Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
Намерени са резултати от
438
текста в
5
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
творчес
'.
На страница
1
:
236
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Аз виждах в Гьоте една личност, която чрез особеното духовно отношение, в която тя беше поставила човека към света, беше също в състояние да включи природопознанието по един правилен начин в общата област на човешкото
творчес
тво.
Той виждаше в светогледа, който дошлата след Гьоте епоха на естествената наука беше донесла, едно падение от духовната висота, на която беше стоял Гьоте. Задачата, с която бях натоварен чрез издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, беше обширно охарактеризирано в този предговор. За мене тази задача включваше едно обяснение с естествената наука от една стана, с целия Гьотев светоглед от друга страна. Тъй като трябваше да изляза пред публичността с едно такова обяснение, аз трябваше да доведа до един завършек всичко, което си бях извоювал дотогава като светоглед.... Начинът на мислене, който владееше естествената наука от началото на нейното голямо влияние върху цивилизацията на 19-ти век, ми се стори неподходяща да се стигне до едно разбиране на онова, към което Гьоте се беше стремил за естествената наука и го беше постигнал до висока степен.
Аз виждах в Гьоте една личност, която чрез особеното духовно отношение, в която тя беше поставила човека към света, беше също в състояние да включи природопознанието по един правилен начин в общата област на човешкото творчество.
Начинът на мислене на епохата, в която аз се бях врастнал, ми се стори подходящ да развива идеи само върху неживата природа. Аз го считах за безсилен да пристъпи с познавателните сили към оживената природа. Казах си, че за да се добият идеи, които могат да доставят познания за органическия свят, е необходимо да бъдат първо оживени самите понятия на ума подходящи за неорганичната природа. Защото те ми изглеждаха мъртви и поради това подходящи за схващането само на мъртвото. Как идеите бяха оживени в духа на Гьоте, как те бяха станали идейните форми, това се опитах аз да изложа за едно обяснение на Гьотевия възглед за природата.
към текста >>
2.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Единствено тези последните са съставният принцип,
творчес
кият принцип в растението.
Тук изпъква още една друга разлика на Гьотевото схващане от Дарвиновото, а именно когато се вземе предвид, как се застъпва Дарвиновото схващане*/*Тук ние имаме по-малко предвид еволюционната теория на онези природоизследователи, които стоят на почвата на сетивния емпиризъм, а напротив теоретичните основи, принципите, които са били поставени на основите на Дарвинизма. Преди всичко Йенската Школа начело с Хекел; в този първостепенен дух дарвиновото учение е намирало несъмнено с цялата си едностранчивост своето последователно развитие. Това последното приема, че външните условия действат като механически причини върху природата на един организъм и го изменят съответно с това. При Гьоте отделните изменения са проява на организма, който притежава при себе си способността да приеме разнообразните форми и в определен случай приема онази форма, която е най-съответстваща на условията на външния свят, които го заобикалят. Тези външни условия са само повод вътрешните формиращи сили да се изявят по един определен начин.
Единствено тези последните са съставният принцип, творческият принцип в растението.
Ето защо на 6 септември 1787 година*/*Пътуване в Италия) Гьоте го нарича също ev xainay /едно и всичко/ на растителния свят. А когато сега пристъпим към това първично растение, върху него можем да кажем следното. Живият организъм е едно завършено в себе си цяло, което създава своите състояния от себе си. Както в разположението един до друг на членовете така и в редуването по време на състоянията на едно живо същество съществува едно взаимоотношение, което ни се явява обусловено от достъпните за сетивата свойства на членовете, на частите, нито от механично-причинната обусловеност на по-късното от по-ранното, а което се владее от един по-висш принцип, стоящ над частите и състоянията. Самата природа на цялото обуславя, защото определено състояние да се яви първо, друго някое последно; а също и редуването на средните състояния е определено в идеята на цялото; предишното е зависимо от следващото и обратно; накратко, в живия организъм има развитие на едното и другото, един преход от едно състояние в друго, никакъв завършек, никакво приключване на битието на отделната част, а постоянно ставане, развитие.
към текста >>
3.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
А какво друго значи това, освен че ние трябва да търсим нашето щастие само в
творчес
твото, в неуморната дейност: само действащият, а именно безкористното действащият, който със своята дейност не се стреми към никаква награда, изпълнява своето определение.
Що се отнася за тази последна точка, нека се прочете изложеното по-нататък. По отношение на песимизма обаче ще отбележим следното: Това, което Хартман привежда като основание за песимизма, т.е. за възгледа, че нищо в света не може да ни задоволи, че винаги неудоволствието надделява удоволствието, именно това бих искал аз да посоча като щастие на човечеството. Това, което Хартман изнася, за мене то е само доказателство за това, че напразно човек се стреми към щастие. Ние трябва именно да се откажем от един такъв стремеж напълно, и да търсим нашето определение чисто в това, да изпълним безкористно онези идеални задачи, които нашият разум ни предписва.
А какво друго значи това, освен че ние трябва да търсим нашето щастие само в творчеството, в неуморната дейност: само действащият, а именно безкористното действащият, който със своята дейност не се стреми към никаква награда, изпълнява своето определение.
Глупаво е за човека да иска да бъде възнаграден за неговата дейност; не съществува никаква истинска награда. Тук Хартман би трябвало да гради по-нататък. Той би трябвало да покаже, какво може да бъде при такива предпоставки единствената двигателна пружина на нашите действия. Когато перспективата, изгледът на една преследвана цел отпадне, тази двигателна пружина може да бъде само безкористната отдайност на обекта, на който човек посвещава своята дейност, това може да бъде само любовта. Само едно действие от любов може да бъде едно действие.
към текста >>
4.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Голяма грешка е да се твърди, че не идеите са двигателният принцип в
творчес
твото на Гьоте, понеже той прави онази странно известна забележка върху идеите на Фауст.
Колкото и съблазнително да е това: Никога не би искало да ми хрумне да следвам този ред. С това аз да се върна веднъж към Гьотевия символ аз не бих искал да постигна това, което исках: да направя да проличи планът на играта преди заровете да са хвърлени. Нищо не е стояло по-далече от Гьоте, освен това, да изходи по един съзнателен начин от общи понятия. Той винаги изхожда от конкретни факти, сравнява ги, подрежда ги. От това за него се ражда идейната основа на тези факти.
Голяма грешка е да се твърди, че не идеите са двигателният принцип в творчеството на Гьоте, понеже той прави онази странно известна забележка върху идеите на Фауст.
При разглеждането на нещата, след като е изхвърлил всичко случайно, несъществено, за него остава нещо, което е идея в неговия смисъл. Методът, който Гьоте използува, остава и тук даже този, който е изграден върху чистата опитност, в случая когато се издига до идеята. Защото той никъде не оставя да се влее в неговото изследване една субективна прибавка. Той само освобождава явленията от случайното, за да проникне до тяхната по-дълбока основа. Неговият субект няма никаква друга задача, освен да подреди обекта така, че той да издаде своята най-вътрешна страна.
към текста >>
5.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото
творчес
тво и научното изследване могат да се съединят в един дух.
8. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА Който си поставя задачата да опише духовното развитие на един мислител, трябва да ни обясни особената насока на същия по психологичен път от дадените в неговата биография факти. При едно представяне на Гьоте, мислителя, задачата още не изчерпана с това. Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дейност в научната област.
Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото творчество и научното изследване могат да се съединят в един дух.
Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката? Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля? Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката? Ако първото положение би отговаряло на истината, тогава едновременно отдаване на изкуството и науката би имало само значението на едно случайно лично одушевление за двете направления на човешкия стремеж; ние бихме имали работа с един поет, който случайно е и един мислител и много добре би искало да бъде така, че при един малко различен Гьотев път на живота, той да върви само по пътя на изкуството, без да се интерисува ни най-малко и от науката. Тогава двете страни на този човек биха ни интересували по отделно като такива, и двете биха спомогнали може би за един значителен напредък на човечеството.
към текста >>
Те получават закона от само
творчес
ката сила на човешкия дух.
Счита се, че наука и изкуство трябва да бъдат две съвършено противоположни полюса в културното развитие на човечеството. Мисли се, че науката трябва да ни очертае един колкото е възможно по-обективен образ на света, трябва да ни покаже действителността в огледало, или с други думи: Държейки настрана всякакъв субективен произвол тя трябва да се придържа чисто към даденото. За нейните закони меродавен е обективния свят, на него трябва тя да се подчинява. Тя трябва да взема мярката на истинното и погрешното само от обектите на опитността. Според днешното разбиране, съвсем различно трябва да бъде при творението на изкуството.
Те получават закона от самотворческата сила на човешкия дух.
За науката всяка намеса на човешката субективност би било изопачаване на действителността, превишаване на опитността; напротив изкуството израства на почвата на гениалната субективност. Неговите творения трябва да бъдат образи на човешкото въображение, а не огледални образи навъншния свят. Вън от нас, в обективното битие, се намира източникът на научните закони; вътре в нас, в нашата индивидуалност този на естетическите закони. Ето защо последните нямат ни най-малката познавателна стойност, те създават илюзии без и най-малкия фактор на действителността. Който схваща нещата по този начин, той никога не ще добие яснота върху факта, какво отношение има Гьотевата поезия към Гьотевата наука.
към текста >>
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо
творчес
тво срещу своето обективно мислене.
Прекрасното е "една проява на тайствените природни закони, които без неговото появяване биха останали вечно скрити". Един поглед в "Пътуване в Италия" на поета е достатъчен, за да познаем, че това не е някаква фраза, а дълбоко вътрешно убеждение. Когато той казва: " Висшите произведения на изкуството са били създадени от човека едновременно като най-висши произведения на природата според истински и природни закони”. Всичко произволно, съобразено отпада; тук има необходимост, тук е Бог", от това следва, че за него природата и изкуството имат един и същ произход. В тази насока той казва относно изкуството на гърците: "аз предполагам,че те са постъпвали по същите закони, по които самата природа постъпва и по следите на които аз се намирам." А за Шекспир: "Шекспир се сдружава с мировия дух; той прониква света както този дух, и за двамата не е скрито нищо; но докато работата на мировия дух е, да запази тайни преди, даже и след делото, схващането на поета е да издаде тайната като се разбърбори”.
Тук е мястото да припомним също и за изказването относно "радостния период на живота", който поетът дължи на Квантовата "Критика на чистия разсъдък" и който все пак той всъщност дължи на обстоятелството, че видя, как тук "произведенията на изкуствата и телеогичният разсъдък се осветляват взаимно." "Мене ме радваше, казва поетът, че поетичното изкуство и сравнителното прородознание са толкова близо сродни едно с друго, като и двете се подчиняват на същата разсъдъчна способност." В статията: "Знаминателно насърчение чрез една единствена остроумна дума" Гьоте поставя със същото намерение своето обективно поетическо творчество срещу своето обективно мислене.
Така за Гьоте изкуството се явява също така обективно както и науката. Само формата на двете е различна. И двете се явяват като излияние на едно същество, като необходими степени на едно развитие. За него е неприемлив всеки възглед, който отрежда на изкуството или на красивото едно изолирано място вън от общия образ на човешкото развитие. Така той казва: " В областта на естетиката не е добре, когато се казва: Идеята за красивото; чрез това красивото се изолира, което не може да бъде мислено изолирано" или: " Стилът почива на най-дълбоките основи на познанието, върху същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и уловими форми.
към текста >>
6.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче за самото човешко действие не може да има никаква наука; защото то е безусловно, продуктивно,
творчес
ко.
Не се пита: - Какво трябва да върши човекът? А: - Що е това, което той върши, по неговата вътрешна същина? И с това пада онази разделяща стена, която разделя всяка наука на две сфери: В едно учение за съществуващото и в едно такова за това, което трябва да бъде. Както всички други науки етиката също е едно учение за съществуващото. В това отношение единната черта минава през всички науки, а именно, че те изхождат от нещо дадено и преминават към условията на това дадено.
Обаче за самото човешко действие не може да има никаква наука; защото то е безусловно, продуктивно, творческо.
Юриспруденцията не е никаква наука, а само един сборник от бележки на онези правни навици, които са присъщи на една народностна индивидуалност. Обаче човекът не принадлежи само на себе си; той принадлежи като член на две по-висши цялости. Първо той е член на своя народ, с който го свързват общи обичаи, общ културен живот, един език и общи възгледи. След това той е също един гражданин на историята, отделен член във великия исторически процес на развитието на човечеството. Чрез тази двойна съпринадлежност към едно цяло неговото свободно действане изглежда възпрепятствано.
към текста >>
7.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно
творчес
ко изживяване.
Той е стигнал дотам, да вижда даже във възприятията на сетивата само вътрешни изживявания, които в самите себе си не издават никаква сила, чрез която би искала да им се гарантира съществуване и трайност в действителността. Чувствува се, колко много зависи от това, да се намери в себесъзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата.
Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване.
Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването?
към текста >>
Така тя чувства
творчес
кото още в дейността на окото.
Обаче в изследването, което е възбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да се потопи човек с Аза в един свят, който може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове.
Така тя чувства творческото още в дейността на окото.
Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси.
към текста >>
Но щом окото произвежда само
творчес
ки цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята
творчес
ка сила?
Който търси обяснение на това състояние на нещата, може да го начина, по който душевното същество, откъснато от външната действителност чрез развитието на философията, се е поставило към тази действителност. То се чувства заобиколено от един свят, който му се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е стигнала до проява внимание и към нейната самостоятелност, към нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувства като една неопровержима истина, че някаква светлина никакъв цвят не може да се изяви без едно око усещащо светлина и цветове. Така тя чувства творческото още в дейността на окото.
Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила?
А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си.
към текста >>
Човешката душа може да създаде своите познания само само
творчес
ки в себе си.
Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на философията -, къде ще намеря аз нещо, което съществува в себе си, което дължи своето съществуване не само на моята творческа сила? А щом вече откровенията на сетивата се прояви на собствената сила на душата: не трябва ли до още по-висока степен мисленето да бъде тази, която иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли осъдено това мислене да създава образи на представите, които се коренят в характера на душевния живот, но които никога не могат да крият в себе си нещо, което гарантира с известна сигурност проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси изникват навсякъде от по-новото развитие на философията. Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси.
Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си.
Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност? Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност.
към текста >>
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието само
творчес
ките произведения на душата към тази действителност?
Докато хората вярват, че в света, който се разкрива чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същина, те не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез горепосочените въпроси. Човешката душа може да създаде своите познания само самотворчески в себе си. Това е едно убеждение, което оправдано се е развило от предпоставките, които бяха описани в главата на тази книга "Светът като илюзия" и при описанието на мислите на Хамерлинг. Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност.
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност?
Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”.
към текста >>
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава само
творчес
ки в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният.
Но тогава, щом човек изповядва това убеждение, той не може да премине определена опасна пречка на познанието, освен като си представи: Светът на сетивата съдържа истинските основи на своето съществуване в себе си; и с това, което самата душа създава, той трябва някакси да изобразява нещо, което се намира вън от душата. Само едно познание може да изведе над тази опасна пречка, което схваща с духовното око, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя чрез своята собствена същност като една завършена в себе си действителност, а като нещо незавършено, някакси като една половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност? Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация.
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният.
Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
към текста >>
Когато след това разгърне своя само
творчес
ки вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието.
Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”. Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа. Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието.
Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
към текста >>
Това което човекът създава само
творчес
ки в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата.
Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата. Обаче техният илюзионен характер /или тяхното чисто явление/ се дължи на това, че първо душата им е отнела това, което им принадлежи. Но когато човек не спира при първото възприемане на нещата, в познанието той им добавя това което разкрива вече тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което по отношение на тях е един недействителен елемента преди познанието тя им е отнела нещо, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задачата на философията ще бъде да разбере, че явният за човека свят е една илюзия, преди той да застане познавайки пред него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност.
Това което човекът създава самотворчески в познанието, се явява преди това като едно вътрешно откровение на душата, понеже, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата.
Той не може още да види в нещата това, когато отначало само застава срещу тях. В познанието той си разкрива самодействуващо това, което отначало е скрито. Но когато човек счита, че това което първо е възприел, е една действителност, тогава създаденото в акта на познанието ще му се яви така, като че той самият го е прибавил към тази действителност. Познае ли, че трябва да търси в нещата това, което той привидно сам е създал, и че той самият го е държал първо далече от своя поглед върху нещата, тогава той ще почувствува, как познанието е един действителен процес, чрез който душата се сраства прогресивно с мировото битие, чрез който тя разширява своето вътрешно изолирано изживяване до изживяването на света. В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено.
към текста >>
8.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
А. ПОЗНАНИЕ И ХУДОЖЕСТВЕНО
ТВОРЧЕС
ТВО……..........75
А. УВОД: ДУХ И ПРИРОДА………………………………............66 Б. ПСИХОЛОГИЧЕСКО ПОЗНАНИЕ……………………….........68 В. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА…………………………………........71 Г. ОПТИМИЗЪМ И ПЕСИМИЗЪМ……………………….............74 9. ЗАКЛЮЧЕНИЕ………………………………………………..........75
А. ПОЗНАНИЕ И ХУДОЖЕСТВЕНО ТВОРЧЕСТВО……..........75
В 1883 година Йосеф Кюршнер ме покани да изготвя за издаване естествено-научните трудове на Гьоте в устроената от него "Германска национална литература", като напиша към тях съответните уводи и подходящи обяснения. За мене тази задача включваше от една страна едно обяснение с естествената наука, а от друга страна с целия светоглед на Гьоте. Тъй като трябваше да изляза пред читателите с едно такова обяснение, аз трябваше да доведа до определен завършек всичко, което си бях изработил дотогава като светоглед. За първи том на естествено-научните трудове на Гьоте трябваше първо да разработя неговите идеи за метаморфозите. Начинът на мислене, който нарушаваше в естествената наука от началото на нейното голямо влияние върху цивилизацията на 19-то столетие, ми се стори неподходящ за добиване едно разбиране на това, към което Гьоте се беше стремил за познанието на природата и беше постигнал до висока степен.
към текста >>
9.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Едната се беше насочила към
творчес
твото на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това
творчес
тво.
1. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ Тази теория на познанието в Гьотевия светоглед бе написана от мене в средата на 80-те години на миналото столетие. Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности.
Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество.
Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество. Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил. От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света. От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същността на познанието, които съществуваха в това време. В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека.
към текста >>
Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето
творчес
тво, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество.
1. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ Тази теория на познанието в Гьотевия светоглед бе написана от мене в средата на 80-те години на миналото столетие. Тогава в душата ми живееха две мисловни дейности. Едната се беше насочила към творчеството на Гьоте и се стремеше да изгради възгледа за света и живота, който се изявява като двигателна сила в това творчество.
Аз имах впечатлението, че във всичко, което Гьоте беше дал на света със своето творчество, със своето изследване и със своя живот, царуваше пълното и чисто човешко естество.
Никъде в по-ново време аз не намерих онази вътрешна сигурност, хармонична завършеност и онова чувство за истината, за действителността по отношение на света, който Гьоте беше проявил. От тези мисли трябваше да бликне също и признанието на факта, че също и начинът, по който Гьоте се отнасяше към познанието, произлизаше от същността на човека и света. От друга страна моите мисли живееха във философските възгледи, върху същността на познанието, които съществуваха в това време. В тези възгледи познанието застрашаваше да се вплете и обвие в собственото същество на човека. Отто Либман, остроумният философ, беше изказал изречението: Съзнанието на човека не може да излезе вън от своите собствени граници.
към текста >>
Обаче сега при изследването на Гьоте ми стана ясно, как моите мисли водят до един възглед за същността на познанието, който изпъква навсякъде в
творчес
твото на Гьоте и неговото отношение към света.
Никак не ми беше лесно да премина над хода на мислите на тогавашните философи. Обаче моята светеща звезда беше произведеното напълно чрез само себе си признание на факта, че човекът може да на себе си вътрешно като независим от тялото дух, пребиваващ в един духовен свят. Преди моите съчинения върху естествено-научните трудове на Гьоте и преди тази теория на познанието аз написах една малка статия върху атомизма, която не бе напечатана никога. Тя беше държана в посоченото направление. Спомням си, каква радост ми достави, когато Фридрих Теодор Вишер, на когото изпратих статията, ми писа няколко думи изразяващи неговото съгласие с написаното от мене.
Обаче сега при изследването на Гьоте ми стана ясно, как моите мисли водят до един възглед за същността на познанието, който изпъква навсякъде в творчеството на Гьоте и неговото отношение към света.
Аз открих, че моите гледища ми дадоха една теория на познанието, която е тази на Гьотевия светоглед. През 80-те години на миналото столетие аз бях препоръчан от Карл Юлиус Шрьоер, моят учител и бащински приятел, да напиша уводите към естествено-научните трудове на Гьоте за "Националната литература" на Кюршнер и да се погрижа за издаването на тези трудове. В тази работа проследих познавателния живот на Гьоте във всички области, в които той беше проявил своята дейност. Все по ясен ми стана в подробности фактът, че моят собствен възглед ме поставяше в една теория на познанието на Гьотевия светоглед. И така аз написах тази теория на познанието през време когато извършвах горепосочената работа.
към текста >>
10.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено
творчес
тво.
Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен. Така се обясняват споровете между многото светогледи. Ако сега едно такова едностранчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото. Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане. Философското чувство и разбиране, което е един съществен елемент в организма на Гьотевия гений, има значение също и за неговите литературни творби.
Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество.
Поетическите творения на Гьоте и на Шилер са немислими без стоящ на тяхната основа светоглед. При това у Шелера се касае повече на неговите оформени принципи, а у Гьоте за начина как той разглежда нещата. Но че най-великите поети на нашия народ не можаха да минат без философския елемент на върха на тяхното творчество, това свидетелства повече отколкото всичко друго за факта, че този философски елемент е един необходим член в историята на развитието на човечеството. Именно опирайки се на Гьоте и на Шилер ще не бъде възможно да откъснем нашата централна наука от нейната катедрена самотност и да я включим в останалото развитие на културата. Научните убеждения на нашите класици са свързани с хиляди нишки за другите техни стремежи, те са такива, каквито ги изисква културната епоха, която ги е създала.
към текста >>
Но че най-великите поети на нашия народ не можаха да минат без философския елемент на върха на тяхното
творчес
тво, това свидетелства повече отколкото всичко друго за факта, че този философски елемент е един необходим член в историята на развитието на човечеството.
Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане. Философското чувство и разбиране, което е един съществен елемент в организма на Гьотевия гений, има значение също и за неговите литературни творби. Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество. Поетическите творения на Гьоте и на Шилер са немислими без стоящ на тяхната основа светоглед. При това у Шелера се касае повече на неговите оформени принципи, а у Гьоте за начина как той разглежда нещата.
Но че най-великите поети на нашия народ не можаха да минат без философския елемент на върха на тяхното творчество, това свидетелства повече отколкото всичко друго за факта, че този философски елемент е един необходим член в историята на развитието на човечеството.
Именно опирайки се на Гьоте и на Шилер ще не бъде възможно да откъснем нашата централна наука от нейната катедрена самотност и да я включим в останалото развитие на културата. Научните убеждения на нашите класици са свързани с хиляди нишки за другите техни стремежи, те са такива, каквито ги изисква културната епоха, която ги е създала.
към текста >>
11.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на Дарвин, нарече една "въплътена
творчес
ка мисъл на Бога".
Няма значение, че думата тип може да означава според своето езиково развитие каквото и да е друго; ние я употребяваме в този смисъл на Гьоте и при това никога не разбираме нищо друго освен даденото. Този тип не е развит в неговото съвършенство в никой отделен организъм. Само нашето разумно мислене е в състояние да го овладее, като го извлича като общ образ от явленията. Следователно типът е идеята на организма: Животинското в животното, общото растение в специалното. Под този тип не трябва да си представяме нещо сковано.
Той няма абсолютно нищо общо с това, което Агасиз, забележителния противник на Дарвин, нарече една "въплътена творческа мисъл на Бога".
Типът е нещо изцяло течно, от което могат да бъдат извлечени всички особени видове и родове, които можем да считаме като подтипове, като специализирани типове. Типът не изключва теорията на произхода. Той не противоречи на факта, че органическите форми се развиват една от друга. Той е само логическият протест срещу това, че органическото развитие преминава чисто в явяващите се поред, фактически (сетивно възприемаеми) форми. Той е онзи, който установява връзката в това безкрайно разнообразие.
към текста >>
12.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
А. ПОЗНАНИЕ И ХУДОЖЕСТВЕНО
ТВОРЧЕС
ТВО
9. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
А. ПОЗНАНИЕ И ХУДОЖЕСТВЕНО ТВОРЧЕСТВО
Нашата теория на познанието съблече познанието от чисто пасивния характер, с който то често е облечено, и го обясни като дейност на човешкия дух. Обикновено се вярва, че съдържанието на науката е нещо взето отвън: Мисли се, че на науката може да се осигури обективност дотолкова по-голяма степен, колкото повече духът се въздържа от всякаква прибавка към разглеждания материал. Нашето изложение показа, че и истинското съдържание на науката въобще не е възприеманата външна материя, а схванатата в духа идея, която ни въвежда по-дълбоко в процесите на света отколкото всяко разлагане и наблюдение на външния свят само като опитност. Идеята е съдържание на науката. По отношение на пасивно приетото възприятие науката е следователно продукт на дейността на човешкия дух.
към текста >>
С това ние приближихме познанието до художественото
творчес
тво, което е също така едно дейно произведение на човека.
Нашата теория на познанието съблече познанието от чисто пасивния характер, с който то често е облечено, и го обясни като дейност на човешкия дух. Обикновено се вярва, че съдържанието на науката е нещо взето отвън: Мисли се, че на науката може да се осигури обективност дотолкова по-голяма степен, колкото повече духът се въздържа от всякаква прибавка към разглеждания материал. Нашето изложение показа, че и истинското съдържание на науката въобще не е възприеманата външна материя, а схванатата в духа идея, която ни въвежда по-дълбоко в процесите на света отколкото всяко разлагане и наблюдение на външния свят само като опитност. Идеята е съдържание на науката. По отношение на пасивно приетото възприятие науката е следователно продукт на дейността на човешкия дух.
С това ние приближихме познанието до художественото творчество, което е също така едно дейно произведение на човека.
Но същевременно ние изтъкахме и необходимостта да изясним тяхното взаимно отношение. Както познавателната така и художествената дейност почиват на това, че от действителността като произведение човекът се издига до нея като произвеждащ фактор; че от създаденото той се издига до създаването, от случайността до необходимостта. Докато външната действителност постоянно ни показва само едно създание на творящата природа, в духа ние се издигаме до единството на природата, която ни се явява като творец. Всеки предмет на действителността ни представя една от възможностите, от безкрайните възможности, които лежат скрити в лоното на творящата природа. Нашият дух се издига до съзерцаването на онзи извор, в който са съдържат всички тези възможности.
към текста >>
13.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Висшата дейност на човека, неговото духовно
творчес
тво, се включва с това органически в общия миров процес.
Следващите изследвания трябва да дойдат в помощ на посочения недостатък. Тези изследвания искат да изобразят но това, което познавателната способност не може, както стори това Кант. Тяхната цел не е такава, а напротив да докажат, каква може действително тази способност. Резултатът от тези изследвания е, че истината не представлява, както обикновено се разбира, едно идеално отражение на нещо реално, а е свободно създание на човешкия дух, създание, което въобще не би съществувало никъде, ако ние сами не го бихме произвели. Задачата на познанието не се състои в едно повторение във форма на понятия на нещо вече съществуващо на друго место, но в създаването на една съвършено нова област, която единствена заедно с дадения ни по сетивен начин свят ни дава пълната действителност.
Висшата дейност на човека, неговото духовно творчество, се включва с това органически в общия миров процес.
Без тази дейност мировият процес би бил напълно немислим като завършено в себе си цяло. По отношение на мировия процес човекът не е празен зрител, повтарящ образно в пределите на своя дух това, което става в космоса без неговото действие, той е деен сътворец на мировия процес; а познанието е най-висшият член в организъма на вселената. Важно последствие на такова въззрение за законите на нашите постъпки, за нашите нравствени идеали е това, че те трябва да се разглеждат не като отражение на нещо, намиращо се вън от нас, а като нещо, намиращо се в самите нас. С това се отстранява също така и властта, която би трябвало да считаме като диктуваща нашите нравствени закони. Ние не знаем за някакъв "категорически императив" подобен на глас от отвъдния свят, който би ни предписал, кое следва да вършим и кое да не вършим.
към текста >>
14.
03. ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО СЛЕД КАНТ.
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето
творчес
тво, а се ползува от тях по чувство, по усет.
Съществува наивност на чувствата и желанията също така, както и такава на представите и мисленето в най-широкия смисъл на тази дума; по-нататък съществува наивност на изразяването на тези вътрешни състояния, противоположно на надаването и изменението на това изразяване, предизвикана от съображенията и размисъла. Наивността не се поддава, поне съзнателно на влиянието на производното, разумното и предписаното; тя, както изразява това самата дума......, се явява във всички области безсъзнателна импулсивна, инстинктивна, демоническа". Изхождайки от тези положения искаме да определим по-точно понятието за наивното. Във всяка деятелност, която извършваме, се вземат под внимание две неща: самата деятелност и познанието на нейните закономерности. Ние можем всецяло да се потопим в първата, без да питаме за втората.
В такова положение се намира художникът, който не е проникнал със своята мисъл в законите на своето творчество, а се ползува от тях по чувство, по усет.
Него ние наричаме наивен. Обаче съществува особен род самонаблюдение, което си задава въпроса относно законите на собствените действия в което заменя, току-що описаната наивност със съзнанието, че знае с точност пределите и правомерността за това, което върши. Такъв род самонаблюдение ще наречем критическо. Смятаме, че по този начин изразихме по-добре смисъла на това понятие, както то с по-малко или повече ясно съзнание е добило право на гражданство във философията от времето на Кант. Съобразно с това, критическото обмисляне се явява като противоположност на наивността.
към текста >>
15.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето
творчес
тво.
/* Тук изцяло са изпуснати само уводните изречения (в първото издание) към тези размисли, тъй като днес ми изглеждат съвсем несъществени. Но казаното по-нататък и сега ми се струва необходимо за споделяне, въпреки или именно заради природонаучната мисловна нагласа на нашите съвременници. - Б. а./ Само истината може да ни вдъхне увереност при разгръщане на индивидуалните сили. Силите на изтерзания от съмнения са парализирани.
В един загадъчен за него свят той не може да намери цел за своето творчество.
Ние вече не желаем повече само да вярваме; ние искаме да знаем. Вярата изисква признаването на истини, които ние прозираме напълно. А когато не прозираме нещо напълно, то се противи на индивидуалното, което иска да преживее всичко в съкровените си дълбини. Удовлетворява ни единствено знанието, което не се подчинява на никаква външна форма, а произтича от вътрешния живот на личността. Ние не желаем също такова знание, което веднъж завинаги е залегнало в сковани школски правила и се пази в компендиуми, валидно за всички времена.
към текста >>
16.
Съдържание
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Рудолф Щайнер – живот и
творчес
тво
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900) 2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900) 3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900) НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ Бележки
Рудолф Щайнер – живот и творчество
към текста >>
17.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Протягат
творчес
ка ръка към бъдещето и всичко, което е и е било, им става средство, инструмент, чук.
Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока. Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен. „Същинските философи са обаче повелители и законодатели. Те казват: така трябва да бъде! Първо казват „накъде“ и „за какво“ и определят подготвителната работа за всички философски труженици, за всички превъзмогващи миналото.
Протягат творческа ръка към бъдещето и всичко, което е и е било, им става средство, инструмент, чук.
Тяхното „познание“ е творчество, тяхното творчество е законодателство, волята им е воля за истина, воля за власт. Има ли днес такива философи? Имало ли е вече такива философи? Не трябва ли да има такива философи? “ („Отвъд доброто и злото“, § 211)
към текста >>
Тяхното „познание“ е
творчес
тво, тяхното
творчес
тво е законодателство, волята им е воля за истина, воля за власт.
Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен. „Същинските философи са обаче повелители и законодатели. Те казват: така трябва да бъде! Първо казват „накъде“ и „за какво“ и определят подготвителната работа за всички философски труженици, за всички превъзмогващи миналото. Протягат творческа ръка към бъдещето и всичко, което е и е било, им става средство, инструмент, чук.
Тяхното „познание“ е творчество, тяхното творчество е законодателство, волята им е воля за истина, воля за власт.
Има ли днес такива философи? Имало ли е вече такива философи? Не трябва ли да има такива философи? “ („Отвъд доброто и злото“, § 211) 4.
към текста >>
18.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето
творчес
тво се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение.
Що за идеали са създали тези презрители на реалността? Нека ги видим, идеалите на аскетите, които казват: отвърнете поглед от настоящето и погледнете към от-въдното! Какво означават аскетичните идеали? С този въпрос и с предположенията, с които ни отговаря, Ницше ни кара да погледнем в дълбочина в неговото неудовлетворено от западната по-нова култура сърце. („Към генеалогията на морала“, Трета част)
Когато някой творец, например като Рихард Вагнер, в последния етап на своето творчество се превръща в привърженик на аскетичен идеал, това не е от голямо значение.
Творецът поставя живота си над своите творби. Той гледа отгоре надолу към своите реалности. Той твори реалности, които не са неговата реалност. „Един Омир нямаше да създаде Ахил, един Гьоте - Фауст, ако Омир бе Ахил, а Гьоте - Фауст“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 4) Щом такъв творец започне да приема съществуването си твърде сериозно и пожелае да преобрази себе си и своите лични възгледи в реалност, тогава не е чудно, ако възникне нещо много нереално. Рихард Вагнер напълно преобръща възгледите си за своето изкуство, когато се запознава с философията на Шопенхауер.
към текста >>
Фактът, че Вагнер в последния етап на своето
творчес
тво е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше.
Рихард Вагнер не вярва вече, че изразява действителността в тонове. „Той изговаряше не само музиката, този вентрилоквист на Бога, той изговаряше метафизиката. Чудно ли е, че един ден накрая той изговаряше аскетични идеали!...“ („Към генеалогията на морала“, Трета част, § 5) Ако Вагнер просто бе променил възгледа си за значението на музиката, Ницше нямаше да има причина да го упрекне в нещо. Тогава Ницше можеше да каже високо: освен своите творби Вагнер създаде също така и всевъзможни погрешни теории за изкуството.
Фактът, че Вагнер в последния етап на своето творчество е въплътил в творбите си Шопенхауеровата вяра в отвъдното, че е употребил музиката за прослава на проклятието над реалността, е против вкуса на Ницше.
Но „Случаят Вагнер“ не означава нищо, ако се касае за смисъла на прославянето на отвъдното за сметка на настоящето, ако става дума за значението на аскетичните идеали. Творците не стоят върху собствените си крака. Както Рихард Вагнер е зависим от Шопенхауер, така са били всички творци „във всички времена прислужници на някакъв морал, на някаква философия или религия.“38 Другояче стоят нещата, когато философите пристъпват като презрители на реалността и защитават аскетични идеали. Те го правят, подтиквани от един дълбок инстинкт.
към текста >>
Искат да останат при фактите и не позволяват на
творчес
ката фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ.
Природата им е потънала в мрак. Събитията са воалът на действителността.“ Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват.
Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ.
Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината. Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка. Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото.
към текста >>
На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които
творчес
ката воля си поставя.
Да, аз знам съвсем добре, че понятието за дадено действие и за едно особено действие на съзнанието се цени само от мен, но не и от теб, безкрайния. Ти искаш, защото искаш, моето свободно послушание да има последствия във вечността; не разбирам действието на волята ти, само знам, че то не е подобно на моето. Ти действаш, самата ти воля е дело, но начинът ти на действие е противоположен на този, по който аз мога да мисля. Ти живееш и си, защото знаеш, желаеш и действаш, вездесъщ за ограничения разум. Но ти не си, както бих могъл да си представя, само едно същество във вечността.“56
На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя.
На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна. Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение? “ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни?
към текста >>
Силният търси своята житейска задача в утвърждаването на
творчес
ката си личност.
Тази сънливост аз обезпокоих, когато учех: що е добро и зло, това още никой не знае, освен ако не е творец! Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята. Той твори така, че нещо да е добро или зло.“60 Дори тогава, когато свободомислещият действа съобразно общоприетото, той го прави, защото иска да направи от общоприетите мотиви свои и защото в определени случаи не смята за необходимо да поставя нещо ново на мястото на общоприетото. 22.
Силният търси своята житейска задача в утвърждаването на творческата си личност.
Това търсене го отличава от слабите, които виждат нравствеността в безкористното отдаване на това, което наричат добро. Слабите проповядват безкористност като най-висша добродетел. Ако притежаваха творческа личност, тогава щяха да я утвърждават също така. Силният обича войната, защото се нуждае от нея, за да утвърди творенията си срещу противопоставящите се сили. „Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си!
към текста >>
Ако притежаваха
творчес
ка личност, тогава щяха да я утвърждават също така.
Дори тогава, когато свободомислещият действа съобразно общоприетото, той го прави, защото иска да направи от общоприетите мотиви свои и защото в определени случаи не смята за необходимо да поставя нещо ново на мястото на общоприетото. 22. Силният търси своята житейска задача в утвърждаването на творческата си личност. Това търсене го отличава от слабите, които виждат нравствеността в безкористното отдаване на това, което наричат добро. Слабите проповядват безкористност като най-висша добродетел.
Ако притежаваха творческа личност, тогава щяха да я утвърждават също така.
Силният обича войната, защото се нуждае от нея, за да утвърди творенията си срещу противопоставящите се сили. „Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си! И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви! Трябва да обичате мира като средство за нови войни. Късия мир повече от дългия.
към текста >>
Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната
творчес
ка воля действие като грях, който води до морално наказание.
На него се противопоставя естетиката на силната личност, която вижда в изкуството отражение на действителността, на една по-висша действителност, на която човек се наслаждава по-добре, отколкото на всекидневното. 27. Ницше противопоставя два човешки типа: на слабия и на силния. Първият търси познанието като обективен факт и то трябва да дойде към него от външния свят. Позволява неговото добро или зло да бъдат диктувани от „вечна световна воля“ или от „категоричен императив“.
Той окачествява всяко идващо не от световната воля, а от личната творческа воля действие като грях, който води до морално наказание.
Желае да декларира за всички хора равни права и да определи стойността на човека според външно мерило. И накрая желае да види в изкуството отражение на божественото, послание от отвъдното. Напротив, силният вижда всяко познание като израз на волята за власт. Чрез познанието иска да владее нещата. Знае, че сам е творец на истината, че никой освен самия него не може да създава свое добро и свое зло.
към текста >>
19.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
В индивидуалността владетелят отново се връща в
творчес
кото си нищо, от което е роден.
Човек казва за Бог: „Имена не те назовават.“ Това важи за мен: Никакво понятие не ме изразява, нищо, което се обозначава като моя същност, не може да ме разкрие. Това са само имена. Също се казва за Бог, че е съвършен и няма задача да се стреми към съвършенство. Това се отнася и за мен самия. Владетел съм на силата си и съм такъв тогава, когато се познавам като индивидуалност.
В индивидуалността владетелят отново се връща в творческото си нищо, от което е роден.
Всяко по-висше от мен същество, Бог или човек, отслабва чувството ми за неповторимост и избледнява пред слънцето на това съзнание: възлагам ли на себе си, единствения, делото си, тогава то е възложено на преходния, на смъртния творец, който се самоунищожава, и мога да кажа: Поставих върху нищо своето дело! “ Такъв човек, който разчита само на себе си и твори само от самия себе си, е свръхчовекът на Ницше. 31. Тези мисли на Щирнер можеха да станат подходящ съд, в който Ницше да излее своя богат на усещания живот.
към текста >>
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на
творчес
кото действие на световната воля.
От тези възгледи се оформят при Ницше двете идеи за аполоновото и дионисиевото разглеждане на света71 . Той ги употребява за гръцкия живот на изкуството, който възниква от два корена: от едно изкуство на представата и от друго изкуство на волята. Когато представящият си идеализира своя представен свят и въплътява своите идеализирани представи в творби на изкуството, възниква аполоновото изкуство. Той придава на отделните представни обекти блясъка на вечното чрез това, че отпечатва красотата върху тях. Но той остава в представния свят.
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля.
Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира. Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
към текста >>
И посоченият от Ницше за ученик на Сократ Еврипид72 разрушава трагедията, защото неговото
творчес
тво вече не произлиза, като това на Есхил, от дионисиевите инстинкти, а от критическото разбиране.
33. Според Ницше този момент в развитието на елинската култура настъпва със Сократ. Сократ е враг на всеки инстинктивен и свързан с природните сили живот. За него е важно само това, което разумът може да докаже, което е поучително. Така е обявена война на мита.
И посоченият от Ницше за ученик на Сократ Еврипид72 разрушава трагедията, защото неговото творчество вече не произлиза, като това на Есхил, от дионисиевите инстинкти, а от критическото разбиране.
Вместо отражение на волевите движения на мировия дух, при Еврипид се среща разбираемата връзка на отделните събития в трагичното действие. Не питам за историческото оправдание на тези Ницшеви идеи. Заради тях той е нападнат остро от един класически филолог. Ницшевото описание на гръцката култура може да се сравни с обрисуването, което човек прави за местност, която наблюдава от върха на планина; това е филологическо представяне на описание, което някой пътешественик, посетил всяко отделно кътче, би могъл да даде. От планината много неща се изопачават съгласно законите на оптиката.
към текста >>
И
творчес
кият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек.
Ницше вярва, че в Рихард Вагнер ще открие обновяване на дионисиевия дух. Благодарение на тази вяра той пише през 1876 г. четвъртото от своите „Несвоевременни размишления“: „Рихард Вагнер в Байройт“. По това време той се придържа към значението на диони-сиевия дух, което си е изградил на базата на Шопенха-уеровата философия. Още вярва, че действителността е само човешка представа и отвъд тази представа се намира същността на нещата под формата на праволя.
И творческият дионисиев дух не е бил все още създаващият от самия себе си, а самозабравящият се, разкриващият се в праволята човек.
Образи на властващата праволя, създадени от един отдаден на тази праволя дионисиев дух, за него са музикалните драми на Вагнер. И когато Шопенхауер вижда в музиката непосредствено отражение на волята, Ницше също започва да вярва, че в музиката трябва да се вижда най-доброто изразно средство за един дионисиево творящ дух. Езикът на цивилизованите народи му се струва болен. Той не може повече да бъде естествен изразител на чувствата, защото думите постепенно все повече се пригаждат към това да станат изразител за нарастващата разсъдъчна култура на човека. Ето защо обаче значението на думите става абстрактно и бедно.
към текста >>
Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото
творчес
тво.
Само чрез познаване на миналото човек трябва да бъде в състояние да различава това, което е възможно или невъзможно за него. Такова изповедание му се набива в ушите. Само който знае как се е развил един народ, може да прецени какво е необходимо за неговото бъдеще. Този зов чува Ницше. Философите не искат да измислят нещо ново, а само да изучават мислите на своите предшественици.
Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото творчество.
В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс, силите отслабват, преди да са се задействали. „Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие. Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина. Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили.
към текста >>
Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите
творчес
ки сили.
Този исторически смисъл действа парализиращо на настоящото творчество. В човек, който при всеки импулс, който се надига в него, първо търси да определи до какво е довел в миналото подобен импулс, силите отслабват, преди да са се задействали. „Да вземем за пример човек, който изобщо не притежава способността да забравя, който ще бъде осъден, че вижда навсякъде само развитие. Той не вярва вече в битието си, не вярва вече в себе си, вижда всичко да тече и се загубва в потока на развитието... Забравянето е характерно за всяко действие. Както за живота на всичко органично е нужна не само светлина, но и тъмнина.
Човек, който иска да възприема нещата само исторически, е подобен на такъв, който е бил принуден да се въздържа от сън, или на животно, което трябва да живее само от преживяне и от вечно повтарящо се преживяне.“ („История“, § I) Ницше смята, че може да изтърпи само толкова история, колкото съответства на сумата от неговите творчески сили.
Силната личност реализира своите намерения, въпреки че тя си спомня за преживяванията от миналото. Може би тъкмо благодарение на спомена за тези преживявания тя преживява усилване на личната сила. Силите на слабия човек обаче отслабват благодарение на историческия смисъл. За да се определи степента и чрез нея границата, „при която трябва да се забрави миналото, ако то не трябва да се превърне в гробар на настоящето, би трябвало да се знае колко точно е голяма пластичната сила на един човек, на един народ, на една култура. Имам предвид силата своеобразно да расте, минало и чуждо да се преобразяват и интегрират“.
към текста >>
Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното
творчес
тво.
В нея той иска да обхване явленията на живота от всички страни. Става „философ на действителността“ в най-добрия смисъл на думата. В „Утринна заря“ (1881) той описва моралния процес в развитието на човечеството като природен процес. В тази книга показва, че не съществува свръх-земен нравствен световен ред, че няма вечни закони за доброто и злото и че нравствеността е възникнала от действащите природни импулси и инстинкти в хората. Сега пътят вече е свободен за оригиналния странстващ ход на Ницше.
Когато свръхчовешка сила не може да наложи на човека някакво обвързващо задължение, тогава той е в състояние да освободи личното творчество.
Това познание е лайтмотивът на „Веселата наука“ (1882). Това „свободно“ познание на Ницше сега е освободено от окови. Той се чувства призван да създава нови ценности, след като е разпознал причината за старите и е открил, че те представляват само човешки, а не божествени ценности. Осмелява се да отхвърли противоречащото на неговите инстинкти и да постави на мястото му нещо друго, което съответства на подбудите му: „Ние, новите, безименните, зле разбраните, ние, рано родените за едно далечно бъдеще, се нуждаем за една нова цел от ново средство, именно от ново здраве, по-крепко, по-духовито, по-твърдо, по-дръзновено, по-весело, отколкото е имало досега. Този, чиято душа жадува да изживее целия обхват на досегашните ценности и желания, да преплава край всички брегове на това идеалистично „Средиземно море“, този, който желае да узнае от собствен опит какво е да си покорител и откривател на един идеал... има нужда от по-крепко здраве... И сега, след като сме вървели дълго, ние, аргонавтите на идеала, може би по-смели, отколкото мъдри... като награда изглежда ще ни се разкрие още една неоткрита земя... И сега, след такива гледки, с такава жажда за знание, как бихме се задоволили със съвременния човек?
към текста >>
20.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
В последната фаза на своето
творчес
тво той поставя личността изцяло в центъра на световните събития.
Направили са работника годен за военна служба, дали са му коалиционно право, политическо право на глас. Чудно ли е, щом днес работникът усеща своето съществуване вече като бедствено положение (морал-но изразено като несправедливост)? Но какво трябва да се запитаме още веднъж? Искаме ли да имаме цел, трябва също да искаме средството. Искаме ли роби, тогава ще сме глупаци, ако ги възпитаваме за господари.“ (Съчинения, Том VIII, стр.153)
В последната фаза на своето творчество той поставя личността изцяло в центъра на световните събития.
„Тази книга принадлежи на малцината. Може би все още никой от тях не живее. Това биха могли да са онези, които разбират моя Заратустра. Как мога да бъда объркан с онези, на които днес още растат уши? Принадлежи ми вдругиден.
към текста >>
С това твърдение не се казва нищо срещу гениалността на неговото
творчес
тво.
Никъде тя не се явява във вътрешна връзка с това, което той иначе представя. За нейното основание нищо не е представено. Навсякъде обаче тя се явява като учение, предназначено да предизвика огромно разтърсване на цялата човешка култура. Не можем да схванем духовната конституция на Ницше с понятията на психологията. Трябва да се призове на помощ психопатологията.
С това твърдение не се казва нищо срещу гениалността на неговото творчество.
Най-малко трябва да се съди относно истинността или заблудата на неговите идеи. Геният на Ницше няма абсолютно нищо общо с това изследване. Гениалността при него се проявява чрез едно патологично средство. Не гениалността на Фридрих Ницше трябва да се разглежда в заболяването му. Ницше е гений, макар и да е болен.
към текста >>
21.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
„Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови
творчес
ки слова и божествени намерения.
5) При Ницше двете се редуват. Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му. Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване. Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“.
„Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения.
О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането? “ („Заратустра“, Трета част) Несигурните сведения, които имаме за потеклото на Ницше, за съжаление не са достатъчни за една задоволителна преценка за това колко от Ницшевите душевни особености са унаследени. Често се посочва неправилно81, че баща му умира от заболяване на мозъка. Той се разболява едва след раждането на Ницше при злополука.
към текста >>
Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата
творчес
ка сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост?
Великолепната гъвкава телесност, дръзкият реализъм и безнравствеността, присъща на елините, са били необходимост, не нещо естествено. Това е дошло по-късно, не е било от самото начало там. И с празници и изкуства човек не е искал нищо друго освен да се почувства добре, да покаже, че е добре. Това са средства човек да се самовъзвеличае, при определени обстоятелствата да създаде страх от себе си... Да съдим гърците по немски маниер според техните философи е като да се използват еснафските сократови школи за обясняване на това, което е в основата си елинско... Философите са декадентите на елинизма...“ Може да се добие пълна яснота за някои Ницшеви изложения, когато фактът, че философските му мисли се основават на себенаблюдение, се свърже с идеята, че тази личност не е хармонична, а раздвоена. Тази раздвоеност той внася в своето обяснение на света.
Той има предвид себе си, когато казва: „Трябва ли ние, артистите, да признаем, че в нас е налице едно фатално различие, че нашият вкус, а от друга страна, и нашата творческа сила стоят сами по един чуден начин, остават да стоят сами и имат собствен растеж - искам да кажа, напълно различна степен на старост, на младост, зрялост, крехкост, гнилост?
Така че например един музикант през живота си може да създава неща, които противоречат на това, което изнеженият слух и изнеженото сърце на неговите слушатели ценят и предпочитат, но той няма нужда да узнава за това противоречие! “ (Съчинения, Том V, стр. 323) Това е обяснение на артистичната природа, оформено според същността на Ницше. При него откриваме нещо сходно, когато четем всички негови произведения. Няма съмнение, че в някои случаи човек отива твърде далеч, когато свързва явления от душевния живот с патологични понятия.
към текста >>
22.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Но изглежда, че пълното противоречие е настъпило от това, което в последните дни на своята
творчес
ка дейност Ницше предрича за въздействието си върху своите съвременници.
ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ Странно е, че в наши дни, когато е налице забележителна екзалтираност по отношение на Ницше, трябва да се появи някой, който със своите чувства не по-малко от другите да е привлечен към своеобразната личност и който все пак трябва да вижда най-дълбокото противоречие, което съществува между естеството на този дух и идеите и усещанията на онези, които се представят като познавачи на неговия мироглед. Един стоящ отстрани човек трябва да си спомни контраста в отношението на съвременниците на Ницше отпреди едно десетилетие, когато се спусна нощта на безумието над този „борец срещу своето време“ и когато на 25 август 1900 г. смъртта го отне от нас.
Но изглежда, че пълното противоречие е настъпило от това, което в последните дни на своята творческа дейност Ницше предрича за въздействието си върху своите съвременници.
Първата част на книгата „Антихрист“, в която той мисли да пренапише ценностите на столетието, е била завършена при неговото заболяване. Той започва с думите: „Тази книга принадлежи на малцината. Може би още никой от тях не живее. Могат да бъдат онези, които разбират моя Заратустра. Как мога да бъда объркан с онези, на които днес още растат уши?
към текста >>
В последния си
творчес
ки период Ницше се стреми да добие от действителността това, което по-рано вярва, че е достигнал в илюзията, в една идеална област.
Другите водят духовна битка срещу стари предразсъдъци. Ницше се пита как би могъл да живее с новите идеи. Неговата борба се води изцяло в душата му. Той се нуждае от по-нататъшно развитие към свръхчовека, за да понася човека. Така, на самотна висина, чувствителната му душевност трябва да превъзмогне научното познание, което е бил възприел.
В последния си творчески период Ницше се стреми да добие от действителността това, което по-рано вярва, че е достигнал в илюзията, в една идеална област.
Животът съдържа задача, която е вкоренена дълбоко в битието, но и извежда извън него. Човек не може просто да стои в непосредственото съществуване, в действителния живот, както и в това, което е осветено от естествената наука. Този живот трябва да бъде изстрадан. Това остана мнението на Ницше. Също и „свръхчовекът“ е средство да се понася битието.
към текста >>
23.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
РУДОЛФ ЩАЙНЕР ЖИВОТ И
ТВОРЧЕС
ТВО
РУДОЛФ ЩАЙНЕР ЖИВОТ И ТВОРЧЕСТВО
1861 г. Роден на 27 февруари в Кралевец (тогавашна Австро-Унгария) като син на служител в австрийските железници. Родителите му произхождат от Южна Австрия. 1872 г. Гимназия до 1879 г.
към текста >>
24.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "
творчес
ки мисли".
Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното. Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа. Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката.
Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли".
В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество. И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност. Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек. И никаква наука не може да му разкрие нещо друго върху този живот, освен че той е едно такова природно създание.
към текста >>
25.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно
творчес
ко познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О.
В действителност Божеството е снижено до една вещ между другите вещи; само че на човека тези други вещи се изявяват по естествен път, чрез опитност; докато божеството трябва да му се изяви по свръхестествен начин. Постига се обаче една разлика между познанието на Божественото и на това, което е създадено, благодарение на това, че при създаденото външният предмет е даден в опитността, че можем да имаме знание за него. При Божественото обектът не е даден в опитността; той може да бъде постигнат само във вярата. Следователно за схоластика най-висшите неща не са обект на знанието, а само на вярата. Във всеки случай, според схващането на схоластиката, отношението на знанието към вярата не трябва да си го представяме така, че в определена област царува само знанието, в друга област само вярата.
Защото "познаването на съществуващото /на битието/ е възможно за нас, понеже то произхожда самото от едно творческо познание; нещата са за духа, защото те са от духа; те имат да ни кажат нещо, защото имат един смисъл, който един по-висш разум е вложил в тях" /О.
Вилман, История на Идеализма, т.2., стр.383/. Понеже Бог е създал света според мисли, когато схващаме мислите в света, ние можем също да схванем следите на Божественото в света чрез научно размишление. Но това, което е Бог в неговата същност, ние можем да го схванем само чрез откровението, което ни се дава по един свръхестествен начин и което трябва да вярваме. Това, което трябва да познаваме за най-висшите неща, върху него не решава никаква човешка наука, а вярата; "а на вярата принадлежи всичко, което се съдържа в писанието на новия и стария завет и в божествените откровения." /Йозеф Клойтген, Богословието на древността, т.1., стр.39/. Тук не е наша задача да изложим отношението на съдържанието на вярата към това познанието и да го обосновем.
към текста >>
26.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Благодарение на това той можа да припише на човека действително една само
творчес
ка дейност.
Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека. Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека. Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането. Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие.
Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност.
Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека. Тогава твори не човекът, който живее във времето, а Бог твори, който е от вечността. Обаче за Парацелзий не съществува такъв Бог от вечността. За него има само едно вечно ставане и човекът е един член в това вечно ставане. Това, което човекът образува, не е съществувало по никакъв начин по-рано.
към текста >>
Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско
творчес
тво на човека.
Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека. Обаче, въпреки че в известен смисъл Парацелзий мисли напълно в духа на своето време, той все пак е схванал по един дълбокомислен начин отношението на човека към природата по отношение на развитието, ставането. Той не виждаше в Първичното същество на света нещо, което съществува някъде като нещо завършено, а схващаше Божественото в ставане, в развитие. Благодарение на това той можа да припише на човека действително една самотворческа дейност.
Ако Първичното Божествено същество съществуваше веднъж за винаги, тогава не може да става дума за едно истинско творчество на човека.
Тогава твори не човекът, който живее във времето, а Бог твори, който е от вечността. Обаче за Парацелзий не съществува такъв Бог от вечността. За него има само едно вечно ставане и човекът е един член в това вечно ставане. Това, което човекът образува, не е съществувало по никакъв начин по-рано. Това, което човекът твори, така както той твори, то е едно първично творение.
към текста >>
Тази само
творчес
ка работа, тази само
творчес
ка дейност на човека при изграждането на природата Парацелзий нарича алхимия.
Това, което човекът твори, така както той твори, то е едно първично творение. Ако трябва да го наречем божествено, ние трябва да го наречем така само в смисъла, в който то е човешко творение. Ето защо Парацелзий може да определи на човека една роля в изграждането на света, която прави от него самия един съработник зидар на това творение. Първичното Божествено същество не е без човека това, което то е с човека. "защото природата не произвежда нищо, което да е съвършено на своето място, а човекът трябва да го завърши".
Тази самотворческа работа, тази самотворческа дейност на човека при изграждането на природата Парацелзий нарича алхимия.
"Това завършване е алхимия”. Следователно алхимикът е хлебар, когато пече хляба, лозарят, когато прави виното, тъкачът, когато прави платното." В своята област като лекар Парацелзий иска да бъде алхимик. "Ето защо аз искам толкова много да пиша върху алхимията, за да можете да я познаете и да изпитате, какво представлява тя и как трябва да я разбирате: Не трябва да се сърдите, че от това не ще се получи нито злато, нито сребро. Но да гледате, защото да ви се открият тайните /лечебните средства/..... Третият стълб на медицината е алхимията, защото приготовлението на лекарствата не може да стане без нея, понеже природата не може да бъде използвана без изкуство." Следователно очите на Парацелзий са насочени в най-строгия смисъл върху природата, за да долови от самата нея, какво има тя да каже върху своите произведения.
към текста >>
27.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-
творчес
ка сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността.
Затова и повикът за цялостно, единно мислене от много време насам става все по-силен. И ако досега той е бил чут само от малцина, днес този повик вече загатва за копнежа на хората за възприемането на единството между човека и природата, между човека и Космоса, между трансцеденталното и иманентното; за копнежа по възвръщане на единството между изкуство, наука и религия. Втренчването в границите на развитието въздейства парализиращо. И обратно. От разрастването на границите, които се наложиха в мисленето, в съзнанието ще възникнат обновяващи импулси.
Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността.
„В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год. Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки. „Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата". Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд.
към текста >>
Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в
творчес
ко- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд.
Това означава същевременно, че за в бъдеще повече от всякога ще трябва да се обърне внимание на духовните течения, които въпреки атаката на материалистическите науки съумяха да утвърдят своята противостояща позиция като една духовно-творческа сила; за тези течения единството на изкуство, наука и религия беше по-важно от перфекционизма на едностранчивите познания, ограничаващи религиозността. „В нашата епоха ние изживяваме процеса на разчленението на религия, изкуства и наука в неговия пълен триумф." добави философът и антропософ Рудолф Щайнер на конгреса „Изтокът и Западът", състоял се във Виена през 1922 год. Изводите, които могат да се направят от това, той формулира така: „Онова, което трябва да търсим и да намерим като разбирателство между Изтока и Запада е хармонията, вътрешното единство между религия, изкуство и наука," Рудолф Щайнер (1868-1925) принадлежи несъмнено към най-изтъкнатите мислители на нашия век. Станал известен първоначално като изследовател на Гьоте, по-късно като писател и редактор на престижно литературно списание, като лектор и преподавател, той развива в края на миналия и началото на нашия век своя духовно-научен светоглед, като същевременно се придържа и към точните природни науки. „Едва когато превърнем космическото съдържание в съдържание на нашето мислене, едва тогава ще намерим отново връзката, от която сами сме се отделили.", пише той в 1893 в своя философски труд „Философия на свободата".
Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд.
Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия. А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство". През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области. В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на начините за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности. При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот.
към текста >>
При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на
творчес
кия с научния и религиозния живот.
Основната посока на това, което Рудолф Щайнер създаде през следващите години чрез многобройните си статии и преди всичко реферати, както и в творческо- художествените си изпълнения, беше ясно очертана още в този труд. Това бе антропософията, както той нарече своята духовна наука, което означава наука за мъдростта на човека; свързана същевременно с мъдростта на Космоса, тя представлява космософия. А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство". През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области. В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на начините за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности.
При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот.
„Нима не трябва" пита той в една своя лекция, изнесена пред учени в Хага, 1922 год. „когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира творческата? Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг начин..., ако природата иска да бъде разбрана творчески? ... Не е по-различно и когато се заемаме с друга област, било то нравствена, социална или религиозна. В крайна сметка социалните проблеми не могат да намерят истинско разрешение, ако не са обосновани от нравствените и религиозните."
към текста >>
„когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира
творчес
ката?
А онази наука, която няма за цел „да повдигне битието на личността, всъщност не може да бъде нищо друго, освен задоволяване на повърхностно любопитство". През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области. В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на начините за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности. При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот. „Нима не трябва" пита той в една своя лекция, изнесена пред учени в Хага, 1922 год.
„когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира творческата?
Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг начин..., ако природата иска да бъде разбрана творчески? ... Не е по-различно и когато се заемаме с друга област, било то нравствена, социална или религиозна. В крайна сметка социалните проблеми не могат да намерят истинско разрешение, ако не са обосновани от нравствените и религиозните." „Познанието за истински пълноценния живот е най-дълбоко свързано с разкриването на Святото", твърди научният изследовател на религиите М. Плайд в предговора на своята книга „Копнеж по началото" (оригиналното заглавие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969).
към текста >>
Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг начин..., ако природата иска да бъде разбрана
творчес
ки?
През годините след Първата Световна война Рудолф Щайнер разгъна своята изследователска дейност върху множество области. В курсовете по педагогика, по философските и хистологически въпроси той положи основите на една нова научна методика за наблюдения и изследвания, както и на начините за тяхното прилагане, претворяване в най-различни, конкретни трудови дейности. При това в ядрото на неговото мислене винаги е бил стремежът към вътрешното съчетаване на творческия с научния и религиозния живот. „Нима не трябва" пита той в една своя лекция, изнесена пред учени в Хага, 1922 год. „когато се стремим към научната дейност да имаме в душевната си нагласа онова, което формира творческата?
Какво би било, ако ние въобще не можехме да проникнем в природата по друг начин..., ако природата иска да бъде разбрана творчески?
... Не е по-различно и когато се заемаме с друга област, било то нравствена, социална или религиозна. В крайна сметка социалните проблеми не могат да намерят истинско разрешение, ако не са обосновани от нравствените и религиозните." „Познанието за истински пълноценния живот е най-дълбоко свързано с разкриването на Святото", твърди научният изследовател на религиите М. Плайд в предговора на своята книга „Копнеж по началото" (оригиналното заглавие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969). Според него усещането за святото е истинската основа за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното.
към текста >>
28.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше
творчес
тво.
От неживото тя поражда съществата през една дълга редица от степени и през всички форми на живота стига до сетивния човек. В своята сетивност той отваря очи и се вижда като сетивно-действително, като променливо същество. Но той долавя в себе си и силите, от които е родена тази сетивност. Тези сили не са идентични със самото сетивно същество. Човек ги носи в себе си като признак на това, че в него живее нещо повече от онова, което той възприема чрез сетивата.
Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество.
То е в него, било е преди неговото сетивно появяване и ще бъде и след това. Той е станал човек чрез него, но сега трябва да го обхване и да участвува сам в неговия съзнателен порив. Такива чувства живеят в миста след посвещението. Той чувствува Вечното, Божественото. Неговите действия трябва да станат част в творчеството на Боговете.
към текста >>
Неговите действия трябва да станат част в
творчес
твото на Боговете.
Човек чувствува, че в него проблясва нещо, което е създало всичко, включително и него самия; и той чувствува, че ще се превърне в една сила, която ще го окрили за по-висше творчество. То е в него, било е преди неговото сетивно появяване и ще бъде и след това. Той е станал човек чрез него, но сега трябва да го обхване и да участвува сам в неговия съзнателен порив. Такива чувства живеят в миста след посвещението. Той чувствува Вечното, Божественото.
Неговите действия трябва да станат част в творчеството на Боговете.
Той трябва да си каже: - Аз открих в себе си един по-висш ,Аз", обаче този „Аз" надхвърля границите на моето сетивно развитие; той е бил преди моето раждане, ще бъде и след моята смърт. Този „Аз" е творил от вечността; той ще твори във вечността. Моята сетивна личност е създание на този „Аз", но аз съм включен в него, той твори в мен, аз съм негова част. Сега вече това, което аз творя, е нещо по-висше от сетивното. Моята личност е само средство за тази творческа сила, за това божествено присъствие в мен.
към текста >>
Моята личност е само средство за тази
творчес
ка сила, за това божествено присъствие в мен.
Неговите действия трябва да станат част в творчеството на Боговете. Той трябва да си каже: - Аз открих в себе си един по-висш ,Аз", обаче този „Аз" надхвърля границите на моето сетивно развитие; той е бил преди моето раждане, ще бъде и след моята смърт. Този „Аз" е творил от вечността; той ще твори във вечността. Моята сетивна личност е създание на този „Аз", но аз съм включен в него, той твори в мен, аз съм негова част. Сега вече това, което аз творя, е нещо по-висше от сетивното.
Моята личност е само средство за тази творческа сила, за това божествено присъствие в мен.
Така мистът предусеща обожествяването на човека. Мистите наричаха „Дух" силата, която е проблясвала в тях. Те бяха творение на този Дух. Тяхното състояние им изглеждаше така, като че ли едно ново Същество е влязло в тях и е завладяло техните органи. Това беше едно Същество, което стоеше между тях, като сетивни личности, и всевластната Мирова Сила, Божествените.
към текста >>
Божественото действува в неговото душа като скрита
творчес
ка сила, като сила, лишена още от съществувание.
Защото Бог е довел тази любов до външна проява. Той е отдал себе си в безгранична Любов; той се е разлял и раздробил в разнообразието на природните неща; те живеят, но не и той в тях. Той почива в тях. Но човек може да го пробуди в себе си, като освободи и разшири познанието си за Бога. И сега човек поглежда в себе си.
Божественото действува в неговото душа като скрита творческа сила, като сила, лишена още от съществувание.
В тази душа има едно място, в което омагьосаният Бог може да оживее, да възкръсне. Душата е майката, която е приела Бога от природата. Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено. От брака на душата с природата се ражда Бог. Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог.
към текста >>
29.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Неговата разсъдъчна способност е една по-висша
творчес
ка сила на природата.
Това си поставя като задача и гръцкият мъдрец. Така разбираме изказването на Платон, че „който стигне в долния свят непосветен и непречистен, той лежи в тинята, а пречистеният и посветеният, когато стигне там, живее при Боговете". Тук имаме работа с едно схващане за безсмъртието, чието значение е включено в цялата Вселена. Всичко, което човек предприема, за да събуди в себе си Божественото, той го върши за да повдигне стойността на съществуванието на света. Като познаващ субект, той не е само ленив зрител на Вселената, който си съставя само образи за това, което и без него би съществувало.
Неговата разсъдъчна способност е една по-висша творческа сила на природата.
Това, което духовно проблясва в него, е нещо Божествено, нещо което по-рано е било като омагьосано и което без неговото познание би останало в мрака. Човешката личност не живее в себе си и за себе си, тя живее за света. Животът се разширява далече над отделното съществувание, когато го разглеждаме по този начин. С такъв един възглед ние разбираме думи, като тези на поета Пиндар, които откриват погледа към вечността: „Блажен, който е видял вечното и след това е слязъл под Земята, той познава що е край на живота, познава обещаното от Зевса начало." Ние разбираме гордия характер и самотността на такива мъдреци, какъвто е бил Хераклит.
към текста >>
30.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
За миста трябвало да стане ясно как
творчес
кият човешки дух достига до подобен разказ.
Минотавърът живеел в Лабиринта, една чудновата градина, от която никой от тези, които влизали, не можел да намери пътя и да се върне обратно. Тезей искал да освободи бащиния си град от позорния данък. Той трябвало да влезе в Лабиринта, където хвърляли плячката на чудовището. Той искал да убие Минотавъра. Тезей се нагърбил с тази задача, убил страшното чудовище и отново излязъл на свобода с помощта на едно кълбо, което Ариадна му дала.
За миста трябвало да стане ясно как творческият човешки дух достига до подобен разказ.
Както ботаникът изучава растежа на растенията, за да открие неговите закони, така и той иска да изучи творческия дух. Той търсеше истина там, където народът поставяше един мит. Салустий ни открива гледището на един мистичен мъдрец относно един такъв мит: „Бихме могли да наречем целия свят един мит, който съдържа в себе си под видима форма телата и нещата, а душите и духовете под скрита форма. Ако на всички би се предала истината за Боговете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея.
към текста >>
Както ботаникът изучава растежа на растенията, за да открие неговите закони, така и той иска да изучи
творчес
кия дух.
Тезей искал да освободи бащиния си град от позорния данък. Той трябвало да влезе в Лабиринта, където хвърляли плячката на чудовището. Той искал да убие Минотавъра. Тезей се нагърбил с тази задача, убил страшното чудовище и отново излязъл на свобода с помощта на едно кълбо, което Ариадна му дала. За миста трябвало да стане ясно как творческият човешки дух достига до подобен разказ.
Както ботаникът изучава растежа на растенията, за да открие неговите закони, така и той иска да изучи творческия дух.
Той търсеше истина там, където народът поставяше един мит. Салустий ни открива гледището на един мистичен мъдрец относно един такъв мит: „Бихме могли да наречем целия свят един мит, който съдържа в себе си под видима форма телата и нещата, а душите и духовете под скрита форма. Ако на всички би се предала истината за Боговете, те не биха я разбрали, биха я ценили по-малко, а по-способните биха се отнесли лекомислено към нея. Но когато истината се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран."
към текста >>
Божествената
творчес
ка сила е разлята в света.
Как бихме могли да виждаме светлината? Ако в нас не живее самата сила на Бога, Как би могло да ни очарова Божественото? " Тези мисли за света и човека, които надвишават сетивната опитност, мистът можел да намери в мита за Озирис.
Божествената творческа сила е разлята в света.
Тя се явява под формата на четирите елемента. Бог (Озирис) е умъртвен. Човекът със своето познание, което е от божествено естество, трябва отново да го възкреси. Той трябва отново да го намери като Хорус (Син Божи, Логос, Мъдрост) в противоположността между Борбата (Тифон) и Любовта (Изида). Самият Емпедокъл изразява в гръцка форма своето основно убеждение, служейки си с представи, които са сходни с мита.
към текста >>
31.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Тук се изявява самата
творчес
ка мисъл, въплътена в християнството.
И при отварянето на четвъртия печат се явява един конник, чието име е „Смърт, и адът го следваше". Този конник е Религиозната правда (гл. 6, ст. 6 и 7). И когато е разпечатан петият печат, явяват се душите на онези, които вече са работили в смисъла на християнството.
Тук се изявява самата творческа мисъл, въплътена в християнството.
Но с това християнство се разбира само първата християнска църква, която е преходна, както и другите форми на сътворението. При разпечатването на шестия печат (гл. 7) се показва, че духовният мир на християнството е вечен. Народът се явява, изпълнен с този духовен мир, от който е излязло самото християнство. Той е осветен от собственото си творение.
към текста >>
32.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е
творчес
кият живот.
(* Дълго време авторът на тази книга преработваше това, което нарече тук етерно или жизнено тяло и на което даде названието "тяло на строителните сили". Той бе принуден да стори това, поради чувството, че е изключително важно да се избегне смесването на това, което ние наричаме "етерно тяло", с "жизнената сила" на старата естествена наука. В известен смисъл, авторът е съгласен с модерните учени, които отхвърлят старото схващане, претендиращо да обясни особения начин, по който неорганичните сили действуват в организма. Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала.
Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот.
Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите. Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят. Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран. За изследователя на духовния живот, този въпрос се представя по следния начин за него етерното тяло не е простия сбор от веществата и силите на физическото тяло, а една самостоятелна реална същност, която оживява така наречените физически вещества и сили.
към текста >>
33.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
Идеите, чрез които човешкият дух се проявява
творчес
ки във физическия свят, са отражение, сенки на тези "същества мисли зародиши" от висшия духовен свят.
Там се намират творящите сили и самите първообрази. Който е способен да се издигне до тези области, се научава да познава "целите"* (* От казаното по-напред относно трудността да се изразяваме с помощта на езика следва, че изрази като "цели" трябва също да бъдат взети в символичен смисъл. Тук изобщо не става дума за едно възобновяване на доктрина за "фаталностите", които нашият свят преследва). Като живи зародиши, първообразите почиват тук, готови да приемат всевъзможните форми на Съществата-мисли. Когато тези зародиши са пренесени в по-низши области, те сякаш разцъфтяват и се появяват в най-разнообразните форми.
Идеите, чрез които човешкият дух се проявява творчески във физическия свят, са отражение, сенки на тези "същества мисли зародиши" от висшия духовен свят.
Наблюдателят надарен с "духовен слух", който се издига от по-низшите области на "царството на духовете" в неговите по-висши степени, разбира, че звуците и хармониите се превръщат в един духовен език. Той започва да възприема "духовното слово". Съществата и нещата му се откриват вече не само в музика, но и в "слова". Те му оповестяват това, което Духовната Наука нарича "вечни имена". Трябва да знаем, че тези Същества-мисли-зародиши са от сложно естество.
към текста >>
34.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Следователно, физическият свят е едновременно арена за
творчес
тво и за ученичество.
Само при условие, че човешкият Дух постоянно се връща в своя собствен свят, той може да пренася духовни импулси чрез своето физическо тяло. През време на своето въплъщение човекът се научава да познава качествата и силите на физическия свят. Докато твори, той събира опитности, опознава условията, които физическият свят налага на всеки, който иска да работи в него. Той сякаш открива качествата на "веществото", в което иска да въплъти своите мисли, своите идеи. Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото".
Следователно, физическият свят е едновременно арена за творчество и за ученичество.
Резултатите от това ученичество после се превръщат в живи способности на Духа в "царството на духовете". За по-голяма яснота, нека следваме сравнението, което вече направихме. Архитектът изработва плана на една къща и го поставя в изпълнение. Така той събира известно количество опитности, оплодотворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия. Същото е и с последователните съществувания на човека.
към текста >>
Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото
творчес
тво, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях.
Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат Земята, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание. В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от плодовете на това, което са извършели според личните си дарби и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили. В още по-висшите области от "царството на духовете", човешкият Дух се освобождава от всякакви земни окови. Той се издига в чистото "царство на духовете", където разпознава целите и намеренията, които Духът сам поставя на себе си в земния живот. Всичко, което е вече осъществено в земния свят, не е друго, освен едно малко или много съвършено копие на висшите цели на Духа.
Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях.
И в хода на своите въплъщения, човекът може само да се приближи към този несъвършен образ на неговите съвършени цели и намерения. Това, което той всъщност представлява там, в "царството на духа", изпъква едва когато в междинното състояние между две прераждания той се издигне до петата област. Едва сега, човекът разбира своята истинска същност. Той представлява едно духовно същество, което периодически се въплъщава във видимия физически свят. Едва в тази пета област, истинският човешки аз може да изживее в себе си свободно и без никакви ограничения.
към текста >>
35.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
И наистина, там където са в сила "първообразите", не съществува никакъв "застой", а един вид духовно спокойствие, съчетано с
творчес
ка деятелност.
КЪМ СТР. 30 В последната глава на тази книга "Пътят към познанието" аз засегнах само накратко въпроса за "Духовните възприемателни органи"; повече подробности за тях са дадени в съчиненията ми "Как се постигат познания за висшите светове? " и "Въведение в Тайната наука". КЪМ СТР. 39 Поради обстоятелството, че в духовния свят не съществува онова спокойствие, което е характерно за физическия свят, не би трябвало да вадим заключение, че там цари непрекъснато безпокойство.
И наистина, там където са в сила "първообразите", не съществува никакъв "застой", а един вид духовно спокойствие, съчетано с творческа деятелност.
Можем да го сравним с тихото удовлетворение на ощастливения Дух, проявяващо се не в бездействието, а напротив в неспирната съзидателна дейност. КЪМ СТР. 40 Принуден съм да употребя думата "цели", за да обознача силите, направляващи световното развитие, макар че по този начин давам повод те да бъдат отъждествени с чисто човешки намерения. Тази грешка може да бъде избегната, само ако на думите заети по необходимост от областта на човешките взаимоотношения се придаде един много по-висш смисъл, който премахва от тях ограниченото човешко тълкуване, за да ги обогати с нещо съвършено ново, до което се приближаваме в онези моменти от живота, когато, така да се каже, се издигаме над самите себе си. КЪМ СТР.
към текста >>
36.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Напротив, той скоро установява, че когато контролира своя вътрешен свят по описания начин, богатството на неговите чувства и
творчес
ката продуктивност на неговото въображение рязко нарастват.
Подобни закони съществуват и в света на чувствата и мислите, само че те не действат върху човека отвън. Те трябва да се породят от живота на неговата душа. Това се постига, когато човек не допуска до себе си лоши чувства и мисли. Всяко произволно мечтателство и фантазиране, всички случайно възникващи и бързо преходни чувства трябва да бъдат отстранени. В същото време човек далеч не обеднява душевно.
Напротив, той скоро установява, че когато контролира своя вътрешен свят по описания начин, богатството на неговите чувства и творческата продуктивност на неговото въображение рязко нарастват.
Вместо дребнава сантименталност и случайни мисловни асоциации, на преден план идват дълбоко съдържателни чувства и плодотворни мисли. И тези чувства и мисли позволяват на човека да се ориентира в духовния свят. Сега той влиза в правилни отношения с нещата в духовния свят. За ученика този факт има точно определени последици. Както, като физически човек, той може да се ориентира всред физическите предмети, така и сега той намира пътя между явленията на растеж и умиране, с които е запознат по гореописания начин.
към текста >>
37.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Който пренебрегва посочените условия, не може да изпитва любов към съзиданието, към всякакъв вид
творчес
тво, нито пък ще се противопоставя на склонността към разрушение и унищожаване.
Посочените условия правят окултния ученик достатъчно силен, за да изпълни и по-нататъшните изисквания на окултното обучение. Ако тези условия останат неизпълнени, той ще застава безпомощен пред всяко ново предизвикателство на живота и няма да постигне необходимото доверие към хората. А всяко търсене на истината се гради върху доверието и истинската любов към човека. Това търсене трябва да бъде изградено тъкмо на тази основа; дори и да няма никакви видими последици, важното е че то може да се опре на собствените душевни сили. Любовта към човека постепенно трябва да се разшири до любов към всички същества, към цялото битие.
Който пренебрегва посочените условия, не може да изпитва любов към съзиданието, към всякакъв вид творчество, нито пък ще се противопоставя на склонността към разрушение и унищожаване.
Окултният ученик никога не трябва да унищожава нищо заради самото унищожаване и то не само в сферата на конкретните действия, но и в сферата на думите, чувствата и мислите. В него трябва да гори радостта от съзиданието, от възраждането и той не бива да прибягва към разрушителни действия, освен ако чрез тях ще бликнат нови форми на живот. С това не искам да кажем, че на окултния ученик се препоръчва да остане пасивен наблюдател при експанзията на злото; в злото той трябва да търси онези елементи, с чиято помощ ще го преобрази в нещо добро. За него ще става все по-ясно, че най-правилното преодоляване на злото и несъвършенството се състои в създаването на нещо, което е добро и съвършено. Окултният ученик знае че не може да бъде създадено нещо от нищо, но че несъвършеното може да бъде преобразено в нещо съвършено.
към текста >>
Който изгради в себе си известна склонност към
творчес
тво и съзидание, скоро открива в душата си онази способност, която му позволява истински да се противопоставя на злото.
Окултният ученик никога не трябва да унищожава нищо заради самото унищожаване и то не само в сферата на конкретните действия, но и в сферата на думите, чувствата и мислите. В него трябва да гори радостта от съзиданието, от възраждането и той не бива да прибягва към разрушителни действия, освен ако чрез тях ще бликнат нови форми на живот. С това не искам да кажем, че на окултния ученик се препоръчва да остане пасивен наблюдател при експанзията на злото; в злото той трябва да търси онези елементи, с чиято помощ ще го преобрази в нещо добро. За него ще става все по-ясно, че най-правилното преодоляване на злото и несъвършенството се състои в създаването на нещо, което е добро и съвършено. Окултният ученик знае че не може да бъде създадено нещо от нищо, но че несъвършеното може да бъде преобразено в нещо съвършено.
Който изгради в себе си известна склонност към творчество и съзидание, скоро открива в душата си онази способност, която му позволява истински да се противопоставя на злото.
Ако човек встъпва в едно окултно обучение, трябва да е наясно, че неговата мисия ще е да гради, а не да разрушава. При това той е длъжен да усвоява във волята си за честна и жертвоготовна работа, а не в посока на критика и разрушение. Длъжен е да потъва също и в молитвено смирение защото трябва да научи и това, което още не познава. Работа и молитвено смирение: Ето двете основни чувства, които се изискват от окултния ученик. Мнозина констатират, че не напредват в обучението, въпреки непрекъснатите им според тях, усилия.
към текста >>
38.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
По този начин проявите и продуктивно-
творчес
ката сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото.
Обаче при такива душевни състояния се проявява несвръхсетивния свят, а подсетивния свят. Будният и съзнателен живот на човека не протича изцяло в тялото, а до голяма степен на границата между тялото и външния физически свят; сетивните възприятия са едновременно като един вид "вмъкване" на външни процеси в човешкото тяло и като един вид "излъчването" им извън тялото; а дори и чрез волята, която се свежда до една намеса на човека във външния свят всеки от нас се превръща в част от външните космически процеси. А тъкмо в душевните си изживявания протичащи на границата между тялото и света, човек е до голяма степен зависим от своя физически организъм; обаче в тези изживявания се вмъква чисто мисловната активност и според степента, в която тя прониква в тях, сетивните възприятия и волята на човека стават независими от тялото. Когато човек изпада в пристъпи на визионерство и когато влиза в ролята на медиум, той е напълно зависим от своето тяло. Така от душевния си живот той изключва онази част, която го прави независим от физическото тяло.
По този начин проявите и продуктивно- творческата сила на душата се превръщат в последици от органичния живот на тялото.
А визионерите и медиумите имат своите изживявания благодарение на обстоятелството, че в съответните моменти душата е сравнително по-слабо свързана с тялото, отколкото в обикновената сетивна и волева дейност. Изживяването на свръхсетивния свят, както е описано в тази книга, изисква определено душевно развитие, което е противоположно на това, което става при визионера и медиума. Постепенно душата става все по-независима от тялото, респективно от онази свързаност с него, в чиито условия се осъществява нормалното функциониране на сетивата и волята. Душата постига онази независимост, която позволява изживяването на чистата мисъл да обхване все по-големи сфери от душевния живот. За свръхсетивната душевна дейност, която разглеждаме тук, е от огромно значение да вникне правилно в това, което наричаме изживяване на чистото мислене.
към текста >>
В този случай душевният живот остава под властта на физическото тяло; душевните прояви и продуктивно-
творчес
ките сили се оказват не откровения на свръхсетивния свят, а чисто телесни откровения на подсетивния свят.
Чрез чистото мислене човек живее в свръхсетивния свят, макар и там да изживява само него, а не и други свръхсетивни процеси и събития. Свръхсетивната опитност трябва да бъде едно продължение на онова душевно изживяване, което е налице вече във факта на съединяването с чистото мислене. Ето защо е от толкова голямо значение да се вникне правилно в това "съединяване". От правилното вникване и разбиране на този процес идва и онази чудна светлина, която може да хвърли яснота в самата същност на свръхсетивното познание. Доколкото душевният живот протича под онази яснота на съзнанието, която е характерна за мисленето, дотолкова са налице и погрешните пътища за постигане на истинското свръхсетивно познание.
В този случай душевният живот остава под властта на физическото тяло; душевните прояви и продуктивно-творческите сили се оказват не откровения на свръхсетивния свят, а чисто телесни откровения на подсетивния свят.
* * * Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят. При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт. Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система".
към текста >>
39.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те проникваха с поглед в
творчес
ката работилница на природата.
Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи. И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха. Който не беше посветен, стоеше напълно под магическото влияние на посветените. И самопонятно беше също, че последните се считаха за свещени лица. Защото в техните храмови центрове те съзерцаваха действащите природни сили.
Те проникваха с поглед в творческата работилница на природата.
Това, което изживяваха, беше едно общение със съществата, които строят в самия свят. Това общение може да бъде наречено общение с боговете. И това, което по-късно се яви като “посвещение”, като “тайнство”, произлезе от тази първоначална форма на общението на хората с боговете. В следващите времена това общение трябваше да приеме други форми, защото човешката способност да си образува представи, човешкият дух приеха други форми. От особено значение е нещо, което стана с напредването на лемурийското развитие благодарение на това, че жените живееха по описания начин.
към текста >>
40.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
При тях нямаше никакво комбиниране и спекулиране, а непосредствено виждане в
творчес
твото на духовните същества.
Свръхчовешките същества получаваха чрез тези образи съобщение, откровение от духовните същества на света. На тях природните процеси им се явяваха не като мъртви природни закони както на днешните учени, а като дела на духовни същества. Външната действителност не съществуваше още, защото не съществуваха никакви външни сетива, но на по-висшите същества им се разкриваше духовната действителност. Духът се вливаше в тях, както в телесното око на днешния човек Слънцето изпраща своите лъчи. У тези същества познанието беше в пълния смисъл това, което наричаме интуитивно знание.
При тях нямаше никакво комбиниране и спекулиране, а непосредствено виждане в творчеството на духовните същества.
Тези свръхчовешки индивидуалности можеха да приемат съобщенията от духовния свят непосредствено в тяхната воля. Те съзнателно ръководеха хората. Те приемаха тяхната мисия от духовния свят и действаха съобразно с нея. Когато дойде времето, в което половете се разделиха, тези същества трябваше да считат за тяхна задача да действат върху новия живот в смисъл на тяхната мисия. От тях изхождаше регулирането на половия живот.
към текста >>
41.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те трябваше да въплътят
творчес
ките си сили във все по-гъсти и по-гъсти материални форми.
От тези области произлизаха техните решения, техните импулси; но фактическите действия, следващи тези решения, се проявяваха в огнената мъгла. Всичко, което ставаше на Земята чрез човеците, произлизаше от регулираното общуване на човешките тела от огнената мъгла с тези на по-висшите същества. Можем да кажем, че човекът се стремеше към едно възходящо развитие. В огнената мъгла той трябваше да развие в човешки смисъл по-висши свойства от тези, които имаше по-рано. Другите същества обаче се стремяха надолу към материалното.
Те трябваше да въплътят творческите си сили във все по-гъсти и по-гъсти материални форми.
В по-широк смисъл за тях това съвсем не означаваше едно понижение. Трябва да бъдем напълно наясно върху тази точка. Необходима е по-висша сила и по-висши способности, за да бъдат управлявани по-гъстите форми на материята, отколкото по-редките. В минали периоди на тяхното развитие тези по-висши същества също са имали ограничена власт както сега човекът. Както и днешният човек те също са имали някога власт само над това, което е ставало в “тяхната вътрешност”.
към текста >>
Сега е близко въпросът: Ако в тяхното развитие луциферическите същества не бяха достигнали до изпълненото с разум
творчес
тво в огнената мъгла, къде бяха изостанали те?
Едната изхождаше непосредствено от Лунните божества и беше от самото начало регулирана, разумна дейност. Лунните богове вече бяха преминали своето учебно време по-рано, а сега бяха се издигнали над възможността да грешат. Действащите с човека луциферически същества обаче трябваше да се издигнат чрез работа до такова пречистване. Под тяхното ръководство човекът трябваше да се научи да познава законите на своето същество. Под ръководството на Луцифер той трябваше да стане едно същество “подобно на боговете”.
Сега е близко въпросът: Ако в тяхното развитие луциферическите същества не бяха достигнали до изпълненото с разум творчество в огнената мъгла, къде бяха изостанали те?
До каква степен на Земното развитие достигаше тяхната способност да вършат обща работа с Лунните богове? Хрониката Акаша дава пояснение на това. Те можаха да участвуват в Земното творчество до момента, когато Слънцето се отдели от Земята. До това време те наистина вършеха по-незначителна работа от Лунните богове; но все пак принадлежаха към групата на божествените творци. След отделянето на Слънцето от Земята, върху последната започна дейност – а именно работа в огнената мъгла, – за която бяха подготвени само Лунните богове, не и луциферическите духове.
към текста >>
Те можаха да участвуват в Земното
творчес
тво до момента, когато Слънцето се отдели от Земята.
Под тяхното ръководство човекът трябваше да се научи да познава законите на своето същество. Под ръководството на Луцифер той трябваше да стане едно същество “подобно на боговете”. Сега е близко въпросът: Ако в тяхното развитие луциферическите същества не бяха достигнали до изпълненото с разум творчество в огнената мъгла, къде бяха изостанали те? До каква степен на Земното развитие достигаше тяхната способност да вършат обща работа с Лунните богове? Хрониката Акаша дава пояснение на това.
Те можаха да участвуват в Земното творчество до момента, когато Слънцето се отдели от Земята.
До това време те наистина вършеха по-незначителна работа от Лунните богове; но все пак принадлежаха към групата на божествените творци. След отделянето на Слънцето от Земята, върху последната започна дейност – а именно работа в огнената мъгла, – за която бяха подготвени само Лунните богове, не и луциферическите духове. Ето защо за тези духове настъпи период на застой, на бездействие, на очакване. Когато настъпи промяната с огнената мъгла и човешките същества започнаха да работят върху образуването на техните умствени органи, луциферическите същества отново можеха да излязат от техния покой. Защото създаването на ума е свързано с дейността на Слънцето.
към текста >>
42.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Когато ще се развие неговото себесъзнателно предметно съзнание, той ще стане господар също и над
творчес
ките сили на други светове.
Това ще стане при себесъзнателното предметно съзнание или свръхфизическо съзнание. Чрез образното съзнание човекът ще може да възприема нещо от свръхсетивните същества и неща и ще може да влияе върху тези същества и неща чрез пробуждането на своето образно мислене. Но за да може например да стане това, което той иска от едно такова свръхсетивно същество, това същество трябва да постави в движение собствените си сили по негова подбуда. Следователно човекът ще бъде господар над образите и чрез тези образи той ще може да предизвиква въздействия. Обаче той не ще бъде господар на самите сили.
Когато ще се развие неговото себесъзнателно предметно съзнание, той ще стане господар също и над творческите сили на други светове.
Той не само ще възприема същества и ще влияе върху тях, а самият той ще ги създава. Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива възприятието. И накрая възприемащото съзнание се превръща в едно творческо съзнание. Преди Земното състояние да премине в живота на Юпитер, – след четвъртия Земен цикъл трябва да бъдат преминати още три по-малки цикли. Тези цикли ще служат за по-нататъшното усъвършенствуване на Земното съзнание по начин, който ще бъде описан в следващите глави, когато бъдат разгледани развитията на по-малките цикли и на техните подразделения при всичките седем планети.
към текста >>
И накрая възприемащото съзнание се превръща в едно
творчес
ко съзнание.
Следователно човекът ще бъде господар над образите и чрез тези образи той ще може да предизвиква въздействия. Обаче той не ще бъде господар на самите сили. Когато ще се развие неговото себесъзнателно предметно съзнание, той ще стане господар също и над творческите сили на други светове. Той не само ще възприема същества и ще влияе върху тях, а самият той ще ги създава. Този е ходът на развитието на съзнанието: първо то започва сумрачно; не възприема нищо от другите неща и същества, а само вътрешните изживявания (образи, картини) на собствената душа; след това се развива възприятието.
И накрая възприемащото съзнание се превръща в едно творческо съзнание.
Преди Земното състояние да премине в живота на Юпитер, – след четвъртия Земен цикъл трябва да бъдат преминати още три по-малки цикли. Тези цикли ще служат за по-нататъшното усъвършенствуване на Земното съзнание по начин, който ще бъде описан в следващите глави, когато бъдат разгледани развитията на по-малките цикли и на техните подразделения при всичките седем планети. Когато след един период от почивка Земята ще се е превърнала в Юпитер и човекът ще се е появил на тази планета, тогава през времето на четири по-малки цикли трябва отново да бъдат повторени четирите предишни състояния – Сатурн, Слънце, Луна и Земя; и едва през време на петия Юпитеров цикъл човекът ще стигне до степента, която по-горе бе охарактеризирана като същинско Юпитерово съзнание. По един съответен начин ще се прояви “Венериното съзнание” през време на шестия Венерин цикъл. Един факт, който в следващите глави ще играе определена роля, трябва накратко да бъде засегнат тук.
към текста >>
43.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
Когато започна Сатурновото развитие, имаше същества със Слънчево съзнание, други с образно съзнание (Лунно съзнание), същества със съзнание подобно на съзнанието на съвременния човек, един четвърти род със себесъзнателно (психическо) образно съзнание, един пети със себесъзнателно (свръхфизическо) предметно съзнание и един шести род с
творчес
ко (духовно) съзнание.
Можем още да разширим сравнението. Както при настоящото човечество отделните възрасти на живота не само се редуват, а съществуват също една до друга, така е и с развитието на състоянията на съзнанието. Старецът, зрелият мъж или зрялата жена, младежът и т. н. живеят един до друг. Така на стария Сатурн съществуваха не само прадедите на човека като същества със смътното Сатурново съзнание, а наред с тях имаше и други същества, които бяха развили вече по-високите степени на съзнанието.
Когато започна Сатурновото развитие, имаше същества със Слънчево съзнание, други с образно съзнание (Лунно съзнание), същества със съзнание подобно на съзнанието на съвременния човек, един четвърти род със себесъзнателно (психическо) образно съзнание, един пети със себесъзнателно (свръхфизическо) предметно съзнание и един шести род с творческо (духовно) съзнание.
Но и с това редицата от същества не е изчерпана. След Вулкановата степен човекът ще се развие още по-нататък и ще се издигне до още по-високи степени на съзнанието. Както външното физическо око в далечината вижда мъгливо, така и вътрешното око на ясновидеца в далечините на духа вижда още 5 форми на съзнанието, за които обаче е невъзможно да се даде описание. В цялост може да се говори за 12 степени на съзнанието. Сатурновият човек имаше около себе си още единадесет вида същества.
към текста >>
едно висше
творчес
ко (свръхдуховно) съзнание.
Когато започна този живот, те се намираха вече на такава висока степен на собственото им развитие, че тяхното по-нататъшно съществуване протичаше от сега нататък в светове, които се намират над човешките царства. Тук за тях не можем и не е нужно да говорим. Другите същества обаче, – седем освен Сатурновия човек – всички участват в развитието на човека. При това те са творящи същества, служат по един начин, който ще бъде описан в следващите изложения. Най-възвишените от тези същества, когато започна Сатурновото развитие, бяха достигнали вече до една степен на съзнанието, която човекът ще достигне едва след живота на Вулкан т.е.
едно висше творческо (свръхдуховно) съзнание.
Също и тези “творци” някога трябваше да минат през степените на човечеството. Това стана на небесни тела, които предхождаха съществуването на Сатурн. Обаче тяхната връзка с развитието на човечеството остана да съществува още до средата на Сатурновия живот. Поради тяхното възвишено и фино лъчисто тяло те се наричат “лъчезарящ живот”, или също “лъчезарни пламъци”. И понеже субстанцията, от която се състояха тези небесни тела, има известно далечно подобие с волята на човека, те са наричани също “Духове на волята”.
към текста >>
След “Духовете на волята” идват същества с
творчес
ко (духовно) съзнание, подобно на съзнанието, което човекът ще придобие на Вулкан.
Можем следователно да кажем, че зародишът на човешкото физическо тяло е положен чрез Духовете на волята през време на първия Сатурнов кръг; и в онова време този зародиш има смътното Сатурново съзнание. Този първи по-малък Сатурнов цикъл е последван после още от шест други. През време на тези кръгове човекът не достига никаква по-висока степен на съзнанието. Обаче материалното тяло, което той беше получил, бива обработвано по-нататък. И в това обработване участвуват по най-разнообразен начин другите видове същества, които споменахме по-горе.
След “Духовете на волята” идват същества с творческо (духовно) съзнание, подобно на съзнанието, което човекът ще придобие на Вулкан.
Те са наречени “Духове на мъдростта”. Християнският езотеризъм ги нарича “Господства” (Кириотетес), а Духовете на волята то нарича “Престоли”.*/*Който действително познава християнското учение, знае, че към него напълно принадлежат представите за тези стоящи над човека духовни същества. Обаче от известно време тези представи са изгубени за външното християнско учение. Който действително прониква в нещата и гледа по-надълбоко, ще признае, че от страна на християнството не съществува никаква причина да води борба против духовната наука, а напротив, тази окултна наука е в пълно съгласие с истинското християнство. Ако богословите и религиозните учители биха искали да се заловят да изучават духовната наука, би трябвало заради тяхното християнство те да виждат в нея най-добрата помощничка в настоящото време.
към текста >>
44.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко
творчес
тво е дейност, която се осъществява в състояние на будност.
Докато при физическото тяло имаме строго обособени части, то навсякъде в етерното тяло имаме живо и неспирно преливане. Етерното тяло е еднакво за човека и растенията, както физическото тяло е еднакво за човека и минерала. Всеки жив организъм има свое етерно тяло. От етерното тяло свръхсетивното наблюдение се издига до следващата съставна част на човешкото същество. За да си изградим подходяща представа за нея, то насочва вниманието ни към съня, докато по отношение на етерното тяло вниманието ни беше насочено към смъртта.
Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност.
Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили. По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие. Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание. Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок мрак, при събуждането се появява отново. От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество.
към текста >>
45.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско
творчес
тво.
Будното състояние при човека не може да бъде разбрано, без да наблюдаваме състоянието му по време на съня; не можем да разрешим загадката на живота без да спрем поглед върху смъртта. У човек, който няма никакъв усет за значението на свръхсетивното познание, лесно могат да възникнат съмнения относно него и начина, по който това познание разглежда съня и смъртта. Впрочем Тайната Наука дълбоко уважава мотивите, които пораждат тези съмнения. Напълно естествено е да се твърди, че човек е създаден за активен и действен живот и цялата му продуктивност е свързана с отдаването на този активен, буден живот. Докато вглъбяването в състояния, каквито са сънят и смъртта, би могло да възникне само от известна склонност към безцелно мечтателство и не води до никъде другаде, освен до една празна и ненужна фантастика.
Лесно ще се намерят хора, които виждат в отхвърлянето на такава „фантастика" израз на една здрава душевност, а в отдаването на каквото и да е „безцелно мечтателство" нещо болестно, присъщо само на лица, лишени от жизнерадост и витални сили, неспособни за истинско творчество.
Такива преценки не трябва да се отхвърлят като напълно погрешни. Те съдържат някаква истина, но обикновено това е четвърт истина, която трябва да бъде допълнена с останалите три четвърти. Отричайки едната вярна четвърт, ние създаваме недоверие у този, който ясно вниква именно в тази четвърт, но няма никакво предчувствие за останалите три четвърти. Разбира се, безусловно трябва да се съгласим, че обсъждането на това, което забулва съня и смъртта, е нещо болестно, ако то води до слабост и отдръпване от живота. Напълно съгласни трябва да сме и с обстоятелството, че голяма част от това, което отдавна носи името „Тайна Наука" и което днес се разпространява под това име, носи отпечатъка на нещо нездраво и дори враждебно спрямо живота.
към текста >>
Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва
творчес
ки процес.
И ето, той го вижда да пада и чува тъпия удар, който падащото тяло издава. Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук. Тази обикновена случка дава повод, в съновидението да се разиграе едно драматично събитие, изпълнено с ужасяващи образи. Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия удар от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време. Важното е друго: Че това, което будното сетивно възприятие би регистрирало като звук, съновидението превръща в образ.
Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес.
Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние. За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло. В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения.
към текста >>
Това е същият
творчес
ки процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние.
Събужда се и разбира, че един предмет, висящ на стената в стаята, се е откачил и при падането си е произвел някакъв тъп звук. Тази обикновена случка дава повод, в съновидението да се разиграе едно драматично събитие, изпълнено с ужасяващи образи. Тук не трябва да се замисляме, как става така, че в последния случай моментът на тъпия удар от един падащ предмет прераства в цяла верига от събития, които се разиграват в един продължителен период от време. Важното е друго: Че това, което будното сетивно възприятие би регистрирало като звук, съновидението превръща в образ. Нека запомним: Веднага щом сетивата преустановят своята дейност, в човека бликва творчески процес.
Това е същият творчески процес, който се проявява в дълбокия сън, в спането, с други думи, в онова душевно състояние, което изглежда пълна противоположност на будното душевно състояние.
За да настъпи този дълбок сън, астралното тяло трябва да се отдели от двете други тела физическото и етерното. По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло. В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения. Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят.
към текста >>
В тези два присъединителни процеса би могъл съзнателно да участвува само такъв Аз, който поражда в самия себе си скритите във физическото и етерното тяло
творчес
ки сили, насочени към изграждането на Духа-Живот и Човека-Дух.
От мига, когато астралното тяло е отново образувано, този стремеж се насочва навън. Сега астралното тяло жадно търси друго етерно и друго физическо тяло.То вече отблъсква откровенията,които бликат отвътре. Ето защо сега възниква такова междинно състояние, при което човек потъва в безсъзнание. Съзнанието може да се появи отново едва във физическия свят, когато ще са изградени органите, необходими за физическото възприятие. През времето, когато озареното от вътрешни възприятия съзнание е прекратено, към астралното тяло започва присъединяването на ново етерно тяло и така то отново може да се вмъкне в ново физическо тяло.
В тези два присъединителни процеса би могъл съзнателно да участвува само такъв Аз, който поражда в самия себе си скритите във физическото и етерното тяло творчески сили, насочени към изграждането на Духа-Живот и Човека-Дух.
Но след като човек не е стигнал до тази степен, това присъединяване трябва да се ръководи от Същества, които са по-напреднали в своето развитие. Тези Същества насочват астралното тяло към определена родителска двойка, за да му бъдат осигурени съответствуващите етерно и физическо тяло. Преди да се осъществи присъединяването на етерното тяло, за всеки човек, който отново влиза във физическото съществувание, става нещо изключително важно. В хода на предишния си живот той е създал известни разрушителни сили, които остават ясни през периода на пречистването след смъртта. Нека отново се обърнем към споменатия вече пример.
към текста >>
46.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
На тях им се откриваха самите
творчес
ки и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят.
Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили. След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг. Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка. Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления. Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата.
На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят.
Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния. А физическото тяло на този човек трябваше да бъде такова, че пред погледа му да се открива онази част от духовния свят, която Ариман скриваше, включително и процесите на смъртта, физическата смърт не би могла да промени нищо в живота на това човешко същество, тя няма никаква власт над живота.
към текста >>
47.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Колкото повече е силата на Любовта, толкова повече
творчес
ка мощ ще се проявява в бъдещето.
Всеобхватния „образец на Любовта" имаме в лицето на висшето Слънчево Същество, за което говорихме при описанието на Христовото събитие. Чрез Христос в самата сърцевина на човешкото същество беше вложен зародишът на Любовта. От тук той трябва да нахлуе в цялата еволюция на световете. Както създадената вече Мъдрост се проявява в сетивния външен свят на Земята, в днешните „природни царства", така и в бъдеще самата Любов ще се проявява във всички процеси като една нова природна сила. Тази е тайната на всеки вид развитие в бъдещето: познанието, че всичко, което човек осъществява, изхождайки от истинското разбиране на еволюцията, е зародиш, който трябва да разцъфне и узрее като плод на Любовта.
Колкото повече е силата на Любовта, толкова повече творческа мощ ще се проявява в бъдещето.
В това, което ще произлезе от Любовта, ще са вложени онези могъщи сили, които ще поведат Земята към нейното пълно одухотворяване. И колкото повече духовно познание се влива в развитието на човечеството и Земята, толкова по-жизнеспособни ще са зародишите на бъдещия свят. Духовното познание, чрез своята собствена същност, се превръща в Любов. Целият процес, който беше описан, започвайки от гръко-римската до днешната Пета следатлантска епоха ясно показва как трябва да се извърши това велико превръщане и къде е поставено началото на бъдещата еволюция. Това, което беше подготвено като Мъдрост чрез Сатурн, Слънце и Луна, действува във физическото, етерното и астралното тяло на човека; то се явява като „Мъдростта на света"; в Аза обаче то се превръща във вътрешна същност.
към текста >>
48.
Съдържание
GA_14 Четири мистерийни драми
Рудолф Щайнер – живот и
творчес
тво
Единадесета картина Дванадесета картина Тринадесета картина Четиринадесета картина Петнадесета картина
Рудолф Щайнер – живот и творчество
към текста >>
49.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Но нямаш представа за живия,
творчес
ки дух, който формира човека със силата на стихиите така, както зародишните сили в природата формират съществата.
И че може да има хора, които трябва да нарекат бедна твоята пълна с живот действителност тогава, когато не се измерва с източника, от който произхожда. Може би думите ми ще прозвучат сурово за теб. Но нашето приятелство изисква неподправена откровеност. И ти, като мнозина други, познаваш от това, което се нарича дух, само носителя на знанието. Ти имаш съзнание само за мисловната страна на духа.
Но нямаш представа за живия, творчески дух, който формира човека със силата на стихиите така, както зародишните сили в природата формират съществата.
И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в изкуството например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз. Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна свобода със силата на първичния развой. Ние приемаме съзнателно в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността. Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки характер, но този характер се оформя някак си от само себе си. Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш.
към текста >>
Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен
творчес
ки зародиш.
Но нямаш представа за живия, творчески дух, който формира човека със силата на стихиите така, както зародишните сили в природата формират съществата. И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в изкуството например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз. Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна свобода със силата на първичния развой. Ние приемаме съзнателно в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността. Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки характер, но този характер се оформя някак си от само себе си.
Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш.
Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество. На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство. И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство. Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота.
към текста >>
50.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
а
творчес
ката радост – мъртва.
на висша красота, струяща от изкуството ти – тъй съзирах духовната ти цел. Ала загаснала е сякаш в гърдите ти мощта,
а творческата радост – мъртва.
Ръката ти, с младежки плам държала четката преди години, почти парализирана изглежда. ЙОХАН ТОМАСИЙ За жалост е така!
към текста >>
За
творчес
тво импулсът в мен
Ръката ми не се помръдва да увековечи каквото стихийни сили мимолетно разкриват от всемирни дълбини пред сетивата ни като магия.
За творчество импулсът в мен
не блика с радост вече. Апатия живота ми изпълва. МАРИЯ Дълбоко съжалявам, че тъй въздейства в теб
към текста >>
и
творчес
ката сигурност у мен.
помислих си, че ще успея духовно истински да израста. И несъмнено ми се струваше, че е възможно да разцъфтят чрез огъня на благородната ти сила прецизният ми поглед на художник
и творческата сигурност у мен.
Оставих се на огъня, ограбил душевните ми сили и вярата ми във света изтръгнал без милост от сърцето. И ето, стигнал съм дотам,
към текста >>
способни
творчес
ката мощ в живота
Но всичко, правено по този начин, можа да ме накара само да призная тъй често подчертаваната мисъл в света на деловите хора, че мислите в реалния живот са сенки,
способни творческата мощ в живота
да оплодят, без формата да ѝ придават. Тъй дълго аз се примирявах със тези скромни думи: където има само бледи мисли, животът се парализира,
към текста >>
Когато
творчес
ката сила на духа
разцъфнаха за втори път. С житейската ѝ нова цел в сърцето ѝ се вля отново смелост. Така духът наистина във нея сътвори напълно нов човек от мъртво семе.
Когато творческата сила на духа
се изявява плодотворно, и начинът ѝ на проява изглежда оправдан. И ако в думите надменност няма, и ако истински живеят във сърцето
към текста >>
и
творчес
ките ми надежди!
живеещото в твоя дух. – – – – Видях да се извиват пламъци, превръщайки във нищо младежките мечти
и творческите ми надежди!
Един друг образ се яви от страшното безплодно нищо: човешко същество, съединило в истинска любов живота си със моята съдба,
към текста >>
каквото
творчес
ки е дейно.
покълваща в словата, чрез които духът сам себе си вестява. ЙОХАН Но аз ти казвам, че също може и да смазва
каквото творчески е дейно.
ХЕЛЕНА Ако възможно е, тогава с коварство се промъква в душата ти заблуда. И ако грижи вместо благодат
към текста >>
51.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в които
творчес
ките духове царуват.
до силата човека, поверен на теб, за да живее той в духа, така сега и тази сила ще го води отвъд пределите на време и пространство. Той ще достигне сфери,
в които творческите духове царуват.
Те трябва да му се открият, дела от него да поискат. С готовност ще ги стори той. И цели на вселенските творци ще оживяват в него; с дух
към текста >>
52.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
чрез
творчес
твото ни да се издигне
Знаменията аз съзирам, към работа зоват ни те. И делото ви нека със моето да се обедини. Стремящият се към познанието, Йохан, нека
чрез творчеството ни да се издигне
до истинското битие. Във храма братята проведоха съвет как трябва да го изведат от дълбините в светли висини. От нас очакват те,
към текста >>
от
творчес
ка душевна сила,
за полета към висините. О, моя Филия, ти извлечи светлинна чиста същност от мирови простори, със звучна прелест изпълни се
от творческа душевна сила,
та с дарове да ме дариш от глъбини духовни сбрани. Ще мога аз да ги втъка в раздвижен танц на сфери. Ти също, Астрид,
към текста >>
53.
Интермецо
GA_14 Четири мистерийни драми
Авторът иска да ни покаже как млад художник загубва цялото си
творчес
ко желание, защото започва да се съмнява в любовта на една жена.
СОФИЯ Трудно е да си създадем правилна представа за дадена творба на изкуството, когато само слушаме за нейното съдържание. Но все пак ще ми бъде приятно, ако споделиш какво те е развълнувало така. ЕСТЕЛА Драматичната композиция беше чудесна.
Авторът иска да ни покаже как млад художник загубва цялото си творческо желание, защото започва да се съмнява в любовта на една жена.
Тя му дава силата да разгърне изпълнените си с надежда заложби. От най-чистото въодушевление към неговото изкуство в нея се ражда най-красивата самопожертвователна любов. Благодарение на тази любов той може да изживее пълно разгръщане на творческите си сили в своето изкуство. Той разцъфтява, така да се каже, под слънцето на благодетелката си. Чрез продължителното общуване с тази жена у него се развива благодарност към нея, която се превръща в страстна любов.
към текста >>
Благодарение на тази любов той може да изживее пълно разгръщане на
творчес
ките си сили в своето изкуство.
ЕСТЕЛА Драматичната композиция беше чудесна. Авторът иска да ни покаже как млад художник загубва цялото си творческо желание, защото започва да се съмнява в любовта на една жена. Тя му дава силата да разгърне изпълнените си с надежда заложби. От най-чистото въодушевление към неговото изкуство в нея се ражда най-красивата самопожертвователна любов.
Благодарение на тази любов той може да изживее пълно разгръщане на творческите си сили в своето изкуство.
Той разцъфтява, така да се каже, под слънцето на благодетелката си. Чрез продължителното общуване с тази жена у него се развива благодарност към нея, която се превръща в страстна любов. Това го кара все повече да пренебрегва едно бедно създание, което му се е отдало във вярна любов и накрая умира от мъка, защото трябва да осъзнае, че е изгубило сърцето на любимия мъж. Когато чува за смъртта ѝ, новината не го развълнува особено, защото чувствата му принадлежат единствено на неговата благодетелка. Но все пак той постепенно се убеждава, че приятелските им чувства никога не могат да се превърнат в страстна любов.
към текста >>
Това прогонва цялата
творчес
ка радост от душата му.
Той разцъфтява, така да се каже, под слънцето на благодетелката си. Чрез продължителното общуване с тази жена у него се развива благодарност към нея, която се превръща в страстна любов. Това го кара все повече да пренебрегва едно бедно създание, което му се е отдало във вярна любов и накрая умира от мъка, защото трябва да осъзнае, че е изгубило сърцето на любимия мъж. Когато чува за смъртта ѝ, новината не го развълнува особено, защото чувствата му принадлежат единствено на неговата благодетелка. Но все пак той постепенно се убеждава, че приятелските им чувства никога не могат да се превърнат в страстна любов.
Това прогонва цялата творческа радост от душата му.
Той се чувства все по-опустял в своя вътрешен живот. В такова душевно състояние си спомня отново за своята бедна изоставена. И от изпълнен с надежди човек се превръща в самотна развалина. Без изглед да намери някаква светла точка, той е покосен от смъртта. Всичко това е представено изключително живо в драматично отношение.
към текста >>
Във всичко, създадено от човека,
творчес
ките същества са оставили природата незавършена.
Но това е в същността на нещата и не може да се промени. СОФИЯ То би могло да се промени, стига само хората да поискат да си изяснят едно нещо. Те могат да си кажат, че е безсмислено още веднъж да пресъздаваме чрез човешките душевни сили това, което по-висши сили разпростират пред очите ни като най-истинското произведение на изкуството. Но същите тези същества са вложили в душата на човека стремеж да продължи делото на мирозданието, за да даде на света това, което самите тези сили още не поставят пред сетивата.
Във всичко, създадено от човека, творческите същества са оставили природата незавършена.
Защо той трябва да изобразява тяхното съвършенство по несъвършен начин, щом като може да превърне в съвършенство тяхното несъвършенство? Представи си това твърдение, превърнато в първично чувство и ще можеш да придобиеш представа, защо изпитвам недоволство по отношение на много неща, които ти наричаш изкуство. Несъвършеното предаване на сетивната действителност трябва да предизвика неприятно усещане, докато и най-несъвършеното представяне на това, което се крие зад външното наблюдение, може да бъде цяло откровение. ЕСТЕЛА Всъщност ти говориш за нещо, което никъде не съществува.
към текста >>
Но именно в това се състои несъвършенството на много произведения на изкуството, че
творчес
ката дейност от само себе си се издига над природата и художникът не знае как изглежда неподдаващото се на сетивно наблюдение.
Несъвършеното предаване на сетивната действителност трябва да предизвика неприятно усещане, докато и най-несъвършеното представяне на това, което се крие зад външното наблюдение, може да бъде цяло откровение. ЕСТЕЛА Всъщност ти говориш за нещо, което никъде не съществува. Защото никой художник не се стреми просто към изобразяване на природата. СОФИЯ
Но именно в това се състои несъвършенството на много произведения на изкуството, че творческата дейност от само себе си се издига над природата и художникът не знае как изглежда неподдаващото се на сетивно наблюдение.
ЕСТЕЛА Не виждам никаква възможност да стигнем до някакво взаимно разбирателство по този въпрос. Наистина е тъжно да гледаш как по отношение на най-важните душевни въпроси любимата ти приятелка върви по пътища, които се отклоняват от твоите. Но аз се надявам на по-добри времена за нашето приятелство. СОФИЯ
към текста >>
54.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Блажен аз чувствам
творчес
ката мощ
“ (От скали и извори звучи: „Човече, изживей се! “) Оставяте ме слабостта си да почувствам и ме поставяте пред най-възвишените цели.
Блажен аз чувствам творческата мощ
на висша цел в човешкото ми слабо същество. От мен самия цел ще се разкрие – за нея семето се крие в мен. Желая на света да се отдам, като живея собствената същност.
към текста >>
55.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Желание за
творчес
тво ме тласка
Без силата ми няма никакъв живот, без мен не може никой да живее. ЙОХАН Тъй ти, ощастливител на света, пристъпваш пред душевния ми взор!
Желание за творчество ме тласка
чрез моята духовна сила, щом като плод на изживяването ми те виждам. Показа се ти в храма пред духовния ми взор, ала не можех още да узная дали е сън или пък истина това.
към текста >>
и как се ражда
творчес
ката мощ у мен.
Почувствай ме в душевните си дълбини и силата ми понеси във всички светове. И служейки на любовта, блаженство ще изпитваш. ЙОХАН Аз чувствам стоплящата светлина на близостта ти
и как се ражда творческата мощ у мен.
(Теодосий изчезва.) Замина си, но пак ще дойде той при мен и сила ще ми донесе от извора на любовта. Във времето изчезва само за моменти светлината му, но продължава да живее в битието ми.
към текста >>
56.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
но
творчес
ките сили на духа
пламтящ живот и смъртен студ. Те действат като знаци на съдбата, а също и като житейските любовни бури. Аз мислех и изследвах, преди да срещна вас,
но творческите сили на духа
и техните унищожителни дела познах, едва когато по стъпките ви тръгнах. – – – – Открихте туй, що вашите слова
към текста >>
57.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
а също в
творчес
ките му дела.
поставям трудния въпрос: Какво тъй силно в любовта ме тласка? Аз виждам как живеещото в моята душа в душата на приятеля ми действа,
а също в творческите му дела.
Тъй търся удовлетворение, което от себе си изпитвам, и в заблуждение, че съм безкористна, живея. Ала за мен остава скрито, че само себе си в приятеля си отразявам.
към текста >>
58.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
при
творчес
ките сили на света,
да го разкриваме чрез средства, принадлежащи на сетивния живот. Но щом оставех личното встрани и следвайки духовното учение блажен, успявах да се пренеса
при творческите сили на света,
пробуждаше се вярата у мен в това изкуство, което е наистина мистично, каквото е и нашето изследване в духа. Научих се със светлината да живея и да познавам делото на светлината във цвета,
към текста >>
ще пламне
творчес
ката радост
в изпълнения с дух живот на цветовете. (Мария влиза, без да бъде забелязана от Йохан.) Ала напусне ли ме смелостта, за теб, приятелко, ще си помисля и в огъня на твоята душа
ще пламне творческата радост
и в светлината ти духовна мощта на вярата ще се пробуди. (Той вижда Мария.) О... ти си тук... Нетърпеливо те очаквах,
към текста >>
Усещам, блика
творчес
кият извор
Пречисти ме във пламъка на любовта, направи ме способен да откривам разкриващото ти се в красотата. Тя стопля, озарява битието и изявява царството духовно.
Усещам, блика творческият извор
в душата ми от твоята душа. И чувствам, вдигат ме криле високо към висини духовни над Земята. В душата ти живеещото любя, обичайки, аз в образ го превръщам.
към текста >>
на
творчес
твото извори да търся.
Бих гонил призраци на мисълта, ако желая да измисля какво е по-добро за мен: дали духовното ти съзерцание да въплътя в творби, или във мен
на творчеството извори да търся.
Не е възможно тъй да ги открия. – – – – В душата бих могъл да се вглъбя, да се открия аз в духа блажено. В сетивността да се изгубя мога,
към текста >>
и
творчес
кото дело да съзирам.
– – – – В душата бих могъл да се вглъбя, да се открия аз в духа блажено. В сетивността да се изгубя мога, да следвам чудото на цветовете
и творческото дело да съзирам.
Ала ако самотен съм в душата, каквото преживявам, към творчество не ме подтиква. Ако те следвам във световни висини, съпреживявайки блажено
към текста >>
към
творчес
тво не ме подтиква.
В сетивността да се изгубя мога, да следвам чудото на цветовете и творческото дело да съзирам. Ала ако самотен съм в душата, каквото преживявам,
към творчество не ме подтиква.
Ако те следвам във световни висини, съпреживявайки блажено от теб съзираното във духа, в духовното си виждане усещам разгарящ се в душата огън,
към текста >>
разпалващ
творчес
ките сили в мен.
Ако те следвам във световни висини, съпреживявайки блажено от теб съзираното във духа, в духовното си виждане усещам разгарящ се в душата огън,
разпалващ творческите сили в мен.
– – – – Желая ли на хората да кажа какво в по-висши светове познавам, с душата си да се издигна трябва във сферите, където дух на дух говори.
към текста >>
59.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
във
творчес
ка активност,
със пътища на други хора. Ала когато трябваше да видя такова чудно свойство на душата, което считах за безумство, безсилието да превръща
във творческа активност,
изгубих всякаква надежда. – – – – А спомняте ли си за младия художник, когото срещнахме по този съмнителен духовен път?
към текста >>
60.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
за мен е
творчес
кият извор,
предупреждението на Мария да заглуша в душата си гласа, говорещ непрестанно: „Обичам я! “ А любовта ми
за мен е творческият извор,
единствено познат за мен. Какво са творческият подтик и изгледът за висшите духовни цели, щом искат те да ми отнемат светлината,
към текста >>
Какво са
творчес
кият подтик
говорещ непрестанно: „Обичам я! “ А любовта ми за мен е творческият извор, единствено познат за мен.
Какво са творческият подтик
и изгледът за висшите духовни цели, щом искат те да ми отнемат светлината, способна дните ми да осветява? Ще трябва да ми бъде позволено
към текста >>
61.
Дванадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
със
творчес
ките сили на всемира.
Но цялостната същност на човека не бе насочена към светлината. Душевна сянка само тук остана. Мечтаеше за широти в духа и можеше едно да се почувства
със творческите сили на всемира.
Желаеше блажено да живее със светлината и във цветовете да вижда действия на светлината. И вярваше си, че като художник ще съумее на духа живота
към текста >>
62.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и изживяващ
творчес
ките сили,
живеят в истинския мистицизъм, довели го до висшия учител. Той в стъпките му първи подкрепи го към съзерцание и висша мъдрост. Понесен във духовни висини
и изживяващ творческите сили,
рисуваше портретите, които въздействаха ни като същества. Каквото би повело друг творец на същото поле към висши цели, ограничавайки се най-разумно,
към текста >>
63.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Едва поел на
творчес
твото пътя,
Мощта на буйните импулси ясно разкри ми Аримановото царство. Така аз знам по-късно как ще действам, защото трябва бурните импулси да се преобразуват в моя същност.
Едва поел на творчеството пътя,
на Луцифер се посветих и исках да опозная неговото царство. И вече разпознавам аз каквото, потънал в творчество, не осъзнавах – че бе тогава Луцифер обгърнал
към текста >>
потънал в
творчес
тво, не осъзнавах –
да се преобразуват в моя същност. Едва поел на творчеството пътя, на Луцифер се посветих и исках да опозная неговото царство. И вече разпознавам аз каквото,
потънал в творчество, не осъзнавах –
че бе тогава Луцифер обгърнал с най-прелестни картини мисълта ми. В душата ми създаде диви страсти, които дремят днес, но е безспорно, че ще ме завладеят в идни дни.
към текста >>
от
творчес
твото мое произлязло,
Събития ще трябва да настъпят, ще помрачат духа ми, ще ме водят, тъй както в този час ви възвестявам. В световния развой тогава алчно ще се стремя да сграбча всичко вредно,
от творчеството мое произлязло,
в духовния живот за да го вливам. Ще трябва Ариман да заобичам и с радостна душа да му даря от мен постигнатото на Земята. (Пауза, през която Томасий е изпаднал в дълбок размисъл.)
към текста >>
64.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
подобни на
творчес
ки сънища,
(Навлиза мека светлина. Явяват се Филия, Астрид и Луна в светлеещ облак. Бенедикт, Капезий и Мария излизат.) ГЛАС (едновременно звучащ от Филия, Астрид и Луна) Понасят се мисли,
подобни на творчески сънища,
формиращи себе си същностно, достигат душите; създаваща себе си воля, вълнуващо себе си чувстване, творящо се мислене
към текста >>
подобни на
творчес
ки сънища,
Мисловните същества изчезват вляво и вдясно. Луцифер и Ариман остават. Филия, Луна и Астрид отново се явяват от заден план и казват изговорените по-рано думи със следната промяна.) ГЛАС (едновременно звучащ от Филия, Астрид и Луна) Навред се понесоха мисли,
подобни на творчески сънища,
формиращи себе си същностно, достигат душите; създаваща себе си воля, вълнуващо себе си чувстване, творящото себе си мислене
към текста >>
за
творчес
ки дела узряла воля,
Достигнало до мощ стихийна то, растейки във света си, обградено на истината от бащата с грижи. Когато в своето светлинно тяло усетило детето да се буди
за творчески дела узряла воля,
съчувстващо започнало да гледа копнеещи за истината хора. И на баща си казало тогава: „Жадуват хората за питието, което можеш ти да им дариш
към текста >>
65.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
за сили
творчес
ки ги възприемат,
единствено объркване да внасят и да възпират мъдрите дела, подготвяни от мировите сили. А също и на себе си вредят. Създават разрушителни импулси,
за сили творчески ги възприемат,
заблудата за истина приемат, когато земен мрак не ги закриля. (Явяват се Томасий и Мария.) ТОМАСИЙ Пред прага си не виждаш ти душата
към текста >>
във
творчес
ката дейност на артиста
И често гледаше във световете, които му разкриваха привидно на битието смисъл и начало. Блаженството на знанието в тях откри, а също силите, които
във творческата дейност на артиста
душата и ръката му насочват, за да повярва истински, че в него се изживяват силите световни и волята си образно представят. Не знаеше, че всичко, във което
към текста >>
успял е мисъл
творчес
ка да вложи,
душата и ръката му насочват, за да повярва истински, че в него се изживяват силите световни и волята си образно представят. Не знаеше, че всичко, във което
успял е мисъл творческа да вложи,
не го е сътворил самият той, а само съдържание е то на собствената му душевна същност. Подобно паяка, изпридащ мрежа, усещащ се като отделен свят,
към текста >>
66.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от извори на
творчес
тво мощ черпят.
Каквото от естествените сили спечели за човешкия напредък, благодарение на мене стана. Защото заповядвам тук, където полезните в механиката сили
от извори на творчество мощ черпят.
Така към царството ми също трябва да се насочи туй, което още той за човечеството ще направи. Но искам този път да се погрижа за онова, което ще се случи
към текста >>
67.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
отключени чрез
творчес
ките сили,
неспирно се старае Бенедикт скръбта на хората да облекчи. Ала когато мъдро той вести на учениците в човешко слово света духовен, иска да открие,
отключени чрез творческите сили,
сърца, които лъчезарно тук, пробуждащи душите, се откриват. Сега съм също аз щастлив да видя как словото му води хора тук. Обичайки, той бремето пое
към текста >>
за да успее
творчес
ката сила
значение и смисъл на числата. Туй част бе от душевния ти път. Тъй ученичеството ти в духа доведе те в това духовно царство, което трябваше да опознаеш,
за да успее творческата сила
в теб в правилна посока да разцъфне. (Двамата излизат. От другата страна влизат Мария и Томасий.) МАРИЯ Душата ти е придобила, Йохан,
към текста >>
68.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в мен
творчес
ката мощ докрай, дори
създадоха и втория човек, комуто първият да е носител и в бъдещето да му служи. Тъй ученичеството ми в духа ми даде аз, способен да разпали
в мен творческата мощ докрай, дори
ако носителят далеч се чувства от висшите душевни цели още. А породи ли се дългът във него на земния развой да посвети човека втори, буден в него вече,
към текста >>
69.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ще се оформя
творчес
ки, така че
Като творец би трябвало Томасий да ръководи мястото за труд, което аз ще построя наблизо. Тъй туй, което можем да постигнем по механичен начин, от духа му
ще се оформя творчески, така че
ще може да доставя на човека във ежедневието му, каквото необходимо му е, но разкрива духовна, благородна красота. Професия с изкуство да се слее,
към текста >>
със свои сили
творчес
ки да действа,
участвате в духовния живот, без да пестите сили, нито време. Говори се, че искате да бъдат разделяни духовният стремеж, желаещ във душевния живот
със свои сили творчески да действа,
и ежедневният житейски труд. Признавате духовния стремеж единствено за времето, когато не е заето с ежедневен труд. Да свързва идващото от духа
към текста >>
70.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
с мощ
творчес
ките сили да изпълват
светът, във който иска да потъне – за да твори – душата на Томасий. Тя трябва да почувства дълбините и ширините на света. И нека
с мощ творческите сили да изпълват
душата му. А тази мощ вести световната магия на сърцата като неземен блясък на изкуство. Но Йохан никога не би успял,
към текста >>
във
творчес
ката дейност.
като помощници творящи – в набъбващата същност. Разбиват веществата и въздуха сгъстяват, промяна за да дойде
във творческата дейност.
И творческата дейност да радва духовете, които чувстват и творят в живот вълнуващ. ЛУНА
към текста >>
И
творчес
ката дейност
в набъбващата същност. Разбиват веществата и въздуха сгъстяват, промяна за да дойде във творческата дейност.
И творческата дейност
да радва духовете, които чувстват и творят в живот вълнуващ. ЛУНА Мъдруващи, те свързват –
към текста >>
на Йохан в
творчес
ката му душа.
С теб ще бъде... Дълбоко в неговата същност виждам желания за светлина, които не следват пътищата на Мария, щом с блясъка, от тях пораждан, светят
на Йохан в творческата му душа.
Той няма да успее да прахоса създаваните плодове от тях във царството, в което любовта без красота желае да царува. Тогава личността му няма вече
към текста >>
71.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
духовното му
творчес
тво е нужно
умът му за духа да разбере, събужда в него подтик да изследва, но изживяването на духа напълно липсва му. Защо тогава
духовното му творчество е нужно
в действителност да бъде нещо друго освен мистичен, съновиден блян? РОМАНИЙ Все още по духовната пътека на своите приятели не е
към текста >>
щом в
творчес
твото си на мен самия
чиято същност в мене досега не е добила пълната реалност. От мировото битие аз мога развилото се в мен да виждам само. Как мога да творя за други хора,
щом в творчеството си на мен самия
единствено се наслаждавам аз? ЩРАДЕР Твърдите, ако правилно разбирам, че само собствената същност може във всяка дейност да се отпечата,
към текста >>
Стремежа си за
творчес
тво желаеш
Около теб създаваш в светлината объркващ мрак. Ти чувстваш го, когато чрез себе си самия го създаваш. Но сътвореното от теб не чувстваш.
Стремежа си за творчество желаеш
да го забравиш, но без да разбираш, че той безспир царува в същността ти, понеже се страхуваш да излъчиш от себе си ти светлината своя. Единствено на себе си желаеш
към текста >>
72.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
във
творчес
тво сетивно да приложат –
Затуй аз мнението ви ценя. Но как аз думите ви да разбирам? Че още пребивават във духа другарите на Щрадер и не искат все още ясновидските си сили
във творчество сетивно да приложат –
това изглежда правилно за вас. Дали обаче и за Щрадер няма да се окаже този път опасен? Духовният му вид ми сочи как природни демони го заслепяват,
към текста >>
73.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и
творчес
кото слово да се свързват,
за бъдещото странство на Земята. (Душата на Феликс Балде, водена от Госпожа Балде, изчезва бавно; Теодора остава за кратко време неподвижна, вижда Душата на Йохан, след това изчезва също и тя, както и Душата на Йохан и самият Луцифер.) ДУШАТА НА РОМАНИЙ Че тука на това духовно място видяхме словото на любовта
и творческото слово да се свързват,
това засилва само в същността ни зародишите, от които ние ще се нуждаем в бъдещи животи. (Душите на Романий, Беликозий и Торкваций изчезват; явяват се Душата на Бенедикт и Душата на Мария до Пазача на прага.) ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА
към текста >>
И
творчес
ки в царуващата милост
във мировото битие, додето Сатурн се наклони пак към душата. ДУШАТА НА МАРИЯ Изчакващ, звездното блаженство чувствам, в потока времеви навлизам в него.
И творчески в царуващата милост
желая да живея със душата, която с мен е свързана отдавна. ЛУНА Опазвам творчеството ти в духа, така че да узреят плодовете
към текста >>
Опазвам
творчес
твото ти в духа,
в потока времеви навлизам в него. И творчески в царуващата милост желая да живея със душата, която с мен е свързана отдавна. ЛУНА
Опазвам творчеството ти в духа,
така че да узреят плодовете за тебе в земния живот. ДУШАТА НА ЙОХАН Звездата в душевната ми сфера – тя разпръсква
към текста >>
74.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На същността ми
творчес
тво магично,
Магичното творене на собствената същност. ЙОХАН Магичното творене на собствената същност.
На същността ми творчество магично,
изследвай същността на онзи образ, от съзерцанието ми създаден, без сам да искам... Ала накъде мощта на тези думи ме повлича? Една звезда духовна заблестява...
към текста >>
75.
Петнадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
бе изворът на
творчес
тво за него.
на благородния му плам бе нужно, тъй както тялото изпитва нужда от отдих чрез съня подир активност. СЕКРЕТАР И мъдростта на мистите тъй също
бе изворът на творчество за него.
Проникнато от нея бе при него напълно всичко в най-прекрасен смисъл. БОЛНОГЛЕДАЧКА Понеже трябваше да люби той и с душата си едно да стане с всичко,
към текста >>
за
творчес
кото дело съпротива,
(Болногледачката излиза. Бенедикт прочита последните думи на Щрадер.) „Приятелю, когато се почувствах почти премазан, тъй като разбирах, че не единствено отвън възниква
за творческото дело съпротива,
че недостатъци и в мисълта ми парализират моя труд, видях отново образа, за който аз накратко ви разказах неотдавна. Но краят му тогава беше друг.
към текста >>
76.
Рудолф Щайнер – живот и творчество
GA_14 Четири мистерийни драми
РУДОЛФ ЩАЙНЕР ЖИВОТ И
ТВОРЧЕС
ТВО
РУДОЛФ ЩАЙНЕР ЖИВОТ И ТВОРЧЕСТВО
1861 г. Роден на 27 февруари в Кралевец (тогавашна Австро-Унгария) като син на служител в австрийските железници. Родителите му произхождат от Южна Австрия. 1872 г. Гимназия до 1879 г.
към текста >>
77.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Всичко, което човек може да постигне като идеали или художествено
творчес
тво, а и всичко, което той може да произведе като естествени лечебни сили в собственото си тяло, уравновесявайки пораженията от живота, идва не от обикновения разум, а от онези дълбоки сили, работили в първите години след раждането върху ориентирането ни в пространството, върху формирането на ларинкса и мозъка.
Когато в по-късен период от живота си усетим, че едва сега разбираме едно или друго изживяване, това се дължи на факта, че на времето ние сме се оставили под ръководството на една по-висша мъдрост. Едва след години стигаме до причините за тогавашното си поведение. От всичко това можем да почувствуваме как непосредствено след раждането ние все още не сме напуснали света, в който сме били преди физическото си появяване, и че всъщност никога няма да го напуснем. Защото този наш дял от по-висшия духовен свят навлиза във физическия живот и ни съпровожда по-нататък. Често се случва да почувствуваме: това, което е заложено в човека е не само един висш Аз, който постепенно ще се усъвършенствува, а нещо друго, и то вече е налице като често кара човека да израства над самия себе си.
Всичко, което човек може да постигне като идеали или художествено творчество, а и всичко, което той може да произведе като естествени лечебни сили в собственото си тяло, уравновесявайки пораженията от живота, идва не от обикновения разум, а от онези дълбоки сили, работили в първите години след раждането върху ориентирането ни в пространството, върху формирането на ларинкса и мозъка.
Същите сили продължават да действуват в човека и по-късно. Често пъти, когато говорим за болести и страдания, трябва да знаем, че външните сили не могат да ни помогнат, а тъкмо собственият организъм трябва да развие вложените в него лечебни сили, защото вътре в нас работят импулси, изпълнени с мъдрост. От тези източници по-късно идват и най-добрите сили, чрез които се постига познание за духовният свят или истинското ясновидство. Сега идва ред на въпроса: защо въздействието на висшите сили върху човека е характерно само за първите детски години? Отговорът на първата половина от въпроса може да бъде много лесен: Ако тези по-висши сили биха действували и по-нататък по същия начин, човекът щеше да си остане завинаги дете; той не би могъл да стигне до Азовото съзнание.
към текста >>
78.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_17 Прагът на духовния свят
В този смисъл и настоящият труд, както и издаденият през миналата година "Път към себепознание на човека" допълва и разширява моето цялостно
творчес
тво.
ВЪВЕДЕНИЕ В този труд под афористична форма са описани онези части на света и човешкото същество, които могат да се наблюдават, след като духовното познание премине границата, която отделя сетивния свят от духовния свят. Тук не се открива нито стремеж към системно изложение, нито опити за окончателно представяне на нещата, а по-скоро в свободна форма са възпроизведени отделните описания на едни или други духовни изживявания.
В този смисъл и настоящият труд, както и издаденият през миналата година "Път към себепознание на човека" допълва и разширява моето цялостно творчество.
Разбира се, и тук изложението е замислено така, че книгата да се чете и сама за себе си, без да е необходимо познание върху досегашните ми съчинения. Онези, които действително се стреми да проникне в познанията на Духовната Наука, скоро ще почувства необходимостта да разглежда духовната област на живота от все нови и нови страни. Естествено, при всяко подобно изложение е налице известна едностранчивост. При описанията на духовната област, това става в много по-голяма степен, отколкото при описанията на сетивния свят. Ето защо, ако някой се задоволява с едно окончателно установено описание, той не се отнася наистина сериозно към духовното познание.
към текста >>
79.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на
творчес
ката сила на мисълта.
Обаче гръцкият мислителен живот е показал на душата, че той има силата да и даде всичко онова, което е възбудил в нея. Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм. Неговият главен представител е Плотин /204-269 г. сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия.
Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта.
Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот. Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива.
към текста >>
80.
МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА
GA_18_1 Загадки на философията
Тяхното мислително
творчес
тво е една обхватна представа за развитието на света.
Можем да наблюдаваме това развитие при отделните важни явления. Тогава виждаме как на европейска почва платоническите и по-стари начини на мислене водят борба да разберат това, което религиите проповядват, и също да водят борба срещу него. Видни мислители търсят това, което религията разкрива, и искат да го представят като оправдано пред старите светогледи. Така се ражда това, което историята нарича гнозис, с едно повече християнско или повече езическо оцветение. Личности, които имат значение за Гнозиса, са Валентинус, Базилидес, Марцион.
Тяхното мислително творчество е една обхватна представа за развитието на света.
Познанието, гнозисът, когато се издига от мислителната и свръхмислителната област, завършва в представата за едно най-висше, сътворяващо света същество. Това същество е по-високо от всичко, което може да бъде възприемано като свят от човека. И много високо са също съществата, които то ражда от себе си, еоните. Но тези същества образуват една слизаща стълба на развитието, така щото един еон като по-несъвършен винаги произлиза от един по-съвършен. Като един такъв еон на една по-късна степен на развитието трябва да се счита Творецът на възприемаемия за човека свят, на който принадлежи също и човекът.
към текста >>
81.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
Както математикът изхожда от общи истини, които човешкият Аз си образува чрез свободното
творчес
тво, така Спиноза изисква, защото и светогледът да изхожда от такива свободно създадени представи.
На основата на тази изходна точка стои чувството: В душата ми могат да се вестят като истинни безброй мисли, аз се отдавам на онези от тях като основен камък за един светоглед, чиито свойства първо аз самият трябва да определя. Спиноза намира, че може да се изходи само от това, което за своето битие не се нуждае от никакво друго. На това битие той дава името субстанция. И той намира, че може да съществува само една такава субстанция и че тази субстанция е Бог. Когато разгледаме начина, как Спиноза стига до това начало на своето философстване, ние намираме, че неговият път е копиран от този на математиката.
Както математикът изхожда от общи истини, които човешкият Аз си образува чрез свободното творчество, така Спиноза изисква, защото и светогледът да изхожда от такива свободно създадени представи.
Единната субстанция е такава, както Азът трябва да я мисли. Така мислена, тя не търпи нищо, което съществуващо вън от нея, да бъде подобно на нея. Защото тогава тя не би била всичко; за своето съществуване тя би се нуждаела от нещо друго. Следователно всичко друго е част от субстанцията, като едно от нейните свойства, казва Спиноза. За човешкото познание са достъпни две от тези свойства.
към текста >>
Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата
творчес
ки принцип.
Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата. И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили? Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка.
Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип.
По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван.
към текста >>
82.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
"Великите главни мисли на съчинението бяха напълно аналогични на моето досегашно
творчес
тво, работа и мислене.
Гръцката идея е сродна с образа; тя се разглежда като образ. Идеята на по-новото време трябва да бъде сродна с живота, със самото живо същество; тя е изживяна. И Гьоте знаеше за това, че съществува едно такова изживяване на идеята. Той долавяше в себесъзнателния Аз диханието на живата идея. За Кантовата "Критика на разсъдъчната способност" Гьоте казва, че на нея той "дължи една много радост на епоха на живота".
"Великите главни мисли на съчинението бяха напълно аналогични на моето досегашно творчество, работа и мислене.
В книгата беше ясно изразен вътрешният живот на изкуството както и на природата, неговото /на изкуството/ двустранно действие отвътре навън". И това изказване на Гьоте не може да ни измами по отношение на неговата противоположност спрямо Кант. Защото в статията, от която то е взето, се казва същевременно: "Страстно възбуден аз доста бързо вървях по-нататък в моите пътища, за щото самият аз не знаех, накъде водят те, и за това, което аз съм си присвоил и как съм го присвоил, намирам малко разбиране и съзвучие при кантианците. Защото аз изказвах това, което беше възбудено в мене, а не това, което бях чел". На Гьоте е присъщо един строго единен светоглед; той иска да добие една гледна точка, от която цялата вселена да разкрие своята закономерност, "от керемидата, която пада от покрива, до блестящата светкавица на духа, която възниква в тебе и която ти предаваш".
към текста >>
"Нищо казва той няма безусловна стойност и значение, освен животът; всичко останало, мислене, поетическо
творчес
тво и знание, има стойност само дотолкова, доколкото по някакъв начин то се отнася към живото, изхожда от него и възнамерява да се влее отново в него".
След хиляди пъти хиляди преживени духовни светове аз ще те разбирам още все толкова малко колкото сега в тази колиба на земята. Това, което аз разбирам, то само чрез моето разбиране се превръща в нещо крайно /преходно/; и то никога не може да бъде превърнато в безкрайното чрез безкрайно възлизане и възвисяване. Ти се различаваш от крайното не по степен, а по дело. Чрез споменатото възлизане хората правят от тебе само един по-голям човек и все по-голям; никога обаче Бог, Безкрайното, което с нищо не може да бъде измерено". Понеже за Фихте знанието е един сън, а морален ред на света единствената истинска действителност, затова той поставя също живота, чрез който човекът застава в моралната връзка на света над простото познание, над съзерцаването на нещата.
"Нищо казва той няма безусловна стойност и значение, освен животът; всичко останало, мислене, поетическо творчество и знание, има стойност само дотолкова, доколкото по някакъв начин то се отнася към живото, изхожда от него и възнамерява да се влее отново в него".
Моралната основна черта в личността на Фихте е тази, която е угаснала в неговия светоглед всичко или пък е понижила в неговото значение това, което не е свързано с моралното определение на човека. Той искаше да установи най-великите, най-чистите изисквания за живота; и при това не искаше да бъде заблуден от някакво познание, което може би открило в тези цели противоречия с природната закономерност на света. Гьоте е казал: "Действащият човек е винаги безсъвестен; съвест няма никой друг освен наблюдателят". С това той разбираше, че наблюдаващият оценява всичко според неговата действителна, истинска стойност и разбира всяко нещо на неговото място и го оставя валидно. Действуващият насочва преди всичко своя поглед върху това, да види изпълнени своите изисквания; дали при това се отнася справедливо или несправедливо към нещата: Това е все едно за него.
към текста >>
Той чувстваше зад явната външна природа една духовна природа, за него в човешката душа са възможни изживявания, чрез които тази душа живее не само във външната изявена природа, но и сред
творчес
ките сили.
Поради това тази наука си обещава малко привърженици между вече направените мъже /между мъжете направени философи, бележка на превод. /..." Важното за Фихте е да намери едно разположение на душата, чрез което човешкият Аз да може да изживее себе си. Знанието за природата му се струва неподходящо да разкрие нещо за същността на Аза. От 15-тото до 18-тото столетие се явиха мислители, за които възникна въпросът: Какво може да бъде намерено в образа на природата? Гьоте чувстваше въпроса не по този начин.
Той чувстваше зад явната външна природа една духовна природа, за него в човешката душа са възможни изживявания, чрез които тази душа живее не само във външната изявена природа, но и сред творческите сили.
Гьоте търсеше идеята, която гърците търсиха, но той я търсеше не като възприемаема идея, а в едно съизживяване на мировите процеси, там, където тези процеси не са вече възприемаеми. Той търсеше в душата живота на природата. Фихте търсеше в самата душа; обаче той търсеше не там, където в душата живее природата, той търсеше съвсем непосредствено там, където душата чувствува запален своя собствен живот, безразлично с кои други процеси и същества на света се свързва този живот. С Фихте възникна един светоглед, който е насочен напълно към това, да намери един вътрешен душевен живот, който се отнася към мислителния живот на гърците както този мислителен живот се отнася към образното мислене на древните времена. В светогледа на Фихте мисълта става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана мисъл.
към текста >>
Понеже в модерния човек съзнанието за душата се е превърнало в себесъзнание, възниква въпросът на светогледа: Как себесъзнанието изживява себе си живо така, че неговото изживяване да знае, че се на мира в
творчес
твото на живите мирови сили?
А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението. От едно такова въображение, което се чувства едно с творящите сили на природата.
Понеже в модерния човек съзнанието за душата се е превърнало в себесъзнание, възниква въпросът на светогледа: Как себесъзнанието изживява себе си живо така, че неговото изживяване да знае, че се на мира в творчеството на живите мирови сили?
Шилер е отговорил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като идеал. И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата. В него човекът се чувства обзет от духа, когато се отдава на природата като природно и сетивно същество. Лайбниц се стреми да разбере човешката душа като монада; Фихте не изхожда само от една идея, чрез която трябва да стане ясно що е човешката душа; той търси едно изживяване, в което тази душа да схване себе си; Шилер пита: Съществува ли едно изживяване на човешката душа, в което тя да може да чувства, как се корени в духовната действителност? Гьоте изживява в себе си идеи, които за него представляват същевременно природни идеи.
към текста >>
Така и художественото
творчес
тво царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата". Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля. Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата".
Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми".
Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте. Ето защо той изтъква при Галилей, че този последният наблюдаваше като гений, за когото "един случай струваше колкото хиляда", като "от колебаещата се църковна лампа разви учението за махалото и за падащите тела". Фантазията създава при един случай един пълносъдържателен образ на същественото в явленията; абстрахиращият ум може да добие само от комбинацията, сравнението и пресмятането на явленията едно общо правило на тяхното протичане.
към текста >>
Тази вяра на Гьоте в познавателната способност на фантазията, която се издига до едно съизживяване на
творчес
ките сили на света, почива на цялото негово схващане за света.
Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте. Ето защо той изтъква при Галилей, че този последният наблюдаваше като гений, за когото "един случай струваше колкото хиляда", като "от колебаещата се църковна лампа разви учението за махалото и за падащите тела". Фантазията създава при един случай един пълносъдържателен образ на същественото в явленията; абстрахиращият ум може да добие само от комбинацията, сравнението и пресмятането на явленията едно общо правило на тяхното протичане.
Тази вяра на Гьоте в познавателната способност на фантазията, която се издига до едно съизживяване на творческите сили на света, почива на цялото негово схващане за света.
Който както него вижда действието на природата във всичко, той не може да вижда в духовното съдържание на човешката фантазия нищо друго освен по-висши произведения на природата. Образите на фантазията са произведения на природата; и тъй като те възпроизвеждат природата, те могат да съдържат само истината, защото иначе с тези изображения природата би лъгала самата себе си, понеже тези изображения са създадени от самата нея. Само хора с фантазия могат да достигнат най-висшата степен на познанието. Такива хора Гьоте нарича "обхватни", "съзерцаващи" противоположно за "любознателните", които остават на една по-ниска степен на познанието. "Любознателните се нуждаят от един спокоен, безкористен поглед, от едно любопитно безспокойство, от един ясен ум....; те преработват също само в научен смисъл това, което първите намират".
към текста >>
"Съзерцателните се отнасят вече продуктивно, и знанието, като се повишава, изисква, без да се забележи, съзерцаването и се издига и над него; и колкото много да се разпъват на кръст знаещите пред въображението и да благославят, те трябва все пак, преди да недогледат, да призоват на помощ производителната сила на въображението... Обхватните, които в един по-горд смисъл бихме искали да наречем творящи, се отнасят в най-висшия смисъл
творчес
ки; изхождайки именно от идеи, те вече изразяват единството на цялото и след това, така да се каже, е работа на природата да се нагоди към тази идея".
Който както него вижда действието на природата във всичко, той не може да вижда в духовното съдържание на човешката фантазия нищо друго освен по-висши произведения на природата. Образите на фантазията са произведения на природата; и тъй като те възпроизвеждат природата, те могат да съдържат само истината, защото иначе с тези изображения природата би лъгала самата себе си, понеже тези изображения са създадени от самата нея. Само хора с фантазия могат да достигнат най-висшата степен на познанието. Такива хора Гьоте нарича "обхватни", "съзерцаващи" противоположно за "любознателните", които остават на една по-ниска степен на познанието. "Любознателните се нуждаят от един спокоен, безкористен поглед, от едно любопитно безспокойство, от един ясен ум....; те преработват също само в научен смисъл това, което първите намират".
"Съзерцателните се отнасят вече продуктивно, и знанието, като се повишава, изисква, без да се забележи, съзерцаването и се издига и над него; и колкото много да се разпъват на кръст знаещите пред въображението и да благославят, те трябва все пак, преди да недогледат, да призоват на помощ производителната сила на въображението... Обхватните, които в един по-горд смисъл бихме искали да наречем творящи, се отнасят в най-висшия смисъл творчески; изхождайки именно от идеи, те вече изразяват единството на цялото и след това, така да се каже, е работа на природата да се нагоди към тази идея".
Който вярва в такъв вид познание, на него не може да мине през ума да говори за ограничеността на човешкото познание по начина на Кант. Защото това, от което човекът се нуждае като негова истина, той го изживява в своята вътрешност. Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека. Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/.
към текста >>
При тях мисленето беше изцяло всмукано от поетическото
творчес
тво.
Ироническия дух се издига над една истина, която иска да се остави обвързана от логиката; той се издига също така над един вечен, морален ред на света. Защото нищо не му казва, какво трябва да върши, освен самият той. Ироничният трябва да върши това, което му се нрави; защото неговата моралност може да бъде само етическа. Романтиците са наследници на Фихтевата мисъл за единствеността на Аза. Но те не искат да изпълнят този Аз с идеите на разума и с една морална вяра както Фихте, а се позоваваха преди всичко на най-свободната, с нищо необвързана душевна способност, на фантазията.
При тях мисленето беше изцяло всмукано от поетическото творчество.
Новалис казва: "- Твърде зле е, че поезията има едно особено име и поетите съставляват едно особено съсловие. Не съществува нищо особено. Съществува само особеният начин на работа на човешкия дух. Нима всеки човек не поетизира и не се стреми всяка една минута? " Занимаващият се само със себе си Аз може да стигне до най-висшата истина: "На човека му се струва, че е заангажиран в един разговор и някое непознато същество го подбужда по един чудесен начин да развие най-явните мисли".
към текста >>
83.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Шелинг впряга фактите на природата в една изкусна мрежа от мисли, така че пред неговата
творчес
ка фантазия стояха нейните явления като един идеален хармоничен организъм.
Оптическите явления не са нищо друго освен една геометрия, чиито линии са теглени от светлината и самата тази светлина е вече двузначна материалност. В явленията на магнетизма материалната следа изчезва вече и от явленията на гравитацията, която даже природоизследователи вярваха че могат да разберат само като духовно действие действие на разстояние -, не остава нищо освен нейният закон, изпълнението на който в голям мащаб е механизмът на небесните движения. Съвършената теория на природата би била онази, но силата на която цялата природа би се разтворила в една интелигентност, в един ум. Мъртвите и безсъзнателни произведения на природата са само безуспешни опити на природата да отрази самата себе си, а така наречената мъртва природа въобще една незряла интелигентност, поради което с нейните явления прозира вече несъзнателно интелигентният характер. Най-висшата цел, да стане сама обект на себе си, природата постига едва чрез най-висшето и последно отражение, което не е нищо друго, а човекът, или общо взето то е това, което ние наричаме разум, чрез който първо природата се връща напълно в самата себе си и чрез която става явно, че първоначално природата е тъждествена с това, което в нас познаваме като интелигентност и съзнание".
Шелинг впряга фактите на природата в една изкусна мрежа от мисли, така че пред неговата творческа фантазия стояха нейните явления като един идеален хармоничен организъм.
Той беше одушевен от чувството, че идеите, които се явяват в неговата фантазия, са също така истинските творчески сили на природните явления. Следователно на основата на природните явления стоят духовни сили; и това, което на нашите очи се явява като мъртво и безжизнено, то произхожда първоначално от духовното. Когато насочим нашия дух върху това, тогава ние освобождаваме идеите, духовното на природата. Така, в смисъла на Шелинг, за човека нещата на природата са откровения на духа, зад чиято външна обвивка той един вид се скрива. Тогава той се показва в неговата истинска форма в нашата собствена вътрешност.
към текста >>
Той беше одушевен от чувството, че идеите, които се явяват в неговата фантазия, са също така истинските
творчес
ки сили на природните явления.
В явленията на магнетизма материалната следа изчезва вече и от явленията на гравитацията, която даже природоизследователи вярваха че могат да разберат само като духовно действие действие на разстояние -, не остава нищо освен нейният закон, изпълнението на който в голям мащаб е механизмът на небесните движения. Съвършената теория на природата би била онази, но силата на която цялата природа би се разтворила в една интелигентност, в един ум. Мъртвите и безсъзнателни произведения на природата са само безуспешни опити на природата да отрази самата себе си, а така наречената мъртва природа въобще една незряла интелигентност, поради което с нейните явления прозира вече несъзнателно интелигентният характер. Най-висшата цел, да стане сама обект на себе си, природата постига едва чрез най-висшето и последно отражение, което не е нищо друго, а човекът, или общо взето то е това, което ние наричаме разум, чрез който първо природата се връща напълно в самата себе си и чрез която става явно, че първоначално природата е тъждествена с това, което в нас познаваме като интелигентност и съзнание". Шелинг впряга фактите на природата в една изкусна мрежа от мисли, така че пред неговата творческа фантазия стояха нейните явления като един идеален хармоничен организъм.
Той беше одушевен от чувството, че идеите, които се явяват в неговата фантазия, са също така истинските творчески сили на природните явления.
Следователно на основата на природните явления стоят духовни сили; и това, което на нашите очи се явява като мъртво и безжизнено, то произхожда първоначално от духовното. Когато насочим нашия дух върху това, тогава ние освобождаваме идеите, духовното на природата. Така, в смисъла на Шелинг, за човека нещата на природата са откровения на духа, зад чиято външна обвивка той един вид се скрива. Тогава той се показва в неговата истинска форма в нашата собствена вътрешност. Чрез това човекът знае, що е дух, и поради това може също да намери отново и скрития в природата дух.
към текста >>
Следователно в
творчес
твото на художника ние бихме имали пред себе си същия процес, чрез който е възникнало също и всичко онова, което е разпростряно във външната природа пред човека.
Така, в смисъла на Шелинг, за човека нещата на природата са откровения на духа, зад чиято външна обвивка той един вид се скрива. Тогава той се показва в неговата истинска форма в нашата собствена вътрешност. Чрез това човекът знае, що е дух, и поради това може също да намери отново и скрития в природата дух. Начинът, по който Шелинг прави природата да възкръсне отново в него като дух, има нещо сродно с този, който Гьоте вярва да среща при съвършения художник. Според мнението на Гьоте този последният постъпва при създаването на произведенията на изкуството както природата при нейните творения.
Следователно в творчеството на художника ние бихме имали пред себе си същия процес, чрез който е възникнало също и всичко онова, което е разпростряно във външната природа пред човека.
Това, което природата скрива от външния поглед, то се представя на човека като възприемаемо в художественото творчество. Природата показва на човека само готовите произведения; как е постъпила тя, за да ги създаде: Той трябва да отгатне от тези произведения. Той има пред себе си създанията, а не твореца. При художника ние възприемаме едновременно творчеството и творението. Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното творчество; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на изкуството.
към текста >>
Това, което природата скрива от външния поглед, то се представя на човека като възприемаемо в художественото
творчес
тво.
Тогава той се показва в неговата истинска форма в нашата собствена вътрешност. Чрез това човекът знае, що е дух, и поради това може също да намери отново и скрития в природата дух. Начинът, по който Шелинг прави природата да възкръсне отново в него като дух, има нещо сродно с този, който Гьоте вярва да среща при съвършения художник. Според мнението на Гьоте този последният постъпва при създаването на произведенията на изкуството както природата при нейните творения. Следователно в творчеството на художника ние бихме имали пред себе си същия процес, чрез който е възникнало също и всичко онова, което е разпростряно във външната природа пред човека.
Това, което природата скрива от външния поглед, то се представя на човека като възприемаемо в художественото творчество.
Природата показва на човека само готовите произведения; как е постъпила тя, за да ги създаде: Той трябва да отгатне от тези произведения. Той има пред себе си създанията, а не твореца. При художника ние възприемаме едновременно творчеството и творението. Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното творчество; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на изкуството. Следователно, какво са, според Шелинг, мислите, които неговият светоглед съдържа?
към текста >>
При художника ние възприемаме едновременно
творчес
твото и творението.
Според мнението на Гьоте този последният постъпва при създаването на произведенията на изкуството както природата при нейните творения. Следователно в творчеството на художника ние бихме имали пред себе си същия процес, чрез който е възникнало също и всичко онова, което е разпростряно във външната природа пред човека. Това, което природата скрива от външния поглед, то се представя на човека като възприемаемо в художественото творчество. Природата показва на човека само готовите произведения; как е постъпила тя, за да ги създаде: Той трябва да отгатне от тези произведения. Той има пред себе си създанията, а не твореца.
При художника ние възприемаме едновременно творчеството и творението.
Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното творчество; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на изкуството. Следователно, какво са, според Шелинг, мислите, които неговият светоглед съдържа? Те са идеите на творящия дух на природата. Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като мисъл. Тази мисъл се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява.
към текста >>
Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното
творчес
тво; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на изкуството.
Следователно в творчеството на художника ние бихме имали пред себе си същия процес, чрез който е възникнало също и всичко онова, което е разпростряно във външната природа пред човека. Това, което природата скрива от външния поглед, то се представя на човека като възприемаемо в художественото творчество. Природата показва на човека само готовите произведения; как е постъпила тя, за да ги създаде: Той трябва да отгатне от тези произведения. Той има пред себе си създанията, а не твореца. При художника ние възприемаме едновременно творчеството и творението.
Шелинг иска сега да проникне през творенията на природата до нейното творчество; той се пренася в творящата природа и я прави да се роди в неговата душа така, както художникът прави да се роди неговото творение на изкуството.
Следователно, какво са, според Шелинг, мислите, които неговият светоглед съдържа? Те са идеите на творящия дух на природата. Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като мисъл. Тази мисъл се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява. Така за Шелинг науката се превръща в един възспоменателен образ за творящите духовни първообрази, които съществуват преди създадените от тях неща.
към текста >>
Един божествен Дух е създал света; той създава накрая и човеците, за да си създаде в техните души също толкова органи, чрез които може да си спомни за своето
творчес
тво.
Следователно, какво са, според Шелинг, мислите, които неговият светоглед съдържа? Те са идеите на творящия дух на природата. Това, което е предходило нещата, то изплува в отделния човешки дух като мисъл. Тази мисъл се отнася към своето първоначално действително съществуване така, както образът на спомена се отнася към самото изживяване, което той изобразява. Така за Шелинг науката се превръща в един възспоменателен образ за творящите духовни първообрази, които съществуват преди създадените от тях неща.
Един божествен Дух е създал света; той създава накрая и човеците, за да си създаде в техните души също толкова органи, чрез които може да си спомни за своето творчество.
Следователно, когато се отдава на разглеждането на явленията на света Шелинг съвсем не се чувствува като отделно същество. Той се явява на себе си като част, като член на творящите мирови същества. Той не мисли, а духът на света мисли в него. Този Дух гледа в него своята собствена творческа дейност. В създаването на произведението на изкуството Шелинг вижда едно творение на света; в мислителното съзерцание на нещата едно възпоменание на творението на света в голям размер.
към текста >>
Този Дух гледа в него своята собствена
творчес
ка дейност.
Така за Шелинг науката се превръща в един възспоменателен образ за творящите духовни първообрази, които съществуват преди създадените от тях неща. Един божествен Дух е създал света; той създава накрая и човеците, за да си създаде в техните души също толкова органи, чрез които може да си спомни за своето творчество. Следователно, когато се отдава на разглеждането на явленията на света Шелинг съвсем не се чувствува като отделно същество. Той се явява на себе си като част, като член на творящите мирови същества. Той не мисли, а духът на света мисли в него.
Този Дух гледа в него своята собствена творческа дейност.
В създаването на произведението на изкуството Шелинг вижда едно творение на света; в мислителното съзерцание на нещата едно възпоменание на творението на света в голям размер. В разглеждането на света в нашия дух възникват самите идеи, които лежат на основата на нещата и са ги произвели. От света човекът оставя настрана всичко, което сетивата казват за него, и запазва само онова, което чистото мислене доставя. В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие.
към текста >>
Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото
творчес
тво, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа.
В създаването на произведението на изкуството и в наслаждението от него се явява вътрешното проникване на идеята с това, което се открива на сетивата. Следователно, за възгледа на Шелинг природата, изкуството и светогледът /философията/ стоят така едни срещу други, че природата предлага готовите, външни произведения, светогледът произвеждащите идеи, а изкуството и двете в едно хармонично задружно действие. Художествената дейност стои по средата между творящата природа, която произвежда, без да знае по идеите, на основата на които тя твори, и мислещия дух, който знае тези идеи, без обаче да може с тяхна помощ да създаде нещата. Шелинг изразява това в изречението: "Идеалистичният свят на изкуство то и действителният свят на обектите са следователно произведения на една и съща дейност; срещата и на двете /на съзнателната и несъзнателната/ без съзнание дава действителния свят, със съзнание естетическия свят. Обективният свят е първичната, още лишена от съзнание поезия на духа, общият орган на философията и ключовият камък на целия свод – философията на изкуството.
Духовните дейности на човека: Мислителното съзерцание на света и художественото творчество, се явяват на Шелинг не само като индивидуални дейности на отделната личност, а когато се схващат в тяхното най-висше значение, те са действия на първичното същество, на Духа на света,... Шелинг описва в истински дитирамбични изречения чувството, което оживява в душата, когато тя съзира, че нейният живот не е само един индивидуален, ограничен в една точка на вселената живот, но, че нейната работа е всеобща духовна работа.
Когато тя казва: Аз зная, аз познавам, в по-висш смисъл това значи мировият Дух си спомня за своята работа преди съществуването на нещата; и когато тя произвежда едно произведение на изкуството, това значи: Мировият Дух повтаря в малък размер същото нещо, което той е произвел при създаването на природното цяло в голям мащаб. "Следователно душата в човека не е принципът на индивидуалността, а това, чрез което той се издига над всяка себичност, чрез което той е способен да пожертва своето себе, способен е на безкористна любов, и, което е най-висшето, способен е да съзерцава и да познава същността на нещата, а също така и да твори в изкуството. Тя не се занимава вече с материята, нито общува непосредствено с нея, а само с духа, като живот на нещата. Даже когато се явява в тялото, тя е въпреки това свободна от тялото, съзнанието за което в нея само плува в най-красивите образи като един лек сън, от което тя не е смущавана. Тя не е никакво свойство, никаква способност, или нещо особено от този народ; тя не знае, но тя е науката, тя не е добра, а е добротата, тя не е красива, каквото може да бъде и тялото, но тя е самата красота".
към текста >>
84.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Обаче този мозък трябва да бъде произведен чрез една дейна,
творчес
ка сила.
Цялата философия се стреми към това, да намери този най-висш израз". Че волята е първично битие, това стана също убеждение и на Шопенхауер. Когато бива угасено знанието, остава да съществува волята. Защото волята предхожда знанието. Знанието има своя произход в моя мозък, си казва Шопенхауер.
Обаче този мозък трябва да бъде произведен чрез една дейна, творческа сила.
Човек познава една такава творческа сила в своята собствена воля. Шопенхауер се старае сега да докаже, че също и това, което действа в останалите неща, е воля. Следователно волята стои на основата на действителността, която си представяме, като "вещ в себе си". И за тази "вещ в себе си" ние можем да знаем. Тя не се намира, както Кантовата "вещ в себе си", отвъд нашето мислене; ние изживяваме нейното действие в нашия собствен организъм.
към текста >>
Човек познава една такава
творчес
ка сила в своята собствена воля.
Че волята е първично битие, това стана също убеждение и на Шопенхауер. Когато бива угасено знанието, остава да съществува волята. Защото волята предхожда знанието. Знанието има своя произход в моя мозък, си казва Шопенхауер. Обаче този мозък трябва да бъде произведен чрез една дейна, творческа сила.
Човек познава една такава творческа сила в своята собствена воля.
Шопенхауер се старае сега да докаже, че също и това, което действа в останалите неща, е воля. Следователно волята стои на основата на действителността, която си представяме, като "вещ в себе си". И за тази "вещ в себе си" ние можем да знаем. Тя не се намира, както Кантовата "вещ в себе си", отвъд нашето мислене; ние изживяваме нейното действие в нашия собствен организъм. Развитието на светогледите на по-ново време напредва чрез Шопенхауер по-нататък дотолкова, доколкото с него започва един от опитите, да бъде издигната една от основните сили на себесъзнанието до всеобщ ми ров принцип.
към текста >>
Един път, да се освободи човек от волята, се състои в отдаването на художественото
творчес
тво и на впечатления, които изхождат от произведения на изкуството.
Какво по-добро би искал да направи този, който вижда, че всички същества страдат, освен да остави всички негови деяния да се ръководят от съчувствието. Тъй като във волята лежи неразумното и лошото, човекът ще стои морално толкова по-високо, колкото повече убива в себе си необузданата воля. Изразът на волята в отделното лице е себелюбието, егоизмът. Който се отдава на съчувствието, т.е. проявява своята воля не за себе си, а за другите, той е станал господар на волята.
Един път, да се освободи човек от волята, се състои в отдаването на художественото творчество и на впечатления, които изхождат от произведения на изкуството.
Художникът твори не за това, защото желае нещо, не защото неговата егоистична воля е насочена към неща и процеси. Той твори от неегоистична радост. Той се вглъбява в същността на нещата като чист наблюдател. Същото е и при наслаждението от произведенията на изкуството. Когато стоим пред едно произведение на изкуството и в нас се възбужда желанието: Бихме искали да го притежаваме, тогава ние още сме заплетени в нисшите похоти на волята.
към текста >>
Живата воля като
творчес
ка сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абстрактна.
Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт. Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие. За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл.
Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абстрактна.
Трандорф също прави от тази жива воля своя изходна точка. Светът може да бъде обяснен не от сянкообразните идеи, а пълносилната воля трябва да обхване тези идеи, за да създаде действително съществувание. Най-дълбокото съдържание на света се разкрива на човека не в мислителното разбиране, а в едно възбуждане на чувствата, в любовта, чрез която отделният човек се отдава на Цялото, на Волята царуваща във всемира. Ние виждаме съвсем ясно: Всички тези мислители се стараят да победят мисленето и неговия обект, чистата идея. Те не искат да оставят това мислене да бъде считано като най-висшата духовна проява на човека.
към текста >>
85.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова
творчес
ка мисъл.
Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия. Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде. Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката. "Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления.
Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл.
Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване. И един изследовател, който не по-малко от Хелмхолц принадлежи към най-предпазливите, Й. Хеиле, изнася в една лекция: "Ако би трябвало опитностите на изкуствената селекция да намерят приложение към хипотезата на Окен Ламарк, тогава трябваше да се докаже, как природата постъпва, за да намери от себе си устройствата, посредством които експериментаторът постига своята цел.
към текста >>
Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в само
творчес
ката област на мислителния живот.
На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите.
Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот.
Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел. Тя не може да съществува само в един метод, който стои на същото поле, на което стои естествената наука. Хекел няма и най-малката нужда да обърне само в най-малкото внимание на една такава крачка на философията. Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси. Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед.
към текста >>
86.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да
творчес
кото царуване и поезията".
Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди. Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид. Обаче на тази измислица на индивида Ланге признава една стойност също и за целия човешки род, когато отделния човек, който "я създава, е богато и нормално надарен и е типичен в неговия начин на мислене и благодарение на тези качества е призван чрез силата на неговия дух да бъде ръководител". Така Ланге смята чрез това да осигури на идеалния свят неговата стойност, като превръща също и така наречения действителен свят в измислица, в поезия.
Навсякъде, където можем да насочим поглед, той вижда само измислица, поетизиране, от най-ниската степен на сетивните възприятия, при който "индивидът се явява още изцяло свързан с основните черти на рода, нагоре да творческото царуване и поезията".
"Можем да наречем функциите на сетивата и на ума, който свързва възприятията, сетивата и ума, който създават за нас действителността, нисши по отношение на полето на духа в свободно творящото изкуство. Обаче в тяхното цяло и в тяхната връзка те не могат да бъдат подчинени на друга духовна дейност. Както нашата действителност не е една действителност според желанието на нашето сърце, тя все пак е здравата основа на цялото наше духовно съществуване. Индивидът израства от почвата на рода и общото и необходимо познание съставлява единствено сигурната основа за издигането на индивида до едно естетическо схващане на света". /История на материализма, 1887 г., стр.
към текста >>
87.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Цялото
творчес
тво на Дюринг произлиза от един в най-строгия смисъл математически и механичен начин на мислене.
Той не трябва да прибавя нищо от себе си към това, което науките са установили относно връзката на фактите. Чрез това бе изразен по един рязък начин мнението, че само науките, с тяхното наблюдение на действителността, с техните методи, трябва да имат думата, когато се касае да бъде изграден един светоглед. * * * Като един силен и активен защитник на тази мисъл за единственото право на научното мислене в духовния живот на Германия се яви Ойген Дюринг /роден в 1833 г./ в 1865 година със своята "Природна диалектика". По-нататък той изложи пред света своите възгледи в 1875 година в книгата "Курс на философията като строго научен светоглед и устройване на живота", и в много други математически, естественонаучни, философски, научноисторически и националикономически съчинения.
Цялото творчество на Дюринг произлиза от един в най-строгия смисъл математически и механичен начин на мислене.
В премислянето на всичко онова, което може да се постигне с математическа закономерност в явленията на света, Дюринг събужда удивление. Обаче там, където едно такова мислене не е достатъчно, там той изгубва всяка възможност да се ориентира в живота. От този негов духовен характер може да се обясни произвола, предубедеността, с която Дюринг обсъжда толкова много неща. Там, където трябва да се разсъждава според по-висши идеи, какъвто е случаят при сложните отношения на човешкия съвместен живот, там той няма поради това никаква друга опорна точка освен придобитите чрез случайни лични отношения симпатии и антипатии. Той, математически обективният ум, изпада в пълен произвол, когато се заловя да оцени това, което са извършили хората от историческото минало или от съвременността.
към текста >>
Изхождайки от такива гледища, Дюринг не се спира пред това, да признае и на природата в нейното
творчес
тво фантазията по същия начин, както се признава това на човека в неговото
творчес
тво.
По същия начин постъпва мисленето и с изпълването на пространството. Когато прекосява небесното пространство, то намира извън най-далечните звезди винаги още други; то преминава отвъд този действителен факт и си представя пространството безкрайно и изпълнено с безкраен брой небесни тела. Човек трябва да бъде наясно смята Дюринг, върху това, че всички такива представи за безкрайността нямат нищо общо с действителността. Те възникват само благодарение на това, че с методите, които сред действителността отговарят напълно на тази действителност, мисленето прехвърля нейните граници и чрез това стига до безбрежното. Когато мисленето запази съзнание за това негово разделяне с действителността, тогава, според мнението на Дюринг, то няма нужда да се въздържа в пренасянето на понятия, които са взети от човешката дейност, върху природата.
Изхождайки от такива гледища, Дюринг не се спира пред това, да признае и на природата в нейното творчество фантазията по същия начин, както се признава това на човека в неговото творчество.
"Фантазията се простира... надолу в самата природа, тя се корени, както въобще всяко мислене, във възбуди, които предхождат готовото съзнание и даже не образуват никакви елементи на субективно усещаното". /Курс по философия стр. 50/. Защищаваната от Конт мисъл, че всеки светоглед не би могъл да бъде нищо друго, освен едно подреждане на чисто фактическото, Дюринг я владее така съвършено, че той пренася фантазията в света на фактите, защото вярва, че трябва просто да я отхвърли, ако тя би се явила само в областта на човешкия дух. Изхождайки от тези представи, той стига още и до други пренасяния на понятия, които са взети от човешката дейност, върху природата. Например, той не само мисли, че при неговата дейност човекът може да направи безрезултатни опити, от които се отказва, защото те не водят до целта, но че също и в действията на природата могат да се видят опити в изграждането на формите съвсем не е чужд на действителността и аз не виждам, защо човек поради това, че му харесва една повърхностна философия, ще счита за валидна само наполовина успоредността на природата вън от човек и на природата вътре в човека.
към текста >>
88.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Възприеманата мисъл не дава вече на Аза на себесъзнателната душа това, което да гарантира съществуване; за да може да вярва в тази гаранция така, както мислителите са вярвали в древна Гърция, този Аз се е отдалечил твърде много от почвата на природата; и той не е оживил още в себе си това, което някога тази природна почва му е гарантирала, без да изисква собствено душевно
творчес
тво.
Ние виждаме: В определена епоха мировите въпроси се поставят на човека по един напълно определен начин; той чувства инстинктивно това, което му предстои като задача. От него зависи да намери средствата на отговора. В поставянето в действие на тези средства той може да остане зад това, което в глъбините на развитието застава пред него като изискване. Философи, които се движат в такава дейност, представляват борбата за постигане на една цел, която не е още напълно обхваната в съзнанието. Целта на по-новото светогледно развитие е, да бъде изживяно в себесъзнателния Аз нещо, което да предаде битие и същност на идеите на образа на света; охарактеризираните философски течения се оказват безсилни да стигнат до такъв живот, до такова битие.
Възприеманата мисъл не дава вече на Аза на себесъзнателната душа това, което да гарантира съществуване; за да може да вярва в тази гаранция така, както мислителите са вярвали в древна Гърция, този Аз се е отдалечил твърде много от почвата на природата; и той не е оживил още в себе си това, което някога тази природна почва му е гарантирала, без да изисква собствено душевно творчество.
към текста >>
89.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Той вярва, че е намерил идеалната сила, която като двигателен елемент на моралния ред на света действа също така
творчес
ки от моралното събитие, както материалните сили развиват във физическия свят една форма от друга, един факт от друг.
Те извират от неговата морална фантазия. В тази фантазия Карнери намира новото понятие, което очертава на нашето мислене идеалите на нашата дейност. За Карнери "доброто" е тъждествено с напредващото развитие. И тъй като напредващото развитие е удоволствие, щастието съставлява не само целта, но и двигателният елемент, който тласка към целта". Карнери се опита да намери пътя от природната закономерност към изворите на моралното.
Той вярва, че е намерил идеалната сила, която като двигателен елемент на моралния ред на света действа също така творчески от моралното събитие, както материалните сили развиват във физическия свят една форма от друга, един факт от друг.
Начинът на мислене на Карнери е издържан напълно в смисъла на еволюционната идея, която не намира по-късното предварително образувано в по-ранното, а за която по-късното е едно действително новообразуване. Химическия процес не съдържа вече развит животински живот, щастието се образува като съвършено нов елемент въз основа на инстинкта на съхранение на животното. Трудността, която се крие в тази мисъл, даде на един остроумен мислител, В. Х. Ролф, подтика да развие разсъжденията, които той написа в своята книга "Биологически проблеми, същевременно опит за развитие на една рационална етика". /Лайпциг 1884 г.
към текста >>
Така стана чрез Ницше в неговия първи
творчес
ки период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/.
Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля.
Така стана чрез Ницше в неговия първи творчески период, който започна с "Раждането на трагедията" /1870 г./, и се изяви в неговите ненавременни четири разглеждания /Давид Щраус, последователя и еснафът; Относно ползата и вредата от историята; Шопенхауер като възпитател; Рихард Вагнер Байройт/.
В един втори период на своя живот съдбата на Ницше беше да изпита, какво може да бъде за човешката душа един светоглед, който се опира само на естественонаучните начини на мислене. Този период от живота на Ницше се изразява в съчиненията "Човешкото, прекомерно човешкото" /1878 г./, "Зора", "Преуспяваща наука" /1881 г./. Идеалите, които оживяват Ницше в неговия първи период, сега изстиват в него; те се оказват като леки образования от пяна на познанието; душата иска да се проникне със сила, да укрепне в нейното чувстване чрез "реалното" съдържание на това, което може да даде естественонаучният начин на мислене. Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека?
към текста >>
Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в
творчес
ка сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота.
Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието. Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването.
Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота.
Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа. Идеята на Ролф за "умножението на живота" престава при Ницше в представата на "волята за сила, за власт", която той приписва на всяко битие и на всеки живот в животинския и в човешкия свят.
към текста >>
Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо
творчес
ко.
Мислители, които стоят под впечатлението на тази последна възможност, са френските философи Емил Бутру /роден в 1845 г./ и Анри Бергсон /роден в 1859 г./. Бутру взема като изходна точка една критика на новия начин на мислене, който иска да сведе всички процеси на света до естественонаучно разбираеми закони. Ние разбираме хода на неговите мисли, когато преценим, че например едно растение наистина има в себе си процеси, които протичат по закони, които действуват също и в минералния свят, но че е невъзможно да си представим, че минералните закони предизвикват от тяхното собствено съдържание растителен живот. Ако искаме да признаем, че съществуването на растенията се развива върху почвата на минералното действие, трябва да предположим, че на минералното му е съвсем безразлично, дали от него произлиза растителност. Напротив към минералното трябва да се роди растително естество.
Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо творческо.
Това творческо естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното. И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес. Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично творческия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота. Също и в обществения процес се изявява един творчески принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие. В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон.
към текста >>
Това
творчес
ко естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното.
Бутру взема като изходна точка една критика на новия начин на мислене, който иска да сведе всички процеси на света до естественонаучно разбираеми закони. Ние разбираме хода на неговите мисли, когато преценим, че например едно растение наистина има в себе си процеси, които протичат по закони, които действуват също и в минералния свят, но че е невъзможно да си представим, че минералните закони предизвикват от тяхното собствено съдържание растителен живот. Ако искаме да признаем, че съществуването на растенията се развива върху почвата на минералното действие, трябва да предположим, че на минералното му е съвсем безразлично, дали от него произлиза растителност. Напротив към минералното трябва да се роди растително естество. Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо творческо.
Това творческо естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното.
И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес. Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично творческия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота. Също и в обществения процес се изявява един творчески принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие. В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон. Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние.
към текста >>
Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично
творчес
кия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота.
Ако искаме да признаем, че съществуването на растенията се развива върху почвата на минералното действие, трябва да предположим, че на минералното му е съвсем безразлично, дали от него произлиза растителност. Напротив към минералното трябва да се роди растително естество. Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо творческо. Това творческо естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното. И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес.
Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично творческия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота.
Също и в обществения процес се изявява един творчески принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие. В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон. Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние. Законите на физиката се натрапват на живото същество, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката". /Германското издание, 1907 г., стр. 130/.
към текста >>
Също и в обществения процес се изявява един
творчес
ки принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие.
Напротив към минералното трябва да се роди растително естество. Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо творческо. Това творческо естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното. И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес. Човешката душа не произлиза от простите жизнени закони, а непосредствено от първично творческия принцип и се присвоява за нейната собствена същност законите на живота.
Също и в обществения процес се изявява един творчески принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие.
В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон. Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние. Законите на физиката се натрапват на живото същество, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката". /Германското издание, 1907 г., стр. 130/. Така Бутру отвръща наблюдаващия поглед от природните закони, които мисленето си представя, и го насочва към царуващия зад тези закони творчески принципи.
към текста >>
Така Бутру отвръща наблюдаващия поглед от природните закони, които мисленето си представя, и го насочва към царуващия зад тези закони
творчес
ки принципи.
Също и в обществения процес се изявява един творчески принцип, който довежда човешките души в съответната връзка и взаимодействие. В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон. Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние. Законите на физиката се натрапват на живото същество, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката". /Германското издание, 1907 г., стр. 130/.
Така Бутру отвръща наблюдаващия поглед от природните закони, които мисленето си представя, и го насочва към царуващия зад тези закони творчески принципи.
И съществата, които изпълват света, произлизат за него от този творчески принцип по един непосредствен начин. Как тези същества се държат едни към други, как те влизат във взаимодействие, това може да бъде изразено чрез закони, които могат да бъдат схванати в мисленето. С това мисленето се превръща в едно откровение на съществата в света. И за този начин на мислене материята става една основа на природните закони. Съществата действително всъщност недействително, свързано с едно битие, което си представяме, дава материята.
към текста >>
И съществата, които изпълват света, произлизат за него от този
творчес
ки принцип по един непосредствен начин.
В книгата на Бутру "Върху понятието на природния закон в науката и във философията на съвременността" се намират изреченията: "Науката ни показва една йерархия на науките, една йерархия на законите, които ни наистина сближаваме един до други, но не можем да ги претопим в една единствена наука и в един единствен закон. Освен това тя ни показва, наред с относителната нееднородност на законите, тяхното взаимно влияние. Законите на физиката се натрапват на живото същество, обаче биологическите закони съдействуват с тази на физиката". /Германското издание, 1907 г., стр. 130/. Така Бутру отвръща наблюдаващия поглед от природните закони, които мисленето си представя, и го насочва към царуващия зад тези закони творчески принципи.
И съществата, които изпълват света, произлизат за него от този творчески принцип по един непосредствен начин.
Как тези същества се държат едни към други, как те влизат във взаимодействие, това може да бъде изразено чрез закони, които могат да бъдат схванати в мисленето. С това мисленето се превръща в едно откровение на съществата в света. И за този начин на мислене материята става една основа на природните закони. Съществата действително всъщност недействително, свързано с едно битие, което си представяме, дава материята. Така Бутру може да каже: "Движението /той разбира съвкупността на това, което става между съществата чрез самите тези същества/ "по себе си е ясно също така една абстракция както мисленето по себе си.
към текста >>
Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо
творчес
тво на живота.
Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека.
Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота.
Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х.
към текста >>
/Бергсон,
Творчес
ко развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/.
Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието".
/Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/.
С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /. И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества. В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието. Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens.
към текста >>
В културните системи, в духовното изживяване и
творчес
тво на народите и епохите се развива и разгръща един велик духовен организъм.
Чрез това този философ е на път да признае по-висшето значение на духовния живот спрямо простото природно съществуване. С този възглед той противопоставя на естественонаучния начин на мислене един противовес. Даже той счита, че природата е призната като действителен външен свят само затова, защото е изживяна от духовното естество на душата. Изживяването на природното естество е една нисша област на общото изживяване на душата, което е от духовно естество. И душата стои духовно в едно общо разгръщане на духовното, което е при също на земното съществуване.
В културните системи, в духовното изживяване и творчество на народите и епохите се развива и разгръща един велик духовен организъм.
Това, което развива своите сили в този духовен организъм, прониква отделните човешки души. Това, което те изживяват, извършват, създават, получава своите импулси не само от движещите сили на природата, а от обширния духовен живот. В своя подход Дилтей има пълно разбиране за естественонаучния начин на мислене. В своите изложения той често говори за резултатите на природоизследователите. Обаче при признаването на природното развитие той срещупоставя самостоятелното съществуване на един духовен свят.
към текста >>
Ойкен изхожда от живото чувство, което душата има за нейната собствена, самостоятелна в себе си работа и
творчес
тво също и тогава, когато се отдава на разглеждането на външната природа.
Обаче при признаването на природното развитие той срещупоставя самостоятелното съществуване на един духовен свят. За него съдържанието на една наука на духовното е доставено от съзерцаването на това, което съдържат културите на народите и на епохите. До едно подобно признаване на един самостоятелен духовен свят стига Рудолф Ойкен /роден в 1846 г./ Той намира, че естественонаучният начин на мислене влиза в противоречие със самия себе си, когато иска да бъде нещо повече от един начин на разглеждане на нещата само от едната страна на съществуването, когато иска да обяви за единствено действително това, което му е възможно да познае. Ако бихме наблюдавали природата, както тя се предлага само на сетивата, ние никога не бихме искали да стигнем до един цялостен възглед върху нея. За да обясним природата, трябва да вземем на помощ това, което духът може да изживее само чрез самия себе си, което той никога не може да почерпи отвъншното наблюдение.
Ойкен изхожда от живото чувство, което душата има за нейната собствена, самостоятелна в себе си работа и творчество също и тогава, когато се отдава на разглеждането на външната природа.
Той признава, че душа та е зависима от това, което тя чувства с нейните сетивни органи, което възприема с тези органи, признава, че тя е определена чрез всичко, което е вложено в природната основа от тялото. Но той насочва поглед върху самостоятелната, независима от тялото, подреждаща и оживяваща дейност на душата. Душата дава насока на света на усещанията и на възприятията, дава им затворената в себе си връзка. Тя не се определя само от импулсите, които получава от физическия свят, а изживява в себе си съвършено духовни подтици. Чрез тези подтици тя знае, че се намира стояща в един действителен духовен свят.
към текста >>
90.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Обаче душата е станала внимателна и спрямо нейната собствена дейност, спрямо нейното вътрешно
творчес
ко изживяване.
Той е стигнал до там, да вижда даже и във възприятието на сетивата само вътрешни изживявания, които не издават в себе си никаква сила, чрез която би е искало да им се гарантира съществуване и самостоятелност в действителността. Чувства, колко много зависи от това, да се намери в себе съзнателния Аз една опорна точка за познанието. Обаче в изследването, което е подбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да може човек да се потопи с Аза в един свят, който да може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, той може да го намери в начина, по който душата, от късната отвъншната действителност чрез развитието на философите, се е поставила спрямо тази действителност. Тя се чувствува заобиколена от един свят, който и се разкрива първо чрез сетивата.
Обаче душата е станала внимателна и спрямо нейната собствена дейност, спрямо нейното вътрешно творческо изживяване.
Тя чувствува като една неопровержима истина, че никакво светлина, никакъв цвят не може да се изяви, без едно усещащо светлината и цветовете око. Така тя чувствува творческото естество още в дейността на окото. Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята творческа сила? Щом вече откровенията на сетивата са само прояви на собствената сила на душата, не трябва да бъде до още по-висока степен такова и мисленето, което иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли това мислене осъдено да създава представни образи, които се коренят в характера на душевния живот, които обаче никога не могат да съдържат в себе си нещо, което да гарантира някаква сигурност за проникването до изворите на съществуването?
към текста >>
Така тя чувствува
творчес
кото естество още в дейността на окото.
Обаче в изследването, което е подбудено от това чувство, се стига до възгледи, които не доставят средствата, за да може човек да се потопи с Аза в един свят, който да може да носи по задоволителен начин съществуването. Който търси обяснение на това състояние на нещата, той може да го намери в начина, по който душата, от късната отвъншната действителност чрез развитието на философите, се е поставила спрямо тази действителност. Тя се чувствува заобиколена от един свят, който и се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е станала внимателна и спрямо нейната собствена дейност, спрямо нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувствува като една неопровержима истина, че никакво светлина, никакъв цвят не може да се изяви, без едно усещащо светлината и цветовете око.
Така тя чувствува творческото естество още в дейността на окото.
Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята творческа сила? Щом вече откровенията на сетивата са само прояви на собствената сила на душата, не трябва да бъде до още по-висока степен такова и мисленето, което иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли това мислене осъдено да създава представни образи, които се коренят в характера на душевния живот, които обаче никога не могат да съдържат в себе си нещо, което да гарантира някаква сигурност за проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси възникват навсякъде от новото развитие на философията. Докато се вярва: В света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез гореспоменатите въпроси.
към текста >>
Но щом окото произвежда само
творчес
ки цвета така трябва да мислим в смисъла на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята
творчес
ка сила?
Който търси обяснение на това състояние на нещата, той може да го намери в начина, по който душата, от късната отвъншната действителност чрез развитието на философите, се е поставила спрямо тази действителност. Тя се чувствува заобиколена от един свят, който и се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е станала внимателна и спрямо нейната собствена дейност, спрямо нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувствува като една неопровержима истина, че никакво светлина, никакъв цвят не може да се изяви, без едно усещащо светлината и цветовете око. Така тя чувствува творческото естество още в дейността на окото.
Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята творческа сила?
Щом вече откровенията на сетивата са само прояви на собствената сила на душата, не трябва да бъде до още по-висока степен такова и мисленето, което иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли това мислене осъдено да създава представни образи, които се коренят в характера на душевния живот, които обаче никога не могат да съдържат в себе си нещо, което да гарантира някаква сигурност за проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси възникват навсякъде от новото развитие на философията. Докато се вярва: В света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез гореспоменатите въпроси. Човешката душа може да роди само в себе си и самотворчески в своите отношения.
към текста >>
Човешката душа може да роди само в себе си и само
творчес
ки в своите отношения.
Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята творческа сила? Щом вече откровенията на сетивата са само прояви на собствената сила на душата, не трябва да бъде до още по-висока степен такова и мисленето, което иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли това мислене осъдено да създава представни образи, които се коренят в характера на душевния живот, които обаче никога не могат да съдържат в себе си нещо, което да гарантира някаква сигурност за проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси възникват навсякъде от новото развитие на философията. Докато се вярва: В света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез гореспоменатите въпроси.
Човешката душа може да роди само в себе си и самотворчески в своите отношения.
Това едно убеждение, което оправдано се е оформило от предпоставките, които бяха описани в раздела на тази книга "Светът като илюзия" и при описание мислите на Хамерлинг. Но щом човек приема това убеждение, той не може да премине една подводна скала на познанието дотогава, докато си представя: Светът на сетивата съдържа истинските основи на неговото съществувание в себе си; и с това, което създава в самата душа, той трябва да изобразява някак си нещо, което се намира вън от душата. Тази опасна пречка за познанието ще може да бъде премината само от едно такова познание, което схваща с духовния поглед, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя като една завършена действителност чрез неговата собствена същност, а като нещо незавършено, така да се каже като половин истина, като половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме пред нас една пълна действителност, ние никога не ще успеем да намерим отговор на въпроса: Какво имат да прибавят към тази действителност самотворческите произведения на душата? Ние ще трябва да се задоволим с мнението на Кант, да спрем при него; а това мнение гласи, че човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на неговата душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност.
към текста >>
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме пред нас една пълна действителност, ние никога не ще успеем да намерим отговор на въпроса: Какво имат да прибавят към тази действителност само
творчес
ките произведения на душата?
Докато се вярва: В света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез гореспоменатите въпроси. Човешката душа може да роди само в себе си и самотворчески в своите отношения. Това едно убеждение, което оправдано се е оформило от предпоставките, които бяха описани в раздела на тази книга "Светът като илюзия" и при описание мислите на Хамерлинг. Но щом човек приема това убеждение, той не може да премине една подводна скала на познанието дотогава, докато си представя: Светът на сетивата съдържа истинските основи на неговото съществувание в себе си; и с това, което създава в самата душа, той трябва да изобразява някак си нещо, което се намира вън от душата. Тази опасна пречка за познанието ще може да бъде премината само от едно такова познание, което схваща с духовния поглед, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя като една завършена действителност чрез неговата собствена същност, а като нещо незавършено, така да се каже като половин истина, като половина действителност.
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме пред нас една пълна действителност, ние никога не ще успеем да намерим отговор на въпроса: Какво имат да прибавят към тази действителност самотворческите произведения на душата?
Ние ще трябва да се задоволим с мнението на Кант, да спрем при него; а това мнение гласи, че човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на неговата душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Ако действителността се намира вън от душата устроена по неин собствен начин, тогава душата не може за да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация. Всичко се изменя, щом познаем, че с това, което организацията на човешката душа създава самотворчески в познанието, тя не се отдалечава от действителността, а в живота, който развива преди всяко познание, тя си представя като по вълшебство един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същност тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известен смисъл оправдано е това, което Хамерлинг мисли: "Определени дразнения създават миризма в нашия обонятелен орган.
към текста >>
Всичко се изменя, щом познаем, че с това, което организацията на човешката душа създава само
творчес
ки в познанието, тя не се отдалечава от действителността, а в живота, който развива преди всяко познание, тя си представя като по вълшебство един свят, който не е действителният.
Но щом човек приема това убеждение, той не може да премине една подводна скала на познанието дотогава, докато си представя: Светът на сетивата съдържа истинските основи на неговото съществувание в себе си; и с това, което създава в самата душа, той трябва да изобразява някак си нещо, което се намира вън от душата. Тази опасна пречка за познанието ще може да бъде премината само от едно такова познание, което схваща с духовния поглед, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя като една завършена действителност чрез неговата собствена същност, а като нещо незавършено, така да се каже като половин истина, като половина действителност. Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме пред нас една пълна действителност, ние никога не ще успеем да намерим отговор на въпроса: Какво имат да прибавят към тази действителност самотворческите произведения на душата? Ние ще трябва да се задоволим с мнението на Кант, да спрем при него; а това мнение гласи, че човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на неговата душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Ако действителността се намира вън от душата устроена по неин собствен начин, тогава душата не може за да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация.
Всичко се изменя, щом познаем, че с това, което организацията на човешката душа създава самотворчески в познанието, тя не се отдалечава от действителността, а в живота, който развива преди всяко познание, тя си представя като по вълшебство един свят, който не е действителният.
Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същност тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известен смисъл оправдано е това, което Хамерлинг мисли: "Определени дразнения създават миризма в нашия обонятелен орган. Следователно розата не мирише, когато никой не а мирише... Щом това не ти е ясно, драги читателю, и щом твоят ум настръхва против този факт както един плашлив кон, тогава не чети нито ред по-нататък: Остави непрочетената тази и всички други книги, които говорят за философски неща; защото на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш и да задържиш в мисли по без пристрастен начин един факт". /виж стр. 66 и следв.
към текста >>
Когато след това развие само
творчес
ки своя вътрешен живот, той прави да изплува от глъбините на неговата душа това, което дреме в глъбините; тогава към това, което е възприел със сетивата, той прибавя нещо друго, което в познанието превръща полудействителното в пълна действителност.
66 и следв. на този том/. Как се явява сетивният свят, когато човекът стои непосредствено пред него, това зависи без съмнение от същността на неговата душа. Но не следва ли от това, че той произвежда това явление на света именно чрез своята душа? Едно безпристрастно разглеждане на нещата показва, как недействителният характер на сетивния външен свят идва от там, че, заставайки непосредствено срещу нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи.
Когато след това развие самотворчески своя вътрешен живот, той прави да изплува от глъбините на неговата душа това, което дреме в глъбините; тогава към това, което е възприел със сетивата, той прибавя нещо друго, което в познанието превръща полудействителното в пълна действителност.
Присъщо е на естеството на душата, при първото виждане на нещата да заличава нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо те се представят на сетивата такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги оформява душата. Обаче тяхната привидност /или тяхното просто явление/ се дължи на това, че душата им е отнела първо това, което им принадлежи. Когато човек не спира при първото възприемане на нещата, той им прибавя в познанието това, което тепърва открива тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което би било един недействителен елемент по отношение на тях, а тя е отнела преди познанието онова от нещата, което принадлежи на тяхната истинска действителност.
към текста >>
Това, което човекът създава само
творчес
ки познавайки /в акта на познанието/, се явява като едно вътрешно откровение на душата само затова, защото, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата.
Ето защо те се представят на сетивата такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги оформява душата. Обаче тяхната привидност /или тяхното просто явление/ се дължи на това, че душата им е отнела първо това, което им принадлежи. Когато човек не спира при първото възприемане на нещата, той им прибавя в познанието това, което тепърва открива тяхната пълна действителност. Душата не прибавя чрез познанието нещо към нещата, което би било един недействителен елемент по отношение на тях, а тя е отнела преди познанието онова от нещата, което принадлежи на тяхната истинска действителност. Задача на философията ще бъде тя да разбере, че явният за човека свят е една "илюзия", преди той да застане познавайки срещу него, но че пътят на познанието показва посоката към пълната действителност.
Това, което човекът създава самотворчески познавайки /в акта на познанието/, се явява като едно вътрешно откровение на душата само затова, защото, преди да има изживяването на познанието, човек трябва да се затвори за това, което идва от същността на нещата.
Той не може още да го види на самите неща, когато само просто застава срещу тях. В познанието той си разкрива чрез собствена дейност това, което първо е било скрито. Ако човек счита това, което му се разкрива в акта на познанието, ще му изглежда, като че той самият го е прибавил към нещата, към действителността. Разбере ли, че трябва да търси в самите неща това, което той самият привидно е създал, и че отначало само го е закрил при сетивното възприемане на нещата, тогава човек ще почувства, как познанието е едни действителен процес, чрез който душата се сраства напредващо с мировото битие, чрез който тя разширява до мировото изживяване своето вътрешно изолирано изживяване. В едно малко съчинение "Истина и Наука, което излезе в 1892 година, авторът на настоящата книга направи слаб опит да обоснове философски това, което току що бе накратко изложено.
към текста >>
91.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Ние виж даме, че в специфичния устрем на своите
творчес
ки пориви Гьоте става до такава степен продуктивен, че дори и днес мнозина от нас се ориентират именно по него.
В събитията, които се разиграват между отделните герои от Приказката, той показва самия процес на посвещението, включително до най-висшите му степени, при които душата може да вникне в най-големите тайни на съществуванието. Така изглеждат нещата, погледнати екзотерично, чисто исторически. Благодарение на връзката си с Гьоте, Шилер изживява онова, което изживя и Гьоте в най-решителните периоди от своя живот. Дори и на Шилер да беше трудно да разбере Гьоте, все пак ние трябва да кажем: Това, което Шилер абстрактно изразява в своите Писма, и това, което Гьоте образно описва в своята Приказка, представляват едно и също нещо. Приказката носи в себе си цялата Гьотева психология.
Ние виж даме, че в специфичния устрем на своите творчески пориви Гьоте става до такава степен продуктивен, че дори и днес мнозина от нас се ориентират именно по него.
Дори и днес ние считаме Гьоте за наш съвременник. Ние го четем така, сякаш е писател от нашето съвремие. Той е толкова продуктивен, плодотворен, защото неговите творби съдържат голяма част от вечните истини на света. Той действува в смисъла на онази максима, която сам считаше да общовалидна: „Истинно е само това, което е плодотворно."
към текста >>
92.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Ние ще вникнем в този чуден образ от Гьотевото
творчес
тво, ако си припомним една негова мисъл: „Порочно е всичко онова, което освобождава нашия Дух, но не ни прави господари на самите себе си." За да постигне свободата, най-напред човекът трябва да стане господар на своите вътрешни душевни сили, и едва след това, окрилен от едно истинско познание, той може да отправи поглед към най-висшите душевни състояния, или с други думи, да се съедини с Красивата Лилия.
Какво има Гьоте предвид, когато описва съединяването с Красивата Лилия? Не друго, а това, което човекът изживява след като се издигне над самия себе си, след като стане господар на душевните сили и повелител на хаоса в своята душа; да, тъкмо това вътрешно благочестие, тази дълбока свързаност с нещата от света ето какво има предвид Гьоте. Тук красотата няма нищо общо с изкуството, а бликва като едно основно качество на онази човешка душа, която вече е постигнала определена степен на съвършенство. И сега ние разбираме защо Гьоте ни описва копнежа на Момъка към Красивата Лилия, който се проявява по такъв начин, че първоначално всички сили просто изчезват от неговата душа. Защо това е така?
Ние ще вникнем в този чуден образ от Гьотевото творчество, ако си припомним една негова мисъл: „Порочно е всичко онова, което освобождава нашия Дух, но не ни прави господари на самите себе си." За да постигне свободата, най-напред човекът трябва да стане господар на своите вътрешни душевни сили, и едва след това, окрилен от едно истинско познание, той може да отправи поглед към най-висшите душевни състояния, или с други думи, да се съедини с Красивата Лилия.
Ако обаче пристъпи към тази задача неподготвен и недостатъчно пречистен, тогава силите му се стопяват и това се отразява опустошително върху душата му. Ето защо Гьоте ясно посочва, че Момъкът се стреми към такова освобождаване, което ще го превърне в господар на неговите собствени душевни сили. И в мига, когато неговите душевни сили са вече пречистени и избавени от хаоса, в този миг човекът е вече достатъчно узрял, за да овладее онова по- висше духовно състояние, което Гьоте ни описва под формата на свързването с Красивата Лилия. И така, ние виждаме как Гьоте черпи от своята жива фантазия и създава тези различни образи, обаче ние виждаме и друго, а именно ако съумеем да свържем образите със съответстващите им душевни сили -, че това богатство от образи бушува вътре в самата Гьотева душа. Гьоте съвсем не се задоволява с подхода на посредствените дидактически поети, според които определена душевна сила означава това или онова, а дава израз на собствените си усещания и едва в този случай ние разбираме дълбокия смисъл на неговите поетични образи.
към текста >>
На другия бряг живее Красивата Лилия идеалът на съвършеното познание, идеалът на живота и
творчес
твото.
Гьоте просто стои на своето място и когато го съзираме, ние само установяваме: „Да, сега ние разбираме нещата много по-добре, отколкото преди." Именно поради тази причина той можа да се превърне в обединителен център за враждуващите братя, които завчера посочихме в лицето на Фихте, Шопенхауер и Хегел. Ако искаме да обсъдим всяка подробност, всеки образ от Приказката, аз би трябвало да говоря не три часа, а три седмици. Следователно, тук аз мога да засегна само нейните основни принципи. Но така или иначе, всяка подробност, всеки образ ни отвежда дълбоко навътре в Гьотевия светоглед. От едната страна на реката се намират тези душевни сили, които са представени в образите на Блуждаещите Светлини, Зелената Змия и Царете.
На другия бряг живее Красивата Лилия идеалът на съвършеното познание, идеалът на живота и творчеството.
За Лодкаря ние научаваме, че той може да превози пътниците до отсрещния бряг, но не и да ги върне обратно. Нека да приложим всичко това към нашата душа и нейните непрекъснати усилия за постигане на съвършенството. Ние хората, като душевни същества, се намираме тук на Земята. Тези или онези душевни сили непрекъснато работят в нас и формират нашите качества. Тези сили са вътре в нас.
към текста >>
Вътре в нас, хората, стига правилно да разбираме себе си, живее чувството, познанието, че нашите душевни сили, които ни свързват с истинската същност на нещата и с големите Духове на света, са неразделна част от
творчес
ките сили на духовния свят.
Нека да приложим всичко това към нашата душа и нейните непрекъснати усилия за постигане на съвършенството. Ние хората, като душевни същества, се намираме тук на Земята. Тези или онези душевни сили непрекъснато работят в нас и формират нашите качества. Тези сили са вътре в нас. Обаче в нас живее и нещо друго.
Вътре в нас, хората, стига правилно да разбираме себе си, живее чувството, познанието, че нашите душевни сили, които ни свързват с истинската същност на нещата и с големите Духове на света, са неразделна част от творческите сили на духовния свят.
И доколкото копнеем за тези творчески сили, ние копнеем за Красивата Лилия. Така ние знаем: Всичко, което произлиза от Красивата Лилия, непрекъснато се стреми да се върне обратно при нея. Но ние си служим и с непознати сили, които са ни пренесли на този бряг и които не зависят от самите нас. Ние знаем, че към нас прииждат определени сили, които идват от отвъдния свят, респективно от отсрещния бряг на реката. Обаче тези дълбоко несъзнавани сили, представени в образа на Лодкаря, не могат да ни върнат обратно, понеже в този случай човекът би се върнал в духовното царство без никакво лично участие, без никакъв личен принос.
към текста >>
И доколкото копнеем за тези
творчес
ки сили, ние копнеем за Красивата Лилия.
Ние хората, като душевни същества, се намираме тук на Земята. Тези или онези душевни сили непрекъснато работят в нас и формират нашите качества. Тези сили са вътре в нас. Обаче в нас живее и нещо друго. Вътре в нас, хората, стига правилно да разбираме себе си, живее чувството, познанието, че нашите душевни сили, които ни свързват с истинската същност на нещата и с големите Духове на света, са неразделна част от творческите сили на духовния свят.
И доколкото копнеем за тези творчески сили, ние копнеем за Красивата Лилия.
Така ние знаем: Всичко, което произлиза от Красивата Лилия, непрекъснато се стреми да се върне обратно при нея. Но ние си служим и с непознати сили, които са ни пренесли на този бряг и които не зависят от самите нас. Ние знаем, че към нас прииждат определени сили, които идват от отвъдния свят, респективно от отсрещния бряг на реката. Обаче тези дълбоко несъзнавани сили, представени в образа на Лодкаря, не могат да ни върнат обратно, понеже в този случай човекът би се върнал в духовното царство без никакво лично участие, без никакъв личен принос. Несъзнаваните природни сили, които са ни пренесли тук, в царството на духовно-устремения човек, не могат да ни върнат обратно.
към текста >>
Бих искал да посоча още два примера, за да покажа до каква голяма степен духовният светоглед на Гьоте пронизва целия му живот и как духовното му познание в късна възраст е в пълно съзвучие с неговото младежко
творчес
тво.
Именно тя може да занесе възнаграждението на Лодкаря: три зелки, три глави лук и три артишока. Тази еволюционна степен от човешкото развитие все още не е изживяла времето си. Фактът, че тя е третирана по толкова недостоен начин от Блуждаещите Светлини, е израз на високомерието, с което често пъти абстрактните Духове се отнасят към онези хора, които се справят и с най-сложните ситуации благодарение на своя непосредствен инстинкт, или на своята интуиция./*26/ Всеки жест, всяка подробност от Гьотевата Приказка е от огромно значение, и когато искаме да я разберем в нейния дълбок, езотеричен смисъл, ние винаги установяваме, че това, което всъщност можем да предложим, се свежда само до метода на обяснението. И когато сами се задълбочите в Приказката, тогава Вие откривате, че тя съдържа в себе си един цял свят, който е много по-богат отколкото можахме да посочим в тези две лекции.
Бих искал да посоча още два примера, за да покажа до каква голяма степен духовният светоглед на Гьоте пронизва целия му живот и как духовното му познание в късна възраст е в пълно съзвучие с неговото младежко творчество.
Когато пише своя „Фауст", Гьоте възприема определена представа, свързана с един символ на един по-дълбок еволюционен път, по който се движи природата. Когато Фауст говори за своя баща, който е бил алхимик и е вярвал в древните учения, макар и да не ги е разбирал докрай, той казва, че баща му, наред с всичко друго „... един червен лъв, един смел жених съчетавал е той в прохладната баня на Лилия." Фауст изрича тези думи без да е наясно за тяхното значение. Обаче такива думи могат да се превърнат в истински пътеводител към по- висши еволюционни степени. Според замисъла на Гьоте, Момъкът олицетворява онзи човек, който се стреми към най-висшата невеста, а това, с което той трябва да се свърже, Гьоте нарича „Красивата Лилия".
към текста >>
93.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„Окултните основи в Гьотевото
творчес
тво" и поставя акцента върху Приказката.
Започват антропософските тълкувания на Приказката в поредица от публични лекции. Първата от тях е изнесена на 29 Март 1904 в Берлин, следват лекции в Мюнхен и Ваймар. 1905 Рудолф Щайнер непрекъснато разширява темите, свързани с Приказката. Пред Теософското Общество в Лондон той говори за
„Окултните основи в Гьотевото творчество" и поставя акцента върху Приказката.
За пръв път Рудолф Щайнер нарича Приказката „Гьотевия Апокалипсис" и изтъква, че за да бъде обяснена „Гьотевата теософия", би трябвало да се напише една цяла книга. Този, който „се доближава до езотеричното ядро на Приказката, същевременно стига и до теософския мироглед." („Философия и антропософия", Събр. Съч. 35) 1906/1907
към текста >>
99) Рудолф Щайнер описва, че Гьоте действително е изживял един вид посвещение, което в случая се изразява в поетично
творчес
тво:
1906/1907 Приказката като плод на Гьотевото розенкройцерско посвещение. Един съвсем нов аспект, свързан с Приказката, проличава от следните думи, които Рудолф Щайнер пише на своя близък приятел, френския писател Едуард Шуре: „Всъщност Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия представя алхимистичното посвещение в утвърдената от Кристиян Розенкройц форма..." (Събр. Съч. 93) В своя лекционен цикъл „Теософията на розенкройцера" (Събр. Съч.
99) Рудолф Щайнер описва, че Гьоте действително е изживял един вид посвещение, което в случая се изразява в поетично творчество:
„...и след като накрая Гьоте ясно осъзна това посвещение, той можа да напише онова художествено произведение, което ние познаваме като Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия. Тя представлява едно от най-дълбоките съчинения в световната литература; и този, който може да я интерпретира правилно, се приближава твърде много до розенкройцерската мъдрост." (Лекция от 22. Май 1907, Мюнхен, в Събр. Съч. 99)
към текста >>
Изживявайки този вид Гьотево
творчес
тво, човекът наистина попада в преддверието на езотеризма.
Последни размисли върху Приказката. 1 февруари 1925: В седмичното списание „Гьотеанум" излиза поредният откъс от автобиографията на Рудолф Щайнер, където четем: „От 80-те години на миналия век аз и досега съм под впечатлението от имагинациите, които се съдържат в тази Приказка [...] За Гьоте понятията бяха твърде бедни, за да изразят живота и борбата на душевните сили. [...] Защото те пораждат такива процеси, които се променят и заглъхват още със самото си възниква не, докато абстрактните понятия отразяват величини, които са малко или много постоянни. Гьоте добре знаеше всичко това; и на Шилеровото абстрактно познание, в своята Приказка той противопостави образното познание.
Изживявайки този вид Гьотево творчество, човекът наистина попада в преддверието на езотеризма.
(„Моят жизнен път, XX Гл., Събр. Съч. 28) 30 Март 1925: Рудолф Щайнер умира в Дорнах.
към текста >>
94.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Антропософското Общество ще се опита да изпълни задачата си, като постави в центъра на своите усилия именно развитието на антропософската Наука за Духа и произтичащите от нея: братство в социалния живот, подем в моралния, религиозен,
творчес
ки и изобщо в цялостния духовен живот на човешкото същество".
Щайнер нарича „антропософски импулс". Първото Антропософско Общество е основано през 1913 в Берлин, където на 3 февруари се провежда първото му Общо Събрание. По- късно, на Коледното Събрание от 24 Декември 1923 до 1 Януари 1924 в Дорнах, Швейцария, се учредява Единното Антропософско Общество, в чието Ръководство влизат д-р Рудолф Щайнер председател, Алберт Щефен, д-р Ита Вегман, Мария Щайнер, д-р Елизабет Вреде и д-р Гюнтер Вахсмут. От този момент Антропософското Движение и Антропософското Общество стават едно цяло. Както е записано в „Принципите" на Единното Антропософско Общество, неговите основатели са убедени, че „днес съществува една действителна, разработвана от много години и в основните си части вече легализирана наука за духовния свят, като в същото време нашата цивилизация е лишена от едно истинско и грижливо подпомагане на тази наука.
Антропософското Общество ще се опита да изпълни задачата си, като постави в центъра на своите усилия именно развитието на антропософската Наука за Духа и произтичащите от нея: братство в социалния живот, подем в моралния, религиозен, творчески и изобщо в цялостния духовен живот на човешкото същество".
„Антропософското Общество е не тайно, а отворено за всички. Негов член може да бъде всеки, независимо от своята националност, обществено положение и религия, стига да вижда в съществуването на една институция, каквато е Свободната Школа за Духовна Наука в Гьотеанума, Дорнах, нещо естествено и необходимо. Антропософското Общество не допуска какъвто и да е вид сектантство. Политиката не влиза в кръга на неговите задачи." Членовете на Антропософското Общество могат да се обединят в малки или големи групи (Дружества), като условие за това е поне седем от учредителите на Антропософското Дружество да са вече членове на Единното Антропософско Общество.
към текста >>
Името „Гьотеанум" идва не само от преклонението на Щайнер към Гьоте, чието
творчес
тво е обект на първите му научни разработки, но и поради обстоятелството, че Щайнеровият светоглед е органически свързан с Гьотевия път на познание.
Асоциация за антропософска медицина София 1309 район „Илинден", ж.к. „Св. Троица", бл. 376-Д, ап. 101 *32.Гьотеанумът е съвременен мистериен център, изграден по проект на Рудолф Щайнер в Дорнах, Швейцария, южно от Базел.
Името „Гьотеанум" идва не само от преклонението на Щайнер към Гьоте, чието творчество е обект на първите му научни разработки, но и поради обстоятелството, че Щайнеровият светоглед е органически свързан с Гьотевия път на познание.
Според първоначалния замисъл на някои от изтъкнатите членове на Антропософското Общество, Гьотеанумът е трябвало да бъде построен в Мюнхен. По-късно решението се променя и на 20 Септември 1913 след като зъболекарят Емил Гросхайнц дарява на Антропософското Общество голям парцел земя край Дорнах Щайнер поставя основния камък на строежа, който в основната си част е изграден от дърво. През нощта на 31 Декември 1922 Гьотеанумът изгаря до основи. През Март 1924 в продължение на три дни Р.Щайнер подготвя пластилинов модел на Втория Гьотеанум в мащаб 1:100. Тържественото откриване става през 1928.
към текста >>
По-късно с израза гьотеанизъм Рудолф Щайнер обозначава характерния Гьотев път на познание и неговата
творчес
ка продуктивност.
През Март 1924 в продължение на три дни Р.Щайнер подготвя пластилинов модел на Втория Гьотеанум в мащаб 1:100. Тържественото откриване става през 1928. Сградата е построена изцяло от бетон, който за времето си е почти непознат строителен материал. Органично-пластичните форми както на Първия, така и на Втория Гьотеанум не са израз на архитектурно въображение, а са непосредствено извлечени от свръхсетивния свят, също както и самото антропософско познание. Оттогава Гьотеанумът е седалище на Единното Антропософско Общество и Свободната Школа за Духовна наука.
По-късно с израза гьотеанизъм Рудолф Щайнер обозначава характерния Гьотев път на познание и неговата творческа продуктивност.
Гьотеанизмът е пълна противоположност на постулатите, формулирани от Емануел Кант. От една страна гьотеанизмът е опазване, а от друга продължение на Гьотевото дело. В този смисъл, Рудолф Щайнер не само получава един вид наследство, но към него той прибавя нови принципи за изучаване на свръхсетивния свят, за който Гьоте е имал само далечно предчувствие. „Историческият Гьоте може би щеше да ги отхвърли, но" както казва Рудолф Щайнер „по-вероятно е, че пребиваващата в духовния свят индивидуалност на Гьоте, би се съгласила с тях."
към текста >>
95.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
С тяхна помощ,
творчес
кият и производителен потенциал на индивида може да бъде поставен в служба на всички, но само със съдействието на обществото.
интелектуална собственост. Известно време след смъртта на автора, тя става собственост на цялото общество. В основата на всичко това лежи определен начин на мислене, които съответствува на самата същност на съвместния човешки живот. Възникването на един чисто духовен „продукт" е свързано с индивидуалните дарби на отделния човек, но наред с това то е също и последица от съвместния социален живот и в подходящия момент трябва да стане достояние на цялото общество. По същия начин стоят нещата и с другите видове собственост.
С тяхна помощ, творческият и производителен потенциал на индивида може да бъде поставен в служба на всички, но само със съдействието на обществото.
Следователно, правото за разпореждане с дадена собственост не трябва да се разглежда отделно от обществените интереси. Трябва да се търси не начин за премахване на собствеността върху капиталните средства, а начин за такова разпределяне на собствеността, при което тя най-добре ще обслужва обществените интереси. В троичният социален организъм подобно средство може да бъде намерено. В социалният организъм хората действуват като общност чрез правовата държава. Третирането на индивидуалните способности принадлежи към духовната организация на обществото.
към текста >>
96.
08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Всичко това трябваше да се превърне в
творчес
ки импулс за тази държава, в непосредствени задачи пред нейните ръководители.
А какво беше положението с немския Райх? Той също беше основан в една епоха, когато човешкият стремеж към здрав социален организъм напираше към своето реализиране. Тази реализация би могла да се превърне в историческо оправдание за съществуването на Райха. Виждаме как социалните импулси се концентрираха в тази средноевропейска държава като в един пространствен център, който сякаш беше предопределен да стане арена за техните видими действия. Разбира се, социалното мислене може да се прояви на много места, обаче в Германия то прие твърде особени форми, от който можеше да се съди за неговото бъдещо развитие.
Всичко това трябваше да се превърне в творчески импулс за тази държава, в непосредствени задачи пред нейните ръководители.
Ако беше приела този творчески импулс, бликащ от самите недра на човешката еволюция, Германия щеше да изпълни и истинското си предназначение в съвременния международен живот. Вместо да се заеме с величествената общочовешка задача, тя затъна в „социални реформи", диктувани от изискванията на момента, и пори се радваше, когато в чужбина се удивляваха от образцовия вид на тези реформи. Нещата все повече се приближаваха по показната демонстрация на сила и мощ, които Германия възлагаше на вече напълно изчерпани и остарели представи за величието и блясъка на държавата. Изградена беше една държава, която също както Австро-Унгария, се противопоставяше на новите еволюционни импулси. Ръководителите на Германия дори не подозираха за тяхното съществуване.
към текста >>
Ако беше приела този
творчес
ки импулс, бликащ от самите недра на човешката еволюция, Германия щеше да изпълни и истинското си предназначение в съвременния международен живот.
Той също беше основан в една епоха, когато човешкият стремеж към здрав социален организъм напираше към своето реализиране. Тази реализация би могла да се превърне в историческо оправдание за съществуването на Райха. Виждаме как социалните импулси се концентрираха в тази средноевропейска държава като в един пространствен център, който сякаш беше предопределен да стане арена за техните видими действия. Разбира се, социалното мислене може да се прояви на много места, обаче в Германия то прие твърде особени форми, от който можеше да се съди за неговото бъдещо развитие. Всичко това трябваше да се превърне в творчески импулс за тази държава, в непосредствени задачи пред нейните ръководители.
Ако беше приела този творчески импулс, бликащ от самите недра на човешката еволюция, Германия щеше да изпълни и истинското си предназначение в съвременния международен живот.
Вместо да се заеме с величествената общочовешка задача, тя затъна в „социални реформи", диктувани от изискванията на момента, и пори се радваше, когато в чужбина се удивляваха от образцовия вид на тези реформи. Нещата все повече се приближаваха по показната демонстрация на сила и мощ, които Германия възлагаше на вече напълно изчерпани и остарели представи за величието и блясъка на държавата. Изградена беше една държава, която също както Австро-Унгария, се противопоставяше на новите еволюционни импулси. Ръководителите на Германия дори не подозираха за тяхното съществуване. Държавата, която те си представяха, можеше да се крепи само на военната мощ.
към текста >>
97.
Статия 04: Троичният социален организъм и свободата в образованието
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
За всеки, който може безпристрастно да изследва културния живот, ще стане ясно, че присъщата душевна жизненост и енергичност, необходима за организиране и управление на образователните институции, може да дойде само от някой, който действително се занимава с преподаване или някаква културна
творчес
ка дейност.
Хората ще израстват като бездушни същества в рамките на социален строй, произлязъл от индустриализма. За да не се случи това, движението за троичен социален ред се стреми към пълното отделяне на образователната система от държавата и индустрията. Мястото и работата на възпитателите в обществото трябва да зависи само от властта на тези, пряко свързани с образователната дейност. Управлението на образователните заведения, организирането на учебните програми и техните цели трябва да са изцяло в ръцете на хора, които са или настоящи преподаватели, или ефективно занимаващи се с културния живот. Във всеки случай, такива хора трябва да разделят времето си между самото преподаване (или друга форма на културна дейност) и административния контрол на образователната система.
За всеки, който може безпристрастно да изследва културния живот, ще стане ясно, че присъщата душевна жизненост и енергичност, необходима за организиране и управление на образователните институции, може да дойде само от някой, който действително се занимава с преподаване или някаква културна творческа дейност.
Днес малцина биха признали това в цялост — само онези, които са достатъчно безпристрастни да видят, че трябва да бликне нов извор на културен живот, ако искаме да подновим опропастения социален ред. В есето „Марксизмът и Троичният социален ред“ отбелязах както вярното, така и едностранчивото в следната идея на Енгелс: „Управлението на стоките и контролът върху средствата за производство измества управлението на хора“. И да е вярно това, също толкова вярно е, че при стария строй социалният живот беше възможен само защото успоредно с икономическите процеси на производство самите хора бяха насочвани и управлявани. Ако това съвместно управление на хора и икономически процеси престане, тогава хората трябва да получават своите мотивиращи импулси (които досега идват от тези, които ги управляват) от един свободен и независим културен живот. Също така има и нещо друго: Духовният живот процъфтява само когато може да се прояви като единство.
към текста >>
98.
Статия 17: Основата за троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Мнозина се чувстват смазани от тежестта на времената и са престанали да виждат идеите като
творчес
ки сили.
Ще се стигне до същата задънена улица, само дето ще управлява друга група. От осъзнаването на това, разбира се, не следва автоматично идеята за троичния ред, но то е необходима стъпка в тази посока. Докато достатъчно много хора не получат проблясък да осъзнаят това, те ще се мъчат, като продължават да вадят от старите политически и правни идеи разни импулси, за които се предполага, че са адекватни на съвременните икономически условия. Докато не разберат това, те ще се страхуват от троичното устройство на социалния организъм, понеже то се сблъсква с обичайното им мислене. Разбираме, че във времена на толкова много бедствия хората се страхуват от всеки призив за оригинално мислене — мислене, родено от дълбините на човешкия живот.
Мнозина се чувстват смазани от тежестта на времената и са престанали да виждат идеите като творчески сили.
Те „чакат“, докато „условията“ създадат по-благоприятна социална среда. Но обстоятелствата никога няма да създадат нещо, което по-напред не е било внесено като човешки идеи. „И все пак — казват някои от тях — дори най-добрите идеи са безсилни при практическото им приложение, ако ги отхвърлят житейските обстоятелства! “ Точно това е позицията и на троичния социален ред.
към текста >>
99.
Статия 19: Копнежът за нови мисли
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Нашата епоха копнее за
творчес
ки мисли.
“ Напротив — те трябва да изпълняват дълга си и да градят, докато присмехулниците1[1] разрушават. Всичко, което другите с техните „величествени постижения“ са построили или искат да построят, ще се срути до основи, защото техните ужасни идеи и техният „практичен живот“ са били построени върху тресавището на илюзорните „реалности“. Такива хора просто развяват заблудите, оправдаващи навиците им, и самодоволно се самоизтъкват, като се подиграват с истинските житейски задачи. За човека с необременено съзнание това е ясно като бял ден. Да се виждат ясно тези неща е спешната задача за всички, които не се страхуват да променят начина си на мислене.
Нашата епоха копнее за творчески мисли.
Този копнеж не може да се задуши, независимо колко шумни могат да са противниците на мисълта в опитите си да го удавят в празнословия и претенциозно поведение. [1] Думата може да се преведе още като „неверници, безбожници“ — бел. пр.
към текста >>
100.
06. 7. Принципи 62-68
GA_26 Мистерията на Михаил
68. Съществата на първата йерархия се изявяват в едно извънчовешко духовно
творчес
тво, което е свойствено на човешката воля като космическа духовна същност на света.
Ако той би продължавал да действува в тази мислителна дейност като собствено битие, човекът не би могъл да стигне до свобода. Там където престава космическата мислителна дейност, започва човешката мислителна дейност. 67. Съществата от втората йерархия се извяват в една извънчовешка душевна същност, която като космически душевен процес е скрита за човешкото чувствуване. Тази космическа душевна същност твори в основа та на човешкото чувствуване. Тя изгражда човешкото същество като организъм на чувството, преди в този организъм да може да живее самото чувствуване.
68. Съществата на първата йерархия се изявяват в едно извънчовешко духовно творчество, което е свойствено на човешката воля като космическа духовна същност на света.
Тази космическа духовна същност изживява себе си творейки, когато човек проявява своята воля. Тя създава връзката на човешкото същество с извънчовешкия свят, преди човекът да е станал свободно волящо същество чрез своя волев организъм.
към текста >>
НАГОРЕ