Търсене в текстове за 'Мисълта'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

СТРАНИЦИ:
1 , 2 ,

Намерени са 1501 резултата от 519 текста в 2 страници с която и да е от думите за : 'Мисълта'.
На страница 1: 1000 резултата в 323 текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.

1. 00. УВОД GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Величието на мисълта, която след това Гьоте се опитва да разпростре и върху животинския свят, минава някому през ума само тогава, когато той се опитва да я оживи в своя дух, когато се залови да я размисли.
Важното в метаморфозата на растението не се състои например в откриването на отделните факти, че лист, чашка, корона и т.н. са тъждествени органи, а във величественото мисловно построение на едно живо цяло на действащи едни през други формиращи закони, което произтича от това и което построение определя от себе отделните степени на развитието. Величието на мисълта, която след това Гьоте се опитва да разпростре и върху животинския свят, минава някому през ума само тогава, когато той се опитва да я оживи в своя дух, когато се залови да я размисли. Тогава той забелязва, че преведената в идеята природа на растението е самата тази, която живее в нашия дух също така, както в обекта; той забелязва също, че оживява един организъм и до най-малките части, когато си го представи в себе си не като мъртъв, завършен предмет, а като нещо развиващо се, ставащо, намиращо се в постоянно безпокойство.
към текста >>

2. 02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар.
Нека сравним с горното това, което Гьоте е написал в 1807 година като увод към своето учение на метаморфозите: "Но когато разгледаме всички форми, особено органичните, ние откриваме, че никъде не се явява нещо постоянно, никъде нещо почиващо, нещо завършено, а напротив всичко се колебае в постоянно движение”. Не това колебаещо се той противопоставя там идеята или "нещо, което се съдържа само за миг в опитността” като нещо постоянно. От горецитираното място от "Сатирос" ясно може да се види, че основата на мисълта за метаморфозите, морфологическата мисъл се е родила у Гьоте още преди неговото идване във Ваймар.
към текста >>

Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”.
Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество. По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”. Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”. Писмо до Кнебел от 2 април 1785 г./.
към текста >>

Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте.
Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте. В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”. На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”. На 18 февруари 1787 година *(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”. На 25 март той моли да кажат на Хердер, че вече е готов с прарастението.
към текста >>

В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”.
Мисълта за прарастението (първичното растение) се оформя все по-определено, все по-ясно в духа на Гьоте. В Ботаническата градина в Падова* (* Пътуване в Италия 27.09.1786 г.), където той се движи между една чужда нему растителност, в него “Все повече оживява мисълта, че вероятно човек може да развие всички форми на растенията от една форма”. На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”. На 18 февруари 1787 година *(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”. На 25 март той моли да кажат на Хердер, че вече е готов с прарастението. На 17 април * (*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Палермо и записва за прарастението думите: “Такова трябва все пак да съществува: по какво иначе бих познал аз, че тази или онази форма е едно растение, ако всички не биха били образувани по същия образец”.
към текста >>

Той има предвид комплекса от законите на формирането, който организира растението, прави от него това, което то е, и чрез което при определен обект на природата ние стигаме до мисълта: това е едно растение това е прарастението.
На 17 ноември 1786 година той пише на Кнебел: “Моите скромни познания по ботаника ме радват твърде много в тази страна, където съществува една по-радостна, по-непрекъсната вегетация. Аз вече направих усърдни, простиращи се в областта на общото наблюдения, които после ще ти бъдат и на тебе приятни”. На 18 февруари 1787 година *(*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Рим, че е на път “Да открие нови, прекрасни отношения, как природата, това чудо на чудесата, което изглежда като нещо друго, развива такова разнообразие от нещо просто”. На 25 март той моли да кажат на Хердер, че вече е готов с прарастението. На 17 април * (*Пътуване в Италия, 27.09.1786 г./ той пише в Палермо и записва за прарастението думите: “Такова трябва все пак да съществува: по какво иначе бих познал аз, че тази или онази форма е едно растение, ако всички не биха били образувани по същия образец”. Той има предвид комплекса от законите на формирането, който организира растението, прави от него това, което то е, и чрез което при определен обект на природата ние стигаме до мисълта: това е едно растение това е прарастението.
към текста >>

Като такова то е нещо идейно, което може да бъде задържано само в мисълта; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр.
Като такова то е нещо идейно, което може да бъде задържано само в мисълта; обаче то добива форма, добива определена форма, цвят, брой на своите органи и пр. Тази външна форма не е нещо сковано с онзи комплекс от формиращи закони, произхождат по необходимост от него. Когато сме схванали тези формиращи закони, този първообраз на растението, ние сме задържали в идеята това, което природата поставя някакси на основата на всеки отделен растителен индивид и от който последствие същия и правим той да се роди от него.
към текста >>

На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад.
В растението тази обусловеност на всяка отделна част от цялото се явява дотолкова, доколкото всички органи са устроени от една основна форма. На 17 май 1787 година Гьоте пише тази мисъл на Хердер с думите: “На мене ми просветна мисълта че в онзи орган на растението, който обикновено наричаме лист, се крие истински протей, който може да се скрие и изяви във всички форми напред и назад. Растението е винаги само лист, така неразделно свързан с бъдещето семе, че не може да си представим единия без другото”. Докато при животното онзи по-висш принцип, който владее всяка отделна част, застава пред нас конкретно като онова нещо, което движи органите, употребява ги съобразно своите нужди и т.н., растението е още лишено от един такъв действителен жизнен принцип; при него този принцип се проявява само в по-неопределен начин, че всички органи са изградени според същия формиращ принцип, че даже във всички части се съдържа потенциално цялото растение и чрез благоприятни обстоятелства може да бъде произведено от тях. На Гьоте това му стана особено ясно, когато при една разходка в Рим съветникът Райфенщайн вървейки заедно с него и откъсвайки тук и там по някоя клонка, твърдеше, че посадена в почвата тя може да израсне и да се развие в цяло растение. Следователно растението е едно същество, което в редуващите се периоди от време развива определени органи, които всички помежду си както и всеки един с цялото са изградени според една и съща идея. Всяко едно растение е едно хармонично цяло от растения*/*В какъв смисъл тези отделни части се отнасят към цялото, това ще имаме случай да покажем на различни места.
към текста >>

Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването.
Когато разглеждаме учението за метаморфозите на Гьоте, както го имаме от 1790 година, ние намираме в него, че това понятие у Гьоте е понятието за сменяващото се разширение и свиване. В семето формата на растението е най-много свита /концентрирана/. По-нататък с листата следва първото разгръщане, разширение на формиращите сили. Това, което в семето е концентрирано в една точка, в листата то се явява разгърнато в пространството. В чашката силите отново се свиват в една осова точка; короната се произвежда от следващото разширение /тук под корона трябва да се разбират венчелисчетата на цвета); тичинките и близалцето се раждат от следващото свиване; плодът чрез последното /трето/ разширение, след което цялата сила на живота на растението /ентелехичният принцип/ се скрива отново в най-високо свитото състояние на семето. Ние можем да проследим приблизително всички подробности на мисълта за метаморфозата до последното превръщане в излязлата в 1790 година статия; но това не може да сторим така лесно с понятието за разширението и свиването. Обаче не ще сгрешим, ако допуснем, че тази кореняща се дълбоко в духа на Гьоте мисъл е била свързана още в Италия с понятието за образуването на растението. Тъй като съдържанието на тази мисъл е обусловеното от формиращите сили по-голямо или по-малко разгръщане в пространството.
към текста >>

3. 03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ . GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

У него все повече оживява мисълта, върху която по-горе обърнахме внимание, че една основна форма владее както устройството на човека така и това на животното, само че при човека тя се издига до такова съвършенство, че е в състояние да бъде носител на една свободна духовна същност.
Схващайки човека в първите два реда на този куплет според неговите духовни качества, Гьоте казва, че единствено това го отличава от всички други същества на света. Това "единствено" ни показва съвсем ясно, че Гьоте е схващал човека по неговото физическо устройство в пълна съгласуваност с останалата природа. У него все повече оживява мисълта, върху която по-горе обърнахме внимание, че една основна форма владее както устройството на човека така и това на животното, само че при човека тя се издига до такова съвършенство, че е в състояние да бъде носител на една свободна духовна същност. По неговите сетивни качества и човекът се проявява така, както е казано по-нататък в спомената ода:
към текста >>

Сега у Гьоте все повече оживяваше мисълта, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата.
Сега у Гьоте все повече оживяваше мисълта, да разработи едно по-голямо съчинение върху природата. Така през ноември 1784 година той пише на Кнебел, когато му изпраща студията върху своето откритие: “Аз се въздържах да отбележа още сега резултата, на което и Хердер сочи в своите идеи, че именно разликата между човека и животното не може да се намери в отделните подробности”.
към текста >>

До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа.
Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
към текста >>

И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
Гьоте искаше сега да разработи явно последователно тази мисъл и се е занимавал много с нея през следващите години. На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”.
към текста >>

Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.
Тук несъмнено Гьотевото откритие е изразено напълно и изрично, но не като нещо изисквано от последователното развитие на типа, а като израз на един непосредствено натъкващ се в очите факт. Когато човек се придържа само към този последния факт, тогава само от щастливия случай зависи, дали ще намери такива екземпляри, при които може точно да види нещата. Обаче когато нещата се схващат по идейния начин на Гьоте, тогава тези отделни случаи служат само за потвърждение на мисълта, само за това, да демонстрират открито това, което иначе природата държи скрито; обаче идеята може да бъде проследена при който и да е екземпляр, всеки един показва един особен случай на тази идея.
към текста >>

През време когато мисълта за прарастението се оформява в неговия дух, той се домогва и до понятия относно формата на човека.
Неговите велики идеи го придружават и в Италия. През време когато мисълта за прарастението се оформява в неговия дух, той се домогва и до понятия относно формата на човека. На 20 януари 1787 година Гьоте пише в Рим: "Аз съм приблизително подготвен по анатомия и добих не без усилия познания и върху човешкото тяло, до определена степен. Тук вниманието на човека е постоянно завладяно чрез наблюдение на статуите, обаче по един по-висш начин. При нашата медицинско-хирургическа анатомия се касае само за това, да познаем честта, и за целта служи също и един нищожен мускул. Обаче в Рим частите не означават нищо, ако същевременно те не представляват благородната красива форма.
към текста >>

4. 04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки.
Общението с множество естествоизпитатели, негови приятели, както и радостта върху това, че беше намерил признание и подражание при много сродни нему духове, доведоха в 1807 година Гьоте до мисълта, да издаде задържаните дотогава фрагменти на неговите изследвания върху естествените науки. Той постепенно се отказа от намерението да напише един по-голям труд върху естествените науки. Обаче в 1807 година все още не се стига до издаването на неговите отделни студии. Интересът към учението за цветовете изтласка отново на заден план Морфологията за известно време. Първата тетрадка от тази морфология излезе едва в 1817 година.
към текста >>

5. 06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде.
Нека помислим само за майката: как процъфтяването на нейните деца и доставя увеличена радост, когато някога е постигнала това с грижи, страдания и усилия. Всеки по-добре мислещ човек би трябвало да отхвърли едно щастие, което би му предложила някаква външна сила, защото той не може да чувства като щастие това, което му се дава като незаслужен подарък. Ако някакъв творец би се заловил да създаде човека с мисълта, заедно със своя образ подобие да му даде като наследство и щастието, той би направил по-добре да не го създаде.
към текста >>

6. 07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, за което трябваше да се грижи аз, ме наведе на мисълта: Да оживя изучаването на подробностите на тези съчинения чрез излагането на величествения свят на идеите, който стои на тяхната основа.
Издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, за което трябваше да се грижи аз, ме наведе на мисълта: Да оживя изучаването на подробностите на тези съчинения чрез излагането на величествения свят на идеите, който стои на тяхната основа. Моето убеждение е, че всяко отделно твърдение на Гьоте получава един съвършено нов и именно правилен смисъл, когато към него пристъпим с пълно разбиране за неговия дълбок и всеобхватен светоглед. Без съмнение не може да се отрече: Някои постановки на Гьоте в есественонаучно отношение се явяват напълно без значение, когато ги разглеждаме от гледна точка на напредналата междувременно наука. Но това не се разглежда по-нататък.
към текста >>

7. 09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма.
Ето защо ние се чувстваме срещу една чужда същност, която не сме произвели, при произвеждането на която не сме присъствали. Ние стоим пред нещо станало. Обаче ние можем да схванем само това, за което знаем, както е станало, как е възникнало; когато знаем, къде се намират нишките, за които е свързано това, което се явява пред нас. Различно е положението при нашето мислене. Един мисловен образ не застава срещу мене, без аз самият да съм съдействувал за неговото възникване; той се явява в полето на моето възприятие само така, че аз изнасям нагоре от тъмната пропаст на невъзприемаемостта. Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма. Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него. А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта.
към текста >>

Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта.
Мисълта се явява в мене не като завършен образ, както сетивното възприятие, а аз имам съзнание, че когато я задържам в една завършена форма, аз самият съм я довел до тази форма. Това, което стои пред мене, ми се явява не като нещо първично, а като нещо последно, като завършек на един процес, който е така сраснат с мене, че аз винаги съм стоял сред него. А това е именно, което трябва да изисквам при една вещ, която се явява в хоризонта на моето възприемане, за да я разбера. За мене не трябва да остане нищо тъмно; нищо не трябва да се яви като завършено; аз самият трябва да го проследя до онази степен, където то е станало нещо завършено. Именно поради това непосредствената форма на действителността, която обикновено наричаме опитност /или опит/ ни тласка към едно научно обработване. Когато поставяме в течение нашето мислене, ние отиваме назад към останалите отначало скрити за нас условия на даденото; ние се издигаме активно от произведеното към произвежданото, стигаме дотам, сетивното възприятие да стане за нас също така прозрачно както и мисълта. По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем.
към текста >>

Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл.
По този начин нашата потребност от познание е задоволена. Ние можем да приключим научно с една вещ само тогава, когато сме проникнали напълно /без остатък/ непосредствено възприетото с мисленето. Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ. Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея. В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята. Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея.
към текста >>

Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта.
Ние фактически никога не стоим срещу лишения от всякакво идейно съдържание сетивен свят. Най-много през първата детска възраст, когато не съществува още никаква следа от мислене, ние се приближаваме до чистото сетивно схващане. В обикновения живот ние имаме работа с една опитност, която е наполовина пропита от мисленето, която се явява вече повече или по-малко повдигната от тъмнината на възприятието към светлата яснота на духовното схващане. Науките работят върху това, да преодолеят тази тъмнина и да не оставят в опитността нищо, което не би било пропито от мисълта. А каква задача е изпълнила теорията на познанието спрямо другите науки? Тя ни даде осветление върху целта и задачата на всяка наука. Тя ни показа, какво значение има съдържанието на отделните науки. Нашата теория на познанието е науката за определението на всички други науки. Тя ни даде осветление върху това, че добитото в отделните науки е обективна основа на мировото съществуване.
към текста >>

8. 10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на идеите.
Не, те са едно и също нещо; и това, което ми се явява в особеното, в отделното нещо, не е нищо друго освен понятието. Причината, поради която аз виждам онзи образ като нещо отделно, като една отделна част от останалата действителност, е именно тази, че още не го познавам според неговата същност, че той не ми се явява още като това, което той е. От това се получава средство за по-нататъшното охарактеризиране на нашия научен метод. Всеки отделен образ на действителността представлява в мисловната система едно определено съдържание. Той е обоснован в целостта на света на идеите и може да бъде разбран само във връзка с него. Така по необходимост всяка вещ трябва да ни застави да извършим една двойна работа: Първо трябва да бъде определена мисълта в нейните строги очертания, която отговаря на тази вещ, и след това да бъдат определени всички нишки, които водят от тази мисъл до общия свят на идеите. Яснота в отделното и дълбочина в цялото са двете най-важни изисквания на действителността. Първата е работа на ума, последната е работа на разума. Умът създава мислителните образи на отделните вещи на действителността. Той отговаря на неговата задача толкова повече, колкото по-точно разграничава същите, колкото по-строги очертания тегли. Разумът имат след това задачата да подреди тези образи в хармонията на общия свят на идеите.
към текста >>

9. 10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание.
Само затова, защото работещия в мене идеен свят ме заставя да обясня заобикалящия ме свят от него /от идейния свят/, аз изисквам една такова обяснение. За едно същество, в което не възникват никакви идеи, не съществува стремежът нещата да бъдат обяснени по-нататък; то е задоволено напълно от сетивното явление. Изискването за обяснение на света произхожда от потребността на мисленето да обедини, да слее постижимото от него /от мисленето/ съдържание с действителността на явлението в едно, да проникне с понятия всичко; това, което виждаме, чуваме и т.н., нашето мислене иска да го превърне в нещо което ние разбираме. Който прецени тези изречения в тяхното истинско значение, за него е невъзможно той да бъде един последовател на охарактеризирания по-горе реализъм. Да искаме да обясним света чрез нещо реално, което не е идея, е едно такова противоречие, че ние съвсем не разбираме, как е въобще възможно то да спечели привърженици. Да обясним възприеманата за нас действителност чрез нещо което не се изявява вътре в мисленето, което даже трябва да бъде принципно различно от мисълта, за това ние нито можем да чувстваме нужда, нито пък е възможно такова едно начинание. Първо: Откъде да чувстваме ние нуждата да обясним света чрез нещо, което никъде не ни се натрапва, което се скрива от нас? И ако допуснем, че то застава срещу нас, тогава отново възниква въпросът: В каква форма и къде? В мисленето то все пак не може да бъде. А даже и във външното или вътрешното възприятие? Тогава какъв смисъл ще има да обясняваме сетивния свят чрез нещо, което качествено му е равностойно?
към текста >>

10. 10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни.
Оптимизмът приема, че светът е съвършен, че той трябва да бъде за човека източник на най-висше задоволство. Но ако такъв трябва да бъде случаят, тогава би трябвало първо човек да развие в себе си онези потребности, чрез които той добива това задоволство. Той трябва да добие от предметите това, което желае. Песимизмът вярва, че устройството на света е такова, че той винаги оставя хората незадоволени, че те никога не могат да бъдат щастливи. Какво жалко създание би бил човекът, ако природата би му предлага задоволяване отвън! Всяко оплакване от едно съществуване, което не ни задоволява, всяко оплакване от този суров свят трябва да изчезне пред мисълта, че някаква сила на света не би искала да ни задоволи, ако ние самите не предадем онази вълшебна сила, чрез която тя ни издига, радва ни. Ние трябва да намерим задоволство от това, в което сме превърнали нещата, от нашите собствени творения. Само това е достойно за свободни същества.
към текста >>

11. 11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа.
Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота. Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?! Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно. Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено.
към текста >>

Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни.
Основният характер на светогледа на Шопенхауер е еднообразието, този на Хартман единността. Шопенхауер поставя на основата на света един еднообразен, без съдържание стремеж. Хартман поставя богатото съдържание на идеята. Шопенхауер поставя на основата абстрактното единство, при Хартман ние намираме конкретната идея като принцип, при която единството по-добре казано единността е само едно свойство. Шопенхауер никога не би искал да създаде, както Хартман, една философия на историята, една наука на религията. Когато Хартман казва: "Разумът е логическият формален принцип на неразривно свързаната с волята идея и регулира и определя като такъв съдържанието на мировия процес без остатък", това предположение му дава възможност да търси във всяко явление, което срещаме в природата и историята, логическата ядка, която наистина сетивата не могат да обхванат, обаче мисълта може това, и по този начин да го обясни. Който не прави това предположение, той никога не може да оправдае, защо въобще трябва да търси нещо върху света чрез размишление посредством идеите.
към текста >>

12. 16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата.
Защото аз самият мога да си направя всички тези възражения и поради това зная колко малко са обоснованите. Да мисли човек "научно" в смисъла на модерното природоучение не е особено трудно. Ние не преди отдавна изживяхме един забележителен случай. Едуард Фон Хартман издаде своята книга "Философия на Несъзнателното". Днес на самия остроумен автор на тази книга ни най-малко не би му хрумнало да отрича нейните несъвършенства. Обаче насоката на мисълта, пред която се намираме тук, е една проникваща, отиваща до основата на нещата. Ето защо книгата завладя силно всички духове, които чувстват нужда от по-дълбоко познание. Обаче тя кръстоса пътищата на учените естественици, които напипват само повърхността на нещата. Всички тези учени се надигнаха срещу нея. След като различните нападки от тяхна страна останаха почти без ефект, излезе едно съчинение от един анонимен автор: "Несъзнателното от гледна точка на физиологията и на теорията на произхода" /1872 г./, която изложи с цялата критична острота, която бихме могли да си представим, всичко против новооснованата философия, което може да се каже против нея от гледна точка на модерната естествена наука. Тази книга предизвика голяма сензация.
към текста >>

13. 17_г. ЧЕТВЪРТО GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Който иска да мисли материя, той трябва да я прибави с мисълта към опита.
Как някой, който обича ясното мислене, може да свърже един смисъл с понятието за материята, без да излезе вън от пределите на света на опита? В света на опита има тела с определена величина и положение, съществуват явления на светлина, на цветове, топлина, на електричество, на живот и т.н. Опитът не ни казва нищо върху това, че величината, топлината, цветът и т.н. са свързани с някаква материя. Материята не може да бъде намерена никъде сред света на опита /на опитността/. Който иска да мисли материя, той трябва да я прибави с мисълта към опита.
към текста >>

14. 18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА' GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта.
Във философа проблясва една мисъл, една идея, когато той стои срещу един природен процес. В художника се ражда един образ на този процес, който показва този процес по-съвършен, отколкото може да бъде наблюдаван във външния свят. Философът и художникът развиват по-нататък наблюдението по различен начин, по различни пътища. Художникът няма нужда да познава двигателните сили на природата във формата, в която те се откриват на философа. Когато той възприема една вещ или един процес, в неговия дух се ражда непосредствено един образ, в който законите на природата са изразени по-съвършено отколкото в съответната вещ или в съответния процес навъншния свят. Не е нужно тези закони да се явят в неговия дух във формата на мисълта. Въпреки това познание и изкуство са вътрешно сродни. Те показват заложбите на природата, които в чисто външната природа не стигат до пълно развитие.
към текста >>

Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта.
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност. Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството. Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство?
към текста >>

Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината.
Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината. Човекът не може да желае никакво друго познание освен едно такова, което той сам произвежда. Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с мисълта това, което възприема. Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата. Тези два езика произхождат от същата първична същност и човекът е призван да произведе тяхното взаимно разбиране. Ето в какво се състои това, което наричаме познание.
към текста >>

Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с мисълта това, което възприема.
Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината. Човекът не може да желае никакво друго познание освен едно такова, което той сам произвежда. Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с мисълта това, което възприема. Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата. Тези два езика произхождат от същата първична същност и човекът е призван да произведе тяхното взаимно разбиране. Ето в какво се състои това, което наричаме познание. А това и нищо друго не търси този, който разбира потребностите на човешката природа. Който не стига до това разбиране, на него нещата навъншния свят му остават чужди.
към текста >>

15. 19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.* GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки

Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание.
към текста >>

По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по горехарактеризирания път. Развитието на философските светогледи през гръцката епоха е довело до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. По-късно напредъкът на това развитие се състоеше в това, чрез изживяването на мисълта да насочи и доведе философското разглеждане до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себе съзнателния Аз към такива изживявания, които, бидейки преработени от човешката душа, поставят същевременно душата в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, която въпреки това съдържа свръхсетивната същина на всички растения, така че изхождайки от нея човек да измисли всички растения, които е възможно да живеят, с такъв един духовен подход Гьоте стои на посочената тук почва. След това Хегел виждаше в мислителното изживяване на самата човешка душа "пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите наистина е било елементът, чрез който себесъзнателния Аз трябваше да бъде поставен на собствената си основа, че трябва да се премине над изживяването на мислите към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото също и Хегеловото изживяване на мислите протича още в областта на това обикновено съзнание.
към текста >>

Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
От значение ще бъде, да държим настрана от тази Духовна наука вярването, че уж нейните познания са заети от някаква по-стара религиозна форма. Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения. И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят. Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
към текста >>

Мисълта се оказа възпитател на душата.
Човек лесно може да бъде съблазнен да вярва това, понеже например възгледът на повтарящите се земни съществувания на човека са съставна част на определени вяроизповедания. За модерния духовен изследовател не може да съществува едно такова заемане от подобни вероизповедания. Той намира, че постигането на едно съзнание проникващо в духовния свят може да бъде един факт за една душа, която се отдава на определени описаните упражнения. И той познава като един резултат на това съзнание, че душата продължава по охарактеризирания начин в духовния свят. Разглеждайки историята на философията от времето, когато в Гърция проблясва мисълта, за него се разкрива пътят да стигне и философски до убеждението, че ние намираме истинската същина на душата тогава, когато разглеждаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се оказа възпитател на душата. Тя доведе душата до там, да бъде напълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя кали нейните сили, благодарение на което душата стана способна така да се вглъбява в себе си, че заставайки на своите първични основи, да стои едновременно в най-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не се предприема опит да се стигне зад сетивния свят със средствата на обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизиране/. Признава се, че за това обикновеното съзнание свръхсетивният свят трябва да бъде забулен и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез своето собствено преобразование, ако иска да добие едно съзнание за него.
към текста >>

Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне.
Не може да се отрече, че в течение на развитието на възгледа за света се явяват повторно гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането на напредъка на философските стремежи. Но в предидущите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне. В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него. Без него тя е стигнала дотам, да мисли духовното изследване в направления, които, следвани по естествен начин, се вливат в признанието на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи. И ние показахме как проследяването на тези направления чрез живеещата в самите тях душа довежда до признанието на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>

16. 03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА GA_2 Светогледа Гьоте

Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане.
Искаме да се изразим по-точно: Има хора, чийто ум е способен предимно да мисли чисто механически, зависимости и действия; те си представят цялата вселена като един механизъм. Други пък имат стремеж да възприемат навсякъде тайнствения, мистичния елемент на външния свят; те стават последователи на мистицизма. Всяка една грешка се ражда от това, че един такъв начин на мислене, който е напълно валиден за даден род обекти, се обявява за всемирен. Така се обясняват споровете между многото светогледи. Ако сега едно такова едностранчиво схващане застане срещу Гьотевото, което е неограничено, понеже не взема всеобщо начина на разглеждане нещата на духа на разглеждащия, а от природата на разглежданото нещо, тогава понятно е, защото се вкопчва за онези мисловни елементи на същото, които са съобразени с неговото. Именно в посочения смисъл възгледът на Гьоте за света включва в себе си много направления на мисълта, а не може да бъде проникнат от нито едно едностранчиво схващане. Философското чувство и разбиране, което е един съществен елемент в организма на Гьотевия гений, има значение също и за неговите литературни творби. Макар и Гьоте да е бил далече от това, да си представи в една ясна форма на понятия това, което философското чувство му доставяше, както Шилер е бил способен на това, все пак както и у Шилера то е един фактор, който съдейства в неговото художествено творчество. Поетическите творения на Гьоте и на Шилер са немислими без стоящ на тяхната основа светоглед. При това у Шелера се касае повече на неговите оформени принципи, а у Гьоте за начина как той разглежда нещата. Но че най-великите поети на нашия народ не можаха да минат без философския елемент на върха на тяхното творчество, това свидетелства повече отколкото всичко друго за факта, че този философски елемент е един необходим член в историята на развитието на човечеството.
към текста >>

17. 04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА GA_2 Светогледа Гьоте

Едва когато искрата на мисълта проникне в тази повърхност, явяват се възвишения и вдлъбнатини, едното се явява изпъкващо повече или по-малко над другото, всичко се оформява по определен начин, преминават нишките от едно образуване към друго; всичко се превръща в една съвършена хармония.
Мисловно на тази степен на наблюдение светът е за нас една съвършена гладка повърхност. Нито една част на тази повърхност не се издига над друга; никоя част не показва някаква мислима разлика над друга. Едва когато искрата на мисълта проникне в тази повърхност, явяват се възвишения и вдлъбнатини, едното се явява изпъкващо повече или по-малко над другото, всичко се оформява по определен начин, преминават нишките от едно образуване към друго; всичко се превръща в една съвършена хармония.
към текста >>

18. 05_а. МИСЛЕНЕТО - А. МИСЛЕНЕТО КАТО ПО-ВИСША ОПИТНОСТ В ОПИТНОСТТА GA_2 Светогледа Гьоте

Когато например схвана мисълта за причината, тази мисъл ме довежда чрез своето собствено съдържание до следствието.
Да предположим, че имам пред себе си една течност, която довеждам до завиране. Първо тази течност е спокойна, след това виждам как се издигат парни мехурчета, тя се поставя в движение и накрая се превръща в парообразна форма. Това са отделните редуващи се възприятия. Мога да въртя и обръщам нещата както искам: Ако остана при това, което ми доставят сетивата, аз не намирам някаква връзка на фактите. Не е такъв случаят при мисленето. Когато например схвана мисълта за причината, тази мисъл ме довежда чрез своето собствено съдържание до следствието. Достатъчно е само да запазя мислите в онази форма, в която те се явяват като закономерни определения.
към текста >>

При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите сетива само своята външна страна; при мисълта аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост.
В първия случай ние определено имаме съзнанието, че заставаме пред една завършена вещ; завършена именно дотолкова, доколкото тя е станала явление без ние да сме упражнили едно определящо влияние върху това ставане. Не така е при мисленето. То се явява само в първия момент подобно на останалата опитност. Когато зачеваме някаква мисъл, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда. Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази мисъл, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт. При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите сетива само своята външна страна; при мисълта аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост. Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при мисълта.
към текста >>

Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при мисълта.
Не така е при мисленето. То се явява само в първия момент подобно на останалата опитност. Когато зачеваме някаква мисъл, ние знаем, че сме вътрешно свързани с начина, по който тя се ражда. Когато имам едно хрумване, което ми е дошло съвсем внезапно и чието появяване поради това ми изглежда съвсем подобно на едно външно събитие, което аз трябва да възприема посредством очите и ушите: Аз все пак зная, че полето, в което се явява тази мисъл, е моето съзнание; аз зная, че първо трябва да бъде заангажирана моята дейност, за да направя, щото хрумването да стане факт. При всеки външен обект аз съм сигурен, че той обръща към моите сетива само своята външна страна; при мисълта аз зная точно, че това, което тя обръща към мене, е същевременно нейната цялост, че тя се явява в моето съзнанието като една завършена цялост. Външните двигателни сили, които трябва да предполагаме постоянно при един сетивен обект, не съществуват при мисълта.
към текста >>

При мисълта на мене ми е ясно, че това ставане (произвеждане) не е възможно без моята дейност.
Те са тези, на които трябва да припишем че сетивното явление застава пред нас като нещо завършено; на тях трябва да припишем произвеждането /ставането/ на сетивното явление. При мисълта на мене ми е ясно, че това ставане (произвеждане) не е възможно без моята дейност. Аз трябва да преработя мисълта, трябва да пресъздам нейното съдържание, трябва да го изживея вътрешно до неговите най-малки части, ако тя въобще трябва да има за мене някакво значение.
към текста >>

Аз трябва да преработя мисълта, трябва да пресъздам нейното съдържание, трябва да го изживея вътрешно до неговите най-малки части, ако тя въобще трябва да има за мене някакво значение.
Те са тези, на които трябва да припишем че сетивното явление застава пред нас като нещо завършено; на тях трябва да припишем произвеждането /ставането/ на сетивното явление. При мисълта на мене ми е ясно, че това ставане (произвеждане) не е възможно без моята дейност. Аз трябва да преработя мисълта, трябва да пресъздам нейното съдържание, трябва да го изживея вътрешно до неговите най-малки части, ако тя въобще трябва да има за мене някакво значение.
към текста >>

Поради това сега, че стоим посред съдържанието на мисълта, проникваме това съдържание във всички негови съставни части, ние сме в състояние да познаем действително неговата същинска природа.
Поради това сега, че стоим посред съдържанието на мисълта, проникваме това съдържание във всички негови съставни части, ние сме в състояние да познаем действително неговата същинска природа. Начинът, по който това мисловно съдържание застава пред нас, е една гаранция за това, че свойствата, които му приписваме по-рано, действително му подхождат. Следователно то може несъмнено да послужи като изходна точка за по-нататъшното разглеждане на света, за всяка форма на едно по-нататъшно разглеждане на света. Неговата съществена характерна черта ние можем да вземем от самото него; ако искаме да получим характерната черта на останалите неща, ние трябва да започнем нашите изследвания от него. Да се изразим още по-ясно. Понеже само в мисленето изпитваме една действителна закономерност, една идейна определеност, тогава и закономерността на останалия свят, която не изпитваме при него самия, трябва да е включена вече в мисленето.
към текста >>

19. 05_б.МИСЛЕНЕ И СЪЗНАНИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер.
Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието. Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер. Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б.
към текста >>

Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга.
Сега обаче изглежда, като че тук сами внесохме субективистичния елемент, който така решително искахме да държим далече от нашата теория на познанието. Ако и останалият свят на възприятието да не носи един субективен характер би искало да се заключи от нашите обяснения -, все пак, според нашия възглед, мисълта носи един субективен характер. Това възражение почива на едно смесване на арената на нашите мисли с онзи елемент, от който те получават своите съдържателни определения, своята вътрешна закономерност. Ние съвсем не произвеждаме едно мислително съдържание така, че да определим в това произвеждане, каква връзка трябва да имат нашите мисли. Ние даваме само подводната причина, защото мислителното съдържание да може да се развие съобразно неговата собствена природа. Ние произвеждаме мисълта "А" и мисълта "Б" и даваме на същите повод да се свържат по един закономерен начин, като ги поставяме във взаимодействие една с друга. Нашата субективна организация е тази, която определя по някакъв начин тази връзка на А и Б, а единствено определящо е съдържанието на А и Б. Че А се отнася именно по определен начин към Б, а не по друг начин, върху това ние нямаме ни най-малко влияние. Нашият дух извършва свързването на мислите само съобразно тяхното съдържание. Следователно в мисленето ние изпълняваме принципа на опитността в неговата най-рязка форма. С това е опроверган възгледът на Кант и Шопенхауер, а също и този на Фихте, според който законите, които приемаме относно обяснението на света, са само един резултат на нашата собствено духовна организация, и ние ги влагаме в света по силата на нашата духовна индивидуалност.
към текста >>

Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите.
Най-ясно изпъква това схващане във вътрешната самородност и във вътрешното съвършенство на мисленето в научната система на Хекел. Никой като него не е приписал на мисленето една такава съвършена сила до степен, че то да може от себе си да основе един светоглед. Хегел има едно абсолютно доверие в мисленето, даже за него то е единствения фактор на действителността, на който той се доверява в истинския смисъл на думата. Но колкото и правилен да бъде неговия възглед общо взето, все пак той самият е именно този, който поради твърде рязката форма, в която защищава мисленето, го е дискредитирал напълно. Начинът, по който е изнесъл своя възглед, е виновен за ужасното объркване, което е дошло в нашето "Мислене за мисленето". Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите. С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически. Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ. Самият той никога не е обяснил това по този начин. Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание. След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност.
към текста >>

Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ.
Хегел има едно абсолютно доверие в мисленето, даже за него то е единствения фактор на действителността, на който той се доверява в истинския смисъл на думата. Но колкото и правилен да бъде неговия възглед общо взето, все пак той самият е именно този, който поради твърде рязката форма, в която защищава мисленето, го е дискредитирал напълно. Начинът, по който е изнесъл своя възглед, е виновен за ужасното объркване, което е дошло в нашето "Мислене за мисленето". Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите. С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически. Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ. Самият той никога не е обяснил това по този начин. Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание. След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност. Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка.
към текста >>

Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание.
Начинът, по който е изнесъл своя възглед, е виновен за ужасното объркване, което е дошло в нашето "Мислене за мисленето". Той е искал да направи значението на мисълта, на идеята много нагледна чрез това, че е нарекъл необходимостта на мисленето същевременно като необходимост на фактите. С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически. Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ. Самият той никога не е обяснил това по този начин. Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание. След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност. Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка. Те осъждат Хегеля заради един недостатък, който той не притежава, но който може да му се припише, защото твърде малко е изяснил съответния въпрос. Съгласни сме, че тук за нашата разсъдъчна способност съществува една трудност.
към текста >>

Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ.
С това той е предизвикал грешката, че определенията на мисленето не са чисто идейни, а фактически. Скоро неговият възглед бе разбран така, като че в самия свят на сетивната действителност той е търсил мисълта като една вещ. Самият той никога не е обяснил това по този начин. Трябва именно да бъде установено, че полето на мисълта е единствено човешкото съзнание. След това трябва да бъде показано, че поради това обстоятелство светът на мислите не губи нищо от своята обективност. Хегел изтъква само обективната страна на мисълта; но понеже това е по-лесно, по-голяма част от хората виждат субективната страна; и на това множество се струва, че Хегел е третирал, мистифицирал нещо чисто идейно като една вещ. Даже много съвременни учени не са се освободили от тази грешка. Те осъждат Хегеля заради един недостатък, който той не притежава, но който може да му се припише, защото твърде малко е изяснил съответния въпрос. Съгласни сме, че тук за нашата разсъдъчна способност съществува една трудност. Но вярваме, че всяко енергично мислене може да я преодолее. Трябва да си представим две неща: Че първо ние дейно произвеждаме като явление идейния свят и същевременно, че това, което дейно произвеждаме, на което дейно даваме съществуване, почива на своите собствени закони.
към текста >>

Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата.
Възможно е все пак, същността на мисленето да е такова, че в нейното явлението да отпечатва едновременно своето съдържание, но въпреки това ние да не можем да възприемем непосредствено това съдържание поради организацията на нашия дух. Но не е такъв случаят. Начинът, по който съдържанието на мисълта застава пред нас е една гаранция за нас, че тук имаме пред себе си същността на нещата.
към текста >>

20. 05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО GA_2 Светогледа Гьоте

Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет.
Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето. Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други. Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание? Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето? Тук трябва да се държим свободни от всяко предвзето мнение. Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет. Тук на това място ние нямаме работа с това или други подобни предположения. Ние вземаме мислите такива, каквито предварително ги намираме. Дали те имат отношение към нещо друго и какво отношение имат, това именно искаме да проучим. Ето защо не можем да поставим това като изходна точка. Именно горепосоченият възглед върху отношението на понятието и на предмета е нещо твърде често.
към текста >>

21. 06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ GA_2 Светогледа Гьоте

Да вземе мислителното определение: Земята привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че мисълта оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен начин.
Да вземе мислителното определение: Земята привлича всяко едно тяло; в случая ние скоро ще забележим, че мисълта оставя възможността тя да бъде задоволена по най-различен начин. Обаче това са различия, които не могат вече да бъдат постигнати с мисленето. Тук има място за един друг елемент. Този елемент е сетивното възприятие. Възприятието предлага едно такова специализиране на мислителните определения, което е оставено открито от самите тези определения. Именно това специализиране е, в което ни се явява светът, когато си служим само с опитността.
към текста >>

Аз вземам всички определения на мисълта от света на мислите.
Нима моята система от понятия не е способна да се развива? Не мога ли аз по отношение на една неразбираема за мене действителност да поставя веднага в действие моето мислене, за да развия именно на място понятието, което трябва да държа срещу един предмет? От мене се изисква само способността да извлека от фонда на света на мислите определено понятие. Не се касае за това, щото в течение на моя живот една определена мисъл да е била осъзната от мене, а за това, че тя може да бъде изведена от света на достижимите за мене мисли. За нейното съдържание е несъществено, къде и как аз я зачевам. Аз вземам всички определения на мисълта от света на мислите. В това съдържание не се влива нищо от сетивния обект. Аз познавам в сетивния обект отново мисълта, която съм извлякъл от моята вътрешност. Наистина този предмет ми дава повод в даден момент да извлека от единството на всички възможни мисли именно това мислително съдържание, но той съвсем не ми доставя градивните камъни за същото. Аз трябва да извлека тези градивни камъни от мене самия. Когато поставим в действие нашето мислене, едва тогава действителността получава истински определения.
към текста >>

Аз познавам в сетивния обект отново мисълта, която съм извлякъл от моята вътрешност.
От мене се изисква само способността да извлека от фонда на света на мислите определено понятие. Не се касае за това, щото в течение на моя живот една определена мисъл да е била осъзната от мене, а за това, че тя може да бъде изведена от света на достижимите за мене мисли. За нейното съдържание е несъществено, къде и как аз я зачевам. Аз вземам всички определения на мисълта от света на мислите. В това съдържание не се влива нищо от сетивния обект. Аз познавам в сетивния обект отново мисълта, която съм извлякъл от моята вътрешност. Наистина този предмет ми дава повод в даден момент да извлека от единството на всички възможни мисли именно това мислително съдържание, но той съвсем не ми доставя градивните камъни за същото. Аз трябва да извлека тези градивни камъни от мене самия. Когато поставим в действие нашето мислене, едва тогава действителността получава истински определения. Тя, която по-рано беше няма, говори сега ясен език. Нашето мислене е преводачът, който тълкува жестовете на опитността.
към текста >>

В моята система от понятия мисълта тяло съществува в много изменения.
В моята система от понятия мисълта тяло съществува в много изменения. Едната форма е мисълта за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние. Тези последни тела аз наричам неорганични. Когато след това срещам определено тяло, което във възприятието ми отразява горното понятно определение, аз го наричам неорганично и свързвам с него всички определения, които следват от понятието за неорганично тяло.
към текста >>

Едната форма е мисълта за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние.
В моята система от понятия мисълта тяло съществува в много изменения. Едната форма е мисълта за една вещ, която може да се постави от само себе си в почивка или движение, друга една форма е понятието за едно тяло, което променя своето състояние само вследствие на външното влияние. Тези последни тела аз наричам неорганични. Когато след това срещам определено тяло, което във възприятието ми отразява горното понятно определение, аз го наричам неорганично и свързвам с него всички определения, които следват от понятието за неорганично тяло.
към текста >>

22. 06_б. УМ И РАЗУМ GA_2 Светогледа Гьоте

Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство.
Който не предполага това, трябва или да счита всяко свързване на мисълта като един произвол на субективния дух, или трябва да приеме, че единството се намира зад изживения от него свят и ни принуждава по един непознат начин да приведем разнообразието към единство. Тогава ние свързваме мисли без да разберем истинските основи на връзката, която установяваме; тогава не ние познаваме истината, а тя ни е наложена отвън. Всяка наука, която изхожда от тези предпоставки, бихме искали да я наречем догматична. Ние ще се върнем отново към този въпрос. Всеки подобен научен възглед ще се сблъска с трудностите, когато ще трябва да посочи причините, защо извършваме това или онова свързване на мислите. Тя ще трябва следователно да търси субективни причини на свързването на обекти, чиято обективна връзка остава скрита за нас.
към текста >>

Когато сега мисля 7 + 5, аз задържам в мисълта в действителност 12 математически единици, само че не наведнаж, а на две части.
Нека не се мамим тук. Математическото единство, което стои на основата на числото, не е първото. Първото е големината, която е толкова и толкова кратно повторение на единицата. Аз трябва да предположа една големина, когато говоря за една единица. Единицата е едно създание, един образ на нашия ум, който той отделя от целостта, както разделя следствието от причината, веществото от неговите качества и т.н. Когато сега мисля 7 + 5, аз задържам в мисълта в действителност 12 математически единици, само че не наведнаж, а на две части. Когато мисля всичките математически единици наведнаж, това е едно и също нещо. И тази тъждественост аз изказвам в съждението 7 + 5 = 12. Същото е и с геометрическия пример, който Кант изнася. Една ограничена права с крайни точки А и В е едно неделимо единство. Моят ум може да си състави за това две понятия.
към текста >>

23. 06_в. ПОЗНАНИЕТО GA_2 Светогледа Гьоте

Мисълта не се отнася към нашия дух по начин различен от този на светлината към окото, на звука към ухото.
Ако светът би бил обитаван само от същества имащи сетива, неговата същност (неговото идейно съдържание) би останала винаги скрита; наистина законите биха царували над мировите процеси, но те не биха се изявили. Ако трябва да стане това последното, тогава между формата на явлението и закона трябва да се яви едно същество, което е надарено както с органи, чрез които възприема онази сетивна, зависима от законите форма на действителността, така и със способността да възприема и самите закони. На едно такова същество трябва да се яви от едната страна сетивният свят, от другата страна идейната същност на този свят и то трябва да съедини чрез собствена дейност двата фактора на действителността. Тук виждаме съвсем ясно, че нашият дух не трябва да бъде считан като един резервоар на идейния свят, който съдържа в себе си мислите, а като орган, който възприема тези мисли. Той е също така възприемателен орган, както окото и ухото. Мисълта не се отнася към нашия дух по начин различен от този на светлината към окото, на звука към ухото. Без съмнение, никому не хрумна да счита цвета като нещо, което се отпечатва на окото като нещо трайно оставащо в него, което се задържа в него. Обаче този възглед преобладава при духа. За всеки предмет в съзнанието трябва да се образува една мисъл, която след това остава в него, за да бъде извлечена после при нужда. Върху този въпрос е създадена една особена теория, като че мислите, за които нямаме съзнание в момента, са запазени в нашия дух; само че те се намират под прага на съзнанието. Тези приключенски възгледи се разпадат в нищо веднага, когато помислим, че светът на идеите е един свят определен от самия него.
към текста >>

24. 07_а. ПОЗНАНИЕ НА ПРИРОДАТА - А. НЕОРГАНИЧНА ПРИРОДА GA_2 Светогледа Гьоте

видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност.
Когато една течност се намира в два съда се установява еднакво високо. Когато едно тяло стои между един източник на светлина и едно друго тяло, то хвърля върху това последното сянка. Това, което в математиката, физиката и механиката не е просто описание, то трябва да бъде първично явление. В откриването на първичните явления почива всеки напредък на науката. Когато успяваме да отделим един процес от връзките с други и да го обясним чисто като последствие от определени елементи на опитността, ние сме проникнали една крачка по-дълбоко в процесите на света. видяхме, че първичното явление се получава чисто в мисълта, когато поставим във връзка разглежданите фактори чрез мисленето съобразно тяхната същност. Но можем да създадем необходимите условия и по изкуствен начин. Това става при научния опит. Тук ние имаме в нашата власт определени факти. Естествено ние не можем да се абстрахираме от всички странични обстоятелства. Обаче съществува едно средство да минем над тях, да ги преодолеем.
към текста >>

25. 07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА GA_2 Светогледа Гьоте

Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение.
Ако в неорганическия свят изследователите се обръщаха към предварителните условия на дадено нещо, за фактите на живота тези предварителни условия се считаха като съвършено безразлични и главната стойност се влагаше в определението на вещта. Също така при процесите, които съпровождаха живота, не се питаше както при физикалните явления за естествените причини, а се считаше, че трябва да се припишат на някаква особена жизнена сила. Това, което се образува в организма, то се считаше за произведение на тази сила, която просто не се подчинява на останалите природни закони. До началото на нашето столетие (19-ти век) науката не знаеше да започне нищо с организма. Тя се ограничаваше само в областта на неорганическия свят. Като не се търсеше по този начин закономерността на органичното в природата на обекта, а в мисълта, която творецът е следвал при неговото създаване, науката се лишаваше от възможността да стигне до едно обяснение. Как мога да узная аз онази мисъл? Аз съм ограничен само в това, което имам пред себе си. Щом самото то не ми открива своите закони в моето мислене, тогава моята наука престава да съществува. Не може да става дума за едно отгатване. В научен смисъл на планове, които едно стоящо отвън същество е имало.
към текста >>

Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова.
Трябва да се помисли, че интуицията означава нещо съвършено различно в нашето научно направление, което е убедено, че в мисленето ние схващаме действително ядката на света, а не както в онова научно направление, което поставя тази ядка на света в една неизследваема отвъдна област. Който не вижда в стоящия пред нас свят, доколкото ние го изпитваме със сетивата или го проникваме с нашето мислене, нищо повече освен един отблясък, един образ на нещо отвъдно, непознато, действуващо, което остава скрито не само за първия поглед, но и въпреки всяко научно изследване, той може да вижда без съмнение само в доказателствения метод един заместител за липсващото проникване в същността на нещата. Тъй като не се издига до възгледа, че една мислителна връзка се ражда непосредствено чрез даденото в мисълта действително съдържание, е следователно чрез самата вещ, той счита, че може да подкрепи тази мислителна връзка само благодарение на това, че тя е в съзвучие с някои основни убеждения (аксиоми), които са толкова прости, че нито са способни за едно доказателство, нито се нуждаят от такова. Ако тогава му се даде едно научно твърдение, което по цялото си естество изключва доказателния метод, то му се струва натрапено отвън; пред него застава една истина, без той да познае, какви са основанията на нейната валидност. Той вярва, че няма едно знание, едно разбиране в нещата, а вярва, че може да се отдаде само на една вяра, че съществуват някакви основания за нейната валидност вън от неговата мислителна способност.
към текста >>

26. 05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват.
Ясно е, че този възглед не може да реши а ........ нищо за степента на достоверност, което добитото познавателно съждение имагинацията. Защото и достоверността не може да се добие от нищо друго, освен от самото дадено. На това може да се възрази, че наблюдението никога не говори нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква връзка на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи. Но и това допускане е погрешно. Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват.
към текста >>

27. 06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'

другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория.
Фихте не е сторил това и тук трябва да се търси причината, защото той е дал такъв несполучлив образ на своето Наукоучение. Целлер отбелязва/1/, че логическите формули, чрез които Фихте иска да стигне до понятието на "Аза", само лошо прикриват обстоятелството, че Фихте, собствено казано, иска на всяка цена да достигне една вече предначертана цел, да стигне до тази начална точка. Тези думи се отнасят до първия образ, който Фихте предал на своето Наукоучение в 1794 година. Ако се държим за това, че Фихте в действителност, според пълния смисъл на неговото философствуване, не е могъл да желае нищо друго, освен да застави науката да започне чрез абсолютния волев акт, тогава съществуват два пътя, които правят обяснимо това начинание. Единият се заключава в това, да се достигне съзнанието при което и да е от неговите емпирически действителности и чрез постепенно отстраняване на всичко, което не следва първоначалното от него, да се изкристализира чистото понятие на "Аза". другият път би се заключавал в това, да се започне веднага с първоначалната деятелност на "Аза" и да се покаже неговата природа чрез обръщане на мисълта към себе си и чрез философствуване; но в течение на този път той постепенно преминава към втория.
към текста >>

Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза".
Но и тук у Фихте липсва нова разбиране на съдържанието на извършената от "Аза" дейност. Той никога не стига до него. Ето защо неговото Наукоучение не можа да стане това, което иначе то би трябвало да стане по своето цяло предразположение теория на познанието, като основа на философската наука. Действително, ако веднъж е било познато, че дейността на "Аза" трябва да се полага от самия него, лесно би могло да се стигне до мисълта, че тя получава своето съдържание от "Аза". Но как може да стане това другояче, освен като се припише съдържание на чисто формалната работа на "Аза". Но за да се вложи чрез "Аза" действително съдържание, в неговата иначе съвършено неопределена деятелност, то трябва да бъде определено и по отношение на неговата природа. Иначе то би могло да бъде осъществено най-много чрез заложената в "Аза" "вещ в себе си", за оръдие на която служи "Азът", а не чрез самия "Аз". Ако Фихте би се опитал да направи това определение, той би стигнал до понятието на познанието, което трябва да бъде осъществено от "Аза". Наукоучението на Фихте е довод в полза на това, че даже и на най-остроумното мислене не се удава да работи плодотворно на какво да е поприще, ако то не се домогне до правилната форма на мислене /категория, идея/, която бидейки изпълнена с даденото, дава действителността.
към текста >>

28. 01. РУДОЛФ ЩАЙНЕР И НЕГОВАТА „ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА' GA_4 Философия на свободата

Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата". В него виждаме, как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените" сетивнофизически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и очна представа за човешките сетива като необходими „органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота", „движението", „равновесието", „топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
към текста >>

29. 03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ GA_4 Философия на свободата

Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата.
Това изглежда убедително. И все пак до ден-днешен главните нападки на противниците на свободата са насочени само срещу свободата на избора. Нали и Хьрбьрт Спенсър, чиито възгледи са печелили всекидневно популярност (Принципи на психологията, немско издание от д-р Б. Фетер, Щутгарт 1882), казва: „Това, че всеки самоволно би могъл да пожелае или да не пожелае - което е същинската теза, залегнала в догмата за свободната воля - естествено се отрича както от анализа на съзнанието, така и от съдържанието на предходните раздели (на Психологията)." От същата гледна точка изхождат и други, когато оборват понятието свободна воля. В наченки всички доводи в тази насока се срещат още у Спиноза. Оттогава онова, което той просто и ясно е изложил срещу идеята за свободата, се повтаря безброй пъти, но най- често обвито в увъртяни теоретични учения, така че е трудно да се прозре естественият ход на мисълта, в който се крие същността на нещата. В едно писмо от октомври или ноември 1674 г. Спиноза пише: „Свободно наричам това, което съществува и действа поради чистата необходимост на своята природа, а принудително наричам онова, чието битие и действие се определя по точно установен начин от нещо друго. Така например съществува Бог, макар и по необходимост, все пак съществува свободно, тъй като той съществува единствено поради необходимостта на самата си природа. По същия начин Бог свободно опознава самия себе си и всичко останало, тъй като от необходимостта на самото му естество следва, че той опознава всичко. Следователно Вие виждате, че аз свеждам свободата не към едно свободно вземане на решение, а към една свободна необходимост.
към текста >>

Заблудата при този ход на мисълта бързо се открива.
Понеже тук е налице ясно и определено изразен възглед, не представлява трудност да се разкрие съдържащата се в него основна заблуда. Както камъкът в следствие на тласък извършва по необходимост определено движение, така и човекът по необходимост трябва да извърши дадено действие, когато някаква причина го подтиква към това. И понеже осъзнава своето действие, човекът се смята за негов свободен инициатор. Но при това той не забелязва, че е подтикван от някаква причина, на която безусловно трябва да се подчини. Заблудата при този ход на мисълта бързо се открива. Спиноза и всички мислещи като него изпускат от внимание, че човекът осъзнава не само своето действие, а може да опознае и причините, от които бива воден. Никой няма да оспори, че детето е несвободно, когато желае мляко, че и с пияния е същото, когато говори неща, за които после се разкайва. Двамата не знаят нищо за причините, които действат в дълбините на техния организъм и под чиято непреодолима принуда те се намират. Но редно ли е действия от този род да се слагат на равна нога с такива, при които човекът осъзнава не само своите постъпки, а и причините, които го подтикват към тях? Нима действията на хората са еднородни?
към текста >>

Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл.
Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви. Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл. Какво значение трябва да има за мен дали мога, или не мога да върша нещо, щом мотивът ме принуждава да го върша? Не е най- важното дали мога, или не мога да върша нещо тогава, когато мотивът действува върху мен, а дали има само такива мотиви, които действуват с принуждаваща необходимост. Ако трябва да искам нещо, тогава на мен при определени обстоятелства ми е крайно безразлично дали също мога и да го извърша. Когато поради моя характер или поради властващите около мен обстоятелства ми бъде наложен някакъв мотив, който по моя преценка се оказва неразумен, тогава би трябвало дори да се радвам, ако не бих могъл да извърша това, което ми се иска.
към текста >>

Далеч съм от мисълта за човешки, във висшия смисъл, да представям само онези действия, които произхождат от абстрактната преценка.
В никакъв случай не бива да се твърди, че всички наши действия произтичат единствено от трезвия размисъл на нашия разсъдък. Далеч съм от мисълта за човешки, във висшия смисъл, да представям само онези действия, които произхождат от абстрактната преценка. Но щом нашите действия надмогват сферата на задоволяване на чисто животинските желания, нашите мотиви винаги са пропити от мисли. Любов, състрадание, патриотизъм са подтици за действие, които не допускат да бъдат размивани в студени понятия на разсъдъка. Казват, че тук сърцето, душата встъпвали в своите права. Несъмнено. Но сърцето и душата не създават мотивите за действие. Те ги предпоставят и ги приемат в своята среда.
към текста >>

Мисълта и тук е родител на чувството.
Състраданието се настанява в моето сърце, когато в съзнанието ми е изплувала представата за лице, будещо състрадание. Пътят към сърцето минава през ума. От това и любовта не прави изключение. Ако не е само израз на половия нагон, тя се опира на представите, които сме си създали за любимото същество. И колкото по- идеалистически са тези представи, толкова по-ощастливяваща е любовта. Мисълта и тук е родител на чувството. Казват, че любовта правела човека сляп за слабостите на любимото същество. В случая може да се подходи и от обратната страна и да се твърди, че любовта отваря очите тъкмо за неговите плюсове. Мнозина нехайно минават покрай тези положителни качества, без да ги забелязват. Но един ги съзира и именно затова в душата му се пробужда любов. Той не е сторил нищо друго, освен че си е създал представа за това, което стотици други не подозират.
към текста >>

30. 04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА GA_4 Философия на свободата

Оттук и материализмът поставя началото с мисълта за материята, или за материалните процеси.
Материализмът никога не може да даде задоволително обяснение за света. Защото всеки опит за обяснение трябва да започва с това, че се оформят мисли за явленията в света. Оттук и материализмът поставя началото с мисълта за материята, или за материалните процеси. По такъв начин той вече стои пред две различни фактологични области: Материалният свят и мислите за него. Материалистът се опитва да вникне в мислите, схващайки ги като чист материален процес. Той смята, че в мозъка мисленето се осъществява по подобие на храносмилането в животинските органи. Както приписва на материята механични и органични действия, така той и прикачва и способността да мисли при определени условия. Той забравя, че така само прехвърля проблема на друго място.
към текста >>

31. 05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА GA_4 Философия на свободата

Мисълта ни за кон и обектът кон са две неща, които за нас се явяват поотделно.
А що се отнася до наблюдението, присъщо на нашето устройство е, че ние се нуждаем от него. Мисълта ни за кон и обектът кон са две неща, които за нас се явяват поотделно. И този обект е достъпен за нас само чрез наблюдението. Както чрез самото съзерцаване на един кон ние не можем да си съставим понятие за него, така и чрез самото мислене не сме в състояние да създадем съответен обект.
към текста >>

32. 06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ GA_4 Философия на свободата

Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв.
В противовес на това знанието, излизащо извън рамките на представите ни (тук навсякъде използвам този термин в най-широк смисъл, така че в него се включва всичко ставащо в психиката), не е защитено от съмнение. Ето защо в началото на философското размишление изрично трябва да се приема като подлежащо на съмнение всяко знание, излизащо извън рамките на представите." Така Фолкелт започва книгата си за „Квантовата теория на познанието". Онова обаче, което той представя тъй сякаш е непосредствена и саморазбираща се истина, в действителност представлява плод на мисловна операция, протичаща по следния начин: Наивният човек смята, че във вида, в който ги възприема, обектите съществуват и извън неговото съзнание. Но физиката, физиологията и психологията изглежда обаче да учат, че предпоставка за възприятията ни е нашето органично устройство, така че следователно ние не можем да знаем нищо повече от онова, което нашето органично устройство ни предава за нещата. Следователно нашите възприятия са преобразования на органичното ни устройство, а не неща сами за себе си. Скицираният тук ход на мисълта действително е характеризиран от Едуард фон Хартман като такъв, който трябва да доведе до убеждение в тезата, че пряко знание ние можем да имаме само за нашите представи (срв. книгата му „Основни проблеми на теорията на познанието", стр. 16-40). Тъй като извън нашия организъм откриваме трептения на телата и въздуха, които ни се представят като звук, бива заключавано, че наричаното от нас звук не е нищо друго освен субективна реакция на нашия организъм на съответните движения във външния свят. По същия начин се смята, че цветът и топлината били преобразования на нашия организъм. При това се изразява мнение, че у нас тези два вида възприятия се предизвикват под въздействие на процеси във външния свят, които са напълно различни от онова, което изживяваме като топлина и светлина. Когато такива процеси дразнят кожните нерви на тялото ми, аз имам субективното възприятие за топлина, а когато попаднат на зрителния нерв, възприемам светлина и цвят.
към текста >>

Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието.
Нямам право да говоря за истинското око, а само за представата ми за око. Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния процес, както и за процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща. Ако приема първото мисловно кръгово движение за вярно и премина още веднъж съставките на моя акт на познанието, той ще се окаже тъкан от представи, които обаче като такива не могат да въздействат една на друга. Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно. Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието. Вярно е, че за мен няма възприятие без съответния сетивен орган. Но също така няма сетивен орган без възприятие. От моето възприятие за маса мога да премина към окото, което я вижда, към кожните нерви, които я опипват; но какво става в тях отново мога да узная само от възприятието. И тогава скоро забелязвам, че в процеса, протичащ в окото, няма следа от сходство с онова, което възприемам като цвят. Цветовото си възприятие не мога да унищожа с това, че показвам процеса в окото, който протича в него по време на възприятието.
към текста >>

33. 07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА GA_4 Философия на свободата

Ще поясня мисълта си с един пример.
Ще поясня мисълта си с един пример. Когато хвърля камък в хоризонтална посока, аз го виждам последователно на различни места.
към текста >>

Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си".
От това гледище му се струва, че има работа с действителни неща. От това гледище го оттласва самовглъбяването, което изобщо не му дава да хвърли поглед към действителността, каквато наивното съзнание смята, че я има пред себе си. Самовглъбяването го кара да се вглежда само в своите представи; те се вмъкват между собствената същност и някакъв уж действителен свят, какъвто наивното гледище вярва, че може да утвърждава. През вмъкналия се свят на представите човекът вече не може да види една такава действителност. Той трябва да приеме, че е сляп за тази действителност. Така възниква мисълта за някакво недостижимо за познанието „нещо само за себе си". Тази мисловна конструкция не ще може да се избегне докато се остава неотлъчно при разглеждането на връзката, която човекът като че ли създава със света посредством живота на своите представи. Наивното гледище за действителността не може да бъде отстоявано, ако човек не иска изкуствено да се противи на стремежа към познание. Наличието на такъв стремеж за опознаване на връзката между човек и свят показва, че това наивно гледище трябва да бъде изоставено. Ако наивното гледище даваше нещо, което може да се признае за истина, тогава този стремеж не би могъл да бъде изпитван. Ала до нещо друго, което може да се смята за истина, също не се стига, ако наивното гледище бъде изоставено, но - без това да се забелязва - при запазване на налагания от него начин на мислене.
към текста >>

34. 09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО? GA_4 Философия на свободата

Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието.
В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално". Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата. Мисълта не прибавя нищо реално към възприятието.
към текста >>

35. 12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ GA_4 Философия на свободата

Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв.
Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките. Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост. За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен.
към текста >>

стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките.
Монизмът е наясно, че едно същество, което действа под физическа или морална принуда, не може да бъде истински нравствено. Прехода през автоматичните действия (по силата на естествени нагони и инстинкти) и прехода през покорните действия (съобразно нравствени норми) той разглежда като необходими предстепени на нравствеността, но съзира възможността за преодоляване на двата преходни етапа посредством свободния Дух. Монизмът в общи линии освобождава истинския нравствен светоглед от оковите на вътрешния свят, характерни за наивните нравствени максими, и от извънсветовните нравствени максими, характерни за умозаключаващите метафизици. Едните не може да премахне, както не може да премахне възприятията, а другите отхвърля, понеже той търси всички принципи за изясняване на всемирните явления в рамките на света, а не извън него. Точно както монизмът изобщо не допуска мисълта за други принципи на познанието освен човешките (срв. стр.115 и сл.), по същия начин той решително отхвърля мисълта за други нравствени максими освен човешките. Подобно на човешкото познание, човешката нравственост е обусловена от човешката природа. И както други същества ще разбират под познание нещо съвсем друго в сравнение с нас, така други същества ще имат и друга нравственост. За привърженика на монизма нравствеността представлява специфично човешко качество, а свободата е човешката форма да бъдеш нравствен.
към текста >>

Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически.
Втора добавка към новото издание (1918 г.). На стр.156 се говори за материализъм. На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т. Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие. Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие. Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически. Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене. Сега често се чува, че материализмът на XIX век бил научно оборен. В действителност той съвсем не е оборен. В днешни дни обаче често не се забелязва, че липсват други идеи освен тия, с които може да се намери достъп само до материалното. По такъв начин сега материализмът се прикрива, докато през втората половина на XIX век открито се е излагал на показ.
към текста >>

36. 13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА) GA_4 Философия на свободата

Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството.
Добавка към новото издание (1918 г.). При едно свободно от предразсъдъци премисляне на казаното тук не може да се стигне до извода, че със своето отрицание на представата за целесъобразност по отношение на извънчовешки факти авторът на това изложение е заел позицията на онези мислители, които чрез отхвърляне на това понятие си създават възможността да схващат всичко извън човешките действия - а впоследствие и тях самите - като изцяло природен процес. От такъв извод би трябвало да предпазва самото обстоятелство, че в тази книга мисловният процес е представен като чисто духовен. Ако тук мисълта за цел се отхвърля и по отношение на духовния, намиращ се извън човешките действия свят, причината за това е, че в този свят се проявява нещо по-висше в сравнение с целта, намираща откровение в човечеството. А когато едно целесъобразно предназначение на човешкия род, приемано по образец на човешката целесъобразност, бе окачествено като погрешна мисъл, имаше се предвид, че отделният човек си поставя цели и те оформят резултата от цялостната дейност на човечеството. Този резултат пък е нещо по-висше от своите съставки - човешките цели.
към текста >>

37. 18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ GA_4 Философия на свободата

Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта.
В миговете на такова оживяване лицата, както по време на сън, не са затворени в своето съзнание. Само че в останалите мигове съзнанието за това сливане с другия отново се появява, така че при мисловното изживяване съзнанието на всяко отделно лице обхваща себе си и другия. Знам, че трансценденталният реалист означава това като връщане към наивния реализъм. Но в тази книга вече посочих, че наивният реализъм запазва правото си по отношение на изживяното мислене. Трансценденталният реалист изобщо не се занимава с истинското положение на нещата при процеса на познанието; той се изолира от него посредством мрежа от мисловни конструкции и се заплита в нея. Освен това застъпваният във „Философия на свободата" монизъм не би трябвало да се нарича „гносеологичен", а - ако ще се търси някакво прецизиране - монизъм на мисълта. Едуард фон Хартман не е успял да схване всичко това. Вместо да вникне в спецификата на изложеното във „философия на свободата", той заявява: аз по-скоро бих се опитал да съчетая Хегеловия универсалистичен панлогизъм с Хюмовия индивидуалистичен феноменализъм (срв. бележката на стр.71 от посоченото списание). А в действителност „Философия на свободата" като такава няма нищо общо с тези два възгледа, които уж се стремяла да съчетае. (В това именно се крие причината, поради която аз не можех да се заема с разглеждането например на „гносеологичния монизъм" на Йоханес Ремке.
към текста >>

38. 19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ GA_4 Философия на свободата

В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки.
В началото си този труд въвежда в по-абстрактни области, където мисълта трябва да очертае ясни контури, за да стигне до сигурни точки. Но от средата на сухите понятия, читателят бива отвеждан и към конкретния живот. Аз изцяло поддържам мнението, че човек трябва да се издигне до етерното царство на понятията, ако иска да изживее всички страни на битието. Който умее да се наслаждава единствено чрез сетивата, той не познава най-големите сладости на живота. Учените от Ориента оставят учениците си първо да прекарат години наред в отшелнически и аскетичен живот, преди да споделят с тях собствените си знания. Като предпоставка за науката Западът вече не налага упражнения в смирение и аскетизъм, но за сметка на това изисква наличието на добра воля, човек за кратко време да се лиши от преките впечатления на живота и да навлезе в областта на чистия свят на мислите.
към текста >>

39. II. СВРЪХЧОВЕКЪТ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви!
„Своя враг трябва да търсите, война да водите и за мислите си! И ако мисълта ви бъде сразена, тогава трябва да триумфира честността ви! Трябва да обичате мира като средство за нови войни. Късия мир повече от дългия. Не ви съветвам да работите, а да се борите. Не ви съветвам да се стремите към мир, а към победа. Работата ви да бъде битка, мирът ви да е победа!
към текста >>

Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на мисълта, че прави човека повече философ, повече музикант?
Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване. Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен. И странно, всъщност не мисля за това, или не знам колко много мисля за това. Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на мисълта, че прави човека повече философ, повече музикант? Сивото небе на абстракцията е просветлено като от светкавици. Светлината е достатъчна за всеки филигран на нещата. Големите проблеми стават разбираеми. Светът се вижда като от връх. Дефинирах философския патос.
към текста >>

40. III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия.
Приемем ли, че в Ницше, когато той се е запознал с философията на Шопенхауер, мисълта за свръхчовека вече е била налице несъзнателно, инстинктивно, тогава това учение за волята е могло да предизвика в него симпатия. В човешката воля му е даден елемент, който прави човека непосредствен участник в творението на световните събития. Като волево същество човек не е просто стоящ вън от световните събития наблюдател, който си създава образи на действителността, а самият той е творец. В него владее божествена сила, над която не съществува друга.
към текста >>

Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора.
Първо в книгата „Човешко, твърде човешко“ (1878) Ницше се проявява като свободен от влиянието на Шопенхауеровия начин на мислене. Той се отказва да търси свръхестествени причини за естествените събития; стреми се към естествени обяснения. Сега той разглежда целия човешки живот като низ от естествени събития; в човека вижда най-висшия природен продукт. Човек живее „сред хората и със себе си като в природата, без похвали, без упреци и раздразнение, наслаждавайки се на много неща като на пиеса, изпълвала го по-рано с ужас. Човек ще се освободи от патоса и не ще усеща повече подстрекателството на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа... по-скоро такъв човек, от когото обикновените окови на живота са паднали до степен, че трябва да продължава да живее единствено заради познанието, трябва да може да отхвърля, без завист и недоволство, всичко, да, почти всичко, което има стойност за другите хора. За него трябва да е достатъчно това най-желано състояние на свободно и безстрашно носене над хора, обичаи, закони и обикновени преценки на нещата.“ („Човешко, твърде човешко“ 1. § 34) Ницше се отказва от вяра и идеали. Той вижда в човешките действия само последствия от природни причини и в познанието на тези причини открива удовлетворение. Той открива, че човек получава погрешна представа за нещата, когато ги вижда просто така, както са осветени от светлината на идеалистичното познание. Тогава за такъв човек сенчестата страна на нещата остава скрита.
към текста >>

41. 1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота.
Неприлично е да се показват всичките пет пръста. Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г. в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения). Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения. Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ. Да, три години по-късно, когато завършва гимназията в Шулпфорта, пише: „На Него, на Когото най-много съм благодарен, поднасям първите творби на мисълта си; какво друго мога да Му поднеса като жертва, освен топлото чувство на сърцето си, което възприема по-живо от всякога любовта Му, дала ми да преживея най-хубавите часове в живота. Нека ме закриля също и занапред верният Бог! “ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр. 194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба. В спомените си, които издава през 1888 г.
към текста >>

Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“.
Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр. 35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя. Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“. Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи.
към текста >>

42. 2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900) GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време

Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията.
„Както психическите процеси протичат паралелно на мозъчните дразнения, така физиологичната психология върви паралелно с мозъчната физиология. Там, където последната все още не дава достатъчно познание, физиологичната психология може временно да изследва физическите явления като чисто такива, но винаги водена от мисълта, че също и за тези физически явления най-малкото трябва да се посочи възможността за паралелност с церебрални процеси.“ Дори ако човек не се подпише непременно под тези изречения на Теодор Циен80, все пак трябва да признае, че той се оказва изключително ползотворен за методите на психологията. Под влиянието на възгледа, който той изразява, тази наука е достигнала до истински естественонаучни познания. Но човек трябва да е наясно каква значителна светлина хвърля тъкмо наблюдението на патологичните душевни явления върху връзката между физическите явления и съответстващите им физиологични процеси. Патологичният експеримент прави на психологията, както и на физиологията, най-голямата услуга. Абнормните факти от душевния живот ни изясняват нормалните. Особено важно е да се проследяват абнормните явления до областта, в която душевната дейност се издига до най-висши духовни постижения.
към текста >>

Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му.
В противоположна посока се движи физическата му природа. „Човек има, при положение, че е личност, по необходимост и философията на своята личност. Но има една съществена разлика. В единия случай философства липсата, в другия случай изобилието и силата са тези, които философстват.“ (Съчинения, Том V, стр. 5) При Ницше двете се редуват. Докато усеща прилив на младежка сила, той приема „песимизма на деветнадесетото столетие като симптом на една по-висша сила на мисълта, като победна пълнота на живота“; приема трагично-то познание, което е заварил при Шопенхауер, като „най-прекрасния лукс на нашата култура, като нейно най-ценно, най-аристократично и най-опасно разточителство, но винаги на основата на нейното свръхизобилие, като неин позволен лукс.“ Такъв позволен лукс той повече не може да вижда в трагичното познание, когато болестта взима надмощие в живота му. Затова той създава вече философията на най-висшето жизнеутвърждаване. Нуждае се от един светоглед на „себе-утвърждаването, на себевъзхвалата“, от един господарски морал. Нуждае се от философията на „вечното възвръщане“. „Връщам се отново, с това слънце, с тази земя, с този орел, с тази змия - не към нов живот или към по-добър живот, или към подобен живот, - вечно се връщам към същия този блажен живот, в най-голямото и в най-малкото.“ „Защото земята е божествена трапеза, тръпнеща от нови творчески слова и божествени намерения. О, как да не съм обзет от страст към вечността и към сватбения пръстен на пръстените, към пръстена на възвръщането?
към текста >>

Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство.
към текста >>

Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин.
Колко много при двамата тези мисли преливат в патологичното, се вижда от напълно ирационалния начин, по който те се проявяват при тях. Те не са подтикнати от логични съображения, като националико-номиста Малтус и философа Хобс, или от акуратни наблюдения, като тези на Дарвин, към мисълта за борбата за съществуване, а от споменатата лесно възбудима чувствителност, която е причината за това, че на всяко външно дразнение се реагира като на враждебна намеса със силна отбранителна реакция. При Ницще това може да се забележи съвсем ясно. Той открива мисълта за борбата за съществуване при Дарвин. Не я отхвърля, но я тълкува съответстващо на неговата душевна чувствителност. „Тази борба е налице и излиза, за жалост, противоположното, а именно че школата на Дарвин желае, както и въобще може да се желае с нея, неблагосклонност към силните, привилегированите, към щастливите изключения. Видовете не се стремят към съвършенство. Слабите винаги господстват над силните, защото са мнозинство, а също са по-умни... Дарвин е забравил за духа (типично по английски!), слабите имат повече дух... Силните жертват духа.“ (Съчинения, Том VIII. стр. 128)
към текста >>

В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта.
16) По това време Ницше гради философия, за която казва, че се покрива напълно с направлението на изкуството и житейските разбирания на Вагнер. Той се идентифицира напълно с Вагнер. Разглежда го като първия голям обновител на трагическата култура, която в древна Гърция изживява забележително начало, но която чрез умуващата разумна мъдрост на Сократ и чрез едностранчивостта на Платон е трябвало да бъде тласната назад и само още веднъж по времето на Ренесанса изживява кратко възраждане. Това, което Ницше познава като Вагнерова мисия, става съдържание на дейността му. Може да се види обаче в неиздадените му съчинения как той под влиянието на Вагнер напълно изтласква своя втори аз. В тези съчинения се намират изложения отпреди и по времето на неговото Вагнерово вдъхновение, които се движат в напълно противоположни посоки на усещането и мисълта. Въпреки това той си изгражда един идеалистичен образ на Вагнер, който не живее в действителността, а само в неговата фантазия. И този идеалистичен образ напълно погълва неговия аз. По-късно в този аз се явява представният начин, който оформя противоположността на Вагнеровия мироглед. Той става, в истинския смисъл на думата, най-яростен противник на собствения си мисловен свят. Защото реално не се бори срещу Вагнер, а се бори срещу образа на Вагнер, който по-рано си е създал.
към текста >>

43. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Това ни довежда до мисълта, че трябва да търсим онези елементи на новото изследване, които водят до мистиката.
Това ни довежда до мисълта, че трябва да търсим онези елементи на новото изследване, които водят до мистиката. Тогава от това модерно изследване ще може да се добие онази душевна импулсивност, която не се задържа при онзи мъглив, родствен с чувството вътрешен живот, а от мистичната изходна точка се издига до духовното познание. Средновековната мистика се атрофира, защото беше изгубила основата на изследването която насочва душевните способности нагоре към духа. Настоящата книжка иска да даде един подтик, за да могат да се добият от правилно разбраното модерно изследва не онези сили, които насочват към духовния свят.
към текста >>

44. ВЪВЕДЕНИЕ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало.
Но земята упражнява влияние върху него. Тя го привлича към себе си. Ако без да го тласна, аз просто бих го пуснал, той би паднал отвесно на земята. При това неговата скорост постоянно би се увеличавала. От взаимодействието на тези две влияния се ражда това, което аз действително виждам. Да предположим, че аз не бих искал да отделя мислено двете влияния и да съчетая с мисълта това, което виждам, свързвайки ги закономерно: Тогава нещата биха останали с това, което е станало. Моето виждане би било едно духовно сляпо гледане; едно възприемане на редуващите се положения, които камъкът заема. Но всъщност нещата не остават тук. Целият процес се извършва два пъти. Веднъж вън; и там го виждат моите очи; след това моят дух отново пресъздава целия процес по духовен начин. Моето вътрешно сетиво трябва да бъде насочено към духовния процес, който моите очи не виждат; тогава то разбира, че аз събуждам процеса като духовен от моята сила.
към текста >>

Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена.
Едно мислене, което не си зазижда пътя към вътрешната опитност чрез логически предразсъдъци, достига в крайна сметка винаги до признаването на царуващата в нас същност, която ни свързва с целия свят, защото чрез нея ние надмогваме противоположността между вътрешното и външно по отношение на човека. Паул Асмус, преждевременно починалият остроумен философ, се изказва върху това състояние на нещата по следния начин /виж неговия труд "Азът и вещта в себе си", стр.14 и следв./: "искаме да си изясним по-добре това чрез един пример; да си представим една бучка захар; тя е кръгла, сладка, непроницаема и пр.; Това са само свойства, които ние разбираме; само едно нещо остава висящо пред нас като направо друго, което ние не разбираме, което е така различно от нас, че не можем да проникнем вътре в него, без да изгубим себе си, пред чиято повърхност само мисълта отстъпва изплашена. Това нещо е непознатият носител на всички споменати качества; вещта в себе си, която съставлява най-вътрешното себе на този предмет. Така Хегел правилно казва, че цялото съдържание на нашата представа е само един случай по отношение на онзи тъмен субект, и ние, без да проникнем в неговите глъбини, приписваме на тази вещ в себе си само определения които в крайна сметка нямат никаква истинска обективна стойност, субективни са, защото самите ние не го познаваме. Напротив разбиращото мислене няма никакъв подобен непознаваем субект, за който неговите определения са само случайности, а конкретният субект е обхванат в понятието. Когато разбирам нещо, тогава то присъствува в цялата си пълнота в моето понятие; аз съм в най-вътрешното светилище на неговата същност у дома си, не затова, че не би съществувала никаква вещ в себе си, но защото чрез висящата над нас двамата необходимост на понятието, което в мене се явява субективно, в него обективно, то ме принуждава да премисля неговото понятие. Чрез това премисляне ни се разкрива, както казва Хегел, въпреки че то е наша субективна дейност,същевременно истинската природа на предмета."
към текста >>

Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа.
Който би искал да счита духа само като логически ум, той може да почувства, че кръвта замръзва при мисълта, че нещата трябва да изпитат своето новораждане в духа. Той ще сравни свежото, живо цвете, в пълнотата на неговите багри във външния свят, със схематичната мисъл за цветето. Той ще се чувства особено неудобно при представата, че човекът, който черпи своите мотиви за действие от самотата на своето себесъзнание, трябва да бъде свободен отколкото първоначалната, наивна личност, която действа от своите непосредствени импулси, от пълнотата на своята природа. За такъв човек виждащ едностранно логичното този, който се потопява в своята вътрешност, ще изглежда като една странстваща схема от понятия, като един призрак в сравнение с онзи, който пребивава в своята природна индивидуалност.
към текста >>

45. ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят.
Но въпреки това в основата на душата на отделния човек свети всемирното същество. Таулер беше завладян от чувството: Ти не можеш да се освободиш от отделеността, не можеш да се очистиш от нея. Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа. Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе. Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят. Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено. "Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес. Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство.
към текста >>

46. АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Тя довежда до мисълта, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло.
Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр. Първата степен подрежда нещата едно до друго. Тя търси причините на същите в непосредствената околност на един процес. Втората степен разглежда един отделен процес във връзка с цялата вселена. Тя довежда до мисълта, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло. Пред нея това мирово цяло се явява като една велика хармония, в която всяко отделно нещо е член. Агрипа нарича света разглеждан от тази гледна точка астрален или небесен. Третата степен на познанието е онази, при която чрез задълбочаване, чрез вглъбяване в себе си духът вижда непосредствено Духа, Първичното Същество на света. Тук Агрипа говори за духовно-душевния свят.
към текста >>

Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание.
Следователно в "астралните" явления Парацелзий вижда една междинна степен между телесните и същинските душевни явления. Следователно те стават видими тогава, когато духът, който забулва природната основа на нашето битие, преустановява своята дейност. Най-простото явление на тази област ние имаме в света на сънищата. Образите, които ни заобикалят в сънищата, с тяхната чудна и смислена връзка с процесите на околния свят и със състояния на нашата собствена вътрешност, са произведения на нашата природна основа, които са затъмнени чрез по-ярката светлина на душата. Когато един стол до моето легло пада, и аз сънувам цяла една драма, която завършва с изстрела на един дуел; или когато имам сърцебие не и сънувам, че имам до мене една нажежена печка: във всичко това се проявява действия на природата по един смислен и значим начин, разкриващи един живот, който се намира между чисто органическите функции и мисълта произведена при ясно съзнание. С тази област са свързани всички явления, които принадлежат на областта на хипнотизма и внушението. При внушението ние можем да видим едно въздействие от човек на човек, което сочи към една връзка на съществата в природата забулена чрез по-висшата дейност на духа. От тук се разкрива една възможност да разберем това, което Парацелзий нарича "астрално" тяло. То е сбор от онези природни действия, под чието влияние ние се намираме и можем да се намираме при особени обстоятелства; тези действия излизат от нас, без душата да знае за това; те не влизат в обсега на понятието на чисто физическите явления. Че в тази област Парацелзий изброява факта, върху които ние се съмняваме, това се дължи на едно гледище, което аз вече споменах и което не ще разгледаме тук.
към текста >>

47. ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Мисълта за един божествен всемирен Дух, който би могъл да бъде и да съществува над и наред с нещата на вселената, изчезва като една оборена представа.
От такова едно гледище човекът познава своето значение и значението на нещата в царството на вечната необходимост. Всемирната природа му се явява непосредствено като божествен Дух. Мисълта за един божествен всемирен Дух, който би могъл да бъде и да съществува над и наред с нещата на вселената, изчезва като една оборена представа. Този всемирен Дух се явява така разлят в нещата, така станал едно с нещата, че ние не бихме искали вече да си го представим, щом от него бихме отнели една единствена частица. "Не съществува нищо, освен аз и ти; и ако не сме двама: Бог не е вече Бог и небето се сгромолясва."
към текста >>

48. ЕПИЛОГ GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед

Хегел разпростря царството на мисълта върху всички области на битието и се опита да обхване с мисълта както външното сетивно природно битие така и най-висшите творения на човешкия дух.
Също и в същността на човешкия "Аз" Й. Г. Фихте хвърля светлина и показа на човешката душа, къде тя трябва да търси себе си и що е тя. /виж стр.2 в настоящия труд и раздел върху Фихте в моята книга: "Възгледи върху света и живота в 19-ия век", излязла в ново издание под заглавие "Загадките на философията". Издателство Бъдещият ден, Щутгарт/. Хегел разпростря царството на мисълта върху всички области на битието и се опита да обхване с мисълта както външното сетивно природно битие така и най-висшите творения на човешкия дух.
към текста >>

49. УВОД КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ GA_8 Християнството като мистичен факт

В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка.
Авторът озаглави този труд „Християнството като мистичен факт", след като преди осем години той обобщи в него съдържанието на лекциите, които изнесе през 1902 година. Още със самото заглавие трябваше да бъде загатнат особеният характер на книгата. Тук се предприема не просто опит за историческо представяне на мистичния характер на християнството, а се описва самото възникване на християнството от мистичния възглед. В основата на всичко залегна мисълта", че в хода на това възникване действуваха духовни факти, които можеха да бъдат виждани само от мистична гледна точка. Самото съдържание на книгата вече може да потвърди, че нейният автор нарича „мистичен" не онзи възглед, който се придържа по-скоро към неопределени чувствени познания и пренебрегва „строгата научна последователност". Вярно е, че днес много хора разбират „мистиката" само по този начин и я разглеждат като област на човешкия душевен живот, която няма нищо общо с „истинската наука". В смисъла на предлаганата книга думата „мистика" се употребява за обозначаването та един духовен факт, който в своята същност може да бъде разбран само тогава, когато разбирането и познанието са получени от изворите на самия духовен живот. Ако човек отхвърля даден начин на познание, който черпи от такива източници, той няма да е в състоя ние да изгради каквото и да е становище относно съдържанието на тази книга. Само онзи, който възприема „мистиката" така, че в нея да е валидна същата яснота, каквато съществува и в описанието на естествено-научните закономерности, ще проумее как тук съдържането на Християнството като мистика се описва именно по мистичен начин.
към текста >>

50. ГЛЕДИЩА GA_8 Християнството като мистичен факт

Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата.
И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот. И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание. Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният. Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим. Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли? Какъв чуден химически процес, който може да превърне известно количество храна в божествената трагедия на един „Хамлет". Това е написано в една брошура от Роберт Г. Ингерсол, която носи заглавието „Съвременният залез на Боговете".
към текста >>

51. ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
За него от преходността говори нещо вечно. За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
към текста >>

Не само мисълта, но и опитността за прераждането.
Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби?
към текста >>

Мисълта само подготвя за тази опитност.
Великата мисъл за прераждането бликва от Хераклитовите предпоставки като нещо, което се разбира от само себе си. Не само мисълта, но и опитността за прераждането. Мисълта само подготвя за тази опитност. Който долавя в себе си демоничното, той не го намира за нещо невинно и първично. Той го вижда надарено с качества и свойства. От къде ги е получило то? Защо аз имам определени заложби? Защото над моя Демон вече са работили други личности.
към текста >>

Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността.
Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността. Никога у тях не е ставало дума за едно продължение на земната личност. Нека вземем това, което Емпедокъл (490 430 г. пр. Хр.) мисли. За тези, които считат даденото само като едно чудо, той казва:
към текста >>

Това, което било важно за мисълта на питагорейците, бил фактът, че ние изучаваме законите на числата за себе си само чрез нашите духовни изследвания, и че въпреки това, когато после погледнем навън в природата, виждаме как нещата следват законите, които сме установили за себе си в нашата душа.
Подобна роля в природата играят и геометричните фигури. Астрономията, например, е математика, приложена към небесните тела. Това, което било важно за мисълта на питагорейците, бил фактът, че ние изучаваме законите на числата за себе си само чрез нашите духовни изследвания, и че въпреки това, когато после погледнем навън в природата, виждаме как нещата следват законите, които сме установили за себе си в нашата душа. Човек съставя за себе си понятието за една елипса, той установява законите на елипсата И небесните тела се движат в смисъла на законите, които той е установил. (Естествено, тук не става дума за астрономическите възгледи на питагорейците. Това, което може да се каже за тези възгледи е валидно и за Коперниковите възгледи във връзка с разглежданите тук отношения.)
към текста >>

Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността.
Душата не е в личността. Личността само доставя органа, чрез който се проявява световният ред. Нещо от Питагоровия дух прозира в това, което казва църковният отец Григорий от Ница: „Казва се, че човешката природа е само нещо малко и ограничено, а Божеството безкрайно, но как може малкото да обхване Безкрайното? А кой може да претендира, че без крайността на Божеството може да се побере в границите на плътта като в един съд? Защото духовната природа не е затворена в границите на плътта, докато тялото е наистина ограничено от съседните части. Душата се разширява чрез движението на мисълта в цялото творение." Душата не е личността. Тя принадлежи на безкрайността. От тази гледна точка и питагорейците трябваше да считат, че само „безумните" могат да мислят: душевният свят се изчерпва с личността. И за тях важното беше да събудят „вечното" в личността. За тях познанието беше общуване с вечността. За тях човекът стоеше толкова по-високо, колкото повече е дал живот на тази вечност в себе си.
към текста >>

52. ПЛАТОН КАТО МИСТИК GA_8 Християнството като мистичен факт

Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина.
Защото, когато се старае да разглежда нещо с помощта на тялото, тя явно е излъгана от него." Всичко, което възприемаме със сетивата на тялото, се ражда и умира. Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина. Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата? Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането. Защото това „нещо" съдържа истината в себе си. Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща.
към текста >>

Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата?
Имен но това раждане и умиране води до там, че ние оставаме излъгани. Но когато чрез разумното познание погледнем по-дълбоко в нещата, тогава вечното в тях става наше достояние. Следователно, сетивата не ни дават Вечността в нейните истински форми. В същия миг, когато им се доверим, те ни излъгват. Но те престават да ни мамят, когато им противопоставим светлината на мисълта и осветляваме техните резултати с тази светлина. Но как би могла светлината на мисълта да бъде съдия над това, което сетивата казват, ако в нея не живее нещо, което надвишава възприятията на сетивата? Следователно, това, което е истинно или погрешно в нещата, върху него се произнася нещо, което се противопоставя на „сетивното тяло" и което, следователно, не е подчинено на неговите закони. Преди всичко, това „нещо" не трябва да бъде подчинено на законите на раждането и умирането. Защото това „нещо" съдържа истината в себе си. Но истината не може да има вчера и днес, тя не може да бъде веднъж едно, друг път друго, какъвто е случаят при сетивните неща. Следователно, самата истина трябва да бъде нещо вечно.
към текста >>

Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност.
Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни. Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност. Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли.
към текста >>

Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство.
Когато виждам два предмета, които са подобни, аз си образувам съждението: тези предмети са подобни. Но в действителност никога два предмета не са напълно еднакви. Навсякъде аз мога да намеря сходство само в известно отношение. Следователно, мисълта за сходството се появява в мен, без то да съществува в сетивната действителност. Тази мисъл ми помага да стигна до едно съждение, както споменът ми помага за постигането на едно съждение, на едно познание. Както при едно дърво аз си спомням за дърветата, така и при две неща, когато ги разглеждам в определено отношение, аз идвам до мисълта за сходство. Следователно, в мен се появяват като спомени такива мисли, които не са били придобити от сетивната действителност. Всички познания, които не са извлечени от тази действителност, се основават на такива мисли. Цялата математика се състои само от такива мисли. Ще бъде лош геометрик този, който може да доведе в математически отношения само това, което той може да види с очи и да докосне с ръце. Следователно, ние имаме мисли, които не произхождат от преходната природа, но се раждат от Духа.
към текста >>

Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата.
Когато Филон встъпва в този път, за да търси Логоса, който за него е Син Божи, той чувствува това като едно посвещение: „Аз не се боя да съобщя това, което безброй пъти е ставало със самия мен. Понякога, когато исках да запиша по обикновен начин моите философски мисли и ясно виждах какво би трябвало да изтъкна, аз намирах духа си безплоден и вцепенен, така че без да завърша нещо, трябваше да се откажа от своето намерение и се отдавах на едно празно мечтателство. Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата. Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво говоря и какво пиша: защото сега мисълта течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота."
към текста >>

Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво говоря и какво пиша: защото сега мисълта течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота."
Когато Филон встъпва в този път, за да търси Логоса, който за него е Син Божи, той чувствува това като едно посвещение: „Аз не се боя да съобщя това, което безброй пъти е ставало със самия мен. Понякога, когато исках да запиша по обикновен начин моите философски мисли и ясно виждах какво би трябвало да изтъкна, аз намирах духа си безплоден и вцепенен, така че без да завърша нещо, трябваше да се откажа от своето намерение и се отдавах на едно празно мечтателство. Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата. Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво говоря и какво пиша: защото сега мисълта течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота."
към текста >>

53. МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл. Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо. Така всеки образ съдържал определено знание и мъдрост. Той изразявал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение. След това учителят извличал съдържанието от образа, изразявал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
към текста >>

54. АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН GA_8 Християнството като мистичен факт

Тук става видима първата космична сила, въплъщение на мисълта на сътворението.
Агнето, което е било заклано и което Бог е изкупил със своята кръв, Исус, който е донесъл Христос в себе си, който следователно е минал през Мистерията на живота и смъртта, отваря книгата (гл. 5, ст. 9-10). И при отварянето на всеки печат животните обясняват това, което знаят (гл. 6). При отварянето на първия печат, Йоан вижда един бял кон, на който седи конник с лък. Тук става видима първата космична сила, въплъщение на мисълта на сътворението. Тя се насочва по нов път от новия конник, християнството.
към текста >>

Тук е вложена мисълта, че посветеният може предварително да вижда това, което за по-низшия свят ще се осъществи едва в бъдеще.
Християнството трябваше да стане една народна религия; истината трябваше да бъде приготвена за всеки, „който има уши да чува". Древните мисти бяха избирани измежду мнозинството; тръбите на християнството прозвучават за всеки, който може да ги чуе. От него зависи да отиде той при тях. Ето защо ужасите, които съпровождат това посвещение на човечеството, ни се показват разраснали до огромни размери. При посвещението на Йоан, нему се открива това, което ще стане в бъдеще със Земята и нейните жители. Тук е вложена мисълта, че посветеният може предварително да вижда това, което за по-низшия свят ще се осъществи едва в бъдеще. Седемте послания представляват значението на християнството за настоящето; седемте печата това, което християнството подготвя днес за бъдещето. За непосветения бъдещето е скрито, запечатано; при посвещението то се разпечатва. Когато завърши Земният период, за който важат седемте послания, ще започне една по-духовна епоха. Тогава животът няма да протича така, както се явява в сетивните форми, а външно той ще бъде копие, образ на своите свръхсетивни форми. Тези свръхсетивни форми са представени чрез четирите животни и останалите образи на печатите.
към текста >>

55. ХРИСТИЯНСТВО И ЕЗИЧЕСКА МЪДРОСТ GA_8 Християнството като мистичен факт

Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог.
Защото душата се сраства с Божественото, слива се с него. Божественото се изживява като нещо, което не може да се предаде във формата на мисли, на понятия. То се изживява. И който го изживява знае, че не може да го предаде никому, защото единственият начин да се добере човек до него е да го изживее. Светът е отражение на тази мистична същност, която човек познава в най-дълбоките глъбини на душата. Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог. Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез сетивата. Тази пълна с мъдрост хармония на света е духовното подобие на Божеството. Това е Божественият Дух, който се е разлял в света. Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи. Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог.
към текста >>

Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог.
Светът е произлязъл от невидимия, недостъпния за мисълта Бог. Един непосредствен образ на това Божество е пълната с мъдрост хармония на света, който познаваме чрез сетивата. Тази пълна с мъдрост хармония на света е духовното подобие на Божеството. Това е Божественият Дух, който се е разлял в света. Мировият Разум, Логосът, издънката или Синът Божи. Логосът е посредник между сетивния свят и недостъпния за мисълта Бог. Когато човек се прониква с познание, той се съединява с Логоса. Логосът се въплътява в него. Личността, която е развила духовното в себе си, е носител на Логоса. Над Логоса стои Бог, а под него е преходният свят. Човекът е призван да свърже веригата между Логоса и Бога.
към текста >>

Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон.
Вярно е, че е писано: „В начало Бог създаде небето и земята. И Земята бе пуста и неустроена и тъмнина бе в бездната, и Духът Божи се носеше над водите." Обаче истинският, дълбокият смисъл на тези думи, трябва да бъде изживян в глъбините на душата. Трябва да бъде намерен Богът в душата и тогава той се явява като „първичната Светлина, която изпраша безброй лъчи и която сетивата не могат да възприемат, а само мисълта." Така се изразява Филон. Почти както в Библията намираме следните думи и у Платон (в Тимей): „Когато Отец, който е създал Вселената, видя, че тя бе станала жив и одушевен образ на вечните богове, той се възрадва." В Библията четем: „И Бог видя, че това бе добро."
към текста >>

56. ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА GA_9 Теософия

Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди.
Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди.
към текста >>

57. 3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА GA_9 Теософия

Човекът е подчинен на природата чрез законите на веществообмяната; на законите на мисълта той сам подчинява себе си.
Ние размишляваме върху нашите възприятия и действия. Чрез размишлението върху своите действия той внася една разумна цялост и логика в своя живот. Той знае, че изпълни достойно своето призвание като човек само тогава, когато се ръководи от правилни мисли, както в познанието, така и в делата си. Следователно, душата е поставена пред една двойна необходимост. Тя се определя от законите на тялото; това е необходимост, наложена от законите на природата; тя може да се определя и от законите, които водят към правилно мислене, защото сама признава тяхната необходимост. Човекът е подчинен на природата чрез законите на веществообмяната; на законите на мисълта той сам подчинява себе си.
към текста >>

58. 4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ GA_9 Теософия

Както за виждането на цветовете е необходимо едно добре развито око, така и за мисълта е необходим един добре развит мозък.
Ние можем да изясним собственото си естество по един правилен начин, само ако открием значението на мисленето за нашата човешка природа. Мозъкът е физическия инструмент на мисленето. Както за виждането на цветовете е необходимо едно добре развито око, така и за мисълта е необходим един добре развит мозък. Цялото тяло на човека е устроено така, че то намира в органа на Духа, в мозъка, своята връхна точка. Строежът на човешкия мозък може да се разбере само тогава, когато той се разгледа с оглед на неговата задача. Тя се състои в това, че мозъкът е телесната основа на мислещия Дух. Това се потвърждава от едно сравнително изследване на животинския свят. У земноводните главния мозък е още малък за разлика от гръбначните; при бозайниците той става по-голям.
към текста >>

Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: "огънят пари".
Ако Сетивната Душа, от една страна, влиза във взаимодействие с тялото, също така тя взаимодействува и с мисленето, с Духа. Преди всичко, мисленето и служи. Ние градим своите мисли въз основа на усещанията и така стигаме до обяснение на външния свят. Детето, което се е изгорило, размишлява и стига до мисълта: "огънят пари". Също така ние не следваме слепешком своите влечения, инстинкти и страсти; а чрез размишлението стигаме до подходящия момент, за да ги удовлетворим.
към текста >>

Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа.
Това, което наричаме материална култура, се е развило напълно в тази посока. Тя се състои в приноса, който мисленето има спрямо Сетивната Душа. За тази цел се изразходва колосална мисловна сила. Тъкмо тя е построила корабите, железопътните линии, телефона и телеграфа; всичко това служи в по-голяма част за удовлетворяване на желанията на сетивната душа. Както жизнената строителна сила прониква физическото тяло, така и силата на мисълта прониква Сетивната Душа. Жизнената строителна сила свързва физическото тяло за предшественика с това на потомъка и така го подчинява на една закономерност, която не се подчинява на чисто минералния принцип. Мисловната сила подчинява душата на една закономерност, която не е характерна за Сетивната Душа. Посредством Сетивната Душа, човекът се сродява с животното. Още при животното ние забелязваме усещания, влечения, инстинкти и страсти. То им се подчинява сляпо.
към текста >>

59. ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА GA_9 Теософия

Мисълта обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот.
За да наблюдаваме правилно тези отношения, нека видим как в човешкия живот се получават онези активни впечатления, които действуват на душевните заложби така, както когато сме поставени пред едно действие, което трябва да извършим и самият този факт на свой ред действува върху способностите, които вече сме упражнили през настоящия живот, а върху душевни заложби, на които може да се въздействува като на вече придобити способности. Когато схванем тези неща, идваме до заключението, че настоящият живот е бил предхождан от предишен земен живот. Мисълта обаче не може да остане при някакви чисто духовни изживявания, свързани с периода преди този земен живот. Физическата форма, която Шилер има, е тази, която е наследил от своите прародители. Но като тази форма не може да израсне просто от земята, така стоят нещата и с духовната същност на Шилер. Тя трябва да е повторение на едно друго духовно същество, от чиято биография може да се обясни неговата собствена биография, както и физическата човешка форма на Шилер може да се обясни с физическата наследственост и размножението.
към текста >>

Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта.
Между тях се намира душата, която води самостоятелен и отделен живот. Нейните желания, страсти и наклонности, и служат; тя поставя в служба на себе си и мисълта. Като Сетивна Душа, тя приема впечатленията от външния свят, предава ги на Духа, за да извлече той плодовете им за вечността. Нейното предназначение е да бъде посредница и тази роля е достатъчна. Тялото създава нейните впечатления, тя ги формира като усещания, съхранява ги в паметта като представи и ги предава на Духа, за да може той да ги отнесе във вечността. Всъщност душата е нещо, чрез което човек принадлежи на своя земен живот. Чрез тялото си той принадлежи на човешкия вид; той е част от този вид.
към текста >>

60. ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ GA_9 Теософия

Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво".
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение. Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема.
към текста >>

61. 3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ GA_9 Теософия

Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл.
Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл. (Думата "вещество" е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл). Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл. Нейното отношение към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет. А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол. Той се движи между мисловни Същества, между Същества изградени от мисли.
към текста >>

А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол.
Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл. (Думата "вещество" е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл). Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл. Нейното отношение към същността, която и отговаря в "светът на духовете", е подобно на отношението, което във физическия свят съществува между сянката на един предмет и самия предмет. А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол. Той се движи между мисловни Същества, между Същества изградени от мисли.
към текста >>

Духовното око вижда мисълта за лъва в "светът на духовете" също така реално, както физическото око вижда физическия лъв.
Сетивното око възприема лъва, а мисленето, което е насочено към сетивния свят, улавя идеята за лъва като една сянка, като един схематичен образ. Духовното око вижда мисълта за лъва в "светът на духовете" също така реално, както физическото око вижда физическия лъв. Казаното относно "душевния свят" важи също и за това, което казваме тук. Както сляпороденият, който е опериран, открива изведнъж, че светът, средата, в която живее има нови качества светлина и цветове така и средата, в която прониква човек, който е научил да си служи духовното око, му се явява като един нов свят, изпълнен с живи мисли или с духовни същества.
към текста >>

62. 4. ДУХЪТ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ СЛЕД НАСТЪПВАНЕТО НА СМЪРТТА GA_9 Теософия

Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети.
В първата област от "царството на духовете", човекът се вижда заобиколен от духовните първообрази на земните неща. През време на физическия живот, с помощта на своите мисли, той опознава само техните сенки. Това, което на Земята се мисли тук се изживява. Човекът се движи всред мисли, но тези мисли са действителни същества. Предметите, които възприемаме на Земята с помощта на сетивата, тук се явяват в своята мисловна форма. Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло.
към текста >>

Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло.
Но мисълта вече не е само онази сянка, която предметите отразяват; тя е живата действителност, която създава тези предмети. Тук ние се намираме, така да се каже, в живата мисловна "работилница", където се формират и изграждат физическите предмети. Защото всичко в "царството на духа" е жива и подвижна деятелност. Това е един свят от одушевени Същества, творци и строители. Тук ние се запознаваме с начина, по който се създават предметите, които възприемаме на Земята; по-рано тези предмети съставляваха сетивната действителност, а сега, когато сме дух, ние изпитваме реалността на духовните строителни сили. Между мисловните сили, които одушевяват този свят, се намира също и мисълта за нашето собствено физическо тяло. Ние се чувствуваме отдалечени от него. Единствено духовната същностни изглежда като част от самите нас. И когато тялото, което сме напуснали след смъртта, застане пред нас не като физически, а като мисловен процес, ние осъзнаваме неговата принадлежност към външния свят. Ние се научаваме да гледаме на него като на една малка част от външния свят. Ето защо ние вече не откъсваме неговата физическа природа от останалия външен свят, сякаш тя има някакво по-близо родство с нашата собствена индивидуалност.
към текста >>

В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма.
В "царството на духовете" всичко това е не вече отражението, а живата същност на мисълта, откриваща се в своята истинска форма. Тук човек действително може да се слее с единството, пред което се е прекланял на Земята. Плодовете на религиозния живот и всичко, свързано с него, ясно изпъкват в тази област.
към текста >>

Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят.
Азът, който през време на земния живот се е стремил да осъществи намеренията на Духа чрез активен мисловен живот и чрез мъдра, действена любов, ще постигне твърде много в петата област. Напротив, Азът, който е бил погълнат от всекидневието и от преходните стойности, не посява никакви семена, в името на вечния световен порядък. В тази област, плод може да даде само онази част от Аза, която се издига над всекидневните грижи. Обаче не трябва да се мисли, че тук става дума за нещата, които носят "земната слава". Не, тук се има предвид всичко, което дори при най-скромните житейски условия, поражда у нас съзнанието за решаващото значение на нашите действия с оглед на мировата еволюция. Налага се да свикнем с мисълта, че в тази област човек разсъждава по друг начин, а не както във физическия свят. Да предположим, че в хода на едно въплъщение, даден човек не полага достатъчно усилие, за да се свърже с тази пета област; тогава у него възниква порива: "през следващия земен живот аз ще потърся такава лична съдба (карма), която на всяка цена ще ми открие последиците от едно несъвършенство в това отношение". И всичко, което от гледна точка на земния живот, занапред ще приеме очертанията на една мъчителна орис, будеща дълбоко състрадание у околните, в тази област от "царството на духовете", за човека изглежда като нещо абсолютно необходимо.
към текста >>

63. 5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ GA_9 Теософия

Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво отношение се намира мисълта, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък?
Както едно парче лед, който плува над водата, но поради определени свойства се отличава от нея, така и сетивните неща са "вещества" от обкръжаващия ни душевен и духовен свят; те се открояват в света, благодарение на определени свойства, които ги правят сетивно възприемаеми. Те са образно казано – сгъстени душевни и духовни образувания; тъкмо това "сгъстяване" ги прави достъпни за сетивата. Както ледът е само една форма, в която водата съществува, така и сетивните неща са само една форма, под която са скрити душевните и духовни Същества. Ако се проумее този факт, ще се разбере и друго: Както водата може да се превърне в лед, така и духовният свят може да премине в душевния свят, а този последния в света на сетивата. От тази гледна точка става ясно, защо човекът може да размишлява върху сетивните неща. Защото има един въпрос, който всеки мислещ човек би трябвало да си зададе, а именно: В какво отношение се намира мисълта, която аз пораждам в главата си за един камък, и самия този камък? За хората, притежаващи особено дълбок усет за външната природа, този въпрос застава с пределна яснота пред тяхното духовно око. Те наистина усещат взаимната връзка и хармонията между човешкия мисловен свят от една страна, и природния свят от друга страна.
към текста >>

Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта.
Ние възприемаме минералното царство със сетивата и го разбираме чрез мисленето. Когато формулираме една мисъл за дадено минерално тяло, ние имаме работа с два елемента: физическия предмет и мисълта. Следователно, редно е да си представим, че физическият предмет е една сгъстена мисловна същност. Обаче минералите си взаимодействуват по външен начин: те се докосват, привеждат се в движение, нагряват се и т. н. Този начин на външно взаимодействие може да бъде изразен чрез мислите. Човекът изгражда определена мисъл за това, как минералните предмети си взаимодействуват външно по един строго закономерен начин. Така неговите единични мисли се разширяват по един общ мисловен образ на целия минерален свят.
към текста >>

Докато при растението, мисълта се проявява като форма, при животното тя се проявява като душевна сила; в последния случай мисълта се проявява сама по себе си, в своята собствена форма.
Освен свойствата, присъщи на растенията и животните, човекът е надарен и със способността да преработва своите усещания в представи и в мисли, както и разумно да ръководи своите инстинкти. Докато при растението, мисълта се проявява като форма, при животното тя се проявява като душевна сила; в последния случай мисълта се проявява сама по себе си, в своята собствена форма. Животното е душа; човекът е дух. Духовната същност е слязла с една степен по-долу. При животното тя изгражда душата. При човека тя прониква в самия материален свят. Духът присъствува направо в човешкото физическо тяло.
към текста >>

Тъкмо мисълта е формата, която безформената духовна същност приема у човека, както при растението тази духовна същност приема "формата", а при животното "душата".
Обаче в замяна на това, Духът се превръща във вътрешна същност на човека. Тъкмо мисълта е формата, която безформената духовна същност приема у човека, както при растението тази духовна същност приема "формата", а при животното "душата". Следователно, доколкото човек е мислещо същество, извън него не съществува никакво елементарно царство, което да е ангажирано с неговото развитие. Неговото елементарно царство действува непосредствено в неговото сетивно тяло.
към текста >>

64. 6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА GA_9 Теософия

За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес.
Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство. За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес. Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек.
към текста >>

Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност.
Чувствата, които той изпитва към другите същества, му се явяват под формата на светлинни явления; мислите, към които той насочва своето внимание, изпълват духовното пространство. За него мисълта, която един човек насочва към друг, е не нещо невидимо, а е един възприемателен процес. Съдържанието на една мисъл като такава живее само в душата на мислещия човек; обаче това съдържание поражда определени действия в духовния свят. За духовното око, тези действия представляват един напълно възприемаем процес. Мисълта, която се излъчва от едно човешко същество, за да се устреми към друго човешко същество е една непосредствена действителност. А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление.
към текста >>

Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта.
А начинът, по който тази мисъл въздействува на другия човек, в духовния свят може да бъде изживян като един възприемаем процес. Следователно, за този, чиито духовни очи са отворени, физическия възприемаемият човек е само една част от целия човек. Всъщност физическият човек е средоточие на душевни и духовни излъчвания. Тук можем само да загатнем за богатия и разнолик свят, който се открива пред "ясновидеца". Една човешка мисъл, която иначе живее само в ума на слушателя, се появява, например, като духовно възприемаемо цветово явление. Неговите цветове съответствуват на характера на мисълта. Една мисъл, произхождаща от едно или друго сетивно влечение на човека, е оцветена по различен начин от друга мисъл, устремена към чистото познание, към благородната красота и към вечното добро. Оцветена в червени нюанси са мислите, които произхождат от чувствения живот и пронизват душевния свят*. (*Естествено, тези описания са изложени на възможно най-големи недоразумения. Ето защо, в това ново издание, отново ще се върнем накратко към тях)
към текста >>

65. 07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Наред с това, необходимо е да си осигурим достатъчно време, така че мисълта и свързаното с нея чувство да проникнат дълбоко в душата.
Следователно, тази невидима същност ще метаморфозира по-късно във видимото растение, чиито форми и цветове аз ще мога да възприемам. Нека да се спрем на тази мисъл: Невидимото ще стане видимо. Ако аз можех да мисля, не бих могъл и да предвидя още сега това, което ще стане видимо по-късно. Налага се да подчертаем още веднъж: това, което мислим, трябва да го чувствуваме, и то особено силно. До изживяването на определена мисъл трябва да стигаме в пълно спокойствие, несмущавани от никакви други мисли. Наред с това, необходимо е да си осигурим достатъчно време, така че мисълта и свързаното с нея чувство да проникнат дълбоко в душата. Ако извършваме нещата правилно, тогава след известно време може би едва след многократни опити ще доловим в себе си една сила и тя ще породи в нас една нова способност за виждане.
към текста >>

Тук се появява това, което по-рано е оставало невидимо за нас, и което е породено от силата на мисълта и на чувството.
Семето ще се появи като обвито в малък светлинен облак, всред който по сетивно-духовен път ще доловим един вид пламък. Средата на този пламък усещаме така, сякаш сме под впечатлението на лилавия цвят, а краищата му са като оцветени в синкаво. Тук се появява това, което по-рано е оставало невидимо за нас, и което е породено от силата на мисълта и на чувството. По един духовно-сетивен начин, сега се проявява това, което по-рано е било физически невидимо за нас, а именно растението; онова растение, което ще стане видимо едва по-късно.
към текста >>

Нека застанем пред едно растение, което е стигнало до степента на пълното си развитие и да се проникнем от мисълта, че наближава времето, когато това растение ще умре.
Непоколебимо вътрешно спокойствие и ясен поглед върху нещата ето какво трябва да извоюва за себе си. Разбира се, строго препоръчително е да не се отдава на празно мечтателство, както и на случайни упражнения. Обсъжданата тук дисциплина на мисленето се практикува в окултните школи от най-дълбока древност и тук става дума единствено за нея. Който иска да прилага други упражнения, измислени от самия него или пък случайно дочути тук или там, ще допусне фатална грешка и скоро ще затъне в мътните води на фантастиката. Към гореописаното упражнение може да се прибави и друго. Нека застанем пред едно растение, което е стигнало до степента на пълното си развитие и да се проникнем от мисълта, че наближава времето, когато това растение ще умре. Нищо няма да остане от това, което сега е пред моите очи. Обаче същото това растение ще образува семена и те ще дадат нови растения. Аз отново и отново се изпълвам с усещането: Ето, в това, което виждам, е скрито нещо, което аз не виждам. В мен нараства една точно определена мисъл: цялото това растение, с неговите форми и багри занапред няма да съществува. Обаче представата, че то дава семена, ми напомня, че все пак то няма да изчезне в нищото.
към текста >>

66. 11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

" И тогава бързо стигам до мисълта, че този мой събрат би бил съвсем друг, ако учителите, работили с мен биха се занимавали и с него.
Подобен усет на нещата постепенно променя у човека целия му начин на мислене. Сега вече аз се обръщам, примерно към един престъпник по съвършено друг начин, отколкото по-рано. Вече съм сдържан в моята преценка и си казвам: "Аз също съм само един човек като него. И може би единствено възпитанието, което съм получил, ме е предпазило от неговата съдба! " И тогава бързо стигам до мисълта, че този мой събрат би бил съвсем друг, ако учителите, работили с мен биха се занимавали и с него. Аз просто съм получил нещо, което му е било от казано; моето благополучие аз дължа само на обстоятелството, че той е лишен от него.
към текста >>

67. ПОСЛЕСЛОВ GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Човек лесно би могъл да стигне до мисълта: С каква цел се правят тези образни описания на свръхсетивните изживявания; не могат ли те да бъдат предадени под формата на идеи?
Към казаното за "Някои действия на Посвещението", бих искал да добавя още нещо което с известни разлики е валидно и за другите глави на тази книга. Човек лесно би могъл да стигне до мисълта: С каква цел се правят тези образни описания на свръхсетивните изживявания; не могат ли те да бъдат предадени под формата на идеи? На това трябва да отговорим: В свръхсетивната действителност човек изживява себе си като свръхсетивно същество. Без точният поглед в своята свръхсетивна организация, чиято действителност се проявява в описаните тук "лотосови цветове" и "етерно тяло", човек изживява себе си в свръхсетивния свят така, както би сторил това в сетивния свят, когато физическите събития се разиграват покрай него, а той не би имал никаква представа за своето собствено физическо тяло. Всичко което вижда в "душевното тяло" и в "етерното тяло" като своя свръхсетивна организация, има за последица факта, че той навлиза в свръхсетивния свят в пълно себесъзнание, също както, чрез възприятията на своето сетивно тяло, е в пълно себесъзнание относно сетивния свят.
към текста >>

68. КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА GA_11 Из Хрониката Акаша

В края на горецитирания труд четем: “При мисълта за смъртта предисторическият човек си е съставил една идея за отделяне на душата от тялото.
Основните понятия, като тези за материята, изглеждат несигурни и най-здравата почва започва да се изплъзва изпод краката на природоизследователя. Твърди като канара стоят определени проблеми, в които досега са се разбили всички опити и усилия на естествената наука. При това познание разколебаният се хвърля с примирение в обятията на мистиката, която от най-стари времена е била последното прибежище, когато измъченият ум не е виждал вече никакъв изход. Разсъждаващият търси нови символи и се опитва да създаде нови основи, върху които да може да гради по-нататък.” Вижда се, че днешният мислител, който изследва природата, чрез своите навици на мислене не е в състояние да си създаде друга представа за “мистиката”, освен такава, която включва в себе си обърканост, неяснота на ума. И до какви представи относно душевния живот стига един такъв мислител! В края на горецитирания труд четем: “При мисълта за смъртта предисторическият човек си е съставил една идея за отделяне на душата от тялото. Според тази идея душата се отделяла от тялото и водела самостоятелен живот. Тя не намирала никакво спокойствие и отново се връщала като дух, когато не е била прогонвана чрез надгробни церемонии. Страх и суеверие са измъчвали човека. Остатъците от тези възгледи са се запазили чак до наши дни. Страхът пред смъртта, т.е.
към текста >>

69. НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ GA_11 Из Хрониката Акаша

За да се справи в случай, когато трябваше да направи една такава сметка, той насочваше мисълта си към други подобни случаи.
В замяна на това те имаха високо развита памет. Тази памет беше една от техните най-изтъкнати духовни способности. Те например не изчисляваха както ние, усвоявайки си определени правила, които след това да прилагат. През атлантските времена “таблицата на умножението” беше нещо съвършено непознато. Никой не запомняше на ум, че 3 х 4 прави 12. За да се справи в случай, когато трябваше да направи една такава сметка, той насочваше мисълта си към други подобни случаи. Той си спомняше, как е било в предишните случаи. Трябва да изясним, че винаги, когато в едно същество се развие една нова способност, една стара способност изгубва своята сила и яснота. В сравнение с атлантеца, съвременният човек притежава логически ум и способността да комбинира, с които го превъзхожда. В замяна на това паметта му е отслабнала. Сега хората мислят в понятия: Атлантецът мислеше в образи.
към текста >>

Който отблизо се запознае с мисълта, че атлантците са били надарени с такива духовни и физически сили и способности, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството още по-малко прилича на това, което днес сме свикнали да виждаме.
Който отблизо се запознае с мисълта, че атлантците са били надарени с такива духовни и физически сили и способности, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството още по-малко прилича на това, което днес сме свикнали да виждаме. И не само хората, но също и заобикалящата природа невероятно се е изменила в течение на времената. Формите на растенията и животните са станали други. Цялата Земна природа е минала през преобразования. Населявани по-рано области на Земята са били разрушени; възникнали са други. Прадедите на атлантците са обитавали една изчезнала част от сушата, главната област на която се е намирала на юг от днешна Азия.
към текста >>

А това беше силата на мисълта.
Такова разрушително действие можеше да бъде възпрепятствувано само благодарение на това, че в човека се разви една по-висша сила, една по-висша способност. А това беше силата на мисълта. Върху егоистичните лични желания логическото мислене действа задържащо. Произхода на това логическо мислене трябва да търсим при петата подраса (прасемитите). Хората започнаха да се издигат над чистия спомен за миналото и да сравняват различните преживявания. Породи се силата да се разсъждава, да се преценява. И желанията и страстите започнаха да се регулират чрез тази разсъдъчна способност.
към текста >>

Ако по-рано се отдаваха на всяко желание, сега те първо се запитваха, дали мисълта може да одобри желанието.
Хората започнаха да се издигат над чистия спомен за миналото и да сравняват различните преживявания. Породи се силата да се разсъждава, да се преценява. И желанията и страстите започнаха да се регулират чрез тази разсъдъчна способност. Хората започнаха да смятат, да комбинират. Те се научиха да работят с мисли. Ако по-рано се отдаваха на всяко желание, сега те първо се запитваха, дали мисълта може да одобри желанието. Ако хората на четвъртата подраса диво се хвърляха в задоволяването на техните желания, тези на петата подраса започнаха да се вслушват в един вътрешен глас. А този вътрешен глас подтиска желанията, макар и да не може да унищожи претенциите на егоистичната личност.
към текста >>

И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от мисълта.
Казано бе, че развитието на мисловната сила не позволяваше претенциите на егоистичната личност да стигнат до унищожителните действия, които бяха възможни при предишните раси, но че тези претенции не бяха унищожени чрез нея. Прасемитите уреждаха техните лични отношения така, както им повеляваше тяхната мисловна способност. На мястото на страстните желания и похот се появи разумът. Настъпиха други условия и отношения в живота. Докато предхождащите раси бяха склонни да признаят за ръководител този, чиито дела се бяха запечатали дълбоко в паметта, или който можеше да се похвали с богат на спомени живот, сега такава роля бе призната на умния. И ако по-рано беше меродавно това, което живееше в добрите спомени, сега като най-добро се считаше това, което най-добре се разбираше от мисълта. По-рано под влиянието на паметта хората се придържаха към дадено нещо дотогава, докато то се окажеше вече недостатъчно, незадоволително и тогава в края на краищата от само себе си се получаваше така, че с едно новаторство се налагаше онзи, който беше в състояние да помогне при даден недостатък.
към текста >>

Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила.
При седмата подраса (монголите) също така се разви мисловната способност. Обаче в нея бяха останали качества на предишните раси, а именно на четвъртата подраса, в много по-голям размер, отколкото при петата и шестата. Те останаха верни на чувството за спомена. И така монголите стигнаха до убеждението, че най-старото е най-умното, това, което най-добре може да се защитава пред мисловната способност. Те също изгубиха властта над жизнените сили; обаче това, което се разви в тях като сила на мисълта, самото то имаше нещо от природната мощ на тази жизнена сила. Те бяха изгубили властта над живота, но не и непосредствената наивна вяра в тази власт. Тази сила беше станала техен Бог, по поръчението на който вършеха всичко, което считаха за правилно. Така за техните съседни народи те изглеждаха като обсебени от тази тайнствена сила, на която самите те се отдаваха със сляпо доверие. Техните потомци в Азия и в някои европейски области показаха, и още показват тази особеност.
към текста >>

70. ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА GA_11 Из Хрониката Акаша

Само онзи ще я разбере правилно, който се проникне от мисълта за развитието в неговия пълен обхват и в неговото пълно значение.
Следващите съобщения се отнасят за преминаването на четвъртата (атлантска) коренна раса в петата (арийска) коренна раса, към която принадлежи настоящoто цивилизовано човечество. Само онзи ще я разбере правилно, който се проникне от мисълта за развитието в неговия пълен обхват и в неговото пълно значение. Всичко, което човек съзира около себе си, се намира в развитие. А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно. Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване. Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене. Тази способност се подготви при атлантците.
към текста >>

А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно.
Следващите съобщения се отнасят за преминаването на четвъртата (атлантска) коренна раса в петата (арийска) коренна раса, към която принадлежи настоящoто цивилизовано човечество. Само онзи ще я разбере правилно, който се проникне от мисълта за развитието в неговия пълен обхват и в неговото пълно значение. Всичко, което човек съзира около себе си, се намира в развитие. А също и способността на хората от нашата пета коренна раса, която се състои в използуването на мисълта, се е развила постепенно. Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване. Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене. Тази способност се подготви при атлантците. Не техните собствени мисли, а мислите на по-висшите същества се вливаха в тях, влияеха върху тяхната воля. Тази воля в известна степен беше управлявана отвън.
към текста >>

Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото.
И така трябваше и да бъде. Човекът не биваше чрез нищо да бъде принуден да отнася към божествения ред тези неща, стоящи в услуга на неговата мисловна способност. Напротив, той трябваше да прави това доброволно в своите мисли. И така намерението на Ману беше насочено към това, да доведе хората дотам, че те самостоятелно, изхождайки от една вътрешна потребност да свързват такива неща с висшия миров ред. Хората можеха, така да се каже, да избират, дали да прилагат придобитите познания за чисто лично ползване или в религиозна служба на един по- висш свят. Ако по-рано човекът беше принуден да се счита като член на божественото ръководство на света, от което му идваше като дар например владеенето на жизнената сила, без да има нужда да използва мисловната си способност, сега той можеше да използва също и природните сили, без да насочва мисълта към Божественото. Не всички хора, които Ману беше събрал около себе си, бяха узрели за такова решение, а само една малка част от тях. И само от числото на тези последните Ману действително можа да образува зародиша на новата раса. Той се оттегли с тези така избрани хора, изолира се, за да ги развие по-нататък, докато останалите се смесиха с другите хора. От тези така избрани малко на брой хора, които Ману събра около себе си, произхожда след това всичко, което съставлява и до днес истинските прогресивни зародиши на петата коренна раса. Ето защо също е обяснимо, че две характерни черти преминават през цялото развитие на тази пета коренна раса.
към текста >>

71. ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА GA_11 Из Хрониката Акаша

Силата на мисълта се превръщаше в доловим за слуха звук.
Това, което живееше при такива жени, се превърна в един вид природен говор. Защото началото на говора се крие в нещо, което е подобно на песента. Силата на мисълта се превръщаше в доловим за слуха звук. Вътрешният ритъм на природата прозвучаваше от устните на “мъдри” жени. Хората се събираха около такива жени и чувстваха в техните песенни изречения откровенията на висши същества. Човешкото богослужение започна с такива неща. В онова време не може да става дума за някакъв “смисъл” в говоренето. Хората чувстваха звук, тон, ритъм.
към текста >>

72. ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ GA_11 Из Хрониката Акаша

Мисълта за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътрешност без неговото съучастие.
Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”. По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание. Но образите няма да го изпълват подобно на сънища, а той ще може да ги предизвиква в себе си с пълно себесъзнание както днешните представи. Мисълта за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътрешност без неговото съучастие. Но пространственият характер на предметния външен свят също няма да изчезне. Баграта, която ще се ражда същевременно с представата за нея, не ще бъде само един образ в душата, а ще се разгърне навън в пространството. А следствието от това ще бъде, че човекът ще може да възприема същества и неща, които ще бъдат от повисше естество от онези в неговата сегашна заобикаляща среда. Това са неща и същества, които са от по-фино духовно и душевно естество, така че те не се обличат в предметните цветове, които са възприемаеми за днешните физически сетивни органи, а се изявяват чрез по-фините духовни и душевни цветове и тонове, които човекът на бъдещето ще може да събужда чрез силите на своята душа.
към текста >>

73. ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925 GA_13 Въведение в Тайната наука

Аз нарочно се стремях да избегна едно „популярно" изложение и търсих такова, което по необходимост изисква пределно напрежение на мисълта.
Аз нарочно се стремях да избегна едно „популярно" изложение и търсих такова, което по необходимост изисква пределно напрежение на мисълта. Така аз придадох на моите книги такъв характер, че самото им четене вече представлява начало на духовно обучение. Защото спокойната и внимателна концентрация на мисълта, която това четене изисква, укрепва душевните сили и чрез това ги прави способни да се доближат към духовния свят.
към текста >>

Защото спокойната и внимателна концентрация на мисълта, която това четене изисква, укрепва душевните сили и чрез това ги прави способни да се доближат към духовния свят.
Аз нарочно се стремях да избегна едно „популярно" изложение и търсих такова, което по необходимост изисква пределно напрежение на мисълта. Така аз придадох на моите книги такъв характер, че самото им четене вече представлява начало на духовно обучение. Защото спокойната и внимателна концентрация на мисълта, която това четене изисква, укрепва душевните сили и чрез това ги прави способни да се доближат към духовния свят.
към текста >>

74. СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА GA_13 Въведение в Тайната наука

А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време.
Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар. Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря. И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието. Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото.
към текста >>

75. СЪНЯТ И СМЪРТТА GA_13 Въведение в Тайната наука

Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта.
Обаче в нашата епоха на материалистично мислене това има известен смисъл. Естествено, хора с такива материалистични представи, ще възразят, че тук единственият научен подход е да се изследват физическите процеси на съня. Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси. Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони. Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта. А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта. Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти.
към текста >>

А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта.
Естествено, хора с такива материалистични представи, ще възразят, че тук единственият научен подход е да се изследват физическите процеси на съня. Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси. Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони. Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта. А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта. Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание. Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
към текста >>

Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот.
В този духовен свят могат да бъдат осъществени и съвсем други възприятия. Тук е налице също и това, което може да се сравни с топлината и светлината на физическия свят. Това, което пронизва земните предмети и същества като топлина, в духовния свят то представлява самият свят на мислите. Само че тук трябва да си представим мислите като живи и самостоятелни Същества. Това, което човек схваща като мисли във видимия свят, е като една сянка от Съществата-мисли в духовния свят. Нека да си представим мисълта, както тя съществува в човека, само че изнесена вън от него, като едно активно, действено Същество със свой собствен вътрешен живот. Така ще имаме бегла представа за това, което изпълва четвъртата област на духовния свят. Това, което човек възприема като мисли в своя физически свят между раждането и смъртта, е само откровение на мисловния свят, доколкото то може да възникне чрез физическите органи на тялото. Обаче всички мисли, които човек храни и които означават едно обогатяване на физическия свят, имат своя произход точно в тази област на духовния свят. Тук не трябва да имаме предвид само идеите на великите откриватели, на гениалните личности; всеки има своите „хрумвания" които не идват от външния свят, но които позволяват на човека да променя и преобразява този външен свят. Онези чувства и страсти, чиито мотиви се коренят във външния свят, трябва да бъдат отнесени към третата област на духовния свят; обаче всичко онова, което живее в човешката душа и превръща човека в творец, с плодотворни и преобразяващи околния свят действия, в своята първична същност и форма, то произлиза от четвъртото поле на духовния свят.
към текста >>

Но все пак повечето от тях не стигат до мисълта за прераждането; не стигат до мисълта, че в промеждутъка между отделните земни съществувания точно плодовете от предишния живот се превръщат в сили, които съизграждат следващия живот.
Има обаче мислители, които чрез своите наблюдения се издигат над мнението, според което човекът е изграден от чисто наследствени сили. Те се издигат до идеята, че една духовна същност, една индивидуалност подготвя и изгражда телесното съществуване. Но все пак повечето от тях не стигат до мисълта за прераждането; не стигат до мисълта, че в промеждутъка между отделните земни съществувания точно плодовете от предишния живот се превръщат в сили, които съизграждат следващия живот. Ще спомена само един от редицата такива мислители. В своята „Антропология" Имануел Херман Фихте, син на великия Фихте, изнася своите наблюдения, които го довеждат до следните изводи (стр.528):
към текста >>

76. РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА GA_13 Въведение в Тайната наука

Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят.
Трябва също да се вземе под внимание, че този, който чисто мисловно обхваща обясненията за свръхсетивния свят, в никакъв случай не е в положението на друг, който слуша описанието на дадено физическо събитие, без да може да го види. Защото само по себе си чистото мислене е вече една свръхсетивна дейност. Един сетивен факт не може чрез самия себе си да ни въведе в свръхсетивните процеси. Ако обаче мисленето бъде приложено върху описанията на свръхсетивните процеси, тогава то чрез самото себе си просто враства в свръхсетивния свят. Ето защо най-добрият път за постигане на свръхсетивни възприятия е този: да обгърнем с мисълта това, което свръхсетивното познание изнася за висшия свят. Такова мисловно проникване в свръхсетивния свят е свързано с най-голяма яснота. Дори има направление в духовнонаучния подход към света, според което това мислене е най-здравото и естествено начало на всяко духовнонаучно обучение.
към текста >>

Нека не се заблуждаваме с мисълта че в този период от развити ето „Духът-Себе" е нещо отделно, наред с Разсъдъчната и Сетивната Душа.
Така той става в известен смисъл една самостоятелна душа. Към влиянията на тези Същества се прибавят и тези на „Духовете на Движението". Те действуват предимно върху астралното тяло и то така, че то започва да пробужда в себе си с помощта на споменатите Същества една душевна подвижност и едно преизпълнено с мъдрост етерно тяло. Преизпълненото с мъдрост етерно тяло е първата заложба на това, което в предишните страници описахме като „Разсъдъчна Душа" при съвременния човек, докато пробуденото от „Духовете на Движението" астрално тяло е първия зародиш на „Сетивната Душа". И понеже всичко се извършва в условията на растяща самостоятелност на човешкото същество, тези начални заложби на Разсъдъчната и Сетивната Душа се явяват като израз на „Духа-Себе". Нека не се заблуждаваме с мисълта че в този период от развити ето „Духът-Себе" е нещо отделно, наред с Разсъдъчната и Сетивната Душа. Последните две са само израз на „Духа-Себе", а той представлява тяхното единство и хармония.
към текста >>

77. ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО) GA_13 Въведение в Тайната наука

И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие.
Сега например аз отправям духовен поглед към розата и си казвам: В червения розов лист аз виждам зеления растителен сок, само че преобразен в червено; и червената роза, също като зеления лист, следва чистите и безстрастни закони на растежа. Сега червеният цвят на розата би могъл да се превърне за мен в символ на такава кръв, която е израз на пречистените инстинкти и страсти; те са отхвърлили от себе си низшите качества, и в своята чистота приличат на силите, които действуват в червената роза. Аз се опитвам не само да преработват тези мисли в моя ум, но и да им вдъхна живот в моите усещания. Сега, когато си представям чистотата и спокойното безстрастие на поникващото растение, аз мога да изпитам едно блажено усещане; аз мога да породя в себе си чувството, как по-висшите качества трябва да бъдат изкупени чрез добиването на инстинкти и страсти. Това може да преобрази блаженството в едно сериозно чувство. И когато се отдавам на мисълта за червената кръв, която може да стане носител на вътрешно чисти изживявания, както червения сок на розата, в мен се пробужда чувството на озаряващо щастие. В случая важното е да не заставаме безчувствени пред мислите, които служат за изграждането на една символна представа. След като сме живели в подобни мисли и чувства, можем да ги превърнем в следната символна представа.
към текста >>

78. Пролог GA_14 Четири мистерийни драми

Зарадвах се от все сърце при мисълта, че бихме могли да се насладим на пиеса, представяща в дълбочина съвременния живот.
Ах, да, бях забравила... Колко хубаво щеше да бъде да прекарам тази вечер със старата си приятелка. Зарадвах се от все сърце при мисълта, че бихме могли да се насладим на пиеса, представяща в дълбочина съвременния живот. Но твоят идеен свят, така чужд за мен, ще разруши и последния остатък от прекрасните отношения, свързващи сърцата ни от времето, когато седяхме на един чин в училище.
към текста >>

Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш.
Но нямаш представа за живия, творчески дух, който формира човека със силата на стихиите така, както зародишните сили в природата формират съществата. И ти, като мнозина други, наричаш непосредствено и оригинално в изкуството например това, което отрича духа такъв, какъвто го разбирам аз. Обаче нашият светоглед обединява пълната съзнателна свобода със силата на първичния развой. Ние приемаме съзнателно в себе си това, което е наивно, като така ни най-малко не му отнемаме свежестта, пълнотата и първичността. Ти смяташ, че човек може да си състави само мнение за даден човешки характер, но този характер се оформя някак си от само себе си. Не искаш да видиш как мисълта се потапя в творящия дух, как се докосва до първоизточника на съществуването и се проявява като самостоятелен творчески зародиш. Както силите на семето не учат растението как да расте, а се явяват жива същност в него, така и нашите идеи не поучават, а се разливат, разпалвайки живот, дарявайки живот в нашето същество. На идеите, които ми станаха достъпни, дължа това, което прави животът да ми се струва изпълнен със смисъл. На тях дължа не само смелостта, но и прозрението и силата, които ме карат да се надявам, че ще направя от децата си хора, които не само в обикновения смисъл да бъдат работоспособни и полезни във външния живот, но да носят в душата си вътрешно спокойствие и задоволство. И за да не изпадам във всевъзможни словоизлияния, искам само още да ти кажа: уверена съм, че мечтите, които споделяш с толкова много хора, ще могат да се осъществят само когато на хората се удаде да свържат това, което наричат действителност и живот, с по-дълбоките опитности, които толкова често си наричала фантазиране и мечтателство. Може да ти се вижда странно, ако ти призная, че голяма част от смятаното от тебе за истинско изкуство, за мен представлява само безплодна критика на живота.
към текста >>

79. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

по-висша мощ на мисълта,
по-висша мощ на мисълта,
към текста >>

живеещото в мисълта ни,
живеещото в мисълта ни,
към текста >>

отде извира изворът на мисълта
отде извира изворът на мисълта
към текста >>

доколко малко мисълта ни
доколко малко мисълта ни
към текста >>

и смисъла на на мисълта ни.
и смисъла на на мисълта ни.
към текста >>

На мисълта не съм се посветил
На мисълта не съм се посветил
към текста >>

избягвана от мисълта ви сякаш,
избягвана от мисълта ви сякаш,
към текста >>

със тъпото оръжие на мисълта си,
със тъпото оръжие на мисълта си,
към текста >>

А мисълта познава само
А мисълта познава само
към текста >>

От мисълта ви е далеч
От мисълта ви е далеч
към текста >>

Макар че мисълта – която
Макар че мисълта – която
към текста >>

80. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

обхващано от мисълта ми
обхващано от мисълта ми
към текста >>

а в мисълта си чувствам чужди светове
а в мисълта си чувствам чужди светове
към текста >>

когато в лабиринтите на мисълта
когато в лабиринтите на мисълта
към текста >>

прозира мисълта ни.
прозира мисълта ни.
към текста >>

81. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

все още чужд за мисълта ти.
все още чужд за мисълта ти.
към текста >>

82. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

се противеше мисълта ви.
се противеше мисълта ви.
към текста >>

къде са изворът на мисълта му
къде са изворът на мисълта му
към текста >>

опората на мисълта ми.
опората на мисълта ми.
към текста >>

със тъпото оръжие на мисълта си,
със тъпото оръжие на мисълта си,
към текста >>

да разруши сигурността на мисълта ми
да разруши сигурността на мисълта ми
към текста >>

83. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

била вдълбала мисълта му вече.
била вдълбала мисълта му вече.
към текста >>

84. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

Душата ми изпълни мисълта,
Душата ми изпълни мисълта,
към текста >>

А в мисълта ми волята цареше:
А в мисълта ми волята цареше:
към текста >>

85. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

По-рано мисълта ми малко беше склонна
По-рано мисълта ми малко беше склонна
към текста >>

че сякаш с мисълта си здраво сте въоръжен,
че сякаш с мисълта си здраво сте въоръжен,
към текста >>

86. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Аз чувствам мисълта ми как прониква
Аз чувствам мисълта ми как прониква
към текста >>

87. Единадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Мощта на мисълта от тебе се отвърна,
Мощта на мисълта от тебе се отвърна,
към текста >>

88. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

и в смътни образи на мисълта мечтаещ
и в смътни образи на мисълта мечтаещ
към текста >>

в съноподобната игра на мисълта;
в съноподобната игра на мисълта;
към текста >>

Потъва мисълта ти
Потъва мисълта ти
към текста >>

живеят в мисълта;
живеят в мисълта;
към текста >>

89. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

В следи на миналото търси мисълта ѝ.
В следи на миналото търси мисълта ѝ.
към текста >>

90. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Бих гонил призраци на мисълта,
Бих гонил призраци на мисълта,
към текста >>

91. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

че мисълта не може да достигне
че мисълта не може да достигне
към текста >>

Натрапва ми се мисълта, че който
Натрапва ми се мисълта, че който
към текста >>

в такава пустота на мисълта,
в такава пустота на мисълта,
към текста >>

92. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

Но често ме спохожда мисълта,
Но често ме спохожда мисълта,
към текста >>

93. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

как принуждаваща е мисълта,
как принуждаваща е мисълта,
към текста >>

94. Тринадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

на мисълта и път да ѝ посочи
на мисълта и път да ѝ посочи
към текста >>

95. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

стремящо се чрез мисълта човешка
стремящо се чрез мисълта човешка
към текста >>

96. Втора картина GA_14 Четири мистерийни драми

с най-прелестни картини мисълта ми.
с най-прелестни картини мисълта ми.
към текста >>

Блуждае мисълта ти
Блуждае мисълта ти
към текста >>

97. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

на мисълта изцяло се отдаде.
на мисълта изцяло се отдаде.
към текста >>

на мисълта му, също в мен се вля.
на мисълта му, също в мен се вля.
към текста >>

98. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Мисълта си с вас
Мисълта си с вас
към текста >>

99. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

от сънната игра на мисълта
от сънната игра на мисълта
към текста >>

на мисълта във мировата сила.
на мисълта във мировата сила.
към текста >>

100. Десета картина GA_14 Четири мистерийни драми

на мисълта да стигне до покой.
на мисълта да стигне до покой.
към текста >>

В живота хвърляше те мисълта
В живота хвърляше те мисълта
към текста >>

101. Първа картина GA_14 Четири мистерийни драми

безперспективността на мисълта му.
безперспективността на мисълта му.
към текста >>

102. Трета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Капезий, мисълта ми се натрапи,
Капезий, мисълта ми се натрапи,
към текста >>

Оставих ги, щастлива в мисълта си,
Оставих ги, щастлива в мисълта си,
към текста >>

103. Четвърта картина GA_14 Четири мистерийни драми

поглъщащ мисълта ми пламък той
поглъщащ мисълта ми пламък той
към текста >>

се води дива битка – мисълта ми
се води дива битка – мисълта ми
към текста >>

гореща тъмнина от мисълта ми... – – – –
гореща тъмнина от мисълта ми... – – – –
към текста >>

104. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

Воюва мисълта ми с мисълта
Воюва мисълта ми с мисълта
към текста >>

се бори мисълта ми... Тя привлича
се бори мисълта ми... Тя привлича
към текста >>

105. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

Измъкнах силата на мисълта ти
Измъкнах силата на мисълта ти
към текста >>

106. Тринадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

когато тя с мощта на мисълта
когато тя с мощта на мисълта
към текста >>

107. Четиринадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

роди се в мисълта му.
роди се в мисълта му. Той в живота
към текста >>

108. Петнадесета картина GA_14 Четири мистерийни драми

че недостатъци и в мисълта ми
че недостатъци и в мисълта ми
към текста >>

възниква в мисълта му част от сила,
възниква в мисълта му част от сила,
към текста >>

Стреми се мисълта ни да обърка,
Стреми се мисълта ни да обърка,
към текста >>

109. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството

Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство.
Обикновените сили на човека а не онези, които действуват в неговото детство идват от Земния организъм. Когато той отпадне от човешкото същество, тогава, ако човек е достигнал своята цел, той трябва да е напреднал дотам, че с цялата си същност да се отдаде на силите, които днес действуват само през детските години. Следователно, смисълът на развитието през последователните земни съществувания е постепенно да превърне целия човек, включително и неговата съзнаваща част, в израз на силите, които през първите детски години властвуват в него без той да знае от духовния свят. Мисълта, която завладява душата при такива наблюдения, трябва да ни изпълва с чувство на смирение, но и със съзнание за човешкото достойнство. И тази мисъл е: човек не е сам; в него живее нещо, което всеки миг доказва, че той може да над хвърли себе си и да се издига все повече от едно прераждане в друго. И тази мисъл може да приеме все по-определена форма и тогава тя се превръща. В изключително изживяване за нещо спокойно и величаво, като в същото време пробужда усещане за смирение и скромност. С други думи: Какво има в себе си човекът? Той наистина носи в себе си един по-висш, един божествен човек и може да се почувствува живо проникнат от него, казвайки си: „Той е моят предводител вътре в мен."
към текста >>

При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност.
При подобни възгледи, в душата лесно се поражда мисълта, че с всичко, което може да направи, човек трябва да търси съзвучие с онази част от своето същество, която е по-мъдра от съзнателната интелигентност. Тя насочва човека от непосредствено възприемания Аз към един по-разширен Аз, спрямо който всяка фалшива гордост и всяко превъзнасяне трябва да бъдат решително изкоренявани. Това чувство по-нататък се превръща в друго, и то ни открива правилното разбиране за несъвършенствата на днешния човек и колко съвършен би могъл да стане, ако пулсиращите в него духовни импулси проявят към съзнанието му същото отношение, каквото те имат към несъзнателния душевен живот през първите детски години. Въпреки че обикновено споменът рядко се простира зад четвъртата година, трябва все пак да кажем, че действието на духовния свят, в смисъла по-сочен по-горе, обхваща първите три години. В края на този период човек вече е способен да свързва впечатленията си от външния свят с представата за своя Аз. Тази Азова представа стига до точката, до която се простира и споменът.
към текста >>

110. ВТОРА ЛЕКЦИЯ GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството

Така възниквала мисълта: „Закрила", „Аз имам закрила", „Закрила над човешките тела".
Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните. Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци. От всичко това се вижда, че в процеса на говора душата се сраства с външните процеси и Същества. От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в пространството, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството. Този човек изразявал закрилящата сводеста форма на колибата чрез една съгласна, а благоразположението на душите в обитаващите я същества нещо, към което той сам можел да изпита съчувствие изразявал чрез една гласна. Така възниквала мисълта: „Закрила", „Аз имам закрила", „Закрила над човешките тела".
към текста >>

111. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството

Днес има хора, които например казват: „В основата си нашият свят е изграден от атоми." И кой нашепва на хората мисълта, че светът е изграден от атоми?
И тъкмо в това се състои техният напредък, че сега те ръководят нашата пета следатлантска епоха под влиянието на Христос Него следват те в духовните светове. А изоставането на онези Същества, за които споменахме, че работят като задържащи сили, се дължат на обстоятелството, че те не се подчиняват на Христовото ръководство, а действуват по-нататък независимо от Христос. Ето защо в културата на човечеството все по-ясно ще се проявява материалистичното тече ние, което стои под ръководството на изостаналите египетско-халдейски Духове и дава цялата материалистична характеристика на нашата епоха. Всичко, което се обективира в днешната материалистична наука, се намира под тяхното влияние. Наред с всичко това, обаче, се поражда и едно друго течение, което си поставя като цел така да проникне в човека, че в крайна сметка във всички свои действия той да открие това, което наричаме „Христовия принцип". Днес има хора, които например казват: „В основата си нашият свят е изграден от атоми." И кой нашепва на хората мисълта, че светът е изграден от атоми? Това са свръхчовешките Ангелски Същества, изостанали по Време на египетско-халдейската епоха.
към текста >>

112. ПЪРВА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Подобна констатация може да породи в душата всички познати ужаси на мисълта за смъртта, без да се намесват чисто личните усещания, които обикновено са свързани с тази мисъл.
Подобна констатация може да породи в душата всички познати ужаси на мисълта за смъртта, без да се намесват чисто личните усещания, които обикновено са свързани с тази мисъл. Подобни усещания водят дотам, че спрямо тази мисъл не може да се постигне лесно онова спокойно настроение, което е необходимо за истинското познание.
към текста >>

Мисълта, че тялото в чиито процеси душата изживява себе си някога ще попадне под властта на външния свят и ще се подчинява на закони, които нямат никаква връзка с вътрешните изживявания, ни приближава до изживяването на смъртта по такъв начин, че в размишлението няма нужда да се намесва никакво желание, никакъв личен интерес; сега вече, изживяването отваря пътя към един чист и свръхличен познавателен акт.
Мисълта, че тялото в чиито процеси душата изживява себе си някога ще попадне под властта на външния свят и ще се подчинява на закони, които нямат никаква връзка с вътрешните изживявания, ни приближава до изживяването на смъртта по такъв начин, че в размишлението няма нужда да се намесва никакво желание, никакъв личен интерес; сега вече, изживяването отваря пътя към един чист и свръхличен познавателен акт. Обаче много скоро се поражда усещането, че мисълта за смъртта е важна не сама за себе си, а поради обстоятелството, че може да хвърли светлина върху живота. Рано или късно човек трябва да стигне до извода, че само смъртта може да хвърли светлина върху загадката на живота.
към текста >>

Обаче много скоро се поражда усещането, че мисълта за смъртта е важна не сама за себе си, а поради обстоятелството, че може да хвърли светлина върху живота.
Мисълта, че тялото в чиито процеси душата изживява себе си някога ще попадне под властта на външния свят и ще се подчинява на закони, които нямат никаква връзка с вътрешните изживявания, ни приближава до изживяването на смъртта по такъв начин, че в размишлението няма нужда да се намесва никакво желание, никакъв личен интерес; сега вече, изживяването отваря пътя към един чист и свръхличен познавателен акт. Обаче много скоро се поражда усещането, че мисълта за смъртта е важна не сама за себе си, а поради обстоятелството, че може да хвърли светлина върху живота. Рано или късно човек трябва да стигне до извода, че само смъртта може да хвърли светлина върху загадката на живота.
към текста >>

Душата далеч не усеща непоносима мисълта, че нейните субстанции и сили се включват в процесите на външния свят, които нямат нищо общо с нейния собствен живот.
Тези представи са съобразени с това, че наближава време, когато няма да разполагаме с нищо от това, в което протичат нашите сегашни изживявания. Всяка друга представа за отношенията на външния сетивен свят към тялото поради самото си съдържание не издържа пред действителността. Обаче представата, че реалното участие на външния свят в изграждането на тялото се проявява едва след смъртта, не се конфронтира с нищо, което бива действително изживяно в условията на външния и вътрешен свят. Душата далеч не усеща непоносима мисълта, че нейните субстанции и сили се включват в процесите на външния свят, които нямат нищо общо с нейния собствен живот. При съвършено непредубеденото си отдаване на живота, дори и в своите дълбини, тя не открива никакво надигащо се от тялото желание, което да превръща мисълта за разлагането на тялото след смъртта в нещо неприятно. Непоносимото идва после когато човек си представи, че субстанциите и силите, нахлуващи обратно във външния свят увличат душата със себе си. Подобна представа би изглеждала непоносима, както всяка друга, която не идва по естествен път като резултат от вглъбяването в откровенията на външния свят.
към текста >>

При съвършено непредубеденото си отдаване на живота, дори и в своите дълбини, тя не открива никакво надигащо се от тялото желание, което да превръща мисълта за разлагането на тялото след смъртта в нещо неприятно.
Тези представи са съобразени с това, че наближава време, когато няма да разполагаме с нищо от това, в което протичат нашите сегашни изживявания. Всяка друга представа за отношенията на външния сетивен свят към тялото поради самото си съдържание не издържа пред действителността. Обаче представата, че реалното участие на външния свят в изграждането на тялото се проявява едва след смъртта, не се конфронтира с нищо, което бива действително изживяно в условията на външния и вътрешен свят. Душата далеч не усеща непоносима мисълта, че нейните субстанции и сили се включват в процесите на външния свят, които нямат нищо общо с нейния собствен живот. При съвършено непредубеденото си отдаване на живота, дори и в своите дълбини, тя не открива никакво надигащо се от тялото желание, което да превръща мисълта за разлагането на тялото след смъртта в нещо неприятно. Непоносимото идва после когато човек си представи, че субстанциите и силите, нахлуващи обратно във външния свят увличат душата със себе си. Подобна представа би изглеждала непоносима, както всяка друга, която не идва по естествен път като резултат от вглъбяването в откровенията на външния свят.
към текста >>

В мисълта, че тялото ще се разпадне на своите елементи няма нищо непоносимо, напротив, в мисълта, че това може да се случи с душата, има нещо нелепо.
Не винаги обръщаме внимание на това, в какво прекрасно съзвучие са естествените и нормални усещания на душата спрямо откровенията на природния свят. Това би могло да изглежда толкова самопонятно, че да не се нуждае от никакво внимание; и все пак този привидно незначителен факт осветлява много неща. В мисълта, че тялото ще се разпадне на своите елементи няма нищо непоносимо, напротив, в мисълта, че това може да се случи с душата, има нещо нелепо. Съществуват много чисто лични основания, според които последната възможност е нелепа и безсмислена; в случая обективното разглеждане изобщо не трябва да ги взема под внимание. Обаче надличната отдаденост към уроците на външния свят показва, че по време на живота не трябва да приписваме на този външен свят едно участие, различно от това, което той има след смъртта. Показателно е, че тази мисъл идва като нещо необходимо и че тя издържа пред всички възможни възражения. Ако човек прониква в нея напълно съзнателно, усеща една непосредствена сигурност. В действителност, така разсъждават както вярващите в безсмъртието, така и неговите отрицатели.
към текста >>

113. ЧЕТВЪРТА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка.
Това усещане може да се окаже извънредно подтискащо, ако характерът на свръхсетивната опитност не дава известна сигурност, че човек изживява по адекватен начин една действителност, а не се отдава на фантазии или илюзии. Според обстоятелствата на своето възникване, то може да подскаже, че свръхсетивният външен свят иска да бъде усещан, да бъде мислен, но е възпрепятствуван в това, което се стреми да постигне и осъществи. В същото време се поражда и едно друго усещане че всичко, което иска да проникне в душата, е всъщност истинската действителност и че единствено тя може да осветли и обясни това, което до този момент сме приемали за действителност. Горното усещане загатва, че свръхсетивната действителност е нещо, чиято стойност безкрайно превишава това, което душата е приемала до този момент за действителност. А това усещане е подтискащо, защото човек стига да мисълта, че е длъжен да направи следващата стъпка. Самият характер на неговото душевно преобразяване налага тази следваща стъпка. Ако тя не бъде направена, човек би чувствувал този пропуск като отрицание на самия себе си, дори като себеунищожение. Появи ли се усещането, че не може да бъде направена, или пък че може да бъде предприета при определени условия, стъпката става несъвършена.
към текста >>

114. ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Интензивното и медитативно потапяне в мисълта, че в много случаи за хода на човешкия живот е все едно, дали определено действие е "мое" или "чуждо", осигурява истинско спокойствие пред съдбата.
В обикновения живот ударите на съдбата често водят до сълзи в очите. Но човек може да се издигне и до там, да изпитва спрямо нещастието на друг същото остро чувство, което изпитва, ако нещастието засяга самия него. До подобни изживявания той стига по-лесно при събития, които го нараняват, отколкото ако например размишлява върху своите способности. И все пак радостната мисъл, че някой притежава качества, каквито бихме желали да са наши, далеч не е толкова лесно постижима. След като медитирането върху нашата собствена същност проникне до най-дълбоките пластове на душата, можем да открием известна егоистична радост от неща, които сме в състояние да извършваме сами. Интензивното и медитативно потапяне в мисълта, че в много случаи за хода на човешкия живот е все едно, дали определено действие е "мое" или "чуждо", осигурява истинско спокойствие пред съдбата.
към текста >>

115. СЕДМА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Като резултат възниква мисълта, че ще е по-добре да не се намесва изкуствено в развитието на душата, а спокойно да се довери на едно неосъзнато от него ръководство и да изчака докъде ще го отведе то в хода на времето.
Изживяванията, които са необходими за проникването на душата в свръхсетивните светове, могат да се сторят някому отблъскващи. Такъв човек може да възрази, че съвсем не е сигурен какво ще се случи с него, ако се осмели да се докосне до подобни процеси и дали изобщо би могъл да ги понесе. Като резултат възниква мисълта, че ще е по-добре да не се намесва изкуствено в развитието на душата, а спокойно да се довери на едно неосъзнато от него ръководство и да изчака докъде ще го отведе то в хода на времето. Подобна мисъл винаги трябва да бъде отхвърляна от всеки, който може да породи в себе си една по-друга мисъл: че в самата природа на човешкото същество е да върви напред, а това би означавало ако човек пренебрегне задълженията си спрямо своята истинска природа пълен крах на самите еволюционни импулси.
към текста >>

116. С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е GA_18_1 Загадки на философията

6. Светогледите в най-младата епоха на развитието на мисълта
6. Светогледите в най-младата епоха на развитието на мисълта
към текста >>

117. ОРИЕНТИРАНЕ В РЪКОВОДНИТЕ ЛИНИИ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО GA_18_1 Загадки на философията

Това, което в ориенталски, в египетски мирови съзерцания е подобно на елемента на мисълта, при едно истинско разглеждане то се оказва не истинска мисъл, а образ, символ.
Духовният стремеж на човечеството през тези епохи показва един съществено различен характер в сравнение с другите времена преди нея. Това е епохата на пробуждащия се мисловен живот. Преди това човешката душа живее в образни /символични/ представи относно света и съществуването. Колкото и усилия да правим, да дадем право на онези, които биха искали да виждат философския мисловен живот развит още в преди гръцките времена; при едно безпристрастно разглеждане на нещата ние не можем да сторим това. И ние сме заставени да поставим истинската, явяваща се във формата на мисли философия в Гърция, там е нейното начало. Това, което в ориенталски, в египетски мирови съзерцания е подобно на елемента на мисълта, при едно истинско разглеждане то се оказва не истинска мисъл, а образ, символ. В Гърция се ражда стремежът, мировите връзки да бъдат познати чрез това, което днес наричаме мисли. Докато човешката душа си представя мировите явления чрез образа, тя се чувствува още вътрешно свързана с тези явления. Тя се чувства като член на организма на света; тя не мисли себе си като самостоятелно същество отделено от този организъм. Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа. Мисълта става неин възпитател към самостоятелност.
към текста >>

Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа.
И ние сме заставени да поставим истинската, явяваща се във формата на мисли философия в Гърция, там е нейното начало. Това, което в ориенталски, в египетски мирови съзерцания е подобно на елемента на мисълта, при едно истинско разглеждане то се оказва не истинска мисъл, а образ, символ. В Гърция се ражда стремежът, мировите връзки да бъдат познати чрез това, което днес наричаме мисли. Докато човешката душа си представя мировите явления чрез образа, тя се чувствува още вътрешно свързана с тези явления. Тя се чувства като член на организма на света; тя не мисли себе си като самостоятелно същество отделено от този организъм. Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа. Мисълта става неин възпитател към самостоятелност. Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек. Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене. Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
към текста >>

Мисълта става неин възпитател към самостоятелност.
Това, което в ориенталски, в египетски мирови съзерцания е подобно на елемента на мисълта, при едно истинско разглеждане то се оказва не истинска мисъл, а образ, символ. В Гърция се ражда стремежът, мировите връзки да бъдат познати чрез това, което днес наричаме мисли. Докато човешката душа си представя мировите явления чрез образа, тя се чувствува още вътрешно свързана с тези явления. Тя се чувства като член на организма на света; тя не мисли себе си като самостоятелно същество отделено от този организъм. Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа. Мисълта става неин възпитател към самостоятелност. Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек. Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене. Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
към текста >>

Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек.
В Гърция се ражда стремежът, мировите връзки да бъдат познати чрез това, което днес наричаме мисли. Докато човешката душа си представя мировите явления чрез образа, тя се чувствува още вътрешно свързана с тези явления. Тя се чувства като член на организма на света; тя не мисли себе си като самостоятелно същество отделено от този организъм. Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа. Мисълта става неин възпитател към самостоятелност. Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек. Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене. Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
към текста >>

Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
Когато в нея се пробужда мисълта в нейната лишеност от образ, тя чувства отделеността на свят и душа. Мисълта става неин възпитател към самостоятелност. Но гъркът изживява мисълта по начин различен от този на съвременния човек. Това е един факт, който лесно може да се изпусне изпредвид. Но той се разкрива при едно истинско вникване в гръцкото мислене. Гъркът чувства мисълта, както днес хората чувстват възприятието, както те чувстват "червено" или "жълто".
към текста >>

Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата.
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата. Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света. Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки. В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството. От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят.
към текста >>

Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света.
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата. Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света. Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки. В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството. От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят.
към текста >>

Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки.
Както днес хората приписват на една "вещ" едно възприятие на цвят или на звук, така гъркът гледа на мисълта във и при света на нещата. Ето защо в тази епоха мисълта остава още връзката, която свързва душата със света. Наистина душата изживява мисълта в себе си; но тя трябва да счита, че е получила тази мисъл от света, затова може да очаква от изживяването на мисълта разкриването на мировите загадки. В такова изживяване на мислите се извършва философско развитие, което започва с Форекид и Талес, достига една връхна точка в Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаването на християнството. От основите на духовното развитие приижда, тече животът на мислите в човешките души, влива се в тях и създава в тези души философии, които възпитават душите да чувстват тяхната самостоятелност по отношение на външния свят.
към текста >>

Сега човешката душа не може вече да чувства мисълта както едно възприятие от външния свят.
Във времето на раждащото се християнство започва една нова епоха. Сега човешката душа не може вече да чувства мисълта както едно възприятие от външния свят. Тя я чувства като произведение на своето собствено /вътрешно/ същество. От основите на духовното развитие в душата изпраща своите лъчи един импулс много по-силен отколкото мисловния живот. Едва сега сред човечеството се пробужда себесъзнанието по начин, който отговаря на истинската същност на това себесъзнание. Това, което хората изживяваха по-рано, беше само предвестник на това, което би трябвало да наречем в най-дълбокия смисъл вътрешно изживяно себесъзнание. Можем да се надяваме, че едно бъдещо разглеждане на духовното развитие ще на рече времето, за което говорим тук, време на "пробуждането на себесъзнанието".
към текста >>

Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света.
Цялата тежест на този факт философите на това време чувствуват повече смътно отколкото да осъзнават ясно. Този характер има философският стремеж до Скотус Еригена /починал в 880 г. сл. Хр./. Философите на тази епоха се потопяват с философското мислене напълно в религиозните представи. Чрез това мислене човешката душа, която в пробудено себесъзнание се вижда поставена изцяло на собствените си основи, се стреми да добие съзнанието за нейната включеност в живота на мировия организъм. Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света. Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва. В гръцката философия мисловният живот разгръща своите собствени сили; той довежда човешката душа до чувстването на нейната самостоятелност; след това от основите на духовния живот в човечеството нахлува това, което е съществено различно от мисловния живот. Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта. Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта. Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание.
към текста >>

Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта.
Чрез това мислене човешката душа, която в пробудено себесъзнание се вижда поставена изцяло на собствените си основи, се стреми да добие съзнанието за нейната включеност в живота на мировия организъм. Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света. Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва. В гръцката философия мисловният живот разгръща своите собствени сили; той довежда човешката душа до чувстването на нейната самостоятелност; след това от основите на духовния живот в човечеството нахлува това, което е съществено различно от мисловния живот. Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта. Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта. Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание. Така протичат първите 7 до 8 столетия след основаването на християнството.
към текста >>

Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание.
Мисълта се превръща в едно просто средство, за да бъде изразен възгледът, който е добит от религиозните източници върху отношението на човешката душа към света. Потопен в този възглед мисловният живот, подхранван от религиозните представи, израства като растителен зародиш в лоното на земята, докато покара навън от тази почва. В гръцката философия мисловният живот разгръща своите собствени сили; той довежда човешката душа до чувстването на нейната самостоятелност; след това от основите на духовния живот в човечеството нахлува това, което е съществено различно от мисловния живот. Това, което изпълва душата с ново вътрешно изживяване, което я кара да съзре, че тя е един собствен свят, почиващ на своя вътрешен център на тежестта. Себесъзнанието е първо изживяно, но още необгърнато с мисълта. Мисълта се развива по-нататък скритом в топлината на религиозното съзнание. Така протичат първите 7 до 8 столетия след основаването на християнството.
към текста >>

Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание.
Следващата епоха показва един съвършено друг характер. Водещите философи чувстват силата на мисловния живот отново пробудена. Човешката душа е затвърдила вътрешно живяната столетия наред самостоятелност. Тя започва да търси: Що е всъщност нейното най-първично притежание. И намира, че това е мисловният живот. Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание. В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света. Как в мисловния живот може да се изкаже нещо, което не е измислено само от душата? Това става въпрос на философите от тази епоха. Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен характер на философията на тази епоха. Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен характер.
към текста >>

В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света.
Водещите философи чувстват силата на мисловния живот отново пробудена. Човешката душа е затвърдила вътрешно живяната столетия наред самостоятелност. Тя започва да търси: Що е всъщност нейното най-първично притежание. И намира, че това е мисловният живот. Всичко друго и е дадено отвън; тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество, така че при това раждане тя присъства с пълно съзнание. В нея се ражда подтикът, да добие в мисълта едно познание, чрез което може да си изясни своето отношение към света. Как в мисловния живот може да се изкаже нещо, което не е измислено само от душата? Това става въпрос на философите от тази епоха. Духовните течения на номинализма, на реализма, на схоластиката, на средновековната мистика: Всички те разкриват този основен характер на философията на тази епоха. Човешката душа се стреми да изпита живота на мислите по отношение на неговия действителен характер.
към текста >>

И първата епоха мисълта действа като възприятие отвън.
Развитието на мисловния живот е минало през 4 епохи. И първата епоха мисълта действа като възприятие отвън. Тя поставя познаващата човешка душа върху нейната собствена почва. Във 2-та тя е изчерпила своята сила в тази насока. Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието. Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание.
към текста >>

Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието.
Развитието на мисловния живот е минало през 4 епохи. И първата епоха мисълта действа като възприятие отвън. Тя поставя познаващата човешка душа върху нейната собствена почва. Във 2-та тя е изчерпила своята сила в тази насока. Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието. Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха. Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила.
към текста >>

Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила.
Душата укрепва в себеизживяването на своето собствено същество; мисълта живее в подосновата и се претопява със себепознанието. Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха. Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила. Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на мисълта, като сила, да се разработи мисълта в нейната собствена същност. В течение на тази епоха философският живот нараства в способността да си служи с мисълта. В началото на 4-тата епоха познаващото себесъзнание иска, изхождайки от своето мисловно съдържание, да си изгради един философски образ на света. Срещу него застава образът на природата, който не иска да приеме нищо от това себе съзнание. И себесъзнателната душа стои пред този образ на природата с чувството: Как мога да стигна аз до един образ на света, в който вътрешният свят с неговата истинска същност и природата същевременно да бъдат сигурно закотвени?
към текста >>

Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на мисълта, като сила, да се разработи мисълта в нейната собствена същност.
Сега тя не може вече да бъде гледана като едно възприятие отвън. Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха. Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила. Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на мисълта, като сила, да се разработи мисълта в нейната собствена същност. В течение на тази епоха философският живот нараства в способността да си служи с мисълта. В началото на 4-тата епоха познаващото себесъзнание иска, изхождайки от своето мисловно съдържание, да си изгради един философски образ на света. Срещу него застава образът на природата, който не иска да приеме нищо от това себе съзнание. И себесъзнателната душа стои пред този образ на природата с чувството: Как мога да стигна аз до един образ на света, в който вътрешният свят с неговата истинска същност и природата същевременно да бъдат сигурно закотвени? Импулсът, който произхожда от тези въпроси, владее повече или по-малко съзнателно за философите философското развитие от началото на 4-тата епоха насам.
към текста >>

В течение на тази епоха философският живот нараства в способността да си служи с мисълта.
Душата се научава да я чувства като нейно собствено създание. Тя трябва да стигне дотам, да се запита: Какво общо има това вътрешно произведение на душата с един външен свят? В светлината на този въпрос протича 3-тата епоха. Философите развиват един познавателен живот, който изпитва мисълта по отношение на нейната вътрешна сила. Философската сила на тази епоха се изявява като едно вживяване в елемента на мисълта, като сила, да се разработи мисълта в нейната собствена същност. В течение на тази епоха философският живот нараства в способността да си служи с мисълта. В началото на 4-тата епоха познаващото себесъзнание иска, изхождайки от своето мисловно съдържание, да си изгради един философски образ на света. Срещу него застава образът на природата, който не иска да приеме нищо от това себе съзнание. И себесъзнателната душа стои пред този образ на природата с чувството: Как мога да стигна аз до един образ на света, в който вътрешният свят с неговата истинска същност и природата същевременно да бъдат сигурно закотвени? Импулсът, който произхожда от тези въпроси, владее повече или по-малко съзнателно за философите философското развитие от началото на 4-тата епоха насам. И той е меродавен импулс във философския живот на нашата съвременност.
към текста >>

118. СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ GA_18_1 Загадки на философията

Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с мисълта загадките на съществуването и на положението на човека в света.
Ферекид от Сирос, който е живял в 6-тия преди християнския век, се явява сред гръцкия духовен живот като една личност, при която можем да наблюдаваме раждането на това, което в следващите изложения наричаме "възгледи за света и живота". Това, което той има да каже върху мировите въпроси, прилича от една страна на митическите и образни описания на епохата, която се намира преди стремежа към научен светоглед; от друга страна при него си пробива път мисленето чрез образи, чрез мита към едно разглеждане на света, което иска да проникне с мисълта загадките на съществуването и на положението на човека в света. Той представя още Земята под образа на един окрилен дъб, който Зевс покрива отгоре със суша, морета, реки и т.н. като един вид тъкан; той си представя света проникнат от духовни същества, за които говори гръцката митология. Въпреки това той говори за три произхода на света: За Хронос, за Зевс и за Хтон.
към текста >>

Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/.
Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание. Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл. Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ.
към текста >>

Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света.
Човек може да говори така, както Гьоте говори, когато чувства собственото същество сред природното цяло и изразява това чувство чрез мислителното съзерцание. Така както той е мислил, така е чувствал човекът на миналите времена, без неговото душевно изживяване да се оформи в мисъл. Той не изживяваше още мисълта; в замяна на това обаче в неговата душа вместо мисълта се образуваше образът /символът/. Наблюдението на развитието на човечеството ни довежда до едно време в миналото, когато мислителните изживявания не бяха се родили още, когато обаче вътре в човека оживяваше образът /символът/, както у по-късно живеещия човек оживява мисълта, когато той наблюдава процесите в света. Мислителният живот се ражда за човека в определени епохи; той довежда до угасване предишното изживяване на света в образ.
към текста >>

Мисълта се яви като инструмент на истината.
Мисълта се яви като инструмент на истината. Обаче в нея продължаваше да живее само един клон на старото образно изживяване, което си беше създало своя израз в мита. В един друг клон продължаваше да живее по-нататък угасналото образно изживяване, обаче в избледняла форма, в творенията на фантазията, в поезията. Поетическата фантазия и мислителното съзерцание на света са двете чеда на една майка, на старото образно изживяване, което не трябва да се смесва с поетическото изживяване.
към текста >>

В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът.
Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието.
към текста >>

Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието.
Важното, за което става дума, е преобразуването на по-тънката организация на човека. Това преобразуване произведе мислителния живот. В изкуството, в поезията действа природосъобразно не мисълта като такава; там продължава да действа образът. Обаче сега вече той има едно друго отношение към човешката душа, различно от това, което е имал във формата, когато се е образувал още като образ на познанието. Като мисъл душевното изживяване се явява само в съзерцаването на света; другите клонове на човешкия живот се преобразуват съответно по друг начин, когато мисълта става господстваща в областта на познанието.
към текста >>

С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано.
С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа.
към текста >>

С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта.
С охарактеризирания по този начин напредък на човешкото развитие е свързано това, че откакто се яви изживяването на мисълта човекът трябваше да се чувства в съвършено друг смисъл като отделно същество, като "душа", отколкото това е ставало по-рано. "Образът" беше изживян така, че човекът чувстваше; този образ се намира във външния свят като действителност и аз съизживявам тази действителност; аз съм свързан с нея. С "мисълта" както и с поетическия образ човекът се чувства отделен от природата; той се чувства в изживяването на мисълта като нещо, което не може да съизживява природата така, както той изживява мисълта. Все повече се ражда чувството за ясна противоположност между природа и душа.
към текста >>

Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта.
В различните култури на народите преходът от старото образно изживяване към мислителното изживява не е станал в различни моменти. Ние можем да доловим този преход в Гърция, когато насочим поглед върху Ферекид. Той живее в един свят от представи, в който еднакво участие имат образното изживяване и мисълта. Неговите три основни идеи, Зевс, Хронос и Хтон, ние можем да си ги представим само така, че изживявайки ги, душата се чувства същевременно принадлежаща на процесите на външния свят. Ние имаме работа с три изживени образа и се приближаваме до тях само тогава, когато не се оставяме заблудени от всичко, което съвременните навици на мислене биха искали да си представят във връзка с тях.
към текста >>

Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето.
Можем да си представим това изживяване по следния начин. Да насочим погледа върху огъня, който консумира нещата. В дейността на огъня, в топлината проявява своя живот Хронос. Който гледа огъня в неговото действие и има като действащо нещо още не самостоятелната мисъл, а образа, той гледа Хронос. Едновременно с действието на огъня не със сетивния огън той гледа "времето". Преди раждането на мисълта още не съществува една друга представа за времето. Това, което днес хората наричат "време", е една идея, която е образувана една в епохата на мислителното съзерцаване на света. Ако насочим погледа върху водата, не както тя е като вода, а както тя се превръща във въздух или пара, или върху разтопяващите се облаци, ние изживяваме образно силата на "Зевс", на пространствено действащия разширител; бихме могли също да кажем на "лъчезарно" разширяващия се. И когато гледаме водата, как тя се втвърдява, или как твърдото се превръща в течно, ние гледаме Хтон. Хтон е нещо, което после по-късно в епохата на мислителното съзерцаване на света е станало "материя", "вещество"; Зевс е станал "Етера" или също "пространството"; Хронос е станал "времето".
към текста >>

В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с мисълта могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване.
С това е свързан фактът, че раждането на мислителния живот се съпровождаше с едно разколебаване на душевното чувстване. Това душевно изживяване не трябва да се изпуска изпредвид там, където мислителното разглеждане на света има своето начало. В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с мисълта могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване. Напълно самопонятно е, че сред тази степен на развитието на възгледа за света чувството, за което споменахме по-горе, не е било изказано ясно. Обаче чувствано е било това, което сега, поглеждайки назад в миналото към древните гръцки мислители, може да бъде изразено ясно. Тогава хората са чувствували: Изживените от непосредствените прадеди образи ни водеха до най-висшата до най-съвършените първични основи. В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи. Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи.
към текста >>

Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи.
В това начало не би се чувствал един напредък, ако хората не биха вярвали, че с мисълта могат да схванат нещо по-съвършено, отколкото беше постигнато със старото образно изживяване. Напълно самопонятно е, че сред тази степен на развитието на възгледа за света чувството, за което споменахме по-горе, не е било изказано ясно. Обаче чувствано е било това, което сега, поглеждайки назад в миналото към древните гръцки мислители, може да бъде изразено ясно. Тогава хората са чувствували: Изживените от непосредствените прадеди образи ни водеха до най-висшата до най-съвършените първични основи. В тези образи се показваха само по-малко съвършени първични основи. Мисълта трябва да се издигне до още по-висши първични основи на света, а вижданите образи само създания на тези първични основи.
към текста >>

До това възвишено искаше да проникне мисълта.
Чрез преминаването към мислителния живот за мисленето светът се разпадна в една повече природна и една повече духовна сфера. В тази духовна сфера, която едва сега хората чувстваха, те трябваше да почувстват това, което до тогава е било изживяно в образи. Към това се прибави сега представата за нещо по-висше, което се считаше далече по-високо над този по-стар духовен свят и над природата. До това възвишено искаше да проникне мисълта. В областта на това възвишено търси Ферекид своите три "прамайки". Един поглед върху мировите явления може да онагледи, от какъв род бяха представите, които са живеели в една личност като Ферекид. В обкръжаващия го свят човекът намира една хармония, която стои на основата на всички явления, както тя се изразява в движението на звездите, в хода на годишните време с благодатта на развиващите се растения и т.н. В този пълен с благодат ход на нещата се намесват пречещи, разрушителни сили, каквито се изразяват във вредните метеорологични промени, в земетресенията и т.н. Който насочва поглед към всичко това, той съзира два вида царуващи сили.
към текста >>

Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство.
Когато се цитира това, трябва да се има предвид, че Питагорейството е продължило да съществува и след смъртта на Питагора до по-късни времена. От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света.
към текста >>

Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта.
От по-късните питагорейци се споменават: Филолай, Архитас и др. За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа.
към текста >>

Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа.
За тях в древността се е знаело особено и това да изглежда исторически невъзможно, този възглед да може да бъде проследен в миналото чак до Питагор. Трябва само да се предположи, че у него той е бил дълбоко и органически основан в целия му начин на мислене, но у неговите последовници е приел една овъншнена форма. Нека си представим духом Питагора стоящ пред мислителното съзерцаване на света. Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа.
към текста >>

На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света.
Той виждаше, как мисълта приема своя произход в душата, след като тази последната, изхождайки от "прамайките", е слязла през редуващите се съществувания до нейното несъвършенство. Чувствайки това, той не можеше да иска да се издигне до първоизточниците на всичко само чрез мисълта. Той трябваше да търси най-висшето познание в една сфера, в която мисълта няма още никаква работа. Така той намери един свръхмислителен душевен живот. Както в звуците на музиката душата изживява отношения на числа, така и Питагор се вживяваше в един душевен съвместен живот със света, който умът може да изрази в числа; въпреки това за изживяното числата не са нищо друго, освен това, което физиците са открили като числа на отношенията на звуците за изживяването на музиката. На мястото на митическите богове за Питагор трябва да застане мисълта; но чрез съответно задълбочава не душата намира, когато се е откъснала с мисълта от света, че тя е отново едно със света. Обаче това не е в една област, в която съизживяването на света се превръща в митически образ, а в една такава област, в която душата съзвучи с невидимите, сетивно невъзприемаеми мирови хармонии и осъзнава в себе си това, което не тя, а мировите същества искат и правят то да стане в нея представа.
към текста >>

От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си.
Ние не можем да разгледаме един светоглед в неговото пълно значение, когато вземаме под внимание само неговото мислително съдържание; неговата съществена страна се крие в настроението, което то предава на душата; в жизнената сила, която израства от него. Ние трябва да почувстваме, как Хераклит се чувства със собствената душа вътре в потока на ставането, как при него мировата душа пулсира в човешката душа и предава на тази последната своя собствен живот, когато човешката душа знае, че живее в тази мирова душа. От такова съизживяване с мировата душа се ражда при Хераклит мисълта: Това, което живее, носи в себе си смъртта чрез протичащия поток на ставането; но смъртта отново има живот в себе си. Живот и смърт са в нашето живеене и умиране. Всичко има всичко друго в себе си; само така вечното ставане може да прониква със своя поток всичко. "Морето е най-чистата и най-нечистата вода, за рибите тя е питейната и здравословна; за човека непитейна и вредна". Младост, старост, това изменяйки се става онова, онова отново това". "Добро и зло са едно".
към текста >>

Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно.
По-свободен от вътрешния живот, отдаден повече на елемента на самата мисъл, се явява Анаксимандър. Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси. Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
към текста >>

Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
Той вижда произхода на нещата в един вид миров етер, в една неопределена, безформена същност, в една такава първична същност, която няма никаква граница. Да вземем Зевса на Ферекид, да го съблечем от всичко онова, което още му е присъщо като образност, и ще имаме първичното същество на Анаксимандър: Зевс превърнал се в мисъл. В лицето на Анаксимандър се явява една личност, в която от душевното настроение, което преди изброените гръцки мислители още има своя темпераментна отсенка, се ражда мисловният живот. Такава една личност се чувства като душа съединена с живота на мислите и поради това не така срасната с природата, както душата, която не изживява още мисълта самостоятелно. Тя се чувствува свързана с един миров ред, който се намира над природните процеси. Когато Анаксимандър говори за това, че хората са живели първо като риби във влажния елемент и след това са се развили минавайки през формите на животните обитаващи на сушата, за него това означава, че духовният зародиш, като какъвто човекът познава себе си чрез мисълта, е преминал през другите форми само като през по-долни степени, за да си даде накрая формата, която предварително му подхождаше.
към текста >>

Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното.
В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен. Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
към текста >>

Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
В тези мислители мислителния елемент живее вече до такава степен, че те изискват един светоглед и признават истинност само на един такъв, в който мислителният живот е напълно задоволен. Как трябва да е устроена първичната основа на света, за да може тя да бъде приета напълно в мисленето, такъв въпрос си задават те. Ксенофан намира, че народните богове не могат да устоят пред мисленето; следователно той ги отхвърля. Неговият бог трябва да може да бъде мислен. Това, което сетивата възприемат, е променливо, то има свойства, които не отговарят на мисълта, която трябва да търси трайното. Ето защо бог е непроменливото, вечното единство на нещата, което може да бъде обхванато в мисълта.
към текста >>

Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
към текста >>

Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност.
към текста >>

Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва.
към текста >>

Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика.
Парменид вижда във външната природа, която сетивата наблюдават, неистинното, измамното; Истината е само в единството, непреходното, което мисълта може да обхване. Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе.
към текста >>

В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност.
Зено се опитва да се обясни с изживяването на мисълта по такъв начин, че обръща внимание на противоречията, които се получават за едно разглеждане на света, което вижда една истина и промяната на нещата, в ставането, в множеството, което външният свят показва. Ще приведем само едно от противоречията, на които той обръща внимание. Той смята, че най-бързия бегач /Ахил/ не може да постигне костенурката, защото колкото и бавно да се влачи тя, когато Ахил ще е достигнал мястото, на което тя е била вече, тя вече е отишла по-далеч. Чрез такива противоречия Зено показва, как едно мислене, което се придържа към външния свят, не може да се справи със себе си; той посочва трудността, която мисълта среща, когато се опитва да намери истината. Ние ще познаем значението на този светоглед, който се нарича Елеатоки /Парменид и Зено са от Елея/, когато насочим поглед върху това, че неговите носители са толкова напреднали с развитието на изживяването на мисълта, че са превърнали това изживяване в едно особено изкуство, в така наречената диалектика. В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
към текста >>

Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
В това "изкуство на мисълта" душата се научава да се чувства в своята самостоятелност и вътрешна сплотеност. С това действителността на душата се чувства като нещо, което тя е чрез своята собствена същност. Тя се чувства така благодарение на това, че не живее вече, както в минали времена, заедно с общото мирово изживяване, а развива в себе си един живот изживяването на мислите който се корени в нея и чрез който може да се чувства посадена в една чисто духовна първооснова. Отначало това чувство не се изразява в едно ясно изразена мисъл; обаче ние можем да я почувстваме живо като чувство живеещо в тази епоха на зачитането, от уважението, с което то се ползва. Според един "Диалог" на Платон, Парменид е казал на младия Сократ: Ти трябва да научиш изкуството на мисленето от Зено, иначе истината ще остане далече от тебе. Това "изкуство на мисълта" се е чувствало като една необходимост за човешката душа, която иска да пристъпи към духовните първооснови на съществуването.
към текста >>

Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение.
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./.
към текста >>

Мисълта издигна един вид стена около човешката душа.
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето.
към текста >>

По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят.
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето. Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум.
към текста >>

И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта.
Който не вижда в напредъка на човешкото развитие към степента на изживяването на мисълта, как с началото на този живот са престанали действителните изживявания образните изживявания -, които са съществували по-рано, той ще вижда особеността на мислителните личности от 6-тото и следващите преди християнски столетия в Гърция в една светлина различна от тази, в която те са представени в настоящето изложение. Мисълта издигна един вид стена около човешката душа. По-рано, според нейното чувстване, тя се намираше вътре в явленията на природата; и това, което изживяваше заедно с тези природни явления, както изживяваше дейността на собственото си тяло, то се представяше пред нея под формата на образни явления, които присъствуваха в тяхната пълна оживеност; сега се разтягаше мисълта през външния свят. И душата можеше да се чувства в това, което се простира вън в пространство и време, само като се свързваше с мисълта. Ние чувстваме едно такова душевно настроение, когато насочим поглед към Анаксагор от Клапомене в Мала Азия /роден в 500 г. пр. Хр./. В своята душа той се чувства свързан с живота на мислите; този живот на мислите обгръща това, което е разпространено в пространството и във времето. Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум. Нус прониква като същност цялата природа.
към текста >>

В себе си човешката душа изживява връзката с мировия ум /с Нус/ в мисълта сред нейните стени; през прозорците на сетивата тя гледа към онова, което мировия ум прави да се роди чрез взаимодействието на хомойомерите.
Така разпростряното се явява като Нус, мировият ум. Нус прониква като същност цялата природа. Обаче самата природа се представя като съставена от малки първични същества. Природните процеси, които се получават чрез задружното действие на тези първични същества, са това, което сетивата възприемат, след като картината от образи е изчезнала от природата. Тези първични същества са наречени Хомойомери. В себе си човешката душа изживява връзката с мировия ум /с Нус/ в мисълта сред нейните стени; през прозорците на сетивата тя гледа към онова, което мировия ум прави да се роди чрез взаимодействието на хомойомерите.
към текста >>

Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея.
Емпедокъл стои, така да се каже, пред природата, която за сетивата се явява като обездушена, и развива едно душевно настроение, което въстава против това обездушаване. Неговата душа не може да повярва, че истинската същност на природата е това, което мисълта иска да направи от нея. Тя най-малко може да допусне, че действително стои към тази природа в такова отношение, каквото се получава за мислителното съзерцаване на света. Трябва да си представим, какво става в тази душа, която изживява с цялата острота една такова вътрешно раздвоение и страда от него; тогава ние ще почувстваме, как в тази душа на Емпедокъл старият начин на образуване представите възкръсна като сила на чувството, обаче че не иска да осъзнае това напълно и така търси напълно и така търси едно съществуване на мислително образен начин; търси го по онзи начин, за който изказванията на Емпедокъл са един отзвук, който разбран в светлината на казаното тук, изгубва своята чудноватост. От него се цитира следното изказване: "Сбогом на вас. Аз не скитам вече като един смъртен, а като един безсмъртен бог;... и щом пристигам в цъфтящите градове, аз съм обожаван от мъжете и жените; те се присъединяват към мене с хиляди, търсейки с мене пътя за тяхното спасение, понеже някои от тях очакват от мене предсказания, други лечебни сентенции за различни болести". Така се заглушава душата, която прави нейното собствено съществуване да се чувства като това на един прокуден бог, който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата и който е поставен от едно друго битие в обездушения свят на сетивата в който поради това чувства Земята като "непривично място", и което той е хвърлен като за изказване.
към текста >>

Различно от тази личност гледат онези мислители, които се наричат атомисти, различно гледат те на това, което е станало от природата чрез раждането на мисълта за душата на човека.
Различно от тази личност гледат онези мислители, които се наричат атомисти, различно гледат те на това, което е станало от природата чрез раждането на мисълта за душата на човека. Най-важният от тях се счита Демокрит /роден в 460 г. пр. Хр. в Абдера/ Левкип е един вид негов предтеча.
към текста >>

Душата иска да счита за валидно само това, което тя може да схване като близкостоящ резултат на мисълта; природата е напълно обездушена; мисълта като душевно изживяване избледнява и се превръща във вътрешен сянкообразен образ на обездушената природа.
При Демокрит хомойомерите на Анаксагор са станали с една значителна степен по-материални. При Анаксагор можем да сравним първичните части същества още с живи зародиши; при Демокрит те се превръщат в мъртви, невидими частици, които чрез различни комбинации образуват нещата на външния свят. Те се движат отдалечавайки се един от други, едни към други, едни през други: Така се раждат природните процеси. Мировият Ум, Нус, на Анаксагор, който като едно духовно /безтелесно/ съзнание прави да възникват по целесъобразен начин мировите процеси от задружното действие на хомойомерите, при Демокрит се превръща в безсъзнателна природна закономерност /Ананке/. Душата иска да счита за валидно само това, което тя може да схване като близкостоящ резултат на мисълта; природата е напълно обездушена; мисълта като душевно изживяване избледнява и се превръща във вътрешен сянкообразен образ на обездушената природа. По този начин чрез Демокрит се явява мислителният първообраз на всички повече или по-малко материалистично оцветени светогледи на следващите времена.
към текста >>

Чрез мисълта душата изживява себе си в самата себе си, но същевременно тя може да се почувства откъсната от духовната, независима от нея мирова сила, която и дава сигурност и вътрешен устой.
Атомният свят на Демокрит представлява един външен свят една природа, в която не живее никаква "душа". Изживяването на мислите в душата, чрез раждането на които човешката душа бе насочена да обърне внимание на себе си: При Демокрит това бяха изживявания само на сенки. С това е охарактеризирана една част от съдбата на изживяванията на мислите. Те довеждат човешката душа до съзнанието на нейната собствена същност, но същевременно я изпълват с несигурност по отношение на самата нея. Чрез мисълта душата изживява себе си в самата себе си, но същевременно тя може да се почувства откъсната от духовната, независима от нея мирова сила, която и дава сигурност и вътрешен устой. Така откъснати в душата се чувстваха онези личности, които в гръцкия духовен живот насят името "софисти". Най-значителният в техните редици е Питагор /от Адера 480-410 г. пр. Хр./. Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус. Софистите са представени често пъти като хора, които са се отдавали с мисленето на една повърхностна игра.
към текста >>

В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта.
Наред с него значение имат също: Горгиас, Критиас, Хипиас, Тразимахус, Продикус. Софистите са представени често пъти като хора, които са се отдавали с мисленето на една повърхностна игра. До това мнение е допринесъл много начинът, по който ги е представил авторът на комедии Аристофан. Обаче наред с други неща, като външно основание за едно по-добро зачитане от значение е например също, че самият Сократ, който в известни граници се чувстваше като ученик на Продикус, счита този последния като човек, който е развил у своите ученици облагородяването на езика и на мисленето. Възгледът на Питагор е изразен в прословутото изречение: "Човекът е мярката на всички неща, на съществуващите, че те са, на несъществуващите, че те не са". В убеждението, което стои на основата на това изречение, се чувства господстващо изживяването на мисълта. Това изживяване не чувства някаква връзка с една обективна мирова сила. Когато Парменид счита, че сетивата дават на човека един измамен свят, ние бихме искали да отидем още по-далече и да прибавим: Защо и мисленето, което изживяваме, не трябва да ни мами? Обаче Питагор би възразил: Какво го е грижа човек, дали светът намиращ се вън от него, е различен от това, което той възприема и мисли? Нима той си го представя за някой друг, а не за себе си? Възможно е този външен свят да бъде какъвто и да е за едно друго същество, но за това човекът не е нужно да се тревожи.
към текста >>

Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед.
Тази стара оракулна мъдрост говори така, като че съдържа призива към прогрес в светогледа, който се извършва от образното мислене към мислителното схващане на мировите тайни. Чрез този призив човекът е насочен към неговата собствена душа. Казва му се, че той може да чуе в нея говора, чрез който светът изразява своята същност. Но с това вниманието е насочено също върху нещо, което създава несигурности в неговото собствено изживяване. Духовете в гръцката страна трябваше да победят тези опасности, които възникваха в опиращия се на самия себе си душевен живот. Така те трябваше да изградят в душата мисълта като светоглед. При това софистите навлязоха в един опасен път. В тях духът на гърцизма застава пред една пропаст; той иска да си даде силата на равновесието чрез своята собствена сила. Както вече бе показано, ние трябва да насочим нашия поглед повече към сериозността на този опит и на смелостта, отколкото да го обвиняваме. Не отричаме, че обвинението е несъмнено оправда но по отношение на много от софистите. Въпреки това този опит застава непосредствено на една повратна точка в гръцкия живот.
към текста >>

При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света.
От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
към текста >>

Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света.
От Ферекид /или Талес/ до софистите сред развитието на светогледа в Гърция може да се наблюдава постепенно вживяване на родената още преди тези личности мисъл. При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
към текста >>

Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
При тях се показва, как действа мисълта, когато тя е поставена в служба на съзерцаването на света. Това раждане може да се наблюдава в цялата широта на гръцкия живот. Съзерцаването на света е само една област, в която се проявява едно общо явление на живота в един особен случай. Бихме искали да покажем едно съвършено подобно течение на развитието в областите на изкуството, на поезията, на публичния живот, на различните области на занаятите, на съобщенията. Такова едно разглеждане би показало навсякъде, как човешката деятелност се изменя, става друго под влиянието на онази организация на човека, която внася мисълта в съзерцаването на света. Съзерцаването на света не "открива", така да се каже, мисълта, то се ражда напротив благодарение на това, че си служи с родения мисловен живот за изграждането на един образ на света, който по-рано се беше образувал от други изживявания.
към текста >>

С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа".
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>

С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта.
С раждането на мисълта човекът беше насочен към своята "душа". Сега възниква въпросът, какво казва тази душа, когато тя започва да говори и изразява това, което мировите сили са положили в нея? И от начина, по който Платон се поставя спрямо Сократа, се получава отговорът: В душата Разумът на света казва онова, което той иска да каже на човека. С това се създава основата на доверието в откровенията на човешката душа, доколкото тя развива в себе си мисълта. В знака на това доверие се явява образът на Сократ.
към текста >>

Мисълта говори на вътрешността на душата.
В древни времена гъркът се запитваше в светилищата при важни въпроси на живота; той се оставяше да му се "предскаже", каква е волята и мнението на духовните същества. Такова едно устройство е в съзвучие с едно душевно изживяване в образи. Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>

Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа.
Човекът се чувстваше свързан с царуването на управляващите света същества чрез образа. Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>

Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
Докато човек не се чувства откъснат с тази душа отвъншния свят, беше естествено усещането, че чрез едно особено устройство този външен свят можеше да изрази повече, отколкото във всекидневното изживяване. Образът говореше отвън; защо външният свят да не може да говори особено ясно на определено място? Мисълта говори на вътрешността на душата. С това душата е насочена към самата себе си: тя не може да знае себе си свързана с друга душа така, както пророчеството на /свещеническите/ жречески оракули. Човек трябваше да отдаде на мисълта собствената си душа. Той чувстваше на мисълта, че тя е едно общо благо на човеците.
към текста >>

Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си.
В живота на мислите мировият Разум свети без особени устройства. Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
към текста >>

Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
Сократ чувстваше: В мислещата душа живее силата, която се търсеше при "оракулните места". Той чувстваше "демона", духовната сила, която води човека, чувстваше я в себе си. Мисълта доведе душата дотам да осъзнае самата себе си. Със своята представа за говорещия в него демон, който, ръководейки го постоянно, казваше, какво трябваше той да върши. Сократ искаше да изрази: Душата, която е намерила себе си в живота на мислите, трябва да се чувства, като че в себе си тя общува с мировия Разум. Това е изразът на ценене стойността на онова, което душата има в изживяването на мисълта.
към текста >>

Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот.
Под влиянието на този възглед "добродетелта" е поставена в една особена светлина. Както Сократ цени мисълта, той трябва да предполага, че истинската добродетел на човешкия живот се изявява на мислителния живот. Истинската добродетел трябва да бъде намерена в живота на мислите, защото мислителният живот предава на човека неговата стойност. "Добродетелта може да се научи", така изисква предимно Сократ своята представа. Тя може да се научи, защото трябва да я притежава онзи, който истински схваща живота на мислите.
към текста >>

Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта.
Сократ: "Не ти ли се струва сега, че този, който нарочно пише неправилно, разбира писането, а другият не го разбира? " Ученикът: "Без съмнение". Сократ: "Но кой сега по-добре разбира праведното, който нарочно лъже, или измамва, или който върши това непреднамерено? " /Ксенофон, Спомени, превод от Гютлинг/. За Сократа е важно да обясни на ученика, че въпросът се касае за това, човек да има правилни мисли върху добродетелта. Също и онова, което Сократ казва върху добродетелта, е насочено към това, да бъде обосновано доверието към душата познаваща себе си в изживяването на мисълта. Човек трябва да се довери повече на правилната мисъл на добродетелта отколкото на други мотиви. Добродетелта прави човека ценен, когато той я изживява в мисли.
към текста >>

Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта.
Ето защо той така насочва своите въпроси, че запитаният да бъде предизвикан към пробуждане на неговия мисловен живот. В това се състои същността на Сократовия метод. Роденият в 427 г. пр.Хр. в Атина Платон чувстваше като ученик на Сократа, че благодарение на този последния в него е укрепнало доверието към мисловния живот. Това чувство озарява отначало целия душевен живот на Платон. Всичко, което човек познава чрез сетивата или по някой друг начин, няма стойност, докато душата не го е поставила в светлината на мисълта. За Платон философията става наука за идеите като нещо, което има истинско битие. А идеята е откровение на мировия Дух чрез откровението на мислите. Светлината на мировия Дух свети в човешката душа, изявява се в нея като Идеи; и схващайки идеята, човешката душа се съединява със силата на мировия Дух. Разпростреният в пространството и във времето свят е като масата на морската вода, в която се отразяват звездите; обаче действително е само това, което се отразява като идея. Така за Платон целият свят се превръща в действащите едни върху други идеи.
към текста >>

Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно.
към текста >>

У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта.
към текста >>

В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот?
към текста >>

И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние.
към текста >>

Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно.
Това учение на Платон за душата се явява като един важен факт сред епохата на възприятията на мисълта. Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване.
към текста >>

Душата възприема мисълта.
Пробудената мисъл насочи човека към душата. У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа.
към текста >>

Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта.
У Платон се развива един светоглед, който е изцяло резултат на възприятието на мисълта. В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа.
към текста >>

От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот?
В Платон мисълта се осмели да насочи вниманието не само върху душата, но и да изрази това, което е душата, така да се каже, да я опише. И това, което мисълта има да каже върху душата, дава на тази последната силата да знае себе си във вечното. Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа.
към текста >>

Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване.
Мисълта осветлява в душата даже природата на временното, като разширява своята собствена същност над това временно. Душата възприема мисълта. Така както тя се изявява в земния живот, в нея не може да се развие чистата форма на мисълта. От къде изживяването на мисълта, щом то не може да бъде развито в земния живот? То съставлява един спомен за едно предиземно състояние. Мисълта така е обзела душата, че не се задоволява с нейното земно съществуване. Тя се е изявила на душата в едно предсъществуване /преди земното съществуване/ в света на духа /света на идеите/ и през време на своето земно съществуване душата я извлича чрез спомена от онзи живот, който тя е прекарала в духа.
към текста >>

При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой.
Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене. При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата.
към текста >>

Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света.
Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене. При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината.
към текста >>

Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите.
Ученикът на Платон, Аристотел /роден в 384 г. пр.Хр. в Стагира, Тракия, починал в 321 г. пр.Хр./ отбелязва наред със своя учител връхната точка на гръцкото мислене. При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината. Аристотел иска да се потопи в съществата и процесите и това, което душата намира при това потопяване, то е същността на самата вещ.
към текста >>

Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата.
При него вече е извършено вживяването на мисълта в светогледа и е стигнало до покой. Мисълта поема своето законно владение, за да разбере от себе си същността и процесите на света. Платон още прилага своето мислене за това, за да постави мисълта в нейната власт и да я доведе до света на идеите. При Аристотел този пласт е станала нещо самопонятно. По-нататък се касае за това, тя да бъде затвърдена навсякъде над областта на познанието. Аристотел разбира да използва мисълта като един инструмент, който прониква в същността на нещата. При Платон се касае за това, да бъде преодоляна вещта или същността навъншния свят; и когато тя е преодоляна, душата носи в себе си идеята, която само е осенила външната същност, но е останала чужда за нея и виси над нея в един духовен свят на истината. Аристотел иска да се потопи в съществата и процесите и това, което душата намира при това потопяване, то е същността на самата вещ. Душата чувства, като че само е извлякла тази същност от вещта и я е довела за себе си във формата на мисъл, за да може да я носи в себе си като един спомен за вещта. Така за Аристотел идеите са в нещата и в процесите; те са едната страна на нещата, онази, която душата може да извлече от тях със своите средства; другата страна, която душата не може да извлече от нещата, чрез която тези неща имат своя изграден на себе си живот, е веществото, материята /хиле/.
към текста >>

Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света.
Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката. Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
към текста >>

Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката.
Аристотел е мислителят, който прави мисълта да се развие чрез допира със същността на света в светоглед епохата преди Аристотел доведе до изживяването на мислите; Аристотел взема мислите и ги прилага към онова, което му се предлага в света. Самопонятният начин, да живее в мисълта, който му е свойствен, довежда Аристотеля също до това, да изследва законите на самия мисловен живот, логиката. Една такава наука можеше да се роди само, след като пробудената мисъл процъфтя до един зрял живот и стигна до едно такова хармонично отношение с нещата на външния свят, какъвто можем да намерим при Аристотел.
към текста >>

Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност?
Ако мислителите до Аристотел насочваха своето внимание върху това, да добият познанието, което е достижимо за човека, след като чрез възприятието на мисълта той беше стигнал до пълното съзнание за своята душа, със стоиците започва размишлението върху това: Какво трябва да прави човек, за да изрази най-добре своята човешка същност?
към текста >>

Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия.
В редицата на гръцките мислители можем да съзрем в определен смисъл една затворена картина. Наистина трябва да си признаем, че едно такова съединяване на възгледите на личности може твърде лесно да носи един напълно външен характер и в много отношения да има само едно второстепенно значение. Защото същественото остава все пак разглеждането на отделните личности и добиването на впечатления върху това, как в тези отделни личности се изявява в особени случаи общо-човешкото. Обаче ние виждаме в редицата на гръцките мислители нещо, като раждане, като развитие и като живот на мисълта; в мислителите преди Сократа един вид пролог; в Сократа, Платона и Аристотеля върха, а в следващото време един залез на мислителния живот, един вид угасване на същия.
към текста >>

Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си?
Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си? За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура.
към текста >>

За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл.
Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си? За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура. И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност.
към текста >>

Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си.
Който проследява това протичане разглеждайки го, той може да стигне до въпроса: Има ли действително изживяване на мисълта силата, да даде на душата всичко онова, до което то я е довело, като я е довело до пълно съзнание за самата себе си? За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура. И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност.
към текста >>

И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност.
За безпристрастния наблюдател гръцкото изживяване на мисълта има един елемент, който го прави да се яви "съвършено" в най-добрия смисъл. Това е, като че в гръцките мислители силата на мисълта е изработила всичко, което тя крие в самата себе си. Който иска да съди по друг начин, ще забележи при по-точно взиране, че някъде неговото разсъждение крие някаква грешка. По-късни светогледи са произвели нещо друго чрез други психически сили: По-късните мисли като такива се представят винаги така, че в тяхното същинско мисловно съдържание те са съществували вече при някой гръцки мислител. Това, което може да бъде мислено, и как човек може да се съмнява в мисленето и в познанието: Всичко това се явява в гръцката култура. И в изявяването на мисълта душата схваща себе си в нейната същност.
към текста >>

Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта.
Обаче гръцкият мислителен живот е показал на душата, че той има силата да и даде всичко онова, което е възбудил в нея. Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм. Неговият главен представител е Плотин /204-269 г. сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта. Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот.
към текста >>

Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет.
Пред този въпрос стоеше, съставляващ като един вид отзвук на гръцкия мислителен живот, онова светогледно течение, което се нарича неоплатонизъм. Неговият главен представител е Плотин /204-269 г. сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта. Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот.
към текста >>

Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта.
сл. Хр./. Като един негов предтеча можем да назовем Филон, който е живял в началото на нашето летоброене в Александрия. Защото за изграждането на един светоглед Филон не се опира на творческата сила на мисълта. Напротив той прилага мисълта, за да разбере откровението на Стария Завет. Той тълкува мислително, алегорично това, което са разказвали като факти в този документ. Разказите на Завета стават за него символи за психически процеси, до които той се стреми да се приближи с мисълта. Плотин не вижда в мислителното изживяване на душата нещо, което обхваща душата в нейния пълен живот.
към текста >>

Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света.
Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
към текста >>

Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта.
Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
към текста >>

Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта.
Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
към текста >>

От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
Върху този душевен живот схващането на мислите по-скоро хвърля едно було, отколкото да го разкрива. Душата трябва да победи същността на мисълта, да я изкорени в себе си и след това изкореняване може да навлезе в едно изживяване, което я свързва с Първичното същество на света. Мисълта довежда душата до себе си; тя трябва да схване сега в себе си нещо, което отново я отвежда от областта, в която я е довела мисълта. Плотин се стреми към едно озарение, което се явява в душата, след като тя е напуснала областта, в която я е довела мисълта. Така той смята, че се издига до едно мирово същество, което не влиза в живота на мислите; ето защо за него мировият Разум, до който се издигат Платон и Аристотел, не е последното, до което душата стига, а едно творение на по-висшето, което се намира вън от всяко мислене. От тази същност, която се намира над мисълта, която не може да се сравни с нищо, върху което са възможни мисли, извират всички процеси на света.
към текста >>

Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея.
Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин.
към текста >>

Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие.
Мисълта, както тя може да се изяви на гръцкия духовен живот, завърши, така да се каже, своята окръжност до Плотин и с това изчерпи отношенията, до които човек може да стигне в нея. И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин. В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта. Той има една психическа опитност, която представлява вътрешно изживяване, без в душата да присъстват мисли, мистично изживяване. В това изживяване той чувства своята душа съединена с Първопричината на света.
към текста >>

В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта.
И Плотин търси други изрази, различни от тези, които се крият в откровението на мислите. Той излиза вън от развиващия се напред живот на мислите и навлиза в областта на мистиката. Тук ние не възнамеряваме да направим едно изложение върху същинската мистика, а само едно такова, което представя развитието на мисълта, и онова, което произтича от самото това развитие. Въпреки това на различните места в духовното развитие на човечеството стават свързвания на мислителния светоглед с мистиката. Едно такова свързване съществува при Плотин. В неговия душевен живот меродавна е не само мисълта. Той има една психическа опитност, която представлява вътрешно изживяване, без в душата да присъстват мисли, мистично изживяване. В това изживяване той чувства своята душа съединена с Първопричината на света. Но как след това той представя връзката на света с тази Първопричина, това може да бъде изразено в мисли. От свръхмисловния Принцип са произлезли съществата на света. Свърхмисловният Принцип и най-съвършеното.
към текста >>

Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта.
Плотин се представя като една личност, която се вижда поставена в невъзможност да продължи гръцкия мислителен живот. Той не може да стигне да нищо, което да бъде една по-нататъшна издънка на светогледния живот на самата мисъл. Ако насочим поглед върху смисъла на развитието на светогледите, ние сме оправдани да кажем: Образното мислене се е превърнало в мислене с мисли; по същия начин мисленето с мисли трябва да се преобрази по-нататък. Но по времето на Плотин развитието на светогледите не беше още узряло за това. Ето защо Плотин напуска мисълта и търси вън от изживяването на мисълта. Въпреки това, оплодени чрез неговите мистични изживявания, гръцките мисли приемат формата на идеи на развитието, които си представят мировия процес като произлизане на една редица от степени на намиращи се в слизане несъвършени същества от едно най-висше съвършено същество. В мисленето на Плотин продължават да действат гръцките мисли; но те не растат по-нататък като един организъм, а са приети от мистичното изживяване и се оформят не в това, което сами образуват от себе си, а в нещо, което е преобразено чрез извънмисловни сили. Последователите и продължители на този светоглед са Амониус Саккас /175-250 г. сл. Хр./, Порфирий /232-304 г./, Ямблик /който е живял през 4-тото столетие сл. Хр./, Проклус /410-485 г./ и др.
към текста >>

119. МИСЛИТЕЛНИЯТ ЖИВОТ ОТ НАЧАЛОТО НА ХРИСТИЯНСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ ДО ЙОХАНЕС СКОТУС ИЛИ ЕРИГЕНА GA_18_1 Загадки на философията

Искаме да охарактеризираме само напредъкът на светогледите, доколкото този напредък се получава като такъв от изживяването на мисълта.
В епохата, която последва разцвета на гръцките светогледи, тези светогледи се потопяват в религиозния живот на тази епоха. Течението на светогледите изчезва някак си в религиозните движения и изплува отново едва в един по-късен момент. С това не искаме да твърдим, че тези религиозни движения не стоят във връзка с напредъка на светогледния живот. Напротив такъв е случаят в най-широкия смисъл на думата. Обаче тук ние не възнамеряваме да кажем нещо върху развитието на религиозния живот. Искаме да охарактеризираме само напредъкът на светогледите, доколкото този напредък се получава като такъв от изживяването на мисълта.
към текста >>

В тази епоха развитието на мисълта не престава напълно; развиват се даже величествени, обхват ни построения на мисли.
След изчерпването на гръцкия мислителен живот, в духовния живот на човечеството настъпва една епоха, в която религиозните импулси стават движещи сили и на мислителния светоглед. Това, което при Плотин беше негово собствено мистично изживяване, вдъхновяващото за неговите идеи, подобно нещо става в един по-разширен живот за духовното развитие на човечеството религиозните импулси в една епоха, която започва с изчерпването на гръцкия светоглед и трае приблизително до Скотус Еригена /починал в 885 г. сл. Хр./. В тази епоха развитието на мисълта не престава напълно; развиват се даже величествени, обхват ни построения на мисли. Обаче мислителните сили на тези построения не извличат своите извори от самите себе си, а от религиозните импулси.
към текста >>

В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите. Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта.
към текста >>

Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите. Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>

Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите. Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>

През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите. Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>

Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите. Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>

Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта.
В светогледите на гностиците, на Дионисий Ареопагита, на Скотус Еригена човешката душа чувства своите корени в една основа на света, на която тя застава не чрез силата на мисълта, а от която иска да получи в дар света на мислите. Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>

През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
Душата не се чувства сигурно в собствената сила на мисълта; въпреки това тя се стреми да изживее своето отношение към мировата Основа в мисълта. Мисълта, която при гръцките мислители живееше от своята собствена сила, сега душата я оставя да бъде оживена от една друга сила, която тя черпи от религиозните импулси. През тази епоха мисълта води, така да се каже, едно съществуване, в която дреме нейната собствена сила. Така можем да си представим и образното мислене в столетията, които са предхождали раждането на мисълта. Образното мислене е имало едно прадревно разцъфтяване, подобно на изживяването на мисълта в Гърция; след това то започва да черпи своята сила от други импулси и едва след като беше минало през това междинно състояние, то се преобрази в изживяването на мисълта. През първите столетия на християнското летоброене имаме едно междинно състояние на растежа на мисълта; така се явява мисълта през тази епоха.
към текста >>

Този светоглед прави гръцкото изживяване на мисълта да действа по-нататък така, че той поставя това изживяване на мисълта в единната божествена Основа на света.
Съществува само един единен свят на мислите в божественото Първично същество. Както една светлина маже да се отрази в много огледала, така единният свят на мислите са изявява в много хора. Наистина през време човешкия земен живот става едно развитие на света на мислите; обаче в действителност това развитие е само един процес в духовната единна Първична Основа. Когато човек умира, тогава просто престава индивидуалната изява чрез него. Неговият мисловен живот съществува само в единния мисловен живот. Този светоглед прави гръцкото изживяване на мисълта да действа по-нататък така, че той поставя това изживяване на мисълта в единната божествена Основа на света. Той прави впечатлението, като че в него се изразява фактът, че развиващата се човешка душа не чувства в себе си първичната сила на мисълта; ето защо той поставя тази сила в една извънчовешка мирова сила.
към текста >>

Той прави впечатлението, като че в него се изразява фактът, че развиващата се човешка душа не чувства в себе си първичната сила на мисълта; ето защо той поставя тази сила в една извънчовешка мирова сила.
Както една светлина маже да се отрази в много огледала, така единният свят на мислите са изявява в много хора. Наистина през време човешкия земен живот става едно развитие на света на мислите; обаче в действителност това развитие е само един процес в духовната единна Първична Основа. Когато човек умира, тогава просто престава индивидуалната изява чрез него. Неговият мисловен живот съществува само в единния мисловен живот. Този светоглед прави гръцкото изживяване на мисълта да действа по-нататък така, че той поставя това изживяване на мисълта в единната божествена Основа на света. Той прави впечатлението, като че в него се изразява фактът, че развиващата се човешка душа не чувства в себе си първичната сила на мисълта; ето защо той поставя тази сила в една извънчовешка мирова сила.
към текста >>

120. СВЕТОГЛЕДИТЕ В СРЕДНОВЕКОВИЕТО GA_18_1 Загадки на философията

Ако наречем това "нещо" "Азът", можем да кажем, че в по-ново време сред душевния живот се раздвижва съзнанието за "Аза", както в живота на гръцкия светоглед се роди мисълта.
Той намира тази светлина в откровението. Както и да са заставали следващите мислители спрямо откровението: Те не можаха вече да приемат по гръцки начин мислителния живот. За тях не е достатъчно мисленето да разбере света; те предполагат, че трябва да съществува една възможност, да се даде на самото мислене една подкрепяща го основа. Ражда се стремежът, да бъде изследвано отношението на човека към неговата душа. Следователно човекът се вижда като едно същество, което съществува в свой душевен живот. Ако наречем това "нещо" "Азът", можем да кажем, че в по-ново време сред душевния живот се раздвижва съзнанието за "Аза", както в живота на гръцкия светоглед се роди мисълта. Колкото и различни форми да имат стремежите към светоглед в тази епоха, все пак всички те се въртят около изследването на азовата същност. Само че този факт не се явява навсякъде ясно в съзнанието на мислителите. Те често пъти мислят, че са отдаде ни по съвършено други въпроси. Бихме искали да говорим за това, че "загадката на Аза" се явява в най-различните маскировки. Понякога тя живее в светогледите на мислителите по такъв скрит начин, че твърдението: Ето при този или онзи възглед се касае именно за тази загадка изглежда като едно произволно и пресилено мнение.
към текста >>

За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие.
Действителни са само отделните неща. Спорът е характерен за душевното настроение на неговите носители. И двете страни чувствуват необходимостта да изследват, каква стойност, какво значение имат мислите, които душата трябва да си образува. Те се отнасят към мислите различно от това както са се отнасяли към тях Платон и Аристотел. И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот. За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие. Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата. И мислителят я приемаше като едно възприятие. Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила. Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света.
към текста >>

Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила.
Те се отнасят към мислите различно от това както са се отнасяли към тях Платон и Аристотел. И това поради причината, че между завръщането на гръцкото развитие на светогледите и началото на новото развитие е станало нещо, което лежи като под повърхността на историческото развитие, но може да бъде забелязано от начина, но който забелязано от начина, но който различните личности се поставят към своя мислителен живот. За гръцките мислители мисълта се яви като едно възприятие. Тя се яви в душата както се явява червеният цвят, когато човекът застава срещу розата. И мислителят я приемаше като едно възприятие. Като такова възприятие мисълта имаше едно съвсем непосредствена убедителна сила. Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време.
към текста >>

Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време.
Гръцкият мислител имаше усещането, когато с душата си заставаше възприемчиво срещу духовния свят, че от духовния свят в тази душа не може да проникне една неправилна мисъл, както при правилно използване на сетивата в сетивния свят не може да се получи възприятието на един окрилен кон. За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот.
към текста >>

Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието.
За гърка се касаеше да може да черпи мислите от света. Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи".
към текста >>

Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила.
Тези мисли сами свидетелстват за тяхната истинност. Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи". Мислителят пита: - Какво съм образувал аз всъщност в тях?
към текста >>

Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време.
Против този факт не говори нито софистиката, нито скептицизмът. В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи". Мислителят пита: - Какво съм образувал аз всъщност в тях? Дали те се коренят само в мене, или сочат към една действителност?
към текста >>

Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата?
В древността в двете философски системи имат една съвършено различна отсенка от тези, която те имат в ново време. Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи". Мислителят пита: - Какво съм образувал аз всъщност в тях? Дали те се коренят само в мене, или сочат към една действителност?
към текста >>

Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот.
Те не говорят против факта, който се изявява ясно особено в истинските характери на мислителя, че гъркът е чувствал мисълта много по-елементарно, по-пълносъдържателна, по-жива, по-действителна, отколкото може да я чувства човекът на новото време. Тази жизненост, която в Гърция е придавала на мисълта характера на едно възприятие, не съществува вече в Средновековието. Това, което е станало е следното: Както през време на гръцката епоха мисълта е проникнала в душата и е унищожила старото образно мислене, така през време на Средновековието в душите е прониквало съзнанието на "Аза"; а това е направило да се изпари жизнеността на мисълта; то му е отнело възприемателната сила. Ние можем да познаем, как напредва животът на светогледите само тогава, когато прозрем, как за Платон, Аристотел мисълта, идеята са били в действителност нещо съвършено различно от това, което те са станали за личностите от Средновековието и от новото време. Мислителят на древността имаше чувството, че мисълта му е дадена; мислителят на по-късно време има чувството: Аз образувам мисълта; и така за него се ражда въпросът: Какво значение може да има за действителността онова, което е образувано в душата? Гъркът се чувстваше като душа отделен от света; в мисълта той търсеше да се свърже с духовния свят; по-късният мислител се чувства самотен със своя мислителен живот. Така се ражда изследването върху "общите идеи". Мислителят пита: - Какво съм образувал аз всъщност в тях? Дали те се коренят само в мене, или сочат към една действителност?
към текста >>

Как и двете течения говорят върху мисълта, това показва, че в сравнение с нейното съществуване в гръцката душа тази мисъл така е избледняла, както беше претърпяло това образното мислене в душата на гръцкия мислител.
Във времената, които стоят между старото светогледно течение и по-новото течение, гръцкият мислителен живот пресъхва; обаче под повърхността в човешката душа се явява като факт съзнанието за Аза; от средата на Средновековието човекът насочва своя поглед срещу този извършен факт; и чрез силата на този факт се развива новата форма на загадката на живота. Реализмът и номинализмът са симптом за това, че човекът чувства извършения факт. Как и двете течения говорят върху мисълта, това показва, че в сравнение с нейното съществуване в гръцката душа тази мисъл така е избледняла, както беше претърпяло това образното мислене в душата на гръцкия мислител.
към текста >>

В тези светогледи действа една сила, която се стреми над мисълта като един нов фактор на действителността.
С това ние обръщаме внимание върху движещия елемент, който живее в по-новите светогледи. В тези светогледи действа една сила, която се стреми над мисълта като един нов фактор на действителността. Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на мисълта в древността при Питагор и по-късно при Плотин. Тези двама философи също се стремят да се издигнат над мисълта, но те си представят, че развитието на душата, нейното усъвършенстване, трябва да достигне онази област която се намира над мисълта. По-новото време предполага, че намиращият се над мисълта фактор на действителността трябва да бъде даден на душата отвън, че той трябва да дойде при нея.
към текста >>

Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на мисълта в древността при Питагор и по-късно при Плотин.
С това ние обръщаме внимание върху движещия елемент, който живее в по-новите светогледи. В тези светогледи действа една сила, която се стреми над мисълта като един нов фактор на действителността. Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на мисълта в древността при Питагор и по-късно при Плотин. Тези двама философи също се стремят да се издигнат над мисълта, но те си представят, че развитието на душата, нейното усъвършенстване, трябва да достигне онази област която се намира над мисълта. По-новото време предполага, че намиращият се над мисълта фактор на действителността трябва да бъде даден на душата отвън, че той трябва да дойде при нея.
към текста >>

Тези двама философи също се стремят да се издигнат над мисълта, но те си представят, че развитието на душата, нейното усъвършенстване, трябва да достигне онази област която се намира над мисълта.
С това ние обръщаме внимание върху движещия елемент, който живее в по-новите светогледи. В тези светогледи действа една сила, която се стреми над мисълта като един нов фактор на действителността. Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на мисълта в древността при Питагор и по-късно при Плотин. Тези двама философи също се стремят да се издигнат над мисълта, но те си представят, че развитието на душата, нейното усъвършенстване, трябва да достигне онази област която се намира над мисълта. По-новото време предполага, че намиращият се над мисълта фактор на действителността трябва да бъде даден на душата отвън, че той трябва да дойде при нея.
към текста >>

По-новото време предполага, че намиращият се над мисълта фактор на действителността трябва да бъде даден на душата отвън, че той трябва да дойде при нея.
С това ние обръщаме внимание върху движещия елемент, който живее в по-новите светогледи. В тези светогледи действа една сила, която се стреми над мисълта като един нов фактор на действителността. Ние не можем да чувстваме този стремеж на по-новото време като едно и също нещо с онова, което е бил стремежът за издигане на мисълта в древността при Питагор и по-късно при Плотин. Тези двама философи също се стремят да се издигнат над мисълта, но те си представят, че развитието на душата, нейното усъвършенстване, трябва да достигне онази област която се намира над мисълта. По-новото време предполага, че намиращият се над мисълта фактор на действителността трябва да бъде даден на душата отвън, че той трябва да дойде при нея.
към текста >>

Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез мисълта до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя Бог в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция.
Един друг път хваща Николай Кузански /Николай Крипс, роден в Куес на Мозел 1401 г., починал в 1464 г./. Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез мисълта до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя Бог в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция. Разгледано външно, това има голямо подобие със стремежа на Плотин. Обаче душевното устройство при двамата е различно. Плотин е убеден, че в човешката душа се намира нещо много повече от живота на мислите. Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над мисълта, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия Бог. Този Бог се намира вън от "Аза".
към текста >>

Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над мисълта, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия Бог.
Един друг път хваща Николай Кузански /Николай Крипс, роден в Куес на Мозел 1401 г., починал в 1464 г./. Той се стреми да се издигне над знанието постижимо чрез мисълта до едно състояние на душата, при което това знание престава и душата среща своя Бог в "знаещото незнание" или "ученото невежество", в докта игноранция. Разгледано външно, това има голямо подобие със стремежа на Плотин. Обаче душевното устройство при двамата е различно. Плотин е убеден, че в човешката душа се намира нещо много повече от живота на мислите. Когато душата развие присъщата и сила, издигаща се над мисълта, тя стига със своето възприемане там, където винаги се намира, без обаче в обикновения живот да знае за това; Николай Кузански се чувства сам със своя "Аз"; този Аз няма в себе си никаква връзка с неговия Бог. Този Бог се намира вън от "Аза". "Азът" го среща, когато постигне "ученото невежество".
към текста >>

Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата. Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях. Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта. Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта. Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>

Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата. Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях. Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта. Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта. Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>

Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата. Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях. Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта. Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта. Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>

Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта.
Парацелзий има вече по отношение на природата чувството, което се е развило все повече в по-новия светоглед и което е едно следствие на чувстващата се усамотена в Азовото съзнание душа. Той насочва погледа си към природните явления. Така както тези явления се представят, те не могат да бъдат приети от душата; но също така и мисълта, която при Аристотел се развиваше в тихо общение с природните явления, не може да бъде приета така, както тя се явява в душата. Ние не трябва да оставяме мисълта сама да говори: Така чувстваше Парацелзий; трябва да предположим, че зад природните явления има нещо, което се разкрива, когато се поставим в правилно отношение спрямо тях. Ние трябва да можем да приемем нещо от природата, което не образуваме сами, когато я гледаме, както образуваме мисълта. Ние трябва да сме свързани с нашия Аз чрез един друг фактор на действителността, а не чрез мисълта. Парацелзий търси зад природата една "по-висша природа". Неговото душевно настроение е такова, че той не иска да изживее нещо само в себе си, за да стигне до основите на съществуването, а иска един вид да се вмъкне със своя Аз в природните процеси, за да накара да му се изяви духът на тези процеси под повърхността на сетивния свят Мистиците на древността искаха да проникнат в глъбините на душата; Парацелзий искаше да предприеме това, което във външния свят води до срещата с корените на природата.
към текста >>

121. СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА GA_18_1 Загадки на философията

СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
СВЕТОГЛЕДИТЕ В НАЙ-МЛАДАТА ЕПОХА НА РАЗВИТИЕТО НА МИСЪЛТА
към текста >>

У Анаксагор се развива мисълта за хомойомерите, когато той се отдава на света съзерцавайки го; светът му вдъхновява тази мисъл.
Това може да се види при един мислител, който е израснал непосредствено от духовното течение, което в Коперник /1473-1543 г./, Кеплер /1571-1630 г./, Галилей /1564-1642 г./ и др. доведе до първите големи постижения на естествената наука в по-ново време. Това е Джордано Бруно / 1548-1600 г./. Когато разгледаме, как той счита, че светът е съставен от безкрайно много малки оживени и душевно изживяващи себе си първични същества, монадите, които не са родени и са непреходни и които в тяхното задружно действие произвеждат природните явления, бихме могли да бъдем съблазнени да сравним Джордано Бруно с Анаксагор, според който светът е съставен от хомойомерите. Въпреки това между двамата има значителна разлика. У Анаксагор се развива мисълта за хомойомерите, когато той се отдава на света съзерцавайки го; светът му вдъхновява тази мисъл. Джордано Бруно чувства: Това, което се намира зад природните явления, трябва да си го представим като образ на света така, че същността на Аза да бъде възможна в този образ на света. Азът трябва да бъде една монада, иначе той не би искал да бъде действителен. Така приемането на монадите става нещо необходимо. И понеже само монадата може да бъде действителна, истински действителните същества са монади с различни вътрешни свойства. В глъбините на душата на една личност като Джордано Бруно става нещо, което не стига напълно до нейното съзнание; следствието на този вътрешен процес е след това замисълът на образа на света.
към текста >>

Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси.
Нека сравним, колко различно Аристотел и Джордано Бруно стигат до представата за Бога. Аристотел разглежда света; той вижда пълния смисъл на природните процеси на него му се разкрива мисълта на "първия Двигател" на тези процеси. В своя душевен живот Джордано Бруно се издига чрез борба до представата на монадите; природните процеси са някакси заличени в образа, в който се явяват безброй монади действащи едни върху други. А Бог е силовата Същност, действаща във всички монади зад всички процеси на възприемаемия свят. В страстната враждебност на Джордано Бруно против Аристотел се изразява противоположността между мислителите на Гърция и тази на по-ново време.
към текста >>

В древността мисълта се явяваше в душата като едно възприятие; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата.
Така щото относно това Гьоте употребява думите: "Защото как може човек да слуша спокойно, когато той сравнява така лекомислено съчиненията на Аристотел и на Платон, които, според него, понеже нямат порядъчно съдържание, ще са изплували много добре до нас. Бейкън не разбира, че самият той иска да постигне същото, което Платон и Аристотел са постигнали, и че на същата цел той трябва да си послужи с други средства, защото средствата на древността не могат вече да бъдат такива на новото време. Той посочва един път, който във външното поле на природата би могъл да изглежда плодотворен; но Гьоте показва с примера на Галилей, че и на това поле е необходимо нещо различно от това, което Бейкън изисква. Ето защо пътят на Бейкън трябва да се окаже съвсем безплоден, когато душата търси достъпа не само до отделното изследване, а до един светоглед. Какъв плод ще донесе на един такъв светоглед търсенето на отделните явления и образуването на общи идеи от такива явления, ако тези общи идеи не проблясват като светкавици в душата от основите на съществуването и не доказват чрез самите себе си тяхната истинност? В древността мисълта се явяваше в душата като едно възприятие; този начин на възникване бе заличен от яснотата на новото съзнание за Аза; това, което в душата води до мислите, които трябва да образуват един светоглед, трябва да се оформи като едно откритие на душата. И душата трябва да търси за себе си възможността, да създаде валидност на своето собствено откритие, на създадения от нея образ. Тя трябва да може да вярва в собственото си творение. Всичко това Бейкън не го чувства; ето защо за построяването на новия светоглед той насочва към строителните материали, а именно към отделните природни явления. Но както една къща не може да бъде никога построена, ако наблюдаваме само формите на камъните на строеж, които трябва да бъдат използвани, също така в една душа не може да се роди един плодотворен светоглед, ако тя иска да борави само с отделните природни явления.
към текста >>

Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта.
Декарт стои вече в една епоха в която може да бъде познат един нов импулс в светогледния живот. Епохата от началото на християнското летоброене до Скотус Еригена протича по такъв начин, че мислителният живот е пропулсиран от една сила, която навлиза в духовното развитие като един мощен тласък. Пробудената в Гърция мисъл е озарена от тази сила. Във външния напредък на човешкия душевен живот това се изразява в религиозните движения и чрез това, че младите сили на народите от Западна и Средна Европа приемат въздействията на по-стария мислителен живот, на по-старото изживяване на мисълта. Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството.
към текста >>

Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите.
Те проникват това изживяване с по-млади и по-елементарни импулси и с това го преобразяват. В това се показва един от напредъците на човечеството, които са произведени благодарение на факта, че по-стари одухотворени течения на духовното развитие, които са изчерпали своята жизнена сила, но не и своята духовна сила, биват продължени от млади сили, които изникват от природата на човечеството. В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството. Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието.
към текста >>

В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха.
В такива процеси ще трябва да познае законите на развитието на човечеството. Те почиват на процеси на подмладяване на духовния живот. Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството. Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието. Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>

При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене.
Постигнатите духовни сили могат да се развият по-нататък само тогава, когато са посадени в млади природни сили на човечеството. Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието. Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>

При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието.
Първите осем столетия на християнското летоброене представляват едно продължаващо действие на изживяването на мисълта в човешката душа така, че в скритите глъбини още почива възникването на нови сили, които искат да действат формиращо върху развитието на светогледите. В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието. Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>

Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта.
В Декарт тези сили се показват вече действащи в една висока степен. В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието. Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>

Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
В епохата между Скотус Еригена и /приблизително/ до 15-тото столетие мисълта отново си пробива път нагоре в нейната собствена сила, която тя не беше развила явно в предидущата епоха. Обаче тя се проявява от една страна съвършено различна от тази през гръцката епоха. При гръцките мислители мисълта бива изживяна като възприятие; от 8-тото до 15-тото столетие тя възниква от глъбините на душата; човекът чувства: Мисълта се ражда в мене. При гръцките мислители се ражда още непосредствено едно отношение на мисълта към природните процеси; в посочената епоха мисълта се явява като произведение на себесъзнанието. Мислителят чувства, че той трябва да докаже оправданието на мисълта. Така чувства номиналистите, реалистите; така чувства също Тома Аквински, който закотвя изживяването на мисълта в религиозните откровения.
към текста >>

В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието.
Петнадесето, 16-тото столетие поставят пред душите един нов импулс. Това се разширява бавно и бавно се проявява. В душевната организация на човека става едно преобразуване. В областта на светогледния живот това преобразяване се изразява благодарение на факта, че сега мисълта не може да бъде чувствана като възприятие, а като създаване на себесъзнанието. Това преобразуване на човешката душевна организация не може да бъде наблюдавано във всички области на развитието на човечеството. То се явява във възраждането на изкуството и на науката и на европейския живот, както и в реформаторските религиозни движения. Ние ще можем да го намерим, когато проучим изкуството на Данте и на Шекспир според неговите основи в човешкото душевно развитие. Тук всичко това може да бъде отбелязано; защото настоящите изложения искат да останат в рамките на движението напред на мислителното развитие на светогледите.
към текста >>

Образът на природата не трябва вече да бъде нарисуван така, че в този образ мисълта да бъде чувствана като сила изявена от самата природа.
Като един друг симптом на това преобразуване на човешката душевна организация се явява възникването на по-новия естественонаучен начин на мислене. Нека сравним само състоянието на мисленето върху природата, както то се ражда чрез Коперник, Галилей, Кеплер с това, което го е предхождало. На този естественонаучен начин на образуване на представите отговаря настроението на човешката душа в началото на по-новата епоха на 16-тото столетие. От сега нататък на природата се гледа така, че сетивното наблюдение над нея става единственият свидетел. Бейкън е едната, Галилей другата личност, при които това изпъква ясно. Образът на природата не трябва вече да бъде нарисуван така, че в този образ мисълта да бъде чувствана като сила изявена от самата природа. От образа на природата постепенно изчезва все повече това, което се чувствува само като едно произведение на себесъзнанието. Вече произведенията на себесъзнанието и наблюдението на природата стоят по този начин едни срещу други все по-рядко отделени като чрез една пропаст. С Декарт се вести преобразуването на душевната организация, която откъсна едни от други образа на природата и произведенията на себесъзнанието. От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов характер. След като в предидущите столетия мисълта се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието.
към текста >>

След като в предидущите столетия мисълта се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието.
Образът на природата не трябва вече да бъде нарисуван така, че в този образ мисълта да бъде чувствана като сила изявена от самата природа. От образа на природата постепенно изчезва все повече това, което се чувствува само като едно произведение на себесъзнанието. Вече произведенията на себесъзнанието и наблюдението на природата стоят по този начин едни срещу други все по-рядко отделени като чрез една пропаст. С Декарт се вести преобразуването на душевната организация, която откъсна едни от други образа на природата и произведенията на себесъзнанието. От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов характер. След като в предидущите столетия мисълта се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието. По-рано тя още можеше да вижда в образа на света една опора за своето оправдание; отсега нататък за нея възниква задачата, да си създаде валидност от своята собствена сила. Мислителите на следващата сега епоха чувстват, как в самото изживяване на мисълта трябва да се търси нещо, което доказва това изживяване като оправдан творец на образа на светогледа.
към текста >>

Мислителите на следващата сега епоха чувстват, как в самото изживяване на мисълта трябва да се търси нещо, което доказва това изживяване като оправдан творец на образа на светогледа.
Вече произведенията на себесъзнанието и наблюдението на природата стоят по този начин едни срещу други все по-рядко отделени като чрез една пропаст. С Декарт се вести преобразуването на душевната организация, която откъсна едни от други образа на природата и произведенията на себесъзнанието. От 16-тото столетие насам в светогледния живот започва да се проявява един нов характер. След като в предидущите столетия мисълта се явяваше така, че като произведение на себесъзнанието тя изискваше своето оправдание от образа на света, сега от 16-тото столетие насам тя се оказа ясно и недвусмислено поставено на самата себе си в себесъзнанието. По-рано тя още можеше да вижда в образа на света една опора за своето оправдание; отсега нататък за нея възниква задачата, да си създаде валидност от своята собствена сила. Мислителите на следващата сега епоха чувстват, как в самото изживяване на мисълта трябва да се търси нещо, което доказва това изживяване като оправдан творец на образа на светогледа.
към текста >>

Образът на природата, които хората си изграждат в по-ново време, принуждава човешкото себесъзнание да се чувства мисълта вън от природата и по този начин да и придаде една стойност, която тя добива чрез нейната собствена сила.
Така човешката душа се поставя вън от природата, застава на самата себе си. Докато хората още можеха да мислят, че в природата тече нещо от това, което бива изживявано непосредствено също и в човека, те можеха без колебание да се чувстват оправдани, да оставят мислите да говорят върху природните процеси. Образът на природата, които хората си изграждат в по-ново време, принуждава човешкото себесъзнание да се чувства мисълта вън от природата и по този начин да и придаде една стойност, която тя добива чрез нейната собствена сила.
към текста >>

От 16-тото столетие насам образът на природата е този, който изтласква от себе си изживяването на мислите; отсега нататък себесъзнанието се стреми да извлича от своите собствени сили онова, което може да изгради един светогледен образ с помощта на мисълта.
От началото на християнското летоброене до Скотус Еригена мислителният живот продължава да действа така, че неговата форма се определя от предполагането на един духовен свят светът на религиозното откровение -; от 8-то до 16-тото столетие изживяването на мислите се освобождава от вътрешността на себесъзнанието и наред с неговата зародишна сила оставя да съществува и силата на Откровението. От 16-тото столетие насам образът на природата е този, който изтласква от себе си изживяването на мислите; отсега нататък себесъзнанието се стреми да извлича от своите собствени сили онова, което може да изгради един светогледен образ с помощта на мисълта. Пред тази задача се намираше Декарт. Пред нея се намираха мислителите на новата епоха на светогледа.
към текста >>

Ако вземем и най-простия принцип на движение в тях, да чувстват, да се каят, накратко казано, за да намерят своя път във физическата и в моралната област... Ако това, което мисли в моя мозък, не е една част на този вътрешен орган и следователно на цялото тяло, защо тогава моята кръв се нагорещява, когато седейки спокойно в моето легло аз изработвам плана на моите дела или преследвам един отвлечен ход на мисълта".
Душата е само един неказващ нищо израз, на който нямаме никаква представа и който може да употребява една тесногръда глава, за да назове онази част в нас, която мисли. Ако вземем и най-простия принцип на движение в тях, да чувстват, да се каят, накратко казано, за да намерят своя път във физическата и в моралната област... Ако това, което мисли в моя мозък, не е една част на този вътрешен орган и следователно на цялото тяло, защо тогава моята кръв се нагорещява, когато седейки спокойно в моето легло аз изработвам плана на моите дела или преследвам един отвлечен ход на мисълта". /виж, Дьо ла Матри, "Човекът, една машина". Философска библиотека. Том 68./ В кръговете, в които тези духове действаха /към които принадлежат също и Дидро, Кабанис и др./, Волтер донесе ученията на Лок /Волтер, 1694-1778 г./. Самият Волтер никога не беше стигнал до последните изводи на споменатите философи. Но той се остави да бъде подбуден от мислите на Лок; и в неговите блестящи и замайващи съчинения може да се почувства много от тези подбуди.
към текста >>

Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието.
Човекът вижда, как слънцето огрява камъка; след това той констатира, че камъкът се е нагрял. Той често вижда тези два процеса да се редуват. Поради това той свиква да си ги представя като свързани един с друг. Той прави греенето на слънцето причина, затоплянето на камъка следствие. Навикът на мисленето свързва възприятията, но вън не съществува нещо в един действителен свят, което да се изяви като такава връзка. Човекът вижда, как една мисъл на неговата душа е последвана от едно движение на неговото тяло; той свиква да мисли, че мисълта е причината, движението следствието. Юм счита, че на основата на изказванията на хората върху процесите на света лежат навици на мисленето, нищо друго. Чрез навици на мисленето себесъзнателната душа може да стигне до насочващи линии в живота; обаче в тези нейни навици тя не може да намери нищо за изграждането на един образ на света, който да има значение за същността намираща се вън от душата. Така за светогледа на Юм всичко, което човек си образува като представи върху наблюдението на сетивата и на ума във външния свят, си остава едно чисто съдържание на вярата; то никога не може да стане едно знание. Върху съдбата на себесъзнателната човешка душа, върху нейното отношение към един свят различен от сетивния не може да съществува една наука, а само вяра.
към текста >>

Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората.
С това за Якоби същевременно е установен атеизмът на Лесинг. Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили.
към текста >>

Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза.
Ако признаем като меродавен "Разговора с Якоби" за интимните мисли на Лесинг, ние трябва да считаме този последния за една личност, която признава, че човек може да добие един отговарящ на неговата същност светоглед, когато приема за опорна точка на неговия възглед твърдата сигурност, която душата дава на живеещата чрез собствена сила мисъл, на опорната точка на нейния възглед. С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли.
към текста >>

Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят.
С една такава идея Лесинг се явява като един човек който предварително чувствува пророчески светогледните импулси на 19-тото столетие. Че той изисква тази идея в един разговор малко преди своята смърт, и че тя малко може да се забележи в неговите собствени съчинения, това свидетелствува, колко тежка е била борбата даже и за най-свободните умове, борба, която е било повдиганата от новата епоха на развитието на светогледите. Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света.
към текста >>

Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност.
Светогледът трябва все пак да бъде изразен в мисли. Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света.
към текста >>

Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили.
Но убедителната сила на мисълта, която беше намерила в платонизма своята връхна точка, а в аристотелизма своето самопонятно развитие, беше изчезнала от душевните импулси на хората. Да почерпим силата от математическия начин на мислене, да развие мисълта в един образ на света, който трябваше да посочи чак до Първопричината на света, това можа само смелата душевна природа на Спиноза. Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили.
към текста >>

За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света.
Да почувства жизнения импулс на мисълта в себесъзнанието и да изживее тази мисъл така, че чрез нея човекът да се чувства поставен в един духовно действителен свят, това мислителите на 18-тото столетие не можаха още да сторят. Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф.
към текста >>

Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания.
Между тях Лесинг стои като един пророк, като чувства силата на себесъзнателния Аз така, че приписва на душата преминаването през повтарящи се земни съществувания. Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./.
към текста >>

На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света.
Това, което мислителите чувстваха, несъзнателно, като един кошмар в светогледните въпроси, беше, че мисълта не се явяваше за човека вече така както за Платон, за когото тя се изявяваше за себе си в нейната крепяща сила и с нейното наситено съдържание като действена мирова същност. Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител.
към текста >>

На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили.
Сега хората чувстваха мисълта изникваща от подосновите на себесъзнанието; те чувстваха необходимостта да му предадат носеща сила от някакви други сили. Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител. Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма.
към текста >>

Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта.
Те търсеха тази носеща сила постоянно при истините на вярата или в глъбините на душата, които считаха по-силни от избледнелите, абстрактно чувствани мисли. За много души това е винаги тяхното изживяване с мисълта, че те я чувстват само като съдържание на душата и не могат да почерпят от нея силата, която да им гарантира, че със своето същество човекът може да знае себе си коренящ се в духовната подоснова на света. Но такива души им импонира логическата природа на мисълта; ето защо те я признават като сила; която трябва да изгради един научен възглед за света; обаче те искат една по-силно действаща за тях сила, за да им се разкрие изгледът за един светоглед обхващащ най-висшите познания. На такива души им липсва Спинозовата смелост на душата, да чувстват мисълта в извора на сътворението на света и по този начин да знаят себе си с мисълта в Първоосновата на света. На такова едно душевно устройство се дължи, когато често човек малко цени мисълта при изграждането на един светоглед и чувства своето себесъзнание по-сигурно крепящо се в тъмнината на сърдечните сили. Има личности, за които един светоглед има толкова по-малка стойност за тяхното отношение към мировите загадки, колкото повече този светоглед иска да се издигне от тъмнината на чувствата в светлината на мисълта. Такова едно душевно настроение намираме при Г. Ф. Хаман /починал през 1788 г./. Както някои личности от неговото естество, той беше един велик подбудител. Ако един такъв дух е гениален както него, тогава почерпените от тъмните глъбини на сърцето мисли действат върху другите по-енергично отколкото мислите изразени в умствена форма. Хаман се изказваше като в оракулни сентенции върху въпросите, които изпълваха светогледния живот на неговото време.
към текста >>

В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта.
Те един вид се въртят около това, което действа като загадка на света, но не могат да се приближат до него. Така чувства някой, който поставя срещу светогледните въпроси, когато в края на 18-тото столетие Спиноза започва да действа. Идеите на Лок, на Лайбниц, тези последните даже изразени в тяхната по-слаба форма от Волф, проникват главите; освен това обаче, наред със стремежа към яснота на мислите действа страхът от тази яснота, така че в образа на света постоянно се призовават извлечените от глъбините на сърцето възгледи, за да помогнат в допълването на този образ. Такова едно състояние се отразява в Менделсвон, приятелят на Лесинг, който бе горчиво засегнат от публикуването на разговора на Якоби с Лесинг. Той не искаше да допусне, че този разговор действително е имал съдържанието съобщено от Якоби. В такъв случай считаше той неговият приятел би изповядал един светоглед, който иска да стегне до корена на духовния свят по пътя на мисълта. Но по този начин счита той не се стига до един възглед за живота на този корен. До мировия Дух човек трябва да се приближи по друг начин, ако иска да го почувства като пълножизнена същност в своята душа. А това трябва да е направил Лесинг. Следователно Лесинг трябва да е възприел само един "пречистен Спинозизъм", един такъв, който се издига над чистото мислене, когато иска да стигне до Първоосновата на съществуването. Да чувства връзката с тази Първооснова по начина, както за това дава възможност спинозизъмът, от това Менделсвон се страхуваше.
към текста >>

Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип.
Той е подбуден също и от Лайбницовия кръг на мислите; въпреки това той никога не би могъл да търси първо една идея на себесъзнанието теоретически в монадата и след това да изгради с тази идея един образ на света. Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата. И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили? Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван.
към текста >>

По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта.
Душевното развитие на човечеството се представя в Хердер така, че чрез него се сочи особено ясно на стоящия на неговата /на човечеството/ основа /идеи/ подобно на едно възприятие, е чувствано като себеизживяване на душата. И мислителят е изправен срещу въпроса: Как трябва аз да проникна в глъбините на душата така, че да постигна връзката на душата с Първоосновата на света и моята мисъл да бъде същевременно израз на творящите света сили? Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван. Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват.
към текста >>

Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане.
Епохата на просветлението, която виждаме в 18-тото столетие, още вярваше, че намира в самата мисъл нейното оправдание. Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван. Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват. Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
към текста >>

Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата.
Хердер израсна над тази гледна точка. Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван. Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват. Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
към текста >>

С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван.
Той не търси онази точка в душата, където тази последната мисли, в живия извор, където мисълта блика от живеещия в душата творчески принцип. По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван. Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват. Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
към текста >>

Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват.
По този начин Хердер стои близо до това, което можем да наречем тайнствено изживяване на душата с мисълта. Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван. Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват. Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
към текста >>

Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
Един светоглед трябва да се изкаже в мисли. Обаче мисълта дава на душата силата, която тя търси в по-новата епоха чрез един светоглед, само тогава, когато тя /душата/ изживява мисълта в нейното душевно раждане. Когато мисълта е вече родена, когато тя се е превърнала във философска система, тя вече е изгубила своята вълшебна сила над душата. С това е свързано обстоятелството, защо мисълта, защо философският образ на света е така често подценяван. Това вършат всички онези, които познават само мисълта, която им е предадена отвън, в която те вярват, която трябва да изповядват. Истинската сила на мисълта познава само онзи, който я изживява при нейното раждане.
към текста >>

Шефтсбъри не търси в самата мисъл нейното оправдание, а указвайки на един душевен факт, който дава възможност на мисълта да проникне от Първоосновата на света в душата.
Как този импулс живее в душите в по-ново време, това изпъква при една много видна личност на историята на светогледите, при Шефтсбъри /1671-1713 г./. За него в душата живее едно "вътрешно чувство"; чрез това вътрешно чувство проникват идеите, които стават съдържание на светогледа в човека, както чрез външните сетива проникват външните възприятия. Шефтсбъри не търси в самата мисъл нейното оправдание, а указвайки на един душевен факт, който дава възможност на мисълта да проникне от Първоосновата на света в душата. Така за него срещу човека стои един двоен външен свят: "Външният" материален външен свят, който прониква в душата през "външните" сетива, и духовният външен свят, който се разкрива на човека чрез "вътрешното чувство".
към текста >>

122. ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ GA_18_1 Загадки на философията

В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи мисълта.
Нищо друго освен мисленето по математически начин не дава здравата основа, върху която в смисъла на Спиноза чувстващият се в духа на новото време човешки Аз знае себе си за сигурен. Така мислеше също още Декарт, от когото Спиноза получи много подбуди. Той трябваше да извлече от съмнението една опора на светогледа. Декарт не можеше да вижда една такава опора само във възприемането на една мисъл в душата. Този гръцки подход за вземане становище към света на мислите не е вече възможен за човека на по-новото време. В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи мисълта. За Декарт и отново за Спиноза това е изпълнението на изискването, съгласно което душата трябва да се отнася към мисълта така, както се отнася в математическия начин на мислене. Когато от съмнението Декарт стига до своето "Аз мисля, следователно съм" и до това, което е свързано с него, той се почувства сигурен във всичко това, защото за него то изглеждаше да има същата яснота, каквато е присъща на математиката. Същото убеждение доведе Спиноза дотам, да си изгради един образ на света, в който всичко действа със строга необходимост, както математическите закони. Единната божествена субстанция, която се развива с математическа закономерност във всички същества на света, позволява на човешкия Аз да важи само тогава, когато този Аз се изгубва напълно в божествената субстанция, когато той оставя неговото събесъзнание да премине в нейното мирово съзнание. Това математическо схващане, което извира от копнежа на "Аза" за една сигурност, от която той се нуждае за себе си, води този "Аз" до един образ на света, в който чрез стремежа към своята сигурност той е изгубил самия себе си, своето самостоятелно съществуване в една духовна Основа на света, своята свобода и своята надежда в едно самостоятелно вечно съществуване.
към текста >>

За Декарт и отново за Спиноза това е изпълнението на изискването, съгласно което душата трябва да се отнася към мисълта така, както се отнася в математическия начин на мислене.
Така мислеше също още Декарт, от когото Спиноза получи много подбуди. Той трябваше да извлече от съмнението една опора на светогледа. Декарт не можеше да вижда една такава опора само във възприемането на една мисъл в душата. Този гръцки подход за вземане становище към света на мислите не е вече възможен за човека на по-новото време. В себесъзнателната душа трябва да се намери нещо, което да подкрепи мисълта. За Декарт и отново за Спиноза това е изпълнението на изискването, съгласно което душата трябва да се отнася към мисълта така, както се отнася в математическия начин на мислене. Когато от съмнението Декарт стига до своето "Аз мисля, следователно съм" и до това, което е свързано с него, той се почувства сигурен във всичко това, защото за него то изглеждаше да има същата яснота, каквато е присъща на математиката. Същото убеждение доведе Спиноза дотам, да си изгради един образ на света, в който всичко действа със строга необходимост, както математическите закони. Единната божествена субстанция, която се развива с математическа закономерност във всички същества на света, позволява на човешкия Аз да важи само тогава, когато този Аз се изгубва напълно в божествената субстанция, когато той оставя неговото събесъзнание да премине в нейното мирово съзнание. Това математическо схващане, което извира от копнежа на "Аза" за една сигурност, от която той се нуждае за себе си, води този "Аз" до един образ на света, в който чрез стремежа към своята сигурност той е изгубил самия себе си, своето самостоятелно съществуване в една духовна Основа на света, своята свобода и своята надежда в едно самостоятелно вечно съществуване.
към текста >>

За него се откри като една възможност мисълта: Познанията на човешкия ум не идват от действителността на света.
Пътят, по който Кант стигна до своите резултати, беше минал през света, на мислите на Юм. При този последния той намери възгледа, че нещата и процесите на света не разкриват на човешката душа никакви мислителни връзки, че човешкият ум само по навик си представя такива връзки, когато той възприема нещата и процесите на света в пространството и времето едни до други и едни след други. Че човешкият ум не получава от света това, което му се струва познание: Това мнение на Юм направи впечатление на Кант. За него се откри като една възможност мисълта: Познанията на човешкия ум не идват от действителността на света.
към текста >>

Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества.
Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества. С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време. Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене.
към текста >>

Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене.
Кант не само застъпва възгледа, че знанието на човека е възможно дотолкова, доколкото закономерността на това знание произхожда от самата себесъзнателна душа, и че сигурността върху тази душа иде от други източници, а не от природознанието; той показва също, че човешкото знание трябва да спре пред природата там, където както в живия организъм мисълта изглежда да царува в самите природни същества. С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време. Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене. Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз мисълта, която да бъде чувствана като жива. Кант не направи тази стъпка; Гьоте я направи.
към текста >>

Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз мисълта, която да бъде чувствана като жива.
С това Кант изразява, че той не може да си представи мисли, които човек може да си представи действащи в самите същества на природата. Признаването на такива мисли предполага, че човешката душа не само мисли, но и мислейки съизживява живота на природата. Ако някой би намерил, че човек може да приеме мисли не само като възприятие, какъвто и случаят при идеите на Платон и на Аристотел, но че той може да изживее мисли, като се потопява в съществата на природата, тогава отново би бил намерен един елемент, който би искал да бъде приет както в образа на природата така и в представата на себесъзнателния Аз. Себесъзнателният Аз не намира за себе си някакво място в образа на природата на по-ново време. Ако себесъзнателният Аз се изпълва с мисълта не само така, да знае: Аз обрисувах тази мисъл, а така, че познава в нея един живот, за който може да знае: Той може да се осъществи също и вън от мене, тогава той може да се каже: Аз нося нещо в себе си, което мога да намеря и вън от мене. Следователно по-новото развитие на светогледите напира към стъпката: да бъде намерена в себесъзнателния Аз мисълта, която да бъде чувствана като жива. Кант не направи тази стъпка; Гьоте я направи.
към текста >>

Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха.
Постоянният стремеж на Фихте беше да се намеси в непосредствения живот. Там, където вярваше, че неговите думи биха искали да се превърнат в дело у други, там той се чувстваше най-доволен. Изхождайки от този стремеж той замисли съчиненията: "Искане от князете на Европа да възвърнат свободата на мисълта, която досега подтискаха. Хелиополис в последната година на старото затъмнение 1793 година". "Приноси към изправяне на съжденията на публиката върху Френската революция 1793 г. "Изхождайки от същия този стремеж той държа своите увлекателни речи: "Основната черта на съвременната епоха, изложени в лекции държани в Берлин през 1804 година и 1805 година": "Указание за блажения живот или също религиозното учение. В лекции, държани в Берлин през 1806 година", и накрая неговите "Речи към германската нация в 1808 година".
към текста >>

В светогледа на Фихте мисълта става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана мисъл.
Той чувстваше зад явната външна природа една духовна природа, за него в човешката душа са възможни изживявания, чрез които тази душа живее не само във външната изявена природа, но и сред творческите сили. Гьоте търсеше идеята, която гърците търсиха, но той я търсеше не като възприемаема идея, а в едно съизживяване на мировите процеси, там, където тези процеси не са вече възприемаеми. Той търсеше в душата живота на природата. Фихте търсеше в самата душа; обаче той търсеше не там, където в душата живее природата, той търсеше съвсем непосредствено там, където душата чувствува запален своя собствен живот, безразлично с кои други процеси и същества на света се свързва този живот. С Фихте възникна един светоглед, който е насочен напълно към това, да намери един вътрешен душевен живот, който се отнася към мислителния живот на гърците както този мислителен живот се отнася към образното мислене на древните времена. В светогледа на Фихте мисълта става изживяване на Аза, както в гръцките мислители образът стана мисъл. С Фихте светогледът иска да изживее себесъзнанието; с Платон и Аристотел светогледът искаше да мисли съзнанието на душата.
към текста >>

В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците.
С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен. Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата. В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците. За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението. От едно такова въображение, което се чувства едно с творящите сили на природата.
към текста >>

Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята.
Познанията, които Гьоте почерпи от съзерцаването на произведенията на изкуството в Италия, нямаха несъмнено онази безусловна сигурност като теоремите на математиката. Но в замяна на това те бяха по-малко отвлечени. Обаче Гьоте стоеше пред тях с чувството: Тук има необходимост, тук е Бог. За Гьоте не съществуваше една истина в смисъла, че тя е нещо различно от онова, което се изявява също и в съвършеното произведение на изкуството. Това, което изкуството въплъщава с неговите технически средства: Глина, мрамор, цвят, ритъм и т.н., то е взето от същия източник на истината, от който черпи и философът, който обаче не разполага с непосредствено нагледните средства за изразяване, а единствено с мисълта, с идеята. "Поезията сочи към тайните на природата и се стреми да ги разреши чрез образа. Философията сочи към тайните на разума и се стреми да ги разреши чрез словото", казва Гьоте. Обаче разум и природа са крайна сметка за него едно неделимо единство, на тяхната основа стои същата истина. Един стремеж към познание, който, откъснат от нещата, живее в един отвлечен свят, за него не е най-висшето. "Най-висшето би било, човек да разбере, че всичко фактическо е вече теория".
към текста >>

Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества.
По отношение на своя образ на света Гьоте не говори нито за едно просто познание с понятията, нито за една вяра, а за едно виждане в духа. На Якоби той пише: "Ти се придържаш към вярата в Бога; аз във виждането". Това виждане в духа, така както то се разбира тук, навлиза в развитието на светогледите като онази душевна способност, която отговаря на една епоха, за която мисълта не е вече това, каквато тя е била за гръцкия мислител; за която по-скоро тя се явява като едно произведение на себесъзнанието; но като едно такова произведение, което се добива благодарение на това, че това себесъзнание знае себе си намиращо се сред творящите духовно в природата същества. Гьоте е представител на една епоха на светогледа, която се чувствува принудено да премине от простото мислене към виждането. Шилер полага усилия да оправдае по отношение Кант този преход.
към текста >>

123. КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА GA_18_1 Загадки на философията

Шелинг обръща целия процес на мисълта.
Мнозина виждат една трудност в това понятие, защото то предполага едно така наречено "действие на разстояние". Слънцето действа привличащо върху Земята, въпреки че между Слънцето и Земята не съществува нищо, което да служи за посредник на това привличане. Трябва да си представим, че Слънцето разпростира своята сфера на действие през пространството върху места, където то не се намира. Онези, които живеят в груби сетивни представи, виждат една трудност в такава мисъл. Как може едно тяло да действа там, където то не се намира? Шелинг обръща целия процес на мисълта. Той казва: "Много вярно е, че едно тяло действа само там, където то се намира, но също така вярно е, че то е само там, където действа". Когато виждаме Слънцето да действа върху нашата Земя чрез силата на притеглянето, от това следва, че в своето битие то се простира чак до нашата Земя и че нямаме никакво право, да поставяме неговото съществуване само на мястото, на което то действа чрез своята видимост. Със своето битие Слънцето се простира над границите, сред които то е видимо; ние виждаме само една част от неговото същество; другата част може да бъде позната чрез привличането. Така приблизително трябва да си представим също и отношението на духа към природата. Духът е не само там, където ние го възприемаме, а и там, където той възприема.
към текста >>

Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си".
Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост". Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога. И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго. То има само едно съществуване от втора ръка. Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си". Ето защо който се старае да схване божественото първично Същество в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила. С тази самостоятелна сила може след това да се свърже едно чувство, както с представата за едно красиво произведение на изкуството се свързва едно чувство на задоволство. Обаче Шлайермахер не иска да овладее обекта на религията, а само този на религиозното чувство. Той оставя напълно неопределен обекта, самия Бог. Човекът се чувства зависим; обаче той не познава съществото, от което е зависим.
към текста >>

Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога.
За него е най-любима, най-неопределената, най-празната представа. "Религията беше това, когато древните считаха всеки особен род на живота в целия свят като произведение на едно божество; те бяха възприели особения начин на действие на вселената като едно определено чувство и го наричаха така". Ето защо остроумните думи, които Шлайермахер е казал върху същността на безсмъртието, имат въпреки това в себе си нещо неопределено: "Целта и характерът на един религиозен живот не е онова безсмъртие вън от времето и зад времето, или напротив само след това време, но въпреки това във времето, а безсмъртието, което можем да имаме още непосредствено в този временен живот и което една задача, в решението на която ние винаги сме обхванати. Да бъдем сред крайното едно с безкрайното и вечно във всеки момент, това е безсмъртието на религията". Ако Шелинг беше казал това, ние бихме могли да свържем с него определена представа. Това би означавало, че човек ражда в себе си мисълта за Бога. Това не е нищо друго освен един спомен, едно възпоминание на Бога за своето собствено същество. То присъства в крайното. Ето защо това крайно участва самото то в Безкрайното но тъй като Шлайермахер го казва без основите на Шелинг, то остава напълно в една мъгливост. То изразява само смътното чувство, че човекът е зависим от нещо безкрайно. Богословието в Шлайермахер е това, което му пречи да напредне до определени представи върху първичното същество на света.
към текста >>

Следователно за Хегел мисълта е същността на нещата.
"Издигането на мисленето над сетивното, неговото излиза не над крайното и издигане към безкрайното, скокът, който се прави с прекъсване редовете на сетивното в свръхсетивното, всичко това е самото мислене, това преминаване е само мислене. Когато не може да се направи такова преминаване, това значи, че не трябва да се мисли. Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното усещане и гледане; поради това те нямат никаква религия". Това, което човек може да изтръгне от нещата чрез мисленето, е следователно най-висшето, което се намира в тях за него. Ето защо само това може той да нарече тяхната същност. Следователно за Хегел мисълта е същността на нещата. Всяко сетивно мислене, всяко научно наблюдение на света и неговите процеси се свежда накрая до това, което човек си образува мисли върху връзката на нещата. Работата на Хегел започва сега там, където сетивното мислене, научното наблюдение е стигнало до своята цел при мисълта, както тя живее в събесъзнанието. Научният наблюдател разглежда природата; Хегел разглежда онова, което научният наблюдател изказва върху природата.
към текста >>

Работата на Хегел започва сега там, където сетивното мислене, научното наблюдение е стигнало до своята цел при мисълта, както тя живее в събесъзнанието.
Фактически животните не правят такъв скок; те остават при сетивното усещане и гледане; поради това те нямат никаква религия". Това, което човек може да изтръгне от нещата чрез мисленето, е следователно най-висшето, което се намира в тях за него. Ето защо само това може той да нарече тяхната същност. Следователно за Хегел мисълта е същността на нещата. Всяко сетивно мислене, всяко научно наблюдение на света и неговите процеси се свежда накрая до това, което човек си образува мисли върху връзката на нещата. Работата на Хегел започва сега там, където сетивното мислене, научното наблюдение е стигнало до своята цел при мисълта, както тя живее в събесъзнанието. Научният наблюдател разглежда природата; Хегел разглежда онова, което научният наблюдател изказва върху природата.
към текста >>

Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух.
Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност. То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света. Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух. Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта.
към текста >>

Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта.
Това, до което стига накрая човекът, който се е задълбочил в нещата, то е тяхната същност. То лежи на тяхната основа. Това, което човекът приема като свои най-висши познания, а същевременно най-дълбоката същност на нещата. Живеещата в човека мисъл е следователно също обективното съдържание на света. Можем да кажем: - Мисълта съществува първо в света по един несъзнателен начин; след това тя е приета от човешкия дух; тя се явява на самата себе си в човешкия дух. Така както човекът, когато той насочва погледа в природата, намира накрая мисълта, така също, когато се вглъбява в себе си, той намира накоя мисълта.
към текста >>

Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта.
Както същността на природата са мислите, така и собствената същност на човека е мисълта.
към текста >>

Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта.
към текста >>

Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание.
към текста >>

Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
към текста >>

Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
към текста >>

Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта.
Следователно в човешкото себесъзнание мисълта гледа самата себе си. Същността на света идва до самата себе си. Мисълта работи в другите природни създания; нейното действие не е насочено върху самата нея, а върху нещо друго. Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
към текста >>

Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
Ето защо природата съдържа мисълта; обаче в мислещия човек мисълта не само се съдържа, тя не само действа; а тя е насочена към самата себе си. Във външната природа мисълта наистина също живее своя живот, но там тя протича в нещо друго; в човека тя живее в самата себе си. Така Хегел целия процес на света се явява като един процес на мисълта. И всички събития на този процес се представят като предварителни степени към най-висшето събитие, което съществува: Към мислителното схващане на самата мисъл. Това събитие се разиграва в човешкото себесъзнание. Следователно мисълта работи напредвайки, за да стигне до нейната най-висша форма на изява, в която тя разбира самата себе си.
към текста >>

Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес.
Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес. Мировият процес е напредващо развитие на мислите. Вън от най-високата степен на това развитие всички други стадии съдържат едно противоречие. В тях има мисъл, но тази мисъл съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий. Ето защо тя побеждава тази своя противоречива форма на изява и преминава в една по-висша форма, който и отговаря повече. Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта.
към текста >>

Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта.
Следователно когато гледаме някоя вещ на действителността, един процес, ние ще видим винаги една определена форма на развитие на мисълта в тази вещ или в този процес. Мировият процес е напредващо развитие на мислите. Вън от най-високата степен на това развитие всички други стадии съдържат едно противоречие. В тях има мисъл, но тази мисъл съдържа в себе си повече от това, което проявява в един такъв нисш стадий. Ето защо тя побеждава тази своя противоречива форма на изява и преминава в една по-висша форма, който и отговаря повече. Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта. Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
към текста >>

И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие.
Следователно противоречието е това, което тласка напред развитието на мисълта. Когато наблюдателят на природата наблюдава мислително нещата, той си образува поради това противоречиви понятия върху тях. Когато следователно философският мислител подхваща добитите от наблюдението на природата мисли, той намира в тях пълни с противоречие идейни форми. Но именно това противоречие е, което му дава възможност да направи от отделните мисли едно цяло построение от мисли. Той търси в мислите това, което е противоречиво. И то е противоречиво, защото мисълта сочи към една по-висока степен на нейното развитие. Следователно чрез съдържащото се в нея противоречие всяка мисъл сочи към една друга, към която тя се стреми в течение на развитието. Така философът може да започне при най-простата мисъл, която е напълно празна от съдържание, при абстрактното битие. От намиращото в самата тази мисъл противоречие той бива изтласкан към една по-висша и по-малко противоречива степен, и после по-нататък, докато стигне до най-високия стадий, при живеещата в самата себе си мисъл, която е най-висшата изява на духа.
към текста >>

Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата.
Чрез Хегел е изразен основният характер на по-новия стремеж на светогледа. Гръцкият дух познава мисълта като възприятие; по-новият дух я познава като собствено произведение на душата. Хегел проследява съзерцавайки създанията на себесъзнанието, като излага своя светоглед. Следователно първо той има работа само със себесъзнанието и с неговите произведения. Но след това дейността на това събесъзнание става за него една такава, в която това събесъзнание се чувства свързано с мировия Дух. Гръцкият мислител съзерцава света и това съзерцание му дава пояснение върху същността на света. По-новият мислител в лицето на Хегел иска да се вживее в творящия свят, да се пренесе в него; тогава той вярва, че открива самия себе си в този свят и оставя де се изрази чрез него това, което Духът на света изговаря като своя същност, при което тази същност на мировия Дух присъства живо в себесъзнанието.
към текста >>

В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма.
Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли.
към текста >>

Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта.
Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание.
към текста >>

Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта.
Следователно Хегел е обхванал човешкия дух при неговата най-висша дейност, мисленето, и след това се стреми да покаже, какъв смисъл сред мировото цяло има тази най-висша дейност. Тя представлява събитието, в което разлятото в целия свят първично същество намира отново себе си. Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя.
към текста >>

Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта.
Най-висшите действия, чрез които става отново намиране, са изкуството, религията и философията. В произведението на природата съществува мисълта; но тук тя е отчуждена от себе си; тя не се явява в нейната първична форма. Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух.
към текста >>

Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание.
Когато гледаме един действителен лъв, той не е нищо друго освен въплъщението на мисълта "лъв"; но тук не става дума за мисълта на лъва, а за телесното същество; самото това същество не се интересува от мисълта. Едва когато аз искам да го разбера, аз търся мисълта. Едно произведение на изкуството, което изобразява един лъв, носи външно на себе си това, което аз мога само да разбера при действителното същество. Телесно то съществува тук само затова, за да направя да се изяви на него мисълта. Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията.
към текста >>

Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност.
Човекът създава произведения на изкуството, за да има също и като външна гледка това, което той иначе схваща при нещата само в мисли. Мисълта може да се яви в действителност в нейната собствена форма само в човешкото себесъзнание. Това, което в действителност се явява само тук, човек го отпечатва в сетивната материя, за да се яви то видимо и в тази материя. Когато Гьоте стоеше пред произведенията на изкуството на гърците, тогава от него се изтръгна изказването: Тук има необходимост, тук е Бог. На езика на Хегел, в който Бог се изказва в мислителното съдържание на света, и се проявява в самото човешко събесъзнание, това би гласило: От произведенията на изкуството гледат човека най-висшите откровения на света, които в действителност му са достъпни само в неговия собствен дух. Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа.
към текста >>

В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа.
Философията съдържа мисълта в нейната съвършено чиста форма, в нейната първична същност. Най-висшата форма на изява, която може да приеме божественото Първично същество, светът на мислите, се съдържа във философията. В смисъла на Хегел можем да кажем: Целият свят е божествен, т.е. изпълнен с мисли, обаче във философията божественото се явява съвсем непосредствено в неговата божественост, докато в другите явления то приема формите на небожественото. Между изкуството и философията стои религията. В това последната мисълта не живее още като чиста мисъл, а в образа, в символа. Този е случаят и при изкуството; обаче при него образът е такъв, че той е зает отвъншното възприятие; в образите на религията са одухотворени.
към текста >>

И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух.
От такива предварителни степени е съставен целият исторически живот на човечеството. Ето защо, който проследява външното развитие на историческите явления, ще намери някои неща, които не отговарят на чистата мисъл, която е обект на разума. Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл. Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена. Ето защо в цялост можем все пак да кажем: "- Всичко действително е разумно". И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух. Отделният индивид е само един инструмент на осъществяването на целите на този миров Дух. Понеже Хегел познава в мисълта най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли. "Това са великите хора в историята, чиито същински частни цели съдържат субстанциалното, което е волята на мировия Дух. Това съдържание е тяхната истинска сила; то се намира в общия несъзнателен инстинкт на хората; те вътрешно са тласкани към това и само на това се крепи този, който е приел в своя интерес изпълнението на една такава цел. Народите не му се възпротивяват, напротив се събират около неговото знаме; той им показва и изпълнява това, което е тяхна собствена цел.
към текста >>

Понеже Хегел познава в мисълта най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли.
Обаче който гледа по-дълбоко, той ще види, че все пак в историческото развитие се осъществява разумната мисъл. Обаче тя се осъществява в една форма, която в нейната непосредствена външност се явява небожествена. Ето защо в цялост можем все пак да кажем: "- Всичко действително е разумно". И именно това е важното, че в цялостта на историята се осъществява мисълта, историческият миров дух. Отделният индивид е само един инструмент на осъществяването на целите на този миров Дух. Понеже Хегел познава в мисълта най-висшата същност на света, затова той изисква от индивида той да се подчинява на общите, царуващи в развитието на света мисли. "Това са великите хора в историята, чиито същински частни цели съдържат субстанциалното, което е волята на мировия Дух. Това съдържание е тяхната истинска сила; то се намира в общия несъзнателен инстинкт на хората; те вътрешно са тласкани към това и само на това се крепи този, който е приел в своя интерес изпълнението на една такава цел. Народите не му се възпротивяват, напротив се събират около неговото знаме; той им показва и изпълнява това, което е тяхна собствена цел.
към текста >>

Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата.
Отделният човек може да обхване всемирния Дух само в съзерцанието, в своето мислене. Само в съзерцанието на света Бог е напълно присъстващ в него. Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека.
към текста >>

Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта.
Само в съзерцанието на света Бог е напълно присъстващ в него. Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно.
към текста >>

Защото мисълта е същността на нещата.
Там, където човекът действа, там, където той се намесва в дейния живот, там той е един член и затова може само като член да участва във всеобщия Разум. От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата.
към текста >>

Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт.
От такива мисли произтича също Хегеловото учение за държавата. Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата. Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение".
към текста >>

Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта.
Със своето мислене човекът е сам; със своите деяния той е член на обществото. Разумното устройство на обществото, мисълта, която го прониква, е държавата. Отделната индивидуалност като такава има за Хегел стойност само дотолкова, доколкото в нея се явява общият разум, мисълта. Защото мисълта е същността на нещата. Едно произведение на природата няма в своята сила, в своята власт да направи мисълта да се яви в нейната най-висша форма; човекът има тази власт. Ето защо той ще постигне своето определение тогава, когато стане носител на мисълта. Тъй като държавата е осъществената мисъл, а отделният човек само един член в нея, следва, че човекът трябва да служи на държавата, а не държавата на човека. "Когато държавата се смесва с буржоазното общество и нейното определение е заложено в осигуряването и опазването на собствеността и на личната свобода, тогава интересът на отделните хора като такъв е последната цел, за която те са обединени, и от това следва също, че да бъдеш член на държавата е нещо произволно. Обаче тя има съвършено друго отношение към индивида; тъй като държавата е обективен дух, то и самият индивид има обективност, истинност и моралност, доколкото той е член на държавата. Обединението като такова е истинското съдържание и цел и определението на индивидите, да водят един общ живот; тяхното по-нататъшно задоволяване, дейност и начин на поведение имат за изходна точка и резултат това субстанционално и общовалидно положение".
към текста >>

Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта.
Обаче тази негова същност е въплътено в държавата. Ако човек действа в смисъла на държавата, той действа следователно свободно. "Държавата по себе си и за себе си е моралното цяло, осъществяване на свободата и абсолютната цел на разума е, свободата ще бъде действително. Държавата е духът, който стои в света и се осъществява съзнателно в него, докато в природата той се осъществява като нещо друго, като спящ дух... Фактът, че държавата съществува, това означава, че Бог ходи в света; неговата основа е силата на разума осъществяващ се като воля". За Хегел никъде не са важни нещата като такива, а важно е само разумното, мисловно съдържание на същите. Както в полето на разглеждането на света навсякъде той търсеше мислите, така също той искаше да знае живото ръководен от гледна точка на мисълта. Ето защо той водеше борба против неопределените идеали за държавата и обществото и се явяваше като защитник на действително съществуващото. Който мечтае за един неопределен идеал в бъдещето, той вярва, според мнението на Хегел, че всеобщия разум е очаквал него, за да се яви. На такъв един човек трябва особено да се изясни, че във всичко действително има вече разумност. Той наричаше професор Фриз, чийто колега беше в Йена и чийто приемник в Хайделберг, "пълководец на всяка плиткост", защото този професор искаше да изгради един такъв идеал от "кашата на сърцето".
към текста >>

Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет.
Тук с човешкото мислене поетът разбира онова, което именно предполага своето съдържание готово в света и не иска да бъде нищо друго освен едно копие. Това изказване не е никакъв укор за Хегел. Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет. Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета. Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго.
към текста >>

Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета.
Тук с човешкото мислене поетът разбира онова, което именно предполага своето съдържание готово в света и не иска да бъде нищо друго освен едно копие. Това изказване не е никакъв укор за Хегел. Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет. Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета. Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си.
към текста >>

Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта.
Защото, според неговото мнение, това мислене върху нещо друго, не е още най-висшето, най-съвършеното мислене. Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет. Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета. Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си. Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност. Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги изразява в тяхната духовна чистота.
към текста >>

Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си.
Когато размишляваме върху една вещ на природата, ние търсим едно понятие, което "съвпада" с неговия външен предмет. Тогава чрез мисълта, която си образуваме, ние разбираме, що е външен предмет. Ние имаме работа с две неща, с мисълта и с предмета. Но ако искаме да се издигнем до най-високата гледна точка, до която може да възлезе човек, тогава ние трябва също да се страхуваме да запитаме също още, що е самата мисъл. Но за целта ние нямаме никакво друго средство освен само пак мисълта. Следователно в най-висшето познание мисълта схваща самата себе си. Тя не пита вече за едно съвпадение с нещо друго. Тя има работа единствено само със себе си. Това мислене, което не се позовава на нищо външно, на никакъв предмет, се явява на Грилнарцер като един унищожител на мисленето, което ни дава изменения върху разпрострените във време и пространство разнообразни неща на сетивната и духовната действителност. Но както живописецът не разрушава природата, когато предава нейните линии и багри върху платното, така и мислителят не разрушава идеите на природата, когато ги изразява в тяхната духовна чистота. Знаменателно е, че някои хора искат да виждат именно в мисленето един враждебен на действителността елемент, защото то абстрахира от пълнотата на сетивното съдържание.
към текста >>

124. РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Това се изразява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е мисълта за Аза.
Той се старае да приложи математиката към психологията. Той изчислява, как представите се обуславят взаимно, как те действат едни върху други, какви резултати доставят те чрез тяхното съжителство. За него "Азът" не е духовната същност, която долавяме в нашето себесъзнание, а резултат на едно съвместно действие на всички представи, следователно той не е нищо друго освен един сбор, най-висш израз от отношения. Ние не знаем нищо за простото същество, което стои на основата на нашия душевен живот, но за нас се явяват постоянните отношения на този душевен живот, на това просто същество на основата на душевния живот с други същества. Следователно в тази игра от отношения е заплетено едно същество. Това се изразява във факта, че всички те се стремят към един център и този център е мисълта за Аза.
към текста >>

Има нещо пленяващо в това, да изживее човек, как едно звено на мисълта се свързва с друго като от само себе си, защото то събужда чувството на сигурност.
Както механическите закони са тези, които ни правят способни за техниката, така и законите на душевния живот ни правят способни за възпитанието, за техниката и развитието на душата. Ето защо работата на Хербарт в областта на педагогиката е станала плодотворна. Той е намерил много привърженици между педагозите. При този светоглед, който предлага един образ на бедни, сиви общи неща, това изглежда на пръв поглед необяснимо. Но то се обяснява с това, че натурите, които най-много се нуждаят от светоглед, имат склонност към такива общи неща, които се подреждат със строга необходимост едни до други по примера на една математическа операция с влизащите в нея членове. Има нещо пленяващо в това, да изживее човек, как едно звено на мисълта се свързва с друго като от само себе си, защото то събужда чувството на сигурност. Те се изграждат някак си от само себе си; човек дава само мислителния материал за целта и оставя по-нататъшното на самостоятелната логическа необходимост. При напредването на Хегеловото мислене, което е наситено с действителност, човек трябва постоянно да влиза в действие, да се намесва. В това мислене има повече топлина, повече непосредственост; в замяна на това обаче то изисква непрестанно активно намесване на душата. Действителността е тази, която ние обхващаме в мислите; тази винаги течаща, във всяка нейна точка индивидуална действителност, която се съпротивява на всяка логическа скованост. Хегел също имаше множество ученици и последователи.
към текста >>

На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн.
към текста >>

За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит.
беше също и тази, че те подеха борба срещу Хегел затова, защото той не е напреднал от сферата на чистата мисъл до религиозното схващане на личното Божество. Обаче Хегел никога не си е поставил една такава задача. Той я считаше като работа на религиозното съзнание. Фихте, Вайсе, Краузе, Дойтингер и др. искаха от светогледа да създадат една религия. За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит. Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята. Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията. Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа. Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание.
към текста >>

Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа.
Фихте, Вайсе, Краузе, Дойтингер и др. искаха от светогледа да създадат една религия. За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит. Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята. Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията. Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа. Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание. Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност.
към текста >>

125. РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_1 Загадки на философията

Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл".
Действително не е нищо друго освен това, което е фактическо. "Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си. Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл". А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света. Не трябва да искаме да обясняваме устройството на фактически съществуващото с това, като го извеждаме от нещо вече съществуващо. Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето. Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор. Тайната на непосредственото знание е сетивността".
към текста >>

А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света.
"Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си. Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл". А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света. Не трябва да искаме да обясняваме устройството на фактически съществуващото с това, като го извеждаме от нещо вече съществуващо. Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето. Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор. Тайната на непосредственото знание е сетивността". Изповедта на Фойербах се увенчава с думите: "Да направя философията въпрос на човечеството, това беше моят първи стремеж.
към текста >>

Раждането на мисълта беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи.
Раждането на мисълта беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи. Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата. От една страна трябваше да се роди един образ на природата, в който не може да бъде намерен човекът съобразно неговата духовно-душевна същина; а от друга страна се роди една идея за човешката душа, която не намираше никакви мостове към природата. В природата бе намерена закономерна необходимост.
към текста >>

Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята.
Това, което липсва на единия човек за съвършенството, има го другият. Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел.
към текста >>

"Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род".
Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси.
към текста >>

В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на мисълта.
В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на мисълта. Едно чувство на този факт живее през 19-то столетие на една личност като импулс. Той иска да се ориентира върху хода и значението на мислителния живот, като се задълбоча ва във връзката на светогледа с истинското мислене в историческото време. Той иска да знае, как онази форма на мислене, която образува митове, още действа в по-новия светоглед. И същевременно той иска да закотви човешкото събесъзнание в една същност, която се намира вън от отделната личност, като си представя цялото човечество като едно въплъщение на божественото същество. Чрез това той добива за отделната човешка душа една опора в общата душа на човечеството, която намира своето разгръщане в течение на историческото развитие.
към текста >>

Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на мисълта, които стоят на тяхната основа.
Още по-радикално постъпва Щраус в своята излязла през 1840-1841 г. книга: "Християнското вероучение в неговото историческо развитие и в борбата с модерната наука". Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на мисълта, които стоят на тяхната основа. Той подчертава сега непоносимостта на модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения на истината. "Следователно, нека вярващият остави знаещия, както и този последния първия, да вървят спокойно по своя път, ние оставяме на вярващите тяхната вяра, нека те ни оставят нашата философия; и ако прекалено набожните хора успяват да ни изключат от тяхната църква, ние ще считаме това като една печалба. Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата. С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга.
към текста >>

защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на мисълта.
Ето защо Щирнер не може да спре и пред него. "Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма! Това е неговата догма. защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на мисълта. Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна. Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето. Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е.
към текста >>

Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество.
не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение. Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.". Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум. Обаче всички подобни зависимости не са валидни по отношение на Аза; защото всички те са взети от самия него.
към текста >>

Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта?
Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея. Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание. Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание. Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта? Един, който не може да съществува за втори път, следователно не може и да бъде изразен; защото ако би могъл действително да бъде изразен и би могъл да бъде напълно изразен, той би съществувал за втори път, би съществувал в "израза". Понеже съдържанието на единствения не е никакво мислово съдържание, поради това той е немислим и неизразим, поради това той е, тази пълна фраза, същевременно никаква фраза. Едва тогава, когато за тебе не се изказва нищо и ти си само назован, ти си признат като ти. Докато за тебе се изказва нещо, ти си признат само като това нещо /човек, дух, християнин и т.н./. Но единственият не изказва нищо, за щото той е само име, само това казва, че ти си ти и нищо друго освен ти; че ти си само едно единствено "ти" и самият ти.
към текста >>

За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли.
Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите. Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух. За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли. Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз. Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано.
към текста >>

Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи.
Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст. Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи. Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>

126. БОРБАТА ЗА ДУХА GA_18_2 Загадки на философията

Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор.
Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор. И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа. През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
към текста >>

Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа.
Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор. И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа. През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
към текста >>

През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света.
Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор. И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа. През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
към текста >>

Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия.
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия. Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ. Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света. В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед.
към текста >>

В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса.
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта. Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света.
към текста >>

За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта.
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта. Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света. В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма.
към текста >>

Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света.
В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта. Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света. В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма. Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно.
към текста >>

С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл.
към текста >>

Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>

Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>

С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>

Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл.
С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>

Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена.
Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>

Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят. За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл. Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят. Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
към текста >>

Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят. За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл. Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят. Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
към текста >>

Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта.
Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта. Природата плува в космоса на мисълта някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е мисъл в света на мислите.
към текста >>

Природата плува в космоса на мисълта някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е мисъл в света на мислите.
Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта. Природата плува в космоса на мисълта някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е мисъл в света на мислите.
към текста >>

Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта.
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта. Душата намира първо себе си свързана с природата; в тази връзка тя още не познава своята истинска същност. Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух.
към текста >>

Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух.
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта. Душата намира първо себе си свързана с природата; в тази връзка тя още не познава своята истинска същност. Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух.
към текста >>

Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Но в този въпрос за същността на човешката душа най-ясно се разкрива незадоволителната страна на Хегеловия светоглед. С погледа към този светоглед човешката душа трябва да запита: Мога ли аз действително да намеря себе си в обширната мислова сграда на света? Ние видяхме, че всеки нов светоглед трябваше да търси един такъв образ на света, в който човешката душа има заедно с нейната същност едно съответно място. Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие. Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите? Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия.
към текста >>

Как може да се живее с мисълта?
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>

Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>

Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>

По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>

От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението?
С това Хегелово изискване човешката душа е доведена пред една решаваща точка в познаването на нейната собствена същност. На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата мисъл и не иска да остане при нея? От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението? Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли. За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене. Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода.
към текста >>

Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо?
към текста >>

Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека?
към текста >>

Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж?
към текста >>

Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила.
към текста >>

Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо?
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане.
към текста >>

В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж?
Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност.
към текста >>

Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила.
Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина.
към текста >>

Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие?
Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали.
към текста >>

Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност.
В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия.
към текста >>

Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи.
Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение.
към текста >>

Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка.
Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е.
към текста >>

Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали.
Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие.
към текста >>

Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят.
Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят. Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят. Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>

Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят.
Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят. Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят. Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>

Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят. Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят. Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>

В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък.
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък. Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
към текста >>

Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък. Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
към текста >>

Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие.
По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи. Хегел довежда борбата до определен завършек. Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи. С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите. Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие. Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава. Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото. Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
към текста >>

Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта.
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света.
към текста >>

Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос.
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта. Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
към текста >>

С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта.
Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха.
към текста >>

Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи.
към текста >>

Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не!
към текста >>

В тази форма поставя Трокслер въпроса, който доведен от предчувствието до ясната идея би трябвало да гласи: Как светогледът може да се издигне над простото изживяване на мисълта на смисъла на Хегел до едно причастие в оживяването на мисълта?
Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не! Това е станала тя в това направление на духа". В тази форма поставя Трокслер въпроса, който доведен от предчувствието до ясната идея би трябвало да гласи: Как светогледът може да се издигне над простото изживяване на мисълта на смисъла на Хегел до едно причастие в оживяването на мисълта?
към текста >>

Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.
За положението на Хегеловия светоглед спрямо построението на епохата е характерно една съчинение, което К. Х. Вайсе издаде в 1834 година и което носи заглавието""Философската тайна наука за безсмъртието на човешкия индивид". В него се казва: "Който е изучавал философията на Хегел в цялата нейна съвкупност, на него му е известно, как тя е обоснована по един логичен начин в нейния диалектически метод, как тя издига субективния дух на органичния индивид първо в обективния дух на правото, на държавата и на нравите и прави той да се влее като второстепенен, същевременно като утвърден и отречен, накратко като несамостоятелен момент в този по-висш дух. Чрез това ограниченият индивид, както отдавна е било забелязано във и вън от школата на Хегел, се превръща в едно преходно явление... Каква цел, какво значение би могла да има трайността на един такъв индивид, след като през него е преминал мировия Дух...." По отношение на тази лишеност от значение на индивидуалната душа Вайсе търси да обясни по свой начин нейната непреходност. Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.
към текста >>

Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества?
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят. Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос. Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие. В това време по отношение картината на външната природа бяха направени нови прогреси.
към текста >>

Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно.
от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина. Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено". Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно. Но това беше съвсем далече от посочените тук мислители.
към текста >>

Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива.
Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива.
към текста >>

Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола.
Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците. Тези последните можеха да останат в техния идеен свят. Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната. Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят. Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола. Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.".
към текста >>

Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността. Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
към текста >>

Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф.
Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф. Баер, Проучвания из областта на Естествената наука, 1876 г. стр. 72 и 82/.
към текста >>

Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите.
Обаче в лицето на Карл Фогт ние се научаваме да познаваме един човек, който имаше дълбоко разбиране за красотата на природата и се стараеше да нарисува тези красоти като дилетант в живописта. Той беше човек, който не беше тъп за творенията на човешката фантазия, а се чувстваше добре в обществото на художниците и поетите. Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите. Не трябваше ли те да си кажат: - Колко повече право за причина на духа има величественото устройство на човешкия мозък в сравнение с абстрактните понятия, с които философията се занимава?
към текста >>

Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин.
С тяхното природопознание при тях се свързваха дълбоките етически мотиви. Това, което Чолбе особено подчертава, че натурализмът има една морална основа, са го чувствали и други материалисти. Те искаха да всадят в човека радостта идваща от природното съществуване; искаха да събудят в него чувството, че той трябва да търси на Земята задължения и задачи. Те считаха за едно повишение на човешкото достойнство, когато в човека действа съзнанието, че той се е развил от по-нисши от него същества до неговото настоящо съвършенство. И те си обещаваха правилното обсъждане на човешките деяния само от този, който познава природосъобразните необходимости, от които действа личността. Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин. На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците".
към текста >>

Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към мисълта за материалния произход на духа.
Но Хегел изгони от духа всичко "фактическо". Той го беше изтънил до "чиста мисъл". За онези, за които "чистите мисли" не могат да бъдат нищо друго освен образи на фактическото, с това чрез самата философия беше показан духът в неговата нищожност. Те трябваше да поставят на мястото на "чисто мисловите неща" на Хегел нещо, което имаше за тях едно действително съдържание. Затова те потърсиха произхода на "духовните явления" в материалните процеси, които могат да бъдат сетивно наблюдавани "като факти". Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към мисълта за материалния произход на духа.
към текста >>

Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта.
Който разбира, че в историческия ход на развитието на човечеството съдействат сили по-дълбоки от тези, които се явяват на повърхността, той ще открие за развитието на светогледите нещо знаменателно в начина, как материализмът на 19-тото столетие стои по отношение на раждането на хегеловата философия. В мислите на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел. Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата. Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта. В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл". Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света. Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин. Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза.
към текста >>

Тези последните не бяха още принудени от една Хегелова философия на мисълта да търсят сигурност от страна на естествените науки.
Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света. Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин. Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза. Ето защо тласъкът на естествените науки, който бе упражнен върху светогледа, принадлежащ в напълно друг смисъл към историята отколкото влиянието на естествено научния начин на мислене върху предидущите материалистични течения. Тези последните не бяха още принудени от една Хегелова философия на мисълта да търсят сигурност от страна на естествените науки. Това принуждаване става обаче така, че то се осъзнава с пълна яснота от ръководещите личности; обаче то действа като импулс на епохата в подсъзнателните основи на душите.
към текста >>

127. ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

Ако мисълта за целесъобразността трябваше да изпита една реформа в смисъла на един природосъобразен светоглед, тогава целесъобразните форми на живата природа трябваше да бъдат обяснени по същия начин, както физикът, химикът обяснява неживите процеси.
Ако мисълта за целесъобразността трябваше да изпита една реформа в смисъла на един природосъобразен светоглед, тогава целесъобразните форми на живата природа трябваше да бъдат обяснени по същия начин, както физикът, химикът обяснява неживите процеси. Когато една магнитна пръчка привлича към себе си железните стърготини, никой физик не мисли, че в пръчката действа една сила работеща с целта да привлича. Когато водородът и кислородът се съединява и образува вода, химикът не тълкува това в смисъла, че в двете вещества действа нещо, пред което стои целта за образуване на водата. Едно обяснение, в което царува един също такъв природосъобразен начин на разбиране, трябва да се каже: - Организмите стават целесъобразни, без природата нещо да е насочена към тази целесъобразност. Целесъобразността се ражда, без тя да е била заложена някъде като такава. Едно такова обяснение на целесъобразността е дал Чарлз Дарвин.
към текста >>

Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката.
Благоразумни природоизследователи чувствуваха не по-малко от Щраус тежестта на новата теория на целесъобразността. Без съмнение Херман Хелмхолц принадлежи към онези, които през 50-те и 60-те годи ни на 19-тото столетие могат да се считат като представители на такива благоразумни природоизследователи. Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия. Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде. Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката. "Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления. Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл. Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване.
към текста >>

Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност".
Един такъв идеал постъпва с цялата природа така, както се постъпва приблизително при обяснението на механизма на един часовник, за неговите сръчности и мисли, които той е проявил при изработването на часовника. Ние разбираме вървежа на часовника, когато можем да прозрем механическите закони на съвместното действие на частите. В определени граници с едно такова прозрение ние сме направили всичко, което е допустимо за обяснение вървенето на часовника. Даже трябва да ни бъде ясно, че самият часовник като такъв не може да бъде обяснен, когато допуснем един друг начин на обяснение. Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето. Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност". Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите.
към текста >>

Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение.
Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето. Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност". Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва.
към текста >>

И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите.
Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност". Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите.
към текста >>

На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят.
Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите. Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот.
към текста >>

Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата.
Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите. Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот. Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел.
към текста >>

Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед.
Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот. Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел. Тя не може да съществува само в един метод, който стои на същото поле, на което стои естествената наука. Хекел няма и най-малката нужда да обърне само в най-малкото внимание на една такава крачка на философията. Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси. Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед. Човек трябва да се издигне също и над това, което самият часовник казва, ако иска например да познае формата на образа на часовникаря. Ето защо нямаме никакво право да твърдим, че Хекеловият възглед за природата би трябвало да говори върху природата по начин различен от този, който Хекел говори, когато той изнася, че той е наблюдавал положително природните процеси и природните същества.
към текста >>

128. СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ GA_18_2 Загадки на философията

Наред със светогледното течение, което чрез мисълта за еволюцията иска да внесе пълно единство в схващането на природни и духовни явления, върви едно друго, което отново изтъква в мислимо най-острата форма тази противоположност.
Наред със светогледното течение, което чрез мисълта за еволюцията иска да внесе пълно единство в схващането на природни и духовни явления, върви едно друго, което отново изтъква в мислимо най-острата форма тази противоположност. То също е родено от естествената наука. Неговите последователи се запитват: - На какво се опираме ние, които от наблюдението изграждаме чрез мисълта един светоглед? Ние чуваме, виждаме и напипваме света на телата чрез нашите сетива. След това размишляваме върху това, което сетивата ни казват върху света. Следователно ние си съставяме нашите мисли по свидетелство на нашите сетива.
към текста >>

Неговите последователи се запитват: - На какво се опираме ние, които от наблюдението изграждаме чрез мисълта един светоглед?
Наред със светогледното течение, което чрез мисълта за еволюцията иска да внесе пълно единство в схващането на природни и духовни явления, върви едно друго, което отново изтъква в мислимо най-острата форма тази противоположност. То също е родено от естествената наука. Неговите последователи се запитват: - На какво се опираме ние, които от наблюдението изграждаме чрез мисълта един светоглед? Ние чуваме, виждаме и напипваме света на телата чрез нашите сетива. След това размишляваме върху това, което сетивата ни казват върху света. Следователно ние си съставяме нашите мисли по свидетелство на нашите сетива. Обаче не е ли измамно това, което нашите сетива ни казват? Нека запитаме наблюдението: Окото ни доставя светлинните явления.
към текста >>

Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас.
Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света. Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас. /виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/. Той е на мнение, че светът на нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния свят. "Аз счетох, че трябва да формулирам отношението между усещането и неговия обект така, че обясних усещането само като един знак на въздействието на обекта. Същността на един знак е само такава, че за един и същ обект се получава винаги същия знак, същия сигнал. Иначе няма никакъв вид прилика между него и неговия обект, също както между изговорената дума и обекта, който назоваваме с нея.
към текста >>

Тук винаги ще се натъкнем на вариации на мисълта, която Й.
Един обзор в областта на физиологичната литература от втората половина на 19-тото столетие показва, че този възглед за субективната природа на образа на възприятието е обхванал широки кръгове. Тук винаги ще се натъкнем на вариации на мисълта, която Й. Розентал е изказал в своята "Обща физиология на мускулите и нервите" /1877 г./: "Усещанията, които получаваме от външни впечатления, не са зависими от тези впечатления, от природата на тези впечатления, а от природата на нашите нервни клетки. Ние не усещаме това, което действа върху нашето тяло, а само това, което става в нашия мозък".
към текста >>

Но сега едно друго обръщение на мисълта.
Но сега едно друго обръщение на мисълта. То принадлежи към първото. Ланге изведе това обръщение като дух на неумолим стремеж към логическа последователност. Как стои следователно въпросът с мене, когато аз самият се наблюдавам? Не съм ли аз също така добре свързан със законите на моята собствена организация, както когато наблюдавам нещо друго? Моето око наблюдава предмета.
към текста >>

Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при мисълта за едно непознаваемо абсолютно".
От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност". Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на Дарвин. Обаче Спенсер стои също и на страната на агностиците, така че Ф. А. Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при мисълта за едно непознаваемо абсолютно".
към текста >>

Той е бил предхождан в развитието на мисълта в Англия от духове, които са били ръководени от двойни интереси.
Можем да си представим, че Спенсер е бил доведен до своето гледище изхождайки от същите положения както Ланге. Той е бил предхождан в развитието на мисълта в Англия от духове, които са били ръководени от двойни интереси. Те искаха да определят, какво всъщност притежава човекът в своето познание. Обаче искаха също същността на света да не бъде разклатена от никакво съмнение и от никакъв разум. Но един повече или по-малко изразен начин всички те бяха овладени от чувството, което изразява Кант, когато казва: "Аз трябваше да се откажа от знанието, за да получа място за вярата". /виж том. І на тази история на светогледите, стр. 39/.
към текста >>

Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие мисълта, която човек си съставя върху тези неща.
Аз прониквам себе си с моя поглед. Но след това аз мога да сравня нещата вън с моето собствено същество. Когато те издават в тяхната външна страна нещо от моето собствено същество, тогава аз трябва да им припиша също нещо от моето същество. Ето защо Хегел търси изпълнен с доверие духа, връзката на мислите, която намира в себе си, също и вън в природата. Мил се чувства първо не като член, а като зрител на света. Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие мисълта, която човек си съставя върху тези неща. Ние възприемаме човеци. Досега винаги сме наблюдавали, че хората са умирали. Ето защо сме си образували съждението: Всички хора са смъртни. "Всички хора са смъртни; херцогът фон Велингтон е човек; следователно херцогът фон Велингтон е смъртен". Така заключават хората.
към текста >>

Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на мисълта понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга.
Не е трудно да си създадем една представа за това. От сигурни понятия знаем, че всички радиуси на един кръг са равни. Когато в действителността срещаме един кръг, ние твърдим и за този действителен кръг, че неговите радиуси са равни едни на други. Ако след четвърт час наблюдаваме същият кръг и намираме, че неговите радиуси са неравни помежду си, ние не се решаваме да отсъдим: При известни обстоятелства радиусите в един кръг могат да бъдат също и неравни помежду си, а си казваме: Това, което по-рано е било кръг, се е удължило и превърнало в елипса. Така приблизително би се поставил един мислител в смисъла на Хегел спрямо съждението: Всички хора са смъртни. Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на мисълта понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга. Към понятието за човека принадлежи смъртността, както към понятието за кръга равенството на неговите радиуси. Когато в действителността срещнем едно същество, което има всички други признаци за човека, това същество трябва да има също и признака на смъртността, както други признаци на кръга влекат след себе си този на равенството на неговите радиуси. Ако би срещнал едно същество, което не умира, Хегел би искал да каже само: Това не е никакъв човек; но не: един човек би искал да бъде също безсмъртен. Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност. Щом веднъж в нас се е образувало понятието за човека, това понятие произхожда от същността на нещата; и ние имаме пълното право, да го приложим и към това същество.
към текста >>

В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/. При много мислители тази мисъл така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува. Те си казват: Човекът познава нещата само чрез това, че има съзнание за тях. Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази мисъл в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието. Ето защо също и усещанията на сетивата се разглеждат така, като че те биха били в съзнанието; защото вярва се, че те трябва първо да влязат в него, следователно да останат негови части /представи/, ако човек иска да знае нещо за тях.
към текста >>

15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
Спенсер е изходил от потребността за едно естественонаучно обяснение на духовните явления. Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр. 15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи. Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея. Даже той я приложи и върху духовните процеси. Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната. Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр.
към текста >>

Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея.
Спенсер е изходил от потребността за едно естественонаучно обяснение на духовните явления. Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр. 15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи. Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея. Даже той я приложи и върху духовните процеси. Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната. Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр. 159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е.
към текста >>

От мисълта за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание.
От мисълта за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание. Той вярваше, че в най-простите явления намира вече мисълта за еволюцията. Когато от разпръснатите песъчинки един пясъчен куп, ние имаме работа с един процес на развитието. Разпръснатата материя е събрана /концентрирана/ в едно цяло. В Кант-Лапласовата хипотеза за образуването на света имаме именно един такъв процес пред себе си. Разпръснатите части на една хаотична мирова мъглявина се е свила.
към текста >>

Той вярваше, че в най-простите явления намира вече мисълта за еволюцията.
От мисълта за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание. Той вярваше, че в най-простите явления намира вече мисълта за еволюцията. Когато от разпръснатите песъчинки един пясъчен куп, ние имаме работа с един процес на развитието. Разпръснатата материя е събрана /концентрирана/ в едно цяло. В Кант-Лапласовата хипотеза за образуването на света имаме именно един такъв процес пред себе си. Разпръснатите части на една хаотична мирова мъглявина се е свила. Организмът се ражда именно по същия начин.
към текста >>

Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо.
Изложението, което направихме по-горе, показва, как новите физиологически познания водят до потвърждението на едно такова мнение. Това мнение е сега, благодарение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят. Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си. Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл. Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел.
към текста >>

Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си.
Това мнение е сега, благодарение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят. Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си. Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл. Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел. Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите.
към текста >>

Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот.
Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си. Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл. Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел. Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите. На светогледите, които се явяват, липсва силата да проникнат до нея.
към текста >>

129. ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ GA_18_2 Загадки на философията

Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че мисълта обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си".
Личности, които търсеха чрез потопяване в Хегеловата идейна форма една сигурност за отношението на една представа върху себесъзнателния Аз към общия образ на света, съществуват само малък брой във втората половина на 19-тото столетие. Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873 година една съчинение: "Азът и вещта в себе си". Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на мислите, може да се добие едно отношение на човека към същността на нещата. Той обяснява по остроумен начин, че в мисленето на човека е дадено не нещо чуждо на действителността, а нещо пълно с живот, първично действително, в което е достатъчно само човек да се потопи, за да стигне до същността на нещата. Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че мисълта обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си". Обаче такива гласове едва ли бяха чути. Това бе изразено най-рязко в призива, който откакто бе произнесена речта на Едуард Целер в Хайделбергския университет "Върху значението и задачата на теорията на познанието" стана нещо любимо в определено философско течение. Отчасти несъзнателните, отчасти съзнателните представи, които доведоха до този призив, са приблизително тези: - Естествената наука разклати доверието в самостоятелното мислене, което иска да проникне от себе си до най-висшите въпроси на съществуванието. Ние не можем да се считаме успокоени само от резултатите на естествената наука. Защото те не водят по-далече отвъншната страна на нещата.
към текста >>

Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване.
Другият източник на сигурност е мислителната необходимост, сигурността на логическото принуждение, обективното съзнание за необходимостта. С това ни е дадено нещо направо ново, което е невъзможно да се добие от собствената сигурност на съзнанието. Върху този втори източник на сигурността Фолкелт се изказва в гореспоменатата книга по следния начин: "Непосредствената опитност ни кара да изживеем фактически, че определени свързвания на понятията носят със себе си една твърде особена принуда, която същевременно се различава от всички други видове принуда, от които са придружени представите. Тази принуда ни заставя не сега да мислим, че определени понятия си съпринадлежат не само в съзнателното мислене, а да приемем също една обективна, съществуваща независимо от съзнателните представи необходима съпринадлежност. И по-нататък тази принуда не ни заставя по начин, а ни казва, че в случай, когато предписаното от нея не стане, ще бъде свършено с нашето морално задоволяване или с нашето вътрешно щастие, с нашето добро и т.н., а нейната принудителност съдържа това, че обективното битие би трябвало да се унищожи в самото себе си, би трябвало да изгуби възможността за своето съществуване, ако би искало да съществува противоположното на това, което тя предписва. Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване. Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта. Логически необходимото ни се разкрива като едно изказване на самите неща. А именно това е особеното смислено значение, разумното осветление, което всичко логично съдържа, чрез което се свидетелствува с непосредствена явност на обективната, реална валидност на логическите свързвания на понятията". /Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр. 208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща".
към текста >>

Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта.
С това ни е дадено нещо направо ново, което е невъзможно да се добие от собствената сигурност на съзнанието. Върху този втори източник на сигурността Фолкелт се изказва в гореспоменатата книга по следния начин: "Непосредствената опитност ни кара да изживеем фактически, че определени свързвания на понятията носят със себе си една твърде особена принуда, която същевременно се различава от всички други видове принуда, от които са придружени представите. Тази принуда ни заставя не сега да мислим, че определени понятия си съпринадлежат не само в съзнателното мислене, а да приемем също една обективна, съществуваща независимо от съзнателните представи необходима съпринадлежност. И по-нататък тази принуда не ни заставя по начин, а ни казва, че в случай, когато предписаното от нея не стане, ще бъде свършено с нашето морално задоволяване или с нашето вътрешно щастие, с нашето добро и т.н., а нейната принудителност съдържа това, че обективното битие би трябвало да се унищожи в самото себе си, би трябвало да изгуби възможността за своето съществуване, ако би искало да съществува противоположното на това, което тя предписва. Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване. Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта. Логически необходимото ни се разкрива като едно изказване на самите неща. А именно това е особеното смислено значение, разумното осветление, което всичко логично съдържа, чрез което се свидетелствува с непосредствена явност на обективната, реална валидност на логическите свързвания на понятията". /Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр. 208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща". Обаче как може да се отрече на човешкото мислене способността да познае от себе си, чрез собствена дейност нещо, щом то трябва да извика на помощ тази своя дейност още при подреждането на наблюдаваните факти на възприятието?
към текста >>

130. СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ GA_18_2 Загадки на философията

Мисълта броди над действителността; тя прави тялото да бъде делимо до безкрайност, да бъде съставено от безкрайно малки частици.
"Идейната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване". Въпреки тази обща съгласуваност между мислене и действителност, все пак за първото съществува възможността то да се издигне над последната. Мисленето продължава в идеята действията, които му са били наложени от действителността. В действителността всяко тяло е делимо, обаче само до определена граница. Мисленето не спира при тази граница, а в идеята то дели още по-нататък. Мисълта броди над действителността; тя прави тялото да бъде делимо до безкрайност, да бъде съставено от безкрайно малки частици. В действителност това тяло се състои само от съвсем определен брой малки, обаче безкрайно малки частици. По този начин се раждат всички надхвърлящи действителността понятия за безкрайност. Преминава се от всяко събитие по-нататък до едно друго, което е негова причина; от тази причина отново се преминава към нейната причина и т. н. Веднага щом мисленето напусне почвата на действителността, то започва да блуждае в една безкрайност. То си представя, че към всяка причина трябва отново да се търси една причина, че следователно светът е без начало във времето.
към текста >>

Докато при Хегел в мисълта, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.
Като знание, а само като такова трябва да бъде изследвано тук, то скрива своето собствено битие и прави от себе си едно огледало на едно чуждо битие. Няма по-добър символ за това, каквото е огледалото. Както огледалото е толкова по-съвършено, колкото повече то не позволява да се оглежда само, а оглежда, отразява само чуждо битие, такова е и знанието. Неговото битие е това чисто отразяване на едно чуждо битие, без примес на собственото съществуващо състояние". Не можем да си представим една по-силна противоположност спрямо Хегеловия начин на мислене, освен този възглед за знанието. Докато при Хегел в мисълта, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.
към текста >>

Едва ли можеше да се намери разбиране за един полет на мисълта, какъвто се беше проявил в светогледа на Хегел.
Резултатите на естествената наука, които трябваше да имат едно дълбоко проникващо влияние върху развитието на светогледите, бяха още млади. Тяхното състояние достигаше само за това, да бъде разклатена вярата в класическия, идеалистичен светоглед, който трябваше да построи своята горда сграда без помощта на новата естествена наука. Обаче не беше лесно да се стигне спрямо изобилието от отделни резултати до основни мисли, които трябваше да бъдат ориентирани в нова форма. В широки кръгове се изгубваше нишката, която от научното познание на фактите водеше до един задоволителен общ възглед. Мнозина бяха завладени от известна безпомощност във въпросите за светогледа. Едва ли можеше да се намери разбиране за един полет на мисълта, какъвто се беше проявил в светогледа на Хегел.
към текста >>

131. МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ GA_18_2 Загадки на философията

Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити мисълта, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа.
Със своята публикувана в 1842 година работа "Живот и жизнена сила" /в Малкия речник по физиология на Р. Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити мисълта, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа. В това отношение той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа. В смисъла на тези гледища са написани неговите книги, които разглеждат въпроси на естествената наука: Неговата "Обща патология и терапия като механически науки"/1842 г./ и "Обща физиология на телесния живот" /1851 г./. В своите "Елементи на психофизиката" /1860 г./ и "Въведение в Естетиката" /1876 г./. Фехнер даде съчинения, които носят в себе си духа на строг естественонаучен начин на мислене, и това в области, които преди него бяха разработени почти изключително в духа на идеалистичния начин на мислене. Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата.
към текста >>

Не е ли сега близко мисълта, че всичко телесно, когато то би искало да бъде гледано от вътре, би изглеждало като духовно?
В смисъла на Фехноровия начин на мислене не е уместно да се размишлява върху това, как тяло и дух действат едно върху друго. Защото двете съвсем не са различни същности; те са едно и също нещо. Те се представят като различни само тогава, когато са наблюдавани от различни становища. Фехнер вижда в човека едно тяло, което същевременно е дух. От тази гледна точка за Фехнер се получава възможността, да си представя цялата природа духовна, одушевена При самия себе си човекът е в положение да гледа телесното отвътре, следователно да познае вътрешната страна непосредствено като нещо духовно. Не е ли сега близко мисълта, че всичко телесно, когато то би искало да бъде гледано от вътре, би изглеждало като духовно? Ние можем да гледаме растението само отвън. Обаче не е ли възможно, щото и то да бъде гледано от вътре, да се окаже като душа? Тази представа прерасна във фантазия на Фехнер в убеждението: Всичко телесно е същевременно духовно. И най-малката материална частица е одушевена. И когато материалните части се сглобяват и образуват по-съвършени материални тела, този процес е нещо гледано само отвън; на него отговаря един вътрешен процес, кой то би се представил като съчетаване на отделни души в по-съвършени общи души, ако бихме искали да го наблюдаваме.
към текста >>

Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение.
Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение. Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно. Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/.
към текста >>

Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността.
Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността. Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел. Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/. Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати. "Познанието започва с доверието".
към текста >>

Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог.
Майлендер се вижда поставен срещу образа на света, към който се стреми модерната естествена наука. Обаче той напразно търси една възможност да закотви себесъзнателния Аз в един духовен свят. Той не може да успее да добие от този себесъзнателен Аз това, за което наченки се намираха при Гьоте: А именно да почувства, че в душата възниква вътрешна жива същност, която се чувства като нещо духовно живо в нещо духовно живо зад голата външна природа. Така за него светът се явява без дух. Но понеже той може да си го представи само така, като че този свят произхожда от духа, той се превръща за него в един остатък от един минал духовен живот. Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог. Обаче това просто Единство е било; то не е вече. Изменяйки своята същност, то се е раздробило изцяло в един свят на множеството". /Обръщаме внимание на книгата Макс Зайлинг "Майлендер"/. Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението.
към текста >>

Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене.
Главното е, че те искат това, а това не може никак да се отрече. Въпреки това докторинерните песимисти не държат сметка за този решаващ факт. Те винаги преценяват само в учени обяснения удоволствието и неудоволствието, които животът ги носи със себе си в отделните случаи, съпоставят ги чрез ума едно с друго; обаче тъй като удоволствието и неудоволствието са въпрос на чувството, тогава чувството е това, което трябва да направи равносметката между удоволствието и неудоволствието окончателно и решаващо, а не умът. И тази равносметка показва за цялото човечество, даже можем да кажем за всичко, което има живот, един превес в полза на удоволствието в съществуването. Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно". Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене. Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот. Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време. Той вижда една главна грешка на новите светогледи в мнението: "Че в новата философия се критикарства така много за Аза", и би искал да обясни това "от страх пред една душа, пред едно душевно битие или даже пред нещо душевно". Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В мисълта за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано. Пред възможността за проникване в онези глъбини на душата, в които могат да се добият живите представи, които чрез носещата сила на себе съзнателния Аз водят до познанието на душевната същност, за Хамерлинг се изчерпват произхождащите от по-новото развитие на светогледите понятия, които превръщат образа на света в едно голо море от представи.
към текста >>

Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В мисълта за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано.
Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно". Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене. Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот. Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време. Той вижда една главна грешка на новите светогледи в мнението: "Че в новата философия се критикарства така много за Аза", и би искал да обясни това "от страх пред една душа, пред едно душевно битие или даже пред нещо душевно". Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В мисълта за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано. Пред възможността за проникване в онези глъбини на душата, в които могат да се добият живите представи, които чрез носещата сила на себе съзнателния Аз водят до познанието на душевната същност, за Хамерлинг се изчерпват произхождащите от по-новото развитие на светогледите понятия, които превръщат образа на света в едно голо море от представи. Така той започва своите разглеждания върху света с думите като тези: "Определени дразнения раждат мириса в нашия обонятелен орган. Следователно розата не мирише, не ухае, когато някой я мирише. Определени трептения на въздуха раждат в нашето ухо звука. Следователно звукът не съществува без ухото.
към текста >>

Чрез силата на по-новото развитие на светогледите такива представи са станали една толкова здрава част на мисленето, че Хамерлинг прибавя към цитираното обяснение думите: "Ако това не ти е ясно, мили читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава не чети по-нататък тези редове; остави непрочетени тази и всички други книги, които разглеждат философските въпроси; защото ти липсва необходимата за това способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисълта".
Така той започва своите разглеждания върху света с думите като тези: "Определени дразнения раждат мириса в нашия обонятелен орган. Следователно розата не мирише, не ухае, когато някой я мирише. Определени трептения на въздуха раждат в нашето ухо звука. Следователно звукът не съществува без ухото. Следователно изстрелът на пушката не би гърмял, ако някой не го чуваше". Чрез силата на по-новото развитие на светогледите такива представи са станали една толкова здрава част на мисленето, че Хамерлинг прибавя към цитираното обяснение думите: "Ако това не ти е ясно, мили читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава не чети по-нататък тези редове; остави непрочетени тази и всички други книги, които разглеждат философските въпроси; защото ти липсва необходимата за това способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисълта". Хамерлинг създаде за душата като свое последно поетическо творение своя "Хомункулус". В него той искаше да даде една критика на модерната цивилизация. Той развива по един радикален начин в поредица от поетически образи, накъде отива едно човечество, което изгубва душата и вярва само в силата на външните природни закони. Като поет, автор на Хомункулус той не спира пред нищо, което в модерната цивилизация му изглежда да произхожда от тази вяра; като мислител обаче Хамерлинг свива платната /капитулира/ в пълния смисъл на думата пред начина на мислене, който в настоящата книга бе изложен в главата "Светът като илюзия". Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме.
към текста >>

132. МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД GA_18_2 Загадки на философията

"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание". Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност. "Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят. Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване".
към текста >>

/; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на мисълта.
Ясно изразено се вижда въздействието на този натиск идващ от естественонаучния начин на мислене във философското течение, което под името "Прагматизъм" на поврата на 19-тото и 20-тото столетие иска да постави върху една сигурна почва всеки човешки стремеж към истината. Името "Прагматизъм" произхожда от една статия на Чарлз Пеърс публикувана в 1878 година в американското списание "Popular Sсience". Най-действените представители на този начин на мислене са Уйлям Джейма /роден в 1842 г./ в Америка и Ф. К. Шилер в Англия. /Този последният употребява името "Хуманизъм": виж "Humanism" /1903 г. /; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на мисълта. Той отрича мисленето, което иска да остане в себе си, способността да роди нещо, което може да се докаже като истина, като оправдано чрез себе си познание. Човекът стои срещу процесите на света и трябва да действа. При това като помощник му служи мисленето. То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги. И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света.
към текста >>

Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл.
към текста >>

Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма.
към текста >>

Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването.
към текста >>

Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент.
В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз. Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент. Мисълта остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини.
към текста >>

Мисълта остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини.
Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз. Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент. Мисълта остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини.
към текста >>

Човекът си образува мисълта за "атома".
По същите пътища както прагматизма върви в Германия "Философията на "Като че ли" на Ханс Вайхингер /роден в 1852 г. /. Този философ вижда в ръководните идеи, които човек си образува върху явленията на света, немислови образи, чрез които познаващата душа застава в една духовна действителност, а фикции, въображения, които го ръководят, когато се касае той да се ориентира в света. "Атомът" например е не възприемаем. Човекът си образува мисълта за "атома". Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност. С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването.
към текста >>

С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването.
Човекът си образува мисълта за "атома". Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност. С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването. Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа. Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли".
към текста >>

Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с мисълта, на едно мислене върху решението на мировата загадка в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност.
Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с мисълта, на едно мислене върху решението на мировата загадка в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност. Природоизследователят чувства, че стои на една по-сигурна почва, когато вижда в мисленето само едно средство, за да се ориентира в света на външните факти. Големите постижения, които естествената наука ни показва на поврата на 19-тото и 20-тото столетие, се понасят добре с една такава практика на мисленето. В изследователския подход на естествената наука действа прагматизмът и "Философията на като че ли"; макар и те да се явяват още като философски мислителни направления, в този факт се изявява основният естественонаучен отпечатък на новото светогледно развитие.
към текста >>

Мисълта е извадила човешката душа от мировото цяло.
Анри Бергсон се опитва да проникне до същността на себесъзнателния Аз по един друг път така, че при това проникване естественонаучният начин на мислене не става пречка. Чрез развитието на светогледите от гръцката епоха до настоящето време самата същност на мисленето се е превърнала в една мирова загадка. Мисълта е извадила човешката душа от мировото цяло. Така тя живее един вид с мисълта и трябва да и зададе въпроса: Как ще ме доведеш ти отново до един елемент, в който аз действително ще мога да се чувствам като подслонена в мировото цяло? Бергсон разглежда научното мислене. Той не намира в него силата, чрез която то би искало, така да се каже, да се издигне до една истинска действителност. Мислещата душа стои срещу действителността и добива от нея мислови образ. Тя съединява тези образи.
към текста >>

Така тя живее един вид с мисълта и трябва да и зададе въпроса: Как ще ме доведеш ти отново до един елемент, в който аз действително ще мога да се чувствам като подслонена в мировото цяло?
Анри Бергсон се опитва да проникне до същността на себесъзнателния Аз по един друг път така, че при това проникване естественонаучният начин на мислене не става пречка. Чрез развитието на светогледите от гръцката епоха до настоящето време самата същност на мисленето се е превърнала в една мирова загадка. Мисълта е извадила човешката душа от мировото цяло. Така тя живее един вид с мисълта и трябва да и зададе въпроса: Как ще ме доведеш ти отново до един елемент, в който аз действително ще мога да се чувствам като подслонена в мировото цяло? Бергсон разглежда научното мислене. Той не намира в него силата, чрез която то би искало, така да се каже, да се издигне до една истинска действителност. Мислещата душа стои срещу действителността и добива от нея мислови образ. Тя съединява тези образи. Обаче това, което добива, не стои вътре в действителността; то стои вън от нея.
към текста >>

Действително мисълта, че душевните прояви се коренят само в телесни процеси, изглежда толкова правдива, когато си представим, как например заболяването на една част на мозъка обуславя отпадането на говорната дейност.
В такова интуитивно възприемане душата изживява себе си като една същност, която не е обусловена чрез процесите на тялото. Чрез тези процеси е предизвикано усещането и за произведените движения на човека. Когато човекът възприема чрез сетивата, когато движи своите крайници, в него действа една телесна същност; обаче още когато си спомня за една представа, тогава се извършва един чисто душевно-духовен процес, който не е обусловен чрез съответни телесни процеси. И така целият вътрешен живот на душата е един собствен живот от душевно-духовно естество, който протича в тялото и на тялото, но не чрез него. Бергсон е изследвал по един подробен начин онези резултати на естествената наука, които са против неговия възглед. Действително мисълта, че душевните прояви се коренят само в телесни процеси, изглежда толкова правдива, когато си представим, как например заболяването на една част на мозъка обуславя отпадането на говорната дейност. Могат да бъдат приведени неограничен брой факти от този род. Бергсон се обяснява с тях в своето съчинение "Материя и памет"/немско издание 1908 г. /. И той намира, че не доказват нищо против възгледа за духовно-душевния собствен живот.
към текста >>

Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта.
Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта. Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека.
към текста >>

Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света.
Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави.
към текста >>

Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави.
И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави.
към текста >>

Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на мисълта.
Съпротивлението се превръща в натиск, струва ни се, че от всякъде около нас ни заобикалят стени от факти, през които не можем да минем. Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на неудоволствието. По този начин действителността навъншния свят се сгъстява някак си все повече около нас". Защо едно такова разглеждане, което за мнозина ще изглежда незначително, се предприема във връзка с висши светогледни въпроси? Изглежда безперспективно да се стигне до такива изходни точки до един възглед върху това, което е положението на човешката душа в мировото цяло. Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на мисълта. "Себесъзнателния Аз" се чувства все повече изхвърлен от света; той изглежда, че намира все по-малко в себе си елементите, които го свързват със света и по един начин различен от този на изложеното на "разлагане на тялото". Търсейки едно сигурно познание върху неговата връзка с един вечен свят, той самият изгубва сигурността на едно разбиране за връзката със света, който се разкрива на възприятията на сетивата.
към текста >>

Защото мисълта само определя себе си и се изявява според нейния характер в себесъзнателния Аз.
Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите. Това, което показваше първо наблюдението, то съществуваше само защото със своите сетива, със своите всекидневни представи човекът си представя нещата и съществата по своя ограничен начин. Това, което той си представя по този начин, няма никакво значение в света вън от него. Това, което той поставя като мисъл на мястото на наблюдението, няма вече нищо общо с неговата ограниченост. То е така, както е мисленето. Защото мисълта само определя себе си и се изявява според нейния характер в себесъзнателния Аз. Но своя характер тя не се оставя по никакъв начин да бъде определена от този Аз.
към текста >>

В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата.
В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието".
към текста >>

Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие.
В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/.
към текста >>

Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността.
В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам.
към текста >>

Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта.
Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие?
към текста >>

При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят.
Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта.
към текста >>

Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз.
И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени.
към текста >>

Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие?
Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност.
към текста >>

Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта.
При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата.
към текста >>

Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност.
Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност. И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави. Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата.
към текста >>

Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата.
Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност. И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави. Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата.
към текста >>

Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност.
Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност. И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави. Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата.
към текста >>

Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата.
Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност. И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави. Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата.
към текста >>

На тяхната почва не може да се роди никак мисълта, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието.
Как светогледният стремеж може да бъде затворен в окръжността на себесъзнателния Аз, без да се познава една възможност, да се намери от тази окръжност един път водещ до там, където този Аз би искал да свърже своето съществуване с мировото съществуване, това ни показва един философски начина на мислене, който са разработили А. Ф. Льоклер, Вилхелм Шупе, Йоханес Ремке /роден в 1848 г. /Ф. Шуберт – Золдерн /роден 1852 г./ и други. Техните философии показват различия, но характерното за тях е, че преди всичко те насочват погледа върху това, как всичко, което човек може да числи към окръжаващия свят, трябва да се изяви в областта на неговото съзнание. На тяхната почва не може да се роди никак мисълта, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието. Понеже всичко, което "Азът" познава, той трябва да го схване вътре в своето съзнание, следователно трябва да го държи вътре в своето съзнание, затова за този възглед целият свят се явява също като намиращ се вътре в пределите на това съзнание. За този светоглед е нещо невъзможно душата да се запита: Как стоя аз с притежанието на моето съзнание в един свят независим от това съзнание? От негова гледна точка човек би трябвало да се реши, да се откаже от всички въпроси, които са в тази насока. Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява. Както при четенето не може да става дума за това, да изучаваме формите на буквите, а така както това е несъществено за съдържанието на съчинението, така и за вникването в истинската действителност би искало да бъде несъществено това, че вътре в "Аза" всичко, което познаваме носи характера на съзнанието.
към текста >>

133. КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА GA_18_2 Загадки на философията

Когато човек мисли, неговото съзна ние е насочено върху мисълта.
Светогледът на Ойкен е в това положение. Трябва да се стремим да проникнем под повърхността на душата. Обаче това не можем да постигнем с обикновените средства на душевното изживяване. Силата на тези средства се състои именно в това, че те задържат душата в това обикновено съзнание. Средствата за по-дълбоко проникване в душата се предлагат тогава, когато насочим погледа върху онова, което наистина съдейства в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание. Когато човек мисли, неговото съзна ние е насочено върху мисълта. Чрез мислите той иска да си представи нещо; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Обаче човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Например може да постави в центъра на съзнанието една мисъл, която не се отнася към нищо външно, която е мислена като един символ, при което се абстрахира напълно от това, че изобразява нещо външно. Човек може да постоянства в задържането на една такава мисъл.
към текста >>

Развитието на философските светогледи в гръцката епоха доведе до раждането на мисълта в полето на тези светогледи.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по гореохарактеризирания път. Развитието на философските светогледи в гръцката епоха доведе до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. Напредването на това развитие премина по-късно към това, да доведе философското разглеждане чрез изживяванията на мисълта до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себесъзнателния Аз до такива изживявания, които, разработени от човешката душа, поставят същевременно тази душа в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, но въпреки това съдържа в себе си свръхсетивната същност на всички растения така, че, изхождайки от нея, могат да бъдат измислени растения, които е възможно да съществуват, с един такъв духовен способ Гьоте стои на охарактеризираната тук почва.
към текста >>

Напредването на това развитие премина по-късно към това, да доведе философското разглеждане чрез изживяванията на мисълта до себесъзнателния Аз.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по гореохарактеризирания път. Развитието на философските светогледи в гръцката епоха доведе до раждането на мисълта в полето на тези светогледи. Напредването на това развитие премина по-късно към това, да доведе философското разглеждане чрез изживяванията на мисълта до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себесъзнателния Аз до такива изживявания, които, разработени от човешката душа, поставят същевременно тази душа в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, но въпреки това съдържа в себе си свръхсетивната същност на всички растения така, че, изхождайки от нея, могат да бъдат измислени растения, които е възможно да съществуват, с един такъв духовен способ Гьоте стои на охарактеризираната тук почва.
към текста >>

Наблюдавайки историята на философията от проблясването на мисълта в древната гръцка епоха насам, за него се разкрива пътят, по който може да се стигне философски до убеждението, че истинската същност на душата може да бъде намерена тогава, когато считаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
Ще бъде от значение да не се мисли за тази духовна наука, че тя взема нейните познания от някакви по-стари религиозни форми. Хората лесно ще бъдат склонни да помислят това, понеже например възгледът за повтарящите се земни съществувания е съставна част на някои вероизповедания. За модерния духовен изследовател не може да става дума за едно такова заемане от религиозните вероизповедания. Той намира, че добиването на едно съзнание проникващо в духовния свят може да стане факт за една душа, която извършва определена вътрешна работа тази, която описахме по-горе. И като резултат на това съзнание той установява, че душата пребивава по охарактеризирания начин в духовния свят. Наблюдавайки историята на философията от проблясването на мисълта в древната гръцка епоха насам, за него се разкрива пътят, по който може да се стигне философски до убеждението, че истинската същност на душата може да бъде намерена тогава, когато считаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се е оказала като възпитателка на душата. Тя е довела душата до там, да се чувства на пълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя е калила нейните сили, благодарение на което тя може да стане способна така да се вглъби в себе си, че, намирайки се в своите дълбоки основи, същевременно да се намира в по-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не става въпрос да се предприеме един опит да се проникне зад сетивния свят със средствата но обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизаране/. Този светоглед признава, че свръх сетивният свят трябва да остане забулен затова обикновеното съзнание и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез нейното собствено вътрешно преобразуване, ако иска да добие едно съзнание за този свят.
към текста >>

Мисълта се е оказала като възпитателка на душата.
Хората лесно ще бъдат склонни да помислят това, понеже например възгледът за повтарящите се земни съществувания е съставна част на някои вероизповедания. За модерния духовен изследовател не може да става дума за едно такова заемане от религиозните вероизповедания. Той намира, че добиването на едно съзнание проникващо в духовния свят може да стане факт за една душа, която извършва определена вътрешна работа тази, която описахме по-горе. И като резултат на това съзнание той установява, че душата пребивава по охарактеризирания начин в духовния свят. Наблюдавайки историята на философията от проблясването на мисълта в древната гръцка епоха насам, за него се разкрива пътят, по който може да се стигне философски до убеждението, че истинската същност на душата може да бъде намерена тогава, когато считаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем. Мисълта се е оказала като възпитателка на душата. Тя е довела душата до там, да се чувства на пълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя е калила нейните сили, благодарение на което тя може да стане способна така да се вглъби в себе си, че, намирайки се в своите дълбоки основи, същевременно да се намира в по-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не става въпрос да се предприеме един опит да се проникне зад сетивния свят със средствата но обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизаране/. Този светоглед признава, че свръх сетивният свят трябва да остане забулен затова обикновеното съзнание и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез нейното собствено вътрешно преобразуване, ако иска да добие едно съзнание за този свят.
към текста >>

Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на мисълта в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание.
Не може да се отрече, че в течение на развитието на светогледите се явяват гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането напредъка на философските стремежи. Въпреки това през миналите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на мисълта в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание. През миналите епохи пътят на едно такова съзнание беше, така да се каже, без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което тя изминава като продължение на досегашното философско развитие без този път. Без този път тя стигна до там, да насочи духовното изследване в посоки, които следвани по един естествен начин се вливат в признаването на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато без друга предпоставка тя застава на неговата почва, а бе направен опит да се проследят философски направления, които се получават от новите светогледи. И бе показано, как проследяването на тези направления води чрез живеещата в самите тях душа до признаването на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>

134. 02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост, а мисълта, че Вие ще го притежавате, ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му."
„Моят мъж", каза тя, „Ви изпраща това за спомен; Вие знаете, че при Вашето докосване този благороден камък ще оживее. Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост, а мисълта, че Вие ще го притежавате, ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му."
към текста >>

135. 05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Един импулс за преобразяване на човека и мисълта за Възкресението" Рудолф Щайнер казва следното:
В януарските си лекции „Гьотеанизмът. Един импулс за преобразяване на човека и мисълта за Възкресението" Рудолф Щайнер казва следното:
към текста >>

И помислете сега от тази гледна точка за най- дълбоките импулси във „Фауст", за това, което Гьоте вложи в Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия, [...]; не се задържайте на повърхността, а се опитайте да проникне те в това, което живееше в Гьотевата душа, и тогава Вие стигате до мисълта: Да, в тази човешка душа живее един съвсем нов Христов Импулс, един съвсем нов импулс, целящ преобразяването на цялото човечество, както навремето това стана чрез Мистерията на Голгота, един стремеж към ново задълбочаване в Мистерията на Голгота.
„Гьоте стои като един достоен представител на Петата следатлантска епоха, която беше за него една епоха на очакването. И понеже той не можеше да остане на езичническата степен, това при Гьоте се прояви по два начина: От една страна той стигна по чисто научен път до своето грандиозно естествознание, дало на света учението за цветовете и морфологията, а от друга страна той трябваше да се издигне високо над своите собствени естественонаучни възгледи, високо над цялото това модерно езичество. И помислете сега от тази гледна точка за най- дълбоките импулси във „Фауст", за това, което Гьоте вложи в Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия, [...]; не се задържайте на повърхността, а се опитайте да проникне те в това, което живееше в Гьотевата душа, и тогава Вие стигате до мисълта: Да, в тази човешка душа живее един съвсем нов Христов Импулс, един съвсем нов импулс, целящ преобразяването на цялото човечество, както навремето това стана чрез Мистерията на Голгота, един стремеж към ново задълбочаване в Мистерията на Голгота. Защото цялата Приказка е пропита с[...] едно настроение на трепетно очакване. Гьотеанизмът, наред с всичко друго, е също и едно трепетно очакване за нов поглед към Мистерията на Голгота."
към текста >>

136. 07. Б Е Л Е Ж К И GA_22 Тайното откровение на Гьоте

„топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
„топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
към текста >>

137. 01. 1. Предговор от преводача GA_23 Същност на социалния въпрос

Но още преди началото на века правителствата и народите свикнаха с мисълта, че монополистичната, централно ръководена държава, е изобщо единствено възмогната форма на съвместен човешки живот.
Но още преди началото на века правителствата и народите свикнаха с мисълта, че монополистичната, централно ръководена държава, е изобщо единствено възмогната форма на съвместен човешки живот.
към текста >>

138. 05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество GA_23 Същност на социалния въпрос

Ето как съвременният пролетарий стигна до мисълта, че единственият изход е в преминаването на цялата частна собственост върху средствата за производство от лично в колективно притежание.
Като от могъща сугестивна сила, неговият поглед е просто изместен в плоскостта на икономическия живот. И той вече изобщо не вярва, че някъде било то в духовния или душевен свят би могъл да се появи необходимият тласък за правилното и нормално протичане на социалното движение. Той вярва само в това, че бездуховния и неодушевен икономически живот ще предизвика онова състояние, което, според собствената му оценка, е достойно за човека. Така той беше принуден да търси своето благоденствие единствено В преструктурирането на икономическия живот. След това преструктуриране, смяташе той, ще бъдат отстранени всички недостатъци, произтичащи от частната инициатива, от егоизма на отделния работодател и от неговата невъзможност да зачита човешкото достойнство на работника. Ето как съвременният пролетарий стигна до мисълта, че единственият изход е в преминаването на цялата частна собственост върху средствата за производство от лично в колективно притежание. Подобен възглед възникна поради това, че вниманието бе отклонено от душевно-духовната същност на света и насочено към областта на чисто икономическите процеси.
към текста >>

139. 08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи GA_23 Същност на социалния въпрос

Ако човек проучва историята само върху картата на Европа, би могъл да повярва, че близкото ни бъдеще е застрашено от едно масово и взаимно убийство", и само мисълта, че трябва да бъде намерен „пътят към истинските ценности на човешкия живот" може да съхрани усета за човешкото достойнство.
Който вярва, че всред непосредствените причини за сегашната световна катастрофа не са намесени и социалните закономерности, трябва да помисли какво би произлязло от политическите мотиви на воюващите държави, ако „държавниците" им биха включили тези социални закономерности в своята воля. И какво би станало от друга страна ако подобна воля не беше създала самия заряд на последвалата експлозия. Ако през последните десетилетия внимателно сме наблюдавали надигащото се раково заболяване в междудържавните отношения възникнало именно като последица от социалните идеи на водещите политици ще разберем и думите на една видна личност в духовния елит на Европа, казани още през 1888 година относно социалната воля на водещите политици: „Целта е ясна: Да превърнем човечеството в едно царство от братя, които движени единствено от най-благородни мотиви да напредват заедно по своя път. Ако човек проучва историята само върху картата на Европа, би могъл да повярва, че близкото ни бъдеще е застрашено от едно масово и взаимно убийство", и само мисълта, че трябва да бъде намерен „пътят към истинските ценности на човешкия живот" може да съхрани усета за човешкото достойнство. И тази мисъл е такава, че „тя не се помирява с нашето чудовищно въоръжаване, както и с това на нашите съседи. И все пак аз вярвам в нея. Тя трябва да отвори очите ни, защото в противен случай би било по-добре с едно общо решение просто да анулираме човешкия живот и да обявим официален празник на самоубийството" (Така се изразява Херман Грим през 1888 на стр.46 от книгата си „Извадки от последните пет години"). А какво друго бяха „военните приготовления", ако не стремеж на определени хора да запазят държавата като една монолитна и неделима формация, въпреки че в хода на съвременното развитие тази монолитна формация явно противоречеше на всеки нормален и здрав порив за съвместен живот на отделните народи? Нормален и здрав съвместен живот може да гарантира само онзи социален организъм, който ще възникне от логичните закономерности на новото време.
към текста >>

140. Статия 04: Троичният социален организъм и свободата в образованието GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Умовете се отклоняваха все по-далеч от мисълта за духовния порядък в света, като се съсредоточаваха върху условията за икономическа ефективност.
Съзнанието за самоподдържащ се духовно-културен живот, в който участва човешката душа, беше изгубено. Индустриализмът и светският възглед за природата допринесоха за загубата. Във връзка с тази загуба е особеният начин, по който училищата бяха включени в съвременния социален организъм. Да се направи човекът по-полезен за светския живот в държавата и индустрията — това стана главната цел. Това, че човек е преди всичко същество с душа и следователно трябва да се изпълва със съзнание за връзката си с духовния ред на нещата, както и че чрез съзнанието си той придава смисъл на държавата и икономическата система, в която живее — всичко това все по-малко се вземаше под внимание. Умовете се отклоняваха все по-далеч от мисълта за духовния порядък в света, като се съсредоточаваха върху условията за икономическа ефективност. В средната класа това стана начин на чувстване — инстинктивна психологическа тенденция. Лидерите на работническата класа пък го направиха житейска философия — или по-скоро: догма.
към текста >>

141. Статия 06: Уменията за работа, волята за работа и Троичния социален ред GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Би трябвало да е очевидно, че се налага създаване на нов стимул за работа в същия момент, в който се появи мисълта за елиминиране на стария стимул за егоистичната печалба.
Би трябвало да е очевидно, че се налага създаване на нов стимул за работа в същия момент, в който се появи мисълта за елиминиране на стария стимул за егоистичната печалба. Стопанско управление, което не включва мотива за печалбата сред работните сили в икономиката, не може само по себе си да въздейства по какъвто и да било начин на човешката воля за работа. И точно понеже не може да го направи, се сблъсква със социалните искания, които голяма част от човечеството започва да повдига в наши дни. Тази част от човечеството вече не иска да бъде карано да работи заради икономическата принуда. То иска да работи заради мотиви, имащи отношение към човешкото достойнство.
към текста >>

142. Статия 18: Истинското просвещение като основа за социално мислене GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Проявленията на природата се разкриват пред очите ни и даже онези, които не желаят дори да чуят за произхода на тези явления, камо ли да вникнат в тях, все пак могат да ги опишат, като в мисълта им има и някаква реалност.
Отговорът на този въпрос може да се намери, като се наблюдава развитието на начина на мислене, който е присъщ на днешната цивилизована част на човечеството. Тези представители на съвременната цивилизация, които са си изградили определена представа за света, смятат за белег на своя ненадминат „прогрес“ да говорят за „неопознаваемото“ зад всички неща. Постепенно се е наложило вярването, че само най-необразованите хора говорят за „същността на нещата“ или за „невидимите причини на видимите неща“. В наши дни този начин на мислене може да се прилага в изучаването на външната природа. Проявленията на природата се разкриват пред очите ни и даже онези, които не желаят дори да чуят за произхода на тези явления, камо ли да вникнат в тях, все пак могат да ги опишат, като в мисълта им има и някаква реалност.
към текста >>

143. Статия 19: Копнежът за нови мисли GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм

Този копнеж не може да се задуши, независимо колко шумни могат да са противниците на мисълта в опитите си да го удавят в празнословия и претенциозно поведение.
Всичко, което другите с техните „величествени постижения“ са построили или искат да построят, ще се срути до основи, защото техните ужасни идеи и техният „практичен живот“ са били построени върху тресавището на илюзорните „реалности“. Такива хора просто развяват заблудите, оправдаващи навиците им, и самодоволно се самоизтъкват, като се подиграват с истинските житейски задачи. За човека с необременено съзнание това е ясно като бял ден. Да се виждат ясно тези неща е спешната задача за всички, които не се страхуват да променят начина си на мислене. Нашата епоха копнее за творчески мисли. Този копнеж не може да се задуши, независимо колко шумни могат да са противниците на мисълта в опитите си да го удавят в празнословия и претенциозно поведение.
към текста >>

144. 00 Съдържание GA_25 Философия, космология, религия

Вътрешни упражнения на мисълта, чувството и волята.
Вътрешни упражнения на мисълта, чувството и волята.
към текста >>

145. 02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА GA_25 Философия, космология, религия

Всички онези, които от години работят в Гьотеанума, ще се чувстват особено щастливи, ако след това ще могат да извикат в съзнанието си мисълта за това задоволство, което нашите посетители извличат от своето идване.
Всичко, което е извършено тук, е извършено в негово име, в името на свободното човечество, на универсалното и цялостно човечество. Само то може да даде плодовете на една наука и на едно изкуство съобразени с духа. Този универсален дух е също онзи, благодарение на който от сърцето се излъчва благородната топлина способна да обгърне всяко човешко същество. Нека той проникне тези приветствени думи, които произнасям от дъното на сърцето. От все сърце също пожелавам да изработим заедно и да формулираме това, което ще осветли най-различните области на науката и на живота, за да могат всички, които са дошли тук, да се завърнат при техните огнища с едно несъмнено задоволство в сърцето. Всички онези, които от години работят в Гьотеанума, ще се чувстват особено щастливи, ако след това ще могат да извикат в съзнанието си мисълта за това задоволство, което нашите посетители извличат от своето идване. Позволете ми още веднъж да ви поздравя в този смисъл и да ви благодаря, че сте дошли тук.
към текста >>

Само че философията, от която те произхождат, се вижда принудена пред тях да оправдае своето собствено съществувание, да каже защо тя изработва някои идеи, да докаже, че тези идеи не са илюзорни сънища, а само произведения на мисълта.
Науките, които тя е родила, се прилагат в различни области на познатата действителност, действителност, която се предлага на сетивата, на наблюдението, на опитите. Не може да има съмнение, че тази научна дейност е оправдана и че тя задоволява нуждите от познание. Само че философията, от която те произхождат, се вижда принудена пред тях да оправдае своето собствено съществувание, да каже защо тя изработва някои идеи, да докаже, че тези идеи не са илюзорни сънища, а само произведения на мисълта. Днес се полагат много строги усилия, за да бъде допуснато съществуването на философските идеи, за да се ползват те с известно уважение.
към текста >>

През тази епоха този, който се издигаше до степента на философ, чувстваше тази работа на мисълта като нещо също така естествено, както за нас днес е дишането.
В древна Гърция не е ставало въпрос за подобно нещо. През тази епоха този, който се издигаше до степента на философ, чувстваше тази работа на мисълта като нещо също така естествено, както за нас днес е дишането. Напротив, модерният философ чувства своите идеи в отвлечеността, в студенината, в сухотата. Когато мисли, той няма впечатлението, че се намира наистина в една действителност. В лабораторията химикът и физикът, както лекарят в клиниката, имат впечатлението, че работят в конкретността. Обаче този, който носи в себе си идеи се чувства понякога отдалечен със стотици мили от действителността. Към това състояние на нещата се прибавя и нещо друго.
към текста >>

Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата основано на наблюдението и опита и на мисълта, която се храни от техните данни.
В далечни, минали епохи хората наистина можеха, в тяхното вътрешно виждане, да познаят отново във Вселената, в Космоса това, което съставляваше също и живота на тяхната душа, без това да се приписва както днес поради неразбиране на някакъв антропоморфизъм. Животът на душата в самия него, неговият собствен вътрешен живот, беше за човека съставна част на духовния живот на Космоса също като животът на физическия организъм се счита за свързан с областта на природата, на сетивния свят. Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата основано на наблюдението и опита и на мисълта, която се храни от техните данни. Събирайки тези изолирани данни, поставена бе основата на енциклопедическото знание. Резултатите получени от естествените науки са довели до една космология. Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез мисълта. Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез мисълта. Тя не включва в себе си, както правеше това космологията на древните, духовния живот, живота на душата, а само това, което може да бъде възприемано от сетивата, сетивния свят.
към текста >>

Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез мисълта.
В далечни, минали епохи хората наистина можеха, в тяхното вътрешно виждане, да познаят отново във Вселената, в Космоса това, което съставляваше също и живота на тяхната душа, без това да се приписва както днес поради неразбиране на някакъв антропоморфизъм. Животът на душата в самия него, неговият собствен вътрешен живот, беше за човека съставна част на духовния живот на Космоса също като животът на физическия организъм се счита за свързан с областта на природата, на сетивния свят. Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата основано на наблюдението и опита и на мисълта, която се храни от техните данни. Събирайки тези изолирани данни, поставена бе основата на енциклопедическото знание. Резултатите получени от естествените науки са довели до една космология. Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез мисълта. Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез мисълта. Тя не включва в себе си, както правеше това космологията на древните, духовния живот, живота на душата, а само това, което може да бъде възприемано от сетивата, сетивния свят. Човекът може да намери в нея своето физическо същество, но не своя вътрешен живот, живота на своята душа.
към текста >>

Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез мисълта.
Животът на душата в самия него, неговият собствен вътрешен живот, беше за човека съставна част на духовния живот на Космоса също като животът на физическия организъм се счита за свързан с областта на природата, на сетивния свят. Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата основано на наблюдението и опита и на мисълта, която се храни от техните данни. Събирайки тези изолирани данни, поставена бе основата на енциклопедическото знание. Резултатите получени от естествените науки са довели до една космология. Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез мисълта. Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез мисълта. Тя не включва в себе си, както правеше това космологията на древните, духовния живот, живота на душата, а само това, което може да бъде възприемано от сетивата, сетивния свят. Човекът може да намери в нея своето физическо същество, но не своя вътрешен живот, живота на своята душа.
към текста >>

Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват.
А в минали времена космологията съдържаше също и всичко, което съставляваше живота на душата. Ако това не е така днес, причината е че познанието в съвременната епоха не може вече да разглежда този вътрешен живот както вършеха това хората от миналото. Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват. Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи. Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него. Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло. Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
към текста >>

Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи.
А в минали времена космологията съдържаше също и всичко, което съставляваше живота на душата. Ако това не е така днес, причината е че познанието в съвременната епоха не може вече да разглежда този вътрешен живот както вършеха това хората от миналото. Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват. Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи. Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него. Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло. Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
към текста >>

Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него.
А в минали времена космологията съдържаше също и всичко, което съставляваше живота на душата. Ако това не е така днес, причината е че познанието в съвременната епоха не може вече да разглежда този вътрешен живот както вършеха това хората от миналото. Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват. Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи. Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него. Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло. Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
към текста >>

Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват. Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи. Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него. Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло. Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
към текста >>

Те виждат, как тялото се минарилизира и се изражда физически и виждат също така, че мисълта, чувствата и волята също се атрофират в техните прояви.
Те виждат, как тялото се минарилизира и се изражда физически и виждат също така, че мисълта, чувствата и волята също се атрофират в техните прояви. Обаче древността е имала за живота на душата едно познание, което е надвишавало това, което живее в мисълта, в чувството и във волята. През тези три способности древните са долавяли една субстанция, а трите способности за тях са били само було, излъчване, еманация на тази субстанция. Това, което тези способности на душата покриват, забулват, за него е имало съзнание, ясновиждащото съзнание на миналото: Това е астралната същност на човека. Във физическия човек можем да познаем присъствието на един "етерен" човек, на един свръхсетивен човек; по същия начин в този физически и етерен човек можем да познаем присъствието на една "астрална" същност. Астралната същност не е съставена от мисълта, чувствата, волята; тя е тяхна основа, тяхна субстанция.
към текста >>

Обаче древността е имала за живота на душата едно познание, което е надвишавало това, което живее в мисълта, в чувството и във волята.
Те виждат, как тялото се минарилизира и се изражда физически и виждат също така, че мисълта, чувствата и волята също се атрофират в техните прояви. Обаче древността е имала за живота на душата едно познание, което е надвишавало това, което живее в мисълта, в чувството и във волята. През тези три способности древните са долавяли една субстанция, а трите способности за тях са били само було, излъчване, еманация на тази субстанция. Това, което тези способности на душата покриват, забулват, за него е имало съзнание, ясновиждащото съзнание на миналото: Това е астралната същност на човека. Във физическия човек можем да познаем присъствието на един "етерен" човек, на един свръхсетивен човек; по същия начин в този физически и етерен човек можем да познаем присъствието на една "астрална" същност. Астралната същност не е съставена от мисълта, чувствата, волята; тя е тяхна основа, тяхна субстанция. Тя принадлежи на духовните светове и се включва в съществуването, което водим между раждането и смъртта.
към текста >>

Астралната същност не е съставена от мисълта, чувствата, волята; тя е тяхна основа, тяхна субстанция.
Те виждат, как тялото се минарилизира и се изражда физически и виждат също така, че мисълта, чувствата и волята също се атрофират в техните прояви. Обаче древността е имала за живота на душата едно познание, което е надвишавало това, което живее в мисълта, в чувството и във волята. През тези три способности древните са долавяли една субстанция, а трите способности за тях са били само було, излъчване, еманация на тази субстанция. Това, което тези способности на душата покриват, забулват, за него е имало съзнание, ясновиждащото съзнание на миналото: Това е астралната същност на човека. Във физическия човек можем да познаем присъствието на един "етерен" човек, на един свръхсетивен човек; по същия начин в този физически и етерен човек можем да познаем присъствието на една "астрална" същност. Астралната същност не е съставена от мисълта, чувствата, волята; тя е тяхна основа, тяхна субстанция. Тя принадлежи на духовните светове и се включва в съществуването, което водим между раждането и смъртта. Тя облича като един вид дреха физическото и етерното тела и след смъртта се връща в света на духовете и на душите. Това, което става видимо при раждането, е само проявление на този астрален човек. Мисъл, чувство, воля не могат да бъдат разбрани освен свързани с физическото тяло и съществуват само между раждането и смъртта.
към текста >>

За да допуснем съществуването на една човешка субстанция, която да не е свърза на с физическото тяло и която има своето обиталище в една духовна вселена, трябва да се издигнем над мисълта, чувството и волята, за да стигнем до техния източник.
Модерната космология е само едно построение, една скеля, която свързва помежду им данните на физическия, сетивен свят. Тя не може да съдържа в себе си вътрешния живот на човека, защото няма никакъв поглед за астралния свят. За да допуснем съществуването на една човешка субстанция, която да не е свърза на с физическото тяло и която има своето обиталище в една духовна вселена, трябва да се издигнем над мисълта, чувството и волята, за да стигнем до техния източник. Без познаването, без образа на астралния човек не е възможно да намерим отново образа на една духовна вселена, на една космическа душа. Когато отново ще добием това познание на астралния човек, ще имаме отново възможността за една космология, която съдържа същевременно образа на Космоса и този на човешкото същество.
към текста >>

За съвременното познание Азът, Човекът-дух, е една отвлечена идея, един вид формула, която включва в себе си мисълта, чувството, волята.
За съвременното познание Азът, Човекът-дух, е една отвлечена идея, един вид формула, която включва в себе си мисълта, чувството, волята. Самите философи не успяват да опишат и да охарактеризират Аза освен като съберат в една постройка дейностите на мисълта, на чувството и волята. Обаче в тази съвкупност не може да се намери нищо, което да не се заличава всяка вечер, когато настъпва сънят. Вземете Аза такъв, какъвто го характеризират модерните философи, Бергсон например.
към текста >>

Самите философи не успяват да опишат и да охарактеризират Аза освен като съберат в една постройка дейностите на мисълта, на чувството и волята.
За съвременното познание Азът, Човекът-дух, е една отвлечена идея, един вид формула, която включва в себе си мисълта, чувството, волята. Самите философи не успяват да опишат и да охарактеризират Аза освен като съберат в една постройка дейностите на мисълта, на чувството и волята. Обаче в тази съвкупност не може да се намери нищо, което да не се заличава всяка вечер, когато настъпва сънят. Вземете Аза такъв, какъвто го характеризират модерните философи, Бергсон например.
към текста >>

146. 03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА GA_25 Философия, космология, религия

ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА,
ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА,
към текста >>

Без тялото, мисълта която се разгръща в обикновеното съзнание, не може да се изработи; ето защо това съзнание е свързано с физическия организъм.
В следващите лекции аз ще разгледам по-обширно този начин на медитация, която ще намерите описана в моите книги "Как се добиват познания за висшите светове" и в "Тайната наука". Днес ще дам само нейния принцип: Трябва да съберем всичките си вътрешни сили, да ги откъснем от впечатленията, които могат да се получат било отвън, било отвътре, да ги изолираме напълно и да ги насочим спокойно върху една съвкупност от лесно контролируеми представи. Винаги, когато се практикува тази медитация може да остане кратка. Ако се повтаря в течение на месеци и даже на години с достатъчно енергия и твърдост, ще забележим един ден, че в нашата душа ние сме станали независими от физическия организъм и че отсега нататък можем да си кажем: - Когато мисля в моето физическо тяло, аз явно си служа с него; обаче самото мислене не се разгръща в това физическо тяло. Един нематериален организъм ми дава едно отражение на това мислене, което стига по този начин до моето съзнание. Без тялото, мисълта която се разгръща в обикновеното съзнание, не може да се изработи; ето защо това съзнание е свързано с физическия организъм. Това лесно може да се разбере и също така много ясно може да се разбере идеята, че при медитацията една образна мислителна дейност се извършва над една представа лесно поддържана чрез концентрацията на душата, която се е освободила от физическото тяло.
към текста >>

Но когато мислещият образно, когато мислителят който постига тази прецизна степен на ясновиждане, която се нарича имагинация, излива своите познания в изразите на мисълта и на обикновения език, слушателят ги възприема чрез обикновената мисъл, чрез пълното обикновено съзнание.
При образното виждане на етерното, моят собствен организъм се слива в етерния свят. Аз имам чувството, че се намирам едновременно в едното и в другото. Тази вътрешна опитност на сливането на етерното тяло с дейността на жизнените сили в Космоса позволява да се изработят образни представи с точни очертания, след това те да бъдат изразени в думите на човешкия език. Така може да бъде пресъздадена една философия. Но когато мислещият образно, когато мислителят който постига тази прецизна степен на ясновиждане, която се нарича имагинация, излива своите познания в изразите на мисълта и на обикновения език, слушателят ги възприема чрез обикновената мисъл, чрез пълното обикновено съзнание. Тогава чувството, което той изпитва е различно. Обаче така предадената действителност по канала на езика и приета чрез същия посредник може да бъде изживяна в обикновеното съзнание. Така може да бъде отново овладяна една философия, която има своя източник в етерния свят, в етерния организъм на човека и в Космоса същевременно и ефектът произведен върху слушателя е такъв, че приемайки я посредством обикновения ум, той чувства че тя произхожда от една етерна, свръхсетивна действителност.
към текста >>

Фактите, които обикновено следваме чрез мисълта в реда, в който те са се представили, можем да се опитаме да ги възпроизведем вътрешно в обратен ред: Първо последният, след това предпоследния, после предидущия и т.н.
Това може да се постигне, когато волята се постави в действие по начин, който не се практикува в обикновения живот. Един пример ще ми позволи да уточня това, което искам да кажа. Фактите, които обикновено следваме чрез мисълта в реда, в който те са се представили, можем да се опитаме да ги възпроизведем вътрешно в обратен ред: Първо последният, след това предпоследния, после предидущия и т.н. докато стигнем до първия. Така чрез едно усилие на волята ние изпълняваме вътрешно това, което никога не става в състоянието на обикновеното съзнание, където волята включена в мисълта следва фактите в реда, в който те са се произлезли. Мислейки така по обратен път, различно от обикновено то мислене, ние освобождаваме волята от веригите на физическия и етерен организъм и я свързваме направо с астралната същност, от която тя е обикновено само едно отражение.
към текста >>

Така чрез едно усилие на волята ние изпълняваме вътрешно това, което никога не става в състоянието на обикновеното съзнание, където волята включена в мисълта следва фактите в реда, в който те са се произлезли.
Това може да се постигне, когато волята се постави в действие по начин, който не се практикува в обикновения живот. Един пример ще ми позволи да уточня това, което искам да кажа. Фактите, които обикновено следваме чрез мисълта в реда, в който те са се представили, можем да се опитаме да ги възпроизведем вътрешно в обратен ред: Първо последният, след това предпоследния, после предидущия и т.н. докато стигнем до първия. Така чрез едно усилие на волята ние изпълняваме вътрешно това, което никога не става в състоянието на обикновеното съзнание, където волята включена в мисълта следва фактите в реда, в който те са се произлезли. Мислейки така по обратен път, различно от обикновено то мислене, ние освобождаваме волята от веригите на физическия и етерен организъм и я свързваме направо с астралната същност, от която тя е обикновено само едно отражение.
към текста >>

Мисълта, която се движи в областта на отвлеченостите тази мисъл, която съставлява основата на нашите наблюдения и научни опити, се е развила само бавно в течение на еволюцията.
Мисълта, която се движи в областта на отвлеченостите тази мисъл, която съставлява основата на нашите наблюдения и научни опити, се е развила само бавно в течение на еволюцията. Тя беше непозната на онези философи и учители, които основаха в древността философията, космологията и религиозния живот и от които преданието е наследило много неща. Те познаваха само полу-съзнателнителни опитности, изживени като в съновидение имагинативни, инспиративни и интуитивни опитности. В тях те черпеха познанията, които в миналото хората са имали във всички области, а ние развиваме отвлечената мисъл само откакто се е родила естествената наука. Не трябва да се мисли, че тази отвлечена мисъл се практикува само от учените. Училищата са я наследили и тя е завладяла и най-простите и първобитни същества, тези които живеят в селата далеч от всяка градска цивилизация.
към текста >>

Изработена във физическото тяло мисълта не може вече да съдържа нищо, което да идва от духовния свят; мисленето е вече само една дейност, която се разгръща в тялото.
Изработена във физическото тяло мисълта не може вече да съдържа нищо, което да идва от духовния свят; мисленето е вече само една дейност, която се разгръща в тялото. С други думи: Тази отвлечена мисъл не е вече одушевена от никаква действителност; тя е филтрираният, безкръвен остатък на имагинацията. Тя схваща вече само външната страна на нещата. Това, което намираме в нея, е само една привидна действителност, именно защото в този начин на мислене ние постоянно запазваме съзнанието за самите себе си, запазваме нашето себесъзнание. Но в полето на тази дейност ние може да намерим две неща: Първо, тези привидни, действителности, които тя ни предлага и които могат да претендират, че наистина изразяват нещата, могат да отразяват света на природата. Именно благодарение на това човекът е придобил това, което днес е негова гордост: Една наука освободена от всякаква субективност.
към текста >>

Именно поради това, че мисълта има само едно привидно, недействително съществуване, тя може да отразява външния свят.
Животът на природата не би могъл да бъде описан с помощта на една мисъл родена от един вътрешен личен живот. Описанията на природните явления, такива, каквито са ги правели древните хора, не могат да бъдат днес допуснати като обективни. Именно поради това, че мисълта има само едно привидно, недействително съществуване, тя може да отразява външния свят. Именно поради това, че е лишена от всякакво съдържание свързано с този, който я поражда, тя става представа навъншните явления. На полето на тази недействителна мисъл човечеството е завоювало обективното познание на природата. Едното и другото са се явили в същата епоха.
към текста >>

Второто нещо, което човек дължи на завоюването на мисълта, е опитността на свободата.
Второто нещо, което човек дължи на завоюването на мисълта, е опитността на свободата. Моралните подтици, родени от Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, получени в един вид смътно съзнание, предадени чрез сънищата, инстинктите и вътрешните движения на организма и тласкащи човека към действие винаги упражняват върху нас един натиск. Пружините на действието, когато те имат своя произход в организма, водят човека по принуждение. Що се отнася за моралните подтици получени чрез Имагинацията в етерния свят, те също упражняват един натиск. Ние не можем да сторим друго, освен да ги следваме. Същото е положението и с Инспирацията и Интуицията.
към текста >>

147. 04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО GA_25 Философия, космология, религия

Така мисълта става истински действителна.
Редовното повтаряне на едно такова упражнение, което може да бъде кратко всеки ден, създава едно състояние на душата, в което медитиращият се чувства вътрешно потопен в една дейност, която се е освободила от физическото тяло и която се различава от мислите, чувствата и волевите импулси свързани с физическото тяло. Той чувства с особена яснота, че живее в един свят изолиран от всичко, което е физическо. По този начин той прогресивно прониква в етерния свят и това става осезателно за него благодарение на характера на обекта, който самота негово тяло приема за него. То му се явява някакси отвън, както за нас са външни материалните предмети, които възприемаме. Но това, което показва, че медитацията се води успешно е, че мислите стават някак си по-състоятелни и че към отвлечения характер, който имаха дотогава, се прибавя живото чувство аналогични на тези, които правят от детето един възрастен човек, или на тези, които работят в нас, когато асимилацията задоволява нуждите на тялото. Така мисълта става истински действителна. В нея имаме същото чувство на пълнота, което ни доставяха силите на растеж, жизнените сили, а това именно доказва, че имагинативното мислене е било добито според даденото описание. Защото ако бихме стигнали до него използвайки несъзнателни елементи или даже служейки си с тялото, силите, действителностите, които се проявяват в свръхсетивното мислене, биха въздействали като обратна реакция върху физическия и етерен организъм. Те биха упражнили натиск върху жизнените сили, върху силите на храненето, и биха изменили физическия етерен организъм. Но това не бива да става в никой случай. Цялата дейност разгъната за постигане на имагинативното познание силите, които прилагаме в тази дейност, трябва да упражнят своето въздействие изключително върху отношенията на човека с външния свят и не трябва в никой случай да засягат организма.
към текста >>

148. 05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА GA_25 Философия, космология, религия

В действителност мисълта е един мъртъв труп, или най-малко нещо, което в нашата душа постоянно се стреми да се превърне в мъртъв труп.
Когато в съвкупността на живия свят виждаме на какво поле се поставя мъртвия труп, чрез мисленето ние стигаме дотам да разберем това, което го е произвело, т.е. живото същество. Природата на която изоставяме тялото, може само да го разруши, но не може да го съгради. Ако искаме да стигнем до силите, които са изградили мъртвия труп, ние сме принудени да се върнем назад към живия човек. По един аналогичен път, но в една друга област, на инспиративното познание се разкрива природата на това мислене, на тази способност да образуваме представи, която притежаваме при обикновеното състояние на съзнанието. В действителност мисълта е един мъртъв труп, или най-малко нещо, което в нашата душа постоянно се стреми да се превърне в мъртъв труп. Преди да започнем земното съществуване, докато в духовния свят е бил душа и дух, човекът притежаваше една жива мисъл.
към текста >>

Както успяваме да установим истинската природа на мисълта, с помощта на свръхсетивното познание ние можем също да открием и истинската природа на волята.
Както успяваме да установим истинската природа на мисълта, с помощта на свръхсетивното познание ние можем също да открием и истинската природа на волята. Това може да се постигне не вече чрез Инспирацията, а чрез Интуицията, за която говорих вчера, за да кажа, как човек може да я развие чрез упражненията, които поставят волята в действие. Тогава човек постига да излъчи своята собствена същност, душата и духа, от физическия и етерен организъм. По този начин той дава възможност на тази същност да проникне в духовния свят. От тоя момент той знае що е животът вън от физическия и етерен организъм. Той се научава да познава състоянието, в което се намира човешката душа, когато е изоставила вече своя физически и етерен организъм.
към текста >>

Ние вече описахме природата на мисълта, която Инспирацията ни позволява да определим.
От една страна тази човешка душа съществува преди раждането което ни учи вече инсперативното познание и от друга страна, че тя е безсмъртна. Това ни учи Интуицията. По този път, чрез който познаваме вечната ядка на човешката личности нейното съществуване след смъртта, ние добиваме също и познанието на истинската природа на волята. Ние вече описахме природата на мисълта, която Инспирацията ни позволява да определим. Това, което се крие във волята, ние го познаваме, когато се издигаме до Интуицията чрез упражненията, които поставят в действие тази воля. Тогава волята ни се явява като отражение в обикновеното съзнание на нещо, което е съвършено различно от нея, което се крие в нея. Тогава тя се явява като най-младата способност на душата, като най-новата способност. Мисленето, способността да образуваме представи, е една агонизираща сила, краят на един живот, който е престанал да съществува, най-старата способност на нашата душа. Напротив, волята е нейният най-млад елемент.
към текста >>

В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята.
В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята. Истинското познание на душата може да ни каже, че волята остарявайки се превръща в размисъл; а остарялата мисъл, мъртвата мисъл, се ражда от един волеви подтик. То ни учи същевременно, че мисълта, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване. Волята се разкрива на познанието като нещо, което води в нас един зародишен живот. Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това, че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш.
към текста >>

То ни учи същевременно, че мисълта, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване.
В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята. Истинското познание на душата може да ни каже, че волята остарявайки се превръща в размисъл; а остарялата мисъл, мъртвата мисъл, се ражда от един волеви подтик. То ни учи същевременно, че мисълта, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване. Волята се разкрива на познанието като нещо, което води в нас един зародишен живот. Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това, че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш. Интуицията ни позволява да познаем, че в момента на смъртта тя прониква в духовния свят. От това ние схващаме, що е вечната ядка на човешкото същество, тази ядка надарена с "безсмъртие", която нито се ражда, нито умира.
към текста >>

И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове.
Това, което Интуицията разкрива чрез виждането, философията може да го установи чрез логически заключения, чрез диалектиката, т.е. по пътя на доказването, чрез косвено познание. Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание? Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание. И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове. Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала.
към текста >>

Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие.
по пътя на доказването, чрез косвено познание. Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание? Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание. И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове. Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.
към текста >>

Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.
Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.
към текста >>

149. 08. СЕДМА ЛЕКЦИЯ: ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА НА СМЪРТТА GA_25 Философия, космология, религия

Стига се най-много дотам да се споменава в мировата история съществуването на почти животински форми, които първобитното човечество е имало и във връзка с тях хората да си представят, че мисълта, чувствата и волята трябва да са били различни от тези на съвременния човек.
Ако искаме да стигнем до това разбиране на Христа във връзка с раждането, трябва преди всичко да разгледаме дълбокото, съществено преобразуване през което са минали в течение на развитието човешката душа и нейния вътрешен живот. Днес най-често се допуска, че вътрешното поведение, формите на съзнанието на съвременния човек през време на будното състояние, а също и през време на съня, са били винаги такива за човечеството, поне за това, чиято история ни е позната. Стига се най-много дотам да се споменава в мировата история съществуването на почти животински форми, които първобитното човечество е имало и във връзка с тях хората да си представят, че мисълта, чувствата и волята трябва да са били различни от тези на съвременния човек. Но съвременните хора почти не знаят нищо за преобразуванията, които съзнанието и животът на цялата душа са претърпели от зората на развитието. Обаче тези преобразувания съставляват факти имащи извънредно голямо значение. За да намерим човешки същества, чийто съзнание и психически живот са твърде различни от нашите, не е необходимо да отидем в миналото до тези далечни епохи: Второто или третото хилядолетия преди Тайната на Голгота са една достатъчно отдалечена точка. През тази епоха човекът проявяваше вече същата остра разлика между будното състояние и съня; но това не беше единственото изменение, на което е било подложено неговото съзнание.
към текста >>

В момента, когато разгръща съзнанието на Аза, човекът се намира в такова устройство, щото чрез физическото тяло и ограничен в неговото поле, в него никога не би могла да се роди мисълта за съществуването на това, което в него принадлежи на духа".
Утре ние ще продължим изложението върху връзките между тайните на смъртта и Христовото същество. Те образуват съответния полюс на тайните на раждането, за които говорих вчера. Днес бих искал да приключа нашето изследване с думите, които един посветен от първите столетия на християнската ера можеше да каже на хора, пред които се изправяше вече с цялото си величие загадката на смъртта: "Погледнете, казваше той тази фаза на развитието на тялото, когато човекът добива и използва съзнанието на Аза. През тази фаза физическото тяло скрива за неговия поглед това, което съставлява човешкото същество. В момента, когато разгръща съзнанието на Аза, човекът се намира в такова устройство, щото чрез физическото тяло и ограничен в неговото поле, в него никога не би могла да се роди мисълта за съществуването на това, което в него принадлежи на духа".
към текста >>

150. 09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ GA_25 Философия, космология, религия

Когато използваме мисълта следвайки метода, който посочих, първо ние имаме опитността за едно излъчва не на душата вън от физическия организъм обаче ние сме неспособни да мислим в течение на известно време.
Когато използваме мисълта следвайки метода, който посочих, първо ние имаме опитността за едно излъчва не на душата вън от физическия организъм обаче ние сме неспособни да мислим в течение на известно време. Мисълта се изплъзва някакси.
към текста >>

Мисълта се изплъзва някакси.
Когато използваме мисълта следвайки метода, който посочих, първо ние имаме опитността за едно излъчва не на душата вън от физическия организъм обаче ние сме неспособни да мислим в течение на известно време. Мисълта се изплъзва някакси.
към текста >>

Ние имаме желанието да покажем, как антропософското изследване се посвещава на своето проучване с цялата предпазливост, която може да се изисква от мисълта.
Тези форми на познанието позволяват да научим постепенно, как душата и духът са свързани с тялото. Опитностите, които има веднъж освободен от тялото, позволяват на човека да почувства и да живее предварително това, което ще настъпи, когато не ще има вече физическо тяло. За да можем през време на земното съществуване да разрешим загадката на смъртта, трябва да стигнем дотам, да живеем както когато не разполагаме вече с това тяло. Моля ви да разберете тук, за какво аз правя усилия с цялата предпазливост на мислителната дейност да покаже как може да се търси в тази посока разрешението на проблемата със смъртта. Това е една проблема, която днес твърде често хората разглеждат като дилетанти. Ние имаме желанието да покажем, как антропософското изследване се посвещава на своето проучване с цялата предпазливост, която може да се изисква от мисълта. Ето защо аз не се поколебах да дам в настоящата лекция тази "подобна" форма; тя трябва да достави една здрава основа за изследването на проблемата на смъртта, което ще продължим сега.
към текста >>

Това, което е вечно в нас, това което се разкрива на основата на мисленето, на чувствата, на волята, ние видяхме, че то изчезва някакси за да се превърне в органически живот на главата и се отразява в мисълта при волята ние се намираме в присъствието на всичко онова, което води в останалия организъм един зародишен живот, за да се роди едва при смъртта.
Това, което е вечно в нас, това което се разкрива на основата на мисленето, на чувствата, на волята, ние видяхме, че то изчезва някакси за да се превърне в органически живот на главата и се отразява в мисълта при волята ние се намираме в присъствието на всичко онова, което води в останалия организъм един зародишен живот, за да се роди едва при смъртта. Сега ни обхваща страх, който не е от рода на сантименталните грижи, а произхожда от познанието. Ние се питаме: - Какво занасяме ние от нашия физически отвъд смъртта? Защото самото тяло се разлага в този момент. Понеже на него ние дължим азовото съзнание, не следва ли да си зададем логически въпроса: Как да запазим това азово съзнание отвъд смъртта? На тази загадка донася отговор само Тайната на Голгота.
към текста >>

151. 10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ: СЪБИТИЕТО НА СМЪРТТА И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ХРИСТА GA_25 Философия, космология, религия

Това е една дейност на душата, която е останала още от предземното съществуване, която прониква органическите ритми, дишането и кръвообращението, но не може да стигне с пълната си вълна до мисълта.
Защото в глъбините на подсъзнанието постоянно се развива нещо в резултат на тази връзка на астралния организъм с органическите ритми, нещо от което ясното съзнание долавя само един отзвук. Това ще проучим сега по-отблизо. Действията, които човек извършва в своето физическо тяло, не са за него прости природни явления; един подтик идващ от несъзнателните глъбини го кара да им приписва известна стойност, да ги съди като морални или неморални, като полезни или не, като мъдри или нелепи. Към живота на мислите винаги идва да се примесва една морална оценка, която по себе си е аморална, но не неморална. Коя е следователно силата, която прожектира по този начин своята светлина към висините и ни кара да кажем: - Това действие е добро, онова е лошо; този начин на действие е мъдър, другият не е такъв? Това е една дейност на душата, която е останала още от предземното съществуване, която прониква органическите ритми, дишането и кръвообращението, но не може да стигне с пълната си вълна до мисълта. Тя само е оцветява, нюансира я, така щото в нея мисълта има отзвуци от една много ценна вътрешна дейност в перспективата на деянието. Ние съдим за нашите действия не само чрез мисълта. В ритмичната система в нас живее една астрална духовност, под една форма аналогична на онази от предземния живот, ясна в самата себе си, неясна само за обикновеното съзнание. Тя е, която одобрява или не одобрява това, което вършим. В нея се намира съдията на нашата душа и този съдия също така действителен, както е действителна в нашата глава мислещата душа.
към текста >>

Тя само е оцветява, нюансира я, така щото в нея мисълта има отзвуци от една много ценна вътрешна дейност в перспективата на деянието.
Това ще проучим сега по-отблизо. Действията, които човек извършва в своето физическо тяло, не са за него прости природни явления; един подтик идващ от несъзнателните глъбини го кара да им приписва известна стойност, да ги съди като морални или неморални, като полезни или не, като мъдри или нелепи. Към живота на мислите винаги идва да се примесва една морална оценка, която по себе си е аморална, но не неморална. Коя е следователно силата, която прожектира по този начин своята светлина към висините и ни кара да кажем: - Това действие е добро, онова е лошо; този начин на действие е мъдър, другият не е такъв? Това е една дейност на душата, която е останала още от предземното съществуване, която прониква органическите ритми, дишането и кръвообращението, но не може да стигне с пълната си вълна до мисълта. Тя само е оцветява, нюансира я, така щото в нея мисълта има отзвуци от една много ценна вътрешна дейност в перспективата на деянието. Ние съдим за нашите действия не само чрез мисълта. В ритмичната система в нас живее една астрална духовност, под една форма аналогична на онази от предземния живот, ясна в самата себе си, неясна само за обикновеното съзнание. Тя е, която одобрява или не одобрява това, което вършим. В нея се намира съдията на нашата душа и този съдия също така действителен, както е действителна в нашата глава мислещата душа.
към текста >>

Ние съдим за нашите действия не само чрез мисълта.
Действията, които човек извършва в своето физическо тяло, не са за него прости природни явления; един подтик идващ от несъзнателните глъбини го кара да им приписва известна стойност, да ги съди като морални или неморални, като полезни или не, като мъдри или нелепи. Към живота на мислите винаги идва да се примесва една морална оценка, която по себе си е аморална, но не неморална. Коя е следователно силата, която прожектира по този начин своята светлина към висините и ни кара да кажем: - Това действие е добро, онова е лошо; този начин на действие е мъдър, другият не е такъв? Това е една дейност на душата, която е останала още от предземното съществуване, която прониква органическите ритми, дишането и кръвообращението, но не може да стигне с пълната си вълна до мисълта. Тя само е оцветява, нюансира я, така щото в нея мисълта има отзвуци от една много ценна вътрешна дейност в перспективата на деянието. Ние съдим за нашите действия не само чрез мисълта. В ритмичната система в нас живее една астрална духовност, под една форма аналогична на онази от предземния живот, ясна в самата себе си, неясна само за обикновеното съзнание. Тя е, която одобрява или не одобрява това, което вършим. В нея се намира съдията на нашата душа и този съдия също така действителен, както е действителна в нашата глава мислещата душа.
към текста >>

В следващите лекции ще разгледаме, като резултат от изложението върху света на мисълта и този на чувствата в човека, как минава през смъртта това, което в обикновеното съзнание е проява на волята как между смъртта и едно ново раждане тези сили се превръща в зародиш на сили, които ще се изразяват в следващото съществуване как, от живот на живот, се развива кармата.
В следващите лекции ще разгледаме, като резултат от изложението върху света на мисълта и този на чувствата в човека, как минава през смъртта това, което в обикновеното съзнание е проява на волята как между смъртта и едно ново раждане тези сили се превръща в зародиш на сили, които ще се изразяват в следващото съществуване как, от живот на живот, се развива кармата. Ние ще видим отново, че в това, което се отнася за волята, човешкото същество трябва да развие важната връзка, която го съединява с Христа и с Тайната на Голгота, с цялото Христово развитие. Днес ние видяхме, какво място се пада на Христа в истинското космологическо познание; утре ние ще видим, какво място трябва да му стори едно възобновено религиозно познание.
към текста >>

152. 11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА GA_25 Философия, космология, религия

Но това не е едно постоянно сливане, както за мисълта, нито пък променливо сливане, какъвто е случаят с чувствата.
Тя води един независим живот. Така тя държи в полето на душата и духа, където би останала, ако не се намесваше нещо, което да и попречи да бъде в такова състояние. Ще кажем следователно, че волящата душа, волята, остава психическа и духовна, даже през време на земното съществуване. И когато чрез Интуицията добиваме възможността да виждаме действителността, която се крие зад тази воля, ние можем да проучим онази част на човешкото същество, която остава духовна. Въпреки това, волята също се свързва с физическия организъм, слива се с него. Но това не е едно постоянно сливане, както за мисълта, нито пък променливо сливане, какъвто е случаят с чувствата. Когато чрез главата нашето мислене зачева една идея, която представлява един мотив за действие, нещата стават различно от това, когато само размишляваме. Когато размишляваме за нещата на този свят, без да бъдем обзети от някакво намерение, това засяга само главата; и тази дейност е такава, която разрушава главата или най-малко я увлича към разлагане, към смъртта, както изложих това вчера. Но ако замисляме едно намерение: Искам да направя това или онова дейността на мислещата душа се разпростира от главата към обмяната на вещества и в крайниците.
към текста >>

Вследствие на тази разрушителна дейност, действителната сила, която е на основата на волята, се простира на свой ред в обмяната на веществата или в крайниците, и поправя, компенсира това, което мисълта е разрушила.
Тогава Интуицията възприема един подтик, една астрална дейност, която се простира в някаква област на обмяната на веществата или в крайниците; тази мисъл-намерение упражнява едно разрушаващо действие не само върху главата, но също и в органите на обмяната на веществата и в крайниците. Вследствие на тази разрушителна дейност, действителната сила, която е на основата на волята, се простира на свой ред в обмяната на веществата или в крайниците, и поправя, компенсира това, което мисълта е разрушила. Да вземем един образ: Идва ми идеята да вдигна ръката си. Тази идея се втурва от главата в ръката, предизвиква там една дисимилация, едно разрушение, което можем да окачествим като горене. В организма на ръката нещо е разрушено. Тогава веществото на астралния организъм което съответства на волята, приижда и поправя това, което е било разрушено. През време, когато става поправка, ръката се вдига.
към текста >>

Без това познание не можем да изследваме волята, не можем да схванем и що е Азът, защото от този Аз в мисълта намираме само един изтънен образ: В чувствата той се явява само като подтик, а само във волята той действително присъства на Земята.
В тази част на астралния организъм, която съставлява основата на нашите волеви подтици, същността на Аза също присъствува, така щото поставянето в действие на волята е също и винаги и едно поставяне в действие на Аза. Когато волята се разгръща в човека, вижда се как след това прииждат астралният организъм и Азът и се вливат във физическия и етерен организъм. Това става и когато волевият подтик не завършва с един истински жест, а само допълва движението, или пък не отива по-далече от едно живо чувствано желание. Същото явление се произвежда, само че в този случай волящата душа се втича в по-тънки части на организма. Както виждате, можем много добре да изследваме, как волята функционира, но за това трябва да познаваме духовното същество на човека. Без това познание не можем да изследваме волята, не можем да схванем и що е Азът, защото от този Аз в мисълта намираме само един изтънен образ: В чувствата той се явява само като подтик, а само във волята той действително присъства на Земята. Наред с това разгръщане на волята върху определена мотивация, волението почива и на една друга действителност: Тя почива на едно постоянно желание на съществото да се съедини с физическия организъм. Волящата душа желае несъзнателно да се облече с организма на обмяната на веществата и на крайниците. Когато изучаваме отблизо това явление, ние потопяваме погледа в глъбините на душата, които са твърде отдалечени от обикновеното съзнание. Аз вече изложих, че явленията на разрушение и възстановяване, които се извършват по този начин, са съвършено несъзнателни. Извън тях съществуват и други процеси, други много действителни дейности, които обаче през време на земното съществуване не стигат никога до съзнанието.
към текста >>

153. 02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37 GA_26 Мистерията на Михаил

Защото онова Себе, което изгражда човека в неговата истинност, ще се открие на познанието едва тогава, когато той премине по-нататък от мисълта на Аза към неговия образ, от образа към творящите сили на този образ и от там към духовните носители на тези сили.
16. Третата форма на "Аза" ни позволява да проникнем с погледа в самостоятелната същност на човека всред един духовен свят. Тя събужда в нас чувството, че със своята земно-сетивна природа човекът е само едно откровение на това, което той е в действителност. С това е дадено изходната точка на истинското себе познание. Защото онова Себе, което изгражда човека в неговата истинност, ще се открие на познанието едва тогава, когато той премине по-нататък от мисълта на Аза към неговия образ, от образа към творящите сили на този образ и от там към духовните носители на тези сили.
към текста >>

154. 11. МИСИЯТА НА АРХАНГЕЛ МИХАЕЛ. І. Настъпване на епохата на Михаел GA_26 Мистерията на Михаил

Защото когато на душата се съобщава нещо духов но, човек никога няма чувството, че духовното се намира там и че той сам си образува мисълта, за да разбере възприятието.
Който има духовно виждане, той разбира това чувство. Защото когато на душата се съобщава нещо духов но, човек никога няма чувството, че духовното се намира там и че той сам си образува мисълта, за да разбере възприятието. Напротив, той вижда мисълта, която се съдържа във възприятието и която му е дадена заедно с това възприятие, също така обективно както самото възприятие.
към текста >>

Напротив, той вижда мисълта, която се съдържа във възприятието и която му е дадена заедно с това възприятие, също така обективно както самото възприятие.
Който има духовно виждане, той разбира това чувство. Защото когато на душата се съобщава нещо духов но, човек никога няма чувството, че духовното се намира там и че той сам си образува мисълта, за да разбере възприятието. Напротив, той вижда мисълта, която се съдържа във възприятието и която му е дадена заедно с това възприятие, също така обективно както самото възприятие.
към текста >>

Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта.
От сега нататък мислителния живот се развива всред човечеството. Отначало хората бяха несигурни в това, което имаха в мислите. Тази несигурност живееше в ученията на схоластиците. Схоластиците се разделиха на реалисти и номиналисти. Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта. Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата. Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително. Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли. Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата. Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека.
към текста >>

Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата.
От сега нататък мислителния живот се развива всред човечеството. Отначало хората бяха несигурни в това, което имаха в мислите. Тази несигурност живееше в ученията на схоластиците. Схоластиците се разделиха на реалисти и номиналисти. Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта. Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата. Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително. Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли. Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата. Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека. Тогава не се говореше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
към текста >>

155. 17. Принципи 88-105 GA_26 Мистерията на Михаил

91. В настоящата мирова епоха волята прониква в обикновеното съзнание чрез мисълта Обаче това обикновено съзнание може да се свързва само с това, което е възприемаемо чрез сетивата.
91. В настоящата мирова епоха волята прониква в обикновеното съзнание чрез мисълта Обаче това обикновено съзнание може да се свързва само с това, което е възприемаемо чрез сетивата. И от собствената воля то обхваща само това, което от нея прониква в света на сетивното възприятие. В това съзнание човек знае за своите волеви импулси само наблюдавайки себе си мислено, както и за външния свят той знае само от наблюдение.
към текста >>

156. 24. VІІ. Изживяването на Михаел-Христос от човека GA_26 Мистерията на Михаил

Пренасяйки се в духовната област, било чрез мисълта, било чрез волята, човек винаги ще трябва да дойде до Михаела.
В този свят-произведение за истински чувствуващия човек може да просияе Михаиловото Същество и настоящия свят на неговите дела. Михаел не се показва като явление във физическия свят. С цялата своя дейност той се държи в една свръхсетивна област, която непосредствено граничи с физическия свят на настоящата фаза на развитието. Благодарение на това никога не може да настъпи възможността, чрез впечатленията, които получават от Михаеловото Същество, хората да превърнат възгледа на природата в нещо фантастично или пък да искат да изградят практическия морален живот в един устроен от Бога, но неоживен от Бога свят, така, като че биха съществували в него подтици, чийто морално-духовен носител да не бъде самият човек. Пренасяйки се в духовната област, било чрез мисълта, било чрез волята, човек винаги ще трябва да дойде до Михаела.
към текста >>

157. 25. Принципи 115-117 GA_26 Мистерията на Михаил

115. Човекът върви в своя път през Космоса така, ретроспективният поглед в света на миналото може да бъде опорочен чрез луциферически импулси, а мисълта насочена към бъдещето измамена чрез ариманическите съблазни.
115. Човекът върви в своя път през Космоса така, ретроспективният поглед в света на миналото може да бъде опорочен чрез луциферически импулси, а мисълта насочена към бъдещето измамена чрез ариманическите съблазни.
към текста >>

158. 34. 3. Продължение на второто съзерцание: Пречки и съдействие за силите на Михаел при изгрева на епохата на съзнателната душа GA_26 Мистерията на Михаил

"Учението невежество", за което той говори, е едно разбиране поставено над възприемането насочено върху сетивния свят, което води мисълта над Интелектуалността обикновеното знание е една област, където в незнание, в невежество но в замяна на това в едно живяно виждане може да бъде обхванато духовното.
Ако с това Николай от Куза е изцяло наклонен към поврата на развитието предизвикано от събуждането на Съзнателната душа, от друга страна ние го виждаме да изявява възгледи, които показват в себе си по един блестящ начин силите на Михаел. Той поставя в своето време добрите стари идеи, които водеха чувството на човешката душа към развитието на способности за възприемане на интелигентните Същества в Космоса Когато Михаел още управляваше мировата Интелигентност. "Учението невежество", за което той говори, е едно разбиране поставено над възприемането насочено върху сетивния свят, което води мисълта над Интелектуалността обикновеното знание е една област, където в незнание, в невежество но в замяна на това в едно живяно виждане може да бъде обхванато духовното.
към текста >>

159. 46. 9. Втора част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в минали съществувания между смъртта и едно ново раждане? GA_26 Мистерията на Михаил

По степенно способността, която позволяваше на човека да се издигне с мисълта към духовното, намалява.
Чрез това мисленето на човека се разви така, че в живота между смъртта и едно ново раждане той постепенно бе надарен с онази способност, която в прадревни времена образуваше в него мисли. Тогава тази способност можеше да вижда духовното, въпреки че беше такава, каквато днес е чистото сетивно схващане, сетивно разбиране. Защото тогава физическото носеше на своята повърхност духовното. Обаче сега запазена та от прадревните времена мислителна способност може да действува само като сетивно възприятие. По степенно способността, която позволяваше на човека да се издигне с мисълта към духовното, намалява. И това се прояви напълно едва тогава, когато в епохата на Съзнателната душа духовният свят бе напълно обвит в тъмнина за човека. Случи се тогава така, че в 19-то столетие най-добрите природоизследователи, които не можеха да бъдат материалисти, казаха: на нас не ни остава нищо друго, освен само да изследваме света, който може да бъде изследван според мярка, число и тегло и чрез сети вата; но нямаме никакво право да отричаме един духовен свят, който се крие зад този сетивния. Следователно те указваха на това, че може да съществува един непознат на човека ясен свят, към който той гледа само като в тъмнина.
към текста >>

160. 48. 10. Какво е в действителност земята в макрокосмоса? GA_26 Мистерията на Михаил

Опитайте се само да оживите мисълта на тези факти и ще почувствувате, какво значение могат да имат те в човешката душа.
Опитайте се само да оживите мисълта на тези факти и ще почувствувате, какво значение могат да имат те в човешката душа.
към текста >>

161. 50. 11. Сън и будност в светлината на разглежданото в предидущите съзерцания GA_26 Мистерията на Михаил

В това проблясване още живее мисълта.
При това състояние човекът живее в своето астрално тяло и в своя Аз в зародишния живот на Земята. Когато човекът се намира в дълбокия сън без сънища, а него вата заобикаляща среда действува най-силния "стремеж към живота, воля за живота". А сънищата са проникнати от този живот, но не така силно, поради което човекът ги изживява в един вид полу-съзнателност. В това полусъзнателно гледане на сънищата ние виждаме силите, чрез които се изтъкава човешкото същество от Космоса. В проблясването на съновидението става видимо, как астралното естество се влива в етерното тяло оживявайки човека. В това проблясване още живее мисълта. Едвам след събуждането тя е обхваната от онези сили, чрез които тя умира, превръща се в сянка.
към текста >>

162. 2. Защо се разболява човек? GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство

Когато наблюдаваме един предмет или един процес на външния свят, ние имаме факта, че мисълта в човека и наблюдаваното не стоят в живо взаимодействие, а са независими едно от друго.
Но мисленето също има своята физическа основа в организма. При здравото състояние то е отделено от организма още повече отколкото чувствуването. Духовното виждане намира освен астралното тяло един азов организъм, който се проявява психически свободно в мисленето. Ако човек се потопява с този азов организъм интензивно в своето тяло, настъпва едно състояние, което прави наблюдението на собствения организъм подобно на това на външния свят. Когато наблюдаваме един предмет или един процес на външния свят, ние имаме факта, че мисълта в човека и наблюдаваното не стоят в живо взаимодействие, а са независими едно от друго. За един човешки крайник това се явява тогава, когато той е парализиран. Тогава той става външен свят. Азовият организъм не е вече само леко свързан с крайника както при здравото състояние, така че в движението да може да се свърже с него и веднага отново да се отдели; той се потопява трайно в крайника и не може вече да се оттегли от него. Тук отново процесите на здравото движение на един крайник и неговото парализиране стоят едно до друго в тяхното родство. Ние виждаме това ясно: здравото движение е едно започнало парализиране, което веднага е премахнато още в неговото начало.
към текста >>

163. II. Ученически години GA_28 Моят жизнен път

От всичко това на баща ми му хрумна мисълта, че тъй като съм толкова напреднал, изобщо няма нужда да прекарвам цяла година в градското училище, а трябва да тръгна направо в реалното училище.
От всичко това на баща ми му хрумна мисълта, че тъй като съм толкова напреднал, изобщо няма нужда да прекарвам цяла година в градското училище, а трябва да тръгна направо в реалното училище. Така че няколко дни след това бях на приемния изпит за него. Там не се получи толкова добре, колкото преди, но все пак бях приет. Беше октомври 1872 г.
към текста >>

Той изграждаше от отделните елементи всичко толкова ясно, че за мисълта беше във висша степен благодат да го следва.
Към това се прибави и нещо друго. В трети клас имахме един учител, който наистина отговаряше на „идеала“, стоящ пред душата ми. Него можех да следвам. Той преподаваше по аритметика, геометрия и физика. Часовете му бяха изключително систематични и прегледни. Той изграждаше от отделните елементи всичко толкова ясно, че за мисълта беше във висша степен благодат да го следва.
към текста >>

Усещанията, които имах по отношение на тези стремления на мисълта, бяха повлияни от две страни.
Усещанията, които имах по отношение на тези стремления на мисълта, бяха повлияни от две страни. От една страна, исках да изградя мисленето у самия себе си по такъв начин, че всяка мисъл да бъде напълно ясна, така че никоя неопределена мисъл да не може да го тласне в произволна посока. От друга страна, исках да създам у себе си хармония между един такъв начин на мислене и религиозното учение. Защото тогава то също ме ангажираше в най-висша степен. Точно в тази област имахме наистина чудесни учебници. От тях попивах с истинска всеотдайност догматиката и символиката, описанието на богослужението и историята на църквата.
към текста >>

164. III. Студентски години GA_28 Моят жизнен път

Начинът, по който този философ представя реалността на мисълта, ми беше близък.
Но исках да бъда предпазлив. Струваше ми се опасно прибързано да доведа този ход на мисли чак до изграждане на собствени философски възгледи. Това ме подтикна към обстойно изучаване на Хегел. Начинът, по който този философ представя реалността на мисълта, ми беше близък. Но това, че стига само до един, макар и много жив мисловен свят, но не и до идеята за конкретен духовен свят, ме опечаляваше. Привличаше ме увереността на философската му мисъл, когато последователно преминава от една мисъл към друга. Виждах, че мнозина усещат противоречие между преживяване и ми слене. За мен самото мислене беше преживяване, но такова, в което човек живее, а не идващо към човека отвън. Така че в продължение на доста дълго време Хегел ми беше много полезен.
към текста >>

Ставаше ми все по-ясно как, отивайки отвъд обикновените абстрактни мисли към тези духовни възприятия, които обаче запазват в себе си хладнокръвието и яснотата на мисълта, човек се вживява в една реалност, от която обикновеното съзнание само го отдалечава.
Ставаше ми все по-ясно как, отивайки отвъд обикновените абстрактни мисли към тези духовни възприятия, които обаче запазват в себе си хладнокръвието и яснотата на мисълта, човек се вживява в една реалност, от която обикновеното съзнание само го отдалечава. От една страна, то има живостта на сетивното възприятие, а от друга – абстрактността на създаването на мисли. Духовното виждане възприема духа така, както сетивата – природата. Но в мисленето си то не стои встрани от духовното възприятие, както обикновеното съзнание в своето мислене от сетивното възприятие, а мисли, докато преживява духа, и преживява, докато подбужда към мислене пробудената духовност в човека.
към текста >>

165. IV. Младежки приятелства GA_28 Моят жизнен път

С него също прекарвах много време в разговори, стимулиращи мисълта.
Към този период се числи още едно важно за мен приятелство с един млад мъж, който във всичко представляваше противоположност на младежа с русите къдри. Той чувстваше себе си като поет. С него също прекарвах много време в разговори, стимулиращи мисълта. Той изпитваше голям възторг от всичко поетично. Още на съвсем млади години си беше поставил големи задачи. Когато се запознахме, вече беше написал една трагедия, озаглавена „Ханибал“, и много лирика.
към текста >>

166. VII. Във виенските кръгове на учени и хора на изкуството GA_28 Моят жизнен път

Той списваше за католически-клерикалното списание „Отечество“ стимулиращи мисълта статии за изкуство и литература.
До деле Грацие винаги се намираха Лауренц Мюлнер, католически свещеник, учител на поетесата, а по-късно неин грижовен и благороден приятел. Тогава той беше професор по християнска философия в теологическия факултет на университета. Не само лицето му, а и цялата му фигура издаваха резултата от едно душевно-аскетично духовно развитие. Скептик по философските въпроси, той беше всестранно образован по отношение на всички аспекти на философията и концепциите в изкуството и литературата. Той списваше за католически-клерикалното списание „Отечество“ стимулиращи мисълта статии за изкуство и литература. Песимистичните възгледи на поетесата за света и живота звучаха непрекъснато и от неговата уста.
към текста >>

„Алхимикът“ и още много други произведения, които се характеризираха с красота и дълбочина на мисълта.
„Алхимикът“ и още много други произведения, които се характеризираха с красота и дълбочина на мисълта. Той умееше да разглежда най-дребните неща в живота от гледна точка на важното. Спомням си как веднъж го видях в уютната му стаичка, намираща се в една странична улица във Виена, когато го посетихме заедно с други приятели. Той тъкмо щеше да си приготвя яденето: две рохки яйца с бързовар и хляб. Докато водата кипваше, за да свари яйцата за нас, той каза с патос: „Ще бъде много вкусно.“ Ще стане отново дума за него в един по-късен етап от живота ми.
към текста >>

167. XI. За мистиката и мистиците GA_28 Моят жизнен път

Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в идеите и затова вътрешно застива при мисълта за идеи.
И все пак нещо ме привличаше към мистическите стремежи на човечеството. Това беше начинът на вътрешното преживяване на мистиците. Те искат да живеят във вътрешно си същество в жив контакт с източниците на човешкото битие, а не просто да ги гледат като нещо външно с помощта на наблюдение, опиращо се на идеите. Но също така ми беше ясно, че до подобен род вътрешно преживяване се стига и когато човек се спусне в глъбините на душата, с пълното ясно съдържание на света на идеите, вместо при вглъбяването да отхвърля това съдържание. Стремях се да внеса светлината на света на идеите в топлината на вътрешното преживяване. Мистикът ми изглеждаше като човек, който не може да долови духа в идеите и затова вътрешно застива при мисълта за идеи. Студът, който преживява в идеите, го принуждава да търси топлината, от която се нуждае душата му, в освобождаване от идеите.
към текста >>

168. XIV. Сътрудничество в Архива на Гьоте и Шилер GA_28 Моят жизнен път

Той говореше с преливащи едно в друго изречения, почти без мелодия на речта, но през безцветната му реч изпъкваше ясно отчетливостта на мисълта.
Заговорих го за режисурата на пиесата, за актьорската игра. Той изобщо не слушаше какво му казвам. Но възрази: „Да, тези актьори често използват думи и изрази, които изобщо не подхождат за Гьоте.“ Още повече разполагаше към себе си Льопер със своята „разсеяност“. Когато в антракта започнах да говоря за нещо, свързано с изчисляване на времето, Льопер каза: „И така, 1 час съдържа 100 минути, а минутата – 100 секунди...“ Вторачих се в него и казах: „60, Ваше превъзходителство.“ Той погледна часовника си, провери, засмя се от сърце, преброи и каза: „Да, да, 60 минути, 60 секунди.“ Често наблюдавах у него подобни доказателства за „разсеяност“. Но дори на тези прояви на особеностите на душевната природа у Льопер не можех да се надсмивам, тъй като те бяха необходимото странично явление на свободната му от всякаква поза, несантиментална, бих казал, прелестна сериозност на тази личност, която същевременно оказваше очарователно въздействие. Той говореше с преливащи едно в друго изречения, почти без мелодия на речта, но през безцветната му реч изпъкваше ясно отчетливостта на мисълта.
към текста >>

Приятна ни беше мисълта да знаем, че е покровител на работата върху Гьоте.
Винаги приятни бяха моментите, когато в Архива се появяваше великият херцог Карл Александър. В тази личност живееше едно показващо се в аристократично поведение, но истинско вътрешно възхищение от всичко, свързано с Гьоте. Благодарение на своята възраст, на постоянната си връзка с всичко значително в немския духовен живот и своята печелеща симпатиите любезност той правеше много добро впечатление. Приятна ни беше мисълта да знаем, че е покровител на работата върху Гьоте.
към текста >>

169. XV. Срещи с Хекел, Трайчке и Лайстнер GA_28 Моят жизнен път

Действително той стигна до мисълта да ми възложи тази работа по време на един разговор.
Той ми повери и двете. И така към тогавашните ми задачи във Ваймар трябваше да включа и цялостното разработване на песимистичния философ и на гениално-парадоксалния Жан Пол. И на двете начинания се посветих с най-дълбок интерес, тъй като обичах да се пренасям в състояния на духа, силно противоположни на моето собствено. У Лудвиг Лайстнер нямаше външни мотиви, поради които да ме направи издател на Шопенхауер и Жан Пол. Задачата възникна изцяло благодарение на беседите, които бяхме водили за двете личности. Действително той стигна до мисълта да ми възложи тази работа по време на един разговор.
към текста >>

170. XVII. Критически забележки върху етиката GA_28 Моят жизнен път

Едуард фон Хартман смяташе, че искам да остана в рамките на феномените и се отказвам от мисълта да изведа от тях някаква обективна действителност.
На феноменализма противопоставях света на духовната действителност. Едуард фон Хартман смяташе, че искам да остана в рамките на феномените и се отказвам от мисълта да изведа от тях някаква обективна действителност. За него нещата следователно стояха така, че с начина си на мислене аз осъждам човешкото познание на това да не може изобщо да стигне до никаква действителност, а да трябва да пребивава в рамките на един илюзорен свят, съществуващ (като феномен) единствено в представите на душата.
към текста >>

171. XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана GA_28 Моят жизнен път

И все пак при гледката на одухотвореното му лице все още можеше да възникне мисълта, че то би могло да изразява една душа, която цял предиобед е творила мисли в себе си и която сега просто иска да си почине за малко.
Знам, че всичко това беше необходимо, за да се покрият с воала на горчивина в спомените прекрасните часове, които можах да преживея в Архива на Ницше в Наумбург и Ваймар, но все пак съм благодарен на г-жа Фьорстер-Ницше, че при първото от многобройните посещения, които ѝ направих, тя ме пусна в стаята на Фридрих Ницше. Там умопомраченият с чудно красиво чело, чело едновременно на творец и на мислител, лежеше на едно канапе за почивка. Това се случи в часовете на ранния следобед. Очите му, които в своето помрачение все още разкриваха одушевеност, сега само възприемаха картината на околната обстановка, която повече не можеше да намери достъп до душата. Ние стояхме до него, а Ницше не знаеше нищо за това. И все пак при гледката на одухотвореното му лице все още можеше да възникне мисълта, че то би могло да изразява една душа, която цял предиобед е творила мисли в себе си и която сега просто иска да си почине за малко. Вътрешното разтърсване, което обзе душата ми, сякаш премина в разбиране на този гений, чиито очи бяха отправени към мен, но не успяваха да срещнат моите. Пасивността на застиналия му от дълго време поглед отключи разбирането на моя собствен, който, без да срещне погледа на Ницше, пробуди душевната сила на очите ми.
към текста >>

В това си съчинение Дюринг развива мисълта, че човек би могъл да си представи вселената във всеки момент като комбинация от елементарни частици.
Докато четях една от бележките в основния философски труд на Ойген Дюринг, ми стана ясна една от радикалните идеи от последния творчески период на Ницше. В това си съчинение Дюринг развива мисълта, че човек би могъл да си представи вселената във всеки момент като комбинация от елементарни частици. Тогава световните събития се явяват последователност от всевъзможни такива комбинации. Ако те бъдат изчерпани, би трябвало отново да се върне първоначалната комбинация и цялата последователност да се повтори. Ако действителността представлява нещо такова, то би трябвало вече да се е случвало безброй пъти в миналото и да продължава да се случва безброй пъти и в бъдеще. Човек би стигнал до идеята за вечното повторение на еднакви състояния на вселената. Дюринг отхвърля тази мисъл като невъзможна.
към текста >>

Дюринг, крайният позитивист, който отхвърля всичко, което не е резултат от система на разсъждения, насочвана със студена и математическа точност, намира мисълта за „вечното възвръщане на същото“ за абсурдна, развива я единствено за да покаже нейната невъзможност, а Ницше я приема като разрешение на своята световна загадка, като интуиция, идваща от дълбините на собствената му душа.
Бях дълбоко разтърсен, дори потресен от впечатлението, което получих от проследяването на четивата на Ницше по този начин. Защото виждах какъв е контрастът между характера на Ницшевия дух и този на неговите съвременници. Дюринг, крайният позитивист, който отхвърля всичко, което не е резултат от система на разсъждения, насочвана със студена и математическа точност, намира мисълта за „вечното възвръщане на същото“ за абсурдна, развива я единствено за да покаже нейната невъзможност, а Ницше я приема като разрешение на своята световна загадка, като интуиция, идваща от дълбините на собствената му душа.
към текста >>

“ Може да се докаже, че много от мислите на Ницше са възникнали по същия начин като мисълта за вечното възвръщане.
Следователно моментното развитие трябва да бъде повторение, а също и това, което го е породило, както и това, което възниква от него, и така нататък в посока напред и назад! Всичко е било безброй пъти, доколкото общото положение на всички сили винаги се повтаря...“ И чувството на Ницше относно тази мисъл е точно противоположно на изпитваното от Дюринг. За Ницше тази мисъл представлява най-висшата формула за утвърждаване на живота. Афоризъм 43 (при Хорнефер, 234 в изданието на Кьогел) гласи: „Бъдещата история: тази мисъл все повече ще побеждава и тези, които не вярват в нея, по силата на своята натура ще трябва най-накрая да измрат! Ще остане само онзи, който смята своето битие за способно за вечно повторение: сред такива хора обаче е възможно такова състояние, за каквото никой утопист още не е и мечтал! “ Може да се докаже, че много от мислите на Ницше са възникнали по същия начин като мисълта за вечното възвръщане. Ницше създаде една идея, противоположна на всяка идея, съществувала преди него. Накрая тази тенденция го доведе до неговото главно съчинение „Преоценка на всички ценности“.
към текста >>

172. XIX. Въпроси на познанието – граници на познанието; сред хора на изкуството GA_28 Моят жизнен път

Душевната ми настройка беше такава, че искаше да развие мисълта, извлечена от сетивния свят, само до нивото, където тя заплашва да стане абстрактна.
Така той ме превръщаше в „рационалист“. Чувствах това като най-голямото неразбиране на всичко, което се намира на духовния ми път. Всяко мислене, което се отклонява от действителността и се разпръсва в абстракции, ми беше дълбоко противно. Душевната ми настройка беше такава, че искаше да развие мисълта, извлечена от сетивния свят, само до нивото, където тя заплашва да стане абстрактна. В този миг, си казвах, тя би трябвало да улови духа. Приятелят ми виждаше как с мисълта си излизам от физическия свят, но не успяваше да разбере, че в същия миг навлизам в духовното. Така че, когато говорех за истински духовното, за него всичко това беше нереално и в мислите ми той долавяше единствено мрежа от абстракции.
към текста >>

Приятелят ми виждаше как с мисълта си излизам от физическия свят, но не успяваше да разбере, че в същия миг навлизам в духовното.
Така той ме превръщаше в „рационалист“. Чувствах това като най-голямото неразбиране на всичко, което се намира на духовния ми път. Всяко мислене, което се отклонява от действителността и се разпръсва в абстракции, ми беше дълбоко противно. Душевната ми настройка беше такава, че искаше да развие мисълта, извлечена от сетивния свят, само до нивото, където тя заплашва да стане абстрактна. В този миг, си казвах, тя би трябвало да улови духа. Приятелят ми виждаше как с мисълта си излизам от физическия свят, но не успяваше да разбере, че в същия миг навлизам в духовното. Така че, когато говорех за истински духовното, за него всичко това беше нереално и в мислите ми той долавяше единствено мрежа от абстракции.
към текста >>

Обаче не можех да приема чрез мисълта да се изграждат хипотези за сферата на сетивното възприятие, които след това да бъдат отнася ни към една извънсетивна реалност, които обаче в действителност представляват само мрежа от абстрактни мисли.
Това, което срещах в живота си по този начин, касаеше и моето разбиране за естествознанието. Можех да призная за истински метод за изследване на природата само този, при който мислите се използват за това сетивните явления да бъдат прозрени в духовните им взаимовръзки. Обаче не можех да приема чрез мисълта да се изграждат хипотези за сферата на сетивното възприятие, които след това да бъдат отнася ни към една извънсетивна реалност, които обаче в действителност представляват само мрежа от абстрактни мисли. Аз исках в момента, в който мисълта свърши достатъчно за установяване на това, което сетивните явления, разгледани по правилния начин, разкриват за самите себе си, да не се започва с изграждането на хипотеза, а със съзерцанието, с познаването на духовното, същностно обитаващо в сетивния свят, а не зад сетивното възприятие.
към текста >>

Аз исках в момента, в който мисълта свърши достатъчно за установяване на това, което сетивните явления, разгледани по правилния начин, разкриват за самите себе си, да не се започва с изграждането на хипотеза, а със съзерцанието, с познаването на духовното, същностно обитаващо в сетивния свят, а не зад сетивното възприятие.
Това, което срещах в живота си по този начин, касаеше и моето разбиране за естествознанието. Можех да призная за истински метод за изследване на природата само този, при който мислите се използват за това сетивните явления да бъдат прозрени в духовните им взаимовръзки. Обаче не можех да приема чрез мисълта да се изграждат хипотези за сферата на сетивното възприятие, които след това да бъдат отнася ни към една извънсетивна реалност, които обаче в действителност представляват само мрежа от абстрактни мисли. Аз исках в момента, в който мисълта свърши достатъчно за установяване на това, което сетивните явления, разгледани по правилния начин, разкриват за самите себе си, да не се започва с изграждането на хипотеза, а със съзерцанието, с познаването на духовното, същностно обитаващо в сетивния свят, а не зад сетивното възприятие.
към текста >>

173. XX. Ваймарски приятелски кръг GA_28 Моят жизнен път

В един прекрасен ден го осени мисълта да възроди виенския „Немски седмичник“, който бях редактирал за кратко време преди няколко години във Виена.
В един прекрасен ден го осени мисълта да възроди виенския „Немски седмичник“, който бях редактирал за кратко време преди няколко години във Виена. По този начин той искаше да създаде политическо течение, което да превърне тогавашния либерализъм в по-национална и духовно свободна дейност. Мислеше си, че бих могъл да направя нещо в тази насока, съвместно с него. Това беше невъзможно. Дори за възраждането на „Немски седмичник“ не можех да направя нищо. Начинът, по който му съобщих това, доведе до недоразумения, които скоро разрушиха нашето приятелство.
към текста >>

174. XXI. Приятелства (Нойфер, Анзорге); книгата „Гьотевият светоглед“ възниква като завършек на работата във Ваймарското академично изданието GA_28 Моят жизнен път

Нойфер истински се натъжил, защото за него имало нещо дълбоко удовлетворяващо в мисълта да ми достави радост с бюста на Хегел.
Казал ѝ, че някой е видял бюста в нейното ателие и че за него би било от голяма стойност, ако може да го притежава. Дамата казала, че да, такива неща имало от незапомнени времена в нейната къща, но дали сред тях има и „Хегел“, изобщо не знаела. Но изрази готовност да разведе Нойфер, за да може той да погледне. Всичко било „претърсено“, не било оставено без внимание и най-скритото кътче. Но никъде не могли да открият бюста на Хегел. Нойфер истински се натъжил, защото за него имало нещо дълбоко удовлетворяващо в мисълта да ми достави радост с бюста на Хегел. Той вече бил на вратата, заедно с дамата. Но дошла прислужницата и успяла да чуе думите на Нойфер: „Да, жалко, че не открихме бюста на Хегел.“ „Хегел ли? – намесила се тя. – Да не би това да е главата с отчупен връх на носа, която се намира в стаята за прислугата под моето легло? “ Веднага направили последната експедиция.
към текста >>

175. XXII. Да можеш да живееш в и с противоположности GA_28 Моят жизнен път

Но тази противоположност не възприемах като нещо, което чрез някакъв философски ход на мисълта следва да води например към „монизъм“ за уравновесяване.
Такива се представяха пред душата ми духовният и сетивният свят в пълната им противоположност. Но тази противоположност не възприемах като нещо, което чрез някакъв философски ход на мисълта следва да води например към „монизъм“ за уравновесяване. В много по-голяма степен усещах, че да се намираш с душата си изцяло в тази противоположност се равнява на това „да разбираш живота“. Там, където противоположностите се изживяват като уравновесени, цари безжизненост, смърт. Там, където има живот, действа неуравновесената противоположност. Самият живот представлява непрекъснато преодоляване, но същевременно и ново създаване на противоположности.
към текста >>

Но най-често то иска да представи съдържанието на мисълта като решение на дадена загадка.
За да придобия медитативно правилното отношение към света, отново и отново поставях пред душата си следната картина: „Ето светът, пълен със загадки. Познанието желае да се приближи към него. Но най-често то иска да представи съдържанието на мисълта като решение на дадена загадка. Обаче загадките – така си казвах – не се решават с мисли. Те отвеждат душата по пътя на решенията, но не съдържат решенията. В реалния свят възниква загадка, тя съществува като явление, а решението ѝ се появява също така в реалността. Показва се нещо, което е същество или процес, и то представлява решението на другото явление.“
към текста >>

А още по-важно ми се струваше да покажа, че „първоосновите“ на битието са заложени в пределите на това, което човекът може да постигне в цялостния си опит, вместо да признава с мисълта си някакво неизвестно духовно в някаква „отвъдна“ област.
За мен беше важно да говоря за познанието така, че духовното не просто да бъде признато, а да бъде признато така, че човекът да може да го постигне чрез своето съзерцание. А още по-важно ми се струваше да покажа, че „първоосновите“ на битието са заложени в пределите на това, което човекът може да постигне в цялостния си опит, вместо да признава с мисълта си някакво неизвестно духовно в някаква „отвъдна“ област.
към текста >>

176. XXIII. „Етически индивидуализъм“ GA_28 Моят жизнен път

Свободата живее в мислите на човека и не волята е непосредствено свободна, а мисълта, която упълномощава волята.
Нравствените закони – като повели, – идващи от външните обстоятелства, в които се намира човекът, ако и първоначално да произлизат от сферата на духовния свят, се превръщат в нравствени импулси в него не по силата на това, че той ориентира своята воля навън, а единствено поради факта, че изживява напълно индивидуално тяхното мисловно съдържание като нещо духовно-същностно. Свободата живее в мислите на човека и не волята е непосредствено свободна, а мисълта, която упълномощава волята.
към текста >>

Затова още във „Философия на свободата“ бях длъжен да поставя ударението върху свободата на мисълта по отношение на нравствената природа на волята.
Затова още във „Философия на свободата“ бях длъжен да поставя ударението върху свободата на мисълта по отношение на нравствената природа на волята.
към текста >>

177. XXV. В „Свободно литературно общество“; берлински театрален живот GA_28 Моят жизнен път

Защото всичко, което може да се направи за драматичното произведение благодарение на изкуството на мисълта, е възможно също и за театралното изкуство.
Защото всичко, което може да се направи за драматичното произведение благодарение на изкуството на мисълта, е възможно също и за театралното изкуство. От фантазията на мислите може да се породи това, което режисьорското изкуство внася в сценичната картина. То позволява актьорът да бъде следван, да не се критикува това, което живее в него, а то да бъде представено по „позитивен“ начин. Тогава като „пишещ“ човек става съучастник в съвременния художествен живот, а не стоящ в ъгъла „критик“, от когото „се боят“ или когото „съжаляват“ или пък го презират и ненавиждат. Ако това се осъществи за всички области на изкуството, се получава литературно-художествено списание, намиращо се в реалния живот.
към текста >>

178. XXVI. Позиция по отношение на християнството; „Християнството като мистичен факт“ GA_28 Моят жизнен път

За този, който не преживява духовния свят, намирайки се в него, подобно вглъбяване в дадено направление на мисълта означава чисто мисловна дейност.
В мисленето, което може да следва от познанието на природата – макар и това да не се случваше по това време, – виждах основата, с чиято помощ хората могат да достигнат до прозрение в духовния свят. Затова и отделях голямо внимание на познанието на природата, което трябваше да води към познание на духа. За този, който не преживява духовния свят, намирайки се в него, подобно вглъбяване в дадено направление на мисълта означава чисто мисловна дейност. Обаче за онзи, който преживява духовния свят, то означава нещо съвсем различно. В духовния свят той се приближава към същества, които се стремят да направят подобен начин на мислене единствено господстващия. Там едностранчивостта в познанието се явява не просто причина за абстрактно заблуждение. Там има живо духовно общуване със същества, което в човешкия свят се явява като заблуда. По-късно, подхващайки тази тема, говорих за ариманически същества.
към текста >>

179. XXVII. Перспективи по време на смяната на века; размишления за Хегел, Маккей и анархизма GA_28 Моят жизнен път

По това време пред духовния ми поглед се въртеше мисълта, че новото столетие би трябвало да донесе на човечеството нова духовна светлина.
По това време пред духовния ми поглед се въртеше мисълта, че новото столетие би трябвало да донесе на човечеството нова духовна светлина. Струваше ми се, че изолираността на човешкото мислене и воля от духа е достигнала връхната си точка. Преобръщането в хода на развитието на човечеството ми изглеждаше необходимост.
към текста >>

Мисълта, че би могъл да се разкрие наистина нов, обективен свят, лежеше отвъд тогавашния хоризонт.
Мнозина говореха в този смисъл. Но те не виждаха, че човекът ще се опита да насочи вниманието си към един истински духовен свят по начина, по който го отправя към природата посредством сетивата си. Те смятаха само, че обрат ще претърпи субективното духовно състояние на душите. Мисълта, че би могъл да се разкрие наистина нов, обективен свят, лежеше отвъд тогавашния хоризонт.
към текста >>

Хегел е изцяло човек на мисълта, който във вътрешното си развитие се стреми към мислене, което същевременно все повече се задълбочава и в задълбочаването си се разширява към все по-обширни хоризонти.
Хегел е изцяло човек на мисълта, който във вътрешното си развитие се стреми към мислене, което същевременно все повече се задълбочава и в задълбочаването си се разширява към все по-обширни хоризонти. Това мислене в своето задълбочаване и разширяване в края на краищата трябва да стане едно цяло с мисленето на мировия дух, който обхваща цялото мирово съдържание. А Щирнер е пример за развитието на човека из индивидуално-личната воля. Всичко, което възниква в човечеството, се намира единствено в паралелното съществуване на отделните личности.
към текста >>

Когато го разработвах, бях много далече от мисълта да го превръщам в основа на даден политически възглед.
Съдбата ми поднесе такъв обрат на преживяванията ми с Дж. Х. Маккей и Щирнер, че и тук трябваше да се потопя в мисловен свят, който се превърна в духовно изпитание за мен. Моят етически индивидуализъм се възприемаше като чисто вътрешно преживяване на човека. Когато го разработвах, бях много далече от мисълта да го превръщам в основа на даден политически възглед. По това време, около 1898 г., душата ми с нейния чисто етичен индивидуализъм трябваше да бъде повлечена в някаква пропаст. От нещо чисто вътрешно човешко той трябваше да стане нещо външно. Езотеричното трябваше да бъде отклонено към екзотеричното.
към текста >>

180. XXX. Езотерика и публичност GA_28 Моят жизнен път

От осемдесетте години насам ме занимават имагинациите, които се свързваха с тази приказка в мисълта ми.
От осемдесетте години насам ме занимават имагинациите, които се свързваха с тази приказка в мисълта ми. В приказката виждах представен пътя на Гьоте от съзерцанието на външната природа към глъбините на човешката душа, както той си го представя в своя дух: не в понятия, а в образи. Понятията се струват на Гьоте твърде бедни и мъртви, за да могат да представят живота и действието на душевните сили.
към текста >>

Във връзка с това от мен се изтръгна мисълта: „Въпреки всички тези и някои други постижения, например в областта на изкуството, по-проницателният човек все пак не може да се радва истински на съдържателността на нашето време.
Във връзка с това от мен се изтръгна мисълта: „Въпреки всички тези и някои други постижения, например в областта на изкуството, по-проницателният човек все пак не може да се радва истински на съдържателността на нашето време. Нашите най-висши духовни потребности жадуват за нещо, което нашата съвременност предоставя едва в оскъдна степен.“ А с оглед на празнотата на тогавашната съвременна култура поглеждах назад към епохата на схоластиката, в която духовете, поне в понятия, все още са живеели в съгласие с духа. „Не трябва да се учудваме, ако по отношение на такива явления някои духове с по-дълбоки духовни потребности намират за по-удовлетворителни гордите мисловни построения на схоластиката в сравнение с идейното съдържание на собственото ни време. Ото Вилман написа забележителната книга „История на идеализма“, в която се изявява като панегирист на светогледа на миналия век. Трябва да признаем, че човешкият дух копнее за онова гордо, всеобхватно озарение на мисълта, което човешкото знание изпитва във философските системи на схоластиката.“ „Обезсърчеността е характерен признак на духовния живот в края на стария и началото на новия век. Тя помрачава радостта ни от постиженията на неотдавна отминалите времена.“
към текста >>

Трябва да признаем, че човешкият дух копнее за онова гордо, всеобхватно озарение на мисълта, което човешкото знание изпитва във философските системи на схоластиката.“ „Обезсърчеността е характерен признак на духовния живот в края на стария и началото на новия век.
Във връзка с това от мен се изтръгна мисълта: „Въпреки всички тези и някои други постижения, например в областта на изкуството, по-проницателният човек все пак не може да се радва истински на съдържателността на нашето време. Нашите най-висши духовни потребности жадуват за нещо, което нашата съвременност предоставя едва в оскъдна степен.“ А с оглед на празнотата на тогавашната съвременна култура поглеждах назад към епохата на схоластиката, в която духовете, поне в понятия, все още са живеели в съгласие с духа. „Не трябва да се учудваме, ако по отношение на такива явления някои духове с по-дълбоки духовни потребности намират за по-удовлетворителни гордите мисловни построения на схоластиката в сравнение с идейното съдържание на собственото ни време. Ото Вилман написа забележителната книга „История на идеализма“, в която се изявява като панегирист на светогледа на миналия век. Трябва да признаем, че човешкият дух копнее за онова гордо, всеобхватно озарение на мисълта, което човешкото знание изпитва във философските системи на схоластиката.“ „Обезсърчеността е характерен признак на духовния живот в края на стария и началото на новия век. Тя помрачава радостта ни от постиженията на неотдавна отминалите времена.“
към текста >>

181. 5. До всички членове * IV 10 Февруари 1924 Относно позицията на членовете към Обществото GA_39 Писма до членовете

Той трябва да бъде далеч от мисълта: "Не ме интересува, когато Антропософията и тези, които я представляват, са поставяни в погрешна светлина или дори оклеветявани от опоненти".
Някой член може например да пожелае да съобщи на други хора познанието и възприятията на Антропософията. В момента, в който обучението му се разшири отвъд най-тесния и дискретен кръг, той поема тези отговорности. Тогава трябва да има ясно разбиране за духовното и интелектуално състояние на днешното човечество. Той трябва да бъде наясно в собственото си съзнание със истинската задача на Антропософията. Доколкото му е възможно, той трябва да остане в тесни връзки с други дейни членове на Обществото. Той трябва да бъде далеч от мисълта: "Не ме интересува, когато Антропософията и тези, които я представляват, са поставяни в погрешна светлина или дори оклеветявани от опоненти".
към текста >>

182. 6. До всички членове * V 17 Февруари 1924 Относно ръководните антропософски принципи GA_39 Писма до членовете

За това в тази рубрика ще обобщаваме в кратки параграфи описанията и линиите на мисълта, дадени от мен в лекциите ми пред Обществото в Гьотеанума.
Но би трябвало също да бъде възможно в цялото Общество да възникне единство на съзнанието това може да се случи, ако появяващите се на различни места идеи и инициативи станат известни навсякъде. За това в тази рубрика ще обобщаваме в кратки параграфи описанията и линиите на мисълта, дадени от мен в лекциите ми пред Обществото в Гьотеанума. Струва ми се, че тези, които изнасят лекции или водят обсъжданията в групите (клоновете) ще могат да приемат даденото тук като ръководни линии, на които свободно да могат да се основават. Това ще допринесе за единството и органичната цялост на работата на Обществото, без изобщо да става дума за принуда по какъвто и да било начин.
към текста >>

183. 11. До всички членове * Х 23 март 1924 Относно представянето на антропософските истини GA_39 Писма до членовете

Чувстваме как всеки образ на мисълта, в който внасяме тези възгледи е по необходимост незавършен.
В излагането на антропософските истини ще има толкова повече живот, колкото повече те са представяни от различни гледни точки, чрез най-разнородни описания. Поради тази причина дейните членове в Обществото не трябва да се страхуват от разглеждане на един и същи въпрос отново и отново в своите групови срещи. Само към него трябва да се подхожда от различна посока. До това ще стигнем напълно естествено, ако отношението ни към въпросите на другите е такова, каквото го описах в последното си писмо. Едва така ние се запознаваме с живостта на антропософските възгледи. Чувстваме как всеки образ на мисълта, в който внасяме тези възгледи е по необходимост незавършен. Ние чувстваме, че това което носим в душата си е безкрайно по-богато от това, което можем да изразим в мисъл. И колкото по-ясно осъзнаваме това, толкова повече в душата се увеличава благоговението пред духовния живот. Това благоговение трябва да присъства във всички антропософски описания. То трябва да бъде един от основните тонове. Там където подобно благоговение липсва, там липсва силата за разискване на антропософските истини.
към текста >>

От друга страна не трябва да се страхуваме, че нашето чувство може да развали обективната природа на мисълта.
Не трябва да си представяме, че отговорите на изгарящите душата въпроси могат да бъдат открити само в чувства или без ясна мисъл. Но една мисъл, развита в студено безразличие и затваряне за чувството, не може да намери пътя към човешкото сърце. От друга страна не трябва да се страхуваме, че нашето чувство може да развали обективната природа на мисълта. Защото това ще се случи само тогава, когато мисълта не е успяла чрез гореописаната настройка на душата да намери пътя към дълбокото духовно същество във всеки човек.
към текста >>

Защото това ще се случи само тогава, когато мисълта не е успяла чрез гореописаната настройка на душата да намери пътя към дълбокото духовно същество във всеки човек.
Не трябва да си представяме, че отговорите на изгарящите душата въпроси могат да бъдат открити само в чувства или без ясна мисъл. Но една мисъл, развита в студено безразличие и затваряне за чувството, не може да намери пътя към човешкото сърце. От друга страна не трябва да се страхуваме, че нашето чувство може да развали обективната природа на мисълта. Защото това ще се случи само тогава, когато мисълта не е успяла чрез гореописаната настройка на душата да намери пътя към дълбокото духовно същество във всеки човек.
към текста >>

184. 16. До всички членове * XV 1 юни 1924 Още нещо за настроението, необходимо на груповите срещи GA_39 Писма до членовете

Тези от нас, които работят дейно в Антропософското общество, винаги трябва да поддържат в съзнанието си мисълта, че на хората, които се опитват да достигнат вътрешния живот като обезценяват външния, ще им бъде дадена силата на "вътрешното" във всякаква възможна степен, но едновременно с това ще се породи и оценяването на външното, както и прилежанието при изпълнение на неговите изисквания.
Тези от нас, които работят дейно в Антропософското общество, винаги трябва да поддържат в съзнанието си мисълта, че на хората, които се опитват да достигнат вътрешния живот като обезценяват външния, ще им бъде дадена силата на "вътрешното" във всякаква възможна степен, но едновременно с това ще се породи и оценяването на външното, както и прилежанието при изпълнение на неговите изисквания.
към текста >>

185. 18. До всички членове * XVII 13 юли 1924 Относно разбирането на духа и съзнателното изживяване на съдбата GA_39 Писма до членовете

При осъзнаването на мисълта "Аз, със своето себе, изживях една съдба", човек вече е достигнал до точката да започне да съзерцава света.
При осъзнаването на мисълта "Аз, със своето себе, изживях една съдба", човек вече е достигнал до точката да започне да съзерцава света. Той може да си каже: "В съдбата си аз не бях сам. В моето изживяване взе участие и света. Аз пожелах едно или друго и светът се вля в моята воля. Аз откривам света във волята си, като изживявам тази воля чрез самонаблюдение."
към текста >>

186. Песен на инициацията (сатира) GA_40 Стихове и медитации

в главата се препъва мисълта му.
в главата се препъва мисълта му.
към текста >>

187. Антропософски календар на душата GA_40 Стихове и медитации

мощта на мисълта
мощта на мисълта
към текста >>

и пълен с мощ, лъчи на мисълта да пръскам
и пълен с мощ, лъчи на мисълта да пръскам
към текста >>

нараства силата на мисълта
нараства силата на мисълта
към текста >>

Укрепва силата на мисълта
Укрепва силата на мисълта
към текста >>

Мощта на мисълта ми да открие,
Мощта на мисълта ми да открие,
към текста >>

188. Молитви и медитации за мъртвите GA_40 Стихове и медитации

Обичайки, ти мисълта ми ще откриеш,
Обичайки, ти мисълта ми ще откриеш,
към текста >>

189. 1. Същност на духовната наука и нейното значение за нашето съвремие; Берлин, 20. 10. 1910 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

За да свържем мисълта с нещо конкретно: Духовната наука трябва да приеме това може днес да бъде само загатнато , че това, което у човека признаваме като инструмент, на мисленето, чувствуването и на волята, а именно нервната система с мозъка, е изградено от нещо духовно, че мозъкът и нервната система са инструмент на нещо съществено, действително, което не можем да покажем в сетивния свят, а което може да бъде изследвано само чрез методите на Духовната наука, за които говорихме.
Така може да бъде и с много неща на Духовната наука. За да свържем мисълта с нещо конкретно: Духовната наука трябва да приеме това може днес да бъде само загатнато , че това, което у човека признаваме като инструмент, на мисленето, чувствуването и на волята, а именно нервната система с мозъка, е изградено от нещо духовно, че мозъкът и нервната система са инструмент на нещо съществено, действително, което не можем да покажем в сетивния свят, а което може да бъде изследвано само чрез методите на Духовната наука, за които говорихме. Следователно от това, което външната наука, опираща се на сетивните явления, знае да каже върху мозъка и нервната система, Духовната наука трябва да се върне назад към нещо, което работи в самия човек като една душевно-духовна същност, която не може да бъде изследвана вече със сетивата, а само по пътя на вътрешните способности на душата. Много лесно е сега да се опровергае това, което Духовната наука разказва върху свръхсетивните неща, върху онази свръхсетивна същност, която стои на основата на човешкия мозък. Може да се каже: Всичко, което ти говориш тук, не е друго освен произведение на мозъка. Щом не разбираш това, погледни само, как духовните способности се повишават наред с напредъка на развитието. При нисшите животни духовните способности са още съвсем несъвършени; при по-висшите животни и особено при млекопитаещите те са вече по-развити и по-съвършени, защото техният мозък е достигнал по-голямо съвършенство.
към текста >>

190. 4. Човешкият дух и духът на животното; Берлин, 17. 11. 1910 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Това съвсем не е лесно, когато искаме да го проникнем с мисълта.
Така ние трябва да бъдем наясно, че всичко, което действува върху човека, го преорганизира. Такъв е също случаят, когато разгледаме много точно човешкия организъм: човекът фактически е преорганизиран от силите, с които идва в допир, които трябва да му въздействуват по околния път чрез неговия аз. При това ние виждаме още нещо: Когато разглеждаме човека, как той застава в света, за да стане това, което може да стане чрез говора, начина на мислене и себесъзнанието, ние го обхващаме така да се каже за единия полюс, за единия край. Но ние трябва да го обхванем и на другия край. Това съвсем не е лесно, когато искаме да го проникнем с мисълта. Но фактически необходимо е да обхванем човека и на другия край.
към текста >>

Така от самото начало и никога Гьоте не можеше да приеме мисълта, че превъзходството на човека над животното трябва да се търси в една материална подробност.
Те мислеха, че разликата се показва в това: в своята горна челюст животните още имат една междинна кост, а при човека тази кост липсва. Те казваха един вид: Тази е пропастта между човека и животното, че животното още притежава една междинна кост за приемането на горните резци, а човекът няма тази кост. За Гьоте това беше нещо непоносимо. За него важното беше, да се намери разликата между човека и животното не в отделните строителни части на организма, а в начина, по който духът си служи с органите в човека и в животното. Между другото искам да обърна вниманието ви на това, че Гьотевото учение за метаморфозите може да се приложи върху всички отделни човешки органи. Така от самото начало и никога Гьоте не можеше да приеме мисълта, че превъзходството на човека над животното трябва да се търси в една материална подробност. Ето защо той искаше първо да докаже, че такова твърдение на учените от неговото време не е отговарящо на истината и че тази пропаст не е там, като се залови да докаже, че междинната горночелюстна кост се намира и у човека. Ако Гьоте не би извършил по-нататък нищо друго освен това единствено дело, ако не би открил нищо друго, освен че действително и човекът има междинната горночелюстна кост, само че тя е срасната и не може да се различи, и само с това той би бил един мощен гений в човешкото развитие. Гьоте си казваше аз го разказвам, не защото Гьоте си го е казал, а защото то проличава в неговото чувство : Заедно с Хердер и с други, които се стараят да разберат човека от духа, аз насочих моето внимание върху това, че човекът стои над животните именно затова, защото животните са свързани със своя организъм. Обаче човекът се еманципира от своя организъм и влиза в непосредствено общение с духа. Чрез това той отново може да въздействува върху своите органи, което, както вече посочих, Гьоте изразява с думите: "Животните са поучавани от техните органи, казваха древните.
към текста >>

191. 5. Същност на съня; Берлин, 24. 11. 1910 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

От нищо не проличава, че авторът на тази книга е мислил това, обаче мисълта бликва през природонаучната представа и тук ние добиваме чувства за такива представи, които произхождат от времена, когато за много хора още е съществувала способността на ясновиждането.
Ето защо авторът на споменатата книга се чувствува принуден да признае, че душевното се отнася към телесното също както ездачът се отнася към коня, т.е. то е съвършено независимо от телесното. От страна на един човек, който мисли в духа на естествената наука, това е едно извънредно силно признание. И човек може да изпита твърде особени чувства, когато констатира, че някой учен, принуден от съвременното природоизследване, стига до там да признае, че трябва да си представим отношението на душевния живот към телесния приблизително така, както отношението на ездача към коня, т.е. според образа, който по-рано, когато хората още са виждала в духовния свят, са си представяли кентавра. От нищо не проличава, че авторът на тази книга е мислил това, обаче мисълта бликва през природонаучната представа и тук ние добиваме чувства за такива представи, които произхождат от времена, когато за много хора още е съществувала способността на ясновиждането. Във всеки случай някои днешни представи за кентавра изглежда да отговарят по-добре на това, което веднъж един господин ми каза. Съответният беше на мнение: Гърците са виждали идващите от север Скити или други яздещи народи, но те са ги виждали може би как излизат от мъглата и поради това не са можели да различават точно показващите се фигури и са помислили, че те са израснали от коня. Може би материалистът ще се задоволи с едно такова обяснение. Обаче именно природонаучните изследвания на съвремието са на път да установят, че душевното е независимо от телесното.
към текста >>

И това трябва да ни покаже много ясно, че мисълта за отразяването на душевния живот от телесния живот е много вярна.
Така в съновидението ние нагледно виждаме независимостта на душевния живот от външния телесен живот. И това трябва да ни покаже много ясно, че мисълта за отразяването на душевния живот от телесния живот е много вярна. Именно обстоятелството, че интересите, в които сме заплетени, не се отпечатват праволинейно в нашето непосредствено изживяване, ни показва, че наред с живота, който се проявява във всекидневието, протича и един друг живот, който за едно съзнателно тънко наблюдение аз нарекох един вид пробуждане. В него живее всичко, което за нашия духовен живот е независимо от телесния живот даже и понятно, идейно какъвто е примерът със съвестта. Обаче в дневния живот този друг живот се оказва като нещо, което е твърде много ограничено чрез нашите дневни интереси. През време на съня нашата душа се показва цялостно изпълнена и от това нейно морално качество. Това е действително едно вживяване в духовното, което можем да наречем един тласък, едно движение вътре в душата.
към текста >>

192. 3. Заложба, дарба и възпитание на човека; Берлин, 12. 01. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Това е също начинът, как най-добре занимаваме едно дете, така щото да не му даваме понятия, които имат неподвижни очертания, а такива, които дават пространство за игра на мисълта, така че тук или там то може да сгреши.
Инстинктът на възпитателите на човечеството е създал вече чрез общото съзнание едно чудесно средство, чрез което през първите години човекът е поставен във възможността да работи върху изменящото се, подвижно естество на душевно-духовното, така щото да се даде свободно пространство на игра за формирането на човешкото същество. Това е играта. Това е също начинът, как най-добре занимаваме едно дете, така щото да не му даваме понятия, които имат неподвижни очертания, а такива, които дават пространство за игра на мисълта, така че тук или там то може да сгреши. Само тогава ние намираме хода на мисълта, която е предопределена чрез вътрешната заложба. Когато разказвам една приказка, така че тя да възбуди духовната дейност на детето, да не се образуват понятия в определени очертанията тези очертания да оставят подвижни за понятието, тогава детето работи така, както някой работи, който изпитва нещата и чрез изпитването търси да получи това, което е правилно. Детето работи, за да извлече, как неговото духовно естество трябва да се движи, за да формира по най-добрия начин своя организъм, както той е предварително формиран вътрешно. И така е при играта. Играта се различава от дейността разграничена в неподвижни форми чрез това, че до известна степен детето може да прави, каквото иска, когато играе, да няма то предварително резки очертания в мислите и подвижностите на организма.
към текста >>

Само тогава ние намираме хода на мисълта, която е предопределена чрез вътрешната заложба.
Инстинктът на възпитателите на човечеството е създал вече чрез общото съзнание едно чудесно средство, чрез което през първите години човекът е поставен във възможността да работи върху изменящото се, подвижно естество на душевно-духовното, така щото да се даде свободно пространство на игра за формирането на човешкото същество. Това е играта. Това е също начинът, как най-добре занимаваме едно дете, така щото да не му даваме понятия, които имат неподвижни очертания, а такива, които дават пространство за игра на мисълта, така че тук или там то може да сгреши. Само тогава ние намираме хода на мисълта, която е предопределена чрез вътрешната заложба. Когато разказвам една приказка, така че тя да възбуди духовната дейност на детето, да не се образуват понятия в определени очертанията тези очертания да оставят подвижни за понятието, тогава детето работи така, както някой работи, който изпитва нещата и чрез изпитването търси да получи това, което е правилно. Детето работи, за да извлече, как неговото духовно естество трябва да се движи, за да формира по най-добрия начин своя организъм, както той е предварително формиран вътрешно. И така е при играта. Играта се различава от дейността разграничена в неподвижни форми чрез това, че до известна степен детето може да прави, каквото иска, когато играе, да няма то предварително резки очертания в мислите и подвижностите на организма. А това отново се отразява по един свободен, определящ начин върху духовно-душевния организъм на човека.
към текста >>

193. 5. Галилей, Джордано Бруно и Гьоте; Берлин, 26. 01. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Тогавашното време прие мисълта на коперниковата система на света заради красотата и заради красотата в простотата.
Беше нещо величествено, когато в средата бе поставено Слънцето и в кръгове около него се движеха планетите, или, както по-късно доказа Кеплер, планетите се движеха в елипси. Целият възглед величествено опростен! Това беше също онова, което подействува особено убедително и на Галилей. Защото той постоянно твърдеше: На човешкия ум подхожда да разбере истината в проста форма. Красиво е не сложното, а простото, а истината е красива. Тогавашното време прие мисълта на коперниковата система на света заради красотата и заради красотата в простотата. И Галилей намери особено това, което търсеше като простота и красота у Коперник. Сега той стоеше там, видя това, което хората едва ли искаха да вярват: той видя със своя телескоп луните на Юпитер! Да, очите на Галилей първи видяха луните на Юпитер, които обикалят Юпитер, както планетите обикалят Слънцето една малка слънчева система: Юпитер със своите луни както Слънцето със своите планети. Това беше в състояние да потвърди една система на света, която беше построена напълно върху мисълта на сетивния свят. Галилей беше този, който особено видя в малък мащаб мисълта на Коперник за сетивния свят.
към текста >>

Това беше в състояние да потвърди една система на света, която беше построена напълно върху мисълта на сетивния свят.
Красиво е не сложното, а простото, а истината е красива. Тогавашното време прие мисълта на коперниковата система на света заради красотата и заради красотата в простотата. И Галилей намери особено това, което търсеше като простота и красота у Коперник. Сега той стоеше там, видя това, което хората едва ли искаха да вярват: той видя със своя телескоп луните на Юпитер! Да, очите на Галилей първи видяха луните на Юпитер, които обикалят Юпитер, както планетите обикалят Слънцето една малка слънчева система: Юпитер със своите луни както Слънцето със своите планети. Това беше в състояние да потвърди една система на света, която беше построена напълно върху мисълта на сетивния свят. Галилей беше този, който особено видя в малък мащаб мисълта на Коперник за сетивния свят. С това той стана един откривател на пътя на новата наука. Той беше също така първият, който имаше едно предчувствие, че на Луната има планини, че съществуват слънчеви петна и че това, което минава като една ивица мъгла над звездите, е един разсеян звезден свят. Накратко казано, дойде всичко това, което може да се нарече: една изразена в сетивния свят, "информирана" писменност на божествената мъдрост. Това беше особеното, което действуваше върху Галилей.
към текста >>

Галилей беше този, който особено видя в малък мащаб мисълта на Коперник за сетивния свят.
Тогавашното време прие мисълта на коперниковата система на света заради красотата и заради красотата в простотата. И Галилей намери особено това, което търсеше като простота и красота у Коперник. Сега той стоеше там, видя това, което хората едва ли искаха да вярват: той видя със своя телескоп луните на Юпитер! Да, очите на Галилей първи видяха луните на Юпитер, които обикалят Юпитер, както планетите обикалят Слънцето една малка слънчева система: Юпитер със своите луни както Слънцето със своите планети. Това беше в състояние да потвърди една система на света, която беше построена напълно върху мисълта на сетивния свят. Галилей беше този, който особено видя в малък мащаб мисълта на Коперник за сетивния свят. С това той стана един откривател на пътя на новата наука. Той беше също така първият, който имаше едно предчувствие, че на Луната има планини, че съществуват слънчеви петна и че това, което минава като една ивица мъгла над звездите, е един разсеян звезден свят. Накратко казано, дойде всичко това, което може да се нарече: една изразена в сетивния свят, "информирана" писменност на божествената мъдрост. Това беше особеното, което действуваше върху Галилей. Времето, което искаше да премине напълно в съзерцаването на сетивния свят, имаше за Галилей и за неговия изграден върху математиката дух нещо твърде особено.
към текста >>

Галилей използува едно твърде забележително сравнение, от което същевременно се вижда, колко погрешна е мисълта; но важното не е това, а важното е да схванем мисълта като мисъл на времето, на епохата.
Нищо чудно следователно, ако виждаме в лицето на Галилей същевременно и духа, който искаше да бъде на ясно и за себе си, как всъщност се отнасят сетивните явления към човека и към неговия душевен живот. В популярни изложения се говори много също и за това, че така да се каже КАНТ първи е обърнал вниманието на това, че светът около нас е само едно явление, че ние не можем да проникнем до "вещта в себе си". В една форма различна от тази на Кант Галилей беше обърнал вече вниманието на тази мисъл, само че навсякъде зад сетивното той виждаше всеобхващащата мисъл на Божествено-Духовното и приемаше само от смирение, че човекът може да се приближи само в продължително време до това, но не по принцип. Но Галилей казваше: Когато виждаме един цвят, той прави едно впечатление, например червеният цвят прави впечатление на червеното. Нима червеният цвят е в нещата? Галилей използува едно твърде забележително сравнение, от което същевременно се вижда, колко погрешна е мисълта; но важното не е това, а важното е да схванем мисълта като мисъл на времето, на епохата. Той казваше: Да вземем едно птиче перо и да погъделичкаме стъпалото на един човек или неговата длан: човекът чувствува един гъдел. Нима гъделът е в самото перо? , пита той. Не, гъделът е нещо съвършено субективно. В перото се намира нещо съвършено различно.
към текста >>

При гроба на Шилер в Гьоте се роди мисълта, която живееше в Джордано Бруно от неговото философско въодушевление: Дух има във всяка материя, навсякъде, но не тласкащ или водещ в кръг, а като един Дух, който живее и в най-малкия атом!
Той смяташе, че е познал Шилеровия череп именно по неговите определени форми и този череп бива пренесен после в гробницата на принцовете. И на него твърде добре му стана ясно това, което ние видяхме при Галилей: че човек трябва да намери в смирение и математически Духа. И днес още съществува църковната лампа в църквата от Пиза, която се е люляла насам и нататък за безброй души. Но когато веднъж Галилей стоеше пред нея, той измери по собствения си пулс равномерността на колебанията на лампата и по това откри толкова важния днес закон на колебанията на махалото, което за него беше една мисъл на Бога. И така много неща. При гроба на Шилер в Гьоте се роди мисълта, която живееше в Джордано Бруно от неговото философско въодушевление: Дух има във всяка материя, навсякъде, но не тласкащ или водещ в кръг, а като един Дух, който живее и в най-малкия атом! Това духовно разбиране на Джордано Бруно възкръсна отново и в душата на Гьоте, когато държеше в ръката си черепа на Шилер и както водата се сгъстява в лед духът на Шилер му се явява във формата на Шилеровия череп. Цялата духовна основа на Гьоте стои пред нас, когато четем неговото хубаво стихотворение на Гьоте, което той е написал след съзерцаването на Шилеровия череп, и особено онези стихове, които така често погрешно се цитират, които могат да бъдат разбрани само от даденото положение. Защото трябва да си представим, че Гьоте видя Шилеровата индивидуалност като пластично сгъстена, втвърдена пред себе си и каза след това, както трябваше да каже съобразно особеността на живеещия, в Джордано Бруно и в Гьоте сроден Дух:
към текста >>

194. 1. Какво има да каже геологията върху възникването на света; Берлин, 09. 02. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Тук ние би трябвало да се запознаем всъщност с мисълта: Когато днес геологът ни описва земната почва, как тя се състои от долини и планини и е устроена на пластове, това би трябвало да бъде като един разлагащ се труп, който продължава един стар процес на разлагане и разрушение.
Когато разглеждаме развитието на Земята по този начин, ние поглеждаме към основата и почвата, върху която ходим, ние не вземаме под внимание отделните процеси и си казваме: Ние стоим върху тази основа, върху тази почва, в гранита и в това, което се е отделило върху него тя съдържа онова, което царствата на живите същества не можаха да използуват, което те можаха да използуват само като го отделиха като почва, за да ходят по нея. И това, което съществува като едно продължение на този процес, е един процес на разрушение и разтваряне. Тук ние би трябвало да се запознаем всъщност с мисълта: Когато днес геологът ни описва земната почва, как тя се състои от долини и планини и е устроена на пластове, това би трябвало да бъде като един разлагащ се труп, който продължава един стар процес на разлагане и разрушение. Тогава в смисъла на Духовната наука ние бихме ходили върху един такъв процес на разрушение, за да имаме основа и почва от която се нуждаем, когато вземем под внимание сочещите към бъдещето сили, които вървят в противоположна посока на тази, по която върви земната почва. Защото тези сочещи към бъдещето сили са нещо, което прониква така да се каже независимо от земната почва в човешките души, в човешките духове, може би също и в онези същества, които първо се издигат от основата на земната почва. Обаче в самата земна почва ние бихме имали нещо разлагащо се. Когато разглеждаме нашата Земя духовнонаучно–геологически, тя ще ни се яви като един все повече и повече разлагащ се труп и геологическите закони ще бъдат същевременно закони на разлагащия се труп на Земята. И човекът на Земята ще бъде за нас нещо, което се издига от трупа на Земята, както човешката душа, когато минава през вратата на смъртта, се издига от мъртвия труп на тялото и го изоставя на онези сили, които го разлагат и унищожават.
към текста >>

195. 2. Хермес; Берлин, 16. 02. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Нужно е само да си спомним, как трябва да мислим, когото накрая се ражда една мисъл, когато например имаме в нас мисълта на един триъгълник.
Силите, които първоначално стоят на основата на развитието на човечеството, според възгледа на древните египтяни трябва да се схващат в една двойственост, в една такава двойственост, че единият елемент на тази двойнственост се нарича Озирис, а другият носи името Изис: Озирис-Изис. Когато поглеждаме в самите нас и при това си служим с усещанията, с чувството на древния египтянин, ние можем да кажем: Първо ние имаме в себе си активното мислене. Нужно е само да си спомним, как трябва да мислим, когото накрая се ражда една мисъл, когато например имаме в нас мисълта на един триъгълник. Първо трябва да е било налице активното, дейното мислене, за да образуваме мисълта за един триъгълник. След като сме били дейни в душата, можем да се обърнем пасивно към резултата на нашето мислене, към нашите мисли и представи. Ние виждаме накрая образа на нашето активно мислене. Както мисленето се отнася към мислите, както дейността за образуването на представите се отнася към самите представи, както дейното се отнася към това, което се получава от дейното и накрая стои преди нас, така се отнася Озирис към Изис. Бихме могли също да кажеш: Дейното ни се явява като един бащин, като един мъжки принцип: принципът на Озирис, принципът на борбата, воюващият принцип, който след това изпълва нашата душа, изпълва я с мисли и чувства.
към текста >>

Първо трябва да е било налице активното, дейното мислене, за да образуваме мисълта за един триъгълник.
Силите, които първоначално стоят на основата на развитието на човечеството, според възгледа на древните египтяни трябва да се схващат в една двойственост, в една такава двойственост, че единият елемент на тази двойнственост се нарича Озирис, а другият носи името Изис: Озирис-Изис. Когато поглеждаме в самите нас и при това си служим с усещанията, с чувството на древния египтянин, ние можем да кажем: Първо ние имаме в себе си активното мислене. Нужно е само да си спомним, как трябва да мислим, когото накрая се ражда една мисъл, когато например имаме в нас мисълта на един триъгълник. Първо трябва да е било налице активното, дейното мислене, за да образуваме мисълта за един триъгълник. След като сме били дейни в душата, можем да се обърнем пасивно към резултата на нашето мислене, към нашите мисли и представи. Ние виждаме накрая образа на нашето активно мислене. Както мисленето се отнася към мислите, както дейността за образуването на представите се отнася към самите представи, както дейното се отнася към това, което се получава от дейното и накрая стои преди нас, така се отнася Озирис към Изис. Бихме могли също да кажеш: Дейното ни се явява като един бащин, като един мъжки принцип: принципът на Озирис, принципът на борбата, воюващият принцип, който след това изпълва нашата душа, изпълва я с мисли и чувства. И както човекът стои тук, си казваше древният египтянин, както веществата, които живеят в неговата кръв или образуват неговите кости, не са били винаги в неговата кръв и в неговите кости, а са били разпръснати вън в мировото пространство, както цялото това физическо тяло е едно съчетание на вещества, които могат да бъдат проследени физически, които преминават в човешката форма, докато по-рано са били разпръснати вън във вселената, така е и с мисловната сила, с мисловната способност: тя е в нас сила, способност, която образува представи.
към текста >>

Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато говори за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха като изразни средства на един мощен миров часовник.
Защото всичко, което ни заобикаля тук, важи именно като сетивен свят, който не можеше да предложи никакви външни символи за свръхсетивния свят. За да добият нещо като един вид език, като един вид писмен израз за такива представи, които са вълнували мощно душата, когато тя си казваше: Силата на Озирис-Изис действува в мене древните египтяни са прибягнали до онази писменност, която небесните тела записват в мировото пространство. Те си казваха: Това, което чувствуваме като свръхсетивна сила на Озирис, можем да си го представим онагледено в това, което излиза като светлина от Слънцето и протъкава и оживява пространството като дейна сила на светлината. А в това, което чувствуваме като Изис, можем да виждаме това, което ни идва като отразена слънчева светлина от Луната, която Луна по себе си е тъмна както душата, когато в нея не се намира активното мислене и чака светлината на Слънцето, за да я отрази, както душата очаква силата на Озирис, за да я отрази като сила на Изис. Щом древният египтянин е чувствувал така: Вън Слънцето и Луната ми казват, как най-добре аз мога да мисля върху това, което моята душа чувствува, тогава той знаеше същевременно: Не е никак една случайна връзка тази, между това, което тайнствено се явява в пространството като разпространяващо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна, но това, което аз виждам като озаряващо пространството, като пръскащо светлина Слънце и като отразяваща слънчевата светлина Луна трябва да има някаква връзка с онези сили, които аз чувствувам като свръхсетивни сили в мене. Както в часовника ние не виждаме нещо, което чрез малки демони движи стрелките, а нещо механическо, и знаем също, че на основата на цялото устройство на часовника стои мисълта на първия изобретател на часовника, мисъл дошла от човешката душа, така щото нещо духовно е образувало механизма на часовника; както стрелките на часовника стоят една към друга, разбира се зависими една от друга,така и когато поглеждаме в пространството ние виждаме, че там царуват механическите закони, но в крайна сметка тези закони са зависими от онези закони, които човекът чувствува в своята душа, когато говори за силата на Озирис и за силата на Изис -, така Слънцето и Луната се явяваха като изразни средства на един мощен миров часовник. И египтянинът не само си казваше: Слънцето и Луната ми онагледяват отношението между Озирис и Изис, а той чувствуваше: Това, което живее в мене, то стои първоначално на основата на онова тайнствено отношение на силите, което има светлината към Слънцето и Луната.
към текста >>

196. 3. Буда; Берлин, 02. 03. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Тогава в него проблесна мисълта, че учението за страданието трябва да бъде за него още по-велико от мъдростта на един Бодисатва.
Тази идея стана плодотворна в душата на великия Готама и доведе именно до озарението, което се нарича "Озарение под дървото Боди". Тогава му стана ясно така можем да го опишем: Ние се намираме в един свят на майя, на илюзията. Ние живеем един живот след друг в този свят на майя или на илюзията, в който сме слезли от едно духовно съществуване. В този живот ние можем да се издигнем от един чин на друг в духовно отношение. Обаче през колкото и прераждания да минем и колкото и по-мъдри да ставаме в този живот, чрез това, което той ни дава ние не можем да разрешим великата загадка на съществуването, която ни гледа през очите на старостта, на болестта и на смъртта. Тогава в него проблесна мисълта, че учението за страданието трябва да бъде за него още по-велико от мъдростта на един Бодисатва. И неговото озарение се състоеше сега в това, че той си каза: Следователно това, което се шири в света на майя или на илюзията, не е истинска мъдрост, то е така малко истинска мъдрост, че и след много прераждания ние не можем да почерпим от това външно съществуване едно разбиране за това, което е изпълнено със страдание, и за едно освобождение от страданието. Следователно в това външно съществуване е втъкано нещо друго, което стои далече от мъдростта, от всяко знание. Чрез това от само себе си се разбира, че Буда потърси в един лишен от мъдрост елемент онова, което прониква живота със старост, с болест и със смърт. Не е мъдростта тази, която може да действува някакси освобождаващо, а нещо друго, което не може да се добие от този свят, а което може да се добие само тогава, когато човек се оттегли от света на външното съществуване, в което се редуват прераждане след прераждане, въплъщение след въплъщение. Така от този момент нататък Буда виждаше в учението за страданието основния елемент, от който човечеството се нуждае в неговото по-нататъшно развитие.
към текста >>

197. 4. Мойсей; Берлин, 09. 03. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

За целта ние трябва да вникнем с мисълта в развитието на египетската мисия.
Но тази мисия беше създала вече всичко, което се криеше като заложби в нея, беше го изявила. Това, което трябваше да дойде по-нататък, беше заложено наистина като зародиш в египетската култура, но египетския народ като такъв запазваше своя темперамент, своята особеност, не беше в състояние да даде от себе си форма на новата мисия. Ето защо ръководството и направляването на човечеството трябваше да премине върху един друг елемент на човечеството. Това трябваше наистина да израсне от египетския елемент, но то трябваше все пак да бъде нещо различно. Така ние виждаме като един вид изменение на посоката в общия смисъл на развитието на човечеството. За целта ние трябва да вникнем с мисълта в развитието на египетската мисия. Това, което можеше да бъде извлечено от него, да бъде почерпено от него, него остави първо Мойсей да действува върху неговата душа. Това действуваше и в душите на неговия народ. Обаче той нямаше призванието да продължава старата мисия на Египет, а да внесе от нея нещо съвършено ново в развитието на човечеството. И понеже това ново беше така мощно, така обхватно и решаващо по своята природа, затова и личността на Мойсей е една така велика и мощна за целия ход на човешката история и затова начинът, по който мисията на Мойсей се разви от изтеклото развитие на египетския народ, е толкова интересна и плодотворна да бъде разгледана и в наше време. Защото това, което Мойсей е извлякъл от египетския народ, което след това е прибавил като дела действувайки от висините на духовното развитие, то продължава да действува и в нашите души.
към текста >>

198. 5. Какво има да каже астрономията върху възникването на света; Берлин, 16. 03. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Но това, което човешката глава може да измисли като един вид образ на света, както той се получава, когато си представим пространството изпълнено със слънца, планети, спътници на планетите, с мирови мъглявини и други образувания и техните преплетени едни в други движения и закономерни взаимодействия, за този образ на света, който се получава по този начин и които ние установяваме в нашите мисли ние казваме: Можем да считаме за понятно, че един такъв образ се яви на стремящия се към познание човек като образец на яснота и вътрешна еднородност, когато ставаше дума действителността да бъде обхваната с мисълта.
Ето защо можем да кажем, че от средата на 19-тия век насам нашата наука можа да добие познанието: Ние стоим тук като хора на Земята сред един материален свят с неговите закони, с неговите сили. От действието, което тези материални закони показват в така наречения спектроскоп които познаваме едва от средата на 19-тия век -, и от това, че от най-далечните небесни пространства в спектроскопа се получават същите действия, можем да заключим, че в цялото мирово пространство, доколкото става дума за материалния свят, имаме разлети същите вещества и същите закони на тази материя. Докато в известно отношение по-рано изследването на движението на звездите беше само един вид геометрическо изчисление, прекрасното и гениално свързване на спектралната анализа с така наречения Доплеров принцип ни даде възможност да наблюдаваме не само онези движения, които стават пред нас, но и да ги познаваме като един вид нарисувани върху една повърхност движения на звездите; но от онова време насам ние можем да включим в нашето разсъждение и онези движения на звездите, които се отдалечават от нас или се приближават до нас, защото чрез Доплеровия принцип малкото разместване на линиите в спектроскопа стана от голямо значение за движението на звездите, доколкото те се отдалечават от нас или се приближават към нас. Докато по-рано беше възможно да бъде изчислявано само онова, което ставаше в една плоскост, която стои перпендикулярно на посоката на нашия поглед. В един такъв принцип, какъвто е свързването на Доплеровия принцип със спектралната анализа, се съдържат големи постижения на астрономическата наука. Но това, което човешката глава може да измисли като един вид образ на света, както той се получава, когато си представим пространството изпълнено със слънца, планети, спътници на планетите, с мирови мъглявини и други образувания и техните преплетени едни в други движения и закономерни взаимодействия, за този образ на света, който се получава по този начин и които ние установяваме в нашите мисли ние казваме: Можем да считаме за понятно, че един такъв образ се яви на стремящия се към познание човек като образец на яснота и вътрешна еднородност, когато ставаше дума действителността да бъде обхваната с мисълта.
към текста >>

Нека си представим, що значи да обгърнем с мисълта една формация която изпълва пространството, да я изчислим: така се движат формите, малките и големите, така едната действува върху другата.
Нека си представим, що значи да обгърнем с мисълта една формация която изпълва пространството, да я изчислим: така се движат формите, малките и големите, така едната действува върху другата. Нека си представим, що значи: да вмислим в пространството една така ясна в себе си мисъл, нека си представим това, като например го сравним с някое друго природно действие, което виждаме около нас, например с раззеленяването на листата на дърветата през пролетта или с разцъфтяването на цвета на едно растение. Онзи, който стои живо в науката или е стоял живо в нея, знае, каква горчивина изпитва човешката душа, когато първо на почвата на чисто външното наблюдение постоянно е принудена да прибягва до понятия, които никак не могат да бъдат мислени до край, когато например става дума да си представи едно развиващо се растение, да не говорим за по-сложни явления, каквото е животинският организъм. Даже още в явленията на химията и на физиката на нашето земно развитие в топлинните действия и т.н. остава някакъв остатък, когато искаме да разберем, да обхванем с ясни форми от понятия това, което нашите очи виждат, нашите уши чуват. Когато обърнем поглед навън и гледаме това, което нашите очи виждат, и след това можем да обхванем вижданото в един такъв образ, който се изразява в ясни промени на мястото, във взаимни отношения на движение, тогава понятно е, че това има едно очарователно въздействие вътре в нас и можем да си кажем: Такива обяснения, които можем да дадем за движението на звездите в пространството и тяхното взаимно действие, са в себе си така неимоверно ясни, че можем да виждаме в тях въобще един образец на обяснения.
към текста >>

199. Митът за Прометей. 7 октомври 1904 г. GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма

То първо е в мисълта и след това мисълта се превръща в реалност.
Размишляващият човек е човекът, който позволява мислите на този свят да работят върху него, и после мисли; такова мислене е Кама-Манас-мисленето5. Днес човекът на петата коренна раса все още мисли главно като Епиметей. Обаче доколкото той не просто оставя онова, което вече го има да работи върху него, а става откривател и изследовател, до тази степен той е един Прометей. Никога нямаше да бъдат направени открития, ако всички хора бяха като Епиметей. Откритие възниква, когато едно човешко същество създава нещо, което преди не го е имало. То първо е в мисълта и след това мисълта се превръща в реалност. Това е мисленето на Прометей. Това мислене на Прометей в петата коренна раса е Манас-мисленето6. Кама-Манас и Манас текат като два потока един до друг в петата коренна раса. Манас-мисленето постепенно ще става все по и по-разпространено.
към текста >>

200. ІІ. Мисията на Манихейството GA_92 Езотерична космология

Магичната сила на мисълта е от същото естество.
Само тогава можем да видим неговия висш идеал. Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем "сгъстено пространство" в малко място - затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>

Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем "сгъстено пространство" в малко място - затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>

201. V. Йога в Изтока и Запада GA_92 Езотерична космология

Мисълта трябва да бъде проникната с чувство; в противен случай тя няма да премине в сферата на душата и ще бъде една мъртвородена мисъл.
Посветителят знае, че онзи, който е господар, трябва да бъде и слуга. Неговата задача не е да оформя душата на своя ученик по свой собствен образ, а да разкрие и разреши загадката на тази душа. Учението, давано от Посветителят, не е догма; то е само импулс за развитие. Всяка истина, която не е в същото време и един жив импулс, е безплодна истина. Ето защо всички мисли трябва да бъдат изпълнени с елемента на душата. Мисълта трябва да бъде проникната с чувство; в противен случай тя няма да премине в сферата на душата и ще бъде една мъртвородена мисъл.
към текста >>

202. VІ. Йога в Изтока и Запада (заключение) GA_92 Езотерична космология

1. Контрол на мисълта.
1. Контрол на мисълта. Трябва да можем да концентрираме мисълта си върху един обект и да я задържим там.
към текста >>

Трябва да можем да концентрираме мисълта си върху един обект и да я задържим там.
1. Контрол на мисълта. Трябва да можем да концентрираме мисълта си върху един обект и да я задържим там.
към текста >>

203. Х.Астралният свят (продължение) GA_92 Езотерична космология

Тези шест добродетели са: контрол на мисълта, сила за начинание, балансиране на способностите, оптимизъм, позволяващ на човека винаги да вижда положителната страна на нещата, свобода от предразсъдък, и накрая, хармония на душевния живот.
Друг лотосов цвят (с дванадесет листа) се намира в областта на сърцето. В предишните времена бяха видими само шест листа. Придобиването на шест добродетели, в идващите времена, ще развие останалите шест. Тези шест добродетели са: контрол на мисълта, сила за начинание, балансиране на способностите, оптимизъм, позволяващ на човека винаги да вижда положителната страна на нещата, свобода от предразсъдък, и накрая, хармония на душевния живот. Когато са били придобити тези шест добродетели, дванадесетте листа започват да се движат. Те изразяват свещения характер на числото дванадесет, което имаме в дванадесетте Апостоли, дванадесетте рицари на крал Артур, и също във всяко творение, във всяко действие. Всичко в света се развива според дванадесет различни аспекта. Ние имаме друг пример в Гьотевата поема "Die Geheimnisse", която изразява идеала на розенкройцерите. Според обяснението, дадено от Гьоте на определени ученици, всеки от дванадесетте Братя на Розовия Кръст представя едно религиозно изповедание.
към текста >>

204. ХІІ. Деваканичният свят (продължение) GA_92 Езотерична космология

За да се достигне третата степен на Девакана, мисълта трябва е освободена от нещата на физическия свят.
За да се достигне третата степен на Девакана, мисълта трябва е освободена от нещата на физическия свят. Тогава човек може съзнателно да живее в света на мисълта, напълно независимо от действителното съдържание на мисълта. Ученикът трябва да изживее отделянето на чистия интелект от неговото съдържание. Тогава ще се разкрие един нов свят. Към възприятието за "континентите" и "водите" nа Девакана (астралната душа на нещата и струящите потоци на живот) ще се прибави възприятието за неговия "въздух" или "атмосфера". Тази атмосфера е изцяло различна от нашата; нейната субстанция е жива, звучна, доловима.
към текста >>

Тогава човек може съзнателно да живее в света на мисълта, напълно независимо от действителното съдържание на мисълта.
За да се достигне третата степен на Девакана, мисълта трябва е освободена от нещата на физическия свят. Тогава човек може съзнателно да живее в света на мисълта, напълно независимо от действителното съдържание на мисълта. Ученикът трябва да изживее отделянето на чистия интелект от неговото съдържание. Тогава ще се разкрие един нов свят. Към възприятието за "континентите" и "водите" nа Девакана (астралната душа на нещата и струящите потоци на живот) ще се прибави възприятието за неговия "въздух" или "атмосфера". Тази атмосфера е изцяло различна от нашата; нейната субстанция е жива, звучна, доловима. Вълни, проблясъци на светлина и звуци възникват в отговор на нашите жестове, действия и мисли.
към текста >>

205. ХVІІ. Изкупление и Освобождение GA_92 Езотерична космология

Но тук се получава грешка на мисълта.
Друго възражение е онова, което може да бъде направено от гледна точка на източната философия. Казва се, че идеята за един Изкупител на хората отхвърля логическите връзки на Кармата и представлява за нея един акт на чудотоворно Провидение, което се намесва във всемирните закони на еволюцията. Напълно вярно и точно е, че онези. извършили грехове, трябва да носят тяхната тежест. Но тук се получава грешка на мисълта. Карма е законът на причина и следствие в духовния свят, точно както механичното действие е законът за причина и следствие в материалния свят. Във всеки един момент от живота Карма представлява нещо като ведомост, точен отчет на дебит и кредит. С всяко действие, зло или добро, човек увеличава своя дебит или кредит. Онези, които не допускат действие в свобода, са като бизнесмен, който не се осмелява да рискува с нова сделка, защото не желае да поема никакъв риск; той предпочита винаги да пази същия баланс.
към текста >>

206. Съдържание GA_93 Легендата за храма

Връзка на атома, мисълта и електричеството.
Значението на окултното знание: Посредник за осъзнаване на непрекъснатия живот, безсмъртието. Всемирният закон за развитието на съзнанието. Задачата на нашата епоха да проникне минералния свят с човешкия дух. Одухотворените природни царства като бъдещето душевно съдържание на човека, почиващо на закона на еволюцията и инволюцията. Бъдещето въздействие на човешкия дух до атома. Връзка на атома, мисълта и електричеството. Загиването на петата коренна раса чрез борбата на всеки срещу всеки. Значението на формите във връзка с бъдещите степени на развитие. Тяхното съответствие с висшите степени на Свободното масонство. Петата култура като епоха на чистия интелект, като епоха на егоизма и неговото преодоляване.
към текста >>

Славянските и американските народи, започващи да се вдъхновяват от мисълта за тяхната националност.
Преобразуване на астралната субстанция чрез чувства, понятия и решения на волята. Астрални мисловни форми. Индивидуалните астрални тела и астралната субстанция на отделните народи. Израз на задачите на отделните народи на астралния план. Народностен темперамент и народностен характер. Славянските и американските народи, започващи да се вдъхновяват от мисълта за тяхната националност. Духовността на националното вдъхновение на Изток/славяните/, психическо вдъхновение на Запад/американците/. Тяхната връзка – на Изток с монголския елемент, на Запад с негърския елемент.
към текста >>

207. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 7.10.1904 г. Прометеевата легенда. GA_93 Легендата за храма

Първоначално то съществува в мисълта, а след това мисълта се трансформира в реалност.
Но дотолкова, доколкото човек не оставя заобикалящата го среда да му въздейства, а създава нещо за бъдещето, той е изобретател и откривател, дотолкова той е един Прометей, който мисли напред. Никога не би имало никакви открития, ако човекът беше само като Епиметей. Едно откритие възниква, защото човек е в състояние да създаде нещо, което преди това не е съществувало. Първоначално то съществува в мисълта, а след това мисълта се трансформира в реалност. Това е прометеево мислене. прометеевото мислене в петата коренна раса е "манасмислене" /мисленето с духовни мисли/. земното мислене и духовното мислене протичат едно до друго в петата коренна раса. Постепенно духовното мислене ще стане все по-широко разпространено.
към текста >>

208. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 16. 12. 1904 г./трета лекция/. Същността и задачата на Свободното масонство от гледна точка на духовната наука. GA_93 Легендата за храма

В момента, когато човешките същества ще осъзнаят тази елементарна окултна истина за мисълта, електричеството и атома, в същия този момент те ще са разбрали нещо, което е от най-голяма важност за бъдещето и за цялата 6-та следатлантска епоха.
В момента, когато човешките същества ще осъзнаят тази елементарна окултна истина за мисълта, електричеството и атома, в същия този момент те ще са разбрали нещо, което е от най-голяма важност за бъдещето и за цялата 6-та следатлантска епоха. Те ще са научили как да градят с атоми чрез силата на мисленето.
към текста >>

209. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23.12.1904 г. Еволюцията и инволюцията както те се тълкуват от окултните общества. GA_93 Легендата за храма

Когато човек бъде в състояние да схване приликата между мисълта и атома, тогава той скоро ще е в състояние да вникне в атома.
Преди края на нашата настояща 5та културна епоха ще се стигне дотам, че хората ще бъдат в състояние да проникнат в самия атом. Когато човек бъде в състояние да схване приликата между мисълта и атома, тогава той скоро ще е в състояние да вникне в атома. И тогава нищо няма да е недостъпно за някои методи на въздействие. Аз бих могъл да стоя тук и без някой да ме забележи, да натисна един бутон, скрит в джоба ми, за да взривя някакъв обект, намиращ се на голямо разстояние, да речем в Хамбург, така както е възможно безжично да телеграфирате, като задвижите едно вълново движение и го накарате да възприеме дадена форма на някое друго място. Това ще стане възможно тогава, когато окултната истина, че мисълта и атомът се състоят от същата субстанция, се приложи в практичния живот.
към текста >>

Това ще стане възможно тогава, когато окултната истина, че мисълта и атомът се състоят от същата субстанция, се приложи в практичния живот.
Преди края на нашата настояща 5та културна епоха ще се стигне дотам, че хората ще бъдат в състояние да проникнат в самия атом. Когато човек бъде в състояние да схване приликата между мисълта и атома, тогава той скоро ще е в състояние да вникне в атома. И тогава нищо няма да е недостъпно за някои методи на въздействие. Аз бих могъл да стоя тук и без някой да ме забележи, да натисна един бутон, скрит в джоба ми, за да взривя някакъв обект, намиращ се на голямо разстояние, да речем в Хамбург, така както е възможно безжично да телеграфирате, като задвижите едно вълново движение и го накарате да възприеме дадена форма на някое друго място. Това ще стане възможно тогава, когато окултната истина, че мисълта и атомът се състоят от същата субстанция, се приложи в практичния живот.
към текста >>

210. ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 15. май 1905 г. /първа лекция/ GA_93 Легендата за храма

Исках да разкажа легендата дотук, за да покажа как в първоначалните окултни братства живееше мисълта, че човекът има за задача да преобрази неодушевения свят, да не се задоволи с това, което вече е създадено там.
Исках да разкажа легендата дотук, за да покажа как в първоначалните окултни братства живееше мисълта, че човекът има за задача да преобрази неодушевения свят, да не се задоволи с това, което вече е създадено там. Поради това, че мъдростта прониква в неодушевения свят, тя става дело, за да стане светът отражение на първоначалната вечна духовност.
към текста >>

211. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 29. май 1905 г. /трета лекция/ GA_93 Легендата за храма

Ние отново трябва да го разтопим до неговите по-висши елементи, като схванем живота в мисълта.
Ние отново трябва да го разтопим до неговите по-висши елементи, като схванем живота в мисълта. Ако бъдем в състояние да поведем минерала нагоре към живота, ако трансформираме мислите на цялата човешка природа, тогава нашата наука ще успее да стане наука на живота, а не на мъртвата материя. Чрез това ние ще издигнем най-низшия принцип на човека – първоначално в нашето разбиране, а по-късно и реално – в следващата сфера. И по този начин ние ще издигаме всеки член от човешката природа – етерния и астралния също – една степен по-високо.
към текста >>

212. ПЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 21. октомври 1905 г. /Бележки/ Атомите и Логосът в светлината на окултизма. GA_93 Легендата за храма

Когато бъдат развити по-висшите сили, тогава, в такива същества, мисълта изглежда като нещо по-различно.
Когато престанем да гледаме на онова, което имаме като мисли и понятия за света и се обърнем към онова, което извира, към нашите вътрешни сили, тогава ние откриваме нещо още по-висше. Учителите могат да втъкат /третия/ Логос, защото те са се възкачили още по-високо, отколкото се намира естеството на мисленето. Когато бъдат развити по-висшите сили, тогава, в такива същества, мисълта изглежда като нещо по-различно. Тогава тя става като изгорена дума при нас. Мисълта, която съставлява най-вътрешното същество за Учителите, може самата тя да бъде израз на едно по-висше същество, така както думата е израз на мисъл. Ако ние възприемем самата мисъл като думата на едно по-висше същество, тогава се приближаваме до понятието за Логоса. Знание, освободено от мисълта, стои на още по-високо ниво.
към текста >>

Мисълта, която съставлява най-вътрешното същество за Учителите, може самата тя да бъде израз на едно по-висше същество, така както думата е израз на мисъл.
Когато престанем да гледаме на онова, което имаме като мисли и понятия за света и се обърнем към онова, което извира, към нашите вътрешни сили, тогава ние откриваме нещо още по-висше. Учителите могат да втъкат /третия/ Логос, защото те са се възкачили още по-високо, отколкото се намира естеството на мисленето. Когато бъдат развити по-висшите сили, тогава, в такива същества, мисълта изглежда като нещо по-различно. Тогава тя става като изгорена дума при нас. Мисълта, която съставлява най-вътрешното същество за Учителите, може самата тя да бъде израз на едно по-висше същество, така както думата е израз на мисъл. Ако ние възприемем самата мисъл като думата на едно по-висше същество, тогава се приближаваме до понятието за Логоса. Знание, освободено от мисълта, стои на още по-високо ниво.
към текста >>

Знание, освободено от мисълта, стои на още по-високо ниво.
Учителите могат да втъкат /третия/ Логос, защото те са се възкачили още по-високо, отколкото се намира естеството на мисленето. Когато бъдат развити по-висшите сили, тогава, в такива същества, мисълта изглежда като нещо по-различно. Тогава тя става като изгорена дума при нас. Мисълта, която съставлява най-вътрешното същество за Учителите, може самата тя да бъде израз на едно по-висше същество, така както думата е израз на мисъл. Ако ние възприемем самата мисъл като думата на едно по-висше същество, тогава се приближаваме до понятието за Логоса. Знание, освободено от мисълта, стои на още по-високо ниво.
към текста >>

213. ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 22. октомври 1905 г. Отношението на окултизма към теософското движение. GA_93 Легендата за храма

Чрез това, че мислите се обвиват около божествения елемент, срещу мисълта застава божествено влияние.
Разумът лесно може да го схване. Но онова, което беше важно за Питагор бе, че ученикът се приближаваше до това, само когато неговата душа, неговата нагласа е била подготвена за нея. Не е възможно да се обясни по-дълбокия смисъл на рафаеловата Сикстинска мадона на някой, който няма никакво чувство за картини, които произхождат от астралното. Човек трябва да издигне сърцето и душата си до такава картина. Онова, което иначе в идеята оставя човека студен, се проявява художествено изпълнено с живот в картината, както божественото всемирно мислене, както нещо, в което са протекли божествени сили при създаването на света – и така една проста линия става свята! Чрез това, че мислите се обвиват около божествения елемент, срещу мисълта застава божествено влияние. Така при този вид обучение човек стъпка по стъпка се подготвя да се приближи до великите световни мисли, да може да ги възприема. Тогава той постепенно свързва проникването в тези мирови мисли с онази, въздействаща, ала иначе окултна сила, която на астралното поле вече предварително подготвя бъдещето за физическото поле. Ако ръководещият брат на човечеството, може би, има ученици, които следват такива изпълнени с дух идеи, то те са сила, която също му помага в работата му във външния свят, за да възникнат великите центрове на духовна деятелност. Вие виждате, че онова, което нарекох окултизъм, действително е много тясно свързано с напредъка на човечеството. И в наше време ние имаме една крайно важна задача.
към текста >>

Ала когато земното съзнание, подвижността на мисълта се завърне, онова, което астралното тяло е отпечатало върху етерното тяло, би било веднага отново изтрито.
Ние трябва да работим със силно съсредоточване, трябва силно да съсредоточим нашата душа в чисто свръхсетивното, а не само посредством картинни понятия. Такова понятие, което довежда до силно съсредоточаване на нашето вътрешно същество, може тогава много по-силно да повлияе върху етерното тяло, привързано здраво към физическото тяло. За да може астралното тяло да работи върху етерното тяло, в ранните времена то е трябвало да бъде извличано от етерното тяло. Сега етерното тяло може да бъде повлияно от астралното тяло дори и когато е вътре във физическото тяло. Ако бихме направили същия експеримент, който е бил обичаен за древните мистерии и предизвикаме състояние на летаргия, тогава бихме могли да влияем на етерното тяло. Ала когато земното съзнание, подвижността на мисълта се завърне, онова, което астралното тяло е отпечатало върху етерното тяло, би било веднага отново изтрито. Ние трябва да повлияем много силно етерното тяло, ако искаме то да задържи онова, което сме отпечатали върху него. Окултната задача е станала по-различна днес, тя е много по-вътрешна.
към текста >>

– Това е моментът, когато човек започва да разбира, че в природата има по-висши сили от мисълта, че има нещо извън него, което не може да бъде изразено в мислите на съвремието, но което довежда до това, че при двама души, двамата които говорят за едно и също нещо, речта на единия от тях може да бъде ясна но суха, а при другия да е пронизана с топлата светлина, която ще създава бъдещето.
Важен момент е, когато той осъзнае какво означава: – Аз не съм ти. – Това е моментът, когато човек започва да разбира, че в природата има по-висши сили от мисълта, че има нещо извън него, което не може да бъде изразено в мислите на съвремието, но което довежда до това, че при двама души, двамата които говорят за едно и също нещо, речта на единия от тях може да бъде ясна но суха, а при другия да е пронизана с топлата светлина, която ще създава бъдещето.
към текста >>

214. ДЕВЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23. октомври 1905 г. /вечерна лекция/ Отношението между окултното знание и ежедневния живот. GA_93 Легендата за храма

Също така /в астралността чрез мисълта на благоговението/ нещо, което преди е било тъмно, а сега е осветено от блестящото топло чувство на благоговението се явява в синкав оттенък.
Но кое е това, което се явява като синкаво. Вие можете да разберете това, когато погледнете в безкрайността на тъмната Вселена. Тя ви изглежда синя, поради осветената атмосферата. Също така /в астралността чрез мисълта на благоговението/ нещо, което преди е било тъмно, а сега е осветено от блестящото топло чувство на благоговението се явява в синкав оттенък. Ако едно тъмно пространство е заобиколено от чувството на благоговение, то тъмният център тогава изглежда синкав; както един пламък има синкава сърцевина, заобиколена от светлина. Така е също и с благоговейната мисъл. Тя е празно пространство, проникнато от топлина. И ако някой изпрати благоговейна мисъл на друг, чрез това му предлага възможността, собственото му същество да потече в това празно пространство. Така се проникват лицето, към което е отправено благоговението и лицето, което проявява благоговението.
към текста >>

Мисълта, вдъхновяваща тази подраса беше да се разпростре християнството в своя първи стадий по цяла Европа и околните области.
Например 4-та подраса (културна епоха), от която произлезе нашата подраса (петата културна епоха, западноевропейската), се разви от една малка група хора в азия и се превърна в юдео-гръко-латинската подраса. Тя имаше за задача да изпълни първата мисия на християнството от народностна гледна точка. Мисълта, вдъхновяваща тази подраса беше да се разпростре християнството в своя първи стадий по цяла Европа и околните области. Това е една народностна мисъл.
към текста >>

Но ако е бил преследван, може би и убит, поради своите идеали, тогава мисълта за отмъщение го обзема непосредствено след неговата смърт.
Когато един такъв човек, който е бил велик и благороден идеалист, който е посветил себе си на идеалите на своя народ умре, той бива победен от личния елемент, който все още е в него. Тогава изпъкват по-низшите качества на астралното му тяло. Да предположим, че един такъв човек е станал мъченик. Той е създал нещо благородно, ала е бил зле третиран от своя народ, както такива напреднали хора често са третирани така. Обикновено, въпреки че по време на живота си смело и храбро следва своите идеали, той не се оглежда настрани. Но ако е бил преследван, може би и убит, поради своите идеали, тогава мисълта за отмъщение го обзема непосредствено след неговата смърт. Онова, което той е подтискал като личност все още е в него, когато е в камалока.
към текста >>

215. Бележки. GA_93 Легендата за храма

Адонхирам, потомък на Тубал-Каин, изглежда, че е бил повикан от Бога да води свободните люде, като свързал синовете на огъня със синовете на мисълта, прогреса и истината.
Енох, един от синовете на Каин научил хората да дялат камъни, да издигат сгради и да образуват граждански общества. Ирад и Мехюаел, негов син и внук, поставили граници на водите и правили греди от кедър. Метузаел, друг от неговите потомци, изнамерил свещените знаци, книгите на и символа Тау които работниците, които произхождали от духа на огъня, предавали един на друг. Ламех, чийто предсказания са необясними за непосветените, е баща на Йабал, който пръв научил хората да се обличат в камилска кожа; който е баща и на Джубал, който открил арфата; на Наамах, който открил изкуството за предене и тъкане; на Тубал-Каин, който пръв изградил една фурна, работел с метали и копаел подземните пещери в планините, за да спаси своята раса по време на потопа; но въпреки това тя загинала и само Тубал-Каин и неговият син, единствени от огромния и прославен род се спасили. Жената на Хам, втория син на Ной, смятала сина на Тубал-Каин по-красив от синовете на човеците и той станал прародител на Нимрод, който учел своите братя да ловуват и основал Вавилон. Адонхирам, потомък на Тубал-Каин, изглежда, че е бил повикан от Бога да води свободните люде, като свързал синовете на огъня със синовете на мисълта, прогреса и истината.
към текста >>

216. ІІ. Мисията на Манихейството. GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан

Магичната сила на мисълта е от същото естество.
Само тогава можем да видим неговия висш идеал. Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем “сгъстено пространство” в малко място затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>

Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
Да вярваме, че за действието не е необходим идеал, е голяма грешка. Човек без идеали е човек без сила. Ролята на идеала в живота е като на парата в двигателя. Парата включва огромен обем “сгъстено пространство” в малко място затова и огромната й сила на разширяване. Магичната сила на мисълта е от същото естество. Нека тогава се издигнем до мисълта за идеала на човечеството като цяло, водено от нишката на неговата еволюция през времевите епохи.
към текста >>

217. V. Йога в Изтока и Запада. GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан

Мисълта трябва да бъде проникната с чувство; в противен случай тя няма да премине в сферата на душата и ще бъде една мъртвородена мисъл.
Посветителят знае, че онзи, който е господар, трябва да бъде и слуга. Неговата задача не е да оформя душата на своя ученик по свой собствен образ, а да разкрие и разреши загадката на тази душа. Учението, давано от Посветителят, не е догма; то е само импулс за развитие. Всяка истина, която не е в същото време и един жив импулс, е безплодна истина. Ето защо всички мисли трябва да бъдат изпълнени с елемента на душата. Мисълта трябва да бъде проникната с чувство; в противен случай тя няма да премине в сферата на душата и ще бъде една мъртвородена мисъл.
към текста >>

218. VІ. Йога в Изтока и Запада (заключение). GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан

1. Контрол на мисълта.
1. Контрол на мисълта. Трябва да можем да концентрираме мисълта си върху един обект и да я задържим там.
към текста >>

Трябва да можем да концентрираме мисълта си върху един обект и да я задържим там.
1. Контрол на мисълта. Трябва да можем да концентрираме мисълта си върху един обект и да я задържим там.
към текста >>

219. Х. Астралният свят (продължение). GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан

Тези шест добродетели са: Контрол на мисълта, сила за начинание, балансиране на способностите, оптимизъм, позволяващ на човека винаги да вижда положителната страна на нещата, свобода от предразсъдък, и накрая, хармония на душевния живот.
Друг лотосов цвят (с дванадесет листа) се намира в областта на сърцето. В предишните времена бяха видими само шест листа. Придобиването на шест добродетели, в идващите времена, ще развие останалите шест. Тези шест добродетели са: Контрол на мисълта, сила за начинание, балансиране на способностите, оптимизъм, позволяващ на човека винаги да вижда положителната страна на нещата, свобода от предразсъдък, и накрая, хармония на душевния живот. Когато са били придобити тези шест добродетели, дванадесетте листа започват да се движат. Те изразяват свещения характер на числото дванадесет, което имаме в дванадесетте Апостоли, дванадесетте рицари на крал Артур, и също във всяко творение, във всяко действие. Всичко в света се развива според дванадесет различни аспекта. Ние имаме друг пример в Гьотевата поема “Die Geheimnisse”, която изразява идеала на розенкройцерите. Според обяснението, дадено от Гьоте на определени ученици, всеки от дванадесетте Братя на Розовия кръст представя едно религиозно изповедание.
към текста >>

220. ХІІ. Деваканичният свят (продължение). GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан

За да се достигне третата степен на Девакана, мисълта трябва е освободена от нещата на физическия свят.
За да се достигне третата степен на Девакана, мисълта трябва е освободена от нещата на физическия свят. Тогава човек може съзнателно да живее в света на мисълта, напълно независимо от действителното съдържание на мисълта. Ученикът трябва да изживее отделянето на чистия интелект от неговото съдържание. Тогава ще се разкрие един нов свят. Към възприятието за “континентите” и “водите” nа Девакана (астралната душа на нещата и струящите потоци на живот) ще се прибави възприятието за неговия “въздух” или “атмосфера”. Тази атмосфера е изцяло различна от нашата; нейната субстанция е жива, звучна, доловима.
към текста >>

Тогава човек може съзнателно да живее в света на мисълта, напълно независимо от действителното съдържание на мисълта.
За да се достигне третата степен на Девакана, мисълта трябва е освободена от нещата на физическия свят. Тогава човек може съзнателно да живее в света на мисълта, напълно независимо от действителното съдържание на мисълта. Ученикът трябва да изживее отделянето на чистия интелект от неговото съдържание. Тогава ще се разкрие един нов свят. Към възприятието за “континентите” и “водите” nа Девакана (астралната душа на нещата и струящите потоци на живот) ще се прибави възприятието за неговия “въздух” или “атмосфера”. Тази атмосфера е изцяло различна от нашата; нейната субстанция е жива, звучна, доловима. Вълни, проблясъци на светлина и звуци възникват в отговор на нашите жестове, действия и мисли.
към текста >>

221. ХVІІ. Изкупление и Освобождение. GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан

Но тук се получава грешка на мисълта.
Друго възражение е онова, което може да бъде направено от гледна точка на източната философия. Казва се, че идеята за един Изкупител на хората отхвърля логическите връзки на Кармата и представлява за нея един акт на чудотоворно Провидение, което се намесва във всемирните закони на еволюцията. Напълно вярно и точно е, че онези. извършили грехове, трябва да носят тяхната тежест. Но тук се получава грешка на мисълта. Карма е законът на причина и следствие в духовния свят, точно както механичното действие е законът за причина и следствие в материалния свят. Във всеки един момент от живота Карма представлява нещо като ведомост, точен отчет на дебит и кредит. С всяко действие, зло или добро, човек увеличава своя дебит или кредит. Онези, които не допускат действие в свобода, са като бизнесмен, който не се осмелява да рискува с нова сделка, защото не желае да поема никакъв риск; той предпочита винаги да пази същия баланс.
към текста >>

222. Първоначални импулси на духовната наука GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Трябва да си разясним, че лошата мисъл, която отправям към ближния си, мисълта, изпълнена с антипатия, с омраза, за душата му е също като плесница през лицето.
Личното го оставяме да важи, понеже не бихме си позволили като хора, които носят чувстваща душа в тялото си, преднамерено да нараним външната личност на ближния, не бихме си позволили да се намесваме в личната му свобода. Но още не сме стигнали толкова далеч, все още не, че да прострем тази толерантност върху най-вътрешната същност на човека, понеже още не знаем – най-многото теоретически, но не и практически, – че чувствата и мислите, изобщо духовното е нещо действително. На всички вас това ви е ясно. Днес вече е ясно на всички хора, че когато ударя с ръката си плесница на някого, това е нещо напълно действително, напълно реално. Но хората не вярват така лесно, че е действителност, когато изпратя лоши мисли към някого. Трябва да си разясним, че лошата мисъл, която отправям към ближния си, мисълта, изпълнена с антипатия, с омраза, за душата му е също като плесница през лицето. И злонамереното чувство, чувството на омраза и безлюбие, с което заставам срещу ближния си, са действителност, каквато е обикновеното външно нараняване, което човек нанася на друг човек. Едва когато това се осъзнае, се става теософ.
към текста >>

223. Минало и бъдещо духовно познание GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Това е Хегел, онзи могъщ майстор на мисълта, който – мислейки – е търсил да възобнови картините, които учениците на мистериите някога са виждали.
Един задълбочен немски мислител, един от тези, които са се потапяли в загадките на битието, предава настроението, което го е обхващало, когато мислите му са отлитали към древните места на гръцката мъдрост, настроението на един странстващ в духа. Това е Хегел, онзи могъщ майстор на мисълта, който – мислейки – е търсил да възобнови картините, които учениците на мистериите някога са виждали. Поемата17 произлиза от него.
към текста >>

На мисълта, завръщаща се пак,
На мисълта, завръщаща се пак,
към текста >>

Дори и мисълта не може да обхване днес душата,
Дори и мисълта не може да обхване днес душата,
към текста >>

224. Духовното познание като най-висша освобождаваща същност. Първа лекция, Берлин, 1 октомври 1906 г. GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Мисълта, живееща във вас, не е нищо повече от такъв сенчест образ.
Днешният човек още си няма понятие в каква степен е подвластен на влиянието, произлизащо от авторитетите. Приемете това, което казвам само като характеристика и помислете какъв парадокс е, когато цели народи се борят да отхвърлят даден авторитет, докато същевременно стават жертва на новия. Някога човекът е бил подвластен на внушенията вътре в себе си, азът му е бил отдаден на действащото в душата му, но те са произлизали от същества, които вижда този, който може да вижда във висшите светове. Мислите на хората се отнасят към определени същества на така наречения деваханичен свят, както сенките към реалния предмет. Мисловните представи, които имате, са сенчести образи, хвърлени от деваханическия или менталния свят. Мисълта, живееща във вас, не е нищо повече от такъв сенчест образ. От ясновидеца, изградил своите висши сетивни органи, тя се вижда като принадлежаща към някое същество. Ако видите на стената сянка, ще я разберете само ако я свържете с принадлежащия към нея предмет. Така е и при мислите ви. Без нещо друго, към което сочат, те са само сенки. Те се отнасят към реални същности също така, както тази ръка тук.
към текста >>

225. Духовното познание като най-висша освобождаваща. Втора лекция, Берлин, 8 октомври 1906 г. същност. GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Мисълта, довела някога този мислител да направи фините пресмятания, е направила възможно всичко това.
Тук вече е разисквано, че цялата материална култура, всичко, което човекът създава с чук, трион, тесла, или другояче, дължи произхода си на духовната култура. Можете да наблюдавате както малкото, така и голямото. Вземете един от най-големите строежи на съвремието, Симплонския тунел или тунела Готхард. Малко хора си представят, че никога не биха могли да бъдат построени тези тунели, ако не беше живял Лайбниц. Ако не съществуваше диференциалното смятане29, никой нямаше да може да изгради такива строежи. Мисълта, довела някога този мислител да направи фините пресмятания, е направила възможно всичко това. Всичко, което става на физическия план, води до мисълта. Груба илюзия е, ако някой вярва, че в материалната култура има нещо, което не води назад до духа, до мислите. Каквото и да вземете в областта на изкуството, техниката, индустрията или търговията, най-практичното, простото, ежедневното, то в края на краищата води до това, което се разиграва в душата на човека.
към текста >>

Всичко, което става на физическия план, води до мисълта.
Можете да наблюдавате както малкото, така и голямото. Вземете един от най-големите строежи на съвремието, Симплонския тунел или тунела Готхард. Малко хора си представят, че никога не биха могли да бъдат построени тези тунели, ако не беше живял Лайбниц. Ако не съществуваше диференциалното смятане29, никой нямаше да може да изгради такива строежи. Мисълта, довела някога този мислител да направи фините пресмятания, е направила възможно всичко това. Всичко, което става на физическия план, води до мисълта. Груба илюзия е, ако някой вярва, че в материалната култура има нещо, което не води назад до духа, до мислите. Каквото и да вземете в областта на изкуството, техниката, индустрията или търговията, най-практичното, простото, ежедневното, то в края на краищата води до това, което се разиграва в душата на човека.
към текста >>

226. Карма и детайли на кармическата закономерност GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Ще измерите какво задълбочаване може да произлезе под влиянието на кармическия закон на мисълта за възпитанието, именно на възпитанието на народите.
Законът на кармата трябва да хвърли светлина преди всичко върху бъдещето ни. Трябва да мислим по-малко за миналото, отколкото за бъдещето. Многократно сме казвали, че човекът може да действа далеч в бъдещето чрез това, че подготвя в астралното си тяло бъдещата конфигурация на етерното тяло в смисъла на кармическия закон, и като по-нататъшно следствие също и бъдещото изграждане на физическото си тяло. Ако прозрете това, ще разберете невероятната важност на тази взаимовръзка. Ще измерите какво задълбочаване може да произлезе под влиянието на кармическия закон на мисълта за възпитанието, именно на възпитанието на народите. Ако днес се въздейства така, че хората да живеят в смисъла на кармическия закон и да подготвят бъдещия си живот, те същевременно ще подготвят и бъдещите народностни общности. Които ще живеят в бъдещето, са преродените хора от настоящето. Ако в смисъла на кармическия закон се живее разумно, в бъдеще ще се породят здрави раси и пълноценни водачи на бъдещите народи. Защото ако отделният човек се усъвършенства, за в бъдеще той ще въздейства с това върху народния организъм.
към текста >>

227. Световноисторическото значение на изтеклата на кръста кръв GA_96 Първоначални импулси на духовната наука

Хората са далеч от мисълта да се запитат, дали в тялото на Исус от Назарет не е живяло нещо, надхвърлящо всичко в обикновеното човечество.
Тук често е било посочвано, че насоката на времето днес както в теологичните, също така и в останалите религиозни кръгове е да се опростяват религиозните истини, да не се схващат достатъчно дълбоко. Колко са доволни днес хората в такива кръгове, когато се стремят да схванат Христос Исус като простия мъж от Назарет93, образ, който наистина на драго се представя като висш идеал на човечеството, подобен на Сократ, Платон, Гьоте или Шилер, но не искат да го издигнат повече от средноаритметическата мярка на човечеството. Хората са далеч от мисълта да се запитат, дали в тялото на Исус от Назарет не е живяло нещо, надхвърлящо всичко в обикновеното човечество. Изглежда, че днешното човечество далеч е задминало стария гностически въпрос, който се нуждае от цялата човешка мъдрост, за да се разбере какво всъщност е станало в началото на нашето летоброене. И така хората са доволни, когато с няколко морални проповеди и съвсем прости изречения се търси да се схване една толкова голяма истина като греха срещу Светия дух.
към текста >>

228. Петдесятница – празникът на общия душевен стремеж и работата върху одухотворяването на света. Втора лекция, Кьолн, 9 юни 1908 г. GA_98 Природни и духовни същества

Пред душата ни отново се изправя мисълта за Петдесятница.
Пред душата ни отново се изправя мисълта за Петдесятница. Тя се изразява в един символ, който можем да опознаем чрез такива разглеждания, а именно, че хората създават чрез своята работа места за слизането на духовни същества, че те работят за одухотворяването на света.
към текста >>

Той е израз на мисълта на ползата, на човешкия егоизъм.
Тогава дори една гара ще се изгражда по примера на гръцкия храм и готическата катедрала. Нашето време също има определен строителен стил, който му съответства. Това е универсалният магазин. Той е израз на мисълта на ползата, на човешкия егоизъм. Времето на ползата създава универсалния магазин като единствения оригинален стил.
към текста >>

229. Влияния от други светове върху Земята GA_98 Природни и духовни същества

Те виждат нещата и им изплува мисълта, че могат да бъдат други и веднага ги преобразуват.
Те се намират във висшия деваханически свят и въздействат дълбоко в човека. Тук нямаме повече работа с течностите, а с много по-фини неща. Когато ясновидецът разглежда тези същества, те му изглеждат много особени. Те са надарени с грандиозен талант на откриватели, те са откриватели във всеки момент от живота си. Но не се нуждаят да обмислят своите открития. Те виждат нещата и им изплува мисълта, че могат да бъдат други и веднага ги преобразуват. Така тези същества непрекъснато променят нещата. Всичко, което виждат, го променят веднага по най-остроумен начин. Сетивното възприятие и умното изобретяване са непосредствени. С премисляне, с логика и подобни неща те не искат да имат работа, но преобразуват всичко непосредствено със сетивното впечатление, оттам те са реформатори, революционери.
към текста >>

230. Елементарни и други висши духовни същества. Духовната същност на природните царства GA_98 Природни и духовни същества

В романската сграда архитектурно е изразена мисълта за гроба.
Египетската пирамида е замислена така, че душата, която напуска тялото, да поеме вътрешния път, предначертан в една такава пирамида. Там се изразява пътят на душата от тялото към духовния свят. В романската сграда архитектурно е изразена мисълта за гроба. Една романска църква без крипта, ако не може да бъде премислена като купол, който се издига над трупове, не е цялост. Това принадлежи към нея. Тя е породена от мисълта за възкръсналия Спасител, тя е дом на преклонението пред гроба на Христос Исус. По този начин виждате, че чрез това, което човекът създава в своите форми, построява мост от физическия до духовния свят. Може да е потискащо да се узнае, че човекът създава армия от духовни същества, които задържат неговото развитие, но от друга страна, можем да се утешим, като видим, че чрез това, което човекът внася в света като такива архитектонични форми, той си изгражда пътища към висшите духовни същества.
към текста >>

Тя е породена от мисълта за възкръсналия Спасител, тя е дом на преклонението пред гроба на Христос Исус.
Египетската пирамида е замислена така, че душата, която напуска тялото, да поеме вътрешния път, предначертан в една такава пирамида. Там се изразява пътят на душата от тялото към духовния свят. В романската сграда архитектурно е изразена мисълта за гроба. Една романска църква без крипта, ако не може да бъде премислена като купол, който се издига над трупове, не е цялост. Това принадлежи към нея. Тя е породена от мисълта за възкръсналия Спасител, тя е дом на преклонението пред гроба на Христос Исус. По този начин виждате, че чрез това, което човекът създава в своите форми, построява мост от физическия до духовния свят. Може да е потискащо да се узнае, че човекът създава армия от духовни същества, които задържат неговото развитие, но от друга страна, можем да се утешим, като видим, че чрез това, което човекът внася в света като такива архитектонични форми, той си изгражда пътища към висшите духовни същества.
към текста >>

Да се надяваме, че когато човечеството завладее въздуха, стигне така далеч, че да може да свърже мисълта за отлитането с мястото на отлитането, така че във формата да се почувства, че само един самолет може да отлита там.
Да се надяваме, че когато човечеството завладее въздуха, стигне така далеч, че да може да свърже мисълта за отлитането с мястото на отлитането, така че във формата да се почувства, че само един самолет може да отлита там. Духовният живот може навсякъде да се прояви във формата. Само когато чувстваме, че навсякъде сме обкръжени с изрази на душата, както е било в Средновековието, тогава е достигнато правилното. Това може да се случи само когато в човешкия живот нахлуе такава култура, каквато се поражда от възгледите на науката за духа. Науката за духа не е нещо непрактично, тя наистина е нещо, което трябва да проникне и обхване културата на света. Тя не се състои в абстрактни мисли, а според намеренията на тези, които я внасят в живота, трябва да се влее във всички културни течения.
към текста >>

231. Бележки. GA_98 Природни и духовни същества

Цитатът гласи: Мисълта е форма на силата.
54. Вероятно става въпрос за едно произведение на Робърт Грийн Ингерзол (1833-1899), «Модерен залез на боговете», 12 тома «Писания и речи», посмъртно публикувани в Ню Йорк през 1902 г. Цитатът гласи: Мисълта е форма на силата. Ние вървим със същата сила, с която мислим. Човекът е организъм, който поддържаме в дейност с това, което наричаме и с което произвеждаме това, което наричаме мисли. Какъв прекрасен химически процес, който може да преобрази известно количество храна в божествената трагедия .»
към текста >>

232. 6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 30 май 1907 г. Закона на съдбата. GA_99 Теософия на розенкройцерите

Всичко, което мисли и чувства човек, има своите следствия в астралния свят, и ясновиждащият много ясно може да проследи, как действа, например, мисълта изпълнена с любов към другия човек, и колко по-различно влияе изпълнена с любов, ясновиждащият наблюдава, как възниква светлинна форма под формата на малка чашка на цветенце, която любовно обвива със себе си астралното и етерно тяло на човека, и по този начин в тях се внася нещо животворно, даряващо блаженство.
Материалистът мисли, че причинява болка на човека когото е ударил с камък, и че изпълнената с омраза мисъл не може да причини на ближния вреда. Но онзи, който наистина познава света, разбира, че от такава мисъл изхождат къде по-силни влияния, или следствия отколкото някакъв захвърлен камък. Всичко, което мисли и чувства човек, има своите следствия в астралния свят, и ясновиждащият много ясно може да проследи, как действа, например, мисълта изпълнена с любов към другия човек, и колко по-различно влияе изпълнена с любов, ясновиждащият наблюдава, как възниква светлинна форма под формата на малка чашка на цветенце, която любовно обвива със себе си астралното и етерно тяло на човека, и по този начин в тях се внася нещо животворно, даряващо блаженство. Мисълта на ненавист обратно, се забива в астралното и етерно тяло подобно на поразяваща стрела.
към текста >>

Мисълта на ненавист обратно, се забива в астралното и етерно тяло подобно на поразяваща стрела.
Материалистът мисли, че причинява болка на човека когото е ударил с камък, и че изпълнената с омраза мисъл не може да причини на ближния вреда. Но онзи, който наистина познава света, разбира, че от такава мисъл изхождат къде по-силни влияния, или следствия отколкото някакъв захвърлен камък. Всичко, което мисли и чувства човек, има своите следствия в астралния свят, и ясновиждащият много ясно може да проследи, как действа, например, мисълта изпълнена с любов към другия човек, и колко по-различно влияе изпълнена с любов, ясновиждащият наблюдава, как възниква светлинна форма под формата на малка чашка на цветенце, която любовно обвива със себе си астралното и етерно тяло на човека, и по този начин в тях се внася нещо животворно, даряващо блаженство. Мисълта на ненавист обратно, се забива в астралното и етерно тяло подобно на поразяваща стрела.
към текста >>

Мисълта отнасяща се към някоя вещ се явява истина, доколкото тя се съгласува с нея.
В тази област могат да се направят най-различни наблюдения. В астралния свят съществува огромна разлика между изказването на вярна и лъжлива мисъл. Мисълта отнасяща се към някоя вещ се явява истина, доколкото тя се съгласува с нея. Да допуснем, че някакъв факт предизвиква следствие във висшите светове. Някой преразказва този факт вярно, и тогава от разказвача се излъчва нагоре, към висините астрален образ, който се съединява с този, който е произлязъл от самия факт, и в резултат заедно те се усилват един друг. Тези подсилени форми служат на нашия духовен свят да става все по-подреден и съдържателен, което ни е и необходимо, ако ние искаме човечеството да се предвижва напред. Ако факта се изопачи, така че разказа за него да не съответства на случилото се, когато е измислен, тогава мислената форма, излизаща от разказвача, се сблъсква с формата, изхождаща от факта, и става взаимно разрушение. Такива експлозивни разрушения, предизвикани от лъжата, действат подобно, рана върху тялото, разяждаща организма.
към текста >>

233. 2. Втора лекция, Берлин, 14.10.1907 г. Древнонордически и персийски митове GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи

Те трябва най-напред да свикнат с мисълта, че ще чуват неща, които при определени обстоятелства ще им се струват шокиращи.
Днес ще се осмелим на един още по-дълбок поглед в тази област. Ще се занимаем с една глава, която може да бъде обсъждана единствено в такава работна група, която се занимава по-дълго с тези въпроси. Към подобни работни групи се причисляват все повече млади хора. Те трябва най-напред да свикнат с мисълта, че ще чуват неща, които при определени обстоятелства ще им се струват шокиращи. Но ние никога не бихме напреднали, ако откажем да обсъждаме и нещата, които са важни за напредналите. С тези думи нямам предвид напреднали в следването или в прозрението, а те се отнасят за членовете, които са тук от по-дълго време и са придобили едно определено чувство, че за духовните същества и духовните светове може да се говори сякаш те са предмети или хора, които можем да срещнем на физически план, и при определени обстоятелства да общуваме и фамилиарничим с тях, както със съществата, които срещаме, когато излизаме от жилището си на улицата. Под "напреднали" имам предвид тези, които не се шокират, когато се говори така непринудено за духовните светове и техните обитатели. А по-младите членове нека проявят добрата воля просто да изслушат тези неща и да ги приемат като непринуден разказ отнасящ се до обикновения сетивен свят. Днес и самата композиция на лекцията ще бъде малко по-шарена.
към текста >>

234. 10. Трета лекция, Щутгарт, 15.09.1907 г. Символика на числата. GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи

Ако например създавате мисълта за розата, то тя се появява едва в момента, когато вие встъпите в отношение с розата.
Ако желаем да виждаме цялото, трябва да се прибави и нещо трето, което се намира зад тези две. Какво е това трето неща? Представете си, че стоите пред едно проявление на външния свят и разсъждавате върху него. вие сте там, външният свят е там, а във вас са вашите мисли. Преди тези мисли не бяха там. Ако например създавате мисълта за розата, то тя се появява едва в момента, когато вие встъпите в отношение с розата. Вие бяхте там, розата беше там. А когато в мислите ви изниква образът на розата, то не се ражда нещо съвършено ново, не съществувало преди. Такъв е случаят и в останалите области на живота. Представете си творящия Микеланджело. Той почти никога не е работил по модел.
към текста >>

Разпада се и всичко, посредством което е възникнала мисълта, въздействието на мисълта остава, мисълта продължава да действува.
Спомнете си за това, което разглеждахме тук вчера, как мислите са творчески, как те могат да облагородяват душата, а по-късно дори ще работят върху оформянето на тялото. Това, което едно същество мисли, мисловните му образувания, представната му сила, тези неща работят, действието им продължава. Те са едно ново творение и същевременно са начало, но те носят последствия със себе си. Ако днес имате добри мисли, то тези мисли са плодотворни за най-далечното бъдеще, тъй като душата ви върви по собствения си път в духовния свят. Тялото ви се връща обратно в елементите, то се разпада. Разпада се и всичко, посредством което е възникнала мисълта, въздействието на мисълта остава, мисълта продължава да действува. Нека отново вземем за пример Микеланджело. Прекрасните му картини са подействували на милиони хора извисяващо. Но някога те ще се превърнат в пепел, и ще има цели поколения, които няма да са видели нещо в неговите творби. Това, окото е живеело в душата на Микеланджело, преди картините му да приемат външния си вид, което съществуваше като ново творение в душата му, то продължава да живее, то остава, и то ще се изяви във форма в бъдещите степени на развитие и ще добие форма. Знаете ли защо днес съществуват облаци и звезди?
към текста >>

Всичко възниква от мисловни творения, и мисълта е ново творение.
Прекрасните му картини са подействували на милиони хора извисяващо. Но някога те ще се превърнат в пепел, и ще има цели поколения, които няма да са видели нещо в неговите творби. Това, окото е живеело в душата на Микеланджело, преди картините му да приемат външния си вид, което съществуваше като ново творение в душата му, то продължава да живее, то остава, и то ще се изяви във форма в бъдещите степени на развитие и ще добие форма. Знаете ли защо днес съществуват облаци и звезди? Защото в предишни времена съществуваха същества, чиито мисли бяха облаците и звездите. Всичко възниква от мисловни творения, и мисълта е ново творение. Всичко е възникнало от мисълта, а великите неща в света са предхождани от мислите на божеството.
към текста >>

Всичко е възникнало от мисълта, а великите неща в света са предхождани от мислите на божеството.
Но някога те ще се превърнат в пепел, и ще има цели поколения, които няма да са видели нещо в неговите творби. Това, окото е живеело в душата на Микеланджело, преди картините му да приемат външния си вид, което съществуваше като ново творение в душата му, то продължава да живее, то остава, и то ще се изяви във форма в бъдещите степени на развитие и ще добие форма. Знаете ли защо днес съществуват облаци и звезди? Защото в предишни времена съществуваха същества, чиито мисли бяха облаците и звездите. Всичко възниква от мисловни творения, и мисълта е ново творение. Всичко е възникнало от мисълта, а великите неща в света са предхождани от мислите на божеството.
към текста >>

235. 12. Пета лекция, Кьолн, 26.12.1907 г. Мястото на човека в обкръжаващия го свят. GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи

Теософията ще се превърне в решаващ фактор в живота, едва когато вече не дава единствено едно обвързано с мисълта обобщение на всякакви събития във физическия, в астралния и в деваканския план, а когато се вживее в душите ни така, че те да започнат да чувстват различно, да желаят да се учат различно.
Но там, където в днешния човек сухото, трезвено сетивно възприятие преминава в поетическото или художествено усещане, е само началото на това, което окултизмът трябва да даде все още не на разума, не на разсъдъка, не на главите, а на душите и на сърцата. Теософията ще се превърне в решаващ фактор в живота, едва когато вече не дава единствено едно обвързано с мисълта обобщение на всякакви събития във физическия, в астралния и в деваканския план, а когато се вживее в душите ни така, че те да започнат да чувстват различно, да желаят да се учат различно. Трябва именно да си изясним, че чрез теософията и окултизма все повече ще се проявява това, което подчертахме още във вчерашната ни лекция: човечеството ще се научава да вижда във външния свят, какъвто се представя на сетивата, какъвто се изразява, физиономията, жестовете, мимиката, чрез които в откровение се превръща, това което като душевно и духовно е скрито зад тях. Ще се научим да виждаме израз на духовното и душевното и н това, което се разиграва около земята, в движението на небесните тела, както например виждаме в жеста на ръката и в очите на някой човек израз на нещо душевно. Ще се научим да виждаме например в избистрянето на въздуха външното откровение на вътрешни процеси на духовните същества, които действително проникват въздуха, водата и земята.
към текста >>

236. 13. Шеста лекция, Кьолн, 27.12.1907 г. Групов Аз и индивидуален Аз. GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи

Символите на четирите животни не са измислени, мисълта не е изходната точка, не в нея е произходът им, а във виждането.
Винаги, когато слушаме подобни изрази на окултни истини и ги сравняваме с това, което човечеството е съхранило в своите знаци и символи, ще си спомняме колко е създало човешкото съзнание, преди да се превърне в разсъдъчно. Човекът толкова обича да вярва, че днес вече сме стигнали далече. Но със своя разум той куцука зад творческото съзнание от миналото, което между впрочем притежаваха единствено посветените и те са го скрили в сказанията. Символите на четирите животни не са измислени, мисълта не е изходната точка, не в нея е произходът им, а във виждането.
към текста >>

237. 14. Седма лекция, Кьолн, 28.12.1907 г. Духовното значение на формите и числата. GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи

Върху плътното физическо тяло на човека мисълта днес вече не може да въздействува толкова силно.
Така както водата се уплътнява в лед, така и астралното вещество се уплътнява и се превръща в етерно и физическо вещество. Във времето, когато човекът все още беше същество, каквото сте вие днес, когато спите и се намирате извън физическото и етерното си тела, съществуваха сили, които оформиха астралното му вещество, това бяха чисти чувстващи и представни сили. Астралното вещество действува различно от етерното или физическото. То е в непрестанно движение. Всяка страст, всеки инстинкт, всяка похот веднага се изживява в астралното вещество, така че в следващия момент, когато изразява друга страст, то има коренно различна форма. Върху плътното физическо тяло на човека мисълта днес вече не може да въздействува толкова силно. Въпреки това дори и днес мисълта, чувствата имат някакво влияние върху физическото тяло. Нужно е само да наблюдавате, как някой уплашен или страхуващ се от нещо човек пребледнява. Това не означава нищо друго освен, че цялата му кръвна маса извършва различни движения от тези в нормалното състояние. Тя напира отвън навътре. Или вземете изчервяването, когато е налице чувство на срам, тогава кръвта се изтласква отвътре към периферията, навън.
към текста >>

Въпреки това дори и днес мисълта, чувствата имат някакво влияние върху физическото тяло.
Във времето, когато човекът все още беше същество, каквото сте вие днес, когато спите и се намирате извън физическото и етерното си тела, съществуваха сили, които оформиха астралното му вещество, това бяха чисти чувстващи и представни сили. Астралното вещество действува различно от етерното или физическото. То е в непрестанно движение. Всяка страст, всеки инстинкт, всяка похот веднага се изживява в астралното вещество, така че в следващия момент, когато изразява друга страст, то има коренно различна форма. Върху плътното физическо тяло на човека мисълта днес вече не може да въздействува толкова силно. Въпреки това дори и днес мисълта, чувствата имат някакво влияние върху физическото тяло. Нужно е само да наблюдавате, как някой уплашен или страхуващ се от нещо човек пребледнява. Това не означава нищо друго освен, че цялата му кръвна маса извършва различни движения от тези в нормалното състояние. Тя напира отвън навътре. Или вземете изчервяването, когато е налице чувство на срам, тогава кръвта се изтласква отвътре към периферията, навън. Това са само твърде слаби влияния.
към текста >>

Ако се върнете назад във времето, ще откриете много по-значителни влияния на душевността и на мисълта върху тялото.
Нужно е само да наблюдавате, как някой уплашен или страхуващ се от нещо човек пребледнява. Това не означава нищо друго освен, че цялата му кръвна маса извършва различни движения от тези в нормалното състояние. Тя напира отвън навътре. Или вземете изчервяването, когато е налице чувство на срам, тогава кръвта се изтласква отвътре към периферията, навън. Това са само твърде слаби влияния. Ако се върнете назад във времето, ще откриете много по-значителни влияния на душевността и на мисълта върху тялото. Ако проследите през хилядолетията човешките форми, вие ще видите, че образът, цялата физиономия, всичко в човека се променя. Това се случва така, че най-напред идват душевните, духовните процеси. Човекът има определени представи, и както образува представите си така в хода на хилядолетията той оформя и телесния си образ и физиономия, дори и това да не е забележимо за външния биологичен анализ. Всичко се оформя отвътре навън. Нашата външна материалистична наука днес още не е стигнала до там да прозре как тези влияния се отнасят едно към друго в хода на хилядолетията.
към текста >>

Атлантецът не можеше да смята и да брои, не беше развил никаква логика на мисълта.
Една точка, която днес се намира в рамките на главата, преди беше извън нея и едва постепенно се измести. Двете точки все повече се изместваха една към друга и в последната третина на атлантската епоха съвпаднаха. Това беше по времето, когато от североизток на Атлантида, от областта на днешна Ирландия се изсели пра семитската раса. Тогава човекът се сдоби със способността, чрез която двете точки съвпаднаха и се припокриха. Поради това, че етерното тяло на главата му се намираше извън нея, атлантският човек имаше едно мъгливо ясновидство. Атлантецът не можеше да смята и да брои, не беше развил никаква логика на мисълта. Тя дойде в следатлантската епоха. Но той притежаваше един вид първично ясновидство, тъй като етерното му тяло излизаше далеч извън очертанията на физическата му глава. Тогава мислите и усещанията на астралното му тяло имаха много по-голямо влияние върху тази част на етерното му тяло и по този начин и върху образуването на физическото. Това, което живееше първоначално като чувства, усещания и мисловни представи в астралното му тяло, продължаваше в един процес на движение в етерното отяло и оформяше физическото в днешната форма.
към текста >>

238. 15. Осма лекция, Кьолн, 29.12.1907 г. Образните представи като необходимо възпитателно средство в духовното обучение. GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи

Той е свалено отражение на Девакана, на мисълта, която човекът отглежда, е нещо което принадлежи към физическия план, тя е само една сянка на висшите процеси.
Всички сочещи към имагинации, към образното представи на човека, го възпитават така, че той постепенно да достигне онази точка в жизненото си развитие, когато се научава да вижда все повече в духовните светове. Образни представи, както например тази за Старата Луна, са мощно възпитателно средство в тази посока. Посредством такива представи идеята за развитието се насочва по правилен езотеричен начин към човека. Когато пред него се поставят единствено сухи, абстрактни понятия, той остава с мисленето си във физическия план, тъй като обикновеното мислене като такова никога не може да се отдели от този план. Той е свалено отражение на Девакана, на мисълта, която човекът отглежда, е нещо което принадлежи към физическия план, тя е само една сянка на висшите процеси. Дори и да си съставите толкова фина представа за това, как протича развитието, как съществото на първото стъпало от съществуването се диференцира, се потапя и загръща всичко това са само представи, които ви дават понятията от физическия план, но които не ви водят напред в развитието. Едва сетивно-свръхсетивните представи и понятия могат действително да ви отведат постепенно едно стъпало по-нагоре. Най-напред понятията трябва да се преобразуват в образи, в имагинации и този процес трябва да се повтаря непрекъснато.
към текста >>

239. ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: 16. Берлин, 13.12.1907 г. Коледа от гледна точка на животомъдростта (Витаесофия) GA_101 Митове и легенди.Окултни знаци и символи

Пред душите ни по-скоро изникне мисълта как при едно по-дълбоко, по-чувствено схващане за живота именно във време като нашето, съществуването трябва да се струва на човека абстрактно, сухо, разсъдъчно и понятийно.
Днес ще се спрем повече на чувствената страна, на страната на усещанията в познанието на Духа. Пред душите ни по-скоро изникне мисълта как при едно по-дълбоко, по-чувствено схващане за живота именно във време като нашето, съществуването трябва да се струва на човека абстрактно, сухо, разсъдъчно и понятийно. В едно време, когато наближава един от големите празници Коледа, Великден или Петдесетница ние виждаме как външните форми, как определени външни мерки ще запечатат тези празници. Много, много малка част е съхранена от това, което предците ни чувстваха да оживява в душите си в навечерието на тези празници: онази дълбочина, пронизващото душата чувство, което те изпитваха по отношение на връзката на човека с целия космос и духовните му първопричини. Това чувство оживяваше особено интензивно в такива празнични времена. Защото те бяха нещо реално за душата. Тя се чувстваше по друг начин отколкото през останалата част на годината.
към текста >>

240. 5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 16. 3. 1908 г. GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека

Това, което внася пепелта в човешкото тяло, сега било мисълта, от която звукът, тонът прави словото.
Видяхме, че в началото е бил огънят; от него се е образувал зачатъка на белите дробове; след това се присъединила светлината и се е образувал зачатъкът на нервите; по-нататък се появил звукът и предизвикал танца на веществата, образувал живата субстанция. Коя била причината за присъединяването на пепелта, на минералното? Това, което внася пепелта в човешкото тяло, сега било мисълта, от която звукът, тонът прави словото. Още в Атлантската епоха, когато всичко наоколо е било потопено в маси от пара и мъгла, членоразделният език, на който говорил човек не е било единственото, което той можел да разбира; а още той можел да разбира езика на шумящите дървета, на жужащите източници. Всичко, което сега съставя членоразделителната реч, и това, което се изразява в нея, създавало танц; звукът на езика, музикалното в него е съставяло веществата в живата субстанция. Смисъл, значение на словото внася в тази жива субстанция пепелта, образуваща се при процеса на изгаряне, и според това до колко костната система постепенно се е втвърдила към края на Атлантската епоха, човекът все повече и повече се пронизвал от мисли, от самоосъзнаване. В него възникнал интелекта, и той ставал все по-осъзнато за себе си същество.
към текста >>

241. 9. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 13. 5. 1908 г. GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека

Това е станало, вероятно, още много пъти в развитието на човечеството, че архитектоничните мисли били осъществени: това е мисълта на готическата архитектура.
Това е станало, вероятно, още много пъти в развитието на човечеството, че архитектоничните мисли били осъществени: това е мисълта на готическата архитектура. И ако съпоставим готическата мисъл и гръцката архитектонична мисъл, то ние трябва да кажем: в готиката всъщност, нямаме повече работа с чистата архитектура, а само с набелязани във форми изразено живеещото в чувството на мистичния елемент. Готиката не се явява безостатъчен израз на тази мисъл. Гръцкият храм, обратно, той е жилище на бога, и трябва да го разбират като такъв. Защото ако мисли себе си за боготворящ в пространство, неговата сила, пронизваща пространството, както той сам на себе си образува тяло, както тъче дрехата, тогава ние имаме гръцкия храм. Ако го имаме пред себе си, ние знаем: това е жилище на бога.
към текста >>

242. 10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 16. 5. 1908 г. GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека

Това тяло, което съществува у тях като принцип, като сила, има нещо в себе си – по своята структура, по своята организация – сходно с човешкото оръдие на мисълта, с оръдието на човешкия ум.
За да могат да имат приблизително физическа материя, трябва да действа огромно налягане, когато външната физическа материя ги сгъстява. Тогава тяхната телесност така се притиска, че те лежат пресовани в голямо количество и се разлитат отново по описания по-горе невероятен начин. Изобщо процесът е такъв, че едва прекратило се външното напрежение, започва процес на освобождаване и става с невероятна бързина, когато разкопавате Земята. Поради това те никога не могат да бъдат видими, макар и да имат физическо тяло. Само за този, който вижда през Земята, те имат мъничко физическо тяло. Това тяло, което съществува у тях като принцип, като сила, има нещо в себе си – по своята структура, по своята организация – сходно с човешкото оръдие на мисълта, с оръдието на човешкия ум. Затова не без основание тези, които, изхождайки от известното чувство на природата, изобразяват гномите, особено характерно изобразяват именно главата. Всичките тези символи, които се ползват при това, имат своето истинско обоснование в действителността. Тези същества имат вид автоматичен разум, понеже той действа наистина автоматично. Това е подобно на това, ако бихте си представили, че вашият мозък е изнесен от вас и повече той не се пронизва от вашите висши членове; и колкото скоро да е изнесен, той вече не действа в духа на по-високото развитие, но действа въпреки това висше развитие. Така ние имаме пред себе си съществата, които наричаме гноми.
към текста >>

243. 12. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 4. 6. 1908 г. GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека

Тях ги има само защото, в нашия свят по-най-различен начин се проявява нетърпимост към мисленето, насилие над мисълта.
Но съвременното човечество още е далече от това. Помислете само за това, как съвременната душа до голяма степен иска да подчини на себе си друга душа, как тя не търпи, когато другата душа мисли и обича нещо друго, как една душа иска да властва и да влияе на друга. Във всичко, което действа в наше време от душа към душа, започвайки с неправилно издадените от хората постановления, и завършвайки с всевъзможните начини на въздействие, които се предприемат, за да подчинят на себе си всички души, които действат различно, че свободната душа стои пред свободна душа, но така, че само дори в малка степен се предприемат принудителни средства на убеждения, въздействия, влияния, имащи за цел не просто да пробудят в тази душа онова, което дреме още в нея,във всичко това от човешка душа към човешка душа действат сили, които по същия начин влияят на тези души по такъв начин, че вечер това се отразява в астралното тяло. Астралното тяло получава включвания благодарение на което, отново се обособяват същества, които като елементарни същества се пренасят в нашия свят. Те принадлежат към вида на “демоните”. Тях ги има само защото, в нашия свят по-най-различен начин се проявява нетърпимост към мисленето, насилие над мисълта. Множество демони от този род са влезли в нашия свят по този начин.
към текста >>

244. 13. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 11. 6. 1908 г. GA_102 Въздействие на духовните същества върху човека

Мисълта била внесена в света.
Когато човекът научи, как във външното се изразява вътрешното, тогава ще настъпи също нова култура. Било е време, когато още не е съществувала никаква римска архитектура, никаква готика, които носели в своите души нова възходяща култура, слизали в дълбините на катакомбите на римския град. И това, което е живяло в тях, което само в оскъдни форми можело да бъде отпечатано в древните подземни пещери, както вие откривате в гробниците, това започнало тогава да се издига и после станало такова, че ни се явява в римската арка, в римската колона, в апсидата. Мисълта била внесена в света. Ако първите християни не бяха носили в душата си тези мисли, то пред нас не би се оказало това, което после е станало световна култура. Теософът чувства себе си теософ само тогава, когато осъзнава, че носи в своята душа бъдещата култура. И нека тогава другите да му кажат: какво все пак вече си направил? – той ще си каже: да, но какво са направили християнските катакомби, и какво е станало от това!
към текста >>

245. СЕДМА ЛЕКЦИЯ GA_103 Евангелието на Йоан

Ако обгърнем с поглед това, което всъщност стои в самия център на Мистерията на Голгота, и поискаме да вникнем в неговия окултен смисъл, трябва да насочим мисълта си към мига на Разпятието, когато кръвта на Спасителя изтича от неговите рани.
В крайна сметка всичко в Евангелието на Йоан е замислено така, че да ни обясни как в историята на човечеството е станало това, което наричаме “Мистерията на Голгота”. Да се разбере тази “Мистерия на Голгота” от окултна гледна точка, означава в същото време да се разгадае дълбокия смисъл на Йоановото Евангелие. Ако обгърнем с поглед това, което всъщност стои в самия център на Мистерията на Голгота, и поискаме да вникнем в неговия окултен смисъл, трябва да насочим мисълта си към мига на Разпятието, когато кръвта на Спасителя изтича от неговите рани. И тук ще припомним нещо, което често споменавахме в хода на тези лекции: а именно, че за познавача на духовните светове всичко, което е материално, веществено, физическо, всъщност е само външният израз, външното проявление на определен духовен процес.
към текста >>

246. 1. ВСТЪПИТЕЛНА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг, 17 Юни 1908 г. GA_104 Апокалипсисът на Йоан

Всичко това трябваше да бъде казано само затова, за да Ви покажа, как можете да намерите пътя към мисълта, че днешното състояние на съзнанието се е развило от едно друго, прадревно състояние на съзнанието, при което човекът не е стоял в непосредствен допир със сетивните предмети в днешния смисъл, но в замяна на това е бил във връзка с духовните факти и същества.
Всичко това трябваше да бъде казано само затова, за да Ви покажа, как можете да намерите пътя към мисълта, че днешното състояние на съзнанието се е развило от едно друго, прадревно състояние на съзнанието, при което човекът не е стоял в непосредствен допир със сетивните предмети в днешния смисъл, но в замяна на това е бил във връзка с духовните факти и същества.
към текста >>

247. 9. ОСМА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг, 25 Юни 1908 г. GA_104 Апокалипсисът на Йоан

Мисълта не ще бъде вече една няма, безгласна мисъл, която да може да бъде скрита.
Защото ако трябваше да кажем, чрез през Шестата голяма епоха хората ще носят на лицето си своето добро и своето зло, още повече ще трябва да кажем това за Седмата, когато човекът в неговата форма и всички същества в тяхната форма ще бъдат израз на доброто и злото по-висока степен отколкото в Шестата епоха. всичко, което е материя ще носи печата на духа. В тази Седма епоха няма да има нищо, което да може да бъде прикрито. Още за жителите на Шестата епоха не ще бъде възможно да скрият нещо от погледа на онзи, който знае да гледа. Злият ще изразява злото, добрият доброто; но в седмата епоха ще бъде съвсем невъзможно да се прикрие чрез думите това, което живее в душата. Мисълта не ще бъде вече една няма, безгласна мисъл, която да може да бъде скрита. Когато душата ще мисли, тази мисъл ще прозвучи също и навън. Тогава мисълта ще бъде такава, каквато тя е днес за посветения. Днес за посветения мисълта звучи в Девакана. Обаче тогава този Девакан ще слезе до физическия свят, така както астралният свят ще слезе във физическия през Шестата епоха. Днес Шестата епоха може да бъде намерена в астралния свят, а Седмата в небесния свят (в небесния свят на Девакана).
към текста >>

Тогава мисълта ще бъде такава, каквато тя е днес за посветения.
В тази Седма епоха няма да има нищо, което да може да бъде прикрито. Още за жителите на Шестата епоха не ще бъде възможно да скрият нещо от погледа на онзи, който знае да гледа. Злият ще изразява злото, добрият доброто; но в седмата епоха ще бъде съвсем невъзможно да се прикрие чрез думите това, което живее в душата. Мисълта не ще бъде вече една няма, безгласна мисъл, която да може да бъде скрита. Когато душата ще мисли, тази мисъл ще прозвучи също и навън. Тогава мисълта ще бъде такава, каквато тя е днес за посветения. Днес за посветения мисълта звучи в Девакана. Обаче тогава този Девакан ще слезе до физическия свят, така както астралният свят ще слезе във физическия през Шестата епоха. Днес Шестата епоха може да бъде намерена в астралния свят, а Седмата в небесния свят (в небесния свят на Девакана). Шестата епоха ще бъде слезналия долу астрален свят, т.е. тя ще бъде отпечатаният, изразеният, изявеният тук долу астрален свят.
към текста >>

Днес за посветения мисълта звучи в Девакана.
Още за жителите на Шестата епоха не ще бъде възможно да скрият нещо от погледа на онзи, който знае да гледа. Злият ще изразява злото, добрият доброто; но в седмата епоха ще бъде съвсем невъзможно да се прикрие чрез думите това, което живее в душата. Мисълта не ще бъде вече една няма, безгласна мисъл, която да може да бъде скрита. Когато душата ще мисли, тази мисъл ще прозвучи също и навън. Тогава мисълта ще бъде такава, каквато тя е днес за посветения. Днес за посветения мисълта звучи в Девакана. Обаче тогава този Девакан ще слезе до физическия свят, така както астралният свят ще слезе във физическия през Шестата епоха. Днес Шестата епоха може да бъде намерена в астралния свят, а Седмата в небесния свят (в небесния свят на Девакана). Шестата епоха ще бъде слезналия долу астрален свят, т.е. тя ще бъде отпечатаният, изразеният, изявеният тук долу астрален свят. Седмата епоха ще бъде слезлият долу небесен свят, негов израз тук във физическия свят.
към текста >>

248. 13. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Нюрнберг, 30 Юни 1908 г. GA_104 Апокалипсисът на Йоан

Днес хората рядко се издигат да мисълта: "Благодаря ти, мъдро проведение, че си направило възможно, да мога да проявявам към тебе не една принудена любов, а една любов извираща свободно от моите гърди; благодаря ти, че не ме принуждаваш да те обичам, а си оставило на моя избор, дали да те следвам или не.
За човека би била невъзможна свободата, невъзможна би била Любовта, ако не би съществувала възможност за това потъване в бездната. Човек, който не би имал възможност да избира по свободно решение доброто или също и злото, такъв човек би бил едно същество, което би могло да бъде водено до едно постижимо по необходимост добро, без свободен избор; такова едно същество не би могло да избира изхождайки от една пречистена в себе си воля, от една извираща от свободата любов. За човек, за който не би било възможно той да тръгне подир звяра с двата рога, за него би било също така невъзможно той да следва Бога от собствена Любов. Намерението на мъдрото Провидение е, да даде на развиващото се през нашата планетарна система човечество възможността то да развие Свободата, а тази възможност за развиване Свободата не можеше да бъде дадена при никакви други условия, освен чрез това, че човекът сам трябва да намери избора, свободния избор между доброто и злото. Но би могло да се каже, че това е все пак една гола теория и хората могат постепенно да се издигнат до там, не само да казват с думи нещо подобно и да считат като един вид обяснение в теоретически моменти, а да го живеят и в своите чувства. Днес хората рядко се издигат да мисълта: "Благодаря ти, мъдро проведение, че си направило възможно, да мога да проявявам към тебе не една принудена любов, а една любов извираща свободно от моите гърди; благодаря ти, че не ме принуждаваш да те обичам, а си оставило на моя избор, дали да те следвам или не. "Без съмнение човек трябва да се издигне до това чувствуване, ако иска действително да почувствува това теоретическо обяснение.
към текста >>

н." Да предположим, че той оставя да възникнат в неговата душа великите образи, които се съдържат в Евангелието на Йоана, че е постоянно изпълнен с мисълта: Някога, в началото на нашето летоброене, в Палестина живя едно същество, което аз искам да следвам; аз искам да устроя моя живот така, че всичко, което мисля, чувствувам и върша, да може да стои пред това същество; да мога да гледам на себе си като човек, който е взел тази личност за свой идеал.
Ако искаме да го опишем нагледно, можем да кажем: да вземем човека в неговото будно дневно състояние; да предположим, че наред с работата свързана с неговата професия и наред с неговите задължения той намира макар и кратко време, за да се отдаде на по-висши съзерцания, за да усвои великите импулси, които например се намират в Евангелието на Йоана, започвайки от думите: "В начало бе Словото и словото бе у Бога и т. н." Да предположим, че той оставя да възникнат в неговата душа великите образи, които се съдържат в Евангелието на Йоана, че е постоянно изпълнен с мисълта: Някога, в началото на нашето летоброене, в Палестина живя едно същество, което аз искам да следвам; аз искам да устроя моя живот така, че всичко, което мисля, чувствувам и върша, да може да стои пред това същество; да мога да гледам на себе си като човек, който е взел тази личност за свой идеал. Но при това, ние не трябва да бъдем нетолерантни и да мислим само за Евангелието на Йоана.
към текста >>

Когато размислим върху това, тогава мисълта, за която споменахме в началото на настоящата сказка, ще получи една съвършена друга окраска.
Те ще бъдат изостанали назад същества. Но сега идва нещо, което отново може да ни успокои. Даже и на този Юпитер още съществува една възможност да бъдат отново върнати към доброто потъналите в бездната чрез мощната сила, която са добили напредналите. Една част от тях ще бъдат отново повдигнати. Едвам при онова въплъщение на нашата Земя, наречено "Венера", такава възможност за повдигане и обръщане към доброто ще бъде окончателно изгубена. Когато размислим върху това, тогава мисълта, за която споменахме в началото на настоящата сказка, ще получи една съвършена друга окраска. Тази мисъл не ще събужда вече страх и безпокойство, а само стремежа: "Аз искам да направя всичко, което е нужно, за да изпълня мисията на Земята."
към текста >>

249. Трета лекция: Последното атлантско и следатлантско човечество. GA_106 Египетски митове и мистерии

Тогава мисълта, чувството имаше едно много по-голямо въздействие върху физическото тяло.
За да вникнем напълно в по-нататъшното изложение, ние трябва да вземем предвид следното. Ние трябва да сме наясно, че в хода на времето духовните съставни части на човека изгубиха своята власт върху неговото физическо тяло почти напълно. Макар и днешният човек да движи своите ръце и крака, да натиска педалите на велосипеда, макар и да владее своята физиономия, накратко, макар и да има известна власт над тялото, всичко това е само един последен, нищожен остатък от онази власт над физическото тяло, която съществуваше в древна Атлантида. Тогава мисълта, чувството имаше едно много по-голямо въздействие върху физическото тяло. Това, което човекът мисли, тогава упражняваше едно много по-голямо влияние върху физическото тяло. Ако днес някому се даде една мисъл за седмици, месеци или години, той само в изключителни случаи ще може да упражни някакво влияние по-далеч от етерното тяло. Много рядко пъти например медитацията би могла да окаже някакво влияние върху физическото тяло. Ако чрез подобно усилие някой би могъл, примерно, да промени формата на челото си, следователно да упражни някакво действие върху костите, това би представлявало днес едно изключително постижение. Днес това може да се случи много, много рядко.
към текста >>

Днес трябва да бъде изразходвана изключително голяма енергия, ако искаме мисълта да окаже някакво въздействие върху физическото тяло.
Това, което човекът мисли, тогава упражняваше едно много по-голямо влияние върху физическото тяло. Ако днес някому се даде една мисъл за седмици, месеци или години, той само в изключителни случаи ще може да упражни някакво влияние по-далеч от етерното тяло. Много рядко пъти например медитацията би могла да окаже някакво влияние върху физическото тяло. Ако чрез подобно усилие някой би могъл, примерно, да промени формата на челото си, следователно да упражни някакво действие върху костите, това би представлявало днес едно изключително постижение. Днес това може да се случи много, много рядко. Днес трябва да бъде изразходвана изключително голяма енергия, ако искаме мисълта да окаже някакво въздействие върху физическото тяло. Относително по-лесно е да се въздействува върху кръвообращението или дишането, но и това е доста трудно. Днес мисълта вече може да действува върху етерното тяло и в резултат на това през следващата инкарнация етерното тяло ще може да пренася тези действия върху физическото тяло, променяйки неговите външни очертания. Днес човекът трябва да постъпва така, че да знае: аз работя не само за една инкарнация, а за много бъдещи инкарнации. Защото душата е нещо вечно; тя непрекъснато се връща на Земята във все нови и нови прераждания.
към текста >>

Днес мисълта вече може да действува върху етерното тяло и в резултат на това през следващата инкарнация етерното тяло ще може да пренася тези действия върху физическото тяло, променяйки неговите външни очертания.
Много рядко пъти например медитацията би могла да окаже някакво влияние върху физическото тяло. Ако чрез подобно усилие някой би могъл, примерно, да промени формата на челото си, следователно да упражни някакво действие върху костите, това би представлявало днес едно изключително постижение. Днес това може да се случи много, много рядко. Днес трябва да бъде изразходвана изключително голяма енергия, ако искаме мисълта да окаже някакво въздействие върху физическото тяло. Относително по-лесно е да се въздействува върху кръвообращението или дишането, но и това е доста трудно. Днес мисълта вече може да действува върху етерното тяло и в резултат на това през следващата инкарнация етерното тяло ще може да пренася тези действия върху физическото тяло, променяйки неговите външни очертания. Днес човекът трябва да постъпва така, че да знае: аз работя не само за една инкарнация, а за много бъдещи инкарнации. Защото душата е нещо вечно; тя непрекъснато се връща на Земята във все нови и нови прераждания.
към текста >>

250. 1. Първа лекция, Дюселдорф, 12. Април 1909, следобед GA_110 Духовните йерархии

Ако си послужим с едно тривиално сравнение, бихме могли да кажем: Един майстор на часовници първо има идеята, мисълта за часовника, и едва после той може да изработи часовника.
Ако си послужим с едно тривиално сравнение, бихме могли да кажем: Един майстор на часовници първо има идеята, мисълта за часовника, и едва после той може да изработи часовника. Часовникът е направен според предварителната идея на часовникаря, а после всеки може да го разглоби и да анализира идеите, според които часовникарят е изработил своя часовник. Сега другият човек проследява идеите на часовникаря. Общо взето, само така би трябвало да се отнася човекът с оглед на сегашната си еволюционна степен към първичната Мъдрост на висшите Същества. Всички имагинации, инспирации, интуиции, всички идеи и мисли, според които е създаден нашият видим свят, вече са били тяхно притежание. Но сега човекът отново открива във видимия свят тези мисли и идеи; и издигайки се до ясновидството, той намира също и имагинациите, инспирациите и интуициите, чрез които отново прониква в света на висшите Същества.
към текста >>

251. 6. Шеста лекция, 15. Април 1909, вечер GA_110 Духовните йерархии

Коперниковата мирова система не е нищо друго, освен резултат на мисълта.
Виждате ли, днешното образование втълпява на хората следното: в мрачното Средновековие, преди идването на Коперник, меродавна е била така наречената Птоломеева система. Тогава хората вярвали, че Земята стои в центъра на Слънчевата система, а планетите както изглежда на пръв поглед се въртят около Земята. Едва след Коперник, така смятат повечето хора, човечеството разбра нещо, което нашите предшественици не са знаели, а именно, че в центъра стои Слънцето, и че планетите се движат в елипси не около Земята, а около Слънцето. Прекрасно! Обаче към подобно описание на нашата Слънчева система, ако трябва да сме искрени и честни, би следвало да добавим още нещо. До Коперник хората са познавали само определени траектории на небесните тела и според тях те са изградили представата си за нашата Слънчева система; а това, което Коперник прави, съвсем не означава, че той взема един стол и сяда в центъра на мировото пространство, за да наблюдава как планетите кръжат около Слънцето в своите кръгове или елипси; Коперник прави друго: той прави поредица от изчисления и те дават по-добро обяснение на това, което виждаме, отколкото предишните изчисления. Коперниковата мирова система не е нищо друго, освен резултат на мисълта.
към текста >>

252. 11. Бележки GA_110 Духовните йерархии

Към "досегашните" пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на "живота", "движението", "равновесието", "топлината", "словото", "мисълта" и "Азът".
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 "учение за сетивата". В него виждаме как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от "обикновените" сетивно-физически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими "органи", с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата "Философия на свободата" в сферата на духовно-практическия живот. Към "досегашните" пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на "живота", "движението", "равновесието", "топлината", "словото", "мисълта" и "Азът". През следващите десетилетия след като е направил разтърсващи разкрития, засягащи основите на психологията, философията, антропологията и христологията Рудолф Щайнер разширява своите лекционни цикли и в областта на педагогиката, медицината, физиката, икономиката, селското стопанство.
към текста >>

253. 1. ПРЕДГОВОР от МАРИЯ ЩАЙНЕР GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия

Това, което не са могли да направят нито философските спекулации, даже и най-смелите, нито тънките богословски дисертации с техните умопостроения: а именно, да ни доведат до областта на мисълта до тази на живота, до битието, до духовната действителност това е извършено тук с няколко замаха на криле.
Трепет пронизва нашата душа. Това, което не са могли да направят нито философските спекулации, даже и най-смелите, нито тънките богословски дисертации с техните умопостроения: а именно, да ни доведат до областта на мисълта до тази на живота, до битието, до духовната действителност това е извършено тук с няколко замаха на криле. Слънцето в неговата същност е приближено до нас; ние го виждаме да се ражда, чувствуваме го да действува, издигнати сме до него; то ни обзема, ние проникваме чак в него, то става достъпно за нас.
към текста >>

Булото, което още се обтяга пред духовните сили на човека, е това на съвременната мозъчна дейност, коя то ражда една мисъл тясно свързана с мозъка до такава степен, че си служи с него като с един рефлектор, където се прожектира външният предмет на мисълта, за да бъде след това възприеман от човека.
Булото, което още се обтяга пред духовните сили на човека, е това на съвременната мозъчна дейност, коя то ражда една мисъл тясно свързана с мозъка до такава степен, че си служи с него като с един рефлектор, където се прожектира външният предмет на мисълта, за да бъде след това възприеман от човека. Това отражение може да бъде взето за една действителност, но то е само една сянка. Човек си дава сметка за това само, когато мине от другата страна на огледалото, там, където се движи животът. Той може да се остави да бъде отнесен от мисълта и да я следва. Тогава стига от другата страна зад образа, който мозъкът отразява като едно огледало. Ако човек употреби силите, които се намират зад мозъка, от другата страна, мисълта се прояснява от огъня, който блика от вечния център на човешката природа, за да стане сила на Аза.
към текста >>

Той може да се остави да бъде отнесен от мисълта и да я следва.
Булото, което още се обтяга пред духовните сили на човека, е това на съвременната мозъчна дейност, коя то ражда една мисъл тясно свързана с мозъка до такава степен, че си служи с него като с един рефлектор, където се прожектира външният предмет на мисълта, за да бъде след това възприеман от човека. Това отражение може да бъде взето за една действителност, но то е само една сянка. Човек си дава сметка за това само, когато мине от другата страна на огледалото, там, където се движи животът. Той може да се остави да бъде отнесен от мисълта и да я следва. Тогава стига от другата страна зад образа, който мозъкът отразява като едно огледало. Ако човек употреби силите, които се намират зад мозъка, от другата страна, мисълта се прояснява от огъня, който блика от вечния център на човешката природа, за да стане сила на Аза. Дърво то на познанието се превръща в дърво на живота. Смъртта е станала едно пробуждане чрез това съединение на човека с божествения Аз. Тази вътрешна опитност на самия себе си не е нищо друго освен умиране в Христа, т.е. възкресение.
към текста >>

Ако човек употреби силите, които се намират зад мозъка, от другата страна, мисълта се прояснява от огъня, който блика от вечния център на човешката природа, за да стане сила на Аза.
Булото, което още се обтяга пред духовните сили на човека, е това на съвременната мозъчна дейност, коя то ражда една мисъл тясно свързана с мозъка до такава степен, че си служи с него като с един рефлектор, където се прожектира външният предмет на мисълта, за да бъде след това възприеман от човека. Това отражение може да бъде взето за една действителност, но то е само една сянка. Човек си дава сметка за това само, когато мине от другата страна на огледалото, там, където се движи животът. Той може да се остави да бъде отнесен от мисълта и да я следва. Тогава стига от другата страна зад образа, който мозъкът отразява като едно огледало. Ако човек употреби силите, които се намират зад мозъка, от другата страна, мисълта се прояснява от огъня, който блика от вечния център на човешката природа, за да стане сила на Аза. Дърво то на познанието се превръща в дърво на живота. Смъртта е станала едно пробуждане чрез това съединение на човека с божествения Аз. Тази вътрешна опитност на самия себе си не е нищо друго освен умиране в Христа, т.е. възкресение. Дървото на живота ни нашепва тайната, която иска да ни се открие отново: Азът, който ще възкръсне в нас из гроба на физическото благодарение на Христовата Сила, този божествен Аз ни е говорил през звездното пространство, през слънчевия огън, през бурята на стихиите, през свещената кръв на Сина Человечески, един и същ живот в три лица: Творящото Слово, Словото, което свързва и развързва, действуващото слово. Ние го бихме изгубили, ние трябва отново да го намерим; познанието ни доведе към самите нас.
към текста >>

254. 4. СКАЗКА ВТОРА. Живата духовна история. Ръководителите на човечеството. Творящото Слово. GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия

От тези забележки можете да направите извода, че някой от онези, които са запознати с подобни въпроси, няма да дойде до мисълта, че описанието на Акашовите записи биха могли да бъдат само един отзвук на това, което се знае вече от външната история.
Но когато ясновиждащият носи в себе си тази "fable convenue", а в Акашовите записи, нещата му се представят съвършено различно, трудно му е да повярва в образите на Акашовите записи. И хората, които принадлежат на външната публика, ще го упрекнат, ще се противопоставят, когато въз основа на Акашовите записи той представя нещата различно. Ето защо за този, който е запознат с тези неща, е най-лесно да говори за древните времена, за които няма никакви документи, да говори за отдавна минали стадии на развитието на нашата Земя. Върху тези неща няма никакви документи. Акашовите записи предават най-вярно събитията, защото тогава окултният изследовател е най-малко смущаван от външната история. От тези забележки можете да направите извода, че някой от онези, които са запознати с подобни въпроси, няма да дойде до мисълта, че описанието на Акашовите записи биха могли да бъдат само един отзвук на това, което се знае вече от външната история.
към текста >>

255. 11. СКАЗКА ДЕВЕТА. Художественият строеж на Евангелието на Йоана. GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия

С постепенното развитие на мисълта и на ума изчезнаха и силите, които преминаваха от една душа към друга.
Достатъчно беше само някой да слуша думите, които излизаха от устата на неговия събеседник; когато живо чувствуваше нещо или когато мислеше силно, другият също можеше да го чувствува и да го знае. През времената, когато любовта зависеше много от роднинските връзки, чувството беше съвършено различно от това, което ние днес познаваме. Без съмнение днес то има по-интимен характер, но не е вече така силно. Чувството на любовта ще добие своята пълна сила само тогава, когато всички души ще бъдат завладени от Христовия импулс. В миналото Любовта лекуваше, тя действуваше на душата като балсам. С постепенното развитие на мисълта и на ума изчезнаха и силите, които преминаваха от една душа към друга. Силата да се упражнява така влияние върху душата на другите, способността да се влива като поток силата на собствената душа в тази на другите, беше една обща дарба на древните народи. И това влияние, тази сила бяха тогава много по-мощни. Никакъв исторически документ не ни предава това, никакъв паметник, нито камък ни говорят за него; но изследването на Акашовите записи с помощта на ясновидството ни разкрива, че в миналото много болни са били излекувани благодарение на това психическо влияние, което един човек можеше да упражнява върху друг. Душата притежава още много други сили. Това ни се струва като приказка, но въпреки това в миналото то е било действителност упражнявайки се редовно човекът постигаше да подчинява на своята воля растежа на растенията, да го ускорява, или забавя; днес от това са останали само жалки остатъци.
към текста >>

256. 14. СКАЗКА ДВАНАДЕСЕТА. Как пресъхна древният източник на мъдростта и как той бе възобновен от Христос. GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия

Той би бил принуден да се върне назад чак до Аристотел, за да разбере чрез мисълта Християнството; защото Аристотел още е могъл да образува понятия, които позволяват да се свърже научното мислене с Християнството.
Така, твърде е възможно някои да носи в себе си едно много живо чувство за Христа, но все пак той да не може да намери връзката между Христовия Импулс и научното мислене. За това съществуват външни доказателства. Да предположим, че един човек от ХІІ-ия век е дълбоко завладян от христовия Импулс и че той е разбрал, колко много но-ви откровения произтичат от евангелията и могат да проникнат човечеството. Да предположим, че този човек си е поставил задачата да създаде една връзка между научното мислене и Християнството. През ХІІІ-я век той вече не би намерил нищо, което да може да му помогне за целта. Той би бил принуден да се върне назад чак до Аристотел, за да разбере чрез мисълта Християнството; защото Аристотел още е могъл да образува понятия, които позволяват да се свърже научното мислене с Християнството. Колкото повече тази мисъл обедняваше в своите схващания, толкова повече тя се обогатяваше в своите наблюдения. Скоро настъпи време, когато всяко понятие за древната мъдрост изчезна напълно от науката. Най-великите духове остават естествено деца на своя век даже и в своите мисли. Един човек като Галилей, например, не може да мисли в абсолютното, но съобразно със своята епоха. Неговото величие се състои именно в това, че положил основата на едно мислене което боговете са изостанали и което е станало чисто механично.
към текста >>

Причината за това е именно, че онези части на човешкия мозък, които са инструмент на мисълта, днес са пресъхнали до такава степен, че не могат да вдъхнат никакъв нов живот на понятията, които все повече обедняват.
Ако хвърлим един камък днес се казва, че камъкът запазва своето движение чрез силата на инерцията, докато той не е спрян чрез действието на една друга сила. Но преди Галилей са мислели, че за да продължава камъкът да се движи, необходимо е някой да продължава да го тласка. Зад камъка се намираше една активна сила. Галилей съвсем е обърнал начина на мислене, но той е сторил това по такъв начин, че хората са започнали да схващат света като един механизъм. И днешният идеал е да се обясни вселената механично и да се прогони от нея всяка духовна сила. Причината за това е именно, че онези части на човешкия мозък, които са инструмент на мисълта, днес са пресъхнали до такава степен, че не могат да вдъхнат никакъв нов живот на понятията, които все повече обедняват.
към текста >>

257. 16. СКАЗКА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА. Земята, тялото на Христа и нов център на светлината. GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия

Тези форми на мисълта развиват тази привличаща сила.
Без тази мисъл, която се свързва с Христа в човешкото сърце, никаква привличаща сила не може да бъде на сочена към духа Христов през време на светата Тайна вечеря. Тези форми на мисълта развиват тази привличаща сила.
към текста >>

Ако съм успял макар и малко да направя тези сказки плодотворни за Вашия живот, те ще допринесат да Ви покажат колкото и малко, че познанията на духа проникват с една жива топлина чувството, мисълта, волята, труда.
Ако съм успял макар и малко да направя тези сказки плодотворни за Вашия живот, те ще допринесат да Ви покажат колкото и малко, че познанията на духа проникват с една жива топлина чувството, мисълта, волята, труда. Светлината, която черпихме от тези антропософски истини, ще лъчезари върху Вашето съществуване. И когато този огън ще е станал достатъчно мощен, за да освети целия ви живот, целта, която си бях поставил чрез тези сказки, ще е била постигната.
към текста >>

258. 2. СКАЗКА ПЪРВА GA_113 Изтокът в светлината на Запада

Щом публикувам една "Тайна Наука", аз съвсем нямам намерението да държа тайно това, което тя казва/ тук думата "тайно" се разбира в смисъла, в който за тайното се говори в Духовната наука тайно хранихме вече още тогава мисълта, че някога ще успеем да представим на сцената пред определен брой зрители това творение на модерния духовен живот.
Тук имаме един от случаите, където тази дума се употребява по напълно понятен начин. Но това става и в друг случай. Никога това не се върши в смисъла на някаква глупава "потайност", както някои противници на Антропософията искат да накарат хората да вярват. Случи се даже, когато озаглавих една от моите книги "Тайна Наука" да се казва: не може да съществува никаква Тайна Наука. Това се разбира от само себе си по същия начин, както не може да има една природна, а една естествена наука. Щом публикувам една "Тайна Наука", аз съвсем нямам намерението да държа тайно това, което тя казва/ тук думата "тайно" се разбира в смисъла, в който за тайното се говори в Духовната наука тайно хранихме вече още тогава мисълта, че някога ще успеем да представим на сцената пред определен брой зрители това творение на модерния духовен живот. На основата на това стоеше мисълта, че духовният живот е едно велико единство и хармония и че човек има задължението да познае и да вземе под внимание сред духовния живот на дадена епоха най-прекрасните цветя. На основата стоеше мисълта, че съвременният духовен живот е в известно отношение един хаос. Но както от хаоса е произлязъл светът, така и в бъдеще ще може да се разцъфти един вид духовен Космос, духовна вселена само благодарение на това, че ще се потрудим да вземем от хаоса на съвременния духовен живот най-добрите цветя. На основата стоеше мисълта, че би било погрешно да се третира от тази гледна точка нещо друго освен именно произведение на изкуството, почерпено от пълния духовен живот на съвремието. Естествено в течение на столетия или да речем на хилядолетията бихме могли да намерим някое друго произведение на изкуството, да го модернизираме и да го представим пред публика; но всяка душа на епохата си има своята особеност; и онова, което самата душа на епохата е в състояние да създаде, когато е правилно, то именно трябва да говори на тази душа на епохата с най-голяма топлота и най-интимно.
към текста >>

На основата на това стоеше мисълта, че духовният живот е едно велико единство и хармония и че човек има задължението да познае и да вземе под внимание сред духовния живот на дадена епоха най-прекрасните цветя.
Но това става и в друг случай. Никога това не се върши в смисъла на някаква глупава "потайност", както някои противници на Антропософията искат да накарат хората да вярват. Случи се даже, когато озаглавих една от моите книги "Тайна Наука" да се казва: не може да съществува никаква Тайна Наука. Това се разбира от само себе си по същия начин, както не може да има една природна, а една естествена наука. Щом публикувам една "Тайна Наука", аз съвсем нямам намерението да държа тайно това, което тя казва/ тук думата "тайно" се разбира в смисъла, в който за тайното се говори в Духовната наука тайно хранихме вече още тогава мисълта, че някога ще успеем да представим на сцената пред определен брой зрители това творение на модерния духовен живот. На основата на това стоеше мисълта, че духовният живот е едно велико единство и хармония и че човек има задължението да познае и да вземе под внимание сред духовния живот на дадена епоха най-прекрасните цветя. На основата стоеше мисълта, че съвременният духовен живот е в известно отношение един хаос. Но както от хаоса е произлязъл светът, така и в бъдеще ще може да се разцъфти един вид духовен Космос, духовна вселена само благодарение на това, че ще се потрудим да вземем от хаоса на съвременния духовен живот най-добрите цветя. На основата стоеше мисълта, че би било погрешно да се третира от тази гледна точка нещо друго освен именно произведение на изкуството, почерпено от пълния духовен живот на съвремието. Естествено в течение на столетия или да речем на хилядолетията бихме могли да намерим някое друго произведение на изкуството, да го модернизираме и да го представим пред публика; но всяка душа на епохата си има своята особеност; и онова, което самата душа на епохата е в състояние да създаде, когато е правилно, то именно трябва да говори на тази душа на епохата с най-голяма топлота и най-интимно. Ако духовният живот трябва да принесе своите най-прекрасни цветя, неговата мисия трябва да бъде да дава на човека не само догми, да му проповядва не само учения, а в известно отношение да отваря очите.
към текста >>

На основата стоеше мисълта, че съвременният духовен живот е в известно отношение един хаос.
Никога това не се върши в смисъла на някаква глупава "потайност", както някои противници на Антропософията искат да накарат хората да вярват. Случи се даже, когато озаглавих една от моите книги "Тайна Наука" да се казва: не може да съществува никаква Тайна Наука. Това се разбира от само себе си по същия начин, както не може да има една природна, а една естествена наука. Щом публикувам една "Тайна Наука", аз съвсем нямам намерението да държа тайно това, което тя казва/ тук думата "тайно" се разбира в смисъла, в който за тайното се говори в Духовната наука тайно хранихме вече още тогава мисълта, че някога ще успеем да представим на сцената пред определен брой зрители това творение на модерния духовен живот. На основата на това стоеше мисълта, че духовният живот е едно велико единство и хармония и че човек има задължението да познае и да вземе под внимание сред духовния живот на дадена епоха най-прекрасните цветя. На основата стоеше мисълта, че съвременният духовен живот е в известно отношение един хаос. Но както от хаоса е произлязъл светът, така и в бъдеще ще може да се разцъфти един вид духовен Космос, духовна вселена само благодарение на това, че ще се потрудим да вземем от хаоса на съвременния духовен живот най-добрите цветя. На основата стоеше мисълта, че би било погрешно да се третира от тази гледна точка нещо друго освен именно произведение на изкуството, почерпено от пълния духовен живот на съвремието. Естествено в течение на столетия или да речем на хилядолетията бихме могли да намерим някое друго произведение на изкуството, да го модернизираме и да го представим пред публика; но всяка душа на епохата си има своята особеност; и онова, което самата душа на епохата е в състояние да създаде, когато е правилно, то именно трябва да говори на тази душа на епохата с най-голяма топлота и най-интимно. Ако духовният живот трябва да принесе своите най-прекрасни цветя, неговата мисия трябва да бъде да дава на човека не само догми, да му проповядва не само учения, а в известно отношение да отваря очите. Общо взето не е трудно да се признае това, което вече си е извоювало значение в течение на столетия или може би и през десетилетията; обаче добилият своето значение тук духовен живот трябва да бъде нещо, което да събуди най-първичните, най-елементарните сили в човешката душа.
към текста >>

На основата стоеше мисълта, че би било погрешно да се третира от тази гледна точка нещо друго освен именно произведение на изкуството, почерпено от пълния духовен живот на съвремието.
Това се разбира от само себе си по същия начин, както не може да има една природна, а една естествена наука. Щом публикувам една "Тайна Наука", аз съвсем нямам намерението да държа тайно това, което тя казва/ тук думата "тайно" се разбира в смисъла, в който за тайното се говори в Духовната наука тайно хранихме вече още тогава мисълта, че някога ще успеем да представим на сцената пред определен брой зрители това творение на модерния духовен живот. На основата на това стоеше мисълта, че духовният живот е едно велико единство и хармония и че човек има задължението да познае и да вземе под внимание сред духовния живот на дадена епоха най-прекрасните цветя. На основата стоеше мисълта, че съвременният духовен живот е в известно отношение един хаос. Но както от хаоса е произлязъл светът, така и в бъдеще ще може да се разцъфти един вид духовен Космос, духовна вселена само благодарение на това, че ще се потрудим да вземем от хаоса на съвременния духовен живот най-добрите цветя. На основата стоеше мисълта, че би било погрешно да се третира от тази гледна точка нещо друго освен именно произведение на изкуството, почерпено от пълния духовен живот на съвремието. Естествено в течение на столетия или да речем на хилядолетията бихме могли да намерим някое друго произведение на изкуството, да го модернизираме и да го представим пред публика; но всяка душа на епохата си има своята особеност; и онова, което самата душа на епохата е в състояние да създаде, когато е правилно, то именно трябва да говори на тази душа на епохата с най-голяма топлота и най-интимно. Ако духовният живот трябва да принесе своите най-прекрасни цветя, неговата мисия трябва да бъде да дава на човека не само догми, да му проповядва не само учения, а в известно отношение да отваря очите. Общо взето не е трудно да се признае това, което вече си е извоювало значение в течение на столетия или може би и през десетилетията; обаче добилият своето значение тук духовен живот трябва да бъде нещо, което да събуди най-първичните, най-елементарните сили в човешката душа. А към най-елементарните сили в човешката душа принадлежи възбуждането на открития поглед за всичко онова, което слънцето на духа дава в съвременната духовна култура Нашето Движение би искало да бъде едно движение, което да отваря очите на нашите съвременници.
към текста >>

Колко много пречки имаше тогава, които не позволяваха да пристъпим веднага към изпълнението на появилия се в мисълта ни план за едно сценично въплъщение на това духовно творение!
Но когато обгърнем, когато схванем идеята и понятието на Историята живо, към нея принадлежи, както вече отбелязахме, и нещо друго: търпение или умение да чакаме. Прибързаността, нетърпението, пречи на развитието на това, което трябва да узрее като плод в живота; и би било съвсем неразумно преди седем години да мислим за нещо повече освен това леко загатване за онова, което трябваше да се осъществи по-късно. Колко много пречки имаше тогава, които не позволяваха да пристъпим веднага към изпълнението на появилия се в мисълта ни план за едно сценично въплъщение на това духовно творение! Нужно е само да приведа един факт и ще разберете, какво пречеше тогава да пристъпим към представянето на драмата. Онзи, който се взира в духовния живот, знае, че там царуват определени велики духовни закони. Това беше и едно от онези велики изречения, които вчера можахте да чуете от самата драма: духовният живот си има своите закони, които трябва да се зачитат, които не могат да се нарушават безнаказано. И един от най-великите закони на духовния живот, незачитането на който особено при едно такова движение, каквото е нашето, ще си отмъщава винаги много тежко, е този, който ни се предначертава там, където висшите духовни Същества ни показват нагледно, как самите те работят действувайки в природата.
към текста >>

259. 3. СКАЗКА ВТОРА GA_113 Изтокът в светлината на Запада

Сторили това, тогава великите, обширните, укрепващите и поощряващите смелостта и освежаващите идеи и мисли на тази наука дават на душата не само една теория, а и придават качества на чувството, на волята, на мисълта и така тя се калява.
За такъв човек се върши най-голямото благодеяние, когато му се дава възможност да разбере такова описание, без сам да има още способността да вижда в тези светове. Тези светове могат да бъдат изследвани само, когато човек добие способността да вижда в тях. Но благодарение на това, че човек постоянно се стреми да разбере с ума това, което изследователят ясновидец казва, той все повече стига до там да си каже: когато разглеждам всичко онова, което носи животът, трябва да кажа, че резултатите от свръхсетивните изследвания са напълно разумни. Когато човек се стреми по този начин да си създаде един обзор, когато той иска първо да стане разбиращ и след това ясновидец, тогава сме извършили правилното по отношение на днешната степен на човечеството. Първо човек трябва да се запознае основно с духовната наука. Сторили това, тогава великите, обширните, укрепващите и поощряващите смелостта и освежаващите идеи и мисли на тази наука дават на душата не само една теория, а и придават качества на чувството, на волята, на мисълта и така тя се калява. Когато душата е изпитала нещо подобно, тогава моментът на срещата с пазачът на прага се превръща в нещо различно от това, което тя би била иначе. Страхът и състоянията на загриженост са победени по съвършено друг начин, когато първо човек е преминал през схващането на разказите на висшите светове, отколкото ако това не би било сторено. Но когато човек е имал това изживяване, когато е застанал така пред самия себе си, когато следователно е срещнал пазача на прага, тогава за него светът започва да става съвършено друг; тогава в известно отношение всички неща на света добиват една нова форма. И правилно е съждението, което казва: до сега аз съм познал, що е огън; но това беше само една измама; защото това, което до сега наричах огън, в сравнение с действителността, с това, което сега познавам като огън, е подобно на това, когато бих считал следите, които колелата на една каруца оставят по улицата за единствено действителното и не бих искал да си кажа: тук трябва да е минала една каруца, в която е седял един човек. За тези дири аз казвам, че те са знаците, външният израз за каруцата, която е минала по улицата и в която е седял човек.
към текста >>

260. 6. СКАЗКА ПЕТА GA_113 Изтокът в светлината на Запада

На основата на това е вложена мисълта, че потомците на една велика индивидуалност в течение на дълги епохи са си присвоявали нейното име.
Другото течение на народите водеше до там, щото външният човек, който живее между раждането и смъртта в сетивно въплъщение, да стане колкото е възможно повече от един образ, едно копие на божественото в своята външна форма. Кое можеше да бъде идеал на развитието на народа в тази област? Този идеал можеше да бъде именно само, да бъде създадено по този начин най-възвишеното, да се направи всичко онова, което да произведе поне веднъж на Земята едно толкова съвършено, толкова одухотворено външно тяло, че това тяло да бъде в състояние не само да бъде образ и подобие на божеството, но да може да приеме в себе си самото това божество. С други думи: като идеал в това друго течение на народите трябваше да бъде това, да се даде възможност на една човешка индивидуалност така да се усъвършенствува, така да се одухотвори и облагороди по отношение на всичко, което човекът има между раждането и смъртта, че това външно тяло да стане един благороден съсъд за приемането на най-висшето духовно. И за първи път тази велика мисъл възникна в онзи, който по най-съвършен начин обърна вниманието на хората върху духовния свят, намиращ се зад булото на сетивния килим, Заратустра */*Тук естествено със "Заратустра" ние разбираме непознатата историческа фигура, а един предисторически прадед. На основата на това е вложена мисълта, че потомците на една велика индивидуалност в течение на дълги епохи са си присвоявали нейното име. Такъв е бил обичаят в древните времена./: Трябва да бъде създадено едно външно тяло чрез една такава морална, интелектуална и духовна сили, че това тяло да бъде така одухотворено, както само то би могло да бъде одухотворено. Понеже за първи път тази мисъл възниква у Заратустра, затова той положи грижи така да се усъвършенствува от едно прераждане в друго, щото с всяко ново преражда не да живее в едно по-благородно, по-морално, по-естетично, по-интелектуално тяло. Така ние виждаме как индивидуалността, която като Заратустра се появи първо в древна Персия, да работи така над себе си, че тя постоянно се явява вън все по-съвършени физически тела, докато най-после доведе това съвършенство на физическото тяло до такава степен, че в това тяло бе даден един благороден съсъд, който беше не само образ и подобие на божествено-духовния свят, но то можа да стане съсъдът, в който се потопи Божеството, което иначе можеше да бъде виждано само зад булото на външния сетивен свят. Онова, което Заратустра бе посочил като свят на слънчевите Духове, които стоят зад физическото Слънце, което той бе посочил като скрития Дух на Доброто, Аура-Маздао, трябваше, приближавайки се все повече и повече до Земята, да намери едно място, в което можеше да живее като едно съвършено /одухотворено/ тяло. Така в едно от своите въплъщения Заратустра се яви в тялото на Исуса от Назарет; и тялото на Исуса беше толкова одухотворено, толкова облагородено, че то можа да приеме в себе си онова божество, което иначе можеше да бъде намерено зад булото на сетивния свят.
към текста >>

261. 8. СКАЗКА СЕДМА GA_113 Изтокът в светлината на Запада

Когато вървите някъде по улицата и във Вас изниква мисълта за един човек, който в този момент не можете да виждате физически, и вървите по-нататък и след известно време срещате този човек; защо във вашето съзнание се е появила мисълта за този човек, преди да сте го видели?
Тези неща не трябва да се приписва на случайности. Вие виждате, колко дълбоко можем да проникнем с погледа в това, което става в течение на развитието на човечеството, когато разглеждаме нещата единствено от действителната гледна точка, от гледната точка на Духовната наука. Такова съзнание, каквото е имал древният индиец, е следователно едно съзнание, което е чувствувало като едно единство това, което се намира вътре в душата, и това, което се намира вън от душата. Ето защо индиецът живееше повече в цялата окръжаваща го среда. Последните остатъци от това, от съществуващото още тогава някакси инстинктивно ясновиждащо съзнание виждаме в рудиментарното днешно "ясновидство" на онези хора, които притежават това, което наричаме именно второ виждане. Когато вървите някъде по улицата и във Вас изниква мисълта за един човек, който в този момент не можете да виждате физически, и вървите по-нататък и след известно време срещате този човек; защо във вашето съзнание се е появила мисълта за този човек, преди да сте го видели? Защото въз действието идващо от него е проникнало във Вашето подсъзнание и след това се е появило като завършена мисъл във вашето съзнание. Днес хората притежават само една рудиментарна част от това, което в далечното минало е било съществено. По-рано е съществувала една по-интимна връзка между вътрешното чувство. Това са само подробности от нещата, които често съм излагал пред Вас, като съм казвал: човечество то се е развило от старото, смътно ясновиждане до днешното сетивно съзнание и ще се врасне в едно пълносъзнателно ясновидско състояние. Това състояние ще бъде постигнато така, че човекът ще го изживява съзнателно, като знае, че неговото етерно тяло излиза навън и той може да си служи с органите на етерното тяло, както си служи с тези на физическото тяло.
към текста >>

262. 9. СКАЗКА ОСМА GA_113 Изтокът в светлината на Запада

А когато искаме да заобиколим мисълта, когато търсим най-удобното и не искаме да търсим по този начин чувствата чрез етерните висини на мислите, ние ще останем при обикновените тривиални чувства и ще считаме, че това е вътрешно вглъбяване на душата в Бога.
Много може да се научи от прадревната мъдрост на изтока; към най-ценното, което може да се научи от тази светлина, принадлежат такива неща, които се отнасят за нашето усещане. А то е нещо от онова, което бог Индра даде на Варавадша като един вид ръководство, да заеме правилно становище към Ведите. Такива чувства на свещен трепет, на благоговение трябва да добием ние отново, когато искаме да вървим към една епоха, в която отново трябва да проникнем с поглед в това, което е благовестие на по-новите мистерии, когато отново ще прогледнем в онзи килим от мъдрост, който е изтъкан от божествените мисли, а не от човешките мисли. Това е и най-доброто, което научаваме като чувства. Но ние не искаме да вярваме, че вече имаме тези чувства в обикновеното съзнание, а трябва да бъдем на ясно, че пътят към най-висшите чувства минава през знанието. А когато искаме да заобиколим мисълта, когато търсим най-удобното и не искаме да търсим по този начин чувствата чрез етерните висини на мислите, ние ще останем при обикновените тривиални чувства и ще считаме, че това е вътрешно вглъбяване на душата в Бога. Такива чувства, каквито можеха да се намерят в древна Индия, съставляват една основна черта на цялата мъдрост на първата следатлантска културна епоха, за да се постави тогавашният човек по един правилен начин към света и да чувствува едно единство в духовните светове, единство, което може да бъде намерено по пътя навън или по пътя навътре. При всички следващи култури трябва да се покаже нещо различно.
към текста >>

263. 1. Първа лекция, Базел, 15 септември 1909 г. GA_114 Евангелието на Лука

Хората би трябвало да разберат: Не се постига нищо, когато по отношение на такива документи не се издигнем с мисълта си над привидните противоречия, а още повече, когато смята ме, че тук става дума за поетични „метафори"; със всичко това ние изобщо не налучкваме действителното състояние на нещата.
Вярно е и едното, и другото, въпреки че във физическия свят те са напълно противоречиви. Именно трите синоптични Евангелия – Евангелието на Матей, Марко и Лука би трябвало да подтикнат хората към едно духовно схващане за събитията в човешкото развитие. Хората би трябвало да разберат: Не се постига нищо, когато по отношение на такива документи не се издигнем с мисълта си над привидните противоречия, а още повече, когато смята ме, че тук става дума за поетични „метафори"; със всичко това ние изобщо не налучкваме действителното състояние на нещата.
към текста >>

264. 6. Шеста лекция, 20 септември 1909 г. GA_114 Евангелието на Лука

Сега той не само осиротя напълно, не само напусна своите братя и сестри, но и като индивидуалност на Заратустра трябваше да отхвърли дори мисълта за свое семейство, за свои потомци.
Освен него, в това семейство имаше и други братя и сестри. Той беше тук в това семейство докато той, Заратустра, живееше в тялото на Соломоновия Исус. После, дванадесет годишен, той напусна това семейство, изостави майка си, братята и сестрите си, за да премине в тялото на Натановия Исус. Но сега умря също и тя, Натановата майка, а по-късно, и той, Натановият баща. И когато се изправи пред света, за да изпълни своята задача, той се раздели с всичко, което би могло да има нещо общо с кръвното родство. Сега той не само осиротя напълно, не само напусна своите братя и сестри, но и като индивидуалност на Заратустра трябваше да отхвърли дори мисълта за свое семейство, за свои потомци. Защото индивидуалността на Заратустра напусна не само баща и майка, братя и сестри; тя напусна и своето собствено тяло, за да премине в друго тяло, в тялото на Натановия Исус.
към текста >>

265. 10. Десета лекция, 26 септември 1909 г. GA_114 Евангелието на Лука

А Исус, като видя мисълта в сърцето им, взе едно дете и го изправи до Себе Си.
А Исус, като видя мисълта в сърцето им, взе едно дете и го изправи до Себе Си. И рече им: "Който приеме това дете в Мое име, или с други думи, който в името на Христос се свърже с това, което е останало от преди луциферическите времена - Мене приема, а който Мене приеме, приема Тогова, Който Ме е пратил" (Лука 9,46-48)
към текста >>

266. За правилното отношение към антропософията. Щутгарт, 13 ноември 1909 година. GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията

Разбира се, в момента, когато мислещият ясновидец пронизва образа с мисълта, за него той става неясен, за него той става тъмен и неясен тук, в точка Б.
Той го осъзнава едва от този момент. Но той получава това видение едновременно с мислите и може да го прониже с мисли. Разбира се, в момента, когато мислещият ясновидец пронизва образа с мисълта, за него той става неясен, за него той става тъмен и неясен тук, в точка Б. Това настъпва едва след известно време. Тогава, когато мисълта може да се свърже с формата, за ясновиждащия визионер формата става смътна и неясна. Той, собствено, никога не е в състояние да съедини с нея мисълта. Следователно той никога няма преживяването: ти беше там със своя аз. Това е нещо, което ясновиждащият визионер няма.
към текста >>

Тогава, когато мисълта може да се свърже с формата, за ясновиждащия визионер формата става смътна и неясна.
Той го осъзнава едва от този момент. Но той получава това видение едновременно с мислите и може да го прониже с мисли. Разбира се, в момента, когато мислещият ясновидец пронизва образа с мисълта, за него той става неясен, за него той става тъмен и неясен тук, в точка Б. Това настъпва едва след известно време. Тогава, когато мисълта може да се свърже с формата, за ясновиждащия визионер формата става смътна и неясна. Той, собствено, никога не е в състояние да съедини с нея мисълта. Следователно той никога няма преживяването: ти беше там със своя аз. Това е нещо, което ясновиждащият визионер няма.
към текста >>

Той, собствено, никога не е в състояние да съедини с нея мисълта.
Той го осъзнава едва от този момент. Но той получава това видение едновременно с мислите и може да го прониже с мисли. Разбира се, в момента, когато мислещият ясновидец пронизва образа с мисълта, за него той става неясен, за него той става тъмен и неясен тук, в точка Б. Това настъпва едва след известно време. Тогава, когато мисълта може да се свърже с формата, за ясновиждащия визионер формата става смътна и неясна. Той, собствено, никога не е в състояние да съедини с нея мисълта. Следователно той никога няма преживяването: ти беше там със своя аз. Това е нещо, което ясновиждащият визионер няма.
към текста >>

Хилядократно по-добре е първо да се усвоят духовните представи с мисълта, а след това, в съответствие с индивидуалната карма, по-рано или по-късно да станем способни сами да се издигаме в духовните светове, отколкото първо да се вижда без мисловно разбиране на това, което се съобщава в движението, което се нарича антропософско.
Всичко това е нещо такова, което, така да се каже, по-интимно влиза в нашия предмет и което е извънредно важно да се обмисли, което трябва да води до необходимостта да развиваме мисленето си, да преодоляваме стремежа към удобство, който се изразява в нежеланието да се усвоява осъзнаващото познание. Хилядократно по-добре е първо да се усвоят духовните представи с мисълта, а след това, в съответствие с индивидуалната карма, по-рано или по-късно да станем способни сами да се издигаме в духовните светове, отколкото първо да се вижда без мисловно разбиране на това, което се съобщава в движението, което се нарича антропософско. Хилядократно по-добре е да се познава духовната наука и още нищо да не се вижда, отколкото да се вижда нещо и да нямаме възможност да проникнем в него със своето мислене, доколкото поради това в нещата навлиза неопределеността.
към текста >>

Едва ли ще се намери нещо, толкова силно подхранващо високомерието, като непросветленото от мисълта ясновиждане, и това е особено опасно защото такъв човек, като правило, съвсем не знае, че е високомерен, а даже се представя като доста смирен.
Можем да се изразим още по-ясно като кажем: в наше време има проницателни мислители, които могат по разумен начин да разбират духовнонаучния мироглед. Защо именно на тях понякога им е толкова тежко да стигнат до ясновиждане? На тези, които не са толкова големи мислители, сравнително лесно им се удава да стигнат до визионерско ясновиждане, и по отношение на мисленето те стават леко надменни, докато строго мисловният тип хора доста трудно стигат до ясновиждане. Именно там, където действа определено прикрито високомерие, се крие острият подводен камък. Едва ли ще се намери нещо, толкова силно подхранващо високомерието, като непросветленото от мисълта ясновиждане, и това е особено опасно защото такъв човек, като правило, съвсем не знае, че е високомерен, а даже се представя като доста смирен. Той съвсем не си дава сметка, че е чудовищно високомерие да се смята мисловната работа на хората за нищожна, а да се придава основната ценност на определени озарения отгоре. В това е замаскирано чудовищно високомерие.
към текста >>

Само за това те трябва да бъдат свързани с мисълта.
Това е, което трябва да вземем предвид. Трябва да впишем в душата си тези детайли. Трябва да си изясним, че задача на истинската духовна наука днес е, да съобщава резултатите от духовното изследване, които са пронизани от мисловно съдържание и резултатите от ясновидското изследване винаги да са оформени така, че неясновидецът винаги да може да ги разбере със своето мислене. Само за това те трябва да бъдат свързани с мисълта. Оттук и проблемите свързани с древните книги, в които става дума за явления от висшите светове. Ако вземете такива древни книги, ако изхождате от традициите на днешната духовна наука, в тях навсякъде ще усетите някаква липса. Доста забележителни са съобщенията, които намирате в тези древни книги, но ако сам не е ясновидец, днешният човек не може много да разбере предмета им и да предприеме нещо съществено с тях, докато с това, което днес предлага духовната наука, всеки, който се постарае, може да предприеме нещо, тъй като може да го свърже с това, което може да получи на физически план в мисловните елементи. Защото това, което съществува в духовния свят и това, което съществува във физическия свят, се постига със същите понятия. Днешното естествознание говори за развитие и духовната наука също говори за развитие.
към текста >>

Така че трябва съвсем ясно да си даваме сметка и за това, че всеки, който пронизва с мисълта фактите от духовния свят, може да ги съобщава също и по такъв начин, че този, който е придобил мисли тук, на физически план, може да прилага същите мисли и към това, което се съобщава от духовните светове.
Така че трябва съвсем ясно да си даваме сметка и за това, че всеки, който пронизва с мисълта фактите от духовния свят, може да ги съобщава също и по такъв начин, че този, който е придобил мисли тук, на физически план, може да прилага същите мисли и към това, което се съобщава от духовните светове. Тогава той може да го разбира. Това трябва да се осъзнае от всеки. Всеки трябва да разбере, че работата не е в това, да се получават съобщения от висшите светове, а да се получават по начин, който съответства на нашите земни условия. Всеки трябва да внимава да не получава съобщенията от висшите светове по друг начин. Разбира се, по-удобно е просто да се вярва на това, което се съобщава.
към текста >>

Никой Бог няма да може да разбере света в мисълта, ако не се въплъти на тази физическа Земя.
Ако се мисли така, всички опасности, които обикновено са свързани с това, което се нарича антропософско движение, ще бъдат повече или по-малко отстранени. Но опасностите веднага изскачат, ако хората развиват ясновидски способности и не се придържат към това, едновременно да обогатяват своето мислене и особено своето познание, с мисловни средства. Мнозина са обхванати от алчността да уловят нещо от духовния свят и без наистина прецизно познание да се отнасят с това, което трябва да бъде завоювано на физически план. Никой Бог няма да може да разбере света в мисълта, ако не се въплъти на тази физическа Земя. Той може да разбере света в съвсем друга форма; но за да го разбере в тази форма, той трябва да се инкарнира тук, на тази Земя. Размишлявайки над това, всеки може да си изясни, че развитието в себе си на способности, които след това не се използват правилно, е свързано с определени опасности. Който развива определено визионерско ясновидство и не го използва правилно, пресичайки възможността си да убеди света в това, който остава само на астрален план и не пренася опита си на физически план, се подлага на опасност да разтвори пропаст между виденията си и физическия план.
към текста >>

Физическият план не изчезва за този, който е ясновиждащ визионер; той изчезва само за този, който го отстранява със средствата на мисълта.
Те могат да са съвсем реални, могат да дойдат и чрез немислещ ясновидец-визионер; но между тях и това, което стои в основата на физическия план, зейва пропаст. Вземете една кърпа и си представете, че това е физическият план. И ето, пред него стои ясновиждащият визионер; той вижда своето видение. Но зад физическия план стои, собствено, духовният свят. Физическият план е майя. Физическият план не изчезва за този, който е ясновиждащ визионер; той изчезва само за този, който го отстранява със средствата на мисълта. Тук се прониква зад физическия план само с това, че го разбирате с мисловното ясновиждане. Тук е физическият план, но вие не виждате духовния свят, истинския духовен свят. Тук зейва пропаст, тук остава да съществува физическият план като майя. И тази невъзможност да се проникне през физическия план, се основава на това, че мозъкът не е способен да се изключва. Ако сте се научили правилно да мислите, за мисленето не се нуждаете непосредствено от вашия мозък.
към текста >>

Там, където мисълта става чиста, мозъкът не участва.
И така, мозъкът не е това, което мисли. Това можем да си го обясним, както се казва, с наистина тривиални съображения, ако наистина не сте съвременен материалист. Мисловната дейност съвсем не е обречена да употребява мозъка като свой инструмент. Там, където мисълта става чиста, мозъкът не участва. Той участва само при символизирането.
към текста >>

Нищо не може толкова силно да подхранва лъжовността, като чистото визионерско ясновиждане, което не е обгърнато и контролирано от мисълта.
Нищо не може толкова силно да подхранва лъжовността, като чистото визионерско ясновиждане, което не е обгърнато и контролирано от мисълта. От друга страна, такова ясновиждане подхранва и друго качество, а именно – известна самонадеяност, известно високомерие, което може да доведе до мания за величие. И колкото по не се забелязва, толкова по-опасно е то. Опасността е много голяма, защото мислят, че се държат за нещо по-добро, че виждат неща, които друг не вижда. И тогава обикновено съвсем не разбират, колко дълбоко е това, което граничи с манията за величие и колко дълбоко е загнездено в душата. Това по определен начин не се забелязва, особено поради това, че хората с безусловна убеденост се кълнат във виденията си и не търпят никакви възражения, така че може да се види, как хора вярват и на най-глупавото свидетелство, само защото им е съобщено от астралния план.
към текста >>

Погрижете се да успеете да изследвате света чрез мисълта.
Аз се отказвам от това. Опитвам се да представя нещата така, че да могат да се облекат в действителни мисловни форми. Ако се обсъждат нещата от физическия план както днес, тогава, разбира се, това понякога е трудна мисловна работа, тъй като те не са толкова сензационни и толкова приятни, като тези от висшите светове, но са изключително важни. Няма да недооцените важността на тези неща, ако си кажете: наистина, трябва да стане това, което трябва да стане, а именно – в следващите въплъщения достатъчно голям брой хора да си спомнят себе си в своето сегашно въплъщение, и за това трябва предварително да се погрижим. Развивайте разсъдъчната си сила и тогава в следващото си въплъщение ще сте кандидати да си спомните себе си в сегашно. Погрижете се да успеете да изследвате света чрез мисълта. Защото ако можете визионерски да виждате много неща, това с нищо няма да ви помогне за спомнянето на сегашното въплъщение. Но за това съществува Антропософията, за да подготвя това, което трябва да настъпи като необходимост: да има достатъчно голям брой хора, които наистина да могат да погледнат назад към това въплъщение от собственото си знание.
към текста >>

267. Евангелията. Щутгарт, 14 ноември 1909 година. GA_117 Дълбоките тайни в еволюцията на човечеството в светлината на Евангелията

При този, който е достигнал определена степен на ясновидско съзнание, не всяка мисъл предизвиква чувство, а мисълта се проявява автономно; също така автономно могат да се проявяват чувството и волята.
Откъсвате цветето и го носите у дома, тоест сте го пожелали. И така, собствено, протича целият външен живот на човека. Той си представя, мисли, усеща и желае, и трите сили действат съвместно. Представата предизвиква чувство, последното предизвиква желание или отвращение, или нещо подобно. Ако човек се развива към висшите светове, към ясновиждане и участие в духовните светове, става разкъсване на тези три сили. При този, който е достигнал определена степен на ясновидско съзнание, не всяка мисъл предизвиква чувство, а мисълта се проявява автономно; също така автономно могат да се проявяват чувството и волята. И доколкото тогава човек е разделен, така да се каже, на три същества (докато обикновеното мислене, чувство и воля са само сили в неговата душа) – човек трябва да стане много по-силен в своята индивидуалност. Тогава той трябва не само да уравновесява трите сили, но да стане господар на три същества – желаещо, усещащо и мислещо. Той трябва да бъде водач на сбора от тези три същества. Той трябва да въвежда ред; трябва да ги владее, защото иначе в него влиза нещо от злото: волята го дърпа на една страна, мисленето – на друга, и той наистина е разкъсан и губи ориентир. Затова човек трябва да укрепне в себе си, да стане силен, за да властва над съществата, появили се от неговите душевни сили.
към текста >>

268. 5. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ. Щутгарт, 5. 3. 1910 г. Мистериите на Вселената: Комети и Луната. GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят

По отношение на звездните небеса най-малко от всичко би го задържала мисълта, че това чувство на възвишеност и величие може да изчезне, ако той желае да проникне в тайната на звездния свят със своето разбиране.
През нощ, когато звездите са ясни и ние гледаме ширинето небесно, чувство на възвишеност най-напред протича в душите ни, оставяме безбройните чудеса на звездите да ни въздействуват. Това чувство на възвишеност е по-силно у някои, по-малко силно у други, според индивидуалния характер. Като повдигне глава към звездните небеса обаче човек скоро усеща своето желание да разбере нещо от тези чудеса на космичното пространство. По отношение на звездните небеса най-малко от всичко би го задържала мисълта, че това чувство на възвишеност и величие може да изчезне, ако той желае да проникне в тайната на звездния свят със своето разбиране. Оправдани сме в чувството, че разбирането в тази сфера не може да нарани чувството, което възниква у нас. Както в други сфери скоро става ясно в по-голяма или по-малка степен, че научно-духовното знание увеличава и засилва нашите чувства и опитности, ако ние имаме здравословно разбиране: и така човек все повече и повече ще бъде убеден относно тези възвишени космични факти че животът на неговите чувства не ще увехне ни най-малко, когато той би се научил да схваща какво всъщност минава през пространството или остава непрекъснато там.
към текста >>

269. 10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ. Базел, 1. 11. 1911 г. Етеризация на кръвта. GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят

Животът на волята спи през деня; животът на мисълта спи през нощта.
Волята обаче се събужда, прониква отвън в нашия организъм и го ободрява. Ние сутрин се чувствуваме засилени, защото това, което е проникнало в нашия организъм е от природата на волята. Това, че не осъзнаваме тази дейност на волята, ни става разбираемо, като си припомним, че цялата понятийна дейност престава, когато спим. Следователно, предлагаме този намек за по-нататъшно съзерцание, за по-нататъшна медитация. Колкото повече напредвате в себепознанието, толкова повече ще намирате потвърждение на истината в думите, че човек спи по отношение на волята си, когато е буден и спи по отношение на мисловния живот, когато е заспал. Животът на волята спи през деня; животът на мисълта спи през нощта. Човек не съзнава, че неговата воля не спи през нощта, защото той разбира само как да се събужда в своя мисловен живот. Волята не спи през нощта, а работи тогава в един огнен елемент, работи върху своето тяло, за да възстанови, което е било износено през деня.
към текста >>

Този живот на мисълта е нещо, което изглежда нереално за материалистично настроените умове.
От казаното досега научихме, че животът на образуване мисловни картини е единият от полюсите на живота на душата. Този живот на мисълта е нещо, което изглежда нереално за материалистично настроените умове. Не чуваме ли често да се казва: "О, умствените картини и мислите са само умствени картини и мисли! " С това се подразбира, че ако някой има парче хляб или месо в ръцете си, това е реалност, а мисълта е само мисъл, защото не се яде. Защо се казва това? Защото, което човек нарича свои мисли, се отнася към онова, което са действително мислите, така както сянката-образ се отнася към истинската вещ. Сянката-образ на едно цвете ни насочва към самото цвете, към действителността.
към текста >>

" С това се подразбира, че ако някой има парче хляб или месо в ръцете си, това е реалност, а мисълта е само мисъл, защото не се яде.
От казаното досега научихме, че животът на образуване мисловни картини е единият от полюсите на живота на душата. Този живот на мисълта е нещо, което изглежда нереално за материалистично настроените умове. Не чуваме ли често да се казва: "О, умствените картини и мислите са само умствени картини и мисли! " С това се подразбира, че ако някой има парче хляб или месо в ръцете си, това е реалност, а мисълта е само мисъл, защото не се яде. Защо се казва това? Защото, което човек нарича свои мисли, се отнася към онова, което са действително мислите, така както сянката-образ се отнася към истинската вещ. Сянката-образ на едно цвете ни насочва към самото цвете, към действителността. Така е с мислите. Човешкото мислене е сянка-образ на умствени картини и същества, принадлежащи към по-висш свят, наречен Астрална област.
към текста >>

Подобно на живота на мисълта в човешката душа има също и друг живот в човешката душа.
Подобно на живота на мисълта в човешката душа има също и друг живот в човешката душа. В обикновения живот човек различава между мисловен живот и живот на чувствата. Чувствата попадат в две категории: на удоволствие и симпатия и на неудоволствие и антнпатия. Първите се предизвикват от добри, от доброжелателни постъпки; антипатията се поражда от лоши, от зложелателни постъпки. Тук имаме нещо повече и различно отколкото формиране само на мисловни картини. Ние си съставяме понятия за нещата независимо от друг фактор.
към текста >>

И всъщност човек се нуждае от живот, прекаран в сън, та моралните импулси, които той приема чрез живота на мисълта, да могат да се превръщат в резултатна дейност.
Ако свържем това, с което беше предварително казано относно двата полюса на душевния живот, ще усетим, че полюсът на интелекта е този, който доминира будния живот животът, в който човек е интелектуално буден. Денем той е буден по отношение на своя интелект по време на сън той е буден по отношение на своята воля. Това е така, защото нощем той спи по отношение на интелекта и затова не съзнава онова, което предприема с неговата воля. Онова, което наричаме морални принципи и импулси работят косвено във волята. И всъщност човек се нуждае от живот, прекаран в сън, та моралните импулси, които той приема чрез живота на мисълта, да могат да се превръщат в резултатна дейност. В своя обикновен живот днес човек е способен да извърши, което е правилно само на плоскостта на интелекта. Той е по-малко в състояние да извърши нещо на морална плоскост, защото там той е зависим от помощта, която идва от Макрокосмоса.
към текста >>

Интелектуалният принцип, в който ние сме наистина будни, ни носи сенки-образи от Астралната област, когато се отдаваме през деня на мисълта, откъдето произтичат най-плодоносните идеи за ежедневния живот и великите открития.
Тук пак имаме тристранен живот на душата. Интелектуалният принцип, в който ние сме наистина будни, ни носи сенки-образи от Астралната област, когато се отдаваме през деня на мисълта, откъдето произтичат най-плодоносните идеи за ежедневния живот и великите открития. По време на сън, когато сънуваме, тези сънища владеят нашия спящ живот и образи от Нисшия Девакан се отразяват в нас. Когато работим по време на сън, отпечатвайки моралност в нашата воля това не можем да съзнаваме пряко, но можем да схванем неговите въздействия, когато сме в състояние да наситим нашето мислене през нощта с влиянието на божествено духовни сили, тогава импулсите, които възприемаме, са отражение от Висшия Девакан, от Висшия Небесен Свят. Тези отражения са моралните импулси и чувства, които живеят в нас и ни карат да кажем, че човешкият живот има своето оправдание и смисъл само, когато поставим нашите мисли в служба на доброто и на красивото, когато допуснем самата сърдечна кръв на божествено-духовен живот да потече през нашата интелектуална дейност, насищайки я с морални импулси.
към текста >>

Докато в днешно време волята е заспала през деня и човек може да и въздействува непряко посредством мисълта, в течение на следващите хилядолетия чрез силата, която отсега нататък действува в нас под ръководството на Христос, ще стане така, че и в будно съзнание постъпките на хората пряко ще произвеждат добро.
Ако хората наблюдават такива случки с незамъглени сетива, те ще узнаят, че има едно етерно тяло, което ще се движи из физическия свят, но ще знаят, че то е единственото етерно тяло, което може да действува във физическия свят, както действува човешкото физическо тяло. Само в едно отношение то ще се различава от физическото тяло че може да бъде на две, три, даже на стотици и хиляди места в едно и също време. Това е възможно само за етерна, не и за физическа форма. Това, което ще се осъществи в човечеството при този напредък е, че двата полюса, за които говорих интелектуалният и моралният, все повече и повече ще стават един; те ще се обединят. Това ще се случи, понеже в течение на близкото хилядолетие хората ще осъзнаят присъствието на Етерния Христос в света; те все повече и повече ще бъдат проникнати в будния си живот от прякото въздействие на Доброто от Духовния свят. Докато в днешно време волята е заспала през деня и човек може да и въздействува непряко посредством мисълта, в течение на следващите хилядолетия чрез силата, която отсега нататък действува в нас под ръководството на Христос, ще стане така, че и в будно съзнание постъпките на хората пряко ще произвеждат добро.
към текста >>

За много хора приляга мисълта на апостол Павел, че духът иска, но плътта е немощна.
Шопенхауер е казал:. "Да проповядваш морал е лесно, да го установиш е много мъчно". Защо е така? Защото никаква нравственост досега още не е разпространена чрез проповед. Възможно е съвсем да признаеш морални принципи и въпреки това да не живееш съгласно тях. За много хора приляга мисълта на апостол Павел, че духът иска, но плътта е немощна. Това ще се промени чрез моралния огън, изтичащ от фигурата на Христа. Чрез това ще се засили признаването на нуждата от морални импулси. Човек ще преобрази Земята чрез постоянно нарастващо чувство, че нравствеността, моралът са съществена нейна част. В бъдеще да бъдат неморални ще бъде възможно само за индивиди, които ще получават неморална помощ, които са тласкани в тази насока, които са обсебени от зли демони, от Ариманови, Азурични сили и които се стремят да бъдат под такова влияние.
към текста >>

270. 13. ДВАНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 25. 11. 1917 г. Индивидуални духовни същества и неразделната основа на света. Част ІІІ. GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят

Всъщност материално златото стои в същото отношение към другите, субстанции както при мисленето мисълта за Бога стои към другите мисли.
Естествено, когато за тези неща те говорят публично, от този ъгъл на Запада, в екзотерична литература, тогава Бог, добродетел или свобода и безсмъртие също се разискват по обичайния абстрактен начин. Само в кръга на посветените се знае, че всичко това е само спекулация, че всичко това е само абстракции. За себе си обаче те търсят онова съществено, към което се стремят в абстрактни формули за Бог, добродетел и безсмъртие и много по-конкретно и по тази причина тези думи са превеждани за посветените в техните съответни школи. Бог е преведен като злато, и човек търси зад мистерията да дойде до онова, което може да бъде описано като тайната на златото. Златото, представляващо онова, което е слънчевоподобно вътре в земната кора, е наистина нещо, вътре в което е заложена една многозначителна мистерия. Всъщност материално златото стои в същото отношение към другите, субстанции както при мисленето мисълта за Бога стои към другите мисли. Въпросът е само по какъв начин тази тайна се разбира.
към текста >>

271. 1. Първа лекция. Светът зад гоблена на сетивните възприятия. Екстаз и мистично изживяване. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

Но след кратко размишление ще можем, в съгласие с най-елементарната логика, да кажем: Дори и съвременната физика или други клонове на науката да заявяват, че зад цветовете има вибрираща етерна субстанция, скоро става ясно, че онова което се допуска да лежи зад цветовете е нещо добавено от мисълта.
Някой лекомислен мислител може да възрази, че става въпрос само за това да хвърлим поглед зад повърхността! Но това не е така по отношение на простиращия се около нас свят, защото точно с онова, което възприемаме, външният духовен свят е скрит за нас и ние можем най-много да почувстваме, че цвета и светлината, че топлината и студа и т.н. са външни проявления на един свят, лежащ зад тях. Но ние не можем, в дадения момент, да видим през цветовете, светлината и звуците, и да изживеем онова, което лежи зад тях. Ние трябва да изживяваме целия външен духовен свят чрез тези проявления. Но след кратко размишление ще можем, в съгласие с най-елементарната логика, да кажем: Дори и съвременната физика или други клонове на науката да заявяват, че зад цветовете има вибрираща етерна субстанция, скоро става ясно, че онова което се допуска да лежи зад цветовете е нещо добавено от мисълта. Никой не може действително да възприеме онова, което физиката заявява, че са вибрации, движения, от които цветът е само последствие; нито може някой да каже със сигурност дали има реалност в онова, за което се твърди, че лежи зад сетивното впечатление. Отначало то е просто предположение. Външният свят на сетивата е разстелен пред нас като гоблен и ние имаме чувството, че зад този гоблен има нещо, в което нашите способности за възприятие не могат да проникнат.
към текста >>

272. 2. Втора лекция. Сънищният и будният живот по отношение на планетите. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

Съответните влияния през будния живот, влиянията на Меркурий, работят в мисълта на човека, в неговите вътрешни, разсъдъчни изживявания.
Влиянието на Меркурий работи през деня върху човешката Интелектуална или Разсъдъчна душа, точно както влиянието на Юпитер работи върху нея по време на съня нощем. Вие ще забележите, че има определено съответствие между влиянията на "Меркурий" и на "Юпитер". В случая на обикновения човек днес Юпитеровите влияния проникват в душевния му живот като сънища-картини. Съответните влияния през будния живот, влиянията на Меркурий, работят в мисълта на човека, в неговите вътрешни, разсъдъчни изживявания. Когато влиянията на Юпитер работят в сънищата на човека, той не знае откъде идват изживяванията му; в будно съзнание обаче, когато работят влиянията на Меркурий, той знае източника им. И в двата случая в душата са изобразени вътрешни процеси. Такова е съответствието между влиянията на Юпитер и онези на Меркурий.
към текста >>

А ако сега вземем онова, което е било изработено в мисълта, обърнем се отново към външния свят и се свържем с него преминавайки към дела, тогава ние сме отдадени на Съзнателната душа.
В будния дневен живот има също и влияния, работещи върху Съзнателната душа. Каква е разликата между Сетивната душа, Интелектуалната или Разсъдъчна душа и Съзнателната душа? Сетивната душа действа, когато само се взираме в нещата от външния свят. Ако отклоним вниманието си за известно време от впечатленията на този външен свят и работим върху тях вътрешно, тогава ние сме отдадени на Разсъдъчната душа. А ако сега вземем онова, което е било изработено в мисълта, обърнем се отново към външния свят и се свържем с него преминавайки към дела, тогава ние сме отдадени на Съзнателната душа. Например: Докато просто гледам тези цветя пред мен и моите чувства са изместени от чистата белота на розата, аз съм отдаден на моята Сетивна душа. Ако обаче отклоня погледа си и вече не виждам цветята, а само мисля за тях, тогава съм отдаден на моята Интелектуална или Разсъдъчна душа. Аз работя мислено върху впечатленията, които съм получил. Ако сега си кажа, че понеже цветята са ми доставили удоволствие, аз ще зарадвам някой друг като му ги подаря, и след това ги откъсна за да му ги дам, аз извършвам действие; преминавам от областта на Разсъдъчната душа в тази на Съзнателната душа и се свързвам отново с външния свят. Тук е една трета сила, която действа в човека и му позволява не само да обработва мислено впечатленията на външния свят, а и да свърже себе си отново с този свят.
към текста >>

Тогава няма да изглежда абсурдна мисълта, че в Макрокосмоса действат могъщи сили сили аналогични на онези, водещи живота ни през деня и нощта.
Перспективата, разкриваща се тук, е на могъщи сили, лежащи в основата на реда на нашата планетарна система, направляващи великия космически часовник, както собственият ни живот се направлява в хода на 24 часа. Тогава няма да изглежда абсурдна мисълта, че в Макрокосмоса действат могъщи сили сили аналогични на онези, водещи живота ни през деня и нощта. Като резултат на такива мисли в древната наука в употреба влязоха същите имена за силите на Вселената като онези за силите, работещи в живота ни. Силата, която в Макрокосмоса движи Марс около Слънцето, е подобна на онази, която ни праща да спим. Силата в Макрокосмоса, движеща Венера около Слънцето, е подобна на онази, която направлява Сетивната душа през деня. Отдалеченият Сатурн, със своето слабо влияние, изглежда да наподобява онези слаби сили, които работят, само в особени случаи, върху Съзнателната душа в хората, които са сомнамбули. А въртенето на Луната около Земята се дължи на сила подобна на онази, която направлява съзнателните ни дела в будния живот.
към текста >>

273. 7. Седма лекция. Четирите сфери на висшите светове. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

Преди такъв човек да може да проникне в по-висшия свят, той трябва да бъде способен да постави на себе си този въпрос съвсем обективно: "Какво е онова в живота, което е придало на мисълта ми тази характерна насоченост?
Да се откъснем от един отделен темперамент е извънредно трудно и се нуждаем от много самоподготовка, ако ще се учим да се изправяме пред себе си обективно. Всеки истински духовен изследовател ще каже, че никаква лична степен на зрялост не е помощ в проникването в духовния свят, ако човек не е способен да приеме основния принцип, че може да стигне до истината само отстранявайки собственото си мнение. Той трябва да може да разглежда своето собствено мнение като нещо, за което е възможно да кажем: "Ще запитам себе си в кой период на живота формирах това или онова определено мнение" да предположим например, че то има характерна политическа насоченост. Преди такъв човек да може да проникне в по-висшия свят, той трябва да бъде способен да постави на себе си този въпрос съвсем обективно: "Какво е онова в живота, което е придало на мисълта ми тази характерна насоченост? Щеше ли моето мислене да бъде различно, ако Кармата ме беше насочила към някаква друга ситуация в живота? "
към текста >>

274. 10. Десета лекция. Преобразуване на духовните сили и етапи в еволюцията на физическите органи. Четене в хрониката Акаша. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

Така ние виждаме да възниква нова душевна способност, която не е като спомен в мисълта за отминало време, а като виждане.
Така ние виждаме да възниква нова душевна способност, която не е като спомен в мисълта за отминало време, а като виждане. Между онова, което съответства в настоящето на тази способност, и това, в което тя може да се превърне, се състои един вид затъмняване на въпросната способност и след това новата способност започва са действа все по-често. Това затъмняване на такава способност се получава като състояние на душата между другите две състояния. Така че трябва да разграничим три състояния на душевните способности: първо, онова на обикновената памет, което може да има определена точност; второ, един вид затъмнение; трето, паметта която се възпламенява в нова форма. Състоянието, в което такава способност се разкрива в своя връх, е наречено "Манватара" на въпросното състояние, а когато започва затъмняване, ние говорим за "Пралайя". Това са изрази, взети от източната философия.
към текста >>

275. 11. Единадесета лекция. Човекът и планетарната еволюция. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

Мисълта ни следователно е обърната към много по-ранна епоха, когато човекът се е развивал от Макрокосмоса като подобно на растение същество.
Човекът е трябвало първо да се развие един вид до растително съществуване, преди да стане възможно за неговите астрално тяло и Аз да се развиват. Мисълта ни следователно е обърната към много по-ранна епоха, когато човекът се е развивал от Макрокосмоса като подобно на растение същество. Днес единственото правилно отношение към растенията е да се мисли следното: Тези растения пред нас, зелени и цъфтящи, илюстрират в непосредственото настояще естеството, която някога е било наше, преди в нас да я е имало възможността за правене на грешки и за обръщане към злото. Те ни показват нашето човешко естество в една прастара епоха, когато то още не е било изпълнено с импулси и желания, когато то още е било в своята първична чистота.
към текста >>

276. 5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 20 май 1910 г. Естествени и случайни заболявания в хода на Кармата. GA_120 Откровенията на Кармата

И сега Вие стигате до мисълта, че човек далеч не е безпомощен пред кармическите последици от неговите злодеяния в предишния му живот, доколкото те се проявяват под формата на болести.
И сега Вие стигате до мисълта, че човек далеч не е безпомощен пред кармическите последици от неговите злодеяния в предишния му живот, доколкото те се проявяват под формата на болести. Ако допуснем, че всичко, което в живота между раждането и смъртта подлежи на морална, душевна и интелектуална оценка, не може да проникне толкова дълбоко в организма, че да се превърне в причина за едно или друго органично заболяване, следва да приемем, че между смъртта и новото раждане то постига тъкмо това и създава предпоставките за болестта; същественото обаче е друго: Че е напълно възможно целият този процес, изграден върху кармическите причини и следствия, да бъде превърнат в един съзнателен процес, в един процес на човешкото съзнание!
към текста >>

277. 1. Първа лекция, Кристияния (Осло), 7. Юни 1910. Ангели, Духове на Народите и Духове на Времето: Тяхното участие в еволюцията на човечеството. GA_121 Отделните души на народите

Първото нещо е, че по един непредубеден и честен начин всеки човек може да стигне до мисълта: Да, на света има и такива Същества, които всъщност остават недостъпни за физическите сетива и изобщо за обикновените човешки възприятия; а всред сетивно възприеманите същества има и такива, чиито действия са невидими, но нищо не им пречи те да се проявяват също и в областта на видимите същества, както например човешкото същество действува в човешките ръце или в човешките пръсти, така че, следователно, можем да говорим за швейцарския Народностен Дух както за Духа на един отделен човек, и че можем да различим Духа на този човек от неговите пръсти със същата точност, с която различаваме швейцарския Народностен Дух от милионите хора, живеещи в планините на Швейцария.
Защото какво всъщност означава това, което днешните хора наричат „Душа на Народа“ или „Дух на Народа“? Нищо друго, освен няколко общи качества, присъщи на стотици, хиляди или милиони души, които са струпани върху определена територия! А обстоятелството, че освен милионите хора струпани върху определена територия може да съществува и нещо реално, което би се покрило с понятието Народностен Дух и всъщност лежи в основата му, това е извънредно трудно да бъде разбрано от нашите съвременници. Ако сега например спазвайки нужната дискретност бихме попитали някого: Какво разбира съвременният човек под швейцарски Народностен Дух? той просто би се впуснал в абстрактни описания на известни качества, които са присъщи за швейцарските Алпи и планинската верига Юра, бидейки напълно сигурен, че тези качества нямат никакво друго съответствие и въобще нищо, което ние бихме могли да опознаем с помощта на нашите сетивни възприятия. Първото нещо е, че по един непредубеден и честен начин всеки човек може да стигне до мисълта: Да, на света има и такива Същества, които всъщност остават недостъпни за физическите сетива и изобщо за обикновените човешки възприятия; а всред сетивно възприеманите същества има и такива, чиито действия са невидими, но нищо не им пречи те да се проявяват също и в областта на видимите същества, както например човешкото същество действува в човешките ръце или в човешките пръсти, така че, следователно, можем да говорим за швейцарския Народностен Дух както за Духа на един отделен човек, и че можем да различим Духа на този човек от неговите пръсти със същата точност, с която различаваме швейцарския Народностен Дух от милионите хора, живеещи в планините на Швейцария. Той е нещо различно от милионите хора, а именно едно отделно Същество, както и самият човек е едно отделно същество. Само че хората се различават от него по това, че предлагат на човешките възприемателни способности една сетивна външна страна. Въпреки че един Народностен Дух не може да бъде възприет от физическите сетива на човека, какъвто е случаят с едно или друго физическо явление, той е едно напълно реално Същество.
към текста >>

278. 9. Девета лекция, 15. Юни 1910. Локи Хьодур и Балдур Залезът на Боговете. GA_121 Отделните души на народите

Ето защо у него възникна една мисъл с изключително могъща пробивна сила, мисълта: Тези проявления в условията на физическия свят, тази липса на виждане в божествено-духовния свят, е само един междинен период.
Обаче северният човек, чиито душевни изживявания в този момент бяха нещо много повече от спомени, отнасящи се до виждането в духовния свят, трябваше да усети всичко, за което говорим сега, по съвсем различен начин. Ето защо у него възникна една мисъл с изключително могъща пробивна сила, мисълта: Тези проявления в условията на физическия свят, тази липса на виждане в божествено-духовния свят, е само един междинен период. И човекът трябва да го понесе като един вид обучение, чиято цел е да бъдат усвоени определени качества: Нещо, което не може да стане другаде, освен в условията на физическия свят. Той се нуждае от това навлизане във физическия свят, следователно, той трябва да напусне духовния свят и да понесе изживяванията, възникващи в условията на физическия свят, като един вид обучение. Обаче именно поради факта, че ги приема като обучение, той отново ще навлезе в света, който някога трябваше да напусне. Ясновиждащият поглед на Балдур отново ще го залее със своята чистота и сила.
към текста >>

279. 2. СКАЗКА ВТОРА GA_122 Тайните на библейското сътворение на света

За да можем да опишем колкото е възможно по-ясно нещо стоящо толкова далече от нас, да си представим един човек, който се събужда и в мисълта му възникват две неща.
А сега представете си, че през време на това мислене в душата поставите пред душата си някак си два вида групи от представи. За да можем да опишем колкото е възможно по-ясно нещо стоящо толкова далече от нас, да си представим един човек, който се събужда и в мисълта му възникват две неща. Едното, което този човек размисля, да бъде образът на някаква дейност или на никакъв външен предмет или същество; този образ се явява в полето на съзнанието не чрез някакво външно виждане, не чрез външно възприятие, а чрез размисъл, чрез творческа дейност на душата. А това, което трябва да се яви като втори комплекс от представи при един така събуждащ се човек, да бъде едно горещо желание, нещо което човекът може да иска с цялата си заложба и разположение на душата. Така ние имаме един елемент от рода на представите и един такъв от рода на горещото желание, които се явяват пред нашата душа чрез външна размисъл. А сега вместо човешката душа, която размисля в себе си, представете си онова, което в Битието се нарича Елохими. Вместо единичната човешка душа представете си една група от размислящи духовни Същества, които обаче по същия начин произвеждат от тяхната вътрешност чрез размисъл, чрез мислене два комплекса, които бих могъл да сравня с това, което току що ви описах: с нещо имащо напълно характера на представите, с един комплекс от представи и един комплекс от горещо желание.
към текста >>

280. 3. СКАЗКА ТРЕТА GA_122 Тайните на библейското сътворение на света

Защото езикът, на който са ни дадени първоначално тези първично-силни думи на Сътворението, има действително особеността, чрез който характерът на неговите звуци насочват сърцето и мисълта към образите, които възникват пред погледа на душата, когато той бива насочен към онази точка, където от свръхсетивното избликва нашият сетивен свят.
Вчера аз се опитах да ви покажа, как онези съдържащи първична сила думи, които стоят в началото на Библията и които са дадени на един език от съвършено друго естество в сравнение с модерните езици, как тези думи съдържащи първична сила могат да бъдат изтълкувани правилно само тогава, когато се постараем да забравим всичко, което оживява нашите чувства и в нашите мисли при обикновените преводи и предавания на тези думи на един модерен език. Защото езикът, на който са ни дадени първоначално тези първично-силни думи на Сътворението, има действително особеността, чрез който характерът на неговите звуци насочват сърцето и мисълта към образите, които възникват пред погледа на душата, когато той бива насочен към онази точка, където от свръхсетивното избликва нашият сетивен свят. И във всеки един звук, във всяка една буква се съдържа една мощ и една сила, такава сила се крие във всяка една от буквите, с които е написано началото на нашето Земно съществуване. В течение на тези сказки ние още често ще насочваме вниманието върху характера на този език; днес бих искал да насоча вниманието ви само върху един важен въпрос.
към текста >>

То прониква, пропива звуковия етер, така, както в нас смисълът на мисълта пронизва звука, който нашата уста изговаря, което прави от звука дума.
А от течното състояние можем да отидем надолу до земното или твърдо състояние. Но къде стигаме, когато от звуковия етер се издигам до един още по-тънък етер, който също се е отделил заедно с "ха-шамаим"? Тогава ние стигаме до нещо, което като най-тънко етерно състояние тъче в току що описания звуков или химически етер. Ако насочите духовното ухо към това етерно състояние, които току що описах, вие естествено не ще чуете един външен звук; но ще чуете звука, който диференцира пространството, който прониква това пространство и подрежда материята, както звукът произведен от лъка върху плочата подрежда Кладниевите звукови фигури. Но в това съществуване, което е подредено от звуковия етер се разлива именно по-висшето етерно състояние. То прониква, пропива звуковия етер, така, както в нас смисълът на мисълта пронизва звука, който нашата уста изговаря, което прави от звука дума. Ето схванете това, което прави от звука една смислена дума: тогава ще имате една представа за това, което протъкава звуковия етер като по-тънък етерен елемент, което протъкава космически и предава смисъл на подреждащия миров звук, словото пронизващо със своите вълни пространството. И това слово, пронизваща със своите вълни пространството, което се влива в звуковия етер, то е същевременно източник на живота, то е действително тъчащ и вълнуващ се живот. Следователно това, което се е отделило заедно с "ха-шамаим" от "ха-арец" което е преминала в слънчевото естество напускайки по-нисшето, земното, "тоху-ва-боху", това е нещо, което, може да се изяви навън под форма на светлина. Зад тази светлина стои нещо духовно звучащо; а зад това последното стои космическия говор, космическото слово. Ето защо можем да кажем: в топлината, която управлява своето узряващо действие, се изразява на първо място нисшето духовно естество на Елохимите, както например нашите желания изразяват в нашето нисше душевно естество.
към текста >>

281. 6. СКАЗКА ШЕСТА GA_122 Тайните на библейското сътворение на света

Трябва напротив да държим в душите си мисълта, че всичко, което става така че едни същества достигат своята цел, а други изостават така да се каже на предишни степени на развитието всичко това става съобразно космическата мъдрост и има смисъл, когато същества изостанали на определена степен на развитието.
Какво стои срещу тях като съответни изостанали назад същества? За да не се получат тук недоразумения, добре ще бъде, ако предварително отговорим на един друг въпрос: дали под тези изостанали назад в развитието същества трябва да виждаме винаги нещо зло, нещо неправилно в мировото отношение? Отвлечено мислещият човек, който се придържа само към понятия, лесно може да стигне до там да се разгневи така да се каже срещу тези изостанали назад същества; или пък може да изпадне в другото настроение, да изпитва състрадание към бедните изостанали същества. Всичко това биха били чувства и понятия, които не би трябвало да храним спрямо тези велики съществени неща на вселената. Тогава ние бихме напълно сгрешили. Трябва напротив да държим в душите си мисълта, че всичко, което става така че едни същества достигат своята цел, а други изостават така да се каже на предишни степени на развитието всичко това става съобразно космическата мъдрост и има смисъл, когато същества изостанали на определена степен на развитието. Трябва да държим в душата си мисълта, че за общото цяло има също така значение, когато същества изостават, както и когато същества достигат своята цел: с други думи, че определени функции, определени длъжности не биха могли да бъдат изпълнени от напредналите същества, че за това са необходими такива същества, които са изостанали на една предишна степен на развитието. В своята изостаналост те са именно на мястото си. Някой би могъл да запита: Какво би станало с човешкия свят, ако всички, които трябва да бъдат учители за малките деца, биха станали университетски професори? 0нези, които не стават университетски професори, те са много по-добре на своето място, отколкото биха били напредналите. По всяка вероятност университетските професори биха били малко подходящи педагози за 7, 8, 9, 10-годишните деца.
към текста >>

Трябва да държим в душата си мисълта, че за общото цяло има също така значение, когато същества изостават, както и когато същества достигат своята цел: с други думи, че определени функции, определени длъжности не биха могли да бъдат изпълнени от напредналите същества, че за това са необходими такива същества, които са изостанали на една предишна степен на развитието.
За да не се получат тук недоразумения, добре ще бъде, ако предварително отговорим на един друг въпрос: дали под тези изостанали назад в развитието същества трябва да виждаме винаги нещо зло, нещо неправилно в мировото отношение? Отвлечено мислещият човек, който се придържа само към понятия, лесно може да стигне до там да се разгневи така да се каже срещу тези изостанали назад същества; или пък може да изпадне в другото настроение, да изпитва състрадание към бедните изостанали същества. Всичко това биха били чувства и понятия, които не би трябвало да храним спрямо тези велики съществени неща на вселената. Тогава ние бихме напълно сгрешили. Трябва напротив да държим в душите си мисълта, че всичко, което става така че едни същества достигат своята цел, а други изостават така да се каже на предишни степени на развитието всичко това става съобразно космическата мъдрост и има смисъл, когато същества изостанали на определена степен на развитието. Трябва да държим в душата си мисълта, че за общото цяло има също така значение, когато същества изостават, както и когато същества достигат своята цел: с други думи, че определени функции, определени длъжности не биха могли да бъдат изпълнени от напредналите същества, че за това са необходими такива същества, които са изостанали на една предишна степен на развитието. В своята изостаналост те са именно на мястото си. Някой би могъл да запита: Какво би станало с човешкия свят, ако всички, които трябва да бъдат учители за малките деца, биха станали университетски професори? 0нези, които не стават университетски професори, те са много по-добре на своето място, отколкото биха били напредналите. По всяка вероятност университетските професори биха били малко подходящи педагози за 7, 8, 9, 10-годишните деца. Така е и в космическото цяло.
към текста >>

282. 7. СКАЗКА СЕДМА GA_122 Тайните на библейското сътворение на света

На утринта мисълта за розата отново изплува в съзнанието.
Представете си един човек, който заспива вечер. Неговият свят от чувства и представи потъва в забрава за неговото субективно съзнание. Той преминава в сънно състояние. Да предположим, че неговата последна мисъл, която е имал вечерта преди заспиването, е тази за една роза нека вземем този пример за една роза, която се е намирала близо до него, когато е заспал. Тази мисъл потъва в забравата. На утринта мисълта за розата отново изплува в съзнанието. Ако розата не беше останала, би останала само тази мисъл за нея. Направете сега разлика между тези два факта: единият е използването на представата ви за розата в спомена, която би могла да се яви и тогава, когато розата не би съществувала вечер, следователно мисълта, споменът за розата. Но когато розата би останала, за вашето възприятие би съществувала и веществената роза; това е другият факт. Моля ви сега също и при всичко онова, което нарекохме космическо мислене на Елохимите, да различавате по подобен начин два факта. Следователно, когато ни се разказва, че в третия момент на Земното развитие става едно космическо мислене, че Елохимите отделят течното вещество от твърдото, че отделят твърдото вещество и го наричат земя, трябва да имаме тук предвид също и космическото мислене на Елохимите, от които тази мисъл изниква творчески.
към текста >>

Направете сега разлика между тези два факта: единият е използването на представата ви за розата в спомена, която би могла да се яви и тогава, когато розата не би съществувала вечер, следователно мисълта, споменът за розата.
Той преминава в сънно състояние. Да предположим, че неговата последна мисъл, която е имал вечерта преди заспиването, е тази за една роза нека вземем този пример за една роза, която се е намирала близо до него, когато е заспал. Тази мисъл потъва в забравата. На утринта мисълта за розата отново изплува в съзнанието. Ако розата не беше останала, би останала само тази мисъл за нея. Направете сега разлика между тези два факта: единият е използването на представата ви за розата в спомена, която би могла да се яви и тогава, когато розата не би съществувала вечер, следователно мисълта, споменът за розата. Но когато розата би останала, за вашето възприятие би съществувала и веществената роза; това е другият факт. Моля ви сега също и при всичко онова, което нарекохме космическо мислене на Елохимите, да различавате по подобен начин два факта. Следователно, когато ни се разказва, че в третия момент на Земното развитие става едно космическо мислене, че Елохимите отделят течното вещество от твърдото, че отделят твърдото вещество и го наричат земя, трябва да имаме тук предвид също и космическото мислене на Елохимите, от които тази мисъл изниква творчески. Но в това, което се явява пред тяхното мислене, ние трябва да си представим Духовете на Волята, които сега отново произвеждат обективното в тяхната субстанциална същност. Така действуват и действуваха те отначало във всичко земно, което имаме около нас, тези Духове на Волята.
към текста >>

283. 3. Трета лекция, 3. Септември 1910 GA_123 Евангелието на Матей

По-рано в окултните школи мисълта за Бога се пораждаше от божествената мъдрост и тя можеше да бъде предавана на онези, които също бяха в състояние да имат възприятия в своето етерно тяло, независимо от органите на физическото тяло.
По-рано в окултните школи мисълта за Бога се пораждаше от божествената мъдрост и тя можеше да бъде предавана на онези, които също бяха в състояние да имат възприятия в своето етерно тяло, независимо от органите на физическото тяло. Ако обаче един физически инструмент трябва да бъде предаден на друг човек, за тази цел съществува само едно средство: Неговото наследяване. Следователно, това, което беше най-важно и най-съществено за Авраам, т.е. физическият орган, трябваше да бъде съхранен чрез физическата наследственост в хода на отделните поколения. И така, за нас става ясно, защо цялата наследственост и пренасянето на физическите качества чрез кръвта на поколенията, беше нещо толкова важно за еврейския народ.
към текста >>

284. 4. Четвърта лекция, 4. Септември 1910 GA_123 Евангелието на Матей

В резултат на срещата си с Мелхиседек, Авраам долови: всичко онова, което той назовава с името Яхве или Йехова като нещо най-висше, всичко онова, което той може да обхване с мисълта си, идва от същия източник, от който води началото си съзнанието на посветения: От всесилния и всепроникващ Бог.
Следователно, по околен път чрез Мелхиседек, трябваше да се осъществи едно въздействие от страна на това, което по-късно щеше да слезе на Земята. И това въздействие трябваше да бъде отправено към великия подготвител на идващите събития, към Авраам. В резултат на срещата си с Мелхиседек, Авраам долови: всичко онова, което той назовава с името Яхве или Йехова като нещо най-висше, всичко онова, което той може да обхване с мисълта си, идва от същия източник, от който води началото си съзнанието на посветения: От всесилния и всепроникващ Бог. Ето с какво съзнание трябваше да живее отсега нататък Авраам. Обаче в не го се пробуди и един друг вид съзнание, а именно, че сега фактически с кръвта на поколенията течаща в неговия народ, трябва да бъде дадено нещо, което всъщност ако ясновиждащият поглед се отправи навън към тайните на света и разбира езика на Космоса може да се сравни единствено със съдържанието на Мистериите.
към текста >>

А за да сме по-точни, може да докажем и по чисто филологически път, че всичко, което навежда мисълта към едно по-късно датиране на Евангелието от Матей, е неправдоподобно, понеже може да се установи: още през 71 година т.е.
За тези неща ние ще говорим и по-нататък. Сега бих искал да пробудя само едно предчувствие за величието на идеята, която стои в основата на тази Мистерия. Това, което се разигра в началото на нашето летоброене и беше известно само на истинските посветени, първоначално намери видим израз в поредица от текстове на арамейски език, залегнали по-късно в основата на Матеевото Евангелие. И не само чрез окултизма, но и с помощта на чисто филологическото изследване е възможно да се докаже, че тези текстове, лежащи в осно вата на Евангелието на Матей, са съществували още през 71 година. Истинското възникване на Евангелията е представено в моята книга „Християнството като мистичен факт". А за да сме по-точни, може да докажем и по чисто филологически път, че всичко, което навежда мисълта към едно по-късно датиране на Евангелието от Матей, е неправдоподобно, понеже може да се установи: още през 71 година т.е. сравнително скоро след Събитието от Палестина са били налице първоначалните арамейски текстове, лежащи в основата на Евангелието от Матей. Но понеже тук застъпвам не филологически, а духовно-научни факти, аз посочвам само една подробност от литературата на Талмуда, която е напълно запазена от еврейските учени.
към текста >>

285. Коледният Празник в променящия се ход на времето GA_125-13 Коледният Празник в променящия се ход на времето

Той ще трябва да разкаже как мнозина, замесени в голям дял борби и пакости през останалата година, чувстваха естествена въздържаност в душите си, като резултат на това, че бяха изпълнени с мисълта: “Наближава времето на Христос." Те усещаха: Самото време е станало прекалено свято, за да се позволят бели през този сезон.
Не е възможно да се обрисуват подробно чудесните, прекрасни душевни настроения, които се пробуждаха в най-простите земеделски домове в неделните следобеди и вечери, когато наближаваха Коледните празници. Който иска да го направи ще трябва да опише много интимни душевни настроения. Той ще трябва да разкаже как мнозина, замесени в голям дял борби и пакости през останалата година, чувстваха естествена въздържаност в душите си, като резултат на това, че бяха изпълнени с мисълта: “Наближава времето на Христос." Те усещаха: Самото време е станало прекалено свято, за да се позволят бели през този сезон. - Това е само незначителен аспект на онова, което широко присъстваше в миналите столетия, и което още можеше да бъде видяно в неговите последни остатъци в онези отдалечени села в последните десетилетия. Когато празнуването на Коледа се прибра в домовете като семеен празник, вие не бихте видели нищо повече от една малка изложба, представяща обора във Витлеем. Децата се радваха на всичко свързано с него, като виждаха Йосиф и Мария, с овчарите отпред, и ангелите отгоре, понякога направени по много примитивен начин. В някои села вие бихте намерили такава изложба на “яслите" в почти всеки дом. Онова, което по този начин се оттегли в домовете, беше повече или по-малко последното ехо на нещо, до което ще се докоснем по-късно.
към текста >>

Паметта и мисълта за великите периоди на човечеството тогава беше още жива.
Същественото нещо е, че преобладаваше едно настроение по време на Коледните празници, през дните и седмиците около Коледния празник, на което сърцата бяха отдадени, настроение в което участваше цялото село, и което позволяваше на хората да приемат с чиста непосредственост представленията, поднесени на душите им. Гротескни, подобни на комедия представления на свещени сцени, такива като станалите обичайни в наше време в имитацията на Страстните Пиеси на Оберамергау, нямаше да бъдат посрещнати с разбиране в онези дни. Паметта и мисълта за великите периоди на човечеството тогава беше още жива. Беше невъзможно да се намери някой, желаещ да изживее събитията на Святата Нощ и на Тримата Царе в други дни от годината. И беше също толкова невъзможно да се приеме историята на Страданието по друго време, а не по Великден. Хората се чувстваха обединени с онова, което им говореше от звездите, седмиците, сезоните, което им говореше от снега и слънчевата светлина. И те слушаха истории за онова, което искаха да почувстват и трябваше да чувстват, когато т.нар. “Певци на Звездата" обикаляха наоколо, носейки на главите си хартиени корони, а по-късно носещи само бели връхни дрехи.
към текста >>

Така че, ако приемем символът на Коледното дърво също и в нашите собствени празнични събирания, ние го правим точно защото свързваме с Духовната Наука мисълта за едно ново Коледно настроение на човечеството, на прогресивно развиващото се човечество.
Защото в хода на времето човечеството трябва да се развива, защото онова, което е съкровено, което е най-велико и най-значимо в един момент, не може да остане по същия начин за всички времена. Само един враг на еволюцията би искал да наложи онова, което е било велико в едно време върху другите времена. Всеки период от време има своята специална мисия. Във всеки период ние трябва да се научим как да съживяваме по винаги нови начини онова, което трябва да влезе в душата и сърцето на човека. Нашето време може само да оцени онова истинско Коледно настроение, което скицирах тук в един кратък очерк, ако на това настроение се гледа като на историческа памет, като на нещо от миналото. Така че, ако приемем символът на Коледното дърво също и в нашите собствени празнични събирания, ние го правим точно защото свързваме с Духовната Наука мисълта за едно ново Коледно настроение на човечеството, на прогресивно развиващото се човечество. Защото Духовната Наука се стреми да представи тайните на Христос в сърцата и душите на хората по начин, подходящ за нашето време. Дори и модерните превозни средства да се движат покрай нас когато излезем навън, или те може би дори ще летят с нас през въздуха - и скоро тези неща ще пробудят човечеството много по-различно от най-сериозната и ужасяваща проза - въпреки всичко днешните хора трябва да получат шанс да намерят отново божествено-духовния свят, точно чрез едно още по-силно и изпълнено със смисъл задълбочаване на душата. Това е същият божествено-духовен свят, който в отминали времена се появяваше пред очите на онези примитивни умове, когато в Коледното време виждаха Младенеца в яслите. Днес се нуждаем от други средства за да пробудим в душата това настроение. Определено може да ни харесва да се потопяваме в онова, което миналите времена притежаваха като начини да намират Христовото Събитие, но ние трябва също и да преминем отвъд онова, което зависи от времето.
към текста >>

286. Лекция първа GA_126 Окултна история

Под впечатлението от това, което е преживял, до него сега идва мисълта, че човекът е... смъртен.
Всички тези събития, и ние ще видим, когато ще обясняваме мита, какви дълбочини се крият в тях, довели до това, че Енкиду в това време умрял. Гилгамеш сега е сам. В Главата му идва мисъл, която страшно терзае неговата душа. Под впечатлението от това, което е преживял, до него сега идва мисълта, че човекът е... смъртен. Мисълта, на която той по-рано не обръщал внимание, се появява в целия си ужас пред неговата душа. И тук той чува за единствения земен човек, който е останал безсмъртен, тогава, когато всички останали хора от следатлантската епоха са достигнали до съзнанието за своята смъртност. Той чува за безсмъртния Ксисуфр10, който живее далеч на Запад. И ето, за да проникне в загадката на живота и смъртта, той хваща трудния път на Запад.
към текста >>

Мисълта, на която той по-рано не обръщал внимание, се появява в целия си ужас пред неговата душа.
Всички тези събития, и ние ще видим, когато ще обясняваме мита, какви дълбочини се крият в тях, довели до това, че Енкиду в това време умрял. Гилгамеш сега е сам. В Главата му идва мисъл, която страшно терзае неговата душа. Под впечатлението от това, което е преживял, до него сега идва мисълта, че човекът е... смъртен. Мисълта, на която той по-рано не обръщал внимание, се появява в целия си ужас пред неговата душа. И тук той чува за единствения земен човек, който е останал безсмъртен, тогава, когато всички останали хора от следатлантската епоха са достигнали до съзнанието за своята смъртност. Той чува за безсмъртния Ксисуфр10, който живее далеч на Запад. И ето, за да проникне в загадката на живота и смъртта, той хваща трудния път на Запад.
към текста >>

287. Лекция четвърта GA_126 Окултна история

Ако искаме да разглеждаме историята окултно, то трябва да кажем, че все повече и повече ни идва мисълта, че в своята работа, в своето културно творчество народите съвсем не се намират изолирано в световното развитие, в движението на човечеството напред.
Ако искаме да разглеждаме историята окултно, то трябва да кажем, че все повече и повече ни идва мисълта, че в своята работа, в своето културно творчество народите съвсем не се намират изолирано в световното развитие, в движението на човечеството напред. Всеки народ има своя духовна задача, той трябва да даде напълно определен принос в това, което наричаме човешки прогрес. Нали сега нашата култура е вече съвсем сложна; и тя е станала толкова сложна благодарение на сливането на много отделни културни течения. Ние имаме в нашия сегашен духовен живот и в нашия външен живот сливане на най-разнообразни народни култури, които са се изграждали повече или по-малко едностранно от отделните народи в духа на техните мисии и които след това са се слели в общия поток. По това всички народи се отличават един от друг, по това ние можем да говорим за особена мисия на всеки от тях. И можем да попитаме: какво нещо можем ние, имайки в нашата собствена култура културната работа на нашите предци, да намерим днес, което да ни покаже какво може да даде този или онзи народ за общочовешкия прогрес?
към текста >>

288. 1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ Прага, 20 март 1911 г. GA_128 Окултна физиология

Съществуването на сънищата ни навежда на мисълта, че главният мозък е преминал през стъпалото на гръбначния мозък и в последствие е развил функциите на будния дневен живот.
Съществуването на сънищата ни навежда на мисълта, че главният мозък е преминал през стъпалото на гръбначния мозък и в последствие е развил функциите на будния дневен живот. Но когато будният дневен живот затихне, тогава старият орган проявява себе си чрез света на сънищата. По този начин разграничихме фактите, произтичащи от външното наблюдение на света, от което виждаме, че дори наблюдението над душевния живот прибавя нещо ново към данните, получени от наблюдението на външната форма, и че тъй да се каже, будният дневен живот се отнася към живота на сън, както оформеният главен мозък, на своето второ стъпало на развитие се отнася към стария, залегнал в основата му, гръбначен стълб, останал в своето развитие на първото стъпало. По странен начин това ще обосновем в следващите лекции окултният ясновидски подход може да ни служи като основа за дълбокото проникване в същността на човешката природа, доколкото същата изразява себе си чрез затворените в костната маса на черепа и на гръбначния стълб органи. От предишни духовнонаучни наблюдения вие знаете, че видимото тяло на човека представлява само една част от цялото човешко същество и че в мига, когато се отвори окото на ясновидеца, това физическо тяло се оказва затворено, положено в свръхсетивен организъм, в нещо, което, грубо казано, наричаме човешка аура. Засега това се посочва само като факт, по-късно ще се върнем отново към него, доколко то същото подлежи на обоснование.
към текста >>

289. 2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ Прага, 21 март 1911 г. GA_128 Окултна физиология

След като в известна степен сме проникнати от духовнонаучни понятия и усещания, вече лесно можем да възприемем мисълта, че човешкият организъм с невероятната си сложност представлява най-значителния израз, най-великото и най-значителното откровение на духовните сили, пронизващи и оживяващи света.
По време на нашите наблюдения непрекъснато ще се натъкваме на трудността да разглеждаме по-точно външно човешкия организъм и по този път да опознаем преходното, тленното в него. Но ще видим също така, че именно този път ще ни отведе до познание на трайното, на непреходното, на вечното в човешката природа. Но ако нашите наблюдения ще имат тази цел, то е необходимо строго да се придържаме към упоменатото във вчерашното въведение, а именно, че трябва да разглеждаме външния човешки организъм с максимално чувство на страхопочитание, като откровение на духовните светове. След като в известна степен сме проникнати от духовнонаучни понятия и усещания, вече лесно можем да възприемем мисълта, че човешкият организъм с невероятната си сложност представлява най-значителния израз, най-великото и най-значителното откровение на духовните сили, пронизващи и оживяващи света. Но ще е необходимо от външно то все повече и повече да проникваме във вътрешното.
към текста >>

Вчера още видяхме, как външното наблюдение, както от страна на лаика, а така също и научното наблюдение, трябва да ни наведат на мисълта да разглеждаме човека като двойственост.
Вчера още видяхме, как външното наблюдение, както от страна на лаика, а така също и научното наблюдение, трябва да ни наведат на мисълта да разглеждаме човека като двойственост. Тази двойственост на човешкото същество характеризирахме вчера само бегло, тъй като с това ще се занимаем подробно по-късно като нещо, затворено в защитната костна обвивка на черепа и на гръбначния стълб, както вече видяхме. При това, разглеждайки вътрешния образ, външната форма на тази част на човека, добихме известна предварителна представа за връзката на този живот, който ние нарекохме буден дневен живот, с другия отначало изпълнен разбира се с много съмнения живот, който нарекохме свят на сънищата. Видяхме, как в известна степен външните форми на този характеризиран от нас елемент на човешката природа представлява един вид отражение, един вид откровение: от една страна на сферата на сънищата, на този населен с хаотични образи свят, а от другата страна на будния дневен живот, изпълнен с ясните контури на възприятията. Днес ще трябва да хвърлим бегъл поглед върху другият елемент на човешката двойственост, който елемент в известна степен се намира извън областта, разгледана вчера. Дори най-повърхностният поглед върху втория елемент на човешкото същество може да ни убеди, че тази втора част в известно отношение представлява противоположност на първата.
към текста >>

Не е ли в такъв случай близка мисълта: след като горната част на човешкия организъм се отваря чрез сетивните органи към света, т.е.
Да разгледаме отначало горните части на човешкия организъм. Това са частите, които чрез сетивата възприемат външните сетивни дразнения и обработват материала от сетивните възприятия. Ето защо можем да кажем: това, което се извършва в човешката глава, в горните части на човешкия организъм, представлява обработка на онези впечатления, които чрез сетивните органи нахлуват отвън и в голяма степен в импресиите отвън, във външните впечатления виждаме причината за всичко, протичащо в горните части на тялото. Изпращайки своите влияния и това, което се получава в резултат на вътрешната обработка на нахлулите отвън впечатления на горните органи на човешкия организъм, външните въздействия променят кръвта или спомагат за това, и след като по свой начин са изменили кръвта, те я изпращат променена обратно към сърцето, тъй като променена се връща кръвта обратно към сърцето от другите части на организма. Не е ли в такъв случай близка мисълта: след като горната част на човешкия организъм се отваря чрез сетивните органи към света, т.е. чрез сетивните органи отваря прозорци към външния свят, то това, което външният свят изпраща през сетивните органи към тази горна част на човешкия организъм не отговаря ли в известен смисъл на онова, което въздействува от разположените във вътрешността органи слезка, черен дроб, жлъчка? Докато по този начин горната част на човешкия организъм се отваря навън, за да възприема влиянията отвън и докато кръвта, тъй да се каже струи нагоре, за да улавя въздействията от външния свят, тя струи и надолу, за да поеме онова, което идва от тези три, разположени в долната част на тялото органи. Така че можем да кажем: погледнем ли към заобикалящия ни свят, то този околен свят, чрез нашите сетива, упражнява въздействие върху горната част на тялото ни. Това, което нахлува през сетивата отвън трябва да си го представим сбито, сякаш събрано в някакъв център, така че всичко, което нахлува в нас от всички страни, трябва да го разглеждаме също като онова, което приижда от черния дроб, жлъчката и слезката а именно преработен външен свят. Ако помислите по-внимателно, ще видите, че това не е чак толкова странно заключение.
към текста >>

Защото тогава ще успеем да стигнем до мисълта, че човекът всъщност може да живее във външния свят, че може да разлее себе си в целия този външен свят, че може да се разтвори във външния свят и може да заеме спрямо вътрешния човек, или спрямо това, което обикновено означаваме с това понятие, позиция, противоположна на досегашната.
Чрез тези външни наблюдения засега успяхме да изключим цялата кръвна система, разглеждана досега като едно своеобразно табло, излагащо себе си от една страна на външни дразнения, от друга страна на вътрешните, да я изключим от това, което наричаме висш човек, и в което можем да се превърнем и ние, когато се освободим от самите себе си. Най-добре ще можем да изследваме цялата вътрешна природа на кръвната система, ако си служим не с общи изявления, но разгледаме реално съществуващото в човека, а именно свръхсетивния, невидим човек, до когото можем да извисим у самите себе си, ако достигнем до окончанията на нашите нерви и ако разгледаме човека такъв, какъвто се проявява до момента на съприкосновение с кръвта. Защото тогава ще успеем да стигнем до мисълта, че човекът всъщност може да живее във външния свят, че може да разлее себе си в целия този външен свят, че може да се разтвори във външния свят и може да заеме спрямо вътрешния човек, или спрямо това, което обикновено означаваме с това понятие, позиция, противоположна на досегашната. Накратко, ще изучим функциите на кръвта и на органите, включени в кръвообращението, след като отговорим на въпроса: как би трябвало да действува този елемент на по-висшите светове, до които човек може да се извиси, след като същият той като че ли отпечатва себе си върху таблото на кръвта? И ще видим целия живот на човешката кръв като център на самия човек, ако, без фрази, но разглеждайки както сетивните, така и свръхсетивните факти, изследваме отношението на тази чудна система към по-висшите светове. Защото това ще бъде задачата ни: по ясен начин да разгледаме целия видим, сетивен човек като отражение на онзи човек, пуснал своите корени в духовния свят и живеещ в него.
към текста >>

290. 3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ Прага, 22 март 1911 г. GA_128 Окултна физиология

И тогава човек завинаги ще прогони една мисъл от себе си, която мисъл е изиграла твърде важна роля в наше време: мисълта колко много са постигнали хората днес!
Но който се занимае с нещата по-дълбоко, ще открие, че митовете ни отвеждат по-дълбоко в основите на нещата и съществата, отколкото официалният научен метод на наблюдение. И когато човек все повече и повече подлага себе си на въздействието на подобни образи, осъзнава, че всички лично човешки и етнически изживявания, цялото народностно мислене доказват: при по-точно наблюдение, при изпълнен с обич подход към митовете и преданията, в образните представи, разпространени по цялото земно кълбо, човек може да види въплъщението на най-дълбоките мъдрости и тогава може да разбере, защо някои окултисти могат, и с право могат да кажат, че само онзи е разбрал действително митовете и преданията, който чрез окултната физиология е проникнал в човешката природа! И често дори само имената в митовете, легендите и други предания съдържат в себе си повече истинска физиология, отколкото се съдържа тя в официалната наука. Когато хората един ден открият, колко много физиология се съдържа в такива имена като Каин и Авел напр., и в имената на цялото потомство на Каин и Авел, физиология, датираща от времена, когато хората са влагали в имената вътрешен смисъл, как по един съвсем страничен начин в старите имена е залегнала физиология и вътрешно познание на човешката житейска мъдрост, тогава хората ще получат огромен респект, огромно страхопочитание от всичко, което в хода на историческото развитие е било постигнато от умовете на мъдри хора, та там, където чрез мъдрост човек не е могъл да се възкачи в духовния свят, душата чрез образи е изживявала връзките си с тези духовни светове. И тогава човек завинаги ще прогони една мисъл от себе си, която мисъл е изиграла твърде важна роля в наше време: мисълта колко много са постигнали хората днес! С което често се мисли: как хубаво успяхме да заличим древното образно изразяване на мъдростта от времето на човешката предистория! Всичко това хората категорично отхвърлят и с дълбока любов се потапят в хода на човешката еволюция през различните и епохи. Защото това, което ясновидецът, със своето, събудило се за вътрешен поглед око, физиологически разкрива като вътрешна природа на човешките органи, това е намерило израз в тези образи така, че митовете и преданията сякаш съдържат в себе си разказ за произхода на човека. Защото за да може чрез образи да се изрази този процес-чудо: концентрирането на цели светове в човешките органи, изкристализирането до такива в хода на безкрайните времена, за да се превърнат накрая в това, което например е слезката, чрез ритъма, който тя установява в нас, или в това, което черният дроб и жлъчката днес представляват, както чрез окултната наука получаваме за вътрешното устройство на човека. Защото човекът се е родил от светове, тъй както микрокосмосът се е отделил от макрокосмоса.
към текста >>

291. 4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ Прага 23 март 1911 г. GA_128 Окултна физиология

Съществуват светоразбирания, които приемат непосредственото въздействие на душевното, на мисловното, на чувственото върху физическата субстанция, сякаш мисълта би могла да действува непосредствено върху физическата субстанция.
Но нещо друго може да ни направи впечатление, ако разгледаме тези две реалности, поставени една до друга: от една страна силно филтрирано, материалното, физическото, това, което е кръвта, а от друга страна това, което на пръв поглед изглежда да няма нищо общо с физическото, а именно съдържанието на душата, чувствата, мислите и т.н. И действително разглеждане то на тези два вида реалности е донесло толкова много затруднения на човека, че тук различните мирогледи са дали най-разнообразните отговори. Съществуват светоразбирания, които приемат непосредственото въздействие на душевното, на мисловното, на чувственото върху физическата субстанция, сякаш мисълта би могла да действува непосредствено върху физическата субстанция. На тях се противопоставят други възгледи, приемащи че мислите, чувствата и т.н. просто биват продуцирани от физически-субстанциалните процеси. Спорът на тези два светогледа е играл във външния свят огромна роля в продължение на дълги времена но не и в полето на окултизма, за който този спор е спор на празни слова. И след като по някакъв начин не е могло да се излезе от това положение, в по-ново време се е появило друго едно разбиране, носещо странното название "психофизически паралелизъм". Ако мога да се изразя тривиално, то бих желал да кажа: тъй като не е могло да се намери някакъв изход от въпроса, кой от двата възгледа е верен дали духът въздействува върху телесните процеси, или телесните процеси влияят на духа, то в случая се приема, че това са два процеса, протичащи успоредно.
към текста >>

292. Христовият Импулс в хода на историческото развитие. Локарно, 19. Септември 1911, Втора лекция GA_130 Езотеричното християнство

Тъй като те стояха самотни на височините на мисълта, ние можем да ги поставим и тук на върха, на който впоследствие ще стоят и всички образовани хора.
Искам да спомена само Владимир Соловьов, руския философ и мислител, един истински ясновидец, макар и през своя живот да е можал да вникне с поглед само три пъти в чисто духовния свят. Първият път като деветгодишно момче, втория път в Британския музей и третия път – когато се е намирал в пустинята на Египет и е имал пред себе си египетското звездно небе. Тогава в него нахлу нещо, което може да бъде видяно само с ясновидския поглед. Като резултат, в него разцъфтя онова, което се изрази като пророчески поглед в развитието на човечеството. Избликва това, което Шелинг и Хегел бяха постигнали чрез чистото усилие на Духа. Тъй като те стояха самотни на височините на мисълта, ние можем да ги поставим и тук на върха, на който впоследствие ще стоят и всички образовани хора. За всичко това се е говорило в течение на последните столетия и особено в последните четири столетия. Когато обгърнем с поглед това и го обработим с методите на практическия окултизъм – и това стана в последно време – за да изследваме именно това, което чисто интелектуалните глави са премислили от Хегел до Хекел, ние ще видим също, че тук действуват окултни сили. И тук се получава един твърде забележителен резултат: Можем да говорим за едно чисто вдъхновение именно при тези, които най-малко ни изглеждат такива. Кой вдъхнови всички тези духове, които стоят на чисто интелектуална основа? Кой разпали този духовен живот, който говори от всяка книга, който слиза надолу чак до ниските колиби?
към текста >>

293. Розенкройцерското християнство. Нойшател, 28. Септември 1911, Втора лекция. GA_130 Езотеричното християнство

Тогава той стига може би до мисълта: Всъщност ти се намираше тук, пред една кармическа криза, всъщност в този момент твоят живот трябваше да свърши, ти щеше да изгубиш своя живот; ти беше спасен само чрез нещо, което е близко до случайността.
Такова едно събитие или ще мине покрай съответния човек без да бъде забелязано и тогава впечатлението се заличава и той не счита това събитие за нещо важно, или да предположим, че такъв човек е внимателен и не счита това изживяване за незначително. Тогава той стига може би до мисълта: Всъщност ти се намираше тук, пред една кармическа криза, всъщност в този момент твоят живот трябваше да свърши, ти щеше да изгубиш своя живот; ти беше спасен само чрез нещо, което е близко до случайността. От този час нататък един втори живот беше прибавен към първия живот. И ти трябва да считаш втория живот като подарен и да се отнасяш към него съобразно този факт.
към текста >>

294. Йешу бен Пандира подготвителят за разбиране на Христовия Импулс. Кармата като съдържание на живота. Лайпциг, 5. Ноември 1911, Втора лекция GA_130 Езотеричното християнство

Мисълта извиква волевите импулси.
Чувствата стоят по средата между тези два полюса. Но ние знаем, че човешкият живот протича между съня и будно стта. И през време, когато човекът е в будно състояние, тогава е особено деен животът на представите и животът на мислите. Че волята всъщност не е будна, може да се убеди всеки, който обръща внимание на това как всъщност се ражда един волеви импулс. Първо човекът трябва да има мисъл, една представа, едва после волята изниква нагоре от глъбините на душата. Мисълта извиква волевите импулси. Когато човекът е буден, той е буден не във волята, а е буден в мисълта.
към текста >>

Когато човекът е буден, той е буден не във волята, а е буден в мисълта.
Но ние знаем, че човешкият живот протича между съня и будно стта. И през време, когато човекът е в будно състояние, тогава е особено деен животът на представите и животът на мислите. Че волята всъщност не е будна, може да се убеди всеки, който обръща внимание на това как всъщност се ражда един волеви импулс. Първо човекът трябва да има мисъл, една представа, едва после волята изниква нагоре от глъбините на душата. Мисълта извиква волевите импулси. Когато човекът е буден, той е буден не във волята, а е буден в мисълта.
към текста >>

Тогава именно волята е будна и много дейна, а мисълта е бездейна.
Обаче окултната наука ни учи: Когато спим, всичко е обратно. Тогава именно волята е будна и много дейна, а мисълта е бездейна. Първоначално човекът не може да знае това в нормалното си състояние, просто защото той знае чрез мислите, а тогава мислите спят. Ето защо той не забелязва как действува неговата воля. Когато се издига до ясновидство и стига до имагинативния свят на представите, тогава той вече забелязва, че волята се събужда в момента, когато мислите заспиват. И тъкмо в образите, които възприема, тъкмо в тях се промъква волята и ги събужда. Тогава образите са изтъкани от волята, така че тогава мислите спят, обаче волята е будна.
към текста >>

295. Вяра, любов, надежда три степени в човешкия живот. Нюрнберг, 3. Декември 1911, Втора лекция GA_130 Езотеричното християнство

Сега представете си живо родителската двойка, заспала с мисълта за умрелия син.
Сега представете си живо родителската двойка, заспала с мисълта за умрелия син. Свързващите звена между родителите съществуват дори и когато те спят. Обаче в момента, да речем, в който за двамата, за бащата и за майката, настъпва сънуването, синът проявява един особено жив стремеж, поради развитието на своята душа, който бихме могли да изразим с думите: О, да бих бил и сега на Земята, облечен в моето физическо тяло – ако изобщо бихме могли да преведем това в такива думи. Тази мисъл на мъртвия се отпечатва с душевните дълбини на двамата родители. Обаче родителите не са имали никакво разбиране за особения характер на процесите в гореспоменатия сън. Следователно, те превеждат за себе си това, което се проявява като стремеж в душата, в образи, които са близо до тях, и ако биха могли да възприемат ясно нещата, да възприемат това, което синът влива в техния душевен живот, те биха го почувствували така, че биха могли да си кажат: Сега нашият син копнее за едно физическо тяло!
към текста >>

296. Зората на новия окултизъм. Касел, 29. Януари 1912, Втора лекция GA_130 Езотеричното християнство

Той изразява мисълта, колко драстично би трябвало да действува, когато прероденият Платон би бил измъчван от своя учител по философия поради лошото разбиране на Платоновите идеи, следователно, животът на представите не преминава от една инкарнация в друга и човекът взема със себе си най-малко от живота на представите, когато той преминава след смъртта в духовния свят.
Това става ясно, когато помислим, че езикът служи за изразяване на представите. А естествено във всяка една инкарнация езикът може да бъде различен. Както не донасяме със себе си езика, когато започваме една нова инкарнация, така ние не донасяме и представите. И двете, както езика, така и представите, ние трябва да ги изграждаме отново във всяка една инкарнация. Веднъж Хебел е записал в своя дневник нещо твърде странно. Той изразява мисълта, колко драстично би трябвало да действува, когато прероденият Платон би бил измъчван от своя учител по философия поради лошото разбиране на Платоновите идеи, следователно, животът на представите не преминава от една инкарнация в друга и човекът взема със себе си най-малко от живота на представите, когато той преминава след смъртта в духовния свят. След смъртта ние не изграждаме никакви представи, а възприемаме нещата непосредствено, както нашето око възприема цвета. Това, което познаваме като свят на понятията, ние го виждаме след смъртта като един вид мрежа, разпростряна над света. Обаче това, което ни остава след като сме минали през Портата на смъртта и което сваляме отново със себе си като душевни заложби при едно ново раждане на Земята, това са нашите душевни вълнения, нашите чувства, нашите душевни настроения. И ние ще забележим например как при едно дете, което по отношение на неговия представен живот е още твърде малко напреднало, неговият чувствен живот показва вече съвсем определени линии. И понеже нашите волеви импулси са свързани с нашите чувствени настроения, ние вземаме също и тях със себе си, когато минаваме през Портата на смъртта.
към текста >>

Тогава той идва може би до мисълта: Всъщност тук ти беше изправен пред една криза, пред една кармическа криза, в този момент твоят живот би свършил, ти би изгубил своя живот.
При едно по-дълбоко наблюдение днес мнозина хора биха могли да открият в техния живот някакво подобно изживяване. Само че те не обръщат достатъчно внимание на такива неща. Или едно такова изживяване ще мине безследно покрай съответния човек, тогава впечатлението се заличава, и той не го счита за нещо важно. Но да предположим, че човек му обръща внимание, че не счита това изживяване за нещо маловажно. Тогава той идва може би до мисълта: Всъщност тук ти беше изправен пред една криза, пред една кармическа криза, в този момент твоят живот би свършил, ти би изгубил своя живот. Ти беше спасен само чрез нещо подобно на случайността и от този час би могло да се каже, че един втори живот е бил прибавен към първия. Ти трябва да считаш този втори живот като подарен и трябва да постъпваш съобразно този факт. – Когато едно такова изживяване създава у човека едно такова настроение, че от онзи час той счита своя живот като един дар, това превръща този човек в един последовател на Кристиян Розенкройц. Защото този е неговият подход да призовава душите пред себе си. И онзи, който може да си спомни за едно такова свое изживяване – и при едно по-интимно разглеждане всеки един от седящите тук ще открие нещо подобно в своя живот – един такъв човек може да си каже: Кристиян Розенкройц ми даде знак от духовния свят, че аз принадлежа на неговото течение.
към текста >>

297. Интимности на кармата. Виена, 9. Февруари 1912 GA_130 Езотеричното християнство

Мисълта за него не ни напуска.
Това би бил един странен човек, който измисляме с нашата фантазия, един човек, който би извършил всичко това: един камък да падне на рамото ни, да получим тази или онази болест и т.н. Естествено ще знаем, че това няма нищо общо със самите нас. Въпреки това ние го очертаваме съвсем ясно пред погледа си и бихме могли да стигнем до твърде странни опитности по отношение на него. След известно време ще забележим: Естествено, ти не си извършил това, този човек е измислен. Но въпреки всичко, ние вече не можем да се отделим от него. Мисълта за него не ни напуска. И забележителното е, че тази мисъл не остава статична. Тя оживява вътре в нас и започва да се видоизменя. И в определен момент ние имаме усещането, че този човек стои скрит вътре в самите нас. Колкото и странно да изглежда, ние все повече се убеждаваме: В известен смисъл самите ние сме подготвили всичко това, което се разиграва в мислите ни. Или с други думи: Това съвсем не е чувството, че някога действително сме извършили въпросното действие, обаче това са мисли, които по определен начин отговарят на това действие.
към текста >>

Защото помислете само за това, как трябва да напрегнете мисълта си, за да извикате в съзнанието си нещо, което неотдавна сте забравили.
Вие се досещате, че култивирането на спомени за предишните инкарнации не е нужно да бъде нещо лесно. Защото помислете само за това, как трябва да напрегнете мисълта си, за да извикате в съзнанието си нещо, което неотдавна сте забравили. Трябва да извършите една работа, свързана с размисъл. Човекът напълно забравя това, което е изживял в миналите си инкарнации и той трябва да предприеме нещо, за да улесни връщането на спомените. Тук става дума именно за едно такова упражнение. И към казаното в публичната лекция ще прибавя това, че човекът забелязва, как тази памет на чувствата постепенно се пробужда в него и той усеща: Ти сам си подготвил това в миналото.
към текста >>

298. Фактът на преминалия през смъртта божествен импулс. „Пет Великдена” от Анастасиус Грюн. Дюселдорф, 5. Май 1912 GA_130 Езотеричното християнство

Нужно е само да хвърлим бегъл поглед назад в историческото развитие на човечеството, за да открием, че до неотдавна на хората изобщо не би им хрумвала мисълта да говорят за едно небесно тяло, обитавано от човечеството.
Мирово небе сно тяло! Действително, така както днес можем да говорим за едно небесно тяло, не можеше да се говори до преди много отдавна в развитието на човечеството. Нужно е само да хвърлим бегъл поглед назад в историческото развитие на човечеството, за да открием, че до неотдавна на хората изобщо не би им хрумвала мисълта да говорят за едно небесно тяло, обитавано от човечеството. В миналото ние откриваме култури, които съставляваха едно цяло и които се развиваха в тесни граници. Индийската култура, персийската и така нататък, бяха ръководени от Духовете на народите на съответната култура; те се развиха при отделни народи, които бяха разделени от планини, морета и реки, и водеха един напълно затворен живот.
към текста >>

299. 2.ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 6. Октомври 1911 GA_131 От Исус към Христос

При Дросбах тази идея звучи донякъде фантастично, защото той смята, че преобразяването трябва да засегне целия свят, докато Лесинг обхваща с мисълта си кратки, но несъмнено напълно възможни периоди от време.
Тази необходимост се роди у него поради обстоятелството, че той прие в сферата на своята душа, в своя чувствен свят думите на Христос Исус за побратимяването на всички хора по света, над всички националности, над всички расови различия, за превръщането на цялото човечество в един величествен и общ организъм. Ето защо е интересно да видим, как и при втората личност, за която споменах, при Дросбах, мисленето не поема по пътя на будизма, а по един универсален космически път, макар и по един несъвършен начин, понеже естествено-научните идеи през първата половина на 19 век все още не бяха приели съответните мисловни форми. Дросбах изхожда от тогавашните естествено-научни идеи и разглежда душата в космически измерения. И той не може да си я представи по друг начин, освен че, така да се каже, зародишът преминава през една външна форма, за да се появи по-късно в други външни форми, или казано по друг начин да се реинкарнира. При Дросбах тази идея звучи донякъде фантастично, защото той смята, че преобразяването трябва да засегне целия свят, докато Лесинг обхваща с мисълта си кратки, но несъмнено напълно възможни периоди от време. Съвсем правилни са и изводите на Виденман в неговата наградена книга върху безсмъртието на душата и свързаните с него реинкарнации.
към текста >>

Човек, който не може да се освободи от своя Аз, който остава затворен в тесните рамки на своите усещания и чувства, и винаги прехвърля вината за своите неуспехи не върху себе си, а върху другите; човек, който е обладан от мисълта, че „светът или поне една част от него е насочена срещу мен!
Но за да продължим по-нататък, необходимо е поне като предварителен опит да се проникнем с практическата идея за Кармата. И ние се проникваме практически с идеята за Кармата, когато постигаме известно равновесие в нашия морален живот и в чувствените сили на нашата душа. Един човек, който не стига до извода: „За всичко, което ме сполетява в живота, в крайна сметка съм виновен самият аз! “, не може да напредва добре в своето развитие. По отношение на Кармата, първата крачка дори и само чисти хипотетично се състои в постигането на определено спокойствие, на определено разбиране. Човек, който не може да се освободи от своя Аз, който остава затворен в тесните рамки на своите усещания и чувства, и винаги прехвърля вината за своите неуспехи не върху себе си, а върху другите; човек, който е обладан от мисълта, че „светът или поне една част от него е насочена срещу мен! “ -, който, следователно, си остава, бих казал, един „мърморко“, и не може да се издигне над обичайните си мисли, нито да възприеме това, което му предлага екзотеричната антропософия, такъв човек ще има изключително големи трудности в своето развитие.
към текста >>

300. 5.ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 9. Октомври 1911 GA_131 От Исус към Христос

И колко характерно за гръцката душевност е, че същите очи, които с такава любов се взираха във външната форма, се изпълваха с дълбока печал при мисълта, че след смъртта човешката индивидуалност ще бъде лишена от тази форма и занапред човешката индивидуалност ще живее без тази форма!
И ако към всичко това прибавим напредъка на човешкото съзнание, каквото е то при един Перикъл, където от една страна индивидът насочва своя поглед към общочовешкото, а от друга страна стои здраво на своите нозе и се чувствува като господар и цар в територията на своя град, ако се оставим под въздействието на тези усещания, тогава ние трябва да си кажем: Истинската любов на древните гърци беше насочена към човешката форма, такава, каквато тя се откриваше пред тях на физическото поле, а естетиката от своя страна също допринасяше за усъвършенствуването на тази форма. Там, където хората обичаха по този начин и разбираха по този начин онази част от човека, която е видима за физическите очи, там те се отдаваха на следната мисъл: Когато от човешката природа е отнето това, което придава такава красота на неговото физическо тяло, остава нещо, което не може да бъде толкова високо оценено, колкото онези качества, които са отнети при смъртта! Тази висша любов към външната форма по необходимост доведе до там, хората да гледат с песимизъм към това, което остава от човека, след като той вече е минал през Портата на смъртта. И колко характерно за гръцката душевност е, че същите очи, които с такава любов се взираха във външната форма, се изпълваха с дълбока печал при мисълта, че след смъртта човешката индивидуалност ще бъде лишена от тази форма и занапред човешката индивидуалност ще живее без тази форма! Ако сериозно размислим върху тази по-скоро емоционална подробност, ние трябва да признаем: В лицето на древните гърци имаме онова човечество, което в най-висша степен ценеше и обичаше външната форма на човешкото физическо тяло и изпадаше в тежка меланхолия, когато човекът трябваше да потъне в лоно то на смъртта.
към текста >>

Да, мисълта за каляската е нещо извънредно необходимо: наистина, ти не можеш да го видиш, но трябва да признаеш, че то съществува!
и т.н. Следователно, към която и част да посегнеш, ти не можеш да пътуваш с нея до тук! Доколкото са отделни части, те съставляват каляската; но ти не можеш да дойдеш до тук върху частите. И когато отделните части, взети заедно, образуват каляската, необходимо е и нещо друго, освен това, че те са части. В случая е необходима една точно определена мисъл, която свързва частите в едно цяло. Да, мисълта за каляската е нещо извънредно необходимо: наистина, ти не можеш да го видиш, но трябва да признаеш, че то съществува! После мъдрецът би преминал към човека и би казал: От отделния човек ти можеш да видиш само външното тяло, външните постъпки и външните душевни изживявания; но у човека ти виждаш неговия Аз толкова малко, колкото и името „каляска“ в нейните отделни части. Но както частите образуват нещо съвсем друго, което именно ти позволи да пътуваш до тук, така и частите на човека образуват нещо съвсем друго, а именно това, което представлява „Аза“. Азът е нещо действително, което съществува в свръхсетивния свят и което преминава от една инкарнация в друга инкарнация.
към текста >>

“ Йов свързва външното тяло с мисълта за Спасителя; да, той свързва костите, кожата и физическите очи с мисълта за Спасителя!
Аз зная, че някога отново ще бъда облечен в моите кости, в моята кожа, и ще съзерцавам Бога, с когото съм заедно! “*39 Тъкмо това съзнание за неразрушимостта на човешката индивидуалност бликва от душата на Йов въпреки всички страдания и болки. Ето колко силно е Азовото съзнание у древните евреи. Но сега пред нас застава нещо крайно забележително: „Аз зная, че моят Спасител е жив! “ казва Йов Аз зная, че някога отново ще бъда обвит в моята кожа и с моите очи ще видя славата на моя Бог! “ Йов свързва външното тяло с мисълта за Спасителя; да, той свързва костите, кожата и физическите очи с мисълта за Спасителя! Този момент е наистина изключителен: в лицето на древното еврейство, намиращо се по средата между будизма и елинството, пред нас внезапно грейва едно могъщо съзнание за значението на физическото тяло, на външната физическа форма и нейната връзка с мисълта за Спасителя, от която по-късно възникна и мисълта за Христос! И ако си припомним думите, които изрича жената на Йов, той застава пред нас в още по-ярка светлина. „Отречи се от твоя Бог и умри! “, което означава: Който не се отрича от своя Бог, той не умира. Ето какво се съдържа в тези думи!
към текста >>

Този момент е наистина изключителен: в лицето на древното еврейство, намиращо се по средата между будизма и елинството, пред нас внезапно грейва едно могъщо съзнание за значението на физическото тяло, на външната физическа форма и нейната връзка с мисълта за Спасителя, от която по-късно възникна и мисълта за Христос!
“*39 Тъкмо това съзнание за неразрушимостта на човешката индивидуалност бликва от душата на Йов въпреки всички страдания и болки. Ето колко силно е Азовото съзнание у древните евреи. Но сега пред нас застава нещо крайно забележително: „Аз зная, че моят Спасител е жив! “ казва Йов Аз зная, че някога отново ще бъда обвит в моята кожа и с моите очи ще видя славата на моя Бог! “ Йов свързва външното тяло с мисълта за Спасителя; да, той свързва костите, кожата и физическите очи с мисълта за Спасителя! Този момент е наистина изключителен: в лицето на древното еврейство, намиращо се по средата между будизма и елинството, пред нас внезапно грейва едно могъщо съзнание за значението на физическото тяло, на външната физическа форма и нейната връзка с мисълта за Спасителя, от която по-късно възникна и мисълта за Христос! И ако си припомним думите, които изрича жената на Йов, той застава пред нас в още по-ярка светлина. „Отречи се от твоя Бог и умри! “, което означава: Който не се отрича от своя Бог, той не умира. Ето какво се съдържа в тези думи!
към текста >>

301. 6.ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 10. Октомври 1911 GA_131 От Исус към Христос

Колкото по-дълбоко вниквате в текста, толкова повече трябва да признаете: Учениците, които стояха до гроба, можаха да се убедят, че плащениците са там, но тялото на Исус не е там; и те си тръгнаха обратно с мисълта: Къде е тялото?
Какъв е смисълът на думите: „Защото още не бяха разбрали писанието, че Той трябва да възкръсне от мъртвите. И така, учениците се прибраха у тях си.“ Следователно, нека да попитаме: В какво можаха да се убедят учениците? Нещата са описани максимално ясно и точно: Плащениците са там, но тялото на Исус не е там; то вече не е в гроба. Прибирайки се у дома си, учениците бяха убедени само в това и в нищо друго. Иначе думите се оказват лишени от всякакъв смисъл. Колкото по-дълбоко вниквате в текста, толкова повече трябва да признаете: Учениците, които стояха до гроба, можаха да се убедят, че плащениците са там, но тялото на Исус не е там; и те си тръгнаха обратно с мисълта: Къде е тялото? Кой взе тялото от гроба?
към текста >>

Както скулпторът не може да извае никаква статуя, ако се нахвърли върху мрамора или каквато и да е друга материя, сипейки безразборни удари, а трябва да разполага с предварителната идея, с мисълта, която възнамерява да въплъти в материята, така и за човешкото тяло съществува една предварителна идея, една мисъл; но тя далеч не съществува в онзи вид, както при скулптора, понеже материята на човешкото тяло не е някакъв мрамор или гипс, а като една действителна мисъл във външния свят: като „фантом“.
А когато ясновидецът проследява мъртвите още по-нататък, през периода на Камалока, той вижда, как в живота между смъртта и новото раждане продължава само един екстракт от астралното тяло, докато останалата му част се разтваря в космическата астралност. Следователно, ние виждаме: Физическото тяло, етерното тяло и астралното тяло биват отхвърлени, и на пръв поглед изглежда така, сякаш физическото тяло се изчерпва в това, което имаме в лицето на физическите вещества и сили, които на свой ред подлежат на разлагане или изгаряне. Но колкото повече в наши дни се развива ясновидството на човека, толкова по-ясно става, че това, което е отхвърлено с физическите вещества и сили, все пак не е идентично с цялото физическо тяло, че то съвсем не е идентично с цялата форма на физическото тяло. Към тези вещества и сили принадлежи и нещо друго, което ако говорим обективно, трябва да наречем „фантом“; да, това е фантомът на човешкото тяло. Този фантом е равнозначен с облика, с формата на човека, която „подрежда“ физическите вещества и сили по такъв начин, че ги включва в един вид духовна тъкан, която после застава пред нас, в условията на физическия свят, като едно или друго човешко същество. Както скулпторът не може да извае никаква статуя, ако се нахвърли върху мрамора или каквато и да е друга материя, сипейки безразборни удари, а трябва да разполага с предварителната идея, с мисълта, която възнамерява да въплъти в материята, така и за човешкото тяло съществува една предварителна идея, една мисъл; но тя далеч не съществува в онзи вид, както при скулптора, понеже материята на човешкото тяло не е някакъв мрамор или гипс, а като една действителна мисъл във външния свят: като „фантом“. Както скулпторът въплъщава идеята в своя материал, така и в Земните вещества, които след смъртта изоставяме в гроба или предаваме на огъня, е вложен фантомът на физическото тяло. Фантомът просто принадлежи на физическото тяло, той е другата, невидимата част на физическото тяло и е по-важен от физическите вещества; понеже физическите вещества всъщност не са нищо друго, освен материалния пълнеж, който, така да се каже, се изсипва в мрежата на човешката форма, както се изсипват ябълки в една каруца. Да, фантомът е нещо много важно! Веществата, които се разлагат след смъртта, са всъщност това, което намираме и навън в природата, само че в нашия случай те са подредени в човешката форма.
към текста >>

302. 7. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 11. Октомври 1911 GA_131 От Исус към Христос

И виждайки разпадането на физическото тяло, те изпадаха в ужас при мисълта, че Азът залязва и угасва; същият този Аз, който се проявява само благодарение на това, че се отразява във формата на физическото тяло.
Или с други думи: поради подчертаното зачитане на физическото тяло, т.е. на това, което представлява фантома, и поради разрушението на физическото тяло, гърците се чувствуваха нещастни спрямо залязва нето и изчезването на Аза, понеже те ясно усещаха, че Азът може да съществува само при съзнанието за Аза! И виждайки разпадането на физическото тяло, те изпадаха в ужас при мисълта, че Азът залязва и угасва; същият този Аз, който се проявява само благодарение на това, че се отразява във формата на физическото тяло.
към текста >>

303. 9. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 13. Октомври 1911 GA_131 От Исус към Христос

Обаче мисълта за причастието тя ще продължи да съществува.
Ето защо и една от задачите на Антропософията е тази: Да научи хората, че Духът може да бъде обхванат като нещо конкретно, като нещо реално. Благодарение на всичко онова, което хората изучават в „познанието за висшите светове“ чрез медитации, концентрации и т.н., те ще узреят до такава степен, че в себе си ще изживяват не само мислите, не само абстрактните чувства и усещания, но и проникването с елемента на Духа, така че ще изживяват причастието по непосредствен, духовен път; и по този начин у човека ще възникват живи мисли като медитативни мисли които ще са същото, само че от вътрешна страна, каквато е и символът на причастието осветения хляб. И както ранните християни можеха да търсят своя път към Христос именно чрез причастието, така и напредналите християни ще се доближават до образа на Христос чрез напредващата антропософия, ще се издигат в духовния свят до това, което занапред също ще се превърне в един екзотеричен път към Христос. И тогава в човешките сърца ще се влеят такива сили, които ще укрепят Христовия Импулс още повече; ще се променят и всички ритуали, така че това, което по-рано се извършваше чрез символите на хляба и виното, занапред ще се извършва като едно непосредствено духовно причастие. Обаче мисълта за причастието тя ще продължи да съществува. Трябва обаче да е налице и една друга възможност, а именно: определени мисли, които се вливат в сърцата ни чрез истините на антропософията, определени вътрешни мисли, вътрешни чувства да ни обхванат и одухотворят с онзи свещен трепет, с който доскоро причастието грабваше човешките души. И когато това стане възможно а то действително ще стане възможно -, тогава ние ще сме напреднали с още една степен в нашата еволюция. И тогава хората ще разполагат с реалното доказателство, че християнство е нещо много повече от своята външна форма! Колко ограничени са онези умове, които смятат, че с премахването на външните ритуали, на външните форми, присъщи за християнството, ще изчезне и самото християнство. Истински разбира християнството само този, който е проникнат от убеждението, че всички църкви, които поддържат идеала за Христос, всички външни ритуали и форми са само временни и, следователно, преходни, докато занапред мисълта за Христос ще оживява под съвършено нови форми направо в сърцата и душите на хората, колкото и съмнително да звучи това в ушите на днешното човечество.
към текста >>

Истински разбира християнството само този, който е проникнат от убеждението, че всички църкви, които поддържат идеала за Христос, всички външни ритуали и форми са само временни и, следователно, преходни, докато занапред мисълта за Христос ще оживява под съвършено нови форми направо в сърцата и душите на хората, колкото и съмнително да звучи това в ушите на днешното човечество.
Обаче мисълта за причастието тя ще продължи да съществува. Трябва обаче да е налице и една друга възможност, а именно: определени мисли, които се вливат в сърцата ни чрез истините на антропософията, определени вътрешни мисли, вътрешни чувства да ни обхванат и одухотворят с онзи свещен трепет, с който доскоро причастието грабваше човешките души. И когато това стане възможно а то действително ще стане възможно -, тогава ние ще сме напреднали с още една степен в нашата еволюция. И тогава хората ще разполагат с реалното доказателство, че християнство е нещо много повече от своята външна форма! Колко ограничени са онези умове, които смятат, че с премахването на външните ритуали, на външните форми, присъщи за християнството, ще изчезне и самото християнство. Истински разбира християнството само този, който е проникнат от убеждението, че всички църкви, които поддържат идеала за Христос, всички външни ритуали и форми са само временни и, следователно, преходни, докато занапред мисълта за Христос ще оживява под съвършено нови форми направо в сърцата и душите на хората, колкото и съмнително да звучи това в ушите на днешното човечество. Ето как Антропософията ни показва огромното значение на причастието като един екзотеричен път към Христос в миналите времена.
към текста >>

304. 10. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Карлсруе, 14. Октомври 1911 GA_131 От Исус към Христос

Тук мисълта за прераждането действително се явява като нещо, което е свързано с цялото човечество.
Тук мисълта за прераждането действително се явява като нещо, което е свързано с цялото човечество. Но тук, и то много по-рано, е влязъл в сила и Христовият Импулс. Защото именно Христовият Импулс свърза това, което човекът прави или може да направи, не само с неговите лични интереси, а с интересите на цялото човечество. Само онзи може да бъде Негов ученик, който казва: Аз правя това за най-малкия от моите братя, защото зная, че Ти ще го усетиш по такъв начин, сякаш го правя за Теб!
към текста >>

305. 11. БЕЛЕЖКИ GA_131 От Исус към Христос

Към „досегашните“ пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота“, „движението“, „равновесието“, „топлината“, „словото“, „мисълта“ и „Азът“.
Типичен пример в това отношение е загатнатото още през 1909 „учение за сетивата“. В него виждаме как Рудолф Щайнер придава стойност не на случайните резултати от едно или друго духовно изследване, а на екзактното описание, проследяващо прехода от „обикновените“ сетивно-физически факти към несетивно-духовните явления. За него вярната и точна представа за човешките сетива като необходими „органи“, с чиято помощ човек възприема и осъзнава света, е решителната крачка, издигаща обобщенията от неговата „Философия на свободата“ в сферата на духовно-практическия живот. Към „досегашните“ пет сетива, той прибавя други седем, свързани с възприемането на „живота“, „движението“, „равновесието“, „топлината“, „словото“, „мисълта“ и „Азът“.
към текста >>

306. 2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 7 Ноември 1911 GA_132 Еволюцията от гл.т.на истината

След известно време мисълта е добила своя завършен вид.
За да стигнем до правилно разбиране на тези неща, ние отново бихме могли да си послужим с някои от душевните изживявания на човека. Представете си за миг, че се опитвате да подредите една точно опреде лена мисъл. След известно време мисълта е добила своя завършен вид. На другата сутрин Вие отново размишлявате над конкретната мисъл и си припомняте всички подробности, свързани с нея. Днес Вие продължавате това, което бяхте започнали вчера. В известен смисъл, така стоят нещата и на Старото Слънце: Космическите дарове от вчерашния ден остават съхранени, за да бъдат приети едва по-късно.
към текста >>

307. Прераждане и карма, необходими представи за гледната точка на съвременната естествена наука (октомври/ноември 1903 г.). Бележки от Рудолф Щайнер GA_135 Прераждане и Карма