Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
Намерени са резултати от
616
текста в
7
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Битие
'.
На страница
1
:
341
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
изявяващата се в организма закономерност на животинското
битие
в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности.
Докато Дарвин считаше същността на организма вече за изчерпана в посочените свойства и от изменчивостта вади заключението; следователно в живота на растенията не съществува нищо постоянно, Гьоте отива по-дълбоко и извежда заключението: Щом тези свойства не са постоянни, тогава постоянното трябва да се търси в нещо друго, което лежи на основата на въпросните изменчиви външни признаци. Да развие това последното става цел на Гьоте, докато стремежите на Дарвин са насочени към това, да изследва и опише причините на посочената изменчивост. И двете форми на разглеждане са необходими и се допълват една друга. Ще се сгреши напълно, ако се счита, че величието на Гьоте в органичната наука се състои в това, че той е бил само един предшественик на Дарвин. Неговият начин на разглеждане нещата е много по-широк; той обхваща две страни: 1/ Напротив, с това и се създава една сигурна основа: т.е.
изявяващата се в организма закономерност на животинското битие в животното, образуващият се, развиващият се от себе си живот, който има сила и способност, да се развие в разнообразни външни форми /видове, родове/ чрез намиращите се в него възможности.
2/ Взаимодействието на организма и на неорганичната природа и на организмите помежду им /приспособление и борба за съществуване/. Дарвин е развил само последната страна на науката за организмите. Следователно не може да се каже: Дарвиновата теория е развитие на основните идеи на Гьоте, а тя е само развитие на едната страна на последните. Тя насочва погледа само върху онези факти, които дават повод, щото светът на живите същества да се развие по определен начин, не обаче и върху онова “нещо”, върху което фактите действат определящо. Когато се преследва само едната страна, тя не може никак да доведе до една пълна теория на организмите, тя трябва да бъде действително проследена в духа на Гьоте, трябва да бъде допълнена и задълбочена чрез другата страна на неговата теория.
към текста >>
Самата природа на цялото обуславя, защото определено състояние да се яви първо, друго някое последно; а също и редуването на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишното е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в друго, никакъв завършек, никакво приключване на
битие
то на отделната част, а постоянно ставане, развитие.
Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението. Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят. А когато сега пристъпим към това първично растение, върху него можем да кажем следното. Живият организъм е едно завършено в себе си цяло, което създава своите състояния от себе си. Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията.
Самата природа на цялото обуславя, защото определено състояние да се яви първо, друго някое последно; а също и редуването на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишното е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в друго, никакъв завършек, никакво приключване на битието на отделната част, а постоянно ставане, развитие.
В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма. На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад. Растението е винаги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”. Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях. На Гьоте това му стана особено ясно, когато при една разходка в Рим съветникът Райфенщайн вървейки заедно с него и откъсвайки тук и там по някоя клонка, твърдеше, че посадена в почвата тя може да израсне и да се развие в цяло растение.
към текста >>
2.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото
битие
постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област.
Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”. Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме. След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж. Най-дълбокият философски дух, който само повърхностни мислители биха могли да отрекат у Гьоте, би се свързал тук с едно любвеобилно задълбочаване в това, което е дадено като сетивна опитност; далеч от всяка едностранчива систематичност, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуалност.
Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област.
Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото. Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв начин, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си. Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света. Можем да приемем, че теорията на познанието, която сега се явява навсякъде като основна философска наука, ще може да стане плодотворна едва тогава, когато ще вземе своята изходна точка от Гьотевия подход на разглеждане и мислене. Самият Гьоте дава причината, поради която това негово замислено творение не бе създадено като в аналите на 1790 година казва думите: “Задачата беше толкова голяма че тя можеше да бъде решена в един разпръснат живот”.
към текста >>
3.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Вън от нас, в обективното
битие
, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони.
Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството. Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух. За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност. Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят.
Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони.
Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани. Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие. На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл.
към текста >>
Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на
битие
то, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие.
Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят. Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони. Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука. С това обаче и двете са криво разбрани.
Световноисторическото значение на Гьоте се състои именно в това, че неговото изкуство извира непосредствено от първоизточника на битието, че то не носи в себе си нищо илюзорно, нищо субективно, а се явява като вестител на онази закономерност, която поетът е доловил от мировия дух в дълбините на природното действие.
На тази степен изкуството става тълкувател на мировите тайни, както науката е такъв в друг смисъл. Така и Гьоте винаги е схващал изкуството. За него то беше едното откровение на първичния закон на света, а науката другото откровение. За него изкуството и науката бликаха от един извор. Докато изследователят се потопява в дълбините на действителността, за да изрази нейните движещи сили под формата на мисли, човекът на изкуството се стреми да изобрази същите движещи сили в своя материал.
към текста >>
4.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Според това понятие познанието трябва да бъде едно изобразяване на намиращите се вън от съзнанието, съществуващи в себе си отношения на
битие
то.
Когато питам за възможността на нещо, аз трябва преди това първо да съм го изследвал. Но как, когато понятието за познанието, което Кант и неговите последователи имат, и за което те питат, дали то е възможно или не, би се оказало самото то като неудържимо, ако не би могло да издържи пред една проникваща критика? Ако нашият процес на познанието би бил нещо на пълно различно от това, което Кант е дефинирал? Тогава цялата работа би била напразна. Кант е възприел общо приетото понятие на познанието и е запитал за една възможност.
Според това понятие познанието трябва да бъде едно изобразяване на намиращите се вън от съзнанието, съществуващи в себе си отношения на битието.
Обаче върху възможността на познанието не ще може да бъде установено нищо дотогава, докато не се е отговорило на въпроса що е познанието. С това въпросът: що е познанието? Става първият въпрос на теорията на познанието. Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание. Образуването на едно отделно съждение, установяването на един факт или на редица от факти, което според Кант бихме могли да наречем вече познание, още съвсем не е познание, още съвсем не е познание в смисъла на Гьоте.
към текста >>
Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и
битие
то?
Че те не се явяват на сетивата, а само за разума, това е безразлично за тяхното съдържание. Ако не биха съществували никакви мислещи същества, тези принципи никога не биха се изявили; но затова те не по-малко биха били есенцията на света на явленията. Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед. Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума. Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление.
Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието?
Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание? Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие. Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действителността, от това, което е дадено на сетивата, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н. Важното е да имаме съзнание, какво ни доставят сетивата и какво мисленето. Сетивата не ни казват, че нещата се намират в някакво отношение едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие.
към текста >>
Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и
битие
, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво
битие
.
Чрез това на трансцедентния светоглед на Лок, на Кант, на по-късния Шелинг, на Шопенхауер, на Фолкелт, на неокантианците и на модерните природоизследователи ние противопоставихме един истински реален светоглед. Тези философи търсят основата на света в нещо чуждо на съзнанието, а нещо намиращо се отвъд него, а реалната философия го търси в това, което се явява в разума. Трансцедентният светоглед счита познанието чрез понятия като образ на света, реалният светоглед го счита като най-висшата форма на явление. Ето защо първият може да достави само една формална теория на познанието, която се основава на въпроса: Кое е отношението на мисленето и битието? Реалният възглед за света поставя начело на своята теория на познанието въпроса: що е познание?
Първият изхожда от предразсъдъка на една съществена разлика между мислене и битие, вторият се хваща без предразсъдъци направо за единствено сигурното, за мисленето и знае, че вън от мисленето то не може да намери някакво битие.
Резюмирайки с помощта на теоретико познавателните разсъждения получените резултати, имаме следното: ние трябва да изходим от напълно лишената от определение, непосредствена форма на действителността, от това, което е дадено на сетивата, преди да поставим в действие мисленето, от самовижданото, чуваното и т.н. Важното е да имаме съзнание, какво ни доставят сетивата и какво мисленето. Сетивата не ни казват, че нещата се намират в някакво отношение едни спрямо други, като например, че това е причина, онова следствие. За сетивата всички неща са еднакво съществени за стоежа на света. Когато разглеждаме нещата без да мислим, ние не знаем, че семето се намира на една по-висока степен на съвършенство в сравнение с прашинката от пътя.
към текста >>
Това, което философите наричат абсолютно, вечното
битие
, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята.
Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата.
Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята.
Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея. Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята. Никоя друга форма на съществуванието не може да ни задоволи, освен тази изведена от идеята. Нищо не трябва да остане отвъд, всичко трябва да стане една част на великото Цяло, което идеята обгръща. Обаче идеята не изисква никакво излизане извън нея.
към текста >>
Тя не иска само да установи една формална връзка между мислене и
битие
; тя иска да реши теоретико-познавателната проблема не само логически, а иска да стигне до един положителен резултат.
Тя ни показа, какво значение има съдържанието на отделните науки. Нашата теория на познанието е науката за определението на всички други науки. Тя ни даде осветление върху това, че добитото в отделните науки е обективна основа на мировото съществуване. Науките стигат до редица понятия; върху същинската задача на тези понятия ни поучава теорията на познанието. С този характерен резултат нашата теория на познанието, изработва в смисъла на Гьотевия начин на мислене, се отклонява от всички други теории на познанието на нашето съвремие.
Тя не иска само да установи една формална връзка между мислене и битие; тя иска да реши теоретико-познавателната проблема не само логически, а иска да стигне до един положителен резултат.
Тя показва, що е съдържанието на нашето мислене; и намира, че това "що" е съвременно обективното съдържание на света. Така за нас теорията на познанието става една наука пълна със значение за хората. Тя осветлява човека върху самия него, показва му неговото положение в света; с това тя е един извор на задоволство за него. Едва тя му казва, за какво е призван той. В притежание на нейните истини човекът се чувства повдигнат; неговото научно изследване добива едно ново осветление.
към текста >>
5.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Цялата основа на
битие
то е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея.
По-рано се считаше за дързост някой да размишлява върху основанията на изявените истини разкритите чрез откровението; днес се счита за невъзможно някой да знае нещо друго, освен това, което изказват фактите. Фактът "защо те говорят така и не иначе" се счита за нещо недостъпно за опита и поради това непостижимо. Нашите изложения показаха, че приемането на едно основание, защо едно съждение е вярно, наред с това, защо ние го признаваме за вярно, е една безсмислица. Когато проникнем до точката, където същността на дадено нещо изгрява за нас като идея ние виждаме в последната нещо завършено в себе си, нещо подкрепящо се и само носещо се, което не изисква вече никакво обяснение отвън, така че можем да останем при него. В идеята ние виждаме когато имаме способност за това че тя има в самата себе си всичко, което я съставя, че с нея ние имаме всичко, за което може да се пита.
Цялата основа на битието е преминала в идеята, изляла се е в нея без остатък, така щото ние нямаме нужда да я търсим никъде другаде освен в самата нея.
В идеята ние нямаме един образ за това, което търсим в нещата; ние имаме самото това търсено нещо. Когато частите на нашия идеен свят се сливат в съжденията, тогава тяхното собствено съдържание е това, което произвежда това сливане, а не някакви причини, които се намират вън. В нашето мислене са непосредствено присъстващи предметите /обективните/, а не само чисто формалните основания за нашите твърдения. С това отхвърлихме мнението, което приема една извънидейна абсолютна действителност, която носи всички неща, включително и мисленето. За този възглед за света основата на съществуващото въобще не може да бъде намерена в това, което е постижимо за нас.
към текста >>
Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и
битие
, на идея и действителност.
В мисленето то все пак не може да бъде. А даже и във външното или вътрешното възприятие? Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно? Остава още едно трето положение: Да приемем, че имаме способността да се доберем до извънмисловната и най-реална същност по път различен от този на мисленето и възприятието. Който допуска това, той изпада в мистицизъм.
Ние не искаме да се занимаваме с него; защото нас ни интерисува само отношението на мислене и битие, на идея и действителност.
За мистицизма един мистик трябва да напише една теория на познанието. Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост. Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено. Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що. Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте.
към текста >>
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че
битие
то на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от
битие
то на възприеманата действителност, той търси една друга действителност.
Становището, което Шелинг заема в по-късния период на своя живот, според което с помощта на нашия разум ние развиваме само що-то на мировото съдържание, но не можем да стигнем до че-то, ни се струва най-голямата нелепост. Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено. Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що. Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте. Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите.
Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност.
Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм.
към текста >>
Той счита идейното
битие
за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него.
Защото за нас че-то е пред поставка на що-то и ние не бихме знаели, как бихме искали да стигнем до що-то на дадено нещо, чието Че не би било предварително сигурно установено. Че-то е нещо присъщо на нашия разум, когато аз обхващам неговото що. Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте. Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите. Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност.
Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него.
Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума. Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм. Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята.
към текста >>
Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно
битие
, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума.
Това предположение на Шелинг, че можем да имаме едно положително мирово съдържание, без убеждението, че-то съществува, и че трябва да добием това че едва чрез една по-висша опитност, е за нас така неразбираемо пред едно разбиращо себе си мислене, че трябва да приемем, Шелинг не е разбрал вече в своята по-късна възраст становището, което е имал на младини и което беше направило толкова силно впечатление на Гьоте. Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите. Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност.
Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума.
Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително. Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм. Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността.
към текста >>
Такова
битие
ние трябва да считаме за нещо действително.
Ние не можем да приемем форми на съществуването по-висши от тези, които подхождат на света на идеите. Само затова, защото често пъти човек не е в състояние да разбере, че битието на идеята е нещо далече по-висше и по-пълно от битието на възприеманата действителност, той търси една друга действителност. Той счита идейното битие за нещо химерично, лишено от пропитостта на действителното и не е задоволен от него. Той не може именно да схване идеята в нейната положителност, а я има само като нещо абстрактно; не предчувства нейната пълнота, нейната вътрешна завършеност и самородност. Обаче ние трябва да изискваме от образуването то да се издигне до онова по-висше становище, където трябва да бъде схванато едно битие, което не може да бъде видяно нито с очите, нито пък да бъде изпипано с ръцете, а може да бъде схванато само с разума.
Такова битие ние трябва да считаме за нещо действително.
Следователно ние основахме всъщност един идеализъм, който същевременно е реализъм. Ходът на нашите мисли е: Мисленето ни тласка към разбирането на действителността от идеята. То крие този стремеж във въпроса: Що е същността на действителността? За съдържанието на самата тази същност ние питаме едва накрая на науката, а не правим както реализма, който предлага нещо реално, за да изведе след това от него действителността. Ние се различаваме от реализма чрез пълното съзнание за това, че имаме едно средство за обяснение за света само в идеята.
към текста >>
6.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
От тази гледна точка Етиката се срещу поставя на естествената наука и въобще на науката за
битие
то.
Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия. Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й. Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие." Тези изложения хвърлят светлина върху онези въпроси, на които трябва да отговори една обща Етика. Тази последната много пъти се третира така, като че тя е сбор от норми, по които трябва да се ръководи човешката деятелност.
От тази гледна точка Етиката се срещу поставя на естествената наука и въобще на науката за битието.
Докато тази последната трябва да ни открие законите на това, което съществува, което е, Етиката би имала да ни учи законите на това, което трябва да бъде. Етиката трябва да бъде един кодекс на всички идеали на човека, един подробен отговор на въпроса: що е добро? Обаче една такава наука е невъзможна. Не може да има никакъв общ отговор на този въпрос. Етичното /моралното/ действие е един продукт на това, което налага своето право в индивида; то е винаги дадено в отделния случай, никога в общото.
към текста >>
7.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко
битие
.
Когато се говори за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения. Начинът, по който той трябваше да мисли, как той виждаше света, беше предварително изграден като заложба в неговата природа. А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото същество. По отношение на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот. Съществуват предимно две важни характерни черти, които ще разгледаме тук.
Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие.
В последна сметка това е вярата в идеята. Предчувствието на нещо по-висше, по-добро постоянно изпълва Гьоте. Бихме искали да наречем това една дълбока религиозна черта на неговия дух. Това, което за много хора е една потребност: Да снижат нещата към себе си, като изхвърлят от тях всичко свещено, това Гьоте не познава. Обаче той има другата потребност, да предчувства нещо по-висше и да се стреми да се издигне до него.
към текста >>
Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието
битие
той да не участва любвеобилно.
И този път впечатлението е мощно и в много от стихотворенията родили се след тази година ние разпознаваме отзвуци свързани с философа от Нола. Обаче всичко това не трябва да се взема така, като че Гьоте е заел или научил нещо от Бруно; той намира у него само формулата, за да изрази това, което отдавна е лежало в неговата природа. Той намира, че най-ясно излага това, което живее в неговата вътрешност, когато върши това с думите на въпросния мислител. Бруно счита всемирния Разум като създател и ръководител на Вселената. Той го нарича вътрешния художник, който дава форма на материята и я изгражда отвътре.
Той е първопричината на всичко съществуващо и няма нито едно същество, в чието битие той да не участва любвеобилно.
"Колкото и малко и незначително да бъде нещо, то има в себе си една част от духовната субстанция.* /*Джордано Бруно, За причината, Принципа и Единния. Преведено от италиански и предвидено с обяснителна бележка от Х.Ласон; 2-ро издание, Хайделберг 1889 г./. Това беше също и мнението на Гьоте, че ние знаем да съдим за дадено нещо тогава, когато виждаме, както е било поставено на своето място от всеобщия разум, как то е станало именно това, което се представя на нашия поглед. Когато възприемаме със сетивата, това не е достатъчно, защото сетивата не ни казват, как дадено нещо е свързано с всеобщата мирова идея, какво значение има то за великото Цяло. Тук ние трябва да гледаме така, че нашият разум да създаде една идейна основа, върху която после да ни се яви това, което сетивата ни доставят; както се изразява Гьоте, ние трябва да гледаме с очите на духа.
към текста >>
Природата като произвеждащ принцип /натура натуранс/ ние наричаме природа като субект /единствено с нея се занимава всяка теория/*./*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799,стр.22/ "Противоположността между емпиризъм и наука почива именно на това, че емпиризмът разглежда нейния обект в
битие
то като нещо завършено и произведено; напротив науката разглежда обекта в процес на ставане и като нещо, което тепърва трябва да бъде произведено." Чрез тези идеи, с които Гьоте се запозна отчасти от съчиненията на Шелинг, отчасти от лично общение с философа, поетът отново се издигна с една степен по-горе.
Това, което застава срещу нас отвън като природа, е завършен продукт, то е само обусловеното, втвърдената форма на един жив принцип. Ние не можем да добием този принцип отвън чрез опитност. Трябва първо да го създадем в нашата вътрешност. "Да философстваме върху природата, значи първо да създадем природата", казва нашия философ. Природата като прост продукт /натура натурата/ ние наричаме природа като обект /единствено с нея се занимава всеки емпиризъм/.
Природата като произвеждащ принцип /натура натуранс/ ние наричаме природа като субект /единствено с нея се занимава всяка теория/*./*Шелинг, Първи очерк на една система на Натурфилософията, Увод и т.н.; Йена 1799,стр.22/ "Противоположността между емпиризъм и наука почива именно на това, че емпиризмът разглежда нейния обект в битието като нещо завършено и произведено; напротив науката разглежда обекта в процес на ставане и като нещо, което тепърва трябва да бъде произведено." Чрез тези идеи, с които Гьоте се запозна отчасти от съчиненията на Шелинг, отчасти от лично общение с философа, поетът отново се издигна с една степен по-горе.
Сега у него се разви възгледът, че неговият стремеж е да напредва от завършеното, от продукта към ставащото, към произвеждащото. И изразявайки своето определено съзвучие с Шелинг, той пише в своята студия "Съзерцателна разсъдъчна способност", че неговият стремеж е бил "чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа да стане достоен за духовно съучастие в нейните произведения*./*Естествени Науки І, стр.116/ Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
към текста >>
Това, което съществува, трябва да има съдържание, то може да даде едно запълнено, а не празно
битие
.
Обаче какво трябва да предприемем ние с такава воля? Тя ни се изплъзва, когато искаме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж. И така става, че все пак всичко онова, което действително схващаме от мировия Принцип, е идея, защото това, което може да бъде схванато, трябва именно да има съдържание. Ние можем да разберем само това, което е пълно със съдържание, а не това, което няма съдържание. Следователно, ако искаме да схванем понятието воля, то трябва да се яви в съдържанието на идеята; то може да се яви само при идеята и с идеята, като форма на нейната изява, а никога самостоятелно.
Това, което съществува, трябва да има съдържание, то може да даде едно запълнено, а не празно битие.
Ето защо Гьоте си представя идеята като дейна, като нещо действуващо, което не се нуждае вече от някакъв тласък. Защото това, което е пълно със съдържание не трябва и не може да получи тласък от нещо лишено от съдържание, за да се яви в съществуването. Ето защо в смисъла на Гьоте идеята трябва да се схваща като ентелехия, т.е. вече като действуващо съществуване; и ние трябва първо да се абстрахираме от нейната форма като нещо действащо, когато след това искаме отново да я представим под името воля. Мотивът на волята е съвършено без стойност и за положителната наука.
към текста >>
8.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на
битие
то.
След тази практическа грижа в него възникна научната потребност да се запознае по-отблизо със законите на онези явления, които беше в състояние да наблюдава там. Широкият възглед за природата, който се разви в неговия дух до все по-голяма яснота*/*виж статията "Природата"; Ест. Н.ІІ, стр.5 и следв./, го принуди да обясни в своя смисъл това, което се простираше пред неговите очи. Тук веднага се проявява една дълбоко залегнала в Гьотевата природа особеност. Той има съвършено друга потребност в сравнение с други изследователи.
Докато при тези последните главното седи в познанието на отделните неща, докато те проявяват интерес към едно идейно построение, към една система дотолкова, доколкото това може да им бъде в помощ при наблюдението на отделните неща, за Гьоте подробността е само преходна точка към едно цялостно разбиране на битието.
В статията "Природата" ние четем: "Тя живее само в деца, а майката, къде е тя? " Същият стремеж, да познае не само непосредствено съществуващото, а неговата по-дълбока основа, ние намираме също във "Фауст" /"наблюдавай всяка действаща сила и семена"/. Така също за него това, което той наблюдава върху повърхността на земята и под нея, става средство, за да проникне в загадката на образуването на света. Това, което той пише на 28 декември 1789 г. на херцогинята Луиза: "Произведенията на природата са винаги като едно прясно изречено слово на Бога", одушевява цялото негово изследване; и това, което може да се проследи със сетивата, става за него писменост, от която следва да чете словото на твореца.
към текста >>
9.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото
битие
, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света.
Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност. Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата. Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност.
Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света.
В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено. Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие. В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил.
към текста >>
Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното
битие
, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина.
Обаче за обикновеното съзнание не съществува изживяване, когато тялото не отразява изживяванията. Ето защо сънят протича безсъзнателно. Чрез горепосочените и други подобни психически упражнения се стига дотам, душата да развие едно съзнание различно от обикновеното. Чрез това тя добива способността не само да изживява душевно-духовно, но също и така да засили изживяното в себе си, че то да се отрази, така да се каже, в самото себе си без помощта на тялото и по този начин да стигне до духовното възприятие. И едва в така изживяното душата може да познае истински себе си, може да изживее себе си в своето същество съзнателно.
Както споменът извиква като по вълшебен начин минали факти на физическото изживяване от глъбините на душата, така и пред една душа, която се е подготвила чрез горепосочените упражнения, изникват от глъбините на вътрешността истински изживявания, които не принадлежат на света на сетивното битие, а принадлежат на един свят, в който душата има своята основна същина.
Твърде близко е сега до ума, че някой от вярващите в съвременния начин на мислене ще окачестви този свят, който се явява тук като принадлежащ на областта на грешките на паметта, на илюзиите, на халюцинациите, на самовнушенията и тем подобни. На това можем да възразим, че един сериозен стремеж на душата, който работи в посочения път, намира във вътрешното състояние на духа, което тя си е възпитала, такива сигурни средства, за да различава илюзията от духовната действителност, както в обикновения живот при едно здраво устройство на душата човек може да различава фантастичните образи от едно възприятие. Напразно ще се търсят теоретически доказателства, че горехарактеризираният свят е действителен; но такива доказателства не съществуват също и за действителността на света на възприятията. Как трябва да се съди, върху това решава самото изживяване в единия както и в другия случай. Това, което задържа мнозина да предприемат стъпката, която според това изложение е единствено за философските загадки, то е, че те се страхуват да не би чрез една такава стъпка да изпаднат в областта на една мъглива мистика.
към текста >>
Действителното съдържание на неговото външно
битие
би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял.
По този път се стига също до познанието, че произходът на моралните импулси се намира в онзи свят, който душата вижда свободно от тялото. От този свят в живота на душата проникват подбудите, които не произхождат от телесната природа на човека, а трябва да определят действията на човека независимо от тази телесна природа. Когато човек се запознае с това, че "Азът" живее със своя душевно-духовен свят вън от тялото, че следователно самият той донася изживяванията навъншния свят до това тяло, тогава той ще намери също и пътя до едно истинско духовносъобразно схващане на загадката на съдбата. В своето душевно изживяване човекът е напълно свързан с това, което той изживява като съдба. Нека разгледаме душевното състояние на един 30-годишен човек.
Действителното съдържание на неговото външно битие би било съвършено друго, ако пред предидущите години той би изживял нещо друго, различно от това, което е изживял.
Неговият "Аз" е немислим без тези изживявания. И когато те са го сполетели като болезнени удари на съдбата, чрез тях той е станал това, което е. Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз". Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба. С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини.
към текста >>
Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова съ
битие
на съдбата.
Те принадлежат към силите които действат в неговия "Аз". Както човек живее духовно-душевно с цвета и този цвят е доведен до неговото възприятие само чрез отражението на тялото, така той живее като в едно единство със своята съдба. С цвета той е свързан душевно; въпреки това той може да го възприеме само тогава, когато тялото го отразява; с причините на един удар на съдбата човекът е едно от своите минали съществувания, въпреки това той го изживява благодарение на това, че неговата душа е навлязла в едно ново земно съществуване, като се е спуснала несъзнателно в изживявания, които отговарят на тези причини. В обикновеното съзнание, той не знае, че неговата воля е свързана с тази съдба; в постигнатото свободно от тялото съзнание той намира, че не би искал да прояви своята воля по отношение на самия себе си, ако с онази част на своята душа, която е живо свързана с духовния свят, не би искал всички подробности на своята съдба. Също и загадката на съдбата не се разрешава като човек измисля хипотези върху нея, а чрез това, че той се научава да разбира, как в едно изживяване на душата надхвърлящо обикновеното съзнание той се сраства със своята съдба.
Тогава той познава, че в зародишните заложби на земното съществуване предхождащо настоящето се намират причините, поради които той изживява това или онова събитие на съдбата.
Във формата, в която се представя на обикновеното съзнание, съдбата не се явява в нейната истинска форма. Тя протича като последствие от миналите земни съществувания, които обикновеното съзнание не може да вижда. Да разбере човек, че той е свързан с ударите на своята съдба чрез предишни съществувания, това значи той същевременно да се примири със съдбата. И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подробности, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука. Тук можахме да говорим само върху по-важни резултати на тази наука, но не можаха да бъдат показани подробно пътищата, които водят дотам, човек да бъде убеден от нея.
към текста >>
10.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното
битие
и действие на духовното не можеше да намери никакво място.
Навсякъде се признаваше, че със своето познание човекът се сблъсква с определени граници, вън от които той не може да излезе и да проникне в областта на истинската действителност. По отношение на всичко това аз бях убеден чрез вътрешно изживяване, че със своето мислене, когато го задълбочи достатъчно, човекът живее в действителността на света като нещо духовно. Аз считах, че владея това познание като нещо, което може да стои в съзнанието със същата вътрешна яснота, както това, което се изявява математическото познание. По отношение на това познание не може да съществува мнението, че има такива граници на познанието, каквито горепосоченото мисловно направление вярваше, че трябва да се установи. При всичко това у мене действаше една склонност на мислене насочена към разцъфтяващата се тогава теория на еволюцията.
У Хекел тази теория прие форми, в които самостоятелното битие и действие на духовното не можеше да намери никакво място.
Според нея по-късното, съвършеното трябва да е произлязло в течение на времето от съществуващото по-рано, от неразвитото. Това беше ясно за мене по отношение на външната сетивна действителност. Въпреки това аз твърде добре познавах независимата от сетивното, почиваща здраво на себе си, самостоятелна духовност, за да дам право на външния сетивен свят на явленията. Но трябваше да се изгради мостът от сетивния свят до този на духа. В това, което хората си представяха като течение на времето в света на сетивата, изглежда, че духовното естество на човека се развива по предшестващото го не духовно състояние.
към текста >>
11.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си
битие
.
А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ Науката пропива възприемателната действителност със заченатите и обработени от нашето мислене понятия. Тя допълва и задълбочава пасивно възприемаемото чрез това, което нашият дух е издигнал той самият чрез своята дейност от тъмата на чистата възможност в светлината на действителността. Това предполага, че възприятието се нуждае от допълване чрез духа, че то съвсем не е нищо окончателно, последно, завършено. Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на сетивата като нещо вече приключено, завършено.
Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си битие.
Последователен е в това отношение само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от възприятието. Въпреки това днес във всички науки виждаме стремежа да се счита за правилна тази гледна точка. В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето. Естествената наука от стария стил се доближава до това изискване. По-новата наука наистина желае това, поставя една пълна теория на опитността, за да я пристъпи веднага, когато предприеме първата стъпка в действителната наука.
към текста >>
12.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Единността на
битие
то, която по-рано е била чувствана или само смътно предчувствана, е напълно прозряна от разума.
Много хора, чието мислене не е така развито, че да може да стигне до един единен възглед за света, който те обхващат с яснота на понятията, са въпреки това в състояние да проникнат във вътрешната хармония на всемира с чувството. На тях сърцето им дава това, което разумът предлага на научно образования. Ако на такива хора се предложи възгледа за света добит с помощта на ума, те с презрение отхвърлят без крайното множество и се придържат към единството, което наистина не познават, но го чувствуват повече или по-малко живо. Те много добре виждат, че умът се отдалечава от природата, че той изгубва от погледа духовната връзка, която свързва частите на действителността. Разумът води отново към действителността.
Единността на битието, която по-рано е била чувствана или само смътно предчувствана, е напълно прозряна от разума.
Възгледът добит чрез ума трябва да бъде задълбочен чрез възгледа добит чрез разума. Ако първият се превръща в самоцел, вместо да бъде само една необходима преходна точка, той не предава тогава действителността, а само една нейна карикатура. Понякога е трудно да бъдат свързани създадените от ума мисли. Историята на науките ни предлага много доказателства за това. Често ние вижаме човешкият дух да води борба, за да може да хвърли мост над създадените чрез ума различия.
към текста >>
13.
06_г. ОСНОВАТА НА НЕЩАТА И МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на
битие
то, което се намира вън от идеята, е едно недомислие.
Той трябва да вярва в тяхната истинност, но не може да се добере до основите. Съвсем подобно е положението и с догмата на опитността. Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опитност и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп. И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея. Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опитността.
Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие.
Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него. В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си. Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение. В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него. Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение.
към текста >>
Общата основа на
битие
то се е разляла в света, преминала е в него.
Съвсем подобно е положението и с догмата на опитността. Когато някой е на мнение, че трябва да оставаме само при чистата опитност и да наблюдаваме само нейните промени, без да проникнем до въздействащите сили, той прави също така твърдения върху света, до чиито основи няма никакъв достъп. И тук истината не е добита чрез вникване във вътрешната действеност на вещта, а е натрапена на вещта от нещо намиращо се вън от нея. Ако догмата на откровението властваше в предишната наука, то днешната наука страда под ярема на догмата на опитността. Нашият възглед показа, че всяко допускане на една основа на битието, което се намира вън от идеята, е едно недомислие.
Общата основа на битието се е разляла в света, преминала е в него.
В мисленето тя се показва в нейната най-съвършена форма, такава каквато тя е за себе си и по себе си. Ето защо, когато мисленето произвежда една връзка, когато изказва едно съждение, тогава това, което мисленето свързва е самото съдържание на мировата основа, която се е вляла в тази връзка, в това съждение. В мисленето не ни са дадени твърдения върху някаква отвъд на мирова основа, а самата тази мирова основа се е вляла субстанциално в него. Ние имаме едно непосредствено разбиране и проникване във фактическите, а не само във формалните основи, защо се произвежда едно съждение. Съждението определяне нещо чуждо, а свое собствено съдържание.
към текста >>
14.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Този е нашият мислителен процес, когато пристъпваме към едно съ
битие
на неорганичния свят, за да го обясним.
Всяко доказателство се основава на определено правило. Съществува винаги определена предпоставка (т.е. дадени са възможни за опитността условия) и след това се определя, какво настъпва, когато тези предпоставки са налице. Тогава ние разбираме едно отделно явление като поставим на основата закона. Ние мислим така: При тези условия настъпва едно явление; условията са налице, ето защо явлението трябва да настъпи.
Този е нашият мислителен процес, когато пристъпваме към едно събитие на неорганичния свят, за да го обясним.
Този е доказателствения метод. Той е научен, защото прониква напълно едно явление с понятието, защото чрез него възприятие и мислене се покриват напълно. Обаче ние не можем да направим нищо с този доказателен метод в науката на организмите. Типът не определя именно, че при определени условия трябва да настъпи едно определено явление; той не установява нищо върху едно отношение на членовете, които стоят един срещу друг външно и са чужди един на друг. Той определя само закономерността на своите собствени части.
към текста >>
Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за
битие
то.
Обаче в типа съдържание и форма са тясно свързани едно с друго. Ето защо типът не определя съдържанието чисто формално, както законът прави това, а той прониква живо това съдържание отвътре, като нещо собствено негово. На нашия дух се поставя задачата, едновременно с формалното да вземе продуктивно участие в създаване на съдържанието. Един начин на мислене, на който съдържанието се явява в непосредствена връзка с формалното, се е наричало винаги интуитивно мислене. Интуицията се явява много пъти като научен принцип.
Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието.
Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е. Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение. Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н. изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието.
към текста >>
Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "
битие
" и т.н.
Интуицията се явява много пъти като научен принцип. Английският философ Рейд нарича интуиция способността, с която от възприятието навъншните явления (сетивни впечатления) черпим същевременно убеждението за битието. Якоби считаше, че в нашето чувство за Бога ни е дадено не само това чувство, но същевременно и гаранцията, че Бог е. Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение.
Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н.
изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието. А този е действително случаят при типа. Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възможността да бъде развита от него всяка особена форма. Съобразно с това при схващането на типа нашият дух трябва да действа много по-интензивно отколкото при схващането на природния закон. Той трябва да поеме върху себе си една дейност, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване).
към текста >>
15.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко
битие
, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката.
Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят. Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ. Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто. Начинът на изобразяване е различен. Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята.
Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката.
Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя. Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух. Великите произведения на изкуството, които Гьоте видя в Италия, му се явиха като непосредствен отпечатък на необходимостта, която човекът открива в природата. Ето защо за него изкуството е също едно проявление на тайни природни закони. Всичко в изкуството се касае до това, доколко художникът е въплътил идеята в материята.
към текста >>
16.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Повелението ценността на
битие
то на човешката личност това е целта на всяка наука.
Докато тези закони остават само естествени или още логически неясни мотиви, естествено някой стоящ по-високо в духовно отношение може да узнае, до каква степен тези закони на нашите действия са обосновани в пределите на нашата индивидуалност, обаче самите ние ги чувствуваме като действуващи върху нас отвън и принудително. Всеки път, когато ни се удаде да обгърнем ясно с познанието такъв мотив, ние извършваме завоевание в областта на свободата. Как нашите възгледи се отнасят към най-забележителното философско явление на настоящето време, към светоразбирането на Едуард фон Хартман това читателят ще види подробно в този труд, доколкото става дума за проблемата на познанието. С настоящия труд ние създадохме пролог към "Философия на свободата". Тази "Философия на свободата" ще последва скоро в подробно изложение.
Повелението ценността на битието на човешката личност това е целта на всяка наука.
Който се занимава с науката не с тази цел, той работи само затова, защото е видял, че така работи и неговият учител; той "изследва" затова, защото случайно е научил това. Той не може да се нарече "свободен мислител". Това, което придава на науката, истинската дейност, е само философското изложение /оценка/ на това, какво е значението на нейните резултати за човека. На такава оценка исках аз да съдействувам. Но, може би науката на нашето време не се нуждае от своето философско оправдание?
към текста >>
17.
01. ВЪВЕДЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено
битие
и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Те показват, по пътя на критиката на различните серии на познанието, че от тази гледна точка никога не ще бъде възможно решението на поставените въпроси. Естествено, при това трябва да признаем, че точното определение на понятието даденото, както се опитваме да сторим това тук, би било твърде затруднено без предварителните основни работи на Фолкелт,/1/ в които основно е изследвано понятието на познанието. Но надяваме се, че положихме основата за опровержението на субективизма, присъщ на теорията на познанието, която изхожда от Кант; а именно, мислим, че сторихме това, като показахме, че субективната форма, в която се явява образът на света за акта на познанието до обработването на този образ чрез науката, е само една необходима преходна степен, преодоляла в процеса на познанието. За нас така нареченият опит, който позитивизмът и неокантианството толкова охотно биха искали да представят за единствено достоверен, а именно истински субективизъм. И, показвайки това, ние обосноваваме Обективния идеализъм, като необходимо следствие на разбиращата себе си теория на познанието.
Този идеализъм се отличава от метафизическия, абсолютен идеализъм на Хегел с това, че той търси основанието за разлагане на действителността в дадено битие и понятие, в субекта на познанието и вижда тяхното свързване но в обективната мирова диалектика, а в субективния процес на познанието.
Авторът на тези редове вече изложи веднъж в литературата това становище в 1885 година в своите "Основни черти на познанието" Берлин и Щутгарт, във основа на изследванията, които вярно е, по метод се различаваха съществено от настоящите и в които липсва също издигането до първите елементи на познанието. Най-новата литература, взета под внимание в тези разсъждения, е следващата. Ние привеждаме не само това, към което нашето изложение има непосредствено отношение, но и всички трудове, в които се третират въпроси, близки до изложените от нас. Не считаме за необходимо да привеждаме самите съчинения на класиците на философията. За теорията на познанието въобще могат да бъдат взети под внимание:........
към текста >>
18.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и
битие
и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
В своята, последна теоретико-познавателна работа Хартман се опитва, да обоснове своя възглед. Нашите следващи разсъждения ще покажат, как трябва да се отнася към такова обоснование свободната от предпоставки теория на познанието. Ото Либман насочва като най-свещено, най-висше в основното положение на всяка теория на познанието следното: "съзнанието не може да прескочи над самото себе си"/2/. Фолкелт изказва съждението, че първата най-непосредствена истина е тази, че всяко наше знание се простира преди всичко върху нашите представи и нарича, това позитивистически принципи на познанието. Той счита за "критическа до насока степен" само такава теория на познанието, която поставя на челно място този принцип, "в качеството на това, което е единствено твърдо установено в началото на всяко философствуване и вече след това последователно го обмисля/1/.
У други философи намираме поставени на свой ред начело на теорията на познанието други твърдения, като например, че истинския проблем на теорията на познанието се заключава във въпроса за отношението между мисъл и битие и във възможността за посредничество между двете /Дорнер-2/; или във въпроса по какъв начин съществуващите неща стават съзнателни /Ремке/ и т.н.
Кирхман изхожда от двете гносеологически аксиоми: "възприеманото съществува" и "противоречието не съществува."/3/. Според Л. Е. Финер познанието се състои в знанието за фактическото, за реалното/4/ и оставя тази догма съвсем непроверена, както и Гьоринг, който също твърди нещо подобно: "Да познаваме значи винаги: да познаваме нещо съществуващо; това е факт, който не може да отрече нито скептицизмът, нито Кантовият критицизъм"/5/. Последните двама просто обявяват: ето, що е познание, без да се питат, с какво право вършат това. Даже ако тези различни твърдения биха верни или биха довели до верната постановка на проблема, би било съвършено невъзможно те да бъдат поставени на обсъждане в самото начало на теорията на познанието.
към текста >>
19.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
На тази степен на съществуванието ако можем да употребим този израз нито един предмет, нито едно съ
битие
не се явява по-важно, по-значително от друго.
Следователно способът, с който трябва да бъде определено това абсолютно първично, трябва да бъде такъв, че в това абсолютно първично да не се съдържа нещо, което произхожда от познанието. Такова начало може да бъде направено само с непосредствено дадения образ на света, т.е. с този образ на света, който стои пред човека, преди той да го е подложил на някакъв начин на процеса на познанието, преди той да е направил и най-малкото изказване върху него, преди да е предприел и най-малкото негово определение чрез мисленето. Това, което тогава преминава покрай нас и ние преминаваме покрай него, това е един лишен от всякаква връзка и все пак неразделен на индивидуални части образ на света/1/, в който нищо не е отделено едно от друго, нищо не е обусловено едно от друго и нищо не се определя едно от друго, това е непосредствено даденото. /*1 Разделянето на индивидуални части от съвършено слято дадения образ на света е вече акт на мислителната дейност/.
На тази степен на съществуванието ако можем да употребим този израз нито един предмет, нито едно събитие не се явява по-важно, по-значително от друго.
Рудиментарният орган на животното, нямащ, може би, при по-късната, осветена вече от познанието степен на познанието, никакво значение за неговото развитие и живот, има еднакво право на внимание, както и най-благородната и необходима част на организма. До момента на всяка познавателна дейност в образи на света нищо не се явява като субстанция, нищо като случайност, нищо като причина или действие; противоположностите на материята и духа, на тялото и душата, още не са създадени. Но за намиращия се на тази степен образ на света ние трябва да се въздържаме от всяко друго сказуемо. Този образ на света ни може да бъде разбираем нито като субективен или обективен, нито като случаен или необходим; дали той е вещ в себе си или просто представа, това не бива да решаваме на тази степен. Както вече видяхме, познанията на физиката и физиологията, съблазняващи ни да подведем даденото под една от посочените категории, не могат да бъдат поставени начело на теорията на познанието.
към текста >>
Как можем, например, да обозначим една част на света като възприятие, другата като понятие, едната като
битие
, другата като видимост, това като причина, другото като действие?
Къде се намира преходът, който ни превежда от субективното в транссубективното? Но за нас както съзнанието, така и представата за "Аза" са преди всичко части на непосредствено даденото, и какво отношение имат първите към последните това да бъде вече резултат на познанието. Ние искаме да определим познанието не от съзнанието, а напротив: от познанието да определим съзнанието и отношението на субективното и обективното. Тъй като ние оставяме даденото временно без всякакво сказуемо, трябва да запитаме: по какъв начин преминаваме ние въобще към определението на това дадено? Как да започнем някъде акта за познанието?
Как можем, например, да обозначим една част на света като възприятие, другата като понятие, едната като битие, другата като видимост, това като причина, другото като действие?
Как можем да отделим самите нас от обективното и да гледаме на себе си като на "Аз" в противоположност на "не-Аза"? Ние трябва да намерим мост от дадения образ на света към този, който развиваше чрез нашето познание. Но при това се сблъскваме със следната трудност. До тогава, докогато гледаме пасивно на даденото, ние никъде не можем да намерим началната точка, към която да се присъединим, за да продължим нишката на нашето познание. Ние трябва да намерим някъде в даденото такова място, където трябва да встъпим, където е заложено нещо еднородно на познанието.
към текста >>
20.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Той намира, че "това чисто
битие
се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/.
Какво трябва да се разбира тук под род действия на интелекта, ако изкажем в ясни понятия това, което се чувствува смътно? Нищо друго освен извършващото се в съзнанието осъществяване на идеята на познанието. Ако Фихте би съзнавал напълно това, той би формулирал приведеното по-горе положение просто така: Наукоучението има задачата да издигне познанието, доколкото то е още несъзнателна дейност на "Аза", до съзерцанието. Наукоучението трябва да покаже, че в "Аза" се извършва, като необходима дейност активизацията на идеята на познанието. Фихте иска да определи дейността на "Аза".
Той намира, че "това чисто битие се състои само в това, да полага себе си като съществуващо, е "Азът", като абсолютен субект/1/.
Това излагане на "Азът" е за Фихте първото безусловно действие, което "лежи в основата на цялото останало съзнание/2/. По този начин в смисъла на Фихте "Азът" може да започне своята дейност също само чрез абсолютно решение. Но за Фихте е невъзможно да помогне на своя "Аз" с тази абсолютно установена деятелност, да стигне някакво съдържание на неговите действия. Защото у Фихте има нещо, на което трябва да се насочи тази деятелност, на основание на което тя би трябвало да определи себе си. Този "Аз" трябва да извърши едно действие; но какво трябва той да извърши?
към текста >>
Фихте изразява това/1/ още по следния начин: "Азът" полага първоначално просто своето
битие
".
Но това значи "Азът" = "Аза". Това положение изразено във форма на съждение: ако "Азът" е, тогава той е няма никакъв смисъл. Защото "Азът" полага не при предположение на нещо друго, но той предполага самия себе си. Но това означава, че той е непосредствен и безусловен. Хипотетичната форма на съждението, която е присъща без предполагането на абсолютния "Аз" на всеки акт за съждение, се превръща тук във формата на абсолютното екзистенциално положение: "Аз" просто съм.
Фихте изразява това/1/ още по следния начин: "Азът" полага първоначално просто своето битие".
Виждаме, че целият този извод на Фихте не е нищо друго, освен род педагогическо разяснение, за да доведе своите читатели там, където възниква безусловната деятелност на "Аза". Той трябва да направи очевидно онова действие на "Аза", без изпълнението на което въобще не съществува никакъв "Аз". Да разгледаме още веднъж хода на мислите у Фихте. При едно по-напрегнато разглеждане се изяснява, че в него има един скок, и то такъв, че той прави съмнителна правилността на възгледа относително първоначалното действие. Кое е собствено действително при абсолютното в положението на "Аза"?
към текста >>
Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето
битие
.
Но въпреки че е безусловен като дейност, "Азът" все пак може да полага само нещо. Той не може да полага самата дейност по себе си, а само определена дейност. Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането. По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност. Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага.
Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие.
Това битие е категория. Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото. Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност.
към текста >>
Това
битие
е категория.
Той не може да полага самата дейност по себе си, а само определена дейност. Накратко, полагането трябва да има съдържание, но той не може да го вземе от самия себе си, защото иначе не би могъл да върши нищо друго, освен вечно да полага полагането. По този начин, за полагането, за абсолютната дейност на "Аза", трябва да съществува нещо, което се реализира чрез тази дейност. Без обръщане към нещо дадено, което той полага, "Азът" въобще не може нищо, следователно не може А нищо да полага. Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие.
Това битие е категория.
Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото. Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност. Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно.
към текста >>
Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на
битие
то като характер на тази деятелност.
Това показва и Фихтовското положение: "Азът" полага своето битие. Това битие е категория. Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото. Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието.
Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност.
Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното. Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие. Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза". Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе.
към текста >>
Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на
битие
то от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно.
Това битие е категория. Ние отново стигаме до нашето положение: дейността на "Аза" се основава на това, че "Азът" по свободно решение полага понятията и идеите на даденото. Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност.
Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно.
Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното. Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие. Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза". Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе. Ето защо за извеждането на "Аза" той се обръща към един друг от посочените по-горе пътища.
към текста >>
Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено
битие
.
Фихте стига до своя резултат само благодарение на това, че той несъзнателно се решава да представи "Аза" като нещо съществуващо. Ако той беше развил понятието на познанието той би стигнал до истинската изходна точка на теорията на познанието: "Азът" полага познанието. Понеже Фихте не си е изяснил, от какво се определя деятелността на "Аза", той просто е обозначил полагането на битието като характер на тази деятелност. Но с това той е ограничил и абсолютната деятелност на "Аза", защото, ако само полагането на битието от нашия "Аз" е безусловно, то всичко останало, което изхожда от "Аза", е условно. Но също така е отрязан всякакъв друг път от безусловното към обусловеното.
Ако "Азът" е безусловен само в указаното направление, тогава веднага за него се прекратява възможността на полагането чрез първоначалния акт на каквото и да е друго, освен на своето собствено битие.
Заедно с това възниква и необходимостта да се насочи основанието на всяка друга деятелност на "Аза". Фихте напразно е търсил такова основание, както вече видяхме по-горе. Ето защо за извеждането на "Аза" той се обръща към един друг от посочените по-горе пътища. Още през 1797 година, в "Първо въведение в наукоучението", той препоръчва самонаблюдението като правилен път за познаването на "Аза" в неговия първоначален присъщ нему характер. "Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик.
към текста >>
Защото самонаблюдението произвежда деятелността на "Аза" действително не едностранчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо
битие
, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света.
Ето защо за извеждането на "Аза" той се обръща към един друг от посочените по-горе пътища. Още през 1797 година, в "Първо въведение в наукоучението", той препоръчва самонаблюдението като правилен път за познаването на "Аза" в неговия първоначален присъщ нему характер. "Наблюдавай себе си, отвръщай погледа си от всичко, което те заобикаля, насочи го вътре в себе си" ето кое е първото изискване, което философията поставя на своя ученик. Не става дума за нещо, което е вън от тебе, а изключително за самия тебе"/1/. Естествено този род въведение в Наукоучението има по-голямо преимущество пред другите.
Защото самонаблюдението произвежда деятелността на "Аза" действително не едностранчиво, в едно определено направление; то го показва не само като полагащо битие, а в неговото всестранно разкриване, как то се старае мислено да разбере непосредствено даденото съдържание на света.
За самонаблюдението "Азът" се явява как той си изгражда образа на света от съчетаване на даденото и на понятието. Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действителността само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него процесът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза". Поради това за Фихте образът на света става все повече едно построение на "Аза". Той все повече е едно построение на "Аза". Той все по-силно подчертава, че в Наукоучението въпросът се касае за това, да се пробуди онова разбиране, което би било в състояние да долавя "Аза" при това построение на света.
към текста >>
Този, който може това, стои за него на по-висока степен на знанието отколкото онзи, който вижда само построението, готово
битие
.
За самонаблюдението "Азът" се явява как той си изгражда образа на света от съчетаване на даденото и на понятието. Обаче за този, който не е извършил заедно с нас горепосоченото наше разглеждане, който по този начин не знае, че "Азът" стига до пълното съдържание на действителността само, когато пристъпва със своите форми на мислене към даденото, за него процесът на познанието се представя като едно създаване на света на "Аза". Поради това за Фихте образът на света става все повече едно построение на "Аза". Той все повече е едно построение на "Аза". Той все по-силно подчертава, че в Наукоучението въпросът се касае за това, да се пробуди онова разбиране, което би било в състояние да долавя "Аза" при това построение на света.
Този, който може това, стои за него на по-висока степен на знанието отколкото онзи, който вижда само построението, готово битие.
Който наблюдава само света на обектите, той не познава, че "Азът" още само ги създава. Обаче който наблюдава "Аза" в неговия акт на построението, той вижда основанието на готовия образ на света; той знае, благодарение на какво възниква този образ; за него той се явява като следствие, за което му са дадени предпоставки. Обикновеното съзнание вижда само това, което е положено, което така или иначе е определено. На него му липсва разбирането на първичните положения, на основите: защо е положено именно така, а не иначе. Да добие знание за тези първични положения, в това се състои задачата на едно съвършено ново чувство.
към текста >>
Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се основава съждението: нещо е; основание на
битие
то, което именно поради това, че е такова, не само е, но е
битие
то"/2/.
Обаче който наблюдава "Аза" в неговия акт на построението, той вижда основанието на готовия образ на света; той знае, благодарение на какво възниква този образ; за него той се явява като следствие, за което му са дадени предпоставки. Обикновеното съзнание вижда само това, което е положено, което така или иначе е определено. На него му липсва разбирането на първичните положения, на основите: защо е положено именно така, а не иначе. Да добие знание за тези първични положения, в това се състои задачата на едно съвършено ново чувство. Аз намирам това най-ясно изразено във "Встъпителните лекции в Наукоучението, четени през есента на 1813 година в Берлинския университет"/1/: "Това учение предполага един съвършено нов сетивен орган, разриващ един нов свят, който за обикновения човек никак не съществува".
Или: "Сега е ясно определен светът на новото сетиво и чрез него самото това сетиво; той е виждане на първичните положения, на която се основава съждението: нещо е; основание на битието, което именно поради това, че е такова, не само е, но е битието"/2/.
Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дейност. Той никога не стига до него. Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като основа на философската наука. Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза". Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза".
към текста >>
21.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Така той оперира с понятията
битие
, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието.
Рационалистът също така намира полагаемото за себе си в нашите разяснения, тъй като ние обясняваме мисленето като необходим единствен посредник на познанието. Нашият възглед за света се допира най-близо, както го обосновахме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/. /*1 Виж Теоретико-познавателните изследвания в І том. Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/. Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието.
Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието.
Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието.
към текста >>
Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на
битие
то на действителността.
Нашият възглед за света се допира най-близо, както го обосновахме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/. /*1 Виж Теоретико-познавателните изследвания в І том. Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/. Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието.
Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността.
Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия.
към текста >>
В него ни е дадено всяко
битие
, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално
битие
".
Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/. Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1.
В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие".
И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия. Ето защо никъде ние не намерихме повод да се позовем на него. Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане процеса на познанието да стигнем до възгледа на действителността.
към текста >>
И в #19: "Това, което има пространствено-временно
битие
, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на
битие
то и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието. Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността. Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие".
И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално".
Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия. Ето защо никъде ние не намерихме повод да се позовем на него. Бидерман се опитва с помощта на някои метафизични аксиоми да добие едно теоретико-познавателно гледище; ние се опитваме чрез разглеждане процеса на познанието да стигнем до възгледа на действителността. Смятаме, че действително показахме, какво всички спорове на светогледите идват от това, че хората се стремят да добият знание за обективното /вещ, Аз, съзнание и т.н./, без предварително да имат точно знание за това, което единствено може да изясни всяко друго знание: за природата на самото знание.
към текста >>
22.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието
битие
и действие се определя по точно установен начин от нещо друго.
Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г.
Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго.
Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа. По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост. Но нека се принизим до сътворените неща, чието съществуване и действие по точно установен начин изцяло се определя от външни причини. За да се схване по-ясно, нека си представим нещо съвсем просто.
към текста >>
23.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Чистият спиритуалист отрича материята в нейното самостоятелно
битие
и я схваща само като продукт на Духа.
Как материята стига до размишление над собствената си същност? Защо тя не е просто доволна от себе си и не се примири със своето съществуване? Материалистът е извърнал поглед от определения субект, от нашия собствен Аз и е стигнал до някакво неопределено, мъгляво образувание, където пред него застава същата загадка. Материалистическият възглед не е в състояние да реши проблема, а само го измества. А как стоят нещата със спиритуалистическия?
Чистият спиритуалист отрича материята в нейното самостоятелно битие и я схваща само като продукт на Духа.
Приложи ли този светоглед за разгадаване на собственото си човешко същество, той изпада в затруднение. Пред Аза, който може да се постави на страната на Духа, ненадейно застава сетивният свят. Към него явно не се разкрива духовен достъп, той трябва да се възприема и изживява от Аза посредством материални процеси. Такива материални процеси Азът не намира у себе си, ако иска да има валидност само като духовна същност. В онова, което той изработва по духовен път, сетивният свят никога не присъства.
към текста >>
24.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Всяко друго съ
битие
, всички останали неща съществуват извън мен, аз не зная дали съществуват като истина, или като измама и сън.
Защото той наблюдава нещо, чийто производител е самият той; той не застава пред някакъв поначало чужд обект, а пред своя собствена дейност. Той знае как възниква наблюдаваното от него. Той прозира отношенията и връзките. Намерена е една опорна точка, от която с основателна надежда може да се търси обяснение за останалите явления в света. Чувството за наличие на такава опорна точка дава повод на основателя на по-новата философия Рене Декарт да базира цялото човешко знание на тезата: Мисля, следователно съществувам.
Всяко друго събитие, всички останали неща съществуват извън мен, аз не зная дали съществуват като истина, или като измама и сън.
Само едно зная с безусловна сигурност, защото аз самият го довеждам до неговото сигурно съществуване: моето мислене. Дори неговото наличие да има друг произход, дори то да идва от Бога или от някъде другаде, аз съм уверен, че то съществува в смисъла, в който аз лично го произвеждам. Декарт едва ли е имал основание да влага някакъв друг смисъл в своята теза. Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дейност. Относно значението на добавката следователно съществувам се е спорило много.
към текста >>
Налице е нещо, което се различава от всяко друго съ
битие
, и което не се взема под внимание.
А това съм аз самият като мислещ, защото давам на своето съществуване определеното, опиращо се на самото себе си съдържание на мисловната дейност. Оттук вече мога да изходя и да поставя въпроса: Съществуват ли останалите неща в същия, или в някакъв друг смисъл? Когато мисленето бива превръщано в обект на наблюдение, към останалото наблюдавано съдържание на света се прибавя нещо, което иначе убягва от вниманието; непроменен обаче остава начинът, по който човекът се отнася и към другите неща. Увеличава се броят на обектите на наблюдение, но не и методът на наблюдение. Докато наблюдаваме другите неща, в световната събитийност - към която сега причислявам наблюдението - се вмесва един процес, който бива игнориран.
Налице е нещо, което се различава от всяко друго събитие, и което не се взема под внимание.
Но когато съзерцавам моето мислене, тогава такъв игнориран елемент липсва. Защото онова, което сега застава на фона, отново е самото мислене. Обектът на наблюдение е качествено същият като дейността, насочена към него. И това отново е една характерна особеност на мисленето. Когато го превръщаме в обект на съзерцание, на нас не ни се налага да вършим това с помощта на нещо качествено-различно, а можем да останем в същия елемент.
към текста >>
Ето защо за обясняване на света чрез понятия може да се изхожда не от първите във времето елементи на
битие
то, а от онова, което ни е дадено като най-близко, като най-интимно.
Каква ни е ползата да изхождаме от съзнанието и да го подлагаме на мисловно съзерцание, ако преди това не знаем нищо относно възможността чрез мисловно съзерцание да получим сведение за нещата? Първоначално мисленето трябва да го разглеждаме съвсем неутрално, без връзка с някакъв мислещ субект или някакъв мислим обект. Защото в субекта и обекта ние вече имаме понятия, създадени чрез мисленето. Не подлежи на отричане, че преди да може да се разбере нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето. Който го отрича, той изпуща от внимание, че като човек, не представлява начална, а крайна брънка на сътворението.
Ето защо за обясняване на света чрез понятия може да се изхожда не от първите във времето елементи на битието, а от онова, което ни е дадено като най-близко, като най-интимно.
Не можем с един скок да се пренесем в началото на света и оттам да наченем нашето съзерцание, а трябва да изходим от настоящия момент и да видим дали от по-късното можем да се върнем към по-ранното. Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни съвременното състояние на Земята, тя вървеше пипнешком в тъмнината. Едва след като се зае да изследва какви процеси все още се разиграват на Земята и от тях направи заключение за миналото, тя стъпи на здрава почва. Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя, воля, неосъзнато, тя ще виси във въздуха. Философът може да постигне целта си само ако погледне на абсолютно последното като на свое първо.
към текста >>
25.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че
битие
то им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго.
Следователно образите на моите възприятия са преди всичко субективни. Разбирането за субективния характер на нашите възприятия лесно може да породи съмнение дали в основата им изобщо лежи нещо обективно. Когато знаем, че едно възприятие - например това на червения цвят или на определен тон - не е възможно без определено устройство на нашия организъм, може да се стигне до убеждението, че това възприятие - независимо от субективния ни организъм - не е нещо в наличност, че без акта на възприемането, чийто обект представлява, няма форма на съществуване. Този възглед намери класически застъпник в лицето на Джордж Бъркли, който изрази мнението, че от мига, в който осъзнал значението на субекта за възприятието, човекът повече не можел да вярва в някакъв свят, съществуващ без съзнателния Дух. Той казва: „- Някои истини са толкова понятни и така явни, че трябва само да си отвориш очите, за да ги видиш.
За такава считам важната постановка, че цялото множество на небето и всичко спадащо към Земята, с една дума, - всички тела, съставляващи огромното мироздание, нямат самостоятелно съществуване извън Духа, че битието им се състои в тяхното възприемане или опознаване, че докато не бъдат действително възприемани от мен или не съществуват било в моето съзнание, било в съзнанието на някакъв друг сътворен Дух, те следователно или изобщо не съществуват, или пък съществуват в съзнанието на един вечен Дух." Ако се абстрахираме от момента възприемане, според този възглед, от възприятието не остава нищо друго.
Няма цвят, ако не бъде виждан, няма тон, ако не бъде чуван. Подобно на цвета и тона, извън акта на възприемането не съществуват измерение, форма и движение. Ние никъде не сме виждали измерение или форма самостоятелно, а винаги в съчетание с цвят или други безспорно независими от нашата субективност свойства. Щом последните изчезнат ведно с нашето възприятие, това трябва да е валидно и за първите, които са свързани с тях. На възражението, че макар фигурата, цветът, тонът и т. н.
към текста >>
26.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него
битие
, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата.
Но убедителността на неговите доказателства е равна на нула. Когато се строи къща и при издигане на първия етаж се срути основата, тогава с нея рухва и първият етаж. Наивният реализъм и критическият идеализъм се отнасят като основата и първият етаж. Който застъпва възгледа, че целият възприеман свят е само свят на представите, и то като въздействие на непознатите за мен неща върху моята душа, за него същинският въпрос на познанието се свежда естествено не до съществуващите само в душата представи, а до нещата, които се намират отвъд нашето съзнание и са независими от нас. Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение?
Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата.
Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърхност не е обърната към тях. Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата. Такова становище заема по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да намери обяснение за стоящите зад тях и сами реално съществуващи процеси на материята. Ако философът, като критически идеалист изобщо признава някакво битие, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това битие. Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към това, което поражда представи.
към текста >>
Ако философът, като критически идеалист изобщо признава някакво
битие
, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това
битие
.
Той пита: колко от тях можем да опознаем косвено, след като те не са пряко достъпни за нашето наблюдение? Застъпващият това становище се интересува не за вътрешната взаимовръзка на своите осъзнати възприятия, а за техните вече неосъзнавани причини, които имат независещо от него битие, докато възприятията - по негово мнение - изчезват, щом той отвърне сетивата си от нещата. Според това гледище нашето съзнание функционира като огледало, чиито образи на определени предмети изчезват в мига, в който отразяващата му повърхност не е обърната към тях. Но който не вижда самите неща, а само техните огледални отражения, той трябва от поведението им чрез заключения да се осведоми непряко за естеството на нещата. Такова становище заема по-новото естествознание, което използва възприятията само като последно средство, за да намери обяснение за стоящите зад тях и сами реално съществуващи процеси на материята.
Ако философът, като критически идеалист изобщо признава някакво битие, неговият стремеж към познание се насочва чрез косвено използване на представите единствено към това битие.
Неговият интерес прескача субективния свят на представите и се устремява към това, което поражда представи. Но критическият идеалист може да стигне дотам, че да каже: Аз съм затворен в света на моите представи и не мога да изляза от него. Дори да си мисля, че зад моите представи съществува нещо, тази мисъл също не е нищо друго освен моя представа. Тогава такъв идеалист или ще отрече напълно нещото само за себе си, или поне ще заяви, че за нас, хората, то няма никакво значение, сиреч то не съществува, понеже не можем да узнаем нищо за него. На критическия идеалист от този род целият свят му се струва като сън, спрямо който всеки порив за познание и бил просто безсмислен.
към текста >>
Битие
то му принадлежи към времето и пространството.
С естеството на нещата няма нищо общо това, как аз съм устроен да ги схващам. Чертата между възприемане и мислене се появява едва в момента, когато аз, съзерцаващият, застана пред нещата. Но кои елементи принадлежат към нещото и кои не - това ни най-малко не може да зависи от начина, по който се запознавам с тези елементи. Човекът представлява едно ограничено същество. На първо място той е същество сред други същества.
Битието му принадлежи към времето и пространството.
Оттук на него винаги му е дадена само ограничена част от цялостния универсум. Но във времето и пространството тази ограничена част се съчетава с други заобикалящи я неща. Ако нашето битие беше свързано с нещата така, че всеки процес на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика. Тогава обаче за нас нямаше да има и отделни неща и всеки процес щеше да прелива плавно в друг. Вселената щеше да представлява едно единство и едно затворено в себе си цяло.
към текста >>
Ако нашето
битие
беше свързано с нещата така, че всеки процес на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика.
Човекът представлява едно ограничено същество. На първо място той е същество сред други същества. Битието му принадлежи към времето и пространството. Оттук на него винаги му е дадена само ограничена част от цялостния универсум. Но във времето и пространството тази ограничена част се съчетава с други заобикалящи я неща.
Ако нашето битие беше свързано с нещата така, че всеки процес на света същевременно да бъде и наш, тогава между нас и нещата нямаше да има разлика.
Тогава обаче за нас нямаше да има и отделни неща и всеки процес щеше да прелива плавно в друг. Вселената щеше да представлява едно единство и едно затворено в себе си цяло. Потокът на процесите не би се прекъсвал никъде. Поради нашата ограниченост ние приемаме за единично онова, което в действителност не е единично. Така например единичното качество червено никъде не съществува отделно за себе си.
към текста >>
Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено
битие
.
Самовъзприятието не ме извежда извън сферата на онова, което принадлежи към мен. Това самовъзприемане трябва да се различава от мисловното самоопределяне. Точно както чрез мисленето включвам едно отделно възприятие от външния свят във взаимовръзката на света, така чрез мисленето аз включвам полученото за самия себе си възприятие в световния процес. Моето самовъзприемане ме затваря в рамките на определени граници; моето мислене няма нищо общо с тези граници. В този смисъл аз представлявам двойствено същество.
Аз съм затворен в областта, която възприемам като област на моята личност, но съм и носител на дейност, която от по-висша сфера определя моето ограничено битие.
Нашето мислене не е индивидуално като нашето усещане и чувстване, а универсално. У всеки човек то получава индивидуален оттенък само дотолкова, доколкото се опира на неговото индивидуално чувстване и усещане. Отделните хора се отличават един от друг именно по тези особени оттенъци на универсалното мислене. Един триъгълник има само едно-единствено понятие. За съдържанието на това понятие е безразлично дали бива схващано от А или от В, като носители на човешко съзнание.
към текста >>
Но тъй като се намираме в една периферна точка и собственото ни
битие
е затворено в определени граници, на нас ни се налага да опознаем сферата, разположена извън собственото ни същество, с помощта на мисленето, което се вдава в нас от общото всемирно
битие
.
Защото самото мислене на мнозината представлява едно единство. В мисленето на нас ни е даден елементът, който слива нашата особена индивидуалност и вселената в едно цяло. Когато усещаме и чувстваме (а също така възприемаме), ние сме отделни същности, а когато мислим, ние сме всеединното същество, което прониква във всичко. Това е по-дълбоката причина за двойствената ни природа: В себе си ние виждаме да се поражда някаква чисто и просто абсолютна сила, която е всеобхватна, но с нея се запознаваме не при избликването и от центъра на света, а в една периферна точка. Ако това ставаше при нейното избликване, тогава още в мига на нашето осъзнаване щеше да ни е известна цялата загадка на света.
Но тъй като се намираме в една периферна точка и собственото ни битие е затворено в определени граници, на нас ни се налага да опознаем сферата, разположена извън собственото ни същество, с помощта на мисленето, което се вдава в нас от общото всемирно битие.
Поради това, че мисленето у нас се разпростира отвъд отделното ни битие и влиза в допир с общото всемирно битие, у нас възниква подтикът към познание. Същества без мислене не изпитват такъв подтик. Срещата им с други неща не поражда никакви въпроси. За такива същества тези други неща остават външни. Срещу външното нещо у мислещите същества се появява понятието.
към текста >>
Поради това, че мисленето у нас се разпростира отвъд отделното ни
битие
и влиза в допир с общото всемирно
битие
, у нас възниква подтикът към познание.
В мисленето на нас ни е даден елементът, който слива нашата особена индивидуалност и вселената в едно цяло. Когато усещаме и чувстваме (а също така възприемаме), ние сме отделни същности, а когато мислим, ние сме всеединното същество, което прониква във всичко. Това е по-дълбоката причина за двойствената ни природа: В себе си ние виждаме да се поражда някаква чисто и просто абсолютна сила, която е всеобхватна, но с нея се запознаваме не при избликването и от центъра на света, а в една периферна точка. Ако това ставаше при нейното избликване, тогава още в мига на нашето осъзнаване щеше да ни е известна цялата загадка на света. Но тъй като се намираме в една периферна точка и собственото ни битие е затворено в определени граници, на нас ни се налага да опознаем сферата, разположена извън собственото ни същество, с помощта на мисленето, което се вдава в нас от общото всемирно битие.
Поради това, че мисленето у нас се разпростира отвъд отделното ни битие и влиза в допир с общото всемирно битие, у нас възниква подтикът към познание.
Същества без мислене не изпитват такъв подтик. Срещата им с други неща не поражда никакви въпроси. За такива същества тези други неща остават външни. Срещу външното нещо у мислещите същества се появява понятието. То е онова, което ние приемаме за нещото не отвън, а отвътре.
към текста >>
Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно
битие
.
Да се обясни, да се направи понятно едно нещо не означава нищо друго, освен то да бъде вмъкнато във взаимовръзката, от която е било извадено поради описаното по-горе устройство на нашия организъм. Няма нещо, което да съществува отделено от световната цялост. Всяко обособяване има само субективна валидност за нашето устройство. За нас световната цялост се разлага на горе и долу, преди и след, причина и следствие, обект и представа, материя и сила, обект и субект и т. н. Наблюдаваните от нас единични неща, брънка по брънка, се свързват чрез взаимозависимия единен свят на нашите интуиции; а чрез мисленето ние наново сглобяваме в едно всичко, което чрез възприемането ни е дадено разделено.
Загадъчността на един предмет се крие в неговото отделно битие.
Тази загадъчност обаче е предизвикана от нас и може - в рамките на понятийния свят - да бъде отстранена. Освен чрез мислене и възприемане на нас пряко не ни е дадено нищо. Тук възниква въпросът: какво според нашето изложение е значението на възприятието? Ние действително установихме, че привежданото от критическия идеализъм доказателство за субективната природа на възприятията се разпада в себе си; но прозрението за неверността на доказателството все още не свидетелства, че самият проблем почива на заблуда. В аргументацията си критическият идеализъм не изхожда от абсолютната природа на мисленето, а се опира на това, че - последователно проследен – наивният реализъм сам се опровергава.
към текста >>
27.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието
битие
не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
Израз на това индивидуално отношение е чувството, изявяващо се като удоволствие или неудоволствие. Мисленето и чувстването съответстват на двойствената природа на нашата същност, за която вече споменахме. Мисленето е елементът, чрез който участваме в общият ход на Вселената, а чрез чувстването можем да се оттеглим в теснотата на нашето същество. Нашето мислене ни свързва със света; нашето чувстване ни връща в нас самите и тепърва ни прави индивиди: Ако бяхме само мислещи и възприемащи същества, целият ни живот би трябвало да отминава в еднообразно безразличие. Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични.
Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си.
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност.
към текста >>
Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално
битие
.
Ако можехме да се опознаваме само като себе, щяхме да си бъдем напълно безразлични. Тъкмо поради това, че покрай самопознанието изпитваме самочувствие, а покрай възприемането на нещата усещаме удоволствие и болка, ние живеем като индивидуални същества, чието битие не се изчерпва с понятийната връзка, в която те се намират спрямо останалия свят, но имат и особена стойност за себе си. Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената.
Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие.
Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност. Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие. Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното. Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител. Има други, чиито понятия ни срещат без следа от своеобразие, сякаш не водят началото си от човек, който е от плът и кръв.
към текста >>
Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото
битие
.
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света. На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид. За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената. Нашият живот представлява едно непрестанно люшкане между съизживяването на общият всемирен ход и нашето индивидуално битие. Колкото по-нагоре се издигаме в общата природа на мисленето, където накрая индивидуалното ни интересува единствено като пример, като илюстрация на понятието, толкова повече у нас се губи характерът на отделното същество, на съвсем определената отделна личност.
Колкото по-надолу се спускаме в дълбините на личния живот и даваме воля на чувствата си редом с опита ни от външния свят, толкова повече се изолираме от всеобщото битие.
Истинска индивидуалност ще бъде онзи, който с чувствата си се извиси най-далеч в сферата на идейното. Има хора, у които и най-общите идеи, появили се в ума им, продължават да носят оня особен оттенък, който еднозначно показва връзката им с техния носител. Има други, чиито понятия ни срещат без следа от своеобразие, сякаш не водят началото си от човек, който е от плът и кръв. Представянето придава вече индивидуален облик на нашия понятиен живот. Нали всеки човек има собствено местоположение, от което съзерцава света.
към текста >>
28.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
Той подразделя цялостното
битие
на две области, всяка от които си има свои закони и противопоставя тези области външно.
Философия, която изхожда от този основен принцип, може да се означи като монистична философия или монизъм. На нея и противостои теорията за двата свята или дуализмьт. Дуализмът допуска наличие на два абсолютно различни свята, а не примерно на две разграничавани само от нашето органично устройство страни на единната действителност. След това той търси в единния свят принципи за обяснението на другия. Дуализмът почива на едно погрешно схващане за онова, което наричаме познание.
Той подразделя цялостното битие на две области, всяка от които си има свои закони и противопоставя тези области външно.
От един такъв дуализъм произхожда въведеното от Кант в науката, и до ден-днешен все още неотхвърлено различаване между обект на възприятието и „нещото само за себе си". Съгласно нашето изложение, в естеството на духовното ни устройство е заложена възможността едно отделно нещо да бъде дадено само като възприятие. Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко възприятие във всемирното цяло. Определяйки отделните части на всемирното цяло като възприятия, при обособяването им ние просто следваме един закон на нашата субективност. Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си", като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни.
към текста >>
Всякакъв вид
битие
, чието наличие се приема извън областта на възприятието и понятието, трябва да се отнесе към сферата на неоснователните хипотези.
Впоследствие мисленето превъзмогва тази отделеност, като посочва закономерното място на всяко възприятие във всемирното цяло. Определяйки отделните части на всемирното цяло като възприятия, при обособяването им ние просто следваме един закон на нашата субективност. Разглеждаме ли обаче съвкупността от всички възприятия като едната страна и противопоставим ли й „нещата сами за себе си", като втора страна, тогава философските ни разсъждения стават безцелни. В този случай имаме работа с една обикновена игра на понятия. Създаваме някакво изкуствено противопоставяне, но за втория му член не можем да получим никакво съдържание, защото по отношение на едно отделно нещо съдържанието може да се почерпи само от възприятието.
Всякакъв вид битие, чието наличие се приема извън областта на възприятието и понятието, трябва да се отнесе към сферата на неоснователните хипотези.
Към тази категория спада „нещото само за себе си". Съвсем естествено е, че дуалистичният мислител не може да открие взаимовръзка между хипотетично приемания всемирен принцип и даденото, съобразно с опита. Съдържание за хипотетичния всемирен принцип е възможно да се получи само чрез заемането му от света на опита - и човек се заблуждава относно този факт. Иначе принципът остава едно понятие без съдържание - някакво непонятие, което има само формата на понятие. При това положение дуалистичният мислител обикновено твърди, че съдържанието на това понятие било недостъпно за нашето познание и че сме можели да знаем единствено за съществуването на такова съдържание, а не какво съществува.
към текста >>
Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение
битие
то на нещата, а и по отношение на процесите.
„Всичко, което може да се възприеме, съществува." Най-доброто доказателство за това твърдение е вярата на наивния човек в безсмъртието и духовете. Той си представя душата като фина, сетивно достъпна материя, която при особени условия може да стане видима дори за обикновения човек (наивната вяра в призраци). В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално". Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата. Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието.
Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите.
По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото. По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата. Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества. Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност. Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване.
към текста >>
Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на
битие
, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност.
Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието. Но наивният човек схваща сетивното възприятие като единствено свидетелство за реалността не само по отношение битието на нещата, а и по отношение на процесите. По негово мнение едно нещо може да въздейства на друго, само когато някоя налична за сетивното възприятие сила изхожда от едното и обхваща другото. По-старата физика смятала, че от телата изтичат много фини вещества и чрез нашите сетивни органи проникват в душата. Истинското виждане на тези вещества било невъзможно само поради грубоватостта на нашите сетива в сравнение с финото естество на тези вещества.
Принципно тяхното реално съществуване се признавало на същата основа, на която се признавало за обектите от сетивния свят, а именно поради тяхната форма на битие, която се представяла за аналогична на онази от сетивно възприеманата реалност.
Почиващата върху себе си същност на онова, което може да се изживее само мисловно, идеално, не се приема от наивното съзнание като реално в същия смисъл, както поддаващото се на сетивно преживяване. Оформеният „само като идея" обект, остава чиста фантазия дотогава, докато чрез сетивно възприятие не се стигне до убеждението за неговата реалност. Накратко казано, наивният човек държи да прибави към идеалното свидетелство на своето мислене и реалното свидетелство на сетивата. В тази нужда на наивния човек се крие причината за възникване на примитивните форми на вярата в откровението. За наивното съзнание даденият чрез мисленето Бог винаги остава само един „измислен" Бог.
към текста >>
Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в не
битие
то.
За наивния реализъм понятията са само средство към целта. Те съществуват, за да създават идеални еквивалентни образи на възприятията. За самите неща те не означават нищо. Реални за наивния реалист са единствено отделните лалета, които биват виждани или могат да бъдат видени; за него идеята за лале е нещо абстрактно - нереален мисловен образ, който душата си е съставила от общите за всички лалета белези. Наивният реализъм с неговия принцип за реалност на всичко възприемано се опровергава от опита, който учи, че съдържанието на възприятията има преходен характер.
Вижданото от мен лале днес е действително, но след година то ще е изчезнало в небитието.
Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално. Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно.
към текста >>
Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на
битие
като аналогична на тази на сетивните обекти.
Утвърдилото се у мен е родът лале. Но за наивния реализъм този род е „само" идея, а не действителност. Така този светоглед изпада в положението да вижда как реалностите му се появяват и изчезват, докато считаното от него за нереално фактически се утвърждава спрямо реалното. Следователно наред с възприятията наивният реализъм трябва да признае валидността и на нещо идеално. Той трябва да допусне наличието на същности, които не могат да се възприемат сетивно.
Противоречието със себе си той избягва, представяйки си тяхната форма на битие като аналогична на тази на сетивните обекти.
Такива хипотетично приемани реалности са невидимите сили, чрез които сетивно възприеманите неща си въздействат взаимно. Едно такова нещо е наследствеността, която проявява действието си извън рамките на индивида и на чиято основа от индивида се развива нов, подобен нему индивид, чрез което родът се запазва. Едно такова нещо е жизнен принцип - душата, която пронизва органичното тяло и за която в наивното съзнание винаги е налице понятие, образувано по аналогия на сетивните реалности. Такова нещо за наивния човек най-сетне е божественото Същество. Това божествено Същество се мисли, че действува по начин, отговарящ изцяло на това, което може да се възприема като деятелност на самия човек: Тоест антропоморфно.
към текста >>
Следователно той прилага една форма на
битие
(наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на
битие
: Сетивното възприятие.
Без такива предположения светът на наивния реализъм би се разпаднал в едно несвързано помежду си струпване от възприятия без взаимни отношения, което не се обединява в единство. Ясно е обаче, че до такава постановка наивният реализъм може да стигне само чрез известна непоследователност. Ако иска да остане верен на принципа си, че реално е само възприеманото, той не бива да допуска наличие на реалност, когато не се възприема нищо. Всъщност хипотезата за невъзприемаемите сили, чието действие изхожда от възприемаеми неща, е неоправдана от гледище на наивния реализъм. И тъй като не познава други реалности, той съоръжава хипотетичните си сили с възприятийно съдържание.
Следователно той прилага една форма на битие (наличието на възприятия) към област, в която му липсва средството, което единствено трябва да свидетелствува за тази форма на битие: Сетивното възприятие.
Този вътрешно противоречив светоглед води до метафизическия реализъм. Наред с възприемаемата действителност последният построява и една невъзприемаема, която си представя като аналогична на първата. Ето защо метафизическият реализъм по необходимост е дуализъм. Метафизическият реализъм предполага наличие на реалност там, където забелязва някаква връзка между възприемаеми неща - доближаване чрез движение, осъзнаване на нещо обективно и т.н. Забелязаната от него връзка той може обаче да изрази само чрез мисленето, но не и да я възприеме.
към текста >>
Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на
битие
то, а именно понятието (идеята).
Идейната връзка своеволно бива превръщана в подобие на възприемаемото. Така за това мисловно направление реалният свят е съставен от обекти на възприемането, които - бидейки във вечно развитие - се появяват и изчезват и от невъзприемаеми сили, които произвеждат обектите на възприемането и които са трайното. Метафизическият реализъм представлява една изпълнена с противоречия смесица от наивен реализъм и идеализъм. Неговите хипотетични сили са невъзприемаеми същности, с възприятийни качества. Извън сферата на света, за чиято форма на съществуване познавателно средство намира във възприемането, той се е решил да приеме валидността на още една сфера, в която това средство не функционира и която може да се разкрие само чрез мисленето.
Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята).
Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип. Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
към текста >>
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на
битие
то, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Но като равноправен фактор, редом с възприятието, той същевременно не се решава да признае предоставяната му от мисленето форма на битието, а именно понятието (идеята). Ако се търси изход от противоречието на невъзприемаемото възприятие, трябва да се признае, че по отношение на опосредствуваните от мисленето връзки между възприятията не се намира друга форма на съществуване освен тази на понятието. Ако от метафизическия реализъм бъде отстранена неоправданата съставна част, светът се явява като сбор от възприятия и техните понятийни (идейни) отношения. Така метафизическият реализъм се влива в един светоглед, който за възприятието постулира принципа на възприемаемостта, а за отношенията между възприятията - мислимостта. Наред със света на възприятията и понятията този светоглед не може да допусне наличие на трета всемирна област, за която едновременно да важат двете начала - така нареченият реален принцип и идеалният принцип.
Когато метафизическият реализъм твърди, че освен идейната връзка между обекта на възприемането и неговия субект на възприемането трябва да съществува и една реална връзка между „нещото само за себе си" на възприятието и „нещото само за себе си" на възприемаемия субект (на така наречения индивидуален дух), то това твърдение почива на погрешно приеманото наличие на един процес на битието, който е аналогичен на процесите на сетивния свят, но не подлежи на възприемане.
Когато метафизическият реализъм заявява по-нататък, че със света на моите възприятия аз встъпвам в съзнателно-идейна връзка, но с действителния свят мога да встъпя само в динамична връзка (на силите), той в не по-малка степен допуска вече осъдената грешка. За връзка на силите може да става дума само в рамките на света на възприятията (сферата на осезанието), но не и извън него. Характеризирания по-горе светоглед, в който метафизическият реализъм в крайна сметка се влива, щом се отърси от противоречивите си елементи, ще наречем монизъм, понеже той обединява едностранчивия реализъм и идеализма в едно по-висше единство. За наивния реализъм реалният свят е съвкупност от обекти на възприемането; за метафизическия реализъм реалност освен на възприятията се полага и на невъзприемаемите сили; на мястото на силите монизмът поставя идейните взаимовръзки, получавани чрез мисленето. Такива взаимовръзки обаче са природните закони.
към текста >>
29.
10. РЕАЛНОСТТА НА СВОБОДАТА - ФАКТОРИТЕ НА ЖИВОТА
GA_4 Философия на свободата
Това обстоятелство кара наивния човек да вярва, че в чувстването
битие
то му се представя пряко, а в знанието – косвено.
Но според описания тук монизъм чувството трябва да получи същото допълнение, което е необходимо на възприятието, ако то трябва да се представи като съвършена реалност. За този монизъм чувството е нещо не напълно реално: в първата форма, в която ни е дадено, то още не съдържа своя втори фактор - понятието или идеята. Затова и навред в живота чувстването, както и възприемането, настъпва преди познаването. Ние по-напред се чувстваме съществуващи и едва в течение на постепенното развитие се добираме до точката, където в смътно усещаното собствено съществуване у нас се появява понятието за нашето себе. Но онова, което за нас се появява едва по-късно, първоначално е неразделно свързано с чувството.
Това обстоятелство кара наивния човек да вярва, че в чувстването битието му се представя пряко, а в знанието – косвено.
Ето защо формирането на емоционалния живот ще му се струва най-важното нещо. За него взаимовръзката на света ще му е станала понятна едва тогава, когато я е поел в своето чувстване. В средство към познанието той се стреми да превърне не знаенето, а чувстването. Тъй като чувството е нещо съвсем индивидуално, нещо сравнимо с възприятието, философът на чувството превръща във всемирен един принцип, който има значение само в рамките на неговата личност. Той се опитва със собственото си себе да проникне целия свят.
към текста >>
Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално
битие
, отколкото достижимото чрез мисленето.
Чувстването е чисто индивидуален акт: отнасяне на външния свят към нашия субект, доколкото това отнасяне намира израз в чисто субективно изживяване. Има и още една изява на човешката личност. Чрез своето мислене Азът участва в общия всемирен живот; чрез мисленето той чисто идейно (понятийно) отнася възприятията към себе си, и себе си към възприятията. При чувството той изживява едно отнасяне на обектите към своя субект; при волята се извършва обратното: При желаенето ние също имаме работа с едно възприятие, а именно с това на индивидуалното отнасяне на нашия субект към обективните неща. Онова, което при желаенето не е чисто идеен фактор, е също така само обект на възприемането, както и при което и да е нещо от външния свят.
Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето.
Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес. За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността.
към текста >>
За него формата на
битие
, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността.
Въпреки това наивният реализъм и тук ще смята, че пред себе си има едно далеч по-реално битие, отколкото достижимото чрез мисленето. Във волята той ще съзре елемент, при който непосредствено забелязва как нещо става или бива причинявано, противоположно на мисленето, което обхваща ставането едва в понятия. За един такъв възглед, извършваното от Аза чрез неговата воля представлява непосредствено изживяван процес. Застъпникът на тази философия смята, че във волята действително е доловил една част от всемирния процес. Според него, докато другите процеси може да проследява само чрез възприемане отвън, в своята воля той съвсем непосредствено изживява един реален процес.
За него формата на битие, в която волята му се явява в рамките на неговото себе, се превръща в реален принцип на действителността.
Неговото собствено желаене му изглежда като частен случай от общия всемирен процес, а последният от своя страна - като всеобща воля. Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света. Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука.
към текста >>
Редом с идейният принцип на
битие
то те постулират и един реален принцип.
Волята става всемирен принцип, както чувството става принцип на познанието в мистиката на чувството. Този възглед представлява философия на волята (телизъм). Чрез него онова, което може ла се изживее само индивидуално, бива превръщано в конституиращ фактор на света. Нито мистиката на чувството, нито философията на волята може да бъде наречена наука. Защото и двете твърдят, че понятийното проникване на света не може да ги удовлетвори.
Редом с идейният принцип на битието те постулират и един реален принцип.
В това имат известно право. Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света. С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото.
към текста >>
волята) в единствено познавателно средство на
битие
то, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото.
Но доколкото за така наречените реални принципи ние разполагаме само с възприемането като концептуално средство, твърдението на мистиката на чувството и на философията на волята е тъждествено с възгледа, че имаме два източника на познанието: мисленето и възприемането, което в чувството и волята се проявява като индивидуално изживяване. Понеже при тези светогледи еманациите на единия източник - изживяванията - не могат да бъдат приети пряко в еманациите на другия - мисленето, двата начина на познание - възприемане и мислене - остават да съществуват успоредно без по-висше опосредствуване. Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света. С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото. В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ.
волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото.
Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане. Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект. Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност. Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.).
към текста >>
Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на
битие
то, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект.
Наред с достижимия чрез знанието идеен принцип имало и един подлежащ на изживяване, но не и на мисловно обхващане реален принцип на света. С други думи, мистиката на чувството и философията на волята са наивен реализъм, защото се придържат към тезата, че реално е непосредствено възприеманото. В сравнение с изконния наивен реализъм те допускат и непоследователността, че превръщат една определена форма на възприемането (чувстването, респ. волята) в единствено познавателно средство на битието, след като това е възможно само ако се придържат въобще към принципа, че реално е възприеманото. Следователно еднаква познавателна стойност те би трябвало да припишат и на външното възприемане.
Философията на волята се превръща в метафизически реализъм, когато пренася волята и в онези сфери на битието, в които нейното пряко изживяване не е възможно, както в собствения субект.
Тази философия хипотетично приема един принцип извън субекта, според който субективното изживяване е единственият критерий за реалност. Като метафизически реализъм философията на волята попада под изразената в предходната глава критика, която трябва да обори противоречивия момент във всеки метафизически реализъм и да признае, че волята само дотолкова е общ всемирен процес, доколкото идейно се отнася към останалия свят. ДОБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ (1918 г.). Трудността да се обхване същността на мисленето чрез наблюдение се крие в това, че тази същност твърде лесно се изплъзва на съзерцаващата душа, щом тя понечи да я насочи в руслото на своето внимание. На разположение й остава само мъртвата абстракция, тленните останки на живото мислене.
към текста >>
Който иска чрез мисленето да изживява интуитивно, той оценява справедливо също емоционалното и волевото изживяване, докато мистиката на чувството и философията на волята не могат да бъдат справедливи спрямо интуитивно-мисловното проникване на
битие
то.
Изживявано като спомен, мисленето извънредно лесно остава студено и сякаш изсушава душевния живот. Това обаче е само силно проявяващата се сянка на неговата лъчезарна реалност, която топло се потапя във всемирните явления. Това потапяне става с една протичаща в самата мисловна дейност сила, която е сила на любовта в духовно отношение. Не бива да се възразява, че щом по този начин някой вижда любов в дейното мислене, той внася в него едно чувство - любовта. Защото това възражение всъщност е потвърждение на изтъкваното тук, а именно: който се обръща към действителното мислене, той открива в него както чувство, така и воля, и то дори в дълбините на тяхната реалност; който се отвръща от мисленето и се насочва само към „чистото" чувствуване и воля, той губи заради тях истинската реалност.
Който иска чрез мисленето да изживява интуитивно, той оценява справедливо също емоционалното и волевото изживяване, докато мистиката на чувството и философията на волята не могат да бъдат справедливи спрямо интуитивно-мисловното проникване на битието.
Последните прекалено лесно ще стигнат до преценката, че те стоят в реалното, а пък интуитивно мислещият, безчувствено и отчуждено от действителността оформя в „абстрактни мисли" някакъв смътен, хладен образ на света.
към текста >>
30.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
От всяко съ
битие
, което възприемам и което може да ме занимава, произтича и един нравствен дълг, а именно да дам своята лепта за поставяне на въпросното съ
битие
в услуга на културното развитие.
Съдържанието може да бъде и е мотив например при културния напредък, при действията от егоизъм и т.н., но при действията въз основа на чисто нравствената интуиция, то не е мотив. Моят Аз естествено насочва поглед към това възприятийно съдържание, но не може да се определя от него. Това съдържание се използва само за да си съставя едно познавателно понятие, но съответното морално понятие Азът не извежда от обекта. Познавателното понятие от определена ситуация, пред която съм изправен, е същевременно морално понятие само тогава, когато застъпвам определен морален принцип. Ако река да се придържам единствено към всеобщия морал на културното развитие, аз щях да се движа по света според точно предписан маршрут.
От всяко събитие, което възприемам и което може да ме занимава, произтича и един нравствен дълг, а именно да дам своята лепта за поставяне на въпросното събитие в услуга на културното развитие.
Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа. Този нравствен етикет е оправдан в своята сфера, но на едно по-висше равнище той съвпада с идеята, която ме осенява с оглед на конкретния случай. Хората се различават по своята интуитивна способност. Към едни идеите струят, други трудно се добират до тях. Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дейност.
към текста >>
Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно съ
битие
или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа.
Моят Аз естествено насочва поглед към това възприятийно съдържание, но не може да се определя от него. Това съдържание се използва само за да си съставя едно познавателно понятие, но съответното морално понятие Азът не извежда от обекта. Познавателното понятие от определена ситуация, пред която съм изправен, е същевременно морално понятие само тогава, когато застъпвам определен морален принцип. Ако река да се придържам единствено към всеобщия морал на културното развитие, аз щях да се движа по света според точно предписан маршрут. От всяко събитие, което възприемам и което може да ме занимава, произтича и един нравствен дълг, а именно да дам своята лепта за поставяне на въпросното събитие в услуга на културното развитие.
Освен понятието, което ми разкрива естествената взаимовръзка на едно събитие или нещо, последните носят също така един нравствен етикет, който за мен, моралното същество, съдържа етичното указание как да се държа.
Този нравствен етикет е оправдан в своята сфера, но на едно по-висше равнище той съвпада с идеята, която ме осенява с оглед на конкретния случай. Хората се различават по своята интуитивна способност. Към едни идеите струят, други трудно се добират до тях. Не по-малко различни са ситуациите, в които хората живеят и на чийто фон се разгръща тяхната дейност. Следователно действията на един човек зависят от начина, по който интуитивната му способност реагира при определена ситуация.
към текста >>
Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето
битие
.
Нашият живот е съставен от свободни и несвободни действия. Но ние не можем да обмислим докрай понятието човек, без да стигнем до свободния Дух като най-чист израз на човешката природа. Наистина хора ние сме все пак само дотолкова, доколкото сме свободни. Мнозина ще кажат, това е един идеал. Несъмнено, но идеал, който изплува като реален елемент на повърхността на нашето същество.
Това не е някакъв измислен или мечтан идеал, а жив и ясно проявяващ се дори в най-несъвършената форма на своето битие.
Ако човекът беше просто природно творение, тогава щеше да бъде безсмислено да се издирват идеали, тоест идеи, които в момента не действат, но чието осъществяване се цели. При нещото от външния свят идеята се определя чрез възприятието; ние сме си свършили работата, щом сме познали взаимовръзката между идея и възприятие. При човека това не е така. Целокупността на неговото съществуване не се определя без самия него; неговото истинско понятие като нравствен човек (свободен дух) не е предварително обективно съчетано с възприятийния образ „човек", та едва подир това да бъде установено чрез познанието. Човекът от само себе си трябва да съедини своето понятие с възприятието „човек".
към текста >>
Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото
битие
и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него.
А това ще му се удаде, само ако е намерил понятието за свободен Дух, сиреч своето собствено понятие. Спрямо обективния свят нашето органично устройство прокарва граница между възприятие и понятие; познанието преодолява тази граница. В субективната природа такава граница съществува не по-малко; човекът я преодолява в хода на своето развитие, като в проявлението си оформя понятието за самия себе си. Така и интелектуалният, и нравственият живот на човека ни довежда до неговата двойствена природа: Възприемането (непосредственото изживяване) и мисленето. Интелектуалният живот превъзмогва двойствената природа чрез познанието, а нравственият - чрез фактическото осъществяване на свободния Дух.
Всяко същество има свое вродено понятие (закона за неговото битие и действие), но при външните неща то е неразривно свързано с възприятието и едва в нашия духовен организъм бива отделено от него.
При самия човек понятието и възприятието първоначално са фактически разделени, за да бъдат съединени от него също така фактически. Някой може да възрази: На нашето възприятие за човека всеки миг от неговия живот отговаря определено понятие, точно както е положението при всяко друго нещо. Аз мога да си съставя понятие за някакъв шаблонен човек, но такова понятие може да ми е дадено и като възприятие; прибавя ли към него и понятието свободен Дух, тогава ще имам две понятия за същия обект. Този начин на мислене е едностранчив. Бидейки обект на възприемане, аз съм подложен на непрекъснато изменение.
към текста >>
31.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното
битие
е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
Земната нравственост е проява на всемирния ред извън човека. В този нравствен ред от значение е не човекът, а Съществото само за себе си, извънчовешкото Същество. Човекът трябва да върши желаното от това Същество. Едуард фон Хартман, който представя Съществото само за себе си като Божество, чието собствено съществуване е страдание, вярва, че това божествено Същество било създало света, за да може чрез него да бъде избавено от неимоверното си страдание. Оттук този философ разглежда нравственото развитие на човечеството като процес, чиято цел е да избави Божеството.
„Всемирният процес може да бъде доведен до своята цел само чрез изграждането на един нравствен ред в света от страна на разумни, самоуверени индивиди... Реалното битие е инкарнация на Божеството; всемирният процес е история на страданията на въплътения Бог и същевременно път към избавлението на разпънатия в плът; а нравствеността е съдействие за съкращаването на този път на страданието и избавлението" (Хартман, феноменология на нравственото съзнание, стр. 871).
Тук човекът действа не защото желае, ами трябва да действа, защото Бог желае да бъде избавен. Както материалистическият дуалист превръща човека в автомат, чиято дейност е само резултат от чисто механична законосъобразност, така спиритуалистическият дуалист (сиреч онзи, който вижда абсолютното, съществото само за себе си, в нещо духовно, в което човекът не участва със своето съзнателно изживяване) го превръща в роб на волята на абсолютното. За свободата няма място в рамките на материализма, както и на едностранчивия спиритуализъм, и изобщо в рамките на метафизическия реализъм, който вади заключение за извънчовешкото като за истинска реалност, без да я изживява. Както наивният реализъм, така и този метафизически реализъм неминуемо трябва по една и съща причина да отричат свободата, понеже в човека те виждат само изпълнителя или осъществителя на наложени му по необходимост принципи. Наивният реализъм умъртвява свободата чрез подчиняване под авторитета на някаква възприемаема, или мислима по аналогия на възприятията същност, или пък от абстрактния вътрешен глас, който той тълкува като „съвест"; метафизикът, разкриващ само извънчовешкото, не може да признае свободата, тъй като според него човекът механично или морално бива определян от някакво „Същество само за себе си".
към текста >>
Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното
битие
, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално
битие
.
За обясняване на едното или на другото двамата ще приведат всякакви доводи, но все неуместни, тъй като всъщност и двамата или не схващат изживяемостта на мисленето, или погрешно я смятат за чисто абстрахираща дейност. Втора добавка към новото издание (1918 г.). На стр.156 се говори за материализъм. На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т. Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие.
Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие.
Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически. Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен. В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното.
към текста >>
Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към
битие
то; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически.
Втора добавка към новото издание (1918 г.). На стр.156 се говори за материализъм. На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т. Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие. Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие.
Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически.
Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен. В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното. По такъв начин сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ.
към текста >>
32.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Съществуването е бреме, а не
битие
то при всички случаи би било за предпочитане пред
битие
то.
Всичко се разкрива като хармонично и целесъобразно взаимодействие и заслужава възхищение. От едно по- възвишено гледище дори в привидното зло или лошо може да се различи нещо положително, защото то представлява благотворна противоположност на доброто и последното ние можем да оценим още по-добре, когато то изпъква пред злото. А и злото не е истински реално - като такова ние окачествяваме само една по-малка степен на доброто. Злото е отсъствие на доброто и само по себе си не е нещо от значение. Другият възглед е този, който твърди, че животът е изпълнен със страдания и нищета, неудоволствието и болката навред надделяват над удоволствието и радостта.
Съществуването е бреме, а небитието при всички случаи би било за предпочитане пред битието.
Като главни представители на първия възглед, на оптимизма, трябва да схващаме Шафтсбъри и Лайбниц, а като такива на втория, на песимизма - Шопенхауер и Едуард фон Хартман. Лайбниц смята, че светът е най-добрият, какъвто може да има. По-добър не е възможен. Защото Бог е добър и мъдър. Един добър Бог иска да създаде най-добрия от световете, а един мъдър човек го познава - той може да го разпознае сред всички други възможни по-лоши светове.
към текста >>
Цел на сътворението на света е превръщането на
битие
то в далеч по-доброто не
битие
.
Неудоволствието е далеч по-преобладаващо в света. Запитан, никой човек, дори и относително по-щастливият не би проявил желание за повторно преживяване на окаяния живот. Но тъй като Хартман не отрича присъствието на идейното (на мъдростта) в света и дори му признава равно право редом със слепия устрем (волята), той може да припише на своето първично същество сътворяването на света само ако насочи страданието на света към някаква мъдра всемирна цел. Страданието на съществата по света обаче не било нищо друго освен самото Божие страдание, понеже животът на света като цяло е тъждествен с живота на Бога. Но едно премъдро същество може да вижда своята цел единствено в избавянето от страданията и тъй като всяко съществуване е страдание, целта му трябва да се състои в избавяне от съществуването.
Цел на сътворението на света е превръщането на битието в далеч по-доброто небитие.
Всемирният процес е непрестанна борба срещу божиите страдания, която накрая завършва с унищожение на всяко съществуване. Следователно нравственият живот на хората ще бъде участие в унищожението на съществуването. Бог е създал света, за да се избави чрез него от безмерните си страдания. Светът „в известен смисъл трябва да се разглежда като сърбящ обрив върху Абсолютното", чрез който неговата несъзнателна целебна сила го избавя от една вътрешна болест, „или пък като болезнен пластир за изтегляне на гной, който всеединното Същество само си слага, за да може да насочи една вътрешна болка първо навън, а впоследствие да я премахне". Хората са брънки на света, в който страда Бог.
към текста >>
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че не
битие
то било за предпочитане пред
битие
то.
Може да каже: - Честолюбивият ще си изясни също така, че признанието, към което се стреми, е нещо без стойност. Той сам или с помощта на други ще стигне до убеждението, че един разумен човек не може да държи много на признание от страна на хората, понеже „при всички въпроси, които не са жизнено важни за развитието или пък вече окончателно са решени от науката", винаги може да се гарантира, „че мнозинството не е право и че малцинството е право". „На такава оценка предоставя своето щастие в живота онзи, който превръща честолюбието в своя пътеводна звезда" (Философия на несъзнателното, т. II, стр. 332). Ако честолюбивият си каже всичко това, тогава той трябва да окачестви като илюзия онова, което неговото честолюбие му представя като реалност, следователно и чувствата, свързани със съответните илюзии на неговото честолюбие.
Поради тази причина би могло да се каже, че от сметката за стойността на живота трябва да отпаднат също чувствата на удоволствие, произтичащи от илюзии; каквото оставало подир туй, представлявало свободната от илюзии съвкупност на удоволствието в живота, която в сравнение със съвкупността на неудоволствието била толкова малка, че животът не бил никаква наслада и че небитието било за предпочитане пред битието.
Но докато няма никакво съмнение, че илюзията, причинена от намесата на нагона за честолюбие, води до погрешен резултат при съставяне на равносметката на удоволствието, казаното относно установяването на илюзорния характер на обектите на удоволствието трябва да бъде оспорено. Елиминирането на всички чувства на удоволствие, пораждани от действителни или мними илюзии, от равносметката на удоволствието в живота направо би изопачило тази равносметка. Защото честолюбивият действително се е радвал на признанието от страна на множеството, независимо дали по-късно той самият или някой друг съзнава това признание като илюзия. С това изпитаното радостно усещане ни най-малко не се понижава. Елиминирането на всички подобни „илюзорни" чувства от равносметката на живота съвсем не поставя правилно нашата оценка за чувствата, а заличава от живота действително налични чувства.
към текста >>
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на
битие
то и избавлението чрез не
битие
то щяха да бъдат единствената разумна цел.
Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма.
Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел.
И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека.
към текста >>
Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на
битие
то.
Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа. Измъкне ли се от нея чрез самоубийство, тогава предвидената за него работа ще трябва да се извърши от някой друг.
Този някой друг ще трябва вместо него да понася несгодите на битието.
И тъй като във всяко същество Бог съществува като същинския носител на страданието, самоубиецът не само че ни най-малко не намалява Божието страдание, ами поставя пред Бога ново затруднение: Да създаде негов заместник. Всичко това предпоставя удоволствието като стойностна мярка за живота. Животът се проявява чрез една съвкупност от нагони (нужди). Ако стойността на живота зависеше от това дали той носи повече удоволствие, или неудоволствие, тогава като лишен от стойност трябва да се окачестви нагонът, който причинява на своя носител предимно неудоволствие. Нека разгледаме нагона и удоволствието по отношение на това дали нагонът може да се измерва чрез удоволствието.
към текста >>
33.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
Човекът не намира такава отвъдна първопричина на
Битие
то, чиито решения би могъл да изследва, за да узнае от нея целите, към които трябва да насочва своите действия.
Доколкото са от мисловен порядък, те трябва да произхождат от човешката интуиция. Човекът не превръща целите на някакво обективно (отвъдно) Прасъщество в свои индивидуални цели, а преследва собствените си цели, дадени му от неговото нравствено въображение. Човекът отделя осъществяващата се в неговото действие идея от единния свят на идеите и я поставя в основата на своята воля. Следователно в неговите действия не се изявяват повели, внушавани от отвъдното, а повелите на принадлежащите към този свят човешки интуиции. Монизмът не познава такъв мирови ръководител, който извън самите нас да поставя цел и насока на нашите действия.
Човекът не намира такава отвъдна първопричина на Битието, чиито решения би могъл да изследва, за да узнае от нея целите, към които трябва да насочва своите действия.
Той разчита на самия себе си и трябва сам да определя съдържанието на своите дейности. Издирванията му ще са напразни, ако търси мотиви за своята воля извън света, в който живее. Ако излезе извън рамките на задоволяването на естествените си нагони, за които се е погрижила майката природа, той трябва да търси такива мотиви в собственото си нравствено въображение, стига заради удобството си да не предпочита да бъде мотивиран от нравственото въображение на други. Иначе казано, той трябва или да се откаже от всякаква дейност, или да действа по мотиви, които сам избира от света на своите идеи, или пък други му предлагат също от света на идеите. За него - извън плътския живот на неговите нагони и извън изпълняване заповедите на други хора - определящо не е нищо друго освен самият той.
към текста >>
34.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на
битие
то.
Но аз знам също така, че много мои съвременници се опитват да уредят живота си в духа на загатнатата посока. На тях бих искал да посветя този труд. Целта му не е да прокара „единствено възможния" път към истината, а да разкаже за пътя, по който е поел един човек, който радее за истината. В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки. Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот.
Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на битието.
Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота. Учените от Ориента оставят учениците си първо да прекарат години наред в отшелнически и аскетичен живот, преди да споделят с тях собствените си знания. Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите. Областите на живота са много. За всяка от тях се създава отделна наука.
към текста >>
35.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко
битие
.
Не трябва ли да има такива философи? “ („Отвъд доброто и злото“, § 211) 4. Особена черта на човешката слабост Ницше вижда в начина на вярване в едно отвъдно, в друг свят, в който човек може да живее. Според мнението му човек не може да причини по-голяма вреда на живота от това да организира съществуването си съгласно някакъв живот в отвъдното.
Човек не може да изпадне в по-голяма заблуда от това, зад явленията на този свят да допуска съществуването на същества, които не са достъпни за човешкото познание и които се приемат като същинската причина, като определящото за всяко битие.
Чрез такова допускане човек погубва радостта си към този свят и го принизява до привидност, до празно отражение на една недостъпност, приема го за безсъдържателен сън и приписва същинската действителност на друг, измислен свят; вярва, че човешките сетива са измамници, откриващи ни лъжливи образи вместо реалности. Само от слабост може да възникне такъв възглед. Защото на силния, стъпил здраво на земята, изпитващ радост от живота, няма дори да му хрумне да измисля друга действителност. Той е зает с този свят и няма потребност от някакъв друг. Ала страдащите, болните, недоволни от живота, прибягват до убежище в отвъдното.
към текста >>
Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на
битие
то, за някакъв друг живот не иска нищо да знае.
Слабият, който възприема действителността с осакатени очи и уши, се нуждае от основания зад явленията. Вярата в отвъдното е родена от страданието и болния копнеж. От неспособност да се възприема реалният свят израства допускането на „неща в себе си“. Всички, които имат причина да отричат реалния живот, казват да на нещо измислено. Ницше иска да бъде противоположност на човек, казващ да по отношение на действителността.
Той иска да изследва този свят от всички страни, да се потопи в дълбините на битието, за някакъв друг живот не иска нищо да знае.
Страданието не може да го накара да каже не на живота, защото за него то също представлява средство за познание. „Нищо повече от това, което прави един пътешественик, който си налага в определен час да се пробуди, а после спокойно да се отпусне в сън: така ние, философите, приемаме временно болестта, като че ли затваряме очи. И както знае онзи, че нещо не спи, нещо отброява часовете и ще го събуди, така знаем и ние, че решителният миг ще ни открие будни, че тогава нещо ще изскочи и ще завари духа в действие, в слабост или връщане, или в преданост, или във втвърдяване, или в смрачаване, във всички болестни състояния, които в дни на здраве се възправят гордо срещу духа... Човек се учи чрез такова себепитане, себетърсене да се вглежда с по-фино око във всичко, за което изобщо досега се е философствало..“22 5. Този жизнеутвърждаващ характер на Ницше се проявява също и във възгледите му за хората и техните връзки.
към текста >>
36.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на
битие
то си по-висш смисъл и по-висша цел.
заради самите тях. Те нямат стойност заради това, че служат на живота, а много повече животът съдържа стойност поради факта, че е устремен към някакво идеално благо. Човек не живее заради инстинктите си като животното, той трябва да ги облагороди, поставяйки ги в служба на по-висши цели. По този начин човек стига до състояние да издигне това, което първо е постигнал като задоволяване на своите нагони, до идеали, които придават на живота му святост. Изисква се подчинение на идеалите, които той цени повече от самия себе си.
Той се освобождава от основите на действителността и иска да придаде на битието си по-висш смисъл и по-висша цел.
Изнамира неестествена причина за идеалите си. Нарича я „божия воля“, „вечни нравствени повели“. Иска да се устреми към „истината заради истината“, към „добродетелта заради добродетелта“. Той смята себе си за добър човек тогава, когато уж му се е удало да укроти своя егоизъм, което значи своите естествени инстинкти, и да следва безкористно някаква идеална цел. На такъв идеалист му се струва неблагороден и „лош“ някой човек, който не е достигнал до такова себепревъзмогване.
към текста >>
Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето
битие
.
Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека. „На отшелници ще пея песента си... и който още има уши за нечутото, ще му разкажа за моето щастие, за да прелее сърцето му.“27 Две животни - змията, като най-мъдрото, и орелът, като най-гордото животно - следват Заратустра. Те са символите на неговите инстинкти. Заратустра цени мъдростта, защото тя учи човека, търсещ трънливите пътеки на действителността, да познае от какво се нуждае за живота.
Гордостта също обича Заратустра, защото тя поражда човешкото себеуважение, чрез което човек стига до разглеждане на себе си като смисъл и цел на своето битие.
Гордият не поставя мъдростта си и добродетелта си над себе си. Гордостта предпазва човека от себезабравяне поради „по-висши, по-святи“ цели. Заратустра би желал да загуби по-скоро мъдростта си, отколкото гордостта си. Защото мъдростта, която все още не е съпровождана от гордост, не се разглежда като човешко дело. Този, на когото липсват гордост и себеуважение, вярва, че мъдростта му е небесен дар.
към текста >>
Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са
битие
то на идея и реалност.
Сляп е бил някога и не е можел да вижда света, защото е търсил своето благо извън света. Но Заратустра се е научил да вижда и е познал, че светът има смисъл в самия себе си. „На една нова гордост ме научи моят Аз, на нея уча хората: повече да не заравят глава в пясъка на небесните неща, а свободно да носят тази земна глава, която твори смисъла на земята! “32 15.
Идеалистите са разделили човека на тяло и душа, разделили са битието на идея и реалност.
Те са придали на душата, духа и идеята особена стойност, за да могат така повече да презрат реалността и тялото. Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността. Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа.
към текста >>
В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено
битие
.
Заратустра обаче казва: само една реалност, само едно тяло има, а душата е нещо притурено към тялото, идеята е само нещо притурено към реалността. Едно единство са тялото и душата на човека; от един корен израстват тялото и духът. Затова духът е тук, защото тук е тялото, което има сили да развива духа. Както растенията развиват цветовете, така тялото развива духа. „Зад твоите мисли и чувства, братко, стои могъщ повелител, един непознат мъдрец, който се зове себе-същност.
В тялото ти живее той, твоето тяло е той.“33 Който открива смисъл в реалното, той търси духа, душата в реалността, търси разумното в реалността; който смята реалността за бездуховна, за „просто природна“, за „груба“, само той придава на духа и на душата някакво особено битие.
Той прави от реалността просто обиталище на духа. На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух. Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде. „В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост. Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир.
към текста >>
Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето
битие
обхваща и съдържа всички
битие
та, и без него и извън него няма никакво истинско
битие
, а в него всички неща имат свое
битие
“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Проповедникът отрича, че реалният живот има смисъл в самия себе си и подлага на съмнение идеята, че такъв смисъл му е даден от по-висша воля. Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга.
Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“. Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си.
към текста >>
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско
битие
и няма друго
битие
, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е
битие
или няма друго
битие
, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Той вижда живота на земята като несъвършен и му противопоставя друг, вечен, съвършен живот. Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си.
Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното. То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо?
към текста >>
Фактът, че по този начин „
битие
то се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени.
Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18. Също и в поддръжниците на съвременната наука е вкоренен аскетичният идеал. Разбира се, тази наука се хвали, че е изхвърлила извън борда всички представи, основани на вярата, и се придържа само към действителността. За нея е реално само това, което може да се преброи, изчисли, претегли, види и хване.
Фактът, че по този начин „битието се принизява до сервилно аритметическо упражнение и математическа игра“, е безразличен на съвременните учени.
(„Веселата наука“, § 373) Такъв учен не си приписва право да интерпретира преминаващите пред сетивата и разума му световни събития, така че той да властва със своето мислене. Той казва, че истината трябва да е независима от интерпретациите му, че няма работа с истината, а трябва да оставя световните явления да му я диктуват. До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се? Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития. Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития.
към текста >>
На обикновения наблюдател на нещата никой обект или съ
битие
не му се струва по-важно и значимо от друго.
19. Хората със слаби познавателни инстинкти не се осмеляват от изграждащата понятия сила на личността си да придават значение на световните явления. Те искат пред сетивата им да пристъпи „закономерността на природата“ като обективен факт. Един субективен, оформен според организацията на човешкия дух световен образ им се струва без стойност. Но простото наблюдение на световните събития ни предоставя само един световен образ без връзка и без детайли.
На обикновения наблюдател на нещата никой обект или събитие не му се струва по-важно и значимо от друго.
Недоразвитият орган на един организъм, който може би е без значение за развитието на живота, стои там точно със същата претенция за внимание, както и най-развитата част на организма, докато ние просто наблюдаваме обективните факти. Причина и следствие са следващи едно след друго явления, които преливат едно в друго, без нещо да е разделено, докато ние просто наблюдаваме. Когато с нашето мислене направим така, че преливащите едно в друго явления да се отделят и мисловно едно след друго да се свържат, може да се види една закономерна взаимовръзка. Мисленето обявява едното явление за причина, а другото за следствие. Ние виждаме една дъждовна капка да пада върху почвата и да образува вдлъбнатинка.
към текста >>
Смисълът на
битие
то трябва да се търси отвъд света на явленията.
Какво означава тази последователност от мисли? Един слаб интелект, който не иска да се осмели да придаде смисъл на света от самия себе си, търси този смисъл в света на наблюденията. Естествено той не може да го открие, защото простите наблюдения са безсъ-държателни. Силният и продуктивен интелект използва своя понятиен свят, за да обяснява наблюденията. Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен.
Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията.
По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията.
към текста >>
Но твоите връзки и отношения с мен, ограничения, с всичко ограничено, са открити пред очите ми и ако мога да стана такъв, какъвто трябва да бъда, те ме обгръщат в светлина по-ясно, отколкото е ясно съзнанието на личното ми
битие
.
Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля. Така той поставя на мястото на създадените чрез индивидуалността позитивни цели една крайна цел на цялото човечество, чието мисловно съдържание обаче е нищо. Такъв вярващ е морален нихилист, обхванат от най-лошия вид невежество. Ницше е искал да разгледа този вид невежество в своя останал незавършен труд „Воля за власт“.55 Възхвала на моралния нихилизъм откриваме отново в „Призванието на човека“ на Фихте: „Не искам да опитвам това, което ми е отказано чрез ограничението, и това, което не би ми било от полза; какво си ти за себе си, не искам да знам.
Но твоите връзки и отношения с мен, ограничения, с всичко ограничено, са открити пред очите ми и ако мога да стана такъв, какъвто трябва да бъда, те ме обгръщат в светлина по-ясно, отколкото е ясно съзнанието на личното ми битие.
Ти създаваш в мен познанието за дълга ми, за моето призвание сред разумните същества. Как, не зная аз, нито имам потребност да узная. Ти знаеш и разпознаваш какво мисля и искам. Изобщо не разбирам как можеш да узнаеш чрез какво действие да постигнеш това съзнание. Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния.
към текста >>
Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в
битие
то на човека.
Вярвам, че Ницше е обединил в едно име редица от подбуди, които изискват разглеждане, отиващо повече в частното. Ницше нарича инстинкти както наличните при животните инстинкти за прехрана и самосъхранение, така също и най-висшите инстинкти на човешката природа, например страстта за познание, влечение към изкуството, нравствения импулс и т.н. Тези инстинкти са проявление на една и съща основна сила. Но те представят различни нива на развитието на тази сила. Например моралните импулси представляват обособено ниво на инстинктите.
Ако приемем също, че те са само по-висша форма на сетивните инстинкти, така се проявяват по един особен начин в битието на човека.
Това се показва във факта, че човек може да върши неща, които не се обясняват непосредствено със сетивни инстинкти, а с онези подбуди, които се означават като по-висши форми на инстинкта. Човек създава подбуди за своята дейност, които не са следствие от сетивните му импулси, а само от съзнателното мислене. Той си поставя лични цели, но си ги поставя със съзнание. И това е голямата разлика, а именно дали той следва един несъзнателно възникнал и по-късно приет в съзнанието инстинкт, или една мисъл, която от самото начало е създал сам. Да се храня, защото инстинктът ми за прехрана ме подтиква, е нещо съществено различно от решаването на математическа задача.
към текста >>
37.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят
битие
то по-поносимо.
Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва. Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ.
От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо.
Те търсят оправдание на битието. И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба.
към текста >>
Те търсят оправдание на
битие
то.
Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо.
Те търсят оправдание на битието.
И го откриват в един свят на богове и в изкуството. Само чрез контрастния образ на боговете и изкуството грубата действителност става за гърците поносима. Основният въпрос в „Раждането на трагедията“ за Ницше е доколко гръцкото изкуство е станало жизнеутвърждаващо и жизнезапаз-ващо. Във връзка с изкуството като жизнеутвърждаваща сила основният инстинкт на Ницше се проявява още в тази първа негова творба. 35.
към текста >>
Той не вярва вече в
битие
то си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие.
Този зов чува Ницше. Философите не искат да измислят нещо ново, а само да изучават мислите на своите предшественици. Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото творчество. В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс, силите отслабват, преди да са се задействали. „Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие.
Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие.
Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили. Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото. Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила. Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл.
към текста >>
38.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Познавам атеизма не като резултат, още по-малко като съ
битие
.
194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба. В спомените си, които издава през 1888 г. под заглавието „Ecce homo“, той говори за вътрешните си борби. „Религиозни трудности -казва - не познавам от опита ми...“ „Бог, безсмъртие на душата, изкупление, отвъдност, само понятия, на които не съм отделил внимание и време, дори като дете. Може би не съм бил никога достатъчно дете за това?
Познавам атеизма не като резултат, още по-малко като събитие.
При мен той се разбира инстинктивно.“ (M. Г Конрад, „Еретична кръв“, стр. 182) Характерно за Ницшевата духовна конституция е, че той предполага, че като дете не е отделял внимание на приведените религиозни представи. От биографията, представена от неговата сестра, ние знаем, че заради религиозните си прояви съучениците му са го наричали „малкия пастор“. От това става ясно, че той е преодолял с голяма лекота религиозните убеждения на своята младост.
към текста >>
Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на
битие
то и ги изразява в своето изкуство.
Психологическият процес, чрез който Ницше достига до съдържанието на своите възгледи, не е този, който човек извършва, за да стигне до обективна истина. Това може да се види вече в начина, по който Ницше достига до основните идеи на своята първа творба „Раждането на трагедията от духа на музиката“. Ницше приема, че в старогръцкото изкуство действат два импулса: аполоновият и дионисиевият. Чрез апо-лоновия импулс човек предлага едно красиво отражение на света, една творба на спокойното съзерцание. Чрез дионисиевия импулс човекът изпада в състояние на опиянение.
Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство.
Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
към текста >>
във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наивност, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв начин
битие
то да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици?
Във филолога се крие изключителна скромност. Да се подобряват текстове е забавна работа за учения, решаване на ребус, но не трябва да се смята за нещо твърде важно. Лошо е, когато древността ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя! “ (Съчинения, Том X, стр. 341) За съюза на фактологическия смисъл с математиката и механиката Ницше пише следното през 1882 г.
във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наивност, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв начин битието да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици?
“ (Съчинения, Том V, стр. 330/331) III. Несъмнено при Ницше може да се наблюдава една несвързаност на представите. Там, където би трябвало да има само логически представни асоциации, при него се явяват мисловни зависимости, които се основават просто върху външни, случайни белези, например на звукова прилика на думи, или върху метафорични връзки, които са безразлични на мястото, където се употребяват понятията. На едно място в „Тъй рече Заратустра“, където бъдещият човек е противопоставен на съвременния, откриваме следното развихряне на фантазията: „Действа като вятъра, когато фучи от планинските си пещери: той иска да танцува по собствената си свирка, моретата тръпнат и подскачат под неговите стъпки.
към текста >>
39.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
под две не
битие
та
Действа като страстен противник на едната страна на същността си. „Човек трябва да погледне гибелта отблизо, още по-добре да я изживее в себе си, трябва да стигне почти до същността и, за да разбере, че тук няма шега. Свободомислието на нашите господа учени и филолози за мен е шега. На тях им липсва страстта за тези неща, страданието за тях.“ Как Ницше чувства вътрешното си противоречие и колко безпомощен изглежда в опита си да обедини в съзнанието си различните сили на същността си, се изразява в заключението на едно стихотворение от лятото на 1888 г., от времето малко преди катастрофата. „Сега –
под две небитиета
прегърбен, знак въпросителен, загадка уморена, загадка за грабливи птици... – Те вече ще те „разрешат“,
към текста >>
Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и
битие
то изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът?
352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република. Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма.
Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът?
“ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал. Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал. В „Залезът на кумирите“ (1888) (Съчинения, Том VIII, стр. 167) четем описанието на това, което той дължи на римляните: „На гърците не дължа никакви силни сродни впечатления и да го кажа направо, те не могат да бъдат за нас това, което са римляните.
към текста >>
40.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над
битие
то.
Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност.
Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието.
Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура.
към текста >>
Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави
битие
то и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души.
Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието.
Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души.
Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота.
към текста >>
Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над
битие
то.
Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души.
Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието.
Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път.
към текста >>
По-новата култура след Сократ търси помирение с
битие
то и по този начин принизява стойността на човека.
„С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност. Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието. Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение.
По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека.
Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота. Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път. Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух. Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост.
към текста >>
Шопенхауер с възгледа му за нищожността на
битие
то и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път.
Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура. Изглежда, че две личности са го откъсвали от тази самота.
Шопенхауер с възгледа му за нищожността на битието и Рихард Вагнер го срещат на житейския му път.
Начинът, по който възприема двамата, разкрива ясно същността на неговия дух. Към Шопенхауер той чувства изключителна сърдечна преданост. И въпреки това учението му остава за него без значение. Мъдрецът от Франкфурт има безбройни привърженици, които са приемали религиозно всичко, което е казвал. Към тези вярващи Ницше никога не се е числял.
към текста >>
От непосредственото му отвръщане от
битие
то той има лоши преживявания.
На всички психологически решаващи места въпросът е само за самия мен. Може да се постави моето име или думата „Заратустра“ там, където в текста се среща думата Вагнер. Целият образ на дитирамбическия артист е образът на бъдещия поет на „Заратустра“, нарисуван с пределна дълбочина, без да докосва дори за миг реалността на Вагнер. Самият Вагнер имаше идея за това, затова той не се разпозна в тази книга.“ В „Заратустра“ Ницше скицира света, който търси напразно при Вагнер, свободен от действителността. Неговият „идеал на Заратустра“ има по-друго отношение към действителността от това на по-ранните му идеали.
От непосредственото му отвръщане от битието той има лоши преживявания.
Представата, че е трябвало да извърши неправда спрямо съществуването и че то поради това така фатално му е отмъстило, все повече и повече го завладява. Разочарованието, което неговият идеализъм му е причинил, го тласка в едно враждебно настроение срещу всеки идеализъм. Творбите му по времето на отстъпничеството му от Вагнер стават обвинения срещу идеалите. „Заблуда след заблуда се поставят върху лед, идеалът не се опровергава, той замръзва.“ Така се изказва през 1888 г. за целта на появилата се през 1878 г.
към текста >>
Той гласи, че трябва да се проникне зад
битие
то, за да се открие „във вечното“ причината за „доброто и злото“.
Еволюцията е била винаги налице. Човекът също трябва да работи за еволюцията. Законите на еволюцията са по-велики, по-всеобхватни от всичко, което вече е проявено. Не трябва да се гледа само това, което е налично, трябва да се върнем към прасилите, които са създали действителността. Един стар мироглед се е занимавал с въпроса как са възникнали в света „доброто и злото“.
Той гласи, че трябва да се проникне зад битието, за да се открие „във вечното“ причината за „доброто и злото“.
Но с „вечното“, с „отвъдното“ Ницше трябва също да отхвърли „вечната“ валидност на „доброто и злото“. Човекът е естествено творение, с него са възникнали „доброто и злото“. „Доброто и злото“ са човешко творение. По-дълбокото от сътвореното е творецът. Човекът стои „отвъд доброто и злото“.
към текста >>
Животът съдържа задача, която е вкоренена дълбоко в
битие
то, но и извежда извън него.
Ницше се пита как би могъл да живее с новите идеи. Неговата борба се води изцяло в душата му. Той се нуждае от по-нататъшно развитие към свръхчовека, за да понася човека. Така, на самотна висина, чувствителната му душевност трябва да превъзмогне научното познание, което е бил възприел. В последния си творчески период Ницше се стреми да добие от действителността това, което по-рано вярва, че е достигнал в илюзията, в една идеална област.
Животът съдържа задача, която е вкоренена дълбоко в битието, но и извежда извън него.
Човек не може просто да стои в непосредственото съществуване, в действителния живот, както и в това, което е осветено от естествената наука. Този живот трябва да бъде изстрадан. Това остана мнението на Ницше. Също и „свръхчовекът“ е средство да се понася битието. Всичко това показва, че Ницше е бил роден да „изстрада битието“.
към текста >>
Също и „свръхчовекът“ е средство да се понася
битие
то.
В последния си творчески период Ницше се стреми да добие от действителността това, което по-рано вярва, че е достигнал в илюзията, в една идеална област. Животът съдържа задача, която е вкоренена дълбоко в битието, но и извежда извън него. Човек не може просто да стои в непосредственото съществуване, в действителния живот, както и в това, което е осветено от естествената наука. Този живот трябва да бъде изстрадан. Това остана мнението на Ницше.
Също и „свръхчовекът“ е средство да се понася битието.
Всичко това показва, че Ницше е бил роден да „изстрада битието“. Неговият гений почива в търсене и намиране на утешителни основи. Борбата за мирогледи създава често мъченици. Ницше не дава нови идейни мирогледи. Винаги ще се изтъква, че геният му не се състои в продукцията на нови мисли.
към текста >>
Всичко това показва, че Ницше е бил роден да „изстрада
битие
то“.
Животът съдържа задача, която е вкоренена дълбоко в битието, но и извежда извън него. Човек не може просто да стои в непосредственото съществуване, в действителния живот, както и в това, което е осветено от естествената наука. Този живот трябва да бъде изстрадан. Това остана мнението на Ницше. Също и „свръхчовекът“ е средство да се понася битието.
Всичко това показва, че Ницше е бил роден да „изстрада битието“.
Неговият гений почива в търсене и намиране на утешителни основи. Борбата за мирогледи създава често мъченици. Ницше не дава нови идейни мирогледи. Винаги ще се изтъква, че геният му не се състои в продукцията на нови мисли. Той обаче дълбоко изстрадва мислите на своето обкръжение.
към текста >>
41.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Те имат своето
битие
в себе си.
Каквото и да позная, би останало сляпо знание, ако върху него не би паднала тази светлина. Бих искал да проникна с познанието целия свят: Той не би бил нищо от това, което трябва да бъде в мене, ако познанието не би било пробудено в мене към едно по-висше съществуване. Това, което прибавям към нещата чрез такова пробуждане, не е една нова идея, не е едно обогатяване по съдържание на моето знание; то е едно повдигане на знанието, на познанието, на една по-висока степен, при която всички неща получават един нов блясък. Докато не съм издигнал познанието на тази степен, за мене всяко знание остава без стойност в един по-висш смисъл. Нещата съществуват и без мене.
Те имат своето битие в себе си.
Какво значение ще има, че с битието, което те имат навън без мене, аз свързвам и едно духовно битие, което да повтаря нещата в мене? Ако би се касаело само за едно повторение на нещата: Би било безсмислено да се върши това. Но за едно просто повторение се касае само дотогава, докато с моето собствено себе аз не пробуждам приетото в мене съдържание на нещата към едно по-висше съществуване. Когато стане това, тогава аз не съм повторил в себе си същността на нещата, а съм я новородил на една по-висока степен. С пробуждането на моето Себе става едно духовно новораждане на нещата на света.
към текста >>
Какво значение ще има, че с
битие
то, което те имат навън без мене, аз свързвам и едно духовно
битие
, което да повтаря нещата в мене?
Бих искал да проникна с познанието целия свят: Той не би бил нищо от това, което трябва да бъде в мене, ако познанието не би било пробудено в мене към едно по-висше съществуване. Това, което прибавям към нещата чрез такова пробуждане, не е една нова идея, не е едно обогатяване по съдържание на моето знание; то е едно повдигане на знанието, на познанието, на една по-висока степен, при която всички неща получават един нов блясък. Докато не съм издигнал познанието на тази степен, за мене всяко знание остава без стойност в един по-висш смисъл. Нещата съществуват и без мене. Те имат своето битие в себе си.
Какво значение ще има, че с битието, което те имат навън без мене, аз свързвам и едно духовно битие, което да повтаря нещата в мене?
Ако би се касаело само за едно повторение на нещата: Би било безсмислено да се върши това. Но за едно просто повторение се касае само дотогава, докато с моето собствено себе аз не пробуждам приетото в мене съдържание на нещата към едно по-висше съществуване. Когато стане това, тогава аз не съм повторил в себе си същността на нещата, а съм я новородил на една по-висока степен. С пробуждането на моето Себе става едно духовно новораждане на нещата на света. Това, което нещата показват в това новораждане, те не са го притежавали по-рано.
към текста >>
"Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото
битие
, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало
битие
то в неговата собствена форма.
Целият процес се извършва два пъти. Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин. Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила. Тук отново можем да цитираме едно изречение на Й. Г. Фитхе, което добре изразява този факт.
"Следователно новото сетиво е сетивото за духа; това е сетивото, за което съществува само духът и нищо друго и за което и другото, даденото битие, приема формата на духа и се превръща в него; за което, следователно, фактически е изчезнало битието в неговата собствена форма.
Това сетиво е служило за виждане откакто съществуват хора и всичко велико и прекрасно, което съществува в света и което единствено дава възможност човечеството да съществува, произхождат от това, което въпросното сетиво е видяло. Но не е имало случай това сетиво да е видяло самото себе си и разликата и противоположността, която съществува между него и другите сетива. Впечатленията на двата вида сетива са се сливали, животът е бил разделен на две половини, без съединителна връзка." Съединителното звено се създава благодарение на това, че вътрешното сетиво обхваща в своята духовност духовното, което събужда в своето отношение с външния свят. Благодарение на този факт, това, което ние приемаме от нещата в нашия дух, престава да се явява като едно повторение без значение. То се явява като нещо ново в сравнение с това, което може да даде само външното възприятие.
към текста >>
Със свободното действие човекът разрешава едно противоречие между себе си и света Неговите собствени дела на всеобщото
битие
.
Той е както едното така и другото. Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане. Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата. Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата. Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел.
Със свободното действие човекът разрешава едно противоречие между себе си и света Неговите собствени дела на всеобщото битие.
Той се чувства в пълна хармония с това всеобщо битие. Той чувства всяка дисхармония между себе си и един друг като резултат на едно непробудено още напълно Себе. Но тази е съдбата на Себе-то, че само в неговото отделяне от всемира той може да намери съединяването с този все мир. Човекът не би бил човек, ако той не би бил един Аз отделен от всичко друго; но той не би бил също човек в най-висшия смисъл, ако като такъв отделен Аз не би се разширил отново от себе си до мировия Аз. Напълно е присъщо на човешкото съществото да победи едно противоречие първоначално вложено в него.
към текста >>
Той се чувства в пълна хармония с това всеобщо
битие
.
Той е несвободен преди своето новораждане; и може да стане свободен чрез това новораждане. Индивидуалното развитие на човека нагоре се състои в едно преобразуване на несвободната воля в една такава воля с характера на свободата. Човекът, който е проникнал закономерността на своето действане като своя собствена закономерност, той е победил принудата на тази закономерност и с това е победил несвободата. Свободата не е предварително един факт на човешкото съществуване, а една цел. Със свободното действие човекът разрешава едно противоречие между себе си и света Неговите собствени дела на всеобщото битие.
Той се чувства в пълна хармония с това всеобщо битие.
Той чувства всяка дисхармония между себе си и един друг като резултат на едно непробудено още напълно Себе. Но тази е съдбата на Себе-то, че само в неговото отделяне от всемира той може да намери съединяването с този все мир. Човекът не би бил човек, ако той не би бил един Аз отделен от всичко друго; но той не би бил също човек в най-висшия смисъл, ако като такъв отделен Аз не би се разширил отново от себе си до мировия Аз. Напълно е присъщо на човешкото съществото да победи едно противоречие първоначално вложено в него. Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа.
към текста >>
Защото сетивното
битие
избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
Обаче който има дарбата да наблюдава чисто духовното както сетивното, за него естествено животът не става по-беден, когато го обогатява чрез духовното съдържание. Аз гледам едно цвете намиращо се вън: Защо неговите сочни багри трябва да изгубят от тяхната свежест, когато не само моите очи виждат багрите, но също и моето вътрешно сетиво вижда още и духовната същност на цветето. Защо животът на моята личност трябва да обеднее, когато аз не следвам духовно-сляпо своите страсти и импулси, а ги осветлявам със светлината на едно по-висше познание? Новороденият в духа живот не е по-беден, а по-пълен, по-богат*/*Само онези личности се страхуват от едно обедняване на душевния живот чрез възлизането към духа, които познават духа само под формата на сбор от отвлечени понятия, извлечени от възприятията на сетивата. Който се издига чрез духовно съзерцание до един живот, превъзхождащ по съдържание и конкретност сетивния, той не може да храни такъв страх.
Защото сетивното битие избледнява само в отвлечености; той се явява в неговата истинска светлина едва в "духовното съзерцание", без да изгуби нещо от своето богатство.
към текста >>
42.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Чрез съзерцанието, а не чрез
битие
то.
Така е и с Бога. Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата. Отражението, оглеждането на душата в Бога е Бог в Бога, и все пак душата е това, което тя е." Душата, която се отдава на вътрешното озарение, не познава в себе само това, каквото тя е била преди озарението; но тя познава това, което става едва чрез това озарение "ние трябва да се съединим с Бога по същество; ние трябва изцяло да се съединим с Бога. Как трябва да се съединим с Бога по същество?
Чрез съзерцанието, а не чрез битието.
Неговата същност не може да бъде наша същност, а трябва да бъде наш живот." Ние трябва да познаем в логически смисъл не един вече съществуващ живот едно съществуване; но висшето познание виждането трябва да стане живот; съзерцаващият човек трябва да чувствува духовното, идейното така, както индивидуалната човешка природа чувства обикновения, всекидневен живот. От подобни изходни точки Майстер Екхарт стига също до едно чисто понятие на свободата. Душата не е свободна в обикновения живот. Защото тя е вплетена в царството на нисшите причини. Тя върши това, което тези нисши причини я принуждават.
към текста >>
43.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост съ
битие
.
Той сам произвежда по-нататъшното развитие. Сега той живее това, което за предишните степени само познава. Той твори съобразно предмета това, което при преходните степени се е задоволявал само да подражава. Че истината не е едно със съществуващото в природата, а обгръща природно съществуващото и не-съществуващото: Това убеждение изпълва всички чувства на Таулер. Преданието ни казва, че той е стигнал до това сбъдване благодарение на един озарен мирянин, на един "приятел на Бога от Оберланд".
Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие.
Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя". Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер. Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата.
към текста >>
Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала
битие
то-риба като смисъл на живота.
Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек.
Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота.
Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата. Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума. Но в действителност тя не се придържа към това. В своето действие тя надхвърля своето познание. Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо.
към текста >>
Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над
битие
то и не-
битие
то.
Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо. Смисълът, който тя придава в действителност, надвишава смисъла, който и дава само нейното съзерцание. Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си. Познанието не може да извлече света от един завършен Бог; то може само да се развива от един зародиш в посоката към един Бог. Човекът, който е разбрал това, не иска да разглежда Бога като нещо намиращо се вън от него; той иска да се отнася с Бога като с едно същество, което върви заедно с него към една цел, която отначало е толкова неизвестна, колкото на рибата е неизвестна природата на млекопитаещето.
Той иска да бъде не познавателна скрития или изявяващия се, битейния Бог, а приятел на божественото вършене и действие издигащо се над битието и не-битието.
Един "приятел на Бога" в този смисъл беше мирянинът, който дойде при Учителя. И чрез него от един съзерцател на Същността на Бога. Учителят стана един "човек живеещ в духа", който не само съзерцаваше, а живееше в по-висш смисъл. Сега той вече не извличаше понятия и идеи на ума от своята вътрешност, а тези понятия и идеи извираха от него като жив, съществен Дух. Той вече не назидаваше просто своите слушатели; той ги разтърсваше.
към текста >>
Приеми в себе си само
битие
то, което е непримесено с не-
битие
; защото всяко не-
битие
отрича всяко
битие
; същото прави и
битие
то, което отрича всяко не
битие
.
Майнрих Сузо и Йоханес Руисбрьок притежаваха едно устройство на Духа, което бихме могли да наречем гениалност на сърцето. Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите. Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан. Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество. "Обърни твоя поглед към съществото в неговата чиста невинност, като оставиш да отпадне това отделно и частично същество.
Приеми в себе си само битието, което е непримесено с не-битие; защото всяко не-битие отрича всяко битие; същото прави и битието, което отрича всяко небитие.
Едно нещо, което още трябва да става или е станало, е лишено сега от същност на настоящето. Ние не можем да познаем едно примесено битие или не-битие, освен с един признак на всемирното същество. Защото щом искаме да разберем дадено нещо, разумът среща съществото и това е съществото, което произвежда всички неща. Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности. Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин.
към текста >>
Ние не можем да познаем едно примесено
битие
или не-
битие
, освен с един признак на всемирното същество.
Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан. Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество. "Обърни твоя поглед към съществото в неговата чиста невинност, като оставиш да отпадне това отделно и частично същество. Приеми в себе си само битието, което е непримесено с не-битие; защото всяко не-битие отрича всяко битие; същото прави и битието, което отрича всяко небитие. Едно нещо, което още трябва да става или е станало, е лишено сега от същност на настоящето.
Ние не можем да познаем едно примесено битие или не-битие, освен с един признак на всемирното същество.
Защото щом искаме да разберем дадено нещо, разумът среща съществото и това е съществото, което произвежда всички неща. Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности. Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин. Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи. Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят.
към текста >>
44.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Защото "познаването на съществуващото /на
битие
то/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О.
В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин. Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата.
Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О.
Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/. Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем.
към текста >>
Той си съставя мисли върху тяхното
битие
и действие.
Кога са били на писани в действителност тези съчинения, това за сега ще оставим настрана тук. Тяхното съдържание подействува силно върху Николай, както то беше подействало вече и върху Йоханес Скотус Еригена и както трябва също да е било една подбуда за начина на мислене на Екхарт и неговите сподвижници. "ученото невежество" е в известно отношение предварително оформено в тези съчинения. Тук ще насочим само основните черти на начина на мислене в тези съчинения. Човекът познава първо нещата навъншния свят.
Той си съставя мисли върху тяхното битие и действие.
Първичната основа на нещата /на всички неща/ трябва да се намира по-горе отколкото самите тези неща. Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата. Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи. Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат. Никога не трябва да се казва, че Бог е.
към текста >>
Защото и "
битие
то" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща.
Първичната основа на нещата /на всички неща/ трябва да се намира по-горе отколкото самите тези неща. Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата. Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи. Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат. Никога не трябва да се казва, че Бог е.
Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща.
Обаче Бог е над "битието" и "не-битието". Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог. Ние идваме до истинския Бог, когато над един Бог с такива качества си представим един "свръхбог". За този Бог ние не можем да знаем в обикновения смисъл нищо. За да стигнем до него, "знанието" трябва да се влее в "не-знанието".
към текста >>
Обаче Бог е над "
битие
то" и "не-
битие
то".
Ето защо човек не трябва да иска да схване тази първична основа със същите понятия и идеи както нещата. Ето защо ако припише на първичната основа /Бог/ качества, които е познал при нисшите неща, такива качества могат да бъдат само помощни представи на слабия дух, който снижава първичната основа до себе си, за да може да си я представи. Всъщност не трябва да се твърди, че Бог притежава някакво качество, което нисшите неща имат. Никога не трябва да се казва, че Бог е. Защото и "битието" е една представа, която човек си е образувал при нисшите неща.
Обаче Бог е над "битието" и "не-битието".
Следователно Бог, на когото приписваме качества, не е истинския Бог. Ние идваме до истинския Бог, когато над един Бог с такива качества си представим един "свръхбог". За този Бог ние не можем да знаем в обикновения смисъл нищо. За да стигнем до него, "знанието" трябва да се влее в "не-знанието". Виждаме, че на основата на един такъв възглед стои съзнанието, че от това, което неговите науки са му доставили, човек може да развие даже по чисто естествен път едно по-висше познание, което не е вече само знание.
към текста >>
45.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Така за Парацелзий в природната основа на
битие
то се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа.
По своята цяла същност този организъм принадлежи на великия поток на вселената. Той е член на този поток, и този член, тази част е във взаимоотношения със всички други части. Но духът изглежда като един резултат на този отделен организъм. Той вижда себе си отначало свързан само с този организъм. Той откъсва този организъм от почвата-майка, от която е израснал.
Така за Парацелзий в природната основа на битието се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа.
Духът, който ни води до висшето познание, като ни доставя знанието, и прави това знание да се новороди на по-висока степен, има първо за нас хората като последствие, че ни скрива нашата собствена връзка с Цялото. Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин. Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа. Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност.
към текста >>
Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето
битие
, преустановява своята дейност.
Така за Парацелзий в природната основа на битието се крие една дълбока връзка между човека и цялата вселена, която се скрива чрез съществуването на духа. Духът, който ни води до висшето познание, като ни доставя знанието, и прави това знание да се новороди на по-висока степен, има първо за нас хората като последствие, че ни скрива нашата собствена връзка с Цялото. Така за Парацелзий човешката природа се разделя първо но три члена: нашата сетивно-телесна природа, нашият организъм, който ни се явява като едно природно същество между други природни същества и е точно такъв, както и другите природни същества; нашата скрита природа, която е едно звено във веригата на целия свят, която следователно не е затворена вътре в нашия организъм, а изпраща и приема силови действия от цялата вселена; и най-висшата природа на човека; нашият дух, който се проявява само по духовен начин. Парацелзий нарича първия член на човешката природа елементарно тяло; вторият член той нарича етерно-небесно или "астрално тяло", а третия член душа. Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления.
Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност.
Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата. Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата. Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа.
към текста >>
46.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Хегел разпростря царството на мисълта върху всички области на
битие
то и се опита да обхване с мисълта както външното сетивно природно
битие
така и най-висшите творения на човешкия дух.
Днес ние разбираме, че не е необходимо да излезем вън от областта на фактите и на сетивните явления, когато искаме да разберем по чисто естествен начин различните степени на съществата в тяхното развитие чак до човека. Също и в същността на човешкия "Аз" Й. Г. Фихте хвърля светлина и показа на човешката душа, къде тя трябва да търси себе си и що е тя. /виж стр.2 в настоящия труд и раздел върху Фихте в моята книга: "Възгледи върху света и живота в 19-ия век", излязла в ново издание под заглавие "Загадките на философията". Издателство Бъдещият ден, Щутгарт/.
Хегел разпростря царството на мисълта върху всички области на битието и се опита да обхване с мисълта както външното сетивно природно битие така и най-висшите творения на човешкия дух.
/виж моето изложение върху Хегел в "Загадките на философията", т.І/. Как изглеждат духовете, чиито мисли бяха проследени в настоящия труд, в светлината на светогледа, който се основава на научните постижения, добити през епохата следваща тяхната? Те още са вярвали в едно "свръхестествено" сътворение на света. Как се очертават техните мисли пред едно "естествено" сътворение на света, което 19-ия век създаде чрез естествената наука? Тази естествена наука не даде на природата нищо, което да не и принадлежи.
към текста >>
47.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
А онази наука, която няма за цел „да повдигне
битие
то на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство".
Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки. „Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата". Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия.
А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство".
През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области. В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на начините за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности. При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот. „Нима не трябва" пита той в една своя лекция, изнесена пред учени в Хага, 1922 год. „когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира творческата?
към текста >>
И в двата случая се разкриват не случайни събития, а един предначертан за Спасителя жизнен път." Христовият принцип се разкрива в описанията на Рудолф Щайнер като изключително, универсално по своята значимост съ
битие
, като знаменателна съставна част от историята на човешката еволюция.
Не мистичните усещания са предмет на неговия анализ, а разкриването на онова, което преминава като едно духовно течение през цялата културна еволюция на човечеството; като нещо, което се е проявявало само в скритите, сакрални обреди. Така например духовните импулси през епохата на античността са оставали извън обикновения живот и са били поддържани само в мистерийните светилища. Християнството, както става съвсем ясно от множеството изследвания на Рудолф Щайнер е изминало различни степени на развитие, чието начало е много преди явяването на Христос на Земята. Затова той насочва вниманието ни първо към мистерийните места на древен Египет, Мала Азия и Гърция и накрая към живота на Буда. „Легендата за живота на Буда не трябва да се приема като биография в обикновения смисъл, точно както и Евангелията не могат да се считат за биографии на Христос Исус.
И в двата случая се разкриват не случайни събития, а един предначертан за Спасителя жизнен път." Христовият принцип се разкрива в описанията на Рудолф Щайнер като изключително, универсално по своята значимост събитие, като знаменателна съставна част от историята на човешката еволюция.
Така Рудолф Щайнер постепенно лишава религиозните фанатици от митологизацията, а също и от демитологизацията на Христос, като му отрежда място в онова духовно-земно събитие, чрез което за човека стана възможно да постигне една нова степен на възприемане на самия себе си и на света. Като малък пример за това може да бъде посочен Хераклит. „Най- лесно е Хераклит да бъде грешно разбран. Той възприемаше войната като баща на нещата. Но тя за него е баща именно „на нещата", а не на Вечното... Тъкмо понеже в същността на всички неща стои войната, духът на мъдреца е призван да се разпростре като огън над тях, за да ги приведе в спокойна хармония".
към текста >>
Така Рудолф Щайнер постепенно лишава религиозните фанатици от митологизацията, а също и от демитологизацията на Христос, като му отрежда място в онова духовно-земно съ
битие
, чрез което за човека стана възможно да постигне една нова степен на възприемане на самия себе си и на света.
Така например духовните импулси през епохата на античността са оставали извън обикновения живот и са били поддържани само в мистерийните светилища. Християнството, както става съвсем ясно от множеството изследвания на Рудолф Щайнер е изминало различни степени на развитие, чието начало е много преди явяването на Христос на Земята. Затова той насочва вниманието ни първо към мистерийните места на древен Египет, Мала Азия и Гърция и накрая към живота на Буда. „Легендата за живота на Буда не трябва да се приема като биография в обикновения смисъл, точно както и Евангелията не могат да се считат за биографии на Христос Исус. И в двата случая се разкриват не случайни събития, а един предначертан за Спасителя жизнен път." Христовият принцип се разкрива в описанията на Рудолф Щайнер като изключително, универсално по своята значимост събитие, като знаменателна съставна част от историята на човешката еволюция.
Така Рудолф Щайнер постепенно лишава религиозните фанатици от митологизацията, а също и от демитологизацията на Христос, като му отрежда място в онова духовно-земно събитие, чрез което за човека стана възможно да постигне една нова степен на възприемане на самия себе си и на света.
Като малък пример за това може да бъде посочен Хераклит. „Най- лесно е Хераклит да бъде грешно разбран. Той възприемаше войната като баща на нещата. Но тя за него е баща именно „на нещата", а не на Вечното... Тъкмо понеже в същността на всички неща стои войната, духът на мъдреца е призван да се разпростре като огън над тях, за да ги приведе в спокойна хармония". Рудолф Щайнер проявява еднаква критичност както към тогавашната наука, така и към църквата.
към текста >>
48.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
" и му поднасяме поздрава на
Битие
то като истински, първичен и единствено подходящ за него поздрав.
Но всичко зависи единствено от теб. Ти трябва да си подготвен чрез подходящо възпитание и чрез развиване на най-интимните сили на твоята личност, за да се прояви в теб онова, което едно божество може да направи от теб. Важно е как ти си подготвен да приемеш това, което идва срещу теб. Плутарх говори за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото Богът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей! Обаче ние отговаряме на божеството с думите: „Ти си!
" и му поднасяме поздрава на Битието като истински, първичен и единствено подходящ за него поздрав.
Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира. Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително. Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини.
към текста >>
Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това
Битие
, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира.
Ти трябва да си подготвен чрез подходящо възпитание и чрез развиване на най-интимните сили на твоята личност, за да се прояви в теб онова, което едно божество може да направи от теб. Важно е как ти си подготвен да приемеш това, което идва срещу теб. Плутарх говори за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото Богът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей! Обаче ние отговаряме на божеството с думите: „Ти си! " и му поднасяме поздрава на Битието като истински, първичен и единствено подходящ за него поздрав.
Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира.
Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително. Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша.
към текста >>
Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското
битие
, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени.
Обаче ние отговаряме на божеството с думите: „Ти си! " и му поднасяме поздрава на Битието като истински, първичен и единствено подходящ за него поздрав. Защото всъщност ние нямаме никакво участие в това Битие, но всяка смъртна природа, намирайки по средата между раждането и смъртта, е само една слаба и несигурна илюзия на самата себе си; и ако се опита ме да я разберем, да я обхванем с ума, случва се както с водата, която подлагаме на силно налягане, която само чрез налягането и свиването се сгъстява, втвърдява се и това, което улавяме от нея, умира. Именно когато умът иска да обхване в една много ясна представа всяко същество, подчинено на случайността и на промяната, той се заблуждава или относно раждането и произхода на това същество, или относно неговата смърт и не може да обхване нищо трайно и действително. Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава.
Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени.
Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно. Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива? Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият.
към текста >>
Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското
Битие
, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия.
Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно. Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива? Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият.
Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия.
/Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/. Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста. Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот. Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието.
към текста >>
Всичко, което сетивният живот вижда и счита за
битие
, за действителност, е потопено в потока на развитието.
Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия. /Плутарх: Относно „ЕИ" в Делфи, 17 и 18/. Плутарх често се представя като посветен. Това, което той описва тук е условие за живота на миста. Човек се домогва до една мъдрост и само с помощта на тази мъдрост прониква с поглед до илюзорното естество на сетивния живот.
Всичко, което сетивният живот вижда и счита за битие, за действителност, е потопено в потока на развитието.
И както става с всички други неща по света, това става и със самия човек. Той сам се разпилява пред своето духовно око, неговата цялост се разпада на части, на преходни явления. Раждането и смъртта изгубват своето особено значение, те се превръщат в мигове на създаването и разрушението, както и всичко друго, което става в света. Висшият свят не може да бъде намерен в съотношението между създаването и разрушението. Той може да се търси само в това, което действително е трайно, което гледа назад към миналото и напред към бъдещето.Това виждане в посока назад и напред е именно следващата степен на познанието.
към текста >>
49.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Както моето днешно
битие
е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот.
Защото над моя Демон вече са работили други личности. И какво става от това, което пораждам в Демона, ако не трябва да приема, че неговите задачи се изчерпват в моята личност? Аз работя предварително за една по-късна личност. Между мен и световното единство се промъква нещо, което ме надвишава, но то не е още едно и също нещо с Божеството. Между мен като личност и световното единство се промъква моят Демон.
Както моето днешно битие е резултат на вчерашното, а утрешното ще бъде резултат на днешното, така и моят сегашен живот е последствие на един друг живот и ще бъде основа за един следващ живот.
Както земният човек поглежда назад към множество „вчера" и напред към множество „утре", така и душата на мъдреца поглежда към множество съществувания в миналото и в бъдещето. Това, което съм придобил вчера като мисли, сръчности, аз го използувам и го прилагам днес. Не е ли така и с живота? Не влизат ли хората в хоризонта на съществуванието с най-различни способности? От къде идват различията?
към текста >>
Невъзможно е от не-
битие
то да се роди нещо, Невъзможно е съществуващото да изчезне напълно,
Хр.) мисли. За тези, които считат даденото само като едно чудо, той казва: „Това са умопобъркани, защото със своите мисли не стигат далече, А смятат, че нещо, което предварително не е съществувало, може да се развива, Или пък, че нещо може да умре и да изчезне напълно.
Невъзможно е от не-битието да се роди нещо, Невъзможно е съществуващото да изчезне напълно,
Защото то постоянно остава там, където сме го изтласкали Никога познаващият нещата не ще помисли нещо подобно, Че хората живеят само докато се намират в това, което наричаме живот. Че те съществуват само тогава и приемат скърби и радости, А, че преди да станат човеци и след като умрат, те са нищо."
към текста >>
Не става дума за нещо Божествено, което е вън и отвъд световното
Битие
.
Че хората живеят само докато се намират в това, което наричаме живот. Че те съществуват само тогава и приемат скърби и радости, А, че преди да станат човеци и след като умрат, те са нищо." Гръцкият мъдрец изобщо не е задавал въпроса, има ли нещо вечно в човека, а само въпроса, в какво се състои то и как трябва да го поддържа и култивира в себе си. Защото за него предварително е било ясно, че човекът живее като едно средищно създание между Земното и Божественото.
Не става дума за нещо Божествено, което е вън и отвъд световното Битие.
Божественото живее в човека, то живее в него само по човешки начин. То е силата, която тласка човека да направи себе си все по-божествен и по-божествен. Само който мисли така, може да говори като Емпедокъл: „Когато напускайки тялото, се издигаш до свободния етер, Ти ще бъдеш един безсмъртен Бог, освободен от смъртта."
към текста >>
50.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той влиза в смъртта, както в някое друго съ
битие
на живота.
Тук няма нужда да бъде засягана историческата страна на тази личност. Става дума за характера на Сократ, така като той е описан от Платон. Сократ е една личност, осветена чрез смъртта му заради истината. Той умира така, както само един посветен може да умре. За него смъртта е само един от многото моменти на живота.
Той влиза в смъртта, както в някое друго събитие на живота.
Той се държи така, че дори и у неговите приятели не се пробуждат чувствата, които иначе са характерни за подобни случаи. Федон казва в „Беседа за безсмъртието на душата": “Наистина, аз се намирах в едно странно настроение. Аз не чувствувах никакво състрадание, както изпитва това някой, който присъствува на смъртта на един верен приятел. Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния свят той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал. Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите разговори бяха от този род.
към текста >>
Сетивното
битие
не съществува само в своята сетивна форма.
Защото това „нещо" съдържа истината в себе си. Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно. И когато философът се отвръща от сетивното, от преходното и се обръща към истинното, той пристъпва към нещо вечно, което обитава в него. И когато се потопим напълно в Духа, тогава ние живеем изцяло в истината.
Сетивното битие не съществува само в своята сетивна форма.
„И най-добре може да изпълни това онзи, казва Сократ, който по възможност най-много се приближава до нещата само с Духа, без да употребява за своето мислене нито зрението, нито прибягва към някое друго сетиво при своето размишление, а като си служи само с чистото мислене; той се стреми да обхване всяко нещо в неговата чиста форма, независимо от очите и ушите накратко независимо от цялото тяло, което само смущава душата и не й позволява да постигне истината и прозрението... Не означава ли тогава смъртта едно освобождаване и отделяне на душата от тялото? Да я освободят, ето към какво се стремят истинските философи. Следователно, с това се занимават философите: освобождаване и отделяне на душата от тялото... Ето защо глупаво е, когато един човек, който през целия си живот се е стремил да бъде колкото може по-близо до смъртта, после, когато тя идва, да изпитва страх... В действителност истинските търсачи на мъдростта се стремят към това, да умрат, и между всички хора, за тях смъртта съвсем не е страшна." Сократ изгражда висшия морал върху освобождаването от тялото. Който следва само това, което му повелява неговото тяло, той изобщо не е морален.
към текста >>
Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си
Битие
; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си.
Именно тези мисли носят в себе си признака на вечната истина. Вечно ще бъде това, което математиката учи, даже ако утре цялата сграда на света би се разрушила и бъде построена нова. За една друга световна сграда биха могли да важат такива условия, щото съвременните математически истини да бъдат неприложими, въпреки това в себе си те биха останали верни. Само когато душата е сама със себе си, само тогава тя може да породи в себе си такива вечни истини. Следователно, душата е сродна с истината, с вечното, а не с временното, илюзорното.
Ето защо Сократ казва: „- Когато душата съзерцава чрез себе си, тогава тя се издига до чистото и безсмъртното, винаги до подобното на себе си Битие; чувствувайки се сродна нему, тя се свързва с него винаги, когато има възможност да остане сама със себе си.
Тогава тя си отпочива от своето заблуждение и има също връзка с „винаги подобното", защото го докосва и това нейно състояние се нарича именно разумност... Погледни сега, не следва ли от всичко казано, че душата има най-голямо сходство с Божественото, Безсмъртното, Разумното, Единородното, Неизчезващото? А тялото е подобно на човешкото, смъртното, неразумното, многообразното и умиращото... Следователно, ако това е така, душата отива към лишеното от форма и подобно на нея, към Божественото, Безсмъртното, Разумното, където тя живее в блаженство, освободена от грешки и незнание, от страх и дива любов, и от всички други човешки злини, за да живее наистина, както казват посветените, през останалото време с Бога." Не е тук наша задача да покажем всички пътища, по които Сократ води своите приятели към вечността. Всички те дишат същия Дух. Всички трябва да покажат, че човек намира нещо друго, когато върви по пътищата на преходното сетивно възприятие, а не това, когато неговия Дух е сам със себе си.
към текста >>
51.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той приема, че някога първичното Същество, Бог, се е раздробило в четирите елемента огън, вода, земя и въздух или в множеството на
битие
то.
Той го разкъсва на четиринадесет части, които разпръсква из най-различни места. В Египет са гробовете на Озирис. Тук и там, на много места, е трябвало да бъдат погребани разкъсаните части на Бога. Обаче самият Озирис възкръснал от под земния свят и победил Тифон; един лъч от него озарил Изида и тя родила Харпократ или Хорус. Сега нека сравним този мит с възгледа на гръцкия философ Емпедокъл (490 -430 пр. Хр.).
Той приема, че някога първичното Същество, Бог, се е раздробило в четирите елемента огън, вода, земя и въздух или в множеството на битието.
Той противопоставя две сили, които в този свят на битието причиняват развитието и умирането: Любовта и Борбата. За елементите Емпедокъл казва: „Те самите остават същите, но комбинирайки се, Те стават човеци и всички безброй други същества, Които ту под силата на Любовта се съединяват в живи форми,
към текста >>
Той противопоставя две сили, които в този свят на
битие
то причиняват развитието и умирането: Любовта и Борбата.
В Египет са гробовете на Озирис. Тук и там, на много места, е трябвало да бъдат погребани разкъсаните части на Бога. Обаче самият Озирис възкръснал от под земния свят и победил Тифон; един лъч от него озарил Изида и тя родила Харпократ или Хорус. Сега нека сравним този мит с възгледа на гръцкия философ Емпедокъл (490 -430 пр. Хр.). Той приема, че някога първичното Същество, Бог, се е раздробило в четирите елемента огън, вода, земя и въздух или в множеството на битието.
Той противопоставя две сили, които в този свят на битието причиняват развитието и умирането: Любовта и Борбата.
За елементите Емпедокъл казва: „Те самите остават същите, но комбинирайки се, Те стават човеци и всички безброй други същества, Които ту под силата на Любовта се съединяват в живи форми, Ту чрез омразата и борбата отново се разделят."
към текста >>
И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно съ
битие
.
Който не може да приеме митичното като такава илюстрация на истинските духовни процеси, той е далеч от истинското разбиране. Защото духовните процеси са свръхсетивни; а образите, които в своето съдържание напомнят за сетивния свят, не са духовни, а са само една илюстрация на духовното. Който живее само в образите, той сънува; който е стигнал до там да чувствува в образа духовното така, както в сетивния свят чувствуваме розата чрез представата за нея, само той живее в духовните възприятия. Ето защо митичните образи не могат да бъдат еднозначни. Поради техния илюстративен характер едни и същи митове могат да изразяват различни факти.
И няма никакво противоречие, когато тълкувателите на митовете отнасят един и същ мит веднъж към едно, друг път към друго духовно събитие.
От тази гледна точка може да се намери една свързваща нишка, която преминава през различните гръцки митове. Дванадесетте задачи, които се възлагат на Херкулес, се явяват в една висша светлина, ако помислим, че преди да извърши последната, най-тежката, той бива посветен в елевзинските Мистерии. По поръчка на цар Евристей от Микена, той трябва да доведе кучето на ада, Цербер, от долния свят и отново да го върне там. За да предприеме пътешествието в ада, Херкулес трябва да бъде посветен. Следователно, Мистериите са превеждали човека през смъртта на преходното в долния свят и по този начин, чрез посвещението, са спасявали от загиване неговата вечна същност.
към текста >>
52.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Това, което сетивният човек наблюдава, той го нарича
битие
; това, което не може да наблюдава, нарича го не-
битие
.
В древни времена тези истини били предавани устно; тогава най-важното изобщо не се поверявало на писмеността. Християнството, както е описано в книгите на Дионисий Аеропагита, може да се нарече християнство, извлечено от огледалото на неоплатоническия мироглед. Сетивното възприятие замъглява виждането на Духа. Човек трябва да се издигне над сетивното. Но първоначално всички човешки понятия са извлечени от сетивното наблюдение.
Това, което сетивният човек наблюдава, той го нарича битие; това, което не може да наблюдава, нарича го не-битие.
Ето защо, ако човек иска да открие една действителна перспектива към Божественото, той трябва да се издигне над битието и не-битието, защото и това, последното, също произхожда от сетивната сфера. В този смисъл, Бог е нито битие, нито не- битие. Той е свръхсъществуващ. Ето защо той не може да бъде постигнат с обикновеното познание, което има работа с битието. Човек трябва да се издигне над себе си, над своето сетивно наблюдение, над своята умствена логика, за да намери прехода към духовното виждане; и тогава той може да погледне, изпълнен с предчувствие, в божествения свят.
към текста >>
Ето защо, ако човек иска да открие една действителна перспектива към Божественото, той трябва да се издигне над
битие
то и не-
битие
то, защото и това, последното, също произхожда от сетивната сфера.
Християнството, както е описано в книгите на Дионисий Аеропагита, може да се нарече християнство, извлечено от огледалото на неоплатоническия мироглед. Сетивното възприятие замъглява виждането на Духа. Човек трябва да се издигне над сетивното. Но първоначално всички човешки понятия са извлечени от сетивното наблюдение. Това, което сетивният човек наблюдава, той го нарича битие; това, което не може да наблюдава, нарича го не-битие.
Ето защо, ако човек иска да открие една действителна перспектива към Божественото, той трябва да се издигне над битието и не-битието, защото и това, последното, също произхожда от сетивната сфера.
В този смисъл, Бог е нито битие, нито не- битие. Той е свръхсъществуващ. Ето защо той не може да бъде постигнат с обикновеното познание, което има работа с битието. Човек трябва да се издигне над себе си, над своето сетивно наблюдение, над своята умствена логика, за да намери прехода към духовното виждане; и тогава той може да погледне, изпълнен с предчувствие, в божествения свят. Обаче това свръхсъществуващо Божество е произвело пълната с мъдрост основа на света, Логоса.
към текста >>
В този смисъл, Бог е нито
битие
, нито не-
битие
.
Сетивното възприятие замъглява виждането на Духа. Човек трябва да се издигне над сетивното. Но първоначално всички човешки понятия са извлечени от сетивното наблюдение. Това, което сетивният човек наблюдава, той го нарича битие; това, което не може да наблюдава, нарича го не-битие. Ето защо, ако човек иска да открие една действителна перспектива към Божественото, той трябва да се издигне над битието и не-битието, защото и това, последното, също произхожда от сетивната сфера.
В този смисъл, Бог е нито битие, нито не- битие.
Той е свръхсъществуващ. Ето защо той не може да бъде постигнат с обикновеното познание, което има работа с битието. Човек трябва да се издигне над себе си, над своето сетивно наблюдение, над своята умствена логика, за да намери прехода към духовното виждане; и тогава той може да погледне, изпълнен с предчувствие, в божествения свят. Обаче това свръхсъществуващо Божество е произвело пълната с мъдрост основа на света, Логоса. Но Логосът може да бъде постигнат и от низшите човешки способности.
към текста >>
Ето защо той не може да бъде постигнат с обикновеното познание, което има работа с
битие
то.
Но първоначално всички човешки понятия са извлечени от сетивното наблюдение. Това, което сетивният човек наблюдава, той го нарича битие; това, което не може да наблюдава, нарича го не-битие. Ето защо, ако човек иска да открие една действителна перспектива към Божественото, той трябва да се издигне над битието и не-битието, защото и това, последното, също произхожда от сетивната сфера. В този смисъл, Бог е нито битие, нито не- битие. Той е свръхсъществуващ.
Ето защо той не може да бъде постигнат с обикновеното познание, което има работа с битието.
Човек трябва да се издигне над себе си, над своето сетивно наблюдение, над своята умствена логика, за да намери прехода към духовното виждане; и тогава той може да погледне, изпълнен с предчувствие, в божествения свят. Обаче това свръхсъществуващо Божество е произвело пълната с мъдрост основа на света, Логоса. Но Логосът може да бъде постигнат и от низшите човешки способности. Той става действителен именно като духовен Син Божи в мировата сграда. Той е посредник между Бога и човеците.
към текста >>
53.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Ние сме; познаваме нашето
битие
; обичаме нашето
битие
и познание: За тези три неща не може да има никаква илюзия и грешка, защото ние не ги долавяме както
Но кой може да се съмнява, че живее, че си спомня, иска, мисли, знае и разсъждава? Когато се съмнява, той също живее, спомня си защо се съмнява, разбира, че се съмнява, иска да се увери, мисли, знае, че нищо не знае, разсъждава, че не трябва да приема нищо прибързано." Външните неща не се опълчват срещу нас, когато отрича ме тяхната същина и съществуване. Но душата се защищава. Тя не би могла да се съмнява в себе си, ако не съществуваше. В своето съмнение тя потвърждава своето съществуване.
„Ние сме; познаваме нашето битие; обичаме нашето битие и познание: За тези три неща не може да има никаква илюзия и грешка, защото ние не ги долавяме както
външните неща с помощта на телесните сетива." Човек познава Божественото, когато развие душата си така, че първо познава самия себе си като духовна същност и като Дух намира пътя за духовния свят. До такава висота се беше издигнал Августин. От подобно настроение се пораждаше и копнежът на отделни личности от езическите народи, които търсеха истината; тези личности стигаха до Мистериите. В епохата на Августин, с такива убеждения човек можеше да стане християнин. Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да говори, когато се намира сама със себе си.
към текста >>
Начинът на мислене, характерен за Августин, му показва, че със Съ
битие
то на Христос, за душата, търсеща Духа, настъпват условия, различни от съществуващите по-рано.
Всички негови съмнения относно Новия и Стария Завет изчезнаха, когато учителят му изтълкува важните места не само в буквален смисъл, но „с повдигане на мистичната завеса, коя то закрива Духа". За Августин това, което бе пазено в Мистериите, се въплъщава в историческата традиция на Евангелията и в обществото, което пази тази традиция. Той постепенно се убеждава, че „законът на църквата, които гласи, че трябва да вярваме в това, което е недоказано, е напълно умерен и без никаква злоба". Той стига до представата: „Кой може да бъде толкова заслепен да каже, че църквата на апостолите не заслужава никаква вяра, когато тази църква е така вярна на своята мисия, поддържана от единството на множество братя, които така съвестно са предали писанията на следващите поколения и когато църквата е поддържала амвоните на християнското учение в непрекъсната верига до днешните епископи? "
Начинът на мислене, характерен за Августин, му показва, че със Събитието на Христос, за душата, търсеща Духа, настъпват условия, различни от съществуващите по-рано.
За него е било твърдо установено, че в Христос Исус се изявява във външния исторически свят онова, което мистът е търсел чрез своята подготовка в Мистериите. Едно от неговите най-важни изказвания е: „Това, което днес се нарича християнска религия, е съществувало и у древните, а не е липсвало и в началото на човешкия род до момента, когато Христос се яви в плът; едва сега истинската религия, която е съществувала и по-рано, получава названието християнство." За такъв начин на мислене са били възможни два пътя. Единият от тези пътища е този, за който може да се каже: когато човешката душа развие онези сили, чрез които тя стига до познанието на своя истински Аз, ако е отишла достатъчно далече, тя ще стигне и до познанието на Христос, и на всичко, което е свързано с него. Това би било едно мистерийно познание, обогатено чрез Христовото Събитие. Другият път е онзи, по който Августин действително поема и чрез който той става велик пример за своите последователи.
към текста >>
Това би било едно мистерийно познание, обогатено чрез Христовото Съ
битие
.
" Начинът на мислене, характерен за Августин, му показва, че със Събитието на Христос, за душата, търсеща Духа, настъпват условия, различни от съществуващите по-рано. За него е било твърдо установено, че в Христос Исус се изявява във външния исторически свят онова, което мистът е търсел чрез своята подготовка в Мистериите. Едно от неговите най-важни изказвания е: „Това, което днес се нарича християнска религия, е съществувало и у древните, а не е липсвало и в началото на човешкия род до момента, когато Христос се яви в плът; едва сега истинската религия, която е съществувала и по-рано, получава названието християнство." За такъв начин на мислене са били възможни два пътя. Единият от тези пътища е този, за който може да се каже: когато човешката душа развие онези сили, чрез които тя стига до познанието на своя истински Аз, ако е отишла достатъчно далече, тя ще стигне и до познанието на Христос, и на всичко, което е свързано с него.
Това би било едно мистерийно познание, обогатено чрез Христовото Събитие.
Другият път е онзи, по който Августин действително поема и чрез който той става велик пример за своите последователи. Този път се състои в това, човек да приключи с развитието на душевните сили в определена точка и да вземе представите, свързани с Христовото Събитие, от писанията и от устните предания. Августин счита, че първият път излиза от гордостта на душата, а вторият, според него, отговарял на истинското смирение. Така, към онези, които искат да вървят в първия път, той казва: „Вие ще намерите мир в истината, но за това е необходимо смирение, което е твърде трудно за вашия силен гръб." Напротив, той чувствувал като едно безгранично блаженство факта, че от „явяването на Христос в плът" насам, човек може да си каже: Всяка душа може да стигне до опитности за духовното, ако търсейки в себе си, тя стигне толкова далече, колкото има възможност да стори това, после, за да се добере до най-висшето, тя може да има доверие в това, което писмените и устни християнски предания казват за Христос и неговото откровение. Той допълва: „Какво блаженство, каква трайна радост на върховното и истинско благо ни се предлага, каква яснота, какъв полъх от Вечността?
към текста >>
Този път се състои в това, човек да приключи с развитието на душевните сили в определена точка и да вземе представите, свързани с Христовото Съ
битие
, от писанията и от устните предания.
За него е било твърдо установено, че в Христос Исус се изявява във външния исторически свят онова, което мистът е търсел чрез своята подготовка в Мистериите. Едно от неговите най-важни изказвания е: „Това, което днес се нарича християнска религия, е съществувало и у древните, а не е липсвало и в началото на човешкия род до момента, когато Христос се яви в плът; едва сега истинската религия, която е съществувала и по-рано, получава названието християнство." За такъв начин на мислене са били възможни два пътя. Единият от тези пътища е този, за който може да се каже: когато човешката душа развие онези сили, чрез които тя стига до познанието на своя истински Аз, ако е отишла достатъчно далече, тя ще стигне и до познанието на Христос, и на всичко, което е свързано с него. Това би било едно мистерийно познание, обогатено чрез Христовото Събитие. Другият път е онзи, по който Августин действително поема и чрез който той става велик пример за своите последователи.
Този път се състои в това, човек да приключи с развитието на душевните сили в определена точка и да вземе представите, свързани с Христовото Събитие, от писанията и от устните предания.
Августин счита, че първият път излиза от гордостта на душата, а вторият, според него, отговарял на истинското смирение. Така, към онези, които искат да вървят в първия път, той казва: „Вие ще намерите мир в истината, но за това е необходимо смирение, което е твърде трудно за вашия силен гръб." Напротив, той чувствувал като едно безгранично блаженство факта, че от „явяването на Христос в плът" насам, човек може да си каже: Всяка душа може да стигне до опитности за духовното, ако търсейки в себе си, тя стигне толкова далече, колкото има възможност да стори това, после, за да се добере до най-висшето, тя може да има доверие в това, което писмените и устни християнски предания казват за Христос и неговото откровение. Той допълва: „Какво блаженство, каква трайна радост на върховното и истинско благо ни се предлага, каква яснота, какъв полъх от Вечността? Но как да изразя това? Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга.
към текста >>
Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Съ
битие
, е извън рамките на тази книга.
Този път се състои в това, човек да приключи с развитието на душевните сили в определена точка и да вземе представите, свързани с Христовото Събитие, от писанията и от устните предания. Августин счита, че първият път излиза от гордостта на душата, а вторият, според него, отговарял на истинското смирение. Така, към онези, които искат да вървят в първия път, той казва: „Вие ще намерите мир в истината, но за това е необходимо смирение, което е твърде трудно за вашия силен гръб." Напротив, той чувствувал като едно безгранично блаженство факта, че от „явяването на Христос в плът" насам, човек може да си каже: Всяка душа може да стигне до опитности за духовното, ако търсейки в себе си, тя стигне толкова далече, колкото има възможност да стори това, после, за да се добере до най-висшето, тя може да има доверие в това, което писмените и устни християнски предания казват за Христос и неговото откровение. Той допълва: „Какво блаженство, каква трайна радост на върховното и истинско благо ни се предлага, каква яснота, какъв полъх от Вечността? Но как да изразя това?
Така се изразяват, доколкото то е възможно да се каже, онези велики несравними души, за които приемаме, че са видели и още виждат... Ние стигаме до една точка, където признаваме, колко вярно е това, което се предлага на нашата вяра, колко добре и здравословно сме били възпитани от нашата майка, Църквата, и колко полезно е било онова мляко, което апостол Павел предлага за храна на малките..." (Другият начин на разбиране, който обхваща мистерийното познание, обогатено с Христовото Събитие, е извън рамките на тази книга.
Той е опи сан в моята книга „Въведение в Тайната Наука".) Докато през епохата преди Христос човекът, който искал да търси духовните основи на съществуванието, бил насочван към пътя на Мистериите, Августин можа да каже на онези души, които не можеха да вървят по един такъв път в себе си следното: Идете толкова далече, колкото вашите човешки сили ви позволяват да отидете в познанието; от там нататък ще ви води доверието (вярата) във висшите духовни области. Сега трябваше да се направи само една стъпка по-нататък, за да се каже: - Естеството на човешката душа е такова, че тя може да отиде чрез своите собствени сили само до определена степен на познание, от там нататък тя може да напредва само чрез доверието, чрез вярата в писменото и устно предание. Тази стъпка по-нататък направи онзи духовен импулс, който очерта за природното познание една определена област, над която душата не може да се издигне чрез собствените сили. Всичко, което се намира над тази област, въпросният импулс прави обект на вярата, която трябва да се опира на писменото и устно предание, на доверието в тези, които ни го донасят.
към текста >>
54.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
За да бъдеш "учител" в едни такива висши сфери на
битие
то, не е достатъчно да си отворил висшето сетиво у един човек.
Но не по този начин трябва да се гледа на въпроса. За разкриването на тези висши истини са необходими известни способности; след като са открити, те могат да се споделят и тогава всеки човек, който притежават здраво чувство за истина и си служи с безпристрастна логика, може да ги разбере. Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената. Въпросът, който се поставя е следният: ако това, което твърди тази книга е истинно, тогава намира ли в нея животът едно задоволително обяснение? Вие ще видите, че животът на всеки един от вас ще потвърди тази истина.
За да бъдеш "учител" в едни такива висши сфери на битието, не е достатъчно да си отворил висшето сетиво у един човек.
Към това призвание принадлежи и "науката" за тези сфери, както и преподаването на науката за обикновената действителност принадлежи към професията на обикновения учител. Тъй както един човек не е учен поради това, че притежава добре развити сетива, така също той не е "мъдрец" поради това, че е добил висшето зрение. И понеже всяка истина, била тя "нисша" или "висша" не е нищо друго, освен една от страните на човешката същност, човекът, невеж по отношение на низшите познания ще остане невеж и по отношение на по-висшите познания. У човека, който се чувствува призван чрез едно духовно предназначение да открие висшите сфери на битието, този факт събужда безгранично чувство за отговорност. Той му налага скромност и въздържаност.
към текста >>
У човека, който се чувствува призван чрез едно духовно предназначение да открие висшите сфери на
битие
то, този факт събужда безгранично чувство за отговорност.
Вие ще видите, че животът на всеки един от вас ще потвърди тази истина. За да бъдеш "учител" в едни такива висши сфери на битието, не е достатъчно да си отворил висшето сетиво у един човек. Към това призвание принадлежи и "науката" за тези сфери, както и преподаването на науката за обикновената действителност принадлежи към професията на обикновения учител. Тъй както един човек не е учен поради това, че притежава добре развити сетива, така също той не е "мъдрец" поради това, че е добил висшето зрение. И понеже всяка истина, била тя "нисша" или "висша" не е нищо друго, освен една от страните на човешката същност, човекът, невеж по отношение на низшите познания ще остане невеж и по отношение на по-висшите познания.
У човека, който се чувствува призван чрез едно духовно предназначение да открие висшите сфери на битието, този факт събужда безгранично чувство за отговорност.
Той му налага скромност и въздържаност. Но и не трябва да попречи на никого да се занимава с висшите истини, дори и на онези, на когото животът не позволява да се посвещава в обикновените науки. Защото човек може напълно да следва дълга си на човек, без да знае нещо за ботаниката, зоологията, математиката или каквато и да е друга наука. Но никой не може да бъде в пълния смисъл на думата "човек", ако не е проникнал по някакъв начин в същината и призванието на човека които ни открива Духовната Наука. Най-висшият идеал, към който могат да издигнат поглед човешките очи, е назован "божествено".
към текста >>
55.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
И трето, това са познанията, които придобиваме като, така да се каже "божествени" същества, за естеството на тези предмети; това са тайните на
битие
то и на действието на тези предмети, които ни се откриват.
Те трябва напълно да се отрекат от тази мярка, те трябва да разглеждат нещата с безразличието на сякаш божествени същества, така както тези неща са сами по себе си, а не както им се харесват. Така истинският ботаник не трябва да засяга нито красотата, нито полезността на растенията, той трябва да изследва тяхното устройство и отношението им към останалия растителен свят; и както всички те са извикани на живот и огрени от слънцето, така и той трябва да ги наблюдава и обхване със същия спокоен поглед, като взема мярката и данните за това познание не от себе си, а от кръга на нещата, които наблюдава" От тази мисъл на Гьоте, вниманието ни се насочва към три неща. Първо, това са самите предмети, чието съществувание ни се открива постоянно чрез нашите сетива, които усещаме, миришем, вкусваме, чуваме и виждаме. Второ, това са впечатленията, които те предизвикват у нас и които ги характеризират като нещо, което се отвращаваме; като нещо, което намираме за приятно или неприятно, за полезно или вредно.
И трето, това са познанията, които придобиваме като, така да се каже "божествени" същества, за естеството на тези предмети; това са тайните на битието и на действието на тези предмети, които ни се откриват.
Тези три сфери се различават ясно в човешкия живот. Така, човек си дава сметка, че е втъкан в света по три различни начина. Първия начин се свежда до това, което му е вродено, което той приема непосредствено като даден сетивен факт. Чрез втория начин той прави света свое собствено достояние, нещо, което има значение за него. Третият начин представлява целта, към която той трябва непрестанно да се стреми.
към текста >>
56.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Той се научава да определя значимостта на всяко съ
битие
, според отношението му към вечното и трайното.
На първо време е достатъчно да обърнем душата си към непреходната страна на нещата. Тъкмо поради тази причина стига да успеем у нас ще се пробуди познанието за непреходния свят. Все пак, необходимо е да чакаме, докато то ще ни бъде дадено. А в подходящ момент то ще се даде на всеки, който чака с търпение и работи над себе си. Под въздействието на такива упражнения, човек скоро забелязва, какво огромно преобразяване става с него.
Той се научава да определя значимостта на всяко събитие, според отношението му към вечното и трайното.
В същото време той променя и цялостната си оценка към света. Душата му е обзета от нови и силни чувства. Преходното вече не го привлича както по-рано; за него то става част от вечността и неин символ. И човек просто обиква този вечен принцип, живец във всички неща. Той му става близък, както по-рано му беше близък преходния свят.
към текста >>
Постигне ли тази степен, очаква го едно съ
битие
, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение.
По този начин, той никога не може да бъде свободен човек. Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия. Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание. Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят. Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит.
Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение.
По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение. Той става "ученик на мъдростта". Колкото в по-малка степен свързваме това посвещение с външните условия на човешкия живот, толкова по-точна представа ще изградим за него. Тук можем само да загатнем за промените, които настъпват в окултния ученик. Той получава едно ново отечество и съзнателно става поданик на свръхсетивния свят.
към текста >>
Те биха могли да възприемат казаното като препоръка за такава душевна нагласа, която води след себе си отказ от всяко непосредствено, радостно и спонтанно изживяване на
битие
то.
Искаме ли да посочим подходящ символ за сливането между индивидуалния човешки Дух и всемирния Дух, не бива да се спираме на познатото сравнение с онези концентрични кръгове, които потъват в един общ кръг; нека прибегнем до сравнението с множество кръгове, всеки от който има своя строго определен цвят. Тези разноцветни кръгове са наслагват един върху друг, но в общо то цяло запазват неповторимите си багри и нито един от тях не губи своята индивидуалност и сила. По-нататъшното описание на "пътят" тук не се предвижда. Доколкото е възможно, то е представено в моята книга "Тайната наука", която е един вид продължение на настоящата. Несъмнено, всичко, което беше казано досега за духовния Път на познание, лесно може да подведе мнозина, особено ако стане обект на погрешно тълкуване.
Те биха могли да възприемат казаното като препоръка за такава душевна нагласа, която води след себе си отказ от всяко непосредствено, радостно и спонтанно изживяване на битието.
На това следва да се възрази, че душевната нагласа, която улеснява непосредственото изживяване на духовния свят, не може да бъде разширена като едно всеобщо изискване, засягаща целия ни живот. За целите на окултното проучване, изследователят на духовния свят трябва да постигне необходимото оттегляне на душата от сетивно възприемаемата действителност, без то да го превърне в един напълно отчужден от света човек. Обаче от друга страна трябва да изтъкнем, че познанието за духовния свят, не само това, което постигаме, тръгвайки по окултния Път, а и самите опитности, свързани с проникването в духовнонаучните истини чрез непредубедения и здрав разум, ни издига до едно много по-високо нравствено равнище, до истинско разбиране на сетивния свят, сигурност в живота и душевното здраве.
към текста >>
57.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Това противоречие напълно изчезва, ако си припомним, че за свръхсетивното познание, реалността на духовния свят, постигана чрез интуицията, се проявява пред Духът-Себе в своята най-низша степен, както и външното
битие
се проявява в света на усещанията.
Все пак, в повечето случаи, дори късната употреба на тази дума, говори за един важен момент от развитието, а именно, постепенното преминаване на смътното Азово усещане в правилна идея за Аза. КЪМ СТР. 17-19 Истинската същност на "интуицията" е описана в моите книги "Как се постигат познания за висшите светове? " и "Въведение в Тайната наука". При недобро внимание, лесно би могло да се намери известно противоречие в употребата на този израз на определени места в посочените две книги, за разлика от смисъла, който влагам тук.
Това противоречие напълно изчезва, ако си припомним, че за свръхсетивното познание, реалността на духовния свят, постигана чрез интуицията, се проявява пред Духът-Себе в своята най-низша степен, както и външното битие се проявява в света на усещанията.
КЪМ СТР. 20 Относно "превъплъщението на духа и съдбата". Нека да се има предвид, че в тази глава аз се опитах да изградя представи, позволяващи да разглеждаме до каква степен човешкия живот и човешката съдба свидетелствуват за прераждането, като при това прибягнах не до определени духовнонаучни факти, а до едно чисто мисловно обхващане на самия човешки живот. Естествено, тези представи ще изглеждат твърде съмнителни за онзи, който е свикнал само с общоприетите, "здраво подплатени" представи, отнасящи се до еднократния живот на човек. които ръководят нашата съдба.
към текста >>
Подобен възглед не отдава никакво значение на факт, че един "удар на съдбата", засягащ Аза, е твърде близък до всичко онова, което се разиграва в областта на усещанията, когато чрез спомена извикваме в съзнанието едно аналогично съ
битие
от миналото.
Нека да се има предвид, че в тази глава аз се опитах да изградя представи, позволяващи да разглеждаме до каква степен човешкия живот и човешката съдба свидетелствуват за прераждането, като при това прибягнах не до определени духовнонаучни факти, а до едно чисто мисловно обхващане на самия човешки живот. Естествено, тези представи ще изглеждат твърде съмнителни за онзи, който е свикнал само с общоприетите, "здраво подплатени" представи, отнасящи се до еднократния живот на човек. които ръководят нашата съдба. Ето защо ние сме длъжни да потърсим други представи, които само привидно противоречат на общоприетите представи. Ако не ги потърсим, това означава принципен отказ от възможността да обхванем душевните явления с помощта на мисленето, нещо което постигаме в условията на физическия свят.
Подобен възглед не отдава никакво значение на факт, че един "удар на съдбата", засягащ Аза, е твърде близък до всичко онова, което се разиграва в областта на усещанията, когато чрез спомена извикваме в съзнанието едно аналогично събитие от миналото.
Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява удара на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива връзка между травмиращото събитие и Азът. От тази гледна точка "ударът" ще изглежда или като случайност, или като резултат от определени външни причини. И понеже може да се случи така, че "ударът на съдбата да бъде не следствие, а причина, чиито следствия ще се проявят едва по-късно, хората са склонни да обобщават тези случаи и да изключват всякакви други възможности. Те им обръщат внимание едва когато житейският опит тласне техните разсъждения в определена посока, добре доловена от Гьотевия приятел Кнебел. В едно от писмата си той пише: "Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим че в съдбата на повечето хора съществува определен план, който им е наложен или от тяхната собствена природа, или от външни обстоятелства.
към текста >>
Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява удара на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива връзка между травмиращото съ
битие
и Азът.
Естествено, тези представи ще изглеждат твърде съмнителни за онзи, който е свикнал само с общоприетите, "здраво подплатени" представи, отнасящи се до еднократния живот на човек. които ръководят нашата съдба. Ето защо ние сме длъжни да потърсим други представи, които само привидно противоречат на общоприетите представи. Ако не ги потърсим, това означава принципен отказ от възможността да обхванем душевните явления с помощта на мисленето, нещо което постигаме в условията на физическия свят. Подобен възглед не отдава никакво значение на факт, че един "удар на съдбата", засягащ Аза, е твърде близък до всичко онова, което се разиграва в областта на усещанията, когато чрез спомена извикваме в съзнанието едно аналогично събитие от миналото.
Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява удара на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива връзка между травмиращото събитие и Азът.
От тази гледна точка "ударът" ще изглежда или като случайност, или като резултат от определени външни причини. И понеже може да се случи така, че "ударът на съдбата да бъде не следствие, а причина, чиито следствия ще се проявят едва по-късно, хората са склонни да обобщават тези случаи и да изключват всякакви други възможности. Те им обръщат внимание едва когато житейският опит тласне техните разсъждения в определена посока, добре доловена от Гьотевия приятел Кнебел. В едно от писмата си той пише: "Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим че в съдбата на повечето хора съществува определен план, който им е наложен или от тяхната собствена природа, или от външни обстоятелства. Колкото разнообразни и променливи да са техните жизнени условия, в крайна сметка проличава едно цяло, една съгласуваност... Ръката на съдбата, колкото и да са скрити нейните действия, се проявява съвсем ясно: тя може да бъде задвижена както от външни, така и от вътрешни импулси, а много често дори от коренно противоположни мотиви колкото и объркан да е един живот, в него винаги може да се открие определена посока, определена тенденция".
към текста >>
58.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
За целта е необходимо да се запазва вътрешно спокойствие дори и в най-тежките житейски ситуации; окултистът трябва да възпитава в себе си изключително силно доверие в добрите сили на
битие
то.
Но самият човек също е вплетен в тези сили и в тази съдба. В неговата собствена природа да действуват същите разрушителни и съзидателни сили. И както пред отворения поглед на окултиста се откриват всички неща, така и душата се открива на самата себе си. Окултният ученик трябва да запази пълно самообладание пред тежестта на подобно себевъзпитание. А това самообладание се постига, само ако е натрупано в излишък.
За целта е необходимо да се запазва вътрешно спокойствие дори и в най-тежките житейски ситуации; окултистът трябва да възпитава в себе си изключително силно доверие в добрите сили на битието.
Той трябва да разбере, че част от импулсите, които са го ръководили досега, ще отпаднат. Той ще проумее, че до сега е действувал и мислил по определен начин, само защото е бил в плен на незнанието. Много от предишните му основания и доводи ще загубят своята достоверност. Ако е правел нещо от суета, той ще види колко нищожна е всяка суета за знаещият. Ако се е стремял към нещо от алчност, ще установи колко разрушителна е всяка алчност.
към текста >>
59.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Човек действително прониква в тайните на
битие
то само до онази степен, която отговаря на неговата зрялост.
Посвещението е най-висшата степен в едно окултно обучение, върху която все пак е възможно да се дадат известни указания в една книга, предназначена за широк читателски кръг. Всичко, което лежи над тази степен, е трудно разбираемо. И все пак, всеки, който премине през подготовката, просветлението и посвещението, ще открие пътя към част от тайните на света. Без посвещението, човек не би могъл да овладее познанието и силата, които тогава, освен в далечно бъдеще и след многобройни прераждания, когато това ще е възможно по съвсем друг път и в съвсем друга форма. Този, който минава през Посвещението днес, узнава неща, до които иначе той би стигнал много по-късно и при съвършено други обстоятелства.
Човек действително прониква в тайните на битието само до онази степен, която отговаря на неговата зрялост.
И само тази е причината за всевъзможни пречки, които възникват по пътя към висшето познание. Едно огнестрелно оръжие не бива да попада в ръцете на човек, преди той да е натрупал достатъчно опит за да си служи с него без опасност за другите. Ако днес някой би бил въведен в Посвещението без необходимата подготовка, занапред сериозно биха му липсвали онези опитности, които ще трябва да придобие през своите бъдещи прераждания, до мигът, когато мировите тайни ще се открият по естествения път в хода на неговата правилна еволюция. Ето защо пред портата на Посвещението тези опитности трябва да бъдат заместени с нещо друго. Следователно, първите наставления, които получава окултния кандидат са свързани с един вид заместители на неговите бъдещи опитности.
към текста >>
Той може да напредва по този път, само ако е в състояние да различава илюзиите, фантастните образи, суеверието и всякакъв род други заблуждения от истинската действителност, а във висшите сфери на
Битие
то различаването е много по-трудно отколкото във физическия свят.
Както хората, които в ранните си години не са се научили да пишат правилно и срещат големи трудности да наваксат това умение в зряла възраст, също така трудно е за човек да изгради необходимото самообладание във висшите светове, ако те не са го постигнали вече в обикновения живот, макар и само до известна степен. Нещата във физическия свят остават неизменени и не се подчиняват на нашите предпочитания, желания и страсти, обаче в духовните светове са под непрекъснато въздействие на нашите предпочитания, желания и страсти. Ето защо ако искаме да им въздействуваме в определена посока, сме длъжни да владеем себе си напълно, да следваме възприетите правила и да отхвърляме какъвто и да е произвол в нашите действия. Едно от най-важните качества в тази степен на Посвещението е безусловно здравата и сигурна разсъдъчна способност. Човек трябва да е работил вече върху нея през всичките досегашни периоди от живота си; но едва сега кандидатът ще покаже дали притежава тази способност, така че да поеме по пътя на истинското познание.
Той може да напредва по този път, само ако е в състояние да различава илюзиите, фантастните образи, суеверието и всякакъв род други заблуждения от истинската действителност, а във висшите сфери на Битието различаването е много по-трудно отколкото във физическия свят.
Спрямо нещата, пред които кандидатът се изправя, трябва да изчезне всеки предразсъдък, всяко лично предпочитание; като ръководна нишка трябва да служи единствено истината. Кандидатът следва да е готов незабавно да се откаже от всяка мисъл, от всяко становище, ако логиката изисква това. Сигурност във висшите светове се постига, само ако човек винаги може да е безпощаден към своите собствени убеждения. Хора, склонни към мечтателство, към суеверие, не могат да напредват по пътя на окултното познание. Окултният ученик трябва да завоюва едно безценно богатство: Всяко съмнение във висшите светове да изчезне завинаги от душата му.
към текста >>
Но като Посветен той трябва да е способен за всяко ново съ
битие
в живота си да съди единствено от самия себе си и да не бъде смущаван от спомените на миналото.
Всичко това е необходимо за Посветения, защото той трябва да гледа на света с пълно доверие. Той трябва да е в състояние да разкъсва завесата на спомените, която обгръща човека във всеки миг от неговия живот. Ако аз съдя за нещо, което ми се случи днес, според това, което съм изпитал вчера, се подлагам на всевъзможни заблуждения. Разбира се, това съвсем не означава, да се отхвърли натрупания в живота опит. Напротив, човек е длъжен да го съхранява по възможно най-добър начин.
Но като Посветен той трябва да е способен за всяко ново събитие в живота си да съди единствено от самия себе си и да не бъде смущаван от спомените на миналото.
Аз съм длъжен във всеки миг от моя живот да очаквам от даден предмет или Същество съвършено ново откровение. Ако съдя за новото според критериите на миналото, аз се излагам на опасността от всевъзможни грешки. Споменът на миналите опитности се оказва полезен тъкмо защото ми позволява да виждам новото. Ако не бих разполагал с определен минал опит, вероятно нямаше да виждам нито едно от качествата на даден предмет или дадено Същество. Опитът трябва да служи тъкмо за да виждам новото, а не за да съдя за него според критериите на миналото.
към текста >>
60.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
С припряност и неспокойствие не може да се напредва във висшите области на
Битие
то.
"Тази обида с нищо не променя моята стойност! "Сега той предприема необходимите действия, но тръгва не от раздразнение и гняв, а от състояние на пълно спокойствие и себеувереност. Естествено, не става дума безропотно да се понася всяка обида, с което бихме действували, защитавайки друг човек, и то с пълно право. Веднага следва да се има предвид, че окултното обучение се проявява не в очебийни промени на човешкото поведение, а във фино и тихо преобразяване на неговия чувствен и мисловен живот. Търпението привлича съкровищата на висшето познание, нетърпението ги отблъсква.
С припряност и неспокойствие не може да се напредва във висшите области на Битието.
Преди всичко трябва да замлъкнат желанията и страстите. Това са душевни качества, пред които плахо се оттегля всяко висше познание. Колкото и мечтани да са висшите познания, те не са длъжни да се явяват по наше желание. Който се стреми към тях заради себе си, той никога не ги постига. А това изисква преди всички да си истинен и правдив спрямо себе си дори и в най-скритите дълбини на душата.
към текста >>
61.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Любовта към човека постепенно трябва да се разшири до любов към всички същества, към цялото
битие
.
Вярно е, че същността на нещата е в духа, а не във формата, но както формата, лишена от Дух, е безлична и жалка, така и Духът би останал инертен, ако не съумее да създаде за себе си подходящите форми. Посочените условия правят окултния ученик достатъчно силен, за да изпълни и по-нататъшните изисквания на окултното обучение. Ако тези условия останат неизпълнени, той ще застава безпомощен пред всяко ново предизвикателство на живота и няма да постигне необходимото доверие към хората. А всяко търсене на истината се гради върху доверието и истинската любов към човека. Това търсене трябва да бъде изградено тъкмо на тази основа; дори и да няма никакви видими последици, важното е че то може да се опре на собствените душевни сили.
Любовта към човека постепенно трябва да се разшири до любов към всички същества, към цялото битие.
Който пренебрегва посочените условия, не може да изпитва любов към съзиданието, към всякакъв вид творчество, нито пък ще се противопоставя на склонността към разрушение и унищожаване. Окултният ученик никога не трябва да унищожава нищо заради самото унищожаване и то не само в сферата на конкретните действия, но и в сферата на думите, чувствата и мислите. В него трябва да гори радостта от съзиданието, от възраждането и той не бива да прибягва към разрушителни действия, освен ако чрез тях ще бликнат нови форми на живот. С това не искам да кажем, че на окултния ученик се препоръчва да остане пасивен наблюдател при експанзията на злото; в злото той трябва да търси онези елементи, с чиято помощ ще го преобрази в нещо добро. За него ще става все по-ясно, че най-правилното преодоляване на злото и несъвършенството се състои в създаването на нещо, което е добро и съвършено.
към текста >>
62.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
За тази цел той трябва да извиси личното си
битие
и неимоверно да разшири полето на своите действия.
От друга страна, възможно е да подчини определени сили и Същества, за които сетивното наблюдение няма никаква представа. Голямо е изкушението, да ги впрегне в служба на своите лични интереси, или пък поради незнание, да ги употреби по неправилен начин. По-нататък ще говорим за част от тези забележителни изживявания, и по специално, за срещата с "Пазачът на прага". Обаче не трябва да забравяме: Враждебните спрямо живота сили съществуват и за тези, които не знаят нищо за тях. Вярно е, че в този случай отношението им към човека се определя от още по-висши фактори, и че то се променя, ако човек пристъпи в непознатия досега свят в пълно съзнание.
За тази цел той трябва да извиси личното си битие и неимоверно да разшири полето на своите действия.
Една сериозна опасност дебне окултния ученик само тогава, когато поради нетърпение и гордост си припише твърде рано известна самостоятелност спрямо определени свръхсетивни опитности, без да изчака подробно запознаване със законите на свръхсетивния свят. Смирение и скромност, в тази област са не по-малко важни качества, отколкото в обикновения живот. И ако окултният ученик действително ги притежава, може да е сигурен, че навлизането му във висшите светове няма да представлява никаква опасност за неговото здраве и за неговия живот. Преди всичко, не бива да се пропуска никакво противоречие между висшите опитности и изисквания на обикновения живот. Истинските си задачи човек има да извърши тук на Земята.
към текста >>
Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно съ
битие
, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие.
Да, мозъкът на напредналия ясновидец се разпада на три самостоятелно действуващи сили: Мисловен мозък, чувствен мозък и волев мозък. По този начин органите на мисленето, чувствата и волята стават независими. Сега тяхната връзка не се гарантира вече от анонимни сили а се постига чрез будното и активно съзнание на самия човек. Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка. Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна свобода.
Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие.
Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение. Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт. Едва чрез това преобразяване на своята вътрешна същност, човек може да влезе в съзнателна връзка с определени свръхсетивни сили и Същества. Налице е дълбоко сродство между неговите собствени душевни сили и част от силите на Космоса. Например силата, която е вложена във волята, може да действува върху определени процеси и Същества от духовния свят, но може и да ги възприема.
към текста >>
63.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които
Битие
то (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори.
Втората мисъл е, че ако човек развие дремещите в него способности, той може да проникне в този скрит свят. Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него.
Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори.
Други заявяват: Не може да се твърди, че зад видимия свят не съществува един скрит свят; обаче познавателните сили на човека не могат да проникнат в него. Тези два свята просто имат граници, които не могат да бъдат преминати. Потребността на човека „да вярва" може да потърси убежище в един подобен свят: истинската наука обаче, която се опира на сигурни факти, не би могла да се занимава с този свят. Една трета категория хора смятат, че от страна на човека е истинска дързост, ако чрез своето познание той иска да проникне в една област, спрямо която трябва да се откажем от „знанието" и да се задоволим с „вярата". Подобни хора окачествяват стремежа на безпомощния човек да проникне в един свят, който би могъл да принадлежи единствено на религиозния живот, като голяма несправедливост.
към текста >>
А когато четем описания на свръхсетивни факти, ние направо се включваме в определен поток на духовното
Битие
.
На пръв поглед би могло да изглежда сякаш тук ще бъдат изнесени поредица от въображаеми познания с характера на догми, изискващи респект пред нечий авторитет. Но това не е така. Всичко, което може да се узнае за свръхсетивните истини, живее в този, който го описва, като жива опитност на неговата душа; и ако човек се вживее в тази душевна опитност, тя запалва в собствената му душа импулсите, които водят към съответните свръхсетивни факти. Когато четем описанията на Тайната Наука, ние имаме по-различни изживявания, отколкото при четенето на описания, свързани със сетивните факти. В последния случай ние просто четем нещо за тях.
А когато четем описания на свръхсетивни факти, ние направо се включваме в определен поток на духовното Битие.
Възприемайки последиците от духовното изследване, ние откриваме и нашия собствен вътрешен път на развитие. Вярно е, че на първо време читателят не винаги може да забележи подобно нещо. Мнозина си представят навлизането си в духовния свят като едно събитие, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този свят, има определено мисловен характер. Обаче при истинското приемане на тези истини дори когато те са под формата на мисли човек е вече вътре в този свят и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване на мисли. Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание.
към текста >>
Мнозина си представят навлизането си в духовния свят като едно съ
битие
, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този свят, има определено мисловен характер.
Когато четем описанията на Тайната Наука, ние имаме по-различни изживявания, отколкото при четенето на описания, свързани със сетивните факти. В последния случай ние просто четем нещо за тях. А когато четем описания на свръхсетивни факти, ние направо се включваме в определен поток на духовното Битие. Възприемайки последиците от духовното изследване, ние откриваме и нашия собствен вътрешен път на развитие. Вярно е, че на първо време читателят не винаги може да забележи подобно нещо.
Мнозина си представят навлизането си в духовния свят като едно събитие, твърде сходно с някакво сетивно изживяване и смятат, че това, което човек изпитва при четенето за този свят, има определено мисловен характер.
Обаче при истинското приемане на тези истини дори когато те са под формата на мисли човек е вече вътре в този свят и му остава само да разбере, че той, макар и незабелязано, вече е изживял това, което погрешно е смятал за обикновено предаване на мисли. Истинската същност на това изживяване ще можем да си изясним едва, когато практически осъществим това, което във втората част на тази книга е описано като „път" към свръхсетивното познание. Някой твърде лесно би могъл да повярва, че трябва да е точно обратното: Че най-напред трябва да е описан тъкмо този „път". Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос.
към текста >>
64.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
За назоваване на по-висшите неща от
Битие
то ние сме принудени да си служим с думите на обикновения език.
За да не се промъкнат недоразумения още в самото начало, трябва да обсъдим още две подробности, които са свързани с тези понятия. Думата „етер" тук няма да се употребява в онзи смисъл, който влага в нея съвременната физика. Тя например дефинира етера като носител на светлината. Но тук този термин ще бъде употребяван само в смисъла, посочен по-горе, а именно да обозначи това, което е достъпно за висшето виждане, и което за сетивното наблюдение се проявява само в своите действия; с други думи: Това, което съединява минералните вещества и сили, придавайки им специфичната форма на физическото тяло. Думата „тяло" също трябва да бъде разбрана правилно.
За назоваване на по-висшите неща от Битието ние сме принудени да си служим с думите на обикновения език.
Те са предназначени да изразяват само физически и сетивни факти. Естествено, в сетивен смисъл „етерното тяло" не е нещо телесно, колкото и фино да си го представяме.*/* С термините „етерно тяло" и „жизнено тяло" авторът не възобновява просто древния и преодолян от науката възглед за „жизнената сила". Това той пояснява и в своята книга „Теософия", б.а./ С описанието на това „етерно" или „жизнено тяло" ние стигаме до точката, където ще срещнем и възраженията на съвременното мислене. Развитието на човешкия Дух е стигнало до там, че да се говори днес за съществуването на подобна част от човешкото същество, се смята за нещо ненаучно.
към текста >>
65.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо съ
битие
, без да може да го види.
Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане. Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят на свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта на логиката; и не на последно място като се убеждава, че приемайки данните на Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем свят става за него напълно разбираем. Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване. Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание.
Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види.
Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност. Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси. Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят. Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят. Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота.
към текста >>
Преди това съ
битие
, тялото на Сатурн е представлявало една неорганизирана материя, която не би могла да отразява нищо.
Тези висши Същества, чийто живот беше отразяван от Сатурн, можем да наречем „Духове на Мъдростта" (Езотеричното християнство ги нарича „Кириотетес", т.е. „Господства"). Тяхната дейност на Сатурн не започва в описаната средна епоха от неговото развитие. В известен смисъл тя дори е вече приключена. Преди да стигнат до осмисляне на своя собствен живот, отразен от топлинните тела на Сатурн, те трябваше да подготвят тези топлинни тела и да ги направят годни за отразяването. Ето защо тяхната дейност започва веднага след началото на Сатурновото развитие.
Преди това събитие, тялото на Сатурн е представлявало една неорганизирана материя, която не би могла да отразява нищо.
Наблюдавайки духовно тази неорганизирана материя, ние се пренасяме в самото начало на Сатурновото развитие. Това, което може да се наблюдава сега, няма по-късния топлинен характер. Ако искаме да охарактеризираме това състояние, бихме могли да го сравним само следно човешко качество, а именно с човешката воля. Тук няма нищо друго освен воля. Следователно, при Сатурн ние имаме работа с едно чисто душевно състояние.
към текста >>
Но това не е толкова лесно при големите въпроси, свързани с
битие
то на света.
Какви намерения е имал човекът в нея? Какво е правил в този момент? Накрая обаче стигаме до една точка, където самите факти слагат естествен край на всякакви въпроси. Който задава по-нататъшни въпроси, той се отклонява от първоначалния въпрос. От горния пример лесно се вижда, че в определен момент самите факти слагат край на въпросите.
Но това не е толкова лесно при големите въпроси, свързани с битието на света.
Обаче при един действително точен поглед в нещата, човек ще забележи, че всяко по-нататъшно задаване на въпроса „Откъде? " трябва окончателно да спре при описаните по-горе Сатурнови състояния. Защото тук стигаме до една област, където Съществата и процесите нямат повече своето оправдание чрез това, от което са произлезли, а чрез това, което са те самите. В резултат на Сатурновото развитие се оформя зародишът на човека. Той стига до едно низше, смътно съзнание, за което вече говорихме.
към текста >>
Когато например един предмет пада на земята, спящият човек не възприема действителното съ
битие
, а даден образ: Примерно, че някой стреля.
Едни вещества се свързват, други се разделят. Едни части се сгъстяват, други се разреждат. Всичко това се извършва така, че човешките същества не го чуват и виждат непосредствено; обаче в човешкото съзнание то пробужда образи. Тези образи можем да сравним с образите на сънищното съзнание, т.е. с образите, които съвременният човек има по време на своите сънища.
Когато например един предмет пада на земята, спящият човек не възприема действителното събитие, а даден образ: Примерно, че някой стреля.
Само че образите на лунното съзнание не са произволни като тези на съвременните човешки сънища; те са един вид символи и съответстват на външните процеси. Определен външен процес се съпровожда от точно определен образ. По този начин Лунният човек е в състояние да насочва своето поведение според възникващите в неговото съзнание образи, както съвременният човек прави това според своите възприятия. Нека само добавим, че в последния случай поведението подлежи на известен волев контрол, докато поведението, детерминирано от посочените образи следва един неясен подтик. Но това образно съзнание регистрира не само външни физически процеси; с помощта на образите то създава определени представи както за скритите зад физическите факти духовни Същества, така и за техните действия.
към текста >>
В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото
битие
.
Живота". Те си служат с тях, за да възприемат нещата и процесите на Луната. По този начин, сетивата, които принадлежат на физическото човешко тяло, влизат във взаимоотношение със „Синовете на Живота". А последните не само си служат с тях, но и ги усъвършенствуват. Както вече споменахме, променящите се отношения спрямо Слънцето, водят до промени в жизнените процеси на самото човешко същество. Нещата се подреждат така, че всеки път, когато човешкото Същество е под Слънчевите влияния, то е отдадено повече на Слънчевия живот и на неговите явления, отколкото на самото себе си.
В такива моменти то усеща величието и блясъка на Космоса така, както те се изразяват в Слънчевото битие.
То сякаш ги всмуква в себе си. Сега върху Луната действуват възвишените Същества, които имат своето обиталище на Слънцето. А Луната на свой ред също действува върху човешкото същество. Само че това действие не се простира върху целия човек, а предимно върху онези негови части, които се изтръгват от влиянието на неговото собствено образно съзнание. По този начин физическото и етерно тяло стигат до определени размери и форма.
към текста >>
Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено
битие
, като неговия собствен „Аз".
Към края на този цикъл образите в астралното тяло оживяват; то започва все повече и повече да усеща себе си. Човекът изживява един вид пробуждане от тихото блаженство и покоя, в които беше потопен през Слънчевия цикъл. Но сега идва ред на друго важно изживяване. С новото проясняване на образното съзнание човешкото същество се вижда като обгърнато с един облак, като сякаш се е спуснал от Космоса като едно живо Същество. И предшественикът на човека чувствува това Същество като нещо свое, като едно допълнение към своята собствена природа.
Той го чувствува като сила, която му дарява неговото собствено битие, като неговия собствен „Аз".
Това Същество е един от „Синовете на Живота". Спрямо него човек усеща приблизително следното: „В това Същество аз живях, дори и когато през Слънчевия цикъл бях отдаден на божествения Космос; само че тогава то беше невидимо за мен, а сега аз го виждам". Тъкмо от този „Син на Живота" тръгва онази сила, която човек упражнява върху собственото си тяло през неслънчевия период, И после, когато Слънчевият цикъл отново наближава, човекът усеща като че ли става едно цяло със „Сина на Живота". Дори и без да го вижда, той се чувствува дълбоко свързан с него. Не всяко отделно човешко същество имаше свой „Син на Живота", а цяла група човеци усещаше, че такова Същество им принадлежи.
към текста >>
Тя се предхожда от една епоха, през която всички отношения са насочени към това главно съ
битие
, а след нея идва друга, която се характеризира с един вид „вживяване" в новите създания.
Подобни епохи могат да бъдат наречени „цикли". Периодът, следващ подготвителните епохи и предхождащ тези на отлива, т.е. периодът, през който Луната е отделена от Слънцето, също може да се раздели на три епохи. Средната от тях е времето, през което „Синовете на Живота" достигат своята човешка степен.
Тя се предхожда от една епоха, през която всички отношения са насочени към това главно събитие, а след нея идва друга, която се характеризира с един вид „вживяване" в новите създания.
С това средната епоха от Лунното развитие се дели на други три епохи, които заедно с двете подготвителни и двете „отливни" епохи правят общо седем Лунни цикли. Така че цялото Лунно развитие протича в седем цикли. Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници. На пример Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната.
към текста >>
След като то е достатъчно напреднало в своето развитие, всички Същества трябва отново да преминат в една по-висша форма на
битие
, преди етерното тяло да осъществи напредък в своята еволюция, физическото тяло трябва да бъде един вид претопено, за да може през следващата епоха да приеме в себе си напредналото етерно тяло.
Тази подготовка минава през три степени. В хода на първата степен, физическото тяло се издига до такава висота, че вече може да приеме необходимото преобразяване, лежащо в основата на едно обективно, „предметно" съзнание. Тази предварителна степен от развитието на Земята е като едно повторение на Сатурновия период, само че на по-високо равнище. Защото сега, както и през Сатурновия период, висшите Същества работят само върху физическото тяло.
След като то е достатъчно напреднало в своето развитие, всички Същества трябва отново да преминат в една по-висша форма на битие, преди етерното тяло да осъществи напредък в своята еволюция, физическото тяло трябва да бъде един вид претопено, за да може през следващата епоха да приеме в себе си напредналото етерно тяло.
След този междинен период, посветен на една по-висша форма на съществувание, настъпва известно повторение на Слънчевото развитие, само че на по-високо равнище. То цели усъвършенствуване на етерното тяло. След нов промеждутък от време, същото става и с астралното тяло в едно повторение на Лунния период. Сега да насочим поглед върху събитията след приключването на третото от описаните повторения. Всички Същества и сили отново се намират в едно чисто духовно състояние.
към текста >>
Но още преди това, се разиграва едно важно съ
битие
.
Но той не ги възприеме пряко, а като през булото на топлината и звука. И докато тези възприятия нахлуват от Земята и проникват в душата му, в нея все още възникват и чезнат образите на по-висшите Същества, в чието лоно спи човекът. Развитието на Земята продължава напред. Този напредък се проявява в ново сгъстяване. Към тялото на Земята се прибавя водната субстанция, така че сега Земята се състои от три части: огнена, въздухообразна и водна.
Но още преди това, се разиграва едно важно събитие.
От огнено- въздушната Земя се откъсва едно самостоятелно небесно тяло, което в понататъшното си развитие прераства в съвременното Слънце. Преди този момент Земя и Слънце представляват едно тяло. След откъсването на Слънцето, Земята съдържа в себе си всичко, което се намира на съвременната Луна. А отделянето на Слънцето става, защото по-висшите Същества с оглед на своето собствено развитие и с оглед на мисията си спрямо Земята не могат повече да понасят сгъстените до „вода" планетарни субстанции. От общата Земна маса те отделят употребимите за тях вещества, изтеглят ги навън, за да си изградят на Слънцето ново обиталище.
към текста >>
Тогава настъпва едно съ
битие
, което причинява пълен обрат в цялото развитие.
Сега, когато душата напуска тялото, то развиваше в себе си един вид продължение на живота. Ако развитието би продължило по същия начин, Земята би се втвърдила под влиянието на своя земен елемент. Когато свръхсетивното познание разглежда тези отношения, то установява как напуснатите от душите човешки тела все повече се втвърдяват. И след известно време, завръщащите се на Земята човешки души не биха намира ли никакъв употребим материал, за да се съединят с него. Всички употребими от човека вещества биха били използвани, за да изпълнят Земята с втвърдените остатъци от въплъщенията.
Тогава настъпва едно събитие, което причинява пълен обрат в цялото развитие.
Всичко онова, което можеше да доведе до трайно втвърдяване на Земната материя, беше изхвърлено. Точно тогава нашата съвременна Луна напусна Земята. Това, което по-рано пряко допринасяше за устойчивото формообразуване в условията на Земята, сега вече действува по косвен и смекчен начин от Луната. Висшите Същества, от които зависи формообразуването, решиха да упражняват своите действия не от вътрешността на Земята, а отвън. Тъкмо поради тази причина, в човешките тела настъпва една разлика, която трябва да приемем като начало на половата диференциация; като обособяването на мъжкия и женски пол.
към текста >>
Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно съ
битие
, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано.
Но понеже човешката индивидуалност беше дело на Лунните Същества, по правило тези Посветени нямаха пряк достъп до Слънчевото Същество; те стигаха само до неговото отражение с помощта на Лунните Същества. И тогава те виждаха не самото Слънчево Същество, а само неговия отблясък. Посветените станаха предводители на останалото човечество, на което можеха да предават съзерцаваните от тях тайни. Те възпитаха свои ученици и им показаха пътищата за постигане на посвещението. До познанието на това, което по-рано можеше да се открие чрез „Христос" стигаха само онези индивиди, които принадлежаха към слънчевите човеци.
Те пазеха своето тайнствено знание и упражненията, които водеха до него, на специални места, които тук ще наречем Христови или Слънчеви светилища (или „оракули", в смисъл на място, където могат да бъдат приемани откровенията на духовите Същества.) Ако се замислим, че според свръхсетивното познание, явяването на Христос като земно събитие, което хората запознати със смисъла на Земната еволюция са предвиждали много преди самия исторически факт, казаното тук за Христос не трябва да бъде зле разбирано.
Бихме допуснали груба грешка, ако предположим, че Посветените са имали към Христос онова отношение, което стана възможно едва след физическото появяване на Христос. Тъкмо това те можеха пророчески да разберат и да обяснят на своите ученици: „Който е докоснат от силата на Слънчевото Същество, той вижда как Христос идва на Земята". Съвсем други оракули бяха създадени от представителите на сатурновото, марсовото и юпитеровото човечество. Техните посветени се издигаха само до онези Същества, които можеха да им се открият като съответни „висши Азове" в техните етерни тела. Така възникнаха последователи на Сатурновата, Юпитеровата, Марсовата мъдрост.
към текста >>
По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото
битие
за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят.
Ето защо след смъртта те се изтръгваха от властта на Ариман. Но толкова по-голяма ставаше опасността за древноперсийските народи. През периода между раждането и смъртта те насочваха своите интереси към физическия сетивен свят. И биха попаднали до голяма степен в мрежите на Ариман, ако Заратустра не им беше посочил по толкова впечатляващ начин с учението за Бога на Светлината, как зад физическия свят стои самият той светът на Светлинния Бог. Колкото повече хората от тази епоха приемаха в душите си представите на това учение, толкова по-сигурно се изплъзваха те от пипалата на Ариман както през земния живот, така и за живота след смъртта, през който те трябваше да се подготвят за нов земен живот.
По време на земния живот Ариман заставя човека да счита сетивно-физическото битие за единствено възможното, като по този начин човек сам си затваря всяка пролука към духовния свят.
В духовния свят властта на Ариман води човека към пълна изолация, към това, да ограничава всичките си интереси единствено в себе си. Хора, които при смъртта са били под властта на Ариман, се прераждат като егоисти. Днес с помощта на Духовната Наука можем да опишем живота между смъртта и едно ново раждане, но без да забравяме, че влиянието на Ариман до известна степен е вече преодоляно. Така го описва авторът на тази книга и в други свои съчинения, както и в първите глави на това издание. Така и трябва да бъде описан той, ако искаме да онагледим какво може да изживее човек в тази форма на съществуванието, когато той сам е постигнал пречистен духовен поглед спрямо действителните отношения в света.
към текста >>
В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си
битие
до пълен разцвет.
Разбира се, налице са и многобройни влияния, които ще го спъват в този устрем; всяко сериозно обсъждане на човешкото развитие следва да ги има предвид. При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината. Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта. Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура.
В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет.
С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта. Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка. И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината. Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние.
към текста >>
С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо
битие
след смъртта.
При египетския народ Хермес имаше грижата за това, по време на земния си живот, хората да се подготвят за общуването с Бога на Светлината. Но понеже през тази епоха интересите на хората между раждането и смъртта, бяха така устроени, че булото на сетивния свят ги откъсваше от висшите светове, то и духовният поглед оставаше помрачен дори след смъртта. Възприятията за светлинния свят оставаха смътни. Затъмнението на духовния свят след смъртта стигна своята върхова точка при онези души, които преминаваха в духовния свят именно от тела, принадлежащи към гръко-римската култура. В земния живот те довеждаха грижата за сетивно-физическото си битие до пълен разцвет.
С това те се осъждаха на едно привидно, мнимо битие след смъртта.
Ето защо и гърците действително усещаха живота след смъртта като нещо подобно на сянка. И когато отдаденият на сетивата герой от тази епоха казва: „По-добре просяк на Земята, отколкото цар в царството на сенките", това не е случайна реплика, а дълбоко усещане на истината. Тази особеност беше още по-силно под чертана при онези азиатски народи, които в своето обожание насочваха погледа си единствено към сетивните феномени, а не към техните духовни първообрази. По време на гръко-римската епоха голяма част от човечеството се намираше тъкмо в това състояние. Виждаме как мисията на следатлантския човек, състояща се в завладяване на физическия сетивен свят, по необходимост трябваше да го доведе до отчуждаване от духовния свят.
към текста >>
В мига, когато стана съ
битие
то на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто.
С неговото появяване цялата мистерийна мъдрост трябваше в известен смисъл да приеме нова форма. По-рано тази мъдрост имаше преди всичко задачата, да пренесе човека в такова душевно състояние, че да съзерцава царството на Слънчевия Дух извън Земята. Отсега нататък мистерийната мъдрост пое друга мисия: да възпита човека така, че той да познае Христос в неговия човешки облик, и от този център на всяка мъдрост, да вникне както в природния, така и в духовния свят. От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята.
В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто.
Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят.
към текста >>
Съ
битие
то от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът.
Отсега нататък мистерийната мъдрост пое друга мисия: да възпита човека така, че той да познае Христос в неговия човешки облик, и от този център на всяка мъдрост, да вникне както в природния, така и в духовния свят. От онзи момент на своя живот, когато астралното тяло на Христос Исус имате в себе си всичко, което намесата на Луцифер можеше да прикрие, Христос стана Учител на човечеството. От този момент в човешкото земно развитие беше вложена възможността човек да се открие за онази мъдрост, чрез която той постепенно ще постигне физическата цел на Земята. В мига, когато стана събитието на Голгота, в човечеството беше вложена и другата възможност, чрез която влиянието на Ариман ще може да бъде преобразявало за постигане на доброто. Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят.
Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът.
И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят. До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят. В същото време то се оказа упадък за духовния свят.
към текста >>
До това съ
битие
, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят.
Сега вече, напускайки живота и минавайки през Портата на смъртта, човек може да взема със себе си това, което го избавя от изолацията в духовния свят. Събитието от Палестина стои не само в центъра на човешкото физическо развитие, но и в центъра на останалите светове, към които принадлежи човекът. И когато се извърши „Мистерията на Голгота" и бе понесена „смъртта на кръста", Христос озари най-напред онзи свят, в който пребивават душите след смъртта, за да сломи именно там силата на Ариман. От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят.
До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят.
В същото време то се оказа упадък за духовния свят. Всичко, което се вливаше в сетивния свят, от пра древни времена извираше от духовния свят. След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния. И тогава то отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново раждане. Появяването на Христос донесе на човечеството нещо, което започна да действува като заровено в земята семе.
към текста >>
След Христовото Съ
битие
хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния.
От този миг областта, наричана от гърците „Царство на сенките", бе пронизана от мълнията на Духа, която увери неговите обитатели, че светлината отново ще се върне там. Това, което беше постигнато чрез „Мистерията на Голгота" за физическия свят, хвърли своята светлина и в духовния свят. До това събитие, следатлантското развитие на човечеството представляваше един възход за физическия активен свят. В същото време то се оказа упадък за духовния свят. Всичко, което се вливаше в сетивния свят, от пра древни времена извираше от духовния свят.
След Христовото Събитие хората, издигнали се до Христовата тайна, могат да пренесат това, което са постигнали, от сетивния свят в духовния.
И тогава то отново се връща в земния сетивен свят, когато при своето прераждане хората донасят със себе си онова, което Христовият Импулс е станал за тях в духовния свят между смъртта и едно ново раждане. Появяването на Христос донесе на човечеството нещо, което започна да действува като заровено в земята семе. Семето може да израсне само постепенно. И само твърде малка част от новата мъдрост е влята днес в потока на физическото съществувание. То се намира едва в началото на християнското развитие.
към текста >>
66.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Радостното съ
битие
трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява.
Спрямо света на чувствата в хода на духовното обучение душата трябва да постигне определено спокойствие. За целта е необходимо тя да контролира външния израз на удоволствието и страданието, на радостта и болката. Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума.
Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява.
Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието. В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време. Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства. Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н.
към текста >>
В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно съ
битие
от околния свят.
Но тъкмо в постигането на това качество могат да се появят известни предубеждения. Някой би могъл да по мисли, че ако изгуби способността „да ликува над радостното и да скърби над тъжното", ще потъне в безучастност и деградация. Но не за това става дума. Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието.
В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят.
Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време. Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства. Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н. Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение.
към текста >>
Това е силата, която в сетивно-физическото
битие
пречи на човека да възприема духовно-душевните Същества, намиращи се зад повърхността на сетивния свят.
Върху тези факти вече се спряхме при разглеждането на живота след смъртта. Формата, която ученикът възприема при тази степен от своето развитие, му показва и нещо различно от първо началната форма, в която се беше появил „Пазачът на прага". В този двойник можеха да се доловят всички онези качества, които обикновеното човешко „Себе" има вследствие влиянието на Луцифер. Обаче в хода на човешкото развитие, чрез влиянието на Луцифер, в човешката душа прониква и една друга сила. Това е силата, която в предишните глави на тази книга определихме като сила на Ариман.
Това е силата, която в сетивно-физическото битие пречи на човека да възприема духовно-душевните Същества, намиращи се зад повърхността на сетивния свят.
В какво се превръща човешката душа под влиянието на тази сила, това загатва по образен начин формата, която се явява при посоченото изживяване. Ако човек пристъпи към това изживяване достатъчно подготвен, той ще стигне и до неговото правилно тълкуване; и тогава веднага ще се появи един друг образ, а именно онзи, който за разлика от описания, „Малкия пазач", можем да наречем „Големият пазач на прага". Той дава на ученика да разбере, че не трябва да спира на тази степен, а енергично да работи по-нататък. Той поражда и съзнанието, че когато работата напредва както трябва, завладеният свят става една истина, а не се превръща в илюзия. Ако обаче поради неправилно духовно обучение, някой би пристъпил неподготвен към това изживяване, когато стигне до „Големия Пазач на прага", душата му би се изпълнила с нещо, което можем да сравним само с „чувството на неизмерима уплаха", с „безграничен страх".
към текста >>
67.
ВИСШИТЕ ОБЛАСТИ НА ДУХОВНИЯ СВЯТ
GA_13 Въведение в Тайната наука
Над Интуицията е онази област, където от духовните причини се подготвя планът на
Битие
то.
Впрочем между смъртта и новото раждане човек поема влиянията на още по-висши светове, но не директно, а по-скоро духовните Същества са тези, които ги приближават до него. И ако спрем погледа си върху тях, ще разберем всичко, което става с човека Мисията на тези Същества, онова, от което се нуждаят, за да ръководят човешкото развитие, всичко това може да обхване само едно познание, което надхвърля Интуицията. Тези светове за тях само загатваме можем да си представим така, че духовните дела, които на Земята са от най-висш порядък, там попадат на по-заден план. При нашите земни условия например, разумните решения са най-висши; процесите в минералното царство най-низши. В онези висши светове разумните решения изглеждат приблизително така, както минералните процеси на Земята.
Над Интуицията е онази област, където от духовните причини се подготвя планът на Битието.
към текста >>
68.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
разкриващи загадките на
битие
то,
от радост пред вида на всяко нещо. Душата ти улавяше в картини, изпълнени със красота, каквото слънчеви лъчи и въздух, обливащи телата,
разкриващи загадките на битието,
рисуват в отминаващия миг. Ръката ти не можеше все още в разкошна цветна красота да въплъти преливащото от живот, което пред душата ти трептеше.
към текста >>
от
битие
то чудно ни открива,
че в бъдеще ще съумееш умение тъй също да добавиш към потопената дълбоко с радост в житейския поток душа. Каквото търсещата сила на духа
от битието чудно ни открива,
на хората в сърцата щеше душевна благодат да влива от твоите творби: тъй мислехме тогава. И бъдещото благо в огледало
към текста >>
основни принципи на
битие
то
Така човек в години на сериозно търсене проучва променливата същност на епохи, живялото в духа на хора, желаещи с дела да ни открият
основни принципи на битието
и истински житейски цели; и вярва, че е оживил в душата по-висша мощ на мисълта, разбулвайки загадки на съдбата. И вярва той, че в себе си усеща
към текста >>
или къде лежат основите на
битие
то.
науката стои безпомощно и скромно. И който предано ѝ служи, на него подобава да признае, че никой няма силата да знае отде извира изворът на мисълта
или къде лежат основите на битието.
Когато туй признание тежи в душата, искаща да разбере какво зад всяко знание се крие, тогава сочи всеки поглед, отправен от мислителя навън или навътре,
към текста >>
на извора на
битие
в човека,
а че единствено духът се проявява вътре в нас. Тогава да се каже не е дързост, че в начина на мисленето ви живеят само бледни сенки
на извора на битие в човека,
и че духът, одушевяващ ни, се свързва с всичко, което в глъбините на живота твори човешката съдба. През всичките години, в които бе ми позволено
към текста >>
Проникващият в
битие
то поглед
които с вяра с мен се свързват. Ще става за душата все по-чужд предишният ни начин на живот; потичат нови извори в сърцето, което след това се обновява.
Проникващият в битието поглед
не ражда никакви желания, които могат да измъчват. (Хелена излиза.) ЙОХАН Години бяха нужни, за да проумея,
към текста >>
69.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
съзнателно да виждат в
битие
то на духа.
преди да бе познал, каквото вече си открил. А съществата, виждащи във глъбините на всемира, повеждат хора, устремили се към висините, най-първо до върха, където може да се види, дали те имат сила
съзнателно да виждат в битието на духа.
И хората, които имат тази сила, свободни стават от света сетивен. А другите пък трябва да почакат. Мой сине, ти запази себесъщността си, когато те разтърсваха по-висши сили
към текста >>
за да изпълва с
битие
света.
не ще те води вече нищо, съзирано с очите. От все сърце ги приеми: „Творящата светлинна същност сияе през обширния простор,
за да изпълва с битие света.
Благословията на любовта затопля вековете, за да призовава проявата на всички светове. Духовни пратеници свързват творящата светлинна същност
към текста >>
70.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и праосновите на
битие
то.
(Светкавица и гръм.) ДУХЪТ НА СТИХИИТЕ На тебе подобава да признаеш, че никой няма как да знае къде са изворът на мисълта му
и праосновите на битието.
ЩРАДЕР О, тези думи отекваха в душата ми със ужас по времето на младостта, изпълнена с надежда,
към текста >>
във
битие
то ми на чистото блаженство,
и бликва ярка светлина от извори и от скали. Разкошни цветове блестят навред и веселба на съществата изпълва въздуха със бодри звуци. Ако душата ви се отдаде тогава
във битието ми на чистото блаженство,
ще полетите на криле духовни в световното начало. ЩРАДЕР Не е за нас. Мечтателство зовем го.
към текста >>
71.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и с
битие
изпълва съществата.
От себе си говоря само аз, чрез вас звучат всемирни духове. ТЕОДОСИЙ (на юг) Говори силата на любовта, която свързва светове
и с битие изпълва съществата.
В сърцето му да се излее топлина! Той трябва да прозре как мировия дух да приближи, като пожертва заблудата на самобитността си.
към текста >>
духа и любовта във
битие
то.
От думите ти, братко Феликс, чувам, че смяташ за изтекли времената, когато служехме на земния живот и оживявахме без посвещение, чрез мъдростта от собствените жизнени основи,
духа и любовта във битието.
Надигаха се в тебе духовете на Земята, та без наука светлина да сътворят. Царуваше във мене любовта, пораждаща се в битието на човека. За в бъдеще желаем с братята,
към текста >>
пораждаща се в
битие
то на човека.
от собствените жизнени основи, духа и любовта във битието. Надигаха се в тебе духовете на Земята, та без наука светлина да сътворят. Царуваше във мене любовта,
пораждаща се в битието на човека.
За в бъдеще желаем с братята, свещенодействащи във този храм, да носим плодове в човешките души. БЕНЕДИКТ Ако се съюзите с нас,
към текста >>
Ти ще преминеш в друго
битие
,
Когато с вас се свържат те, какво ще стане с мене? Делата ми ще са безплодни за ученика на духа. БЕНЕДИКТ
Ти ще преминеш в друго битие,
изпълнил вече своята задача. ТЕОДОСИЙ Живот ще водиш в жертви, когато сам ще се пожертваш. РОМАНИЙ
към текста >>
72.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
до истинското
битие
.
към работа зоват ни те. И делото ви нека със моето да се обедини. Стремящият се към познанието, Йохан, нека чрез творчеството ни да се издигне
до истинското битие.
Във храма братята проведоха съвет как трябва да го изведат от дълбините в светли висини. От нас очакват те, че ще пробудим
към текста >>
с най-чисто
битие
на светлината
лика на своята неповторимост, за да получи търсещият дух на знанието сигурност в душата. ФИЛИЯ Желая аз да се изпълня
с най-чисто битие на светлината
от мирови простори. Желая аз да вдишвам животворящата материя от звук от етерните далнини, за да успее делото ти, скъпа сестро.
към текста >>
73.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
на прежно земно
битие
.
Към същността му ме отведе то. За първи път в душевността му можах в човешко същество да видя как качества от настоящия живот като последици се изявяват
на прежно земно битие.
Видях борбите, водени от него, създали от предишните животи сегашното му битие. Все още не можах да видя живота му предишен на Земята,
към текста >>
сегашното му
битие
.
как качества от настоящия живот като последици се изявяват на прежно земно битие. Видях борбите, водени от него, създали от предишните животи
сегашното му битие.
Все още не можах да видя живота му предишен на Земята, но в неговата уникалност проличава каквото не е от сегашния живот. Можах отново да предам в портрета
към текста >>
74.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от тясно
битие
към мирови простори,
“) Надига се в мен тази мощ и само леко долавя я духовният ми слух. Тя крие в себе си надежда, че растейки, ще пренесе духа в човека
от тясно битие към мирови простори,
тъй както тайнствено се разширява нищожно семенце, превръщайки се в дъб. – – – – Във себе си да оживи духът успява творящото във въздух и вода,
към текста >>
е завладяло всяко
битие
.
творящото във въздух и вода, укрепващото земната основа. Човекът може да обхване каквото във стихии, в духове, в души, във времето и вечността
е завладяло всяко битие.
Живее мировата същност в битието на душата, когато коренѝ в духа такава сила, която истина на думите придава: „Човече, изживей се! “
към текста >>
Живее мировата същност в
битие
то на душата,
укрепващото земната основа. Човекът може да обхване каквото във стихии, в духове, в души, във времето и вечността е завладяло всяко битие.
Живее мировата същност в битието на душата,
когато коренѝ в духа такава сила, която истина на думите придава: „Човече, изживей се! “ (От скали и извори звучи: „Човече, изживей се!
към текста >>
С душевно
битие
ще ме изпълва
“) Усещам сигурност навред, където силата на думите ме следва. На сетивата в мрака тя ще свети, ще ме крепи във висините на духа.
С душевно битие ще ме изпълва
за всички времена. Във себе си усещам мировото битие и трябва да намеря себе си във всички светове. Душевната си същност виждам чрез личната ми сила оживена.
към текста >>
Във себе си усещам мировото
битие
където силата на думите ме следва. На сетивата в мрака тя ще свети, ще ме крепи във висините на духа. С душевно битие ще ме изпълва за всички времена.
Във себе си усещам мировото битие
и трябва да намеря себе си във всички светове. Душевната си същност виждам чрез личната ми сила оживена. В самия себе си почивам. Към изворите и скалите гледам –
към текста >>
75.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
но продължава да живее в
битие
то ми.
и как се ражда творческата мощ у мен. (Теодосий изчезва.) Замина си, но пак ще дойде той при мен и сила ще ми донесе от извора на любовта. Във времето изчезва само за моменти светлината му,
но продължава да живее в битието ми.
Аз мога да остана сам със себе си, усещащ същността на любовта на духовете. Чрез него мога себе си издигнат да почувствам, чрез мене нека той да се разкрие. (Става несигурен, което проличава от неговите жестове.)
към текста >>
ако разпръснеш силата на
битие
то в колебания.
Намери светлината на Земята. Мощта на истината ти поемай от сигурността ми. Втвърдявам здрава почва, но можеш и да я загубиш,
ако разпръснеш силата на битието в колебания.
Във висша светлина ти можеш да прахосаш духовната си сила. Ти можеш в себе си да се разпаднеш. Почувствай ме, човече, Познай се, о, човече!
към текста >>
76.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Сега ще може цялото ти
битие
тъй както моята откри. ФИЛИЯ От всеки мирови развой душевна радост ще ти се разкрива. АСТРИД
Сега ще може цялото ти битие
душевна топлина да озарява. ЛУНА Ще можеш себе си да изживяваш, щом светлина в душата ти изгрее. РОМАНИЙ (към Феликс Балде)
към текста >>
Ще изживееш
битие
то си ти като дух,
ала от мировите цели посоката да си даде. МАРИЯ В духа до същността ми, Йохан, сам себе си съзря.
Ще изживееш битието си ти като дух,
когато мировата светлина ще може да се види в теб самия. ЙОХАН (на Феликс Балде) Аз виждам в тебе, братко Феликс, душевна мощ,
към текста >>
77.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
така че в
битие
то времево
душата си когато разширявам и се насочвам в мирови простори. За ясновиждане мощта освободете в мен от етерните висини, водете я по земните пътеки,
така че в битието времево
да се открия и да мога посока да си дам от стари форми на живот към нови области на воля. – – – –
към текста >>
на
битие
то да открия.
та моята душа да отразите от мировите далнини – аз бих могла да се освободя от колелото на живота и себе си във други форми
на битието да открия.
(По-дълга пауза, после продължава.) Във вас, сестри, съзирам духовни същества, които душите от всемира оживяват. На вечността зародишните сили
към текста >>
праобрази на
битие
то земно.
На вечността зародишните сили довеждате до зрялост във човека. През портите на моята душа аз често успявах в царството ви пътя да намеря и да съзра с душевен взор
праобрази на битието земно.
Нуждая се сега от помощта ви, защото дълг за мен е да открия пътеката от земния ми настоящ живот до минали отдавна времена. Във времевия ѝ живот освободете
към текста >>
78.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
И често питах се как може
битие
то на духа,
посочена от Бенедикт. Стоях аз често пред картината без смелост. Понякога изглеждаше ми дързост, а друг път невъзможно в цвят и форма да претворя каквото моята душа съзира.
И често питах се как може битието на духа,
така далеч от земната сетивност, открито само за очи на ясновиждащ, да го разкриваме чрез средства, принадлежащи на сетивния живот. Но щом оставех личното встрани
към текста >>
духовните дела и
битие
то на душата.
каквото е и нашето изследване в духа. Научих се със светлината да живея и да познавам делото на светлината във цвета, тъй както верен ученик на мистиката вижда във царството без форми и без цвят
духовните дела и битието на душата.
И доверявайки се на такава светлина в духа, добих способността да чувствам с вълнуващото се море от светлина и да живея с бликащия пламък на цвета, предчувствайки царуващи духовни сили
към текста >>
Тя стопля, озарява
битие
то
Не съм създал творба, която на теб да не дължа. Пречисти ме във пламъка на любовта, направи ме способен да откривам разкриващото ти се в красотата.
Тя стопля, озарява битието
и изявява царството духовно. Усещам, блика творческият извор в душата ми от твоята душа. И чувствам, вдигат ме криле високо към висини духовни над Земята.
към текста >>
жадуващ
битие
– да схвана туй
– – – – Прасили как сгъстяват се в копнеж, творящи мощи как искрят духовно и като богове се сътворяват, когато вече чувстват те човека,
жадуващ битие – да схвана туй
помагаше ми по невидим начин душата ти със благородна реч. Опитвах в нежно етерно червено на светове духовни да сгъстя невидимото, чувстващ цветовете,
към текста >>
79.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
закриващ мойто
битие
!
че в тъмнина съм подчинен на сили, които нишките на моята съдба изпридат и не желаят да ми се разкрият. Какво ли липсва още, за да ми докаже, че твърде плътен е воалът,
закриващ мойто битие!
А новата ми истина, правдиво отсъдете, дали ми е донесла светлина? Все пак тя сигурност ми даде, че аз в несигурност ще трябва да остана. Представи ми съдбата тя така,
към текста >>
80.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
за други светове на
битие
то.
ПЪРВИ НАСТАВНИК Говори за духовни светове, тъй както други за села и градове... Потискащо е да се слуша как говорят посветените ни братя
за други светове на битието.
И все пак аз съм тясно свързан със всички наши земни цели. ВТОРИ ЦЕРЕМОНИАЛМАЙСТОР Придържам се към думите на нашия Учител: Неможещият с пълна вяра да приеме
към текста >>
81.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
човешко
битие
да види там,
„В молитвени спокойни часове проучвайте измамата, която като душевен демон се изправя на пътя на духовния търсач. А който ѝ се е поддал, ще иска
човешко битие да види там,
където дух единствено желае в духовна светлина да се открие. Ако желаете достойно вие да възприемате с душевен взор сияещата мъдрост на Христос,
към текста >>
от настоящето ни
битие
то
за бъдещето отнапред да знаят. Но трябва винаги да има хора, които виждат бъдещите дни и посвещават чувствата на сили, които могат да освободят
от настоящето ни битието
и да го съхранят за вечността. (Завесата пада, докато двамата церемониалмайстори са още в залата.)
към текста >>
82.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
дълбоко в
битие
то.
когато образът ми се яви. Човекът, носещ твоите черти, пред мен тогава думите изрече: „От Бог човешката душа роди се; умирайки, тя може да потъне
дълбоко в битието.
Но духа тя ще избави нявга от смъртта.“ Разбрах по-късно аз, че тази мъдрост принадлежи на рицарите наши. ТОМАС
към текста >>
83.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да сътворяват
битие
от мисъл.
прииждащи отвсякъде в простора и устремяващи се към проява. Представяха ми те свят оживен, изпълнен с осезаеми картини. И взеха от душевността ми сила
да сътворяват битие от мисъл.
Додето плътен ставаше пред мен светът, аз чувстването си изгубвах. От този свят на образи звучаха слова – напиращи към мен самия, – които мислят себе си самите
към текста >>
За
битие
то прероден си...
Какво бушува в същността ми и в мен напира от световни далнини? ЕДИН ГЛАС КАТО ДУХОВНА СЪВЕСТ Видяното от теб почувствай и стореното изживей.
За битието прероден си...
Живота си сънува ти. Отново възроди го в теб от благородната духовна светлина. Познай ти делото на битието със силата на взор душевен.
към текста >>
Познай ти делото на
битие
то
и стореното изживей. За битието прероден си... Живота си сънува ти. Отново възроди го в теб от благородната духовна светлина.
Познай ти делото на битието
със силата на взор душевен. Но не успееш ли, с безжизненото нищо във вечността си свързан. (Завесата пада, докато Капезий е още на сцената.)
към текста >>
84.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
предшествал днешното ви
битие
.
Разбираш как Томасий и Капезий са жертви на видение измамно. И двамата видяха, като теб, живот, отминал вече на Земята. Желаете да търсите живота,
предшествал днешното ви битие.
Изпадате в заблуди от заблуди, щом предписания по пътя земен извличате от вашата наука. Че Бенедикт от твоя мозък само картини взе и вещо ги постави
към текста >>
85.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
чужд бе ѝ смисълът на
битие
то
което се разгръща на Земята. Така тя, от природата откъснат, съзираше духа на Бога, но и природата – напусната от Бога. През множество животи на Земята
чужд бе ѝ смисълът на битието
и можеше единствено да има за инструмент такова тяло, което от света и други хора отделяше я непрестанно. Ще може в храма сила да намери,
към текста >>
Удаде му се
битие
то земно
в душата си дълбоко посадил е на мисленето свое семената. Така бе нужно светлина духовна да ги достигне и да ги огрее, да могат да узреят вън от храма.
Удаде му се битието земно
да види като следствие на друго, което е живял в далечно време. Той грешките си в него осъзна и действието им прозря напълно. Но сила липсва му, за да изпълни
към текста >>
и оживяващ
битие
човешко,
прониква който търси висши сфери от своите душевни глъбини с познанието да ги съзерцава. От мирови простори той е вдишал за вечност въздуха животворящ
и оживяващ битие човешко,
издигащ от душевни глъбини към слънчеви духовни висини... (Завесата пада.)
към текста >>
86.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
потъва в бездушевно
битие
,
че могат и да прозвучат нескромно, но те са само изразът на чувства, чиито сили във труда се вляха. Разкрива се във земния живот, че работа, от чувство отделена,
потъва в бездушевно битие,
додето научава се духът единствено да овладява сили, намиращи се в царствата сетивни. И механично ден след ден трудът тече, житейски стойности създаващ.
към текста >>
Изглежда, че съ
битие
случайно
не е съдържал ценност за живота. Проникваше във мен горчива мисъл, че трябва да е предопределено материалният триумф в живота духовния стремеж да затруднява.
Изглежда, че събитие случайно
спаси ме от обърканите мисли. Когато почнах опити да правя, далеко от въпроси като тези, изтръгнаха се от душата мисли, посочващи ми правилния път.
към текста >>
макар сетивно
битие
да властва.
във бъдеще за тях да закопнеят. ФЕЛИКС БАЛДЕ Изречените думи са родени в душа, съвремието ни дарила с житейски висши ценности и цели,
макар сетивно битие да властва.
Във тази област никой днес не може да иска да се мери с доктор Щрадер. По пътища различни аз откривах, каквото е тъй нужно на душата. Затуй да кажа нещо позволете.
към текста >>
Особено съ
битие
, дочух,
ФЕРДИНАНД РАЙНЕКЕ Във този час не искаме да знаем към истината как човек подхожда. Едва ли братята от нас ще искат за работи такива да узнаят.
Особено събитие, дочух,
принудило ги е за нас да мислят. Томасий, който вече от години работел в туй течение духовно, преследващо мистични цели, знаел, че формите на знание, в които
към текста >>
и
битие
то, сродно на света,
могла би вярно да се изгради, когато усетът за здрава мисъл и за наука вътрешно укрепне чрез артистичен дух и се откъсне от упорития стремеж към форми –
и битието, сродно на света,
наистина ще изживява тя. Така Томасий своето изкуство, което можеше да му послужи за извисяване на същността му, пожертва за човечеството волно.
към текста >>
от най-могъщи сили в
битие
то
Живели в мрак душевните стремежи, които трябвало да се покажат достойни някога да съзерцават на светове духовни светлината. Били избрани в земното начало
от най-могъщи сили в битието
възвишени духовни същества да бъдат на човеците водачи. На святите мистерийни места те култивирали духовни сили, изливащи се тайно във души,
към текста >>
87.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
могла би свое
битие
да води
които според разум и наука оформят мненията си в живота. Преценката валидна ще е само ако творбата от твореца свой се отдели и тъй, далеч от него,
могла би свое битие да води
в развоя на духовния живот. Но с мен творбата свързана остава и е възможно от духовни сфери към лошо сътвореното да тласна, макар самото то да е добро
към текста >>
във бездната на
битие
то;
за грешната воля затворени здраво са от боговете. ГЛАСЪТ НА СЪВЕСТТА (невидим) Блуждае мисълта ти
във бездната на битието;
каквото тя е имала като опора, си го загубил. Каквото като слънце е сияло в нея, угаснало е в теб. Ти луташ се в световни дълбини,
към текста >>
изтръгват
битие
то смело те.
душевната ти спътница отново и да те следва в мирови основи, та чувстване божествено да могат душите да спечелят чрез победи, донасящи разруха, от която
изтръгват битието смело те.
Приятеля тя може да последва и в ледени полета, вечно пусти, където той загубва светлината и трябва духове да я създават, щом мрак сковава жизнените сили.
към текста >>
сетивно от духовно
битие
,
което ще ѝ донесе духът. Едва тогава сам ще се съветваш, щом себе си спечелиш ти отново. Ти често срещал си се със Пазача, стоящ на прага и разделящ строго
сетивно от духовно битие,
но този праг не си прекрачил още. При гледката му ти си се извръщал и отстрани си възприемал всичко, но не вътрешността му, вън от теб като реалност на духа растяща.
към текста >>
88.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
които мировото
битие
Земята и въздействието нейно.“ Но този, който ѝ принадлежи и силите си ѝ дължи, той трябва да мисли по съвсем различен начин. Той вижда множество съдбовни нишки,
които мировото битие
със битието на Земята свързват. А също Луцифер, тук управляващ, отправя своя поглед към Земята да направлява хорските дела, ако плодът им зрял е за духа му.
към текста >>
със
битие
то на Земята свързват.
Но този, който ѝ принадлежи и силите си ѝ дължи, той трябва да мисли по съвсем различен начин. Той вижда множество съдбовни нишки, които мировото битие
със битието на Земята свързват.
А също Луцифер, тук управляващ, отправя своя поглед към Земята да направлява хорските дела, ако плодът им зрял е за духа му. Той знае, че във мрака ще попадне,
към текста >>
и всяко топло
битие
във него,
защото върна ли те пак на Йохан във формата, в която преди време ти пред душата му се появи, ще отдаде тогава любовта си на знание и на студена мисъл
и всяко топло битие във него,
изпразнено от смисъл, ще е мъртво. Не мога да го изградя така чрез силата си, но чрез мен е нужно, като се изживяват, да се свържат във него личността и същността.
към текста >>
89.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
за
битие
то ми в духа Капезий.
минава като въздух пред духа му. ЩРАДЕР Ужасно е, щом истината казва... ДУШАТА НА ТЕОДОРА (явява се) Познание успя да възприеме
за битието ми в духа Капезий.
Пред вас той истината възвестява. Не бива да пропада Йохан. Разпали жертвата на мощ любовна Мария в своето сърце правдиво, а Теодора иска да изпрати
към текста >>
90.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Но щом духовно
битие
стреми се
които са привикнали с духа. Едното с другото се изяснява. А цялото със светлина е пълно, дори щом често тъмна е частта, ако сама по себе си се гледа.
Но щом духовно битие стреми се
със земно същество във общо дело да се обедини, тогава вече разбирането си душата губи. Не само тази част, и целостта се губи често в тъмнина за нея.
към текста >>
от земното си
битие
сега,
но не с човешки думи, а чрез знаци на съществата и в развоя миров оформя писменост, която има значение световно за душите. Душевността си искам да изтръгна
от земното си битие сега,
сгъстявайки душевните си сили, и да изчакам туй, което иска, откривайки се от духовни сфери, на мен да се разкрие. Щом отново
към текста >>
към земното си
битие
се върна,
сгъстявайки душевните си сили, и да изчакам туй, което иска, откривайки се от духовни сфери, на мен да се разкрие. Щом отново
към земното си битие се върна,
ще се превърне в мисъл то, която като познание ще засияе – когато мисля – в моята душевност. БЕНЕДИКТ (явява се от заден план) В световната мисловна сила
към текста >>
разкри ти
битие
то на духа
БЕНЕДИКТ Да се почувстваш не желаеш ти в Капезий, ала трябва да го видиш, като за него спомняш си духовно. На мисленето действащата сила
разкри ти битието на духа
в душевното ти тяло. И тогава душевният живот освободи се от сънната игра на мисълта във земното ти тяло, ала той
към текста >>
през дългото си земно
битие
,
обичали са ме децата земни, но вярват те, че трябва да ме мразят. Ала ме търсят в моите дела. На истината във студени форми би трябвало да излинеят те
през дългото си земно битие,
ако не пращам в техните души като украса красота в живота. В душата на артиста вливам сили. Щом нещо хубаво човекът види, то в царството ми има първообраз.
към текста >>
в основите на
битие
то
във изживяването на света да се възражда мощно. ЛУНА Човекът иска, нагоре устремен,
в основите на битието
да се запази мощно. ДРУГАТА ФИЛИЯ Човекът се стреми към носещия светлина, разкриващ светове,
към текста >>
91.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
на
битие
то смисъл и начало.
да понесе все още близостта ти. В своеобразието си укри се по времето, когато те почувства. И често гледаше във световете, които му разкриваха привидно
на битието смисъл и начало.
Блаженството на знанието в тях откри, а също силите, които във творческата дейност на артиста душата и ръката му насочват, за да повярва истински, че в него
към текста >>
когато в прежно земно
битие
любовно откровение, тъй както са слушали на Луцифер словата на знание по-рано често. Днес не може в земното си тяло Йохан да чува моя глас като преди,
когато в прежно земно битие
успях да му открия аз, каквото в мистерийните Хибернийски школи ми доверяваха за онзи Бог, живеещ във човека, удържал победа над смъртта, защото Той
към текста >>
Към всички извори на
битие
то
Живее в нея нещо важно, спомен за нещо чуто някога. Стои пред неговия взор един учител. Изрича чрез душата си слова, които от мъдреца той е чул.
Към всички извори на битието
се устремява неговата мисъл, тъй както хората от старо време в духа се осмеляваха да гледат, ала все още бе съноподобен душевният живот.
към текста >>
92.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
То се променя в ново
битие
.
ХИЛАРИЙ Смърт семето е нужно да познае, преди животът да се възроди. Тук трябва да ми се открие всичко, изчерпано във земния живот.
То се променя в ново битие.
И ако нашият Съюз желае да посади зародиши, които в дела човешки после да узреят, тогава той ще трябва семената от царството на мъртвите да вземе.
към текста >>
да се разгърне всяко
битие
.
за разрешаването на загадки, но строго мислене я превъзмогва. ХЕРМИНЕ ХАУЗЕР Да се променят следва постоянно нещата от света, щом в цялост трябва
да се разгърне всяко битие.
На този, който би си пожелал да се запази всичко, липсва сила да проумее земния живот. КАСПАР ЩЮРМЕР Животът във фантазии показва,
към текста >>
А който правилно във
битие
то
ФЕРДИНАНД РАЙНЕКЕ Желаещият правилно да схване световните загадки, да почака, додето разум, ум и верен усет навлязат във живота му сами.
А който правилно във битието
да се открие иска, да научи какво му носи радост, както полза. Стремеж към много мъдрост, висши цели на слабите души да им се дава – това до нищо води на Земята.
към текста >>
така че
битие
то ми в света
наистина от мене имат нужда, защото ми отмъкват те душите, едва когато деен бил съм в тях. Ако противниците ми успеят към вяра да подмамят всички хора,
така че битието ми в света
да е ненужно, в блянове изпадат души за висши светове, но тъй мощта на земния развой пресъхва. ЩРАДЕР Душа, която следва те, в мен виждаш,
към текста >>
отново извоюват
битие
.
И ще те следвам в мирови основи, в които чувстване на боговете душите извоюват чрез победи, които носят сигурна разруха, но от разрухата безстрашно те
отново извоюват битие.
(Гръмотевичен тътен и настъпващ мрак. Завеса.)
към текста >>
93.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
до сенковидно
битие
потискан.
БЕНЕДИКТ Той щеше винаги да ти прикрива чрез действената си и мощна сила духовния живот, ако не беше чрез по-могъща същност постоянно
до сенковидно битие потискан.
И затова със ясновидски поглед ще трябва себе си да опознаеш на прага, който може да отваря едва душевните очи на други. (При последните думи на Капезий се приближава Щрадер.
към текста >>
94.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
във
битие
то само да остане.
според число и мярка подредени, на мястото свещено пожелаят, да се обединят в единство висше, пробуждащо към истински живот каквото, щом отделно е, ще трябва
във битието само да остане.
На прага на светия храм стоят. Душите им да се обединят е нужно, заедно да зазвучат според написаните правила във мировата книга на съдбата,
към текста >>
да стане
битие
.
според преценки силите, които неспирно се разкриват във всемира. Приема ги каквито са и пита как да използва онова, което от мирови основи би могло
да стане битие.
БЕНЕДИКТ Говори често със нежност приглушено любовта, нуждае се в душата от подкрепа. Тя трябва на това свещено място
към текста >>
във смелото си
битие
, тогава
Когато той, Светлинният носител, излъчва мъдрост и света изпълва със гордо самочувствие и ярко своеобразността на съществата за образец на всички осветява
във смелото си битие, тогава
могла би на душите същността във него да се прояви свободно, като се радва на сетивността, и в мъдра радост да огрява туй, което може да се изживее,
към текста >>
пред мен основите на
битие
то.
запазваха се въпреки това в ужасна самота, преди да мога духовна светлина да възприема, аз се почувствах сроден със всемира. И скоро се намирах в свят, разкриващ
пред мен основите на битието.
Духовно странстване като това съм преживявал в храмове, които изглеждат сродни тук на този храм, във който се намирам в този час, както са сродни говорните звуци
към текста >>
95.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и смисъл в
битие
то ще им дава.
и тази цел ме водеше в живота. УПРАВИТЕЛ НА КАНТОРАТА Додето жертва за духа духът, каквото е постигнал в свобода, ще възвисява той човешките души
и смисъл в битието ще им дава.
Ала ако той също битието желае в себе си да изживее и да владее друго битие, подхранва областите, във които на истината ще вредят заблуди.
към текста >>
Ала ако той също
битие
то
УПРАВИТЕЛ НА КАНТОРАТА Додето жертва за духа духът, каквото е постигнал в свобода, ще възвисява той човешките души и смисъл в битието ще им дава.
Ала ако той също битието
желае в себе си да изживее и да владее друго битие, подхранва областите, във които на истината ще вредят заблуди. Това познание ми се откри
към текста >>
и да владее друго
битие
,
каквото е постигнал в свобода, ще възвисява той човешките души и смисъл в битието ще им дава. Ала ако той също битието желае в себе си да изживее
и да владее друго битие,
подхранва областите, във които на истината ще вредят заблуди. Това познание ми се откри в старание в духовните неща и определя моето държане –
към текста >>
за същността на всяко
битие
.
И трудностите ще се умножат. Да, на духовния изследовател би се отдало всичко лесно, щом за дело свързан е с такива хора, узнали от природата отпърво
за същността на всяко битие.
Щом мисли, претендиращи, че идват от извори в духа, се противят на други мисли с произход духовен, хармония едва ли ще настъпи. (След тихо размишление.)
към текста >>
96.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На разни форми
битие
то тихо
На заден план е къщата на Хиларий, която се намира в близост до предприятието. Но то не се вижда. Вдясно има водопад. Първо Йохан; Капезий, невидим за него. ЙОХАН
На разни форми битието тихо
просторите изпълва със загадки, с мъчителни въпроси не убива душата, искаща да вижда само, без да познава, във блажен екстаз, туй откровение на битието.
към текста >>
туй откровение на
битие
то.
На разни форми битието тихо просторите изпълва със загадки, с мъчителни въпроси не убива душата, искаща да вижда само, без да познава, във блажен екстаз,
туй откровение на битието.
Трептяща над скалите светлина, широки, пълни с тишина простори, зелени, в синьо чезнещи гори: светът, във който иска да потъне – за да твори – душата на Томасий.
към текста >>
Към
битие
, различно от това,
и на мига ще се превърне в нищо. ЙОХАН Това Мария е, каквато тя е наистина, говори за Томасий, както сега той себе си приема.
Към битие, различно от това,
което ми рисува в този миг коварната игра на моя блян, преминал е отдавна той, понеже душата ми в безоблачен покой приятно иска да се унесе.
към текста >>
С духовно
битие
отдавна вече
да му избягам – искам го сега зове ме често и със свои сили напълно иска той да ме спечели. Ала сега желание изпитвам от него аз да се освободя.
С духовно битие отдавна вече
душевните ми глъбини изпълни. Но повече... не го желая в мене. – – – – Махни се ти, о, чуждо същество на Йохан във душата; и върни ме
към текста >>
постигащи от нищо
битие
то.
поглъща мракът жизнените сили... Търси ме ти в световни дълбини, където трябва да си извоюват душите чувстване на боговете във упорити битки чрез победи,
постигащи от нищо битието.
Ала ти никога не ме търси във царството на сенките, където душевен похабен живот чрез хитрост добива от химери илюзорни миражно битие, което хвърля
към текста >>
миражно
битие
, което хвърля
постигащи от нищо битието. Ала ти никога не ме търси във царството на сенките, където душевен похабен живот чрез хитрост добива от химери илюзорни
миражно битие, което хвърля
духа в интригите на блян коварен, понеже той желае във наслада да се забрави, тъй че сериозност да му изглежда като неприятност. (Бенедикт и Мария изчезват.)
към текста >>
Живееше душевното му
битие
потънал в сънища и във мечти – на своите копнежи сътворява? Възпламеняваха се в мене мисли, които не са мои... и които той само можеше да предизвиква.
Живееше душевното му битие
във моята душа... И подмладен видях го да се съзерцава сам в духовно заблуждение и скверно да мъмри плодовете на духа си... – – – – Ала защо го изживявам аз?
към текста >>
във себе си да вижда
битие
то
видях го да се съзерцава сам в духовно заблуждение и скверно да мъмри плодовете на духа си... – – – – Ала защо го изживявам аз? Духовният изследовател бива
във себе си да вижда битието
на другите души не твърде често! – – – – От Бенедикт съм чувал не веднъж, че е възможно само за човек – за кратко време, – който е избран
към текста >>
със земно
битие
, не би могла
защото на нещата същността не искаше с понятия да схваща. По този път да се стремя желая. А работата ви, която иска да свързва ясновидска сила
със земно битие, не би могла
да изкушава повече Капезий. (Той излиза.) МАРИЯ Така се случва с хората, когато по-висшият им аз в духовен сън
към текста >>
напуска
битие
то си реално.
За този буден сън не знаят нищо. Така изглеждат будни всички хора, понеже непрестанно спят. А ясновидецът пък спи тогава, когато устремен към тази будност,
напуска битието си реално.
От нас ще се отдалечи Капезий. Сега от целите ни го отвлича не само мимолетната му воля, а състоянието му тъй също. Не действа той, когато ни оставя.
към текста >>
с душевната си същност
битие
то.
те свързват праначало с праначало, с покълващи всемирни сили сродни, на сферите в духа целта посочват. Такива възгледи ще те усилят в душевните вълнения да свържеш
с душевната си същност битието.
– – – – Духът ми повели да ти го кажа. Какво съзнаваш, чуй, макар все още с душевността си да не си го свързал. ЙОХАН (ясно показващ, че е готов да вземе твърдо решение)
към текста >>
активно
битие
да бъде,
като любяща светлина в блажено зреене. Затоплят нежно, нагорещяват силно, щом ставащото иска
активно битие да бъде,
та битието да очарова души, отдадени със обич на светлината лъчезарна. АСТРИД
към текста >>
та
битие
то
в блажено зреене. Затоплят нежно, нагорещяват силно, щом ставащото иска активно битие да бъде,
та битието
да очарова души, отдадени със обич на светлината лъчезарна. АСТРИД Живота те тъкат –
към текста >>
ще ти дари блажено
битие
.
навежда се, за да опази Йохан. Желае тя да те освободи от омагьосания кръг, когато от чувстването му желаеш ти за себе си да вземеш туй, което
ще ти дари блажено битие.
Аз искам да те свържа със стихии, които несъзнателно работят в световни ширини и постоянно на будната душа убягват. Тъй ще можеш с духовете на Земята
към текста >>
щом знаещото свое
битие
в световни ширини и постоянно на будната душа убягват. Тъй ще можеш с духовете на Земята ти форми да твориш, лъчисти сили да пръскаш с огнените духове,
щом знаещото свое битие
пожертваш ти за волята, която сияе ярко без човешка мъдрост. Туй знание, наполовина твое, от Луцифер ще можеш да опазиш и смислено да служиш на Томасий.
към текста >>
към
битие
то ти да се стреми и
Туй знание, наполовина твое, от Луцифер ще можеш да опазиш и смислено да служиш на Томасий. Желая от душата му да взема за теб това, което ще го кара
към битието ти да се стреми и
духовен освежаващ сън му дава. ЛУЦИФЕР Не може никога тя красота да ти дари, защото аз самият се осмелявам да ѝ я отнема.
към текста >>
запазваш изживяно
битие
,
Нима е само образ онова, което отразява се чрез мен? ДРУГАТА ФИЛИЯ Да, образ жив, поставен във живота, додето в себе си все още ти
запазваш изживяно битие,
което заглушаваш, но все още във себе си не можеш да надмогнеш. Пробуждането ти мираж е, Йохан, додето сянката освободиш, защото ти сега живот магичен
към текста >>
97.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
за
битие
то в тези светове,
духа, това сега аз мога само. Ако поискам да се натоваря със външни действия, за да внеса духовното в сетивния живот, причината ще трябва аз да схвана
за битието в тези светове,
чиято същност в мене досега не е добила пълната реалност. От мировото битие аз мога развилото се в мен да виждам само. Как мога да творя за други хора,
към текста >>
От мировото
битие
аз мога
духовното в сетивния живот, причината ще трябва аз да схвана за битието в тези светове, чиято същност в мене досега не е добила пълната реалност.
От мировото битие аз мога
развилото се в мен да виждам само. Как мога да творя за други хора, щом в творчеството си на мен самия единствено се наслаждавам аз? ЩРАДЕР
към текста >>
така че собственото
битие
единствено се наслаждавам аз? ЩРАДЕР Твърдите, ако правилно разбирам, че само собствената същност може във всяка дейност да се отпечата,
така че собственото битие
на външната сетивност се предава? КАПЕЗИЙ Така е, щом с душевния си свят на непозната същност се натъквам. Че мога да проникна в друга същност,
към текста >>
Но в сънно
битие
преобрази
и често осмеляваш се да казваш, но въпреки това сънуваш само. Дари съня си със живота, който (Явява се Ариман.) от сферите духовни ти поднасям.
Но в сънно битие преобрази
това, което можеш да получиш чрез мисленето от сетивността. Капезий, но и Феликс те задържат далеч от светлината на духа, която те съзират; тъмна пропаст
към текста >>
98.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
във мировото
битие
.
към първо ясновидство, аз видях духовно Щрадер и Капезий ясно и образно, макар на друга възраст. Видях аз как последствията мощни на мисленето им се разпростират
във мировото битие.
Но всичко това така добре ми е известно и само не го разпознах, когато видях го чрез Капезий. Спеше в мен
към текста >>
99.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Изчезва светещото
битие
Те в земния живот за теб ще цъфнат – душата ти ще търси цветовете, на същността си тя ще се любува, копнежите си радостно ще следва. ДУШАТА НА ФЕЛИКС БАЛДЕ (с поглед, насочен към групата на гномите)
Изчезва светещото битие
в далечината и към дълбините в мъгляви образи се носи то – тъй иска тежест да си придаде. ДУШАТА НА ХИЛАРИЙ (превърната в подобен на човешкия образ на стоманено синьосивите духове на стихиите; с по-малко наведена глава; с крайници, подобни на човешките) Мъглата на желанията – тя е
към текста >>
мисловно
битие
ти изтъкаваш
тъй иска тежест да си придаде. ДУШАТА НА ХИЛАРИЙ (превърната в подобен на човешкия образ на стоманено синьосивите духове на стихиите; с по-малко наведена глава; с крайници, подобни на човешките) Мъглата на желанията – тя е на земната звезда отблясък, хвърлен в духовните простори; в този свят
мисловно битие ти изтъкаваш
от вещество душевно за звездата: за теб мъгляво, мимолетно дело. За себе си това са същества, които чувстват се душевно плътни. Творят те на Земята с миров ум
към текста >>
звукът, а радостта на
битие
то.
за тях сам да се грижиш по-нататък. Но на Земята щеше да ги мразиш. ДУШАТА НА ЩРАДЕР (образ, от който е видима само главата, жълтозелена аура с червени и оранжеви звезди, отдясно, отдалечена от Душата на Феликс Балде) Слова, приемащи се в звук и ехо, изглеждат смислени, ала изчезва
звукът, а радостта на битието.
обхваща ехото. В каква посока желае да поеме то сега? ДРУГАТА ФИЛИЯ (като копие на Луцифер, но липсва лъчезарящото свойство на долната и горната дреха. Вместо меч нещо като кама и вместо планета – червено кълбо, подобно на плод)
към текста >>
към мястото, където
битие
В каква посока желае да поеме то сега? ДРУГАТА ФИЛИЯ (като копие на Луцифер, но липсва лъчезарящото свойство на долната и горната дреха. Вместо меч нещо като кама и вместо планета – червено кълбо, подобно на плод) Оттегля се, копнеейки за тежест,
към мястото, където битие
сияейки изчезва и прониква в мъгливи образи във дълбини. Запазиш ли ума му в твойто царство, аз силата в мъглата ще ти нося; ти на Земята пак ще я откриеш.
към текста >>
Блажено звездно
битие
излъчвам
чрез знанието волята ти те. Сега аз искам да я поверя на мировата светлина, в която създават топлина за същността ти. АСТРИД (ангелоподобен образ, светловиолетова дреха със сини криле)
Блажено звездно битие излъчвам
към съществата, за да го сгъстяват във форми; земното ти тяло те ще заздравят, от знание далеч, но близо до сърдечните стремежи. ЛУНА (строен ангелоподобен образ, синьочервена дреха с оранжеви криле)
към текста >>
разлъченото
битие
световно.
сияе вече, чувстваща се топло, и се надига блясък от сребро студен, като разпръсва мисли вред. Избухвай, страстен порив на Меркурий, избухвай още и обедини ми
разлъченото битие световно.
– – – – Усещам, че отново само част представя се от образа ми, който от мирова духовна мощ създавам. (Ариман си отива.)
към текста >>
на
битие
то ми дарява...
излъчващ милост, действащ благодатно, живота ми не е докосвал още, откакто се откъснах от Земята. На мъдрост топъл блясък той излъчва и проясняващата светлина
на битието ми дарява...
Успея ли да изтъка в единство във мене образа, аз ще постигна какво моята душа жадува. Но не познавам силата, която да може да направи този образ
към текста >>
на личното ти
битие
... Затуй
живот. ДРУГАТА ФИЛИЯ На образа е позволено до теб по-близо да се приближи, но не и да проникне в областта
на личното ти битие... Затуй
страстта му към живота ти задържай, така че да намериш пак Земята, преди той в същността ти да се влее. ДУШАТА НА КАПЕЗИЙ Какво ще му дължа, предчувствам, щом
към текста >>
на земното ти
битие
, когато
Чрез силата си той ще посади в обвивката на твоята душа духовно трансформирания образ на корени мисловни, чрез които ще трябва смисълът да се разбули
на земното ти битие, когато
Сатурн отново ще те понесе. ДУШАТА НА КАПЕЗИЙ Туй указание, което ти ми даваш, трябва да ме води, щом за мен Сатурн един ден засияе.
към текста >>
за земно
битие
да изоставят
ЛУЦИФЕР В душите искам още да събудя духовния им поглед в светове, чиято светлина им носи болка, преди да могат слънчевото време
за земно битие да изоставят
със нови сили. Болката във тях съмнението трябва да събуди. Желая аз сега да призова душевни сфери, за които те
към текста >>
в това духовно
битие
.
Потискате ми мировата област със земно утежнени гъсти сфери. Ако себесъзнанието още засилите, във вас не ще сияе и слънчевото мое същество
в това духовно битие.
МАРИЯ За вас той беше чужд, когато за последно е трябвало да облечете дреха от земно вещество.
към текста >>
сияйно
битие
, така че те
Почувствайте най-вътрешния подтик, ще преживеете тъй близостта му. ДУШАТА НА ФЕЛИКС БАЛДЕ Звучат слова от чужди светове, но тяхното звучене не поражда
сияйно битие, така че те
за мен не са действителни напълно. ДУШАТА НА ЩРАДЕР Едно сияйно същество е дейно там, на брега духовен, но за мен остава то напълно мълчаливо,
към текста >>
100.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в основите на
битие
то може,
отминалото земно мислене... Човешки образ... Така го виждам земно. Отеква чутото отдавна тук: „От Бог човешката душа възникна;
в основите на битието може,
умираща, тя да се потопи, и ще изтръгне нявга от смъртта духа.“ (По време на последните изречения се явяват Луцифер и Душата на Томасий.) ДРУГАТА ФИЛИЯ Тук носи образът звучащ мощ дейна
към текста >>
Те ще пробудят в
битие
то земно
разгърна вярно на Земята. Искам за теб в душевна мощ да го превърна. Блещукащата светлина на сенчестите същества приема от мен към теб насочените думи.
Те ще пробудят в битието земно
каквото вечно трябва да обмислят. Покаянице в сферите духовни, нагоре към звездите отправи се; за делото ти демони копнеят, фантазия от него да излъчват
към текста >>
в звук, който в земното си
битие
доведена от Луцифер, откривам. Каквото във душата ми е скъпо, желая да го съзерцавам аз и съзерцавайки, да го изказвам, та за душата в звук да се оформи,
в звук, който в земното си битие
да може да почувства в същността си и с обич да го изживява тя. Какво в душевни глъбини съзирам? Възвишен писмо от пламък свети! Пламти любов към светлата душа
към текста >>
във мировото
битие
, додето
от рухването мъдрост да почерпи. АСТРИД На бури и светкавици мощта желая аз да съхраня, та те запазени да могат да останат
във мировото битие, додето
Сатурн се наклони пак към душата. ДУШАТА НА МАРИЯ Изчакващ, звездното блаженство чувствам, в потока времеви навлизам в него. И творчески в царуващата милост
към текста >>
НАГОРЕ