развили едни от други, тогава на основата на тяхното разнообразие трябва да съществува нещо общо. В най-нисшите животни трябва да може да бъде познато нещо, което е нужно само да се усъвършенства, за да се превърне в течение на времето във формата на по-висшите животни. Кювие се обърна енергично против логическите изводи на този възглед. Той беше предвидливият човек, който обърна вниманието на това, че фактите не дават никакъв повод да се стигне да такива далече простиращи се заключения. Щом Гьоте научи за този спор, за него избледня интересът към едно едновременно политическо събитие, каквото беше френската революция от месец юли.
Той изказа ясно това в един разговор със Соре /през август 1830 г./.
На него му беше ясно, че с този спорен въпрос беше свързано схващането на органическия свят по един естествен начин. В статията, която написа, той се застъпи силно за Жьофроай дьо Сент Илер /виж Гьотевите Съчинения върху Естествените науки в т. 36 на Гьотевите издания на германската национална литература./. Той каза на Йоханес фон Мюлер, че Жьофроай дьо Сент Илер върви по един път, по който той е вървял още преди 50 години. От това става ясно, какво е искал Гьоте, когато скоро след неговото идване във Ваймар той започна да изучава животинските и растителните същества.
към текста >>
Те бяха упрекнати, че отнемат на нещата душата и с това им отнемат онова, което
говор
и на сърцето, на чувствата на човека.
Нищо не ни позволява да вникнем по-добре в сърцата на материалистите както това доверие.
Те бяха упрекнати, че отнемат на нещата душата и с това им отнемат онова, което говори на сърцето, на чувствата на човека.
И не изглежда ли, че те отнемат на природата всички възвишаващи чувствата качества и я свеждат до една мъртва вещ, при която техният ум задоволява само стремежа да търсят за всичко причините, които остават безучастно човешкото сърце? Не изглежда ли, като че те подкопават морала, който се издига над чистите природни духовни мотиви и искат да разгърнат знамето на животинските инстинкти, които се казват: - Да ядем и да пием, да задоволим инстинктите на нашето тяло, защото утре ще умрем? Лотце /1817-1881 г./ казва именно за времето, за което става дума тук, че хората принадлежащи на това време ценят истината на трезвото познание на опита според степента на враждебност, с която то оскърбяваше всичко, сърцето считаше за неприкосновено.
към текста >>
39.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
В от
говор
на това "как" се крие природосъобразното схващане на развитието на живия свят.
В песента на дрозда подигравач, в острия писък на лешояда, в големите, прилични на светлини опунции аз ясно забелязах съседството с Америка; и въпреки това тези острови бяха отдалечени на много мили от сушата и се отклоняваха много от нея по отношение на геологическия състав и на климата. Още по-изненадващо беше фактът, че по-голяма част от жителите на всеки отделен остров на този малък архипелаг бяха специфично различни, въпреки че бяха сродни по между си. Тогава аз често се запитвах, как са се родили тези особени животни и хора. Най-простият начин изглеждаше да е този, че различните жители на различните острови произхождат едни от други и в течение на техния произход са претърпели изменения и че всички жители на архипелага произхождат от тези на близката суша, а именно от Америка, от където са дошли и са колонизирали островите. Обаче дълго време за мене остана необяснен един проблем, как е искало да бъде постигната необходимата степен на изменението".
В отговор на това "как" се крие природосъобразното схващане на развитието на живия свят.
Както физикът довежда едно вещество в различни отношения, за да се запознае с неговите свойства, така след своето завръщане Дарвин наблюдаваше явленията, които се получават при живото същество, в различни условия. Той направи опити за подбор с гълъби, кокошки, кучета, домашни зайци и растения.
към текста >>
При определени условия някои живи същества се изменят след малко нея, така, че когато бъдат сравнени новородените форми с техните прадеди, би могло да се
говор
и за два различни вида всеки един от които е устроен според един собствен организационен план.
Чрез тях се показа, как живите форми постоянно се изменят в течение на тяхното размножение.
При определени условия някои живи същества се изменят след малко нея, така, че когато бъдат сравнени новородените форми с техните прадеди, би могло да се говори за два различни вида всеки един от които е устроен според един собствен организационен план.
Такава изменчивост на формите използва селекционерът, за да доведе до развитие културни организми, които да отговарят на определени намерения. Той може да селекционира една овча порода с особено фина вълна, когато остави да се размножават само онези индивиди на неговото стадо, които имат най-фината вълна. Сред потомците той отново търси онези индивиди, които имат най-фината вълна. Тогава фиността на вълната се повишава в течение на поколенията. След известно време се получава една порода овце, която се отдалечава твърде много от нейните прадеди по отношение образуването на вълната.
към текста >>
Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно
говор
ещите факти.
За развитието остава само целесъобразното. В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето. "Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни. Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми".
Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти.
Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо. Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще. И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване".
към текста >>
Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите
говор
и на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо.
В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето. "Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни. Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми". Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти.
Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо.
Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще. И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване".
към текста >>
Ние философите и критическите богослови сме
говор
или добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно.
Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето. Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата. Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа.
Ние философите и критическите богослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно.
Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото. Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род".
към текста >>
Ако Вишер би бил запитан, дали във водорода и кислорода се намира един образ на водата в зародиш, за да може тази вода да се развие от тях, той без съмнение би от
говор
ил: Не, нито във водорода, нито в кислорода се намира нещо от водата; условията за раждането на това вещество са налице едва в момента, в който водородът и кислородът дойдат в допир при определени условия.
Ако Вишер би бил запитан, дали във водорода и кислорода се намира един образ на водата в зародиш, за да може тази вода да се развие от тях, той без съмнение би отговорил: Не, нито във водорода, нито в кислорода се намира нещо от водата; условията за раждането на това вещество са налице едва в момента, в който водородът и кислородът дойдат в допир при определени условия.
Нима е нужно да бъде другояче, когато от съвместното действие на двуутробните с външните условия на съществуването се ражда полумаймуните? Защо полумаймуните трябва да лежат скрити като образ в двуутробните, за да могат те да се развият отвътре? Това, което се ражда от развитието, то се ражда като нещо ново, без то да е съществувало преди това в някоя форма.
към текста >>
Можем именно да
говор
им за едно обръщане на посоката на потребността за обяснение.
Модерната идея на развитието отхвърли всяка склонност, която караше учените да виждат по-късното вече оформено в по-ранното. За нея по-късното не се съдържаше по никакъв начин в по-ранното. Напротив в нея все повече се разви принципът, да търси по-ранното в по-късното. Този принцип образуваше една съставна част на принципа на наследствеността.
Можем именно да говорим за едно обръщане на посоката на потребността за обяснение.
Това обръщане стана важно за образуването на мислите върху развитието на отделния органически индивид от яйцето до зрялото състояние, за така наречената история на зародиша /онтогенезис/. Вместо да си представят, че в ембриона се подготвят по-късните органи, учените се заловиха да сравняват формите, които организмът приема в течение на неговото индивидуално развитие от яйцето до зрелостта, с други форми на организмите. Още Лоренц Окен вървеше по една такава следа. Той писа в своята "Обща естествена история за всички съсловия", в том ІV, стр. 468: "Чрез моите физиологически изследвания аз още от преди няколко години стигнах до възгледа, че развойните състояния на пиленцето в яйцето имат прилика с различните класи животни, така че отначалото има само така да се каже органите на инфузориите, после тези на полепите, на медузите, на мидите, на охлювите и т.н.
към текста >>
Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той
говор
и за това, което беше довело Окен до неговата идея.
Противоположно на Окен, Карл Ернст фон Баер се придържаше колкото е възможно към фактическото, когато в 1828 година в своята "История на развитието на животните" той говори за това, което беше довело Окен до неговата идея.
"Ембрионите на млекопитаещите, птиците, гущерите и змиите, вероятно и тези на костенурките в техните ранни стадии са извънредно подобни в тяхната цялост както и в развитието на отделните части; те са толкова подобни, защото често пъти можем да различим ембрионите само по тяхната големина. Аз притежавам два малки ембриона във винен спирт, за които съм пропуснал да отбележа имената; и сега не съм никак в състояние да определя класата, на която те принадлежат. Това може да са гущери, малки птици или съвсем млади млекопитаещи, толкова много си съвпадат образуването на главата и на туловището при тези животни. Обаче на тези ембриони липсват крайниците, те не са още развити. Ако и те бяха били налице на първата степен на тяхното развитие, те не биха помогнали нищо да направим разликата, тъй като краката на гущерите и млекопитаещите, крилата и краката на птиците както и ръцете и краката на човеците се развиват от същата основна форма".
към текста >>
От
говор
а на този въпрос той даде в своята излязла през 1874 година книга "Антропогенеза".
Какви стъпки прави природата, за да стигне до гастреата, от първичното чревно животно, което е живяло преди милиони години, до човека! Този беше обширният въпрос, който си постави Хекел.
Отговора на този въпрос той даде в своята излязла през 1874 година книга "Антропогенеза".
В една първа част тази книга третира развитието на зародиша на човека /онтогенезата/, а във втората част развитието на рода /филогенезата/. Точка по точка бе показано, как във филогенезата се намират причините за онтогенезата. С това бе определено положението на човека в природата според принципите на еволюционната теория. Към съчинения, каквито е Хекеловата "Антропогенеза" трябва да се приложат думите, които е изказал великият анатом Карл Гегенбауер в неговата "Сравнителна анатомия"/1870 г./, че дарвинизмът получава богато обратно от науката това, което той даде на тази последната като метод: Яснота и сигурност. С метода на Дарвин на науката бе подарена също и теорията за произхода на човека, така разбираше нещата Хекел.
към текста >>
На едно по-нататъшно твърдение на Вихров, че дълбокото стеснение между горния ръб на очните кухини и долния черепен покрив на предполагаемото междинно същество
говор
и за неговата маймунска природа, се противопостави една забележка на природоизследователя Неринг, че същото образуване се намира на един човешки череп от Сантос в Бразилия.
Вихров се противопостави на схващането, че костните останки произхождат от една междинна форма. Първо той обяви, че черепът произхожда от една маймуна, а бедрото от човек. Обаче сведущи по въпроса палеонтолози, след съвестното проучване на останките, се изказаха решително за това, че останките принадлежат на едно и също същество. Вихров се опита да под крепи своето мнение, че бедрото принадлежи на човек, с твърдението, какво че един израстък върху същото доказва, че то е страдало от някаква болест, която е искала да бъде изцелена само със грижата на човек. Против това се изказа палеонтологът Марш, че такива костни израстъци се срещат и при дивите маймуни.
На едно по-нататъшно твърдение на Вихров, че дълбокото стеснение между горния ръб на очните кухини и долния черепен покрив на предполагаемото междинно същество говори за неговата маймунска природа, се противопостави една забележка на природоизследователя Неринг, че същото образуване се намира на един човешки череп от Сантос в Бразилия.
Тези възражения Вихров идваха от същото настроение, от същото убеждение, които го накараха да вижда в знаменитите черепи от Неандертал, от Спай и т.н. болестни, анормални образования, докато привържениците на Хекел ги считаха за междинни форми между маймуната и човека.
към текста >>
Ето защо можем да
говор
им за едно обръщане на посоката на мисленето в течение на 19-тото столетие.
Когато сравним Хекел с Хекел, ние получаваме в резки черти разликата на светогледните интереси в двете половини на 19-тото столетие. Хекел живее напълно в идеята и взема от света на естественонаучните факти само толкова, колкото се нуждае за илюстриране на своя идеален образ на света. Хекел се корени с всички нишки на своето битие в света на фактите и от този свят той извлича само онзи сбор от идеи, към който той тласка. Хекел постоянно се стреми да покаже, как всички същества работят към това, да постигнат накрая върха на тяхното развитие в човешкия дух; Хекел непрестанно се стреми да докаже, как най-сложните човешки действия сочат назад към най-простите произходи на съществуването. Хекел обяснява природата от духа; Хекел извежда духа от природата.
Ето защо можем да говорим за едно обръщане на посоката на мисленето в течение на 19-тото столетие.
Щраус, Фойербах и други бяха тези, които въведоха това обръщане в германския духовен живот; новото направление намери в материализма един предварителен израз, един краен израз, а в Хекеловия свят на мислите то намери един методически научен израз. Защото това е забележителното при Хекел, че цялата негова изследователска дейност е проникната от един философски дух. Той съвсем не работи според резултатите, които поради някакви мотиви са поставени като цели на светогледа или на философското мислене; обаче неговият подход е философски. При него науката се явява непосредствено с характера на светогледа. Целият начин на неговия възглед за нещата го определи като привърженик на най-решителния монизъм.
към текста >>
Той не
говор
и за едно съществуване, което като такова да не се представи и външно.
"Всеки природоизследовател, който подобно на мене години наред е наблюдавал жизнената дейност на едноклетъчните протисти, е положително убеден, че и те също притежават една душа; също и тази клетъчна душа се състои от множество усещания, представи и волеви действия; усещането, мисленето и волението на нашите човешки души се различават само по степен от тях". Идеалистът приписва на материята дух, защото не може да си представи, че от лишена от дух материя може да се роди дух. Той вярва, че трябва да отречем духа, ако не допуснем, че той съществува, преди да се е проявил, т.е. във всички форми на съществуването, където за него не съществува още никакъв орган, никакъв мозък. За мониста съвсем не съществува един такъв ход на идеите.
Той не говори за едно съществуване, което като такова да не се представи и външно.
Той не приписва на нещата два вида свойства: Такива, които действително съществуват на тях и се проявяват на тях, и такива, които са скрити в тях, за да се проявят на една по-висока степен, до която нещата се развиват. За него съществува това, което той наблюдава, и нищо по-нататък. И когато наблюдаваното се развива по-нататък и в течение на своето развитие се издига по-високо, тогава по-късните форми съществуват едва в момента, в който те действително се показват.
към текста >>
че всяка духовна дейност е свърза на с една материална дейност, с чийто свършек намира и тя своя край, се основава на опита, докато нищо в опита не
говор
и за това, че с материята въобще е свързан дух".
В своята книга "Усещане и съзнание. Монистически размисъл" /1893 г./ той счита, че изречението: "Никакъв дух без материя, но също никаква материя без дух" би ни оправдало да разпрострем въпроса върху растението, даже върху най-близката и най-добра скала и да припишем и на тях дух. Обаче несъмнено е, според него, че с това ще се създаде едно объркване. Не трябва да се изпуска изпредвид, че само чрез дейността на клетките на сивата мозъчна кора се ражда съзнание. "Убеждението, че няма никакъв дух без материя, т.е.
че всяка духовна дейност е свърза на с една материална дейност, с чийто свършек намира и тя своя край, се основава на опита, докато нищо в опита не говори за това, че с материята въобще е свързан дух".
Който одушевява материята, която не издавани какъв дух, той прилича на онзи, който приписва способността да показва времето не на механизма на часовника, а още на метала, от който часовникът е направен.
към текста >>
Ето защо нямаме никакво право да твърдим, че Хекеловият възглед за природата би трябвало да
говор
и върху природата по начин различен от този, който Хекел
говор
и, когато той изнася, че той е наблюдавал положително природните процеси и природните същества.
Тя не може да съществува само в един метод, който стои на същото поле, на което стои естествената наука. Хекел няма и най-малката нужда да обърне само в най-малкото внимание на една такава крачка на философията. Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси. Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед. Човек трябва да се издигне също и над това, което самият часовник казва, ако иска например да познае формата на образа на часовникаря.
Ето защо нямаме никакво право да твърдим, че Хекеловият възглед за природата би трябвало да говори върху природата по начин различен от този, който Хекел говори, когато той изнася, че той е наблюдавал положително природните процеси и природните същества.
към текста >>
40.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Иначе няма никакъв вид прилика между него и неговия обект, също както между из
говор
ената дума и обекта, който назоваваме с нея.
Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас. /виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/. Той е на мнение, че светът на нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния свят. "Аз счетох, че трябва да формулирам отношението между усещането и неговия обект така, че обясних усещането само като един знак на въздействието на обекта. Същността на един знак е само такава, че за един и същ обект се получава винаги същия знак, същия сигнал.
Иначе няма никакъв вид прилика между него и неговия обект, също както между изговорената дума и обекта, който назоваваме с нея.
Ние не можем даже да наречем нашите сетивни впечатление образи; защото образът изобразява нещо подобно чрез нещо подобно. В една статуя ние предаваме телесната форма чрез телесната форма, в една рисунка перспективният изглед на обекта чрез същия перспективен изглед на обекта, в една картина цвета чрез цвят". Следователно нашите усещания трябва да са нещо различно от образи на изобразеното, те не са образи на това, което става в света. В образа на света, който сетивата ни дават, ние нямаме работа с нещо обективно, а с нещо съвършено субективно, което сами изграждаме от това, което са въздействия на един никога непроникващ в нас свят.
към текста >>
Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да
говор
им за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове".
Подобни отношения вижда физикът и във връзка със светлините усещания. Светлината също почива на движението. Само че това движение не ни е донесено чрез трептящите частици на въздуха, а чрез трептенията на етера, това тънко вещество, което изпълва със своите вълни цялата вселена. Чрез всяко самосветещо тяло етерът е приведен във вълнообразни трептения, които стигат до ретината на нашето око и възбуждат зрителния нерв, който след това предизвиква в нас усещането за светлина. Това, което в нашия образ на света ни се представя като светлина и цвят, вън в пространството то е движение.
Шлайден изразява този възглед с думите: "Светлината вън от нас в природата е движение на етера, едно движение може да бъде бавно или бързо, да има тази или онази посока, обаче явно е, че няма никакъв смисъл да говорим за едно светло или тъмно, за едно зелено или червено движение; накратко казано: - Вън от нас, усещащите същество, няма никакво светло и тъмно, никакви цветове".
към текста >>
Дю Боа Реймонд хвали "мъдрата въздържаност на учителя" /на Кирххоф/, който поставя задача на механиката, да описва движенията на телата, и ги поставя в противоположност на Ернст Хекел, който
говор
и за "душите на атомите".
За онези личности, които изискват от едно обяснение нещо съществено различно от едно описание според определени гледни точки, признанието на Кирххоф би искало да послужи като едно потвърждение на техния възглед, че съществуват "граници на природопознанието.
Дю Боа Реймонд хвали "мъдрата въздържаност на учителя" /на Кирххоф/, който поставя задача на механиката, да описва движенията на телата, и ги поставя в противоположност на Ернст Хекел, който говори за "душите на атомите".
към текста >>
Също когато
говор
им за вещи в себе си, ние трябва да бъдем наясно върху факта, че с това не можем да излезем вън от нашата област.
Когато разглеждам мислително моите усещания, според моите закони на ума. Когато казвам, че свойствата, които възприемам на едно тяло, предполага една материя с процеси на движения, аз също не излизам вън от мене. Чрез моята организация аз се намирам принуден да прибавя мислено към усещанията, които възприемам, материалните процеси на движение. Същият механизъм, който произвежда всички наши усещания, ражда също нашата представа за материята. Материята е също така само продукт на моята организация, както цветът или звукът.
Също когато говорим за вещи в себе си, ние трябва да бъдем наясно върху факта, че с това не можем да излезем вън от нашата област.
Ние сме така устроени, че е невъзможно да излезем вън от нас. Даже ние можем да си представим също и това, което се намира вън от нашата област, само чрез нашата представа. Ние долавяме една граница на нашата област; казваме си, че вън от тази граница трябва да съществува нещо, което произвежда в нас усещания. Но ние стигаме само до границата. Също така ние сами си поставяме тази граница, защото не можем да отидем по-нататък.
към текста >>
Обаче това не се дължи на някаква липса в истините на откровението, а на това, че човешкият дух е ограничен и никога не може да проникне в областите, за които
говор
и откровението.
Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен Бог, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото. Менсъл е ученик и продължител на Хемилтън. Той облича неговите възгледи в още по-крайни форми. Не ще прекалим ако кажем, че Менсъл е един адвокат на вярата, който не разсъждава безпартийно за религиозната догма. Той е на мнение, че религиозните истини на откровението заплитат безусловно познанието в противоречия.
Обаче това не се дължи на някаква липса в истините на откровението, а на това, че човешкият дух е ограничен и никога не може да проникне в областите, за които говори откровението.
Уйлям Уйуъл вярва, че най-добре може да постигне един възглед за значението, произхода и стойността на човешкото знание, като се изследва, как отварящи пътища духове на науката са стигнали до техните познания. Неговата "История на индуктивните науки" /1837 г./ и неговата "Философия на индуктивните науки" /1840 г./ се занимават с това, да прозрат психологията на научното изследване. С помощта на забележителни научни открития той се старае да познае, колко от нашите представи принадлежи на външния свят и колко на самия човек. Уйуъл намира, че във всяка наука човекът допълва от себе си наблюдението. Кеплер притежава понятието на елипсата, преди да открие, че планетите се движат в елипси.
към текста >>
"Когато" казва Мил "
говор
им за една редица от възприятия, която осъзнава себе си като развиваща се и минала.
От тази възможност, че около един център се подрежда един свят от представи, се ражда представата за "Аза". Следователно и спрямо своя собствен "Аз" човекът е зрител. Той се оставя неговите представи да му кажат, какво може да знае върху себе си. Мил разглежда фактите на спомена и на очакването. Когато всичко, което знае за себе си, трябва да се изчерпи в представи, аз не мога да кажа: - Аз си спомням за една представа, която съм имал по-рано, или аз очаквам настъпването на определено изживяване, а една представа си спомня за самата себе си или очаква своето бъдеще настъпван.
"Когато" казва Мил "говорим за една редица от възприятия, която осъзнава себе си като развиваща се и минала.
И сега ние се намираме в дилемата, или да кажем, че "Азът или духът и нещо различно от възприятията, или да твърдим парадокса, че една проста редица от представи може да има съзнание за своето минало и бъдеще". Мил не може да излезе от тази дилема. За него тя крие в себе си една неразрешима загадка. Той е скъсал именно връзката между себе си, наблюдателя, и света и не е в състояние да я завърже. За него светът остава нещо отвъдно непознато, което прави впечатление върху човека.
към текста >>
Следователно вместо за действителни неща вън от него, човекът може всъщност да
говор
и само за това, че съществуват възможности за възприятие.
Мил не може да излезе от тази дилема. За него тя крие в себе си една неразрешима загадка. Той е скъсал именно връзката между себе си, наблюдателя, и света и не е в състояние да я завърже. За него светът остава нещо отвъдно непознато, което прави впечатление върху човека. Всичко, което този последният знае за отвъдния непознат свят, че съществува възможността този свят да предизвика в него възприятия.
Следователно вместо за действителни неща вън от него, човекът може всъщност да говори само за това, че съществуват възможности за възприятие.
Който говори за вещи в себе си, се губи в празни думи; само който говори за съществуващата възможност за настъпване на усещания, възприятия, представи, той се движи на почвата на фактите.
към текста >>
Който
говор
и за вещи в себе си, се губи в празни думи; само който
говор
и за съществуващата възможност за настъпване на усещания, възприятия, представи, той се движи на почвата на фактите.
За него тя крие в себе си една неразрешима загадка. Той е скъсал именно връзката между себе си, наблюдателя, и света и не е в състояние да я завърже. За него светът остава нещо отвъдно непознато, което прави впечатление върху човека. Всичко, което този последният знае за отвъдния непознат свят, че съществува възможността този свят да предизвика в него възприятия. Следователно вместо за действителни неща вън от него, човекът може всъщност да говори само за това, че съществуват възможности за възприятие.
Който говори за вещи в себе си, се губи в празни думи; само който говори за съществуващата възможност за настъпване на усещания, възприятия, представи, той се движи на почвата на фактите.
към текста >>
В едно писмо /виж Гомперц: Джон Стюарт Мил, Виена, 1889 г./ Гледстоун казва, че той е обичал да нарича в раз
говор
и Мил като "светия на рационализма".
Що е това самодейно мислене, не може да ни научи никакво наблюдение: Това мислене то може да научи от само себе си. И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото отношение към външния свят. Следователно начинът на мислене на Мил изключва напълно добиването на един светоглед. Такъв светоглед може да се добие само чрез едно потопяващо се в себе си и чрез това виждащо себе си и своето отношение към външния свят мислене. Че Стюарт Мил хранеше една антипатия към едно такова градящо върху себе си мислене, това мажем да разберем добре от неговия характер.
В едно писмо /виж Гомперц: Джон Стюарт Мил, Виена, 1889 г./ Гледстоун казва, че той е обичал да нарича в разговори Мил като "светия на рационализма".
Един човек, който се проявява напълно по този начин в мисленето, поставя на мисленето големи изисквания и се стреми според най-големите възможни предпазни мерки то да не го измами. Чрез това той става недоверчив към мисленето. Той вярва, че лесно може да изпадне в несигурност, когато изгубва здравите опорни точки. И основна черта на личността на Мил е несигурността по отношение на всички въпроси, които излизат вън от строгото знание на наблюдението. Който проследява неговите съчинения, ще види навсякъде, как Мил разглежда такива въпроси като открити, върху които не се осмелява да произнесе едно сигурно съждение.
към текста >>
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да
говор
и заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
При много мислители тази мисъл така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува. Те си казват: Човекът познава нещата само чрез това, че има съзнание за тях. Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази мисъл в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието. Ето защо също и усещанията на сетивата се разглеждат така, като че те биха били в съзнанието; защото вярва се, че те трябва първо да влязат в него, следователно да останат негови части /представи/, ако човек иска да знае нещо за тях.
към текста >>
Когато някои философи
говор
ят за истини, които човек не е нужно да черпи от своя собствен индивидуален опит, а са предварително заложени в неговия организъм, те са прави в известно отношение.
Когато човек изказва нещо върху една вещ или един процес, това не означава нищо друго, освен че той се приспособява към заобикалящия свят. Всички истини са се родили по този път на приспособяването. Обаче това, което се добива чрез приспособяването, може да се предаде по наследство на потомците. Нямат право онези, които твърдят, че на човекът е присъщо по неговата природа едно дадено завинаги разположение към общите истини. Това, което се явява като такова разположение, то не е съществувало някога при неговите прадеди, а е било добито чрез приспособяване и се е предало по наследство на потомците.
Когато някои философи говорят за истини, които човек не е нужно да черпи от своя собствен индивидуален опит, а са предварително заложени в неговия организъм, те са прави в известно отношение.
Обаче и такива истини са също добити, само че не от човека като индивид, а от рода. Отделният човек е наследил готово това, което е било добито в минали времена. Гьоте казва, че е участвал в някои разговори върху Кантовата "Критика на чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? " И той продължава по-нататък: "Аз никога не съм разделял двете и когато съм философствувал по мой начин върху обектите, аз го вършех с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам своите мнения пред очите си". Спенсер постави този "стар главен въпрос" в светлината на естественонаучния начин на мислене.
към текста >>
Гьоте казва, че е участвал в някои раз
говор
и върху Кантовата "Критика на чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят?
Нямат право онези, които твърдят, че на човекът е присъщо по неговата природа едно дадено завинаги разположение към общите истини. Това, което се явява като такова разположение, то не е съществувало някога при неговите прадеди, а е било добито чрез приспособяване и се е предало по наследство на потомците. Когато някои философи говорят за истини, които човек не е нужно да черпи от своя собствен индивидуален опит, а са предварително заложени в неговия организъм, те са прави в известно отношение. Обаче и такива истини са също добити, само че не от човека като индивид, а от рода. Отделният човек е наследил готово това, което е било добито в минали времена.
Гьоте казва, че е участвал в някои разговори върху Кантовата "Критика на чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят?
" И той продължава по-нататък: "Аз никога не съм разделял двете и когато съм философствувал по мой начин върху обектите, аз го вършех с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам своите мнения пред очите си". Спенсер постави този "стар главен въпрос" в светлината на естественонаучния начин на мислене. Той вярваше да покаже, че несъмнено развития човек трябва да допринесе също и от своето себе за своето духовно съществуване; обаче това себе също е съставено от наследените части, които нашите прадеди са добили в борбата с външния свят. Когато днес вярваме, че виждаме пред очите си нашите мнения, те не са били винаги нашите мнения, а са били някога наблюдения, които са били действително направени с очите при външния свят. Следователно и пътят на Спенсер е както този на Стюарт Мил такъв, който изхожда от психологията.
към текста >>
41.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
"Какво би искал да намери накрая като от
говор
духът, който, дебнейки в черупката на света и прехвърляйки в себе си въпросите за същността и целите на процесите?
Обаче тогава той самият е този, който внася този ред в природата. Когато казва нещо върху същността на събитията, той го е взел не от нещата, а от себе си. Той би искал да стори това само тогава, когато би си признал, че в неговата работа би станало нещо съществено, ако би трябвало да приеме, че когато казва нещо, то означава нещо също и за нещата. В смисъла на светогледа на Вале духът не може да има това доверие. Той трябва да скръсти ръце и да гледа, какво се вълнува около него и в него; и той би измамил самия себе си, ако би дал неща за едни възглед, който си съставя върху събитията.
"Какво би искал да намери накрая като отговор духът, който, дебнейки в черупката на света и прехвърляйки в себе си въпросите за същността и целите на процесите?
Случвало му се е, както е стоял така привидно в противоположност към заобикалящия свят, той да заличи себе си и да се слее в една поредица от събития заедно с всички събития. Той "не знаеше" вече света; казваше, аз не съм сигурен, че тук съществуват знаещи, а тук направо има събития. Без съмнение те идват по такъв начин, че понятието на една знание можеше да се роди твърде бързо неопределено. И "понятия" преминаваха бърза нагоре, за да донесат светлина в събитията, обаче това бяха блуждаещи светлини, души на желанията за знание, жалки, нищо не казващи в тяхната явност постулати на една незапълнена форма на знанието. Непознати фактори трябва да царуват на смени.
към текста >>
42.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Привлекателната страна на мъдростта на Биран се състои в интимния начин, по който той я изнася,
говор
и за нея.
Привлекателната страна на мъдростта на Биран се състои в интимния начин, по който той я изнася, говори за нея.
Той не намери също една по-подходяща форма на изложението освен тази на един "Интимен дневник". Съчиненията на Биран, които водят най-дълбоко в света на неговите мисли, са били издадени едва след неговата смърт от Е. Навил /виж неговата книга: Мен дьо Биран. Неговият живот и неговите мисли, 1857 г.; и издадените от него Неиздадени Съчинения на М. Д. Биран/.
към текста >>
43.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие
говор
ите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане".
Обаче понеже всички неща показват в тяхната вътрешност нещо общо, те трябва да притежават като общо нещо също и това, което съставлява тяхната най-вътрешна ядка. Ето защо ние трябва да си представяме вътрешността на нещата подобно на устройството на нашата собствена душа. А Първопричината на света, която царува като нещо общо във всички неща, не може да бъде мислена от нас по друг начин, освен като една обширна личност по образеца на нашата личност. "Копнежът на душата да схване като действителност най-висшето, което и е позволено да предчувства, не може да бъде задоволен от никоя друга форма на нейното съществуване освен от тази на личността или пък тази форма може да бъде поставена под въпрос. Тя е така много убедена от това, че живият, притежаващ самия себе си и вкусващ се Аз е неопровержимото предварително условие и единствено възможното отечество на доброто и на всички добрини, така много изпълнена от тихото пренебрегване на всяко привидно неживо съществуване, че ние намираме начинаещата религия постоянно заета в нейните образуващи митове начала заета с това, да преобрази природната действителност в духовна, напротив тя никога не е чувствувала нуждата да припише духовния живот на една сляпа действителност като неговата по-здрава основа".
И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане".
И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели. Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми. Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света. С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света. Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция".
към текста >>
Той си казва сега: Човекът
говор
и за себе си, когато
говор
и за своето тяло, и той
говор
и също за себе си, когато
говор
и за своя дух.
А какво вижда той в самия себе си? Един свят от светлина, звучене, мисли, спомени, фантазии, чувства на любов и омраза. Така помисли за отношението на това, което ти, застанал външно срещу света, виждаш в него, и това, което той вижда в самия себе си, и не искай защото двете, външното и вътрешното, да виждат, че си приличат повече, отколкото в тебе, който си само една част. И фактът, че ти си една част от този свят, ти дава възможност да виждаш в тебе това, което той вижда в себе си". Фехнер си представя, че мировият дух има към мировата материя същото отношение както човешкият дух към човешкото тяло.
Той си казва сега: Човекът говори за себе си, когато говори за своето тяло, и той говори също за себе си, когато говори за своя дух.
Анатомът, който изследва безредицата от мозъчни нишки, има пред себе си органа, от който някога са бликали мили и фантазии. Когато човекът беше още жив, този човек, чийто мозък сега анатомът разглежда, пред неговата душа не стояха мозъчните нишки и тяхната телесна дейност, а един свят от представи. Какво се изменя сега, ако вместо човека, който гледа в своята душа, анатомът гледа в мозъка, телесният орган на душата? Не е ли това същото същество, същият човек, който е разглеждан и в единия и в другия случай? Съществото е същото, смята Фехнер, а само гледището се е променило.
към текста >>
За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би
говор
ил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията".
Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят. Вътре в душата хората не чувстват една сила, която да гарантира същата сигурност. Хората биха искали истини върху духовния свят, върху съдбата на душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите на естествената наука. Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука. Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот".
За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията".
Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси. На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време. Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата.
към текста >>
На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да от
говор
и на изискванията на новото време.
Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука. Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот". За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията". Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси.
На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време.
Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване. Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра.
към текста >>
Така
говор
и един философ от втората половина на 19-тото столетие: Роберт Цимерман.
Естествената наука в смисъла на Хекел проследява възприемаемите чрез сетивата природни процеси и вожда в душевния живот една по-висша степен на такива природни процеси. Други мислите ли намират, че във всичко, което душата възприема, са дадени само действията на непознати, никога познаваеми извънчовешки процеси. За тези мислители светът се превръща в "илюзия", макар и в една предизвикана по природна необходимост илюзия чрез човешката организация. "Докато не бъде намерено изкуството да се оглеждаме навсякъде, т.е. да си представяме без представа, ще трябва да се задоволим с Кантовото самосмирение, че от съществуващото можем да познаем неговото Че, обаче никога неговото Що".
Така говори един философ от втората половина на 19-тото столетие: Роберт Цимерман.
Човешката душа плува към един такъв светоглед, който не може да знае нищо за нейната същност за нейното "що" -, към такъв светоглед плува тя в морето на представите, без да осъзнава никаква способност да намери по-нататък в обширното море на представите нещо, което би могло да даде изгледи в същността на съществуването. Хегел смяташе, че долавя в самото мислене вътрешната жизнена сила, която води човешкия Аз в битието. За следващото време "чистото мислене" става една лека форма на представата, която не включва в себе си от същността на истинското битие. Там където възниква едно мнение върху един център на тежестта на търсенето на истината намиращ се в мисленето, там представените мисли навяват несигурност. Така, когато Гидеон Шникер казва: "Ние никога не можем да научим, че мисленето е правилно по себе си, никога не можем да установим това сигурно нито емпирически, нито логически... "/Светогледът на Лесинг, 1883 г.
към текста >>
Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които
говор
ят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене.
Главното е, че те искат това, а това не може никак да се отрече. Въпреки това докторинерните песимисти не държат сметка за този решаващ факт. Те винаги преценяват само в учени обяснения удоволствието и неудоволствието, които животът ги носи със себе си в отделните случаи, съпоставят ги чрез ума едно с друго; обаче тъй като удоволствието и неудоволствието са въпрос на чувството, тогава чувството е това, което трябва да направи равносметката между удоволствието и неудоволствието окончателно и решаващо, а не умът. И тази равносметка показва за цялото човечество, даже можем да кажем за всичко, което има живот, един превес в полза на удоволствието в съществуването. Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно".
Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене.
Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот. Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време. Той вижда една главна грешка на новите светогледи в мнението: "Че в новата философия се критикарства така много за Аза", и би искал да обясни това "от страх пред една душа, пред едно душевно битие или даже пред нещо душевно". Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В мисълта за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано. Пред възможността за проникване в онези глъбини на душата, в които могат да се добият живите представи, които чрез носещата сила на себе съзнателния Аз водят до познанието на душевната същност, за Хамерлинг се изчерпват произхождащите от по-новото развитие на светогледите понятия, които превръщат образа на света в едно голо море от представи.
към текста >>
От този образ на света не
говор
и нищо, което да от
говор
и на въпросите: Как стои човешката душа вътре в развитието на света?
Чувствайки се, Азът знае за себе си; и чрез това той знае себе си като "атом" спрямо света". Той трябва да си представя други същества, както сам намира себе си в себе си: като изживяващ себе си, като чувстващ себе си атом; което за Хамерлинг се явява равносилно на атом на волята, на воляща монада. В "Атомистика на волята" на Хамерлинг светът се превръща в едно множество от волеви монади; а човешката душа е една от тези волеви монади. Мислителят на един такъв образ на света поглежда около себе си и гледа наистина света като дух, въпреки това всичко, което той може да съзре в този дух, е изява на волята. Нещо повече за това не може да се каже.
От този образ на света не говори нищо, което да отговори на въпросите: Как стои човешката душа вътре в развитието на света?
Защото дали разглеждаме душата като това, като което тя се явява пред всяко философско мислене, или дали я охарактеризираме, според това мислене, като волева монада, и по отношение на двете представи трябва да повдигнем същите загадъчни въпроси. А един човек, който мисли подобно на Брентано, би искал да каже: "- За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото, знанието, че душата е волева монада между други волеви монади, е всичко друго, но не и едно истинско обезщетение".
към текста >>
Сред това наблюдение ние имаме работа само работа с психически дейности, които се предлагат в потока на протичащия душен живот; ние нямаме никакво оправдание да
говор
им за една изявяваща се в този душевен живот душа, вън от това течение на протичащия душевен живот.
За Вундт този начин на мислене е в определен смисъл нещо самопонятно. Ето защо той счита за външна действителност онази, която се добива чрез понятия въз основа на сетивните възприятия. Следователно тази външна действителност не е изживявана; тя се предполага от душата по такъв начин, както се предполага: Вън от човека съществува някакъв процес, който действа върху окото и в окото, чрез неговата дейност, предизвиква усещането на светлината. Противоположно на това процеси в душата биват изживявани непосредствено. При тези процеси познанието няма дава заключение за нищо, а само да наблюдава, как се образуват и свързват представите, в каква връзка стоят те с чувствата и волевите импулси.
Сред това наблюдение ние имаме работа само работа с психически дейности, които се предлагат в потока на протичащия душен живот; ние нямаме никакво оправдание да говорим за една изявяваща се в този душевен живот душа, вън от това течение на протичащия душевен живот.
Оправдано е да поставяме на основата на природните явления материята, защото трябва да вадим заключение за процесите в материалното битие чрез понятия от сетивните възприятия; обаче не можем по същия начин да заключим за душата от душевните процеси. "Помощното понятие на материята е... свързано с непосредственото или понятно устройство на природопознанието. Абсолютно не трябва да се из пуска изпредвид, как непосредствената и нагледна вътрешна опитност изисква също така едно такова помощно понятие..."/Система на философията, стр. 360 и следв./. Така за Вундт въпросът за същността на душата е един проблем, до който всъщност не води нито наблюдението на вътрешните изживявания, нито пък нещо, което би искало да се заключи от тези вътрешни изживявания.
към текста >>
От него зависи да намери средствата на от
говор
а.
И в двете личности тези сили действат така, че в тяхното развитие те не намират в самите себе си нищо, чрез което себесъзнателният Аз да се чувства в източника на съществуването. Напротив тези сили стигат до една точка, в която още могат да запазят за себе си нещо, което не може вече да се занимава с великите мирови загадки. Тези сили се хващат здраво за волята; обаче и с постигнатия свят на волята не звучи нищо, което позволява да добием сигурност "върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото", или което да докосне такива душевни и мирови загадки. Такива светогледи произлизат от естествения, неудържим стремеж, "който тласка хората въобще към изследването на истината и разрешението загадката на съществуването"; обаче служейки си за това разрешение със средствата, които според мнението на определени течения на епохата изглеждат като единствено оправдани, те проникват до едно разглеждане на нещата, сред което не съществуват вече никакви елементи на изживяването, за да произведат разрешението. Ние виждаме: В определена епоха мировите въпроси се поставят на човека по един напълно определен начин; той чувства инстинктивно това, което му предстои като задача.
От него зависи да намери средствата на отговора.
В поставянето в действие на тези средства той може да остане зад това, което в глъбините на развитието застава пред него като изискване. Философи, които се движат в такава дейност, представляват борбата за постигане на една цел, която не е още напълно обхваната в съзнанието. Целта на по-новото светогледно развитие е, да бъде изживяно в себесъзнателния Аз нещо, което да предаде битие и същност на идеите на образа на света; охарактеризираните философски течения се оказват безсилни да стигнат до такъв живот, до такова битие. Възприеманата мисъл не дава вече на Аза на себесъзнателната душа това, което да гарантира съществуване; за да може да вярва в тази гаранция така, както мислителите са вярвали в древна Гърция, този Аз се е отдалечил твърде много от почвата на природата; и той не е оживил още в себе си това, което някога тази природна почва му е гарантирала, без да изисква собствено душевно творчество.
към текста >>
44.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Обаче Ролф не искаше да си даде този от
говор
.
Ролф, подтика да развие разсъжденията, които той написа в своята книга "Биологически проблеми, същевременно опит за развитие на една рационална етика". /Лайпциг 1884 г. / Ролф се пита: Коя е причината, една жива форма да не остане на определена степен, а да се развива по-нататък, да се усъвършенства? Който допуска че по-късното се намира вече развито в по-ранното, не намира в този въпрос никаква трудност. Защото за него е направо ясно, че това, което се е развило, то се е разгърнало в определен момент.
Обаче Ролф не искаше да си даде този отговор.
Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "борба за съществуване" на животните и въобще на живите същества. Ако едно живо същество води борба само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е. Ако не искаме да вложим в него нещо пълнотайнствено, един мистичен стремеж към съвършенство, тогава трябва да търсим причините за това усъвършенстване във външните, природни условия. Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда. "Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността.
към текста >>
Той се отучил от ходенето и
говор
енето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха".
Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването. И той вярваше, че намира в музикалната драма на Рихард Вагнер един свят, който чрез красотата повдига човека над страданието. Това, което Ницше търсеше напълно съзнателно, за да се освободи от мизерията на света, беше в определен смисъл един свят на илюзията. Той беше на мнение, че на основата на най-древната гръцка култура стоеше стремежът на човекът да стигне до една забрава на действителния свят чрез пренасянето в едно състояние на опиянение. "Пеейки и танцувайки човекът се проявява като член на една по-висша общност.
Той се отучил от ходенето и говоренето и е на път да хвръкне танцувайки във въздуха".
Така описва и обяснява Ницше култа на древните служители на Дионисий, в който се намира коренът на всяко изкуство. Сократ е овладял този дионисийски стремеж благодарение на това, че е поставил ума като съдия над импулсите. Изречението "Добродетелта е изучаема" означава замяната на една обширна импулсивна култура чрез една разводнена, обяздена от мисленето култура. Такива идеи се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер. Обаче, по своето същество, Ницше беше същевременно една съзерцателна природа.
към текста >>
Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше от
говор
чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество.
Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба. Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване. Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване.
Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество.
Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност. За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга. Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила.
към текста >>
Ницше
говор
и за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново.
"Повечето мислене на философа е тайно направлявано чрез неговите инстинкти и е принудено да върви в определени пътища". Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда.
Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново.
Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана? Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
към текста >>
Говор
и за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана?
Светогледът на Ницше е лично чувстване, той е като индивидуално изживяване и съдба. При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда. Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново.
Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана?
Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
към текста >>
Ницше
говор
и за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
При Гьоте излезе наяве дълбокият импулс на по-новия светогледен живот; той чувстваше, че в себесъзнателния Аз идеята така оживява, щото с оживената идея този Аз може да знае, че се намира в мировото съществуване; при Ницше съществува стремежът да направи човека да се почувства, че живее над себе си; той чувства, че в това, което е било само създаде но във вътрешността, трябва да се разкрие смисълът на живота. Въпреки това той не прониква живо до това, което се ражда в човека над човека като смисъл на живота. Той възпява по величествен начин свръхчовека; но не му дава форма, не го изгражда; той чувства неговото тъчащо съществуване, обаче не го вижда. Ницше говори за едно "вечно възвръщане", обаче не описва това, което се връща отново. Говори за повишение на живота чрез волята на сила; но формата на повишения живот, къде се намира тя описана?
Ницше говори за нещо, което трябва да се намира в неизвестното; но се задоволява само с това, да посочи към неизвестното; и при Ницше развитите в себесъзнателния Аз сили не достигат, за да бъде създадено нагледно това, за което той знае, че то тъче и вее в човешката природа.
към текста >>
Фердинанд Ласал /1825-1864 г./ показа в своята "Система на добитите права", как всички правни положения: Собственост, до
говор
, семейство, наследствено право и т.н., се раждат и развиват от кръга на представите на един народ.
Как човекът мисли, познава, действа, чувства: Всичко това се схваща като резултат на социалните сили, под влиянието на които стои отделният човек. Хиполит Тен /1828-1893 г. /нарича съвкупността от сили, които определят всяко културно събитие, "средата". Всяко произведение на изкуството, всяко устройство, всяко действие трябва да се обяснява от предидущи и едновременни обстоятелства. Щом познаваме расата, средата и момента, от които и в които се ражда едно човешко произведение, ние сме го обяснили.
Фердинанд Ласал /1825-1864 г./ показа в своята "Система на добитите права", как всички правни положения: Собственост, договор, семейство, наследствено право и т.н., се раждат и развиват от кръга на представите на един народ.
Начинът на мислене на римлянина е създал друг вид права, различни от тези на германеца. При всички тези кръгове от мисли не се задава въпросът: Какво се ражда от отделния човешки индивид, какво извършва този индивид от неговата първична природа? , а този: Какви причини се намират в социалната организация за жизненото съдържание на отделния човек? В това течение можем да видим едно противоположно пред почитане спрямо това, което е царувало в началото на 19-тото столетие по отношение въпросите за отношението на човека към света. Тогава се питаше: Какви права се полагат на човека чрез неговото собствено същество /естествени права/, или как познава човекът съобразно с неговия индивидуален разум?
към текста >>
Този мислител не е съгласен с възгледа, че в познанието на естетическата наука може да се вижда нещо, което дава от
говор
на последните въпроси върху човешката душа.
Ако обгърнем с поглед така охарактеризираното положение на новата светогледно развитие, получава се като негова най-изпъкваща характерна черта натискът, който естественонаучният начин на мислене е упражнил върху духовете от неговото разцъфтяване насам. И като причина на този натиск ние познаваме плодовитостта, носещата сила на този начин на мислене. За да видим, че това се потвърждава, нека хвърлим поглед върху един мислител на естествената наука като Т. Х. Хъксли /1825-1895 г./.
Този мислител не е съгласен с възгледа, че в познанието на естетическата наука може да се вижда нещо, което дава отговор на последните въпроси върху човешката душа.
Обаче той вярва, че човешкото изследване трябва да остане в рамките на естественонаучния начин на разглеждане нещата и да си признае, че човекът не разполага с никакво средство, чрез което да добие едно знание върху това, което се намира зад природата. Резултатът на това мнение е: Естествената наука не казва нищо върху най-висшите надежди на познанието на човека; но тя дава чувството, че поставя изследването върху една сигурна почва; следователно всичко друго, което не се намира в нейната област, да го оставим да почива на себе си или да бъде обект на вярата.
към текста >>
Бергсон
говор
и за мисленето така: "Ние разбираме, че чрез нашето мислене могат да бъдат извлечени неподвижни понятия от подвижната действителност; обаче абсолютно невъзможно е, с неподвижността на понятията да построим отново подвижността на действителното..." /Цитирано от книгата "Въведение в метафизиката".
Бергсон разглежда научното мислене. Той не намира в него силата, чрез която то би искало, така да се каже, да се издигне до една истинска действителност. Мислещата душа стои срещу действителността и добива от нея мислови образ. Тя съединява тези образи. Обаче това, което добива, не стои вътре в действителността; то стои вън от нея.
Бергсон говори за мисленето така: "Ние разбираме, че чрез нашето мислене могат да бъдат извлечени неподвижни понятия от подвижната действителност; обаче абсолютно невъзможно е, с неподвижността на понятията да построим отново подвижността на действителното..." /Цитирано от книгата "Въведение в метафизиката".
Германско издание, 1900 г. стр. 42/. Изхождайки от такива мисли, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност. Щом Бергсон счита, че познава по този начин безсилието на мисленето, това не е никакво основание за него, да стигне чрез правилно изживяване в себесъзнателния Аз до истинската действителност. Защото в Аза съществува един извън мисловен път, а именно пътят на непосредственото изживяване, на интуицията.
към текста >>
Действително мисълта, че душевните прояви се коренят само в телесни процеси, изглежда толкова правдива, когато си представим, как например заболяването на една част на мозъка обуславя отпадането на
говор
ната дейност.
В такова интуитивно възприемане душата изживява себе си като една същност, която не е обусловена чрез процесите на тялото. Чрез тези процеси е предизвикано усещането и за произведените движения на човека. Когато човекът възприема чрез сетивата, когато движи своите крайници, в него действа една телесна същност; обаче още когато си спомня за една представа, тогава се извършва един чисто душевно-духовен процес, който не е обусловен чрез съответни телесни процеси. И така целият вътрешен живот на душата е един собствен живот от душевно-духовно естество, който протича в тялото и на тялото, но не чрез него. Бергсон е изследвал по един подробен начин онези резултати на естествената наука, които са против неговия възглед.
Действително мисълта, че душевните прояви се коренят само в телесни процеси, изглежда толкова правдива, когато си представим, как например заболяването на една част на мозъка обуславя отпадането на говорната дейност.
Могат да бъдат приведени неограничен брой факти от този род. Бергсон се обяснява с тях в своето съчинение "Материя и памет"/немско издание 1908 г. /. И той намира, че не доказват нищо против възгледа за духовно-душевния собствен живот.
към текста >>
Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да
говор
им за един действителен външен свят.
Такъв ход на мислите на един философ може да изглежда за "здравия човешки ум" като един вид "цепене на косъма". Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова съждение. За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.? "Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят.
Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят.
Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед.
към текста >>
В своите изложения той често
говор
и за резултатите на природоизследователите.
И душата стои духовно в едно общо разгръщане на духовното, което е при също на земното съществуване. В културните системи, в духовното изживяване и творчество на народите и епохите се развива и разгръща един велик духовен организъм. Това, което развива своите сили в този духовен организъм, прониква отделните човешки души. Това, което те изживяват, извършват, създават, получава своите импулси не само от движещите сили на природата, а от обширния духовен живот. В своя подход Дилтей има пълно разбиране за естественонаучния начин на мислене.
В своите изложения той често говори за резултатите на природоизследователите.
Обаче при признаването на природното развитие той срещупоставя самостоятелното съществуване на един духовен свят. За него съдържанието на една наука на духовното е доставено от съзерцаването на това, което съдържат културите на народите и на епохите.
към текста >>
Дилтей и Ойкен
говор
ят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа.
В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи. Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие.
Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа.
Обаче тяхната наука за този духовен свят остава открити въпросите: Що е този духовен свят и как човешката душа принадлежи на него? Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите? Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори. Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото.
към текста >>
Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се от
говор
и.
Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие. Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа. Обаче тяхната наука за този духовен свят остава открити въпросите: Що е този духовен свят и как човешката душа принадлежи на него? Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите?
Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори.
Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват.
към текста >>
Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като от
говор
на тези въпроси.
Защото чрез това то става част на историческото развитие. Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа. Обаче тяхната наука за този духовен свят остава открити въпросите: Що е този духовен свят и как човешката душа принадлежи на него? Изчезва ли отделната душа с разлагането на тялото, след като е взела участие, намирайки се в това тяло, в развитието на духовния живот, който се проявява в културните творения на народите и епохите? Без съмнение от гледището на Дилтей и Ойкен на този въпрос може да се отговори.
Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси.
Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл.
към текста >>
Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се
говор
и в истинския смисъл.
Онова, което човешката душа може да познае в нейния собствен живот, не води да резултати, които биха могли да служат като отговор на тези въпроси. Обаче за характеристиката на такива светогледи можем да кажем именно това, че техният начин на разглеждане нещата не ги довежда до средствата на познанието, които да изведат душата или себесъзнателния Аз над това, което е изживяно във връзка с тялото. Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват.
Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл.
Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят. Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства. Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят. Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване.
към текста >>
Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да от
говор
ят с техните собствени средства.
Колкото и силно да подчертава Ойкен самостоятелността и действителността на духовния свят: това, което според неговия възглед за света душата изживява с тялото. Често цитираните в тази книга надежди на Платон и Аристотел относно същността на душата и нейното свободно от тялото отношение към духовния свят не се засяга чрез един такъв светоглед. В него не се показва нещо повече, освен, че, докато се намира в тялото, душата участвува в един с право наречен духовен сват. Що е тя в духовния свят като самостоятелно духовно същество, за това в тези философи не може да се говори в истинския смисъл. Характерно за този начин на мислене е, че те наистина стигат до едно признание на един духовен свят и също на духовната природа на човешката душа, но от това признаване не се получава никакво познание върху това, какво положение заема душата себесъзнателният Аз в действителността на света, независимо от това, че тя е добила чрез живота в тялото едно съзнание за духовния свят.
Върху историческото положение на тези начини на мислене в развитието на философията се хвърля светлина, когато познаем, че те създават въпроси, на които не могат да отговорят с техните собствени средства.
Те енергично твърдят, че в самата себе си душата осъзнава един независим от нея духовен свят. Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване. Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят. Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото.
към текста >>
Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се от
говор
и само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят.
Но как е постигнато това съзнание? Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване. Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят. Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото. Тя долавя това, което духът проявява, възбужда, твори в нея, доколкото за това и дава възможност телесното съществуване.
Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят.
За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото. Духовният свят би трябвало не само да даде на душата възможността тя да признае съществуването на този свят, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество. Той би трябвало да и покаже, колко е различен от сетивния свят и как позволява на душата да участвува в този негов различен начин на съществуване.
към текста >>
За един такъв от
говор
би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото.
Само със средствата, които душата има в телесното съществуване и чрез това телесно съществуване. Сред това съществуване се ражда сигурност върху това, че съществува един духовен свят. Обаче душата не намира никакъв път, за да изживее в дух своята собствена, затворена в себе си същност вън от съществуването в тялото. Тя долавя това, което духът проявява, възбужда, твори в нея, доколкото за това и дава възможност телесното съществуване. Що е тя като Дух в духовния свят, дали тя е там едно особено същество, това е въпрос, на който не може да се отговори само чрез признаването на факта, че в тялото душата може да се чувства едно с един жив, творящ духовен свят.
За един такъв отговор би било необходимо, щото, прониквайки до познанието на един духовен свят, човешката душа да може също да осъзнае, как тя самата живее в духовния свят, независимо от съществуването в тялото.
Духовният свят би трябвало не само да даде на душата възможността тя да признае съществуването на този свят, а той трябва да и предаде нещо от своето собствено естество. Той би трябвало да и покаже, колко е различен от сетивния свят и как позволява на душата да участвува в този негов различен начин на съществуване.
към текста >>
И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да
говор
и за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън.
Действията, стремежите, волевите импулси на душата не са проблясващи и отново изчезващи искри в морето на съществуването, когато трябва да признаем, че нещо им предава стойности, които са независими от душата. Такива стойности душата трябва да счита за валидни за нейните волеви импулси, за нейните действия точно така, както трябва да счита за валидно по отношение на нейните възприятия, че те не са просто само произведени в нея. Едно действие, един волев акт на човека не се явяват просто като природни факти; те трябва да бъдат обмислени от гледната точка на една правна, морална, социална, естетическа, научна стойност.
И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън.
В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата. Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената.
към текста >>
При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да
говор
им само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената.
И когато се твърди макар и с право, че възгледите на хората върху правните и моралните стойности, върху стойностите на красотата и на истината се изменят в течение на развитието на народите и в течение на времената, макар и Ницше можа да говори за една "преоценка на стойностите", трябва все пак да се признае, че стойността на едно действие, на едно мислене, на един волев акт се определя отвън по подобен начин, както на една представа и се придава характер на действителност отвън. В смисъла на "Философията на стойността" може да се каже: Както натискът или съпротивлението на един природен външен свят решава, дали една представа е образ на фантазията или на действителност, така блясъкът или одобрението, които падат от духовния външен свят върху душевния живот решават, дали един волев импулс, едно действие, едно мислене имат стойност в мировата връзка или са само произволни излияния на душата. Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения.
При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената.
Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв.
към текста >>
И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да
говор
им за нейното съществуване, а само за нейната стойност?
Като една река от стойности тече духовният свят през живота на хората в течение на историята. Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея?
И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност?
Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие. Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
към текста >>
Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце
говор
и за безсмъртието на душата?
Когато човешката душа се чувства, че стои в един свят, който се определя от стойности, тя изживява себе си в един духовен елемент. Ако би трябвало да приемем с пълна сериозност този начин на мислене, тогава всички изказвания, които човек прави върху духовното, би трябвало да се явят под формата на стойностни съждения. При всичко, което не е природно и поради това не е познато чрез естественонаучния начин на мислене, би трябвало да говорим само за това, как и в какво направление му се полага една независима от душата стойност във вселената. Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност?
Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата?
/виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие. Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването. Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право.
към текста >>
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се
говор
и за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността?
към текста >>
Но оправдана ли е науката да
говор
и за нещо, което се намира извън възприятията на сетивата?
Естествената наука изхожда от това, което е достъпно за сетивното съзнание. Тя е принудена да обърне сама вниманието към нещо свръхсетивно. Защото сетивно възприемаема е само светлината, а не трептенията на етера. Следователно тези трептения на етера принадлежат най-малко на една извънсетивна област.
Но оправдана ли е науката да говори за нещо, което се намира извън възприятията на сетивата?
Нали тя иска да прави своите изследвания само в областта на сетивното. Въобще оправдан ли е някой да говори за нещо свръхсетивно, щом ограничава своето изследване в областта на това, което се представя на съзнанието свързано със сетивата, следователно с тялото? Дю Прел иска да признае правото за едно изследване на свръхсетивното само на онзи, който не търси човешката душа и нейната същност в областта на сетивното. Той вижда главното изискване в тази насока в това, да бъдат показани прояви на душата, които доказват, че съществуването на душата не действа само тогава, когато тя е свързана с тялото. Чрез тялото душата се проявява в сетивното съзнание.
към текста >>
Въобще оправдан ли е някой да
говор
и за нещо свръхсетивно, щом ограничава своето изследване в областта на това, което се представя на съзнанието свързано със сетивата, следователно с тялото?
Тя е принудена да обърне сама вниманието към нещо свръхсетивно. Защото сетивно възприемаема е само светлината, а не трептенията на етера. Следователно тези трептения на етера принадлежат най-малко на една извънсетивна област. Но оправдана ли е науката да говори за нещо, което се намира извън възприятията на сетивата? Нали тя иска да прави своите изследвания само в областта на сетивното.
Въобще оправдан ли е някой да говори за нещо свръхсетивно, щом ограничава своето изследване в областта на това, което се представя на съзнанието свързано със сетивата, следователно с тялото?
Дю Прел иска да признае правото за едно изследване на свръхсетивното само на онзи, който не търси човешката душа и нейната същност в областта на сетивното. Той вижда главното изискване в тази насока в това, да бъдат показани прояви на душата, които доказват, че съществуването на душата не действа само тогава, когато тя е свързана с тялото. Чрез тялото душата се проявява в сетивното съзнание. В явленията на хипнотизма, внушението, сомнамбулизма се вижда обаче, че душата влиза в действие, когато сетивното съзнание е заличено. Следователно обсегът на душевния живот достига по-далече от този на съзнанието.
към текста >>
Обаче не би ли трябвало душата да влезе в свръхсетивното също и с нейния начин на обяснение, когато иска да
говор
и за свръхсетивното?
Различно стои обаче въпросът със съмненията, които трябва да се повдигнат против неговия собствен път. Както е вярно, че душата може да намери само един път в свръхсетивното съществуване, когато тя е в състояние да обясни, как тя действа вън от самото сетивно съзнание, също така вярно е, че съвсем не е осигурено излъчването на душата от сетивното чрез явленията на хипнотизма, сомнамбулизма и внушението, също така и чрез другите процеси, които дю Прел цитира. По отношение на всички тези явления може да се каже, че философът, който се опитва да ги обясни, върши това все пак със своето обикновено съзнание. Но щом това съзнание не може да послужи за действителното обяснение на света, как тогава неговите обяснения могат да бъдат меродавни за явленията, които в смисъла на това съзнание, се простират над тези явления? Това е особеното при дю Прел, че той насочва погледа си върху особени факти, които сочат към нещо свръхсетивно, но иска да остане напълно върху почвата на естественонаучния начин на мислене, когато обяснява тези факти.
Обаче не би ли трябвало душата да влезе в свръхсетивното също и с нейния начин на обяснение, когато иска да говори за свръхсетивното?
Дю Прел насочва погледа си към свръхсетивното; обаче като наблюдател той остава да стои в сетивното. Ако не би искал да постъпва така, тогава той би трябвало да изисква, защото само един хипнотизиран да може да каже, намирайки се в състояние на хипноза, правилното върху своите изживявания, да може да каже това в състояние на сомнамбулизъм, че само в това състояние да могат да се събират познания върху свръхсетивното; а това, което нехипнотизиран, един не намиращ се в състояние на сомнамбулизъм може да мисли върху въпросните явления, да няма валидност. Обаче това логическо разсъждение води до нещо невъзможно. Когато говорим за едно пренасяне на душата от сетивното в едно друго битие, тогава и самата наука, която искаме да постигнем, ние трябва да я добием също вътре в тази област. Дю Прел посочва един път, по който да се стигне в свръхсетивното.
към текста >>
Когато
говор
им за едно пренасяне на душата от сетивното в едно друго битие, тогава и самата наука, която искаме да постигнем, ние трябва да я добием също вътре в тази област.
Това е особеното при дю Прел, че той насочва погледа си върху особени факти, които сочат към нещо свръхсетивно, но иска да остане напълно върху почвата на естественонаучния начин на мислене, когато обяснява тези факти. Обаче не би ли трябвало душата да влезе в свръхсетивното също и с нейния начин на обяснение, когато иска да говори за свръхсетивното? Дю Прел насочва погледа си към свръхсетивното; обаче като наблюдател той остава да стои в сетивното. Ако не би искал да постъпва така, тогава той би трябвало да изисква, защото само един хипнотизиран да може да каже, намирайки се в състояние на хипноза, правилното върху своите изживявания, да може да каже това в състояние на сомнамбулизъм, че само в това състояние да могат да се събират познания върху свръхсетивното; а това, което нехипнотизиран, един не намиращ се в състояние на сомнамбулизъм може да мисли върху въпросните явления, да няма валидност. Обаче това логическо разсъждение води до нещо невъзможно.
Когато говорим за едно пренасяне на душата от сетивното в едно друго битие, тогава и самата наука, която искаме да постигнем, ние трябва да я добием също вътре в тази област.
Дю Прел посочва един път, по който да се стигне в свръхсетивното. Но той оставя открит въпроса за истинските средства, които трябва да бъдат използувани в този път.
към текста >>
45.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме пред нас една пълна действителност, ние никога не ще успеем да намерим от
говор
на въпроса: Какво имат да прибавят към тази действителност самотворческите произведения на душата?
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме пред нас една пълна действителност, ние никога не ще успеем да намерим отговор на въпроса: Какво имат да прибавят към тази действителност самотворческите произведения на душата?
Ние ще трябва да се задоволим с мнението на Кант, да спрем при него; а това мнение гласи, че човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на неговата душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Ако действителността се намира вън от душата устроена по неин собствен начин, тогава душата не може за да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация.
към текста >>
Следователно розата не мирише, когато никой не а мирише... Щом това не ти е ясно, драги читателю, и щом твоят ум настръхва против този факт както един плашлив кон, тогава не чети нито ред по-нататък: Остави непрочетената тази и всички други книги, които
говор
ят за философски неща; защото на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш и да задържиш в мисли по без пристрастен начин един факт".
Всичко се изменя, щом познаем, че с това, което организацията на човешката душа създава самотворчески в познанието, тя не се отдалечава от действителността, а в живота, който развива преди всяко познание, тя си представя като по вълшебство един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същност тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известен смисъл оправдано е това, което Хамерлинг мисли: "Определени дразнения създават миризма в нашия обонятелен орган.
Следователно розата не мирише, когато никой не а мирише... Щом това не ти е ясно, драги читателю, и щом твоят ум настръхва против този факт както един плашлив кон, тогава не чети нито ред по-нататък: Остави непрочетената тази и всички други книги, които говорят за философски неща; защото на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш и да задържиш в мисли по без пристрастен начин един факт".
/виж стр. 66 и следв. на този том/. Как се явява сетивният свят, когато човекът стои непосредствено пред него, това зависи без съмнение от същността на неговата душа. Но не следва ли от това, че той произвежда това явление на света именно чрез своята душа?
към текста >>
Той
говор
и там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин.
В едно малко съчинение "Истина и Наука, което излезе в 1892 година, авторът на настоящата книга направи слаб опит да обоснове философски това, което току що бе накратко изложено.
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасното препятствие, което се е получило за нея чрез нейното нова развитие по един естествен начин.
В това съчинение е изложена една философска гледна точка с думите: "Истинско е не първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея. Първата форма е въобще без значение за обективния свят и тя има значение само като основа за процеса на познанието. Следователно, субективна е не онази форма на света, която теорията му дава, а напротив онази, която е дадена първоначално на Аза". Едно по-нататъшно развитие на това гледище е следващият философски опит на автора "Философия на свободата" /1894 г., 2-ро издание 1918 г./. Там той се стреми да даде философските основи за един възглед, който в горепосочената книга е изразен по следния начин: "Причината, че нещата ни са дадени първо без съответните понятия, не се крие в самите тях, а в нашата духовна организация.
към текста >>
Щом се съгласим, че нещата стоят така, тогава ние не можем да търсим от
говор
на загадъчните въпроси на философията в изживяванията на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание.
Щом се съгласим, че нещата стоят така, тогава ние не можем да търсим отговор на загадъчните въпроси на философията в изживяванията на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание.
Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; в стремежът към тази цел то по необходимост забулва погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо един стремеж към познание, който иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с подобни на него, постоянно трябва да стигне до една точка, където това, към което той се стреми в познанието, се разпада. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане при много мислители. Защото всъщност всеки научен стремеж на новото време работи със средствата на научните мислители, които служат за откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на новата наука, а именно на естествената наука, почиват на безрезервното прилагане на тези средства на мисленето.
към текста >>
Който няма предварително в душата си влечение към една такава мъглива мистика, той ще си от
говор
и по гореописания път достъпа до едни свят на душевно изживяване, което е кристално ясно в себе си като математическите идейни построения.
Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според гореизложеното е единствено перспективна за философските загадъчни въпроси, то е, че се страхуват, да не би чрез него да изпаднат в една област на мъгливата мистика.
Който няма предварително в душата си влечение към една такава мъглива мистика, той ще си отговори по гореописания път достъпа до едни свят на душевно изживяване, което е кристално ясно в себе си като математическите идейни построения.
Обаче ако някой има склонност да търси духовното в "тъмното неизвестно", в това, "което не може да се обясни", той не ще може да се ориентира по гореописания път нито като негов познавач, нито като негов противник.
към текста >>
Човек трябва да си затвори очите пред една толкова очевидна възможност, че силите на човешката душа са способни да се развиват, ако не искат да признае, че истина
говор
и една душа, която съобщава за своята опитност състояща се в това: Чрез вътрешната работа тя действително е стигнала да знае за един духовен свят благодарение на едно съзнание, което се отклонява от обикновеното.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независими от тялото духовен живот донася до нейното съзнание духовно-душевното по един подобен начин, както в спомена изниква миналото. Обаче това духовно-душевно естество се показва като нещо, което надхвърля един отделен живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така на душата минала през посочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особеното изграждане на тялото, като образувано от духовно-душевната същност, която е предшествала образуването на тялото. И този предхождащ изграждането на тялото живот се показва като един живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяла, преди тя да може да развие зародишните заложби на един минал физически живот в един нов физически живот.
Човек трябва да си затвори очите пред една толкова очевидна възможност, че силите на човешката душа са способни да се развиват, ако не искат да признае, че истина говори една душа, която съобщава за своята опитност състояща се в това: Чрез вътрешната работа тя действително е стигнала да знае за един духовен свят благодарение на едно съзнание, което се отклонява от обикновеното.
И това знание води до духовното схващане на един свят, от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване, че тази същност се запазва при смъртта, както растителният зародиш се запазва физически след умирането на растението. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания и че между тези земни съществувания тя води едно чисто духовно съществуване.
към текста >>
Обаче самите исторически факти ясно
говор
ят, как обикновеното съзнание, проучено във всички направления, не може да стигне до там, да реши въпроси, които все пак трябва да постигне то самото.
Един от учителите на този светоглед е историята на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа се стреми към един възглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание. В изложението на представителните личности-мислители се вижда в разнообразни форми, как е направен опит да бъде изследван себесъзнателният Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание. Тук в това историческо изложение не е мястото да дадем едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябваше да доведем до незадоволителни точки.
Обаче самите исторически факти ясно говорят, как обикновеното съзнание, проучено във всички направления, не може да стигне до там, да реши въпроси, които все пак трябва да постигне то самото.
И защо на обикновеното, също и на привично научното съзнание липсват средствата на разработването на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да обясни, към какво се стремят несъзнателно описаните в тази книга светогледи. Ако от известна гледна точка тази последна глава не принадлежи към историята на философията, от друга страна ще се види, че тя заема оправдано място в тази книга, когато резултатите от разгледаното тук развитие на философските светогледи станат ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовно-научният светоглед се явява като нещо, което самото по-ново течение на философията изисква, той е като един отговор на въпросите възникнали в това течение. За да съзрем това, достатъчно е да разгледаме това философско течение в отделните негови характерни точки.
към текста >>
Защото тези резултати се състояха в това, че духовно-научният светоглед се явява като нещо, което самото по-ново течение на философията изисква, той е като един от
говор
на въпросите възникнали в това течение.
Тук в това историческо изложение не е мястото да дадем едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябваше да доведем до незадоволителни точки. Обаче самите исторически факти ясно говорят, как обикновеното съзнание, проучено във всички направления, не може да стигне до там, да реши въпроси, които все пак трябва да постигне то самото. И защо на обикновеното, също и на привично научното съзнание липсват средствата на разработването на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да обясни, към какво се стремят несъзнателно описаните в тази книга светогледи. Ако от известна гледна точка тази последна глава не принадлежи към историята на философията, от друга страна ще се види, че тя заема оправдано място в тази книга, когато резултатите от разгледаното тук развитие на философските светогледи станат ясни.
Защото тези резултати се състояха в това, че духовно-научният светоглед се явява като нещо, което самото по-ново течение на философията изисква, той е като един отговор на въпросите възникнали в това течение.
За да съзрем това, достатъчно е да разгледаме това философско течение в отделните негови характерни точки. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от разглеждането на по-дълбоките загадки на душата. /виж стр. 65 на този том/. В тази книга можем да прочетем: "Все пак колкото и привидна да е необходимостта за ограничаване на областта на изследването в тази посока, тази необходимост е само нещо привидно.
към текста >>
В своята "Психология" Франц Брентано
говор
и за това, как това течение е било отклонено от разглеждането на по-дълбоките загадки на душата.
И защо на обикновеното, също и на привично научното съзнание липсват средствата на разработването на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да обясни, към какво се стремят несъзнателно описаните в тази книга светогледи. Ако от известна гледна точка тази последна глава не принадлежи към историята на философията, от друга страна ще се види, че тя заема оправдано място в тази книга, когато резултатите от разгледаното тук развитие на философските светогледи станат ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовно-научният светоглед се явява като нещо, което самото по-ново течение на философията изисква, той е като един отговор на въпросите възникнали в това течение. За да съзрем това, достатъчно е да разгледаме това философско течение в отделните негови характерни точки.
В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от разглеждането на по-дълбоките загадки на душата.
/виж стр. 65 на този том/. В тази книга можем да прочетем: "Все пак колкото и привидна да е необходимостта за ограничаване на областта на изследването в тази посока, тази необходимост е само нещо привидно. На своето време Дейвид Юм се обяви с цялата решителност против метафизиците, които твърдяха, че намират в себе си една субстанция като носител на психическите състояния. Аз от моя страна", казва той, "когато се вглъбя достатъчно дълбоко в това, което наричам моето себе винаги се сблъсквам с едно или друго възприятие на горещо или студено, на светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие обаче никога, колкото и често да съм опитвал това, не мога да почувствам моето себе без една представа и никога не мога да открия нещо друго освен една представа.
към текста >>
Брентано продължава по-нататък "Защото ако и този, който отрича съществуването на една субстанция на душата, не може естествено да
говор
и за едно безсмъртие в същинския смисъл, все пак не е вярно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
20/ Юм познава само едно наблюдение на душата, което се насочва върху душата без предварителна вътрешна психическа работа. Едно такова наблюдение не може да стигне до същността на душата. Брентано свързва своите разсъждения с изреченията на Юм и казва: "Същият Юм забелязва не по-малко, че всички доказателства за безсмъртието при един възглед като неговия съдържат още напълно същата сила, каквато имат и противоположните и привични доказателства". Към това трябва да кажем, че към думите на Юм би искало да се придържа не познанието, а само една вяра, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да бъде намерено нищо, освен това, което той цитира. Защото, какво би могло да гарантира безсмъртието на това, което Юм намира като съдържание на душата?
Брентано продължава по-нататък "Защото ако и този, който отрича съществуването на една субстанция на душата, не може естествено да говори за едно безсмъртие в същинския смисъл, все пак не е вярно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
Това става веднага явно, когато се размисли, че със или без субстанция на душата, не може да се отрече известно безсмъртие на нашия психически живот тук на Земята. Ако някой отрича съществуването на субстанцията на душата, на него все пак му остава да допусне, че за едно безсмъртие като това не е необходим един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот ще продължава да съществува и след разрушението на нашето тяло, не изгубва смисъл за него както и за други. Чиста логическа непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради горепосочените основания въпроса за безсмъртието също и в неговото съществено значение, в което то несъмнено би искало по-добре да се нарече безсмъртие на живота, отколкото безсмъртие на душата". /Брентано, Психология, стр.
към текста >>
От тази гледна точка не се
говор
и вече за една мъглява субстанция на душата, а се показва с една представа подобна на идеите на естествената наука, как душата продължава да съществува и след смъртта, защото в единия живот се подготвя зародишно следващият, подобно на растителното семе в растението.
При въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие в обикновения живот охарактеризираното друго съзнание. Това се установява, когато посочените в настоящата глава упражнения се правят с успех. Тогава душата трябва съзнателно да подтиска силите, които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание. След разлагането на тялото това заличаване не може вече да се получи. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва през редуващите се едно след друго съществувания на душата и през време на чисто духовния живот между смъртта и едно ново раждане.
От тази гледна точка не се говори вече за една мъглява субстанция на душата, а се показва с една представа подобна на идеите на естествената наука, как душата продължава да съществува и след смъртта, защото в единия живот се подготвя зародишно следващият, подобно на растителното семе в растението.
Показва се истинската същност на душата, която продължава да съществува, когато смъртта разлага тялото.
към текста >>
Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата
говор
и върху свръхсетивното, когато без друга предпоставка тя застава на неговата почва, а бе направен опит да се проследят философски направления, които се получават от новите светогледи.
Въпреки това през миналите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на мисълта в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание. През миналите епохи пътят на едно такова съзнание беше, така да се каже, без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което тя изминава като продължение на досегашното философско развитие без този път. Без този път тя стигна до там, да насочи духовното изследване в посоки, които следвани по един естествен начин се вливат в признаването на свръхсетивното съзнание.
Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато без друга предпоставка тя застава на неговата почва, а бе направен опит да се проследят философски направления, които се получават от новите светогледи.
И бе показано, как проследяването на тези направления води чрез живеещата в самите тях душа до признаването на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>
46.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Не случайно Рудолф Щайнер
говор
и за нея като за
И точно както новият ден се предшествува от зазоряването, така и новата светла епоха трябваше да бъде загатната около един век преди изтичането на Кали Юга. През 1795 големият поет, посветеният Гьоте отправи своето скрито послание към цялата немскоезична култура: Време е „храмът" или Мистериите да стане достъпен за всички! И това послание се съдържа именно в загадъчната „Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия".
Не случайно Рудолф Щайнер говори за нея като за
към текста >>
Една година по-късно, в лекциите си пред берлинските теософи, той
говор
и „изцяло" езотерично.
В „Моят жизнен път" Рудолф Щайнер напомня, че в първата си статия „Гьотевото тайно откровение", излязла през 1899, той се изразява „недостатъчно" езотерично.
Една година по-късно, в лекциите си пред берлинските теософи, той говори „изцяло" езотерично.
А още по-късно, при освещаването на Първия Гьотеанум този пръв по рода си Мистериен център в нашата съвременна епоха Рудолф Щайнер определя своята интерпретация на Гьотевата „Приказка" от 1900 като
към текста >>
47.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
", беше техният от
говор
.
„Който не приема злато, нека се труди на вятъра!
", беше техният отговор.
„Тогава ще Ви кажа, че за моя труд може да се заплаща само с плодовете на Земята" „С плодовете на Земята ли? Та ние не ги познава ме, никога не сме ги опитвали! ", удивиха се те. „И така да е, но аз не мога да Ви пусна сега, без да ми обещаете, че ще ми набавите три зелки, три артишока и три големи глави лук", каза Лодкарят.
към текста >>
„Госпожо братовчедке", за
говор
иха я те.
„Госпожо братовчедке", заговориха я те.
"Щом сте от вида на тези в хоризонтална линия, недейте да очаквате кой знае какво. Очевидно ние сме роднини единствено от страна на блясъка. Защото, ето виж те! " и сега двата пламъка изведнъж се извисиха нагоре, като пожертвуваха
към текста >>
„Всичките Ви усилия ще бъдат напразни", от
говор
и им Змията;
„Всичките Ви усилия ще бъдат напразни", отговори им Змията;
към текста >>
Змията беше приковала поглед в този необикновен образ, когато Царят изведнъж про
говор
и: „Откъде идваш?
Змията беше приковала поглед в този необикновен образ, когато Царят изведнъж проговори: „Откъде идваш?
", попита я той. „От скалните пукнатини", отвърна му тя, „в които се намира златото."
към текста >>
" „Раз
говор
ът", беше нейният кратък от
говор
.
„А кое е по-освежаващо от светлината?
" „Разговорът", беше нейният кратък отговор.
към текста >>
у
говор
ки най-после Старецът добави: „Има още една възможност.
уговорки най-после Старецът добави: „Има още една възможност.
Ако обещаеш пред реката, че се признаваш за нейна длъжница, тогава ще приема шестте бройки. Но при това съществува една опасност."
към текста >>
Приказливата Старица се опита да го за
говор
и, но той и отвръщаше оскъдно, така че най-после тя се умори да изтръгва от
говор
ите, които я интересуваха и на сбогуване му каза:
Неговата прекрасна фигура и странното му облекло силно озадачиха старата жена. Гърдите му бяха покрити с блестяща ризница, през която се очертаваха гъвкавите очертания на тялото му. Раменете му бяха покрити с пурпурно наметало, а по тях се спущаха на вълни красивите му къдрави коси. Благородното му лице беше огряно от Слънцето, както и стройните му крака. Босоног, той леко стъпваше по нагорещения пясък, но сякаш една дълбока болка притъпяваше в него всички външни усещания.
Приказливата Старица се опита да го заговори, но той и отвръщаше оскъдно, така че най-после тя се умори да изтръгва отговорите, които я интересуваха и на сбогуване му каза:
към текста >>
„Първо ще се промъкнем незабелязано в парка на Красивата Лилия,
говор
еха гласовете един през друг, и тогава ще се опитаме, с настъпването на нощта, когато придобием по-приличен вид, да се представим в съвършената си красота.
„Първо ще се промъкнем незабелязано в парка на Красивата Лилия, говореха гласовете един през друг, и тогава ще се опитаме, с настъпването на нощта, когато придобием по-приличен вид, да се представим в съвършената си красота.
После ще се срещнем на брега на Голямото езеро." „Дадено" отвърна им Змията и съскането и се понесе из въздуха. И така нашите трима странници се уговориха в какъв ред да се представят пред Красавицата, защото колкото и много хора да се явяваха пред нея, те трябваше да идват един по един и съответно да си тръгват по същия начин, за да не се налага да изтърпяват прекалено големи болки.
към текста >>
И така нашите трима странници се у
говор
иха в какъв ред да се представят пред Красавицата, защото колкото и много хора да се явяваха пред нея, те трябваше да идват един по един и съответно да си тръгват по същия начин, за да не се налага да изтърпяват прекалено големи болки.
„Първо ще се промъкнем незабелязано в парка на Красивата Лилия, говореха гласовете един през друг, и тогава ще се опитаме, с настъпването на нощта, когато придобием по-приличен вид, да се представим в съвършената си красота. После ще се срещнем на брега на Голямото езеро." „Дадено" отвърна им Змията и съскането и се понесе из въздуха.
И така нашите трима странници се уговориха в какъв ред да се представят пред Красавицата, защото колкото и много хора да се явяваха пред нея, те трябваше да идват един по един и съответно да си тръгват по същия начин, за да не се налага да изтърпяват прекалено големи болки.
към текста >>
Старата жена, която непрекъснато се взираше в ръката си, тук прекъсна раз
говор
а и понечи да се сбогува.
Старата жена, която непрекъснато се взираше в ръката си, тук прекъсна разговора и понечи да се сбогува.
„Почакайте още малко", каза Красивата Лилия, „и вземете моето бедно канарче със себе си. Помолете лампата да го превърне в един красив топаз; после аз ще го съживя чрез моето докосване и то, заедно с Вашия добър мопс, ще стане най-доброто ми развлечение. Обаче побързайте колкото можете, защото със залеза на Слънцето бедното животно ще бъде обхванато от непоносимо разложение и красивата му форма ще се разруши завинаги."
към текста >>
„Какъвто и да е", каза Змията, продължавайки прекъснатия раз
говор
,
„Какъвто и да е", каза Змията, продължавайки прекъснатия разговор,
към текста >>
Змията от
говор
и: „Аз чух как в храма прозвучаха великите думи:
Змията отговори: „Аз чух как в храма прозвучаха великите думи:
към текста >>
Тихо загледана в огледалото тя извличаше меки, преливащи се тонове от струните; скоро изглежда мъката и се удвои, а струните от
говор
иха бурно на нейната печал.
Тихо загледана в огледалото тя извличаше меки, преливащи се тонове от струните; скоро изглежда мъката и се удвои, а струните отговориха бурно на нейната печал.
Тя понечи да запее, но гласът и отказа да откликне на това желание; тогава болката й се изля в рукналите сълзи; двете момичета я хванаха за ръце те и арфата падна от скута и; бързата прислужница едва успя да хване арфата и я постави настрани.
към текста >>
В това време Старецът с лампата слушаше раз
говор
а на Блуждаещите Светлини с голямо внимание и беше доволен, че така Лилия малко се поразсея и ободри.
В това време Старецът с лампата слушаше разговора на Блуждаещите Светлини с голямо внимание и беше доволен, че така Лилия малко се поразсея и ободри.
И ето че неусетно настана полунощ.
към текста >>
Старецът погледна към звездите и започна да
говор
и: „За щастие, в този момент всички ние сме заедно; нека всеки да изпълни своето задължение, всеки своето дело, и едно общо щастие ще претопи в себе си отделните страдания, също както общото нещастие разяжда радостта на отделния човек."
Старецът погледна към звездите и започна да говори: „За щастие, в този момент всички ние сме заедно; нека всеки да изпълни своето задължение, всеки своето дело, и едно общо щастие ще претопи в себе си отделните страдания, също както общото нещастие разяжда радостта на отделния човек."
към текста >>
След тези негови думи настана странен шум, защото всички присъстващи
говор
еха за себе си и изразяваха високо онова, което би трябвало да направят; само трите девойки останаха безмълвни: едната заспа до арфата, другата до слънчобрана, а третата до стола и никой не можеше да ги упрекне понеже беше станало много късно.
След тези негови думи настана странен шум, защото всички присъстващи говореха за себе си и изразяваха високо онова, което би трябвало да направят; само трите девойки останаха безмълвни: едната заспа до арфата, другата до слънчобрана, а третата до стола и никой не можеше да ги упрекне понеже беше станало много късно.
След няколко учтиви фрази, адресирани към девойките, накрая пламтящите младежи се обърнаха към Лилия, като най-красивата от всички.
към текста >>
Блуждаещите Светлини завършваха това шествие, като приближаваха огнените си езици един към друг и изглежда нещо си
говор
еха.
Тогава Блуждаещите Светлини се поклониха леко и се отдръпнаха назад. Старецът с лампата тръгна пръв към скалата, която се отвори пред него; Момъкът го следваше механично; малко несигурно Лилия се спря на известно разстояние зад него; Старицата не желаеше да изостава и простря ръката си напред, за да може светлината на лампата да я освети добре.
Блуждаещите Светлини завършваха това шествие, като приближаваха огнените си езици един към друг и изглежда нещо си говореха.
към текста >>
„В света", от
говор
и Старецът.
След кратко мълчание Златният Цар попита: „Откъде идвате? " „От света", отвърна Старецът. „А накъде отивате? ", попита Сребърният Цар.
„В света", отговори Старецът.
„И какво търсите при нас? ", попита Бронзовият Цар. „Искаме да Ви придружим", каза Старецът.
към текста >>
Четвъртият Цар, съставен от металната сплав, тъкмо реши да про
говор
и, когато Златният Цар, се обърна към Блуждаещите Светлини, които се бяха приближили съвсем близо до него:
Четвъртият Цар, съставен от металната сплав, тъкмо реши да проговори, когато Златният Цар, се обърна към Блуждаещите Светлини, които се бяха приближили съвсем близо до него:
към текста >>
„Онзи, който стои на собствените си крака", от
говор
и Старецът.
„Кой ще владее света? ", попита той със заекващ глас.
„Онзи, който стои на собствените си крака", отговори Старецът.
„Това съм аз! ", заяви Смесеният Цар. „Това скоро ще проличи" отвърна Старецът;
към текста >>
На това Старецът от
говор
и, усмихвайки се: „Любовта не властвува, тя съзидава, а това е много повече!
На това Старецът отговори, усмихвайки се: „Любовта не властвува, тя съзидава, а това е много повече!
"
към текста >>
48.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Двама мъже, единият по-млад, а другият с десет години по-възрастен, изслушали тази лекция и се случило така, че след лекцията те тръгнали заедно и започнали раз
говор
помежду си./*2/ По-младият от двамата мъже се обърнал към по-възрастния: Ако човек се остави под въздействието на една такава лекция, той винаги става свидетел, как научният подход раздробява нещата и ги поставя едно до друго, без да се съобразява с духовната цялост, която ги свързва и живее в тях.
Тогава един от най-известните по онова време ботаници, на име Батч /*1/, стоящ начело на тогавашната наука, трябвало да изнесе една лекция в Дружеството за естествени науки, намиращо се в Йена.
Двама мъже, единият по-млад, а другият с десет години по-възрастен, изслушали тази лекция и се случило така, че след лекцията те тръгнали заедно и започнали разговор помежду си./*2/ По-младият от двамата мъже се обърнал към по-възрастния: Ако човек се остави под въздействието на една такава лекция, той винаги става свидетел, как научният подход раздробява нещата и ги поставя едно до друго, без да се съобразява с духовната цялост, която ги свързва и живее в тях.
Да, на по-младия мъж му беше, така да се каже, твърде противно, че растенията могат да бъдат подредени едно до друго, без никакъв намек за онзи по-висш принцип, който свързва различните растения и така или иначе, трябва да съществува в света.
към текста >>
По-възрастният от двамата мъже не можа да разбере както трябва това възражение и от
говор
и: „Ако това е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си!
Но по-възрастният мъж изтъкна следното: все пак може би има и друг подход за разглеждане на природата, който не се отнася така към нещата и който, въпреки че представлява една разновидност на познанието, на драго сърце стига до единството, до онова, което за външното сетивно наблюдение съществува само като отделни фрагменти, които нямат никаква връзка помежду си. И тогава този мъж извади от джоба си един молив и лист хартия, и веднага нарисува една странна форма, която наподобяваше растение, но не приличаше на нито едно от съществуващите растения, които възприемаме с нашите физически сетива/*3/, една форма, която не е напълно осъществена в нито един конкретен случай и не живее в нито едно от познатите ни растения, но въпреки това е олицетворение на самата растителна същност, на прарастението, на принципа, който обединява всички растения по лицето на Земята. По-младият мъж се вгледа в рисунката и отвърна: „Да, обаче това, което Вие нарисувахте, не е резултат на някакво наблюдение, на някакъв опит, а чисто и просто една идея" и после добави, че такива идеи могат да бъдат породени само от човешкия Дух, и че една такава идея няма никакво значение за всичко онова, което живее в така наречената жива природа.
По-възрастният от двамата мъже не можа да разбере както трябва това възражение и отговори: „Ако това е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си!
" Той беше на мнение, че както отделното растение е видимо за зрителното сетиво и представлява една опитност, така и неговото пра- растение, макар и да остава скрито за външните сетива, е нещо обективно, нещо реално съществуващо във външния свят, а именно това, което живее във всички растения, първообразът или пра- растението, от който произлизат всички растителни видове.
към текста >>
Този раз
говор
представлява едно симптоматично и многозначително оповестяване на новата Духовна наука, антропософията./*4/ Какво всъщност про
говор
и тогава у Гьоте, когато той възрази на Шилер?
Този разговор представлява едно симптоматично и многозначително оповестяване на новата Духовна наука, антропософията./*4/ Какво всъщност проговори тогава у Гьоте, когато той възрази на Шилер?
У Гьоте проговори съзнанието, че външният обективен свят, външните истини могат да бъдат обхванати не само с помощта на онези представи, до които стигаме чрез външните сетива и които ограниченият разум получава от външните сетивни възприятия; но след като човекът напрегне своите по-висши духовни сили, които не зависят от външните сетивни възприятия, той също стига до нещо истинно, до нещо обективно, както това прави и чрез своите сетивни възприятия.
към текста >>
У Гьоте про
говор
и съзнанието, че външният обективен свят, външните истини могат да бъдат обхванати не само с помощта на онези представи, до които стигаме чрез външните сетива и които ограниченият разум получава от външните сетивни възприятия; но след като човекът напрегне своите по-висши духовни сили, които не зависят от външните сетивни възприятия, той също стига до нещо истинно, до нещо обективно, както това прави и чрез своите сетивни възприятия.
Този разговор представлява едно симптоматично и многозначително оповестяване на новата Духовна наука, антропософията./*4/ Какво всъщност проговори тогава у Гьоте, когато той възрази на Шилер?
У Гьоте проговори съзнанието, че външният обективен свят, външните истини могат да бъдат обхванати не само с помощта на онези представи, до които стигаме чрез външните сетива и които ограниченият разум получава от външните сетивни възприятия; но след като човекът напрегне своите по-висши духовни сили, които не зависят от външните сетивни възприятия, той също стига до нещо истинно, до нещо обективно, както това прави и чрез своите сетивни възприятия.
към текста >>
Ето как ние трябва да разглеждаме това, което Шилер пише и което в Гьотевото съзнание предизвика този от
говор
, като едно доказателство за обективността в идейния свят на Гьоте.
Ето как ние трябва да разглеждаме това, което Шилер пише и което в Гьотевото съзнание предизвика този отговор, като едно доказателство за обективността в идейния свят на Гьоте.
към текста >>
Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост
говор
и той за Гьоте.
За него той е един вятърничав самохвалко, който живее в своите празни думи и нищо повече. Той винаги изтъква цялата незначителност и безсъдържателност на Фихтевата философия. Да, едва ли има по-голяма противоположност от тази между Шопенхауер и Фихте. Но Шопенхауер действително се е учил от Гьоте. Известно време той експериментира заедно с Гьоте, за да си обясни някои основни понятия от физиката, и част от изводите в първите му съчинения, както и в неговия основен труд, са направени под впечатлението, което Гьоте прави на Шопенхауер.
Който познава Шопенхауер, добре знае, с каква преданост говори той за Гьоте.
Двете големи противоположности, Шопенхауер и Фихте, се обединяват в Гьоте и той се явява като единствената свързваща сила между тях двамата.
към текста >>
Ние отново ще
говор
им по тази тема в две от лекциите на моя зимен цикъл върху Гьотевия „Фауст"./*13/ Що се отнася до Фауст, Гьоте веднъж сподели с Екерман, че той е написал творбата си по такъв начин, щото читателят ако се придържа само към външното описание може да се задоволи с ярките образи, но той може да стигне и до онези тайни, които са скрити зад думите.
Ако тук бихме имали възможността да се спрем по-задълбочено върху Гьотевите естествено-научни съчинения, както съм се опитал да направя това в моята книга „Гьотевият светоглед",/*12/ лесно бихме могли да представим цялото своеобразие на Гьотевия метод. Обаче днес ние искаме да се приближим до Гьоте откъм една друга страна. Гьоте е успял да загатне някои неща, които ни насочват към по- дълбоките източници на неговия светоглед.
Ние отново ще говорим по тази тема в две от лекциите на моя зимен цикъл върху Гьотевия „Фауст"./*13/ Що се отнася до Фауст, Гьоте веднъж сподели с Екерман, че той е написал творбата си по такъв начин, щото читателят ако се придържа само към външното описание може да се задоволи с ярките образи, но той може да стигне и до онези тайни, които са скрити зад думите.
И във втората част на Фауст, Гьоте посочва, че ясно трябва да различаваме това, което е външно, от това, което е вътрешно, и най- вече онези тайни, които той е скрил зад думите. Следвайки една стара традиция, ние обозначаваме външното с думата „екзотерично", а вътрешното с думата „езотерично".
към текста >>
Става дума за една малка творба под надслов „Приказка", която е поместена в края на „Раз
говор
и с немски изселници".
Сега ние бихме искали да се приближим до Гьоте като разгледаме онази негова творба, в която са съсредоточени цялото му методическо мислене, цялата му воля; днес ще сторим това по един външен, екзотеричен начин, а в други ден по един вътрешен, езотеричен начин. Ако поискаме да вникнем в най-дълбоките тайни на познанието, до които е успял да се добере Гьоте, можем да си послужим с едно почти непознато негово произведение.
Става дума за една малка творба под надслов „Приказка", която е поместена в края на „Разговори с немски изселници".
Защото докато я чете, всеки, който действително се стреми да проникне в Гьотевия светоглед, още в самото начало има ясното усещане, че Гьоте иска да каже нещо много повече, отколкото читателят научава на пръв поглед от персонажите на приказката. Да, тази Приказка предлага на внимателния наблюдател загадка след загадка.
към текста >>
" Ето защо повтарям: тя се намира във всяко пълно издание на Гьотевите произведения, и по- точно в края на „Раз
говор
и с немски изселници".
А сега ми позволете да изложа пред Вас само главните моменти от повествованието, защото не е възможно да обсъждаме Приказката, без да се спрем на нейните най-характерни особености. Следователно, налага се за известно време да се потопим в съдържанието на приказката, защото това ще ни улесни в по-нататъшната работа върху нея. Често ми се е случвало, когато изнасям лекция върху тази приказка, да чувам възражението: „Но аз изобщо не зная, че в Гьотевите произведения има такава приказка!
" Ето защо повтарям: тя се намира във всяко пълно издание на Гьотевите произведения, и по- точно в края на „Разговори с немски изселници".
към текста >>
„Раз
говор
ът."
„Разговорът."
към текста >>
Следва странният от
говор
: Нима не знаете, че моята светлина може да освети само това, което вече е осветено!
Когато Змията е вече вътре в пещерата, стената на подземния храм, където живеят четиримата Царе се разцепва. Влиза Старецът с лампата и го питат защо идва точно сега.
Следва странният отговор: Нима не знаете, че моята светлина може да освети само това, което вече е осветено!
И че тя не може да освети тъмнината! Едва след като Змията е заляла пространството с вътрешната си светлина, може да се появи и Старецът със своята лампа.
към текста >>
Сега отново започва един раз
говор
между Царете и Стареца с лампата.
Сега отново започва един разговор между Царете и Стареца с лампата.
Питат Стареца:
към текста >>
По пътя към Красивата Лилия тя среща един чудно хубав момък, на когото обаче, както той казва, е отнета цялата му някогашна сила и мощ; и от раз
говор
а между тях, ние узнаваме как точно се е случило това.
По пътя към Красивата Лилия тя среща един чудно хубав момък, на когото обаче, както той казва, е отнета цялата му някогашна сила и мощ; и от разговора между тях, ние узнаваме как точно се е случило това.
Момъкът е обзет от силното желание да се срещне с Красивата Лилия. Тя отдавна се е превърнала в негов идеал. Обаче нейните прекрасни очи действуват по толкова гибелен начин, че сега той е останал без капчица сила и въпреки това, нещо непрекъснато го влече към нея.
към текста >>
И когато те влизат вътре, ние виждаме, че между пришълците и Царете се завързва една размяна на въпроси и от
говор
и, зад които очевидно са скрити големи загадки.
Змията изведнъж се раздробява на хиляди скъпоценни камъни, които Старецът хвърля в реката и от тях израства един приказен мост. Шествието, предвождано от Стареца, се отправя към подземния храм.
И когато те влизат вътре, ние виждаме, че между пришълците и Царете се завързва една размяна на въпроси и отговори, зад които очевидно са скрити големи загадки.
Например: Откъде идвате? От света. Къде отивате? В света. Какво търсите при нас?
към текста >>
49.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Ето защо още в началото аз бих искал да отбележа, че това, което ще
говор
я днес, няма нищо общо с теософските твърдения, които често срещаме по повод на всевъзможни символи и алегории, свързани с определени легенди, приказки или други поетични творби.
Лесно бих могъл да бъда упрекнат, че в една лекция като днешната, се опитвам по един пресилен начин да давам символични и алегорични тълкувания на нещо, което един поет е създал чрез свободната игра на своята фантазия. Завчера ние си поставихме задачата внимателно да изследваме Гьотевата Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия, и за тази цел я преразказахме накратко. Винаги е възможно при подобни тълкувания на едно произведение, замислено с толкова фантазия, някой да отсече: Да, в образите на тази творба ние трябва да търсим всевъзможни символи и послания!
Ето защо още в началото аз бих искал да отбележа, че това, което ще говоря днес, няма нищо общо с теософските твърдения, които често срещаме по повод на всевъзможни символи и алегории, свързани с определени легенди, приказки или други поетични творби.
И понеже добре зная, че моите символични тълкувания на едни или други поетични образи често се натъкват на недоверие и съмнение относно тяхната достоверност, аз ясно подчертавам, че това което ще кажа тук, следва да бъде разбирано единствено в следния смисъл.
към текста >>
Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да
говор
ят сами за себе си.
От областта на представния живот ние черпим съвършено обективни истини, истини, които хора са признали за такива, независимо от чуждия опит, при което няма никакво значение, че един милион души мислят по друг начин. Ако даден човек е стигнал до съответното вътрешно убеждение, той отстоява истината, дори ако един милион души са на обратното мнение. Всеки може да намери потвърждение на казаното от мен, примерно, в областта на математиката или геометрията. Че 3x3 прави 9 може да бъде разбрано от всеки, и това е вярно, дори един милион души да го оспорват. Защо това е така?
Защото по отношение на математическите истини, повечето хора са в състояние да отхвърлят своите предпочитания, своите симпатии или антипатии, накратко, да отхвърлят всеки личен елемент и да оставят нещата да говорят сами за себе си.
А по отношение на мисленето, на боравенето с представи, да изключиш личния елемент винаги е било наричано пречистване на човешката душа, и това пречистване означава първата крачка по пътя на посвещението или инициацията, или, ако предпочитате този израз, по пътя на висшето познание.
към текста >>
Онзи, който е добре запознат с тези неща, знае: Хората не са в състояние да изключат личния елемент и да се борят за обективност не само по отношение на чувствата и волята, но и по отношение на мисленето; те все още не са достатъчно напреднали, за да се потопят безкористно в това, което им
говор
ят самите неща, респективно идеите, вложени в тях.
Онзи, който е добре запознат с тези неща, знае: Хората не са в състояние да изключат личния елемент и да се борят за обективност не само по отношение на чувствата и волята, но и по отношение на мисленето; те все още не са достатъчно напреднали, за да се потопят безкористно в това, което им говорят самите неща, респективно идеите, вложени в тях.
Обаче има достатъчно методи, с чиято помощ мисленето може да бъде пречистено до такава степен, че да не внасяме в нашите мисли никакъв личен елемент, а да позволим на мислите да мислят в самите нас, както постигаме това, примерно, в областта на математиката. Следователно, когато сме пречистили мислите от всякакви личностни влияния, тогава ние говорим за пречистване или катарзис, както са се изразявали в древните Елевзински Мистерии. Да, човекът трябва да се издигне дотам, че да пречисти своето мислене, защото едва тогава той ще бъде обективен спрямо света около себе си.
към текста >>
Следователно, когато сме пречистили мислите от всякакви личностни влияния, тогава ние
говор
им за пречистване или катарзис, както са се изразявали в древните Елевзински Мистерии.
Онзи, който е добре запознат с тези неща, знае: Хората не са в състояние да изключат личния елемент и да се борят за обективност не само по отношение на чувствата и волята, но и по отношение на мисленето; те все още не са достатъчно напреднали, за да се потопят безкористно в това, което им говорят самите неща, респективно идеите, вложени в тях. Обаче има достатъчно методи, с чиято помощ мисленето може да бъде пречистено до такава степен, че да не внасяме в нашите мисли никакъв личен елемент, а да позволим на мислите да мислят в самите нас, както постигаме това, примерно, в областта на математиката.
Следователно, когато сме пречистили мислите от всякакви личностни влияния, тогава ние говорим за пречистване или катарзис, както са се изразявали в древните Елевзински Мистерии.
Да, човекът трябва да се издигне дотам, че да пречисти своето мислене, защото едва тогава той ще бъде обективен спрямо света около себе си.
към текста >>
Но същото събитие, което тук се разиграва със Зелената Змия вече под формата на изживяване ние срещаме и в човешката душа, едно изживяване, което няма да ни изненада, ако си припомним онзи раз
говор
между Гьоте и Шилер, за който стана дума завчера.
Но същото събитие, което тук се разиграва със Зелената Змия вече под формата на изживяване ние срещаме и в човешката душа, едно изживяване, което няма да ни изненада, ако си припомним онзи разговор между Гьоте и Шилер, за който стана дума завчера.
Ние видяхме: В мига, когато Шилер обсъжда с Гьоте същността на природознанието и самото наблюдение на природните феномени, той все още смята, че това, което Гьоте му нахвърля с няколко щрихи, имайки предвид прарастението, е само някаква абстрактна идея, която обобщава различните видове от растителния свят. Обаче Гьоте възразява: Ако това тук е една идея, тогава аз виждам моите идеи с очите си! В този момент едно срещу друго застават две коренно различни светоусещания. Шилер упорито се е стремил да разбере светогледа на Гьоте и почитанието към него не би могло да пострада, ако бъде посочен като пример за онази душевна нагласа, която тегли човека към абстрактните представи на сухото, разсъдъчно мислене. Но при определени обстоятелства и особено когато човекът е устремен към по-висши степени от своето развитие, тази душевна нагласа може да изиграе една коварна, зла роля.
към текста >>
И когато те посрещат душевните пориви с един или друг абстрактен от
говор
, тогава възниква това, което обозначаваме с понятието непродуктивност.
Съществуват много хора, които имат явно предпочитание към абстрактното мислене.
И когато те посрещат душевните пориви с един или друг абстрактен отговор, тогава възниква това, което обозначаваме с понятието непродуктивност.
Често пъти тези хора са извънредно остроумни, улавят фините различия и превъзходно боравят с най- сложни понятия. Обаче много често една такава душевна нагласа остава напълно чужда за духовните влияния, за инспирациите и т.н.
към текста >>
Ако искаме да обсъдим всяка подробност, всеки образ от Приказката, аз би трябвало да
говор
я не три часа, а три седмици.
Ето в какво се състои педагогическата стойност и цялото величие на Гьотевия научен светоглед: това, кое то той дава на идеите и понятията, има една неоспорима реалност и тя се проявява като същинска светли на, която кара всичко около него да свети. Ако си припомним това, което завчера споменахме за универсалния характер на Гьотевия метод, ние отново следва да потвърдим, че в случая човек никога няма усеща нето: „Ето, тук аз опирам до „мнението" на Гьоте." Нищо подобно! Гьоте просто стои на своето място и когато го съзираме, ние само установяваме: „Да, сега ние разбираме нещата много по-добре, отколкото преди." Именно поради тази причина той можа да се превърне в обединителен център за враждуващите братя, които завчера посочихме в лицето на Фихте, Шопенхауер и Хегел.
Ако искаме да обсъдим всяка подробност, всеки образ от Приказката, аз би трябвало да говоря не три часа, а три седмици.
Следователно, тук аз мога да засегна само нейните основни принципи. Но така или иначе, всяка подробност, всеки образ ни отвежда дълбоко навътре в Гьотевия светоглед.
към текста >>
Когато Гьоте
говор
и за това, че понятията и чувствата трябва да бъдат пожертвувани, за да се издигнем в по-висшите сфери, когато
говор
и за най-дълбоките трепети на любовта, Гьоте често си спомня мистичните думи на Якоб Бьоме/*23/,
Умри и възкръсни! Научи се да вникваш в това, което животът ти предлага, премини през него, но преодолей себе си, излез вън от себе си. Позволи му да се превърне в мост и тогава ти ще възкръснеш за един по-висш живот, ще станеш едно цяло с останалия свят и няма да живееш с лудостта, че откъснат от висшия Аз, тогава ти можеш да стигнеш до същността на нещата.
Когато Гьоте говори за това, че понятията и чувствата трябва да бъдат пожертвувани, за да се издигнем в по-висшите сфери, когато говори за най-дълбоките трепети на любовта, Гьоте често си спомня мистичните думи на Якоб Бьоме/*23/,
към текста >>
Когато Фауст
говор
и за своя баща, който е бил алхимик и е вярвал в древните учения, макар и да не ги е разбирал докрай, той казва, че баща му, наред с всичко друго „... един червен лъв, един смел жених съчетавал е той в прохладната баня на Лилия."
Бих искал да посоча още два примера, за да покажа до каква голяма степен духовният светоглед на Гьоте пронизва целия му живот и как духовното му познание в късна възраст е в пълно съзвучие с неговото младежко творчество. Когато пише своя „Фауст", Гьоте възприема определена представа, свързана с един символ на един по-дълбок еволюционен път, по който се движи природата.
Когато Фауст говори за своя баща, който е бил алхимик и е вярвал в древните учения, макар и да не ги е разбирал докрай, той казва, че баща му, наред с всичко друго „... един червен лъв, един смел жених съчетавал е той в прохладната баня на Лилия."
към текста >>
50.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
За нея ще
говор
им лично, когато се видим на Великдена."
„Аз временно трябва да оставя моите тълкувания на заден план, понеже в хода на проучването се натъкнах на нещо изключително важно, което се налага да проуча много внимателно, преди да продължа нататък. Ето защо по този въпрос сега не мога да кажа нищо повече. Едно е ясно: Целият мироглед на Гьоте се съдържа в тази Приказка, и тя не може да бъде обяснена, преди да бъдат проучени някои неща, които невидимо и тихо са се разиграли в Германия по времето между 1790 и 1820. Тук аз попаднах на една твърде особена следа.
За нея ще говорим лично, когато се видим на Великдена."
към текста >>
Предстои ми да
говор
я тук на 25 и във Виена на 27 Ноември."
„През този месец аз изнесох две лекции: едната тук върху фантазията [...] и другата във Виена върху Тайната на Гьотевата Приказка.
Предстои ми да говоря тук на 25 и във Виена на 27 Ноември."
към текста >>
Но за всичко това ще
говор
им по-нататък."
Може би Вие бихте били художникът, който ще съумее да превърне в картини някои от чудните събития, на които ставаме свидетели. Една такава задача би трябвало да ощастливи всеки истински художник. Така Вие бихте нарисували нещо, което има своя дълбок духовен смисъл, също както композициите на Рафаело и Леонардо. Според мен тук може да бъде постигнат най-високият връх на изобразителното изкуство. Това, което Гьоте изговаря в Приказката може да бъде сравнено само с дълбоката Мистерия на Тайната вечеря.
Но за всичко това ще говорим по-нататък."
към текста >>
„Впрочем никак не беше лесно да се
говор
и за духовния свят просто така, без да си се опрял на нещо конкретно [...] Самият аз трябваше понеже не би могло, така да се каже, да нахълташ с приказки за духовния свят в нечий дом, поне не и в един дом, типичен за нашето съвремие аз трябваше да се опра на нещо, и то не във външен, а в чисто вътрешен смисъл.
„Впрочем никак не беше лесно да се говори за духовния свят просто така, без да си се опрял на нещо конкретно [...] Самият аз трябваше понеже не би могло, така да се каже, да нахълташ с приказки за духовния свят в нечий дом, поне не и в един дом, типичен за нашето съвремие аз трябваше да се опра на нещо, и то не във външен, а в чисто вътрешен смисъл.
Ето защо в края на 80-те години, на много места аз свързах моите изследвания за духовния свят именно с Гьотевата Приказка. Аз можах да сторя това, просто понеже взех Гьоте на кредит; във всички случаи това беше Гьоте, нали така. [...] За мен беше напълно естествено да се опра на Гьотевата Приказка, понеже за всички беше ясно, че в нея се вливаха духовни импулси. Да, аз можех да се опра на нея, обаче не и на това, което тогава се разпространяваше като теософия [...] За човек с научно школувано мислене, който искаше да навлезе в духовния свят, беше просто невъзможно да бъде привлечен от онази духовна атмосфера, която тогава съществуваше в така наречения „езотеричен будизъм", прокламиран от Блаватска и Синет."/*30/
към текста >>
Пред Теософското Общество в Лондон той
говор
и за
Рудолф Щайнер непрекъснато разширява темите, свързани с Приказката.
Пред Теософското Общество в Лондон той говори за
към текста >>
„Аз бях проникнат от духа на тази Приказка още в началото на 90-те години от миналия век [...] и за пръв път
говор
их върху нея на 27 Ноември 1891 пред Гьотевото Общество във Виена.
„Аз бях проникнат от духа на тази Приказка още в началото на 90-те години от миналия век [...] и за пръв път говорих върху нея на 27 Ноември 1891 пред Гьотевото Общество във Виена.
Това, което казах тогава, впоследствие се разшири в най-различни посоки. Обаче всичко, което оттогава съм публикувал или съобщавал устно, е само последица от мислите, които развих в хода на споменатата лекция. Моята драма
към текста >>
Тази духовност не може да се обръща непосредствено към днешния човек, тя може да му
говор
и единствено чрез медиума на Духовната наука, която разширява кръгозора и която действително може да прониква в миналото.
„И да вярваме, че днес някой би могъл да напише приблизително нещо като Гьотевата Приказка [...], това е пълна глупост. Защото от средата на 19.век насам тази духовност вече не е тук.
Тази духовност не може да се обръща непосредствено към днешния човек, тя може да му говори единствено чрез медиума на Духовната наука, която разширява кръгозора и която действително може да прониква в миналото.
Всъщност най-добре би било, ако хората можеха да си признаят: Без Духовната наука те просто не могат да разберат нито Шилер, нито Гьоте."
към текста >>
235- 240), Рудолф Щайнер отново се спира на величествените имагинации от Гьотевата Приказка, като в същото време дава още един от
говор
на въпроса: Какво представлява антропософията?
През последните седмици от лекторската си дейност и по-специално в „Езотерично разглеждане на кармическите връзки" (Събр. Съч.
235- 240), Рудолф Щайнер отново се спира на величествените имагинации от Гьотевата Приказка, като в същото време дава още един отговор на въпроса: Какво представлява антропософията?
към текста >>
51.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
3.
Говор
но сетиво
3. Говорно сетиво
към текста >>
Щайнер
говор
и за „духовно чуване", за „духовни тонове" и за „разчитане на скритата писменост".
3.Инспиративното познание.
Щайнер говори за „духовно чуване", за „духовни тонове" и за „разчитане на скритата писменост".
към текста >>
„Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се
говор
и"; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности", които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост.
Щайнер, през средата на 13 век настъпва един кратък период, през който дори и най- големите посветени изгубват достъпа до духовния свят и се ограничават до това, което може да бъде постигнато чрез спомените. Този период, свързан със „затъмнение" на духовните светове, е бил необходим като подготовка за следващата интелектуалистична епоха. Точно тогава става и посвещението на Кристиян Розенкройц (1378- 1484). „Тази индивидуалност вече беше инкарнирана по времето, когато се извърши Мистерията на Голгота. През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към Бога.
„Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се говори"; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности", които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост.
Връхната точка на посвещението се изразява в един вид повторение на Събитието от Дамаск"... „В продължение на няколко седмици тринадесетият възпроизвежда цялата мъдрост, която той е получил от 12-те, обаче в съвършено нова форма. Тази форма беше дадена сякаш от самия Христос." ... „Тринадесетият умря сравнително млад, а 12-те посветиха живота си на задачата да запазят в имагинации всичко онова, което им откри тринадесетият." ... „Етерното тяло на Кристиян Розенкройц остава съхранено и впоследствие пронизва етерното тяло на 13-ия, който продължава да се инкарнира. В екзотеричен смисъл тази инкарнация се отбелязва като Кристиан Розенкройц, а в езотеричен смисъл с това име се свързва и предишната инкарнация.... След завръщането на тази индивидуалност от Ориента, започва същинската работа на розенкройцерите; това са най-напредналите ученици, които той събира около себе си... Важно е да се отбележи, че носителят на тази инспирация никога не е трябвало да бъде посочван външно, за да бъдат избегнати както фанатичното преклонение, така и астралните атаки. Едва след 100 години е можело да се говори за неговата инкарнация. Една от тези инкарнации е била тази на граф фон Сен-Жермен... Днес (1911 г.) той отново е инкарниран."
към текста >>
Едва след 100 години е можело да се
говор
и за неговата инкарнация.
През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към Бога. „Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се говори"; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности", които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост. Връхната точка на посвещението се изразява в един вид повторение на Събитието от Дамаск"... „В продължение на няколко седмици тринадесетият възпроизвежда цялата мъдрост, която той е получил от 12-те, обаче в съвършено нова форма. Тази форма беше дадена сякаш от самия Христос." ... „Тринадесетият умря сравнително млад, а 12-те посветиха живота си на задачата да запазят в имагинации всичко онова, което им откри тринадесетият." ... „Етерното тяло на Кристиян Розенкройц остава съхранено и впоследствие пронизва етерното тяло на 13-ия, който продължава да се инкарнира. В екзотеричен смисъл тази инкарнация се отбелязва като Кристиан Розенкройц, а в езотеричен смисъл с това име се свързва и предишната инкарнация.... След завръщането на тази индивидуалност от Ориента, започва същинската работа на розенкройцерите; това са най-напредналите ученици, които той събира около себе си... Важно е да се отбележи, че носителят на тази инспирация никога не е трябвало да бъде посочван външно, за да бъдат избегнати както фанатичното преклонение, така и астралните атаки.
Едва след 100 години е можело да се говори за неговата инкарнация.
Една от тези инкарнации е била тази на граф фон Сен-Жермен... Днес (1911 г.) той отново е инкарниран."
към текста >>
Някои подробности от този конфликт са посочени от Мария Щайнер в пред
говор
а към „Христос и човешката душа" (Събр.
Според тях „новото идване на Христос", или „второто пришествие", както го наричат Евангелията, представлява един грандиозен космически процес, който вече се разиграва в етерното тяло на Земята. Броят на хората, които имат своята среща с „етерния Христос" непрекъснато ще нараства. По данните на Р. Щайнер този космически процес е започнал още през първото десетилетие на 20 век. През 1912/1913 по-голямата част от членовете на Немската секция на Теософското Общество подкрепят възгледите на Рудолф Щайнер и така се стига до разрива с Теософското Общество и до създаването на Антропософското Общество.
Някои подробности от този конфликт са посочени от Мария Щайнер в предговора към „Христос и човешката душа" (Събр.
съч. 155).
към текста >>
Антропософското Общество е неговата видима структура, включваща Ръководство, представителство и членове, обединени около свободно поетата грижа и от
говор
ност за опазване на онова, което Р.
*31.Антропософското Движение има своите първоизточници в духовния свят, а своите проявления тук на Земята.
Антропософското Общество е неговата видима структура, включваща Ръководство, представителство и членове, обединени около свободно поетата грижа и отговорност за опазване на онова, което Р.
Щайнер нарича „антропософски импулс".
към текста >>
52.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_23 Същност на социалния въпрос
1. Пред
говор
от преводача
1. Предговор от преводача
към текста >>
2. Пред
говор
2. Предговор
към текста >>
53.
01. 1. Предговор от преводача
GA_23 Същност на социалния въпрос
ПРЕД
ГОВОР
НА ПРЕВОДАЧА
ПРЕДГОВОР НА ПРЕВОДАЧА
към текста >>
54.
02. 2. Предговор
GA_23 Същност на социалния въпрос
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ НЕМСКОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ НЕМСКОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
55.
03. 3. Въведение
GA_23 Същност на социалния въпрос
Различните интереси трябва да бъдат защитавани на до
говор
на основа, така че стоките и благата ще циркулират в техните нормални стойности.
В рамките на една отделна стопанска асоциация усърдието и професионалната компетентност ще гарантират трайна хармония на интересите. Производството, оборотът и потреблението на стоки ще се регулира не от закони, а от непосредствените нужди и интереси на хората. Поради участието си в стопанските асоциации, хората ще имат необходимия точен поглед върху нещата.
Различните интереси трябва да бъдат защитавани на договорна основа, така че стоките и благата ще циркулират в техните нормални стойности.
Подобно обединяване по чисто стопански мотиви е нещо различно от например днешните синдикати. Те не произлизат от стопанския живот, а само се намесват в него. Те са изградени според онези принципи, които днес имат своя облик чрез манипулирането с държавните и политически гледни точки. В синдикатите се „парламентаризира" и далеч не икономическите показатели са в основата на техните преговори. Докато в стопанските асоциации съвсем няма да става дума за „наемни работници", които непрекъснато и със силови средства ще изнудват работодателя за по-високо възнаграждение; там ще сме изправени пред едно пълно взаимодействие между духовно-мотивираните ръководители на производството, работници и потребители.
към текста >>
В синдикатите се „парламентаризира" и далеч не икономическите показатели са в основата на техните пре
говор
и.
Поради участието си в стопанските асоциации, хората ще имат необходимия точен поглед върху нещата. Различните интереси трябва да бъдат защитавани на договорна основа, така че стоките и благата ще циркулират в техните нормални стойности. Подобно обединяване по чисто стопански мотиви е нещо различно от например днешните синдикати. Те не произлизат от стопанския живот, а само се намесват в него. Те са изградени според онези принципи, които днес имат своя облик чрез манипулирането с държавните и политически гледни точки.
В синдикатите се „парламентаризира" и далеч не икономическите показатели са в основата на техните преговори.
Докато в стопанските асоциации съвсем няма да става дума за „наемни работници", които непрекъснато и със силови средства ще изнудват работодателя за по-високо възнаграждение; там ще сме изправени пред едно пълно взаимодействие между духовно-мотивираните ръководители на производството, работници и потребители. Регулирането на цените ще осигури съответствие между услуги и заплащане. Подобни процеси не могат да се ръководят по парламентарен път. За тях трябва да се погрижим по друг начин. Защото кой е длъжен да работи, след като безкрайно много хора прекарват времето си в напразни преговори, засягащи организацията на труда?
към текста >>
Защото кой е длъжен да работи, след като безкрайно много хора прекарват времето си в напразни пре
говор
и, засягащи организацията на труда?
В синдикатите се „парламентаризира" и далеч не икономическите показатели са в основата на техните преговори. Докато в стопанските асоциации съвсем няма да става дума за „наемни работници", които непрекъснато и със силови средства ще изнудват работодателя за по-високо възнаграждение; там ще сме изправени пред едно пълно взаимодействие между духовно-мотивираните ръководители на производството, работници и потребители. Регулирането на цените ще осигури съответствие между услуги и заплащане. Подобни процеси не могат да се ръководят по парламентарен път. За тях трябва да се погрижим по друг начин.
Защото кой е длъжен да работи, след като безкрайно много хора прекарват времето си в напразни преговори, засягащи организацията на труда?
Всякакъв род споразумения между един човек и друг, между една стопанска асоциация и друга, следва да се извършват в хода на самата работа. Ето защо е необходимо да се обединят позициите на ангажираните в даден труд индивиди и тези на потребителите.
към текста >>
Лесно е да се види, че и в двете книги се
говор
и не толкова за „целите" на социалното движение, колкото за пътищата, по които може да поеме социалният живот.
Лесно е да се види, че и в двете книги се говори не толкова за „целите" на социалното движение, колкото за пътищата, по които може да поеме социалният живот.
Ако човек разсъждава в съответствие с истинските закономерности на живота, той знае, че тъкмо определените цели могат да се появят под най-неочаквана форма. Те изглеждат ясни и общовалидни само за хора, които са потънали в абстракции. Те често отхвърлят „практическите постановки", защото ги намират за недостатъчно точни и „ясни". Мнозина, които днес се смятат за реалисти, са всъщност в плен на всевъзможни абстракции. Те не се замислят, че животът може да приеме най-разнообразни форми.
към текста >>
56.
04. 4.Относно целта на тази книга
GA_23 Същност на социалния въпрос
Обаче авторът ще се опита да
говор
и за реалните факти от съвременния живот, доколкото може да ги обхване със своето познание.
Изграждането на такава социална воля изобщо не зависи от това, дали някому тези проблеми се харесват или не. Те са тук и ние сме длъжни да се съобразяваме с тях като с конкретни факти на социалния живот. Нека това накара да се замислят онези, които изхождайки от своето лично място в живота, например смятат, че авторът на тази книга обсъжда пролетарските изисквания по начин, които не им харесва, защото според тях го прави твърде едностранчиво, определяйки тези изисквания като нещо, за което социалната воля трябва да държи точна сметка.
Обаче авторът ще се опита да говори за реалните факти от съвременния живот, доколкото може да ги обхване със своето познание.
Пред погледа му са съдбоносните последици, които възникват, когато хората не желаят да видят самите факти, открояващи се всред живота на новото човечество; когато хората не желаят да разбият социалната воля, за да я приложат спрямо тези факти.
към текста >>
Те ще установят, че авторът съвсем не
говор
и като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума.
Недоволни от разсъжденията на автора първоначално ще бъдат и онези личности, които се смятат за компетентни в областта на социалните проблеми, понеже са под влиянието на традиционните представи.
Те ще установят, че авторът съвсем не говори като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума.
Точно по отношение на тези лица, авторът смята, че се налага тяхното основно преобучение. Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим идеализъм. Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се говори много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство. Обаче, опирайки се на своето познание за живота, авторът е длъжен да посочи, че ако по някакъв начин отклоним вниманието си от духовния живот на човечеството, възможните грешки ще нараснат неимоверно.
към текста >>
Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се
говор
и много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство.
Недоволни от разсъжденията на автора първоначално ще бъдат и онези личности, които се смятат за компетентни в областта на социалните проблеми, понеже са под влиянието на традиционните представи. Те ще установят, че авторът съвсем не говори като „практик" особено в смисъла, които те влагат в тази дума. Точно по отношение на тези лица, авторът смята, че се налага тяхното основно преобучение. Защото тяхната „компетентност" изглежда като нещо, което самите факти и събития, изстрадани от съвременното човечество, безусловно превръщат в една тежка заблуда, подобна на тази, която опустоши Европа всички те неизбежно ще разберат колко необходимо е да признаят за „практично" това, което според тях е един непоправим идеализъм.
Вероятно и сега те ще сметнат, че изходната точка на книгата е погрешна, понеже в първите и части се говори много повече за духовния живот на съвременното човечество, отколкото за икономика и стопанство.
Обаче, опирайки се на своето познание за живота, авторът е длъжен да посочи, че ако по някакъв начин отклоним вниманието си от духовния живот на човечеството, възможните грешки ще нараснат неимоверно.
към текста >>
57.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
И не случайно много личности, които изградиха своите концепции относно тази еволюция, за да служат на това, което беше залегнало в нея като социална цел, не са в състояние да от
говор
ят на поставените от тези реалности съдбоносни въпроси.
И сега, в този решителен и отдавна подготвян стадий от еволюцията на човечеството, става ясно: колко трагично е, че от новите исторически дадености не израстват онези мисли, които са вложени в тези факти.
И не случайно много личности, които изградиха своите концепции относно тази еволюция, за да служат на това, което беше залегнало в нея като социална цел, не са в състояние да отговорят на поставените от тези реалности съдбоносни въпроси.
към текста >>
За развитието на модерните технологии и модерния капитализъм днес се
говор
и твърде много.
За развитието на модерните технологии и модерния капитализъм днес се говори твърде много.
Но как възникна съвременният пролетариат в хода на това развитие, как стигна той до своите изисквания чрез установяването на новите стопански и икономически структури? Огромна част от мотивите, които се излагат пред обществото са разбираеми и ясни. И все пак в тях има нещо съществено, което остава скрито, но не и за този, които успее да се предпази от хипнотизиращата формула, че външните условия предопределят начина на човешкия живот. Ясно е, че тук може да проникне само непредубеденият поглед в дълбините на човешката същност и в бликащите от нея душевни импулси. Наистина пролетарските изисквания се очертаха в епохата на съвременните технологии, в епохата на съвременния капитализъм; обаче обяснението на всички тези факти не хвърля никаква светлина върху чисто човешките импулси, които са в основата на тази проблематика.
към текста >>
Напротив, тук трябва на заявим: Че за тези, които не са в състояние да различат същественото, шансът да се доберат до точен от
говор
на социалните въпроси е нищожен.
Всички спорове около новия стопански живот, епохата на машините и капитализма, могат да са твърде полезни и да насочват към основните моменти на съвременното пролетарско движение; но това, което радикално обяснява сегашната ситуация в обществото, не произтича непосредствено от обстоятелството, че работникът е прикрепен до машината и че изобщо е поставен в капиталистическия порядък на живота. То произтича оттам, че в неговото класово съзнание израстват строго определени мисли, които са в пряка зависимост от капиталистическия стопански ред. Разбира се, мисловните стереотипи на епохата могат и да затруднят някого в стремежа му да обхване цялото значение на течи факти и да го подтикнат да вижда в тях само една диалектична игра на понятията.
Напротив, тук трябва на заявим: Че за тези, които не са в състояние да различат същественото, шансът да се доберат до точен отговор на социалните въпроси е нищожен.
Който иска да разбере пролетарското движение, той трябва да знае препи всичко как мисли пролетарият. Защото пролетарското движение от неговите реформаторски пориви по опустошителните му ексцеси се причинява не от „извънчовешки сили", не от „стопански импулси", а от хора, от техните представи и воля.
към текста >>
На работниците се
говор
еше, че произлизат от животните, че в миналото са живеели по дърветата и т.н., с други думи че всички те имат един и същ „естествен" произход.
То далеч не пораждаше у тях стремежа да погледнат на живота според логичните закономерности на науката. Например, естественикът Фогт или научният популяризатор Бюхнер те наистина бяха повлияни от особеностите на научното мислене. Обаче наред с него, в душите на тези учени пулсираше нещо, което те можеха да извлекат единствено от вярата си в духовния порядък на света. Нека само нагледно да си представим колко различно действува „науката" върху хора, успели да внесат естествения порядък на живота в своето лично битие и от друга страна върху фабричните работници. В малкото вечери, през които те са свободни от работа, пред тях застават агитатори и заявяват: Днешната наука доказа, че хората не произлизат от духовния свят!
На работниците се говореше, че произлизат от животните, че в миналото са живеели по дърветата и т.н., с други думи че всички те имат един и същ „естествен" произход.
Ето как в стремежа си да преоткрие своята душевна същност, фабричният работник се изправяше пред подобни научно изработени концепции, които претендират, че посочват точното място на човека в целия световен ред. Работникът приемаше тази „наука" съвършено сериозно и теглеше от нея своите изводи за живота. Епохата на капитализма и техниката го засягаше по съвсем друг начин, отколкото останалите съсловни групи в обществото. И доколкото те дишаха в един жизнен порядък, формиран все още от душевните импулси на човечеството и имаха интерес да внесат всички постижения на новото време в рамките на старите традиции, работникът беше напълно откъснат от тях. Този жизнен порядък не можеше да роди в него усещането, че животът му е озарен от вътрешен смисъл и достойнство.
към текста >>
Ако човек иска да проникне в основното настроение на пролетарската душевност, което с такъв грохот кънти в претенциите на съвременния свят, той трябва да от
говор
и на въпроса: какви са последиците от това, че духовният живот можа да се превърне в идеология.
С това е загатнат и пътят, който води към истинския облик на една от съставните части, изграждащи пролетарското движение. В края на този път, пролетарската душа сякаш ликува: аз се стремя към духовния живот! Обаче този духовен живот всъщност е само идеология, нещо, което човекът носи като бледо отражение от външните природни процеси, а не от духовния свят. В прехода от древния духовен живот към новото време, се роди нещо, което пролетарското светоусещане възприемаше само като идеология.
Ако човек иска да проникне в основното настроение на пролетарската душевност, което с такъв грохот кънти в претенциите на съвременния свят, той трябва да отговори на въпроса: какви са последиците от това, че духовният живот можа да се превърне в идеология.
Тук може да се възрази: но каква представа има за всичко това обикновеният пролетарии, нима то не размътва главите само на неколцина от малко или много образованите им водачи? Които говори така, просто подминава живота не само с думите си, но и със своите действия. Той не знае нито какво става с пролетарския живот през последните десетилетия, нито какви невидими нишки оплитат света в резултат на това, че духовният живот се превръща в идеология; нито пък вниква в претенциите и действията на радикалните социалисти, смятани от него за наивни и „незнаещи", както и в поведението на тези, които „правят революция", движени от неясни и смътни подбуди.
към текста >>
Които
говор
и така, просто подминава живота не само с думите си, но и със своите действия.
В края на този път, пролетарската душа сякаш ликува: аз се стремя към духовния живот! Обаче този духовен живот всъщност е само идеология, нещо, което човекът носи като бледо отражение от външните природни процеси, а не от духовния свят. В прехода от древния духовен живот към новото време, се роди нещо, което пролетарското светоусещане възприемаше само като идеология. Ако човек иска да проникне в основното настроение на пролетарската душевност, което с такъв грохот кънти в претенциите на съвременния свят, той трябва да отговори на въпроса: какви са последиците от това, че духовният живот можа да се превърне в идеология. Тук може да се възрази: но каква представа има за всичко това обикновеният пролетарии, нима то не размътва главите само на неколцина от малко или много образованите им водачи?
Които говори така, просто подминава живота не само с думите си, но и със своите действия.
Той не знае нито какво става с пролетарския живот през последните десетилетия, нито какви невидими нишки оплитат света в резултат на това, че духовният живот се превръща в идеология; нито пък вниква в претенциите и действията на радикалните социалисти, смятани от него за наивни и „незнаещи", както и в поведението на тези, които „правят революция", движени от неясни и смътни подбуди.
към текста >>
Само че ако се вгледаме в тези неща с изострен поглед, лесно ще открием, че същинският нерв, същинският водещ импулс на съвременното пролетарско движение тръгва не от това, за което днешните работници
говор
ят, а от техните мисли.
Отличителните черти на съвременното социално движение се определят не от това, че една обществена група изисква промени в своите жизнени условия, макар и този стремеж да е съвсем естествен, а от начина по който хората възнамеряваха да ги осъществят от мисловните импулси на пролетарската класа. Фактите трябва да бъдат погледнати поне веднъж от тази гледна точка и то съвсем безпристрастно. И тогава ще установим как определени личности, който искаха да ориентират своето мислене в посоката на пролетарските импулси, снизходително се усмихваха, когато ставаше дума за това, чрез едни или други духовни усилия да се помогне в решаването на социалния въпрос. Те осмиваха това като идеология, като една сива и скучна теория. Те бяха убедени, че от областта на истинския духовен живот не може да се извлече абсолютно нищо за решаването на сложните социални въпроси.
Само че ако се вгледаме в тези неща с изострен поглед, лесно ще открием, че същинският нерв, същинският водещ импулс на съвременното пролетарско движение тръгва не от това, за което днешните работници говорят, а от техните мисли.
към текста >>
Надявам се, че
говор
я не от гледна точка на теоретичните постановки, а от моя непосредствен жизнен опит.
Съвременното пролетарско движение, както може би нито едно подобно движение в света при внимателен размисъл това е очевидно изниква от мислите. Тук аз не изразявам някакво духовно хрумване, родено в едни или други предположения върху естеството на социалното движение. Ако ми е позволено да вмъкна една лична забележка, бих добавил само, че години наред аз преподавах във всевъзможни работнически клубове и вечерни училища. Вярвам, че проумях какво пулсира в душите на тези хора. Ето защо аз внимателно наблюдавах какви сили проникват в синдикалните организации на различните професии и съсловия.
Надявам се, че говоря не от гледна точка на теоретичните постановки, а от моя непосредствен жизнен опит.
към текста >>
върху съдържанието на тази мисловна система аз изобщо не искам да
говор
я.
Естествено, мисловната система на Карл Маркс може да бъде приета или оспорена и то с еднакво добри основания. След смъртта на Маркс и неговия приятел Енгелс, тази система беше ревизирана от техни последователи, които прибавиха и други гледни точки.
върху съдържанието на тази мисловна система аз изобщо не искам да говоря.
Според мен то дори не е някакъв съществен елемент в съвременното пролетарско движение. Според мен същественият факт е, че като най-могъщ импулс в пролетарските среди днес действува една мисловна система. Нещата могат да бъдат формулирани така: никога досега едно социално движение с определено прагматични и всекидневни изисквания не е тръгвало само от една единствена и чисто мисловна конструкция, какъвто е случаят със съвременното пролетарско движение. В известен смисъл като поставено върху една чисто научна основа то е дори първото подобно движение в света. Този факт трябва да бъде правилно разбран.
към текста >>
Винаги щом за
говор
и за своето класово съзнание, днешният пролетарий отказва да признае и една друга, първична сила на своята душа.
Винаги щом заговори за своето класово съзнание, днешният пролетарий отказва да признае и една друга, първична сила на своята душа.
Истината е тази, че след своето включване в капиталистическата стопанска система, той се стреми към такъв духовен живот, който укрепва душата му и му гарантира съзнание за неговото човешко достойнство; а в идеологизираният му духовен живот изобщо не може да развие подобно съзнание. След като не открива това съзнание, той го замества с породеното в икономическия живот класово съзнание.
към текста >>
58.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
За „социализиране" днес се
говор
и така, сякаш това е изискване на епохата.
За „социализиране" днес се говори така, сякаш това е изискване на епохата.
Но ако в човешките сърца, в човешките души не проникне поне инстинктивното познание за необходимостта от троично устройство на социалния организъм, това „социализиране" ще се превърне не в един могъщ оздравителен процес, а в чисто шарлатанство, дори може би и направо в един разрушителен процес. За да бъде здрав, социалният организъм закономерно трябва да обособи в себе си три отделни звена.
към текста >>
Един съществен въпрос трябва да бъде решен в рамките на стопанския организъм и неговите отрасли: Как по най-целесъобразен начин да се от
говор
и на тези интереси, така че чрез стопанския организъм отделният човек да постигне възможно най-доброто задоволяване на своите интереси, като в същото време се включи най-пълноценно в стопанския живот.
В стопанския живот човек участвува със своите лични интереси. Те се коренят в неговите душевни и духовни потребности.
Един съществен въпрос трябва да бъде решен в рамките на стопанския организъм и неговите отрасли: Как по най-целесъобразен начин да се отговори на тези интереси, така че чрез стопанския организъм отделният човек да постигне възможно най-доброто задоволяване на своите интереси, като в същото време се включи най-пълноценно в стопанския живот.
Този въпрос може да бъде разрешен, само ако интересите могат да се предявяват наистина свободно и ако на свои ред възникват възможността и волята да се направи всичко необходимо за тяхното задоволяване. Обаче интересите възникват извън рамките, които определят стопанския живот. Те се пораждат с разгръщането на човешките душевни и физически качества. А че трябва да съществуват и начини, и средства за тяхното задоволяване, е задача на стопанския живот. Тези начини и средства не могат да имат общо с нищо друго, освен с производството и размяната на стоки, иначе казано с предмети, чиято стойност се определя от човешките потребности.
към текста >>
Днес често се
говор
и за „свобода на науката и образованието".
Загатваните тук нормални и здрави условия за развитие на духовния живот, днес не могат да бъдат лесно разбрани, защото точният поглед върху тях е помрачен от смесването на една огромна част от духовния живот с политическия живот на държавата. В хода на последните столетия това смесване напрегна изключително много.
Днес често се говори за „свобода на науката и образованието".
В случая се смята за нещо съвсем естествено, политическата държава да ръководи „свободната наука" и „свободното образование". И изобщо не се поражда усещането, че по този начин държавата подчинява духовния живот на своите държавни потребности.
към текста >>
Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да
говор
иш в същото време за свободата, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко същество.
През 18 век от най-дълбоките пластове на човешката природа се пробуди копнежът за преобразяването на социалния човешки организъм, но тогава той бликна при други условия, твърде различни от тези, в които живеем днес. Като девиз прозвучаха думите: Братство, Равенство, Свобода. Естествено, човек с непредубедено мислене и здрав усет за нещата, свързани с развитието на човешкия род, ще поиска да вникне докрай в значението на тези думи. Въпреки това, намериха се остроумни мислители, които в хода на 19 век си направиха труда да покажат, че в единния социален организъм е невъзможно да се осъществи идеята за братство, равенство и свобода. Те смятаха, че са наясно: ако трите импулса заработят, в социалния организъм те неизбежно ще стигнат до противоречие.
Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да говориш в същото време за свободата, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко същество.
И мнозина не можеха друго, освен да се съгласят с тези, които посочваха въпросното противоречие; и все пак, сякаш по силата на едно общочовешко усещане се пораждаше един вид симпатия към всеки от тези три идеала!
към текста >>
59.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Когато днес се
говор
и за капитал и капитализъм, се подразбира, че в тях пролетарските среди търсят причините за своето подтисничество.
Когато днес се говори за капитал и капитализъм, се подразбира, че в тях пролетарските среди търсят причините за своето подтисничество.
Обаче до правилна преценка относно стимулиращия или спъващ начин, по който капиталът действува върху живия ритъм на социалния организъм, ще стигнем само ако вникнем в начина, по който индивидуалните човешки способности, законодателството и силите на стопанския живот пораждат капитала и си служат с него.
към текста >>
Говор
им ли за човешки труд, нещата опират до създаването на стопански стойности от страна на капитала и природните условия, и до това, което работникът осъзнава от своето социално положение.
Говорим ли за човешки труд, нещата опират до създаването на стопански стойности от страна на капитала и природните условия, и до това, което работникът осъзнава от своето социално положение.
Но точна преценка за начина, по който човешкият труд трябва да се вложи в социалния организъм, без тези, които го упражняват да бъдат засегнати в своето човешко достойнство, е възможно само ако не изпускаме предвид отношението, което има човешкият труд към разгръщането на индивидуалните способности от една страна и към правното съзнание от друга.
към текста >>
Обаче застъпваният тук възглед не се основава както може да се види от досегашното изложение на суеверното предположение, че „Духът" ще прави чудеса, след като онези, които смятат, че го познават,
говор
ят колкото може повече за него; този възглед се корени в спокойното наблюдаване на съвместните и свободни човешки действия в духовната област.
Горното мнение не трябва да се превръща във фанатизъм. Разбира се, в областта на социалната воля, както и навсякъде, фанатизмът може да докара неописуеми бедствия.
Обаче застъпваният тук възглед не се основава както може да се види от досегашното изложение на суеверното предположение, че „Духът" ще прави чудеса, след като онези, които смятат, че го познават, говорят колкото може повече за него; този възглед се корени в спокойното наблюдаване на съвместните и свободни човешки действия в духовната област.
Чрез своята собствена същност това взаимодействие получава отчетлив социален отпечатък само тогава, когато то може да се развива действително свободно.
към текста >>
Едва чрез социалните структури, възникващи в смисъла на подобен вид разсъждения, ще се изгради основата за действително свободни до
говор
ни отношения между работник и работодател.
Едва чрез социалните структури, възникващи в смисъла на подобен вид разсъждения, ще се изгради основата за действително свободни договорни отношения между работник и работодател.
И тези отношения няма да се основават върху размяната на стоки (съответно пари) срещу работна сила, а върху точното установяване на съответното участие за всяка от двете страни -в общия краен продукт на производството.
към текста >>
Основният капитал, с който е осигурено дадено производствено предприятие, може да се прехвърли според волята на първоначалния му собственик на друго лице заедно с всички поети задължения; ако първоначалният собственик не може или не иска да се грижи повече за предприятието, той носи от
говор
ност за поетите задължения.
Доколкото едно лице, поддържа опиращата се на капитални средства стопанска инициатива лично за себе си или за интересите на група хора, правото му да се разпорежда с основния капитал следва да се запази, но само за онази нагой част, която израства над първоначалния капитал под формата на „печалба от производството", стига тя да се употребява за разрастване на производството като цяло. В момента, когато дадено лице престане да ръководи производството в посочения смисъл, капиталните средства трябва да бъдат прехвърлени на друго лице (или група от хора) с цел да се организира същия или друг вид производство за нуждите на социалния организъм. Ако печалбата от производството не служи за неговото разрастване, тя трябва да поеме същия път, включително от момента на нейното възникваме. За лична собственост на ръководното лице трябва да се признава само това, което то получава въз основа на разумните изисквания, които при влизане в своите задължения е смятало, че може да осъществи чрез индивидуалните си способности; изисквания, които изглеждат оправдани поради това, че при предаване на права от тяхна страна, то е запазило съответния капитал. В случаи, че поради активността на даден човек, настъпи увеличение на първоначалния капитал, в личната му собственост трябва да бъде прехвърлена такава част от това увеличение, че увеличението на първоначалните му дохода да е в рамките на съответната лихва.
Основният капитал, с който е осигурено дадено производствено предприятие, може да се прехвърли според волята на първоначалния му собственик на друго лице заедно с всички поети задължения; ако първоначалният собственик не може или не иска да се грижи повече за предприятието, той носи отговорност за поетите задължения.
към текста >>
Днес много се
говор
и за модерното разделение на труда и за влиянието му върху икономията на време, върху качеството на произведените стоки, стокооборота и т.н.; обаче не се взема под внимание как то се отразява върху отношението на отделния човек към постиженията на неговия труд.
Днес много се говори за модерното разделение на труда и за влиянието му върху икономията на време, върху качеството на произведените стоки, стокооборота и т.н.; обаче не се взема под внимание как то се отразява върху отношението на отделния човек към постиженията на неговия труд.
Всеки индивид, който се труди в един социален организъм, основан върху т.н. разделение на труда, практически никога не печели своите доходи сам, а прави това чрез труда на всички участници в социалния организъм. Един шивач например, който си ушива дреха за лична употреба, изгражда спрямо нея съвсем други отношения от човек, чието примитивно равнище го кара сам да осигурява необходимите средства за поддържането на своя живот. Той си ушива дрехата, защото може да прави дрехи и за другите; за него стойността на дрехата изцяло зависи от уменията на другите. Фактически дрехата е средство за производство.
към текста >>
60.
08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи
GA_23 Същност на социалния въпрос
„държавните мъже" все още
говор
еха, че мирът в Европа е гарантиран благодарение на правителствата, техните усилия и предпазливост.
Ако в този дух разглеждаме най-важните прогреси в живота на народите и държавите през последните десетилетия, ще се убедим, че исторически обособените държави наред със своите духовни, правни и стопански структури изградиха такива международни връзки, които само подготвиха катастрофата от 1914 г. Но от друга страна беше ясно, че други, противоположни сили, идващи от несъзнаваните човешки импулси напират именно към троичното разделяне на социалния организъм. Накратко троичното разделяне ще се превърне в лечебно средство против катаклизмите, пораждани от фанатичния стремеж към едно въображаемо единство. Общопризнатите „ръководители на човечеството" не успяха да видят какво се подготвя около тях. През пролетта и ранното лято 1914 г.
„държавните мъже" все още говореха, че мирът в Европа е гарантиран благодарение на правителствата, техните усилия и предпазливост.
Обаче тези държавници нямаха никакво предчувствие, че техните разсъждения и действия нямат вече нищо общо с хода на реалните събития.
към текста >>
Ако обаче искаме да
говор
им за т.н.
Всеки, който е запознат с тях, ще се съгласи, че тогава германската политика, стигайки до долната мъртва точка на своите възможности, просто трябваше да представи всички решения относно това, дали и как да се започне войната, в ръцете на военните. От военна гледна точка, компетентните лица не можеха да предприемат нищо друго, освен това, което вече беше предприето, защото от тази гледна точка ситуацията не можеше да бъде разглеждана по друг начин. Защото извън военната сфера нещата бяха стигнали дотам, че просто не мажеше да се предприеме никакво действие. Да, ако някои се постарае да хвърли истинска светлина върху събитията в Берлин от края на юли и 1 август 1914, те ще се очертаят като факти с огромна световноисторическа стойност. Но човек все се поддава на илюзията, че не би спечелил нищо от тях, ако не е наясно с предшестващите събития.
Ако обаче искаме да говорим за т.н.
„вина", не трябва да си спестяваме тези усилия. Без точен поглед в ситуацията, нещата остават неразбираеми: Естествено, могат да се обсъждат и по-далечни причини, но тъкмо този точен поглед показва по какъв начин причините започнаха да действуват.
към текста >>
Накрая се за
говор
и за „отделянето на държавата от училището"; това все пак беше нещо.
През последните мъчителни години те пречеха на германските ръководители и не допускаха изграждането на точен поглед върху горчивите драми на живота; онзи точен поглед, чието отсъствие беше в основата на по-предишните трагични събития. Авторът на тези редове искаше да прибави нещо към евентуалната възприемчивост спрямо тези драматични събития. В рамките на Германия и Австрия, точно по времето на военната катастрофа един твърде подходящ според него момент той искаше да предложи идеята за здравия социален организъм на определени личности, чието политическо влияние още тогава би дало силен тласък на този импулс. Някои личности, които с искрена загриженост гледаха на съдбата на немския народ, се постараха да направят достъпна идеята за троичното разделяне на социалния организъм. Напразно. Техните мисловни стереотипи ориентирани единствено към милитаристични представи настръхваха срещу подобни импулси, с които според тях не можеше да се предприеме нищо разумно.
Накрая се заговори за „отделянето на държавата от училището"; това все пак беше нещо.
Ето в такива релси течаха от доста време мислите на германските „държавници"; т.е. в една посока, която изключваше всяко разумно вникване в историческото значение на момента. Доброжелателни лица настояваха, че аз трябва да „публикувам" тези мои съображения. Но в конкретния случай този съвет беше възможно най-неподходящият. Какво би помогнало, ако в областта на „литературата", наред с хиляди други неща, започнат да се обсъждат и тези импулси, при това от едно частно лице.
към текста >>
Ако някой предполагаше нещо за тази необходимост, щеше да знае също, че по това време всред английско
говор
ещите народи имаше личности, които добре схванаха какви сили се пробуждаха в народите на Средна и Източна Европа.
Обстоятелството, че милитаристичното мислене не можа да предотврати катастрофата в Средна и Източна Европа, се дължеше само на това, че милитаристичното мислене успя да се дегизира. Причината за нещастието на германския народ е, че той не поиска да повярва в неизбежността на катастрофата. Никой не пожела да разбере, че на държавните върхове, където трябваше да се вземе решението, хората нямаха никакъв усет за историческата необходимост на събитията.
Ако някой предполагаше нещо за тази необходимост, щеше да знае също, че по това време всред английскоговорещите народи имаше личности, които добре схванаха какви сили се пробуждаха в народите на Средна и Източна Европа.
Те бяха убедени, че в Средна и Източна Европа се подготвя нещо, което трябва да се разрази в могъщи социални сътресения. Те смятаха още, че в английскоговорещите страни няма нито историческа необходимост, нито възможност за подобни социални сътресения. Тези личности ориентираха английската политика според резултатите на своето мислене. В Средна и Източна Европа никой не се досещаше за това; там политиката беше замислена така, че тя просто трябваше да се срути „като картонена кула". Само политика, която би се опирала на възгледа, че сред англоезичните народи има среди, които са готови по един величествен начин макар и съвсем естествено, от английска гледна точка да се съобразят с историческата необходимост, би била достатъчно здрава и надеждна.
към текста >>
Те смятаха още, че в английско
говор
ещите страни няма нито историческа необходимост, нито възможност за подобни социални сътресения.
Обстоятелството, че милитаристичното мислене не можа да предотврати катастрофата в Средна и Източна Европа, се дължеше само на това, че милитаристичното мислене успя да се дегизира. Причината за нещастието на германския народ е, че той не поиска да повярва в неизбежността на катастрофата. Никой не пожела да разбере, че на държавните върхове, където трябваше да се вземе решението, хората нямаха никакъв усет за историческата необходимост на събитията. Ако някой предполагаше нещо за тази необходимост, щеше да знае също, че по това време всред английскоговорещите народи имаше личности, които добре схванаха какви сили се пробуждаха в народите на Средна и Източна Европа. Те бяха убедени, че в Средна и Източна Европа се подготвя нещо, което трябва да се разрази в могъщи социални сътресения.
Те смятаха още, че в английскоговорещите страни няма нито историческа необходимост, нито възможност за подобни социални сътресения.
Тези личности ориентираха английската политика според резултатите на своето мислене. В Средна и Източна Европа никой не се досещаше за това; там политиката беше замислена така, че тя просто трябваше да се срути „като картонена кула". Само политика, която би се опирала на възгледа, че сред англоезичните народи има среди, които са готови по един величествен начин макар и съвсем естествено, от английска гледна точка да се съобразят с историческата необходимост, би била достатъчно здрава и надеждна. Но стремежът към такава политика, особено що се отнася до „дипломатите", беше смятан за нещо съвършено излишно.
към текста >>
Тези социални импулси
говор
ят на такъв език, спрямо който целия цивилизован свят трябва да осмисли своята истинска задача.
Ситуацията в Средна Европа породи неверие към всякакви възгледи, които се опираха на реалните исторически сили, както и отвращение към всякакви импулси, произтичащи от едно истинско вникване в духовните причини на външните факти. Днес, в резултат на всички събития и факти от военната катастрофа, се създава нова ситуация. Нейна характерна особеност са социалните импулси, които се пробуждат в човечеството, и то по начинът, описан в настоящата книга.
Тези социални импулси говорят на такъв език, спрямо който целия цивилизован свят трябва да осмисли своята истинска задача.
Но нима по отношение на социалните въпроси разсъжденията върху това, което трябваше да стане, също е необходимо да стигнат до онази мъртва точка, в която се оказа източноевропейската политика през 1914? Ако тогава огромни територии можеха да останат извън обсъжданите проблеми, днес що се отнася до социалното движение това е невъзможно. По този въпрос не могат да съществуват никакви политически противници, никакви неутрални мнения; задава се ново, задружно функциониращо човечество, умеещо да долавя знаците на времето и да организира според тях своите общи действия.
към текста >>
61.
09. V. Обръщение към немския народ и към културния свят
GA_23 Същност на социалния въпрос
Или, от друга страна, разчитат на по-нови формации (например сдружения, корпорации), които съвсем не са възникнали в от
говор
на тези нови изисквания, а само копират традиционните форми, наследени от старите мисловни стереотипи.
В основата на всички социални стремежи, които възникват в нашето съвремие, лежи нещо общо. Те настояват за одържавяване на частната собственост и разчитат, че този процес ще се поеме от структури (държава, комуни), които всъщност нямат нищо общо с новите социални изисквания.
Или, от друга страна, разчитат на по-нови формации (например сдружения, корпорации), които съвсем не са възникнали в отговор на тези нови изисквания, а само копират традиционните форми, наследени от старите мисловни стереотипи.
към текста >>
62.
Статия 02: Международните аспекти на Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
За да намери от
говор
а, човек само трябва да разбере, че един самоуправляващ се културен живот влиза в отношения с независимия икономически живот като една икономическа корпорация.
И сега, разбира се, веднага възниква въпросът: По какъв начин културният живот ще получава необходимата поддръжка от икономическия живот, ако административните граници на тези две сфери не се припокриват?
За да намери отговора, човек само трябва да разбере, че един самоуправляващ се културен живот влиза в отношения с независимия икономически живот като една икономическа корпорация.
Като една икономическа корпорация, той може да влезе в споразумения с икономическите административни органи в своята съответна област, за да получи икономическа подкрепа, независимо от по-големия икономически регион, към който тези административни региони могат да принадлежат. Всеки, който живее с представата, че практически възможно е само онова, което вече е виждал, ще гледа на тази идея като на „сива теория“. Също така той ще мисли, че необходимите уговорки ще са твърде сложни, за да сработят. Дали такива уговорки ще са сложни или не, ще зависи изцяло от уменията на хората, определени да водят преговорите. Както и да е, никой не трябва да се противопоставя на мерките, които се изискват от съвременните потребности на света, заради някакъв си страх от усложнения.
към текста >>
Също така той ще мисли, че необходимите у
говор
ки ще са твърде сложни, за да сработят.
И сега, разбира се, веднага възниква въпросът: По какъв начин културният живот ще получава необходимата поддръжка от икономическия живот, ако административните граници на тези две сфери не се припокриват? За да намери отговора, човек само трябва да разбере, че един самоуправляващ се културен живот влиза в отношения с независимия икономически живот като една икономическа корпорация. Като една икономическа корпорация, той може да влезе в споразумения с икономическите административни органи в своята съответна област, за да получи икономическа подкрепа, независимо от по-големия икономически регион, към който тези административни региони могат да принадлежат. Всеки, който живее с представата, че практически възможно е само онова, което вече е виждал, ще гледа на тази идея като на „сива теория“.
Също така той ще мисли, че необходимите уговорки ще са твърде сложни, за да сработят.
Дали такива уговорки ще са сложни или не, ще зависи изцяло от уменията на хората, определени да водят преговорите. Както и да е, никой не трябва да се противопоставя на мерките, които се изискват от съвременните потребности на света, заради някакъв си страх от усложнения. (Вижте какво още казвам по този въпрос в Глава 4 от книгата ми „Същност на социалния въпрос“.)
към текста >>
Дали такива у
говор
ки ще са сложни или не, ще зависи изцяло от уменията на хората, определени да водят пре
говор
ите.
И сега, разбира се, веднага възниква въпросът: По какъв начин културният живот ще получава необходимата поддръжка от икономическия живот, ако административните граници на тези две сфери не се припокриват? За да намери отговора, човек само трябва да разбере, че един самоуправляващ се културен живот влиза в отношения с независимия икономически живот като една икономическа корпорация. Като една икономическа корпорация, той може да влезе в споразумения с икономическите административни органи в своята съответна област, за да получи икономическа подкрепа, независимо от по-големия икономически регион, към който тези административни региони могат да принадлежат. Всеки, който живее с представата, че практически възможно е само онова, което вече е виждал, ще гледа на тази идея като на „сива теория“. Също така той ще мисли, че необходимите уговорки ще са твърде сложни, за да сработят.
Дали такива уговорки ще са сложни или не, ще зависи изцяло от уменията на хората, определени да водят преговорите.
Както и да е, никой не трябва да се противопоставя на мерките, които се изискват от съвременните потребности на света, заради някакъв си страх от усложнения. (Вижте какво още казвам по този въпрос в Глава 4 от книгата ми „Същност на социалния въпрос“.)
към текста >>
Троичният социален ред
говор
и за конкретни начини, чрез които съществуващият ред трябва да се промени, ако искаме непоносимото да изчезне.
И така, трябва да е станало ясно, че троичният социален ред не представлява някаква изолирана утопия, а е сбор от практични импулси, които всеки би могъл да реализира във всяка сфера на живота. Именно това отличава тази „идея“ от абстрактните „изисквания“ на разните социалистически партии. Социалистите си търсят изкупителни жертви за всичко, което е станало непоносимо в обществения живот. И щом си намерят изкупителна жертва, те обявяват, че тя трябва да бъде елиминирана.
Троичният социален ред говори за конкретни начини, чрез които съществуващият ред трябва да се промени, ако искаме непоносимото да изчезне.
Той се основава на градивното, за разлика от другите идеи, които ги бива в критикуването и унищожаването, но не предлагат нищо конструктивно. Това става особено ясно за всеки с отворено съзнание, който от личен опит е разбрал колко деструктивна може да е външната търговска политика на една страна, изградена само върху национални принципи. Освен упадъчни тенденции на местна почва, последват и такива в международните отношения.
към текста >>
пр.: Ако правилно разбирам идеята на д-р Щайнер, той
говор
и за това, което в наши дни се нарича „социални придобивки“.
[3] Бел.
пр.: Ако правилно разбирам идеята на д-р Щайнер, той говори за това, което в наши дни се нарича „социални придобивки“.
към текста >>
63.
Статия 04: Троичният социален организъм и свободата в образованието
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Хората, които
говор
ят по този „наивен“ начин, нямат представа в каква степен това, което поддържат, е премахнато от света.
Обществените грижи за духовния и културния живот в образованието през последните години станаха все повече и повече занимание на държавата. Това, че училищата са грижа на държавата, днес е схващане, което е толкова дълбоко вкоренено в умовете на хората, че всеки, който опитва да го промени, е смятан за наивен „идеолог“. Все пак това е сфера от живота, която дава повод за сериозни размисли.
Хората, които говорят по този „наивен“ начин, нямат представа в каква степен това, което поддържат, е премахнато от света.
към текста >>
Разбира се, много се
говор
и, че човек трябва да е всестранно развит и тъй нататък.
На всяко равнище училищата оформят човешките същества по образеца, изискван от държавата и според нуждите на държавата. Програмата в училищата отразява държавните изисквания.
Разбира се, много се говори, че човек трябва да е всестранно развит и тъй нататък.
Но съвременният човек до такава степен несъзнателно се чувства като част от цялостното устройство на държавата, че той даже не забелязва, че когато се говори за всестранно развитие на човека, под това се разбира образоването на човека по шаблона за полезен слуга на държавата.
към текста >>
Но съвременният човек до такава степен несъзнателно се чувства като част от цялостното устройство на държавата, че той даже не забелязва, че когато се
говор
и за всестранно развитие на човека, под това се разбира образоването на човека по шаблона за полезен слуга на държавата.
На всяко равнище училищата оформят човешките същества по образеца, изискван от държавата и според нуждите на държавата. Програмата в училищата отразява държавните изисквания. Разбира се, много се говори, че човек трябва да е всестранно развит и тъй нататък.
Но съвременният човек до такава степен несъзнателно се чувства като част от цялостното устройство на държавата, че той даже не забелязва, че когато се говори за всестранно развитие на човека, под това се разбира образоването на човека по шаблона за полезен слуга на държавата.
към текста >>
Хората днес
говор
ят за общообразователни училища.
Хората днес говорят за общообразователни училища.
Няма значение дали идеята за такива общообразователни училища е много добра на теория, тъй като, ако ги направят неизменна част от икономическата организация, на практика никога няма да бъдат нещо добро. Истинската потребност на съвремието е училищата да са изцяло основани на свободния духовен и културен живот. Това, което се преподава и култивира в такива училища, трябва да се извлича само от познанието за израстващото човешко същество и от индивидуалните заложби.
към текста >>
64.
Статия 05: От какво имаме необходимост (за обновление на живота)
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Нека
говор
ят, че е несъвършена, нека
говор
ят, че е погрешна — нейните поддръжници ще имаме разбиране, ако възраженията почиват на други нови идеи.
Събитията в наши дни носят известна тревожност относно душите на нашите съвременници. В името на бъдещите поколения и в името на цивилизацията в близко бъдеще, трябва да се борим с тази тревога. С такива чувства изнасям идеята за троичния ред пред публиката.
Нека говорят, че е несъвършена, нека говорят, че е погрешна — нейните поддръжници ще имаме разбиране, ако възраженията почиват на други нови идеи.
А това, че идеята ни тъй често е намирана за „неразбираема“, понеже противоречи на старото и статуквото — това може да се разбира единствено като знак, че такива опоненти не са способни да чуят зова на човешката еволюция. Но този зов е достатъчно силен, за да го чуват всички.
към текста >>
65.
Статия 07: Какво не виждат социалистите
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Изглежда, че много хора странят от идеята за троичния социален ред заради страха, че се
говор
и за разделяне на неща, които в действителност би трябвало да работят заедно като едно неделимо единство в обществото.
Изглежда, че много хора странят от идеята за троичния социален ред заради страха, че се говори за разделяне на неща, които в действителност би трябвало да работят заедно като едно неделимо единство в обществото.
към текста >>
66.
Статия 08: Социалистите и техните препъникамъни
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Изглежда, че много хора странят от идеята за троичния социален ред заради страха, че се
говор
и за разделяне на неща, които в действителност трябвало да работят заедно като неделимо единство в обществото.
Изглежда, че много хора странят от идеята за троичния социален ред заради страха, че се говори за разделяне на неща, които в действителност трябвало да работят заедно като неделимо единство в обществото.
Идеите, които имат предвид реалностите, довели до съвременните изисквания и потребности на човечеството, са в хармония с условията, при които е възможно хората да живеят заедно културно, политически и икономически. Такива идеи обаче се заглушават от глъчката на другите, които са отдалечени от живота и в двете отношения.
към текста >>
67.
Статия 09: Какво изисква Новият дух
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това, което работят обаче, трябва да се основава на до
говор
но споразумение, възникващо от стопанското положение на отделните страни.
Това, че демокрацията и една по-социална форма на живот представляват два импулса, борещи се да се проявят в съвременната човешка природа, е едно прозрение, което съвършено убягва на повечето от участниците в такива дискусии. И двата импулса ще продължат да причиняват смут и разруха в обществения живот, докато се осигурят институции, в които те ще могат да се развиват. Но социалният импулс, който трябва да живее в икономическите процеси, няма да може, поради естеството на своята същност, да се прояви демократично. Целта на този социален импулс е хората, занимаващи се със стопанска дейност, да обръщат внимание на справедливите нужди на своите събратя. Управлението, което този импулс изисква, е такова, което регулира икономическия процес на базата на това, което занимаващите се с него индивиди реално правят един за друг.
Това, което работят обаче, трябва да се основава на договорно споразумение, възникващо от стопанското положение на отделните страни.
към текста >>
За да имат социален ефект тези до
говор
ни споразумения, са необходими две неща.
За да имат социален ефект тези договорни споразумения, са необходими две неща.
Първо, тези споразумения трябва да възникват като свободна инициатива на всяка от страните — инициатива, която се основава на свободна воля. Второ, тези индивиди трябва да живеят в стопанско тяло, което позволява на даден човек чрез такова споразумение да прокарва по най-добрия начин услугите на другите към обществото. Първото изискване може да се осъществи само когато отсъства каквато и да била политическа намеса между индивидите, работещи в стопанската сфера, и тяхната лична връзка с източниците и интересите на самия икономически живот. Второто изискване ще се задоволи, когато споразуменията се изготвят не според исканията на даден нерегулиран пазар, а според условията, възникващи когато клонове на индустрията се свързват със сдружения на потребителите и помежду си — така, както го изискват реалните нужди, за да може движението на стоките да се управлява според както тези сдружения намерят за добре. Такива сдружения представляват един модел, според който се определя как във всеки отделен и конкретен случай икономическата активност може да се управлява на базата на споразумения.
към текста >>
Вместо това обаче, имаме извънредно много превзето
говор
ене, което е в съгласие със стария принцип, че политическото законодателство трябва да се адаптира към икономическите интереси.
Върху такива въпроси трябва да мислят хората, заети с управлението на стопанската сфера.
Вместо това обаче, имаме извънредно много превзето говорене, което е в съгласие със стария принцип, че политическото законодателство трябва да се адаптира към икономическите интереси.
Това, че виждаме толкова много партии, преследващи такъв принцип, не променя факта, че все още липсва нов дух на места, където той вече е спешно необходим.
към текста >>
68.
Статия 10: Печалбата и духът на епохата
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Човек обърква себе си и околните, ако
говор
и против печалбата заради егоистичната ѝ природа.
Бъдещото развитие на икономиката наистина изисква елиминирането на печалбите, но поради следната причина: защото те правят производството на стоки зависимо от случайности на пазара, което духът на епохата иска да се премахне.
Човек обърква себе си и околните, ако говори против печалбата заради егоистичната ѝ природа.
Действителният живот изисква от хората да предлагат аргументи, които са адекватни спрямо конкретната ситуация в дадена сфера. Аргументите, които се извличат от други сфери на живота, може да са съвършени сами по себе си, но няма да насочат мисленето на хората към реалните факти.
към текста >>
69.
Статия 11: Култивирането на Духа и икономическия живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Много съвременни хора
говор
ят за „социализация“, като имат предвид редица външни институции, държавни или обществени, чрез които се очаква да се задоволят различни потребности на днешното човечество.
Много съвременни хора говорят за „социализация“, като имат предвид редица външни институции, държавни или обществени, чрез които се очаква да се задоволят различни потребности на днешното човечество.
Ако ги питате, правилните институции още не били създадени, затова в обществото имало недоволство и объркване. Щом веднъж заработели правилните институции, щял да последва обществен живот в порядък, а хората щели да се сработват помежду си. Това, че толкова много хора поддържат тази вяра в различна степен на съзнателност, е причината за развитието на също толкова много зловредни схващания за „социалния въпрос“.
към текста >>
Но те ще са полезни в социален смисъл, само ако социално-от
говор
ни хора разпределят благата в полза на обществото.
Няма форма, която човек би могъл да даде на светските институции, за да могат, на свой ред, тези институции да ни осигурят социално-удовлетворителен живот. Такива институции ще са добри в техническо отношение, ако направят така, че стоките да се произвеждат и доставят по най-ефективния възможен начин.
Но те ще са полезни в социален смисъл, само ако социално-отговорни хора разпределят благата в полза на обществото.
Независимо какви са институциите, винаги се намират какви ли не начини определени лица или групи да работят против обществените интереси.
към текста >>
Трябва да се освободим от заблуждението, че какъвто и да било задоволителен социален живот може да се постигне без социално-мислещи и от
говор
ни хора.
Трябва да се освободим от заблуждението, че какъвто и да било задоволителен социален живот може да се постигне без социално-мислещи и отговорни хора.
Такива илюзии са същинска напаст за практичните социални идеи. Идеята за троичния социален ред цели пълно освобождаване от такива заблуждения, затова не е изненадващо, че яростно ѝ се противопоставя всеки, който продължава да живее в мъглата на такива илюзии.
към текста >>
Който и да
говор
и по този начин за лечението на нашите социални болести, усеща и вижда презрението на всички онези, които днес се самоизтъкват като експерти в подредбата на живота.
Който и да говори по този начин за лечението на нашите социални болести, усеща и вижда презрението на всички онези, които днес се самоизтъкват като експерти в подредбата на живота.
Човек трябва да издържи на това презрение, като си напомня, че именно начинът на мислене у тези хора е причината за ужасната катастрофа преди години[1]. Презрението може и да продължи някое време, но дори най-твърдоглавите в един момент вече няма да могат да издържат на суровите уроци, които ще им предложи социалната реалност. Твърдението, че „намеренията на троичния социален ред може да са много добри, но няма хора, които да ги приложат“, ще затихне. Авторите на това твърдение определено не са хората, които ще свършат, каквото трябва да се свърши. Затова, нека се надяваме, че те ще се оттеглят с достойнство и няма с груба сила да възпрепятстват онези, които вършат плодотворна работа и които с радост биха осигурили свободен духовен живот за развитието на социалните импулси у хората.
към текста >>
70.
Статия 12: Право и икономика
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Поддръжниците на троичния ред могат да от
говор
ят: Самите тези трудности са свидетелството, че хората вървят по грешен път.
Поддръжниците на троичния ред могат да отговорят: Самите тези трудности са свидетелството, че хората вървят по грешен път.
Те са упорити в мъките си да изградят социална форма, в която определени нужди на съвремието ще се задоволят от съчетанието на икономическата и юридическата система. На тях обаче ще им се наложи да разберат, че когато икономическият живот няма противодействие, той създава условия, при които в обществото се усеща липсата на право и справедливост. На това трябва да се противодейства извън икономиката.
към текста >>
71.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
В този период чувството за Себе придобива форма, която събужда в детето връзка към природата и света около него по такъв начин, че на детето вече може да се
говор
и повече за връзките между самите обекти и процеси — докато преди то е имало интерес почти изцяло само за обектите и процесите във връзка с човека.
Не толкова външно маркирано като трансформацията на душата, която се случва през 6-тата или 7-мата година, но не и по-малко важно за изкуството на образование, е промяната, която проницателният поглед на науката за човешкото същество показва, че се случва около края на 9-тата година.
В този период чувството за Себе придобива форма, която събужда в детето връзка към природата и света около него по такъв начин, че на детето вече може да се говори повече за връзките между самите обекти и процеси — докато преди то е имало интерес почти изцяло само за обектите и процесите във връзка с човека.
Факти от този вид в развитието на човека трябва да бъдат по-внимателно следени от учителя. Защото, ако въведем в детския свят от концепции и чувства каквото съвпада точно в този период от живота с посоката, поета от неговите собствени развиващи се сили — така даваме жизненост на растежа на цялостната личност и това остава извор на сила през целия живот. Ако в някакъв период от живота се работи против зародиша на тези развиващи се сили, така се отслабва индивидът.
към текста >>
Те чувстват от
говор
ността, неизбежно свързана с такова начинание; но те мислят, че в съвременните социални изисквания наш дълг е да предприемем това, когато условията го позволяват.
Ако Валдорфското училище иска да постигне целите на основателя си, то трябва да е основано на образователни принципи и методи — каквито са описаните тук. Тогава то ще е способно да дава такова образование, което позволява на тялото на ученика да се развие здравословно и спрямо нуждите си, защото на душата (на която това тяло е проявлението) е позволено да расте по начин, съвместим със силите на нейното развитие. Преди откриването му беше опитана подготвителна работа с учителите, така че училището да може да работи спрямо предложената цел. Тези, които се занимават с управлението на училището, вярват, че в преследването на тази цел те донасят нещо в образователния живот съгласно модерното социално мислене.
Те чувстват отговорността, неизбежно свързана с такова начинание; но те мислят, че в съвременните социални изисквания наш дълг е да предприемем това, когато условията го позволяват.
към текста >>
72.
Статия 16: Корените на социалния живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това трябва да се има предвид от онези, които изучават идеята по повърхностен начин — идеята за обновление разглежда тричленното разделение на социалния живот по същия начин, по който можем да
говор
им за троично разделение на биологичния човешки организъм.
Идеята за троичния социален ред не взима назаем факти от естествената наука, като просто ги пренася в областта на социалния живот. Тя използва изучаването на природата само като средство за придобиване на умението да се наблюдават безпристрастно социалните факти.
Това трябва да се има предвид от онези, които изучават идеята по повърхностен начин — идеята за обновление разглежда тричленното разделение на социалния живот по същия начин, по който можем да говорим за троично разделение на биологичния човешки организъм.
Всеки, който сериозно изучава характеристиките на човешкия организъм, е наясно, че той не може просто да бъде отнесен като шаблон спрямо другия. Но методът на изучаване, който сме длъжни да използваме по отношение на човешкия организъм, ще пробуди и начина на мислене, който ще ни позволи да намерим верния път сред социалните факти.
към текста >>
73.
Статия 17: Основата за троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Всеки, който иска добросъвестно и честно да от
говор
и на този въпрос, ще се сблъска с един факт, който той или тя не може да пренебрегне — а именно, че в наши дни икономическата и политическата сфера са в унищожителен конфликт помежду си.
Естеството на троичният социален ред е такова, че ние гледаме на социалните отношения без партийни или класови предразсъдъци и питаме: какво трябва да се направи на този етап от човешката еволюция, за да създадем приложими социални форми?
Всеки, който иска добросъвестно и честно да отговори на този въпрос, ще се сблъска с един факт, който той или тя не може да пренебрегне — а именно, че в наши дни икономическата и политическата сфера са в унищожителен конфликт помежду си.
към текста >>
Много от онова, което днес се
говор
и за социалния въпрос, създава впечатление на незрялост, ако го сравним с истинското разбиране за живота.
Много от онова, което днес се говори за социалния въпрос, създава впечатление на незрялост, ако го сравним с истинското разбиране за живота.
Твърди се, че хората били твърде незрели, за да оформят живота си от идеи. Това не е вярно. Хората ще се окажат достатъчно зрели за решенията, стига да получат отговори, лишени от стари предразсъдъци.
към текста >>
Хората ще се окажат достатъчно зрели за решенията, стига да получат от
говор
и, лишени от стари предразсъдъци.
Много от онова, което днес се говори за социалния въпрос, създава впечатление на незрялост, ако го сравним с истинското разбиране за живота. Твърди се, че хората били твърде незрели, за да оформят живота си от идеи. Това не е вярно.
Хората ще се окажат достатъчно зрели за решенията, стига да получат отговори, лишени от стари предразсъдъци.
към текста >>
74.
Статия 18: Истинското просвещение като основа за социално мислене
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
„Как се получава така, че даже тези, които днес смятат, че обръщането към духа е нужно за социалния живот, не правят нищо, освен да
говор
ят за тази нужда?
„Как се получава така, че даже тези, които днес смятат, че обръщането към духа е нужно за социалния живот, не правят нищо, освен да говорят за тази нужда?
Защо те никога не успяват да обогатят нашата политическо-икономическа представа с духовност? “
към текста >>
От
говор
ът на този въпрос може да се намери, като се наблюдава развитието на начина на мислене, който е присъщ на днешната цивилизована част на човечеството.
Отговорът на този въпрос може да се намери, като се наблюдава развитието на начина на мислене, който е присъщ на днешната цивилизована част на човечеството.
Тези представители на съвременната цивилизация, които са си изградили определена представа за света, смятат за белег на своя ненадминат „прогрес“ да говорят за „неопознаваемото“ зад всички неща. Постепенно се е наложило вярването, че само най-необразованите хора говорят за „същността на нещата“ или за „невидимите причини на видимите неща“. В наши дни този начин на мислене може да се прилага в изучаването на външната природа. Проявленията на природата се разкриват пред очите ни и даже онези, които не желаят дори да чуят за произхода на тези явления, камо ли да вникнат в тях, все пак могат да ги опишат, като в мисълта им има и някаква реалност.
към текста >>
Тези представители на съвременната цивилизация, които са си изградили определена представа за света, смятат за белег на своя ненадминат „прогрес“ да
говор
ят за „неопознаваемото“ зад всички неща.
Отговорът на този въпрос може да се намери, като се наблюдава развитието на начина на мислене, който е присъщ на днешната цивилизована част на човечеството.
Тези представители на съвременната цивилизация, които са си изградили определена представа за света, смятат за белег на своя ненадминат „прогрес“ да говорят за „неопознаваемото“ зад всички неща.
Постепенно се е наложило вярването, че само най-необразованите хора говорят за „същността на нещата“ или за „невидимите причини на видимите неща“. В наши дни този начин на мислене може да се прилага в изучаването на външната природа. Проявленията на природата се разкриват пред очите ни и даже онези, които не желаят дори да чуят за произхода на тези явления, камо ли да вникнат в тях, все пак могат да ги опишат, като в мисълта им има и някаква реалност.
към текста >>
Постепенно се е наложило вярването, че само най-необразованите хора
говор
ят за „същността на нещата“ или за „невидимите причини на видимите неща“.
Отговорът на този въпрос може да се намери, като се наблюдава развитието на начина на мислене, който е присъщ на днешната цивилизована част на човечеството. Тези представители на съвременната цивилизация, които са си изградили определена представа за света, смятат за белег на своя ненадминат „прогрес“ да говорят за „неопознаваемото“ зад всички неща.
Постепенно се е наложило вярването, че само най-необразованите хора говорят за „същността на нещата“ или за „невидимите причини на видимите неща“.
В наши дни този начин на мислене може да се прилага в изучаването на външната природа. Проявленията на природата се разкриват пред очите ни и даже онези, които не желаят дори да чуят за произхода на тези явления, камо ли да вникнат в тях, все пак могат да ги опишат, като в мисълта им има и някаква реалност.
към текста >>
В нас живее същината, за която хората си затварят очите, докато
говор
ят за „неопознаваемото“ (такива са много последователи на новите мисловни школи).
Когато обаче този начин на мислене се приложи за политическата икономика, е обречен на пълен неуспех. Защото в този случаи проявлението идва преди всичко от хората; от човешките потребности и желания.
В нас живее същината, за която хората си затварят очите, докато говорят за „неопознаваемото“ (такива са много последователи на новите мисловни школи).
По този начин отминалата епоха доразвива навиците си на мислене в сегашната — те в политическата икономика водят само до разруха.
към текста >>
Човек може да наблюдава замръзването на водата или развитието на ембриона и да
говор
и по много „авторитетен“ начин за „неопознаваемото“ в света, като по този начин предупреждава неговите съвременници да не подвеждат по фантастични спекулации за този незнаен свят.
Човек може да наблюдава замръзването на водата или развитието на ембриона и да говори по много „авторитетен“ начин за „неопознаваемото“ в света, като по този начин предупреждава неговите съвременници да не подвеждат по фантастични спекулации за този незнаен свят.
Но с такъв начин на мислене няма да намерим решение на икономическите проблеми, защото те изискват да навлезем в човешкият живот в неговата цялост. А тази цялост включва и духа, и душата, въпреки че те външно се разкриват само в потребността от задоволяване на материалните нужди.
към текста >>
Ако човек
говор
и днес от своя собствен опит със свръхсетивното и защитава тезата, че единственият начин да се преодолее този господстващ материализъм е чрез изучаването на свръхсетивното, на него му отговарят, че материализмът е преодолян „научно“.
Ако човек говори днес от своя собствен опит със свръхсетивното и защитава тезата, че единственият начин да се преодолее този господстващ материализъм е чрез изучаването на свръхсетивното, на него му отговарят, че материализмът е преодолян „научно“.
Твърди се, че имало предостатъчно дискусии на тази тема и те доказвали по „действителни“ научни методи, че материализмът не е достатъчен, за да обясни всички процеси в природата. На такова твърдение трябва да се отговори, че такива дискусии може да са много интересни теоретически, но те не преодоляват материализма. Материализмът ще се преодолее, когато не само се докаже теоретически, че има повече факти в света, отколкото се възприемат със сетивата ни, но и когато живият дух вдъхновява нашето изучаване на света и процесите в него. Само този дух, насочващ човешките възприятия, може да изучи множеството преплетени течения, протичащи в материалния живот на човешките общества.
към текста >>
На такова твърдение трябва да се от
говор
и, че такива дискусии може да са много интересни теоретически, но те не преодоляват материализма.
Ако човек говори днес от своя собствен опит със свръхсетивното и защитава тезата, че единственият начин да се преодолее този господстващ материализъм е чрез изучаването на свръхсетивното, на него му отговарят, че материализмът е преодолян „научно“. Твърди се, че имало предостатъчно дискусии на тази тема и те доказвали по „действителни“ научни методи, че материализмът не е достатъчен, за да обясни всички процеси в природата.
На такова твърдение трябва да се отговори, че такива дискусии може да са много интересни теоретически, но те не преодоляват материализма.
Материализмът ще се преодолее, когато не само се докаже теоретически, че има повече факти в света, отколкото се възприемат със сетивата ни, но и когато живият дух вдъхновява нашето изучаване на света и процесите в него. Само този дух, насочващ човешките възприятия, може да изучи множеството преплетени течения, протичащи в материалния живот на човешките общества.
към текста >>
Той включва нуждата от развиването на свободен, независим духовно-културен живот, защото сме наясно, че окованият културно-духовен в най-добрия случай може да ни
говор
и за духа, но не може да живее в духа.
Идеята за троичният социален организъм е за хората с такъв кураж. Кураж от такъв тип не капитулира през обстоятелствата в живота, а опитва да проникне в същината му.
Той включва нуждата от развиването на свободен, независим духовно-културен живот, защото сме наясно, че окованият културно-духовен в най-добрия случай може да ни говори за духа, но не може да живее в духа.
Също така е ясна нуждата от независим правов живот, защото знаем, че усещането ни за правилно и справедливо произлиза от области на човешката душа, които трябва да останат независими от духовно-културната сфера и икономическата. Човек възприема тази идея само ако признава съществуването на човешката душа.
към текста >>
75.
Статия 19: Копнежът за нови мисли
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Такава е мъдростта, която може да се чуе днес, щом за
говор
им за идеите, върху които се основава троичният социален ред.
„Добрите намерения не слагат хляб на масата“.
Такава е мъдростта, която може да се чуе днес, щом заговорим за идеите, върху които се основава троичният социален ред.
С оглед на сериозността на съвремието ни, това мъдро прозрение може да се приравни и с друго, което често се чува днес: „Социалният въпрос ще изглежда различно само когато хората се върнат на работа“.
към текста >>
Можем с готовност да се съгласим с всеки, който, след като се запознае с този аргумент, от
говор
и: „Ама че примитивна мъдрост!
Можем с готовност да се съгласим с всеки, който, след като се запознае с този аргумент, отговори: „Ама че примитивна мъдрост!
Каква полза имаме от изтъкването на нещо, което е толкова очевидно? “ И наистина, с най-голямо удоволствие бихме престанали да го изтъкваме, ако именно тези, които го намират за толкова безполезно, не бяха същите, които го забравят и унищожават всяко читаво социално мислене с тяхната мъдрост: „Хлябът не се прави от добронамерени мисли.“
към текста >>
76.
Статия 20: Търси се прозорливост!
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
“ Само един от
говор
можете да дадете:
Една сложна идея, каквато е тази за троичния социален организъм, често е обвинявана, че „няма практическо приложение“ по този или онзи специфичен проблем. „Ето, имаме финансов колапс! Какво оздравително средство ще ни препоръчат проповедниците на троичния организъм?
“ Само един отговор можете да дадете:
към текста >>
Съобразно с това, не трябва да очаквате кой знае какво от раз
говор
и с членове на една или друга партия.
Съобразно с това, не трябва да очаквате кой знае какво от разговори с членове на една или друга партия.
Защото, докато те избират да останат в рамките на партията, ще останат и склонни да интерпретират всяка мисъл, предложена от поддръжниците на троичната идея, по начин, удобен за тази партия. Ако някой е осъзнал ценността на този импулс, трябва да го разбере всеобхватно и в дълбочина. Никой не може да направи каквото и да било за хората, които не искат троичния социален организъм, а може да се работи само с тези, които вече се изпълват с идеята. Само с такива хора може да се обсъждат подробности за обществените дела. Важно е да разберете, че няма смисъл да се говори с Г-н Ерцбергер[1] за обществените дела, докато Г-н Ерцбергер е Г-н Ерцбергер!
към текста >>
Важно е да разберете, че няма смисъл да се
говор
и с Г-н Ерцбергер[1] за обществените дела, докато Г-н Ерцбергер е Г-н Ерцбергер!
Съобразно с това, не трябва да очаквате кой знае какво от разговори с членове на една или друга партия. Защото, докато те избират да останат в рамките на партията, ще останат и склонни да интерпретират всяка мисъл, предложена от поддръжниците на троичната идея, по начин, удобен за тази партия. Ако някой е осъзнал ценността на този импулс, трябва да го разбере всеобхватно и в дълбочина. Никой не може да направи каквото и да било за хората, които не искат троичния социален организъм, а може да се работи само с тези, които вече се изпълват с идеята. Само с такива хора може да се обсъждат подробности за обществените дела.
Важно е да разберете, че няма смисъл да се говори с Г-н Ерцбергер[1] за обществените дела, докато Г-н Ерцбергер е Г-н Ерцбергер!
към текста >>
Тя дава основа за раз
говор
и с всеки, но идеята не трябва да губи нищо от своята радикалност в тези раз
говор
и.
Пиша това по този въпрос, защото забелязвам, че не всички, които са приели троичната идея, я насочат в правилната посока. Троичният социален ред е идея, на която човек трябва да служи без задръжки, ако иска изобщо да ѝ служи.
Тя дава основа за разговори с всеки, но идеята не трябва да губи нищо от своята радикалност в тези разговори.
Хората ще вземат правилните мерки, когато разберат истинските причини за упадъка. Вярната представа ще даде необходимия кураж за всеобхватни оздравителни мерки. А сегашната преобладаваща безпомощност все пак е само последствие от липсата на прозорливост.
към текста >>
77.
00 Съдържание
GA_25 Философия, космология, религия
1. ПРЕД
ГОВОР
НА ИЗДАТЕЛЯ
1. ПРЕДГОВОР НА ИЗДАТЕЛЯ
към текста >>
78.
01 ПРЕДГОВОР НА ИЗДАТЕЛЯ
GA_25 Философия, космология, религия
ПРЕД
ГОВОР
НА ИЗДАТЕЛЯ
ПРЕДГОВОР НА ИЗДАТЕЛЯ
към текста >>
79.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
От друга страна днес твърде често се
говор
и за дълбок мистичен живот, за мистични опитности.
От друга страна днес твърде често се говори за дълбок мистичен живот, за мистични опитности.
Но в повечето случаи при това съответните мистици не вършат друго нещо, освен да се потопят вътрешно в опитности аналогични на древните мистици, за да ги възпроизведат, да се потопят в един вид неясно себе чувстване, което не може да доведе до нищо друго, освен до несигурни познания.
към текста >>
От тази гледна точка аз ви предлагам в тези сказки да
говор
им за три области на познанието; те ще служат за пример, с който да покажем как вземайки като изходна точка настоящите изследвания, може да се премине към изследвания, които имат един духовен обект.
По същия начин по пътищата на духовното изследване може да се изгради един мост между художествената дейност и духа. Да се създадат формите на изкуството, в които се изразява целостта на човешкото същество, ето какво търсим ние тук. Религиозните връзки, човешките отношения, ние искаме да ги развием тук на почвата на същото това познание на духа. То трябва да обхване човешката природа в нейната цялост и да не се ограничава в една или друга от нейните способности. Духовното познание прави усилия да направи да се влее отново в живота на духа всичко онова, което се отнася за практическия живот както и теориите, за да създаде един кадър из цяло и универсално човешки.
От тази гледна точка аз ви предлагам в тези сказки да говорим за три области на познанието; те ще служат за пример, с който да покажем как вземайки като изходна точка настоящите изследвания, може да се премине към изследвания, които имат един духовен обект.
Следователно ще ви говоря за философията, космологията, за религията и за одухотворените форми, които те могат да се добият благодарение на антропософията.
към текста >>
Следователно ще ви
говор
я за философията, космологията, за религията и за одухотворените форми, които те могат да се добият благодарение на антропософията.
Да се създадат формите на изкуството, в които се изразява целостта на човешкото същество, ето какво търсим ние тук. Религиозните връзки, човешките отношения, ние искаме да ги развием тук на почвата на същото това познание на духа. То трябва да обхване човешката природа в нейната цялост и да не се ограничава в една или друга от нейните способности. Духовното познание прави усилия да направи да се влее отново в живота на духа всичко онова, което се отнася за практическия живот както и теориите, за да създаде един кадър из цяло и универсално човешки. От тази гледна точка аз ви предлагам в тези сказки да говорим за три области на познанието; те ще служат за пример, с който да покажем как вземайки като изходна точка настоящите изследвания, може да се премине към изследвания, които имат един духовен обект.
Следователно ще ви говоря за философията, космологията, за религията и за одухотворените форми, които те могат да се добият благодарение на антропософията.
към текста >>
Защото днес, когато се
говор
и за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват.
А в минали времена космологията съдържаше също и всичко, което съставляваше живота на душата. Ако това не е така днес, причината е че познанието в съвременната епоха не може вече да разглежда този вътрешен живот както вършеха това хората от миналото.
Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват.
Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи. Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него. Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло. Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
към текста >>
80.
03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
На тази степен човек намира един образ на Космоса, който показва, как астралният организъм заедно с Аза за който ще
говор
я след малко прониква във физическия организъм, в прилива и отлива на дишането и на другите ритми на организма.
Познаването на астралния организъм и на неговия отзвук в ритмите на организма позволява тогава да се види, как той се включва в духовния Космос, който човек вижда около себе си благодарение на Инспирацията; по този начин се стига до една космология, която включва в себе си човека.
На тази степен човек намира един образ на Космоса, който показва, как астралният организъм заедно с Аза за който ще говоря след малко прониква във физическия организъм, в прилива и отлива на дишането и на другите ритми на организма.
Той възприема, как тези закони, които действително изграждат Космоса, се продължават в ритмите на човешкото тяло. Космологията, до която се стига по този начин, позволява да се разбере астралният организъм и същевременно различните явления, на които е седалище цялото човешко тяло. Тази модерна Космология, чийто източник е в инспиративното познание, може на свой ред да се мери с Космологията на древността. Чрез нея благодарение на своите психически полусъзнателни способности, човекът от миналото се чувстваше включен в един Космос, в един космически духовен свят. Новата Космология се добива при пълна будност.
към текста >>
Със същата яснота, която днес имат математикът и ученият, той прониква в божествения свят, за който древните учители
говор
еха на хората и ги поучаваха в един вид съновидно състояние.
Когато години наред е упражнявала своята воля по този начин, душата развива достатъчно сила, за да живее в духовния свят, вън от физическия и етерен организъм, в общение с духовните същества и с човешките души, които са преминал и вратата на смъртта и обитават в духовния свят, преди да се върнат отново на Земята. Или също с духовните същества, които не напускат духовния свят и нямат нужда, както човешките същества, да обличат един етерен и физически организъм. Тогава човек се издига с душа и дух в света, в който той може съзнателно да има религиозната опитност.
Със същата яснота, която днес имат математикът и ученият, той прониква в божествения свят, за който древните учители говореха на хората и ги поучаваха в един вид съновидно състояние.
Така се достига третата степен на свръхсетивното познание, истинската интуиция.
към текста >>
Това става и днес за съществата, които при обстоятелства, за които ще
говор
им по-нататък, са запазили един вид ясновидство, което не е модерното методично виждане на нашата епоха, а едно наследство от миналото.
През тази епоха бяха разпространени единствено познанията добити чрез някогашните три състояния на съзнанието. А пълната яснота и будност, която трябва да бъде считана днес като истински израз на човешкото условие, може да бъде добита само благодарение на тази отвлечена мисъл, която днес е скъпоценността на науката. С други думи: В древните времена тази мисъл, която използва като инструмент физическия организъм не съществуваше. Човекът мислеше само с помощта на своя етерен организъм, на своето астрално тяло и на своя Аз. Мислите му идваха от откровенията, които му донасяха Имагинацията, Инспирацията и Интуицията.
Това става и днес за съществата, които при обстоятелства, за които ще говорим по-нататък, са запазили един вид ясновидство, което не е модерното методично виждане на нашата епоха, а едно наследство от миналото.
Те още притежават вътрешни възприятия, също както такива са имали и нашите прадеди, но никога не могат да ги контролират. Понякога ние сме изненадани, колко строги мисли им се съобщават, чрез една логическа връзка по-блестяща от тази на един философ. Това са самите мисли на духовния свят, а в миналото хората не са познавали други. Отвлеченото мислене, което единствено се практикува днес, се изработва с помощта на инструмента на физическото тяло. То се ражда само благодарение на този инструмент и характеризира всички завоевания на съвременната епоха, тази епоха през която човечеството е стигнало до пълното земно съзнание.
към текста >>
81.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
Ние
говор
им тук за онези медитации, в които душата се съсредоточава с всичките си сили върху една определена и лесно контролируема съвкупност от представи.
Упражненията за медитация, които трябва да доведат до имагинативното познание, изменят дълбоко живота на душата. Те променят също и отношенията, които тя поддържа с външния свят.
Ние говорим тук за онези медитации, в които душата се съсредоточава с всичките си сили върху една определена и лесно контролируема съвкупност от представи.
Много важно е да се държи сметка за тази точка: Една определена и лесно контролируема съвкупност от представи, съставена по такъв начин, че душата и духът да могат да фиксират върху нея цялото си внимание, по този начин през време когато тяхното внимание е насочено към тази съвкупност от представи, нищо несъзнателно или подсъзнателно не трябва да се намесва в съзнанието, нито пък някое впечатление свързано със спомени.
към текста >>
Само съвсем малкото дете, което още не
говор
и е потопено съвсем естествено в тази дейност, до която човек се издига чрез имагинативното познание.
Действително първата стъпка в свръхсетивното познание е тази във възприятието на нашия собствен етерен живот такъв, какъвто той се е развил от детството насам. То ни позволява да добием едно истинско разбиране за самите себе си; тази опитност на етерното се отразява в организма и разкрива как целият етерен космос работи във всяко същество поотделно, как неговият вълнуващ се живот продължава своите вибрации в индивидуалния организъм. Тогава човек може да изрази в понятия и да формулира това, което е преживяли именно по този начин от имагинативната опитност на света в етерния човек, може да се роди една истинска философия. Съдържанието на тази опитност на етерното остава общо взето непознато за обикновеното съзнание.
Само съвсем малкото дете, което още не говори е потопено съвсем естествено в тази дейност, до която човек се издига чрез имагинативното познание.
Защото в момента, когато започва да говори, когато говорът приема форма в душата, то се изолира от всемирния живот. По-късно индивидуализирани етерни сили ще бъдат в него тези на отвлеченото мислене Превръщането на една част от растежните сили в сили на мисленето не се е извършило още и детето се къпе в тази съща космическа дейност, в която отново ни потопява имагинативното съзнание; само че то се къпи в нея без да знае, докато мислещият имагинативно има опитност за нея при пълна яснота и будност. Без добиването на това имагинативно мислене е невъзможно да бъдат възприемани флуидните отношения, които свързват индивидуалния етерен организъм с етера на Космоса. Детето не може да ги види, въпреки че се къпи направо в тях, защото не притежава още съзнателното мислене. Човекът, който притежава само обикновеното съзнание, също не може да ги види, защото не е задълбочил още отвлеченото мислене чрез медитациите.
към текста >>
Защото в момента, когато започва да
говор
и, когато
говор
ът приема форма в душата, то се изолира от всемирния живот.
Действително първата стъпка в свръхсетивното познание е тази във възприятието на нашия собствен етерен живот такъв, какъвто той се е развил от детството насам. То ни позволява да добием едно истинско разбиране за самите себе си; тази опитност на етерното се отразява в организма и разкрива как целият етерен космос работи във всяко същество поотделно, как неговият вълнуващ се живот продължава своите вибрации в индивидуалния организъм. Тогава човек може да изрази в понятия и да формулира това, което е преживяли именно по този начин от имагинативната опитност на света в етерния човек, може да се роди една истинска философия. Съдържанието на тази опитност на етерното остава общо взето непознато за обикновеното съзнание. Само съвсем малкото дете, което още не говори е потопено съвсем естествено в тази дейност, до която човек се издига чрез имагинативното познание.
Защото в момента, когато започва да говори, когато говорът приема форма в душата, то се изолира от всемирния живот.
По-късно индивидуализирани етерни сили ще бъдат в него тези на отвлеченото мислене Превръщането на една част от растежните сили в сили на мисленето не се е извършило още и детето се къпе в тази съща космическа дейност, в която отново ни потопява имагинативното съзнание; само че то се къпи в нея без да знае, докато мислещият имагинативно има опитност за нея при пълна яснота и будност. Без добиването на това имагинативно мислене е невъзможно да бъдат възприемани флуидните отношения, които свързват индивидуалния етерен организъм с етера на Космоса. Детето не може да ги види, въпреки че се къпи направо в тях, защото не притежава още съзнателното мислене. Човекът, който притежава само обикновеното съзнание, също не може да ги види, защото не е задълбочил още отвлеченото мислене чрез медитациите. Тогава стигаме да формулираме този парадокс: Истински философ е само онзи, който при зряла възраст е способен да стане в своята душа подобен на едно малко дете, но който си е изковал способността да стане отново такова малко дете при едно състояние на съзнанието по-интензивно отколкото това на обикновения живот.
към текста >>
Общото ясно виждане на всичко, което човек е бил като малко дете, преди добиването на
говор
а, след това отвлеченото мислене, ето кое прави модерния философ.
По-късно индивидуализирани етерни сили ще бъдат в него тези на отвлеченото мислене Превръщането на една част от растежните сили в сили на мисленето не се е извършило още и детето се къпе в тази съща космическа дейност, в която отново ни потопява имагинативното съзнание; само че то се къпи в нея без да знае, докато мислещият имагинативно има опитност за нея при пълна яснота и будност. Без добиването на това имагинативно мислене е невъзможно да бъдат възприемани флуидните отношения, които свързват индивидуалния етерен организъм с етера на Космоса. Детето не може да ги види, въпреки че се къпи направо в тях, защото не притежава още съзнателното мислене. Човекът, който притежава само обикновеното съзнание, също не може да ги види, защото не е задълбочил още отвлеченото мислене чрез медитациите. Тогава стигаме да формулираме този парадокс: Истински философ е само онзи, който при зряла възраст е способен да стане в своята душа подобен на едно малко дете, но който си е изковал способността да стане отново такова малко дете при едно състояние на съзнанието по-интензивно отколкото това на обикновения живот.
Общото ясно виждане на всичко, което човек е бил като малко дете, преди добиването на говора, след това отвлеченото мислене, ето кое прави модерния философ.
към текста >>
Вчера аз описах как може да се постигне третата степен на свръхсетивното познание, благодарение на упражненията насочени към развитието на волята, каквито са тези, които ще намерите описани във вече цитираните книги и за които скоро ще
говор
я по-подробно.
Вчера аз описах как може да се постигне третата степен на свръхсетивното познание, благодарение на упражненията насочени към развитието на волята, каквито са тези, които ще намерите описани във вече цитираните книги и за които скоро ще говоря по-подробно.
По този път човек се издига до едно състояние аналогично на това на сънуването, в което са живеели нормално първите хора, тези които са населявали нашата Земя в началото на развитието.
към текста >>
Съвършено съзнателната и истинска интуиция, за която
говор
им и която може да се добие чрез средствата изложени в предидущата сказка, е от съвършено друго естество.
Това човечество е притежавало като в състояние на сънуване една спонтанна интуиция, една полусъзнателна интуиция. Тази е интуицията, която трябва да добие отново полето на пълното съзнание този, който в днешната епоха иска да познае религиозния живот. Един отзвук от тази почти интуитивна интуиция на първобитното човечество продължава да съществува и днес у някои лица; те възприемат спонтанно, интуитивно, духовните сили, които ги заобикалят и постъпват според тях. Те правят да премине в изкуството и поезията един последен отзвук от интуициите долавяни в миналото от човечеството в състояние на сънуване. Този отзвук се намира даже и в идеите, които внезапно могат да възникнат в духа на учените; той упражнява върху въображението на съвременното човечество извънредно важно влияние.
Съвършено съзнателната и истинска интуиция, за която говорим и която може да се добие чрез средствата изложени в предидущата сказка, е от съвършено друго естество.
Защото първобитният човек е имал един психически живот напълно различен от този на съвременния човек. Той живееше някакси напълно вън от себе си, в облаците и мъглата, в звездите, слънцето и луната, в растенията и животните; той имаше за всички неща едно чувство почти толкова силно, както и за своето собствено тяло. Извънредно трудно е да направим разбираемо за съвременното съзнание това душевно състояние на първото човечество. И въпреки това, всички открития на историците потвърждават, че такава е била именно природата на първите човеци. Тя се основаваше на факта, че това, което ставаше в техния организъм, не беше несъзнателно за тях, какъвто е случаят днес за нас, съвременните хора.
към текста >>
Защото той е дух, както са духове другите същества, за които
говор
им и връзката която го свързва с тях ние я добиваме чрез състоянието на религиозното съзнание.
При истинското интуитивно познание ние се примесваме интимно с тези същества и създаваме по този начин една връзка между Аза и света, на който той в действителност принадлежи.
Защото той е дух, както са духове другите същества, за които говорим и връзката която го свързва с тях ние я добиваме чрез състоянието на религиозното съзнание.
Първобитният човек беше получил този дар като един смътен инстинкт. Ние трябва да го пресъздадем при пълно съзнание, за да възвърнем на съвременния човек религиозното познания, познанието на религиозните съдържания.
към текста >>
82.
05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Аз ви
говор
их за упражненията, които водят до инспиративното познание.
Аз ви говорих за упражненията, които водят до инспиративното познание.
В перспективата на едно свръх сетивно познание те не са всъщност нещо друго освен подготвителни усилия. Те позволяват най-малко да стигнем до възприятието на течението на живота, на нашия минал живот, както изложих това и да възприемаме в етерната област действителностите, които се крият зад мисленето, чувстването и волята. Отстранявайки от съзнанието образите, които сме внесли в него през време на медитацията или в резултат на нея, ние успяваме също, в опразненото от всякакво съдържание съзнание, да влезем в допир с етерния Космос и проявленията на духовните същества, чието дело той е. Когато сме добили по този начин познанието на живота на душата, следователно на астралното естество първото нещо, което изпъква, е това което наследствеността е донесла на физическия организъм, това, което човешкото същество е получило от своите прадеди чрез връзката на наследствените факти. Ние откриваме, какво донася Космосът в етерния организъм, принос, който следователно избягва на наследственото течение и който е свързан с индивидуалността.
към текста >>
И когато
говор
им за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа.
Една останка, каквато е останката на живото същество Инспиративното познание вижда в земната мисъл, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна мисъл преливаща от живот. Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа. Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение. И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество.
И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа.
А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл. Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване. Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената мисъл на мозъка. Тази мисъл не ни пренася направо в областта на предрожденното съществуване, но когато душата възприема един жив образ за нея, тогава човек знае, че тя не е от този свят, че тя е светлината дошла от едно предземно съществуване, за да осветли живота на Земята. От този образ ние познаваме, че той свидетелства за един живот на душата, който предхожда раждането.
към текста >>
Това може да се постигне не вече чрез Инспирацията, а чрез Интуицията, за която
говор
их вчера, за да кажа, как човек може да я развие чрез упражненията, които поставят волята в действие.
Както успяваме да установим истинската природа на мисълта, с помощта на свръхсетивното познание ние можем също да открием и истинската природа на волята.
Това може да се постигне не вече чрез Инспирацията, а чрез Интуицията, за която говорих вчера, за да кажа, как човек може да я развие чрез упражненията, които поставят волята в действие.
Тогава човек постига да излъчи своята собствена същност, душата и духа, от физическия и етерен организъм. По този начин той дава възможност на тази същност да проникне в духовния свят. От тоя момент той знае що е животът вън от физическия и етерен организъм. Той се научава да познава състоянието, в което се намира човешката душа, когато е изоставила вече своя физически и етерен организъм. А това не значи нищо друго, освен че той предварително се запознава с това, което става когато душата преминава границите на смъртта.
към текста >>
Тя бе изоставена и днес не се
говор
и вече за една рационална космология, основана върху разсъждението.
И щом нещата стоят така, не трябва никак да се чудим, че космологията основана на разума е изгубила всяко доверие. Натуралистите я подкопават тържествено. Те можаха да формулират закони извлечени от наблюдението и опита, да констатират, че в природата всичко се развива по един установен ред и от това да извлекат една природна космология. Тази космология поне имаше едно съдържание, а именно това, което доставяха сетивните възприятия, външно виждане. Космологията основана на разума не можеше да се утвърди по един валиден начин пред нея и изгуби доверието на хората.
Тя бе изоставена и днес не се говори вече за една рационална космология, основана върху разсъждението.
Хората се задоволяват с една космология на природата, от която човекът е изключен. Можем следователно да кажем, че положението в което се намира космологията, още повече отколкото днешната философия, ни разкрива колко много е необходимо да потърсим прибежище в Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Философията поне е способна да наблюдава душата и ако тя върши това без превзети идеи, тя констатира, че функционирането на мисленето довежда дотам, човек да разбере, че зад това мислене се крие нещо друго, което не се корени в земните условия и с което може да бъде свързан животът на душата. Тя може също така да отвори за погледа границите на смъртта. Изводите, които прави от тази засилена дейност на мислите, чувствата, волевите подтици, й позволяват поне да обогати и да разнообрази своите отвлечености.
към текста >>
От една страна научните духове, които се чувстват призвани да
говор
ят за религията и за божественото, чувстват много добре, че обикновеното съзнание не е в състояние да стори това и се ограничават да установят една история на религиите.
Докато човекът имаше пряка опитност не ставаше въпрос за логическо доказване или за диалектика. Доказателствата за съществуването на Бога ни показват преди всичко, че е изчезнал всякакъв жив допир с Царството Божие. Действително, схоластиката беше права, когато казваше: Обикновеният ум е безсилен да предаде царството божие; той може само да уточни и да сложи в ред идеите, които са вече познати. Той може само да допринесе за предаване на самото учение една форма достъпна за хората. Това безсилие на обикновеното съзнание да предаде действителностите на Царството Божие е заставило съвременната мисъл да поеме два погрешни пътя.
От една страна научните духове, които се чувстват призвани да говорят за религията и за божественото, чувстват много добре, че обикновеното съзнание не е в състояние да стори това и се ограничават да установят една история на религиите.
Понастоящем е невъзможно да се предаде една истинска религиозна субстанция. Следователно учените се задоволяват да проучат съществуващите религии или тези на миналото от гледна точка на историята. Това ще рече, те изследват една вяра, която получаваше своето съдържание от смътното ясновидство на миналото.
към текста >>
Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и
говор
ят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за Бога.
Или пък изучават в днешните вероизповедания това, което е останало от миналото съдържание. Те наричат това история на религиите и се отказват по този начин окончателно да създадат един оригинален религиозен живот. От друга страна други учени констатират, че обикновеното съзнание, тази ясна мисъл на съвременния човек, е действително неспособна да предаде каквото и да е върху Царството Божие, върху Царството на Чистия Дух.
Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и говорят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за Бога.
Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с Бога. Представителите на тази насока описват даже много добре поведението на духа на нашето време. Те се отказват от всякаква сила, която имат, да формулират в ясни и подредени идеи своето чувство за божественото. Простират се в дълги доказателства, за да установят, че тези спонтанна опитност истинската религиозна опитност според тях не може да бъде поставена в логически форми, че трябва да се откажем да изразим едно религиозно съдържание на езика на интелектуалците. Впрочем те се поддават на илюзии, защото това, което е изживяно в душата, в която и област да е, може винаги да бъде ясно формулирано.
към текста >>
Днес много често чуваме да се
говор
и за този пряк контакт с Бога.
Или пък изучават в днешните вероизповедания това, което е останало от миналото съдържание. Те наричат това история на религиите и се отказват по този начин окончателно да създадат един оригинален религиозен живот. От друга страна други учени констатират, че обикновеното съзнание, тази ясна мисъл на съвременния човек, е действително неспособна да предаде каквото и да е върху Царството Божие, върху Царството на Чистия Дух. Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и говорят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за Бога.
Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с Бога.
Представителите на тази насока описват даже много добре поведението на духа на нашето време. Те се отказват от всякаква сила, която имат, да формулират в ясни и подредени идеи своето чувство за божественото. Простират се в дълги доказателства, за да установят, че тези спонтанна опитност истинската религиозна опитност според тях не може да бъде поставена в логически форми, че трябва да се откажем да изразим едно религиозно съдържание на езика на интелектуалците. Впрочем те се поддават на илюзии, защото това, което е изживяно в душата, в която и област да е, може винаги да бъде ясно формулирано. И когато по техен пример някои твърдят, че религиозното съдържание изгубва от своята сила, когато е проведено в ясни мисли, с това те само показват, в какво това съдържание отговаря само на сънувания, а не на действителности.
към текста >>
83.
06. ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ
GA_25 Философия, космология, религия
Следователно да употреби нови възприемателни способности, познанието за което
говор
им тук, има силата да наблюдава и да проучи действителни факти, които са недостъпни за текущото съзнание.
Имагинативното, Инспиративното и Интуитивното познания имат мисията да проучат тази неясна област, това "безсъзнание" на съвременната наука. Именно защото създава други състояния на съзнанието, в които душата се изменя и може.
Следователно да употреби нови възприемателни способности, познанието за което говорим тук, има силата да наблюдава и да проучи действителни факти, които са недостъпни за текущото съзнание.
За пример искам днес да ви опиша това, което се намира в едно поле на това безсъзнание (или подсъзнание), а именно опитностите през които минава душата през време на съня. Тези опитности остават непознати за обикновеното съзнание. Но затова не трябва да се мисли, че те имат за нашия живот по-малко значение в сравнение с това, което става в нас през време на будното състояние. Без никакво съмнение, това, което важи преди всичко за нашето земно съществуване, за нашия активен живот, за прогреса на човечеството, е дневното съзнание, будността. Обаче това, което дава форма на нашия вътрешен живот и го развива, това са подхранващите опитности на съня.
към текста >>
Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото същество само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които
говор
их.
За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се изразява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята. В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за Бога. В това състояние, в което душата се намира в началото на съня, могат да се явят сънища. Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават. Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние на душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а на против едно було хвърлено върху истината.
Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото същество само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които говорих.
към текста >>
За да от
говор
им на този въпрос, трябва да продължим доста далече проучването на съня чрез Интуицията.
През време на последната фаза на съня, завръщането става през същите етапи, този път изминати в обратна посока. Но за да разберем напълно явлението на съня, през време на който човек напуска своя физически и етерен организъм, трябва да си поставим върху основата на интуитивното познание следния въпрос: Защо човешкото същество се намира отново доведено до този физически и етерен организъм? На какъв подтик се подчинява то?
За да отговорим на този въпрос, трябва да продължим доста далече проучването на съня чрез Интуицията.
Интуицията ни позволява да различаваме духовните същества, които отговарят на Слънцето и другите неподвижни съзвездия, и да познаем че подтикът, който отново довежда човека към Земята е този на съществата, чийто образ е Луната в нашия физически свят. Силите на Луната пропиват целия наш Космос. Когато чрез Интуицията се научаваме да познаваме съществата, които отговарят на физическата Луна, ние виждаме в тях силите, които когато сме достигнали фазата на най-дълбокия сън, ни връщат отново към нашето физическо и етерно тяло. Тези сили на Луната са наистина онези, които свързват нашето астрално тяло и нашия Аз с физическото и етерното тела.
към текста >>
84.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този израз трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се
говор
и за физически зародиш.
Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този израз трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се говори за физически зародиш.
В перспективата на физическия живот, под думата зародиш разбираме нещо имащо много малки размери и което расте и става един организъм. Когато напротив говорим за Космоса, който е зародиш на човешкото физическо тяло, трябва да си го представим разширено, огромно и свиващо се все повече и повече, за да се смали. Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване, изразите "голямо" и "малко" са употребени един по отношение на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно пространство, което не съществува. Тя познава само впечатления, качества. Пространството съществува само в лоното на сетивния свят.
към текста >>
Когато напротив
говор
им за Космоса, който е зародиш на човешкото физическо тяло, трябва да си го представим разширено, огромно и свиващо се все повече и повече, за да се смали.
Служейки си тук с думата "зародиш" за да назовава това, което ще бъде по-късно физическият организъм, бих искал да подчертая, че този израз трябва да бъде взет в един съвършено различен смисъл отколкото когато се говори за физически зародиш. В перспективата на физическия живот, под думата зародиш разбираме нещо имащо много малки размери и което расте и става един организъм.
Когато напротив говорим за Космоса, който е зародиш на човешкото физическо тяло, трябва да си го представим разширено, огромно и свиващо се все повече и повече, за да се смали.
Освен това не трябва да се изпуска предвид, че в този случай що се отнася до предземното съществуване, изразите "голямо" и "малко" са употребени един по отношение на друг като образи, защото през време на това съществуване душата не може да отнесе своите опитности към едно пространство, което не съществува. Тя познава само впечатления, качества. Пространството съществува само в лоното на сетивния свят. Определенията от този род могат само да послужат да предчувстваме някои чисто духовни условия на предземното съществуване. В този смисъл можем да кажем: - Космическият човешки зародиш е "голям"; той се свива все повече и повече и накрая се явява много смален, под формата на физическия организъм.
към текста >>
От
говор
ът на този въпрос ни показва една задача от голям размах: В определена фаза то работи заедно с духовните същества на космоса да събере в неговите части, да изгради с мъдрост едно физическо тяло, от което изработва първо един всемирен модел, който е негов "зародиш".
Защото какво прави човешкото същество през време на предземното съществуване, между смъртта и едно ново раждане.
Отговорът на този въпрос ни показва една задача от голям размах: В определена фаза то работи заедно с духовните същества на космоса да събере в неговите части, да изгради с мъдрост едно физическо тяло, от което изработва първо един всемирен модел, който е негов "зародиш".
Само това, сравнено с онова, което то ще познае на Земята, е едно небесно съществуване. Това, което се извършва там, по-късно ще остане скрито в глъбините на физическия организъм, който ще бъде дреха на душата, и от всички елементи, които ни съставят, то е най-малко достъпно за обикновеното съзнание. Драмата на материализма е тази, че той мисли да познава наистина материята, когато говори за нейните закони. Обаче всяка материя е одушевена от духа, и не само от този който е на открито, а също от един, който не можем да открием, освен когато насочим нашия поглед към далечни епохи, към състояния на съзнанието съвършено различни от нашето. Материалният физически организъм е това, което материалистът познава най-малко.
към текста >>
Драмата на материализма е тази, че той мисли да познава наистина материята, когато
говор
и за нейните закони.
Защото какво прави човешкото същество през време на предземното съществуване, между смъртта и едно ново раждане. Отговорът на този въпрос ни показва една задача от голям размах: В определена фаза то работи заедно с духовните същества на космоса да събере в неговите части, да изгради с мъдрост едно физическо тяло, от което изработва първо един всемирен модел, който е негов "зародиш". Само това, сравнено с онова, което то ще познае на Земята, е едно небесно съществуване. Това, което се извършва там, по-късно ще остане скрито в глъбините на физическия организъм, който ще бъде дреха на душата, и от всички елементи, които ни съставят, то е най-малко достъпно за обикновеното съзнание.
Драмата на материализма е тази, че той мисли да познава наистина материята, когато говори за нейните закони.
Обаче всяка материя е одушевена от духа, и не само от този който е на открито, а също от един, който не можем да открием, освен когато насочим нашия поглед към далечни епохи, към състояния на съзнанието съвършено различни от нашето. Материалният физически организъм е това, което материалистът познава най-малко. Трябваше да се роди материалистичното схващане, за да останат скрити за погледа на съвременната наука, която иначе е достойна за удивление, толкова сложните материални форми на организма.
към текста >>
През време на зародишния живот, в течение на който се извършва постепенно съединението, за което
говор
ихме, и впоследствие още след раждането човекът работи като ваятел; той моделира своя мозък и останалите свои органи.
През време на зародишния живот, в течение на който се извършва постепенно съединението, за което говорихме, и впоследствие още след раждането човекът работи като ваятел; той моделира своя мозък и останалите свои органи.
Тази активна памет работи с извънредна сила през време на първите години на детството за образуване на организма. По същество този организъм е бил приготвен по-рано и приема форма в зависимост от тази подготовка, но към този сгъстен духовен всемирен организъм в едно физическо тяло трябва да се прибавят още много неща. Космическата несъзнателна, но активна памет, е тази, която моделира вътрешно кърмачето. Ако душата би искала да запази на Земята спомена за всичко, което е живяло през време на последната фаза на предрожденното съществуване, философията би запазила своята духовна субстанция. Защото именно действието на космическия етер върху организма на човека е това, което дава на философията погледа, който прониква в живите действителности.
към текста >>
85.
08. СЕДМА ЛЕКЦИЯ: ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА НА СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Така
говор
еха посветените съвременници на Тайната на Голгота на онези които бяха готови да ги слушат, които имаха вяра в тях.
Именно през епохата, когато човечеството минаваше през тази фаза, от този свят, от който идва душата когато се ражда се яви Христос, който при събитията в Палестина се съедини с човека на име Исус. През тази епоха имаше хора, които на основата на древни предания бяха запазили методи, които несъмнено бяха само остатъци от древни посвещения, но които даже под тази смалена форма, доставяха познанието за духовния свят и за връзките, които свързват човешкото същество с него. Тези посветени можаха да кажат тогава на онези, които бяха готови да приемат техните думи: Слънчевото същество, което помагаше на човека чрез своята благодат и му позволяваше да възприема отзвука от неговото предземно съществуване, това същество, за което физическото слънце е само един последен отблясък, това същество, слезе при нас. То живя в тялото на човека Исус. То облече едно човешко тяло, за да бъде от този момент нататък не само съединено с духовния свят, през който човекът минава между смъртта и едно ново раждане, а също за да живее на Земята и да участва в човешкото развитие.
Така говореха посветените съвременници на Тайната на Голгота на онези които бяха готови да ги слушат, които имаха вяра в тях.
И по този начин хората можаха да научат, как Христос е влязъл в едно земно тяло, за да разреши за тях, не чрез учение, а чрез дела великата загадка, която се поставяше от тогава насам загадката на смъртта. Христос, казваха посветените дойде на Земята, за да даде на човека на Земята отговора, който той трябваше да познае относно загадката поставена от смъртта. Защото по времето когато на Земята се извърши Тайната на Голгота, онези, които още притежаваха остатъци от древните методи на посвещението, говореха преди всичко за духовното същество на Христа и за неговата дейност в духовните светове. Те описваха пътя, по който трябваше да слезе на Земята това същество, което по-рано никога не беше идвало на нея. Същността на тяхното учение беше пътят следван от Христа, за да слезе до човека Исус и сам да стане един човек в Исуса.
към текста >>
Христос, казваха посветените дойде на Земята, за да даде на човека на Земята от
говор
а, който той трябваше да познае относно загадката поставена от смъртта.
Тези посветени можаха да кажат тогава на онези, които бяха готови да приемат техните думи: Слънчевото същество, което помагаше на човека чрез своята благодат и му позволяваше да възприема отзвука от неговото предземно съществуване, това същество, за което физическото слънце е само един последен отблясък, това същество, слезе при нас. То живя в тялото на човека Исус. То облече едно човешко тяло, за да бъде от този момент нататък не само съединено с духовния свят, през който човекът минава между смъртта и едно ново раждане, а също за да живее на Земята и да участва в човешкото развитие. Така говореха посветените съвременници на Тайната на Голгота на онези които бяха готови да ги слушат, които имаха вяра в тях. И по този начин хората можаха да научат, как Христос е влязъл в едно земно тяло, за да разреши за тях, не чрез учение, а чрез дела великата загадка, която се поставяше от тогава насам загадката на смъртта.
Христос, казваха посветените дойде на Земята, за да даде на човека на Земята отговора, който той трябваше да познае относно загадката поставена от смъртта.
Защото по времето когато на Земята се извърши Тайната на Голгота, онези, които още притежаваха остатъци от древните методи на посвещението, говореха преди всичко за духовното същество на Христа и за неговата дейност в духовните светове. Те описваха пътя, по който трябваше да слезе на Земята това същество, което по-рано никога не беше идвало на нея. Същността на тяхното учение беше пътят следван от Христа, за да слезе до човека Исус и сам да стане един човек в Исуса. Те не се задоволяваха само да изучават Исуса на история и да питат: какво иска да прави тази личност, тази историческа личност в развитието? Защото обикновеното съзнание имаше пред своя поглед историческата личност.
към текста >>
Защото по времето когато на Земята се извърши Тайната на Голгота, онези, които още притежаваха остатъци от древните методи на посвещението,
говор
еха преди всичко за духовното същество на Христа и за неговата дейност в духовните светове.
То живя в тялото на човека Исус. То облече едно човешко тяло, за да бъде от този момент нататък не само съединено с духовния свят, през който човекът минава между смъртта и едно ново раждане, а също за да живее на Земята и да участва в човешкото развитие. Така говореха посветените съвременници на Тайната на Голгота на онези които бяха готови да ги слушат, които имаха вяра в тях. И по този начин хората можаха да научат, как Христос е влязъл в едно земно тяло, за да разреши за тях, не чрез учение, а чрез дела великата загадка, която се поставяше от тогава насам загадката на смъртта. Христос, казваха посветените дойде на Земята, за да даде на човека на Земята отговора, който той трябваше да познае относно загадката поставена от смъртта.
Защото по времето когато на Земята се извърши Тайната на Голгота, онези, които още притежаваха остатъци от древните методи на посвещението, говореха преди всичко за духовното същество на Христа и за неговата дейност в духовните светове.
Те описваха пътя, по който трябваше да слезе на Земята това същество, което по-рано никога не беше идвало на нея. Същността на тяхното учение беше пътят следван от Христа, за да слезе до човека Исус и сам да стане един човек в Исуса. Те не се задоволяваха само да изучават Исуса на история и да питат: какво иска да прави тази личност, тази историческа личност в развитието? Защото обикновеното съзнание имаше пред своя поглед историческата личност. Една част от съвременниците я виждаха и техните следовници имаха конкретно познание за нея чрез преданието.
към текста >>
Обаче онези, които благодарение на остатъците от старото познание на посвещението още имаха известно съзнание за духовните светове, те можеха да кажат: - Това същество, в миналото висшето слънчево същество, което раздаваше благодатта, за която
говор
ихме, пое пътя, който го доведе към земята до човека Исус.
Обаче онези, които благодарение на остатъците от старото познание на посвещението още имаха известно съзнание за духовните светове, те можеха да кажат: - Това същество, в миналото висшето слънчево същество, което раздаваше благодатта, за която говорихме, пое пътя, който го доведе към земята до човека Исус.
То мина през събитията на Голгота. То е това слънчево същество, което даде на хората които бяха изгубили способността да възприемат предземното съществуване и да намерят така отговор на загадката на смъртта силата да победят смъртта на Земята.
към текста >>
То е това слънчево същество, което даде на хората които бяха изгубили способността да възприемат предземното съществуване и да намерят така от
говор
на загадката на смъртта силата да победят смъртта на Земята.
Обаче онези, които благодарение на остатъците от старото познание на посвещението още имаха известно съзнание за духовните светове, те можеха да кажат: - Това същество, в миналото висшето слънчево същество, което раздаваше благодатта, за която говорихме, пое пътя, който го доведе към земята до човека Исус. То мина през събитията на Голгота.
То е това слънчево същество, което даде на хората които бяха изгубили способността да възприемат предземното съществуване и да намерят така отговор на загадката на смъртта силата да победят смъртта на Земята.
към текста >>
Единственото нещо, за което хората имаха тогава познание даже и най-учените беше историческата личност Исус, за чийто живот
говор
и историята, без да успее било чрез пряко виждане, било чрез традицията на посвещението, да даде истинското място на Христа, който дойде да се съедини с нея.
Обаче под действието на това Азово съзнание, виждането на духовните светове се затъмнява и потъва в мрачните глъбини. Духовният поглед, който Мистериите развиваха, познанието на посвещението се затъмни в 4-то столетие; те не ще познаят по-късно освен слаби остатъци. Това, което трябваше да остане да живее от старото познание на посвещението, бе от сега нататък грижливо скривано, даже пред очите на културното човечество, което завърши с това, че изгуби напълно всякакво познание за него. Така, защото този остатък се упражни почти никакво действие върху общата култура, върху цивилизацията. Поради тази причина той не можеше да предаде едно учение както това ставаше още през времето на първите столетия на християнската ера как Христос е слязъл от духовните светове.
Единственото нещо, за което хората имаха тогава познание даже и най-учените беше историческата личност Исус, за чийто живот говори историята, без да успее било чрез пряко виждане, било чрез традицията на посвещението, да даде истинското място на Христа, който дойде да се съедини с нея.
През време на този период църквите не можаха следователно да сторят друго, освен да описват на своите верующи историческата личност, да им предадат нейния жив образ. Но от всичко онова, за което през първите столетия на нашата ера говореха онези, които са има ли едно познание за един духовен свят, от всичко това не беше предавано вече нищо. От миналите времена, когато душите бяха запазили известни познания от познанието на посвещението, църквата беше запазила учения, които предаваше под формата на догми; без да споменава онези, които още можеха да възприемат духовното съдържание, на което тези догми отговаряха, тя направи от тях обект само на една проста вяра.
към текста >>
Но от всичко онова, за което през първите столетия на нашата ера
говор
еха онези, които са има ли едно познание за един духовен свят, от всичко това не беше предавано вече нищо.
Това, което трябваше да остане да живее от старото познание на посвещението, бе от сега нататък грижливо скривано, даже пред очите на културното човечество, което завърши с това, че изгуби напълно всякакво познание за него. Така, защото този остатък се упражни почти никакво действие върху общата култура, върху цивилизацията. Поради тази причина той не можеше да предаде едно учение както това ставаше още през времето на първите столетия на християнската ера как Христос е слязъл от духовните светове. Единственото нещо, за което хората имаха тогава познание даже и най-учените беше историческата личност Исус, за чийто живот говори историята, без да успее било чрез пряко виждане, било чрез традицията на посвещението, да даде истинското място на Христа, който дойде да се съедини с нея. През време на този период църквите не можаха следователно да сторят друго, освен да описват на своите верующи историческата личност, да им предадат нейния жив образ.
Но от всичко онова, за което през първите столетия на нашата ера говореха онези, които са има ли едно познание за един духовен свят, от всичко това не беше предавано вече нищо.
От миналите времена, когато душите бяха запазили известни познания от познанието на посвещението, църквата беше запазила учения, които предаваше под формата на догми; без да споменава онези, които още можеха да възприемат духовното съдържание, на което тези догми отговаряха, тя направи от тях обект само на една проста вяра.
към текста >>
Вече не се
говор
еше освен за Исуса от Назарет, който беше представен като едно човешко същество, може би най-съвършеното от всички онези, които бяха участвали в развитието на човечеството.
Така докато се разширяваше и задълбочаваше познанието на сетивния свят, наред с него се установяваше една вяра в догмите, която можеше да бъде свързана само с личността на Исуса, тази, която обикновеното съзнание познаваше чрез историята. Така положението продължи да съществува в продължение на 17-то, 18-то и 19-то столетия и завърши с едно богословие, което се представяше за християнско и което имаше предвид вече само човешкото същество Исус, защото този беше единственият аспект на това същество, който историята можеше да предаде. Обаче същевременно формата на съзнанието, благодарение на което се развиваше опитността на Аза и което беше позволило да бъде изследвана структурата, устройството на сетивния свят, беше отслабило всичко, което свързваше душата с тази догматична сграда. Забележителните личности у които това съзнание беше най-силно, изгубиха всякаква склонност към съдържанието на вярата, към Христа. И особено през 19-то столетие се разпространи все повече едно богословие, в погледа на което Христос изчезваше напълно зад Исуса.
Вече не се говореше освен за Исуса от Назарет, който беше представен като едно човешко същество, може би най-съвършеното от всички онези, които бяха участвали в развитието на човечеството.
към текста >>
То дава възможност да виждаме отвън Исуса, историческата личност, да стигнем до едно пряко виждане на предземното съществуване; от там да съзерцаваме Христа, който е едно духовно същество, и да разберем Исуса и Тайната на Голгота
говор
ейки за Христа.
След като през време на първите столетия на християнската ера хората бяха описали пътя, който водеше от Христа до Исуса, в който той се беше въплътил, сега те вземаха този Исус като изходна точка, за да се издигнат до Христа. Обаче съобразно природата на нещата, тук не можеха да сторят друго освен да признаят своето безсилие или пък да не го признаят да се издигнат до Христа, изхождайки от "простия" Исус, който беше живял в Палестина. По този начин богословието на една голяма част от човечеството изгуби Христа, като гледаше само Исуса. Това положение може да бъде изменено само чрез модерното посвещение, това посвещение, което аз определих в неговите главни черти в течение на миналите лекции и което води до Имагинацията, Инспирацията и Интуицията под една нова форма.
То дава възможност да виждаме отвън Исуса, историческата личност, да стигнем до едно пряко виждане на предземното съществуване; от там да съзерцаваме Христа, който е едно духовно същество, и да разберем Исуса и Тайната на Голгота говорейки за Христа.
Така ще може да бъде намерен отново пътят, от който съвременното богословие се е отдалечило, като не виждайки вече освен Исуса, то изгуби Христа.
към текста >>
Те образуват съответния полюс на тайните на раждането, за които
говор
их вчера.
Утре ние ще продължим изложението върху връзките между тайните на смъртта и Христовото същество.
Те образуват съответния полюс на тайните на раждането, за които говорих вчера.
Днес бих искал да приключа нашето изследване с думите, които един посветен от първите столетия на християнската ера можеше да каже на хора, пред които се изправяше вече с цялото си величие загадката на смъртта: "Погледнете, казваше той тази фаза на развитието на тялото, когато човекът добива и използва съзнанието на Аза. През тази фаза физическото тяло скрива за неговия поглед това, което съставлява човешкото същество. В момента, когато разгръща съзнанието на Аза, човекът се намира в такова устройство, щото чрез физическото тяло и ограничен в неговото поле, в него никога не би могла да се роди мисълта за съществуването на това, което в него принадлежи на духа".
към текста >>
Във връзка с това тройно пропиване на християнските сили, на христовите сили, ние ще
говор
им утре за тайната на смъртта, за нейните връзки с христовото същество и за хода на развитието.
Чрез Светия Дух така както Христос го разбра и го разля върху човечеството, ние поставяме чрез познанието основата на една нова християнска религия.
Във връзка с това тройно пропиване на християнските сили, на христовите сили, ние ще говорим утре за тайната на смъртта, за нейните връзки с христовото същество и за хода на развитието.
към текста >>
86.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
Да вземем например един сказчик, който
говор
и основавайки се на резултатите от този нов метод на медитация.
Да вземем например един сказчик, който говори основавайки се на резултатите от този нов метод на медитация.
Той говори за тях не в отвлечени формули, а апелирайки към живи виждания. На него му е невъзможно да се подготви, изучавайки наизуст своите бележки. Защото наизуст може да се научи това, което се отнася за физическия свят, но не това, което се отнася за имагинативното съзнание, чието съдържание трябва да бъде постоянно пресъздавано. Разбира се, човек може да се подготви за това, но тази подготовка е равносилна на едно вътрешно упражнение. Тази дейност на душата е равносилна на добиването на една вътрешна способност.
към текста >>
Той
говор
и за тях не в отвлечени формули, а апелирайки към живи виждания.
Да вземем например един сказчик, който говори основавайки се на резултатите от този нов метод на медитация.
Той говори за тях не в отвлечени формули, а апелирайки към живи виждания.
На него му е невъзможно да се подготви, изучавайки наизуст своите бележки. Защото наизуст може да се научи това, което се отнася за физическия свят, но не това, което се отнася за имагинативното съзнание, чието съдържание трябва да бъде постоянно пресъздавано. Разбира се, човек може да се подготви за това, но тази подготовка е равносилна на едно вътрешно упражнение. Тази дейност на душата е равносилна на добиването на една вътрешна способност.
към текста >>
Всяка последователна работа на медитация е една помощ, когато искаме да
говор
им за свръхсетивния свят.
Всяка последователна работа на медитация е една помощ, когато искаме да говорим за свръхсетивния свят.
Но ние трябва да я създаваме отново всеки път, даже в момента, ако искаме това да бъде един жив плод. Тогава произнесените думи ще прозвучат, даже в тяхната форма, като един пряк отзвук на духовния свят. Нека ми бъде позволено тук да припомня една лична подробност: Аз съм разглеждал някои теми по 30, даже 40 пъти. На тридесетият път работата не е по-лесна; тя е също така трудна, както първия път, и пътят, който трябва да бъде изминат е точно същия. Това, от което се нуждаем, за да подкрепим на една основа тази производителна работа, е съсредоточеност и спокойствие; само при спокойствие душата може да произвежда, да твори.
към текста >>
Тя е, че в това отношение една аудитория, която идва да чуе да се
говор
и за духовния свят, може да се отнесе даже с жестокост, задавайки преди лекцията всякакъв вид въпроси, без да държи сметка, че в минутите, които ще следват,
говор
ителят ще трябва да черпи от източниците на духовния свят.
Тогава произнесените думи ще прозвучат, даже в тяхната форма, като един пряк отзвук на духовния свят. Нека ми бъде позволено тук да припомня една лична подробност: Аз съм разглеждал някои теми по 30, даже 40 пъти. На тридесетият път работата не е по-лесна; тя е също така трудна, както първия път, и пътят, който трябва да бъде изминат е точно същия. Това, от което се нуждаем, за да подкрепим на една основа тази производителна работа, е съсредоточеност и спокойствие; само при спокойствие душата може да произвежда, да твори. Тук бих искал да направя една забележка, която може би не е наложителна, но ще допринесе за изяснение на нещата.
Тя е, че в това отношение една аудитория, която идва да чуе да се говори за духовния свят, може да се отнесе даже с жестокост, задавайки преди лекцията всякакъв вид въпроси, без да държи сметка, че в минутите, които ще следват, говорителят ще трябва да черпи от източниците на духовния свят.
към текста >>
И ако през време на земния живот искаме да намерим от
говор
на проблемата за смъртта, трябва да сме в състояние да разглеждаме физическото тяло, намирайки се вън от него, като един външен предмет, нещо в което то се превръща в момента, когато умираме.
Този е преходът от обикновената действителност към етерната действителност, преход който се извършва благодарение на усилията, които водят до имагинативното мислене. Тогава е даден първият импулс към познаването на физическото тяло. Ние констатираме, че то функционира като един отразяващ апарат и това, което то ни препраща, са мислите. Тогава ние сме вече в състояние да започнем да разглеждаме проблемата на смъртта, нещо, което не е възможно, докато нямаме за нашето физическо тяло съзнанието, което имаме за един предмет. Ако човешкото същество продължава да живее и след смъртта, това не става в едно физическо тяло.
И ако през време на земния живот искаме да намерим отговор на проблемата за смъртта, трябва да сме в състояние да разглеждаме физическото тяло, намирайки се вън от него, като един външен предмет, нещо в което то се превръща в момента, когато умираме.
Този е стадият, който характеризира първия устрем, който ни води към разрешението на проблема на смъртта. Сега ще видим как трябва да продължим този път.
към текста >>
Когато човек стига до степента на познанието, за което
говор
им, той може да вижда с точност, че душата е активна, че тя използува физическия организъм и се изпълва с образите, които този последният и изпраща.
Неговото съзнание се изгубва в това, което вижда и той не притежава способност да се връща по воля в състоянието на обикновеното съзнание и обратно. Напротив, медитиращият който мисли имагинативно не изгубва своето съзнание, за да го превърне в едно "привидение". Той прибавя към обикновеното съзнание в богатствата на Имагинацията. Те се прибавят към това, което съзнанието вече притежава. Ето защо медитиращият имагинативно категорично отхвърля "привидението"; той знае също при какви условия се произвеждало.
Когато човек стига до степента на познанието, за което говорим, той може да вижда с точност, че душата е активна, че тя използува физическия организъм и се изпълва с образите, които този последният и изпраща.
Мислещият имагинативно и инспиративно знае кои са, при състоянието на нормалното съзнание отношенията на душата с тялото и може по този начин да прецени възприятията на имащия привидения. Той знае, че в този последния душата не се е освободила от физическото тяло. Защото поради това, че сам е извършил тази работа, той знае добре как се освобождава душата от тялото, как може да я направи активна. Когато наблюдава визионера, той вижда в него, когато възприема видения, душата е потънала по-дълбоко в тялото отколкото в обикновеното съзнание, когато тя възприема физическия свят. Тази е разликата между мислещият имагинативно и визионерина: Този последният се потапя по-дълбоко, отколкото обикновено в органическите функции докато първият наистина се освобождава от организма, поддържайки напълно обикновените връзки между душата и тялото.
към текста >>
Това е неточно за тази част на душата за която
говор
я.
Касае се за тази част на съществото, която ще достави по-късно мисленето. Тя съществува преди земния живот; това е една духовна субстанция, която изчезва в момента, когато ние стигаме на Земята. Съвсем малкото дете още притежава остатъци от нея, които също изчезват постепенно но как? Това, което изчезва тук се преобразява, за да даде живот и форма на нашата глава. Трябва добре да разберем това, което става и да не мислим което би било голяма грешка че душата и духът са тук преди земното съществуване, че тялото им доставя на Земята един вид жилище, в което те влизат такива, каквито са, за да живеят там.
Това е неточно за тази част на душата за която говоря.
Тя се заличава, изчезва и се превръща в едно физическо, материално вещество, което е организмът на нашата глава. Животът и формата на тялото са преобразени един духовен елемент, който е предхождал земното съществуване. Погледната вашата глава не искам да кажа само тази, която изгубва човек когато е обезглавен, но цялата органическа глава с нервните нишки, които проникват в нея, с оросяващите я кръвоносни съдове всичко това е произведение на едно преобразуване на част от предземния човек, част която е изчезнала, за да се яви отново под материална форма. Ако този организъм на главата може да служи за огледало и да отразява мислите, това е защото той е действителното преобразуване на това, което живееше по-рано, защото той е физическият образ на нашето предземно съществуване, защото е получил форма и живот от мислите, които ни идват когато възприемаме нещата около нас. Наред с него и различно включена в живота на душата се поставя тази част на съществото, която преминавайки през зачатието и раждането, не се превръща във физически тяло, а се свързва с много по-слаби връзки с метаболизма (обмяната на веществата) и с крайниците.
към текста >>
Работата не е така проста и ние можем да я изразим по този начин най-много, когато
говор
им за главата, но не и за организма в неговата цялост.
Някои описания на свръхсетивните факти ни казват просто: Когато човек е буден, неговата душа и неговият дух живеят в неговия организъм; когато спи, те са излъчени от него.
Работата не е така проста и ние можем да я изразим по този начин най-много, когато говорим за главата, но не и за организма в неговата цялост.
Тази част от живота на душата, която е заспала и от тъмните глъбини на която до съзнанието стигат само някои представи, ние я виждаме в момента когато се издигаме до Интуицията. Както вече изложих, Интуицията е плод на упражнения, които поставят в действие волята. Тези упражнения позволяват да възприемаме постепенно това, което обикновено остава скрито през време на будното състояние, а именно тайните на волята. Защото за будното съзнание волята е една тайна, която се изявява отчасти в Инспирацията, но се разкрива напълно в Интуицията. Колкото и парадоксално да изглежда това, можем да кажем, че когато човешкото същество се издига дотам, да разкрие природата на волята, то вижда да се явява пред неговите очи и божественият свят.
към текста >>
На тази загадка донася от
говор
само Тайната на Голгота.
Това, което е вечно в нас, това което се разкрива на основата на мисленето, на чувствата, на волята, ние видяхме, че то изчезва някакси за да се превърне в органически живот на главата и се отразява в мисълта при волята ние се намираме в присъствието на всичко онова, което води в останалия организъм един зародишен живот, за да се роди едва при смъртта. Сега ни обхваща страх, който не е от рода на сантименталните грижи, а произхожда от познанието. Ние се питаме: - Какво занасяме ние от нашия физически отвъд смъртта? Защото самото тяло се разлага в този момент. Понеже на него ние дължим азовото съзнание, не следва ли да си зададем логически въпроса: Как да запазим това азово съзнание отвъд смъртта?
На тази загадка донася отговор само Тайната на Голгота.
към текста >>
Те
говор
ят за "съмнението", което е начало на философията.
Защото обикновената философия не ще оживее отново и не ще добие субстанция освен когато получи една нова храна, черпена в имагинативното познание. Вижте това, което аз казах в началото на тази лекция: Когато чрез медитация човек напредва към имагинативното познание, той преминава някакси една пропаст. Мисленето престава да функционира, той навлиза в една празнота между него и имагинацията, празнота активна и пълна с живот. Някои философи са почувствали тази празнота на мисленето, например св. Августин и Декарт, но не са знаели да я изтълкуват.
Те говорят за "съмнението", което е начало на философията.
Това съмнение не е нищо друго, освен празнотата на мисленето отразено в съзнанието между обикновения начин на мислене и имагинативното мислене. Обаче нито Св. Августин, нито Декарт не са стигали до това потопявайки в него цялата си душа следователно те не са имали истинска вътрешна опитност за него, а само са доловили едно отражение на това изчезване на мисленето и особено на всяка запаметяваща способност. Така ние виждаме, как фактите на философията, която борави само с идеите, се изясняват само в светлината на имагинативната философия. Вие видяхте също, как чрез познанието, което позволява на съзнателната душа да изследва етерното тяло, се намираме в положението да имаме пред очите си в една съвкупност целия живот на организма, съставен обаче от последователни събития.
към текста >>
87.
10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ: СЪБИТИЕТО НА СМЪРТТА И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ХРИСТА
GA_25 Философия, космология, религия
Той би познавал също онези космически сфери, несъзнателно изгубени през време на съня, за които вече
говор
ихме.
Ако в своето будно състояние, човек би бил способен да познае цялата дейност, която развива неговото вътрешно същество, първо той би възприемал течението на своя собствен живот, т.е. жизнените действителности, върху които се присаждат спомените.
Той би познавал също онези космически сфери, несъзнателно изгубени през време на съня, за които вече говорихме.
Ако би могло да използва напълно своето астрално тяло, човешкото същество би възприемало съзнателно този образ на планетните движения, които познава през време нощта. В своето дишане, в своето кръвообращение той би чувствал как преминава приливът, който тези движения отразяват. Той би искал да каже нещо, което изглежда парадоксално: През моите артерии тече силата на слънцето, подсилена чрез здравината на Марс, която на свой ред е пропита от веществената сила на Юпитер и т.н. Той би чувствал, как през неговото същество преминават различно насочените течения на планетите. И ако беше способен да живее вътрешно целия свой Аз, той би се чувствал пропит в своето духовно същество от небето на неподвижните звезди.
към текста >>
Преди да от
говор
им на този въпрос, ще отбележим точно, че физическият организъм е препятствието, което изолира душата от едно познание на космическите действителности, чийто звук трепти в нея, без тя да знае това.
Той не знае нищо за живота, който се разгръща в него за движенията на планетите и за света на съзвездията, защото когато е будно, всяка вътрешна дейност е отразена във физическия организъм. Влиянията на външния свят проникват чрез сетивата в него: Тези на светлината през очите, тази на света на звуците през ушите, действията на топлината и на студа през сетивото за топлина и т.н. Чрез дейността развита от душата всичко това е отразено под форма на мисли и душата познава този свят на мислите отразени в полето на съзнанието. Такива са условията, в които се намира душата през време на будното състояние. Този буден живот прави да изникне въпросът: Чрез какво действие на душата върху физическия организъм мислите се явяват така "отразени"?
Преди да отговорим на този въпрос, ще отбележим точно, че физическият организъм е препятствието, което изолира душата от едно познание на космическите действителности, чийто звук трепти в нея, без тя да знае това.
към текста >>
88.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
И с този стремеж идва да се съедини съществото, действителността, за която току-що
говор
их: - Моралните съждения, които произнасяме непрестанно върху самите нас.
Ние носим в себе си това същество, което е конкретната действителност на съжденията, които изказваме върху нашите дела. Ние току-що видяхме, тази воляща част на душата съдържа нещо, което съществуваше още преди човекът да е слязъл от духовния свят към физически-етерен организъм. В тази част на душата постоянно трепти отзвукът на едно желание да построи един човешки организъм, защото тази именно беше нейната дейност преди живота на Земята. Дейност, която от сега нататък се сблъсква препятствията, които организмът представлява (физическият организъм), който и се противопоставя чрез всички свои стени и ъгли. Но тази дейност продължава да съществува под формата на стремеж.
И с този стремеж идва да се съедини съществото, действителността, за която току-що говорих: - Моралните съждения, които произнасяме непрестанно върху самите нас.
Така щото ние носим в себе си едно същество, в което се вливат желанието да моделираме един нов организъм и осъществените морални преценки. Ние отвеждаме това същество отвъд смъртта, когато завършва нашият земен живот.
към текста >>
Преди да от
говор
им на този въпрос, ще дам определение още за някои условия на земния живот, взимайки като изходна точка вече изложените съображения.
Преди да отговорим на този въпрос, ще дам определение още за някои условия на земния живот, взимайки като изходна точка вече изложените съображения.
Човешкият организъм е теренът, върху който непрестанно работят разрушителни и съграждащи сили. Когато мислим, ние разрушаваме; когато проявяваме воля, ние съграждаме, а когато живеем чрез чувството, ние произвеждаме една игра на равновесие между съграждането и разрушението. Мисъл, чувство и воля представляват следователно в тяхната общност една постоянна размяна между разрушение и възраждане. Тези обмени са извънредно сложни и те се установяват различно, според възрастите на живота. За възпитателя, за този, който преподава, е много важно да знае това, което едно духовно познание му съобщава относно тази сменяща се игра, това равновесие, което се установява между асимилацията и дисимилацията, преминаването на градивните процеси към разложителни процеси, и обратно, тази непрестанна смяна на течения, които упражняват техните действия върху организма.
към текста >>
Тук аз мога да
говор
я само накратко върху тези неща, но вие виждате, че антропософското познание е източник на едно обогатяване на патологията и лечението в перспектива, която охарактеризирахме.
Физиологията и анатомията могат да познаят само външния аспект на този организъм; успоредно медицината не може да намери отношението между лекарство и болест освен чрез експериментиране. Имагинацията, Инспирацията и Интуицията позволяват да възприемаме връзката, вътрешната връзка, която сродява едно лечебно средство или един лечебен процес с болестта и да заменим емпиричното лечение, подчинено на експериментацията, чрез едно рационално лечение, основано на познанието на човешкото същество и на процеса на лечението.
Тук аз мога да говоря само накратко върху тези неща, но вие виждате, че антропософското познание е източник на едно обогатяване на патологията и лечението в перспектива, която охарактеризирахме.
В това отношение вече имаме практически приложения в нашето движение. Ние ценим напълно и използваме всичко, което модерната медицина е добила. Но ние осветляваме тези придобивки напълно чрез познанието на духа, чрез духовното виждане. Нашите медицински схващания бяха окачествени като "детински", и това е напълно обяснимо в устата на тези, които искат да познават само това, което сетивата предлагат. Чрез това те само показват своето невежество, в което се намират по отношение истинската природа на нещата.
към текста >>
Той още не вижда това същество, за което вече
говор
их, което се образува в нас чрез моралните съждения, които произнасяме върху самите нас.
Аз вече споменах, че това етерно тяло не е строг отделено от всемирния, космически етер чрез твърди бариери. От етерния Космос се вливат постоянно сили в човешкия етерен организъм и след това се отливат. Ето защо в момента, когато човешкото същество прекрачва прага на смъртта, неговото съзнание се разширява до етерните предели, а същевременното се чувства снабдено с едно етерно тяло, което е негова собственост и което се е освободило от физическото тяло. През време на тази фаза човешкото същество е изцяло отдадено на тази опитности на етерния Космос, които се сменят с едно сгъстяване на съзнанието сведено само до неговото етерно тяло, до неговия етерен организъм. Отвъд прага на смъртта човекът се чувства като залят от това космическо съзнание.
Той още не вижда това същество, за което вече говорих, което се образува в нас чрез моралните съждения, които произнасяме върху самите нас.
Ние го отвеждаме отвъд смъртта, свързано с нашето астрално тяло, обаче в моментите, които идват веднага следват смъртта, нямаме никакво съзнание за него. Ние сме напълно изоставени на Космоса и на възприятието на течението на живота, който сме имали на Земята, защото този живот образува сега съдържанието на нашето етерно тяло. В течение на определено време ние виждаме да се разгръща пред нас нашето съществуване, то ни се явява отвътре веднага след смъртта.
към текста >>
Например сънуваме един раз
говор
, който сме имали вчера с това или онова лице.
Но тази фаза трае само няколко дни. Нейното дълготраене може да се сравни твърде различно индивидуално с това на сънищата, които са подбуди, предизвикани в нас от опитностите на деня. Що се отнася за образуването на нашите сънища, то винаги е един отзвук на това, което сме живели било същия ден, било в навечерието, било преди това навечерие. Това, което ни идва от самия ден, може да се съедини в една особена връзка с по-стари опитности.
Например сънуваме един разговор, който сме имали вчера с това или онова лице.
Тази опитност изниква следователно направо в полето на съня. Но може би ние сме разговаряли с одушевление за едно трето лице, което сме видели преди десет години и след това вече не сме среща ли. Именно за това лице ние продължаваме да сънуваме всякакви неща. Ние бихме познали добре тези връзки, ако бихме проучили както подобава сънищата. Някой сънува за това, което е видял вчера; друг за това, което е станало преди навечерието; друг пък за това, което е станало три или четири дни преди това.
към текста >>
През време на цялото преминаване през света на душите, човешкото същество е подържано в едно състояние на смътно съзнание или най-малко по-заглушено отколкото преди докато му се наложи необходимостта да проникне в света на духовете, да се освободи от съществото, за което
говор
ихме, да живее само в Космоса, който е "аморален", в който не можем да внесем тази равносметка на моралност или неморалност, за която сме имали опитност в света на душите.
По този начин през фазата, в която се намираме, както изложих това вчера, в света на душите, ние приспособяваме нашия живот към един ритъм, който ни позволява да преминем от опитността на нашите морални качества към тези на Космоса. В тези редуващи се смени се ражда сбор от стремежи, които ни тласкат да направим нашите лоши дела. Ако сме действали спрямо някого по този начин да го нараним, ние сме тласкани да направим това в нашето бъдеще съществуване. Накратко казано, това е зародишът на съдбата, която тече през много съществувания и се образува по този начин. Но същевременно чистото космическо съзнание се затъмнява, заглушава се силно под влияние на това, което носим в нас.
През време на цялото преминаване през света на душите, човешкото същество е подържано в едно състояние на смътно съзнание или най-малко по-заглушено отколкото преди докато му се наложи необходимостта да проникне в света на духовете, да се освободи от съществото, за което говорихме, да живее само в Космоса, който е "аморален", в който не можем да внесем тази равносметка на моралност или неморалност, за която сме имали опитност в света на душите.
към текста >>
Аз вече
говор
их за тези сили при разглеждането на това, което става през време на съня.
Аз вече говорих за тези сили при разглеждането на това, което става през време на съня.
Ние намираме тези сили в действие през време на след земното съществуване. Това са винаги онези сили, които свързват или се стремят да се свържат човека със земния живот. Тук, след смъртта, тяхното действие се стреми да по пречи на човека да се отдалечи от този земен живот. Човекът е изоставил своето физическо тяло, но той още има стремеж да се върне към Земята и това става, защото той е пропит от силите на Луната.
към текста >>
89.
01. 1. Антропософски ръководни принципи
GA_26 Мистерията на Михаил
Представям си, че тогава онези личности, които изнасят сказки или ръководят събеседвания в групите /клоновете/, ще приемат даденото като направляваща линия, за да свържат с него по един свободен начин това, което ще
говор
ят.
Обаче в Обществото трябва да може да се роди едно единно съзнание. Това може да стане тогава, когато на всякъде се познават подбудите, които са давани на отделни места. Ето защо тук ще предаваме в съкратена форма това, което аз давам в Гьотеанума на Обществото под формата на сказки.
Представям си, че тогава онези личности, които изнасят сказки или ръководят събеседвания в групите /клоновете/, ще приемат даденото като направляваща линия, за да свържат с него по един свободен начин това, което ще говорят.
С това ще се допринесе за една единна форма на действие в Обществото, без да се помисли по някакъв начин, че тук има една принуда.
към текста >>
Ако това бе станало, тогава днес навсякъде бихте слушали да се
говор
и: да, ако тогава бяха се приели подбудите от една или друга страна, къде бихме се намира ли днес?
През последните години не беше в полза за Обществото, че някои отделни членове внесоха в него своите собствени желания, понеже считаха, че с увеличаването на Обществото ще намерят едно поле на действие за тези техни собствени желания. Можем да се каже: но защо срещу такива опити не са взети необходимите мерки, за да бъдат те пресечени?
Ако това бе станало, тогава днес навсякъде бихте слушали да се говори: да, ако тогава бяха се приели подбудите от една или друга страна, къде бихме се намира ли днес?
Но приети са били много неща, които плачевно са се провалили и това ни върна назад.
към текста >>
90.
02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37
GA_26 Мистерията на Михаил
Защото той може да чувствува величието, красотата и мъдростта на природния свят в най-голям размер: това не му дава никакъв от
говор
на въпроса за неговото собствено същество.
4. За да има сигурност в своето чувствуване и за крепкото развитие на своята воля човекът се нуждае от едно познание на духовния свят.
Защото той може да чувствува величието, красотата и мъдростта на природния свят в най-голям размер: това не му дава никакъв отговор на въпроса за неговото собствено същество.
Това собствено същество подържа веществата и силите на природния свят в живоподвижната човешка форма до тогава, докато човек мине през вратата на смъртта. След това природата поема в себе си тази форма. Тя не може да я подържа, а само да я разложи. Великата, красива и изпълнена с мъдрост природа дава наистина отговор на въпроса: как се разлага човешката форма, но не и на този, как тази форма бива поддържана. Никакво теоретическо възражение не може да заличи този въпрос от чувствуващата човешка душа, ако самата тя не иска да се заглуши, да се притъпи.
към текста >>
Великата, красива и изпълнена с мъдрост природа дава наистина от
говор
на въпроса: как се разлага човешката форма, но не и на този, как тази форма бива поддържана.
4. За да има сигурност в своето чувствуване и за крепкото развитие на своята воля човекът се нуждае от едно познание на духовния свят. Защото той може да чувствува величието, красотата и мъдростта на природния свят в най-голям размер: това не му дава никакъв отговор на въпроса за неговото собствено същество. Това собствено същество подържа веществата и силите на природния свят в живоподвижната човешка форма до тогава, докато човек мине през вратата на смъртта. След това природата поема в себе си тази форма. Тя не може да я подържа, а само да я разложи.
Великата, красива и изпълнена с мъдрост природа дава наистина отговор на въпроса: как се разлага човешката форма, но не и на този, как тази форма бива поддържана.
Никакво теоретическо възражение не може да заличи този въпрос от чувствуващата човешка душа, ако самата тя не иска да се заглуши, да се притъпи. Съществуването на този въпрос, трябва да поддържа живо копнежа за духовните пътища на мировото познание по непосредствен начин във всяка човешка душа, която е действително будна.
към текста >>
Антропософията иска да даде от
говор
на този въпрос на основата на една сигурна духовна опитност.
В тяхното разгръщане те трябва да следват здравето, болестта и повреждането на тялото. Всяко заспиване ги заличава. Обикновеният жизнен опит познава до каква висока степен духовното изживяване на човека зависи от съществуването на тялото. Тогава в човека се събужда съзнанието, че в този обикновен жизнен опит себепознанието може да бъде изгубено. Първо възниква плахият въпрос: може ли да съществува едно себепознание надвишаващо обикновената жизнена опитност, а с това и сигурността за съществуването на едно истинско себе?
Антропософията иска да даде отговор на този въпрос на основата на една сигурна духовна опитност.
При това тя не се опира на някакво мнение или вяра, а на едно изживяване в духа, което в неговата същност е също така сигурно, както изживяването в тялото.
към текста >>
Страхът, да не би да се изпадне във фантастичност, накара учените да се въздържат да
говор
ят за тази противоположност.
7. Ние намираме човека поставен с неговото извън-душевно и извън-духовно същество в този свят на земното и извънземното. Доколкото той е поставен в земното, което обхваща неживото, той носи на себе си своето физическо тяло; доколкото развива в себе си онези сили, които внасят живота от мировите далечини в земното, той има едно етерно или жизнено тяло. Съвременната насока в познанието никак не е взела под внимание тази противоположност между земното и етерното. Именно поради тази причина тя е развила върху етерното естество най-невъзможните възгледи.
Страхът, да не би да се изпадне във фантастичност, накара учените да се въздържат да говорят за тази противоположност.
Обаче без едно такова говорене не може да се стигне до никакво разбиране на човека и на света.
към текста >>
Обаче без едно такова
говор
ене не може да се стигне до никакво разбиране на човека и на света.
7. Ние намираме човека поставен с неговото извън-душевно и извън-духовно същество в този свят на земното и извънземното. Доколкото той е поставен в земното, което обхваща неживото, той носи на себе си своето физическо тяло; доколкото развива в себе си онези сили, които внасят живота от мировите далечини в земното, той има едно етерно или жизнено тяло. Съвременната насока в познанието никак не е взела под внимание тази противоположност между земното и етерното. Именно поради тази причина тя е развила върху етерното естество най-невъзможните възгледи. Страхът, да не би да се изпадне във фантастичност, накара учените да се въздържат да говорят за тази противоположност.
Обаче без едно такова говорене не може да се стигне до никакво разбиране на човека и на света.
към текста >>
91.
04. 5. Принципи 38-61
GA_26 Мистерията на Михаил
Никак не са прави онези, които
говор
ят за временно безсъзнателното така, като че то трябва да остане абсолютно в областта на не познатото и че по този начин поставя една граница на познанието.
47. Това, което се крие в изграждането на съдбата на човека, се явява в много малка част в обикновеното съзнание, то царува в своята най-голяма част в безсъзнанието. Обаче именно чрез разкриването на съдбовното става явно, как това, което лежи в без съзнанието, е доведено до съзнанието.
Никак не са прави онези, които говорят за временно безсъзнателното така, като че то трябва да остане абсолютно в областта на не познатото и че по този начин поставя една граница на познанието.
С всяка една част, която се разкрива на човека от неговата съдба, той повдига нещо, което по-рано е било безсъзнателно, в областта на съзнанието.
към текста >>
92.
05. 6. Нещо за разбирането на духа и за изживяването на съдбата
GA_26 Мистерията на Михаил
В едно такова разбиране човекът, който се е домогнал до загадките на света и на човека, може да се свърже с посветения, който, според своето схващане, може да
говор
и за външния сетивен свят така, като че от този свят той не получава само сетивни възприятия, но и впечатленията от това, което човешките души са произвели в предземния живот и в техните минали съществувания; същият посветен трябва да каже за вътрешния свят на Себе-то, че този свят разкрива духовни връзки така изразително и така действено, каквито са възприятията на сетивния свят.
В едно такова разбиране човекът, който се е домогнал до загадките на света и на човека, може да се свърже с посветения, който, според своето схващане, може да говори за външния сетивен свят така, като че от този свят той не получава само сетивни възприятия, но и впечатленията от това, което човешките души са произвели в предземния живот и в техните минали съществувания; същият посветен трябва да каже за вътрешния свят на Себе-то, че този свят разкрива духовни връзки така изразително и така действено, каквито са възприятията на сетивния свят.
към текста >>
93.
07. 8. Духовни области на света и човешкото себепознание
GA_26 Мистерията на Михаил
Тя върши това, като
говор
и за етерното тяло на човека.
Чрез спомена ние поглеждаме в духовното естество но собствената душа. За обикновеното съзнание това виждане не стига до истинското обхващане на това, към което е насочен погледът. Ние гледаме към нещо; но погледът не среща никаква действителност. Изхождайки от Имагинативното познание Антропософията ни обръща вниманието върху тази действителност. От това, което осенява, тя ни насочва към светещото.
Тя върши това, като говори за етерното тяло на човека.
Тя показва, как в мислите, които са образи сенки , действува физическото тяло; обратно тя ни показва, как в светещото живее етерното тяло.
към текста >>
Антропософията
говор
и за тази заобикаляща среда като за първия скрит свят, в който се намира човекът.
Със своето физическо тяло човекът стои във физическия свят; със своето етерно тяло той стои в стои в етерния свят. В сетивния свят той има своята заобикаляща среда; такава заобикаляща среда той има и в етерния свят.
Антропософията говори за тази заобикаляща среда като за първия скрит свят, в който се намира човекът.
Това е царството на третата йерархия.
към текста >>
Нека сега се приближим до
говор
а по същия начин, както се приближихме до спомена.
Нека сега се приближим до говора по същия начин, както се приближихме до спомена.
Говорът извира от вътрешността на човека както и споменът. В него човекът се свързва с едно битие, както в спомена той се свързва със своите собствени изживявания. В говора, в словото също
към текста >>
Говор
ът извира от вътрешността на човека както и споменът.
Нека сега се приближим до говора по същия начин, както се приближихме до спомена.
Говорът извира от вътрешността на човека както и споменът.
В него човекът се свързва с едно битие, както в спомена той се свързва със своите собствени изживявания. В говора, в словото също
към текста >>
В
говор
а, в словото също
Нека сега се приближим до говора по същия начин, както се приближихме до спомена. Говорът извира от вътрешността на човека както и споменът. В него човекът се свързва с едно битие, както в спомена той се свързва със своите собствени изживявания.
В говора, в словото също
към текста >>
В
говор
а също има едно хвърля не на сянка.
живее нещо, което осенява /което хвърля сянка/. То е по-силно от оценящото естество на мислите-спомени. Когато човек прави неговите изживявания да хвърлят вътрешно сянка в спомена, той самият действува в целия този процес със своето собствено скрито Себе. Той присъствува, когато светещото хвърля сянката.
В говора също има едно хвърля не на сянка.
Думите са сенки. Но кое е това, което свети? Нещо мощно свети, защото думите са по-мощни сенки отколкото мислите спомени. Това, което в човешкото Себе може да създава спомени в течение на земния живот, не може да създаде словата. Човек трябва да се научи да говори в отношението си с други хора.
към текста >>
Човек трябва да се научи да
говор
и в отношението си с други хора.
В говора също има едно хвърля не на сянка. Думите са сенки. Но кое е това, което свети? Нещо мощно свети, защото думите са по-мощни сенки отколкото мислите спомени. Това, което в човешкото Себе може да създава спомени в течение на земния живот, не може да създаде словата.
Човек трябва да се научи да говори в отношението си с други хора.
В този процес трябва да участвува една намираща се в него по-дълбока същност отколкото това, което създава сенките на спомена. Основавайки се на Инспиративното познание Антропософията говори тук за астралното тяло, както по отношение на спомена тя говори за етерното тяло. Към физическото и етерното тела се прибавя астралното тяло като трети член на човешкото същество.
към текста >>
Основавайки се на Инспиративното познание Антропософията
говор
и тук за астралното тяло, както по отношение на спомена тя
говор
и за етерното тяло.
Но кое е това, което свети? Нещо мощно свети, защото думите са по-мощни сенки отколкото мислите спомени. Това, което в човешкото Себе може да създава спомени в течение на земния живот, не може да създаде словата. Човек трябва да се научи да говори в отношението си с други хора. В този процес трябва да участвува една намираща се в него по-дълбока същност отколкото това, което създава сенките на спомена.
Основавайки се на Инспиративното познание Антропософията говори тук за астралното тяло, както по отношение на спомена тя говори за етерното тяло.
Към физическото и етерното тела се прибавя астралното тяло като трети член на човешкото същество.
към текста >>
В
говор
а на човека имаме един образ-сянка на тази втора йерархия.
Но този трети член също се намира в един свят, който образува неговата заобикаляща среда. Това е светът на втората йерархия.
В говора на човека имаме един образ-сянка на тази втора йерархия.
Човек живее всред царството на тази Йерархия със своето астрално тяло.
към текста >>
При
говор
а човекът участвува с една част на своето същество.
Можем до отидем още по-нататък.
При говора човекът участвува с една част на своето същество.
В говоренето той поставя в движение своята вътрешност. Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие. Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество. Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници. В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора.
към текста >>
В
говор
енето той поставя в движение своята вътрешност.
Можем до отидем още по-нататък. При говора човекът участвува с една част на своето същество.
В говоренето той поставя в движение своята вътрешност.
Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие. Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество. Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници. В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора. Споменът изразява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо.
към текста >>
Това, което обгръща тази вътрешност, в
говор
а то остава в спокойствие.
Можем до отидем още по-нататък. При говора човекът участвува с една част на своето същество. В говоренето той поставя в движение своята вътрешност.
Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие.
Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество. Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници. В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора. Споменът изразява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо. Така и раздвиженият в цялото си същество човек изразява "нещо".
към текста >>
Движението на
говор
енето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество.
Можем до отидем още по-нататък. При говора човекът участвува с една част на своето същество. В говоренето той поставя в движение своята вътрешност. Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие.
Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество.
Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници. В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора. Споменът изразява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо. Така и раздвиженият в цялото си същество човек изразява "нещо".
към текста >>
В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в
говор
а.
При говора човекът участвува с една част на своето същество. В говоренето той поставя в движение своята вътрешност. Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие. Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество. Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници.
В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора.
Споменът изразява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо. Така и раздвиженият в цялото си същество човек изразява "нещо".
към текста >>
Споменът изразява изживяванията;
говор
ът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо.
В говоренето той поставя в движение своята вътрешност. Това, което обгръща тази вътрешност, в говора то остава в спокойствие. Движението на говоренето се изтръгва от това оставащо спокойно човешко същество. Обаче целият човек е поставен в движение, когато раздвижи това, което съставлява неговите крайници. В това движение човекът е не по-малко изразителен отколкото в спомена и в говора.
Споменът изразява изживяванията; говорът притежава своята същност именно в това, че той е израз на нещо.
Така и раздвиженият в цялото си същество човек изразява "нещо".
към текста >>
Това, което е изразено по този начин, за него Антропософията
говор
и като за един четвърти член на човешкото същество.
Това, което е изразено по този начин, за него Антропософията говори като за един четвърти член на човешкото същество.
Изхождайки от Интуитивното познание, тя говори за "истинското Себе", за "Аза" на човека. Този "Аз" също живее в една заобикаляща среда. Това е светът на първата йерархия.
към текста >>
Изхождайки от Интуитивното познание, тя
говор
и за "истинското Себе", за "Аза" на човека.
Това, което е изразено по този начин, за него Антропософията говори като за един четвърти член на човешкото същество.
Изхождайки от Интуитивното познание, тя говори за "истинското Себе", за "Аза" на човека.
Този "Аз" също живее в една заобикаляща среда. Това е светът на първата йерархия.
към текста >>
Антропософията
говор
и за един свят, който образува заобикалящата среда на етерното тяло.
Пристъпвайки към своите мисли-спомени, човек среща една първа свръхсетивна същност, своето етерно тяло.
Антропософията говори за един свят, който образува заобикалящата среда на етерното тяло.
Обгръщайки себе си като говорещо същество, човек среща своето астрално тяло. Същността на астралното тяло не може да бъде обхваната вече в това, което действува вътрешно само като спомен. Инспиративното позна ние ни го показва като нещо, което в говоренето произвежда един физически процес на духовното. Говоренето е един физически процес. На негова основа стои творческата дейност, която се извършва в царството на втората йерархия.
към текста >>
Обгръщайки себе си като
говор
ещо същество, човек среща своето астрално тяло.
Пристъпвайки към своите мисли-спомени, човек среща една първа свръхсетивна същност, своето етерно тяло. Антропософията говори за един свят, който образува заобикалящата среда на етерното тяло.
Обгръщайки себе си като говорещо същество, човек среща своето астрално тяло.
Същността на астралното тяло не може да бъде обхваната вече в това, което действува вътрешно само като спомен. Инспиративното позна ние ни го показва като нещо, което в говоренето произвежда един физически процес на духовното. Говоренето е един физически процес. На негова основа стои творческата дейност, която се извършва в царството на втората йерархия.
към текста >>
Инспиративното позна ние ни го показва като нещо, което в
говор
енето произвежда един физически процес на духовното.
Пристъпвайки към своите мисли-спомени, човек среща една първа свръхсетивна същност, своето етерно тяло. Антропософията говори за един свят, който образува заобикалящата среда на етерното тяло. Обгръщайки себе си като говорещо същество, човек среща своето астрално тяло. Същността на астралното тяло не може да бъде обхваната вече в това, което действува вътрешно само като спомен.
Инспиративното позна ние ни го показва като нещо, което в говоренето произвежда един физически процес на духовното.
Говоренето е един физически процес. На негова основа стои творческата дейност, която се извършва в царството на втората йерархия.
към текста >>
Говор
енето е един физически процес.
Пристъпвайки към своите мисли-спомени, човек среща една първа свръхсетивна същност, своето етерно тяло. Антропософията говори за един свят, който образува заобикалящата среда на етерното тяло. Обгръщайки себе си като говорещо същество, човек среща своето астрално тяло. Същността на астралното тяло не може да бъде обхваната вече в това, което действува вътрешно само като спомен. Инспиративното позна ние ни го показва като нещо, което в говоренето произвежда един физически процес на духовното.
Говоренето е един физически процес.
На негова основа стои творческата дейност, която се извършва в царството на втората йерархия.
към текста >>
В целия движещ се човек имаме едно по-силно действие отколкото в
говор
енето.
В целия движещ се човек имаме едно по-силно действие отколкото в говоренето.
Тук не се изгражда нещо в човека; изгражда се целият човек. В този процес действува първата йерархия; тя действува във физическото, което тъче в изграждането.
към текста >>
94.
09. 10. Как трябва да се използват ръководните принципи
GA_26 Мистерията на Михаил
Чрез съпоставянето на това, което се съдържа отделно в различните цикли, могат да бъдат намерени гледните точки, на основата на които, позовавайки се на ръководните принципи, може да се
говор
и пред членовете.
Предварително в преимуществено положение се намират онези кръжоци, които имат членове, които могат да посещават Гьотеанума, понеже могат да слушат сказките и след това да ги изнасят в събранията на кръжоците. И такива кръжоци трябва да признаят, че изпращането на техни представители в Гьотеанума е една благодат за тях. Но също така не трябва да се подценява работата, която вече е извършена в Антропософското Общество и се съдържа вече в напечатаните цикли и сказки. Който взема тези цикли и си припомня, според заглавието, каква материя се съдържа в един или друг от тях, и след това пристъпва към ръководните изречения, той ще открие, че в един от циклите намира това, в друг цикъл друго, което развива по-нататък ръководния принцип.
Чрез съпоставянето на това, което се съдържа отделно в различните цикли, могат да бъдат намерени гледните точки, на основата на които, позовавайки се на ръководните принципи, може да се говори пред членовете.
към текста >>
При разпространението на това, което Антропософията съдържа, на първо място е необходима съвестност и чувство на от
говор
ност.
Възниква и една друга гледна точка.
При разпространението на това, което Антропософията съдържа, на първо място е необходима съвестност и чувство на отговорност.
Това, което се казва върху духовния свят, трябва да бъде доведено в такава форма, че образите на духовните факти и същества, които се дават, да не бъдат криво разбрани. Който слуша една сказка в Гьотеанума, може да има едно непосредствено впечатление. Когато предава отново това съдържание, това впечатление може да подържа в него един от звук и той ще бъде в състояние да формулира нещата така, че те да могат да бъдат правилно разбрани. Но когато един втори, трети става посредник, тогава вероятността става все по-голяма да се вмъкнат неточности. Всички тези неща трябва да се обмислят.
към текста >>
95.
11. МИСИЯТА НА АРХАНГЕЛ МИХАЕЛ. І. Настъпване на епохата на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Даже и когато имаше мисли върху това, което възприемаше със своите сетива, за него мислите бяха откровения на Божественото, което му
говор
еше от сетивните неща.
До към деветото столетие човекът се намираше в такова отношение към своите мисли, което беше различно от това, настъпило по-късно. Той нямаше чувството, че сам произвежда мислите, които живеят в негова та душа. Той ги считаше за вдъхновения идващи от един духовен свят.
Даже и когато имаше мисли върху това, което възприемаше със своите сетива, за него мислите бяха откровения на Божественото, което му говореше от сетивните неща.
към текста >>
Тогава не се
говор
еше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата. Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително. Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли. Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата. Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека.
Тогава не се говореше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
към текста >>
96.
12. Принципи 79-84
GA_26 Мистерията на Михаил
Чувствуването тъче в това образно естество; то
говор
и за нещо действително в човека, но не може да го изживее.
79. Човек може да пристъпи към третата Йерархия /Архаи, Архангели, Ангели/, когато се научи да познава мисленето, чувствуването и волята така, че да съзира в тях духовното, което действува в душата. Мисленето поставя първо само образи, а не нещо действително за света.
Чувствуването тъче в това образно естество; то говори за нещо действително в човека, но не може да го изживее.
Волята разгръща една действителност, която предполага тялото, но не действува съзнателно в неговото изграждане. Същността, която живее в мисленето, за да направи тялото основа за това мислене, същността, която живее в чувствуването, за да направи тялото съпричастник в изживяването на една действителност, същността, която живее във волята, за да сътрудничи съзнателно в нейното изграждане, всички тези същности живеят в третата Йерархия.
към текста >>
82. Човекът насочва своя поглед към звездните светове; това, което се предлага там на сетивата, са само външните изяви на онези духовни същества и на техните дела, за които в предидущите съзерцания
говор
ихме като същества на духовните царства /йерархии/.
82. Човекът насочва своя поглед към звездните светове; това, което се предлага там на сетивата, са само външните изяви на онези духовни същества и на техните дела, за които в предидущите съзерцания говорихме като същества на духовните царства /йерархии/.
към текста >>
97.
13. ІІ. Духовното състояние на човека преди настъпването епохата на Михаел.
GA_26 Мистерията на Михаил
Това, което бе добито под знака на материализма като познание на природата, може да бъде схванато по духовен начин във вътрешния живот на душата Михаел, който беше
говор
ил "от горе", може да бъде чут "отвътре", където ще си устрои своето ново жилище.
Обаче във виждането на външния материален свят може отново да се влее изживяването на духовното и с това духовният възглед да се изживее по един нов начин.
Това, което бе добито под знака на материализма като познание на природата, може да бъде схванато по духовен начин във вътрешния живот на душата Михаел, който беше говорил "от горе", може да бъде чут "отвътре", където ще си устрои своето ново жилище.
Говорейки по-скоро имагинативно /образно/, това може да бъде изразено така: слънчевото естество, което човекът приемаше дълго време в себе си от космоса, ще започне да свети във вътрешността на душата. Човекът ще се научи да говори за едно "вътрешно слънце". Ето защо в своя живот между раждането и смъртта той ще знае не по-малко себе си като едно земно същество; но същевременно ще познае своето собствено, ходещо по земята същество като ръководено от слънцето. Той ще се научи да чувствува Истината, че вътре в него едно Същество го поставя в такава светлина, която наистина осветлява земното съществуване, но не се запалва в това съществува не. При настъпването на епохата на Михаел може още да изглежда, като че всичко това стои твърде далече от човека; обаче "духом" то е близо; то трябва само да бъде видяно.
към текста >>
Говор
ейки по-скоро имагинативно /образно/, това може да бъде изразено така: слънчевото естество, което човекът приемаше дълго време в себе си от космоса, ще започне да свети във вътрешността на душата.
Обаче във виждането на външния материален свят може отново да се влее изживяването на духовното и с това духовният възглед да се изживее по един нов начин. Това, което бе добито под знака на материализма като познание на природата, може да бъде схванато по духовен начин във вътрешния живот на душата Михаел, който беше говорил "от горе", може да бъде чут "отвътре", където ще си устрои своето ново жилище.
Говорейки по-скоро имагинативно /образно/, това може да бъде изразено така: слънчевото естество, което човекът приемаше дълго време в себе си от космоса, ще започне да свети във вътрешността на душата.
Човекът ще се научи да говори за едно "вътрешно слънце". Ето защо в своя живот между раждането и смъртта той ще знае не по-малко себе си като едно земно същество; но същевременно ще познае своето собствено, ходещо по земята същество като ръководено от слънцето. Той ще се научи да чувствува Истината, че вътре в него едно Същество го поставя в такава светлина, която наистина осветлява земното съществуване, но не се запалва в това съществува не. При настъпването на епохата на Михаел може още да изглежда, като че всичко това стои твърде далече от човека; обаче "духом" то е близо; то трябва само да бъде видяно. извънредно много важни неща зависят от този факт: идеите на човека да бъдат не само "мислени", но в мисленето да станат "виждани".
към текста >>
Човекът ще се научи да
говор
и за едно "вътрешно слънце".
Обаче във виждането на външния материален свят може отново да се влее изживяването на духовното и с това духовният възглед да се изживее по един нов начин. Това, което бе добито под знака на материализма като познание на природата, може да бъде схванато по духовен начин във вътрешния живот на душата Михаел, който беше говорил "от горе", може да бъде чут "отвътре", където ще си устрои своето ново жилище. Говорейки по-скоро имагинативно /образно/, това може да бъде изразено така: слънчевото естество, което човекът приемаше дълго време в себе си от космоса, ще започне да свети във вътрешността на душата.
Човекът ще се научи да говори за едно "вътрешно слънце".
Ето защо в своя живот между раждането и смъртта той ще знае не по-малко себе си като едно земно същество; но същевременно ще познае своето собствено, ходещо по земята същество като ръководено от слънцето. Той ще се научи да чувствува Истината, че вътре в него едно Същество го поставя в такава светлина, която наистина осветлява земното съществуване, но не се запалва в това съществува не. При настъпването на епохата на Михаел може още да изглежда, като че всичко това стои твърде далече от човека; обаче "духом" то е близо; то трябва само да бъде видяно. извънредно много важни неща зависят от този факт: идеите на човека да бъдат не само "мислени", но в мисленето да станат "виждани".
към текста >>
98.
15. ІІІ. Пътят на човека преди настъпването на епохата на Михаел и пътят на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
До един от
говор
на този въпрос ще се стигне по следния начин: днес човека чувствува, че идеите в него се образуват чрез дейността на душата.
При това се отдава малка стойност на факта, в какво отношение се намират тези идеи към самия човек, който ги има. Въпреки това, човек може да разбере, за какво се касае, само тогава, когато постави преди всичко въпроса: какво изживява човек в по-новите естествено-научни идеи?
До един отговор на този въпрос ще се стигне по следния начин: днес човека чувствува, че идеите в него се образуват чрез дейността на душата.
Той има чувството: аз съм създателя на идеите, докато възприятията проникват в мене само от вън.
към текста >>
99.
16. Афоризми на една сказка, държана на 24 август в Лондон пред членове на антропософското общество
GA_26 Мистерията на Михаил
Човек ще може да
говор
и за тези изживявания като за нещо несъществуващо само до тогава, докато не проникне в тях чрез духовно-научното изследване.
Лишеното от сънища сънно съзнание дава на душата възможност да мине през такива изживявания, които в спомена се явяват само като една неразличима еднообразност на изпълване на времето.
Човек ще може да говори за тези изживявания като за нещо несъществуващо само до тогава, докато не проникне в тях чрез духовно-научното изследване.
Обаче щом постигне това, щом с помощта на методите дадени в антропософската литература той развие имагинативното и инспиративното съзнание, тогава от мрака на съня изникват образите и вдъхновенията на изживявания от едно минало земно съществуване. Тогава той има също възможност да обгърне с поглед съдържанието на сънуващото съзнание. Това съдържание се състои от изживявания, които будното съзнание не може да обхване, но които са свързани с онзи свят, в който човекът пребивава между две земни съществувания като обезплътена душа.
към текста >>
И това, което въпреки всичко ни
говор
и за такива други форми на съзнанието, митовете и приказките, него съвременните хора, начело с учените, считат като плод на поетизиращата фантазия на древните хора.
Също така чрез Инспиративното познание отново намираме древното инстинктивно виждане, което още е познавало нещо от повтарящите се земни съществувания /прераждания/. Днешната история на човечество то не се занимава с това преобразуване на формите на човешкото съзнание. Тя по-скоро е склонна да вярва , че по същество днешните форми на съзнанието винаги са съществували, откакто съществува едно земно човечество.
И това, което въпреки всичко ни говори за такива други форми на съзнанието, митовете и приказките, него съвременните хора, начело с учените, считат като плод на поетизиращата фантазия на древните хора.
към текста >>
100.
20. V. Опитностите и изживяванията на Михаел през време на изпълнението на неговата космическа мисия
GA_26 Мистерията на Михаил
Има първо една много стара епоха, когато всъщност можем да
говор
им само за това, което става между божествено-духовните Същества.
Има първо една много стара епоха, когато всъщност можем да говорим само за това, което става между божествено-духовните Същества.
Имаме работа с едно протичащо действие на Боговете. Богове изпълняват това, което им вдъхновяват подтиците на техните същества; те са съответно задоволени в тази им дейност. И значение има само това, което те изживяват при всичко това. Само в един ъгъл в полето на тази дейност на Боговете може да се забележи нещо като човечество. Човечеството е част в деятелността на Боговете.
към текста >>
101.
22. VІ. Бъдещето на човечеството и дейността на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Ако днес ние бихме
говор
или така, че нашите мисли да могат да бъдат и мисли на Христа, ние бихме противопоставили на ариманическите същества нещо, което би ни предпазило да паднем под тяхната власт.
Ариманическите същества се обръщат против тази насока на развитието, те искат да попречат на нейното осъществяване. Те не искат щото първоначалните божествено-духовни Същества да озарят вселената в нейното по-нататъшно развитие; те искат всмукната от тях космическа интелектуалност да проникне с нейните лъчи цялата нова вселена и човекът да живее по-нататък в този интелектуализиран и ариманически космос. При един такъв живот човекът би изгубил Христа. За щото Христос навлезе в света с една интелектуалност, която е изцяло такава, каквато е живяла в миналото в Божествено-духовното, когато в неговата Същност това Божествено-духовно още създаваше Космоса.
Ако днес ние бихме говорили така, че нашите мисли да могат да бъдат и мисли на Христа, ние бихме противопоставили на ариманическите същества нещо, което би ни предпазило да паднем под тяхната власт.
към текста >>
Да разберем смисъла на Михаеловата мисия във вселената, в космоса, това значи да можем да
говор
им така.
Да разберем смисъла на Михаеловата мисия във вселената, в космоса, това значи да можем да говорим така.
Днес ние трябва да можем да говорим за природата така, както изисква това етапът на развитие на Съзнателната душа. Ние трябва да можем да приемем в нас чисто естественонаучния начин на мислене. Обаче ние ще трябва да се научим да говорим върху природата също и така т. е. да се научим да чувствуваме и така както подобава на Христа. Ние трябва да научим езика на Христа, за да говорим с него не само върху освобождението от природата, не само върху душата и Бога, а върху Космоса.
към текста >>
Днес ние трябва да можем да
говор
им за природата така, както изисква това етапът на развитие на Съзнателната душа.
Да разберем смисъла на Михаеловата мисия във вселената, в космоса, това значи да можем да говорим така.
Днес ние трябва да можем да говорим за природата така, както изисква това етапът на развитие на Съзнателната душа.
Ние трябва да можем да приемем в нас чисто естественонаучния начин на мислене. Обаче ние ще трябва да се научим да говорим върху природата също и така т. е. да се научим да чувствуваме и така както подобава на Христа. Ние трябва да научим езика на Христа, за да говорим с него не само върху освобождението от природата, не само върху душата и Бога, а върху Космоса. Да остане нашата човешка връзка с първичното Божествено-духовно така запазена, да разбираме да използуваме езика на Христа върху Космоса, до това ние ще стигнем, когато с вътрешното чувство на сърцето се вживеем напълно в това, което Михаел и неговите сътрудници с техните дела са между нас.
към текста >>
Обаче ние ще трябва да се научим да
говор
им върху природата също и така т. е.
Да разберем смисъла на Михаеловата мисия във вселената, в космоса, това значи да можем да говорим така. Днес ние трябва да можем да говорим за природата така, както изисква това етапът на развитие на Съзнателната душа. Ние трябва да можем да приемем в нас чисто естественонаучния начин на мислене.
Обаче ние ще трябва да се научим да говорим върху природата също и така т. е.
да се научим да чувствуваме и така както подобава на Христа. Ние трябва да научим езика на Христа, за да говорим с него не само върху освобождението от природата, не само върху душата и Бога, а върху Космоса. Да остане нашата човешка връзка с първичното Божествено-духовно така запазена, да разбираме да използуваме езика на Христа върху Космоса, до това ние ще стигнем, когато с вътрешното чувство на сърцето се вживеем напълно в това, което Михаел и неговите сътрудници с техните дела са между нас. За щото да разберем Михаела, това значи да намерим днес пътя към Логоса, където Христос живее днес между човеците на Земята.
към текста >>
Ние трябва да научим езика на Христа, за да
говор
им с него не само върху освобождението от природата, не само върху душата и Бога, а върху Космоса.
Да разберем смисъла на Михаеловата мисия във вселената, в космоса, това значи да можем да говорим така. Днес ние трябва да можем да говорим за природата така, както изисква това етапът на развитие на Съзнателната душа. Ние трябва да можем да приемем в нас чисто естественонаучния начин на мислене. Обаче ние ще трябва да се научим да говорим върху природата също и така т. е. да се научим да чувствуваме и така както подобава на Христа.
Ние трябва да научим езика на Христа, за да говорим с него не само върху освобождението от природата, не само върху душата и Бога, а върху Космоса.
Да остане нашата човешка връзка с първичното Божествено-духовно така запазена, да разбираме да използуваме езика на Христа върху Космоса, до това ние ще стигнем, когато с вътрешното чувство на сърцето се вживеем напълно в това, което Михаел и неговите сътрудници с техните дела са между нас. За щото да разберем Михаела, това значи да намерим днес пътя към Логоса, където Христос живее днес между човеците на Земята.
към текста >>
Но освен този език тя
говор
и и един друг език върху същността на човека, върху развитието на човека и върху развитието на Космоса; тя би искала да
говор
и езика на Христа и Михаела.
Антропософията цени високо това, което естественонаучният начин на мислене е научил да казва върху света от 4-5 столетия насам.
Но освен този език тя говори и един друг език върху същността на човека, върху развитието на човека и върху развитието на Космоса; тя би искала да говори езика на Христа и Михаела.
Защото ако говорим и двата езика, тогава развитието не ще се прекъсне и преди намирането на първичното Божествено-духовно тя не може да премине в ариманическото естество. Да говорим само езика на естествената наука, това отговаря на откъсването на интелектуалността от първичното Божествено-духовно естество. Този начин на говорене може да премине в ариманическото естество, ако не се обърне внимание на мисията на Михаел. Това не ще стане, ако освободеният интелект чрез силата на Михаиловия образец се намери от ново в космическата интелектуалност, освободила се от човека и станала обективна по отношение на него.
към текста >>
Защото ако
говор
им и двата езика, тогава развитието не ще се прекъсне и преди намирането на първичното Божествено-духовно тя не може да премине в ариманическото естество.
Антропософията цени високо това, което естественонаучният начин на мислене е научил да казва върху света от 4-5 столетия насам. Но освен този език тя говори и един друг език върху същността на човека, върху развитието на човека и върху развитието на Космоса; тя би искала да говори езика на Христа и Михаела.
Защото ако говорим и двата езика, тогава развитието не ще се прекъсне и преди намирането на първичното Божествено-духовно тя не може да премине в ариманическото естество.
Да говорим само езика на естествената наука, това отговаря на откъсването на интелектуалността от първичното Божествено-духовно естество. Този начин на говорене може да премине в ариманическото естество, ако не се обърне внимание на мисията на Михаел. Това не ще стане, ако освободеният интелект чрез силата на Михаиловия образец се намери от ново в космическата интелектуалност, освободила се от човека и станала обективна по отношение на него.
към текста >>
Да
говор
им само езика на естествената наука, това отговаря на откъсването на интелектуалността от първичното Божествено-духовно естество.
Антропософията цени високо това, което естественонаучният начин на мислене е научил да казва върху света от 4-5 столетия насам. Но освен този език тя говори и един друг език върху същността на човека, върху развитието на човека и върху развитието на Космоса; тя би искала да говори езика на Христа и Михаела. Защото ако говорим и двата езика, тогава развитието не ще се прекъсне и преди намирането на първичното Божествено-духовно тя не може да премине в ариманическото естество.
Да говорим само езика на естествената наука, това отговаря на откъсването на интелектуалността от първичното Божествено-духовно естество.
Този начин на говорене може да премине в ариманическото естество, ако не се обърне внимание на мисията на Михаел. Това не ще стане, ако освободеният интелект чрез силата на Михаиловия образец се намери от ново в космическата интелектуалност, освободила се от човека и станала обективна по отношение на него.
към текста >>
Този начин на
говор
ене може да премине в ариманическото естество, ако не се обърне внимание на мисията на Михаел.
Антропософията цени високо това, което естественонаучният начин на мислене е научил да казва върху света от 4-5 столетия насам. Но освен този език тя говори и един друг език върху същността на човека, върху развитието на човека и върху развитието на Космоса; тя би искала да говори езика на Христа и Михаела. Защото ако говорим и двата езика, тогава развитието не ще се прекъсне и преди намирането на първичното Божествено-духовно тя не може да премине в ариманическото естество. Да говорим само езика на естествената наука, това отговаря на откъсването на интелектуалността от първичното Божествено-духовно естество.
Този начин на говорене може да премине в ариманическото естество, ако не се обърне внимание на мисията на Михаел.
Това не ще стане, ако освободеният интелект чрез силата на Михаиловия образец се намери от ново в космическата интелектуалност, освободила се от човека и станала обективна по отношение на него.
към текста >>
102.
24. VІІ. Изживяването на Михаел-Христос от човека
GA_26 Мистерията на Михаил
Да погледне човек с познание в този свят, това значи да има пред себе си форми, които навсякъде
говор
ят ясно за Божественото.
Който може да приеме в своя възглед вътрешното виждане на Михаеловото Същество и неговите дела с дълбокото чувство на своята душа, той ще добие едно истинско разбиране за това, как човек трябва да гледа на един свят, който не е вече нито божествена Същност, нито Откровение на тази Същност, нито нейно действие, а само произведение на Боговете.
Да погледне човек с познание в този свят, това значи да има пред себе си форми, които навсякъде говорят ясно за Божественото.
Но ако не се подава на никаква илюзия, човек не намира в тези форми саможивеещо божествено Битие. И той не ще трябва да хвърли такъв поглед само в областта на познанието на света. В това познание най-ясно се изявява конфигурацията на света, който днес заобикаля човека. Обаче много по-съществено за всекидневния живот са чувствуването, воленето, работата в един свят в своя строеж наистина е чувствуван като божествен, но не може да бъде изпитван като божествено-оживен. Да се внесе в този свят действителен морален живот, за целта са необходими моралните импулси, моралните подтици, които аз описвам в книгата "Философия на свободата".
към текста >>
103.
26. VІІІ. Мисията на Михаела в епохата на свободата на човека
GA_26 Мистерията на Михаил
Човек се научава да познава отношенията към природата като нещо, което той гледа от вън; отношенията към духовния свят изхождат от нещо, което е един вид вътрешен раз
говор
с едно същество, към което човек си е отворил достъп благодарение на това, че е преминал към едно духовно съзерцание на света.
Положението на човека спрямо мировото Същество ще му става в бъдеще все по-неразбираемо, ако той не се залови да признае, освен своите отношения към природните същества и природните процеси, и такива, каквито са тези към мисията на Михаел.
Човек се научава да познава отношенията към природата като нещо, което той гледа от вън; отношенията към духовния свят изхождат от нещо, което е един вид вътрешен разговор с едно същество, към което човек си е отворил достъп благодарение на това, че е преминал към едно духовно съзерцание на света.
към текста >>
Само че тогава човек трябва действително да доведе своята душа до там, че да живее с Христа, за което съжителство с Христа вече
говор
ихме в тези съобщения във връзка с мисията на Михаел.
В деятелността на Христа сред земното развитие се намират сили, от които човекът се нуждае при своята дейност по свобода за компенсиране на подтиснатите природни импулси.
Само че тогава човек трябва действително да доведе своята душа до там, че да живее с Христа, за което съжителство с Христа вече говорихме в тези съобщения във връзка с мисията на Михаел.
към текста >>
104.
28. ІХ. Мировите мисли в действието на Михаела и в действието на Аримана
GA_26 Мистерията на Михаил
И човеците, които са обхванати от този импулс, развиват една логика, която изгражда да
говор
и за самата себе си по безмилостен и безлюбен начин действителност в нея
говор
и Ариман при тази логика не се показва нищо, което да свързва човека по един правилен, вътрешен, сърдечно-душевен начин с това, което той мисли,
говор
и, върши.
Но Ариман си усвои Интелектуалността в една епоха, когато той не можеше да я овътрешни в себе си. Тя остана една сила в неговото същество, която няма нищо общо със сърце и душа. Интелектуалността се разлива от Ариман като ледено-студен, бездушен космически импулс.
И човеците, които са обхванати от този импулс, развиват една логика, която изгражда да говори за самата себе си по безмилостен и безлюбен начин действителност в нея говори Ариман при тази логика не се показва нищо, което да свързва човека по един правилен, вътрешен, сърдечно-душевен начин с това, което той мисли, говори, върши.
към текста >>
Неговото чувство е насочено към великите отношения на света за това
говор
и изразът на неговото лице; неговата воля, която пристъпва към човека, трябва да се отразява това, което той вижда в космоса за това
говор
и неговото държание, неговият жест.
В това се крие също и причината, защо Михаел кръстосва Космоса със сериозен израз на лицето и със сериозни жестове. Да бъде някой свързан с интелигентното съдържани е така, както е свързан с Михаел, това значи той да трябва да изпълни едновременно изискването, да не внася никаква субективна воля, никакво субективно желание в това съдържание. Иначе логиката става произвол на едно същество, вместо израз на Космоса Да държи строго своето същество като израз на мировото Същество; да задържа вътре в себе си всичко, което иска да се прояви във вътрешността като нещо свойствено: това счита Михаел за своя добродетел.
Неговото чувство е насочено към великите отношения на света за това говори изразът на неговото лице; неговата воля, която пристъпва към човека, трябва да се отразява това, което той вижда в космоса за това говори неговото държание, неговият жест.
Михаел е сериозен във всичко, защото сериозността като откровение на едно същество е огледало на Космоса в това същество; смехът е израз на това, което, излизайки от едно същество, разлива своите лъчи в света. Една от Имагинациите на Михаел е и тази; той кръстосва на вълни течението на времето, носейки живо като своя същност светлината на космоса; устройвайки топлината от космоса като изява на своето собствено същество; той кръстосва света като едно същество което е един свят, утвърждавайки са мия себе си, като утвърждава света, насочвайки към земята сили като че от всички места на света.
към текста >>
105.
30. 1. Първо съзерцание: пред вратите на съзнателната душа. Как Михаел подготвя свръхсетивно своята мисия чрез побеждаването на Луцифер
GA_26 Мистерията на Михаил
Това, което в предидущите столетия се е
говор
ило и мислило върху историческите събития, е било много кратно записано именно преди настъпването на епохата на Съзнателната душа.
Това, което в предидущите столетия се е говорило и мислило върху историческите събития, е било много кратно записано именно преди настъпването на епохата на Съзнателната душа.
Така от тези времена има ме запазени "сказания" и други подобни, които ни дават един верен образ на това, как по-рано хората са си представяли "историята ".
към текста >>
Разказът, който скицирах тук, за да не
говор
я за малко познати неща само с имена, ни показва много ясно от една страна душевното устройство на епохата преди Съзнателната душа да се яви в развитието на човечеството.
Разказът, който скицирах тук, за да не говоря за малко познати неща само с имена, ни показва много ясно от една страна душевното устройство на епохата преди Съзнателната душа да се яви в развитието на човечеството.
към текста >>
106.
32. 2. Второ съзерцание: Как силите на Михаел действуват в първото развитие на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
За луциферическия противник, който той срещна в тази епоха, ние
говор
ихме в предидущото съзерцание.
За луциферическия противник, който той срещна в тази епоха, ние говорихме в предидущото съзерцание.
Обаче този противник се показва по твърде особен начин и в това, как се развиват събитията, които последваха явяването на Орлеанската девица. В тези събития ние виждаме, че хората не могат да намерят вече ни какво отношение към намесата на духовния свят и историята на човечеството, което можеше да бъде разбрана от хората и приета в тяхната воля, когато още съществуваше имагинативното разбиране. Отношението към такава една намеса беше станало невъзможно, поради това, че Разсъдъчната или Чувствуваща душа беше престанала да действува; отношението, което отговаря на съзнателната душа, тогава не беше още намерено; то не е постигнато и днес.
към текста >>
За това ще
говор
им по-нататък.
За това ще говорим по-нататък.
/Продължението на това второ съзерцание и третото съзерцание следват/
към текста >>
107.
34. 3. Продължение на второто съзерцание: Пречки и съдействие за силите на Михаел при изгрева на епохата на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
"Учението невежество", за което той
говор
и, е едно разбиране поставено над възприемането насочено върху сетивния свят, което води мисълта над Интелектуалността обикновеното знание е една област, където в незнание, в невежество но в замяна на това в едно живяно виждане може да бъде обхванато духовното.
Ако с това Николай от Куза е изцяло наклонен към поврата на развитието предизвикано от събуждането на Съзнателната душа, от друга страна ние го виждаме да изявява възгледи, които показват в себе си по един блестящ начин силите на Михаел. Той поставя в своето време добрите стари идеи, които водеха чувството на човешката душа към развитието на способности за възприемане на интелигентните Същества в Космоса Когато Михаел още управляваше мировата Интелигентност.
"Учението невежество", за което той говори, е едно разбиране поставено над възприемането насочено върху сетивния свят, което води мисълта над Интелектуалността обикновеното знание е една област, където в незнание, в невежество но в замяна на това в едно живяно виждане може да бъде обхванато духовното.
към текста >>
Работещите по този начин задружно не
говор
ят тогава за своята работа пред тези, които поради неразбиране биха само могли да смущават тяхната задача.
Това, което те направиха в тази насока, беше тяхна работа и работа на онези, с които "тайно" се свързаха. Отначало светът съвсем не беше засегнат от този духовен стремеж по отношение на това, което ставаше във физическата област. Но всичко това беше необходимост, за да доведе душите в необходимата връзка със света на Михаела. Не се касаеше за "тайни общества"в никакъв лош смисъл, нито за нещо, което търси скришното, понеже се страхува от светлина та на деня. Напротив касаеше се да се съберат хора, които в това събиране се убеждават, че, който принадлежи към тях, има едно правилно съзнание за мисията на Михаел.
Работещите по този начин задружно не говорят тогава за своята работа пред тези, които поради неразбиране биха само могли да смущават тяхната задача.
Тези задачи се състояха на първо място в едно действуване в духовни течения, които не протичат сред зимния живот, а граничещия духовен свят, но изпращат своите импулси в земния живот.
към текста >>
Това, което по един не отговарящ на действителността начин в света наричат с името "розенкройцери", за не го ви
говор
я тук.
С това се обръща вниманието върху работата на хора, които стоят във физическия свят; но те действуват задружно със същества на духовния свят, със същества, които самите те не стъпват на физическия свят, не се въплъщават в него.
Това, което по един не отговарящ на действителността начин в света наричат с името "розенкройцери", за не го ви говоря тук.
Истинското Розенкройцерство се намира напълно в линията на действие на Михаеловата мисия. То помогна на Михаела да приготви на Земята това, което той искаше да подготви като своя духовна работа за една по-късна епоха.
към текста >>
108.
36. 4. Трето съзерцание: Страданието на Михаел над развитието на човечеството преди да навлезе в епохата на своята земна дейност
GA_26 Мистерията на Михаил
От друга страна хората искаха да приемат за един духовен свят само това, за което
говор
еха историческите съобщения, историческите сведения.
Положението на Михаела в Космоса стана трагично тежко, но също и тласкащо към едно разрешение именно в периода, който предхождаше неговата земна мисия. Хората можеха да подържат интелектуалността само в областта на тялото и там само в областта на сетивата. Ето защо в тяхното схващане те не приеха от една страна нищо, което не им казаха сетивата; природата стана едно поле на откровението на сетивата, обаче това откровение се разбираше само материално. Във формите и природата хората не долавяха вече произведението на Божествено-духовното, а нещо, което съществува като лишено от дух и за което въпреки това се твърди, че то произвежда духовното, в което човекът живее.
От друга страна хората искаха да приемат за един духовен свят само това, за което говореха историческите съобщения, историческите сведения.
Едно виждане на духа според това, както ставаше за миналото, беше еднакво строго забранено както и едно такова в настоящето.
към текста >>
За азиатския духовен живот би трябвало да
говор
им по друг начин.
Разбира се, всичко това важи за европейския и американския духовен живот.
За азиатския духовен живот би трябвало да говорим по друг начин.
към текста >>
109.
38. 5. Коледно съзерцание: Тайната на Логоса
GA_26 Мистерията на Михаил
Всички тези същества и процеси около него са за него жестове, деяния, те са
говор
на божествената Същност, която стои на основата на "природата".
И постепенно с това, как човешката душа изгубва възможността да живее заедно с божествено-духовните Същества, около нея изплува това, което днес се нарича "природа". Човекът не вижда вече същността на човека в божествено-духовния Космос; той вижда произведението на божествено-духовното в земната област. Първо той не го вижда в отвлечената форма, в която хората днес го виждат; сетивно-физическите същества, които се задържат с помощта на онези отвлечени идейни съдържания, които хората наричат "природни закони". Той ги вижда първо като божествено-духовна същност. Тази божествено-духовна Същност действува и тече във всичко, което той вижда като раждане и умиране на животинските същества, което вижда в растението и разцъфтяването на растителния свят, в дейността на изворите и реките, в образуването на вятъра и на облаците.
Всички тези същества и процеси около него са за него жестове, деяния, те са говор на божествената Същност, която стои на основата на "природата".
към текста >>
Познаващите
говор
еха за делата на "богинята", когато искаха да направят разбираеми процесите, които стават в "природата".
Познаващите говореха за делата на "богинята", когато искаха да направят разбираеми процесите, които стават в "природата".
Едвам с постепенното появяване на Съзнателната душа това живо, вътрешно одушевено разглеждане на природата стана неразбираемо за хората.
към текста >>
Природата трябва да бъде позната така, че в лицето на Персефона или на Съществото, към което хората са насочвали своя поглед още в ранното Средновековие, когато са
говор
или за "природа", се изявява божествено-духовната и вечна Сила на Първо причината, от която "природата" се е родила и постоянно се ражда като основа на земното човешко съществуване.
И началото на това разбиране е любвеобилното схващане на мировата Свещена Нощ /Мировата Коледа/, за която всяка година ни напомня със своя празник. Защото укрепването на Съзнателната душа става именно благодарение на това, че тя, която първо приема Интелектуалността, прави да се влее в този най-студен ду шевен елемент топлата любов. Онази топла любов, която се лее най-възвишеното, когато е отправена към детето Исус, което се явява на Земята в мировата Коледа. С това човекът е направил да действува върху неговата душа най-висшето земно духовно събитие, което същевременно беше едно физическо събитие; той е тръгнал в пътя на приемането на Христа в себе си.
Природата трябва да бъде позната така, че в лицето на Персефона или на Съществото, към което хората са насочвали своя поглед още в ранното Средновековие, когато са говорили за "природа", се изявява божествено-духовната и вечна Сила на Първо причината, от която "природата" се е родила и постоянно се ражда като основа на земното човешко съществуване.
към текста >>
110.
40. 6. Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота
GA_26 Мистерията на Михаил
Когато
говор
и върху "произходи", човек разказва не земни, а космически процеси.
Ако хвърлим поглед назад върху духовния живот на народите, у хората съществува в миналото едно съзнание за съвместното пребиваване и за съвместната воля с божествено-духовните Същества така, че тяхната /на хората/ история е Небесна История.
Когато говори върху "произходи", човек разказва не земни, а космически процеси.
Даже и това, което става в неговата земна околна среда, за неговото настоящето му се явява така незначително в сравнение с космическите процеси, че той обръща внимание само на тези последните, а не на първите.
към текста >>
Те
говор
еха; и човекът чуваше тяхното слово в една съновидна инспирация; те изявяваха своите форми; и човекът ги виждаше в съновидна имагинация.
Имало е една епоха, когато човечеството е имало съзнанието, че вижда Небесната История в мощни впечатления, в които самите божествено-духовните Същества стояха пред душата на човека.
Те говореха; и човекът чуваше тяхното слово в една съновидна инспирация; те изявяваха своите форми; и човекът ги виждаше в съновидна имагинация.
към текста >>
111.
44. 8. Първа част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в миналите съществувания между смъртта и едно ново раждане
GA_26 Мистерията на Михаил
Можем да
говор
им за човеци на сърце то, за човеци на белите дробове и т.н.
Това, което бе създадено по-рано, един вид пра-човек, на Сатурн, Слънцето и Луната, нямаше единна форма. Имаше такива пра-човеци, които бяха организирани повече по отношение на тяхната система на крайници те, други повече по отношение на гръдната система, а други по отношение на системата на главата. Това бяха все пак действителни човеци; тук ние ги наричаме прачовеци, за да ги различим от по-късния стадий, когато уравновесеното сливане на всички системи се явява в човешката форма. Диференцирането на тези пра-човеци отива още по-далече.
Можем да говорим за човеци на сърце то, за човеци на белите дробове и т.н.
към текста >>
Още в този период може да се
говор
и за един нататък на разликата между земния живот и живота между смъртта и едно ново раждане.
Още в този период може да се говори за един нататък на разликата между земния живот и живота между смъртта и едно ново раждане.
Йерархията на Архаите твори именно в ритмически епохи върху развитие то на човешката форма. При това те веднъж насочват мислите, които ръководят волята на всеки един от тях, повече към извънземния Космос. Другият път те гледат към Земята. И от задружното действие на това, което е подбуждано от извънземния Космос и от Земята, се образува човешката форма, която по този начин е израз на това, че човекът е едновременно същество на Земята и на извънземния Космос.
към текста >>
112.
46. 9. Втора част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в минали съществувания между смъртта и едно ново раждане?
GA_26 Мистерията на Михаил
Но тя е все пак така вътрешна, че в тази епоха все още не можем да
говор
им за едно откъсване на човека от божествено-духовния свят.
През един втори период човекът минава от областта на Архаите в тази на Архангелите. Обаче с тях той не е така свързан телесно-духовно, както преди това с Архаите. Неговата връзка с Йерархията на Архангелите е повече духовна.
Но тя е все пак така вътрешна, че в тази епоха все още не можем да говорим за едно откъсване на човека от божествено-духовния свят.
към текста >>
Това приспособяване на етерното тяло към небесните сили не противоречи на постепенното откъсване на звездното небе от Божествено-духовните Същества, за което
говор
ихме в предидущите съзерцания.
Това приспособяване на етерното тяло към небесните сили не противоречи на постепенното откъсване на звездното небе от Божествено-духовните Същества, за което говорихме в предидущите съзерцания.
към текста >>
113.
48. 10. Какво е в действителност земята в макрокосмоса?
GA_26 Мистерията на Михаил
За да приближим до от
говор
а на този въпрос, трябва да хвърлим поглед върху вече изложеното тук.
За да приближим до отговора на този въпрос, трябва да хвърлим поглед върху вече изложеното тук.
към текста >>
114.
50. 11. Сън и будност в светлината на разглежданото в предидущите съзерцания
GA_26 Мистерията на Михаил
Това бе направено на онова място, където
говор
я за това, че един мост води от дълбините на мислещия Аз до дълбините на природната действителност.
Доколкото беше възможно във връзка с изложението, аз вече обърнах вниманието в моята книга "Философия на свободата" върху тази вътрешна връзка между мислене и мирова действителност.
Това бе направено на онова място, където говоря за това, че един мост води от дълбините на мислещия Аз до дълбините на природната действителност.
За обикновеното съзнание сънят действува заличаващ съзнание то затова, защото той води в покълващия живот на Земята, който се разраства в развиващия се Макрокосмос. Когато това заличаване на съзнанието е премахнато чрез имагинативното съзнание, пред човешката душа не стои една Земя с резки очертания в минералното, растителното и животинското царства. Тогава пред човешката душа стои един жив процес, който се запалва вътре в Земята и пламти навън в Макрокосмоса.
към текста >>
115.
52. 12. Гнозис и Антропософия
GA_26 Мистерията на Михаил
Тогава не се
говор
и за "материя", на която се явяват цветове, топлинни състояния и т.н.;
говор
и се за духовни същества, които се изявяват чрез това, което сетивата възприемат.
Развитието на Разсъдъчната или Чувствуваща душа бе предхождано от това на Сетивната душа, а това последното от развитието на Тялото на Усещанията. Когато фактите на света биват възприемани чрез Тялото на усещанията, тогава цялото познание на човека живее в сетивата. Светът е възприеман в цветове, в звуци и т.н.; обаче в цветовете, в звуците, в топлинните състояния човекът осъзнава един свят от духовни същества.
Тогава не се говори за "материя", на която се явяват цветове, топлинни състояния и т.н.; говори се за духовни същества, които се изявяват чрез това, което сетивата възприемат.
към текста >>
Употребявайки вътрешна сила, за да черпи от себе си образите на Боговете на света, човекът получава от
говор
и.
Външният свят със своите сетивни възприятия се превръща във въпрос.
Употребявайки вътрешна сила, за да черпи от себе си образите на Боговете на света, човекът получава отговори.
към текста >>
116.
56. 14. Къде е човекът като мислещо и спомнящо си същество?
GA_26 Мистерията на Михаил
Вземайки под съображение това, че Земята съдържа сили, които не попадат в областта на сетивата, можем да
говор
им за "духовната земя" като противоположен полюс на физическата.
Вземайки под съображение това, че Земята съдържа сили, които не попадат в областта на сетивата, можем да говорим за "духовната земя" като противоположен полюс на физическата.
Тогава се получава, че като волево същество човекът живее с "духовната земя", а като мислещо същество той наистина живее сред физическата Земя, но като та кова мислещо същество не живее с нея.
към текста >>
117.
61. 2. Памет и Съвест
GA_26 Мистерията на Михаил
Ето защо той
говор
и за това, че Шилер трябва да изтълкува неговите поетични сънища.
В дейността на фантазията мислителният организъм се стреми да се приближи до организма на волята. Това е едно потопяване на човека в неговата бодърствуваща спяща сфера на волята. Ето защо у човека, който е организиран по този начин, душевните съдържания се явяват като сънища в будното състояние. В Гьоте живееше една такава човешка организация.
Ето защо той говори за това, че Шилер трябва да изтълкува неговите поетични сънища.
към текста >>
118.
63. 3. Привидно угасване на духовното познание в ново време
GA_26 Мистерията на Михаил
Реализмът чуваше в идейния свят
говор
а на мировото Слово, но не беше в състояние да разбере този
говор
.
Но още от ранното Средновековие това, което инстинктивно се чувствуваше в човека като духовна връзка, се бореше с формата, която мисленето беше приело чрез Арабизма. Човек чувствуваше в себе си света на идеите. Той го изживяваше като нещо действително. Но не намираше в душата силата, да изживее в идеите Духа. Така се роди реализмът, който чувствуваше реалността в идеите, но не можеше да намери тази реалност.
Реализмът чуваше в идейния свят говора на мировото Слово, но не беше в състояние да разбере този говор.
към текста >>
Номинализмът, който се противопостави на реализма, отричайки, че въобще съществува този
говор
, понеже той не можеше да бъде разбран.
Номинализмът, който се противопостави на реализма, отричайки, че въобще съществува този говор, понеже той не можеше да бъде разбран.
За него светът на идеите беше само сбор от формули в човешката душа, без корени в духовната действителност.
към текста >>
119.
65. 4. Исторически сътресения при възникването на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Съществуването на връзка с божествено-духовните Същества и скъсването на тази връзка, за които толкова много бе
говор
ено в тези съзерцания, протича в течение на времената с различна сила.
Съществуването на връзка с божествено-духовните Същества и скъсването на тази връзка, за които толкова много бе говорено в тези съзерцания, протича в течение на времената с различна сила.
В древни времена това беше една сила, която се намесваше в човешкото развитие, предизвиквайки мощни събития. В изживяването на гърците и на римляните от първите столетия на Християнството тази сила значително отслабва. Но тя съществува. Докато още развиваше напълно в себе си Разсъдъчната или Чувствуваща душа, гъркът и римлянинът чувствуваха – несъзнателно, но имащо значение за душата едно откъсване от божествено-духовната Същност, едно развитие към самостоятелност на човешкото естество. Това престана през първи те столетия на Християнството.
към текста >>
120.
67. 5. От природата към под-природата
GA_26 Мистерията на Михаил
Говор
и се, че с преодоляването на философската епоха в средата на 19-то столетие е изплувала епохата на естествената наука.
Говори се, че с преодоляването на философската епоха в средата на 19-то столетие е изплувала епохата на естествената наука.
Говори се също така, че тази епоха на Естествената наука още трае и днес, като същевременно мнозина твърдят, че човечеството отново е намерило определени философски намерения.
към текста >>
Говор
и се също така, че тази епоха на Естествената наука още трае и днес, като същевременно мнозина твърдят, че човечеството отново е намерило определени философски намерения.
Говори се, че с преодоляването на философската епоха в средата на 19-то столетие е изплувала епохата на естествената наука.
Говори се също така, че тази епоха на Естествената наука още трае и днес, като същевременно мнозина твърдят, че човечеството отново е намерило определени философски намерения.
към текста >>
Човек
говор
и за механическата закономерност.
В действителност нищо от това, което човек изживява, не е една отвлеченост. Само че той не прозира, от къде иде изживяването и поради това от идеите върху действителностите той образува отвлечености.
Човек говори за механическата закономерност.
Той вярва, че е извлякъл /абстрахирал/, тази механическа закономерност от отношенията в природата. Но това не е така, а всичко, което човек изживява като чисто механически закони в своята душа, той го е изпитал вътрешно в своето отношение на ориентиране спрямо земния свят /в своето стоене изправен, в своето ходене и пр./.
към текста >>
Естествено тук не ще
говор
им за това, и не трябва да
говор
им, че трябва отново да се върнем към предишни състояния на културата, а за това, човек да намери пътя, по който да постави новите отношения на културата в едно правилно отношение към себе си и към Космоса.
Обаче в досегашното протичане на епохата на техниката той не намира възможност да се постави в едно правилно отношение спрямо ариманическата култура. Човек трябва да намери силата, вътрешната сила на познанието, за да не бъде надделян, овладян от ариманическото естество в техническата култура. Следователно под-природата трябва да бъде разбрана. Но тя може да бъда разбрана само тогава, когато в духовното познание човекът ще може да се издигне най-малко толкова високо към извънземната над-природа, колко то дълбоко е слязъл с техниката в под-природата. Епохата се нуждае от едно познание издигащо се над природата, защото вътрешно човечеството трябва да се справи с едно опасно действуващо съдържание на живота, което е потънало под природата.
Естествено тук не ще говорим за това, и не трябва да говорим, че трябва отново да се върнем към предишни състояния на културата, а за това, човек да намери пътя, по който да постави новите отношения на културата в едно правилно отношение към себе си и към Космоса.
към текста >>
121.
Съдържание
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Пред
говор
Предговор
към текста >>
122.
Предговор
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
123.
1. Истинското познание на човешкото същество като основа на медицинското изкуство
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Върху изнесеното тук ще се съди правилно само тогава, когато човек може да вникне в гледните точки, които служеха като ръководство, когато се родиха медицинските възгледи, за които се
говор
и тук.
В тази книга се посочват нови възможности за лекарското знание и умение.
Върху изнесеното тук ще се съди правилно само тогава, когато човек може да вникне в гледните точки, които служеха като ръководство, когато се родиха медицинските възгледи, за които се говори тук.
към текста >>
Само онзи, който желае не само неговото знание да бъде признато, но освен това предявява претенцията, че не трябва да се
говор
и за никакво познание, което надвишава неговото, той може да отхвърли предварително нашия опит.
Тук не се касае за някаква опозиция против медицината, която работи с признатите научни методи на настоящето. Ние признаваме напълно тази медицина в нейните принципи. И сме на мнение, че даденото от нас може да бъде приложено в лечебното изкуство само от онзи, който може да бъде напълно лекар в смисъла на тези принципи. Обаче към това, което може да се знае върху човека с признатите днес научни методи, ние прибавяме по-нататъшни познания, които могат да бъдат намерени чрез други методи, и затова се виждаме принудени, изхождайки от това разширено познание на света и на човека, да работим също за едно разширение на медицинското изкуство. Признатата медицина не може всъщност да направи някакво възражение против това, което ние изнасяме, тъй като ние не я отричаме.
Само онзи, който желае не само неговото знание да бъде признато, но освен това предявява претенцията, че не трябва да се говори за никакво познание, което надвишава неговото, той може да отхвърли предварително нашия опит.
към текста >>
Когато се
говор
и, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята.
Чрез имагинативното познание ние се запознахме с един втори член на човешкото същество; чрез изпълване на празното съзнание с духовно съдържание ние се запознахме с един негов трети член. Антропософията нарича познанието, което се ражда по този начин, познание чрез инспирация (вдъхновение) или инспиративно познание. (Не трябва да се заблуждаваме чрез такива изрази; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните светове. Обаче това, което се разбира с тях тук, е казано точно.) И светът, в който човек навлиза чрез Инспирацията, е наречен астрален свят.
Когато се говори, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята.
Обаче косато се говори за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества. Говори се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се говори за звезди и звездни образования. От тук и изразът "астрален свят". В този астрален свят човекът носи третия член на своето същество: астралното тяло.
към текста >>
Обаче косато се
говор
и за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества.
Чрез имагинативното познание ние се запознахме с един втори член на човешкото същество; чрез изпълване на празното съзнание с духовно съдържание ние се запознахме с един негов трети член. Антропософията нарича познанието, което се ражда по този начин, познание чрез инспирация (вдъхновение) или инспиративно познание. (Не трябва да се заблуждаваме чрез такива изрази; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните светове. Обаче това, което се разбира с тях тук, е казано точно.) И светът, в който човек навлиза чрез Инспирацията, е наречен астрален свят. Когато се говори, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята.
Обаче косато се говори за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества.
Говори се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се говори за звезди и звездни образования. От тук и изразът "астрален свят". В този астрален свят човекът носи третия член на своето същество: астралното тяло.
към текста >>
Говор
и се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се
говор
и за звезди и звездни образования.
Антропософията нарича познанието, което се ражда по този начин, познание чрез инспирация (вдъхновение) или инспиративно познание. (Не трябва да се заблуждаваме чрез такива изрази; те са взети от един принадлежащ на първобитни времена, инстинктивен начин на виждане в духовните светове. Обаче това, което се разбира с тях тук, е казано точно.) И светът, в който човек навлиза чрез Инспирацията, е наречен астрален свят. Когато се говори, както бе обяснено тук, за етерен свят, разбират се действията, които се упражняват от окръжността на света към Земята. Обаче косато се говори за "астрален свят", изхожда се съобразно с това, което инспиративното съзнание наблюдава, от действия, които се упражняват от окръжността на света от определени духовни Същества, които се изявя ват в тези действия, както в изходящите от Земята сили се изявяват земните вещества.
Говори се за действуващи от далечините на света конкретни духовни Същества, както при сетивното гледане на нощното небе се говори за звезди и звездни образования.
От тук и изразът "астрален свят". В този астрален свят човекът носи третия член на своето същество: астралното тяло.
към текста >>
Антропософия та
говор
и тук за интуиция.
Земните вещества трябва да се вливат също и в това астрално тяло. С това те се отчуждават по-нататък от тяхната физическа същност. Както човекът има своето етерно тяло общо с растителния свят, така той има своето астрално тяло като нещо общо със животинския свят. Истинската човешка същина, която го издига над животинския свят, може да бъде позната чрез една още по-висша форма на познанието.
Антропософия та говори тук за интуиция.
В Инспирацията се изявява един свят на духовни Същества; в интуицията отношението на познаващия човек става по-близко до този свят. Той има пълно съзнание за това, което е чисто духовно, за което знае непосредствено в пълно съзнателно изживяване, че то няма нищо общо с изживяването чрез тялото. С това човек се пренася в един живот, в който се чувствува като човешки дух между други духовни същества. В Инспирацията се изявяват духовните Същества на света; чрез интуицията човек живее с тези същества.
към текста >>
124.
2. Защо се разболява човек?
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Обаче тук изниква от тази гледна точка един въпрос, на който не може да се от
говор
и: как се раждат в човека за животното не ще
говор
им тук природни процеси, които са противоположни на тези на здравето?
Който размишлява върху факта, че човек може да се разболее, той навлиза в едно противоречие, когато иска да мисли чисто естествено-научно, за което противоречие трябва първо да приеме, че то лежи в саматасъщност на съществуванието. Това, което става в процеса на разболяването, то е, разгледано повърхностно, един природен процес. Това, което на дадено място става в здравото състояние, е обаче също един природен процес. Ние познаваме първо природни процеси само чрез наблюдение в извън човешкия свят и чрез наблюдение на човека само до толкова, като устройваме това наблюдение точно така, както това на външната природа. При това ние си представяме човека като една част от природата; като една такава част на природата, в която процесите, които могат да се наблюдават вън от нея, са много сложни, но все пак от същия род, както тези външни природни процеси.
Обаче тук изниква от тази гледна точка един въпрос, на който не може да се отговори: как се раждат в човека за животното не ще говорим тук природни процеси, които са противоположни на тези на здравето?
Здравият човешки организъм изглежда разбираем като една част на природата; болният не. Ето за що той трябва да бъде разбираем от самия него чрез нещо, което не е от природата. Хората си представят, че духовното в човека има за физическа основа един сложен природен процес като едно продължение на намиращите се вън от човека природни процеси. Обаче нека се вгледаме добре, дали някога основаното в здравия човешки организъм продължение на един природен процес предизвиква духовното изживяване като такова? Точно противоположното е случаят.
към текста >>
125.
3. Явленията на живота
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Тук ние намираме от една друга страна онова от човешкия организъм, за което
говор
ихме от една друга страна в предидущата глава.
Те се стремят да преминат в безформеното. Това преминаване в безформеното бива променено чрез действията на Слънцето и други подобни действия от мировото пространство. Ако не действуват тези сили или ако действуват по друг начин, например през нощта, тогава във веществата отново се събуждат силите, които те имат от общността им със Земята. И съвместното действие на земните и на космическите сили се ражда растението. Ако обхванем областта на всичко това, което веществата развиват като действия на сили под влиянието на Земята, с названието физическо, тогава трябва да назовем с едно друго име изразяващо различното естество на съвършено различно устроените сили, които не се излъчват от Земята, а се влъчват в нея.
Тук ние намираме от една друга страна онова от човешкия организъм, за което говорихме от една друга страна в предидущата глава.
В съгласие с един стар навик, който под влиянието на физикално ориентирания начин на мислене е стигнал до объркване, ние нарекохме тази част на човешкия организъм етерно тяло. Ще трябва да кажем: в растението, т.е. в това, което се явява като живо, царува етерното.
към текста >>
126.
4. За същността на усещащия организъм
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Това е областта на астралните сили, която съществува при животното освен физическата и етерната област на силите и за която вече
говор
ихме от една друга гледна точка.
В животинския организъм имаме една област на силите, която е независима по отношение на излъчващи те се от Земята и влъчващите се в нея сили.
Това е областта на астралните сили, която съществува при животното освен физическата и етерната област на силите и за която вече говорихме от една друга гледна точка.
Изразът "астрално" не трябва да ни шокира. Излъчващите се сили са земните, влъчващите се са онези на света заобикалящ Земята; В "астралните" сили има нещо, което е над първите два вида сили. Едвам това прави Земята едно небесно тяло, една "звезда" (от латинската дума "astrum"). Чрез физическите сили тя се отделя от вселената, чрез етерните сили тя оставя вселената да действува върху нея; чрез "астралните" сили земята става една самостоятелна индивидуалност във вселената. "Астралното" е една самостоятелна организация, една цялостна в себе си организация в животинския организъм както етерният и физическият организъм.
към текста >>
Ето защо за тази организация можем да
говор
им като за "астрално тяло".
Изразът "астрално" не трябва да ни шокира. Излъчващите се сили са земните, влъчващите се са онези на света заобикалящ Земята; В "астралните" сили има нещо, което е над първите два вида сили. Едвам това прави Земята едно небесно тяло, една "звезда" (от латинската дума "astrum"). Чрез физическите сили тя се отделя от вселената, чрез етерните сили тя оставя вселената да действува върху нея; чрез "астралните" сили земята става една самостоятелна индивидуалност във вселената. "Астралното" е една самостоятелна организация, една цялостна в себе си организация в животинския организъм както етерният и физическият организъм.
Ето защо за тази организация можем да говорим като за "астрално тяло".
Ние можем да разберем животинския организъм тогава, когато вземем под внимание взаимните отношения между физическото, етерното и астралното тяло. Защото и трите са самостоятелни като членове на животинския организъм и съществуват като такива самостоятелни организации; и трите са също различни от това, което съществува вън от тях като неживи (минерални) тела и като растителни оживени организми.
към текста >>
127.
5. Растение, животно и човек
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Следователно при спящия човек не може да
говор
им за една само вегетативна дейност на организма.
В будното състояние на животинския организъм отделянето и формирането на отделеното както и отлъчва нето на усещащото вещество стоят под влиянието на астралното тяло и неговата дейност. При човека към това се прибавя и дейността на азовия организъм. В съня астралното тяло и азовият организъм не са непосредствено дейни. Обаче веществото е обхванато от тази дейност и я продължава като чрез един стремеж на инерция. Едно вещество, което е било веднъж оформено така, както става чрез астралното тяло и азовия организъм, действува след това също и през време на съня в смисъла на тези организми, продължава да действува така да се каже в смисъла на инерцията.
Следователно при спящия човек не може да говорим за една само вегетативна дейност на организма.
Астралната и азовата организация продължават да действуват в оформеното от тях вещество също и в състоянието на сън.
към текста >>
128.
14. За начина на мислене в терапията
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Можем да
говор
им именно за един внедрен в общия организъм специален организъм на силициевата киселина, върху който почива стоящата на основата на здравата жизнена дейност взаимна сетивност на органите и тяхното правилно отношение към вътрешността за разгръщането на душата и на духа, а навън за правилното изолиране на природните действия.
Взаимодействието на органите почива върху това, че един орган постоянно възприема действието на друг орган. При онези органи, които не са в същинското значение сетивни органи, например черният дроб, далакът, бъбреците и пр., възприятието е слабо до такава степен, че в обикновения буден живот то остава под прага на съзнанието. Всеки орган, освен това, че служи в организма на тази или онази функция, е също и сетивен орган. Но целият човешки организъм е пронизан от взаимно влияещи си възприятия и трябва да бъде така , за да действува в него всичко задружно по един здравословен начин. Всичко това обаче почива на правилното разпределение на действията на силициевата киселина.
Можем да говорим именно за един внедрен в общия организъм специален организъм на силициевата киселина, върху който почива стоящата на основата на здравата жизнена дейност взаимна сетивност на органите и тяхното правилно отношение към вътрешността за разгръщането на душата и на духа, а навън за правилното изолиране на природните действия.
Този специален организъм ще действува правилно само тогава, когато силициевата киселина съществува в организма в такива количества, че азовият организъм може да ги използува напълно. За всички излишни количества силициевата киселина астралният организъм, който стои под азовия организъм, трябва да има силата, да ги отдели чрез косите или по-друг начин.
към текста >>
129.
18. Лечебна евритмия
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
От този организъм произтича в първите години на човешкия живот
говор
ът.
Тя бе създадена от Д-р Рудолф Щайнер като плод на Антропософията първо като едно ново изкуство. Тя е била често пъти описвана от Д-р Рудолф Щайнер като евритмично изкуство и е намерила вече също като изкуство едно широко разпространение. На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство. Това проличава още във факта, че у човека в движение са предимно мишците и ръцете, човешки групи в движение издигат цялото до една художествено действаща в себе си сценична картина. Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм.
От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът.
Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен. При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор. Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека. При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи.
към текста >>
Така както звукът на
говор
а се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим
говор
или видима песен.
Тя е била често пъти описвана от Д-р Рудолф Щайнер като евритмично изкуство и е намерила вече също като изкуство едно широко разпространение. На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство. Това проличава още във факта, че у човека в движение са предимно мишците и ръцете, човешки групи в движение издигат цялото до една художествено действаща в себе си сценична картина. Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм. От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът.
Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен.
При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор. Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека. При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи. Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно.
към текста >>
При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия
говор
.
На сцената Евритмията се представя в движещия се човек: обаче тя не е никакво танцово изкуство. Това проличава още във факта, че у човека в движение са предимно мишците и ръцете, човешки групи в движение издигат цялото до една художествено действаща в себе си сценична картина. Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм. От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът. Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен.
При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор.
Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека. При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи. Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно. Ние чуваме съдържанието на поетическата творба и го гледаме едновременно с очите.
към текста >>
С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в
говор
а или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека.
Всички движения почиват на вътрешната същност на човешкия организъм. От този организъм произтича в първите години на човешкия живот говорът. Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен. При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор. Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение.
С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека.
При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи. Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно. Ние чуваме съдържанието на поетическата творба и го гледаме едновременно с очите. Или на сцената се представя една музикална композиция, която отново се явява в движещите се жестове като видима песен. В Евритмията е дадена една движеща се пластика, която съществено разширява областта на художественото.
към текста >>
Поезията, която бива превърната във видим
говор
, се рецитира едновременно.
Така както звукът на говора се изтръгва от устройството на човека, също така при едно действително познание на това устройство от човека и от група хора могат да бъдат изведени движения, които са един действителен видим говор или видима песен. При това в тези движения няма нищо произволно, както няма нищо произволно в самия говор. Както в една дума не може да бъде интонирано едно "О" там където принадлежи едно "И", така и в Евритмията за едно "И" или за едно "ДО ДИЕЗ" може да се яви само един еднозначен жест или движение. С това Евритмията е едно действително откровение на човешката природа, което не се развива от нея несъзнателно както в говора или в песента, а което може да бъде развито съзнателно чрез действително познание на човека. При представлението на сцената имаме движещия се човек или движещите се човешки групи.
Поезията, която бива превърната във видим говор, се рецитира едновременно.
Ние чуваме съдържанието на поетическата творба и го гледаме едновременно с очите. Или на сцената се представя една музикална композиция, която отново се явява в движещите се жестове като видима песен. В Евритмията е дадена една движеща се пластика, която съществено разширява областта на художественото.
към текста >>
Това чувствува подрастващият човек и преживява тези евритмични упражнения със същата пълна естественост като една изява на човешката природа, както в младите години преживява научаването на
говор
а.
Но това, което е било намерено по художествен начин, може да бъде развито в две други посоки. Една от тези посоки е педагогическата. Във Валдорфското училище в Щутгарт, което бе основано от Емил Колт и което стои под ръководството на Рудолф Щайнер, във всички класове наред с гимнастиката се практикува педагогическа Евритмия. Важното при това е, че при обикновената гимнастика се развива само динамиката и статиката на физическото тяло. В Евритмията целият човек, по тяло, душа и дух, се разлива в движение.
Това чувствува подрастващият човек и преживява тези евритмични упражнения със същата пълна естественост като една изява на човешката природа, както в младите години преживява научаването на говора.
Другата страна на Евритмията е лечебната. Ако двигателните жестове на художествената и педагогическа Евритмия се изменят така, че да изтичат от болното същество на човека така, както другите произтичат от неговото здраво същество, ражда е лечебната Евритмия. Движенията, които се изпълняват по този начин, действуват обратно върху болните органи. Ние виждаме, как тук нещо изпълнено външно се продължава навътре в органите, когато движещият се жест е точно приспособен към едно заболяване на органите. Понеже този начин да се действува в човека чрез движение преминава върху тялото, душата и духа, той действува в една по-интензивна форма във вътрешността на болния човек отколкото някое друго лечение чрез движение.
към текста >>
130.
19. Характерни случаи на заболяване
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Пациентката
говор
и също за много сънища.
Изследването на тялото не може да покаже нищо друго освен една недостатъчност на такива сили, които произвеждат редовната връзка на астралното тяло, етерното тяло и физическото тяло. Прекомерната собствена дейност на астралното тяло произвежда едно състояние, при което много малко сили от това астрално тяло се вливат във физическото и етерното тяло. Ето защо през време на растежния период тези последните две тела остават нежни в тяхното развитие. Това бе установено и при изследването чрез факта, че пациентката имаше едно хилаво слабо тяло и се оплакваше от чести болки в гърба. Тези болки в гърба се явяват затова, защото именно в дейността на гръбначния мозък азовият организъм трябва да се прояви най-силно.
Пациентката говори също за много сънища.
Това е последствие от факта, че астралното тяло, когато в съня то е отделено от физическото и етерното тяло, развива своята прекомерна собствена дейност. При такова едно състояние на болния трябва да изходим от това, азовият организъм да бъде подсилен и дейността на астралното тяло да бъде понижена. Първото се постига, когато се избере едно такова лекарство, което е в състояние да укрепи отслабващото действие на азовия организъм в храносмилателния тракт. Едно такова лечебно средство можем да познаем в медта. Ако медта се приложи под формата на една превръзка с меден мехлем, която се поставя в областта на пояса (поясната област), тогава медта действува усилващо върху развитието на топлина, което изхожда от азовия организъм и което този последният произвежда недостатъчно.
към текста >>
Пациентката обяснява, че на 16 години имала едно заболяване на бъбреците и
говор
и също за спазматични състояния, които е имала.
Сега трябваше да свържем състоянието на детето с това на майката. Тя е на възраст 37 години. Каза ни, че на 13 години е била вече толкова голяма, колкото сега. Още от рано имала лоши зъби, страдала като дете от ревматизъм на ставите, твърди, че е била рахитична. Менструациите са настъпили относително рано.
Пациентката обяснява, че на 16 години имала едно заболяване на бъбреците и говори също за спазматични състояния, които е имала.
На 25 години имала запек поради спазми на сфинктера, които трябвало да бъде разширяван. И сега при ходене по нужда имала спазми. Без да правим извод от комплекс симптоми направихме изследване на организма на майката и констатирахме една извънредно голяма прилика със състоянието на детето, само че всичко беше в по-мека форма. Трябва да се има предвид, че етерното тяло на човека изпитва едно особено развитие между смяната на зъбите и половата зрялост. При пациентката това се изразява чрез факта, че разполагаемите сили на етерното тяло, които са слаби, позволяват един растеж само до настъпването на половата зрялост.
към текста >>
131.
20. Типични лечебни средства
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Сега искам да
говор
им за едно средство, което дължи своето съществуване на познанието, което може да доведе процесите на веществата в едно правилно отношение към процесите на човешкия организъм.
Сега искам да говорим за едно средство, което дължи своето съществуване на познанието, което може да доведе процесите на веществата в едно правилно отношение към процесите на човешкия организъм.
При това трябва да се вземе под внимание, че едно вещество е всъщност един доведен до застой процес, така да се каже един замразен процес. Всъщност не би трябвало да казваме пирит, апиритен процес.
към текста >>
132.
21. Послесловие
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Намерението ни беше да
говор
им за това знание, да го основем отново.
До тук е стигнал днес плодът на една обща работа. За нашата голяма скръб тук трябваше да спре продължението на писането, когато настъпи заболяването на Рудолф Щайнер. Нашият план беше да разгледаме в продължение онова, което действува като земни и космически сили в металите злато, сребро, олово, желязо , мед, живак, калай и да изложим, как тези метали трябва да бъдат използувани в лечебното изкуство. Трябваше също да изложим, как в древните мистерии хората са имали едно дълбоко разбиране за отношението на металите към планетите и техните отношения към различните органи на човешкия организъм.
Намерението ни беше да говорим за това знание, да го основем отново.
към текста >>
133.
Съдържание
GA_28 Моят жизнен път
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – пред
говор
към българското издание от д-р Трайчо Франгов
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
към текста >>
134.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Доколко човек осъзнава от
говор
ността си пред обществото и склонен ли е на абсолютна честност по отношение на вътрешния си душевен живот?
И това е общочовешкият елемент. Какъв трябва да бъде животът на един човек, за да бъде той описан?
Доколко човек осъзнава отговорността си пред обществото и склонен ли е на абсолютна честност по отношение на вътрешния си душевен живот?
Подхождайки само по този начин, с пълно доверие към своите читатели, един автор може да ги направи съмишленици, съучастници в своите мисли, чувства и дела.
към текста >>
Щайнер няма да
говор
и повече за това, но тази тема ще се превърне в негова личностна мисия след 37–38 години.
Влизайки и в кръга на младите австрийски поети, Щайнер среща един немлад немско-австрийски поет, особняк и странник, от когото е силно заинтригуван – Ферхер фон Щайнванд. Чрез изживяване на неговата личност – жестове, поведение, както и чрез интуиция, Щайнер успява да разреши загадката на повтарящите се земни животи. Една индивидуалност, живяла във времето на ранното християнство и гръцкото езичество, достигнала до познание за духовните светове и същества, се разкрива пред духовния му поглед.
Щайнер няма да говори повече за това, но тази тема ще се превърне в негова личностна мисия след 37–38 години.
към текста >>
Интересите и от
говор
ностите пред 27годишния Щайнер нарастват.
Годината е 1888.
Интересите и отговорностите пред 27годишния Щайнер нарастват.
Нови духовни срещи и кръгове, запознаване с теософското движение на Блаватска, ежедневие в кафенето на Михаелплац, където активно твори сред шума, редактор на „Немски седмичник“, за който всяка седмица трябва да пише по една статия по социални проблеми. Социалният въпрос, който ще осветли след 30 години, още сега придобива за него огромно значение. Запознава се със съчиненията на Маркс и Енгелс и изживява болезнено неистината, че материално-икономическите сили са носители на развитието, а духовното е само надстройка.
към текста >>
135.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
В от
говор
на това някои приятели изразиха мнението, че би било добре сам да напиша нещо за собствения си жизнен път.
На откритите обсъждания на основаната от мен антропософия от известно време започнаха да се промъкват съждения относно моя живот. От казаното в тази насока се правеха изводи за причината за трансформациите, които някои хора смятаха, че са открили в процеса на духовното ми развитие.
В отговор на това някои приятели изразиха мнението, че би било добре сам да напиша нещо за собствения си жизнен път.
към текста >>
Струва ми се обаче, че този личен елемент трябва да се проявява единствено чрез начина, по който човек
говор
и и постъпва, а не чрез съзнателен поглед върху собствената му личност.
Трябва да призная, че по принцип нямам особена склонност към това. Тъй като стремежът ми винаги е бил да формулирам и подреждам всичко, което имам да кажа и което вярвам, че трябва да направя така, както го изискват нещата, а не изхождайки от лични съображения. Наистина винаги съм бил на мнение, че личният елемент придава най-ценните окраски в много области на човешката дейност.
Струва ми се обаче, че този личен елемент трябва да се проявява единствено чрез начина, по който човек говори и постъпва, а не чрез съзнателен поглед върху собствената му личност.
Каквото и да излезе от един такъв поглед, то е нещо, което човек трябва да уреди със самия себе си.
към текста >>
И когато
говор
еха за тях, инстинктивно се усещаше, че в душата си така и не са го напуснали, въпреки че съдбата е предопределила да изживеят по-голямата част от живота си далеч от него.
Както баща ми, така и майка ми бяха истински деца на прекрасната долноавстрийска горска провинция северно от Дунава. Това е район, в който железниците проникват доста късно. Герас и до днес е още недокоснат от тях. Родителите ми обичаха преживяванията си в родното им място.
И когато говореха за тях, инстинктивно се усещаше, че в душата си така и не са го напуснали, въпреки че съдбата е предопределила да изживеят по-голямата част от живота си далеч от него.
Когато след дългия си трудов стаж баща ми се пенсионира, те веднага се преместиха отново там – в Хорн.
към текста >>
Говор
еше хрипливо на някакъв механизиран език.
А така силно желаех да мога да прекрача тези граници. Защото почти всеки ден директорът на фабриката идваше при баща ми по работа. И за мен, момчето, този директор беше проблем, който забулва с чудо тайната на „вътрешността“ на предприятието пред мен. Тялото му на много места беше покрито с бели власинки. От работата на машините очите му бяха придобили определен фиксиран поглед.
Говореше хрипливо на някакъв механизиран език.
„Каква е връзката между този човек и това, което ограждат онези стени? “ Този неразрешим въпрос стоеше пред душата ми. Обаче не питах никого за тайната. Защото детското ми мнение беше, че няма смисъл да се пита за нещо, което не може да се види. Така живеех между гостоприемната мелница и негостоприемната предачница.
към текста >>
Бях изпълнен с въпроси и трябваше да ги нося у себе си без от
говор
.
Влакът навлезе горящ в нашата гара. Всичко, което се разигра, остави много дълбоко впечатление у мен. В един от вагоните се беше подпалило леснозапалимо вещество. Дълго време ме занимаваше въпросът как може да се случи подобно нещо. Това, което ми казваха хората от обкръжението ми, както и за други подобни неща, не ме удовлетворяваше.
Бях изпълнен с въпроси и трябваше да ги нося у себе си без отговор.
Така станах на осем години.
към текста >>
“ Така се почваше и след това си
говор
ехме за всевъзможни неща.
Хората от селото си носеха оттам запасите от дърва. По-бедните ги събираха лично, а позаможните си ги доставяха чрез работници. Можах да опозная всички тях, най-често хора с широки сърца. Защото те винаги имаха време да си побъбрят, щом „Щайнер-Рудолф“ се приближеше към тях. „Значи пак си излязъл да се поразходиш малко, Щайнер-Рудолф?
“ Така се почваше и след това си говорехме за всевъзможни неща.
Хората не обръщаха внимание, че пред себе си все пак имат дете. Защото в дъното на душата си те все още бяха деца, дори и годините им вече да наброяваха шестдесет. И така от техните разкази научавах почти всичко, което се случва вътре в селските къщи.
към текста >>
Все още си спомням колко щях да се радвам, ако ме бяха за
говор
или.
Към Винер Нойщат и още по-нататък към Щирия планините се снишават до равнината. През тях се вие река Лайта. На планинския склон се намира един манастир на ордена на редемптористите. По време на разходките си често срещах монаси.
Все още си спомням колко щях да се радвам, ако ме бяха заговорили.
Но те никога не го правеха. И така от срещата ми с тях винаги ми оставаше неопределено, но тържествено впечатление, което винаги ме преследваше дълго време. Беше през деветата ми година, когато у мен здраво се загнезди идеята, че сигурно във връзка със задачите на тези монаси съществуват важни неща, които трябва да разбера. И тук отново бях изпълнен с много въпроси, които трябваше да нося у себе си без отговор. Да, тези въпроси за всевъзможни неща като дете ме правеха истински самотен.
към текста >>
И тук отново бях изпълнен с много въпроси, които трябваше да нося у себе си без от
говор
.
По време на разходките си често срещах монаси. Все още си спомням колко щях да се радвам, ако ме бяха заговорили. Но те никога не го правеха. И така от срещата ми с тях винаги ми оставаше неопределено, но тържествено впечатление, което винаги ме преследваше дълго време. Беше през деветата ми година, когато у мен здраво се загнезди идеята, че сигурно във връзка със задачите на тези монаси съществуват важни неща, които трябва да разбера.
И тук отново бях изпълнен с много въпроси, които трябваше да нося у себе си без отговор.
Да, тези въпроси за всевъзможни неща като дете ме правеха истински самотен.
към текста >>
В от
говор
на всяка от тези молби идваше по един гулден за тяхното подпомагане, от който учителят винаги имаше право да задържи шест крайцера за своите усилия.
Във връзка с Фросдорф за мен се откри също и някакъв вид социален живот. Помощник-учителят на Нойдьорфл, в чиято малка стаичка често ми беше разрешено да го наблюдавам как работи, изготвяше безброй молби до граф Шамбор за финансова подкрепа за по-бедните жители от селото и околността.
В отговор на всяка от тези молби идваше по един гулден за тяхното подпомагане, от който учителят винаги имаше право да задържи шест крайцера за своите усилия.
Той се нуждаеше от тези приходи. Защото службата му носеше осемдесет и пет гулдена годишно. Освен това получаваше сутрешно кафе и обяд при „учителя“. Даваше и „допълнителни часове“ на около десетина деца, сред които бях и аз. Затова се плащаше по един гулден месечно.
към текста >>
Той беше същевременно и селски нотариус и се
говор
еше, че на тази служба имал толкова много работа, че не можел да води и учебните занятия.
То се състоеше от една класна стая, в която се преподаваше на момчета и момичета в пет класа. Докато момчетата, които седяха на моя ред чинове, трябваше да преписват историята на крал Арпад, най-малките седяха на една маса, върху която с тебешир пишеха буквите „и“ и „у“. Беше чисто и просто невъзможно да се прави нещо друго освен да оставиш душата си да се рее в глуповат унес и да преписваш почти механично с ръка. Целия час помощник-учителят трябваше да се справя почти сам. „Учителят“ се появяваше в училище изключително рядко.
Той беше същевременно и селски нотариус и се говореше, че на тази служба имал толкова много работа, че не можел да води и учебните занятия.
към текста >>
В това намерих утешение от настроението, в което бях изпаднал поради останалите без от
говор
въпроси.
Възможността в обучението си да изживявам душевно изцяло вътрешно възприемани форми, без впечатления от външните сетива, ми доставяше най-висше удовлетворение.
В това намерих утешение от настроението, в което бях изпаднал поради останалите без отговор въпроси.
Да мога да разбера нещо чисто в духа, ми носеше вътрешно щастие. Знам, че за първи път срещнах щастието благодарение на геометрията.
към текста >>
В това усещане намирах потвърждение, че мога да
говор
я за духовния свят, който преживявах, също като за сетивния.
Защото реалността на духовния свят за мен беше толкова несъмнена, колкото тази на сетивния. Обаче се нуждаех от нещо като потвърждение на това мнение. Исках да мога да си кажа, че преживяването на духовния свят е също толкова малко измамно, колкото това на сетивния свят. За геометрията си казвах, че при нея човек може да знае нещо, което преживява единствено самата душа чрез собствената си сила.
В това усещане намирах потвърждение, че мога да говоря за духовния свят, който преживявах, също като за сетивния.
Така и говорех за него. Имах две представи, които, макар и смътни, играеха голяма роля в душевния ми живот още от осмата ми година. Правех разлика между неща и същества, „които човек вижда“, и такива, „които не се виждат“.
към текста >>
Така и
говор
ех за него.
Защото реалността на духовния свят за мен беше толкова несъмнена, колкото тази на сетивния. Обаче се нуждаех от нещо като потвърждение на това мнение. Исках да мога да си кажа, че преживяването на духовния свят е също толкова малко измамно, колкото това на сетивния свят. За геометрията си казвах, че при нея човек може да знае нещо, което преживява единствено самата душа чрез собствената си сила. В това усещане намирах потвърждение, че мога да говоря за духовния свят, който преживявах, също като за сетивния.
Така и говорех за него.
Имах две представи, които, макар и смътни, играеха голяма роля в душевния ми живот още от осмата ми година. Правех разлика между неща и същества, „които човек вижда“, и такива, „които не се виждат“.
към текста >>
Но тъкмо защото знам колко малко във формирането на концепциите ми за духовния свят по-късно съм следвал личните си влечения, напротив, следвал съм само вътрешната необходимост на нещата, сам мога напълно обективно да погледна назад към по детски непохватния начин, по който чрез геометрията получих потвърждение за себе си, че все пак мога да
говор
я за един свят, „който не се вижда“.
Но тъкмо защото знам колко малко във формирането на концепциите ми за духовния свят по-късно съм следвал личните си влечения, напротив, следвал съм само вътрешната необходимост на нещата, сам мога напълно обективно да погледна назад към по детски непохватния начин, по който чрез геометрията получих потвърждение за себе си, че все пак мога да говоря за един свят, „който не се вижда“.
към текста >>
През есента не се
говор
еше почти за нищо друго освен за количеството на добитите орехи.
То се състоеше от две редици къщи. Едната започваше от училището, а другата – от двора на свещеника. Между двете редици течеше поток, а на двата му бряга се издигаха величествени орехови дървета. Във връзка с тях между децата от училището се провеждаше нещо като първенство. Когато орехите започваха да зреят, момчетата и момичетата замерваха клоните им с камъни и по този начин се запасяваха с орехи за зимата.
През есента не се говореше почти за нищо друго освен за количеството на добитите орехи.
Този, който беше събрал най-много, бе найуважаваният. И след това постепенно се слизаше надолу – чак до мен, последния, който като „пришълец в селото“ нямаше право да участва в това състезание.
към текста >>
Изхождайки от тези си убеждения, той пишеше статии на унгарски език, с които се запознавах поради факта, че помощник-учителят трябваше да ги преписва на чисто, и той винаги, въпреки възрастта ми,
говор
еше с мен за тяхното съдържание.
Той редовно идваше два пъти седмично в училище, за да води часа по религия, а още по-често – за инспекция. Образът на този мъж се е запечатал дълбоко в душата ми и през целия ми живот той отново и отново се връщаше в спомените ми. Той беше найважният от всички хора, с които се запознах до десетата или единадесетата си година. Беше енергичен унгарски патриот. Вземаше живо участие в провеждащата се по това време маджаризация на унгарската територия.
Изхождайки от тези си убеждения, той пишеше статии на унгарски език, с които се запознавах поради факта, че помощник-учителят трябваше да ги преписва на чисто, и той винаги, въпреки възрастта ми, говореше с мен за тяхното съдържание.
Свещеникът обаче беше и активен църковен деятел. Веднъж осъзнах това особено ясно благодарение на една негова проповед.
към текста >>
Тъй като поради цялостното поведение на хората около мен и тук също трябваше да се въздържам да задавам въпроси, а и освен това напълно безвкусните приказки, които притежателят на кибритената фабрика
говор
еше за църквата, ми действаха отблъскващо.
Не можех да си създам никакво отношение към тази ложа.
Тъй като поради цялостното поведение на хората около мен и тук също трябваше да се въздържам да задавам въпроси, а и освен това напълно безвкусните приказки, които притежателят на кибритената фабрика говореше за църквата, ми действаха отблъскващо.
към текста >>
И така, една неделя свещеникът държа енергична проповед, в която ставаше дума за значението на истинската моралност в човешкия живот и след това
говор
ѝ образно за враговете на истината, така че да се подразбере ложата.
И така, една неделя свещеникът държа енергична проповед, в която ставаше дума за значението на истинската моралност в човешкия живот и след това говорѝ образно за враговете на истината, така че да се подразбере ложата.
Тогава той стигна до кулминацията на речта си с изречението: „Скъпи християни, внимавайте кой е враг на тази истина, например масонът и евреинът.“ С това за хората от селото притежателят на фабриката и търговецът на дрехи бяха авторитетно заклеймени. Особено много ми допадна енергията, с която беше произнесено това.
към текста >>
При това
говор
ѝ много нагледно за движението на земята около слънцето, за въртенето ѝ около оста си, за наклона на земната ос през лятото и зимата, както и за климатичните зони.
На този свещеник също съм изключително задължен, особено за силния тласък за по-нататъшната ми духовна ориентация. Веднъж той дойде в училището, събра около себе си в малката учителска стая „по-зрелите“ ученици, към които се числях и аз, разгърна една скица, която беше начертал, и ни обясни астрономическата система на Коперник.
При това говорѝ много нагледно за движението на земята около слънцето, за въртенето ѝ около оста си, за наклона на земната ос през лятото и зимата, както и за климатичните зони.
Бях изцяло погълнат от това, с дни наред пречертавах скицата, а след това получих от свещеника още един специален урок за слънчевите и лунните затъмнения и тогава насочих цялата си жажда за знания към този предмет.
към текста >>
Участието ми обаче никога не се отнасяше до съдържанието на това, което
говор
еха, а до формата, която приемаше раз
говор
ът.
В Нойдьорфл идваше веднъж на всеки два или три дни. В свободните им вечерни часове баща ми и той разговаряха за политика. Това ставаше на масата, намираща се до гарата под две могъщи, прекрасни липови дървета. Там се събираше цялото семейство и чуждият служител. Майка ми плетеше на една или две куки, брат ми и сестра ми лудуваха, а аз често седях на масата и слушах безкрайните приказки за политика на двамата мъже.
Участието ми обаче никога не се отнасяше до съдържанието на това, което говореха, а до формата, която приемаше разговорът.
Те бяха във вечно несъгласие. Когато единият казваше „да“, другият му отвръщаше с „не“. Всичко това обаче винаги се разиграваше под знака на интензивността, на страстта, но също и под този на добродушието, което беше основна черта в характера на баща ми.
към текста >>
Той не обичаше да
говор
и за медицинската си професия, а много повече за немска литература.
В малкия кръг, който се събираше там и в който често се намираха и „първенците“ на селото, понякога се появяваше и един лекар от Винер Нойщат. Той лекуваше мнозина болни от селото, в което навремето нямаше лекар. Пътуваше от Винер Нойщат до Нойдьорфл пеша и след като приключеше посещенията си при болните, идваше на гарата, за да чака влака, с който да се върне. В бащиния ми дом и от повечето хора, които го познаваха, този човек беше смятан за особняк.
Той не обичаше да говори за медицинската си професия, а много повече за немска литература.
От него за първи път чух да се приказва за Лесинг, Гьоте и Шилер. В къщата на родителите ми никога не ставаше дума за тях. За това те не знаеха нищо. Също и в селското училище не се чуваше нищо за тях. Там всичко беше насочено към унгарската история.
към текста >>
Той с удоволствие се занимаваше с мен, често ме дръпваше настрана, след като си беше починал за кратко под липите, вървеше заедно с мен напред-назад по площада на гарата и
говор
еше, не под формата на лекции, а ентусиазирано за немска литература.
За това те не знаеха нищо. Също и в селското училище не се чуваше нищо за тях. Там всичко беше насочено към унгарската история. Свещеникът и помощник-учителят не проявяваха никакъв интерес към величията на немската литература. И стана така, че с лекаря от Винер Нойщат в кръгозора ми навлезе един цял нов свят.
Той с удоволствие се занимаваше с мен, често ме дръпваше настрана, след като си беше починал за кратко под липите, вървеше заедно с мен напред-назад по площада на гарата и говореше, не под формата на лекции, а ентусиазирано за немска литература.
Правейки това, той развиваше всевъзможни идеи за красивото и грозното.
към текста >>
Що се отнася до езика, израснах изцяло с немския диалект, който се
говор
и в източна Долна Австрия.
Що се отнася до езика, израснах изцяло с немския диалект, който се говори в източна Долна Австрия.
По същество той беше същият, който тогава беше обичаен и в граничещите с Долна Австрия територии на Унгария. Отношението ми към четенето беше съвсем различно от това към писането. В детските си години четях отвъд думите. С душата си преминавах направо към възгледи, понятия и идеи, така че от четенето изобщо не успях да развия усет за правопис и граматика. Затова пък при писане имах тенденцията да се придържам стриктно към словоформите на диалектните думи със звуковете точно така, както най-често ги чувах.
към текста >>
Оттогава между политиката чувах и много раз
говор
и относно бъдещата ми житейска съдба.
Под такива влияния израснах до възрастта, в която баща ми трябваше да реши въпроса дали да ме изпрати в гимназията или в реалното училище във Винер Нойщат.
Оттогава между политиката чувах и много разговори относно бъдещата ми житейска съдба.
На баща ми му даваха един или друг съвет, но още тогава знаех: той обича да слуша какво му казват другите, но действа съобразно собствената си твърда воля.
към текста >>
136.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
Чрез това, което наблюдавах около себе си и откривах в себе си, имах в душата си много неопределени, но изгарящи въпроси за живота и света и исках да науча нещо, за да мога да си от
говор
я на тях.
Що се отнася до мен, плановете, правени за собственото ми житейско бъдеще, не представляваха голям интерес. На тази възраст ми беше безразлично като какъв ще бъда назначен на работа, не ме вълнуваше и въпросът дали ще уча в градското или в реалното училище или пък в гимназията.
Чрез това, което наблюдавах около себе си и откривах в себе си, имах в душата си много неопределени, но изгарящи въпроси за живота и света и исках да науча нещо, за да мога да си отговоря на тях.
И малко ме интересуваше в кое училище трябва да стане това.
към текста >>
С наученото от него все повече се приближавах към от
говор
а на загадката, която си бях поставил с писмените трудове на училищния директор.
С наученото от него все повече се приближавах към отговора на загадката, която си бях поставил с писмените трудове на училищния директор.
към текста >>
Много го обичах заради начина, по който
говор
еше с мен при посещенията си в Нойдьорфл.
Когато бях на около петнадесет години, можах да вляза в по-близки отношения с вече споменатия лекар във Винер Нойщат.
Много го обичах заради начина, по който говореше с мен при посещенията си в Нойдьорфл.
Така че започнах да наминавам по-често покрай дома му, който се намираше на партера на ъгъла между две много тесни улички във Винер Нойщат. Веднъж той беше на прозореца. Извика ме в стаята си. В нея се изправих пред една „голяма“ за тогавашните ми разбирания библиотека. Той отново говорѝ за литература, взе от колекцията си от книги комедията „Мина фон Барнхелм“ на Лесинг и каза, че трябва да я прочета и тогава отново да отида при него.
към текста >>
Той отново
говор
ѝ за литература, взе от колекцията си от книги комедията „Мина фон Барнхелм“ на Лесинг и каза, че трябва да я прочета и тогава отново да отида при него.
Много го обичах заради начина, по който говореше с мен при посещенията си в Нойдьорфл. Така че започнах да наминавам по-често покрай дома му, който се намираше на партера на ъгъла между две много тесни улички във Винер Нойщат. Веднъж той беше на прозореца. Извика ме в стаята си. В нея се изправих пред една „голяма“ за тогавашните ми разбирания библиотека.
Той отново говорѝ за литература, взе от колекцията си от книги комедията „Мина фон Барнхелм“ на Лесинг и каза, че трябва да я прочета и тогава отново да отида при него.
Така всеки път той ми даваше книги за четене и ми разрешаваше от време на време да ходя при него. И всеки път, когато можеше да го посетя, трябваше да му разказвам за впечатленията си от прочетеното. Така той всъщност стана мой учител в областта на поезията. Защото, с изключение на някои „откъси“, дотогава тя беше останала доста встрани от мен както в дома на родителите ми, така и в училище. В атмосферата на симпатичния, въодушевяващ се от всичко красиво лекар, се запознах особено добре с Лесинг.
към текста >>
Говор
еше малко.
Това ми даде възможност да се върна отново към четене на книгата „Общото движение на материята като основна причина за всички природни явления“. Защото сега, благодарение на математическите си знания, вече можех да я разбера подобре. Междувременно бяхме стигнали до курса по физика, последван от този по химия, и това прибави нов набор загадки на човешкото знание към старите. Учителят по химия беше забележителен човек. Той водеше часовете си почти изключително въз основа на опити.
Говореше малко.
Оставяше природните явления да говорят сами за себе си. Той беше един от любимите ни учители. В него имаше нещо необикновено, благодарение на което за учениците си той се различаваше от другите учители. За него предполагахме, че се намира в по-близка връзка със своята наука, отколкото останалите. Тях ние, учениците, винаги титулувахме „професоре“, него, въпреки че той също беше „професор“ – „г-н доктор“.
към текста >>
Оставяше природните явления да
говор
ят сами за себе си.
Защото сега, благодарение на математическите си знания, вече можех да я разбера подобре. Междувременно бяхме стигнали до курса по физика, последван от този по химия, и това прибави нов набор загадки на човешкото знание към старите. Учителят по химия беше забележителен човек. Той водеше часовете си почти изключително въз основа на опити. Говореше малко.
Оставяше природните явления да говорят сами за себе си.
Той беше един от любимите ни учители. В него имаше нещо необикновено, благодарение на което за учениците си той се различаваше от другите учители. За него предполагахме, че се намира в по-близка връзка със своята наука, отколкото останалите. Тях ние, учениците, винаги титулувахме „професоре“, него, въпреки че той също беше „професор“ – „г-н доктор“. Той беше брат на дълбокомисления тиролски поет Херман фон Гилм.
към текста >>
Когато например
говор
еше за същността на поетическите образи, усещах, че има нещо скрито на заден план.
Моите съчинения винаги се получаваха много дълги. Та нали по-късия вариант диктувах на съучениците си. На учителя му трябваше дълго време, за да ги прочете. Когато след зрелостния ни изпит, по време на тържеството по случай завършване на училище, за първи път седеше вече „по-спокойно“ с нас, учениците, той ми каза колко ми е бил ядосан заради дългите ми съчинения.Към това се прибави и още нещо. Имах чувството, че този учител внася в училище нещо, с което трябва да се справя.
Когато например говореше за същността на поетическите образи, усещах, че има нещо скрито на заден план.
След известно време успях да разбера какво е то. Той беше привърженик на философията на Хербарт. Самият той не споменаваше нищо за това. Но аз прозрях нещата. Така че си купих „Въведение във философията“ и „Психология“, написани от философската гледна точка на Хербарт.
към текста >>
И върху главата му винаги бе висял дамоклиевият меч, че не може да стане началник гара в Нойдьорфл, понеже не
говор
и унгарски.
С най-голямо въодушевление заставаше на страната на турците. Баща ми пък страстно защитаваше руснаците. Той се числеше към хората, които тогава все още бяха благодарни на Русия за услугата, която беше оказала на австрийците по време на унгарските въстания (1849 г.). Защото баща ми изобщо не беше съгласен с Унгария. Нали беше живял в унгарското гранично село Нойдьорфл по време на маджаризацията.
И върху главата му винаги бе висял дамоклиевият меч, че не може да стане началник гара в Нойдьорфл, понеже не говори унгарски.
Това всъщност въобще не беше необходимо в тамошния от край време немски район. Но унгарското правителство работеше за това, в унгарските ж.п. линии, дори и в частните, да се назначават служители, владеещи унгарски език. Баща ми обаче искаше да запази поста си в Нойдьорфл дотогава, докато не завърша училище във Винер Нойщат. Поради тези факти той недолюбваше Унгария.
към текста >>
Защото тогава за мен беше далеч по-важно да си от
говор
я на въпроса: доколко може да бъде доказано, че в мисленето на хората действа реалният дух?
И тъй като не я обичаше, му харесваше да мисли по своя елементарен начин: руснаците, които през 1849 г. показаха на Унгария „кой е господарят“. Този начин на мислене се проявяваше с голяма разпаленост, но все пак и с изключително топлото отношение на баща ми към приятеля му „туркофил“ в лицето на неговия заместник. Градусът на споровете понякога се покачваше наистина много. Взаимните изблици на тези двама души силно ме интересуваха, докато политическите им виждания – почти никак.
Защото тогава за мен беше далеч по-важно да си отговоря на въпроса: доколко може да бъде доказано, че в мисленето на хората действа реалният дух?
към текста >>
137.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Студентите трябваше да
говор
ят или да четат темите, които сами бяха разработили.
Освен това той водеше и „Упражнения по устно и писмено изложение“.
Студентите трябваше да говорят или да четат темите, които сами бяха разработили.
По време на тези упражнения Шрьоер им даваше указания за стила, формата и пр. Аз прочетох първо работата си върху „Лаокоон“ на Лесинг. След това се заех с една по-голяма задача. Разработих темата „До каква степен човекът е свободен в своите действия? “ В тази си работа силно навлязох във философията на Хербарт.
към текста >>
После той бавно сядаше на един стол, отправяше дълъг поглед към аудиторията през очилата си, след което бавно и премерено ги сваляше, още веднъж поглеждаше без очила през кръга на слушателите си и след това започваше да изнася лекцията си,
говор
ейки свободно, но в грижливо оформени изречения, произнесени по художествен начин.
Имаше необикновено високо чело и дълга философска брада. Всичко у него беше премерено, стилизирано. Когато влизаше през вратата и се качваше на катедрата, крачките му бяха заучени и все пак такива, че си казвахме, че за този човек е напълно естествено и разбиращо се от само себе си да бъде такъв, какъвто е. В позата и движенията си той изглеждаше така, сякаш с упорита самодисциплина ги беше формирал съгласно естетическите принципи на Хербарт. И все пак всичко това събуждаше симпатия.
После той бавно сядаше на един стол, отправяше дълъг поглед към аудиторията през очилата си, след което бавно и премерено ги сваляше, още веднъж поглеждаше без очила през кръга на слушателите си и след това започваше да изнася лекцията си, говорейки свободно, но в грижливо оформени изречения, произнесени по художествен начин.
В езика му имаше нещо класическо. Но поради голямата дължина на изреченията му, слушайки, човек лесно изгубваше нишката на неговото изложение. Той представяше философията на Хербарт по малко по-модифициран начин. Впечатляваше ме строгата последователност на мислите му. Не беше така обаче и с останалите му слушатели.
към текста >>
Той започна често да ме води у тях,
говор
еше ми едно или друго в допълнение към лекциите си, на драго сърце отговаряше на въпросите ми и ме изпрати с една книга от библиотеката си, която ми зае за четене.
Наистина чак до деветнадесетата си година, когато бях подтикнат от Шрьоер, не бях стигнал до това произведение. Тогава обаче то спечели силния ми интерес и ме занимаваше интензивно. Шрьоер тъкмо беше публикувал своето издание на първата част. От него се запознах с нея. Към това се добави и че само след няколко лекционни часове на Шрьоер се запознах с него по-отблизо.
Той започна често да ме води у тях, говореше ми едно или друго в допълнение към лекциите си, на драго сърце отговаряше на въпросите ми и ме изпрати с една книга от библиотеката си, която ми зае за четене.
В добавка ми каза много неща за втората част на „Фауст“, по издаването и коментарите към която работеше в момента. По това време прочетох и нея.
към текста >>
Той мислеше и
говор
еше, изхождайки от известна интуиция.
Шрьоер беше дух, който малко се интересуваше от систематика.
Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция.
При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който изразява възгледите си с думи. Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше свободно. Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор. Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау.
към текста >>
Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не
говор
еше свободно.
Шрьоер беше дух, който малко се интересуваше от систематика. Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция. При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който изразява възгледите си с думи.
Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше свободно.
Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор. Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау. Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки.
към текста >>
След това прочиташе написаното със силно вглъбен
говор
.
Шрьоер беше дух, който малко се интересуваше от систематика. Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция. При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който изразява възгледите си с думи. Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше свободно. Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи.
След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор.
Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау. Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки. Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
към текста >>
Веднъж обаче той
говор
ѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау.
Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция. При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който изразява възгледите си с думи. Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше свободно. Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор.
Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау.
Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки. Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
към текста >>
Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато
говор
и свободно.
Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи. След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор. Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау. Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки.
Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
към текста >>
Той ми от
говор
и необичайно мило, но не удостои с нито дума написаното от мен за моя починал съученик.
Но все пак гледах на духовния свят като на реалност. Духовната индивидуалност на всеки човек се разкриваше пред мен най-нагледно. Във физическата телесност и в действията във физическия свят тя имаше единствено своето проявление и се обединяваше с произхождащото от родителите като физически зародиш. Аз следвах мъртвите хора по пътя им към духовния свят. На един от предишните ми учители, с когото останахме в близки приятелски отношения и след завършване на реалното училище, веднъж след смъртта на един съученик написах за тази страна от душевния ми живот.
Той ми отговори необичайно мило, но не удостои с нито дума написаното от мен за моя починал съученик.
към текста >>
С него можеше да се
говор
и за духовния свят като с човек, който има опит в него.
Тогава се случи така, че се запознах с един обикновен човек от народа. Всяка седмица той пътуваше за Виена със същия влак, който ползвах и аз. Събираше билки сред природата и ги продаваше на различни аптеки във Виена. Сприятелихме се.
С него можеше да се говори за духовния свят като с човек, който има опит в него.
Той беше вътрешно религиозна личност. Нямаше училищно образование. Беше прочел много мистически книги, наистина, но това, което говореше, беше съвсем неповлияно от тях. То беше резултат от един душевен живот, носещ в себе си елементарна творческа мъдрост. Човек можеше веднага да усети, че той чете книгите само защото иска да намери и у други това, което сам знае.
към текста >>
Беше прочел много мистически книги, наистина, но това, което
говор
еше, беше съвсем неповлияно от тях.
Събираше билки сред природата и ги продаваше на различни аптеки във Виена. Сприятелихме се. С него можеше да се говори за духовния свят като с човек, който има опит в него. Той беше вътрешно религиозна личност. Нямаше училищно образование.
Беше прочел много мистически книги, наистина, но това, което говореше, беше съвсем неповлияно от тях.
То беше резултат от един душевен живот, носещ в себе си елементарна творческа мъдрост. Човек можеше веднага да усети, че той чете книгите само защото иска да намери и у други това, което сам знае. Но това не го удовлетворяваше. Изразяваше се така, сякаш той като личност е само говорният орган за едно духовно съдържание, което иска да извади наяве от скритите светове. Когато бях с него, можех да направя дълбоки прозрения в тайните на природата.
към текста >>
Изразяваше се така, сякаш той като личност е само
говор
ният орган за едно духовно съдържание, което иска да извади наяве от скритите светове.
Нямаше училищно образование. Беше прочел много мистически книги, наистина, но това, което говореше, беше съвсем неповлияно от тях. То беше резултат от един душевен живот, носещ в себе си елементарна творческа мъдрост. Човек можеше веднага да усети, че той чете книгите само защото иска да намери и у други това, което сам знае. Но това не го удовлетворяваше.
Изразяваше се така, сякаш той като личност е само говорният орган за едно духовно съдържание, което иска да извади наяве от скритите светове.
Когато бях с него, можех да направя дълбоки прозрения в тайните на природата. На гърба си той носеше своя вързоп с целебни билки, а в сърцето си – резултатите, които беше събрал от духовността на природата. Виждах някои хора, които понякога се присъединяваха към нашия разговор, да се смеят, когато с този „посветен“ вървяхме по улиците на Виена. В това нямаше нищо чудно. Защото начинът му на изразяване не беше разбираем от само себе си.
към текста >>
Виждах някои хора, които понякога се присъединяваха към нашия раз
говор
, да се смеят, когато с този „посветен“ вървяхме по улиците на Виена.
Човек можеше веднага да усети, че той чете книгите само защото иска да намери и у други това, което сам знае. Но това не го удовлетворяваше. Изразяваше се така, сякаш той като личност е само говорният орган за едно духовно съдържание, което иска да извади наяве от скритите светове. Когато бях с него, можех да направя дълбоки прозрения в тайните на природата. На гърба си той носеше своя вързоп с целебни билки, а в сърцето си – резултатите, които беше събрал от духовността на природата.
Виждах някои хора, които понякога се присъединяваха към нашия разговор, да се смеят, когато с този „посветен“ вървяхме по улиците на Виена.
В това нямаше нищо чудно. Защото начинът му на изразяване не беше разбираем от само себе си. В известен смисъл човек първо трябваше да научи неговия „духовен диалект“. Отначало той не беше разбираем и за мен. Но още от първата ни среща изпитах най-дълбока симпатия към него.
към текста >>
Той имаше здраво чувство за хумор и умееше да
говор
и с млади и стари при всяка среща с тях в селото по такъв начин, че хората се радваха на думите му.
Влезеше ли човек в дома му, той се озоваваше сред най-трезвомислещото обикновено селско семейство. Над входа на къщата му стояха думите: „С Божията благословия всичко се нарежда.“ Нагостяваха го както при останалите селяни. Винаги трябваше да пия кафе не от чашка, а от купа, побираща почти цял литър, като с нея трябваше да изяждам и комат хляб с огромни размери. Другите селяни също не смятаха този мъж за фантазьор. Начинът, по който се държеше в родното си място, изключваше всякакви подигравки.
Той имаше здраво чувство за хумор и умееше да говори с млади и стари при всяка среща с тях в селото по такъв начин, че хората се радваха на думите му.
Там никой не се смееше така, както тези, които вървяха с нас по виенските улици и които най-често виждаха в него нещо, което им се струва напълно чуждо. Този мъж ми остана душевно близък, дори когато животът ме отдалечи от него. Можете да го откриете в моите „Мистерийни драми“ в образа на Феликс Балде.
към текста >>
Той
говор
еше по такъв начин, че човек имаше чувството, че заради заболяването си се затруднява при всяка дума.
От особено голямо значение за мен бяха лекциите на Райтлингер по история на физиката.
Той говореше по такъв начин, че човек имаше чувството, че заради заболяването си се затруднява при всяка дума.
Но все пак изложението му беше въодушевяващо в най-добрия смисъл на думата. Той беше човек на строго индуктивния изследователски подход. На драго сърце за всичко, касаещо методите във физиката, цитираше книгата на Хюъл за индуктивните науки. За него Нютон беше връх във физическите изследвания. История на физиката той преподаваше в две части: първата от най-древни времена до Нютон, а втората – от Нютон до наши дни.
към текста >>
Така например той разглеждаше оптимизма и песимизма и
говор
еше извънредно увлекателно за легитимността на издигането на научни хипотези.
За него Нютон беше връх във физическите изследвания. История на физиката той преподаваше в две части: първата от най-древни времена до Нютон, а втората – от Нютон до наши дни. Беше универсален мислител. От историческото разглеждане на проблемите на физиката той непрекъснато преминаваше към културноисторическите перспективи. В научните му лекции се появяваха дори и най-общи философски идеи.
Така например той разглеждаше оптимизма и песимизма и говореше извънредно увлекателно за легитимността на издигането на научни хипотези.
Неговото представяне на Кеплер и охарактеризиране на Юлиус Роберт Майер представляваха същински шедьоври на научното изложение.
към текста >>
По това време получих импулс да прочета почти всички трудове на Юлиус Роберт Майер и изпитвах истинска радост от възможността да мога често да
говор
я с Райтлингер върху тяхното съдържание.
По това време получих импулс да прочета почти всички трудове на Юлиус Роберт Майер и изпитвах истинска радост от възможността да мога често да говоря с Райтлингер върху тяхното съдържание.
към текста >>
Те
говор
еха за това, че човешкото съзнание трябва първо да бъде в определено състояние, за да си създаде отношение към явленията в света, отговарящо на същността на човека.
Тези мисловни процеси у Шилер ме привличаха.
Те говореха за това, че човешкото съзнание трябва първо да бъде в определено състояние, за да си създаде отношение към явленията в света, отговарящо на същността на човека.
С това ми беше дадено нещо, което внесе по-голяма яснота по въпросите, възникващи от наблюдението върху природата и изживяването на духовното. Шилер говореше за това състояние на съзнанието, което трябва да е налице, за да може да се изживее красотата на света. А не би ли могло да се мисли за подобно състояние на съзнанието, което да опосредства истината за същността на нещата? Ако това е основателно, значи човек не трябва най-напред да разглежда и изследва човешкото съзнание, както прави Кант, за да разбере дали то може да се приближи до истинската същност на нещата. А първо трябва да изследва състоянието на съзнанието, чрез което да може да влезе в такава връзка със света, че нещата и фактите да му разкрият своята същност.
към текста >>
Шилер
говор
еше за това състояние на съзнанието, което трябва да е налице, за да може да се изживее красотата на света.
Тези мисловни процеси у Шилер ме привличаха. Те говореха за това, че човешкото съзнание трябва първо да бъде в определено състояние, за да си създаде отношение към явленията в света, отговарящо на същността на човека. С това ми беше дадено нещо, което внесе по-голяма яснота по въпросите, възникващи от наблюдението върху природата и изживяването на духовното.
Шилер говореше за това състояние на съзнанието, което трябва да е налице, за да може да се изживее красотата на света.
А не би ли могло да се мисли за подобно състояние на съзнанието, което да опосредства истината за същността на нещата? Ако това е основателно, значи човек не трябва най-напред да разглежда и изследва човешкото съзнание, както прави Кант, за да разбере дали то може да се приближи до истинската същност на нещата. А първо трябва да изследва състоянието на съзнанието, чрез което да може да влезе в такава връзка със света, че нещата и фактите да му разкрият своята същност.
към текста >>
138.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Говор
ех за варварството на Вагнер, което представлява гробът на всяко истинско разбиране на музиката.
Споровете ни с този приятел се разтегляха до безкрай. На дълги разходки или седейки на по чаша кафе той привеждаше „доказателства“, изречени с въодушевени думи, че всъщност едва с Вагнер се е родила истинската музика и че всичко пораншно е било само нещо като подготовка за този „откривател на музиката“. Това ме караше да отстоявам мнението си по действително драстичен начин.
Говорех за варварството на Вагнер, което представлява гробът на всяко истинско разбиране на музиката.
към текста >>
С него също прекарвах много време в раз
говор
и, стимулиращи мисълта.
Към този период се числи още едно важно за мен приятелство с един млад мъж, който във всичко представляваше противоположност на младежа с русите къдри. Той чувстваше себе си като поет.
С него също прекарвах много време в разговори, стимулиращи мисълта.
Той изпитваше голям възторг от всичко поетично. Още на съвсем млади години си беше поставил големи задачи. Когато се запознахме, вече беше написал една трагедия, озаглавена „Ханибал“, и много лирика.
към текста >>
За голямо мое съжаление трябваше да науча нещо, което малко по малко започна да се усеща в писмата му, а също и в раз
говор
ите с него, а именно че у него все повече се задълбочава мнението, че страда от неизлечима болест.
Интересът към поезията го поглъщаше изцяло и той не намираше друга истинска връзка с битието освен тази. Накрая стана необходимо да започне работа, която му беше безразлична. С него също останахме във връзка чрез кореспонденция. Това, че не можеше да изпита истинско удовлетворение от собственото си поетическо изкуство, действаше разяждащо на душата му. За него животът не беше изпълнен с нищо стойностно.
За голямо мое съжаление трябваше да науча нещо, което малко по малко започна да се усеща в писмата му, а също и в разговорите с него, а именно че у него все повече се задълбочава мнението, че страда от неизлечима болест.
Нищо не му беше достатъчно, за да разсее това съмнение. Така че един ден трябваше да науча новината, че младежът, който ми беше истински близък, сам е сложил край на живота си.
към текста >>
По време на тях той
говор
ѝ за писмената си работа върху песимизма.
По това време създадох най-искрено приятелство с един младеж, който беше дошъл във виенското Висше техническо училище от немска Трансилвания. И него срещнах за първи път на упражненията при Шрьоер.
По време на тях той говорѝ за писмената си работа върху песимизма.
В нея оживяваше всичко, което Шопенхауер беше изложил за този вид отношение към живота. Към него се прибавяше и собственото песимистично житейско настроение на младежа. Аз предложих да говоря на противоположната тема. „Опровергах“ песимизма с истински гръмки слова, още тогава нарекох Шопенхауер „тесногръд гений“, а кулминация на изложението ми беше изречението: „Ако господинът имаше право с начина си на представяне на песимизма, по-добре да бях дървената дъска, върху която са стъпили краката ми, отколкото човек.“ С тези ми думи дълго ме подиграваха в кръга на моите познати. Но те превърнаха младия песимист и мен в приятели, дълбоко привързани един към друг.
към текста >>
Аз предложих да
говор
я на противоположната тема.
По това време създадох най-искрено приятелство с един младеж, който беше дошъл във виенското Висше техническо училище от немска Трансилвания. И него срещнах за първи път на упражненията при Шрьоер. По време на тях той говорѝ за писмената си работа върху песимизма. В нея оживяваше всичко, което Шопенхауер беше изложил за този вид отношение към живота. Към него се прибавяше и собственото песимистично житейско настроение на младежа.
Аз предложих да говоря на противоположната тема.
„Опровергах“ песимизма с истински гръмки слова, още тогава нарекох Шопенхауер „тесногръд гений“, а кулминация на изложението ми беше изречението: „Ако господинът имаше право с начина си на представяне на песимизма, по-добре да бях дървената дъска, върху която са стъпили краката ми, отколкото човек.“ С тези ми думи дълго ме подиграваха в кръга на моите познати. Но те превърнаха младия песимист и мен в приятели, дълбоко привързани един към друг. По това време прекарвахме много време заедно. Той също се изживяваше като поет. Често часове наред стоях при него в стаята му и с удоволствие го слушах да ми чете стиховете си.
към текста >>
Младежките ми приятелства в периода, за който
говор
я тук, имаха специално значение за по-нататъшния ход на живота ми.
Младежките ми приятелства в периода, за който говоря тук, имаха специално значение за по-нататъшния ход на живота ми.
Те ме караха да водя нещо като двойствен душевен живот. Борбата със загадките на познанието, която изпълваше преди всичко душата ми по това време, винаги събуждаше силен интерес у приятелите ми, но много малко лично участие. В преживяването на тези загадки си оставах почти сам. Затова пък самият аз съпреживявах дълбоко всичко, което се случваше в живота на моите приятели. Така в мен протичаха две паралелни житейски течения: едното, което следвах като самотен пътешественик, и другото, което споделях с най-жива дружелюбност с хората, които обичах.
към текста >>
След това
говор
их със съученика си за книгата.
След това говорих със съученика си за книгата.
Така на преден план излезе вътрешният живот на душата му, което по-късно стана основание за нашето продължително приятелство. Той беше затворен човек, който споделяше много малко. Повечето го смятаха за особняк. Затова пък с малцината, с които сам желаеше да споделя, той беше особено склонен към разговори в писма. Смяташе себе си за човек, призван за поет от вътрешните си заложби.
към текста >>
Затова пък с малцината, с които сам желаеше да споделя, той беше особено склонен към раз
говор
и в писма.
След това говорих със съученика си за книгата. Така на преден план излезе вътрешният живот на душата му, което по-късно стана основание за нашето продължително приятелство. Той беше затворен човек, който споделяше много малко. Повечето го смятаха за особняк.
Затова пък с малцината, с които сам желаеше да споделя, той беше особено склонен към разговори в писма.
Смяташе себе си за човек, призван за поет от вътрешните си заложби. Беше на мнение, че носи голямо богатство в душата си. Имаше също така склонността по-скоро да си представя, че е в много близки отношения с други хора, особено с момичета, отколкото наистина да превърне тези отношения в обективен факт. Понякога беше близо до такава връзка, но въпреки това не можеше да я доведе до действително преживяване. В разговорите си с мен той преживяваше мечтите си с такава искреност и възторг, сякаш бяха реалност.
към текста >>
В раз
говор
ите си с мен той преживяваше мечтите си с такава искреност и възторг, сякаш бяха реалност.
Затова пък с малцината, с които сам желаеше да споделя, той беше особено склонен към разговори в писма. Смяташе себе си за човек, призван за поет от вътрешните си заложби. Беше на мнение, че носи голямо богатство в душата си. Имаше също така склонността по-скоро да си представя, че е в много близки отношения с други хора, особено с момичета, отколкото наистина да превърне тези отношения в обективен факт. Понякога беше близо до такава връзка, но въпреки това не можеше да я доведе до действително преживяване.
В разговорите си с мен той преживяваше мечтите си с такава искреност и възторг, сякаш бяха реалност.
Затова нямаше как да не се получи така, че да не изпитва горчиви чувства, когато мечтите му за пореден път се сриваха.
към текста >>
А този живот, от своя страна, се превръщаше в предмет на мъчителен самоанализ, намиращ отражение в раз
говор
ите ни и в многобройните му писма до мен.
При него това се проявяваше във воденето на душевен живот, който няма ни най-малко общо с външното битие.
А този живот, от своя страна, се превръщаше в предмет на мъчителен самоанализ, намиращ отражение в разговорите ни и в многобройните му писма до мен.
Така веднъж ми беше писал дълго разяснение за това как за него най-малкото, както и най-голямото преживяване се превръщат в символи и как той живее с такива символи.
към текста >>
Ако все пак
говор
иш за „Аз“, значи всъщност лъжеш.
Тогава обобщих това, което имах да кажа още в следните думи: „Значи, когато казваш „аз мисля“, ти твърдиш, че това е само необходимото следствие от процесите в нервната система на твоя мозък. Тези процеси представляват цялата действителност. Така е и когато казваш „аз виждам“ това или онова, „аз вървя“ и т.н. Но виж, нали не казваш: „моят мозък мисли“, „мозъкът ми вижда“ това или онова, „мозъкът ми върви“? Ако наистина беше стигнал до виждането, че е вярно това, което теоретично твърдиш, ти би трябвало да коригираш начина си на изразяване.
Ако все пак говориш за „Аз“, значи всъщност лъжеш.
Но ти не можеш да направиш друго освен да последваш здравия си инстинкт срещу внушенията на твоята теория. Ти преживяваш едно фактическо положение на нещата, различно от това, което отстоява твоята теория. Съзнанието ти нарича твоята теория лъжа.“ Приятелят ми поклати глава. За възражение вече не му оставаше време. Върнах се обратно сам и сега можех да поразмисля за това, че възражението срещу материализма в такава груба форма не отговаря на правилата на точната философия.
към текста >>
На ръба на своята скамейка, всяка година тук, в качеството си на главен
говор
ител на бюджета, стоеше проницателният философ Бартоломеус Карнери.
Освен от вземаните парламентарни мерки, които често даваха дълбоко отражение в живота, особено силно се интересувах от личностите на народните представители.
На ръба на своята скамейка, всяка година тук, в качеството си на главен говорител на бюджета, стоеше проницателният философ Бартоломеус Карнери.
Думите му изстрелваха остри обвинения срещу правителството на Таафе и бяха в защита на немщината в Австрия. Тук присъстваше Ернст фон Пленер, сухи ят оратор и неоспорим авторитет по финансовите въпроси. Човек го побиваха тръпки, когато той, със студенината на счетоводител, критикуваше отчета на министъра на финансите Дунаевски. Тук ревеше срещу националната политика карпато-украинецът Томащук. Човек имаше чувството, че от това дали ще намери най-точно подхождащата за случая дума зависи подхранването на антипатията към министъра.
към текста >>
Тук с хитростта на селянин и винаги разумно
говор
еше клерикалът Линбахер.
Думите му изстрелваха остри обвинения срещу правителството на Таафе и бяха в защита на немщината в Австрия. Тук присъстваше Ернст фон Пленер, сухи ят оратор и неоспорим авторитет по финансовите въпроси. Човек го побиваха тръпки, когато той, със студенината на счетоводител, критикуваше отчета на министъра на финансите Дунаевски. Тук ревеше срещу националната политика карпато-украинецът Томащук. Човек имаше чувството, че от това дали ще намери най-точно подхождащата за случая дума зависи подхранването на антипатията към министъра.
Тук с хитростта на селянин и винаги разумно говореше клерикалът Линбахер.
Малко приведената му напред глава правеше казаното от него да изглежда като изливане на зрели възгле-
към текста >>
Тук, в дясната страна на камарата, от средата на полските скамейки,
говор
еше Ото Хауснер, който четеше конспекта на своя изпълнен с остроумие доклад, като често с известно удовлетворение изстрелваше във всички посоки на парламента остри, попадащи точно в целта, но и фактологически справедливи стрели.
ди. Тук ораторстваше с характерната си острота младочехът Грегр. При него човек имаше усещането, че вижда пред себе си полудемагог. Тук стоеше Ригер от старочехите, който олицетворяваше най-дълбокия характерен смисъл на чешката идея, развивала се от отдавнашни времена и превърнала се в самосъзнание през втората половина на деветнадесети век. Той беше рядко затворен в себе си човек с могъщ ум и непоколебима воля.
Тук, в дясната страна на камарата, от средата на полските скамейки, говореше Ото Хауснер, който четеше конспекта на своя изпълнен с остроумие доклад, като често с известно удовлетворение изстрелваше във всички посоки на парламента остри, попадащи точно в целта, но и фактологически справедливи стрели.
Зад монокъла примигваше едно истински самодоволно, но и разумно око, а другото изглеждаше така, сякаш непрекъснато казва на примижалото едно доволно „да“. Той беше оратор, който още тогава понякога изричаше пророчески думи за бъдещето на Австрия. Днес би трябвало да прочетем казаното от него още по това време. Можем само да се учудваме колко остър е бил погледът му. Тогава мнозина се смееха над много неща, които след няколко десетилетия се превърнаха в горчива действителност.
към текста >>
139.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
Затова тези стихове – без да се посочва името на автора – бяха частично публикувани зад граница в немско
говор
ещите държави.
ка. Последните са излезли под псевдонима Кр. Йозер и са се превърнали в любими учебници. Стихотворенията на Тобиас Готфрид Шрьоер, въпреки несъмнената им значимост и горещото признание, което намират в някои тесни кръгове, не стават известни. Възгледите, с които са проникнати, са противоположни на господстващото тогава политическо течение в Унгария.
Затова тези стихове – без да се посочва името на автора – бяха частично публикувани зад граница в немскоговорещите държави.
Ако идеологическото направление на автора е било станало известно в Унгария, той не само е щял да бъде отстранен от длъжност, но и да получи тежко наказание.
към текста >>
Така се появяват неговите речници и граматики на спишския диалект, приет в Южните Карпати, на кочевския диалект, който беше жив сред малка немска част от населението в Крайна, на езика на хеанците, на който се
говор
и в Западна Унгария.
Изпълненото с любов вживяване в немския народностен дух завладява все повече душата на Шрьоер. Той пътешества, за да изучава немските диалекти в различните области на Австрия. Навсякъде, където немският народностен характер се е примесил в славянските, маджарските и италианските части на Дунавската монархия, той иска да се запознае с неговите особености.
Така се появяват неговите речници и граматики на спишския диалект, приет в Южните Карпати, на кочевския диалект, който беше жив сред малка немска част от населението в Крайна, на езика на хеанците, на който се говори в Западна Унгария.
към текста >>
Доставяше ми истинска радост, когато ми
говор
еше, което вече беше правил и по време на лекции, за поета Йозеф Мисон, написал на долноавстрийски диалект великолепната поема „Игнац, селянче от Долна Австрия, отива в чужбина“1.
Това малко ме интересуваше. Когато бях с него, аз се сгрявах духовно. Можех да седя до него с часове. От въодушевеното му сърце в живо слово се възраждаха Коледните мистерии, духът на немските диалекти, развитието на литературния живот. Стана ми практически нагледно отношението на диалекта към книжовния език.
Доставяше ми истинска радост, когато ми говореше, което вече беше правил и по време на лекции, за поета Йозеф Мисон, написал на долноавстрийски диалект великолепната поема „Игнац, селянче от Долна Австрия, отива в чужбина“1.
Шрьоер винаги ми даваше книги от своята библиотека, в които можех да продължа да проследявам съдържанието на нашия разговор. Наистина, винаги когато седях сам при Шрьоер, имах чувството, че там присъства и един трети: духът на Гьоте. Защото Шрьоер живееше толкова силно в същността и делото на Гьоте, че при всяко усещане или идея, възникващи в душата му, се явяваше продиктуваният от чувството въпрос: така ли би усещал или мислил Гьоте? С най-голяма симпатия се вслушвах духовно във всичко, което идваше от Шрьоер. Въпреки това не можех да направя нищо друго освен в собствената си душа да изграждам напълно независимо по отношение и на него това, към което се стремях най-съкровено.
към текста >>
Шрьоер винаги ми даваше книги от своята библиотека, в които можех да продължа да проследявам съдържанието на нашия раз
говор
.
Когато бях с него, аз се сгрявах духовно. Можех да седя до него с часове. От въодушевеното му сърце в живо слово се възраждаха Коледните мистерии, духът на немските диалекти, развитието на литературния живот. Стана ми практически нагледно отношението на диалекта към книжовния език. Доставяше ми истинска радост, когато ми говореше, което вече беше правил и по време на лекции, за поета Йозеф Мисон, написал на долноавстрийски диалект великолепната поема „Игнац, селянче от Долна Австрия, отива в чужбина“1.
Шрьоер винаги ми даваше книги от своята библиотека, в които можех да продължа да проследявам съдържанието на нашия разговор.
Наистина, винаги когато седях сам при Шрьоер, имах чувството, че там присъства и един трети: духът на Гьоте. Защото Шрьоер живееше толкова силно в същността и делото на Гьоте, че при всяко усещане или идея, възникващи в душата му, се явяваше продиктуваният от чувството въпрос: така ли би усещал или мислил Гьоте? С най-голяма симпатия се вслушвах духовно във всичко, което идваше от Шрьоер. Въпреки това не можех да направя нищо друго освен в собствената си душа да изграждам напълно независимо по отношение и на него това, към което се стремях най-съкровено. Шрьоер беше идеалист, а идейният свят като такъв за него беше това, което действа като движеща сила в природните и човешките творения.
към текста >>
Той
говор
еше за идеите като за движещата мощ в историята.
С най-голяма симпатия се вслушвах духовно във всичко, което идваше от Шрьоер. Въпреки това не можех да направя нищо друго освен в собствената си душа да изграждам напълно независимо по отношение и на него това, към което се стремях най-съкровено. Шрьоер беше идеалист, а идейният свят като такъв за него беше това, което действа като движеща сила в природните и човешките творения. За мен идеята представляваше сянката на един напълно жив духовен свят. Тогава даже ми се струваше трудно да изразя с думи за самия себе си разликата между начина на мислене на Шрьоер и своя собствен.
Той говореше за идеите като за движещата мощ в историята.
Чувстваше живот в битието на идеите. За мен животът на духа беше зад идеите, а те бяха само неговото проявление в човешката душа. За начина си на мислене тогава не можех да намеря друго определение освен „обективен идеализъм“. С това исках да кажа, че за мен същественото в идеята не е това, че се проявява в човешкия субект, а че тя, подобно на цвета на сетивния предмет, се проявява в духовния обект и човешката душа – субектът – я възприема така, както окото възприема цвета на живото същество.
към текста >>
Той
говор
еше за нея като за реално духовно същество, което се проявява в общността на отделните хора, принадлежащи към един народ.
Шрьоер се доближаваше в най-голяма степен до моите виждания с начина, по който се изказваше, когато обсъждахме това, което се разкрива като „душа на народа“.
Той говореше за нея като за реално духовно същество, което се проявява в общността на отделните хора, принадлежащи към един народ.
При това думите му не бяха просто обозначение на някаква абстрактна идея. Така двамата разглеждахме устройството на древна Австрия и действащите в нея индивидуалности на народните души. Благодарение на това за мен стана възможно да формулирам някои мисли относно състоянието на обществения живот, които оказаха дълбоко влияние върху душевния ми живот.
към текста >>
Говор
еше се за „звука въобще“ и за „светлината въобще“.
Намирах, че в естественонаучното разглеждане за светлината и звука се мисли по аналогия, което е недопустимо.
Говореше се за „звука въобще“ и за „светлината въобще“.
Аналогията се заключаваше в това, че отделните тонове и звуци се разглеждаха като особено модифицирани трептения на въздуха, а обективното в звука – извън човешкото възприятие за звук – като състояние на трептене на въздуха. По сходен начин се мислеше и за светлината. Това, което се разиграва извън човека, когато възприема дадено явление, предизвикано от светлината, се дефинираше като трептене в етера. Оттук се правеше изводът, че цветовете представляват организирани по особен начин трептения на етера. Тогава тази аналогия се беше превърнала в истинско мъчение за душевния ми живот.
към текста >>
Един ден Шрьоер ми разказа, че е
говор
ил със свой колега физик.
От тази страна си отворих вратата към естественонаучните съчинения на Гьоте. Първо носех на Шрьоер неголеми статии, които пишех, изхождайки от естественонаучните си възгледи. Само че те не представляваха кой знае какъв интерес за него. Защото още не бяха разработени в духа на Гьотевите разбирания, а едва накрая бях прибавил кратката забележка: „Когато се стигне дотам, за природата да се мисли така, както го представих аз, едва тогава Гьотевите изследвания на природата ще получат признание в науката.“ Шрьоер искрено се радваше, когато изказвах подобни съждения, но по-далеч от това той не можеше да стигне. Ситуацията, в която се намирах, може да се илюстрира много добре от следната случка.
Един ден Шрьоер ми разказа, че е говорил със свой колега физик.
„Да – казал той, – Гьоте е въстанал срещу Нютон, но нали Нютон е бил „такъв гений“. На това той, Шрьоер, възразил: „Но Гьоте също „е бил гений“. И аз чувствах, че отново съм съвсем сам пред една загадка, която се борех да разреша.
към текста >>
Не можех да остана при абстракциите, за които човек обичайно си мисли, когато
говор
и за мислене, чувства и воля.
Погледнех ли по този духовен начин душевната дейност на човека: мислене, чувства и воля, пред мен заставаше „духовният човек“ в цялата си образна нагледност.
Не можех да остана при абстракциите, за които човек обичайно си мисли, когато говори за мислене, чувства и воля.
В тези вътрешни откровения на живота виждах съзидателни сили, които представяха пред мен „човека като дух“. И когато тогава наблюдавах проявлението на човека в сетивния свят, за съзерцаващия ми поглед то се допълваше от духовната форма, действаща в сетивно възприеманото.
към текста >>
Стигнах до сетивно-свръхсетивната форма, за която
говор
и Гьоте, и която както за естественонаучното, така и за чисто духовното възприятие лежи между сетивно възприемаемото и духовно съзерцаемото.
Стигнах до сетивно-свръхсетивната форма, за която говори Гьоте, и която както за естественонаучното, така и за чисто духовното възприятие лежи между сетивно възприемаемото и духовно съзерцаемото.
към текста >>
И в това пробиване на път най-напред по един все още много несъвършен начин погледът ми се спря на тричленността на човешкото същество, за която – след като я бях изследвал в тишина в продължение на тридесет години – започнах да
говор
я открито едва в книгата си „Върху загадките на душата“.
Анатомията и физиологията стъпка по стъпка си пробиваха път към тази сетивно-свръхсетивна форма.
И в това пробиване на път най-напред по един все още много несъвършен начин погледът ми се спря на тричленността на човешкото същество, за която – след като я бях изследвал в тишина в продължение на тридесет години – започнах да говоря открито едва в книгата си „Върху загадките на душата“.
Първо ми стана ясно, че в частта от човешката организация, в която формирането е ориентирано главно към нервите и сетивните органи, сетивно-свръхсетивната форма също се изразява най-силно в сетивно възприемаемото. Организацията на главата ми се стори тази, в която сетивно-свръхсетивното също става най-силно видимо в сетивната форма. Организацията на крайниците затова пък трябваше да разглеждам като тази, в която сетивно-свръхсетивното е най-скрито, така че в нея, оформяйки човешкото тяло, се проявяват силите, действащи в природата, външна за човека. Между тези полюси на човешката организация ми се струваше, че стои всичко, което се изразява ритмически: дихателната система, кръвообращението и т.н.
към текста >>
Тогава не намирах никого, на когото да мога да
говор
я за тези си виждания.
Тогава не намирах никого, на когото да мога да говоря за тези си виждания.
Загатнех ли тук или там по нещо за тях, хората ги смятаха за резултат от някаква философска идея, докато аз пък бях убеден, че те са ми се разкрили благодарение на непредубедено опитно познание на анатомията и физиологията.
към текста >>
140.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
Който улавя духовното в съзерцание,
говор
и за него в познавателно-теоретичен смисъл като за нещо, лежащо от тази, а не от другата страна.
Намирах, че в него нравственото развитие на човечеството се проследява съгласно ръководната нишка на емпиричното наблюдение. Умозрителната мисъл тук не е отправена към едно неизвестно битие, намиращо се отвъд съзнанието, както това става в Хартмановата теория на познанието и метафизиката, а към това, което може да се преживее като нравственост в неговото проявление. Беше ми ясно, че никакво философско умозрително разсъждение няма право да мисли извън пределите на феномените, ако желае да стигне до истински действителното. Феномените в света сами разкриват тази истинска действителност, стига само съзнателната душа първо да се подготви да получи това откровение. Този, който довежда до съзнанието си само доловимото със сетивата, може да търси истински битийното отвъд съзнанието.
Който улавя духовното в съзерцание, говори за него в познавателно-теоретичен смисъл като за нещо, лежащо от тази, а не от другата страна.
Разглеждането на нравствения свят при Хартман извикваше симпатия у мен, тъй като той оставя изцяло на заден план своята гледна точка за отвъдната страна и се придържа към наблюдаемото. Аз се стремях да достигна до такова познание на битийното, когато самите феномени разкриват духовната си същност именно чрез вглъбяване в тях, а не с помощта на размишление върху това, което лежи „зад“ феномените.
към текста >>
Шрьоер, който сам беше поел от
говор
ността за драмите на Гьоте за този голям колективен труд, трябваше да напише въвеждащ пред
говор
на първия от томовете, възложени на мен.
По препоръка на Шрьоер през 1882 г. Йозеф Кюршнер ме покани да редактирам естественонаучните трудове на Гьоте с уводи и придружителни коментари в рамките на планираното от него издание на „Немска национална литература“.
Шрьоер, който сам беше поел отговорността за драмите на Гьоте за този голям колективен труд, трябваше да напише въвеждащ предговор на първия от томовете, възложени на мен.
В него той анализираше начина, по който Гьоте като поет и мислител беше свързан със съвременния духовен живот. Той виждаше в светогледа, който донесе следващата след Гьоте естественонаучна епоха, падение от духовната висота, на която се намира Гьоте. В този предговор по изчерпателен начин беше охарактеризирана задачата, която се падаше на мен във връзка с издаването на естественонаучните съчинения на Гьоте.
към текста >>
В този пред
говор
по изчерпателен начин беше охарактеризирана задачата, която се падаше на мен във връзка с издаването на естественонаучните съчинения на Гьоте.
По препоръка на Шрьоер през 1882 г. Йозеф Кюршнер ме покани да редактирам естественонаучните трудове на Гьоте с уводи и придружителни коментари в рамките на планираното от него издание на „Немска национална литература“. Шрьоер, който сам беше поел отговорността за драмите на Гьоте за този голям колективен труд, трябваше да напише въвеждащ предговор на първия от томовете, възложени на мен. В него той анализираше начина, по който Гьоте като поет и мислител беше свързан със съвременния духовен живот. Той виждаше в светогледа, който донесе следващата след Гьоте естественонаучна епоха, падение от духовната висота, на която се намира Гьоте.
В този предговор по изчерпателен начин беше охарактеризирана задачата, която се падаше на мен във връзка с издаването на естественонаучните съчинения на Гьоте.
към текста >>
141.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Братът и сестрите отначало изобщо не
говор
еха за баща си, който, както изглеждаше, винаги се намираше в съседната стая.
На заден план в живота на това семейство витаеше нещо неизвестно, което така и никога не видяхме. Това беше бащата на брата и сестрите. Той хем беше там, хем не беше. От найразлични страни дочухме по нещо за човека, който ни беше непознат. Според приказките, които чувахме, той трябваше да представлява необикновена личност.
Братът и сестрите отначало изобщо не говореха за баща си, който, както изглеждаше, винаги се намираше в съседната стая.
Едва постепенно стана така, че един или друг от тях започнаха да правят забележки за него. Всяка тяхна дума беше изпълнена с истинско благоговение. Усещаше се, че в негово лице те почитаха един значителен човек. Но също така се долавяше, че изпитваха голяма боязън да не би все пак по някаква случайност да се срещнем с него лице в лице.
към текста >>
Нашите раз
говор
и в кръга на семейството касаеха главно литературата.
Нашите разговори в кръга на семейството касаеха главно литературата.
За да се обосноват за едно или друго, братът и сестрите донасяха по някоя книга от библиотеката на баща си. Обстоятелствата се стекоха така, че малко по малко се запознах с много от нещата, които четеше мъжът в съседната стая, макар и сам никога да не го бях виждал.
към текста >>
По начина, по който
говор
еха, по сълзите им можах да почувствам, че това беше истинското им убеждение.
Един ден на нас, посетителите, ни беше съобщено, че човекът е болен, а скоро след това трябваше да ни бъде известена неговата кончина. Братът и сестрите ми повериха погребалната реч. Казах това, което сърцето ми ме подтикна да кажа за личността, която познавах само по гореописания начин. Беше погребение, на което присъстваха само семейството, годеникът на едната дъщеря и моите приятели. Братът и сестрите ми казаха, че в погребалната си реч съм предал един точен образ на техния баща.
По начина, по който говореха, по сълзите им можах да почувствам, че това беше истинското им убеждение.
Също така знаех, че този мъж ми беше толкова близък духовно, сякаш съм общувал много дълго с него.
към текста >>
Шрьоер
говор
еше с ентусиазъм за тези произведения.
Беше по същото време, когато веднъж отидох при Шрьоер. Той беше цял преизпълнен с впечатления от току-що прочетените стихове на Мари Ойгение деле Грацие. Пред него лежеше едно нейно томче с поеми, епосът „Херман“, драмата „Саул“ и разказът „Циганката“.
Шрьоер говореше с ентусиазъм за тези произведения.
„И всичко това е написала една млада личност, още преди да навърши шестнадесет години“, каза той, след което добави, че Роберт Цимерман бил казал, че това е единственият истински гений, с когото се е запознал в живота си.
към текста >>
При това си посещение имах възможността да проведа един раз
говор
с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми.
Ентусиазмът на Шрьоер ме накара да прочета произведенията ѝ на един дъх. Написах един фейлетон за поетесата. Това ми донесе голямата радост да мога да я посетя.
При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми.
По това време тя вече се беше посветила на една задача от най-висш стил, на нейната епическа поема „Робеспиер“. Тя говорѝ с мен за основните идеи в нея. Още тогава в речта ѝ звучеше песимистично основно настроение. Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки идеализъм. Идеалите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки идеал своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в небитието!
към текста >>
Тя
говор
ѝ с мен за основните идеи в нея.
Ентусиазмът на Шрьоер ме накара да прочета произведенията ѝ на един дъх. Написах един фейлетон за поетесата. Това ми донесе голямата радост да мога да я посетя. При това си посещение имах възможността да проведа един разговор с поетесата, който през живота ми често изникваше в душата ми. По това време тя вече се беше посветила на една задача от най-висш стил, на нейната епическа поема „Робеспиер“.
Тя говорѝ с мен за основните идеи в нея.
Още тогава в речта ѝ звучеше песимистично основно настроение. Струваше ми се, че сякаш в една личност като Робеспиер тя искаше да представи трагизма на всеки идеализъм. Идеалите възникват в човешката гръд, но те нямат никаква власт над безидейната, жестока, разрушителна дейност на природата, която изкрещява срещу всеки идеал своя безмилостен призив: „Ти си само илюзия, мое призрачно създание, което яз отново и отново захвърлям в небитието! “
към текста >>
След това поетесата ми
говор
и за друг свой поетически замисъл, за „Сатанаида“.
Това беше нейното убеждение.
След това поетесата ми говори за друг свой поетически замисъл, за „Сатанаида“.
Тя искаше да представи антипода на Бог като прасъщество, което представлява силата, разкриваща се на човека в жестоката, безидейна, смазваща природа. Тя говореше с истинска гениалност за тази сила, действаща от бездната на битието и господстваща над всичко съществуващо. Тръгнах си от поетесата дълбоко разтърсен. Величието на речта ѝ не ме напускаше. Съдържанието на идеите ѝ беше противоположност на всичко, което носех в душата си като възглед за света.
към текста >>
Тя
говор
еше с истинска гениалност за тази сила, действаща от бездната на битието и господстваща над всичко съществуващо.
Това беше нейното убеждение. След това поетесата ми говори за друг свой поетически замисъл, за „Сатанаида“. Тя искаше да представи антипода на Бог като прасъщество, което представлява силата, разкриваща се на човека в жестоката, безидейна, смазваща природа.
Тя говореше с истинска гениалност за тази сила, действаща от бездната на битието и господстваща над всичко съществуващо.
Тръгнах си от поетесата дълбоко разтърсен. Величието на речта ѝ не ме напускаше. Съдържанието на идеите ѝ беше противоположност на всичко, което носех в душата си като възглед за света. Но нико га не бях склонен към това да не се интересувам или да не се възхищавам от всичко, което ми се струваше велико, дори когато истински ме отблъскваше като съдържание. Да, аз си казвах, че такива противоречия в света все някъде трябва да бъдат приведени в хармония.
към текста >>
Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя
говор
и подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато.
Шрьоер беше възмутен. Според него изкуството не следваше да потъва в такива бездни на „ужасяващото“. Дамите се оттеглиха. Те бяха на ръба на нервен срив. Не можех да се съглася с Шрьоер, защото ми се струваше, че той е изцяло изпълнен от чувството, че ужасяващите преживявания в душата на човека никога не трябва да се превръщат в поезия, дори когато тези ужасяващи неща са преживени искрено и правдиво.
Скоро след това се появи още едно стихотворение от деле Грацие, в което природата беше възпявана като найвисшата сила, но така, че тя говори подигравателно за всички идеали, които извиква към съществуване, за да заслепи човека, и отново запраща в небитието, когато заслепяването бъде постигнато.
към текста >>
В нея
говор
ех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие.
По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри.
В нея говорех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие.
Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките идеали, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието. Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре.
към текста >>
Но
говор
их също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре.
По повод на това стихотворение написах статията „Природата и нашите идеали“, която не публикувах, а отпечатах в малък брой екземпляри. В нея говорех за привидността на основанията, които имат възгледите на деле Грацие. Казвах, че възгледи, които не се затварят пред враждебността, заложена в природата в противовес на човешките идеали, за мен стоят по-високо от един „повърхностен оптимизъм“, който няма поглед върху бездните на битието.
Но говорих също и за това, че вътрешната свободна същност на човека създава из самата себе си това, което дава смисъл и съдържание на живота, и че тази същност не би могла да се разгърне, ако като дар от природата, отвън ѝ бъде дадено това, което трябва да произлезе отвътре.
към текста >>
А който
говор
и за природата така, както аз в тази статия, той показва с това, че не може да приеме достатъчно надълбоко думите на Гьоте: „Познай се, в с
говор
, в мир живей със всички!
Заради тази статия се наложи да преживея голяма болка. Когато Шрьоер я получи, ми писа, че ако мисля така за песимизма, ние никога няма да можем да се разберем.
А който говори за природата така, както аз в тази статия, той показва с това, че не може да приеме достатъчно надълбоко думите на Гьоте: „Познай се, в сговор, в мир живей със всички!
“*
към текста >>
Веднъж, когато в отсъствието на Нойман
говор
еше с ентусиазирано възхищение за неговите обширни и всестранни знания, той ми каза: „Да, професор Нойман познава целия свят и още три села.“ С удоволствие се присъединявах към този начетен мъж, когато си тръгвахме от посещения у деле Грацие.
Около двамата се събираха преподаватели от теологическия факултет, католически свещеници с най-изтънчена ерудиция. Пръв измежду всички тях беше свещеникът от Цистерцианския орден на Светия кръст Вилхелм Нойман. Мюлнер с право го обожаваше заради неговата всеобхватна ерудиция.
Веднъж, когато в отсъствието на Нойман говореше с ентусиазирано възхищение за неговите обширни и всестранни знания, той ми каза: „Да, професор Нойман познава целия свят и още три села.“ С удоволствие се присъединявах към този начетен мъж, когато си тръгвахме от посещения у деле Грацие.
Често беседвахме с този „идеал“ за учен човек, но същевременно „верен син на своята църква“. Тук бих искал да спомена само за два наши разговора. Единият беше за същността на Христос. Изразих схващането си за това, че Исус от Назарет, благодарение на свръхземно влияние, е приел Христос в себе си и как след Мистерията на Голгота Христос живее като духовно същество в еволюцията на човечеството. Този разговор се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея.
към текста >>
Тук бих искал да спомена само за два наши раз
говор
а.
Около двамата се събираха преподаватели от теологическия факултет, католически свещеници с най-изтънчена ерудиция. Пръв измежду всички тях беше свещеникът от Цистерцианския орден на Светия кръст Вилхелм Нойман. Мюлнер с право го обожаваше заради неговата всеобхватна ерудиция. Веднъж, когато в отсъствието на Нойман говореше с ентусиазирано възхищение за неговите обширни и всестранни знания, той ми каза: „Да, професор Нойман познава целия свят и още три села.“ С удоволствие се присъединявах към този начетен мъж, когато си тръгвахме от посещения у деле Грацие. Често беседвахме с този „идеал“ за учен човек, но същевременно „верен син на своята църква“.
Тук бих искал да спомена само за два наши разговора.
Единият беше за същността на Христос. Изразих схващането си за това, че Исус от Назарет, благодарение на свръхземно влияние, е приел Христос в себе си и как след Мистерията на Голгота Христос живее като духовно същество в еволюцията на човечеството. Този разговор се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея. Защото за мен той беше от голямо значение. Този разговор всъщност се проведе между трима: професор Нойман, аз и един невидим трети – персонификация на католическата догматика, видима за духовното око, която се показваше заплашително зад професор Нойман и непрекъснато го потупваше направляващо по рамото, когато острата логика на учения твърде много се съгласяваше с мен.
към текста >>
Този раз
говор
се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея.
Веднъж, когато в отсъствието на Нойман говореше с ентусиазирано възхищение за неговите обширни и всестранни знания, той ми каза: „Да, професор Нойман познава целия свят и още три села.“ С удоволствие се присъединявах към този начетен мъж, когато си тръгвахме от посещения у деле Грацие. Често беседвахме с този „идеал“ за учен човек, но същевременно „верен син на своята църква“. Тук бих искал да спомена само за два наши разговора. Единият беше за същността на Христос. Изразих схващането си за това, че Исус от Назарет, благодарение на свръхземно влияние, е приел Христос в себе си и как след Мистерията на Голгота Христос живее като духовно същество в еволюцията на човечеството.
Този разговор се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея.
Защото за мен той беше от голямо значение. Този разговор всъщност се проведе между трима: професор Нойман, аз и един невидим трети – персонификация на католическата догматика, видима за духовното око, която се показваше заплашително зад професор Нойман и непрекъснато го потупваше направляващо по рамото, когато острата логика на учения твърде много се съгласяваше с мен. При него беше забележително как първата част на дадено сложно изречение много често се превръщаше в своята противоположност във втората му част. В негово лице ми противоречеше един от най-добрите представители на католическия начин на живот. Благодарение на него ми се удаде, запазвайки пълно уважение към неговите възгледи, да изуча основно особеностите на католическото разбиране за живота.
към текста >>
Този раз
говор
всъщност се проведе между трима: професор Нойман, аз и един невидим трети – персонификация на католическата догматика, видима за духовното око, която се показваше заплашително зад професор Нойман и непрекъснато го потупваше направляващо по рамото, когато острата логика на учения твърде много се съгласяваше с мен.
Тук бих искал да спомена само за два наши разговора. Единият беше за същността на Христос. Изразих схващането си за това, че Исус от Назарет, благодарение на свръхземно влияние, е приел Христос в себе си и как след Мистерията на Голгота Христос живее като духовно същество в еволюцията на човечеството. Този разговор се запечата дълбоко в душата ми и нееднократно отново изплуваше в нея. Защото за мен той беше от голямо значение.
Този разговор всъщност се проведе между трима: професор Нойман, аз и един невидим трети – персонификация на католическата догматика, видима за духовното око, която се показваше заплашително зад професор Нойман и непрекъснато го потупваше направляващо по рамото, когато острата логика на учения твърде много се съгласяваше с мен.
При него беше забележително как първата част на дадено сложно изречение много често се превръщаше в своята противоположност във втората му част. В негово лице ми противоречеше един от най-добрите представители на католическия начин на живот. Благодарение на него ми се удаде, запазвайки пълно уважение към неговите възгледи, да изуча основно особеностите на католическото разбиране за живота.
към текста >>
Друг път
говор
ихме за повтарящите се земни животи.
Друг път говорихме за повтарящите се земни животи.
Професорът ме изслуша, говореше за най-различни книги, в които можеше да се намери нещо по този въпрос. Често поклащаше глава, но изобщо нямаше намерение да навлиза в съдържателната страна на изглеждащата му твърде нереална тема. И все пак за мен и този разговор беше важен. Дълбоко в паметта ми се вряза чувството на неловкост, с което Нойман приемаше изказванията ми със своите неизречени присъди над тях.
към текста >>
Професорът ме изслуша,
говор
еше за най-различни книги, в които можеше да се намери нещо по този въпрос.
Друг път говорихме за повтарящите се земни животи.
Професорът ме изслуша, говореше за най-различни книги, в които можеше да се намери нещо по този въпрос.
Често поклащаше глава, но изобщо нямаше намерение да навлиза в съдържателната страна на изглеждащата му твърде нереална тема. И все пак за мен и този разговор беше важен. Дълбоко в паметта ми се вряза чувството на неловкост, с което Нойман приемаше изказванията ми със своите неизречени присъди над тях.
към текста >>
И все пак за мен и този раз
говор
беше важен.
Друг път говорихме за повтарящите се земни животи. Професорът ме изслуша, говореше за най-различни книги, в които можеше да се намери нещо по този въпрос. Често поклащаше глава, но изобщо нямаше намерение да навлиза в съдържателната страна на изглеждащата му твърде нереална тема.
И все пак за мен и този разговор беше важен.
Дълбоко в паметта ми се вряза чувството на неловкост, с което Нойман приемаше изказванията ми със своите неизречени присъди над тях.
към текста >>
Говор
еше за всичко, от което се интересува, с вътрешно премерено достойнство.
Съботни посетители бяха още историци на църквата и други теолози. Освен това от време на време се появяваха философът Адолф Щьор, Гозвине фон Берлепш, прочувствената разказвачка Емилие Матайя (която пишеше под псевдонима Емил Мариот), поетът и писател Фриц Лемермайер и композиторът Щрос. С Фриц Лемермайер, с когото по-късно тясно се сприятелих, се запознах в следобедите при деле Грацие. Той беше забележителен човек.
Говореше за всичко, от което се интересува, с вътрешно премерено достойнство.
По външен вид той приличаше както на музиканта Рубинщайн, така и на актьора Левински. Беше развил почти култ към Хебел. Възгледите му за живота и изкуството, породени от мъдро, идващо от сърцето знание, бяха изключително здраво вкоренени в него. Беше автор на интересния, съдържателен роман
към текста >>
Представяхме си един човек, толкова безкористен, толкова отдаден на нещата, за които
говор
и като историк, толкова прецизен, че си казвахме: „Ах, само ако имаше повече такива историци!
В цялото това общество невидимо присъстваше историкът на теологията Вернер, за когото бях слушал възторжени речи, едва ли не химни за възхвала. Деле Грацие го обичаше повече от всички. Докато можех да посещавам съботните вечери, самият той така и не се появи. Но неговата обожателка ни разкриваше образа на биографа на Тома Аквински от все нови и нови страни, образа на добрия, обичан учен, останал наивен и в най-напреднала възраст.
Представяхме си един човек, толкова безкористен, толкова отдаден на нещата, за които говори като историк, толкова прецизен, че си казвахме: „Ах, само ако имаше повече такива историци!
“
към текста >>
Често когато стоящите малко по-встрани от нейния кръг вече си бяха тръгнали, деле Грацие ставаше извънредно раз
говор
лива и имахме възможност да чуем някои думи, които звучаха като въздишката на живота в отзвук на тежки съдбовни дни.
Над тези съботни събирания цареше истинско обаяние. Когато се стъмнеше, запалваха една лампа, покрита с червен плат и се разполагахме в едно кръгло пространство от светлина, което внасяше тържествено настроение в цялата компания.
Често когато стоящите малко по-встрани от нейния кръг вече си бяха тръгнали, деле Грацие ставаше извънредно разговорлива и имахме възможност да чуем някои думи, които звучаха като въздишката на живота в отзвук на тежки съдбовни дни.
Можеше обаче да се чуе и истински хумор по повод превратността на живота и гласове на възмущение от корупцията в пресата и на други места. Между тях се чуваха и саркастичните, често пъти ядовити забележки на Мюлнер по всевъзможни въпроси на философията, изкуството и други.
към текста >>
Винаги ме изслушваха, когато
говор
ех за Гьоте, но Лауренц Мюлнер беше на мнение, че му приписвам неща, които всъщност нямат много общо с действителния министър на великия херцог Карл Август.
Домът на деле Грацие беше място, където песимизмът се разкриваше с непосредствена жизнена сила, място на настроенията против Гьоте.
Винаги ме изслушваха, когато говорех за Гьоте, но Лауренц Мюлнер беше на мнение, че му приписвам неща, които всъщност нямат много общо с действителния министър на великия херцог Карл Август.
Въпреки това за мен всяко посещение в този дом – а знаех, че там ме приемаха на драго сърце – беше нещо, за което съм безкрайно благодарен. Там се чувствах в духовна атмосфера, която беше истински благотворна за мен. За това не се нуждаех от съгласие в идеите, а от ревностна, открита към духовното човечност.
към текста >>
Много се
говор
еше за това как вече е дошло времето, в което във всички сфери на живота трябва да прозвучат нови тонове, но това винаги ставаше със свойственото за австрийците отричане на радикализма.
Там се събираха хора с най-различни характери. Присъстваха всяко виждане за живота и всеки темперамент от оптимистичния, наивен изобразител на живота до оловно тежкия песимист. Фриц Лемермайер беше душата на кръга. Там царяха силни настроения срещу „старото“ в духовния живот на епохата, начало на което беше положено от братя Харт, Карл Хенкел и други в Германия. Но всичко беше забулено от австрийската „любезност“.
Много се говореше за това как вече е дошло времето, в което във всички сфери на живота трябва да прозвучат нови тонове, но това винаги ставаше със свойственото за австрийците отричане на радикализма.
към текста >>
В този кръг слушах да се
говор
и с голямо въодушевление за един немско-австрийски поет и първо се запознах с някои от неговите стихове.
В този кръг слушах да се говори с голямо въодушевление за един немско-австрийски поет и първо се запознах с някои от неговите стихове.
Те ми направиха силно впечатление. Стремях се да се запозная с него. Попитах Фриц Лемермайер, който го познаваше добре, и някои други дали поетът не би могъл да бъде поканен на нашите сбирки. Но ми отвърнаха, че не биха могли да го довлекат тук, дори и ако впрегнат четири коня. Той бил саможив особняк и не искал да се среща с много хора.
към текста >>
Всички усетихме, че с това, което започна да се обменя между нашите души в раз
говор
а, не бихме могли да останем в спарената теснотия на това помещение.
Бяхме го обезпокоили. Това обърканият му поглед не можа да скрие, но той го показа по най-добронамерен начин. Застанахме около него. В тясното помещение нямаше място за сядане за толкова много хора. Беше забележително как мъжът, описан като „особняк“, съвсем скоро се оказа духовит събеседник.
Всички усетихме, че с това, което започна да се обменя между нашите души в разговора, не бихме могли да останем в спарената теснотия на това помещение.
И сега не беше чак толкова трудно да отведем „саможивия особняк“ с нас в един друг „локал“. Всички, с изключение на него и на един друг негов познат, който от доста време идваше в нашия кръг, бяхме млади, но скоро се оказа, че никога още не сме били толкова млади, колкото тази вечер, когато възрастният господин беше сред нас, защото той всъщност беше най-младият.
към текста >>
Той ми от
говор
и почти плахо: „Да, вкъщи имам още някои космически неща.“ Успях да го убедя да ми обещае, че следващия път, когато можем да се видим, ще ми ги донесе.
Бях развълнуван най-дълбоко в душата си от обаянието на тази личност. Веднага ставаше ясно, че този човек сигурно е сътворил много повече значителни неща, отколкото беше публикувал, и смело го попитах за това.
Той ми отговори почти плахо: „Да, вкъщи имам още някои космически неща.“ Успях да го убедя да ми обещае, че следващия път, когато можем да се видим, ще ми ги донесе.
към текста >>
То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да
говор
и на съвсем ясен език.
Борех се със загадката на повтарящите се човешки животи. Много неща в тази насока ми се разкриха, когато се сближих с хора, в чието характерното поведение в живота, в отпечатъка на личността им без трудност се откриваха следи от същностно съдържание, което не следва да се търси в унаследеното или изпитаното от тях след момента на раждането. В мимиките, във всеки жест на Ферхер се проявяваше душевна същност, която е могла да се формира само в началото на християнското развитие, когато гръцкото езичество все още е продължавало да оказва влияние върху него. До такова виждане не се стига, когато се мисли само за онези прояви на дадена личност, които веднага се натрапват на вниманието. То се събужда по-скоро от привидно съпровождащите тези прояви, в действителност обаче безкрайно задълбочаващи ги и проникващи в интуицията черти на индивидуалността.
То не се придобива също така, когато го търсим, докато сме заедно с личността, а едва тогава, когато силното впечатление продължава да действа и се превръща в оживен спомен, в който същественото във външния живот се заличава и иначе „несъщественото“ започва да говори на съвсем ясен език.
Който „наблюдава“ хората, за да отгатне предишните им земни животи, съвсем определено няма да постигне тази цел. Такова наблюдение трябва да се възприема като оскърбление, нанасяно на наблюдавания. Можем да се надяваме да разкрием дългото минало на някой човек в настоящето само благодарение на идващото от външния духовен свят провидение на съдбата.
към текста >>
И тъй като ги съзнавах благодарение на истинско виждане в тази област, можах да проведа гореспоменатия раз
говор
с професор Нойман.
Именно в описвания период от живота ми ми се удаде да достигна до определени виждания за повтарящите се земни животи на човека. Те не ми бяха чужди и преди, но още носеха неопределен характер и не се проявяваха в отчетливи впечатления. Теории за такива неща като повтарящи се земни животи не си създавах в своите мисли. Запознах се с тях от литературата или от други източници и ги възприемах за нещо очевидно, но самият аз не теоретизирах върху тях.
И тъй като ги съзнавах благодарение на истинско виждане в тази област, можах да проведа гореспоменатия разговор с професор Нойман.
Със сигурност не е укорително, ако хората се убеждават в повтарящите се земни животи и само чрез познания, които могат да бъдат придобити единствено по свръхсетивен път. Защото едно пълно убеждение в тази област е възможно и за непредубедения здрав човешки разсъдък и тогава, когато човекът не е стигнал до фактическо съзерцание. Само че пътят на теоретизирането в тази област не беше моят път.
към текста >>
„Езотеричен будизъм“ на Синет попадна в ръцете ми от един приятел, с когото
говор
ех за тези неща.
По времето, когато у мен все повече се утвърждаваха конкретни възгледи за повтарящите се земни животи, се запознах с теософското движение, основано от Е. П. Блаватска.
„Езотеричен будизъм“ на Синет попадна в ръцете ми от един приятел, с когото говорех за тези неща.
Тази книга, първото, с което се запознах в областта на теософията, не ми направи никакво впечатление. Радвах се, че не съм я прочел, преди да се появят вижданията, произлизащи от собствения ми душевен живот. Защото в съдържанието ѝ имаше нещо отблъскващо за мен и антипатията към този начин на представяне на свръхсетивното навярно първоначално щеше да ми попречи да напредвам по пътя, който ми беше предначертан.
към текста >>
142.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
Когато
говор
еше на масата в някое кафене, непрекъснато имах чувството, че съдържанието на това, което казва, е незначително, ежедневно, но че така
говор
и една воля, която нищо не може да пречупи.
Все пак тази работа ми донесе доста близки отношения с личности, чиято дейност беше ориентирана към най-различни области на обществения живот. Запознах се с Виктор Адлер, който по това време беше безспорният лидер на социалистите в Австрия. В слабия, непретенциозен мъж се криеше енергична воля.
Когато говореше на масата в някое кафене, непрекъснато имах чувството, че съдържанието на това, което казва, е незначително, ежедневно, но че така говори една воля, която нищо не може да пречупи.
Запознах се с Пернерщорфер, който тогава премина от немските националисти към техните социалистически партийни противници. Той беше силна личност с всеобхватни знания. Остър критик на недостатъците на обществения живот, той издаваше месечника „Немско слово“. За мен той беше стимулиращо четиво. В компанията на тези личности срещнах и други, които бяха научни или партийни привърженици на социализма.
към текста >>
За мен беше болезнено да слушам да се
говор
и за това, че материално-икономическите сили в историята на човечеството са двигател на същинското развитие и че духовното трябвало да бъде само идейна надстройка на тази „истински реална“ основа.
Остър критик на недостатъците на обществения живот, той издаваше месечника „Немско слово“. За мен той беше стимулиращо четиво. В компанията на тези личности срещнах и други, които бяха научни или партийни привърженици на социализма. Те ме подтикнаха да се занимая с Карл Маркс, Фридрих Енгелс, Родбертус и други социаликономически автори. Но вътрешно не можах да се приближа към никого от тях.
За мен беше болезнено да слушам да се говори за това, че материално-икономическите сили в историята на човечеството са двигател на същинското развитие и че духовното трябвало да бъде само идейна надстройка на тази „истински реална“ основа.
Аз познавах действителността на духовното. За мен твърденията на теоретизиращите социалисти бяха затваряне на очите пред истинската действителност.
към текста >>
143.
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен
GA_28 Моят жизнен път
Той
говор
еше с абсолютна категоричност, от която можеше да се съди за начина, по който е нахвърлил някои от основополагащите си мисли за всеобщата концепция за света, осветлявайки я по свой собствен начин.
Той говореше с абсолютна категоричност, от която можеше да се съди за начина, по който е нахвърлил някои от основополагащите си мисли за всеобщата концепция за света, осветлявайки я по свой собствен начин.
В тези мисли всичко, което стигаше до него от чуждите виждания, веднага биваше обсипано с критика. Така седях срещу него, докато той правеше острите си преценки за мен, но всъщност вътрешно така и не ме слушаше. За него същността на нещата се намираше в несъзнаваното и трябваше завинаги да остане там, скрита за човешкото съзнание. За мен несъзнаваното беше нещо, което чрез усилията на душевния живот може все повече да се издига до съзнанието. В хода на разговора ни стигнах дотам да му кажа, че все пак човек не би трябвало предварително да вижда в представата нещо отделено от действителността и представляващо само нещо нереално в съзнанието.
към текста >>
В хода на раз
говор
а ни стигнах дотам да му кажа, че все пак човек не би трябвало предварително да вижда в представата нещо отделено от действителността и представляващо само нещо нереално в съзнанието.
Той говореше с абсолютна категоричност, от която можеше да се съди за начина, по който е нахвърлил някои от основополагащите си мисли за всеобщата концепция за света, осветлявайки я по свой собствен начин. В тези мисли всичко, което стигаше до него от чуждите виждания, веднага биваше обсипано с критика. Така седях срещу него, докато той правеше острите си преценки за мен, но всъщност вътрешно така и не ме слушаше. За него същността на нещата се намираше в несъзнаваното и трябваше завинаги да остане там, скрита за човешкото съзнание. За мен несъзнаваното беше нещо, което чрез усилията на душевния живот може все повече да се издига до съзнанието.
В хода на разговора ни стигнах дотам да му кажа, че все пак човек не би трябвало предварително да вижда в представата нещо отделено от действителността и представляващо само нещо нереално в съзнанието.
Подобен възглед не би могъл да бъде изходна точка на теорията на познанието. Защото чрез него човек сам си препречва достъпа до всяка действителност, като тогава му остава само да вярва, че живее в представи и че би могъл да се приближи до нещо истинско само в хипотетични концепции, т.е. по един нереален начин. По-скоро човек би трябвало първо да провери дали възгледът за представата като нещо нереално е защитим или пък произхожда единствено от един предразсъдък. Едуард фон Хартман възрази, че това не подлежи на оспорване.
към текста >>
Много добре мога да си представя, че всичко, за което ще
говор
я тук, няма да ѝ хареса много, но точно по този начин чувствам нещата, които дойдоха в живота ми благодарение на нея.
Чрез Мари Ланг се запознах с г-жа Роза Майредер, нейна приятелка. Роза Майредер принадлежи към онези личности, към които съм изпитвал най-дълбоко уважение през живота си и към чието развитие съм проявявал най-голям интерес.
Много добре мога да си представя, че всичко, за което ще говоря тук, няма да ѝ хареса много, но точно по този начин чувствам нещата, които дойдоха в живота ми благодарение на нея.
От съчиненията на Роза Майредер, които по-късно с пълно право направиха толкова голямо впечатление на много хора, и които несъмнено я поставят на едно от челните места в литературата, тогава още не беше публикувано нищо. Но това, което се разкрива в нейните произведения, живееше в Роза Майредер в духовна форма, към която се отнасях с огромна вътрешна симпатия. Тази жена създаваше у мен впечатлението, че сякаш притежава всеки един от различните човешки душевни таланти в такава степен, че в хармоничното си взаимодействие те дават истинен израз на човешкото същество. Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение. Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят.
към текста >>
Това, което за мен се явяваше необходимост в това отношение, едва ли ѝ
говор
еше нещо.
Тук отново трябва да се обърна към тези отношения, които възникваха между мен и хората отвъд сферата на мисловното съдържание, в известен смисъл съвсем независимо от нея, и които преживявах много интензивно. Защото моят светоглед и още повече насоката на моите усещания не бяха тези на Роза Майредер. Начинът, по който, изхождайки от понастоящем признатата научност, се издигам до преживяване на духовното, бе невъзможно да ѝ стане симпатичен. Тя се опитва да използва тази научност за обосновката на идеи, целящи пълното развитие на човешката личност, без да позволява познанието за един чисто духовен свят да намери достъп до тази личност.
Това, което за мен се явяваше необходимост в това отношение, едва ли ѝ говореше нещо.
Тя беше напълно отдадена на изискванията на непосредствената човешка индивидуалност и не обръщаше внимание на духовните сили, действащи в тази индивидуалност. Този метод ѝ позволи да достигне значително ниво в изобразяването на същността на женствеността и жизнените потребности на жената.
към текста >>
Човек го чуваше в душата си, въпреки че той
говор
еше толкова малко.
В дома на Роза Майредер многократно имах възможност да участвам в беседите, за които в него се събираха талантливи хора. Там тихо, видимо вглъбен повече в себе си, отколкото слушайки околните, седеше Хуго Волф, близък приятел на Роза Майредер.
Човек го чуваше в душата си, въпреки че той говореше толкова малко.
Защото това, което ставаше в живота му, се предаваше по един тайнствен начин на тези, които общуваха с него. Бях привързан с най-сърдечна обич към Карл Майредер, съпруг на г-жа Роза, който беше изключително фин мъж и като личност, и като човек на изкуството, а също и към брат му Юлиус Майредер, ентусиаст в отношението си към изкуството. Мари Ланг, нейният кръг и Фридрих Екщайн, който тогава се беше посветил изцяло на теософското духовно течение и концепция за света, често бяха там.
към текста >>
Роза Майредер е личността, с която
говор
ех най-много за тези форми в периода на създаване на моята книга.
Това беше времето, по което „Философия на свободата“ придобиваше все по-определени форми в душата ми.
Роза Майредер е личността, с която говорех най-много за тези форми в периода на създаване на моята книга.
Тя ме освободи от част от вътрешната самота, в която живеех. Стремеше се към виждане на непосредствената човешка личност, а аз – към откровението на света, към което тази личност може да се стреми чрез посредничеството на разкриващото се пред духовния взор. Между двете съществуваха много мостове. Често в по-нататъшния си живот в благодарната ми памет пред духа ми се появяваше една или друга картина от тези преживявания, както например споменът за нашата разходка през величествените алпийски гори, по време на която Роза Майредер и аз говорехме за истинския смисъл на човешката свобода.
към текста >>
Често в по-нататъшния си живот в благодарната ми памет пред духа ми се появяваше една или друга картина от тези преживявания, както например споменът за нашата разходка през величествените алпийски гори, по време на която Роза Майредер и аз
говор
ехме за истинския смисъл на човешката свобода.
Това беше времето, по което „Философия на свободата“ придобиваше все по-определени форми в душата ми. Роза Майредер е личността, с която говорех най-много за тези форми в периода на създаване на моята книга. Тя ме освободи от част от вътрешната самота, в която живеех. Стремеше се към виждане на непосредствената човешка личност, а аз – към откровението на света, към което тази личност може да се стреми чрез посредничеството на разкриващото се пред духовния взор. Между двете съществуваха много мостове.
Често в по-нататъшния си живот в благодарната ми памет пред духа ми се появяваше една или друга картина от тези преживявания, както например споменът за нашата разходка през величествените алпийски гори, по време на която Роза Майредер и аз говорехме за истинския смисъл на човешката свобода.
към текста >>
144.
X. Философия на свободата
GA_28 Моят жизнен път
Да се
говор
и за граници на познанието за мен нямаше никакъв смисъл.
Но също така ясно подчертавах, че човекът, който живее в свободното от сетивността мислене, реално осъзнавайки това, пребивава в духовните първопричини на битието.
Да се говори за граници на познанието за мен нямаше никакъв смисъл.
За мен познанието беше преоткриване на преживяваното от душата духовно съдържание във възприемаемия свят. Ако някой говори за граници на познанието, в това виждах единствено признание, че не може да преживее духовно в себе си истинската действителност и поради това и не може да я преоткрие във възприемаемия свят.
към текста >>
Ако някой
говор
и за граници на познанието, в това виждах единствено признание, че не може да преживее духовно в себе си истинската действителност и поради това и не може да я преоткрие във възприемаемия свят.
Но също така ясно подчертавах, че човекът, който живее в свободното от сетивността мислене, реално осъзнавайки това, пребивава в духовните първопричини на битието. Да се говори за граници на познанието за мен нямаше никакъв смисъл. За мен познанието беше преоткриване на преживяваното от душата духовно съдържание във възприемаемия свят.
Ако някой говори за граници на познанието, в това виждах единствено признание, че не може да преживее духовно в себе си истинската действителност и поради това и не може да я преоткрие във възприемаемия свят.
към текста >>
Който желае да си пробие път навън и вижда, че това е невъзможно, е този, който
говор
и за граници на познанието.
Ето защо при излагането на собствените ми прозрения главното за мен беше опровергаването на възгледа за граници на познанието. Исках да отхвърля този път на познание, който вижда сетивния свят и след това желае чрез сетивния свят да си пробие през него път навън към някаква истинска реалност. Исках да подчертая, че истинската действителност следва да се търси не с пробив навън, а с потапяне във вътрешното същество на човека.
Който желае да си пробие път навън и вижда, че това е невъзможно, е този, който говори за граници на познанието.
Това обаче е невъзможно, не защото човешката познавателна способност е ограничена, а поради факта, че се търси нещо, за което при надлежно осъзнаване изобщо не може да се говори. Когато човек желае да проникне по-нататък в сетивния свят, зад възприемаемото той търси нещо като продължение на сетивното. То е все едно живеещият в илюзии да търси причината за своите илюзии в други илюзии.
към текста >>
Това обаче е невъзможно, не защото човешката познавателна способност е ограничена, а поради факта, че се търси нещо, за което при надлежно осъзнаване изобщо не може да се
говор
и.
Ето защо при излагането на собствените ми прозрения главното за мен беше опровергаването на възгледа за граници на познанието. Исках да отхвърля този път на познание, който вижда сетивния свят и след това желае чрез сетивния свят да си пробие през него път навън към някаква истинска реалност. Исках да подчертая, че истинската действителност следва да се търси не с пробив навън, а с потапяне във вътрешното същество на човека. Който желае да си пробие път навън и вижда, че това е невъзможно, е този, който говори за граници на познанието.
Това обаче е невъзможно, не защото човешката познавателна способност е ограничена, а поради факта, че се търси нещо, за което при надлежно осъзнаване изобщо не може да се говори.
Когато човек желае да проникне по-нататък в сетивния свят, зад възприемаемото той търси нещо като продължение на сетивното. То е все едно живеещият в илюзии да търси причината за своите илюзии в други илюзии.
към текста >>
Обаче не съществува същата възможност да се
говор
и за чисто духовния свят като такъв, понеже Гьоте не доразвива духовния си възглед за природата чак до непосредствено възприемане на духа.
Да свържа собствените си възгледи с възгледите на Гьоте беше по-нататъшната ми съдба. В тази връзка наистина има много възможности да се покаже, че природата е духовна, тъй като самият Гьоте се стреми към духовен възглед за природата.
Обаче не съществува същата възможност да се говори за чисто духовния свят като такъв, понеже Гьоте не доразвива духовния си възглед за природата чак до непосредствено възприемане на духа.
към текста >>
145.
XI. За мистиката и мистиците
GA_28 Моят жизнен път
Тогава в своя обърнат към сетивното идеен свят той ще види единствената оправдана познавателна основа, а в мистичното отношение на човека към духа – нещо чисто субективно, към което или имаме склонност, или не, според това как сме предразположени, за което обаче във всеки случай не може да се
говор
и по същия начин, както за съдържанието на едно „достоверно познание“.
които не означават нищо съществено.
Тогава в своя обърнат към сетивното идеен свят той ще види единствената оправдана познавателна основа, а в мистичното отношение на човека към духа – нещо чисто субективно, към което или имаме склонност, или не, според това как сме предразположени, за което обаче във всеки случай не може да се говори по същия начин, както за съдържанието на едно „достоверно познание“.
Защото отношението на човека към духовното се приписва изцяло на „субективните усещания“.
към текста >>
146.
XII. Съдбовни въпроси
GA_28 Моят жизнен път
Когато
говор
и за природата, Гьоте пребивава в духа.
Когато говори за природата, Гьоте пребивава в духа.
Той се страхува да не стане абстрактен, ако след живото пребиваване в духа продължи към живот в мисли за това пребиваване. Той желае да се усеща вътре в духа, но не иска сам да мисли себе си в духа.
към текста >>
Така че за всяка подробност, свързана с тълкуването на Гьоте, трябваше отново и отново да овладявам метода да
говор
я за Гьоте по начина на Гьоте.
У мен често възникваше усещането, че няма да остана верен на Гьотевия начин на мислене, ако дам израз само на мисли, касаещи неговия светоглед.
Така че за всяка подробност, свързана с тълкуването на Гьоте, трябваше отново и отново да овладявам метода да говоря за Гьоте по начина на Гьоте.
към текста >>
По това време за мен голямо значение имаше задълбоченото занимание с Гьотевата „Приказка за зелената змия и красивата лилия“, представляваща заключението на неговите „Раз
говор
и на немски изселници“.
По това време за мен голямо значение имаше задълбоченото занимание с Гьотевата „Приказка за зелената змия и красивата лилия“, представляваща заключението на неговите „Разговори на немски изселници“.
Тази „приказка-загадка“ има много тълкуватели. За мен не беше важно „тълкуването“ на нейното съдържание. Исках просто да го възприема в неговата поетично-художествена форма. Винаги съм изпитвал неприязън към това да съсипвам творческата фантазия с интелектуални обяснения.
към текста >>
147.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
Колкото и малко да имах възможност да
говор
я за нещата, за които загатвам тук, духовните и душевни връзки, свързващи ме с приятелите ми, бяха много интензивни.
Именно в този период външният ми живот беше наситен със социални контакти. Често се събирахме със старите ми приятели.
Колкото и малко да имах възможност да говоря за нещата, за които загатвам тук, духовните и душевни връзки, свързващи ме с приятелите ми, бяха много интензивни.
Често си спомнях за тези безкрайни разговори, които тогава водехме в едно популярно кафене на Михаелплац във Виена. Имах повод за това особено по времето, когато след световната война старата Австрия беше разцепена. Защото предпоставките за този разпад още тогава бяха навсякъде налице. Но никой не искаше да го признае. Всеки имаше една или друга готова рецепта в зависимост от националните или културните си наклонности.
към текста >>
Често си спомнях за тези безкрайни раз
говор
и, които тогава водехме в едно популярно кафене на Михаелплац във Виена.
Именно в този период външният ми живот беше наситен със социални контакти. Често се събирахме със старите ми приятели. Колкото и малко да имах възможност да говоря за нещата, за които загатвам тук, духовните и душевни връзки, свързващи ме с приятелите ми, бяха много интензивни.
Често си спомнях за тези безкрайни разговори, които тогава водехме в едно популярно кафене на Михаелплац във Виена.
Имах повод за това особено по времето, когато след световната война старата Австрия беше разцепена. Защото предпоставките за този разпад още тогава бяха навсякъде налице. Но никой не искаше да го признае. Всеки имаше една или друга готова рецепта в зависимост от националните или културните си наклонности. И ако идеали, проявяващи се по време на прилив, оказват приповдигащо въздействие, то тези, породени от упадъка и желаещи да го задържат, са не по-малко възвишени в своя трагизъм.
към текста >>
Но изобщо не ми допадаше начинът, по който Ницше
говор
и за най-дълбоките проблеми, без да се потопи в тях с душата си в съзнателно духовно преживяване.
Именно в това настроение за първи път се запознах със съчиненията на Ницше. „Отвъд доброто и злото“ беше първата негова книга, която прочетох. От начина, по който той разглежда нещата, бях едновременно запленен и отблъснат. Трудно ми беше да намеря правилната позиция по отношение на Ницше. Харесваше ми стилът му, харесвах дързостта му.
Но изобщо не ми допадаше начинът, по който Ницше говори за най-дълбоките проблеми, без да се потопи в тях с душата си в съзнателно духовно преживяване.
Тогава отново забелязвах, че той казва много неща, които ми бяха безкрайно близки в духовното преживяване. Така самият аз почувствах, че неговата борба ми е близка, и изпитах потребност да изразя тази близост. Струваше ми се, че Ницше е сред най-трагичните хора на тогавашното съвремие. И този трагизъм на предразположената към по-голяма задълбоченост душа по мое мнение произтичаше от общата духовна атмосфера на естественонаучната епоха. В такива усещания преживях последните си години във Виена.
към текста >>
Там почти веднага в ръцете ми попадна една книга, за чието „духовно богатство“ тогава се
говор
еше в най-широки кръгове: „Рембранд като възпитател“.
Обратният ми път към Виена беше изпълнен с тъжни спомени.
Там почти веднага в ръцете ми попадна една книга, за чието „духовно богатство“ тогава се говореше в най-широки кръгове: „Рембранд като възпитател“.
В разговорите за тази книга, които тогава се водеха повсеместно, където и да отиде човек, винаги се говореше за появата на един напълно нов дух. Но именно поради това явление се убедих колко самотен бях с моята душевна настройка сред тогавашния духовен живот.
към текста >>
В раз
говор
ите за тази книга, които тогава се водеха повсеместно, където и да отиде човек, винаги се
говор
еше за появата на един напълно нов дух.
Обратният ми път към Виена беше изпълнен с тъжни спомени. Там почти веднага в ръцете ми попадна една книга, за чието „духовно богатство“ тогава се говореше в най-широки кръгове: „Рембранд като възпитател“.
В разговорите за тази книга, които тогава се водеха повсеместно, където и да отиде човек, винаги се говореше за появата на един напълно нов дух.
Но именно поради това явление се убедих колко самотен бях с моята душевна настройка сред тогавашния духовен живот.
към текста >>
Когато
говор
ех за духовните си преживявания, тя ме слушаше по един свойствен за нея начин.
Тя имаше музикален талант и с въодушевление се занимаваше с музика. Отчасти сама провеждаше упражненията по музика с нейните синове, докато бяха малки. С мен разговаряше обстойно по най-разнообразни житейски проблеми, отнасяйки се към всичко с разбиране и дълбок интерес. Тя проявяваше голямо внимание и към моите научни и други работи. По това време изпитвах най-дълбока необходимост да обсъждам с нея всичко, което ме занимаваше вътрешно.
Когато говорех за духовните си преживявания, тя ме слушаше по един свойствен за нея начин.
За разума ѝ тези неща изглеждаха доста привлекателно, но той запазваше лека нотка на резервираност. Душата ѝ обаче попиваше всичко. Същевременно тя поддържаше определено натуралистично виждане по отношение на човешкото същество. Смяташе, че моралната душевна природа е изцяло свързана със здравето или болестта на физическия организъм. Имам предвид, че тя инстинктивно мислеше за хората по медицински начин, като мисленето ѝ клонеше към известен натурализъм.
към текста >>
Но колко очарователни бяха срещите с него на улицата, когато, щом някой го за
говор
еше, той сякаш се събуждаше от своя свят на тонове!
Интересите му не се изчерпваха само с музиката. Те бяха насочени към много страни на духовния живот. Той можеше да изживее тези си интереси единствено като „галеник“ на съдбата, на фона на семеен кръг, който никога не позволи той изобщо да бъде докоснат от грижите за ежедневието и който даде възможност творчеството му да се развие, стъпвайки на известно благосъстояние. Така той не израсна в живота, а само в музиката. Доколко стойностно или не беше музикалното му творчество, няма нужда да обсъждам тук.
Но колко очарователни бяха срещите с него на улицата, когато, щом някой го заговореше, той сякаш се събуждаше от своя свят на тонове!
Обикновено не си закопчаваше копчетата на жилетката в правилните илици. Очите му говореха с блага замисленост, походката му не беше твърда, но изразителна. С него можеше да се беседва за много неща. Той имаше деликатно разбиране за тях, но се виждаше как почти веднага съдържанието на разговора у него неусетно преминава в сферата на музикалното.
към текста >>
Очите му
говор
еха с блага замисленост, походката му не беше твърда, но изразителна.
Той можеше да изживее тези си интереси единствено като „галеник“ на съдбата, на фона на семеен кръг, който никога не позволи той изобщо да бъде докоснат от грижите за ежедневието и който даде възможност творчеството му да се развие, стъпвайки на известно благосъстояние. Така той не израсна в живота, а само в музиката. Доколко стойностно или не беше музикалното му творчество, няма нужда да обсъждам тук. Но колко очарователни бяха срещите с него на улицата, когато, щом някой го заговореше, той сякаш се събуждаше от своя свят на тонове! Обикновено не си закопчаваше копчетата на жилетката в правилните илици.
Очите му говореха с блага замисленост, походката му не беше твърда, но изразителна.
С него можеше да се беседва за много неща. Той имаше деликатно разбиране за тях, но се виждаше как почти веднага съдържанието на разговора у него неусетно преминава в сферата на музикалното.
към текста >>
Той имаше деликатно разбиране за тях, но се виждаше как почти веднага съдържанието на раз
говор
а у него неусетно преминава в сферата на музикалното.
Доколко стойностно или не беше музикалното му творчество, няма нужда да обсъждам тук. Но колко очарователни бяха срещите с него на улицата, когато, щом някой го заговореше, той сякаш се събуждаше от своя свят на тонове! Обикновено не си закопчаваше копчетата на жилетката в правилните илици. Очите му говореха с блага замисленост, походката му не беше твърда, но изразителна. С него можеше да се беседва за много неща.
Той имаше деликатно разбиране за тях, но се виждаше как почти веднага съдържанието на разговора у него неусетно преминава в сферата на музикалното.
към текста >>
Говор
еше за Шекспир така, че човек силно да се запали по него.
В семейството, при което живеех, се запознах и със знаменития лекар д-р Бройер, който заедно с Фройд беше свързан с раждането на психоанализата. Той обаче беше споделял този възглед само в началото и определено не беше съгласен с по-късното му развитие от Фройд. За мен д-р Бройер беше изключително привлекателна личност. Възхищавах се от неговото отношение към лекарската професия. Освен това и в други области той беше дух с многостранни интереси.
Говореше за Шекспир така, че човек силно да се запали по него.
Беше интересно да го слушаш и как говори чисто по медицински за Ибсен или дори за „Кройцерова соната“ на Толстой. Когато разговаряше на такива теми с моята приятелка, която описах тук, а именно майката на възпитаваните от мен деца, често с най-голям интерес се присъединявах към тях. Психоанализата тогава още не беше възникнала. Но проблемите в това направление вече съществуваха. Феномените на хипнозата пък бяха придали на медицинското мислене особена окраска.
към текста >>
Беше интересно да го слушаш и как
говор
и чисто по медицински за Ибсен или дори за „Кройцерова соната“ на Толстой.
Той обаче беше споделял този възглед само в началото и определено не беше съгласен с по-късното му развитие от Фройд. За мен д-р Бройер беше изключително привлекателна личност. Възхищавах се от неговото отношение към лекарската професия. Освен това и в други области той беше дух с многостранни интереси. Говореше за Шекспир така, че човек силно да се запали по него.
Беше интересно да го слушаш и как говори чисто по медицински за Ибсен или дори за „Кройцерова соната“ на Толстой.
Когато разговаряше на такива теми с моята приятелка, която описах тук, а именно майката на възпитаваните от мен деца, често с най-голям интерес се присъединявах към тях. Психоанализата тогава още не беше възникнала. Но проблемите в това направление вече съществуваха. Феномените на хипнозата пък бяха придали на медицинското мислене особена окраска. Приятелката ми беше в приятелски отношения с д-р Бройер още от своята младост.
към текста >>
Вижданията на лекаря относно терапията на внушението може и да са изиграли роля при опита му за лечение, но никой не би могъл да отрече, че твърдението на приятелката ми свидетелства за необикновената енергия, с която тя
говор
еше по достоен за внимание начин, изхождайки от духа, живеещ във Виенското медицинско училище тъкмо по времето, когато то беше в своя разцвет.
„Как мога да лекувам някого, който не държи на думата си? “ Нима някой би повярвал – така каза тя, – че един толкова знаменит лекар може да е толкова наивен? Как бихме могли да искаме да изцерим нещо така дълбоко вкоренено в природата чрез едно обещание? “ Не е важно дали тя имаше пълно право.
Вижданията на лекаря относно терапията на внушението може и да са изиграли роля при опита му за лечение, но никой не би могъл да отрече, че твърдението на приятелката ми свидетелства за необикновената енергия, с която тя говореше по достоен за внимание начин, изхождайки от духа, живеещ във Виенското медицинско училище тъкмо по времето, когато то беше в своя разцвет.
към текста >>
148.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
На този въпрос може да се от
говор
и единствено с категорично „не“.
„Едно правилно разбиране на Гьотевия начин на мислене дава и възможността да се реши дали е съобразно с разбирането на Гьоте прарастението или праживотното да се идентифицират с някоя проявена или очакваща се да се прояви сетивно в определено време реална органична форма.
На този въпрос може да се отговори единствено с категорично „не“.
„Прарастението“ се съдържа във всяко растение, може да се получи от растителния свят чрез конструктивната сила на духа, но за никоя отделна, индивидуална форма не може да се говори като за типична.“
към текста >>
„Прарастението“ се съдържа във всяко растение, може да се получи от растителния свят чрез конструктивната сила на духа, но за никоя отделна, индивидуална форма не може да се
говор
и като за типична.“
„Едно правилно разбиране на Гьотевия начин на мислене дава и възможността да се реши дали е съобразно с разбирането на Гьоте прарастението или праживотното да се идентифицират с някоя проявена или очакваща се да се прояви сетивно в определено време реална органична форма. На този въпрос може да се отговори единствено с категорично „не“.
„Прарастението“ се съдържа във всяко растение, може да се получи от растителния свят чрез конструктивната сила на духа, но за никоя отделна, индивидуална форма не може да се говори като за типична.“
към текста >>
Представям си, че когато двамата са си
говор
ели за Гьоте, на преден план е излизал човешкият интерес към гения, а научното разглеждане е оставало на заден план.
Мисля, че с Льопер, с когото беше в приятелски отношения поради общия им интерес към Гьоте, Херман Грим можеше да се разбира добре.
Представям си, че когато двамата са си говорели за Гьоте, на преден план е излизал човешкият интерес към гения, а научното разглеждане е оставало на заден план.
към текста >>
С него човек определено можеше да
говор
и на най-възвишени духовни теми, но в раз
говор
а лесно се промъкваше някаква горчивина, произлизаща от неговите усещания.
Зуфан беше привързан към Херман Грим с беззаветна преданост. Преди това в Берлин на него бяха гледали като на член на семейство Грим и с удоволствие се беше потапял в духовната атмосфера, царяща в този дом. Но у него имаше нещо, което не му позволяваше да се адаптира към живота.
С него човек определено можеше да говори на най-възвишени духовни теми, но в разговора лесно се промъкваше някаква горчивина, произлизаща от неговите усещания.
Тази горчилка живееше преди всичко в собствената му душа. Той се бореше с нея с помощта на сух хумор. Поради това беше трудно хората да се отнасят към него с топлота. Той можеше на един дъх да се отзове със симпатия на някоя велика идея и – без никакъв преход – да изпадне в дребнави тривиалности. Към мен се отнасяше с неизменно благоразположение.
към текста >>
За
говор
их го за режисурата на пиесата, за актьорската игра.
Каквото и да ставаше около него, той не вдигаше поглед. Ако ми се наложеше да търся въплъщението на приветливостта, щях да избера г-н фон Льопер. Приветлив беше неговият начин на изследване на Гьоте, любезна беше всяка дума, която отправяше към някого. Особено приветлив беше отпечатъкът, който беше възприел целият му душевен живот поради факта, че почти винаги изглеждаше така, сякаш размишлява над въпроса как Гьоте да бъде представен пред света, така че да може да бъде истински разбран. Веднъж седях до него на едно представление на „Фауст“ в театъра.
Заговорих го за режисурата на пиесата, за актьорската игра.
Той изобщо не слушаше какво му казвам. Но възрази: „Да, тези актьори често използват думи и изрази, които изобщо не подхождат за Гьоте.“ Още повече разполагаше към себе си Льопер със своята „разсеяност“. Когато в антракта започнах да говоря за нещо, свързано с изчисляване на времето, Льопер каза: „И така, 1 час съдържа 100 минути, а минутата – 100 секунди...“ Вторачих се в него и казах: „60, Ваше превъзходителство.“ Той погледна часовника си, провери, засмя се от сърце, преброи и каза: „Да, да, 60 минути, 60 секунди.“ Често наблюдавах у него подобни доказателства за „разсеяност“. Но дори на тези прояви на особеностите на душевната природа у Льопер не можех да се надсмивам, тъй като те бяха необходимото странично явление на свободната му от всякаква поза, несантиментална, бих казал, прелестна сериозност на тази личност, която същевременно оказваше очарователно въздействие. Той говореше с преливащи едно в друго изречения, почти без мелодия на речта, но през безцветната му реч изпъкваше ясно отчетливостта на мисълта.
към текста >>
Когато в антракта започнах да
говор
я за нещо, свързано с изчисляване на времето, Льопер каза: „И така, 1 час съдържа 100 минути, а минутата – 100 секунди...“ Вторачих се в него и казах: „60, Ваше превъзходителство.“ Той погледна часовника си, провери, засмя се от сърце, преброи и каза: „Да, да, 60 минути, 60 секунди.“ Често наблюдавах у него подобни доказателства за „разсеяност“.
Особено приветлив беше отпечатъкът, който беше възприел целият му душевен живот поради факта, че почти винаги изглеждаше така, сякаш размишлява над въпроса как Гьоте да бъде представен пред света, така че да може да бъде истински разбран. Веднъж седях до него на едно представление на „Фауст“ в театъра. Заговорих го за режисурата на пиесата, за актьорската игра. Той изобщо не слушаше какво му казвам. Но възрази: „Да, тези актьори често използват думи и изрази, които изобщо не подхождат за Гьоте.“ Още повече разполагаше към себе си Льопер със своята „разсеяност“.
Когато в антракта започнах да говоря за нещо, свързано с изчисляване на времето, Льопер каза: „И така, 1 час съдържа 100 минути, а минутата – 100 секунди...“ Вторачих се в него и казах: „60, Ваше превъзходителство.“ Той погледна часовника си, провери, засмя се от сърце, преброи и каза: „Да, да, 60 минути, 60 секунди.“ Често наблюдавах у него подобни доказателства за „разсеяност“.
Но дори на тези прояви на особеностите на душевната природа у Льопер не можех да се надсмивам, тъй като те бяха необходимото странично явление на свободната му от всякаква поза, несантиментална, бих казал, прелестна сериозност на тази личност, която същевременно оказваше очарователно въздействие. Той говореше с преливащи едно в друго изречения, почти без мелодия на речта, но през безцветната му реч изпъкваше ясно отчетливостта на мисълта.
към текста >>
Той
говор
еше с преливащи едно в друго изречения, почти без мелодия на речта, но през безцветната му реч изпъкваше ясно отчетливостта на мисълта.
Заговорих го за режисурата на пиесата, за актьорската игра. Той изобщо не слушаше какво му казвам. Но възрази: „Да, тези актьори често използват думи и изрази, които изобщо не подхождат за Гьоте.“ Още повече разполагаше към себе си Льопер със своята „разсеяност“. Когато в антракта започнах да говоря за нещо, свързано с изчисляване на времето, Льопер каза: „И така, 1 час съдържа 100 минути, а минутата – 100 секунди...“ Вторачих се в него и казах: „60, Ваше превъзходителство.“ Той погледна часовника си, провери, засмя се от сърце, преброи и каза: „Да, да, 60 минути, 60 секунди.“ Често наблюдавах у него подобни доказателства за „разсеяност“. Но дори на тези прояви на особеностите на душевната природа у Льопер не можех да се надсмивам, тъй като те бяха необходимото странично явление на свободната му от всякаква поза, несантиментална, бих казал, прелестна сериозност на тази личност, която същевременно оказваше очарователно въздействие.
Той говореше с преливащи едно в друго изречения, почти без мелодия на речта, но през безцветната му реч изпъкваше ясно отчетливостта на мисълта.
към текста >>
Говор
и ми за своята идея за „История на немската фантазия“, която носеше в душата си.
И тъй като за първи път можах да го срещна в Архива, бях прочел почти всичко, излязло от него дотогава. Благодарение на Зуфан скоро се запознах с него по-отблизо. Веднъж ме покани на обяд в своя хотел, когато Зуфан отсъстваше от Ваймар, а той беше дошъл да посети Архива. Бяхме сами. Очевидно му беше приятно да чуе как разбирам възгледите му за света и живота, така че започна да споделя.
Говори ми за своята идея за „История на немската фантазия“, която носеше в душата си.
Тогава останах с впечатлението, че възнамерява да напише такава книга. Това не се случи, но той много красиво изложи пред мен как непрекъснатият поток на историческото развитие получава своите импулси от недрата на творческата народна фантазия, която в неговото тълкувание приемаше характера на жив, действен свръхсетивен гений. По време на този обяд се почувствах силно увлечен от тези тълкувания на Херман Грим. Вярвах, че зная как действа свръхсетивната духовност през човека. Пред себе си имах личност, чиято духовна визия достига до творящата духовност, която обаче не желае да обхване познавателно самия живот на тази духовност, а остава в областта, в която духовното в човека се проявява като фантазия.
към текста >>
Когато отсичаше красивите си фрази в устната реч, имах усещането, че точно такива фрази могат да се срещнат и в която и да е от статиите му, а когато след запознанството ми с него четях някоя негова статия, ми се струваше, че го чувам как
говор
и.
Херман Грим имаше особената дарба да обзира по-големи или по-малки епохи от духовната история и да разказва за тях в точна и одухотворена епиграмна форма. Когато описваше някоя отделна личност, например Микеланджело, Рафаело, Гьоте или Омир, той винаги ги изобразяваше на фона на такива обзори. Често препрочитах една от неговите статии, в която дава особено точна обзорна характеристика на такива епохи като елинистическата, римската и Средновековието. Той цял беше откровението на един единен стил.
Когато отсичаше красивите си фрази в устната реч, имах усещането, че точно такива фрази могат да се срещнат и в която и да е от статиите му, а когато след запознанството ми с него четях някоя негова статия, ми се струваше, че го чувам как говори.
Той не си позволяваше никаква небрежност в устната реч, а имаше чувството, че в художествено-литературното изложение човек трябва да остане същият, какъвто е и в ежедневния живот. Но в ежедневния живот Херман Грим не беше като другите хора. За него беше напълно естествено да води стилизиран начин на живот.
към текста >>
149.
XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер
GA_28 Моят жизнен път
Тя предшестваше гореописания раз
говор
с Херман Грим за вижданията му относно историята на развитие на фантазията.
С две лекции, които трябваше да изнеса скоро след началото на ваймарския си период, за мен са свързани важни спомени. Едната държах във Ваймар на тема „Фантазията като създател на културата“.
Тя предшестваше гореописания разговор с Херман Грим за вижданията му относно историята на развитие на фантазията.
Преди да изнеса лекцията, изхождайки от духовния си опит, се опитах да обобщя в душата си това, което можех да кажа за несъзнаваните духовни влияния на истинския духовен свят върху човешката фантазия. Струваше ми се, че от това, което живее във фантазията, само отнасящото се до нейното съдържание е стимулирано от човешките сетива. Същинското творческо в истинските форми на фантазията за мен се явяваше отражението на духовния свят, съществуващ извън човека. Исках да покажа, че фантазията е вратата, през която съществата от духовния свят въздействат непряко върху културното развитие чрез човека.
към текста >>
Бях на мнение, че за духа трябва да се
говор
и, но с респект към формите на изразяване, в които хората са свикнали да се
говор
и за него в тази научна епоха.
По този начин се постарах да открия средства, чрез които да мога да представя духовния свят, който преживявах, и все пак по някакъв начин да го свържа с достъпното за обикновеното съзнание.
Бях на мнение, че за духа трябва да се говори, но с респект към формите на изразяване, в които хората са свикнали да се говори за него в тази научна епоха.
към текста >>
Когато Хекел
говор
еше, благостта му трудно позволяваше на фанатизма да се излее в слово.
По такъв противоречив начин у Хекел живееха две същества – един човек с благо, изпълнено с любов отношение към природата, а зад него нещо като сенчесто същество с не напълно премислени, тясно ограничени идеи, издишващи фанатизъм.
Когато Хекел говореше, благостта му трудно позволяваше на фанатизма да се излее в слово.
Беше така, сякаш естествено желаната от него мекота заглушава скритите демонични сили в речта му. Това беше загадъчна личност, която човек не можеше да не обикне, когато я види, но от която често можеше да изпадне в гняв, слушайки мненията, които изразява. Такъв виждах пред себе си Хекел, когато през деветдесетте години на миналия век подготвяше това, което после доведе до ожесточени духовни борби, разбушували се в края на стария и началото на новия век по повод на неговото идейно направление.
към текста >>
Ако някой му беше написал нещо, той
говор
еше по темата, без да възниква истински раз
говор
.
Имах възможността да се запозная с него, когато Зуфан ме покани да присъствам на обяда у тях, на който веднъж беше поканил Трайчке. Останах дълбоко впечатлен от тази личност, за която толкова много се спореше. Трайчке беше напълно глух. Хората разговаряха с него, като пишеха това, което искаха да му кажат, на малък бележник, който той им подаваше. Получаваше се така, че в компанията, в която се намираше, личността му винаги попадаше в центъра.
Ако някой му беше написал нещо, той говореше по темата, без да възниква истински разговор.
За другите той присъстваше по много по-интензивен начин, отколкото те за него. Това се беше отразило на цялостната му душевна нагласа. Той говореше, без да трябва да държи сметка за възраженията, които среща някой друг, който споделя мислите си сред хора. Ясно можеше да се види, че това бе пуснало корен в съзнанието му. Тъй като не можеше да чуе възражения срещу мислите си, той усещаше много силно стойността на това, което сам мисли.
към текста >>
Той
говор
еше, без да трябва да държи сметка за възраженията, които среща някой друг, който споделя мислите си сред хора.
Хората разговаряха с него, като пишеха това, което искаха да му кажат, на малък бележник, който той им подаваше. Получаваше се така, че в компанията, в която се намираше, личността му винаги попадаше в центъра. Ако някой му беше написал нещо, той говореше по темата, без да възниква истински разговор. За другите той присъстваше по много по-интензивен начин, отколкото те за него. Това се беше отразило на цялостната му душевна нагласа.
Той говореше, без да трябва да държи сметка за възраженията, които среща някой друг, който споделя мислите си сред хора.
Ясно можеше да се види, че това бе пуснало корен в съзнанието му. Тъй като не можеше да чуе възражения срещу мислите си, той усещаше много силно стойността на това, което сам мисли.
към текста >>
Когато
говор
еше за исторически факти,
говор
еше така, сякаш всичко се случва в настоящето и той лично е там с цялата си радост и цялото си огорчение.
Тогава стана въпрос за мирогледа на Молтке и за начина, по който той го представя в своите мемоари. Трайчке отхвърли безличния начин, напомнящ на математическо мислене, по който Молтке разглежда световните събития. Той не можеше да съди за нещата другояче, освен с нотка на силна лична симпатия и антипатия. Хора, които като Трайчке се намират изцяло в своята личност, могат да направят на другите хора впечатление само когато личният елемент е значително и същевременно дълбоко свързан с нещата, които излагат. Така беше и при Трайчке.
Когато говореше за исторически факти, говореше така, сякаш всичко се случва в настоящето и той лично е там с цялата си радост и цялото си огорчение.
Човек го слушаше и добиваше впечатлението за личен елемент в цялата му безгранична сила, но при това не възникваше никакво отношение към съдържанието на казаното.
към текста >>
Нашите раз
говор
и много често касаеха областта, разглеждана в тази толкова значима книга.
Тогава той беше литературен консултант на издателство „Кота“ и в качеството си на такъв работеше в Архива на Гьоте. Имах възможност да прекарвам с него почти цялото време, което ни оставаше свободно. Основното му произведение „Загадката на сфинкса“ вече беше публикувано. То представлява своего рода история на митовете. В тълкуването на митовете той вървеше по свой собствен път.
Нашите разговори много често касаеха областта, разглеждана в тази толкова значима книга.
Лайстнер отхвърляше всички обяснения на приказното, на митичното, които повече или по-малко съзнателно се свеждат до фантазията, основаваща се на символи. Той виждаше произхода на създаващия митове народен възглед за природата в съновиденията и в частност в кошмарите. Потискащият кошмар, който се явява на сънуващия като измъчващ питащ дух, превръща се в зъл дух, в елф, в демон-мъчител – целият орляк от духове, според Лудвиг Лайстнер, възниква от сънуващия човек. Питащият сфинкс е друга метаморфоза на обикновената полудница, която се явява на спящия по пладне на полето и задава въпроси, на които той трябва да отговаря. Лудвиг Лайстнер проследява всички парадоксални, изпълнени със смисъл, мъчителни и прелестни образи, предизвикани от съня, за да ги покаже отново в образите от приказките и митовете.
към текста >>
При всеки раз
говор
с него имах чувството, че той толкова лесно би могъл да намери пътя от творческото несъзнавано в човека, което действа по време на съня, до свръхсъзнателното, което докосва реалния духовен свят.
Лайстнер отхвърляше всички обяснения на приказното, на митичното, които повече или по-малко съзнателно се свеждат до фантазията, основаваща се на символи. Той виждаше произхода на създаващия митове народен възглед за природата в съновиденията и в частност в кошмарите. Потискащият кошмар, който се явява на сънуващия като измъчващ питащ дух, превръща се в зъл дух, в елф, в демон-мъчител – целият орляк от духове, според Лудвиг Лайстнер, възниква от сънуващия човек. Питащият сфинкс е друга метаморфоза на обикновената полудница, която се явява на спящия по пладне на полето и задава въпроси, на които той трябва да отговаря. Лудвиг Лайстнер проследява всички парадоксални, изпълнени със смисъл, мъчителни и прелестни образи, предизвикани от съня, за да ги покаже отново в образите от приказките и митовете.
При всеки разговор с него имах чувството, че той толкова лесно би могъл да намери пътя от творческото несъзнавано в човека, което действа по време на съня, до свръхсъзнателното, което докосва реалния духовен свят.
Той слушаше моите изказвания, касаещи темата, с най-голямо благоразположение. Не възразяваше нищо, но вътрешна връзка с него така и не можах да постигна. За това му пречеше и страхът, характерен за тази епоха, че ако се приближи към духовното като такова, веднага ще загуби
към текста >>
С Лудвиг Лайстнер, както с много малко други хора, можех да
говор
я за идеализма на немските философи Фихте, Хегел и Шелинг.
С Лудвиг Лайстнер, както с много малко други хора, можех да говоря за идеализма на немските философи Фихте, Хегел и Шелинг.
Той притежаваше жив усет за реалността на идеалното, присъща за тези философи. Когато веднъж му говорих за своето безпокойство по повод едностранчивостта на естественонаучния светоглед, той каза: „Хората изобщо си нямат представа за значението на творческото в човешката душа. Те не знаят, че именно в това творческо начало живее същото такова мирово съдържание, каквото и в природните явления.“
към текста >>
Когато веднъж му
говор
их за своето безпокойство по повод едностранчивостта на естественонаучния светоглед, той каза: „Хората изобщо си нямат представа за значението на творческото в човешката душа.
С Лудвиг Лайстнер, както с много малко други хора, можех да говоря за идеализма на немските философи Фихте, Хегел и Шелинг. Той притежаваше жив усет за реалността на идеалното, присъща за тези философи.
Когато веднъж му говорих за своето безпокойство по повод едностранчивостта на естественонаучния светоглед, той каза: „Хората изобщо си нямат представа за значението на творческото в човешката душа.
Те не знаят, че именно в това творческо начало живее същото такова мирово съдържание, каквото и в природните явления.“
към текста >>
Действително той стигна до мисълта да ми възложи тази работа по време на един раз
говор
.
Той ми повери и двете. И така към тогавашните ми задачи във Ваймар трябваше да включа и цялостното разработване на песимистичния философ и на гениално-парадоксалния Жан Пол. И на двете начинания се посветих с най-дълбок интерес, тъй като обичах да се пренасям в състояния на духа, силно противоположни на моето собствено. У Лудвиг Лайстнер нямаше външни мотиви, поради които да ме направи издател на Шопенхауер и Жан Пол. Задачата възникна изцяло благодарение на беседите, които бяхме водили за двете личности.
Действително той стигна до мисълта да ми възложи тази работа по време на един разговор.
към текста >>
Ханс Олден можеше да стане очарователен, когато с леко скептичния си начин на мислене на часа прекъсваше някой раз
говор
, който заплашваше да се изгуби в сантименталност, но и сам можеше да стане сантиментален, когато други изпаднеха в лековатост.
Ханс Олден можеше да стане очарователен, когато с леко скептичния си начин на мислене на часа прекъсваше някой разговор, който заплашваше да се изгуби в сантименталност, но и сам можеше да стане сантиментален, когато други изпаднеха в лековатост.
В този кръг искаха да развият най-дълбоко „разбиране“ за всичко „човешко“, но се отнасяха с безпощадна критика към едно или друго, което не им се нравеше у някого. Ханс Олден беше дълбоко убеден в това, че за човека единственият смисъл на литературата и художественото творчество е да се обърне към великите идеали, за които наистина много се говореше в неговия кръг. Но самият той се отнасяше твърде презрително към хората, за да осъществи идеалите си в собствените си произведения. Той смяташе, че идеалите могат да живеят в малък кръг избраници, и само този, който разсъждава „детински“, може да вярва, че би могъл да изнесе такива идеали пред по-широка публика. По това време той положи началото на художествената реализация на своите идеи в пиесата „Умната Кете“.
към текста >>
Ханс Олден беше дълбоко убеден в това, че за човека единственият смисъл на литературата и художественото творчество е да се обърне към великите идеали, за които наистина много се
говор
еше в неговия кръг.
Ханс Олден можеше да стане очарователен, когато с леко скептичния си начин на мислене на часа прекъсваше някой разговор, който заплашваше да се изгуби в сантименталност, но и сам можеше да стане сантиментален, когато други изпаднеха в лековатост. В този кръг искаха да развият най-дълбоко „разбиране“ за всичко „човешко“, но се отнасяха с безпощадна критика към едно или друго, което не им се нравеше у някого.
Ханс Олден беше дълбоко убеден в това, че за човека единственият смисъл на литературата и художественото творчество е да се обърне към великите идеали, за които наистина много се говореше в неговия кръг.
Но самият той се отнасяше твърде презрително към хората, за да осъществи идеалите си в собствените си произведения. Той смяташе, че идеалите могат да живеят в малък кръг избраници, и само този, който разсъждава „детински“, може да вярва, че би могъл да изнесе такива идеали пред по-широка публика. По това време той положи началото на художествената реализация на своите идеи в пиесата „Умната Кете“. Тази пиеса имаше скромен успех във Ваймар. Това засили у него разбирането, че на публиката трябва да се дава каквото иска, а по-висшите интереси трябва да бъдат запазени за неголям кръг от хора, които имат разбиране за тях.
към текста >>
150.
XVI. Сред учени и хора на изкуството; Гьотеви събрания
GA_28 Моят жизнен път
Раз
говор
ите, които водехме с нея, докато работеше върху книгата си „От добро семейство“, бяха необикновено увлекателни.
Към най-прекрасните часове в моя живот се числи и преживяното от мен благодарение на Габриеле Ройтер, с която се сближих чрез този кръг. Тя беше личност, която носи в себе си дълбоките проблеми на човечеството и подхожда към тях с известен радикализъм в сърцето и усещанията си. С цялата си душа преживяваше всичко, което според нея се явява в социалния живот като противоречие между традиционните предразсъдъци и изначалните повели на човешката природа. Тя беше отправила поглед към жената, външно впрегната в тези традиционни предразсъдъци от живота и възпитанието, която трябва да изпита болезнено това, което желае да се прояви в живота като „истина“ из глъбините на душата ѝ. Величието на Габриеле Ройтер се разкриваше именно в това спокойно и интелигентно проявление на радикализъм в сърцето, проникнат от художествен усет и талант за форма.
Разговорите, които водехме с нея, докато работеше върху книгата си „От добро семейство“, бяха необикновено увлекателни.
Връщам се назад в мислите си и се виждам как стоим с нея на ъгъла на някоя улица, обсъждайки повече от час в най-жежкия зной въпросите, които я вълнуват. Габриеле Ройтер беше в състояние по най-достоен начин, без и за миг да загуби спокойствие, да говори за неща, относно които други веднага биха изпаднали във видимо вълнение. „Страстно ликуващ, до смърт наскърбен“*, това живееше в нейните чувства. Но то си оставаше в душата ѝ и никога не преминаваше в нейните слова. Габриеле Ройтер подчертаваше отчетливо това, което имаше да каже, но никога не го правеше с гласа си, а използвайки само душевни сили.
към текста >>
Габриеле Ройтер беше в състояние по най-достоен начин, без и за миг да загуби спокойствие, да
говор
и за неща, относно които други веднага биха изпаднали във видимо вълнение.
С цялата си душа преживяваше всичко, което според нея се явява в социалния живот като противоречие между традиционните предразсъдъци и изначалните повели на човешката природа. Тя беше отправила поглед към жената, външно впрегната в тези традиционни предразсъдъци от живота и възпитанието, която трябва да изпита болезнено това, което желае да се прояви в живота като „истина“ из глъбините на душата ѝ. Величието на Габриеле Ройтер се разкриваше именно в това спокойно и интелигентно проявление на радикализъм в сърцето, проникнат от художествен усет и талант за форма. Разговорите, които водехме с нея, докато работеше върху книгата си „От добро семейство“, бяха необикновено увлекателни. Връщам се назад в мислите си и се виждам как стоим с нея на ъгъла на някоя улица, обсъждайки повече от час в най-жежкия зной въпросите, които я вълнуват.
Габриеле Ройтер беше в състояние по най-достоен начин, без и за миг да загуби спокойствие, да говори за неща, относно които други веднага биха изпаднали във видимо вълнение.
„Страстно ликуващ, до смърт наскърбен“*, това живееше в нейните чувства. Но то си оставаше в душата ѝ и никога не преминаваше в нейните слова. Габриеле Ройтер подчертаваше отчетливо това, което имаше да каже, но никога не го правеше с гласа си, а използвайки само душевни сили. Беше ѝ присъщо именно такова изкуство на изразяване, в рамките на душевното, когато речта неизменно запазва своята равномерност и спокойствие на звучене. И ми се струва, че в писането си тя бе изградила своя толкова очарователен стил от тази си характерна особеност.
към текста >>
Веднага ми стана понятно неговото присъствие там, тъй като той се чувстваше в свои води в раз
говор
ите, които се водеха в хотела.
Запознах се с Ото Ерих Хартлебен в кръга на журналистите, театралите и писателите, който се събираше във вечерите на Гьотевите фестивали отделно от „учените знаменитости“ в хотел „Хемнициус“.
Веднага ми стана понятно неговото присъствие там, тъй като той се чувстваше в свои води в разговорите, които се водеха в хотела.
Той се застояваше дълго там и просто не можеше да си тръгне. Един път бяхме с него и останалите. Ние, останалите, на следващата сутрин трябваше „по задължение“ да отидем на Гьотевото заседание. Хартлебен го нямаше. Но аз вече изпитвах симпатия към него и се обезпокоих от неговото отсъствие.
към текста >>
Но от от
говор
а му разбрах, че за него е напълно естествено да дойде във Ваймар за Гьотевото събрание, за да спи по време на неговата програма.
Но аз вече изпитвах симпатия към него и се обезпокоих от неговото отсъствие. Затова след края на събранието го потърсих в хотелската му стая. Той още спеше. Събудих го и му казах, че отчетното годишно събрание на Гьотевото общество вече е приключило. Не разбирах защо му е да участва в Гьотевите празненства по този начин.
Но от отговора му разбрах, че за него е напълно естествено да дойде във Ваймар за Гьотевото събрание, за да спи по време на неговата програма.
Защото той проспа по-голямата част от това, за което другите бяха дошли.
към текста >>
На една от споменатите вечери се завърза дълъг раз
говор
за Шопенхауер.
С Ото Ерих Хартлебен се сближих по особен начин.
На една от споменатите вечери се завърза дълъг разговор за Шопенхауер.
За философа бяха казани много думи на възхищение и на неодобрение. Хартлебен дълго мълча. След това изведнъж се намеси в бурния обмен на мнения: „Той предизвиква интерес у хората, но за живота не означава нищо.“ Междувременно ме погледна въпросително с по детски безпомощен поглед. Искаше да кажа нещо, защото беше чул, че по това време се занимавах с Шопенхауер. И аз казах: „Принуден съм да гледам на Шопенхауер като на тесногръд гений.“ Очите на Хартлебен заблестяха, той стана неспокоен, изпразни чашата си и си поръча нова.
към текста >>
Това се случваше по време на непосредствените раз
говор
и с тези хора, с които бяха възможни беседи за световните и житейски въпроси.
В периода на пребиваването ми във Ваймар пред душата ми се разкриваха тенденциите в светогледа на редица хора.
Това се случваше по време на непосредствените разговори с тези хора, с които бяха възможни беседи за световните и житейски въпроси.
А и много личности, интересуващи се от такива разговори, минаваха през Ваймар.
към текста >>
А и много личности, интересуващи се от такива раз
говор
и, минаваха през Ваймар.
В периода на пребиваването ми във Ваймар пред душата ми се разкриваха тенденциите в светогледа на редица хора. Това се случваше по време на непосредствените разговори с тези хора, с които бяха възможни беседи за световните и житейски въпроси.
А и много личности, интересуващи се от такива разговори, минаваха през Ваймар.
към текста >>
Водех например безброй раз
говор
и с Ото Харнак, остроумния автор на книгата „Гьоте в периода на неговата зрялост“, който по това време много често идваше във Ваймар, понеже работеше върху Гьотевите студии за изкуството.
Водех например безброй разговори с Ото Харнак, остроумния автор на книгата „Гьоте в периода на неговата зрялост“, който по това време много често идваше във Ваймар, понеже работеше върху Гьотевите студии за изкуството.
Мъжът, който по-късно бе въвлечен в разтърсваща житейска трагедия, ми беше истински симпатичен. Когато говорех с него, можех изцяло да бъда Ото Харнак. Възприемах мислите му, вживявах се в тях – в посочения смисъл – като на гости, но все пак „като вкъщи“. Изобщо не си и помислях да го помоля да ме посети. Той можеше да живее само при себе си.
към текста >>
Когато
говор
ех с него, можех изцяло да бъда Ото Харнак.
Водех например безброй разговори с Ото Харнак, остроумния автор на книгата „Гьоте в периода на неговата зрялост“, който по това време много често идваше във Ваймар, понеже работеше върху Гьотевите студии за изкуството. Мъжът, който по-късно бе въвлечен в разтърсваща житейска трагедия, ми беше истински симпатичен.
Когато говорех с него, можех изцяло да бъда Ото Харнак.
Възприемах мислите му, вживявах се в тях – в посочения смисъл – като на гости, но все пак „като вкъщи“. Изобщо не си и помислях да го помоля да ме посети. Той можеше да живее само при себе си. Беше толкова погълнат от своите мисли, че усещаше като чуждо всичко, което не беше негово. Той би могъл да слуша за моя свят единствено по такъв начин, че да го сметне за Кантовото „нещо само по себе си“, което лежи „отвъд съзнанието“.
към текста >>
151.
XVII. Критически забележки върху етиката
GA_28 Моят жизнен път
Той ме слушаше малко безучастно, когато му
говор
их за моите възгледи по отношение на „етиците“.
Посетих високо уважавания от мен Херман Грим. Бях приет с най-голяма дружелюбност. Но на Херман Грим му се стори толкова странно, че аз, който бях изпълнен с жар по моя въпрос, имам право да внасям тази жар в неговия дом.
Той ме слушаше малко безучастно, когато му говорих за моите възгледи по отношение на „етиците“.
Мислех, че ще мога да го заинтригувам по този струващ ми се толкова важен въпрос. Но това не ми се удаде ни най-малко. Когато чу, че „искам да направя нещо“, той все пак каза: „Ами идете при тези хора, аз повече или по-малко ги познавам. Всички те са много мили хора.“ Сякаш ме поляха със студена вода. Човекът, когото толкова уважавах, не усещаше нищо от това, което толкова силно желаех.
към текста >>
Едуард фон Хартман ми възразявяше, че който поддържа този възглед, пребивава в илюзията на сетивата и изобщо не може да
говор
и за обективна действителност.
Исках да покажа как в субективно преживяното обективно проблясва духовното и се превръща в съдържание на съзнанието.
Едуард фон Хартман ми възразявяше, че който поддържа този възглед, пребивава в илюзията на сетивата и изобщо не може да говори за обективна действителност.
към текста >>
152.
XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана
GA_28 Моят жизнен път
в пред
говор
а към книгата ми „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ можах да напиша: „Още в моята излязла през 1886 г.
Така през 1895 г.
в предговора към книгата ми „Фридрих Ницше, борец срещу своето време“ можах да напиша: „Още в моята излязла през 1886 г.
книжка „Теория на познанието на Гьотевия светоглед“ са изразени същите виждания, както в някои от съчиненията на Ницше.“ Обаче това, което ме привличаше особено силно, беше, че Ницше можеше да се чете, без човек да се сблъсква с нещо, което цели да превърне читателя в негов „последовател“. Духовното му озарение можеше да се преживява с безрезервна радост. В това преживяване човек се чувстваше напълно свободен, защото усещаше, че думите му ще започнат да се смеят, ако някой тръгне да им приписва нуждата от неговото съгласие, какъвто е случаят при Хекел или Спенсър.
към текста >>
153.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Но когато в писмата си приятелят ми започнеше да
говор
и за моя духовен живот, между нас зейваше пропаст.
Но когато в писмата си приятелят ми започнеше да говори за моя духовен живот, между нас зейваше пропаст.
Той често ми пишеше, че се отчуждавам от изначално човешкото, че „рационализирам душевните си пориви“. Той имаше чувството, че при мен душевният живот се превръща в чисто мисловен и усещаше това като излъчваща се от мен студенина. Каквото и да изтъквах насреща, нищо не можа да ми помогне. Дори трябваше да констатирам, че временно топлотата на неговото приятелство намаля, тъй като той не можеше да се освободи от своето мнение, че не може да не изстивам по отношение на човешкото, понеже изразходвам душевния си живот в сферата на мислите.
към текста >>
Така че, когато
говор
ех за истински духовното, за него всичко това беше нереално и в мислите ми той долавяше единствено мрежа от абстракции.
Чувствах това като най-голямото неразбиране на всичко, което се намира на духовния ми път. Всяко мислене, което се отклонява от действителността и се разпръсва в абстракции, ми беше дълбоко противно. Душевната ми настройка беше такава, че искаше да развие мисълта, извлечена от сетивния свят, само до нивото, където тя заплашва да стане абстрактна. В този миг, си казвах, тя би трябвало да улови духа. Приятелят ми виждаше как с мисълта си излизам от физическия свят, но не успяваше да разбере, че в същия миг навлизам в духовното.
Така че, когато говорех за истински духовното, за него всичко това беше нереално и в мислите ми той долавяше единствено мрежа от абстракции.
към текста >>
Страдах много от факта, че когато всъщност давах израз на най-важното за мен, за приятеля ми
говор
ех просто за едно „нищо“.
Страдах много от факта, че когато всъщност давах израз на най-важното за мен, за приятеля ми говорех просто за едно „нищо“.
Такива бяха отношенията ми и с много други хора.
към текста >>
Не съществуват въпроси, които светът ни задава, на които да не може да се от
говор
и със средствата, които той ни предлага.
в брой 16 на „Списание за литература“, по следния начин: „Един научен анализ на нашата познавателна способност води... до убеждението, че въпросите, които имаме да поставим пред природата, са следствие от специфичната връзка, в която се намираме със света. Ние сме ограничени индивидуалности и поради това можем да възприемаме света само частично. Всяка част, разгледана по и за себе си, представлява загадка или, казано по друг начин, въпрос за нашето познание. Обаче с колкото повече подробности се запознаваме, толкова по-ясен ни става светът. Едно възприятие обяснява друго.
Не съществуват въпроси, които светът ни задава, на които да не може да се отговори със средствата, които той ни предлага.
Следователно за монизма не съществуват принципни граници на познанието. В дадено време едно или друго може да е необяснимо, защото по отношение на времето или пространството още не сме били в състояние да открием нещата, за които става въпрос. Но това, което още не може да бъде открито днес, може да бъде открито утре. Обусловените от това граници са само случайни и те изчезват с напредъка на опита и мисленето. При тези случаи изграждането на хипотези влиза в своето право.
към текста >>
Говор
их, защото хората очакваха да
говор
я.
Този млад художник веднъж присъстваше на едно сватбено тържество, на което аз също бях поканен. Както е прието, произнасяха се обичайните тържествени речи. Речта на пастора беше построена върху тълкуванието на имената на булката и младоженеца. Понеже често посещавах приятелския дом, от който произхождаше младоженката, аз също трябваше да държа реч. Опитах се да изпълня своя дълг, разказвайки за чудесните преживявания, които имаха гостите на този дом.
Говорих, защото хората очакваха да говоря.
От мен се очакваше „подобаваща“ сватбена реч. Така че изпитвах малко радост от „своята роля“. След мен се изправи младият художник, който от дълго време също беше приятел на дома. От него всъщност не очакваха нищо. Защото знаеха, че той няма представа как се вдигат наздравици.
към текста >>
Навсякъде поля, обсипани с цветя, а над тях светещо в жълто настроение, проникващо в цветята, събуждащо живот в тях...“ Той продължи още дълго да
говор
и в този дух.
От него всъщност не очакваха нищо. Защото знаеха, че той няма представа как се вдигат наздравици. Той започна приблизително така: „Над светещия в червено гребен на хълма с любов се излива блясъкът на слънцето. Облаци над хълмовете, дишащи в слънчевата светлина. Пламтящи червени склонове, обърнати към слънцето, образуващи триумфална арка от духовни цветове и съпровождащи струящата към земята светлина.
Навсякъде поля, обсипани с цветя, а над тях светещо в жълто настроение, проникващо в цветята, събуждащо живот в тях...“ Той продължи още дълго да говори в този дух.
Явно внезапно бе забравил за цялата сватбена глъчка около себе си и беше започнал да рисува „в духа“. Вече не помня защо спря да говори, рисувайки по този начин. Вероятно някой го беше дръпнал за кадифения редингот, някой, който силно му симпатизираше, на когото обаче щеше да му е не по-малко приятно гостите най-сетне да пристъпят към спокойна консумация на сватбеното печено.
към текста >>
Вече не помня защо спря да
говор
и, рисувайки по този начин.
Той започна приблизително така: „Над светещия в червено гребен на хълма с любов се излива блясъкът на слънцето. Облаци над хълмовете, дишащи в слънчевата светлина. Пламтящи червени склонове, обърнати към слънцето, образуващи триумфална арка от духовни цветове и съпровождащи струящата към земята светлина. Навсякъде поля, обсипани с цветя, а над тях светещо в жълто настроение, проникващо в цветята, събуждащо живот в тях...“ Той продължи още дълго да говори в този дух. Явно внезапно бе забравил за цялата сватбена глъчка около себе си и беше започнал да рисува „в духа“.
Вече не помня защо спря да говори, рисувайки по този начин.
Вероятно някой го беше дръпнал за кадифения редингот, някой, който силно му симпатизираше, на когото обаче щеше да му е не по-малко приятно гостите най-сетне да пристъпят към спокойна консумация на сватбеното печено.
към текста >>
154.
XX. Ваймарски приятелски кръг
GA_28 Моят жизнен път
Когато трябва да
говор
я за двамата „непознати познати“, си давам сметка, че това, което имам да кажа, ще бъде сметнато от повечето хора за нелепа фантазия.
Когато трябва да говоря за двамата „непознати познати“, си давам сметка, че това, което имам да кажа, ще бъде сметнато от повечето хора за нелепа фантазия.
Защото става дума за сближаването ми с двете човешки души в мировите области, в които пребиваваха, след като бяха преминали през портата на смъртта.
към текста >>
На този, който прави това, съм длъжен да кажа, че винаги съм търсил източниците на такава душевна организация, изхождайки от която може с увереност да се
говор
и за духовното, при такива точни клонове от науката като математиката или аналитичната механика.
Всеки има вътрешното право да зачеркне изказванията за тази област от сферата на своите интереси, но съвсем друго е да я разглежда като нещо, което може да бъде охарактеризирано единствено като фантастични измишльотини.
На този, който прави това, съм длъжен да кажа, че винаги съм търсил източниците на такава душевна организация, изхождайки от която може с увереност да се говори за духовното, при такива точни клонове от науката като математиката или аналитичната механика.
Така че, когато твърдя следното, не мога да бъда упрекнат в лекомислени брътвежи, без отговорност пред познанието.
към текста >>
Така че, когато твърдя следното, не мога да бъда упрекнат в лекомислени брътвежи, без от
говор
ност пред познанието.
Всеки има вътрешното право да зачеркне изказванията за тази област от сферата на своите интереси, но съвсем друго е да я разглежда като нещо, което може да бъде охарактеризирано единствено като фантастични измишльотини. На този, който прави това, съм длъжен да кажа, че винаги съм търсил източниците на такава душевна организация, изхождайки от която може с увереност да се говори за духовното, при такива точни клонове от науката като математиката или аналитичната механика.
Така че, когато твърдя следното, не мога да бъда упрекнат в лекомислени брътвежи, без отговорност пред познанието.
към текста >>
За отношението към духовния свят за мен от значение не е било нищо друго освен действителното духовно съзерцание, за което по-късно
говор
их публично в антропософските си съчинения.
Но за нещо, свързано със спиритизма, при това отношение към душите в духовния свят не може и дума да става.
За отношението към духовния свят за мен от значение не е било нищо друго освен действителното духовно съзерцание, за което по-късно говорих публично в антропософските си съчинения.
Още повече, че виенското семейство и всичките му членове, както и семейството от Ваймар, бяха прекалено здравомислещи за комуникация с мъртвите с помощта на медиуми.
към текста >>
Тогава
говор
их за „моралната фантазия“ като за източник на нравственото в отделните човешки индивидуалности.
Тогава говорих за „моралната фантазия“ като за източник на нравственото в отделните човешки индивидуалности.
Бях далече от всякакво намерение да се обръщам към този източник като към нещо не напълно реално. Напротив, с „фантазия“ исках да обознача силата, която способства за достигането на отделния човек до всички области на същинския духовен свят. Но ако трябва да се стигне до действително преживяване на духовното, следва да се проявят духовните познавателни сили: имагинация, инспирация, интуиция. Първият лъч на духовното откровение на осъзнаващия се като индивидуалност човек обаче става чрез фантазията, която с начина, по кой то се отдалечава от всяка фантастика и се превръща в образ на духовната реалност, може да бъде наблюдавана тъкмо при Гьоте.
към текста >>
С това се доказа, че всички тълкуватели на „Фауст“ не са прави и че Гьоте не е
говор
ил за съществуващ „от самото начало“ план на „Фауст“, а единствено, че в младостта му са му били ясни само първите части и че тук-там е бил разработил по нещо от следващите.
Би трябвало да приемем, че изхождайки от една обща идея, за душевното естество на Гьоте е било възможно да работи така, че тази работа да може да продължи шестдесет години при непоколебимост на самата идея. Че това не е така, показа откритието на Фрезениус по напълно неопровержим начин. Той изложи, че Гьоте никога не използва думите „от самото начало“ в смисъла, който им приписват тълкувателите. Той казва например, че е прочел дадена книга „от самото начало“, а останалото не е чел. Той използва думите „от самото начало“ единствено в пространствен смисъл.
С това се доказа, че всички тълкуватели на „Фауст“ не са прави и че Гьоте не е говорил за съществуващ „от самото начало“ план на „Фауст“, а единствено, че в младостта му са му били ясни само първите части и че тук-там е бил разработил по нещо от следващите.
към текста >>
Всичко, което тогава вълнуваше епохата, всичко интересно, което се случваше във Ваймар или извън него, бе съдържание на нашите дълги раз
говор
и.
Но с Август Фрезениус не обсъждахме само филологически въпроси.
Всичко, което тогава вълнуваше епохата, всичко интересно, което се случваше във Ваймар или извън него, бе съдържание на нашите дълги разговори.
Защото заедно прекарвахме дълго време. Понякога водехме горещи дискусии по някои въпроси, но всичко винаги приключваше в пълна хармония. Понеже бяхме взаимно убедени в сериозността на своите разбирания. Затова ми е толкова по-горчиво, когато си спомня факта, че и приятелството ми с Август Фрезениус свърши с разрив поради недоразуменията, свързани с отношението ми към Архива на Ницше и г-жа д-р Фьорстер-Ницше. Приятелите ми не можеха да си представят картината на това, което всъщност се беше случило.
към текста >>
Благодарение на него в тона, с който се
говор
еше в Архива, навлезе нещо художествено.
Хайтмюлер се изживяваше като фина, художествено усещаща душа. За всичко той съдеше от гледна точка на художественото чувство. Всякакъв интелектуализъм му беше чужд.
Благодарение на него в тона, с който се говореше в Архива, навлезе нещо художествено.
Беше автор на новели, написани с тънък усет. Той изобщо не бе лош филолог и работеше каквото му възлагаха за Архива със сигурност не по-зле от който и да било друг. Но постоянно беше във вътрешна опозиция на това, което се работеше в Архива. А именно към начина, по който там разбираха тази работа. Благодарение на него за известно време живо усещахме с душите си, че Ваймар някога е бил място на духовно активно и възвишено творчество и че сега се задоволяваме с това да проследяваме създаденото някога, придържайки се към буквите, и да „установяваме различни прочити“ и най-много да го интерпретираме.
към текста >>
Той беше личност, която предизвикваше силни симпатии и в раз
говор
с която човек с охота разкриваше сърцето си.
Трябва да си спомня и за един приятел, който се присъедини към моя кръг сравнително рано по време на престоя ми във Ваймар и с когото бях свързан в най-близко приятелство, докато не си заминах, а дори и след това, когато по-късно от време на време посещавах Ваймар. Това беше художникът Йозеф Ролечек. Той беше немец от Бохемия и беше дошъл във Ваймар, привлечен от художественото училище.
Той беше личност, която предизвикваше силни симпатии и в разговор с която човек с охота разкриваше сърцето си.
Ролечек беше сантиментален и същевременно леко циничен. Беше песимистичен, от една страна, а от друга – беше склонен твърде малко да цени живота, в който, както му изглеждаше, изобщо нe си струва усилието да се съсредоточава върху нещата, даващи повод за песимизъм, тъй като те не представляват кой знае каква ценност. В негово присъствие често се говореше за несправедливостта на живота и той можеше до безкрай да се горещи за това, колко несправедливо се е отнесъл светът към бедния Шилер в сравнение с галеника на съдбата Гьоте.
към текста >>
В негово присъствие често се
говор
еше за несправедливостта на живота и той можеше до безкрай да се горещи за това, колко несправедливо се е отнесъл светът към бедния Шилер в сравнение с галеника на съдбата Гьоте.
Това беше художникът Йозеф Ролечек. Той беше немец от Бохемия и беше дошъл във Ваймар, привлечен от художественото училище. Той беше личност, която предизвикваше силни симпатии и в разговор с която човек с охота разкриваше сърцето си. Ролечек беше сантиментален и същевременно леко циничен. Беше песимистичен, от една страна, а от друга – беше склонен твърде малко да цени живота, в който, както му изглеждаше, изобщо нe си струва усилието да се съсредоточава върху нещата, даващи повод за песимизъм, тъй като те не представляват кой знае каква ценност.
В негово присъствие често се говореше за несправедливостта на живота и той можеше до безкрай да се горещи за това, колко несправедливо се е отнесъл светът към бедния Шилер в сравнение с галеника на съдбата Гьоте.
към текста >>
Въпреки ежедневното общуване с тези личности и непрекъснатия жив обмен на мисли и впечатления, в този ваймарски период не можех да
говор
я по директен начин за преживяванията си в духовния свят дори и с тези, които ми бяха най-близки.
Въпреки ежедневното общуване с тези личности и непрекъснатия жив обмен на мисли и впечатления, в този ваймарски период не можех да говоря по директен начин за преживяванията си в духовния свят дори и с тези, които ми бяха най-близки.
Смятах, че е необходимо да бъде осъзнато как правилният път в духовния свят води първо до преживяване на чистите идеи. Под всякаква форма поддържах твърдението, че както човекът може съзнателно да преживява цветовете, тоновете, топлината и т.н., той може да преживее и също толкова чисти идеи, свободни от влиянието на външните възприятия и живеещи напълно самостоятелно. И в тези идеи е истинският жив дух. Всяко друго духовно преживяване в човека, така казвах тогава, възниква в съзнанието от този живот на идеите.
към текста >>
Това, че първоначално търсех духовното преживяване в преживяването на идеите, доведе до недоразумението, за което вече
говор
их, че дори най-близките ми приятели не виждаха живата реалност в идеите и ме вземаха за рационалист или интелектуалец.
Това, че първоначално търсех духовното преживяване в преживяването на идеите, доведе до недоразумението, за което вече говорих, че дори най-близките ми приятели не виждаха живата реалност в идеите и ме вземаха за рационалист или интелектуалец.
към текста >>
За тези духовни индивидуалности още не можех да
говор
я на Макс Кристлиб.
Този човек виждаше – бих казал, вдъхновено, – че животът в чистите идеи се явява живот в духа и че в света на чистите идеи цялата природа се озарява от познанието, а материята се явява само привидност (илюзия) и че чрез идеите цялото физическо битие се разкрива като дух. Изпитвах дълбоко удовлетворение да открия такова пълно разбиране за същността на духовното в тази личност. Това бе разбиране за битието на духа в идеалното. Там духът живее така, че от морето на всеобщото идеално битие на духа пред възприемащия поглед още не могат да бъдат отделени чувстващите и творчески духовни индивидуалности.
За тези духовни индивидуалности още не можех да говоря на Макс Кристлиб.
Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив идеализъм. Но затова пък с него можех да обсъждам истинското битие на духа. Той беше прочел най-задълбочено всичко, което бях написал дотогава. И в началото на деветдесетте години имах впечатлението, че Макс Кристлиб притежава дарбата да прониква в духовния свят благодарение на живата духовност на идеалното по пътя, който смятах за най-подходящ. За това, че по-късно той спря да поддържа напълно този курс, а пое в малко по-друга посока, няма основание да говоря тук.
към текста >>
За това, че по-късно той спря да поддържа напълно този курс, а пое в малко по-друга посока, няма основание да
говор
я тук.
За тези духовни индивидуалности още не можех да говоря на Макс Кристлиб. Това би означавало да искам нещо непосилно от неговия красив идеализъм. Но затова пък с него можех да обсъждам истинското битие на духа. Той беше прочел най-задълбочено всичко, което бях написал дотогава. И в началото на деветдесетте години имах впечатлението, че Макс Кристлиб притежава дарбата да прониква в духовния свят благодарение на живата духовност на идеалното по пътя, който смятах за най-подходящ.
За това, че по-късно той спря да поддържа напълно този курс, а пое в малко по-друга посока, няма основание да говоря тук.
към текста >>
155.
XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието
GA_28 Моят жизнен път
Благодарение на свободомислещия политик, за когото
говор
их, се запознах със собственика на една книжарница.
Благодарение на свободомислещия политик, за когото говорих, се запознах със собственика на една книжарница.
Някога този книжен магазин бе видял и по-добри дни от тези, които преживях във ваймарския си период. Такъв е бил случаят по времето на бащата на младия човек, с когото се запознах като собственик. За мен беше важно, че тази книжарница издаваше вестник, в който поместваха обзорни статии за съвременния духовен живот и рецензии за новостите в областта на поезията, науката и изкуството. Този вестник също беше в упадък. Разпространението му беше доста намаляло.
към текста >>
Интересът, който проявих към бюста, доведе до това, че започнах тук-там да
говор
я за него.
Интересът, който проявих към бюста, доведе до това, че започнах тук-там да говоря за него.
Веднъж също и в дома на Нойфер и дори леко загатнах, че много бих искал да притежавам този бюст.
към текста >>
Така например, когато
говор
еше за Георг Брандес, той ставаше хаплив, сатиричен, напълно унищожителен.
За неговата душа имаше нещо привлекателно в начина, по който човек „е“ във Ваймар. Той беше много ярко изразена личност. Във философията беше привърженик на Размус Нилсен. Благодарение на този философ, последовател на Хегел, Рудолф Шмит разбираше прекрасно немската идеалистическа философия. Така че Шмит беше еднакво рязък както в положителните, така и в отрицателните си съждения.
Така например, когато говореше за Георг Брандес, той ставаше хаплив, сатиричен, напълно унищожителен.
Когато човек се разкрива в широка област на чувствата, включително антипатия, в това има някакъв нюанс на художественост. Тези прояви не можаха да ми направят някакво друго впечатление, освен художествено. Защото бях чел много неща от Георг Брандес. Особено ме интригуваше това, което беше писал по много остроумен начин за духовните течения на европейските народи и което свидетелстваше за широкия му кръгозор и знания. Писаното от Рудолф Шмит носеше оттенъка на субективно истинното и пленяваше благодарение на самия характер на този поет.
към текста >>
Беше интересно да го слушаш как
говор
и за своята скандинавска родина и да виждаш, че основните източници на забележителните му способности са преживяванията, характерни за жителите на Севера.
Тези прояви не можаха да ми направят някакво друго впечатление, освен художествено. Защото бях чел много неща от Георг Брандес. Особено ме интригуваше това, което беше писал по много остроумен начин за духовните течения на европейските народи и което свидетелстваше за широкия му кръгозор и знания. Писаното от Рудолф Шмит носеше оттенъка на субективно истинното и пленяваше благодарение на самия характер на този поет. В крайна сметка аз го обикнах от цялото си сърце и се радвах на дните, когато идваше във Ваймар.
Беше интересно да го слушаш как говори за своята скандинавска родина и да виждаш, че основните източници на забележителните му способности са преживяванията, характерни за жителите на Севера.
Не беше по-малко интересно и да се разговаря с него за Гьоте, Шилер и Байрон. На тази тематика той говореше коренно различно от Георг Брандес. В разсъжденията си последният беше истинска интернационална личност, докато у Рудолф Шмит за всичко се изявяваше датчанинът. Но именно поради това за много неща той все пак говореше по-интересно от Георг Брандес.
към текста >>
На тази тематика той
говор
еше коренно различно от Георг Брандес.
Особено ме интригуваше това, което беше писал по много остроумен начин за духовните течения на европейските народи и което свидетелстваше за широкия му кръгозор и знания. Писаното от Рудолф Шмит носеше оттенъка на субективно истинното и пленяваше благодарение на самия характер на този поет. В крайна сметка аз го обикнах от цялото си сърце и се радвах на дните, когато идваше във Ваймар. Беше интересно да го слушаш как говори за своята скандинавска родина и да виждаш, че основните източници на забележителните му способности са преживяванията, характерни за жителите на Севера. Не беше по-малко интересно и да се разговаря с него за Гьоте, Шилер и Байрон.
На тази тематика той говореше коренно различно от Георг Брандес.
В разсъжденията си последният беше истинска интернационална личност, докато у Рудолф Шмит за всичко се изявяваше датчанинът. Но именно поради това за много неща той все пак говореше по-интересно от Георг Брандес.
към текста >>
Но именно поради това за много неща той все пак
говор
еше по-интересно от Георг Брандес.
В крайна сметка аз го обикнах от цялото си сърце и се радвах на дните, когато идваше във Ваймар. Беше интересно да го слушаш как говори за своята скандинавска родина и да виждаш, че основните източници на забележителните му способности са преживяванията, характерни за жителите на Севера. Не беше по-малко интересно и да се разговаря с него за Гьоте, Шилер и Байрон. На тази тематика той говореше коренно различно от Георг Брандес. В разсъжденията си последният беше истинска интернационална личност, докато у Рудолф Шмит за всичко се изявяваше датчанинът.
Но именно поради това за много неща той все пак говореше по-интересно от Георг Брандес.
към текста >>
Тук ще
говор
я само за прекрасното ни приятелство в края на деветдесетте години и за това какъв ми изглеждаше той тогава.
В последните години от пребиваването си във Ваймар се сприятелих с Конрад Анзорге и неговия шурей фон Кромптон. По-късно Конрад Анзорге прояви най-блестящо художествения си талант.
Тук ще говоря само за прекрасното ни приятелство в края на деветдесетте години и за това какъв ми изглеждаше той тогава.
към текста >>
Говор
я за тези неща така, както ги изживявах тогава.
Конрад Анзорге израсна от кръга на Лист. Няма да кажа друго освен истината, твърдейки, че той смяташе себе си за един от учениците на Лист, останали най-верни на художествените принципи на майстора. Но тъкмо благодарение на Конрад Анзорге това, което продължаваше да живее от Лист, беше представяно пред душата по най-прекрасен начин. Защото цялата музика, идваща от Анзорге, произлизаше от извора на оригинална, индивидуална човечност. Сигурно тази хуманност у него е била пробудена от Лист, но очарованието ѝ се състоеше именно в нейната самобитност.
Говоря за тези неща така, както ги изживявах тогава.
Не става дума за това как се отнасях към тях по-късно или как се отнасям към тях днес.
към текста >>
Благодарение на Лист Анзорге беше свързан с Ваймар за известно време, но в периода, за който
говор
я тук, душевната му връзка с него вече беше прекъсната.
Благодарение на Лист Анзорге беше свързан с Ваймар за известно време, но в периода, за който говоря тук, душевната му връзка с него вече беше прекъсната.
Своеобразието на кръга Анзорге-Кромптон се състоеше именно в това, че отношението му към Ваймар беше коренно различно от това на повечето от охарактеризираните личности, които ми бяха близки.
към текста >>
Вечерите, озарени от музикалното творчество на Анзорге, с часове, изпълнени с интересни раз
говор
и за Ницше, в които всички участваха и в които най-значими и сериозни въпроси за света и живота даваха повод за приятни беседи, бяха нещо, за което си спомням с удовлетворение.
Вечерите, озарени от музикалното творчество на Анзорге, с часове, изпълнени с интересни разговори за Ницше, в които всички участваха и в които най-значими и сериозни въпроси за света и живота даваха повод за приятни беседи, бяха нещо, за което си спомням с удовлетворение.
Те бяха украшението на последния период от живота ми във Ваймар.
към текста >>
156.
XXII. Да можеш да живееш в и с противоположности
GA_28 Моят жизнен път
През цялото време те напълно инстинктивно смесват това, което нещата
говор
ят на сетивата им, с това, което преживява душата чрез духа и което тя после трябва да вземе със себе си, за да може да си „представя“ нещата.
Стигнах до заключението, че съм преживял прелома, настъпващ в човешкия живот, на много по-късен етап, отколкото другите хора. Обаче също така виждах, че това има съвсем определени последствия за душевния живот. Открих, че хората, които преминават по-рано от душевна дейност в духовния свят към преживяване на физическото, не стигат до чисто разбиране нито на духовния, нито на физическия свят.
През цялото време те напълно инстинктивно смесват това, което нещата говорят на сетивата им, с това, което преживява душата чрез духа и което тя после трябва да вземе със себе си, за да може да си „представя“ нещата.
към текста >>
Въпросите възникват в света, а от
говор
ите се разкриват като действителност.
Така и познанието става процес в реалността.
Въпросите възникват в света, а отговорите се разкриват като действителност.
Познанието в човека е неговото участие в това, което имат да кажат съществата и процесите в духовния и във физическия свят.
към текста >>
Ако с душата си се вживея в представи, образувани в сетивния свят, непосредственият опит ми позволява да
говор
я за реалността на преживяното само дотогава, докато наблюдавам сетивно някой предмет или процес.
Става дума за следното.
Ако с душата си се вживея в представи, образувани в сетивния свят, непосредственият опит ми позволява да говоря за реалността на преживяното само дотогава, докато наблюдавам сетивно някой предмет или процес.
Моето сетиво ме уверява в истинността на наблюдаваното, докато наблюдавам.
към текста >>
За мен беше важно да
говор
я за познанието така, че духовното не просто да бъде признато, а да бъде признато така, че човекът да може да го постигне чрез своето съзерцание.
За мен беше важно да говоря за познанието така, че духовното не просто да бъде признато, а да бъде признато така, че човекът да може да го постигне чрез своето съзерцание.
А още по-важно ми се струваше да покажа, че „първоосновите“ на битието са заложени в пределите на това, което човекът може да постигне в цялостния си опит, вместо да признава с мисълта си някакво неизвестно духовно в някаква „отвъдна“ област.
към текста >>
157.
XXIII. „Етически индивидуализъм“
GA_28 Моят жизнен път
Трябваше да си от
говор
я на въпроса: могат ли на човека от външния свят да се разкриват импулси за неговите действия?
Както физическият и физиологическият светоглед на тогавашното време, към чийто начин на мислене се отнасях отрицателно, така и биологическият, който, въпреки неговото несъвършенство, можех да разглеждам като мост към един духовен светоглед, поставяха пред мен изискването да разработвам все по-добре собствените си представи за тези две области от света.
Трябваше да си отговоря на въпроса: могат ли на човека от външния свят да се разкриват импулси за неговите действия?
Открих, че за божествено-духовните сили, които одушевяват вътрешно човешката воля, не съществува никакъв път от външния свят към вътрешното същество на човека. Струваше ми се, че това показват истинският физическо-физиологически, както и биологическият начин на мислене. Не може да бъде намерен природен път, който да подтиква волята отвън. Така че и никой божествено-духовен нравствен импулс не може по такъв външен начин да проникне в онова място на душата, където започва да съществува действащият в човека собствен волеви импулс. Външните природни сили могат да обхванат само природното в човека.
към текста >>
Не преставах да си казвам, че изобщо и дума не може да става да се от
говор
и на въпроса дали волята на човека е свободна или не, а на съвсем различния въпрос: какъв трябва да бъде пътят в душевния живот, който води от природната несвободна воля към свободната, тоест към истински нравствената воля?
Не преставах да си казвам, че изобщо и дума не може да става да се отговори на въпроса дали волята на човека е свободна или не, а на съвсем различния въпрос: какъв трябва да бъде пътят в душевния живот, който води от природната несвободна воля към свободната, тоест към истински нравствената воля?
За да се намери отговор на този въпрос, следва да се види как божествено-духовното живее във всяка отделна човешка душа. Нравственото изхожда единствено от нея и следователно нравственият импулс трябва да се оживи в нейната напълно индивидуална същност.
към текста >>
За да се намери от
говор
на този въпрос, следва да се види как божествено-духовното живее във всяка отделна човешка душа.
Не преставах да си казвам, че изобщо и дума не може да става да се отговори на въпроса дали волята на човека е свободна или не, а на съвсем различния въпрос: какъв трябва да бъде пътят в душевния живот, който води от природната несвободна воля към свободната, тоест към истински нравствената воля?
За да се намери отговор на този въпрос, следва да се види как божествено-духовното живее във всяка отделна човешка душа.
Нравственото изхожда единствено от нея и следователно нравственият импулс трябва да се оживи в нейната напълно индивидуална същност.
към текста >>
Веднъж през деветдесетте години във Франкфурт на Майн
говор
их за Гьотевите възгледи за природата.
Веднъж през деветдесетте години във Франкфурт на Майн говорих за Гьотевите възгледи за природата.
В увода си отбелязах, че ще говоря само за възгледите на Гьоте за живота, защото идеите му за светлината и цветовете са такива, че в съвременната физика не съществува възможност да бъде прокаран мост към тях. В тази невъзможност виждах знаменателен симптом, свидетелстващ за духовната ориентация на епохата.
към текста >>
В увода си отбелязах, че ще
говор
я само за възгледите на Гьоте за живота, защото идеите му за светлината и цветовете са такива, че в съвременната физика не съществува възможност да бъде прокаран мост към тях.
Веднъж през деветдесетте години във Франкфурт на Майн говорих за Гьотевите възгледи за природата.
В увода си отбелязах, че ще говоря само за възгледите на Гьоте за живота, защото идеите му за светлината и цветовете са такива, че в съвременната физика не съществува възможност да бъде прокаран мост към тях.
В тази невъзможност виждах знаменателен симптом, свидетелстващ за духовната ориентация на епохата.
към текста >>
Раз
говор
ът кулминира в това, че той каза: „Гьотевата представа за цветовете е такава, че физиката просто не знае какво да прави с нея.“ След което аз замълчах.
Малко по-късно разговарях с един много известен в своята област физик, който също се занимаваше интензивно с Гьотевите възгледи за природата.
Разговорът кулминира в това, че той каза: „Гьотевата представа за цветовете е такава, че физиката просто не знае какво да прави с нея.“ След което аз замълчах.
към текста >>
158.
XXIV. Редактор на „Списание за литература“; срещи с Хартлебен, Шеербарт и Ведекинд
GA_28 Моят жизнен път
Така че за мен скоро възникна въпросът дали мога да поема пред вътрешното си същество и пред духовния свят от
говор
ността да работя в този кръг.
Така че за мен скоро възникна въпросът дали мога да поема пред вътрешното си същество и пред духовния свят отговорността да работя в този кръг.
Защото ако и много от личностите, за които става дума, да ми бяха много симпатични, ако и да се чувствах в приятелски отношения с тях, що се касае до живеещото вътре в мен, те също се числяха към онези хора, във връзка с които възникваше въпросът: „Не следва ли да замълча? “
към текста >>
От тази глава
говор
еше един чужд на съвременността дух.
Тези ръце! Сякаш от предишен земен живот, в който бяха вършили дела, които могат да бъдат извършени единствено от хора, чийто дух ги пронизва чак до върховете на пръстите. Дали защото енергията е била преработена, те могат да създадат и впечатление за груба сила, но най-дълбокият интерес беше привлечен от това, което тези ръце излъчваха. А тази изразителна глава – буквално като дар, идващ от необикновените волеви нотки на ръцете. В погледа и мимиките на лицето му имаше нещо, което се отдава толкова произволно на света, което обаче можеше и да се оттегли от него, както жестовете на ръцете, които изразяват какво усещат дланите.
От тази глава говореше един чужд на съвременността дух.
Дух, който всъщност се поставя извън човешките стремежи на настоящето. Който обаче не може вътрешно да осъзнае на кой свят от миналото принадлежи. Като литератор Франк Ведекинд – това не е литературна оценка, а говоря само изхождайки от това, което видях у него – напомняше на химик, който изцяло отхвърля съвременните възгледи в химията и се занимава с алхимия, но прави това не с вътрешно увлечение, а по-скоро с някакъв цинизъм. Съзерцавайки външността на Франк Ведекинд, можеше да се научи много за това как духът действа във формата. При това не следва да правим това с погледа на онзи „психолог“, който „иска да наблюдава хората“, а с този, който показва чисто човешкото на фона на духовния свят чрез вътрешна духовна повеля на съдбата, която човек не търси, а която просто идва.
към текста >>
Като литератор Франк Ведекинд – това не е литературна оценка, а
говор
я само изхождайки от това, което видях у него – напомняше на химик, който изцяло отхвърля съвременните възгледи в химията и се занимава с алхимия, но прави това не с вътрешно увлечение, а по-скоро с някакъв цинизъм.
А тази изразителна глава – буквално като дар, идващ от необикновените волеви нотки на ръцете. В погледа и мимиките на лицето му имаше нещо, което се отдава толкова произволно на света, което обаче можеше и да се оттегли от него, както жестовете на ръцете, които изразяват какво усещат дланите. От тази глава говореше един чужд на съвременността дух. Дух, който всъщност се поставя извън човешките стремежи на настоящето. Който обаче не може вътрешно да осъзнае на кой свят от миналото принадлежи.
Като литератор Франк Ведекинд – това не е литературна оценка, а говоря само изхождайки от това, което видях у него – напомняше на химик, който изцяло отхвърля съвременните възгледи в химията и се занимава с алхимия, но прави това не с вътрешно увлечение, а по-скоро с някакъв цинизъм.
Съзерцавайки външността на Франк Ведекинд, можеше да се научи много за това как духът действа във формата. При това не следва да правим това с погледа на онзи „психолог“, който „иска да наблюдава хората“, а с този, който показва чисто човешкото на фона на духовния свят чрез вътрешна духовна повеля на съдбата, която човек не търси, а която просто идва.
към текста >>
Това впечатление се засилваше още повече, когато човек влезеше в раз
говор
с него в началото на познанството.
„Външността“, която беше толкова интересна при Ведекинд, у него беше ежедневна, филистерска.
Това впечатление се засилваше още повече, когато човек влезеше в разговор с него в началото на познанството.
Той изпитваше най-страстна ненавист към филистерите, но имаше филистерски жестове и филистерски маниер на говорене. Държеше се така, сякаш ненавистта му идваше от това, че беше взел твърде много от филистерските кръгове в собствения си външен начин на проява и го усещаше, но същевременно имаше чувството, че не може да го превъзмогне. В дълбините на душата му се четеше признанието: „Бих искал да унищожа филистерите, защото те ме превърнаха във филистер.“
към текста >>
Той изпитваше най-страстна ненавист към филистерите, но имаше филистерски жестове и филистерски маниер на
говор
ене.
„Външността“, която беше толкова интересна при Ведекинд, у него беше ежедневна, филистерска. Това впечатление се засилваше още повече, когато човек влезеше в разговор с него в началото на познанството.
Той изпитваше най-страстна ненавист към филистерите, но имаше филистерски жестове и филистерски маниер на говорене.
Държеше се така, сякаш ненавистта му идваше от това, че беше взел твърде много от филистерските кръгове в собствения си външен начин на проява и го усещаше, но същевременно имаше чувството, че не може да го превъзмогне. В дълбините на душата му се четеше признанието: „Бих искал да унищожа филистерите, защото те ме превърнаха във филистер.“
към текста >>
Когато обаче про
говор
еше, то винаги беше, за да каже нещо одухотворено в най-добрия смисъл или пък истински духовито.
Впрочем в този кръг имаше и друга една личност, която се проявяваше не като литератор, а като човек в пълния смисъл на думата. Това беше В. Харлан. Но той съвсем не беше многословен и всъщност присъстваше като тих наблюдател.
Когато обаче проговореше, то винаги беше, за да каже нещо одухотворено в най-добрия смисъл или пък истински духовито.
Наистина той пишеше много, но именно не като литератор, а като човек, който желае да изрази каквото му е на душата. По това време тъкмо беше излязла неговата „Кесия за поети“, едно представяне на живота, изпълнено с превъзходен хумор. Винаги ми харесваше, когато идвах малко по-рано в локала, в който се събираше кръгът, да заваря Харлан да седи сам там. Така между нас възникнаха по-близки отношения. Именно той беше изключението, когато говорих за това, че в този кръг намерих само литератори, но не и „хора“.
към текста >>
Именно той беше изключението, когато
говор
их за това, че в този кръг намерих само литератори, но не и „хора“.
Когато обаче проговореше, то винаги беше, за да каже нещо одухотворено в най-добрия смисъл или пък истински духовито. Наистина той пишеше много, но именно не като литератор, а като човек, който желае да изрази каквото му е на душата. По това време тъкмо беше излязла неговата „Кесия за поети“, едно представяне на живота, изпълнено с превъзходен хумор. Винаги ми харесваше, когато идвах малко по-рано в локала, в който се събираше кръгът, да заваря Харлан да седи сам там. Така между нас възникнаха по-близки отношения.
Именно той беше изключението, когато говорих за това, че в този кръг намерих само литератори, но не и „хора“.
И мисля, че той разбираше как възприемам кръга. Напълно различните ни пътища в живота скоро ни разделиха.
към текста >>
159.
XXV. В „Свободно литературно общество“; берлински театрален живот
GA_28 Моят жизнен път
Нужно е само на отделните материалистически звучащи места да се противопоставят някои други, в които
говор
я за духовното, за вечното.
Това може да се види ясно също и от статиите и от фрагментите от лекции, които съм написал.
Нужно е само на отделните материалистически звучащи места да се противопоставят някои други, в които говоря за духовното, за вечното.
Като например в статията „Един виенски поет“. В нея казвам за Петер Алтенберг: „Това, което интересува най-много човека, който се задълбочава във вечната световна хармония, му се струва чуждо... В погледа на Алтенберг не прониква никаква светлина от вечните идеи...“ („Списанието“ от 17 юли 1897 г.). А че с „вечната световна хармония“ не може да се има предвид нещо механично-материално, става ясно от изявленията ми в статията за Рудолф Хайденхайн (от 6 ноември 1897 г.): „Нашето възприятие на природата ясно се стреми към целта да обясни живота на организмите съгласно същите закони, според които трябва да бъдат обяснени и явленията от неживата природа. В животинските и растителните тела се търси механическа, физическа и химическа закономерност. Същият вид закони, които управляват една машина, само че в безкрайно по-сложна и трудно разпознаваема форма, трябва да са дейни и в организма.
към текста >>
Говор
и се, че живеем в естественонаучна епоха.
То обаче никога няма да удовлетвори онзи, който е в състояние да проникне с по-дълбок поглед в природните процеси... Съвременните естествоизпитатели са твърде малодушни в мисленето си. Там, където откаже мъдростта на техните механични обяснения, те казват, че за тях нещата не могат да бъдат обяснени... Смелото мислене се издига до по-високо ниво на разглеждане. То се опитва да обясни нещата от немеханичен вид с по-висши закони. Цялото ни естественонаучно мислене остава зад естественонаучния ни опит. Днес твърде много се превъзнася естественонаучният начин на мислене.
Говори се, че живеем в естественонаучна епоха.
Но в същността си тази естественонаучна епоха е най-бедната от всички исторически епохи. Нейна характеристика е да останем фиксирани върху голите факти и в механичните начини на обяснение. Животът никога няма да бъде разбран с този начин на мислене, защото за такова разбиране се изисква по-висша представна способност, отколкото за обяснението на машината.“
към текста >>
Не е ли напълно очевидно, че този, който
говор
и за обяснението на „живота“, не може да мисли за „духа“ в материалистически смисъл?
Не е ли напълно очевидно, че този, който говори за обяснението на „живота“, не може да мисли за „духа“ в материалистически смисъл?
към текста >>
Често
говор
я за това, че „духът“ „произхожда“ от лоното на природата.
Често говоря за това, че „духът“ „произхожда“ от лоното на природата.
Какво се има предвид тук под „дух“? Всичко, което създава „културата“ от човешките мисли, чувства и воля. Да се говори за някакъв друг „дух“ тогава щеше да е безполезно. Защото ако кажех: това, което се проявява като дух в човека и лежи в основата на природата, не е нито дух, нито природа, а съвършеното единство на двете – никой нямаше да разбере какво имам предвид. Това единство: творящ дух, който в творческата си дейност дава на материята битие и с това същевременно е материя, която се представя изцяло като дух – се постига чрез идея, отстояща твърде далече от тогавашните мисловни навици.
към текста >>
Да се
говор
и за някакъв друг „дух“ тогава щеше да е безполезно.
Често говоря за това, че „духът“ „произхожда“ от лоното на природата. Какво се има предвид тук под „дух“? Всичко, което създава „културата“ от човешките мисли, чувства и воля.
Да се говори за някакъв друг „дух“ тогава щеше да е безполезно.
Защото ако кажех: това, което се проявява като дух в човека и лежи в основата на природата, не е нито дух, нито природа, а съвършеното единство на двете – никой нямаше да разбере какво имам предвид. Това единство: творящ дух, който в творческата си дейност дава на материята битие и с това същевременно е материя, която се представя изцяло като дух – се постига чрез идея, отстояща твърде далече от тогавашните мисловни навици. За такава идея можеше да се говори, ако с помощта на духовното съзерцание бяха представени първичните състояния на земната и човешката еволюция и в действащите още в самия човек духовно-материални сили, които, от една страна, изграждат неговото тяло, а от друга – излъчват от себе си живата духовност, чрез която човек създава културата. Но за външната природа следва да бъде казано, че първично духовно-материалното в нея се представя от абстрактните природни закони като нещо отмиращо.
към текста >>
За такава идея можеше да се
говор
и, ако с помощта на духовното съзерцание бяха представени първичните състояния на земната и човешката еволюция и в действащите още в самия човек духовно-материални сили, които, от една страна, изграждат неговото тяло, а от друга – излъчват от себе си живата духовност, чрез която човек създава културата.
Какво се има предвид тук под „дух“? Всичко, което създава „културата“ от човешките мисли, чувства и воля. Да се говори за някакъв друг „дух“ тогава щеше да е безполезно. Защото ако кажех: това, което се проявява като дух в човека и лежи в основата на природата, не е нито дух, нито природа, а съвършеното единство на двете – никой нямаше да разбере какво имам предвид. Това единство: творящ дух, който в творческата си дейност дава на материята битие и с това същевременно е материя, която се представя изцяло като дух – се постига чрез идея, отстояща твърде далече от тогавашните мисловни навици.
За такава идея можеше да се говори, ако с помощта на духовното съзерцание бяха представени първичните състояния на земната и човешката еволюция и в действащите още в самия човек духовно-материални сили, които, от една страна, изграждат неговото тяло, а от друга – излъчват от себе си живата духовност, чрез която човек създава културата.
Но за външната природа следва да бъде казано, че първично духовно-материалното в нея се представя от абстрактните природни закони като нещо отмиращо.
към текста >>
Само че за всичко това не можеше да се
говор
и.
Само че за всичко това не можеше да се говори.
То можеше само да бъде свързано с естественонаучния опит, а не с естественонаучното мислене. В този опит се заключаваше нещо, което по отношение на истинното и изпълнено с дух мислене може да покаже ясно света и човека на собствената му душа. Нещо, от което да може да бъде отново намерен духът, изгубен в традиционно знание, прието от вярата. Този духовен възглед за природата желаех да изведа от опита, основаващ се на наблюдението на природата. Исках да говоря за това, което се намира „от тази страна“ като духовноприродно, като същностно-божествено.
към текста >>
Исках да
говор
я за това, което се намира „от тази страна“ като духовноприродно, като същностно-божествено.
Само че за всичко това не можеше да се говори. То можеше само да бъде свързано с естественонаучния опит, а не с естественонаучното мислене. В този опит се заключаваше нещо, което по отношение на истинното и изпълнено с дух мислене може да покаже ясно света и човека на собствената му душа. Нещо, от което да може да бъде отново намерен духът, изгубен в традиционно знание, прието от вярата. Този духовен възглед за природата желаех да изведа от опита, основаващ се на наблюдението на природата.
Исках да говоря за това, което се намира „от тази страна“ като духовноприродно, като същностно-божествено.
Защото в традиционните вероизповедания това божествено се беше превърнало в „отвъдно“, тъй като не се признаваше духът от „от тази страна“ и следователно той беше отделен от възприемаемия свят. Той се беше превърнал в нещо, потъващо във все по-силен мрак за човешкото съзнание. Не отрицанието на божествено-духовното, а намирането му в света, извикването му „от тази страна“ звучеше в такива изречения като това в една моя лекция за „Свободното литературно общество“: „Вярвам, че естествознанието може да ни върне съзнанието за свобода в по-красива форма, отколкото хората някога са го имали. В нашия душевен живот действат закони, които са също толкова естествени, колкото онези, на които се подчиняват небесните тела около слънцето. Но тези закони представляват Нещо по-висше от цялата останала природа.
към текста >>
160.
XXVI. Позиция по отношение на християнството; „Християнството като мистичен факт“
GA_28 Моят жизнен път
По-късно, подхващайки тази тема,
говор
их за ариманически същества.
За този, който не преживява духовния свят, намирайки се в него, подобно вглъбяване в дадено направление на мисълта означава чисто мисловна дейност. Обаче за онзи, който преживява духовния свят, то означава нещо съвсем различно. В духовния свят той се приближава към същества, които се стремят да направят подобен начин на мислене единствено господстващия. Там едностранчивостта в познанието се явява не просто причина за абстрактно заблуждение. Там има живо духовно общуване със същества, което в човешкия свят се явява като заблуда.
По-късно, подхващайки тази тема, говорих за ариманически същества.
За тях представлява абсолютна истина, че светът трябва да се превърне в машина. Те живеят в света, граничещ непосредствено със сетивния.
към текста >>
107) описах един раз
говор
за Христос, който проведох с учения цистерцианец и професор в католическо-теологическия факултет във Виена.
На едно предишно място в тази автобиография (стр.
107) описах един разговор за Христос, който проведох с учения цистерцианец и професор в католическо-теологическия факултет във Виена.
Тогава бях настроен скептично. Никъде във вероученията не откривах християнството, което търсех. След като периодът на изпитания ме подложи на трудни душевни борби, трябваше сам да се потопя в християнството, в света, в който за него говори духовното.
към текста >>
След като периодът на изпитания ме подложи на трудни душевни борби, трябваше сам да се потопя в християнството, в света, в който за него
говор
и духовното.
На едно предишно място в тази автобиография (стр. 107) описах един разговор за Христос, който проведох с учения цистерцианец и професор в католическо-теологическия факултет във Виена. Тогава бях настроен скептично. Никъде във вероученията не откривах християнството, което търсех.
След като периодът на изпитания ме подложи на трудни душевни борби, трябваше сам да се потопя в християнството, в света, в който за него говори духовното.
към текста >>
161.
XXVII. Перспективи по време на смяната на века; размишления за Хегел, Маккей и анархизма
GA_28 Моят жизнен път
Мнозина
говор
еха в този смисъл.
Мнозина говореха в този смисъл.
Но те не виждаха, че човекът ще се опита да насочи вниманието си към един истински духовен свят по начина, по който го отправя към природата посредством сетивата си. Те смятаха само, че обрат ще претърпи субективното духовно състояние на душите. Мисълта, че би могъл да се разкрие наистина нов, обективен свят, лежеше отвъд тогавашния хоризонт.
към текста >>
А тъкмо при Хегел можедасе
говор
и за силновъздействие.
А тъкмо при Хегел можедасеговори за силновъздействие.
Но това не е главното. Чрез съдържанието на мислите си философите показват духа на своята епоха, както термометърът показва температурата на дадено място. У философа съзнателно се проявява това, което живее несъзнавано в епохата.
към текста >>
Той се беше занимал с главите от „Философия на свободата“, в които се
говор
и за етичен индивидуализъм.
С изучаването на Щирнер по това време за мен е свързано едно приятелство, което оказа съществено влияние върху това изучаване. Това е приятелството с видния познавач и издател на Щирнер Дж. Х. Маккей. Още във Ваймар Габриеле Ройтер ме запозна с тази начаса предизвикала у мен симпатия личност.
Той се беше занимал с главите от „Философия на свободата“, в които се говори за етичен индивидуализъм.
Откриваше хармония между моето изложение и собствените си социални възгледи.
към текста >>
В цялото му външно и вътрешно поведение
говор
еше мирови опит.
Първото впечатление, което получих от Дж. Х. Маккей, веднага изпълни душата ми. Той носеше „свят“ в себе си.
В цялото му външно и вътрешно поведение говореше мирови опит.
Той беше прекарал известно време в Англия и Америка. При все това се отличаваше с безгранична любезност. Изпитвах голяма обич към този човек.
към текста >>
162.
XXVIII. Като учител в Берлинското общообразователно училище за работещи
GA_28 Моят жизнен път
След като бях направил тази у
говор
ка, вече не ме засягаше, че училището беше основано от стария социалдемократ Либкнехт (баща).
След като бях направил тази уговорка, вече не ме засягаше, че училището беше основано от стария социалдемократ Либкнехт (баща).
За мен то се състоеше от мъже и жени от пролетариата. Нямах нищо общо с факта, че повечето от тях бяха социалдемократи.
към текста >>
Показвах, че за периода до шестнадесети век е нелепо да се
говор
и за някакво господство на икономическите сили, както прави това Маркс.
Поради това изхождах от една истина, която беше понятна и за моите слушатели.
Показвах, че за периода до шестнадесети век е нелепо да се говори за някакво господство на икономическите сили, както прави това Маркс.
Едва от шестнадесети век насетне икономиката встъпва в отношения, които могат да бъдат разбрани, изхождайки от марксизма. Връхната си точка този процес достига през деветнадесети век.
към текста >>
Това даваше възможност да
говор
я съвсем надлежно за идеално-духовните импулси в историята на предшестващите епохи и да покажа как в по-ново време те са отслабнали в сравнение с материално-икономическите.
Това даваше възможност да говоря съвсем надлежно за идеално-духовните импулси в историята на предшестващите епохи и да покажа как в по-ново време те са отслабнали в сравнение с материално-икономическите.
към текста >>
И тъй като общото ми убеждение беше, че именно от тази страна човечеството би могло да бъде доведено до духовност, смятах за правилно да
говор
я за това и на работниците.
Благодарение на преподаването на естествени науки преподавателската ми дейност сред работниците се разшири. Получавах покани от различни работнически съюзи да изнасям лекции по естествознание. Особено желани бяха разясненията на нашумялата по това време книга на Хекел „Световни загадки“. В позитивната биологическа част, съставляваща една трета от книгата, виждах точно и кратко обобщение на фактите, отнасящи се до родството на живите същества.
И тъй като общото ми убеждение беше, че именно от тази страна човечеството би могло да бъде доведено до духовност, смятах за правилно да говоря за това и на работниците.
Свързвах разсъжденията си с тази една трета от книгата и често повтарях, че другите две части не представляват никаква ценност и всъщност би трябвало да се изрежат от книгата и да бъдат унищожени.
към текста >>
Един от тези „малки вождове“
говор
и на едно събрание на моите ученици.
Намирах, че лекциите ми действат благотворно на душите. Хората възприемаха и това, което противоречеше на материалистическото и марксисткото разбиране на историята. Когато по-късно „вождовете“ узнаха за моята дейност, тя беше осъдена от тях.
Един от тези „малки вождове“ говори на едно събрание на моите ученици.
Той каза следното: „Ние не искаме свобода в пролетарското движение. Ние искаме разумна принуда.“ Оттам се стигна до желанието да ме изхвърлят от училището против волята на моите ученици. Постепенно работата ми беше затруднена толкова много, че скоро, с началото на антропософската ми дейност, я оставих.
към текста >>
Пре
говор
и се водеха единствено по въпросите на заплащането на труда, когато стачки и други подобни мероприятия ги налагаха.
Имам впечатлението, че ако тогава работническото движение беше проследено с интерес и ако пролетариатът беше разгледан с разбиране от страна на по-голям брой непредубедени хора, това движение щеше да се развие по съвсем различен начин. Но хората бяха оставени на живота вътре в собствената им класа, а ние сами живеехме в нашата собствена. Всяка от класите имаше само теоретични представи за другата.
Преговори се водеха единствено по въпросите на заплащането на труда, когато стачки и други подобни мероприятия ги налагаха.
Основаваха се всевъзможни служби за социално подпомагане. Последните заслужаваха голяма похвала.
към текста >>
163.
XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“)
GA_28 Моят жизнен път
Задушевността,
говор
еща от този роман, представлява прекрасно отражение на любовта на поета към народната митология.
„Сияещи дни“ – така нарече той сборника с лирическите си стихотворения. Когато вдъхновението му даряваше стихове, за него те сякаш бяха пропити от духа на слънчеви дни в изпълнения му с трагизъм живот. Освен това пишеше и романи. В „Евреинът Вертер“ живее целият вътрешен трагизъм на Лудвиг Якобовски. С „Локи, роман за един бог“ той създаде произведение, породено от германската митология.
Задушевността, говореща от този роман, представлява прекрасно отражение на любовта на поета към народната митология.
към текста >>
Вечерта завършваше с непринудени раз
говор
и.
Основа обществото „Идващите“, състоящо се от литератори, хора на изкуството, учени и хора, интересуващи се от изкуство. То се събираше веднъж седмично. Поети рецитираха своите стихове. Изнасяха се лекции в най-разнообразни области на знанието и живота.
Вечерта завършваше с непринудени разговори.
Лудвиг Якобовски беше центърът на все повече разрастващия се кръг. Всеки обичаше тази приветлива, пълна с идеи личност, внасяща в това общество тънък благороден хумор.
към текста >>
Тази светогледна книга е написана под влиянието на най-красив усет към природата и е пропита с убеждението, че от цялото материално битие
говор
и духът.
По-малко тесни, но все пак за известно време значителни отношения се създадоха с последователите на Фридрих Хаген, Бруно Виле и Вилхелм Бьолше. Бруно Виле е автор на съчинението „Философия на освобождаването с помощта на чисти средства“. С „Философия на свободата“ има връзка единствено неговото заглавие. Съдържанието му се движи в съвсем различна област. Бруно Виле стана известен в много широки кръгове благодарение на своя значителен труд „Откровения на хвойновото дърво“.
Тази светогледна книга е написана под влиянието на най-красив усет към природата и е пропита с убеждението, че от цялото материално битие говори духът.
Вилхелм Бьолше е известен с многобройни научнопопулярни съчинения, които са изключително разпространени в най-широк читателски кръг.
към текста >>
Блаватска „Теософско общество“ се нарушаваше това считано от хранителите на „древната мъдрост“ за строго съблюдаемо правило – за това ще
говор
я по-късно.
Фридрих Екщайн енергично застъпваше мнението, че езотеричното познание за духа не бива да се разпространява публично като обикновеното знание. Не само той беше на това мнение. Това е било и е мнението на почти всички познавачи на „древната мъдрост“. До каква степен в основаното от Е. П.
Блаватска „Теософско общество“ се нарушаваше това считано от хранителите на „древната мъдрост“ за строго съблюдаемо правило – за това ще говоря по-късно.
към текста >>
164.
XXX. Езотерика и публичност
GA_28 Моят жизнен път
В тази лекция
говор
их по много езотеричен начин във връзка с приказката.
Дори не познавах семейство Брокдорф и чувах за тях за първи път. За тема ми предложиха Ницше. Аз изнесох тази лекция. След това забелязах, че сред слушателите имаше хора с голям интерес към духовния свят. Поради тази причина, когато ме помолиха да изнеса втора лекция, предложих темата „Тайното откровение на Гьоте“.
В тази лекция говорих по много езотеричен начин във връзка с приказката.
За мен беше важно преживяване да имам възможност да говоря с думи, дадени ми от духовния свят, след като досега в своя берлински период бях принуден от обстоятелствата да осветявам духовното единствено чрез собствения ми начин на представяне.
към текста >>
За мен беше важно преживяване да имам възможност да
говор
я с думи, дадени ми от духовния свят, след като досега в своя берлински период бях принуден от обстоятелствата да осветявам духовното единствено чрез собствения ми начин на представяне.
За тема ми предложиха Ницше. Аз изнесох тази лекция. След това забелязах, че сред слушателите имаше хора с голям интерес към духовния свят. Поради тази причина, когато ме помолиха да изнеса втора лекция, предложих темата „Тайното откровение на Гьоте“. В тази лекция говорих по много езотеричен начин във връзка с приказката.
За мен беше важно преживяване да имам възможност да говоря с думи, дадени ми от духовния свят, след като досега в своя берлински период бях принуден от обстоятелствата да осветявам духовното единствено чрез собствения ми начин на представяне.
към текста >>
Заявих, че бих могъл да
говор
я единствено за това, което живее в мен като духовна наука.
Семейство Брокдорф бяха ръководители на един клон на „Теософското общество“, основано от Блаватска. Това, което казах във връзка с приказката на Гьоте, доведе дотам, че те ме поканиха редовно да изнасям лекции пред свързаните с тях членове на „Теософското общество“.
Заявих, че бих могъл да говоря единствено за това, което живее в мен като духовна наука.
към текста >>
Наистина не можех да
говор
я за нищо друго.
Наистина не можех да говоря за нищо друго.
Защото литературата, произхождаща от „Теософското общество“, ми беше позната в много малка степен. Още от Виена познавах теософи, а по-късно се запознах и с други. Тези познанства ми дадоха повод да напиша в „Списанието“ критическа бележка за теософите при излизането на една публикация от Франц Хартман. Това, което иначе знаех за литературата, що се отнася до метод и подход, не събуждаше у мен никакви симпатии. Не виждах възможност да свържа своите лекции с тази литература.
към текста >>
Защото
говор
ех за това при всеки удобен случай.
Никой не остана в неведение относно факта, че в Теософското общество ще изнасям единствено резултатите от собственото си изследователско съзерцание.
Защото говорех за това при всеки удобен случай.
И когато в Берлин в присъствието на Ани Безант беше основана „Немска секция на Теософското общество“ и аз бях избран за неин генерален секретар, трябваше да си тръгна от учредителното събрание, за да изнеса лекция пред една нетеософска публика, в която разглеждах духовното развитие на човечеството. Тази лекция аз недвусмислено озаглавих „Антропософия“. Ани Безант също знаеше, че каквото имах да кажа за духовния свят в този период, изнасях в лекции с това заглавие.
към текста >>
Останах човек, който
говор
и за това, което смята, че може да изрази с думи, изцяло съгласно изживяваното от самия него като духовен свят.
Когато после отидох в Лондон на един теософски конгрес, една от ръководните личности ми каза, че в книгата ми „Мистиката...“ се намира истинската теософия. Това ми донесе удовлетворение. Защото в нея бях изнесъл единствено резултатите от духовното си съзерцание и те бяха приети в Теософското общество. Сега вече за мен нямаше никакво основание да не излагам по своя начин това познание за духа пред теософската аудитория, която по това време беше единствената, посветила се напълно на духовното познание. Не се отдавах на никаква сектантска догматика.
Останах човек, който говори за това, което смята, че може да изрази с думи, изцяло съгласно изживяваното от самия него като духовен свят.
към текста >>
В същия кръг
говор
их и за същността на Мистериите.
В същия кръг говорих и за същността на Мистериите.
към текста >>
Пред кръга на Брокдорф, пред който
говор
их за Ницше и после за тайното откровение на Гьоте, по това време държах и една лекция за Гьотевия „Фауст“ от езотерична гледна точка.
Пред кръга на Брокдорф, пред който говорих за Ницше и после за тайното откровение на Гьоте, по това време държах и една лекция за Гьотевия „Фауст“ от езотерична гледна точка.
(Същата, която по-късно излезе във философско-антропософското издателство, заедно с лекцията за Гьотевата приказка.)
към текста >>
Лекциите за „Мистиката...“ доведоха дотам, че същият теософски кръг ме помоли през зимата отново да им
говор
я по темата.
Лекциите за „Мистиката...“ доведоха дотам, че същият теософски кръг ме помоли през зимата отново да им говоря по темата.
Тогава изнесох лекционен цикъл, който после обединих в книгата „Християнството като мистичен факт“.
към текста >>
Особено сърдечни бяха раз
говор
ите със самия Бертрам Китли.
Особено сърдечни бяха разговорите със самия Бертрам Китли.
В тях оживяваше образът на Е. П. Блаватска. Любезният ми домакин, преживял толкова много благодарение на Блаватска, с най-голяма нагледност описваше пред двама ни с Мари фон Сиверс богатата ѝ на духовно съдържание личност.
към текста >>
Не се запознах с мистър Ледбитър, когото само чух да
говор
и от подиума.
Запознах се бегло и с Ани Безант, както и със Синет, автора на „Езотеричен будизъм“.
Не се запознах с мистър Ледбитър, когото само чух да говори от подиума.
Той не ми направи някакво особено впечатление.
към текста >>
Това ми стана ясно от един раз
говор
, който проведох с него след появата на „Световните загадки“ в Лайпциг на представянето на пиесата „Джордано Бруно“ на Борнгребер.
Затова нападките на философите, които по това време се изсипваха върху Хекел, ми се струваха абсолютно неуместни. В опозиция на тях посветих книгата си на Хекел, както и по-рано, намирайки се в същата опозиция, написах статията „Хекел и неговите противници“. С пълна наивност в отношението си към всякаква философия Хекел превърна мисленето в средство за представяне на биологическата реалност. Срещу него отправяха философски нападки, лежащи в чужда нему духовна област. Мисля, че той така и не разбра какво искаха философите от него.
Това ми стана ясно от един разговор, който проведох с него след появата на „Световните загадки“ в Лайпциг на представянето на пиесата „Джордано Бруно“ на Борнгребер.
Тогава той каза:
към текста >>
165.
XXXI. Начало на сътрудничеството с Мари фон Сиверс
GA_28 Моят жизнен път
Тази работа също беше от голямо значение за мен поради факта, че трябваше да
говор
я за явленията от духовния живот, без да мога да се позова на преживяването на духовния свят.
Тази работа също беше от голямо значение за мен поради факта, че трябваше да говоря за явленията от духовния живот, без да мога да се позова на преживяването на духовния свят.
Проявяващото се в литературното творчество като истински духовни импулси от този свят остана неспоменато.
към текста >>
Ако човек започне да представя духовния свят като мистик, всеки има правото да каже: „Ти
говор
иш от собственото си преживяване.
Ако човек започне да представя духовния свят като мистик, всеки има правото да каже: „Ти говориш от собственото си преживяване.
Това, което описваш, е субективно.“ Да пропътувам такъв път не беше задачата, която ми беше дадена от духовния свят.
към текста >>
за първи път
говор
их в Лондон на конгреса на Теософското общество, аз казах: „Единството, което образуват отделните секции, трябва да се състои в това, че всяка една от тях да носи на центъра това, което съдържа в себе си.“ И специално подчертах, че очаквам преди всичко това за Немската секция.
Когато през 1902 г.
за първи път говорих в Лондон на конгреса на Теософското общество, аз казах: „Единството, което образуват отделните секции, трябва да се състои в това, че всяка една от тях да носи на центъра това, което съдържа в себе си.“ И специално подчертах, че очаквам преди всичко това за Немската секция.
Казах ясно, че тази секция нико га няма да се държи като носител на установени догми, а ще бъде място за самостоятелно духовно изследване и на общите събрания на цялото Общество тя би искала да постига взаимно разбирателство във връзка с култивирането на истинния духовен живот.
към текста >>
166.
XXXII. Теософия и антропософия
GA_28 Моят жизнен път
По време на войната съм
говор
ил и на теми по повод събитията на нашето време.
Срещу това трябва да се възрази, че антропософското движение е основано в началото на века и че след основаването му в него никога не е правено нещо съществено, което да не е обусловено от вътрешния живот на духа. За двадесет и пет години натрупах в себе си запас от духовни впечатления. Въплътих ги в лекции, статии и книги. Всичко, което правех, изхождаше от духовни импулси. Всяка тема е изведена по същество от духа.
По време на войната съм говорил и на теми по повод събитията на нашето време.
Но в това е нямало никакво намерение да се възползвам от настроението на епохата с цел разпространение на антропософията. Това стана, защото хората искаха определени съвременни събития да бъдат осветлени от познанието, идващо от духовния свят.
към текста >>
Че това беше необходимо, често съм
говор
ил в тази „автобиография“.
Преди всичко това беше въпросът за оправдаването на познанието за духа пред „научния начин на мислене“ на епохата.
Че това беше необходимо, често съм говорил в тази „автобиография“.
Аз взех начина на мислене, с право считан за „научен“ в естествознанието, и го доразвих за познанието за духа. Благодарение на това методът на естествознанието стана малко по-различен за наблюдението на духа, отколкото е за наблюдението на природата. Но той запази характера, който му дава право да бъде разглеждан като „научен“.
към текста >>
Този атомизъм, както се дава в „естествознанието“, за мен беше съвършено неприемлив дори в самата тази област, а да искаш да го пренесеш в духовното, ми се струваше мисловно заблуждение, за което даже не може да се
говор
и на сериозно.
Този атомизъм, както се дава в „естествознанието“, за мен беше съвършено неприемлив дори в самата тази област, а да искаш да го пренесеш в духовното, ми се струваше мисловно заблуждение, за което даже не може да се говори на сериозно.
към текста >>
И в това направление антропософията, когато
говор
и за материализъм в науката, се борела срещу вятърни мелници.
В тази област винаги са съществували трудности за моя начин на обосноваване на антропософията. Отдавна от различни страни се дават уверения, че теоретичният материализъм е преодолян.
И в това направление антропософията, когато говори за материализъм в науката, се борела срещу вятърни мелници.
Затова пък винаги ми е било ясно, че видът преодоляване на материализма, за който става дума, е тъкмо начинът той да бъде несъзнателно запазен.
към текста >>
Мах
говор
и за понятията само като за икономични обобщения на сетивните възприятия, а не като за нещо, живеещо в духовната реалност.
Но не се стига до атомистичен свят зад сетивния. Това, което може да има значимост в атомизма, принадлежи именно на сетивния свят. Антропософският начин на мислене не може да се съгласи, че относно това има напредък в разбирането за природата. Появилото се във виждания като тези на Мах или още по-наскоро представлява опит да бъдe изоставено атомистическото и молекулярното конструиране. Те обаче показват, че това конструиране се е врязало толкова дълбоко в начина на мислене, че при отказ от него се губи всякаква реалност.
Мах говори за понятията само като за икономични обобщения на сетивните възприятия, а не като за нещо, живеещо в духовната реалност.
А и при по-новите виждания не става дума за нещо по-различно.
към текста >>
Поради вътрешни причини изобщо не изпитвах потребност да
говор
я за него, тъй като то не е оказало влияние нито върху хода на моето развитие, нито върху публичната ми дейност.
В тази връзка съм длъжен да отбележа още нещо, обгърнато в мъгла от недоразумения, което отново и отново се твърди от противниковата страна.
Поради вътрешни причини изобщо не изпитвах потребност да говоря за него, тъй като то не е оказало влияние нито върху хода на моето развитие, нито върху публичната ми дейност.
И в сравнение с всичко, което описвам тук, то е чисто „лична“ работа. Става дума за приемането ми в съществуващата в рамките на Теософското общество „Езотерична школа“.
към текста >>
Създадена е за малък вътрешен кръг на Обществото, в който тя да споделя неща, за които не иска да
говор
и пред цялото Общество.
Тази „Езотерична школа“ е основана от Е. П. Блаватска.
Създадена е за малък вътрешен кръг на Обществото, в който тя да споделя неща, за които не иска да говори пред цялото Общество.
Както други познавачи на духовния свят, тя не смята за възможно някои по-дълбоки учения да бъдат съобщавани открито.
към текста >>
Виждах, че тя има определено право да
говор
и за духовния свят от собствените си вътрешни преживявания.
Благодарение на някои свои качества за мен мисис Безант беше интересна личност.
Виждах, че тя има определено право да говори за духовния свят от собствените си вътрешни преживявания.
Тя имаше вътрешната способност да се приближава до духовния свят с душата си. Само дето по-късно тя угасна поради външните цели, които си беше поставила.
към текста >>
Човек, който
говор
и за духа, изхождайки от духа, трябваше да представлява интерес за мен.
Човек, който говори за духа, изхождайки от духа, трябваше да представлява интерес за мен.
От друга страна, строго се придържах към мнението, че в наше време познанието за духовния свят трябва да живее вътре в съзнателната душа.
към текста >>
Поради тази причина не бях склонен в лекциите си на конгреса на Обществото да
говор
я, изхождайки от собствените си духовни преживявания.
Поради тази причина не бях склонен в лекциите си на конгреса на Обществото да говоря, изхождайки от собствените си духовни преживявания.
Изнасях лекции, които би могъл да изнесе и някой, който няма собствено виждане в духа. Последното веднага оживяваше в лекциите, които държах не в рамките на мероприятията на Теософското общество, а които израстваха от създаваното от нас с Мари фон Сиверс в Берлин.
към текста >>
167.
XXXIII. Вътрешни аспекти на книгата „Теософия“
GA_28 Моят жизнен път
Ако човек иска да
говор
и, изхождайки не само от духовното съдържание, той трябва да прибегне до идеи, които произлизат от финото наблюдение на сетивния свят, които обаче не могат да се възприемат от хората.
Тук се разкрива влиянието на етерното тяло. Има органи на усещането и възприятието, които посредством физическото им устройство указват за астралното тяло. Пред духовното ми виждане стояха духовно следните съставни части на човека: етерно тяло, астрално тяло, Аз и т.н. За да ги опиша, се опитах да ги свържа с данните от науката за сетивния свят. За този, който желае да се придържа към научните методи, е много трудно да даде представа за повтарящите се земни животи и за сътворяващата се от тях съдба.
Ако човек иска да говори, изхождайки не само от духовното съдържание, той трябва да прибегне до идеи, които произлизат от финото наблюдение на сетивния свят, които обаче не могат да се възприемат от хората.
За един такъв по-фин начин на наблюдение устройството и развитието на човека се представя по-различно от този при животното. И ако се наблюдава тази разлика, идеята за повтарящите се животи възниква от самия живот. Само дето това не се забелязва. Така че тази идея изглежда не като взета от живота, а като произволно измислена или просто заимствана от по-древни светогледи.
към текста >>
168.
XXXIV. Духовно познание и изкуство
GA_28 Моят жизнен път
Тази тайна се състои в това, че някога чрез словото на човешката душа са могли да
говор
ят божествено-духовни същества, докато сега това слово служи единствено на взаимното разбиране във физическия свят.
Истинското духовно съзерцание сякаш инстинктивно съвпада с „преживяването на словото“. То учи да се усещат носеното от душата звучене на гласните и укрепената от духа живопис на съгласните. Превръща се в разбиране на тайната на езиковото развитие.
Тази тайна се състои в това, че някога чрез словото на човешката душа са могли да говорят божествено-духовни същества, докато сега това слово служи единствено на взаимното разбиране във физическия свят.
към текста >>
169.
XXXV. За книги, лекции и публичното им въздействие
GA_28 Моят жизнен път
Говор
ихме за проблема, че проникването в духовната действителност, от една страна, трябва да може да бъде обосновано теоретико-познавателно, също както проникването в сетивната действителност, от друга.
Дискутирахме относно теоретико-познавателната обосновка на духовното познание.
Говорихме за проблема, че проникването в духовната действителност, от една страна, трябва да може да бъде обосновано теоретико-познавателно, също както проникването в сетивната действителност, от друга.
към текста >>
Във вътрешните кръгове можех да
говор
я за нещата по начин, който трябваше да оформя другояче за публично представяне, ако от самото начало те бяха предназначени за такова.
Във вътрешните кръгове можех да говоря за нещата по начин, който трябваше да оформя другояче за публично представяне, ако от самото начало те бяха предназначени за такова.
към текста >>
170.
XXXVI. Езотерични указания
GA_28 Моят жизнен път
Наред с преработката на идеите, в които беше облечено познанието за духа, те се стремяха и към нещо, което да
говор
и непосредствено на съзерцанието, на душата.
Всичко, което се предлагаше като съдържание в „церемониите“, използвани в създадената от мен организация, не беше свързано с никаква историческа традиция. Формалната диплома не ми пречеше да работя единствено над това, което се явяваше като нагледно представяне на антропософското познание. Това се правеше, изхождайки от потребностите на членовете на Обществото.
Наред с преработката на идеите, в които беше облечено познанието за духа, те се стремяха и към нещо, което да говори непосредствено на съзерцанието, на душата.
Подобни потребности исках да удовлетворя. Ако не бе дошло предложението от страна на споменатото общество, аз щях да пристъпя към символико-култова дейност, без да я свързвам с историческото развитие.
към текста >>
Някои от участниците
говор
еха за нещата така, сякаш принадлежат към някакъв орден.
Много лесно е да се разбере, че когато организация като гореописаната стане известна, възникват недоразумения. Защото съществуват много хора, на които формалната принадлежност към дадена организация се струва по-важна от съдържанието, което им се дава.
Някои от участниците говореха за нещата така, сякаш принадлежат към някакъв орден.
Те не разбираха как да направят разликата, че при нас, без връзка с някакъв орден, им се демонстрират неща, които обикновено се дават само в ордените.
към текста >>
И това, за което се
говор
еше, беше доловено от възникващите с течение на времето душевни потребности на членовете на Обществото.
Благодарение на тази работа, произлизаща от реалността на душевните потребности на членовете на Обществото, за частните издания трябва да се съди по по-различен начин, отколкото за тези, които от самото начало бяха предназначени за открито публикуване. Съдържанието на тези издания беше замислено като устна, непредназначена за печат информация.
И това, за което се говореше, беше доловено от възникващите с течение на времето душевни потребности на членовете на Обществото.
към текста >>
171.
XXXVII. Съзряване на душата; лекции в Париж през 1906 г.
GA_28 Моят жизнен път
На различни места в това животоописание
говор
их за значението, което има изкуството за човека, който има преживявания в духовния свят.
На различни места в това животоописание говорих за значението, което има изкуството за човека, който има преживявания в духовния свят.
към текста >>
При непосредственото съзерцание на великите произведения на изкуството пред нашите души се откриваше светът, в който от по-древни времена на по-новите все още
говор
и един съвсем различен душевен строй.
При непосредственото съзерцание на великите произведения на изкуството пред нашите души се откриваше светът, в който от по-древни времена на по-новите все още говори един съвсем различен душевен строй.
Можахме да потопим душите си в духовността на изкуството, която все още говори от Чимабуе. Чрез съзерцаване на изкуството можахме също така да се задълбочим и във величествената духовна борба, която Тома Аквински води срещу арабизма в разцвета на схоластиката.
към текста >>
Можахме да потопим душите си в духовността на изкуството, която все още
говор
и от Чимабуе.
При непосредственото съзерцание на великите произведения на изкуството пред нашите души се откриваше светът, в който от по-древни времена на по-новите все още говори един съвсем различен душевен строй.
Можахме да потопим душите си в духовността на изкуството, която все още говори от Чимабуе.
Чрез съзерцаване на изкуството можахме също така да се задълбочим и във величествената духовна борба, която Тома Аквински води срещу арабизма в разцвета на схоластиката.
към текста >>
В Парижкия цикъл лекции
говор
их за едно съзерцание, което трябваше да претърпи дълго „съзряване“ в моята душа.
В Парижкия цикъл лекции говорих за едно съзерцание, което трябваше да претърпи дълго „съзряване“ в моята душа.
След като разгледах в какви общи съотношения се намират помежду си съставните части на човешкото същество: физическо тяло, етерно тяло – като посредник на проявлението на живота, астрално тяло – като посредник на проявлението на чувствата и волята и „носителят на Аз-а“, аз съобщих факта, че етерното тяло на мъжа е женско, а етерното тяло на жената – мъжко. С това в антропософията беше хвърлена светлина върху един от основните въпроси на битието, които тогава често се обсъждаха. Нека само си припомним за книгата на нещастния Вайнингер „Пол и характер“ и за тогавашната поезия.
към текста >>
172.
Бележки
GA_28 Моят жизнен път
Още през следващия месец той встъпва на тази длъжност и поема от
говор
ността за четиримата синове: Рихард, Артур, Ото и Ернст до есента на 1890 г.
90 Бях препоръчан за възпитател в едно семейство, в което имаше четири момчета: По препоръка на областния управител д-р Валзер през юни 1884 г. съпругата на виенския търговец Ладислаус Шпехт се обръща към Рудолф Щайнер с молбата „дали би бил склонен да заеме мястото на домашен учител“ в нейния дом.
Още през следващия месец той встъпва на тази длъжност и поема отговорността за четиримата синове: Рихард, Артур, Ото и Ернст до есента на 1890 г.
Детето, към което е насочено специалното внимание на Рудолф Щайнер, е Ото.
към текста >>
От
говор
ен редактор: д-р Рудолф Щайнер, Берлин.
269 издаването на „Списание за литература“: От 10 юли 1897 г. Рудолф Щайнер и Ото Ерих Хартлебен поемат издаването. През 1898 и 1899 г. към тях се присъединява Мориц Цитер.
Отговорен редактор: д-р Рудолф Щайнер, Берлин.
Издателство на Емил Фелбер във Ваймар, по-късно на Зиг-фрид Кронбах в Берлин. От 17 март до 29 септември 1900 г. Рудолф Щайнер е единственият издател.
към текста >>
173.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_28 Моят жизнен път
Въпреки че рядко
говор
и по въпроси от личен характер, тук ни се предлага рядката възможност да погледнем по-отблизо в неговия вътрешен мир, във взаимоотношенията му с другите и в събитията, които го формират като личност.
В тази автобиографична книга Щайнер си спомня първите тридесет и пет години от своя живот.
Въпреки че рядко говори по въпроси от личен характер, тук ни се предлага рядката възможност да погледнем по-отблизо в неговия вътрешен мир, във взаимоотношенията му с другите и в събитията, които го формират като личност.
Това не е обикновен разказ за успехите и провалите в живота, а пътят на една душа, така че ставаме свидетели на развитието на съзнанието на един съвременен духовен учител.
към текста >>
174.
Тайната на четирите темперамента
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Обикновено обаче, когато се
говор
и за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност.
И спокойно можем да кажем, че цел за една голяма част от нашата научна дейност, от нашите размишления и всички останали духовни процеси е разрешаването на тази загадка човека, постигането на поне малко познание за това, в какво се състои същността на човешката природа. Естествените и хуманитарните науки търсят различни пътища за разрешаването на голямата загадка, съдържаща се в думата човек. По принцип всяко по-задълбочено естествознание се опитва да постигне крайната си цел чрез обобщаването на природните процеси и другите негови обекти с намерение да схване външните закономерности. А Духовната Наука търси извора на съществуванието тъкмо за да схване, да разгадае човешката същност и предназначение. Следователно, ако е безспорно вярно, че като цяло най-голямата загадка за човека е самият човек, то с оглед на самия всекидневен живот тази мисъл може да се задълбочи още повече, като от друга страна отново подчертаем това, което всеки от нас чувства и усеща при всяка среща с хора: че по принцип всеки отделен човек от своя страна е загадка за другия и за самия себе си с особената си природа и същина.
Обикновено обаче, когато се говори за загадката човек, се има предвид човека изобщо, човека без разлика по отношение на тази или онази индивидуалност; и, естествено, пред нас изникват много задачи, щом поискаме да опознаем човека изобщо в неговата същност.
Но не общите загадки на съществуванието ще ни занимават днес, а по-скоро онази не по-малко важна за живота загадка, с която се сблъскваме при всяка нова среща с непознат човек. Защото хората са толкова безкрайно различни в тяхната индивидуална, съкровена същност!
към текста >>
Достатъчно е човек само да из
говор
и думата темперамент, за да разбере, че загадките са толкова, колкото са и хората.
Достатъчно е човек само да изговори думата темперамент, за да разбере, че загадките са толкова, колкото са и хората.
Вътре в основните типове, в основните нюанси сред хората има такова разнообразие и разнородност, че може да се каже, че същинската загадка на съществуването се изразява в специфичното основно настроение на човешкото същество, което наричаме темперамент. А там, където загадките навлизат в непосредствената житейска практика, основният нюанс на човешката същност играе важна роля. Когато даден човек застане пред нас, чувстваме как заедно с него пред нас сякаш се изправя и нещо от това основно настроение. Затова можем да се надяваме, че Духовната Наука ще каже необходимото и за същността на темпераментите. Понеже, макар и да се налага да признаем, че темпераментите извират от вътрешността на човека, те се изразяват във всичко онова, които ни се разкрива у човека външно.
към текста >>
Говор
им за четири основни човешки темперамента: сангвиничен, холеричен, флегматичен и меланхоличен.
Макар и да е вярно по принцип, че всеки човек носи своя собствен темперамент, все пак можем да различим определени групи темпераменти.
Говорим за четири основни човешки темперамента: сангвиничен, холеричен, флегматичен и меланхоличен.
И дори и това деление да не е съвършено точно, когато го приложим към отделния човек - темпераментите у отделните хора са смесени по най-разнообразен начин, така че можем да говорим единствено за това, че този или онзи темперамент преобладава в тези или онези черти от характера на някой човек -, то въпреки това ще разделим най-общо хората на четири групи според техните темпераменти.
към текста >>
И дори и това деление да не е съвършено точно, когато го приложим към отделния човек - темпераментите у отделните хора са смесени по най-разнообразен начин, така че можем да
говор
им единствено за това, че този или онзи темперамент преобладава в тези или онези черти от характера на някой човек -, то въпреки това ще разделим най-общо хората на четири групи според техните темпераменти.
Макар и да е вярно по принцип, че всеки човек носи своя собствен темперамент, все пак можем да различим определени групи темпераменти. Говорим за четири основни човешки темперамента: сангвиничен, холеричен, флегматичен и меланхоличен.
И дори и това деление да не е съвършено точно, когато го приложим към отделния човек - темпераментите у отделните хора са смесени по най-разнообразен начин, така че можем да говорим единствено за това, че този или онзи темперамент преобладава в тези или онези черти от характера на някой човек -, то въпреки това ще разделим най-общо хората на четири групи според техните темпераменти.
към текста >>
Тук виждаме, как големия познавач на човека, Гьоте, се вижда принуден да се позове на моралните качества, когато
говор
и за унаследените качества.
Тук виждаме, как големия познавач на човека, Гьоте, се вижда принуден да се позове на моралните качества, когато говори за унаследените качества.
Всичко това, което смятаме за низхождащо от прадедите към потомците, ни обяснява до известна степен отделния човек, но тъкмо само до известна степен. Онова, което човек е наследил от дедите си, разкрива само една страна от неговата същност. Разбира се, съвременният материализъм търси всичко възможно у човека в наследствената му линия, иска да изведе дори духовната същност на човека, духовните му качества от наследствеността и не се уморява да обяснява, че дори гениалните качества на една личност стават обясними, когато открием следите, признаците на тези качества у този или онзи прародител. Той иска да представи човешката личност като сбор от това, което се намира в разпилян вид у отделните прадеди. На всеки обаче, който проникне по-надълбоко в човешката природа, несъмнено ще му направи впечатление, че заедно с тези унаследени белези, у всеки човек изпъква нещо, което не можем да окачествим другояче освен като кажем: Това е изконно най-същностното, за което не можем да кажем, че произлиза от този или онзи прародител.
към текста >>
Ако трябва да
говор
им за възпитанието на детето във връзка с други гледни точки, тогава също ще е необходимо да се спрем специално на въпроса за темперамента при възпитанието на детето.
Ако имаме предвид всичко това, ще видим, че в направляването и ръководенето на темпераментите се крие една неимоверно важна задача на житейската практика. Важно е за възпитаващия да може да си каже: Какво ще направиш например при едно сангвинично дете? - Тук човек трябва да се опита, изхождайки от познанието за цялата същност на сангвиничния темперамент, да се научи как да постъпи, как да се държи.
Ако трябва да говорим за възпитанието на детето във връзка с други гледни точки, тогава също ще е необходимо да се спрем специално на въпроса за темперамента при възпитанието на детето.
Но за да се ръководи темперамента, трябва да се спазва основният принцип, че винаги трябва да се разчита на това, което е налице, а не на онова, което го няма.
към текста >>
То няма да може да се заинтригува трайно от нещо с наказание или у
говор
ки.
Но има един интерес, който може да стане траен и за сангвиничното дете. Ето какво показва практиката; човек трябва само да го открие. Всички усилия трябва да се съсредоточат в тази посока. И това, което за детето е все пак нещо, което то не може да отмине лекомислено, човек трябва да опита да му го представи в привлекателна светлина, така че темпераментът да се разпростре върху обекта, към който то не е равнодушно; това, към което детето проявява предпочитание, човек трябва да се опита да му представи в особена светлина; то трябва да се научи да прилага своята сангвиничност. Човек може да действа така, че да изхожда от силите, които детето притежава.
То няма да може да се заинтригува трайно от нещо с наказание или уговорки.
Към неща, предмети, събития то няма лесно да покаже нещо друго освен временен, изменчив интерес, но към някоя особено подходяща за сангвиничното дете личност – и това ще покаже опитът - то ще прояви траен, пълен интерес, колкото и непостоянно да е детето. Ако ние сме подходящата личност, или пък ако го запознаем с такава, интересът със сигурност ще се появи. Нужно е само да се търси във вярната посока. Само по обиколния път на любовта към някоя личност може да се пробуди интерес у сангвиничното дете. Когато обаче у него бъде събуден интересът, любовта към едно лице, тази любов твори чудеса.
към текста >>
Чрез тези неща човек трябва да остави да
говор
и сангвинизма, трябва ги да остави да въздействат върху детето, след което да му ги отнеме, за да ги пожелае то отново и да ги получи наново.
И по-нататък човек може да гради възпитанието върху самата природата на сангвиничното дете. Нали сангвиничната природа се изразява в това, че не може да открие интерес, който да стане траен. Трябва да разберем какво означава това. Трябва да се погрижим в обкръжението на детето да има всякакви неща, за които сме забелязали, че то все пак проявява по-задълбочен интерес към тях. Добре е човек да занимава сангвиничното дете през точно определени интервали от време с такива предмети, временният интерес към които е оправдан, спрямо които, така да се каже, му е позволено да бъде сангвинично, които не са достойни да задържат интереса му.
Чрез тези неща човек трябва да остави да говори сангвинизма, трябва ги да остави да въздействат върху детето, след което да му ги отнеме, за да ги пожелае то отново и да ги получи наново.
Човек трябва да ги остави да въздействат по този начин върху детето, както обектите от обикновения свят действат върху темперамента. Следователно, важно е да се намерят за едно сангвинично дете такива предмети, спрямо които му е позволено да бъде сангвинично.
към текста >>
Както при сангвиничното дете магическите слова са любовта към една личност, при холеричното почитта и уважението към способностите на възпитателя, то при меланхоличното дете това, от което зависи всичко, е възпитателите да бъдат личности, които в живота са преминали през известни изпитания, които действат и
говор
ят, изхождайки от своя наситен с изпитания живот.
Не е лесно да се направлява меланхоличното дете. Но тук отново има едно магическо средство.
Както при сангвиничното дете магическите слова са любовта към една личност, при холеричното почитта и уважението към способностите на възпитателя, то при меланхоличното дете това, от което зависи всичко, е възпитателите да бъдат личности, които в живота са преминали през известни изпитания, които действат и говорят, изхождайки от своя наситен с изпитания живот.
Детето трябва да усеща, че възпитателят наистина е познал болката. Накарайте детето да разпознае във всички неизброими неща от живота личните житейски драми. Най-щастлив е меланхоликът, който може да израсне близо до човек, който е излязъл мъдър от тежките преживявания; тогава една душа въздейства на друга по най-успешен начин. Когато до меланхоличното дете стои човек, който, противно на основаващото се в душата на детето влечение към скръбта, може да говори напълно основателно за болки и страдания, които му е причинил външният свят, тогава меланхоличното дете се окуражава от това споделяне на изживяното, от това съпреживяване на оправданата болка. Един човек, който може да накара другите да почувстват и усетят в разказа му, че е бил подложен на изпитания от съдбата, такъв човек е благодат за меланхоличното дете.
към текста >>
Когато до меланхоличното дете стои човек, който, противно на основаващото се в душата на детето влечение към скръбта, може да
говор
и напълно основателно за болки и страдания, които му е причинил външният свят, тогава меланхоличното дете се окуражава от това споделяне на изживяното, от това съпреживяване на оправданата болка.
Но тук отново има едно магическо средство. Както при сангвиничното дете магическите слова са любовта към една личност, при холеричното почитта и уважението към способностите на възпитателя, то при меланхоличното дете това, от което зависи всичко, е възпитателите да бъдат личности, които в живота са преминали през известни изпитания, които действат и говорят, изхождайки от своя наситен с изпитания живот. Детето трябва да усеща, че възпитателят наистина е познал болката. Накарайте детето да разпознае във всички неизброими неща от живота личните житейски драми. Най-щастлив е меланхоликът, който може да израсне близо до човек, който е излязъл мъдър от тежките преживявания; тогава една душа въздейства на друга по най-успешен начин.
Когато до меланхоличното дете стои човек, който, противно на основаващото се в душата на детето влечение към скръбта, може да говори напълно основателно за болки и страдания, които му е причинил външният свят, тогава меланхоличното дете се окуражава от това споделяне на изживяното, от това съпреживяване на оправданата болка.
Един човек, който може да накара другите да почувстват и усетят в разказа му, че е бил подложен на изпитания от съдбата, такъв човек е благодат за меланхоличното дете.
към текста >>
Само онзи, който поначало живее в абстракции, може да
говор
и с кухи понятия; който обаче се стреми към истинско познание, ще го постигне и ще открие пътя към другия човек; той ще открие решението на загадката за другия човек в собственото си поведение, в собственото си държание.
Ние ще се научим да познаваме отделния човек във всяко отношение, ако го опознаем от духовнонаучно гледище. Ще се научим да го познаваме, когато още е дете; ще се научим постепенно да уважаваме и ценим своеобразното, загадъчното в индивидуалността на детето и как да се отнасяме към тази индивидуалност в живота, защото Духовната Наука не ни дава просто общи мисловни указания, така да се каже, а ни показва как в нашето поведение към човека да решим загадките, които стоят за решаване: Да обичаме човека така, както бихме го обичали, ако не просто го опознаем с разума си, а му позволим напълно да ни въздейства, ако позволим нашите духовнонаучни познания да окрилят нашите чувства, нашата любов. Ето тази е първопричината, която може да създаде истинската, плодотворна, неподправена човешка любов. Тази е основата, която ни помага да съзрем, къде трябва да търсим най-дълбоката същностна сърцевина на всеки отделен човек. И когато се изпълним с познание за Духа, нашият социален живот ще протича така, че всеки отделен човек ще се научи да открива и регулира своето поведение към човека, като с всеки се държи с уважение, почит и проникновение към загадката човек.
Само онзи, който поначало живее в абстракции, може да говори с кухи понятия; който обаче се стреми към истинско познание, ще го постигне и ще открие пътя към другия човек; той ще открие решението на загадката за другия човек в собственото си поведение, в собственото си държание.
към текста >>
175.
Възпитанието на детето от гледна точка на Антропософията
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Преди известно време беше смятано за едно във висша степен ненаучно начинание да се
говор
и за подобно „етерно тяло".
Преди известно време беше смятано за едно във висша степен ненаучно начинание да се говори за подобно „етерно тяло".
Но в края на 18. и първата половина на 19. век това вече не беше „ненаучно". Установено бе, че веществата и силите, действуващи в един минерал, не могат от само себе си да метаморфозират в един жив организъм. Последният трябва да притежава особена „сила", която бе означена като „жизнена сила".
към текста >>
С „Аз" „Бог", който на по-низшите същества се открива само външно, чрез проявления в обкръжението, започва да
говор
и в душата.
Всеки може да назове само себе си „Аз". Никога „Аз" не може да звучи в ухото ми за означение на мен. Наричайки себе си Аз, човек се самоназовава. Същество, което може да каже за себе си „Аз" е един микрокосмос. Онези религии, които се опират на Духовната Наука, винаги са признавали това.
С „Аз" „Бог", който на по-низшите същества се открива само външно, чрез проявления в обкръжението, започва да говори в душата.
Носителят на тук описаната способност е „Азовото тяло", четвъртата съставна част на човешкото същество.
към текста >>
Така човек се учи в живота; и когато се обърне от позициите на перспективата назад, може да установи, че е научил много, но не може да
говор
и за една значителна промяна на темперамента и характера, за подобряване или влошаване на паметта.
Може да се достигне обаче и до едно по-висше и по-съкровено въздействие върху собствената същност. Това се случва, когато не само астралното тяло бъде обогатено, но и етерното бъде преструктурирано.
Така човек се учи в живота; и когато се обърне от позициите на перспективата назад, може да установи, че е научил много, но не може да говори за една значителна промяна на темперамента и характера, за подобряване или влошаване на паметта.
Ученето засяга астралното тяло; последните промени пък се отнасят до етерното или жизнено тяло. Така че не е неточно, ако промените в астралното тяло се сравнят с хода на минутната стрелка, а промените на етерното тяло - със стрелката показваща часовете.
към текста >>
От казаното става ясно, че при човек може да
говор
им за четири звена на неговата същност: физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Азово тяло.
От казаното става ясно, че при човек може да говорим за четири звена на неговата същност: физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Азово тяло.
На едно по-високо равнище имаме Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа, а на едно още по-високо равнище - Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. И като се говори за носителите на човешките качества, то тогава става дума именно за тези четири тела.
към текста >>
И като се
говор
и за носителите на човешките качества, то тогава става дума именно за тези четири тела.
От казаното става ясно, че при човек може да говорим за четири звена на неговата същност: физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло и Азово тяло. На едно по-високо равнище имаме Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа, а на едно още по-високо равнище - Духът-Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух.
И като се говори за носителите на човешките качества, то тогава става дума именно за тези четири тела.
към текста >>
Така че Духовната Наука
говор
и за три раждания на човека.
Така че Духовната Наука говори за три раждания на човека.
До смяната на зъбите, впечатления, които искат да проникнат до етерното тяло, не могат да го достигнат, така както светлината и въздухът на физическия свят не могат да достигнат физическото тяло, намиращо се в майчината утроба.
към текста >>
Няма съмнение, че едно наистина реалистично възпитателно изкуство, за каквото тук се
говор
и, може да си пробие път само бавно и постепенно.
Основата на една правилна педагогика не могат да бъдат общи формули като „хармонично развитие на тяло и дух" и подобни, а такава може да бъде изградена само върху едно истинско познание на човешкото същество. Не може да се твърди също, че подобни формули са неправилни, но просто те могат да се използуват толкова малко, колкото и твърдението, че всички части на една машина би трябвало да бъдат сглобени съразмерно, за да е ефективна работата й. Само този, който не използува общи фрази, а пристъпи към човешкото същество с истински знания, може да я използува. Това се отнася и до възпитателното изкуство - необходима е ясна представа за съставните части на човешкото същество и за главните подробности от тяхното развитие. Трябва да се знае върху коя част от човешкото същество може да се въздействува в определена възраст, и как това въздействие протича съобразно основната задача.
Няма съмнение, че едно наистина реалистично възпитателно изкуство, за каквото тук се говори, може да си пробие път само бавно и постепенно.
Това се дължи на днешното светоусещане, което още дълго ще възприема фактите на духовния свят като резултат от абнормна фантастика, докато съвсем общи, напълно недействителни фрази ще се възприемат като следствие на реалистично мислене. Затова тук открито трябва да се очертаят насоките на това, което днес се възприема като фантастично от мнозина, и което един ден ще се счита за нещо самопонятно.
към текста >>
Духовната Наука може да посочи поединично всички хранителни вещества и вкусови средства, за които тук се
говор
и, ако бъде призована към изграждане на едно възпитателно изкуство.
И доколкото става дума за физическо тяло при подрастващия човек, трябва внимателно да се погледне на това, което здравите копнежи, желания и радости изискват. Радостта и желанието са силите, които тласкат физическите форми на органите към правилно развитие. По този път човек тежко може да прегреши като постави детето в неподходящи физически отношения към околната среда. Това може да се случи особено по отношение към хранителните инстинкти. Детето може да бъде прехранено с такива неща, че да загуби здравите си хранителни инстинкти, докато чрез правилно хранене може да ги развие така, че само да си изисква всичко до чашата вода и да отхвърля всичко, което може да му навреди.
Духовната Наука може да посочи поединично всички хранителни вещества и вкусови средства, за които тук се говори, ако бъде призована към изграждане на едно възпитателно изкуство.
Тъй като тя е нещо реално в живота, а не само сива теория, каквато може би все още изглежда днес в очите на някои теософи. Към силите, които влияят градивно върху физическите органи, се числят и радостта от обкръжението, ведрият лик на преподавателя и преди всичко искрената, непринудена любов. В такава любов, която обгръща с равномерна топлота, в истинския смисъл на думата покълват формите на физическите органи.
към текста >>
Даже е по-добре да се научи да ги пише, а едва по-късно да разбере техния смисъл, тъй като подражанието принадлежи към епохата на развитие на физическото тяло, докато усетът
говор
и на етерното тяло, а върху него може да се влияе едва след смяната на зъбите, когато етерната обвивка отпадне.
Ако подражанието на такива образци е възможно в атмосфера на обич, тогава детето плува в свои води. Строго трябва да се погледне на това, в обкръжението на детето да не се случва нищо, на което то не би трябвало да подражава. Не би трябвало да се върши нищо, за което на детето да се казва: „Това не бива да правиш! " Колко много детето се стреми да подражава, може да се убедим, ако наблюдаваме, как имитира буквените знаци дълго преди да ги разбира.
Даже е по-добре да се научи да ги пише, а едва по-късно да разбере техния смисъл, тъй като подражанието принадлежи към епохата на развитие на физическото тяло, докато усетът говори на етерното тяло, а върху него може да се влияе едва след смяната на зъбите, когато етерната обвивка отпадне.
Особено говорът, като вид подражание, трябва да бъде научен в този период. Слушайки, детето се учи да говори най-добре. Правилата и изкуствените поучения не могат да му влияят в същата степен.
към текста >>
Особено
говор
ът, като вид подражание, трябва да бъде научен в този период.
Ако подражанието на такива образци е възможно в атмосфера на обич, тогава детето плува в свои води. Строго трябва да се погледне на това, в обкръжението на детето да не се случва нищо, на което то не би трябвало да подражава. Не би трябвало да се върши нищо, за което на детето да се казва: „Това не бива да правиш! " Колко много детето се стреми да подражава, може да се убедим, ако наблюдаваме, как имитира буквените знаци дълго преди да ги разбира. Даже е по-добре да се научи да ги пише, а едва по-късно да разбере техния смисъл, тъй като подражанието принадлежи към епохата на развитие на физическото тяло, докато усетът говори на етерното тяло, а върху него може да се влияе едва след смяната на зъбите, когато етерната обвивка отпадне.
Особено говорът, като вид подражание, трябва да бъде научен в този период.
Слушайки, детето се учи да говори най-добре. Правилата и изкуствените поучения не могат да му влияят в същата степен.
към текста >>
Слушайки, детето се учи да
говор
и най-добре.
Строго трябва да се погледне на това, в обкръжението на детето да не се случва нищо, на което то не би трябвало да подражава. Не би трябвало да се върши нищо, за което на детето да се казва: „Това не бива да правиш! " Колко много детето се стреми да подражава, може да се убедим, ако наблюдаваме, как имитира буквените знаци дълго преди да ги разбира. Даже е по-добре да се научи да ги пише, а едва по-късно да разбере техния смисъл, тъй като подражанието принадлежи към епохата на развитие на физическото тяло, докато усетът говори на етерното тяло, а върху него може да се влияе едва след смяната на зъбите, когато етерната обвивка отпадне. Особено говорът, като вид подражание, трябва да бъде научен в този период.
Слушайки, детето се учи да говори най-добре.
Правилата и изкуствените поучения не могат да му влияят в същата степен.
към текста >>
Можем да си представим следния ефект върху младата душа: На осемгодишно момче често
говор
ят за особено почитана личност.
Естественият, непринуден авторитет трябва да представлява непосредствения духовен пример, чрез който младият човек да развие съвест, навици, желания, който да даде правилна насока на темперамента, изобщо да постигне всичко необходимо за правилната ориентация в света. Красивите поетични слова: „и всеки да си избере герой, когото с радост да последва на Олимп", добре подхождат за тази възраст. Уважение и страхопочитание са силите, чрез които етерното тяло расте правилно. И който не е имал възможност в този период да погледне към някого с безгранично уважение, той цял живот ще трябва да плаща за това. Където тази почит липсва, там жизнените сили на етерното тяло закърняват.
Можем да си представим следния ефект върху младата душа: На осемгодишно момче често говорят за особено почитана личност.
Всичко, което то чува за нея, предизвиква у него свещен трепет. Наближава денят, в който за пръв път ще види уважаваната личност. Трепетно страхопочитание го обхваща, когато отваря вратата, зад която ще се покаже уважаваният човек. Хубавите чувства, които това изживяване носи, принадлежат към незабравимите неща в живота. И щастлив е онзи, който не само в празнични мигове, а постоянно е в състояние да погледне към учителите и възпитателите си като към естествени и неоспорими авторитети.
към текста >>
Чрез едно такова сравнение се
говор
и не само на разума, но и на чувството, на възприятието, на цялата душа.
Нека приемем, че трябва да обясним на един млад човек безсмъртието на душата и излизането й от тялото. Трябва да го направим така, че да го сравним напр. с излитането на пеперудата от какавидата. Както пеперудата се издига над какавидата, така и душата прави това след смъртта на тялото. Нито един човек не ще проумее правилно този факт в строги понятия, преди да го е възприел в такава форма.
Чрез едно такова сравнение се говори не само на разума, но и на чувството, на възприятието, на цялата душа.
Един млад човек минал през тези опитности, се обръща към душата със съвсем други чувства, когато по-късно срещне малко или много абстрактни понятия за нея. Дори е лошо за човека, ако не подходи към загадките на битието с образи и чувства. Ето защо е наложително, възпитателят да разполага с образи и сравнения за всички природни закони и мирови тайни.
към текста >>
Ако на някого се
говор
и образно, влияние оказват не само думите и жестовете; от разказвача към слушателя тръгва един фин духовен поток.
Тук изключително добре може да се види, колко плодотворно влияе Антропософията върху практическия живот. Ако някой, който прави тези сравнения по материалистически начин, пристъпи към млади хора, по правило не може да им направи особено впечатление. Обикновено такъв човек си измисля сравненията по умствен път. Такива сравнения, с които самият този човек не е свързан, не влияят убедително върху този, за когото са предназначени.
Ако на някого се говори образно, влияние оказват не само думите и жестовете; от разказвача към слушателя тръгва един фин духовен поток.
Ако споделящият сам нямо топлото вярващо чувство към своето сравнение, то няма да окаже влияние и върху този, към когото е насочено. За да въздействува, човек сам трябва да вярва на сравненията си като на нещо реално. Това е възможно, само ако човек носи убежденията на Духовната Наука и сравненията произтичат от нея. Истинският антропософ прибягва до горното сравнение с излитането на душата от тялото, по най-естествен начин, защото за него то е истина. За него излизането на пеперудата от какавидата наистина е най-ниската степен на този процес, който на по-високо стъпало се повтаря по-усъвършенствувано чрез излизането на душата от тялото.
към текста >>
И тази вяра прелива чрез тайни потоци от
говор
ещия към слушащия и влияе убедително.
За да въздействува, човек сам трябва да вярва на сравненията си като на нещо реално. Това е възможно, само ако човек носи убежденията на Духовната Наука и сравненията произтичат от нея. Истинският антропософ прибягва до горното сравнение с излитането на душата от тялото, по най-естествен начин, защото за него то е истина. За него излизането на пеперудата от какавидата наистина е най-ниската степен на този процес, който на по-високо стъпало се повтаря по-усъвършенствувано чрез излизането на душата от тялото. И той самият абсолютно вярва на това.
И тази вяра прелива чрез тайни потоци от говорещия към слушащия и влияе убедително.
Непосредственият живот прелива от възпитателя към възпитаника и обратно. Но за този живот е необходимо възпитателят да черпи от пълния извор на Духовната Наука, която ще насити думите му и всичко, което се излъчва от него, с много усет, чувство и топлина. Чудесна перспектива се отваря тогава пред цялата педагогика. Ако бъде оплодена от жизнения извор на Духовната Наука, тя ще получи могъщи жизнени сили. Опипването в тъмното, което е така характерно за тази област, би престанало.
към текста >>
Имайте предвид, че те по-рано се научават да разбират езика, отколкото да го
говор
ят, така, както е било по-рано за нас с гръцкия или някой друг чужд език.
Имайте предвид, че те по-рано се научават да разбират езика, отколкото да го говорят, така, както е било по-рано за нас с гръцкия или някой друг чужд език.
Разчитайте на това, че времето ще допринесе за разгадаването на смисъла и създаването на логически връзки. Дете на пет години разбира думи като „напротив", „всъщност", „естествено"; опитайте се обаче да обясните, какво означават тези думи не на детето, а на баща му! Краткият израз „в действителност" крие в себе си един малък философ. След като осемгодишното дете бива разбрано с езика си от тригодишното, защо искате да приравнявате езика си с неговото бръщолевене. Говорете с едногодишното като с двегодишно, с двегодишното като с шестгодишно - тъй като разликите в растежа намаляват в обратна пропорционалност по отношение на годините.
към текста >>
Говор
ете с едногодишното като с двегодишно, с двегодишното като с шестгодишно - тъй като разликите в растежа намаляват в обратна пропорционалност по отношение на годините.
Имайте предвид, че те по-рано се научават да разбират езика, отколкото да го говорят, така, както е било по-рано за нас с гръцкия или някой друг чужд език. Разчитайте на това, че времето ще допринесе за разгадаването на смисъла и създаването на логически връзки. Дете на пет години разбира думи като „напротив", „всъщност", „естествено"; опитайте се обаче да обясните, какво означават тези думи не на детето, а на баща му! Краткият израз „в действителност" крие в себе си един малък философ. След като осемгодишното дете бива разбрано с езика си от тригодишното, защо искате да приравнявате езика си с неговото бръщолевене.
Говорете с едногодишното като с двегодишно, с двегодишното като с шестгодишно - тъй като разликите в растежа намаляват в обратна пропорционалност по отношение на годините.
Нима и гениите не ни говорят столетия напред в своите книги? Нека възпитателят да се замисли, ако изобщо приема, че учителят също трябва да учи, над следното: детето вече носи в себе си половината свят, а именно духовния свят (напр. нравствените и метафизични възгледи), и този свят е вече изучен, и точно поради тази причина механичното овладяване на езика съвсем не ни позволява да се приближим към духовния свят... Радостта и увереността на децата при разговор би трябвало и нас да прави радостни и уверени. Човек може както да ги учи на езика, така и да се учи на език от тях. Смели и при това верни словообразувания съм чувал от три-четиригодишни деца, като напр.: „бураджия", „бутилкаджия" /за майсторите, които изработват бурета и шишета/, искам да ме назначат за „ядач на сладкиши", „смехопаднах си" и много други.
към текста >>
Нима и гениите не ни
говор
ят столетия напред в своите книги?
Разчитайте на това, че времето ще допринесе за разгадаването на смисъла и създаването на логически връзки. Дете на пет години разбира думи като „напротив", „всъщност", „естествено"; опитайте се обаче да обясните, какво означават тези думи не на детето, а на баща му! Краткият израз „в действителност" крие в себе си един малък философ. След като осемгодишното дете бива разбрано с езика си от тригодишното, защо искате да приравнявате езика си с неговото бръщолевене. Говорете с едногодишното като с двегодишно, с двегодишното като с шестгодишно - тъй като разликите в растежа намаляват в обратна пропорционалност по отношение на годините.
Нима и гениите не ни говорят столетия напред в своите книги?
Нека възпитателят да се замисли, ако изобщо приема, че учителят също трябва да учи, над следното: детето вече носи в себе си половината свят, а именно духовния свят (напр. нравствените и метафизични възгледи), и този свят е вече изучен, и точно поради тази причина механичното овладяване на езика съвсем не ни позволява да се приближим към духовния свят... Радостта и увереността на децата при разговор би трябвало и нас да прави радостни и уверени. Човек може както да ги учи на езика, така и да се учи на език от тях. Смели и при това верни словообразувания съм чувал от три-четиригодишни деца, като напр.: „бураджия", „бутилкаджия" /за майсторите, които изработват бурета и шишета/, искам да ме назначат за „ядач на сладкиши", „смехопаднах си" и много други.
към текста >>
нравствените и метафизични възгледи), и този свят е вече изучен, и точно поради тази причина механичното овладяване на езика съвсем не ни позволява да се приближим към духовния свят... Радостта и увереността на децата при раз
говор
би трябвало и нас да прави радостни и уверени.
Краткият израз „в действителност" крие в себе си един малък философ. След като осемгодишното дете бива разбрано с езика си от тригодишното, защо искате да приравнявате езика си с неговото бръщолевене. Говорете с едногодишното като с двегодишно, с двегодишното като с шестгодишно - тъй като разликите в растежа намаляват в обратна пропорционалност по отношение на годините. Нима и гениите не ни говорят столетия напред в своите книги? Нека възпитателят да се замисли, ако изобщо приема, че учителят също трябва да учи, над следното: детето вече носи в себе си половината свят, а именно духовния свят (напр.
нравствените и метафизични възгледи), и този свят е вече изучен, и точно поради тази причина механичното овладяване на езика съвсем не ни позволява да се приближим към духовния свят... Радостта и увереността на децата при разговор би трябвало и нас да прави радостни и уверени.
Човек може както да ги учи на езика, така и да се учи на език от тях. Смели и при това верни словообразувания съм чувал от три-четиригодишни деца, като напр.: „бураджия", „бутилкаджия" /за майсторите, които изработват бурета и шишета/, искам да ме назначат за „ядач на сладкиши", „смехопаднах си" и много други.
към текста >>
Не е необходимо да споменавам, че става дума за периода, за който
говор
им, а не за по-късен.
Това важи и в по-широк диапазон. Първо чисто паметовото придобиване на знания за исторически събития, а после -проумяването на последните чрез понятия. Първо добро запаметяване на географските явления, а после - схващането на взаимовръзките между тях. В известно отношение разбирането чрез понятия трябва да се опира на натрупаните в паметта съкровища. Колкото повече младият човек е запаметил нещо, преди да може да го разбере, толкова по-добре.
Не е необходимо да споменавам, че става дума за периода, за който говорим, а не за по-късен.
Ако човек учи наваксвайки, това би могло да се окаже обратният на правилния и желан път, макар че и тук нещата зависят от неговата индивидуална духовна същност. В периода, за който говорим обаче, Духът не бива да се изсушава чрез пресищане с абстрактни понятия.
към текста >>
В периода, за който
говор
им обаче, Духът не бива да се изсушава чрез пресищане с абстрактни понятия.
Първо добро запаметяване на географските явления, а после - схващането на взаимовръзките между тях. В известно отношение разбирането чрез понятия трябва да се опира на натрупаните в паметта съкровища. Колкото повече младият човек е запаметил нещо, преди да може да го разбере, толкова по-добре. Не е необходимо да споменавам, че става дума за периода, за който говорим, а не за по-късен. Ако човек учи наваксвайки, това би могло да се окаже обратният на правилния и желан път, макар че и тук нещата зависят от неговата индивидуална духовна същност.
В периода, за който говорим обаче, Духът не бива да се изсушава чрез пресищане с абстрактни понятия.
към текста >>
Ясно е, че материалистично настроеният човек не може да предприеме твърде много с нещата, за които
говор
им; за антропософите това не е така.
Предположението, че битието има тайни, трябва да бъде почувствано. Не може да се възрази, че подобен подход помрачава чистото сетивно възприятие; напротив, чрез оставането при чистото сетивно възприятие се помрачава истината. Тъй като цялата действителност на нещата се състои от Дух и материя, вярното наблюдение трябва не по-малко грижливо да обърне внимание на всички душевни сили, а не само на физическия израз. Ако хората можеха да видят, как всичко в душата и тялото запустява чрез едно чисто сетивно преподаване, както това вижда антропософът, те щяха да мислят по друг начин. Каква полза от това, ако на младия човек се покажат всички възможни минерали, растения, животни, физически опити, без тези сетивни възприятия да се свържат с духовните тайни.
Ясно е, че материалистично настроеният човек не може да предприеме твърде много с нещата, за които говорим; за антропософите това не е така.
За тях е напълно ясно, че практическото възпитателно изкуство никога не може да поникне от материалистически възгледи. Колкото и да си въобразяват Материалистите, че тези възгледи са практични, толкова те са непрактични в реалния живот. По отношение на живата действителност материалистическите възгледи са направо фантастни; спрямо тях, доводите на Духовната Наука по необходимост също са длъжни да изглеждат като нещо абнормно. Несъмнено, ще трябва да се преодолеят още някои пречки, докато възникналите от живия живот принципи на Духовната Наука се наложат в педагогиката. Но това е естествено.
към текста >>
Мисленето в своята същностна форма като вътрешен живот, изразен чрез отвлечени понятия, трябва да отстъпи на заден план в периода, за който сега
говор
им То трябва да се развие неповлияно, равномерно и самостоятелно, докато душата възприема сравненията и образите за живота и природните тайни опосредствувано.
Мисленето в своята същностна форма като вътрешен живот, изразен чрез отвлечени понятия, трябва да отстъпи на заден план в периода, за който сега говорим То трябва да се развие неповлияно, равномерно и самостоятелно, докато душата възприема сравненията и образите за живота и природните тайни опосредствувано.
Така, заедно с другите душевни процеси, мисленето също трябва да се обогати между седмата година и половата зрелост. Способността за анализиране трябва да узрее, за да може после, след половата зрелост, човек да е способен да развива собствено мнение за явленията на живота и познанието Колкото по-малко се влияе преди това върху развитието на аналитичната способност, колкото по-успешно се способствува за развитието на другите душевни сили, толкова по-добре е за цялостния понататъшен живот на съответната личност.
към текста >>
176.
Лекция върху педагогиката по време на 'Френския курс' в Гьотеанума, 16. 09. 1922
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Не без основание се
говор
и за студен интелектуализъм.
Днешната епоха е време на интелектуализма. Интелектът е онази душевна сила, при чието проявление човек ангажира своята дълбока същност в най-слаба степен.
Не без основание се говори за студен интелектуализъм.
Нужно е само да се замислим какво влияние оказва интелектуализма върху художественото възприятие и върху самото изкуство. Той ги прогонва и умъртвява. Хората на изкуството винаги са се страхували, че техните произведения могат да бъдат обяснени от интелекта, с помощта на понятия или символи. В тази яснота, душевната топлина, създала живот в процеса на творчеството, изчезва напълно. Художникът би искал творбата му да бъде разбрана от чувствата, а не от разума.
към текста >>
Отдавна се
говор
и, че интелектуализмът действува осакатяващо върху преподаването и възпитанието.
Отдавна се говори, че интелектуализмът действува осакатяващо върху преподаването и възпитанието.
Но в случая се има предвид само интелигентността на детето, а не тази на възпитателя. Преподавателските и възпитателни методи трябва да се формират по такъв начин, че у детето да се развие не само студения разум, но и топлината на сърцето.
към текста >>
177.
Педагогика и изкуство
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Относно познанието за човека, е безсмислено да се
говор
и за разлика между „теория" и „практика", тъй като познание, което не може да се влее в ежедневната практика, е само механичен сбор от представи, които витаят в мрака и нямат нищо общо с човека.
Естествознанието може да остане чиста теория; а чисто теоретичната представа за човека е нещо, което кара всеки от нас да изживява себе си като скелет.
Относно познанието за човека, е безсмислено да се говори за разлика между „теория" и „практика", тъй като познание, което не може да се влее в ежедневната практика, е само механичен сбор от представи, които витаят в мрака и нямат нищо общо с човека.
към текста >>
Като възпитатели не трябва да
говор
им твърде много за това, че едно или друго изкуство е „полезно" за изграждането на тези или онези човешки способности.
Изкуството, както изобразителното, така и поетично-музикалното, е наистина необходимо за детската природа. Има занимания с изкуство, които са подходящи за съответната училищна възраст.
Като възпитатели не трябва да говорим твърде много за това, че едно или друго изкуство е „полезно" за изграждането на тези или онези човешки способности.
В случая изкуството съществува заради самото изкуство. Като педагози ние трябва така да обичаме изкуството, че да не лишаваме детето от възможността да изживява неговите въздействия. Едва изкуството пробужда разума за истински живот.
към текста >>
178.
Педагогика и морал
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Научаването на
говор
а у децата изцяло се дължи на този факт.
До този възрастов период физическият мозък се формира от етерните сили на човешкото същество. В този възрастов период, всичко, което дава вътрешния облик на човешкия организъм, тръгва от мозъка. В мозъка се възпроизвежда по най-фин начин това, което протича в обкръжението на детето.
Научаването на говора у децата изцяло се дължи на този факт.
към текста >>
179.
Рудолф Щайнер - обзор върху литературното му и художествено дело
GA_34 Тайната на четирите темперамента
297. Рудолф Щайнер и Валдорфските училища – лекции и раз
говор
и (Щутгарт 1919-1924)
297. Рудолф Щайнер и Валдорфските училища – лекции и разговори (Щутгарт 1919-1924)
към текста >>
299. Духовнонаучни съзерцания върху
говор
а 6 лекции (Щутгарт 1920)
299. Духовнонаучни съзерцания върху говора 6 лекции (Щутгарт 1920)
към текста >>
180.
1. Основаване на Единното Антропософско общество на Коледното събрание 1923 г. в Дорнах, Швейцария, 13 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
От
говор
ът беше над очакванията.
Отговорът беше над очакванията.
Между 700 и 800 души присъстваха на полагането на "Основополагащият Камък" на Единното Антропософско общество. Протоколите за тези хора ще бъдат постепенно описани в поредни части на приложенията на "Гьотеанум".
към текста >>
Алберт Щефен
говор
и със своята чудесна изразителна, пластична, образна поезия на езика.
Това бе дълбоко затрогващо обръщение.
Алберт Щефен говори със своята чудесна изразителна, пластична, образна поезия на езика.
Красноречиви и могъщи видения възникваха пред всеки, който го слушаше.
към текста >>
След това толкова ценно за случая встъпление трябваше да
говор
я за формата, която Антропософското общество сега трябва да приеме.
След това толкова ценно за случая встъпление трябваше да говоря за формата, която Антропософското общество сега трябва да приеме.
към текста >>
Членовете на Обществото ще бъдат допускани в него чрез подаване на заявления, след период на членство, определян от от
говор
ните за това лица в Гьотеанума.
5. Единното Антропософско общество вижда Университета за Духовна Наука в Дорнах като естествен център на своята дейност. Той ще се състои от 3 класа.
Членовете на Обществото ще бъдат допускани в него чрез подаване на заявления, след период на членство, определян от отговорните за това лица в Гьотеанума.
Така ще става постъпването в първи клас на Свободния Университет за Духовна Наука. Приемът във втория, съответно в третия клас, ще се осъществява след като ръководството на Гьотеанума намери достатъчно основания за това.
към текста >>
То
говор
и:
То говори:
към текста >>
То
говор
и:
То говори:
към текста >>
То
говор
и:
То говори:
към текста >>
181.
2. До всички членове * I Писмо 20 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Така
говор
еха и чувствата на тези, които бяха участници в него.
Учредителното Коледното събрание за основаване на Единното Антропософско общество не може да изчерпи съдържанието си само с това, което изживяха събралите се в Гьотеанума членове. Това съдържание ще бъде осъществено едва тогава, когато в бъдеще навсякъде, където антропософията е обичана, бъде почувствано: Чрез изпълнението на това, което бе подбудено на това Събрание, идва нов антропософски живот. Ако това не стане, Събранието не ще изпълни своята задача.
Така говореха и чувствата на тези, които бяха участници в него.
към текста >>
Ако оставят собственият си опит да
говор
и, личностите, които са работили съвместно в досегашните форми на този живот, ще разберат защо от Гьотеанума бе направен опит да се даде нов импулс.
Антропософският живот се развива повече от двадесет години.
Ако оставят собственият си опит да говори, личностите, които са работили съвместно в досегашните форми на този живот, ще разберат защо от Гьотеанума бе направен опит да се даде нов импулс.
към текста >>
182.
3. До всички членове * II 27 Януари 1924 Относно правилното отношение на Обществото към антропософията
GA_39 Писма до членовете
Но истинският дух не "изпада в екстаз"; той
говор
и на един ясен, изпълнен със съдържание език.
Първоначалната форма, в която антропософията може да се появи сред хората, е представата;първата врата, на която тя тропа, е тази на проникновението. Ако това не е така, тя би била без съдържание. Би била просто чувство на екстаз.
Но истинският дух не "изпада в екстаз"; той говори на един ясен, изпълнен със съдържание език.
към текста >>
Но този език
говор
и на цялото човешко същество, а не само на интелекта.
Но този език говори на цялото човешко същество, а не само на интелекта.
Човек, който би приемал Антропософията с интелекта си, я убива със самото и приемане. Възможно е тогава да открие, че тя е една "студена наука". Той не забелязва, че тя е загубила своя топъл живот от приема, който е подготвил в душата си.
към текста >>
Този, който слуша да се
говор
и за Антропософия от даден човек иска да има пред себе си човека в цялата негова първична същност, а не един из
говор
ен текст.
Подобно представяне е несъвместимо с антропософията.
Този, който слуша да се говори за Антропософия от даден човек иска да има пред себе си човека в цялата негова първична същност, а не един изговорен текст.
към текста >>
Но тя ще бъде новородена само там, където човекът, а не питащата мисъл, е това което
говор
и на другия човек.
Затова макар и да е необходимо да живее и като литература, антропософията може всеки път да бъде ново родена, когато в една група от хора тя в думи търси пътя към душите.
Но тя ще бъде новородена само там, където човекът, а не питащата мисъл, е това което говори на другия човек.
към текста >>
183.
4. До всички членове * III 3 Февруари 1924 Относно антропософските събирания
GA_39 Писма до членовете
Езотеричното понася само житейската сериозност; неусетното самодоволство, което някой може да извлича от лениви раз
говор
и за висши истини, е несъвместимо с него.
За едно такова мнение от една страна много може да допринесе студеното желание за нравоучение, на кое то човек лесно се подава, след като вече е разпознал истината за Антропософията. От друга страна е тази "игра на езотерика", която така отблъсква някои новодошли на антропософско събиране. Той ще открие хора, които със загадъчен вид му дават да разбере, че знаят много неща, които още не могат да бъдат каза ни на тези, които не са узрели. Но над всички приказки се носи нещо превзето и лекомислено.
Езотеричното понася само житейската сериозност; неусетното самодоволство, което някой може да извлича от лениви разговори за висши истини, е несъвместимо с него.
За това още дълго време сантименталността, която се бои от радостта и въодушевлението, не трябва да бъде жизнения елемент в общия живот на антропософите. Но пък лекомисленото себеотдръпване от "профанския живот", за да се прави "истинска езотерика", Антропософското общество не може да понася. Животът съдържа навсякъде много повече езотерика, от колкото тези, които се оставят да мечтаят си мислят и повтарят: "Не може да се прави езотерика тук или на там; човек трябва да я прави на това или онова особено място". Несъмнено такива места често са необходими. Но те не понасят същества, които си "играят" с тях.
към текста >>
184.
5. До всички членове * IV 10 Февруари 1924 Относно позицията на членовете към Обществото
GA_39 Писма до членовете
Щом някой стане деен член по какъвто и да било начин в Обществото, той поема върху себе си голяма от
говор
ност и един сериозен кръг от задължения.
Щом някой стане деен член по какъвто и да било начин в Обществото, той поема върху себе си голяма отговорност и един сериозен кръг от задължения.
Тези, които не възнамеряват да бъдат така дейни, не трябва да бъдат обезпокоявани в спокойните области на тяхната работа; но ако някой член предприеме каквато и да било дейност в Обществото, той трябва оттогава нататък да превърне интересите на Обществото в свои собствени и не трябва в никакъв случай да забравя това.
към текста >>
Ако някой желае да бъде пасивен член, може да каже например: "Не мога да се занимавам с това, което противниците на Обществото
говор
ят срещу него".
Ако някой желае да бъде пасивен член, може да каже например: "Не мога да се занимавам с това, което противниците на Обществото говорят срещу него".
Но това се променя щом той напусне кръга на мълчаливото участие. Тогава веднага негов дълг става да обръща внимание на опонентите и да защитава всичко, което заслужава да бъде защитавано в Антропософията и Антропософското общество.
към текста >>
Ако се
говор
и за задължения на членовете към Обществото, то това може да се отнася само за тези членове, които желаят да бъдат дейни в него.
Ако се говори за задължения на членовете към Обществото, то това може да се отнася само за тези членове, които желаят да бъдат дейни в него.
Това разбира се не бива да се смесва със задълженията на хората, които са резултат от Антропософията. Те винаги ще носят напълно общочовешки характер и само ще разширяват кръга от възприятия по начин, който е резултат от вглеждането в духовния свят. Когато Антропософията говори за такива задължения, тя никога не може да има предвид, че с това се казва нещо само във връзка с Антропософското общество, а че това е резултат от правилно разбраната човешка природа.
към текста >>
Когато Антропософията
говор
и за такива задължения, тя никога не може да има предвид, че с това се казва нещо само във връзка с Антропософското общество, а че това е резултат от правилно разбраната човешка природа.
Ако се говори за задължения на членовете към Обществото, то това може да се отнася само за тези членове, които желаят да бъдат дейни в него. Това разбира се не бива да се смесва със задълженията на хората, които са резултат от Антропософията. Те винаги ще носят напълно общочовешки характер и само ще разширяват кръга от възприятия по начин, който е резултат от вглеждането в духовния свят.
Когато Антропософията говори за такива задължения, тя никога не може да има предвид, че с това се казва нещо само във връзка с Антропософското общество, а че това е резултат от правилно разбраната човешка природа.
към текста >>
В момента, в който обучението му се разшири отвъд най-тесния и дискретен кръг, той поема тези от
говор
ности.
Но тъкмо поради това, че от същността на Антропософското общество възниква кръгът от задължения за неговите най-дейни членове, този кръг трябва да се възприема по най-сериозния начин. Някой член може например да пожелае да съобщи на други хора познанието и възприятията на Антропософията.
В момента, в който обучението му се разшири отвъд най-тесния и дискретен кръг, той поема тези отговорности.
Тогава трябва да има ясно разбиране за духовното и интелектуално състояние на днешното човечество. Той трябва да бъде наясно в собственото си съзнание със истинската задача на Антропософията. Доколкото му е възможно, той трябва да остане в тесни връзки с други дейни членове на Обществото. Той трябва да бъде далеч от мисълта: "Не ме интересува, когато Антропософията и тези, които я представляват, са поставяни в погрешна светлина или дори оклеветявани от опоненти".
към текста >>
Образуваното по време на Коледното събрание Ръководство разбира задачата си по такъв начин, че из
говор
еното тук да се осъществи в самото Общество.
Образуваното по време на Коледното събрание Ръководство разбира задачата си по такъв начин, че изговореното тук да се осъществи в самото Общество.
И не може да не помоли всеки, който желае да бъде деен член, да стане помощник по тези въпроси.
към текста >>
След това при раз
говор
и с отделни хора, които участват в тези срещи се оказва, че в действителност те имат мнения един за друг, за дейността на другите в Обществото и т.н.
Печално е да се изживее например следното: Понякога се случва членовете, които желаят да бъдат дейни, да се срещат от време на време, за да обсъждат делата на Обществото.
След това при разговори с отделни хора, които участват в тези срещи се оказва, че в действителност те имат мнения един за друг, за дейността на другите в Обществото и т.н.
– мнения, които изобщо не биват огласявани по време на събранията. Човек открива, че даден член няма никаква представа какво мислят за работата му тези, които често общуват с него. Крайно необходимо е тези въпроси да бъдат по-добре определени, а това би трябвало да последва от импулса, даден от Коледното събрание. Този импулс би трябвало да се стремят да разберат най-вече тези, които твърдят и желаят да бъдат дейни членове. Колко често се чува такива членове да казват: Аз наистина имам добрата воля, но не знам кое е правилното.
към текста >>
185.
7. До всички членове * VI 24 Февруари 1924 Относно стремежа към познание и волята за самодисциплина
GA_39 Писма до членовете
Ако обичаме един човек, тогава можем да му
говор
им за неговите недостатъци и грешки.
Не е нужно това да означава безкритично отношение към слабостите и грешките. Да разбереш е нещо раз лично от това да си затвориш очите за фактите.
Ако обичаме един човек, тогава можем да му говорим за неговите недостатъци и грешки.
В много случаи той ще почувства това като най-голяма приятелска услуга, докато ако му наложим преценката си със студено безразличие, той бива отблъснат от липсата на разбиране и се утешава с чувства на омраза, които възникват в него срещу този, който го е критикувал.
към текста >>
186.
8. До всички членове * VII 2 март 1924 Относно работата в Обществото
GA_39 Писма до членовете
Целта ми е да от
говор
я на основните нужди от една антропософска лекция.
В лекциите, които сега изнасям пред Обществото в Гьотеанума се стремя да дам израз на фундаменталните въпроси за вътрешният живот на човека. Гледната точка, която е залегнала в това е показана в първите пет "Ръководни мисли", публикувани в Новини.
Целта ми е да отговоря на основните нужди от една антропософска лекция.
Слушателят трябва да почувства, че антропософията говори за това,което той раз бира под най-същностен интерес на душата, съветвайки се най-дълбоко в себе си. Ако така можем да намерим правилният начин за представяне на Антропософията, сред членовете ще възникне съзнанието, че в Антропософското общество човешкото същество е действително разбрано.
към текста >>
Слушателят трябва да почувства, че антропософията
говор
и за това,което той раз бира под най-същностен интерес на душата, съветвайки се най-дълбоко в себе си.
В лекциите, които сега изнасям пред Обществото в Гьотеанума се стремя да дам израз на фундаменталните въпроси за вътрешният живот на човека. Гледната точка, която е залегнала в това е показана в първите пет "Ръководни мисли", публикувани в Новини. Целта ми е да отговоря на основните нужди от една антропософска лекция.
Слушателят трябва да почувства, че антропософията говори за това,което той раз бира под най-същностен интерес на душата, съветвайки се най-дълбоко в себе си.
Ако така можем да намерим правилният начин за представяне на Антропософията, сред членовете ще възникне съзнанието, че в Антропософското общество човешкото същество е действително разбрано.
към текста >>
187.
9. До всички членове * VIII 9 март 1924 Относно дейността в Обществото
GA_39 Писма до членовете
Членовете сигурно си спомнят, че в публичните лекции, които изнасям от името на Антропософското общество, аз използвам всяка възможност да посоча такива места от познанието или проникновения по въпроса за който
говор
я, както те съответстват на тези от съвременната епоха.
Членовете сигурно си спомнят, че в публичните лекции, които изнасям от името на Антропософското общество, аз използвам всяка възможност да посоча такива места от познанието или проникновения по въпроса за който говоря, както те съответстват на тези от съвременната епоха.
Правя това, защото Антропософията не трябва да се изправя пред света като една сектантска вяра, измислена по произволен начин. Тя винаги трябва да изразява това, което наистина е:широк възглед за света, по-пълно водене на живота, както съвремието изисква.
към текста >>
Лошо би било да за
говор
им по дадена тема и от самото начало да създадем впечатлението, че само търсим възможност да критикуваме някои определени идеи на нашето съвремие.
Лошо би било да заговорим по дадена тема и от самото начало да създадем впечатлението, че само търсим възможност да критикуваме някои определени идеи на нашето съвремие.
Започвайки трябва много внимателно да преценим дали тези идеи не съдържат здрави и значими отправни точки. В почти във всеки случай ще открием, че това е така. Това не означава, че трябва да сдържаме цялата си критика. Но трябва да критикуваме само, когато сме направили приемлив анализ.
към текста >>
Забравяйки за това положително отношение към живота на нашето време, ние сме изложени на опасността в решителния момент да се страхуваме да
говор
им по истинския антропософски начин.
Забравяйки за това положително отношение към живота на нашето време, ние сме изложени на опасността в решителния момент да се страхуваме да говорим по истинския антропософски начин.
Колко често чуваме да се казва точно от учените в Обществото: "Ще изплашим неантропософите, ако започнем да им говорим за етерно или астрално тяло." Но нашата работа ще остане неплодоносна, ако само критикуваме неантропософите в тяхната собствена област и все още се придържаме, както правим, към мисловни линии, които еднакво добре могат да възникнат и в тази област.
към текста >>
Колко често чуваме да се казва точно от учените в Обществото: "Ще изплашим неантропософите, ако започнем да им
говор
им за етерно или астрално тяло." Но нашата работа ще остане неплодоносна, ако само критикуваме неантропософите в тяхната собствена област и все още се придържаме, както правим, към мисловни линии, които еднакво добре могат да възникнат и в тази област.
Забравяйки за това положително отношение към живота на нашето време, ние сме изложени на опасността в решителния момент да се страхуваме да говорим по истинския антропософски начин.
Колко често чуваме да се казва точно от учените в Обществото: "Ще изплашим неантропософите, ако започнем да им говорим за етерно или астрално тяло." Но нашата работа ще остане неплодоносна, ако само критикуваме неантропософите в тяхната собствена област и все още се придържаме, както правим, към мисловни линии, които еднакво добре могат да възникнат и в тази област.
към текста >>
Напълно е възможно да
говор
им за етерно и астрално тяло, ако се обяснят основанията за това.
Напълно е възможно да говорим за етерно и астрално тяло, ако се обяснят основанията за това.
към текста >>
Трябва да се стараем да
говор
им за всички неща отнасящи се до Антропософията по такъв начин, че навсякъде да бъде явно антропософското изостряне на душевното око.
Трябва да се стараем да говорим за всички неща отнасящи се до Антропософията по такъв начин, че навсякъде да бъде явно антропософското изостряне на душевното око.
Тогава също сред членовете на Антропософското общество вече няма да го има болезненото чувство, че учените говорят, а практиците действат по начини, които не са достатъчно антропософски или въобще са неочаквани за членове на това Общество.
към текста >>
Тогава също сред членовете на Антропософското общество вече няма да го има болезненото чувство, че учените
говор
ят, а практиците действат по начини, които не са достатъчно антропософски или въобще са неочаквани за членове на това Общество.
Трябва да се стараем да говорим за всички неща отнасящи се до Антропософията по такъв начин, че навсякъде да бъде явно антропософското изостряне на душевното око.
Тогава също сред членовете на Антропософското общество вече няма да го има болезненото чувство, че учените говорят, а практиците действат по начини, които не са достатъчно антропософски или въобще са неочаквани за членове на това Общество.
към текста >>
188.
10. До всички членове * IX 16 март 1924 Индивидуално формиране на антропософските истини
GA_39 Писма до членовете
Чрез от
говор
ите питащият търси да получи наставление.
Всеки деен член в Обществото ще се оказва достатъчно често в положение да бъде запитван за едно или друго.
Чрез отговорите питащият търси да получи наставление.
От начина, по който въпросите са зададе ни, запитаният също може да потърси наставление за отговор. Не трябва да бъдем невнимателни към този втори вид учене. Защото чрез въпросите се учим преди всичко да познаваме живота. Поводът за задаване на въпроса се появява често. Запитаният трябва да бъде благодарен, когато питащите говорят по такъв начин.
към текста >>
От начина, по който въпросите са зададе ни, запитаният също може да потърси наставление за от
говор
.
Всеки деен член в Обществото ще се оказва достатъчно често в положение да бъде запитван за едно или друго. Чрез отговорите питащият търси да получи наставление.
От начина, по който въпросите са зададе ни, запитаният също може да потърси наставление за отговор.
Не трябва да бъдем невнимателни към този втори вид учене. Защото чрез въпросите се учим преди всичко да познаваме живота. Поводът за задаване на въпроса се появява често. Запитаният трябва да бъде благодарен, когато питащите говорят по такъв начин. С тяхна помощ той все повече ще израства в отговорите си.
към текста >>
Запитаният трябва да бъде благодарен, когато питащите
говор
ят по такъв начин.
Чрез отговорите питащият търси да получи наставление. От начина, по който въпросите са зададе ни, запитаният също може да потърси наставление за отговор. Не трябва да бъдем невнимателни към този втори вид учене. Защото чрез въпросите се учим преди всичко да познаваме живота. Поводът за задаване на въпроса се появява често.
Запитаният трябва да бъде благодарен, когато питащите говорят по такъв начин.
С тяхна помощ той все повече ще израства в отговорите си. Това, което особено ще се подобри е чувствителният тон, който прозвучава в отговорите. Това е много съществено при съобщаването на антропософските истини. Важно е не само какво казваме, но преди всичко как го казваме.
към текста >>
С тяхна помощ той все повече ще израства в от
говор
ите си.
От начина, по който въпросите са зададе ни, запитаният също може да потърси наставление за отговор. Не трябва да бъдем невнимателни към този втори вид учене. Защото чрез въпросите се учим преди всичко да познаваме живота. Поводът за задаване на въпроса се появява често. Запитаният трябва да бъде благодарен, когато питащите говорят по такъв начин.
С тяхна помощ той все повече ще израства в отговорите си.
Това, което особено ще се подобри е чувствителният тон, който прозвучава в отговорите. Това е много съществено при съобщаването на антропософските истини. Важно е не само какво казваме, но преди всичко как го казваме.
към текста >>
Това, което особено ще се подобри е чувствителният тон, който прозвучава в от
говор
ите.
Не трябва да бъдем невнимателни към този втори вид учене. Защото чрез въпросите се учим преди всичко да познаваме живота. Поводът за задаване на въпроса се появява често. Запитаният трябва да бъде благодарен, когато питащите говорят по такъв начин. С тяхна помощ той все повече ще израства в отговорите си.
Това, което особено ще се подобри е чувствителният тон, който прозвучава в отговорите.
Това е много съществено при съобщаването на антропософските истини. Важно е не само какво казваме, но преди всичко как го казваме.
към текста >>
189.
11. До всички членове * Х 23 март 1924 Относно представянето на антропософските истини
GA_39 Писма до членовете
Този елемент на сила никога не трябва да се опитва да се внася чрез външни средства в раз
говор
ите за Антропософия.
Този елемент на сила никога не трябва да се опитва да се внася чрез външни средства в разговорите за Антропософия.
Трябва само да оставим той да се развие от живото чувство, което изпитваме към истините на антропософията, разбирайки, че когато ги схващаме в душата ние подхождаме към реалността на духа. Това ще придаде определено настроение на душата ни. Тя ще се чувства на моменти абсолютно отдадена на мислите за духовния свят. В това отдаване благоговението пред духовното се ражда по естествен и не принуден начин.
към текста >>
И вторият съвсем правилно ще почувства, че в края на краищата той не е получил от
говор
а, който е желал.
Чрез това човек се съединява със собственото си духовно същество; и само този е съюзът, в който той може да намери духовното в света. Само духът в човека е този, който може да подходи към духа във вселената. Ако дейните членове в Обществото могат да се доберат до тези дълбоки моменти на чувстване, тогава, когато другите дойдат при тях за съвет, те ще открият в себе си една нараснала сила да получат това, от кое то техния събрат наистина се нуждае. Често за човек е трудно да обясни ясно това, което дълбоко раздвижва неговата душа. Твърде лесно е той като запитан да не "чуе" истинските нужди на питащия.
И вторият съвсем правилно ще почувства, че в края на краищата той не е получил отговора, който е желал.
Но ако човек е в такова състояние на душата, което идва от описаните вътрешни чувства, тогава той ще има силата да развърже езика на питащия. Последният ще добие това истинско, интимно доверие в човека, на който задава въпроса, което ще придаде живот на обмена на антропософските истини. Тогава в това съобщение ще навлезе нещо, което ще позволи на питащия да поеме самостоятелно по пътя на следване на своите духовни нужди. Може би той ще получи чувството, че все пак отговорът не съдържа всичко, което е търсил, но сега е в положение сам да си помогне в пътя. В душата му ще навлезе вътрешно чувство на сила на мястото на безпомощното чувство, което е било там преди.
към текста >>
Може би той ще получи чувството, че все пак от
говор
ът не съдържа всичко, което е търсил, но сега е в положение сам да си помогне в пътя.
Твърде лесно е той като запитан да не "чуе" истинските нужди на питащия. И вторият съвсем правилно ще почувства, че в края на краищата той не е получил отговора, който е желал. Но ако човек е в такова състояние на душата, което идва от описаните вътрешни чувства, тогава той ще има силата да развърже езика на питащия. Последният ще добие това истинско, интимно доверие в човека, на който задава въпроса, което ще придаде живот на обмена на антропософските истини. Тогава в това съобщение ще навлезе нещо, което ще позволи на питащия да поеме самостоятелно по пътя на следване на своите духовни нужди.
Може би той ще получи чувството, че все пак отговорът не съдържа всичко, което е търсил, но сега е в положение сам да си помогне в пътя.
В душата му ще навлезе вътрешно чувство на сила на мястото на безпомощното чувство, което е било там преди. И това чувство на сила е нещото, което той наистина е желал, задавайки въпросите си.
към текста >>
Не трябва да си представяме, че от
говор
ите на изгарящите душата въпроси могат да бъдат открити само в чувства или без ясна мисъл.
Не трябва да си представяме, че отговорите на изгарящите душата въпроси могат да бъдат открити само в чувства или без ясна мисъл.
Но една мисъл, развита в студено безразличие и затваряне за чувството, не може да намери пътя към човешкото сърце. От друга страна не трябва да се страхуваме, че нашето чувство може да развали обективната природа на мисълта. Защото това ще се случи само тогава, когато мисълта не е успяла чрез гореописаната настройка на душата да намери пътя към дълбокото духовно същество във всеки човек.
към текста >>
190.
13. До всички членове * XII 6 април 1924 Относно формирането на груповите събирания
GA_39 Писма до членовете
От известно време при груповите срещи на членовете на Антропософското общество тече дебат относно правилото в тях да се постигат общи познания чрез четене и дискутиране на наличната антропософска литература или да бъдат предпочетени лекции на членове, където тези, които имат желание да вземат дейно участие в работата на Движението да
говор
ят свободно върху всичко, което имат да кажат.
От известно време при груповите срещи на членовете на Антропософското общество тече дебат относно правилото в тях да се постигат общи познания чрез четене и дискутиране на наличната антропософска литература или да бъдат предпочетени лекции на членове, където тези, които имат желание да вземат дейно участие в работата на Движението да говорят свободно върху всичко, което имат да кажат.
към текста >>
191.
18. До всички членове * XVII 13 юли 1924 Относно разбирането на духа и съзнателното изживяване на съдбата
GA_39 Писма до членовете
С такова разбиране, човек, докоснат от световните и човешки загадки, може да срещне Посветения, който според своето проникновение, е длъжен да
говор
и за външния свят на сетивата, разкриващ не само сетивни възприятия, но също и за впечатленията от извършеното от човешките души в живота преди раждането и в предишни земни животи.
С такова разбиране, човек, докоснат от световните и човешки загадки, може да срещне Посветения, който според своето проникновение, е длъжен да говори за външния свят на сетивата, разкриващ не само сетивни възприятия, но също и за впечатленията от извършеното от човешките души в живота преди раждането и в предишни земни животи.
Той трябва да разкаже за света на вътрешното себе, разкриващ духовни събития, които произвеждат толкова въздействащи впечатления, колкото и възприятията на сетивния свят.
към текста >>
192.
19. До всички членове * XVIII 10 август 1924 Относно използването на 'Ръководните мисли'
GA_39 Писма до членовете
При разпространяване съдържанието на Антропософията на първо място е необходима съвест и силно чувство за от
говор
ност.
Друга гледна точка също подлежи на разглеждане.
При разпространяване съдържанието на Антропософията на първо място е необходима съвест и силно чувство за отговорност.
На това, което се казва за духовния свят трябва да се придаде такава форма, че образите на духовните факти и същества да не бъдат изложени на недоразумения. Всеки, който чува лекция в Гьотеанума получава непосредствено впечатление. Ако той повтори съдържанието на това, което е чул, впечатлението може да отзвучи в него; и тогава той самият е в състояние да формулира нещата така, че те да бъдат правилно разбрани. Но ако то е повторено от втора или трета ръка възможността за промъкване на неточности обаче става все по-голяма. Всички тези неща трябва да се знаят.
към текста >>
193.
Съдържание
GA_40 Стихове и медитации
Говор
ят на човешки сетива
Говорят на човешки сетива
към текста >>
На чувството на хората
говор
ят
На чувството на хората говорят
към текста >>
На сетива
говор
ят
На сетива говорят
към текста >>
Говор
ят на човешки сетива
Говорят на човешки сетива
към текста >>
На чувството на хората
говор
ят
На чувството на хората говорят
към текста >>
Пред
говор
към първото издание 1912/13 г.
Предговор към първото издание 1912/13 г.
към текста >>
Пред
говор
към второто издание 1918 г.
Предговор към второто издание 1918 г.
към текста >>
194.
Коледа
GA_40 Стихове и медитации
в човешкото сърце
говор
и:
в човешкото сърце говори:
към текста >>
195.
Говорят на човешки сетива
GA_40 Стихове и медитации
Говор
ят на човешки сетива
Говорят на човешки сетива
към текста >>
196.
На чувството на хората говорят
GA_40 Стихове и медитации
На чувството на хората
говор
ят
На чувството на хората говорят
към текста >>
197.
На сетива говорят
GA_40 Стихове и медитации
На сетива
говор
ят
На сетива говорят
към текста >>
198.
Говорят на човешки сетива
GA_40 Стихове и медитации
Говор
ят на човешки сетива
Говорят на човешки сетива
към текста >>
199.
На чувството на хората говорят
GA_40 Стихове и медитации
На чувството на хората
говор
ят
На чувството на хората говорят
към текста >>
200.
Антропософски календар на душата. Предговор към първото издание 1912/13 г.
GA_40 Стихове и медитации
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
201.
Антропософски календар на душата. Предговор към второто издание 1918 г.
GA_40 Стихове и медитации
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
202.
Антропософски календар на душата
GA_40 Стихове и медитации
говор
и Слънцето на чувствата човешки
говори Слънцето на чувствата човешки
към текста >>
Говор
и на Всемира,
Говори на Всемира,
към текста >>
говор
и тъй усещане, което
говори тъй усещане, което
към текста >>
Говор
и мировото слово,
Говори мировото слово,
към текста >>
напиращо към откровение,
говор
и
напиращо към откровение, говори
към текста >>
така мисловна яснота
говор
и,
така мисловна яснота говори,
към текста >>
в могъщо откровение
говор
и
в могъщо откровение говори
към текста >>
НАГОРЕ