Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
Намерени са резултати от
394
текста в
4
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Борба
'.
На страница
1
:
236
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в
борба
та срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци. Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата.
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота. Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи. Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления. Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела.
към текста >>
2/ Взаимодействието на организма и на неорганичната природа и на организмите помежду им /приспособление и
борба
за съществуване/.
Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост. И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга. Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин. Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е. изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности.
2/ Взаимодействието на организма и на неорганичната природа и на организмите помежду им /приспособление и борба за съществуване/.
Дарвин е развил само последната страна на науката за организмите. Следователно не може да се каже: Дарвиновата теория е развитие на основните идеи на Гьоте, а тя е само развитие на едната страна на последните. Тя насочва погледа само върху онези факти, които дават повод, щото светът на живите същества да се развие по определен начин, не обаче и върху онова “нещо”, върху което фактите действат определящо. Когато се преследва само едната страна, тя не може никак да доведе до една пълна теория на организмите, тя трябва да бъде действително проследена в духа на Гьоте, трябва да бъде допълнена и задълбочена чрез другата страна на неговата теория. Едно просто сравнение ще изясни нещата.
към текста >>
Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на
борба
та за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа.
Каква форма добиват двата стадия, това не зависи само от природата на топлината, а съвсем съществено и от природата на оловото. Едно друго тяло, прекарано през същите условия, би показало съвършено други състояния. Организмите също се оставят да бъдат повлияни от обкръжаващите ги условия, те също се приемат различни състояния, предизвикани чрез условията на обкръжаващата среда, а именно напълно съответно на тяхната природа, на тяхната същност, която прави от тях организми. Тази същност намираме именно в идеите на Гьоте. Онзи, който е въоръжен с разбиране за тази същност, той първо ще бъде в състояние да разбере, защо организмите отговарят (реагират) на определени условия именно по един такъв, а съвсем не по друг начин.
Само такъв човек ще бъде в състояние да си състави правилни представи върху изменчивостта навъншните форми на организмите и върху свързаните с това закони на приспособлението и на борбата за съществуване.*/*Ненужно е да се каже, че с това съвсем не се съмняваме в модерната теория за произхода или че с това нейните твърдения трябва да бъдат ограничени; напротив, с това и се създава една сигурна основа.
Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте. В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”. На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”. На 18 февруари 1787 година *(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”.
към текста >>
2.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук в своите права се явяват: приспособяването, вследствие на което организмът се оформява според заобикалящите го външни условия, и
борба
та за съществуване, която действа в посоката, че само най-добре приспособилите се към царуващите условия същества се запазват.
Еднакво основателна според идеята заедно с другите, все пак една система може да изпъкне на преден план, може да употреби за себе си намиращия се в животинския организъм запас от формиращи сили и да го изтегли от другите органи. Така животното се явява образувано особено според насоката на посочената организмена система. Едно друго животно се явява образувано в друга насока. Тук се крие възможността за диференциране на първичния организъм в неговата изява в родове и видове. Действителните (фактическите) причини на диференцирането не са обаче още дадени с това.
Тук в своите права се явяват: приспособяването, вследствие на което организмът се оформява според заобикалящите го външни условия, и борбата за съществуване, която действа в посоката, че само най-добре приспособилите се към царуващите условия същества се запазват.
Обаче приспособлението и борбата за съществуване не биха могли да произведат нищо в организма, ако съставляващият организма принцип не би бил такъв, че да може да приеме най-разнообразните форми при постоянното запазване на вътрешното единство. Връзката на външните формиращи сили с този принцип съвсем не трябва да се схваща така, като че първите биха действали определящо върху втория по начина, както действат едно неорганично същество върху друго такова. Вярно е, че външните условия дават повода типът да се оформи по определен начин, да добие определена форма; обаче тази форма не може да бъде изведена отвъншните условия, а от вътрешния принцип. При това обяснение трябва винаги да се търсят първите, обаче самата форма не трябва да се разглежда като тяхно последствие. Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причинност би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи.
към текста >>
Обаче приспособлението и
борба
та за съществуване не биха могли да произведат нищо в организма, ако съставляващият организма принцип не би бил такъв, че да може да приеме най-разнообразните форми при постоянното запазване на вътрешното единство.
Така животното се явява образувано особено според насоката на посочената организмена система. Едно друго животно се явява образувано в друга насока. Тук се крие възможността за диференциране на първичния организъм в неговата изява в родове и видове. Действителните (фактическите) причини на диференцирането не са обаче още дадени с това. Тук в своите права се явяват: приспособяването, вследствие на което организмът се оформява според заобикалящите го външни условия, и борбата за съществуване, която действа в посоката, че само най-добре приспособилите се към царуващите условия същества се запазват.
Обаче приспособлението и борбата за съществуване не биха могли да произведат нищо в организма, ако съставляващият организма принцип не би бил такъв, че да може да приеме най-разнообразните форми при постоянното запазване на вътрешното единство.
Връзката на външните формиращи сили с този принцип съвсем не трябва да се схваща така, като че първите биха действали определящо върху втория по начина, както действат едно неорганично същество върху друго такова. Вярно е, че външните условия дават повода типът да се оформи по определен начин, да добие определена форма; обаче тази форма не може да бъде изведена отвъншните условия, а от вътрешния принцип. При това обяснение трябва винаги да се търсят първите, обаче самата форма не трябва да се разглежда като тяхно последствие. Извеждането на формите на един организъм от заобикалящия външен свят чрез чиста причинност би било отхвърлено от Гьоте също така, както той направи с теологичния принцип, според който формата на един орган е сведена до една външна цел, на която той трябва да служи. При онези организмени системи на животното, при които се касае повече за външността на стоежа, например при костите, там отново изпъква онзи наблюдаван у растенията закон, както при образуването на черепните кости.
към текста >>
понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследственост,
борба
за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на основата на тези неща.
Всеки по-висш индивид е именно чрез това по-съвършен, че не е възпрепятстван чрез благоприятните условия на заобикалящата го среда да се развие напълно свободно съобразно неговата вътрешна природа. Ако напротив индивидът трябва да бъде принуден чрез различни въздействия да остане на една по-ниска степен, тогава се изявяват само някои от неговите вътрешни сили и тогава при него е едно цяло това, което при съвършено развития индивид е само част от едно цяло. И по този начин по-висшият организъм се явява в своето развитие съставен от по-нисшите, или също по-нисшите се явяват в тяхното развитие като части на по-висшия. Ето защо в развитието на едно по-висше животно ние трябва да виждаме отново развитието на всички по-нисши /биогенетичен закон/. Както физикът не се задоволява с това, само да изказва и да описва фактите, а проучва техните закони, т.е.
понятията на явленията, така и за онзи, който иска да проникне в естеството на органичните същества, не може да бъде достатъчно, да изтъква само фактите за сродство, наследственост, борба за съществуване и т.н., а той иска да познае идеите които стоят на основата на тези неща.
Това, което за физиката са трите кеплерови закони, това са за представителя на науката на организмите гьотевите мисли за типа. Без тях светът е за нас само един лабиринт от факти. Това често е било криво разбрано. Твърди се, че понятието за метаморфозата в смисъла на Гьоте е само един образ, който всъщност се е изградил в нашия ум чрез абстракция. Счита се, че на Гьоте е било неясно, че понятието за превръщането на листата в органи на цвета има смисъл само тогава, когато последните, например тичинките, са били някога действителни листа.
към текста >>
3.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води
борба
срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа.
Според тях това, което е липсвало на Гьоте, е било теорията на селекцията, чрез която първо Дарвин основа монистичния светоглед и издигна еволюционната теория до научно убеждение. Срещу това становище застана едно друго, което приема, че идеята за типа у Гьоте не е нищо друго освен едно общо понятие, една идея в смисъла на платоновата философия. Те допускат, че Гьоте наистина е направил някои твърдения, които припомнят за еволюционна теория, до което той е стигнал чрез заложения в неговата природа пантеизъм; но, казват те, той не е почувствал нужда да напредне до последната механична основа. Ето защо при него не може да става дума за еволюционна теория в модерен смисъл. Като се опитах да обясня Гьотевите възгледи без предпоставката на някакво положително становище, а изхождайки чисто от същността на Гьоте, от цялостта на неговия дух, на мене ми стана ясно, че нито едното, нито другото от споменатите направления не е изтълкувало съвършено правилно неговия възглед за природата колкото и извънредно важно да е онова, което те са допринесли за оценката на Гьоте.
Първото от охарактеризираните мнения е напълно право, когато твърди, че благодарение на това, че Гьоте се е стремил да обясни органичната природа, той води борба срещу дуализма, който приема непреодолими граници между органичната и неорганичната природа.
Обаче Гьоте поддържаше възможността на това обяснение не затова, защото си представяше формите и явленията на органичната природа в една механическа връзка, а защото разбираше, че по-висшата връзка, в която те се намират, съвсем не е затворена за нашето познание. Той наистина си представяше Вселената по монистичен начин като нераздвоено единство от което не изключваше и човека -, обаче поради това той признаваше все пак, че вътре в това единство трябва да бъдат различени степени, които имат свои собствени закони. Още от своята младост той заемаше отрицателно становище спрямо стремежите, които си представят единството като еднообразие и считат органическия свят, както въобще това, което в природата се явява като по-висша природа, годспоствуван от законите действащи в неорганичния свят. Това отрицателно становище беше също онова, което по-късно го принуди да приеме съществуването на съзерцателната разсъдъчна способност, чрез която ние схващаме органичната природа, противоположно на дискурсивния /минаващ от едно съдържание към друго/ ум, чрез който познаваме неорганичната природа. Гьоте си представя света като един кръг от кръгове, от които всеки един си има свой собствен обяснителен принцип.
към текста >>
4.
14. МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ПРЕДСТАВИ НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ето защо днешните опровержения на Гьоте са в много случаи една
борба
с вятърни мелници.
За това явление той беше намерил в учението на Хоуардс една средство, да задържи постоянно колебаещите се формации в определени основни състояния и така това, "което живее в едно колебаещо се явление", да го "затвърди с трайни мисли". Той търсеше само още едно средство, което дойде в помощ на преобразуването на формите на облаците, както намери едно средство в онази "духовна стълба", за да обясни превръщането на формата на типичния растителния лист. Както там за него беше онази духовна стълба, така и в метеорологията различните "свойства" на атмосферата на различни височини му служат като нишка, за която той фиксира отделните формации. Тук както и там трябва да запомним, че на Гьоте никога не можеше да му хрумне да счита една такава нишка като една действителна формация. Той имаше точно съзнанието, че само отделната формация трябва да се счита като нещо действително за сетивата в пространството, и че всички други принципи на обяснението съществуват само за очите на Духа.
Ето защо днешните опровержения на Гьоте са в много случаи една борба с вятърни мелници.
Тези, които го критикуват, поставят или прибавят към неговите принципи една форма на действителността, която той самият им отричаше, и вярват, че с това са го оборили. Обаче онази форма на действителността, която той поставяше на основата, обективната, конкретната идея, нея днешното природоучение не познава. Ето защо от тази страна Гьоте трябва да му остане чужд.
към текста >>
5.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В моите изложения върху Гьотевата теория на цветовете аз водих същата
борба
срещу основните представи на естествената наука както професор Оствалд в своята сказка "Превъзмогването на научния материализъм".
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти на химическите процеси, особено стехиометричните закони на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя. И на страниците на настоящия труд може да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото намираме изразено и в лекцията на Оствалд*/*Оствалд, цит. на др. място стр.12 и следв./: "Но каква опитност имаме ние за физическия свят? Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
В моите изложения върху Гьотевата теория на цветовете аз водих същата борба срещу основните представи на естествената наука както професор Оствалд в своята сказка "Превъзмогването на научния материализъм".
Обаче това, което аз поставих на мястото на тези основни представи, не съвпада с постановките на Оствалд. Защото както ще покажа по-нататък, той изхожда от същите повърхностни предпоставки както в неговите противници, последователите на научния материализъм. Аз показах също, че основните представи на модерните възгледи за природата са причина за нездравата оценка, която Гьотевата теория на Цветовете изпита и постоянно още изпитва. Сега бих искал да се обясня малко по-точно с модерния възглед за природата. От целта, която този възглед за природата си е поставил, аз се старая да позная, дали той е един здрав възглед или не.
към текста >>
6.
17_г. ЧЕТВЪРТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Един от тях, който произвежда забележителния фокус, привърженик на механическата теория за природата и същевременно на индийската мистика, Антон Лампа, отбелязва против изложенията на Оствалд, че този последният води
борба
срещу вятърни мелници.
Г. ЧЕТВЪРТО Някои отделни по-млади физици твърдят, че те не влагат в понятието за движещата се материя никакъв смисъл, който да излиза вън от пределите на опита.
Един от тях, който произвежда забележителния фокус, привърженик на механическата теория за природата и същевременно на индийската мистика, Антон Лампа, отбелязва против изложенията на Оствалд, че този последният води борба срещу вятърни мелници.
Къде е великанът на научния /Оствалд разбира естественонаучния/ материализъм? Такъв съвсем не съществува. Някога е съществувал един така наречен естественонаучен материализъм на господата Бюхнер, Фойгт и Молешот, той съществува и днес, но в самата естествена наука той не съществува, в естествената наука той никога не е бил у дома си. Оствалд е недогледал това, иначе той би обявил война на механическия начин на разбиране, което вследствие на неговото недоразумение той върши само покрай другото, но което без това криво разбиране той вероятно въобще не би сторил. Може ли да се вярва, че едно природоизследване, което върви по пътищата, които Кирххоф е начертал, може да схване понятието за материята в един такъв смисъл, както е сторил това материализмът?
към текста >>
7.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Днес аз трябва да се върна назад в мислите към моята тогавашна вътрешна
борба
.
Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно. По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма. Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговорност аз напълно признавах. Той ме доведе до Гьоте.
Днес аз трябва да се върна назад в мислите към моята тогавашна вътрешна борба.
Никак не ми беше лесно да премина над хода на мислите на тогавашните философи. Обаче моята светеща звезда беше произведеното напълно чрез само себе си признание на факта, че човекът може да на себе си вътрешно като независим от тялото дух, пребиваващ в един духовен свят. Преди моите съчинения върху естествено-научните трудове на Гьоте и преди тази теория на познанието аз написах една малка статия върху атомизма, която не бе напечатана никога. Тя беше държана в посоченото направление. Спомням си, каква радост ми достави, когато Фридрих Теодор Вишер, на когото изпратих статията, ми писа няколко думи изразяващи неговото съгласие с написаното от мене.
към текста >>
8.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Често ние вижаме човешкият дух да води
борба
, за да може да хвърли мост над създадените чрез ума различия.
Единността на битието, която по-рано е била чувствана или само смътно предчувствана, е напълно прозряна от разума. Възгледът добит чрез ума трябва да бъде задълбочен чрез възгледа добит чрез разума. Ако първият се превръща в самоцел, вместо да бъде само една необходима преходна точка, той не предава тогава действителността, а само една нейна карикатура. Понякога е трудно да бъдат свързани създадените от ума мисли. Историята на науките ни предлага много доказателства за това.
Често ние вижаме човешкият дух да води борба, за да може да хвърли мост над създадените чрез ума различия.
Във възгледа за света добит чрез разума човек израства в неразривно единство с този свят. Още Кант е обърнал внимание на разликата между ума и разума. Той нарича разума онази способност, която възприема идеите; напротив умът се ограничава в това, да разглежда света само в неговата отделеност, в неговата изолираност. Разумът е действително способността да възприемаме идеите. Тук трябва да установим разликата между понятие и идея, която до сега не взехме под внимание.
към текста >>
9.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и
борба
та за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата?
При това се изпуска изпредвид, че обектите, на които искаме да наложим нашия начин на разглеждане, може би съвсем не го понасят. Че е справедлив упрекът, който отправяме към органичната естествена наука на нашите дни: Тя пренася върху органическата природа не принципа на научния начин на разглеждане въобще, а този на неорганическата природа, това ни показва един поглед върху възгледите, на Хегел, който без съмнение е най-забележителният съвременен теоретик на изследването на природата. Когато той изисква от всеки научен стремеж "Навсякъде да добие значение причинната връзка на явленията”, когато казва: “Ако психическата механика не би била така безкрайно сложна, ако бихме били в състояние да обгърнем напълно с погледа и историческото развитие на психическите функции, тогава ние бихме искали да ги доведем всичките в една душевна математическа формула”, от това ясно се вижда, какво иска той: Да третира целия свят според шаблона на метода на физиката. Но това изискване стои и на основата на дарвинизма, не в неговата първоначална форма, а в неговото днешно тълкуване. видяхме, че в неорганическата природа един процес бива обяснен, когато показваме неговото закономерно възникване от други сетивни действителности, когато го извличаме от предмети, които принадлежат както и той самият на сетивния свят.
Обаче как днешната органика (наука за организмите, биология) прилага принципа на приспособяването и борбата за съществуване, която и двата не можем да подложим на съмнение като израз на едно състояние на нещата?
Съвременните естественици вярва, че могат да извлекат характера на определен вид растения или животни отвъншните условия, в които те са живели, както например затоплянето на едно тяло се обяснява от падащите върху него слънчеви лъчи. Забравя се обаче напълно, че по своите пълни със съдържание определения този характер не може никога да се счита като последствие на тези условия. Условията могат да имат едно определящо влияние, но те не са една съдържаща причина. Ние сме наистина в състояние да кажем: Под впечатлението на това или онова състояние на нещата един вид трябваше да се развие така, че да се развие по-особено този или онзи орган; обаче съдържателната част, специфично-органичното не може да бъде извлечено отвъншните условия. Едно органическо същество би имало съществените свойства а, в, с; но в своето развитие то е попаднало под влиянието на определени външни условия.
към текста >>
10.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Според възгледа на този мислител отделните светогледи влизат в своего рода
борба
за съществуване и онова мировозрение, което се окаже най-добро, е обявено за победител.
Той е прав, ако наивният реализъм е лъжлив; но този лъжливият се доказва с помощта на самия неверен възглед. За този, за който това става очевидно, не остава нищо друго, освен да напусне пътя, начертан тук за постигането на някакъв мироглед и да хване друг път. Не трябва ли ние да търсим този път чрез налучкване, чрез опитване, докато случайно намерим верния? Едуард Ф. Хартман несъмнено се придържа към този възглед, когато мисли, че е доказал значимостта на своята теоретико-познавателна гледна точка с това, че тя обяснява явленията на света, докато другите гледища не правят това.
Според възгледа на този мислител отделните светогледи влизат в своего рода борба за съществуване и онова мировозрение, което се окаже най-добро, е обявено за победител.
Обаче такъв способ на действие ни се струва несъстоятелен затова, защото много добре могат да съществуват няколко хипотези, които еднакво задоволително водят до обяснението на световните явления. Ето защо по-добре е да се държим за споменатия по-горе ход на мислите за опровержението на наивния реализъм и да разгледаме, в какво се състои неговият недостатък. Нали наивният реализъм е такова разбиране, от което изхождат всички люде. Именно затова се препоръчва да се започне изправянето именно от него. Когато след това намерим, защото той трябва да е недостатъчен, ние ще намерим верния път вече със съвършено друга увереност, отколкото ако бихме се опитали да го търсим просто чрез налучкване.
към текста >>
11.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Целият му стремеж е една безплодна
борба
за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление.
Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави. Цялостното съотношение, изложено тук от мен, ни се представя в едно световноисторическо явление: в противостоенето на схващането за единния свят, или монизма, и на теорията за двата свята, или дуализма. Дуализмът насочва поглед само върху извършеното от съзнанието на човека разделение между Аз и свят.
Целият му стремеж е една безплодна борба за примиряване на тези противоположности, които нарича ту Дух и материя, ту субект и обект, ту мислене и явление.
Той има усещането, че между двата свята трябва да съществува мост, ала не е в състояние да го намери. Изживявайки се като „Аз", човекът не може да отнесе този „Аз" другаде, освен на страната на Духа; а противопоставяйки този „Аз" на света, към последния той трябва да причисли достъпния за сетивата свят на възприятията, материалния свят. По такъв начин човекът сам се поставя в противоположността: Дух и свят. Той трябва да стори това, след като и собственото му тяло спада към материалния свят. Така „Азът" принадлежи към духовното като една негова част, а възприеманите от сетивата материални неща и процеси - към „светът".
към текста >>
12.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Всемирният процес е непрестанна
борба
срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване.
Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие.
Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване.
Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания. Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне". Хората са брънки на света, в който страда Бог. Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка.
към текста >>
Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в
борба
та за съществуване.
По такъв начин за него гладът се превръща едновременно в източник на удоволствие. Ако ли пък можеше да се утоли всичкият наличен глад на света, тогава щеше да се получи цялото количество наслада, дължащо се на съществуващата нужда от хранене. Към него би трябвало да се прибави особената наслада, която лакомниците изпитват поради необичайната изтънченост на своите вкусови нерви. Това количество наслада щеше да има възможно най-високата стойност, ако никоя нужда, насочена към въпросния начин на наслаждение, не оставаше незадоволена и ако редом с насладата не трябваше да се взема в сметката и известно количество неудоволствие. Съвременното естествознание е на мнение, че природата произвежда повече живот, отколкото може да поддържа, което ще рече, че поражда и повече глад, отколкото е в състояние да задоволява.
Произведеният излишък от живот трябва да загине мъчително в борбата за съществуване.
Няма съмнение, че във всеки миг на всемирния процес жизнените нужди са по-големи от наличните средства за тяхното задоволяване и че поради това насладата от живота се накърнява. Но действително съществуващата отделна наслада от живота в никаква степен не се намалява. Където се постига задоволяване на желанието, там съответното количество наслада е налице, дори ако в самото желаещо същество или в останалите има освен туй немалко незадоволени нагони. И ако все пак нещо се намалява, то това е стойността на насладата от живота. Задоволяват ли се само част от нуждите на едно живо същество, то получава съответната наслада.
към текста >>
А
борба
та за съществуване е само последица от този факт.
Така че въпросът не е дали съществува превес на удоволствието, или на неудоволствието, а дали желанието за постигане на удоволствие е достатъчно силно, за да превъзмогне неудоволствието. Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки.
А борбата за съществуване е само последица от този факт.
Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения. Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то.
към текста >>
Наличният живот се стреми към разгръщане, и от
борба
та се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения.
Доказателство за правилността на това твърдение е обстоятелството, че когато удоволствието трябва да бъде постигнато с цената на голямо неудоволствие, неговата стойност се преценява като по-висока, отколкото ако ни го поднесат като неочакван дар. Когато мъките и страданията са отслабили нашето желание, но целта все пак бъде постигната, тогава именно удоволствието нараства в сравнение с все още останалото количество желание. А това съотношение, както показах, представя стойността на удоволствието (срв. стр.198). Друго едно доказателство е това, че живите същества (в това число и човекът) разгръщат своите нагони дотогава, докато са в състояние да понасят противостоящите им страдания и мъки. А борбата за съществуване е само последица от този факт.
Наличният живот се стреми към разгръщане, и от борбата се отказва само онази част, чиито желания биват задушавани под гнета на трупащите се затруднения.
Всяко живо същество търси храна дотогава, докато липсата й разруши живота му. Човекът също посяга на себе си, когато (с право или без право) вярва, че не може да се добере до житейските цели, заслужаващи според него да бъдат постигнати. Но докато все още вярва във възможността да се добере до онова, което по негово виждане заслужава да бъде постигнато, той се бори срещу всички мъки и страдания. Едва философията би трябвало да внуши на човека мнението, че волята има смисъл само тогава, когато удоволствието е по-голямо от неудоволствието; по своята природа той иска да постигне обектите на своето желание, ако може да понесе неизбежното в случая неудоволствие, колкото и голямо да е то. Но една такава философия би била погрешна, защото поставя човешката воля в зависимост от едно обстоятелство (превес на удоволствието над неудоволствието), което поначало е чуждо на човека.
към текста >>
13.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
За него е достатъчно оправдание за такава
борба
, ако инстинктите му усетят тези на противника като вредни.
Такъв мироглед е като спирачка за всяко здраво мислене, той създава гъста, идеалистична мъгла, която пречи на естественото, насочено към разглеждане на действителността зрение да наблюдава световните събития. Накрая той притъпява напълно усета за реалност. Когато Ницше повежда духовна битка, той не иска да опровергава чуждите мнения като такива, но го прави, защото тези мнения водят към вредни, противоестествени инстинкти, с които иска да се бори. При това той има намерение, каквото има всеки, който се бори срещу вредно природно действие или унищожава някакво вредно природно същество. Той гради не чрез „убеждаващата“ сила на истината, а въз основа на убедеността си, че ще победи противника, който, за разлика от него, притежава нездрави и вредни инстинкти.
За него е достатъчно оправдание за такава борба, ако инстинктите му усетят тези на противника като вредни.
Не вярва, че трябва да се бори за някаква идея в ролята на неин защитник, а се бори, защото инстинктите му го подтикват към това. Това не е по-различно при всяка духовна битка. Обикновено борците са също толкова малко съзнателни за действителните си подбуди, колкото философите за своята „воля за власт“ или последователите на нравствения световен ред за естествените причини на нравствените си идеали. Те вярват, че се борят само мнения срещу мнения и покриват действителните си мотиви под мантията на понятия. Също така те не посочват инстинктите на противника, които са им несимпатични, вероятно не ги осъзнават.
към текста >>
14.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна
борба
между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата.
Съответстващото на това „да“ слабият го определя като добро, а което му се противопоставя, като зло. Силният не може да признае „доброто и злото“, защото той не признава силата, определяща доброто и злото за слабия. Каквото силният желае, е добро за него. Той го прави срещу всички противопоставящи му се сили. И се стреми да преодолява всичко, възпрепятстващо тази дейност.
Той не вярва, че някаква „вечна световна воля“ води всички волеви решения към велика хармония, а е на мнение, че цялото човешко развитие е резултат от волевите импулси на отделните личности и че възниква вечна борба между отделните прояви на волята, в която по-силната воля надделява над по-слабата.
За слабите и лишените от смелост силната личност, искаща да си създава закони и цели, става лоша и греховна. Тя предизвиква страх, защото руши установения ред. За нея е без стойност това, с което слабите са свикнали, за нея има стойност да открива нещо ново и непознато досега. „Всяка индивидуална дейност, всеки индивидуален начин на мислене предизвикват ужас. Не е пресметнато какво точно по-особените, избраните, по-самобитните духове в целия ход на историята е трябвало да изстрадат поради факта, че винаги са били считани за лоши и опасни, че те самите са се усещали такива.
към текста >>
15.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил
борба
та, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения.
Във времето малко преди да изпадне в пълно умопомрачение, тази липса се оформя в омраза към всичко, което се нарича логично основание. „Порядъчните неща не носят в ръка своите основания като порядъчните хора. Неприлично е да се показват всичките пет пръста. Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г. в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения).
Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения.
Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ. Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота. Нека ме закриля също и занапред верният Бог! “ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр.
към текста >>
194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна
борба
.
Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ. Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота. Нека ме закриля също и занапред верният Бог! “ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр.
194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба.
В спомените си, които издава през 1888 г. под заглавието „Ecce homo“, той говори за вътрешните си борби. „Религиозни трудности -казва - не познавам от опита ми...“ „Бог, безсмъртие на душата, изкупление, отвъдност, само понятия, на които не съм отделил внимание и време, дори като дете. Може би не съм бил никога достатъчно дете за това? Познавам атеизма не като резултат, още по-малко като събитие.
към текста >>
Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с
борба
та срещу истината, която води Ницше.
Откриват го и искат да го изложат на ярка светлина. Не, този лош вкус, тази воля за истина, за „истина на всяка цена“, тази младежка лудост в любовта към истината ни е опротивяла.“ От това отвръщане от истината възниква Ницшевата омраза към Сократ. Стремежът към обективност в този дух има за него нещо отблъскващо. В „Залезът на кумирите“ (1888) това е изразено по най-остър начин. „Сократ произхожда от най-нисши-те слоеве на обществото, от сганта.
Известно е колко отвратителен е бил... Сократ е едно недоразумение.“ Да сравним философския скептицизъм на други личности с борбата срещу истината, която води Ницше.
Обикновено този скептицизъм е в основата на едно изразено чувство за истина. Стремежът към истина подтиква философите да изследват своите ценности, извори, граници. При Ницше този стремеж не е налице. И начинът, по който той се занимава с проблемите на познанието, е само доказателство за липсата му на чувство за истина. Че такава липса в една гениална личност се проявява по по-друг начин, отколкото в една обикновена личност, е разбираемо.
към текста >>
307/308) Изкуството да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе
борба
срещу християнството.
Голямото и несравнимо изкуство да се чете добре е било установено - предпоставката за културна традиция, за единство на науката. Естествената наука е била обединена с математиката и механиката по най-добрия път - чувството за реалност, най-последното и стойностно от чувствата, което имаше свои школи и вековна традиция!... И не природ-но бедствие го разруши! Лукави, потайни, несигурни, жадни за кръв вампири го разсипаха!... Достатъчно е да се прочете някой християнски агитатор, например свети Августин, за да се схване, да се подуши какви нечисти другари пристигат.“ (Съчинения, Том VIII, стр.
307/308) Изкуството да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе борба срещу християнството.
Ето едно от изреченията му за това изкуство: „За мен няма съмнение, че да се напише едно-единствено изречение, което ще накара учените от по-късни времена да го коментират, оправдава работата на най-големия критик. Във филолога се крие изключителна скромност. Да се подобряват текстове е забавна работа за учения, решаване на ребус, но не трябва да се смята за нещо твърде важно. Лошо е, когато древността ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя! “ (Съчинения, Том X, стр.
към текста >>
Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „
борба
за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“.
Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“.
Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи. Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният характер, с който се явяват определени мисли. Тази пълна немотиви-раност можем да забележим в идеята му за „вечното възвръщане“ на всички неща и събития.
към текста >>
Борба
та срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на
борба
та, която води материалистичното и монистичното учение за природата.
„Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя. Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“.
Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата.
Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи. Така се обяснява честото повторение на същата представа, както и немотивираният характер, с който се явяват определени мисли. Тази пълна немотиви-раност можем да забележим в идеята му за „вечното възвръщане“ на всички неща и събития. Като комета, отново и отново връхлита тази идея в творбите му от времето между 1882 и 1888 г.
към текста >>
16.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща
борба
, в която едните стъпкват другите.
И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това. (Съчинения, Том VIII, стр.
218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност.
към текста >>
Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за
борба
та за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това. (Съчинения, Том VIII, стр. 218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите. Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях.
Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство.
към текста >>
Той открива мисълта за
борба
та за съществуване при Дарвин.
(Съчинения, Том VIII, стр. 218) Ницше казва за живота, че е „всъщност заграбване и завладяване на чуждото, коравосърдечие и нараняване на по-слабите, потискане на другите и накрая следва тяхното експлоатиране“ („Отвъд доброто и злото“, § 259) Също и за Леопарди животът представлява непрестанна и ужасяваща борба, в която едните стъпкват другите. Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно.
Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин.
Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство. Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII. стр. 128)
към текста >>
„Тази
борба
е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност.
„Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения.
Видовете не се стремят към съвършенство. Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII. стр. 128) Без съмнение повишената чувствителност и импулсите го карат до известна степен да насочи наблюденията си върху своята личност. Здрави и хармонични натури като Гьоте намират в достигащото далеч себенаблюдение нещо съмнително.
към текста >>
Той не трябва да води особена
борба
със себе си, за да се освободи от християнството.
259) Когато Ницше воюва, почти винаги воюва със самия себе си. Когато в първия си писателски период се нахвърля върху филологията, тогава това е филологът в него, срещу когото се бори, този изключителен филолог, който преди завършване на докторантурата, вече е назначен за професор в университета. Когато от 1876 г. започва битката си срещу идеалите, той вече има изграден свой собствен идеал. И когато в края на писателския си път написва безподобно гневния „Антихрист“, това отново не е нищо друго освен скритият в самия него християнски елемент, чрез който той е предизвикан.
Той не трябва да води особена борба със себе си, за да се освободи от християнството.
Но той бива освободен от разума, от едната страна на същността си. В сърцето си, в своите чувства той остава верен на християнските представи в практическия живот. Действа като страстен противник на едната страна на същността си. „Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега. Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега.
към текста >>
17.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Неговата
борба
се води изцяло в душата му.
Той възприема идеята за еволюцията от други. За тях тя представлява умствена работа. За него тя става работа на сърцето. Другите водят духовна битка срещу стари предразсъдъци. Ницше се пита как би могъл да живее с новите идеи.
Неговата борба се води изцяло в душата му.
Той се нуждае от по-нататъшно развитие към свръхчовека, за да понася човека. Така, на самотна висина, чувствителната му душевност трябва да превъзмогне научното познание, което е бил възприел. В последния си творчески период Ницше се стреми да добие от действителността това, което по-рано вярва, че е достигнал в илюзията, в една идеална област. Животът съдържа задача, която е вкоренена дълбоко в битието, но и извежда извън него. Човек не може просто да стои в непосредственото съществуване, в действителния живот, както и в това, което е осветено от естествената наука.
към текста >>
Борба
та за мирогледи създава често мъченици.
Този живот трябва да бъде изстрадан. Това остана мнението на Ницше. Също и „свръхчовекът“ е средство да се понася битието. Всичко това показва, че Ницше е бил роден да „изстрада битието“. Неговият гений почива в търсене и намиране на утешителни основи.
Борбата за мирогледи създава често мъченици.
Ницше не дава нови идейни мирогледи. Винаги ще се изтъква, че геният му не се състои в продукцията на нови мисли. Той обаче дълбоко изстрадва мислите на своето обкръжение. Изнамира за това страдание великолепните тонове на своя „Заратустра“. Става поет на новия светоглед.
към текста >>
18.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Сам Руисбрьок водеше
борба
срещу онези, които считаше за мистици еретици.
Йоханес Руисбрьок, белгийският мистик, вървеше по същият път на Сузо. Неговият духовен път среща един остър противник в лицето на Йоханес Герсон /роден в 1363 г./, който известно време бе канцлер на Парижкия университет и игра важна роля в събора в Констанца. Върху същността на онази мистика, която намери своите изразители в Таулер, Сузо и Руисбрьок, се хвърля известна светлина, когато я сравним с мистичните стремежи на Герсон, който има като предшественик Рихард Ф. Ст. Виктор, Бонавентура и др.
Сам Руисбрьок водеше борба срещу онези, които считаше за мистици еретици.
Такива бяха за него всички онези, които лекомислено разсъждаваха, че всички неща са еманация на едно Първично същество, които следователно виждат в света само едно разнообразие, а в Бога единството на това многообразие. Руисбрьок не причисляваше себе си към тях, защото знаеше, че до Първичното същество може да се стигне не чрез съзерцаване на нещата, а само когато човек се издигне от една нисша форма на разглеждане нещата до една по-висша. Също така той се обръщаше и срещу онези, които искаха да виждат в отделния човек, в неговото отделно съществуване /в неговото съществуване като създание/ направо неговата висша природа. Не по-малко укоряваше той и грешката на онези, които смесват всички различия в сетивния свят, и лекомислено казват, че нещата се различават едни от други само привидно, а по същество са еднакви. За един такъв начин на мислене, какъвто беше този на Руисбрьок, това би било също както ако бихме казали: Че за нашето виждане дърветата на една алея се сливат в далечината, това не ни интересува.
към текста >>
19.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Агрипа от Нетесхайм води
борба
за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления.
За да обясни нещо, което става в пространството и което той възприема чрез сетивата, чрез сили и процеси, които също са възпримаеми пространствено и сетивно, той прибягва до "духове", които поставя на равнището на сетивно-възприемаемото. На основата на подобен начин на мислене стои липсата на духовна способност на схващане на нещата. Такъв човек не е в състояние да вижда духовното по духовен начин; ето защо той задоволява своята нужда за съществуване на духа по един сетивен начин. На такива хора духът не показва никакъв дух; затова те го търсят със сетивата. Както виждат да летят облаците във въздуха, така те биха искали да виждат, че летят и духовете.
Агрипа от Нетесхайм води борба за една истинска естествена наука, която не иска да обяснява природните явления чрез духовни същества, които бродят в сетивния свят, но която иска да вижда в природата само природни явления, а в духа духовни явления.
Естествено Агрипа ще бъде съвсем криво разбран, ако се сравни неговата естествена наука с тази на следващите векове, която разполага със съвършено други опитности. При такова едно сравнение лесно може да изглежда, че това, което почива само на природни отношения или на лъжлива опитност, той го свързва направо с действия на духове. Такава несправедливост върши към него Мориц Кериер, когато макар и не в зложелателен смисъл казва: "Агрипа изброява много неща, които принадлежат на Слънцето, на Луната, на планетите или неподвижните звезди и се влияят от тях; например сродни със слънцето са огънят, кръвта, лавровото дърво, златото, хризолитът; те предават дарове на слънцето; смелост, веселост, светлина.... Животните имат едно естествено чувство, който се приближава до духа на предсказването до по-висока степен отколкото човешкия ум..... Хората могат да бъдат обвързани за любов, за омраза, болест и здраве. Така могат да бъдат обвързани крадци, за да не крадат някъде, търговци, за да не търгуват, кораби, мелници, за да не вървят, светкавици, за да не удрят. Това става чрез питиета, мехлеми, образи, пръстени, заклинания; кръвта на хиените е подходяща за подобно използване, всичко това напомня за шекспировия казан на магьосниците.
към текста >>
Във всеки случай по времето на Агрипа е имало малко разбиране за застъпената от него "естествена магия", която е търсил в природата природни неща, а духовното само в духа; хората са се придържали към "свръхестествената магия", която търсела духовното в царството на сетивното и против която Агрипа е водел
борба
.
Когато бе открит "фактът", че Земята е кръгла, всички предишни предположения бяха изхвърлени в областта на "суеверието". Така е с някои истини на астрономията, на биологията и пр. Учението за естествения произход в сравнение със съществуващите по-рано "хипотези на сътворението" е един напредък както и познанието, че Земята е кръгла по отношение на всички предишни предположения за нейната форма. Въпреки това за мене е много ясно, че в научните трудове и трактати по естествена наука от наше време има някои "факти", които за бъдещите векове съвсем не ще изглеждат факти, както и за нас не са факти някои неща, които Агрипа и Парацелзий твърдят. Важно не е това, какво те са считали за "факти", а това, в какъв дух се тълкували те тези факти.
Във всеки случай по времето на Агрипа е имало малко разбиране за застъпената от него "естествена магия", която е търсил в природата природни неща, а духовното само в духа; хората са се придържали към "свръхестествената магия", която търсела духовното в царството на сетивното и против която Агрипа е водел борба.
Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа. В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси. Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н.
към текста >>
20.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В природата царуват природните закони; и въпреки това нейната хармония е размътена от нецелесъобразности и една дива
борба
на елементите.
Фанатизираното усърдие на свещениците му създават големи неприятности в живота. Той, който иска да чете само писанието, което светлината вътре в него му разбулва, е преследван и измъчван от онези, за които е достъпно само външното писание, скованото, догматичното вероизповедание. В душата на Яков Бьоме живее неспокойно една мирова загадка, която тласка към познание. Той вярва, че със своя дух е потопен в една божествена хармония; но когато се оглежда около себе си, навсякъде вижда дисхармония в божествените творения. Светлината на Мъдростта принадлежи на човека; и въпреки това той е изложен на погрешност; в него живее подтикът към доброто, и въпреки това през цялото човешко развитие звучи дисонансът на злото.
В природата царуват природните закони; и въпреки това нейната хармония е размътена от нецелесъобразности и една дива борба на елементите.
Как трябва да се разбира дисхармонията в хармоничното мирово Цяло? Този въпрос измъчва Яков Бьоме. Той застава в центъра на света на неговите представи. Той иска да добие един възглед за мировото Цяло, което включва в себе си дисхармонията. Защото как една представа би искала да обясни света, ако тя остави необяснена съществуващата дисхармония?
към текста >>
В
борба
та между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/.
В тъмна суровост Първичното същество приема форма, затворено нямо в себе си и неподвижно. Под символа на солта Бьоме разбира тази суровост. С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот. Живакът е символ за тази втора форма.
В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/.
Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/. Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи.
към текста >>
Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна
борба
на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/.
Под символа на солта Бьоме разбира тази суровост. С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот. Живакът е символ за тази втора форма. В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/.
Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/.
Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/. На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи. Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата.
към текста >>
Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива
борба
на частите /вода/.
С подобни наименования той се позовава на Парацелзий, който беше взел имената за природните процеси от химическите процеси. Чрез поглъщането на своята противоположност първата форма на природата се явява във втората; сурово, неподвижно приема движението; в него се явява сила и живот. Живакът е символ за тази втора форма. В борбата между почивка и движение, между смъртта и живота, се разкрива третата форма на природата /сяра/. Този борещ се в себе си живот се изявява на себе си; отсега нататък той вече не живее в една вътрешна борба на своите членове; той живее себе си като единно просияваща светкавица, осветявайки своята същност /огън/.
Тази четвърта форма на природата се издига до петата, на почиващата в себе си жива борба на частите /вода/.
На тази степен съществува една вътрешна суровост и безмълвие, както на първата степен; само че това не е една абсолютна почивка, едно мълчание на вътрешните противоположности, а едно вътрешно движение на противоположностите. Не почива в себе си неподвижното, а подвижното, запаленото от светкавичния огън на четвъртата степен. На шестата степен самото Първично същество възприема себе си като такъв вътрешен живот; то възприема себе си чрез сетивните органи. Съществата надарени със сетива представят тази форма на природата. Яков Бьоме ги нарича звук или ехтене и като символ за сетивното възприятие поставя сетивното възприятие на звука.
към текста >>
В този случай един такъв Яков Бьоме би проникнал със своя начин на мислене на библейското сътворение на света в шест дни и
борба
та на ангелите и дявола, а географските познания на Лиелли факта на Хекеловата "Естествена история на сътворението".
С такива възгледи Яков Бьоме се опитва да обясни света, който според знанието на неговата епоха той считаше за фактически. За него са факти онези, които естествената наука на неговото време и Библията считаха за такива. Едно нещо е начинът на неговото мислене, друго нещо е светът на фактите. Можем да си представим начина на неговото мислене приложен към едно съвършено друго познание на фактите. И така пред нашия дух се явява Яков Бьоме, който би искал да живее и на границата на 19-ия и 20-ия век.
В този случай един такъв Яков Бьоме би проникнал със своя начин на мислене на библейското сътворение на света в шест дни и борбата на ангелите и дявола, а географските познания на Лиелли факта на Хекеловата "Естествена история на сътворението".
Който прониква в духа на съчиненията на Яков Бьоме, той трябва да дойде до това убеждение. /Изброяваме тук най-важните от тези съчинения: "Изгревът на зората"; "Трите принципа на божествената същност"; "За троичния живот на човека"; "Сигнатура рерум" или "Раждането и именуването на всички същества"; "Мистериум магнум"*./*Това изречение не трябва да се разбира така, като че днес изследването на Библията и на духовния свят е една заблуда: то трябва да се разбира в смисъл, че един "Яков Бьоме на 19-ия век" е стигнал до "естествената история на сътворението" по същите пътища, по които в 16-ия век той стигна до библията. Но от там той би се издигнал в духовния свят./
към текста >>
21.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Защото такъв човек трябва да си каже: Нека хората спорят върху отделни въпроси, нека се пишат томове след томове, нека се трупат наблюдения върху наблюдения относно „
борба
та за съществувание" и нейното безсмислие, относно „могъществото или безсилието на естествения отбор".
Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете". Дали когато един или друг човек изказва такива мисли, те намират външно малко одобрение, това е без различно. Важното е, че голямо е числото на тези, които по отношение на световните процеси се виждат заставени чрез естественонаучния начин на мислене да се съгласят с горните твърдения, макар и да не мислят, че вършат това. Без съмнение тези неща биха били твърде безутешни, ако самата естествена наука би ни заставила да стигнем до извода, който мнозина от нейните пророци проповядват. А най-неутешително би било това за онзи, който въз основата на тази естествена наука е стигнал до убеждението, че начинът на нейното мислене е общовалиден, че нейните методи са непоклатими.
Защото такъв човек трябва да си каже: Нека хората спорят върху отделни въпроси, нека се пишат томове след томове, нека се трупат наблюдения върху наблюдения относно „борбата за съществувание" и нейното безсмислие, относно „могъществото или безсилието на естествения отбор".
Самата естествена наука се движи по една посока, която в определени граници трябва да намери все по-висока степен на одобрение. Но нима изискванията на естествената наука са такива, каквито някои от нейните представители ги смятат? Не, те не са такива, това показва поведението на самите нейни представители. То не е такова, каквото мнозина го описват и го изискват за други области. Биха ли направили някога Дарвин и Ернст Хекел великите открития в областта на развитието на живота, ако вместо да наблюдават живота и строежа на съществата, биха се затворили в лабораторията, за да правят химически изследвания върху парче тъкан, взето от един организъм?
към текста >>
22.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той обаче счита
борба
та за баща на нещата.
Когато се спори върху това, дали със своето понятие за огъня, Хераклит е разбирал сетивния огън, или за него огънят е бил само символ на вечния Дух, който разтопява и отново съгражда нещата, тогава неговата мисъл се изопачава. Той е разбирал същевременно и двете; но и нито едното от двете. Защото за него и в обикновения огън живее Духът. И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността. Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран.
Той обаче счита борбата за баща на нещата.
Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността. Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията. Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония. От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост.
към текста >>
Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи
борба
едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал.
Защото за него и в обикновения огън живее Духът. И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността. Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран. Той обаче счита борбата за баща на нещата. Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността.
Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал.
Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията. Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония. От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка.
към текста >>
Но това, което се изявява в тази
борба
на противоположностите, което е разлято в света, то е не
борба
та, а хармонията.
И силата, която в огъня действува по обикновен начин, същата тази сила живее на по-висока степен в човешката душа, която в своите реторти разтопява сетивното познание и от него извлича своя възглед за вечността. Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран. Той обаче счита борбата за баща на нещата. Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността. Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал.
Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията.
Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония. От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка. От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът.
към текста >>
Именно защото във всички неща има
борба
, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония.
Тъкмо Хераклит може много лесно да бъде криво разбран. Той обаче счита борбата за баща на нещата. Но тук става дума именно за бащата на „нещата", а не и за вечността. Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията.
Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония.
От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка. От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът. Така той намира себе си.
към текста >>
От
борба
та на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът.
Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията. Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония. От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка.
От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът.
Така той намира себе си. Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността. Обаче за него този Дух се ражда от борбата на елементите. Но същият този Дух трябва да усмири елементите. В човека творящата природа надминава себе си.
към текста >>
Обаче за него този Дух се ражда от
борба
та на елементите.
Що е човекът като лично същество? За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка. От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът. Така той намира себе си. Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността.
Обаче за него този Дух се ражда от борбата на елементите.
Но същият този Дух трябва да усмири елементите. В човека творящата природа надминава себе си. Това е същата Все-Единна Сила, която създава борбата на противоположностите, тяхното смесва не, и която с великата мъдрост ще усмири тази борба. Тук имаме вечната двойственост, която живее в човека, вечната противоположност в него между временното и вечното. Чрез Вечността той е доведен до нещо напълно определено; по-късно човекът трябва да създаде нещо по-висше.
към текста >>
Това е същата Все-Единна Сила, която създава
борба
та на противоположностите, тяхното смесва не, и която с великата мъдрост ще усмири тази
борба
.
Така той намира себе си. Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността. Обаче за него този Дух се ражда от борбата на елементите. Но същият този Дух трябва да усмири елементите. В човека творящата природа надминава себе си.
Това е същата Все-Единна Сила, която създава борбата на противоположностите, тяхното смесва не, и която с великата мъдрост ще усмири тази борба.
Тук имаме вечната двойственост, която живее в човека, вечната противоположност в него между временното и вечното. Чрез Вечността той е доведен до нещо напълно определено; по-късно човекът трябва да създаде нещо по-висше. Той е зависим и независим. Той може да участвува във вечния Дух, който съзерцава, само според степента на смесването, което вечния Дух е произвел в него. Именно затова той е призван от временното да изгради вечното.
към текста >>
23.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той противопоставя две сили, които в този свят на битието причиняват развитието и умирането: Любовта и
Борба
та.
В Египет са гробовете на Озирис. Тук и там, на много места, е трябвало да бъдат погребани разкъсаните части на Бога. Обаче самият Озирис възкръснал от под земния свят и победил Тифон; един лъч от него озарил Изида и тя родила Харпократ или Хорус. Сега нека сравним този мит с възгледа на гръцкия философ Емпедокъл (490 -430 пр. Хр.). Той приема, че някога първичното Същество, Бог, се е раздробило в четирите елемента огън, вода, земя и въздух или в множеството на битието.
Той противопоставя две сили, които в този свят на битието причиняват развитието и умирането: Любовта и Борбата.
За елементите Емпедокъл казва: „Те самите остават същите, но комбинирайки се, Те стават човеци и всички безброй други същества, Които ту под силата на Любовта се съединяват в живи форми, Ту чрез омразата и борбата отново се разделят."
към текста >>
Ту чрез омразата и
борба
та отново се разделят."
Той противопоставя две сили, които в този свят на битието причиняват развитието и умирането: Любовта и Борбата. За елементите Емпедокъл казва: „Те самите остават същите, но комбинирайки се, Те стават човеци и всички безброй други същества, Които ту под силата на Любовта се съединяват в живи форми,
Ту чрез омразата и борбата отново се разделят."
Следователно, какво са, според Емпедокъл, нещата на света? Те са различно примесените елементи. Те са могли да бъдат създадени само чрез това, че Първичното-Едно се е раздробило на четири същества. Това Първично-Едно се е раздробило следователно в елементите на света. Когато пред нас имаме един предмет, той представлява част от разлятото Божество.
към текста >>
След това разкъсани едно от друго чрез раздора и
борба
та,
Смес от части на Бога, произлязла в своята структура чрез Любовта и Омразата. Емпедокъл казва ясно: „Доказателство за това е устройството на човешките съставни части, Първо чрез Любовта веществата се свързват в едно. Всички, каквито тялото притежава в своя разцвет,
След това разкъсани едно от друго чрез раздора и борбата,
Те отново скитат отделно по крайнините на живота. Същото става и с растенията и обитаващите водите риби, С горския дивеч и носените от крила птици." Емпедокъл мислел, че мъдрецът отново намира Божественото праединство, което е омагьосано в света, погълнато в Любовта и Омразата. Но когато човек намира Божественото, той сам трябва да е нещо божествено.
към текста >>
Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противоположността между
Борба
та (Тифон) и Любовта (Изида).
Тези мисли за света и човека, които надвишават сетивната опитност, мистът можел да намери в мита за Озирис. Божествената творческа сила е разлята в света. Тя се явява под формата на четирите елемента. Бог (Озирис) е умъртвен. Човекът със своето познание, което е от божествено естество, трябва отново да го възкреси.
Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противоположността между Борбата (Тифон) и Любовта (Изида).
Самият Емпедокъл изразява в гръцка форма своето основно убеждение, служейки си с представи, които са сходни с мита. Любовта е Афродита, Нейкос Борбата. Те свързват и разделят елементите. Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване.
към текста >>
Любовта е Афродита, Нейкос
Борба
та.
Тя се явява под формата на четирите елемента. Бог (Озирис) е умъртвен. Човекът със своето познание, което е от божествено естество, трябва отново да го възкреси. Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противоположността между Борбата (Тифон) и Любовта (Изида). Самият Емпедокъл изразява в гръцка форма своето основно убеждение, служейки си с представи, които са сходни с мита.
Любовта е Афродита, Нейкос Борбата.
Те свързват и разделят елементите. Представянето на един мит в такъв стил, какъвто виждаме тук, не трябва да бъде смесвано с едно чисто символично или даже алегорично тълкуване на митовете. Тук ние не разбираме такова тълкуване. Образите, от които е съставен митът, не са измислени символи на абстрактни истини, а действителни душевни изживявания на посветения. Последният изживява образите с духовните възприемателни органи, както нормалният човек изживява сетивните представи с помощта на очите и ушите.
към текста >>
В
борба
та срещу титаните, Прометей стои откъм страната на Зевс.
Особен интерес представлява в този смисъл сказанието за Прометей. Прометей и Епиметей са синовете на титана Япет. Титаните са синове от най-старото поколение на Боговете, Уран (Небето) и Гея (Земята). Кронос, най-младият от титаните, сваля от престола своя баща и завладява властта над света. В замяна и той самият бива победен заедно с другите титани от своя син Зевс.
В борбата срещу титаните, Прометей стои откъм страната на Зевс.
По негов съвет Зевс изгонва титаните в долния свят. Обаче в Прометей продължава да живее настроението на титаните. Той бил само наполовина приятел на Зевс. Когато последният иска да погуби човеците поради тяхното високомерие, Прометей се застъпва за тях, предава им изкуството на числата и на писмената и още нещо, което създава културата, а именно употребата на огъня. Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей.
към текста >>
24.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Борба
та утихва чрез новата вяра.
5, ст. 9-10). И при отварянето на всеки печат животните обясняват това, което знаят (гл. 6). При отварянето на първия печат, Йоан вижда един бял кон, на който седи конник с лък. Тук става видима първата космична сила, въплъщение на мисълта на сътворението. Тя се насочва по нов път от новия конник, християнството.
Борбата утихва чрез новата вяра.
При отварянето на втория печат се явява червен кон, на който също стои конник. Той отнема Мира, втората сила на света, за да не пренебрегне човечеството поради леност грижите на божествения свят. При отварянето на третия печат се изявява мировата сила на Правдата, донесена от християнството; при четвъртия печат се изявява религиозната сила, която чрез християнството приема нов облик. Така става ясно значението на четирите животни. Те са четирите главни световни сили, които чрез християнството приемат ново ръководство: Войната (Лъвът), Мирната работа (Телецът), Правдата (Съществото с човешко лице) и Религиозният полет (Орелът).
към текста >>
В съзерцаването на тези събития, за посветения се възобновява старата
борба
между низшата и висшата природа.
Христос е разпнат навсякъде в низшата природа. Там, където тази низша природа побеждава, всичко остава мъртво. Хората покриват като трупове площадите на градовете. Онези, които побеждават низшата природа, които възкресяват Христос в себе си, чуват тръбата на седмия ангел: „Царствата на света станаха царство на Господа нашего и на Неговия Христос и Той ще царува во веки веков." (гл.11, ст.15). „Тогава на небето се отвори храмът Божи и се яви ковчегът на завета Му в неговия храм." (ст.19)
В съзерцаването на тези събития, за посветения се възобновява старата борба между низшата и висшата природа.
Защото всичко, което по-рано посвещаващият се изживяваше, сега трябва да се потвърди и в този, който върви по пътищата на християнството. Както някога Озирис е бил застрашен от Тифон, така и сега „големият змей, старата змия" трябва да бъде победена (гл.12, ст.9). Жената, човешката душа, ражда низшето знание, което е една негативна сила, ако не се издигне до мъдростта. Човек трябва да мине през това низше знание. Тук, в Откровението това низше знание се явява под формата на „старата змия".
към текста >>
25.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Писанията от първите столетия на Християнството отразяват тази
борба
както у езичниците, които бяха привличани от величието на християнството, така и у онези християни, на които беше трудно да се отделят от ритуала на Мистериите.
Който познава древния възглед на Мистериите, трябва да чувствува това като съвършено нова нота в светогледа. Много личности от първите християнски столетия изживяха тази драма. Те познаваха естеството на Мистериите; ако искаха да станат християни, те трябваше да се отделят от Мистериите. Това ги довеждаше до тежки душевни борби. По най-различни начини те търсеха възможност за примирение между двете направления.
Писанията от първите столетия на Християнството отразяват тази борба както у езичниците, които бяха привличани от величието на християнството, така и у онези християни, на които беше трудно да се отделят от ритуала на Мистериите.
Християнството израства бавно от Мистериите. Християнските убеждения се изнасят под формата на истини от Мистериите; мъдростта на Мистериите се облича в думите на християнството. Климент Александрийски, християнски писател с езическо образование (умрял през 217 г. сл.Хр.) ни дава следния пример: „Бог не ни е забранил да си почиваме от добрите дела, празнувайки съботата. Той е позволил на онези, които могат да ги разберат, да вземат участие в божествените тайни и в свещената светлина.
към текста >>
Борба
та между Мистериите и християнството приема особен отпечатък чрез различните „гностически" секти и писатели.
Колкото повече придобива сила, толкова пътят, който тя признава за правилен чрез решения на събори и външно законодателство, измества личното изследване. Тя решава кой се отклонява повече или по-малко от божествената истина. Понятието „еретик" приема все по-установена форма. През първите столетия на християнството личното търсене на божествения път е било до по-голяма степен достояние на личността, отколкото през следващите столетия. Трябваше да измине дълго време, за да стане възможно убеждението на Августин: „Аз не бих вярвал в истинността на Евангелията, ако не бях заставен от авторитета на католическата църква."
Борбата между Мистериите и християнството приема особен отпечатък чрез различните „гностически" секти и писатели.
Като гностици трябва да считаме всички писатели, които търсели един по-дълбок смисъл в християнското учение. (Блестящо описание на развитието на Гнозиса дава споменатата по-горе книга на Мийд „Откъси от една изгубена вяра".) Ние можем да разберем тези гностици, ако ги разглеждаме като хора, пропити от мъдростта на Мистериите и устремени да разберат християнството от гледището на Мистериите. За тях Христос е Логосът. Като такъв той е от духовно естество. В своята първична същност, Той не може да дойде до човека от вън.
към текста >>
Тук винаги се поражда
борба
.
Ако се застане твърдо на това гледище, основното мистично настроение на душата е възможно само тогава, когато тя, намирайки висшата духовна същност в себе си, отваря своите духовни очи така, че те да бъдат озарени от светлината, излизаща от Христос в Исус. Съединението на душата с нейните най-висши сили е същевременно съединение с историческия Христос. Защото мистиката е непосредствено чувствуване и усещане на божествения свят в собствената душа. Обаче един Бог, издигащ се над всичко човешко, не може да живее истински в душата. Гнозисът, както и всяка по-късна християнска мистика, представляват стремеж да се участвува по някакъв начин в този божествен свят.
Тук винаги се поражда борба.
В действителност, човек може да намери само своя собствен божествен дял, но това е човешки-божественото, намиращо се в определена степен на развитие. А християнският Бог е определен, съвършен в себе си Бог. Човекът можеше да намери в себе си сила да се издигне до Него, но той не можеше да счита това, което изживява на определена степен в душата си, за тъждествено с този Бог. Между това, което човек може да познае в душата си, и онова, което християнството наричаше Божествено, се поражда една пропаст. Това е пропастта между знанието и вярата, между познанието и религиозното чувство.
към текста >>
26.
НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_8 Християнството като мистичен факт
За онзи, който възприема нещата точно, от фактите, назовани в наше време с гръмките имена „
борба
за съществуване", „Все сила на естествения подбор" и т.н., му говори мощно „Духът на природата".
Мнозина няма да го направят и все пак си съставят за природните явления и за човека такива представи, че ако биха били действително последователни, щяха да стигнат точно до такива изказвания. Не е важно как някой изразява теоретически своето убеждение, а това, дали въпросното убеждение е действително следствие от неговия начин на мислене. Възможно е някой да изпитва отвращение към цитираните думи или да ги намира смешни. Но когато, без да се е издигнал до духовните първопричини на природните явления, той си изгражда за тях едно повърхностно обяснение, което държи сметка само за тяхната външна страна, тогава като едно логическо следствие, друг ще извлече от това една материалистическа философия. Към стр.7.
За онзи, който възприема нещата точно, от фактите, назовани в наше време с гръмките имена „борба за съществуване", „Все сила на естествения подбор" и т.н., му говори мощно „Духът на природата".
Причината, която прави естествената наука да се приема във все по-широки кръгове, се крие в мненията, които науката изгражда от тези факти, а не в самите факти. Но от това следва, че научните мнения не трябва да се разглеждат като мнения, които по необходимост се покриват с фактите. Днес има неограничени възможности за подвеждане на хората в смисъла на казаното горе. Към стр.7 и 8. От забележки като тези, относно източниците на Лука и т. н.
към текста >>
27.
00. С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Обаче зная и друго: че на всяка степен от моята вътрешна
борба
аз се стремя да постигна възможно най-много в тази област.
Но то може и трябва да се появи. По-нататъшното задълбочаване на свръхсетивното познание непрекъснато укрепва, особено чрез упражненията, описани в "Как се постигат познания за висшите светове? ". Този процес е крайно необходим на окултното обучение; но от друга страна, една правилно написана антропософска книга е длъжна да пробуди духовния живот на читателя, а не да му предлага просто сбор от мисли и разсъждения. Четенето трябва да се превърне в истинско изживяване, съпроводено от вътрешно напрежение, разтърсващ трепет и завършващ отговор. Аз добре зная до каква степен е далеч всичко, което възпроизвеждам в моите книги, от онзи момент, когато вътрешната сила на подобно изживяване ще може да озари четящата душа.
Обаче зная и друго: че на всяка степен от моята вътрешна борба аз се стремя да постигна възможно най-много в тази област.
Нито в стила на моите описания нито в отделните изречения може да се долови и следа от моите субективни чувства. Онова, което блика от топлината и дълбокия усет за нещата, аз записвам в сух, математически стил. Обаче единствено този стил може да пробуди читателя, защото той сам трябва да породи в себе си топлината и усет за нещата. Те не могат просто да се влеят в него, идвайки от автора, докато самия той чака, потънал в спокоен и хладен размисъл." Рудолф Щайнер "Моя жизнен път" (Събр. Съч.
към текста >>
28.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Съвсем не е достатъчно само да се започне
борба
та с гнева; тя трябва да се води с търпение и упоритост; едва след време един ден ще установим, че това душевно око се е развило.
Докато съм раздразнен, аз не мога да виждам този поток. Моят гняв го прикрива. От друга страна, не бива да смятам, че ако укротя моя гняв, пред мен веднага ще се разиграе някакво душевно (астрално) явление. Защото за тази цел е необходимо още преди това у мен да е развито един вид душевно зрение, един вид душевно око. Наченки на такова око съществува у всеки човек обаче те остават в зародишното си състояние, ако той продължава да се поддава на гняв и раздразнение.
Съвсем не е достатъчно само да се започне борбата с гнева; тя трябва да се води с търпение и упоритост; едва след време един ден ще установим, че това душевно око се е развило.
Впрочем за постигането на това състояние, гневът не е единствената пречка, която трябва да бъде преодоляна. Мнозина изпадат в нетърпение и започват да се съмняват, защото години наред са водили борба срещу отделни свои душевни качества без да постигнат ясновиждане. Те са постигнали контрол над някои от тях, но на други са позволили да разрастват още повече. Дарбата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способности на човека. Несъмнено, първите мигове на ясновиждането (или ясночуването) могат да настъпят и по-рано; обаче те са като извънредно нежни кълнове, лесно податливи на всевъзможни заблуждения и лесно раними, ако бъдат оставени без необходимите грижи.
към текста >>
Мнозина изпадат в нетърпение и започват да се съмняват, защото години наред са водили
борба
срещу отделни свои душевни качества без да постигнат ясновиждане.
От друга страна, не бива да смятам, че ако укротя моя гняв, пред мен веднага ще се разиграе някакво душевно (астрално) явление. Защото за тази цел е необходимо още преди това у мен да е развито един вид душевно зрение, един вид душевно око. Наченки на такова око съществува у всеки човек обаче те остават в зародишното си състояние, ако той продължава да се поддава на гняв и раздразнение. Съвсем не е достатъчно само да се започне борбата с гнева; тя трябва да се води с търпение и упоритост; едва след време един ден ще установим, че това душевно око се е развило. Впрочем за постигането на това състояние, гневът не е единствената пречка, която трябва да бъде преодоляна.
Мнозина изпадат в нетърпение и започват да се съмняват, защото години наред са водили борба срещу отделни свои душевни качества без да постигнат ясновиждане.
Те са постигнали контрол над някои от тях, но на други са позволили да разрастват още повече. Дарбата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способности на човека. Несъмнено, първите мигове на ясновиждането (или ясночуването) могат да настъпят и по-рано; обаче те са като извънредно нежни кълнове, лесно податливи на всевъзможни заблуждения и лесно раними, ако бъдат оставени без необходимите грижи. Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н. Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности.
към текста >>
Наред с гневът и раздразнението,
борба
та трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н.
Впрочем за постигането на това състояние, гневът не е единствената пречка, която трябва да бъде преодоляна. Мнозина изпадат в нетърпение и започват да се съмняват, защото години наред са водили борба срещу отделни свои душевни качества без да постигнат ясновиждане. Те са постигнали контрол над някои от тях, но на други са позволили да разрастват още повече. Дарбата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способности на човека. Несъмнено, първите мигове на ясновиждането (или ясночуването) могат да настъпят и по-рано; обаче те са като извънредно нежни кълнове, лесно податливи на всевъзможни заблуждения и лесно раними, ако бъдат оставени без необходимите грижи.
Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н.
Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности. Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от практикуването на изкуствени упражнения. Мнозина вярват, че за да се бори със страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората. Правилното познание е свързано с освобождаване от предразсъдъците. Още на пръв поглед е ясно, че страхът пред дадено явление ни пречи да съдим за него точно; че расовите предразсъдъци ни пречат да проникнем в душата на даден човек.
към текста >>
Днес е изключително трудно да се разбере, че
борба
та срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности.
Мнозина изпадат в нетърпение и започват да се съмняват, защото години наред са водили борба срещу отделни свои душевни качества без да постигнат ясновиждане. Те са постигнали контрол над някои от тях, но на други са позволили да разрастват още повече. Дарбата за ясновиждане се проявява едва тогава, когато бъдат заглушени всички качества, които подтискат споменатите спящи способности на човека. Несъмнено, първите мигове на ясновиждането (или ясночуването) могат да настъпят и по-рано; обаче те са като извънредно нежни кълнове, лесно податливи на всевъзможни заблуждения и лесно раними, ако бъдат оставени без необходимите грижи. Наред с гневът и раздразнението, борбата трябва да се води и срещу други душевни състояния като страхът, суеверието и предразсъдъците, суетата и честолюбието, любопитството и ненужната приказливост, склонността да разграничаваме хората според тяхното обществено положение, пол, произход и т.н.
Днес е изключително трудно да се разбере, че борбата срещу такива недостатъци има нещо общо с развитието на човешките познавателни способности.
Обаче всеки окултист е наясно, че нещата зависят много повече тъкмо от това обстоятелство, а не от повишаването на интелигентността или от практикуването на изкуствени упражнения. Мнозина вярват, че за да се бори със страхът, човек трябва да е безумно смел; че за да преодолява расовите и съсловни предразсъдъци, трябва да се откаже от различията между хората. Правилното познание е свързано с освобождаване от предразсъдъците. Още на пръв поглед е ясно, че страхът пред дадено явление ни пречи да съдим за него точно; че расовите предразсъдъци ни пречат да проникнем в душата на даден човек. Тъкмо този обикновен усет за нещата окултният ученик трябва да развие в себе си с изключителна прецизност.
към текста >>
И все пак този, който предприема своите упражнения всред едно обкръжение, изпълнено само с егоистични интереси, ангажирано изцяло например със съвременната
борба
за съществуване, трябва да знае, че това обкръжение активно влияе върху изграждането на неговите душевни органи.
Поради причини, в които може да се вникне само Посветения, тези пътища никога не трябва да бъдат официално разисквани. А отделните фрагменти от тях, които се появяват тук или там, не водят до нищо добро, а само разрушават здравето, щастието и душевния мир. Който не иска да влиза в съюз с тъмните сили за чиято истинска същност и произход той не може и да знае нищо, нека изобщо да не се занимава с такива неща. Тук е уместно да споменем и нещо за обкръжението, всред което е редно да се извършват окултните упражнения. Естествено, за повечето хора външните условия са различни.
И все пак този, който предприема своите упражнения всред едно обкръжение, изпълнено само с егоистични интереси, ангажирано изцяло например със съвременната борба за съществуване, трябва да знае, че това обкръжение активно влияе върху изграждането на неговите душевни органи.
Разбира се вътрешните закони, формиращи тези органи са достатъчно силни, за да се противопоставят на всякакви вредни влияния. Както дори и най-неподходящите условия не биха могли да превърнат лилията в бодил, така и душевните очи не могат да се превърнат в нещо различно от това, за което са предназначени, независимо от грубо егоистичната атмосфера на нашите модерни градове. Но при всички обстоятелства, препоръчително е за окултният ученик да прекарва известно време всред тихото спокойствие, прелестта и вътрешното достойнство на природата. Особено благотворно се отразява върху окултното обучение, ако то изцяло протича всред зеления растителен свят, всред огрените от Слънцето планински вериги или всред чудния трепет на простодушието. Такава среда довежда вътрешните духовни органи до една хармония, която никога не може да възникне в модерните градове.
към текста >>
29.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Новият живот прераства в истинска
борба
срещу всеобщата гибел.
Там ще узреят плодовете, отгледани в сетивния свят. Рано или късно, този свят ще бъде преодолян; обаче последиците от него ще бъдат включени в един по-висш свят. Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят. Смъртта не е нищо друго, освен израз на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си. Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот.
Новият живот прераства в истинска борба срещу всеобщата гибел.
От развалините на умиращия и затворен в себе си свят израстват кълнове на един нов свят. Ето защо ние се движим между живота и смъртта. Тези две състояния непрекъснато преминават едно в друго. Умиращите части на стария свят продължават да са свързани с кълновете на новия живот. Този факт е най-ясно подчертан при човека.
към текста >>
Задачите на белия окултизъм нямат нищо общо с
борба
та за лично щастие.
Крайната цел на този път се състои в безогледното задоволяване на всички егоистични желания. И ако някой се бори само за своето щастие, той трябва да избере тъкмо черния, единствения подходящ за него път. Никой не може да очаква от истинския окултист указания и съвети за развитието на собствения, егоистичен Аз. Щастието на отделния индивид съвсем не го интересува. Това може да направи всеки сам за себе си.
Задачите на белия окултизъм нямат нищо общо с борбата за лично щастие.
Те са свързани изключително с развитието и спасението на всички същества, едно от които е самия човек. Ето защо от истинските окултисти могат да се получат само указания и съвети за прилагане на силите в името на общата цел. Безкористната им всеотдайност и жертвоготовност изпъкват пред всички други качества. Те не отблъскват никого, защото и най-егоистичното същество подлежи на развитие. Ако обаче някой потърси изгода само за себе си, при окултистите няма да намери нищо.
към текста >>
30.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Каквато и притегателна сила да упражняваха известно време представите за “приспособяванието” и за “
борба
та за съществуване” при обяснението за появата на видовете учените разбраха, че с тях те са преследвали илюзорни неща.
Оказа се, че по отношение на тези явления за действително мислещия човек материалистичният възглед е напълно недостатъчен. Това не бяха никакви нови факти, с които хората се запознаваха. Напротив, това бяха явления, които са били проучвани от древни времена до началото на 19-то столетие, които обаче бяха изоставени настрана като неудобни през време на кулминацията на материализма. Към това се прибави и нещо друго. Все повече бе констатирано, на какви слаби основи бяха градили самите природоизследователи с техните обяснения относно раждането на животинските форми, а също и на тези на човека.
Каквато и притегателна сила да упражняваха известно време представите за “приспособяванието” и за “борбата за съществуване” при обяснението за появата на видовете учените разбраха, че с тях те са преследвали илюзорни неща.
Възниква една школа – под ръководството на Вайсман, която не искаше и да знае, че качества, които едно живо същество е придобило с приспособяването си към околната среда биха могли да се наследят и че благодарение на това настъпва преобразуване на живите същества. Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”. На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува. Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо. Говориха за безсилие на “естествения подбор”.
към текста >>
Затова всичко се приписваше на “
борба
та за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”.
Напротив, това бяха явления, които са били проучвани от древни времена до началото на 19-то столетие, които обаче бяха изоставени настрана като неудобни през време на кулминацията на материализма. Към това се прибави и нещо друго. Все повече бе констатирано, на какви слаби основи бяха градили самите природоизследователи с техните обяснения относно раждането на животинските форми, а също и на тези на човека. Каквато и притегателна сила да упражняваха известно време представите за “приспособяванието” и за “борбата за съществуване” при обяснението за появата на видовете учените разбраха, че с тях те са преследвали илюзорни неща. Възниква една школа – под ръководството на Вайсман, която не искаше и да знае, че качества, които едно живо същество е придобило с приспособяването си към околната среда биха могли да се наследят и че благодарение на това настъпва преобразуване на живите същества.
Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”.
На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува. Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо. Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно.
към текста >>
На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “
борба
за съществуване” там, където такава съвсем не съществува.
Към това се прибави и нещо друго. Все повече бе констатирано, на какви слаби основи бяха градили самите природоизследователи с техните обяснения относно раждането на животинските форми, а също и на тези на човека. Каквато и притегателна сила да упражняваха известно време представите за “приспособяванието” и за “борбата за съществуване” при обяснението за появата на видовете учените разбраха, че с тях те са преследвали илюзорни неща. Възниква една школа – под ръководството на Вайсман, която не искаше и да знае, че качества, които едно живо същество е придобило с приспособяването си към околната среда биха могли да се наследят и че благодарение на това настъпва преобразуване на живите същества. Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”.
На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува.
Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо. Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия.
към текста >>
Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на
борба
та за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността.
Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х.
Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността.
Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща. Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”. Естествено е при това положение на фактите разумните хора да признават, че материалистичният мисловен свят не е годен за изграждането на един светоглед. Изхождайки от него ние не можем ни най- малко да се произнесем върху душевните и духовните явления. И днес съществуват вече много природоизследователи, които се стремят да си изградят една световна постройка върху съвършено други представи.
към текста >>
Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква
борба
за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене
борба
та е вездесъща.
По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х. Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността.
Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща.
Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”. Естествено е при това положение на фактите разумните хора да признават, че материалистичният мисловен свят не е годен за изграждането на един светоглед. Изхождайки от него ние не можем ни най- малко да се произнесем върху душевните и духовните явления. И днес съществуват вече много природоизследователи, които се стремят да си изградят една световна постройка върху съвършено други представи. Достатъчно е да споменем само труда на ботаника Райнке “Светът като дело”.
към текста >>
Тя първично е
борба
за живот, една
борба
за умножение на живота, обаче не
борба
за съществуване”.
Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х. Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността. Защото само тогава имаме обяснение за факта, че създанието, винаги където му е възможно, поема повече, отколкото се нуждае за запазване на съществуването си, и че то нараства прекалено много, където му се удава случай за това... Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създанието не е застрашено, за мене борбата е вездесъща.
Тя първично е борба за живот, една борба за умножение на живота, обаче не борба за съществуване”.
Естествено е при това положение на фактите разумните хора да признават, че материалистичният мисловен свят не е годен за изграждането на един светоглед. Изхождайки от него ние не можем ни най- малко да се произнесем върху душевните и духовните явления. И днес съществуват вече много природоизследователи, които се стремят да си изградят една световна постройка върху съвършено други представи. Достатъчно е да споменем само труда на ботаника Райнке “Светът като дело”. При това се оказа, че такива природоизследователи не безнаказано са били възпитани в чисто материалистичните представи.
към текста >>
31.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
Който действително прониква в нещата и гледа по-надълбоко, ще признае, че от страна на християнството не съществува никаква причина да води
борба
против духовната наука, а напротив, тази окултна наука е в пълно съгласие с истинското християнство.
И в това обработване участвуват по най-разнообразен начин другите видове същества, които споменахме по-горе. След “Духовете на волята” идват същества с творческо (духовно) съзнание, подобно на съзнанието, което човекът ще придобие на Вулкан. Те са наречени “Духове на мъдростта”. Християнският езотеризъм ги нарича “Господства” (Кириотетес), а Духовете на волята то нарича “Престоли”.*/*Който действително познава християнското учение, знае, че към него напълно принадлежат представите за тези стоящи над човека духовни същества. Обаче от известно време тези представи са изгубени за външното християнско учение.
Който действително прониква в нещата и гледа по-надълбоко, ще признае, че от страна на християнството не съществува никаква причина да води борба против духовната наука, а напротив, тази окултна наука е в пълно съгласие с истинското християнство.
Ако богословите и религиозните учители биха искали да се заловят да изучават духовната наука, би трябвало заради тяхното християнство те да виждат в нея най-добрата помощничка в настоящото време. Но много богослови днес мислят материалистично; и забележителното е, че днес даже в една популярна книга, която насърчава християнското познание, можем да прочетем думите: “Ангелите” съществуват само за “бавачките и за децата”. Такова твърдение произлиза от едно напълно непознаване на истинския християнски дух. И само този, който принася истинското християнство в жертва на една мнимо напреднала материалистична «наука», може да изкаже подобно твърдение. Ще дойде обаче времето, когато една по-висша наука ще замести детската наивност на подобни твърдения./ През време на втория Сатурнов кръг те придвижват развитието си с една степен по-напред и същевременно обработват човешкото тяло така, че в него бива всадено едно “пълно с мъдрост устройство”, един разумен строеж.
към текста >>
32.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Защото през времетраенето на живота, „невидимите сили" трябва да водят една непрекъсната
борба
срещу веществата и силите в минералната област на физическото тяло.
От друга страна обаче, трябва ясно да посочим елементарния факт, че след смъртта, за физическото тяло настъпва пълен разпад. Справедливо е да добавим: без съмнение, в човешкото физическо тяло се намират същите сили и вещества, каквито имаме и в минерала; обаче през времетраенето на живота тяхното действие е подчинено на една по-висша задача. Тези действия стават присъщи на минералния свят едва след настъпването на смъртта. Едва тогава те се проявяват съобразно своята собствена природа, а именно като разрушители на човешкото физическо тяло. Ето как в самия човек трябва ясно да разграничим „явното" от „скритото", „видимото" от „невидимото".
Защото през времетраенето на живота, „невидимите сили" трябва да водят една непрекъсната борба срещу веществата и силите в минералната област на физическото тяло.
Престане ли тази борба, веднага настъпва чисто минералната активност. С това ние посочваме и онази точка, от която трябва да започне науката за свръхсетивния свят. Тя трябва да търси онова, което ръководи споменатата борба. А точно то е нещо скрито и невидимо за нашите сетива. То става достъпно едва за свръхсетивното наблюдение.
към текста >>
Престане ли тази
борба
, веднага настъпва чисто минералната активност.
Справедливо е да добавим: без съмнение, в човешкото физическо тяло се намират същите сили и вещества, каквито имаме и в минерала; обаче през времетраенето на живота тяхното действие е подчинено на една по-висша задача. Тези действия стават присъщи на минералния свят едва след настъпването на смъртта. Едва тогава те се проявяват съобразно своята собствена природа, а именно като разрушители на човешкото физическо тяло. Ето как в самия човек трябва ясно да разграничим „явното" от „скритото", „видимото" от „невидимото". Защото през времетраенето на живота, „невидимите сили" трябва да водят една непрекъсната борба срещу веществата и силите в минералната област на физическото тяло.
Престане ли тази борба, веднага настъпва чисто минералната активност.
С това ние посочваме и онази точка, от която трябва да започне науката за свръхсетивния свят. Тя трябва да търси онова, което ръководи споменатата борба. А точно то е нещо скрито и невидимо за нашите сетива. То става достъпно едва за свръхсетивното наблюдение. Как може човек да постигне онова равнище, което му позволява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга.
към текста >>
Тя трябва да търси онова, което ръководи споменатата
борба
.
Едва тогава те се проявяват съобразно своята собствена природа, а именно като разрушители на човешкото физическо тяло. Ето как в самия човек трябва ясно да разграничим „явното" от „скритото", „видимото" от „невидимото". Защото през времетраенето на живота, „невидимите сили" трябва да водят една непрекъсната борба срещу веществата и силите в минералната област на физическото тяло. Престане ли тази борба, веднага настъпва чисто минералната активност. С това ние посочваме и онази точка, от която трябва да започне науката за свръхсетивния свят.
Тя трябва да търси онова, което ръководи споменатата борба.
А точно то е нещо скрито и невидимо за нашите сетива. То става достъпно едва за свръхсетивното наблюдение. Как може човек да постигне онова равнище, което му позволява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга. Сега е по-важно да опишем какво се установява при свръхсетивното наблюдение. Вече споменахме: Описанието на пътя, който ни издига до по-висшето „виждане", може да има стойност, само ако човек първо се запознае с един обикновен разказ за това, което установява свръхсетивното изследване.
към текста >>
Невидимите сили, които водят непрекъснатата
борба
срещу разпадането на физическото тяло, могат да бъдат наблюдавани само от хора с „висши виждания"; действията им обаче са достъпни и за обикновения човек.
Как може човек да постигне онова равнище, което му позволява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга. Сега е по-важно да опишем какво се установява при свръхсетивното наблюдение. Вече споменахме: Описанието на пътя, който ни издига до по-висшето „виждане", може да има стойност, само ако човек първо се запознае с един обикновен разказ за това, което установява свръхсетивното изследване. Защото в тази област човек може да разбере нещо дори и още да не го е наблюдавал. Добрият път към „виждането" е този, който тръгва от разбирането.
Невидимите сили, които водят непрекъснатата борба срещу разпадането на физическото тяло, могат да бъдат наблюдавани само от хора с „висши виждания"; действията им обаче са достъпни и за обикновения човек.
А тези действия се проектират в облика или формата, която по време на живота съединява и консолидира минералните вещества и сили на физическото тяло. С настъпването на смъртта, тази форма постепенно изчезва и физическото тяло се превръща в част от останалия минерален свят. Обаче свръхсетивното виждане може да проследи всичко онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да проявят своето специфично и разрушително действие спрямо физическото тяло и да го наблюдава подробно като една самостоятелна част от човешкото същество. Нека да наречем тази самостоятелна част „етерно тяло" или „жизнено тяло". (Atherleib или Lebensleib)
към текста >>
33.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Тези два вида Същества започват един вид
борба
в човешката природа.
В другата част действуваха отпадналите Лунни Същества. Поради тази причина втората част стана по-самостоятелна от първата. В първата част можеха да възникват само такива състояния на съзнанието, в които живееха Слънчевите Същества. Във втората част откриваме един вид мирово съзнание, каквото бе присъщо на Сатурн, само че на една нова и по-висока степен. Ето защо, предшественикът на човека изглеждаше в случая като „образ на света", докато неговата Слънчева природа се усещаше само като „образ на Слънцето".
Тези два вида Същества започват един вид борба в човешката природа.
Под влияние на Слънчевите Същества, в тази борба възниква едно равновесие, изразяващо се в следното: Материалната организация, позволяваща самостоятелното мирово съзнание, се превръща в нещо крехко, в нещо преходно. Периодически тази част трябва да бъде изхвърляна. По време на това изхвърляне и известно време след него, предшественикът на човека беше едно същество изцяло зависимо от влиянията на Слънцето. С подобно несамостоятелно съзнание, човешкият предшественик живееше напълно отдаден на Слънчевия живот. После самостоятелната Лунна част се възстановяваше отново.
към текста >>
Под влияние на Слънчевите Същества, в тази
борба
възниква едно равновесие, изразяващо се в следното: Материалната организация, позволяваща самостоятелното мирово съзнание, се превръща в нещо крехко, в нещо преходно.
Поради тази причина втората част стана по-самостоятелна от първата. В първата част можеха да възникват само такива състояния на съзнанието, в които живееха Слънчевите Същества. Във втората част откриваме един вид мирово съзнание, каквото бе присъщо на Сатурн, само че на една нова и по-висока степен. Ето защо, предшественикът на човека изглеждаше в случая като „образ на света", докато неговата Слънчева природа се усещаше само като „образ на Слънцето". Тези два вида Същества започват един вид борба в човешката природа.
Под влияние на Слънчевите Същества, в тази борба възниква едно равновесие, изразяващо се в следното: Материалната организация, позволяваща самостоятелното мирово съзнание, се превръща в нещо крехко, в нещо преходно.
Периодически тази част трябва да бъде изхвърляна. По време на това изхвърляне и известно време след него, предшественикът на човека беше едно същество изцяло зависимо от влиянията на Слънцето. С подобно несамостоятелно съзнание, човешкият предшественик живееше напълно отдаден на Слънчевия живот. После самостоятелната Лунна част се възстановяваше отново. След известно време този процес се повтаря, така че на Луната предшественикът на човека живееше в две основни и сменящи се състояния на по-ясно и на по-смътно съзнание.
към текста >>
Самото движение е последица от описаното по-горе „отпадане" на определени Лунни Същества и от постигнатото равновесие в
борба
та, предизвикана от всичко това.
Самите Същества пораждат определени движения на небесните тела, определени ротации. Ето защо тези тела влизат в най-различни констелации. С промяната на положението на едно небесно тяло спрямо друго, се променят и действията на съответните Същества. Така става и с Луната и Слънцето. Чрез възникналото движение на Луната около Слънцето, човешките същества ту попадат в сферата на Слънчевите действия, ту се освобождават от тях и се оказват предоставени на самите себе си.
Самото движение е последица от описаното по-горе „отпадане" на определени Лунни Същества и от постигнатото равновесие в борбата, предизвикана от всичко това.
То е само физически израз на създадените поради отпадането духовно-силови съотношения. Въртенето на едно тяло около друго има като последица това, че в Съществата, обитаващи небесните тела, настъпват такива променливи състояния на съзнанието, каквото описахме по-горе. Можем да кажем, че Луната ту обръща своя живот към Слънцето, ту го скрива. Налице е едно Слънчево време и едно планетарно време. През планетарното време, Лунните Същества се развиват върху едната страна на Луната, която е отвърната от Слънцето.
към текста >>
На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една
борба
между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро.
Този Дух на Светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния свят обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето на цялото човечество. Духът на Светлината, възвестявай от Заратустра, е всъщност Христос преди неговата поява на Земята. Напротив, за него Ариман (Анграмайню) олицетворяваше онази сила, която изпълва с поквара човешката душа, ако последната се устреми единствено към нея. Това е същата сила, която вече описахме и която след издаването на Вулкановите тайни постигна особена власт на Земята. Наред с посланията от Духа на Светлината, Заратустра известява и ученията на онези духовни Същества, които за пречистения поглед на ясновидеца се явяват като сподвижници на Духа на Светлината, докато пред хората с непречистените остатъци от старото сумрачно ясновидство, заставаха образите на „изкусителите".
На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро.
Третата културна епоха на следатлантския период възникна всред народите, които се установиха в Предна Азия и Северна Африка. Там откриваме халдеи, вавилонци и асирийци от една страна, и египтяни от друга. У тези народи усетът към физическия сетивен свят беше изграден по-различно, отколкото при древните перси. Те приеха в себе си много повече от онази духовна заложба, която през последните времена на Атлантида позволи появата на мисловната и разсъдъчна способност при човека. Задачата на следатлантското човечество се състоеше в това, да бъдат разгърнати онези душевни способности, които идват не в резултат на преки въздействия от духовния свят, а с пробуждането на собствени мисловни и чувствени сили, с проникването на човека в сетивния свят.
към текста >>
Там ние ги виждаме в непрекъсната
борба
с войнството на Луцифер.
Само че в тях се извършваше такъв вид посвещение, отвеждащо към разтварянето на онзи духовен свят, който Ариман скриваше. Духовните сили, скрити зад природните явления, ставаха достъпни за човека. В митологиите на европейските народи са запазени остатъци от това, което Посветените в тези Мистерии можеха да предадат на другите хора. Тези митологии съдържат също и другата тайна, само че в по-несъвършен вид, отколкото в южните и източни Мистерии. Свръхчовешките Същества бяха познати и в Европа.
Там ние ги виждаме в непрекъсната борба с войнството на Луцифер.
Вярно е там се говореше и за Бога на Светлината, обаче по такъв начин, че не ставаше ясно дали той ще победи Луцифер. Но и тези Мистерии бяха озарени от бъдещия образ на Христос. За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия Бог на Светлината. (Всички предания за „залеза на Боговете" и други подобни произлизат от тези европейски Мистерии). Под тези влияния в хората от петата културна епоха възникна едно душевно раздвоение, което продължава и днес.
към текста >>
34.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Започва един вид
борба
срещу двойника.
След като ученикът е оставил зад себе си срещата с „Пазача на прага", в неговото издигане към свръхсетивните светове му предстоят и други изживявания. Най-напред той ще забележи, че има вътрешно родство между „Пазача на прага" и онази душевна сила, която по-горе описахме като седма по ред и която оприличихме с едно самостоятелно същество. Да, в известно отношение тази седма същност е не друго, а самият двойник, самият „Пазач на прага". Пред ученика тя поставя една особена задача. Той трябва да насочва и ръководи чрез новороденото „Себе" това, което се намира в неговото „обикновено себе" и което му се явява като образ.
Започва един вид борба срещу двойника.
Той постоянно ще се стреми към надмощие. Обаче и силите на човека укрепват тъкмо в това, че се поставя в правилно отношение към двойника и че не му позволява действия извън контрола на новородения „Аз". Естествено себепознанието в по-висшия свят се различава от това в условията на сетивно-физическия свят. Докато в последния случай то идва само като вътрешно изживяване, новороденото Себе веднага израства като едно външно душевно изживяване. Новороденото Себе се изправя пред човека като друго Същество.
към текста >>
35.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
достигнах във душевната
борба
?
да търсим двамата във светлината, която може да изчезне за очите, но никога не може да угасне. ЙОХАН Съзнаваш ли, Мария, до какво
достигнах във душевната борба?
Приятелко, нелек товар и върху тебе също падна. Ала далеч от теб е силата, сразила ме напълно. Ти можеш да се извисиш
към текста >>
36.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
защото то неспирно водило
борба
И много случаи описал, ала му липсвал общ обзор. По пътя си със същество на светлината се срещнал сухият изследовател. Животът му бил тежък,
защото то неспирно водило борба
със тъмна сенковидна форма. „Кои сте вие“, попитал сухият изследовател. Едното същество му рекло: „Аз съм любовта“, а другото: „Омразата в мен виж!
към текста >>
37.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
напразната мъчителна
борба
.
доведоха ме до практична дейност. Днес ръководя работилница, в която работниците винтове валцуват. На тази работа съм благодарен, че мога да забравя в часовете дълги
напразната мъчителна борба.
КАПЕЗИЙ Аз трябва да призная, че едва ли предишния приятел мога да позная в стоящия пред мен човек... Извън описаните часове
към текста >>
38.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
с които водят те
борба
Как хората ще искат в бъдеще да мислят, да го оставим на онези, които ще живеят подир нас. Тук рицарите ни използват като оръдия за дяволски изкуства,
с които водят те борба
със истинското християнство. Успеем ли да ги прогоним, ще сме свободни от властта им и ще живеем, както пожелаем, тук, в нашата родина.
към текста >>
39.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
В
борба
последваха Великия учител
която злото пак в добро превръща – от този миг е безнадежден стремежът ни тук, на Земята. Че много замъци на нашия Съюз врагът ни вече завладя...
В борба последваха Великия учител
мнозина наши скъпи братя във светли области на вечността. Така че близо е часът, когато защитните стени ще паднат. Навред ни дебнат вече враговете,
към текста >>
единствено с
борба
правата си да отстоява.
МОНАХЪТ Причината търсете в твърдата си воля, че трябва да си служим с други средства. ВТОРИ НАСТАВНИК Честта на нашия Съюз изисква строго
единствено с борба правата си да отстоява.
МОНАХЪТ Така изпълнена е моята задача и можем думите да си спестим. Възможно ли е да говоря със главния по длъжност тук?
към текста >>
40.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Борба
та ще е страховита.
ПЪРВА СЕЛЯНКА Ти гибелта си ще намериш. Кой може да е тъй безумен, та да не иска да помисли как силно замъкът е укрепен.
Борбата ще е страховита.
ВТОРА СЕЛЯНКА Не трябва селяните да се месят в неща, които не разбират. Наместо туй пък има хора, които в местността ни бродят,
към текста >>
Че те в
борба
едни със други бяха,
Душевните пътеки се объркват, ако душата следва същността си. Единствено сърдечната ми слабост пред погледа ми призраци постави, когато се намирах в онзи дом.
Че те в борба едни със други бяха,
показва само колко малко могат душевните ми сили да се съгласуват. Затуй и ще се постарая пак в душата да разпаля тези думи, донасящи духовна светлина.
към текста >>
41.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
приятелю най-верен във
борба
та.
за светлината, на която беше отдадена единствено в мечти. Но въпреки това надежда губя, че можем във духа да победим и затова обръщам се към тебе,
приятелю най-верен във борбата.
Ти не успя да покориш душата, която би изпълнила целта ни. За кратки земни времена ще мога безцелно в царството ни да задържам отдадената ми душа, но скоро
към текста >>
в
борба
, отваряща духовни порти,
чрез множество животи на Земята. Така без страх ще може да приеме, че следствията от предишни грешки и през вратата на смъртта го следват. Ще се докаже като победител
в борба, отваряща духовни порти,
ако погледне смело във очите Пазача строг на сферите духовни. А той ще му открие, че не може да се достигнат висини в живота, ако човекът е обзет от страх
към текста >>
42.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
поглъщани от вътрешна
борба
.
и иска да се доближи до нея, обхващаха я често мрачни мисли и в съществото ѝ изля се мъка. И можеше човек да забележи как нейните телесни сили бяха
поглъщани от вътрешна борба.
Когато често аз я притеснявах с въпроси, отговаряше ми тя, че чувства се изложена на мисли, които като огън я изгарят и в страх потапят нейната душа.
към текста >>
43.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
душевната
борба
, която водя.
Отдавна се стремя да я прогоня, защото ме заставят правилата, от нашия Съюз предначертани. Но много от това, което сочи животът на Съюза, прави тежка
душевната борба, която водя.
Аз исках своя мрак да подчиня на светлината на духа, която чрез свои сили бихте дали вие. Ала когато трябваше аз често да изживявам, че сте се отдал
към текста >>
44.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Един друг се повличат те...
Борба
...
във съзерцанието си: стори го. ЩРАДЕР Да го направя искам, ала как?... Неясни образи! Те се променят...
Един друг се повличат те... Борба...
Един връз друг фантоми подивели връхлитат... и разруха мрак поражда... От мрака други призраци прииждат, обгърнати от етерния блясък, във червеникаво трептящ... Тъй ясно
към текста >>
с душевни врагове
борба
повел,
оръжия, които му премахват опасностите, но са нужни други за този, който трябва да върви по твоите пътеки на душата. Каквото като меч Капезий ползва,
с душевни врагове борба повел,
за Щрадер се превръща в меч от сянка, ако поиска да започне с него духовна битка, от съдбовна мощ определена за души, които духовна същност, зряла за дела,
към текста >>
45.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
И така в
борба
та
Ще може да те оценява той, но вече няма да ти се поддава. ЛУЦИФЕР Аз ще се боря. БЕНЕДИКТ
И така в борбата
ще служиш ти на боговете само. (Завесата пада.)
към текста >>
46.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
на вътрешна
борба
... със Ариман?
която работата ми заплашва, макар и волята ми да се смаже – все още бих могъл да се държа...“ Дали пък означава онзи образ, че съпротивата отвън е израз
на вътрешна борба... със Ариман?
Дали за нея съм въоръжен? БЕНЕДИКТ Приятелю, в душата ви аз виждам, че образът не е узрял напълно. Аз чувствам, можете да повишите
към текста >>
47.
Дванадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
борба
та ми изгубена ще бъде.
откри ме, той се свърза с мене както в духа, така и в земния живот. АРИМАН Щом тя действително не го оставя, додето на Земята пребивава,
борбата ми изгубена ще бъде.
Но трябва още аз да се надявам, че може някога да я забрави. (Завесата пада.)
към текста >>
48.
СЕДМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Ако човек отчита възможността, собствената му душа да изпадне тук или там в егоизъм и в медитациите води безпощадна
борба
срещу него, той постепенно ще се освободи от влиянията на егоизма.
Нека да се замислим как този егоизъм участвува в това, което човек вижда. Той вижда това, към което го тласка неговият егоизъм. Човек не се досеща, че тъкмо егоизмът насочва духовния му поглед. И съвсем естествено той счита видяното за истина. Единствената предпазна мярка се състои в следното: Енергичната воля за себепознание в свръхсетивния свят все повече и повече да вниква в маските на егоизма.
Ако човек отчита възможността, собствената му душа да изпадне тук или там в егоизъм и в медитациите води безпощадна борба срещу него, той постепенно ще се освободи от влиянията на егоизма.
Истинската и несмущавана подвижност на душата в по-висшите светове се подсилва от обстоятелството, че тя си изгражда определен възглед относно различията на отделните душевни качества, когато те се проявяват в сетивния или в духовния свят. Това изпъква особено ясно, когато спрем поглед върху моралните качества на душата. В рамките на сетивния свят природните закони се различават от моралните. Ако искаме да си обясним природните процеси, ние не сме длъжни да прибягваме до морални представи. Ние изследваме едно отровно растение според природните закони и не го обвиняваме, че е отровно.
към текста >>
49.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
В
борба
та за излизане от старите начини на мислене тези личности стигат вътрешно, самостоятелно схващане на "душата", до различаването на тази душа от външната "природа".
Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа. При Ферекид и Питагор се разкрива, как мислително изживяваният възглед за света има своя произход в човешката душа.
В борбата за излизане от старите начини на мислене тези личности стигат вътрешно, самостоятелно схващане на "душата", до различаването на тази душа от външната "природа".
Това, което е нагледно у тези личности, борбата за освобождаване на душата от старите образни представи, то се разиграва повече в дълбоките основи на душата при други мислители, с които обикновено се поставя началото в описанието на развитието на гръцкия светоглед. Обикновено първо се назовават Талес от Милет /640-550 г. пр. Р. Хр./, Анаксимандър /роден в 610 г. пр.Хр./, Анаксимен, /който се намираше в разцвета на своята дейност в 600 г. пр.Хр./ и Хераклит /роден в 500 г. пр.Хр.
към текста >>
Това, което е нагледно у тези личности,
борба
та за освобождаване на душата от старите образни представи, то се разиграва повече в дълбоките основи на душата при други мислители, с които обикновено се поставя началото в описанието на развитието на гръцкия светоглед.
Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа. При Ферекид и Питагор се разкрива, как мислително изживяваният възглед за света има своя произход в човешката душа. В борбата за излизане от старите начини на мислене тези личности стигат вътрешно, самостоятелно схващане на "душата", до различаването на тази душа от външната "природа".
Това, което е нагледно у тези личности, борбата за освобождаване на душата от старите образни представи, то се разиграва повече в дълбоките основи на душата при други мислители, с които обикновено се поставя началото в описанието на развитието на гръцкия светоглед.
Обикновено първо се назовават Талес от Милет /640-550 г. пр. Р. Хр./, Анаксимандър /роден в 610 г. пр.Хр./, Анаксимен, /който се намираше в разцвета на своята дейност в 600 г. пр.Хр./ и Хераклит /роден в 500 г. пр.Хр. в Ефес/.
към текста >>
в Агригент/ беше една личност, в чиято душа старият и новият начин на образуване на представите се сблъскват в остра
борба
.
Обаче самата природа се представя като съставена от малки първични същества. Природните процеси, които се получават чрез задружното действие на тези първични същества, са това, което сетивата възприемат, след като картината от образи е изчезнала от природата. Тези първични същества са наречени Хомойомери. В себе си човешката душа изживява връзката с мировия ум /с Нус/ в мисълта сред нейните стени; през прозорците на сетивата тя гледа към онова, което мировия ум прави да се роди чрез взаимодействието на хомойомерите. Емпедокъл /който е роден в 400 г. пр.Хр.
в Агригент/ беше една личност, в чиято душа старият и новият начин на образуване на представите се сблъскват в остра борба.
Той още чувства нещо от втъкаността на душата с външното съществувание. Омраза и любов, антипатия и симпатия живеят в човешката душа; те живеят също и вън от стената, която обгръща човешката душа; по този начин животът на душата се продължава вън от нея по същия начин и се явява в сили, които разделят и свързват елементите навъншната природа: Въздух, огън, вода, земя, и така произвеждат това, което сетивата възприемат във външния свят. Емпедокъл стои, така да се каже, пред природата, която за сетивата се явява като обездушена, и развива едно душевно настроение, което въстава против това обездушаване. Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея. Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света.
към текста >>
50.
МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА
GA_18_1 Загадки на философията
Тогава виждаме как на европейска почва платоническите и по-стари начини на мислене водят
борба
да разберат това, което религиите проповядват, и също да водят
борба
срещу него.
Мислите, които възникват при това, са продължаващите да действат гръцки мисли. Хората приемат тези мисли, преобразуват ги; но те не ги довеждат до никакъв растеж за самите тях. Светогледите възникват като от задния фон на религиозния живот. Това, което живее в тях, не е развиващата се мисъл; това са религиозни импулси, които се стремят да си създадат в постигнатите мисли един израз. Можем да наблюдаваме това развитие при отделните важни явления.
Тогава виждаме как на европейска почва платоническите и по-стари начини на мислене водят борба да разберат това, което религиите проповядват, и също да водят борба срещу него.
Видни мислители търсят това, което религията разкрива, и искат да го представят като оправдано пред старите светогледи. Така се ражда това, което историята нарича гнозис, с едно повече християнско или повече езическо оцветение. Личности, които имат значение за Гнозиса, са Валентинус, Базилидес, Марцион. Тяхното мислително творчество е една обхватна представа за развитието на света. Познанието, гнозисът, когато се издига от мислителната и свръхмислителната област, завършва в представата за едно най-висше, сътворяващо света същество.
към текста >>
Когато душата се изтръгне чрез
борба
от всичко, което може да възприема и мисли като битие, когато се издигне над всичко, което може да мисли като небитие, тя може да предчувства духовно областта на свръхбитието, на скритото Божествено същество.
По същия начин постъпва и Ориген. Като сливащ се в един обхватен поток от представи се намира вдъхновеният от религиозните импулси мисловен живот в съчиненията на Дионисий Ареопагита. Тези съчинения се споменават от 533 г. сл.Хр., те не са били написани по-рано, обаче в техните основни черти, не в подробностите, произхождат от едно по-ранно мислене на тази епоха. Можем да скицираме съдържанието им по следния начин.
Когато душата се изтръгне чрез борба от всичко, което може да възприема и мисли като битие, когато се издигне над всичко, което може да мисли като небитие, тя може да предчувства духовно областта на свръхбитието, на скритото Божествено същество.
В това същество се съедини Прабитието с първичното Добро и с първичната Красота. Изхождайки от тази първична троичност, душата гледа една низходяща степенувана редица от същества, които стигат до йерархичен ред до човека. В 9-тото столетие Скотус Еригена приема този светоглед и го преустройва по свой начин. За него светът се представя като едно развитие в четири "природни форми". Първата е "творящата и несътворената природа".
към текста >>
51.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Борба
та със "загадката на Аза" се изразява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази
борба
.
Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси. Бихме искали да говорим за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки. Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка изглежда като едно произволно и пресилено мнение.
Борбата със "загадката на Аза" се изразява най-силно в 19-тото столетие; и съвременните светогледи живеят сред тази борба.
Тази "загадка" живее още в спора между номиналисти и реалисти в Средновековието. Като един от представителите на реализма можем да считаме и Анселма от Кентърбъри. За него общите мисли, които човек си съставя, когато наблюдава света, не са само наименования, които душата си образува, а те се коренят в един действителен живот. Когато човек си образува общото понятие "лъв", за да обозначи с това всички лъвове, в смисъла на сетивното битие действителност имат несъмнено само отделните лъвове; обаче общото понятие "лъв" не е само едно обхващащо название, което има значение само за ползване от човешката душа. То се корени в духовния свят и отделните лъвове от сетивния свят са разнообразни въплъщения на едната "лъвска природа", която се изразява в "идеята за лъвове".
към текста >>
Против една такава "действителност на идеите" водеха
борба
номиналисти като Рослен /също в 11-то столетие/.
Тази "загадка" живее още в спора между номиналисти и реалисти в Средновековието. Като един от представителите на реализма можем да считаме и Анселма от Кентърбъри. За него общите мисли, които човек си съставя, когато наблюдава света, не са само наименования, които душата си образува, а те се коренят в един действителен живот. Когато човек си образува общото понятие "лъв", за да обозначи с това всички лъвове, в смисъла на сетивното битие действителност имат несъмнено само отделните лъвове; обаче общото понятие "лъв" не е само едно обхващащо название, което има значение само за ползване от човешката душа. То се корени в духовния свят и отделните лъвове от сетивния свят са разнообразни въплъщения на едната "лъвска природа", която се изразява в "идеята за лъвове".
Против една такава "действителност на идеите" водеха борба номиналисти като Рослен /също в 11-то столетие/.
За него "общите идеи" са само обгръщащи наименования имена -, които душата си образува за нейно ползване, за нейно ориентиране, но които не отговарят на никаква действителност. Действителни са само отделните неща. Спорът е характерен за душевното настроение на неговите носители. И двете страни чувствуват необходимостта да изследват, каква стойност, какво значение имат мислите, които душата трябва да си образува. Те се отнасят към мислите различно от това както са се отнасяли към тях Платон и Аристотел.
към текста >>
52.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
И изразът на тази
борба
е възгледът: Аз съм една монада; такава една монада не се е родила и е непреходна.
И понеже само монадата може да бъде действителна, истински действителните същества са монади с различни вътрешни свойства. В глъбините на душата на една личност като Джордано Бруно става нещо, което не стига напълно до нейното съзнание; следствието на този вътрешен процес е след това замисълът на образа на света. Това, което става в глъбините, е един несъзнателен душевен процес: Азът чувства, той трябва да си представи себе си така, че да му бъде гарантирана действителност; и той трябва да си представи света така, че да може действително да съществува в този свят. Джордано Бруно трябва да си образува представа за монадата, за да бъдат и двете възможни. В Джордано Бруно в светогледния живот на по-ново време Азът се бори за своето съществуване в света.
И изразът на тази борба е възгледът: Аз съм една монада; такава една монада не се е родила и е непреходна.
Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога. Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси. В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други. А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят. В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се изразява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време.
към текста >>
В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез
борба
до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други.
Джордано Бруно трябва да си образува представа за монадата, за да бъдат и двете възможни. В Джордано Бруно в светогледния живот на по-ново време Азът се бори за своето съществуване в света. И изразът на тази борба е възгледът: Аз съм една монада; такава една монада не се е родила и е непреходна. Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога. Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси.
В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други.
А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят. В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се изразява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време. В по-новото развитие на светогледите проличава по разнообразен начин, как Азът търси пътища, за да изживее в себе си своята действителност. Това, което Франциск Бейкън от Верулам /1561 до 1626 г./ изразява, носи същия отпечатък, макар и това да не изпъква на пръв поглед при разглеждане на неговите стремежи в областта на светогледа. Бейкън от Верулам изисква, изследването на мировите явления да започне със свободно от предразсъдъци наблюдение; след това трябва да се търси да бъде отделено същественото от несъщественото на едно явление, за да се получи по този начин една представа за това, какво се крие зад дадено нещо или зад даден процес.
към текста >>
Ние познаваме
борба
та за една нова закономерност на образа на природата при една такава личност като Леонардо да винчи /1452-1519 г./, който е еднакво велик като мислител и като художник.
За Карданус в природните процеси живее още напълно нещо, което той си представя по начина на човешко-душевното, както това би било също възможно в гръцкото мислене. Телезиус говори за формиращи сили в природата, които си представя по образа, който той добива от човешката формираща сила. Галилей трябва вече да каже, че това, което човек има в себе си например като усещане на топлина, съвсем не съществува във външната природа, както гъделът, който човек усеща върху стъпалото, не съществува във външния свят, гъдел, който той изпитва, когато го докоснат с птиче перо. Телезиус още може да каже, че топлината и студът са движещи сили на мировите процеси, а Галилей трябва вече да твърди: Човекът познава топлината само като изживяване на неговата вътрешност; в образа на света може да бъде мислено само това, което не съдържа нищо от тази вътрешност. Така представите на математиката и на механиката се превръщат в нещо, което единствено може да изгради образа на света.
Ние познаваме борбата за една нова закономерност на образа на природата при една такава личност като Леонардо да винчи /1452-1519 г./, който е еднакво велик като мислител и като художник.
Такива духове чувстват необходимостта да намерят един път към природата, който не беше даден на гръцкото мислене и на неговите последействия в Средновековието. Човек трябва да остави настрана това, което той има като изживявания върху своята собствена вътрешност, ако иска да добие достъп до природата. Той трябва да изобразява природата само в представи, които не съдържат нищо от това, което изпитва като действие на природата в самия себе си. Така човешката душа се поставя вън от природата, застава на самата себе си. Докато хората още можеха да мислят, че в природата тече нещо от това, което бива изживявано непосредствено също и в човека, те можеха без колебание да се чувстват оправдани, да оставят мислите да говорят върху природните процеси.
към текста >>
В Лок развитието на светогледа покарва една такава форма, сред която себесъзнателната душа води
борба
за своето съществуване в образа на света, но изгубва тази
борба
, защото вярва, че добива своите изживявания само в общуване с външния свят даден чрез образа на природата.
С Лок пред съзерцаващата душа застава едно чудновато зрелище. Човекът трябва да може да познава само чрез това, че той възприема и мисли върху възприемането; обаче това, което той възприема, няма нищо общо със собствените свойства на света освен само в много малка част. Лайбниц отстъпва пред това, което светът изявява, и създава един образ на света от вътрешността на душата; Лок иска само един такъв образ на света, който е създаден от душата в съюз със света; обаче чрез такова създаване не възниква никакъв образ на света. Не можейки да вижда в самия Аз опорната точка на един светоглед, както това върши Лайбниц, Лок стига до представи, които се явяват неподходящи да основат един такъв светоглед, защото те не могат да числят притежаването на човешкия Аз към вътрешността на света. Един възглед за света като този на Лок изгубва връзката със всеки свят, в който би искал да се корени "Азът", себесъзнателната душа, защото такъв възглед не иска да знае за други пътища към основата на света, освен за такива, които се губят в тъмата на сетивата.
В Лок развитието на светогледа покарва една такава форма, сред която себесъзнателната душа води борба за своето съществуване в образа на света, но изгубва тази борба, защото вярва, че добива своите изживявания само в общуване с външния свят даден чрез образа на природата.
Ето защо тя трябва да отрече за себе си всяко знание върху нещо, което би искало да принадлежи на нейната същност вън от това общуване. Подбуден от Лок Георг Бъркли /1684-1753 г./ стигна до съвършено други резултати в сравнение с тези на първия. Бъркли намира, че впечатленията, които нещата и процесите на света изглежда да произвеждат върху човешката душа, са всъщност само в тази душа. Когато виждам "червено", аз трябва да дам съществуване на това "червено" в мене; когато чувствам "топло", "топлотата" живее в мене. И така е с всичко, което аз привидно приемам отвън.
към текста >>
Не трябва да изпускаме изпредвид, как в светогледа на Хердер се показва
борба
та, която иска да се обясни едновременно с по-новия естественонаучен начин на мислене и с изискванията на себесъзнателната душа.
Бихме искали да кажем, че тази цел се представя на Хердер в целия външен свят нещо напира към съществуване, като се чувства основана във вселената, което накрая се явява явно в себесъзнателната душа. Тази себесъзнателна душа разкрива на себе си, само пътя, който нейните собствени сили са поели, преди да постигнат себесъзнание. Според възгледа на Хердер, душата може да се чувства кореняща се във вселената, защото в цялата природна и духовна връзка на вселената тя познава един процес, който трябваше да доведе до нея, както детството трябва да доведе до зрелия човешки живот в личното съществуване. Това, което Хердер излага в своето съчинение "Идеи върху една философия на историята на човечеството", е един обширен образ на тази мисъл за света. То представлява опит, да се мисли образът на природата в хармония с образа на духа така, че в този образ на природата да се намери също едно място за себесъзнателната човешка душа.
Не трябва да изпускаме изпредвид, как в светогледа на Хердер се показва борбата, която иска да се обясни едновременно с по-новия естественонаучен начин на мислене и с изискванията на себесъзнателната душа.
Хердер стоеше пред изискванията на светогледа на новото време, както Аристотел стоеше пред гръцките. Как двамата трябваше да се отнасят по различен начин към дадения им от тяхната епоха образ на природата, това дава характерното оцветение на техните възгледи. Как противоположно на други свои съвременници Хердер се поставя към Спиноза, това хвърля светлина върху неговото становище в развитието на светогледите. Това становище изпъква в неговото значение, когато го сравним с онова на Фридрих Хайнрих Якоби /1743-1819 г./ Якоби намира в Спиноза образ на света онова, до което човешкият ум трябва да стигне, когато проследи пътищата, които никакви сили не му предначертават. Този образ на света изчерпва обсега на това, което човекът може да знае върху света.
към текста >>
Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била
борба
та даже и за най-свободните умове,
борба
, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите.
Там той съобщава един разговор, който беше водил с Лесинг преди края на неговия живот. След този разговор самият Лесинг се е присъединил към Спинозисма. С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг. Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие.
Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите.
Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания.
към текста >>
При него, когото Хердер считаше за един от най-великите мислители след Платон, се вижда нагледно
борба
та на 18-тото столетие с душевния импулс на по-новото време.
Такъв един стремеж виждаме при Ник. Тетенс /починал в 1805 г./. В своите изследвания върху душата той стигна до едно различаване на душевните способности, което днес е преминало в общото съзнание на човечеството: Мислене, чувстване и воление. По-рано хора та са различавали само способността на мисленето и на желанието. Как духовете на 18-тото столетие са търсели да доловят душата там, където тя действа творящо върху нейния образ на света, това проличава например при Хемстерхуис /17211790 г./.
При него, когото Хердер считаше за един от най-великите мислители след Платон, се вижда нагледно борбата на 18-тото столетие с душевния импулс на по-новото време.
Ние ще налучкаме приблизително мислите на Хемстерхуис, когато изкажем следното: Ако човешката душа би искала да разглежда света чрез нейната собствена сила, без външни сетива, пред нея би се простирал образът на света в един единствен миг. Следователно тогава душата би била безкрайна в безкрайното. Ако душата не би имала никаква възможност да живее в себе си, а би изоставена само на външните сетива, пред нея би бил светът в безкрайната времева разпростряност. Тогава душата, без да има съзнание за себе си, би живяла в морето на сетивната безграничност. Между тези два полюса, които никъде не се осъществяват, а разграничават като възможности душевния живот, живее действително душата: Тя прониква тяхната безкрайност с безграничността.
към текста >>
53.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Към две духовни компетентности поглеждаше в края на 18-тото столетие онзи, който водеше
борба
за яснота върху великите въпроси на възгледа за света и за живота, към Кант и Гьоте.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
Към две духовни компетентности поглеждаше в края на 18-тото столетие онзи, който водеше борба за яснота върху великите въпроси на възгледа за света и за живота, към Кант и Гьоте.
Един мислител, който най-силно се бореше за такава яснота, е Йохан Готлиб Фихте. Когато се запозна с Кантовата "Критика на практическия разум", той писа: "Аз живея в един нов свят... Неща, за които вярвах, че те никога не могат да ми бъдат доказани, например понятието за абсолютната свобода и дълг, ми са доказани и поради това аз се чувствам много радостен. Неразбираемо е, какво уважение за човечеството, каква сила ни дава философията, каква благодат е тя за една епоха, в която моралът е разрушен в неговите основи и понятието за дълг е зачеркнато във всички речници". И когото въз основа на възгледа на Кант изгради своя собствен възглед в своята книга "Основа на общото наукоучение", той изпрати тази книга на Гьоте с думите: "Аз ви считам и винаги съм ви считал като представител на чистата духовност на чувството на постигнатата днес степен на хуманността. Към вас се обръща с право философията.
към текста >>
Но той си казваше: - Нима е абсолютно необходимо, че човек може да се издигне до висотата на категорическия императив само в
борба
срещу наклонността, срещу своите желания и инстинкти?
Само че при него мястото, за което при Кант претендираше вярата, при Фихте действието, бе заето от красотата. Обикновено значението на Шилер за развитието на светогледите се подценява. Както Гьоте трябваше да се оплаква от това, че хората не искаха да го признаят като природоизследовател, понеже бяха свикнали вече да го считат като поет, така и онези, които се задълбочават във философските идеи на Шилер трябва да съжаляват, че той така малко е ценен от онези, които се занимават с истории на светогледите, понеже считат, че неговото поле е в царството на поезията. Шилер застава като една напълно самостоятелна личност-мислител срещу своя подбудител Кант. Висотата на моралната вяра, до която Кант искаше да издигне човека, тази висота ценеше поетът, който в "Разбойници" и в "Интрига и Любов" постави пред своето време едно огледало на неговата поквареност, и я ценеше не малко.
Но той си казваше: - Нима е абсолютно необходимо, че човек може да се издигне до висотата на категорическия императив само в борба срещу наклонността, срещу своите желания и инстинкти?
Кант искаше да припише на сетивната природа на човека само склонността към нисшето, към егоистичното, към сетивно-приятното; и само този, който се издига над тази сетивна природа, който я умъртвява и оставя да говори в него само чисто духовния глас на дълга: - Той може да бъде добродетелен. Така Кант снижи природния човек, за да може да издигне толкова по-високо моралния. На Шилер му се струваше, че в това има нещо недостойно за човека. Нима инстинктите на човека не могат да бъдат облагородени така, че те от себе си да вършат това, което дългът налага, което моралът изисква? В такъв случай, за да действа морално, не е нужно те да бъдат подтиснати.
към текста >>
54.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ
борба
и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото.
Обаче природата съвсем не показва тази последователност. "Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него". Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество. Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия.
Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото.
Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти. Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният". Шелинг не можеше да разглежда вече един такъв бог, както Спиноза е разглеждал своя бог. Един Бог, кой то определи всичко от себе си според закона на разумността, може да бъде прозрян също с разума.
към текста >>
Следователно мировата история се представя като
борба
на индивидите и в полето на тази особеност работите вървят съвсем естествено.
Това съдържание е тяхната истинска сила; то се намира в общия несъзнателен инстинкт на хората; те вътрешно са тласкани към това и само на това се крепи този, който е приел в своя интерес изпълнението на една такава цел. Народите не му се възпротивяват, напротив се събират около неговото знаме; той им показва и изпълнява това, което е тяхна собствена цел. Ако хвърлим по-нататък един поглед върху съдбата на тези световноисторически индивиди, те са имали щастието да бъдат ръководители на една цел, която е била една степен на всеобщия Дух. Като си служи разумът с тези инструменти, ние можем да наречем това една негова хитрост, защото ги прави да изпълняват неговите собствени цели с целия огън на страстта, и не само се запознава невредим, а изкарва самия себе си наяве. Частното е повечето пъти твърде малко в сравнение с общото; индивидите биват пожертвани и изоставени.
Следователно мировата история се представя като борба на индивидите и в полето на тази особеност работите вървят съвсем естествено.
Както в животинската природа запазването на живота е цел и инстинкт на отделното животно, но както тук има надмощие разумът, общото и отделните индивиди отпадат, така става и в духовния свят. Страстите се унищожават взаимно; единствено разумът бди, преследва своята цел и се налага". Отделният човек може да обхване всемирния Дух само в съзерцанието, в своето мислене. Само в съзерцанието на света Бог е напълно присъстващ в него. Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум.
към текста >>
Ето защо той водеше
борба
против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото.
Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно. "Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително. Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля". За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта.
Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото.
Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност. Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето". Широката защита на действителното и на съществуващото донесе на самия Хегел тежки упреци от страна даже от онези, които проявяваха симпатия към неговото идейно направление. Един привърженик на Хегел, Йохан Едуард Ердман, пише върху това: "Решителният превес, който бе отреден на Хегеловата философия над всички съществуващи в средата на 20-те години философски системи, има своята причина в това, че на моментното спокойствие, което беше последвало след дивите борби в политическата, религиозната и църковно, политическата области, отговаряше една философия, която укоряващите я врагове, хвалещите я приятели нарекоха "философия на реставрацията".
към текста >>
Обаче постепенно личността се освобождава чрез
борба
от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух.
Това, което човекът е в неговото най-вътрешно съществуване, той не е чрез нищо друго, а чрез самия себе си. Ето защо Хегел разглежда и свободата не като един божествен дар, който е бил сложен веднъж за вина и в люлката на човека, а като един резултат, до който той стига постепенно в течение на своето развитие. От живота във външния свят, от задоволяването на чисто сетивното съществуване той се издига до разбирането на своето духовно същество, на своя собствен вътрешен свят. Чрез това той става също независим отвъншния свят; той следва своята вътрешна същност. Духът на народа съдържа природна необходимост и по отношение на своите нрави се чувства напълно зависими от това, което вън от отделния човек е нрави и обичаи, морален възглед.
Обаче постепенно личността се освобождава чрез борба от този заложен във външния свят морален възглед и прониква в своята вътрешност, като познава, че може да развие за себе си морални възгледи и да си даде морални предписания от своята вътрешност, от своя собствен дух.
Човек се издига до съзерцаването на царуващото в него първично същество, което е също и извор на неговата моралност. Той търси своите морални заповеди вече не във външния свят, а в своята собствена душа. Той прави себе си все повече зависим от себе си /§ 552 от Хегеловата "Енциклопедия на философските науки"/. Следователно тази независимост, тази свобода не е нещо, което се пада предварително на човека, тя е добита в течение на историческото развитие. Световната история е напредъкът на човечеството в съзнанието на свободата.
към текста >>
55.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
В Хербарт се бори духовната цел на времето; неговата духовна сила не е достатъчна, за да разбере в една достатъчна форма тази
борба
и да я изрази.
При светогледа на Хербарт можем да видим, какви трудности израстват за мисленето, когато то иска да разбере, какво е станало то по неговата същност в развитието на човечеството. Поставен бе Хегел, Хербарт изглежда като някой, който напразно се бори за постигането на една цел, която другият счита, че е постигнал. Хербартовите мислителни построения са един опит да копира отвън това което Хегел иска да изобрази във вътрешно съизживяване. За основния характер на по-новия светогледен живот от значение са също и мислители като Хербарт. Те сочат към целта, която трябва да бъде постигната, именно чрез това, че изявяват неподходящите средства за тази цел.
В Хербарт се бори духовната цел на времето; неговата духовна сила не е достатъчна, за да разбере в една достатъчна форма тази борба и да я изрази.
Напредъкът на развитието на светогледите показва, че винаги в това развитие наред с личностите, които стоят на висотата на импулсите на епохата, влизат в действие и такива, които развиват светогледи от неразбирането на тези импулси. Ние можем много добре да наречем такива светогледи реакционни. Хербарт изпада обратно в схващането на Лайбниц. Неговото просто душевно същество е неизменимо. То не се ражда, не умира.
към текста >>
Борба
та между Гьоте и Нютон е не само един въпрос на физиката, а въпрос на целия светоглед.
Шопенхауер вижда в света, който е даден на духа в пространство и време, само една представа на този дух. Същността на този свят на представите ни се разкрива във волята, от която виждаме, че е проникнат нашият организъм. Ето защо той не може да приеме едно учение на физиката, което вижда същността на светлинните и цветни явления не в дадените на окото представи, а в един свят, който съществува вън от окото и отделен от него. Ето защо начинът на мислене на Гьоте трябваше да му бъде симпатичен, защото той остава вътре в света на представите на окото. Той намери в този начин на мислене едно потвърждение на това, което сам трябваше да приеме върху света.
Борбата между Гьоте и Нютон е не само един въпрос на физиката, а въпрос на целия светоглед.
Който е на мнение, че може да се разкрие нещо в природата чрез експеримента, които са отделени от човека, той трябва да остане на почвата на Нютоновото учение на цветовете. Модерната физика е на това мнение. Ето защо тя може да произнесе върху Гьотевото учение за цветовете едно съждение подобно на това, което Херман Хелмхолц е изказал в своята студия "Гьотевите предчувствия за идеите на бъдещата естествена наука": "Там, където се касае за задачи, които могат да бъдат решени чрез поетически пророчества изразяващи се във възгледни образи, поетът се е показал способен за най-висши работи, но той не е успял там, където би искал да помогне самосъзнателно проведения индуктивен метод". Ако в образите на човешкия възглед виждаме само продукт, който се прибавя в природата, ние трябва да констатираме в природата това, което става в нея без тези възгледни образи. Но ако виждаме в тях, както Гьоте, откровения на съществуващите в природата същества, ние ще се придържаме към тях, когато искаме да изследваме истината.
към текста >>
Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят
борба
на всяко едно местенце?
Човекът създава тоновете без природен образец, от себе си. Понеже има в себе си волята като своя същност, то само волята може да бъде тази, която разлива напълно непосредствено от себе си света на музиката. Ето защо музиката така силно говори на човешката душа, защото тя е въплъщение на онова, което изразява най-вътрешната същност на човека, неговото истинско битие, волята. И за човека е истинско тържество, че той има едно изкуство, в което се наслаждава свободен от волята, без користно на това, което е източник на желанието, източник на всяка неразумност. Този възглед на Шопенхауер върху музиката е отново резултат на неговата чисто лична особеност.
Още като търговски ученик в Хамбург той пише на майка си: "Как небесното семе намери пространството на нашата твърда почва, на която необходимостта и липсата водят борба на всяко едно местенце?
Ние сме заточени от първичния Дух и не можем да проникнем отново горе при него. И въпреки това един състрадателен ангел е измолил за нас небесното цвете и то звучи високо с пълно величие вкоренено на тази почва на плача. Пулсовете на божестевното по-ново изкуство не са престанали да туптят през столетията на варварството и в него ни е останал един непосредствен отзвук на вечното, разбираемо за всяко чувство и възвишено даже над порока и доброделта". От становището, което двата антипода на светогледа, Хегел и Шопенхауер, заемат по отношение на изкуството, можем да видим, как схващането на света се намесва в личното отношение на човека към отделните области на живота. Хегел, който виждаше в света на представите и идеите на човека това, към което цялата останала природа се стреми като към своето съвършенство, може да признае като най-съвършено изкуство също само онова, в което духът се явява в най-висша, в най-съвършена форма, и където въпреки това той се придържа към онова, което непрестанно се стреми към него.
към текста >>
беше също и тази, че те подеха
борба
срещу Хегел затова, защото той не е напреднал от сферата на чистата мисъл до религиозното схващане на личното Божество.
Както считаше всичко в света за разумно, понеже беше действително, така той считаше и религията. Тя трябва да съществува, създадена от душевни сили съвършено различни от тези, които стоят на разположение на мислителя, когато този последният пристъпва към нея. Грешката на И. Х. Фихте, Кр. Х. Вайсе, Дойтингер и др.
беше също и тази, че те подеха борба срещу Хегел затова, защото той не е напреднал от сферата на чистата мисъл до религиозното схващане на личното Божество.
Обаче Хегел никога не си е поставил една такава задача. Той я считаше като работа на религиозното съзнание. Фихте, Вайсе, Краузе, Дойтингер и др. искаха от светогледа да създадат една религия. За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит.
към текста >>
За
борба
та на светогледите послужиха издадените от Арнолд Рува и Теодор Ехтермайер в 1838-1843 година "Харлевски годишници".
Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа. Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание. Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност. * * *
За борбата на светогледите послужиха издадените от Арнолд Рува и Теодор Ехтермайер в 1838-1843 година "Харлевски годишници".
От една защита и обяснение на Хегел те скоро преминаха към едно по-нататъшно самостоятелно развиване на неговите идеи и по този начин доведоха до гледищата, които в следващата глава наричаме "радикални светогледи". От 1841 година издателите наричат тяхното списание "Германски годишници" и считат като една от техните цели "Борбата против политическата несвобода, против феодалната и поземлената теория". Те се намесиха в развитието на епохата като радикални политици, искайки една държава, в който да царува пълна свобода. По този начин те се отдалечиха от Хегеловия дух, който искаше не да прави история, а да разбере историята.
към текста >>
От 1841 година издателите наричат тяхното списание "Германски годишници" и считат като една от техните цели "
Борба
та против политическата несвобода, против феодалната и поземлената теория".
Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание. Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност. * * * За борбата на светогледите послужиха издадените от Арнолд Рува и Теодор Ехтермайер в 1838-1843 година "Харлевски годишници". От една защита и обяснение на Хегел те скоро преминаха към едно по-нататъшно самостоятелно развиване на неговите идеи и по този начин доведоха до гледищата, които в следващата глава наричаме "радикални светогледи".
От 1841 година издателите наричат тяхното списание "Германски годишници" и считат като една от техните цели "Борбата против политическата несвобода, против феодалната и поземлената теория".
Те се намесиха в развитието на епохата като радикални политици, искайки една държава, в който да царува пълна свобода. По този начин те се отдалечиха от Хегеловия дух, който искаше не да прави история, а да разбере историята.
към текста >>
56.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
книга: "Християнското вероучение в неговото историческо развитие и в
борба
та с модерната наука".
Той иска да се ориентира върху хода и значението на мислителния живот, като се задълбоча ва във връзката на светогледа с истинското мислене в историческото време. Той иска да знае, как онази форма на мислене, която образува митове, още действа в по-новия светоглед. И същевременно той иска да закотви човешкото събесъзнание в една същност, която се намира вън от отделната личност, като си представя цялото човечество като едно въплъщение на божественото същество. Чрез това той добива за отделната човешка душа една опора в общата душа на човечеството, която намира своето разгръщане в течение на историческото развитие. Още по-радикално постъпва Щраус в своята излязла през 1840-1841 г.
книга: "Християнското вероучение в неговото историческо развитие и в борбата с модерната наука".
Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на мисълта, които стоят на тяхната основа. Той подчертава сега непоносимостта на модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения на истината. "Следователно, нека вярващият остави знаещия, както и този последния първия, да вървят спокойно по своя път, ние оставяме на вярващите тяхната вяра, нека те ни оставят нашата философия; и ако прекалено набожните хора успяват да ни изключат от тяхната църква, ние ще считаме това като една печалба. Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата.
към текста >>
Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил
борба
та на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение.
Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум.
към текста >>
Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в
борба
с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи.
Защото тези десетилетия са заети преди всичко с това, да добият образа на природата под влиянието на естественонаучния начин на мислене. След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата. Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст.
Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи.
Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
57.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
2.
Борба
та за духа
ДОПЪЛНЕНО С ЕДНА ПРЕДИСТОРИЯ НА ЗАПАДНАТА ФИЛОСОФИЯ ДО ДНЕШНО ВРЕМЕ * С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е 1. Встъпителни забележки към новото издание
2. Борбата за духа
3. Дарвинизъм и светоглед 4. Светът като илюзия 5. Отзвуци на Кантовия начин на мислене 6. Светогледи на научната фактичност 7. Модерни идеалистични светогледи
към текста >>
58.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
БОРБА
ТА ЗА ДУХА
БОРБАТА ЗА ДУХА
Хегел се чувстваше достигнал със своето построение от мисли до целта, към която се беше стремило развитието на светогледите, откакто то полагаше усилия да овладее сред изживяването на мислите загадъчните въпроси на съществуването. Под властта на това чувство той писа накрая на своята "Енциклопедия на философските науки" думите: "Понятието на философията е мислещата се идея, знаещата истина... По този начин науката се е върнала обратно до своето начало и логическото е нейният резултат, като духовна същност, която се е оказала като съществуваща по себе си и за себе си истина". Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор. И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа.
към текста >>
Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една
борба
за намирането на такива представи.
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък. Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот. Колкото и произволно да може да изглежда това, толкова необходимо трябва да се натрапи то на едно по-дълбоко проникващо разглеждане на развитието на светогледите в 19-то столетие. При едно такова разглеждане се вижда, как изискванията на една епоха действат в дълбочините на историческото развитие; и как стремежите на хората са опити да се справят с тези изисквания. По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света.
Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи.
Хегел довежда борбата до определен завършек. Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи. С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите. Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие. Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието.
към текста >>
Хегел довежда
борба
та до определен завършек.
Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот. Колкото и произволно да може да изглежда това, толкова необходимо трябва да се натрапи то на едно по-дълбоко проникващо разглеждане на развитието на светогледите в 19-то столетие. При едно такова разглеждане се вижда, как изискванията на една епоха действат в дълбочините на историческото развитие; и как стремежите на хората са опити да се справят с тези изисквания. По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи.
Хегел довежда борбата до определен завършек.
Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи. С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите. Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие. Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред.
към текста >>
За нас трябва да бъде разбираемо, че в това време философските представи бяха заплетени в една остра
борба
, тъй като в описания смисъл те бяха стигнали до една критична точка... От значение е първо, как последователите на Хегел се опитваха да защитят неговата философия.
Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие. В това време по отношение картината на външната природа бяха направени нови прогреси. Още повече отколкото по-рано тегнеше тази картина върху общия човешки светоглед.
За нас трябва да бъде разбираемо, че в това време философските представи бяха заплетени в една остра борба, тъй като в описания смисъл те бяха стигнали до една критична точка... От значение е първо, как последователите на Хегел се опитваха да защитят неговата философия.
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя предговор към нея в 1841 година: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само мисли, а не може да създаде даже един стрък трева? Т.е. само общото, трайното, единствено ценното, а не отделното, сетивното, преходното? Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да отговорим, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това отношение. При въпроса "как? " на това превръщане на идеята в действителността знанието се изгубва, именно защото природата е лишена от съзнание идея и стръкът трева расте без никакво знание.
към текста >>
Един важен израз намери
борба
та, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт.
Лайъл стигна до възгледа, че не е нужно никакво подобно прекъсване на постоянния ход на земното развитие. Когато само предположим достатъчно дълги периоди от време, тогава можем да кажем, че силите, които днес още действат на Земята, са произвели цялото това развитие. В Германия Гьоте и Карл фон Хоф още по-рано бяха приели едно такова мнение. Последният застъпи този възглед в неговата излязла през 1822 година книга "История на доказаните чрез предание природни изменения на земната повърхност". Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива.
Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт.
В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма. Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката". Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните". Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели? Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите!
към текста >>
Ние познаваме позицията на Фогт в
борба
та, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели?
Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива. Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт. В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма. Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката". Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните".
Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели?
Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите! Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая. Господин Вагнер обещава накрая в своите физиологически писма също отклонения в областта на физиологията на делените души".
към текста >>
Борба
та стана остра, когато в 1854 година Вагнер държа на събранието на природоизследователите една сказка върху "Сътворението на човека и на субстанцията на душата" против материализма.
Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите! Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая. Господин Вагнер обещава накрая в своите физиологически писма също отклонения в областта на физиологията на делените души".
Борбата стана остра, когато в 1854 година Вагнер държа на събранието на природоизследователите една сказка върху "Сътворението на човека и на субстанцията на душата" против материализма.
Той искаше да докаже две неща: Първо, че резултатите на по-новата естествена наука не противоречи на библейската вяра и произхода на човешкия род от една двойка; второ, че тези резултати не решават нищо върху душата. Фогт написа в 1855 година едно полемично писание против Вагнер "Наивна вяра и наука", което от една страна го показва на пълната висота естественонаучното разбиране на неговото време, но от друга страна го разкрива също като един остър мислител, който разкрива безцеремонно заключенията на противника като измамни образи. Неговото противоречие срещу първото твърдение на Вагнер завършва с изреченията: "Всички исторически както и естественонаучни изследвания доставят положителното доказателство за многообразния произход на човешките раси. Ученията на писанието относно Адама и Ной и двукратния произход на хората от една двойка са научно изцяло неудържими приказки". А против Вагнеровото учение за душата Фогт възрази: Ние виждаме психическите дейности на човека да се развиват постепенно с развитието на телесните органи.
към текста >>
Че при техните противници материалистите трябваше да се борят не само с основания на ума, но и чувства, това ни показва със съвършена яснота
борба
та между Фогт и Вагнер.
Неговото противоречие срещу първото твърдение на Вагнер завършва с изреченията: "Всички исторически както и естественонаучни изследвания доставят положителното доказателство за многообразния произход на човешките раси. Ученията на писанието относно Адама и Ной и двукратния произход на хората от една двойка са научно изцяло неудържими приказки". А против Вагнеровото учение за душата Фогт възрази: Ние виждаме психическите дейности на човека да се развиват постепенно с развитието на телесните органи. Ние виждаме, как духовните действия стават все по-съвършени от детската възраст до зрелостта на живота; виждаме, че с всяка атрофия на сетивата и на мозъка "духът" също се атрофира. "Едно такова развитие е несъединимо с приемането на една безсмъртна душевна субстанция".
Че при техните противници материалистите трябваше да се борят не само с основания на ума, но и чувства, това ни показва със съвършена яснота борбата между Фогт и Вагнер.
Нали този последния апелира в своята гьотенгенска лекция към моралната потребност, която не понася, когато "механически, ходещи на два крака и на две ръце апарати" накрая се разливат в безразлични вещества, без човек да може да има надежда, че доброто, което те вършат, ще бъде възнаградено, а злото наказано. На това Фогт отговаря: "Съществуването на една безсмъртна душа за господин Вагнер не е резултат на изследването или на размишлението... Той се нуждае от една безсмъртна душа, за да може след смъртта на човека да я измъчва и наказва". Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./. В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят. "За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят".
към текста >>
Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка
борба
за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците".
Те считаха за едно повишение на човешкото достойнство, когато в човека действа съзнанието, че той се е развил от по-нисши от него същества до неговото настоящо съвършенство. И те си обещаваха правилното обсъждане на човешките деяния само от този, който познава природосъобразните необходимости, от които действа личността. Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин. На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода.
Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците".
С такива чувства, с такава отдайност към чудесата на природните процеси, с такива морални чувства можеха да очакват материалистите човека, който според тяхното мнение трябваше да дойде рано или късно, човек, който да преодолее голямата пречка към един природосъобразен светоглед. За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване". За познаване на импулсите, които действат във философското развитие на светогледите, не са от значение споменатите като примери прогреси на естествените науки /към които биха могли да се прибавят още и други/ като такива, а фактът, че прогреси от този род съвпадаха с раждането на Хегеловия образ на света. Изложението на хода на развитието на философията, направено в предидущите глави, показва, как от времето на Коперник, Галилей и т.н. насам по-новия образ на света стоеше под влиянието на естественонаучния начин на мислене.
към текста >>
За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в
борба
та за съществуване".
Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин. На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците". С такива чувства, с такава отдайност към чудесата на природните процеси, с такива морални чувства можеха да очакват материалистите човека, който според тяхното мнение трябваше да дойде рано или късно, човек, който да преодолее голямата пречка към един природосъобразен светоглед.
За тях този човек се яви в лицето на Чарлз Дарвин, и неговото съчинение, благодарение на което и идеята за целесъобразност бе поставена на почвата на природопознанието, излезе в 1859 година под заглавието: "За произхода на видовете в животинското и растително царство чрез естествения подбор или запазването на по-съвършените породи в борбата за съществуване".
За познаване на импулсите, които действат във философското развитие на светогледите, не са от значение споменатите като примери прогреси на естествените науки /към които биха могли да се прибавят още и други/ като такива, а фактът, че прогреси от този род съвпадаха с раждането на Хегеловия образ на света. Изложението на хода на развитието на философията, направено в предидущите глави, показва, как от времето на Коперник, Галилей и т.н. насам по-новия образ на света стоеше под влиянието на естественонаучния начин на мислене. Обаче това влияние не можеше да бъде от такова голямо значение както онова от страна на постиженията на естествените науки в 19-тото столетие. На прехода от 18-тото към 19-тото столетие бяха направени също значителни прогреси в естествените науки.
към текста >>
59.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Това е "
борба
та за съществуване".
Когато едно по-целесъобразно устроено същество се стреми към запазването на своето съществуване наред с едно по-нецелесъобразно устроено, тогава по-целесъобразното ще вземе надмощие. Тогава по-нецелесъобразното трябва да загине покрай по-целесъобразното. Способното, т.е. целесъобразното, се запазва, неспособното, т.е. нецелесъобразното, не се запазва.
Това е "борбата за съществуване".
Тя прави, защото целесъобразното да се запази, даже когато в природата безразборно се ражда целесъобразното наред с нецелесъобразното. Чрез един такъв закон, който е така обективен, така лишен от мъдрост, както може да бъде само един математически или един механически природен закон, ходът на развитието на природата добива тенденцията към целесъобразното, без тази тенденция да е била заложена по някакъв начин в природата. Дарвин бе доведен до тези мисли чрез съчинението на националикономика Малтус. "Върху условията и последствията на умножението на рода". В това съчинение се казва, че сред човешкото общество става една непрестанна състезателна борба, понеже населението много по-бързо отколкото количеството на природните средства.
към текста >>
В това съчинение се казва, че сред човешкото общество става една непрестанна състезателна
борба
, понеже населението много по-бързо отколкото количеството на природните средства.
Това е "борбата за съществуване". Тя прави, защото целесъобразното да се запази, даже когато в природата безразборно се ражда целесъобразното наред с нецелесъобразното. Чрез един такъв закон, който е така обективен, така лишен от мъдрост, както може да бъде само един математически или един механически природен закон, ходът на развитието на природата добива тенденцията към целесъобразното, без тази тенденция да е била заложена по някакъв начин в природата. Дарвин бе доведен до тези мисли чрез съчинението на националикономика Малтус. "Върху условията и последствията на умножението на рода".
В това съчинение се казва, че сред човешкото общество става една непрестанна състезателна борба, понеже населението много по-бързо отколкото количеството на природните средства.
Дарвин разпростря върху цялата природа този закон установен за историята на човечеството и направи от него един обширен закон за целия жив свят. Той искаше сега да покаже, как тази борба на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото". Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия. Той съобщава, как тези съмнения се пораждат в него: "Когато през време на пътуването на кораба Бигъл посетих архипелага Галапагос, който се намира на около 500 английски мили от бреговете на Южна Америка, аз се видях заобиколен от особени видове птици, влечуги и змии, които иначе не съществуват никъде в света. Въпреки това всички те носеха на себе си американски отпечатък.
към текста >>
Той искаше сега да покаже, как тази
борба
на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото".
Чрез един такъв закон, който е така обективен, така лишен от мъдрост, както може да бъде само един математически или един механически природен закон, ходът на развитието на природата добива тенденцията към целесъобразното, без тази тенденция да е била заложена по някакъв начин в природата. Дарвин бе доведен до тези мисли чрез съчинението на националикономика Малтус. "Върху условията и последствията на умножението на рода". В това съчинение се казва, че сред човешкото общество става една непрестанна състезателна борба, понеже населението много по-бързо отколкото количеството на природните средства. Дарвин разпростря върху цялата природа този закон установен за историята на човечеството и направи от него един обширен закон за целия жив свят.
Той искаше сега да покаже, как тази борба на съществуване става творец на разнообразните форми на живите същества, как чрез нея старият принцип на Лине е съборен, според който принцип "в природата съществуват толкова видове животни и растения, колкото различни форми са били създадени в началото".
Съмненията по отношение на този принцип възникна у Дарвин, когато през лятото на 1831 година той се намираше в едно пътуване към Южна Америка и Австралия. Той съобщава, как тези съмнения се пораждат в него: "Когато през време на пътуването на кораба Бигъл посетих архипелага Галапагос, който се намира на около 500 английски мили от бреговете на Южна Америка, аз се видях заобиколен от особени видове птици, влечуги и змии, които иначе не съществуват никъде в света. Въпреки това всички те носеха на себе си американски отпечатък. В песента на дрозда подигравач, в острия писък на лешояда, в големите, прилични на светлини опунции аз ясно забелязах съседството с Америка; и въпреки това тези острови бяха отдалечени на много мили от сушата и се отклоняваха много от нея по отношение на геологическия състав и на климата. Още по-изненадващо беше фактът, че по-голяма част от жителите на всеки отделен остров на този малък архипелаг бяха специфично различни, въпреки че бяха сродни по между си.
към текста >>
Ако приемем сега, че в света живите същества се изменят по природосъобразен начин така, че се ражда целесъобразност наред с нецелесъобразното и повече или по-малко целесъобразното, тогава трябва също да предположим една
борба
между изменените форми.
От този факт следват две неща. Веднъж, че в природата съществуват тенденцията да изменя живите същества; и след това, че едно качество, което е започнало да се изменя в определена посока, се повишава в тази посока, когато при размножени ето на живите същества се отстраняват онези индивиди, които още нямат това качество. Следователно в течение на времето органическите форми приемат други свойства и качества и постоянстват в изменението, което веднъж са поели. Те се изменят и предават по наследство изменените качества на техните потомци. Естествения извод от това наблюдение е, че изменението и наследяването са два принципа, които движат напред развитието на живите същества.
Ако приемем сега, че в света живите същества се изменят по природосъобразен начин така, че се ражда целесъобразност наред с нецелесъобразното и повече или по-малко целесъобразното, тогава трябва също да предположим една борба между изменените форми.
Тази борба произвежда безпланово това, което селекционерът върши планомерно. Както този последният изключва от размножение онези индивиди, които биха внесли в развитието онова, което той не желае, така и борбата за съществуване отстранява нецелесъобразното. За развитието остава само целесъобразното. В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето.
към текста >>
Тази
борба
произвежда безпланово това, което селекционерът върши планомерно.
Веднъж, че в природата съществуват тенденцията да изменя живите същества; и след това, че едно качество, което е започнало да се изменя в определена посока, се повишава в тази посока, когато при размножени ето на живите същества се отстраняват онези индивиди, които още нямат това качество. Следователно в течение на времето органическите форми приемат други свойства и качества и постоянстват в изменението, което веднъж са поели. Те се изменят и предават по наследство изменените качества на техните потомци. Естествения извод от това наблюдение е, че изменението и наследяването са два принципа, които движат напред развитието на живите същества. Ако приемем сега, че в света живите същества се изменят по природосъобразен начин така, че се ражда целесъобразност наред с нецелесъобразното и повече или по-малко целесъобразното, тогава трябва също да предположим една борба между изменените форми.
Тази борба произвежда безпланово това, което селекционерът върши планомерно.
Както този последният изключва от размножение онези индивиди, които биха внесли в развитието онова, което той не желае, така и борбата за съществуване отстранява нецелесъобразното. За развитието остава само целесъобразното. В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето. "Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни.
към текста >>
Както този последният изключва от размножение онези индивиди, които биха внесли в развитието онова, което той не желае, така и
борба
та за съществуване отстранява нецелесъобразното.
Следователно в течение на времето органическите форми приемат други свойства и качества и постоянстват в изменението, което веднъж са поели. Те се изменят и предават по наследство изменените качества на техните потомци. Естествения извод от това наблюдение е, че изменението и наследяването са два принципа, които движат напред развитието на живите същества. Ако приемем сега, че в света живите същества се изменят по природосъобразен начин така, че се ражда целесъобразност наред с нецелесъобразното и повече или по-малко целесъобразното, тогава трябва също да предположим една борба между изменените форми. Тази борба произвежда безпланово това, което селекционерът върши планомерно.
Както този последният изключва от размножение онези индивиди, които биха внесли в развитието онова, което той не желае, така и борбата за съществуване отстранява нецелесъобразното.
За развитието остава само целесъобразното. В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето. "Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни. Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми".
към текста >>
"Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от
борба
та на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни.
Тази борба произвежда безпланово това, което селекционерът върши планомерно. Както този последният изключва от размножение онези индивиди, които биха внесли в развитието онова, което той не желае, така и борбата за съществуване отстранява нецелесъобразното. За развитието остава само целесъобразното. В това развитие е вложена като един механичен закон тенденцията към постоянно усъвършенстване. След като беше познал това и с него заедно беше поставил една сигурна основа на природосъобразния светоглед, Дарвин можа да напише в края на своята книга, която откри една нова епоха на мисленето.
"Произход на видовете", ентузиастните думи: "Ето защо от борбата на природата, от глада и смъртта се получава най-висшето, което ние можем да обгърнем, произвеждането на висшите животни.
Има нещо величествено в този възглед за живота, според който този живот с всички негови различни сили е бил създаден от Твореца от малко форми, или може би първоначално само за една; и че през време, когато тази планета се върти съобразно определените закони на гравитацията, от едно просто начало са се развили и ще се развият още по-красивите и чудесни форми". Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти. Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо. Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще.
към текста >>
С изобилие от факти Дарвин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как
борба
та за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми.
Същевременно от това изречение може да се види, че Дарвин е стигнал до своя възглед не от някакви антирелигиозни чувства, а единствено от изводите, които са били получени от ясно говорещите факти. Без съмнение при него не беше случаят такъв, че някаква враждебност към нуждите на чувството са го определили за един разумен възглед за природата, защото в своята книга той ясно ни казва, как добитият свят на идеите говори на неговото сърце: "Много бележити писатели изглежда, че са задоволени от възгледа, че всеки вид е бил създаден независимо. Според моето мнение, доколкото знаем това, по-добре съвпада с внедрените от Твореца закони в материята, че произвеждането и угасването на сегашни и предишни жители на Земята, както също и определенията върху раждането и смъртта на един индивид са зависими от вторичните причини. Когато разглеждам всички същества не като отделни сътворения, а като линейни потомци на няколко малко на брой същества, които живели дълго преди да бъдат отложени по-новите геологически пластове, чрез това те ми изглеждат, че са облагородени... Ние трябва с доверие да гледаме на едно далечно бъдеще. И понеже естественият подбор действа чрез и за доброто на всяка същество, то всички телесни и духовни дарби ще се стремят към усъвършенстване".
С изобилие от факти Дарвин показа, как организмите растат и се размножават, как в течение на тяхното напредващо развитие те наследяват приети, добити качества, как се раждат нови органи и се изменят чрез употреба или неупотреба, как следователно създанията се приспособяват към условията на съществуване то; и накрая как борбата за съществуване произвежда един естествен подбор, чрез което се раждат разнообразни, все по-съвършени форми.
С това изглежда, че е намерено едно обяснение на целесъобразните същества, което не прави необходимо да се постъпва в органическата природа различно откакто в неорганичната. Докато хората не можеха да дадат едно такова обяснение, те трябваше, ако искаха да бъдат последователно логични, да допуснат, че навсякъде, където в природата се ражда нещо целесъобразно, се намесва една чужда на природата сила. С това всъщност се допускаше за всеки случай едно чудо. Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето. Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата.
към текста >>
Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в
борба
та за съществуване.
Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката. "Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления. Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл. Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение".
Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване.
И един изследовател, който не по-малко от Хелмхолц принадлежи към най-предпазливите, Й. Хеиле, изнася в една лекция: "Ако би трябвало опитностите на изкуствената селекция да намерят приложение към хипотезата на Окен Ламарк, тогава трябваше да се докаже, как природата постъпва, за да намери от себе си устройствата, посредством които експериментаторът постига своята цел. Тази е задачата, която Дарвин си поставя и я преследва достойно, за удивление, усърдие и остроумие". Най-голямо одушевление за Дарвин чувстваха материалистите. На тях им беше отдавна ясно, че трябваше да се яви такъв човек, който да осветли натрупаното по философски начин според една ръководна мисъл напираща към областта на фактите.
към текста >>
По отношение на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез
борба
та за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път?
Трябва ли да приемем, че същите принципи или правила, които са извикали за живот други организми, са валидни също и за нашето раждане и произход? Или ние господарите на сътворението правим изключение! ". Естествената наука учеше ясно, че човекът не може да прави никакво изключение. Въз основа на точни анатомически изследвания английският природоизследовател Хъксли можа да изкаже в 1863 година в своята книга "Свидетелства за положението на човека в природата" изречението сред редицата маймуни води до този един и същ резултат, че анатомическите различия, които отделят човека от горилата и шимпанзето, не са така големи колкото различията, които отделят тези човекоподобни маймуни от по-нисшите видове маймуни".
По отношение на такива факти можеше ли човек да се съмнява, че природосъобразното развитие, което направило да се родят чрез растеж и размножение, чрез наследственост, изменчивост на формите и чрез борбата за съществуване редицата органични същества чак до маймуните нагоре, накрая са създали и човека по съвършено същия път?
В състоянието на природонаучните познания прониква в течение на 19-тото столетие все повече основният възглед, от който Гьоте естествено по свой начин беше проникнат и поради който той се залови с цялата енергия да поправи мнението на своите съвременници, които считаха, че човекът не притежава в горната челюст така наречената междинна кост. Считаше се, че всички животни трябва да имат тази кост, само човекът не. В това те виждаха доказателството, че човекът се различава анатомически от животните, че по неговия строителен план той е замислен различно. Гьотевият природосъобразен начин на мислене изискваше от него, че за да отстрани тази грешка, той трябва да направи усърдни анатомически проучвания. И когато постигна целта си, той с пълно чувство писа за това на Хардер, че е извършил нещо, което е до най-висока степен полезно за познанието на природата: "Аз сравних... човешки и животински черепи, долових следата и ето, тя е налице!
към текста >>
Няма съмнение, че в наше време съществува една
борба
между ума и фантазията, между размишлението и интуицията.
Колко погрешно е да се вярва, че чрез разумното проникване в царуването на природата, чрез изследването на нейните закони се разрушава чувството за красотата на природата, това се вижда съвсем нагледно в действието на Ернст Хекел. На обяснението на природата с разума се отричаше способността да задоволи нуждите на душата. Трябва да подчертаем, че там, където винаги един човек се чувства спънат в своя чувствен свят от познанието на природата, това не се дължи на самото познание, а на човека, чиито чувства се движат в една погрешна посока. Който проследи безпристрастно изследователските пътища на един наблюдател на природата, какъвто е Ернст Хекел, той на всяка крачка в познанието на природата ще по чувства как неговото сърце тупти още по-възвишено. Анатомическото разрязване, микроскопическото изследване не ще разруши за него никаква красота на природата, а ще му открие безброй други красоти.
Няма съмнение, че в наше време съществува една борба между ума и фантазията, между размишлението и интуицията.
Елен Кей, духовната есеистка, е безусловно права, когато вижда в тази борба едно от най-важните явления на нашето съвремие. /виж Елен Кей: Есета, Берлин, издателство С. Фишер, 1899 г./. Който, както Ернст Хекел, копае дълбоко в ямата на фактите и смело се издига с мислите, които се получават за нас от тези факти, към върховете на човешкото познание, той може да намери само в обяснението на природата помиряващата сила "между двата еднакво силни бегачи, размишлението и интуицията, които взаимно се повалят на колене"/Елен Кей, също/. Едновременно с публикуването на своята книга "Мирови загадки", в която тя излага с безрезервна откровеност своя произтичащ от познанието на природата светогледи, /1899 г./, Хекел започна да издава своите брошури "Художествени форми на природата", в които той дава изображения на неизчерпаеми изобилие от чудесни форми, които природата създава в своето лоно и които превъзхождат по красота и разнообразие "всички създадени от човека форми на изкуството".
към текста >>
Елен Кей, духовната есеистка, е безусловно права, когато вижда в тази
борба
едно от най-важните явления на нашето съвремие.
На обяснението на природата с разума се отричаше способността да задоволи нуждите на душата. Трябва да подчертаем, че там, където винаги един човек се чувства спънат в своя чувствен свят от познанието на природата, това не се дължи на самото познание, а на човека, чиито чувства се движат в една погрешна посока. Който проследи безпристрастно изследователските пътища на един наблюдател на природата, какъвто е Ернст Хекел, той на всяка крачка в познанието на природата ще по чувства как неговото сърце тупти още по-възвишено. Анатомическото разрязване, микроскопическото изследване не ще разруши за него никаква красота на природата, а ще му открие безброй други красоти. Няма съмнение, че в наше време съществува една борба между ума и фантазията, между размишлението и интуицията.
Елен Кей, духовната есеистка, е безусловно права, когато вижда в тази борба едно от най-важните явления на нашето съвремие.
/виж Елен Кей: Есета, Берлин, издателство С. Фишер, 1899 г./. Който, както Ернст Хекел, копае дълбоко в ямата на фактите и смело се издига с мислите, които се получават за нас от тези факти, към върховете на човешкото познание, той може да намери само в обяснението на природата помиряващата сила "между двата еднакво силни бегачи, размишлението и интуицията, които взаимно се повалят на колене"/Елен Кей, също/. Едновременно с публикуването на своята книга "Мирови загадки", в която тя излага с безрезервна откровеност своя произтичащ от познанието на природата светогледи, /1899 г./, Хекел започна да издава своите брошури "Художествени форми на природата", в които той дава изображения на неизчерпаеми изобилие от чудесни форми, които природата създава в своето лоно и които превъзхождат по красота и разнообразие "всички създадени от човека форми на изкуството". Същият човек, който довежда нашия ум в закономерността на природата, насочва нашата фантазия към красотата на природата.
към текста >>
60.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Той вярваше да покаже, че несъмнено развития човек трябва да допринесе също и от своето себе за своето духовно съществуване; обаче това себе също е съставено от наследените части, които нашите прадеди са добили в
борба
та с външния свят.
Обаче и такива истини са също добити, само че не от човека като индивид, а от рода. Отделният човек е наследил готово това, което е било добито в минали времена. Гьоте казва, че е участвал в някои разговори върху Кантовата "Критика на чистия разум" и е констатирал при това, че стрият главен въпрос се възстановява, според който се пита, "Колко много допринася за нашето духовно съществуване нашето себе и колко много външният свят? " И той продължава по-нататък: "Аз никога не съм разделял двете и когато съм философствувал по мой начин върху обектите, аз го вършех с несъзнателна наивност и действително вярвах, че виждам своите мнения пред очите си". Спенсер постави този "стар главен въпрос" в светлината на естественонаучния начин на мислене.
Той вярваше да покаже, че несъмнено развития човек трябва да допринесе също и от своето себе за своето духовно съществуване; обаче това себе също е съставено от наследените части, които нашите прадеди са добили в борбата с външния свят.
Когато днес вярваме, че виждаме пред очите си нашите мнения, те не са били винаги нашите мнения, а са били някога наблюдения, които са били действително направени с очите при външния свят. Следователно и пътят на Спенсер е както този на Стюарт Мил такъв, който изхожда от психологията. Обаче Мил остава при психологията на индивида. Спенсер се издига от индивида до неговите прадеди. Индивидуалната психология е в същото положение както историята на зародиша /онтогенезата/ в зоологията.
към текста >>
15/ В нея наистина още се води
борба
с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
Лайбниц обяснява, че мисленето си съвпада с външния свят, защото Творецът е създал това съвпадение. Спенсер обяснява, че това съвпадение съществува, защото то се е развило чрез приспособление и наследяване на света на мислите. Спенсер е изходил от потребността за едно естественонаучно обяснение на духовните явления. Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр.
15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея. Даже той я приложи и върху духовните процеси. Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната. Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр.
към текста >>
Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки
борба
та, която Лайъл водеше против нея.
Спенсер обяснява, че това съвпадение съществува, защото то се е развило чрез приспособление и наследяване на света на мислите. Спенсер е изходил от потребността за едно естественонаучно обяснение на духовните явления. Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр. 15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея.
Даже той я приложи и върху духовните процеси. Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната. Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр. 159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е.
към текста >>
Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез
борба
до тази цел.
Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си. Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл.
Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел.
Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите. На светогледите, които се явяват, липсва силата да проникнат до нея. Но и в тяхното несъвършенство те получават своя отпечатък от тази цел, и идеите, които възникват, са външните симптоми на оставащи скрито действени сили.
към текста >>
61.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на Дарвиновото учение за
борба
та за съществуване.
Дюринг отхвърля всяка измислица в понятията, обаче в замяна на това приписва на определени, неизбежни за него по-висши идеи фактическа действителност. Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр. 40/, а също така когато Дюринг разпростира и върху природата идеи, които той счита за валидни в областта на нравствеността. Той е именно напълно убеден, че това, което става в човека, става също така естествено, както неживите процеси. Следователно това, което е правилно в човешкия живот, не може да бъде погрешно в природата.
Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на Дарвиновото учение за борбата за съществуване.
Ако в природата борбата на всички против всички би била условие за усъвършенстването, тя трябва да бъде такова условие и в човешкия живот. Една такава представа, която отгоре на това си приписва научност, е най-противното нещо на морала, което може да се измисли. По този начин характерът на природата се схваща в антиморален смисъл. Той не важи просто като безразличен по отношение на по-добрия човешки морал на който се кланят и мошениците". /Курс по философия стр. 164/.
към текста >>
Ако в природата
борба
та на всички против всички би била условие за усъвършенстването, тя трябва да бъде такова условие и в човешкия живот.
Ето защо явява се като напълно логично, когато Ланге иска да лиши от морална основа всички идеи коренящи се в действителността /виж по-горе стр. 40/, а също така когато Дюринг разпростира и върху природата идеи, които той счита за валидни в областта на нравствеността. Той е именно напълно убеден, че това, което става в човека, става също така естествено, както неживите процеси. Следователно това, което е правилно в човешкия живот, не може да бъде погрешно в природата. Такива разсъждения направиха от Дюринг един енергичен противник на Дарвиновото учение за борбата за съществуване.
Ако в природата борбата на всички против всички би била условие за усъвършенстването, тя трябва да бъде такова условие и в човешкия живот.
Една такава представа, която отгоре на това си приписва научност, е най-противното нещо на морала, което може да се измисли. По този начин характерът на природата се схваща в антиморален смисъл. Той не важи просто като безразличен по отношение на по-добрия човешки морал на който се кланят и мошениците". /Курс по философия стр. 164/. Това, което човекът чувства като морални подбуди, то трябва, в смисъла на Дюринговия възглед за живота, да бъде заложено още в природата.
към текста >>
62.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и
борба
та за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи.
Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна мисъл, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата. Това важи до особена висока степен за неговата "Феноменология на моралния живот", в която той излага и логическа връзка различните видове човешки морални учения. С това той даде един вид "Природознание" на различните морални гледни точки, минавайки от егоистичната гонитба на щастието през множество междинни степени до безкористното отдаване на всеобщия миров процес, чрез който божественото Първично същество се освобождава от злощастието на съществуването. Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение. Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно.
Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи.
/Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/. * * * Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел. Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/.
към текста >>
Философи, които се движат в такава дейност, представляват
борба
та за постигане на една цел, която не е още напълно обхваната в съзнанието.
Тези сили се хващат здраво за волята; обаче и с постигнатия свят на волята не звучи нищо, което позволява да добием сигурност "върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото", или което да докосне такива душевни и мирови загадки. Такива светогледи произлизат от естествения, неудържим стремеж, "който тласка хората въобще към изследването на истината и разрешението загадката на съществуването"; обаче служейки си за това разрешение със средствата, които според мнението на определени течения на епохата изглеждат като единствено оправдани, те проникват до едно разглеждане на нещата, сред което не съществуват вече никакви елементи на изживяването, за да произведат разрешението. Ние виждаме: В определена епоха мировите въпроси се поставят на човека по един напълно определен начин; той чувства инстинктивно това, което му предстои като задача. От него зависи да намери средствата на отговора. В поставянето в действие на тези средства той може да остане зад това, което в глъбините на развитието застава пред него като изискване.
Философи, които се движат в такава дейност, представляват борбата за постигане на една цел, която не е още напълно обхваната в съзнанието.
Целта на по-новото светогледно развитие е, да бъде изживяно в себесъзнателния Аз нещо, което да предаде битие и същност на идеите на образа на света; охарактеризираните философски течения се оказват безсилни да стигнат до такъв живот, до такова битие. Възприеманата мисъл не дава вече на Аза на себесъзнателната душа това, което да гарантира съществуване; за да може да вярва в тази гаранция така, както мислителите са вярвали в древна Гърция, този Аз се е отдалечил твърде много от почвата на природата; и той не е оживил още в себе си това, което някога тази природна почва му е гарантирала, без да изисква собствено душевно творчество.
към текста >>
63.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "
борба
за съществуване" на животните и въобще на живите същества.
/Лайпциг 1884 г. / Ролф се пита: Коя е причината, една жива форма да не остане на определена степен, а да се развива по-нататък, да се усъвършенства? Който допуска че по-късното се намира вече развито в по-ранното, не намира в този въпрос никаква трудност. Защото за него е направо ясно, че това, което се е развило, то се е разгърнало в определен момент. Обаче Ролф не искаше да си даде този отговор.
Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "борба за съществуване" на животните и въобще на живите същества.
Ако едно живо същество води борба само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е. Ако не искаме да вложим в него нещо пълнотайнствено, един мистичен стремеж към съвършенство, тогава трябва да търсим причините за това усъвършенстване във външните, природни условия. Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда. "Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността. Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това".
към текста >>
Ако едно живо същество води
борба
само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е.
/ Ролф се пита: Коя е причината, една жива форма да не остане на определена степен, а да се развива по-нататък, да се усъвършенства? Който допуска че по-късното се намира вече развито в по-ранното, не намира в този въпрос никаква трудност. Защото за него е направо ясно, че това, което се е развило, то се е разгърнало в определен момент. Обаче Ролф не искаше да си даде този отговор. Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "борба за съществуване" на животните и въобще на живите същества.
Ако едно живо същество води борба само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е.
Ако не искаме да вложим в него нещо пълнотайнствено, един мистичен стремеж към съвършенство, тогава трябва да търсим причините за това усъвършенстване във външните, природни условия. Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда. "Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността. Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това". /Биологически проблеми, стр.
към текста >>
"Дарвиновият принцип на усъвършенстването в
борба
та за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността.
Обаче Ролф не искаше да си даде този отговор. Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "борба за съществуване" на животните и въобще на живите същества. Ако едно живо същество води борба само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е. Ако не искаме да вложим в него нещо пълнотайнствено, един мистичен стремеж към съвършенство, тогава трябва да търсим причините за това усъвършенстване във външните, природни условия. Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда.
"Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността.
Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това". /Биологически проблеми, стр. 96 и следв./. Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече". "Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене борбата съществува навсякъде.
към текста >>
Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една
борба
за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "
борба
за добиване на повече".
Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда. "Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността. Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това". /Биологически проблеми, стр. 96 и следв./.
Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече".
"Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене борбата съществува навсякъде. Това е именно първично една борба за умножение на живата, но никаква борба за съществуване". /Биологически проблеми, стр. 97/ Ролф прави от тези естественонаучни предпоставки изводите за етиката. "Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването.
към текста >>
"Докато за дарвиниста не съществува никаква
борба
за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене
борба
та съществува навсякъде.
"Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността. Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това". /Биологически проблеми, стр. 96 и следв./. Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече".
"Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене борбата съществува навсякъде.
Това е именно първично една борба за умножение на живата, но никаква борба за съществуване". /Биологически проблеми, стр. 97/ Ролф прави от тези естественонаучни предпоставки изводите за етиката. "Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването. Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние.
към текста >>
Това е именно първично една
борба
за умножение на живата, но никаква
борба
за съществуване".
Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това". /Биологически проблеми, стр. 96 и следв./. Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече". "Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене борбата съществува навсякъде.
Това е именно първично една борба за умножение на живата, но никаква борба за съществуване".
/Биологически проблеми, стр. 97/ Ролф прави от тези естественонаучни предпоставки изводите за етиката. "Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването. Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние. Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека".
към текста >>
"Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота,
борба
за преимущество, а не за съществуването.
Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече". "Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене борбата съществува навсякъде. Това е именно първично една борба за умножение на живата, но никаква борба за съществуване". /Биологически проблеми, стр. 97/ Ролф прави от тези естественонаучни предпоставки изводите за етиката.
"Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването.
Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние. Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека". /Биологически проблеми, стр. 222 и следв./. Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот.
към текста >>
В книгите "
Борба
за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член.
Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят.
В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член.
Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите. В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи. Все пак съвсем не е критика, когато обръщаме вниманието върху това, как чрез своя собствен характер един светоглед прави да възникнат нови въпроси. Защото чрез това то става част на историческото развитие. Дилтей и Ойкен говорят за едни самостоятелен духовен свят, в който е потопена отделната човешка душа.
към текста >>
Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят
борба
за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си.
Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване. Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/. Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността. Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание. Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене.
Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си.
Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност. Едва когато чрез дейността на душата някакси на мястото, на което се явява наблюдението, виждаме една мисъл, ние познаваме действителността на това, което се намира на това място. Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите. Това, което показваше първо наблюдението, то съществуваше само защото със своите сетива, със своите всекидневни представи човекът си представя нещата и съществата по своя ограничен начин. Това, което той си представя по този начин, няма никакво значение в света вън от него.
към текста >>
Въпреки това, в начина на това прониква не продължава да действа естественонаучният начин на мислене, при все че срещу него е водена най-остра
борба
.
/виж дю Прел, "Загадката на човека", стр. 17 и следв./ Такива възражения трябва да предизвиква материалистичното оцветеният начин на мислене. Много други нови мислители забелязаха вече, колко слабости от една гледна точка, на която стои и Карл дю Прел. Този последният трябва да бъде считан тук като представител на едно налагащо се светогледно течение. За това течение е характерно, както иска да проникне в областта на действителния свят.
Въпреки това, в начина на това прониква не продължава да действа естественонаучният начин на мислене, при все че срещу него е водена най-остра борба.
Естествената наука изхожда от това, което е достъпно за сетивното съзнание. Тя е принудена да обърне сама вниманието към нещо свръхсетивно. Защото сетивно възприемаема е само светлината, а не трептенията на етера. Следователно тези трептения на етера принадлежат най-малко на една извънсетивна област. Но оправдана ли е науката да говори за нещо, което се намира извън възприятията на сетивата?
към текста >>
Ето защо трябва да оставим настрана
борба
та на такива духове като Рихард Вагнер, Лев Толстой и други; колкото и важно да изглеждаше разглеждането на тази
борба
, когато би се касаело за това, да проследим теченията, които водят от философията в общата духовна култура, трябваше да се откажем от това намерение.
Когато говорим за едно пренасяне на душата от сетивното в едно друго битие, тогава и самата наука, която искаме да постигнем, ние трябва да я добием също вътре в тази област. Дю Прел посочва един път, по който да се стигне в свръхсетивното. Но той оставя открит въпроса за истинските средства, които трябва да бъдат използувани в този път. * * * В настоящето изложение трябваше да бъде описано развитието в същинската философска работа за разрешаване на мировите загадки.
Ето защо трябва да оставим настрана борбата на такива духове като Рихард Вагнер, Лев Толстой и други; колкото и важно да изглеждаше разглеждането на тази борба, когато би се касаело за това, да проследим теченията, които водят от философията в общата духовна култура, трябваше да се откажем от това намерение.
към текста >>
64.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Вероятно мнозина от Вас знаят коренно противоположните възгледи на Вирхов и Хекел Но ето че и Вирхов, който не е съгласен с Хекел, също се позовава на Гьоте в една от своите забележителни лекции./*9/ Следователно, у Гьоте ние имаме една сила, която по отношение на противоположности те, на
борба
та между светогледите, съдържа в себе си общото между тях, една сила, която е в състояние да покаже, че нещата с възгледите, общо взето, съвсем не стоят така, както упорито твърдят съответните представители на науката.
Но дори и един Хекел се стреми, както сам той подчертава във всяка от своите книги, да застане върху здравата опора на Гьотевия светоглед, така че ние виждаме, как дори един по-скоро материалистично оцветен светоглед намира за важно това, да се позове на Гьоте. А също и днес, всички Вие бихте могли да намерите такива автори, които се позовават на Гьоте; техните съчинения също са стъпили върху онази здрава опора, при която Духът е една абсолютна реалност в най-висшия смисъл на тази дума. Враждебно настроените спиритуалистични и материалистични изследователи могат и да се карат помежду си, но и двете страни смятат, че имат еднаквото право да се възхищават от Гьоте. Ето как Гьоте представлява нещо, което свързва противоположностите. Тези факти ясно потвърждават силата на Гьотевия светоглед, онази сила, която въздействува върху други те по такъв начин, че дори противоположните и враждебни възгледи намират у Гьоте нещо, което им е дълбоко присъщо.
Вероятно мнозина от Вас знаят коренно противоположните възгледи на Вирхов и Хекел Но ето че и Вирхов, който не е съгласен с Хекел, също се позовава на Гьоте в една от своите забележителни лекции./*9/ Следователно, у Гьоте ние имаме една сила, която по отношение на противоположности те, на борбата между светогледите, съдържа в себе си общото между тях, една сила, която е в състояние да покаже, че нещата с възгледите, общо взето, съвсем не стоят така, както упорито твърдят съответните представители на науката.
Именно когато разглеждаме отношението на тези забележителни личности към Гьоте, ние стигаме до разбирането, че това, което хората наричат „познание", може да бъде сравнено с картините, с които отделните художници, застанали около една планина, изобразяват това, което виждат. Естествено, нарисуваните картини са твърде различни, и все пак те пресъздават една и съща планина. Пълна представа за планината ще се получи само ако съпоставим различните картини и ги съединим в едно цяло. Ако приложим този метод в областта на познанието, ние ще установим следното: Гьоте не си избира една единствена гледна точка, а изкачва планината и показва, че наблюдателната точка може да се изнесе горе на самия връх, откъдето се открива една толкова всеобхватна панорама, че различните възгледи вече не си противоречат един на друг, както по-рано. Ето кое прави Гьоте един от най-забележителните духове на нашето време.
към текста >>
65.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Но тук ние виждаме и действията, делата не когато човекът подчинява действията си на
борба
та за оцеляване, а когато ги превръща в оръжие, за да овладее красотата и мъдростта.
И тогава храмът се издига от скритите подземни бездни нагоре към повърхността, и става видим за всички, които действително жадуват за познание и мъдрост. Златният Цар дарява Момъка с познавателните сили на мисленето: „Познай най-висшето! " Сребърният Цар го дарява с познавателните сили на чувствата и тук Гьоте изрича прекрасните думи: „Паси овцете! " В чувствата са скрити корените на всяко изкуство, на всяка религия; впрочем за Гьоте изкуството и религията представляват едно цяло, защото още при пътуването си из Италия, той казва следното за художествените произведения, които среща там: „Да, тук цари необходимост, тук цари Бог! "
Но тук ние виждаме и действията, делата не когато човекът подчинява действията си на борбата за оцеляване, а когато ги превръща в оръжие, за да овладее красотата и мъдростта.
Тъкмо това означават думи те на Бронзовия Цар, с които той се обръща към Момъка: „Мечът в лявата ръка, дясната свободна! " В тези думи е скрит един цял свят. Дясната ръка трябва да е свободна за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз. Но какво се случва с четвъртия Цар, в който хаотично са примесени и трите елемента? Този Смесен Цар неочаквано се смалява до една гротескна фигура.
към текста >>
66.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„От 80-те години на миналия век аз и досега съм под впечатлението от имагинациите, които се съдържат в тази Приказка [...] За Гьоте понятията бяха твърде бедни, за да изразят живота и
борба
та на душевните сили.
(Лекция от 8 Юли 1924, Дорнах, в Събр. Съч. 237) 1925 Последни размисли върху Приказката. 1 февруари 1925: В седмичното списание „Гьотеанум" излиза поредният откъс от автобиографията на Рудолф Щайнер, където четем:
„От 80-те години на миналия век аз и досега съм под впечатлението от имагинациите, които се съдържат в тази Приказка [...] За Гьоте понятията бяха твърде бедни, за да изразят живота и борбата на душевните сили.
[...] Защото те пораждат такива процеси, които се променят и заглъхват още със самото си възниква не, докато абстрактните понятия отразяват величини, които са малко или много постоянни. Гьоте добре знаеше всичко това; и на Шилеровото абстрактно познание, в своята Приказка той противопостави образното познание. Изживявайки този вид Гьотево творчество, човекът наистина попада в преддверието на езотеризма. („Моят жизнен път, XX Гл., Събр. Съч. 28)
към текста >>
67.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Пролетарското мислене не виждаше тук друго, освен едно отражение на материални интереси и тяхната
борба
.
Нека обаче се замислим за историята, за другите хуманитарни науки. Не се ли превърнаха те в едно отражение на онази зависимост от държавния живот, в която се оказаха съответните учени, т.е. в отражение на характерните за държавния живот потребности? Тъкмо чрез този наложен им отвън характер, съвременните научно ориентирани представи, както и представите, господстващи в духовния живот започнаха да действуват върху пролетариата като идеология. Той забелязваше как човешките мисли приемат определен характер тъкмо чрез потребностите на държавния живот, където бяха в сила интересите на ръководните класи.
Пролетарското мислене не виждаше тук друго, освен едно отражение на материални интереси и тяхната борба.
И това породи в него усещането, че целият духовен живот е всъщност идеология и отражение на определени икономически интереси. Подобен възглед е опустошителен спрямо духовния живот на човека, но той е в сила само докато възникне усещането: в духовната област цари една действителност, която се издига високо над външния материален свят; една действителност, която носи своето съдържание в самата себе си. А такова усещане е невъзможно да възникне, ако духовният живот в рамките на социалния организъм не се разгръща, движен от своите собствени импулси. Само такива представители на духовния живот, които действуват в горния смисъл, притежават и силата да придадат на този живот подобаващото му значение в социалния организъм. Изкуството, науката, светогледите, както и всичко, свързано с тях, се нуждае от истинска самостоятелност в човешкото общество.
към текста >>
68.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
класова
борба
.
Правните отношения не трябва да оказват непосредствено влияние върху паричните отношения. Защото последните са резултат от управлението на стопанския организъм. Правните отношения между ръководителя и работника просто не могат да се проявят в една или друга парична стойност, защото тя след уреждането на трудовото възнаграждение, което представлява разменно средство между стока и работна сила е всъщност мярката за взаимно приетата стойност на стоките (или постиженията). И така, разглеждайки действията в троичният социален организъм, ние се убеждаваме, че те водят до такива тенденции, каквито в досегашните държавни структури изобщо не съществуват. В рамките на тези нови тенденции ще бъде изкоренено това, което днес измъчва хората под формата на т.н.
класова борба.
Защото тази борба израства от включването на трудовото възнаграждение в икономическия кръговрат на стопанския организъм. Тази книга описва една форма на социалния организъм, в който понятието „трудово възнаграждение" претърпява също толкова голяма метаморфоза, както и старото понятие „собственост". Но чрез тази метаморфоза се изграждат много по-здрави и по-жизнеспособни връзки между хората. Само един лекомислен ум ще твърди, че с осъществяването на изложените тук идеи не се постига нищо друго, освен това, че заплащането на работното време се превръща в заплащане по разценка. Твърде възможно е до това заключение да стигаме поради едно необективно мнение.
към текста >>
Защото тази
борба
израства от включването на трудовото възнаграждение в икономическия кръговрат на стопанския организъм.
Защото последните са резултат от управлението на стопанския организъм. Правните отношения между ръководителя и работника просто не могат да се проявят в една или друга парична стойност, защото тя след уреждането на трудовото възнаграждение, което представлява разменно средство между стока и работна сила е всъщност мярката за взаимно приетата стойност на стоките (или постиженията). И така, разглеждайки действията в троичният социален организъм, ние се убеждаваме, че те водят до такива тенденции, каквито в досегашните държавни структури изобщо не съществуват. В рамките на тези нови тенденции ще бъде изкоренено това, което днес измъчва хората под формата на т.н. класова борба.
Защото тази борба израства от включването на трудовото възнаграждение в икономическия кръговрат на стопанския организъм.
Тази книга описва една форма на социалния организъм, в който понятието „трудово възнаграждение" претърпява също толкова голяма метаморфоза, както и старото понятие „собственост". Но чрез тази метаморфоза се изграждат много по-здрави и по-жизнеспособни връзки между хората. Само един лекомислен ум ще твърди, че с осъществяването на изложените тук идеи не се постига нищо друго, освен това, че заплащането на работното време се превръща в заплащане по разценка. Твърде възможно е до това заключение да стигаме поради едно необективно мнение. Обаче тук то се описва не като абсолютно правилното мнение, то е просто смяната на разплащателните отношения и засяга общата инициатива на ръководителя и на работника във връзка с цялостното изграждане на социалния организъм.
към текста >>
Така се решава и въпросът с изкореняването на класовата
борба
.
Само един лекомислен ум ще твърди, че с осъществяването на изложените тук идеи не се постига нищо друго, освен това, че заплащането на работното време се превръща в заплащане по разценка. Твърде възможно е до това заключение да стигаме поради едно необективно мнение. Обаче тук то се описва не като абсолютно правилното мнение, то е просто смяната на разплащателните отношения и засяга общата инициатива на ръководителя и на работника във връзка с цялостното изграждане на социалния организъм. Ако за някого полагащата се част от трудовото възнаграждение на един работник: Изглежда като „заплащане по разценка", той едва ли ще забележи, че това „заплащане по разценка" (което практически не е никакво възнаграждение) по своята стойност се проявява по такъв начин, който променя обществения статус на работника спрямо другите членове на социалния организъм. Сега този статус е съвсем различен от статуса, който възниква при едно икономическо господство на една класа върху друга.
Така се решава и въпросът с изкореняването на класовата борба.
Ако даден човек е ориентиран към социалистическите идеи и смята, че самото развитие ще доведе до разрешаването на социалния въпрос, трябва да му се възрази: Естествено, развитието води до една или друга необходимост, обаче в социалния организъм идейните импулси на човека представляват една жива реалност. И когато времето напредне и това, което досега е било само мисловно съдържание се реализира, тогава тези реализирани сили се намесват пряко в развитието. Всички, който разчитат „само на развитието", а не на едни или други плодотворни идеи, трябва да си осигурят достатъчно време, докато това, което хората днес мислят, приеме обликът на едно истинско развитие. Само че в този случай, обикновено се оказва твърде късно за реализирането на това, което днешните факти настойчиво извисяват. В социалния организъм е невъзможно да разглеждаме развитието по онзи обективен начин, както правим това по отношение на природата.
към текста >>
69.
Статия 10: Печалбата и духът на епохата
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Това единствено ще доведе от идеологическа
борба
към нещо още по-лошо, каквото е
борба
та за надмощие и власт на определена група хора.
Днешните политически партии продължават да са твърде отдалечени от това, което показахме, че се изисква от духа на епохата. Ето защо е неизбежно, че идеята за троичния социален ред се посреща с много предразсъдъци, израстващи от преобладаващите мнения в тези партии. Но е време да сложим край на вярата, че може да се постигне положителна промяна на днешните нездрави социални условия чрез по-нататъшната работа на едни или други партийни интереси. Първото, за което може да се помисли, е промяна на самите партийни мнения. Начинът да се постигне това обаче не е чрез раздробяване на съществуващите партии, като обявяваме себе си за носители на „истинската“ партийна позиция, а упрекваме други, че изневеряват на „истинския партиен възглед“.
Това единствено ще доведе от идеологическа борба към нещо още по-лошо, каквото е борбата за надмощие и власт на определена група хора.
Сега ни е необходимо не това, а необременен поглед към изискванията от „духа на епохата“.
към текста >>
70.
Статия 17: Основата за троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Карл Маркс и неговите последователи безспорно успяха да привлекат една класа в
борба
та си; но те просто предложиха същите мисли като онези на хората от противниковите класи.
Хората не виждат, че политиката и правото трябва да са в противовес на икономическите сили. Никой не трябва да продължава икономическия живот такъв, какъвто стана наложителен заради обстоятелствата от последните два века, докато в същото време поставя хората в социални позиции, явили се като следствие от политическите теории, принадлежащи на отминали времена. Също така никой не трябва да таи надежди, че класовото разделение, което възникна, без да донесе някакви нови политически течения, може да послужи като изходна точка за реформата на социалния организъм. Естествено, класите, които се чувстват потиснати, няма да приемат това твърдение. Те казват: „Ние имаме нови политически възгледи от над половин век.“ В книгата ми „Същност на социалния въпрос“ показах, че това не е вярно и че не може да се разглежда сериозно с оглед на социалното обновление.
Карл Маркс и неговите последователи безспорно успяха да привлекат една класа в борбата си; но те просто предложиха същите мисли като онези на хората от противниковите класи.
Затова, ако борбата доведе до това, което мнозина желаят, от него няма да излезе нищо ново и добро. Ще се стигне до същата задънена улица, само дето ще управлява друга група. От осъзнаването на това, разбира се, не следва автоматично идеята за троичния ред, но то е необходима стъпка в тази посока. Докато достатъчно много хора не получат проблясък да осъзнаят това, те ще се мъчат, като продължават да вадят от старите политически и правни идеи разни импулси, за които се предполага, че са адекватни на съвременните икономически условия. Докато не разберат това, те ще се страхуват от троичното устройство на социалния организъм, понеже то се сблъсква с обичайното им мислене.
към текста >>
Затова, ако
борба
та доведе до това, което мнозина желаят, от него няма да излезе нищо ново и добро.
Никой не трябва да продължава икономическия живот такъв, какъвто стана наложителен заради обстоятелствата от последните два века, докато в същото време поставя хората в социални позиции, явили се като следствие от политическите теории, принадлежащи на отминали времена. Също така никой не трябва да таи надежди, че класовото разделение, което възникна, без да донесе някакви нови политически течения, може да послужи като изходна точка за реформата на социалния организъм. Естествено, класите, които се чувстват потиснати, няма да приемат това твърдение. Те казват: „Ние имаме нови политически възгледи от над половин век.“ В книгата ми „Същност на социалния въпрос“ показах, че това не е вярно и че не може да се разглежда сериозно с оглед на социалното обновление. Карл Маркс и неговите последователи безспорно успяха да привлекат една класа в борбата си; но те просто предложиха същите мисли като онези на хората от противниковите класи.
Затова, ако борбата доведе до това, което мнозина желаят, от него няма да излезе нищо ново и добро.
Ще се стигне до същата задънена улица, само дето ще управлява друга група. От осъзнаването на това, разбира се, не следва автоматично идеята за троичния ред, но то е необходима стъпка в тази посока. Докато достатъчно много хора не получат проблясък да осъзнаят това, те ще се мъчат, като продължават да вадят от старите политически и правни идеи разни импулси, за които се предполага, че са адекватни на съвременните икономически условия. Докато не разберат това, те ще се страхуват от троичното устройство на социалния организъм, понеже то се сблъсква с обичайното им мислене. Разбираме, че във времена на толкова много бедствия хората се страхуват от всеки призив за оригинално мислене — мислене, родено от дълбините на човешкия живот.
към текста >>
71.
10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ: СЪБИТИЕТО НА СМЪРТТА И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ХРИСТА
GA_25 Философия, космология, религия
Главата е седалище на тази
борба
.
Тези са действителните отношения между дейността на душата и тази на тялото. В момента, когато се ражда, човешкото същество носи в себе си стремежа към смъртта. Чрез свръхсетивното познание ние научаваме, че смъртта постоянно действа в нас, и че само сънят и пречи да постигне своята цел. Крайната смърт, тази на цялото тяло, е само един сбор, едно засилване на един постоянен процес, който непрестанно се развива през време на будния живот. Докато физическия организъм съществува, той се брани против това разрушение, което е дело на астралния организъм.
Главата е седалище на тази борба.
Но дейността на астралното тяло не се ограничава само в това през време на будното състояние. Това е само една част от неговата дейност. През време на земния живот една друга част произвежда същите действия, както през време на предземното съществуване. Тази дейност се развива не в главата, а в ритмичния организъм, във всички органи, в които се развиват органическите ритми: дишането, кръвообръщението и т.н. Въпреки че действа в тази част на нашето тяло, тя не е свързана с нея по същия начин както онази част на астралното тяло, която действа в главата, упражнявайки там такова завладяване, че постоянно я води към смъртта, като един вид я разпокъсва.
към текста >>
72.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Тази
борба
между смъртта и живота се разгръща в нас през целия наш земен живот.
Така щото ние носим в себе си едно същество, в което се вливат желанието да моделираме един нов организъм и осъществените морални преценки. Ние отвеждаме това същество отвъд смъртта, когато завършва нашият земен живот. * * * Моето изложение ще ви е дало възможност да видите, че в организма постоянно работят сили, които разрушават и други, които съграждат; които умножават и които внасят живот; които затъмняват и които пробуждат. В мислещата част на душата ние имаме парализиращи сили, във волящата част пробуждащи сили.
Тази борба между смъртта и живота се разгръща в нас през целия наш земен живот.
И когато този земен живот завършва, ние внасяме в духовния свят резултат образуван несъзнателно за нашите морални качества. В момента, когато преминава прага на смъртта, неговото съзнание, дотогава приспособено към земния живот, се разширява и се превръща в космическо съзнание. На Земята човешкото същество трябва да се приспособи към един физически организъм; то чувства пределите, които този организъм му налага; по същия начин то се приспособява към огромното космическо пространство, когато премине прага на смъртта. Това, което обикновено е около него, става негова субстанция. Тогава изниква въпросът: какво става с това морално съждение, когато човешкото същество включва след смъртта в себе си космическото съзнание и прави усилия да създаде един нов физически и етерен организъм?
към текста >>
73.
36. 4. Трето съзерцание: Страданието на Михаел над развитието на човечеството преди да навлезе в епохата на своята земна дейност
GA_26 Мистерията на Михаил
Но Михаел не се радваше; отвъд и над човека той трябваше да води в своята собствена област
борба
та против Луцифер и Ариман.
От друга страна хората искаха да приемат за един духовен свят само това, за което говореха историческите съобщения, историческите сведения. Едно виждане на духа според това, както ставаше за миналото, беше еднакво строго забранено както и едно такова в настоящето. В душата на човека живееше още само това, което идва от настоящата област, в която Михаел не навлиза. Човекът се радваше и се радва, че стои на "сигурна" почва. Той вярваше, че стои на тази "сигурна" почва, защото не търсеше в "природата" нищо като мисли, от които се страхуваше да не изпадне веднага в произвола на фантазията.
Но Михаел не се радваше; отвъд и над човека той трябваше да води в своята собствена област борбата против Луцифер и Ариман.
Това създаде голяма трагична трудност, защото Луцифер има толкова по-лесно достъп до човека, колкото повече Михаел, който съхранява и миналото, трябва да се въздържа от човека. И така между Михаела, от една страна, и Луцифера и Аримана, от друга страна, се разгърна една остра борба за човека в онази духовна област, която непосредствено граничи със Земята, докато в земната област самият човек действуваше със своята душа враждебно срещу това, което носеше спасение за неговото развитие. Разбира се, всичко това важи за европейския и американския духовен живот. За азиатския духовен живот би трябвало да говорим по друг начин. Гьотеанум, 14 декември 1924 г.
към текста >>
И така между Михаела, от една страна, и Луцифера и Аримана, от друга страна, се разгърна една остра
борба
за човека в онази духовна област, която непосредствено граничи със Земята, докато в земната област самият човек действуваше със своята душа враждебно срещу това, което носеше спасение за неговото развитие.
В душата на човека живееше още само това, което идва от настоящата област, в която Михаел не навлиза. Човекът се радваше и се радва, че стои на "сигурна" почва. Той вярваше, че стои на тази "сигурна" почва, защото не търсеше в "природата" нищо като мисли, от които се страхуваше да не изпадне веднага в произвола на фантазията. Но Михаел не се радваше; отвъд и над човека той трябваше да води в своята собствена област борбата против Луцифер и Ариман. Това създаде голяма трагична трудност, защото Луцифер има толкова по-лесно достъп до човека, колкото повече Михаел, който съхранява и миналото, трябва да се въздържа от човека.
И така между Михаела, от една страна, и Луцифера и Аримана, от друга страна, се разгърна една остра борба за човека в онази духовна област, която непосредствено граничи със Земята, докато в земната област самият човек действуваше със своята душа враждебно срещу това, което носеше спасение за неговото развитие.
Разбира се, всичко това важи за европейския и американския духовен живот. За азиатския духовен живот би трябвало да говорим по друг начин. Гьотеанум, 14 декември 1924 г.
към текста >>
74.
40. 6. Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота
GA_26 Мистерията на Михаил
И там неговата дейност се превръща в
борба
против божествено-духовни я ред, към който човекът принадлежи първоначално.
Неговият идеал е космическо безусловно действие на Интелигентността /Разума/ и на Волята. Този стремеж на Луцифер е подходящ за мировия ред в областите, в които трябва да царува свободното ставане на събитията. И там Луцифер е правоспособният духовен помагач на развитието на човечеството. Без негова помощ не би могло да се влее свобода в духовно-душевното естество на човека, което се изгражда на основата на изчислимото телесно естество. Обаче Луцифер би искал да разпростре този стремеж върху целия Космос.
И там неговата дейност се превръща в борба против божествено-духовни я ред, към който човекът принадлежи първоначално.
Тогава влиза в действие Михаел. Със своето собствено Същество той стои в неизчислимото; обаче той произвежда уравновесяването между неизчислимото и изчислимото, което носи в себе си като мирова мисъл, която е получил от своите богове. По друг начин стоят в света ариманическите същества. Те са пълната противоположност на божествено-духовните Същества, с които човекът е свързан от самото начало. Тези последните са понастоящем чисто духовни Същества, които носят в себе си съвършена свободна Интелигентност /Разум/ и съвършена свободна Воля, но в тази Интелигентност и в тази Воля създават схващането за необходимостта от нечислимото, несвободното като мирова Мисъл, от лоното на което човекът трябва да се развие като свободно същество.
към текста >>
75.
5. Растение, животно и човек
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
През време на будното състояние астралното тяло води постоянна
борба
срещу приспиващото действие предизвикано от приемането на кислорода.
Ако наречем усещащото вещество остатък на астралното тяло и възникналото под влиянието на азовия организъм вещество наречем негов остатък, тогава можем да кажем: в будния човешки организъм са дейни само то астрално тяло и самият азов организъм, в спящия са дейни техните веществени остатъци. При будното състояние човекът живее в една дейност, която го поставя във връзка с външния свят чрез неговото астрално тяло и чрез неговия азов организъм: в спящото състояние неговият физически и неговият етерен организъм живеят от това, което са станали веществено остатъците на тези два организма. Едно вещество, което като кислорода се приема чрез дишането както в спящото така и в будното състояние, трябва да се различава поради това според тези две състояния. Приетият от вън кислород действува чрез своята особеност приспиващо, а не събуждащо. Увеличеното приемане на кислород приспива по един а нормален начин.
През време на будното състояние астралното тяло води постоянна борба срещу приспиващото действие предизвикано от приемането на кислорода.
Ако астралното тяло преустанови своето действие върху физическото тяло, тогава кислородът развива своята особеност: той приспива.
към текста >>
76.
13. За същността на боледуването и на лечението
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Ако третираме рахитиса първо със сяра по съответен начин, тогава етерната дейност се засилва спрямо астралната; ако след като е станало това се пристъпи към едно третиране с фосфор, тогава това, което е било подготвено в етерния организъм, бива пренесено в организма на "Аза"; по този начин срещу рахитиса се води
борба
от две страни.
С това обуславя по начина противоположен на сярата съня, а именно след възбуждането на съзнателната дейност; напротив сярата обуславя съня чрез повишение на несъзнателната физическа и етерна дейност. Фосфорът се намира в калциевия фосфат на костите, следователно в онези органи, които са подчинени на азовия организъм, когато този последният си служи с тях са външната механика за движението на тялото, а не когато той действува от вътре, в растежа, в регулирането на обмяната на веществата. Ето защо фосфорът ще действува като лечебно средство, когато болното състояние се състои в прекомерното нарастване на астралната област над азовия организъм и този последният трябва да бъде подсилен, за да бъде подтисната астралната дейност. Нека разгледаме рахитиса. В предидущите страници бе показано, как това заболяване почива на едно прекомерно разрастване на етерно-астралната дейност и как това води до една недостатъчна дейност на азовия организъм.
Ако третираме рахитиса първо със сяра по съответен начин, тогава етерната дейност се засилва спрямо астралната; ако след като е станало това се пристъпи към едно третиране с фосфор, тогава това, което е било подготвено в етерния организъм, бива пренесено в организма на "Аза"; по този начин срещу рахитиса се води борба от две страни.
(Известно е, че фосфорното лечение на рахитиса се подлага на съмнение; обаче при досегашните опити за лечение не се е прилагал описаният тук метод.)
към текста >>
77.
15. Метод на лечението
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Ето защо той се възстановява отново, когато изкуствено регулираме някаква неправилност за определено време така, че срещу един вътрешно предизвикан процес водим
борба
чрез един подобен процес, който произвеждаме от вън.
Тези соли действуват върху етерния организъм на мозъка така, че предизвикват в него една сила на привличане към астралното тяло. Можем да наблюдаваме това от факта, че мислителната инициатива, сферата на волята и цялата сплотеност на съществото изпитват една промяна към доброто. Тогава ще бъде вероятно необходимо да бъдат подсилени и подкрепени чрез една медна сол в действието, което те трябва да добият отново върху кръвообращателната система. Ще се забележи, че целият организъм отново влиза в неговата редовна дейност, когато заменим свръхдейността на астралното тяло и на азовия организъм предизвикана чрез физическия и етерния организъм чрез една произведена отвън дейност в съответния орган на тялото. Организмът има тенденцията да изправи своята липса.
Ето защо той се възстановява отново, когато изкуствено регулираме някаква неправилност за определено време така, че срещу един вътрешно предизвикан процес водим борба чрез един подобен процес, който произвеждаме от вън.
към текста >>
78.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Тъкмо това обаче водеше до тежка душевна
борба
.
Те създаваха неописуеми трудности за моето мислене. Искаха да прогонят от обективния външен свят и най-малкия помен от дух. Пред душата ми стоеше идеята, че дори и наблюдението върху природните явления да води до подобни теории, този, който възприема духовния свят, не би могъл да стигне до тези представи. Виждах колко изкушаващи са подобни допускания за тогавашната, свързана с естествознанието насока на мислене. Но дори и тогава не можех да се реша да противопоставя на преобладаващия начин на мислене свой собствен, дори само за самия себе си.
Тъкмо това обаче водеше до тежка душевна борба.
Всеки път трябваше да потискам лесно разпознаваемата вътрешна критика към този начин на мислене, за да мога да дочакам времето, когато по-нататъшни източници и пътища на познанието биха ми дали по-голяма увереност. Силен импулс получих от прочита на „Писма за естетическото възпитание на човека“ на Шилер. Идеята, че човешкото съзнание се люшка между различни състояния, можеше да се свърже с концепцията, която си бях създал за вътрешната работа на човешката душа. Шилер различава две състояния на съзнанието, в които човекът развива връзката си със света. Ако се остави на сетивното у себе си, той ще живее под принудата на природата.
към текста >>
79.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Но тази
борба
спада към един по-късен етап от моя живот.
Във всички посоки се стремях да намеря своя път в музиката, която няма нищо общо с вагнерианството. Любовта ми към „чистата музика“ нарастваше през годините. Отвращението ми към „варварството“ на една „музика като израз“ ставаше все по-голямо. При това ми беше съдба да съм в обкръжението на хора, които почти без изключение бяха почитатели на Вагнер. Всичко това допринесе силно за факта, че много по-късно се борех със себе си с истинска неохота, за да стигна до разбиране на Вагнер, което очевидно беше нормалното човешко отношение към един толкова значителен културен феномен.
Но тази борба спада към един по-късен етап от моя живот.
През тук описвания период един спектакъл на „Тристан“ например, на който трябваше да придружавам един свой ученик, ми беше „скучен до смърт“. Към този период се числи още едно важно за мен приятелство с един млад мъж, който във всичко представляваше противоположност на младежа с русите къдри. Той чувстваше себе си като поет. С него също прекарвах много време в разговори, стимулиращи мисълта. Той изпитваше голям възторг от всичко поетично.
към текста >>
Борба
та със загадките на познанието, която изпълваше преди всичко душата ми по това време, винаги събуждаше силен интерес у приятелите ми, но много малко лично участие.
То се запази през някои житейски бури и ще има да казвам още много неща за него. Поглеждайки назад, в съзнанието ми изплуват много човешки и житейски връзки, които и до днес битуват в душата ми в своята пълнота, свързани с чувство на любов и благодарност. Тук не мога да опиша всичко в подробности и трябва да оставя незасегнати някои неща в личните ми преживявания, които ми бяха и си остават близки. Младежките ми приятелства в периода, за който говоря тук, имаха специално значение за по-нататъшния ход на живота ми. Те ме караха да водя нещо като двойствен душевен живот.
Борбата със загадките на познанието, която изпълваше преди всичко душата ми по това време, винаги събуждаше силен интерес у приятелите ми, но много малко лично участие.
В преживяването на тези загадки си оставах почти сам. Затова пък самият аз съпреживявах дълбоко всичко, което се случваше в живота на моите приятели. Така в мен протичаха две паралелни житейски течения: едното, което следвах като самотен пътешественик, и другото, което споделях с най-жива дружелюбност с хората, които обичах. Но от дълбоко, дълготрайно значение за развитието ми в много случаи бяха и преживяванията от втория вид. Специално трябва да спомена един приятел, който ми беше съученик още във Винер Нойщат.
към текста >>
Така нашите оживени и дълги спорове за мен се превръщаха в „
борба
срещу материализма“.
Той също можеше да навлезе твърде малко в това, което ме вълнуваше вътрешно в областта на познанието. Следваше химия. Естественонаучните възгледи, в които беше въвлечен по това време, му пречеха при общуването му с мен да се покаже в друга светлина, освен като скептик по отношение на духовните възгледи, които ме изпълваха. По-късно в живота си открих колко близко до моята душевна настройка още тогава е бил този ми приятел във вътрешната си същност. Но по това време той не позволи на тази си вътрешна същност да се прояви.
Така нашите оживени и дълги спорове за мен се превръщаха в „борба срещу материализма“.
На твърденията ми в подкрепа на духовното съдържание на света той непрекъснато противопоставяше всички опровержения, погрешно смятани за произтичащи от естествознанието. Още тогава трябваше да използвам цялото снаряжение, с което разполагах по пътя на прозрението, за да мога да извадя извън строя неговите аргументи срещу познанието за духовния свят, идващи от материалистическия му начин на мислене. Веднъж разисквахме по този въпрос с особен плам. Приятелят ми всеки ден след лекции пътуваше от Виена до своето местожителство, което беше останало във Винер Нойщат. Често го придружавах по улиците на Виена до Южната гара.
към текста >>
80.
V. Научни изследвания (Учение за цветовете, оптика)
GA_28 Моят жизнен път
За мен това, което открих от разбирането на тези Гьотеви думи, в които мислех, че съм проникнал, беше успокоение след дълга душевна
борба
.
Духовно той „вижда“ цялото, както вижда сетивно отделния детайл. И не признава принципна разлика между духовното и сетивното възприятие, а само преход от едното към другото. На него му е ясно, че двете имат право на място в действителността на опита. Но Шилер не може да престане да твърди, че прарастението не е опитност, а идея. Тогава, изхождайки от своя начин на мислене, Гьоте му отвръща, че в такъв случай с очите си той вижда пред себе си именно своите идеи.
За мен това, което открих от разбирането на тези Гьотеви думи, в които мислех, че съм проникнал, беше успокоение след дълга душевна борба.
Възгледът на Гьоте за природата се струваше на душата ми като намиращ се в съгласие с духовното. Сега, подтикван от вътрешна необходимост, се захванах с щателно проучване на естественонаучните съчинения на Гьоте. Отначало не мислех да правя опит да им давам обяснение, каквото скоро след това публикувах в уводите си към тези съчинения в „Немска национална литература“ на Кюршнер. Много повече мислех за това да представя самостоятелно някоя област от естествознанието, тъй като тази наука сега се явяваше пред духовния ми поглед като „съобразна с духовното“. По това време външният ми живот не беше уреден така, че да мога наистина да стигна до подобни изследвания.
към текста >>
81.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
И затова подготовката за всеки седмичен брой за мен беше тежка
борба
.
Това ми липсваше в стила на тогавашната преса. Как да реализирам този подход по това време ми беше ежедневна грижа. И нямаше как да не ми е грижа, защото не притежавах силата, която би ми дал един богат житейски опит в тази сфера. По принцип бях извикан за тази редакторска дейност напълно неподготвен. Струваше ми се, че виждам тези направления, в които бяхме длъжни да развиваме различните области от обществения живот, но не бях овладял формулировките, систематизирани така, че да могат да бъдат убедителни за читателите на вестници.
И затова подготовката за всеки седмичен брой за мен беше тежка борба.
Почувствах се като освободен от голямо бреме, когато тази дейност приключи поради факта, че предишният собственик на седмичника се беше оплел в спор с неговия основател във връзка с продажната му цена. Все пак тази работа ми донесе доста близки отношения с личности, чиято дейност беше ориентирана към най-различни области на обществения живот. Запознах се с Виктор Адлер, който по това време беше безспорният лидер на социалистите в Австрия. В слабия, непретенциозен мъж се криеше енергична воля. Когато говореше на масата в някое кафене, непрекъснато имах чувството, че съдържанието на това, което казва, е незначително, ежедневно, но че така говори една воля, която нищо не може да пречупи.
към текста >>
82.
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен
GA_28 Моят жизнен път
В мистическите търсения, във вътрешната
борба
със себе си и света тя се опитваше да намери някакво, макар и непълно удовлетворение.
Вътрешно това бе подкрепено от желанието ми да доведа до определена точка в житейското му развитие момчето, чието обучение ми беше поверено преди няколко години, и чиято душа бях успял да събудя от напълно спящо състояние. След връщането ми във Виена скоро ми се предостави възможност да общувам с един кръг от хора, който се поддържаше от една дама, чийто мистически-теософско настроен ум правеше дълбоко впечатление на всички участници в него. Часовете, които тогава можах да изживея в дома на тази дама, Мари Ланг, бяха в най-висша степен ценни за мен. Присъщата ѝ сериозност в разбирането и усещането за живота се проявяваха в нея благородно и красиво. Дълбоките ѝ душевни преживявания се изразяваха от един звучен и проникновен глас.
В мистическите търсения, във вътрешната борба със себе си и света тя се опитваше да намери някакво, макар и непълно удовлетворение.
Така че тя сякаш бе създадена да бъде душата на кръг от търсачи. В този кръг беше проникнала теософията, чието начало бе поставено от Е. П. Блаватска в края на миналия век. Франц Хартман, който благодарение на многобройните си теософски трудове и връзките си с Е. П. Блаватска беше станал прочут в широки кръгове, беше въвел своята теософия и в този кръг.
към текста >>
Разказите, с които започна писателското ѝ поприще, представляват завършени хармонии, изплетени от лична
борба
и напълно обективно наблюдение.
От съчиненията на Роза Майредер, които по-късно с пълно право направиха толкова голямо впечатление на много хора, и които несъмнено я поставят на едно от челните места в литературата, тогава още не беше публикувано нищо. Но това, което се разкрива в нейните произведения, живееше в Роза Майредер в духовна форма, към която се отнасях с огромна вътрешна симпатия. Тази жена създаваше у мен впечатлението, че сякаш притежава всеки един от различните човешки душевни таланти в такава степен, че в хармоничното си взаимодействие те дават истинен израз на човешкото същество. Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение. Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят.
Разказите, с които започна писателското ѝ поприще, представляват завършени хармонии, изплетени от лична борба и напълно обективно наблюдение.
Следващите ѝ произведения все повече носят подобен характер. Най-ясно той се проявява в по-късно публикувания ѝ двутомен труд „Критика на женствеността“. Разглеждам като красива скъпоценност в живота си, че по времето, което описвам тук, съм прекарал някой и друг час с Роза Майредер в годините на нейното търсене и душевна борба. Тук отново трябва да се обърна към тези отношения, които възникваха между мен и хората отвъд сферата на мисловното съдържание, в известен смисъл съвсем независимо от нея, и които преживявах много интензивно. Защото моят светоглед и още повече насоката на моите усещания не бяха тези на Роза Майредер.
към текста >>
Разглеждам като красива скъпоценност в живота си, че по времето, което описвам тук, съм прекарал някой и друг час с Роза Майредер в годините на нейното търсене и душевна
борба
.
Тя обединяваше различни артистични дарования с един свободен, проникновен усет за наблюдение. Нейната живопис се отличаваше с индивидуален подход към живота, както и с дълбоко проникване в обективния свят. Разказите, с които започна писателското ѝ поприще, представляват завършени хармонии, изплетени от лична борба и напълно обективно наблюдение. Следващите ѝ произведения все повече носят подобен характер. Най-ясно той се проявява в по-късно публикувания ѝ двутомен труд „Критика на женствеността“.
Разглеждам като красива скъпоценност в живота си, че по времето, което описвам тук, съм прекарал някой и друг час с Роза Майредер в годините на нейното търсене и душевна борба.
Тук отново трябва да се обърна към тези отношения, които възникваха между мен и хората отвъд сферата на мисловното съдържание, в известен смисъл съвсем независимо от нея, и които преживявах много интензивно. Защото моят светоглед и още повече насоката на моите усещания не бяха тези на Роза Майредер. Начинът, по който, изхождайки от понастоящем признатата научност, се издигам до преживяване на духовното, бе невъзможно да ѝ стане симпатичен. Тя се опитва да използва тази научност за обосновката на идеи, целящи пълното развитие на човешката личност, без да позволява познанието за един чисто духовен свят да намери достъп до тази личност. Това, което за мен се явяваше необходимост в това отношение, едва ли ѝ говореше нещо.
към текста >>
83.
XII. Съдбовни въпроси
GA_28 Моят жизнен път
Моето изложение на Гьотевите идеи представлява една продължила с години
борба
да разбирам все по-добре Гьоте с помощта на собствените си мисли.
Когато говори за природата, Гьоте пребивава в духа. Той се страхува да не стане абстрактен, ако след живото пребиваване в духа продължи към живот в мисли за това пребиваване. Той желае да се усеща вътре в духа, но не иска сам да мисли себе си в духа. У мен често възникваше усещането, че няма да остана верен на Гьотевия начин на мислене, ако дам израз само на мисли, касаещи неговия светоглед. Така че за всяка подробност, свързана с тълкуването на Гьоте, трябваше отново и отново да овладявам метода да говоря за Гьоте по начина на Гьоте.
Моето изложение на Гьотевите идеи представлява една продължила с години борба да разбирам все по-добре Гьоте с помощта на собствените си мисли.
Поглеждайки назад към тази борба, трябва да призная, че на нея дължа много за развитието на духовните си познавателни преживявания. Това развитие протичаше много по-бавно, отколкото щеше да бъде в случая, ако задачата за Гьоте не бе поставена на пътя ми от съдбата. Тогава щях да последвам духовните си преживявания и да ги представя по начина, по който ми се явяваха. Щях по-бързо да си пробия път в духовния свят, но нямаше да имам повод да се потопя, полагайки усилия, в собственото си вътрешно същество. Така благодарение на работата си върху Гьоте преживях разликата между едно състояние на душата, в което духовният свят се открива, така да се каже, като благодат, и състояние, в което, стъпка по стъпка, то постепенно все повече уподобява на духа собственото ми вътрешно същество, за да може след това, когато душата сама започне да се изживява като истински дух, да се окаже в самата духовна същност на света.
към текста >>
Поглеждайки назад към тази
борба
, трябва да призная, че на нея дължа много за развитието на духовните си познавателни преживявания.
Той се страхува да не стане абстрактен, ако след живото пребиваване в духа продължи към живот в мисли за това пребиваване. Той желае да се усеща вътре в духа, но не иска сам да мисли себе си в духа. У мен често възникваше усещането, че няма да остана верен на Гьотевия начин на мислене, ако дам израз само на мисли, касаещи неговия светоглед. Така че за всяка подробност, свързана с тълкуването на Гьоте, трябваше отново и отново да овладявам метода да говоря за Гьоте по начина на Гьоте. Моето изложение на Гьотевите идеи представлява една продължила с години борба да разбирам все по-добре Гьоте с помощта на собствените си мисли.
Поглеждайки назад към тази борба, трябва да призная, че на нея дължа много за развитието на духовните си познавателни преживявания.
Това развитие протичаше много по-бавно, отколкото щеше да бъде в случая, ако задачата за Гьоте не бе поставена на пътя ми от съдбата. Тогава щях да последвам духовните си преживявания и да ги представя по начина, по който ми се явяваха. Щях по-бързо да си пробия път в духовния свят, но нямаше да имам повод да се потопя, полагайки усилия, в собственото си вътрешно същество. Така благодарение на работата си върху Гьоте преживях разликата между едно състояние на душата, в което духовният свят се открива, така да се каже, като благодат, и състояние, в което, стъпка по стъпка, то постепенно все повече уподобява на духа собственото ми вътрешно същество, за да може след това, когато душата сама започне да се изживява като истински дух, да се окаже в самата духовна същност на света. Едва в това пребиваване човек започва да усеща колко тясно в човешката душа могат да се срастнат човешкият дух и мировата духовност.
към текста >>
Още преди години вниманието ми беше привлечено от тази
борба
на Шилер за извоюване на концепцията за „истинския човек“.
Той може да внесе разум в сетивните дейности и може да издигне сетивното до по-висша сфера на съзнанието, така че то да действа като духовното. Така той постига една средна настройка между принудата на логиката и тази на природата. Шилер вижда, че човекът се намира в такава настройка, когато се занимава с изкуство. Естетическата концепция за света е обърната към сетивното, но по такъв начин, че открива духа в него. Тя живее в сянката на духа, но в процеса на творчество или в наслаждението придава на духа сетивна форма, така че той загубва сенчестото си битие.
Още преди години вниманието ми беше привлечено от тази борба на Шилер за извоюване на концепцията за „истинския човек“.
Когато Гьотевата „приказка-загадка“ сама стана загадка за мен, стремежът на Шилер отново изникна пред мен. Виждах, че Гьоте е възприел Шилеровата представа за „истинския човек“. Не по-малко отколкото неговия приятел го вълнува въпросът: „Как сенчестото отражение на духовното да намери в душата сетивно-телесното и как природното във физическото тяло да се развие до духовното? “ Кореспонденцията между двамата приятели и останалото, което знаем за духовното им общуване, потвърждават, че за Гьоте решението на Шилер е твърде абстрактно, твърде едностранчиво философско.
към текста >>
84.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
Така самият аз почувствах, че неговата
борба
ми е близка, и изпитах потребност да изразя тази близост.
От начина, по който той разглежда нещата, бях едновременно запленен и отблъснат. Трудно ми беше да намеря правилната позиция по отношение на Ницше. Харесваше ми стилът му, харесвах дързостта му. Но изобщо не ми допадаше начинът, по който Ницше говори за най-дълбоките проблеми, без да се потопи в тях с душата си в съзнателно духовно преживяване. Тогава отново забелязвах, че той казва много неща, които ми бяха безкрайно близки в духовното преживяване.
Така самият аз почувствах, че неговата борба ми е близка, и изпитах потребност да изразя тази близост.
Струваше ми се, че Ницше е сред най-трагичните хора на тогавашното съвремие. И този трагизъм на предразположената към по-голяма задълбоченост душа по мое мнение произтичаше от общата духовна атмосфера на естественонаучната епоха. В такива усещания преживях последните си години във Виена. Преди края на първия период от моя живот успях да посетя още Будапеща и Трансилвания. Един от моите приятели, родом от Трансилвания, за когото споменах преди и който през всичките години беше останал свързан с мен с рядка преданост, ме бе запознал с много от пребиваващите във Виена негови земляци.
към текста >>
85.
XVII. Критически забележки върху етиката
GA_28 Моят жизнен път
Пътят по-нататък сега вече не можеше да бъде друг освен
борба
за оформяне на идеите за самия духовен свят.
Исках да създам едно духовно естествознание. В съзерцателното себепознание на човешката душа в нея се открива моралният свят като напълно индивидуално нейно преживяване. Източникът на формата, която придадох на идеите в книгата си, се намира в духовното преживяване. И преди всичко това е антропософията, ориентирана към природата и към мястото на човека в природата с индивидуално присъщата му нравствена същност. „Философия на свободата“ сякаш отдели от мен и внесе във външния свят това, което се изрази през първия период от живота ми като идеи, формирани благодарение на съдбовното преживяване на естественонаучните загадки на битието.
Пътят по-нататък сега вече не можеше да бъде друг освен борба за оформяне на идеите за самия духовен свят.
Познанията, които човекът получава от външното сетивното наблюдение, бяха описани от мен като вътрешно антропософско преживяване на духа от човешката душа. Това, че тогава още не използвах израза „антропософия“, се дължи на обстоятелството, че душата ми винаги се е стремяла първо към съзерцание, а не към терминологии. Пред мен стоеше задачата да изградя идеи, които да могат да представят преживяването на самия духовен свят от човешката душа. Вътрешната борба за такова формиране на идеи стана съдържание на този период от моя живот, който преживях от тридесетата до четиридесетата си година. По това време съдбата обикновено ме поставяше в такава външна дейност, която не съответстваше на вътрешния ми живот по начин, позволяващ ми да дам израз на този вътрешен живот.
към текста >>
Вътрешната
борба
за такова формиране на идеи стана съдържание на този период от моя живот, който преживях от тридесетата до четиридесетата си година.
„Философия на свободата“ сякаш отдели от мен и внесе във външния свят това, което се изрази през първия период от живота ми като идеи, формирани благодарение на съдбовното преживяване на естественонаучните загадки на битието. Пътят по-нататък сега вече не можеше да бъде друг освен борба за оформяне на идеите за самия духовен свят. Познанията, които човекът получава от външното сетивното наблюдение, бяха описани от мен като вътрешно антропософско преживяване на духа от човешката душа. Това, че тогава още не използвах израза „антропософия“, се дължи на обстоятелството, че душата ми винаги се е стремяла първо към съзерцание, а не към терминологии. Пред мен стоеше задачата да изградя идеи, които да могат да представят преживяването на самия духовен свят от човешката душа.
Вътрешната борба за такова формиране на идеи стана съдържание на този период от моя живот, който преживях от тридесетата до четиридесетата си година.
По това време съдбата обикновено ме поставяше в такава външна дейност, която не съответстваше на вътрешния ми живот по начин, позволяващ ми да дам израз на този вътрешен живот.
към текста >>
86.
XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана
GA_28 Моят жизнен път
Това духовно преживяване можеше да живее с
борба
та на Ницше, с трагизма на Ницше.
Лирично, с дионисиев душевен устрем се възвисява душата му в „Заратустра“. Там духовното витае по великолепен начин, но то мечтае в чудеса за материалното съдържание на действителността. Разгръщайки се, то разпръсва духа, тъй като той не може да намери себе си, а само да изживее като своя привидна същност бленувания отблясък на материалното. По това време във Ваймар живеех душевно повече от всичко със съзерцанието на характерното за духа на Ницше. В собственото ми духовно преживяване този вид дух имаше своето място.
Това духовно преживяване можеше да живее с борбата на Ницше, с трагизма на Ницше.
Какво общо имаше това с формираните по позитивистичен начин изводи от мислите на Ницше! Някои ме смятаха за „ницшеанец“, тъй като можех безрезервно да се възхищавам и от това, което беше напълно противоположно на собственото ми мислене. Запленяваше ме начина, по който се разкрива духът у Ницше. Мислех, че се чувствам близо до него точно поради това, че чрез съдържанието на своите мисли той не беше близък с никого. Той се чувстваше изолиран и от хората, и от своето време, които не можеха да съпреживеят духовните му пътища.
към текста >>
Ходът на духовната история на човечеството му се струва като взаимодействие или като
борба
между Аполон и Дионисий.
До съзерцание на живеещия и действащия в самия него дух обаче той не желае да стигне. Той изгражда познание за природата, „съобразно с духа“. Но се спира пред чистото познание за духа, за да не изгуби връзка с действителността. Ницше изхожда от виждането за духа в митична форма. Аполон и Дионисий са духовните образи, които той преживява.
Ходът на духовната история на човечеството му се струва като взаимодействие или като борба между Аполон и Дионисий.
Но той стига само до митичната представа за тези духовни образи. Не достига до съзерцание на действителното духовно същество. Изхождайки от духовното в мита, той прониква в природата. В душата на Ницше Аполон трябва да представлява материалното по модела на естествознанието, а Дионисий е замислен като символ на силите в природата. Но така красотата на Аполон се помрачава, а дионисиевото мирово чувство се парализира от природните закономерности.
към текста >>
87.
XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Това изпитаха всички, например актьорите, които водеха
борба
в стремежа си да изработят стил например за „Нора“.
Хайнрих Целер не стана много известен в света извън Ваймар. Това, което първоначално беше подходящо да му помогне да разпери крила, след това отново ги скова. Така стана и със скъпия ми приятел Ото Фрьолих. Подобно на Целер, той се нуждаеше от художествената почва на Ваймар, но приглушената духовна атмосфера също го погълна прекалено много в своята артистическа уютност. Тази „артистическа уютност“ започна да се усеща, когато тук проникна духът на Ибсен и други новатори.
Това изпитаха всички, например актьорите, които водеха борба в стремежа си да изработят стил например за „Нора“.
Такова търсене, каквото можеше да се забележи тук, се случва само там, където благодарение на приемствеността на старите сценични традиции е много трудно да се изрази това, което изхожда от писателите, идващи не от сцената – като Шилер, а от живота – като Ибсен. Обаче свой дял в отразяването на този модернизъм имаха и самите хора на изкуството поради „артистическата уютност“ на театралната публика. Те все пак трябваше да намерят средния път между това, което диктуваше обстоятелството, че са жители на „класическия Ваймар“, и това, което беше направило Ваймар велик, а именно всякогашното му разбиране на новото. С радост си спомням за изпълненията на Вагнеровите музикални драми, на които присъствах във Ваймар. Директорът на театъра фон Бронсарт се отнасяше с особено разбиране и отдаденост именно към тази форма на театралното изкуство.
към текста >>
88.
XX. Ваймарски приятелски кръг
GA_28 Моят жизнен път
Човек беше принуден да се интересува толкова дълбоко от материалистическото разбиране за историята, класовата
борба
и добавената стойност, колкото самият Едуард фон Хелен, макар че по това време тези понятия съвсем не се възприемаха така, както сега.
В тази атмосфера процъфтяваше реакционната партия, възприемаща себе си като нещо естествено, а също и т. нар. националлиберализъм. Да се ориентира във всичко това така, че да може да заема ефективна, проправяща си път сред хаоса роля на лидер на това беше посветил живота си Едуард фон дер Хелен. И аз трябваше да съпреживея вълненията, които той изживяваше във връзка с това. Той обсъждаше в своя приятелски кръг всички подробности за някоя от брошурите, по която работеше в момента.
Човек беше принуден да се интересува толкова дълбоко от материалистическото разбиране за историята, класовата борба и добавената стойност, колкото самият Едуард фон Хелен, макар че по това време тези понятия съвсем не се възприемаха така, както сега.
Не ни оставаше нищо друго освен да посещаваме многобройните събрания, в които той се изявяваше като оратор. На теоретически построената марксистка програма той искаше да противопостави друга, която би трябвало да произлезе от добрата воля за социален напредък у всички приятели на трудещите се от всички партии. Той желаеше да оживи наново центристките партии с приемане в техните програми на такива импулси, благодарение на които да може да бъде овладян социалният проблем. Тази дейност остана безрезултатна. Мога да кажа само това, че ако не вземах участие в стремежите на фон дер Хелен, нямаше да мога да съпреживея толкова интензивно обществения живот в този период.
към текста >>
89.
XXII. Да можеш да живееш в и с противоположности
GA_28 Моят жизнен път
Но ако се погледне живеещото под повърхността, което над повърхността може да се изрази с помощта само на такива формулировки като прозрение в житейските, душевните и духовните дълбини, човек няма да открие противоречия, а точно в тогавашните ми работи ще види
борба
за изразяване.
Тогава всичко това беше напълно определено душевно преживяване за мен. Но да се изразят подобни преживявания беше изключително трудно. В последния ваймарски период от моя живот се появиха книгата ми „Гьотевият светоглед“ и уводът към последния том, който написах за изданието в „Немска национална литература“ на Кюршнер. Бих искал тук да посоча това, което написах като увод към подготвеното от мен издание на „Афоризми в проза“ от Гьоте, за да го сравня с формулировката на съдържанието на „Гьотевият светоглед“. Ако човек разглежда нещата само на повърхността, той може да намери противоречия между някои неща в тези мои съчинения, появили се почти по едно и също време.
Но ако се погледне живеещото под повърхността, което над повърхността може да се изрази с помощта само на такива формулировки като прозрение в житейските, душевните и духовните дълбини, човек няма да открие противоречия, а точно в тогавашните ми работи ще види борба за изразяване.
Борба да се внесе в светогледни понятия това, което описах тук като преживяване на познанието, на отношението на човека към света, на възникването и решаването на загадките в рамките на истинската действителност. Когато след около три и половина години написах книгата „Възгледи за света и живота през деветнадесети век“, бях доста напреднал по отношение на много неща и представеното тук преживяване на познанието даде плод за описанието на отделните светогледи, появили се в историята. Който иска да отхвърли тези трудове, по причина че в тях е показана борбата на познаващия душевен живот – а това в светлината на гореизложеното означава, че в тях животът на света продължава да се развива в своята борба на арената на човешката душа, – по мое мнение няма да съумее да се потопи с познаващата си душа в истинската действителност. Това е нещо, което точно тогава се затвърди у мен като възглед, след като вече дълго време бе пулсирало в света на моите понятия. Преломът в душевния ми живот е свързан със значителни по съдържание вътрешни опитности.
към текста >>
Борба
да се внесе в светогледни понятия това, което описах тук като преживяване на познанието, на отношението на човека към света, на възникването и решаването на загадките в рамките на истинската действителност.
Но да се изразят подобни преживявания беше изключително трудно. В последния ваймарски период от моя живот се появиха книгата ми „Гьотевият светоглед“ и уводът към последния том, който написах за изданието в „Немска национална литература“ на Кюршнер. Бих искал тук да посоча това, което написах като увод към подготвеното от мен издание на „Афоризми в проза“ от Гьоте, за да го сравня с формулировката на съдържанието на „Гьотевият светоглед“. Ако човек разглежда нещата само на повърхността, той може да намери противоречия между някои неща в тези мои съчинения, появили се почти по едно и също време. Но ако се погледне живеещото под повърхността, което над повърхността може да се изрази с помощта само на такива формулировки като прозрение в житейските, душевните и духовните дълбини, човек няма да открие противоречия, а точно в тогавашните ми работи ще види борба за изразяване.
Борба да се внесе в светогледни понятия това, което описах тук като преживяване на познанието, на отношението на човека към света, на възникването и решаването на загадките в рамките на истинската действителност.
Когато след около три и половина години написах книгата „Възгледи за света и живота през деветнадесети век“, бях доста напреднал по отношение на много неща и представеното тук преживяване на познанието даде плод за описанието на отделните светогледи, появили се в историята. Който иска да отхвърли тези трудове, по причина че в тях е показана борбата на познаващия душевен живот – а това в светлината на гореизложеното означава, че в тях животът на света продължава да се развива в своята борба на арената на човешката душа, – по мое мнение няма да съумее да се потопи с познаващата си душа в истинската действителност. Това е нещо, което точно тогава се затвърди у мен като възглед, след като вече дълго време бе пулсирало в света на моите понятия. Преломът в душевния ми живот е свързан със значителни по съдържание вътрешни опитности. В душевния си живот познах същността на медитацията и нейното значение за прозренията в духовния свят.
към текста >>
Който иска да отхвърли тези трудове, по причина че в тях е показана
борба
та на познаващия душевен живот – а това в светлината на гореизложеното означава, че в тях животът на света продължава да се развива в своята
борба
на арената на човешката душа, – по мое мнение няма да съумее да се потопи с познаващата си душа в истинската действителност.
Бих искал тук да посоча това, което написах като увод към подготвеното от мен издание на „Афоризми в проза“ от Гьоте, за да го сравня с формулировката на съдържанието на „Гьотевият светоглед“. Ако човек разглежда нещата само на повърхността, той може да намери противоречия между някои неща в тези мои съчинения, появили се почти по едно и също време. Но ако се погледне живеещото под повърхността, което над повърхността може да се изрази с помощта само на такива формулировки като прозрение в житейските, душевните и духовните дълбини, човек няма да открие противоречия, а точно в тогавашните ми работи ще види борба за изразяване. Борба да се внесе в светогледни понятия това, което описах тук като преживяване на познанието, на отношението на човека към света, на възникването и решаването на загадките в рамките на истинската действителност. Когато след около три и половина години написах книгата „Възгледи за света и живота през деветнадесети век“, бях доста напреднал по отношение на много неща и представеното тук преживяване на познанието даде плод за описанието на отделните светогледи, появили се в историята.
Който иска да отхвърли тези трудове, по причина че в тях е показана борбата на познаващия душевен живот – а това в светлината на гореизложеното означава, че в тях животът на света продължава да се развива в своята борба на арената на човешката душа, – по мое мнение няма да съумее да се потопи с познаващата си душа в истинската действителност.
Това е нещо, което точно тогава се затвърди у мен като възглед, след като вече дълго време бе пулсирало в света на моите понятия. Преломът в душевния ми живот е свързан със значителни по съдържание вътрешни опитности. В душевния си живот познах същността на медитацията и нейното значение за прозренията в духовния свят. Още преди бях водил медитативен живот, но подбудата за това идваше от идеалното познание за неговата стойност за един духовен светоглед. Сега във вътрешното ми същество настъпи нещо, което изискваше медитацията като жизнена необходимост за моя душевен живот.
към текста >>
90.
XXVI. Позиция по отношение на християнството; „Християнството като мистичен факт“
GA_28 Моят жизнен път
Толкова по-съзнателна беше и вътрешната ми
борба
срещу демоничните сили, които довеждат до духовно съзерцание, изхождайки не от познанието на природата, а от механично-материалистическия начин на мислене.
За тях представлява абсолютна истина, че светът трябва да се превърне в машина. Те живеят в света, граничещ непосредствено със сетивния. Със собствените си идеи аз нито за миг не попаднах под влиянието на този свят. Дори и в несъзнаваното. Защото много внимавах за това, цялото ми познание да става в ясно съзнание.
Толкова по-съзнателна беше и вътрешната ми борба срещу демоничните сили, които довеждат до духовно съзерцание, изхождайки не от познанието на природата, а от механично-материалистическия начин на мислене.
Търсещият духовно познание трябва да преживее тези светове. Чисто теоретичното размишление върху тях не му е достатъчно. По това време трябваше да спасявам духовните си възгледи във вътрешни бури. Тези бури стояха зад външните ми преживявания. В това време на изпитания можах да напредвам само когато благодарение на духовното си съзерцание представях пред душата си развитието на християнството.
към текста >>
91.
XXVIII. Като учител в Берлинското общообразователно училище за работещи
GA_28 Моят жизнен път
Беше епохата, в която „по-висшите класи“ загубиха чувството си за общност, в която започна да се разпространява егоизмът с ожесточената си конкурентна
борба
.
Преговори се водеха единствено по въпросите на заплащането на труда, когато стачки и други подобни мероприятия ги налагаха. Основаваха се всевъзможни служби за социално подпомагане. Последните заслужаваха голяма похвала. Но липсваше всякакво проникване на тези вълнуващи света въпроси в духовната сфера. А само това можеше да отнеме от движението неговите разрушителни сили.
Беше епохата, в която „по-висшите класи“ загубиха чувството си за общност, в която започна да се разпространява егоизмът с ожесточената си конкурентна борба.
Епохата, през която вече назряваше световната катастрофа от второто десетилетие на двадесети век. Заедно с това пролетариатът по свой начин разви чувството си за общност като пролетарско класово съзнание. Той участваше в „културата“, разгърнала се в „по-горните класи“ само дотолкова, доколкото тя доставяше материал за оправдаване на пролетарското класово съзнание. Постепенно започна да липсва всякакъв мост между отделните класи. Благодарение на „Списанието“ бях изправен пред необходимостта да се потопя в същността на буржоазията, а благодарение на дейността си с работничеството – в тази на пролетариата.
към текста >>
92.
XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“)
GA_28 Моят жизнен път
Той стоеше начело на една кантора, която, под ръководството на един свободомислещ депутат, управляваше дружеството „
Борба
с антисемитизма“ и издаваше неговия вестник.
Мари фон Сиверс (Мари Щайнер), която се отнасяше с въодушевление към изкуството на речта, отначало сама се посвети на истински художествената реч и с нейна помощ после стана възможно в курсове по художествено формиране на словото и сценично изпълнение да се работи за извисяването на тази област до същинско изкуство. Позволих си да вмъкна това тук, за да покажа как определени идеали са търсили своето разгръщане през целия ми живот, въпреки че мнозина искат да открият противоречия в моето развитие. Към този период спада и приятелството ми с починалия твърде млад поет Лудвиг Якобовски. Той бе личност, чиято основна душевна настройка беше проникната от вътрешен трагизъм. Трудно понасяше съдбата си на евреин.
Той стоеше начело на една кантора, която, под ръководството на един свободомислещ депутат, управляваше дружеството „Борба с антисемитизма“ и издаваше неговия вестник.
На раменете си Лудвиг Якобовски носеше прекомерен товар от работа в тази връзка. При това работа, която ежедневно подновяваше една изгаряща го болка. Защото всекидневно тя изправяше пред душата му представата за настроенията срещу неговия народ, от които той наистина толкова много страдаше. Заедно с това той разгръщаше богата дейност в областта на етнографията. Колекционираше всичко, до което можеше да се добере, като база за един труд за развитието на народностните характери от най-древни времена насам.
към текста >>
93.
XXXIII. Вътрешни аспекти на книгата „Теософия“
GA_28 Моят жизнен път
Но знам също и как при написването на всяка страница вътрешната ми
борба
беше насочена към това да постигна възможно най-много в тази насока.
И по-нататъшното затвърждаващо задълбочаване чрез упражненията, описани в „Как се постигат познания за висшите светове? “, се явява именно затвърждаващо задълбочаване. Това е необходимо за напредването по духовния път, но една правилно разбрана антропософска книга трябва да пробужда духовния живот у читателя, а не да представлява сбор от съобщения. Нейният прочит не трябва да бъде просто прочит, а преживяване с вътрешно разтърсване, напрежение и развръзка. Знам колко далеч е даденото в книгите ми от това чрез вътрешната си сила да предизвика подобно преживяване в душата на читателя.
Но знам също и как при написването на всяка страница вътрешната ми борба беше насочена към това да постигна възможно най-много в тази насока.
Що се отнася до моя стил, аз не пиша така, че в изреченията ми да се усеща субективният живот на моите чувства. В писането си, прибягвайки до сух математически стил, се старая да заглуша това, което се поражда от топлотата и дълбокото чувство. Но единствено този стил може да предизвика пробуждане, защото читателят трябва да остави топлотата и чувството да бъдат пробудени в него самия. Ако се намира в замъглено състояние на съзнанието, той просто не може да им позволи да се влеят в него от този, който излага всичко това.
към текста >>
94.
XXXV. За книги, лекции и публичното им въздействие
GA_28 Моят жизнен път
Този, който желае да проследи личната ми вътрешна
борба
и работа за представянето на антропософията пред съзнанието на съвременната епоха, трябва да го направи въз основа на моите съчинения, адресирани до широкия читател.
Но членовете на обществото пожелаха да имат курсовете в отпечатан вид. Така и стана. Ако бях имал времето да коригирам нещата, още от самото начало нямаше да има нужда да съществува ограничението „само за членове“. Сега това ограничение е отпаднало вече повече от година. Тук в моята „автобиография“ е необходимо преди всичко да отбележа как двете – публикуваните ми книги и тези частни издания – се включват в това, което разработих като антропософия.
Този, който желае да проследи личната ми вътрешна борба и работа за представянето на антропософията пред съзнанието на съвременната епоха, трябва да го направи въз основа на моите съчинения, адресирани до широкия читател.
В тях се опитвам да изложа всичко, което съществува като стремеж към познание в нашата епоха. В тези трудове намира отражение всичко, което все повече придоби форма за мен в „духовно виждане“ и стана сградата на антропософията – наистина несъвършена в много отношения. Наред с повелята да изграждам „антропософията“, като същевременно служа единствено на това, което се установява, когато съобщенията от духовния свят трябва да се предадат на днешния общообразован свят, се появи и другата повеля – да се удовлетвори напълно разкриващото се като душевна потребност, като копнеж по духа сред членовете на Обществото. Сред тях съществуваше преди всичко силно желание да се запознаят с тълкуванията на евангелията и библейските събития в светлината на антропософията. Те желаеха да слушат лекции за тези откровения, дадени на човечеството.
към текста >>
95.
XXXVII. Съзряване на душата; лекции в Париж през 1906 г.
GA_28 Моят жизнен път
Чрез съзерцаване на изкуството можахме също така да се задълбочим и във величествената духовна
борба
, която Тома Аквински води срещу арабизма в разцвета на схоластиката.
Навсякъде до мен беше Мари фон Сиверс, която с тънкото си и изпълнено с вкус разбиране към всичко, което преживявах при съзерцаването на изкуството и културата, сама прекрасно съпреживяваше нещата, допълвайки моите преживявания. Тя разбираше как тези преживявания се вливат във всичко, което след това дава подвижност на антропософските идеи. Защото впечатленията от изкуството, които душата ми възприемаше, проникваха в това, което се стремях да направя действено в своите лекции. При непосредственото съзерцание на великите произведения на изкуството пред нашите души се откриваше светът, в който от по-древни времена на по-новите все още говори един съвсем различен душевен строй. Можахме да потопим душите си в духовността на изкуството, която все още говори от Чимабуе.
Чрез съзерцаване на изкуството можахме също така да се задълбочим и във величествената духовна борба, която Тома Аквински води срещу арабизма в разцвета на схоластиката.
Особено важно за мен беше наблюдението върху развитието на архитектурата. В тихото съзерцание на формирането на стиловете в душата ми се разви това, което по-късно можах да запечатам във формите на Гьотеанума. Стоенето пред „Тайната вечеря“ на Леонардо в Милано, пред творбите на Рафаело и Микеланджело в Рим и провежданите с Мари фон Сиверс беседи, свързани с тези съзерцания, трябва, както мисля, да бъдат приети с благодарност към повелята на съдбата точно тогава, когато те за първи път застават пред душата едва в зряла възраст. Наистина би трябвало да напиша книга с немалък обем, ако искам дори само накратко да опиша това, което преживях по посочения начин. Когато зад него стои духовното съзерцание, погледът, отправен към „Атинската школа“ или „Диспут“ и загубил се в размисъл над тях, прониква толкова дълбоко в тайните на еволюцията на човечеството.
към текста >>
Позитивната работа върху съдържанието на антропософията, а не
борба
та срещу крайностите – това беше същественото за Мари фон Сиверс и мен.
В сантименталността те несъзнателно търсят един вид забвение. Искат да узнаят някакви съвсем особени, езотерични истини. И у тях се развива импулсът въз основа на тези истини да се отцепват в групи, наподобяващи секти. Най-важното е истината да се направи единствена ориентираща сила на цялото Общество. Така че отклоняващите се в една или друга посока винаги да могат отново да виждат как действат тези хора, които с право се наричат централни трегери на движението, тъй като са негови основатели.
Позитивната работа върху съдържанието на антропософията, а не борбата срещу крайностите – това беше същественото за Мари фон Сиверс и мен.
Разбира се, съществуваха и случаи на изключение, в които и борбата ставаше необходима. Отначало периодът до моя Парижки лекционен цикъл за мен представляваше нещо във формата на затворен еволюционен процес в душата ми. Изнесох тези лекции през 1906 г. на Теософския конгрес. Отделни участници в конгреса изразиха желание да чуят тези лекции, наред с посещенията на останалите конгресни мероприятия.
към текста >>
Разбира се, съществуваха и случаи на изключение, в които и
борба
та ставаше необходима.
Искат да узнаят някакви съвсем особени, езотерични истини. И у тях се развива импулсът въз основа на тези истини да се отцепват в групи, наподобяващи секти. Най-важното е истината да се направи единствена ориентираща сила на цялото Общество. Така че отклоняващите се в една или друга посока винаги да могат отново да виждат как действат тези хора, които с право се наричат централни трегери на движението, тъй като са негови основатели. Позитивната работа върху съдържанието на антропософията, а не борбата срещу крайностите – това беше същественото за Мари фон Сиверс и мен.
Разбира се, съществуваха и случаи на изключение, в които и борбата ставаше необходима.
Отначало периодът до моя Парижки лекционен цикъл за мен представляваше нещо във формата на затворен еволюционен процес в душата ми. Изнесох тези лекции през 1906 г. на Теософския конгрес. Отделни участници в конгреса изразиха желание да чуят тези лекции, наред с посещенията на останалите конгресни мероприятия. По това време в Париж се запознах лично с Едуард Шюре, заедно с Мари фон Сиверс, която вече от дълго време си кореспондираше с него и се беше занимавала с превод на негови съчинения.
към текста >>
96.
Тайната на четирите темперамента
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Това етерно или жизнено тяло през цялото време между раждането и смъртта води една постоянна
борба
срещу разпадането на физическото тяло.
физическата закономерност, това, което е общо между човека и цялата околна, външна природа, сбора от химически и физически закони, в Духовната Наука обозначаваме като физическо тяло. Извън него обаче познаваме по-висши, свръхсетивни звена на човешката природа, които са също толкова действителни и субстанциални, колкото и външното физическо тяло. Като първо свръхсетивно звено към човека се присъединява етерното тяло, което през целия живот остава съединено с физическото тяло; единствено в смъртта двете се разделят. Това следващо звено на човешката природа - в Духовната Наука то се нарича етерно или жизнено тяло, а бихме могли да го наречем също и жлезисто тяло - вече не е видимо за нашето външно зрение, също както цветовете за слепия по рождение. То обаче е налице, реално осезаемо за това, което Гьоте нарича очите на Духа и дори е по-действително от външното физическо тяло, защото то е строителят, ваятелят на физическото тяло.
Това етерно или жизнено тяло през цялото време между раждането и смъртта води една постоянна борба срещу разпадането на физическото тяло.
Всеки минерален природен продукт, един кристал например, е така устроен, че се запазва чрез самия себе си, чрез силите на собствената си субстанция. Не така стоят нещата с физическото тяло на едно живо същество: В него физическите сили действат така, че разрушават формата на живот, както това може да се наблюдава след смъртта, когато физическите сили разрушават формата на живот. Тъкмо за да предотврати това разрушаване по време на живота, тъкмо срещу това, физическото тяло да следва физическите и химически сили и закони, се бори непрестанно етерното или жизненото тяло. Като трето звено на човешката същност схващаме носителя на всички наслади и страдания, радости и болки, инстинкти, нагони, страсти, желания и всички възникващи и затихващи усещания и представи, та дори и на всички представи за това, което обозначаваме като нравствени идеали и пр. Това звено наричаме астрално тяло.
към текста >>
97.
2. До всички членове * I Писмо 20 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Те се чувстват обезпокоени в търсенията си, ако от всички страни се сблъскват с
борба
срещу Антропософията.
В него се работеше спокойно. И в тази спокойна работа повечето от членовете намериха пълно удовлетвореност. Редом със задачите, които им определяше мястото във външният живот, това бе всичко, което те вярваха, че трябва да изпълнят. И кой може да каже, че и в най-малка степен са грешали, като са мислели така? Когато хората в неудовлетворението си се отвърнат от всичко и стигнат до Антропософията, те естествено искат да намерят в нея положителната страна на духовното познание и духовния живот.
Те се чувстват обезпокоени в търсенията си, ако от всички страни се сблъскват с борба срещу Антропософията.
За Антропософското общество действително възниква един важен въпрос. Как може да се продължи под държането на необходимия за него истински духовен живот, макар че отмина времето, когато никой освен участващите в него не се интересуваше от антропософия? Пред Ръководството на Гьотеанума се оформи един от въпросите възникващи в настоящия момент, а именно: Необходимо ли е да се приеме, че Антропософското общество трябва да работи за олицетворяване на по-голяма част от Антропософията, от колкото то е въплъщавало досега? И как може да стане това? Изхождайки от този въпрос именно бих искал да продължа поредицата от моите "обръщения към членовете".
към текста >>
98.
1. Същност на духовната наука и нейното значение за нашето съвремие; Берлин, 20. 10. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Следователно това, през което духовният изследовател трябва да мине като подготовка за своите проучвания, е една вътрешна
борба
на душата, която е напълно независима от това, което самият човек има в себе си.
Тя не може първо да каже: Необходимо е, щото нейните резултати да могат да бъдат проверени от всеки човек и във всяко време. Защото тя трябва да предположи, че тези резултати на изследването се добиват благодарение на това, че човек не разглежда своята вътрешност като нещо твърдо, като нещо затворено, че не счита своето субективно същество като нещо завършено, а си казва: Моето субективно същество, целият сбор на моето душевно съществуване, така както аз мога да го поставя срещу света, не е нещо затворено, завършено, а то може да бъде развито, душевният живот може да бъде задълбочен. Душевният живот може да протече така, че онова, което човек намира, когато насочи своите сетива върху външния свят и приложи своя ум върху това, което сетивата казват, е така да се каже само една основа за по-нататъшни психически опитности. По-нататъшни психически опитности се получават тогава, когато душата се вглъбява в себе си, когато работи над себе си, когато разглежда непосредствения опит в живота само като изходна точка. След това, от тази изходна точка, чрез силите, които първо дремят в нея, но които могат да бъдат пробудени, тя се издига по стъпалата на съществуването до неща, които не могат да бъдат разглеждани така, че да могат да бъдат проверени чрез едно външно око.
Следователно това, през което духовният изследовател трябва да мине като подготовка за своите проучвания, е една вътрешна борба на душата, която е напълно независима от това, което самият човек има в себе си.
Следователно, когато от науката се изисква, щото човек да не прибавя нищо към резултатите, които му се представят външно, в такъв случай никак не може да се говори за Духовна наука. Но който размисли малко и се запита: Коя е най-важната част от изискванията, които важат за Духовната наука, той може да си каже: нейните резултати са валидни за всеки човек, те не са подчинени на личния произвол на тази или онази човешка индивидуалност и нямат значение само за вътрешния живот на този или онзи човек, а имат значение за всички хора. Това е именно важното при всеки научен въпрос, че то е валидно не само за този, пред очите на когото застават предметите на науката, но когато предметите са изследвани, това може да доведе до познания, които могат да бъдат валидни за всички хора. Ако би било вярно, че това, което бе охарактеризирано по този начин като развитие на човека, е само субективно, че то има значение само за един или друг човек и че поради това то заслужава само едно лично вярване, и в този случай не би могло да се говори действително за Духовна наука. Но през тази зима ние ще видим, че този вътрешен живот на човека, борбата на душата основана на сили, които отначало дремят в нея, но които могат да бъдат пробудени, да се разгърнат и развият и тогава да водят човека от едно изживяване към друго, ще видим, че този душевен живот може да се издигне още до една степен, при която душевните изживявания имат една съвсем определена особеност.
към текста >>
Но през тази зима ние ще видим, че този вътрешен живот на човека,
борба
та на душата основана на сили, които отначало дремят в нея, но които могат да бъдат пробудени, да се разгърнат и развият и тогава да водят човека от едно изживяване към друго, ще видим, че този душевен живот може да се издигне още до една степен, при която душевните изживявания имат една съвсем определена особеност.
Следователно това, през което духовният изследовател трябва да мине като подготовка за своите проучвания, е една вътрешна борба на душата, която е напълно независима от това, което самият човек има в себе си. Следователно, когато от науката се изисква, щото човек да не прибавя нищо към резултатите, които му се представят външно, в такъв случай никак не може да се говори за Духовна наука. Но който размисли малко и се запита: Коя е най-важната част от изискванията, които важат за Духовната наука, той може да си каже: нейните резултати са валидни за всеки човек, те не са подчинени на личния произвол на тази или онази човешка индивидуалност и нямат значение само за вътрешния живот на този или онзи човек, а имат значение за всички хора. Това е именно важното при всеки научен въпрос, че то е валидно не само за този, пред очите на когото застават предметите на науката, но когато предметите са изследвани, това може да доведе до познания, които могат да бъдат валидни за всички хора. Ако би било вярно, че това, което бе охарактеризирано по този начин като развитие на човека, е само субективно, че то има значение само за един или друг човек и че поради това то заслужава само едно лично вярване, и в този случай не би могло да се говори действително за Духовна наука.
Но през тази зима ние ще видим, че този вътрешен живот на човека, борбата на душата основана на сили, които отначало дремят в нея, но които могат да бъдат пробудени, да се разгърнат и развият и тогава да водят човека от едно изживяване към друго, ще видим, че този душевен живот може да се издигне още до една степен, при която душевните изживявания имат една съвсем определена особеност.
Когато разглеждаме човешкия живот такъв, какъвто той се разиграва във вътрешността на човешката душа, ние имаме първо нещо изцяло лично, което за един протича така, за друг, по друг начин. Който здраво размишлява над себе си, ще може да си изясни при едно или друго нещо ,което възниква в неговата душа като симпатия или антипатия, което има само един личен характер, че това е така и ще разбере както става. Обаче вътрешното изживяване води до определена точка, където именно едно методически провеждано себепознание, едно чисто, неповлияно от личния характер себепознание трябва да си каже: тук личното е отстранено, то образува една особена област, но след това стигаме до определена точка, където за вътрешното изживяване, за свръхсетивното изживяване произволът престава да съществува също така, както той престава да съществува, когато заставаме пред това или онова сетивно явление, и където човек не може да мисли както иска, а трябва да мисли съобразно с предмета. Така и вътрешно човек стига до една определена сфера, до определена област, където ясно осъзнава, че не говори вече неговата лична субективност, а сега говорят не сетивно видими, а свръхсетивни същества и сили. За тези същества и сили неговата индивидуалност има също така малко значение, както тя няма значение и за това, което външните сетивни предмети казват.
към текста >>
И така ние трябва да кажем, че по своята същност Духовната наука се основава на това, което може да бъде изследвано чрез човешката душа, когато в своята вътрешна
борба
и изживяване тази последната е стигнала до една точка, където вече личното не се примесва в разглеждането на свръхсетивния свят, а се оставя самият духовен свят да му каже своите особености.
Обаче вътрешното изживяване води до определена точка, където именно едно методически провеждано себепознание, едно чисто, неповлияно от личния характер себепознание трябва да си каже: тук личното е отстранено, то образува една особена област, но след това стигаме до определена точка, където за вътрешното изживяване, за свръхсетивното изживяване произволът престава да съществува също така, както той престава да съществува, когато заставаме пред това или онова сетивно явление, и където човек не може да мисли както иска, а трябва да мисли съобразно с предмета. Така и вътрешно човек стига до една определена сфера, до определена област, където ясно осъзнава, че не говори вече неговата лична субективност, а сега говорят не сетивно видими, а свръхсетивни същества и сили. За тези същества и сили неговата индивидуалност има също така малко значение, както тя няма значение и за това, което външните сетивни предмети казват. Без съмнение това познание трябва да се добие, ако искаме да говорим за правото, че това, което се казва върху духовния свят, носи въобще името наука. И през настоящата зима тези сказки ще бъдат едно доказателство за това, че съзерцанията върху изследването на духовния свят могат да бъдат наречени една наука.
И така ние трябва да кажем, че по своята същност Духовната наука се основава на това, което може да бъде изследвано чрез човешката душа, когато в своята вътрешна борба и изживяване тази последната е стигнала до една точка, където вече личното не се примесва в разглеждането на свръхсетивния свят, а се оставя самият духовен свят да му каже своите особености.
Когато после Духовната наука бива сравнена с Естествената наука, някой може би ще каже: Но тогава на Духовната наука липсва важният отличителен белег, че тя може да направи едно убедително впечатление на всички хора, който при Естествената наука съществува благодарение на това, че навсякъде, където се явяват резултати на естествената наука, човек има съзнанието: Ако и да не си изследвал и да не си видял сам това, все пак ако отидеш в астрономическата обсерватория или в лабораторията и си послужиш с телескопа и с микроскопа, ти ще можеш да го познаеш по същия начин, както този, който ти е съобщил това. И по-нататък би могло да се каже: Ако по пътя на Духовната наука доказателството е нещо чисто вътрешно и душата се бори със себе си, докато си каже: Сега ти не примесваш нищо от твоята личност в това, което нещата ти казват, все пак това остава една отделна борба. И на този, който стига по този път до определени резултати, или на когото изследователят на духовната наука съобщава тези резултати, би трябвало да се каже: За мене тези резултати остават една неизвестна страна, докато аз сам не се издигна до същата точка! Както ще видим, това също за нас е едно неправилно възражение. Без съмнение, тази отделна борба на човешката душа, това пробуждане на спящите с човешката душа сили са необходими, за да се издигнем в духовния свят до там, където той ни говори обективно.
към текста >>
И по-нататък би могло да се каже: Ако по пътя на Духовната наука доказателството е нещо чисто вътрешно и душата се бори със себе си, докато си каже: Сега ти не примесваш нищо от твоята личност в това, което нещата ти казват, все пак това остава една отделна
борба
.
За тези същества и сили неговата индивидуалност има също така малко значение, както тя няма значение и за това, което външните сетивни предмети казват. Без съмнение това познание трябва да се добие, ако искаме да говорим за правото, че това, което се казва върху духовния свят, носи въобще името наука. И през настоящата зима тези сказки ще бъдат едно доказателство за това, че съзерцанията върху изследването на духовния свят могат да бъдат наречени една наука. И така ние трябва да кажем, че по своята същност Духовната наука се основава на това, което може да бъде изследвано чрез човешката душа, когато в своята вътрешна борба и изживяване тази последната е стигнала до една точка, където вече личното не се примесва в разглеждането на свръхсетивния свят, а се оставя самият духовен свят да му каже своите особености. Когато после Духовната наука бива сравнена с Естествената наука, някой може би ще каже: Но тогава на Духовната наука липсва важният отличителен белег, че тя може да направи едно убедително впечатление на всички хора, който при Естествената наука съществува благодарение на това, че навсякъде, където се явяват резултати на естествената наука, човек има съзнанието: Ако и да не си изследвал и да не си видял сам това, все пак ако отидеш в астрономическата обсерватория или в лабораторията и си послужиш с телескопа и с микроскопа, ти ще можеш да го познаеш по същия начин, както този, който ти е съобщил това.
И по-нататък би могло да се каже: Ако по пътя на Духовната наука доказателството е нещо чисто вътрешно и душата се бори със себе си, докато си каже: Сега ти не примесваш нищо от твоята личност в това, което нещата ти казват, все пак това остава една отделна борба.
И на този, който стига по този път до определени резултати, или на когото изследователят на духовната наука съобщава тези резултати, би трябвало да се каже: За мене тези резултати остават една неизвестна страна, докато аз сам не се издигна до същата точка! Както ще видим, това също за нас е едно неправилно възражение. Без съмнение, тази отделна борба на човешката душа, това пробуждане на спящите с човешката душа сили са необходими, за да се издигнем в духовния свят до там, където той ни говори обективно. Но духовният свят е такъв: Когато резултатите на Духовната наука са съобщени, тези резултати не остават нещо без въздействие. Това, което една човешка душа, изпитана чрез духовно-научното изследване, съобщава като резултат на друга душа, то може да бъде отново проверено от всяка една душа, обаче в определен смисъл, а не така, както човек може да види в лабораторията това, което другият е намерил, а така, че той може да го разбере.
към текста >>
Без съмнение, тази отделна
борба
на човешката душа, това пробуждане на спящите с човешката душа сили са необходими, за да се издигнем в духовния свят до там, където той ни говори обективно.
И така ние трябва да кажем, че по своята същност Духовната наука се основава на това, което може да бъде изследвано чрез човешката душа, когато в своята вътрешна борба и изживяване тази последната е стигнала до една точка, където вече личното не се примесва в разглеждането на свръхсетивния свят, а се оставя самият духовен свят да му каже своите особености. Когато после Духовната наука бива сравнена с Естествената наука, някой може би ще каже: Но тогава на Духовната наука липсва важният отличителен белег, че тя може да направи едно убедително впечатление на всички хора, който при Естествената наука съществува благодарение на това, че навсякъде, където се явяват резултати на естествената наука, човек има съзнанието: Ако и да не си изследвал и да не си видял сам това, все пак ако отидеш в астрономическата обсерватория или в лабораторията и си послужиш с телескопа и с микроскопа, ти ще можеш да го познаеш по същия начин, както този, който ти е съобщил това. И по-нататък би могло да се каже: Ако по пътя на Духовната наука доказателството е нещо чисто вътрешно и душата се бори със себе си, докато си каже: Сега ти не примесваш нищо от твоята личност в това, което нещата ти казват, все пак това остава една отделна борба. И на този, който стига по този път до определени резултати, или на когото изследователят на духовната наука съобщава тези резултати, би трябвало да се каже: За мене тези резултати остават една неизвестна страна, докато аз сам не се издигна до същата точка! Както ще видим, това също за нас е едно неправилно възражение.
Без съмнение, тази отделна борба на човешката душа, това пробуждане на спящите с човешката душа сили са необходими, за да се издигнем в духовния свят до там, където той ни говори обективно.
Но духовният свят е такъв: Когато резултатите на Духовната наука са съобщени, тези резултати не остават нещо без въздействие. Това, което една човешка душа, изпитана чрез духовно-научното изследване, съобщава като резултат на друга душа, то може да бъде отново проверено от всяка една душа, обаче в определен смисъл, а не така, както човек може да види в лабораторията това, което другият е намерил, а така, че той може да го разбере. Защото във всяка душа живее едно безпристрастно чувство за истината, една здрава логика, една здрава разумност. И когато резултатите на духовното изследване са облечени в здрава логика, в това, което говори на нашето здраво чувство за истината, тогава във всяка душа прозвучава или най-малко във всяка безпристрастна човешка душа може да съзвучи една струна с душата, която предава намерените истини. Можем да кажем: Всяка душа има в себе си заложби, макар и да не се е отдала на гореспоменатата единична вътрешна душевна борба, да приеме в себе си, благодарение на една безпристрастна логика и на едно здраво чувство за истината, това, което Духовната наука съобщава.
към текста >>
Можем да кажем: Всяка душа има в себе си заложби, макар и да не се е отдала на гореспоменатата единична вътрешна душевна
борба
, да приеме в себе си, благодарение на една безпристрастна логика и на едно здраво чувство за истината, това, което Духовната наука съобщава.
Без съмнение, тази отделна борба на човешката душа, това пробуждане на спящите с човешката душа сили са необходими, за да се издигнем в духовния свят до там, където той ни говори обективно. Но духовният свят е такъв: Когато резултатите на Духовната наука са съобщени, тези резултати не остават нещо без въздействие. Това, което една човешка душа, изпитана чрез духовно-научното изследване, съобщава като резултат на друга душа, то може да бъде отново проверено от всяка една душа, обаче в определен смисъл, а не така, както човек може да види в лабораторията това, което другият е намерил, а така, че той може да го разбере. Защото във всяка душа живее едно безпристрастно чувство за истината, една здрава логика, една здрава разумност. И когато резултатите на духовното изследване са облечени в здрава логика, в това, което говори на нашето здраво чувство за истината, тогава във всяка душа прозвучава или най-малко във всяка безпристрастна човешка душа може да съзвучи една струна с душата, която предава намерените истини.
Можем да кажем: Всяка душа има в себе си заложби, макар и да не се е отдала на гореспоменатата единична вътрешна душевна борба, да приеме в себе си, благодарение на една безпристрастна логика и на едно здраво чувство за истината, това, което Духовната наука съобщава.
Ако и несъмнено трябва да се приеме, че в широката област, в която днес Духовната наука работи, не навсякъде при приемането на съобщенията на духовното изследване се проявява това чувство за истината или тази здрава логика, все пак трябва да кажем, че това е един недостатък на всяко духовно движение. По принцип обаче казаното е съвсем вярно. Да, по принцип даже трябва да се има предвид, че би се стигнало до все по-големи и по-големи грешки, ако това, което днес се предлага на човечеството като Духовна наука, би се приело без много да се мисли и на сляпа вяра. Който действително стои на почвата на Духовната наука, се чувствува строго задължен да предаде логично и съобразно с разума това, което има да каже, така щото то действително да може да бъде проверено от едно здраво чувство за истината и от всяка логика. Така от една страна ние охарактеризирахме Духовната наука, като показахме, как трябва да бъдат намерени нейните резултати.
към текста >>
99.
3. Човешката душа и животинската душа; Берлин, 10. 11. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Така ние виждаме действително, как това, което човекът трябва да постигне със своята интелигентност в
борба
та за съществуване, извира и се разцъфтява живо от организма на животните.
Колко дълго трябваше да чака човекът в течение на своето историческо съществуване, докато неговата собствена интелигентност, неговият собствен ум го направи способен да изготвя хартията! Нека изследваме силите на интелигентността, които човекът трябваше да употреби и да въплъти в своя собствен душевен живот, за да може да изготвя хартията. Във всяка училищна история можете да прочетете, какво голямо събитие е било, че човекът се е издигнал до изработването на хартията. Но осата може да върши това още от преди хиляди години! Защото това, което човекът изработва като хартия и което намираме в гнездото на осите, е едно и също нещо.
Така ние виждаме действително, как това, което човекът трябва да постигне със своята интелигентност в борбата за съществуване, извира и се разцъфтява живо от организма на животните.
Понеже обикновено хората се хващат за нещата на обратната страна, на обратния край, дълго време те говореха, дали животното е интелигентно или не е, без да обръщат внимание на това, че не познават точката, за която действително се касае. Защото въпросът не трябва да гласи, дали животното е интелигентно или не, а дали във всичко, което произвежда, животното разгръща това, което човекът може да извърши чрез своята интелигентност. Тогава ще може да се даде отговорът, че в животното има една вътрешно творяща и царуваща интелигентност, която действува непосредствено от животинския живот. Тогава хората ще добият едно чувство за това, което духовният изследовател вижда в астралното тяло, което вижда да действува вътрешно и външно в животното: че интелигентността е творяща в самия организъм и твори из този организъм. Защото духовният изследовател говори за астрално тяло, когато са заложени такива органи, чрез чиято дейност се произвежда това, което човекът може да извърши само чрез своята интелигентност.
към текста >>
100.
1. Духът на растителното царство; Берлин, 08. 12. 1910г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
И в известно отношение очарователно е да видиш финия и проницателен Фехнер в
борба
с Шлайден, който чрез своето откритие създаде епоха за Ботаниката, но който отхвърля по един грубо материалистичен начин това, което Фехнер искаше да каже върху растенията изхождайки от своите дълбоки наблюдения.
Но той не можеше да си представи растенията изградени само от клетки и когато разглеждаше формите на отделните растения, беше заставен да приеме, че сетивно-действителното е израз на нещо душевно стоящо зад него. Но трябва да кажем: В сравнение с това, което днес Духовната наука има да каже върху живота на духа в растителното царство, това, което се намира в обясненията на Фехнер изглежда нещо фантастично, обаче неговите мисли бяха едно настъпление. Въпреки това Фехнер трябваше да изпита, каква съпротива може да дойде именно чрез онова мислене, в което човешкият дух навлезе чрез откритията на 19-тото столетие. Трябва справедливо да мислим и разбираме, че даже и най-великите духове, когато им се покаже под микроскопа, как тялото на растенията е една тъкан от малки клетки, бяха омагьосани от тази гледка и не можеха никак да си представят, как някой можеше още да дойде до идеята да говори за "душа на растенията", след като на изследващия човешки дух материалното се беше показало по такъв величествен начин. Ето защо трябва справедливо да разберем, че именно изследователят на растителната клетка стана и най-големият и остър противник на това, което Фехнер искаше да каже върху душата на растенията.
И в известно отношение очарователно е да видиш финия и проницателен Фехнер в борба с Шлайден, който чрез своето откритие създаде епоха за Ботаниката, но който отхвърля по един грубо материалистичен начин това, което Фехнер искаше да каже върху растенията изхождайки от своите дълбоки наблюдения.
В една такава борба между Фехнер и Шлайден в 19-тия век се разиграва всъщност нещо, което всяка душа, която преминава през науката на нашата епоха, трябва да почувствува, когато си пробива път нагоре през съмненията и загадките, които все пак трябва дойдат, именно когато се задълбочи в научните постижения. Такава душа ще се съмнява твърде много, дали в тази област може да мине победоносно нагоре измъквайки се от представите, които понякога са твърде убедителни. Който не познава тази убедителност на материалистичните природонаучни представи на 19-тото столетие, на него може да му изглежда понякога тривиално, може би и дребнаво това, което се казва от страна на светогледа, който иска да стои твърдо на здравата почва на естествената наука. Обаче който пристъпва към въпроса с едно здраво чувство за истината и с една сериозна нужда, и същевременно въоръжен с понятията на Ботаниката от 19-тия век, за да разреши загадките на живота, той може да се натъкне на известна трагичност на душата. Тук само ще загатнем за нещо от това.
към текста >>
В една такава
борба
между Фехнер и Шлайден в 19-тия век се разиграва всъщност нещо, което всяка душа, която преминава през науката на нашата епоха, трябва да почувствува, когато си пробива път нагоре през съмненията и загадките, които все пак трябва дойдат, именно когато се задълбочи в научните постижения.
Но трябва да кажем: В сравнение с това, което днес Духовната наука има да каже върху живота на духа в растителното царство, това, което се намира в обясненията на Фехнер изглежда нещо фантастично, обаче неговите мисли бяха едно настъпление. Въпреки това Фехнер трябваше да изпита, каква съпротива може да дойде именно чрез онова мислене, в което човешкият дух навлезе чрез откритията на 19-тото столетие. Трябва справедливо да мислим и разбираме, че даже и най-великите духове, когато им се покаже под микроскопа, как тялото на растенията е една тъкан от малки клетки, бяха омагьосани от тази гледка и не можеха никак да си представят, как някой можеше още да дойде до идеята да говори за "душа на растенията", след като на изследващия човешки дух материалното се беше показало по такъв величествен начин. Ето защо трябва справедливо да разберем, че именно изследователят на растителната клетка стана и най-големият и остър противник на това, което Фехнер искаше да каже върху душата на растенията. И в известно отношение очарователно е да видиш финия и проницателен Фехнер в борба с Шлайден, който чрез своето откритие създаде епоха за Ботаниката, но който отхвърля по един грубо материалистичен начин това, което Фехнер искаше да каже върху растенията изхождайки от своите дълбоки наблюдения.
В една такава борба между Фехнер и Шлайден в 19-тия век се разиграва всъщност нещо, което всяка душа, която преминава през науката на нашата епоха, трябва да почувствува, когато си пробива път нагоре през съмненията и загадките, които все пак трябва дойдат, именно когато се задълбочи в научните постижения.
Такава душа ще се съмнява твърде много, дали в тази област може да мине победоносно нагоре измъквайки се от представите, които понякога са твърде убедителни. Който не познава тази убедителност на материалистичните природонаучни представи на 19-тото столетие, на него може да му изглежда понякога тривиално, може би и дребнаво това, което се казва от страна на светогледа, който иска да стои твърдо на здравата почва на естествената наука. Обаче който пристъпва към въпроса с едно здраво чувство за истината и с една сериозна нужда, и същевременно въоръжен с понятията на Ботаниката от 19-тия век, за да разреши загадките на живота, той може да се натъкне на известна трагичност на душата. Тук само ще загатнем за нещо от това. Така ние се научаваме да познаем това, което Ботаниката на 19-то столетие донесе.
към текста >>
Това, което виждаме у човека от израза на неговия дух, когато чуваме неговия глас и от това вадим заключение за кротостта или некротостта на неговата душа, така от това, което ни гледа от растенията, ние вадим заключение за това, което живее като Дух на Земята, като Дух на Слънцето, как те стоят в
борба
един с друг или във взаимна хармония.
Тук за сериозния търсител на истината колкото и обайващи да са чисто материалните резултати на изследването престава възможността даже и да помисли, че Слънцето е едно газово кълбо движещо се в пространството, престава възможността, Земята да бъде разглеждана така, както днес я разглеждат астрономията и геологията. Тук съществуват наложителни причини, наложителни основания, на които трябва да се подчини и съвестният природомислител и да си каже: В това, което естествената наука разкрива, ти не трябва да виждаш вече нещо друго, освен един израз на духовния живот, който стои на основата на всичко! Но тогава ние разглеждаме растението като един физиономичен израз на земята, като израз на лицето на нашата земя. Така това, което наричаме наше естетическо чувство по отношение на растителния свят, се задълбочава именно чрез Духовната наука. Ние отиваме пред гигантските дървета на девствените гори, пред тихата теменужка или пред кокичето и ги разглеждаме наистина като отделни индивиди, но така, че казваме: тук ни говори духът, тук се изразява духът, който оживява пространството, Дух на Слънцето, Дух на Земята!
Това, което виждаме у човека от израза на неговия дух, когато чуваме неговия глас и от това вадим заключение за кротостта или некротостта на неговата душа, така от това, което ни гледа от растенията, ние вадим заключение за това, което живее като Дух на Земята, като Дух на Слънцето, как те стоят в борба един с друг или във взаимна хармония.
Тогава ние самите се чувствуваме тъчащи и живеещи в духа. А сега само за да покажем, как Духовната наука може фактически да бъде потвърдена от естествената наука на 19-то столетие, можем да споменем още следното. Онези слушатели, които по-рано са присъствували на държаните тук сказки, ще си спомнят за казаното, че в земния свят съществуват растения, които са неуместни, които не принадлежат на нашия земен свят. Такова едно растение е например белият ИМЕЛ, който играе такава забележителна роля в сказанията и митовете затова, защото принадлежи на едно минало планетарно състояние на нашата Земя и е останал като един остатък от едно предиземно развитие. Ето защо белият имел не може да расте в земята, а трябва да се корени в други растения.
към текста >>
НАГОРЕ