Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
Намерени са резултати от
574
текста в
6
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Плод
'.
На страница
1
:
282
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една без
плод
на за другата.
Философията на Християн Волф не можеше да намери пътя от сферата на нейните общи понятия в царството на непосредствената действителност, на индивидуалното съществуване. Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци.
Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата.
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло. Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота. Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи. Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления.
към текста >>
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи
плод
отворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
Там и най-понятните по себе си неща бяха третирани с пълна подробност. Установяваше се, че вещта е нещо,което няма никакво противоречие в себе си, че има крайни и безкрайни вещества и т.н. Обаче когато с тези общи понятия се пристъпваше към самите неща, за да се разбере тяхното действие и живот, привържениците на тази философия бяха напълно безпомощни; те не можеха да направят никакво приложение на такива понятия към света, в който ние живеем и който искаме да разберем. Обаче самите заобикалящи ни неща бяха описани приблизително по безпринципен начин, чисто по техния външен изглед, според техните външни признаци. Тук стояха една срещу друга една наука на принципите, на която липсваш живото съдържание, любвеобилното вдълбочаване в непосредствената действителност, и една лишена от принципи наука, на която липсваше идейното съдържание, без някаква връзка помежду им, всяка една безплодна за другата.
Здравата природа на Гьоте се чувстваше отблъсквана и от двете едностранчивости по еднакъв начин и в борбата срещу тях у него се развиха представи, които по-късно го доведоха до онзи плодотворен възглед за природата, до онова схващане, в което идеи и опитност се взаимно оживяват във всестранно проникване и се превръща в едно цяло.
Ето защо у Гьоте се разви първо понятието, което споменатите крайности можеха да схванат най-малкото: Понятието за живота. Когато наблюдаваме едно живо същество по неговите външни явления, то ни представя множество подробности, които се явяват като негови членове и органи. Описанието на тези членове, на тяхната форма, взаимно положение, големина и т.н. може да стане обект на обширна лекция, на която се посвещаваше второто от посочените от нас направления. Обаче по този начин може да бъде описан също всеки механически състав от неорганични тела.
към текста >>
В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване;
плод
ът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето.
Сега става вече въпрос за живото понятие, което свързва назад и напред тези форми. Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790 година, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване. В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството.
В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето.
Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването. Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението. Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството. Следователно то се състои в това, което у растението непосредствено се показва на очите, това съдържа ние ще се роди най-лесно, когато се заловим да нарисуваме растението съобразно естественото образуване. В Рим Гьоте намери един корен карамфил подобен на букет, който му показа особено ясно метаморфозата.
към текста >>
2.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тази мисъл въздейства неимоверно
плод
отворно върху следващата немска философия.
Една идейна, типична форма на човека, която като такава самата не съществува действително сетивно, се осъществява в неограничен брой отделени пространствено едни от други и различни по своите качества същества до човека. На по-ниските степени на организацията тя се осъществява постоянно в определена посока; според тази посока тя се развива по особен начин. Като се издига до човека, тази типична форма събира всички формиращи принципи, които при по-нисшите организми беше развила винаги само едностранчиво, които тя беше разпределила в различните същества, за да се образува една форма. От това се получава възможността за едно такова високо съвършенство при човека. При него природата е използувала едно същество това, което при животните беше разпръснала върху множество класи и раздели.
Тази мисъл въздейства неимоверно плодотворно върху следващата немска философия.
Нека тук споменем описанието, което по-късно Окаен даде за същата представа, за нейното изяснение. Той казва* /*Окаен, Учебник по Натурфилософия, 2.издание, Йена 1831 г, стр.589./: “Животинското царство е само едно животно, т.е. изображението на животинското с всички негови органи всеки за себе си едно цяло. Едно отделно животно се ражда, когато един отделен орган се отделя от общото животинско цяло и въпреки това изпълнява съществените животински действия. Животинското царство е само раздробеното най-висше животно: човекът.
към текста >>
Можем да приемем, че теорията на познанието, която сега се явява навсякъде като основна философска наука, ще може да стане
плод
отворна едва тогава, когато ще вземе своята изходна точка от Гьотевия подход на разглеждане и мислене.
Най-дълбокият философски дух, който само повърхностни мислители биха могли да отрекат у Гьоте, би се свързал тук с едно любвеобилно задълбочаване в това, което е дадено като сетивна опитност; далеч от всяка едностранчива систематичност, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуалност. Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област. Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото. Обективното потопяване в разглежданите предмети става причина духът да изгрее напълно в тях, така че Гьотевите теории ни се явяват по такъв начин, като че те не абстрахират един дух от предметите, а като че самите предмети се изобразяват в един дух, който при разглеждането забравя самия себе си. Тази най-строга обективност би направила от Гьотевото дело едно най-съвършено дело на естествената наука; то би било един идеал, към който би трябвало да се стреми всеки естествоизпитател; за философа то би било един типичен образец на намиране законите на обективното разглеждане на света.
Можем да приемем, че теорията на познанието, която сега се явява навсякъде като основна философска наука, ще може да стане плодотворна едва тогава, когато ще вземе своята изходна точка от Гьотевия подход на разглеждане и мислене.
Самият Гьоте дава причината, поради която това негово замислено творение не бе създадено като в аналите на 1790 година казва думите: “Задачата беше толкова голяма че тя можеше да бъде решена в един разпръснат живот”. Когато изходим от тази гледна точка, тогава отделните фрагменти, които притежаваме от Гьотевата естествена наука, добиват извънредно голямо значение. Да, ние се научаваме да ги ценим и разбираме правилно едва тогава, когато ги разглеждаме като произлизащи от онова велико цяло. Като едно предварително упражнение, в 1784 година трябваше да бъде разработена студията върху между челюстната кост. Тя не можеше още да бъде публикувана, защото на 6 март 1785 година Гьоте пише върху това на Зьомеринг: “Тъй като моята малка студия не претендира за никакво публикуване и може да се счита просто като една скица, на мене би ми било много приятно всичко, което вие бихте искали да ми съобщите върху този въпрос”.
към текста >>
3.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В половите органи /тичинките т и близалцето у -) се явява следващото свиване, след което в образуването на
плод
а (к) става едно ново разширение.
Това, което по-рано се е притискало едно в друго, сега се разделя (лист г и д). Това, което по-рано се е било разположело в редуващи се междини /з,з1/, сега отново се явява в образуването на чашката /е/ в една точка на стеблото (ч). Тази последната съставлява второто свиване. В цветната корона отново се явява едно разгръщане, едно разширение. Цветните листа (ц) са по-фини в сравнение с листата на чашката, по-нежни; нещо, което може да се получи само от една по-малка интензивност в една точка, следователно от по-голямото разширение на формиращите сили.
В половите органи /тичинките т и близалцето у -) се явява следващото свиване, след което в образуването на плода (к) става едно ново разширение.
В произлизащото от плода семе (а) отново цялото същество на растението се явява сбито в една точка*./*Плодът се ражда чрез едно израстване на плодника /на долната част на плодника/, така наречения възел на плода; той представлява един по-късен стадий на същия, следователно може да бъде показан само отделно. В образуването на плода се явява последното разширение. Животът на растението се диференцира в един завършващ орган, същинския плод, и в семето; в първия се съединени един вид всички моменти на явлението, той е чисто явление, отчуждава се от живота, превръща се в мъртъв продукт. В семето всички вътрешни, съществени моменти на живота на растението са концентрирани. От него се ражда едно ново растение.
към текста >>
В произлизащото от
плод
а семе (а) отново цялото същество на растението се явява сбито в една точка*./*
Плод
ът се ражда чрез едно израстване на
плод
ника /на долната част на
плод
ника/, така наречения възел на
плод
а; той представлява един по-късен стадий на същия, следователно може да бъде показан само отделно.
Това, което по-рано се е било разположело в редуващи се междини /з,з1/, сега отново се явява в образуването на чашката /е/ в една точка на стеблото (ч). Тази последната съставлява второто свиване. В цветната корона отново се явява едно разгръщане, едно разширение. Цветните листа (ц) са по-фини в сравнение с листата на чашката, по-нежни; нещо, което може да се получи само от една по-малка интензивност в една точка, следователно от по-голямото разширение на формиращите сили. В половите органи /тичинките т и близалцето у -) се явява следващото свиване, след което в образуването на плода (к) става едно ново разширение.
В произлизащото от плода семе (а) отново цялото същество на растението се явява сбито в една точка*./*Плодът се ражда чрез едно израстване на плодника /на долната част на плодника/, така наречения възел на плода; той представлява един по-късен стадий на същия, следователно може да бъде показан само отделно.
В образуването на плода се явява последното разширение. Животът на растението се диференцира в един завършващ орган, същинския плод, и в семето; в първия се съединени един вид всички моменти на явлението, той е чисто явление, отчуждава се от живота, превръща се в мъртъв продукт. В семето всички вътрешни, съществени моменти на живота на растението са концентрирани. От него се ражда едно ново растение. То е станало почти напълно идейно, явлението у него е сведено до един минимум.
към текста >>
В образуването на
плод
а се явява последното разширение.
Тази последната съставлява второто свиване. В цветната корона отново се явява едно разгръщане, едно разширение. Цветните листа (ц) са по-фини в сравнение с листата на чашката, по-нежни; нещо, което може да се получи само от една по-малка интензивност в една точка, следователно от по-голямото разширение на формиращите сили. В половите органи /тичинките т и близалцето у -) се явява следващото свиване, след което в образуването на плода (к) става едно ново разширение. В произлизащото от плода семе (а) отново цялото същество на растението се явява сбито в една точка*./*Плодът се ражда чрез едно израстване на плодника /на долната част на плодника/, така наречения възел на плода; той представлява един по-късен стадий на същия, следователно може да бъде показан само отделно.
В образуването на плода се явява последното разширение.
Животът на растението се диференцира в един завършващ орган, същинския плод, и в семето; в първия се съединени един вид всички моменти на явлението, той е чисто явление, отчуждава се от живота, превръща се в мъртъв продукт. В семето всички вътрешни, съществени моменти на живота на растението са концентрирани. От него се ражда едно ново растение. То е станало почти напълно идейно, явлението у него е сведено до един минимум. Цялото растение представлява едно разгръщане, едно осъществяване на това, което се намира в потенциал на форма в пъпката или в семето.
към текста >>
Животът на растението се диференцира в един завършващ орган, същинския
плод
, и в семето; в първия се съединени един вид всички моменти на явлението, той е чисто явление, отчуждава се от живота, превръща се в мъртъв продукт.
В цветната корона отново се явява едно разгръщане, едно разширение. Цветните листа (ц) са по-фини в сравнение с листата на чашката, по-нежни; нещо, което може да се получи само от една по-малка интензивност в една точка, следователно от по-голямото разширение на формиращите сили. В половите органи /тичинките т и близалцето у -) се явява следващото свиване, след което в образуването на плода (к) става едно ново разширение. В произлизащото от плода семе (а) отново цялото същество на растението се явява сбито в една точка*./*Плодът се ражда чрез едно израстване на плодника /на долната част на плодника/, така наречения възел на плода; той представлява един по-късен стадий на същия, следователно може да бъде показан само отделно. В образуването на плода се явява последното разширение.
Животът на растението се диференцира в един завършващ орган, същинския плод, и в семето; в първия се съединени един вид всички моменти на явлението, той е чисто явление, отчуждава се от живота, превръща се в мъртъв продукт.
В семето всички вътрешни, съществени моменти на живота на растението са концентрирани. От него се ражда едно ново растение. То е станало почти напълно идейно, явлението у него е сведено до един минимум. Цялото растение представлява едно разгръщане, едно осъществяване на това, което се намира в потенциал на форма в пъпката или в семето. Пъпката в семето се нуждаят само от подходящи външни условия, за да се превърнат напълно в растителна форма.
към текста >>
Природата преминава от семето до
плод
а през редица степени, така че следващото се явява като резултат на предшестващото го.
Животът на растението се подържа чрез обмяната на веществата. По отношение на тази обмяна на веществата се явява една съществена разлика между онези органи които са по-близко до корена, т.е. до органа, който способства за приемането на храната от земята, и онези, които приемат хранителните вещества минали вече през други органи. Първите се явяват като непосредствено зависими от заобикалящата ги външна неорганична среда, вторите напротив като зависими от предшестващите ги органични части. Ето защо всеки орган получава една, така да се каже, приготвена за себе си храна от предидущия.
Природата преминава от семето до плода през редица степени, така че следващото се явява като резултат на предшестващото го.
И това напредване Гьоте нарича едно напредване по една духовна стълба. Само това се съдържа в неговите посочени от нас думи, "че един по-горен възел, раждайки се от предидущия и приемайки чрез него непосредствено соковете, получава тези сокове по-фини и по-филтрирани, вкусени също и от развилите се между тях листа, следователно трябва да се образува самият той по-тънко и да достави на своите листа и очи по-тънки сокове." Всички тези неща стават разбираеми, когато им се предаде смисъла, който самият Гьоте е разбирал. Изложените тук идеи са вложени в същността на прарастението елементи, а именно само по един подходящ за самото него начин, а не така, както те се проявяват в определено растение, където вече не са първични, а нагодени към външните условия. Естествено при живота на животното се явява нещо различно. Тук животът не се изгубва, не се изчерпва във външната форма, а се отделя от телесната част и употребява тялото само като инструмент.
към текста >>
Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха
плод
отворно.
В 1796 година Зьомеринг му изпраща една книга, в която той (Зьомеринг) се опитва да открие седалището на душата. В едно писмо, което отправя до Зьомеринг на 28 август 1796 година, Гьоте намира че той е вплел твърде много метафизика в своите възгледи; една идея върху предмети на опитността няма никакво оправдание, когато тя излиза вън от тях, когато не е основа на в същността на самите обекти. Според него при обектите на опитността идеята е един орган, който трябва да обхване като необходима връзка това, което иначе би било възприемано само в едно сляпо редуване едно до друго и едно след друго. Обаче от това, че идеята не може да прибави нищо ново към обекта, следва, че самият този последен, по неговата собствена същност, е нещо идейно; че въобще емпиричната действителност трябва да има две страни: Едната, според които тя е нещо особено, индивидуално, другата, според която тя е нещо идейно-общо. Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение.
Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно.
Той води разговори по някои въпроси и с Хегел. Тези подбуди доведоха най-после дотам, Гьоте да се заеме отново с изучаването на Кант, с който той вече се беше занимавал веднъж по подбудата на Шилер. В 1817 година*(*виж Гьотевите анали) той разгледа исторически неговото влияние върху своите идеи върху природата и природните неща. На това размишление, насочено към централната същност на науката, ние дължим на статиите: щастливо събитие,
към текста >>
При тези обстоятелства Гьоте можеше да се надява, че един превод на френски език на неговите ботанически съчинения, направен с негово сътрудничество, не би попаднал на една не
плод
ородна почва.
Той много се зарадва, че намери в Жьофроай дьо Сент-Илер един съмишленик: "Сега Жьофроай дьо Сент-Илер е решително на нашата страна и с него всички знаменити учени и последователи на Франция. Това събитие има неимоверно голяма стойност за мене и аз с право ликувам върху крайната победа на една кауза, на която посветих своя живот и която е предимно също и моя", казва той на 2 август 1830 година на Екерман. Въобще странно явление е, че в Германия изследванията на Гьоте намериха отзвук само при философите, а само малко при естествоизпитателите, докато напротив във Франция те намериха най-голям отзвук при естествоизпитателите. Дьо Кандол подари на Гьотевото учение за метаморфозата най-голямото внимание, той третираше ботаниката по начин, който не беше далече от Гьотевите възгледи. Също така Гьотевата "Метаморфоза" бе преведена на френски от Жинжинс-Лазараз.
При тези обстоятелства Гьоте можеше да се надява, че един превод на френски език на неговите ботанически съчинения, направен с негово сътрудничество, не би попаднал на една неплодородна почва.
Един такъв превод направи в 1831 година Фридрих Якоб Соре, при постоянното съдействие на Гьоте. Той съдържаше онзи първи "опит" от 1790 година; историята на гьотевото изучаване на ботаниката и въздействието на неговото учение върху съвременниците* /*Естеств.Науки І, стр.17 и следв., 61 и следв., 194 и следв./; също и някои неща върху дьо Кандол, на френски език съпоставен с немския текст.
към текста >>
4.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тази идея ще се окаже толкова по-
плод
отворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание.
Само онзи, който се ръководи от любовта към действието, от преданост към обективността, действа истински свободно. Който не е способен на такава безкористна преданост, той никога не ще може да счита своята дейност като свободна. Ако действието на човека не трябва да бъде нищо друго освен осъществяването на неговото собствено идейно съдържание, тогава естествено е, че такова едно съдържание трябва да се намира в него. Неговият дух трябва да действува производително. Защото какво би могло да го изпълни със стремежа да извърши нещо, ако не една възникваща в неговия дух активна идея?
Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание.
Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що". Идеалът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие. Какво може да ни разпали при него, тъй като неговото съдържание не стои открито и ясно пред очите ни. Ето защо подбудите за нашето действие трябва винаги да се явяват във формата на индивидуални намерения. Всичко, което човек върши като плодотворно, дължи своето раждане на такива индивидуални подтици.
към текста >>
Всичко, което човек върши като
плод
отворно, дължи своето раждане на такива индивидуални подтици.
Тази идея ще се окаже толкова по-плодотворна, колкото тя се явява в неговия дух с по-определени очертания, с по-ясно съдържание. Защото само това може да ни тласка с пълна сила към осъществяване, което е напълно определено по отношение на неговото цяло "що". Идеалът, който си представяме само смътно, който оставяме неопределен, е неподходящ като подбуда за действие. Какво може да ни разпали при него, тъй като неговото съдържание не стои открито и ясно пред очите ни. Ето защо подбудите за нашето действие трябва винаги да се явяват във формата на индивидуални намерения.
Всичко, което човек върши като плодотворно, дължи своето раждане на такива индивидуални подтици.
Напълно лишени от стойност се /явяват/ оказват общите морални закони, моралните закони, и т.н., които са валидни за всички хора. Когато Кант счита за морално само онова, което важи като закон за всички хора, срещу това трябва да кажем, че би трябвало да престане да съществува всяка положителна дейност, би трябвало да изчезне от света всичко велико, ако всеки би трябвало да върши само това, което важи за всички. Не, не такива неопределени, общи морални норми, а най-индивидуалните идеали трябва да ръководят нашите действия. Не всичко е еднакво достойно за всички да го изпълняват, а това за един, онова за друг, според това, доколко някой чувства призванието за дадено нещо. Й. Крайенбюл е казал в това отношение сполучливи думи в своята статия*/* Философски месечни Тетрадки т.ХVІІ, Берлин, Лайпциг, Хайделберг 1882 г./ "ако свободата трябва да стане моя свобода, ако моралното деяние трябва да бъде мое деяние, ако доброто и правдивото трябва да бъде осъществено чрез мене, чрез действието на тази особена индивидуална личност, тогава за мене е невъзможно да ми бъде достатъчен един общ закон, който се абстрахира от всяка индивидуалност и особеност на съдействащите при деянието обстоятелства и ми заповядва да проверя преди всяко действие, дали мотивът, който стои на неговата основа отговаря на абстрактната норма на общата човешка природа, дали така, както живее и действа в мене, той може да стане една общовалидна максима"..... "Едно подобно приспособяване към общо приетото и обичайното би направило невъзможни всяка свобода, всеки напредък над обикновеното и прозаичното, всяко значително, изпъкващо и отварящо пътища морално действие."
към текста >>
5.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Обаче то не можа да бъде за него
плод
отворно.
Също и отношението на Гьоте към Спиноза не трябва да се схваща по друг начин, освен така, че той намери у него формулите, научния език, за да изрази живеещия в него свят. Когато преминем сега към отношението на Гьоте към съвременните му философи, ние трябва да говорим преди всичко за Кант. Кант се счита всеобщо като основател на днешната философия. По неговата време той предизвика едно такова мощно движение, че за всеки образован човек беше една необходимост да се обясни с него. За Гьоте също това обяснение става една необходимост.
Обаче то не можа да бъде за него плодотворно.
Защото съществува една дълбока противоположност между това, което Кантовата философия учи, и това, което познаваме като Гьотев начин на мислене. Можем даже да кажем, че цялото германско мислене протича в две успоредни направления, едното пропито от Кантовия начин на мислене и другото, което е и близо до Гьотевото мислене. Но тъй като днес философията се приближава все повече до Кант, тя се отдалечава от Гьоте и с това за нашето време все повече се изгубва възможността да разберем и оценим Гьотевия светоглед. Тук ние ще изложим принципите на Кантовото учение дотолкова, доколкото те представляват интерес за възгледите на Гьоте. За Кант изходната точка за човешкото мислене е опитността /опитът/, т.е.
към текста >>
плод
отворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание.
Съзирането на нещо обективно в нашия идеен свят и следващото това съзиране отдаване на този свят е това, което отново намираме от Гьотевия светоглед във философията на Хартман. Хартман е бил доведен чрез неговата философия на несъзнателното към това преминаване в обективната идея. Тъй като е познал, че съзнателността не стои в същността на идеята, той е трябвало да признае тази последната като нещо съществуващо в себе си и за себе си, като нещо обективно. Че наред с това той приема в принципите съставляващи света и волята, това разбира се отново го различава от Гьоте. Все пак там, където Хартман е
плодотворен, там мотивът на волята съвсем не се взема под внимание.
Че той въобще приема този мотив, това иде оттам, че счита идеята като нещо неактивно, като нещо почиващо, което, за да стигне до действие, се нуждае от тласъка на волята. Според Хартман волята никога не може сама да стигне до сътворението на света, защото тя е празният, сляп стремеж към съществуване. Ако волята трябва да произведе нещо, трябва да се прибави идеята, защото само тази и дава съдържанието на нейното действие. Обаче какво трябва да предприемем ние с такава воля? Тя ни се изплъзва, когато искаме да я обхванем; защото не можем да обхванем безсъдържателния, празен стремеж.
към текста >>
Песимизмът на Хартман няма смисъл, който влагат в него онези хора, които се оплакват за без
плод
ието на нашата деятелност, защото смятат да извлекат от това едно оправдание за своето бездействие, не искайки да правят нищо.
Хартман е третирал това понятие във феноменално и метафизическо отношение /виж "Моралното Съзнание" ІІ издание Берлин 1885 г., стр.225-247, 629-651, 641, 638-641/. Само че той не предава на любовта стойността на последната дума на етиката./ Там, където не повдигаме никаква лична претенция, понеже обективно е това, което ни движи, там, където намираме мотива на дейността в самото действие, в самото деяние, там ние постъпваме морално. Обаче там ние действаме от любов. Тук всяка собствена воля, всичко лично трябва да изчезне. За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния идеализъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта.
Песимизмът на Хартман няма смисъл, който влагат в него онези хора, които се оплакват за безплодието на нашата деятелност, защото смятат да извлекат от това едно оправдание за своето бездействие, не искайки да правят нищо.
Хартман не спира при оплакването; той се издига над всеки подобен пристъп до чистата етика. Той показва безстойността на гонитбата по щастие, като разкрива нейното безплодие. С това той ни насочва към нашата дейност. Че той е въобще песимист, това е негова грешка. Това е може би остатък от предишни стадии на неговото мислене.
към текста >>
Той показва безстойността на гонитбата по щастие, като разкрива нейното без
плод
ие.
Обаче там ние действаме от любов. Тук всяка собствена воля, всичко лично трябва да изчезне. За мощно и здраво действащия дух на Хартман е характерно, че въпреки че е схванал първо идеята в едностранчивата форма на несъзнателното, той все пак е проникнал до конкретния идеализъм и че, въпреки че в етиката е изходил от песимизма, това погрешно становище все пак го е довело до моралното учение на Любовта. Песимизмът на Хартман няма смисъл, който влагат в него онези хора, които се оплакват за безплодието на нашата деятелност, защото смятат да извлекат от това едно оправдание за своето бездействие, не искайки да правят нищо. Хартман не спира при оплакването; той се издига над всеки подобен пристъп до чистата етика.
Той показва безстойността на гонитбата по щастие, като разкрива нейното безплодие.
С това той ни насочва към нашата дейност. Че той е въобще песимист, това е негова грешка. Това е може би остатък от предишни стадии на неговото мислене. Там, където стои сега, той би трябвало да разбере, че емпирическото доказателство, че в света на действителността незадоволителното преобладава не може да оправдае песимизма. Защото по-висшият човек съвсем не може да желае нещо друго, освен да трябва да извоюва своето щастие.
към текста >>
6.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до
плод
отворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест.
Не, тя противоречеше на неговото чувство за един единен възглед за природата. Той не можеше да я включи в това, което беше природосъобразно. И на това чувство дължи той, че още от рано /още от 1782 г./ стигна до един възглед, до който официалната геология се издигна едва след десетилетия: до възгледа, че вкаменените животински и растителни остатъци стоят в една необходима връзка със скалите, в които те се намират. Волтер беше говорил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата. Гьоте можеше да намери едно нещо дадено на определено място само тогава, когато съществуваше една проста, естествена връзка с околната среда на това нещо.
Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до плодотворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест.
Н.ІІ. стр.308/. Той търсеше едно просто, природосъобразно обяснение на появяването на отдалечените върху големи площи гранитни маси. Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните революционни процеси станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт на природата не от съществуващите, действащи природни закони, даже чрез едно пренебрегване на тези закони. Той допускаше, че някога северна Германия при по-голям студ е имала едно водно ниво високо хиляда стъпки, че една голяма част е била покрита от ледена повърхност и че въпросните гранитни блокове са останали на място, след като ледът се е стопил. С това беше даден един възглед опиращ се на познати, достъпни за нашия опит закони.
към текста >>
7.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Днес много се говори за
плод
отворното развитие на естествените науки в 19-я век.
17. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА А. П Ъ Р В О
Днес много се говори за плодотворното развитие на естествените науки в 19-я век.
Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности. Обаче що се отнася за основните представи, чрез които модерният възглед за природата се стреми да разбере света на опитностите, аз ги считам за нездрави и пред едно енергично мислене те са незадоволителни. Върху този въпрос аз вече се изказах в този труд. В по-ново време един именит природоизследовател на нашето съвремие, химикът Вилхелм Оствалд, е изказал същото мнение. Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г.
към текста >>
8.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя
плод
отворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз.
Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Едва връзката на двата фактора, включващото се закономерно във вселената възприятие, е пълната действителност. Ако разглеждаме само възприятието за себе си, ние нямаме никаква действителност, а един хаос лишен от свръзка; ако разглеждаме закономерността на възприятията за себе си, тогава имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво за себе си понятията, нито възприятието, а връзката и на двете."
Който може да приеме посочените тук гледища като свои, той добива възможността да си представя плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в неговия себесъзнателен Аз.
Този е възгледът, към който се стреми философското развитие от Гръцката епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. Стига се до познанието, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си изолирано вътре в себе си и вън от обективния свят, а напротив неговото откъсване от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно. Преодоляна чрез това, което му дава разбирането, че като човек той трябва да прояви в определено състояние на развитието една преходна форма на Аза, като изтласка вън от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили биха действали непрестанно в съзнанието, тогава човек не би развил едно пълно силно, почиващо в себе си себесъзнание. Той не би могъл да изживее себе си като себесъзнателен Аз.
към текста >>
Този последният проследява растенията, как то пуска корен, развива стебло и листа, по-нататък развива цветове и
плод
ове.
Наистина това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е навлязъл в живота в това физическо тяло; но това тяло е твърде определено оформено, поради което духовно-душевният човек не може да го преобрази според изпитаните в него изживявания. Така в човека се намира едно духовно-душевно същество, което съдържа заложбата за един нов човек. Такива мисли могат да бъдат тук само бегло засегнати. Това, което те съдържат, открива перспективата за една духовна наука, която е нейната вътрешна същина е изградена по образеца на естествената наука. Този, който обработва една такава наука, ще постъпи както постъпва ботаникът.
Този последният проследява растенията, как то пуска корен, развива стебло и листа, по-нататък развива цветове и плодове.
В плода той намира зародиша на новия растителен живот. И когато вижда да се ражда едно нова растение, той търси неговия произход в зародиша, който се е получил от едно друго растение. Ученият на духовната наука ще проследи, как един човешки живот, независимо от неговата външна страна, развива също и една вътрешна същност; той ще констатира, как външните изживявания умират подобно на листата и цветовете на растението; но вътре той ще проследи духовно-душевната ядка, която подслонява в себе си заложбата за един нов човек. В човека, който влиза в живота чрез раждането, той ще види да идва отново в сетивния свят онова, което е излязло от него чрез смъртта. Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека във физическото наследствено течение от предците, е само веществото, материалът, който духовно-душевният човек изгражда оформяйки го, за да доведе до физическото съществуване това, което се е образувало зародишно в един предхождащ живот.
към текста >>
В
плод
а той намира зародиша на новия растителен живот.
Така в човека се намира едно духовно-душевно същество, което съдържа заложбата за един нов човек. Такива мисли могат да бъдат тук само бегло засегнати. Това, което те съдържат, открива перспективата за една духовна наука, която е нейната вътрешна същина е изградена по образеца на естествената наука. Този, който обработва една такава наука, ще постъпи както постъпва ботаникът. Този последният проследява растенията, как то пуска корен, развива стебло и листа, по-нататък развива цветове и плодове.
В плода той намира зародиша на новия растителен живот.
И когато вижда да се ражда едно нова растение, той търси неговия произход в зародиша, който се е получил от едно друго растение. Ученият на духовната наука ще проследи, как един човешки живот, независимо от неговата външна страна, развива също и една вътрешна същност; той ще констатира, как външните изживявания умират подобно на листата и цветовете на растението; но вътре той ще проследи духовно-душевната ядка, която подслонява в себе си заложбата за един нов човек. В човека, който влиза в живота чрез раждането, той ще види да идва отново в сетивния свят онова, което е излязло от него чрез смъртта. Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека във физическото наследствено течение от предците, е само веществото, материалът, който духовно-душевният човек изгражда оформяйки го, за да доведе до физическото съществуване това, което се е образувало зародишно в един предхождащ живот. От гледна точка на този светоглед човекът ще види някои неща на науката за душата /психологията/ в една нова светлина.
към текста >>
9.
03_б. НАУКАТА НА ГЬОТЕ ПО МЕТОДА НА ШИЛЕР
GA_2 Светогледа Гьоте
По този начин ние считаме да сме направили научните стремежи на Гьоте и на Шилер
плод
отворни за нашето съвремие.
Никой като него не е обхванал с поглед величието на Гьотевия гений. В своите писма до Гьоте той е представил на този последния един огледален образ на неговото същество; в своите писма “Върху естественото възпитание на човека” той извежда идеала на художника така, както го е познал от самия Гьоте; и в своята статия “Върху наивната и сентиментална поезия” той рисува същността на истинското изкуство, каквато е беше добил от Гьотевата поезия. С това същевременно се оправдава фактът, защо посочваме нашите изложения като изградени на основата на светогледа на Гьоте и на Шилер. Тези изложения искат да разгледат научното мислене на Гьоте според онзи метод, за който Шилер е дал образеца. Погледът на Гьоте е насочен върху природата и живота; и начинът, по който той разглежда нещата, трябва да бъде темата /съдържанието/ за нашето изложение; погледът на Шилер е насочен към Гьотевия дух; и начинът, по който той постъпва в разглеждането на този дух, трябва да бъде идеалът на нашия метод.
По този начин ние считаме да сме направили научните стремежи на Гьоте и на Шилер плодотворни за нашето съвремие.
Според обикновения начин, по който нещата се назовават в науката, нашият труд ще трябва да се схваща като една теория на познанието. Въпросите, които той разглежда, ще бъдат разбира се твърде различни от тези, които тази наука днес поставя почти всеобщо. Видяхме, защо това е така. Там, където днес се явяват подобни изследвания, те изхождат почти без изключение от Кант. В научните кръгове съвсем не се е обърнало внимание, че наред с науката на познанието, основана от великия мислител от Кьонигберг, съществува поне потенциално и едно друго направление, което е способно не по-малко за едно задълбочаване, обективно погледнато, както и това на Кант.
към текста >>
10.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи
плод
отворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността.
Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза". Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза". Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа. Иначе то би могло да бъде осъществено най-много чрез заложената в "Аза" "вещ в себе си", за оръдие на която служи "Азът", а не чрез самия "Аз". Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза".
Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността.
С такъв наблюдател става същото, както с човек, на когото се предлага най-прекрасната мелодия, но той съвсем не я слуша, защото няма никаква възприемчивост към тези мелодии. Само онзи може да охарактеризира съзнанието, като нещо дадено, който умее да овладее "идеята на съзнанието". Веднъж даже Фихте е бил много близо до правилния възглед. В 1791 година във "Въведение към Наукоучението", той намира, че съществуват две теоретически системи: догматизъм, определящ "Аза" чрез вещите и идеализъм, определящ вещите чрез "Аза". Според неговото мнение и двете се явяват в качеството на напълно възможни мирогледи.
към текста >>
11.
01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА'
GA_4 Философия на свободата
При това не трябва да смятаме, че тази идея е
плод
на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух."
Ето защо, през 1856, в своята „Антропология", Емануил Херман Фихте, син на Йохан Готлиб Фихте, обобщава: „Накрая цялата антропология се свежда до всестранно обоснования факт, че според същинската си природа, както и в източниците на своето съзнание, човекът принадлежи към един надсетивен свят. Сетивното съзнание и възникващата чрез него феноменология на света, както и целия сетивен живот на човека, нямат никаква друга стойност, освен че предоставят арената, на която се осъществява надсетивния живот на Духа... Крайният резултат на антропологията е Антропософията." Впрочем понятието „Антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsyсhоlоgiа апthrоро1оgiа" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Маgiа Vеtеrum". Като първа задача на Антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една Антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух."
През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. №1 №354) е ясно, че „антропологията" и „антропософията" не се изключват взаимно. Просто към методологията на естественонаучното познание, той прибавя методологията на свръхсетивното познание, като и в двата случая обектите са едни и същи: Човекът, Земята, Космоса.
към текста >>
12.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е
плод
на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него.
Трябва да сме наясно, че при наблюдаване на мисленето към последното се прилага подход, който представлява нормално състояние за разглеждане съдържанието на целия останал свят, но който в течение на това нормално състояние не настъпва за самото мислене. Някой би могъл да възрази, че отбелязаното от мен тук за мисленето е валидно също така за чувстването и за останалите духовни дейности. Когато изпитваме например чувство на наслада, то също се подклаждало от някакъв предмет, при което аз несъмнено съм наблюдавал този предмет, но не и чувството на наслада. Това възражение обаче почива на една заблуда. Насладата съвсем не стои в същото отношение към своя предмет, както понятието, което се създава от мисленето.
На мен ми е пределно ясно, че понятието за нещо е плод на моя дейност, докато насладата у мен се поражда от някакъв предмет по подобен начин, както например промяната, предизвикана в един предмет от падащ камък, който се стоварва върху него.
За наблюдението насладата е дадена по съвсем същия начин, както предизвикващият я процес. По отношение на понятието това не е валидно. Аз мога да попитам защо определен процес поражда у мен чувството на наслада? Не върви обаче да питам защо даден процес поражда у мен определен набор от понятия? Това просто не би имало никакъв смисъл.
към текста >>
13.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Онова обаче, което той представя тъй сякаш е непосредствена и саморазбираща се истина, в действителност представлява
плод
на мисловна операция, протичаща по следния начин: Наивният човек смята, че във вида, в който ги възприема, обектите съществуват и извън неговото съзнание.
Този възглед смята, че изразява нещо безусловно сигурно, нещо, което без всякакви доказателства направо се разбира. „Първата фундаментална теза, която философът трябва ясно да осъзнае, се състои в разбирането, че нашето знание първоначално не се простира върху нищо друго освен върху представите ни. Нашите представи са единственото, което непосредствено узнаваме, непосредствено изживяваме; и тъкмо защото ги узнаваме непосредствено, даже най-дълбокото съмнение не успява да ни отнеме знанието за тях. В противовес на това знанието, излизащо извън рамките на представите ни (тук навсякъде използвам този термин в най-широк смисъл, така че в него се включва всичко ставащо в психиката), не е защитено от съмнение. Ето защо в началото на философското размишление изрично трябва да се приема като подлежащо на съмнение всяко знание, излизащо извън рамките на представите." Така Фолкелт започва книгата си за „Квантовата теория на познанието".
Онова обаче, което той представя тъй сякаш е непосредствена и саморазбираща се истина, в действителност представлява плод на мисловна операция, протичаща по следния начин: Наивният човек смята, че във вида, в който ги възприема, обектите съществуват и извън неговото съзнание.
Но физиката, физиологията и психологията изглежда обаче да учат, че предпоставка за възприятията ни е нашето органично устройство, така че следователно ние не можем да знаем нищо повече от онова, което нашето органично устройство ни предава за нещата. Следователно нашите възприятия са преобразования на органичното ни устройство, а не неща сами за себе си. Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв. книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят.
към текста >>
14.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са
плод
на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
Произхода на нравствеността той (метафизическият реализъм) също трябва да търси в сферата на реалното извън човека. Налице са различни възможности. Ако предпоставяната същност се приеме като безмисловна, действаща по чисто механични закони, каквато я постулира материализмът, тогава тя по чисто механична необходимост ще произведе от себе си и човешкия индивид ведно с всичко налично у него. В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси.
Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм.
Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр. 207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава. - Б. а./ Друга възможност е тази, някой да вижда в една духовна същност, абсолютното извън човека, криещо се зад явленията.
към текста >>
15.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
Тази радост съпътства труда, с чиито
плод
ове трябва да се сдобием едва в бъдещето.
Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение. Следователно Шопенхауер при всички случаи не е прав, като смята самото желание или самия стремеж (волята) за източник на страданието. В действителност вярно е дори точно обратното. Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел?
Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето.
Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа. Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението. Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание.
към текста >>
Човекът, чийто егоизъм копнеел за
плод
овете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
Едно възпитание въз основа на песимизма трябва да изкорени егоизма, като покаже неговата безперспективност. Така според този възглед стремежът към удоволствие бил изконно заложен в човешката природа. Едва след като се прозре невъзможността да бъде осъществен, този стремеж отстъпвал мястото си на по-висши задачи на човечеството. За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение.
Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот.
Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление.
към текста >>
16.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Антипатията е
плод
на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне.
Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“10 Ницше не е месия и основател на религия. Затова той може да желае приятели на своите възгледи, но привърженици на своето учение, отказващи се от собствената си личност, за да открият неговата, не иска. В личността на Ницше живеят инстинкти11, противоречащи на представите на неговите съвременници. Той се отвръща с инстинктивна антипатия от най-важните културни идеи на онези, в чиято среда се е развивал, но не по начин, по който човек отхвърля едно твърдение, в което е открил логическо противоречие, а както се отвръща от един цвят, който му причинява болка в очите.
Антипатията е плод на непосредствено чувство, въобще не става въпрос за съзнателно обмисляне.
Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането.
към текста >>
Нашата философия понастоящем е достатъчно без
плод
на и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше.
Някои от тези умове, които не са нищо друго освен персонифицирани учебници по логика, не могат, разбира се, да оценят Ницшевите произведения, възникнали от най-могъщите и непосредствени житейски импулси. Във всеки случай, със смелите си мисловни скокове Ницше се озовава в по-дълбоки тайни на човешката природа, отколкото мнозина логически мислители с предпазливото си пълзене. Какъв е смисълът от логиката, щом с мрежата си от понятия тя улавя само едно безстойностно съдържание? Когато чуваме стойностни мисли, се изпълваме със задоволство, дори да не са свързани с логически нишки. Житейската радост не зависи само от логиката, а също и от създаването на мисли.
Нашата философия понастоящем е достатъчно безплодна и би могла добре да използва живителната сила от мисли на един смел и решителен писател, какъвто е Ницше.
Силата на развитие на тази философия е парализирана от влиянието, оказано върху нея от Кантовото мислене. Чрез това влияние тя е загубила цялата си самобитност и кураж. От школската философия на своето време Кант е възприел понятието за истина, което произлиза от „чистия разум“. Той се е опитал да покаже, че чрез такава истина ние не можем да знаем нищо за нещата, намиращи се извън нашето преживяване, за „нещата в себе си“. От едно столетие се прилага изключително остроумие, за да се преосмислят мислите на Кант от всички страни.
към текста >>
17.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Глупак е този, който къса пъпката от растението и вярва, че откъснатата пъпка ще се развие до
плод
.
На такъв човек обаче му липсва смисълът за възприятие на самия дух. Само защото не вижда духа в реалността, той го търси другаде. „В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-голямата ти мъдрост. Тялото представлява огромна мъдрост, множество с един смисъл, война и мир, стадо и пастир. Инструмент на тялото ти е също твоят малък разум, братко мой, който наричаш „дух“, инструмент и играчка на твоя велик разум.“34
Глупак е този, който къса пъпката от растението и вярва, че откъснатата пъпка ще се развие до плод.
Глупак е също така този, който отделя духа от природата и вярва, че един такъв отделен дух може да твори. Хора с болни инстинкти са приели разделението между дух и тяло. Един болен инстинкт може само да каже: моето царство не е от този свят35. Царството на един здрав инстинкт е само този свят. Що за идеали са създали тези презрители на реалността?
към текста >>
Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните
плод
ове на аскетичното убеждение.
Не е чудно, че подобен начин на мислене накрая води до това, неговите привърженици не само да презират живота, а и да работят за унищожението му. Когато се казва на хората, че само страдащият, слабият може да достигне действително един по-висш живот, тогава те започват да търсят страданието и слабостта. Да си причиняваш болка, да умъртвяваш напълно волята си става цел на живота. Жертвите на това убеждение са светците. „Пълно целомъдрие и отказ от наслада за онзи, който е устремен към същинска святост.
Отказ от имущество, напускане на родното място, изоставяне на близките, отдаване на дълбока, пълна самота, прекарвана в безмълвно съзерцание, в доброволно покаяние и ужасяващо, бавно себеизтезание, стигащо до тотално умъртвяване на волята, което накрая достига до доброволна смърт чрез глад, също чрез изправяне пред крокодилите, чрез хвърляне от свещения скалист връх в Хималаите, чрез живо погребване, както и чрез хвърляне под колелата на огромната кола, разнасяща ликовете на боговете под звуците на ликуващи песни и танци“.45 Това са последните плодове на аскетичното убеждение.
Такъв начин на мислене произлиза от страданието в живота и насочва оръжието си срещу живота. Когато здравият, радващият се на живота се зарази от него, той изкоренява от себе си здравия и силен инстинкт. Трудът на Ницше достига връхната си точка благодарение на факта, че противопоставя на това учение нещо друго, един възглед за здравото и сполучливото. Провалилите се в живота могат да търсят в учението на аскетичните проповедници своето изцеление; Ницше иска да събере здравите и да им каже едно мнение, което е по-близко до тях, отколкото всеки враждебен на живота идеал. 18.
към текста >>
Тънкото анализиране, което са употребявали в това изследване, е останало без
плод
но.
(Аз представих в подробности процеса на познание в моите две книги „Истина и наука“ и „Философия на свободата“49.) Притъпеният и слаб интелект не иска да признае, че той самият интерпретира явленията като израз на стремежа си към власт. Той също смята своята интерпретация за обективен факт и пита: как човек може да открие такъв обективен факт в реалността? Например пита как става така, че интелектът разпознава в две последователно протичащи явления причина и следствие. Всички теоретици на познанието от Лок, Хюм, Кант до настоящето са се занимавали с този въпрос.
Тънкото анализиране, което са употребявали в това изследване, е останало безплодно.
Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията. Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки!
към текста >>
“ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко
плод
отворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
Обяснението е дадено в стремежа на човешкия интелект към власт. Въпросът изобщо не е дали са възможни преценки и мисли за явленията. Въпросът е дали има нужда човешкият интелект от такива преценки. И понеже има нужда, затова той ги прилага, а не защото те са възможни. Разчита се на това „да се разбере, че към целта за опазване на същества от нашия вид такива преценки наистина трябва да бъдат приети, въпреки че те, разбира се, биха могли да бъдат погрешни преценки!
“ („Отвъд доброто и злото“, § II) „Ние поначало сме склонни да твърдим, че най-погрешните преценки... са ни най-необходими, че не може да се живее без вяра в логически фикции, без измерване на реалността с чисто измисления свят на безусловността, без постоянно фалшифициране на света чрез броя; че отказът от погрешни преценки би бил отказ от живота, отрицание на живота.“ („Отвъд доброто и злото“, § 4) На когото това изказване се струва парадоксално, нека си спомни колко плодотворно е приложението на геометрията към реалността, въпреки че никъде в света няма истински геометрично правилни линии, повърхности и др.
Когато притъпеният и слаб интелект разбере, че всяка преценка за нещата произтича от самия него, образува се чрез него и се примесва с наблюденията, тогава той няма смелостта да я прилага откровено. Той казва, че преценките, направени по този начин, не могат да ни дадат познание за „истинската същност“ на нещата. Тази „истинска същност“ остава заключена за нашето познание. По още един начин слабият интелект иска да докаже, че чрез човешкото познание не може да се постигне нищо несъмнено. Той казва, че човек вижда, чува, изпробва нещата.
към текста >>
Естественият ход на световната история ще показва винаги силни и слаби, създаващи и без
плод
ни хора.
Правото в дадено време се изразява само в това, което обществото приема като най-добра основа за своята воля за власт. 24. Тъй като Ницше вижда в човешкия начин на действие само резултат от инстинктите, а те самите при различните хора са различни, на него му се струва необходимо техният начин на действие да е различен. Затова Ницше е категоричен противник на основните демократични принципи: еднакви права и задължения за всички. Хората не са еднакви, затова правата и задълженията им не трябва да са еднакви.
Естественият ход на световната история ще показва винаги силни и слаби, създаващи и безплодни хора.
И силните винаги ще бъдат призвани да определят целите за слабите. Също така силните ще си служат със слабите като средство към целта, което значи, че ще си служат с тях като с роби. Разбира се, Ницше не говори за „морално право“ на силните да третират слабите. „Морални права“ той не признава. Иначе е на мнение, че превъзмогването на по-слабото чрез по-силното, което той смята за принцип на живота, по необходимост трябва да води до робството.
към текста >>
18.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
„Един
плод
отворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни!
Походът му срещу Вагнер е поход срещу самия него. По едно време, когато се намира сред противоречиви идейни кръгове, той почти неволно се свързва с Вагнер. Сприятелява се с него. В очите му Вагнер е неизмерим. Нарича го своя „Юпитер“, при когото той от време на време си поема дъх.
„Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни!
Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед, далеч над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“ (E. Фьорстер-Ницше, „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 16) По това време Ницше гради философия, за която казва, че се покрива напълно с направлението на изкуството и житейските разбирания на Вагнер. Той се идентифицира напълно с Вагнер. Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане.
към текста >>
19.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели
плод
ове.
В този привиден „вдругиден“ човек трябва да каже думите на Заратустра: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?... Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже?
Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове.
Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му. Той не иска да бъде оценяван.
към текста >>
„Един
плод
отворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни!
Това, което филологът търси в душата си, да вдъхне гръцки въздух, той вярва, че ще го намери в действителност тук. Той може да открие едно лично отношение към свят, който досега е търсил в представата. Може да изживее интимно това, което иначе може да си представи само в мисли. Като своя родина чувства Трибшенската идилия. Колко показателни са думите, с които описва чувството си във връзка с Вагнер.
„Един плодотворен, богат, разтърсващ живот, напълно различен, нечут от посредствените простосмъртни!
Затова е там, здраво вкоренен в собствената си сила, с поглед над всичко ефимерно, извън времето в най-хубавия смисъл.“ Ницше вярва, че вижда в личността на Рихард Вагнер по-висшите светове, които биха могли да направят живота за него толкова поносим, колкото си го представя в смисъла на старогръцкия мироглед. По този начин не извършва ли именно в своя смисъл най-голямата грешка? Той търси в живота това, което според неговите допускания животът не може никога да предложи. Иска да се извиси над живота, но се хвърля с всички сили в живота, който живее Вагнер.
към текста >>
20.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един
плод
отворен начин".
Върху такава основа изгражда Майстер Екхарт своето отношение към Бога. То е нещо духовно и не може да бъде направено по един образ, който да е зает от човешкия индивидуален живот. Бог не може да люби своето творение, както отделният човек люби друг; Бог не е искал да сътвори света, както един строител изгражда една къща. Всички подобни мисли изчезват пред вътрешното виждане. Присъщо е на същността на Бога той да люби света.
Един Бог, който би искал да люби, а също и да не люби, е създаден по образа на индивидуалния човек, "казвам добрата и вечна истина и неизменната истина, че Бог трябва да се влее с всичката си способност във всеки човек, който му се предостави като основа, така изцяло и напълно, че не задържа нищо в своя живот и в своето същество, в своята природа и в своята божественост; всичко това той трябва да влее по един плодотворен начин".
И вътрешното озарение е нещо, което душата трябва да намери по необходимост, когато тя се задълбочи в тази основа. Още от това се вижда, че не трябва да си представяме съобщени ето на Бога към човечеството по образа на изявата на един човек към друг. Това съобщение може и да не стане. Един човек може да се затвори за друг. По своята същност, Бог трябва да съобщи себе си.
към текста >>
21.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови
плод
ове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
Херман Хелмхолц /1821 -1894 г./ е изразил много ясно тази мисъл. "Нашите усещания са само действия, които са произведени чрез външни причини в нашите органи и как се проявява едно такова действие, зависи напълно от вида на апарата, върху който се действува. Понеже качеството на нашето усещане ни съобщава нещо за особеността на външното въздействие, което го предизвиква, то може да бъде считано за един негов знак, но не като едно копие. Защото от образа се изисква да има някаква прилика с изобразения предмет, от една статуя се изисква да има подобие на формата, от една рисунка се изисква подобие на перспективната проекция в полето на зрението, от една картина също еднаквостта на цветовете. Обаче един знак не е нужно да има някакво подобие с това, за което то служи като знак.
Отношението между двете се ограничава в това, че същият обект, който произвежда своето въздействие при същите обстоятелства, предизвиква същия знак и че следователно различните знаци отговарят винаги на различните въздействия..... Когато ягодови плодове от определен вид образуват същевременно червен пигмент и захар, тогава в нашето усещане винаги ще се намерят заедно при ягоди от тази форма и червеният цвят и сладкият вкус." /виж Хелмхолц: фактите на възприятието, стр.12 и след./.
Аз описах подобно този начин на мислене в моята книга "Философия на свободата" /Берлин, Философско-антропософско издателство/ и в книгата "Загадки на философията", 1918 г. Нека следваме стъпка по стъпка хода на мислите, който е свойствен на този възглед. Вън в пространството се предполага един процес. Този процес упражнява едно действие върху моя сетивен орган; моята нервна система превежда полученото впечатление до моя мозък. Сега аз имам усещането на "червено".
към текста >>
22.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Днес те без колебание се съгласили с онези, които търсят духа като факт не в корена на природата, а в нейния
плод
.
Това, което те още не можеха да сторят, а именно да осветят и фактите на природата със светлината, която беше изгряла за тях, това несъмнено би било техен копнеж, ако тази естествена наука би съществувала по тяхно време. Те не можаха да сторят това; защото никаква геология, никаква "естествена история на сътворението" не им разказва за процесите в природата. Само Библията им разказваше по свой начин за такива процеси. Ето защо, доколкото им е било възможно, те са търсили Духа там, където той единствено може да бъде намерен: Във вътрешността на човека. Днес те биха разполагали със съвършено други средства отколкото през тяхната епоха, за да покажат, че един съществуващ в достъпна за сетивната форма дух може да бъде намерен само в човека.
Днес те без колебание се съгласили с онези, които търсят духа като факт не в корена на природата, а в нейния плод.
Те биха допуснали, че духът в сетивно тяло е резултат на развитието, и че подобен дух не може и не трябва да се търси на по-ниските степени на развитието. Те биха разбрали, че при раждането на духа в организма не е царувала една "мисъл на сътворението", както такава една мисъл не е направила маймуната да произлезе от двуутробните животни. Нашето съвремие не може да говори върху фактите на природата така, както Яков Бьоме е говорил върху тях. Но и в това наше съвремие съществува едно гледище, което сближава възгледа на Яков Бьоме с един светоглед основан на модерната естествена наука. Не е нужно човек да изгуби духа, когато в природата той намира само природни неща.
към текста >>
23.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Те искат само да предложат
плод
овете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено.
А на това, което сетивата виждат, пипат и чуват, те приписват една действителност от по-низше естество. Те знаят, че не могат да докажат това, което изразяват по този начин. Те знаят, че само могат да разкажат за своите нови опитности и че със своя разказ се намират в същото положение, в което се намира виждащият, който разказва за своите възприятия на сля породения. Те се осмеляват да разкажат за своите вътрешни опитности, като вярват, че около тях стоят други хора, чиито духовни очи са още затворени, но чието мислене може да бъде насърчено чрез силата на разказа. Защото те имат вяра в човечеството и искат да отварят духовните очи на другите.
Те искат само да предложат плодовете, които техният Дух сам е събрал; дали другият ги вижда, това ще зависи само от обстоятелството, дали неговото духовно око е отворено.
В човека има нещо, което първоначално му пречи да вижда с духовните очи. Отначало той е изцяло това, което са неговите сетива, а неговият ум е само тълкувател и съдия на неговите сетива. Тези сетива биха изпълнили зле своята служба, ако не почиваха на истинността, за това което казват. Лошо би било това сетиво, което от своята гледна точка не би твърдяло безусловната действителност на своите зрителни възприятия. За себе си окото е право.
към текста >>
Ако душата се остави да бъде о
плод
ена от природата, тя ще роди нещо Божествено.
Но човек може да го пробуди в себе си, като освободи и разшири познанието си за Бога. И сега човек поглежда в себе си. Божественото действува в неговото душа като скрита творческа сила, като сила, лишена още от съществувание. В тази душа има едно място, в което омагьосаният Бог може да оживее, да възкръсне. Душата е майката, която е приела Бога от природата.
Ако душата се остави да бъде оплодена от природата, тя ще роди нещо Божествено.
От брака на душата с природата се ражда Бог. Това не е вече „скритият Бог", това е проявеният Бог. Той има живот, живот достъпен за възприятието, който се движи, ходи между хората. Той е освободеният Бог, потомък на омагьосания Бог. Разбира се, това не е великият Бог, който е бил, който е, и ще бъде, но в известен смисъл може да бъде взет и за негово откровение.
към текста >>
Душата сякаш го е родила, без да бъде о
плод
ена.
То е един процес, също така действителен, както и другите природни процеси, но на по-висока степен. Това е великата тайна на миста, че той сам създава своя Бог, но първо се подготвя, за да познае създадения от него Бог. Който не е мист, няма чувство за Отца на този Бог. Защото този Отец лежи невидим и омагьосан. Синът изглежда като роден от девица.
Душата сякаш го е родила, без да бъде оплодена.
Всички други неща, които тя ражда, са получени от сетивния свят. Тук може да се види и докосне техният Отец. Той има сетивен живот. Единствен Бог-Синът е приет от вечния и скрит Бог-Отец.
към текста >>
24.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той му принася в жертва
плод
овете на своята личност.
Но когато истината се даде в митична обвивка, тя е обезпечена от незачитане и подтикът към философствуване е гарантиран." Когато като мист човек търсел мъдрото съдържание на един мит, той имал съзнанието, че прибавя нещо към това, което вече съществувало в съзнанието на народа. Той бил на ясно, че се поставя над това съзнание, както ботаникът се поставя над растящото растение. Той казвал нещо съвършено друго от това, което съществувало в митичното съзнание, обаче считал това, което казва за една по-дълбока истина от тази, която била изразявана символично в мита. Човекът стои пред чувствения живот като пред едно чудовище.
Той му принася в жертва плодовете на своята личност.
Чувственият живот ги поглъща. Той върши това до тогава, докато в човека се пробуди победителят (Тезей). Неговото познание му изпраща нишката, чрез която той отново се ориентира, когато навлиза в лабиринта на чувствеността, за да убие там своя враг. В това побеждаване на чувствеността е изразена самата тайна на човешкото познание. Мистът познава тази тайна.
към текста >>
Тя докарала не
плод
ородие на Земята.
Така безсмъртието се осуетило. То станало невъзможно. Деметра напуснала дома. Келей издигнал в нейна чест един храм. Тъгата на Деметра по Персефона била безкрайно голяма.
Тя докарала неплодородие на Земята.
Боговете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята. Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят. Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод. Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят. От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния.
към текста >>
Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров
плод
.
Келей издигнал в нейна чест един храм. Тъгата на Деметра по Персефона била безкрайно голяма. Тя докарала неплодородие на Земята. Боговете трябвало да я утешат, за да не настъпи нещо страшно по Земята. Плутон бил посъветван от Зевс да пусне отново Персефона в горния свят.
Но преди да стори това, Богът на ада й дал да яде от един наров плод.
Тя е принудена да слиза периодично отново в долния свят. От тогава тя прекарва една трета от годината в долния свят, а две трети в горния. Деметра се примирява, тя се връща на Олимп. Обаче в Елевзис, мястото на нейното страдание, тя основава чествуването на един празник, който от сега нататък трябвало да напомня за нейната съдба. Не е трудно да се вникне в смисъла на мита за Деметра-Персефона.
към текста >>
Тя вкусва от
плод
а на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то.
Не е трудно да се вникне в смисъла на мита за Деметра-Персефона. Това, което пребивава последователно ту в долния, ту в горния свят, е душата. С това е символизирана вечността на душата и нейното преобразяване чрез раждането и смъртта. Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба.
Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то.
Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното. Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята. Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество. Това същество иска да подари на човека безсмъртие. Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня.
към текста >>
Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването на Земята със семенните сили на полските
плод
ове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество.
Душата произхожда от Безсмъртието, Деметра. Обаче тя е съблазнена от преходното и определена да участвува в неговата съдба. Тя вкусва от плода на долния свят: човешката душа се насища с преходното; заради него тя не може да обитава постоянно във висините на Божествено то. Тя постоянно трябва да се връща в страната на преходното. Деметра е представителка на онази същност, от която е произлязло човешкото съзнание; но тук трябва така да разбираме това съзнание, както то е могло да се роди от духовните сили на Земята.
Деметра е най-първичната Земна същност, а надаряването на Земята със семенните сили на полските плодове от страна на Деметра, само загатва за една още по-дълбока страна на нейното същество.
Това същество иска да подари на човека безсмъртие. Деметра скрива през нощта своя възпитаник в огъня. Но човек не може да понася чистата сила на огъня (на Духа). Деметра трябва да се откаже от своето намерение. Тя може само да създаде един култ, чрез който, доколкото това е възможно, човек да участвува в Божественото.
към текста >>
25.
ЕВАНГЕЛИЯТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
И рече Исус: Занапред никой да не вкуси
плод
от тебе во веки!
Всъщност в Евангелието на Йоан не се намира никаква притча. То черпи от една мистична школа, където са смятали, че не е нужно да си служат с притчи. Какво обаче е отношението между някои факти, които изглеждат исторически и самите притчи, показва разказът за проклятието над смоковицата. В Евангелието на Марко (11, 11 и следв.) четем: „И влезе Исус в Йерусалим и в храма, като разгледа всичко и понеже беше вече късно, излезе и отиде във Витания с учениците си. А на другия ден, когато излязоха от Витания, той огладня, и като видя отдалече една смоковница, покрита с листа, отиде, та дано намери нещо на нея, и като дойде при нея, не намери нищо, освен листа, понеже още не беше време за смокини.
И рече Исус: Занапред никой да не вкуси плод от тебе во веки!
" На същото място Лука разказва една притча (13, 6 и следв.): „А той им каза тази притча: Някой си имаше смоковница, насадена в лозето си. И дойде той и потърси плод, но не намери. Тогава каза на градинаря: Ето три години наред идвам всяка година да търся плод на тази смоковница и не намерих никакъв. Изкорени я. Защо да заема мястото?
към текста >>
И дойде той и потърси
плод
, но не намери.
Какво обаче е отношението между някои факти, които изглеждат исторически и самите притчи, показва разказът за проклятието над смоковицата. В Евангелието на Марко (11, 11 и следв.) четем: „И влезе Исус в Йерусалим и в храма, като разгледа всичко и понеже беше вече късно, излезе и отиде във Витания с учениците си. А на другия ден, когато излязоха от Витания, той огладня, и като видя отдалече една смоковница, покрита с листа, отиде, та дано намери нещо на нея, и като дойде при нея, не намери нищо, освен листа, понеже още не беше време за смокини. И рече Исус: Занапред никой да не вкуси плод от тебе во веки! " На същото място Лука разказва една притча (13, 6 и следв.): „А той им каза тази притча: Някой си имаше смоковница, насадена в лозето си.
И дойде той и потърси плод, но не намери.
Тогава каза на градинаря: Ето три години наред идвам всяка година да търся плод на тази смоковница и не намерих никакъв. Изкорени я. Защо да заема мястото? " Това е притча, която символизира безплодието на старото учение, представено в образа на безплодната смоковница. Това, което взема като образ, Марко описва като един факт, който изглежда исторически.
към текста >>
Тогава каза на градинаря: Ето три години наред идвам всяка година да търся
плод
на тази смоковница и не намерих никакъв.
В Евангелието на Марко (11, 11 и следв.) четем: „И влезе Исус в Йерусалим и в храма, като разгледа всичко и понеже беше вече късно, излезе и отиде във Витания с учениците си. А на другия ден, когато излязоха от Витания, той огладня, и като видя отдалече една смоковница, покрита с листа, отиде, та дано намери нещо на нея, и като дойде при нея, не намери нищо, освен листа, понеже още не беше време за смокини. И рече Исус: Занапред никой да не вкуси плод от тебе во веки! " На същото място Лука разказва една притча (13, 6 и следв.): „А той им каза тази притча: Някой си имаше смоковница, насадена в лозето си. И дойде той и потърси плод, но не намери.
Тогава каза на градинаря: Ето три години наред идвам всяка година да търся плод на тази смоковница и не намерих никакъв.
Изкорени я. Защо да заема мястото? " Това е притча, която символизира безплодието на старото учение, представено в образа на безплодната смоковница. Това, което взема като образ, Марко описва като един факт, който изглежда исторически. Следователно, трябва да приемем, че фактите на Евангелията въобще не трябва да се вземат в исторически, а в мистичен смисъл.
към текста >>
" Това е притча, която символизира без
плод
ието на старото учение, представено в образа на без
плод
ната смоковница.
" На същото място Лука разказва една притча (13, 6 и следв.): „А той им каза тази притча: Някой си имаше смоковница, насадена в лозето си. И дойде той и потърси плод, но не намери. Тогава каза на градинаря: Ето три години наред идвам всяка година да търся плод на тази смоковница и не намерих никакъв. Изкорени я. Защо да заема мястото?
" Това е притча, която символизира безплодието на старото учение, представено в образа на безплодната смоковница.
Това, което взема като образ, Марко описва като един факт, който изглежда исторически. Следователно, трябва да приемем, че фактите на Евангелията въобще не трябва да се вземат в исторически, а в мистичен смисъл. Те трябва да се вземат като опитности, за възприемането на които е нужно духовно виждане и които произхождат от различни мистични предания. Обаче тогава престава да съществува различието между Евангелието на Йоан и синоптиците. За мистичното тълкуване не е необходимо да се взема под внимание историческото изследване.
към текста >>
От сега нататък от
плод
овете на Мистериите трябваше да вкусят нещо и онези, които все още не можеха да участвуват в посвещението.
В сърцето на Исус трябва да е тежало като истински кошмар, че между стоящите вън може да има мнозина, които не намират пътя. Пропастта между тези, които минаваха през посвещението и „народа" трябваше да стане по-малка. Християнството трябваше да стане средство, чрез което всеки да намери пътя. Ако той не е узрял за това, поне не му се отнема възможността да участвува, макар и несъзнателно, в сакраменталната същност на Мистериите. „Син человечески е дошъл, за да търси и направи блажени и онези, които са изгубени."
От сега нататък от плодовете на Мистериите трябваше да вкусят нещо и онези, които все още не можеха да участвуват в посвещението.
Царството Божие не трябваше да зависи ни най-малко от „външните церемонии", не, „то не е тук или там, то е вътре във вас". За него беше по-малко важно колко далече е стигнал този или онзи в царството на Духа; за него беше важно всички да имат убеждението, че то съществува. „Не се радвайте, че ви се подчиняват духовете; но радвайте се, че вашите имена са записани на небесата." Това значи: Имайте доверие в божествения свят и ще дойде времето, когато ще го намерите.
към текста >>
26.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял
плод
на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек".
ВЪВЕДЕНИЕ
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек".
И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат. Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината. Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки". В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека.
към текста >>
27.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Но не и техните
плод
ове.
Следователно, във всеки един момент от своя живот, Духът носи в себе си два елемента: Първият вечните закони на доброто и истината, вторият спомена за миналите изживявания. Тези два фактора определят неговите дела. Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви богатства от миналото е събрал той. Тези богатства в никакъв случай не остават непроменени в Духа. Впечатленията, които човекът получава от изживяванията, постепенно изчезват от паметта.
Но не и техните плодове.
Човек не си спомня всички изживявания от детството, когато например сме се учили да пишем и четем. Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните плодове под формата на способности. Именно това е преобразяването, което Духът извършва с богатствата на паметта. Той изоставя на произвола на съдбата всичко, което могат да ни донесат отделните изживявания и извлича от тях само силата за извисяване на своите способности. По този начин нито едно изживяване не остава неизползвано: Душата го запазва като спомен, а духът извлича от него онова, което може да обогати неговите способности и жизнено съдържание.
към текста >>
Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните
плод
ове под формата на способности.
Ако искаме да разберем един човешки Дух, ние трябва да знаем за него две неща: До каква степен в него са се открили вечните закони и какви богатства от миналото е събрал той. Тези богатства в никакъв случай не остават непроменени в Духа. Впечатленията, които човекът получава от изживяванията, постепенно изчезват от паметта. Но не и техните плодове. Човек не си спомня всички изживявания от детството, когато например сме се учили да пишем и четем.
Но ние не бихме се научили да четем и да пишем, ако нямахме тези изживявания и не бихме съхранили техните плодове под формата на способности.
Именно това е преобразяването, което Духът извършва с богатствата на паметта. Той изоставя на произвола на съдбата всичко, което могат да ни донесат отделните изживявания и извлича от тях само силата за извисяване на своите способности. По този начин нито едно изживяване не остава неизползвано: Душата го запазва като спомен, а духът извлича от него онова, което може да обогати неговите способности и жизнено съдържание. Човешкият Дух израства чрез преработените изживявания. Следователно, ако миналите изживявания не могат да се запазят в Духа като в един вид склад, техните последствия се откриват в способностите, които човекът е придобил.
към текста >>
Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от
плод
овете, които могат да се извлекат от тях.
Това нейно участие се проявява през цялото и съществувание. Тя ще зависи от организацията на Душевното Тяло, както и от развитието на способностите на Сетивната Душа. И от живота на Съзнаващата Душа, от друга страна, ще зависи степента на развитие, което Духът-Себе може да постигне в нея. Сетивната Душа може да разгърне толкова по-добро общуване с външния свят, колкото по-развито е Душевното Тяло. А Духът-Себе става толкова по-богат и по-силен, колкото повече се изхранва от Съзнаващата Душа.
Вече посочихме, че тази храна се състои от изживяванията, получени по време на живота и от плодовете, които могат да се извлекат от тях.
Разбира се, взаимодействието между душата и Духа може да се осъществи само там, където Съзнаващата Душа и Духът-Себе са наистина свързани. Нека първо да разгледаме взаимодействието между Душевното Тяло и Сетивната Душа. Както се изясни, Душевното Тяло е най-фината форма на тялото; то му принадлежи и е зависимо от него. В известно отношение, физическото тяло, етерното тяло и Душевното Тяло образуват едно цяло. Ето защо Душевното Тяло се включва в законите на физическата наследственост, чрез което тялото получава своята форма.
към текста >>
Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни
плод
ове.
Обстоятелството, че по пътя на наследяването могат да се предават и душевни качества, следователно ходът на физическото наследяване да получи една душевна окраска, има основанието си в това, че Душевното Тяло може да се повлияе от Сетивната Душа. Нека проследим сега, как се оформя взаимодействието между душата и Духа? По време на живота, Духът е свързан с душата по посочения по-горе начин. Душата получава от Духа способността да живее в истината и доброто, да проявява Духа в своите наклонности и в собствения си живот. Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто.
Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове.
Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека. А плодовете от обучението са нашите придобити способности. Така Духът събира плодовете на своя преходен живот.
към текста >>
А
плод
овете от обучението са нашите придобити способности.
Духът-Себе донася на "Азът" от света на Духа вечните закони на истината и доброто. Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове. Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека.
А плодовете от обучението са нашите придобити способности.
Така Духът събира плодовете на своя преходен живот. Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас? Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе? Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота.
към текста >>
Така Духът събира
плод
овете на своя преходен живот.
Тези закони се свързват посредством Съзнаващата Душа с личните душевни опитности, които, макар и преходни в своето естество, носят трайни плодове. Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека. А плодовете от обучението са нашите придобити способности.
Така Духът събира плодовете на своя преходен живот.
Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас? Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе? Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек.
към текста >>
Възприемаме ли ние обаче тези
плод
ове в самите нас?
Фактът, че Духът-Себе е бил свързан с тях, внася в него един елемент на трайност. Ако човешкия Дух се приближи до едно изживяване, подобно на друго, с което той вече е бил свързан, той вижда в него нещо познато и умее да се отнася към него по-добре, отколкото, ако го срещне за първи път. На този факт се основава цялата възможност за обучение на човека. А плодовете от обучението са нашите придобити способности. Така Духът събира плодовете на своя преходен живот.
Възприемаме ли ние обаче тези плодове в самите нас?
Върху какво се основават заложбите, които като особеност на духовния човек бяха изложени по-горе? Човек започва земния си жизнен път само с онези способности, които сам донася със себе си. Тези способности винаги наподобяват нещо, което можем да научим по време на живота. Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения.
към текста >>
Ако такива способности, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като
плод
ове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него.
Нека вземем за пример гениалността на един човек. За Моцарт е известно, че като момче е можел само по памет да запише дълги музикални произведения. Той е бил способен на това, защото е можел да обгърне тяхната цялост дори с един поглед. В определени граници, човек развива по време на живота своята способност да обгръща цялото, да прониква в отношенията между нещата по такъв начин, че да постига нови способности. Самият Лесинг не казва ли за себе си, че чрез дарбата на критичното наблюдение е придобил нещо, което го доближило до гениалността?
Ако такива способности, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него.
Той не ги е получил в този живот, а в предишен живот. Човешкият Дух е един вид сам по себе си. И както човекът, като представител на един физически вид, наследява своите качества вътре в този вид, така и Духът ги наследява в рамките на своя вид, т. е. вътре в себе си. Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания.
към текста >>
Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с
плод
овете на минали опитности, изживени в предишни съществувания.
Ако такива способности, които се основават на заложбите, не се разглеждат като чудеса, те трябва да се приемат като плодове на възприятията, до които Духът-Себе е стигнал посредством една душа; те са били отпечатани в него. Той не ги е получил в този живот, а в предишен живот. Човешкият Дух е един вид сам по себе си. И както човекът, като представител на един физически вид, наследява своите качества вътре в този вид, така и Духът ги наследява в рамките на своя вид, т. е. вътре в себе си.
Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания.
Следователно този живот е повторение на един друг живот и носи със себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот. Ако той приеме нещо в себе си, което може да даде плод, той се прониква с Духът-Живот. Както жизненото тяло предава формата на вида, така и Духът-Живот предава на душата от едно лично съществувание към друго лично съществувание. В предходните наблюдения беше показана валидността за определените жизнени процеси в повтарящия се земен живот на човека. Своята истинска стойност тази представа може да получи само чрез едно наблюдение, което възниква от духовните познания, придобивани посредством встъпването в Пътят на познанието както е описан в края на тази книга.
към текста >>
Ако той приеме нещо в себе си, което може да даде
плод
, той се прониква с Духът-Живот.
Човешкият Дух е един вид сам по себе си. И както човекът, като представител на един физически вид, наследява своите качества вътре в този вид, така и Духът ги наследява в рамките на своя вид, т. е. вътре в себе си. Човешкият Дух се явява в живота като едно възпроизвеждане на самия себе си обогатен с плодовете на минали опитности, изживени в предишни съществувания. Следователно този живот е повторение на един друг живот и носи със себе си това, което Духът-Себе е постигнал в предишния живот.
Ако той приеме нещо в себе си, което може да даде плод, той се прониква с Духът-Живот.
Както жизненото тяло предава формата на вида, така и Духът-Живот предава на душата от едно лично съществувание към друго лично съществувание. В предходните наблюдения беше показана валидността за определените жизнени процеси в повтарящия се земен живот на човека. Своята истинска стойност тази представа може да получи само чрез едно наблюдение, което възниква от духовните познания, придобивани посредством встъпването в Пътят на познанието както е описан в края на тази книга. Тук само ще отбележим, че дори обикновеното наблюдение, правилно ориентирано от мисленето, вече отвежда към тази представа. Първоначалното ще ни доближи до нея като до някакъв неясен силует.
към текста >>
Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той
плод
овете им за вечността.
Ще се опитаме да изясним какво се случва при встъпването в жизнения път. Първо се появява едно физическо тяло, което получава формата си чрез законите на наследствеността. То става носител на един Дух, който повтаря предишния живот в една нова форма. Между тях се намира душата, която води самостоятелен и отделен живот. Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта.
Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността.
Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността. Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид. Със своя Дух той живее в един по-висш свят.
към текста >>
Обаче размишлявайки, ние си даваме сметка, че самите ние сме
плод
на такива "случайности".
Така душата фактически е влята в тези действия. В последиците от своите действия, душата на човека живее един втори, самостоятелен живот. Това ни кара да вникваме в начина, по който съдбата се проявява в живота. Например, нещо "сполетява" човека. Най-напред той е склонен да разглежда това събитие, което го "сполита", като някаква "случайност".
Обаче размишлявайки, ние си даваме сметка, че самите ние сме плод на такива "случайности".
Който размишлява върху себе си след 40 преживяни години и не остава при една празна и абстрактна представа за Азът задавайки си въпроса за същността на душата може да каже за себе си: Аз не съм нищо друго освен това, което съм станал в резултат на "сполетелите" ме събития. Не бих ли бил друг, ако например на 20 години ми се бяха случили други неща вместо тези, които ме сполетяха? Тогава той ще търси своя "Аз" не само в подтиците, които идват отвътре, а и в обстоятелствата, които се намесват "отвън" в неговия живот. В това, което му се случва, той ще познае своя Аз. За непробуденото познание е необходима само една крачка по-нататък в интимното разглеждане на живота, за да види онова, което се влива в него от определени събития на съдбата: Азът обхваща тези "външни" събития по такъв начин, както ги обхващат и спомените само че "отвътре" за да осветлят една или друга случка от миналото.
към текста >>
Чрез едно действие, което душата извършва, в нея се създават потенциални заложби за друго действие, което ще бъде
плод
на първото.
Чрез своите действия, чрез миграцията, те са създавали условията за по-късния си живот. Миграцията е станала част от съдбата им. Така е и с човешкия Дух. Душата му предава определени способности, само когато действува. Те съответствуват на извършените дела.
Чрез едно действие, което душата извършва, в нея се създават потенциални заложби за друго действие, което ще бъде плод на първото.
Душата носи тази предразположба в себе си като една необходимост, докато второто действие се осъществи докрай. Може да се каже също, че едно извършено действие влага в душата необходимостта, тя да предприеме и друго действие, което е последица от първото. Човешкият Дух наистина подготвя съдбата си чрез своите действия. С това, което те вършил в предишния си живот, той се сблъсква в новия живот. Някой би попитал: как може да се случи това, след като човешкият дух при своето превъплътяване идва в един напълно друг свят, различен от този, който той някога е напуснал?
към текста >>
Напротив, човешкият Дух трябва непрестанно да се превъплътява и законът, който царува над него, го принуждава да донася в своите следващи съществувания
плод
овете от предишните животи.
Както тези животни не могат да живеят никъде другаде, освен в обкръжаващата ги среда, която сами са избрали, така и човешкият Дух може да живее единствено в обкръжаващия свят, който сам е създал чрез своите действия. Да намирам всяка сутрин ситуацията, която съм създал с моите минали действия: за това се грижи естествения ход на събитията. На сродството на моя Дух с нещата от обкръжаващия свят, аз дължа възможността да намеря отново онази среда, която отговаря на моите минали действия. Ето как можем да изградим една представа за това, как душата е свързана с човешкото същество. Физическото тяло е подчинено на законите на наследствеността.
Напротив, човешкият Дух трябва непрестанно да се превъплътява и законът, който царува над него, го принуждава да донася в своите следващи съществувания плодовете от предишните животи.
Душата живее в настоящето. Но този живот в настоящето не е независим от предишния живот. Превъплъщаващият Дух извлича своята съдба от предишния живот. И тази съдба определя неговия нов живот. Какви впечатления би могла да има душата, кои нейни желания ще се удовлетворяват, какви радости и скърби ще я сполетят, с какви хора тя ще се срещне, зависи от това, какви са бил и делата и в предишните превъплъщения на Духа.
към текста >>
28.
2.ДУШАТА В ДУШЕВНИЯ СВЯТ СЛЕД СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Този "остатък" може да бъде съхранен като
плод
само в Духа и той свързва душата с Духа в един чисто духовен свят.
Когато тялото умира, това е предопределено от неговите закони. Изобщо трябва да се каже: Не душата и духът напускат тялото, а то се освобождава от тях, когато неговите сили не могат повече да действуват в смисъла на човешката организация. Нещо подобно съществува и в отношението между душата и Духа. Душата освобождава Духа в по-висшия, духовен свят, когато нейните сили не могат да действуват повече в смисъла на душевната човешка организация. Духът ще бъде свободен в този миг, когато душата му е предала всичко, което е могла да преживее само в тялото, а се запазва само това, което може да продължи да живее с Духа.
Този "остатък" може да бъде съхранен като плод само в Духа и той свързва душата с Духа в един чисто духовен свят.
За да изучим съдбата на душата след смъртта, трябва да разгледаме нейният процес на разпадане. По време на въплъщението, тя имаше задачата да насочи Духа към физическия свят. В мига, когато тази задача е изпълнена, душата се обръща към духовния свят. Като се има предвид естеството на тази задача, щом тялото я освобождава при смъртта и, следователно, щом не може да играе вече своята роля на посредница, тя би трябвало да има всъщност само духовна дейност. Това би било така ако по време на своя живот в тялото, тя не би се повлияла от него, ако не би била привлечена от него.
към текста >>
29.
4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА
GA_9 Теософия
Така той събира известно количество опитности, о
плод
отворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия.
Той не би могъл да извлече тези последните от "веществото". Следователно, физическият свят е едновременно арена за творчество и за ученичество. Резултатите от това ученичество после се превръщат в живи способности на Духа в "царството на духовете". За по-голяма яснота, нека следваме сравнението, което вече направихме. Архитектът изработва плана на една къща и го поставя в изпълнение.
Така той събира известно количество опитности, оплодотворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия.
Същото е и с последователните съществувания на човека. Между преражданията, Духът живее в своята собствена област. Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания. Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага. Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност.
към текста >>
Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си
плод
овете от миналите си прераждания.
За по-голяма яснота, нека следваме сравнението, което вече направихме. Архитектът изработва плана на една къща и го поставя в изпълнение. Така той събира известно количество опитности, оплодотворяват неговата работа, и когато се залови да направи нов план, този план ще бъде обогатен с всичко, което архитектът ще е научил от изпълнението на първия. Същото е и с последователните съществувания на човека. Между преражданията, Духът живее в своята собствена област.
Той е свободен да се посвети напълно на изискванията на духовния живот; освободен от физическото тяло, той се развива във всички направления и събира в себе си плодовете от миналите си прераждания.
Следователно, неговото внимание е винаги обърнато към физическия свят и към целите които този свят му налага. Ето защо той работи непрестанно, следвайки еволюцията на Земята, доколкото тази последната съставлява поле на неговата дейност. Той работи за своето собствено развитие, за да може всеки път, когато се преражда, да служи в името на Земята, според изискванията за момента. Очевидно тук става дума само за един общ образ за последователните съществувания на човешкото същество. Този образ е приблизителен и не би могъл да съвпадне точно с действителността.
към текста >>
Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите
плод
ове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете".
През време на нашето пребиваване в първата област от "царството на духовете" те застават пред нас като живи мисловни Същества. Ние изживяваме тези неща още веднъж, но откъм тяхната активна духовна страна. Любовта към семейството, която сме поддържали в сърцата си, приятелството, на което сме отдавали своите сили, бликват от нашите душевни дълбини; способностите ни в тази област нарастват. Духовните сили, които укрепват семейната любов и приятелството, непрекъснато се увеличават. Ето защо, след време ние встъпваме в новото земно въплъщение много по-подготвени и по-съвършени в това отношение.
Да, ежедневните обстоятелства от земния живот дават своите плодове тъкмо в тази низша област от "царството на духовете".
И тъкмо тук, тази страна от човешката природа, чиито интерес е насочен изцяло към ежедневието, за продължителен период от време ще се почувствува свързана с духовния живот между две прераждания. В духовния свят ние отново намираме хората, с които сме живели заедно във физическия свят. Както всичко, което е характерно за физическото тяло се отделя от нея, така и връзката, която във физическия свят свързва душите, се пречиства от всички елементи, които са имали смисъл и значение само във физическия свят. Но всичко онова, което през време на нашия живот е било душа на душата, се увековечава отвъд смъртта в света на Духа. Естествено, думите, които подхождат на физическите условия, могат да изразят само по един несъвършен начин събитията от този свят.
към текста >>
Плод
овете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област.
Той проумява, че великият смисъл на съществуванието не се намира в единичното и преходното. Преходното вече изглежда за него само "символ" и бледо копие на вечното, на хармоничното единство. Към това единство устремява той сега своя поглед, пълен с обожание и преклонение; съобразно него изпълнява и своите култови действия. В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма. Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята.
Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област.
Тук, благодарение на своите духовни опитности, човек разбира, че неговата индивидуална съдба не трябва да се отделя от тази на общността, към която той принадлежи. Точно в тази област, човек изгражда способността да гледа на себе си като на част от едно цяло. Религиозните чувства, както и всички морални качества, към които човекът се е стремил още през земния живот, ще получат сили тъкмо от тази област на духовния свят. Ето защо в следващото прераждане, човекът идва с укрепнали религиозни и морални качества. Докато в първата област, човекът отново се събира с душите, с които е бил тясно свързан през отминалия физически живот, във втората област той навлиза в сферата на онези, с които се е чувствувал свързан в един по-широк смисъл: Чрез общо преклонение, общо вероизповедание и т.н.
към текста >>
Тук зреят
плод
овете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци.
Тук се намират първообразите на желанията, страстите, чувствата и т.н. Но тук, в духовния свят, тези душевни състояния изгубват своя егоистичен характер. Както във втората област и в тази трета област всички страсти, всички желания, удоволствия и неудоволствия също образуват едно неделимо цяло, едно единство. Страстите, желанията и удоволствията на другите същества не се различават от моите желания и страсти. Усещанията и чувствата на всички същества образуват един единен свят, обгръщат всичко останало, както физическата атмосфера на "царството на духовете".
Тук зреят плодовете на всички дела, които са извършени на Земята в служба на общността с чувство на преданост към нашите братя човеци.
Защото, извършвайки ги, човек дава израз на своя живот в третата област от "царството на духовете". Великите благодетели на човечеството, преданите натури, онези, които истински и всеотдайно служат на общността, са развили в предишните прераждания, те непрекъснато са се стремили към родство с нея. Очевидно е, че описаните три области от "царството на духовете", се намират в определени отношения с по-низшите светове: физическият и душевният. Защото те съдържат първообразите, живите мисловни Същества, които намират в тези светове, съответно физически или душевен израз. Едва в четвъртата област представлява чистото "царство на духовете".
към текста >>
В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от
плод
овете на това, което са извършели според личните си дарби и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили.
Тя е от значение за всички хора. Всеки интерес, който през физическия ни живот надхвърля сферата на ежедневните грижи, на баналните желания и стремежи, има свой източник в тази област. Ако през времето между смъртта и своето ново раждане, човекът не е преминал през нея, в следващия си живот той не би имал никакъв интерес който да го изведе от тесния кръг на личното съществувание към общочовешките цели и стремежи. По-горе споменахме, че тази област също не може да се нарече "чисто царство на духовете" в пълния смисъл на тази дума. Това е така, защото културното равнище, с което хората напускат Земята, продължава да оказва влияние върху тяхното духовно съществувание.
В "царството на духовете" те могат само да се наслаждават от плодовете на това, което са извършели според личните си дарби и според еволюционната степен на народа и държавата, в която са се родили.
В още по-висшите области от "царството на духовете", човешкият Дух се освобождава от всякакви земни окови. Той се издига в чистото "царство на духовете", където разпознава целите и намеренията, които Духът сам поставя на себе си в земния живот. Всичко, което е вече осъществено в земния свят, не е друго, освен едно малко или много съвършено копие на висшите цели на Духа. Всеки кристал, всяко животно и растение, всичко което напира в областта на човешкото творчество, е само образ на целта, която Духът преследва чрез тях. И в хода на своите въплъщения, човекът може само да се приближи към този несъвършен образ на неговите съвършени цели и намерения.
към текста >>
Азът пренася
плод
овете от едно въплъщение в следващото.
Едва сега, човекът разбира своята истинска същност. Той представлява едно духовно същество, което периодически се въплъщава във видимия физически свят. Едва в тази пета област, истинският човешки аз може да изживее в себе си свободно и без никакви ограничения. Следователно, Азът е онази сила, която отново и отново се появява при всяко прераждане. То носи в себе си онези способности които Азът сам е развил в по-низшите области от "царството на духовете".
Азът пренася плодовете от едно въплъщение в следващото.
Той съхранява последиците от всички минали въплъщения. Следователно, обитавайки петата област от "царството на духовете", Азът попада в царството на целите и намеренията. Както архитектът вади поуки от несъвършенствата на вече построената сграда, за да вложи в новия си проект само онези елементи, които е усъвършенствувал, така и в петата област човешкият Аз се освобождава от последиците на миналите си съществувания, свързани с несъвършенствата на низшите светове, и с опитностите от миналите си прераждания оплодява целите които се формират в "царството на духовете". Ясно е, че силата, която може да бъде черпена от тази област, зависи от това, до каква степен Азът е извлякъл поуки от своето поредно въплъщение, които са достойни, за да бъдат признати от света на целите. Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област.
към текста >>
Както архитектът вади поуки от несъвършенствата на вече построената сграда, за да вложи в новия си проект само онези елементи, които е усъвършенствувал, така и в петата област човешкият Аз се освобождава от последиците на миналите си съществувания, свързани с несъвършенствата на низшите светове, и с опитностите от миналите си прераждания о
плод
ява целите които се формират в "царството на духовете".
Следователно, Азът е онази сила, която отново и отново се появява при всяко прераждане. То носи в себе си онези способности които Азът сам е развил в по-низшите области от "царството на духовете". Азът пренася плодовете от едно въплъщение в следващото. Той съхранява последиците от всички минали въплъщения. Следователно, обитавайки петата област от "царството на духовете", Азът попада в царството на целите и намеренията.
Както архитектът вади поуки от несъвършенствата на вече построената сграда, за да вложи в новия си проект само онези елементи, които е усъвършенствувал, така и в петата област човешкият Аз се освобождава от последиците на миналите си съществувания, свързани с несъвършенствата на низшите светове, и с опитностите от миналите си прераждания оплодява целите които се формират в "царството на духовете".
Ясно е, че силата, която може да бъде черпена от тази област, зависи от това, до каква степен Азът е извлякъл поуки от своето поредно въплъщение, които са достойни, за да бъдат признати от света на целите. Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област. Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък. В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава".
към текста >>
В тази област,
плод
може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи.
Следователно, обитавайки петата област от "царството на духовете", Азът попада в царството на целите и намеренията. Както архитектът вади поуки от несъвършенствата на вече построената сграда, за да вложи в новия си проект само онези елементи, които е усъвършенствувал, така и в петата област човешкият Аз се освобождава от последиците на миналите си съществувания, свързани с несъвършенствата на низшите светове, и с опитностите от миналите си прераждания оплодява целите които се формират в "царството на духовете". Ясно е, че силата, която може да бъде черпена от тази област, зависи от това, до каква степен Азът е извлякъл поуки от своето поредно въплъщение, които са достойни, за да бъдат признати от света на целите. Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област. Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък.
В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи.
Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава". Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция. Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят. Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение". И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо.
към текста >>
30.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Изобретателните натури, чиито мисли са особено
плод
отворни, излъчват светли тонове, като от една вътрешна точка, разположена дълбоко в тях.
Тяхната аура грее в приказно красиви оттенъци. Така изглежда и аурата на преданите, на религиозните натури. Състрадателните души и тези, които се отдават на благотворителност, имат подобен вид аура. Ако освен това, те са и интелигентни, тогава сините потоци преливат в зелени, или пък синьото получава един зелен оттенък. Това което различава активните души от пасивните, е че у първите синьото е пропито от силни тонове, идващи отвътре.
Изобретателните натури, чиито мисли са особено плодотворни, излъчват светли тонове, като от една вътрешна точка, разположена дълбоко в тях.
В най-висша степен това се отнася за онези личности, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са богати на плодотворни идеи. Изобщо всичко, което подсказва някаква духовна активност, има по-скоро формата на лъчи, разпростиращи се отвътре навън; докато всичко, което идва от животинското начало, наподобава облачни маси, изпълващи цялата аура. Според това, дали представите, бликащи от активните души, се поставят в служба на собствените животински влечения, или напротив в служба на идеали и високи цели, съответните аури показват различни цветове. Изобретателните натури, влагащи всичките си сили в задоволяване на своите животински влечения изграждат оцветени в тъмни синьо-червени оттенъци; напротив, хората, които безкористно насочват своите мисли към осъществяването на една висока цел, са обвити в светли червено- сини цветове. Един живот в Духа, съчетан с благородна всеотдайност и готовност за саможертва, има аура, оцветена в розово или светловиолетови нюанси.
към текста >>
В най-висша степен това се отнася за онези личности, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са богати на
плод
отворни идеи.
Така изглежда и аурата на преданите, на религиозните натури. Състрадателните души и тези, които се отдават на благотворителност, имат подобен вид аура. Ако освен това, те са и интелигентни, тогава сините потоци преливат в зелени, или пък синьото получава един зелен оттенък. Това което различава активните души от пасивните, е че у първите синьото е пропито от силни тонове, идващи отвътре. Изобретателните натури, чиито мисли са особено плодотворни, излъчват светли тонове, като от една вътрешна точка, разположена дълбоко в тях.
В най-висша степен това се отнася за онези личности, които наричаме "мъдри" и особено тези от тях, които са богати на плодотворни идеи.
Изобщо всичко, което подсказва някаква духовна активност, има по-скоро формата на лъчи, разпростиращи се отвътре навън; докато всичко, което идва от животинското начало, наподобава облачни маси, изпълващи цялата аура. Според това, дали представите, бликащи от активните души, се поставят в служба на собствените животински влечения, или напротив в служба на идеали и високи цели, съответните аури показват различни цветове. Изобретателните натури, влагащи всичките си сили в задоволяване на своите животински влечения изграждат оцветени в тъмни синьо-червени оттенъци; напротив, хората, които безкористно насочват своите мисли към осъществяването на една висока цел, са обвити в светли червено- сини цветове. Един живот в Духа, съчетан с благородна всеотдайност и готовност за саможертва, има аура, оцветена в розово или светловиолетови нюанси. Обаче в цветните потоци на аурата се отразяват не само основните качества на душата, но и нейните преходни афекти, настроения и други вътрешни изживявания.
към текста >>
31.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
Както за този, който притежава духовно познание, мислите са непосредствен израз на това, което той вижда в Духа, така и съобщението на този израз на друг, неподготвен човек, може да превърне в зародиш, от който ще се роди
плод
ът на познанието.
Защото самите мисли, които му предлагаме, представляват една сила, чието действие продължава в неговия собствен мисловен свят. Тя действува в човека и пробужда дремещите в него заложби. Който застъпва мнението, че съсредоточаването върху подобен мисловен образ е излишно, допуска сериозна грешка. Явно, той вижда в мислите нещо несъстоятелно, нещо абстрактно. Обаче в основата на мислите е вложена една огромна и жива сила.
Както за този, който притежава духовно познание, мислите са непосредствен израз на това, което той вижда в Духа, така и съобщението на този израз на друг, неподготвен човек, може да превърне в зародиш, от който ще се роди плодът на познанието.
Ако в името на висшето познание, ние пренебрегнем мисловната работа и се обърнем към други сили в човека, пропускаме обстоятелството, че тъкмо мисленето е най-висшата човешка способност в сетивния свят. Следователно, на този, който пита: "- Как мога сам да се добира до висшите познания на науката за духа? , ще отговорим "започнете най-напред с описанията на тези, които вече ги притежават". А ако той отвърне: "но аз искам да постигна всичко сам и не желая да знам какво са видели другите! ", ние ще заявим: "тъкмо в изучаването на това, което са оставили другите, се намира първата степен в постигането на личното познание.
към текста >>
Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не позволява на духовния ученик да възприеме важните и
плод
отворни мисли.
И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа. Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие. Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве.
Впрочем, немотивираното отричане е също вредно, понеже то се проявява като една отблъскваща сила, която не позволява на духовния ученик да възприеме важните и плодотворни мисли.
Предпоставка за отварянето на свръхсетивните възприемателни органи е не сляпата вяра, а запознаването с духовнонаучния мисловен свят. Духовният изследовател се изправя пред своя ученик с думите: "Аз не искам от теб да вярваш това, което казвам, а да го мислиш, да го превърнеш в съдържание на твоя собствен мисловен свят и едва тогава моите мисли ще ти помогнат да разбереш скритата в тях истина. " Ето, такова е светоусещането на духовния изследовател. Той дава на своя ученик необходимия подтик, обаче ученикът сам трябва да намери в себе си силата, с която ще провери истинността на едни или други послания от духовния свят. Духовно-научните данни следва да бъдат разглеждани тъкмо в този смисъл.
към текста >>
Плод
овете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят.
Такъв човек се противопоставя на мировия порядък и ще бъде победен от него. С други думи: В края на краищата, целта, която той поставя пред своята воля, остава неосъществима. По този начин, той никога не може да бъде свободен човек. Всяко човешко същество, допускащо произвол в тази област, се самоунищожава чрез последиците на своите действия. Ако окултният ученик съумее да упражни желаните въздействия върху своя вътрешен живот, той постепенно напредва в духовното познание.
Плодовете от неговите упражнения се изразяват в нарастване на духовната възприемателна способност спрямо свръхсетивния свят.
Той ще узнае истинския смисъл на наставленията, които е получил относно този свят и ще ги потвърди от свой личен опит. Постигне ли тази степен, очаква го едно събитие, което той може да изживее само в определен етап от своето обучение. По един особен начин, чието значение ще му стане ясно едва тогава, той ще получи от "висшите духовни сили, ръководещи човешкия род" това, което наричаме посвещение. Той става "ученик на мъдростта". Колкото в по-малка степен свързваме това посвещение с външните условия на човешкия живот, толкова по-точна представа ще изградим за него.
към текста >>
32.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ако искаш да развиеш
плод
отворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи.
Човек, който се нахвърля от едно сетивно впечатление към друго и е склонен към непрекъснато "разпиляване", не намира пътя към Тайната Наука. Окултният ученик не трябва да остава глух за впечатленията си от неговия богат вътрешен живот. Когато човек с богати и дълбоки душевни изживявания прекосява една красива планинска местност, той има други изживявания, различни от тези на човек с бедна душевност. Само вътрешните изживявания могат да ни дадат ключа за красотата на външния свят. В душата на човек, който пътува по море, могат да възникнат незначителни вътрешни изживявания; докато друг при същите условия ще долови вечното слово на мировия дух и ще му се открият много тайни от сътворението.
Ако искаш да развиеш плодотворно отношение към външния свят, трябва умело да се отнасяш към своите собствени чувства и представи.
Във всичките си проявления външният свят е преизпълнен с божествена красота; обаче най-напред трябва да я изживеем в собствената си душа, и едва после да я търсим всред външния свят. Окултният ученик се научава да създава такива мигове в своя живот, през които той потъва в себе си. Обаче в тези мигове той съвсем не трябва да се отдава на своя личен Аз, защото така ще постигне обратни резултати от тези, към които се стреми. В подобни състояния той трябва да се потопи в дълбоката вътрешна тишина и да осмисли ехото от вси чко, което му е открил външния свят. Всяко цвете, всяко животно и всяко явление ще му открият в тези минути неподозирани тайни.
към текста >>
33.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Те са
плод
на опита и знанието от най-древни времена.
ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ Първите наставления, които дават на окултния ученик, се отнасят до преклонението и до развитието на неговия вътрешен живот. Духовната Наука предлага също и практически правила, чието спазване позволява развитието на вътрешните способности. Тези практически правила не са възникнали случайно.
Те са плод на опита и знанието от най-древни времена.
Навсякъде, където се дават указания за постигане на висшето познание, практическите методи са едни и същи. Всички истински окултни учители са единодушни относно вътрешния смисъл на тези правила, макар и те не винаги да са облечени в еднакви думи. Второстепенните и привидни различия се дължат на факти, които не са предназначени за разглеждане в тази книга. Нито един окултен учител няма желанието да превърне тези правила в средство за власт над други хора. Той не лишава никого от самостоятелност.
към текста >>
Докато човек не е усетил
плод
овете на вътрешното спокойствие, той трябва да спазва последователно и строго посочените правила.
Стойността на такова спокойно самонаблюдение се свежда не до това, което установяваме, а до това, че откриваме в себе си силата за изграждане на вътрешното спокойствие. Защото във всяко човешко същество, наред с обикновения човек, съществува и едни по-висш човек. Той остава скрит дотогава, докато бъде пробуден. И всеки сам може да го пробуди в себе си, единствено със собствени сили. Докато този по-висш човек остава спящ, остават спящи и висшите способности, намиращи се у всеки човек, които водят до свръхсетивни познания.
Докато човек не е усетил плодовете на вътрешното спокойствие, той трябва да спазва последователно и строго посочените правила.
За всеки, който постъпва по този начин, идва ден, когато около него се разлива духовна светлина и вътрешно зрение му открива един съвършено нов свят. Обстоятелството, че започва да прилага правила, изобщо не трябва да промени външния живот на окултния ученик. Той както и по-рано, продължава да изпълнява своите задължения; понася същите страдания изпитва същата радост. Той съвсем не се отчуждава от "живота". Напротив, през останалата част на деня, той ще води много по-активен живот, защото в минутите на съзерцание, се издига до "по-висшия живот".
към текста >>
Всичко, което без тези наставници би било едно несигурно напипване в мрака, се превръща под тяхно ръководство в целенасочена и
плод
отворна дейност.
Окултният ученик тръгва с уверена крачка по житейския път. Каквото и да срещне по него, той продължава напред. По-рано той не знаеше защо работи и страда; сега знае това. Очевидно е, че подобна медитативна дейност води по-сигурно да целта, ако се ръководи от опитни хора, които знаят какво точно трябва да се прави. Съветите и указанията на такива хора имат огромна стойност и съвсем не накърняват свободата на ученика.
Всичко, което без тези наставници би било едно несигурно напипване в мрака, се превръща под тяхно ръководство в целенасочена и плодотворна дейност.
Който се обръща към такива опитни и знаещи хора, никога няма да остане разочарован. Защото търси приятелски съвет, а не деспотизма на един човек, който се стреми към лична власт. Винаги се потвърждава: онези, които наистина знаят, са най-скромните хора на света и нищо не им е толкова чуждо, колкото желанието за власт. Този, който чрез медитацията се издига до състоянието, в което човек може да се свърже с Духа, пробужда в себе си нещо, което е вечно и не се ограничава нито от раждането, нито от смъртта. В него могат да се съмняват само онези, които не са го изживели в себе си.
към текста >>
34.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Вместо дребнава сантименталност и случайни мисловни асоциации, на преден план идват дълбоко съдържателни чувства и
плод
отворни мисли.
Те трябва да се породят от живота на неговата душа. Това се постига, когато човек не допуска до себе си лоши чувства и мисли. Всяко произволно мечтателство и фантазиране, всички случайно възникващи и бързо преходни чувства трябва да бъдат отстранени. В същото време човек далеч не обеднява душевно. Напротив, той скоро установява, че когато контролира своя вътрешен свят по описания начин, богатството на неговите чувства и творческата продуктивност на неговото въображение рязко нарастват.
Вместо дребнава сантименталност и случайни мисловни асоциации, на преден план идват дълбоко съдържателни чувства и плодотворни мисли.
И тези чувства и мисли позволяват на човека да се ориентира в духовния свят. Сега той влиза в правилни отношения с нещата в духовния свят. За ученика този факт има точно определени последици. Както, като физически човек, той може да се ориентира всред физическите предмети, така и сега той намира пътя между явленията на растеж и умиране, с които е запознат по гореописания начин. Сега той наблюдава по най-полезен за себе си и за света начин всичко което израства и се развива, всичко което увяхва и умира.
към текста >>
35.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Там ще узреят
плод
овете, отгледани в сетивния свят.
Едва след като съществата изградят определени качества в условията на сетивния свят, те могат да се развиват и в свръхсетивния свят. Тези същества са човеците. Такива, каквито днес, те отговарят на една несъвършена степен от духовната еволюция и тъкмо в нея трябва да постигнат онова съвършенство, което ще им позволи да се намесят в развитието на висшите светове. А сега се открива и изгледът към бъдещето. Той насочва към една по-висша степен на свръхсетивния свят.
Там ще узреят плодовете, отгледани в сетивния свят.
Рано или късно, този свят ще бъде преодолян; обаче последиците от него ще бъдат включени в един по-висш свят. Ето как човек постига и истинско разбиране за болестта и смъртта в сетивния свят. Смъртта не е нищо друго, освен израз на това, че някогашния свръхсетивен свят стига до определена точка, след която той не може да напредва чрез самия себе си. Той по необходимост би бил сполетян от всеобща гибел, ако не би получил нов прилив на живот. Новият живот прераства в истинска борба срещу всеобщата гибел.
към текста >>
Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят
плод
овете на безсмъртието.
Този факт е най-ясно подчертан при човека. Той носи като свои обвивки онова което е запазил от стария свят, но всред тях пониква зародишния кълн на едно бъдещо същество. Оттук идва и неговата двойственост той е едновременно и смъртен, и безсмъртен. Смъртният елемент е краен стадий от едно непрекъснато развитие. Обаче само в рамките на тази двойственост, намираща израз в сетивнофизическия свят, човек може да изгради качества, необходими за навлизането му в света на безсмъртието.
Да, неговата задача е да извлече от преходния физически свят плодовете на безсмъртието.
Следователно, вглеждайки се в себе си, така както е изградил своята същност в хода на миналото, той трябва да признае: "В себе си аз нося елементите на едни умиращ свят и те продължават да работят в мен, така че само постепенно аз мога да превъзмогна тяхната сила и да ги превърна в градивните елементи на едни нов и безсмъртен живот". Ето как е прокаран човешкия път от смъртта към живота. Ако в мига на своята смърт той би могъл да се обърне към себе си в ясно и пълно съзнание, би трябвало да си каже: "Това, което умира в мен, е моят велик учител. Моята смърт е последица от онова минало, с което бях здраво свързан. Обаче в процесите на смъртта покълнаха зародишите на безсмъртието и сега аз ги отнасям в един друг свят.
към текста >>
Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички
плод
ове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега.
Ако сега ти би се разделил с тях, ще злоупотребиш с онези сили, които можа да развиеш само в условията на вашата общност. Ако те не бяха слезли в сетивния свят, ти нямаше да постигнеш нищо; без тях нямаше да разполагаш с никакви сили за твоето свръхсетивно съществувание. Силите, които си извоювал заедно с тях, трябва да споделиш също с тях. Ето защо аз няма да ти позволя да навлезеш в по-висшите свръхсетивни области, докато не употребиш всичките си сили за спасението на целия сетивен свят. С това, което вече си постигнал, ти можеш да останеш в по-долните области на свръхсетивния свят; обаче пред портата на висшите светове, аз се изправям като херувима с огнен меч пред рая и ти забранявам влизането там, докато все още имаш неизразходвани сили за спасението на сетивния свят.
Ако ти не искаш да изразходваш твоите сили, ще дойдат други и ще ги изразходват те; и тогава висшият свръхсетивен свят ще е събрал всички плодове на сетивния свят; само че ти ще изгубиш под нозете си здравата почва, на която си стоял досега.
Ти ще бъдеш изключен от всяко по-нататъшно развитие. Твоят път се оказва черният път, а онези, от които ти се отдели, поемат по белия път". Така се изразява "Големият пазач" на прага малко след като душата вече е срещнала първия "пазач". Обаче посветеният знае съвсем точно какво му предстои, ако се поддаде на изкушението за преждевременно оставяне в свръхсетивния свят. Едно неописуемо сияние се излъчва от втория "Пазач на прага"; съединяването с него стои като една далечна цел пред съзерцаващата душа.
към текста >>
36.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Материалистичното схващане, колкото и
плод
отворно да е било то като естественонаучна хипотеза за работа, колкото и
плод
отворно да остане то в този смисъл и в бъдеще посочвам само успехите на структурната химия, толкова неизползуваемо е то като основа за един светоглед.
Никой човек не би могъл да види, или да възприеме по някакъв сетивен начин, как при тези движещи се атоми възникват усещания и представи. Резултатите на материалистичното схващане при неговия опит да припише духовните процеси на движенията на атомите, илюстрират твърде нагледно неговата продуктивна способност; откакто съществува материалистичният възглед, той не е могъл да обясни дори и най-простото усещане чрез движението на атомите. Така е било и така ще бъде в бъдеще. Как би могло да се мисли, че някога неща, които не са сетивно възприемаеми, каквито са психическите процеси, биха могли да намерят своето обяснение чрез едно просто разлагане на по-големите тела в техните най-малки частици! Атомът винаги си остава едно тяло и никакво движение на атоми не ще бъде някога в състояние да премине пропастта между света на телата и душата.
Материалистичното схващане, колкото и плодотворно да е било то като естественонаучна хипотеза за работа, колкото и плодотворно да остане то в този смисъл и в бъдеще посочвам само успехите на структурната химия, толкова неизползуваемо е то като основа за един светоглед.
Тук то се оказва твърде тясно. Философският материализъм е изиграл своята роля. Този опит за един природонаучен светоглед завинаги е пропаднал”. Така говори един природоизследовател в началото на 20-то столетие върху възгледа, който към средата на 19-то столетие бе възвестен като едно ново, изискано от научния напредък евангелие. Особено 50-те, 60-те и 70-те години на 19-то столетие са тези, които могат да бъдат отбелязани като кулминация на материализма.
към текста >>
Естествената наука е узряла да приеме
плод
овете на един по-висш светоглед.
Такова живеене по-нататък няма ли нещо общо с всички явления, също и на физическата природа? Ние виждаме, че материалистичното схващане на света трябваше да подкопае своите собствени основи. А нови основи то не може още да съгради. Едва истинското разбиране на мистиката, теософията, гнозиса ще му даде възможност да стори това. Химикът Оствалд преди няколко години говори пред Конгреса на природоизследователите в Любек за “преодоляване на материализма”, и за посочената с това цел основа едно ново натурфилософско списание.
Естествената наука е узряла да приеме плодовете на един по-висш светоглед.
И всяко опълчване против това не ще я ползува с нищо; тя трябва да държи сметка за нуждите на копнеещата човешка душа.
към текста >>
37.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Можеха да обработват почвата и да използват нейните
плод
ове за живота си.
За сега нека бъде достатъчно да кажем, че те притежаваха свръхчовешка мъдрост и сила. Те отделиха от лемурийското човечество една малка група и я определиха за родоначалник на бъдещата атлантска раса. Мястото, на което те направиха това, се намираше в горещата зона. Под тяхно ръководство мъжете от тази групичка развиваха способността да владеят природните сили. Те бяха силни и разбираха как да добиват от Земята най-разнообразни съкровища.
Можеха да обработват почвата и да използват нейните плодове за живота си.
Чрез възпитанието, което бяха получили, те бяха станали силни волеви натури. По-слабо беше развита при тях душата и сърдечността. В замяна на това последните бяха развити при жените. Памет и фантазия, и всичко, което беше свързано с тези способности, се намираха при жените. Горепосочените ръководители направиха така, че избраната група да се подреди в по-малки групи.
към текста >>
38.
НАЧАЛО НА ДНЕШНАТА ЗЕМЯ ОТДЕЛЯНЕТО НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Нека да си представим едно растение с корени, стебло, листа, цветове и
плод
ове.
Това, което днес наричаме Земя, е минало през много преобразувания, преди да стане носител на днешния минерален, растителен, животински и човешки свят. Минералите съществуваха също и по време на такива предишни състояния, но те са изглеждали съвсем различно от нашите днешни минерали. Ние още ще говорим за тези минали състояния. Този път ще трябва да обърнем внимание само върху това, как предишното състояние се е превърнало в днешното. Можем да си представим едно такова преобразуване като го сравним с преминаването на растението през зародишното състояние.
Нека да си представим едно растение с корени, стебло, листа, цветове и плодове.
То приема вещества от заобикалящия го свят и отново отделя от себе си такива вещества. Обаче всичко, което в него е вещества, форма и процеси изчезва, като остава само малкият зародиш. Минавайки през този зародиш се развива животът, за да се роди в следващите години отново в същата форма. Така всичко, което е съществувало в предишното състояние на нашата Земя, е изчезнало, за да се роди отново в настоящето състояние. Това, което за предишното състояние бихме могли да наречем минерал, растение, животно е преминало, както за растението са преминали, изчезнали коренът, стеблото и така нататък.
към текста >>
39.
ЖИВОТЪТ НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те стигат до това като до един
плод
на тяхната дейност през време на третия и четвъртия Слънчев кръг.
Това продължава така до средата на третия Слънчев кръг. Тогава започват да действат “Духовете на формата”. Чрез тях етерното тяло, което преди това имаше само една облакоподобна подвижност, получава определена форма. В средата на четвъртия слънчев кръг “Духовете на формата” придобиват съзнание, което човекът ще има на бъдещата “Венера”, която ще бъде втората планетна форма на Земята след нейното настоящо съществуване и на която човекът ще живее тогава. Това е едно свръх психическо съзнание.
Те стигат до това като до един плод на тяхната дейност през време на третия и четвъртия Слънчев кръг.
Чрез това те добиват способността да преобразят развитите през Сатурновия период и от тогава насам зародиши на сетивата, които до този момент бяха само физически апарати, превръщайки ги чрез етера в оживени сетива. Чрез подобен процес в това време “Духовете на тъмнината” (християнски Архаи или Начала, теософски Азурас) се бяха издигнали до степента на психическото съзнание, което човекът ще развие като съзнателно образно съзнание едва на бъдещия “Юпитер”. Чрез това те идват до състоянието да могат да действат съзнателно от астралния свят. От астралния свят, може да бъде повлияно едно етерно тяло. “Духовете на тъмнината” сториха това по отношение на етерното тяло на човека.
към текста >>
40.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
Естествено, има и критици, според които тази книга е
плод
на необуздана фантастика и неконтролирана игра на мислите.
Авторът на тази книга смята, че някой може да разбира Хекел много добре, дори и да не смята за безсмислие всичко онова, което не произтича от Хекеловите представи и предпоставки. Той е далеч също и от мнението, че до Хекел може да се стигне с „огън и меч"; това може само, ако се проучи приносът на Хекел в науката. А най-малко пък авторът смята, че са прави противниците на Хекел, срещу които той го защитава в брошурата си „Хекел и неговите противници". И наистина, след като авторът на тази книга се издига далеч над Хекеловите предпоставки и поставя духовния възглед за света наред с чисто естествения възглед на Хекел, това не означава, че той е на едно и също мнение с неговите противници. Всеки, който се постарае да вникне правилно в нещата, ще установи пълната съгласуваност между сегашните и предишни трудове на автора.
Естествено, има и критици, според които тази книга е плод на необуздана фантастика и неконтролирана игра на мислите.
Отговорът на това обвинение се съдържа в самата книга. Там ясно е показано, че здравото мислене може и трябва да стане пробният камък за всичко, което читателят ще срещне в тази книга. Само този, който подложи следващите описания на истинска логическа проверка, както става и с обективните факти на естествената наука, ще може да прецени точните аргументи на разума. След като казахме толкова много за хората, които от самото начало биха отхвърлили тази книга, нека да споменем една дума и за тези, които ще я приемат. За тях същественото се съдържа още в първата глава „Характер на Тайната Наука".
към текста >>
41.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Този е прекрасният
плод
на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила.
Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата. И ако тя им бъде отнета, те веднага тласкат човека към съмнение, несигурност в живота и дори към отчаяние. Но едно познание, което прониква до скрития свят на нещата, набира сили и успява да превъзмогне всяка несигурност, безнадеждност и отчаяние, които подкопават живота и го правят неспособен да изпълни своята мисия в еволюцията на света.
Този е прекрасният плод на духовно-научното познание че то не само задоволява жаждата за знание,а предава на живота крепкост и сила.
Изворът,от които това познание черпи сила за работа и доверие в живота, е неизчерпаем. Нито един човек, който поне веднъж е пристъпил към този извор, не ще остане неподкрепен, когато и да се обърне към него. Има хора, които не искат да знаят нищо за такъв род познание, понеже съзират в него нещо нездравословно. От една повърхностна гледна точка те са прави. Те не искат да разглеждат по някакъв особен начин това, което предлага.
към текста >>
42.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и о
плод
ено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят.
Напротив, истинското състояние на нещата е следното. Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят. Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него. Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят. Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение.
Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят.
Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво. Така е и със „смъртта". Живите същества умират, само за да се роди живот. И тъкмо свръх сетивното може да хвърли ясна светлина върху прекрасните думи на Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия свят без проникването в свръхсетивния свят. За да напредва, всяко познание за видимото трябва винаги, отново и отново да се потопява в невидимото.
към текста >>
Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се о
плод
ява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво.
Както човекът не може да е непрекъснато бодър, така той не може да се справи и с реалните съотношения на живота без това, което получава от свръхсетивния свят. Животът продължава по време на съня и силите, които работят и творят по време на будността, черпят своята бодрост и мощ именно от него. Така стоят нещата с това, което човек наблюдава във видимия свят. Светът обаче далеч надхвърля рамките на това наблюдение. Ето защо всичко, което човекът познава във видимия свят, трябва да бъде допълнено и оплодено от познанията, водещи своето начало направо от свръхсетивния свят.
Ако човек не черпи постоянно сили и възстановяване от съня, той би разрушил своя живот; по същия начин, ако един светоглед не се оплодява от познанието за невидимия свят, би се превърнал в нещо мъртво.
Така е и със „смъртта". Живите същества умират, само за да се роди живот. И тъкмо свръх сетивното може да хвърли ясна светлина върху прекрасните думи на Гьоте: „Природата е изнамерила смъртта, само за да осигури изобилие от живот." Както без смъртта не може да има никакъв живот, така и не може да съществува истинско познание за видимия свят без проникването в свръхсетивния свят. За да напредва, всяко познание за видимото трябва винаги, отново и отново да се потопява в невидимото. Единствено науката за свръхсетивния свят прави възможно съществуването на познание за видимия свят; и ако тя се издига до своите истински форми, не само че не подкопава живота, а непрекъснато го укрепва и оздравява.
към текста >>
Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за
плод
на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят.
Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло. Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати. Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество. Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния свят, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване на данните, които изнася свръхсетивното познание. Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи трудности, ако иска да усети реалната стойност на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание.
Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят.
Докато при заспиването, астралното тяло се освобождава само от своите връзки с етерното и физическото тяло, при смъртта настъпва и отделяне на етерното тяло от физическото, физическото тяло е изоставено на своите собствени сили, вследствие на което то се разлага като труп. С настъпването на смъртта обаче, за етерното тяло настъпва едно състояние, в което то никога не се е намирало по времето между раждането и смъртта, като не смятаме някои изключителни състояния, за които ще стане дума по-нататък. Сега то е свързано със своето астрално тяло, но без участието на физическото тяло. Защото след смъртта, етерното тяло не се отделя веднага от астралното тяло. Известно време те остават свързани благодарение на една сила, чието присъствие е лесно разбираемо.
към текста >>
Това е духовната придобивка, духовният
плод
на живота.
Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят. Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят. Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта.
Това е духовната придобивка, духовният плод на живота.
Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи.
към текста >>
Този
плод
съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата.
Но в този свят човек внася и нещо по-различно, а именно това, което Азът е изживял в сетивния свят. Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота.
Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата.
Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее. След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност.
към текста >>
Обаче без живота в сетивния свят, този духовен
плод
не би могъл да узрее.
Първоначално, веднага след смъртта, изниква сборът от онези изживявания, които изграждат доколкото етерното тяло е все още свързано с Аза всеобхватната панорама от спомените. Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата.
Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее.
След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини. Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят.
към текста >>
След смъртта, Азът усеща духовния
плод
на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини.
Наистина, след това етерното тяло също се разпада, обаче от тази образна панорама на спомените, Азът запазва нещо непреходно и вечно. Този остатък можем да сравним например с това, което извличаме като един екстракт от всички изживявания и опитности на човека по време на живота между раждането и смъртта. Това е духовната придобивка, духовният плод на живота. Този плод съдържа всичко онова, което Духът проявява чрез сетивата. Обаче без живота в сетивния свят, този духовен плод не би могъл да узрее.
След смъртта, Азът усеща духовния плод на сетивния свят като един свой, вътрешен свят, и с него той пристъпва в новия свят, населен от духовни Същества; тези Същества се изявяват така, както само Азът може да изяви себе си в своите най-скрити дълбини.
Както семето на едно растение е екстракт на цялото растение и може да израсне, само ако бъде положено в друг свят, в почвата, така сега и това, което Азът донася със себе си от сетивния свят като един кълн, като един зародиш, може да се развие, само ако бъде приет в духовното обкръжение на човека след смъртта. Ако науката за свръхсетивния свят реши да опише какво става в тази „родина на Духовете", тя може да прибегне само до определени образи. Но когато свръхсетивното съзнание проследява невидимите за физическите очи събития, тези образи оживяват и се проявяват като събития в една истинска действителност. Описанията на тази действителност могат да бъдат нагледно сравнени с описанията на сетивния свят. Защото, макар и от духовно естество, този нов свят в известно отношение показва сходство със сетивния.
към текста >>
Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с
плод
отворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят.
Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят. Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят.
Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят.
Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината. Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга.
към текста >>
След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния
плод
, който той носи със себе си от сетивния свят.
Това, което се намира в петата област, може да се сравни с физическата светлина. Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината. Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга.
След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния плод, който той носи със себе си от сетивния свят.
Този плод е все още свързан с онази част от астралното тяло, която е останала след периода на пречистването. От астралното тяло отпада само онази част, която след смъртта насочва своите желания и страсти към физическия живот. Потопяването на Аза в духовния свят заедно с това, което той е извлякъл от сетивния свят може да се сравни със заравянето на едно семе в плодородната почва. Както това семе привлича различни вещества и сили от своята околна среда, за да се развие в едно ново растение, така и Азът израства и се развива в духовния свят. В това, което един сетивен орган възприема, е скрита и силата, чрез която е образуван този орган.
към текста >>
Този
плод
е все още свързан с онази част от астралното тяло, която е останала след периода на пречистването.
Това е изявяващата се в своята първична форма мъдрост. Към тази област принадлежат Същества, които разливат мъдрост в своето обкръжение, също както Слънцето осветява физическите предмети. Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината. Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга. След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния плод, който той носи със себе си от сетивния свят.
Този плод е все още свързан с онази част от астралното тяло, която е останала след периода на пречистването.
От астралното тяло отпада само онази част, която след смъртта насочва своите желания и страсти към физическия живот. Потопяването на Аза в духовния свят заедно с това, което той е извлякъл от сетивния свят може да се сравни със заравянето на едно семе в плодородната почва. Както това семе привлича различни вещества и сили от своята околна среда, за да се развие в едно ново растение, така и Азът израства и се развива в духовния свят. В това, което един сетивен орган възприема, е скрита и силата, чрез която е образуван този орган. Окото възприема светлината.
към текста >>
Потопяването на Аза в духовния свят заедно с това, което той е извлякъл от сетивния свят може да се сравни със заравянето на едно семе в
плод
ородната почва.
Това, което е осветено от тази мъдрост, се проявява в своя първичен смисъл и в своето значение за духовния свят, както един физически предмет показва своя цвят, когато бъде осветен от светлината. Има и още по-висши области в духовния свят, но те ще бъдат разгледани по-нататък в тази книга. След смъртта Азът е потопен в този свят заедно с духовния плод, който той носи със себе си от сетивния свят. Този плод е все още свързан с онази част от астралното тяло, която е останала след периода на пречистването. От астралното тяло отпада само онази част, която след смъртта насочва своите желания и страсти към физическия живот.
Потопяването на Аза в духовния свят заедно с това, което той е извлякъл от сетивния свят може да се сравни със заравянето на едно семе в плодородната почва.
Както това семе привлича различни вещества и сили от своята околна среда, за да се развие в едно ново растение, така и Азът израства и се развива в духовния свят. В това, което един сетивен орган възприема, е скрита и силата, чрез която е образуван този орган. Окото възприема светлината. Обаче без светлина не би съществувало никакво око. Същества, които живеят в тъмнина, не изграждат никакви зрителни органи.
към текста >>
Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като
плод
от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш.
Това, което се вижда най-напред в първата област на духовния свят, са онези духовни Същества, които непрекъснато са около човека и които изграждат неговото физическо тяло. Следователно, във физическия свят човек не възприема нищо друго, освен откровенията на онези духовни сили, които изграждат неговото физическо тяло. След смъртта той попада тъкмо всред тези формиращи сили, които сега му се откриват в своята истинска, скрита по-рано форма. Минавайки през втората област, той попада всред силите, от които е изградено неговото етерно тяло; в третата област го заливат силите, от които е изградено неговото астрално тяло. Също и от по-висшите сфери на духовния свят, в него се вливат сили, които допълват цялостното му изграждане през живота между раждането и смъртта.
Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш.
И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество. По време на сън, физическото и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът са наистина вън от тях, но продължават да са свързани с тези две тела. Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния свят, може да послужи само за възстановяване на изчерпаните по време на будното състояние сили. Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време на смъртта, и след като в периода на пречистването се освободи и от онези части на астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия свят, тогава вече всичко, което нахлува от духовния свят към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда. И след определено време, върху което ще говорим по-нататък в тази книга, около Аза се формира едно астрално тяло, което отново може да живее в такова физическо и етерно тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта.
към текста >>
Човекът може отново да мине през едно раждане и да се появи в ново земно съществуване, което ще съдържа в себе си и
плод
а на предишния земен живот.
И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество. По време на сън, физическото и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът са наистина вън от тях, но продължават да са свързани с тези две тела. Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния свят, може да послужи само за възстановяване на изчерпаните по време на будното състояние сили. Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време на смъртта, и след като в периода на пречистването се освободи и от онези части на астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия свят, тогава вече всичко, което нахлува от духовния свят към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда. И след определено време, върху което ще говорим по-нататък в тази книга, около Аза се формира едно астрално тяло, което отново може да живее в такова физическо и етерно тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта.
Човекът може отново да мине през едно раждане и да се появи в ново земно съществуване, което ще съдържа в себе си и плода на предишния земен живот.
До новообразуването на астралното тяло, човек е свидетел на своето ново изграждане. Понеже силите на духовния свят му се явяват не чрез външни органи, а отвътре, както собствения Аз в акта на себесъзнанието, той може да възприема тяхното откровение дотогава, докато стремежът му не е насочен към един външно възприемаем свят. От мига, когато астралното тяло е отново образувано, този стремеж се насочва навън. Сега астралното тяло жадно търси друго етерно и друго физическо тяло.То вече отблъсква откровенията,които бликат отвътре. Ето защо сега възниква такова междинно състояние, при което човек потъва в безсъзнание.
към текста >>
Човек винаги се връща на Земята, но не и преди
плод
ът от физическия живот да е узрял в духовния свят.
След отхвърлянето на телата, те се оказват в една много по-дълбока връзка, отколкото по време на физическия живот. Като Духове, те представляват нещо много повече един за друг; откровенията им, изявявани вътрешно, вече описахме. Връзката изтъкана между двама души, ги среща отново и в следващия живот. Ето защо напълно вярно е да се говори, че след смъртта хората се срещат отново. Това, което става с човека от раждането до смъртта и после отново до следващото раждане, се повтаря.
Човек винаги се връща на Земята, но не и преди плодът от физическия живот да е узрял в духовния свят.
И все пак не съществува едно непрекъснато повторение без начало и край; от определени форми на съществувание човек преминава в такива, каквито описваме сега, докато в бъдеще той ще премине към съвсем други форми на съществувание. Представа за тези преходни степени ние ще получим най-вече ако проследим от свръхсетивна гледна точка развитието на Вселената и свързаната с него еволюция на човека. Естествено, за сетивното наблюдение процесите между смъртта и новото раждане са много по-скрити, отколкото духовните причини, лежащи в основата на живота между раждането и смъртта. Сетивното наблюдение може да се произнесе само върху тази част от скрития свят, чиито действия се проявяват във видимия физически свят.
към текста >>
А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способности; предопределен е за
плод
отворен и щастлив живот.
Необходимо е само човек да намери правилната гледна точка и от нея да отправи поглед към процесите, лежащи в основата на физическия свят. Къде например са скрити процесите, описани като периоди на пречистване? Какви са и как протичат опитностите на човека след пречистването, през които той трябва да премине според данните от духовното изследване? При всяко сериозно и дълбоко изследване в тази област, възникват загадка след загадка. Виждаме например как един човек е роден в бедност и нищета, с незначителни дарби, така че при тези условия, още от раждането си, той е сякаш предопределен да води жалък и нещастен живот.
А друг още от първия миг на раждането си, е поет от грижливи ръце и любещи сърца; у него се развиват блестящи способности; предопределен е за плодотворен и щастлив живот.
Спрямо подобни въпроси често възникват две противоположни становища. Едното се при държа към чисто сетивните възприятия и към опиращата се на тях елементарна логика. Според това становище, обстоятелството,че единият се ражда в щастие, а другият в нещастие, изобщо не трябва да се превръща в проблем. Ако не желае да си послужи с думата „случайност", този начин на мислене ще потърси някаква друга закономерност, за да обясни нещата. Колкото до способностите и заложбите, причините се търсят в „унаследените" качества от родители, деди и т.н.
към текста >>
Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че
плод
овете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези
плод
ове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот.
Нека предположим, че духовното изследване е напълно вярно, когато то установява: След смъртта човек минава през един период на пречистване, по време на който той изживява душевно, каква пречка представлява за неговото по-нататъшно развитие определена постъпка, извършена в предишния живот. Докато изживява това, в него се ражда подтикът да изправи последиците от тази постъпка. С този подтик той влиза в своя нов живот. Присъствието на този подтик изгражда и онази черта в неговия характер, която след време ще му позволи да поправи своята грешка. Една жива общност от такива подтици ще ни даде представа и за съдбовната среда, в която се ражда даден човек.
Нека отново да приемем за вярно и друго, което Духовната Наука установява: че плодовете от предишния живот се въплъщават в духовния зародиш на човека и че духовният свят, където човекът се намира между смъртта и следващия живот, е областта, в която тези плодове узряват, за да метаморфозират по-късно в опре делени заложби и способности, изграждайки една нова личност, носеща обаче в себе си и последиците от предишния живот.
Ако човек приеме тези предпоставки и ако с тяхна помощ насочи непредубедения си поглед към събитията в живота, ще установи: Сега вече всички сетивни факти могат да бъдат разбрани в тяхното истинско значение; нещо повече, стават разбираеми и невъзможните усилия на всички онези, които остават при сетивните факти да проникнат в духовния свят. И преди всичко, ще изчезне всяка антилогика от рода на тази, която вече посочихме: Понеже най-значителната личност се намира в края кръвното родство, това означава, че геният наследява своята дарба. Животът става логически разбираем едва чрез изнасяните от Духовната Наука свръхсетивни факти. Съвестният търсач на истината, който макар и без лични опитности в свръхсетивния свят, се стреми да се ориентира във фактите, ще може да повдигне и едно друго съществено възражение. Той може да изтъкне, че е непозволено да приемем съществуването на определени факти, само защото чрез тях можем да обясним нещо, което иначе остава необяснено.
към текста >>
Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята
плод
отворност.
В мислите на второто лице се усеща как от един скрит свят бликва една непозната сила, бликва един факт. Така е също и с мислите на човек, който си представя, че в един предишен живот той сам е посял в себе си силата, която сега го среща с това събитие. Тази елементарна представа пробужда в него една реална сила, благодарение на която той може да се изправи пред събитието по съвършено друг начин, отколкото ако не беше подхранвал тази представа. Така той получава светлина, която му открива самата необходимост на събитието, което иначе би сметнал за чиста случайност. И тогава той ще има непосредствената убеденост: Моята мисъл беше правилна, защото тя ми даде силата да разгадая фактите.
Ако човек отново и отново повтаря подобни вътрешни процеси, те се превръщат в средство, чрез което той започва да създава нови вътрешни сили; тези процеси доказват своя смисъл чрез своята плодотворност.
Този смисъл се потвърждава достатъчно ясно. Такива процеси действуват оздравяващо в духовно, душевно и физическо отношение, както и във всяка друга област на живота. Човек забелязва, че едва сега застава по правилен начин в условията на живота, докато приемайки за достоверен само живота между раждането и смъртта, той затъва от едно заблуждение в друго. Той сам разбира, че от „Тайната Наука" душевните му сили непрекъснато нарастват.
към текста >>
Но все пак повечето от тях не стигат до мисълта за прераждането; не стигат до мисълта, че в промеждутъка между отделните земни съществувания точно
плод
овете от предишния живот се превръщат в сили, които съизграждат следващия живот.
Твърди се още, че онези способности, които домашните животни придобиват при съвместния им живот с човека, се унаследяват, т.е., че веднага започват да се проявяват като нещо присъщо на вида, а не на индивида. Дарвин описва как някои кучета донасят хвърления предмет, без да са обучавани на това. Кой би могъл да твърди същото за човешкото възпитание? Има обаче мислители, които чрез своите наблюдения се издигат над мнението, според което човекът е изграден от чисто наследствени сили. Те се издигат до идеята, че една духовна същност, една индивидуалност подготвя и изгражда телесното съществуване.
Но все пак повечето от тях не стигат до мисълта за прераждането; не стигат до мисълта, че в промеждутъка между отделните земни съществувания точно плодовете от предишния живот се превръщат в сили, които съизграждат следващия живот.
Ще спомена само един от редицата такива мислители. В своята „Антропология" Имануел Херман Фихте, син на великия Фихте, изнася своите наблюдения, които го довеждат до следните изводи (стр.528): „Родителите не са създатели в истинския смисъл на думата. Те предлагат органическите вещества, но не само тях, а в същото време и нещо средно, сетивно-душевно, което се проявява в темперамента, в особения душевен колорит, в известна нюансировка на инстинктите и т.н., все неща, чийто общ източник се оказва фантазията в онзи по-широк и посочен от мен смисъл. Във всички тези елементи на личността смесването и своеобразното съчетаване на родителските душевни качества е несъмнено.
към текста >>
43.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
След това Азът пренася
плод
овете от тази си работа в следващия живот.
Следователно, дори официалната наука стига до убеждението, че съществува връзка между човека и него вия небесен дом, Земята. Науката за Духа както още бихме могли да наричаме свръхсетивното познание или „Тайната Наука" проследява тази връзка с помощта на познание, което черпи своите данни от един по-различен вид възприятия, допълнително изострени чрез духовните органи. Тя проследява човека в хода на неговото развитие, само че в обратната посока и установява, че истинската духовна същност на човека минава през цяла поредица от съществувания на тази Земя. Духовното изследване стига до един период от далечното минало, когато духовната същност на човека за пръв път навлиза във външния физически свят. Още от първото земно въплъщение „Азът" започва своята дейност в трите тела астралното, жизненото и физическото.
След това Азът пренася плодовете от тази си работа в следващия живот.
Когато в хода на ретроспективното наблюдение стигаме до този момент, виждаме, че при своето идване „Азът" заварва определено състояние на Земята, при което астралното, жизненото и физическото тяло са вече развити и се намират в сложни взаимни връзки. Така „Азът" за пръв път се свързва с едно същество, което се състои от тези три тела. От сега нататък той участвува в развитието на трите тела. По-рано те съществуваха без такъв човешки Аз; сега обаче Азът се присъединява към тях. Възникват и други въпроси: Как трите тела стигат до такава степен от развитието си, при която могат да приемат „Аза" в себе си?
към текста >>
За да имаме нагледен образ, нека си представим как
плод
ът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца.
След приключването на тази епоха, започва дейността на други Същества, които ще наречем „Духове на Формата" (В езотеричното християнство: „Ексузиаи", т.е. „Власти"). И при тях най-низшата съставка е астралното тяло, но то се намира в друга степен на развитие, различна от тази, в която се намират „Духовете на Движението". Докато последните предават на отразения живот само най-обща и недиференцирана сетивност, „Духовете на формата" и по-точно тяхното астрално тяло, действува така, че тази недиференцирана сетивност, тези най-общи проявления са отпратени в мировото пространство като от съвсем отделни Същества. Бихме могли да кажем, че „Духовете на Движението" позволяват на Сатурн да изглежда като едно одушевено Същество. „Духовете на Формата" разпределят този живот на отделните Същества, така че сега Сатурн изглежда като една формация от такива душевни Същества.
За да имаме нагледен образ, нека си представим как плодът на една къпина или малина е съставен от отделни зрънца.
В описвания период от развитието си, за свръхсетивното познание Сатурн е съставен от отделни Сатурнови Същества, които впрочем нямат нито собствен живот, нито собствена душевност, а отразяват живота и душевността на обитаващите в тях Същества. В това Сатурново състояние се включват и такива Същества, чиято най-низша съставна част също е астралното тяло, които обаче са на такава степен от развитието си, че астралното тяло може да действува като един съвременен човешки „Аз". Чрез тези Същества „Азът" свежда поглед от мировите пространства към самия Сатурн. „Азът" предоставя своята природа на отделните Сатурнови Същества. Така от Сатурн се отделя нещо, което поема към обкръжението и всичко това изглежда като отправленията на човешката индивидуалност в съвременния свят.
към текста >>
44.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само
плод
на неговата фантазия.
И понеже при такава личност новороденият Аз също може да се окаже твърде слаб, дезорганизираният низш Аз ще вземе надмощие в процесите на свръхсетивното виждане и съответният човек няма да може да прояви точната си способност за съждение спрямо свръхсетивния свят. Но ако би развил в достатъчна степен способността за логическо мислене, той би могъл спокойно да предостави своя обикновен Аз на неговата самостоятелност. Така стоят нещата и в моралната област. Ако човек не е постигнал точност и сила в моралното съждение, ако не е станал в достатъчна степен господар над своите влечения, инстинкти и страсти, той ще тласне своя обикновен Аз в една област, където действуват тъкмо споменатите душевни сили. Може да се случи така, че в проверката на свръхсетивното познание, човек да не прояви онзи висш усет за истината, какъвто проявява спрямо физическия свят.
И при такъв „разхлабен" усет за истината, той би могъл да вземе за духовна реалност всичко, което всъщност е само плод на неговата фантазия.
В този специфичен усет за истината трябва да действуват здравината на моралното съждение, сигурността на характера и неподкупната съвест, които са изработени в обикновения Аз преди висшият Аз да се е ангажирал в свръхсетивното познание. Това не трябва да се превръща в някакво застрашително предупреждение срещу обучението, но все пак на него трябва да се погледне напълно сериозно. Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение. Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за „узрял" в дадена област. В духовното обучение, за което говорим тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага.
към текста >>
Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а без
плод
ното „страх ме е" и т. н.
Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието. В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време. Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства.
Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н.
Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение. Но точно на такъв човек то е необходимо по две причини. Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш свят да се появи неувереност, която досега е била подтискана. Трябва да се знае, че за целите на духовното обучение е важно не това, което човек изглежда, че притежава като качества и способности, а това, от което се нуждае и постига в резултат на редовни упражнения.
към текста >>
Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни
плод
ове.)
Специално подчертавам, че тези книги нямат нищо общо с данните на самата Духовна Наука. И въпреки това там е показано, че чистото и работещо само в себе си мислене, може да се издигне до поразяващи открития върху света, живота и човека. Тези съчинения заемат много важна междинна степен, свързваща познанието за сетивния свят с това на духовния свят. Те предлагат онова, което мисленето може да извоюва след като се извиси над сетивното наблюдение, но все още не се осмелява да пристъпи към духовното изследване. Ако човек поеме тези съчинения с цялата си душа, вече стои в духовния свят, само че той му се открива единствено под формата на мисловен свят.
Ако човек им позволи да проникнат в душата му, той тръгва по сигурен път; а спрямо по-висшия свят носи в себе едно чувство, което рано или късно ще го възнагради с най-прекрасни плодове.)
* * * * * Точно казано, целта на медитациите чрез описаните символни представи и усещания се състои в изграждането на по-висшите възприемателни органи в астралното тяло на човека. Първоначално те се изграждат от субстанцията на астралното тяло. Тези нови познавателни органи ни разкриват един нов свят и в него човек се научава да познава себе си като нов Аз. Те се различават от обикновените сетивни органи по това, че са действени органи.
към текста >>
Когато например едно растение преминава от цъфтеж в
плод
одаване, свръхсетивно наблюдаващият човек вижда, как пред него метаморфозира едно астрално Същество, което по време на цъфтежа обгръща растението отгоре като облак.
Който е непосветен в тези неща, може да попита: „За мен е важно само да узная съдбата на човешката душа след смъртта; достатъчно е да чуя подробности по този въпрос. Защо Духовната Наука трябва да ме занимава с толкова далечни неща като Сатурновото и Слънчевото състояние, като отделянето на Слънцето, Луната и т.н.? " Но който е добре запознат с тези неща, той е наясно, че истинското познание в тази област е недостижимо без вникването в това, което на пръв поглед изглежда толкова ненужно. Едно описание на човешките състояния след смъртта остава напълно неразбираемо и без всякаква стойност, ако не го обхванем с понятия, извлечени тъкмо от тези далечни епохи. Дори най-простото наблюдение на даден човек в свръхсетивния свят, подсказва колко необходимо е да се познават тези неща.
Когато например едно растение преминава от цъфтеж в плододаване, свръхсетивно наблюдаващият човек вижда, как пред него метаморфозира едно астрално Същество, което по време на цъфтежа обгръща растението отгоре като облак.
Ако оплождането не би станало, астралното Същество би приело съвършено друга форма. След като сме вникнали в онзи величествен процес, разиграл се със Земята и всички нейни обитатели, а именно отделянето на Слънцето, вече разбираме по свръхсетивен начин и всички подробности от живота на растенията. Преди оплождането, растението се намира в такова състояние, в каквото се е намирала цялата Земя преди отделянето на Слънцето. След оплождането растителният цвят изглежда така, както е изглеждала Земята, съхраняваща и Лунните сили след отделянето на Слънцето от нея. Ако вникнем в представите, които можем да извлечем от отделянето на Слънцето, ще вникнем и в самите процеси на оплождането.
към текста >>
Нека вложим в душата си образа на постепенно израстващо растение: Както покълва от семето, как пуска лист след лист, как цъфти и дава
плод
.
Сега искам да се потопя дълбоко в моята собствена дейност, която е създала образа. Следователно, искам да се вглъбяне в образа, а в моята пораждаща образи душевна дейност. Подобно вглъбяване може да се приложи спрямо много символи. Всичко това води до инспиративното познание. Един друг пример: Нека се вглъбим в представата за едно израстващо и умиращо растение.
Нека вложим в душата си образа на постепенно израстващо растение: Както покълва от семето, как пуска лист след лист, как цъфти и дава плод.
И след това по-нататък от увяхването до пълното разпадане. Медитирайки върху такъв образ, ние стигаме до чувството за раждане и умиране, на което растението е само образ. След съответна продължителност и постоянство в тези упражнения, от това чувство ще развием Имагинацията за онова преобразяване, което стои в основата на физическото раждане и умиране. Ако обаче искаме да стигнем до съответната Инспирация, трябва да променим упражнението. В този случай трябва да размислим върху собствената си душевна дейност, която от образа на растението извлича представата за раждане и умиране.
към текста >>
45.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Тази е тайната на всеки вид развитие в бъдещето: познанието, че всичко, което човек осъществява, изхождайки от истинското разбиране на еволюцията, е зародиш, който трябва да разцъфне и узрее като
плод
на Любовта.
От всичко, което Азът прави в себе си, ще блика Любов. Всеобхватния „образец на Любовта" имаме в лицето на висшето Слънчево Същество, за което говорихме при описанието на Христовото събитие. Чрез Христос в самата сърцевина на човешкото същество беше вложен зародишът на Любовта. От тук той трябва да нахлуе в цялата еволюция на световете. Както създадената вече Мъдрост се проявява в сетивния външен свят на Земята, в днешните „природни царства", така и в бъдеще самата Любов ще се проявява във всички процеси като една нова природна сила.
Тази е тайната на всеки вид развитие в бъдещето: познанието, че всичко, което човек осъществява, изхождайки от истинското разбиране на еволюцията, е зародиш, който трябва да разцъфне и узрее като плод на Любовта.
Колкото повече е силата на Любовта, толкова повече творческа мощ ще се проявява в бъдещето. В това, което ще произлезе от Любовта, ще са вложени онези могъщи сили, които ще поведат Земята към нейното пълно одухотворяване. И колкото повече духовно познание се влива в развитието на човечеството и Земята, толкова по-жизнеспособни ще са зародишите на бъдещия свят. Духовното познание, чрез своята собствена същност, се превръща в Любов. Целият процес, който беше описан, започвайки от гръко-римската до днешната Пета следатлантска епоха ясно показва как трябва да се извърши това велико превръщане и къде е поставено началото на бъдещата еволюция.
към текста >>
46.
ЗА ЖИВОТА НА ЧОВЕКА СЛЕД СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Този екстракт съдържа
плод
овете на изтеклия живот.
Свръхсетивното познание може да вникне в тази власт, ако наблюдава един човек, който според душевно-телесното си състояние би трябвало всъщност да спи, но, който чрез една вътрешна сила стои буден. Оказва се, че различните хора могат да са будни за различен срок от време, без да са междувременно надмогнати от съня. Колкото дълго един човек може да остане буден, когато това се налага в краен случай, толкова дълго продължава след смъртта споменът за току що приключилия живот, т.е. толкова дълго трае връзката между астралното и етерното тяло след смъртта. Когато след смъртта етерното тяло се отделя от човека, все пак от него остава нещо, което има отношение към цялото следващо развитие на човека; можем да го наречем екстракт или есенция на етерното тяло.
Този екстракт съдържа плодовете на изтеклия живот.
Той е носител на всичко онова, което по време на духовното развитие на човека между смъртта и новото раждане пониква като един зародишен кълн за следващия живот. Продължителността на периода между смъртта и новото раждане се определя от това, че по правило „Азът" се връща отново в сетивно- физическия свят едва тогава, когато междувременно този свят се е променил до такава степен, че „Азът" има възможност да изживее нещо ново. Докато „Азът" пребивава в духовните области, обликът на Земята се променя. От една страна тази промяна е свързана с кардиналните промени в Космоса, с промените в положението на Земята спрямо Слънцето и т.н. В този вид промени има известни повторения.
към текста >>
47.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
без
плод
на – хубавата връзка,
По време на този престой те говорят за нещата, които са ги развълнували при слушането на една реч в залата за събрания. Изнесената реч е свършила преди малко и следващите изказвания представляват продължение на разговорите, които хората вече са водили в залата. МАРИЯ Приятелю, скърбя, когато виждам отслабнали душата и духа ти,
безплодна – хубавата връзка,
която свързва нашите сърца години десет вече. И съдържателният час, във който чухме толкова неща, изпълващи със светлина
към текста >>
се проявява като
плод
на злото,
Аз виждах колко често той се свързва на някого с душата, като го издига нагоре, към най-висшето, което душата само може да измоли. Ала по начина, по който в мен живее,
се проявява като плод на злото,
докосне ли се същността ми до същността на други хора. И тази ми съдба показва се във всичко, което пожелах да дам на тебе, дошъл при мен, с любов изпълнен.
към текста >>
да о
плод
ят, без формата да ѝ придават.
можа да ме накара само да призная тъй често подчертаваната мисъл в света на деловите хора, че мислите в реалния живот са сенки, способни творческата мощ в живота
да оплодят, без формата да ѝ придават.
Тъй дълго аз се примирявах със тези скромни думи: където има само бледи мисли, животът се парализира, а също тъй и всичко в него.
към текста >>
тъй чуждо, чудно, а дори и
плод
на болест
АСТРИД Да можехте да стъпите на здрава почва, избягвана от мисълта ви сякаш, ще се стопи като снега на слънце заблудата, причина да изглежда
тъй чуждо, чудно, а дори и плод на болест
откриваното от подобни хора тук. Това е изключително, но не и странно. Подобно чудо малко ми се струва, съзирайки безчетни чудеса, заобикалящи ме всекидневно.
към текста >>
Ако
плод
ът на благородна вяра
А мисълта познава само изчезващото с времето. Духовното и вечното могло би да се открие само в глъбините на човека. ЩРАДЕР
Ако плодът на благородна вяра
покой донася на душата, тя може да върви себедостатъчна по този път. Ала на истинското знание мощта не процъфтява по подобен начин.
към текста >>
се изявява
плод
отворно,
С житейската ѝ нова цел в сърцето ѝ се вля отново смелост. Така духът наистина във нея сътвори напълно нов човек от мъртво семе. Когато творческата сила на духа
се изявява плодотворно,
и начинът ѝ на проява изглежда оправдан. И ако в думите надменност няма, и ако истински живеят във сърцето морални висши цели на душата,
към текста >>
плод
а на словото си, че желае тя
че тази сигурност живее само във мисленето ви, додето то в себе си остава. Посоката, която следвам, в дълбоката действителност изпраща
плода на словото си, че желае тя
в дълбоката действителност да пусне корен. От мисълта ви е далеч написаното на духовното небе, което със могъщи знаци вестява новите филизи
към текста >>
плод
а им да откъсна.
КАПЕЗИЙ И само тук откри такава сила на духа? ГЕРМАН Животът, който водех, ми предлагаше откъслечни духовни ценности, но аз не можех
плода им да откъсна.
Този начин да се мисли ме завладя, макар и твърде малко сам да допринасях. КАПЕЗИЙ Прекрасни мигове тук преживяхме. На домакинята да поблагодарим.
към текста >>
от страшното без
плод
но нищо:
Видях да се извиват пламъци, превръщайки във нищо младежките мечти и творческите ми надежди! Един друг образ се яви
от страшното безплодно нищо:
човешко същество, съединило в истинска любов живота си със моята съдба, желаеше да ме възпре, когато преди време
към текста >>
че на учението ни
плод
ът е здраве,
и мъка вместо радост от духа за теб от извора на истина се леят, търси такива грешки, които ти препречват пътя. Показваха ни често,
че на учението ни плодът е здраве,
че блика сила за живот от него. Как в теб обратното се получава? Аз виждам плодовете в много хора, които с вяра с мен се свързват. Ще става за душата все по-чужд
към текста >>
Аз виждам
плод
овете в много хора,
които ти препречват пътя. Показваха ни често, че на учението ни плодът е здраве, че блика сила за живот от него. Как в теб обратното се получава?
Аз виждам плодовете в много хора,
които с вяра с мен се свързват. Ще става за душата все по-чужд предишният ни начин на живот; потичат нови извори в сърцето, което след това се обновява.
към текста >>
48.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
това е
плод
на тези думи:
и слънчеви, и земни същества. Живеят в пулса, в сърцето бият те, а в мисълта си чувствам чужди светове да ме изгарят като диви страсти –
това е плод на тези думи:
„Човече, себе си познай! “ (От скали и извори звучи: „Човече, себе си познай! “) От тази черна бездна
към текста >>
И могат лоши
плод
ове да се родят,
прозира мисълта ни. И винаги я чувах да ми казва: „Ти трябва да познаеш: заблуда те обгръща, макар и често истина да ти се струва.
И могат лоши плодове да се родят,
ако поискаш да пробудиш в други живеещата в тебе светлина.“ В най-светлата страна на моята душа дълбоко осъзнавам, че чувството на угнетеност в теб,
към текста >>
като реален
плод
на същността ми.
ще трябва заедно да бродим. Ала потърся ли ги, черна нощ пред погледа ми се простира. И все по-черна тя ще става от туй, що трябва още аз да изживея
като реален плод на същността ми.
Ще трябва яснота да търсим двамата във светлината, която може да изчезне за очите, но никога не може да угасне. ЙОХАН
към текста >>
49.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
до
плод
узрял се е развило
на добродетелта най-висшата повеля в душата си ти носиш като наследство от духа. Каквото вечният ти аз през раждането е донесъл във живота,
до плод узрял се е развило
в годините на младостта ти. Не си се изкачила твърде рано във висшите духовни сфери. Копнежът за духовни царства не се е появил у теб,
към текста >>
и
плод
овете на изкуството да сбираш.
Душата ти позна любов и гняв, додето бе духовният копнеж все още чужд за мисълта ти. Желаеше да вкусиш природни красоти
и плодовете на изкуството да сбираш.
И можеше със радост да се смееш, като дете, незнаещо все още нищо за тъмната страна в живота. Научи се и да разбираш щастието на човека и да тъгуваш за страданията му, когато
към текста >>
живота възприема като
плод
на множество животи.
Научи се и да разбираш щастието на човека и да тъгуваш за страданията му, когато все още в теб не съществуваха въпроси относно корена на мъката и радостта. Душа, показваща такъв характер,
живота възприема като плод на множество животи.
И цвят е нейната невинност, не е на същността ѝ корен. Душа такава можех само да избера като посредник на духа, да може той да има дейна сила
към текста >>
във същността човешка като
плод
Но разбери, че същността ти ще се преобрази във противоположност, излее ли се в друго същество. Духът работи в теб във всичко, което трябва да узрее
във същността човешка като плод
за царството на вечността. Така че трябва той да разруши, каквото е от преходния свят. Но жертвата на неговата смърт е на безсмъртието семе.
към текста >>
50.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
плод
а на неговото дело.
Душевните подбуди на човека трябва сами да си създават ред и мярка във истински духовни висини. Защото той не може да твори, когато други искат да използват
плода на неговото дело.
Достатъчна сама за себе си е песента, която птицата свободно пее. Така човекът също има отплата, щом твори свободно и щастие от дейността си чувства.
към текста >>
плод
а от дейността си.
(Другата Мария изчезва.) КАПЕЗИЙ И ето че отново сме оставени сами. Научихме, че трябва да работим и търпеливо да очакваме
плода от дейността си.
(Йохан е излязъл от медитация, стои настрана, без да участва в самото действие.) ЙОХАН В това душевно царство пак открих познати хора: този, който говореше за приказките на Фелиция,
към текста >>
51.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Ще ти говорят те за
плод
ове, които
и вярваха, че ясновидска сила и разум трябва да са разделени. Разбраха до какво умът довежда, ако от съзерцанието отделен, в световни дълбини се заблуждава.
Ще ти говорят те за плодове, които
от твойта мощ ще трябва да узреят в човешките души. РЕТАРДИЙ Помагахте на делото ми вие, макар и несъзнателно. Сега
към текста >>
Онази светлина, която като
плод
за грижите и своята неволя. БЕНЕДИКТ Приятелю, какво в душата си научи за мъката, стаена в дълбините земни? ФЕЛИКС БАЛДЕ
Онази светлина, която като плод
на знание в човека просиява, в храна да се превърне трябва на силите, които в земната тъма работят за космическия ход. Отдавна са лишени от храната те.
към текста >>
да носим
плод
ове в човешките души.
та без наука светлина да сътворят. Царуваше във мене любовта, пораждаща се в битието на човека. За в бъдеще желаем с братята, свещенодействащи във този храм,
да носим плодове в човешките души.
БЕНЕДИКТ Ако се съюзите с нас, успех ще има делото за посвещение. И мъдростта, която на сина си дадох, ще разцъфти у него мощно.
към текста >>
духовни
плод
ове ще зреят,
за жертва радост ще възникне и любовта ще влива топлина в душевния живот на търсещия дух. РОМАНИЙ Ако се съюзите с нас,
духовни плодове ще зреят,
ще избуят дела, които от душите в духовни действия ще се разраснат. РЕТАРДИЙ Когато с вас се свържат те, какво ще стане с мене?
към текста >>
Делата ми ще са без
плод
ни
ще избуят дела, които от душите в духовни действия ще се разраснат. РЕТАРДИЙ Когато с вас се свържат те, какво ще стане с мене?
Делата ми ще са безплодни
за ученика на духа. БЕНЕДИКТ Ти ще преминеш в друго битие, изпълнил вече своята задача. ТЕОДОСИЙ
към текста >>
В човешките дела ще носиш
плод
ове,
изпълнил вече своята задача. ТЕОДОСИЙ Живот ще водиш в жертви, когато сам ще се пожертваш. РОМАНИЙ
В човешките дела ще носиш плодове,
ако се грижа аз за плодовете. ЙОХАН (както в предишната картина, излязъл от медитация) Съзря духовният ми поглед братята във храма. Приличаха на хората, които познавам вече в земния живот,
към текста >>
ако се грижа аз за
плод
овете.
ТЕОДОСИЙ Живот ще водиш в жертви, когато сам ще се пожертваш. РОМАНИЙ В човешките дела ще носиш плодове,
ако се грижа аз за плодовете.
ЙОХАН (както в предишната картина, излязъл от медитация) Съзря духовният ми поглед братята във храма. Приличаха на хората, които познавам вече в земния живот, а Бенедикт единствено духовно.
към текста >>
52.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
чрез тебе бяха о
плод
ени.
Тук призова ме ти. От мен какво желаеш да научиш? ДУХЪТ НА СТИХИИТЕ Аз дадох на Земята двама души. И двамата в духовната им сила
чрез тебе бяха оплодени.
Живот за своите души откриваха в словата ти, когато суха мисъл ги сковаваше. Ала каквото ти им даде, към мен сега те задължава.
към текста >>
Така и двамата се хранеха със
плод
овете,
Години идваше наред единият от тях в дома ни да черпи силата, която даряваше на думите му пламък. По-късно той и другия доведе.
Така и двамата се хранеха със плодовете,
чиято стойност не познавах още. Добро от тях обаче малко получих аз като отплата. Те знанието си дариха на сина ми. Замисленото бе добро,
към текста >>
за да узрее
плод
–
ГОСПОЖА БАЛДЕ Отнеха на детето душевните му сили, а аз пък трябва да се появявам пред погледа на хората като плашило,
за да узрее плод –
съдържащ мъничко добро – за тях! ДУХЪТ НА СТИХИИТЕ Но ти за благото на хората работиш, а също и за щастието лично. Животът на детето
към текста >>
53.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
узрели
плод
ове
на търсещия в глъбините на сърцето, да може да го води във живота увереност във себесъщността му. Сам в себе си той сигурност да чувства. От този миг да сбира
узрели плодове
и да извлича семена от тях за вечността. МАРИЯ За благородно дело обединена с вас, сестрици,
към текста >>
богати
плод
ове.
изпраща зов в света на светлината. (Явява се Йохан.) ЙОХАН О, ти ли си, Мария! Страданието ми донесе
богати плодове.
Изтръгна ме от призрачния образ, създаден от самия мен и в плен държал ме досега. На болката дължа, че аз можах до теб да стигна
към текста >>
54.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
щом като
плод
на изживяването ми те виждам.
ЙОХАН Тъй ти, ощастливител на света, пристъпваш пред душевния ми взор! Желание за творчество ме тласка чрез моята духовна сила,
щом като плод на изживяването ми те виждам.
Показа се ти в храма пред духовния ми взор, ала не можех още да узная дали е сън или пък истина това. Но вдигна се воалът, който държеше скрита светлината на духа.
към текста >>
Чрез мене
плод
на мъдростта израстна в теб.
в мен оживейте и разбийте измамата, която иска да ме заслепи. БЕНЕДИКТ Душата си попитай дали може да почувства какво за нея през годините бе близостта ми.
Чрез мене плод на мъдростта израстна в теб.
И само с помощта му можеш да напредваш и да надмогваш грешките в духовни царства. Във себе си ме изживей. Но искаш ли да продължиш напред, ти трябва да поемеш пътя,
към текста >>
55.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На слабостта си виждате
плод
а.
но не и силата да утоля копнежа за истина в човешкото сърце. В душата си и други сили неспирно трябваше да чувствам. РЕТАРДИЙ
На слабостта си виждате плода.
Тук идват вече братята с душите, в които те ще ме надмогнат. Мощта им следват Йохан и Мария. (Бенедикт с Луцифер, Ариман, след тях Йохан и Мария. После Теодосий, Романий, Душевните сили, Феликс и Фелиция Балде, другата Мария, накрая Теодора.)
към текста >>
за тях най-хубавите
плод
ове в духа.
додето още слепи са за мен. Но в мен остава само тази сила, присъща ми в световния развой. Не мога ли душите им да изкушавам, мощта ми ще помогне да узреят
за тях най-хубавите плодове в духа.
БЕНЕДИКТ (на Ариман) Душите на Мария и на Йохан преодоляха тъмната заблуда. Отвори се духовният им взор. АРИМАН
към текста >>
могло би
плод
ове да донесе.
Принуден съм от тях да се откажа. ГОСПОЖА БАЛДЕ Показах ти, че и без тебе може да се разпали мисленето у човека. От мен извира знание, което
могло би плодове да донесе.
ЙОХАН Това познание ще трябва да се обедини със светлината, която може да сияе в човешките души
към текста >>
56.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Духовни същества са вложили
плод
а
след като ясно съм разбрал, че няма да открия нивга мир, преди духовното съкровище в душата да види светлината на деня. – – – –
Духовни същества са вложили плода
на своя труд в човешките души. Унищожава делото на боговете, който оставя да загинат семената на духа. Прозрях най-висшия си дълг в живота, ала поискам ли и стъпка само да направя
към текста >>
57.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Че
плод
овете на стремежа си видяхте,
Но досега все още нищо не показва дали изискванията изпълнили сте вие. В картината ще видите какво във бъдеще ви предстои, щом изпитанието издържите.
Че плодовете на стремежа си видяхте,
не значи, че достигнали сте вече на вашите усилия целта. Една картина сте видели... Но само волята ви може да я преобрази в реалност.
към текста >>
със
плод
, узрял за вечността.
Че в тези древни времена душата на Томасий аз поведох към истинското слово на духа, приемах го като растящ зародиш, приятелството ни даряващ
със плод, узрял за вечността.
БЕНЕДИКТ Намерена бе за достойна по земните пътеки да поемеш, от древни времена за теб определени. Но не забравяй да изследваш,
към текста >>
58.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
в творбите му живеят
плод
отворно.
към висини духовни над Земята. В душата ти живеещото любя, обичайки, аз в образ го превръщам. Да, само любовта поражда сили в душата на художника и те
в творбите му живеят плодотворно.
Щом трябва от духовни ширини като художник образи да внасям в сетивността, чрез мене трябва духът световен да се прояви, а същността ми да му бъде инструмент.
към текста >>
картини,
плод
на личната заблуда.
духът световен да се прояви, а същността ми да му бъде инструмент. Оковите на егоизма трябва да разтроша, щом искам да представям духовни светове, а не измамни
картини, плод на личната заблуда.
– – – – МАРИЯ Ако от себе си извеждаш праобраза на твоите творби, а не чрез съзерцанието ми душевно,
към текста >>
59.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
от
плод
овете на мъдруване безкрайно.
отнасящи ме в непознати светове... Тук, в тази прелестна самотност, на блянове да се отдам бих искал, на блянове, даряващи душата с мисли, които много по-добри са
от плодовете на мъдруване безкрайно.
(Той изчезва зад един гъст храсталак.) ЙОХАН (Явява се в същата гориста местност, потънал в дълбок размисъл.) Реалност или сън бе всичко?... Как бих могъл да понеса словата, от моята приятелка изречени
към текста >>
60.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
събрах със радост много
плод
ове.
в растенията действащите сили, и силите в недрата на Земята; лечебни нови методи открих. Съгласно целите им аз се трудя и виждам ясно, че по моя път
събрах със радост много плодове.
(Влиза в гората.) (Майсторът-миньор Томас идва от гората. Среща го Монахът.) ТОМАС Ще отпочина тук.
към текста >>
61.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
плод
а, узряващ в идните епохи.
да съм сред вас, работещ в земно тяло. Съюзът се стреми към висши цели. А хората, които му се посвещават, по-късни земни времена предчувстват, и техните водачи вече виждат
плода, узряващ в идните епохи.
Науката и ходът на живота целта и формите ще сменят. Каквото Орденът, от теб преследван, се чувства отговорен да извърши, са действия за новата промяна.
към текста >>
не може да узрее хубав
плод
.
Разкри ти се как уставът им бъден ще може да живее в грешните души. Как можеш ти, щом фактите познаваш, да искаш да живееш със Съюза в мир? Заблудата е лоша почва, на която
не може да узрее хубав плод.
ЛУЦИФЕР Набожното ти чувство ти показа правилния път. Търпят промяна целите във времената, но еретиците не бива да предрешават пътя на човека.
към текста >>
62.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
подир смъртта ни и принася
плод
от рицарите и които с радост и удоволствие мнозина слушат. ЙОЗЕФ КЮНЕ Съкровище са за душата те. Каквото дават на духа, остава
подир смъртта ни и принася плод
в по-късните животи на Земята. Предчувстваме в тях истината смътно и туй предчувствие в душите става познанието, нужно ни в живота. Да можеше да разбере народът
към текста >>
63.
Дванадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
как трябва да узреят
плод
овете,
ДВАНАДЕСЕТА КАРТИНА Същата стая като в Единадесета картина. Йохан и Луцифер. ЛУЦИФЕР Познай от случилото се с Капезий
как трябва да узреят плодовете,
ако душите искат твърде рано да се открият за духовни сфери. Той може да чете словата във свойта книга на съдбата и задълженията си познава
към текста >>
64.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
когато
плод
овете от делата
че мястото, където се намираш, задълго още няма да владееш. Не може храмовата мощ от теб душата на Томасий да изтръгне. Но в бъдеще отново ще е наша,
когато плодовете от делата
на нашата сестра, които днес са още само цветове, узреят. (Явява се Мария.) На нея бе ѝ дадено да види в живота си предишен на Земята
към текста >>
65.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
че на умуването ми
плод
ът
как трябва хората да се отнасят един към друг. Загубих доста време да мисля над загадката житейска. Но постоянно само констатирах,
че на умуването ми плодът
не е съдържал ценност за живота. Проникваше във мен горчива мисъл, че трябва да е предопределено материалният триумф в живота духовния стремеж да затруднява.
към текста >>
По този начин може
плод
отворно
Чрез него можете да разберете ученията ни как се доказват. Това у вас ще предизвика сили да схванете ученията наши, почерпени по път мистичен само.
По този начин може плодотворно
да разцъфти животът, който свързва със разума свещени обичаи. МАГНУС БЕЛИКОЗИЙ, Втори наставник На брата наш словата възвестиха, че мировите знаци ни подтикват
към текста >>
66.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да стане
плод
отворно в световете,
На туй свещено място си дарен със благославящата мощ на Кръста, обгърнат с пурпурно червени рози. Каквото на света донесе, трябва чрез нас да се пожертва за духа,
да стане плодотворно в световете,
които тласкат силата в човека да служи на световния развой. МАГНУС БЕЛИКОЗИЙ (на Томасий) За да дариш с творбата си света, години трябваше далеч да бъдеш
към текста >>
във
плод
ове, изпълнени със сила.
напълно във труда ми потопена, а другата без грижа я оставях. Развихриха се буйните импулси, зародиши били по-рано само, ала оставени в покой, узряха
във плодове, изпълнени със сила.
Че съм във сферите духовни, вярвах, а бях в дълбок душевен мрак потънал. Мощта на буйните импулси ясно разкри ми Аримановото царство. Така аз знам по-късно как ще действам,
към текста >>
67.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ако
плод
ът им зрял е за духа му.
които мировото битие със битието на Земята свързват. А също Луцифер, тук управляващ, отправя своя поглед към Земята да направлява хорските дела,
ако плодът им зрял е за духа му.
Той знае, че във мрака ще попадне, щом жертви на Земята не открие. От жертвите съдбата му зависи. Така е и за други същества. И щом човешката душа съзира
към текста >>
да се преобразуват в цвят и
плод
божествената хубост дейно да пресъздават в прелестни картини. Макар че във човешките души единствено успяват да живеят като зародиши, които трябва
да се преобразуват в цвят и плод
един ден във световния развой. Така човек чрез тялото си служи на боговете и му се разкриват душевни тайни в земния живот, когато в собственото тяло той
към текста >>
плод
а на знанието да пожертва.
когато зрели мисли се пораждат. Сега желая моето сърце за жертвената служба да подготвя, така че моят дух да може само да мисли и за боговете мислещ,
плода на знанието да пожертва.
Така за мен познанието става свещена служба и каквото аз подготвям в моята душа, ще може към Йохан някога да заструи. Когато във сърцето му звучат
към текста >>
изслушван бил си заради
плод
а
ще трябва да открие туй, което дарява личността му с крепки сили“, сърцето ми, изпълнено със сила, достоен отговор ще ти даде: Ти някога във земното начало
изслушван бил си заради плода
на мъдростта, от теб даряван щедро. На любовта плода човекът може от сферите божествени да къса. ЛУЦИФЕР Аз ще се боря.
към текста >>
На любовта
плод
а човекът може
сърцето ми, изпълнено със сила, достоен отговор ще ти даде: Ти някога във земното начало изслушван бил си заради плода на мъдростта, от теб даряван щедро.
На любовта плода човекът може
от сферите божествени да къса. ЛУЦИФЕР Аз ще се боря. (Кратко затъмнение.) БЕНЕДИКТ
към текста >>
68.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
по-
плод
отворна става чрез души,
наистина аз сигурност, която живота ми лъчисто осветява. Тогава седем хубави години изтекоха и аз почувствах как механиката, на която служа,
по-плодотворна става чрез души,
които правилно стоят в духа. И само тази сила на духа, от теб дарена ми и животворна, помогна ми на силите стремежа така да съзерцавам, че творбата,
към текста >>
69.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
сами и
плод
духовен не показват,
какво е нужно, за да го преминат, на същества от твоята епоха и твоя вид. А хората, които те срещат тук, когато се явяват
сами и плод духовен не показват,
назад в живота трябва да се върнат. Но този трябваше да доведе на прага ти тук другата душа, с която силно свързва го съдбата. Ти си поставен от духовни сили,
към текста >>
плод
а на жаждата за слава, той
от майстори на древните епохи. Тъй чувам от мъжете от тълпата. Любов аз чувствам, щом така обръщам душевен взор към този старец, който след извоюваните си победи,
плода на жаждата за слава, той
възможно най-голямата постигнал – победата над себе си самия. Защо ли забелязвам тук човека, комуто аз изцяло се отдавам, щом само в образа пред мен стои?
към текста >>
70.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
духовен
плод
житейският здрав разум,
която делото на Щрадер иска на хората във земния живот по горд и бляскав начин да разкрие. МАРИЯ ТРОЙФЕЛС От себе си ще носи на душата
духовен плод житейският здрав разум,
когато хората обединят благоговението пред всемира със ясен поглед във реалността. АРИМАН (само Щрадер може да го чува) Тя в сън говори за реалността.
към текста >>
71.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
един за друг да правят
плод
отворно.
БЕНЕДИКТ По начин, на съдбата им подхождащ, откриха учениците ми вече душите си за светлина духовна. Каквото са спечелили, ще трябва
един за друг да правят плодотворно.
Туй ще се случи само ако сили, според число и мярка подредени, на мястото свещено пожелаят, да се обединят в единство висше, пробуждащо към истински живот
към текста >>
72.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
да мъмри
плод
овете на духа си... – – – –
той само можеше да предизвиква. Живееше душевното му битие във моята душа... И подмладен видях го да се съзерцава сам в духовно заблуждение и скверно
да мъмри плодовете на духа си... – – – –
Ала защо го изживявам аз? Духовният изследовател бива във себе си да вижда битието на другите души не твърде често! – – – –
към текста >>
сгъстяваме, нищожна правим в
плод
овете
Тъчем, разнищваме вълните на влажните въздушни маси. Разделяме, разбиваме зародишните живи сили слънчеви. Грижливо силите на светлината
сгъстяваме, нищожна правим в плодовете
мощта премъдра със душевното си тяло, изливащо се от лъчите на усещането, които вечно живи осветяват, така че живи хора да успеят на земния развой да вкусят смисъла.
към текста >>
и
плод
оносим, и витаем,
какво на времето ни духовете пред глупавите им очи магически извършват. ХОР НА ДУХОВЕТЕ НА СИЛФИТЕ Отглеждаме и грижим се,
и плодоносим, и витаем,
додето дремят човешките деца и старците човешки заблудени, от плодовете ни се хранят и старчески или по детски
към текста >>
от
плод
овете ни се хранят
Отглеждаме и грижим се, и плодоносим, и витаем, додето дремят човешките деца и старците човешки заблудени,
от плодовете ни се хранят
и старчески или по детски в потока времеви се наслаждават на каквото във вечността създаваме. (Тези духовни същества се движат, събирайки се като в две кълба към задния план и остават видими там.
към текста >>
създаваните
плод
ове от тях
желания за светлина, които не следват пътищата на Мария, щом с блясъка, от тях пораждан, светят на Йохан в творческата му душа. Той няма да успее да прахоса
създаваните плодове от тях
във царството, в което любовта без красота желае да царува. Тогава личността му няма вече да му изглежда пълноценна, щом поиска най-добрите сили в него
към текста >>
73.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
плод
а на най-добрите свои сили.
духовни същества, когато сключват съюз със същества, които служат на настроението им духовно. В характера на Щрадер ясно чувствам как демони природни му даряват
плода на най-добрите свои сили.
УПРАВИТЕЛ НА КАНТОРАТА И само чувствата ли ви подтикват да предполагате така у Щрадер добрите духове? Тъй малко вие
към текста >>
което в него е дори без
плод
но.
в живота никога не съм навлизал. С отворени очи аз гледам Щрадер, как той действително се проявява във всичкото, което притежава, такъв, какъвто е, и в онова,
което в него е дори безплодно.
И ясно ми е, че съм изградил преценката за неговите дарби тъй, както казах ви. Той сякаш още преди столетия се е явявал
към текста >>
на минали животи
плод
овете,
Така сега ми дай, каквото ти дължиш на съществото: мощ любовна, която тласка те безспир към него; сърдечната надежда, породена от него; свежия живот, скрит в него,
на минали животи плодовете,
които ти с живота му загуби – ще му ги занеса аз вярно: дай ги. ЙОХАН Към него знаеш пътя? – Покажи го!
към текста >>
74.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Вместо меч нещо като кама и вместо планета – червено кълбо, подобно на
плод
)
звукът, а радостта на битието. обхваща ехото. В каква посока желае да поеме то сега? ДРУГАТА ФИЛИЯ (като копие на Луцифер, но липсва лъчезарящото свойство на долната и горната дреха.
Вместо меч нещо като кама и вместо планета – червено кълбо, подобно на плод)
Оттегля се, копнеейки за тежест, към мястото, където битие сияейки изчезва и прониква в мъгливи образи във дълбини. Запазиш ли ума му в твойто царство,
към текста >>
плод
силата на слънчевото слово,
той беше чужд, когато за последно е трябвало да облечете дреха от земно вещество. Но още носи във вашата обвивка на душата
плод силата на слънчевото слово,
което той подхранваше у вас в прастари земни времена с добро. Почувствайте най-вътрешния подтик, ще преживеете тъй близостта му. ДУШАТА НА ФЕЛИКС БАЛДЕ
към текста >>
75.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
така че да узреят
плод
овете
И творчески в царуващата милост желая да живея със душата, която с мен е свързана отдавна. ЛУНА Опазвам творчеството ти в духа,
така че да узреят плодовете
за тебе в земния живот. ДУШАТА НА ЙОХАН Звездата в душевната ми сфера – тя разпръсква блаженство... И излъчва милост тя...
към текста >>
да иска да прахоса
плод
овете,
те засега не могат да поемат по стъпките на другата душа. Ако те с блясъка, от тях създаван, за съществуване добиват сила в душевните основи, няма той
да иска да прахоса плодовете,
които те ще трябва да родят във царството, в което любовта без красота желае да царува. (Завесата пада бавно.)
към текста >>
76.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
кълнът узря като душевен
плод
.
“ БЕНЕДИКТ В душата му покълваше стремежът към самота. Във времевото лоно
кълнът узря като душевен плод.
Като мистик Капезий изживява плода, чрез който беше той подтикнат да следва вярно примера на Феликс. МАРИЯ Жената пък до храма виждам аз
към текста >>
плод
а, чрез който беше той подтикнат
В душата му покълваше стремежът към самота. Във времевото лоно кълнът узря като душевен плод. Като мистик Капезий изживява
плода, чрез който беше той подтикнат
да следва вярно примера на Феликс. МАРИЯ Жената пък до храма виждам аз в отминала епоха, но не мога в сегашния живот да я съзра.
към текста >>
77.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
плод
ът на миналите ти животи,
да видя истинската твоя същност? ДРУГАТА ФИЛИЯ Аз в теб съм, част от твоята душа. В теб силата на любовта съм аз; сърдечната пробудена надежда,
плодът на миналите ти животи,
запазен в битието ти сега. Чрез мене виж го ти и ме почувствай, чрез силата ми в себе си се виж. На образа изследвай същността, на образа, създаден, без да искаш,
към текста >>
78.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
На мен не ми донесе
плод
животът.
срещу мистичния стремеж застана, успя да му покаже, че дълбоко се заблуждава с тоя механизъм; че сам по себе си бил невъзможен, не само външна съпротива срещал...
На мен не ми донесе плод животът.
Копнеех постоянно за дела... Но липсваха ми мислите, които да могат да ги проведат в живота. Измъчваше ме пустота душевна. И само виждането ми в духа
към текста >>
79.
ПЪРВА ЛЕКЦИЯ
GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството
Защото знаем, че при своето раждане човек внася във физичесния свят
плод
овете на предишните си земни съществувания.
Подробности за този най-ранен период от живота могат да ни разкажат само родителите или други лица. Обаче нашият собствен спомен се простира назад в миналото само до определена точка. Това е моментът, в който човек се е научил да усеща своя „Аз". За хората, чийто спомени са в рамките на нормалните граници, такъв момент задължително съществува. Но тъкмо преди този момент човешката душа е извършила за самия човек най-мъдрите неща; после, когато човек се издига до своето съзнание, той вече не може да извърши големи, величави дела, както тези, присъщи му в първите години от неговото детство, при напълно неосъзнати душевни подбуди.
Защото знаем, че при своето раждане човек внася във физичесния свят плодовете на предишните си земни съществувания.
Така например при раждането човешкият мозък е все още твърде несъвършен инструмент. Тепърва човешката душа трябва да изработи в него най-фините структури, които ще го превърнат в посредник за всичко онова, на което е способна самата тя. В действителност, преди да е стигнала до съзнанието, човешката душа работи над мозъка по такъв начин, че той да стане инструмент за изживяване на всички способности, заложби, качества и т.н., присъщи за нея като последица от предишните и земни съществувания. Тази работа върху собственото тяло се ръководи от съображения, много по-мъдри от всичко, което човек може да извърши по-късно при напълно развито съзнание. Нещо повече: през този период човек трябва не само пластично да формира своя мозък, но и да научи три от най-важните неща за своето земно битие.
към текста >>
И когато обгърнем с поглед всичко, пред нас трябва да застане като най-висш идеал: В мига на планетарната смърт на Земята, човек да е стигнал толкова напред, че да е усвоил всички
плод
ове от живота на Земята.
* * * Преминаването през последователната поредица от прераждания има своето значение за цялостната еволюция на човешкото същество. То е минало през такива прераждания в миналото и продължава пътя си напред към други. Паралелно с това напредва и еволюцията на Земята и тя ще продължи до определен момент, когато нейният път ще стигне до своя край. Тогава като физическо същество планетата Земя трябва да отпадне от единната обилност на човешките души, така както при смъртта физическото тяло на човека отпада от Духа, а човешката душа, за да живее по-нататък, навлиза в духовното царство, отредено и между смъртта и новото раждане.
И когато обгърнем с поглед всичко, пред нас трябва да застане като най-висш идеал: В мига на планетарната смърт на Земята, човек да е стигнал толкова напред, че да е усвоил всички плодове от живота на Земята.
Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм. Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години. Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят. Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство. И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго.
към текста >>
Най-доброто, което сега мога да направя, също се дължи на висшите светове и аз не бива да го приемам като
плод
на моето съзнание." Да, подобен човек може да си каже още: „Нещо демонично, нещо като демон но „демон" в смисъла на една добра духовна сила действува чрез мен от духовния свят върху учениците." Подобно усещане е имал и Сократ, за когото Платон разказва, че той говорел за своя „демон" като за нещо, което го ръководи и направлява.
Изграденото дотук понятие за ръководството на човечеството може да бъде в изместен смисъл разширено. Да предположим, че даден човек е намерил последователи на своето учение. В случая, едно истинско себепознание ще му помогне да признае, че намирайки последователи, това само по себе си означава: „Аз имам да съобщя неща, които не идват от мен." Нещата са подставени така, че духовните сили от висшите светове проникват в неговите последователи и намират в Учителя подходящия инструмент, за да се изявят. Такъв Учител би разсъждавал по следния начин: „Когато бях дете, аз се развивах чрез силите, които действуваха в мен от духовия свят.
Най-доброто, което сега мога да направя, също се дължи на висшите светове и аз не бива да го приемам като плод на моето съзнание." Да, подобен човек може да си каже още: „Нещо демонично, нещо като демон но „демон" в смисъла на една добра духовна сила действува чрез мен от духовния свят върху учениците." Подобно усещане е имал и Сократ, за когото Платон разказва, че той говорел за своя „демон" като за нещо, което го ръководи и направлява.
Много опити са правени да се обясни Сократовия „демон". Обаче демонът може да бъде обяснен само ако знаем, че Сократ можеше да усеща нещо подобно на това, което вече описахме. И тогава ще разберем също, че през трите или четирите века, когато Сократовият принцип действуваше в Гърция, чрез Сократ там проникна едно настроение, което можа да послужи като подготовка за едно друго велико събитие. Настроението, че човекът все още не е това, което ще стане, когато изцяло бъде проникнат от висшите духовни сили, това настроение продължи да съществува и по-нататък. Най-добрите, при които това настроение вземаше превес, по-късно разбираха най-добре думите: „Не Аз, а Христос в мен!
към текста >>
80.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Който е стигнал до това виждане, намира за съвсем понятно, когато човек, лишен от всякакви опитности в тази област, твърди, че в случая "висшият Аз" е
плод
на въображение и самовнушение.
Това чувство е истинското начало, когато човек започва да вижда духовните измерения на душата. И ако то не то довежда до никъде, причината е само в това, че с настъпването на този момент, той е спрял да работи върху себе си. Споменатото начало може да представлява едно трудно доловимо, смътно усещане. И то може да остане такова дълго време. Но ако човек продължава енергичните си и непрекъснати усилия, които са го довели до това начало, накрая стига до там, че съзерцава и вижда душата като духовно Същество.
Който е стигнал до това виждане, намира за съвсем понятно, когато човек, лишен от всякакви опитности в тази област, твърди, че в случая "висшият Аз" е плод на въображение и самовнушение.
Все пак въоръженият с такова виждане знае, че подобно възражение се корени само в липсата на съответните опитности. Защото ако някой сериозно премине през такова обучение, той постига в същото време и способността да различава въображение от действителност. Вътрешните опитности и вътрешната активност, необходими за развитието на душата ако искаме то да върви в правилна посока налагат най-строга предпазливост спрямо евентуално смесване на въображение и действителност. Ако целенасочено се стремим да изживеем себе си като духовно Същество в по-висшия "Аз", ще търсим главното изживяване в това, което охарактеризирахме в началото на тази медитация, а описаното на второ място ще имаме като една допълнителна помощ за развитието на душата.
към текста >>
81.
СЕДМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Те са зародишите, семената за бъдещите
плод
ове на свръхсетивното познание.
В издигането си към по-висшите светове нито един човек не може да срещне пречки, стига той сам да не се намесва по неправилен начин в процесите, през които трябва да мине. Тези процеси вече бяха описани в предишните медитации. Ако трябва да ги изразим с думи, взети само от обикновения човешки живот, ние можем да сторим това единствено по този начин. Защото изживяванията, съпровождащи свръхсетивния път на познание, са такива, че наподобяват например едно изострено чувство на самотност, едно чувство, като че ли човек виси над бездна и други подобни усещания. Тъкмо в такива усещания се раждат силите за себепознание.
Те са зародишите, семената за бъдещите плодове на свръхсетивното познание.
Описаните изживявания носят в себе си нещо скрито, което след като те са вече факт води до едно нарастващо напрежение; сякаш определени сили взривяват чувството на самотност, което е като една обвивка около тези "сили" и проникват в душевния живот като средство на познанието. Трябва да се има предвид, че когато човек следва правилния път, зад всяко подобно изживяване, веднага възниква и друго. Става така, че ако едно е налице, другото не може да липсва. Към това, което човек трябва да понесе, веднага се прибавя и силата, чрез която той действително ще може да го понесе, стига да размисли спокойно върху нея и стига да вникне в това, което иска да се прояви в душата му. Ако възникне някакво мъчително усещане, в душата веднага се пробуждат нови сили и чувство на сигурност, че тя ще се справи с мъчителното усещане; и ако човек може да се свърже с тези сили, стига се до там, той да се отнася към изживяванията, които биха били крайно мъчителни в обикновения живот, като един страничен наблюдател.
към текста >>
Особено
плод
отворни са усилията, свързани с любовта и нейните подвизи, които възпламеняват в човека най-топли и искрени чувства.
Тук същественото е да не си послужим с мислите и чувствата, както правим това в сетивния свят, а да живеем със мислите и чувствата, да съсредоточим във тях всичките си душевни сили. По време на медитациите те трябва да изпълнят цялото съзнание. Човек трябва например да се спре на една мисъл, която обогатява душата му с някаква увереност, да изключи нейната външна страна и да се вживее в тази мисъл така, че да стане едно цяло с нея. Няма нужда тази мисъл да се отнася за висшия миров ред, макар че може да е във висша степен полезна. За целите на медитирането може да се вземе една мисъл, която отразява едно обикновено изживяване.
Особено плодотворни са усилията, свързани с любовта и нейните подвизи, които възпламеняват в човека най-топли и искрени чувства.
Но когато преди всичко става дума за познание, най-действени са символните представи, извоювани в живота или взети от хора, които са, така да се каже, компетентни в тази област, защото от личен опит добре познават, доколко надеждни са прилаганите средства. Чрез медитиране, което трябва да се превърне в един житейски навик, дори в условие за живот, както дишането е едно условие за живота на тялото, душевните сили се концентрират и укрепват. Необходимо е само, по време на медитирането да изключим всякаква намеса на сетивни впечатления в душевния живот, както и всеки спомен за тях. Необходимо е да замлъкнат и спомените за всичко, което носи на душата радост или болка, за да се отдаде единствено на онова, което самата тя иска да присъствува в нея. Силите за свръхсетивното познание израстват правилно само от това, което човек постига чрез медитиране, чиито съдържание и форма са резултат от собствената душевна сила.
към текста >>
82.
ЗА МЕДИТИРАНЕТО
GA_17 Прагът на духовния свят
Тази мисъл е особено
плод
отворна за медитирането.
Така ние се приближаваме до истинския процес на медитирането. Най-напред човек формулира една мисъл, която може да обхване със средствата, които му предоставят обикновеният живот и обикновеното познание. След това той непрекъснато се потопява в тази мисъл и става едно цяло с нея. Укрепването на душата идва когато тя започва да живее с подобна ясно формулирана мисъл. Като пример тук избрахме една мисъл, взета от природата на самото мислене.
Тази мисъл е особено плодотворна за медитирането.
Но казаното тук за медитацията е валидно за всяка мисъл, до която човек стига според описания начин. За медитиращия е особено полезно да познава крайните настроения в разгледания вече диапазон на душевния живот. По този начин човек най-сигурно стига до усещането, че по време на медитацията е в непосредствена връзка с духовния свят. Това усещане е естествена последица от медитацията. То трябва да разпростре своята сила върху съдържанието на целия останал живот, характерен за будното дневно съзнание.
към текста >>
Истинските
плод
ове на медитацията се състоят в това, че чрез своето специфично настроение, тя се откроява от останалия живот.
Това усещане е естествена последица от медитацията. То трябва да разпростре своята сила върху съдържанието на целия останал живот, характерен за будното дневно съзнание. Не става дума за едно непосредствено впечатление от медитивното настроение, а за това, че човек постоянно може да си казва: Ето, чрез медитивното изживяване се влива нова сила в целия живот. Когато медитивното настроение прониква като непосредствено впечатление през целия дневен живот, то разпростира върху него нещо, което смущава естествената непринуденост на този живот. Тогава в хода на медитациите то не успява да постигне достатъчно сила, достатъчно чистота.
Истинските плодове на медитацията се състоят в това, че чрез своето специфично настроение, тя се откроява от останалия живот.
И върху него тя действува най-добре тогава, когато я усещаме като нещо особено, като нещо, което се откроява.
към текста >>
83.
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
GA_18_1 Загадки на философията
И едно такова съзиране е
плод
отворно до безкрайност".
Главно той говори за нови непознати материали и сега е услужено на света. Тълпата се разпръсва на всички небесни посоки и донася обратно много отделни неща, а в това време гражданите се занимават у дома с нови планове, нови дейности, поселения и поглъщат вниманието". Гьоте казва това в своята История на теорията на цветовете, там, където говори за Бейкън. В една следваща глава върху Галилей той казва: "Ако чрез разсейващия метод на Бейкън естествената наука се явява завинаги разкъсана, то Галилей веднага я събра отново; той доведе природоучението отново в човека и показа още от ранна младост, че за гения един случай струва колкото хиляда, като разви от колебаещата се църковна лампа учението за махалото и за падането на телата. В науката всичко се свежда до това, което наричаме духовно хрумване, в едно съзиране на това, което всъщност стои на основата на явленията.
И едно такова съзиране е плодотворно до безкрайност".
По този начин Гьоте обръща остро вниманието върху това, което е характерно за Бейкън. Този последният иска да намери за науката един сигурен път. Защото чрез това, се надява той, човекът ще намери своето сигурно отношение към света. Бейкън чувства, че новото време не може вече да върви по пътя на Аристотел. Обаче той не знае, че в различните епохи в човека действат властващо различни душевни сили.
към текста >>
Той посочва един път, който във външното поле на природата би могъл да изглежда
плод
отворен; но Гьоте показва с примера на Галилей, че и на това поле е необходимо нещо различно от това, което Бейкън изисква.
Обаче той не знае, че в различните епохи в човека действат властващо различни душевни сили. Той отбелязва само, че той, Бейкън, трябва да отхвърли Аристотел. И върши това със страст. Така щото относно това Гьоте употребява думите: "Защото как може човек да слуша спокойно, когато той сравнява така лекомислено съчиненията на Аристотел и на Платон, които, според него, понеже нямат порядъчно съдържание, ще са изплували много добре до нас. Бейкън не разбира, че самият той иска да постигне същото, което Платон и Аристотел са постигнали, и че на същата цел той трябва да си послужи с други средства, защото средствата на древността не могат вече да бъдат такива на новото време.
Той посочва един път, който във външното поле на природата би могъл да изглежда плодотворен; но Гьоте показва с примера на Галилей, че и на това поле е необходимо нещо различно от това, което Бейкън изисква.
Ето защо пътят на Бейкън трябва да се окаже съвсем безплоден, когато душата търси достъпа не само до отделното изследване, а до един светоглед. Какъв плод ще донесе на един такъв светоглед търсенето на отделните явления и образуването на общи идеи от такива явления, ако тези общи идеи не проблясват като светкавици в душата от основите на съществуването и не доказват чрез самите себе си тяхната истинност? В древността мисълта се явяваше в душата като едно възприятие; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата. И душата трябва да търси за себе си възможността, да създаде валидност на своето собствено откритие, на създадения от нея образ. Тя трябва да може да вярва в собственото си творение.
към текста >>
Ето защо пътят на Бейкън трябва да се окаже съвсем без
плод
ен, когато душата търси достъпа не само до отделното изследване, а до един светоглед.
Той отбелязва само, че той, Бейкън, трябва да отхвърли Аристотел. И върши това със страст. Така щото относно това Гьоте употребява думите: "Защото как може човек да слуша спокойно, когато той сравнява така лекомислено съчиненията на Аристотел и на Платон, които, според него, понеже нямат порядъчно съдържание, ще са изплували много добре до нас. Бейкън не разбира, че самият той иска да постигне същото, което Платон и Аристотел са постигнали, и че на същата цел той трябва да си послужи с други средства, защото средствата на древността не могат вече да бъдат такива на новото време. Той посочва един път, който във външното поле на природата би могъл да изглежда плодотворен; но Гьоте показва с примера на Галилей, че и на това поле е необходимо нещо различно от това, което Бейкън изисква.
Ето защо пътят на Бейкън трябва да се окаже съвсем безплоден, когато душата търси достъпа не само до отделното изследване, а до един светоглед.
Какъв плод ще донесе на един такъв светоглед търсенето на отделните явления и образуването на общи идеи от такива явления, ако тези общи идеи не проблясват като светкавици в душата от основите на съществуването и не доказват чрез самите себе си тяхната истинност? В древността мисълта се явяваше в душата като едно възприятие; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата. И душата трябва да търси за себе си възможността, да създаде валидност на своето собствено откритие, на създадения от нея образ. Тя трябва да може да вярва в собственото си творение. Всичко това Бейкън не го чувства; ето защо за построяването на новия светоглед той насочва към строителните материали, а именно към отделните природни явления.
към текста >>
Какъв
плод
ще донесе на един такъв светоглед търсенето на отделните явления и образуването на общи идеи от такива явления, ако тези общи идеи не проблясват като светкавици в душата от основите на съществуването и не доказват чрез самите себе си тяхната истинност?
И върши това със страст. Така щото относно това Гьоте употребява думите: "Защото как може човек да слуша спокойно, когато той сравнява така лекомислено съчиненията на Аристотел и на Платон, които, според него, понеже нямат порядъчно съдържание, ще са изплували много добре до нас. Бейкън не разбира, че самият той иска да постигне същото, което Платон и Аристотел са постигнали, и че на същата цел той трябва да си послужи с други средства, защото средствата на древността не могат вече да бъдат такива на новото време. Той посочва един път, който във външното поле на природата би могъл да изглежда плодотворен; но Гьоте показва с примера на Галилей, че и на това поле е необходимо нещо различно от това, което Бейкън изисква. Ето защо пътят на Бейкън трябва да се окаже съвсем безплоден, когато душата търси достъпа не само до отделното изследване, а до един светоглед.
Какъв плод ще донесе на един такъв светоглед търсенето на отделните явления и образуването на общи идеи от такива явления, ако тези общи идеи не проблясват като светкавици в душата от основите на съществуването и не доказват чрез самите себе си тяхната истинност?
В древността мисълта се явяваше в душата като едно възприятие; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата. И душата трябва да търси за себе си възможността, да създаде валидност на своето собствено откритие, на създадения от нея образ. Тя трябва да може да вярва в собственото си творение. Всичко това Бейкън не го чувства; ето защо за построяването на новия светоглед той насочва към строителните материали, а именно към отделните природни явления. Но както една къща не може да бъде никога построена, ако наблюдаваме само формите на камъните на строеж, които трябва да бъдат използвани, също така в една душа не може да се роди един плодотворен светоглед, ако тя иска да борави само с отделните природни явления.
към текста >>
Но както една къща не може да бъде никога построена, ако наблюдаваме само формите на камъните на строеж, които трябва да бъдат използвани, също така в една душа не може да се роди един
плод
отворен светоглед, ако тя иска да борави само с отделните природни явления.
Какъв плод ще донесе на един такъв светоглед търсенето на отделните явления и образуването на общи идеи от такива явления, ако тези общи идеи не проблясват като светкавици в душата от основите на съществуването и не доказват чрез самите себе си тяхната истинност? В древността мисълта се явяваше в душата като едно възприятие; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата. И душата трябва да търси за себе си възможността, да създаде валидност на своето собствено откритие, на създадения от нея образ. Тя трябва да може да вярва в собственото си творение. Всичко това Бейкън не го чувства; ето защо за построяването на новия светоглед той насочва към строителните материали, а именно към отделните природни явления.
Но както една къща не може да бъде никога построена, ако наблюдаваме само формите на камъните на строеж, които трябва да бъдат използвани, също така в една душа не може да се роди един плодотворен светоглед, ако тя иска да борави само с отделните природни явления.
Противоположно на Бейкън от Верулам, който насочи вниманието към строителните материали, Декарт /Картезиус/ и Спиноза пристъпват към строителния план. Декарт е роден в 1596 година и починал в 1650 година. При него е важна изходната точка на неговия стремеж към един светоглед. Той застава срещу света безпристрастно питайки, тъй като този свят му предлага някои неща върху неговите загадки, отчасти чрез религиозното откровение, отчасти чрез наблюдението на сетивата. Сега той не разглежда нито едното, нито другото само така, че просто да го приеме, и да ги признае като истина това, което то му донася; не, той поставя срещу него "Аза", който срещупоставя срещу всяко откровение и срещу всяко възприятие своето съмнение по собствено решение.
към текста >>
Следователно тя самата пренася от една епоха на човечеството
плод
овете на тези епохи в следващите епохи и по този начин е "възпитавана" чрез историята.
Със своя себесъзнателен Аз Лесинг се чувства в една епоха на развитието на човечеството, който трябва да постигне чрез силата на себесъзнанието това, което по-рано се беше вля в него отвън чрез откровението. За Лесинг това, което по този начин беше предхождало в историята, става процес на подготовка на онзи момент, в който себесъзнанието на човека само застава на собствената си основа. Така за него историята се превръща в едно "Възпитание на човешкия род". И това е също заглавието на неговото съчинение написано когато той се намираше в своята висота, и което той счита, че същността на човешката душа не е ограничена само в един земен живот, а тя минава през повтарящи се земни съществувания. Душата живее в съществувания разделени чрез междинни времена в периодите на развитието на човечеството, приема във всеки период това, което този период може да му даде, и отново се въплътява в един следващ период, за да се развива там по-нататък.
Следователно тя самата пренася от една епоха на човечеството плодовете на тези епохи в следващите епохи и по този начин е "възпитавана" чрез историята.
Следователно във възгледа на Лесинг Азът е разширен над отделния живот; той е вкоренен в един духовно действащ свят, който се намира зад сетивния свят. С това Лесинг стои на почвата на едни светоглед, който иска да накара себесъзнателния Аз сам да почувства чрез неговата собствена природа, как това, което действува в него, не се изразява безостатъчно в отделния живот. По друг начин, но все пак със същия импулс се стремеше Хердер /1744-1803 г./ да стигне до един образ на света. Той насочва поглед върху цялата физическа и духовна вселена. Той търси, така да се каже, плана на тази вселена.
към текста >>
84.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Следователно Кант беше доказал
плод
овитостта на Спинозовия начин на мислене, според който всичко става със строга математическа необходимост, чрез едно свое голямо откритие в една специална област.
Душата, която Кант трябваше да предприеме сега срещу знанието на разума, се простираше много по-далеч отколкото този на Якоби. Този последният може поне да остави на знанието възможността, да разбира природата и нейните необходими връзки. Кант извърши едно важно дело в областта на природознанието с неговия излязъл през 1755 година труд "Обща история на природата и теория на небето". Той вярваше да е показал, че можем да си представим цялата наша планетарна система произлязла от едно газообразно кълбо, което се върти около своята ос. Чрез строго необходими математически и физически сили сред това кълбо са се сгъстили слънцето и планетите и са приели движенията, които те имат съгласно ученията на Коперник и Кеплер.
Следователно Кант беше доказал плодовитостта на Спинозовия начин на мислене, според който всичко става със строга математическа необходимост, чрез едно свое голямо откритие в една специална област.
Той беше така убеден от тази плодотворност, че в гореспоменатия труд стига до изказването: "Дайте ми материя а от нея аз ще ви построя един свят". И безусловната сигурност на математическите истини беше за него така здраво установена, че в своята книга "Начални основи на естествената наука" той изказва твърдението: Същинската наука е само онази, в която е възможно прилагането на математиката. Ако Юм би бил прав, тогава не би искало да става дума за една сигурност на математическите и природонаучните познания. Защото тогава тези познания не биха били нищо друго освен навици на мислене, които човек е усвоил, защото е видял ходът на света да става в техния смисъл. Обаче не би съществувала и най-малката сигурност върху това, че тези навици на мислене имат нещо общо със закономерната връзка на нещата.
към текста >>
Той беше така убеден от тази
плод
отворност, че в гореспоменатия труд стига до изказването: "Дайте ми материя а от нея аз ще ви построя един свят".
Този последният може поне да остави на знанието възможността, да разбира природата и нейните необходими връзки. Кант извърши едно важно дело в областта на природознанието с неговия излязъл през 1755 година труд "Обща история на природата и теория на небето". Той вярваше да е показал, че можем да си представим цялата наша планетарна система произлязла от едно газообразно кълбо, което се върти около своята ос. Чрез строго необходими математически и физически сили сред това кълбо са се сгъстили слънцето и планетите и са приели движенията, които те имат съгласно ученията на Коперник и Кеплер. Следователно Кант беше доказал плодовитостта на Спинозовия начин на мислене, според който всичко става със строга математическа необходимост, чрез едно свое голямо откритие в една специална област.
Той беше така убеден от тази плодотворност, че в гореспоменатия труд стига до изказването: "Дайте ми материя а от нея аз ще ви построя един свят".
И безусловната сигурност на математическите истини беше за него така здраво установена, че в своята книга "Начални основи на естествената наука" той изказва твърдението: Същинската наука е само онази, в която е възможно прилагането на математиката. Ако Юм би бил прав, тогава не би искало да става дума за една сигурност на математическите и природонаучните познания. Защото тогава тези познания не биха били нищо друго освен навици на мислене, които човек е усвоил, защото е видял ходът на света да става в техния смисъл. Обаче не би съществувала и най-малката сигурност върху това, че тези навици на мислене имат нещо общо със закономерната връзка на нещата. От своите предпоставки Юм вади заключението: "Явленията се менят непрестанно в света, едно следва другото в непрекъсната редица; обаче законите и силите, които движат всемира, са напълно скрити за нас и не се показват в никое възприемано свойство на телата..." Следователно когато поставим светогледа на Спиноза в светлината на възгледа на Юм, ние трябва да кажем: Човекът е свикнал да си представя процесите на света в една необходима, закономерна връзка според протичането на тези процеси, което той възприема със своите сетива; обаче той не трябва да твърди, че тази връзка е нещо повече от един чист навик на мислене.
към текста >>
Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и а
плод
ирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита".
Том ХІ, стр. 377/: Основната грешка на Кант, мисли Гьоте, се състои в това, че той "разглежда" самата субективна познавателна способност като обект и рязко разграничава точката, където субективното се среща с обективното, но прави това не съвсем правилно". Гьоте е именно на мнение, че в субективната познавателна способност на човека се изразява не само духът като такъв, но че самата духовна природа е тази, която си е създало в човека един орган, чрез който тя прави да се разкрият нейните тайни. Човекът съвсем не говори върху природата; а природата говори в човека върху себе си. Това е убеждението на Гьоте.
Така Гьоте може да каже: - Щом "станеше дума" за спора върху Кантовия възглед за света, "аз можах да застана на онази страна, която най-много прави чест на човека, и аплодирах напълно на всички приятели, които твърдяха заедно с Кант, че въпреки цялото наше познание да е свързано с опита, то все пак не произхожда изцяло от опита".
Защото Гьоте вярва, че вечните закони, според които постъпва природата, се разкриват в човешкия дух; обаче затова за него те не бяха субективните закони на този дух, а обективните закони на природния ред. Ето защо той не можеше да се съгласи с Шилер, когато този последният, под влиянието на Кант, издигаше една рязка разделителна стена между царството на природната необходимост и това на свободата. Той се изказва върху това в статията "Запознаване с Шилер" не ще кажат беше възприета въобще Кантианската философия, която издига така високо субекта, като изглежда да го ограничава; той с радост беше възприел в себе си, тя разви извънредното, което природата беше вложила в неговото същество, и той, обзет от най-висше чувство за свободата и самоопределението, беше неблагодарен спрямо великата Майка, която без съмнение не беше се отнесла с него като мащеха. Вместо да я разглежда като самостоятелна, жива, произвеждаща по закони от глъбините до висините, той я вземаше от страна на някои емпирични човешки естествености". И в статията "Въздействие на по-новата философия" той насочва противоположността си с Шилер с думите: "Той проповядваше евангелието на свободата, аз не исках да зная съкратени правата на природата".
към текста >>
Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането,
плод
а и на новия зародиш и ги премисля.
Във вашата правилна интуиция се намира всичко и далече по-пълно това, което анализът търси с усилия, и само защото то се намира във вас като едно цяло, на вас ви е скрито вашето собствено богатство; защото за съжаление ние знаем само това, което разделяме. Ето защо духове от вашия род рядко знаят, колко далече са проникнали и колко малко имат те причина да заемат от философията, която може само да учи от тях". За светогледа на Гьоте и този на Шилер истината не съществува само сред науката, но също и сред изкуството. Мнението на Гьоте е това: "Мисля, че науката би могло да се нарече познанието на общото, отвлеченото знание; напротив изкуството би било науката приложена на дело; науката би била разум, а изкуството нейният механизъм, поради което то би могло да бъде наречено също практическа наука. И така в крайна сметка науката би била теоремата, изкуството проблемата".
Гьоте описва взаимодействието на научното познание и на художественото оформяне на познанието: "Явно е, че един човек на изкуството трябва да стане достатъчно велик и решителен, който наред със своя талант е още и един обучен ботаник, който коренно познава влиянието на различните части върху виреенето и растежа на растението, неговото определение и взаимните действия, когато разбира последователното развитие на листата, цветовете, оплождането, плода и на новия зародиш и ги премисля.
Тогава той ще покаже своя вкус не чрез избора от явленията, а ще ни учуди също и чрез едно правилно изложение на свойствата". Така и художественото творчество царува истината, защото според това схващане стилът на изкуството почива на "най-дълбоката основа на познанието, на същността на нещата, доколкото ни е позволено да го познаем във видими и осезаеми форми". Едно последствие на този възглед върху истината и нейното познание е, че се признава на фантазията нейният дял във възникването на знанието и не се счита за единствена познавателна способност само отвлеченият ум. Представите, които Гьоте поставяше на основата на своите наблюдения върху растенията, върху образуването на растенията и на животните, не бяха сиви, отвлечени мисли, а създадени от фантазията сетивно-свръхсетивни образи. Само наблюдението съчетано с фантазията може действително да доведе до същността на нещата, а не анемичната отвлеченост: Това е убеждението на Гьоте.
към текста >>
Който вижда в истината най-висшия
плод
на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина.
Ядката на природата се намира във вътрешността на човека. Светогледът на Гьоте и на Шилер съвсем не иска от истината тя да бъде едно повторение на мировите явления в пред ставата, следователно тази последната да съвпада в буквален смисъл с нещо вън от човека. Това, което се явява в човека, то не съществува като такова, като нещо идейно, като духовно битие в някакъв външен свят; но то е онова, което накрая се явява като връх на всяко ставане /развитие/. Ето защо за този светоглед истината не е нужно да се яви на всички хора в същата форма във всеки отделен човек тя може да носи един индивидуален отпечатък. Който търси истината в съвпадението с нещо външно, за него съществува само една нейна форма и тогава заедно с Кант той ще търси онази "метафизика", която единствена "ще може да се яви като наука".
Който вижда в истината най-висшия плод на всяко съществуване, онова, в което "вселената", ако тя би искала да чувства себе си като достигнала своята цел, би възкликнала и се удивила на върха на своето развитие и същество"/Гьоте в своята статия върху Винкелман/, той може да каже заедно с Гьоте: "Както познавам моето отношение към самия мене и към външния свят, аз наричам това истина.
И така всеки един може да има своята собствена истина, и въпреки това тя е винаги същата". Същността на битието не стои в това, което външният свят ни доставя, а това, което човекът ражда в себе си, без то вече да съществува във външния свят. Ето защо Гьоте се обръща против онези, които искат да проникнат с инструменти и обективни опити в така наречената "вътрешност на природата", защото по самия себе си човекът, доколкото той си служи със своите здрави сетива, е най-големият и най-точният физикален инструмент, който може да съществува и това е именно голямото нещастие на по-новата физика, че нейните последователи са отделили някак си опитите от човека и познават природата само в това, което тази физика може да произведе, тя иска чрез това да го ограничи и докаже". В замяна на това "обаче човекът стои така високо, че това, което иначе не може да бъде изобразено, то се изобразява в него. Какво представлява всъщност една струна и едно механическо деление на същата в сравнение с ухото на музиканта?
към текста >>
85.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
От изследователя на природата никой не иска той да създаде звездното небе, въпреки че той прави своите изследвания върху него; възгледите на Хегел се обявяват за без
плод
ни, защото той, който е размислил върху връзката на природните закони, не е създал същевременно тези природни закони.
Той самият достатъчно ясно е казал: "- Задача на философията е да разбере това, което е; защото това, което е разумно, то е действително, което е действително, то е разумно. Когато философията рисува своите сиви и сиви тонове /еднообразни/, тогава една форма на живота е остаряла; бухълът на Миневра започва да лети едва при настъпване на здрача". А това не значи нищо друго освен, че фактическите познания трябва да са вече налице, когато идва мислителят и ги осветлява от своята гледна точка. Но нека не се изисква от Хегел той да изведе нови природни закони от чистото мислене; защото той съвсем не е искал това. Не, той не е искал нищо друго, освен да хвърли една философска светлина върху сбора от природни закони, които са съществували по негова време.
От изследователя на природата никой не иска той да създаде звездното небе, въпреки че той прави своите изследвания върху него; възгледите на Хегел се обявяват за безплодни, защото той, който е размислил върху връзката на природните закони, не е създал същевременно тези природни закони.
Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност. То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света. Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух.
към текста >>
Гьоте изисква от този, който иска да разбере същността на растителния организъм: "Разглеждай растението в развитие, както постепенно се развива, образува цветове и
плод
".
Природата се е превърнала в нещо друго, за да познае отново себе си като идея и да се примири със себе си... Именно затова духът е преди природата като нейна цел, тя е произлязла от него". Благодарение на това този светоглед можа да постави човека така висок, защото той прави да бъде осъществено в него това, което стои на основата на целия свят като първична сила, като първично същество; което подготвя неговото осъществяване през цялата редица от степени, но го постига едва в човека. Гьоте и Хегел си съвпадат напълно в тази представа. Това, което първият е добил от своето съзерцание на природата и на духа, последният го изказва и ясното, чисто, живо в себесъзнанието мислене. Това, което Гьоте предприемаше с отделни природни процеси, да ги обясни чрез тяхното ставане, чрез тяхното развитие, Хегел го приложи върху целия Космос.
Гьоте изисква от този, който иска да разбере същността на растителния организъм: "Разглеждай растението в развитие, както постепенно се развива, образува цветове и плод".
Хегел иска да разбере всички явления на света в поредицата от степени на тяхното развитие, от най-простото, тъпо действие на инертната материя до себесъзнателния дух нагоре. И в себесъзнателния дух той вижда изявата на първичното същество на света.
към текста >>
86.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
"Пъпката изчезва в разтварянето на цвета, и бихме могли да кажем, че цветът опровергава пъпката; също така
плод
ът обявява цвета като едно погрешно съществуване на растението и
плод
ът застава като негова истина на мястото на цвета.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
"Пъпката изчезва в разтварянето на цвета, и бихме могли да кажем, че цветът опровергава пъпката; също така плодът обявява цвета като едно погрешно съществуване на растението и плодът застава като негова истина на мястото на цвета.
Тези форми не само се различават, но и се изтласкват като непонасящи се едни други. Обаче тяхната тъчаща природа ги прави същевременно моменти на органическото единство, в което те не само не си противоречат, но са също така необходими едното и другото и една тази еднаква необходимост прави живота на цялото". В тези думи на Хегел е изразена една от най-важните характерни черти на неговия начин на мислене. Той вярваше в това, че нещата на действителността носят противоречието в себе си; и че именно в това стои подбудата на тяхното развитие, за тяхното живо движение, че те непрестанно се стремят да преодолеят това противоречие. Цветът никога не би станал плод, ако той би бил без противоречие.
към текста >>
Цветът никога не би станал
плод
, ако той би бил без противоречие.
"Пъпката изчезва в разтварянето на цвета, и бихме могли да кажем, че цветът опровергава пъпката; също така плодът обявява цвета като едно погрешно съществуване на растението и плодът застава като негова истина на мястото на цвета. Тези форми не само се различават, но и се изтласкват като непонасящи се едни други. Обаче тяхната тъчаща природа ги прави същевременно моменти на органическото единство, в което те не само не си противоречат, но са също така необходими едното и другото и една тази еднаква необходимост прави живота на цялото". В тези думи на Хегел е изразена една от най-важните характерни черти на неговия начин на мислене. Той вярваше в това, че нещата на действителността носят противоречието в себе си; и че именно в това стои подбудата на тяхното развитие, за тяхното живо движение, че те непрестанно се стремят да преодолеят това противоречие.
Цветът никога не би станал плод, ако той би бил без противоречие.
Той не би имал тогава никакъв повод, никакъв случай да излезе вън от своето противоречиво съществуване. От една точно противоположна форма на мисленето изходи Йохан Фридрих Хербарт /1776-1841 г./. Хегел е един тънък мислител, но същевременно един жаден за действителност дух. Той би искал да има само мисли, които са приели в себе си богатото, наситено съдържание на света. Ето защо неговите мисли трябва да бъдат също така във вечното течение, в постоянно ставане, в пълно с противоречие движение напред както самата действителност.
към текста >>
Ето защо работата на Хербарт в областта на педагогиката е станала
плод
отворна.
Поради неговия дух склонен към математически необходимото Хербарт е разгледал щастливо онези процеси на човешкия душевен живот, които действително протичат по същия начин при всички хора с известна правилност. Естествено това не ще бъдат по-интимните, по-индивидуални процеси. Оригиналното и особеното във всяка една личност ще бъде пропуснато от един такъв математически ум. Но той ще постигне известно разбиране в това, което е среден израз на духа, и същевременно със своята пресметлива сигурност една власт над развитието на духа. Както механическите закони са тези, които ни правят способни за техниката, така и законите на душевния живот ни правят способни за възпитанието, за техниката и развитието на душата.
Ето защо работата на Хербарт в областта на педагогиката е станала плодотворна.
Той е намерил много привърженици между педагозите. При този светоглед, който предлага един образ на бедни, сиви общи неща, това изглежда на пръв поглед необяснимо. Но то се обяснява с това, че натурите, които най-много се нуждаят от светоглед, имат склонност към такива общи неща, които се подреждат със строга необходимост едни до други по примера на една математическа операция с влизащите в нея членове. Има нещо пленяващо в това, да изживее човек, как едно звено на мисълта се свързва с друго като от само себе си, защото то събужда чувството на сигурност. Те се изграждат някак си от само себе си; човек дава само мислителния материал за целта и оставя по-нататъшното на самостоятелната логическа необходимост.
към текста >>
87.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както
плод
овете в полето и децата в утробата на майката".
ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли. Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото? Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни?
Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката".
* * * Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани. Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ". "Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци".
към текста >>
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал
плод
отворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани.
Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката". * * *
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани.
Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ". "Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци". "Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ.
към текста >>
Тя му изглеждаше без
плод
на, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят.
Фойербах вярваше, че от своето уединение най-добре ще може да обсъди това, което във формата, която е приел действителният живот, не е естествено, а е било внесено в него от човешката илюзия. Очистването на живота от илюзиите, това той считаше за своя задача. За целта трябваше да бъде колкото е възможно по-далече от живота, в който царуват тези илюзии. Той търсеше истинския живот; но във формата, която животът беше приел чрез културата на епохата, той не можеше да намери този истински живот. Колко честно мислеше той за "концентрирането върху тукашния свят", това ни показва едно изказване, което той направи върху мартенската революция.
Тя му изглеждаше безплодна, защото в представите които стояха на нейната основа, продължаваше още да живее старата вяра в отвъдния свят.
"Мартенската революция беше още едно, макар и незаконно дете на християнската вяра. Привържениците на конституцията вярваха, че е достатъчно само Господ да каже: Да бъде свобода! Да бъде право! , и веднага ще има свобода, ще има право; а републиканците вярваха, че е достатъчно само да искат една република, за да я извикат вече в живота; те вярваха следователно в създаването на една република от нищо. Първите пренасяха християнските мирови чудеса, последните християнските делови чудеса в областта на политиката".
към текста >>
Идеята на Волф, за новообразуването внася в образа на природата
плод
отворни импулси; Фойербах използва тези импулси за една духовна наука, която може да съществува само благодарение на това, че съвсем не се занимава с духа.
Той прави от човешката душа един член на природата. Но той може да стори това само защото мислено изхвърля от човешката душа всичко, което му пречи да я признае като член на природата. Фихте, Шелинг, Хегел вземаха човешката душа като това, което тя е; Фойербах прави от нея това, от което той се нуждае за своя образ на света. С него се явява един начин на мислене, който се чувства преодолян от образа на природата. Той не може да се справи с двете части на модерния образ на света, образа на природата и образа на душата; ето защо той минава напълно настрана от единия от тези образи, от образа на душата.
Идеята на Волф, за новообразуването внася в образа на природата плодотворни импулси; Фойербах използва тези импулси за една духовна наука, която може да съществува само благодарение на това, че съвсем не се занимава с духа.
Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание. В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем, мислителя не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение. * * * "Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед.
към текста >>
Времето е така малко узряло, за да бъдат о
плод
ени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст.
Следващите десетилетия не можаха да добият никакво отношение към това изолирано представяне на Аза. Защото тези десетилетия са заети преди всичко с това, да добият образа на природата под влиянието на естественонаучния начин на мислене. След като Щирнер представи едната страна на по-новото съзнание, факта на себесъзнателния Аз, отначало епохата отклонява погледите от този Аз и ги насочва там, където този Аз не може да бъде намерен, към образа на природата. Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия.
Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст.
Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи. Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
88.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина
плод
на нейната работа, но което израства над тази работа.
На него му се струва какво наблюдението показва, че е присъщо на тези философии и на техния исторически признак, да не спират в тяхното търсене направлението към търсенето и че това направление, тази посока трябва да доведе до светогледа, който е скициран в края на книгата. Този светоглед иска да бъде една действителна "Наука на Духа". Който намира това за правилно, на него този светоглед ще се яви като нещо, което дава отговора на въпросите, както съвременната философия поставя, въпреки че тя самата не изисква този отговор. И щом това е правилно, тогава от казаното в заключителната глава пада също светлина и върху историческото положение на новата философия. Авторът на настоящата книга не си представя, че онзи, който може да признае казаното в заключителната глава, трябва да бъде на мнение, че е необходим един светоглед, който да замени философията с нещо, което тази последната не може вече да счита като философия.
Възгледът, който искам да изразя в книгата, е напротив този, че когато философията стигне до там, да разбира действително себе си, трябва да спре със своето духовно превозно средство при едно душевно изживяване, което е наистина плод на нейната работа, но което израства над тази работа.
С това философията запазва своето значение за всеки човек, който трябва да изисква една сигурна духовна основа за резултатите на това душевно изживяване. Който си е създал убеждение за тези резултати чрез естественото чувство за истината, той има право да се чувства върху една сигурна почва даже и когато не посвещава никакво внимание на философското обоснование на тези резултати. Който търси научното оправдание на светогледа, за който се говори в края на настоящата книга, той трябва да поеме пътя чрез философското обоснование. Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение. Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот.
към текста >>
89.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и
плод
а.
От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението? Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли. За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене.
Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода.
Ние можем сега да завършим живота на това растение, като вземем от плода семената и ги използваме например за храна на човека. Но можем също така да поставим семената на растението при подходящи условия, така че те да се развият и дадат едно ново растение. Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта.
към текста >>
Ние можем сега да завършим живота на това растение, като вземем от
плод
а семената и ги използваме например за храна на човека.
Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли. За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене. Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода.
Ние можем сега да завършим живота на това растение, като вземем от плода семената и ги използваме например за храна на човека.
Но можем също така да поставим семената на растението при подходящи условия, така че те да се развият и дадат едно ново растение. Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества.
към текста >>
Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно
плод
отворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие. Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава. Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото.
Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
Нека видим, какво пише Карл Розенкранщ в своя предговор към книгата си "Животът на Хегел" през 1844 година: "Не без болка се разделям аз от работа, ако не би трябвало някога да направим развитието да се прояви в съществуването. Защото не изглежда ли, че ние днешните хора сме само гробари и поставители на паметници на философите, които втората половина на 18-то столетие роди, за да умрат в първата половина на настоящето столетие? Кант започна това умиране на немската философия. Той бе последван от Фихте, Якоби, Золгер, Райнхолд, Краузе, Шлайермахер, В. Ф. Хумболд, Фр.
към текста >>
Един човек, който от 1833 до 1872 година имаше като професор по философия в Берлин едно много влиятелно положение сред германския духовен живот, Тренделенбург, можа да привлече върху себе си големи а
плод
исменти, кога то разсъждаваше върху Хегел: този /философ/ искаше чрез своя метод "да учи другите, без сам да се учи", защото, "въобразявайки си, че притежава божественото понятие, възпрепятства уморителното изследване в неговото сигурно притежание".
Следващото време не е произвело едно такова примиряване. Известна враждебност срещу Хегел обхвана все по-широки кръгове. Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения. Вместо да отдели опита и сетивния свят от отделното по един строг начин и след това да търси примирението на тези области в природата на човека, пантеистът извършва примирението на духа с природата чрез едно безапелационно решение на поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество". Вярно е, че това мнение върху Хегеловия начин на мислене отговаря възможно най-малко на неговия светоглед /виж изложението на този светоглед в главната "Класиците на светогледа"/, обаче по средата на столетието то беше завладяно вече множество духове и спечели все по-широка почва.
Един човек, който от 1833 до 1872 година имаше като професор по философия в Берлин едно много влиятелно положение сред германския духовен живот, Тренделенбург, можа да привлече върху себе си големи аплодисменти, кога то разсъждаваше върху Хегел: този /философ/ искаше чрез своя метод "да учи другите, без сам да се учи", защото, "въобразявайки си, че притежава божественото понятие, възпрепятства уморителното изследване в неговото сигурно притежание".
Напразно Мишеле се стараеше да поправи това със собствените думи на Хегел, като тези: "Развитието на философията се дължи на опита. Емпирическите науки подготвят съдържанието на особеното, за да бъде то прието във философията. От друга страна с това те съдържат необходимостта за самото мислене, да отиде по-нататък към тези конкретни определения". Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К. Х. Планк.
към текста >>
90.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена
плод
отворна за цялото животинско царство.
Фишер, 1899 г./. Който, както Ернст Хекел, копае дълбоко в ямата на фактите и смело се издига с мислите, които се получават за нас от тези факти, към върховете на човешкото познание, той може да намери само в обяснението на природата помиряващата сила "между двата еднакво силни бегачи, размишлението и интуицията, които взаимно се повалят на колене"/Елен Кей, също/. Едновременно с публикуването на своята книга "Мирови загадки", в която тя излага с безрезервна откровеност своя произтичащ от познанието на природата светогледи, /1899 г./, Хекел започна да издава своите брошури "Художествени форми на природата", в които той дава изображения на неизчерпаеми изобилие от чудесни форми, които природата създава в своето лоно и които превъзхождат по красота и разнообразие "всички създадени от човека форми на изкуството". Същият човек, който довежда нашия ум в закономерността на природата, насочва нашата фантазия към красотата на природата. Нуждата великите светогледни въпроси да бъдат доведени в непосредствен допир с отделните научни изследвания доведе Хекел до един от онези факти, за които Гьоте казва, че те означават съдържателни точки, при които природата дава доброволно основните идеи за нейното обяснение и ни ги поднася насреща.
Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство.
При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла. Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека. Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория.
към текста >>
91.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Че всеки научен стремеж трябва да остане без
плод
ен, ако той не се придържа към това, което сетивата казват и към логическия ум, който свързва данните на сетивата: Това е убеждението на Ланге.
/История на материализма, стр. 734 и следв./ Ето защо Ланге предполага един свят отвъд нашия, независимо от това, дали този свят се състои от вещи в себе си или от нещо друго, което няма нищо общо с "вещта в себе си", тъй като също и това понятие, което си съставяме на границата на нашата област принадлежи само на света на нашите представи. Следователно светогледът на Ланге води до мнението, че ние имаме само един свят от представи. Обаче този свят от представи ни заставя да приемем, че зад него съществува нещо; но той се оказва съвсем него ден да се произнесем но някакъв начин върху това нещо. Този е светогледът на абсолютното незнание, на агностицизма.
Че всеки научен стремеж трябва да остане безплоден, ако той не се придържа към това, което сетивата казват и към логическия ум, който свързва данните на сетивата: Това е убеждението на Ланге.
Но че сетивата и умът заедно не ни доставят нищо, освен един резултат на нашия собствен организъм, това му е ясно от неговите разглеждания върху произхода на познанието. Следователно всъщност за него светът е едно творение на сетивата и на ума. Това мнение го довежда до там, да не повдига никакъв въпрос за истинността на идеите. Ланге не познава една истина, която да ни изясни същността на света. Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават.
към текста >>
Животът не се оценява с идеите, а идеите получават стойност при тяхната
плод
отворност за живота.
В истинското познание на монизма е дадена една най-висша духовна стойност, която поради нейната истинност придава на човека също и най-чистия морален и религиозен патос. Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство. Той трябва да мери стойността на живота със същности различни от истината. Идеите нямат стойност, защото са от истината. Те имат стойност, за щото служат на живота в неговите най-висши форми.
Животът не се оценява с идеите, а идеите получават стойност при тяхната плодотворност за живота.
Човекът се стреми не към истински познания, а към пълно ценни мисли. * * * В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А. Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата. За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене.
към текста >>
Той описва развитието, растежа на растението така: "Растението може да расте, да цъфти или да носи
плод
ове, но това са винаги все същите органи, които изпълняват предписанието на природата в множество определения и често под изменени форми.
Обаче едно такова състояние на равновесие не може да трае; върху него ще действат разрушаващо външни сили. Развитието трябва да бъде последвано от процес на залязване, от процес на разлагане; свитото се разширява отново; космическото се превръща отново в хаос. Процесът на развитието може да започне от ново. Следователно Спенсер вижда в мировия процес една ритмична игра на движението. Без съмнение за сравнителната история на развитието на светогледите не е безинтересно наблюдението, че тук Спенсер стига от наблюдението на развитието на мировите явления до една мисъл подобна на тази, която и Гьоте е изказал въз основа на своите идеи върху развитието на живота.
Той описва развитието, растежа на растението така: "Растението може да расте, да цъфти или да носи плодове, но това са винаги все същите органи, които изпълняват предписанието на природата в множество определения и често под изменени форми.
Същият орган, който се е разширил на стеблото като лист и е приел една извънредно разнообразна форма, се свива сега в чашката, разширява се във венчелистчета отново, свива се в половите органи, за да се разшири за последен път като плод". Да си представим тази представа пренесена върху целия миров процес и ще стигнем до Спенсеровото свиване и разпръскване на веществото. * * * Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие. Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма.
към текста >>
Същият орган, който се е разширил на стеблото като лист и е приел една извънредно разнообразна форма, се свива сега в чашката, разширява се във венчелистчета отново, свива се в половите органи, за да се разшири за последен път като
плод
".
Развитието трябва да бъде последвано от процес на залязване, от процес на разлагане; свитото се разширява отново; космическото се превръща отново в хаос. Процесът на развитието може да започне от ново. Следователно Спенсер вижда в мировия процес една ритмична игра на движението. Без съмнение за сравнителната история на развитието на светогледите не е безинтересно наблюдението, че тук Спенсер стига от наблюдението на развитието на мировите явления до една мисъл подобна на тази, която и Гьоте е изказал въз основа на своите идеи върху развитието на живота. Той описва развитието, растежа на растението така: "Растението може да расте, да цъфти или да носи плодове, но това са винаги все същите органи, които изпълняват предписанието на природата в множество определения и често под изменени форми.
Същият орган, който се е разширил на стеблото като лист и е приел една извънредно разнообразна форма, се свива сега в чашката, разширява се във венчелистчета отново, свива се в половите органи, за да се разшири за последен път като плод".
Да си представим тази представа пренесена върху целия миров процес и ще стигнем до Спенсеровото свиване и разпръскване на веществото. * * * Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие. Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма. Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук".
към текста >>
Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното без
плод
ие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма.
Той описва развитието, растежа на растението така: "Растението може да расте, да цъфти или да носи плодове, но това са винаги все същите органи, които изпълняват предписанието на природата в множество определения и често под изменени форми. Същият орган, който се е разширил на стеблото като лист и е приел една извънредно разнообразна форма, се свива сега в чашката, разширява се във венчелистчета отново, свива се в половите органи, за да се разшири за последен път като плод". Да си представим тази представа пренесена върху целия миров процес и ще стигнем до Спенсеровото свиване и разпръскване на веществото. * * * Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие.
Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма.
Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук". И един от най-бележитите философи от втората половина 19-тото столетие, Едуард Хартман, резюмира характера на своя светоглед в мотото, което той поставя начело на своята книга "Философия на несъзнателното": Спекулативни резултати на индуктивно-естествено научни методи". Даже той е на мнение, че трябва да се признае "величието на произведения от Мил напредък", чрез който бе преодолян и победен завинаги всеки опит за дедуктивно философстване". /виж Е.Ф. Хартман: История на метафизиката.
към текста >>
92.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Без съмнение съществува само една гранична област, в която експериментът е
плод
отворен, а именно областта, в която съзнателните процеси ни привеждат отвъд във вече несъзнателните, в задните основи на душевния живот, които водят в материалното.
Наблюдението на душата ни доставя, както и наблюдението въобще, само съставното явление. Едва в експеримента ние събличаме явлението от всички случайни обстоятелства, с които то е свързано в природата. Чрез експеримента ние създаваме изкуствено явлението от условията, които имаме под ръка. Ние променяме тези условия и чрез това променяме по измервателен начин също и явлението. Така винаги и навсякъде експериментът ни насочва към природните закони, защото само в експеримента можем да обгърнем с поглед едновременно причините и резултатите".
Без съмнение съществува само една гранична област, в която експериментът е плодотворен, а именно областта, в която съзнателните процеси ни привеждат отвъд във вече несъзнателните, в задните основи на душевния живот, които водят в материалното.
Истинските психически явления могат да се добият само чрез едно чисто духовно наблюдение. Въпреки това напълно оправдано е изречението на Е. Крепелин, един психофизик, че "новата наука... ще бъде в състояние да утвърди трайно своето самостоятелно място наред с останалите отрасли на естествената наука и особено на физиологията". /Психически трудове, издадени от Е. Крепелин, том І, стр. 4/.
към текста >>
Голямо значение за малката
плод
отворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси.
Хората биха искали истини върху духовния свят, върху съдбата на душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите на естествената наука. Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука. Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот". За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията". Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/.
Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси.
На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време. Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване.
към текста >>
93.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един
плод
отворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването.
Въпреки това душата на Ницше е пълна с живот; силата на този вътрешен живот се стреми навън от това, което може да получи от разглеждането на природата. Разглеждането на природата показва, как животното става човек, и как в чувстването на вътрешната жизнена сила се ражда представата: Животното е носило в себе си човека; не трябва ли човекът да носи в себе си нещо по-висше, свръхчовека? И сега Ницше изживява в душата си изтръгването на свръхчовека от човека; тази душа се опиянява в това, да издигне новата еволюционна идея, която се опира на сетивния свят, в областта, която сетивата не виждат, която се чувства, когато душата изживява в себе си смисъла на развитието. Това, което Ролф си беше извоювал чрез своето разглеждане: "Само добиването на необходимото за живота и на храната не е достатъчно, трябва да се добие също и удобство, ако не даже богатство, сила и влияние. Жаждата, стремежът за непрестанно подобрение на жизненото положение е характерния стремеж на животното и човека"; при Ницше този резултат на разглеждане се превръща във вътрешно изживяване, във величествен химн на познанието.
Познанието, което външният свят дава, познанието, което предава, възпроизвежда външния свят, не е достатъчно; това познание трябва да се завиши в себе си по един плодотворен начин; самонаблюдението е вътрешната беднота; създаването на една нова вътрешност, която да озари всичко, което човекът е вече в себе си, се ражда в душата на Ницше: В човека се ражда несъществуващото още, свръхчовекът, като смисъл на съществуването.
Познанието израства над това, което то е било; то се превръща в творческа сила и създавайки, творейки човекът застава в смисъла на живота. Това, което душата на Ницше чувства, което тя изживява в блаженството на сътворението на "свръхчовека" от човека, то облича при Ницше един лиричен размах в неговия "Заратустра" /1884 г./. Такова едно познание, което чувства себе си да твори, изпитва в Аза на човека повече отколкото това, което може да се изживее в един отделен живот; това, което съществува в този отделен живот, не може да се изчерпи в него. То постоянно ще се връща към нов живот. Така към идеята за свръхчовека при Ницше се прибави натрапливо и онази за "вечното възвръщане" на човешката душа.
към текста >>
И като причина на този натиск ние познаваме
плод
овитостта, носещата сила на този начин на мислене.
Така сигурни биха искали да се чувстват изследователите и по отношение на същността на човешката душа. Предидущите изложения показаха, как придаващи тон мислители стремежът към такава сигурност в изследването доведе до образи на света, които не се съдържа нищо от елементите, от които могат да се добият задоволителни представи върху човешката душа. Те искат да изградят философията по образеца на естествената наука; обаче при това изграждане изгубват смисъла на поставянето на философските въпроси. Задачата, която е поставена на човешката душа от нейните глъбини, се простира далече над онова, което личностите мислители искат да признаят като сигурен начин на изследване според новите начини на мислене. Ако обгърнем с поглед така охарактеризираното положение на новата светогледно развитие, получава се като негова най-изпъкваща характерна черта натискът, който естественонаучният начин на мислене е упражнил върху духовете от неговото разцъфтяване насам.
И като причина на този натиск ние познаваме плодовитостта, носещата сила на този начин на мислене.
За да видим, че това се потвърждава, нека хвърлим поглед върху един мислител на естествената наука като Т. Х. Хъксли /1825-1895 г./. Този мислител не е съгласен с възгледа, че в познанието на естетическата наука може да се вижда нещо, което дава отговор на последните въпроси върху човешката душа. Обаче той вярва, че човешкото изследване трябва да остане в рамките на естественонаучния начин на разглеждане нещата и да си признае, че човекът не разполага с никакво средство, чрез което да добие едно знание върху това, което се намира зад природата. Резултатът на това мнение е: Естествената наука не казва нищо върху най-висшите надежди на познанието на човека; но тя дава чувството, че поставя изследването върху една сигурна почва; следователно всичко друго, което не се намира в нейната област, да го оставим да почива на себе си или да бъде обект на вярата.
към текста >>
29/ обърна още през 1870 година вниманието на това, че начинът на изследване, който се прилага за една такава еволюционна идея, е
плод
отворен.
При това за нея не се касае, щото и връзките, които тя изследва, да бъдат сетивно възприемаеми, а за това, тези връзки да се получат на посоченото поле. Чрез спазването на тези нейни основи новата естествена наука е станала образец за всяка научно познание. И приближавайки се до настоящето време тя е била все повече доведена до една практика на мисленето, която е в смисъла на прагматизма и на философията на "Като че ли". Например дарвинизмът беше заставен първо да установи една линия на развитието на живи те същества от най-несъвършеното до най-съвършеното; при това маймуните. Анатомът Карл Гегенбауер /виж по-горе стр.
29/ обърна още през 1870 година вниманието на това, че начинът на изследване, който се прилага за една такава еволюционна идея, е плодотворен.
Този начин на изследване бе продължен в по-новото време; и оправдани сме да кажем, че този подход на изследването, оставяйки верен на самия себе си, е извел над възгледите, с който той беше свързан отначало. Изследваше се, "Като че" човекът трябва да се търси в напредващата линия на човекоподобните маймуни; и понастоящем се е стигнало почти до там, да се познае, че това не може да бъде и че напротив в миналото трябва да е имало едно същество, което има в човека своя истински потомък, докато човекоподобните маймуни са се отклонили от това същество и са образували един несъвършен вид. Така първоначалната нова еволюционна мисъл беше само един помощник на изследването. Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с мисълта, на едно мислене върху решението на мировата загадка в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност. Природоизследователят чувства, че стои на една по-сигурна почва, когато вижда в мисленето само едно средство, за да се ориентира в света на външните факти.
към текста >>
Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като
плод
на цялото предидущо творчество на живота.
Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека.
Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота.
Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност. Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х.
към текста >>
В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го о
плод
отвори създаденото от Дарвин понятие за развитието.
Тези загуби са това, което представлява останалото животинско царство, а също и растителния свят; това дотолкова, доколкото те означават нещо положително, нещо освободено от случайностите на развитието". /Бергсон, Творческо развитие, германско издание 1912 г., стр. 270/. С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /. И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества.
В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието.
Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост. Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма. Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши. Това, което още се роди, стана животно или растение...."
към текста >>
Той о
плод
ява също и живота на мислите, но не само него.
Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него. Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят. И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят. Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност.
Той оплодява също и живота на мислите, но не само него.
В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят. В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член. Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите. В едно историческо изложение, каквото се стреми да направим тук, няма никакво място за критика на описаните светогледи.
към текста >>
Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш
плод
на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/.
Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и други са такива опити в съвременната философия, които искат да държат сметка за изискванията на природознанието и на разглеждането на душевното изживява не по такъв начин, че наред с естествената наука да може да съществува и една духовна наука. Същата цел преследват с насоката на своите мисли и Херман Коен /роден в 1848 г. виж стр. 50 на настоящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кинкел и техните съмишленици. Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване.
Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/.
Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността. Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание. Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене. Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си. Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност.
към текста >>
94.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Който може да усвои посочените тук гледища, той добива възможността да мисли
плод
отворната действителност свързана с неговия душевен живот в себесъзнателния Аз.
Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Само свързването на двата тези фактора, закономерно включващото се във вселената възприятие, е пълната действителност. Когато разглеждаме чистото възприятие за самото него, ние нямаме никаква действителност, а един несвързан хаос; когато разглеждаме закономерността на възприятията на самите тях, ние имаме работа само с отвлечени понятия. Не отвлеченото понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво нито понятието, нито възприятието на самите тях, а връзката и на двете".
Който може да усвои посочените тук гледища, той добива възможността да мисли плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в себесъзнателния Аз.
Този е възгледът, към който се стреми философското развитие на древната гръцка епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. По този начин човек познава, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си в своята вътрешност и вън от обективния свят, а напротив неговата откъснатост от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно, превъзмогнато благодарение на това, че разберем: Като човеци ние сме добили в течение на развитието, в определено състояние на това развитие една преходна форма на Аза, чрез това, че сме изхвърлили от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили бяха действали непрестанно в съзнанието, тогава ние не бихме стигнали до пълносилното, почиващо в себе си себесъзнание. Ние не бихме искали да изживеем себе си, да се чувствуваме като себе съзнателен Аз. Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможност да възприема света без онази част на действителността, която себесъзнателният Аз заличава на определена степен, а именно на онази степен, която се намира преди неговото познание.
към текста >>
Ботаникът проследява растението, как то пуска корени, развива стебло и листа, образува цветове и
плод
.
Това настоящо физическо тяло е дало на душата възможност да има изживявания във връзка с външния свят, които правят от духовно-душевния човек нещо различно от това, което той е бил, когато е започнал да живее в това физическо тяло; въпреки това, настоящето физическо тяло е вече определено оформено и духовно-душевният човек не може вече да го преобрази съобразно изживяванията, които е имал в него. Така в човека се намира една духовно-душевна същност, която съдържа заложбата за един нов човек. Такива мисли могат да бъдат само бегло засегнати тук. Това, което те съдържат, разкрива перспективата за една духовна наука, която в нейната вътрешна същност е изградена по образеца на естествената наука. Разработващият една такава наука на духа ще постъпи например ботаникът.
Ботаникът проследява растението, как то пуска корени, развива стебло и листа, образува цветове и плод.
В плода той вижда зародиша на един нов растителни живот. И когато вижда да се ражда едно растение, той търси неговия произход в зародиша, който произхожда от едно друго растение. Последователят на духовната наука ще проследи, как един човешки живот, независимо от неговата външна страна, развива също и една вътрешна същност; той ще констатира, че външните изживявания умират подобно на листата и цветовете на растението, но вътре в човека ще проследи духовно-душевната ядка, която крие в себе си заложбата на един нов човешки живот. В човека, който влиза чрез раждането и живота, той ще вижда, как отново идва в сетивния свят онова, което е излязло от него чрез смъртта. Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека в наследственото течение от прадедите, е само вещество, материалът, който душевно-духовния човек изгражда давайки му форма, за да доведе във физическото съществуване това, което се беше образувало като зародиш в един предидущ живот.
към текста >>
В
плод
а той вижда зародиша на един нов растителни живот.
Така в човека се намира една духовно-душевна същност, която съдържа заложбата за един нов човек. Такива мисли могат да бъдат само бегло засегнати тук. Това, което те съдържат, разкрива перспективата за една духовна наука, която в нейната вътрешна същност е изградена по образеца на естествената наука. Разработващият една такава наука на духа ще постъпи например ботаникът. Ботаникът проследява растението, как то пуска корени, развива стебло и листа, образува цветове и плод.
В плода той вижда зародиша на един нов растителни живот.
И когато вижда да се ражда едно растение, той търси неговия произход в зародиша, който произхожда от едно друго растение. Последователят на духовната наука ще проследи, как един човешки живот, независимо от неговата външна страна, развива също и една вътрешна същност; той ще констатира, че външните изживявания умират подобно на листата и цветовете на растението, но вътре в човека ще проследи духовно-душевната ядка, която крие в себе си заложбата на един нов човешки живот. В човека, който влиза чрез раждането и живота, той ще вижда, как отново идва в сетивния свят онова, което е излязло от него чрез смъртта. Той ще се научи да наблюдава, как онова, което е предадено на човека в наследственото течение от прадедите, е само вещество, материалът, който душевно-духовния човек изгражда давайки му форма, за да доведе във физическото съществуване това, което се беше образувало като зародиш в един предидущ живот. От гледището на този светоглед някои неща в науката за душата /психологията/ ще бъдат виждани в една нова светлина.
към текста >>
95.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„Тогава ще Ви кажа, че за моя труд може да се заплаща само с
плод
овете на Земята" „С
плод
овете на Земята ли?
„Сега трябва да събера всички, да ги занеса на брега и там да ги заровя." Блуждаещите Светлини бяха скочили от лодката, а Старецът извика след тях: „А къде остава моето възнаграждение? " „Който не приема злато, нека се труди на вятъра! ", беше техният отговор.
„Тогава ще Ви кажа, че за моя труд може да се заплаща само с плодовете на Земята" „С плодовете на Земята ли?
Та ние не ги познава ме, никога не сме ги опитвали! ", удивиха се те. „И така да е, но аз не мога да Ви пусна сега, без да ми обещаете, че ще ми набавите три зелки, три артишока и три големи глави лук", каза Лодкарят. Блуждаещите Светлини искаха да се измъкнат, шегувайки се, но изведнъж се почувствуваха някак странно приковани към Земята. Това бе най-неприятното усещане, което някога бяха изпитвали.
към текста >>
Всички растения в моята толкова голяма градина не раждат нито цветове, нито дават
плод
ове.
Ах, защо трябваше да върша услуга на Блуждаещите Светлини; да се срещам с Великана и да потапям ръката си в реката? Не бихте ли могли Вие да ми дадете една зелка, един артишок и една глава лук? Трябва да ги занеса на реката и тогава ръката ми ще стане бяла както преди, така че ще мога да я държа дори до Вашата? " „Зелки и лук ще се намерят във всички случаи, но артишок ще търсиш тук напразно.
Всички растения в моята толкова голяма градина не раждат нито цветове, нито дават плодове.
Но всяка суха клонка, която откъсвам и посаждам върху гроба на любимо същество, веднага се раззеленява и израства високо. За съжаление всички тези храсти, тези горички са израснали все по този начин: короните на вечнозелените пинии, обелиските от кипариси, издигащите се като колоси дъбове и букове всички те бяха малки, сухи клонки, а сега се издигат като тъжни паметници, увековечаващи въздействието на моята ръка върху иначе неплодородната почва." Старицата почти не слушаше нейната изповед, само се беше втренчила в своята ръка, която в присъствието на Красивата Лилия ставаше все по-черна и от минута на минута все повече се смаляваше. Тя тъкмо беше решила да вземе кошницата и да продължи пътя си, когато почувствува, че е забравила най-важното. Извади веднага вкамененото куче и го постави върху тревата, недалеч от Красавицата. „Моят мъж", каза тя, „Ви изпраща това за спомен; Вие знаете, че при Вашето докосване този благороден камък ще оживее.
към текста >>
За съжаление всички тези храсти, тези горички са израснали все по този начин: короните на вечнозелените пинии, обелиските от кипариси, издигащите се като колоси дъбове и букове всички те бяха малки, сухи клонки, а сега се издигат като тъжни паметници, увековечаващи въздействието на моята ръка върху иначе не
плод
ородната почва." Старицата почти не слушаше нейната изповед, само се беше втренчила в своята ръка, която в присъствието на Красивата Лилия ставаше все по-черна и от минута на минута все повече се смаляваше.
Трябва да ги занеса на реката и тогава ръката ми ще стане бяла както преди, така че ще мога да я държа дори до Вашата? " „Зелки и лук ще се намерят във всички случаи, но артишок ще търсиш тук напразно. Всички растения в моята толкова голяма градина не раждат нито цветове, нито дават плодове. Но всяка суха клонка, която откъсвам и посаждам върху гроба на любимо същество, веднага се раззеленява и израства високо.
За съжаление всички тези храсти, тези горички са израснали все по този начин: короните на вечнозелените пинии, обелиските от кипариси, издигащите се като колоси дъбове и букове всички те бяха малки, сухи клонки, а сега се издигат като тъжни паметници, увековечаващи въздействието на моята ръка върху иначе неплодородната почва." Старицата почти не слушаше нейната изповед, само се беше втренчила в своята ръка, която в присъствието на Красивата Лилия ставаше все по-черна и от минута на минута все повече се смаляваше.
Тя тъкмо беше решила да вземе кошницата и да продължи пътя си, когато почувствува, че е забравила най-важното. Извади веднага вкамененото куче и го постави върху тревата, недалеч от Красавицата. „Моят мъж", каза тя, „Ви изпраща това за спомен; Вие знаете, че при Вашето докосване този благороден камък ще оживее. Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост, а мисълта, че Вие ще го притежавате, ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му." Красивата Лилия погледна милото животинче с видима радост, но и почуда.
към текста >>
", каза мъжът с лампата; „на нея ти дължиш живота си, а твоите народи моста, свързващ тези съседни брегове, превръщайки ги за пръв път в населени,
плод
ородни земи.
Една голяма и обградена с колони площадка образуваше преддверие, в чийто край се виждаше един дълъг, великолепен мост, който чрез множество дъги свързваше двата бряга на реката; от двете му страни личаха изящни входни арки, създаващи удобство за пътниците, които вече наброяваха хиляди и продължаваха да прииждат и в двете посоки. Широкият коридор по средата беше зает от стада, мулета, ездачи и каруци, които без да си пречат се движеха в двете посоки. И явно всички се удивляваха на това удобство и великолепие, а Новият Цар и неговата съпруга бяха толкова възхитени от неспирното движение и от живота на този огромен народ, колкото и от щастието на взаимната им любов. „Спомняй си за Змията с признателност!
", каза мъжът с лампата; „на нея ти дължиш живота си, а твоите народи моста, свързващ тези съседни брегове, превръщайки ги за пръв път в населени, плодородни земи.
Онези плуващи и блестящи скъпоценни камъни, остатъците от принесеното й в жертва тяло, са основните стълбове на този величествен мост; върху тях се издига той и върху тях ще се крепи занапред." Тъкмо всички се канеха да го попитат за ключа на тази вълшебна тайна, когато пред портите на храма се появиха четири красиви девойки. По арфата, слънчобрана и стола от слонова кост стана ясно, че това са компаньонките на Лилия, но четвъртата, още по-красива от останалите три, беше напълно непозната; шегувайки се сестрински с тях, тя бързо прекоси храма и се за изкачва по сребърните стълби. „Ще ми вярваш ли занапред още повече, скъпа жено? ", каза мъжът с лампата на четвъртата красавица.
към текста >>
96.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Но аз не мога да приема златото; Вие можете да ми заплатите само с
плод
овете на природата.
Лодкарят се съгласява с тях и изпълнява желанието им. Но те се държат толкова странно, толкова неспокойни и нетърпеливи са, че Лодкарят е обзет от страх, да не би да обърнат лодката му. Все пак той успява да ги превози благополучно до отсрещния бряг, но когато стъпват на брега, те решават да се разплатят по един твърде необичаен начин. Те разтърсват телата си и от тях започват да се сипят златни монети: това следва да е възнаграждението за положените усилия. Обаче Лодкарят съвсем не е във възторг от златните монети и казва: Добре, че нищо не падна в реката, защото тогава тя щеше страшно да се разгневи.
Но аз не мога да приема златото; Вие можете да ми заплатите само с плодовете на природата.
И той посочва цената на своя труд: три глави лук, три артишока и три зелки. Следователно те трябва да заплатят с тези продукти на природата. Ние веднага ще видим дълбокото значение на всяка подробност, на всеки отделен факт. По-нататък Лодкарят казва: А сега ме затруднявате и с това, че трябва да пренасям златните монети надолу по реката и да ги заравям в земята. -После той продължава с лодката надолу по реката и скрива златните монети в земните пукнатини.
към текста >>
Тя се чувствува далеч от
плод
отворните сили на живота; нейната градина е пълна с най-различни растения, които само цъфтят, но не дават
плод
; тя е приказно красива, обаче стои далеч от всичко живо.
Най-после и двамата пристигат при Красивата Лилия. Всичко, което заобикаля Красивата Лилия, е във висша степен забележително; ето защо тук ще споменем само няколко характерни подробности. Лилия е образец на съвършена красота; обаче тя притежава странното качество да умъртвява всяко живо същество, което се докосва до нея, и отново да съживява всичко, което вече е минало през смъртта. Старицата и поднася подаръка. Момъкът е дошъл, за да утоли копнежа, който изпитва към Красивата Лилия; обаче ние виждаме, че Красивата Лилия също е измъчвана от своите копнежи.
Тя се чувствува далеч от плодотворните сили на живота; нейната градина е пълна с най-различни растения, които само цъфтят, но не дават плод; тя е приказно красива, обаче стои далеч от всичко живо.
Тогава Старицата изрича една многозначителна фраза. Тя повтаря думите, които прозвучаха от устата на нейния съпруг в под земния храм и сега те дават нови надежди на Лилия. И това беше последният миг, в който тя можеше да се улови за някаква надежда; защото последното живо същество, което я свързваше с живия свят, току що и беше отнето. Тя имаше едно канарче и много се боеше да не го докосне, понеже знаеше, че това веднага би го умъртвило. Но ето че отнякъде беше долетял един ястреб и канарчето, опитвайки се да се спаси от него, хвръкна към Лилия и докосвайки се до нея, мигом намери смъртта си.
към текста >>
По това време е било създадено едно произведение,
плод
от изучаването на Гьотевия светоглед, което изигра огромна роля във възпитанието и култивирането на немския духовен живот: Писмата на Шилер върху естетическото възпитание на човека.
После ние виждаме, че по моста се движат в двете посоки не само пешеходци, но и каруци, конници, стада. От приказката научаваме, че свързвайки се с Красивата Лилия, Момъкът отново получава предишната сила, която му беше отнета чрез докосването до Лилия, и че сега той отново може да се приближи до нея, да я прегърне; сега виждаме, колко блажени и щастливи са те двамата. Колцина са тези, които стига да биха искали да се поставят под въздействието на образите от приказката не биха възкликнали: Да, тук са скрити големи загадки. Нека засега да се докоснем поне малко до тези загадки. Ако подходим исторически и си припомним как през средата на 1795 е възникнало приятелството между Гьоте и Шилер, и как е протекло във времето, лесно ще разберем задачата, която Гьоте си е поставил с въпросната Приказка.
По това време е било създадено едно произведение, плод от изучаването на Гьотевия светоглед, което изигра огромна роля във възпитанието и култивирането на немския духовен живот: Писмата на Шилер върху естетическото възпитание на човека.
Нека само отчасти да посочим какво искаше да постигне Шилер с тези Писма./*16/ Той си задава въпроса, как човекът може да стигне дотам, че, развивайки все повече и повече своите сили, да проникне в тайните на света по един свободен и чисто човешки начин. Под формата на писма, това произведение е изпратено до херцог фон Аугустенбург и там Шилер пише: „Може да се твърди, че всеки индивидуален човек според своите заложби носи в себе си един чист, идеален човек, и намирайки се в пълна хармония с него, той е в състояние да обхване основната задача на своя живот независимо от всички външни промени." И Шилер се опитва да обясни, как е възможно човек да се възвиси до по- висшите степени на съществуването. Две са нещата, които правят човека несвободен и се изпречват пред погледа му, отправен към мировите тайни. От едната страна е властта на чувствения живот, от другата страна е недостатъчното развитие на разума.
към текста >>
Той е толкова продуктивен,
плод
отворен, защото неговите творби съдържат голяма част от вечните истини на света.
Дори и на Шилер да беше трудно да разбере Гьоте, все пак ние трябва да кажем: Това, което Шилер абстрактно изразява в своите Писма, и това, което Гьоте образно описва в своята Приказка, представляват едно и също нещо. Приказката носи в себе си цялата Гьотева психология. Ние виж даме, че в специфичния устрем на своите творчески пориви Гьоте става до такава степен продуктивен, че дори и днес мнозина от нас се ориентират именно по него. Дори и днес ние считаме Гьоте за наш съвременник. Ние го четем така, сякаш е писател от нашето съвремие.
Той е толкова продуктивен, плодотворен, защото неговите творби съдържат голяма част от вечните истини на света.
Той действува в смисъла на онази максима, която сам считаше да общовалидна: „Истинно е само това, което е плодотворно." Или с други думи: човекът трябва да овладее онези истини, които се проявяват по такъв начин, че когато той навлезе в живота, те непрекъснато намират там своето потвърждение и непрекъснато дават своите добри плодове. Гьотевият критерий за истината беше: „Истинно е само това, което е плодотворно! "
към текста >>
„Истинно е само това, което е
плод
отворно."
Ние виж даме, че в специфичния устрем на своите творчески пориви Гьоте става до такава степен продуктивен, че дори и днес мнозина от нас се ориентират именно по него. Дори и днес ние считаме Гьоте за наш съвременник. Ние го четем така, сякаш е писател от нашето съвремие. Той е толкова продуктивен, плодотворен, защото неговите творби съдържат голяма част от вечните истини на света. Той действува в смисъла на онази максима, която сам считаше да общовалидна:
„Истинно е само това, което е плодотворно."
Или с други думи: човекът трябва да овладее онези истини, които се проявяват по такъв начин, че когато той навлезе в живота, те непрекъснато намират там своето потвърждение и непрекъснато дават своите добри плодове. Гьотевият критерий за истината беше: „Истинно е само това, което е плодотворно! " Именно тези лекции, имащи за цел да Ви приближат до Гьоте, следва да ни покажат, че Гьоте сам изпита върху себе си тази максима. И това ще усетят най-вече онези, които се опитат да вникнат в неговия живот.
към текста >>
Или с други думи: човекът трябва да овладее онези истини, които се проявяват по такъв начин, че когато той навлезе в живота, те непрекъснато намират там своето потвърждение и непрекъснато дават своите добри
плод
ове.
Дори и днес ние считаме Гьоте за наш съвременник. Ние го четем така, сякаш е писател от нашето съвремие. Той е толкова продуктивен, плодотворен, защото неговите творби съдържат голяма част от вечните истини на света. Той действува в смисъла на онази максима, която сам считаше да общовалидна: „Истинно е само това, което е плодотворно."
Или с други думи: човекът трябва да овладее онези истини, които се проявяват по такъв начин, че когато той навлезе в живота, те непрекъснато намират там своето потвърждение и непрекъснато дават своите добри плодове.
Гьотевият критерий за истината беше: „Истинно е само това, което е плодотворно! " Именно тези лекции, имащи за цел да Ви приближат до Гьоте, следва да ни покажат, че Гьоте сам изпита върху себе си тази максима. И това ще усетят най-вече онези, които се опитат да вникнат в неговия живот. Те ще усетят, че у Гьоте живее нещо от чистата истина, защото Гьоте е плодотворен, а това, което е плодотворно, е истинно.
към текста >>
Гьотевият критерий за истината беше: „Истинно е само това, което е
плод
отворно!
Ние го четем така, сякаш е писател от нашето съвремие. Той е толкова продуктивен, плодотворен, защото неговите творби съдържат голяма част от вечните истини на света. Той действува в смисъла на онази максима, която сам считаше да общовалидна: „Истинно е само това, което е плодотворно." Или с други думи: човекът трябва да овладее онези истини, които се проявяват по такъв начин, че когато той навлезе в живота, те непрекъснато намират там своето потвърждение и непрекъснато дават своите добри плодове.
Гьотевият критерий за истината беше: „Истинно е само това, което е плодотворно!
" Именно тези лекции, имащи за цел да Ви приближат до Гьоте, следва да ни покажат, че Гьоте сам изпита върху себе си тази максима. И това ще усетят най-вече онези, които се опитат да вникнат в неговия живот. Те ще усетят, че у Гьоте живее нещо от чистата истина, защото Гьоте е плодотворен, а това, което е плодотворно, е истинно.
към текста >>
Те ще усетят, че у Гьоте живее нещо от чистата истина, защото Гьоте е
плод
отворен, а това, което е
плод
отворно, е истинно.
Или с други думи: човекът трябва да овладее онези истини, които се проявяват по такъв начин, че когато той навлезе в живота, те непрекъснато намират там своето потвърждение и непрекъснато дават своите добри плодове. Гьотевият критерий за истината беше: „Истинно е само това, което е плодотворно! " Именно тези лекции, имащи за цел да Ви приближат до Гьоте, следва да ни покажат, че Гьоте сам изпита върху себе си тази максима. И това ще усетят най-вече онези, които се опитат да вникнат в неговия живот.
Те ще усетят, че у Гьоте живее нещо от чистата истина, защото Гьоте е плодотворен, а това, което е плодотворно, е истинно.
към текста >>
97.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Следователно, какво предизвиква същото това злато, което за Блуждаещите Светлини е дотолкова безполезно, че Лодкарят отказва да го приеме и настоява да му се заплати само с
плод
ове, какво предизвиква то в тялото на Зелената Змия?
Напротив, при Гьоте нещата стоят така, че когато се свързва с определена душевна сила, у него бликват потоци от чувства и тъкмо чувствата прерастват в този или онзи образ. Така той създава самия процес на Приказката, който е по-важен дори от нейните персонажи. Ето, сега пред очите ни застават Блуждаещите Светлини и Зелената Змия. Ние виждаме, че Блуждаещите Светлини идват от отсрещния бряг и показват твърде странно поведение. Те лакомо поглъщат златото, дори го облизват от стените на колибата, в която живее Старецът, а после прахоснически го разпиляват наоколо.
Следователно, какво предизвиква същото това злато, което за Блуждаещите Светлини е дотолкова безполезно, че Лодкарят отказва да го приеме и настоява да му се заплати само с плодове, какво предизвиква то в тялото на Зелената Змия?
След като го поглъща, Змията започва да излъчва едно вътрешно сияние! Но също и растенията, както и всички неща около нея, изведнъж започват да светят, след като тя поглъща това, което за Блуждаещите Светлини няма никаква стойност, никакво значение. Обаче на Блуждаещите Светлини е отредена друга роля. Те знаят, че в решителния час Старецът ще се обърне именно към тях, за да отворят вратите на храма, така че цялата процесия да влезе вътре в него. Но същото събитие, което тук се разиграва със Зелената Змия вече под формата на изживяване ние срещаме и в човешката душа, едно изживяване, което няма да ни изненада, ако си припомним онзи разговор между Гьоте и Шилер, за който стана дума завчера.
към текста >>
И така, това което живее в Блуждаещите Светлини стига да бъде преработено по друг начин се проявява в човешката душа като нещо извънредно
плод
отворно.
Това, което имаме в лицето на Блуждаещите Светлини, представлява именно един душевен елемент. В мига, в който поиска да води самостоятелен живот, този душевен елемент се превръща в нещо вредно. Той насърчава абстрактното, критично мислене, в резултат на което хората научават всичко, обаче не могат да развиват идеите си по- нататък, понеже им липсва продуктивната сила. И Гьоте посочва съвсем ясно до каква степен може да бъде ползотворно това, което е изобразено в Блуждаещите Светлини. Защото това, което те имат в себе си, действително може да бъде ползотворно: попадайки в тялото на Змията, златото на Блуждаещите Светлини става причина за това, че всички неща, намиращи се в обкръжението на Змията, започват да светят.
И така, това което живее в Блуждаещите Светлини стига да бъде преработено по друг начин се проявява в човешката душа като нещо извънредно плодотворно.
Ако човекът не се отнася абстрактно към своите понятия, идеи и образи, а ги разглежда като ориентири, като предводители по пътя си към действителния свят около него, тогава той си служи с тази душевна сила по същия начин, по който това прави Зелената Змия. Тогава от студените, абстрактни понятия той извлича не друго, а светлина и мъдрост. И тогава те не го тласкат към вертикалната линия на живота, при която човекът губи всяко отношение, всяка връзка с триизмерния пространствен свят. Блуждаещите Светлини са родственици на Змията, само че те са представители на вертикалната линия. Златните монети падат между скалите, Змията ги поглъща и по този начин тя се изпълва с едно вътрешно сияние; тя започва да свети.
към текста >>
98.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Приказката като
плод
на Гьотевото розенкройцерско посвещение.
За пръв път Рудолф Щайнер нарича Приказката „Гьотевия Апокалипсис" и изтъква, че за да бъде обяснена „Гьотевата теософия", би трябвало да се напише една цяла книга. Този, който „се доближава до езотеричното ядро на Приказката, същевременно стига и до теософския мироглед." („Философия и антропософия", Събр. Съч. 35) 1906/1907
Приказката като плод на Гьотевото розенкройцерско посвещение.
Един съвсем нов аспект, свързан с Приказката, проличава от следните думи, които Рудолф Щайнер пише на своя близък приятел, френския писател Едуард Шуре: „Всъщност Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия представя алхимистичното посвещение в утвърдената от Кристиян Розенкройц форма..." (Събр. Съч. 93) В своя лекционен цикъл „Теософията на розенкройцера" (Събр. Съч. 99) Рудолф Щайнер описва, че Гьоте действително е изживял един вид посвещение, което в случая се изразява в поетично творчество: „...и след като накрая Гьоте ясно осъзна това посвещение, той можа да напише онова художествено произведение, което ние познаваме като Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия.
към текста >>
„Портата на посвещението" също е
плод
на тези мисли."
съчинения, започвайки с „Гьотевото откровение в неговия „Фауст" и в Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия. „Аз бях проникнат от духа на тази Приказка още в началото на 90-те години от миналия век [...] и за пръв път говорих върху нея на 27 Ноември 1891 пред Гьотевото Общество във Виена. Това, което казах тогава, впоследствие се разшири в най-различни посоки. Обаче всичко, което оттогава съм публикувал или съобщавал устно, е само последица от мислите, които развих в хода на споменатата лекция. Моята драма
„Портата на посвещението" също е плод на тези мисли."
(Събр. Съч. 22, стр. 68) Властта Илюзиите Познанието в Гьотевата Приказка и отношението му към британската Душа на Народа германската Душа на Народа руската Душа на Народа (Лекции от 8 и 12 Декември, Дорнах, в Събр. Съч. 186)
към текста >>
99.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
При това не трябва да смятаме, че тази идея е
плод
на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух."
Впрочем понятието „антропософия" срещаме още през 1575, двадесет и една година преди „Рsychologia anthropologica" на Гасман, когато в Базел е публикувано съчинението „De Magia Veterum". Като първа задача на антропософията в 16 век се разглежда одухотворяването на естествените науки и социалния живот. Швейцарският философ и антрополог Игнац Паул Трокслер (1780- 1866), ученик и приятел на Шелинг, вижда в антропософията едно „повишение" на досегашната философия, която се издига до един вид „медитативна философия": „Колко радостно е, че най-новата философия се устремява към всяка една антропософия и, следователно, се проявява както в поезията, така и в историята.
При това не трябва да смятаме, че тази идея е плод на някаква спекулация, както и да смесваме истинската индивидуалност на човека нито със субективния дух или Аза, нито с абсолютния Дух."
През 1882 Роберт Цимерман издава във Виена своя основен труд „Въведение в антропософията", който оказва известно въздействие върху Рудолф Щайнер. Разбира се, по-късно Рудолф Щайнер изпълва това понятие със съвсем друго съдържание. От съчиненията и лекциите на Рудолф Щайнер (Събр. Съч. №1-354) е ясно, че „антропологията" и „антропософията" не се изключват взаимно.
към текста >>
100.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Нека само да се замислим как в определени области на Земята, където бананите са основна храна за населението, важна особеност за съвместния човешки живот се явява онази част от трудовата дейност, която се стреми да пренесе
плод
овете от банановите плантации до определени места, за да се преработят в едни или други хранителни продукти.
Той трябва да бъде поставен в самите основи на социалния живот, както например в основите на възпитанието трябва да залегнат дарбите, които човек има в различните области, неговите физически и духовни качества. Изобщо природните дадености трябва да бъдат вземани под внимание при всеки опит за социализиране, при всеки опит, целящ да предаде стопански облик на съвместния човешки живот. Защото в основата на всеки стокооборот и на всяка трудова дейност, както и на всякакъв вид духовен живот, е заловено като първопричина това, което обвързва човека към определена част от природата. Върху зависимостта между социалния организъм и природните дадености трябва да мислим по същия начин, както при обучението на отделния човек се съобразяваме с неговите дарби. Можем да онагледим това с един прост пример.
Нека само да се замислим как в определени области на Земята, където бананите са основна храна за населението, важна особеност за съвместния човешки живот се явява онази част от трудовата дейност, която се стреми да пренесе плодовете от банановите плантации до определени места, за да се преработят в едни или други хранителни продукти.
Ако сравним човешкия труд, целящ да превърне бананите в храна за човешкото общество с труда, необходим примерно тук в Средна Европа за преработката на даден сорт пшеница, ще се окаже, грубо сметнато, че в първия случаи трудът е триста пъти по-малък. Разбира се, това е един краен случаи. Обаче подобни разлики в необходимия размер на труда относно конкретните природни дадености, съществуват и при различните производствени отрасли, застъпени в социалния организъм на Европа разбира се не в този краен вид, както при бананите и пшеницата. Така стопанският организъм се основава на това, че чрез отношението на човека към природните дадености на неговата стопанска дейност се обуславя и размерът на работната сила, която трябва да се вложи в стопанския процес. Нека например да сравним: В Германия, ако вземем областите със средно плодородие, приблизителният добив от пшеницата е такъв, че при жътвата се възвръща седем-осемкратно това, което е засято при посева; в Чили възвръщаемостта е дванадесет пъти; в Северно Мексико седемнадесет пъти в Перу двадесет пъти.
към текста >>
Нека например да сравним: В Германия, ако вземем областите със средно
плод
ородие, приблизителният добив от пшеницата е такъв, че при жътвата се възвръща седем-осемкратно това, което е засято при посева; в Чили възвръщаемостта е дванадесет пъти; в Северно Мексико седемнадесет пъти в Перу двадесет пъти.
Нека само да се замислим как в определени области на Земята, където бананите са основна храна за населението, важна особеност за съвместния човешки живот се явява онази част от трудовата дейност, която се стреми да пренесе плодовете от банановите плантации до определени места, за да се преработят в едни или други хранителни продукти. Ако сравним човешкия труд, целящ да превърне бананите в храна за човешкото общество с труда, необходим примерно тук в Средна Европа за преработката на даден сорт пшеница, ще се окаже, грубо сметнато, че в първия случаи трудът е триста пъти по-малък. Разбира се, това е един краен случаи. Обаче подобни разлики в необходимия размер на труда относно конкретните природни дадености, съществуват и при различните производствени отрасли, застъпени в социалния организъм на Европа разбира се не в този краен вид, както при бананите и пшеницата. Така стопанският организъм се основава на това, че чрез отношението на човека към природните дадености на неговата стопанска дейност се обуславя и размерът на работната сила, която трябва да се вложи в стопанския процес.
Нека например да сравним: В Германия, ако вземем областите със средно плодородие, приблизителният добив от пшеницата е такъв, че при жътвата се възвръща седем-осемкратно това, което е засято при посева; в Чили възвръщаемостта е дванадесет пъти; в Северно Мексико седемнадесет пъти в Перу двадесет пъти.
(Йенч „Политическа икономия", стр.64). Процесите, свързани с отношението на човека към природата, продължават в онази човешка дейност, която цели превръщането на природните продукти в хранителни стоки; в своята стопанска система здравият социален организъм включва единствено този вид процеси в социалния организъм тази стопанска система отговаря на „главовата система" при човека, която обуславя и неговите индивидуални качества. Обаче, както главовата система е зависима от ритмичната или белодробно-сърдечната система, така и стопанската система е зависима от производителността на човешкия труд. Но както главата не е в състояние сама да породи дихателния ритъм, така и системата на човешкия труд не трябва сама да регулира действуващите сили в стопанския живот. В стопанския живот човек участвува със своите лични интереси.
към текста >>
Не
плод
ородната почва може да стане по-
плод
ородна с помощта на технически средства; от друга страна поради прекаления спад в благосъстоянието се променя качеството и размера на влагания труд.
Лесно е да се види, че при такова ръководство на социалния организъм, икономическото благосъстояние ще се колебае в зависимост от размера на вложения труд, който обаче се определя именно от правното съзнание. В здравия социален организъм е необходима точно такава зависимост на икономическото благосъстояние. Единствено тя може да попречи на похабяването на човека от страна на стопанския живот, както и на това, човекът да не усеща повече своето съществувание като нещо недостойно. Защото всъщност всички сътресения в социалния организъм идват от усещането за едно съществувание, което е под човешкото достойнство. Съществува една възможност, да не се пречи твърде много на икономическото благосъстояние от страна на законодателството и правото, както има възможност и да се подобряват природните дадености.
Неплодородната почва може да стане по-плодородна с помощта на технически средства; от друга страна поради прекаления спад в благосъстоянието се променя качеството и размера на влагания труд.
Обаче тази промяна не следва да се извежда непосредствено от кръговрата на стопанския живот, а от убеждението, което изниква от правовия живот, след като той е постигнал независимост от стопанската система. Към всичко, което стопанският живот и правната система внасят в устройството на социалния живот, се прибавя и нещо, което идва от един трети източник: От индивидуалните способности на отделния човек. Тази област обхваща всичко от най-висшите духовни постижения, до това, което проличава в човешките произведения поради добрата или недостатъчна физическа годност за усилия, полагани за целите на социалния организъм. Всичко, което идва от този източник, трябва да се влива в здравия социален организъм по коренно различен начин от това, което е характерно за размяната на стоки и от това, което възниква в живота на държавата. Не съществува никаква друга възможност да приемем по здрав начин въздействията от споменатия източник, освен да ги поставим в зависимост от свободната възприемчивост на човека и импулсите, които идват от индивидуалните човешки способности.
към текста >>
Хора, които са добили съответните опитности в стопанския живот, ще намерят и прехода към духовния организъм, за да действуват в него продуктивно спрямо онова, което трябва да бъде о
плод
ено от един нов вид познание.
Много често то се определя от едно чувство, което леко им нашепва как да използват своето свободно време и какво да предприемат, за да си набавят малко „образование". С възпламеняваща сила, която оставения сам на себе си духовен живот притежава в социалния организъм, те нямат нищо общо, защото окованият духовен живот, които те познават, изобщо не може да упражнява върху тях такава възпламеняваща сила. Както политическата държава, така и стопанският живот занапред ще получават необходимите им духовни влияния не по друг начин, а от самоуправляващия се духовен организъм. Дори и практическото обучение в областта на стопанския живот ще може да разгърне своята пълна сила едва при свободното си взаимодействие с духовния организъм. Подготвените специалисти ще могат да обогатяват своите икономически познания опирайки се на освободените духовни стойности.
Хора, които са добили съответните опитности в стопанския живот, ще намерят и прехода към духовния организъм, за да действуват в него продуктивно спрямо онова, което трябва да бъде оплодено от един нов вид познание.
В сферата на политическата държава необходимите и здрави възгледи ще се изграждат чрез свободните импулси, идващи от самостоятелния духовен живот. Работникът, ангажиран в ръчния труд, ще съумее да постигне удовлетворяващо го усещане за мястото на неговата работа в социалния организъм тъкмо чрез влиянията на такъв духовен живот. Той ще стигне до убеждението, че без целесъобразно ръководство на ръчния труд, социалният организъм не може да го включи и носи в себе си. Той ще се пробуди за чувството за съпринадлежността между своя труд и организиращите сили, които идват от развитието на индивидуалните човешки способности. В областта на политическата държава той ще изработи онези правни норми, които ще му гарантират съответния дял от прихода, реализиран чрез изработените от него стоки; а спрямо полагащите му се духовни блага, той по свободен начин ще си позволи онова участие, което способства тяхното възникване.
към текста >>
И само тогава те трите ще стигнат до смислено и
плод
отворно взаимодействие.
В системата на гражданското право, където имаме работа с чисто човешките отношения между една личност и друга, трябва да градим върху идеята за равенството. А в духовната област, която е не по-малко самостоятелна в рамките на социалния организъм, трябва да осъществяваме импулса на свободата. Само ако бъдат разгледани по този начин, трите идеала показват своята реална стойност. Те не могат да бъдат реализирани в един хаотичен социален живот, а само в троичния здрав социален организъм. Идеалите за свобода, равенство и братство могат да бъдат съвместно осъществени не в една абстрактно-централизирана социална общност; всяка от трите съставни части на социалния организъм следва да черпи силите си от съответния импулс.
И само тогава те трите ще стигнат до смислено и плодотворно взаимодействие.
Хората, които в края на 18 век издигнаха трите идеи за свобода, равенство и братство както и техните по-късни последователи смътно усещаха еволюционните импулси на новото човечество. Но наред с това те не успяха да преодолеят своя респект пред единната държава. От гледна точка на държавата техните идеи съдържат нещо противоречиво. Все пак те застанаха зад тези противоречия и ги подкрепиха, защото в несъзнаваните дълбини на техния душевен живот се надигаше порива за троичното разчленяване на социалния организъм, а едва в него троичността на техните идеи можеше да се осъществи в достоен и завършен вид. Еволюционните сили на новото човечество напират към троичното разчленение, за да го трансформират в социално-съзнателен волев акт: това показват красноречивите социални факти на нашето съвремие.
към текста >>
НАГОРЕ