Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
Намерени са
5171
резултата от
976
текста в
6
страници с корен от думите : '
Бог
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
185
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства) на
Бог
а в нещата/.
Той пише на 4 ноември 1784 година на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо. Самият Гьоте беше наясно върху това. В 1816 година /7.11/ той пише на Целтер: "Освен Шекспир и Спиноза аз не зная някой от покойниците да е упражнил такова въздействие върху мене както Лине." Следователно той счита Шекспир и Спиноза като двама духове, който са упражнили най-голямо влияние върху него. Как се прояви сега това влияние върху изучаването на образуването на организмите, това ни става най-ясно, когато вземем под внимание думите написани върху Лаватер от пътуването в Италия: Лаватер застъпваше именно всеобщоприетото тогава мнение, че едно същество може да се роди само чрез едно незаложено в природата на самото същество влияние, чрез едно нарушение на общите природни закони. Върху това Гьоте писа думите: Наскоро намерих в една страстна апостолско-капуцинска декламация на цюрихския пророк безсмислените думи: всичко, което има живот, живее чрез нещо вън от него или така звучаха приблизително думите му.
Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства) на Бога в нещата/.
Това е изречено напълно в духа на Спиноза. Спиноза различава три вида познание. Първият вид е онова познание, при което при определени чути или прочетени думи си спомняме за нещата и си образуваме определени представи за нещата, подобни на тези, чрез които си представяме нещата образно. Вторият вид познание е онова, когато разполагайки с достатъчно представи за свойствата на нещата си образуваме общи представи. Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същност на някои атрибути (свойства) на Бога преминаваме към достатъчно познание на същността на нещата.
към текста >>
Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същност на някои атрибути (свойства) на
Бог
а преминаваме към достатъчно познание на същността на нещата.
Така може да пише само някой, който обръща езичниците към християнство и при проверка духът не го подканя"*./* Някои атрибути (свойства) на Бога в нещата/. Това е изречено напълно в духа на Спиноза. Спиноза различава три вида познание. Първият вид е онова познание, при което при определени чути или прочетени думи си спомняме за нещата и си образуваме определени представи за нещата, подобни на тези, чрез които си представяме нещата образно. Вторият вид познание е онова, когато разполагайки с достатъчно представи за свойствата на нещата си образуваме общи представи.
Третият вид познание е сега обаче онова, когато от достатъчната представа за действителната същност на някои атрибути (свойства) на Бога преминаваме към достатъчно познание на същността на нещата.
Този вид познание Спиноза нарича scientia intuitiva, интуитивно или съзерцателно знание.
към текста >>
При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/ на
Бог
а.
Към този последен и най-висш род познание се стремеше Гьоте.
При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/ на Бога.
Богът на Спиноза е идейното съдържание на света. Принципът, който движи, крепи и носи всичко. Можем да си представим това или така, че го предполагаме като самостоятелна, съществуваща за себе си отделно от преходните същества Същност, която има тези преходни същества край себе си, владее ги и ги поставя във взаимодействие. Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях. Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света.
към текста >>
Бог
ът на Спиноза е идейното съдържание на света.
Към този последен и най-висш род познание се стремеше Гьоте. При това трябва преди всичко да ни бъде ясно, какво иска да каже Спиноза с думите: Нещата трябва да бъдат познати така, че в тяхната същност да познаем някои атрибути /свойства/ на Бога.
Богът на Спиноза е идейното съдържание на света.
Принципът, който движи, крепи и носи всичко. Можем да си представим това или така, че го предполагаме като самостоятелна, съществуваща за себе си отделно от преходните същества Същност, която има тези преходни същества край себе си, владее ги и ги поставя във взаимодействие. Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях. Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света. Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава.
към текста >>
А тъй като познанието е явно едно откриване на същността на нещата, но все пак тази същност може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип на всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране на онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/ на
Бог
а в нещата/.
Или пък можем да си представим тази Същност преминала в преходните неща, така че не съществува вече над и покрай тях, а само повече в тях. Този възглед съвсем не отрича онзи Първичен принцип, той го признава напълно, само че го счита като разлят в света. Първият възглед счита преходния свят като откровение на Безкрайното, обаче това Безкрайно остава запазено в своята същност, то не се отдава. То не излиза вън от себе си, а остава това, което е било преди своята изява това. Вторият възглед счита преходния свят също така като едно откровение на Безкрайното, само той приема, че при своето откровение, при своята изява това Безкрайно е излязло от себе си и е вложило своите собствени същество и живот в своето творение, така че сега вече съществува само в това творение.
А тъй като познанието е явно едно откриване на същността на нещата, но все пак тази същност може да съществува само в причастието, което едно преходно същество има от Първичния принцип на всички неща; в такъв случай познанието означава едно съзиране на онова безкрайното в нещата*/*Някои атрибути /свойства/ на Бога в нещата/.
А както вече изнесохме, преди Гьоте за неорганичната природа са приемали, че тя може да бъде обяснена от самата нея, че тя носи в себе си нейното основание и нейната същност, но че не е така при органичната природа. Тук не можеше да бъде позната в самата тази органична природа онази същност, която се изявява в обекта. Ето защо предполагаше се, че тя съществува вън от обекта. Накратко казано: Органичната природа се обясняваше според първия възглед, а неорганичната според втория. Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание.
към текста >>
И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива
Бог
а.
Както видяхме, Спиноза беше доказал необходимостта от единно познание. Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях".
И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам
бог
а в природата, природата в
Бог
а по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
Той беше твърде много философ, за да може да разпростре това теоретическо изискване и върху специалния клон на науката за организмите. Това оставаше да направи Гьоте. Не само горното изказване, но и множество други ни доказват, че той се обявяваше решително за схващането на Спиноза. В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога.
При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах?
" Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност". След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения. Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в
бог
а, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
В "Поезия и истина" (IV част, книга 16): Природата действа според вечни, необходими, следователно божествени закони, така че и самото божеството не би искало да измени нищо в тях". И по отношение на излязлата в 1811 година книга на Якоби: "За божествените неща и тяхното откровение" Гьоте отбелязва*/*Дневник и годишник,алинея 797.): "как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един толкова сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя подържана тезата: Природата скрива Бога. При моя чист, дълбок, вроден и упражнен метод на разглеждане на нещата, който ме беше научил да виждам бога в природата, природата в Бога по един непоколебим начин, така че този подход в мисленето съставляваше основата на моето съществуване, не трябваше ли едно такова странно, едностранчиво-ограничено изказване да ме отдалечи завинаги по дух от най-благородния човек, чието сърце аз с обожание обичах? " Гьоте има пълно съзнание за голямата крачка, която той прави в науката; той знаеше, че сривайки границите между неорганичната и органичната природа и провеждайки последователно спинозовия начин на мислене, произвеждаше един важен обрат в науката. Ние намираме това познание изразено в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност".
След като беше намерил горецитираното от нас обоснование на Кант относно неспособността на човешкия ум да обясни един организъм в "Критика на разсъдъчната способност", той се изказва против него така: "Наистина тук авторът /Кант/ изглежда да сочи към един божествен ум, обаче когато в моралната област се издигнем чрез вяра в бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първичното същество, то и в интелектуалната област трябва да имаме същия случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа се удостоим да участваме в нейните произведения.
Щом аз неуморно се стремях по един несъзнателен начин, отначало, и по един вътрешен подтик да проникна до онзи първообраз, до онзи тип, щом имах даже щастието да изградя едно природосъобразно изложение, отсега нататък нищо не можеше да ми попречи да издържа смело авантюрата на разума както самият старец от Кьонигсберг (Кант) я нарича."
към текста >>
"Никой
бог
не разширява тези граници, природата ги тачи; защото само ограничено беше възможно съвършеното."
"Никой бог не разширява тези граници, природата ги тачи; защото само ограничено беше възможно съвършеното."
към текста >>
2.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Там
бог
ословието изисква от мисленето сляпо да се подчинява на това, което църквата казва, тук науката изисква сляпо подчинение на това, което сетивното наблюдение говори.
Там богословието изисква от мисленето сляпо да се подчинява на това, което църквата казва, тук науката изисква сляпо подчинение на това, което сетивното наблюдение говори.
Тук както и там проникващото в дълбините мислене не важи нищо.
към текста >>
Тогава човекът не ще иска вече,
Бог
да му се изяви или да разлее върху него благословение.
С подареното щастие е същото както с разкритата истина. За човека е достойно само това, че той сам търси истината, че в това не го ръководи нито опитът, нито откровението. Когато това бъде добре разбрано, тогава ще се сложи край на религиите на откровението.
Тогава човекът не ще иска вече, Бог да му се изяви или да разлее върху него благословение.
към текста >>
Най-възвишената идея за
Бог
а остава все пак тази, която допуска, че след създаването на човека
Бог
се е оттеглил от света и е изоставил този последния на самия себе си.
Дали някаква по-висша сила направлява нашите съдбини към доброто или злото, това не ни засяга; ние сами трябва да си начертаем пътя, по който трябва да вървим.
Най-възвишената идея за Бога остава все пак тази, която допуска, че след създаването на човека Бог се е оттеглил от света и е изоставил този последния на самия себе си.
към текста >>
3.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ако днес имаме повече средства и по-
бог
ат опит: Така, тогава ние ще успеем да намерим по-
бог
ати решения на поставените от него проблеми.
На духовната висота, на която стои поетът, и научната потребност е завишена. Обаче без научната потребност няма никаква наука. Какви въпроси поставяше Гьоте на природата? Това е важното. Дали и как той е отговорил на тези въпроси, това е от значение на второ място.
Ако днес имаме повече средства и по-богат опит: Така, тогава ние ще успеем да намерим по-богати решения на поставените от него проблеми.
Но че ние не можем да направим нещо повече от това: с нашите по-големи средства да вървим по пътищата, които той е начертал, това трябва да покажат моите изложения. Следователно това, което трябва да научим от него, е преди всичко: Как трябва да задаваме въпроси на природата.
към текста >>
"Истината е
бог
оподобна; тя не се явява непосредствено, а ние трябва да я отгатнем от нейните проявления." Важното е това, тези проявления да бъдат доведени в такава връзка, че "истината" да се яви.
Защото той никъде не оставя да се влее в неговото изследване една субективна прибавка. Той само освобождава явленията от случайното, за да проникне до тяхната по-дълбока основа. Неговият субект няма никаква друга задача, освен да подреди обекта така, че той да издаде своята най-вътрешна страна.
"Истината е богоподобна; тя не се явява непосредствено, а ние трябва да я отгатнем от нейните проявления." Важното е това, тези проявления да бъдат доведени в такава връзка, че "истината" да се яви.
Във факта, срещу който ние заставаме наблюдавайки го, се крие вече истината, идеята; ние трябва само да отстраним обвивката, която го скрива. В отстраняването на тези обвивки се състои истинският научен метод. Гьоте вървеше по този път. И ние трябва да го следваме по този път, ако искаме да проникнем напълно в него. С други думи: Ние трябва да започнем с Гьотевите изследвания върху органичната природа, защото той с тях започна.
към текста >>
Тук на него му се разкри първо едно
бог
ато съдържание на идеи, които след това отново намираме в неговите общи и методически студии.
Във факта, срещу който ние заставаме наблюдавайки го, се крие вече истината, идеята; ние трябва само да отстраним обвивката, която го скрива. В отстраняването на тези обвивки се състои истинският научен метод. Гьоте вървеше по този път. И ние трябва да го следваме по този път, ако искаме да проникнем напълно в него. С други думи: Ние трябва да започнем с Гьотевите изследвания върху органичната природа, защото той с тях започна.
Тук на него му се разкри първо едно богато съдържание на идеи, които след това отново намираме в неговите общи и методически студии.
Ако искаме да разберем тези последните, ние трябва да сме се изпълнили вече с това съдържание.
към текста >>
4.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е
Бог
", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход.
Гьоте и Шилер вземат изкуството в неговата цяла дълбочина. Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”.
Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход.
В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
към текста >>
5.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Но в какво се търси тук
бог
атството на определенията?
Обикновено се казва, че обектът на опитността /или на опита/ е индивидуален, а понятието напротив е абстрактно, бедно в сравнение с пълносъдържателното възприятие, оскъдно, празно.
Но в какво се търси тук богатството на определенията?
В техния брой, които трябва да бъде безкрайно голям в безкрайността на пространството. Затова пък понятието не е по-малко пълноопределено. При него числеността е заменена чрез качества. Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието.
към текста >>
То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото,
бог
ато съдържание на сетивния свят от идеята.
Обаче както в понятието не намираме числеността, така и на възприятието липсва динамично-качественото на характерите. Понятието е също така индивидуално, също така пълносъдържателно както възприятието. Разликата е само тази, че при обхващане съдържанието на опитността не е необходимо нищо друго освен отворени сетива, чисто пасивно поведение спрямо външния свят, докато идейната ядка на света трябва да се роди в духа чрез неговото собствено спонтанно поведение, ако тя въобще трябва да стигне до явление. Да се казва: Понятието е враг на живото гледане /възприятие/, това е едно безсмислено празнословие. Понятието във възприятието, то прибавя към неговото съдържание своето, бе да премахва първото защото това не е важно за него -, как тогава то ще бъде враг на възприятието!
То е негов враг само тогава, когато една криво разбираща себе си философия иска да изведе цялото, богато съдържание на сетивния свят от идеята.
Защото тогава, вместо живата природа, тя дава една празна схема от фрази.
към текста >>
Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите
Бог
, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята.
Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата.
Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята.
Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея. Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята. Никоя друга форма на съществуванието не може да ни задоволи, освен тази изведена от идеята. Нищо не трябва да остане отвъд, всичко трябва да стане една част на великото Цяло, което идеята обгръща. Обаче идеята не изисква никакво излизане извън нея.
към текста >>
Ако религията учи, че
Бог
създаде човека по образ и подобие свое, то нашата теория на познанието учи, че
Бог
е довел сътворението въобще само до определена точка.
Тя осветлява човека върху самия него, показва му неговото положение в света; с това тя е един извор на задоволство за него. Едва тя му казва, за какво е призван той. В притежание на нейните истини човекът се чувства повдигнат; неговото научно изследване добива едно ново осветление. Едва сега той знае, че е свързан най-непосредствено с ядката на света, че той открива тази ядка, която остава скрита за всички други същества, че в него се изявява мировия Дух, че този миров Дух му е вроден. Той вижда в самия себе си довършителя на мировия процес; вижда, че е призван да довърши това, което другите сили на света не могат, че той трябва да постави венеца на сътворението.
Ако религията учи, че Бог създаде човека по образ и подобие свое, то нашата теория на познанието учи, че Бог е довел сътворението въобще само до определена точка.
Тогава той е създал човека и този последният, позовавайки себе си и оглеждайки се около себе си поставя задачата да действа по-нататък, да завърши това, което Първичната Сила е започнала. Човекът се вглъбява в света и познава това, което може да се изгради по-нататък върху основата, която е поставена, той съзира това, което Първичният Дух е набелязал, и изпълнява набелязаното. Така теорията на познанието е същевременно учението за значението и определението на човека; и тя решава тази задача /за "определението на човека"/ по много по-определен начин отколкото Фихте направи това на прехода между 18-я и 19-я век. Чрез постройката на мислите на този силен дух съвсем не се стига до онова пълно задоволяване, което трябва да ни достави една истинска теория на познанието.
към текста >>
6.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Всички понятия, които умът създава: причина и следствие, вещество и свойство, тяло и душа, идея и действителност,
бог
и светът и т.н.
Всички понятия, които умът създава: причина и следствие, вещество и свойство, тяло и душа, идея и действителност, бог и светът и т.н.
Съществуват само за това, за да подържат изкуствено в разделено състояние единната действителност; и разумът има задачата, без да затъмнява мистически яснотата на ума, без да заличава създаденото с това съдържание, да търси вътрешното единство в множеството. С това той се връща обратно към това, от което умът се е отдалечил, към единната действителност. Ако искаме да имаме една точна номенклатура, нека наречем образите на ума понятия, а творенията на разума идеи. И вижда се, че пътят на науката е: да се издигне от понятието до идеята. И тук е мястото, където може да ни се покаже по най-ясен начин субективният и обективният елемент на нашето познание.
към текста >>
7.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Една такава догматична наука е както
бог
ословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опитността/.
Една такава догматична наука е както богословстващата философия, която се опира на вярата в откровението, така и модерната наука на опита; защото съществува не само една догма на откровението, съществува също така и една догма на опита /опитността/.
Догмата на откровението предава на човека истини върху неща, които са напълно недостъпни за неговия кръгозор. Той не познава света, за който му се предписва да вярва в готовите твърдения. Той не може да стигне до основанията на тези твърдения. Ето защо той никога не може да добие разбиране, защо те са вярни. Не може да добие никакво знание, а само една вяра.
към текста >>
8.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Управителят /Ръководителят/ на света /
Бог
, бележка на прев./ се е отказал от своята сила, от своята власт, предал е всичко на човека, унищожавайки своето собствено отделно съществуване и е определил на човека задачата: Действай по-нататък.
Когато нашата теория на познанието е стигнала до заключението, че съдържанието на нашето съзнание не е само средство, да си съставим едно изображение на основата на света, но че самата тази основа на света се явява на бял свят в нейната най-първична форма в нашето мислене, ние не можем да постъпим другояче, освен да познаем в човешкото действие непосредствено безусловното действие на самата тази първопричина. Ние не познаваме един Управител на света, който поставя цел и насока на нашите действия вън от нашето себе.
Управителят /Ръководителят/ на света /Бог, бележка на прев./ се е отказал от своята сила, от своята власт, предал е всичко на човека, унищожавайки своето собствено отделно съществуване и е определил на човека задачата: Действай по-нататък.
Човекът се намира в природата, гледа природата, в нея намека на нещо по-дълбоко, обуславящо, намека на едно намерение. Неговото мислене го прави способен да познае това намерение. То става негово духовно притежание.
към текста >>
9.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
"Истината е
бог
оподобна: тя не се явява непосредствено, ние трябва да я отгатнем в нейните проявления."* /*Поезия и Истина, Ічаст, Книга І./
"Истината е богоподобна: тя не се явява непосредствено, ние трябва да я отгатнем в нейните проявления."* /*Поезия и Истина, Ічаст, Книга І./
към текста >>
Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия
Бог
, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата.
Наред с вярата в идеята Гьоте има също и другата вяра, че ние можем да добием идеята чрез съзерцанието на действителността; на него не му минава през ума да търси божеството някъде другаде освен в творенията на природата, но на всякъде той се стреми да открие божествената страна на тези творения.
Когато през време на своето юношество той издига един олтар на великия Бог, който "стои в непосредствена връзка с природата"* /*Годишник на Гьоте, том VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./, този култ произтича определено от вярата, че можем да добием най-висшето, до което можем да стигнем, чрез вярно подържане на връзката с природата.
Така у Гьоте е вроден онзи начин на разглеждане нещата, който ние оправдахме по пътя на теорията на познанието. Той пристъпва към действителността с убеждението, че всичко е само едно проявление на идеята, която ние добиваме едва тогава, когато издигнем сетивната опитност до духовното виждане. Това убеждение лежеше в него и още от младост той разглеждаше света на основата на това предположение. Никой философ не можеше да му даде убеждение. Следователно не това е, което Гьоте търсеше при философите.
към текста >>
Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае
Бог
а.
Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света.
Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога.
Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога. Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога.
към текста >>
Всеки друг път да се стигне до
Бог
а, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа. За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога.
Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога. Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога. Ние наричаме това познание нагледно знание.
към текста >>
Защото
Бог
се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света.
За да изрази и това убеждение, той намери у Бруно една формула "Защото както не познаваме с едно и също сетиво цветовете и звуците, така също ние не виждаме с едно и също око основата на изкуството и основата на природата", защото основата на изкуството ние виждаме със сетивните очи, а основата на природата с окото на разума.*/*Цитирано на друго място,стр.77./. Не стои различна работа и със Спиноза. Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза.
Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света.
Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога. Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога. Ние наричаме това познание нагледно знание. Ние познаваме нещата "sub specie seternitatie", т.е.
към текста >>
Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на
Бог
а.
Учението на Спиноза се основава на това, че Божеството се е разляло в света. Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира.
Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога.
Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога. Ние наричаме това познание нагледно знание. Ние познаваме нещата "sub specie seternitatie", т.е. като излияния на Божественото. Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него.
към текста >>
Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с
Бог
а.
Следователно човешкото знание може само да се стреми да се задълбочи в света, за да познае Бога. Всеки друг път да се стигне до Бога, трябва да изглежда невъзможен за един човек, който последователно мисли в смисъла на Спиноза. Защото Бог се е отказал от всяко собствено съществуване; той не се намира някъде вън от света. Но ние трябва да го търсим там, където Той се намира. Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога.
Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога.
Ние наричаме това познание нагледно знание. Ние познаваме нещата "sub specie seternitatie", т.е. като излияния на Божественото. Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него. Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е.
към текста >>
Законите, които нашия дух познава в природата са следователно
Бог
в неговата същност, а не само създадени от него.
Следователно всяко истинско знание трябва да бъде така устроено, че във всяка част от познаването на света да ни предава част от познанието на Бога. Следователно на неговата най-висока степен познанието е едно сливане с Бога. Ние наричаме това познание нагледно знание. Ние познаваме нещата "sub specie seternitatie", т.е. като излияния на Божественото.
Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него.
Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е. вечната закономерност. Това беше един възглед съобразен с Гьотевия дух. Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на Бога на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина. В това се състои родството на Гьоте със Спиноза.
към текста >>
Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на
Бог
а на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина.
като излияния на Божественото. Законите, които нашия дух познава в природата са следователно Бог в неговата същност, а не само създадени от него. Това, което познаваме като логическа необходимост, е това, защото на него му е присъща същността на Божественото, т.е. вечната закономерност. Това беше един възглед съобразен с Гьотевия дух.
Неговата твърда вяра, че в цялата своя работа природата ни изявява нещо божествено, стоеше пред него в най-ясни изречения: "Аз се придържам здраво и по-здраво към обожанието на Бога на атеиста /Спиноза/", пише той на Якоби, когато този по следният искаше да покаже учението на Спиноза в една друга светлина.
В това се състои родството на Гьоте със Спиноза. И когато по отношение на тази дълбока, вътрешна хармония на Гьотевото същество с участието на Спиноза постоянно се изтъква съвършено вътрешното обстоятелство: Гьоте е бил привлечен към Спиноза, защото както и този последният не е искал да търпи крайните причини в обяснението на света, това свидетелства за едно повърхностно оценяване на положението на нещата. Че Гьоте както и Спиноза отхвърляха последните причини, това беше само едно последствие на техните възгледи. Нека само ясно си представим теорията за последните причини. Дадено нещо се обяснява по отношение на неговото съществуване и устройство чрез това, че се излага /доказва/ неговата необходимост за нещо друго.
към текста >>
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото
бог
ато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Тя не присъства само в субекта, а е обективен миров принцип. Когато между съставляващите света принципи Хартман приема наред с идеята още и волята, тогава непонятно е, как все още има философи, които го считат за шопенхауерианец. Шопенхауер е на мнение, че всяко съдържание на понятията е само субективно, че то е само явление на съзнанието, и поставя това мнение на върха. При него не може и дума да става, че идеята е взела участие в състава на света като реален принцип. Поради това Шопенхауер никога не можа да стигне до едно пълно съдържателно третиране на философските специални науки, докато Хартман е проследил своите принципи във всички отделни науки.
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството.
Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
към текста >>
Хартман поставя
бог
атото съдържание на идеята.
Докато Шопенхауер не знае да каже нищо върху цялото богато съдържание на историята, освен това, че то е едно проявление на волята, Хартман знае да намира идейната ядка на всяко отделно историческо явление и да го включи в общото историческо развитие на човечеството. Отделното същество, отделното явление не може да интересува Шопенхауера, защото той знае да каже за него единственото съществено нещо, че то е една форма на волята. Хартман хваща всяко отделно съществуване и показва, как навсякъде може да бъде възприемана идеята. Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж.
Хартман поставя богатото съдържание на идеята.
Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
към текста >>
10.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на
Бог
а", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца.
Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на битието. В статията "Природата" ние четем: "Тя живее само в деца, а майката, къде е тя? " Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока основа, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/. Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността на земята и под нея, става средство, за да проникне в загадката на образуването на света. Това, което той пише на 28 декември 1789 г.
на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца.
В този смисъл пише той на 22 август 1784 година на госпожа фон Щайн: "Великата и красива писменост е винаги четлива и не може да бъде разчетена само тогава, когато хората пренасят своите дребни представи и своята ограниченост върху безкрайните същества." Същата тенденция намираме и във "Вилхелм Майстер": "Ако сега бих третирал тези пукнатини и цепнатини като букви, и би трябвало да ги разчета, бих образувал от тях думи и бих искал да ги чета готови, би ли имал ти нещо против това? "
към текста >>
11.
17_з. ОСМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Това развитие намира източника на всичко духовно, следователно също и на понятията и идеите, в непознаваемия, понеже намиращ се вън от света
Бог
.
Тя е презирана, но не е позната. Преди всичко не се знае, кое в схоластиката е здраво и кое болно. Здравото в нея е, че тя е имала едно чувство за това, че понятията и идеите не са само продукти на мозъка, които човешкият дух измисля, за да разбере действителните неща, но че те имат нещо общо с нещата даже повече отколкото материята и силата. Здравото чувство на схоластиците е едно наследство от великите перспективи на светогледите на Платон и Аристотел. Болно в схоластиката е смесването на това чувство с представите, които са се вмъкнали в средновековното развитие на Християнството.
Това развитие намира източника на всичко духовно, следователно също и на понятията и идеите, в непознаваемия, понеже намиращ се вън от света Бог.
То има нужда да вярва в нещо което не е от този свят. Обаче едно здраво човешко мислене се придържа към този свят. То не иска да знае за никакъв друг свят. Но то одухотворява същевременно този свят. То вижда в понятията и идеите действителности на този свят също както във възприемаемите чрез сетивата неща и събития.
към текста >>
Не понятията и идеите трябваше да бъдат най-дълбокото, което човекът вижда в процесите на този свят, а
Бог
, отвъдният свят.
Но то одухотворява същевременно този свят. То вижда в понятията и идеите действителности на този свят също както във възприемаемите чрез сетивата неща и събития. Гръцката философия е едно излияние на това здраво мислене. Схоластиката все още прие в себе си едно предчувствие за това здраво мислене. Обаче тя се стремеше да изтълкува това предчувствие в смисъла на вярата в отвъдния свят, която се считаше за християнска.
Не понятията и идеите трябваше да бъдат най-дълбокото, което човекът вижда в процесите на този свят, а Бог, отвъдният свят.
Който е схванал идеята за дадена вещ, него нищо не го принуждава да търси още някакъв по-нататъшен "произход" на вещта. Той е постигнал това, което задоволява човешката потребност от познание. Но какво ги беше грижата схоластиците за човешката потребност от познание? Те искаха да спасят това, което считаха за християнска представа за Бог. Те искаха да намерят произхода на света в отвъдния Бог, въпреки че тяхното търсене на вътрешността на нещата доставяше само понятия и идеи.
към текста >>
Те искаха да спасят това, което считаха за християнска представа за
Бог
.
Обаче тя се стремеше да изтълкува това предчувствие в смисъла на вярата в отвъдния свят, която се считаше за християнска. Не понятията и идеите трябваше да бъдат най-дълбокото, което човекът вижда в процесите на този свят, а Бог, отвъдният свят. Който е схванал идеята за дадена вещ, него нищо не го принуждава да търси още някакъв по-нататъшен "произход" на вещта. Той е постигнал това, което задоволява човешката потребност от познание. Но какво ги беше грижата схоластиците за човешката потребност от познание?
Те искаха да спасят това, което считаха за християнска представа за Бог.
Те искаха да намерят произхода на света в отвъдния Бог, въпреки че тяхното търсене на вътрешността на нещата доставяше само понятия и идеи.
към текста >>
Те искаха да намерят произхода на света в отвъдния
Бог
, въпреки че тяхното търсене на вътрешността на нещата доставяше само понятия и идеи.
Не понятията и идеите трябваше да бъдат най-дълбокото, което човекът вижда в процесите на този свят, а Бог, отвъдният свят. Който е схванал идеята за дадена вещ, него нищо не го принуждава да търси още някакъв по-нататъшен "произход" на вещта. Той е постигнал това, което задоволява човешката потребност от познание. Но какво ги беше грижата схоластиците за човешката потребност от познание? Те искаха да спасят това, което считаха за християнска представа за Бог.
Те искаха да намерят произхода на света в отвъдния Бог, въпреки че тяхното търсене на вътрешността на нещата доставяше само понятия и идеи.
към текста >>
12.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Гьоте пише на Якоби: "
Бог
те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към
бог
опочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия.
Схващането на света, което познава същността на нещата в идеите и схваща познанието като едно вживяване в същността на нещата, не е мистика. Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек.
Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия.
Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят. Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека.
към текста >>
Ти държиш на вярата в
Бог
, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят.
Обаче то има общо с мистиката това, че разглежда обективната истина не като нещо съществуващо във външния свят, а като нещо, което може да бъде обхванато действително във вътрешността на човека. Противоположния светоглед пренася основите на нещата зад явленията, в една област намираща с е отвъд човешката опитност. Той може да се отдаде или на една сляпа вяра в тези основи, която получава своето съдържание от една положителна религия на откровението, или да създава умствени хипотези и теории върху това, как е устроена тази отвъдна област на действителността. Мистикът като и последователят на Гьотевия светоглед отхвърлят вярата в нещо отвъдно, както и хипотезите върху това отвъдно се придържат към действително духовното, което се изразява в самия човек. Гьоте пише на Якоби: "Бог те е наказал с метафизиката и ти е поставил един кол в плътта, а мене е благословил с физиката”..... Аз се придържам към богопочитането на атеиста /Спиноза/ и предоставям на вас всичко, което наричате религия или би трябвало да наричате религия.
Ти държиш на вярата в Бог, аз на виждането." Това, което Гьоте иска да вижда, е същността на нещата изразяваща се в неговия идеен свят.
Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата.
към текста >>
13.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Йоханес Фолкелт беше написал своите
бог
ати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене".
В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека. Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници. То трябва да остане в тези граници. Това, което съществува като детинска действителност отвъд света, който изгражда в себе си, за него то не може да знае нищо. Отто Либман разработи тази мисъл за най-различните области на света на човешката опитност в блестящи съчинения.
Йоханес Фолкелт беше написал своите богати в мисли книги върху "Квантовата теория на познанието" и върху "Опитност и Мислене".
Той виждаше в света, който е даден на човека, само една връзка на представи, които се образуват в отношението на човека към един непознат в себе си свят. Вярно е, той допускаше, че в изживяването на мисленето се проявява една необходимост, когато това мислене работи в света на представите. Той казваше, че когато мисленето действа, ние чувстваме един вид проникване на представите през света в действителността. Но какво бе добито с това? С това човек можеше да се чувствува оправдан да изказва съждение в мисленето, които казват нещо за действителния свят; Но въпреки това с такива съждения той стои изцяло вътре в себе си; в неговата вътрешност не прониква нищо от същността на света.
към текста >>
14.
04_а. ОПИТНОСТ - А. ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ПОНЯТИЕТО НА ОПИТНОСТ
GA_2 Светогледа Гьоте
Предметите в пространството и във времето застават пред нас; ние възприемаме един многостранно организиран и до най-висока степен разнообразен външен свят и изживяваме един повече или по-малко
бог
ато развит вътрешен свят.
Що е опитност? Всеки има съзнание за това, че неговото мислене се запалва в допир с действителността.
Предметите в пространството и във времето застават пред нас; ние възприемаме един многостранно организиран и до най-висока степен разнообразен външен свят и изживяваме един повече или по-малко богато развит вътрешен свят.
първата форма, в която всичко това застава пред нас, стои завършена пред нас. Ние нямаме никакво участие в неговото възникване. Като възникващо от някакъв отвъден непознат свят, така се представя първо действителността на нашето сетивно и духовно схващане. Първо ние можем да оставим нашия поглед само да броди над заставащата срещу нас многообразност. Тази първа наша дейност е сетивното схващане на действителността.
към текста >>
15.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Че това е така, най-доброто доказателство за него ни доставя обстоятелството, че две лица, които водят един по-
бог
ат духовен живот, проникват също така по-дълбоко в света на опитността отколкото други, при които не е този случаят.
Че това е така, най-доброто доказателство за него ни доставя обстоятелството, че две лица, които водят един по-богат духовен живот, проникват също така по-дълбоко в света на опитността отколкото други, при които не е този случаят.
Много неща, които минават без да оставят следа при тези последните, правят на първите едно дълбоко впечатление. ("Ако окото ни беше от слънчево естество, то не би искало да види слънцето."). Да но, ще каже някой, не срещаме ли ние в живота много неща, за които до сега не сме си образува ли и най-малкото понятие? Съвършено вярно. Но нима сборът на всички възможни понятия е тъждествен със сбора на тези, които аз съм си образувал в моя досегашен живот?
към текста >>
Когато един човек, който има един
бог
ат душевен живот, вижда хиляди неща, които за духовно бедния са едно нищо, това ясно доказва, че съдържанието на действителността е само огледален образ на съдържанието на нашия дух и че отвън ние получаваме само празната форма.
Хората така са свикнали да считат света на понятията като нещо празно, безсъдържателно и да и противопоставят възприятието като нещо пълно съдържателно, напълно определено, че за истинското положение на нещата ще бъде трудно те да разберат полагащото му се място. Изпуска се напълно изпредвид, че простото гледане на нещата е най-празното нещо, което можем да си представим, и че то получава цялото си съдържание само чрез мисленето. Естественото вярно нещо по въпроса е това, че то задържа в определена форма постоянно течащата мисъл, без да става нужда ние да съдействаме активно за това задържане.
Когато един човек, който има един богат душевен живот, вижда хиляди неща, които за духовно бедния са едно нищо, това ясно доказва, че съдържанието на действителността е само огледален образ на съдържанието на нашия дух и че отвън ние получаваме само празната форма.
Без съмнение ние трябва да притежаваме в нас силата да се познаем като създатели на това съдържание, иначе винаги ще виждаме само отражението, а никога нашия дух, който се оглежда, отразява се. Също и този, който вижда себе си в едно фактическо огледало, трябва да се познава сам като личност, за да се познае отново в огледалния образ. Всяко сетивно възприятие се разтваря, що се отнася за същността, накрая в идейно съдържание. Едва тогава то ни се явява прозрачно и ясно. Науките съвсем нямат съзнание за тази истина.
към текста >>
16.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на Дарвин, нарече една "въплътена творческа мисъл на
Бог
а".
Няма значение, че думата тип може да означава според своето езиково развитие каквото и да е друго; ние я употребяваме в този смисъл на Гьоте и при това никога не разбираме нищо друго освен даденото. Този тип не е развит в неговото съвършенство в никой отделен организъм. Само нашето разумно мислене е в състояние да го овладее, като го извлича като общ образ от явленията. Следователно типът е идеята на организма: Животинското в животното, общото растение в специалното. Под този тип не трябва да си представяме нещо сковано.
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на Дарвин, нарече една "въплътена творческа мисъл на Бога".
Типът е нещо изцяло течно, от което могат да бъдат извлечени всички особени видове и родове, които можем да считаме като подтипове, като специализирани типове. Типът не изключва теорията на произхода. Той не противоречи на факта, че органическите форми се развиват една от друга. Той е само логическият протест срещу това, че органическото развитие преминава чисто в явяващите се поред, фактически (сетивно възприемаеми) форми.
към текста >>
Якоби считаше, че в нашето чувство за
Бог
а ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че
Бог
е.
Интуицията се явява много пъти като научен принцип. Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието.
Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е.
Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение. Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н. изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието. А този е действително случаят при типа.
към текста >>
17.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Най-висшата форма, в която първопричината на света /
Бог
/ се явява след действителността на обективения живот, е мисленето и с него заедно човешката личност.
Кой би трябвало да му даде тези закони, според нашия възглед за света? Първопричината на света се е разляла напълно в света; тя не се е оттеглила от света, за да го управлява отвън, а го движи отвътре; тя не се е укрила от него.
Най-висшата форма, в която първопричината на света /Бог/ се явява след действителността на обективения живот, е мисленето и с него заедно човешката личност.
Следователно, ако Първопричината на света има някакви цели, те са тъждествени с целите, които човекът си поставя, когато се проявява. Човекът действа според намеренията на Първопричината на света не когато изследва някакви заповеди на Ръководителя на света, а когато действува според своите собствени разбирания. Защото в тях се проявява Ръководителят на света. Този Ръководител на света не живее като воля някъде вън от човека; той се е отказал от всяка собствена воля, за да направи всичко зависимо от човешката воля. За да може човекът да стане свой собствен законодател, всички мисли върху извън човешки мирови определения и тем подобни трябва да бъдат изоставени.
към текста >>
18.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
„Освен
бог
атството от морални идеи и морална фантазия, нравствените действия предполагат една друга способност: да се преформира света на възприятията по такъв начин, че да не се нарушават техните закономерни връзки и зависимости.
В своята родствена близост, те двете „моралната фантазия" и „моралната техника" принадлежат към областта на науката!
„Освен богатството от морални идеи и морална фантазия, нравствените действия предполагат една друга способност: да се преформира света на възприятията по такъв начин, че да не се нарушават техните закономерни връзки и зависимости.
Моралната техника подлежи на изучаване, както и всяка друга научна дисциплина. Въпреки че, общо взето, хората са по-склонни да изнамират понятия за вече установените форми на живот, отколкото да ги изграждат от фантазията и то особено когато се отнася за бъдещи действия."
към текста >>
19.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Така например съществува
Бог
, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа.
Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго.
Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа.
По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>
По същия начин
Бог
свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко.
В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа.
По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко.
Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>
20.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
В откровението, предоставено му от
Бог
а, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя.
Това чувство поражда стремеж да се превъзмогне противоположността. И в превъзмогването на тази противоположност в крайна сметка се състои целият духовен стремеж на човечеството. Историята на духовния живот е едно непрестанно търсене на единството между нас и света. Религията, изкуството и науката в еднаква степен преследват тази цел.
В откровението, предоставено му от Бога, религиозно вярващият търси решение на загадките на света, които неговият недоволен от света на чистите явления Аз му поставя.
Човекът на изкуството се старае да вложи в материала идеите на своя Аз, за да помири живеещото вътре в него с външния свят. Той също се чувства неудовлетворен от света на чистите явления и се опитва да му придаде онова повече, което неговият Аз, излизайки извън рамките на този свят, таи. Мислителят търси законите на явленията, стреми се мислейки да проникне в онова, което узнава чрез наблюдение. Едва след като сме превърнали съдържанието на света в наше мисловно съдържание, ние преоткриваме взаимовръзката, от която сами сме се откъснали. По- нататък ще видим, че тази цел може да се постигне, само ако задачата на научния изследовател се схваща много по-дълбоко, отколкото това обичайно се прави.
към текста >>
21.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
В първите шест Вселенски дни
Бог
сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възможност да бъде огледан: „И видя
Бог
всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31).
Две неща са несъвместими: дейното сътворяване и вглъбеното съпоставяне. Това се знае още от Първа книга Мойсеева.
В първите шест Вселенски дни Бог сътворил света и едва след като той бил налице, се създала възможност да бъде огледан: „И видя Бог всичко, що създаде, и ето, то беше твърде добро" (Бит. 1:31).
Така е и с нашето мислене. Ако искаме да го наблюдаваме, то първо трябва да бъде налице.
към текста >>
Дори неговото наличие да има друг произход, дори то да идва от
Бог
а или от някъде другаде, аз съм уверен, че то съществува в смисъла, в който аз лично го произвеждам.
Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на основателя на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам. Всяко друго събитие, всички останали неща съществуват извън мен, аз не зная дали съществуват като истина, или като измама и сън. Само едно зная с безусловна сигурност, защото аз самият го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене.
Дори неговото наличие да има друг произход, дори то да идва от Бога или от някъде другаде, аз съм уверен, че то съществува в смисъла, в който аз лично го произвеждам.
Декарт едва ли е имал основание да влага някакъв друг смисъл в своята теза. Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дейност. Относно значението на добавката следователно съществувам се е спорило много. Но тя може да има някакъв смисъл само при едно единствено условие. Най-простото твърдение, което мога да направя за нещо, е, че то съществува.
към текста >>
22.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Затова според Бъркли моите възприятия възникват непосредствено от силата на
Бог
а.
Аз не трябва да зная нищо за масата сама по себе си, която е обект на моето наблюдение, а само за промяната, извършваща се в мен, докато възприемам масата. Това гледище не бива да се смесва със споменатия възглед на Бъркли. Бъркли утвърждава субективната природа на моето възприятийно съдържание, но не казва, че аз мога да зная единствено за моите представи. Той ограничава знанието ми върху моите представи, защото е на мнение, че извън представянето няма обекти. В смисъла на Бъркли смятаното от мен за маса вече го няма, щом погледът ми престане да бъде насочен към нея.
Затова според Бъркли моите възприятия възникват непосредствено от силата на Бога.
Аз виждам една маса, понеже Бог предизвиква това възприятие у мен. Оттук Бъркли не познава други реални същества освен Бог и човешките духове. Това, което ние наричаме свят, съществува само в рамките на духовете. Онова, което наивният човек нарича външен свят, физическа природа, според Бъркли не съществува. На този възглед противостои господстващият понастоящем възглед на Кант, който ограничава познанието ни за света върху нашите представи не затуй, защото е убеден, че извън тези представи не може да има неща, а защото ни смята за така устроени, че можем да узнаваме само за промените на собственото ни себе, а не за нещата сами по себе си, причиняващи тези промени.
към текста >>
Аз виждам една маса, понеже
Бог
предизвиква това възприятие у мен.
Това гледище не бива да се смесва със споменатия възглед на Бъркли. Бъркли утвърждава субективната природа на моето възприятийно съдържание, но не казва, че аз мога да зная единствено за моите представи. Той ограничава знанието ми върху моите представи, защото е на мнение, че извън представянето няма обекти. В смисъла на Бъркли смятаното от мен за маса вече го няма, щом погледът ми престане да бъде насочен към нея. Затова според Бъркли моите възприятия възникват непосредствено от силата на Бога.
Аз виждам една маса, понеже Бог предизвиква това възприятие у мен.
Оттук Бъркли не познава други реални същества освен Бог и човешките духове. Това, което ние наричаме свят, съществува само в рамките на духовете. Онова, което наивният човек нарича външен свят, физическа природа, според Бъркли не съществува. На този възглед противостои господстващият понастоящем възглед на Кант, който ограничава познанието ни за света върху нашите представи не затуй, защото е убеден, че извън тези представи не може да има неща, а защото ни смята за така устроени, че можем да узнаваме само за промените на собственото ни себе, а не за нещата сами по себе си, причиняващи тези промени. От обстоятелството, че познавам само моите представи, той не заключава, че няма независимо от тези представи съществуване, а единствено, че субектът не може пряко да възприема в себе си едно такова съществуване, че няма друг начин освен с „посредничеството на субективните си мисли да си го въобразява, съчинява, мисли, опознава, а навярно и да не може да го опознава" (О.
към текста >>
Оттук Бъркли не познава други реални същества освен
Бог
и човешките духове.
Бъркли утвърждава субективната природа на моето възприятийно съдържание, но не казва, че аз мога да зная единствено за моите представи. Той ограничава знанието ми върху моите представи, защото е на мнение, че извън представянето няма обекти. В смисъла на Бъркли смятаното от мен за маса вече го няма, щом погледът ми престане да бъде насочен към нея. Затова според Бъркли моите възприятия възникват непосредствено от силата на Бога. Аз виждам една маса, понеже Бог предизвиква това възприятие у мен.
Оттук Бъркли не познава други реални същества освен Бог и човешките духове.
Това, което ние наричаме свят, съществува само в рамките на духовете. Онова, което наивният човек нарича външен свят, физическа природа, според Бъркли не съществува. На този възглед противостои господстващият понастоящем възглед на Кант, който ограничава познанието ни за света върху нашите представи не затуй, защото е убеден, че извън тези представи не може да има неща, а защото ни смята за така устроени, че можем да узнаваме само за промените на собственото ни себе, а не за нещата сами по себе си, причиняващи тези промени. От обстоятелството, че познавам само моите представи, той не заключава, че няма независимо от тези представи съществуване, а единствено, че субектът не може пряко да възприема в себе си едно такова съществуване, че няма друг начин освен с „посредничеството на субективните си мисли да си го въобразява, съчинява, мисли, опознава, а навярно и да не може да го опознава" (О. Либман, Към анализа на действителността, стр.28).
към текста >>
23.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен
Бог
, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер).
Изложеното дотук доказва, че е безсмислено в отделните същества на света да се търси нещо друго общо освен идейното съдържание, което ни предлага мисленето. На неуспех са обречени всички опити да се открие някакво друго единство на света извън това вътрешно свързано идейно съдържание, което придобиваме чрез мисловното съзерцание на нашите възприятия.
За нас валидност на едно универсално единство на света не могат да имат нито някакъв човеколичен Бог, нито силата или материята, нито пък лишената от идеи воля (на Шопенхауер).
Всички тези същности спадат към една ограничена област на нашето наблюдение. Човешки ограничената личност възприемаме само от нас, а сила и материя - от външните неща. Що се отнася до волята, тя може да се счита само като израз на дейността на ограничената ни личност. Шопенхауер иска да избегне превръщането на „абстрактното" мислене в носител на единството на света и вместо това търси нещо, което непосредствено му се разкрива като нещо реално. Този философ смята, че ние никога няма да се доближим до света, ако го разглеждаме като външен свят.
към текста >>
24.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
По-
бог
ат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия.
Съвкупността от онова, за което мога да формирам представи, бих искал да назова мой опит.
По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия.
Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща. Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит.
към текста >>
Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият
бог
ат опит.
По-богат опит ще има човекът, разполагащ с по-голям брой индивидуализирани понятия. Човекът, комуто липсва всяка интуитивна способност, е непригоден да придобие опит. Той отново губи обектите от своя кръгозор, защото му липсват понятията, които трябва да отнесе към тях. Човек с добре развита мисловна способност, но с възприемане, което поради притъпена сетивност функционира зле, също така няма да смогне да набере по-голям опит. Той по някакъв начин може да се сдобие с понятия, ала на неговите интуиции ще липсва живата връзка с определени неща.
Разсеяният пътешественик и живеещият в абстрактни понятийни системи учен са еднакво неспособни да придобият богат опит.
към текста >>
На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-
бог
ато значение именно само за мен като индивид.
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света.
На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид.
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената.
към текста >>
25.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно
бог
атият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието.
Съвсем естествено е, че дуалистичният мислител не може да открие взаимовръзка между хипотетично приемания всемирен принцип и даденото, съобразно с опита. Съдържание за хипотетичния всемирен принцип е възможно да се получи само чрез заемането му от света на опита - и човек се заблуждава относно този факт. Иначе принципът остава едно понятие без съдържание - някакво непонятие, което има само формата на понятие. При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува. В двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно.
Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието.
Дю Боа-Реймон смята, че чрез положението и движението си, невъзприемаемите атоми на материята произвеждат усещане и чувство; и така стига до заключението, че ние никога не можем да се доберем до задоволително обяснение на това, как материята и движението произвеждат усещане и чувство, защото „напълно и завинаги непонятно е именно, че на известен брой въглеродни, водородни, азотни, кислородни и т.н. атоми няма да им бъде безразлично как са разположени и как се движат, как са били разположени и са се движили, как ще бъдат разположени и ще се движат. По никакъв начин не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е характерно за цялото мисловно направление. От богатия свят на възприятията са отделени положението и движението. Те биват пренесени върху мнимия свят на атомите, след което настъпва учудването, че от този самодейно изработен и зает от света на възприятията принцип не може да се изведе конкретният живот.
към текста >>
От
бог
атия свят на възприятията са отделени положението и движението.
В двата случая преодоляването на дуализма е невъзможно. Дори в понятието „нещо само за себе си" да се внесат няколко абстрактни елемента от света на опита, пак няма да е възможно богатият конкретен живот на опита да бъде възведен към няколко свойства, които самите са заети изцяло от възприятието. Дю Боа-Реймон смята, че чрез положението и движението си, невъзприемаемите атоми на материята произвеждат усещане и чувство; и така стига до заключението, че ние никога не можем да се доберем до задоволително обяснение на това, как материята и движението произвеждат усещане и чувство, защото „напълно и завинаги непонятно е именно, че на известен брой въглеродни, водородни, азотни, кислородни и т.н. атоми няма да им бъде безразлично как са разположени и как се движат, как са били разположени и са се движили, как ще бъдат разположени и ще се движат. По никакъв начин не е възможно да се прозре как от тяхното взаимодействие би могло да възникне съзнание." Това заключение е характерно за цялото мисловно направление.
От богатия свят на възприятията са отделени положението и движението.
Те биват пренесени върху мнимия свят на атомите, след което настъпва учудването, че от този самодейно изработен и зает от света на възприятията принцип не може да се изведе конкретният живот.
към текста >>
За наивното съзнание даденият чрез мисленето
Бог
винаги остава само един „измислен"
Бог
.
Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване. Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност. Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата. В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението.
За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог.
Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие. Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино.
към текста >>
Бог
трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино.
Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност. Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата. В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог. Наивното съзнание държи той да му се разкрие чрез средства, които са достъпни за сетивното възприятие.
Бог трябва да се яви въплътен; на мисловното свидетелство човек е склонен да обръща по-малко внимание, отколкото примерно на това, че божествеността се удостоверява чрез сетивно установимо превръщане на водата във вино.
към текста >>
Онова, което може да възприеме чрез сетивата си, наивният човек го смята за действително, а онова, за което няма такива възприятия (
Бог
, душа, познание и т.н.), него си го представя като аналогично на възприеманото.
Онова, което може да възприеме чрез сетивата си, наивният човек го смята за действително, а онова, за което няма такива възприятия (Бог, душа, познание и т.н.), него си го представя като аналогично на възприеманото.
към текста >>
26.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното
бог
атство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях.
Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно".
Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях.
Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно. Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен. Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления.
към текста >>
Тъкмо това
бог
атство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно.
Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене. При взиране само в тази абстракция човек лесно ще изпита подтик да навлезе в „изпълнената с живот" стихия на мистиката на чувството или пък на философията на волята. Странно ще му се струва, ако някой държи да обхване същността на действителността „чисто мисловно". Но който съумее наистина да се добере до животи в мисленето, той установява, че витаенето само в чувства или съзерцаването на волевия елемент изобщо не могат да се сравняват с вътрешното богатство и с опиращия се на себе си, но същевременно раздвижен в себе си опит в рамките на този живот, камо ли да бъдат поставяни над тях.
Тъкмо това богатство, тази вътрешна пълнота на изживяването е причина съответствието на живота в мисленето за обикновената душевна нагласа да изглежда мъртво, абстрактно.
Едва ли някоя друга душевна дейност на човека подлежи толкова лесно на недооценяване, както мисленето. Желаенето и чувстването сгряват човешката душа дори при изживяване на първичното им състояние като спомен. Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления. Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно отношение.
към текста >>
27.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като
Бог
, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
Той ще позволи тези мотиви да му бъдат диктувани като заповеди от някой човек, когото смята за по-мъдър и по-могъщ от себе си или когото поради някоя друга причина признава за стояща над него сила. По този начин като нравствени принципи възникват вече споменатите принципи на семейния, държавния, обществения, църковния и божествения авторитет. Най-предубеденият човек вярва все още на един отделен друг човек; малко по-напредналият допуска нравственото му поведение да бъде диктувано от някое множество (държава, общество). Силите, на които той се опира, винаги са възприемаеми. Когато у някого най-сетне просветне убеждението, че това всъщност са също така слаби хора като него, той търси осведомление от някоя по-висша сила, от някое божествено същество, което обаче снабдява със сетивно възприемаеми свойства.
Той се оставя това същество да му предаде понятийно съдържание на неговия нравствен живот, и отново по възприемаем начин - било като Бог, който се явява в горящата къпина, било като ходи във въплътен човешки образ сред хората и доловимо за техния слух качва какво да вършат и да не вършат.
към текста >>
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения
Бог
и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството.
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
към текста >>
Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото
Бог
желае да бъде избавен.
В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството. „Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен.
Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява.
към текста >>
28.
14. НРАВСТВЕНОТО ВЪОБРАЖЕНИЕ* (ДАРВИНИЗЪМ И НРАВСТВЕНОСТ)
GA_4 Философия на свободата
Преди да стигне до някакво решение, той си спомня как някой е постъпил или е смятал за правилно да постъпи в аналогичен на неговия случай, или пък какво
Бог
е заповядал относно този случай и така нататък, и действа в зависимост от това.
Моралната фантазия е термин въведен от Рудолф Щайнер, има специфична окраска и не се среща често в обичайната философска литература. Читателят следва да се съобразява с горното, тъй като терминът „морална фантазия" се среща и в следващите страници, преведен с „нравствено въображение"./ Свободният дух действа по свои импулси, а именно интуиции, мисловно подбрани от целостта на неговия свят на идеите. За несвободния дух причината, поради която той отделя определена интуиция от своя свят на идеите, за да я положи в основата на едно действие, се намира в дадения му възприятиен свят, тоест в досегашните му преживявания.
Преди да стигне до някакво решение, той си спомня как някой е постъпил или е смятал за правилно да постъпи в аналогичен на неговия случай, или пък какво Бог е заповядал относно този случай и така нататък, и действа в зависимост от това.
За свободния дух тези предварителни условия не са единствените подтици към действие. Той взема едно направо първично решение, без да се интересува как други са постъпвали в подобен случай и каква заповед съществува за това. Той има чисто идейни причини, които го подбуждат да излъчи измежду множеството свои понятия едно точно определено и да го претвори в дело. Неговото действие обаче ще бъде част от възприемаемата действителност. Следователно извършеното от него ще бъде тъждествено с едно съвсем определено възприятийно съдържание.
към текста >>
Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на
Бог
а на земята (Христос).
За еволюционната теория появата на съвсем нови нравствени идеи от нравственото въображение е толкова естествена, колкото и възникването на нов животински вид от някой друг. Като монистичен светоглед тази теория е длъжна единствено да отхвърля всяко чисто хипотетично, неподлежащо на идейно изживяване отвъдно (метафизическо) въздействие както в природния, така и в нравствения живот. При това тя следва същия движещ я принцип, с чиято помощ издирва причините за нови органични форми, без да се позовава на намесата на някакво извънземно същество, което с оглед на някоя нова съзидателна мисъл чрез свръхестествено въздействие предизвиква появата на всеки нов вид. Точно както за обясняване на живото същество монизмът не може да изхожда от някаква свръхестествена съзидателна мисъл, така и на него му е невъзможно да изведе нравствения ред в света от причини, които не се намират в рамките на изживяемия свят.
Той не може да приеме за изчерпана същността на една воля като нравствена, възвеждайки я към някакво непрекъснато свръхестествено въздействие върху нравствения живот (божествено управление на света отвън) или към едно специално Откровение (възвестяване на десетте заповеди), или пък към явяването на Бога на земята (Христос).
Резултатът от действието на всичко това във и при човека се превръща в нравствено, едва когато чрез човешкото изживяване стане индивидуална собственост. За монизма нравствените процеси представляват продукти на света като всичко съществуващо в него и техните причини трябва да се търсят в света и по-точно в човека, защото човекът е носител на нравствеността.
към текста >>
Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен
Бог
извън света).
„Аз мога да върша, каквото искам. Но да се твърди, че мога да искам, каквото поискам, е безсмислена тавтология." Дали мога да извърша, тоест да осъществя в действителност онова, което искам, което следователно съм си поставил като идея на моето действие, това зависи от външни обстоятелства и от техническото ми умение (срв. стр.171 и сл.). Да бъдеш свободен означава чрез нравственото въображение спонтанно да можеш да определиш представите (подбудите), лежащи в основата на действията.
Свободата е невъзможна, ако моите морални представи се определят от нещо извън мен (някакъв механичен процес или хипотетичен Бог извън света).
Ще рече, че аз съм свободен само тогава, когато самият аз произвеждам тези представи, а не когато мога да изпълнявам подбудите, вложени в мен от някакво друго същество. Свободно е онова същество, което може да иска смятаното от самото него за правилно. Когато някой не върши исканото от него, а нещо друго, към това друго трябва да го подтикват мотиви, които не се намират в него. Такъв човек действа несвободно. Следователно да можеш по свое усмотрение да искаш, каквото смяташ за правилно или неправилно, означава да можеш по свое усмотрение да бъдеш свободен или несвободен.
към текста >>
29.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Защото
Бог
е добър и мъдър.
Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен.
Защото Бог е добър и мъдър.
Един добър Бог иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове. Само един зъл и немъдър Бог би могъл да създаде един по-лош от възможно най-добрия свят.
към текста >>
Един добър
Бог
иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове.
Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър.
Един добър Бог иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове.
Само един зъл и немъдър Бог би могъл да създаде един по-лош от възможно най-добрия свят.
към текста >>
Само един зъл и немъдър
Бог
би могъл да създаде един по-лош от възможно най-добрия свят.
Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър. Един добър Бог иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове.
Само един зъл и немъдър Бог би могъл да създаде един по-лош от възможно най-добрия свят.
към текста >>
Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на
Бог
а.
При трезво разглеждане всяка наслада носи на света много повече злина и неволя, отколкото удоволствие. Неприятното чувство при махмурлука винаги е по-голямо от приятното чувство при опиването. Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел.
Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога.
Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания.
към текста >>
Бог
е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания.
Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването. Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването.
Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания.
Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне". Хората са брънки на света, в който страда Бог. Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка. Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 866 сл.).
към текста >>
Хората са брънки на света, в който страда
Бог
.
Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие. Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания. Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне".
Хората са брънки на света, в който страда Бог.
Той ги е създал, за да раздроби безмерната си болка. Болката, която всеки от нас изпитва поотделно, е само капка в безкрайното море на Божиите страдания (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 866 сл.).
към текста >>
Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на
Бог
а.
Човекът трябва да се проникне от убеждението, че преследването на индивидуално удовлетворение (егоизмът) е глупост, и да се ръководи единствено от задачата чрез самоотвержено отдаване на всемирния процес да се посвети на избавлението на Бога.
В противовес на Шопенхауеровия песимизъм Хартмановият ни насочва към всеотдайна дейност в името на една възвишена задача.
към текста >>
Когато някой получава наследство от
бог
ат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание.
Изпълнението на едно желание предизвиква удоволствие, а неизпълнението му - неудоволствие. От това не бива да се заключава, че удоволствие е удовлетворяването на едно желание, а неудоволствие - неговото неудовлетворяване. И удоволствието, и неудоволствието могат да се появят в едно същество, без да са последици от едно желание. Заболяването е неудоволствие, което не се предхожда от желание. Ако някой рече да твърди, че заболяването било неудовлетворено желание за здраве, той ще допусне грешката, че за положително желание приема самопонятното и недоведено до съзнанието искане да не се боледува.
Когато някой получава наследство от богат родственик, за чието съществуване изобщо не е подозирал, този факт го изпълва с удоволствие без предхождало го желание.
към текста >>
И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил
Бог
, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на
Бог
а.
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога.
Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа.
към текста >>
Логично ще е
Бог
да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление.
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва.
Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление.
Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието.
към текста >>
И тъй като във всяко същество
Бог
съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред
Бог
а ново затруднение: Да създаде негов заместник.
Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг. Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието.
И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник.
към текста >>
30.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение
Бог
, воля, абсолютен Дух и т.н.).
Единството на понятийния свят, който съдържа обективните възприятия, включва също съдържанието на нашата субективна личност. За действителността мисленето ни дава верен образ като за едно завършено в себе си единство, докато многообразието на възприятията е само илюзия, обусловена от нашето органично устройство (срв. стр.155 сл.). Предвид илюзията на възприемането, познанието на реалното открай време е представлявало цел на човешкото мислене. Чрез разкриване на закономерните взаимовръзки между възприятията науката се е мъчела да опознае последните като действителност.
А там, където се е смятало, че установената от човешкото мислене взаимовръзка има само субективно значение, истинската причина за единството се е търсела в някой обект, извън света на нашия опит (изведеният чрез умозаключение Бог, воля, абсолютен Дух и т.н.).
- Изхождайки от това мнение, се е целяло освен знанието за взаимовръзките, познаваеми в рамките на опита, да се придобие и едно друго знание, което излиза извън опита н разкрива неговата взаимовръзка с недостъпните за опита същности (метафизика, получена чрез умозаключения, а не чрез изживяване). От тази гледна точка причината, поради която ние разбираме всемирната взаимовръзка чрез правилно регулирано мислене, се е виждала в това, че някакво Прасъщество е изградило света по законите на логиката, а причината за нашите действия се е виждала във волята на Прасъществото. Не се е схващало обаче, че мисленето едновременно обхваща субективни и обективни неща и че цялостната действителност се проявява чрез съединяване на възприятието с понятието. Ние наистина имаме работа с нещо чисто субективно само дотогава, докато разглеждаме закономерността, проникваща и определяща възприятието, в абстрактната форма на понятието. Не е субективно обаче съдържанието на понятието, което с помощта на мисленето се прибавя към възприятието.
към текста >>
Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в
Бог
а.
Монизмът открива този общ за всички божествен живот в самата действителност. Идейното съдържание на всеки друг човек е и мое, и аз го смятам за друго само дотолкова, доколкото възприемам, но не и тогава, когато мисля. Всеки човек обгръща с мисленето си само една част от цялостния свят на идеите и в този смисъл индивидите се различават също по фактическото съдържание на своето мислене. Но тези съдържания се намират в едно затворено цяло, обхващащо мисловните съдържания на всички хора. Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора.
Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога.
Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване. Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието. Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност. Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита. Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене.
към текста >>
Допусканият чрез абстрактно умозаключение
Бог
е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита.
Така в своето мислене човекът долавя общото Прасъщество (Първичното Прасъщество), което прониква всички хора. Изпълненият с мисловно съдържание живот в действителността е същевременно живот в Бога. Постигнатото по чисто умозрителен път, неподлежащо на изживяване отвъдно, почива на едно недоразумение от страна на ония, които смятат, че земното не съдържа в себе си причината за своето съществуване. Те не прозират, че чрез мисленето откриват онова, което им трябва за обясняване на възприятието. Затова пък и досега никое умозрение не е изкарало наяве някое съдържание, което да не е заимствано от дадената ни действителност.
Допусканият чрез абстрактно умозаключение Бог е просто човекът, пренесен в някакво отвъдно; Шопенхауеровата воля е абсолютизираната сила на човешката воля, а съставеното от идея и воля несъзнателно Прасъщество на Хартман - съчетание на две абстракции, извлечени от опита.
Съвсем същото важи за всички останали отвъдни (метафизични) принципи, които не почиват на изживяно мислене.
към текста >>
31.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен
бог
.
Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането. Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите.
Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог.
Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“. Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука. Техните инстинкти са изостанали зад разума им.
към текста >>
Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на
Бог
, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за
Бог
, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на
Бог
“.
Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането. Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите. Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог.
Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“.
Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука. Техните инстинкти са изостанали зад разума им.
към текста >>
Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като
Бог
, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука.
Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането. Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите. Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог. Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“.
Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука.
Техните инстинкти са изостанали зад разума им.
към текста >>
Той говори чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше
бог
ове, как бих понесъл сам да не бъда
бог
!
Противоречието между разум и инстинкт е отличителният белег на нашите „съвременни умове“. Също така и в най-свободомислещите хора на нашето време живеят все още инстинктите, насадени от ортодоксалното християнство. В природата на Ницше действат тъкмо противоположните такива. Той няма нужда отпърво да разсъждава за това дали има основания срещу допускането на някакъв мирови ръководител. Инстинктът му е толкова горд, че не може да се преклони пред някой такъв, затова той отхвърля подобна представа.
Той говори чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше богове, как бих понесъл сам да не бъда бог!
Следователно няма богове! “12 Нищо отвътре не го подтиква да определи нещо като „грешно“. Той не се нуждае от теория за „свободна“ или „несвободна“ воля, за да смята нещо за „грешно“.
към текста >>
Следователно няма
бог
ове!
Също така и в най-свободомислещите хора на нашето време живеят все още инстинктите, насадени от ортодоксалното християнство. В природата на Ницше действат тъкмо противоположните такива. Той няма нужда отпърво да разсъждава за това дали има основания срещу допускането на някакъв мирови ръководител. Инстинктът му е толкова горд, че не може да се преклони пред някой такъв, затова той отхвърля подобна представа. Той говори чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше богове, как бих понесъл сам да не бъда бог!
Следователно няма богове!
“12 Нищо отвътре не го подтиква да определи нещо като „грешно“. Той не се нуждае от теория за „свободна“ или „несвободна“ воля, за да смята нещо за „грешно“.
към текста >>
Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един
Бог
или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени.
Човек като Ницше не понася също и тирани, които следват абстрактните повели на обичаите. Аз определям как искам да мисля, как искам да действам, казва такава личност. Има хора, наричащи себе си „свободомислещи“, твърдящи, че тяхното право се води от начин на мислене и действия, който не е подчинен на закони, измислени от други хора, който следва единствено „вечните закони на разума“, „неоспоримите морални понятия“ или „Божията воля“. Ницше не смята такива личности за действително силни. Защото те също не мислят и действат според собствената си природа, а според повелите на по-висш авторитет.
Дали робът се подчинява на произвола на своя господар, дали религиозният следва откровенията на един Бог или философът се вслушва в решенията на разума, това не променя обстоятелството, че всички те са подчинени.
Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока. Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен. „Същинските философи са обаче повелители и законодатели. Те казват: така трябва да бъде! Първо казват „накъде“ и „за какво“ и определят подготвителната работа за всички философски труженици, за всички превъзмогващи миналото.
към текста >>
32.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил
Бог
, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти.
Всички идеали произлизат от естествени инстинкти.
Също и това, което християнинът смята за добродетел, която му е разкрил Бог, е открито от хора, които са искали да задоволят някакви инстинкти.
Същинската причина е забравена и обожествена. Така е и с добродетелите, провъзгласявани от философите и проповедниците на морала.
към текста >>
Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която
Бог
е поставил, и нея трябва да следвате.
Те подвеждат хората да казват, че един завършен човек не е този, който иска да служи на самия себе си, на своя живот, а онзи, който се отдава на осъществяването на някакъв идеал. Под влиянието на тези инстинкти човек не просто неправилно придава неестествен или свръхестествен произход на своите цели, а действително си създава такива идеали или ги приема от други, които не служат на потребностите на живота. Той не се стреми повече към разгръщане на намиращите се в личността му сили, а живее според наложен на природата му образец. Дали тази цел е взета от някаква религия или от нещо друго, тя не се определя от намиращите се в природата на човека предпоставки. За такова нещо не става дума.
Философът, който има общочовешка цел и извежда от нея своите нравствени идеали, поставя на човешката природа вериги също така, както основателят на религия, който казва на хората: това е целта, която Бог е поставил, и нея трябва да следвате.
Все едно е дали човек си поставя за цел да стане божествено подобие или е изнамерил идеала на „завършения човек“ и иска по възможност да стане подобен на него. Реално имаме само отделния човек и нагоните и инстинктите на този отделен човек. Само когато той отправи вниманието си към нуждите на своята собствена личност, тогава може да преживее това, което придава смисъл на живота му. Отделният човек не е „завършен“, ако се самозаблуждава и става подобен на някакъв образец, а когато реализира това, което напира за реализация в него. Човешката дейност не съдържа смисъл, ако служи на безлична, външна цел, тя има смисъл в самата себе си.
към текста >>
Той казва: цялата мъдрост е при
Бог
а и трябва да следвам пътищата Божии.
Три преображения трябва да извърши духът, за да открие себе си. Това учи Заратустра. Благоговеен е първо духът. Той нарича добродетел каквото му тежи. Той се принизява, за да въздигне добродетелта си.
Той казва: цялата мъдрост е при Бога и трябва да следвам пътищата Божии.
Бог ми налага най-тежкото, за да изпита мощта и търпението на силата ми. Само търпеливият е силен. Искам да съм послушен, казва духът на това ниво, и да изпълнявам повелите на мировия дух, без да питам за смисъла на тези повели. Духът чувства натиска, който упражнява над него една по-висша сила. Не по свои пътища върви духът, а по пътищата на тогова, на когото служи.
към текста >>
Бог
ми налага най-тежкото, за да изпита мощта и търпението на силата ми.
Това учи Заратустра. Благоговеен е първо духът. Той нарича добродетел каквото му тежи. Той се принизява, за да въздигне добродетелта си. Той казва: цялата мъдрост е при Бога и трябва да следвам пътищата Божии.
Бог ми налага най-тежкото, за да изпита мощта и търпението на силата ми.
Само търпеливият е силен. Искам да съм послушен, казва духът на това ниво, и да изпълнявам повелите на мировия дух, без да питам за смисъла на тези повели. Духът чувства натиска, който упражнява над него една по-висша сила. Не по свои пътища върви духът, а по пътищата на тогова, на когото служи.
към текста >>
Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв
бог
не му говори.
Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори.
Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят. Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата.
към текста >>
Всичко това се съгласува зле с добрия сън... Мир с
Бог
а и съседа: тъй иска добрият сън.
Човек с угризения на съвестта е подобен, казват добродетелните, на спящ, чийто нощен покой е нарушаван от лоши сънища. „Малцина знаят това: човек обаче трябва да притежава всички добродетели, за да спи добре. Ще лъжесвидетелствам ли? Ще изневерявам ли? Ще бъда ли изкушен от жената на ближния?
Всичко това се съгласува зле с добрия сън... Мир с Бога и съседа: тъй иска добрият сън.
А също мир с дявола на съседа! Иначе нощем той ще те навести.“30
към текста >>
И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един
бог
е създал света.
И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света.
Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра. За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света.
към текста >>
Един недоволен, страдащ
бог
е имал предвид Заратустра.
И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света.
Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра.
За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното.
към текста >>
За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си,
бог
е създал света, някога така е мислел Заратустра.
И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света. Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра.
За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра.
Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал. „Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове! “31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света.
към текста >>
„Ах, братя мои, този
бог
, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички
бог
ове!
И за Заратустра е имало време, когато е вярвал, че един живеещ извън света дух, един бог е създал света. Един недоволен, страдащ бог е имал предвид Заратустра. За да получи удовлетворение, за да се освободи от страданието си, бог е създал света, някога така е мислел Заратустра. Но той е осъзнал, че е било заблуда това, което сам си е създал.
„Ах, братя мои, този бог, когото аз създадох, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове!
“31 Заратустра се е научил да използва сетивата си и да разглежда света. И е станал доволен от света, мислите му вече не витаят в отвъдното. Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си. „На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята!
към текста >>
„Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на
Бог
а, той изговаряше метафизиката.
Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер. Той вече не приема музиката за израз-но средство на реални човешки страдания, както те са въплътени в драмата, а за „един вид мундщук за нещата в себе си, за телефон на отвъдното“. Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове.
„Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката.
Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5)
към текста >>
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на
бог
овете.
Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт. Шопенхауер предава този инстинкт чрез описанието, което прави за създаването и насладата от една художествена творба.
„Причината, че творбата толкова много улеснява разбирането на идеите, в което се състои естетическата наслада, не е просто в това, че изкуството представя по-ясно и охарактеризирано нещата чрез изтъкването на същественото в тях, а също в това, че се достига изисканото цялостно мълчание на волята за чисто обективното схващане на същността на нещата най-сигурно чрез факта, че разглежданият обект изобщо не се намира в областта на нещата, които са способни на връзка с волята.“39 „Когато обаче външен повод или вътрешно настроение внезапно ни издигнат от безкрайния поток на желанието, когато познанието се откъсне от робското подчинение на волята, когато вниманието вече не е насочено към мотивите на желанието, а възприема нещата свободни от връзката им с волята, следователно без интерес, без субективизъм, разглежда ги чисто обективно, напълно вглъбено в тях, доколкото те представляват просто представи, а не мотиви, тогава... настъпва лишеното от болка състояние, което Епикур възхвалява като най-висше благо и като състояние на боговете.
Защото в онзи миг сме се освободили от унизителния напор на волята, празнуваме шабата на каторжническата работа на желанието, колелото на Иксион е в покой.“40
към текста >>
Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват
Бог
, Христос и човекът.
Проповедникът вижда заблуда в отдаването на човека на реалния живот. Той иска от човека да омаловажава този живот за сметка на друг, който се ръководи от по-висши, не просто природни сили. Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът.
Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът.
Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си.
към текста >>
Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият
Бог
, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия
Бог
.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.)
Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо?
Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.)
към текста >>
Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на
бог
овете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение.
Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост.
Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение.
към текста >>
„Истината“ за тях е нещо абсолютно съвършено,
Бог
.
Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение. Не ги касае какво човек може „да вложи чрез въображението си“ в нещата.
„Истината“ за тях е нещо абсолютно съвършено, Бог.
Човек трябва да я открие, да й се отдаде, но не да я създава. Естествоизпитателите и писачите на история в днешно време са въодушевени от същия дух на аскетичния идеал. Навсякъде изброяване, описание на факти и нищо повече. Всяко организиране на фактите е забранено.
към текста >>
Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в
Бог
.
Сред тези съвременни учени се намират и атеистите.
Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог.
Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
към текста >>
Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на
Бог
.
Сред тези съвременни учени се намират и атеистите. Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог.
Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог.
Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си.
към текста >>
Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в
Бог
, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“.
Сред тези съвременни учени се намират и атеистите. Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог.
Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“.
Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч.
към текста >>
Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов
Бог
, който е победил стария
Бог
.
Сред тези съвременни учени се намират и атеистите. Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“.
Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог.
„Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра. Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина?
към текста >>
Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в
Бог
.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в
Бог
, защото той смята
Бог
за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в
Бог
, защото неговият
Бог
, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
Тези атеисти обаче не са по-свободомислещи от своите съвременници, които вярват в Бог. Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности.
Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си. Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата.
към текста >>
Съвременният ум вижда в
Бог
човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си.
Със средствата на съвременната наука не може да се докаже съществуването на Бог. Един от водещите съвременни учени, Емил дю Боа-Раймон4, е казал за приемането на една „световна душа“, че преди естествоизпитателят да се реши на такова приемане, той иска „да му бъде показан някъде в света, настанен в невроглия и подхранван с топла артериална кръв под правилно налягане, съответстващ по големина на духовното състояние на такава душа сноп от ганглиеви клетки и нервни влакна.“ („Граници на естествознанието“) Съвременната наука отрича вярата в Бог, защото тази вяра не може да съществува до вярата в „обективната истина“. Тази „обективна истина“ обаче не представлява нищо друго освен един нов Бог, който е победил стария Бог. „Безусловно честният атеизъм (а неговия въздух само дишаме ние, по-духовните хора на тази епоха!) не е в противоречие с онзи [аскетичен] идеал, както изглежда външно; той представлява много повече само една от своите последни фази на развитие, една от своите заключителни форми и вътрешни последователности. Той представлява внушаващата страхопочитание катастрофа на упражняваната две хилядолетия истина, която накрая си забранява лъжата на вярата в Бог.“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 27) Християнинът търси истината в Бог, защото той смята Бог за извора на всяка истина; съвременният атеист отрича вярата в Бог, защото неговият Бог, неговият идеал за истина му забранява тази вяра.
Съвременният ум вижда в Бог човешко творение, а в „истината“ нещо, което без човешката намеса възниква от само себе си.
Истинският „свободомислещ“ отива още по-далеч. Той пита: „Какво е значението на цялата воля за истина? “ Истина за какво? Цялата истина възниква благодарение на факта, че човекът размишлява над световните явления и си изгражда мисли за нещата. Човекът е създател на истината.
към текста >>
В тази долина не го вижда никой освен
Бог
.
Заратустра пристига в една долина, която се нарича „змийска смърт“64. Тук няма живо същество. Само някакви отвратителни зелени змии идват тук, за да умрат. „Най-уродливият“ търси тази долина. Той не иска да бъде виждан от никого заради ужасяващия си вид.
В тази долина не го вижда никой освен Бог.
Но той не може да изтърпи и погледа му. Съзнанието, че Божият взор прониква навред, му е непоносимо. Затова той убива Бог, което значи, че убива вярата си в Него. Става атеист поради своята уродливост. Когато Заратустра вижда този човек, го връхлита още веднъж това, което е вярвал, че е унищожил: състраданието към ужасяващата грозота.
към текста >>
Затова той убива
Бог
, което значи, че убива вярата си в Него.
„Най-уродливият“ търси тази долина. Той не иска да бъде виждан от никого заради ужасяващия си вид. В тази долина не го вижда никой освен Бог. Но той не може да изтърпи и погледа му. Съзнанието, че Божият взор прониква навред, му е непоносимо.
Затова той убива Бог, което значи, че убива вярата си в Него.
Става атеист поради своята уродливост. Когато Заратустра вижда този човек, го връхлита още веднъж това, което е вярвал, че е унищожил: състраданието към ужасяващата грозота. Това е едно изкушение за Заратустра. Той обаче бързо отхвърля чувството на състрадание и отново става твърд. Уродливият човек му казва: твърдостта ти почита грозотата ми.
към текста >>
Той не търси
Бог
.
Ницше нарича тази мъдрост дионисиева. Мъдрост, която не е дадена на човека отвън, е създадена лично мъдрост. Дионисиевият начин не изследва, той твори. Не стои извън света като наблюдател, който иска да познава; станал е едно със своето познание.
Той не търси Бог.
Това, което все още може да си представи като божествено, е самият той като творец на своя собствен свят. Когато това състояние завладее всички сили на човешкия организъм, се получава дионисиевият човек, за когото е невъзможно да не разбере която и да е сугестия. Той не пропуска никой знак на афект, притежава най-висшата степен на разбиращ и разгадаващ инстинкт, както и най-висшата степен на откривателското изкуство. Влиза във всяка кожа и афект, постоянно се променя. Противоположност на дионисиевия мъдрец е простият наблюдател, който вярва, че стои винаги извън обектите на своето познание като обективен, страдащ наблюдател.
към текста >>
33.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Както керванът на светостта и чистотата върви през стария свят, така въплъщението върви през християнството:
Бог
се низвергва в този свят, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни със себе си.
Както керванът на светостта и чистотата върви през стария свят, така въплъщението върви през християнството: Бог се низвергва в този свят, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни със себе си.
Така обаче Той е „идеята“ или „духът“, както човекът (например Хегел) провежда накрая идеята във всичко, в света, и посочва, „че идеята, че разумът е във всичко“. На това, което езическите стоици определят като „мъдрец“, отговаря днешният образ на „човека“, единият е като другия - едно безплътно същество. Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална личност, телесен „светия“, в приелия тяло Бог. Нереалният „човек“, безплътният аз ще стане реален във въплътения аз, в мен.
към текста >>
Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална личност, телесен „светия“, в приелия тяло
Бог
.
Както керванът на светостта и чистотата върви през стария свят, така въплъщението върви през християнството: Бог се низвергва в този свят, става плът и иска да го изкупи, което значи да го изпълни със себе си. Така обаче Той е „идеята“ или „духът“, както човекът (например Хегел) провежда накрая идеята във всичко, в света, и посочва, „че идеята, че разумът е във всичко“. На това, което езическите стоици определят като „мъдрец“, отговаря днешният образ на „човека“, единият е като другия - едно безплътно същество.
Нереалният „мъдрец“, този безплътен „светия“, стоикът, става реална личност, телесен „светия“, в приелия тяло Бог.
Нереалният „човек“, безплътният аз ще стане реален във въплътения аз, в мен.
към текста >>
Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на
Бог
а, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството.
Фактът, че отделният човек е сам по себе си световна история и притежава своя характерност, независимо от останалата световна история, надхвърля разбирането на християнството. За християнина световната история е най-висшето, защото тя е историята на Христос или „на човека“. За егоиста има стойност само неговата история, защото той иска да развива само себе си, не идеята за човечеството, не Божия план, не целите на провидението, не свободата и т.н.
Той не се вижда като инструмент на идеята или като съсъд на Бога, не признава професия, не иска да дава лепта за напредъка на човечеството.
Изживява себе си, без да го е грижа за това колко добре или зле се развива човечеството. За да не се допуска неразбиране, когато се възхвалява едно естествено състояние, можем да си спомним за „Тримата цигани“70 на Ленау. Какво, затова ли съм в света, за да реализирам идеи? За да правя нещо за реализирането на идеята „държава“ чрез моето гражданство, или чрез моя брак, като съпруг или баща да придам живот на идеята за семейство? Как може да ме привлече такова призвание?
към текста >>
Човек казва за
Бог
: „Имена не те назовават.“ Това важи за мен: Никакво понятие не ме изразява, нищо, което се обозначава като моя същност, не може да ме разкрие.
Човек казва за Бог: „Имена не те назовават.“ Това важи за мен: Никакво понятие не ме изразява, нищо, което се обозначава като моя същност, не може да ме разкрие.
Това са само имена. Също се казва за Бог, че е съвършен и няма задача да се стреми към съвършенство. Това се отнася и за мен самия.
към текста >>
Също се казва за
Бог
, че е съвършен и няма задача да се стреми към съвършенство.
Човек казва за Бог: „Имена не те назовават.“ Това важи за мен: Никакво понятие не ме изразява, нищо, което се обозначава като моя същност, не може да ме разкрие. Това са само имена.
Също се казва за Бог, че е съвършен и няма задача да се стреми към съвършенство.
Това се отнася и за мен самия.
към текста >>
Всяко по-висше от мен същество,
Бог
или човек, отслабва чувството ми за неповторимост и избледнява пред слънцето на това съзнание: възлагам ли на себе си, единствения, делото си, тогава то е възложено на преходния, на смъртния творец, който се самоунищожава, и мога да кажа: Поставих върху нищо своето дело!
Владетел съм на силата си и съм такъв тогава, когато се познавам като индивидуалност. В индивидуалността владетелят отново се връща в творческото си нищо, от което е роден.
Всяко по-висше от мен същество, Бог или човек, отслабва чувството ми за неповторимост и избледнява пред слънцето на това съзнание: възлагам ли на себе си, единствения, делото си, тогава то е възложено на преходния, на смъртния творец, който се самоунищожава, и мога да кажа: Поставих върху нищо своето дело!
“
към текста >>
Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя
бог
ат на усещания живот.
Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот.
Вместо тях той търси в Шопенхауеровия поня-тиен свят стълбата, по която да се изкатери към своя мисловен свят.
към текста >>
По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на
бог
Дионис.
Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис.
В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор. Дионисиевият човек става зрител, наблюдател на картина, представяща самия него.
към текста >>
И го откриват в един свят на
бог
ове и в изкуството.
А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието.
И го откриват в един свят на богове и в изкуството.
Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба.
към текста >>
Само чрез контрастния образ на
бог
овете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима.
“ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо. Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството.
Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима.
Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба.
към текста >>
Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много
бог
ат дом.
Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме.
Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>
(„Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от
Бог
е презряно имащото стойност за хората.
От характеризираното настроение в предходните изречения израства образът на Ницшевия свръхчовек. Той е противоположност на съвременния човек. Той е преди всичко противоположност на християнина. В християнството възражението срещу грижата за здравия живот е станало религия.
(„Антихрист“, § 5) Основателят на тази религия учи, че от Бог е презряно имащото стойност за хората.
В „царството божие“ християнинът иска да открие реализирано всичко, което на земята му изглежда несъвършено. Християнството е религията, която желае да отнеме на човека всички грижи за земния живот. То е религията на слабите, които с удоволствие приемат повелята „Не се противопоставяй на злото и понасяй всяка несгода“, защото те не са достатъчно силни за съпротива. Християнинът няма никакво понятие за благородната личност, която иска да създава силата си от своята собствена реалност. Той вярва, че погледът за земното царство унищожава силата за виждане на Божието царство.
към текста >>
Християнският
Бог
представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост.
Дори напредничавите християни, които повече не вярват, че в края на дните ще възкръснат в телесен облик, за да бъдат взети в рая или хвърлени в ада, мечтаят за „свръхсетивен“ ред на нещата. Също и те са на мнение, че човек трябва да се издигне над обикновените земни цели и да отиде в едно идеално царство. Те вярват, че животът има някакъв чисто духовен заден план и че чрез това той има стойност. Християнинът не иска да се грижи за инстинктите за здраве, красота, растеж, благополучие, устойчивост, за натрупване на сили, а за омразата към духа, гордостта, смелостта, благородството, доверието към самия себе си и свободата на духа; за омразата към радостите на сетивния свят, към радостта и ведростта на реалността, в която човекът живее. („Антихрист“, § 21) Тъкмо затова християнството определя природното като „осъдително“.
Християнският Бог представлява отвъдно същество, което ще рече нищо; волята за нищо е обявена за святост.
(„Антихрист“, § 5 ) Затова Ницше се бори в първата книга на „Преоценка на всички ценности“ срещу християнството. Също иска да се бори във втора и в трета книга срещу философията и морала на слабите, които откриват наслада само в ролята си на зависими. Понеже типът на човека, който Ницше иска да види култивиран, не иска да омаловажава този живот, а го приема с любов и го поставя твърде високо, за да може да вярва, че трябва да бъде изживян само веднъж, затова той „изпитва пламенна страст към вечността“ („Заратустра“, Трета част, „Седемте печата“) и иска този живот да може да се изживява безброй пъти. Ницше прави своя „Заратустра“ „учителя на вечното възвръщане“. „Вижте, ние знаем, че всички неща се възвръщат вечно, както и ние самите, и че ние вече безброй пъти сме били тук, както и всички неща.“ („Заратустра“, Трета част, „Оздравяващият“)
към текста >>
34.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Нека ме закриля също и занапред верният
Бог
!
Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г. в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения). Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения. Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ. Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота.
Нека ме закриля също и занапред верният Бог!
“ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр. 194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба. В спомените си, които издава през 1888 г. под заглавието „Ecce homo“, той говори за вътрешните си борби.
към текста >>
„Религиозни трудности -казва - не познавам от опита ми...“ „
Бог
, безсмъртие на душата, изкупление, отвъдност, само понятия, на които не съм отделил внимание и време, дори като дете.
“ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр. 194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба. В спомените си, които издава през 1888 г. под заглавието „Ecce homo“, той говори за вътрешните си борби.
„Религиозни трудности -казва - не познавам от опита ми...“ „Бог, безсмъртие на душата, изкупление, отвъдност, само понятия, на които не съм отделил внимание и време, дори като дете.
Може би не съм бил никога достатъчно дете за това? Познавам атеизма не като резултат, още по-малко като събитие. При мен той се разбира инстинктивно.“ (M. Г Конрад, „Еретична кръв“, стр. 182) Характерно за Ницшевата духовна конституция е, че той предполага, че като дете не е отделял внимание на приведените религиозни представи.
към текста >>
В празничните игри, провеждани в прослава на
бог
Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух.
Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух.
Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек.
към текста >>
Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много
бог
ат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер.
Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ.
Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер.
Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си. Заради това му дължа огромна благодарност. Но изобщо не ми изглежда важно как човек сега приема, че при даден философ е проучено точно това, което той действително е учел. Такова познание най-малкото не е предназначено за хора, които търсят една философия за своя живот, а не нови знания за своята памет. И накрая за мен остава невероятно, че така нещо действително може да се изследва.“
към текста >>
35.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
„Един плодотворен,
бог
ат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни!
Походът му срещу Вагнер е поход срещу самия него. По едно време, когато се намира сред противоречиви идейни кръгове, той почти неволно се свързва с Вагнер. Сприятелява се с него. В очите му Вагнер е неизмерим. Нарича го своя „Юпитер“, при когото той от време на време си поема дъх.
„Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни!
Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед, далеч над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 16) По това време Ницше гради философия, за която казва, че се покрива напълно с направлението на изкуството и житейските разбирания на Вагнер. Той се идентифицира напълно с Вагнер. Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане.
към текста >>
36.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за
бог
охулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове.
В този привиден „вдругиден“ човек трябва да каже думите на Заратустра: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?... Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже?
Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове.
Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му. Той не иска да бъде оценяван.
към текста >>
„Един плодотворен,
бог
ат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни!
Това, което филологът търси в душата си, да вдъхне гръцки въздух, той вярва, че ще го намери в действителност тук. Той може да открие едно лично отношение към свят, който досега е търсил в представата. Може да изживее интимно това, което иначе може да си представи само в мисли. Като своя родина чувства Трибшенската идилия. Колко показателни са думите, с които описва чувството си във връзка с Вагнер.
„Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни!
Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“
към текста >>
37.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
5. ПРИЯТЕЛСТВО НА
БОГ
А
5. ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
към текста >>
38.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на
Бог
а", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество.
На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго.
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество.
На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината. Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно.
към текста >>
Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на
Бог
а до достатъчното познание на същността на нещата".
Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на Бога до достатъчното познание на същността на нещата".
Това напредване не е нищо друго, освен осветляването на нещата със светлината на вътрешната опитност. Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опитност: "Най-висшата добродетел на душата е да познае бога, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание. Тази добродетел става толкова по-голяма, колкото повече душата познава нещата в този род познание; следователно този, който обхваща нещата в този род познание, достига най-висшето човешко съвършенство и вследствие на това бива изпълнен от най-висшата радост, а именно съпроводен от представите за себе си и от добродетелта. Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв начин, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си. На тази степен няма вече никаква разлика между Платон и мене; защото това, което ни разделя, принадлежи на една по-ниска степен на познанието.
към текста >>
Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опитност: "Най-висшата добродетел на душата е да познае
бог
а, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание.
Точно същото има предвид и Спиноза, когато счита за най-висша познавателната дейност онази, която "напредва от достатъчната представа за действителната същност на някои качества на Бога до достатъчното познание на същността на нещата". Това напредване не е нищо друго, освен осветляването на нещата със светлината на вътрешната опитност.
Спиноза описва във величествени багри живеенето в тази вътрешна опитност: "Най-висшата добродетел на душата е да познае бога, или да разбере нещата в третия най-висшия род познание.
Тази добродетел става толкова по-голяма, колкото повече душата познава нещата в този род познание; следователно този, който обхваща нещата в този род познание, достига най-висшето човешко съвършенство и вследствие на това бива изпълнен от най-висшата радост, а именно съпроводен от представите за себе си и от добродетелта. Следователно от това познание извира, блика най-висшият мир на душата, който е възможен." Който познава нещата по такъв начин, той се преобразява в самия себе си; защото в такива моменти неговият отделен Аз е погълнат от всемирния Аз; всички същества му се явяват не в подчинение на един отделен ограничен индивид; те се явяват на самите себе си. На тази степен няма вече никаква разлика между Платон и мене; защото това, което ни разделя, принадлежи на една по-ниска степен на познанието. Ние сме разделени само като индивиди; всеобщото, което действа в нас, е едно и също. И върху този факт не може да се спори с този, който няма никаква опитност за него.
към текста >>
Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на
бог
а и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на
бог
а и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата.
Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата. От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията.
Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата.
Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен. Във всеки случай той трябва да бъде много труден, защото така рядко е намиран. Защото, как би било възможно, ако спасението би било под ръка и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат? Обаче всичко възвишено е също така трудно, както и рядко."
към текста >>
По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене
Бог
не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух".
Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес. Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека.
По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух".
"Без мене Бог не може да създаде даже едно червейче: Ако аз не поддържам това червейче заедно с него, то ще пукне веднага." Такова твърдение може да направи само онзи, който предполага, че в човека се изявява нещо, без което едно външно същества не може да съществува. Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се говори за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал. Като духовно съдържание най-вътрешната ядка на света оживява в себепознанието. Изживяването на себе познанието означава за човека тъкане и действане сред ядката на света. Който е проникнат от себепознание, той естествено върши и своите дела в светлината на себепознанието.
към текста >>
"Без мене
Бог
не може да създаде даже едно червейче: Ако аз не поддържам това червейче заедно с него, то ще пукне веднага." Такова твърдение може да направи само онзи, който предполага, че в човека се изявява нещо, без което едно външно същества не може да съществува.
Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес. Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека. По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух".
"Без мене Бог не може да създаде даже едно червейче: Ако аз не поддържам това червейче заедно с него, то ще пукне веднага." Такова твърдение може да направи само онзи, който предполага, че в човека се изявява нещо, без което едно външно същества не може да съществува.
Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се говори за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал. Като духовно съдържание най-вътрешната ядка на света оживява в себепознанието. Изживяването на себе познанието означава за човека тъкане и действане сред ядката на света. Който е проникнат от себепознание, той естествено върши и своите дела в светлината на себепознанието. Човешките деяния се определят общо взето от мотиви.
към текста >>
Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-
бог
ат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата.
Щом се наложи да възприемат нещо чисто духовно, на тях им липсва виждането; на тях им се струва, че имат работа само с обвивки на понятия, ако не даже и с празни думи. Ето защо, когато се касае за духовно съдържание, те остават "сухите", "абстрактни хора на ума". Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание?
Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата.
Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх. Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето
бог
атство.
Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх.
Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
39.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той принадлежи на ордена на Доминиканците както и най-великият християнски
бог
ослов на Средновековието, Томас от Аквино, който е живял от 1225 до 1274 година.
Светът от представи на Майстер Екхарт е изцяло разгорен от чувството, че нещата се раждат от чувството, че нещата се раждат в духа на човека като по-висши същности.
Той принадлежи на ордена на Доминиканците както и най-великият християнски богослов на Средновековието, Томас от Аквино, който е живял от 1225 до 1274 година.
Екхарт беше един безусловен почитател на Томас. Това трябва да ни бъде понятно, когато вземем под внимание целия начин на мислене на Майстер Екхарт. Той вярваше, че се намира в пълна хармония с ученията на християнската църква, считайки, че същото отношение има и към Томас. Екхарт не искаше да отнеме нищо от съдържанието на християнството, нито пък да прибави към него. Но той искаше са произведе отново това съдържание по свой начин.
към текста >>
Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на
Бог
а.
Само че искаше да ги вижда по друг начин, различно от това, което Томас Аквински беше сторил. Този последният приемаше два източника на познанието: Откровението във вярата и разума в изследването. Разумът познава законите на нещата, следователно духовното в природата. Той може също да се издигне и над природата и да обхване от една страна в духа божественото Същество, което стои на основата на цялата природа.
Но по този начин разумът не стига до едно потопяване в пълната същност на Бога.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва.
към текста >>
Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг
Бог
, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за
бог
а не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят
Бог
а с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат
Бог
а, както обичат една крава.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва.
Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво. И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род.
към текста >>
Следователно те обичат
Бог
а, за да имат външното
бог
атство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят
Бог
а..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят
Бог
а, като че той стои тук или там.
Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там.
Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво. И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род. Ние можем да се радваме на това, че Христос нашият брат чрез собствената сила се е издигнал над всички ангелски хорове и седи отдясно на отца.
към текста >>
Бог
и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво.
Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва. Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава. Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така.
Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво.
И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род. Ние можем да се радваме на това, че Христос нашият брат чрез собствената сила се е издигнал над всички ангелски хорове и седи отдясно на отца. Добре е казал този учител; но истина казвам, аз не ценя особено това. Каква полза бих имал, ако имах един брат, който би бил богат човек и при това аз бих бил един бедняк?
към текста >>
Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва:
Бог
е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род.
Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава. Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво. И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина.
Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род.
Ние можем да се радваме на това, че Христос нашият брат чрез собствената сила се е издигнал над всички ангелски хорове и седи отдясно на отца. Добре е казал този учител; но истина казвам, аз не ценя особено това. Каква полза бих имал, ако имах един брат, който би бил богат човек и при това аз бих бил един бедняк? Каква полза бих имал, ако бих имал един брат, който би бил мъдър човек, а аз бих бил един глупец?. . Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене.
към текста >>
Каква полза бих имал, ако имах един брат, който би бил
бог
ат човек и при това аз бих бил един бедняк?
Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво. И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род. Ние можем да се радваме на това, че Христос нашият брат чрез собствената сила се е издигнал над всички ангелски хорове и седи отдясно на отца. Добре е казал този учител; но истина казвам, аз не ценя особено това.
Каква полза бих имал, ако имах един брат, който би бил богат човек и при това аз бих бил един бедняк?
Каква полза бих имал, ако бих имал един брат, който би бил мъдър човек, а аз бих бил един глупец?. . Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене. Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи. Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо?
към текста >>
Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от
Бог
а. Защо?
Каква полза бих имал, ако имах един брат, който би бил богат човек и при това аз бих бил един бедняк? Каква полза бих имал, ако бих имал един брат, който би бил мъдър човек, а аз бих бил един глупец?. . Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене. Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи.
Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо?
Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога. Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог."
към текста >>
Аз съм в
Бог
а, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от
Бог
а.
Каква полза бих имал, ако бих имал един брат, който би бил мъдър човек, а аз бих бил един глупец?. . Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене. Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи. Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо?
Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога.
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога. "Бог е станал човек, за да стана аз Бог."
към текста >>
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество
Бог
ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на
Бог
а.
Небесният отец ражда своя еднороден син в себе си и в мене. Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи. Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо? Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога.
Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога.
"Бог е станал човек, за да стана аз Бог."
към текста >>
"
Бог
е станал човек, за да стана аз
Бог
."
Защо в него и в мене? Аз съм едно с него; и той не може да ме изключи. Дух святи приема своята същност в същото дело, и го приема от мене, както от Бога. Защо? Аз съм в Бога, и ако дух святи не приема своето същество от мене, той не го приема и от Бога. Аз по някакъв начин съм изключен." Когато Майстер Екхарт припомня думите на Павла: "Облечете се в Исуса Христа", той иска да вложи в тези думи смисъла: Потопете се в самите вас, потопете се в себесъзерцанието: От глъбините на вашето същество Бог ще ви озари насреща; той ще осветли за вас всички неща; вие сте го намерили във вас; вие сте станали едно със същността на Бога.
"Бог е станал човек, за да стана аз Бог."
към текста >>
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби
Бог
а, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека.
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
към текста >>
Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на
Бог
а в душата.
Всичко, което Майстер Екхарт казва, е проникнато от това признаване. "да вземем един пример за това. Една врата се движи насам и нататък в една панта. Ако сравня външната дъска на вратата с външния човек, тогава аз сравнявам пантата с вътрешния човек когато вратата се движи насам и нататък, движи се насам и нататък външната дъска, докато пантата остава постоянно неподвижна и с това никак не се изменя. Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи.
Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на Бога в душата.
Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата". Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа. "Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си. Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество.
към текста >>
Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на
Бог
а запалва, "искрицата на душата".
"да вземем един пример за това. Една врата се движи насам и нататък в една панта. Ако сравня външната дъска на вратата с външния човек, тогава аз сравнявам пантата с вътрешния човек когато вратата се движи насам и нататък, движи се насам и нататък външната дъска, докато пантата остава постоянно неподвижна и с това никак не се изменя. Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи. Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на Бога в душата.
Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата".
Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа. "Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си. Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност.
към текста >>
Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само
Бог
с неговата чиста божествена природа.
Една врата се движи насам и нататък в една панта. Ако сравня външната дъска на вратата с външния човек, тогава аз сравнявам пантата с вътрешния човек когато вратата се движи насам и нататък, движи се насам и нататък външната дъска, докато пантата остава постоянно неподвижна и с това никак не се изменя. Същото е и тук." Като индивидуално сетивно същество аз мога да изследвам нещата от всички страни вратата се движи насам и нататък; ако не направящото възприятията на сетивата да възкръснат духовно в мене, тогава аз не познавам нищо от тяхната същност пантата не се движи. Според възгледа на Майстер Екхарт озарението, което вътрешното сетиво дава, е влизане на Бога в душата. Той нарича светлината на познанието, която това навлизане на Бога запалва, "искрицата на душата".
Мястото в човешката вътрешност, където проблясва тази "искрица", е толкова бистро, и толкова възвишено, и толкова благородно в самото себе си, че там не може да обитава никакво създание, а там обитава само Бог с неговата чиста божествена природа.
"Който е постигнал да запали тази "искрица" в себе си, той не вижда вече само така, както човек вижда с външните сетива и с логическия ум, който подрежда и класира впечатленията на сетивата, но той вижда, как нещата са в самите себе си. Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката.
към текста >>
В него се оглеждат нещата, следователно и
Бог
"тази искрица, това е
Бог
, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем
Бог
а и да бъдем познати от него.
Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката. Нещата и той не са вече разделени.
В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него.
Ние познаваме и виждаме Бога в това, че той ни прави виждащи и познаващи. И както въздухът, който свети, не е нищо друго, освен това, което го осветлява; защото той свети от това, че е осветен: Така и ние познаваме, че сме познати и Бог прави нас като себе си познаващи."
към текста >>
Ние познаваме и виждаме
Бог
а в това, че той ни прави виждащи и познаващи.
Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката. Нещата и той не са вече разделени. В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него.
Ние познаваме и виждаме Бога в това, че той ни прави виждащи и познаващи.
И както въздухът, който свети, не е нищо друго, освен това, което го осветлява; защото той свети от това, че е осветен: Така и ние познаваме, че сме познати и Бог прави нас като себе си познаващи."
към текста >>
И както въздухът, който свети, не е нищо друго, освен това, което го осветлява; защото той свети от това, че е осветен: Така и ние познаваме, че сме познати и
Бог
прави нас като себе си познаващи."
Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката. Нещата и той не са вече разделени. В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него. Ние познаваме и виждаме Бога в това, че той ни прави виждащи и познаващи.
И както въздухът, който свети, не е нищо друго, освен това, което го осветлява; защото той свети от това, че е осветен: Така и ние познаваме, че сме познати и Бог прави нас като себе си познаващи."
към текста >>
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към
Бог
а.
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога.
То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света. Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
към текста >>
Бог
не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг;
Бог
не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща.
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот.
Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща.
Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света. Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин". И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг.
към текста >>
Присъщо е на същността на
Бог
а той да люби света.
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане.
Присъщо е на същността на Бога той да люби света.
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин". И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг.
към текста >>
Един
Бог
, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че
Бог
трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света.
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си.
към текста >>
Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на
Бог
а към човечеството по образа на изявата на един човек към друг.
Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света. Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин". И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа.
Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг.
Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си. "Неопровержима истина е, че за Бога е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божественост зависи от това. Бог не може да се лиши от нас, както и ние не можем да се лишим от него.
към текста >>
По своята същност,
Бог
трябва да съобщи себе си.
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин". И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг.
По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си.
"Неопровержима истина е, че за Бога е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божественост зависи от това. Бог не може да се лиши от нас, както и ние не можем да се лишим от него. Ако ние можем да се отвърнем от Бога, то Бог никога не може да се отвърне от нас."
към текста >>
"Неопровержима истина е, че за
Бог
а е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божественост зависи от това.
И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си.
"Неопровержима истина е, че за Бога е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божественост зависи от това.
Бог не може да се лиши от нас, както и ние не можем да се лишим от него. Ако ние можем да се отвърнем от Бога, то Бог никога не може да се отвърне от нас."
към текста >>
Бог
не може да се лиши от нас, както и ние не можем да се лишим от него.
Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си. "Неопровержима истина е, че за Бога е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божественост зависи от това.
Бог не може да се лиши от нас, както и ние не можем да се лишим от него.
Ако ние можем да се отвърнем от Бога, то Бог никога не може да се отвърне от нас."
към текста >>
Ако ние можем да се отвърнем от
Бог
а, то
Бог
никога не може да се отвърне от нас."
Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си. "Неопровержима истина е, че за Бога е една необходимост той да ни търси, като че цялата негова божественост зависи от това. Бог не може да се лиши от нас, както и ние не можем да се лишим от него.
Ако ние можем да се отвърнем от Бога, то Бог никога не може да се отвърне от нас."
към текста >>
Следователно и тогава отношението на човека към
Бог
а не може да се схваща така, че в това да има нещо образно, заето от индивидуално човешкото.
Следователно и тогава отношението на човека към Бога не може да се схваща така, че в това да има нещо образно, заето от индивидуално човешкото.
Екхарт съзнава, че за да осъществи своето съвършенство първичното същество на света трябва да намери себе си в човешката душа. Това първично същество би било несъвършено, даже незавършено, ако в неговия облик то би било лишено от онази състав на част, която се проявява в човешката душа. Това, което става в човека, принадлежи на първичното същество; и ако то не би станало, тогава първичното същество би било само една част от себе си. В този смисъл човекът трябва да се чувства като необходим член /част/ на мировото същество. Екхарт изразява това, като рисува своето чувство спрямо Бога: "Аз не благодаря на Бога, че той ме люби, защото той не може да стори другояче; дали иска или не това, неговата природа го принуждава все пак... Ето защо аз не искам да моля Бога да ми даде нещо, нито да го възхвалявам за това, което ми е дал.."
към текста >>
Екхарт изразява това, като рисува своето чувство спрямо
Бог
а: "Аз не благодаря на
Бог
а, че той ме люби, защото той не може да стори другояче; дали иска или не това, неговата природа го принуждава все пак... Ето защо аз не искам да моля
Бог
а да ми даде нещо, нито да го възхвалявам за това, което ми е дал.."
Следователно и тогава отношението на човека към Бога не може да се схваща така, че в това да има нещо образно, заето от индивидуално човешкото. Екхарт съзнава, че за да осъществи своето съвършенство първичното същество на света трябва да намери себе си в човешката душа. Това първично същество би било несъвършено, даже незавършено, ако в неговия облик то би било лишено от онази състав на част, която се проявява в човешката душа. Това, което става в човека, принадлежи на първичното същество; и ако то не би станало, тогава първичното същество би било само една част от себе си. В този смисъл човекът трябва да се чувства като необходим член /част/ на мировото същество.
Екхарт изразява това, като рисува своето чувство спрямо Бога: "Аз не благодаря на Бога, че той ме люби, защото той не може да стори другояче; дали иска или не това, неговата природа го принуждава все пак... Ето защо аз не искам да моля Бога да ми даде нещо, нито да го възхвалявам за това, което ми е дал.."
към текста >>
Така е и с
Бог
а.
Майстер Екхарт характеризира много сполучливо това унищожение като отставане. "Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/. Ясно говори върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето. Слънцето хвърля от своя светъл блясък в огледалото и въпреки това то не угасва. Отражението на огледалото в слънцето е слънце в слънцето, и все пак огледалото си остава това, което си е.
Така е и с Бога.
Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата. Отражението, оглеждането на душата в Бога е Бог в Бога, и все пак душата е това, което тя е."
към текста >>
Бог
е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата.
"Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/. Ясно говори върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето. Слънцето хвърля от своя светъл блясък в огледалото и въпреки това то не угасва. Отражението на огледалото в слънцето е слънце в слънцето, и все пак огледалото си остава това, което си е. Така е и с Бога.
Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата.
Отражението, оглеждането на душата в Бога е Бог в Бога, и все пак душата е това, което тя е."
към текста >>
Отражението, оглеждането на душата в
Бог
а е
Бог
в
Бог
а, и все пак душата е това, което тя е."
Ясно говори върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето. Слънцето хвърля от своя светъл блясък в огледалото и въпреки това то не угасва. Отражението на огледалото в слънцето е слънце в слънцето, и все пак огледалото си остава това, което си е. Така е и с Бога. Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата.
Отражението, оглеждането на душата в Бога е Бог в Бога, и все пак душата е това, което тя е."
към текста >>
Душата, която се отдава на вътрешното озарение, не познава в себе само това, каквото тя е била преди озарението; но тя познава това, което става едва чрез това озарение "ние трябва да се съединим с
Бог
а по същество; ние трябва изцяло да се съединим с
Бог
а.
Душата, която се отдава на вътрешното озарение, не познава в себе само това, каквото тя е била преди озарението; но тя познава това, което става едва чрез това озарение "ние трябва да се съединим с Бога по същество; ние трябва изцяло да се съединим с Бога.
Как трябва да се съединим с Бога по същество? Чрез съзерцанието, а не чрез битието. Неговата същност не може да бъде наша същност, а трябва да бъде наш живот." Ние трябва да познаем в логически смисъл не един вече съществуващ живот едно съществуване; но висшето познание виждането трябва да стане живот; съзерцаващият човек трябва да чувствува духовното, идейното така, както индивидуалната човешка природа чувства обикновения, всекидневен живот.
към текста >>
Как трябва да се съединим с
Бог
а по същество?
Душата, която се отдава на вътрешното озарение, не познава в себе само това, каквото тя е била преди озарението; но тя познава това, което става едва чрез това озарение "ние трябва да се съединим с Бога по същество; ние трябва изцяло да се съединим с Бога.
Как трябва да се съединим с Бога по същество?
Чрез съзерцанието, а не чрез битието. Неговата същност не може да бъде наша същност, а трябва да бъде наш живот." Ние трябва да познаем в логически смисъл не един вече съществуващ живот едно съществуване; но висшето познание виждането трябва да стане живот; съзерцаващият човек трябва да чувствува духовното, идейното така, както индивидуалната човешка природа чувства обикновения, всекидневен живот.
към текста >>
В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."
Бог
не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което
Бог
иска.
Душата не е свободна в обикновения живот. Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа.
В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода. Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото. Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт?
към текста >>
И духът не може да иска нищо друго освен това, което
Бог
иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода.
Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават. Чрез "виждането" тя е изтръгната от тези причини. Тя не действува вече като отделна душа. В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска.
И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода.
Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото. Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него. "Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт? Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на личността/.
към текста >>
"Праведният човек не служи нито на
Бог
а, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт?
В нея е вложено първичната същност, която не може вече да бъде причинена от нищо, освен чрез самата себе си."Бог не притежава волята, а напротив и дава свобода, така щото тя да не иска нищо друго освен това, което Бог иска. И духът не може да иска нищо друго освен това, което Бог иска: И това не е неговата несвободна, а неговата същинска свобода. Защото да бъдем свободни, това значи да не бъдем обвързани, следователно не примесени, каквито бяхме при нашата първа еманация и когато бяхме освободени в духа святи." За озарения човек може да се каже, че той самият е съществото, което определя от себе си доброто и злото. Той не може да стори друго, освен да върши доброто. Защото той не служи на доброто, а доброто се изявява в него.
"Праведният човек не служи нито на Бога, нито на създанията; защото той е свободен и колкото е по-близо до правдата, толкова повече той е самата свобода." Тогава какво само може да бъде злото за Майстер Екхарт?
Това може да бъде само действието под влияние на едно подчинено схващане; действане на една душа, която е преминала през състоянието на /на отставането, на анихилацията на личността/. Такава душа е егоистична в смисъла, че тя иска само себе си. Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните идеали само външно. виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл. Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал.
към текста >>
"човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които
Бог
иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на
Бог
а.
Тя може да доведе своята воля в хармония с моралните идеали само външно. виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл. Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал. Тя не може вече да иска целите на нисшата природа, защото няма вече нищо общо с тази нисша природа. За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение.
"човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога.
За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи.
към текста >>
За не го е невъзможно да изостави нещо, което
Бог
иска да бъде извършено.
виждащата душа не може да бъде егоистична в този смисъл. Даже ако би искала себе си, тя би искала господството на идеалното; защото тя самата се е превърнала в този идеал. Тя не може вече да иска целите на нисшата природа, защото няма вече нищо общо с тази нисша природа. За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение. "човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога.
За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено.
Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи. Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот.
към текста >>
"Някои хора казват: Щом имам
Бог
а и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам.
За виждащата душа да действа в смисъла на моралните идеали не означава никаква принуда, никакво ли отношение. "човекът, който живее в божията воля и в божията любов, за него е истинска радост да върши всички добри неща, които Бог иска, и да изоставя всички лоши неща, които са противни на Бога. За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек.
"Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам.
Те неправилно разбират тези думи. Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот. "Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е Бог. Там, където свършва разбирането и желанието, там настъпва тъмнина, там Бог свети. Там в душата се ражда онази сила, която е по-обширна отколкото обширното небе... Блаженството на праведния и блаженството на Бога са едно блаженство; защото там, където праведният е блажен, там Бог е блажен."
към текста >>
Щом искаш да вършиш нещо, което е против
Бог
а и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот.
За не го е невъзможно да изостави нещо, което Бог иска да бъде извършено. Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи.
Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот.
"Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е Бог. Там, където свършва разбирането и желанието, там настъпва тъмнина, там Бог свети. Там в душата се ражда онази сила, която е по-обширна отколкото обширното небе... Блаженството на праведния и блаженството на Бога са едно блаженство; защото там, където праведният е блажен, там Бог е блажен."
към текста >>
"Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е
Бог
.
Както един човек, чиито нозе са завързани, не може да ходи, така и за човека, който живее в божията воля, е невъзможно да извърши една лоша постъпка." Екхарт сам изрично предупреждава, че казаното от него не може да служи за открит лист на всеки отделен човек, за да върши каквото си ще. Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи. Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот.
"Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е Бог.
Там, където свършва разбирането и желанието, там настъпва тъмнина, там Бог свети. Там в душата се ражда онази сила, която е по-обширна отколкото обширното небе... Блаженството на праведния и блаженството на Бога са едно блаженство; защото там, където праведният е блажен, там Бог е блажен."
към текста >>
Там, където свършва разбирането и желанието, там настъпва тъмнина, там
Бог
свети.
Именно по това се познава виждащият, че той не иска вече нищо като отделен човек. "Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи. Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот. "Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е Бог.
Там, където свършва разбирането и желанието, там настъпва тъмнина, там Бог свети.
Там в душата се ражда онази сила, която е по-обширна отколкото обширното небе... Блаженството на праведния и блаженството на Бога са едно блаженство; защото там, където праведният е блажен, там Бог е блажен."
към текста >>
Там в душата се ражда онази сила, която е по-обширна отколкото обширното небе... Блаженството на праведния и блаженството на
Бог
а са едно блаженство; защото там, където праведният е блажен, там
Бог
е блажен."
"Някои хора казват: Щом имам Бога и божията свобода, аз мога да върша всичко, каквото си искам. Те неправилно разбират тези думи. Щом искаш да вършиш нещо, което е против Бога и неговата заповед, ти нямаш божията любов; ти можеш да измамиш света, че я имаш." Екхарт е убеден, че за душата, която се вглъбява до своята основа, насреща и просиява и съвършената моралност, че тогава всяко логическо разбиране и всяко действане в обикновения смисъл престават и се ражда един съвършено нов ред на човешкия живот. "Защото всичко, което умът може да разбере, и всичко, което желанието желае, това не е Бог. Там, където свършва разбирането и желанието, там настъпва тъмнина, там Бог свети.
Там в душата се ражда онази сила, която е по-обширна отколкото обширното небе... Блаженството на праведния и блаженството на Бога са едно блаженство; защото там, където праведният е блажен, там Бог е блажен."
към текста >>
40.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
ПРИЯТЕЛСТВО НА
БОГ
А
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
към текста >>
Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на
Бог
а човек.
Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек.
Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/. Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене. Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното.
към текста >>
Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам
Бог
а, е същото око, чрез което
Бог
вижда мене.
Такива чувства живеят в Таулер, когато той казва: "Човекът е такъв, като че е съставен от трима човеци: Животинският човек, какъвто той е според сетивата, след това разумният човек и най-после най-висшият, по образ и подобие на Бога човек. Единият е външният, животинският, сетивният човек; другият е вътрешният, разумният човек, с неговите разумни сили; третият човек е духът, най-висшата част на душата." /виж В. Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.161/.
Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене.
Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното. Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката.
към текста >>
И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на
Бог
а, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност.
Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката. Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли". В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество.
И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност.
Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание. Като природно създание той не може да се издигне над това, което природата го е създала. Той трябва да остане в нея.
към текста >>
Таулер не търси никакъв
Бог
, който съществува в смисъла на една природна сила; той не търси никакъв
Бог
, който би създал света в смисъла на човешките творения.
Като природно създание той не може да се издигне над това, което природата го е създала. Той трябва да остане в нея. И въпреки това неговият вътрешен живот го издига над това положение на природно създание. Той трябва да има доверие в това, което никаква наука на външната природа не може да му даде и покаже. Ако нарича това природа съществуващото, той трябва да се издигне до възгледа, който признава несъществащото като нещо по-висше.
Таулер не търси никакъв Бог, който съществува в смисъла на една природна сила; той не търси никакъв Бог, който би създал света в смисъла на човешките творения.
В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение. За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено.
към текста >>
За него е ясно, че
Бог
не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата.
И въпреки това неговият вътрешен живот го издига над това положение на природно създание. Той трябва да има доверие в това, което никаква наука на външната природа не може да му даде и покаже. Ако нарича това природа съществуващото, той трябва да се издигне до възгледа, който признава несъществащото като нещо по-висше. Таулер не търси никакъв Бог, който съществува в смисъла на една природна сила; той не търси никакъв Бог, който би създал света в смисъла на човешките творения. В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение.
За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата.
Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено. Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява. Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин.
към текста >>
Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е
Бог
.
Той трябва да има доверие в това, което никаква наука на външната природа не може да му даде и покаже. Ако нарича това природа съществуващото, той трябва да се издигне до възгледа, който признава несъществащото като нещо по-висше. Таулер не търси никакъв Бог, който съществува в смисъла на една природна сила; той не търси никакъв Бог, който би създал света в смисъла на човешките творения. В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение. За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата.
Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог.
Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено. Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява. Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин. Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина.
към текста >>
Той знае, че който мисли за
Бог
а в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли.
Ако нарича това природа съществуващото, той трябва да се издигне до възгледа, който признава несъществащото като нещо по-висше. Таулер не търси никакъв Бог, който съществува в смисъла на една природна сила; той не търси никакъв Бог, който би създал света в смисъла на човешките творения. В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение. За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог.
Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли.
Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено. Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява. Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин. Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина.
към текста >>
Ето защо Таулер не иска да мисли
Бог
а, а иска да мисли божествено.
Таулер не търси никакъв Бог, който съществува в смисъла на една природна сила; той не търси никакъв Бог, който би създал света в смисъла на човешките творения. В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение. За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли.
Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено.
Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява. Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин. Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина.
към текста >>
Познанието на природата не се о
бог
атява чрез знанието за
Бог
а, а се преобразява.
В него живее познанието, че даже понятието за сътворението, което църковните учители имат, е само едно идеализирано човешко творение. За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено.
Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява.
Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин. Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина.
към текста >>
Познаващият
Бог
а не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин.
За него е ясно, че Бог не може да бъде намерен така, както науката открива действието на природата и закономерността на природата. Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено. Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява.
Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин.
Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина.
към текста >>
Познаващият
Бог
а не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина.
Таулер съзнава, че не можем да прибавим към природата нищо, което да е Бог. Той знае, че който мисли за Бога в неговия смисъл, не мисли едно мисловно съдържание надхвърлящо това, което мисли този, който е схванал природата в мисли. Ето защо Таулер не иска да мисли Бога, а иска да мисли божествено. Познанието на природата не се обогатява чрез знанието за Бога, а се преобразява. Познаващият Бога не знае нищо различно от познаващия природата, но той знае по друг начин.
Познаващият Бога не може да прибави нито буква към познаването на природата; но през цялото негово познание на природата свети една нова светлина.
към текста >>
"Неразбиращите хора вземат съединението с
Бог
а по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес.
Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа. Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе. Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят. Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено.
"Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес.
Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата.
към текста >>
Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с
Бог
а божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик.
Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе. Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят. Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено. "Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес.
Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик.
Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много.
към текста >>
"
Бог
произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много.
Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата.
"Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много.
Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата? Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог? Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./. За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек."
към текста >>
Какво се ражда, когато казваме:
Бог
ражда в душата?
Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много.
Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата?
Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог? Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./. За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек."
към текста >>
Едно подобие на
Бог
а ли, или един образ на
Бог
а, или това е самият
Бог
?
Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много. Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата?
Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог?
Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./. За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек."
към текста >>
Не, това не е нито образ, нито подобие на
Бог
а, а същият
Бог
и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./.
Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много. Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата? Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог?
Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./.
За Таулер разказите на писанието стават дреха, в които той облича процеси на вътрешния живот. "Ирод, който гонеше детето и искаше да го погуби, е един образец на света, който още иска да погуби това дете в един вярващ човек, ето защо човек трябва да бяга от него, ако иска да запази детето живо в себе си, а това дете е озарената вярваща душа на всеки човек."
към текста >>
"Ако човек трябва наистина да стане едно с
Бог
а, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек.
Като човек, който се подвизава с моралния живот, той иска да покаже на човека пътищата към всемирното същество. Той има твърдата вяра и доверие, че всемирното същество просиява в човека, когато този устройва своя живот така, че в него се намира място за божественото. Но никога това всемирно същество не може да просияе, ако човек се затвори в своята чиста, естествена, отделна личност. В езика на Таулер този изолиран в себе си човек е само част от света; едно отделно създание. Колкото повече се затваря в това съществуване като част на света, толкова по-малко може всемирното същество да намери място в него.
"Ако човек трябва наистина да стане едно с Бога, тогава трябва да умрат и да замлъкнат и силите на вътрешния човек.
Волята трябва да бъде съблечена от самото добро и от всяко воление и да стане безволна." "Човек трябва да се оттегли от всички свои сетива в себе си всички сили и да стигне до една забрава на всички неща и на самия себе си." "Защото истинното и вечно слово божие се изговаря само в пустинята, когато човек е излязъл от самия себе си и от всички неща и стои съвършено свободен, празен и самотен."
към текста >>
Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на
Бог
а от Оберланд".
Когато развитието е стигнало до човека, той не намира предварително никакво по-нататъшно продължение. Той сам произвежда по-нататъшното развитие. Сега той живее това, което за предишните степени само познава. Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задоволявал само да подражава. Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер.
Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд".
Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя". Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер.
към текста >>
Относно това, къде е живял този приятел на
Бог
а, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това.
Сега той живее това, което за предишните степени само познава. Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задоволявал само да подражава. Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер. Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие.
Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това.
Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя". Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер. Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него.
към текста >>
Отношението на Таулер към приятеля на
Бог
а и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя".
Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер. Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача.
Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя".
Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер. Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М.
към текста >>
Там един приятел на
Бог
а /на български бихме превели "
бог
омил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер.
Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд". Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя".
Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер.
Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М. Рулман Мерсвин/ Вилхелм Прегер /История на немската мистика/ се е опитал да подкрепи с много доказателства съществуването, автентичността на съчиненията и истинността на фактите.
към текста >>
"Защото знайте,
Бог
извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса.
Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя". Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер. Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата. Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него.
"Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса.
От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М. Рулман Мерсвин/ Вилхелм Прегер /История на немската мистика/ се е опитал да подкрепи с много доказателства съществуването, автентичността на съчиненията и истинността на фактите. Тук не е моя задача да осветля с едно натрапчиво изследване едно човешко отношение, за което онзи, който разбира да чете въпросните съчинения, знае много добре, че то трябва да остане тайна. /Тези съчинения, за които става въпрос, са: "За един упорит философ, който благодарение на един свят свещеник е останал скромен и подчинен", 1338 г.; "Книгата за двамата мъже", "Рицарят пленник", 1349 г.; "Духовната стълба", 1357 г.; "Книгата на Учителя",1369 г.; "История на две петнадесетгодишни момчета"./ Когато за Таулер се казва, че на определена степен на неговия живот с него е станало едно преобразуване, каквото е това, което сега ще опиша, това е напълно достатъчно. Тук съвсем не става въпрос за личността Таулер, а за една личност "въобще".
към текста >>
Там не говори вече отделният човек, там говори
Бог
.
Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата. Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа.
Там не говори вече отделният човек, там говори Бог.
Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си. Човекът е станал едно с Бога.
към текста >>
Там човекът не вижда
Бог
а или света; там
Бог
вижда самия себе си.
Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата. Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа. Там не говори вече отделният човек, там говори Бог.
Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си.
Човекът е станал едно с Бога.
към текста >>
Човекът е станал едно с
Бог
а.
Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата. Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа. Там не говори вече отделният човек, там говори Бог. Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си.
Човекът е станал едно с Бога.
към текста >>
Говоренето за
Бог
а, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо.
Човекът трябва само да повтори този процес духом. Духовното повторение е началото на едно ново действително развитие, но което е една духовна действителност. Тогава човекът не само познава това, което природата е произвела; той продължава природата; той превръща своето познание в живо действие. Той ражда в себе си духа; и от там този дух върви напред от степен на степен на развитие, както природата напредва. Духът започва един природен процес на по-висша степен.
Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо.
Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек.
към текста >>
Познанието не може да извлече света от един завършен
Бог
; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един
Бог
.
Но в действителност тя не се придържа към това. В своето действие тя надхвърля своето познание. Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо. Смисълът, който тя придава в действителност, надвишава смисъла, който и дава само нейното съзерцание. Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си.
Познанието не може да извлече света от един завършен Бог; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един Бог.
Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето. Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието. Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя. И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога. Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл.
към текста >>
Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда
Бог
а като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с
Бог
а като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето.
В своето действие тя надхвърля своето познание. Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо. Смисълът, който тя придава в действителност, надвишава смисъла, който и дава само нейното съзерцание. Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си. Познанието не може да извлече света от един завършен Бог; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един Бог.
Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето.
Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието. Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя. И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога. Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух.
към текста >>
Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния
Бог
, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието.
Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо. Смисълът, който тя придава в действителност, надвишава смисъла, който и дава само нейното съзерцание. Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си. Познанието не може да извлече света от един завършен Бог; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един Бог. Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето.
Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието.
Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя. И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога. Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух. Той вече не назидаваше просто своите слушатели; той ги разтърсваше.
към текста >>
Един "приятел на
Бог
а" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя.
Смисълът, който тя придава в действителност, надвишава смисъла, който и дава само нейното съзерцание. Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си. Познанието не може да извлече света от един завършен Бог; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един Бог. Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето. Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието.
Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя.
И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога. Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух. Той вече не назидаваше просто своите слушатели; той ги разтърсваше. Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот.
към текста >>
И чрез него от един съзерцател на Същността на
Бог
а.
Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си. Познанието не може да извлече света от един завършен Бог; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един Бог. Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето. Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието. Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя.
И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога.
Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух. Той вече не назидаваше просто своите слушатели; той ги разтърсваше. Той не потопяваше техните души н тяхната вътрешност; а ги водеше в един нов живот. Това ни се разказва символично: Близо четиридесет души паднали чрез неговата проповед и били като мъртви.
към текста >>
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният
бог
чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на
Бог
а, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на
Бог
а", а под "истински, праведни приятели на
Бог
а" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език.
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
към текста >>
По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на
Бог
а от Оберланд" е действал върху автора.
Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език. Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора.
Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива. "Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене.
към текста >>
"Ако
Бог
би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене.
По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
"Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене.
И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля. Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е. Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене. Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени."
към текста >>
И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно
Бог
сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля.
Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива. "Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене.
И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля.
Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е. Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене. Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени."
към текста >>
Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на
Бог
а да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене.
Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива. "Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене. И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля. Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е.
Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене.
Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени."
към текста >>
"Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави
Бог
да говори.
"Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори.
Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е. Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието.
към текста >>
Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на
Бог
а", т.е.
"Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори.
Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е.
Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието. Човек трябва да унищожи в себе си това, което се явява като отделеност, като особеност: Тогава отделният живот престава да съществува; в нас прониква всемирният живот.
към текста >>
Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на
Бог
а е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно.
А това направление е онова, което води до побеждаването на себичността чрез самата тази себичност. В Аза на човека просиява най-висшата светлина. Но тази светлина дава на неговия свят от представи истинския отблясък само тогава, когато той забелязва, че това не е неговата собствена светлина, а всеобщата мирова Светлина. Ето защо не съществува познание по-важно от себепознанието; и не съществува никакво друго познание, което да изведе човека така съвършено над самия него. Когато "Азът" правилно познава себе си, това не е вече никакъв "Аз".
Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на Бога е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно.
А там където създанието или човекът изгубва своята особеност, своята себичност и самия себе си и излиза из себе си, там бог се съединява с това, което е негово, т.е. с неговата себичност." /24та глава/.
към текста >>
А там където създанието или човекът изгубва своята особеност, своята себичност и самия себе си и излиза из себе си, там
бог
се съединява с това, което е негово, т.е.
В Аза на човека просиява най-висшата светлина. Но тази светлина дава на неговия свят от представи истинския отблясък само тогава, когато той забелязва, че това не е неговата собствена светлина, а всеобщата мирова Светлина. Ето защо не съществува познание по-важно от себепознанието; и не съществува никакво друго познание, което да изведе човека така съвършено над самия него. Когато "Азът" правилно познава себе си, това не е вече никакъв "Аз". Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на Бога е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно.
А там където създанието или човекът изгубва своята особеност, своята себичност и самия себе си и излиза из себе си, там бог се съединява с това, което е негово, т.е.
с неговата себичност." /24та глава/.
към текста >>
В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на
Бог
а, както ръката принадлежи на човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/.
От един възглед относно неговия "Аз", който му представя този Аз като негова същност, човекът се издига до един такъв, който му по казва този Аз само като орган, в който действа Мировото същество.
В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на Бога, както ръката принадлежи на човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/.
Това не ще означава, че човек трябва да спре в определена точка на неговото развитие, но, когато е стигнал толкова далеч, той не трябва по-нататък, в смисъла на горните думи, да прави изследвания относно значението на ръката, а да използва ръката, за да служи тя на тялото, на което принадлежи.
към текста >>
Такива бяха за него всички онези, които лекомислено разсъждаваха, че всички неща са еманация на едно Първично същество, които следователно виждат в света само едно разнообразие, а в
Бог
а единството на това многообразие.
Ф. Ст. Виктор, Бонавентура и др. Сам Руисбрьок водеше борба срещу онези, които считаше за мистици еретици.
Такива бяха за него всички онези, които лекомислено разсъждаваха, че всички неща са еманация на едно Първично същество, които следователно виждат в света само едно разнообразие, а в Бога единството на това многообразие.
Руисбрьок не причисляваше себе си към тях, защото знаеше, че до Първичното същество може да се стигне не чрез съзерцаване на нещата, а само когато човек се издигне от една нисша форма на разглеждане нещата до една по-висша. Също така той се обръщаше и срещу онези, които искаха да виждат в отделния човек, в неговото отделно съществуване /в неговото съществуване като създание/ направо неговата висша природа. Не по-малко укоряваше той и грешката на онези, които смесват всички различия в сетивния свят, и лекомислено казват, че нещата се различават едни от други само привидно, а по същество са еднакви. За един такъв начин на мислене, какъвто беше този на Руисбрьок, това би било също както ако бихме казали: Че за нашето виждане дърветата на една алея се сливат в далечината, това не ни интересува. В действителност те навсякъде са еднакво отдалече ни и затова трябва да привикнем нашите очи да виждат правилно.
към текста >>
Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия
Бог
; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби
Бог
а, когото никога не може да изживее в самия себе си.
За Герсон мистиката не беше нищо друго, освен човек да има едно топло чувство за всичко, което се изявява в това съдържание на учението. За Руисбрьок мистиката беше една вяра, че всяко съдържание на учението също се ражда в душата. Ето защо Герсон укорява Руисбрьок, че той си въобразява, да притежава не само способността да вижда с яснота Всемирното същество, но че в самото това виждане се изразява една дейност на Всемирното същество. Руисбрьок не можеше да бъде разбран от Герсон. Двамата говореха за съвършено различни неща.
Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия Бог; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби Бога, когото никога не може да изживее в самия себе си.
Както и мнозина други, Герсон се бореше срещу нещо, което му беше съвършено чуждо, защото не можеше да го обхване с опитността*/*В моите трудове ще се намери, че аз говоря върху "мистиката" по различни начини. Привидното противоречие, което някои личности искат да видят в това, е изяснено в забележките към новото издание на моята книга "Теория на познанието в Гьотевия светоглед", стр.110/.
към текста >>
41.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно
бог
ато знание.
В естествената наука може да бъде считан като предшественик на Коперник, защото той беше на становището, че Земята е едно подвижно небесно тяло подобно на другите. Той беше скъсал вече с един възглед, на който се опираше още сто години по-късно великият астроном Тихо де Брахе, който бе противопоставил на учението на Коперник изречението: "Земята е една твърде груба, тежка и неспособна да се движи; как Коперник може да направи от нея една звезда и да я разхожда из пространството? " Никола от Куза, който не само обгръщаше знанието на неговата епоха, но водеше още по-далеч, притежаваше също до висока степен способността да събужда това знание в един вътрешен живот, така щото то хвърляше светлина не само върху външния свят, но доставяше също на човека онзи духовен живот, към който той трябва да се стреми из най-дълбоките основи на своята душа. Когато сравним Николай Кузански с духове като Екхарт или Таулер, получаваме един забележителен резултат. Николай е научният мислител, който от изследването върху нещата на света иска да се издигне на степента на един по-висш възглед; Екхарт и Таулер бяха религиозни последователи, които търсят по-висшия живот изхождайки от съдържанието на вярата.
Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание.
Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката. Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание. Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки. В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството. Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа.
към текста >>
Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен
Бог
; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа.
Накрая Николай стига до същия вътрешен живот както Майстер Екхарт; но вътрешният живот на първия има като съдържание едно богато знание. Пълното значение на разликата ни става ясно, когато помислим, че за онзи, който се занимава с различните науки, съществува близката опасност да не оцени правилно значението на онзи начин на познание, който изяснява отделните области на науката. Такъв човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че съществува само един единствен род познание. Тогава той или ще подцени или ще надцени това познание, което води до целта във въпроси на отделните науки. В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството.
Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа.
В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят. Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра. За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност. Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците".
към текста >>
За един учен
бог
ослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност.
В единия случай той ще пристъпи и към обектите на най-висшия духовен живот така, както към една задача на физиката, и ще се отнася с тях служейки си с понятия, с които си служи и по отношение на притегателната сила или на електричеството. Според това, дали се счита за повече или по-малко просветлен, за него светът се превръща в една сляпо действаща машина или в един организъм, или в целесъобразно построение на един личен Бог; а може би и в една формация, която се прониква и управлява от една "мирова душа", за която има повече или по-малко ясна представа. В другия случай той ще забележи, че познанието, за което той единствено има опитност, е годно само за нещата в сетивния свят; тогава той става съмняващ се човек, който си казва: Ние не можем да знаем нищо върху нещата, които се намират над сетивния свят. Нашето знание има граници. За нуждите на по-висшия живот ние трябва да се хвърлим в обятията на една незасегната от знанието вяра.
За един учен богослов като Николай Кузански, който беше същевременно естественик, беше особено близо втората опасност.
Съобразно с неговото научно възпитание, той изхождаше от схоластиката, от онзи начин на мислене, който беше господствуващ сред научния живот в църквата на Средновековието, и който бе доведен до най-високо разцъфтяване от Тома Аквински /1225-1274 г./, "князът на схоластиците". Този начин на мислене трябва да поставим като заден фон, когато искаме да нарисуваме личността на Николай от Куза.
към текста >>
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от
Бог
а и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в
Бог
а, обръщайки поглед навътре, ще намери само
Бог
а, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество."
Това понятие, че при познанието човек създава в себе си един образ на това, което трябва да познае. Ясно е при едно такова понятие на познанието, че цялата действителност трябва да бъде преместен навън от познанието. Защото тогава в познанието не можем да обхванем никаква действителна вещ, а само един образ на тази вещ. И в своето себепознание човек не може да обхване самия себе си, а това, което познава от себе си, е само един образ на неговото себе. Един добър познавач на Схоластиката /К.
Вернер в своята книга: Франц Суарез и схоластиката на последните столетия стр.122/, изхождайки напълно от духа на тази схоластика, казва: "Човекът няма във времето никакво възприятие /виждане/ за своя Аз, за скритата основа на неговата духовна същност и живот.... Той никога не ще стигне до там, да вижда себе си; защото той или завинаги ще се отчужди от Бога и ще намери в себе една бездънна, тъмна пропаст, една безкрайна празнота, или пък постигайки блаженство в Бога, обръщайки поглед навътре, ще намери само Бога, чието благодатно слънце свети в него, чийто образ се изразява в духовните черти на неговото същество."
към текста >>
За това му пречеше догматичното съдържание на учението на
бог
ословието.
Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието.
За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието.
Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено. При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога. Това не можеше да допусне схоластикът. Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ. В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето.
към текста >>
Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност
Бог
не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено.
Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието.
Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено.
При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога. Това не можеше да допусне схоластикът. Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ. В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето.
към текста >>
При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на
Бог
а; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на
Бог
а.
Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено.
При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога.
Това не можеше да допусне схоластикът. Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ. В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето.
към текста >>
Според неговото мнение
Бог
не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ.
Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено. При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога. Това не можеше да допусне схоластикът.
Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ.
В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето.
към текста >>
Понеже
Бог
е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление.
При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/.
Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление.
Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/.
към текста >>
Но това, което е
Бог
в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме.
Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление.
Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме.
Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/.
към текста >>
Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген,
Бог
ословието на древността, т.1., стр.39/.
Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата. Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О. Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме.
Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/.
към текста >>
Както науката не може да създаде едно дърво, така и схоластиката не можеше да създаде едно понятие за
Бог
а; тя трябваше да приеме на готово понятието дадено чрез откровение, както естествената наука приема дървото като нещо готово.
В действителност всяко съдържание на вярата произхожда от една преживяна някога опитност. След това то се съхранява по неговото външно съдържание, без да се съзнава, как е било добито. За него се твърди, че е дошло в света чрез свръхестествено откровение. Схоластиците приемаха съдържанието на християнската вяра просто като предание. Науката, вътрешното изживяване не трябваше да проявява никакви права върху него.
Както науката не може да създаде едно дърво, така и схоластиката не можеше да създаде едно понятие за Бога; тя трябваше да приеме на готово понятието дадено чрез откровение, както естествената наука приема дървото като нещо готово.
Схоластикът никога не можеше да допусне, че духовното просиява и живее във вътрешността. Ето защо той поставяше на правото на науката да царува граници там, където престава областта на вътрешната опитност. Човешкото познание не трябваше да се осмелява да създаде в себе си никакво понятие за по-висшите същества. То искаше да приеме едно понятие дадено чрез откровение. Но че с това в действителност се приемаше едно понятие създадено на една предишна степен на човешкия духовен живот и се считаше като дадено чрез откровение, това схоластиците никак не можеха да допуснат.
към текста >>
Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за
Бог
а.
Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за Бога.
През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на богословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания. У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското богословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той. У схоластиците от следващите столетия този характер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение.
към текста >>
През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на
бог
ословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания.
Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за Бога.
През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на богословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания.
У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското богословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той. У схоластиците от следващите столетия този характер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение.
към текста >>
У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското
бог
ословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той.
Но в течение на развитието схоластиката изгуби всички идеи, които още показваха, по какъв начин човекът е създал по естествен път понятията за Бога. През първите столетия от развитието на християнството, по времето на църковните отци, ние виждаме как част по част съдържанието на учението на богословието се ражда чрез приемане на вътрешните изживявания.
У Йоханес Скотус Еригена, който през 9-ия век стоеше на върха на християнското богословско образование, ние намираме това съдържание на учението още изцяло като едно вътрешно изживяване, така го третира той.
У схоластиците от следващите столетия този характер на едно вътрешно изживяване се изгубва на пълно; старото съдържание на учението се претълкува като съдържание на едно външно, свръхестествено откровение.
към текста >>
Ето защо ние можем да схващаме дейността на мистиците
бог
ослови, като Таулер, Екхарт, Сузо и техните сподвижници, като кажем: Чрез съдържанието на учението на църквата, което се намира в
бог
ословието, но което беше претълкувано, те бяха подбудени да родят отново от себе си едно подобно съдържание като вътрешно изживяване.
Ето защо ние можем да схващаме дейността на мистиците богослови, като Таулер, Екхарт, Сузо и техните сподвижници, като кажем: Чрез съдържанието на учението на църквата, което се намира в богословието, но което беше претълкувано, те бяха подбудени да родят отново от себе си едно подобно съдържание като вътрешно изживяване.
към текста >>
Николай ще може да бъде разбран напълно, когато се размисли, че неговата професия като свещеник, която го издигна до чин на кардинал, не го остави да скъса напълно с църковната вяра, която намери своя израз на времето в схоластичното
бог
ословие.
Николай от Куза тръгва по пътя, който от знанието, добито в отделните науки, да го издигне до самите вътрешни изживявания. Няма никакво съмнение, че отличната логическа техника, която схоластиците бяха развили и за която беше възпитан Николай, предлага едно превъзходно средство за постигането на вътрешните изживявания, макар и схоластиците да бяха възпирани от този път, поради тяхната положителна вяра.
Николай ще може да бъде разбран напълно, когато се размисли, че неговата професия като свещеник, която го издигна до чин на кардинал, не го остави да скъса напълно с църковната вяра, която намери своя израз на времето в схоластичното богословие.
Ние го намираме стигнал толкова далече в един път, в който всяка крачка по-нататък трябва да го изведе също вън от църквата. Ето защо ние разбираме кардинала най-добре, когато направим стъпката, която той не е направил; и оттам по обратен път да осветлим това, което той е искал.
към текста >>
"Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху
бог
а и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед на духа се издигна до възгледа, в който
Бог
ми се яви като най-висшето единство на всички противоположности." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването на неговите предшественици.
Ясно е, обаче, че същността на нещата може да бъде намерена само чрез тази степен на познанието. Николай от Куза не говори със своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване. Той сам разказва, как е стигнал до това вътрешно изживяване.
"Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху бога и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед на духа се издигна до възгледа, в който Бог ми се яви като най-висшето единство на всички противоположности." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването на неговите предшественици.
В неговия начин на мислене ние познаваме едно съобразно възобновяване на възгледите, които срещаме в съчиненията на някой си Дионисий. Споменатият вече Скотус Еригена е превел тези съчинения на латински. Той нарича автора "великият и божествен откривател". Въпросните съчинения са споменати първо в първата половина на 6-ия век. Те се приписваха на споменатия в Деяния на Апостолите Дионисий Ареопагита, който бил обърнат към християнството от апостол Павел.
към текста >>
Ето защо ако припише на първичната основа /
Бог
/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи.
Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата.
Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи.
Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат. Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието". Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог.
към текста >>
Всъщност не трябва да се твърди, че
Бог
притежава някакво качество, което нисшите неща имат.
Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата. Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи.
Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат.
Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието". Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог. Ние идваме до истинския Бог, когато над един Бог с такива качества си представим един "свръхбог".
към текста >>
Никога не трябва да се казва, че
Бог
е.
Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата. Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи. Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат.
Никога не трябва да се казва, че Бог е.
Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието". Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог. Ние идваме до истинския Бог, когато над един Бог с такива качества си представим един "свръхбог". За този Бог ние не можем да знаем в обикновения смисъл нищо.
към текста >>
Обаче
Бог
е над "битието" и "не-битието".
Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата. Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи. Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат. Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща.
Обаче Бог е над "битието" и "не-битието".
Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог. Ние идваме до истинския Бог, когато над един Бог с такива качества си представим един "свръхбог". За този Бог ние не можем да знаем в обикновения смисъл нищо. За да стигнем до него, "знанието" трябва да се влее в "не-знанието".
към текста >>
Следователно
Бог
, на когото приписваме качества, не е истинския
Бог
.
Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи. Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат. Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието".
Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог.
Ние идваме до истинския Бог, когато над един Бог с такива качества си представим един "свръхбог". За този Бог ние не можем да знаем в обикновения смисъл нищо. За да стигнем до него, "знанието" трябва да се влее в "не-знанието".
към текста >>
Ние идваме до истинския
Бог
, когато над един
Бог
с такива качества си представим един "свръх
бог
".
Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат. Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието". Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог.
Ние идваме до истинския Бог, когато над един Бог с такива качества си представим един "свръхбог".
За този Бог ние не можем да знаем в обикновения смисъл нищо. За да стигнем до него, "знанието" трябва да се влее в "не-знанието".
към текста >>
За този
Бог
ние не можем да знаем в обикновения смисъл нищо.
Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща. Обаче Бог е над "битието" и "не-битието". Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог. Ние идваме до истинския Бог, когато над един Бог с такива качества си представим един "свръхбог".
За този Бог ние не можем да знаем в обикновения смисъл нищо.
За да стигнем до него, "знанието" трябва да се влее в "не-знанието".
към текста >>
Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на
бог
ословското учение, което ни предлагат и схоластиците.
Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли. Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност. "Свещеническата одежда попречи на Николай от Куза" да следва неудържимо пътя, който му беше посочило това разбиране. И така ние виждаме, как с преминаването от "знанието" към "не-знанието" той полага едно хубаво начало.
Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на богословското учение, което ни предлагат и схоластиците.
Все пак той умее да развие това богословско съдържание в една напълно одухотворена форма. Върху Провидението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, върху моралния живот той излага учения, които са изградени напълно в духа и смисъла на догматичното християнство. На неговата духовна изходна точка би отговаряло той да каже: Аз имам доверие в човешката природа, че след като се е задълбочила в науките върху нещата във всички направления, тя може да превърне от себе си това "знание" в едно "не-знание", за да намери пълно задоволява не във висшето познание. Тогава той би възприел не получените по предание идеи за душата, безсмъртието, спасението, Бога, сътворението, триединството и т.н., както е сторил, а би застъпил тогава намерените по собствен път идеи.
към текста >>
Все пак той умее да развие това
бог
ословско съдържание в една напълно одухотворена форма.
Именно по въпроса, който тук разглеждаме, Николай от Куза има много сполучливи мисли. Неговото ясно отделяне на нисшото от висшето познание, му позволява от една страна да стигне до пълно разбиране на факта, че като сетивно същество човекът може да има в себе си само процеси, които като въздействия трябва да бъдат неподобни на съответните външни процеси; но от друга страна това го предпазва от смесването на вътрешните процеси с фактите, които възникват в полето на нашето възприятие и които, в тяхната непосредственост, не са нито вън, нито вътре, а стоят над тази противоположност. "Свещеническата одежда попречи на Николай от Куза" да следва неудържимо пътя, който му беше посочило това разбиране. И така ние виждаме, как с преминаването от "знанието" към "не-знанието" той полага едно хубаво начало. Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на богословското учение, което ни предлагат и схоластиците.
Все пак той умее да развие това богословско съдържание в една напълно одухотворена форма.
Върху Провидението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, върху моралния живот той излага учения, които са изградени напълно в духа и смисъла на догматичното християнство. На неговата духовна изходна точка би отговаряло той да каже: Аз имам доверие в човешката природа, че след като се е задълбочила в науките върху нещата във всички направления, тя може да превърне от себе си това "знание" в едно "не-знание", за да намери пълно задоволява не във висшето познание. Тогава той би възприел не получените по предание идеи за душата, безсмъртието, спасението, Бога, сътворението, триединството и т.н., както е сторил, а би застъпил тогава намерените по собствен път идеи.
към текста >>
Тогава той би възприел не получените по предание идеи за душата, безсмъртието, спасението,
Бог
а, сътворението, триединството и т.н., както е сторил, а би застъпил тогава намерените по собствен път идеи.
И така ние виждаме, как с преминаването от "знанието" към "не-знанието" той полага едно хубаво начало. Но същевременно трябва да отбележим, че в полето на "не-знанието" той не показва нищо друго, освен съдържанието на богословското учение, което ни предлагат и схоластиците. Все пак той умее да развие това богословско съдържание в една напълно одухотворена форма. Върху Провидението, Христос, Сътворението на света, Спасението на човека, върху моралния живот той излага учения, които са изградени напълно в духа и смисъла на догматичното християнство. На неговата духовна изходна точка би отговаряло той да каже: Аз имам доверие в човешката природа, че след като се е задълбочила в науките върху нещата във всички направления, тя може да превърне от себе си това "знание" в едно "не-знание", за да намери пълно задоволява не във висшето познание.
Тогава той би възприел не получените по предание идеи за душата, безсмъртието, спасението, Бога, сътворението, триединството и т.н., както е сторил, а би застъпил тогава намерените по собствен път идеи.
към текста >>
Станал е по-
бог
ат: Но
бог
атството е един товар, който той трудно носи.
Науката отдалечава отначало човека от невинната хармония, в която той се намира в света, докато се отдава на едно чисто наивно поведение в живота. При едно такова поведение в живота човек чувства смътно своята връзка с цялостния свят. Той е едно същество като другите същества, включен в потока на природните действия. Знанието го отделя, откъсва го от това цяло. Той създава в себе си един духовен живот.
Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно носи.
Защото отначало той тежи само на него. Сега трябва чрез собствените сили да намери отново пътя обратно към природата. Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си. Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана.
към текста >>
Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето
бог
атство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си.
Знанието го отделя, откъсва го от това цяло. Той създава в себе си един духовен живот. Станал е по-богат: Но богатството е един товар, който той трудно носи. Защото отначало той тежи само на него. Сега трябва чрез собствените сили да намери отново пътя обратно към природата.
Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си.
Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана. Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в Бога. Както Николай от Куза, той ще вярва, че върви по свой собствен път; но в действителност ще намери само онзи път, който му е показало неговото духовно развитие. Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам със своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието на най-дълбоките, собствени сили на човека.
към текста >>
Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в
Бог
а.
Защото отначало той тежи само на него. Сега трябва чрез собствените сили да намери отново пътя обратно към природата. Сега той трябва да познае, че сам трябва вече да включи, да внесе своето богатство в потока на мировите действия, както по-рано самата природа включваше неговата бедност в себе си. Тук най-злите демони дебнат човека. Неговата сила лесно може да бъде парализирана.
Вместо сам да извърши присъединяването с природата, при едно такова парализиране той ще прибегне до едно идващо отвън откровение, което отново го спасява от неговата самотност, което отново връща знанието чувствано от него като товар в първичното лоно на съществуването, в Бога.
Както Николай от Куза, той ще вярва, че върви по свой собствен път; но в действителност ще намери само онзи път, който му е показало неговото духовно развитие. Съществуват главно три пътища, по които човек може да тръгне, когато стигне там, където Николай е стигнал: Единият е положителната вяра, която идва към нас отвън; вторият е отчаянието; човек стои сам със своя товар и чувства цялото съществуване да се люлее заедно с него; третият е развитието на най-дълбоките, собствени сили на човека. Единият водач в този трети път трябва да бъде доверието в света. Другият водач трябва да бъде смелостта да следва това доверие, безразлично къде той го води.*/*Тук се загатва само с малко думи върху Пътя на духовното познание, който аз подробно описах в моите по-късно излезли книги, особено в "Как се добиват познания за висшите светове", "Очерк на една тайна наука" и "Загадки на душата"/.
към текста >>
42.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Преподавал е през различни времена в различните научни институции и тук и там е влизал в служба на
бог
атите и благородниците, на разположение на които е поставял своите държавнически и естественонаучни сръчности.
Агрипа от Нетесхайм е водил един твърде променлив живот. Той произхожда от един благороден род и се е родил в Кьолн. Следва от рано медицина и право и се стреми да си изясни природните явления по начина, който е бил приет тогава сред определени кръгове и общества, а също и от отделни изследователи, които са държали грижливо в тайна това, което познанието на природата им откривало. За тази цел той многократно ходи в Париж, в Италия и Англия и посещава също знаменития абат Тритем от Шпонхайм във Вюрцбург.
Преподавал е през различни времена в различните научни институции и тук и там е влизал в служба на богатите и благородниците, на разположение на които е поставял своите държавнически и естественонаучни сръчности.
Въпреки че неговите биографи описват услугите, които е правил, като не винаги безупречни, въпреки твърдението, че е печелил пари, като е претендирал че владее тайни изкуства и чрез тях може да достави печалби и предимства на хората, на всичко това се противопоставя неговият явен и неуморим стремеж да усвои знанието на своята епоха по честен начин и да задълбочи това знание в смисъла на едно по-висше познание на света. У него ясно се проявява стремежът да добие от една страна едно ясно становище към естествената наука, а от друга страна към висшето познание. До едно такова становище стига само онзи, който разбира, по какви пътища може да се стигне до едното и до другото познание. Колкото е вярно, че накрая естествената наука трябва да бъде издигната в областта на духа, ако трябва да бъде превърната във висше познание, толкова вярно е също, че отначало тя трябва да остане в своето собствено поле, ако искаме даде истинската основа на една по-висша степен. "Духът в природата" може да бъде намерен само от духа.
към текста >>
И
Бог
, който е на небето, той е в човека".
Така той се е издигнал до степента на "Духовната душа". На края той познава, че в тази духовна душа изживява най-дълбоката Първопричина на света, на мировото съществуване; духовната душа престава да бъде индивидуална, отделна. Ражда се познанието, за което Екхарт говореше, когато човек чувства да говори в него не той самият, а Първичното същество. Настъпило е онова състояние, когато Всемирният Дух вижда самия себе си в човека. Парацелзий е изразил това чувство в простите думи: "А това великото, което трябва да помислите: Няма нищо на небето и на земята, което да не е в човека.
И Бог, който е на небето, той е в човека".
към текста >>
Ето защо Парацелзий не търси в природата
Бог
а или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена.
Остава неоспоримо, че на полето на една по-висша действителност човекът е единство, въпреки че за човешката опитност той се разлага на седем члена и се представя като едно множество. Но именно за това съществува висшето познание: Да покаже единството във всичко, което за човека, поради неговата телесна и духовна организация, се явява като множество в непосредственото изживяване. На степента на най-висшето познание Парацелзий се стреми да слее своя собствен дух с единното Първично същество на света. Но той знае, че човек може да познае природата в нейната духовност тогава, когато влезе в пряко отношение с нея. Човек разбира природата не чрез това, че я населява по своему с произволно приети духовни същества, а чрез това, че я приема и цени такава, каквато е природата.
Ето защо Парацелзий не търси в природата Бога или Духа; но природата, такава, каквато тя стои пред неговите очи, е изцяло направо божествена.
Трябва ли да приписваме на растението една душа подобна на човешката, за да намерим духовното? Ето защо Парацелзий си обяснява развитието на нещата, доколкото това е възможно с научните средства на неговата епоха, абсолютно така, че той схваща това развитие като един сетивен природен процес. Според него всички неща произхождат от първичната материя, от първичната вода. Като един по-нататъшен процес на природата той счита разделянето на първичната материя на четири елемента: Вода, земя, огън, въздух.
към текста >>
Тогава твори не човекът, който живее във времето, а
Бог
твори, който е от вечността.
Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането. Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност. Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека.
Тогава твори не човекът, който живее във времето, а Бог твори, който е от вечността.
Обаче за Парацелзий не съществува такъв Бог от вечността. За него има само едно вечно ставане и човекът е един член в това вечно ставане. Това, което човекът образува, не е съществувало по никакъв начин по-рано. Това, което човекът твори, така както той твори, то е едно първично творение. Ако трябва да го наречем божествено, ние трябва да го наречем така само в смисъла, в който то е човешко творение.
към текста >>
Обаче за Парацелзий не съществува такъв
Бог
от вечността.
Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането. Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност. Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека. Тогава твори не човекът, който живее във времето, а Бог твори, който е от вечността.
Обаче за Парацелзий не съществува такъв Бог от вечността.
За него има само едно вечно ставане и човекът е един член в това вечно ставане. Това, което човекът образува, не е съществувало по никакъв начин по-рано. Това, което човекът твори, така както той твори, то е едно първично творение. Ако трябва да го наречем божествено, ние трябва да го наречем така само в смисъла, в който то е човешко творение.
към текста >>
43.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той е израснал от протестантското
бог
ословие в същия смисъл, в който Екхарт, Таулер и Сузо бяха израснали от католическото
бог
ословие.
За Парацелзий беше преди всичко важно да добие върху природата идеи, които дишат духа на застъпеното от него висше познание. Един сроден нему мислител, който приложи същия начин на мислене предимно върху собствената природа на човека, е Валентин Вайгел /1533-1588 г./.
Той е израснал от протестантското богословие в същия смисъл, в който Екхарт, Таулер и Сузо бяха израснали от католическото богословие.
Негови предшественици са Сабастиан Франк и Каспар Швенкфелдт. Противоположно на църковната вяра, която се придържаше към външното изповедание на религията, те насочваха към задълбочаването на вътрешния живот. За тях не е важен Исус, за който проповядва Евангелието, а Христос, който може да бъде роден във всеки човек от неговата по-дълбока природа и който трябва да бъде за него спасител от нисшия живот и ръководител към идеалното възвисяване. Вайгел упражняваше спокойно и скромно своята длъжност като свещеник в Чопау. Едва от оставените от него и напечатани през 17-ия век съчинения може да се разбере нещо от важните идеи, които се бяха родили в него върху природата на човека.
към текста >>
Яков Бьоме описва своето състояние като едно благочестие, което иска да бъде само мъдрост, и като една мъдрост, която иска да живее само в благочестие: "Когато воювах и се борех с подкрепата на
Бог
а, в моята душа изгря една чудесна светлина, която беше напълно чужда на дивата природа и в която аз познах, що е
Бог
и що е човекът и що възнамерява
Бог
да стори с човек".
Това, което звучи срещу нас от съчиненията на Гьорлицкия обущар Яков Бьоме /1575-1624 г./ е като едно възкликване на Природата, която, достигнала върха на своето ставане /развитие/, се удивлява на своята същност. Пред нас се явява един човек, чиито думи имат крила, изтъкан от изпълващо с блаженство чувство, че вижда да просиява в себе си знанието на висша Мъдрост.
Яков Бьоме описва своето състояние като едно благочестие, което иска да бъде само мъдрост, и като една мъдрост, която иска да живее само в благочестие: "Когато воювах и се борех с подкрепата на Бога, в моята душа изгря една чудесна светлина, която беше напълно чужда на дивата природа и в която аз познах, що е Бог и що е човекът и що възнамерява Бог да стори с човек".
Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който говори в него. Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него. За него този Дух е вездесъщ. Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам. На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам.
към текста >>
"Външният свят не е
Бог
и във вечността не ще бъде наречен
Бог
, а той е само една същност, в която
Бог
се изявява..... Когато се казва:
Бог
е всичко,
Бог
е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко.
Ето защо напълно в смисъла на Яков Бьоме е, да виждаме Добро и Зло във всяко нещо и във всеки процес на света; но съвсем не е в неговия смисъл да търсим първичното същество направо в едно смесване на доброто и злото. Първичното същество трябваше да погълне Злото; но злото не е съставна част на първичното същество. Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието.
"Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко.
Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия? "
към текста >>
44.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
С право Ернст Хекел трябваше да отхвърли грубата представа за
Бог
а съставена по материален начин.
От такова гледище, достигнато от естествената наука, не можеше вече да се яви едно смесване на духовното и сетивното, ако човек правилно разбира самия себе си. Развитата естествена наука прави невъзможно да се търси в природата един дух, който хората си представят подобно на материалното, както една здрава мисъл прави невъзможно да търсим причината за движението на часовниковите стрелки не в законите на механиката /в духа на неорганическата природа/, а в някакъв особен демон, който произвежда това движение.
С право Ернст Хекел трябваше да отхвърли грубата представа за Бога съставена по материален начин.
"В по-висшите и по-отвлечени форми на религията това телесно явление се изоставя и Бог е почетан само като чист дух, без тяло Бог е дух и който му се кланя, трябва да му се кланя в дух и истина! Въпреки това обаче душевната дейност на този чист дух остава напълно същата, както тази на антропоморфното лице на Бога. В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/.
към текста >>
"В по-висшите и по-отвлечени форми на религията това телесно явление се изоставя и
Бог
е почетан само като чист дух, без тяло
Бог
е дух и който му се кланя, трябва да му се кланя в дух и истина!
От такова гледище, достигнато от естествената наука, не можеше вече да се яви едно смесване на духовното и сетивното, ако човек правилно разбира самия себе си. Развитата естествена наука прави невъзможно да се търси в природата един дух, който хората си представят подобно на материалното, както една здрава мисъл прави невъзможно да търсим причината за движението на часовниковите стрелки не в законите на механиката /в духа на неорганическата природа/, а в някакъв особен демон, който произвежда това движение. С право Ернст Хекел трябваше да отхвърли грубата представа за Бога съставена по материален начин.
"В по-висшите и по-отвлечени форми на религията това телесно явление се изоставя и Бог е почетан само като чист дух, без тяло Бог е дух и който му се кланя, трябва да му се кланя в дух и истина!
Въпреки това обаче душевната дейност на този чист дух остава напълно същата, както тази на антропоморфното лице на Бога. В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин.
към текста >>
Въпреки това обаче душевната дейност на този чист дух остава напълно същата, както тази на антропоморфното лице на
Бог
а.
От такова гледище, достигнато от естествената наука, не можеше вече да се яви едно смесване на духовното и сетивното, ако човек правилно разбира самия себе си. Развитата естествена наука прави невъзможно да се търси в природата един дух, който хората си представят подобно на материалното, както една здрава мисъл прави невъзможно да търсим причината за движението на часовниковите стрелки не в законите на механиката /в духа на неорганическата природа/, а в някакъв особен демон, който произвежда това движение. С право Ернст Хекел трябваше да отхвърли грубата представа за Бога съставена по материален начин. "В по-висшите и по-отвлечени форми на религията това телесно явление се изоставя и Бог е почетан само като чист дух, без тяло Бог е дух и който му се кланя, трябва да му се кланя в дух и истина!
Въпреки това обаче душевната дейност на този чист дух остава напълно същата, както тази на антропоморфното лице на Бога.
В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин. Отличният мислител Б.
към текста >>
Така стигаме до парадоксалната представа за
Бог
а като едно газообразно гръбначно животно".
Развитата естествена наука прави невъзможно да се търси в природата един дух, който хората си представят подобно на материалното, както една здрава мисъл прави невъзможно да търсим причината за движението на часовниковите стрелки не в законите на механиката /в духа на неорганическата природа/, а в някакъв особен демон, който произвежда това движение. С право Ернст Хекел трябваше да отхвърли грубата представа за Бога съставена по материален начин. "В по-висшите и по-отвлечени форми на религията това телесно явление се изоставя и Бог е почетан само като чист дух, без тяло Бог е дух и който му се кланя, трябва да му се кланя в дух и истина! Въпреки това обаче душевната дейност на този чист дух остава напълно същата, както тази на антропоморфното лице на Бога. В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен.
Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно".
/Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин. Отличният мислител Б. Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света. Душата на човека е сбор от процеси, в които духът се явява като факт непосредствено.
към текста >>
45.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Бог
ати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма.
Йохан Шефлер,наречен Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ се появи в 17-ия век като една личност, която още веднъж направи да проблесне в една велика душевна хармония това, което Таулер, Вайгел, Яков Бьоме и други бяха подготвили. Като събрани в един духовен фокус и лъчезарящи с една по-висша светлина се явиха идеите на горепосочените мислители в неговата книга: "Херувимов странствуващ поклонник.
Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма.
Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма. Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава. В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/. "Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг? " "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
към текста >>
В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /
Бог
а/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /
Бог
а/.
Йохан Шефлер,наречен Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ се появи в 17-ия век като една личност, която още веднъж направи да проблесне в една велика душевна хармония това, което Таулер, Вайгел, Яков Бьоме и други бяха подготвили. Като събрани в един духовен фокус и лъчезарящи с една по-висша светлина се явиха идеите на горепосочените мислители в неговата книга: "Херувимов странствуващ поклонник. Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма. Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма. Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава.
В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/.
"Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг? " "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
към текста >>
"
Бог
е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг?
Като събрани в един духовен фокус и лъчезарящи с една по-висша светлина се явиха идеите на горепосочените мислители в неговата книга: "Херувимов странствуващ поклонник. Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма. Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма. Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава. В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/.
"Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг?
" "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
към текста >>
" "аз съм така
бог
ат, както
Бог
а; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "
Бог
ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в
Бог
а." "ако си роден от
Бог
,
Бог
цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш
Бог
а някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма. Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма. Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава. В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/. "Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг?
" "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
към текста >>
"Вселената не те държи; ти самият си вселената, която в тебе и с тебе те държи така здраво като пленник." "Човекът не притежава съвършеното блаженство: Докато единството не е погълнало различността." "Човекът е всички неща: Ако нещо му липсва, той наистина сам не познава своето
бог
атство."
За този, който се чувствува така в Цялото, престава да съществува всяка отделеност между него и едно друго същество; той не се чувства вече като отделен индивид; Напротив, всичко, което е у него, той го чувства като част от света, а своята истинска същност той чувства като тази вселена.
"Вселената не те държи; ти самият си вселената, която в тебе и с тебе те държи така здраво като пленник." "Човекът не притежава съвършеното блаженство: Докато единството не е погълнало различността." "Човекът е всички неща: Ако нещо му липсва, той наистина сам не познава своето богатство."
към текста >>
"Човече, когато твоят дух се издигне над място и време, ти можеш всеки момент да бъдеш във вечността." "Аз сам съм вечността, когато времето напусна и себе си обгръщам в
Бог
а, и
Бог
а в себе си." "Розата, която твоите външни очи виждат тук, тя е цъфтяла от вечността в
Бог
а." "Кога застанеш в един център, ти всичко виждаш едно временно: Туй що сега и после става, и тук и в царството небесно." "Приятелю мой, докато в твоята мисъл има място, време: Ти не разбираш, що е
Бог
и вечността." "Когато човек се изтръгва от многообразието и се обръща към
Бог
а, той стига до единството."
Като сетивно същество човекът е една вещ между другите вещи и неговите сетивни органи му донасят като сетивна индивидуалност сетивно знание за нещата в пространството и времето вън от него; но когато духът говори в човека, тогава не съществува никакво вън и никакво вътре; нищо не е тук и нищо не е там от това, което е духовно; нищо не е преди и нищо не е след: пространството и времето са изчезнали в съзерцанието на всемирния дух. Само докато човек гледа нещата като индивид, той е тук, а нещата са там; И само докато гледа нещата като индивид, едно е преди, друго е след.
"Човече, когато твоят дух се издигне над място и време, ти можеш всеки момент да бъдеш във вечността." "Аз сам съм вечността, когато времето напусна и себе си обгръщам в Бога, и Бога в себе си." "Розата, която твоите външни очи виждат тук, тя е цъфтяла от вечността в Бога." "Кога застанеш в един център, ти всичко виждаш едно временно: Туй що сега и после става, и тук и в царството небесно." "Приятелю мой, докато в твоята мисъл има място, време: Ти не разбираш, що е Бог и вечността." "Когато човек се изтръгва от многообразието и се обръща към Бога, той стига до единството."
към текста >>
"Когато се издигнеш над себе си и оставиш
Бог
да царува: В твоя дух става възнесението." "Тялото трябва да се издигне в духа, а духът в
Бог
а: Там, гдето в него, о човече, ти вечно блажен ще живееш." "Колкото повече в мене чезне и изнемогва моят Аз: Толкова повече се засилва божият Аз."
С това е достигната онази висота, на която човек се издига над своя индивидуален аз и всяка противоположност между него и света престава да съществува. За него започва един по-висш живот. Вътрешното изживяване, което той изпитва, му се явява като смъртта на старец и възкресение в новия живот.
"Когато се издигнеш над себе си и оставиш Бог да царува: В твоя дух става възнесението." "Тялото трябва да се издигне в духа, а духът в Бога: Там, гдето в него, о човече, ти вечно блажен ще живееш." "Колкото повече в мене чезне и изнемогва моят Аз: Толкова повече се засилва божият Аз."
към текста >>
"Не съществува нищо, освен аз и ти; и ако не сме двама:
Бог
не е вече
Бог
и небето се сгромолясва."
От такова едно гледище човекът познава своето значение и значението на нещата в царството на вечната необходимост. Всемирната природа му се явява непосредствено като божествен Дух. Мисълта за един божествен всемирен Дух, който би могъл да бъде и да съществува над и наред с нещата на вселената, изчезва като една оборена представа. Този всемирен Дух се явява така разлят в нещата, така станал едно с нещата, че ние не бихме искали вече да си го представим, щом от него бихме отнели една единствена частица.
"Не съществува нищо, освен аз и ти; и ако не сме двама: Бог не е вече Бог и небето се сгромолясва."
към текста >>
"
Бог
не може да направи без мене и едно червейче: Ако аз не го поддържам заедно с него, то мигом ще загине." "Аз зная, че без мене
Бог
нито миг не може да живее: Ако загина аз, той по неволя трябва да предаде дух."
Човекът чувства като необходимо звено в мировата верига. Неговите деяния нямат вече нищо произволно или никаква индивидуалност в себе си. Това, което той върши, е необходимо в цялото, в мировата верига, която би се разпаднала, ако от нея би отпаднала неговата дейност.
"Бог не може да направи без мене и едно червейче: Ако аз не го поддържам заедно с него, то мигом ще загине." "Аз зная, че без мене Бог нито миг не може да живее: Ако загина аз, той по неволя трябва да предаде дух."
към текста >>
"Колкото и мръсна да е една прашинка, колкото и малко да е едно петънце, мъдрецът вижда в него славата на
Бог
а." "В едно синапово зрънце, когато го разбереш, се намира образът на горните и долни неща." На тази висота човекът се чувства свободно.
Едва на тази висота човек вижда нещата в тяхната истинска същност. Той не се нуждае вече да приписва на най-малкото, на грубо-сетивното една духовна същност отвън. Защото така, както е това най-малкото, в цялата негова маломерност и груба сетивност, то е член на Цялото.
"Колкото и мръсна да е една прашинка, колкото и малко да е едно петънце, мъдрецът вижда в него славата на Бога." "В едно синапово зрънце, когато го разбереш, се намира образът на горните и долни неща." На тази висота човекът се чувства свободно.
Защото принуда има само там, където нещо отвън може да принуди човека. Обаче когато всичко външно се е вляло във вътрешността, когато противоположността между "Аз и свят", "външно и вътрешно", "природа и дух" е изчезнала: Тогава човек чувства всичко, което го тласка, само като свой собствен подтик "постави ме, колкото здраво искаш, в хиляди железни окови, аз все пак ще бъда напълно свободен и необвързан." "Ако моята воля умре, Бог е принуден да върши това, което аз искам: Аз самият предписвам образеца и целта."
към текста >>
Обаче когато всичко външно се е вляло във вътрешността, когато противоположността между "Аз и свят", "външно и вътрешно", "природа и дух" е изчезнала: Тогава човек чувства всичко, което го тласка, само като свой собствен подтик "постави ме, колкото здраво искаш, в хиляди железни окови, аз все пак ще бъда напълно свободен и необвързан." "Ако моята воля умре,
Бог
е принуден да върши това, което аз искам: Аз самият предписвам образеца и целта."
Едва на тази висота човек вижда нещата в тяхната истинска същност. Той не се нуждае вече да приписва на най-малкото, на грубо-сетивното една духовна същност отвън. Защото така, както е това най-малкото, в цялата негова маломерност и груба сетивност, то е член на Цялото. "Колкото и мръсна да е една прашинка, колкото и малко да е едно петънце, мъдрецът вижда в него славата на Бога." "В едно синапово зрънце, когато го разбереш, се намира образът на горните и долни неща." На тази висота човекът се чувства свободно. Защото принуда има само там, където нещо отвън може да принуди човека.
Обаче когато всичко външно се е вляло във вътрешността, когато противоположността между "Аз и свят", "външно и вътрешно", "природа и дух" е изчезнала: Тогава човек чувства всичко, което го тласка, само като свой собствен подтик "постави ме, колкото здраво искаш, в хиляди железни окови, аз все пак ще бъда напълно свободен и необвързан." "Ако моята воля умре, Бог е принуден да върши това, което аз искам: Аз самият предписвам образеца и целта."
към текста >>
"Законът е за лошите; ако не би съществувала никаква заповед написана: Благочестивите все пак биха любили
бог
а и ближния."
Сега престават да съществуват всички идващи отвън морални норми; човекът става за себе си мярка и цел. Той не стои под никакъв закон; защото самият закон е станал неговото същество.
"Законът е за лошите; ако не би съществувала никаква заповед написана: Благочестивите все пак биха любили бога и ближния."
към текста >>
"Вие хора, научете се от цветенцата на ливадите: Как можете да се харесвате на
бог
а и въпреки това да бъдете красиви." "Розата е без защо, тя цъфти: Тя не обръща внимание на себе си, не пита, дали я виждат."
Така, достигнал на висшата степен на познанието, на човека отново се възвръща невинността на природата. Той изпълнява задачите, които му са поставени, с чувството на една вечна необходимост. Той си казва: Чрез тази твърда необходимост в твоите ръце е предпоставено да извлечеш от самата тази вечна необходимост онзи дял, който ти е отреден.
"Вие хора, научете се от цветенцата на ливадите: Как можете да се харесвате на бога и въпреки това да бъдете красиви." "Розата е без защо, тя цъфти: Тя не обръща внимание на себе си, не пита, дали я виждат."
към текста >>
Ако ти не принесеш себе си в жертва за
Бог
а, накрая вечната смърт ще те принесе в жертва за врага."
"Що значи да не грешиш? Не трябва да питаш дълго: иди, немите цветя ще ти го кажат." "Всичко трябва да бъде принесено в жертва.
Ако ти не принесеш себе си в жертва за Бога, накрая вечната смърт ще те принесе в жертва за врага."
към текста >>
46.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Тези векове донесоха
бог
ати възгледи за природата.
Изминали са близо два века и половина, откакто в своя "Херувимски странстващ поклонник" Ангелус Силезиус бе събрал мъдростта на своите предшественици.
Тези векове донесоха богати възгледи за природата.
Гьоте разкри една велика перспектива за естествената наука. Той се стремеше да проследи вечните, неумолими закони на природата и нейното действие до върха, където те произвеждат човека със същата необходимост, както на по-ниска степен произвеждат камъка /виж моята книга "Гьотевият светоглед", Берлин, Философско-антропософско издателство/. Ламарк, Дарвин, Хекел и др. действаха по-нататък в смисъла на този начин на мислене. "Въпросът на въпросите", този за естествения произход на човека, получи своя отговор през 19-ия век.
към текста >>
За нея формите на организмите не са създадени от един човекоподобен
Бог
; тя проследява тяхното развитие в сетивния свят според чисто природни закони.
Тази естествена наука не даде на природата нищо, което да не и принадлежи. Тя прогони от нея всичко, което не трябва да се търси там, но което се намира само във вътрешността на човека. Тя не вижда вече в природата никакво същество, което да е подобно на човешката душа и което да твори както човекът твори.
За нея формите на организмите не са създадени от един човекоподобен Бог; тя проследява тяхното развитие в сетивния свят според чисто природни закони.
Майстер Екхарт както и Таулер, а също Яков Бьоме както и Ангелус Силезиус би трябвало да изпитат най-дълбоко задоволство наблюдавайки тази естествена наука. Духът, в който те искаха да разглеждат света, е преминал в пълния смисъл върху наблюдението на природата, ако това наблюдение се разбира правилно. Това, което те още не можеха да сторят, а именно да осветят и фактите на природата със светлината, която беше изгряла за тях, това несъмнено би било техен копнеж, ако тази естествена наука би съществувала по тяхно време. Те не можаха да сторят това; защото никаква геология, никаква "естествена история на сътворението" не им разказва за процесите в природата. Само Библията им разказваше по свой начин за такива процеси.
към текста >>
47.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на
Бог
а; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя.
Стрелките, обозначаващи пътя към модерното развитие бяха отдавна поставени още когато науките бяха решили окончателно да осъществят закъснялото си отделяне от метафизиката. Яростно дискутираният в миналото проблем за превъзходството на Духа над материята от една страна и на материята над Духа от другата, остави само незадоволителния, съвсем еднозначен белег: На безрезервна вяра в науката и техниката и на резервирано неверие спрямо всичко, чието съществуване не би могло да се докаже чрез методите и инструментариума на природните науки. Несъмнено, вярата в прогреса, аналитичното, понятийно-абстрактно мислене и породените от него технически завоевания отредиха на част от човечеството високо ниво на съвременна цивилизованост, макар че някои неща, които на пръв поглед сякаш повишават качеството на живота, доста често довеждат до стандартизиране на човешките потребности и форми на съществуване.
С навлизането в модерната епоха трябваше да се примирим с нещо, чиито последици не могат да се подминат със затворени очи: загубването на Небето, на ведростта на Бога; загубване на изживяването за противоположността между Дух и материя.
към текста >>
48.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на
Бог
овете".
Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим. Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли? Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет". Това е написано в една брошура от Роберт Г.
Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете".
към текста >>
49.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Тя признава
Бог
овете, но тя знае, че в обикновените възгледи за
Бог
овете не се разкриват загадките на съществуванието.
Ние виждаме как първоначално народните религии не могат да и дадат това, което нейното сърце търси.
Тя признава Боговете, но тя знае, че в обикновените възгледи за Боговете не се разкриват загадките на съществуванието.
Тя търси една мъдрост, която е грижливо пазена от общността на жреците-мъдреци. Тя търси убежище за своята душа именно всред мъдреците. Ако мъдреците намерят, че личността е достатъчно узряла, тя подлежи на обучение в места, недостъпни за погледите на външни хора, и бива издигната от степен на степен до едно висше знание. Това, което става сега в нея, е скрито за непосветените. За известно време тя като че ли е напълно изтръгната от земния свят и пренесена в една тайнствена област.
към текста >>
„Мислех, че докосвам
Бог
а, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот.
Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид.
„Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот.
То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира.
към текста >>
Плутарх говори за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото
Бог
ът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей!
Плутарх говори за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото Богът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей!
Обаче ние отговаряме на божеството с думите: „Ти си! " и му поднасяме поздрава на Битието като истински, първичен и единствено подходящ за него поздрав.
към текста >>
Неговите действия трябва да станат част в творчеството на
Бог
овете.
Такива чувства живеят в миста след посвещението. Той чувствува Вечното, Божественото.
Неговите действия трябва да станат част в творчеството на Боговете.
Той трябва да си каже: - Аз открих в себе си един по-висш ,Аз", обаче този „Аз" надхвърля границите на моето сетивно развитие; той е бил преди моето раждане, ще бъде и след моята смърт. Този „Аз" е творил от вечността; той ще твори във вечността. Моята сетивна личност е създание на този „Аз", но аз съм включен в него, той твори в мен, аз съм негова част. Сега вече това, което аз творя, е нещо по-висше от сетивното. Моята личност е само средство за тази творческа сила, за това божествено присъствие в мен.
към текста >>
А от Цицерон узнаваме, че в Мистериите, „когато сме наясно с техните тайни, разбираме по-скоро естеството на нещата, отколкото това на
Бог
овете".
Плутарх съобщава, че в Мистериите „могат да се намерят най-великите разкрития и тълкувания за природата на демоните".
А от Цицерон узнаваме, че в Мистериите, „когато сме наясно с техните тайни, разбираме по-скоро естеството на нещата, отколкото това на Боговете".
(Плутарх: „За упадъка на оракулите", Цицерон „За естеството на Боговете".)
към текста >>
(Плутарх: „За упадъка на оракулите", Цицерон „За естеството на
Бог
овете".)
Плутарх съобщава, че в Мистериите „могат да се намерят най-великите разкрития и тълкувания за природата на демоните". А от Цицерон узнаваме, че в Мистериите, „когато сме наясно с техните тайни, разбираме по-скоро естеството на нещата, отколкото това на Боговете".
(Плутарх: „За упадъка на оракулите", Цицерон „За естеството на Боговете".)
към текста >>
Следователно, демоните, тоест духовните Същества и самите
Бог
ове също се нуждаеха от обяснение.
От подобни съобщения се вижда ясно, че за мистите съществуваше по-висше обяснение за природата на нещата, това, което народните религии можеха да дадат.
Следователно, демоните, тоест духовните Същества и самите Богове също се нуждаеха от обяснение.
Така стигаме нагоре до Същества, които бяха от по-висше естество, отколкото Демоните и Боговете. Ето какво се крие в мъдростта на Мистериите.
към текста >>
Така стигаме нагоре до Същества, които бяха от по-висше естество, отколкото Демоните и
Бог
овете.
От подобни съобщения се вижда ясно, че за мистите съществуваше по-висше обяснение за природата на нещата, това, което народните религии можеха да дадат. Следователно, демоните, тоест духовните Същества и самите Богове също се нуждаеха от обяснение.
Така стигаме нагоре до Същества, които бяха от по-висше естество, отколкото Демоните и Боговете.
Ето какво се крие в мъдростта на Мистериите.
към текста >>
Народът си представял
Бог
овете и Демоните в образи, чието съдържание вземал изцяло от сетивно-действителния свят.
Народът си представял Боговете и Демоните в образи, чието съдържание вземал изцяло от сетивно-действителния свят.
Нямаше ли да се заблуди относно вечността онзи, който прозираше същността на Боговете? Как можеше Зевс, когото народът си представяше, да бъде вечен, когато носеше качествата на едно преходно същество?
към текста >>
Нямаше ли да се заблуди относно вечността онзи, който прозираше същността на
Бог
овете?
Народът си представял Боговете и Демоните в образи, чието съдържание вземал изцяло от сетивно-действителния свят.
Нямаше ли да се заблуди относно вечността онзи, който прозираше същността на Боговете?
Как можеше Зевс, когото народът си представяше, да бъде вечен, когато носеше качествата на едно преходно същество?
към текста >>
Едно беше ясно за миста: човек стига до своята представа за
Бог
овете по начин, различен от този, по който добива представа за другите неща.
Едно беше ясно за миста: човек стига до своята представа за Боговете по начин, различен от този, по който добива представа за другите неща.
Един предмет от външния свят ме заставя да си образувам за него само една строго определена представа. В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо свободно, произволно. Тук липсва принудата на външния свят. Размишлението учи, че с Боговете ние си представяме нещо, за което не съществува никакъв външен контрол. Това поставя човека в една логическа несигурност.
към текста >>
В сравнение с това, начинът на образуване на представите за
Бог
овете, има в себе си нещо свободно, произволно.
Едно беше ясно за миста: човек стига до своята представа за Боговете по начин, различен от този, по който добива представа за другите неща. Един предмет от външния свят ме заставя да си образувам за него само една строго определена представа.
В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо свободно, произволно.
Тук липсва принудата на външния свят. Размишлението учи, че с Боговете ние си представяме нещо, за което не съществува никакъв външен контрол. Това поставя човека в една логическа несигурност. Той сам започва да се чувствува като творец на своите Богове. Да, той се пита: Как мога аз да се издигна с моите представи над физическата действителност?
към текста >>
Размишлението учи, че с
Бог
овете ние си представяме нещо, за което не съществува никакъв външен контрол.
Едно беше ясно за миста: човек стига до своята представа за Боговете по начин, различен от този, по който добива представа за другите неща. Един предмет от външния свят ме заставя да си образувам за него само една строго определена представа. В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо свободно, произволно. Тук липсва принудата на външния свят.
Размишлението учи, че с Боговете ние си представяме нещо, за което не съществува никакъв външен контрол.
Това поставя човека в една логическа несигурност. Той сам започва да се чувствува като творец на своите Богове. Да, той се пита: Как мога аз да се издигна с моите представи над физическата действителност? На такива мисли трябваше да се отдаде мистът. За него това бяха напълно оправдани съмнения.
към текста >>
Той сам започва да се чувствува като творец на своите
Бог
ове.
Един предмет от външния свят ме заставя да си образувам за него само една строго определена представа. В сравнение с това, начинът на образуване на представите за Боговете, има в себе си нещо свободно, произволно. Тук липсва принудата на външния свят. Размишлението учи, че с Боговете ние си представяме нещо, за което не съществува никакъв външен контрол. Това поставя човека в една логическа несигурност.
Той сам започва да се чувствува като творец на своите Богове.
Да, той се пита: Как мога аз да се издигна с моите представи над физическата действителност? На такива мисли трябваше да се отдаде мистът. За него това бяха напълно оправдани съмнения. Нека погледнем, си мислеше той, всички представи за Боговете. Не приличат ли те на създанията, които намираме във външния свят?
към текста >>
Нека погледнем, си мислеше той, всички представи за
Бог
овете.
Това поставя човека в една логическа несигурност. Той сам започва да се чувствува като творец на своите Богове. Да, той се пита: Как мога аз да се издигна с моите представи над физическата действителност? На такива мисли трябваше да се отдаде мистът. За него това бяха напълно оправдани съмнения.
Нека погледнем, си мислеше той, всички представи за Боговете.
Не приличат ли те на създанията, които намираме във външния свят? Не ги ли създава човекът, като им прибавя или отнема едно или друго качество от сетивния свят? Примитивният човек, който обича лова, създава едно небе, на което Боговете се отдават на най-блестящия лов. И гъркът поставя на своя Олимп за Богове личности, чиито първообрази се намирали в добре познатата гръцка действителност.
към текста >>
Примитивният човек, който обича лова, създава едно небе, на което
Бог
овете се отдават на най-блестящия лов.
На такива мисли трябваше да се отдаде мистът. За него това бяха напълно оправдани съмнения. Нека погледнем, си мислеше той, всички представи за Боговете. Не приличат ли те на създанията, които намираме във външния свят? Не ги ли създава човекът, като им прибавя или отнема едно или друго качество от сетивния свят?
Примитивният човек, който обича лова, създава едно небе, на което Боговете се отдават на най-блестящия лов.
И гъркът поставя на своя Олимп за Богове личности, чиито първообрази се намирали в добре познатата гръцка действителност.
към текста >>
И гъркът поставя на своя Олимп за
Бог
ове личности, чиито първообрази се намирали в добре познатата гръцка действителност.
За него това бяха напълно оправдани съмнения. Нека погледнем, си мислеше той, всички представи за Боговете. Не приличат ли те на създанията, които намираме във външния свят? Не ги ли създава човекът, като им прибавя или отнема едно или друго качество от сетивния свят? Примитивният човек, който обича лова, създава едно небе, на което Боговете се отдават на най-блестящия лов.
И гъркът поставя на своя Олимп за Богове личности, чиито първообрази се намирали в добре познатата гръцка действителност.
към текста >>
„Хората си представят
Бог
овете създадени по техен образ Те трябва да имат техните сетива, глас и тяло.
„Хората си представят Боговете създадени по техен образ Те трябва да имат техните сетива, глас и тяло.
към текста >>
Те биха нарисували и изписали образите и телата на
Бог
овете
Те биха нарисували и изписали образите и телата на Боговете
към текста >>
Конете
Бог
ове, приличащи на коне, говедата на говеда."
Конете Богове, приличащи на коне, говедата на говеда."
към текста >>
Той може да отхвърли съчиненията за
Бог
овете и да признае за действителност само това, което неговите сетива му показват.
Подобен възглед може да накара човека да се усъмни във всичко божествено.
Той може да отхвърли съчиненията за Боговете и да признае за действителност само това, което неговите сетива му показват.
Обаче такова съмнение е чуждо за миста. Той вижда, че такъв съмняващ се човек прилича на едно растение, което би си казало: Моят чуден цвят е нищо, той е нещо празно, защото аз съм едно завършено същество с моите зелени листа; това, което прибавям към тях в образа на цветовете, им придава само една измамна илюзия.
към текста >>
Така и мистът не може да се задоволи със създадените
Бог
ове, с
Бог
овете на народа.
Така и мистът не може да се задоволи със създадените Богове, с Боговете на народа.
Ако растението можеше да мисли, то би видяло, че силите, които са създали зелените листа, са предназначени да създадат и цветовете. Обаче то не би престанало да изследва тези сили, за да ги види. По същия начин постъпва и мистът с народните Богове. Той не ги отрича, не ги счита за празна работа, но знае, че те са създадени от хората. Същите природни сили, същият божествен елемент, които творят в природата, творят също и в миста.
към текста >>
По същия начин постъпва и мистът с народните
Бог
ове.
Така и мистът не може да се задоволи със създадените Богове, с Боговете на народа. Ако растението можеше да мисли, то би видяло, че силите, които са създали зелените листа, са предназначени да създадат и цветовете. Обаче то не би престанало да изследва тези сили, за да ги види.
По същия начин постъпва и мистът с народните Богове.
Той не ги отрича, не ги счита за празна работа, но знае, че те са създадени от хората. Същите природни сили, същият божествен елемент, които творят в природата, творят също и в миста. И в него те създават представи за Боговете. Той иска да види тази сила, която твори Боговете. Тя не прилича на природните Богове, тя е нещо по-висше.
към текста >>
И в него те създават представи за
Бог
овете.
Ако растението можеше да мисли, то би видяло, че силите, които са създали зелените листа, са предназначени да създадат и цветовете. Обаче то не би престанало да изследва тези сили, за да ги види. По същия начин постъпва и мистът с народните Богове. Той не ги отрича, не ги счита за празна работа, но знае, че те са създадени от хората. Същите природни сили, същият божествен елемент, които творят в природата, творят също и в миста.
И в него те създават представи за Боговете.
Той иска да види тази сила, която твори Боговете. Тя не прилича на природните Богове, тя е нещо по-висше. И на това обръща внимание Ксенофан:
към текста >>
Той иска да види тази сила, която твори
Бог
овете.
Обаче то не би престанало да изследва тези сили, за да ги види. По същия начин постъпва и мистът с народните Богове. Той не ги отрича, не ги счита за празна работа, но знае, че те са създадени от хората. Същите природни сили, същият божествен елемент, които творят в природата, творят също и в миста. И в него те създават представи за Боговете.
Той иска да види тази сила, която твори Боговете.
Тя не прилича на природните Богове, тя е нещо по-висше. И на това обръща внимание Ксенофан:
към текста >>
Тя не прилича на природните
Бог
ове, тя е нещо по-висше.
По същия начин постъпва и мистът с народните Богове. Той не ги отрича, не ги счита за празна работа, но знае, че те са създадени от хората. Същите природни сили, същият божествен елемент, които творят в природата, творят също и в миста. И в него те създават представи за Боговете. Той иска да види тази сила, която твори Боговете.
Тя не прилича на природните Богове, тя е нещо по-висше.
И на това обръща внимание Ксенофан:
към текста >>
„Един
Бог
е всевелик между
Бог
овете и човеците,
„Един Бог е всевелик между Боговете и човеците,
към текста >>
Такъв е бил и
Бог
ът на Мистериите.
Такъв е бил и Богът на Мистериите.
Той може да се нарече „скритият Бог", защото сетивният човек не може да го намери никъде. Отправи погледа си навън към нещата и ти не ще намериш нищо божествено.
към текста >>
Той може да се нарече „скритият
Бог
", защото сетивният човек не може да го намери никъде.
Такъв е бил и Богът на Мистериите.
Той може да се нарече „скритият Бог", защото сетивният човек не може да го намери никъде.
Отправи погледа си навън към нещата и ти не ще намериш нищо божествено.
към текста >>
Пропий фантазията си с религиозно чувство; ти ще създадеш образите, които можеш да вземеш за
Бог
ове, но твоят ум ги разпокъсва, защото той показва, че ти сам си ги създал, като за целта си взел материала от сетивния свят.
Обучи своя ум и ти ще прозреш по какви закони се раждат и умират нещата; но и твоят ум също няма да ти открие божествения свят.
Пропий фантазията си с религиозно чувство; ти ще създадеш образите, които можеш да вземеш за Богове, но твоят ум ги разпокъсва, защото той показва, че ти сам си ги създал, като за целта си взел материала от сетивния свят.
Докато наблюдаваш нещата около теб като надарен с ум, ти ще бъдеш човек, който отрича Бога. Защото Бог не съществува за твоите сетива и за твоя ум, който е насочен към сетивните възприятия. Бог е като омагьосан в света. Ти се нуждаеш от неговата собствена сила, за да го намериш. Тази сила трябва да събудиш ти в себе си.
към текста >>
Докато наблюдаваш нещата около теб като надарен с ум, ти ще бъдеш човек, който отрича
Бог
а.
Обучи своя ум и ти ще прозреш по какви закони се раждат и умират нещата; но и твоят ум също няма да ти открие божествения свят. Пропий фантазията си с религиозно чувство; ти ще създадеш образите, които можеш да вземеш за Богове, но твоят ум ги разпокъсва, защото той показва, че ти сам си ги създал, като за целта си взел материала от сетивния свят.
Докато наблюдаваш нещата около теб като надарен с ум, ти ще бъдеш човек, който отрича Бога.
Защото Бог не съществува за твоите сетива и за твоя ум, който е насочен към сетивните възприятия. Бог е като омагьосан в света. Ти се нуждаеш от неговата собствена сила, за да го намериш. Тази сила трябва да събудиш ти в себе си.
към текста >>
Защото
Бог
не съществува за твоите сетива и за твоя ум, който е насочен към сетивните възприятия.
Обучи своя ум и ти ще прозреш по какви закони се раждат и умират нещата; но и твоят ум също няма да ти открие божествения свят. Пропий фантазията си с религиозно чувство; ти ще създадеш образите, които можеш да вземеш за Богове, но твоят ум ги разпокъсва, защото той показва, че ти сам си ги създал, като за целта си взел материала от сетивния свят. Докато наблюдаваш нещата около теб като надарен с ум, ти ще бъдеш човек, който отрича Бога.
Защото Бог не съществува за твоите сетива и за твоя ум, който е насочен към сетивните възприятия.
Бог е като омагьосан в света. Ти се нуждаеш от неговата собствена сила, за да го намериш. Тази сила трябва да събудиш ти в себе си.
към текста >>
Бог
е като омагьосан в света.
Обучи своя ум и ти ще прозреш по какви закони се раждат и умират нещата; но и твоят ум също няма да ти открие божествения свят. Пропий фантазията си с религиозно чувство; ти ще създадеш образите, които можеш да вземеш за Богове, но твоят ум ги разпокъсва, защото той показва, че ти сам си ги създал, като за целта си взел материала от сетивния свят. Докато наблюдаваш нещата около теб като надарен с ум, ти ще бъдеш човек, който отрича Бога. Защото Бог не съществува за твоите сетива и за твоя ум, който е насочен към сетивните възприятия.
Бог е като омагьосан в света.
Ти се нуждаеш от неговата собствена сила, за да го намериш. Тази сила трябва да събудиш ти в себе си.
към текста >>
Тази драма се състоеше в това, да бъде освободен омагьосаният
Бог
.
Ето какво научаваше кандидатът за посвещение. И сега за него започва великата световна драма, в която той е жив участник.
Тази драма се състоеше в това, да бъде освободен омагьосаният Бог.
Къде е Бог? Този беше въпросът, който изникваше пред душата на миста. Бог не е тук, но природата е тук. Той трябва да бъде намерен в природата. В нея е намерил той своя омагьосан гроб.
към текста >>
Къде е
Бог
?
Ето какво научаваше кандидатът за посвещение. И сега за него започва великата световна драма, в която той е жив участник. Тази драма се състоеше в това, да бъде освободен омагьосаният Бог.
Къде е Бог?
Този беше въпросът, който изникваше пред душата на миста. Бог не е тук, но природата е тук. Той трябва да бъде намерен в природата. В нея е намерил той своя омагьосан гроб. Мистът схващаше в един висш смисъл думите: „Бог е любов".
към текста >>
Бог
не е тук, но природата е тук.
Ето какво научаваше кандидатът за посвещение. И сега за него започва великата световна драма, в която той е жив участник. Тази драма се състоеше в това, да бъде освободен омагьосаният Бог. Къде е Бог? Този беше въпросът, който изникваше пред душата на миста.
Бог не е тук, но природата е тук.
Той трябва да бъде намерен в природата. В нея е намерил той своя омагьосан гроб. Мистът схващаше в един висш смисъл думите: „Бог е любов". Защото Бог е довел тази любов до външна проява. Той е отдал себе си в безгранична Любов; той се е разлял и раздробил в разнообразието на природните неща; те живеят, но не и той в тях.
към текста >>
Мистът схващаше в един висш смисъл думите: „
Бог
е любов".
Къде е Бог? Този беше въпросът, който изникваше пред душата на миста. Бог не е тук, но природата е тук. Той трябва да бъде намерен в природата. В нея е намерил той своя омагьосан гроб.
Мистът схващаше в един висш смисъл думите: „Бог е любов".
Защото Бог е довел тази любов до външна проява. Той е отдал себе си в безгранична Любов; той се е разлял и раздробил в разнообразието на природните неща; те живеят, но не и той в тях. Той почива в тях. Но човек може да го пробуди в себе си, като освободи и разшири познанието си за Бога.
към текста >>
Защото
Бог
е довел тази любов до външна проява.
Този беше въпросът, който изникваше пред душата на миста. Бог не е тук, но природата е тук. Той трябва да бъде намерен в природата. В нея е намерил той своя омагьосан гроб. Мистът схващаше в един висш смисъл думите: „Бог е любов".
Защото Бог е довел тази любов до външна проява.
Той е отдал себе си в безгранична Любов; той се е разлял и раздробил в разнообразието на природните неща; те живеят, но не и той в тях. Той почива в тях. Но човек може да го пробуди в себе си, като освободи и разшири познанието си за Бога.
към текста >>
Но човек може да го пробуди в себе си, като освободи и разшири познанието си за
Бог
а.
В нея е намерил той своя омагьосан гроб. Мистът схващаше в един висш смисъл думите: „Бог е любов". Защото Бог е довел тази любов до външна проява. Той е отдал себе си в безгранична Любов; той се е разлял и раздробил в разнообразието на природните неща; те живеят, но не и той в тях. Той почива в тях.
Но човек може да го пробуди в себе си, като освободи и разшири познанието си за Бога.
към текста >>
В тази душа има едно място, в което омагьосаният
Бог
може да оживее, да възкръсне.
И сега човек поглежда в себе си. Божественото действува в неговото душа като скрита творческа сила, като сила, лишена още от съществувание.
В тази душа има едно място, в което омагьосаният Бог може да оживее, да възкръсне.
Душата е майката, която е приела Бога от природата. Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено. От брака на душата с природата се ражда Бог. Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог. Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората.
към текста >>
Душата е майката, която е приела
Бог
а от природата.
И сега човек поглежда в себе си. Божественото действува в неговото душа като скрита творческа сила, като сила, лишена още от съществувание. В тази душа има едно място, в което омагьосаният Бог може да оживее, да възкръсне.
Душата е майката, която е приела Бога от природата.
Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено. От брака на душата с природата се ражда Бог. Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог. Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората. Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог.
към текста >>
От брака на душата с природата се ражда
Бог
.
И сега човек поглежда в себе си. Божественото действува в неговото душа като скрита творческа сила, като сила, лишена още от съществувание. В тази душа има едно място, в което омагьосаният Бог може да оживее, да възкръсне. Душата е майката, която е приела Бога от природата. Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено.
От брака на душата с природата се ражда Бог.
Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог. Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората. Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог. Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение. Бог-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа.
към текста >>
Това не е вече „скритият
Бог
", това е проявеният
Бог
.
Божественото действува в неговото душа като скрита творческа сила, като сила, лишена още от съществувание. В тази душа има едно място, в което омагьосаният Бог може да оживее, да възкръсне. Душата е майката, която е приела Бога от природата. Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено. От брака на душата с природата се ражда Бог.
Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог.
Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората. Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог. Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение. Бог-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа.
към текста >>
Той е освободеният
Бог
, потомък на омагьосания
Бог
.
Душата е майката, която е приела Бога от природата. Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено. От брака на душата с природата се ражда Бог. Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог. Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората.
Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог.
Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение. Бог-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа.
към текста >>
Разбира се, това не е великият
Бог
, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение.
Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено. От брака на душата с природата се ражда Бог. Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог. Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората. Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог.
Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение.
Бог-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа.
към текста >>
Бог
-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа.
От брака на душата с природата се ражда Бог. Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог. Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората. Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог. Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение.
Бог-Отец остава тих в скрития свят, за човека се ражда Синът в неговата собствена душа.
към текста >>
Това е великата тайна на миста, че той сам създава своя
Бог
, но първо се подготвя, за да познае създадения от него
Бог
.
Ето как мистичното познание се превръща в един действителен космически процес. То е един процес, също така действителен, както и другите природни процеси, но на по-висока степен.
Това е великата тайна на миста, че той сам създава своя Бог, но първо се подготвя, за да познае създадения от него Бог.
Който не е мист, няма чувство за Отца на този Бог. Защото този Отец лежи невидим и омагьосан. Синът изглежда като роден от девица. Душата сякаш го е родила, без да бъде оплодена. Всички други неща, които тя ражда, са получени от сетивния свят.
към текста >>
Който не е мист, няма чувство за Отца на този
Бог
.
Ето как мистичното познание се превръща в един действителен космически процес. То е един процес, също така действителен, както и другите природни процеси, но на по-висока степен. Това е великата тайна на миста, че той сам създава своя Бог, но първо се подготвя, за да познае създадения от него Бог.
Който не е мист, няма чувство за Отца на този Бог.
Защото този Отец лежи невидим и омагьосан. Синът изглежда като роден от девица. Душата сякаш го е родила, без да бъде оплодена. Всички други неща, които тя ражда, са получени от сетивния свят. Тук може да се види и докосне техният Отец.
към текста >>
Единствен
Бог
-Синът е приет от вечния и скрит
Бог
-Отец.
Синът изглежда като роден от девица. Душата сякаш го е родила, без да бъде оплодена. Всички други неща, които тя ражда, са получени от сетивния свят. Тук може да се види и докосне техният Отец. Той има сетивен живот.
Единствен Бог-Синът е приет от вечния и скрит Бог-Отец.
към текста >>
50.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Те ни показват, че всеки, който достига непосветен и неозарен в подземния свят, остава в тинята; пречистеният, обаче и посветеният, когато отиде там, живее при
Бог
овете.
Многобройни факти ни заставят да признаем, че философската мъдрост на гърците почива на същото настроение, на което почива и мистичното познание. Ние разбираме великите философи, само когато при стъпваме към тях с усещанията, които сме придобили от наблюдаването на Мистериите. С какъв дълбок трепет говори Платон в своя „Федон" за „тайните учения". „Изглежда очевидно, че тези, които са устроили посвещенията не са били лоши хора.
Те ни показват, че всеки, който достига непосветен и неозарен в подземния свят, остава в тинята; пречистеният, обаче и посветеният, когато отиде там, живее при Боговете.
Защото тези, които имат работа с посвещенията, казват, че мнозина носят „тирса"*/* Тирсът е един жезъл, завършващ на върха с борова шишарка и обвит с лозови пръчки, с листа и бръшлян, който са носели Бакхус и вакханките. Бел. на пр./, но истински одухотворени са само малцина. Според мен те не са други, освен онези, които старателно са се стремили по правилния начин към мъдростта. Аз сам в живота си се стремих да стана един като тях и то с всички мои сили.
към текста >>
Дионисий,
Бог
ът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес,
Бог
ът на унищожението, на разрушението.
„Хадес и Дионисий е един и същ" се казва в един от Хераклитовите фрагменти.
Дионисий, Богът на удоволствието от живота, на поникването и растежа, в чест на когото се празнуват дионисийските тържества; за Хераклит той е един и същ с Хадес, Богът на унищожението, на разрушението.
Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното.
към текста >>
Той не искал
Бог
ове, надарени с качества, които са заети от преходния свят.
Само който вижда в живота смъртта и в смъртта живота, а в двете вечността, която е над живота и смъртта, само неговият поглед може да види в истинска светлина недостатъците и предимствата на съществуването. Тогава и недостатъците намират своето оправдание, защото и в тях живее вечността. Това, което те представляват от гледището на ограничения, низш живот, е само привидно: „За хората не е по-добре да стане това, което те искат: болестта прави здравето приятно и добро, гладът ситостта, работата почивката." „Морето е най-чистата и най-нечистата вода, пивка и здравословна за рибите, непивка и вредна за хората." Това, което Хераклит иска да ни покаже на първо място, не е преходността на земните неща, а сиянието и възвишеността на вечността. Строги думи е произнесъл Хераклит против Омир и Хезиод и против учените на деня. Той искал да обърне внимание върху техния начин на мислене, който се придържа само към преходното.
Той не искал Богове, надарени с качества, които са заети от преходния свят.
И не можел да счита за най-висша такава наука, която изследва само възникването и умирането на нещата.
към текста >>
Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на
Бог
овете."
За него от преходността говори нещо вечно. За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията.
Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
към текста >>
Бог
се е разлял в света на нещата.
В какво се състои първичният грях? Да бъде считано за най-сериозно нещо това, което не заслужава.
Бог се е разлял в света на нещата.
И който приема нещата без Бога, той ги взема сериозно за „гробище на Бога". Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериозност за да възкреси спящия в тях омагьосан Бог.
към текста >>
И който приема нещата без
Бог
а, той ги взема сериозно за „гробище на
Бог
а".
В какво се състои първичният грях? Да бъде считано за най-сериозно нещо това, което не заслужава. Бог се е разлял в света на нещата.
И който приема нещата без Бога, той ги взема сериозно за „гробище на Бога".
Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериозност за да възкреси спящия в тях омагьосан Бог.
към текста >>
Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериозност за да възкреси спящия в тях омагьосан
Бог
.
В какво се състои първичният грях? Да бъде считано за най-сериозно нещо това, което не заслужава. Бог се е разлял в света на нещата. И който приема нещата без Бога, той ги взема сериозно за „гробище на Бога".
Той би трябвало да играе с тях както едно дете и да употреби цялата си сериозност за да възкреси спящия в тях омагьосан Бог.
към текста >>
Едновременно тя е подобие и на
Бог
а и на червея.
Но той действува в него по особен начин. Той действува от временното. Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа.
Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея.
Така човекът стои по средата между Бога и животното. Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци. Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното.
към текста >>
Така човекът стои по средата между
Бог
а и животното.
Но той действува в него по особен начин. Той действува от временното. Че нещо временно действува като нещо вечно, че то тласка и прониква със сила като нещо вечно: Тази е особеността на човешката душа. Едновременно тя е подобие и на Бога и на червея.
Така човекът стои по средата между Бога и животното.
Това, което в него тласка и прониква със сила, е неговата демонична част. То е онова, което го тласка вън от него. Хераклит е категоричен: „Демонът на човека е неговата съдба." (Тук думата „Демон" е употребена в смисъла на древните гърци. Днес би трябвало да кажем „Дух".) Ето как за Хераклит това, което живее в човека, се разширява над личното. Личното е носител на нещо демонично, което е включено в границите на личността; за демоничното умирането и раждането на личното нямат никакво значение.
към текста >>
Ти ще бъдеш един безсмъртен
Бог
, освободен от смъртта."
Ти ще бъдеш един безсмъртен Бог, освободен от смъртта."
към текста >>
Така разбираме изказването на Платон, че „който стигне в долния свят непосветен и непречистен, той лежи в тинята, а пречистеният и посветеният, когато стигне там, живее при
Бог
овете".
Той може да бъде въведен в магическия кръговрат на вечността. Защото в него трябва да има сили, които чисто природният живот не при вежда в развитие. И той може да премине неизползуван, ако тези сили останат необработени. Да се разкрият тези сили и човек да направи себе си подобен на Божественото: Тази е била задачата на Мистериите. Това си поставя като задача и гръцкият мъдрец.
Така разбираме изказването на Платон, че „който стигне в долния свят непосветен и непречистен, той лежи в тинята, а пречистеният и посветеният, когато стигне там, живее при Боговете".
Тук имаме работа с едно схващане за безсмъртието, чието значение е включено в цялата Вселена. Всичко, което човек предприема, за да събуди в себе си Божественото, той го върши за да повдигне стойността на съществуванието на света. Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало. Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата. Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака.
към текста >>
Бог
, вечната световна хармония е в човешката душа.
По-дълбокият смисъл на света, това, което царува в него като вечна, закономерна необходимост, се проявява в човешката душа, то става в нея настояща действителност. Смисълът на света се проявява в душата. Този смисъл не лежи в това, което човек вижда, чува и докосва, но в това, което душата разкрива в своите глъбини. Следователно, вечният порядък е скрит в глъбините на душата. Като се потопим в душата, ние намираме вечността.
Бог, вечната световна хармония е в човешката душа.
Душата не е ограничена в телесния организъм, който е затворен в кожата на човека. Защото това, което се ражда в душата е редът, по който световете се въртят в небесното пространство. Душата не е в личността. Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред. Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното?
към текста >>
51.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с
Бог
а."
Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини. Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното. Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си. Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото?
А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога."
към текста >>
Върху това той се изказва в „Тимей": „Всички, които що годе имат правилно чувство, призовават в своите малки или големи начинания
Бог
овете; ние обаче, на които предстои да учим за Цялото, доколкото то е създадено и несъздадено, трябва ако не искаме да се заблудим напълно да призоваваме и молим
Бог
овете и
Бог
ините да изучаваме всичко в техния Дух и в съгласие със самите нас." А на последователите на такъв един път Платон обещава: „че Божеството-Спасител ще направи, щото блуждаещото и отклонено от истината търсене да завърши с озаряващ отговор".
Тези диалози не са нищо друго, освен литературната форма за процесите в Мистериите. Това, което Платон казва на много места, ни убеждава в истинността на този извод. Като философски учител, Платон е искал да бъде това, което йерофантът е бил в Мистериите, доколкото е възможно то да бъде предадено във философска форма. Колко близо е Платон до метода на Мистериите! Той счита своя метод за верен само тогава, когато този метод води там, докъдето трябва да бъде доведен мистът!
Върху това той се изказва в „Тимей": „Всички, които що годе имат правилно чувство, призовават в своите малки или големи начинания Боговете; ние обаче, на които предстои да учим за Цялото, доколкото то е създадено и несъздадено, трябва ако не искаме да се заблудим напълно да призоваваме и молим Боговете и Богините да изучаваме всичко в техния Дух и в съгласие със самите нас." А на последователите на такъв един път Платон обещава: „че Божеството-Спасител ще направи, щото блуждаещото и отклонено от истината търсене да завърши с озаряващ отговор".
към текста >>
Тя води към драмата на
Бог
а.
Тя води към драмата на Бога.
Той не съществува в това, което може да се разбере по сетивен начин. Тук той съществува само като природа. Той е омагьосан в природата. Само онзи може да се приближи до него, който е събудил Божественото в самия себе си. Следователно, той не може да бъде разбираем за всички.
към текста >>
Възкресението, освобождаването на
Бог
а: това е истинското познание.
Тя трябва да възкръсне от своята смърт, от своето омагьосване. Къде може тя да възкръсне отново? Само в душата на посветения човек. С това мъдростта намира своето правилно отношение към Космоса.
Възкресението, освобождаването на Бога: това е истинското познание.
В „Тимей" се проследява развитието на света от несъвършеното към съвършеното. Лесно можем да си представим този възходящ процес. Съществата се развиват. Бог се разкрива в това развитие. Развитието е едно възкресение на Бога от гроба.
към текста >>
Бог
се разкрива в това развитие.
С това мъдростта намира своето правилно отношение към Космоса. Възкресението, освобождаването на Бога: това е истинското познание. В „Тимей" се проследява развитието на света от несъвършеното към съвършеното. Лесно можем да си представим този възходящ процес. Съществата се развиват.
Бог се разкрива в това развитие.
Развитието е едно възкресение на Бога от гроба. В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества. Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин.
към текста >>
Развитието е едно възкресение на
Бог
а от гроба.
Възкресението, освобождаването на Бога: това е истинското познание. В „Тимей" се проследява развитието на света от несъвършеното към съвършеното. Лесно можем да си представим този възходящ процес. Съществата се развиват. Бог се разкрива в това развитие.
Развитието е едно възкресение на Бога от гроба.
В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества. Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин. В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо.
към текста >>
Обаче в другите същества
Бог
присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин.
Бог се разкрива в това развитие. Развитието е едно възкресение на Бога от гроба. В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества.
Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин.
В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо. Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят."
към текста >>
Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия
Бог
, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят."
В хода на развитието се появява човекът. Платон показва, че заедно с човека възниква нещо особено. Човекът не е по-божествен от другите същества. Обаче в другите същества Бог присъствува по един скрит начин, а в човека по открит начин. В края на „Тимей" стоят думите: „Сега вече бихме могли да твърдим, че нашето обяснение за Всемира постигна своята цел, защото след като този свят е бил надарен и изпълнен със смъртни и безсмъртни същества по описания начин, той сам се е превърнал в едно видимо същество от такова естество, което обхваща всичко видимо.
Той се е превърнал в един образ на Твореца и в сетивно-възприемаемия Бог, превърнал се е в най-красивия, в най-добрия и съвършен свят, в този единствен и единороден свят."
към текста >>
Не самия Отец, но Сина, живеещия в душата отрок на
Бог
а, който е подобен на Отца: него може да роди човек.
Но този единствен и единороден свят не би бил съвършен, ако между населяващите го същества би липсвал образът на самия Творец. А този образ може да бъде роден само от човешката душа.
Не самия Отец, но Сина, живеещия в душата отрок на Бога, който е подобен на Отца: него може да роди човек.
към текста >>
Тя се явява по-нататък като Син Божи: „Подражавайки пътищата на Отеца, тя изгражда формите като съзерцава първообразите." Платонизиращият Филон счита този Логос за Христос: „Понеже
Бог
е първият и единственият цар на Всемира, то с право пътят към него е бил наречен царствен; и като такъв философията счита... пътя, по който са вървели древните аскети, отвърнати от оплитащия чар на удоволствията, отдадени на достойното и сериозно съзерцание на Красивото; този царствен път, който ние наричаме истинска философия, законът го назовава: Божествено Слово и Дух."
Филон, за когото се казва, че е възкръсналият Платон, нарича „Син Божи" родената от човека мъдрост, която живее в душата и носи в себе си световния разум. Този световен разум, Логосът, се явява като книга, в която е нанесено и отбелязано „цялото съдържание на света".
Тя се явява по-нататък като Син Божи: „Подражавайки пътищата на Отеца, тя изгражда формите като съзерцава първообразите." Платонизиращият Филон счита този Логос за Христос: „Понеже Бог е първият и единственият цар на Всемира, то с право пътят към него е бил наречен царствен; и като такъв философията счита... пътя, по който са вървели древните аскети, отвърнати от оплитащия чар на удоволствията, отдадени на достойното и сериозно съзерцание на Красивото; този царствен път, който ние наричаме истинска философия, законът го назовава: Божествено Слово и Дух."
към текста >>
„Които иска да избегне
Бог
а, той пада в собствените си ръце, защото две неща трябва да вземем под внимание: Всемирният Дух, който е
Бог
и нашият собствен Дух; този последният, ако иска да избяга от себе си, отива при Всемирния Дух; защото който се издига над своя собствен Дух, си казва, че този Дух е нищо и свързва всичко с
Бог
а; но който се отклонява от
Бог
а, премахва тази първооснова и поставя самия себе си в основата на всичко, което става."
„Които иска да избегне Бога, той пада в собствените си ръце, защото две неща трябва да вземем под внимание: Всемирният Дух, който е Бог и нашият собствен Дух; този последният, ако иска да избяга от себе си, отива при Всемирния Дух; защото който се издига над своя собствен Дух, си казва, че този Дух е нищо и свързва всичко с Бога; но който се отклонява от Бога, премахва тази първооснова и поставя самия себе си в основата на всичко, което става."
към текста >>
За него тя не е никакъв
Бог
.
Разнообразието, множеството на нещата, в което е разлято божественото единство, се стреми към хармония чрез Любовта. Следователно в Любовта има нещо Божествено. Ето защо всеки може да я разбере дотолкова, доколкото той участвува в Божественото. След като хора с различни степени на зрялост излагат своите мисли върху Любовта, думата взема Сократ. Той разглежда Любовта като човек на познанието.
За него тя не е никакъв Бог.
Обаче тя е нещо, което води човека към Бога. Ерос, Любовта за него не е никакъв Бог. Защото Бог е съвършен, следователно той притежава Красивото и Доброто. Но Ерос е само желанието за Красивото и Доброто. Следователно, той стои между човека и Бога.
към текста >>
Обаче тя е нещо, което води човека към
Бог
а.
Следователно в Любовта има нещо Божествено. Ето защо всеки може да я разбере дотолкова, доколкото той участвува в Божественото. След като хора с различни степени на зрялост излагат своите мисли върху Любовта, думата взема Сократ. Той разглежда Любовта като човек на познанието. За него тя не е никакъв Бог.
Обаче тя е нещо, което води човека към Бога.
Ерос, Любовта за него не е никакъв Бог. Защото Бог е съвършен, следователно той притежава Красивото и Доброто. Но Ерос е само желанието за Красивото и Доброто. Следователно, той стои между човека и Бога. Той е един „Демон", един посредник между Земното и Божественото.
към текста >>
Ерос, Любовта за него не е никакъв
Бог
.
Ето защо всеки може да я разбере дотолкова, доколкото той участвува в Божественото. След като хора с различни степени на зрялост излагат своите мисли върху Любовта, думата взема Сократ. Той разглежда Любовта като човек на познанието. За него тя не е никакъв Бог. Обаче тя е нещо, което води човека към Бога.
Ерос, Любовта за него не е никакъв Бог.
Защото Бог е съвършен, следователно той притежава Красивото и Доброто. Но Ерос е само желанието за Красивото и Доброто. Следователно, той стои между човека и Бога. Той е един „Демон", един посредник между Земното и Божественото. Забележително е, че Сократ твърди как той не споделя своите собствени мисли, когато говори за Любовта.
към текста >>
Защото
Бог
е съвършен, следователно той притежава Красивото и Доброто.
След като хора с различни степени на зрялост излагат своите мисли върху Любовта, думата взема Сократ. Той разглежда Любовта като човек на познанието. За него тя не е никакъв Бог. Обаче тя е нещо, което води човека към Бога. Ерос, Любовта за него не е никакъв Бог.
Защото Бог е съвършен, следователно той притежава Красивото и Доброто.
Но Ерос е само желанието за Красивото и Доброто. Следователно, той стои между човека и Бога. Той е един „Демон", един посредник между Земното и Божественото. Забележително е, че Сократ твърди как той не споделя своите собствени мисли, когато говори за Любовта. Той заявява, че само разказва това, което една жена му е дала като откровение върху Любовта.
към текста >>
Следователно, той стои между човека и
Бог
а.
За него тя не е никакъв Бог. Обаче тя е нещо, което води човека към Бога. Ерос, Любовта за него не е никакъв Бог. Защото Бог е съвършен, следователно той притежава Красивото и Доброто. Но Ерос е само желанието за Красивото и Доброто.
Следователно, той стои между човека и Бога.
Той е един „Демон", един посредник между Земното и Божественото. Забележително е, че Сократ твърди как той не споделя своите собствени мисли, когато говори за Любовта. Той заявява, че само разказва това, което една жена му е дала като откровение върху Любовта. Той стига до представата за Любовта чрез едно гадателно изкуство. Жрицата Диотима пробужда у Сократ това, което е демоничната сила в него и което трябва да го доведе до Божественото.
към текста >>
Светът на
Бог
овете се ражда в душата.
От тук се излъчва светлина върху възгледа на Мистериите за гръцката митология.
Светът на Боговете се ражда в душата.
Това, което човек сам създава в образи, той счита за свои Богове. Обаче той трябва да проникне и до една друга представа. Той трябва да превърне в образи на Боговете и божествената сила, която работи в него преди създаването на образите на Боговете. Зад Божественото се явява майката на Божественото, която не е нищо друго освен първичната душевна сила. Наред с Боговете, човек поставя и Богините.
към текста >>
Това, което човек сам създава в образи, той счита за свои
Бог
ове.
От тук се излъчва светлина върху възгледа на Мистериите за гръцката митология. Светът на Боговете се ражда в душата.
Това, което човек сам създава в образи, той счита за свои Богове.
Обаче той трябва да проникне и до една друга представа. Той трябва да превърне в образи на Боговете и божествената сила, която работи в него преди създаването на образите на Боговете. Зад Божественото се явява майката на Божественото, която не е нищо друго освен първичната душевна сила. Наред с Боговете, човек поставя и Богините.
към текста >>
Той трябва да превърне в образи на
Бог
овете и божествената сила, която работи в него преди създаването на образите на
Бог
овете.
От тук се излъчва светлина върху възгледа на Мистериите за гръцката митология. Светът на Боговете се ражда в душата. Това, което човек сам създава в образи, той счита за свои Богове. Обаче той трябва да проникне и до една друга представа.
Той трябва да превърне в образи на Боговете и божествената сила, която работи в него преди създаването на образите на Боговете.
Зад Божественото се явява майката на Божественото, която не е нищо друго освен първичната душевна сила. Наред с Боговете, човек поставя и Богините.
към текста >>
Наред с
Бог
овете, човек поставя и
Бог
ините.
Светът на Боговете се ражда в душата. Това, което човек сам създава в образи, той счита за свои Богове. Обаче той трябва да проникне и до една друга представа. Той трябва да превърне в образи на Боговете и божествената сила, която работи в него преди създаването на образите на Боговете. Зад Божественото се явява майката на Божественото, която не е нищо друго освен първичната душевна сила.
Наред с Боговете, човек поставя и Богините.
към текста >>
Хера, майката на
Бог
овете, подбужда титаните против Дионисий.
Нека разгледаме Дионисиевия мит в светлината на гореказаното. Дионисий е син на Зевс и на една смърт на майка Семела. Зевс изтръгва от майката, която е повалена от светкавица, нероденото още дете и го скрива в собственото си бедро, за да доузрее там.
Хера, майката на Боговете, подбужда титаните против Дионисий.
Те разкъсват детето на парчета. Обаче Атина Палада спасява все още пулсиращото сърце и го донася на Зевс. От него той създава за втори път сина. В този мит се вижда ясно един процес, който се разиграва в най-дълбоката вътрешност на човешката душа. И който би говорил в смисъла на египетския жрец, който обяснява на Солон естеството на един мит, би могъл да каже така: Това, което се разказва при вас, че Дионисий, синът на Бога и на една смъртна майка, се е родил, бил разкъсан на парчета и отново се ражда, всичко това звучи като приказка.
към текста >>
И който би говорил в смисъла на египетския жрец, който обяснява на Солон естеството на един мит, би могъл да каже така: Това, което се разказва при вас, че Дионисий, синът на
Бог
а и на една смъртна майка, се е родил, бил разкъсан на парчета и отново се ражда, всичко това звучи като приказка.
Хера, майката на Боговете, подбужда титаните против Дионисий. Те разкъсват детето на парчета. Обаче Атина Палада спасява все още пулсиращото сърце и го донася на Зевс. От него той създава за втори път сина. В този мит се вижда ясно един процес, който се разиграва в най-дълбоката вътрешност на човешката душа.
И който би говорил в смисъла на египетския жрец, който обяснява на Солон естеството на един мит, би могъл да каже така: Това, което се разказва при вас, че Дионисий, синът на Бога и на една смъртна майка, се е родил, бил разкъсан на парчета и отново се ражда, всичко това звучи като приказка.
Но истината в нея е раждането на Божественото и неговите съдбини в самата човешка душа. Щом тази божествена Дионисиева същност се раздвижва, душата изпитва една силно желание към своята истинска духовна форма. Обикновеното съзнание, което също е представено под образа на едно женско божество, Хера, започва да ревнува роденото от по-висшето съзнание. То пробужда низшата човешка природа (титаните). Неузрялото още божествено дете е разкъсано.
към текста >>
Така от знанието, раздробената в човека божествена сила, се ражда пълната с единство мъдрост, която е Логосът, син на
Бог
а и на една смъртна душа, на преходната и стремяща се към Божественото човешка душа.
Обикновеното съзнание, което също е представено под образа на едно женско божество, Хера, започва да ревнува роденото от по-висшето съзнание. То пробужда низшата човешка природа (титаните). Неузрялото още божествено дете е разкъсано. Така то съществува в човека като раздробено, сетивно- разбираемо знание. Обаче ако в човека има достатъчно висша мъдрост (Зевс), която да бъде активна, тя отглежда неузрялото още дете, което после се ражда отново като втори Божи син (Дионисий).
Така от знанието, раздробената в човека божествена сила, се ражда пълната с единство мъдрост, която е Логосът, син на Бога и на една смъртна душа, на преходната и стремяща се към Божественото човешка душа.
Докато всичко това се счита само като един душевен процес и се схваща като един вид негов образ, ние сме твърде отдалечени от духовната действителност, която се разиграва там.
към текста >>
Създадените
Бог
ове са били обект на народната религия, историята на тяхното раждане е била тайна на Мистериите.
Платоновата Мъдрост и гръцкият мит стават едно цяло; Мъдростта на Мистериите и митът също.
Създадените Богове са били обект на народната религия, историята на тяхното раждане е била тайна на Мистериите.
Никак не е чудно защо се е считало за опасно да се „издават" Мистериите. С това се е „издавал" произходът на народните Богове. Правилното разбиране на този произход е било нещо благотворно, неразбирането нещо вредно.
към текста >>
С това се е „издавал" произходът на народните
Бог
ове.
Платоновата Мъдрост и гръцкият мит стават едно цяло; Мъдростта на Мистериите и митът също. Създадените Богове са били обект на народната религия, историята на тяхното раждане е била тайна на Мистериите. Никак не е чудно защо се е считало за опасно да се „издават" Мистериите.
С това се е „издавал" произходът на народните Богове.
Правилното разбиране на този произход е било нещо благотворно, неразбирането нещо вредно.
към текста >>
52.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава
Бог
ове или, когато разбира техния произход, той ги отрича.
Мистът търсел в себе си сили и Същества, които остават скрити за човека дотогава, докато той запазвал обикновените възгледи за живота. Мистът сам си задавал въпроса за неговите собствени духовни сили и закони, които надвишават низшата му природа.
Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича.
Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава. Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие. То се развива в една блажена безсъзнателност. Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си.
към текста >>
Мистът знае, че той сам създава
Бог
овете; той разбира защо ги създава.
Мистът търсел в себе си сили и Същества, които остават скрити за човека дотогава, докато той запазвал обикновените възгледи за живота. Мистът сам си задавал въпроса за неговите собствени духовни сили и закони, които надвишават низшата му природа. Човекът с обикновен, сетивно-логически възглед за живота си създава Богове или, когато разбира техния произход, той ги отрича.
Мистът знае, че той сам създава Боговете; той разбира защо ги създава.
Той вижда, така да се каже, какво се крие зад това създаване и разбира неговата естествена закономерност. Нека вземем едно растение, което внезапно би станало знаещо и би вникнало в законите на собствения си растеж, на собственото си развитие. То се развива в една блажена безсъзнателност. Ако би знаело за своите закони, то би имало съвършено друго отношение спрямо себе си. Това, което лирикът чувствува, когато възпява растението; което ботаникът мисли, когато изучава неговите закони; всичко това би стояло от само себе си като идеал пред знаещото растение.
към текста >>
Такова отношение са заемали те спрямо света на
Бог
овете и митовете на народа.
Така е и с миста, по отношение на неговите собствени закони, на силите, действуващи в него. Като знаещ, той трябва да създаде над себе си нещо Божествено. Такова отношение са заемали и посветените спрямо това, което народът създавал свръх природата.
Такова отношение са заемали те спрямо света на Боговете и митовете на народа.
Те са искали да познаят законите на Боговете и на митовете. Там, където народът изграждал образа на един Бог, на един мит, там те търсели по-висшата истина.
към текста >>
Те са искали да познаят законите на
Бог
овете и на митовете.
Така е и с миста, по отношение на неговите собствени закони, на силите, действуващи в него. Като знаещ, той трябва да създаде над себе си нещо Божествено. Такова отношение са заемали и посветените спрямо това, което народът създавал свръх природата. Такова отношение са заемали те спрямо света на Боговете и митовете на народа.
Те са искали да познаят законите на Боговете и на митовете.
Там, където народът изграждал образа на един Бог, на един мит, там те търсели по-висшата истина.
към текста >>
Там, където народът изграждал образа на един
Бог
, на един мит, там те търсели по-висшата истина.
Така е и с миста, по отношение на неговите собствени закони, на силите, действуващи в него. Като знаещ, той трябва да създаде над себе си нещо Божествено. Такова отношение са заемали и посветените спрямо това, което народът създавал свръх природата. Такова отношение са заемали те спрямо света на Боговете и митовете на народа. Те са искали да познаят законите на Боговете и на митовете.
Там, където народът изграждал образа на един Бог, на един мит, там те търсели по-висшата истина.
към текста >>
Ако на всички би се предала истината за
Бог
овете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея.
„Бихме могли да наречем целия свят един мит, който съдържа в себе си под видима форма телата и нещата, а душите и духовете под скрита форма.
Ако на всички би се предала истината за Боговете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея.
Но когато истината се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран."
към текста >>
Когато екипажът стига там, където трябва да следва
Бог
овете по хребета на небето, тогава лошият кон внася безредие в него.
Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита. „Федър" говори за вечното в душата. Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач. Единият от конете е търпелив и мъдър, другият непокорен и див. Когато пред екипажа се изпречва едно препятствие, непокорният кон използува случая, за да пречи на това, което добрият кон иска, и за да се възпротиви на водача.
Когато екипажът стига там, където трябва да следва Боговете по хребета на небето, тогава лошият кон внася безредие в него.
От силата, която този кон има, зависи дали добрият кон ще може да надмогне и преминавайки препятствието, ще закара екипажа в царството на свръхсетивното. Така става с душата, че тя никога не може да се издигне несмущавана в царството на Божественото. Едни души се издигат повече до това виждане на Вечното, други по-малко. Душата, която е прогледнала в отвъдното, остава неповредена от следващия кръговрат; тази, която поради дивия кон не е прогледнала, трябва да опита това при един нов кръговрат. Под тези кръгообращения се разбират различните въплъщения на душата.
към текста >>
Озирис бил син на
Бог
а на Слънцето, неговият брат бил Тифон-Сет, а неговата сестра – Изида.
Нека в тази светлина разгледаме египетското тайнство на Озирис. Озирис постепенно става едно от най-важните египетски божества. Представата за него измества други представи за божества, които съществували в някои части от народа. Около Озирис и неговата съпруга Изида се образува един пълен със значение кръг от митове.
Озирис бил син на Бога на Слънцето, неговият брат бил Тифон-Сет, а неговата сестра – Изида.
Озирис се оженва за своята сестра. Заедно с нея той царува над Египет. Злият брат Тифон обмисля как да погуби Озирис. Той заповядва да направят един сандък, който имал точно дължината на Озирис. На едно угощение сандъкът бил предложен в дар на този, който точно се побере в него.
към текста >>
Тук и там, на много места, е трябвало да бъдат погребани разкъсаните части на
Бог
а.
Тук и там, на много места, е трябвало да бъдат погребани разкъсаните части на Бога.
Обаче самият Озирис възкръснал от под земния свят и победил Тифон; един лъч от него озарил Изида и тя родила Харпократ или Хорус.
към текста >>
Той приема, че някога първичното Същество,
Бог
, се е раздробило в четирите елемента огън, вода, земя и въздух или в множеството на битието.
Сега нека сравним този мит с възгледа на гръцкия философ Емпедокъл (490 -430 пр. Хр.).
Той приема, че някога първичното Същество, Бог, се е раздробило в четирите елемента огън, вода, земя и въздух или в множеството на битието.
Той противопоставя две сили, които в този свят на битието причиняват развитието и умирането: Любовта и Борбата. За елементите Емпедокъл казва:
към текста >>
Смес от части на
Бог
а, произлязла в своята структура чрез Любовта и Омразата.
Това Първично-Едно се е раздробило следователно в елементите на света. Когато пред нас имаме един предмет, той представлява част от разлятото Божество. Но това Божество е скрито в него. То е трябвало първо да умре, за да могат да се родят нещата. А какво представляват тези неща?
Смес от части на Бога, произлязла в своята структура чрез Любовта и Омразата.
Емпедокъл казва ясно:
към текста >>
Ако в нас не живее самата сила на
Бог
а,
Ако в нас не живее самата сила на Бога,
към текста >>
Бог
(Озирис) е умъртвен.
Тези мисли за света и човека, които надвишават сетивната опитност, мистът можел да намери в мита за Озирис. Божествената творческа сила е разлята в света. Тя се явява под формата на четирите елемента.
Бог (Озирис) е умъртвен.
Човекът със своето познание, което е от божествено естество, трябва отново да го възкреси. Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противоположността между Борбата (Тифон) и Любовта (Изида). Самият Емпедокъл изразява в гръцка форма своето основно убеждение, служейки си с представи, които са сходни с мита. Любовта е Афродита, Нейкос Борбата. Те свързват и разделят елементите.
към текста >>
Херкулес хваща сърната на Артемида,
Бог
инята на лова.
Той побеждава Немейския лъв и го довежда в Микена. Това означава: той става господар на чисто физическата сила в човека, той оковава тази сила. По-нататък той убива деветоглавата Хидра от Лерна. Той я побеждава с горящи главни и потопява стрелите си в нейната жлъчка, така щото те стават безпогрешни. Това означава, че той побеждава низшата наука, знанието на сетивата чрез огъня на Духа и от това, което придобива от низшето знание, той взема силата, с помощта на която може да вижда низшето в такава светлина, каквато е свойствена на духовното око.
Херкулес хваща сърната на Артемида, Богинята на лова.
Това, което свободната природа може да предложи на човешката душа, него улавя Херкулес. По същия начин могат да бъдат изтълкувани и другите подвизи на Херкулес. Тук не можем да се впуснем във всички подробности, а дадохме само общия смисъл на вътрешното развитие.
към текста >>
Бог
овете им изпратили един овен със златно руно, който ги отнася от там, летейки по въздуха.
Подобно тълкуване е възможно и за похода на Аргонавтите. Фрикс и неговата сестра Хела, деца на беотийския цар, били много измъчвани от тяхната мащеха.
Боговете им изпратили един овен със златно руно, който ги отнася от там, летейки по въздуха.
Когато преминавали над морския пролив между Европа и Азия, Хела паднала във водата и се удавила. От там този пролив носи името Хелеспонт. Фрикс достига при царя на Колхида, на източния бряг на Черно море. Той принася овена в жертва на Боговете и подарява златното руно на цар Етес. Царят заповядал да окачат руното в една гора и поставил да го пази един страшен дракон.
към текста >>
Той принася овена в жертва на
Бог
овете и подарява златното руно на цар Етес.
Фрикс и неговата сестра Хела, деца на беотийския цар, били много измъчвани от тяхната мащеха. Боговете им изпратили един овен със златно руно, който ги отнася от там, летейки по въздуха. Когато преминавали над морския пролив между Европа и Азия, Хела паднала във водата и се удавила. От там този пролив носи името Хелеспонт. Фрикс достига при царя на Колхида, на източния бряг на Черно море.
Той принася овена в жертва на Боговете и подарява златното руно на цар Етес.
Царят заповядал да окачат руното в една гора и поставил да го пази един страшен дракон. Гръцкият герой Язон заедно с Херкулес, Тезей, Орфей предприема отнемането на златното руно от Колхида. За да спечели това съкровище, цар Етес му възлага тежки изпитания. Но Медея, посветената в магия дъщеря на царя, го подкрепя. Той укротил два бика, които изпускали огън из ноздрите си, изорал с тях една нива и посял драконови зъби.
към текста >>
Титаните са синове от най-старото поколение на
Бог
овете, Уран (Небето) и Гея (Земята).
Особен интерес представлява в този смисъл сказанието за Прометей. Прометей и Епиметей са синовете на титана Япет.
Титаните са синове от най-старото поколение на Боговете, Уран (Небето) и Гея (Земята).
Кронос, най-младият от титаните, сваля от престола своя баща и завладява властта над света. В замяна и той самият бива победен заедно с другите титани от своя син Зевс. В борбата срещу титаните, Прометей стои откъм страната на Зевс. По негов съвет Зевс изгонва титаните в долния свят. Обаче в Прометей продължава да живее настроението на титаните.
към текста >>
На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която
Бог
овете украсяват с всички възможни дарове.
По негов съвет Зевс изгонва титаните в долния свят. Обаче в Прометей продължава да живее настроението на титаните. Той бил само наполовина приятел на Зевс. Когато последният иска да погуби човеците поради тяхното високомерие, Прометей се застъпва за тях, предава им изкуството на числата и на писмената и още нещо, което създава културата, а именно употребата на огъня. Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей.
На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни дарове.
Тази жена се нарича Пандора, Всенадарената. Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей. Тя му донася една кутия като дар от Боговете. Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от Боговете, Епиметей приема поднесения му дар. Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството.
към текста >>
Хермес, посланикът на
Бог
овете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей.
Той бил само наполовина приятел на Зевс. Когато последният иска да погуби човеците поради тяхното високомерие, Прометей се застъпва за тях, предава им изкуството на числата и на писмената и още нещо, което създава културата, а именно употребата на огъня. Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей. На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни дарове. Тази жена се нарича Пандора, Всенадарената.
Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей.
Тя му донася една кутия като дар от Боговете. Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от Боговете, Епиметей приема поднесения му дар. Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството. В кутията остава само надеждата и то затова, защото Пандора бързо затворила капака. Следователно, надеждата останала като един съмнителен дар от Боговете.
към текста >>
Тя му донася една кутия като дар от
Бог
овете.
Когато последният иска да погуби човеците поради тяхното високомерие, Прометей се застъпва за тях, предава им изкуството на числата и на писмената и още нещо, което създава културата, а именно употребата на огъня. Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей. На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни дарове. Тази жена се нарича Пандора, Всенадарената. Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей.
Тя му донася една кутия като дар от Боговете.
Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от Боговете, Епиметей приема поднесения му дар. Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството. В кутията остава само надеждата и то затова, защото Пандора бързо затворила капака. Следователно, надеждата останала като един съмнителен дар от Боговете.
към текста >>
Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от
Бог
овете, Епиметей приема поднесения му дар.
Това предизвиква гнева на Зевс против Прометей. На Хефест, син на Зевс, било заповядано да създаде жена с голяма хубост, която Боговете украсяват с всички възможни дарове. Тази жена се нарича Пандора, Всенадарената. Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей. Тя му донася една кутия като дар от Боговете.
Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от Боговете, Епиметей приема поднесения му дар.
Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството. В кутията остава само надеждата и то затова, защото Пандора бързо затворила капака. Следователно, надеждата останала като един съмнителен дар от Боговете.
към текста >>
Следователно, надеждата останала като един съмнителен дар от
Бог
овете.
Хермес, посланикът на Боговете, я довежда при Епиметей, брата на Прометей. Тя му донася една кутия като дар от Боговете. Въпреки съвета на Прометей да не приема никакъв дар от Боговете, Епиметей приема поднесения му дар. Когато кутията е отворена, от нея излизат всички възможни беди и нещастия за човечеството. В кутията остава само надеждата и то затова, защото Пандора бързо затворила капака.
Следователно, надеждата останала като един съмнителен дар от Боговете.
към текста >>
Прометей трябва да прекара в мъчителна усамотеност своите дни, докато един от
Бог
овете доброволно се пожертвува, т.е.
Поради отношението на Прометей към човеците, Зевс заповядал да го оковат на една скала в планината Кавказ. Един орел непрекъснато кълвял от неговия черен дроб, който отново се възстановявал.
Прометей трябва да прекара в мъчителна усамотеност своите дни, докато един от Боговете доброволно се пожертвува, т.е.
ако се отдаде на смъртта. Измъченият Прометей понася с голямо търпение своите страдания. Той узнава, че Зевс ще бъде свален от престола от сина на една простосмъртна, ако не влезе в брак с нея. За Зевс било важно да узнае тази тайна, той изпратил посланика на Боговете, Хермес, до Прометей за да узнае тайната, но Прометей отказал.
към текста >>
За Зевс било важно да узнае тази тайна, той изпратил посланика на
Бог
овете, Хермес, до Прометей за да узнае тайната, но Прометей отказал.
Един орел непрекъснато кълвял от неговия черен дроб, който отново се възстановявал. Прометей трябва да прекара в мъчителна усамотеност своите дни, докато един от Боговете доброволно се пожертвува, т.е. ако се отдаде на смъртта. Измъченият Прометей понася с голямо търпение своите страдания. Той узнава, че Зевс ще бъде свален от престола от сина на една простосмъртна, ако не влезе в брак с нея.
За Зевс било важно да узнае тази тайна, той изпратил посланика на Боговете, Хермес, до Прометей за да узнае тайната, но Прометей отказал.
към текста >>
Тогава Прометей се помирил с
Бог
овете.
Сказанието за Херкулес е свързано с това за Прометей. В своите странствувания, Херкулес стигнал и до планината Кавказ. Той убил орела, който кълвял черния дроб на Прометей. Кентавърът Хирон, който въпреки че страдал от една неизлечима рана, не можел да умре, се пожертвувал за Прометей.
Тогава Прометей се помирил с Боговете.
към текста >>
Тя се състои в това, че Божественото (Зевс) трябва да се съедини с една простосмъртна, със самото човешко съзнание, което е свързано с физическото тяло, за да роди един син човешката мъдрост (Логосът), която освобождава
Бог
а.
Човекът е окован с веригите на преходното. Орелът кълве неговото тяло. Той трябва да търпи. Той може да постигне най-висшето само когато търси съдбата си в уединение. Той има една тайна.
Тя се състои в това, че Божественото (Зевс) трябва да се съедини с една простосмъртна, със самото човешко съзнание, което е свързано с физическото тяло, за да роди един син човешката мъдрост (Логосът), която освобождава Бога.
Чрез това съзнанието става безсмъртно. Човекът не трябва да издава своята тайна до тогава, докато един мист (Херкулес) дойде при него и премахне силата, която постоянно го заплашва със смърт. Едно същество, полу-животно, полу-човек, един Кентавър, трябва да се жертвува за да спаси човека. Кентавърът е самият човек, а именно полу-животинският, полу-духовният човек. Той трябва да умре, за да бъде спасен чисто духовният човек.
към текста >>
Бог
инята Атина го превръща в просяк, за да не го познаят при неговото завръщане.
Богинята Атина го превръща в просяк, за да не го познаят при неговото завръщане.
Така той ги побеждава.
към текста >>
Мъдростта (
Бог
инята Атина) е сигурната водачка към най-дълбоките душевни сили.
Всъщност Одисей търси своето по-дълбоко съзнание, божествените сили на душата. С тях иска той да се съедини. Докато мистът намери тези сили, той трябва да победи всичко, което като „кандидати" заобикаля това съчинение, за да го спечели за себе си. Това е светът на низшата действителност, преходната природа, от който произхожда тълпата на тези кандидати. Логиката, която се прилага по отношение на тях, е една тъкан, която постоянно се разнищва отново, щом е била изтъкана.
Мъдростта (Богинята Атина) е сигурната водачка към най-дълбоките душевни сили.
Тя превръща човека в просяк, т.е. съблича го от всичко, което произхожда от преходното.
към текста >>
Веднъж, когато си играела, тя била отвлечена от Плутон,
Бог
а на ада.
С празненствата били свързани и посвещенията. Символичното представяне на световната драма на човешката душа съставлявало заключителното действие на посвещението на мистите, което се предприемало тук. Елевзин ските светилища били издигнати в чест на Деметра. Тя е дъщеря на Кронос. От Зевс, преди неговия брак с Хера, тя има една дъщеря, Персефона.
Веднъж, когато си играела, тя била отвлечена от Плутон, Бога на ада.
Оплаквайки своята дъщеря, Деметра скита по цялата Земя за да я търси. Пристигнала в Елевзис и седнала на един камък. Там я намерили дъщерите на Келей, който е бил един от господарите на Елевзис. Предрешена като стара жена, тя влязла в дома на Келей за да се грижи за сина на господарката. Тя искала да даде безсмъртие на този син.
към текста >>
Бог
овете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята.
То станало невъзможно. Деметра напуснала дома. Келей издигнал в нейна чест един храм. Тъгата на Деметра по Персефона била безкрайно голяма. Тя докарала неплодородие на Земята.
Боговете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята.
Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят. Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод. Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят. От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния. Деметра се примирява, тя се връща на Олимп.
към текста >>
Но преди да стори това,
Бог
ът на ада й дал да яде от един наров плод.
Келей издигнал в нейна чест един храм. Тъгата на Деметра по Персефона била безкрайно голяма. Тя докарала неплодородие на Земята. Боговете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята. Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят.
Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод.
Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят. От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния. Деметра се примирява, тя се връща на Олимп. Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя основава чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба.
към текста >>
Бог
ът, който се е разлял, който се е разпокъсал в света, за да се роди отново духовно, трябвало да бъде отпразнуван заедно с Деметра.
Елевзинските тържества били красноречиво свидетелство за вярата във вечността на човешката душа. Това свидетелство намира своя символичен израз в мита за Персефона. Заедно с Деметра и Персефона, в Елевзис са устройвали и празненства в чест на Дионисий. Както в Деметра почитали божествения творец на Вечното в човека, така в Дионисий почитали Божественото, чиито непрестанни метаморфози образуват нашия видим свят.
Богът, който се е разлял, който се е разпокъсал в света, за да се роди отново духовно, трябвало да бъде отпразнуван заедно с Деметра.
(Едно блестящо представяне на Елевзинските Мистерии се намира в книгата „Източни светилища" от Едуард Шуре, Париж 1898).
към текста >>
53.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Когато освободен от тялото се издигнеш в света на свободния етер, ти ще бъдеш един безсмъртен
бог
, освободен от смъртта." В това изказване на Емпедокъл се отразява схващането на древните египтяни за Вечното в човека и неговата връзка с Божественото.
„Когато освободен от тялото се издигнеш в света на свободния етер, ти ще бъдеш един безсмъртен бог, освободен от смъртта." В това изказване на Емпедокъл се отразява схващането на древните египтяни за Вечното в човека и неговата връзка с Божественото.
Доказателство за това е така наречената „Книга на мъртвите", която е била разчетена благодарение на усърдието на изследователите от деветнадесетия век. (Виж Лепсиус: Книгата на мъртвите у древните египтяни. Берлин 1842 г.) Това е „най-великото литературно творение, което е останало запазено от египтяните". В него се намират най-различни поучения и молитви, които са били давани в гроба на всеки починал египтянин, за да му служат като пътеуказатели, кога то той се освобождава от преходните обвивки. В това литературно творение се съдържат най-интимните възгледи на египтяните върху Вечното и върху създаването на света.
към текста >>
Тези възгледи сочат направо за едно схващане за
Бог
овете, подобно на това на гръцката мистика.
Доказателство за това е така наречената „Книга на мъртвите", която е била разчетена благодарение на усърдието на изследователите от деветнадесетия век. (Виж Лепсиус: Книгата на мъртвите у древните египтяни. Берлин 1842 г.) Това е „най-великото литературно творение, което е останало запазено от египтяните". В него се намират най-различни поучения и молитви, които са били давани в гроба на всеки починал египтянин, за да му служат като пътеуказатели, кога то той се освобождава от преходните обвивки. В това литературно творение се съдържат най-интимните възгледи на египтяните върху Вечното и върху създаването на света.
Тези възгледи сочат направо за едно схващане за Боговете, подобно на това на гръцката мистика.
към текста >>
Между различните
Бог
ове, които били почитани в различните области на Египет, Озирис става постепенно един от най-предпочитаните и най-общопризнатите.
Между различните Богове, които били почитани в различните области на Египет, Озирис става постепенно един от най-предпочитаните и най-общопризнатите.
В него били съсредоточени представите и за другите Богове. Каквито и да са били схващанията на египетския народ за Озирис, „Книгата на мъртвите" ни показва, че мъдростта на жреците е виждала в Озирис едно същество, което можело да бъде намерено в самата човешка душа.
към текста >>
В него били съсредоточени представите и за другите
Бог
ове.
Между различните Богове, които били почитани в различните области на Египет, Озирис става постепенно един от най-предпочитаните и най-общопризнатите.
В него били съсредоточени представите и за другите Богове.
Каквито и да са били схващанията на египетския народ за Озирис, „Книгата на мъртвите" ни показва, че мъдростта на жреците е виждала в Озирис едно същество, което можело да бъде намерено в самата човешка душа.
към текста >>
Когато душата е изповядала своите грехове и съдиите намират, че тя е помирена с вечната Правда, до нея се приближават невидими Същества и й казват: „- Озирис бе пречистен в езерото, което е на юг от полето Хотеп и на север от полето на скакалците, където
Бог
овете на зеленината се измиват през четвъртия час на нощта и осмия час на деня, с образа на сърцето на
Бог
овете, преминавайки от нощта към деня".
Когато тялото е вече предадено на Земята и запазено между земните неща, Вечното поема пътя към Пра-Вечното. То се явява на съд пред Озирис, обкръжен от четиридесет и двама съдии. Съдбата на Вечното в човека зависи от това, какво отсъждат тези четиридесет и двама съдии.
Когато душата е изповядала своите грехове и съдиите намират, че тя е помирена с вечната Правда, до нея се приближават невидими Същества и й казват: „- Озирис бе пречистен в езерото, което е на юг от полето Хотеп и на север от полето на скакалците, където Боговете на зеленината се измиват през четвъртия час на нощта и осмия час на деня, с образа на сърцето на Боговете, преминавайки от нощта към деня".
Следователно, във вечния порядък на Всемира, към вечната същност на човека се обръщат като към Озирис. След името на Озирис следва името на мъртвия. Този, който се съединява с вечния порядък, нарича себе си „Озирис". „Аз съм Озирис N". Озирис расте между цветовете на смокинята.
към текста >>
В този възглед трябва по-скоро да говорим за една Божественост, отколкото за един завършен
Бог
.
Между състоянието „човек" и „божественото състояние" има само една разлика относно „степента" и относно „числото". В основата на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово същество, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим. Всеки човек е един Озирис; въпреки това трябва да си представим единния Озирис като едно отделно същество. Човекът е обхванат от процеса на развитието. В края на неговото развитие стои „божественото състояние".
В този възглед трябва по-скоро да говорим за една Божественост, отколкото за един завършен Бог.
към текста >>
Това, което той действително носи в себе си, омагьосаният
Бог
, трябваше да се изяви в него.
Това, което той действително носи в себе си, омагьосаният Бог, трябваше да се изяви в него.
Този Бог е подтиснат от силата на земната природа. Тя трябва първо да бъде погребана, за да може да възкръсне висшата природа.
към текста >>
Този
Бог
е подтиснат от силата на земната природа.
Това, което той действително носи в себе си, омагьосаният Бог, трябваше да се изяви в него.
Този Бог е подтиснат от силата на земната природа.
Тя трябва първо да бъде погребана, за да може да възкръсне висшата природа.
към текста >>
В Евангелието на Лука се казва: „-
Бог
изпрати ангел Гавраил при една девица, сгодена за мъж на име Йосиф, от Давидовия дом.
Раждането на Буда е възвестено от един бял слон който слиза над царицата Майя. Той показва, че Майя ще роди един божествен човек, който „ще разположи съществата към любов и приятелство и ще ги съедини в тясна връзка".
В Евангелието на Лука се казва: „- Бог изпрати ангел Гавраил при една девица, сгодена за мъж на име Йосиф, от Давидовия дом.
Девицата се казваше Мария. Ангелът дойде при нея и каза: „Здравей, преблажена, ...Ето, ти ще заченеш и ще родиш син, когото ще наречеш Исус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния." (Лука, 1, 26-31)
към текста >>
Защото писано е: Ще се кланяш на
Бог
а, твоя Господ, и ще служиш само на него." „Тогава дяволът го напусна." (Матей, 4, 10 и следв.)
На същото изкушение Исус отговаря: „Махни се от мене, Сатана!
Защото писано е: Ще се кланяш на Бога, твоя Господ, и ще служиш само на него." „Тогава дяволът го напусна." (Матей, 4, 10 и следв.)
към текста >>
За тях се казва: „В началото бе Словото и Словото бе у
Бог
а и
Бог
бе Словото... И Словото стана плът и живя между нас." (Йоан, 1, 1-14)
Предпоставките и за двете биографии трябва да се търсят в традициите на Мистериите, а не във външната физическа история. Буда и Исус са посветени до най-висока степен само за тези, които са наясно с тяхната божествена природа. С това техния живот се отдалечава от всичко преходно. Спрямо тях може да се приложи това, което се знае за посветените. Не са важни случайните събития на техния живот.
За тях се казва: „В началото бе Словото и Словото бе у Бога и Бог бе Словото... И Словото стана плът и живя между нас." (Йоан, 1, 1-14)
към текста >>
54.
ЕВАНГЕЛИЯТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Обаче трябва да вземем под внимание преценки като следната: „Ако съдим по степента на съгласуваност, вдъхновение и пълнота, тези писания имат много недостатъци и даже, мерени с човешка мярка, те страдат от не по-малко несъвършенства." Така разсъждава един християнски
бог
ослов (Харнак, „Същност на Християнството").
Но какви документи са тези Евангелия? Четвъртото, „Евангелието на Йоан" се отклонява от другите до такава степен, щото тези, които смятат, че трябва да вървят по пътя на историческото изследване, идват до заключението: „Ако Йоан притежава истинското предание за живота на Исус, тогава това на първите три Евангелия (на синоптиците) е неудържимо; ако синоптиците са прави, тогава трябва да отхвърлим като източник четвъртия евангелист." (Ото Шмидел, Основният проблем в изследването на живота на Исус) Това е твърдение, изказано от гледна точка на историческия изследовател. В настоящата книга, където става дума за мистичното съдържание на Евангелията, тази гледна точка не трябва нито да се признава, нито да се отхвърля.
Обаче трябва да вземем под внимание преценки като следната: „Ако съдим по степента на съгласуваност, вдъхновение и пълнота, тези писания имат много недостатъци и даже, мерени с човешка мярка, те страдат от не по-малко несъвършенства." Така разсъждава един християнски богослов (Харнак, „Същност на Християнството").
Обаче който застъпва мистичния произход на Евангелията, за него несъответствуващите подробности се обясняват непринудено; за него съществува хармония също и между четвъртото Евангелие и останалите три. Защото всички тези писания не претендират ни най-малко да бъдат чисто исторически предания в обикновения смисъл на думата. Те не се стремят да пресъздадат някаква историческа биография. Това, което те са искали да покажат, винаги е съществувало предварително изобразено като типичен живот на Сина Божи в традициите на Мистериите. Евангелистите черпят не от историята, а от преданията на Мистериите.
към текста >>
Въпреки това, имало е достатъчно голяма съгласуваност за да могат будистите да разкажат живота на своя
Бог
о-човек, почти точно както евангелистите на християнството са сторили това за своя
Бог
о-човек.
Защото всички тези писания не претендират ни най-малко да бъдат чисто исторически предания в обикновения смисъл на думата. Те не се стремят да пресъздадат някаква историческа биография. Това, което те са искали да покажат, винаги е съществувало предварително изобразено като типичен живот на Сина Божи в традициите на Мистериите. Евангелистите черпят не от историята, а от преданията на Мистериите. Но естествено, не на всички места, където е бил въведен култът на Мистериите, тези предания са имали пълно и буквално съвпадение.
Въпреки това, имало е достатъчно голяма съгласуваност за да могат будистите да разкажат живота на своя Бого-човек, почти точно както евангелистите на християнството са сторили това за своя Бого-човек.
Но все пак е имало и различия. Необходимо е сега само да приемем, че четиримата евангелисти са черпили от различни предания на Мистериите. Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата, говори за висотата на Исусовата личност. У тях се събужда вярата, че Исус е този, който отговаря до съвършена степен на един посветен, така че те могат да се отнасят към него като към една личност, която живее типичния живот, предварително изобразен в техните Мистерии. След това те описват неговия живот според мерилото на своите мистерийни предания, запазвайки главните събития от този живот.
към текста >>
Неговият Яхве бил
Бог
на целия народ.
Юдейството очакваше „Месия". Нищо чудно, че единственият по своя род посветен беше схващан само по този начин. Това хвърля особена светлина върху факта, че всичко, което по-рано е било достояние на отделни посветени в Мистериите, сега става общо достояние. Юдейската религия открай време е народна религия. Народът се усещал като едно цяло.
Неговият Яхве бил Бог на целия народ.
Ако трябваше да се роди Синът, той също трябваше да бъде спасител на народа. Тук не трябваше да бъде спасен отделният мист; спасението трябваше да стане достояние на целия народ. Следователно, в основата на юдейската религия лежи идеята, че един трябва да умре за всички.
към текста >>
55.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Йоан започва с изречението: „В началото бе Словото, и Словото бе у
Бог
а, и
Бог
бе Словото... И Словото стана плът и живя между нас; и ние видяхме неговата слава, слава като на единороден Син на Отца, пълна с благодат и истина."
Между чудесата, които приписват на Исус, на възкресението на Лазар във Витания несъмнено трябва да се отдаде твърде особено значение. Тук всички подробности от повествуванието се обединяват, за да кулминират в едно изпъкващо място от „Новия Завет". Трябва да напомним, че този разказ се намира само в Евангелието на Йоан, т. е. при онзи евангелист, който чрез пълните с дълбок смисъл встъпителни думи на своето Евангелие изисква едно съвършено точно разбиране на това, което съобщава.
Йоан започва с изречението: „В началото бе Словото, и Словото бе у Бога, и Бог бе Словото... И Словото стана плът и живя между нас; и ние видяхме неговата слава, слава като на единороден Син на Отца, пълна с благодат и истина."
към текста >>
Ако разказът трябва да се вземе буквално във физически смисъл, какво означават тогава думите на Исус: „Тази болест не е за смърт, а за Славата на
Бог
а, за да се прослави чрез нея Син Божи." Този е обикновеният превод на съответните думи от Евангелието, но ние ще се приближим по-добре до същността на въпроса, ако дадем правилния превод на гръцкия текст: „За изявяването на
Бог
а, за да се изяви чрез това Син Божи." А какво означават другите думи: Исус каза:
Трябва да се съгласим, че целият разказ в Евангелието на Йоан е обвит в едно тайнствено було. За да се уверим в това, нужно е само да обърнем внимание на следното.
Ако разказът трябва да се вземе буквално във физически смисъл, какво означават тогава думите на Исус: „Тази болест не е за смърт, а за Славата на Бога, за да се прослави чрез нея Син Божи." Този е обикновеният превод на съответните думи от Евангелието, но ние ще се приближим по-добре до същността на въпроса, ако дадем правилния превод на гръцкия текст: „За изявяването на Бога, за да се изяви чрез това Син Божи." А какво означават другите думи: Исус каза:
към текста >>
служи за изявяването на
Бог
а.
Той е Вечното, което е било в началото. Ако той е действително Възкресението, тогава в Лазар е възкръснало „Вечното, Първоначалното". Следователно, ние имаме работа с едно възкресение на вечното „Слово". А това „Слово" е Животът, за който е пробуден Лазар. В случая имаме работа с една „болест", но с такава болест, която води не към смърт, а към „Славата Божия", т.е.
служи за изявяването на Бога.
Ако в Лазар е възкръснало „вечното Слово", тогава целият процес действително служи за проявлението на Бога в Лазар. Защото чрез целия процес Лазар е станал съвършено друг. По-рано в него не живееше „Словото", Духът; сега този Дух живее в него. Духът е роден в него. Несъмнено, с всяко раждане е свързана една болест, болестта на майката.
към текста >>
Ако в Лазар е възкръснало „вечното Слово", тогава целият процес действително служи за проявлението на
Бог
а в Лазар.
Ако той е действително Възкресението, тогава в Лазар е възкръснало „Вечното, Първоначалното". Следователно, ние имаме работа с едно възкресение на вечното „Слово". А това „Слово" е Животът, за който е пробуден Лазар. В случая имаме работа с една „болест", но с такава болест, която води не към смърт, а към „Славата Божия", т.е. служи за изявяването на Бога.
Ако в Лазар е възкръснало „вечното Слово", тогава целият процес действително служи за проявлението на Бога в Лазар.
Защото чрез целия процес Лазар е станал съвършено друг. По-рано в него не живееше „Словото", Духът; сега този Дух живее в него. Духът е роден в него. Несъмнено, с всяко раждане е свързана една болест, болестта на майката. Но тази болест не води към смърт, а към нов Живот.
към текста >>
Че те служат за това, да освободят душата от телесния живот и да я свържат с
Бог
овете.
Необходимо е само да изразим неговите изживявания с думите на тези, които са били посвещавани в Мистериите и нещата веднага идват на мястото си. Какво казва Плутарх за целта на Мистериите?
Че те служат за това, да освободят душата от телесния живот и да я свържат с Боговете.
Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението). Не може да се опише по един по-изразителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин. „Когато някога ще участвуваш в Мистериите, ти ще се срамуваш, че си се родил само като човек."
към текста >>
Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните
Бог
ове." (Шелинг, философия на откровението).
Необходимо е само да изразим неговите изживявания с думите на тези, които са били посвещавани в Мистериите и нещата веднага идват на мястото си. Какво казва Плутарх за целта на Мистериите? Че те служат за това, да освободят душата от телесния живот и да я свържат с Боговете.
Нека прочетем как Шелинг описва чувствата на един посветен: „Чрез посвещението посветеният сам ставал една част от магическата верига; той сам е един Кабири, както се изразяват древните надписи, бил приеман в неразривната връзка и във войнството на горните Богове." (Шелинг, философия на откровението).
Не може да се опише по един по-изразителен начин обратът, който ставал в живота на окултния ученик, окултния кандидат, освен с думите, които Едезий казва на своя ученик, императора Константин. „Когато някога ще участвуваш в Мистериите, ти ще се срамуваш, че си се родил само като човек."
към текста >>
През душата му е преминало едно
бог
атство, което не може да бъде заменено с никакво описание.
Нека резюмираме цялото съдържание на Шекспировия „Хамлет" само в няколко думи. Ако размисли върху тях, човек може в известен смисъл да е сигурен, че вниква в съдържанието на Хамлет. И логически той наистина вниква. Обаче по друг начин вниква този, който е изживял цялата Шекспирова драма.
През душата му е преминало едно богатство, което не може да бъде заменено с никакво описание.
Идеята на трагедията „Хамлет" е станала негова художествена, лична опитност.
към текста >>
56.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Нужно е само да прочетем първите думи, за да предусетим дълбоката тайнственост на това писание: „Откровение на Исуса Христа, което му даде
Бог
, да покаже на рабите Си онова, което има да стане по необходимост.
Апокалипсисът или Тайното Откровение на Йоан е един твърде забележителен документ, поставен в края на Новия завет.
Нужно е само да прочетем първите думи, за да предусетим дълбоката тайнственост на това писание: „Откровение на Исуса Христа, което му даде Бог, да покаже на рабите Си онова, което има да стане по необходимост.
Той го даде в знаци и го изпрати чрез ангела Си на Своя раб Йоан." Това, което се открива тук е изпратено „в знаци". Следователно, не трябва да се взима неговият буквален смисъл, а да се търси един по-дълбок смисъл, за който значението на думите е само знак. Но и още много други неща сочат за един такъв „таен смисъл".
към текста >>
И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ,
Бог
, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата на формата на сетивните същества.
Същества, твърде напреднали в своето развитие по пътя на мъдростта, заобикалят първоизточника на живота, за да съзерцават неговата безгранична същност и да свидетелствуват за нея. „И пред престола и около престола имаше четири същества животни, пълни с очи отпред и отзад. Първото животно приличаше на лъв, второто на теле, третото имаше изглед на човек и четвъртото на летящ орел.
И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата на формата на сетивните същества.
Те извисяват своите гласове по-късно, когато прозвучават тръбите, т.е. когато запечатаният в сетивните форми живот се превръща в духовен.
към текста >>
Агнето, което е било заклано и което
Бог
е изкупил със своята кръв, Исус, който е донесъл Христос в себе си, който следователно е минал през Мистерията на живота и смъртта, отваря книгата (гл.
Агнето, което е било заклано и което Бог е изкупил със своята кръв, Исус, който е донесъл Христос в себе си, който следователно е минал през Мистерията на живота и смъртта, отваря книгата (гл.
5, ст. 9-10). И при отварянето на всеки печат животните обясняват това, което знаят (гл. 6). При отварянето на първия печат, Йоан вижда един бял кон, на който седи конник с лък. Тук става видима първата космична сила, въплъщение на мисълта на сътворението. Тя се насочва по нов път от новия конник, християнството.
към текста >>
Явяват се седемте ангели, „които стоят пред
Бог
а" (гл.8, ст.2).
Следва разпечатването на седмия печат. Тогава се вижда, какво трябва да стане в истинското християнство за света.
Явяват се седемте ангели, „които стоят пред Бога" (гл.8, ст.2).
Тези ангели са пак Духове на древните Мистерии, сега вече християнизирани. Следователно, те са Духовете, които водят към съзерцанието на Бога по истинския път на християнството. Следователно това, което става сега, същинския път към Бога; това е едно „посвещение", с което е удостоен Йоан. Възвестяването на това посвещение се съпровожда от знаците, необходими в хода на посвещението. „Първият ангел затръби и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха върху земята.
към текста >>
Следователно, те са Духовете, които водят към съзерцанието на
Бог
а по истинския път на християнството.
Следва разпечатването на седмия печат. Тогава се вижда, какво трябва да стане в истинското християнство за света. Явяват се седемте ангели, „които стоят пред Бога" (гл.8, ст.2). Тези ангели са пак Духове на древните Мистерии, сега вече християнизирани.
Следователно, те са Духовете, които водят към съзерцанието на Бога по истинския път на християнството.
Следователно това, което става сега, същинския път към Бога; това е едно „посвещение", с което е удостоен Йоан. Възвестяването на това посвещение се съпровожда от знаците, необходими в хода на посвещението. „Първият ангел затръби и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха върху земята. И третата част от Земята изгоря, изгоря и една трета от дърветата на земята и всичката зелена трева изгоря." Подобно нещо се случва и при тръбните звуци на другите ангели.
към текста >>
Следователно това, което става сега, същинския път към
Бог
а; това е едно „посвещение", с което е удостоен Йоан.
Следва разпечатването на седмия печат. Тогава се вижда, какво трябва да стане в истинското християнство за света. Явяват се седемте ангели, „които стоят пред Бога" (гл.8, ст.2). Тези ангели са пак Духове на древните Мистерии, сега вече християнизирани. Следователно, те са Духовете, които водят към съзерцанието на Бога по истинския път на християнството.
Следователно това, което става сега, същинския път към Бога; това е едно „посвещение", с което е удостоен Йоан.
Възвестяването на това посвещение се съпровожда от знаците, необходими в хода на посвещението. „Първият ангел затръби и се появи град и огън, смесени с кръв, и паднаха върху земята. И третата част от Земята изгоря, изгоря и една трета от дърветата на земята и всичката зелена трева изгоря." Подобно нещо се случва и при тръбните звуци на другите ангели.
към текста >>
Всички други
Бог
ове преминават в единната християнска Божественост.
Ето как нагледно Апокалипсисът описва всички опасности, с които антихристовите сили заплашват християнството и как накрая то ще победи въпреки всичко.
Всички други Богове преминават в единната християнска Божественост.
„И градът не се нуждаеше от никакво слънце, нито от луна, които да го осветляват, защото Божието Откровение го озарява и неговият светилник е Агнето." (гл.21, ст.23). Тайната на „Йоановото Откровение" е, че Мистериите вече не са затворени. „И той ми каза: - Не запечатвай думите на пророчеството в тази книга, защото Бог е близо."
към текста >>
„И той ми каза: - Не запечатвай думите на пророчеството в тази книга, защото
Бог
е близо."
Ето как нагледно Апокалипсисът описва всички опасности, с които антихристовите сили заплашват християнството и как накрая то ще победи въпреки всичко. Всички други Богове преминават в единната християнска Божественост. „И градът не се нуждаеше от никакво слънце, нито от луна, които да го осветляват, защото Божието Откровение го озарява и неговият светилник е Агнето." (гл.21, ст.23). Тайната на „Йоановото Откровение" е, че Мистериите вече не са затворени.
„И той ми каза: - Не запечатвай думите на пророчеството в тази книга, защото Бог е близо."
към текста >>
57.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Исус става единственият
Бог
о-човек и трябва да стои пред всеки като най-великият идеал.
Този Логос, който е в непрестанно развитие, се насочва и концентрира в неповторимата личност на Исус. Това, което по-рано е било разпределено върху цялото човечество, се съсредоточава сега върху една единствена личност.
Исус става единственият Бого-човек и трябва да стои пред всеки като най-великият идеал.
С този велик идеал човек трябва все повече да се съединява в хода на своите прераждания. Исус поема върху себе си обожествяването на цялото човечество. В него търсят това, което по-рано е било търсено само в собствената душа. На човешката личност се отнема всичко, което винаги е било набирано в нея като Божествен принцип. Целият този Божествен Принцип можеше да бъде видян в Исус.
към текста >>
Не Вечното в душата побеждава смъртта и не то се пробужда като Божествен Принцип чрез своята сила; а това, което е било в Исус единният
Бог
, то ще се яви и ще възкреси душите.
С този велик идеал човек трябва все повече да се съединява в хода на своите прераждания. Исус поема върху себе си обожествяването на цялото човечество. В него търсят това, което по-рано е било търсено само в собствената душа. На човешката личност се отнема всичко, което винаги е било набирано в нея като Божествен принцип. Целият този Божествен Принцип можеше да бъде видян в Исус.
Не Вечното в душата побеждава смъртта и не то се пробужда като Божествен Принцип чрез своята сила; а това, което е било в Исус единният Бог, то ще се яви и ще възкреси душите.
Така личността приема съвършено ново значение. На тази личност се отнема Вечното, Безсмъртното. Тя остава сама. Ако не искаме да отричаме Вечното, трябва да припишем безсмъртието на тази личност. Вярата във вечното превръщане на душата се превръща във вяра, засягаща личното безсмъртие.
към текста >>
От сега нататък между личността и безграничния
Бог
не съществува вече нищо общо.
От сега нататък между личността и безграничния Бог не съществува вече нищо общо.
Човек трябва да се постави в непосредствена връзка с него. Досега човекът не беше способен да стане божествен в по-висока или по-ниска степен; той беше просто човек и стоеше в непосредствена, но външна връзка с Бога. Който познава древния възглед на Мистериите, трябва да чувствува това като съвършено нова нота в светогледа. Много личности от първите християнски столетия изживяха тази драма. Те познаваха естеството на Мистериите; ако искаха да станат християни, те трябваше да се отделят от Мистериите.
към текста >>
Досега човекът не беше способен да стане божествен в по-висока или по-ниска степен; той беше просто човек и стоеше в непосредствена, но външна връзка с
Бог
а.
От сега нататък между личността и безграничния Бог не съществува вече нищо общо. Човек трябва да се постави в непосредствена връзка с него.
Досега човекът не беше способен да стане божествен в по-висока или по-ниска степен; той беше просто човек и стоеше в непосредствена, но външна връзка с Бога.
Който познава древния възглед на Мистериите, трябва да чувствува това като съвършено нова нота в светогледа. Много личности от първите християнски столетия изживяха тази драма. Те познаваха естеството на Мистериите; ако искаха да станат християни, те трябваше да се отделят от Мистериите. Това ги довеждаше до тежки душевни борби. По най-различни начини те търсеха възможност за примирение между двете направления.
към текста >>
сл.Хр.) ни дава следния пример: „
Бог
не ни е забранил да си почиваме от добрите дела, празнувайки съботата.
Климент Александрийски, християнски писател с езическо образование (умрял през 217 г.
сл.Хр.) ни дава следния пример: „Бог не ни е забранил да си почиваме от добрите дела, празнувайки съботата.
Той е позволил на онези, които могат да ги разберат, да вземат участие в божествените тайни и в свещената светлина. Той не е открил на тълпата това, което не е подходящо за нея, но само на малцина, които е сметнал за достойни да разберат великата тайна и да се развиват съобразно с нея, както Бог е поверил неизразимото на Логоса, а не на писанието. Бог е дал на църквата едни като апостоли, други като пророци, трети като евангелисти, четвърти като пастири и учители за съвършенството на светиите, за делото на служенето, за съграждането на Христовото тяло."
към текста >>
Той не е открил на тълпата това, което не е подходящо за нея, но само на малцина, които е сметнал за достойни да разберат великата тайна и да се развиват съобразно с нея, както
Бог
е поверил неизразимото на Логоса, а не на писанието.
Климент Александрийски, християнски писател с езическо образование (умрял през 217 г. сл.Хр.) ни дава следния пример: „Бог не ни е забранил да си почиваме от добрите дела, празнувайки съботата. Той е позволил на онези, които могат да ги разберат, да вземат участие в божествените тайни и в свещената светлина.
Той не е открил на тълпата това, което не е подходящо за нея, но само на малцина, които е сметнал за достойни да разберат великата тайна и да се развиват съобразно с нея, както Бог е поверил неизразимото на Логоса, а не на писанието.
Бог е дал на църквата едни като апостоли, други като пророци, трети като евангелисти, четвърти като пастири и учители за съвършенството на светиите, за делото на служенето, за съграждането на Христовото тяло."
към текста >>
Бог
е дал на църквата едни като апостоли, други като пророци, трети като евангелисти, четвърти като пастири и учители за съвършенството на светиите, за делото на служенето, за съграждането на Христовото тяло."
Климент Александрийски, християнски писател с езическо образование (умрял през 217 г. сл.Хр.) ни дава следния пример: „Бог не ни е забранил да си почиваме от добрите дела, празнувайки съботата. Той е позволил на онези, които могат да ги разберат, да вземат участие в божествените тайни и в свещената светлина. Той не е открил на тълпата това, което не е подходящо за нея, но само на малцина, които е сметнал за достойни да разберат великата тайна и да се развиват съобразно с нея, както Бог е поверил неизразимото на Логоса, а не на писанието.
Бог е дал на църквата едни като апостоли, други като пророци, трети като евангелисти, четвърти като пастири и учители за съвършенството на светиите, за делото на служенето, за съграждането на Христовото тяло."
към текста >>
В този смисъл,
Бог
е нито битие, нито не- битие.
Сетивното възприятие замъглява виждането на Духа. Човек трябва да се издигне над сетивното. Но първоначално всички човешки понятия са извлечени от сетивното наблюдение. Това, което сетивният човек наблюдава, той го нарича битие; това, което не може да наблюдава, нарича го не-битие. Ето защо, ако човек иска да открие една действителна перспектива към Божественото, той трябва да се издигне над битието и не-битието, защото и това, последното, също произхожда от сетивната сфера.
В този смисъл, Бог е нито битие, нито не- битие.
Той е свръхсъществуващ. Ето защо той не може да бъде постигнат с обикновеното познание, което има работа с битието. Човек трябва да се издигне над себе си, над своето сетивно наблюдение, над своята умствена логика, за да намери прехода към духовното виждане; и тогава той може да погледне, изпълнен с предчувствие, в божествения свят.
към текста >>
Той е посредник между
Бог
а и човеците.
Обаче това свръхсъществуващо Божество е произвело пълната с мъдрост основа на света, Логоса. Но Логосът може да бъде постигнат и от низшите човешки способности. Той става действителен именно като духовен Син Божи в мировата сграда.
Той е посредник между Бога и човеците.
В човека той може да се изяви на различни степени. Една светска институция може да го осъществи, като съедини в една йерархия всички човеци, които са изпълнени от него под различни форми. Такава една „Църква" е сетивно-действителният Логос. Силата, която живее в тази църква, е живяла лично в Христос, станал плът в Исус. Следователно, чрез Исус църквата е съединена с Бога, в него тя намира своя връх и своя смисъл.
към текста >>
Следователно, чрез Исус църквата е съединена с
Бог
а, в него тя намира своя връх и своя смисъл.
Той е посредник между Бога и човеците. В човека той може да се изяви на различни степени. Една светска институция може да го осъществи, като съедини в една йерархия всички човеци, които са изпълнени от него под различни форми. Такава една „Църква" е сетивно-действителният Логос. Силата, която живее в тази църква, е живяла лично в Христос, станал плът в Исус.
Следователно, чрез Исус църквата е съединена с Бога, в него тя намира своя връх и своя смисъл.
към текста >>
Към нея християнинът прибавял и един съвършен
Бог
, който се издигал над всичко човешко.
На всички гностици е било ясно, че те трябваше да си изяснят идеята за личността на Исус. Трябваше да се намери отношението между Исус и Христос. На човешката личност беше отнето Божественото; то трябваше да бъде отново намерено по някакъв начин, а именно в Исус. Мистът имал работа с определена степен на Божественото в себе си и със своята земна сетивна личност.
Към нея християнинът прибавял и един съвършен Бог, който се издигал над всичко човешко.
Ако се застане твърдо на това гледище, основното мистично настроение на душата е възможно само тогава, когато тя, намирайки висшата духовна същност в себе си, отваря своите духовни очи така, че те да бъдат озарени от светлината, излизаща от Христос в Исус. Съединението на душата с нейните най-висши сили е същевременно съединение с историческия Христос. Защото мистиката е непосредствено чувствуване и усещане на божествения свят в собствената душа. Обаче един Бог, издигащ се над всичко човешко, не може да живее истински в душата. Гнозисът, както и всяка по-късна християнска мистика, представляват стремеж да се участвува по някакъв начин в този божествен свят.
към текста >>
Обаче един
Бог
, издигащ се над всичко човешко, не може да живее истински в душата.
Мистът имал работа с определена степен на Божественото в себе си и със своята земна сетивна личност. Към нея християнинът прибавял и един съвършен Бог, който се издигал над всичко човешко. Ако се застане твърдо на това гледище, основното мистично настроение на душата е възможно само тогава, когато тя, намирайки висшата духовна същност в себе си, отваря своите духовни очи така, че те да бъдат озарени от светлината, излизаща от Христос в Исус. Съединението на душата с нейните най-висши сили е същевременно съединение с историческия Христос. Защото мистиката е непосредствено чувствуване и усещане на божествения свят в собствената душа.
Обаче един Бог, издигащ се над всичко човешко, не може да живее истински в душата.
Гнозисът, както и всяка по-късна християнска мистика, представляват стремеж да се участвува по някакъв начин в този божествен свят. Тук винаги се поражда борба. В действителност, човек може да намери само своя собствен божествен дял, но това е човешки-божественото, намиращо се в определена степен на развитие. А християнският Бог е определен, съвършен в себе си Бог. Човекът можеше да намери в себе си сила да се издигне до Него, но той не можеше да счита това, което изживява на определена степен в душата си, за тъждествено с този Бог.
към текста >>
А християнският
Бог
е определен, съвършен в себе си
Бог
.
Защото мистиката е непосредствено чувствуване и усещане на божествения свят в собствената душа. Обаче един Бог, издигащ се над всичко човешко, не може да живее истински в душата. Гнозисът, както и всяка по-късна християнска мистика, представляват стремеж да се участвува по някакъв начин в този божествен свят. Тук винаги се поражда борба. В действителност, човек може да намери само своя собствен божествен дял, но това е човешки-божественото, намиращо се в определена степен на развитие.
А християнският Бог е определен, съвършен в себе си Бог.
Човекът можеше да намери в себе си сила да се издигне до Него, но той не можеше да счита това, което изживява на определена степен в душата си, за тъждествено с този Бог.
към текста >>
Човекът можеше да намери в себе си сила да се издигне до Него, но той не можеше да счита това, което изживява на определена степен в душата си, за тъждествено с този
Бог
.
Обаче един Бог, издигащ се над всичко човешко, не може да живее истински в душата. Гнозисът, както и всяка по-късна християнска мистика, представляват стремеж да се участвува по някакъв начин в този божествен свят. Тук винаги се поражда борба. В действителност, човек може да намери само своя собствен божествен дял, но това е човешки-божественото, намиращо се в определена степен на развитие. А християнският Бог е определен, съвършен в себе си Бог.
Човекът можеше да намери в себе си сила да се издигне до Него, но той не можеше да счита това, което изживява на определена степен в душата си, за тъждествено с този Бог.
към текста >>
Такъв мист не иска ни най-малко да познае съвършения
Бог
, но той иска да има опитности в божествения живот.
Между това, което човек може да познае в душата си, и онова, което християнството наричаше Божествено, се поражда една пропаст. Това е пропастта между знанието и вярата, между познанието и религиозното чувство. За един мист, в стария смисъл на думата, тази пропаст не може да съществува. Защото той наистина знае, че може да обхване Божественото само постепенно; но знае също, защо може да постигне само това. За него е ясно, че с Божественото, което се открива в душата му, той притежава истинското, живото Божествено; ето защо ще му бъде трудно да говори за него.
Такъв мист не иска ни най-малко да познае съвършения Бог, но той иска да има опитности в божествения живот.
Той иска сам да бъде обожествен; а не да постига само едно външно отношение към божествения свят.
към текста >>
Християнският мистик иска да вижда
Бог
а в самия себе си, но той трябва да гледа към историческия Христос, както физическото око гледа Слънцето.
Християнската мистика не е така безусловна. Тя има една важна предпоставка.
Християнският мистик иска да вижда Бога в самия себе си, но той трябва да гледа към историческия Христос, както физическото око гледа Слънцето.
Както окото си казва: чрез Слънцето аз ще видя това, което мога да виждам чрез моите сили, така и мистикът си казва: Аз възвисявам душата си до състояние на божественото виждане; светлината, която позволява такова виждане, е дадена в явилия се на Земята Христос. Той е всичко онова, чрез което мога да се издигна до най-висшето. Именно тук се различават средновековните мистици от мистите на древните Мистерии (Виж моята книга: Мистиката в зората на съвременния духовен живот).
към текста >>
58.
ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта
Бог
.
Защото душата се сраства с Божественото, слива се с него. Божественото се изживява като нещо, което не може да се предаде във формата на мисли, на понятия. То се изживява. И който го изживява знае, че не може да го предаде никому, защото единственият начин да се добере човек до него е да го изживее. Светът е отражение на тази мистична същност, която човек познава в най-дълбоките глъбини на душата.
Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог.
Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез сетивата. Тази пълна с мъдрост хармония на света е духовното подобие на Божеството. Това е Божественият Дух, който се е разлял в света. Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи. Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог.
към текста >>
Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта
Бог
.
Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог. Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез сетивата. Тази пълна с мъдрост хармония на света е духовното подобие на Божеството. Това е Божественият Дух, който се е разлял в света. Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи.
Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог.
Когато човек се прониква с познание, той се съединява с Логоса. Логосът се въплътява в него. Личността, която е развила духовното в себе си, е носител на Логоса. Над Логоса стои Бог, а под него е преходният свят. Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и Бога.
към текста >>
Над Логоса стои
Бог
, а под него е преходният свят.
Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи. Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог. Когато човек се прониква с познание, той се съединява с Логоса. Логосът се въплътява в него. Личността, която е развила духовното в себе си, е носител на Логоса.
Над Логоса стои Бог, а под него е преходният свят.
Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и Бога. Това, което той изживява като Дух в себе си, е Мировият Дух. Подобни представи ни напомнят направо за това, как Питагорейците са схващали света и човека.
към текста >>
Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и
Бог
а.
Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог. Когато човек се прониква с познание, той се съединява с Логоса. Логосът се въплътява в него. Личността, която е развила духовното в себе си, е носител на Логоса. Над Логоса стои Бог, а под него е преходният свят.
Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и Бога.
Това, което той изживява като Дух в себе си, е Мировият Дух. Подобни представи ни напомнят направо за това, как Питагорейците са схващали света и човека.
към текста >>
Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото
Бог
ги вижда", произхождат от един начин на мислене, близък до този на Филон.
Питагорейците търсят ядрото на съществуванието във вътрешния живот. Обаче вътрешният живот има съзнание за своята космическа дейност.
Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото Бог ги вижда", произхождат от един начин на мислене, близък до този на Филон.
А относно това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа. Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог. Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите". Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот.
към текста >>
Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания
Бог
.
Питагорейците търсят ядрото на съществуванието във вътрешния живот. Обаче вътрешният живот има съзнание за своята космическа дейност. Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото Бог ги вижда", произхождат от един начин на мислене, близък до този на Филон. А относно това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа.
Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог.
Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите". Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот. Този възглед е в съгласие със схващането на Мистериите относно народните митове. Мистът търси в митовете дълбоката същност на мъдростта.
към текста >>
Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на
Бог
а и съзерцавайки първообразите, тя образува формите".
Питагорейците търсят ядрото на съществуванието във вътрешния живот. Обаче вътрешният живот има съзнание за своята космическа дейност. Думите на Августин: „Ние виждаме всички неща, които са направени, защото те са; но те са, защото Бог ги вижда", произхождат от един начин на мислене, близък до този на Филон. А относно това, какво и чрез какво виждаме, той прибавя: „И понеже те са, ние ги виждаме външно; и понеже те са съвършени, ние ги виждаме вътрешно." У Платон намираме същата представа. Филон, точно както и Платон, вижда в съдбините на човешката душа завършека на мировата драма, пробуждането на омагьосания Бог.
Той описва вътрешните дела на душата с думите: Мъдростта в човека напредва, „подражавайки пътищата на Бога и съзерцавайки първообразите, тя образува формите".
Ето защо, когато човек създава форми и образи вътре в себе си, това не е само негова лична работа. Тези форми са вечната Мъдрост, те са космическият живот. Този възглед е в съгласие със схващането на Мистериите относно народните митове. Мистът търси в митовете дълбоката същност на мъдростта. Това, което мистът върши с езическите митове, Филон го върши с разказа на Мойсей за сътворението на света.
към текста >>
Вярно е, че е писано: „В начало
Бог
създаде небето и земята.
Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята.
И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата. Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон. Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро."
към текста >>
Трябва да бъде намерен
Бог
ът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон.
Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята. И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата.
Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон.
Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро."
към текста >>
Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните
бог
ове, той се възрадва." В Библията четем: „И
Бог
видя, че това бе добро."
Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята. И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата. Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон.
Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро."
към текста >>
Според убеждението на Филон, разказът от Мойсей може да се употреби за написване историята на душата, търсеща
Бог
а.
Да познае човек Божественото, означава, както Платон и мъдростта на Мистериите казват: да изживее процеса на сътворението като съдба на собствената си душа. Ето как историята на сътворението и историята на душата, която се издига до Божественото, се сливат в едно.
Според убеждението на Филон, разказът от Мойсей може да се употреби за написване историята на душата, търсеща Бога.
Така всички неща в Библията приемат един дълбок символичен характер. Филон става тълкувател на този символичен смисъл. Той чете Библията като история на душата.
към текста >>
Душата трябва да повтори в себе си микрокосмически пътищата на
Бог
а; само в това се състои нейният мистичен стремеж към мъдростта.
Нека си представим до къде можеше да доведе подобно тълкуване. Когато четем историята на сътворението, ние намираме в нея не само един външен разказ, но образец на пътя, по който трябва да върви душата, за да стигне до Божественото.
Душата трябва да повтори в себе си микрокосмически пътищата на Бога; само в това се състои нейният мистичен стремеж към мъдростта.
Във всяка душа трябва да се разиграе мировата драма. Душевният живот на един мистичен мъдрец е едно осъществяване на дадения образец от разказа за сътворението. Мойсей е писал не само за да разказва исторически събития, но за да онагледи в образи, по какви пътища трябва да върви душата, ако иска да намери Бога.
към текста >>
Мойсей е писал не само за да разказва исторически събития, но за да онагледи в образи, по какви пътища трябва да върви душата, ако иска да намери
Бог
а.
Нека си представим до къде можеше да доведе подобно тълкуване. Когато четем историята на сътворението, ние намираме в нея не само един външен разказ, но образец на пътя, по който трябва да върви душата, за да стигне до Божественото. Душата трябва да повтори в себе си микрокосмически пътищата на Бога; само в това се състои нейният мистичен стремеж към мъдростта. Във всяка душа трябва да се разиграе мировата драма. Душевният живот на един мистичен мъдрец е едно осъществяване на дадения образец от разказа за сътворението.
Мойсей е писал не само за да разказва исторически събития, но за да онагледи в образи, по какви пътища трябва да върви душата, ако иска да намери Бога.
към текста >>
Човек изживява в себе си това, което
Бог
е изживял във Вселената.
Всичко, което се отнася до мирогледа на Филон, се съдържа в Духа.
Човек изживява в себе си това, което Бог е изживял във Вселената.
Словото Божие, Логосът се превръща в душевно събитие. Бог отведе евреи те от Египет в обетованата земя; той ги остави да минат през страдания и лишения, за да им подари най-после обетованата земя. Това е външното събитие. Нека сега да го изживеем вътрешно. Човек излиза от Египет, страната на преходния свят, минава през лишенията, които довеждат до подтискане на сетивния свят, и навлиза в обетованата земя на душата, постига Вечното.
към текста >>
Бог
отведе евреи те от Египет в обетованата земя; той ги остави да минат през страдания и лишения, за да им подари най-после обетованата земя.
Всичко, което се отнася до мирогледа на Филон, се съдържа в Духа. Човек изживява в себе си това, което Бог е изживял във Вселената. Словото Божие, Логосът се превръща в душевно събитие.
Бог отведе евреи те от Египет в обетованата земя; той ги остави да минат през страдания и лишения, за да им подари най-после обетованата земя.
Това е външното събитие. Нека сега да го изживеем вътрешно. Човек излиза от Египет, страната на преходния свят, минава през лишенията, които довеждат до подтискане на сетивния свят, и навлиза в обетованата земя на душата, постига Вечното. У Филон всичко това е вътрешен процес. Бог, който се е разлял в света, празнува своето възкресение в душата, когато неговото творящо Слово е разбирано и подражавано в душата.
към текста >>
Бог
, който се е разлял в света, празнува своето възкресение в душата, когато неговото творящо Слово е разбирано и подражавано в душата.
Бог отведе евреи те от Египет в обетованата земя; той ги остави да минат през страдания и лишения, за да им подари най-после обетованата земя. Това е външното събитие. Нека сега да го изживеем вътрешно. Човек излиза от Египет, страната на преходния свят, минава през лишенията, които довеждат до подтискане на сетивния свят, и навлиза в обетованата земя на душата, постига Вечното. У Филон всичко това е вътрешен процес.
Бог, който се е разлял в света, празнува своето възкресение в душата, когато неговото творящо Слово е разбирано и подражавано в душата.
Тогава човек е родил в себе си по духовен път Бога, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос. В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл. Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят.
към текста >>
Тогава човек е родил в себе си по духовен път
Бог
а, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос.
Това е външното събитие. Нека сега да го изживеем вътрешно. Човек излиза от Египет, страната на преходния свят, минава през лишенията, които довеждат до подтискане на сетивния свят, и навлиза в обетованата земя на душата, постига Вечното. У Филон всичко това е вътрешен процес. Бог, който се е разлял в света, празнува своето възкресение в душата, когато неговото творящо Слово е разбирано и подражавано в душата.
Тогава човек е родил в себе си по духовен път Бога, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос.
В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл. Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят. Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си?
към текста >>
Когато после, след това почиване в
Бог
а, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят
Бог
а, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си?
Тогава човек е родил в себе си по духовен път Бога, Божествения Дух в облика на човек, Логоса, Христос. В този смисъл за Филон и онези, които са мислили като него, познанието е едно раждане на Христос в света на духовното. По-нататъшното развитие на този светоглед намираме в неоплатоническите идеи, които се развиват едновременно с християнството. Достатъчно е да споменем как Плотин (204 269 г. сл. Хр.) описва своите духовни опитности: „Често пъти, когато се пробуждам от съня на тялото и отвърнат от външния свят, се обръщам навътре в себе си, аз виждам една чудесна красота; тогава аз съм сигурен, че съм се домогнал до моята най-добра страна; осъзнал съм я, аз живея истинския живот, съединен съм с Божественото и опрян на него, придобивам силата да се издигна над по-горния свят.
Когато после, след това почиване в Бога, отново слизам от духовното виждане в света на мислите, аз се питам как стана, че сега слизам и как моята душа някога е влязла в тялото, тъй като по своята същност тя е такава, каквато току-що ми се показа", и „каква може да бъде причината, душите да забравят Бога, Отца, тъй като те произхождат от отвъдния свят и му принадлежат, а не знаят нищо за него и за себе си?
Злото за тях е започнало с дръзновението, с порива за осъществяване, с удоволствието да принадлежат само на себе си. В тях се ражда желанието да се прославят и те се втурват към изпълняване на това желание. Така те стигат в погрешния път, в пълно падение и губят познанието за собствения си произход от духовния свят, както децата, преждевременно разделени от родителите и отнесени далече, не знаят кои са самите те и техните родители."
към текста >>
Платон разказва за макрокосмичното събитие:
Бог
разпъна мировата душа на кръст върху световното тяло.
Евангелистът Йоан свързва тези два мирогледа. „В началото бе Словото." Това убеждение той споделя с неоплатониците. Словото става Дух вътре в душата: това заключение правят неоплатониците. Словото стана плът в Исус, това заключение прави евангелистът Йоан и заедно с него цялата християнска общност Интимният смисъл, който показва как самото Слово можа да стане плът, е вложен в цялото развитие на древните мирогледи.
Платон разказва за макрокосмичното събитие: Бог разпъна мировата душа на кръст върху световното тяло.
Тази мирова душа е Логосът. Ако Логосът трябва да стане плът, в своя живот в плътта, той трябва да повтори мировия космически процес. Той трябва да бъде прикован на кръста и да възкръсне. Като духовна представа, тази важна мисъл на християнството беше отдавна и предварително отбелязана. Тази мисъл става лична опитност на миста чрез „посвещението".
към текста >>
59.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той го описва в своите „Изповеди": „Когато исках да си представя
Бог
а, аз можех да сторя това само под формата на огромни маси тела и мислех, че извън тях нищо друго не съществува.
В началото представите на Августин се придържат само към сетивно- преходното. Той може да си представи духовното само в сетивни образи. Когато се издига над тази степен, той чувствува това като едно освобождение.
Той го описва в своите „Изповеди": „Когато исках да си представя Бога, аз можех да сторя това само под формата на огромни маси тела и мислех, че извън тях нищо друго не съществува.
Това беше главната и почти единствената причина за грешката, която не можех да избягна." С това той загатва до какво трябва да стигне човек, който търси истинския живот в Духа. Има мислители и те не са малко които твърдят, че човек изобщо не може да стигне до едно чисто мислене, свободно от всякаква сетивна субстанция. Тези мислители смесват това, което смятат, че могат да твърдят за собствения си душевен живот, с човешките възможности. Напротив, истината е, че човек може да стигне до едно висше познание, само когато се издигне до едно мислене, свободно от всяка сетивна субстанция. Този душевен живот е такъв, че неговите представи не изчезват, дори и с прекъсването на физическите впечатления.
към текста >>
- Ние не сме
Бог
; търси над нас.
- Ние не сме Бог; търси над нас.
Питах полъха на въздуха и цялата въздушна обвивка заедно с нейните обитатели, и те отговаряха: философите, които търсеха в нас същността на нещата, се заблудиха: ние не сме Бог. Питах Слънцето, Луната и звездите и те отговаряха: - Ние не сме Бог, когото ти търсиш." И Августин узнава, че има само едно нещо, което дава отговор на неговия въпрос за Божественото: собствената душа. Тя казва: никакво око, никакво ухо не може да ти предаде какво се намира в мен. Това мога само аз. И аз ти го казвам без никакво съмнение.
към текста >>
Питах полъха на въздуха и цялата въздушна обвивка заедно с нейните обитатели, и те отговаряха: философите, които търсеха в нас същността на нещата, се заблудиха: ние не сме
Бог
.
- Ние не сме Бог; търси над нас.
Питах полъха на въздуха и цялата въздушна обвивка заедно с нейните обитатели, и те отговаряха: философите, които търсеха в нас същността на нещата, се заблудиха: ние не сме Бог.
Питах Слънцето, Луната и звездите и те отговаряха: - Ние не сме Бог, когото ти търсиш." И Августин узнава, че има само едно нещо, което дава отговор на неговия въпрос за Божественото: собствената душа. Тя казва: никакво око, никакво ухо не може да ти предаде какво се намира в мен. Това мога само аз. И аз ти го казвам без никакво съмнение.
към текста >>
Питах Слънцето, Луната и звездите и те отговаряха: - Ние не сме
Бог
, когото ти търсиш." И Августин узнава, че има само едно нещо, което дава отговор на неговия въпрос за Божественото: собствената душа.
- Ние не сме Бог; търси над нас. Питах полъха на въздуха и цялата въздушна обвивка заедно с нейните обитатели, и те отговаряха: философите, които търсеха в нас същността на нещата, се заблудиха: ние не сме Бог.
Питах Слънцето, Луната и звездите и те отговаряха: - Ние не сме Бог, когото ти търсиш." И Августин узнава, че има само едно нещо, което дава отговор на неговия въпрос за Божественото: собствената душа.
Тя казва: никакво око, никакво ухо не може да ти предаде какво се намира в мен. Това мога само аз. И аз ти го казвам без никакво съмнение.
към текста >>
Това учение се опира на
Бог
а, стоящ над всичко сетивно-преходно.
Този възглед ясно може да се наблюдава при Йоханес Скотус Еригена, живял през деветия век в двореца на Карл Плешиви и който по най- естествен начин преминава от първоначалното християнство към новите идеи на Тома Аквински. Неговият мироглед е изграден в смисъла на неоплатонизма. Скотус разви по-нататък учението на Дионисий Аеропагита в своя труд върху „Систематика на природата".
Това учение се опира на Бога, стоящ над всичко сетивно-преходно.
Човекът минаващ през преобразяването на всички същества е включен в този Бог, който накрая стига до това, което е бил в началото. Всичко се връща отново в преминалия през мировия процес и стигнал до съвършенство Бог. Но, за да постигне това, човек трябва да намери пътя към „Логоса, станал плът". Тази мисъл у Ериген води до една друга. Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение.
към текста >>
Човекът минаващ през преобразяването на всички същества е включен в този
Бог
, който накрая стига до това, което е бил в началото.
Този възглед ясно може да се наблюдава при Йоханес Скотус Еригена, живял през деветия век в двореца на Карл Плешиви и който по най- естествен начин преминава от първоначалното християнство към новите идеи на Тома Аквински. Неговият мироглед е изграден в смисъла на неоплатонизма. Скотус разви по-нататък учението на Дионисий Аеропагита в своя труд върху „Систематика на природата". Това учение се опира на Бога, стоящ над всичко сетивно-преходно.
Човекът минаващ през преобразяването на всички същества е включен в този Бог, който накрая стига до това, което е бил в началото.
Всичко се връща отново в преминалия през мировия процес и стигнал до съвършенство Бог. Но, за да постигне това, човек трябва да намери пътя към „Логоса, станал плът". Тази мисъл у Ериген води до една друга. Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение. Разум и авторитет, вяра и познание стоят едно до друго.
към текста >>
Всичко се връща отново в преминалия през мировия процес и стигнал до съвършенство
Бог
.
Този възглед ясно може да се наблюдава при Йоханес Скотус Еригена, живял през деветия век в двореца на Карл Плешиви и който по най- естествен начин преминава от първоначалното християнство към новите идеи на Тома Аквински. Неговият мироглед е изграден в смисъла на неоплатонизма. Скотус разви по-нататък учението на Дионисий Аеропагита в своя труд върху „Систематика на природата". Това учение се опира на Бога, стоящ над всичко сетивно-преходно. Човекът минаващ през преобразяването на всички същества е включен в този Бог, който накрая стига до това, което е бил в началото.
Всичко се връща отново в преминалия през мировия процес и стигнал до съвършенство Бог.
Но, за да постигне това, човек трябва да намери пътя към „Логоса, станал плът". Тази мисъл у Ериген води до една друга. Това, което се съдържа в писанията за Логоса, ни води, като съдържание на вярата, към спасение. Разум и авторитет, вяра и познание стоят едно до друго. Едното не противоречи на другото; но вярата трябва да ни доведе там, където познанието никога не може да се издигне чрез самото себе си.
към текста >>
В християнството се създава убеждението: Чрез своето откровение
Бог
откри на човека Мъдростта; чрез своето познание човек получава едно копие на божественото откровение.
От познанието за вечността, което Мистериите скриваха от тълпата, християнската църква направи съдържание на вярата и го назова като нещо, което, по своето естество, е недостъпно за чистото познание. Мистът от предхристиянските епохи беше убеден: Познанието за вечността съществува за него, а за народа съществува опиращата се на образи вяра.
В християнството се създава убеждението: Чрез своето откровение Бог откри на човека Мъдростта; чрез своето познание човек получава едно копие на божественото откровение.
Мъдростта на Мистериите е като едно нежно растение, което се открива на малцина узрели хора; християнската мъдрост е една Мистерия, която като познание не се открива никому, а като съдържание на вярата се открива на всички. Съдържанието на Мистериите продължава да живее в християнството, но в изменена форма. Истината трябва да стане достояние не на отделния човек, а на всички. Но това трябваше да се осъществи така, че от определена точка да се признае неспособността на познанието за по-нататъшно развитие, като от този момент нататък човек можеше да се издигне до вярата. Християнството изнесе съдържанието на Мистериите от храмовия мрак в светлината на деня.
към текста >>
60.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
Присъщо на природата на човека е да пита за началото и края на света за последните цели на съществуванието и за същината на
Бог
а.
Първо трябва да бъдат дадени основните истини от целокупната сфера на Духовната Наука.
Присъщо на природата на човека е да пита за началото и края на света за последните цели на съществуванието и за същината на Бога.
Който притежава не само думи и понятия в своя разум, а истински познания за живота, които принадлежат към висшите степени на мъдростта в един труд, който разглежда началата на духовното познание. Едва след като се запознаем с тези начални понятия става ясно как трябва да се поставят висшите въпроси. В една друга книга, близка до тази, именно в "Тайната наука", ще се намерят по-пълни данни за разглежданата тук сфера.
към текста >>
61.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-
бог
ат и разнороден.
Ние възприемаме минералните сили с помощта на сетивата. Ние можем да възприемаме само това, за което разполагаме с едно или друго сетиво. Без окото ние не можем да възприемаме светлината, а без ухото – звука. От сетивата, които човекът притежава, низшите организми имат само осезанието. За тях са налице по един човешки начин на възприемане само онези минерални сили, които са достъпни за осезанието.
В степента, в която са развити другите сетива при висшите животни, светът за тях, както и за човека, е много по-богат и разнороден.
Следователно, от сетивните органи на едно същество зависи дали външния свят се представя пред него като усещане, като възприятие. Това, което съществува във въздуха като определено движение, у човека се превръща в усещане на звука.
към текста >>
Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за
Бог
а, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава.
Това не противоречи на факта, че някои отделни човешки "истини" имат само преходна стойност и в определен момент се появяват като частични или пълни заблуждения. Тогава трябва да се каже, че истината съществува сама по себе си, при все че човешките мисли са само нейните преходни разновидности.
Дори и Лесинг, който смяташе, че цялата чиста истина съществува само за Бога, се удовлетворява от вечния стремеж към истината и не отрича вечната и стойност, а я утвърждава.
Защото само това, което има вечна стойност, може да предизвика вечен стремеж към търсене. Ако истината не би била независима в себе си, тя би получила стойността си от човешкото душевно усещане и тогава тя не би могла да бъде една единствен. А цел за всички хора. Доколкото се стремим към нея ние признаваме нейната независима стойност.
към текста >>
62.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Като такава, душата непрекъснато трупа
бог
атства за Духа.
Като такава, душата непрекъснато трупа богатства за Духа.
Аз мога да различа вярното от невярното, защото като човек съм едно мислещо същество и мога да схвана истината в Духа. Истината е вечна; тя винаги би могла да ми се открие в нещата, макар и постоянно да бих изгубвал миналото от своя поглед, така че всяко впечатление да заставаше пред мен като нещо напълно ново. Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото. И колкото повече тя може да прибавя към него подробности от миналото, толкова повече тя го обогатява. Така душата предава по-нататък на Духа онези опитности, които е получила от тялото.
към текста >>
Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви
бог
атства от миналото е събрал той.
Но Духът в мен не се задоволява само с впечатленията от настоящето; душата разширява неговия кръгозор и върху миналото. И колкото повече тя може да прибавя към него подробности от миналото, толкова повече тя го обогатява. Така душата предава по-нататък на Духа онези опитности, които е получила от тялото. Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания. Тези два фактора определят неговите дела.
Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви богатства от миналото е събрал той.
към текста >>
Тези
бог
атства в никакъв случай не остават непроменени в Духа.
Тези богатства в никакъв случай не остават непроменени в Духа.
Впечатленията, които човекът получава от изживяванията, постепенно изчезват от паметта. Но не и техните плодове. Човек не си спомня всички изживявания от детството, когато например сме се учили да пишем и четем. Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните плодове под формата на способности. Именно това е преобразяването, което Духът извършва с богатствата на паметта.
към текста >>
Именно това е преобразяването, което Духът извършва с
бог
атствата на паметта.
Тези богатства в никакъв случай не остават непроменени в Духа. Впечатленията, които човекът получава от изживяванията, постепенно изчезват от паметта. Но не и техните плодове. Човек не си спомня всички изживявания от детството, когато например сме се учили да пишем и четем. Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните плодове под формата на способности.
Именно това е преобразяването, което Духът извършва с богатствата на паметта.
Той изоставя на произвола на съдбата всичко, което могат да ни донесат отделните изживявания и извлича от тях само силата за извисяване на своите способности. По този начин нито едно изживяване не остава неизползвано: Душата го запазва като спомен, а духът извлича от него онова, което може да обогати неговите способности и жизнено съдържание. Човешкият Дух израства чрез преработените изживявания.
към текста >>
А Духът-Себе става толкова по-
бог
ат и по-силен, колкото повече се изхранва от Съзнаващата Душа.
Чрез това, по време на физическия живот, тя става част както на тялото, така и на Духа. Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание. Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа. И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея. Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-развито е Душевното Тяло.
А Духът-Себе става толкова по-богат и по-силен, колкото повече се изхранва от Съзнаващата Душа.
Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от плодовете, които могат да се извлекат от тях.
към текста >>
63.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Само че тази същност е толкова
бог
ата, че може да се открие на други сетива, под други форми.
Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет. Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие. Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност". Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него.
Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми.
Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа.
към текста >>
64.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Защото нашият език, който е подходящ най-вече за сетивната действителност, съвсем не е
бог
ат на изрази, които бихме могли да употребим направо за "светът на духовете".
За да го опишем, ние трябва да си послужим със символи, и то в много по-голяма степен, отколкото за душевния свят.
Защото нашият език, който е подходящ най-вече за сетивната действителност, съвсем не е богат на изрази, които бихме могли да употребим направо за "светът на духовете".
Ето защо моля читателя, да счита много от нещата, които ще кажа, само като едно загатване. Всичко, което ще опиша, е толкова различно от физическия свят, че този е единственият метод, който може да се приеме, и аз съзнавам колко малко моето описание се доближава до истинската опитност в този свят. Причина за това е в несъвършенството на езика, който ползуваме в условията на физическия свят.
към текста >>
65.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Тук можем само да загатнем за
бог
атия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца".
За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания.
Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца".
Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление. Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта. Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро. Оцветена в червени нюанси са мислите, които произхождат от чувствения живот и пронизват душевния свят*. (*Естествено, тези описания са изложени на възможно най-големи недоразумения.
към текста >>
В най-висша степен това се отнася за онези личности, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са
бог
ати на плодотворни идеи.
Така изглежда и аурата на преданите, на религиозните натури. Състрадателните души и тези, които се отдават на благотворителност, имат подобен вид аура. Ако освен това, те са и интелигентни, тогава сините потоци преливат в зелени, или пък синьото получава един зелен оттенък. Това което различава активните души от пасивните, е че у първите синьото е пропито от силни тонове, идващи отвътре. Изобретателните натури, чиито мисли са особено плодотворни, излъчват светли тонове, като от една вътрешна точка, разположена дълбоко в тях.
В най-висша степен това се отнася за онези личности, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са богати на плодотворни идеи.
Изобщо всичко, което подсказва някаква духовна активност, има по-скоро формата на лъчи, разпростиращи се отвътре навън; докато всичко, което идва от животинското начало, наподобава облачни маси, изпълващи цялата аура.
към текста >>
66.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Окултният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия
бог
ат вътрешен живот.
Още по-действено ще стане това, което сме постигнали чрез преклонението, когато към него се прибави и едно друго чувство. То се свежда до това, че човек се научава да не отдава толкова голямо значение на впечатленията си от външния свят, а напротив той развива в себе си все по-интензивен вътрешен живот. Човек, който се нахвърля от едно сетивно впечатление към друго и е склонен към непрекъснато "разпиляване", не намира пътя към Тайната Наука.
Окултният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия богат вътрешен живот.
Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност. Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата на външния свят. В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението. Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи. Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят.
към текста >>
Когато човек с
бог
ати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност.
Още по-действено ще стане това, което сме постигнали чрез преклонението, когато към него се прибави и едно друго чувство. То се свежда до това, че човек се научава да не отдава толкова голямо значение на впечатленията си от външния свят, а напротив той развива в себе си все по-интензивен вътрешен живот. Човек, който се нахвърля от едно сетивно впечатление към друго и е склонен към непрекъснато "разпиляване", не намира пътя към Тайната Наука. Окултният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия богат вътрешен живот.
Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност.
Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата на външния свят. В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението. Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи. Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят.
към текста >>
67.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Напротив, той скоро установява, че когато контролира своя вътрешен свят по описания начин,
бог
атството на неговите чувства и творческата продуктивност на неговото въображение рязко нарастват.
Подобни закони съществуват и в света на чувствата и мислите, само че те не действат върху човека отвън. Те трябва да се породят от живота на неговата душа. Това се постига, когато човек не допуска до себе си лоши чувства и мисли. Всяко произволно мечтателство и фантазиране, всички случайно възникващи и бързо преходни чувства трябва да бъдат отстранени. В същото време човек далеч не обеднява душевно.
Напротив, той скоро установява, че когато контролира своя вътрешен свят по описания начин, богатството на неговите чувства и творческата продуктивност на неговото въображение рязко нарастват.
Вместо дребнава сантименталност и случайни мисловни асоциации, на преден план идват дълбоко съдържателни чувства и плодотворни мисли. И тези чувства и мисли позволяват на човека да се ориентира в духовния свят. Сега той влиза в правилни отношения с нещата в духовния свят. За ученика този факт има точно определени последици. Както, като физически човек, той може да се ориентира всред физическите предмети, така и сега той намира пътя между явленията на растеж и умиране, с които е запознат по гореописания начин.
към текста >>
68.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Всъщност
бог
атството от багри във висшите светове е несравнимо по-голямо от багрите във физическия свят.
Не такъв обаче е случая с минералите и животните. Трябва да сме наясно, че споменатите нюанси дават представа само за основните цветове в минералното, растителното и животинското царство. В действителност са налице всички междинни тонове. Всеки минерал, всяко растение, всяко животно има свой строго определен нюанс. Към тях следва да се прибавят и Съществата от висшите светове, които никога не се въплъщават във физическо тяло, с често пъти великолепните си, но понякога и отблъскващи цветове.
Всъщност богатството от багри във висшите светове е несравнимо по-голямо от багрите във физическия свят.
към текста >>
69.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Това са онези, които са минали през
бог
атите опитности, довели по естествен път до нарастване на тяхната смелост, на тяхната твърдост, на пълното доверие в себе си; те понасят с несъкрушима сила и спокойствие всяко страдание, всяко разочарование, всеки неуспех.
За мнозина самият живот представлява един процес на несъзнателно посвещение чрез изпитанията, свързани с огъня.
Това са онези, които са минали през богатите опитности, довели по естествен път до нарастване на тяхната смелост, на тяхната твърдост, на пълното доверие в себе си; те понасят с несъкрушима сила и спокойствие всяко страдание, всяко разочарование, всеки неуспех.
Всеки който е минал по този труден път, без дори да подозира, е вече посветен. Необходим е съвсем незначителен тласък, за да се отворят неговите духовни възприемателни органи и за да стане ясновиждащ. Защото нека запомним: истинското "изпитание чрез огъня" няма за цел да задоволи любопитството на кандидата. Разбира се, той се запознава с някои необичайни факти, за които другите хора нямат никаква представа. Обаче това запознаване е не цел, а само средство за постигане на целта.
към текста >>
Тези благословени от
Бог
а хора заслужават истинско уважение, но това съвсем не означава, че обучението е нещо излишно.
Необходимо е обаче да изтъкнем: Съществуват хора, които са в състояние да извършат подобни действия напълно несъзнателно, въпреки че никога не са практикували окултното обучение. Такива "благодетели на света и на човечеството" шествуват невидимо около нас. Поради причини, които тук не можем да обясним, техните дарби изглеждат свръхестествени. Единственото, което ги различава от окултния ученик, е че последният действува в пълно съзнание и с ясен поглед върху сложната цялост на нещата. Чрез обучението той постига това, което другите получават като дар от висшите сили за доброто на света.
Тези благословени от Бога хора заслужават истинско уважение, но това съвсем не означава, че обучението е нещо излишно.
Когато окултният ученик овладее споменатите писмени знаци, за него започва едно друго "изпитание". То има за цел да установи дали той може да се развива спокойно и уверено във висшите светове. В условията на обикновения живот подтиците за нашите действия често се коренят във външните обстоятелства. Човек предприема определени действия, защото едни или други задължения му ги налагат.
към текста >>
Окултният ученик трябва да завоюва едно безценно
бог
атство: Всяко съмнение във висшите светове да изчезне завинаги от душата му.
Окултният ученик трябва да завоюва едно безценно богатство: Всяко съмнение във висшите светове да изчезне завинаги от душата му.
Сега те се разкриват пред него в своите собствени закони. Обаче той не може да завоюва това богатство, ако се поддава на илюзии и измами. Би било твърде зле, ако неговите предразсъдъци и фантазии се намесват в неговото мислене. Мечтатели и фантасти са също така неподходящи за окултно обучение, както и суеверните хора. Защото най-опасните врагове по пътя към висшето познание са спотаени тъкмо в мечтателството, фантазьорството и суеверието.
към текста >>
Обаче той не може да завоюва това
бог
атство, ако се поддава на илюзии и измами.
Окултният ученик трябва да завоюва едно безценно богатство: Всяко съмнение във висшите светове да изчезне завинаги от душата му. Сега те се разкриват пред него в своите собствени закони.
Обаче той не може да завоюва това богатство, ако се поддава на илюзии и измами.
Би било твърде зле, ако неговите предразсъдъци и фантазии се намесват в неговото мислене. Мечтатели и фантасти са също така неподходящи за окултно обучение, както и суеверните хора. Защото най-опасните врагове по пътя към висшето познание са спотаени тъкмо в мечтателството, фантазьорството и суеверието. Обаче съвсем не е нужно да смятаме, че за окултния ученик изчезва поетичният усет към живота или могъщата способност за вдъхновение, само защото над портата, която води към втората степен на Посвещението, стоят думите: "Нека всички предразсъдъци да изчезнат от теб", а над портата към първата степен вече е прочел: "без здрав разум всяка твоя стъпка е напразна".
към текста >>
70.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа
бог
атство от опитности.
Седмият Душевен Процес се състои в желанието да научим колкото е възможно повече от живота. Около окултният ученик не може да се случи нищо, без то да се превърне в повод за нови и полезни опитности. Ако е извършил нещо по неправилен път и несъвършен начин, това ще му послужи за повод, след време да го стори както трябва.
В същия дух той наблюдава и действията на другите, като се стреми да натрупа богатство от опитности.
Той не предприема нищо, без да се вгледа в изживяванията, които могат да му бъдат в помощ при неговите бъдещи решения.
към текста >>
71.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
И всяко откровение трябва да ме изпълва с благодарност, защото чрез него аз ставам все по-
бог
ат.
Колко много неща са необходими, за да може всеки от нас да получи и поддържа своя живот! Колко много дължим на природата и другите хора! Към такива мисли трябва да е склонен всеки окултен ученик. Без тях човек не може да развие у себе си онази всемирна любов, която е необходима за постигане на висшите познания. Нищо към което аз не изпитвам любов, не може да се открие на моята душа.
И всяко откровение трябва да ме изпълва с благодарност, защото чрез него аз ставам все по-богат.
към текста >>
72.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-
бог
ати, лесно може да подцени сетивния физически свят.
Една от най-важните опитности на посветения е тази, че той се научава да вниква в истинските причини на видимия сетивен свят много по-добре, отколкото преди своето окултно обучение. Това той постига благодарение на виждането си в свръхсетивния свят.
Ако човек не е стигнал до свръхсетивното виждане, а само си въобразява, че свръхсетивните области са безкрайно по-богати, лесно може да подцени сетивния физически свят.
Но ако вече разполага със свръхсетивен поглед, човек знае: без своите изживявания в сетивния свят, той би бил съвсем безпомощен в свръхсетивните области. И ако иска да живее в свръхсетивните области, той е длъжен да разполага със съответните качества и способности. Обаче тях той може да постигне единствено в сетивния свят. За да проникне съзнателно в невидимия свят, той трябва да вижда духовно. Само че "зрителната острота" за "висшия" свят се развива постепенно чрез опитности в "низшия" свят.
към текста >>
73.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
в своята книга “Стара и нова вяра” Давид Фридрих Щраус се опита да намери опорни точки за новото изповедание, опирайки се на своите
бог
ословски и философски познания.
Особено 50-те, 60-те и 70-те години на 19-то столетие са тези, които могат да бъдат отбелязани като кулминация на материализма. През тези години обяснението на духовните и душевните явления като чисто механически процеси упражни истински въодушевяващо влияние върху хората. И материалистите можаха да си кажат тогава, че в това отношение са спечелили победа над привържениците на духовния светоглед. Също и такива, които не бяха тръгнали от естественонаучните проучвания, влязоха в редовете на техните последователи. Ако още Бюхнер, Фогт, Молешот и други бяха градили върху чисто естественонаучни предпоставки, то в 1872 г.
в своята книга “Стара и нова вяра” Давид Фридрих Щраус се опита да намери опорни точки за новото изповедание, опирайки се на своите богословски и философски познания.
Още преди няколко десетилетия с книгата си “Животът на Исус” той се намеси в духовния живот по един впечатляващ начин. Той изглеждаше въоръжен с цялото богословско и философско образование на неговото време. Сега той смело се изказа, че издържаното в материалистичен смисъл обяснение на световните явления, включително и на човека трябва да образува основата на едно ново евангелие, за едно ново морално схващане и изграждане на съществуването. Произходът на човека от чисто животински прадеди изглеждаше, че ще се превърне в една нова догма и всяко придържане към един духовно-душевен произход на човешкия род в очите на изследващите природата философи се считаше за останало от детската възраст на човечеството суеверие, с което хората не трябва повече да се занимават.
към текста >>
Той изглеждаше въоръжен с цялото
бог
ословско и философско образование на неговото време.
И материалистите можаха да си кажат тогава, че в това отношение са спечелили победа над привържениците на духовния светоглед. Също и такива, които не бяха тръгнали от естественонаучните проучвания, влязоха в редовете на техните последователи. Ако още Бюхнер, Фогт, Молешот и други бяха градили върху чисто естественонаучни предпоставки, то в 1872 г. в своята книга “Стара и нова вяра” Давид Фридрих Щраус се опита да намери опорни точки за новото изповедание, опирайки се на своите богословски и философски познания. Още преди няколко десетилетия с книгата си “Животът на Исус” той се намеси в духовния живот по един впечатляващ начин.
Той изглеждаше въоръжен с цялото богословско и философско образование на неговото време.
Сега той смело се изказа, че издържаното в материалистичен смисъл обяснение на световните явления, включително и на човека трябва да образува основата на едно ново евангелие, за едно ново морално схващане и изграждане на съществуването. Произходът на човека от чисто животински прадеди изглеждаше, че ще се превърне в една нова догма и всяко придържане към един духовно-душевен произход на човешкия род в очите на изследващите природата философи се считаше за останало от детската възраст на човечеството суеверие, с което хората не трябва повече да се занимават.
към текста >>
74.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с
бог
ат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния.
Те се различаваха от така наречените прасемити чрез това, че доведоха гореспоменатата способност до по-широко приложение, отколкото първите. Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея. Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност. На мястото на страстните желания и похот се появи разумът. Настъпиха други условия и отношения в живота.
Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с богат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния.
И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от мисълта. По-рано под влиянието на паметта хората се придържаха към дадено нещо дотогава, докато то се окажеше вече недостатъчно, незадоволително и тогава в края на краищата от само себе си се получаваше така, че с едно новаторство се налагаше онзи, който беше в състояние да помогне при даден недостатък.
към текста >>
Тази сила беше станала техен
Бог
, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно.
Обаче в нея бяха останали качества на предишните раси, а именно на четвъртата подраса, в много по-голям размер, отколкото при петата и шестата. Те останаха верни на чувството за спомена. И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способност. Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила. Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт.
Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно.
Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност.
към текста >>
75.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на
бог
овете.
Това, което в предишното изложение бе казано за четвъртата коренна раса, за атлантците, се отнася за голямата маса от човечеството. Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способности изпъкваха високо над нея. Мъдростта, която тези ръководители притежаваха и силите, които те владееха, не можеха да се постигнат чрез никакво Земно възпитание. Те им бяха дарени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята.
Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете.
Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение. Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди. Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението. За тези ръководители се казваше, че “общуват с боговете” и че от самите богове са посветени в законите, според които човечеството трябва да се развива.
към текста >>
Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на
бог
овете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение.
Но тази маса имаше ръководители, които по отношение на техните способности изпъкваха високо над нея. Мъдростта, която тези ръководители притежаваха и силите, които те владееха, не можеха да се постигнат чрез никакво Земно възпитание. Те им бяха дарени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята. Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете. Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум.
Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение.
Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди. Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението. За тези ръководители се казваше, че “общуват с боговете” и че от самите богове са посветени в законите, според които човечеството трябва да се развива. И това отговаряше на действителността. На места, за които не се знаеше нищо, ставаше това посвещение, това общение с боговете.
към текста >>
Такива “пратеници на
бог
овете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението.
Те им бяха дарени от висши същества, които не принадлежаха непосредствено към Земята. Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете. Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение. Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди.
Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението.
За тези ръководители се казваше, че “общуват с боговете” и че от самите богове са посветени в законите, според които човечеството трябва да се развива. И това отговаряше на действителността. На места, за които не се знаеше нищо, ставаше това посвещение, това общение с боговете. Тези места бяха наричани светилища на мистериите. От там ставаше управлението на човешкия род.
към текста >>
За тези ръководители се казваше, че “общуват с
бог
овете” и че от самите
бог
ове са посветени в законите, според които човечеството трябва да се развива.
Естествено беше, че голямата маса от хората чувствуваше тези ръководители като същества от по-висше естество, като “пратеници” на боговете. Защото това, което тези ръководители знаеха и можеха да извършват, не можеше да се постигне с човешките сетивни органи и с човешкия ум. Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение. Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди. Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението.
За тези ръководители се казваше, че “общуват с боговете” и че от самите богове са посветени в законите, според които човечеството трябва да се развива.
И това отговаряше на действителността. На места, за които не се знаеше нищо, ставаше това посвещение, това общение с боговете. Тези места бяха наричани светилища на мистериите. От там ставаше управлението на човешкия род.
към текста >>
На места, за които не се знаеше нищо, ставаше това посвещение, това общение с
бог
овете.
Обикновените хора ги почитаха като “пратеници на боговете” и приемаха техните заповеди, техните повеления, а също и тяхното учение. Чрез същества от такъв род човечеството беше запознато с науките, изкуствата и с изработването на уреди. Такива “пратеници на боговете” ръководеха сами обществата, или обучаваха хора, които бяха достатъчно напреднали в изкуството на управлението. За тези ръководители се казваше, че “общуват с боговете” и че от самите богове са посветени в законите, според които човечеството трябва да се развива. И това отговаряше на действителността.
На места, за които не се знаеше нищо, ставаше това посвещение, това общение с боговете.
Тези места бяха наричани светилища на мистериите. От там ставаше управлението на човешкия род.
към текста >>
Езикът, на който
бог
овете говореха в мистериите с техните пратеници, съвсем не беше Земен и формите, в които тези
бог
ове се изявяваха също не бяха Земни.
Това, което ставаше в светилищата на мистериите, беше неразбираемо за народа. И народът също така малко познаваше намеренията на тези ръководители. Със своите сетива народът можеше да разбере само това, което ставаше непосредствено на Земята, но не и това, което се даваше от висшите светове за благото на Земята. Ето защо и ученията на ръководителите бяха съставени във форма, която не приличаше на формата, под която се съобщаваха Земните събития.
Езикът, на който боговете говореха в мистериите с техните пратеници, съвсем не беше Земен и формите, в които тези богове се изявяваха също не бяха Земни.
Висшите духове се явяваха на своите пратеници “в огнени облаци”, за да им съобщят как трябва да ръководят хората. В човешка форма може да се яви само един човек; същества, чиито способности се издигат над човешките, трябва да се изявяват във форми, които не могат да бъдат намерени между Земните форми. Фактът, че “пратениците на боговете” можеха да приемат тези откровения, идва оттам, че самите те бяха най- съвършените между техните братя-човеци. Те бяха вече преминали през различни степени на развитието, през които по-голямата част от хората още имаха да преминават. Само в определени отношения те приличаха на останалите хора.
към текста >>
Фактът, че “пратениците на
бог
овете” можеха да приемат тези откровения, идва оттам, че самите те бяха най- съвършените между техните братя-човеци.
Със своите сетива народът можеше да разбере само това, което ставаше непосредствено на Земята, но не и това, което се даваше от висшите светове за благото на Земята. Ето защо и ученията на ръководителите бяха съставени във форма, която не приличаше на формата, под която се съобщаваха Земните събития. Езикът, на който боговете говореха в мистериите с техните пратеници, съвсем не беше Земен и формите, в които тези богове се изявяваха също не бяха Земни. Висшите духове се явяваха на своите пратеници “в огнени облаци”, за да им съобщят как трябва да ръководят хората. В човешка форма може да се яви само един човек; същества, чиито способности се издигат над човешките, трябва да се изявяват във форми, които не могат да бъдат намерени между Земните форми.
Фактът, че “пратениците на боговете” можеха да приемат тези откровения, идва оттам, че самите те бяха най- съвършените между техните братя-човеци.
Те бяха вече преминали през различни степени на развитието, през които по-голямата част от хората още имаха да преминават. Само в определени отношения те приличаха на останалите хора. Те можеха да приемат човешката форма. Обаче техните душевно-духовни качества бяха от свръхчовешко естество. Те бяха, следователно, божествено-човешки същества.
към текста >>
С гореспоменатите “пратеници на
бог
овете”, които в тяхното развитие далеч бяха изпреварили голямата народна маса и които учеха божествената мъдрост, и вършеха божествени дела. 2.
А сега нека да си представим, че в края на атлантската епоха имаме работа с 3 групи човекоподобни същества. 1.
С гореспоменатите “пратеници на боговете”, които в тяхното развитие далеч бяха изпреварили голямата народна маса и които учеха божествената мъдрост, и вършеха божествени дела. 2.
Самата голяма маса, при която мисловната способност беше още в едно смътно състояние, въпреки че притежаваше способности подобни на природните сили, които съвременното човечество е изгубило.
към текста >>
Чрез това тези хора наистина постепенно изгубиха самобитните способности на атлантците, но в замяна на това се развиха така, че да могат да разбират принципите на “пратениците на
бог
овете”.
3. Една по-малка група от такива хора, която развиваше мисловната способност.
Чрез това тези хора наистина постепенно изгубиха самобитните способности на атлантците, но в замяна на това се развиха така, че да могат да разбират принципите на “пратениците на боговете”.
Втората група човешки същества беше изложена на постепенно умиране. Обаче третата група можа да бъде възпитана от съществата на първата група така, че да поеме ръководството в собствените си ръце.
към текста >>
Досега
бог
овете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества.
Мисловната способност на шестата и седмата подраса по определен начин беше тръгнала по неправилни пътища и не беше годна за по-нататъшно развитие. Най- добрите качества на най-добрите хора трябваше да бъдат развити. Това стана, като ръководителят изолира избраните на едно място на Земята – във вътрешността на Азия – и ги предпази от всяко влияние от страна на изостаналите или от тези, които бяха тръгнали по неправилни пътища. Задачата, която ръководителят си постави, беше да отведе своята група толкова далече, щото принадлежащите на тази група да могат в собствената си душа, със собствената си мисловна способност да схванат принципите, според които те бяха ръководени досега по един предчувствуван от тях, обаче не ясно осъзнат начин. Хората трябваше да познаят божествените сили, които бяха следвали несъзнателно.
Досега боговете бяха ръководили хората чрез техните пратеници; сега хората трябваше да знаят за тези божествени същества.
Те трябваше да се научат да считат себе си като изпълнителни органи на божественото провидение.
към текста >>
И по-рано от такива пратеници на
бог
овете човечеството получаваше указания, заповеди относно това, какво трябваше да прави или да изостави.
Отделената група хора стоеше пред едно важно решение. Божественият ръководител беше сред тях в човешка форма.
И по-рано от такива пратеници на боговете човечеството получаваше указания, заповеди относно това, какво трябваше да прави или да изостави.
То бе запознавано с науките, които се отнасяха за онова, което можеше да се възприема със сетивата. Хората бяха предчувствали едно божествено управление на света, бяха го чувствали в техните собствени действия; обаче те не знаеха нищо за него. Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин. Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено.
към текста >>
Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на
бог
овете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им говореше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят.
Хората бяха предчувствали едно божествено управление на света, бяха го чувствали в техните собствени действия; обаче те не знаеха нищо за него. Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин. Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено. И че невидимият дух е творецът и той се грижи за видимо телесното.
Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на боговете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им говореше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят.
Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им говори за самите богове. Мощна бе речта, която той отново и отново отправяше към своята група. “Досега вие виждахте онези, които ви ръководеха; обаче има по-висши ръководители, които вие не виждате. И вие сте подчинени на тези ръководители. Вие трябва да изпълнявате заповедите на Бога, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един Бог на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ.
към текста >>
Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на
бог
овете да им говори за самите
бог
ове.
Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин. Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено. И че невидимият дух е творецът и той се грижи за видимо телесното. Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на боговете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им говореше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят.
Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им говори за самите богове.
Мощна бе речта, която той отново и отново отправяше към своята група. “Досега вие виждахте онези, които ви ръководеха; обаче има по-висши ръководители, които вие не виждате. И вие сте подчинени на тези ръководители. Вие трябва да изпълнявате заповедите на Бога, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един Бог на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ. Отзвук от тази първична заповед на петата човешка подраса са познатите ни от Библията думи: “Не си създавай никакъв кумир или някакво подобие на нещо, което е горе на небето, долу на Земята, във водата или под Земята...” (2.
към текста >>
Вие трябва да изпълнявате заповедите на
Бог
а, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един
Бог
на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ.
Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на боговете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им говореше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят. Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им говори за самите богове. Мощна бе речта, която той отново и отново отправяше към своята група. “Досега вие виждахте онези, които ви ръководеха; обаче има по-висши ръководители, които вие не виждате. И вие сте подчинени на тези ръководители.
Вие трябва да изпълнявате заповедите на Бога, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един Бог на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ.
Отзвук от тази първична заповед на петата човешка подраса са познатите ни от Библията думи: “Не си създавай никакъв кумир или някакво подобие на нещо, което е горе на небето, долу на Земята, във водата или под Земята...” (2. Мойсей, 10. глава).
към текста >>
На главния ръководител (Ману) помагаха и други пратеници на
бог
овете, които изпълняваха неговите задачи относно отделните отрасли на живота и работеха за развитието на новата раса.
На главния ръководител (Ману) помагаха и други пратеници на боговете, които изпълняваха неговите задачи относно отделните отрасли на живота и работеха за развитието на новата раса.
Защото се касаеше целият живот да бъде устроен в смисъла на новото разбиране за едно божествено управление на света. Мислите на хората навсякъде трябваше да бъдат насочени от видимото към невидимото.
към текста >>
Своите дела човекът трябваше да привежда в съзвучие с промислите на
бог
овете чрез жертвоприношения.
Всяко знание и всяка работа трябваше да се извършват в този смисъл. В движението на звездите и в отношенията на атмосферните процеси (състоянията на времето) човекът трябваше да вижда божествените решения, изливането на божествената мъдрост. Астрономията и метеорологията бяха преподавани в този смисъл. И човекът трябваше да устрои своята работа, своя морален живот така, че те да отговарят на пълните с мъдрост закони на Божественото. Животът беше уреждан според божествените заповеди; както в движението на звездите, така и в атмосферните процеси бяха изследвани божествените мисли.
Своите дела човекът трябваше да привежда в съзвучие с промислите на боговете чрез жертвоприношения.
Намерението на Ману беше всичко в човешкия живот да насочва към висшите светове. Всяко човешко действие, всички разпореждания трябваше да носят религиозен характер. Чрез това Ману искаше да внедри истинската задача на петата коренна раса. Тази раса трябваше да се научи да се ръководи сама чрез нейните собствени мисли. Обаче подобно самоопределение може да бъде за благото на човечеството само тогава, когато самият човек се постави в служба на висшите сили.
към текста >>
Така стана, че към старите пратеници на
бог
овете сега се прибави един нов вид посветени.
Най-способните личности, намиращи се около Ману, бяха предвидени постепенно непосредствено да бъдат посветени в божествената мъдрост, за да могат да станат учители на другите.
Така стана, че към старите пратеници на боговете сега се прибави един нов вид посветени.
Това са онези, които бяха развили тяхната мисловна способност по Земен начин, както техните останали себеподобни. Съществуващите по-рано пратеници на боговете също и Ману не притежаваха това. Тяхното развитие принадлежи на по-висшите светове. Те внесоха тяхната по-висша мъдрост в Земните отношения. Това, което те дариха на човечеството, беше един “дар свише”.
към текста >>
Съществуващите по-рано пратеници на
бог
овете също и Ману не притежаваха това.
Най-способните личности, намиращи се около Ману, бяха предвидени постепенно непосредствено да бъдат посветени в божествената мъдрост, за да могат да станат учители на другите. Така стана, че към старите пратеници на боговете сега се прибави един нов вид посветени. Това са онези, които бяха развили тяхната мисловна способност по Земен начин, както техните останали себеподобни.
Съществуващите по-рано пратеници на боговете също и Ману не притежаваха това.
Тяхното развитие принадлежи на по-висшите светове. Те внесоха тяхната по-висша мъдрост в Земните отношения. Това, което те дариха на човечеството, беше един “дар свише”. Преди средата на атлантската епоха хората още не бяха достатъчно напреднали, за да могат със собствени сили да разберат божествените решения. Сега – в гореспоменатото време – те трябваше да стигнат до това.
към текста >>
Обаче те останаха свързани с висшите светове и откровенията и явленията на пратениците на
бог
овете проникваха до тях.
Първите атлантци нямаха още избор, дали да считат техните ръководители за божествени пратеници или не. Защото това, което последните вършеха, се налагаше като дела на висшите светове. То носеше печата на божествения произход. Така божествените пратеници на атлантската епоха, чрез тяхната сила бяха свещени същества, обгърнати от блясъка, който им предаваше тази сила. Човешките посветени от следващите времена, външно погледнато бяха хора между хората.
Обаче те останаха свързани с висшите светове и откровенията и явленията на пратениците на боговете проникваха до тях.
Само по изключение, когато се явяваше по-висша необходимост, те използуваха определени сили, които им бяха дарени оттам. Тогава те вършеха дела, които хората не разбираха според познатите им закони и затова с право ги считаха за чудеса. Обаче по- висшето намерение при всичко това е да помогнат на човечеството да застане на собствените си крака, да развият напълно неговата мисловна сила. Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и дарява способността за общение с пратениците на боговете.
към текста >>
Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и дарява способността за общение с пратениците на
бог
овете.
Човешките посветени от следващите времена, външно погледнато бяха хора между хората. Обаче те останаха свързани с висшите светове и откровенията и явленията на пратениците на боговете проникваха до тях. Само по изключение, когато се явяваше по-висша необходимост, те използуваха определени сили, които им бяха дарени оттам. Тогава те вършеха дела, които хората не разбираха според познатите им закони и затова с право ги считаха за чудеса. Обаче по- висшето намерение при всичко това е да помогнат на човечеството да застане на собствените си крака, да развият напълно неговата мисловна сила.
Човешките посветени днес са посредниците между народа и по- висшите същества; и само посвещението позволява и дарява способността за общение с пратениците на боговете.
към текста >>
Висшите пратеници на
бог
овете се оттеглиха все повече от Земята и предоставиха ръководството на тези човешки посветени, до които обаче те стояха със съвети и дела.
Човешките посветени, свещените учители, станаха сега в началото на петата коренна раса ръководители на останалото човечество. Великите царе свещеници на миналото време, за които свидетелствува не историята, а света на легендите, принадлежат към групата на тези посветени.
Висшите пратеници на боговете се оттеглиха все повече от Земята и предоставиха ръководството на тези човешки посветени, до които обаче те стояха със съвети и дела.
Ако това не беше така, човекът никога не би стигнал до свободната употреба на своята мисловна сила. Светът стои под божествено ръководство; но човекът не бива да бъде принуден да признае това, а трябва да го види и разбере чрез свободно разсъждение. Когато той стигне така далеч, тогава посветените постепенно му разкриват техните тайни. Обаче това не може да стане из веднъж. Цялото развитие на петата коренна раса е бавният път към тази цел.
към текста >>
76.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това общение може да бъде наречено общение с
бог
овете.
Който не беше посветен, стоеше напълно под магическото влияние на посветените. И самопонятно беше също, че последните се считаха за свещени лица. Защото в техните храмови центрове те съзерцаваха действащите природни сили. Те проникваха с поглед в творческата работилница на природата. Това, което изживяваха, беше едно общение със съществата, които строят в самия свят.
Това общение може да бъде наречено общение с боговете.
И това, което по-късно се яви като “посвещение”, като “тайнство”, произлезе от тази първоначална форма на общението на хората с боговете. В следващите времена това общение трябваше да приеме други форми, защото човешката способност да си образува представи, човешкият дух приеха други форми.
към текста >>
И това, което по-късно се яви като “посвещение”, като “тайнство”, произлезе от тази първоначална форма на общението на хората с
бог
овете.
И самопонятно беше също, че последните се считаха за свещени лица. Защото в техните храмови центрове те съзерцаваха действащите природни сили. Те проникваха с поглед в творческата работилница на природата. Това, което изживяваха, беше едно общение със съществата, които строят в самия свят. Това общение може да бъде наречено общение с боговете.
И това, което по-късно се яви като “посвещение”, като “тайнство”, произлезе от тази първоначална форма на общението на хората с боговете.
В следващите времена това общение трябваше да приеме други форми, защото човешката способност да си образува представи, човешкият дух приеха други форми.
към текста >>
Душевното в природата и в човешкия живот постепенно стана почитано и
бог
отворено.
От едно такова душевно състояние, от едно такова душевно настроение се роди това, което можем да наречем човешка религия.
Душевното в природата и в човешкия живот постепенно стана почитано и боготворено.
Отделни жени стигнаха до особено господство, защото знаеха да тълкуват от особени, пълни с тайнственост глъбини това, което се съдържа в света.
към текста >>
Човешкото
бог
ослужение започна с такива неща.
Това, което живееше при такива жени, се превърна в един вид природен говор. Защото началото на говора се крие в нещо, което е подобно на песента. Силата на мисълта се превръщаше в доловим за слуха звук. Вътрешният ритъм на природата прозвучаваше от устните на “мъдри” жени. Хората се събираха около такива жени и чувстваха в техните песенни изречения откровенията на висши същества.
Човешкото богослужение започна с такива неща.
В онова време не може да става дума за някакъв “смисъл” в говоренето. Хората чувстваха звук, тон, ритъм. При това те не си представяха по-нататък нищо, а само поглъщаха силата на чутото в душата си. Целият този процес стоеше под ръководството на по- висши ръководители. Те бяха вдъхнали на “мъдрите” жрици тонове и ритми по един начин, върху който сега не можем да говорим по-нататък.
към текста >>
77.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
И гореописаните по-висши същества имат родство с Луната, те са, така да се каже, Лунни
бог
ове.
И заедно с Луната, от тялото на Земята изчезнаха всички онези сили, чрез които човекът през времето на огнената мъгла още можеше да се самоопложда и да създава себеподобни същества без външно влияние. Цялата негова долна половина – онова, което често пъти се нарича по-нисшата природа – попадна сега под разумното формиращо влияние на по-висшите същества. Това, което тези същества още можеха да регулират в човека, благодарение на това, че отделилите се сега заедно с Луната сили преди бяха съединени със Земята, те трябва сега да го организират чрез съвместното действие на двата пола. От това става понятно, защо посветените считат Луната за символ на размножителните сили. Тези сили са свързани с нея.
И гореописаните по-висши същества имат родство с Луната, те са, така да се каже, Лунни богове.
Преди отделянето на Луната те действаха в човека чрез нейните сили, след това нейните сили действаха върху размножението на човека отвън. Можем също да кажем, онези благородни висши духовни сили, които по-рано действаха посредством огнената мъгла върху още висшите инстинкти на човека, сега са слезли, понижили са се, за да развиват тяхната сила в областта на размножението. Фактически в тази област благородни висши божествени сили действат регулиращо и организиращо. С това се описва един важен принцип на окултното учение, който гласи така: по-висшите, благородни божествени сили имат родство с – привидно – по-нисшите сили на човешката природа. Тук думата “привидно” трябва да бъде разбрана в нейното пълно значение.
към текста >>
Това са онези същества, които в миналите степени на развитието си бяха достигнали наистина по-далече от човека, но още не така далече, както Лунните
бог
ове.
Ние виждаме, че във втората, горната половина на човека се е развило нещо, върху което гореописаните висши същества нямат никакво влияние. Над тази половина сега добиват власт и други същества.
Това са онези същества, които в миналите степени на развитието си бяха достигнали наистина по-далече от човека, но още не така далече, както Лунните богове.
Те не можеха още да развият никаква сила в огнената мъгла. Сега обаче, когато беше настъпило едно по-късно състояние, когато в човешките органи на ума през времето на огнената мъгла беше образувано нещо, с което самите те бяха запознати в по-ранните времена, сега беше дошло тяхното време. При Лунните богове още по-рано се бе стигнало до действуващия навън, подреждащ разум. Този разум беше в тях, когато настъпи епохата на огнената мъгла. Те можеха да действат навън върху нещата на Земята.
към текста >>
При Лунните
бог
ове още по-рано се бе стигнало до действуващия навън, подреждащ разум.
Ние виждаме, че във втората, горната половина на човека се е развило нещо, върху което гореописаните висши същества нямат никакво влияние. Над тази половина сега добиват власт и други същества. Това са онези същества, които в миналите степени на развитието си бяха достигнали наистина по-далече от човека, но още не така далече, както Лунните богове. Те не можеха още да развият никаква сила в огнената мъгла. Сега обаче, когато беше настъпило едно по-късно състояние, когато в човешките органи на ума през времето на огнената мъгла беше образувано нещо, с което самите те бяха запознати в по-ранните времена, сега беше дошло тяхното време.
При Лунните богове още по-рано се бе стигнало до действуващия навън, подреждащ разум.
Този разум беше в тях, когато настъпи епохата на огнената мъгла. Те можеха да действат навън върху нещата на Земята. Съществата, за които току-що говорихме, не бяха стигнали още по-рано до развитието на един разум, който да може да действува отвътре навън. Затова времето на огнената мъгла ги завари неподготвени. Но сега умът беше вече развит.
към текста >>
Лунните
бог
ове по-рано действаха върху целия човек, сега те действат само върху неговата долна половина; а върху горната половина започва влиянието на спомените по-низши божествени същества.
Съществата, за които току-що говорихме, не бяха стигнали още по-рано до развитието на един разум, който да може да действува отвътре навън. Затова времето на огнената мъгла ги завари неподготвени. Но сега умът беше вече развит. Той съществуваше в човеците. И сега описаните същества завладяха този човешки ум, за да действат чрез него върху нещата на Земята.
Лунните богове по-рано действаха върху целия човек, сега те действат само върху неговата долна половина; а върху горната половина започва влиянието на спомените по-низши божествени същества.
Така човекът беше поставен под двойно ръководство. В неговата долна част той стои под властта на Лунните богове, а в неговата развита личност той стои под ръководството на онези същества, които се обхващат с името “Луцифер”, което е името на техния регент. Луциферическите богове завършват тяхното собствено развитие, като си служат с пробудените човешки умствени способности. Те не можеха да стигнат по-рано до тази степен. С това обаче те същевременно дават на човека заложбата за свободата и за различаването на “доброто” и “злото”.
към текста >>
В неговата долна част той стои под властта на Лунните
бог
ове, а в неговата развита личност той стои под ръководството на онези същества, които се обхващат с името “Луцифер”, което е името на техния регент.
Но сега умът беше вече развит. Той съществуваше в човеците. И сега описаните същества завладяха този човешки ум, за да действат чрез него върху нещата на Земята. Лунните богове по-рано действаха върху целия човек, сега те действат само върху неговата долна половина; а върху горната половина започва влиянието на спомените по-низши божествени същества. Така човекът беше поставен под двойно ръководство.
В неговата долна част той стои под властта на Лунните богове, а в неговата развита личност той стои под ръководството на онези същества, които се обхващат с името “Луцифер”, което е името на техния регент.
Луциферическите богове завършват тяхното собствено развитие, като си служат с пробудените човешки умствени способности. Те не можеха да стигнат по-рано до тази степен. С това обаче те същевременно дават на човека заложбата за свободата и за различаването на “доброто” и “злото”. Вярно е, че човешкият орган на ума бе образуван под чистото ръководство на Лунните богове, обаче тези богове бяха оставили образуваното да дреме; те нямаха никакъв интерес да си служат с него. Те притежаваха собствените си умствени способности.
към текста >>
Луциферическите
бог
ове завършват тяхното собствено развитие, като си служат с пробудените човешки умствени способности.
Той съществуваше в човеците. И сега описаните същества завладяха този човешки ум, за да действат чрез него върху нещата на Земята. Лунните богове по-рано действаха върху целия човек, сега те действат само върху неговата долна половина; а върху горната половина започва влиянието на спомените по-низши божествени същества. Така човекът беше поставен под двойно ръководство. В неговата долна част той стои под властта на Лунните богове, а в неговата развита личност той стои под ръководството на онези същества, които се обхващат с името “Луцифер”, което е името на техния регент.
Луциферическите богове завършват тяхното собствено развитие, като си служат с пробудените човешки умствени способности.
Те не можеха да стигнат по-рано до тази степен. С това обаче те същевременно дават на човека заложбата за свободата и за различаването на “доброто” и “злото”. Вярно е, че човешкият орган на ума бе образуван под чистото ръководство на Лунните богове, обаче тези богове бяха оставили образуваното да дреме; те нямаха никакъв интерес да си служат с него. Те притежаваха собствените си умствени способности. Луциферическите същества имаха интерес да развият човешкия ум, да го насочат към Земните неща заради самите себе си.
към текста >>
Вярно е, че човешкият орган на ума бе образуван под чистото ръководство на Лунните
бог
ове, обаче тези
бог
ове бяха оставили образуваното да дреме; те нямаха никакъв интерес да си служат с него.
Така човекът беше поставен под двойно ръководство. В неговата долна част той стои под властта на Лунните богове, а в неговата развита личност той стои под ръководството на онези същества, които се обхващат с името “Луцифер”, което е името на техния регент. Луциферическите богове завършват тяхното собствено развитие, като си служат с пробудените човешки умствени способности. Те не можеха да стигнат по-рано до тази степен. С това обаче те същевременно дават на човека заложбата за свободата и за различаването на “доброто” и “злото”.
Вярно е, че човешкият орган на ума бе образуван под чистото ръководство на Лунните богове, обаче тези богове бяха оставили образуваното да дреме; те нямаха никакъв интерес да си служат с него.
Те притежаваха собствените си умствени способности. Луциферическите същества имаха интерес да развият човешкия ум, да го насочат към Земните неща заради самите себе си. С това те станаха учители на човека за всичко онова, което може да бъде извършено чрез човешкия ум. Но те не можеха да бъдат нищо по-нататък, освен подбудителите. Те не можеха да развият ума в себе си, а именно само в човека.
към текста >>
Лунните
бог
ове вече бяха преминали своето учебно време по-рано, а сега бяха се издигнали над възможността да грешат.
С това те станаха учители на човека за всичко онова, което може да бъде извършено чрез човешкия ум. Но те не можеха да бъдат нищо по-нататък, освен подбудителите. Те не можеха да развият ума в себе си, а именно само в човека. Чрез това се роди една двустранна дейност на Земята. Едната изхождаше непосредствено от Лунните божества и беше от самото начало регулирана, разумна дейност.
Лунните богове вече бяха преминали своето учебно време по-рано, а сега бяха се издигнали над възможността да грешат.
Действащите с човека луциферически същества обаче трябваше да се издигнат чрез работа до такова пречистване. Под тяхното ръководство човекът трябваше да се научи да познава законите на своето същество. Под ръководството на Луцифер той трябваше да стане едно същество “подобно на боговете”.
към текста >>
Под ръководството на Луцифер той трябваше да стане едно същество “подобно на
бог
овете”.
Чрез това се роди една двустранна дейност на Земята. Едната изхождаше непосредствено от Лунните божества и беше от самото начало регулирана, разумна дейност. Лунните богове вече бяха преминали своето учебно време по-рано, а сега бяха се издигнали над възможността да грешат. Действащите с човека луциферически същества обаче трябваше да се издигнат чрез работа до такова пречистване. Под тяхното ръководство човекът трябваше да се научи да познава законите на своето същество.
Под ръководството на Луцифер той трябваше да стане едно същество “подобно на боговете”.
към текста >>
До каква степен на Земното развитие достигаше тяхната способност да вършат обща работа с Лунните
бог
ове?
Сега е близко въпросът: Ако в тяхното развитие луциферическите същества не бяха достигнали до изпълненото с разум творчество в огнената мъгла, къде бяха изостанали те?
До каква степен на Земното развитие достигаше тяхната способност да вършат обща работа с Лунните богове?
Хрониката Акаша дава пояснение на това. Те можаха да участвуват в Земното творчество до момента, когато Слънцето се отдели от Земята. До това време те наистина вършеха по-незначителна работа от Лунните богове; но все пак принадлежаха към групата на божествените творци. След отделянето на Слънцето от Земята, върху последната започна дейност – а именно работа в огнената мъгла, – за която бяха подготвени само Лунните богове, не и луциферическите духове. Ето защо за тези духове настъпи период на застой, на бездействие, на очакване.
към текста >>
До това време те наистина вършеха по-незначителна работа от Лунните
бог
ове; но все пак принадлежаха към групата на божествените творци.
Сега е близко въпросът: Ако в тяхното развитие луциферическите същества не бяха достигнали до изпълненото с разум творчество в огнената мъгла, къде бяха изостанали те? До каква степен на Земното развитие достигаше тяхната способност да вършат обща работа с Лунните богове? Хрониката Акаша дава пояснение на това. Те можаха да участвуват в Земното творчество до момента, когато Слънцето се отдели от Земята.
До това време те наистина вършеха по-незначителна работа от Лунните богове; но все пак принадлежаха към групата на божествените творци.
След отделянето на Слънцето от Земята, върху последната започна дейност – а именно работа в огнената мъгла, – за която бяха подготвени само Лунните богове, не и луциферическите духове. Ето защо за тези духове настъпи период на застой, на бездействие, на очакване. Когато настъпи промяната с огнената мъгла и човешките същества започнаха да работят върху образуването на техните умствени органи, луциферическите същества отново можеха да излязат от техния покой. Защото създаването на ума е свързано с дейността на Слънцето. Възникването на ума в човешката природа е просветването на едно вътрешно слънце.
към текста >>
След отделянето на Слънцето от Земята, върху последната започна дейност – а именно работа в огнената мъгла, – за която бяха подготвени само Лунните
бог
ове, не и луциферическите духове.
Сега е близко въпросът: Ако в тяхното развитие луциферическите същества не бяха достигнали до изпълненото с разум творчество в огнената мъгла, къде бяха изостанали те? До каква степен на Земното развитие достигаше тяхната способност да вършат обща работа с Лунните богове? Хрониката Акаша дава пояснение на това. Те можаха да участвуват в Земното творчество до момента, когато Слънцето се отдели от Земята. До това време те наистина вършеха по-незначителна работа от Лунните богове; но все пак принадлежаха към групата на божествените творци.
След отделянето на Слънцето от Земята, върху последната започна дейност – а именно работа в огнената мъгла, – за която бяха подготвени само Лунните богове, не и луциферическите духове.
Ето защо за тези духове настъпи период на застой, на бездействие, на очакване. Когато настъпи промяната с огнената мъгла и човешките същества започнаха да работят върху образуването на техните умствени органи, луциферическите същества отново можеха да излязат от техния покой. Защото създаването на ума е свързано с дейността на Слънцето. Възникването на ума в човешката природа е просветването на едно вътрешно слънце. Това е казано не само в образен, а в напълно действителен смисъл.
към текста >>
“носител на светлината” и защо в духовната наука тези същества са наричани “
Бог
ове на Слънцето”.
От това става ясно, откъде произхожда името “Луцифер” т.е.
“носител на светлината” и защо в духовната наука тези същества са наричани “Богове на Слънцето”.
към текста >>
И ние още по-точно ще се запознаем с природата на “Лунните
бог
ове” и “
Бог
овете на Слънцето”.
Всичко, което става по-нататък, е разбираемо, само когато насочим поглед назад към периоди, които са предшествали Земното развитие. Това трябва да стане в по-нататъшното четене на “Хрониката Акаша”. Там ще покажем, през какво развитие върху други планетни състояния на нашата Земя са минали свързаните със Земята същества, преди тя да достигне до същинското си Земно състояние.
И ние още по-точно ще се запознаем с природата на “Лунните богове” и “Боговете на Слънцето”.
Тогава и развитието на животинското, растителното и минералното царство съвършено ще се изясни.
към текста >>
78.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност
Бог
е създал света”.
С това не искаме да кажем, че посочените три състояния не са били предхождани от още по-далечни минали състояния. Обаче всичко, което ги предхожда се губи в тъмнина и окултно-научното изследване засега не може да хвърли светлина върху тях. Защото това изследване не почива върху спекулация, върху размишление с обикновени понятия, а върху действителна духовна опитност. И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент. Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност.
Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”.
За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета. Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват. Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни. Тук съвсем не се казва, че човекът никога не ще може да получи отговор на въпросите за “произхода на света” и други подобни.
към текста >>
79.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ако
бог
ословите и религиозните учители биха искали да се заловят да изучават духовната наука, би трябвало заради тяхното християнство те да виждат в нея най-добрата помощничка в настоящото време.
След “Духовете на волята” идват същества с творческо (духовно) съзнание, подобно на съзнанието, което човекът ще придобие на Вулкан. Те са наречени “Духове на мъдростта”. Християнският езотеризъм ги нарича “Господства” (Кириотетес), а Духовете на волята то нарича “Престоли”.*/*Който действително познава християнското учение, знае, че към него напълно принадлежат представите за тези стоящи над човека духовни същества. Обаче от известно време тези представи са изгубени за външното християнско учение. Който действително прониква в нещата и гледа по-надълбоко, ще признае, че от страна на християнството не съществува никаква причина да води борба против духовната наука, а напротив, тази окултна наука е в пълно съгласие с истинското християнство.
Ако богословите и религиозните учители биха искали да се заловят да изучават духовната наука, би трябвало заради тяхното християнство те да виждат в нея най-добрата помощничка в настоящото време.
Но много богослови днес мислят материалистично; и забележителното е, че днес даже в една популярна книга, която насърчава християнското познание, можем да прочетем думите: “Ангелите” съществуват само за “бавачките и за децата”. Такова твърдение произлиза от едно напълно непознаване на истинския християнски дух. И само този, който принася истинското християнство в жертва на една мнимо напреднала материалистична «наука», може да изкаже подобно твърдение. Ще дойде обаче времето, когато една по-висша наука ще замести детската наивност на подобни твърдения./ През време на втория Сатурнов кръг те придвижват развитието си с една степен по-напред и същевременно обработват човешкото тяло така, че в него бива всадено едно “пълно с мъдрост устройство”, един разумен строеж. По-точно тази тяхна работа върху човека започва още скоро след средата на първия кръг и бива завършена към средата на втория кръг.
към текста >>
Но много
бог
ослови днес мислят материалистично; и забележителното е, че днес даже в една популярна книга, която насърчава християнското познание, можем да прочетем думите: “Ангелите” съществуват само за “бавачките и за децата”.
Те са наречени “Духове на мъдростта”. Християнският езотеризъм ги нарича “Господства” (Кириотетес), а Духовете на волята то нарича “Престоли”.*/*Който действително познава християнското учение, знае, че към него напълно принадлежат представите за тези стоящи над човека духовни същества. Обаче от известно време тези представи са изгубени за външното християнско учение. Който действително прониква в нещата и гледа по-надълбоко, ще признае, че от страна на християнството не съществува никаква причина да води борба против духовната наука, а напротив, тази окултна наука е в пълно съгласие с истинското християнство. Ако богословите и религиозните учители биха искали да се заловят да изучават духовната наука, би трябвало заради тяхното християнство те да виждат в нея най-добрата помощничка в настоящото време.
Но много богослови днес мислят материалистично; и забележителното е, че днес даже в една популярна книга, която насърчава християнското познание, можем да прочетем думите: “Ангелите” съществуват само за “бавачките и за децата”.
Такова твърдение произлиза от едно напълно непознаване на истинския християнски дух. И само този, който принася истинското християнство в жертва на една мнимо напреднала материалистична «наука», може да изкаже подобно твърдение. Ще дойде обаче времето, когато една по-висша наука ще замести детската наивност на подобни твърдения./ През време на втория Сатурнов кръг те придвижват развитието си с една степен по-напред и същевременно обработват човешкото тяло така, че в него бива всадено едно “пълно с мъдрост устройство”, един разумен строеж. По-точно тази тяхна работа върху човека започва още скоро след средата на първия кръг и бива завършена към средата на втория кръг. Третият вид духове със себесъзнателно (свръхпсихическо) съзнание се наричат “Духове на движението”, или също “Духове на дейността”.
към текста >>
80.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на
Бог
а".
При никакви обстоятелства името „Аз" не може да прозвучи отвън и да стигне до ухото на даден човек. Той може да го употреби единствено по отношение на се бе си. Аз съм „Аз" само за мен, за всеки друг, аз съм „ти", и всеки друг е за мен „ти". Този прост факт е външен израз на едно дълбока истина. „Азът" е независим от целия външен свят; ето защо и неговото име никога не може да прозвучи отвън.
Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога".
И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това. Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата". Тук достъп може да получи само такова същество, което е сродно с душата. „Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз".
към текста >>
„
Бог
, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз".
Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога". И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това. Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата". Тук достъп може да получи само такова същество, което е сродно с душата.
„Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз".
Както Сетивната и Разсъдъчната Душа живеят във външния свят, така и една трета съставна част на душата ако тя стигне до възприемането на своята собствена същност се потопява в Божествения свят.
към текста >>
Тук лесно може да възникне недоразумението, че подобен възглед смята Аза и
Бог
а за едно цяло.
Тук лесно може да възникне недоразумението, че подобен възглед смята Аза и Бога за едно цяло.
В случая не се твърди че Азът е Бог, а само това, че той е от едно и също естество с Божественото. Когато някой казва, че една капка морска вода има същия състав като морето, нима твърди, че капката е самото море? Или с други думи: както капката се отнася към морето, така и Азът се отнася към Божественото. Човекът може да намери в себе си нещо божествено, само защото неговата първична същност е взета от Божествения свят. Ето как чрез тази трета съставна част на душата, човек постига едно вътрешно знание за себе си, също както чрез астралното тяло постига знание за външния свят.
към текста >>
В случая не се твърди че Азът е
Бог
, а само това, че той е от едно и също естество с Божественото.
Тук лесно може да възникне недоразумението, че подобен възглед смята Аза и Бога за едно цяло.
В случая не се твърди че Азът е Бог, а само това, че той е от едно и също естество с Божественото.
Когато някой казва, че една капка морска вода има същия състав като морето, нима твърди, че капката е самото море? Или с други думи: както капката се отнася към морето, така и Азът се отнася към Божественото. Човекът може да намери в себе си нещо божествено, само защото неговата първична същност е взета от Божествения свят. Ето как чрез тази трета съставна част на душата, човек постига едно вътрешно знание за себе си, също както чрез астралното тяло постига знание за външния свят. Тайната Наука нарича тази трета съставна част на душата Съзнаваща Душа (Bewusstseinseele).
към текста >>
81.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от
бог
атствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност.
Тук става дума за много по-ранни предшественици на по-късните персийци. Те изградиха втората културна епоха на следатлантското развитие. Народите от тази втора културна епоха имаха различни задачи от тези на индийците. Техните влечения и копнежи не бяха обърнати само към свръхсетивния свят; те бяха предразположени и към физическия сетивен свят. Обикнаха Земята и ценяха това, което човек може да извоюва на тази Земя, както и това, което може да се постигне чрез нейните сили.
Тяхната войнственост и начините, които изобретяваха, за да се ползват от богатствата на Земята, са свързани тъкмо с тази тяхна особеност.
Те не бяха застрашени от опасността да отблъснат „илюзията" на физическия сетивен свят; напротив, поради копнежа си към този свят, те можеха напълно да изгубят връзката си със свръхсетивния свят. Дори и светилищата, пренесени тук от старата Атлантида, носеха по свой начин нещо от характера на този народ. Те развиваха у хората такива качества, които в миналото можеха да се получат чрез свръхсетивните опитности; на едно по-ниско равнище те можеха да се държат под известен контрол. Чрез тях природните явления се насочваха така, че да служат на личните интереси на човека. Този древен народ все още притежаваше огромна власт над такива природни сили, над които по-късно човешката воля нямаше вече никакво влияние.
към текста >>
На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между
Бог
а на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро.
Този Дух на Светлината се открива на Заратустра и неговите последователи като Духа, който от духовния свят обръща своя лик към човека и подготвя бъдещето на цялото човечество. Духът на Светлината, възвестявай от Заратустра, е всъщност Христос преди неговата поява на Земята. Напротив, за него Ариман (Анграмайню) олицетворяваше онази сила, която изпълва с поквара човешката душа, ако последната се устреми единствено към нея. Това е същата сила, която вече описахме и която след издаването на Вулкановите тайни постигна особена власт на Земята. Наред с посланията от Духа на Светлината, Заратустра известява и ученията на онези духовни Същества, които за пречистения поглед на ясновидеца се явяват като сподвижници на Духа на Светлината, докато пред хората с непречистените остатъци от старото сумрачно ясновидство, заставаха образите на „изкусителите".
На древноперсийския народ трябваше да се обясни как в човешката душа доколкото стремежите й бяха отправени към сетивния физически свят се разиграва една борба между Бога на Светлината и неговия противник, и как човек да се противопостави пред тласкащия го към бездната Ариман; как да се превърне влиянието му от зло в добро.
към текста >>
И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за
Бог
а на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния
Бог
.
При народите от древна Индия тази опасност беше нищожна. Защото по време на земния живот те усещаха физическия свят като една илюзия. Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят.
И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог.
Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот. По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят. В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти.
към текста >>
При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с
Бог
а на Светлината.
При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината.
Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта. Възприятията за светлинния свят оставаха смътни.
към текста >>
Вярно е там се говореше и за
Бог
а на Светлината, обаче по такъв начин, че не ставаше ясно дали той ще победи Луцифер.
Духовните сили, скрити зад природните явления, ставаха достъпни за човека. В митологиите на европейските народи са запазени остатъци от това, което Посветените в тези Мистерии можеха да предадат на другите хора. Тези митологии съдържат също и другата тайна, само че в по-несъвършен вид, отколкото в южните и източни Мистерии. Свръхчовешките Същества бяха познати и в Европа. Там ние ги виждаме в непрекъсната борба с войнството на Луцифер.
Вярно е там се говореше и за Бога на Светлината, обаче по такъв начин, че не ставаше ясно дали той ще победи Луцифер.
Но и тези Мистерии бяха озарени от бъдещия образ на Христос. За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия Бог на Светлината.
към текста >>
За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия
Бог
на Светлината.
Тези митологии съдържат също и другата тайна, само че в по-несъвършен вид, отколкото в южните и източни Мистерии. Свръхчовешките Същества бяха познати и в Европа. Там ние ги виждаме в непрекъсната борба с войнството на Луцифер. Вярно е там се говореше и за Бога на Светлината, обаче по такъв начин, че не ставаше ясно дали той ще победи Луцифер. Но и тези Мистерии бяха озарени от бъдещия образ на Христос.
За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия Бог на Светлината.
към текста >>
(Всички предания за „залеза на
Бог
овете" и други подобни произлизат от тези европейски Мистерии).
(Всички предания за „залеза на Боговете" и други подобни произлизат от тези европейски Мистерии).
към текста >>
82.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Душевните му изживявания стават безкрайно
бог
ати.
Всяка душа носи в себе си тези органи като зародиши от по-рано. Тези зародиши трябва да бъдат развити. Но може да възникне и такъв случай, когато в определен момент от своя живот, без особена подготовка, даден човек открива, че в него се пробуждат тези по-висши органи. Настъпва един вид неволно себепробуждане. Подобен човек открива, че е преобразен в цялата си същност.
Душевните му изживявания стават безкрайно богати.
И той открива, че при никакво сетивно познание не може да усети такова щастие, такова умиротворение и вътрешна топлина, както при онова познание, което е недостъпно за физическите очи. От духовния свят в неговата воля се вливат сили, доверие и сигурност в живота.
към текста >>
И ако се окаже в състояние да изпълни душата си с посланията от висшия духовен свят, ако те ангажират неговия интерес до такава степен, сякаш са негова лична грижа, това се оказва едно особено
бог
атство за душата.
От голямо значение е, че когато в такива периоди човек се освобождава напълно от мислите за своите лични дела, той може да се извиси не само до това, което го засяга лично, а и до това, което засяга всички хора.
И ако се окаже в състояние да изпълни душата си с посланията от висшия духовен свят, ако те ангажират неговия интерес до такава степен, сякаш са негова лична грижа, това се оказва едно особено богатство за душата.
Който влага в душата си спокойствие и ред, той стига до възможността за един вид самонаблюдение, при което гледа на своите грижи с такова спокойствие, сякаш те са чужди. Да гледаш на собствените си изживявания, радости и страдания като на чужди, е добра подготовка за духовното обучение. Така човек постепенно стига до онази степен, когато всекидневно, след обичайните грижи и задължения, той започва да прекарва пред Духа си образите на своите изживявания, които е имал през деня. Всред тези изживявания той трябва да вижда и самия себе си, следователно да гледа на себе си отвън. За да напредне в самонаблюдението, първоначално той трябва да започне като си представя само отделни и малки части от дневния живот.
към текста >>
В действителност той изгражда това, което можем да наречем
бог
ат вътрешен живот.
Разбиране и способност за упражненията, и то в скоро време, ще постигне този, който с търпение и постоянство развива в душата си подходящи качества за покълване на свръхсетивни познания. Несъмнен напредък очаква този, който изгради здравия навик по-често да надниква в душата си и не толкова да се занимава със себе си, колкото в тишина и мир да се заеме с подреждането и преработването на получените в живота опитности. Той ще забележи, че когато свързва една житейска опитност с друга, обогатява своите представи и чувства. Ще установи до каква голяма степен може да напредва в новото не само с новите си впечатления и изживявания, но и като оставя старите да работят в него. Който оставя своите впечатления, дори своите мнения, да си взаимодействуват така, сякаш неговите симпатии и антипатии, неговите лични интереси и чувства изобщо не влияят върху тях, той подготвя особено добра почва за свръхсетивните познавателни сили.
В действителност той изгражда това, което можем да наречем богат вътрешен живот.
Но преди всичко, важен е балансът, равновесието на душевните качества. Човекът е твърде склонен, отдавайки се на определена душевна дейност, да изпадне в едностранчивост. След като например забелязва предимствата на дълбокия размисъл и вглъбяването в света на собствените представи, той така се привързва към тези състояния, че все повече започва да се затваря пред впечатленията от външния свят. Но това води до обедняване и нивелиране на вътрешния живот. Най-бързо напредва този, който наред със способността да се концентрира в себе си, запазва и пълна възприемчивост за всички впечатления от външния свят.
към текста >>
С това посочваме един
бог
ат източник на заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния свят без правилна подготовка.
В сетивния свят човешките заблуждения не променят фактите; ето защо всяко безпристрастно наблюдение може да разграничи заблуждението от обективния факт. В свръхсетивния свят това не е така. Ако наблюдаваме даден свръхсетивен процес и пристъпим към него с едно неправилно съждение, ние внасяме това съждение в свръхсетивния процес и то така се вплита в него, че е трудно да ги разграничим. В този случай грешката не е в човека; грешката е превърната в съставна част на самия външен факт. Ето защо тя не може да бъде коригирана чрез безпристрастна оценка на този външен факт.
С това посочваме един богат източник на заблуждения и фантастика за онзи, който пристъпва в свръхсетивния свят без правилна подготовка.
към текста >>
Вместо пленник, той ще се чувства като без мерно
бог
ат притежател на всички мирови тайни.
И ако подготовката не е направила човек достатъчно силен, за да каже: „Аз няма да спра тук, а непременно ще доведе моето развитие до още по-съвършени степени от „висшето Себе", той ще се парализира и ужаси от това, което му предстои. Ето как той е потопен в душевно-духовния свят, но се отказва да работи по-нататък върху себе си. Той става пленник на формата, която чрез „Пазача на прага" е изправена пред душата му. Важното при това изживяване е, че човек няма усещането да е пленник. Напротив, той смята, че изживява нещо съвсем друго, формата, която „Пазачът на прага" предизвиква, може да породи в душата на наблюдателя впечатлението, че в образите на тази степен от развитието той обхваща всички възможни светове, че е стигнал върха на познанието и няма нужда от никакви други стремежи.
Вместо пленник, той ще се чувства като без мерно богат притежател на всички мирови тайни.
Обстоятелството, че може да се породи едно изживяване, диаметрално противоположно на истинското състояние на нещата, не ще учуди онзи, който се замисли, че в момента, когато то настъпва, човек стои вече в душевно-духовния свят, а особеност на този свят е, че събитията в него могат да изглеждат напълно обратно. Върху тези факти вече се спряхме при разглеждането на живота след смъртта.
към текста >>
Ако може да се противопостави на онази могъща илюзия, която му внушава, че постигнатият образен свят е едно
бог
ато притежание, докато всъщност той е само негов пленник, ученикът е в значителна степен предпазен от това да смесва илюзия и действителност в следващите етапи от твоето развитие.
Както срещата с „Малкия Пазач на прага" дава на ученика възможността да се изпита, дали е защитен от онези измами, които могат да се породят чрез намесата на собствената му същност в свръхсетивния свят, така и с помощ та на изживяванията, които накрая го довеждат до „Големия Пазач на прага", той може да провери дали е надраснал измамите, произтичащи от споменатия втори източник.
Ако може да се противопостави на онази могъща илюзия, която му внушава, че постигнатият образен свят е едно богато притежание, докато всъщност той е само негов пленник, ученикът е в значителна степен предпазен от това да смесва илюзия и действителност в следващите етапи от твоето развитие.
към текста >>
83.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Мила моя Естела, ти не искаш да разбереш, че може да има най-
бог
ат живот там, където виждаш само измислени идеи.
Мила моя Естела, ти не искаш да разбереш, че може да има най-богат живот там, където виждаш само измислени идеи.
И че може да има хора, които трябва да нарекат бедна твоята пълна с живот действителност тогава, когато не се измерва с източника, от който произхожда. Може би думите ми ще прозвучат сурово за теб. Но нашето приятелство изисква неподправена откровеност. И ти, като мнозина други, познаваш от това, което се нарича дух, само носителя на знанието. Ти имаш съзнание само за мисловната страна на духа.
към текста >>
84.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Дари ме тя със дарове
бог
ати,
Дари ме тя със дарове богати,
към текста >>
85.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и делото на
бог
овете.
и делото на боговете.
към текста >>
възможна би била, щом
бог
ове
възможна би била, щом богове
към текста >>
щом първо някой
Бог
щом първо някой Бог
към текста >>
на семето от
Бог
а.
на семето от Бога.
към текста >>
и даде на лъжовния си
бог
,
и даде на лъжовния си бог,
към текста >>
86.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да донеса на хората
бог
атства,
да донеса на хората богатства,
към текста >>
87.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
бог
ати плодове.
богати плодове.
към текста >>
„Към
бог
овете си благоговейно
„Към боговете си благоговейно
към текста >>
Обичам
бог
овете като вас;
Обичам боговете като вас;
към текста >>
от даровете, дадени от
бог
овете!
от даровете, дадени от боговете!
“
към текста >>
Разказва за
Бог
очовека, слязъл на Земята
Разказва за Богочовека, слязъл на Земята
към текста >>
Една душа
Бог
очовека моли.
Една душа Богочовека моли.
към текста >>
от онзи
Бог
, живял в човека
от онзи Бог, живял в човека
към текста >>
на Один,
бог
а тъй могъщ,
на Один, бога тъй могъщ,
към текста >>
88.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
И ако някой
бог
във този час
И ако някой бог във този час
към текста >>
Унищожава делото на
бог
овете, който
Унищожава делото на боговете, който
към текста >>
И целите на
бог
овете ще откриеш,
И целите на боговете ще откриеш,
към текста >>
към светове на
бог
овете
към светове на боговете
към текста >>
89.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
за
бог
охулна собствена наслада.
за богохулна собствена наслада.
към текста >>
душата на приятеля ми, тъй
бог
ато надарена,
душата на приятеля ми, тъй богато надарена,
към текста >>
90.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и като
бог
ове се сътворяват,
и като богове се сътворяват,
към текста >>
91.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от царствата на
бог
овете,
от царствата на боговете,
към текста >>
Не забелязвате какво
бог
атство представлява
Не забелязвате какво богатство представлява
към текста >>
отвеки замисъл на
бог
овете,
отвеки замисъл на боговете,
към текста >>
човека като постижение на
бог
овете.
човека като постижение на боговете.
към текста >>
отивам си
бог
ато надарен.
отивам си богато надарен.
към текста >>
Но как
бог
ат бе сънищният свят
Но как богат бе сънищният свят
към текста >>
92.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
кой служи
Бог
у, кой – на ада.
кой служи Богу, кой – на ада.
към текста >>
научих се на
Бог
а да разчитам.
научих се на Бога да разчитам.
към текста >>
93.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
стремят се да ограбят нашите
бог
атства,
стремят се да ограбят нашите богатства,
към текста >>
94.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Тя
Бог
у молеше се постоянно,
Тя Богу молеше се постоянно,
към текста >>
95.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
„Светът от
Бог
а идва – тъй си казвал, –
„Светът от Бога идва – тъй си казвал, –
към текста >>
и
Бог
добро единствено съдържа.
и Бог добро единствено съдържа.
към текста >>
„От
Бог
човешката душа роди се;
„От Бог човешката душа роди се;
към текста >>
96.
Дванадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
бог
атство е, оформящо душата.
богатство е, оформящо душата.
към текста >>
97.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
съзираше духа на
Бог
а, но и
съзираше духа на Бога, но и
към текста >>
природата – напусната от
Бог
а.
природата – напусната от Бога.
към текста >>
98.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
А също и научните
бог
атства,
А също и научните богатства,
към текста >>
във грижа за духовното
бог
атство.
във грижа за духовното богатство.
към текста >>
Смирено грижим се за туй
бог
атство,
Смирено грижим се за туй богатство,
към текста >>
те поверяват своите
бог
атства,
те поверяват своите богатства,
към текста >>
за вас
бог
атствата достъпни днес.
за вас богатствата достъпни днес.
към текста >>
99.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
са от
бог
овете.
са от боговете.
към текста >>
100.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
на
бог
овете и му се разкриват
на боговете и му се разкриват
към текста >>
от
бог
овете предопределени
от боговете предопределени
към текста >>
със
бог
ове, но идват времената,
със богове, но идват времената,
към текста >>
на хора-
бог
ове да се удава.
на хора-богове да се удава.
към текста >>
за
бог
ове предназначени само,
за богове предназначени само,
към текста >>
да мисли и за
бог
овете мислещ,
да мисли и за боговете мислещ,
към текста >>
И на
бог
овете
И на боговете
към текста >>
101.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
което чуждо е на
бог
овете.
което чуждо е на боговете.
към текста >>
102.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На
бог
овете бях равнопоставен.
На боговете бях равнопоставен.
към текста >>
Ако при
бог
овете бях останал,
Ако при боговете бях останал,
към текста >>
Но пожелаха
бог
ове
Но пожелаха богове
към текста >>
103.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Във истината искат
бог
овете
Във истината искат боговете
към текста >>
от твойте
бог
ове определена, –
от твойте богове определена, –
към текста >>
от
бог
овете можещи да чуват
от боговете можещи да чуват
към текста >>
ми доверяваха за онзи
Бог
,
ми доверяваха за онзи Бог,
към текста >>
104.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
което от духовните
бог
атства
което от духовните богатства
към текста >>
в които чувстване на
бог
овете
в които чувстване на боговете
към текста >>
105.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да го даря на
бог
овете земни.
да го даря на боговете земни.
към текста >>
106.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
печата на врага на
бог
овете.
печата на врага на боговете.
към текста >>
нуждае се човек от онзи
Бог
,
нуждае се човек от онзи Бог,
към текста >>
ще ги дари със светлина
бог
ато.
ще ги дари със светлина богато.
към текста >>
107.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
душите чувстване на
бог
овете
душите чувстване на боговете
към текста >>
108.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
„От
Бог
човешката душа възникна;
„От Бог човешката душа възникна;
към текста >>
109.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
за хора, както и за
бог
ове?
за хора, както и за богове?
към текста >>
110.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ще служиш ти на
бог
овете само.
ще служиш ти на боговете само.
към текста >>
111.
Дванадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
тогава от
бог
атите си дарби,
тогава от богатите си дарби,
към текста >>
112.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Разказва се например, че когато питали египтяните кой ръководи живота им, те отговаряли: „В онези най-древни тъмни времена всред нас са господствали
Бог
овете и едва по-късно като водачи идват хората."
В описанията на дребните гърци за големите учители и водачи на древен Египет и неговия духовен живот можем да открием забележително сходство между това, което се появява в индивидуалния човешки живот и това, което пулсира в цялото развитие на човечеството.
Разказва се например, че когато питали египтяните кой ръководи живота им, те отговаряли: „В онези най-древни тъмни времена всред нас са господствали Боговете и едва по-късно като водачи идват хората."
към текста >>
А това означава: ръководителите на египетския народ се позовавали на факта, че по-рано, както е описано в гръцките хроники, самите
Бог
ове са насочвали и ръководели народа.
Египтяните наричали своя пръв водач във физическия свят с името „Менес" и той бил признат за водач, стоящ близо до човека.
А това означава: ръководителите на египетския народ се позовавали на факта, че по-рано, както е описано в гръцките хроники, самите Богове са насочвали и ръководели народа.
В тези дневни предания ние винаги трябва да търсим точния смисъл. Какво са имали предвид египтяните, казвайки: „Богове бяха за нас царете, Богове бяха и нашите големи Учители." Този, който би дал такъв отговор на питащия грък, е разбирал, че ако се пренесем в древен Египет и попитаме онези, които са стигнали до мъдростта на висшите светове: „Кои са всъщност вашите Учители? ", те биха отговорили: „Ако трябва да говоря за моя истински Учител, аз не мога да посочвам този или онзи човек и да кажа; този или онзи е моя Учител; ако искам да посоча моя Учител, аз трябва първо да се пренеса в състояние на ясновидство „а от Духовната Наука знаем, че в древността това е било относително по-лесно, отколкото днес и тогава откривам моя истински вдъхновител, моя истински Учител. Той се приближава към мен само когато е отворен моя духовен взор." Защото в древен Египет от духовните светове се спускали към човека такива Същества, които не са имали въплъщения в човешко физическо тяло. В далечните времена на Египет чрез физическите човеци са господствали и получавали именно Боговете; а под „Богове" египтяните разбирали онези Същества, които предхождат човек в неговото развитие.
към текста >>
Какво са имали предвид египтяните, казвайки: „
Бог
ове бяха за нас царете,
Бог
ове бяха и нашите големи Учители." Този, който би дал такъв отговор на питащия грък, е разбирал, че ако се пренесем в древен Египет и попитаме онези, които са стигнали до мъдростта на висшите светове: „Кои са всъщност вашите Учители?
Египтяните наричали своя пръв водач във физическия свят с името „Менес" и той бил признат за водач, стоящ близо до човека. А това означава: ръководителите на египетския народ се позовавали на факта, че по-рано, както е описано в гръцките хроники, самите Богове са насочвали и ръководели народа. В тези дневни предания ние винаги трябва да търсим точния смисъл.
Какво са имали предвид египтяните, казвайки: „Богове бяха за нас царете, Богове бяха и нашите големи Учители." Този, който би дал такъв отговор на питащия грък, е разбирал, че ако се пренесем в древен Египет и попитаме онези, които са стигнали до мъдростта на висшите светове: „Кои са всъщност вашите Учители?
", те биха отговорили: „Ако трябва да говоря за моя истински Учител, аз не мога да посочвам този или онзи човек и да кажа; този или онзи е моя Учител; ако искам да посоча моя Учител, аз трябва първо да се пренеса в състояние на ясновидство „а от Духовната Наука знаем, че в древността това е било относително по-лесно, отколкото днес и тогава откривам моя истински вдъхновител, моя истински Учител. Той се приближава към мен само когато е отворен моя духовен взор." Защото в древен Египет от духовните светове се спускали към човека такива Същества, които не са имали въплъщения в човешко физическо тяло. В далечните времена на Египет чрез физическите човеци са господствали и получавали именно Боговете; а под „Богове" египтяните разбирали онези Същества, които предхождат човек в неговото развитие.
към текста >>
В далечните времена на Египет чрез физическите човеци са господствали и получавали именно
Бог
овете; а под „
Бог
ове" египтяните разбирали онези Същества, които предхождат човек в неговото развитие.
А това означава: ръководителите на египетския народ се позовавали на факта, че по-рано, както е описано в гръцките хроники, самите Богове са насочвали и ръководели народа. В тези дневни предания ние винаги трябва да търсим точния смисъл. Какво са имали предвид египтяните, казвайки: „Богове бяха за нас царете, Богове бяха и нашите големи Учители." Този, който би дал такъв отговор на питащия грък, е разбирал, че ако се пренесем в древен Египет и попитаме онези, които са стигнали до мъдростта на висшите светове: „Кои са всъщност вашите Учители? ", те биха отговорили: „Ако трябва да говоря за моя истински Учител, аз не мога да посочвам този или онзи човек и да кажа; този или онзи е моя Учител; ако искам да посоча моя Учител, аз трябва първо да се пренеса в състояние на ясновидство „а от Духовната Наука знаем, че в древността това е било относително по-лесно, отколкото днес и тогава откривам моя истински вдъхновител, моя истински Учител. Той се приближава към мен само когато е отворен моя духовен взор." Защото в древен Египет от духовните светове се спускали към човека такива Същества, които не са имали въплъщения в човешко физическо тяло.
В далечните времена на Египет чрез физическите човеци са господствали и получавали именно Боговете; а под „Богове" египтяните разбирали онези Същества, които предхождат човек в неговото развитие.
към текста >>
Следователно древните египтяни все още можеха да си спомнят за онова състояние, при което ръководещите личности имаха живо съзнание за връзката си с това, което наричаме
Бог
ове, Ангели или дхианични Същества.
Следователно древните египтяни все още можеха да си спомнят за онова състояние, при което ръководещите личности имаха живо съзнание за връзката си с това, което наричаме Богове, Ангели или дхианични Същества.
Що за Същества бяха те, след като никога не са се въплъщавали в човеци и никога не са приемали човешка форма от плът и кръв, а все пак са действали в развитието на човечеството? Те бяха предшественици на човека, издигнати с една степен над него.
към текста >>
Египтяните, които разказват за своята връзка с
Бог
овете, просто усещали, че душата на човечеството е отворена към духовните Йерархии.
Египтяните, които разказват за своята връзка с Боговете, просто усещали, че душата на човечеството е отворена към духовните Йерархии.
Както детската душа отваря своята аура към Йерархиите до онзи вече изложен в началото момент, така и цялото човечество е отваряло своя свят за действието на Йерархиите, с които то е било дълбоко свързано. Тази връзка беше най-забележителна при онези Учители, които наричаме свещените Учители на Индия, великите Учители на онази първа следатлантска или индийска култура, която се разпространи в Южна Азия. След атлантската катастрофа обликът на Земята беше вече друг и в източното полукълбо се оформиха Азия, Европа и Африка в техния сегашен вид. А това беше преди времето, за което се говори в споменатите древни източници. Днешният човек сигурно ще си изгради в общи линии една твърде погрешна представа за великите Учители на Индия.
към текста >>
И тогава всичко, което той съобщавал на околните, действувало върху тях завладяващо, така че тези, които слушали, знаели: сега вече пред нас говори не обикновената човешка мъдрост, сега
Бог
овете, свръхсетивните Същества, са тези, които действуват в човешката култура.
През такива моменти те трябвало да се събират заедно по седем на брой, защо онова, което всеки от тях поотделно усещал в себе си, можело да се прояви само като в една обща хармония от седем тона едва в съчетание с останалите шестима, така че всеки според особеностите на своя инструмент и на своето развитие можел да вижда едно или друго. И от съзвучието на това, което виждал всеки един от тях, възниква звучащата от ония древни времена прамъдрост, ако наистина можем да разчетем правилно древните окултни източници. Тези източници не са откровения на Ведите колкото и да им се възхищаваме днес защото свещените Учители на Индия са разпространявали своите знания в много по-ранна епоха от тази, в която са създадени Ведите. И само твърде слаб отзвук от тях е преминал в тези велики творения. Но когато всеки един от тези мъже заставал пред някои от свръхчовешките предшественици на човечеството, когато отправял своя ясновиждащ поглед и своя пречистен, „ясночуващ" слух към висшите светове, тогава от очите му заблестявала светлина като слънце.
И тогава всичко, което той съобщавал на околните, действувало върху тях завладяващо, така че тези, които слушали, знаели: сега вече пред нас говори не обикновената човешка мъдрост, сега Боговете, свръхсетивните Същества, са тези, които действуват в човешката култура.
към текста >>
Именно от такова проникване на
Бог
овете и тяхното знание се заражда началото на древните култури.
Именно от такова проникване на Боговете и тяхното знание се заражда началото на древните култури.
към текста >>
Фактът, че човек може да потъва в грешки и заблуждения след като
Бог
овете се откъсват от хората намира символичен израз в създаването на лабиринта, който е един вид копие на мозъчните гънки.
Също и в живота на отделните народи идва време, когато те започват да се чувствуват все по-изоставени от божествената инспирация на своите праотци. Както детето се откъсва от аурата, обгръщаща главата му през първите години от раждането, така и божествените праотци се отдръпват все повече от живота на народите и хората остават сами със своите знания и придобит опит. И там, където историята разкрива всичко това, се усещат и първите мигове от духовното ръководство на човечеството. Египтяните нарекли „Менес" този, който основал първата човешка култура и загатват, че от този период нататък човек добива също и способността да греши, да се заблуждава. Защото той започва да се уповава главно на своя мозък.
Фактът, че човек може да потъва в грешки и заблуждения след като Боговете се откъсват от хората намира символичен израз в създаването на лабиринта, който е един вид копие на мозъчните гънки.
Мозъкът става инструмент на самостоятелното човешко мислене, на човешките мисли, всред които човек може да се изгуби като в лабиринт.
към текста >>
" Би могло да се възрази още, че добрите
Бог
ове нарочват всичко на този свят към доброто.
Спрямо тях човек много лесно може да изпадне в заблуждение. Бихме могли да зададем въпроса: „Защо божествените Духове, регентите на Доброто, са допуснали тези Същества да изостанат и чрез тях в човечеството да проникне луциферическият принцип?
" Би могло да се възрази още, че добрите Богове нарочват всичко на този свят към доброто.
Друго недоразумение, което би могло да възникне, се изразява в мнението, че тези Същества са „зли" Същества. И в двата случая имаме работа с недоразумения. Защото те съвсем не са „зли", въпреки че произхода на злото в развитието на човечеството трябва да се търси в тях. Те стоят, както казахме, между човека и свръхчовеците. В известен смисъл те надвишават по съвършенство човека.
към текста >>
Тогава на египтяните се откриваха свръхчовешките Учители, за които египтяните казваха, че те ръководят хората като
Бог
ове.
На всяка степен от развитието изостават Същества, които не са успели да постигнат крайната си цел. Да погледнем отново към древната египетска култура, която се разви преди много хилядолетия в долината на Нил.
Тогава на египтяните се откриваха свръхчовешките Учители, за които египтяните казваха, че те ръководят хората като Богове.
Заедно с тях обаче действуваха и такива Същества, които бяха достигнали своята ангелска степен само наполовина или отчасти. Трябва да сме наясно, че в древен Египет човекът беше достигнал определена степен от развитието, т.е. душите на съвременните хора бяха достигнали през египетската епоха съответната степен. Обаче не само ръководеният човек постига нещо, но и за ръкодещите Същества процесът на ръководството означава нещо, което ги тласка напред в тяхното собствено развитие. Например, един Ангел е нещо повече, след като известно време е ръководил хората, в сравнение с това, което е бил по-рано.
към текста >>
От душевното настроение, каращо египтяните да балсамират труповете, днес произлизат онези възгледи, които
бог
отворят материята.
Нека разберем, че Кеплер е проникнал в египетската мъдрост по време на една от предишните си инкарнации и че в неговата душа египетската мъдрост се възражда в нова форма, съответствуваща на нашето време. Обяснимо е защо заедно с египетския гений в нашата култура се вмъкват и материалистични черти: защото египтяните са имали подчертан материалистичен оттенък в своята духовност, провяващ се например в това, че те са балсамирали телата на мъртвите, т.е. отдавали са определено значение на запазването на физическото тяло. При нас тази особеност идва в преобразен и съответствуващ за епохата вид. Същите сили, които тогава не успяха в своята еволюция, сега отново се включват в духовното ръководство на епохата, макар и под друга форма.
От душевното настроение, каращо египтяните да балсамират труповете, днес произлизат онези възгледи, които боготворят материята.
Балсамирайки мъртвите, египтянинът запазва нещо, което е имало голяма стойност за него. Той смятал, че развитието на душата след смъртта е във връзка със запазваното на физическо-материалното тяло. Съвременният анатом извършва дисекция на това, което вижда и смята, че познава законите на човешкия организъм. В нашата съвременна наука живеят силите на египетско-халдейския свят, които тогава са били прогресивни, но днес са вече ретроградни; и ако искаме правилно да оценим характера на съвременната епоха, ние трябва да познаваме тези сили. А те ще имат тежки последици за съвременния човек, ако той не познава тяхната същност.
към текста >>
113.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
А този езотеризъм ясно показва, че днес отново управляват същите духовни Същества, за които загатват древните египтяни като за свои велики Учители; същите духовни Същества, почитани навремето като
Бог
ове, ръководят и днес човечеството само че те вече са под предводителството на Христос.
Но сега напредваме към времето, когато хората все повече и повече трябва да изградят в себе си съзнателно отношение към тези духовни сили. Когато хората правилно вникнат в инспирациите на новия езотеризъм, те все повече и повече ще разбират бъдещите събития.
А този езотеризъм ясно показва, че днес отново управляват същите духовни Същества, за които загатват древните египтяни като за свои велики Учители; същите духовни Същества, почитани навремето като Богове, ръководят и днес човечеството само че те вече са под предводителството на Христос.
Хората все повече и повече ще усещат как занапред те ще са в състояние да възкресят в много по-висша степен, в много по-чист блясък това, което е било преди Христос. Съвременната епоха изисква от човека едно много по-силно и разширено съзнание, едно будно чувство за дълг и отговорност пред познанието за духовния свят и всичко това може да проникне в нашите души само ако задачата на Духовната Наука бъде обухваната в посочения тук смисъл.
към текста >>
114.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Той не можеше да свърже това понятие с "митическите светове на
бог
овете" на старото време.
В сравнение с тези три "прамайки" онези на Ферекид са с една степен по-малко образни. Ферекид се стреми вече да схване с мислителния живот това, което орфиците са държали още напълно като образ. Ето защо той се явява като онази личност, при която можем да говорим за "раждането на мислителния живот". У Ферекид това се изразява по-малко чрез мислителното схващане на орфическите представи, а повече чрез определено основно настроение на душата, което след това отново намираме при някои философстващи следовници на Ферекид в Гърция. Ферекид се вижда именно принуден да вижда произхода на нещата в "Доброто"/Аригон/.
Той не можеше да свърже това понятие с "митическите светове на боговете" на старото време.
На съществата на този бяха присъщи душевни качества, които не се понасяха с това понятие. В своите три "първични основи" Ферекид можеше да си представи само понятието на "Доброто", на съвършеното.
към текста >>
В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други"
бог
ове, различни от тези на които служеше народът.
Хр., когато оставим охарактеризираните чувства да действат върху нас. Със старите митически божествени същества такива души са се чувствали вплетени в несъвършения свят. Тези божествени същества принадлежаха на същия несъвършен свят както и самите те. От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция. Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души.
В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът.
И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа. Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството. Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения. Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на боговете на народната религия. На тази тайна трябва да припишем накрая многобройните нападки, които е понесъл Питагор.
към текста >>
Този народ се чувстваше добре със своите
бог
ове; а Питагор трябваше да отправи тези
бог
ове в царството на несъвършенството.
Тези божествени същества принадлежаха на същия несъвършен свят както и самите те. От такова едно построение се роди един духовен свят, какъвто беше този основан от Питагор от Самос между 540 и 500 години в Кротона във Велика Гърция. Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души. В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът. И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа.
Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството.
Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения. Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на боговете на народната религия. На тази тайна трябва да припишем накрая многобройните нападки, които е понесъл Питагор. Как трябваше той да обясни на други освен на тези, които първо подготвяше грижливо за такова познание, че като "души" те трябваше да считат себе си в известен смисъл даже стоящи по-високо от народните богове? И как можеше да се произведе по друг начин освен в един съюз със строго регулиран начин на живот това, че душите да осъзнаят своя висш произход и въпреки това да се чувстват заплетени в несъвършенство?
към текста >>
Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на
бог
овете на народната религия.
Питагор искаше да води хората, които го следваха, до чувстването на "добрите прамайки", в които те трябваше да си представят произхода на собствените души. В това отношение може да се каже, че той и неговите ученици искаха да служат на "други" богове, различни от тези на които служеше народът. И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа. Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството. Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения.
Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на боговете на народната религия.
На тази тайна трябва да припишем накрая многобройните нападки, които е понесъл Питагор. Как трябваше той да обясни на други освен на тези, които първо подготвяше грижливо за такова познание, че като "души" те трябваше да считат себе си в известен смисъл даже стоящи по-високо от народните богове? И как можеше да се произведе по друг начин освен в един съюз със строго регулиран начин на живот това, че душите да осъзнаят своя висш произход и въпреки това да се чувстват заплетени в несъвършенство? Чрез това последно чувство трябваше да се роди стремежът, животът да бъде устроен така, че той да доведе до своя произход чрез самоусъвършенстване. Понятно е, че около един такъв стремеж на Питагор трябваше да се образуват легенди и митове.
към текста >>
Как трябваше той да обясни на други освен на тези, които първо подготвяше грижливо за такова познание, че като "души" те трябваше да считат себе си в известен смисъл даже стоящи по-високо от народните
бог
ове?
И с това беше даден разривът между такива духове като Питагор и народа. Този народ се чувстваше добре със своите богове; а Питагор трябваше да отправи тези богове в царството на несъвършенството. Тук трябва да се търси също "тайната", за която се говори във връзка с Питагор и която не трябваше да бъде издадена на непосветения. Тя се състоеше в това, че неговото мислене трябваше да припише на човешката душа един друг произход, различен от този на душите на боговете на народната религия. На тази тайна трябва да припишем накрая многобройните нападки, които е понесъл Питагор.
Как трябваше той да обясни на други освен на тези, които първо подготвяше грижливо за такова познание, че като "души" те трябваше да считат себе си в известен смисъл даже стоящи по-високо от народните богове?
И как можеше да се произведе по друг начин освен в един съюз със строго регулиран начин на живот това, че душите да осъзнаят своя висш произход и въпреки това да се чувстват заплетени в несъвършенство? Чрез това последно чувство трябваше да се роди стремежът, животът да бъде устроен така, че той да доведе до своя произход чрез самоусъвършенстване. Понятно е, че около един такъв стремеж на Питагор трябваше да се образуват легенди и митове. А също и това, че историята не ни е предала почти нищо върху истинското значение на тази личност. Обаче който разглежда легендите и митичните предания на древността върху Питагор в тяхната връзка, той ще познае от тях именно обрисувания от нас образ.
към текста >>
На мястото на митическите
бог
ове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света.
Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката.
На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света.
Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа.
към текста >>
Ксенофан намира, че народните
бог
ове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля.
В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен. Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те.
Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля.
Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
към текста >>
Неговият
бог
трябва да може да бъде мислен.
В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен. Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля.
Неговият бог трябва да може да бъде мислен.
Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
към текста >>
Ето защо
бог
е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен. Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното.
Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
към текста >>
Аз не скитам вече като един смъртен, а като един безсмъртен
бог
;... и щом пристигам в цъфтящите градове, аз съм обожаван от мъжете и жените; те се присъединяват към мене с хиляди, търсейки с мене пътя за тяхното спасение, понеже някои от тях очакват от мене предсказания, други лечебни сентенции за различни болести".
Емпедокъл стои, така да се каже, пред природата, която за сетивата се явява като обездушена, и развива едно душевно настроение, което въстава против това обездушаване. Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея. Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света. Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас.
Аз не скитам вече като един смъртен, а като един безсмъртен бог;... и щом пристигам в цъфтящите градове, аз съм обожаван от мъжете и жените; те се присъединяват към мене с хиляди, търсейки с мене пътя за тяхното спасение, понеже някои от тях очакват от мене предсказания, други лечебни сентенции за различни болести".
Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това на един прокуден бог, който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване. Несъмнено ние можем да намерим в душата на Емпедокъл и други чувства; защото от неговите изказвания проблясват светкавици на мъдрост; неговото чувство по отношение на "раждането на мислителното съзерцание на света" е дадено чрез такива построения.
към текста >>
Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това на един прокуден
бог
, който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване.
Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея. Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света. Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас. Аз не скитам вече като един смъртен, а като един безсмъртен бог;... и щом пристигам в цъфтящите градове, аз съм обожаван от мъжете и жените; те се присъединяват към мене с хиляди, търсейки с мене пътя за тяхното спасение, понеже някои от тях очакват от мене предсказания, други лечебни сентенции за различни болести".
Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това на един прокуден бог, който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване.
Несъмнено ние можем да намерим в душата на Емпедокъл и други чувства; защото от неговите изказвания проблясват светкавици на мъдрост; неговото чувство по отношение на "раждането на мислителното съзерцание на света" е дадено чрез такива построения.
към текста >>
115.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО
GA_18_1 Загадки на философията
Най-нагледен става този път чрез разглеждането на така наречената "Теология дойч" /Германско
бог
ословие/, което произхожда от един непознат за историята автор.
В столетията, които следват епохата на номинализма и реализма, развитието на светогледите се превръща в едно търсене на новия фактор на действителността. Един път между онези, които се показват на наблюдателя на това търсене, с онзи, който са хванали средновековните мистици: Майстер Екхардт /починал в 1329 г./, Йоханес Таулер /починал през 1361 г./, Хайнрих Сузо /починал в 1365 г./.
Най-нагледен става този път чрез разглеждането на така наречената "Теология дойч" /Германско богословие/, което произхожда от един непознат за историята автор.
Тези мистици искат да приемат в съзнанието за Аза нещо, искат да изпълнят това съзнание с нещо. Ето защо те се стремят към един вътрешен живот, който е "напълно спокоен", който се отдава на вътрешен покой и който очаква по този начин, как душата ще се изпълни в нейната вътрешност с "божествения Аз". В по-късно време възниква едно подобно душевно настроение с по-голям устрем на духа при Ангелус Силезиус /1624-1677 г./.
към текста >>
Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез мисълта до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя
Бог
в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция.
Един друг път хваща Николай Кузански /Николай Крипс, роден в Куес на Мозел 1401 г., починал в 1464 г./.
Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез мисълта до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя Бог в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция.
Разгледано външно, това има голямо подобие със стремежа на Плотин. Обаче душевното устройство при двамата е различно. Плотин е убеден, че в човешката душа се намира нещо много повече от живота на мислите. Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над мисълта, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия Бог. Този Бог се намира вън от "Аза".
към текста >>
Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над мисълта, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия
Бог
.
Един друг път хваща Николай Кузански /Николай Крипс, роден в Куес на Мозел 1401 г., починал в 1464 г./. Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез мисълта до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя Бог в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция. Разгледано външно, това има голямо подобие със стремежа на Плотин. Обаче душевното устройство при двамата е различно. Плотин е убеден, че в човешката душа се намира нещо много повече от живота на мислите.
Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над мисълта, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия Бог.
Този Бог се намира вън от "Аза". "Азът" го среща, когато постигне "ученото невежество".
към текста >>
Този
Бог
се намира вън от "Аза".
Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез мисълта до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя Бог в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция. Разгледано външно, това има голямо подобие със стремежа на Плотин. Обаче душевното устройство при двамата е различно. Плотин е убеден, че в човешката душа се намира нещо много повече от живота на мислите. Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над мисълта, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия Бог.
Този Бог се намира вън от "Аза".
"Азът" го среща, когато постигне "ученото невежество".
към текста >>
116.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за
Бог
а.
Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога.
Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси. В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други. А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят. В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се изразява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време.
към текста >>
А
Бог
е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят.
Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога. Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси. В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други.
А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят.
В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се изразява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време.
към текста >>
Азът намира вродена в него идеята за
Бог
а.
Така Декарт стига до своето "Cogito, ergo num": Аз мисля, следователно съм. При него Азът извоюва своето оправдание, да трябва да признае собственото си битие чрез коренно съмнение в целия свят. От този корен Декарт черпи по-нататъшните неща на своя светоглед. Той се е опитал да обхване съществуващото в "Аза". Това, което заедно с този "Аз" може да оправдае своето съществуване, това трябва да се счита като истина.
Азът намира вродена в него идеята за Бога.
Тази идея се представя в Аза толкова вярна, толкова ясна, колкото Азът сам не представя себе си. Но тя е толкова възвишена, толкова мощна, че Азът не може да я има чрез самия себе си, следователно тя идва от една външна действителност, на която отговаря. Декарт вярва в действителността навъншния свят не затова, че този външен свят се представя като действителен, а защото Азът трябва да вярва в себе си и по-нататък в Бога; но Бог може да бъде мислен само като истинен. Защото би било неистинно за него, да представи на човека един външен свят за действителен, ако този свят не би бил действителен.
към текста >>
Декарт вярва в действителността навъншния свят не затова, че този външен свят се представя като действителен, а защото Азът трябва да вярва в себе си и по-нататък в
Бог
а; но
Бог
може да бъде мислен само като истинен.
Той се е опитал да обхване съществуващото в "Аза". Това, което заедно с този "Аз" може да оправдае своето съществуване, това трябва да се счита като истина. Азът намира вродена в него идеята за Бога. Тази идея се представя в Аза толкова вярна, толкова ясна, колкото Азът сам не представя себе си. Но тя е толкова възвишена, толкова мощна, че Азът не може да я има чрез самия себе си, следователно тя идва от една външна действителност, на която отговаря.
Декарт вярва в действителността навъншния свят не затова, че този външен свят се представя като действителен, а защото Азът трябва да вярва в себе си и по-нататък в Бога; но Бог може да бъде мислен само като истинен.
Защото би било неистинно за него, да представи на човека един външен свят за действителен, ако този свят не би бил действителен.
към текста >>
И той намира, че може да съществува само една такава субстанция и че тази субстанция е
Бог
.
Венедикт Спиноза /1632-1677 г./ се пита, как трябва да бъде мислено онова, от което може да се изходи за създаването на едни истински образ на света? На основата на тази изходна точка стои чувството: В душата ми могат да се вестят като истинни безброй мисли, аз се отдавам на онези от тях като основен камък за един светоглед, чиито свойства първо аз самият трябва да определя. Спиноза намира, че може да се изходи само от това, което за своето битие не се нуждае от никакво друго. На това битие той дава името субстанция.
И той намира, че може да съществува само една такава субстанция и че тази субстанция е Бог.
Когато разгледаме начина, как Спиноза стига до това начало на своето философстване, ние намираме, че неговият път е копиран от този на математиката. Както математикът изхожда от общи истини, които човешкият Аз си образува чрез свободното творчество, така Спиноза изисква, защото и светогледът да изхожда от такива свободно създадени представи. Единната субстанция е такава, както Азът трябва да я мисли. Така мислена, тя не търпи нищо, което съществуващо вън от нея, да бъде подобно на нея. Защото тогава тя не би била всичко; за своето съществуване тя би се нуждаела от нещо друго.
към текста >>
към действие изпълнено с
Бог
а.
Тук не може да става дума за необусловена свобода на човека. Защото човекът е също така малко онова, което действа и мисли от себе си, колкото и камъкът, който се движи; във всичко е единната субстанция. За условна свобода при човека може да се говори само тогава, когато той не се счита за едно самостоятелно отделно същество, а когато знае, че е едно с единната субстанция. В неговото развитие светогледът на Спиноза води в една личност до съзнанието: Аз мисля върху мене в правилния смисъл, когато не вземам по-нататък себе си под внимание, а в моето изживяване зная, че съм едно с божественото Цяло. В смисъла на Спиноза това съзнание разлива върху цялата човешка личност стремежа към правилното, т.е.
към действие изпълнено с Бога.
Това се получава като нещо разбиращо се от само себе си за онзи, в когото правилният светоглед е пълна истина. Ето защо Спиноза нарича съчинението, в което той излага своя светоглед, етика. За него етиката, т.е. моралното поведение, е в най-висшия смисъл резултат на истинското знание за обитаването на човека в единната субстанция. Бихме искали да кажем, че частният живот на Спиноза, на човека, който първо бе преследван от фанатици, после, след доброволно подаряване на своето имущество, живя в беднотия като работник, беше по най-рядък начин външен израз на неговата душа на философ, която знаеше своя Аз в божественото Цяло и чувстваше всяко душевно изживяване, даже всяко изживяване въобще озарено от това съзнание.
към текста >>
По този път Волф основава една наука на света, на душата и на
Бог
а.
Светогледният образ на Лайбниц изпитва едно обширно, умствено развитие чрез Християн Волф /роден в 1679 г. в Бреслау професор в Хале/. Волф е на мнение, че може да бъде основана една наука, която познава чрез чисто мислене онова, което е възможно, което е призвано за съществуване, защото за мисленето то се явява непротиворечиво и така може да бъде доказано.
По този път Волф основава една наука на света, на душата и на Бога.
Този светоглед почива на предположението, че себесъзнателната човешка душа може да образува в себе си мисли, които са валидни за онова, което се намира напълно вън от нея. Тук се намира загадката, която след това Кант почувства, че му е дадена: Как са възможни познания произведени чрез душата, които въпреки това трябва да имат валидност за мирови същества, които се намират вън от душата?
към текста >>
По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-
бог
ата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето.
Само че Хердер изразява това изживяване по начин различен от Спиноза. Този последният изгражда едно чисто мислително настроение; Хердер се стреми да добие светоглед не само чрез мислене, а чрез цялата пълнота на човешкия душевен живот. За него не съществува рязко противоречие между вяра и знание тогава, когато на душата става ясно, как тя изживява самата себе си. Ние говорим в неговия смисъл, когато изразяваме душевното изживяване така: Когато вярата размисли върху своите основи в душата, тя стига до представи, които не са по-несигурни от онези, които се добиват само чрез мисленето. Хердер приема всичко, което душата може да намери в себе си, като сили в пречистена форма, които могат да доставят един образ на света.
По този начин неговата представа за Първопричината на света е по-богата, по-наситена отколкото тази на Спиноза; обаче тя поставя човешкият Аз в отношение с Първопричината на света, което отношение при Спиноза е само резултат на мисленето.
към текста >>
117.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за
Бог
а, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум.
За да онагледим действието на първия върху неговата епоха, ще приведем още изказванията на двама мислители върху него, които се намираха на висотата на образованието на тяхното време Жан Пол писа в 1788 година на своя приятел: "Купете си, за Бога, две книги, Кантовото Основание на една метафизика на нравите и Кантовата /Критика на практическия разум.
Кант не е една светлина на света, а една цяла лъчезарна слънчева система наведнъж". А Вилхелм фон Хумболдт казва: "Кант предприе и извърши най-великото дело, което може би философстващият разум трябва да дължи на един единствен човек... Три неща остават, когато искаме да определим славата, която Кант донесе на своята нация, ползата, която тъй предаде на спекулативното мислене, три неща остават сигурно очевидни: Някои неща, които той превърна в развалини, не ще се въздигнат никога отново, някои неща, които той основа, никога не ще умрат, и, което е най-важното, той постави основата на една реформа, каквато цялата история на човешкото мислене не показва".
към текста >>
За вещта, за света, за
Бог
а аз вярвах, че зная почти толкова много, колкото самия учител, и на много места ми се струваше, че работата не върви".
Спиноза действително предприе да си служи със собствения ум, но при това той беше стигнал до познания съвършено различни от тези на германските просветители. Неговото влияние трябваше да бъде толкова по-значително, колкото по-голяма убедително сила имаха неговите заключения изградени по математически начин, докато светогледното направление на Лайбниц, действаше върху духовете на епохата по начина, както то бе "развито по-нататък" от Волф. Как това мислително направление действащо чрез представите на Волф въздействаше на по-дълбоките духове, за това можем да добием една представа от Гьотевото съчинение "Поезия и Истина". Там той разказва за впечатлението, което са му направили лекциите на професор Винклер, които той е изнасял в духа на Волф в Лайпциг: "Моите лекции аз посещавах отначало усърдно и вярно; но философията не искаше да ме осветли. В логиката ми се случваше по един чудесен начин така, че трябваше да разкъсам едни от други, да разединя и един вид да разруша онези духовни операции, които от младини извършвах с най-голямо удобство, за да разбера тяхната правилна употреба.
За вещта, за света, за Бога аз вярвах, че зная почти толкова много, колкото самия учител, и на много места ми се струваше, че работата не върви".
Напротив за своите занимания със съчиненията на Спиноза поетът ни разказва: "Аз се отдадох на това четене и вярвах, гледайки самия себе си, че никога не съм виждал света така ясно". Обаче само малцина можеха да се отдадат така безпристрастно на Спинозовия начин на мислене както Гьоте. При голяма част този начин на мислене трябваше да произведе едно раздвоение в схващането на света. Един представител за тези последните е Гьотевият приятел Фр. Х. Якоби.
към текста >>
Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен
Бог
, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси.
Един представител за тези последните е Гьотевият приятел Фр. Х. Якоби. Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони. Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива.
Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси.
По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката. Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия. Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума.
към текста >>
Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "
Бог
те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката.
Той вярваше, че трябва да допусне, че разумът предоставен на самия себе си не води до ученията на вярата, а до възгледа, до който беше стигнал Спиноза, а именно, че светът се владее от вечни, необходими закони. Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси. По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето.
Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката.
Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия. Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума.
към текста >>
Аз се придържам към
бог
опочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия.
Така Якоби беше изправен пред едно важно решение: Той или трябваше да се довери на своя разум и да остави да отпаднат ученията на вярата; или пък, за да запази тези последните, трябваше да отрече на самия разум възможността да може да стигне до най-висшите разбирания. Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси. По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката.
Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия.
Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането". Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума.
към текста >>
Ти се придържаш към вярата в
Бог
а; аз към виждането".
Той избра тази последната алтернатива. Якоби твърдеше, че човекът има в своята най-вътрешна душа една непосредствена сигурност, една сигурна вяра, с помощта на която чувства истината на представата за един личен Бог, за свободата на волята и за безсмъртието, така щото това убеждение е съвършено независимо от познанията на разума опиращ се на логическите изводи, които никак не се отнасят за тези неща, а само за външни природни процеси. По този начин Якоби отхвърли знанието на разума, за да добие място за една вяра задоволяваща нуждите на сърцето. Гьоте, който беше малко поучен от това детрониране на знанието, пише на своя приятел: "Бог те наказа с метафизиката и ти заби един кол в плътта, а мене благослови с физиката. Аз се придържам към богопочитанието на атеиста /Спиноза/ и оставям на вас всичко, което наричате или можете да наречете религия.
Ти се придържаш към вярата в Бога; аз към виждането".
Просветлението постави най-после духовете пред избора, или да заменят истините получени чрез откровението чрез истини на разума в смисъла на Спиноза, или да обявят война на науката получена чрез разума.
към текста >>
Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за
Бог
а и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям.
Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм. Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията.
Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям.
Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата". От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
Следователно аз не мога да приема
Бог
а, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата".
Пред този избор стоеше и Кант. Какво становище зае той по отношение на него и какво решение взе, това ясно се вижда от изложението в предговора към второто издание на "Критика на чистия разум": "Ако приемем сега, че моралът предполага по необходимост свободата /в строгия смисъл/ като свойство на нашата воля, като изпълнява практически принципи намиращи се в нашия разум, които биха били направо невъзможни без предполагането на свободата, но че спекулативният разум би доказал, какво това не може и да се помисли, тогава гореспоменатото предположение, а именно моралното, трябва по необходимост да отстъпи пред онова, чиято противоположност съдържа едно явно противоречие, следователно свободата е заедно нея моралността трябва да отстъпи място на природния механизъм. Но тъй като за морала аз не се нуждая по-нататък от нищо друго, освен свободата да не противоречи на себе си и да мога да си я представя без да имам нужда да я разбера по-нататък, следователно да не поставя никаква пречка в пътя на природния механизъм на същото действие /взето в друго отношение/, в такъв случай учението на етиката утвърждава своето място. Това обаче не би се случило, ако предварително критиката не би ни поучила за нашето неизбежно незнание по отношение на вещта в себе си, и всичко, което ние можем да познаем теоретично, тя би го ограничила само върху явленията. Именно това обяснение за положителната полза от критическите принципи на чистия разум може да се докаже по отношение на понятието за Бога и за простата природа на нашата душа, но за да съкратя моето изложение, аз го изоставям.
Следователно аз не мога да приема Бога, свободата и безсмъртието за ползуване по необходимия начин на практическия разум, ако същевременно не лиши спекулативния разум от неговите претенции за чрезмерно прозрение... Следователно аз трябваше да отменя знанието, за да добия място за вярата".
От това изказване виждаме, че по отношение на знанието и вярата Кант стои на една подобна почва както Якоби.
към текста >>
Как Разумът може да произнесе съждения върху
Бог
а, Свободата и Безсмъртието, когато неговите изисквания върху най-простите събития почиват във толкова несигурни закони?
Чрез изложенията на Юм Кант бе събуден от неговия сън, в който, според неговата изповед, го беше потопила идейната посока на Волф.
Как Разумът може да произнесе съждения върху Бога, Свободата и Безсмъртието, когато неговите изисквания върху най-простите събития почиват във толкова несигурни закони?
Душата, която Кант трябваше да предприеме сега срещу знанието на разума, се простираше много по-далеч отколкото този на Якоби. Този последният може поне да остави на знанието възможността, да разбира природата и нейните необходими връзки. Кант извърши едно важно дело в областта на природознанието с неговия излязъл през 1755 година труд "Обща история на природата и теория на небето". Той вярваше да е показал, че можем да си представим цялата наша планетарна система произлязла от едно газообразно кълбо, което се върти около своята ос. Чрез строго необходими математически и физически сили сред това кълбо са се сгъстили слънцето и планетите и са приели движенията, които те имат съгласно ученията на Коперник и Кеплер.
към текста >>
Обаче обектите на най-висшите въпроси на разума:
Бог
, свободата и безсмъртието никога не могат да се явят като явления.
Обаче ние не знаем нищо за тях, освен че те съществуват. Всичко, което наблюдаваме, са явления в нас. Следователно, за да спаси сигурността на математическите и природонаучните истини, Кант е приел целия свят на наблюдението в човешкия дух. Но с това той е поставил също непреодолими граници на познавателната способност. Защото всичко, което можем да познаем, се отнася не за неща вън от нас, а за процеси в нас, за явленията, както той се изразява.
Обаче обектите на най-висшите въпроси на разума: Бог, свободата и безсмъртието никога не могат да се явят като явления.
Ние виждаме явленията в нас; дали тези явления произхождат вън от нас от едно божествено същество, това ние не можем да знаем. Ние можем да възприемаме само нашите собствени душевни състояния. Но и тези също са само явления. Дали зад тях царува една свободна, безсмъртна душа, това остава скрито за нашето познание. Нашето познание не казва нищо върху тези "вещи в себе си".
към текста >>
Това може да бъде само едно интелигентно, определящо най-висшата стойност на нещата Същество,
Бог
.
Само чрез добродетелта може човек да постигне своето определение. Той става достоен за щастието. Следователно той трябва да може да постигне също и щастието. Защото иначе неговата добродетел би била без смисъл и значение. Но за да може щастието да се свърже с добродетелта, трябва да има едно Същество, което да направи от щастието едно последствие на добродетелта.
Това може да бъде само едно интелигентно, определящо най-висшата стойност на нещата Същество, Бог.
Чрез съществуването на добродетелта ни се гарантира нейното следствие, щастието, а чрез щастието ни се гарантира съществуването на Бога. И понеже едно сетивно същество, каквото е човекът, не може да постигне съвършеното щастие в този несъвършен свят, неговото съществуване трябва да се простира отвъд сетивното съществуване, т.е. душата да бъде безсмъртна. Следователно това, върху което не можем да знаем нищо, Кант го създава като чрез магия от моралната вяра. Уважението пред чувството за дълг беше за него това, което му въздигаше един действителен свят, когато под влиянието на Юм светът на наблюдението се превърна в един чисто вътрешен свят.
към текста >>
Чрез съществуването на добродетелта ни се гарантира нейното следствие, щастието, а чрез щастието ни се гарантира съществуването на
Бог
а.
Той става достоен за щастието. Следователно той трябва да може да постигне също и щастието. Защото иначе неговата добродетел би била без смисъл и значение. Но за да може щастието да се свърже с добродетелта, трябва да има едно Същество, което да направи от щастието едно последствие на добродетелта. Това може да бъде само едно интелигентно, определящо най-висшата стойност на нещата Същество, Бог.
Чрез съществуването на добродетелта ни се гарантира нейното следствие, щастието, а чрез щастието ни се гарантира съществуването на Бога.
И понеже едно сетивно същество, каквото е човекът, не може да постигне съвършеното щастие в този несъвършен свят, неговото съществуване трябва да се простира отвъд сетивното съществуване, т.е. душата да бъде безсмъртна. Следователно това, върху което не можем да знаем нищо, Кант го създава като чрез магия от моралната вяра. Уважението пред чувството за дълг беше за него това, което му въздигаше един действителен свят, когато под влиянието на Юм светът на наблюдението се превърна в един чисто вътрешен свят. Това уважение е изразено с хубави думи в неговата "Критика на практическия разум": "Дългът!
към текста >>
Човек не трябва да бъде добър, защото вярва в един
бог
, който иска доброто; той трябва да бъде добър единствено от чувството за дълг; обаче той трябва да вярва в
Бог
а, защото дълг без
Бог
и безсмислен.
Подчини твоите желания на дълга: Тази е строгата задача на Кантовото учение за морала. Не искай нищо, което те задоволява в твоя егоизъм, а действай така че принципите на твоето действане да могат да станат такива на всички хора. В отдаването на закона на морала човекът постига своето съвършенство. Вярата, че този морален закон плува във висините над всички други мирови процеси и се осъществява в света чрез едно божествено същество, това е, според мнението на Кант, истинската религия. Тя извира от морала.
Човек не трябва да бъде добър, защото вярва в един бог, който иска доброто; той трябва да бъде добър единствено от чувството за дълг; обаче той трябва да вярва в Бога, защото дълг без Бог и безсмислен.
Това е "религия вътре в границите на чистия разум"; така нарича Кант своята книга върху религиозния светоглед.
към текста >>
То оставя на религиозния дух:
Бог
а, свободата и безсмъртието.
Който си представя структурите на Кантовото схващане на света, както то бе скицирано тук, той ще разбере силното въздействие на това схващане върху неговите съвременници, а също и върху следващите поколения. Защото то не докосва никоя от представите, които се бяха отпечатали в човешката душа в течение на развитието на западната култура.
То оставя на религиозния дух: Бога, свободата и безсмъртието.
То задоволява потребността от познание, като му разграничава една област, вътре в която признава безусловно определени истини. Даже то остава валидно и мнението, че човешкият разум има право да си служи за обяснението на живите същества не само с вечните, железни природни закони, но и с понятията за целесъобразност, което сочи към един преследван ред в мировата същност.
към текста >>
Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е
Бог
".
В изкуството и в красивото Гьоте не виждаше едно царство откъснато от действителната връзка, а една по-висока степен на природната закономерност. При съзерцаването на художествените творения, които особено го интересуваха, той написва през време на пътуването в Италия следните думи: "Висшите произведения на изкуството са същевременно най-висшите произведения на природата създадени от човека според истински и природни закони.
Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е Бог".
Когато художникът постъпва в смисъла на гърците, а именно "според законите, по които самата природа постъпва", тогава в неговите творения се намира божественото, което може да се намери в самата природа. За Гьоте изкуството е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството". Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това".
към текста >>
Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият
Бог
не може да измени нищо в това".
Тук всеки произвол, всяко въображение отпада; тук има необходимост, тук е Бог". Когато художникът постъпва в смисъла на гърците, а именно "според законите, по които самата природа постъпва", тогава в неговите творения се намира божественото, което може да се намери в самата природа. За Гьоте изкуството е "едно проявление на тайни природни закони", това, което художникът създава, са произведения на природата на една по-висока степен на съвършенство. Изкуството е продължение и човешко завършване на природата, защото "бидейки поставен на върха на природата човекът вижда себе си отново като една цяла природа, която трябва да произведе в себе си още веднъж един връх. До това той се издига, като се прониква с всички съвършенства и добродетели, извиква подбор, ред, хармония и значение и накрая се издига до произведението на изкуството".
Всичко е природа, от неорганичния камък до най-висшето произведение на изкуството от човека, и всичко в тази природа се владее от същите "вечни, необходими, следователно божествени закони", по такъв начин, че "самият Бог не може да измени нищо в това".
/Поезия и Истина. 16. книга. /
към текста >>
Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива
Бог
а!
Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие".
Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива Бога!
Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах? Въпреки това аз не се подадох на моето болезнено огорчение, а се спасих напротив в моя стар приют и намерих в Спинозовата етика за няколко седмици моето ежедневно занимание и понеже през това време моето образование се повиши, аз отново изпитах удивление в познати вече за мене неща, които ми разкриха нещо, което сега изглеждаше ново и различно".
към текста >>
Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда
Бог
а в природата и природата в
Бог
а, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах?
Когато в 1811 година Гьоте прочете книгата на Якоби "За божествените неща", той не стори това "с удоволствие". Как можеше да бъде за мене добре дошла книгата на един сърдечно обичан приятел, в която трябваше да видя проведена тезата, че природата скрива Бога!
Не трябваше ли при моя чист, дълбок, вроден и упражнен начин на мислене, който не беше научил нерушимо да вижда Бога в природата и природата в Бога, така че този начин на мислене съставляваше основата на цялото ми съществуване, не трябваше ли едно толкова странно, едностранчиво ограничено изказване да ме отдалечи за винаги по дух от най-благородния човек, чието сърце от обожание обичах?
Въпреки това аз не се подадох на моето болезнено огорчение, а се спасих напротив в моя стар приют и намерих в Спинозовата етика за няколко седмици моето ежедневно занимание и понеже през това време моето образование се повиши, аз отново изпитах удивление в познати вече за мене неща, които ми разкриха нещо, което сега изглеждаше ново и различно".
към текста >>
Що би бил един
Бог
, който би тласкал сам отвън,
Що би бил един Бог, който би тласкал сам отвън,
към текста >>
На такива твърдения на Кант Гьоте отговаря: "Когато в областта на моралното се издигнем през вяра в
Бог
а през добродетел и безсмъртие в една висша област и трябва да се приближим до първото Същество: То в областта на интелектуалното трябва да съществува същият случай, благодарение на което чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа ставаме достойни да съучастваме духовно в нейните произведения.
На такива твърдения на Кант Гьоте отговаря: "Когато в областта на моралното се издигнем през вяра в Бога през добродетел и безсмъртие в една висша област и трябва да се приближим до първото Същество: То в областта на интелектуалното трябва да съществува същият случай, благодарение на което чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа ставаме достойни да съучастваме духовно в нейните произведения.
Щом за първо несъзнателно и от вътрешен подтик се стремих неуморно към онова първообразно, типично, и имах даже щастието да изградя едно природосъобразно представяне, от сега нататък нищо вече не можеше да ми попречи да предприема смело авантюрата на разума, както я нарича старецът от Кьонигсберг".
към текста >>
Това е достатъчно за страдащия; обаче оздравяващият се повдига гениално, доверява се на
Бог
а и се чувства спасен, хваща се за случайното, обръща го в своя полза, за да започне един вечно свеж кръг на живота".
"Една керемида се откъсва от покрива: В приетия смисъл ние наричаме това случайно; тя пада върху рамото на един минувач, механически; обаче не напълно механически, тя следва законите на тежестта и така действува физически. Разкъсаните жизнени съдове престанат веднага да функционират; в същия момент соковете действат химически, излизат наяве елементарните свойства. Обаче разстроеният органически живот се противопоставя също така бързо, той се стреми да се възстанови; в това време човешкото цяло е повече или по-малко несъзнателно и психически разстроено. Познаващата се отново човешка личност се чувства най-дълбоко етически наранена; тя се оплаква за нейната нарушена дейност, от каквото и естество да бъде тя, обаче не на драго сърце човекът се отдава на търпение. Напротив от религиозна гледна точка на него би му било лесно, да припише този случай на една по-висша повеля, да го счита като предпазване от по-голямо зло, като увод към по-висше добро.
Това е достатъчно за страдащия; обаче оздравяващият се повдига гениално, доверява се на Бога и се чувства спасен, хваща се за случайното, обръща го в своя полза, за да започне един вечно свеж кръг на живота".
Така обяснява Гьоте с примера на една падаща от покрива керемида връзката на всички видове природни действия. Едно обменение в неговия смисъл би било, когато също бихме искали да изведем строго закономерната връзка на тези при родни действия от един корен.
към текста >>
Нима човекът не може да тъче своите идеи за
Бог
а също така целесъобразно, както паякът изтъкава своята мрежа за улавяне на мухите?
От една страна той казва: "- Що значи да мислиш с Квантиански дух? Аз мисля, че това значи да открием отношението на нашето същество, каквото и да бъде то, към нещата, които ние наричаме външни на нас; това значи, да определим отношенията на субективното към обективното. Тази е без съмнение винаги целта на ясните дълбоки природоизследователи, обаче въпросът е, дали те са пристъпили така истински философски към този въпрос, както господин Кант. Хората са считали това, което е и трябва да бъде субективно, за обективно". Обаче от друга страна Лихтенберг отбелязва: "Нима е толкова сигурно, че нашият разум не може да знае съвършено нищо за свръхсетивното?
Нима човекът не може да тъче своите идеи за Бога също така целесъобразно, както паякът изтъкава своята мрежа за улавяне на мухите?
Или с други думи: “Нима не ще има същества, които да ни се удивляват заради нашите идеи за Бога и за безсмъртието също така, както ние се удивляваме на паяка и на копринената буба? " но можеше да се направи едно още по-важно възражение. Ако е правилно, че законите на човешкия разум се отнасят само за външния свят на духа, как ние стигаме до там въобще да говорим за нещата вън от нас? Тогава ние би трябвало да се заплетем изцяло в нашия вътрешен свят. Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус".
към текста >>
Или с други думи: “Нима не ще има същества, които да ни се удивляват заради нашите идеи за
Бог
а и за безсмъртието също така, както ние се удивляваме на паяка и на копринената буба?
Аз мисля, че това значи да открием отношението на нашето същество, каквото и да бъде то, към нещата, които ние наричаме външни на нас; това значи, да определим отношенията на субективното към обективното. Тази е без съмнение винаги целта на ясните дълбоки природоизследователи, обаче въпросът е, дали те са пристъпили така истински философски към този въпрос, както господин Кант. Хората са считали това, което е и трябва да бъде субективно, за обективно". Обаче от друга страна Лихтенберг отбелязва: "Нима е толкова сигурно, че нашият разум не може да знае съвършено нищо за свръхсетивното? Нима човекът не може да тъче своите идеи за Бога също така целесъобразно, както паякът изтъкава своята мрежа за улавяне на мухите?
Или с други думи: “Нима не ще има същества, които да ни се удивляват заради нашите идеи за Бога и за безсмъртието също така, както ние се удивляваме на паяка и на копринената буба?
" но можеше да се направи едно още по-важно възражение. Ако е правилно, че законите на човешкия разум се отнасят само за външния свят на духа, как ние стигаме до там въобще да говорим за нещата вън от нас? Тогава ние би трябвало да се заплетем изцяло в нашия вътрешен свят. Такова едно възражение направи Готлиб Ернст Шулце в неговото излязло от печата анонимно съчинение: "Еневидемус". В него той твърди, че всички наши познания са само представи и че ние не можем да излезем вън от света на нашите представи по никой начин.
към текста >>
Един
Бог
би искал да ме създаде; но той би трябвало да предостави на мене да призная себе си като един "Аз".
Тук Фихте намери нещо, където се чувствуваше съвършено независим от всяка чужда същност.
Един Бог би искал да ме създаде; но той би трябвало да предостави на мене да призная себе си като един "Аз".
Аз самият си давам моето себесъзнание. Следователно в него аз нямам едно значение, едно познание, което съм получил; а едно такова, което сам съм направил. Така Фихте си създаде една здрава точка на светогледа, нещо където има сигурност. Но как стои сега работата със съществуването на други същества? Аз им приписвам едно съществуване.
към текста >>
Чрез споменатото възлизане хората правят от тебе само един по-голям човек и все по-голям; никога обаче
Бог
, Безкрайното, което с нищо не може да бъде измерено".
Между нея и всяко преходно разумно същество съществува една духовна връзка и тя самата е тази връзка сред света на разума... Аз закривам лицето си пред тебе и слагам ръката си върху устата. Това, което ти си за самата тебе и ми изглеждаш на самия мене, аз не мога никога да разбера, толкова сигурно както аз никога не мога сам да ставам /да се развивам/. След хиляди пъти хиляди преживени духовни светове аз ще те разбирам още все толкова малко колкото сега в тази колиба на земята. Това, което аз разбирам, то само чрез моето разбиране се превръща в нещо крайно /преходно/; и то никога не може да бъде превърнато в безкрайното чрез безкрайно възлизане и възвисяване. Ти се различаваш от крайното не по степен, а по дело.
Чрез споменатото възлизане хората правят от тебе само един по-голям човек и все по-голям; никога обаче Бог, Безкрайното, което с нищо не може да бъде измерено".
към текста >>
Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е
Бог
.
Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени.
Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог.
За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята. "Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина.
към текста >>
Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено
бог
атство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме.
"Нека не търсим зад явленията; те самите са учението, теорията". В своята Антропология психологът Хайнрот нарече мисленето, чрез което Гьоте стигна до своите разбирания и прозрения в естественото образуване на растенията и животните, "конкретно, обективно мислене". С това той разбираше, че това мислене не се отделя от предметите, от обектите; че предметите, възприятията стоят във вътрешното проникване с мисленето, че Гьотевото мислене е същевременно едно виждане, неговото виждане същевременно едно мислене. Шилер е един такъв наблюдател на този духовен способ. Той пише върху него в едно писмо до Гьоте: "Вашият наблюдателен поглед, който така спокойно и чисто почива върху нещата, не ви поставя никога в опасност да навлезете в погрешния път, в който се заблуждават така лесно както спекулацията така и произволната и подчиняваща се само на себе си способност на въображението.
Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме.
Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях". За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля.
към текста >>
На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в
Бог
а; аз във виждането".
По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа.
На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането".
Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества. Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход.
към текста >>
Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в
Бог
а, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане.
Човекът има възможност да създаде своето отношение към света съобразно своята особеност и въпреки това да се потопи в действителността, а на един чисто фантастичен схематичен свят. Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката. Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването.
Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане.
Бихме искали да на речем разума единствено положително, защото всяка положителност на сетивността се разтваря накрая в духовността и умът се занимава вечно само с относителното, което по себе си не е нищо, поради което пред Бога повечето или по-малкото и всички степени на сравнение отпадат". Жан Паул не иска да му се отнеме правото да изживява истината вътре в себе си и за целта да трябва да постави в движение всички душевни сили, не само логическия ум. "Сърцето, живият корен на човека, не ще ми бъде изтръгнато от трансцеденталната философия, /Жан Паул разбира светогледа свързан с Кант/ от гърдите и тя не ще постави на негово място един чист подтик на Аза; аз не позволявам да бъда освободен от зависимостта на любовта, за да бъде блажен само чрез високомерие". Така той отхвърля чуждия на света морален ред на Кант. "Аз държа на това, че съществуват както четири последни така и четири първи неща: Красота, Истина, Моралност и Блаженство, и че синтезът на тези не само е необходим, но и вече даден, само че /и затова той е именно един/ в необхватно духовно-органическо единство, без което ние не можем да имаме никакво разбиране и никакъв достъп до тези четири евангелия или части на света".
към текста >>
Бихме искали да на речем разума единствено положително, защото всяка положителност на сетивността се разтваря накрая в духовността и умът се занимава вечно само с относителното, което по себе си не е нищо, поради което пред
Бог
а повечето или по-малкото и всички степени на сравнение отпадат".
Неговият идеал не е нужно да бъде кантианският, един веднъж завинаги затворен теоретически възглед по образа на математиката. Само от духовната атмосфера на едно такова възвишаващо човешката индивидуалност убеждение може да се роди една представа като тази на Жан Паул /1763-1825 г./: "Сърцето на гения, на когото служат всички бляскави и спомагателни сили, има и дава един истински признак, а именно един нов възглед за света и за живота". Как характерната черта на най-високо развития човек, на гения, би могла да създаде един нов възглед за света и живота, ако би съществувал само един истински, общовалиден светоглед, ако светът на представите би имал само една форма? Жан Паул е своего рода един защитник на Гьотевия възглед, че човекът изживява вътре в себе си най-висшата форма на съществуването. Той пише на Якоби: "Всъщност ние не вярваме в божествената свобода, в Бога, в добродетелта, а ги виждаме действително като вече дадени или даващи се, и това виждане е именно едно знание, и то едно по-висше знание, докато знанието на ума се отнася за едно по-нисше виждане.
Бихме искали да на речем разума единствено положително, защото всяка положителност на сетивността се разтваря накрая в духовността и умът се занимава вечно само с относителното, което по себе си не е нищо, поради което пред Бога повечето или по-малкото и всички степени на сравнение отпадат".
Жан Паул не иска да му се отнеме правото да изживява истината вътре в себе си и за целта да трябва да постави в движение всички душевни сили, не само логическия ум. "Сърцето, живият корен на човека, не ще ми бъде изтръгнато от трансцеденталната философия, /Жан Паул разбира светогледа свързан с Кант/ от гърдите и тя не ще постави на негово място един чист подтик на Аза; аз не позволявам да бъда освободен от зависимостта на любовта, за да бъде блажен само чрез високомерие". Така той отхвърля чуждия на света морален ред на Кант. "Аз държа на това, че съществуват както четири последни така и четири първи неща: Красота, Истина, Моралност и Блаженство, и че синтезът на тези не само е необходим, но и вече даден, само че /и затова той е именно един/ в необхватно духовно-органическо единство, без което ние не можем да имаме никакво разбиране и никакъв достъп до тези четири евангелия или части на света". Критиката на ума постъпваща с крайно логическа строгост достигна при Кант и Фихте така далеч, че понижи значението на действителното, пълножизненото само до една илюзия, до един съновиден образ.
към текста >>
Той си отбелязва: "Някой успя да повдигне булото на
бог
инята от Саис, но какво видя той?
Новалис изживява своите съчинения и съзерцания от едно душевно настроение, което се отнася към образа на света както това на Фихте. Обаче Фихтевият дух действа в най-резките разграничения на чистите понятия; този на Новалис от пълнотата на една душевност, която чувства там, където другите мислят, живее в любов там, където другите искат да обхванат в идеи съществата и процесите на света. В лицето на своите представители епохата търси зад външния сетивен свят по-висшата духовна природа, онази духовна природа, в която се корени себесъзнателната душа, която не може да се корени във външната действителност на сетивата. Новалис чувства себе си, изживява себе си в по-висшата духовна природа. Това, което изказва, той го чувствува чрез присъщата му първична гениалност като откровение на самата тази духовна природа.
Той си отбелязва: "Някой успя да повдигне булото на богинята от Саис, но какво видя той?
Той видя чудо на чудесата самия себе си". Новалис изразява, как той чувства духовната тайна зад сетивния свят и човешкото себесъзнание като орган, чрез който тази тайна казва: - Това съм аз, когато изразява това чувство с думите: "Фактически светът на духовете е отворен за нас, той е винаги явен. Ако внезапно бихме станали талкова еластични, колкото би било нужно, ние бихме се видели сред този свят".
към текста >>
118.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя
Бог
, и ти също живееш и си в твоя
Бог
, и същият
Бог
царува и над тебе... ти си създаден от този
Бог
и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този
Бог
и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този
Бог
".
Такъв един начин на мислене е близък с германската мистика, която имаше един представител в лицето на Яков Бьоме /1575-1624/. В Мюнхен, където пребиваше с малки прекъсвания от 1806-1841 година, Шелинг се радваше на поощрителното общуване с Франц Бенедик Баодер, чиито философски идеи се движеха напълно в посоката на онова старо учение. Този беше поводът той самият да се вживее в този свят на мислите, който стоеше напълно на становището, до което той самият беше стигнал със своето мислене.
Когато четем горецитираните изказвания от речта "За отношението на изобразителните изкуства към природата", която той държа в 1807 година в Кралската Академия на Науките в Мюнхен, това ни при помня за възгледа на Яков Бьоме: "Когато гледаш дълбочината и звездите и Земята, ти виждаш твоя Бог, и ти също живееш и си в твоя Бог, и същият Бог царува и над тебе... ти си създаден от този Бог и живееш в Него; също и цялата твоя наука стои в този Бог и когато умреш, ти ще бъдеш погребан в този Бог".
към текста >>
Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на
Бог
а, или в теософия.
Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия.
Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети". Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта? Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси? И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен?
към текста >>
Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на
Бог
а още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети".
Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия.
Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети".
Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта? Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси? И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен?
към текста >>
Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като
Бог
може да бъде само съвършената Доброта?
Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия. Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети". Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина.
Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта?
Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси? И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен?
към текста >>
Ако душата на човека е в
Бог
а: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси?
Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия. Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети". Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта?
Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси?
И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен?
към текста >>
И ако
Бог
е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен?
Със своето прогресиращо мислене за Шелинг съзерцаването на света се превърна в съзерцаване на Бога, или в теософия. Той стоеше напълно на почвата на едно такова съзерцаване на Бога още когато в 1809 година издаде своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това предмети". Всички въпроси на светогледа му се явиха сега в една нова светлина. Ако всички неща са божествени, как става, че съществува злото в света, тъй като Бог може да бъде само съвършената Доброта? Ако душата на човека е в Бога: Как става, че тя преследва въпреки това своите егоистични интереси?
И ако Бог е този, който действа в мене: как мога аз, който никак не действам като самостоятелно същество, да бъда въпреки това наречен свободен?
към текста >>
Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на
Бог
а.
Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога.
Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни. Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство. Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен. Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него.
към текста >>
Никак не би отговаряло на
Бог
а, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни.
Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога.
Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни.
Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство. Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен. Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек.
към текста >>
Бог
е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство.
Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога. Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни.
Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство.
Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен. Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина.
към текста >>
Един
Бог
, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен.
Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога. Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни. Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство.
Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен.
Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина. "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите.
към текста >>
Ето защо в лицето на човеците
Бог
е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него.
Шелинг се опитва да отговори на тези въпроси не вече чрез съзерцанието на Бога. Никак не би отговаряло на Бога, ако той би създал един свят от същества, които той би трябвало постоянно да ръководи и направлява като самостоятелни. Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство. Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен.
Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него.
Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина. "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина.
към текста >>
Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в
Бог
а, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина.
Бог е съвършен само тогава, когато може да създаде един свят, който самият би бил подобен нему по съвършенство. Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен. Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек.
Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина.
"Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина. Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно. Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога. Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог".
към текста >>
"
Бог
не е
Бог
на мъртвите, а на живите.
Един Бог, който може да произведе само нещо, което е по-несъвършено от него, той самият е несвършен. Ето защо в лицето на човеците Бог е създал същества, които не се нуждаят от неговото ръководство, а които самите са свободни и независими като него. Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина.
"Бог не е Бог на мъртвите, а на живите.
Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина. Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно. Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога. Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог". Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света.
към текста >>
Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от
Бог
а, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно.
Едно същество, което произхожда от едно друго, не е нужно поради това да бъде зависимо от него. Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина. "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина.
Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно.
Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога. Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог". Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света. Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност. Но не е такъв случаят.
към текста >>
Следването на нещата от
Бог
а е едно откровение на
Бог
а.
Защото няма никакво противоречие в това, че този, който е син на един човек, е самият той човек. Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина. "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина. Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно.
Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога.
Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог". Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света. Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност. Но не е такъв случаят. Божественият свят има самостоятелност.
към текста >>
Бог
може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен
Бог
, но които са такива, каквито е
Бог
".
Както окото, което е възможно само в цялостта на организма, не по-малко има за себе си един независим собствен живот, така също и отделната душа, която е обхваната в Бога, но въпреки това не действа чрез него подобно на една част на една машина. "Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина. Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно. Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога.
Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог".
Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света. Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност. Но не е такъв случаят. Божественият свят има самостоятелност. Бог го е създал, но той си има своята собствена същност.
към текста >>
Ако
Бог
би бил един
бог
на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на
Бог
а и с това бихме разбрали всичко сред света.
"Бог не е Бог на мъртвите, а на живите. Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина. Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно. Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога. Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог".
Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света.
Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност. Но не е такъв случаят. Божественият свят има самостоятелност. Бог го е създал, но той си има своята собствена същност. Така той е божествен; но божественото се явява сред една същност, която е независима от Бога, сред нещо небожествено.
към текста >>
Ние бихме разбрали от
Бог
а всички неща и в тяхната дейност.
Не може да се разбере, как най-съвършеното същество би намерило удоволствие и в най-съвършената машина. Както и да си представим начина, по който съществата произхождат от Бога, това никога не може да бъде един механичен начин, то не може да бъде едно произвеждано или поставяно, при което произведеното е нищо за самото себе си; но то не може също така да бъде една еманация, при което еманиращото би останало същото с това, от което еманира, следователно не би било нищо собствено, самостоятелно. Следването на нещата от Бога е едно откровение на Бога. Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог". Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света.
Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност.
Но не е такъв случаят. Божественият свят има самостоятелност. Бог го е създал, но той си има своята собствена същност. Така той е божествен; но божественото се явява сред една същност, която е независима от Бога, сред нещо небожествено. Така както светлината е родена от тъмната, така и божественият свят от небожественото съществуване.
към текста >>
Бог
го е създал, но той си има своята собствена същност.
Бог може да се изяви само в това, което е подобно нему, в свободни, действащи от себе си същества; за чиито битие не съществува никаква причина освен Бог, но които са такива, каквито е Бог". Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света. Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност. Но не е такъв случаят. Божественият свят има самостоятелност.
Бог го е създал, но той си има своята собствена същност.
Така той е божествен; но божественото се явява сред една същност, която е независима от Бога, сред нещо небожествено. Така както светлината е родена от тъмната, така и божественият свят от небожественото съществуване. И от небожественото произхожда злото, егоистичното. Следователно Бог няма в своята власт всички същества; той може да им даде светлината; но те самите възникват от тъмната нощ. Те са синовете на тази нощ.
към текста >>
Така той е божествен; но божественото се явява сред една същност, която е независима от
Бог
а, сред нещо небожествено.
Ако Бог би бил един бог на мъртвите и всички явления по света само един механизъм, чиито процеси сочат на него като техен двигател и първопричина, тогава би трябвало да опишем само дейността на Бога и с това бихме разбрали всичко сред света. Ние бихме разбрали от Бога всички неща и в тяхната дейност. Но не е такъв случаят. Божественият свят има самостоятелност. Бог го е създал, но той си има своята собствена същност.
Така той е божествен; но божественото се явява сред една същност, която е независима от Бога, сред нещо небожествено.
Така както светлината е родена от тъмната, така и божественият свят от небожественото съществуване. И от небожественото произхожда злото, егоистичното. Следователно Бог няма в своята власт всички същества; той може да им даде светлината; но те самите възникват от тъмната нощ. Те са синовете на тази нощ. И това, което в тях е тъмнина, над него Бог няма никаква власт.
към текста >>
Следователно
Бог
няма в своята власт всички същества; той може да им даде светлината; но те самите възникват от тъмната нощ.
Божественият свят има самостоятелност. Бог го е създал, но той си има своята собствена същност. Така той е божествен; но божественото се явява сред една същност, която е независима от Бога, сред нещо небожествено. Така както светлината е родена от тъмната, така и божественият свят от небожественото съществуване. И от небожественото произхожда злото, егоистичното.
Следователно Бог няма в своята власт всички същества; той може да им даде светлината; но те самите възникват от тъмната нощ.
Те са синовете на тази нощ. И това, което в тях е тъмнина, над него Бог няма никаква власт. Те трябва да се издигнат чрез работа от нощта до светлината. Това е тяхната свобода. Можем също да кажем, че светът е творение на Бога из небожественото.
към текста >>
И това, което в тях е тъмнина, над него
Бог
няма никаква власт.
Така той е божествен; но божественото се явява сред една същност, която е независима от Бога, сред нещо небожествено. Така както светлината е родена от тъмната, така и божественият свят от небожественото съществуване. И от небожественото произхожда злото, егоистичното. Следователно Бог няма в своята власт всички същества; той може да им даде светлината; но те самите възникват от тъмната нощ. Те са синовете на тази нощ.
И това, което в тях е тъмнина, над него Бог няма никаква власт.
Те трябва да се издигнат чрез работа от нощта до светлината. Това е тяхната свобода. Можем също да кажем, че светът е творение на Бога из небожественото. Следователно небожественото е първата, а божественото е второто.
към текста >>
Можем също да кажем, че светът е творение на
Бог
а из небожественото.
Следователно Бог няма в своята власт всички същества; той може да им даде светлината; но те самите възникват от тъмната нощ. Те са синовете на тази нощ. И това, което в тях е тъмнина, над него Бог няма никаква власт. Те трябва да се издигнат чрез работа от нощта до светлината. Това е тяхната свобода.
Можем също да кажем, че светът е творение на Бога из небожественото.
Следователно небожественото е първата, а божественото е второто.
към текста >>
Чрез това за него целият свят се е превърнал в едно откровение на
Бог
а.
Първо Шелинг е търсил идеите във всички неща, следователно той е търсил божественото в тях.
Чрез това за него целият свят се е превърнал в едно откровение на Бога.
Но след това той трябваше да премине от божественото към небожественото, за да разбере несъвършеното, злото, егоистичното. Сега за него целият процес на развитие на света стана едно прогресивно побеждаване чрез божественото. Отделният човек води своя произход от небожественото. Чрез работа той се издига от това небожествено до божественото. Ние можем да наблюдаваме преминаването от небожественото към божественото и в историята.
към текста >>
Този е моментът, в който "Земята за втори път става пуста и празна", онзи момент "на раждането на по-висшата светлина на духа", която "от самото начало на света съществуваше в него, обаче неразбрана за действащата за себе си тъмнина; и в още затворено и ограничено откровение; а именно тя се явява, за да застане срещу личното и духовно зло, също в лична, човешка форма, и като посредник, за да възстанови отново до по-висока степен връзката на създанието с
Бог
а.
Гръцката култура стои на тази почва. Това беше епохата, когато човекът живееше в съюз с природата, или, както Шилер се изразява в своята статия "За наивната и сантиментална поезия", той беше самата природа, поради което още не я търсеше. С християнството изчезна това състояние на невинност на човечеството. Природата като такава се счита за небожественото, злото се противопоставя на божественото, на доброто. Христос се изяви, за да направи да просветне светлината на божественото сред нощта на небожественото.
Този е моментът, в който "Земята за втори път става пуста и празна", онзи момент "на раждането на по-висшата светлина на духа", която "от самото начало на света съществуваше в него, обаче неразбрана за действащата за себе си тъмнина; и в още затворено и ограничено откровение; а именно тя се явява, за да застане срещу личното и духовно зло, също в лична, човешка форма, и като посредник, за да възстанови отново до по-висока степен връзката на създанието с Бога.
Защото само личното може да изцели личното, и Бог трябва да стане човек, за да дойде човекът при Бога.
към текста >>
Защото само личното може да изцели личното, и
Бог
трябва да стане човек, за да дойде човекът при
Бог
а.
Това беше епохата, когато човекът живееше в съюз с природата, или, както Шилер се изразява в своята статия "За наивната и сантиментална поезия", той беше самата природа, поради което още не я търсеше. С християнството изчезна това състояние на невинност на човечеството. Природата като такава се счита за небожественото, злото се противопоставя на божественото, на доброто. Христос се изяви, за да направи да просветне светлината на божественото сред нощта на небожественото. Този е моментът, в който "Земята за втори път става пуста и празна", онзи момент "на раждането на по-висшата светлина на духа", която "от самото начало на света съществуваше в него, обаче неразбрана за действащата за себе си тъмнина; и в още затворено и ограничено откровение; а именно тя се явява, за да застане срещу личното и духовно зло, също в лична, човешка форма, и като посредник, за да възстанови отново до по-висока степен връзката на създанието с Бога.
Защото само личното може да изцели личното, и Бог трябва да стане човек, за да дойде човекът при Бога.
към текста >>
Спинозизмът е един светоглед, който търси в
Бог
а причината на всичко ставащо в света, и от тази причина извежда всички процеси според вечни, необходими закони, както математическите истини се извеждат от теоремите.
Спинозизмът е един светоглед, който търси в Бога причината на всичко ставащо в света, и от тази причина извежда всички процеси според вечни, необходими закони, както математическите истини се извеждат от теоремите.
Един такъв светоглед не беше достатъчен на Шелинг. Както Спиноза и той също вярваше в това, че всички същества са в Бога; обаче, според неговото мнение, те не са определени само от Бога, а в тях е небожественото. Той упреква Спиноза в "нежизнеността на неговата система, и безсърдечността на формата, в бедността на понятията и изразите, в неумолимата сигурност на определенията, която отлично се понася с отвлечения начин на разглеждане". Ето защо Шелинг намира Спинозовия "механичен възглед за природата" напълно последователен. Обаче природата съвсем не показва тази последователност.
към текста >>
Както Спиноза и той също вярваше в това, че всички същества са в
Бог
а; обаче, според неговото мнение, те не са определени само от
Бог
а, а в тях е небожественото.
Спинозизмът е един светоглед, който търси в Бога причината на всичко ставащо в света, и от тази причина извежда всички процеси според вечни, необходими закони, както математическите истини се извеждат от теоремите. Един такъв светоглед не беше достатъчен на Шелинг.
Както Спиноза и той също вярваше в това, че всички същества са в Бога; обаче, според неговото мнение, те не са определени само от Бога, а в тях е небожественото.
Той упреква Спиноза в "нежизнеността на неговата система, и безсърдечността на формата, в бедността на понятията и изразите, в неумолимата сигурност на определенията, която отлично се понася с отвлечения начин на разглеждане". Ето защо Шелинг намира Спинозовия "механичен възглед за природата" напълно последователен. Обаче природата съвсем не показва тази последователност. "Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него". Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество.
към текста >>
Един
Бог
, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един
Бог
, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество".
Той упреква Спиноза в "нежизнеността на неговата система, и безсърдечността на формата, в бедността на понятията и изразите, в неумолимата сигурност на определенията, която отлично се понася с отвлечения начин на разглеждане". Ето защо Шелинг намира Спинозовия "механичен възглед за природата" напълно последователен. Обаче природата съвсем не показва тази последователност. "Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него". Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество.
Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество".
Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото. Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти. Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
към текста >>
Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв
Бог
като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото.
Обаче природата съвсем не показва тази последователност. "Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него". Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество. Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия.
Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото.
Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти. Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
към текста >>
Шелинг сравнява
бог
а на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха".
"Цялата природа ни казва, че тя съвсем не съществува по силата на една чисто геометрична необходимост, в нея няма ясен, чист разум, а личност и дух, иначе геометричният ум, който така дълго е царувал, би отдавна я проникнал и би трябвало да потвърди повече своя идол на всеобщи и вечни природни закони, отколкото това е станало досега, тъй като ежедневно все повече трябва да познае нерационалното отношение на природата към него". Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество. Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото.
Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха".
Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти. Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
към текста >>
Шелинг дава на своя
бог
все по-индивидуални черти.
Както човекът не е само ум и разум, а съединява в себе си и други способности и сили, така, в смисъла на Шелинг, трябва да бъде и при първичното божествено Същество. Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото. Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха".
Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти.
Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
към текста >>
Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че
Бог
царува над един свят на ужасите и можем да наречем
Бог
а според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото. Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти.
Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
към текста >>
Шелинг не можеше да разглежда вече един такъв
бог
, както Спиноза е разглеждал своя
бог
.
Шелинг не можеше да разглежда вече един такъв бог, както Спиноза е разглеждал своя бог.
Един Бог, кой то определи всичко от себе си според закона на разумността, може да бъде прозрян също с разума. Един личен бог, какъвто Шелинг си представя в своя по-късен период, е неизчислим. Защото той не действа само спрямо разума. При една задача за изчисление ние можем да определим резултата предварително чрез чистото мислене; при действащия човек обаче не. При него ние трябва да изчакаме, какво действие ще реши той да извърши в даден момент.
към текста >>
Един
Бог
, кой то определи всичко от себе си според закона на разумността, може да бъде прозрян също с разума.
Шелинг не можеше да разглежда вече един такъв бог, както Спиноза е разглеждал своя бог.
Един Бог, кой то определи всичко от себе си според закона на разумността, може да бъде прозрян също с разума.
Един личен бог, какъвто Шелинг си представя в своя по-късен период, е неизчислим. Защото той не действа само спрямо разума. При една задача за изчисление ние можем да определим резултата предварително чрез чистото мислене; при действащия човек обаче не. При него ние трябва да изчакаме, какво действие ще реши той да извърши в даден момент. Към знанието на разума трябва да се прибави опитът.
към текста >>
Един личен
бог
, какъвто Шелинг си представя в своя по-късен период, е неизчислим.
Шелинг не можеше да разглежда вече един такъв бог, както Спиноза е разглеждал своя бог. Един Бог, кой то определи всичко от себе си според закона на разумността, може да бъде прозрян също с разума.
Един личен бог, какъвто Шелинг си представя в своя по-късен период, е неизчислим.
Защото той не действа само спрямо разума. При една задача за изчисление ние можем да определим резултата предварително чрез чистото мислене; при действащия човек обаче не. При него ние трябва да изчакаме, какво действие ще реши той да извърши в даден момент. Към знанието на разума трябва да се прибави опитът. Ето защо чистата наука на разума не беше достатъчна на Шелинг за съзерцаването на света и на Бога.
към текста >>
Ето защо чистата наука на разума не беше достатъчна на Шелинг за съзерцаването на света и на
Бог
а.
Един личен бог, какъвто Шелинг си представя в своя по-късен период, е неизчислим. Защото той не действа само спрямо разума. При една задача за изчисление ние можем да определим резултата предварително чрез чистото мислене; при действащия човек обаче не. При него ние трябва да изчакаме, какво действие ще реши той да извърши в даден момент. Към знанието на разума трябва да се прибави опитът.
Ето защо чистата наука на разума не беше достатъчна на Шелинг за съзерцаването на света и на Бога.
Поради това той нарича всичко добито чрез разума в по-късната форма на неговия светоглед отрицателно знание, което трябва да бъде допълнено с едно положително знание. Който иска да познае живия Бог, не трябва да се изоставя само на необходимите заключения на разума; той трябва с цялата си личност да се потопи в живота на Бога. Тогава той ще изпита това, което не може да му даде никакво заключение, никакъв чист разум. Светът не е едно необходимо следствие на божествената Първопричина, а едно свободно дело на личния Бог. Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като свободни, неизчислими дела на Бога, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията".
към текста >>
Който иска да познае живия
Бог
, не трябва да се изоставя само на необходимите заключения на разума; той трябва с цялата си личност да се потопи в живота на
Бог
а.
При една задача за изчисление ние можем да определим резултата предварително чрез чистото мислене; при действащия човек обаче не. При него ние трябва да изчакаме, какво действие ще реши той да извърши в даден момент. Към знанието на разума трябва да се прибави опитът. Ето защо чистата наука на разума не беше достатъчна на Шелинг за съзерцаването на света и на Бога. Поради това той нарича всичко добито чрез разума в по-късната форма на неговия светоглед отрицателно знание, което трябва да бъде допълнено с едно положително знание.
Който иска да познае живия Бог, не трябва да се изоставя само на необходимите заключения на разума; той трябва с цялата си личност да се потопи в живота на Бога.
Тогава той ще изпита това, което не може да му даде никакво заключение, никакъв чист разум. Светът не е едно необходимо следствие на божествената Първопричина, а едно свободно дело на личния Бог. Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като свободни, неизчислими дела на Бога, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията". И двете тези съчинения не е публикувал той самият, а е сложил тяхното съдържание като основа на лекциите, които е държал в Берлинския Университет, след като Фридрих Вилхелм ІV го беше повикал в столицата на Прусия. Те са били публикувани една след смъртта на Шелинг /1854 г. /.
към текста >>
Светът не е едно необходимо следствие на божествената Първопричина, а едно свободно дело на личния
Бог
.
Към знанието на разума трябва да се прибави опитът. Ето защо чистата наука на разума не беше достатъчна на Шелинг за съзерцаването на света и на Бога. Поради това той нарича всичко добито чрез разума в по-късната форма на неговия светоглед отрицателно знание, което трябва да бъде допълнено с едно положително знание. Който иска да познае живия Бог, не трябва да се изоставя само на необходимите заключения на разума; той трябва с цялата си личност да се потопи в живота на Бога. Тогава той ще изпита това, което не може да му даде никакво заключение, никакъв чист разум.
Светът не е едно необходимо следствие на божествената Първопричина, а едно свободно дело на личния Бог.
Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като свободни, неизчислими дела на Бога, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията". И двете тези съчинения не е публикувал той самият, а е сложил тяхното съдържание като основа на лекциите, които е държал в Берлинския Университет, след като Фридрих Вилхелм ІV го беше повикал в столицата на Прусия. Те са били публикувани една след смъртта на Шелинг /1854 г. /.
към текста >>
Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като свободни, неизчислими дела на
Бог
а, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията".
Ето защо чистата наука на разума не беше достатъчна на Шелинг за съзерцаването на света и на Бога. Поради това той нарича всичко добито чрез разума в по-късната форма на неговия светоглед отрицателно знание, което трябва да бъде допълнено с едно положително знание. Който иска да познае живия Бог, не трябва да се изоставя само на необходимите заключения на разума; той трябва с цялата си личност да се потопи в живота на Бога. Тогава той ще изпита това, което не може да му даде никакво заключение, никакъв чист разум. Светът не е едно необходимо следствие на божествената Първопричина, а едно свободно дело на личния Бог.
Това, което Шелинг вярваше да е познал не чрез разумно съзерцаване, а е видял като свободни, неизчислими дела на Бога, него той е изложил в своята "Философия на откровението" и в своята "Философия на митологията".
И двете тези съчинения не е публикувал той самият, а е сложил тяхното съдържание като основа на лекциите, които е държал в Берлинския Университет, след като Фридрих Вилхелм ІV го беше повикал в столицата на Прусия. Те са били публикувани една след смъртта на Шелинг /1854 г. /.
към текста >>
Господ
Бог
като творец, държател и управител на света е представен при това изцяло подобен на човека в неговото мислене и действане".
Антропоморфически обяснява света и онзи, който поставя на основата на събитията един всеобщ миров разум. Защото този всеобщ миров разум не е нищо друго освен човешкият разум, който е бил направен всеобщ. Когато Гьоте казва: "- Човекът никога не разбира, колко антропоморфичен е той", той мисли за това, че в най-простите изказвания, които правим върху природата, се съдържат скрити антропоморфизми. Когато казваме, един камък се търкаля по-нататък, защото го е ударил един друг, ние образуваме една такава представа, че първата е ударила втората, аналогично на тласкащото действие, което ние самите упражняваме. Ернст Хекел намира, че антропоморфическата догма е художествените творения на един мъдър владетел.
Господ Бог като творец, държател и управител на света е представен при това изцяло подобен на човека в неговото мислене и действане".
Шелинг е имал смелостта за най-последователния антропоморфизъм. Той обясни накрая човека с цялото негово жизнено съдържание като божествено. И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света. Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия".
към текста >>
Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния
Бог
и действителното развитие и едно свободно отношение на
Бог
а към света".
Той обясни накрая човека с цялото негово жизнено съдържание като божествено. И тъй като към това жизнено съдържание принадлежи не само разумното, но също и неразумното, той имаше възможност да обясни също и неразумното сред света. Във всеки случай, за да стигне до този край, той трябваше да допълни възгледа на разума с един друг, който има своя източник не в мисленето. Този, според неговото мнение, по-висш възглед, той нарече "положителна философия". Тя е "същинската свободна философия; който не иска тази философия, може да я изостави, аз оставям всекиго свободен, но казвам само, че, ако някой иска например истинското развитие, когато той иска едно свободно сътворение на света и т.н., той може да има това само по пътя на една такава философия.
Ако за него е достатъчна рационалната философия, и ако извън нея не иска нищо, той може да си остане с нея, но трябва да се откаже да има с рационалната философия и в нея това, което тя направо не може да има в себе си, а именно действителния Бог и действителното развитие и едно свободно отношение на Бога към света".
Отрицателната философия "ще остане предимно философия на школата, а положителната за живота. Чрез двете заедно ще може да бъде дадено пълното освещаване, което трябва да искаме от философията. Както е известно, при Елевзинските посвещения са различавали малките и големите мистерии. Малките мистерии са били като първоначална степен на големите... Положителната философия е една необходимо последствие на добре разбраната отрицател на философия, и така можем да кажем: - В отрицателната философия се честват малките, в положителната големите мистерии на философията".
към текста >>
Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на
бог
ословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./.
Отделната човешка личност живее в духовното първично същество и чрез него; въпреки това тя е в притежание на нейната пълна свобода и самостоятелност. Тази представа Шелинг считаше като най-важната в своя светоглед. Поради тази представа той вярваше, че трябва да вижда в своето идеалистично направление на идеите един напредък в сравнение предишните възгледи; защото поради това, че тези възгледи разглеждаха отделното същество като основано в мировия Дух, си го представяха също така определено единствено от този миров Дух, следователно отнемаха му всяка свобода и самостоятелност. "Защото до откриването на идеализма липсва същинското понятие за свободата във всички по-нови системи, както в тази на Лайбниц така и в тази на Спиноза; защото една свобода, както мнозина от нас са си я представяли, които на ред с това се хвалят да я чувстват живо, според която представа тя се състои във властването на интелигентния принцип върху сетивното и върху желанията, такава свобода би могла да се изведе не само по неволя, но и по-определено от Спиноза".
Един човек, който мислеше само за една такава свобода и който с помощта на мисли заети от спинозизма, се опита да произведе примирението на религиозното съзнание с мислителното съзерцаване на света, на богословието с философията, беше съвременника на Шелинг Фридрих Даниел Ернст Шлайермахер /1768-1834 г./.
В своите "Беседи върху религията към образованите между техните презрители" /1799 г./ той произнася изречението: "Принасяйте заедно с мене благоговейно жертва на светия, починал Спиноза: Него проникваше висшият миров Дух, безкрайността бе неговото начало и неговият край, вселената негова единствена и вечна любов; той се оглеждаше в свещена невинност и дълбоко смирение във вечния свят и гледаше, как той самият беше за този свят едно от най-достойните за любов огледало". За Шлайермахер свободата не е способността на едно същество да поставя предварително насока и цел на самия свой живот, в пълна независимост. Тя е за него "едно развитие из самото себе си". Обаче едно същество може много добре да се развива из самото себе си и въпреки това да бъде несвободно в един по-висш смисъл. Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви.
към текста >>
Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към
Бог
а.
Ако първичното същество на света е вложило в отделната индивидуалност едно напълно определен зародиш, който довежда тази индивидуалност до развитие, тогава нейният път е съвсем точно предварително определен по този път тя трябва да върви. И въпреки това тя се развива само от себе си. Една такава свобода, каквато Шлайермахер ни представя, е следователно много добре мислима в един необходим ред на света, в който всичко става с математическа необходимост. Ето защо той може също да каже: "- Поради това свободата се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята свобода". Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост".
Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога.
И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго. То има само едно съществуване от втора ръка. Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си". Ето защо който се старае да схване божественото първично Същество в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила.
към текста >>
Той оставя напълно неопределен обекта, самия
Бог
.
То има само едно съществуване от втора ръка. Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си". Ето защо който се старае да схване божественото първично Същество в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила. С тази самостоятелна сила може след това да се свърже едно чувство, както с представата за едно красиво произведение на изкуството се свързва едно чувство на задоволство. Обаче Шлайермахер не иска да овладее обекта на религията, а само този на религиозното чувство.
Той оставя напълно неопределен обекта, самия Бог.
Човекът се чувства зависим; обаче той не познава съществото, от което е зависим. Всички понятия, които ние си образуваме за божественото, не отговарят на висшата същност на това божество. Ето защо Шлайермахер отбягва също да се задълбочи в някакви определени понятия върху божественото. За него е най-любима, най-неопределената, най-празната представа. "Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така".
към текста >>
Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за
Бог
а.
За него е най-любима, най-неопределената, най-празната представа. "Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така". Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и характерът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати. Да бъдем сред крайното едно с безкрайното и вечно във всеки момент, това е безсмъртието на религията". Ако Шелинг беше казал това, ние бихме могли да свържем с него определена представа.
Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога.
Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество. То присъства в крайното. Ето защо това крайно участва самото то в Безкрайното но тъй като Шлайермахер го казва без основите на Шелинг, то остава напълно в една мъгливост. То изразява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно. Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света.
към текста >>
Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на
Бог
а за своето собствено същество.
"Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така". Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и характерът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати. Да бъдем сред крайното едно с безкрайното и вечно във всеки момент, това е безсмъртието на религията". Ако Шелинг беше казал това, ние бихме могли да свържем с него определена представа. Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога.
Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество.
То присъства в крайното. Ето защо това крайно участва самото то в Безкрайното но тъй като Шлайермахер го казва без основите на Шелинг, то остава напълно в една мъгливост. То изразява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно. Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света. Той би искал да повдигне религиозността, благоговезността на една по-висока степен.
към текста >>
Бог
ословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света.
Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога. Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество. То присъства в крайното. Ето защо това крайно участва самото то в Безкрайното но тъй като Шлайермахер го казва без основите на Шелинг, то остава напълно в една мъгливост. То изразява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно.
Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света.
Той би искал да повдигне религиозността, благоговезността на една по-висока степен. Защото той е една личност с рядка дълбочина на сърцето.
към текста >>
Всеки вид
бог
ословие може да определи по свой начин този обект.
Той е разбрал религиозността. Това, което Гьоте изисква в по-напреднала възраст в стихотворението "Трилогия на страстта": "В чистотата на нашите гърди се вълнува един стремеж да се отдадем от благодарност на нещо по-висше, чисто, неизвестно, разгадавайки си вечно Неназования; това ние наричаме: Да бъде човек религиозен". Шлайермахер познаваше това чувство. Ето защо той знаеше да опише религиозния живот. Той не искаше да познае обекта на отдаването.
Всеки вид богословие може да определи по свой начин този обект.
Шлайермахер искаше да създаде едно царство на религиозността, което е независимо от всяко знание за божественото. В този смисъл той е един примирител на вярата с науката.
към текста >>
"Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до
Бог
а.
Само мисленето превръща душата, с която и животните са надарени, в дух; и философията е само едно съзнание върху онова съдържание, върху духа и неговата истина, също и вън формата и вида на онази същност, която го различава от животното и го прави способен за религия". Цялата духовна физиономия на Георг Вилхелм Фридрих Хегел /1770-1831 г. / застана пред нашия дух, когато чуваме от него такива думи, чрез които той искаше да изрази ясно и рязко, че в мисленето, което има съзнание за себе си, той вижда най-висшата дейност на човека, онази, чрез която този последният единствено може да добие едно становище към най-висшите въпроси. Хегел обясняваше чувството на зависимост, считано от Шлайермахер като творец на религиозността, за истински животинско; и той се изказа парадоксално: ако това чувство на зависимост трябваше да съставлява същността на християнството, тогава кучето би било най-добрият християнин. Хегел е една личност, която живее изцяло в елемента на мисленето.
"Понеже човекът е мислещо същество, както здравият човешки ум така и философията не ще се оставят да им се отнеме правото да се издигнат от емпирическия възглед за света до Бога.
Това издигане няма на своята основа нищо друго, освен мислителното, а не просто сетивното, животинско съзерцаване на света". Това, което може да се добие чрез себесъзнателно мислене, него Хегел прави съдържание на светогледа. Защото това, което човек добива по един друг път, а не чрез себесъзнателно мислене, то не може да бъде нищо друго освен една предварителна степен към един светоглед. "Издигането на мисленето над сетивното, неговото излиза не над крайното и издигане към безкрайното, скокът, който се прави с прекъсване редовете на сетивното в свръхсетивното, всичко това е самото мислене, това преминаване е само мислене. Когато не може да се направи такова преминаване, това значи, че не трябва да се мисли.
към текста >>
Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е
Бог
.
Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя.
Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог.
На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото.
към текста >>
На езика на Хегел, в който
Бог
се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух.
Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог.
На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух.
Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията.
към текста >>
Само в съзерцанието на света
Бог
е напълно присъстващ в него.
Частното е повечето пъти твърде малко в сравнение с общото; индивидите биват пожертвани и изоставени. Следователно мировата история се представя като борба на индивидите и в полето на тази особеност работите вървят съвсем естествено. Както в животинската природа запазването на живота е цел и инстинкт на отделното животно, но както тук има надмощие разумът, общото и отделните индивиди отпадат, така става и в духовния свят. Страстите се унищожават взаимно; единствено разумът бди, преследва своята цел и се налага". Отделният човек може да обхване всемирния Дух само в съзерцанието, в своето мислене.
Само в съзерцанието на света Бог е напълно присъстващ в него.
Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта.
към текста >>
Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че
Бог
ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля".
Такъв един индивид не би отговарял на неговата същност; той би бил несъвършен. Един такъв индивид може да иска да осъществи само своята същност; и способността да направи това с неговата свобода. Обаче тази негова същност е въплътено в държавата. Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно. "Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително.
Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля".
За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта. Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото. Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност.
към текста >>
Но колко чужди на непосредствения живот са неговите понятия за съзерцаването на
Бог
а.
Но колко чужди на непосредствения живот са неговите понятия за съзерцаването на Бога.
Такъв възглед може да има своята стойност най-много за онези тържествени моменти на живота, в които човек се оттегля от всекидневието и се отдава на най-висшите настроения; в които, така да се каже, той не изпълнява никаква мирска служба, а само едно богослужение. Напротив Хегел е искал да проникне човека с чувството, че и във всекидневната действителност той служи на всеобщо-Божественото. При него Божественото се простира надолу чак до най-малките неща, докато при Шелинг то се оттегля в най-висшите области на съществуването. Понеже обичаше действителността и живота, затова Хегел се стараеше да ги представи колкото е възможно по-разумно. Той искаше човекът да прави всяка стъпка с разумност.
към текста >>
Такъв възглед може да има своята стойност най-много за онези тържествени моменти на живота, в които човек се оттегля от всекидневието и се отдава на най-висшите настроения; в които, така да се каже, той не изпълнява никаква мирска служба, а само едно
бог
ослужение.
Но колко чужди на непосредствения живот са неговите понятия за съзерцаването на Бога.
Такъв възглед може да има своята стойност най-много за онези тържествени моменти на живота, в които човек се оттегля от всекидневието и се отдава на най-висшите настроения; в които, така да се каже, той не изпълнява никаква мирска служба, а само едно богослужение.
Напротив Хегел е искал да проникне човека с чувството, че и във всекидневната действителност той служи на всеобщо-Божественото. При него Божественото се простира надолу чак до най-малките неща, докато при Шелинг то се оттегля в най-висшите области на съществуването. Понеже обичаше действителността и живота, затова Хегел се стараеше да ги представи колкото е възможно по-разумно. Той искаше човекът да прави всяка стъпка с разумност. Всъщност той не по-малко ценеше и отделната личност.
към текста >>
Ние виждаме това от изказвания като тези: "Най-
бог
атото е най-конкретното и най-субективното, и това, което се оттегля в най-простата дълбочина, е най-мощното и най-обхватното.
Напротив Хегел е искал да проникне човека с чувството, че и във всекидневната действителност той служи на всеобщо-Божественото. При него Божественото се простира надолу чак до най-малките неща, докато при Шелинг то се оттегля в най-висшите области на съществуването. Понеже обичаше действителността и живота, затова Хегел се стараеше да ги представи колкото е възможно по-разумно. Той искаше човекът да прави всяка стъпка с разумност. Всъщност той не по-малко ценеше и отделната личност.
Ние виждаме това от изказвания като тези: "Най-богатото е най-конкретното и най-субективното, и това, което се оттегля в най-простата дълбочина, е най-мощното и най-обхватното.
Най-високият, най-заостреният връх е чистата личност, която само чрез абсолютната диалектика, която е нейната природа, обхваща и държи в себе си също така много всичко, понеже прави от себе си най-свободното, най-простото същество, което е първата непосредственост и всеобщност". Но, за да стане "чиста личност" отделният човек трябва да се проникне с цялата разумност и да я направи свое себе. Защото чистата "личност" е същевременно най-висшето, до което човек може да се развие възходящо, но той съвсем не е такава личност на природата. Когато се е издигнал дотам, тогава за него са валидни думите на Хегел: "Че човекът знае за Бога, това според съществената общност е едно общо знание, защото човек знае за Бога само дотолкова, доколкото Бог знае за себе си в човека: Това знание е себесъзнание на Бога, но също така едно негово знание за човека, и това знание на Бога за човека е знание на човека за Бога. Духът на човека, да знае за Бога, е самият божи дух".
към текста >>
Когато се е издигнал дотам, тогава за него са валидни думите на Хегел: "Че човекът знае за
Бог
а, това според съществената общност е едно общо знание, защото човек знае за
Бог
а само дотолкова, доколкото
Бог
знае за себе си в човека: Това знание е себесъзнание на
Бог
а, но също така едно негово знание за човека, и това знание на
Бог
а за човека е знание на човека за
Бог
а.
Всъщност той не по-малко ценеше и отделната личност. Ние виждаме това от изказвания като тези: "Най-богатото е най-конкретното и най-субективното, и това, което се оттегля в най-простата дълбочина, е най-мощното и най-обхватното. Най-високият, най-заостреният връх е чистата личност, която само чрез абсолютната диалектика, която е нейната природа, обхваща и държи в себе си също така много всичко, понеже прави от себе си най-свободното, най-простото същество, което е първата непосредственост и всеобщност". Но, за да стане "чиста личност" отделният човек трябва да се проникне с цялата разумност и да я направи свое себе. Защото чистата "личност" е същевременно най-висшето, до което човек може да се развие възходящо, но той съвсем не е такава личност на природата.
Когато се е издигнал дотам, тогава за него са валидни думите на Хегел: "Че човекът знае за Бога, това според съществената общност е едно общо знание, защото човек знае за Бога само дотолкова, доколкото Бог знае за себе си в човека: Това знание е себесъзнание на Бога, но също така едно негово знание за човека, и това знание на Бога за човека е знание на човека за Бога.
Духът на човека, да знае за Бога, е самият божи дух".
към текста >>
Духът на човека, да знае за
Бог
а, е самият божи дух".
Ние виждаме това от изказвания като тези: "Най-богатото е най-конкретното и най-субективното, и това, което се оттегля в най-простата дълбочина, е най-мощното и най-обхватното. Най-високият, най-заостреният връх е чистата личност, която само чрез абсолютната диалектика, която е нейната природа, обхваща и държи в себе си също така много всичко, понеже прави от себе си най-свободното, най-простото същество, което е първата непосредственост и всеобщност". Но, за да стане "чиста личност" отделният човек трябва да се проникне с цялата разумност и да я направи свое себе. Защото чистата "личност" е същевременно най-висшето, до което човек може да се развие възходящо, но той съвсем не е такава личност на природата. Когато се е издигнал дотам, тогава за него са валидни думите на Хегел: "Че човекът знае за Бога, това според съществената общност е едно общо знание, защото човек знае за Бога само дотолкова, доколкото Бог знае за себе си в човека: Това знание е себесъзнание на Бога, но също така едно негово знание за човека, и това знание на Бога за човека е знание на човека за Бога.
Духът на човека, да знае за Бога, е самият божи дух".
към текста >>
Защото в него разум и индивидуалност се сливат в едно; той осъществява
Бог
а в самия себе си, на когото дава в своето съзнание органа, да съзерцава самия себе си.
Само човек, в когото подобно нещо е осъществено, заслужава, според мнението на Хегел, в най-висшия смисъл на думата името личност.
Защото в него разум и индивидуалност се сливат в едно; той осъществява Бога в самия себе си, на когото дава в своето съзнание органа, да съзерцава самия себе си.
Всички мисли биха останали отвлечени, несъзнателни идейни формации, ако те не бяха добили в човека жива действителност. Без човека Бог не би съществувал в неговото най-висше съвършенство. Той би бил незавършеното мирово същество. Той не би знаел нищо за себе си. Хегел е описал този Бог преди неговото осъществява не в живота.
към текста >>
Без човека
Бог
не би съществувал в неговото най-висше съвършенство.
Само човек, в когото подобно нещо е осъществено, заслужава, според мнението на Хегел, в най-висшия смисъл на думата името личност. Защото в него разум и индивидуалност се сливат в едно; той осъществява Бога в самия себе си, на когото дава в своето съзнание органа, да съзерцава самия себе си. Всички мисли биха останали отвлечени, несъзнателни идейни формации, ако те не бяха добили в човека жива действителност.
Без човека Бог не би съществувал в неговото най-висше съвършенство.
Той би бил незавършеното мирово същество. Той не би знаел нищо за себе си. Хегел е описал този Бог преди неговото осъществява не в живота. Логиката съставлява съдържанието на това описание. Тя е едно построение от безжизнени, сковани, неми мисли.
към текста >>
Хегел е описал този
Бог
преди неговото осъществява не в живота.
Защото в него разум и индивидуалност се сливат в едно; той осъществява Бога в самия себе си, на когото дава в своето съзнание органа, да съзерцава самия себе си. Всички мисли биха останали отвлечени, несъзнателни идейни формации, ако те не бяха добили в човека жива действителност. Без човека Бог не би съществувал в неговото най-висше съвършенство. Той би бил незавършеното мирово същество. Той не би знаел нищо за себе си.
Хегел е описал този Бог преди неговото осъществява не в живота.
Логиката съставлява съдържанието на това описание. Тя е едно построение от безжизнени, сковани, неми мисли. Хегел нарича самата тази логика "царство на сенките". Тя трябва един вид да покаже, какъв е Бог в неговата най-вътрешна вечна същност преди сътворението на природата и на ограничения дух. Но тъй като себесърцанието принадлежи по необходимост на същността на Бога, съдържанието на логиката е още мъртвия Бог, който желае съществуването.
към текста >>
Тя трябва един вид да покаже, какъв е
Бог
в неговата най-вътрешна вечна същност преди сътворението на природата и на ограничения дух.
Той не би знаел нищо за себе си. Хегел е описал този Бог преди неговото осъществява не в живота. Логиката съставлява съдържанието на това описание. Тя е едно построение от безжизнени, сковани, неми мисли. Хегел нарича самата тази логика "царство на сенките".
Тя трябва един вид да покаже, какъв е Бог в неговата най-вътрешна вечна същност преди сътворението на природата и на ограничения дух.
Но тъй като себесърцанието принадлежи по необходимост на същността на Бога, съдържанието на логиката е още мъртвия Бог, който желае съществуването. В действителност това царство на чистата, отвлечена истина не съществува никъде; само нашият ум може да го отдели от живата действителност. В смисъла на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично Същество, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие. Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е свободен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава". Как в човека светът на мислите схваща самият себе си, това искаше Хегел да опише.
към текста >>
Но тъй като себесърцанието принадлежи по необходимост на същността на
Бог
а, съдържанието на логиката е още мъртвия
Бог
, който желае съществуването.
Хегел е описал този Бог преди неговото осъществява не в живота. Логиката съставлява съдържанието на това описание. Тя е едно построение от безжизнени, сковани, неми мисли. Хегел нарича самата тази логика "царство на сенките". Тя трябва един вид да покаже, какъв е Бог в неговата най-вътрешна вечна същност преди сътворението на природата и на ограничения дух.
Но тъй като себесърцанието принадлежи по необходимост на същността на Бога, съдържанието на логиката е още мъртвия Бог, който желае съществуването.
В действителност това царство на чистата, отвлечена истина не съществува никъде; само нашият ум може да го отдели от живата действителност. В смисъла на Хегел никъде няма някакво съществуващо, завършено първично Същество, а само едно такова, което е във вечно движение, в постоянно развитие. Тази вечна Същност е "вечно действителната Истина, в която вечно действащият Разум е свободен за себе си, и за която необходимостта, природата и историята служейки само на нейната изява са съсъдове на нейната слава". Как в човека светът на мислите схваща самият себе си, това искаше Хегел да опише. Той е изразил в друга форма възгледа на Гьоте: "Когато здравата при рода на човека действа като едно цяло, когато той се чувствува в света като в едно велико, красиво, достойно и ценно цяло, когато хармоничното задоволство му гарантира едно чисто, свободно очарование, тогава вселената, ако тя би искала да чувства себе си, би възкликнала като достигнала своята цел и би се удивила на върха на своето развитие и същество".
към текста >>
119.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Той би искал да има само мисли, които са приели в себе си
бог
атото, наситено съдържание на света.
Той вярваше в това, че нещата на действителността носят противоречието в себе си; и че именно в това стои подбудата на тяхното развитие, за тяхното живо движение, че те непрестанно се стремят да преодолеят това противоречие. Цветът никога не би станал плод, ако той би бил без противоречие. Той не би имал тогава никакъв повод, никакъв случай да излезе вън от своето противоречиво съществуване. От една точно противоположна форма на мисленето изходи Йохан Фридрих Хербарт /1776-1841 г./. Хегел е един тънък мислител, но същевременно един жаден за действителност дух.
Той би искал да има само мисли, които са приели в себе си богатото, наситено съдържание на света.
Ето защо неговите мисли трябва да бъдат също така във вечното течение, в постоянно ставане, в пълно с противоречие движение напред както самата действителност. Хербарт е един напълно абстрактен мислител; той не се стреми да проникне нещата, а ги разглежда от своя ъгъл на мислене. Противоречието смущава чисто логическите мислители; те искат ясни понятия, които могат да съществуват едни до други. Едното не трябва да пречи на другото. По отношение на действителността, която е пълна с противоречия, мислителят се вижда в едно особено положение.
към текста >>
Чрез това той стига до една отвлечена система от мисли, която в сравнение с
бог
атата, пълна действителност изглежда твърде бедна.
Но докато Кант обявява истинското битие като недостъпно за мислителното познание, Хербарт вярва да стигне от илюзията до битието именно благодарение на това, че преработва пълните с противоречия понятия на илюзията и ги превръща в такива без противоречия. Както димът сочи към огъня, така и илюзията сочи към едно стоящо на нейното основа битие. Когато от пълния с противоречия, даден на нашите сетива и на нашия дух образ на света, ние работим чрез логическото мислене един такъв без противоречия, тогава в този последния ние имаме това, което търсим. То не ни се явява в тази лишеност от противоречия; но зад това, което не се явява, стои истинската действителност. Следователно Хербарт не се залавя да разбере стоящата непосредствено пред нас действителност като такава, а създава една друга действителност, чрез която едва първата става обяснима.
Чрез това той стига до една отвлечена система от мисли, която в сравнение с богатата, пълна действителност изглежда твърде бедна.
Истинската действителност не може да бъде никакво единство, защото едно такова единство би трябвало да съдържа в себе си безкрайното разнообразие на нещата и на процесите със всички техни противоречия. То трябва да бъде едно множество от прости, вечно подобни на себе си същества, в които не съществува никакво ставане, никакво развитие. Само едно просто същество, което запазва неизменени своите признаци, е без противоречия. Едно същество, което се развива, е в даден момент нещо различно от това, което то е в друг момент, т.е. в даден момент то противоречи на свойството, което има в един друг момент.
към текста >>
Хербарт стига до една представа за
Бог
а чрез своя образ на света, който образ съдържа множество прости същества, които произвеждат процесите чрез техните отношения.
Хербарт изпада обратно в схващането на Лайбниц. Неговото просто душевно същество е неизменимо. То не се ражда, не умира. То е съществувало, когато е започнал този привиден живот, който човекът обхваща със своя Аз; и то отново ще се освободи от тези отношения и ще продължава да съществува, когато този живот престане.
Хербарт стига до една представа за Бога чрез своя образ на света, който образ съдържа множество прости същества, които произвеждат процесите чрез техните отношения.
Вътре тези процеси ние възприемаме целесъобразност. Обаче отношенията биха искали да бъдат само случайни, хаотични, ако съществата, които съобразно тяхното собствено битие нямат нищо общо помежду си, биха били изоставени сами на себе си. Че те са целесъобразни, това сочи към един мъдър ръководител на света, който урежда техните отношения. "Никой не може да определи по-отблизо същността на Божественото, казва Хербарт. "Дръзновенията на системите, които говорят за Бога като за един познат предмет, който може да бъде схванат в резки очертания, чрез което бихме могли да се издигнем до едно познание, за което не си отказа ни данните", се осъждат от Хербарт.
към текста >>
"Дръзновенията на системите, които говорят за
Бог
а като за един познат предмет, който може да бъде схванат в резки очертания, чрез което бихме могли да се издигнем до едно познание, за което не си отказа ни данните", се осъждат от Хербарт.
Хербарт стига до една представа за Бога чрез своя образ на света, който образ съдържа множество прости същества, които произвеждат процесите чрез техните отношения. Вътре тези процеси ние възприемаме целесъобразност. Обаче отношенията биха искали да бъдат само случайни, хаотични, ако съществата, които съобразно тяхното собствено битие нямат нищо общо помежду си, биха били изоставени сами на себе си. Че те са целесъобразни, това сочи към един мъдър ръководител на света, който урежда техните отношения. "Никой не може да определи по-отблизо същността на Божественото, казва Хербарт.
"Дръзновенията на системите, които говорят за Бога като за един познат предмет, който може да бъде схванат в резки очертания, чрез което бихме могли да се издигнем до едно познание, за което не си отказа ни данните", се осъждат от Хербарт.
към текста >>
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на
Бог
а, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух".
В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите.
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух".
Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл.
към текста >>
Хегел извежда това, което е
бог
ато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим.
В Хегеловата форма на възгледа за света и за живота има нещо, което може да прогони съмнението и въпросите. Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество.
Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим.
Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./.
към текста >>
Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху
бог
ата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл.
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота.
Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл.
Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека.
към текста >>
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален
Бог
.
Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./.
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог.
Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
към текста >>
Ваадер нарече една "отричаща
Бог
а представа" това, да се вярва, че
Бог
постига своето съвършено съществуване едва в човека.
Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог.
Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека.
Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение. Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр.
към текста >>
Бог
трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго.
Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека.
Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго.
Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение. Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе.
към текста >>
Не, светът трябва да бъде свободен акт на
Бог
а, едно творение на неговата всемогъща воля.
Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго.
Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля.
Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение. Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик.
към текста >>
Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито
бог
ат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението.
Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението.
към текста >>
Който търси
Бог
а в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери.
63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите.
Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери.
Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма.
към текста >>
Защото наистина светът и в
Бог
а, но
Бог
не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество.
Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери.
Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество.
На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество.
към текста >>
Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия
Бог
,
бог
отвори го, смесва го с
Бог
а".
Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога".
Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр.
към текста >>
В своите съчинения "Встъпителни принципи на
бог
ословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма.
Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно.
В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма.
След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др. През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие".
към текста >>
През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно
бог
ословие".
В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др.
През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие".
Според убеждението на Й. Х. Фихте само онзи е стигнал до най-висшето познание, който е разбрал, че "най-висшата, действително решаваща мировата проблема мисъл е идеята за знаещия себе си в своята идеална, както и реална безкрайност и проникващ със своя поглед тази безкрайност Първичен субект, или за абсолютната личност". "Създаването и подържането на света, което именно съставлява действителността, се състои единствено в непрекъснато, проникнатото от съзнанието засвидетелстване на Волята Божия, така че той е само съзнание и воля, но и двете и най-висше единство, следователно той самият е лице, или е такова в превъзходния смисъл". Кр. Херман Вайсе вярваше, че трябва да се издигне от Хегеловия светоглед до един съвършено богословски начин за разглеждане нещата. Той виждаше целта на своето мислене в християнската идея за трите лица в единното божество.
към текста >>
Херман Вайсе вярваше, че трябва да се издигне от Хегеловия светоглед до един съвършено
бог
ословски начин за разглеждане нещата.
Хофман, Улричи, вирт и др. През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие". Според убеждението на Й. Х. Фихте само онзи е стигнал до най-висшето познание, който е разбрал, че "най-висшата, действително решаваща мировата проблема мисъл е идеята за знаещия себе си в своята идеална, както и реална безкрайност и проникващ със своя поглед тази безкрайност Първичен субект, или за абсолютната личност". "Създаването и подържането на света, което именно съставлява действителността, се състои единствено в непрекъснато, проникнатото от съзнанието засвидетелстване на Волята Божия, така че той е само съзнание и воля, но и двете и най-висше единство, следователно той самият е лице, или е такова в превъзходния смисъл". Кр.
Херман Вайсе вярваше, че трябва да се издигне от Хегеловия светоглед до един съвършено богословски начин за разглеждане нещата.
Той виждаше целта на своето мислене в християнската идея за трите лица в единното божество. Ето защо той искаше да изтъкне тази идея с необикновен разход на остроумие като резултат на едно естествено, безпристрастно мислене. Вайсе вярваше, че притежава в своето триединно лично Божество нови безкрайно по-богати отколкото Хегел с неговата сива идея, защото на неговото Божество е присъща живата воля. Тази жива воля "не даде, с една дума, на вътрешната божествена природа изрично формата и никоя друга, която се предполага в свещеното писание на Стария и Новия Завет навсякъде, когато това писание си представя сътворение и след него в светлия елемент на неговото величие и слава, като заобиколен от неговите необозрими войнства служещи духове с едно флуидно, нематериално тяло, което му дава възможност навсякъде изрично да се съобщава със създадения свят".
към текста >>
Вайсе вярваше, че притежава в своето триединно лично Божество нови безкрайно по-
бог
ати отколкото Хегел с неговата сива идея, защото на неговото Божество е присъща живата воля.
Фихте само онзи е стигнал до най-висшето познание, който е разбрал, че "най-висшата, действително решаваща мировата проблема мисъл е идеята за знаещия себе си в своята идеална, както и реална безкрайност и проникващ със своя поглед тази безкрайност Първичен субект, или за абсолютната личност". "Създаването и подържането на света, което именно съставлява действителността, се състои единствено в непрекъснато, проникнатото от съзнанието засвидетелстване на Волята Божия, така че той е само съзнание и воля, но и двете и най-висше единство, следователно той самият е лице, или е такова в превъзходния смисъл". Кр. Херман Вайсе вярваше, че трябва да се издигне от Хегеловия светоглед до един съвършено богословски начин за разглеждане нещата. Той виждаше целта на своето мислене в християнската идея за трите лица в единното божество. Ето защо той искаше да изтъкне тази идея с необикновен разход на остроумие като резултат на едно естествено, безпристрастно мислене.
Вайсе вярваше, че притежава в своето триединно лично Божество нови безкрайно по-богати отколкото Хегел с неговата сива идея, защото на неговото Божество е присъща живата воля.
Тази жива воля "не даде, с една дума, на вътрешната божествена природа изрично формата и никоя друга, която се предполага в свещеното писание на Стария и Новия Завет навсякъде, когато това писание си представя сътворение и след него в светлия елемент на неговото величие и слава, като заобиколен от неговите необозрими войнства служещи духове с едно флуидно, нематериално тяло, което му дава възможност навсякъде изрично да се съобщава със създадения свят".
към текста >>
Антон Гютнер, "виенският философ" и намиращият се под негово влияние Мартин Дойтингер се движат с техните светогледни мисли изцяло в рамките на католическо-
бог
ословския начин на мислене.
Антон Гютнер, "виенският философ" и намиращият се под негово влияние Мартин Дойтингер се движат с техните светогледни мисли изцяло в рамките на католическо-богословския начин на мислене.
Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт. Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие. За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл.
към текста >>
120.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на
Бог
а, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света".
Той се стремеше да разбере формите сред органическата природа от тяхното развитие, напълно в смисъла на един истински еволюционен възглед, според който това, което се явява като форми при едно живо същество, не е съществувало преди това в скрита форма, а се ражда действително тогава, когато се появява. Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно. Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта. Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека.
Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света".
Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл.
към текста >>
"Знанието на човека за
Бог
а е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество.
Защото едно духовно същество е едно ново образуване вследствие на организацията на мозъка. И когато човекът пренася нещо духовно във външния свят, той съвсем произволно си представя, че вън от него съществува едно същество и управлява света, подобно на това, което стои на основата на неговите действия. Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество. Не първичното духовно същество, в което нещата са вмъкнати едно в друго, е създало човека по свой образ и подобие, а човекът си е образувал според своето собствено същество фантастичния образ на едно такова първично същество. Това е убеждението на Фойербах.
"Знанието на човека за Бога е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество.
Само единството на съществото и съзнанието е истината. Там където е съзнанието за Бога, там също е съществото Бог т.е. в човека". Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността.
към текста >>
Там където е съзнанието за
Бог
а, там също е съществото
Бог
т.е.
Човекът трябва да създава всяко първично същество из своята фантазия; нещата и процесите на света не дават никакъв повод да бъде прието съществуването на такова първично същество. Не първичното духовно същество, в което нещата са вмъкнати едно в друго, е създало човека по свой образ и подобие, а човекът си е образувал според своето собствено същество фантастичния образ на едно такова първично същество. Това е убеждението на Фойербах. "Знанието на човека за Бога е знанието на човека за себе си, за своето собствено същество. Само единството на съществото и съзнанието е истината.
Там където е съзнанието за Бога, там също е съществото Бог т.е.
в човека". Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността. Фойербах премахва и това свойство, а с това той е премахнал и самото Първично същество. Той поставя на мястото на Божията мъдрост напълно мъдростта на света.
към текста >>
Фойербах нарича като една необходима повратна точка в развитието на светогледа "откритата изповед и самопризнание, че съзнанието за
Бог
а не е ни що друго освен съзнанието" на човечеството, че човекът, не може да мисли, да предчувства, да си представя, да вярва, да чувствува, да иска, да обича и да обожава като божествено същество никакво друго същество освен човешкото същество".
в човека". Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността. Фойербах премахва и това свойство, а с това той е премахнал и самото Първично същество. Той поставя на мястото на Божията мъдрост напълно мъдростта на света.
Фойербах нарича като една необходима повратна точка в развитието на светогледа "откритата изповед и самопризнание, че съзнанието за Бога не е ни що друго освен съзнанието" на човечеството, че човекът, не може да мисли, да предчувства, да си представя, да вярва, да чувствува, да иска, да обича и да обожава като божествено същество никакво друго същество освен човешкото същество".
Съществува един възглед за природата и един такъв за човешкия дух, но няма никакъв възглед за същността на Бога. Действително не е нищо друго освен това, което е фактическо. "Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество.
към текста >>
Съществува един възглед за природата и един такъв за човешкия дух, но няма никакъв възглед за същността на
Бог
а.
Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността. Фойербах премахва и това свойство, а с това той е премахнал и самото Първично същество. Той поставя на мястото на Божията мъдрост напълно мъдростта на света. Фойербах нарича като една необходима повратна точка в развитието на светогледа "откритата изповед и самопризнание, че съзнанието за Бога не е ни що друго освен съзнанието" на човечеството, че човекът, не може да мисли, да предчувства, да си представя, да вярва, да чувствува, да иска, да обича и да обожава като божествено същество никакво друго същество освен човешкото същество".
Съществува един възглед за природата и един такъв за човешкия дух, но няма никакъв възглед за същността на Бога.
Действително не е нищо друго освен това, което е фактическо. "Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си.
към текста >>
"
Бог
създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде
Бог
а по своя образ".
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани. Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите.
"Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ".
"Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци". "Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ. Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма". "Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света.
към текста >>
"Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв
Бог
, както е смешно днес да се вярва в призраци".
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани. Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ".
"Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци".
"Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ. Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма". "Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света. Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност.
към текста >>
"Нима нашето понятие за
Бог
а е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране?
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани. Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ". "Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци".
"Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране?
" "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ. Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма". "Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света. Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност. Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да мислим, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв Бог".
към текста >>
Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да мислим, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв
Бог
".
"Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ. Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма". "Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света. Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност.
Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да мислим, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв Бог".
"Ние осъзнаваме определени представи, които не зависят от нас; за други вярваме, че те зависят от нас; къде е границата? Ние познаваме само съществуването на нашите усещания, представи и мисли. Би трябвало да казваме: - Нещо мисли, както казваме: - Святка се".
към текста >>
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на
Бог
а приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот.
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят".
към текста >>
"
Бог
беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл".
"Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл".
Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога.
към текста >>
Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за
Бог
а.
"Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество.
Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога.
На основата на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята. И той не постави в центъра на своето размишление понятието за Бога въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за богочовека Исус. Той искаше да покаже, че човечеството е стигнало до тази представа в течение на историята. Че човешкия дух се изявява божественото Първично Същество. Това убеждение прие също и Щраус.
към текста >>
И той не постави в центъра на своето размишление понятието за
Бог
а въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за
бог
очовека Исус.
Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога. На основата на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята.
И той не постави в центъра на своето размишление понятието за Бога въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за богочовека Исус.
Той искаше да покаже, че човечеството е стигнало до тази представа в течение на историята. Че човешкия дух се изявява божественото Първично Същество. Това убеждение прие също и Щраус. Но според неговото мнение божествената идея не може да се осъществи в нейното съвършенство в един отделен човек. Индивидуалният отделен човек е винаги само един несъвършен отпечатък на божествения дух.
към текста >>
Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на
Бог
а.
Че човешкия дух се изявява божественото Първично Същество. Това убеждение прие също и Щраус. Но според неговото мнение божествената идея не може да се осъществи в нейното съвършенство в един отделен човек. Индивидуалният отделен човек е винаги само един несъвършен отпечатък на божествения дух. Това, което липсва на единия човек за съвършенството, има го другият.
Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога.
Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род".
към текста >>
Следователно човешкият род в неговата цялост е
Бог
станал плът,
бог
очовекът.
Това убеждение прие също и Щраус. Но според неговото мнение божествената идея не може да се осъществи в нейното съвършенство в един отделен човек. Индивидуалният отделен човек е винаги само един несъвършен отпечатък на божествения дух. Това, което липсва на единия човек за съвършенството, има го другият. Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога.
Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът.
Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия.
към текста >>
От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за
бог
очовека.
Индивидуалният отделен човек е винаги само един несъвършен отпечатък на божествения дух. Това, което липсва на единия човек за съвършенството, има го другият. Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса.
От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека.
Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл.
към текста >>
"Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един
бог
очовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род".
Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята.
"Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род".
Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси.
към текста >>
Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е
бог
очовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит.
Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия.
Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит.
Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси. Чудесата се представяха като поетическа дреха на действителни истини. Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител.
към текста >>
Ако в една книга е написано, че нещо е от
Бог
а, това не е още доказателство, че то е от
Бог
а, но че нашият разум е от
Бог
а, това е сигурно, нека вземем думата
Бог
както щем.
Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата. С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга. Не можем продължава той по-нататък да си представим нищо по-ужасно и само този пример показва, какво безпомощно създание е човекът в конкретност, искам да кажа затворен в тази двукрака фиола от земя, вода и сол. Ако би било възможно някога разумът да се издигне един деспотичен престол, тогава един човек, който сериозно би искал да опровергае системата на Коперник чрез авторитета на една книга, би трябвало да бъде обесен.
Ако в една книга е написано, че нещо е от Бога, това не е още доказателство, че то е от Бога, но че нашият разум е от Бога, това е сигурно, нека вземем думата Бог както щем.
Разумът показва там, където той царува, просто с естествените последствия на преминаването или с поучаването, ако да поучаваш може да се нарече да наказваш". Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по богословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран.
към текста >>
Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по
бог
ословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран.
С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга. Не можем продължава той по-нататък да си представим нищо по-ужасно и само този пример показва, какво безпомощно създание е човекът в конкретност, искам да кажа затворен в тази двукрака фиола от земя, вода и сол. Ако би било възможно някога разумът да се издигне един деспотичен престол, тогава един човек, който сериозно би искал да опровергае системата на Коперник чрез авторитета на една книга, би трябвало да бъде обесен. Ако в една книга е написано, че нещо е от Бога, това не е още доказателство, че то е от Бога, но че нашият разум е от Бога, това е сигурно, нека вземем думата Бог както щем. Разумът показва там, където той царува, просто с естествените последствия на преминаването или с поучаването, ако да поучаваш може да се нарече да наказваш".
Вследствие на издаването на своята книга "Животът на Исуса" Щраус бе уволнен от службата на репетитор в католическия метох в Тюбинг; и когато след това стана професор по богословие при университета в Цюрих, селският народ дойде с пръти, за да направи невъзможен унищожителя на мита и да застави той да бъде пенсиониран.
към текста >>
Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "
Бог
" или я наричаме "човекът".
Това, което Фойербах беше обявил като най-висша същност на човека, за което Бруно Бауер беше твърдил, че то е намерено едва чрез критиката на светогледа: "Човекът", него Макс Щирнер /1806-1856 г./ си поставя задачата да го разгледа напълно безпристрастно и без предпоставки в своята излязла през 1845 година книга "Единственият и неговата собственост". Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят? Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят! И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук?
Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът".
Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас". Той обитава на небето и обитава в нас. Ние бедните неща сме само негово "жилище", и когато Фойербах разрушава още и неговото небесно жилище и го принуждава да слезе с всичките си парцали при нас, тогава ние, неговото земно обиталище, ще бъдем твърде препълнени". Докато отделният човешки Аз още поставил една сила, от която той се чувства независим, той вижда себе си не от своята собствена гледна точка, а от онази на тази чужда сила. Той не притежава себе си, а е притежаван от тази сила.
към текста >>
Аз не съм нито
Бог
, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас".
Щирнер намира: "Със силата на отчаянието посяга Фойербах към общото съдържание на християнството, не за да го захвърли, не, а за да го обхване, за да го привлече него отдавна горещо желаното, винаги оставало далеч, в едно последно усилие от небето и да го задържи при себе си. Не е ли това една хватка на последното отчаяние, една хватка на живот и смърт, и не е ли то същевременно християнският копнеж и горещо желание за отвъдния свят? Героят не иска да влезе в отвъдния свят, а иска да свлече отвъдния свят към себе си и да го принуди да остане в отсамния свят! И не вика ли оттогава целият свят, с повече или по-малко съзнание, "Отсамният свят е важен и небето трябва да слезе на земята и да бъде изживяно още тук? Щирнер поставя срещу възгледа на Фойербах едно остро противоречие: "Най-висшата същност е без съмнение същността на човека, но понеже това е неговата същност, а не самият той, тя си остава винаги подобна на себе си, независимо от това, дали я виждаме вън от него и я считаме за "Бог" или я наричаме "човекът".
Аз не съм нито Бог, нито човекът, нито най-висшата същност, нито моята същност, и поради това общо взето все едно е, действителност си представяме най-висшата същност в двата вида отвъден свят, едновременно във вътрешния и във външния, защото според християнския възглед "Духът Божи" е също и "нашият дух" "обитава в нас".
Той обитава на небето и обитава в нас. Ние бедните неща сме само негово "жилище", и когато Фойербах разрушава още и неговото небесно жилище и го принуждава да слезе с всичките си парцали при нас, тогава ние, неговото земно обиталище, ще бъдем твърде препълнени". Докато отделният човешки Аз още поставил една сила, от която той се чувства независим, той вижда себе си не от своята собствена гледна точка, а от онази на тази чужда сила. Той не притежава себе си, а е притежаван от тази сила. Религиозният казва: Съществува едно божествено Първично същество и негов образ и подобие е човекът.
към текста >>
Следователно щом отделният човек поставя "вида човек" над себе си, той се изгубва по този начин в една илюзия точно така, както ако се чувствува зависим от един личен
Бог
.
Хегелианецът казва: Съществува един общ миров разум и този разум се осъществява в света, за да достигне своя връх в човешкия Аз. Следователно Азът е обзет от мировия Разум. Фойербах казва: - Съществува една същност на човека и всеки отделен човек е едно индивидуално копие на тази същност. Следователно всеки отделен човек е обзет от "същността на човечеството". Защото действително съществува само отделният човек, а не "видовото понятие на човечеството", което Фойербах поставя на мястото на божественото същество.
Следователно щом отделният човек поставя "вида човек" над себе си, той се изгубва по този начин в една илюзия точно така, както ако се чувствува зависим от един личен Бог.
Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от Бога и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството. Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото? Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила.
към текста >>
Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от
Бог
а и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството.
Следователно Азът е обзет от мировия Разум. Фойербах казва: - Съществува една същност на човека и всеки отделен човек е едно индивидуално копие на тази същност. Следователно всеки отделен човек е обзет от "същността на човечеството". Защото действително съществува само отделният човек, а не "видовото понятие на човечеството", което Фойербах поставя на мястото на божественото същество. Следователно щом отделният човек поставя "вида човек" над себе си, той се изгубва по този начин в една илюзия точно така, както ако се чувствува зависим от един личен Бог.
Ето защо за Фойербах заповедите, за които християнинът вярва, че те са поставени от Бога и затова ги счита като обвързващи, стават заповеди, които съществуват, защото те отговарят на общата идея за човечеството.
Човекът съди за себе си от морална гледна точка така, че си задава въпроса: Отговарят ли моите деяния като отделен човек на това, което е съобразно със същността на общочовешкото? Защото Фойербах казва: "- Щом същността на човека е най-висшата същност на човека, тогава трябва и практически най-висшият и първи закон да бъде любовта на човека към човека. Homo nomini deue est. Етиката по себе си и за себе си е една божествена сила. Моралните отношения са чрез себе си истински религиозни отношения.
към текста >>
Щирнер характеризира този възглед с думите: "За
Бог
на отделния човек е издигнат сега
Бог
ът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек".
Свещено е и трябва да бъде приятелството, свещена собствеността, свещен бракът, свещено доброто на всеки човек, обаче свещени по себе си и за себе си самите". Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката.
Щирнер характеризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек".
Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което изразява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един Бог". Но една такава най-висша същност е и мисленето, което критиката като светоглед е направила един бог. Ето защо Щирнер не може да спре и пред него. "Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н.
към текста >>
Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което изразява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един
Бог
".
Следователно съществуват общочовешки сили; етиката е една такава сила. Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката. Щирнер характеризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек".
Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което изразява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един Бог".
Но една такава най-висша същност е и мисленето, което критиката като светоглед е направила един бог. Ето защо Щирнер не може да спре и пред него. "Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма!
към текста >>
Но една такава най-висша същност е и мисленето, което критиката като светоглед е направила един
бог
.
Тя е свещена по себе си и за себе си самата; индивидът трябва да и се подчинява. Този индивид не трябва да иска това, което той иска от себе си; а това, което е в смисъла на свещената етика. Той е обзет, овладян от етиката. Щирнер характеризира този възглед с думите: "За Бог на отделния човек е издигнат сега Богът на всички, а именно "човекът", най-висшето за нас е да бъдем човек". Но тъй като никой не може да бъде напълно това, което изразява идеята "човек", то за отделния индивид човекът остава нещо възвишено отвъдно, една непостигната най-висша същност, един Бог".
Но една такава най-висша същност е и мисленето, което критиката като светоглед е направила един бог.
Ето защо Щирнер не може да спре и пред него. "Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма! Това е неговата догма.
към текста >>
Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един свят от
бог
ове, който уж съществува за тебе, един свят на духове, към който уж си призван, един идеал, който ти прави знак.
Следователно те почиват за това, че Азът се мами. В действителност той не е зависим. Защото всичко, от което той трябва да бъде зависим, той трябва първо сам да го създаде. Той трябва да вземе от себе си нещо, за да го постави като "признаци" над себе си. "Човече, нещо не е ред в главата ти; дъската ти хлопа!
Ти си въобразяваш велики неща и си рисуваш цял един свят от богове, който уж съществува за тебе, един свят на духове, към който уж си призван, един идеал, който ти прави знак.
Ти имаш една фикс идея! " в действителност никакво мислене не може да стигне до това, което живее като Аз в мене. Аз мога да стигна с моето мислене до всичко, само пред моя Аз трябва да спра. Него аз не мога да мисля, него мога само да го изживявам. Аз не съм воля; аз не съм идея, също както не съм и образ и подобие на едно Божество.
към текста >>
121.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко
бог
ата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието.
Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи.
Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието.
към текста >>
122.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на
Бог
а, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно.
Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света. В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма.
Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно.
Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си. Но ако не искаме да се измамваме с думи, лесно може да се види, че наистина други инструменти могат да бъдат изследвани не чрез предприемането на специалната работа, за която те са предназначени, а по друг начин. Обаче познанието не може да бъде изследвано по друг начин освен познавайки; при този така наречен инструмент, да се изследва същия не значи нищо друго, освен познание. Да искаме да познаваме, обаче преди да сме познали, е също така неуместно, както мъдрото намерение на онзи схоластик да се научи да плува, преди да се осмели да влезе във водата". За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата мисъл.
към текста >>
Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и
Бог
а и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека.
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство.
Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека.
Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
към текста >>
Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки:
Бог
атството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното.
Една представа за поврата, който стана в това направление, ни дава една книга, която може да се счита като представителна за това време в най-пълния смисъл: Книгата на Александер фон Хумболдт "Космос, скица на едно физическо описание на света".
Този човек, който стоеше на висотата на естествонаучното образование на своето време, говори за своето доверие в едно естественонаучно разглеждане на света: "Моята увереност се основава на блестящото състояние на самите естествени науки: Богатството на които не е вече пълнотата, а верижното свързване на наблюдаваното.
Общите резултати, които вдъхват интерес на всеки образован ум, са се умножили по един чудесен начин от края на 18-то столетие насам. Фактите са вече налице по-малко изолирано; пропастите между съществата се запълват. Това, което в един по-тесен кръг, в нашата близост, оставаше дълго време необяснимо за изследователския дух, се запълва с наблюдения, които са били направени в изследването на най-отдалечените области. Растителни и животински форми, които дълго време се явяваха изолирани, се подреждат едни до други чрез новооткрити средни звена или чрез преходни форми. Едно общо верижно свързване: Не в проста линейна посока, а в преплетена като мрежа тъкан, след по-висше развитие или атрофиране на определени органи, след многостранна колебание в надмощието на частите, се представя постепенно на изследващото разбиране на природата... Изучаването на общото природознание събужда някакси органи в нас, които дълго време са дрямали.
към текста >>
Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен
Бог
по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата, изкуството, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка".
Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други мислители, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата. Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз основа на модерната наука и природознание. За тях природопознанието на 19-то столетие беше работило предварително по-най-мощен начин.
Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен Бог по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата, изкуството, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка".
Първата половина на столетието създаде многобройни естественонаучни камъни за архитектурата на една нова светогледна сграда. Без съмнение правилно е, че една сграда не може да бъде издигната, ако за това не съществуват никакви камъни. Но не по-малко вярно е, че с камъните не може да се направи нищо, ако нямаме независимо от тях един образ за сградата, която трябва да издигнем. Както от безплановото натрупване един върху други и едни до други и свързване на камъните не може да се роди никаква сграда, така от познатите истини на изследването на природата не може да се роди никакъв светоглед, ако независимо от това, което изследването на природата може да даде, ако в човешката душа не съществува силата за образуване на светогледа. Това оставиха съвсем невзето под внимание онези, които се бореха за една самостоятелна философия.
към текста >>
И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ
бог
, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство.
Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси. От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване". Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила.
И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство.
Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот".
към текста >>
Бог
ослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите!
Един важен израз намери борбата, която материализмът трябваше да води, когато заставаха един срещу друг Гьотенгенския физиолог Рудолф Вагнер и Карл Фогт. В 1852 година в "Алгемайне Цайтунг" Вагнер се застъпи за една самостоятелна душевна същност против възгледа на материализма. Той говори за това, "че душата може да се дели, че детето наследява много неща от бащата и много неща от майката". Фогт отговори първо в своята книга "Картини из живота на животните". Ние познаваме позицията на Фогт в борбата, когато четем в неговия отговор следното изречение: "Душата, която трябва да съставлява съдържанието, същността на индивидуалността на отделното неделимо същество, душата значи трябва да може да се дели?
Богослови, я се занимавайте с този еретик той беше до сега един от вашите!
Делени души! Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая. Господин Вагнер обещава накрая в своите физиологически писма също отклонения в областта на физиологията на делените души". Борбата стана остра, когато в 1854 година Вагнер държа на събранието на природоизследователите една сказка върху "Сътворението на човека и на субстанцията на душата" против материализма.
към текста >>
В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко
бог
ословие произлиза от незадоволяването с този свят.
Че съществува една гледна точка, от която и моралният ред на света на материалистичния възглед може да бъде в съгласие, това се опита да покаже Хайнрих Чолбе /1819-1873 г./.
В своята излязла през 1865 година книга "Граници и произход на човешкото познание противоположно на Кант и Хегел" той обяснява, че всяко богословие произлиза от незадоволяването с този свят.
"За изключване на свръхсетивното или на всички неразбираемо, което води до приемането на един втори свят, с една реч, за натурализма съвсем не е нужна силата на естественонаучните факти, първо не и искащата да разбере всичко философия, а в най-дълбокия смисъл моралът, а именно онова нравствено поведение на човека спрямо мировия ред, което може да се нарече доволство с природния свят". Чолбе вижда в желанието за един свръхестествен свят именно един израз на неблагодарността към естествения. Основите на философията на отвъдния свят са за него морални грешки, грехове против духа на природния ред на света. Защото те отклоняват "от стремежа към възможното щастие на всеки един отделен човек" и от изпълнението на дълга, който следва от един такъв стремеж "към самите нас и към другите, без оглед на свръхсетивната награда или наказание". Според неговото мнение човек трябва да бъде изпълнен от "благодарното приемане на това, което му се дава, може би и малкото земно щастие, наред с доволството от намиращото се в природния свят оскърбление в неговите граници, наред с необходимото страдание в този свят".
към текста >>
Пет години преди това Макс Щирнер беше писал: "Единствен и творец на моето право аз не признавам и не познавам никакъв друг правен източник освен мене, нито
Бог
а, нито държавата, нито природата, нито също самия човек с неговите "вечни човешки права", нито божествено, нито човешко права".
Природосъобразният съвместен живот се ражда от само себе си, когато всеки човек оставя да действа в неговата индивидуалност разума, в смисъла на Щирнер също така, както според възгледа на материалистите се ражда природосъобразният възглед на явленията на света, когато се оставят нещата да изказват самата тяхна същност и дейността на разума се ограничава само в това, да свързва и тълкува съответно това, което сетивата казват. Но както сега Планк обяснява света, не като оставя нещата да говорят за себе си, а решава чрез своя разум това, което те предполагаемо казват, така по отношение на обществения живот той не изхожда от взаимодействието на личностите, а сънува за един регулиран от разума и служещ на общото благо съюз на народите с една най-висша правна власт. Следователно и тук той счита, че разумът създава това, което стои отвъд личността. "Първичният общ правен закон изисква по необходимост своето външно съществуване в една обща правна власт; защото ако би било оставено на самите отделни хора да го провеждат, са мият този закон не би бил действително освен нещо общо и съществуващо по външен начин, тъй като според тяхното правно положение отделните хора са за себе си само представители на тяхното право, а не на общото право като такова". Планк построява една обща правна власт, понеже идеята на правото може да стане действително само по този начин.
Пет години преди това Макс Щирнер беше писал: "Единствен и творец на моето право аз не признавам и не познавам никакъв друг правен източник освен мене, нито Бога, нито държавата, нито природата, нито също самия човек с неговите "вечни човешки права", нито божествено, нито човешко права".
Той е на мнение, че действителното право на отделния човек не може да съществува сред едно общо право. Това, което кара Щирнер да отрича едно действително общо право, е жаждата за действителност; обаче жажда за действителност е също и това, което довежда Планк до стремежа да иска да построи нещо действително, правното състояние, от една идея.
към текста >>
123.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Ние философите и критическите
бог
ослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно.
Онези, които десетилетия наред преди явяване на съчинението на Дарвин са се стремили към един природосъобразен възглед за света и за живота, чувствайки сега по-най-оживен начин, че беше дадена една нова насока на мисленето. Такова едно чувство е изразил в 1872 година Давид Фридрих Щраус в своята книга "Старата и новата вяра": "Ние виждаме, че трябва да вървим натам, където вятърът радостно развява знаменцата. Да всели, а именно в смисъла на най-чистата и най-възвишена радост на духа.
Ние философите и критическите богослови сме говорили добре, когато обяснихме чудото и упадък; нашето решително изказване откликна без въздействие, защото не знаехме да го направим ненужно, да се лишим от него, защото не знаехме да докажем никаква природна сила, която можеше да замени нашето мнение на онези места, където до сега се считаше, че е най-неуместно.
Дарвин доказа този природен метод, той отвори вратата, през която едно щастливо бъдещо поколение ще изхвърли завинаги чудото. Всеки, който знае, какво е свързано с чудото, ще го цени затова като един от най-големите благодетели на човешкия род".
към текста >>
Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-
бог
ато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия.
Благоразумни природоизследователи чувствуваха не по-малко от Щраус тежестта на новата теория на целесъобразността. Без съмнение Херман Хелмхолц принадлежи към онези, които през 50-те и 60-те годи ни на 19-тото столетие могат да се считат като представители на такива благоразумни природоизследователи.
Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия.
Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде. Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката. "Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления. Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл.
към текста >>
Изхождайки от едно
бог
ато притежание на идеи той дава ръководните понятия за най-различните области на фактите.
В природата на този остроумен човек беше, да предчувства една велика идея на основата на един щастлив обзор. Той не се нуждаеше за едно такова предчувствие от пълни съответни факти. Но самото естество на такива предчувствани идеи и такова, че те не правят никакво голямо впечатление върху работниците в полето на науката. Окен проблясва като една комета на германското небе на светогледа. Той развива изобилие от светлина.
Изхождайки от едно богато притежание на идеи той дава ръководните понятия за най-различните области на фактите.
Обаче начинът, по който той подреждаше връзките на фактите, имаше в себе си нещо принудително. Той работеше усилено за постигане на целта. Такъв беше случаят и при горепосочените закони на повторението на определени животински форми в зародишно развитие на други животински форми.
към текста >>
В 1864 година Фриц Мюлер в един
бог
ат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода.
Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези мислители, които със своите убеждения клоняха към дарвинизма. Дарвин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид. Но в първите стадии на тяхното развитие най-различните живи същества показват такава прилика, че те едва ли могат или не могат никак да бъдат различени едни от други.
В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода.
Мюлер беше една от онези великодушни личности, чиито души безусловно се нуждаят от един природосъобразен светоглед, за да дишат духовно. И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по отношение на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила. В 1853 година Мюлер се пресели в Бразилия. Той заема 20 години една служба като гимназиален учител в Дестеро /на остров Санта Катарина недалече от бреговете на Бразилия/. В 1867 година трябваше да напусне и тази служба.
към текста >>
Както за Гьоте беше ясно по негов начин, че природата действува според вечни, необходими, следователно божествени закони, така беше и за Ернст Хекел, но негов начин; и той както Гьоте считаше, че даже сам
Бог
не би искал да измени нищо от тези закони.
Стремежът на Хекел беше насочен в две направления, да направи всичко възможно за новия светоглед: Той обогати непрестанно знанието за фактите, които хвърлят светлина върху връзката на природните същества и природните сили; и с една желязна логика той извлече от тези факти идеите, които трябва да задоволят човешката потребност да си обясни нещата. Той е проникнат от непоколебимото убеждение, че човек може да получи от тези факти и от тези идеи пълно задоволяване на всички свои душевни потребности.
Както за Гьоте беше ясно по негов начин, че природата действува според вечни, необходими, следователно божествени закони, така беше и за Ернст Хекел, но негов начин; и той както Гьоте считаше, че даже сам Бог не би искал да измени нищо от тези закони.
И понеже това е ясно за него, той почита във вечните и необходими закони на природата и във веществата, в които действат тези закони, своето божество. Както хармонията на свързаните в себе си с необходимост закони на природата задоволява, според неговото мнение, разума, също така тази хармония предлага на чувстващото сърце, на настроената етически и религиозно душа това, за което тя жадува. В камъка, който привлечен от земята пада върху нея, се изразява същото божество както в цвета на растението и в човешкия дух, който оформява драматично "Вилхелм Тел".
към текста >>
Към съчинения, каквито е Хекеловата "Антропогенеза" трябва да се приложат думите, които е изказал великият анатом Карл Гегенбауер в неговата "Сравнителна анатомия"/1870 г./, че дарвинизмът получава
бог
ато обратно от науката това, което той даде на тази последната като метод: Яснота и сигурност.
Този беше обширният въпрос, който си постави Хекел. Отговора на този въпрос той даде в своята излязла през 1874 година книга "Антропогенеза". В една първа част тази книга третира развитието на зародиша на човека /онтогенезата/, а във втората част развитието на рода /филогенезата/. Точка по точка бе показано, как във филогенезата се намират причините за онтогенезата. С това бе определено положението на човека в природата според принципите на еволюционната теория.
Към съчинения, каквито е Хекеловата "Антропогенеза" трябва да се приложат думите, които е изказал великият анатом Карл Гегенбауер в неговата "Сравнителна анатомия"/1870 г./, че дарвинизмът получава богато обратно от науката това, което той даде на тази последната като метод: Яснота и сигурност.
С метода на Дарвин на науката бе подарена също и теорията за произхода на човека, така разбираше нещата Хекел.
към текста >>
124.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е
бог
ато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител".
Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител".
Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия. Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията". "Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване.
към текста >>
Той може да приеме съществуването на един
Бог
, който произвежда в света един морален ред.
С нашето мислене не можем да проникнем в независимото. Човешкото знание е разчетено върху зависимото и се заплита в противоречия, когато прилага своите мисли, които са много подходящи за зависимото, върху независимото. Следователно знанието трябва да отстъпи, когато стигаме до входа към независимото. Тук религиозната вяра е на своето място. Чрез признанието, че не може да знае нищо за съществуващата ядка на света, само чрез такова признание човекът може да бъде едно морално същество.
Той може да приеме съществуването на един Бог, който произвежда в света един морален ред.
Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен Бог, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото. Менсъл е ученик и продължител на Хемилтън. Той облича неговите възгледи в още по-крайни форми. Не ще прекалим ако кажем, че Менсъл е един адвокат на вярата, който не разсъждава безпартийно за религиозната догма. Той е на мнение, че религиозните истини на откровението заплитат безусловно познанието в противоречия.
към текста >>
Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен
Бог
, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото.
Човешкото знание е разчетено върху зависимото и се заплита в противоречия, когато прилага своите мисли, които са много подходящи за зависимото, върху независимото. Следователно знанието трябва да отстъпи, когато стигаме до входа към независимото. Тук религиозната вяра е на своето място. Чрез признанието, че не може да знае нищо за съществуващата ядка на света, само чрез такова признание човекът може да бъде едно морално същество. Той може да приеме съществуването на един Бог, който произвежда в света един морален ред.
Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен Бог, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото.
Менсъл е ученик и продължител на Хемилтън. Той облича неговите възгледи в още по-крайни форми. Не ще прекалим ако кажем, че Менсъл е един адвокат на вярата, който не разсъждава безпартийно за религиозната догма. Той е на мнение, че религиозните истини на откровението заплитат безусловно познанието в противоречия. Обаче това не се дължи на някаква липса в истините на откровението, а на това, че човешкият дух е ограничен и никога не може да проникне в областите, за които говори откровението.
към текста >>
Цялото
бог
атство на днешния разнообразен свят на формите се е развило от няколко малко на брой организми.
Цялото богатство на днешния разнообразен свят на формите се е развило от няколко малко на брой организми.
към текста >>
125.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Върху тяхното естество беше разпростряна тъмнина, събитията са була на истината... "Вале завършва своята книга, която трябва да изложи заветите на философията към отделните науки, към
бог
ословието, физиологията, естетиката и държавната педагогика, с думите: "Дано настъпи времето, когато човек ще каже: Някога имаше философия".
Случвало му се е, както е стоял така привидно в противоположност към заобикалящия свят, той да заличи себе си и да се слее в една поредица от събития заедно с всички събития. Той "не знаеше" вече света; казваше, аз не съм сигурен, че тук съществуват знаещи, а тук направо има събития. Без съмнение те идват по такъв начин, че понятието на една знание можеше да се роди твърде бързо неопределено. И "понятия" преминаваха бърза нагоре, за да донесат светлина в събитията, обаче това бяха блуждаещи светлини, души на желанията за знание, жалки, нищо не казващи в тяхната явност постулати на една незапълнена форма на знанието. Непознати фактори трябва да царуват на смени.
Върху тяхното естество беше разпростряна тъмнина, събитията са була на истината... "Вале завършва своята книга, която трябва да изложи заветите на философията към отделните науки, към богословието, физиологията, естетиката и държавната педагогика, с думите: "Дано настъпи времето, когато човек ще каже: Някога имаше философия".
към текста >>
126.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Щом ние черпим най-дълбоката мъдрост от душата, тогава ние ще стигнем най-близо до първичните основи на съществуването тогава, дълбоките душевни процеси е едно вживяване в първоизточника на съществуването, в
Бог
а в самите нас.
Силите, с които се запознаваме в нашето вътрешно същество, са интимните развратни познати на нашия живот; а едни външен свят ние познаваме само дотолкова, доколкото той се представя повече или по-малко сроден с нашия вътрешен свят. Какво бихме знаели ние за силите съществуващи вън в природата, ако не бихме познавали действително като изживяване една сила в нашата душа, и не бихме могли поради това да сравним с тази сила това, което застава срещу нас като подобно на сила във външния свят? Ето защо Биран неуморно е в търсене на процеси в собствената душа на човека. Той насочва своето наблюдение върху непроизволното, несъзнателното във вътрешния живот, върху духовните процеси, които вече съществуват в душата, когато в нея се явява светлината на съзнанието. Търсенето на Биран на мъдрост вътре в душата го доведе в по-късни години до една своеобразна мистика.
Щом ние черпим най-дълбоката мъдрост от душата, тогава ние ще стигнем най-близо до първичните основи на съществуването тогава, дълбоките душевни процеси е едно вживяване в първоизточника на съществуването, в Бога в самите нас.
към текста >>
За да стигне дотук, човечеството трябваше да мине през две епохи на незрялост, една такава, в която то вярваше в
бог
ове, и една следваща, в която се отдаде на абстрактните идеи.
Огюст Конт застава енергично и целенасочено в този ход на развитието на френските светогледи с неговия основен принцип: Изходната точка за един светоглед може да се търси само в научността, която изхожда от такива строги и наблюдавани математически истини, която изхожда от такива строги и наблюдава ни математически истини, както физиката и химията. Той може да счита за зряло само едно такова човешко мислене, което се е издигнало до този възглед.
За да стигне дотук, човечеството трябваше да мине през две епохи на незрялост, една такава, в която то вярваше в богове, и една следваща, в която се отдаде на абстрактните идеи.
В издигането от богословския светоглед, минавайки през идеалистичния и стигайки до научния Конт вижда необходимия ход на развитието на човечеството. В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия. По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н. Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите.
към текста >>
В издигането от
бог
ословския светоглед, минавайки през идеалистичния и стигайки до научния Конт вижда необходимия ход на развитието на човечеството.
Огюст Конт застава енергично и целенасочено в този ход на развитието на френските светогледи с неговия основен принцип: Изходната точка за един светоглед може да се търси само в научността, която изхожда от такива строги и наблюдавани математически истини, която изхожда от такива строги и наблюдава ни математически истини, както физиката и химията. Той може да счита за зряло само едно такова човешко мислене, което се е издигнало до този възглед. За да стигне дотук, човечеството трябваше да мине през две епохи на незрялост, една такава, в която то вярваше в богове, и една следваща, в която се отдаде на абстрактните идеи.
В издигането от богословския светоглед, минавайки през идеалистичния и стигайки до научния Конт вижда необходимия ход на развитието на човечеството.
В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия. По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н. Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите. Само това, което физиката, химията и науката за живите същества /биологията/ изследват по този път, мисленето трябва да свърже за целите на един светоглед.
към текста >>
В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни
бог
ове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия.
Огюст Конт застава енергично и целенасочено в този ход на развитието на френските светогледи с неговия основен принцип: Изходната точка за един светоглед може да се търси само в научността, която изхожда от такива строги и наблюдавани математически истини, която изхожда от такива строги и наблюдава ни математически истини, както физиката и химията. Той може да счита за зряло само едно такова човешко мислене, което се е издигнало до този възглед. За да стигне дотук, човечеството трябваше да мине през две епохи на незрялост, една такава, в която то вярваше в богове, и една следваща, в която се отдаде на абстрактните идеи. В издигането от богословския светоглед, минавайки през идеалистичния и стигайки до научния Конт вижда необходимия ход на развитието на човечеството.
В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия.
По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н. Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите. Само това, което физиката, химията и науката за живите същества /биологията/ изследват по този път, мисленето трябва да свърже за целите на един светоглед. То не трябва да прибави към това, което отделните науки са изследвали, нищо, както прави това богословието с неговите божествени същества и идеалистичната философия с нейните абстрактни мисли.
към текста >>
По-късно той постави на мястото на
бог
овете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н.
Огюст Конт застава енергично и целенасочено в този ход на развитието на френските светогледи с неговия основен принцип: Изходната точка за един светоглед може да се търси само в научността, която изхожда от такива строги и наблюдавани математически истини, която изхожда от такива строги и наблюдава ни математически истини, както физиката и химията. Той може да счита за зряло само едно такова човешко мислене, което се е издигнало до този възглед. За да стигне дотук, човечеството трябваше да мине през две епохи на незрялост, една такава, в която то вярваше в богове, и една следваща, в която се отдаде на абстрактните идеи. В издигането от богословския светоглед, минавайки през идеалистичния и стигайки до научния Конт вижда необходимия ход на развитието на човечеството. В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия.
По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н.
Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите. Само това, което физиката, химията и науката за живите същества /биологията/ изследват по този път, мисленето трябва да свърже за целите на един светоглед. То не трябва да прибави към това, което отделните науки са изследвали, нищо, както прави това богословието с неговите божествени същества и идеалистичната философия с нейните абстрактни мисли. Също и възгледите върху хода на развитието на човечеството, върху съвместния живот на хората в държавата, в обществото и т.н.
към текста >>
То не трябва да прибави към това, което отделните науки са изследвали, нищо, както прави това
бог
ословието с неговите божествени същества и идеалистичната философия с нейните абстрактни мисли.
В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия. По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н. Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите. Само това, което физиката, химията и науката за живите същества /биологията/ изследват по този път, мисленето трябва да свърже за целите на един светоглед.
То не трябва да прибави към това, което отделните науки са изследвали, нищо, както прави това богословието с неговите божествени същества и идеалистичната философия с нейните абстрактни мисли.
Също и възгледите върху хода на развитието на човечеството, върху съвместния живот на хората в държавата, в обществото и т.н. ще станат напълно ясни само тогава, когато те търсят такива закони както строгите естествени науки. Причините, поради които се раждат семействата, съюзи, правни възгледи, държавни устройства, трябва да се търсят по същия начин, както онези, поради които телата падат върху земята, или поради които храносмилателните органи на животното извършват тяхната работа. Науката за съвместния човешки живот, за човешкото развитие, социологията, е поради това особено при сърце на Конт. Той се стреми да и придаде строгия характер, който другите науки постепенно са приели.
към текста >>
Неговият "Курс по приложна философия" е едни опит в недуховен стил, да изгради в един светоглед научните постижения на неговото време само чрез ориентиращото съединяване и чрез изграждане на социологията в нейния дух, без да прибягва до помощта на
бог
ословски или идеалистични мисли.
В тази насока той има един предтеча в лицето на Клод Анри Сен-Симон /1760-1825 г./. Този последният създаде възгледа, че човекът ще бъде един съвършен кормчия на своите собствени съдбини, когато схваща в строг научен смисъл своя собствен живот в държавата, в обществото, в течение на историята и го устрои в смисъла на едно развитие на природните закони. Известно време Конт се намираше в приятелски отношения със Сен-Симон. Той се раздели от него, когато този последният изглеждаше, че се е изгубил във всевъзможни безпочвени мечтателства и утопии. Конт работеше с рядко усърдие в поетата веднъж посока.
Неговият "Курс по приложна философия" е едни опит в недуховен стил, да изгради в един светоглед научните постижения на неговото време само чрез ориентиращото съединяване и чрез изграждане на социологията в нейния дух, без да прибягва до помощта на богословски или идеалистични мисли.
Конт не поставяше на философа никаква друга задача, освен една такава на подобно ориентиращо съчетаване. Той не трябва да прибавя нищо от себе си към това, което науките са установили относно връзката на фактите. Чрез това бе изразен по един рязък начин мнението, че само науките, с тяхното наблюдение на действителността, с техните методи, трябва да имат думата, когато се касае да бъде изграден един светоглед.
към текста >>
Никой, който се е задълбочил в неговите
бог
ати с мисли книги, не може да си признае нещо друго, освен че е получил дълбоки въздействия от тях.
Той, математически обективният ум, изпада в пълен произвол, когато се заловя да оцени това, което са извършили хората от историческото минало или от съвременността. Неговият трезвен математически начин на мислене го доведе дотам, да окачестви като най-ненаучен ум на новата време една личност като Гьоте, цялото значение на който, според неговото мнение, се изчерпва в няколко лирически произведения. В подценяването на всичко онова, което надвишава трезвата действителност, не може да си отиде по-далече от колкото е отишъл Дюринг в своята книга? Величията на модерната литература". Въпреки тази едностранчивост, Дюринг е една от най-подбуждащите фигури на модерното развитие на светогледите.
Никой, който се е задълбочил в неговите богати с мисли книги, не може да си признае нещо друго, освен че е получил дълбоки въздействия от тях.
към текста >>
127.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Това, което при Лотце е една душевна заложба, при Фехнер то се явява като резултат на една
бог
ато развита фантазия, която действува така, че от едно логическо схващане на нещата тя непрестанно води до едно пълно с поезия тълкуване на същите.
Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата. Лотце бе подтикнат към това от устройството на неговата душа, което изискваше от него не само едно мислително проследяване на природната закономерност в света, а го накара да търси във всички неща и процеси живот и вътрешност от рода на тези, които самият човек чувствува в своите гърди. Той иска "постоянно да се бори против представите, които искат да познаят от света само една и по-малката половина, само развитието на факти в нови факти, на форми в нови форми, но не постоянното преовътрешняване на всички тези външни неща и превръщането им в това, което единствено има стойност и истинност в света, в щастие и отчаяние, в удивление и отвращение, в любов и омраза, в радостна сигурност и съмняващ се копнеж, във всички мъки и тревоги, в които животът протича, което единствено заслужава името живот". Както и мнозина други Лотце има чувството, че образът, който човек представи, които са взети от човешката душа. /виж по-горе стр. 20/.
Това, което при Лотце е една душевна заложба, при Фехнер то се явява като резултат на една богато развита фантазия, която действува така, че от едно логическо схващане на нещата тя непрестанно води до едно пълно с поезия тълкуване на същите.
Като естественонаучен мислител той не може само да търси условията за възникването на човек и законите, които правят той да умре след определено време. За него раждането и смъртта се превръщат в събития, които насочват неговата фантазия към един живот преди раждането и към един такъв след смъртта. "Човекът" казва Фехнер в неговата "Книжка за живота след смъртта" не живее на Земята веднъж, а три пъти. Първата степен на неговия живот е един непрекъснат сън, втората една смяна между сън и будност. Третата е една вечна будност.
към текста >>
А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на
Бог
а, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип.
А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
към текста >>
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от
Бог
а дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип. А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот.
Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
към текста >>
Вселената, гледана отвън, е телесният Космос; гледана от вътре, тя е всемирен Дух, най-съвършената личност,
Бог
.
Тази представа прерасна във фантазия на Фехнер в убеждението: Всичко телесно е същевременно духовно. И най-малката материална частица е одушевена. И когато материалните части се сглобяват и образуват по-съвършени материални тела, този процес е нещо гледано само отвън; на него отговаря един вътрешен процес, кой то би се представил като съчетаване на отделни души в по-съвършени общи души, ако бихме искали да го наблюдаваме. Ако някой би бил в състояние да гледа от вътре телесното оживление върху нашата Земя с живеещите върху нея растения, с движещите се насам и нататък животни и хора, всичко това би му се представило като душа на Земята. И същото би било при цялата слънчева система, даже при целия свят.
Вселената, гледана отвън, е телесният Космос; гледана от вътре, тя е всемирен Дух, най-съвършената личност, Бог.
към текста >>
"Действителното съществуване е въплъщение на божественото, а мировият процес е история на страданията на
Бог
а станал плът и същевременно път за освобождение на разпънатия в плътта; моралността обаче е сътрудничеството за съкращаване на този път на страданието и спасението".
Истинският песимист стига по този начин до неегоистично действане. Обаче това, което човек върши съзнателно, е само повдигнатото в съзнанието несъзнателно. На съзнателното сътрудничество на човека за културния напредък отговаря един несъзнателен общ процес, който се състои в прогресивното на Първичното същество на света на волята. На тази цел трябва да е служило също и началото на света. Първичното същество трябваше да създаде света, за да се освободи постепенно с помощта на идеята на волята.
"Действителното съществуване е въплъщение на божественото, а мировият процес е история на страданията на Бога станал плът и същевременно път за освобождение на разпънатия в плътта; моралността обаче е сътрудничеството за съкращаване на този път на страданието и спасението".
/Хартман, феноменология на моралното съзнание, 1879 г. стр. 871./. В редица обширни съчинения и в голям брой монографии и статии Хартман е изградил всестранно своя светоглед. Тези съчинения крият в себе си духовни съкровища от извънредно голямо значение. Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна мисъл, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата.
към текста >>
Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога:
Бог
.
Майлендер се вижда поставен срещу образа на света, към който се стреми модерната естествена наука. Обаче той напразно търси една възможност да закотви себесъзнателния Аз в един духовен свят. Той не може да успее да добие от този себесъзнателен Аз това, за което наченки се намираха при Гьоте: А именно да почувства, че в душата възниква вътрешна жива същност, която се чувства като нещо духовно живо в нещо духовно живо зад голата външна природа. Така за него светът се явява без дух. Но понеже той може да си го представи само така, като че този свят произхожда от духа, той се превръща за него в един остатък от един минал духовен живот.
Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог.
Обаче това просто Единство е било; то не е вече. Изменяйки своята същност, то се е раздробило изцяло в един свят на множеството". /Обръщаме внимание на книгата Макс Зайлинг "Майлендер"/. Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението.
към текста >>
Според мнението на Майлендер
Бог
е създал света само затова, за да се освободи чрез него от мъчението на своето собствено съществуване.
Изменяйки своята същност, то се е раздробило изцяло в един свят на множеството". /Обръщаме внимание на книгата Макс Зайлинг "Майлендер"/. Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението. /Майлендер завършва своя живот със самоубийство/.
Според мнението на Майлендер Бог е създал света само затова, за да се освободи чрез него от мъчението на своето собствено съществуване.
"Светът е средството за целта на небитието, а именно светът е единственото средство за тази цел. Бог е познал, че само чрез ставането на един действителен свят на множеството "може да влезе от едно свръхбитие в едно небитие"/Философия на спасението, стр. 325/.
към текста >>
Бог
е познал, че само чрез ставането на един действителен свят на множеството "може да влезе от едно свръхбитие в едно небитие"/Философия на спасението, стр. 325/.
Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението. /Майлендер завършва своя живот със самоубийство/. Според мнението на Майлендер Бог е създал света само затова, за да се освободи чрез него от мъчението на своето собствено съществуване. "Светът е средството за целта на небитието, а именно светът е единственото средство за тази цел.
Бог е познал, че само чрез ставането на един действителен свят на множеството "може да влезе от едно свръхбитие в едно небитие"/Философия на спасението, стр. 325/.
към текста >>
128.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в
Бог
а, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание". Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност.
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване".
към текста >>
Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-
бог
ат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда.
Защото за него е направо ясно, че това, което се е развило, то се е разгърнало в определен момент. Обаче Ролф не искаше да си даде този отговор. Но от друга страна за него не беше достатъчна простата "борба за съществуване" на животните и въобще на живите същества. Ако едно живо същество води борба само за задоволяване на неговите необходими нужди, то наистина ще изкара от строя други по-слаби форми; но самото то ще остане това, което е. Ако не искаме да вложим в него нещо пълнотайнствено, един мистичен стремеж към съвършенство, тогава трябва да търсим причините за това усъвършенстване във външните, природни условия.
Ролф намира тези причини в това, че всяко същество задоволява в по-богат размер своите нужди, когато е налице възможността за това, отколкото изисква непосредствената нужда.
"Дарвиновият принцип на усъвършенстването в борбата за съществуване е приемлив само чрез въвеждането на ненаситността. Защото само в този случай имаме едно обяснение за факта, че когато има възможност създаването добива повече, отколкото е нужно за неговото подържане, че то расте в излишък, когато има случай да стори това". /Биологически проблеми, стр. 96 и следв./. Според мнението на Ролф в царството на живите същества става не една борба за добиване на необходимото за подържане на живота, а една "борба за добиване на повече".
към текста >>
Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и
бог
атство, трябва да се добие сила и влияние.
"Докато за дарвиниста не съществува никаква борба за съществуване навсякъде там, където съществуването на създаването не е застрашено, за мене борбата съществува навсякъде. Това е именно първично една борба за умножение на живата, но никаква борба за съществуване". /Биологически проблеми, стр. 97/ Ролф прави от тези естественонаучни предпоставки изводите за етиката. "Лозунгът е умножение на живота, а не подържане на живота, борба за преимущество, а не за съществуването.
Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, необходимо е също удобство, ако даже не и богатство, трябва да се добие сила и влияние.
Жаждата, стремежът към постоянно подобрение на жизненото положение е характерният стремеж на животното и човека". /Биологически проблеми, стр. 222 и следв./.
към текста >>
Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже
бог
атство, сила и влияние.
Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието.
Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние.
Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването. Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него.
към текста >>
на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на
Бог
а, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Като въпрос би трябвало да се получи следният: Ако при човешката душа оставим настрана всичко, което Естествената наука може да каже върху нея, нима тогава като принадлежаща на духовния свят тя е нещо пълноценно, чиято стойност не зависи от нея? И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв.
на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването. Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността?
към текста >>
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от
Бог
а само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
И могат ли да бъдат разрешени философските загадки по отношение на душата, щом не можем да говорим за нейното съществуване, а само за нейната стойност? Не ще ли трябва философията да приеме един начин на изразяване, подобен на онзи, по който Лотце говори за безсмъртието на душата? /виж стр. 61 и следв. на настоящия том/: "Тъй като считаме всяко същество само като създание на Бога, не съществува никакво първично валидна право, на което душата би могла да се позове като "субстанция", за да изисква едно вечно индивидуално безсмъртие.
Напротив ние можем само да твърдим: Всяко същество е подържано от Бога само дотогава, докато неговото съществуване има едно пълноценно значение за цялостта на неговия миров план..." Тук се говори за пълноценността на душата като за нещо решаващо; обаче взема се под внимание това, доколко тази пълноценност може да бъде свързана със запазването на съществуването.
Ние можем да разберем положението на философията на стойността на развитието на светогледите, когато помислим, че естественонаучният начин на мислене има склонността да претендира, че всяко познание на съществуването е само нейно право. В такъв случай на философията и остава да се занимава с изследването не на съществуването, а на нещо друго. Такова друго нещо се счита, че са "стойностите". От изказването на Лотце се вижда, че остава неразрешен следният въпрос: Възможно ли е въобще да спрем при определението на стойността, и да се откажем от едно познание на формата на съществуването на стойността?
към текста >>
129.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„За
Бог
а, какво правите?
„Вземете, това е за Вашия труд! ", казаха пътниците и в мократа лодка се изсипаха множество бляскащи жълтици.
„За Бога, какво правите?
" учуди се Лодкарят. „Та Вие ще ме вкарате в голяма беда! Ако някоя златна монета беше паднала във водата, течението, което не може да понася този метал, можеше да се надигне в огромни вълни и да погълне лодката и мен заедно с нея. А не се знае и с вас какво щеше да се случи. Вземете си златото обратно."
към текста >>
Докато разговаряха, тя гледаше настрани и забеляза в следващата ниша друга прекрасна фигура на един Сребърен Цар, с по-дребно тяло, покрито с
бог
ато извезани одежди; имаше корона, колан и скиптър, украсени с множество скъпоценни камъни.
Докато разговаряха, тя гледаше настрани и забеляза в следващата ниша друга прекрасна фигура на един Сребърен Цар, с по-дребно тяло, покрито с богато извезани одежди; имаше корона, колан и скиптър, украсени с множество скъпоценни камъни.
Лицето му изразяваше
към текста >>
130.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Една величествена и действително героична идея, която ясно показва, как Вашият Дух обгръща
бог
атата цялост на своите представи в едно прекрасно единство!
В него той пише: „От доста време, макар и да се намирах твърде далеч от Вас, аз се вглеждах с нараства що удивление в развитието на Вашия Дух и в пътя, който Вие следвате. В природата Вие търсите необходимостта, но я търсите по най-трудния път, от който всяка по-слаба личност би желала да се предпази. За да си осигурите светлина върху отделните факти, Вие обгръщате цялата природа; в целостта на нейните проявления Вие търсите именно разбирането на отделния индивид. Стъпка подир стъпка, Вие се издигате от простия организъм до по-сложния, за да изградите накрая най-сложния от всички, и то не как да е, а генетично, като си служите с материалните субстанции на целия природен свят. Благодарение на факта, че го пресъздавате, следвайки природата, Вие се стремите да проникнете в неговата скрита техника.
Една величествена и действително героична идея, която ясно показва, как Вашият Дух обгръща богатата цялост на своите представи в едно прекрасно единство!
"
към текста >>
На Шилеровия въпрос Гьоте отговаря с образите от своята Приказка, и ние ще видим, че тя съдържа в себе си цялото
бог
атство на Гьотевата психология.
Относно тези Писма Гьоте изрича прекрасните думи: Те ми въздействуват по такъв начин, че ясно ми дават да разбера как съм живял досега и как винаги съм искал да живея./*17/ Лесно може да се докаже, че Гьоте е бил подтикнат да напише своята Приказка именно от това, което Шилер казва в своите Писма за естетическото възпитание на човека. Там той казва същото, само че по свой начин. Гьоте съвсем не искаше да покаже загадките на душата с помощта на някакви абстрактни понятия. За Гьоте душевните загадки бяха прекалено дълбоки и могъщи, за да ги вкарва в тесните рамки на природната необходимост и логиката. Ето защо у Гьоте бликна поривът да персонализира отделните душевни сили именно в образите на своята Приказка.
На Шилеровия въпрос Гьоте отговаря с образите от своята Приказка, и ние ще видим, че тя съдържа в себе си цялото богатство на Гьотевата психология.
В образа на Блуждаещите Светлини ние виждаме, как душата непрекъснато взема нещо от света, но и дава от себе си, как в Змията са персонализирани строго определени сили, които са валидни само в земните условия, нещо което се отнася и за човешката изследователска дейност, за човешкия разум и изобщо за опита, който остава в хоризонталната плоскост, докато идеалът се стреми нагоре по вертикалата. Силата на религиозното чувство е представена в образа на Стареца с лампата, а накрая чрез описаните от Гьоте събития ние виждаме как трябва да протича развитието на всяка отделна душевна сила.
към текста >>
131.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
И така, ние виждаме как Гьоте черпи от своята жива фантазия и създава тези различни образи, обаче ние виждаме и друго, а именно ако съумеем да свържем образите със съответстващите им душевни сили -, че това
бог
атство от образи бушува вътре в самата Гьотева душа.
И така, ние виждаме как Гьоте черпи от своята жива фантазия и създава тези различни образи, обаче ние виждаме и друго, а именно ако съумеем да свържем образите със съответстващите им душевни сили -, че това богатство от образи бушува вътре в самата Гьотева душа.
Гьоте съвсем не се задоволява с подхода на посредствените дидактически поети, според които определена душевна сила означава това или онова, а дава израз на собствените си усещания и едва в този случай ние разбираме дълбокия смисъл на неговите поетични образи. Сега различните образи влизат в такива лични взаимоотношения, каквито са присъщи и на отделните човешки душевни сили.
към текста >>
Тук Гьоте просто предвижда нашето духовно-научно течение, което днес обхваща все повече хора и се стреми да популяризира
бог
атото съдържание на Духовната наука, на инициацията или принципа на посвещението, което всъщност е и съдържание на храмовите тайни.
Следователно, „храмът" означава една по-висша еволюционна степен от развитието на човека. В наши дни, иска да каже Гьоте, храмът е нещо скрито и се намира, в тесните пукнатини на Земята. Една такава душевна сила, каквато е представена в образа на Змията, може да долови очертанията на храма само приблизително. Благодарение на това, че тя приема в себе си идеали, златото, тя може да освети тези очертания, обаче в общи линии днес храмът може да съществува само като една подземна тайна. Представяйки на външната култура, на външния свят този храм като едно под земно творение, Гьоте загатва, че всъщност тайният „храм" може да бъде намерен от по-будните и напреднали човешки души.
Тук Гьоте просто предвижда нашето духовно-научно течение, което днес обхваща все повече хора и се стреми да популяризира богатото съдържание на Духовната наука, на инициацията или принципа на посвещението, което всъщност е и съдържание на храмовите тайни.
към текста >>
" В чувствата са скрити корените на всяко изкуство, на всяка религия; впрочем за Гьоте изкуството и религията представляват едно цяло, защото още при пътуването си из Италия, той казва следното за художествените произведения, които среща там: „Да, тук цари необходимост, тук цари
Бог
!
И тогава храмът се издига от скритите подземни бездни нагоре към повърхността, и става видим за всички, които действително жадуват за познание и мъдрост. Златният Цар дарява Момъка с познавателните сили на мисленето: „Познай най-висшето! " Сребърният Цар го дарява с познавателните сили на чувствата и тук Гьоте изрича прекрасните думи: „Паси овцете!
" В чувствата са скрити корените на всяко изкуство, на всяка религия; впрочем за Гьоте изкуството и религията представляват едно цяло, защото още при пътуването си из Италия, той казва следното за художествените произведения, които среща там: „Да, тук цари необходимост, тук цари Бог!
"
към текста >>
И когато сами се задълбочите в Приказката, тогава Вие откривате, че тя съдържа в себе си един цял свят, който е много по-
бог
ат отколкото можахме да посочим в тези две лекции.
Всеки жест, всяка подробност от Гьотевата Приказка е от огромно значение, и когато искаме да я разберем в нейния дълбок, езотеричен смисъл, ние винаги установяваме, че това, което всъщност можем да предложим, се свежда само до метода на обяснението.
И когато сами се задълбочите в Приказката, тогава Вие откривате, че тя съдържа в себе си един цял свят, който е много по-богат отколкото можахме да посочим в тези две лекции.
към текста >>
132.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
За мен винаги е било отблъскващо да разрушавам една толкова
бог
ата фантазия с доводите на разума.
„Моят жизнен път", XXX гл., Събр. Съч.28) По това време моите занимания с Гьотевата Приказка бяха от голямо значение за мен. Тази „загадъчна приказка беше обект на много тълкувания. Но аз изобщо не бях склонен да „тълкувам" нейното съдържа ние. Аз просто го приемах в неговата поетично-художествена форма.
За мен винаги е било отблъскващо да разрушавам една толкова богата фантазия с доводите на разума.
Аз виждах, как тази Гьотева творба идва на бял свят благодарение на духовната връзка между Гьоте и Шилер.[...]
към текста >>
133.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към
Бог
а.
*28.Според духовно-научните изследвания на Р. Щайнер, през средата на 13 век настъпва един кратък период, през който дори и най- големите посветени изгубват достъпа до духовния свят и се ограничават до това, което може да бъде постигнато чрез спомените. Този период, свързан със „затъмнение" на духовните светове, е бил необходим като подготовка за следващата интелектуалистична епоха. Точно тогава става и посвещението на Кристиян Розенкройц (1378- 1484). „Тази индивидуалност вече беше инкарнирана по времето, когато се извърши Мистерията на Голгота.
През следващите си инкарнации, подготвяйки се за своята мисия, тя разви един душевен живот, изпълнен с копнеж и всеотдайност към Бога.
„Посвещението се извършва в „едно място от Европа, за което все още не трябва да се говори"; то протича всред един „колегиум от 12 индивидуалности", които са представители на цялата атлантска и следатлантска мъдрост. Връхната точка на посвещението се изразява в един вид повторение на Събитието от Дамаск"... „В продължение на няколко седмици тринадесетият възпроизвежда цялата мъдрост, която той е получил от 12-те, обаче в съвършено нова форма. Тази форма беше дадена сякаш от самия Христос." ... „Тринадесетият умря сравнително млад, а 12-те посветиха живота си на задачата да запазят в имагинации всичко онова, което им откри тринадесетият." ... „Етерното тяло на Кристиян Розенкройц остава съхранено и впоследствие пронизва етерното тяло на 13-ия, който продължава да се инкарнира. В екзотеричен смисъл тази инкарнация се отбелязва като Кристиан Розенкройц, а в езотеричен смисъл с това име се свързва и предишната инкарнация.... След завръщането на тази индивидуалност от Ориента, започва същинската работа на розенкройцерите; това са най-напредналите ученици, които той събира около себе си... Важно е да се отбележи, че носителят на тази инспирация никога не е трябвало да бъде посочван външно, за да бъдат избегнати както фанатичното преклонение, така и астралните атаки. Едва след 100 години е можело да се говори за неговата инкарнация.
към текста >>
134.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Както от една страна стопанският живот е зависим от определени природни условия (климат, географски особености на местността, подземни
бог
атства и т.н.), така от друга страна той е зависим от правовите отношения, които държавата създава между хората, ангажирани в стопанската дейност.
Както от една страна стопанският живот е зависим от определени природни условия (климат, географски особености на местността, подземни богатства и т.н.), така от друга страна той е зависим от правовите отношения, които държавата създава между хората, ангажирани в стопанската дейност.
С това се очертават и границите на всичко онова, което може и трябва да обхване дейността на стопанския живот. Както са налице природните дадености, лежащи извън икономиката, които човек трябва да приеме като нещо конкретно, защото тъкмо върху тях той гради първоначално своята стопанска инициатива, така и всичко, което създава едно правово отношение между човек и човека в стопанската система при условията на здравия социален организъм трябва да намери стабилни регулатор чрез правовата държава, която разгръща една специфична активност, сходна с онези природни дадености, представляващи в известен смисъл един самостоятелен фактор за стопанския живот. Социалният организъм такъв, какъвто е формиран в досегашното развитие на човечеството днес носи следите от модерните технологии на съвременната капиталистическа стопанска система. Този социален организъм е дал и съответното отражение върху самото социално движение; по-важно е, че той контролира стопанския живот в много по-голяма степен, отколкото трябва да бъде в един нормален и здрав социален организъм. Днес в стопанския кръговрат, където трябва да циркулират просто стоки, са включени също и други фактори: човешка работна сила и права.
към текста >>
135.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Днес много хора смятат, че е признак на „вътрешно благородство" да се размишлява абстрактно и мъгляво за всякакви етично-религиозни проблеми; за начина, по които човек би могъл да усвои добродетели, за необходимата любов към неговите ближни и как след всичко това той ще бъде награден с един
бог
ат „вътрешен живот".
Тези мисловни схеми малко или много несъзнавано се отдалечават от това, което дава истинската ударна сила на вътрешните човешки изживявания. Те се стремят към постигането на една концепция за живота, към едно душевно, мисловно, научно обосновано познание за вътрешния живот, към един така да се каже остров всред цялостния човешки живот. Но тези мисловни схеми не са в състояние да хвърлят мост между цялостния човешки живот и ежедневната действителност.
Днес много хора смятат, че е признак на „вътрешно благородство" да се размишлява абстрактно и мъгляво за всякакви етично-религиозни проблеми; за начина, по които човек би могъл да усвои добродетели, за необходимата любов към неговите ближни и как след всичко това той ще бъде награден с един богат „вътрешен живот".
От друга страна обаче се вижда и пълната невъзможност да бъде осъществен преход от това, което хората наричат добро, справедливо и нравствено, към онези процеси на външната действителност, които се разиграват под формата на производство, потребление, стокооборот, надници, кредити, банки, борси и т.н. Ясно можем да различим как в мисловните навици на хората са вплетени две мирогледни позиции. Едната от тях, така да се каже, иска да тържествува в божественодуховните висини и не желае да прекара някакъв мост между духовните импулси и ежедневните факти. Другата позиция, другото мисловно течение е потопено в ежедневието и практически не разсъждава. Обаче животът е един неделим и цялостен.
към текста >>
Ако бъдат изпълнени условията, за които става дума тук, доминиращият импулс в стопанския организъм няма да се определя от стремежа за натрупване на
бог
атство чрез количествата от една или друга стока, а възникващите и свързани по най-разнообразен начин стопански дружества, кооперативи и асоциации просто ще гарантират такова стокопроизводство, което отговаря на търсенето.
Чисто икономическата стойност на една стока (или на едно постижение), доколкото те имат своя паричен еквивалент, ще зависи от онази целесъобразност, която се определя от ръководството на съответния стопански отрасъл. От неговите инициативи зависи как ще се развие стопанската производителност, доколкото тя ще се гради и върху духовните и правни принципи, създадени в рамките на другите съставни части на социалния организъм. Тогава паричната стойност на една стока ще бъде израз на това, че тя е изработена за потребностите на група купувачи с участието на целия стопански организъм.
Ако бъдат изпълнени условията, за които става дума тук, доминиращият импулс в стопанския организъм няма да се определя от стремежа за натрупване на богатство чрез количествата от една или друга стока, а възникващите и свързани по най-разнообразен начин стопански дружества, кооперативи и асоциации просто ще гарантират такова стокопроизводство, което отговаря на търсенето.
Само така в социалния организъм що се отнася до търсенето и потребностите на хората ще се установят точните съотношения между паричната стойност и стопанската инициатива*. /*Нормални ценови отношения, засягащи произведените стоки, могат да се породят само ако социалният организъм се развива по указания тук път, изразяващ се в свободно взаимодействие на трите му съставни части/. Нещата трябва да са изградени така, че за даден вид производство всеки работник да получава онзи паричен еквивалент, който му е необходим за задоволяване на всички негови потребности (включително и тези на принадлежащите към него лица), отговарящ на положения от него труд. Подобни ценови отношения не могат да възникнат по официален път; те трябва да се породят като резултат от живите взаимодействия в социалния организъм. Но те ще се появят едва след нормалното и здраво взаимодействие между трите съставни части на социалния организъм.
към текста >>
136.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Тогава ще се разкрие пътят, който води от познанието на света до познанието на
Бог
а, до религиозния живот; вярата ще остане отново едно висше знание и по същество не ще се различава от познанието.
Така знанието и вярата са се раздвоили в две отделни области, които в миналото са образували едно единство познание на физическия свят и познание на божествения свят. Когато едно точно ясновидство ще може да се издигне до виждането същността на Аза, както то трябва да се издигне до виждането на етерното същество и на астралното същество, ще се възстанови отново неприветността между познанието на божествения свят и това на външния свят. Тогава науката отново ще се съедини с религиозния живот. Разводът, който е отделил знанието от вярата има като своя причина изгубването на едно живо и ясно вижда не на истинския Аз, четвърти съставен член на човешкото същество. Следователно един възобновен духовен живот има мисията да възстанови познанието на този истински Аз чрез методично развитото ясно виждане.
Тогава ще се разкрие пътят, който води от познанието на света до познанието на Бога, до религиозния живот; вярата ще остане отново едно висше знание и по същество не ще се различава от познанието.
Това, от което се нуждаем, е да можем да познаем истински Аза и чрез това да намерим отново истинската религиозна опитност. Да отвори достъпа до това познание и чрез това да възобнови живота в рамките на една духовна наука, която отново да намери етерния човек, невъзприемаем във физическото тяло и която да намери отново астралния човек и неговото просъществуване отвъд раждането и смъртта, която да намери Аза отвъд съня и будността, тази е третата задача на антропософията. Така ще бъде преустроена органически, в перспективата на антропософското изследване:
към текста >>
137.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
Да направим да възкръснат отново в душата на днешните времена вътрешната субстанция на съвсем първобитното човечество което още беше съединено с
бог
овете това е основанието на религиозното познание.
Да се намерим съзнателно в душевното състояние на едно малко дете, такова е основанието на една истинска модерна философия. Да възстановим в нас при пълно съзнание поведението на една минала епоха на човечеството, когато дишането можеше да стане възприятие, такова е основанието на една модерна Космология.
Да направим да възкръснат отново в душата на днешните времена вътрешната субстанция на съвсем първобитното човечество което още беше съединено с боговете това е основанието на религиозното познание.
към текста >>
138.
05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Поради тази причина едно "рационално
бог
ословие", което се опира само на данните на текущото съзнание, е още по-зле дошло, отколкото една "рационална космология".
Само добиването на ясновидските способности позволява на съзнанието да се опита да опише това, което човешкото същество възприема в света на чистия дух.
Поради тази причина едно "рационално богословие", което се опира само на данните на текущото съзнание, е още по-зле дошло, отколкото една "рационална космология".
Наистина тази последната донася все пак някакви светлини: По един околен път тя още установява, че физическото и етерно тяло на човека дължат своята форма и своя живот на духовни същества. Обаче опитностите на духовния свят, които Интуицията отваря за човека (става въпрос за методическата Интуиция), не могат да бъдат добити изхождайки от текущото съзнание, какъвто е случаят за философията. Те даже не могат да бъдат предчувствани; днес, когато хората искат да извлекат всяко познание от обикновеното съзнание, те могат още по-строго отколкото за космологията да бъдат извлечени само от старите предания, датиращи от времената, когато хората се издигаха до духовните светове чрез едно неточно ясновидство. Би значило човек да сгреши напълно, ако той би вярвал, че може да предаде каквото и да е върху естеството на опитностите, които може да има в духовните светове, използвайки идеите, които доставя обикновеното съзнание.
към текста >>
Ето защо
бог
ословието трябваше да се настани все повече и повече в областта на историята и да се ограничи, още повече отколкото космологията, в идеите добити в миналото чрез ясновидството по отношение на царството Божие.
Ето защо богословието трябваше да се настани все повече и повече в областта на историята и да се ограничи, още повече отколкото космологията, в идеите добити в миналото чрез ясновидството по отношение на царството Божие.
Тези идеи, свързани едни с други чрез средствата, с които разполага логиката и диалектиката, са представени тогава в системи. По този начин хората вярват, че предлагат оригинални истини, но в тях няма нищо друго освен едно построение, едно лично построение на авторите. Самите идеи са наследени от историята и излети от авторите понякога в нови форми. Щом не вършат нищо друго, освен да черпят от източниците на текущото съзнание, тези автори не донасят друго съдържание освен това на преданието на миналото. Така се обяснява, че това рационално богословие е още по-презряно отколкото космологията имаща същия произход.
към текста >>
Така се обяснява, че това рационално
бог
ословие е още по-презряно отколкото космологията имаща същия произход.
Ето защо богословието трябваше да се настани все повече и повече в областта на историята и да се ограничи, още повече отколкото космологията, в идеите добити в миналото чрез ясновидството по отношение на царството Божие. Тези идеи, свързани едни с други чрез средствата, с които разполага логиката и диалектиката, са представени тогава в системи. По този начин хората вярват, че предлагат оригинални истини, но в тях няма нищо друго освен едно построение, едно лично построение на авторите. Самите идеи са наследени от историята и излети от авторите понякога в нови форми. Щом не вършат нищо друго, освен да черпят от източниците на текущото съзнание, тези автори не донасят друго съдържание освен това на преданието на миналото.
Така се обяснява, че това рационално богословие е още по-презряно отколкото космологията имаща същия произход.
Тази космология се можа да се утвърди спрямо космологията на натуралистите. Обаче в областта на религията богословието основано на разума е изгубило доверието на хората пред едно богословие основано на историята, чуждо на всяка действителност, на всяко пряко поставяне в действие на идеи родени от опитността на духовния свят.
към текста >>
Обаче в областта на религията
бог
ословието основано на разума е изгубило доверието на хората пред едно
бог
ословие основано на историята, чуждо на всяка действителност, на всяко пряко поставяне в действие на идеи родени от опитността на духовния свят.
По този начин хората вярват, че предлагат оригинални истини, но в тях няма нищо друго освен едно построение, едно лично построение на авторите. Самите идеи са наследени от историята и излети от авторите понякога в нови форми. Щом не вършат нищо друго, освен да черпят от източниците на текущото съзнание, тези автори не донасят друго съдържание освен това на преданието на миналото. Така се обяснява, че това рационално богословие е още по-презряно отколкото космологията имаща същия произход. Тази космология се можа да се утвърди спрямо космологията на натуралистите.
Обаче в областта на религията богословието основано на разума е изгубило доверието на хората пред едно богословие основано на историята, чуждо на всяка действителност, на всяко пряко поставяне в действие на идеи родени от опитността на духовния свят.
към текста >>
Тази пряка непосредствена жива връзка човечеството я беше изгубило още през епохата, когато започнаха да се изграждат доказателства за съществуването на
Бог
а пред Средновековието.
Тази пряка непосредствена жива връзка човечеството я беше изгубило още през епохата, когато започнаха да се изграждат доказателства за съществуването на Бога пред Средновековието.
Докато човекът имаше пряка опитност не ставаше въпрос за логическо доказване или за диалектика. Доказателствата за съществуването на Бога ни показват преди всичко, че е изчезнал всякакъв жив допир с Царството Божие. Действително, схоластиката беше права, когато казваше: Обикновеният ум е безсилен да предаде царството божие; той може само да уточни и да сложи в ред идеите, които са вече познати. Той може само да допринесе за предаване на самото учение една форма достъпна за хората. Това безсилие на обикновеното съзнание да предаде действителностите на Царството Божие е заставило съвременната мисъл да поеме два погрешни пътя.
към текста >>
Доказателствата за съществуването на
Бог
а ни показват преди всичко, че е изчезнал всякакъв жив допир с Царството Божие.
Тази пряка непосредствена жива връзка човечеството я беше изгубило още през епохата, когато започнаха да се изграждат доказателства за съществуването на Бога пред Средновековието. Докато човекът имаше пряка опитност не ставаше въпрос за логическо доказване или за диалектика.
Доказателствата за съществуването на Бога ни показват преди всичко, че е изчезнал всякакъв жив допир с Царството Божие.
Действително, схоластиката беше права, когато казваше: Обикновеният ум е безсилен да предаде царството божие; той може само да уточни и да сложи в ред идеите, които са вече познати. Той може само да допринесе за предаване на самото учение една форма достъпна за хората. Това безсилие на обикновеното съзнание да предаде действителностите на Царството Божие е заставило съвременната мисъл да поеме два погрешни пътя. От една страна научните духове, които се чувстват призвани да говорят за религията и за божественото, чувстват много добре, че обикновеното съзнание не е в състояние да стори това и се ограничават да установят една история на религиите. Понастоящем е невъзможно да се предаде една истинска религиозна субстанция.
към текста >>
Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и говорят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за
Бог
а.
Или пък изучават в днешните вероизповедания това, което е останало от миналото съдържание. Те наричат това история на религиите и се отказват по този начин окончателно да създадат един оригинален религиозен живот. От друга страна други учени констатират, че обикновеното съзнание, тази ясна мисъл на съвременния човек, е действително неспособна да предаде каквото и да е върху Царството Божие, върху Царството на Чистия Дух.
Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и говорят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за Бога.
Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с Бога. Представителите на тази насока описват даже много добре поведението на духа на нашето време. Те се отказват от всякаква сила, която имат, да формулират в ясни и подредени идеи своето чувство за божественото. Простират се в дълги доказателства, за да установят, че тези спонтанна опитност истинската религиозна опитност според тях не може да бъде поставена в логически форми, че трябва да се откажем да изразим едно религиозно съдържание на езика на интелектуалците. Впрочем те се поддават на илюзии, защото това, което е изживяно в душата, в която и област да е, може винаги да бъде ясно формулирано.
към текста >>
Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с
Бог
а.
Или пък изучават в днешните вероизповедания това, което е останало от миналото съдържание. Те наричат това история на религиите и се отказват по този начин окончателно да създадат един оригинален религиозен живот. От друга страна други учени констатират, че обикновеното съзнание, тази ясна мисъл на съвременния човек, е действително неспособна да предаде каквото и да е върху Царството Божие, върху Царството на Чистия Дух. Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и говорят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за Бога.
Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с Бога.
Представителите на тази насока описват даже много добре поведението на духа на нашето време. Те се отказват от всякаква сила, която имат, да формулират в ясни и подредени идеи своето чувство за божественото. Простират се в дълги доказателства, за да установят, че тези спонтанна опитност истинската религиозна опитност според тях не може да бъде поставена в логически форми, че трябва да се откажем да изразим едно религиозно съдържание на езика на интелектуалците. Впрочем те се поддават на илюзии, защото това, което е изживяно в душата, в която и област да е, може винаги да бъде ясно формулирано. И когато по техен пример някои твърдят, че религиозното съдържание изгубва от своята сила, когато е проведено в ясни мисли, с това те само показват, в какво това съдържание отговаря само на сънувания, а не на действителности.
към текста >>
139.
06. ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ
GA_25 Философия, космология, религия
В същото време едно дълбоко желание се надига в заспалия човек, една нужда да почива в лоното на
Бог
а.
Когато човекът потъва в съня, сетивният свят престава да съществува за неговата душа. Той се потапя в една вътрешна дейност, първо начално недиференцирана, неопределена. Душата се чувства казвам тя се "чувства", което не е случаят, но ако имаше съзнание, тя би се чувствала разширена като в една разтягаща се мъгла. В началото на тези нови впечатления, субект и обект не се различават много един от друг. Фактите и явленията между тях също така не са много отчетливи, душата се къпе в едно общо впечатление, в едно смътно чувство за възприеманите неща като през мъгла, и все пак това чувство е същевременно онова на нейното собствено съществуване.
В същото време едно дълбоко желание се надига в заспалия човек, една нужда да почива в лоното на Бога.
към текста >>
Неговата вътрешна дейност се разпростира на всички страни в едно неопределено чувство, към което се примесва една смътна носталгия да "почива в
Бог
а" защото именно този е подходящият за случая израз.
Неговата вътрешна дейност се разпростира на всички страни в едно неопределено чувство, към което се примесва една смътна носталгия да "почива в Бога" защото именно този е подходящият за случая израз.
Повтарям, аз давам това описание на несъзнателните опитности, като че те са изживявани съзнателно. За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се изразява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята. В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за Бога. В това състояние, в което душата се намира в началото на съня, могат да се явят сънища. Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават.
към текста >>
В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за
Бог
а.
Неговата вътрешна дейност се разпростира на всички страни в едно неопределено чувство, към което се примесва една смътна носталгия да "почива в Бога" защото именно този е подходящият за случая израз. Повтарям, аз давам това описание на несъзнателните опитности, като че те са изживявани съзнателно. За душата е изчезнало всичко, което тя е възприемала със сетивата, заличени са и стремежите, чрез които се изразява с помощта на тялото и движи това тяло чрез волята.
В нея не обитава нищо друго освен едно неопределено чувство за вселената и носталгията за Бога.
В това състояние, в което душата се намира в началото на съня, могат да се явят сънища. Това са символични образи, които отговарят на външни опитности, на спомени; или пък те са предизвикани от органични явления или още те могат да изразяват някои действителности на духовния свят, обаче без сънуващият, който още не е освободен от обикновеното съзнание, да може да добие едно ясно понятие за това, което тези сънища означават. Даже за този, за когото Имагинативното познание позволява да възприема това състояние на душата защото имагинативното познание действително може да стори това сънищата не са ясно съобщение за това, което става в него, а на против едно було хвърлено върху истината. Тази чиста истина може да бъде установена от човешкото същество само ако той волево се подготви да я възприеме чрез упражненията, за които говорих.
към текста >>
Ако това чувство на разширение в безграничните мъгли на етерния свят и ако носталгията на душата почива в
Бог
а биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност.
Възприемането на действителностите, които се явяват в началото на съня може да бъде плод само на тази подготовка на душата. Когато наблюдаваме с истинско познание тази първа фаза на съня, когато разбира ме, какво означава тя, ние констатираме че тя е ако не тъждествена, поне много близка до безсъзнанието, в което живеем през цялото време на първото детство. Ако човешкото същество би било способно да доведе до своето съзнание опитностите, които е имал през тази възраст, и да ги формулира използвайки понятията и идеите на обикновеното съзнание, тези на философията, то би им предал една действителна субстанция, философията би станала нещо действително. Точно по същия начин през време на първия стадий на съня, човекът е един философ, обаче несъзнателен. Той се отъждествява с идеите, с логическите разсъждения, с диалектиката които е изработил.
Ако това чувство на разширение в безграничните мъгли на етерния свят и ако носталгията на душата почива в Бога биха станали за него конкретно възприемаеми, ако биха стигнали до неговото съзнание, отвлечените идеи родени от това съзнание биха получили живот и философията би станала отново това, което тя е била в Гърция преди Сократа и в едно още по-далечно минало: Една вътрешна действителност.
Така ние установихме два стадия на човешкото развитие, този на първото детство, който доведен до съзнанието би превърнал философските идеи в една действителност, и този на първия сън, който е твърде подобен на първия и който също доведен до съзнанието би предал на философията изработена през време на будното състояние, характера на една живяна действителност.
към текста >>
Когато стига до третата фаза, там където го изпълва желанието да се съедини с
Бог
а, сънищата идват отново да се примесят в неговата душа и постепенно той се намира отново в своя физически и етерен организъм.
Тук няма значение и вие лесно ще разберете това дали имаме новолуние или пълнолуние. Защото в първия случай, въпреки че материално тя е невидима, нейните сили са в действие в Космоса, за да доведат отново душата към тялото (въпреки, че промените които Луната изпитва в нашите очи които я виждат ту пълна, ту във форма на рог отговарят действително на промени на психическото същество на Луната, промени на които са чувствителни душата и духът на човека във физическия организъм). Отношенията между тялото и духовната същност на човека се установяват наистина под влиянието на космическите сили, чийто материален израз ни се явява в различните форми, които Луната приема в течение на своя цикъл. Така нашият поглед може да се потопи в това, което сънят и будният живот и ние можем да научим това, което сутринта отново довежда човека към будното съзнание. Той намира отново това съзнание, след като е минал в обратна посока трите фази на съня.
Когато стига до третата фаза, там където го изпълва желанието да се съедини с Бога, сънищата идват отново да се примесят в неговата душа и постепенно той се намира отново в своя физически и етерен организъм.
към текста >>
140.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
Когато в течение на земния живот душата иска да си обясни, под каква форма ще се яви нейната сегашна опитност през време на земния живот, необходимо е в момента, когато тя преминава от общението с живия Космос към възприятието на това, което е вече само проявление на този Космос, необходимо е в този момент на нейния предземен живот тя да си каже: От едно съществуване, което е изцяло пропито от
Бог
а, аз преминавам към едно космическо съществуване; аз започвам сега да се свивам, да овътрешнявам това ясно съзнание за космоса, което досега беше безгранично под влиянието на силите на Луната.
За да продължим изложението върху цялостния човешки живот в неговите отношения с инспиративното и интуитивно познание, ще кажа първо това: Тази опитност, която през време на изследваната фаза на предземния живот човешкото същество изживява при пълно будно и ясно съзнание, се отразява в основното поведение в живота на душата в течение на земното съществуване, когато тя се чувства съединена с божествената основа на света. Тя се отразява именно в стремежа към религиозен живот.
Когато в течение на земния живот душата иска да си обясни, под каква форма ще се яви нейната сегашна опитност през време на земния живот, необходимо е в момента, когато тя преминава от общението с живия Космос към възприятието на това, което е вече само проявление на този Космос, необходимо е в този момент на нейния предземен живот тя да си каже: От едно съществуване, което е изцяло пропито от Бога, аз преминавам към едно космическо съществуване; аз започвам сега да се свивам, да овътрешнявам това ясно съзнание за космоса, което досега беше безгранично под влиянието на силите на Луната.
По-горе аз казах, че това ясно космическо съзнание започва да се засенчва. Обаче в еднаква степен душата чувства как в нея нараства едно чувство за самата себе си, в зависимост от което проявленията на Космоса и се явяват сега като нещо външно, като нещо намиращо се вън от нея. Така човешкото същество се връща отново към стадия на Инспирацията, при който то се чувства като член на Космоса, като част на Космоса. следователно при този втори етап на нейното предземно съществуване тя има опитността, вътрешната опитност на Космологията.
към текста >>
Ако в своя земен живот човек носи в себе си стремежи към една космологическа мъдрост, това е последствие от опитността, която току-що описахме; също така религиозното съзнание е едно последствие на първата фаза, тази на съзнанието изцяло пропито от
Бог
а.
Ако в своя земен живот човек носи в себе си стремежи към една космологическа мъдрост, това е последствие от опитността, която току-що описахме; също така религиозното съзнание е едно последствие на първата фаза, тази на съзнанието изцяло пропито от Бога.
През тези състояния е минала душата в течение на предземното съществуване; те донасят своите плодове в земния живот; те се възобновяват всяка нощ. Те са налице, когато човекът се ражда на Земята, защото той ги донася под формата на стремежи. Когато денят идва след нощта, тези състояния преминават в сянка. Обаче всяка нощ живата опитност на звездния свят, на планетарния свят, оживява отново космологическите стремежи, а също и пропитото изцяло от Бога космологично съществуване е оживено отново през време на последната фаза на съня, тази на най-дълбокия сън. За да дадем на религиозния живот и на Космологията като основа познанието, необходимо е запазвайки пълното съзнание на земния живот, човек да направи да възникнат отново в него образите, които току-що бяха описани.
към текста >>
Обаче всяка нощ живата опитност на звездния свят, на планетарния свят, оживява отново космологическите стремежи, а също и пропитото изцяло от
Бог
а космологично съществуване е оживено отново през време на последната фаза на съня, тази на най-дълбокия сън.
Ако в своя земен живот човек носи в себе си стремежи към една космологическа мъдрост, това е последствие от опитността, която току-що описахме; също така религиозното съзнание е едно последствие на първата фаза, тази на съзнанието изцяло пропито от Бога. През тези състояния е минала душата в течение на предземното съществуване; те донасят своите плодове в земния живот; те се възобновяват всяка нощ. Те са налице, когато човекът се ражда на Земята, защото той ги донася под формата на стремежи. Когато денят идва след нощта, тези състояния преминават в сянка.
Обаче всяка нощ живата опитност на звездния свят, на планетарния свят, оживява отново космологическите стремежи, а също и пропитото изцяло от Бога космологично съществуване е оживено отново през време на последната фаза на съня, тази на най-дълбокия сън.
За да дадем на религиозния живот и на Космологията като основа познанието, необходимо е запазвайки пълното съзнание на земния живот, човек да направи да възникнат отново в него образите, които току-що бяха описани.
към текста >>
141.
08. СЕДМА ЛЕКЦИЯ: ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА НА СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Така положението продължи да съществува в продължение на 17-то, 18-то и 19-то столетия и завърши с едно
бог
ословие, което се представяше за християнско и което имаше предвид вече само човешкото същество Исус, защото този беше единственият аспект на това същество, който историята можеше да предаде.
Така докато се разширяваше и задълбочаваше познанието на сетивния свят, наред с него се установяваше една вяра в догмите, която можеше да бъде свързана само с личността на Исуса, тази, която обикновеното съзнание познаваше чрез историята.
Така положението продължи да съществува в продължение на 17-то, 18-то и 19-то столетия и завърши с едно богословие, което се представяше за християнско и което имаше предвид вече само човешкото същество Исус, защото този беше единственият аспект на това същество, който историята можеше да предаде.
Обаче същевременно формата на съзнанието, благодарение на което се развиваше опитността на Аза и което беше позволило да бъде изследвана структурата, устройството на сетивния свят, беше отслабило всичко, което свързваше душата с тази догматична сграда. Забележителните личности у които това съзнание беше най-силно, изгубиха всякаква склонност към съдържанието на вярата, към Христа. И особено през 19-то столетие се разпространи все повече едно богословие, в погледа на което Христос изчезваше напълно зад Исуса. Вече не се говореше освен за Исуса от Назарет, който беше представен като едно човешко същество, може би най-съвършеното от всички онези, които бяха участвали в развитието на човечеството.
към текста >>
И особено през 19-то столетие се разпространи все повече едно
бог
ословие, в погледа на което Христос изчезваше напълно зад Исуса.
Така докато се разширяваше и задълбочаваше познанието на сетивния свят, наред с него се установяваше една вяра в догмите, която можеше да бъде свързана само с личността на Исуса, тази, която обикновеното съзнание познаваше чрез историята. Така положението продължи да съществува в продължение на 17-то, 18-то и 19-то столетия и завърши с едно богословие, което се представяше за християнско и което имаше предвид вече само човешкото същество Исус, защото този беше единственият аспект на това същество, който историята можеше да предаде. Обаче същевременно формата на съзнанието, благодарение на което се развиваше опитността на Аза и което беше позволило да бъде изследвана структурата, устройството на сетивния свят, беше отслабило всичко, което свързваше душата с тази догматична сграда. Забележителните личности у които това съзнание беше най-силно, изгубиха всякаква склонност към съдържанието на вярата, към Христа.
И особено през 19-то столетие се разпространи все повече едно богословие, в погледа на което Христос изчезваше напълно зад Исуса.
Вече не се говореше освен за Исуса от Назарет, който беше представен като едно човешко същество, може би най-съвършеното от всички онези, които бяха участвали в развитието на човечеството.
към текста >>
По този начин
бог
ословието на една голяма част от човечеството изгуби Христа, като гледаше само Исуса.
След като през време на първите столетия на християнската ера хората бяха описали пътя, който водеше от Христа до Исуса, в който той се беше въплътил, сега те вземаха този Исус като изходна точка, за да се издигнат до Христа. Обаче съобразно природата на нещата, тук не можеха да сторят друго освен да признаят своето безсилие или пък да не го признаят да се издигнат до Христа, изхождайки от "простия" Исус, който беше живял в Палестина.
По този начин богословието на една голяма част от човечеството изгуби Христа, като гледаше само Исуса.
Това положение може да бъде изменено само чрез модерното посвещение, това посвещение, което аз определих в неговите главни черти в течение на миналите лекции и което води до Имагинацията, Инспирацията и Интуицията под една нова форма. То дава възможност да виждаме отвън Исуса, историческата личност, да стигнем до едно пряко виждане на предземното съществуване; от там да съзерцаваме Христа, който е едно духовно същество, и да разберем Исуса и Тайната на Голгота говорейки за Христа. Така ще може да бъде намерен отново пътят, от който съвременното богословие се е отдалечило, като не виждайки вече освен Исуса, то изгуби Христа.
към текста >>
Така ще може да бъде намерен отново пътят, от който съвременното
бог
ословие се е отдалечило, като не виждайки вече освен Исуса, то изгуби Христа.
След като през време на първите столетия на християнската ера хората бяха описали пътя, който водеше от Христа до Исуса, в който той се беше въплътил, сега те вземаха този Исус като изходна точка, за да се издигнат до Христа. Обаче съобразно природата на нещата, тук не можеха да сторят друго освен да признаят своето безсилие или пък да не го признаят да се издигнат до Христа, изхождайки от "простия" Исус, който беше живял в Палестина. По този начин богословието на една голяма част от човечеството изгуби Христа, като гледаше само Исуса. Това положение може да бъде изменено само чрез модерното посвещение, това посвещение, което аз определих в неговите главни черти в течение на миналите лекции и което води до Имагинацията, Инспирацията и Интуицията под една нова форма. То дава възможност да виждаме отвън Исуса, историческата личност, да стигнем до едно пряко виждане на предземното съществуване; от там да съзерцаваме Христа, който е едно духовно същество, и да разберем Исуса и Тайната на Голгота говорейки за Христа.
Така ще може да бъде намерен отново пътят, от който съвременното богословие се е отдалечило, като не виждайки вече освен Исуса, то изгуби Христа.
към текста >>
Така тези посветени от първите столетия на християнската ера представиха Христа като лекар на душите, като изцелител, като спасител на човечеството; обаче съвременното
бог
ословие не знае за тези посветени и споменът за тях е бил даже нарочно заличен.
Ето, казваше този посветен, вие стигате до точката където физическото тяло достига своя най-висш плод съзнанието на Аза. А това е същата точка чрез която то показва своята недостатъчност. Следователно физическият организъм на човека е болен, защото ако беше наистина здрав, той би позволил на човека да има също и съзнанието за неговата духовна природа. Този физически организъм се е развил по такъв начин, още от самото начало, че по отношение на живота на духа то беше като болно. Тогава Христос слезе към Тайната на Голгота, за да бъде не само този, който поучава, но също и лечител на душите за да изцели чрез душата това, което е болно в тялото.
Така тези посветени от първите столетия на християнската ера представиха Христа като лекар на душите, като изцелител, като спасител на човечеството; обаче съвременното богословие не знае за тези посветени и споменът за тях е бил даже нарочно заличен.
Те показваха как развитието следва един слизащ на клон, как човешкият организъм трябваше да измени поради заболяване на най-висшите цели на съзнанието, докато най-после се намеси божественият Спасител, лекар на душите, който възобнови поведението на душата спрямо духовния свят. Това е дълбокото значение, което те приписваха на Христа, за цялото развитие: Христос е изцелител на света, спасител на човеците.
към текста >>
В преди християнските Мистерии живееше
Бог
-Отец и той още обитава за нас света.
Ние научаваме как Небето се е погрижило за Земята, как е положило грижи за работите на човечеството и това разширява Космологията предавайки и характера на духовна Космология, на християнската Космология. Когато в смисъла на думите на апостол Павел "Не Аз, а Христос в Мене" изковаваме една жива връзка с Христа и с Тайната на Голгота, Христос ни помага да разрешим загадката на смъртта и ни води към един възобновен духовен живот; ние се научаваме тогава да познаваме новия дух, който ще накара хората да разберат, че над физическия свят съществува един духовен свят, който го управлява и го пропива със своя ред и със своите подтици. Ние се научаваме да познаваме мисията на Духа-лечител осветен от самия Христос. Научаваме се да познаваме Тайната на Светия Дух основа на едно религиозно познание. Троицата, дълго представяна като една догма, оживява отново в човека.
В преди християнските Мистерии живееше Бог-Отец и той още обитава за нас света.
Чрез Тайната на Голгота Бог-Синът се приближи до човечеството и го свърза с Духа-лечител, със Светия Дух. Тази Троица не е вече една догма, тя живее, тя е видима. Давайки отново живот на съзнанието за Отца, ние създаваме една християнска философия давайки живот на съзнанието за Сина, ние основаваме една християнска Космология.
към текста >>
Чрез Тайната на Голгота
Бог
-Синът се приближи до човечеството и го свърза с Духа-лечител, със Светия Дух.
Когато в смисъла на думите на апостол Павел "Не Аз, а Христос в Мене" изковаваме една жива връзка с Христа и с Тайната на Голгота, Христос ни помага да разрешим загадката на смъртта и ни води към един възобновен духовен живот; ние се научаваме тогава да познаваме новия дух, който ще накара хората да разберат, че над физическия свят съществува един духовен свят, който го управлява и го пропива със своя ред и със своите подтици. Ние се научаваме да познаваме мисията на Духа-лечител осветен от самия Христос. Научаваме се да познаваме Тайната на Светия Дух основа на едно религиозно познание. Троицата, дълго представяна като една догма, оживява отново в човека. В преди християнските Мистерии живееше Бог-Отец и той още обитава за нас света.
Чрез Тайната на Голгота Бог-Синът се приближи до човечеството и го свърза с Духа-лечител, със Светия Дух.
Тази Троица не е вече една догма, тя живее, тя е видима. Давайки отново живот на съзнанието за Отца, ние създаваме една християнска философия давайки живот на съзнанието за Сина, ние основаваме една християнска Космология.
към текста >>
142.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
Той прибавя към обикновеното съзнание в
бог
атствата на Имагинацията.
Когато към антропософското изследване се прилагат външни критерии, хората мислят често пъти, че мислите-образи не са нищо друго освен привидения, халюцинации. Трябва да можем да схванем коренната разлика, която отделя първите от вторите. Възприятието на този, който има привидения му донася наистина образи, но то му отнема съзнанието. Неговото съзнание се изгубва в това, което вижда и той не притежава способност да се връща по воля в състоянието на обикновеното съзнание и обратно. Напротив, медитиращият който мисли имагинативно не изгубва своето съзнание, за да го превърне в едно "привидение".
Той прибавя към обикновеното съзнание в богатствата на Имагинацията.
Те се прибавят към това, което съзнанието вече притежава. Ето защо медитиращият имагинативно категорично отхвърля "привидението"; той знае също при какви условия се произвеждало. Когато човек стига до степента на познанието, за което говорим, той може да вижда с точност, че душата е активна, че тя използува физическия организъм и се изпълва с образите, които този последният и изпраща. Мислещият имагинативно и инспиративно знае кои са, при състоянието на нормалното съзнание отношенията на душата с тялото и може по този начин да прецени възприятията на имащия привидения. Той знае, че в този последния душата не се е освободила от физическото тяло.
към текста >>
143.
10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ: СЪБИТИЕТО НА СМЪРТТА И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ХРИСТА
GA_25 Философия, космология, религия
В онези части на организма, където се намират белите дробове, черният дроб, стомахът и т.н., крайниците то е твърде различно, явява се в комплексни и
бог
ати форми.
През време на будността това етерно тяло, чиято нематериална дейност прониква и пропива физическото тяло, става все по-малко и по-малко диференцирано в областта на главата.
В онези части на организма, където се намират белите дробове, черният дроб, стомахът и т.н., крайниците то е твърде различно, явява се в комплексни и богати форми.
Напротив, през време на будността, колкото повече тази будност се продължава, то изгубва това богатство и става не диференцирано. Накрая то се явява като еднообразен облак, и това защото градивните сили, които го съставляват обикновено изгубват своята дейност, докато разрушителните сили на астралното тяло девитализират главата през време на будността. Напротив, през време на съня имагинативното познание констатира в главата един прилив на един многократен и богато диференциран етерен организъм. Той става накрая също така диференциран, както в останалата част на тялото. Това е защото жизнените сили, които създават формите, бдят на главата, която става несъзнателна, но много жива.
към текста >>
Напротив, през време на будността, колкото повече тази будност се продължава, то изгубва това
бог
атство и става не диференцирано.
През време на будността това етерно тяло, чиято нематериална дейност прониква и пропива физическото тяло, става все по-малко и по-малко диференцирано в областта на главата. В онези части на организма, където се намират белите дробове, черният дроб, стомахът и т.н., крайниците то е твърде различно, явява се в комплексни и богати форми.
Напротив, през време на будността, колкото повече тази будност се продължава, то изгубва това богатство и става не диференцирано.
Накрая то се явява като еднообразен облак, и това защото градивните сили, които го съставляват обикновено изгубват своята дейност, докато разрушителните сили на астралното тяло девитализират главата през време на будността. Напротив, през време на съня имагинативното познание констатира в главата един прилив на един многократен и богато диференциран етерен организъм. Той става накрая също така диференциран, както в останалата част на тялото. Това е защото жизнените сили, които създават формите, бдят на главата, която става несъзнателна, но много жива.
към текста >>
Напротив, през време на съня имагинативното познание констатира в главата един прилив на един многократен и
бог
ато диференциран етерен организъм.
През време на будността това етерно тяло, чиято нематериална дейност прониква и пропива физическото тяло, става все по-малко и по-малко диференцирано в областта на главата. В онези части на организма, където се намират белите дробове, черният дроб, стомахът и т.н., крайниците то е твърде различно, явява се в комплексни и богати форми. Напротив, през време на будността, колкото повече тази будност се продължава, то изгубва това богатство и става не диференцирано. Накрая то се явява като еднообразен облак, и това защото градивните сили, които го съставляват обикновено изгубват своята дейност, докато разрушителните сили на астралното тяло девитализират главата през време на будността.
Напротив, през време на съня имагинативното познание констатира в главата един прилив на един многократен и богато диференциран етерен организъм.
Той става накрая също така диференциран, както в останалата част на тялото. Това е защото жизнените сили, които създават формите, бдят на главата, която става несъзнателна, но много жива.
към текста >>
Той изпълни акта на Голгота и последствията от този акт за човешката душа я укрепват по такъв начин, защото след смъртта, когато прониква в света на духовете, тя има за Космоса един толкова
бог
ат възглед, че може да сътрудничи за изработването на нейния бъдещ физически организъм, благодарение на подтиците, които приема.
с неговото астрално тяло, той прибави на Тайната на Голгота, тогава това астрално тяло в онази негова част, която продължава да живее след смъртта приема това също влияние, което Земята прие при извършването на Тайната на Голгота. Тази сила озарява и укрепва личното съзнание което иначе би останало тъмно при преминаването от света на душите в света на духовете. Тогава той може да възприема в този последен свят всичко онова, което ще го направи способен да подготви своя бъдещ физически организъм под неговата духовна форма. Човешкото развитие, казваха онези, които са живели по времето на Тайната на Голгота и на първите следващи столетия, е станало такова, че днес човекът не притежава силата да премине от света на душите в света на духовете. Но Христос е слязъл на Земята.
Той изпълни акта на Голгота и последствията от този акт за човешката душа я укрепват по такъв начин, защото след смъртта, когато прониква в света на духовете, тя има за Космоса един толкова богат възглед, че може да сътрудничи за изработването на нейния бъдещ физически организъм, благодарение на подтиците, които приема.
Чрез действието на Христа душата е пречистена преминавайки от света на душите в този на духовете. Сега вие виждате връзките, които свързват тайната на смъртта с християнското развитие на света. След четвъртото столетие на нашата ера познанието на посвещението, което току-що охарактеризирах, премина в упадък и се изгуби. Днес е налице едно ново познание на посвещението, което отново може да повдигне булото закриващо връзките на човешкото същество с Христа Исуса. То ни казва: - Онзи, който през време на земното съществуване отваря своето сърце за тайната на голготската мистерия, той укрепва своята душа и я прави способна, когато проникне в света на духовете, да моделира един физически организъм различен от този, който би се образувал, ако не му беше даден този импулс на новото християнство.
към текста >>
144.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Ако носи в себе си Христа, човекът на модерните времена има вътрешната опитност на свободата и свързано с нея чувство, че е проникнат от
Бог
а, чувство, което на Земята може да се превърне в отзвук на това, което е почувствал връщайки се от света на звездите в сферата на Луната и пребивавайки в тази сфера.
Защото той си казва: - Светът не може да следва своя път освен ако човешкото същество приема това бреме на съдбата и изправи в своите бъдещи съществувания това, което сам е извършил като престъпление. Този е по същество новият аспект на опитността в лунните области, която човек има след смъртта: В течение на това космическо съществуване има един момент, когато човек чрез своето собствено движение завързва отново връзките на своето същество в развитие със своята съдба, със своята карма. земният образ на този акт, извършен в свръхземния свят, е човешката свобода, чувството на независимост в течение на земното съществуване. Правилното разбиране на идеята на съдбата, разбиране, което води до духовните светове, където има своята основа, съвсем няма като последствие детерминизма, а една истинска философия на свободата. Човекът, който след смъртта се е приспособил към различните духовни области, донася по този начин, включени в неговия организъм и свързани с неговата съдба, последствията от това свързване с духовните светове, което е живял в царството на духовете.
Ако носи в себе си Христа, човекът на модерните времена има вътрешната опитност на свободата и свързано с нея чувство, че е проникнат от Бога, чувство, което на Земята може да се превърне в отзвук на това, което е почувствал връщайки се от света на звездите в сферата на Луната и пребивавайки в тази сфера.
Чрез една усилена работа духовното познание се издига до тази действителност, развивайки в душата Интуицията чрез упражнения отнасящи се за волята. В древни времена, съгласно показанията на древните посветени, тази Интуиция се добиваше чрез аскетизъм, който унищожаваше тялото.
към текста >>
С проникването на християнството в развитието, религиозното съзнание се е изменило, защото това религиозно съзнание е отзвук на Земята от онова чувство, което човекът има в духовния свят, че е пропит от
Бог
а.
С проникването на християнството в развитието, религиозното съзнание се е изменило, защото това религиозно съзнание е отзвук на Земята от онова чувство, което човекът има в духовния свят, че е пропит от Бога.
По всички точки модерната наука на посвещението ни довежда до едно разбиране в най-дълбокия смисъл на Хистологията. Следователно с право можем да кажем, че антропософията задълбочава религиозното съзнание, както в течение на предидущите лекции можехме да кажем, че тя възобновява и оживява философията, разширява Космологията обогатявайки ги с всичко, което Инспирацията и Интуицията донасят от духовните светове.
към текста >>
145.
02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37
GA_26 Мистерията на Михаил
И този външен свят не е по-малко
бог
ат на съдържа ние в сравнение с това, което в земния живот му се явява като Космос.
27. Човекът, какъвто той е на Земята, а духовния свят става външен свят. Душата гледа този човек, както на Земята гледа звездите, облаците, планините, реките.
И този външен свят не е по-малко богат на съдържа ние в сравнение с това, което в земния живот му се явява като Космос.
към текста >>
146.
04. 5. Принципи 38-61
GA_26 Мистерията на Михаил
С това историята става по-
бог
ата и по-конкретна, а не по-бедна и по-отвлечена.
51. Против едно подобно разглеждане лесно ще се възрази, че то отнема на историята елементарния и наивен характер; но тези, които повдигат подобно възражение, не са прави. Напротив, такова разглеждане задълбочава погледа в историческите събития, които могат да бъдат проследени до най-дълбоката вътрешност на човешкото същество.
С това историята става по-богата и по-конкретна, а не по-бедна и по-отвлечена.
Необходимо е само в описанието да се развие чувство и разбиране за живата човешка душа, в която проглеждаме дълбоко благодарение на това.
към текста >>
147.
20. V. Опитностите и изживяванията на Михаел през време на изпълнението на неговата космическа мисия
GA_26 Мистерията на Михаил
Имаме работа с едно протичащо действие на
Бог
овете.
Има първо една много стара епоха, когато всъщност можем да говорим само за това, което става между божествено-духовните Същества.
Имаме работа с едно протичащо действие на Боговете.
Богове изпълняват това, което им вдъхновяват подтиците на техните същества; те са съответно задоволени в тази им дейност. И значение има само това, което те изживяват при всичко това. Само в един ъгъл в полето на тази дейност на Боговете може да се забележи нещо като човечество. Човечеството е част в деятелността на Боговете.
към текста >>
Бог
ове изпълняват това, което им вдъхновяват подтиците на техните същества; те са съответно задоволени в тази им дейност.
Има първо една много стара епоха, когато всъщност можем да говорим само за това, което става между божествено-духовните Същества. Имаме работа с едно протичащо действие на Боговете.
Богове изпълняват това, което им вдъхновяват подтиците на техните същества; те са съответно задоволени в тази им дейност.
И значение има само това, което те изживяват при всичко това. Само в един ъгъл в полето на тази дейност на Боговете може да се забележи нещо като човечество. Човечеството е част в деятелността на Боговете.
към текста >>
Само в един ъгъл в полето на тази дейност на
Бог
овете може да се забележи нещо като човечество.
Има първо една много стара епоха, когато всъщност можем да говорим само за това, което става между божествено-духовните Същества. Имаме работа с едно протичащо действие на Боговете. Богове изпълняват това, което им вдъхновяват подтиците на техните същества; те са съответно задоволени в тази им дейност. И значение има само това, което те изживяват при всичко това.
Само в един ъгъл в полето на тази дейност на Боговете може да се забележи нещо като човечество.
Човечеството е част в деятелността на Боговете.
към текста >>
Човечеството е част в деятелността на
Бог
овете.
Има първо една много стара епоха, когато всъщност можем да говорим само за това, което става между божествено-духовните Същества. Имаме работа с едно протичащо действие на Боговете. Богове изпълняват това, което им вдъхновяват подтиците на техните същества; те са съответно задоволени в тази им дейност. И значение има само това, което те изживяват при всичко това. Само в един ъгъл в полето на тази дейност на Боговете може да се забележи нещо като човечество.
Човечеството е част в деятелността на Боговете.
към текста >>
Той подрежда дейността на
Бог
овете така, че в един космически ъгъл да може съществува човечеството.
Обаче духовното Същество, което от самото начало има своя поглед насочен към човечеството, е Михаел.
Той подрежда дейността на Боговете така, че в един космически ъгъл да може съществува човечеството.
И начинът, по който той развива своята дейност тук, е сродна с дейността, която по-късно се извява в човека като интелект. Само че при Михаела интелектът действува като сила, която се струи в ред на идеите през Космоса, предизвиквайки действителност. В тази сила действува Михаел. Неговата служба е да управлява космическата интелектуалност. Той желае да има по-нататъшен напредък в неговата област.
към текста >>
Това, през което
Бог
овете минават като развитие в линията на откъсване на интелектуалността от тяхната космическа деятелност до нейното внедряване в човешката природа, стои като един открит факт в света.
Михаел иска, щото това, което се развива в човечеството като интелигентност, да се поддържа непрестанно във връзка с божествено-духовните Същества. Това обаче среща една съпротива.
Това, през което Боговете минават като развитие в линията на откъсване на интелектуалността от тяхната космическа деятелност до нейното внедряване в човешката природа, стои като един открит факт в света.
Ако има същества които притежават една възприемателна способност, чрез която могат да виждат тези събития, те могат да ги използуват за свои цели. А такива същества съществуват. Това са ариманическите същества. Те са изцяло така устроени, че могат да погълнат в себе си всичко, което се откъсва като Интелигентност от Боговете. Те имат способността да съединят с тяхното собствено същество сбора на цялата интелектуалност.
към текста >>
Те са изцяло така устроени, че могат да погълнат в себе си всичко, което се откъсва като Интелигентност от
Бог
овете.
Това обаче среща една съпротива. Това, през което Боговете минават като развитие в линията на откъсване на интелектуалността от тяхната космическа деятелност до нейното внедряване в човешката природа, стои като един открит факт в света. Ако има същества които притежават една възприемателна способност, чрез която могат да виждат тези събития, те могат да ги използуват за свои цели. А такива същества съществуват. Това са ариманическите същества.
Те са изцяло така устроени, че могат да погълнат в себе си всичко, което се откъсва като Интелигентност от Боговете.
Те имат способността да съединят с тяхното собствено същество сбора на цялата интелектуалност. Благодарение на това те стават най-големите, всеобхватни и всепроникващи Интелигенции на Космоса.
към текста >>
Това, което по-рано лъчезареше само от
Бог
овете, блести сега като откровение на Божественото от света на звездите По-рано светът беше управляван чрез самото божествено същество; сега той е управляван чрез божественото откровение превърнало се в нещо обективно, зад което божествените същества преминават следващата степен на тяхното собствено развитие.
Развитието върви напред. Интелектуалността, която първо се намираше изцяло в областта на божествената духовна дейност, се откъсва толкова много от тази област, че се превръща в одушевяване на Космоса, в душа на Космоса.
Това, което по-рано лъчезареше само от Боговете, блести сега като откровение на Божественото от света на звездите По-рано светът беше управляван чрез самото божествено същество; сега той е управляван чрез божественото откровение превърнало се в нещо обективно, зад което божествените същества преминават следващата степен на тяхното собствено развитие.
към текста >>
Тук Михаел може да се покаже в една светлинна аура, в един жест на духовно Същество, в който се изявява целият блясък, цялото величие на миналата Интелигентност на
Бог
овете.
Михаел не може да принуди хората за нищо. Защото принудата е престанала да съществува именно благо дарение на това, че Интелигентността е преминала напълно в областта на човешката индивидуалност. Обаче Михаел може да разгърне това, което иска да разгърне, в едно величествено образцово действие на свръхсетивния свят, който граничи непосредствено с видимия свят.
Тук Михаел може да се покаже в една светлинна аура, в един жест на духовно Същество, в който се изявява целият блясък, цялото величие на миналата Интелигентност на Боговете.
Тук той може да покаже, как действието на тази Интелигентност на миналото е още по-истинно, по-красиво и по-добродетелно от всичко, което се намира в непосредствената настояща Интелигентност, която се разлива от Ариман в един измамен и съблазнителен блясък. Той може да покаже, как за него Ариман е нисшият дух и се намира под неговите нозе.
към текста >>
148.
22. VІ. Бъдещето на човечеството и дейността на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Той живее като едно проникнато от
Бог
а същество в един непроникнат от
Бог
а свят.
В този слънчево-божествен, но не живо-божествен свят живее човекът. Обаче в резултат на действието на Михаел върху него като човек той е запазил връзката със същността на Божествено-духовното.
Той живее като едно проникнато от Бога същество в един непроникнат от Бога свят.
В този опразнен от Бога свят човекът да внесе това, което е в самия него, това, което самото негово същество е станало в тази епоха.
към текста >>
В този опразнен от
Бог
а свят човекът да внесе това, което е в самия него, това, което самото негово същество е станало в тази епоха.
В този слънчево-божествен, но не живо-божествен свят живее човекът. Обаче в резултат на действието на Михаел върху него като човек той е запазил връзката със същността на Божествено-духовното. Той живее като едно проникнато от Бога същество в един непроникнат от Бога свят.
В този опразнен от Бога свят човекът да внесе това, което е в самия него, това, което самото негово същество е станало в тази епоха.
към текста >>
Ние трябва да научим езика на Христа, за да говорим с него не само върху освобождението от природата, не само върху душата и
Бог
а, а върху Космоса.
Да разберем смисъла на Михаеловата мисия във вселената, в космоса, това значи да можем да говорим така. Днес ние трябва да можем да говорим за природата така, както изисква това етапът на развитие на Съзнателната душа. Ние трябва да можем да приемем в нас чисто естественонаучния начин на мислене. Обаче ние ще трябва да се научим да говорим върху природата също и така т. е. да се научим да чувствуваме и така както подобава на Христа.
Ние трябва да научим езика на Христа, за да говорим с него не само върху освобождението от природата, не само върху душата и Бога, а върху Космоса.
Да остане нашата човешка връзка с първичното Божествено-духовно така запазена, да разбираме да използуваме езика на Христа върху Космоса, до това ние ще стигнем, когато с вътрешното чувство на сърцето се вживеем напълно в това, което Михаел и неговите сътрудници с техните дела са между нас. За щото да разберем Михаела, това значи да намерим днес пътя към Логоса, където Христос живее днес между човеците на Земята.
към текста >>
149.
24. VІІ. Изживяването на Михаел-Христос от човека
GA_26 Мистерията на Михаил
Който може да приеме в своя възглед вътрешното виждане на Михаеловото Същество и неговите дела с дълбокото чувство на своята душа, той ще добие едно истинско разбиране за това, как човек трябва да гледа на един свят, който не е вече нито божествена Същност, нито Откровение на тази Същност, нито нейно действие, а само произведение на
Бог
овете.
Който може да приеме в своя възглед вътрешното виждане на Михаеловото Същество и неговите дела с дълбокото чувство на своята душа, той ще добие едно истинско разбиране за това, как човек трябва да гледа на един свят, който не е вече нито божествена Същност, нито Откровение на тази Същност, нито нейно действие, а само произведение на Боговете.
Да погледне човек с познание в този свят, това значи да има пред себе си форми, които навсякъде говорят ясно за Божественото. Но ако не се подава на никаква илюзия, човек не намира в тези форми саможивеещо божествено Битие. И той не ще трябва да хвърли такъв поглед само в областта на познанието на света. В това познание най-ясно се изявява конфигурацията на света, който днес заобикаля човека. Обаче много по-съществено за всекидневния живот са чувствуването, воленето, работата в един свят в своя строеж наистина е чувствуван като божествен, но не може да бъде изпитван като божествено-оживен.
към текста >>
Благодарение на това никога не може да настъпи възможността, чрез впечатленията, които получават от Михаеловото Същество, хората да превърнат възгледа на природата в нещо фантастично или пък да искат да изградят практическия морален живот в един устроен от
Бог
а, но неоживен от
Бог
а свят, така, като че биха съществували в него подтици, чийто морално-духовен носител да не бъде самият човек.
В този свят-произведение за истински чувствуващия човек може да просияе Михаиловото Същество и настоящия свят на неговите дела. Михаел не се показва като явление във физическия свят. С цялата своя дейност той се държи в една свръхсетивна област, която непосредствено граничи с физическия свят на настоящата фаза на развитието.
Благодарение на това никога не може да настъпи възможността, чрез впечатленията, които получават от Михаеловото Същество, хората да превърнат възгледа на природата в нещо фантастично или пък да искат да изградят практическия морален живот в един устроен от Бога, но неоживен от Бога свят, така, като че биха съществували в него подтици, чийто морално-духовен носител да не бъде самият човек.
Пренасяйки се в духовната област, било чрез мисълта, било чрез волята, човек винаги ще трябва да дойде до Михаела.
към текста >>
Природата трябва да бъде позната и изживяна така, че всичко е останало празно от
бог
овете.
Природата трябва да бъде позната и изживяна така, че всичко е останало празно от боговете.
Поради това в така устроеното отношение към света човек не изживява вече себе си. Доколкото човекът е едно свръхсетивно същество, неговото подходящо за епохата становище към природата не му дава нищо относно неговото собствено същество. Когато има пред своя поглед само това становище, той също не може да живее морално така, както подобава на неговата човечност.
към текста >>
150.
26. VІІІ. Мисията на Михаела в епохата на свободата на човека
GA_26 Мистерията на Михаил
И в духовната Светлина той ще чувствува силата, която го води с все по-възвишено и по-разширено съзнание в света, в който ще се намери отново като свободен човек с
Бог
овете на своя произход.
Тогава и духовната Топлина човекът да чувствува онзи Импулс, който така го пренася в неговото космическо бъдеще, че може да остане на първичните дарове на своите божествено-духовни Същества, въпреки че се е развил до една свободна индивидуалност в техните светове.
И в духовната Светлина той ще чувствува силата, която го води с все по-възвишено и по-разширено съзнание в света, в който ще се намери отново като свободен човек с Боговете на своя произход.
към текста >>
Да иска човек да постоянствува в първичното битие, да иска да запази първоначалната, наивна царуваща в човека доброта на
Бог
овете и да се страхува да използува напълно свободата, това води в този свят на настоящето време, в което всичко е заложено върху развитието на неговата свобода, това води, казвам, до Луцифер, който иска да знае този настоящ свят отречен.
Да иска човек да постоянствува в първичното битие, да иска да запази първоначалната, наивна царуваща в човека доброта на Боговете и да се страхува да използува напълно свободата, това води в този свят на настоящето време, в което всичко е заложено върху развитието на неговата свобода, това води, казвам, до Луцифер, който иска да знае този настоящ свят отречен.
към текста >>
151.
28. ІХ. Мировите мисли в действието на Михаела и в действието на Аримана
GA_26 Мистерията на Михаил
Защото Михаел носи в себе си всички първо начални сили на своите
Бог
ове и тези на човека.
Обаче Михаел никога не е усвоил Интелектуалността за себе си. Той я управлява като божествено-духов на Сила, като се чувствува свързан с божествено-духовните Същества. Благодарение на това, когато той прониква Интелектуалността се вижда, че тази Интелектуалност има възможност да бъде еднакво добре един израз на сърцето, на душата, както и на главата, на духа.
Защото Михаел носи в себе си всички първо начални сили на своите Богове и тези на човека.
Благодарение на това той не предава на Интелектуалността нещо ледено-студено, бездушие, а стои при нея по един вътрешно-топъл, пълнодушевен начин.
към текста >>
152.
30. 1. Първо съзерцание: пред вратите на съзнателната душа. Как Михаел подготвя свръхсетивно своята мисия чрез побеждаването на Луцифер
GA_26 Мистерията на Михаил
"Добрия Герхард" е един
бог
ат търговец от Кьолн.
Един хубав пример в това отношение е разказът за "добрия Герхард", който е запазен в едно съчинение на Рудолф фон Емс, живял през първата половина на 13-ия век.
"Добрия Герхард" е един богат търговец от Кьолн.
Той предприема едно търговско пътешествие за Русия, Литва и Прусия, за да закупи соболеви кожи. След това отива в Дамаск, Ниневия, за да закупи копринени тъкани и други подобни.
към текста >>
Търговецът от Кьолн отказва всичко, което му се предлага като по-чести и
бог
атства, и се завръща в Кьолн, за да бъде там по-нататък скромният търговец, какъвто е бил.
Синът на Герхард безкористно се отказва от годеницата на Краля и тя му е върната. И двамата остават известно време при Герхард. След това той приготвя един кораб, за да ги отведе в Англия Когато освободените от Герхард пленници, които отново бяха заели своето високо обществено положение, можаха да го поздравят като гост в Англия, те искат да го изберат за крал. Но той им отговаря, че им е довел законната кралска двойка. Те също са считали Вилхелм за загинал и искаха да намерят друг крал за страната, тъй като в отсъствието на Вилхелм положението в страната беше станало хаотично.
Търговецът от Кьолн отказва всичко, което му се предлага като по-чести и богатства, и се завръща в Кьолн, за да бъде там по-нататък скромният търговец, какъвто е бил.
Разказът е така съчинен, че саксонския кайзер, Отто Първи отива в Кьолн, за да се запознае с "добрия Герхард". Защото могъщият Кайзер беше изпаднал в изкушението да иска "земно възмездие" за някои неща, които беше извършил. Благодарение на това, че се запознава с Герхард, той почувствувал в неговия пример, че и един прост човек е извършил много, неизказано много добри дела даване на всичките си стоки, които беше придобили, за да освободи пленниците; връщане на годеницата на своя син на нейния законен годеник краля на Англия; след това всичко, което е направил, за да върне Вилхелм в Англия и така нататък без за това да пожелае някаква земна отплата, а цялата отплата очаква само от Бога. В устата на хората този човек носи името "добрият Герхард"; Кайзерът чувствува, че е получил един мощен религиозно-морален подтик чрез запознаването с начина на мислене, чувствуване и действуване на Герхард.
към текста >>
Благодарение на това, че се запознава с Герхард, той почувствувал в неговия пример, че и един прост човек е извършил много, неизказано много добри дела даване на всичките си стоки, които беше придобили, за да освободи пленниците; връщане на годеницата на своя син на нейния законен годеник краля на Англия; след това всичко, което е направил, за да върне Вилхелм в Англия и така нататък без за това да пожелае някаква земна отплата, а цялата отплата очаква само от
Бог
а.
Но той им отговаря, че им е довел законната кралска двойка. Те също са считали Вилхелм за загинал и искаха да намерят друг крал за страната, тъй като в отсъствието на Вилхелм положението в страната беше станало хаотично. Търговецът от Кьолн отказва всичко, което му се предлага като по-чести и богатства, и се завръща в Кьолн, за да бъде там по-нататък скромният търговец, какъвто е бил. Разказът е така съчинен, че саксонския кайзер, Отто Първи отива в Кьолн, за да се запознае с "добрия Герхард". Защото могъщият Кайзер беше изпаднал в изкушението да иска "земно възмездие" за някои неща, които беше извършил.
Благодарение на това, че се запознава с Герхард, той почувствувал в неговия пример, че и един прост човек е извършил много, неизказано много добри дела даване на всичките си стоки, които беше придобили, за да освободи пленниците; връщане на годеницата на своя син на нейния законен годеник краля на Англия; след това всичко, което е направил, за да върне Вилхелм в Англия и така нататък без за това да пожелае някаква земна отплата, а цялата отплата очаква само от Бога.
В устата на хората този човек носи името "добрият Герхард"; Кайзерът чувствува, че е получил един мощен религиозно-морален подтик чрез запознаването с начина на мислене, чувствуване и действуване на Герхард.
към текста >>
153.
34. 3. Продължение на второто съзерцание: Пречки и съдействие за силите на Михаел при изгрева на епохата на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
На прехода на 11-то и 12-то столетие виждаме една ясна проява на това смущение във възникването на така нареченото "доказателство за съществуването на
Бог
а" /особено чрез Анселм фон Кентърбъри/.
Внедряването на Съзнателната душа предизвиква из цяла Европа едно смущение в изживяването на религиозните вероизповедания и на култа.
На прехода на 11-то и 12-то столетие виждаме една ясна проява на това смущение във възникването на така нареченото "доказателство за съществуването на Бога" /особено чрез Анселм фон Кентърбъри/.
Съществуването на Бога трябваше да бъде доказано чрез основания на ума. Такъв един стремеж можеше да се яви само тогава, когато беше на изчезване старият начин на изживяване на "Бога" със силите на човешката душа. Защото това, което се изживява по този начин, то не се доказва логически.
към текста >>
Съществуването на
Бог
а трябваше да бъде доказано чрез основания на ума.
Внедряването на Съзнателната душа предизвиква из цяла Европа едно смущение в изживяването на религиозните вероизповедания и на култа. На прехода на 11-то и 12-то столетие виждаме една ясна проява на това смущение във възникването на така нареченото "доказателство за съществуването на Бога" /особено чрез Анселм фон Кентърбъри/.
Съществуването на Бога трябваше да бъде доказано чрез основания на ума.
Такъв един стремеж можеше да се яви само тогава, когато беше на изчезване старият начин на изживяване на "Бога" със силите на човешката душа. Защото това, което се изживява по този начин, то не се доказва логически.
към текста >>
Такъв един стремеж можеше да се яви само тогава, когато беше на изчезване старият начин на изживяване на "
Бог
а" със силите на човешката душа.
Внедряването на Съзнателната душа предизвиква из цяла Европа едно смущение в изживяването на религиозните вероизповедания и на култа. На прехода на 11-то и 12-то столетие виждаме една ясна проява на това смущение във възникването на така нареченото "доказателство за съществуването на Бога" /особено чрез Анселм фон Кентърбъри/. Съществуването на Бога трябваше да бъде доказано чрез основания на ума.
Такъв един стремеж можеше да се яви само тогава, когато беше на изчезване старият начин на изживяване на "Бога" със силите на човешката душа.
Защото това, което се изживява по този начин, то не се доказва логически.
към текста >>
Съществуващата по-рано форма беше такава, че човек имаше душевното възприятие на духовните Същества/Интелигенции/ до
Бог
а нагоре; новият начин, новата форма беше тази, човек да си образува по интелектуален начин мисли върху "първопричините" на вселената.
Съществуващата по-рано форма беше такава, че човек имаше душевното възприятие на духовните Същества/Интелигенции/ до Бога нагоре; новият начин, новата форма беше тази, човек да си образува по интелектуален начин мисли върху "първопричините" на вселената.
За първи начин хората имаха на разположение силите на Михаел, намиращи се в духовната област, която граничи не посредствено със земната област. Тези сили въоръжиха душата със способности за да може да възприема Интелигенциите на вселената като Същества, които се намират зад мисловните сили насочени към сетивния свят. За втория начин трябваше тепърва да се образува едно съединяване на душата със силите на Михаел.
към текста >>
Обаче такива идеи не могат да бъдат интелектуалистични идеи, които изискват също доказателства за съществуването на
Бог
а; те трябва да бъдат такива, които още съдържат нещо от имагинацията.
Разсъдъчната или Чувствуващата душа можеше да си представи това съединение. Защото тази душа още имаше както за духа така и за материята идеи, които бяха близки една от друга, така щото едната /материята/ можеше да бъде представена като преминаваща в другия /в духа/.
Обаче такива идеи не могат да бъдат интелектуалистични идеи, които изискват също доказателства за съществуването на Бога; те трябва да бъдат такива, които още съдържат нещо от имагинацията.
Чрез това в материята се чувствува действуващият дух, а в духа стремежът към материята. Идеи от този род имат зад себе си космическите си ли на Михаел.
към текста >>
154.
38. 5. Коледно съзерцание: Тайната на Логоса
GA_26 Мистерията на Михаил
Както в древността хората са виждали в положението на звездите и в техните движения делата, жестовете на мировите божествени Същества, както в тези положения и движения те четяха словата на
бог
овете, така сега "природните процеси" станаха израз на
Бог
инята на Земята.
Както в древността хората са виждали в положението на звездите и в техните движения делата, жестовете на мировите божествени Същества, както в тези положения и движения те четяха словата на боговете, така сега "природните процеси" станаха израз на Богинята на Земята.
Защото хората си представяха божеството, което действува в природата, от женски род.
към текста >>
Познаващите говореха за делата на "
бог
инята", когато искаха да направят разбираеми процесите, които стават в "природата".
Познаващите говореха за делата на "богинята", когато искаха да направят разбираеми процесите, които стават в "природата".
Едвам с постепенното появяване на Съзнателната душа това живо, вътрешно одушевено разглеждане на природата стана неразбираемо за хората.
към текста >>
Дъщерята на Деметра, Персефона, е принудена от
бог
а на долния свят да го следва в неговото царство.
Дъщерята на Деметра, Персефона, е принудена от бога на долния свят да го следва в неговото царство.
На края всичко това завършва така, че тя прекарва в долния свят само половината от годината, а другата поло вина обитава в горния свят.
към текста >>
155.
40. 6. Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота
GA_26 Мистерията на Михаил
И мировото Тяло показва в подреждането на звездите и в движението на звездите, какво е било някога интелигентното и волево действие на
Бог
овете.
В по-късната космическа епоха след Сатурновото и Слънчевото развитие действието на Интелигентността и на Волята на божествено-духовните Същества стана все по-вътрешно духовно. Това, в което те първоначално упражняваха своята дейност, стана "мирово тяло", хармонично подреждане на звездите в мировото пространство. Когато насочваме поглед назад върху тези неща в едно духовно съзерцание на света, ние можем да кажем: от първоначалния дух-тяло на творящите света същества се роди мировият дух и мировото тяло.
И мировото Тяло показва в подреждането на звездите и в движението на звездите, какво е било някога интелигентното и волево действие на Боговете.
Обаче за космическото настояще това, което някога е било свободно движещи се Интелигентност на Боговете и Воля на Боговете в звездите, се е втвърдило като закони в тези звезди. Следователно това, което днес за земните хора идва на Земята като светлина от небесните звезди, не е непосредствен израз на Интелигентността и на Волята на Боговете, а един застинал знак на това, което те са били някога в звездите. Ето защо в устройството на звездното небе, което буди удивление в човешката душа, можем да виждаме една минало, но не едно настоящо откровение на Боговете.
към текста >>
Обаче за космическото настояще това, което някога е било свободно движещи се Интелигентност на
Бог
овете и Воля на
Бог
овете в звездите, се е втвърдило като закони в тези звезди.
В по-късната космическа епоха след Сатурновото и Слънчевото развитие действието на Интелигентността и на Волята на божествено-духовните Същества стана все по-вътрешно духовно. Това, в което те първоначално упражняваха своята дейност, стана "мирово тяло", хармонично подреждане на звездите в мировото пространство. Когато насочваме поглед назад върху тези неща в едно духовно съзерцание на света, ние можем да кажем: от първоначалния дух-тяло на творящите света същества се роди мировият дух и мировото тяло. И мировото Тяло показва в подреждането на звездите и в движението на звездите, какво е било някога интелигентното и волево действие на Боговете.
Обаче за космическото настояще това, което някога е било свободно движещи се Интелигентност на Боговете и Воля на Боговете в звездите, се е втвърдило като закони в тези звезди.
Следователно това, което днес за земните хора идва на Земята като светлина от небесните звезди, не е непосредствен израз на Интелигентността и на Волята на Боговете, а един застинал знак на това, което те са били някога в звездите. Ето защо в устройството на звездното небе, което буди удивление в човешката душа, можем да виждаме една минало, но не едно настоящо откровение на Боговете.
към текста >>
Следователно това, което днес за земните хора идва на Земята като светлина от небесните звезди, не е непосредствен израз на Интелигентността и на Волята на
Бог
овете, а един застинал знак на това, което те са били някога в звездите.
В по-късната космическа епоха след Сатурновото и Слънчевото развитие действието на Интелигентността и на Волята на божествено-духовните Същества стана все по-вътрешно духовно. Това, в което те първоначално упражняваха своята дейност, стана "мирово тяло", хармонично подреждане на звездите в мировото пространство. Когато насочваме поглед назад върху тези неща в едно духовно съзерцание на света, ние можем да кажем: от първоначалния дух-тяло на творящите света същества се роди мировият дух и мировото тяло. И мировото Тяло показва в подреждането на звездите и в движението на звездите, какво е било някога интелигентното и волево действие на Боговете. Обаче за космическото настояще това, което някога е било свободно движещи се Интелигентност на Боговете и Воля на Боговете в звездите, се е втвърдило като закони в тези звезди.
Следователно това, което днес за земните хора идва на Земята като светлина от небесните звезди, не е непосредствен израз на Интелигентността и на Волята на Боговете, а един застинал знак на това, което те са били някога в звездите.
Ето защо в устройството на звездното небе, което буди удивление в човешката душа, можем да виждаме една минало, но не едно настоящо откровение на Боговете.
към текста >>
Ето защо в устройството на звездното небе, което буди удивление в човешката душа, можем да виждаме една минало, но не едно настоящо откровение на
Бог
овете.
Това, в което те първоначално упражняваха своята дейност, стана "мирово тяло", хармонично подреждане на звездите в мировото пространство. Когато насочваме поглед назад върху тези неща в едно духовно съзерцание на света, ние можем да кажем: от първоначалния дух-тяло на творящите света същества се роди мировият дух и мировото тяло. И мировото Тяло показва в подреждането на звездите и в движението на звездите, какво е било някога интелигентното и волево действие на Боговете. Обаче за космическото настояще това, което някога е било свободно движещи се Интелигентност на Боговете и Воля на Боговете в звездите, се е втвърдило като закони в тези звезди. Следователно това, което днес за земните хора идва на Земята като светлина от небесните звезди, не е непосредствен израз на Интелигентността и на Волята на Боговете, а един застинал знак на това, което те са били някога в звездите.
Ето защо в устройството на звездното небе, което буди удивление в човешката душа, можем да виждаме една минало, но не едно настоящо откровение на Боговете.
към текста >>
В "земната история" живеят интелигентността и волята на човеците, първо във връзка с космическата Интелигентност /Разум/ и Воля на
Бог
овете, след това самостоятелно.
В "земната история" живеят интелигентността и волята на човеците, първо във връзка с космическата Интелигентност /Разум/ и Воля на Боговете, след това самостоятелно.
В "небесната история" живееха Интелигентността /Разумът/ и Волята на свързаните с човечеството божествено-духовни Същества.
към текста >>
Както вече посочих, в своето съзнание хората трудно изоставят старите светогледи, в които те си представят
Бог
овете и човеците действуващи заедно.
Както вече посочих, в своето съзнание хората трудно изоставят старите светогледи, в които те си представят Боговете и човеците действуващи заедно.
-Така "същинската земна история" съществува едва от развитието на Разсъдъчната или Чувствуваща душа Човекът още "мисли" в смисъла на това, което е било. Едвам там, където се развиват първите зародиши на Съзнателната душа, те започват да насочват своя поглед върху "същинската история". И в това, което отделено от Божествено-Духовното като човешко духовно, става история, хората могат да изживеят свободната интелигентност в свободна воля.
към текста >>
Със своето собствено Същество той стои в неизчислимото; обаче той произвежда уравновесяването между неизчислимото и изчислимото, което носи в себе си като мирова мисъл, която е получил от своите
бог
ове.
Тогава влиза в действие Михаел.
Със своето собствено Същество той стои в неизчислимото; обаче той произвежда уравновесяването между неизчислимото и изчислимото, което носи в себе си като мирова мисъл, която е получил от своите богове.
към текста >>
156.
44. 8. Първа част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в миналите съществувания между смъртта и едно ново раждане
GA_26 Мистерията на Михаил
Човекът е идеал и цел на
бог
овете.
Нещо величествено се разкрива, когато човек гледа това състояние на нещата.
Човекът е идеал и цел на боговете.
Обаче гледането на това състояние на нещата не може да бъде източник на превъзнасяне и гордост за човека. Защото той трябва да счита като нещо идващо от него само това, което в течение на земните съществувания е направил себесъзнателно от себе си. А изразено в космически отношения, това е твърде малко в сравнение с онова, което Боговете са създали като основа на неговото собствено същество от Макрокосмоса, който те представляват, като микрокосмос, какъвто е самият човек. Божествено-духовните същества стоят в космоса едни срещу други. Видимият израз на това срещустоене е формата на звездното небе.
към текста >>
А изразено в космически отношения, това е твърде малко в сравнение с онова, което
Бог
овете са създали като основа на неговото собствено същество от Макрокосмоса, който те представляват, като микрокосмос, какъвто е самият човек.
Нещо величествено се разкрива, когато човек гледа това състояние на нещата. Човекът е идеал и цел на боговете. Обаче гледането на това състояние на нещата не може да бъде източник на превъзнасяне и гордост за човека. Защото той трябва да счита като нещо идващо от него само това, което в течение на земните съществувания е направил себесъзнателно от себе си.
А изразено в космически отношения, това е твърде малко в сравнение с онова, което Боговете са създали като основа на неговото собствено същество от Макрокосмоса, който те представляват, като микрокосмос, какъвто е самият човек.
Божествено-духовните същества стоят в космоса едни срещу други. Видимият израз на това срещустоене е формата на звездното небе. Те искаха да създадат в едно единство това, които самите те са заедно.
към текста >>
157.
46. 9. Втора част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в минали съществувания между смъртта и едно ново раждане?
GA_26 Мистерията на Михаил
Вярно е това, че в много древни времена в звездите живееше Волята на
Бог
овете и Интелигентността /Разумът/ на
Бог
овете.
Вярно е това, че в много древни времена в звездите живееше Волята на Боговете и Интелигентността /Разумът/ на Боговете.
През по-късни времена звездите преминаха в областта на "изчисляемото". Боговете не действуват вече върху човека чрез това, което е станало тяхно произведение. Обаче чрез своето етерно тяло човекът постепенно навлиза в едно собствено отношение със звездите, както чрез своето физическо тяло той влиза в такова отношение със земната притегателна сила.
към текста >>
Бог
овете не действуват вече върху човека чрез това, което е станало тяхно произведение.
Вярно е това, че в много древни времена в звездите живееше Волята на Боговете и Интелигентността /Разумът/ на Боговете. През по-късни времена звездите преминаха в областта на "изчисляемото".
Боговете не действуват вече върху човека чрез това, което е станало тяхно произведение.
Обаче чрез своето етерно тяло човекът постепенно навлиза в едно собствено отношение със звездите, както чрез своето физическо тяло той влиза в такова отношение със земната притегателна сила.
към текста >>
158.
52. 12. Гнозис и Антропософия
GA_26 Мистерията на Михаил
Със своето същество човекът или се отдава на външния свят, тогава чрез сетива та му се изявяват
Бог
овете.
В тази епоха не съществуваше още едно особено развитие на един "ум", който да живее наред със сетивното възприятие в човека.
Със своето същество човекът или се отдава на външния свят, тогава чрез сетива та му се изявяват Боговете.
Или той се оттегля в своята вътрешност, в своя вътрешен живот откъсвайки се от външния свят, и тогава той изпитва в своята вътрешност едно тъпо чувство на живот.
към текста >>
На нейно място настъпва възприемането на така да се каже напуснатите от
Бог
овете сетивни впечатления, възприемането на цветовете, на топлинните състояния, без в тях да се изявяват
Бог
овете.
Един важен прелом настъпва, когато се развива Усещащата Душа. Изявата на Божественото чрез сетивата се затъмнява.
На нейно място настъпва възприемането на така да се каже напуснатите от Боговете сетивни впечатления, възприемането на цветовете, на топлинните състояния, без в тях да се изявяват Боговете.
Във вътрешността Божественото се изявява в духовна форма, в идеи-образ. И човекът възприема света от две страни: отвън чрез сетивните впечатления, отвътре чрез идейните духовни впечатления. Сега човекът трябва да стигне до там, да възприема духовните впечатления така определено, така оформени, както по-рано възприемаше проникнатите от Боговете сетивни впечатления. Докато царува епохата на Усещащата душа/Сетивната душа/, той може да върши това. Защото от неговото вътрешно същество възникват за него идейните образи по един напълно оформен начин.
към текста >>
Сега човекът трябва да стигне до там, да възприема духовните впечатления така определено, така оформени, както по-рано възприемаше проникнатите от
Бог
овете сетивни впечатления.
Един важен прелом настъпва, когато се развива Усещащата Душа. Изявата на Божественото чрез сетивата се затъмнява. На нейно място настъпва възприемането на така да се каже напуснатите от Боговете сетивни впечатления, възприемането на цветовете, на топлинните състояния, без в тях да се изявяват Боговете. Във вътрешността Божественото се изявява в духовна форма, в идеи-образ. И човекът възприема света от две страни: отвън чрез сетивните впечатления, отвътре чрез идейните духовни впечатления.
Сега човекът трябва да стигне до там, да възприема духовните впечатления така определено, така оформени, както по-рано възприемаше проникнатите от Боговете сетивни впечатления.
Докато царува епохата на Усещащата душа/Сетивната душа/, той може да върши това. Защото от неговото вътрешно същество възникват за него идейните образи по един напълно оформен начин. Той е изпълнен отвътре с едно духовно съдържание свободно от сетивни впечатления, което е едно копие на съдържанието на света. Ако по-рано Боговете му се изявяваха в сетивна дреха, сега те му се изявяват в духовна дреха.
към текста >>
Ако по-рано
Бог
овете му се изявяваха в сетивна дреха, сега те му се изявяват в духовна дреха.
И човекът възприема света от две страни: отвън чрез сетивните впечатления, отвътре чрез идейните духовни впечатления. Сега човекът трябва да стигне до там, да възприема духовните впечатления така определено, така оформени, както по-рано възприемаше проникнатите от Боговете сетивни впечатления. Докато царува епохата на Усещащата душа/Сетивната душа/, той може да върши това. Защото от неговото вътрешно същество възникват за него идейните образи по един напълно оформен начин. Той е изпълнен отвътре с едно духовно съдържание свободно от сетивни впечатления, което е едно копие на съдържанието на света.
Ако по-рано Боговете му се изявяваха в сетивна дреха, сега те му се изявяват в духовна дреха.
към текста >>
Сега вече образите на
бог
овете на света не възникват от само себе си във вътрешността на човешкото същество.
След това започва епохата на Разсъдъчната или Чувствуваща душа.
Сега вече образите на боговете на света не възникват от само себе си във вътрешността на човешкото същество.
Човекът трябва да употреби вътрешно сила, за да ги извлече от своята душа.
към текста >>
Употребявайки вътрешна сила, за да черпи от себе си образите на
Бог
овете на света, човекът получава отговори.
Външният свят със своите сетивни възприятия се превръща във въпрос.
Употребявайки вътрешна сила, за да черпи от себе си образите на Боговете на света, човекът получава отговори.
към текста >>
Така зад обикновения културен живот съществуваше именно в епохата на Разсъдъчната или Чувствуваща душа един
бог
ато развит живот на мистериите.
Обаче зад всичко това стоеше светът на мистериите. В него се пазеше с вярност това, което още съществуваше в Гнозиса от епохата на Усещащата душа. Душите бяха обучавани за това вярно съхранение. По пътя на обикновеното развитие се роди Разсъдъчната или Чувствуваща душа. Чрез едно особено обучение Усещащата душа биваше отново оживена.
Така зад обикновения културен живот съществуваше именно в епохата на Разсъдъчната или Чувствуваща душа един богато развит живот на мистериите.
към текста >>
В тези мистерии живееха образите на
Бог
овете на света и благодарение на това, че те бяха направени съдържание на един култ.
В тези мистерии живееха образите на Боговете на света и благодарение на това, че те бяха направени съдържание на един култ.
Когато погледнем към вътрешността на тези мистерии, ние виждаме света в изображение на най-чудните устройства на култа.
към текста >>
Така импулсите на епохата на Усещащата душа се развиха по-нататък под влиянието на самите "
бог
ове".
Тогава в най-висшите мистерийни центрове слизаха духовни Същества от духовния Космос, които идваха в помощ на усилията на стремящите се към познание хора.
Така импулсите на епохата на Усещащата душа се развиха по-нататък под влиянието на самите "богове".
Роди се един Гнозис на мистериите, за който много малко хора имаха някакво предчувствие. Наред с него съществуваше това, което можеше да бъде прието от хората с помощта на Разсъдъчната или Чувствуваща душа. Това беше екзотеричният Гнозис, от който в следващите времена са достигнали само откъслеци.
към текста >>
Тази езотерична мъдрост все повече премина сама под грижите на "
бог
овете".
В езотеричния Гнозис на мистериите хората ставаха все повече неспособни да се издигнат до развитието на Усещащата душа.
Тази езотерична мъдрост все повече премина сама под грижите на "боговете".
И това е една тайна на историческото развитие на човечеството, че в това развитие действуваха така да се каже "божествените мистерии" от първите християнски столетия чак до Средновековието.
към текста >>
От направеното описание се вижда, че тя не може да бъде никакво възобновяване на Гнозиса, който имаше като свое съдържание начина на познание доставен от Усещащата душа, но че тя може да почерпи от Съзнателната душа по съвършено нов начин също едно така
бог
ато съдържание.
Антропософията се стреми към това ново разбиране.
От направеното описание се вижда, че тя не може да бъде никакво възобновяване на Гнозиса, който имаше като свое съдържание начина на познание доставен от Усещащата душа, но че тя може да почерпи от Съзнателната душа по съвършено нов начин също едно така богато съдържание.
към текста >>
159.
59. 1. Сетивната и мислителна организация на човека в нейното отношение към света
GA_26 Мистерията на Михаил
Всеки път, когато човекът съблича нещо от своето прието същество, неговото душевно съдържание наистина става от една страна по-бедно; но от друга страна той същевременно става по-
бог
ат.
Всеки път, когато човекът съблича нещо от своето прието същество, неговото душевно съдържание наистина става от една страна по-бедно; но от друга страна той същевременно става по-богат.
Ако след събличането на физическото тяло човек има още пред себе си красотата на сетивния растителен свят само в избледняла форма, в замяна на това пред него застава целият свят на елементарните същества, които живеят в растителното царство.
към текста >>
160.
61. 2. Памет и Съвест
GA_26 Мистерията на Михаил
Ако той би се проявявал само като такъв, тогава човекът не би носил в себе си себесъзнание, а едно съзнание на
бог
овете.
В тази същинска мислителна организация се намира също областта, чрез която човекът изживява своето себесъзнание. Мислителният организъм е един звезден организъм.
Ако той би се проявявал само като такъв, тогава човекът не би носил в себе си себесъзнание, а едно съзнание на боговете.
Обаче мислителният организъм е един звезден организъм, отделен от Космоса и пренесен в земните процеси. Изживявайки звездния свят в земната област, човекът става едно себесъзнателно същество.
към текста >>
161.
65. 4. Исторически сътресения при възникването на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Всичко, което се крие в Разсъдъчната душа като съдържание на духа и на душата, излиза наяве в
бог
атия живот в съществуването на гърците и римляните.
Гърция и Рим разцъфтяват във времето, когато в човечеството се развива Разсъдъчната или Чувствуваща душа. Да, гърците и римляните са същинските носители на това развитие. Обаче развитието на този етап на душата при тези народи не носи в себе си един зародиш, който би могъл да развие из себе си по един правилен начин Съзнателната душа.
Всичко, което се крие в Разсъдъчната душа като съдържание на духа и на душата, излиза наяве в богатия живот в съществуването на гърците и римляните.
То не може да се влее със собствена сила в Съзнателната душа.
към текста >>
162.
20. Типични лечебни средства
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Ако сега поради една отблъсната дейност на азовия организъм централният мозък става по-беден на нервносетивната дейности по-
бог
ат на храносмилателната дейност, т.е.
Ако сега поради една отблъсната дейност на азовия организъм централният мозък става по-беден на нервносетивната дейности по-богат на храносмилателната дейност, т.е.
става подобен на периферния мозък повече отколкото в нормалното състояние, ражда се мигрена. Ето защо нейното лечение ще зависи: 1/от едно възбуждане на нервно-сетивната дейност; 2/от едно превръщане на ритмичната дейност от една такава, която е наклонена към обмяната на веществата, в една такава, която е наклонена към дишането; 3/в едно ограничаване на чисто жизнената обмяна на веществата, която е лишена от регулирането чрез азовия организъм. Първото си постига чрез силициевата киселина.
към текста >>
163.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
Тези разходки ми доставяха особена радост и с това, че през съответните сезони от тях човек можеше да се върне
бог
ато надарен с природни дарове.
Масивни възвишения с красиво залесяване ограничаваха едната гледка. Другата се простираше към Унгария над равнина, покрита с ниви и гори. От хълмовете особено много обичах един, който можеше да бъде изкачен за три-четвърти час. На върха му се издигаше един параклис, в който имаше портрет на Св. Розалия. Този параклис представляваше крайната точка на една разходка, която отначало правех с родителите, брат ми и сестра ми, а по-късно с удоволствие и сам.
Тези разходки ми доставяха особена радост и с това, че през съответните сезони от тях човек можеше да се върне богато надарен с природни дарове.
Защото в горите се намираха къпини, малини и ягоди. Често можех да изпитам вътрешно удовлетворение от това, час и половина да събирам вкусна добавка към семейната вечеря, която иначе за всеки от нас се състоеше от филия хляб с масло или комат хляб със сирене.
към текста >>
При извършване на
бог
ослужението той вършеше всички помощни дейности за свещеника.
По това време бях на около десетгодишна възраст и все още не можех да пиша правописно и граматически правилно. От дълбоко значение за живота ми като дете беше близостта с църквата и тази с намиращото се около нея гробище. Всичко, което се случваше в селското училище, ставаше във връзка с тях. Това не беше породено от господстващите тогава социални и държавни отношения в този район, а преди всичко от значителната личност на свещеника. Помощник-учителят свиреше същевременно и на орган в църквата, беше пазител на използваните по време на меса църковни одежди и на други църковни принадлежности.
При извършване на богослужението той вършеше всички помощни дейности за свещеника.
Ние, момчетата от училището, имахме задължението на църковни помощници и певци по време на служби, опела и погребения. Тържествеността на латинския език и на литургията беше елемент, в който момчешката ми душа обичаше да живее. Поради факта, че до десетата си година участвах интензивно в тази църковна служба, често бях в обкръжението на толкова ценения от мен свещеник.
към текста >>
164.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
От тях попивах с истинска всеотдайност догматиката и символиката, описанието на
бог
ослужението и историята на църквата.
Усещанията, които имах по отношение на тези стремления на мисълта, бяха повлияни от две страни. От една страна, исках да изградя мисленето у самия себе си по такъв начин, че всяка мисъл да бъде напълно ясна, така че никоя неопределена мисъл да не може да го тласне в произволна посока. От друга страна, исках да създам у себе си хармония между един такъв начин на мислене и религиозното учение. Защото тогава то също ме ангажираше в най-висша степен. Точно в тази област имахме наистина чудесни учебници.
От тях попивах с истинска всеотдайност догматиката и символиката, описанието на богослужението и историята на църквата.
За мен тези учения бяха от жизненоважно значение. Но отношението ми към тях се определяше от това, че за мен духовният свят беше съдържание на човешкото възприятие. Точно затова те проникваха толкова дълбоко в душата ми, защото чрез тях усещах как, в процеса на разбиране, човешкият дух може да намери път към свръхсетивното. Благоговението пред духовното – знам това със сигурност – ни най-малко не ми отне това отношение към познанието.
към текста >>
165.
IV. Младежки приятелства
GA_28 Моят жизнен път
Беше на мнение, че носи голямо
бог
атство в душата си.
Така на преден план излезе вътрешният живот на душата му, което по-късно стана основание за нашето продължително приятелство. Той беше затворен човек, който споделяше много малко. Повечето го смятаха за особняк. Затова пък с малцината, с които сам желаеше да споделя, той беше особено склонен към разговори в писма. Смяташе себе си за човек, призван за поет от вътрешните си заложби.
Беше на мнение, че носи голямо богатство в душата си.
Имаше също така склонността по-скоро да си представя, че е в много близки отношения с други хора, особено с момичета, отколкото наистина да превърне тези отношения в обективен факт. Понякога беше близо до такава връзка, но въпреки това не можеше да я доведе до действително преживяване. В разговорите си с мен той преживяваше мечтите си с такава искреност и възторг, сякаш бяха реалност. Затова нямаше как да не се получи така, че да не изпитва горчиви чувства, когато мечтите му за пореден път се сриваха.
към текста >>
166.
VI. Домашен учител в семейство Шпехт; изследвания върху Гьоте
GA_28 Моят жизнен път
За мен тази възпитателна задача бе
бог
ат извор на учене.
За мен тази възпитателна задача бе богат извор на учене.
Чрез практиката на преподаване, която трябваше да прилагам, придобивах поглед върху взаимовръзката между умствено-душевното и телесното в човека. Благодарение на нея преминах през същинска школа по физиология и психология. Осъзнах, че възпитанието и преподаването трябва да се превърнат в изкуство, в основата на което лежи действителното познаване на човека. Налагаше се щателно да се придържам към принципа на икономията. Често за половин час учебно занятие трябваше да се подготвям цели два часа, за да изложа учебния материал така, че след това да мога във възможно най-кратко време и с възможно най-малко напрягане на духовните и физическите сили на момчето да извлека максимум от неговата способност за постижения.
към текста >>
167.
VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството
GA_28 Моят жизнен път
Тя искаше да представи антипода на
Бог
като прасъщество, което представлява силата, разкриваща се на човека в жестоката, безидейна, смазваща природа.
Това беше нейното убеждение. След това поетесата ми говори за друг свой поетически замисъл, за „Сатанаида“.
Тя искаше да представи антипода на Бог като прасъщество, което представлява силата, разкриваща се на човека в жестоката, безидейна, смазваща природа.
Тя говореше с истинска гениалност за тази сила, действаща от бездната на битието и господстваща над всичко съществуващо. Тръгнах си от поетесата дълбоко разтърсен. Величието на речта ѝ не ме напускаше. Съдържанието на идеите ѝ беше противоположност на всичко, което носех в душата си като възглед за света. Но нико га не бях склонен към това да не се интересувам или да не се възхищавам от всичко, което ми се струваше велико, дори когато истински ме отблъскваше като съдържание.
към текста >>
У Лауренц Мюлнер антипатията към Гьоте носеше окраската на католическото
бог
ословие.
Двамата ги обединяваше силна антипатия към Гьоте, затова пък интересът им беше насочен към Шекспир и по-новите поети, родени от изпълнената със страдание тежест на живота или от натуралистическите извращения на човешката природа. Достоевски се радваше на цялата им любов. На Леополд фон Захер-Мазох гледаха като на блестящ, неотстъпващ пред никоя истина изобразител на това, което покълва в блатото на съвременния живот като твърде човешко и достойно за унищожение.
У Лауренц Мюлнер антипатията към Гьоте носеше окраската на католическото богословие.
Той възхваляваше монографията на Баумгартен за Гьоте, която го представя като противник на достойните за човека стремления. У деле Грацие в антипатията към Гьоте имаше нещо дълбоко лично.
към текста >>
168.
VIII. Размишления върху изкуството и естетиката; редактор при „Немски седмичник“
GA_28 Моят жизнен път
Фриц Лемермайер го характеризираше дружески така: „Топлосърдечен, със задушевно усещане за природата, мечтателен, почти опиянен от вярата в
Бог
и блаженството, така пише стихове Алфред Формей в меки, звучни акорди.
Беше също през 1888 г., когато бях въведен в дома на виенския евангелски пастор Алфред Формей. Веднъж седмично там се събираше един кръг от творци и писатели. Алфред Формей сам се изявяваше като поет.
Фриц Лемермайер го характеризираше дружески така: „Топлосърдечен, със задушевно усещане за природата, мечтателен, почти опиянен от вярата в Бог и блаженството, така пише стихове Алфред Формей в меки, звучни акорди.
Като че ли стъпките му не докосват твърдата земя, а сякаш броди в унес и мечтае високо в облаците.“ Такъв беше Алфред Формей също и като човек. Хората се чувстваха далеч от всичко земно, когато идваха в този пасторски дом и отначало там бяха само домакинът и домакинята. Пасторът беше по детски набожен, но в топлата му душевност набожността преминаваше по най-самопонятен начин в лирическо настроение. Човек веднага биваше обгърнат от атмосфера на сърдечност, щом Формей кажеше само няколко думи. Домакинята беше заменила сценичното си призвание за пасторския дом.
към текста >>
И нямаше как да не ми е грижа, защото не притежавах силата, която би ми дал един
бог
ат житейски опит в тази сфера.
Тя насочи вниманието ми към стила, възприет тогава в Австрия при обсъждането на обществените въпроси. Този стил ми беше дълбоко антипатичен. Искаше ми се аз също да допринеса в разискванията на тези процеси с неща, в които да бъде включено отношение към великите духовни цели и целите на човечеството. Това ми липсваше в стила на тогавашната преса. Как да реализирам този подход по това време ми беше ежедневна грижа.
И нямаше как да не ми е грижа, защото не притежавах силата, която би ми дал един богат житейски опит в тази сфера.
По принцип бях извикан за тази редакторска дейност напълно неподготвен. Струваше ми се, че виждам тези направления, в които бяхме длъжни да развиваме различните области от обществения живот, но не бях овладял формулировките, систематизирани така, че да могат да бъдат убедителни за читателите на вестници. И затова подготовката за всеки седмичен брой за мен беше тежка борба.
към текста >>
169.
IX. Пътувания до Ваймар, Берлин и Мюнхен
GA_28 Моят жизнен път
Тя обаче носеше у себе си мистическо
бог
атство, което беше издигнато до съзнанието по доста елементарен начин от изпитаното ѝ от живота сърце.
Франц Хартман, който благодарение на многобройните си теософски трудове и връзките си с Е. П. Блаватска беше станал прочут в широки кръгове, беше въвел своята теософия и в този кръг. Мари Ланг беше възприела много неща от нея. Мисловното съдържание, които тя можеше да намери в теософията, в много отношения съответстваше на нейната душевна настройка. Но всичко, което възприемаше откъм тази страна, беше свързано с нея само външно.
Тя обаче носеше у себе си мистическо богатство, което беше издигнато до съзнанието по доста елементарен начин от изпитаното ѝ от живота сърце.
към текста >>
170.
XI. За мистиката и мистиците
GA_28 Моят жизнен път
Стигнах до извода, че формите на изразяване, приети в областта на естествознанието, се отличават с
бог
ато съдържание на идеи, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо.
Стигнах до извода, че формите на изразяване, приети в областта на естествознанието, се отличават с богато съдържание на идеи, даже и ако това съдържание отначало е материалистическо.
Исках да формулирам идеи, които да охарактеризират духовното по начин, подобен на този, по който естественонаучните идеи характеризират сетивно възприемаемото. Благодарение на това усещане щеше да ми се удаде да запазя идейния характер на всичко, което трябваше да изразя. Същото ми се струваше невъзможно с използване на мистически форми. Защото те насочват основно не към това, което съществува реално извън човека, а само описват субективните преживявания в човека. Стремях се не да описвам човешки преживявания, а да покажа как чрез духовните органи в човека се разкрива духовният свят.
към текста >>
171.
XII. Съдбовни въпроси
GA_28 Моят жизнен път
Като съществено у него усещах преди всичко отказа му да се задоволи с някакви теоретически лесно обозрими мисловни построения за сметка на познанието на неизмеримото
бог
атство на действителността.
Докато работех над придаването на правилна форма на мислите, поясняващи Гьотевата гледна точка към естествознанието, трябваше да намеря също и форма на изразяване за духовните преживявания, които се явяваха пред душата ми в собственото ми съзерцаване на мировите процеси. Така че непрекъснато чувствах подтик от Гьоте да преминавам към представяне на собствения си светоглед и после обратно към него, за да мога със собствените си мисли, до които бях достигнал, да изложа по-добре мислите на самия Гьоте.
Като съществено у него усещах преди всичко отказа му да се задоволи с някакви теоретически лесно обозрими мисловни построения за сметка на познанието на неизмеримото богатство на действителността.
Гьоте става рационалистичен, когато желае да представи многообразните форми на растителните и животинските видове. Когато желае да разбере геоложкия строеж на земята или пък метеорологичните явления, той се стреми към идеите, действени в процеса на развитие на природата. Но идеите му не са абстрактни мисли. Те са образи, живеещи в душата по мисловен начин.
към текста >>
Но в свещеното си благоговение пред необятното
бог
атство на действителността Гьоте се въздържа да пристъпи към изобразяване на духовния свят, след като е довел сетивния до духовен образ-форма в душата си.
Същевременно обаче в разбирането на Гьотевото познание за природата се заключаваше изискването да се даде представа за същността на това съдържание от идеи-образи по отношение на самата духовна действителност. Идеите-образи са оправдани единствено тогава, когато се отнасят до такава духовна действителност, която стои в основата на сетивното.
Но в свещеното си благоговение пред необятното богатство на действителността Гьоте се въздържа да пристъпи към изобразяване на духовния свят, след като е довел сетивния до духовен образ-форма в душата си.
към текста >>
По времето, когато работех върху моите интерпретации на Гьоте, в духа ми той винаги беше до мен, сякаш ми беше наставник, който непрекъснато ме назидаваше: „Който напредва твърде бързо по духовните пътища, може и да стигне до някакво тясно ограничено преживяване на духа, но ще встъпи в едно съдържание на действителността, лишено от
бог
атството на живота.“
По времето, когато работех върху моите интерпретации на Гьоте, в духа ми той винаги беше до мен, сякаш ми беше наставник, който непрекъснато ме назидаваше: „Който напредва твърде бързо по духовните пътища, може и да стигне до някакво тясно ограничено преживяване на духа, но ще встъпи в едно съдържание на действителността, лишено от богатството на живота.“
към текста >>
Той желае да се приближи към тази загадка в цялото
бог
атство на душевното преживяване.
Кореспонденцията между двамата приятели и останалото, което знаем за духовното им общуване, потвърждават, че за Гьоте решението на Шилер е твърде абстрактно, твърде едностранчиво философско. Той създава прекрасните образи на реката, разделяща два свята, блуждаещите светлини, търсещи пътя от единия свят към другия, змията, която трябва да се пожертва, за да образува мост между двата свята, „красивата лилия“, която може само да бъде предчувствана от живеещите „отсам“ като живееща в духа „отвъд“ реката, и още много други. На философското решение на Шилер той противопоставя едно приказно-поетично видение. Гьоте чувства, че ако човек се изправи срещу прозрените от Шилер загадки на душата с философски понятия, той обеднява, докато търси истинската си същност.
Той желае да се приближи към тази загадка в цялото богатство на душевното преживяване.
към текста >>
172.
XIII. Пътувания до Будапеща и Трансилвания; спомени за семейство Шпехт
GA_28 Моят жизнен път
Там почти веднага в ръцете ми попадна една книга, за чието „духовно
бог
атство“ тогава се говореше в най-широки кръгове: „Рембранд като възпитател“.
Обратният ми път към Виена беше изпълнен с тъжни спомени.
Там почти веднага в ръцете ми попадна една книга, за чието „духовно богатство“ тогава се говореше в най-широки кръгове: „Рембранд като възпитател“.
В разговорите за тази книга, които тогава се водеха повсеместно, където и да отиде човек, винаги се говореше за появата на един напълно нов дух. Но именно поради това явление се убедих колко самотен бях с моята душевна настройка сред тогавашния духовен живот.
към текста >>
173.
XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер
GA_28 Моят жизнен път
Освен тези същински сътрудници на Гьотевото издание Архивът се посещаваше от многобройни личности, интересуващи се от една или друга от
бог
атите ръкописни сбирки на немски поети.
Освен тези същински сътрудници на Гьотевото издание Архивът се посещаваше от многобройни личности, интересуващи се от една или друга от богатите ръкописни сбирки на немски поети.
Защото Архивът постепенно се превърна в място за събиране на литературните наследства на много поети. Идваха и други заинтересовани, които малко се интересуваха от ръкописите и искаха просто да се занимават в библиотеката, намираща се в помещенията на Архива. Имаше и много посетители, желаещи просто да видят литературните съкровища на Архива.
към текста >>
174.
XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана
GA_28 Моят жизнен път
Една душа, която носеше от минали земни животи огромно
бог
атство от светлина, но не можеше да го доведе до пълния му блясък в този живот.
Преди бях чел този Ницше, който беше писал; сега гледах Ницше, който носеше в тялото си идеи от далечни духовни области, които все още проблясваха в красота, въпреки че по пътя си бяха поизгубили от първоначалното си силно сияние.
Една душа, която носеше от минали земни животи огромно богатство от светлина, но не можеше да го доведе до пълния му блясък в този живот.
Възхищавах се от написаното от Ницше, а сега зад възхищението си съзерцавах един ярко сияещ образ.
към текста >>
175.
XXVIII. Като учител в Берлинското общообразователно училище за работещи
GA_28 Моят жизнен път
Това представляваше
бог
ато поле за познавателно съпреживяване на движещите сили на епохата.
Благодарение на „Списанието“ бях изправен пред необходимостта да се потопя в същността на буржоазията, а благодарение на дейността си с работничеството – в тази на пролетариата.
Това представляваше богато поле за познавателно съпреживяване на движещите сили на епохата.
към текста >>
176.
XXIX. Сред литературни дейци („Идващите“) и монисти („Съюз Джордано Бруно“)
GA_28 Моят жизнен път
Заедно с това той разгръщаше
бог
ата дейност в областта на етнографията.
Заедно с това той разгръщаше богата дейност в областта на етнографията.
Колекционираше всичко, до което можеше да се добере, като база за един труд за развитието на народностните характери от най-древни времена насам. Много са интересни отделните статии, които пишеше, изхождайки от богатите си знания в областта. Те са написани в свойствения за епохата материалистически дух, но ако беше живял по-дълго, Якобовски несъмнено щеше да намери достъп до по-духовни методи на изследване.
към текста >>
Много са интересни отделните статии, които пишеше, изхождайки от
бог
атите си знания в областта.
Заедно с това той разгръщаше богата дейност в областта на етнографията. Колекционираше всичко, до което можеше да се добере, като база за един труд за развитието на народностните характери от най-древни времена насам.
Много са интересни отделните статии, които пишеше, изхождайки от богатите си знания в областта.
Те са написани в свойствения за епохата материалистически дух, но ако беше живял по-дълго, Якобовски несъмнено щеше да намери достъп до по-духовни методи на изследване.
към текста >>
С „Локи, роман за един
бог
“ той създаде произведение, породено от германската митология.
Не съвсем оригинална, но все пак изпълнена с дълбоки човешки чувства и силни душевни преживявания. „Сияещи дни“ – така нарече той сборника с лирическите си стихотворения. Когато вдъхновението му даряваше стихове, за него те сякаш бяха пропити от духа на слънчеви дни в изпълнения му с трагизъм живот. Освен това пишеше и романи. В „Евреинът Вертер“ живее целият вътрешен трагизъм на Лудвиг Якобовски.
С „Локи, роман за един бог“ той създаде произведение, породено от германската митология.
Задушевността, говореща от този роман, представлява прекрасно отражение на любовта на поета към народната митология.
към текста >>
177.
XXX. Езотерика и публичност
GA_28 Моят жизнен път
Любезният ми домакин, преживял толкова много благодарение на Блаватска, с най-голяма нагледност описваше пред двама ни с Мари фон Сиверс
бог
атата ѝ на духовно съдържание личност.
Особено сърдечни бяха разговорите със самия Бертрам Китли. В тях оживяваше образът на Е. П. Блаватска.
Любезният ми домакин, преживял толкова много благодарение на Блаватска, с най-голяма нагледност описваше пред двама ни с Мари фон Сиверс богатата ѝ на духовно съдържание личност.
към текста >>
178.
Тайната на четирите темперамента
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Но поради това, че на растежа на Аза и неговите кръвни сили нещо се противопоставя, равновесието между
бог
атството и пъстротата на растежа се запазва.
Когато преобладава Азът, човек изпитва желание да се налага над всички външни съпротивления, да се утвърди. Този Аз е усмирителят. Неговите образи са образи на съзнанието. Физическото тяло е оформено според етерното тяло, етерното тяло според астралното тяло. То формира, така да се каже, по най-разнообразни начини човека.
Но поради това, че на растежа на Аза и неговите кръвни сили нещо се противопоставя, равновесието между богатството и пъстротата на растежа се запазва.
Следователно, когато Азът вземе превес, той може да задържи растежа. Тогава той буквално задържа другите звена на човека в техния растеж, не признава правото на астралното и етерното тяло. Съвсем осезаемо ще различите в холеричния темперамент, във външния вид, във всичко, което изпъква външно, израза на това, което е активно във вътрешността, израза на същинската дълбока вътрешна и силна природа на човека, на съсредоточения в себе си Аз. Холериците се отличават по правило с това, че сякаш са с потиснат растеж. Можете да намерите хиляди примери в живота, един такъв пример от духовната история е философът Йохан Готлиб Фихте, големият немски холерик.
към текста >>
Цялото разнообразие, красота и
бог
атство на живота са възможни само благодарение на темпераментите.
Колко е важно това, се вижда най-добре, когато човек има предвид, че темпераментите могат да се изродят, че дори това, което срещаме като едностранчивост, също може да се изроди. Какво би бил светът без темпераментите! Ако хората имаха само един темперамент? Най-скучното нещо, което можете да си представите! Светът би бил скучен без темпераментите не само в сетивния, но и във висшия смисъл.
Цялото разнообразие, красота и богатство на живота са възможни само благодарение на темпераментите.
Нима не виждаме как всичко велико в живота може да бъде предизвикано тъкмо благодарение на едностранчивостта на темпераментите, но и как те могат да се изродят в едностранчивост; нима не ни тревожи детето, когато виждаме, че холеричният темперамент може да се изроди в злост, сангвиничният във вятърничавост, меланхоличният в мрачно настроение и така нататък?
към текста >>
179.
Възпитанието на детето от гледна точка на Антропософията
GA_34 Тайната на четирите темперамента
С „Аз" „
Бог
", който на по-низшите същества се открива само външно, чрез проявления в обкръжението, започва да говори в душата.
Всеки може да назове само себе си „Аз". Никога „Аз" не може да звучи в ухото ми за означение на мен. Наричайки себе си Аз, човек се самоназовава. Същество, което може да каже за себе си „Аз" е един микрокосмос. Онези религии, които се опират на Духовната Наука, винаги са признавали това.
С „Аз" „Бог", който на по-низшите същества се открива само външно, чрез проявления в обкръжението, започва да говори в душата.
Носителят на тук описаната способност е „Азовото тяло", четвъртата съставна част на човешкото същество.
към текста >>
180.
1. Основаване на Единното Антропософско общество на Коледното събрание 1923 г. в Дорнах, Швейцария, 13 януари 1924
GA_39 Писма до членовете
Където вечните цели на
бог
овете
Където вечните цели на боговете
към текста >>
181.
8. До всички членове * VII 2 март 1924 Относно работата в Обществото
GA_39 Писма до членовете
Възприемането на духа, преминало през любовта към природата, о
бог
атява живота с истинските
бог
атства на душата.
Възприемането на духа, преминало през любовта към природата, обогатява живота с истинските богатства на душата.
Духовното сънуване, развито в противоречие с истинското природознание, причинява обедняване на човешкото сърце.
към текста >>
182.
10. До всички членове * IX 16 март 1924 Индивидуално формиране на антропософските истини
GA_39 Писма до членовете
Нашите общи твърдения ще бъдат оживени и
бог
ато оцветени, когато всеки който ги носи в сърцето и ума си може да ги изрази чрез своята собствена житейска опитност.
Не може да се мисли, че същността и задачата на Антропософското общество може да се изчерпи с няколко твърдения, правила или параграфи. Антропософията не само, че пренася своите импулси дълбоко в мисленето, чувствата и волята на човека, но точно поради тази причина тя самата е силно повлияна от вътрешния живот на човека. Сигурно нейната главна субстанция може да бъде описана в общи твърдения, как то се прави в толкова много сфери на духовния живот. Но не трябва да се спира до тук.
Нашите общи твърдения ще бъдат оживени и богато оцветени, когато всеки който ги носи в сърцето и ума си може да ги изрази чрез своята собствена житейска опитност.
Всеки подобен индивидуален израз ще допринесе за стойностното разбиране на истините на Антропософията.
към текста >>
183.
11. До всички членове * Х 23 март 1924 Относно представянето на антропософските истини
GA_39 Писма до членовете
Ние чувстваме, че това което носим в душата си е безкрайно по-
бог
ато от това, което можем да изразим в мисъл.
Поради тази причина дейните членове в Обществото не трябва да се страхуват от разглеждане на един и същи въпрос отново и отново в своите групови срещи. Само към него трябва да се подхожда от различна посока. До това ще стигнем напълно естествено, ако отношението ни към въпросите на другите е такова, каквото го описах в последното си писмо. Едва така ние се запознаваме с живостта на антропософските възгледи. Чувстваме как всеки образ на мисълта, в който внасяме тези възгледи е по необходимост незавършен.
Ние чувстваме, че това което носим в душата си е безкрайно по-богато от това, което можем да изразим в мисъл.
И колкото по-ясно осъзнаваме това, толкова повече в душата се увеличава благоговението пред духовния живот. Това благоговение трябва да присъства във всички антропософски описания. То трябва да бъде един от основните тонове. Там където подобно благоговение липсва, там липсва силата за разискване на антропософските истини.
към текста >>
184.
Основополагащият камък
GA_40 Стихове и медитации
Светлина от
Бог
а,
Светлина от Бога,
към текста >>
185.
Свят и човек
GA_40 Стихове и медитации
животът става в мене по-
бог
ат.
животът става в мене по-богат.
към текста >>
НАГОРЕ