Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
11
,
12
,
13
,
Намерени са
12734
резултата от
1629
текста в
13
страници с части от думите : '
Говор
'.
На страница
1
:
1000
резултата в
204
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Шрьоер, който сам беше поел за този голям сборник от творби да издаде драмите на Гьоте, трябваше да напише един уводен пред
говор
за първия том, който аз издавах.
"По поръчка на Шрьоер (Професор Карл Юлиус Шрьоер) в 1803 година Йозеф Кюршнер ме покани да издам в изготвянето от него "Германска национална литература" съчиненията на Гьоте върху естествените науки с уводи и поредни обяснения.
Шрьоер, който сам беше поел за този голям сборник от творби да издаде драмите на Гьоте, трябваше да напише един уводен предговор за първия том, който аз издавах.
към текста >>
В този пред
говор
той обясняваше, как стои Гьоте като поет и мислител сред новия духовен живот.
В този предговор той обясняваше, как стои Гьоте като поет и мислител сред новия духовен живот.
Той виждаше в светогледа, който дошлата след Гьоте епоха на естествената наука беше донесла, едно падение от духовната висота, на която беше стоял Гьоте. Задачата, с която бях натоварен чрез издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, беше обширно охарактеризирано в този предговор. За мене тази задача включваше едно обяснение с естествената наука от една стана, с целия Гьотев светоглед от друга страна. Тъй като трябваше да изляза пред публичността с едно такова обяснение, аз трябваше да доведа до един завършек всичко, което си бях извоювал дотогава като светоглед....
към текста >>
Задачата, с която бях натоварен чрез издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, беше обширно охарактеризирано в този пред
говор
.
В този предговор той обясняваше, как стои Гьоте като поет и мислител сред новия духовен живот. Той виждаше в светогледа, който дошлата след Гьоте епоха на естествената наука беше донесла, едно падение от духовната висота, на която беше стоял Гьоте.
Задачата, с която бях натоварен чрез издаването на Гьотевите съчинения върху естествените науки, беше обширно охарактеризирано в този предговор.
За мене тази задача включваше едно обяснение с естествената наука от една стана, с целия Гьотев светоглед от друга страна. Тъй като трябваше да изляза пред публичността с едно такова обяснение, аз трябваше да доведа до един завършек всичко, което си бях извоювал дотогава като светоглед....
към текста >>
2.
00. УВОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен от
говор
.
Тези думи се крие гледната точка, от която трябва да разглеждаме научните трудове на Гьоте. При него не се касае за откриването на нови факти, а за една нова гледна точка, за един определен начин да се разглежда природата. Вярно е, че Гьоте е направил редица големи отделни открития, както например това на междучелюстната кост и на прешленната теория на черепа в остеологията, на тъждествеността на всички растителни органи със стебления лист в ботаниката и т.н. Обаче като душа оживяваща всички тези подробности ние трябва да разгледаме величествения възглед за природата, който носи тези открития, трябва да обгърнем с поглед в учението за организмите преди всичко едно велико откритие, поставящо в сянка всички открития: Откритието на същността на самия организъм.
Онзи принцип, чрез който един организъм е това, като което той се представя, причините, чиито следствия ни се явяват проявите на живота, с една дума всичко, за което трябва да питаме принципно в това отношение, бе изложено и обяснено от Гьоте.*(* Който заявява, че такава една цел е предварително непостижимо, той никога не ще стигне до едно разбиране на Гьотевите възгледи върху природата; напротив онзи, който, оставяйки този въпрос открит, пристъпва без предразсъдък към неговото проучване, той, завършвайки своето изследване, сигурно ще даде един положителен отговор.
Някои забележки, които самия Гьоте е направил, могат да събудят известни съмнения.Такава забележка е например следната "Без да проявяваме дързостта, че искаме да открием първите двигателни пружини на природните действия ние бихме насочили нашето внимание върху проявата на силите, чрез които растението постепенно превръща в орган”. Обаче такива изказвания на Гьоте не са насочени против принципната възможност да познаем същността на нещата, а в него Гьоте проявява достатъчна предпазливост, като не иска да отсъжда прибързано върху физико-механическите условия, които стоят на основата на организма, тъй като знаеше добре, че такива въпроси могат да бъдат разрешени само в течение на времето.
към текста >>
3.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той
говор
и за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст":
Забравяше се напълно, че при организма трябва преди всичко да се държи сметка, че тук външното явление се владее от един вътрешен принцип, че във всеки орган действа цялото. Външното явление, външното разположение на членовете един до друг може да бъде разгледано и след разрушаването на живота, защото то продължава да съществува още известно време. Обаче това, което имаме пред нас от един мъртъв организъм, в действителност не е вече никакъв организъм. Изчезнал е онзи принцип, който прониква всички подробности, всички отделни части. Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше разглеждане.
Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст":
към текста >>
Раз
говор
ите върху ботаниката при дворцовия съветник Лудвиг в Лайпциг останаха също така без по-дълбоко въздействие, както и раз
говор
ите на масата с медицинските приятели в Щрасбург.
Видяхме, че още преди неговото идване във Ваймар Гьоте беше съставил определено понятие за един организъм. Защото въпреки че споменатата статия "Природата се е родила дълго време след това идване, тя все пак съдържа в по-голямата си част предишните възгледи на Гьоте. Той не беше приложил още това понятие към определен род природни обекти, към отделни същества. За това беше необходим конкретния свят на живите същества в непосредствена действителност. Преминалият през човешкия дух отблясък на природата съвсем не беше елементът, който можеше да подбуди Гьоте.
Разговорите върху ботаниката при дворцовия съветник Лудвиг в Лайпциг останаха също така без по-дълбоко въздействие, както и разговорите на масата с медицинските приятели в Щрасбург.
По отношение на научните изследвания Гьоте ни се явява напълно както лишения от свежестта на първичното наблюдение на природата Фауст, който изразява своя копнеж към тази свежест с думите:
към текста >>
Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще
говор
им по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество.
Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел.
Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество.
По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата. Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”.
към текста >>
По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести раз
говор
и между Гьоте и Хердер върху предмети на природата.
Изучаването на ботаниката се приближаваше бързо до определената цел. Естествено при това трябва да помислим, че в 1784 година Гьоте беше открил вече междучелюстната кост, за което подробно ще говорим по-нататък, и че с това той беше значително приближил до тайната, как постъпва природата при образуването на едно органическо същество.
По-нататък трябва да помислим също, че първата част от книгата на Хердер "Идеи към философията на историята" беше завършена в 1784 година и че тогава е имало много чести разговори между Гьоте и Хердер върху предмети на природата.
Така госпожа фон Щайн съобщава на Кнебел на 1 май 1784 година: "Новата съчинение на Хердер изтъква като вероятно, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте се рови сега с мисълта в тези неща и всичко, което е минало през неговата представа е извънредно интересно”. От това ние виждаме от какво естество е бил Гьотевият интерес към великите въпроси на науката по онова време. Ето защо за нас трябва да бъде съвсем обяснимо онова размишление върху природата на растението и комбинациите, които той прави върху това през пролетта на 1785 година. Към средата на април през тази година той отива в Белведере, явно за да разреши своите съмнения и въпроси, и на 15 май съобщава на госпожа фон Щайн следното: "Не мога да ти изкажа, колко четлива става за мене природата, моето продължително буквуване ми помогна, сега то изведнъж действа и моята тиха радост е неизразима”. Малко преди това той даже иска да напише един малък ботанически тракт за Кнебел, за да го спечели за тази наука*./*”На драго сърце бих ти изпратил една лекция по ботаника, ако тя беше вече написана”.
към текста >>
В Карлсбад често пъти раз
говор
ите върху ботаниката са били едно приятно занимание.
Близо до Йена те срещат един 17 годишен младеж, Дитрих, чиято оловена кутия показваше, че той току-що се завръща от една ботаническа екскурзия. Върху това интересно пътуване научаваме по-големи подробности от Гьотевата "Историята на едно ботаническо изучаване" и от някои съобщения на Кон от Браслау, който е можал да вземе същите от един ръкопис на Дитрих.
В Карлсбад често пъти разговорите върху ботаниката са били едно приятно занимание.
Завърнал се у дома, Гьоте се посвещава с по-голяма енергия на изучаването на ботаниката; с помощта на философията на Лине той прави наблюдения върху гъби, мъхове, лишеи и водорасли, както виждаме това от неговите писма до г-жа Фон Щайн. Едва сега, когато той самият е наблюдавал и мислил много, Лине става по-полезен за него и намира при осветление върху много подробности, които му помагат да напредне в своите комбинации. На 9 ноември 1785 година той съобщава на госпожа фон Щайн: “Аз продължавам да чета Лине, трябва да свърша това, нямам у мене никаква друга книга, това е най-добрият начин да четеш съвестно една книга, който аз често трябва да практикувам, тъй като не лесно чета една книга. Това не е за четене, а за повторение и то ми направи много добри услуги, тъй като размислих върху най-многото неща”. През време на тези проучвания на него му става все по-ясно, че все пак това е само една основна форма, която се явява в безкрайното множество на растителните индивиди, тази основна форма ми стана самата тя все по-нагледна, той позна по-нататък, че в тази основна форма притежава способността за неограниченото изменение, чрез което се създава многообразието от единството.
към текста >>
През септември 1787 година при своето второ пребиваване в Рим Гьоте изнася на своя приятел Мориц въпроса; той открива тогава, колко жив, колко нагледен става предметът при едно такова изнасяне (
говор
ене, предаване).
През септември 1787 година при своето второ пребиваване в Рим Гьоте изнася на своя приятел Мориц въпроса; той открива тогава, колко жив, колко нагледен става предметът при едно такова изнасяне (говорене, предаване).
Постоянно се записва, колко далече са стигналите. От това място и от някои други изказвания на Гьоте се явява като вероятно, че и написването на учението за метаморфозата поне в неговата афористична форма е станало в Италия. Той казва по-нататък: “По този начин – в разговор с Мориц – аз можех да запиша на лист нещо от моите мисли”.
към текста >>
Той казва по-нататък: “По този начин – в раз
говор
с Мориц – аз можех да запиша на лист нещо от моите мисли”.
През септември 1787 година при своето второ пребиваване в Рим Гьоте изнася на своя приятел Мориц въпроса; той открива тогава, колко жив, колко нагледен става предметът при едно такова изнасяне (говорене, предаване). Постоянно се записва, колко далече са стигналите. От това място и от някои други изказвания на Гьоте се явява като вероятно, че и написването на учението за метаморфозата поне в неговата афористична форма е станало в Италия.
Той казва по-нататък: “По този начин – в разговор с Мориц – аз можех да запиша на лист нещо от моите мисли”.
към текста >>
4.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от раз
говор
и на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте.
Към това трябва да помислим още, че, през време когато тези възгледи се оформяха все по-определено у Гьоте, той поддържаше една жива връзка с Хердер, който в 1783 година започна да пише своята книга "Идеи към философията на историята на човечеството." Това съчинение се роди приблизително от разговори на двамата и някои идеи могат направо да се припишат на Гьоте.
Мислите, които са изказани тук, са често пъти изцяло Гьотевски, само че казани по начина на Хердер, така че от тях ние можем да направим едно сигурно заключение върху тогавашните мисли на Гьоте.
към текста >>
Тези мисли са образували също съдържанието на раз
говор
ите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”.
Така например има животни, при които са развити особено органите на осезанието цялата организация сочи към дейността на осезанието и намира в него своята цел; други, при които са особено развити органите на храненето и те изпъкват на преден план; цялото животно е организирано в тази насока; всичко останало остъпва пред него на заден план. Във формирането на човека всички органи и системи от органи са развиват така, че единият орган дава достатъчно пространство за свободно развитие на другия, всеки отделен орган се явява в онези граници, които са необходими, за да позволи на всички други да се проявят по същия начин. Така се ражда едно хармонично взаимодействие на отделните органи и системи, създава се една хармония, която прави от човека най-съвършеното същество, съединяващо в себе си съвършенствата на всички останали създания.
Тези мисли са образували също съдържанието на разговорите на Гьоте с Хердер и Хердер ги изразява по следния начин: че човешкия род, трябва да се счита “като едно велико сливане на по-нисши органически сили, които трябваше да стигнат в него до образуването на човечеството”.
А на друго място: “И така ние можем да приемем, че човекът е едно средно създание между животните, т.е. той е изработената форма, в която се събират чертите на всички видове около него в най-фина съвкупност.*/*Хердер,Философия на историята на човечеството./
към текста >>
При това пътуване той иска да погледне в Брауншвайг в устата на един "нероден слон" и води един смел раз
говор
с Цимерман.
Споменатият слонов череп е нарисуван от Вайз от много страни по метода на Кампер, като Гьоте го сравнява с един притежаван от него голям череп повече от спойките не са били сраснати. На този череп той прави още една важна забележка. Дотогава се е приемало че при всички животни резците са просто вмъкнати в междучелюстната кост, докато кучешките зъби принадлежат на костта на горната челюст; само слонът правел изключение от това. Че това не е така, му показва също и онзи череп, както той пише в едно писмо на Хердер. В едно пътуване до Айзенах и Брауншвайг, което Гьоте предприема през това лято, той продължава да се занимава с остеологични проучвания.
При това пътуване той иска да погледне в Брауншвайг в устата на един "нероден слон" и води един смел разговор с Цимерман.
Той пише по-нататък на Мерк върху този фетус: "Аз исках да имаме фетусса, който те имат в брауншвайг, в нашия кабинет, за да бъдат дисециран, скиелетиран и препариран. Не зная, за какво би служило едно такова чудовище в спирт, ако то не бъде дисецирано и обяснено в неговото устройство." От тези проучвания излезе след това онази студия, която е съобщена в първия том на съчиненията върху естествените науки*/* "както на човека така и на животните трябва да се припише една междинна кост на горната челюст. "Естествени науки, стр.277 и следв./ При нейното разработване Гьоте получава голяма помощ от Лодер. С негово съдействие бе създадена един латински превод. През ноември 1784 година Гьоте изпрати студията на Кнебел и още на 19 декември на Мерк, въпреки, че малко преди това /2 декември/ той вярва, че преди края на годината не ще се получи много нещо от това.
към текста >>
Сред лични отношения той застана на страната на Гьоте*/*Раз
говор
и с Екерманн, 2, VІІІ, 1850/ Даже на 15 декември 1825 година той достави на Гьоте един хубав пример за потвърждение на неговото откритие.
По-трудно беше да бъде спечелен Блуменбах. В своето "Ръководство по сравнителна анатомия", 1805 година, той още изказваше убеждението: човекът не притежава никаква междучелюстна кост*(*също, стр.22) В своята написана в 1830-32 година студия: "принципи на зоологическата философия" Гьоте можа да получи признание и от Блуменбах.*(* Естествени науки, стр. 585 и следв.).
Сред лични отношения той застана на страната на Гьоте*/*Разговори с Екерманн, 2, VІІІ, 1850/ Даже на 15 декември 1825 година той достави на Гьоте един хубав пример за потвърждение на неговото откритие.
Един атлет от Хеската област потърсил при Лангенбек, колега на Блуменбах, помощ поради неговата животински изпъкваща междучелюстна кост*/*Кореспонденцията на Гьоте върху естествената наука, І, стр.51/. Ние още ще говорим за по-късните привърженици на Гьотевите идеи. Тук ще споменем още че М.Й.Вебер успял да отдели срасналата с горната челюст междинна кост чрез разредена сярна киселина.
към текста >>
Ние още ще
говор
им за по-късните привърженици на Гьотевите идеи.
По-трудно беше да бъде спечелен Блуменбах. В своето "Ръководство по сравнителна анатомия", 1805 година, той още изказваше убеждението: човекът не притежава никаква междучелюстна кост*(*също, стр.22) В своята написана в 1830-32 година студия: "принципи на зоологическата философия" Гьоте можа да получи признание и от Блуменбах.*(* Естествени науки, стр. 585 и следв.). Сред лични отношения той застана на страната на Гьоте*/*Разговори с Екерманн, 2, VІІІ, 1850/ Даже на 15 декември 1825 година той достави на Гьоте един хубав пример за потвърждение на неговото откритие. Един атлет от Хеската област потърсил при Лангенбек, колега на Блуменбах, помощ поради неговата животински изпъкваща междучелюстна кост*/*Кореспонденцията на Гьоте върху естествената наука, І, стр.51/.
Ние още ще говорим за по-късните привърженици на Гьотевите идеи.
Тук ще споменем още че М.Й.Вебер успял да отдели срасналата с горната челюст междинна кост чрез разредена сярна киселина.
към текста >>
Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789 година той пише на Хердер: "Имам да
говор
я за една новооткрита хармония на природата".
Тук при Гьоте се касаеше преди всичко за това, да бъдат познати законите, според които природата образува органическите и предимно човешките форми, тенденцията, която тя преследва при формирането на същите. Както в редицата от безброй растителни форми той търси прарастенията, чрез което могат да се измислят растения до безкрайност, които трябва да бъдат логически, т.е., които са напълно съобразни с тенденцията на природата и които биха съществували, ако биха били налице подходящите условия; така и по отношение на животните и на човека Гьоте залагаше на това, "да открие идеални характерни черти", които са напълно съобразени със законите на природата.
Скоро след неговото завръщане от Италия ние научаваме, че Гьоте се занимава "усърдно с анатомия", и в 1789 година той пише на Хердер: "Имам да говоря за една новооткрита хармония на природата".
Това, което е било открито тук като нещо ново, би трябвало да бъде една част от прешленната теория за черепа* (*виж Естествени Науки, забележки към стр.316, 318, 344 и следв.). Завършването на това откритие се пада обаче в 1790 година. Това, което той е знаел до тогава, е било, че всички кости, които образуват задната част на главата, представляват изменени три прешлена на гръбначния стълб. Гьоте си представяше нещата по следния начин: Мозъкът представлява само една маса от гръбначен мозък, доведен до най–висока степен.
към текста >>
5.
04. ЗА СЪЩНОСТТА И ЗНАЧЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ОРГАНИЗМИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тогава за Спиноза се
говор
еше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/.
През лятото на същата година Гьоте се срещна с Фриц Якоби. Този последният, който се беше занимавал подробно със Спиноза за което свидетелстват неговите писма върху учението на Спиноза, 1785 година,беше напълно подходящ да въведе Гьоте по-дълбоко в същността на философа.
Тогава за Спиноза се говореше твърде много, защото у Гьоте "всичко беше още в началното действие и противодействие, ферментиращо и кипящо*./*Пътуване в Италия, 5.Х.1787 година/.
Известно време по-късно той намери в библиотеката на своя баща една книга, чийто автор остро се бореше против Спиноза, даже го изопачаваше до най-висока степен. Това стана повод Гьоте да се заеме още веднъж сериозно с дълбокия мислител. Той намери в неговите съчинения обяснения на най-дълбоките научни въпроси, които беше способен да повдигне тогава. През 1784 година поетът чете Спиноза заедно с госпожа фон Щайн. Той пише на 4 ноември 1784 година на приятелката: "Аз ще донеса със себе си Спиноза на латински език, тъй като в него всичко е много по-ясно." Въздействието на този философ върху Гьоте беше извънредно голямо.
към текста >>
Тук се крие причината, защо в неорганическата естествена наука
говор
им за закони (природни закони) и обясняваме фактите чрез тях, а в органичната природа напротив вършим това чрез типове.
Обясняващото формалното на познанието, понятието и обясненото материалното, възприятието са тъждествени. Идеята, чрез която схващаме органическото, е следователно съществено различна от понятието, чрез което обясняваме неорганичното; тя не само обхваща едно дадено разнообразие като един сбор а изнася от себе си своето собствено съдържание. Тя е резултат на даденото /на опитността/, конкретно явление.
Тук се крие причината, защо в неорганическата естествена наука говорим за закони (природни закони) и обясняваме фактите чрез тях, а в органичната природа напротив вършим това чрез типове.
Законът не е едно и също нещо с разнообразието на възприятието, което той владее, той стои над него; обаче в типа идейното и реалното са станали единство, разнообразието може да бъде обяснено само като изхождащо от една точка на тъждественото с него цяло.
към текста >>
Когато
говор
им за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същност/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм.
Едно друго решение е невъзможно, защото това е същността на самата вещ. Когато дарвинизмът трябва да предположи един първичен организъм, за Гьоте можем да кажем, че той е открил същността на този първичен организъм.*(*В модерното природознание под първичен организъм се разбира обикновено една първична клетка (първична цитода), т.е. едно просто същество, което стои на най-ниското стъпало на органическото развитие. Тук се има предвид едно съвсем определено, действително сетивно същество.
Когато говорим за първичен организъм в Гьотевия смисъл, не се има предвид това просто действително първично същество, а онази есенция /същност/, онзи формиращ, ентелехиен принцип, който прави, щото онази първична клетка да бъде един организъм.
Този принцип се изявява както в най-простия организъм така и в най-съвършения, само че в различна форма.
към текста >>
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението
говор
и първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
Великото дело, което бе извършено с това в науката, беше също многократно признато от по-дълбоко мислещи учени. Младшият д, Алтон пише на 6 юли 1827 година на Гьоте: "бих считал за най-голяма награда, ако ваше превъзходителство, на когото естествената наука дължи не само едно пълно преобразоване с величествени обзори и нови възгледи на ботаниката, но и множество обогатявания на остеологията, бихте познали в предстоящите листове едно достойно за одобрение усърдие"* (*Естественонаучна кореспонденция I,28.).
Неес фон Евенбек пише на 24 юни 1820 година*(*Също II,19.): "във вашия труд, който нарекохте "опит за обяснение на метаморфозата на растенията", растението говори първо между нас за самото себе си, заплете и мене хубаво очовечаване, когато бях още млад.
Най-после Фойгт* (*също II, 360) пише на 6 юни 1831 година: "С живо участие и покорна благодарност аз започнах да чета малката книга за метаморфозата, която ме завладя като съучастник на това учение и ме свърза здраво исторически с него. Странно е, че учените са се отнесли по-тривиално спрямо метаморфозата на животните /разбирам не старата метаморфоза на насекомите, а тази изходяща от гръбначния стълб/ отколкото към тази на растенията. Независимо от плагиатите и злоупотребите, тихото признание би имало своето основание в това, че при нея те вярваха, че ще има да рискуват по-малко. Защото при скелета изолираните кости остават вечно същите, обаче в ботаниката метаморфозата застрашава да преобърне цялата терминология и следователно определението на видовете, и слабите се страхуват следователно, защото не знаят, до къде може да доведе нещо подобно." Тук е налице съзнанието, че един нов вид виждаме на индивидуалното трябва да настъпи; и от този нов възглед трябва да произлезе новата систематика, разглеждането на особеното.
към текста >>
То стана нещо обективно за него едва чрез онзи раз
говор
с Шилер, който предаваме по-долу*. /*Естеств.
Обаче по-късно той изказва вече съвсем решително това. Когато на 21 януари 1832 година пише на Хайнрих вилхелм Фердинанд Вакенродер: "продължавайте с всичко, което ви интересува и ме запознайте с него то се свързва някъде с моите съзерцания", с това той иска да каже, че е открил основните принципи на науката на организмите, от които трябва да бъде изведе но всичко останало. Обаче по-рано всичко това е действало несъзнателно в неговия дух и той е третирал фактите според него*/*Гьоте чувстваше тава негово несъзнателно действане често пъти като една тъпост. /Виж. К. Ю. Шрьобер, Гьотевият Фауст, I/II,6-то издание, Щутгарт 1926 г., т.ІІ, стр.ХХХІV и следв./.
То стана нещо обективно за него едва чрез онзи разговор с Шилер, който предаваме по-долу*. /*Естеств.
Науки I, стр.108 и следв./ Шилер позна веднага идейното естество на Гьотевото прарастение и твърдеше, че на нещо подобно не може да се припише никаква действителност. Това подбуди Гьоте да размишлява върху отношението на това, което той наричаше тип, с емпиричната действителност. Тук той се натъкна на една проблема, която е една от най-важните за човешкото изследване въобще: Нито един от отделните емпирични обекти не отговарят напълно на неговия тип; нито едно същество в природата не беше тъждествено с него. Следователно съдържанието на понятието за типа не може да произхожда от сетивния свят като такъв, въпреки че то се добива при този сетивен свят. Следователно то трябва да седи в самия тип; идеята за първичното същество можеше да бъде само една такава, която развива от себе си едно съдържание съгласно една намираща се в самата нея необходимост, което съдържание се явява след това в света на явленията под една друга форма под формата на възприятието.
към текста >>
Той води раз
говор
и по някои въпроси и с Хегел.
Общението със съвременните философи както и четенето на техните съчинения доведе Гьоте до определена гледна точка в това отношение. Съчинението на Шелинг за Мировата душа и неговият очерк на една Натурфилософия*(*Гьотеви анали към 1798-1799 г.) както и книгата на Щефен "Основни черти на общата естествена наука" му подействаха плодотворно.
Той води разговори по някои въпроси и с Хегел.
Тези подбуди доведоха най-после дотам, Гьоте да се заеме отново с изучаването на Кант, с който той вече се беше занимавал веднъж по подбудата на Шилер.
към текста >>
на съдържанието е даден от
говор
,
на съдържанието е даден отговор,
към текста >>
Наред със студиите върху Гьотевите собствени възгледи, ние намираме тук раз
говор
и върху знаменитите литературни явления, из областта на морфологията, а също и студии на други учени, чиито изложения обаче постоянно се отнасят като нещо допълващо към Гьотевото обяснение върху природата.
След това до 1824 година излязоха два тома, първият в четири, вторият в две тетрадки.
Наред със студиите върху Гьотевите собствени възгледи, ние намираме тук разговори върху знаменитите литературни явления, из областта на морфологията, а също и студии на други учени, чиито изложения обаче постоянно се отнасят като нещо допълващо към Гьотевото обяснение върху природата.
към текста >>
По този начин понятно е, когато за особеното се
говор
и като за една форма на общото.
А всъщност причината се крие напротив в самия обект. Същността на самия особен обект съвсем не се изчерпва още в тази негова особеност; за да бъде разбрано, то ни кара да търсим нещо, което съвсем не е нещо особено, а нещо общо. Това идейно-общо е истинската същност есенцията на всяко едно особено съществуване. Това последното има в особеността само една страна на своето съществуване, докато втората страна е общото типът*. /*Сентенции в проза, а.а.0. стр.374./.
По този начин понятно е, когато за особеното се говори като за една форма на общото.
Тъй като истинската същност, съдържателността на особеното, е следователно идейното-общото, тогава невъзможно е последното да бъде изведено от особеното, да бъде абстрахирано от него. Тъй като то не може да заеме отникъде своето съдържание, трябва тогава само да си даде това съдържание. Следователно типично-общото е нещо, при което съдържание и форма са тъждествени. Ето защо обаче то може да бъде схванато също само като нещо цяло, независимо от отделното. Науката има задачата да покаже при всяко отделно нещо, как по неговата същина то се подчинява на идейно-общото.
към текста >>
6.
05. ПРИКЛЮЧВАНЕ НА РАЗГЛЕЖДАНЕТО ВЪРХУ ГЬОТЕВИТЕ МОРФОЛОГИЧНИ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Стараейки се да от
говор
я на това изискване, близка е възможността да бъда криво разбран именно от онези, при които най-много бих съжалявал за това, от емпириците.
Стараейки се да отговоря на това изискване, близка е възможността да бъда криво разбран именно от онези, при които най-много бих съжалявал за това, от емпириците.
С това разбирам онези, които проследяват по всички страни фактически доказуемите връзки на организмите, емпирично предлагания материал и считат за още открит въпроса за първичните принципи на науката за организмите.
към текста >>
7.
06. ГЬОТЕВИЯТ СПОСОБ НА ПОЗНАНИЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тя изисква то да се вслушва в това, което фактите казват и да тълкува това
говор
ене на фактите, да го подрежда.
При това обаче забравя се само, че с това мнение хората се приближават до едно становище, което отдавна се счита за превъзмогнато. Отхвърлянето на мисленето и осланянето само на сетивния опит не е, погледнато по-дълбоко, нищо друго освен сляпата вяра в откровението на религиите. Тази вяра се основава само на това, че църквата предава готови истини, които хората трябва да вярват. Мисленето може да се старае да проникне в техния по-дълбок смисъл; обаче на него не му е позволено да изпитва самата истина, да стигне чрез собствена сила до глъбините на света. А науката на опита: какво изисква тя от мисленето?
Тя изисква то да се вслушва в това, което фактите казват и да тълкува това говорене на фактите, да го подрежда.
Тя също отрича на мисленето способността да проникне в ядката, в ядрото на света.
към текста >>
Там богословието изисква от мисленето сляпо да се подчинява на това, което църквата казва, тук науката изисква сляпо подчинение на това, което сетивното наблюдение
говор
и.
Там богословието изисква от мисленето сляпо да се подчинява на това, което църквата казва, тук науката изисква сляпо подчинение на това, което сетивното наблюдение говори.
Тук както и там проникващото в дълбините мислене не важи нищо.
към текста >>
Днес се
говор
и за граници на познанието.
Днес се говори за граници на познанието.
Но тези, които мислят така, нямат никакво ясно мнение, какво искат да постигнат и се съмняват в това, дали могат да го постигнат. Ако днес би дошъл някой и би ни показал с пръст разрешението на мировата загадка, ние не бихме имали нищо от това, защо не бихме знаели, какво трябва да задържим от разрешението.
към текста >>
8.
07. ОТНОСНО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ СЪЧИНЕНИЯ ВЪРХУ ЕСТЕСТВЕНИТЕ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Дали и как той е от
говор
ил на тези въпроси, това е от значение на второ място.
Касае се за това: Какво означават те във възгледа на Гьоте за света. На духовната висота, на която стои поетът, и научната потребност е завишена. Обаче без научната потребност няма никаква наука. Какви въпроси поставяше Гьоте на природата? Това е важното.
Дали и как той е отговорил на тези въпроси, това е от значение на второ място.
Ако днес имаме повече средства и по-богат опит: Така, тогава ние ще успеем да намерим по-богати решения на поставените от него проблеми. Но че ние не можем да направим нещо повече от това: с нашите по-големи средства да вървим по пътищата, които той е начертал, това трябва да покажат моите изложения. Следователно това, което трябва да научим от него, е преди всичко: Как трябва да задаваме въпроси на природата.
към текста >>
9.
08. ОТ ИЗКУСТВОТО КЪМ НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тук се касае преди всичко да се от
говор
и на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката?
Който си поставя задачата да опише духовното развитие на един мислител, трябва да ни обясни особената насока на същия по психологичен път от дадените в неговата биография факти. При едно представяне на Гьоте, мислителя, задачата още не изчерпана с това. Тук не се пита само за оправданието и обяснението на неговата специална научна насока, а и предимно за това, как този гений е стигнал въобще до там, да прояви дейност в научната област. Гьоте трябваше много да страда от погрешните мнения на неговите съвременници, които не можаха да си представят, че поетическото творчество и научното изследване могат да се съединят в един дух.
Тук се касае преди всичко да се отговори на въпроса: Кои са мотивите, които са тласнали великия поет към науката?
Дали преминаването от изкуството към науката се крие чисто в неговата субективна склонност, в неговата лична воля? Или Гьотевата насока в изкуството беше такава, че тя по необходимост трябваше да го тласне към науката?
към текста >>
10.
09. ГЬОТЕВАТА ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Позоваваща се на Кант философия е употребила оттогава насам неизказано голяма научна сила за от
говор
на този въпрос; и днес повече от всякога във философските кръгове се проявява старание да се стигне по-близо до решението на тази задача.
Позоваваща се на Кант философия е употребила оттогава насам неизказано голяма научна сила за отговор на този въпрос; и днес повече от всякога във философските кръгове се проявява старание да се стигне по-близо до решението на тази задача.
Обаче теорията на познанието, която в настоящето е станала именно един научен въпрос на времето, не трябва да бъде нищо повече освен подробен отговор на въпроса: Как е възможно познанието? Приложен към Гьоте, въпросът би гласил тогава: Как Гьоте си представяше възможността на едно познание?
към текста >>
Обаче теорията на познанието, която в настоящето е станала именно един научен въпрос на времето, не трябва да бъде нищо повече освен подробен от
говор
на въпроса: Как е възможно познанието?
Позоваваща се на Кант философия е употребила оттогава насам неизказано голяма научна сила за отговор на този въпрос; и днес повече от всякога във философските кръгове се проявява старание да се стигне по-близо до решението на тази задача.
Обаче теорията на познанието, която в настоящето е станала именно един научен въпрос на времето, не трябва да бъде нищо повече освен подробен отговор на въпроса: Как е възможно познанието?
Приложен към Гьоте, въпросът би гласил тогава: Как Гьоте си представяше възможността на едно познание?
към текста >>
Обаче върху възможността на познанието не ще може да бъде установено нищо дотогава, докато не се е от
говор
ило на въпроса що е познанието.
Според това понятие познанието трябва да бъде едно изобразяване на намиращите се вън от съзнанието, съществуващи в себе си отношения на битието.
Обаче върху възможността на познанието не ще може да бъде установено нищо дотогава, докато не се е отговорило на въпроса що е познанието.
С това въпросът: що е познанието? Става първият въпрос на теорията на познанието. Следователно по отношение на Гьоте нашата задача ще бъде да покажем, какво си е представял Гьоте под познание.
към текста >>
На този въпрос искаме да от
говор
им първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че от
говор
ът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед.
Сега за нас възниква въпросът: Какво отношение има непосредствено добитото чрез опитността към онзи образ на опитността, който се е родил в процеса на познанието?
На този въпрос искаме да отговорим първо съвършено самостоятелно и след това да покажем, че отговорът, който даваме, е едно последствие на Гьотевия светоглед.
към текста >>
Не, е съвсем определеният от
говор
.
Трябва да се запитаме: В какво се състои всъщност характеристиката на особеното? Може ли тя да бъде определена понятно /с помощта на понятията/? Можем ли да кажем: Това понятно единство трябва да се разпадне в тези или онези възприемаеми, особени разнообразности?
Не, е съвсем определеният отговор.
Самото понятие никак не познава особеността. Следователно тази особеност трябва да се намира в елементи, които като такива са съвсем недостъпни за понятието. Но след като ние не познаваме един междинен член между възприятие и понятие ако не бихме искали да цитираме фантастично-мистичните схеми на Кант, които днес се считат за нещо несериозно тези елементи трябва да принадлежат на самото възприятие. Причината за особеността не може да бъде извлечена от понятието, а трябва да се търси в самото възприятие. Това, което съставлява особеността на един обект, не може да се разбира, а само да се вижда /възприема.
към текста >>
По този начин ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме от
говор
или на въпроса: Що е познание?
Само едно нещо можем да кажем: Той застава срещу нас, даден ни е. С това ние не сме открили още нищо върху самия него. Само когато подхождаме така, ние не си затваряме пътя към едно безпристрастно обсъждане на това дадено. Ако предварително му приписваме една характерна черта, това безпристрастие престава да съществува. Когато например казваме: Даденият свят е представа, цялото следващо изследване може да бъде проведено само при тази предпоставка.
По този начин ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание?
При предпоставката, че даденият на сетивата свят е представа. Тази е основната грешка в теорията на познанието на Фолкелт. В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки. Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави. Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи?
към текста >>
Така неговата теория на познанието е само от
говор
на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи?
По този начин ние не бихме доставили никаква свободна от предпоставки теория на познанието, а бихме отговорили на въпроса: Що е познание? При предпоставката, че даденият на сетивата свят е представа. Тази е основната грешка в теорията на познанието на Фолкелт. В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки. Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави.
Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи?
За нас въпросът ще се постави съвършено различно. Ние вземаме даденото такова, каквото то е: Като разнообразие от нещо, което ще се разкрие на самите нас, когато се оставим да бъдем заставени от него. Така ние имаме изглед да стигнем до едно обективно познание, защото оставяме самия обект да говори. Можем да се надяваме, че този образ, срещу който стоим, ще ни разкрие всичко, от което се нуждаем, когато не правим невъзможен свободния достъп на неговите проявления до нашата разсъдъчна способност чрез един пречещ предразсъдък. Защото даже тогава, когато действителността би трябвало да остане вечно загадъчна за нас, една подобна истина би имала стойност само тогава, когато тя би била добита само с помощта на самите неща.
към текста >>
Така ние имаме изглед да стигнем до едно обективно познание, защото оставяме самия обект да
говор
и.
В началото на своята теория на познанието той поставя с цялата строгост изискването, че теорията на познанието трябва да бъде без предпоставки. Обаче на нейно челно място поставя изречението: Че имаме едно разнообразие от престави. Така неговата теория на познанието е само отговор на въпроса: как е възможно познанието при предпоставката, че даденият ни свят е едно разнообразие от представи? За нас въпросът ще се постави съвършено различно. Ние вземаме даденото такова, каквото то е: Като разнообразие от нещо, което ще се разкрие на самите нас, когато се оставим да бъдем заставени от него.
Така ние имаме изглед да стигнем до едно обективно познание, защото оставяме самия обект да говори.
Можем да се надяваме, че този образ, срещу който стоим, ще ни разкрие всичко, от което се нуждаем, когато не правим невъзможен свободния достъп на неговите проявления до нашата разсъдъчна способност чрез един пречещ предразсъдък. Защото даже тогава, когато действителността би трябвало да остане вечно загадъчна за нас, една подобна истина би имала стойност само тогава, когато тя би била добита само с помощта на самите неща. Съвсем без значение би било обаче твърдението: нашето съзнание е устроено така и така и поради това ние не можем да си изясним нещата на света. Дали нашите духовни сили са достатъчни да обхванем същността на нещата, това трябва да проверим ние самите. Аз мога да имам и най-съвършените духовни сили; ако нещата не ми разкриват нищо за себе си, моите заложби не ми помагат нищо.
към текста >>
Когато
говор
им за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея.
Един процес на света се явява като напълно проникнат от нас, когато той е наша собствена дейност. Една мисъл се явява като завършек на един процес, вътре в който ние стоим. Обаче мисленето е единственият процес, при който ние можем да стоим напълно вътре в него, в който можем да се прелеем. Ето защо научното разглеждане добитата чрез опита действителност трябва да се яви като произлизаща по същия начин от развитието на мисълта, както една чиста мисъл. Да изследваме същността на една вещ означава, да започнем в центъра на света на мислите и да работим от този център, докато през душата ни се яви един такъв мисловен образ, който ни изглежда тъждествен с възприетата чрез сетивата вещ.
Когато говорим за същността на една вещ или въобще за същността на света, ние не можем следователно да мислим нищо друго, освен разбирането на действителността като мисъл, като идея.
В идеята ние познаваме онова, от което трябва да изведем всичко друго: Принципа на нещата. Това, което философите наричат абсолютно, вечното битие, Основата на Света, а религиите Бог, това ние наричаме, въз основа на нашите познавателно-теоретични обяснения: идеята. Всичко, което в света не се явява непосредствено като идея, накрая то бива познато като произлизащо от нея. Това, което повърхностното разглеждане на нещата вярва лишено от всяко участие в идеята, по-дълбокото мислене го извежда от идеята. Никоя друга форма на съществуванието не може да ни задоволи, освен тази изведена от идеята.
към текста >>
Ето защо няма никакъв смисъл да
говор
им за повече от един свят.
Той трябва да бъде такъв, че всичко останало да сочи към него като основа на своето обяснение. Ако биха съществували повече центрове на света повече принципи, от които светът може да бъде обяснен и ако една област на действителността би сочила към този, една друга към онзи миров принцип, тогава щом бихме се намирали в една област на действителността, ние бихме би ли насочени само към един център. На нас никак не би ни хрумнало да питаме още за един друг център. Една област не би знаела нищо за другата. Те просто не биха съществували една за друга.
Ето защо няма никакъв смисъл да говорим за повече от един свят.
Поради това идеята е на всички места на света, във всички съзнания една и съща. Че съществуват различни съзнания и всяко едно мисли идеята, представя си я, това не изменя нищо в нещата. Идейното съдържание на света е построено на самото себе си, то е съвършено в себе си. Ние не го създаваме, а само се стараем да го схванем. Мисленето не го създава, а го възприема.
към текста >>
11.
10_1. ЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИЕ В СВЕТЛИНАТА НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ - МЕТОДОЛОГИЯ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно методът ще трябва да се състои в това, при всяка една вещ ние да от
говор
им на въпроса: Какъв дял има тя за единния свят на мислите; какво място заема тя в идейния образ, който аз си съставям за света?
Човекът трябва дейно да направи, защото, краят да произтича от началото. Начинът, как той върши това, е методът. Самопонятно е сега, нашето схващане на онова отношение между началото и края на науката да обуслови също и едни особен метод. От какво ще изходим ние при развитието на този метод? Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние охарактеризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята.
Следователно методът ще трябва да се състои в това, при всяка една вещ ние да отговорим на въпроса: Какъв дял има тя за единния свят на мислите; какво място заема тя в идейния образ, който аз си съставям за света?
Когато съм прозрял това, когато съм познал, как една вещ се включва в моите идеи, тогава моята познавателна потребност е задоволена. За тази познавателна потребност има само едно незадоволяващо нещо: Когато срещу мене застава една вещ, която никъде не може да се включи в застъпения от мене възглед. Трябва да бъде преодоляна идейното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по отношение на него, остават без отговор; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам отговора. От това ние виждаме, от какво се нуждаем при възприемането на една вещ. Когато заставам срещу нея, тя ме гледа като нещо отделно.
към текста >>
Трябва да бъде преодоляна идейното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по отношение на него, остават без от
говор
; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам от
говор
а.
От какво ще изходим ние при развитието на този метод? Научното мислене трябва да се получи стъпка по стъпка като едно преодоляване на онази тъмна форма на действителността, която ние охарактеризирахме като непосредствено дадено, и като едно издигане на тази тъмна действителност в светлата яснота на идеята. Следователно методът ще трябва да се състои в това, при всяка една вещ ние да отговорим на въпроса: Какъв дял има тя за единния свят на мислите; какво място заема тя в идейния образ, който аз си съставям за света? Когато съм прозрял това, когато съм познал, как една вещ се включва в моите идеи, тогава моята познавателна потребност е задоволена. За тази познавателна потребност има само едно незадоволяващо нещо: Когато срещу мене застава една вещ, която никъде не може да се включи в застъпения от мене възглед.
Трябва да бъде преодоляна идейното незадоволство, което произтича от това, че никъде не съществува нещо, за което бих могъл да си кажа: Аз виждам, то е тук; когато заставам срещу него, то ми изглежда като един въпросителен знак; обаче никъде в хармонията на моите мисли аз не намирам точката, където трябва да го подредя; въпросите, които трябва да поставя по отношение на него, остават без отговор; аз мога да завъртвам и обръщам моята мисловна система, както си искам, но не намирам отговора.
От това ние виждаме, от какво се нуждаем при възприемането на една вещ. Когато заставам срещу нея, тя ме гледа като нещо отделно. В мене светът на мислите ме тласка към онази точка, където се намира понятието на вещта. Аз не намирам покой, докато това, което първо се е явило като отделно нещо, ми се яви като член сред света на мислите. Така отделното нещо се разтваря като такова /стопява се/ и се явява в една голяма връзка.
към текста >>
12.
10_2. ДОГМАТИЧЕН И ИМАНЕНТЕН МЕТОД
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Фактът "защо те
говор
ят така и не иначе" се счита за нещо недостъпно за опита и поради това непостижимо.
И в този случай също ние добиваме истината не чрез вникване в нещата, а тя ни е натрапена отвън. Аз виждам това, което става и е през мене и го регистрирам; защо това е така, то се крие в обекта. Аз виждам само последствието, не и причината. По-рано в науката властваше догмата на откровението, днес това върши догмата на опита. По-рано се считаше за дързост някой да размишлява върху основанията на изявените истини разкритите чрез откровението; днес се счита за невъзможно някой да знае нещо друго, освен това, което изказват фактите.
Фактът "защо те говорят така и не иначе" се счита за нещо недостъпно за опита и поради това непостижимо.
към текста >>
13.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Съпоставянето и съединението, за което
говор
им тук, може да стане или само в мисли, както когато си представим трите обуславящи фактори при хоризонтално хвърляне на един камък: 1.
Такова явление трябва да търсим ние. Трябва да се стремим да съединим една самодопълваща се, самоносяща се, взаимно подкрепяща се редица от факти. От това ние получаваме една група от действащи едни върху други сетивни елементи на действителността; и явлението, което се разгръща пред нас, следва непосредствено от въпросните фактори по един прозрачен, ясен начин. Такова едно явление ние наричаме заедно с Гьоте първоначално явление или основен факт. Това първоначално явление е тъждествено с обективния природен закон.
Съпоставянето и съединението, за което говорим тук, може да стане или само в мисли, както когато си представим трите обуславящи фактори при хоризонтално хвърляне на един камък: 1.
тласкащата сила, 2. притегателната сила на земята и 3. съпротивлението на въздуха, и след това извеждам пътя на летящия камък от тези фактори, или пък: Мога да събера действително отделните фактори и тогава да очаквам следващото от тяхното взаимодействие явление.
към текста >>
В своите анали Гьоте
говор
и няколкократно за една схема на естествената наука.
Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа. Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка. Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления. В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел.
В своите анали Гьоте говори няколкократно за една схема на естествената наука.
Ако бихме имали налице тази схема бихме видели от нея, как той самият си е представял отношенията на отделните първични явления; как ги е подреждал в една необходима верига. Една представа за това добиваме също, когато разгледаме таблицата, която той дава в т.1, гл.4 "Върху Естествената наука" за всички възможни начини на действия: Случайно механическо – физическо химическо органическо – психическо етическо религиозно гениално.
към текста >>
14.
10_4. ВЪРХУ ГРАНИЦИТЕ НА ПОЗНАНИЕТО И ОБРАЗУВАНЕТО НА ХИПОТЕЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Днес много се
говор
и за граници на нашето познание.
Днес много се говори за граници на нашето познание.
Казва се, че нашата способност да обясним съществуващото трябва да стигнем само до определена точка, при която трябва да спрем. Считаме, че налучкваме истината върху този въпрос, когато правилно го поставим. Защото много често пъти важното е правилно да се постави въпросът. Чрез едно такова правилно поставяне на въпроса се разпръскват множество грешки. Когато помислим, че предметът, по отношение на който в нас възниква потребността от обяснение, трябва да бъде даден, тогава ясно е, че самото дадено нещо не може да постави за нас граници.
към текста >>
И тук може горе-долу да се
говор
и за една граница на знанието.
На нас никога не би трябвало да ни хрумне, да обясним нещо дадено чрез нещо, за което нямаме никакво знание. Следователно съвсем не може да става дума за принципни граници на обяснението. Без съмнение тук се намесва нещо, което привидно дава право на теорията за граници на познанието. Може да се случи, защото да имаме предчувствието за нещо действително, че то е тук, обаче се изплъзва от нашето възприятие. Ние можем да възприемаме известни следи действия на дадено нещо и след това да приемем, че това нещо съществува.
И тук може горе-долу да се говори за една граница на знанието.
Това, което предполагаме за недостижимо, е налице, обаче то не е нещо, от което може принципно да бъде обяснено нещо; то е нещо подлежащо на възприемане, макар и невъзприемано. Пречките, които правят аз да не го възприемам, не са никакви принципни граници на познанието, а чисто случайни, външни. Те могат много добре да бъдат преодоляни. Това, което днес само предчувствувам, утре аз мога да го изпитам, да имам опитност за него. Но не е така с един принцип; тук не съществуват никакви външни пречки, които в повечето случай са свързани с пространството и времето; принципът ми е даден вътрешно.
към текста >>
15.
10_5. ЕТИЧЕСКИ И ИСТОРИЧЕСКИ НАУКИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
От
говор
ът на въпроса: Що е познание?
Отговорът на въпроса: Що е познание?
ни обясни позицията на човека във вселената. Но възгледът, който развихме за този въпрос, може да хвърли светлина също и върху стойността и значението на човешката дейност. Това, което извършваме в света, на него трябва да припишем най-голямо или по-малко значение, според това, дали схващаме нашето определение като нещо имащо по-голямо или по-малко значение.
към текста >>
Тук именно е мястото, където можем да
говор
им за воля.
Когато виждаме една следа в почвата, ние търсим предмета, който е направил тази следа. Това ни води до едно такова следствие, където причината на едно такова следствие ни се явява отново във формата на едно външно възприятие, а това е понятието за сила. Силата може да застане срещу нас само там, където идеята ни се явява първо на един възприемаем обект и едва под тази форма действа върху един друг обект. Противоположното на това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния свят. Тук идеята сама се явява като действаща причина.
Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля.
Следователно волята е самата идея схващана като сила. Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля. Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята. Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята? Тя е едно деятелно съществуване.
към текста >>
Напълно непозволено е да
говор
им за една самостоятелна воля.
Силата може да застане срещу нас само там, където идеята ни се явява първо на един възприемаем обект и едва под тази форма действа върху един друг обект. Противоположното на това имаме, когато посредничеството отпада, когато идеята пристъпва непосредствено към сетивния свят. Тук идеята сама се явява като действаща причина. Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля. Следователно волята е самата идея схващана като сила.
Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля.
Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята. Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята? Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата. Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително.
към текста >>
Ако
говор
им така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята?
Тук идеята сама се явява като действаща причина. Тук именно е мястото, където можем да говорим за воля. Следователно волята е самата идея схващана като сила. Напълно непозволено е да говорим за една самостоятелна воля. Когато човекът извършва нещо, ние не можем да кажем, че към представата се прибавя волята.
Ако говорим така, ние не сме схванали ясно понятията, защото що е човешката личност, когато се абстрахираме от изпълващия я свят на идеята?
Тя е едно деятелно съществуване. Който би я схванал по друг начин: Като мъртво, недействено природно произведение, той би я поставил наравно с камъните от улицата. Това деятелно съществуване е обаче една абстракция, то не е нещо действително. То не може да бъде уловено, няма съдържание. Ако искаме да го уловим, ако искаме едно съдържание, тогава получаваме намиращия се в действие свят на идеите.
към текста >>
С това философията, за която
говор
им тук, е истинска Философия на свободата.
Той е проникнал в света; явява се като действащо същество, за да продължи въпросните намерения.
С това философията, за която говорим тук, е истинска Философия на свободата.
Тя не признава за човешки деяния нито валидността на природната необходимост, нито влиянието на един намиращ се вън от света Творец или Миров Управител. И в единия и в другия случай човекът би бил несвободен. Ако в него би действала необходимостта на природата както в другите същества, тогава той би вършил своите дела по принуждение, тогава и при него би било необходимо едно търсене на условията, които лежат на основата на явяващото се съществуване и не би ставало дума за никаква свобода. Естествено не е изключено, защото да съществуват безброй човешки действия, които се числят към тази категория; но тук не става дума за тези действия. Доколкото е едно природно същество, човекът трябва да бъде разбран също според законите валидни за природното действие.
към текста >>
Да се
говор
и за дълг има смисъл само при това схващане.
Който си представя една Първопричина на света вън от нашия идеен свят, той си представя, че идейното основание, защо ние познаваме нещо като истинно, е нещо различно от това, защото е обективно истинно. Така истината се схваща като догма. А в областта на етиката заповедта е това, което в науката е догмата. Човекът действа, когато търси подбудите за своето действане в заповеди, според закони, чието основание не зависи от него; той си представя една норма, която е предписана за неговото действие отвън. Той действа по дълг.
Да се говори за дълг има смисъл само при това схващане.
Ние трябва да чувстваме подбудата отвън и да признаем необходимостта да следваме тази подбуда, тогава ние действаме по дълг. Нашата теория на познанието не може да допусне едно такова действие там, където човекът се явява в своето морално съвършенство. Ние знаем, че идейният свят е самото безкрайно съвършенство; знаем, че с този свят подбудите на нашите действия лежат в самите нас; и съобразно с това трябва да считаме като морално само едно такова действие, при което деянието произтича само от намиращата се в нас идея на това деяние. От тази гледна точка човекът извършва едно действие само затова, защото неговата действителност е за него една потребност. Той действа затова, защото го тласка един вътрешен /собствен/ порив, а не еднавъншна сила.
към текста >>
Тези изложения хвърлят светлина върху онези въпроси, на които трябва да от
говор
и една обща Етика.
Тези изложения хвърлят светлина върху онези въпроси, на които трябва да отговори една обща Етика.
Тази последната много пъти се третира така, като че тя е сбор от норми, по които трябва да се ръководи човешката деятелност. От тази гледна точка Етиката се срещу поставя на естествената наука и въобще на науката за битието. Докато тази последната трябва да ни открие законите на това, което съществува, което е, Етиката би имала да ни учи законите на това, което трябва да бъде. Етиката трябва да бъде един кодекс на всички идеали на човека, един подробен отговор на въпроса: що е добро? Обаче една такава наука е невъзможна.
към текста >>
Етиката трябва да бъде един кодекс на всички идеали на човека, един подробен от
говор
на въпроса: що е добро?
Тези изложения хвърлят светлина върху онези въпроси, на които трябва да отговори една обща Етика. Тази последната много пъти се третира така, като че тя е сбор от норми, по които трябва да се ръководи човешката деятелност. От тази гледна точка Етиката се срещу поставя на естествената наука и въобще на науката за битието. Докато тази последната трябва да ни открие законите на това, което съществува, което е, Етиката би имала да ни учи законите на това, което трябва да бъде.
Етиката трябва да бъде един кодекс на всички идеали на човека, един подробен отговор на въпроса: що е добро?
Обаче една такава наука е невъзможна. Не може да има никакъв общ отговор на този въпрос. Етичното /моралното/ действие е един продукт на това, което налага своето право в индивида; то е винаги дадено в отделния случай, никога в общото. Не съществуват никакви общи закони върху това, което човек трябва да върши или не. Не бива да считаме като такива отделните правни устави на различните народи.
към текста >>
Не може да има никакъв общ от
говор
на този въпрос.
Тази последната много пъти се третира така, като че тя е сбор от норми, по които трябва да се ръководи човешката деятелност. От тази гледна точка Етиката се срещу поставя на естествената наука и въобще на науката за битието. Докато тази последната трябва да ни открие законите на това, което съществува, което е, Етиката би имала да ни учи законите на това, което трябва да бъде. Етиката трябва да бъде един кодекс на всички идеали на човека, един подробен отговор на въпроса: що е добро? Обаче една такава наука е невъзможна.
Не може да има никакъв общ отговор на този въпрос.
Етичното /моралното/ действие е един продукт на това, което налага своето право в индивида; то е винаги дадено в отделния случай, никога в общото. Не съществуват никакви общи закони върху това, което човек трябва да върши или не. Не бива да считаме като такива отделните правни устави на различните народи. Те не са нищо друго освен излияния на индивидуални намерения. Това, което една или друга личност е почувствала като морален мотив, то се е предало на цял един народ, станало е "право на този народ".
към текста >>
Следователно непозволено е да се
говор
и за една етика в гореспоменатия смисъл.
Те не са нищо друго освен излияния на индивидуални намерения. Това, което една или друга личност е почувствала като морален мотив, то се е предало на цял един народ, станало е "право на този народ". Едно общо природно право, което да е валидно за всички хора и за всички времена, е едно безсмислие. Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите. винаги меродавна е индивидуалността.
Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл.
Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения. Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата. Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално същество? Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека. Не се пита: - Какво трябва да върши човекът?
към текста >>
Обаче има други въпроси, на които трябва да се от
говор
и в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения.
Това, което една или друга личност е почувствала като морален мотив, то се е предало на цял един народ, станало е "право на този народ". Едно общо природно право, което да е валидно за всички хора и за всички времена, е едно безсмислие. Правните възгледи и моралните понятия идват и си отиват заедно с народите, даже с индивидите. винаги меродавна е индивидуалността. Следователно непозволено е да се говори за една етика в гореспоменатия смисъл.
Обаче има други въпроси, на които трябва да се отговори в тази наука, въпроси, които бяха накратко обяснени отчасти в тези обяснения.
Ще спомена само: Установяване на разликата между човешката дейност и действието на природата, въпросът за същността на волята и на свободата. Всички тези отделни задачи могат да бъдат сумирани под задачата: Доколко човекът е едно морално същество? Обаче това няма за цел нищо друго освен познанието на моралната природа на човека. Не се пита: - Какво трябва да върши човекът? А: - Що е това, което той върши, по неговата вътрешна същина?
към текста >>
В пред
говор
а към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да
говор
им за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж.
В предговора към първи том на своята книга "Картини на германското минало" Густав Фрайтаг казва: "Всички велики творения на силата на народа, наследената религия, нрави, право, образуване на държава са за нас не вече резултати на отделни мъже, те са органически творения на един висш живот, който във всяка епоха се и заявява чрез индивида и във всяка епоха обгръща в едно мощно цяло духовното съдържание на индивидите... Така, без да кажем нещо мистично, ние можем да говорим за една душа на народа..... Обаче животът на един народ не работи вече съзнателно, както волевата сила на един мъж.
Свободното, разбираемото в историята е застъпено от мъжа, силата на народа действа непрестанно с тъмната принуда на една първична сила. Ако Фрайтаг би изследвал този живот на народа, той би открил, че той се разтваря в сбор от отделни индивиди, които побеждават онази тъмна принуда, повдигат несъзнателното в тяхното съзнание и би видял, как това, което той счита като душа на народа, като тъмна принуда, произтича от свободното действие на човека.
към текста >>
16.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато се
говор
и за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения.
Когато се говори за влиянието на по-стари и съвременни мислители върху развитието на Гьотевия дух, това не може да става в смисъла, че той е образувал своите възгледи на основата на техните учения.
Начинът, по който той трябваше да мисли, как той виждаше света, беше предварително изграден като заложба в неговата природа. А именно тази заложба е съществувала от най-ранна младост в неговото същество. По отношение на това той остана след това подобен на себе си през целия си живот. Съществуват предимно две важни характерни черти, които ще разгледаме тук. Първата характерна черта е стремежът към изворите, към дълбочината на всяко битие.
към текста >>
За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни пре
говор
и със съвременните му философи.
Неговото същество действаше философски, т.е. така, че то може да се изрази само във философски формули, може да бъде оправдано само от философски предпоставки. И за да осъзнае ясно това, което той самият беше, за да знае това, което беше в него живо действие, за това търсеше той философите. Той търсеше при тях едно обяснение и едно оправдание на своето същество. Това е неговото отношение към философите.
За тази цел изучи той Спиноза в своята младост и влезе в научни преговори със съвременните му философи.
На млади години на поета му се струваше, че най-добре изразяват неговото собствено същество Спиноза и Джордано Бруно. Знаменателно е, че и с двамата философи той се запознава първо чрез съчинения на техните противници и въпреки това обстоятелство той позна, че техните учения отговаряха на неговата природа. Особено при неговите отношения към ученията на Джордано Бруно ние виждаме потвърдено казаното от нас. Той се запознава с него от речника на Бейл, където той е остро нападан. И Гьоте получи от него толкова дълбоко впечатление, че ние намираме изразни отзвуци от изречения на Бруно в онези части на "Фауст", които по замисъл произхождат от 1770 година * /* Годишник на Гьоте, т.VІІ, Франкфурт Майн 1886 г./.
към текста >>
Когато преминем сега към отношението на Гьоте към съвременните му философи, ние трябва да
говор
им преди всичко за Кант.
Когато преминем сега към отношението на Гьоте към съвременните му философи, ние трябва да говорим преди всичко за Кант.
Кант се счита всеобщо като основател на днешната философия. По неговата време той предизвика едно такова мощно движение, че за всеки образован човек беше една необходимост да се обясни с него. За Гьоте също това обяснение става една необходимост. Обаче то не можа да бъде за него плодотворно. Защото съществува една дълбока противоположност между това, което Кантовата философия учи, и това, което познаваме като Гьотев начин на мислене.
към текста >>
Това става най-ясно там, където Кант
говор
и за значението на идейния свят.
Той обхваща две сетивни възприятия, като например назовава едното като причина другото като следствие, или едното като вещество, другото като свойство и т.н. И тук също задачата на философската наука е да покаже, при какви условия умът успява да си образува една система на света. Така в смисъла на Кант светът е всъщност едно субективно явление, което се явява,което се явява във формите на сетивния свят на ума. Сигурно е само едно, че съществува една вещ в себе си; как тази вещ в себе си се явява за нас, това зависи от нашата организация. Естествено е сега, че няма никакъв смисъл да приписваме на света, който умът е образувал заедно със сетивата, едно друго значение освен едно такова за нашата познавателна способност.
Това става най-ясно там, където Кант говори за значението на идейния свят.
За него идеите не са нищо друго освен по-висшите единици, които умът е създал. Например умът довежда психическите явления в определена връзка; разумът, като способност за образуване на идеи, обхваща тогава тази връзка така, като че тя изхожда от една душа. Обаче за самата вещ това няма значение, то е само средство за ориентиране за нашата познавателна способност. Това е съдържанието на Квантовата теоретична философия, доколкото то може да ни интересува тук. Ние виждаме веднага в тази теоретична философия противоположния полюс на Гьотевата философия.
към текста >>
До онзи знаменит раз
говор
със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света.
Гьоте е бил несравнимо повече подпомогнат във философско отношение от Шилер отколкото от Кант. Чрез Шилер той бе доведен именно с една степен по-нататък в познанието на своя начин на мислене.
До онзи знаменит разговор със Шилер Гьоте беше упражнил определен начин да гледа света.
Той беше разглеждал растения, беше поставил на тяхната основа едно първично растение /прарастение/ и беше извел отделните форми от това прарастение. Това прарастение, /а също така и едно съответно първично животно/ се беше оформило в неговия дух, и му беше послужило при обяснението на съответните явления. Обаче той никога не беше размислил върху това, що е това прарастение в неговата същност. Шилер му отвори очите, като му каза: То е една идея. Едва от сега нататък Гьоте има съзнание за своя идеализъм.
към текста >>
Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да
говор
я сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?!
Най-после чрез Хегел Гьоте получи последното поощрение от страна на философията. Чрез него именно той доби яснота върху въпроса, как това, което той наричаше първично явление, се включва във философията. Хегел беше разбрал най-дълбоко значението на първичното явление и го е охарактеризирал сполучливо в своето писмо до Гьоте от 20 февруари 1921 година с думите: "Простото и абстрактното, което вие много сполучливо наричате първично явление, вие го поставяте на върха, след това показвате конкретните явления, като раждащи се чрез прибавянето на по-нататъшни начини на действие и обстоятелства, и царуващи над цялото протичане така, че редуването напредва от простите условия към по-сложните и, така подредени, че чрез това разлагане, заплетеното се явява в неговата яснота.
Да се долови първичното явление, да бъде то пречистено от случайните заобикалящи неща, да го схванем, абстрактно, това считам аз за въпрос на великото духовно разбиране за природата, както считам също въпросния път въобще като истински научен път на познанието в тази област."..... "но ако ми е позволено, ваше високоблагородие, да говоря сега, който едно така изтъкнато първично явление има за нас философите, мога ли да кажа именно, че ще можем да използваме един такъв препарат във философията?!
Щом именно сме разработили нашето първоначално стридиеподобно, сиво или съвсем черно абсолютно извеждайки го срещу въздуха и светлината, така че то да стане нещо, което желае този въздух и тази светлина, тогава ние се нуждаем от прозоречни места, за да го изведем изцяло на дневна светлина; нашите схеми биха се изпарили, ако бихме искали да ги пренесем именно такива в шареното, объркано общество на противния свят. Тук именно, ваше високоблагородие, първичните явления идват сполучливо навреме; в този сумрак, духовен или понятен чрез неговата простота, видим или уловим чрез неговата сетивност, се поздравяват двата свята, нашият забъркан свят и изявяващото се съществуване." Така Хегел за Гьоте става ясна мисълта, че емпиричният изследовател трябва да отиде до първичното явление и че от там по-нататък водят пътищата на философа. От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно.
към текста >>
За своя възглед той не е добил нищо; на него му са били дадени само средствата в ръка, да
говор
и върху това, което правеше, което ставаше в неговата душа.
Така за Гьоте запознаването с философи и философски направления означава едно напредващо изяснение върху това, което вече е съществувало в него.
За своя възглед той не е добил нищо; на него му са били дадени само средствата в ръка, да говори върху това, което правеше, което ставаше в неговата душа.
към текста >>
Ние ще
говор
им по-нататък за неговата апологетика на учението за цветовете.
Така следователно Гьотевият възглед на света предлага достатъчно опорни точки за едно философско развитие. Обаче тези опорни точки са били подхванати първо само от учениците на Хегел. Останалата философия се отнася отрицателно към Гьотевия възглед. Само Шопенхауер се опира върху някои точки дадени от високоценения от него поет.
Ние ще говорим по-нататък за неговата апологетика на учението за цветовете.
Тук се касае за общото отношение на Шопенхауеровото учение към Гьоте*./*Заслужава да бъде прочетена студията на д-р Ад.Харпф "Гьоте и Шопехауер" /Месечни философски Тетрадки 1885 г./ Харпф, който е написал също така едно сполучливо съчинение върху "Гьотевия принцип на познанието" /Месечни философски Тетрадки 1884 г./, показва съвпадението на "Иманентния догматизъм" на Шопенхауер с обективното знание на Гьоте. Харпф не намира принципната разлика между Гьоте и Шопенхауер, така както ние я охарактеризирахме по-горе, той самият е бил шопенхаурианец. Въпреки това неговите изложения заслужават внимание./
към текста >>
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да
говор
им, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света.
Със своя обективен идеализъм Едуард фон Хартман стои на почвата на Гьотевия възглед за света.
Когато Гьоте казва: "Всичко, което съзираме и за което можем да говорим, са само проявления на идеята", и когато той изисква човек да развие в себе си една такава познавателна способност, че идеята да стане за него също така нагледна, както външното възприятие е за сетивата, той стои на онази почва, където идеята е не само явление на съзнанието, а обективен миров принцип; мисленето е просияването в съзнанието на онова, което съставлява обективно света.
към текста >>
17.
13. ОСНОВНИЯТ ГЕОЛОГИЧЕСКИ ПРИНЦИП НА ГЬОТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно, когато Гьоте
говор
и за едно преминаване на една скала в една друга, с това той не разбира едно фактическо превръща не, а едно развитие на обективната идея, която се оформява в различните отделни образования, като приема сега тази форма и става гранит, след това произвежда от себе си една друга възможност и става шист и т.н.
Грешка е, когато някой мисли, че е опровергал този метод на Гьоте като показва, че днешната геология не познава едно такова преминаване на една скала в друга. Това, което е веднъж гранит, е готов, завършен продукт и не притежава вече вътрешна двигателна сила да стане от себе си нещо друго. Обаче това, което Гьоте търсеше, то липсва именно на днешната геология, а именно идеята, принципа, който образува гранита, преди той да е станал гранит, и тази идея е същата, която стои също и на основата на всички други образувания.
Следователно, когато Гьоте говори за едно преминаване на една скала в една друга, с това той не разбира едно фактическо превръща не, а едно развитие на обективната идея, която се оформява в различните отделни образования, като приема сега тази форма и става гранит, след това произвежда от себе си една друга възможност и става шист и т.н.
И в тази област Гьотевият възглед не е една пуста теория на метаморфозата, а един конкретен идеализъм. Обаче този образуващ скали принцип може да стигне до пълна валидност с всичко, което лежи в него, само в цялото земно тяло. Ето защо за Гьоте главното става цялата история на образуването на земното тяло и всяка отделно явление трябва да се включи в него. За него е важно, какво място приема в земното цяло една скала; отделното нещо го интересува вече само като част на цялото. В заключение на него му изглежда правилна онази геологическа система, която пресъздава процесите в земята, която показва, защо на това място трябваше да се роди това, на онова място другото.
към текста >>
Волтер беше
говор
ил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата.
Банално е, когато така често чуваме фразата, че теорията на повдигането и потъването и т.н. е противоречала на Гьотевата спокойна натура. Не, тя противоречеше на неговото чувство за един единен възглед за природата. Той не можеше да я включи в това, което беше природосъобразно. И на това чувство дължи той, че още от рано /още от 1782 г./ стигна до един възглед, до който официалната геология се издигна едва след десетилетия: до възгледа, че вкаменените животински и растителни остатъци стоят в една необходима връзка със скалите, в които те се намират.
Волтер беше говорил за тях още като за игри на природата, защото нямаше никакво предчувствие за последователността в закономерността на природата.
Гьоте можеше да намери едно нещо дадено на определено място само тогава, когато съществуваше една проста, естествена връзка с околната среда на това нещо. Същият този принцип беше онзи, който доведе Гьоте до плодотворната идея за ледената епоха*/* Геологически проблеми и опит за тяхното решение; Ест. Н.ІІ. стр.308/. Той търсеше едно просто, природосъобразно обяснение на появяването на отдалечените върху големи площи гранитни маси. Той трябваше да отхвърли обяснението, според което те са били хвърлени там при буйните революционни процеси станали в планините, които са разположени далече назад в страната, защото това обяснение извеждаше един факт на природата не от съществуващите, действащи природни закони, даже чрез едно пренебрегване на тези закони.
към текста >>
18.
16_1. ГЬОТЕ КАТО МИСЛИТЕЛ И ИЗСЛЕДОВАТЕЛ 1. ГЬОТЕ И МОДЕРНАТА ЕСТЕСТВЕНА НАУКА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Когато поставя пред погледа си презрението на всички онези, които днес считат себе си за единствено призвани да
говор
ят върху въпроси на естествените науки, тогава трябва да си призная, че в този опит съвсем няма нищо съблазняващо в обикновения смисъл.
Ако не би съществувал дългът, да кажем истината без стеснение, когато вярваме, че сме я познали, тогава следващите изложения биха останали ненаписани. Съждението, което при нарушаващата днес насока в естествените науки бихме могли да чуете от учените специалисти, не може да бъде съмнително за мене. В тези изложения учените специалисти ще виждат дилетантския опит на един човек, да се произнесе върху един въпрос, който е вече отдавна решен у всички "благоразумни".
Когато поставя пред погледа си презрението на всички онези, които днес считат себе си за единствено призвани да говорят върху въпроси на естествените науки, тогава трябва да си призная, че в този опит съвсем няма нищо съблазняващо в обикновения смисъл.
Обаче аз не можах да се оставя уплашен от предвижданите възражения. Защото аз самият мога да си направя всички тези възражения и поради това зная колко малко са обоснованите. Да мисли човек "научно" в смисъла на модерното природоучение не е особено трудно. Ние не преди отдавна изживяхме един забележителен случай. Едуард Фон Хартман издаде своята книга "Философия на Несъзнателното".
към текста >>
Ето защо те не могат да получат от
говор
от никаква друга инстанция освен отново от тази по-висша природа.
Защото тя има своята последна основа в потребности, които произхождат от духа. Природата събужда в нас въпроси, проблеми, които се стремят към решение. Обаче тя не може сама да достави това решение. Само обстоятелството, че с нашата познавателна способност срещу природата застава един по-висш свят, това създава също по-висши изисквания. Едно същество, на което не би била присъща тази по-висша природа, за него не биха възникнали тези проблеми.
Ето защо те не могат да получат отговор от никаква друга инстанция освен отново от тази по-висша природа.
към текста >>
Да бъдат разрешени мислителните въпроси чрез мислителни от
говор
и, това е научна дейност в най-висшия смисъл на думата.
Те не го извеждат вън от неговите елементи. Обаче областта, в която духът живее и тъче като в своя първично собствена област, е идеята, е светът на мислите.
Да бъдат разрешени мислителните въпроси чрез мислителни отговори, това е научна дейност в най-висшия смисъл на думата.
И всички други научни дейности се провеждат в крайна сметка за това, за да служат на тази най-висша цел. Да вземем научното наблюдение. То трябва да ни доведе до познанието на един природен закон. Самият закон е чисто идеен. Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа.
към текста >>
Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде от
говор
на този въпрос?
То трябва да ни доведе до познанието на един природен закон. Самият закон е чисто идеен. Самата потребност за една закономерност царуваща зад явленията произхожда от духа. Едно недуховно същество не би имало тези потребност. И сега ние пристъпваме към наблюдението: Какво всъщност искаме да постигнем чрез него?
Може ли чрез сетивното наблюдение да се достави на възникналия в нашия дух въпрос нещо, което би могло да бъде отговор на този въпрос?
Никога! Защото, защо при едно второ наблюдение ние би трябвало да се чувстваме по-задоволени отколкото при първото? Ако духът би бил задоволен с наблюдението на обекта, той би бил задоволен още с първия наблюдаван обект. Обаче същинският въпрос не е този за едно второ наблюдение, а за идейната основа на наблюденията. Какво идейно обяснение допуска това наблюдение, как трябва аз да го мисля, за да ми се яви то възможно?
към текста >>
Тук е мястото, където за нас намира от
говор
един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата.
Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата.
Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга? Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда. Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата?
към текста >>
Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият от
говор
не толкова труден, колкото изглежда.
Тук е мястото, където за нас намира отговор един важен въпрос, който например Фридрих Теодор вишер е повдигнал многократно и е обяснил като средище на всяко философско размишление: Въпросът за връзката между духа и природата. Какво отношение съществува между тези две същности, които постоянно ни се явяват разделени една от друга?
Когато този въпрос се постави правилно, тогава неговият отговор не толкова труден, колкото изглежда.
Какъв смисъл може да има въпросът? Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности?
към текста >>
Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен от
говор
чрез едно погрешно поставяне на въпроса.
Той не се задава от едно същество, което би стояло като едно трето лице над природата в духа и от тази точка на своето положение би изследвало онази връзка, а се задава от едното от двете същества, от самия Дух. Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности? Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа?
Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса.
Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор.
към текста >>
Обаче един правилен въпрос е вече половин от
говор
.
Този последният пита: Какво отношение съществува между мене и природата? А това не значи нищо друго освен: как мога за да се доведа сам до едно отношение към стоящата срещу мене природа? Как мога да изразя това отношение според живеещите в мене потребности? Аз живея в идеи; каква идея отговаря на природата, как мога аз да изразя като идея това, което съзерцавам като природа? Често пъти става така, че сами си затваряме пътя за един задоволителен отговор чрез едно погрешно поставяне на въпроса.
Обаче един правилен въпрос е вече половин отговор.
към текста >>
Тогава ще констатирам, че в от
говор
на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други процеси.
Тази дефиниция събужда представата, като че понятието за инертното в себе си тяло е абстрахирано от света на явленията. И Джон Стюарт Мил, който никога не се насочва към самата същност на нещата, а в полза на една овладяна теория поставя всичко с главата надолу, нито един момент не би се поколебал да обясни нещата също така. Обаче това е съвсем неправилно. Понятието за едно инертно тяло се ражда чрез едно чисто построение за понятия. Когато наричам това, което е разпростряно в пространството "тела", аз мога да си представя такива тела, чиито изменения притежаващи червения цвят?
Тогава ще констатирам, че в отговор на моя въпрос ми се явяват механически, химически или други процеси.
Сега аз мога да отида по-нататък и да изследвам процесите, които са станали от въпросната вещ по пътя до моя сетивен орган, за да опосредстват за мене усещането на червения цвят. Тук като такава посредници не могат да ми се представят освен процеси на движение или електрически токове или химически изменения. Същия резултат би трябвало да получа ако бих искал да изследвам по-нататъшното посредничество от сетивния орган до централното място в мозъка. Това, което е опосредствувано по целия този път, е въпросното възприятие на червено. Как това възприятие се представя в определена вещ, която стои на пътя от възбуждането до възприятието, това зависи единствено от естеството на тази вещ.
към текста >>
Защото това, за което по-рано
говор
ихме, е изцяло лишената от време и пространство същност на тези комплекси.
Обаче времето не е един съд, в който стават промените; то не е преди нещата и вън от тях. Времето е сетивния израз за обстоятелството, че според тяхното съдържание фактите са зависими в тяхното редуване един от друг. Да предположим, че имаме работа с възприемаемия комплекс от факти А1, Б1, В1, Г1, Д1. От този комплекс зависи с вътрешна необходимост другият комплекс А2, Б2, В2, Г2, Д2; аз разбирам съдържанието на този последния, когато го направя да произлезе идейно от първия. Сега да предположим, че и двата комплекса се появяват.
Защото това, за което по-рано говорихме, е изцяло лишената от време и пространство същност на тези комплекси.
Ако А2, Б2, В2, Г2, Д2, трябва да се появи, тогава А1, Б1, В1, Г1, Д1, също трябва да бъде явление, а именно така, че сега А2, Б2, В2, Г2, Д2, се явява също в неговата зависимост от това. Това значи, явление то А1, Б1, В1, Г1, Д1, трябва да бъде налице, да стори място на явлението А2, Б2, В2, Г2, Д2, на което това последното да се яви. Тук ние виждаме, че времето се явява едва там, когато същността на дадено нещо излиза наяве. Времето принадлежи на света на явленията. То няма още нищо общо със самата същност.
към текста >>
Видяхме, че не можем да
говор
им за един субективен характер на възприятията.
Но нашите забележки ни показаха и нещо друго.
Видяхме, че не можем да говорим за един субективен характер на възприятията.
Когато имаме едно възприятие, ние можем да проследим процесите от възбудителя до нашия централен орган; тук никъде не ще намерим една точка, където от обективността на невъзприеманото бихме искали да посочим към субективността на възприятието. С това е опроверган субективният характер на света на възприятията. Светът на възприятието съществува като основа на себе си съдържание, което предварително няма още нищо общо със субекта и обекта.
към текста >>
И
говор
но понятният израз за такива необходими връзки са природните закони.
Тук за нас става ясна задачата на науката. Тя трябва да проникне така далече през света на явленията, че да търси явления, които са зависими само от необходими условия.
И говорно понятният израз за такива необходими връзки са природните закони.
към текста >>
19.
16_4. ГЬОТЕВОТО ПОНЯТИЕ ЗА ПРОСТРАНСТВОТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде от
говор
а: пространството.
За нашата сегашна цел ние не искаме да предположим едно такова отноение. Ние предполагаме, че нещата, с които имаме работа, не се изключват по отношение на тяхното съществуване, а напротив са същности съществуващи една с другата. Когато се абстрахираме от всяко отношение изисквано от вътрешното естество, остава само това, че съществува въобще едно отношение на отделните качества, че мога да премина от едното към другото. Аз мога да стигна от единия елементи на опитността до другия. За никого не може да има съмнение върху това, какво отношение може да бъде това, което установявам между двата предмета, без да засягам тяхното устройство, тяхната същност.
Който се запитва, какъв преход може да бъде намерен от единия предмет към другия, щом при това самият предмет остава безразличен, на това той трябва без условно да си даде отговора: пространството.
Всяка друго отношение трябва да се основава на качественото устройство на това, което се явява отделно в мировото съществуване. Само пространството не взема под внимание нищо друго освен това, че нещата са именно отделени. Когато разсъждавам: А е горе, В долу, за мене остава напълно безразлично, какво са А и В. Аз не свързвам с тях никаква друга представа, освен тази, че те са именно отделни фактори на обхванатия от мене със сетивния свят.
към текста >>
Досега ние
говор
ихме за пространството като за едно отношение.
Досега ние говорихме за пространството като за едно отношение.
Но пита се сега: Нима съществува само това отношение на нещата разположени едно до друго? Или за всяко нещо съществува едно абсолютно определение на място? Естествено този последен въпрос съвсем не бе засегнат от нашите горни обяснения. Но нека изследваме, дали съществува също едно такова отношение на място, едно съвсем определено "тук". Какво означавам аз в действителност, когато говоря за едно такова "тук"?
към текста >>
Какво означавам аз в действителност, когато
говор
я за едно такова "тук"?
Досега ние говорихме за пространството като за едно отношение. Но пита се сега: Нима съществува само това отношение на нещата разположени едно до друго? Или за всяко нещо съществува едно абсолютно определение на място? Естествено този последен въпрос съвсем не бе засегнат от нашите горни обяснения. Но нека изследваме, дали съществува също едно такова отношение на място, едно съвсем определено "тук".
Какво означавам аз в действителност, когато говоря за едно такова "тук"?
Нищо друго, освен че посочвам един предмет, на който този, за който всъщност става дума, е непосредствено съседен. "Тук" значи в съседство с един назован от мене обект. С това обаче аз свеждам абсолютната даденост за място към едно пространствено отношение. Следователно посоченото изследване отпада.
към текста >>
20.
16_5. ГЬОТЕ, НЮТОН И ФИЗИЦИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Тогава въобще не би искало да се
говор
и за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението.
Но ще се възрази: Обаче може да се докаже, че всичко в усещането е субективно и само процесът на движение, който стои на неговата основа е действително съществуващото вън от нашия мозък.
Тогава въобще не би искало да се говори за една физическа теория на възприятията, а само за една такава на стоящите на основата процеси на движението.
С това доказателство работата стои приблизително така: когато някой ми изпраща една телеграма от мястото "А", до мене, който се намирам на мястото "В", тогава това, което получавам в ръцете си от телеграмата, се е родило изцяло в "В". В В се намира телеграфистът; той написва върху хартията, която никога не е била в "А", с мастило, което никога не е било в "А" и т.н.; накратко казано, може да се докаже, че в това, което стои пред мене, не се е вляло съвършено нищо от "А". Въпреки това всичко, което произхожда от В, е съвършено безразлично за съдържанието, за същността на телеграмата; това, което има значение за мене, е опосредствувано само чрез "В". Ако искам да обясня същността на съдържанието на телеграмата, тогава аз трябва да се абстрахирам напълно от това, което произхожда от В.
към текста >>
Хората свидетелстват за едно съвършено повърхностно схващане на нещата, когато постоянно
говор
ят за отношението на Гьоте към Нютон и към модерната физика и при това съвсем не мислят, че имат работа с два напълно различни начина на разглеждане на света.
Хората свидетелстват за едно съвършено повърхностно схващане на нещата, когато постоянно говорят за отношението на Гьоте към Нютон и към модерната физика и при това съвсем не мислят, че имат работа с два напълно различни начина на разглеждане на света.
към текста >>
21.
17_а. ГЬОТЕ ПРОТИВ АТОМИСТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Днес много се
говор
и за плодотворното развитие на естествените науки в 19-я век.
Днес много се говори за плодотворното развитие на естествените науки в 19-я век.
Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности. Обаче що се отнася за основните представи, чрез които модерният възглед за природата се стреми да разбере света на опитностите, аз ги считам за нездрави и пред едно енергично мислене те са незадоволителни. Върху този въпрос аз вече се изказах в този труд. В по-ново време един именит природоизследовател на нашето съвремие, химикът Вилхелм Оствалд, е изказал същото мнение. Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г.
към текста >>
Аз мисля, че може да се
говор
и с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности.
Днес много се говори за плодотворното развитие на естествените науки в 19-я век.
Аз мисля, че може да се говори с право само за имащите пълно значение естественонаучни опитности, които са били направени, и за едно преобразуване на практическите отношения на живота чрез тези опитности.
Обаче що се отнася за основните представи, чрез които модерният възглед за природата се стреми да разбере света на опитностите, аз ги считам за нездрави и пред едно енергично мислене те са незадоволителни. Върху този въпрос аз вече се изказах в този труд. В по-ново време един именит природоизследовател на нашето съвремие, химикът Вилхелм Оствалд, е изказал същото мнение. Той казва* /*"Преодоляването на научния материализъм": сказка държана на 5-то общо заседание на Събранието на Германските Природоизследователи и лекари в Любек на 20.9.1895 г.; Лайпциг 1895 г. Това е написано наскоро, след като са били направени съответните изказвания на Оствалд /:"от математиката до практикуващия лекар всеки естественонаучно мислещ човек ще изкаже своето мнение върху въпроса, как той си представя света устроен вътрешно, че нещата се състоят от движещи се атоми и че тези атоми и действащите между тях сили са последните действителности, от които се състоят отделните явления.
към текста >>
Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд
говор
и в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
Фактически това формално предположение ни служи само за да съединим общите факти на химическите процеси, особено стехиометричните закони на измерването, с действителното понятие на една неразбрана в себе си материя. И на страниците на настоящия труд може да се прочете: "Тези разсъждения са, които ме заставиха да отхвърля като невъзможна всяка теория върху природата, която излиза вън от областта на възприемания свят, и да търся само в сетивния свят единствения обект на естествената наука." Същото намираме изразено и в лекцията на Оствалд*/*Оствалд, цит. на др. място стр.12 и следв./: "Но каква опитност имаме ние за физическия свят?
Явно само това, което нашите сетивни органи позволяват да стигне до нас от него." "Да поставя в определено отношение действителностите, доказуеми и измерими величини помежду им, така че, когато са дадени едните, да могат да бъдат изведени другите, тази е задачата на науката и тя не може да бъде решена поставяйки на основата някакъв хипотетичен образ, а само чрез доказването на взаимните отношения на зависимост на измерими величини." Когато се абстрахираме от това, че Оствалд говори в смисъла на един природоизследовател на съвременността и затова не вижда в сетивния свят нищо освен доказуеми и измерими величини, неговият възглед отговаря напълно на моя, така както аз го изразих в изречението: "Теорията трябва да се разпростира върху.....възприемаемото и да търси сред това възприемаеми връзки."
към текста >>
22.
17_б. ВТОРО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
От
говор
ът може да бъде само един: енергията.
Нека чуем, какво казва той*/*Това е написано в началото на 19-те години на миналото столетие. Това, което днес може да се каже по въпроса, върху него/: "Кое е условието, за да действува един от нашите /сетивни/ органи? Можем да обърнем нещата, както искам е, не ще намерим нищо общо, освен това: Сетивните органи реагират на енергийните разлики между тях и околния свят. В един свят, в който температурата би била навсякъде тази на нашето тяло, ние не бихме узнали по никакъв начин нещо за топлината, също както нямаме никакво усещане за постоянното /не променливото/ атмосферно налягане, под което живеем; едва когато установим пространства с друго налягане, ние стигаме до неговото познание." и по-нататък: "Представете си, че бихте получили един удар с тояга! Какво чувствате вие тогава, тоягата или нейната енергия?
Отговорът може да бъде само един: енергията.
Защото тоягата е най-безобидното нещо на света, докато не е засилена. Но ние можем да се ударим също и от една неподвижна тояга! Съвършено правилно: Това, което чувстваме, са, както вече подчертахме, разлики в енергийните състояния спрямо нашия сетивен апарат и поради това е безразлично, дали тоягата се движи към нас или ние се движим към тоягата. Обаче ако и двете имат еднаква или еднакво насочена скорост, тогава тоягата не съществува вече за нашето чувство, защото тя не може да дойде в допир с нас и да ни причини една обмяна на енергиите. Тези изказвания доказват, че Оствалд отделя енергията от областта на света на възприятията, т.е.
към текста >>
Вярвам, че не бих искал да се справя с от
говор
ността, която днес съм поел към вас с моето изложение, че на този въпрос трябва да от
говор
им с не.
Накрая на своята сказка Оствалд казва: "Енергията, колкото и необходима и полезна да бъде тя за разбирането на природата, достатъчна ли е също тя за тази цел /именно за обяснение на света на телата/? Или има явления, които не могат да бъдат представени чрез досега известните закони на енергията в тяхната пълнота?.....
Вярвам, че не бих искал да се справя с отговорността, която днес съм поел към вас с моето изложение, че на този въпрос трябва да отговорим с не.
Колкото и огромни да са предимствата, които енергийното схващане на света има пред механическото или материалистичното, както ми се струва, още отсега могат да бъдат посочени точките, които не могат да бъдат покрити чрез познатите главни принципи на енергетиката и които поради това сочат към съществуването на принципи които са над тях. Енергетиката ще остане наред с тези нови принцип. Само че в бъдеще тя не ще бъде, както трябва да я считаме днес, най-обхватният принцип за овладяването на природните явления, а вероятно ще се яви като един особен случай на още по-общи отношения, за чиято форма засега едва ли можем да имаме някакво предчувствие."
към текста >>
23.
17_д. ПЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
В редица писания аз доказах абсурдността на твърдението за субективността на усещанията на сетивата*/*"Основни линии на една теория на познанието в Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1886 г.; "Истина и Наука", пред
говор
към една "Философия на Свободата", Ваймар 1892 г., и двете в джобно Щайнерово издание, т.І "Философия на Свободата", основи на един модерен светоглед."1. изд.
Докато модерните естественици и техните пажове, модерните философи, се придържат към това, че сетивните възприятия са само субективни състояния, които са предизвикани от обективните процеси, едно здраво мислене винаги ще им противопоставя, че те или играят с празни понятия или приписват на обективното едно съдържание, което извличат от считания за субективен свят на опитността.
В редица писания аз доказах абсурдността на твърдението за субективността на усещанията на сетивата*/*"Основни линии на една теория на познанието в Гьотевия светоглед с особено позоваване на Шилер", 1886 г.; "Истина и Наука", предговор към една "Философия на Свободата", Ваймар 1892 г., и двете в джобно Щайнерово издание, т.І "Философия на Свободата", основи на един модерен светоглед."1. изд.
Берлин 1894 г.; 12.издание, Дорнах 1962 г./
към текста >>
24.
17_ж. СЕДМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Лекомислието, което той проявява при това, става особено ясно на онова място, където
говор
и за опита на Оствалд, да постави на мястото на движещата се материя трептящото движение на енергията.
Аз зная, че с тези възгледи изказвам нещо, което звучи невъзможно за ушите на съвременния физик. Аз не мога да застана обаче на становището на Вундт, който в своята Логика*/*В.Вундт, Логика и т.н.,т.ІІ, учение за методите, І разд. ІІ изд. Щутгарт 1894 г./ изтъква навиците на мислене на модерните природоизследовател и като свързващи логически норми.
Лекомислието, което той проявява при това, става особено ясно на онова място, където говори за опита на Оствалд, да постави на мястото на движещата се материя трептящото движение на енергията.
Вундт казва следното: "От съществуването на явленията на интерференция следва необходимостта да се предположи някакво трептящо движение”. Но тъй като едно движение без субстрат, който се движи, е немислимо, то с това и извеждането на явленията на светлината от един механически процес е едно неизбежно изискване. Обаче Оствалд се е опитал да избегне последното предположение, като приписва "лъчистата енергия" не на трептенията на една материална среда, а я определя на една намираща се в трептенията енергия. Обаче именно това двойно понятие, съставено от една нагледна и една понятна част, ми се струва да доказва решително, че самото понятие на енергията изисква едно разлагане, което води до елементи на възприятието. Едно действително движение може да бъде определено само като изменение на мястото на един намиращ се в пространството действителен субстрат.
към текста >>
25.
17_з. ОСМО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
То е довело дотам, че "модерните" научни глави считат за нещо абсурдно, когато някой
говор
и за това, че понятията и идеите също принадлежат на действителността, както и действащите в пространството сили и както изпълващата пространството материя.
Развитието на естествената наука последните столетия е довело до разрушението на всички представи, чрез които тази наука може да бъде член на едно схващане на света, което задоволява по-висшите човешки потребности.
То е довело дотам, че "модерните" научни глави считат за нещо абсурдно, когато някой говори за това, че понятията и идеите също принадлежат на действителността, както и действащите в пространството сили и както изпълващата пространството материя.
За тези духове понятията и идеите са продукт на човешкия мозък и нищо повече. Още схоластиците са знаели, как стои въпросът с тези неща. Обаче схоластиката се презира от модерната наука. Тя е презирана, но не е позната. Преди всичко не се знае, кое в схоластиката е здраво и кое болно.
към текста >>
26.
18. ГЬОТЕВИЯТ СВЕТОГЛЕД В НЕГОВИТЕ 'СЕНТЕНЦИИ В ПРОЗА'
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Същите неща са тези, които ни
говор
ят отвън, и същите, които
говор
ят вътре в нас.
От човешкия дух възникват идеите, които ни дават осветление върху това, как природата произвежда своите творения. Това, което явленията на външния свят крият, то става явно във вътрешността на човека. Това, което човешкият дух измисля като природни закони; то не е измислено допълнително към природата; то е само арената, върху която природата прави да станат видими тайните на нейното действие. Това, което наблюдаваме на нещата, е само една част от нещата. Това, което избликва нагоре в нашия дух, когато той застава срещу нещата, то е другата част.
Същите неща са тези, които ни говорят отвън, и същите, които говорят вътре в нас.
Едва когато съпоставим езикът навъншния свят с този на нашата вътрешност, ние имаме пълната действителност. Какво са искали всички истински философи на всички времена? Нищо друго освен да проповядват същността на нещата, която самите тези неща изговарят, когато духът им се предлага като говорим орган.
към текста >>
Нищо друго освен да проповядват същността на нещата, която самите тези неща изговарят, когато духът им се предлага като
говор
им орган.
Това, което наблюдаваме на нещата, е само една част от нещата. Това, което избликва нагоре в нашия дух, когато той застава срещу нещата, то е другата част. Същите неща са тези, които ни говорят отвън, и същите, които говорят вътре в нас. Едва когато съпоставим езикът навъншния свят с този на нашата вътрешност, ние имаме пълната действителност. Какво са искали всички истински философи на всички времена?
Нищо друго освен да проповядват същността на нещата, която самите тези неща изговарят, когато духът им се предлага като говорим орган.
към текста >>
Когато човекът оставя своята вътрешност да
говор
и върху природата, той разбира, че природата остава зад това, което тя би искала да произведе съобразно своите двигателни сили.
Когато човекът оставя своята вътрешност да говори върху природата, той разбира, че природата остава зад това, което тя би искала да произведе съобразно своите двигателни сили.
Духът вижда това, което опитът съдържа, в неговата съвършена форма. Той вижда, че природата не постига своите намерения с нейните творения. Той се чувства призван да представи тези намерения в завършена форма. Той създава форми, в които показва: Това е искала природата; обаче тя е могла да го изпълни само до определена степен. Тези форми са произведенията на изкуството.
към текста >>
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук
говор
и някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството.
Но когато в духа на един истински художник освен съвършените образи на нещата се изразяват също и двигателните сили на природата във формата на мисли, тогава пред нашия поглед застава особено ясно общият извор на философията и изкуството. Гьоте е един такъв художник. Той ни разкрива същите тайни във формата на едно произведение на изкуството във формата на мисълта. Това, на което дава форма в своите съчинения, той ги изказва в своите студии върху естествената наука и върху изкуствознанието и в своите "Сентенции в проза". Дълбокото задоволство, което блика от тези студии и сентенции, има своята причина в това, че виждаме съзвучието между изкуството и познанието осъществено в една личност.
Нещо възвисяващо има в чувството, което възниква при всяка Гьотева мисъл: Тук говори някой, който същевременно изразява в идеи, подкрепена чрез чувството.
Това, което произхожда от най-висшите потребности на една личност, трябва да си принадлежи вътрешно. Гьотевите мъдри учения отговарят на въпроса: Каква философия е съобразна на едно истинско изкуство? Аз се опитвам да обрисувам свързано тази философия родена от духа на един истински художник.
към текста >>
Нещата ни
говор
ят и нашият дух
говор
и, когато наблюдаваме нещата.
Съдържанието на мисълта, което произлиза от човешкия дух, когато този последният застава срещу външния свят е истината. Човекът не може да желае никакво друго познание освен едно такова, което той сам произвежда. Който търси зад нещата още нещо, което трябва да означава тяхната същинска същина, той не е осъзнал, че всички питания за същността на нещата произлизат само от човешката потребност: Да проникне също с мисълта това, което възприема.
Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата.
Тези два езика произхождат от същата първична същност и човекът е призван да произведе тяхното взаимно разбиране. Ето в какво се състои това, което наричаме познание. А това и нищо друго не търси този, който разбира потребностите на човешката природа. Който не стига до това разбиране, на него нещата навъншния свят му остават чужди. Той не чува от неговата вътрешност да му говори същността на нещата.
към текста >>
Той не чува от неговата вътрешност да му
говор
и същността на нещата.
Нещата ни говорят и нашият дух говори, когато наблюдаваме нещата. Тези два езика произхождат от същата първична същност и човекът е призван да произведе тяхното взаимно разбиране. Ето в какво се състои това, което наричаме познание. А това и нищо друго не търси този, който разбира потребностите на човешката природа. Който не стига до това разбиране, на него нещата навъншния свят му остават чужди.
Той не чува от неговата вътрешност да му говори същността на нещата.
Ето защо той предлага, че тази същност е скрита зад нещата. Зад света на възприятията той вярва в още един външен свят. Обаче нещата са външни неща само дотогава, докато само ги наблюдаваме. Когато размишляваме върху тях, те престават да бъдат вън от нас. Ние се сливаме с тяхната същност.
към текста >>
Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека
говор
и, е именно езикът, който изразява същността на нещата.
Тези мисли не се опровергават от факта, че различните хора си съставят различни представи за нещата. Те не се опровергават и от това, че организациите на хората са различни, така че не се знае, дали един и същ цвят се вижда по един и напълно същ начин от различни хора.
Защото важното не е това, дали хората си образуват същото съждение за едно и също нещо, а това, дали езикът, който вътрешността на човека говори, е именно езикът, който изразява същността на нещата.
Отделните съждения са различни според организацията на човека и според становището, от което той разглежда нещата; обаче всички съждения произлизат от същия елемент и водят в същността на нещата. Това може да се изрази в различни отсенки на мислите; но то все пак остава същността на нещата.
към текста >>
Човекът трябва да остави нещата да
говор
ят от неговия дух, ако иска да познае тяхната същност.
Човекът трябва да остави нещата да говорят от неговия дух, ако иска да познае тяхната същност.
Всичко, което той има да каже върху тази същност, е взето от духовните изживявания на неговата вътрешност. Човекът може да съди за света само от себе си. Той трябва да мисли антропоморфически. В най-простото явление, например в удара на две тела ние внасяме един антропоморфизъм, когато се изказваме върху него. Съждението: "Едното тяло удря другото", е вече антропоморфизъм.
към текста >>
Че чрез този разум
говор
и същността на нещата, за това Кант и кантианците нямат никакво предчувствие.
Ние очовечаваме природата, когато я обясняваме, ние поставяме в нея вътрешните изживявания на човека. обаче тези субективни изживявания са вътрешната същност на нещата. Ето защо не можем да кажем, че човекът не познава обективната истина, "същината" на нещата, защото може да си образува само субективни представи върху тях*/*Възгледите на Гьоте са в мислимо най-острата противоположност с философията на Кант. Философията на Кант изхожда от схващането, че светът на представите се владее от законите на човешкия дух и за това всичко, което идва отвън срещу този свят на представите, може да съществува вътре в него като едно субективно отражение. Според нея човекът не възприема "самата същност" на нещата, а явлението, което се ражда чрез това, че нещата го възбуждат и той свързва тези възбуди според законите на неговия ум и на неговия разум.
Че чрез този разум говори същността на нещата, за това Кант и кантианците нямат никакво предчувствие.
Ето защо за Гьоте Кантовата философия не можеше никога да означава нещо. Когато усвояваше отделните изречения от нея, той им даваше съвършено друг смисъл, съвършено различен от този, който те имаха в учението на техния автор. От една бележка, която бе намерена едва след откриването на Ваймарския Гьотев архив, стана ясно, че Гьоте много добре е виждал противоположността между своето схващане на света и това на Кант. За него основната грешка на Кант се състои в това, че той "счита самата субективна познавателна способност като обект и отделя рязко, но не напълно правилно точката, където субективното и обективното се срещат." Субективното и обективното се събират заедно когато човекът свързва в една единна същност на нещата това, което външния свят изказва и това, което неговата вътрешност позволява да бъде чуто. Обаче тогава напълно престава противоположността между субективно и обективно; тя изчезва в съединената действителност.
към текста >>
Да полемизираме с него би било съвсем безполезно за мене, защото ние
говор
им на различни езици.
Аз обърнах вниманието върху това в настоящия труд. Против моите тогавашни изложения полемизира сега К. Форлендер в тетрадка 1 на "Из следвания върху Кант". Той намира, че моят възглед върху противоположността между Гьотевото и Кантовото схващане на света е "най-малко силно едностранчиво и в противоречие с ясните свидетелства на самия Гьоте" и се обяснява "от напълно кривото разбиране на Кантовия трансцендентен метод" от моя страна. Форледер няма никакво предчувствие за светогледа, в който живееше Гьоте.
Да полемизираме с него би било съвсем безполезно за мене, защото ние говорим на различни езици.
Колко ясно е неговото мислене, се вижда в това, че при моите изречения той никога не знае, какво се разбира с тях. Например аз направих една забележка към Гьотевото изречение: "Щом човекът забелязва предметите около себе си, той ги разглежда по отношение на себе си и с право. Защото цялата негова съдба зависи от това, дали те му харесват или не му се нравят, дали го привличат или го отблъскват, дали са полезни или вредни за него. Този съвсем естествен начин да се гледа на нещата и да се съди за тях, изглежда толкова лесен, колкото и необходим..... Една далеч по трудна работа поемат върху себе си онези, чийто стремеж към познание на предметите на природата за самите тях и в техните отношения помежду им ги кара да наблюдават и да изследват това, което е, а не това, което доставя удоволствие." Моята забележка гласи: "Тук се вижда, как Гьотевият светоглед е точно противоположният полюс на Кантовия. За Кант не съществува въобще никакъв възглед върху нещата, каквито са те в себе си, а само как те се явяват по отношение на нас.
към текста >>
Само в идеите
говор
ят самите неща.
Също и мистикът иска чрез потопяването в собствената вътрешност да познае същността на нещата; обаче той отхвърля именно ясния в себе си и прозрачен свят на мислите като негоден за постигането на едно по-висше познание. Той вярва, че трябва да развива не своята способност за образуване на идеи, а други сили на своето вътрешно същество, за да може да съзерцава първоосновите на нещата. Обикновено това са неясни усещания и чувства, в които мистикът вярва че може да обхване същността на нещата. Обаче чувствата и усещанията принадлежат само на субективното същество на човека. В тях не се изразява нищо върху нещата.
Само в идеите говорят самите неща.
Мистиката е един повърхностен светоглед, въпреки че спрямо хората на разума мистиците се хвалят много с тяхната "дълбочина". Те не знаят нищо върху природата на чувствата, иначе не биха ги считал и като изрази на същността на света; и те не знаят нищо и за света на идеите, за природата на идеите, иначе не биха ги считали за плитки и рационалистични. Те не предчувстват какво изживяват хората в идеите, които имат действително такива идеи. Обаче за мнозина идеите са само думи. Те не могат да си усвоят безкрайната пълнота на тяхното съдържание.
към текста >>
На тази статия от
говор
и Фердинанд Тьониз в Кил в една брошура "Етична култура и нейната свита.
Аз оборих възражението, че последствието от един морален ред на света, в който всеки се подчинява на самия себе си, би трябвало да бъде безредието и дисхармонията на човешкото действане. Който прави това възражение, той изпуска изпредвид, че хората са подобни същества и че поради това те никога не ще произведат морални идеи, които чрез тяхното съществено различие ще произведат едно нехармонично съзвучие*/*Колко малко разбиране има у съвременните философи специалисти за моралните възгледи както и за етиката на свободата и на индивидуализма общо взето, показва следното обстоятелство. В 1893 година в една статия "Бъдеще" /бр.5/ аз се изказах за едно строго индивидуалистично схващане на морала.
На тази статия отговори Фердинанд Тьониз в Кил в една брошура "Етична култура и нейната свита.
Побъркани Ницшенци в бъдеще и настояще" /Берлин 1893 г./. Той не изнесе нищо друго освен главните принципи приведения във философски формули филистерски морал. Обаче за мене той каза, че "в пътя за Хадес /ада/ не бих намерил по-лош Хермес" от Фридрих Ницше. Наистина действа ми комично, че, за да ме осъди, Тьониз цитира някои от Гьотевите "Сентенции в проза". Той и не предчувства, че ако за мене е съществувал някакъв Хермес, това не е бил Ницше, а Гьоте.
към текста >>
27.
19. ИЗГЛЕД КЪМ ЕДНА АНТРОПОСОФИЯ ПРЕДСТАВЕНА В ОЧЕРК.*
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим от
говор
на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност?
Щом предположим, че във възприятията на сетивния свят имаме една пълна действителност пред себе си, ние никога не ще стигнем да намерим отговор на въпроса: какво имат да прибавят чрез познанието самотворческите произведения на душата към тази действителност?
Ще трябва човек да остане при мнението на Кант: Човек трябва да счита своите познания като собствени произведения на своята душевна организация, а не като нещо, което му се разкрива като една истинска действителност. Щом действителността се намира устроена в нейната особеност вън от душата, тогава душата не може да произведе това, което отговаря на тази действителност, а само нещо, което изтича от нейната собствена организация.
към текста >>
Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които
говор
ят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа.
Всичко се превръща в нещо друго, щом познаем, че с това, което създава самотворчески в познанието, организацията на човешката душа не се отдалечава от действителността, но че в живота, който развива преди всяко познание, тя си изобразява един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същина тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известно отношение прав е Хамерлинг, когато мисли: "Определени възбуди създават мириса в нашия обонятелен орган”.
Следователно розата не мирише, когато някой не я мирише..... Ако това не ти е ясно, любезни читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава недей чети нито ред по-нататък; “остави тази книга и всички други книги, които говорят за философски неща, остави ги непрочетени; защото тогава на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисли." Как се явява сетивният свят, когато човек застава непосредствено пред него, това зависи от същината на неговата душа.
Но не следва ли тогава, че той произвежда това явление на света чрез своята душа? Но едно безпристрастно наблюдение показва, как недействителният характер навъншният сетивен свят произхожда от това, че когато застава непосредствено пред нещата, човекът подтиска в себе си това, което действително им принадлежи. Когато след това разгърне своя самотворчески вътрешен живот, когато остави да възлезе от глъбините на неговата душа това, което дреме в тези глъбини, тогава към това, което е видял със сетивата, той прибавя нещо друго, което превръща полудействителното в нещо напълно действително в познанието. Присъщо е на същината на душата, да заличи, да угаси при първото виждане на нещата нещо, което принадлежи на тяхната действителност. Ето защо за сетивата те са такива, каквито не са в действителност, а такива, каквито ги прави душата.
към текста >>
Той
говор
и там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие.
В една малка книжка "Истина и Наука", която излезе от печат през 1892 година, авторът на настоящата книга направи един слаб опит да обоснове философски онова което току-що бе изложено.
Той говори там за перспективи, които съвременната философия трябва да си разкрие, ако иска да премине опасната подводна скала, която възниква за нея по естествен начин чрез нейното развитие.
В тази книжка е изложена една философска гледна точка с думите: "не първата форма, в която действителността застава срещу човешкия Аз, е тяхната истинска форма, а последната, която азът прави от нея. Онази първа форма е въобще без значение за обективния свят и има такова значение само като основа за процеса на познанието. Следователно не онази форма на света, която теорията и дава, е субективната, а напротив онази, която първо е дадена на Аза." Едно по-нататъшно развитие на тази гледна точка съставлява по-късният опит на автора "Философия на Свободата" /излязла в 1894 г., 44.-48. хил. Щутгарт 1955 г./ Там той се старае да даде философските основи за един възглед, за който се споменава в гореспомената книга както следва: "Не в самите неща се крие причината, че те ни са дадени първо без съответните понятия, а в нашата духовна организация”. Нашето цялостно същество функционира така, че при всяка вещ на действителността елементите се вливат в нея от две страни, тези елементи, които имат значение за вещта: от страна на възприемането и от тази на мисленето..... Да схвана нещата така, както аз съм организиран, това няма нищо общо с тяхната природа.
към текста >>
Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим от
говор
а на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание.
Ако приеме, че нещата стоят така, ние не можем да търсим отговора на загадъчните въпроси на философията в изживяването на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание.
Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; стремейки се към тази цел, то трябва да забули погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо едни стремеж към познание, което иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с друг и подобни, винаги трябва да стигне до една точка, където преследваното се разпада в познанието. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане у много мислители на новото време. Защото в действителност научният стремеж на новото време работи със средства на научните мислители, които служат на откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на науката, именно на естествената наука, почива на безрезервното прилагане на тези мислителни средства.
към текста >>
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина
говор
и една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
Към това се прибавя още, че вживяването на душата в независимия от тялото духовен свят позволява истински духовно-душевното да се яви в нейното съзнание по един подобен начин, както в спомена изплува миналото. Но това духовно-душевно естество се оказва надхвърлящо отделния живот. Както това, което сега нося в моето съзнание, съдържа в себе си резултатите на моето минало физическо изживяване, така и на душата минала през горепосочените упражнения се разкрива цялото физическо изживяване, с особено оформяне на тялото, като образувано от духовно-душевното същество, което е предходило образуването на тялото. И този предхождащ образуването на тялото живот се явява като живот прекаран в един чисто духовен свят, в който душата е живяло, преди тя да може да развие в един нов физически живот зародишните заложби на един минал физически живот.
Човек трябва да се затвори пред толкова явната възможност, че силите на човешката душа са способни да се развият, когато той се възпротивява да признае, че истина говори една душа, която мимоходом изказва своята опитност, че чрез нейната работа тя действително е стигнала дотам, да знае за един духовен свят в едно съзнание отклоняващо се от обикновеното.
И това знание води до духовното обгръщане на един свят от който става нагледно, че истинската същност на душата се намира зад обикновеното изживяване; че тази истинска същност се запазва духовно след смъртта, както зародишът на растението се запазва физически след смъртта на това растение. То води до познанието, че човешката душа живее в повтарящи се земни съществувания има едно чисто духовно съществуване.
към текста >>
Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който
говор
ят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото.
От такава гледна точка приемането на един духовен свят добива действителност. Самите човешки души са тези, които пренасят постигнатото от една културна епоха в по-късната. Душата се явява във физическия живот с определено вътрешно устройство, чието развитие се долавя, когато човек не е така пристрастен, да иска да вижда в това развитие само резултата на физическото наследство.
Това, което се явява като духовен свят в културния живот, за който говорят Дилтей и Ойкен, има такава форма, че следващото е постоянно непосредствено свързано с прехождащото.
Обаче в това напредване се поставят човешките души, които донасят със себе си резултата на техните минали съществувания във формата на вътрешно душевно настроение, които обаче трябва да усвоят чрез външно учение това, което се е развило във физическия културен свят през времето, когато те са се намирали в чисто духовно съществуване.
към текста >>
Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един от
говор
на възникналите от него въпроси.
Едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябва да дойдат до незадоволителни точки, не влиза в рамките на едно историческо изложение. Въпреки това историческите факти сами изразяват ясно, как обикновеното съзнание, проучено от всички страни, не може да стигне дотам, да реши въпроси, което то все пак трябва да постави. И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи. Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни.
Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси.
Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това. В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот. В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна. Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие. Никога, колкото и често да се опитвам, аз не мога да доловя, да хвана моето себе без една представа, и никога да открия нещо извън представата.
към текста >>
В своята "Психология" Франц Брентано
говор
и за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот.
И защо на обикновеното, а също и на привичното научно съзнание трябва да липсват средствата за разработката на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да изложи, накъде се стремят несъзнателно охарактеризираните светогледи. Ако от определена гледна точка тази последна глава не принадлежи вече на същинската история на философията, от друга гледна точка обаче тя ще се яви като оправдана, а именно от една такава, за която резултатите на тази книга са ясни. Защото тези резултати се състояха в това, че духовнонаучният светоглед се явява като желан, като изискан от по-новото философско течение, като един отговор на възникналите от него въпроси. Трябва да разгледаме това философско течение в отделни характерни точки, за да забележим това.
В своята "Психология" Франц Брентано говори за това, как това течение е било отклонено от пътя, да третира по-дълбоките загадки на душевния живот.
В неговата книга можем да прочетем: "Все пак, колкото и привидна да е от тази страна необходимостта от ограничението на изследваната област, тя все пак е може би не е повече от привидна. Дейвид Юм се е обявил на своето време с пълната решителност против метафизиците, които твърдят, че са намерили едно вещество /материя/ като носител на психическите състояния в себе си." Аз от моя страна, казва той, когато вникна достатъчно дълбоко в това, което наричам себе си, се сблъсквам винаги с едното или другото възприятие на горещо или студено, светлина или сянка, любов или омраза, страдание или удоволствие. Никога, колкото и често да се опитвам, аз не мога да доловя, да хвана моето себе без една представа, и никога да открия нещо извън представата. Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/. Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа.
към текста >>
Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да
говор
и в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
Ако за известно време моите представи бъдат премахнати, каквито при здравия сън, аз не мога да доловя през цялото време нищо от самия мене и действително би искало да се каже, че аз съвсем не съществувам." /Брентано, Психология, стр. 20/. Юм знае само за едно наблюдение на душата, което се насочва към душата без да е минало през една вътрешна работа. Без съмнение едно такова наблюдение не може да проникне до същината на душата. Брентано свързва своите разсъждения само с изреченията на Юм и казва: "не по-малко същият Юм забелязва, че всички доказателства за безсмъртието при един светоглед като неговия притежават още напълно същата сила както и противоположното установено предположение" Към това обаче трябва да кажем, че към думите на Юм би искала да се придържа само една вяра, а не едно познание, ако неговото мнение би било правилно, че в душата не може да се намери нищо друго освен това, което той посочва. Защото кое би могло да гарантира за едно по-нататъшно съществуване на това, което Юм намира като съдържание на душата?
Брентано продължава по-нататък: "Защото ако и този който отрича субстанцията на душата, не може самопонятно да говори в истинския смисъл за едно безсмъртие, все пак никак не е правилно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл.
Това става ясно веднага, когато размислим, че, със или бездушевна субстанция, не може да бъде отречено определено продължаващо съществуване на нашия душевен живот тук на земята. Ако някой отхвърли душевната субстанция, остава му само предположението, че за едно продължаващо съществуване като това не е нужен един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот продължава да съществува и след разрушението на нашето телесно явление, не ще бъде затова безсмислен за него както и за другите. Чиста непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради посочените причини въпроса за безсмъртието и в това негово съществено значение, в което то може да бъде наречено по-добре безсмъртие на живота отколкото безсмъртие на душата" /Брентано, Психология, стр.21 и следв./.
към текста >>
И от тази гледна точка не се
говор
и за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението.
С въплътяването във физическото тялото действа така силно върху душата, че тя не може да развие охарактеризираното съзнание /свръхсетивното съзнание/ в обикновения живот. Това става ясно, когато посочените в настоящата глава психически упражнения се правят с успех. Тогава душата трябва съзнателно да подтисне силите които, изхождайки от тялото, заличават свободното от тялото съзнание. Това заличаване /угасване/ не може да стане вече след разлагането на тялото. Следователно описаното друго съзнание е онова, което се запазва преминавайки през редуващите се съществувания на душата и в течение на чисто духовен живот между смъртта и раждането.
И от тази гледна точка не се говори за някаква мъглива душевна субстанция, а се показва една представа подобна на естественонаучните идеи, как душата продължава да съществува затова, защото в един живот се подготвя зародиш но следващият, подобно на растителния зародиш в растението.
В настоящия живот се намира основата на бъдещия. Показана е истината, която се продължава, когато тялото се разлага чрез смъртта.
към текста >>
Тук можахме да
говор
им само върху по-важни резултати на тази наука, но не можаха да бъдат показани подробно пътищата, които водят дотам, човек да бъде убеден от нея.
И за такива загадки на философията, като тази, трябва да насочим читателите, които желаят по-големи подробности, към вече цитираните трудове на автора върху духовната наука.
Тук можахме да говорим само върху по-важни резултати на тази наука, но не можаха да бъдат показани подробно пътищата, които водят дотам, човек да бъде убеден от нея.
към текста >>
Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата
говор
и върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи.
Но в предидущите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене. Това философско търсене трябваше първо да извоюва всичко онова, което може да се счита като продължение на просветването на изживяванията на мисълта през гръцката епоха, за да посочи към пътя на свръхсетивното съзнание от своите собствени импулси, от чувствуването на това, което то самото може и може да постигне. В миналите времена пътят към едно такова съзнание беше така да се каже без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което в продължение на предидущото философско развитие е изпитала без него. Без него тя е стигнала дотам, да мисли духовното изследване в направления, които, следвани по естествен начин, се вливат в признанието на свръхсетивното съзнание.
Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато тя застава на негова почва без друга предпоставка, а се постарахме да проследим философски такива направления, които се получават от най-новите светогледи.
И ние показахме как проследяването на тези направления чрез живеещата в самите тях душа довежда до признанието на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>
28.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
1. ПРЕД
ГОВОР
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ…………………...........3
1. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ…………………...........3
към текста >>
2. ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ………………….........7
2. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ………………….........7
към текста >>
Рудолф Щайнер в пред
говор
към "Истина и Наука".
Това ме накара да направя опит да извлека една такава теория на познанието, поне в една зачатъчна форма. Рудолф Щайнер в своята книга "Пътят на моя живот" върху своя труд "Основни линии на една теория на познанието в светогледа на Гьоте". “Досега аз излагах моите философски възгледи винаги като ги свързвах със светогледа на Гьоте. Сега с този труд надявам се да съм показал, че сградата на моите мисли е едно основано на себе си цяло, което не се нуждае да бъде извлечено от Гьотевия светоглед. С настоящия труд аз създадох един пролог съм една "Философия на свободата".
Рудолф Щайнер в предговор към "Истина и Наука".
към текста >>
29.
01. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
1. ПРЕД
ГОВОР
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
1. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на от
говор
ност аз напълно признавах.
Зад сетивните явления аз търсих не лишени от дух светове на атомите, а духовното, което се изявява привидно вътре в човека, но което в действителност принадлежи на самите сетивни неща и процеси. Чрез поведението на познаващия човек се ражда илюзията, като че мислите за нещата са вътре в човека, докато в действителност те царуват в самите неща. Човекът има нужда да ги отдели от нещата в едно илюзорно изживяване; в истинското изживяване на нещата той отново ги възвръща на нещата. Тогава развитието на света трябва да се разбира така, че не духовното, което съществуваше по-рано, от което по-късно се развива духовното естество на човека, има наред със себе си и вън от себе си нещо духовно. По-късната одухотворена сетивност, в която се явява човекът, се явява тогава благодарение на това, че духовния прадед на човека се съединява с несъвършените не духовни форми и, преобразявайки ги, се явява после в една достъпна за сетивата форма.
Този ход на мислите ме изведе над тогавашните теоретици на познанието, чието остроумие и научно чувство на отговорност аз напълно признавах.
Той ме доведе до Гьоте.
към текста >>
Тя
говор
и за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят.
Поставяйки днес отново тази теория на познанието пред себе си, тя ми се явява също като теоретико-познавателното основание и оправдание на всичко онова, което аз казах и публикувах по-късно.
Тя говори за една същност на познанието, която разчиства пътя от сетивния свят към един духовен свят.
Би могло да изглежда странно, че това съчинение от младините, което е вече 40 години старо, днес се преиздава неизменено, разширено само чрез някои забележки. В начина на изложението то носи признака на едно мислене, което се бе вживяло преди 40 години във философията на времето. Ако бих го написал днес, аз бих изразил някои неща по различен начин. Обаче все пак не бих искал да дам нищо друго като същност на познанието. Но това, което бих написал днес, не би могло да носи така вярно в себе си зародишите на застъпения от мен е духовен светоглед.
към текста >>
30.
02. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
2. ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
2. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
31.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Задачата на науката не е да повдига въпроси, а грижливото наблюдение на въпросите, когато те са поставени от човешката природа и от дадената степен на културата и намиране на съответните от
говор
и.
Задачата на науката не е да повдига въпроси, а грижливото наблюдение на въпросите, когато те са поставени от човешката природа и от дадената степен на културата и намиране на съответните отговори.
Нашите модерни философи си поставят задачи, които съвсем не са един естествен резултат на степента на образованието, на която се намираме, и поради което никой не се грижи и не пита за намиране отговор към тях. В замяна на това те минават без да обърнат внимание покрай онези въпроси, които трябва да постави нашето образование по силата на онова положение, до което го бяха издигнали нашите класици. Така ние имаме една наука, която никой не търси, и една научна нужда, която никой не търси да задоволи.
към текста >>
Нашите модерни философи си поставят задачи, които съвсем не са един естествен резултат на степента на образованието, на която се намираме, и поради което никой не се грижи и не пита за намиране от
говор
към тях.
Задачата на науката не е да повдига въпроси, а грижливото наблюдение на въпросите, когато те са поставени от човешката природа и от дадената степен на културата и намиране на съответните отговори.
Нашите модерни философи си поставят задачи, които съвсем не са един естествен резултат на степента на образованието, на която се намираме, и поради което никой не се грижи и не пита за намиране отговор към тях.
В замяна на това те минават без да обърнат внимание покрай онези въпроси, които трябва да постави нашето образование по силата на онова положение, до което го бяха издигнали нашите класици. Така ние имаме една наука, която никой не търси, и една научна нужда, която никой не търси да задоволи.
към текста >>
За това
говор
и начинът, по който се пристъпва към Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер.
Тя трябва не само да се обясни с нашите класици; тя трябва да търси при тях също и семената за своето развитие; тя трябва да бъде пронизана от полъха на същото течение както останалата наша култура. Това е една необходимост, която се крие в самата природа на нещата. На нея също трябва да се припише, че са станали споменатите вече по-горе обяснения на модерните изследователи с класиците. Но те не показват нищо по-нататък, освен че имат едно чувство за положението, че е неуместно да преминат просто над убежденията на тези класици към дневния ред. Те показват също, че не са стигнали до едно действително по-нататъшно развитие на техните възгледи.
За това говори начинът, по който се пристъпва към Лесинг, Хердер, Гьоте, Шилер.
Въпреки цялото превъзходство на много от съчиненията принадлежащи към тази категория, трябва да кажем за всичко, почти всичко, което е било написано върху научните трудове на Гьоте и на Шилер, че то не се е развило органически от техните възгледи, а се е поставило впоследствие във връзка с тях. Никой факт не може да подчертае повече това, освен този, че и най-противоположните научни направления са видели в Гьоте духа, който е "предчувствал" техните възгледи. Възгледи за света, които нямат нищо общо помежду си, сочат с привидно същото право към Гьоте, когато почувстват нуждата да видят своето становище признато на върховете на човечеството.
към текста >>
32.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако пред нас би застанало едно завършено, хармонично организирано единство, ние не бихме искали да
говор
им за едно безразличие на отделните членове на това единство едни спрямо други.
Но който би искал да ни опровергае с това, той съвсем не е разбрал нашето твърдение. Точно това твърдим ние, че в опитността ни се предлага едно безкрайно количество подробности, отделни неща. Естествено тези подробности, тези отделни неща трябва да се различават едни от други, иначе те не биха ни се явили като едно безкрайно, без връзка разнообразие. Съвсем не става дума за една липса на разлика на възприеманите неща, а за съвършената липса на връзка между тях, за безусловната липса на значение на отделните сетивни факти за цялостта на нашия образ на действителността. Именно защото признаваме това безкрайно качествено различие, ние сме заставени да твърдим гореизложеното.
Ако пред нас би застанало едно завършено, хармонично организирано единство, ние не бихме искали да говорим за едно безразличие на отделните членове на това единство едни спрямо други.
към текста >>
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, от
говор
ност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност. Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си. Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н.
и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание. Едва мисленето установява връзката.
към текста >>
33.
04_г. ПОЗОВАНЕ НА ОПИТНОСТТА НА ВСЕКИ ОТДЕЛЕН ЧИТАТЕЛ
GA_2 Светогледа Гьоте
Всички научи изследвания трябва да бъдат извършени посредством езика, посредством
говор
а, а той може да изразява само понятия.
Ние я нарекохме безкрайно разнообразие, един агрегат от лишени от връзки отделни неща и т.н. Не са ли е това мислителни определения? В смисъла, в който ние ги употребяваме, положително не. Ние само си послужихме с тези понятия, за да насочим погледа на читателя или на слушателя върху не проникнатата от мисленето действителност. Ние не ще приложим тези понятия към действителността, към тази действителност, която е още само чиста опитност; а само си служим с тях, за да насочим вниманието върху онази форма на действителността, с която не е свързано още никакво понятие.
Всички научи изследвания трябва да бъдат извършени посредством езика, посредством говора, а той може да изразява само понятия.
Но все пак съвсем не е все едно, дали се нуждаем от определени думи, за да припишем на един предмет това или онова качество, или дали си служим с тях само с цел да насочим погледа на читателя или на слушателя към един предмет. Ако е позволено да си послужим с едно сравнение, бихме казали приблизително следното: - Едно нещо е, когато ни казва на нас: “- Наблюдавай онзи човек в кръга на неговото семейство и ще добиеш едно съществено различно съждение за него, отколкото когато се научиш да го познаваш в кръга на неговата служебна работа”; а съвсем друго нещо е, когато той казва: “Онзи човек е отличен баща на семейството”. В първия смисъл вниманието на в е насочено в определен смисъл; обръща му се вниманието да съди за една личност при определени обстоятелства. Във втория случай на тази личност се приписва определено качество, следователно прави се едно твърдение. Както в това сравнение единият случай се отнася към другия, така началото на нашето изложение ще се отнася към това на подобни явления в литературата.
към текста >>
От от
говор
а на този въпрос зависи извънредно много.
Трябва ли да считаме начина, по който досега се запознахме с опитността, като нещо основано в самата същност на нещата? Дали този начин е едно свойство на действителността?
От отговора на този въпрос зависи извънредно много.
Ако наистина този начин е едно съществено свойство на нещата на опитността, ако той е нещо, което в истинския смисъл на думата подхожда на тяхната природа, тогава въобще не можем да разберем, не можем да видим, как можем да се издигнем над тази степен на познанието. Би трябвало просто да се заловим да записваме като несвързани бележки всичко, което възприемаме, и този сборник от такива бележки би бил нашата наука. Защото, защо ще бъде нужно да търсим връзката на нещата, ако пълната им изолираност, която им е присъща във формата на опитността, би било тяхното истинско свойство? Съвършено различно биха стояли нещата, ако в тази форма на действителността бихме имали работа не с нейната същност, а с нейната съвсем незначителна външна страна, ако бихме имали пред нас само една обвивка на истинската същност на света, която ни закрива този свят и ни кара да го изследваме по-нататък. Тогава би трябвало да се стремим да проникнем през тази обвивка.
към текста >>
От
говор
ът на този въпрос е даден в следващото изложение.
Ние би трябвало да изходим от тази първа форма на света, за да овладеем неговите истински (съществени) свойства. Би трябвало да преодолеем явлението (външния облик) за сетивата, за да развием от това една по-висша форма на явлението.
Отговорът на този въпрос е даден в следващото изложение.
към текста >>
34.
05_в. ВЪТРЕШНА ПРИРОДА НА МИСЛЕНЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Едва тогава ще получим средствата да намерим от
говор
на въпроса: Що е въобще познание?
Дотук ние разгледахме само неговото положение спрямо останалия свят на опитността. Стигнахме до възгледа, че сред този свят на опитността мисленето заема едно изцяло предимствено положение, че играе една централна роля. Сега искаме да се абстрахираме от това. Тук искаме да се ограничим само върху вътрешната природа на мисленето. Искаме да изследваме собствения характер на света на мислите, за да изпитаме, как една мисъл зависи от друга; как мислите стоят едни спрямо други.
Едва тогава ще получим средствата да намерим отговор на въпроса: Що е въобще познание?
Или с други думи: Що значи, да си образуваме мисли върху действителността; що значи да искаме да си обясним със света чрез мисленето? Тук трябва да се държим свободни от всяко предвзето мнение. Такова едно предвзето мнение би било, когато бихме искали да предположим, че понятието (мисълта) е образът сред нашето съзнание, чрез който искаме да добием осветление върху един намиращ се вън от него предмет. Тук на това място ние нямаме работа с това или други подобни предположения. Ние вземаме мислите такива, каквито предварително ги намираме.
към текста >>
Често пъти, когато се
говор
и за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено отношение.
Дали те имат отношение към нещо друго и какво отношение имат, това именно искаме да проучим. Ето защо не можем да поставим това като изходна точка. Именно горепосоченият възглед върху отношението на понятието и на предмета е нещо твърде често. Често понятието се определя като духовен насрещен образ на един намиращ се вън от духа предмет. Според това мнение понятията изобразяват, възпроизвеждат нещата, дават ни една вярна фотография на същите.
Често пъти, когато се говори за мисленето, се мисли, въобще само за това предположено отношение.
Почти никога мислителите не се стараят да пребродят веднъж царството на мислите сред неговата собствена област, за да видят, какво ще се получи от това.
към текста >>
Тук искаме да обърнем внимание само на това, че във всеки случай той не
говор
и против съдържателността на света на понятията.
Ние ще разгледаме още незадоволителността на този възглед.
Тук искаме да обърнем внимание само на това, че във всеки случай той не говори против съдържателността на света на понятията.
Защото ако предметите, върху които мислим, биха се намирали отвъд всяка опитност и отвъд всяко мислене, тогава това последното още повече би трябвало да има вътре в себе си съдържанието, на което се крепи. То не би искало да мисли за предмети, от които не би могло да се намери никаква следа сред света на мислите. Във всеки случай ясно е, че мисленето не е никакъв лишен от съдържание съд, но че взето само за себе си то е пълно съдържателно и неговото съдържание не се покрива с това на никоя друга форма на явлението.
към текста >>
35.
06_а. НАУКАТА - А. МИСЛЕНЕ И ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
В истинския смисъл на думата на това изискване би от
говор
ила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето.
Основна грешка на модерната наука е, че тя счита възприятието на сетивата като нещо вече приключено, завършено. Поради това тя си поставя задачата, просто да фотографира това завършено в себе си битие. Последователен е в това отношение само позитивизмът, който просто отхвърля всяко едно излизане вън от възприятието. Въпреки това днес във всички науки виждаме стремежа да се счита за правилна тази гледна точка.
В истинския смисъл на думата на това изискване би отговорила само една такава наука, която просто би изброявала и описвала нещата, както те съществуват едно до друго в пространството, и процесите, както те се редуват във времето.
Естествената наука от стария стил се доближава до това изискване. По-новата наука наистина желае това, поставя една пълна теория на опитността, за да я пристъпи веднага, когато предприеме първата стъпка в действителната наука. Ние би трябвало да се откажем напълно от нашето мислене, ако бихме искали да се придържаме към чистата опитност. Ние понижаваме мисленето, когато му отнемаме възможността да възприема в самото себе си същности които са недостъпни за сетивата. В действителността трябва да съществува освен сетивните качества още един фактор, който бива обхванат от мисленето.
към текста >>
Тя, която по-рано беше няма,
говор
и сега ясен език.
В това съдържание не се влива нищо от сетивния обект. Аз познавам в сетивния обект отново мисълта, която съм извлякъл от моята вътрешност. Наистина този предмет ми дава повод в даден момент да извлека от единството на всички възможни мисли именно това мислително съдържание, но той съвсем не ми доставя градивните камъни за същото. Аз трябва да извлека тези градивни камъни от мене самия. Когато поставим в действие нашето мислене, едва тогава действителността получава истински определения.
Тя, която по-рано беше няма, говори сега ясен език.
Нашето мислене е преводачът, който тълкува жестовете на опитността.
към текста >>
36.
06_б. УМ И РАЗУМ
GA_2 Светогледа Гьоте
Аз трябва да предположа една големина, когато
говор
я за една единица.
Невъзможно е да нямам в понятието за подлога никаква опорна точка, която да ме доведе до понятието за сказуемото. Защото и двете понятия са добити чрез моя ум, и това при една вещ, която е единна в себе си. Нека не се мамим тук. Математическото единство, което стои на основата на числото, не е първото. Първото е големината, която е толкова и толкова кратно повторение на единицата.
Аз трябва да предположа една големина, когато говоря за една единица.
Единицата е едно създание, един образ на нашия ум, който той отделя от целостта, както разделя следствието от причината, веществото от неговите качества и т.н. Когато сега мисля 7 + 5, аз задържам в мисълта в действителност 12 математически единици, само че не наведнаж, а на две части. Когато мисля всичките математически единици наведнаж, това е едно и също нещо. И тази тъждественост аз изказвам в съждението 7 + 5 = 12. Същото е и с геометрическия пример, който Кант изнася.
към текста >>
37.
06_в. ПОЗНАНИЕТО
GA_2 Светогледа Гьоте
Всичко, което виждаме и за което
говор
им, са прояви на идеята; ние изказваме понятия и в това отношение самата идея е едно понятие”.
Следователно неопределено много надарени с дух индивиди могат да стоят срещу едно и също съдържание на мислите. Следователно духът възприема мислителното съдържание на света, като един възприемателен орган. Съществува само едно мислително съдържание на света. Нашето съзнание не е способността да ражда и да съхранява мисли, както многократно се вярва, а да възприема мислите (идеите). Гьоте е изразил сполучливо това с думите: "Идеята е вечна и неделима; фактът, че употребяваме множественото число, съвсем не изменя това положение.
Всичко, което виждаме и за което говорим, са прояви на идеята; ние изказваме понятия и в това отношение самата идея е едно понятие”.
към текста >>
А когато се разбере добре, че не можем да минем вън от границите на нашето съзнание, без да стигнем до нещо недействително, но не се разбере същевременно, че същността на нещата може да бъде намерена в нашето съзнание във възприятието на идеите, тогава се раждат онези грешки, които
говор
ят за някаква граница на познанието.
Мисленето е една цялост в себе си, която задоволява себе си, която не трябва да излиза вън от своите граници, ако не иска да изпадне в празнота. С други думи казано: За да обясни нещо, то не трябва да прибягва до неща, които не намира в самото себе си. Една вещ, която не може да бъде обгърната с мисленето, би била едно недомислие. Накрая всичко преминава в мисленето, всичко намира своето място в него. Изразено по отношение на нашето индивидуално съзнание, това значи: По отношение на научните определения ние трябва да останем строго в това, което ни е дадено в съзнанието, не можем да преминем отвъд това съзнание.
А когато се разбере добре, че не можем да минем вън от границите на нашето съзнание, без да стигнем до нещо недействително, но не се разбере същевременно, че същността на нещата може да бъде намерена в нашето съзнание във възприятието на идеите, тогава се раждат онези грешки, които говорят за някаква граница на познанието.
Щом не можем да излезем вън от нашето съзнание и щом същността на действителността не е вътре в това съзнание, тогава ние въобще не можем да стигнем до същността. Казва се; нашето мислене е свързано с отсамния свят и не знае нищо за отвъдния свят.
към текста >>
38.
08_а. ДУХОВНИТЕ НАУКИ - А. УВОД. ДУХ И ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Съвършено различно нещо е, когато някой
говор
и за едно общо човечество, отколкото за една обща природна закономерност.
Докато в науката за организмите трябва постоянно да се държи под погледа общото, идеята за типа, в духовните науки трябва да се съблюдава идеята на личността. Важното не е идеята, както тя се изявява в общото (типа), а както тя се явява в отделното същество (индивида). Естествено меродавна е не случайната отделна личност, не тази или онази личност, а личността въобще; обаче тази личност неразвиваща се от себе си в особени форми и явяваща се така в сетивното съществувание, а достатъчна в себе си, завършена в себе си, намираща в себе си своето определение. Типът има определението да се реализира първо в индивида. Личността има определението да добие едно идейно, действително почиващо на себе си съществуване.
Съвършено различно нещо е, когато някой говори за едно общо човечество, отколкото за една обща природна закономерност.
При последната особеното е обусловена от особеното, от частното. Когато ни се удаде да доловим в историята общи закони са дотолкова такива, доколкото историческите личности са си ги поставили като цел, като идеали. Тази е вътрешната противоположност между природа и дух. първата изисква една наука, която се издига от непосредствено даденото, като нещо обусловено, към това, което духът може да схване, като обуславящ фактор, духът изисква една наука, коятонапредва от даденото, като обуславящ фактор, към обусловеното. Че особеното е същевременно законодателно, това характеризира духовните науки; че тази роля се пада на общото, това характеризира естествените науки.
към текста >>
39.
08_в. ЧОВЕШКАТА СВОБОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се
говор
и за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се
говор
и за един план, който лежи на нейната основа.
Ето защо и в историята, чийто обект е човекът, не трябва да се говори за външни влияния върху неговите постъпки, за идеи, които почиват във времето и т.н.; и най-малкото може да се говори за един план, който лежи на нейната основа.
Историята не е нищо друго освен развитието на човешките действия, възгледи и т.н. "През всички времена само индивидите са тези, които са действали за науката, не епохата”. Епохата на Сократ беше тази, която погуби Сократа чрез отрова; епохата изгори на кладата и Хус; епохите са останали винаги подобни на себе си, казва Гьоте. Всяко априорно построение на планове, които трябва да стоят на основата на историята, е против историческия метод, както той се получава от същността на историята. Историята се стреми да открие, какво са допринесли хората за прогреса на техния род; да познае, какви цели си е поставила тази или онази личност, каква насока е дала тя на своето време.
към текста >>
40.
09. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_2 Светогледа Гьоте
Ето защо Гьоте укоряваше тези, които
говор
ят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята.
В науката природата се явява като нещо "обхващащо всичко отделно" чисто идейно; в изкуството един обект на външния свят се явява като нещо изобразяващо това всеобхващащо. Безкрайното, което науката търси в крайното и се стреми да го изрази в идеята, изкуството го отпечатва в един материал взет от сетивния свят. Това, което в науката се явява като идея, в изкуството то е образ. Това е същото безкрайно, което е предмет на науката както и на изкуството, само че в първата то се явява по начин различен от тези във второто. Начинът на изобразяване е различен.
Ето защо Гьоте укоряваше тези, които говорят за една идея на красивото, като че самата красота не е просто сетивният блясък на идеята.
Тук се показва, как истинският художник трябва да черпи посредственото от Първоизточника на всяко битие, как той отпечатва на своите произведения необходимото, което име търсим идейно в природата и в духа на науката. Науката подслушва от природата нейната закономерност; изкуството върши не по-малко това, само че то всажда още тази закономерност в грубата материя. Едно произведение на изкуството е не по-малко природата от едно произведение на природата, само че в произведението на изкуството природната закономерност е вече така влята, както тя се явява на човешкия дух. Великите произведения на изкуството, които Гьоте видя в Италия, му се явиха като непосредствен отпечатък на необходимостта, която човекът открива в природата. Ето защо за него изкуството е също едно проявление на тайни природни закони.
към текста >>
41.
00. ПРЕДГОВОР
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
ПРЕД
ГОВОР
ПРЕДГОВОР
към текста >>
В заключение на този пред
говор
аз не мога да се въздържа от една лична забележка.
В заключение на този предговор аз не мога да се въздържа от една лична забележка.
До сега аз съм излагал може философски възгледи винаги и с връзка с мирогледа на Гьоте, за пръв път бях въведен в този мироглед от дълбоко почитаемия мой учител Карл Юлиус Шрьос, който за мене стои така високо в областта на изучаването на Гьоте поради това, че неговият възглед винаги се издига зад пределите на частното към идеите.
към текста >>
42.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
1. Пред
говор
.
1. Предговор.
към текста >>
43.
02. ОСНОВНИЯТ ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛЕН ВЪПРОС НА КАНТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Той
говор
и за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието?
Формалните истини на априорната теория имат своя смисъл и значение само в качеството на регулиращи принципи за материала усещането; те правят опита възможен, но не излизат на неговите предели. В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит. По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита. Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие. Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание".
Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието?
" Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки.
към текста >>
" Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се от
говор
и утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки.
В такъв случай тези формални истини са синтетични съждения.... ......., които с това, като условия на всеки възможен опит, не трябва да отидат по-далече от самия опит. По този начин "Критиката на чистия разум" ни най-малко не доказва априорността на математиката и на чистото естествознание, а само определя областта на тяхната значимост при тази предпоставка, че истините на тази наука трябва да бъдат добити независимо от опита. Даже Кант толкова малко се впуска в доказването на тази априорност, че просто изпусна цялата онази част на математиката /виж по-горе/, в която и по негово виждане тази априорност може да бъде подложена на съмнение и се ограничава в тази част, в която, както той мисли, може да извлече априорността от чистото понятие. Йохан Фолкелт също намира, че Кант изхожда от определената предпоставка, че фактически съществува всеобщо и необходимо знание". Той говори за това по-нататък: "Тази никога подложена от Кант на изследване предпоставка се намира в такова противоречие с характера на критическата теория на познанието, щото трябва сериозно да си зададем въпроса; може ли критиката на чистия разум да се счита за критическа теория на познанието?
" Наистина Фолкелт намира, че има пълно основание на този въпрос по необходимост да се отговори утвърдително, но чрез тази догматическа предпоставка критическа позиция на Кантовата теория на познанието коренно се нарушава./1/ С една реч и Фолкелт намира, че Критиката на чистия разум е теория на познанието попълнена от предпоставки.
към текста >>
Всъщност, такива чисто дидактически у
говор
ки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог.
Против изнесените от нас доводи Критиката на разума би могло да се възрази още следното. Би могло да се каже, че всяка теория на познанието би трябвало да доведе читателя още там, където може да бъде намерена една изходна точка лишена от предпоставки. Понеже това, което притежаваме като познание в кой да е момент на нашия живот, е вече твърде отдалечено от тази изходна точка, ние трябва отново да се върнем към нея по изкуствен път.
Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог.
Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки. Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него. В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини. Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения.
към текста >>
Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не
говор
и нищо от него.
Би могло да се каже, че всяка теория на познанието би трябвало да доведе читателя още там, където може да бъде намерена една изходна точка лишена от предпоставки. Понеже това, което притежаваме като познание в кой да е момент на нашия живот, е вече твърде отдалечено от тази изходна точка, ние трябва отново да се върнем към нея по изкуствен път. Всъщност, такива чисто дидактически уговорки относно началото на науката за познанието е една необходимост за всеки гноселог. Но тази наука трябва във всеки случай да се ограничи с указанието, доколкото това начало на познанието, за което става дума, е действително начало; тя би трябвало да се състои напълно само от разбиращи се от само себе си аналитически положения и да не поставя никакви действителни, съдържателни твърдения, оказващи влияние върху съдържанието на по-нататъшните разсъждения, както това става у Канта. Гносеологът е длъжен също да покаже, че приетото от него начало е действително свободно от предпоставки.
Но всичко това няма нищо общо със самата същина на това начало, намира се съвършено вън от него, не говори нищо от него.
В началото на преподаването на математиката аз също трябва да убедя ученика в аксиоматическия характер на известни истини. Но никой не иска да твърди, че съдържанието на аксиомата е зависимо от тези предварителни съображения/1/ /* Дали ние така се отнасяме с нашите собствени теоретико-познавателни съображения, това ще покажем в ІV глава: Изходните точки на теорията на познанието./ Точно по същия начин и гносеологът в своите встъпителни забележки би трябвало да покаже пътя, как можем да стигнем до свободното от предпоставки начало; обаче самото съдържание на това начало трябва да бъда независимо от тези съображения. Във всеки случай от такова встъпление е далече този, който подобно на Кант поставя в началото твърдения със съвършено определен догматически характер.
към текста >>
44.
04. ИЗХОДНИ ТОЧКИ НА ТЕОРИЯТА НА ПОЗНАНИЕТО
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Собствено казано, ние трябва да
говор
им временно само за акта на познанието, даже без да схващаме неговия носител, понеже всичко установено до тук се ограничава в това, че пред нас е "даденото" и че от една точка на това дадено произтича приведеният по-горе постулат; накрая, че понятията и идеите това е област, която отговаря на този постулат.
Преди да отидем по-далече, нека отстраним още едно възможно възражение. А именно казва се, че по някакъв начин в хода на мислите несъзнателното играе ролята на представата на "Аза" личния субект и че ние сме се възползували от тези представи в хода на развитието на нашите мисли, без да докажем правото за това. това става когато, например, казваме: "ние произвеждаме понятията" или "ние поставяме тези или онези изисквания". Обаче нищо в нашето изложение не дава повод да се вижда в тези изречения нещо повече от стилистически обръщения. Това, че актът на познанието принадлежи на някакво "Аз" и изхожда от него това, както вече казахме, може да бъде установено само въз основа на познавателните съображения.
Собствено казано, ние трябва да говорим временно само за акта на познанието, даже без да схващаме неговия носител, понеже всичко установено до тук се ограничава в това, че пред нас е "даденото" и че от една точка на това дадено произтича приведеният по-горе постулат; накрая, че понятията и идеите това е област, която отговаря на този постулат.
С това не се отрича, че точката, от която произтича този постулат, е "Азът". Но на първо време ние се ограничаваме с установяването и тяхната чистота на двете посочени по-горе стъпки на теорията на познанието.
към текста >>
45.
05. ПОЗНАНИЕ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ето защо право
говор
и Гидеон Спикер в своята книга: "Мирогледът на Лесинг" /стр.5/: "Дали мисленето е правилно по себе си, това ние никога не можем да узнаем, нито емпирически, нито логически".
Доколкото по този начин познаваното съдържание произтича от самото мислене, за познанието то не представлява никаква трудност. Тук за вас е достатъчно да наблюдаваме и имаме същността непосредствено дадена. Описанието на мисленето е същевременно наука на мисленето. Всъщност логиката никога не е била нищо друго, освен описание на формата на мисленето, тя никога не е била доказваща наука. Доказателството настъпва само тогава, когато става синтезът на мислимото с друг род съдържание на света.
Ето защо право говори Гидеон Спикер в своята книга: "Мирогледът на Лесинг" /стр.5/: "Дали мисленето е правилно по себе си, това ние никога не можем да узнаем, нито емпирически, нито логически".
Можем да прибавим: При мисленето се прекратява всяко доказано, тъй като доказателството предполага вече мислене. Естествено може да се докаже отделен факт, но не и самото доказване. Ние можем само да опишем, що е това доказателство. В логиката всяка теория е само емпирика; в тази наука има само наблюдение. Но когато искаме да познаем нещо вън от нашето мислене, ние можем да сторим това само с помощта на мисленето, т.е.
към текста >>
В Кантовски смисъл може да се
говор
и винаги така: за да може вещта да стане обект на някакъв възможен опит, тя трябва да се подчинява на тези закони.
От това, че мисленето проявява само формалната дейност при осъществяването на нашия научен свят, следва, че съдържанието на всяко познание не може да бъде твърдо установено в ........... преди наблюдението /мисленето трябва да се ориентира в даденото/, а трябва да произтича без остатък от последното /от наблюдението/. В този смисъл всички наши познания са емпирични. Но също така съвършено непонятно е, как би могло да бъде иначе. Защото Кантовските съждения а ............ всъщност не са никакви познания, а само постулати.
В Кантовски смисъл може да се говори винаги така: за да може вещта да стане обект на някакъв възможен опит, тя трябва да се подчинява на тези закони.
Такива са предписанията, които правят субекта обект. Но би следвало да предположим, че ако познанията на даденото трябва да стане наше достояние, тези познания трябва да произтичат не от субективността, а от обективността.
към текста >>
На това може да се възрази, че наблюдението никога не
говор
и нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква връзка на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи.
Ясно е, че този възглед не може да реши а ........ нищо за степента на достоверност, което добитото познавателно съждение имагинацията. Защото и достоверността не може да се добие от нищо друго, освен от самото дадено.
На това може да се възрази, че наблюдението никога не говори нищо друго, освен само това, че веднъж е станала някаква връзка на явления, а не че тя трябва да стане и винаги става при тъждествени случаи.
Но и това допускане е погрешно. Защото когато познавам известна връзка между частите на образи на света, в нашия смисъл тя не е нищо друго освен това, което произтича от самите тези части; тя не е нещо, което аз прибавям чрез мисълта към тези части, а нещо което съществено им принадлежи и което, следователно, по необходимост трябва да присъства, когато те присъствуват.
към текста >>
Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката на явленията, нему съвсем не минава през ума да
говор
и само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони.
Само възгледът, изхождащ от това, че всяка научна дейност се заключава в съединението на фактите на опита, може да се мисли, че А и Б могат да бъдат съединени днес по един закон, утре по друг. /Джон Стюарт Милл/.
Обаче, който разбира, че законите на природата водят своето начало от даденото и затова това, което съставлява и определя свръзката на явленията, нему съвсем не минава през ума да говори само за относителности, всеобщност на получените чрез наблюдения закони.
С това,естествено, ние не искаме да твърдим, че законите, признати веднъж от нас за правилни, трябва да имат безусловно значение; обаче ако следващият случай събаря установения закон, това става не защото този закон първият път може да е бил изведен с относителна всеобщност, но защото и тогава още той е бил изведен неправилно. Истинският закон на природата не е нищо друго, освен израз на свръзката в дадения образ на света и той съществува толкова малко без тези факти, които управлява, колкото и самите тези факти съществуват без него.
към текста >>
От
говор
ът и на двата тези въпроса без съмнение е даден в нашите предидущи изследвания.
Дадеността не е свойство на даденото, а само израз за неговото отношение към втория фактор на акта на познанието. Що е даденото по своята природа, това остава по този начин при такова определение съвършено неизменено. Вторият фактор, логическото съдържание на даденото, мисленето го намира в акта на познанието необходимо свързан с даденото. Сега да се запитаме: 1/ Къде става разделянето на даденото и понятието? 2/ Къде се намират те съединени?
Отговорът и на двата тези въпроса без съмнение е даден в нашите предидущи изследвания.
Разделянето става изключително в акта на познанието, съединението е заложено в даденото.
към текста >>
46.
06. СВОБОДНАТА ОТ ПРЕДПОСТАВКИ ТЕОРИЯ НА ПОЗНАНИЕТО И НАУКОУЧЕНИЕТО НА ФИХТЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
"Азът", като нещо отделно от външния свят, потъва всецяло в съзерцанието на света; по този начин няма повече никакъв смисъл да
говор
им за определения само за "Аза".
Възражението, което Кантонството би могло още да направи, се заключава в това, че охарактеризираното по-горе определение на същността на даденото, ще бъде такова само за "Аза". На това ние трябва да възразим в духа на нашето схващане, че разцеплението на "Аза" и външния свят е също така постепенно само в границите на даденото, че по такъв начин това "за Аза" няма никакво значение по отношение на мислителното разглеждано, съединяващо всички противоречия.
"Азът", като нещо отделно от външния свят, потъва всецяло в съзерцанието на света; по този начин няма повече никакъв смисъл да говорим за определения само за "Аза".
към текста >>
47.
07. ТЕОРЕТИКО-ПОЗНАВАТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той
говор
и за образите на битието на действителността.
Нашият възглед за света се допира най-близо, както го обосновахме теоретико-познавателно, с възгледа за света на Е. Бидерман/1/. /*1 Виж Теоретико-познавателните изследвания в І том. Изчерпващо разяснение върху тази точка е дал Едуард фон Хартман/. Обаче за обоснованието на своето гледище Бидерман се ползува от твърдения съвсем неуместни в теорията на познанието. Така той оперира с понятията битие, субстанция, пространство, време и т.н., без предварително да изследва самия процес на познанието.
Вместо да установи, че в процеса на познанието се намират преди всичко само два елемента: даденото и мисленето, той говори за образите на битието на действителността.
Така например, в #15 той казва: "Във всяко съдържание на съзнанието се съдържат два основни факта: 1. В него ни е дадено всяко битие, и тази противоположност ние обозначаваме като сетивно и духовно, веществено и идеално битие". И в #19: "Това, което има пространствено-временно битие, съществува като нещо материално; това, което в основа на всеки процес на битието и субект на живота, съществува идеално, то е реално, като съществуващо-идеално". Подобни съображения са неуместни в теорията на познанието, те са уместни в метафизиката, която също може да бъде обоснована само с помощта на теорията на познанието. Необходимо е да признаем, че твърденията на Бидерман са в много отношения сходни с нашите; обаче нашият метод няма никакви общи черти с неговия.
към текста >>
48.
08. ПРАКТИЧЕСКО ЗАКЛЮЧЕНИЕ
GA_3 Истина и наука: Предговор към една 'Философия на свободата'
Ето този е въпросът, в който ние търсихме от
говор
.
Положението на нашата познаваща личност по отношение на обективната същност на света ето какво се стремихме ние да изясним посредством предидущите съображения. Какво означава за нас обладаването на познание и наука?
Ето този е въпросът, в който ние търсихме отговор.
към текста >>
49.
00. СЪДЪРЖАНИЕ
GA_4 Философия на свободата
Пред
говор
към новото издание (1918 г.)
Предговор към новото издание (1918 г.)
към текста >>
50.
02. Предговор към новото издание (1918 г.)
GA_4 Философия на свободата
Пред
говор
към новото издание (1918 г.)
Предговор към новото издание (1918 г.)
към текста >>
Не че се дава теоретичен от
говор
, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение.
Този въпрос не идва в резултат на изкуствени мисловни конструкции, а съвсем естествено застава пред душата при определено нейно състояние. И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот.
Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение.
За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден. Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него. Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата. С това, струва ми се, се разкрива едно познание, което чрез собствения си живот и чрез родството на този собствен живот с целия душевен живот на човека доказва своята оправданост и валидност.
към текста >>
За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв от
говор
би бил само привиден.
И може да се почувства, че на нея сякаш й липсва нещо от онова, което тя трябва да бъде, ако никога не се види изправена с максимална сериозност пред двете възможности: Свобода или необходимост на волята. В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение.
За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден.
Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него. Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата. С това, струва ми се, се разкрива едно познание, което чрез собствения си живот и чрез родството на този собствен живот с целия душевен живот на човека доказва своята оправданост и валидност.
към текста >>
Такъв готов, окончателен от
говор
не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив от
говор
във всеки момент, щом човекът се нуждае от него.
В този труд ще бъде показано, че душевните изживявания, до които човекът трябва да достигне чрез втория въпрос, зависят от това, каква гледна точка той съумява да заеме спрямо първия. Направен е опит да бъде доказано, че има възглед за човешкото същество, на който може да се опре останалото познание; направен е също така опит да се посочи, че с този възглед напълно се обосновава идеята за свободата на волята, след като по-напред бъде намерена душевната област, в която може да се разгърне свободната воля. Възгледът, за който тук става дума във връзка с двата въпроса, се представя като такъв, който - веднъж застъпен - може да се превърне в съставка на самия душевен живот. Не че се дава теоретичен отговор, който - вече усвоен - човек притежава единствено като запаметено убеждение. За представата, заложена в основата на тази книга, един такъв отговор би бил само привиден.
Такъв готов, окончателен отговор не се дава, а се препраща към една област на душевни изживявания, в която чрез самата вътрешна душевна дейност въпросът отново получава жив отговор във всеки момент, щом човекът се нуждае от него.
Който веднъж е открил душевната област, където се пораждат тези въпроси, нему тъкмо истинското съзерцание на тази област ще даде онова, което му трябва за тези две загадки на живота, та с постигнатото да продължи към ширините и дълбините на загадъчния живот, към които го е насочила нуждата и съдбата. С това, струва ми се, се разкрива едно познание, което чрез собствения си живот и чрез родството на този собствен живот с целия душевен живот на човека доказва своята оправданост и валидност.
към текста >>
51.
03. НАУКА ЗА СВОБОДАТА СЪЗНАТЕЛНАТА ЧОВЕШКА ДЕЙНОСТ
GA_4 Философия на свободата
По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение
говор
и неща, които в трезво състояние не би
говор
ил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него.
А сега Ви моля да приемете, че докато се движи, камъкът мисли и знае, че според възможностите си се стреми да продължи своето движение. Този камък, който осъзнава единствено своя стремеж и в никакъв случай не се отнася равнодушно, ще повярва, че е съвсем свободен и че продължава да се движи не поради някаква друга причина, а защото сам го иска. Това обаче е онази човешка свобода, за която всички твърдят, че притежават и която се състои само в това, че хората осъзнават своето желание, но не познават причините, от които тя се определя. Така детето вярва, че свободно пожелава да пие мляко, раздразненото момче вярва, че свободно иска да си отмъсти, а боязливият - да избяга.
По-нататък пияният вярва, че въз основа на свободно решение говори неща, които в трезво състояние не би говорил охотно; и тъй като този предразсъдък е вроден у всички хора, човек не може лесно да се освободи от него.
Защото макар опитът достатъчно да учи, че хората най-малко умеят да сдържат своите желания и че движени от противоположни страсти прозират по-доброто, а вършат по-лошото, те все пак се смятат за свободни, и то защото пожелават някои неща не толкова силно, а някое желание лесно може да се потисне чрез спомена за друго, за което човек често се сеща."
към текста >>
Никой няма да оспори, че детето е несвободно, когато желае мляко, че и с пияния е същото, когато
говор
и неща, за които после се разкайва.
Както камъкът в следствие на тласък извършва по необходимост определено движение, така и човекът по необходимост трябва да извърши дадено действие, когато някаква причина го подтиква към това. И понеже осъзнава своето действие, човекът се смята за негов свободен инициатор. Но при това той не забелязва, че е подтикван от някаква причина, на която безусловно трябва да се подчини. Заблудата при този ход на мисълта бързо се открива. Спиноза и всички мислещи като него изпускат от внимание, че човекът осъзнава не само своето действие, а може да опознае и причините, от които бива воден.
Никой няма да оспори, че детето е несвободно, когато желае мляко, че и с пияния е същото, когато говори неща, за които после се разкайва.
Двамата не знаят нищо за причините, които действат в дълбините на техния организъм и под чиято непреодолима принуда те се намират. Но редно ли е действия от този род да се слагат на равна нога с такива, при които човекът осъзнава не само своите постъпки, а и причините, които го подтикват към тях? Нима действията на хората са еднородни? Допустимо ли е извършеното от воина на бойното поле, от изследователя в лабораторията, от държавника в сложните дипломатически дела да се поставя в науката на едно стъпало с вършеното от детето, когато пожелава мляко? Истина ще да е, че решаването на една задача се опитва най-добре там, където нещата са най-прости.
към текста >>
И едва от неговия от
говор
ще зависи каква позиция да заемем спрямо същинския въпрос за свободата.
Ако има разлика между един осъзнат мотив за моето действие и една неосъзната подбуда, тогава от първия ще произтече действие, което трябва да се преценява по-иначе, отколкото това, последвало от сляп порив. Следователно въпросът за тази разлика ще стои на първо място.
И едва от неговия отговор ще зависи каква позиция да заемем спрямо същинския въпрос за свободата.
към текста >>
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се
говор
и за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т.
Но какво друго означава искането, ако не да имаш причина да вършиш или да целиш едно нещо по-охотно, отколкото друго? Да искаш нещо без причина, без мотив би означавало да искаш нещо, без да го искаш. Понятието мотив е неразривно свързано с понятието воля. Без определящ мотив волята представлява празна възможност: Едва чрез мотива волята става дейна и реална. Следователно съвсем вярно е, че човешката воля не е „свободна" дотолкова, доколкото нейната посока винаги се определя от най-силния сред мотивите.
От друга страна обаче трябва да се признае, че е абсурдно в противовес на тази „несвобода" да се говори за някаква мислима „свобода" на волята, изразяваща се в това, да можеш да искаш каквото не ти се иска." (Атомистика на волята, т.
2, стр. 213 и сл.)
към текста >>
Тук също се
говор
и за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви.
Тук също се говори за мотиви въобще, без да се взема под внимание разликата между неосъзнати и осъзнати мотиви.
Когато един мотив действа върху мен и аз съм принуден да го следвам, понеже той се оказва „най-силният" сред себеподобните, тогава мисълта за свобода престава да има смисъл. Какво значение трябва да има за мен дали мога, или не мога да върша нещо, щом мотивът ме принуждава да го върша? Не е най- важното дали мога, или не мога да върша нещо тогава, когато мотивът действува върху мен, а дали има само такива мотиви, които действуват с принуждаваща необходимост. Ако трябва да искам нещо, тогава на мен при определени обстоятелства ми е крайно безразлично дали също мога и да го извърша. Когато поради моя характер или поради властващите около мен обстоятелства ми бъде наложен някакъв мотив, който по моя преценка се оказва неразумен, тогава би трябвало дори да се радвам, ако не бих могъл да извърша това, което ми се иска.
към текста >>
52.
04. ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА
GA_4 Философия на свободата
Тя непрестанно ни
говор
и, без да издава своята тайна." Но Гьоте познава и обратната страна:
„Ние живеем сред нея (природата), а сме й чужди.
Тя непрестанно ни говори, без да издава своята тайна." Но Гьоте познава и обратната страна:
към текста >>
Нему мога само да от
говор
я, че дотук не исках да се занимавам с никакви научни резултати, а просто с описанието на онова, което всеки изживява в собственото си съзнание.
Очаквам, че някой, който е чел дотук, ще прецени изложеното от мен като несъответствуващо на „съвременното равнище на науката".
Нему мога само да отговоря, че дотук не исках да се занимавам с никакви научни резултати, а просто с описанието на онова, което всеки изживява в собственото си съзнание.
Ако при това са се промъкнали отделни изречения относно опити за примиряване на съзнанието със света, единствената им цел е била да осветлят същинските факти. Затуй и не отдавах значение на това, отделни изрази като „Аз", „Дух", „свят", „природа" и така нататък да се употребяват прецизно, както е обичайно в психологията и философията. Обикновеното съзнание не познава строгото различаване в науката, а дотук се целеше единствено да се установи обикновеното положение на нещата. Интересуваме не как науката досега е интерпретирала съзнанието, а както ежечасно се изживява.
към текста >>
53.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
За
говор
и ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето.
Какъвто и принцип да създадем, ние сме длъжни да посочим къде сме го наблюдавали, или пък да го изразим като една ясна мисъл, възпроизводима за всекиго другиго.
Заговори ли за основните си принципи, на всеки философ се налага да си служи с понятийната форма, а оттук и с мисленето.
По такъв начин той косвено признава, че мисленето е предпоставка за неговата дейност. Нека тук все още да не уточняваме дали мисленето или нещо друго е главен елемент на световното развитие. Но че без мисленето философът не може да се сдобие със знания по този въпрос - това поначало е ясно. При възникване на явленията в света мисленето може да играе второстепенна роля, обаче при възникването на даден възглед за тях то несъмнено придобива главна роля.
към текста >>
Следователно по отношение на наблюдението не може да се
говор
и за приравняване на мисленето към чувстването.
Следователно по отношение на наблюдението не може да се говори за приравняване на мисленето към чувстването.
Същото лесно би могло да се установи и за останалите дейности на човешкия Дух. За разлика от мисленето те се нареждат в една редица с други наблюдавани предмети и процеси. Към своеобразната природа на мисленето спада именно, че то е дейност, насочена само към наблюдавания предмет, а не към мислещото лице. Това личи още от самия начин, по който изразяваме мислите си за даден предмет в противовес на нашите чувства или волеви актове. Когато видя един предмет и в него разпозная маса, аз по принцип няма да кажа
към текста >>
Тук
говор
я за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност.
Тази прозрачна яснота по отношение на мисловния процес е съвсем независима от нашите знания за физиологичните основи на мисленето.
Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност.
При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция. Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна. Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка.
към текста >>
Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се
говор
и, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка.
Тук говоря за мислене, доколкото то следва от наблюдението на нашата духовна дейност. При това изобщо не се взема под внимание как един материален процес в моя мозък поражда или повлиява друг материален процес, докато извършвам някаква мисловна операция. Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна.
Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка.
Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота. Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря. С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия начин, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света. Но по този път той не може да го открие, понеже то - както доказах - тъкмо тук се изплъзва на нормалното наблюдение. Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност.
към текста >>
Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво
говор
я.
Що се отнася до мисленето, то аз не наблюдавам кой процес в моя мозък свързва понятието светкавица с това за гърма, а кое ме кара да поставям двете понятия в определено отношение. Моето наблюдение показва, че за мисловните ми връзки не съществува нещо, с което да се съобразявам, освен съдържанието на моите мисли; с материалните процеси в моя мозък аз не се съобразявам. В една по-малко материалистична епоха от нашата тази забележка естествено би била излишна. Понастоящем обаче, когато има хора, вярващи, че щом знаем какво е материя, ще знаем също как материята мисли, трябва все пак да се каже, че за мисленето може Да се говори, без незабавно да се изпада в колизия с физиологията на мозъка. Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота.
Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря.
С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия начин, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света. Но по този път той не може да го открие, понеже то - както доказах - тъкмо тук се изплъзва на нормалното наблюдение. Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност. Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се говори толкова, колкото със слепия за цветовете. Нека обаче поне да не предполага, че ние смятаме физиологични процеси за мислене.
към текста >>
Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се
говор
и толкова, колкото със слепия за цветовете.
Днес твърде много хора се затрудняват да схванат понятието мислене в неговата чистота. Ако на представата, която развих тук за мисленето, някой веднага възрази с изявлението на Кабанис „Мозъкът отделя мисли, както черния дроб - жлъчка, слюнчените жлези - слюнка и т.н.", той просто не знае за какво говоря. С помощта на чисто наблюдение той се опитва да открие мисленето по същия начин, както постъпваме с други обекти от съдържанието на света. Но по този път той не може да го открие, понеже то - както доказах - тъкмо тук се изплъзва на нормалното наблюдение. Който не може да превъзмогне материализма, на него му липсва способността да предизвика у себе си описаното извънредно положение, довеждащо до съзнанието му онова, което остава неосъзнато при всяка друга духовна дейност.
Който няма доброто желание да вникне в това становище, с него за мисленето би могло да се говори толкова, колкото със слепия за цветовете.
Нека обаче поне да не предполага, че ние смятаме физиологични процеси за мислене. Той не обяснява мисленето, защото изобщо не го вижда.
към текста >>
Необходимо е всеки обект първо да се изследва в неговите отношения с други обекти, за да може да се установи в какъв смисъл за него е възможно да се
говор
и като за съществуващ.
Могъл е да твърди единствено, че в рамките на съдържанието на света аз се схващам в мисленето си, като в своя собствена от самото си начало дейност. Относно значението на добавката следователно съществувам се е спорило много. Но тя може да има някакъв смисъл само при едно единствено условие. Най-простото твърдение, което мога да направя за нещо, е, че то съществува. А как после това съществуване трябва да се определи по-точно - това при никое нещо, появило се в кръгозора на моите изживявания, не може да се каже моментално.
Необходимо е всеки обект първо да се изследва в неговите отношения с други обекти, за да може да се установи в какъв смисъл за него е възможно да се говори като за съществуващ.
Един изживян процес може да представлява съвкупност от възприятия, но също така един сън, халюцинация и т.н. Накратко, аз не мога да кажа в какъв смисъл той съществува. От самия процес това няма да мога да разбера, но ще го узная, ако разгледам процеса по отношение на други неща. Тогава обаче пак няма да зная повече от това, как той се отнася към тези неща. Търсенията ми ще стъпят на здрава почва, едва когато намеря обект, при който от самия него мога да извлека смисъла на съществуването му.
към текста >>
Дотук аз
говор
их за мисленето, без да вземам под внимание неговия носител - човешкото съзнание.
Дотук аз говорих за мисленето, без да вземам под внимание неговия носител - човешкото съзнание.
Повечето съвременни философи ще ми възразят: Преди да има мислене, трябва да има съзнание. Затова трябвало да се изхожда от съзнанието, а не от мисленето. Без съзнание нямало мислене. На това съм длъжен да отвърна: ако искам да си изясня каква връзка съществува между мислене и съзнание, аз трябва да размишлявам. По такъв начин аз предпоставям мисленето.
към текста >>
Тогава обаче може да ми се от
говор
и: Когато философът иска да разбере съзнанието, той си служи с мисленето и в този смисъл го предпоставя; но в обикновения ход на живота мисленето възниква вътре в рамките на съзнанието и следователно предпоставя съзнанието.
Повечето съвременни философи ще ми възразят: Преди да има мислене, трябва да има съзнание. Затова трябвало да се изхожда от съзнанието, а не от мисленето. Без съзнание нямало мислене. На това съм длъжен да отвърна: ако искам да си изясня каква връзка съществува между мислене и съзнание, аз трябва да размишлявам. По такъв начин аз предпоставям мисленето.
Тогава обаче може да ми се отговори: Когато философът иска да разбере съзнанието, той си служи с мисленето и в този смисъл го предпоставя; но в обикновения ход на живота мисленето възниква вътре в рамките на съзнанието и следователно предпоставя съзнанието.
Ако този отговор се дадеше на твореца на света, който иска да създаде мисленето, тогава той несъмнено би бил уместен. Мисленето естествено не може да се появи, без преди това да се създаде съзнанието. Но философа го занимава не сътворяването на света, а неговото разбиране. Затова именно той трябва да търси изходните точки не за сътворяването, а за разбирането на света. Твърде странно ми се струва, когато философът бива упрекван, че на първо място се интересувал за правилността на своите принципи, а не направо за обектите, които иска да разбере.
към текста >>
Ако този от
говор
се дадеше на твореца на света, който иска да създаде мисленето, тогава той несъмнено би бил уместен.
Затова трябвало да се изхожда от съзнанието, а не от мисленето. Без съзнание нямало мислене. На това съм длъжен да отвърна: ако искам да си изясня каква връзка съществува между мислене и съзнание, аз трябва да размишлявам. По такъв начин аз предпоставям мисленето. Тогава обаче може да ми се отговори: Когато философът иска да разбере съзнанието, той си служи с мисленето и в този смисъл го предпоставя; но в обикновения ход на живота мисленето възниква вътре в рамките на съзнанието и следователно предпоставя съзнанието.
Ако този отговор се дадеше на твореца на света, който иска да създаде мисленето, тогава той несъмнено би бил уместен.
Мисленето естествено не може да се появи, без преди това да се създаде съзнанието. Но философа го занимава не сътворяването на света, а неговото разбиране. Затова именно той трябва да търси изходните точки не за сътворяването, а за разбирането на света. Твърде странно ми се струва, когато философът бива упрекван, че на първо място се интересувал за правилността на своите принципи, а не направо за обектите, които иска да разбере. Творецът на света най-напред е трябвало да знае как да намери носител на мисленето, докато
към текста >>
Докато геологията
говор
еше за измислени революции, за да обясни съвременното състояние на Земята, тя вървеше пипнешком в тъмнината.
Защото в субекта и обекта ние вече имаме понятия, създадени чрез мисленето. Не подлежи на отричане, че преди да може да се разбере нещо друго, трябва да бъде разбрано мисленето. Който го отрича, той изпуща от внимание, че като човек, не представлява начална, а крайна брънка на сътворението. Ето защо за обясняване на света чрез понятия може да се изхожда не от първите във времето елементи на битието, а от онова, което ни е дадено като най-близко, като най-интимно. Не можем с един скок да се пренесем в началото на света и оттам да наченем нашето съзерцание, а трябва да изходим от настоящия момент и да видим дали от по-късното можем да се върнем към по-ранното.
Докато геологията говореше за измислени революции, за да обясни съвременното състояние на Земята, тя вървеше пипнешком в тъмнината.
Едва след като се зае да изследва какви процеси все още се разиграват на Земята и от тях направи заключение за миналото, тя стъпи на здрава почва. Докато философията приема всевъзможни принципи, като атом, движение, материя, воля, неосъзнато, тя ще виси във въздуха. Философът може да постигне целта си само ако погледне на абсолютно последното като на свое първо. А това абсолютно последно, до което е довело световното развитие, е мисленето.
към текста >>
Мисленето е факт; а да се
говор
и за правилността или погрешността на един факт, е безсмислено.
Има хора, които казват: - Ние все пак не можем да установим със сигурност дали нашето мислене, само по себе си, е правилно или не. Следователно изходната точка във всеки случай остава съмнителна. Такова изявление е точно толкова разумно, колкото ако проявим съмнение дали едно дърво само по себе си е правилно или не.
Мисленето е факт; а да се говори за правилността или погрешността на един факт, е безсмислено.
Съмнения мога да имам най-много в това, дали мисленето се използва правилно, както мога да се съмнявам дали дадено дърво предлага подходящ дървен материал за направата на определено сечиво. Задачата на тази книга ще бъде именно да покаже доколко прилагането на мисленето по отношение на света е правилно или погрешно. Понятно ми е, когато някой таи съмнения, че чрез мисленето може да се установи нещо за света; непонятно ми е обаче как някой може да се съмнява в правилността на мисленето само по себе си.
към текста >>
Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се
говор
и така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност.
Едно лице, което авторът на тази книга високо цени като мислител, отправи упрека, че за мисленето не можело да се говори така, както се постъпва тук, понеже онова, което ни се струвало, че наблюдаваме като дейно мислене, било чиста привидност.
В действителност ние сме наблюдавали само резултатите от една несъзнателна дейност, лежаща в основата на мисленето. И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение. Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата. Който го отправя, не взема предвид, че самият
към текста >>
54.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
За да от
говор
им на този въпрос, трябва да отстраним от полето на нашето наблюдение всичко привнесено там от мисленето.
За да отговорим на този въпрос, трябва да отстраним от полето на нашето наблюдение всичко привнесено там от мисленето.
Защото в съответния момент съдържанието на нашето съзнание винаги е проникнато по най-разнообразен начин от понятия.
към текста >>
Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се до
говор
я с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък.
Поради колебанията в езиковата практика на мен ми се струва уместно да се договоря с моя читател относно употребата на една дума, която се налага да използвам по-нататък.
Непосредствените обекти на усещането, които споменах по-горе, доколкото съзнателният субект се запознава с тях чрез наблюдение, ще наричам възприятия. Следователно с това име ще означавам не процеса на наблюдението, а обекта на това наблюдение.
към текста >>
Едно просто разсъждение дава от
говор
на този въпрос.
Едно просто разсъждение дава отговор на този въпрос.
Когато стоя в края на една алея, дърветата в другия, отдалечения край ми изглеждат по-малки и по-нагъсто, отколкото там, където съм застанал. Променя ли мястото, от което извършвам наблюдението си, образът на моите възприятия става друг. Следователно във вида, в който ми се представя, той зависи от някакво обстоятелство, свързано не с обекта, а изхождащо от мен, възприемащия. За една алея е напълно безразлично къде стоя, но образът, който получавам за нея, зависи значително от това. За Слънцето и планетната система също така е безразлично, че хората ги съзерцават именно от Земята.
към текста >>
Аз никога нямаше да съм в състояние да
говор
я за представи, ако не ги изживявах във възприятието на моето себе.
Освен това разбирам, че докато наблюдавам дървото, у мен протича някакъв процес. Когато дървото изчезне от моя кръгозор, за съзнанието ми остава следа от този процес: Един образ на дървото. По време на наблюдението ми този образ се е свързал с моето себе. Моето себе се е обогатило; неговото съдържание е възприело един нов елемент в себе си. Този елемент наричам моя представа за дървото.
Аз никога нямаше да съм в състояние да говоря за представи, ако не ги изживявах във възприятието на моето себе.
Възприятията щяха да идват и да си отиват; аз щях да ги оставям да отминават. Само поради това, че възприемам моето себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, аз се виждам принуден да свържа наблюдението на обекта с промяната на собственото ми състояние и да говоря за моя представа.
към текста >>
Само поради това, че възприемам моето себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, аз се виждам принуден да свържа наблюдението на обекта с промяната на собственото ми състояние и да
говор
я за моя представа.
По време на наблюдението ми този образ се е свързал с моето себе. Моето себе се е обогатило; неговото съдържание е възприело един нов елемент в себе си. Този елемент наричам моя представа за дървото. Аз никога нямаше да съм в състояние да говоря за представи, ако не ги изживявах във възприятието на моето себе. Възприятията щяха да идват и да си отиват; аз щях да ги оставям да отминават.
Само поради това, че възприемам моето себе и забелязвам, че с всяко възприятие се променя и неговото съдържание, аз се виждам принуден да свържа наблюдението на обекта с промяната на собственото ми състояние и да говоря за моя представа.
към текста >>
Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се
говор
и и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи.
Мюлер (1801 - 1858). Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин. Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток. От друга страна, едни и същи външни дразнения предизвикват в различните сетива различни възприятия. Оттук сякаш следва, че нашите сетива могат да предават само онова, което става в самите тях, но нищо от външния свят.
Те определят възприятията според своето естество, физиологията показва, че за пряко знание не може да се говори и по отношение на онова, което обектите пораждат в нашите сетивни органи.
Проследявайки процесите в собственото ни тяло, физиологът установява, че още в сетивните органи въздействията на външното движение се преоформят по най-разнообразен начин. Това най-ясно виждаме при окото и ухото. Те са много сложни органи, които значително променят външното дразнение, преди да го доведат до съответния нерв. После от периферния край на нерва промененото дразнение бива отвеждано до мозъка. Тук пък тепърва трябва да се възбудят централните органи.
към текста >>
Нямам право да
говор
я за истинското око, а само за представата ми за око.
Сега забелязвам, че с появата на моите представи то изчезва, че то представлява само едно преобразование на душевните ми състояния. Имам ли тогава изобщо право в моите разсъждения да изхождам от възприятието? Мога ли да твърдя, че то въздейства върху моята душа? Отсега нататък самата маса, за която по-рано съм вярвал, че въздейства върху мен и че създава у мен представа за себе си, ще трябва да третирам като представа. Но тогава е логично моите сетивни органи и процесите в тях също да бъдат само субективни.
Нямам право да говоря за истинското око, а само за представата ми за око.
Същото се отнася за нервната проводимост и мозъчния процес, както и за процеса в самата душа, чрез който от хаоса на многообразните усещания трябва да се построяват неща. Ако приема първото мисловно кръгово движение за вярно и премина още веднъж съставките на моя акт на познанието, той ще се окаже тъкан от представи, които обаче като такива не могат да въздействат една на друга. Не мога да кажа, че представата ми за обекта въздейства на представата ми за окото и че от това взаимодействие произтича представата за цвета. Но това не ми е и нужно. Защото описаният ход на мисълта проявява пълната си невъзможност веднага щом ми стане ясно, че моите сетивни органи и техните дейности, моите нервни и душевни процеси също могат да ми бъдат дадени само чрез възприятието.
към текста >>
Но критическият идеализъм смее да
говор
и само за последните.
изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка.
Но критическият идеализъм смее да говори само за последните.
към текста >>
55.
07. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
Ако кажа, че светът е моя представа, аз съм из
говор
ил резултата от един мисловен процес, а ако моето мислене е неприложимо към света, тогава този резултат е една заблуда.
На наивния човек не може да му се придиря за липсата на посоченото тук прозрение. Той се отдава на живота и смята нещата за действителни във вида, в който опитът му ги предлага. Но първата стъпка, която се прави за преодоляване на това становище, може да се състои единствено във въпроса: как се отнася мисленето към възприятието? Независимо дали в дадената за мен форма възприятието продължава, или не продължава да съществува преди и след възникване на моята представа, ако аз искам да заявя нещо за него, това може да стане само с помощта на мисленето.
Ако кажа, че светът е моя представа, аз съм изговорил резултата от един мисловен процес, а ако моето мислене е неприложимо към света, тогава този резултат е една заблуда.
Между възприятието и всеки вид изявление за него се вмъква мисленето.
към текста >>
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се
говор
и в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Във всяка от тези области аз добивам нови възприятия; но онова, което като спойка пронизва раздалечените в пространството и времето възприятия, е мисленето. На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия.
Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане. Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се
говор
и само ако подлежеше на възприемане.
На мен трептенията на въздуха, които предават звука, са ми дадени като възприятия точно както и самият звук. Но мисленето подрежда едно до друго всички тези възприятия и ги показва в техните взаимоотношения. Ние не можем да твърдим, че извън пряко възприеманото има друго освен онова, което бива опознавано посредством идейните (разкриваеми чрез мисленето) взаимовръзки на възприятията. Следователно излизащата извън чисто възприеманото връзка на обектите на възприемането със субекта на възприемането, е чисто идейна, тоест изразима само чрез понятия. Ако можех да възприема как обектът на възприемането раздразва субекта на възприемането или обратно - ако бях в състояние да наблюдавам как субектът изгражда образа на възприятието, само тогава щеше да бъде възможно да се говори в смисъла на модерната физиология и на почиващия върху нея критически идеализъм.
Този възглед смесва едно идейно съотношение (на обекта към субекта) с един процес, за който би могло да се говори само ако подлежеше на възприемане.
Ето защо фразата „Няма цвят без цветоусещащо око" не може да значи, че окото произвежда цвета, а само това, че между възприятието цвят и възприятието око съществува идейна взаимовръзка, познаваема чрез мисленето. Емпиричната наука ще трябва да установи как се съотнасят свойствата на окото и свойствата на цвета; по какви пътища органът на зрението опосредствува възприемането на цветовете и т.н. Аз мога да проследя как едно възприятие следва друго, в какво пространствено отношение то стои спрямо други и да формулирам това в понятиен израз; но не мога да възприема как едно възприятие произтича от невъзприемаемото. Неминуемо са обречени на неуспех всички усилия за намиране на други връзки между възприятията, освен мисловните.
към текста >>
56.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
На това трябва да се от
говор
и, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид.
Би могло да се изпита изкушение в емоционалния живот да се вижда един елемент, който е по-наситен с действителност, отколкото мисловното съзерцание на света.
На това трябва да се отговори, че този емоционален живот все пак има по-богато значение именно само за мен като индивид.
За световното цяло моят емоционален живот може да придобие стойност само ако чувството - като възприятие на моето себе - встъпи във връзка с едно понятие и по този опосредствуван път се включи във Вселената.
към текста >>
57.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
От понятието познание, както бе дефинирано от нас, следва, че за граници на познанието не може да се
говор
и.
От понятието познание, както бе дефинирано от нас, следва, че за граници на познанието не може да се говори.
Познанието не е някакво всемирно дело, а работа, която човекът трябва да уреди със самия себе си. Нещата не настояват за никакво обяснение. Те съществуват и си влияят взаимно по закони, които са установими чрез мисленето. Те съществуват в неразривно единство с тези закони. Пред нещата обаче застава нашата индивидуалност (Азова същност) и от тях най-напред долавя само онова, което означихме като възприятие.
към текста >>
Зададем ли си въпрос, на който не можем да от
говор
им, тогава съдържанието му може да не е ясно и прецизно във всичките си части.
Следователно предпоставките за възникването на познанието са обусловени чрез Аза и за Аза. Той сам си задава въпросите на познанието, вземайки ги от напълно ясните и прозрачните елементи на мисленето.
Зададем ли си въпрос, на който не можем да отговорим, тогава съдържанието му може да не е ясно и прецизно във всичките си части.
Не светът е този, който ни поставя въпросите, а ние самите си ги поставяме.
към текста >>
Мислимо е, че аз няма да бъда в състояние да от
говор
я на един въпрос, прочетен от мен някъде, без да познавам сферата, от която е взето съдържанието му.
Мислимо е, че аз няма да бъда в състояние да отговоря на един въпрос, прочетен от мен някъде, без да познавам сферата, от която е взето съдържанието му.
към текста >>
Тук за граница на познанието не може да се
говор
и.
При нашето познание се касае за въпроси, произтичащи от това, че на една възприятийна сфера, обусловена от място, време и субективна организация, се противопоставя една понятийна сфера, насочена към целостта на света. Моята задача е да уравновеся тези две добре известни ми сфери.
Тук за граница на познанието не може да се говори.
В даден момент, едно или друга нещо може да остане необяснено, ако нашата жизнена среда възпрепятства възприемането на въпросните неща. Но неразкритото днес може да бъде разкрито утре. Съществуващите чрез това бариери са само временни и с напредъка на възприятието и мисленето могат да бъдат преодолени.
към текста >>
От
говор
ът на монизма ще бъде: Ако има и други видове интелект освен човешкия и ако техните възприятия имат по-друг облик в сравнение с нашите, тогава за мен има значение само онова, което от тях достига до мен посредством възприемане и понятие.
На монизма изобщо не му се налага да търси извън възприятието и понятието други принципи за обясняване на действителността. Той знае, че в цялата сфера на действителността не се намира никакъв повод за това. В света на възприятията, както непосредствено се предоставя за възприемане, той вижда нещо полудействително; в съединяването му със света на понятията той открива пълната действителност. Метафизическият реалист може да възрази на привърженика на монизма: Да речем, че за твоето органично устройство познанието ти е съвършено и не му липсва никое звено; но ти не знаеш как светът се отразява в един интелект, който е устроен по-иначе в сравнение с твоя.
Отговорът на монизма ще бъде: Ако има и други видове интелект освен човешкия и ако техните възприятия имат по-друг облик в сравнение с нашите, тогава за мен има значение само онова, което от тях достига до мен посредством възприемане и понятие.
Чрез моето възприемане, сиреч чрез специфичното човешко възприемане, аз като субект съм противопоставен на обекта. По такъв начин взаимовръзката на нещата е прекъсната. Чрез мисленето субектът възстановява тази взаимовръзка. Така той отново се вгражда във всемирното цяло. Тъй като единствено чрез нашия субект това цяло се явява разкъсано на мястото между нашето възприятие и нашето понятие, в тяхното съединяване ни е дадено и едно истинско познание.
към текста >>
Нашето е достатъчно, за да от
говор
и на въпросите, поставяни от собственото ни същество.
Едно същество устроено по друг начин би имало познание от по-друг вид.
Нашето е достатъчно, за да отговори на въпросите, поставяни от собственото ни същество.
към текста >>
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се
говор
и не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
Каквито и други сетива да имаше човекът, никое от тях не би му предложило някаква действителност, ако той мисловно не изпълнеше с понятия възприетото чрез това сетиво; а всяко сетиво, от какъвто и вид да е то, дава - щом възприеманото от него е понятийно осмислено - на човека възможността да живее вътре в действителността. Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността.
Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие. Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие.
към текста >>
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които
говор
и физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие.
Фантазиите за възможния съвсем друг образ на възприятието при други сетива нямат нищо общо с въпроса за мястото на човека в реалния свят. Трябва просто да се прозре, че всеки образ на възприятието получава своя облик според органичното устройство на възприемащото същество, но едва изпълненият с изживяно мисловно съзерцание образ на възприятието въвежда човека в действителността. Не фантастичното обрисуване на това, колко по-иначе би трябвало да изглежда светът за други сетива, различаващи се от човешките, може да накара човека да търси познание относно своята връзка със света, а прозрението, че всяко възприятие дава само част от криещата се в него действителност и следователно отвежда встрани от своята собствена действителност. Към това прозрение впоследствие се присъединява следващото, че мисленето въвежда в скриваната от самото възприятие част от действителността. Непредубеденото наблюдение над изложеното тук отношение между възприятие и мисловно изработеното понятие може да бъде смутено също така, когато в областта на физическия опит се наложи да се говори не за пряко възприемаеми осезаеми елементи, а за неосезаеми величини като електрическите или магнитните силови линии и т.н.
Възможно е да изглежда, че елементите от действителността, за които говори физиката, нямат нищо общо нито с възприемаемото нещо, нито с разкриваното чрез активно мислене понятие.
Но едно такова схващане би почивало на самоизмама. От значение е най-вече, че всичко изработено във физиката, доколкото не представлява неоправдани хипотези, които би трябвало да бъдат игнорирани, е получено чрез възприятие и понятие. Въз основа на верния познавателен инстинкт на физика онова, което привидно представлява неосезаемо съдържание, при всяко положение се пренася в областта, в която се намират възприятията и се мисли чрез понятия, с които се борави в тази област. По същество напреженията в електрическото и магнитното поле и така нататък, не се откриват посредством някакъв друг процес на познанието извън този, който протича между възприятие и понятие. Увеличаването на броя или видоизменянето на човешките сетива би довело до друг образ на възприятието, до обогатяване или видоизменяне на човешкия опит; но едно истинско познание спрямо този опит също би трябвало да се постигне чрез взаимодействието на понятие и възприятие.
към текста >>
58.
11. ИДЕЯТА ЗА СВОБОДАТА
GA_4 Философия на свободата
Но едва след като на заден план минат всички други мотивационни основания, може да се
говор
и преди всичко за самата понятийна интуиция.
Възможно е някой при дадени условия да счете за редно да превърне в мотив за своите действия насърчаването на културния напредък, при други условия - подобряването на всеобщото благо, в трети случай - подобряването на собственото си благо.
Но едва след като на заден план минат всички други мотивационни основания, може да се говори преди всичко за самата понятийна интуиция.
По този начин другите мотиви се оттеглят от водещата позиция и като мотив за действието функционира само неговото идейно съдържание.
към текста >>
При тази степен на нравствеността за всеобщи нравствени понятия (норми, закони) може да се
говор
и само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването на индивидуалните подтици.
Меродавно за едно интуитивно определено действие в конкретен случай е намирането на съответстващата, напълно индивидуална интуиция.
При тази степен на нравствеността за всеобщи нравствени понятия (норми, закони) може да се говори само дотолкова, доколкото те следват от обобщаването на индивидуалните подтици.
Всеобщите норми винаги предполагат конкретни факти, от които те могат да бъдат изведени. Фактите обаче се създават едва чрез човешката дейност.
към текста >>
Моят от
говор
на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел.
Моят отговор на това понятийно възражение, произтичащо единствено от недоразбиране на казаното тук, е следният: който иска да познае същността на човешката воля, той трябва да прави разлика между пътя, довеждащ тази воля до определена степен на развитието, и характера, който волята приема, доближавайки се до своята цел.
към текста >>
59.
12. ФИЛОСОФИЯ НА СВОБОДАТА И МОНИЗЪМ
GA_4 Философия на свободата
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и
говор
и за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта.
Висша степен на развитие на наивния реализъм в областта на нравствеността е тази, при която нравствената заповед (нравствената идея) се отделя от каквото и да било чуждо същество и хипотетично се представя като абсолютна сила в собствената вътрешност.
Онова, което човекът отпърво е чул като външен Божи глас, сега го дочува като самостоятелна сила вътре в себе си и говори за този вътрешен глас, като го отъждествява със съвестта.
към текста >>
207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се
говор
и за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава.
В такъв случай съзнанието за свободата може да бъде само илюзия. Защото, докато аз се смятам за творец на моето действие, у мен действат съставящата ме материя и нейните движещи процеси. Мисля си, че съм свободен, но всички мои действия фактически са плод на материалните процеси, лежащи в основата на телесния и духовния ми организъм. Според този възглед ние имаме чувството за свобода само защото не познаваме принуждаващите ни мотиви. „Тук отново трябва да подчертаем, че това чувство за свобода се основава на отсъствието на външни принуждаващи мотиви... Нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост" (Цийен, Ръководство по физиологическа психология, стр.
207 и сл.)*/* Относно начина, по който тук се говори за „материализъм", и основанието за това сравни втората добавка в края на тази глава.
- Б. а./
към текста >>
На стр.156 се
говор
и за материализъм.
Втора добавка към новото издание (1918 г.).
На стр.156 се говори за материализъм.
На мен ми е добре известно, че има мислители като например цитирания там Т. Цийен, които ни най-малко не смятат себе си за материалисти, но от гледната точка, застъпвана в тази книга, трябва да бъдат характеризирани с това понятие. Въпросът не опира до това, дали някой казва, че за него светът не се ограничава само в материалното битие, поради което той не бил материалист, а дали изгражда понятия, които са приложими само към едно материално битие. Който твърди, че „нашите действия, както и нашето мислене, са породени от необходимост", той е формулирал едно понятие, приложимо само към материални процеси, но не и към действията, нито към битието; и ако в мисълта си доведе своето понятие докрай, той би трябвало да мисли именно материалистически. Това, че не го прави, е в резултат само на онази непоследователност, която толкова често е последица от недоведеното докрай мислене.
към текста >>
60.
13. ВСЕМИРНА ЦЕЛ И ЦЕЛ НА ЖИВОТА (ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ НА ЧОВЕКА)
GA_4 Философия на свободата
На въпроса, каква е задачата на човека в живота, монизмът може да от
говор
и единствено: задачата, която той самият си поставя.
стр.110 и сл.). Но от гледна точка на монизма неоправдани са също допусканията за житейски цели, които човекът не си поставя сам. Целесъобразно е само онова, което едва човекът го е направил такова, защото нещо целесъобразно възниква само чрез осъществяването на дадена идея. А действена в реалистичен смисъл идеята става единствено в човека. Ето защо човешкият живот има само такава цел и такова предназначение, каквито човекът му придава.
На въпроса, каква е задачата на човека в живота, монизмът може да отговори единствено: задачата, която той самият си поставя.
Моята мисия на този свят не е предопределена, а съответно такава, каквато си я избера. Аз не поемам жизнения си път по точно предписан маршрут.
към текста >>
Следователно неуместно е да се
говор
и за въплъщаване на идеи от историята.
Идеи биват осъществявани целесъобразно само от хора.
Следователно неуместно е да се говори за въплъщаване на идеи от историята.
Несъстоятелни от монистично гледище са всички изрази от рода на „историята е развитието на хората към свободата" или осъществяване на нравствен ред в света и т.н.
към текста >>
За целесъобразност тук не може да се
говор
и именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност.
Кое бива наричано тук целесъобразност? Схождането на възприятия в едно цяло. Но тъй като в основата на всички възприятия лежат закони (идеи), които установяваме чрез нашето мислене, тогава планомерното схождане на съставките на едно възприятийно цяло е именно идейното схождане на съставките на едно идейно цяло, съдържащи се в това възприятийно цяло. Когато се казва, че животното или човекът не били определяни от някаква витаеща във въздуха идея, изразът е формулиран погрешно и при неговото коригиране осъжданият възглед автоматично губи абсурдния си характер. Животното наистина не е определено от някаква витаеща във въздуха идея, а явно от една вродена му идея, представляваща неговата законосъобразна същност.
За целесъобразност тук не може да се говори именно защото идеята не се намира извън нещото, а действа вътре в него като негова същност.
Тъкмо онзи, който отрича, че природното творение е определено отвън (все едно дали от някаква витаеща във въздуха идея, или от една идея, намираща се извън творението и съществуваща в духа на един творец на света), трябва да признае, че това творение се определя не целесъобразно и планомерно отвън, а причинно и законосъобразно отвътре. Аз оформям една машина целесъобразно тогава, когато между частите създавам взаимовръзка, каквато те по своето естество нямат. Тогава целесъобразното в устройството се състои в това, че в основата на машината съм положил принципа на действие като нейна идея. По такъв начин машината се е превърнала в обект на възприемането със съответна идея. Такива същности са и природните творения.
към текста >>
Дуализмът може да
говор
и за всемирни и природни цели.
Дуализмът може да говори за всемирни и природни цели.
Там, където за нашето възприятие се проявява закономерна връзка между причина и следствие, дуалистът може да допусне, че виждаме само копието на една взаимовръзка, в която абсолютната всемирна същност е реализирала своите цели. Ведно с абсолютната, неподлежаща на изживяване, а само хипотетично изведена всемирна същност, за монизма отпада и основанието за допускане на всемирни и природни цели.
към текста >>
61.
15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ)
GA_4 Философия на свободата
За неудоволствие мога да
говор
я, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено.
липсва нещо дотолкова, доколкото той не го е разбрал. В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие.
За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено.
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие. Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие.
към текста >>
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да
говор
я за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие.
В стремящия се индивид изпълнението на стремежа произвежда удоволствие, а неудовлетвореността - неудоволствие. При това е важно да се установи, че удоволствието или неудоволствието зависи именно от изпълнението или неизпълнението на моя стремеж. Самият стремеж в никакъв случай не може да се смята за неудоволствие. Следователно, ако се окаже, че непосредствено след изпълнението на един стремеж отново се е появил друг, тогава аз не бива да казвам, че за мен удоволствието е породило неудоволствие, тъй като насладата при всяко положение произвежда желание за нейното повтаряне или за някакво ново удоволствие. За неудоволствие мога да говоря, едва след като това желание се е натъкнало на невъзможността да бъде изпълнено.
Дори тогава, когато една изживяна наслада събуди у мен желанието да изживея някое по-голямо или по-изтънчено удоволствие, аз мога да говоря за неудоволствие, произведено от първото удоволствие, едва в мига, в който съм възпрепятстван да изживея по-голямото или по-изтънченото удоволствие.
Причинителя на болката мога да открия в насладата само тогава, когато неудоволствието настъпва като естествена последица от насладата, както например при половата наслада на жената, последвана от страданията в родилното легло и грижите за отглеждане на децата. Ако стремежът като такъв предизвикваше неудоволствие, тогава всяко премахване на стремежа би трябвало да се съпътства от удоволствие. А фактически става тъкмо обратното. Липсата на стремеж в съдържанието на нашия живот поражда скука и тя е свързана с неудоволствие. Но тъй като по своето естество стремежът може да трае дълго, преди да се стигне до неговото изпълнение, и поради това временно се задоволява с надеждата за това изпълнение, трябва да се признае, че неудоволствието няма нищо общо със стремежа като такъв, а е обвързано единствено с неговото неизпълнение.
към текста >>
Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се от
говор
и: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението.
Сам по себе си стремежът (желанието) създава радост. Кой не познава насладата, която предлага надеждата за една далечна, но силно желана цел? Тази радост съпътства труда, с чиито плодове трябва да се сдобием едва в бъдещето. Това удоволствие е напълно независимо от постигането на целта. А когато тя бъде постигната, тогава удоволствието от изпълнението й се прибавя като нещо ново към удоволствието от стремежа.
Ако ли пък някой рече, че към неудоволствието от непостигнатата цел се прибавяло и това от измамената надежда и в крайна сметка правело неудоволствието от неизпълнението все пак по-голямо, отколкото евентуалното удоволствие от изпълнението, нему трябва да се отговори: възможен е и обратният случай - ретроспективният поглед към насладата по време на неизпълненото желание ще въздейства не по-рядко облекчително върху неудоволствието от неизпълнението.
Доказателство за това твърдение е онзи, който предвид на пропадналата надежда възкликва: - Направих всичко, каквото можах! Блаженото чувство, че си искал да постигнеш максималното според силите си, остава незабелязано за ония, които свързват всяко неизпълнено желание с твърдението, че не само не е настъпила радостта от изпълнението, но е била разрушена и насладата от самото желание.
към текста >>
Може обаче да се
говор
и и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
Неизпълнените изисквания на живота хвърлят сянка също върху задоволените желания и намаляват стойността на изпълнени с наслада часове.
Може обаче да се говори и за моментната стойност на едно чувство на удоволствие.
Тази стойност е толкова по-малка, колкото по- малко е удоволствието в сравнение с продължителността и силата на нашето желание.
към текста >>
62.
16. ИНДИВИДУАЛНОСТ И РОД
GA_4 Философия на свободата
Родът ни дава от
говор
на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма.
По отношение на качествата и функциите си членът на едно цяло се определя от цялото. Племето представлява едно цяло и всички числящи се към него хора носят в себе си белезите, произтичащи от същността на племето. Характерното за индивида и за неговата дейност е обусловено от характера на племето. По такъв начин физиономията и поведението на индивида придобиват нещо характерно-родово. Ако се запитаме за причината, поради която едно или друго у човека изглежда по един или друг начин, ние биваме насочвани от отделното същество към рода.
Родът ни дава отговор на въпроса защо нещо у индивида се явява в наблюдаваната от нас форма.
към текста >>
Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се от
говор
и, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран.
Жената трябва да робува на характерно-родовото, на общото за всички жени. Така нареченият въпрос за жената не може да излезе от своя първоначален стадий дотогава, докато мъже разискват дали „с оглед на естествената си предразположеност" жената е подходяща за една или друга професия. Нека на жената бъде предоставено сама да прецени какво може да иска според естеството си. Ако е истина, че жените са годни само за призванието, което сега им се приписва, тогава те едва ли от само себе си ще постигнат някое друго. Редно е обаче те сами да могат да решават какво подхожда на природата им.
Който се бои от сътресение в нашата социална обстановка поради приемането на жените не като родови същества, а като индивиди, нему трябва да се отговори, че социална обстановка, при която половината от човечеството води недостойно за човека съществуване, се нуждае твърде много именно от подобряване.*/* Във връзка с гореизложеното още при появата на тази книга (1894 г.) ми бе възразено, че в рамките на родовото жената и сега можела да се изяви индивидуално така, както пожелае, и то далеч по-свободно от мъжа, който още в училище, а по-късно чрез война и професия бивал деиндивидуализиран.
Знам, че днес това възражение навярно ще бъде отправено с още по-голяма сила. При все това съм длъжен и тук да запазя написаното, като се надявам, че сред читателите има и такива, които разбират колко силно едно такова възражение накърнява изгражданото в тази книга понятие за свободата и които ще преценят горните изречения по друг признак вместо по деиндивидуализирането на мъжа чрез училището и професията. - Б. а./ Когато някой преценява хората по родови характеристики, той неминуемо стига да границата, над която те се явяват като същества, чиято дейност почива върху свободно самоопределяне. Намиращото се под тази граница може естествено да бъде предмет на научно разглеждане.
към текста >>
63.
17. ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА
GA_4 Философия на свободата
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се
говор
и за свобода.
Във втората част на тази книга бе направен опит за обосноваване на това, че свободата може да се намери в действителността на човешките действия.
За целта бе необходимо от цялостната сфера на човешките действия да се подберат онези части, по отношение на които при непредубедено самонаблюдение може да се говори за свобода.
Това са онези действия, които се представят като осъществяване на идейни интуиции. Други действия никое непредубедено съзерцание няма да обяви за свободни. Но тъкмо при непредубеденото самонаблюдение човекът ще трябва да се сметне за предразположен да продължи по пътя към етичните интуиции и тяхното осъществяване. Това непредубедено наблюдение спрямо етичната същност на човека не може обаче самостоятелно да доведе до окончателната преценка относно свободата. Защото, ако самото интуитивно мислене произхождаше от някоя друга същност или ако неговата същност не почиваше на самата себе си, тогава съзнанието за свобода, произтичащо от етичното, щеше да се окаже химера.
към текста >>
64.
18. ПЪРВО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него от
говор
а им.
Възможно било само третото становище - трансценденталният реализъм. Той приемал наличието на „неща сами за себе си", но в непосредственото изживяване съзнанието не можело да има нищо общо с тях. По неосъзнаван начин те предизвиквали отвъд човешкото съзнание появата на обекти на съзнанието в него. До тези „неща сами за себе си" можело да се стигне само чрез заключение от изживяваното, но именно под формата на представи, съдържание на съзнанието. Във въпросната статия Едуард фон Хартман твърди, че един „гносеологичен монизъм", за какъвто той представя моето становище, трябвало всъщност да се присъедини към едно от трите становища, ала не го правел само защото не си давал истинска сметка за последствията от своите предпоставки.
По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него отговора им.
Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три. Касае се за следните въпроси:
към текста >>
Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне от
говор
а, понеже всеки от
говор
ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три.
Той приемал наличието на „неща сами за себе си", но в непосредственото изживяване съзнанието не можело да има нищо общо с тях. По неосъзнаван начин те предизвиквали отвъд човешкото съзнание появата на обекти на съзнанието в него. До тези „неща сами за себе си" можело да се стигне само чрез заключение от изживяваното, но именно под формата на представи, съдържание на съзнанието. Във въпросната статия Едуард фон Хартман твърди, че един „гносеологичен монизъм", за какъвто той представя моето становище, трябвало всъщност да се присъедини към едно от трите становища, ала не го правел само защото не си давал истинска сметка за последствията от своите предпоставки. По-нататък в статията се казва: „Ако искаме да узнаем към кое гносеологично становище принадлежи един така наречен гносеологичен монизъм, необходимо е само да му поставим няколко въпроса и да изискаме от него отговора им.
Защото от само себе си той не благоволява да изрази мнението си по тези точки, а и при пряко запитване ще се опита по всякакъв начин да избегне отговора, понеже всеки отговор ликвидира претенциите на гносеологичния монизъм да бъде становище, различаващо се от другите три.
Касае се за следните въпроси:
към текста >>
Ако от
говор
ът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм.
1. Дали в наличието си нещата са прекъснати или непрекъснати.
Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм.
Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален идеализъм. Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален реализъм;
към текста >>
Но ако от
говор
ът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален реализъм;
1. Дали в наличието си нещата са прекъснати или непрекъснати. Ако отговорът гласи, че са непрекъснати, тогава имаме работа с някаква форма на наивния реализъм. Ако гласи, че са прекъснати, налице е трансцендентален идеализъм.
Но ако отговорът гласи, че те, от една страна (като съдържания на абсолютното съзнание или като несъзнателни представи, или пък като възприятийни възможности), са непрекъснати, а от друга страна (като съдържания на ограниченото съзнание) - прекъснати, тогава установяваме трансцендентален реализъм;
към текста >>
Който от
говор
и, че налице е един екземпляр, той е наивен реалист; който от
говор
и, че екземплярите са три, той е трансцендентален идеалист; който пък от
говор
и, че са четири, той е трансцендентален реалист.
2. Ако три лица седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице?
Който отговори, че налице е един екземпляр, той е наивен реалист; който отговори, че екземплярите са три, той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са четири, той е трансцендентален реалист.
Разбира се, в случая се предпоставя, че нееднородността на едната маса като нещо само за себе си и трите маси като обекти на възприятието в трите съзнания би могла да се подведе под общото означение „екземпляри от масата". Ако някой сметне това за твърде голямо своеволие, ще трябва вместо „четири" да отговори: един плюс три;
към текста >>
Ако някой сметне това за твърде голямо своеволие, ще трябва вместо „четири" да от
говор
и: един плюс три;
2. Ако три лица седят на една маса, колко екземпляра от масата са налице? Който отговори, че налице е един екземпляр, той е наивен реалист; който отговори, че екземплярите са три, той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са четири, той е трансцендентален реалист. Разбира се, в случая се предпоставя, че нееднородността на едната маса като нещо само за себе си и трите маси като обекти на възприятието в трите съзнания би могла да се подведе под общото означение „екземпляри от масата".
Ако някой сметне това за твърде голямо своеволие, ще трябва вместо „четири" да отговори: един плюс три;
към текста >>
Който от
говор
и, че са два, той е наивен реалист; който от
говор
и, че са четири (а именно по един Аз и още някой във всяко от двете съзнания), той е трансцендентален идеалист; който пък от
говор
и, че са шест (а именно две лица като неща сами за себе си и четири обекта като представи за лица в двете съзнания), той е трансцендентален реалист.
3. Ако две лица се намират сами в една стая, колко екземпляра от тези лица са налице?
Който отговори, че са два, той е наивен реалист; който отговори, че са четири (а именно по един Аз и още някой във всяко от двете съзнания), той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са шест (а именно две лица като неща сами за себе си и четири обекта като представи за лица в двете съзнания), той е трансцендентален реалист.
Който рече да доказва, че гносеологичният монизъм е нещо различно от тези три становища, би трябвало да даде друг отговор на всеки от трите въпроса; аз обаче не виждам какъв би могъл да бъде той."
към текста >>
Който рече да доказва, че гносеологичният монизъм е нещо различно от тези три становища, би трябвало да даде друг от
говор
на всеки от трите въпроса; аз обаче не виждам какъв би могъл да бъде той."
3. Ако две лица се намират сами в една стая, колко екземпляра от тези лица са налице? Който отговори, че са два, той е наивен реалист; който отговори, че са четири (а именно по един Аз и още някой във всяко от двете съзнания), той е трансцендентален идеалист; който пък отговори, че са шест (а именно две лица като неща сами за себе си и четири обекта като представи за лица в двете съзнания), той е трансцендентален реалист.
Който рече да доказва, че гносеологичният монизъм е нещо различно от тези три становища, би трябвало да даде друг отговор на всеки от трите въпроса; аз обаче не виждам какъв би могъл да бъде той."
към текста >>
От
говор
ите на „Философия на свободата" би трябвало да гласят така:
Отговорите на „Философия на свободата" би трябвало да гласят така:
към текста >>
65.
19. ВТОРО ПРИЛОЖЕНИЕ
GA_4 Философия на свободата
В следващите редове е възпроизведено най-същественото от онова, което в първото издание на тази книга представляваше своеобразен „пред
говор
".
В следващите редове е възпроизведено най-същественото от онова, което в първото издание на тази книга представляваше своеобразен „предговор".
Тук го добавям като „приложение", понеже то предава главно мисловното настроение, с което преди двайсет и пет години написах книгата, и не би имало пряка връзка с нейното съдържание. Не бих искал изцяло да го пропусна поради непрекъснато срещащото се мнение, че с оглед на по-късните си съчинения относно духовната наука съм премълчавал нещо от по-ранните си писания.
към текста >>
66.
Съдържание
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ (1895)
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ (1895)
към текста >>
67.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ (1895)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
68.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в пред
говор
а към второто издание на своята „Утринна заря“.
Фридрих Ницше се определя като самотен мислител и приятел на загадките7, като несвоевременна личност. Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки.
Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“.
Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше. „Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал. Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед. Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“.
към текста >>
Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да
говор
и така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед.
Който върви по такива пътеки като него, „не среща никого: това е участта на ходещия по собствени пътеки. Никой не идва на помощ; той трябва да се справя сам с всяка опасност, злополука, нещастие и буря“8, казва Ницше в предговора към второто издание на своята „Утринна заря“. Вълнуващо е обаче да го последваме в неговата самота. Думите, които той е написал за отношението си към Шопенхауер, бих искал да ги кажа аз самият за отношението ми към Ницше. „Спадам към онези читатели на Ницше, които, след като са прочели първата страница от него, знаят със сигурност, че ще прочетат всички страници и ще чуят всяка дума, която той е казал.
Доверието ми е спечелено веднага... Разбирам го така, сякаш е писал за самия мен, за да изрази всичко, което бих казал разбираемо, но по един нескромен и безразсъден начин.“9 Човек може да говори така и да е далеч от това да се признае за „последовател“ на Ницшевия мироглед.
Но Ницше със сигурност не е далеч от желанието да има „последователи“. Той слага в устата на своя „Заратустра“ следните думи: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?
към текста >>
Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те
говор
ят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите.
Усещането на други хора, когато през главата им минават мисли за вина, угризение на съвестта, отвъден живот, блаженство, родина, действа върху Ницше неприятно. Инстинктивният начин на противопоставяне срещу изброените представи отличава Ницше от така наречените съвременни „свободомислещи“. Същите знаят всички възражения на здравия разум срещу „старите заблуждаващи представи“, но колко рядко ще се намери някой да каже, че неговите инстинкти не зависят от тях? Тъкмо инстинктите си правят лоши шеги със съвременните свободомислещи. Мисленето приема от традиционните идеи един независим характер, но инстинктите не могат да се напаснат с този променен характер на разбирането.
Тези „свободомислещи“ поставят някакво понятие от модерната наука на мястото на една по-стара представа, но те говорят за него така, че човек разбира как разумът върви по друг път от този на инстинктите.
Разумът търси в материята, в силата, в природната закономерност причината на явленията; инстинктите обаче подвеждат така, че някой по отношение на тези същности да чувства същото, което други чувстват по отношение на своя личен бог. Хора от този вид се защитават от обвинението за отричане на Бог, но те не го правят поради факта, че техният мироглед ги води към нещо, което се съгласува с някаква представа за Бог, а защото са наследили от своите прадеди качеството да усещат едно инстинктивно изтръпване при думите „отричане на Бог“. Велики изследователи подчертават, че не отричат представи като Бог, безсмъртие, но искат да ги реконструират само в смисъла на модерната наука. Техните инстинкти са изостанали зад разума им.
към текста >>
Той
говор
и чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше богове, как бих понесъл сам да не бъда бог!
Противоречието между разум и инстинкт е отличителният белег на нашите „съвременни умове“. Също така и в най-свободомислещите хора на нашето време живеят все още инстинктите, насадени от ортодоксалното християнство. В природата на Ницше действат тъкмо противоположните такива. Той няма нужда отпърво да разсъждава за това дали има основания срещу допускането на някакъв мирови ръководител. Инстинктът му е толкова горд, че не може да се преклони пред някой такъв, затова той отхвърля подобна представа.
Той говори чрез своя Заратустра: „Ала аз откривам сърцето си напълно пред вас, мои приятели: ако имаше богове, как бих понесъл сам да не бъда бог!
Следователно няма богове! “12 Нищо отвътре не го подтиква да определи нещо като „грешно“. Той не се нуждае от теория за „свободна“ или „несвободна“ воля, за да смята нещо за „грешно“.
към текста >>
За питащия за причините на неговите възгледи „Заратустра“ е подготвил от
говор
: „Ти питаш защо?
За тези въпроси трябва да се освободят всичките сили на човешката природа; мисловното разглеждане само не е достатъчно за тях. Ницше не се доверява на чисто мисловни доказателства за един възглед. „В мен живее недоверие към диалектиката, към доказателствата“, пише през декември 1887 г. на Георг Брандес16 (вж. неговите „Хора и дела“, стр. 212).
За питащия за причините на неговите възгледи „Заратустра“ е подготвил отговор: „Ти питаш защо?
Аз не принадлежа към онези, които човек може да пита за тяхното защо.“17 За него не е важно дали дадено мнение може да се докаже логически, а дали то въздейства върху всички сили на човешката личност така, че да има стойност за живота. Той признава една мисъл само ако допринася за развитието на живота. Желанието му е да види човека толкова здрав, колкото е възможно, толкова силен, колкото е възможно, толкова креативен, колкото е възможно. Истина, красота, всички идеи имат стойност и дават на човека нещо, доколкото те насърчават живота.
към текста >>
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са
говор
или с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Въпросът за стойността на истината се явява в по-малко произведения на Ницше. Той е поставен в най-дръзка форма в книгата му „Отвъд доброто и злото“.
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... И чудно ли е, че накрая ние също сме станали недоверчиви и се обръщаме нетърпеливо? Че от този сфинкс се учим също да задаваме въпроси? Кой всъщност поставя въпроси?
към текста >>
Защото ще
говор
я за най-важните неща просто, както ме подтикват личните ми инстинкти.
В книгите на Ницше могат да се открият изречения, изразяващи силно самосъзнание. Например: „Аз дадох на човечеството най-дълбоката книга, която то притежава, моя Заратустра: дадох му накратко най-независимото“ („Залезът на кумирите“, „Набези на една несвоевременност“, § 51) Какво означава обаче това от неговата уста? Аз дръзнах да напиша книга, чието съдържание е извлечено от същността на една личност от по-големи дълбини, отколкото това се случва при подобни книги. Давам книга, която е по-независима от чуждо мнение, отколкото други философски писания.
Защото ще говоря за най-важните неща просто, както ме подтикват личните ми инстинкти.
Това е аристократична скромност. Разбира се, тя се противопоставя на вкуса на онези, чието лъжливо смирение казва: Аз съм нищо, творбата ми е всичко. В моите книги не влагам нищо от личните си чувства, а изказвам просто това, което ми повелява да кажа чистият разум. Такива хора искат да заблудят вашата личност, за да могат да твърдят, че изказванията им са на един по-висш дух. Ницше смята мислите си за продукти на своята личност и за нищо повече.
към текста >>
Той
говор
и за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят
говор
и за природни цели.
Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира.
Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели.
Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде. Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия.
към текста >>
Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед,
говор
ещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия.
Ницше е антиидеалист в смисъла, в който модерният естествоизпитател е противник на приемането на цели, които природата трябва да реализира. Той говори за нравствени цели също толкова малко, колкото естествоизпитателят говори за природни цели. Ницше не смята за по-мъдро да се каже, че човек трябва да осъществи даден нравствен идеал, отколкото да се обясни, че бикът има рога, за да може да боде.
Той смята едното, както и другото твърдение за продукт на мироглед, говорещ за „божествено провидение“, за „мъдра сила“, вместо за природни действия.
към текста >>
69.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да
говор
и.
Враг на живота, на чистия и пълнокръвен живот е този, който оставя тези гласове да прозвучат нечути и се вслушва във всеобщия крясък на тълпата.
На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да говори.
Те биха могли да го разберат само погрешно. Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи идеален образец, на който трябва да се уподобят всички. Но Заратустра не желае да дава на хората предписания какви трябва да станат. Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание. На такива, които искат да се търсят, говори Заратустра.
към текста >>
На такива, които искат да се търсят,
говор
и Заратустра.
На приятелите на равенството между хората Заратустра не желае да говори. Те биха могли да го разберат само погрешно. Защото те биха повярвали, че неговият свръхчовек е онзи идеален образец, на който трябва да се уподобят всички. Но Заратустра не желае да дава на хората предписания какви трябва да станат. Той само иска да насочи всеки един към самия себе си и да му каже: остави се на самия себе си, следвай само себе си, постави се над добродетел, мъдрост и познание.
На такива, които искат да се търсят, говори Заратустра.
Думите му са валидни не за тълпа, която търси всеобща цел, а за спътници, които като него вървят по собствен път. Само те го разбират, защото знаят, че не иска да каже: вижте, това е свръхчовекът, станете като него, а: вижте, аз се търсех; това съм аз, както ви уча; вървете и се търсете така, тогава ще имате свръхчовека.
към текста >>
Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му
говор
и.
Идва времето, когато духът осъзнава, че никакъв бог не му говори.
Тогава иска да стане свободен и господар в своя собствен свят. Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата.
към текста >>
Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй
говор
и духът на това ниво.
Той търси някакво ръководно начало за съдбата си. Той вече не пита мировия дух как трябва да направлява живота си. Ала вече е устремен към един здрав закон, към едно свято „ти трябва“. Той търси мярка, за да измери стойността на нещата. Търси отличителен знак за доброто и злото.
Той трябва да даде на живота ми правило, което не зависи от мен и от моята воля, тъй говори духът на това ниво.
На това правило трябва да се подчиня. Свободен съм, смята духът, но само свободен, за да следвам такова правило.
към текста >>
Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни
говор
и същността на нещата.
След като се запознава с учението на Шопенхауер за музиката37, той развива друг възглед.
Шопенхауер е на мнение, че чрез музиката ни говори същността на нещата.
Вечната воля, която живее във всички неща, се въплъщава в останалите изкуства само в отраженията им, в идеите. Музиката не е прост образ на волята, в нея волята се изразява непосредствено. Каквото в нашите представи се явява само като отражение на вечната причина за всяко съществуване, волята, в музикалните звуци, вярва Шопенхауер, се възприема непосредствено. Музиката носи, според Шопенхауер, послания от отвъдното. Този възглед въздейства върху Рихард Вагнер.
към текста >>
Книгата
говор
и, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното.
Отричане от земното и обръщане към вечното, към неизменното, учи проповедникът. Бих искал да цитирам като показателно за проповедническия начин на мислене няколко изречения от известната книга „Немска теология“43, написана през 14-ти век, за която Лутер казва44, че от никоя книга, освен от тази, с изключение на Библията и свети Августин, не е научил повече за това, какво представляват Бог, Христос и човекът. Шопенхауер също смята, че духът на християнството е представен завършено и убедително в тази книга. Авторът й, който е неизвестен, обяснява, че всички неща в света са несъвършени и разделени в контраст със съвършеното, „което в себе си и в своето битие обхваща и съдържа всички битиета, и без него и извън него няма никакво истинско битие, а в него всички неща имат свое битие“, и казва, че човек може да проникне в него, когато „загуби креативност, дейност, азовост, себичност и всичко подобно“ и ги унищожи в себе си. Каквото е изключено от съвършеното и човек го познава като свой истински свят, се характеризира така: „Това не е истинско битие и няма друго битие, освен в съвършеното, това е случайност или отражение, привидност, която не е битие или няма друго битие, освен в огъня, от който се образува отражението, или в слънцето, или в една светлина“.
Книгата говори, както и вярата и истината: греховете не са нищо друго освен отвръщане на творението от непреходното добро към преходното.
То се отвръща от съвършенството към разделението и несъвършенството и главно към самото себе си. Сега забележете. Когато творението приеме нещо добро, като съществуване, живот, наука, познание, имущество, или нещо, което може да се нарече добро, и мисли, че е добро или че е негово или че му принадлежи, или че произлиза от него, така то се отрича от себе си. Какво друго е направил дяволът или в какво се състои неговото падение и отричане, освен във факта да приеме, че той също е нещо и че това нещо е негово и че на него му принадлежи също нещо? Това приемане и неговият Аз, и неговото Мен, и неговото На мен, и неговото Мое са били негово отричане и падение... защото всичко, което се смята за добро или трябва да се нарече добро, не принадлежи на никого, освен на вечното истинско добро, което е самият Бог, и който го мисли за свое, върши несправедливост и е срещу самия Бог.“ („Немска теология“, 4 глава, трето издание, превод на Пфайфер.)
към текста >>
До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като от
говор
духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се?
До какво е достигнала съвременната наука, съдържаща цялата организация на световните явления, е казал един привърженик на тази наука, Рихард Веле46, в една наскоро излязла книга: „Какво би могъл да открие накрая като отговор духът, който наблюдава света и прехвърля в себе си въпросите за същността и целта на всичко случващо се?
Ще се случи, че той, както въображаемо е застанал в противоречие с околния свят, ще се разтвори и в бягство от събития, ще се слее с всички събития. Той няма да „познава“ повече света, ще каже, че вече не е сигурен дали тези, които знаят, съществуват, или те са просто събития. Всичко се случват наистина по такъв начин, че понятието на едно знание може да се изведе прибързано и необосновано. И нагоре се стрелват „понятия“, за да донесат светлина на събитията, но те са блуждаещи огньове, души на желанията за знание, окаяни, очевидно нищо не казващи постулати на една празна форма на знанието. Непознати фактори трябва да управляват в промяната.
към текста >>
Светът на явленията е сън за онези философи, които
говор
ят за „нещото в себе си“.
Слабият и непродуктивен интелект смята самия себе си за безсилен да прави това и казва: Не мога да открия смисъл в явленията, те са прости образи, които минават покрай мен. Смисълът на битието трябва да се търси отвъд света на явленията. По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо.
Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“.
Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията. Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
към текста >>
Цялото философско движение, което
говор
и за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
По този начин светът на явленията, тоест човешката действителност, се обявява за сън, за измама, за нищо, а „истинската същност“ на явленията се търси в „нещото в себе си“, за което не е достатъчно никакво наблюдение и познание. Това значи, че за него не може да се изгради представа. Тази „истинска същност“ представлява напълно празна мисъл, мисъл за едно нищо. Светът на явленията е сън за онези философи, които говорят за „нещото в себе си“. Нищо обаче е това, което те разглеждат като „истинската същност“ в света на явленията.
Цялото философско движение, което говори за „нещото в себе си“ и което в по-ново време се крепи преди всичко на Кант, представлява вярата в нищото, представлява философски нихилизъм.
към текста >>
На определено ниво на развитие хората разглеждат своите подбуди за действие като Божествени повели, а на друго ниво вярват, че вътрешен глас им
говор
и и им повелява.
Той не се чувства достатъчно силен да направи от себе си господар на своите действия и да ги направлява. Смята инстинктите, които го тласкат, за повели на чужда сила. Той не казва: действам, защото искам. Казва: аз действам според повеля, защото трябва. Той не иска да си заповядва, а да слуша.
На определено ниво на развитие хората разглеждат своите подбуди за действие като Божествени повели, а на друго ниво вярват, че вътрешен глас им говори и им повелява.
Не се осмеляват да кажат, че те са тези, които заповядват, а твърдят, че в тях се изразява по-висша воля. Един е на мнение, че съвестта му казва какво трябва да направи във всеки отделен случай. Друг твърди, че му повелява някакъв категоричен императив. Да чуем какво казва Й. Г Фихте.
към текста >>
да
говор
и на отделния човек.
Изворът на знанието не се търси в отделната личност от онези, които мислят по скицирания начин, а отвъд тази личност във „воля в себе си“. Тъкмо тази „воля в себе си“ трябва като „глас Божи“ или като „глас на съвестта“, като „категоричен императив“ и т.н.
да говори на отделния човек.
към текста >>
Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който
говор
и: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение?
На моралния нихилизъм Ницше противопоставя целите, които творческата воля си поставя. На учителите на смирението Заратустра казва: „Тези учители на смирението! Навред, където има нещо дребно, болно и шугаво, лазят те, като въшки. И само моето отвращение ми пречи да ги пукна.
Това е моята проповед за вашите уши: Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори: „Кой е по-безбожен от мен, та да се възрадвам на неговото учение?
“ Аз съм Заратустра, безбожникът: Къде да открия себеподобни? А моите себеподобни си изграждат своя воля и отхвърлят от себе си всяко смирение.“51
към текста >>
Говор
енето за добродетели им се струваше нещо овехтяло.
„Когато пристигнах при хората, аз ги заварих да седят върху една стара самонадеяност. Всички си въобразяваха, че отдавна вече знаят какво е за човека добро и какво - зло.
Говоренето за добродетели им се струваше нещо овехтяло.
И който искаше да спи добре, преди сън говореше още за „добро“ и „зло“. Тази сънливост аз обезпокоих, когато учех: що е добро и зло, това още никой не знае, освен ако не е творец! Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята. Той твори така, че нещо да е добро или зло.“60
към текста >>
И който искаше да спи добре, преди сън
говор
еше още за „добро“ и „зло“.
„Когато пристигнах при хората, аз ги заварих да седят върху една стара самонадеяност. Всички си въобразяваха, че отдавна вече знаят какво е за човека добро и какво - зло. Говоренето за добродетели им се струваше нещо овехтяло.
И който искаше да спи добре, преди сън говореше още за „добро“ и „зло“.
Тази сънливост аз обезпокоих, когато учех: що е добро и зло, това още никой не знае, освен ако не е творец! Той е този, който създава човешката цел и дава смисъл и бъдеще на земята. Той твори така, че нещо да е добро или зло.“60
към текста >>
Разбира се, Ницше не
говор
и за „морално право“ на силните да третират слабите.
Затова Ницше е категоричен противник на основните демократични принципи: еднакви права и задължения за всички. Хората не са еднакви, затова правата и задълженията им не трябва да са еднакви. Естественият ход на световната история ще показва винаги силни и слаби, създаващи и безплодни хора. И силните винаги ще бъдат призвани да определят целите за слабите. Също така силните ще си служат със слабите като средство към целта, което значи, че ще си служат с тях като с роби.
Разбира се, Ницше не говори за „морално право“ на силните да третират слабите.
„Морални права“ той не признава. Иначе е на мнение, че превъзмогването на по-слабото чрез по-силното, което той смята за принцип на живота, по необходимост трябва да води до робството.
към текста >>
Човек
говор
и за стойността на работата.
Това, което човек цени, зависи от стойността на неговите инстинкти.
Човек говори за стойността на работата.
Трудът трябва да облагородява човека. Но работата сама по себе си няма стойност. Само доколкото служи на човека, тя има стойност. Само доколкото трудът представлява естествен резултат от човешките наклонности, той е достоен за човека. Който прави от себе си служител на работата, той се принизява.
към текста >>
Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми
говор
и Бизе.
За Ницше изкуството е жизнеутвърждаващ елемент и само когато представлява това, то има своето основание. Този, който не може да търпи живота такъв, какъвто го възприема непосредствено, го преобразява според потребностите си и по този начин създава произведение на изкуството. А какво иска наслаждаващият се на изкуството? Той желае увеличаване на радостта си от живота, засилване на жизнените си сили, задоволяване на потребности, които действителността не задоволява. Не иска, когато умът му е отправен към действителността, чрез творбата на изкуството да забелязва отражението на божественото и неземното.
Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе.
Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване. Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен.
към текста >>
Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е от
говор
ен.
Да видим как Ницше описва впечатлението, което му прави Кармен на Бизе: „Аз ставам по-добър човек, когато ми говори Бизе. Също и по-добър музикант, по-добър слушател. Може ли изобщо да се чуе нещо по-добро? Аз заравям уши под тази музика, чувам нейната причина. Струва ми се, че изживявам нейното възникване.
Треперя пред опасности, които съпровождат някое рисковано дело, наслаждавам се на щастливи състояния, за които Бизе не е отговорен.
И странно, всъщност не мисля за това, или не знам колко много мисля за това. Защото толкова други мисли минават през главата ми в същото време... Забелязали ли сте, че музиката освобождава духа, че дава криле на мисълта, че прави човека повече философ, повече музикант? Сивото небе на абстракцията е просветлено като от светкавици. Светлината е достатъчна за всеки филигран на нещата. Големите проблеми стават разбираеми.
към текста >>
И внезапно ми паднаха от
говор
и в скута, градушка от лед и мъдрост, от разрешени проблеми... Къде съм?
Сивото небе на абстракцията е просветлено като от светкавици. Светлината е достатъчна за всеки филигран на нещата. Големите проблеми стават разбираеми. Светът се вижда като от връх. Дефинирах философския патос.
И внезапно ми паднаха отговори в скута, градушка от лед и мъдрост, от разрешени проблеми... Къде съм?
Бизе ме прави продуктивен. Всичко добро ме прави продуктивен. Нямам друга благодарност, нямам и друго мерило за това, кое е добро.“ („Случаят Вагнер“, § 1) Понеже музиката на Вагнер не му оказва такова въздействие, Ницше я отрича. „Моите възражения срещу Вагнеровата музика са физиологични... Като „факт“, моят „petit fait vrai“** е, че повече не мога да дишам леко, когато тази музика ми въздейства, че незабавно кракът ми започва да й се сърди и се бунтува. Той има потребност от такт, от танц, от марш... Той желае от музиката преди всичко възторзите, които се намират в доброто вървене, ходене, в добрия танц.
към текста >>
А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му
говор
и под формата на глас на съвестта.
Защото двете сили не си принадлежат, не са израснали от една същност. Истински свободната личност има не само здраво развит индивидуален инстинктивен живот, но също способността да създава мисловни подбуди за живота. Напълно свободен е човекът, който може също така да създава мисли, водещи към действие. Аз нарекох способността да се създават чисто мисловни вътрешни подбуди „морална фантазия“ в книгата ми „Философия на свободата“. Само този, който притежава морална фантазия, е действително свободен, защото човек трябва да действа според съзнателни вътрешни подбуди.
А който не може да създава такива, трябва да ги заимства от външни авторитети или от традицията, която му говори под формата на глас на съвестта.
Човек, който следва просто своите сетивни инстинкти, действа като животно. Човек, който поставя своите сетивни инстинкти под чужди мисли, действа несвободно. Човекът, който създава своите морални цели, действа свободно. Моралната фантазия липсва в Ницшевите изложения. Който следва докрай тези мисли, трябва по необходимост да достигне до това понятие.
към текста >>
70.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
При „кой“ няма вече въпрос, а от
говор
ът е налице в питащия: въпросът намира от
говор
в самия себе си.
Идеалът „човек“ се реализира, когато християнският възглед се преобръща в изречението: „Аз, този единствен, съм човекът.“ Въпросът „Какво е човекът? “ се променя сега в личното „Кой е човекът? “ При „какво“ се търси понятие, което да се реализира.
При „кой“ няма вече въпрос, а отговорът е налице в питащия: въпросът намира отговор в самия себе си.
към текста >>
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да
говор
и и е на път да се издигне с танц в ефира.
Но той остава в представния свят. Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля. По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия.
към текста >>
Чрез жестовете му
говор
и магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
Дионисиевият творец не се опитва само да изрази красотата в своите творби, а подражава на творческото действие на световната воля. Той иска да изрази в собствените си движения мировия дух. Прави от себе си видимо въплъщение на волята. Превръща се сам в творение. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори магичното.“ („Раждането на трагедията“, § 1) В това състояние човек се самозабравя, вече не се чувства като индивидуалност, отдава се на мировата воля.
По този начин Ницше обяснява празниците, които се провеждат от дионисиевите служители в чест на бог Дионис. В дионисиевия служител Ницше вижда прототипа на дионисиевия творец. Той си представя, че най-старото драматическо изкуство на гърците е възникнало благодарение на факта, че се е осъществило едно по-висше обединение на дионисиевото с аполоно-вото. По този начин той обяснява причината за първата гръцка трагедия. Приема, че трагедията е възникнала от трагичния хор.
към текста >>
Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да
говор
и, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва.
Това, което се има предвид, е въпросът: каква задача поставя Ницше в своята книга „Раждането на трагедията“? Ницше е на мнение, че древните гърци са познавали много добре страданието от съществуването. „В древното предание цар Мидас гони дълго време в гората мъдрия Силен, придружителя на Дионис, без да може да го настигне. Когато най-сетне пада в ръцете му, царят го пита какво е най-доброто за човека.
Неподвижен, демонът мълчи упорито, докато накрая, принуден от царя да говори, избухва в пронизителен кикот и казва: „Жалко потомство на еднодневки, рожби на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва.
Най-доброто за теб е напълно недостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. А другото най-добро за теб е скоро да умреш! “ („Раждането на трагедията“, § 3) В това предание Ницше открива изразено едно ос-новно усещане на гърците. Той смята за повърхност-но мнението, че гърците са винаги ведър, по детински забавляващ се народ. От трагичното основно усещане трябва да произлезе за гърците стремежът да създават нещо, чрез което да направят битието по-поносимо.
към текста >>
Преди Сократ в доброто общество диалектичните маниери са били отричани, смятали са се за лоши маниери.“ („Проблемът на Сократ“, § 5) Там, където за нещо не
говор
ят здрави основни инстинкти, навлиза доказващият разум, който се аргументира чрез адвокатски способи.
Само когато логиката служи за изразяване на по-дълбоките основни инстинкти на личността, само тогава тя има стойност за Ницше. Тя трябва да бъде резултат на надлогичното в личността. Ницше винаги е отхвърлял сократовия дух. В „Залезът на кумирите“ четем: „Със Сократ гръцкият вкус се обръща към диалектиката: какво се случва всъщност? Преди всичко е победен аристократичният вкус; сганта взима надмощие с диалектиката.
Преди Сократ в доброто общество диалектичните маниери са били отричани, смятали са се за лоши маниери.“ („Проблемът на Сократ“, § 5) Там, където за нещо не говорят здрави основни инстинкти, навлиза доказващият разум, който се аргументира чрез адвокатски способи.
към текста >>
„Здравото задоволство на
говор
ещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения.
Ти не си това, което правиш, мислиш, желаеш.“ Така си казва човекът, който един ден открива, че винаги се е задоволявал с това да приема образователната материя отвън. („Шопенхауер като възпитател“, § 1) Ницше открива себе си чрез изучаването на Шопенхауеровата философия, макар и все още не в изконния си облик. Несъзнателно Ницше се стреми просто и честно да се изразява, следвайки своите основни инстинкти. Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света.
„Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения.
„Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер
говор
и със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Той открива край себе си само хора, които се изразяват в образователните форми на времето, които прикриват същността си чрез тези форми. В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом.
В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той
говор
и като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
В Шопенхауер обаче той открива човек, който има куража да направи от личните си усещания съдържание на философията си, като се изправя срещу света. „Здравото задоволство на говорещия“ завладява Ницше при първия прочит на Шопенхауеровите изречения. „Тук има еднороден укрепващ въздух, така го чувстваме. Тук се усещат сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито притежават хора, които са господари на много богат дом. В противоположност на писателите, които в повечето случаи се чудят на себе си, че веднъж са били духовити и по този начин написаното придобива нещо неспокойно и противоестествено.“ „Шопенхауер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добродушно изразяване пред слушател, който слуша с любов.“ („Шопенхауер“, § 2) Ницше е привлечен от Шопенхауер поради факта, че той говори като човек, изразяващ се съобразно най-съ-кровените си инстинкти.
към текста >>
Той се опитва да даде от
говор
в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874).
Когато иска да предприеме нещо, той се пита: какъв опит имам или какво е направил някой друг в подобно начинание? Импулсът за действие може напълно да се заглуши чрез спомена за някакво преживяване. Като разглежда този факт, Ницше си задава въпроса: Доколко способността за спомняне в човека действа в живота му подпомагащо и доколко отрицателно? Споменът, който иска да обхване нещата, които сам човек не е преживял, живее като исторически смисъл, като учение за миналото в човека. Ницше пита: Доколко историческият смисъл действа жизнеподпомагащо?
Той се опитва да даде отговор в „Несвоевременни размишления“: „За ползата и вредата от историята за живота“ (1874).
Поводът за това писание е било схващането на Ницше, че историческият смисъл при съвременниците му, особено при учените е станал характерен признак. Ницше вижда навсякъде да се възхвалява задълбочаването в миналото. Само чрез познаване на миналото човек трябва да бъде в състояние да различава това, което е възможно или невъзможно за него. Такова изповедание му се набива в ушите. Само който знае как се е развил един народ, може да прецени какво е необходимо за неговото бъдеще.
към текста >>
Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи
говор
и евангелието на тривиална-та житейска наслада.
Така филистерът показва как човек може да е щастлив и доволен, въпреки че се знае, че над звездите не владее по-висш дух, а над историческите събития властват вкостенелите и безчувствени сили на природата. „През последните години ние взехме живо участие във великата национална война и в издигането на немската държава и чрез този така неочакван обрат на съдбата на нашата претърпяла безчет изпитания нация се откриваме израснали вътрешно. За разбирането на тези неща си помагаме с исторически изследвания, които са направени лесно разбираеми и за неукия посредством редица привлекателно и популярно написани исторически творби. При това се стремим да разширим нашето природознание, за което в същото време не липсват общоразбираеми помощни средства. И накрая намираме в произведенията на нашите велики поети и при изпълненията на творбите на нашите велики музиканти едно внушение за дух и душевност, за фантазия и хумор, които не оставят нищо повече да се желае.
Така живеем, така вървим щастливи.“ (Щраус, „Старата и новата вяра“, § 88) От тези думи говори евангелието на тривиална-та житейска наслада.
Всичко, което надхвърля тривиалното, филистерът нарича нездраво. Щраус казва за Девета симфония на Бетовен, че тя е харесвана само от тези, които считат „барока за гениален, безформеното за възвишено.“ („Старата и новата вяра“, § 109) За Шопенхауер месията на филистерството казва, че за една толкова „нездрава и неплодотворна“ философия като Шопенхауеровата човек може да търси не основания, а може да си прави с нея най-много весели шеги. („Давид Щраус“, § 6) Филистерът нарича здраво само отговарящото на средностатистическото образование. Като основна нравствена повеля Щраус полага изречението: „Всяко нравствено действие е себеопределяне на отделния човек според идеята на рода.“ („Старата и новата вяра“, § 7) Ницше отвръща: „Преведено ясно и разбираемо, това означава: живей като човек, не като маймуна или тюлен! Този императив за жалост е безполезен и безсилен, защото с понятието човек са свързани и най-различни концепции, например патагонец и магистър Щраус, и защото никой не ще се осмели да каже със същото право: живей като патагонец и живей като магистър Щраус!
към текста >>
71.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
под заглавието „Ecce homo“, той
говор
и за вътрешните си борби.
Нека ме закриля също и занапред верният Бог! “ (Е. Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше, I., стр. 194) За кратко време от вярващ той се превръща в атеист, без вътрешна борба. В спомените си, които издава през 1888 г.
под заглавието „Ecce homo“, той говори за вътрешните си борби.
„Религиозни трудности -казва - не познавам от опита ми...“ „Бог, безсмъртие на душата, изкупление, отвъдност, само понятия, на които не съм отделил внимание и време, дори като дете. Може би не съм бил никога достатъчно дете за това? Познавам атеизма не като резултат, още по-малко като събитие. При мен той се разбира инстинктивно.“ (M. Г Конрад, „Еретична кръв“, стр.
към текста >>
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да
говор
и и е на път да се издигне с танц в ефира.
Той не съзерцава сам света, а се прониква с вечните сили на битието и ги изразява в своето изкуство. Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството.
„Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля. В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек.
към текста >>
Чрез жестовете му
говор
и ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
Епосът, пластиката са достижение на аполо-новото изкуство. Лириката и музиката произлизат от дионисиевия импулс. Дионисиево настроеният човек се прониква с мировия дух и чрез своите действия проявява неговата същност. Той самият става произведение на изкуството. „Пеейки и танцувайки, човек се изразява като член на една по-висша общност: той е забравил да върви и да говори и е на път да се издигне с танц в ефира.
Чрез жестовете му говори ма-гичното“ („Раждането на трагедията“, § I) В това дионисиево състояние човек се самозабравя, повече не се чувства като индивидуалност, а като орган на всеобщата световна воля.
В празничните игри, провеждани в прослава на бог Дионис, Ницше вижда дионисиевото изразяване на човешкия дух. Той си представя, че драматическото изкуство при гърците е възникнало от такива игри. Извършено е по-висше обединение между дионисиевото и аполоновото начало. В античната драма се създава аполоново отражение на дионисиево възбудения човек.
към текста >>
„Шопенхау-ер
говор
и със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ.
„Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си.
Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват. Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас. Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ.
към текста >>
Силното задоволство от
говор
енето ни обгръща при първия звук на неговия глас.
Шопенхауер никога не е влияел върху Ницше така, че да може да се каже, че последният е станал негов привърженик. В книгата „Шопенхауер като възпитател“ Ницше описва впечатлението, което е получил от учението на песимистичния философ. „Шопенхау-ер говори със себе си или ако човек си представи един слушател, тогава трябва да си представи син, който е наставляван от баща си. Това е прямо, солидно, добро-душно изразяване пред слушател, който слуша с любов. Такива писатели ни липсват.
Силното задоволство от говоренето ни обгръща при първия звук на неговия глас.
Чувстваме се така, сякаш навлизаме в обширна гора, дишаме дълбоко и се чувстваме изключително добре. Въздухът е хомогенен, укрепващ. Една сигурна, неподражаема непринуденост и естественост, каквито имат хора, които са господари на много богат дом.“76 Това естетическо впечатление е решаващо за Ницше-вото отношение към Шопенхауер. Сред бележките, които той си прави по същото време, когато е писал хвалебствената книга „Шопенхауер като възпитател“, намираме следното: „Далече съм от това да вярвам, че съм разбрал правилно Шопенхауер, а чрез него съм се научил само да разбирам малко по-добре самия себе си. Заради това му дължа огромна благодарност.
към текста >>
„Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко раз
говор
а.“ Тя споделя едно място от такъв раз
говор
: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията.
Забележително е как се държи Ницше, когато през 1876 г. среща една личност като Паул Рее, който разглежда част от проблемите, преди всичко етическите, които занимават Ницше, напълно в духа на строгата обективна научност. Този начин на разглеждане на нещата въздейства върху Ницше като ново откровение.** Той се удивлява на това чисто изследване на истината, освободено от всякакъв романтизъм. Госпожица Малвида фон Майзенбуг11, одухотворената авторка на „Мемоарите на една идеалистка“, разказва в наскоро издадената си книга „Заникът на една идеалистка“ за Ницшевото отношение към начина на разглеждане на нещата на Рее през 1876 г. Тогава тя принадлежи към кръга от хора в Соренто, в който се сближават Ницше и Рее.
„Какво голямо впечатление прави на Ницше неговият (на Рее) начин на разглеждане на философските проблеми, разбрах от няколко разговора.“ Тя споделя едно място от такъв разговор: „Огромната заблуда -казва Ницше - на всички религии е да търсят някаква трансцедентална отделност зад явленията.
Това също е заблудата на философията и Шопенхауеровата мисъл за отделността на волята за живот. Философията е също така една огромна заблуда като религията. Единственото стойностно и полезно нещо е науката, която постепенно гради камък върху камък, докато се получи сигурна постройка.“ Това е казано доста ясно. Ницше, на когото липсва чувство за обективна истина, идеализира този начин на мислене, когато го срещне при другиго. Резултатът при него обаче не е обръщане към обективната научност.
към текста >>
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са
говор
или с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Постепенно войната на Ницше срещу истината придобива все по-големи размери. В „Отвъд доброто и злото“ той пита дали истината изобщо има някаква стойност.
„Волята за истина, която още ни примамва към някои рисковани дела, онази известна истинност, за която всички философи досега са говорили с почитание - какви въпроси вече ни постави тази воля за истина?
Какви странни, объркващи, съмнителни въпроси? Това вече е дълга история. И изглежда така, сякаш едва започва... В случай, че искаме истината, защо не по-добре неистината? “
към текста >>
Лошо е, когато древността ни
говор
и по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя!
Достатъчно е да се прочете някой християнски агитатор, например свети Августин, за да се схване, да се подуши какви нечисти другари пристигат.“ (Съчинения, Том VIII, стр. 307/308) Изкуството да се чете добре Ницше презира чак до момента, когато трябва да поведе борба срещу християнството. Ето едно от изреченията му за това изкуство: „За мен няма съмнение, че да се напише едно-единствено изречение, което ще накара учените от по-късни времена да го коментират, оправдава работата на най-големия критик. Във филолога се крие изключителна скромност. Да се подобряват текстове е забавна работа за учения, решаване на ребус, но не трябва да се смята за нещо твърде важно.
Лошо е, когато древността ни говори по-малко ясно, понеже милион думи застават на пътя!
“ (Съчинения, Том X, стр. 341) За съюза на фактологическия смисъл с математиката и механиката Ницше пише следното през 1882 г. във „Веселата наука“: „Че дадена интерпретация на света е в правото си да допуска... броене, смятане, теглене, виждане и хващане и нищо друго, това е дебелащина, наивност, в случай, че не е душевно заболяване или идиотщина.“ „Наистина ли искаме по такъв начин битието да бъде принизено до робско упражнение за аритметици и салонна игра за математици? “ (Съчинения, Том V, стр. 330/331)
към текста >>
„Налице са инстинктите, чрез които един работник сам става в състояние да разрушава из основи всичко чрез най-безот
говор
на мисловна слободия.
Той иска да образова каста от аристократи, които да създават житейските си цели от своето пълно самовластие. И цялата история за него е средство за култивиране на малцина такива господари, които да си служат с останалата човешка маса за реализиране на целите си. „Човек разбира погрешно хищника или грабителя (например Чезаре Борджия), разбира погрешно природата, докато все още търси в основата на тези най-здрави тропически чудовища и растения някаква нездравост, или докато търси някакъв туземски ад, както досега са търсили почти всички моралисти.“ Така пише в § 197 на „Отвъд доброто и злото“. За Ницше същественото за една истинска аристокрация е, че тя „принася в жертва голямо количество хора, които заради вас трябва да се принизят до непълноценни хора, роби и инструменти.“ („Отвъд доброто и злото“ § 258) От този извор произлиза при Ницше също неговото граничещо с тесногръдие отношение към социалния въпрос. Работниците трябва, според мнението му, да останат стадо, те не трябва да се възпитават да разглеждат себе си като цел.
„Налице са инстинктите, чрез които един работник сам става в състояние да разрушава из основи всичко чрез най-безотговорна мисловна слободия.
Направили са работника годен за военна служба, дали са му коалиционно право, политическо право на глас. Чудно ли е, щом днес работникът усеща своето съществуване вече като бедствено положение (морал-но изразено като несправедливост)? Но какво трябва да се запитаме още веднъж? Искаме ли да имаме цел, трябва също да искаме средството. Искаме ли роби, тогава ще сме глупаци, ако ги възпитаваме за господари.“ (Съчинения, Том VIII, стр.153)
към текста >>
35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той
говор
и за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
Цялото му биологическо схващане на моралните понятия носи този характер. Етичните понятия не са нищо друго освен прояви на физиологични процеси. „Какво е моралност? Един човек, един народ, претърпял физиологична промяна, усеща това във всеобщото чувство и я обяснява чрез езика на своите афекти, според степента на своето познание, без да забелязва, че седалището на промяната е във физиката. Все едно някой да изпитва глад и да го утолява с понятия и обичаи, с възхвала и порицание.“ (Съчинения, Том XII, стр.
35) Такива здраво установени понятия за естествената наука действат на Ницше като натрапчиви представи и той говори за тях не със спокойствието на познавач, който е в състояние да прецени важността на своите идеи, а със страстта на фанатика и мечтателя.
Мисълта за подбора на най-добрите в човешката „борба за съществуване“, тази много добре позната мисъл в Дарвинистичната литература през последното десетилетие, се явява при Ницше като идеята за „свръхчовека“. Борбата срещу „вярата в отвъдното“, която Ницше води толкова страстно в „Заратустра“, представлява само друга форма на борбата, която води материалистичното и монистичното учение за природата. Ново в Ницшевите идеи се явява само тонът на чувството, който се свързва с представите. И този тон на чувството може да се схване в неговия интензитет, ако приемем, че тези представи са откъснати от тяхната систематична връзка, когато му въздействат натрапчиви идеи.
към текста >>
72.
2. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ И ПСИХОПАТОЛОГИЯТА (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
спомени „Ecce homo“ Ницше
говор
и за това как от болестта си е получавал импулс да изгражда един оптимистичен светоглед.
Ницше разглежда смяната в начина си на мислене като резултат от промяната в своето физическо състояние. „Един философ, който е преминал и преминава през много здравословни състояния, също така преминава през много философии. Той не може нищо друго освен всеки път да преобразува състоянието си в духовна форма и дълбочина. Това изкуство на преобразуването представлява философия.“ (Съчинения, Том V, стр. ???? В записаните през 1888 г.
спомени „Ecce homo“ Ницше говори за това как от болестта си е получавал импулс да изгражда един оптимистичен светоглед.
„Трябва да се отбележи, че тъкмо в годините на най-понижена жизненост аз престанах да бъда песимист. Инстинктът за самовъзстановяване ми забрани философията на нищетата и обезсърчението.“ (Елизабет Фьорстер-Ницше: „Животът на Фридрих Ницше“, II, I, стр. 338)
към текста >>
179) Когато Ницше
говор
и, че в него живее нещо декадентско редом до нещо здраво, той явно има предвид, че първото е получил от баща си, а второто - от майка си, която е била изключително здрава жена.
Той се разболява едва след раждането на Ницше при злополука. Не изглежда маловажно обаче, че Ницше посочва един болестен елемент при баща си. „Моят баща почина на тридесет и шест години. Той беше нежен, мил и болнав, като едно предопределено само за мимолетност същество, напомнящо по-скоро за хубав житейски спомен, отколкото за самия живот.“ (M. Г. Конрад, „Еретична кръв“, стр.
179) Когато Ницше говори, че в него живее нещо декадентско редом до нещо здраво, той явно има предвид, че първото е получил от баща си, а второто - от майка си, която е била изключително здрава жена.
към текста >>
Ницше
говор
и за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Особено забележителни са приликите в психологическите характери на Леопарди и Ницше. При двамата се вижда същата чувствителност към времето и сезоните, мястото и околната среда. Леопарди усеща най-незначителните разлики в температурата и във въздушното налягане. Той може да работи само през лятото. Постоянно се мести, за да търси подходящи места, за да твори.
Ницше говори за тези особености на своята природа по следния начин: „След дълга практика, сега, когато усещам климатичните и метеорологичните въздействия върху мен, сякаш съм много фин и надежден инструмент, при едно късо пътуване вече, от Торино до Милано, отчитайки промяната на степента на влажност на въздуха, аз си мисля с ужас за зловещия факт, че последните десет най-опасни години съм пропилявал живота си винаги на неправилни и забранени за мен места.
Наумбург, Шулпфорта, Тюринген, Лайпциг, Базел, Венеция - всички те нещастни места за моята физиология...“ С тази извънредна чувствителност е свързано при Леопарди, както и при Ницше, презрението към всички алтруистични чувства. И на двамата им струва доста душевни усилия да понасят хората. От думите на Ницше може да се види, че страхът от силни впечатления преди пътуване, изискващ прекалено много от неговата чувствителност, внушава недоверие към себеотрицателните импулси. Той казва: „Упреквам милозливите, че лесно губят свян, благоговение и деликатност пред разстоянията.“ Също и за Леопарди е ясно, че е рядкост да се открие поносим човек; той посреща мъката с ирония и горчивина, както Ницше прави това в своята максима: „Слабите и непрокоп-саните трябва да се унищожат: първото изречение на нашата човешка любов. И трябва да им се помогне за това.
към текста >>
Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един раз
говор
с Екерман на 20 септември 1829 г.
За това не са нужни някакви психологични мъчения. Всеки способен човек знае и преживява какво трябва да значи това. Това е един добър съвет, който е от голяма практическа полза за всекиго... Как може човек да се познае? Никога чрез наблюдение, а чрез действие. Опитай да изпълниш дълга си и ще разбереш веднага какво ти е присъщо.“ Знаем, че също и Гьоте притежава фина чувствителност.
Но същевременно има и необходимия баланс: способността, която е описал чудесно в един разговор с Екерман на 20 септември 1829 г.
„Изключителното, което постигат отлични таланти, предпоставя една много нежна организация, за да са способни на особени усещания. Такава организация е в конфликт със света и е лесно ранима. И който не може, като Волтер, да съчетае голямата чувствителност с извънредна издръжливост, е изложен на непрекъсната болнавост.“ Тази издръжливост липсва на натури като Ницше и Леопарди. Те биха се загубили напълно в своите впечатления, ако не се заключваха за света артистично, ако не му се противопоставяха враждебно. Може да се сравни душевното усилие, от което Ницше се нуждае в общуването си с хората, с Гьотевото удоволствие от общуването, което той описва с думите: „На природата ми е присъща общителност.
към текста >>
Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни раз
говор
и... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма.
“ (Съчинения, Том X, стр. 352) И какви хубави думи е намерил през 1873 г. за сериозните гръцки философи: „Всеки народ се засрамва, когато се посочва едно тъй чудно идеализирано философско общество като това на старогръцките майстори Талес, Анакси-мандър, Хераклит, Парменид, Анаксагор, Емпедокъл, Демокрит и Сократ. Всички тези майстори са издялани от един камък. Между тяхното мислене и техния характер властва силна необходимост... Така те изграждат това, което Шопенхауер в противоположност на учената република нарича гениална република.
Един великан вика към другия през празните интервали на времето и необезпокоявани от пакостливи, шумни джуджета, които пълзят под тях, те продължават своите висши духовни разговори... Подобно на първото преживяване на философията на гръцка почва, санкцията на седемте мъдреци е една ясна и незабравима линия в картината на елинизма.
Други народи имат светци, гърците имат мъдреци... Мнението на онези философи за живота и битието изразява много повече, отколкото едно съвременно мнение, защото те имат пред себе си живота в пълната му завършеност и защото при тях чувството на мислителя не се обърква, както при нас, в противоречието на желанието за свобода, красота, величие на живота и на страстта към истина, която пита: каква стойност изобщо има животът? “ (Съчинения, Том X, стр. 7) За Ницше този гръцки мъдрец винаги е представлявал един идеал. Винаги се е стремял с едната страна на същността си да стане като него; с другата обаче той го е отричал. В „Залезът на кумирите“ (1888) (Съчинения, Том VIII, стр.
към текста >>
73.
3. ЛИЧНОСТТА НА ФРИДРИХ НИЦШЕ, ВЪЗПОМЕНАТЕЛНИ ДУМИ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните от
говор
и могат да наподобяват само незрели плодове.
В този привиден „вдругиден“ човек трябва да каже думите на Заратустра: „Вие казвате, че вярвате в Заратустра? Ала що значи Заратустра? Вие сте вярващи в мене. Ала що значат всички вярващи люде?... Сега ви казвам: изгубете ме и се открийте; и когато се отречете всички от мене, ще поискам да се върна отново при вас.“ Дали Ницше, ако все още живееше днес, творейки активно, би погледнал с огромно удоволствие на онези, които го почитат в съмнение, или съвсем други - кой може да се осмели да каже?
Но трябва да е позволено тъкмо днес да насочим поглед над главите на неговите съвременни почитатели към времето, когато той се е чувствал сам и неразбран в обкръжаващия го духовен живот и когато живеят хора, които намират за богохулно да се наричат негови „последователи“, защото той им е изглеждал като дух, който не може да бъде посрещан веднага с „да“ или „не“, а като земетресение в царството на духа, събуждащо въпроси, за които прибързаните отговори могат да наподобяват само незрели плодове.
Много по-вълнуващи от новината за смъртта му са две новини, които преди малко повече от десет години достигнаха „ушите“, които бяха „израснали“ на тогавашните почитатели на Ницше. Едната касаеше един цикъл от лекции, който Георг Брандес83 изнесе за мирогледа на Ницше в университета в Копенхаген през 1888 г. Ницше усеща това признание като такова, което трябва да произлезе от „тези“, които „ще се родят след смъртта му“. Той се чувства откъснат от самотата си по начин, който съответства на духа му. Той не иска да бъде оценяван.
към текста >>
Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава от
говор
на въпроса какво е най-доброто за хората.
Назидателният дух на Сократ се стреми към разбиране на действителността и иска помирение с живота чрез добродетел. Нищо не може, в смисъла на Ницше, да унижи хората повече от търпеливото приемане на живота такъв, какъвто е. Животът не може да се помири със самия себе си. Човек може да понася живота само когато създава нещо повече от него. Гърците преди Сократ са разбирали това.
Ницше вярва, че основното им усещане е изразено в думите, с които, според легендата, мъдрият Силен, спътникът на Дионис, дава отговор на въпроса какво е най-доброто за хората.
„Жалък род от еднодневки, деца на случайността и мъката, защо ме принуждаваш да ти кажа нещо, което никак няма да те зарадва? Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура.
към текста >>
Той се е отучил да върви и да
говор
и и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието.
Най-доброто за теб е напълно непостижимо: да не си се раждал, да не съществуваш, да си нищо. Второто най-добро нещо за теб е скоро да умреш.“ Изкуството и мъдростта на древните гърци търсят утеха за живота. Дионисиевите служители не искаха да принадлежат към тази житейска общност, а към една по-висша. Това се изразява за Ницше в тяхната култура. „С песни и танци човек се изразява като член на една по-висша общност.
Той се е отучил да върви и да говори и е на път да полети, танцувайки в ефира.“ Човек има два пътя, които го издигат над битието.
Той може в блажена омая, като в опиянение да забрави битието и да се почувства, „с песни и танци“ едно с всички души. Или може да потърси удовлетворение в идеален образ на действителността, като в сън, който се носи леко над битието. Ницше характеризира тези два пътя като дионисиево и аполоново настроение. По-новата култура след Сократ търси помирение с битието и по този начин принизява стойността на човека. Нищо чудно, че с тези чувства Ницше се чувства сам в тази по-нова култура.
към текста >>
Химните за „свръхчовека“ са личният, поетичен от
говор
на въпросите и познанието на новата естествена наука.
Ницше не дава нови идейни мирогледи. Винаги ще се изтъква, че геният му не се състои в продукцията на нови мисли. Той обаче дълбоко изстрадва мислите на своето обкръжение. Изнамира за това страдание великолепните тонове на своя „Заратустра“. Става поет на новия светоглед.
Химните за „свръхчовека“ са личният, поетичен отговор на въпросите и познанието на новата естествена наука.
Всичко, което деветнадесетото столетие създава като идеи, щеше да бъде и без Ницше налице. За бъдещето той няма да остане като оригинален философ, няма да бъде основател на религия или пророк; за бъдещето той ще е един мъченик на познанието, който изнамира в поезията слова, за да опише какво е изстрадал.
към текста >>
74.
НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Ново издание с пред
говор
.
под заглавието „Човешко, твърде човешко. Една книга за свободни духове. Приложение: Различни мнения и сентенции“; втората излиза през 1880 г. Двете части са обединени в един том с предисловие и със заглавие „Човешко, твърде човешко. Една книга за свободни духове.“ Втори том.
Ново издание с предговор.
към текста >>
Ново издание с пред
говор
, 1887 г.
Утринна заря. Мисли за моралните предразсъдъци. Първо издание, 1881 г.
Ново издание с предговор, 1887 г.
към текста >>
Ново издание с пред
говор
, 1887 г.
Веселата наука („La gaya scienza“). Първо издание, 1882 г.
Ново издание с предговор, 1887 г.
към текста >>
75.
Бележки
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
той заклеймява публично самовластната и безот
говор
на дейност на архиварката.
На 29 юли 1895 г. той й подарява екземпляр от книгата си за Ницше със следното посвещение: „На заслужилата биографка на Ницше и пазителка на Ницшевата съкровищница, госпожа д-р Е. Фьорстер-Ницше, с почитание, авторът.“ След тежък конфликт през декември 1896 г. Щайнер окончателно се оттегля от Архива. През 1900 г.
той заклеймява публично самовластната и безотговорна дейност на архиварката.
В този писмен спор той оттегля всички хвалебствени слова: „Може би поради учтивост и други съображения тогава твърде много възхвалих нейните качества. Сега признавам, че това беше огромна глупост от моя страна и съм готов да оттегля всяка похвала, с която съм дарил госпожа Фьорстер-Ницше под каквато и да е форма.“
към текста >>
Честолюбивата сестра е от
говор
на за многобройните подправяния и фалшификации, свързани с героичния култ към Ницше, и за съставянето на книгата Воля за власт, която се появява между 1901 и 1906 г.
След провалянето на проекта за колония и самоубийството на нейния съпруг, през 1893 г. Елизабет Фьорстер-Ницше се завръща в Германия и поема управлението на литературното наследство на брат си, който от 1889 г. е душевно болен. Тя основава „Архива на Ницше“ в Наумбург (от 1896 г. във Ваймар), пише тритомна биография за своя брат и издава повечето му творби и писма.
Честолюбивата сестра е отговорна за многобройните подправяния и фалшификации, свързани с героичния култ към Ницше, и за съставянето на книгата Воля за власт, която се появява между 1901 и 1906 г.
Размерът на биографичните и редакторските подправяния се разкриват след смъртта й (1935), както и след Втората световна война.
към текста >>
Пред
говор
към второто издание: Опит за самокритика.
7. приятел на загадките: Раждането на трагедията от духа на музиката.
Предговор към второто издание: Опит за самокритика.
към текста >>
8. не среща никого: Утринна заря, Пред
говор
.
8. не среща никого: Утринна заря, Предговор.
към текста >>
21. „духовен медосъбирач“: Към генеалогията на, Пред
говор
.
21. „духовен медосъбирач“: Към генеалогията на, Предговор.
към текста >>
22. „което прави един пътешественик...“: Веселата , Пред
говор
към второто издание.
22. „което прави един пътешественик...“: Веселата , Предговор към второто издание.
към текста >>
44. „за която Лутер казва...“: в пред
говор
а към първото издание на „Немска теология“ (1518), цитирано от Артур Шапенхауер в Светът като воля и представа, 1 том, Четвърта книга, (Събрани съчинения, изд.
44. „за която Лутер казва...“: в предговора към първото издание на „Немска теология“ (1518), цитирано от Артур Шапенхауер в Светът като воля и представа, 1 том, Четвърта книга, (Събрани съчинения, изд.
от Рудолф Щайнер, Трети том, стр. 256).
към текста >>
и от
говор
ът на Ницше от 10 април 1888 г.
83. „цикъл от лекции, който Георг Брандес изнесе...“: За „немския философ Фридрих Ницше“. - Срв. писмата между Ницше и Брандес; писмо на Брандес до Ницше от 3 април 1888 г.
и отговорът на Ницше от 10 април 1888 г.
към текста >>
76.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
1. ПРЕД
ГОВОР
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
1. ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
2. ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ПЪРВО ИЗДАНИЕ
2. ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВО ИЗДАНИЕ
към текста >>
77.
ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
Преди повече от 20 години аз исках чрез този труд да от
говор
я на въпроса: Защо определена форма на мистиката се сблъсква с наченките на съвременното естествено-научно мислене през времето от 13-ия до 17-ия век?
Преди повече от 20 години аз исках чрез този труд да отговоря на въпроса: Защо определена форма на мистиката се сблъсква с наченките на съвременното естествено-научно мислене през времето от 13-ия до 17-ия век?
към текста >>
Аз не исках да напиша една "История" на мистиката от тази епоха, а само да от
говор
я на този въпрос.
Аз не исках да напиша една "История" на мистиката от тази епоха, а само да отговоря на този въпрос.
Да изменя нещо от този отговор, за това, според моето мнение, не ми дават никакъв повод публикуваните излезли от 20 години насам върху този въпрос. Ето защо писанието може да остане по същество неизменено.
към текста >>
Да изменя нещо от този от
говор
, за това, според моето мнение, не ми дават никакъв повод публикуваните излезли от 20 години насам върху този въпрос.
Аз не исках да напиша една "История" на мистиката от тази епоха, а само да отговоря на този въпрос.
Да изменя нещо от този отговор, за това, според моето мнение, не ми дават никакъв повод публикуваните излезли от 20 години насам върху този въпрос.
Ето защо писанието може да остане по същество неизменено.
към текста >>
Мистиците, за които се
говор
и тук, са последните представители на един метод на изследване и мислене, който в неговите подробности е чужд на съвременното съзнание.
Мистиците, за които се говори тук, са последните представители на един метод на изследване и мислене, който в неговите подробности е чужд на съвременното съзнание.
Само душевното настроение, което е живяло в този метод на изследване, съществува в някои мислещи натури на нашето съвремие. Начинът за разглеждане на природните неща, с който беше свързано това душевно настроение преди гореспоменатата епоха, е почти изчезнал. На негово място е дошло съвременното природно изследване.
към текста >>
Формата, в която днес предимно се
говор
и за тази книга, не може без съмнение да доведе до мистичното настроение на душата.
Би могло да изглежда, че съвременното познание на природата, погледнато в неговата истинност, не разкрива никакъв път, който да настрои душата така, че тя да намери светлината на духа в мистичното виждане. Защо мистично настроените души намират своето задоволяване в писанията на един Майстер Екхарт, Яков Бьоме и т.н., но не в книгата на природата, доколкото тя стои днес разтворена пред човека чрез познанието?
Формата, в която днес предимно се говори за тази книга, не може без съмнение да доведе до мистичното настроение на душата.
към текста >>
Но че не трябва да се
говор
и така, на това иска да обърне вниманието настоящия труд.
Но че не трябва да се говори така, на това иска да обърне вниманието настоящия труд.
Авторът иска да постигне това, като говори и за такива духове, които изхождайки от душевното настроение на старата мистика развиват едно мислене, което може да приеме в себе си и по-новите познания. Такъв е случаят с Николай от Куза /Николай Кузанус/.
към текста >>
Авторът иска да постигне това, като
говор
и и за такива духове, които изхождайки от душевното настроение на старата мистика развиват едно мислене, което може да приеме в себе си и по-новите познания.
Но че не трябва да се говори така, на това иска да обърне вниманието настоящия труд.
Авторът иска да постигне това, като говори и за такива духове, които изхождайки от душевното настроение на старата мистика развиват едно мислене, което може да приеме в себе си и по-новите познания.
Такъв е случаят с Николай от Куза /Николай Кузанус/.
към текста >>
78.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
Графиня и граф Врокдорф ме бяха поканили да
говор
я за мистиката пред един кръг от слушатели,за които този въпрос беше един важен жизнен въпрос.
Това, което излагам в настоящия труд, съставляваше преди това съдържанието на лекция, които изнесох миналата зима в Теософската библиотека в Берлин.
Графиня и граф Врокдорф ме бяха поканили да говоря за мистиката пред един кръг от слушатели,за които този въпрос беше един важен жизнен въпрос.
Преди 10 години аз не бях се осмелил още да изпълня подобно желание. Не че тогава светът на идеите, които днес застъпвам, не живееха още в мене. Този свят на идеите се съдържа изцяло в моята "Философия на свободата"/Берлин, 1894 година, Емил Фелбер/. Но аз да изразя този свят от идеи, както върша това днес, и да ги поставя за основа на едно разглеждане, както става в настоящия труд, за това се изисква още нещо съвършено друго, а не само да бъде човек твърдо убеден в тяхната мисловна истина. За това се изисква една интимна обхода с този идеен свят, каквато могат да създадат само много години от живота.
към текста >>
Едвам сега, когато тази обхода ми е присъща, аз се осмелявам да
говор
я така, както ще се види в настоящия труд.
Преди 10 години аз не бях се осмелил още да изпълня подобно желание. Не че тогава светът на идеите, които днес застъпвам, не живееха още в мене. Този свят на идеите се съдържа изцяло в моята "Философия на свободата"/Берлин, 1894 година, Емил Фелбер/. Но аз да изразя този свят от идеи, както върша това днес, и да ги поставя за основа на едно разглеждане, както става в настоящия труд, за това се изисква още нещо съвършено друго, а не само да бъде човек твърдо убеден в тяхната мисловна истина. За това се изисква една интимна обхода с този идеен свят, каквато могат да създадат само много години от живота.
Едвам сега, когато тази обхода ми е присъща, аз се осмелявам да говоря така, както ще се види в настоящия труд.
към текста >>
В следващото изложение аз
говор
я изпълнен с одобрителна преданост върху мистиците, започвайки от Майстер Екхарт и стигайки до Ангелус Силезиус.
Който не се запознава с моя идеен свят безпристрастно, открива в него противоречия над противоречия. Неотдавна аз посветих на Ернст Хекел една книга върху светогледите на 19-ия век /Берлин, 1906 г./, в която оправдавах неговият мисловен свят.
В следващото изложение аз говоря изпълнен с одобрителна преданост върху мистиците, започвайки от Майстер Екхарт и стигайки до Ангелус Силезиус.
Съвсем не искам да говоря за други "противоречия", които един или други “мистик", други като "материалист". Когато намирам, че йезуитският Патер Мюлер разрешил една трудна химическа задача и затова невъздържано се съгласявам с него по този въпрос, това не трябва да бъде причина да бъде считан за последовател на йезуитизма. И който би сторил това, би бил считан за глупак от разумните хора.
към текста >>
Съвсем не искам да
говор
я за други "противоречия", които един или други “мистик", други като "материалист".
Който не се запознава с моя идеен свят безпристрастно, открива в него противоречия над противоречия. Неотдавна аз посветих на Ернст Хекел една книга върху светогледите на 19-ия век /Берлин, 1906 г./, в която оправдавах неговият мисловен свят. В следващото изложение аз говоря изпълнен с одобрителна преданост върху мистиците, започвайки от Майстер Екхарт и стигайки до Ангелус Силезиус.
Съвсем не искам да говоря за други "противоречия", които един или други “мистик", други като "материалист".
Когато намирам, че йезуитският Патер Мюлер разрешил една трудна химическа задача и затова невъздържано се съгласявам с него по този въпрос, това не трябва да бъде причина да бъде считан за последовател на йезуитизма. И който би сторил това, би бил считан за глупак от разумните хора.
към текста >>
79.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Чрез това той е показал, че веднъж в него е просиял светкавично смисълът на неоплатоническа мъдрост, за която
говор
и на посоченото място.
Не! Това са дела на мировия дух и поради това дела на съдбата. При това философите са по-близо до господа, отколкото онези, които се хранят с трохите на духа; те четат или пишат кабинетните заповеди почти в оригинал: Те се придържат към това, да бъдат съучастници в тяхното написване. Философите са мистите, които са участвали и присъствували при тласъка в най-вътрешното светилище." Когато е изказал това, Хекел е изживял един от гореописаните моменти. Той казал тези изречения, когато завършил разглеждането на гръцката философия.
Чрез това той е показал, че веднъж в него е просиял светкавично смисълът на неоплатоническа мъдрост, за която говори на посоченото място.
В момента на това проблясване, той се беше свързал вътрешно с духове като Платон, Проклус. И ние се свързваме вътрешно с него, когато четем неговите думи.
към текста >>
Застанете сред тях и им
говор
ете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината.
На всички тези духове е общо едно силно чувство, че себепознанието на човека изгрява едно слънце, което озарява не само случайната отделна личност на съзерцателя, а и нещо друго. Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието.
Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината.
Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно. Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина. Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание.
към текста >>
Вие или ще им
говор
ите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им
говор
ите напразно.
Това, което Спиноза осъзна в ефирните висини на чистата мисъл, че "човешката душа притежава достатъчно познание за вечната и безгранична същност на Бога", това живееше в тях като непосредствено чувство; и за тях себепознанието беше пътят, за проникване до това вечно и безгранично същество. На тях им беше ясно, че себепознанието в неговата истинска форма обогатява човека с едно ново чувство, което му разкрива един свят, който в сравнение със света достижим без това чувство прилича на отношението на физически видимия свят към света на слепия. Не ще бъде лесно да се намери едно по-добро описание на това ново чувство, отколкото онова, което Й. Г. Фихте даде в своите лекции в Берлин през 1813 година "представете си един свят от сляпородени хора, които поради това познават нещата и техните отношения само доколкото им позволява тяхното сетиво на осезанието. Застанете сред тях и им говорете за цветовете и други отношения, които съществуват за зрението само чрез светлината.
Вие или ще им говорите за нищо, и този е по-щастливият случай, ако го осъзнайте; защото по този начин вие скоро ще забележите грешката и в случай, че не можете да им отворите очите, ще престанете да им говорите напразно.
Или пък поради някаква причина ще искате да създадете известно разбиране за вашето учение: Тогава те ще могат да го разберат само от това, което им е познато чрез осезанието: Те ще искат да почувстват светлината и цветовете и другите отношения на видимостта, ще си въобразят, че ги чувстват, ще измислят и ще се залъжат с нещо в своето чувство относно това, което наричате светлина. Тогава те ще разберат криво, ще изопачат, ще изтълкуват погрешно тази светлина." Нещо подобно трябва да кажем и за това, към което се стремяха гореспоменатите духове. Те виждаха да се разтваря в себепознанието едно ново чувство, едно ново сетиво. И според тяхното чувстване, това сетиво доставя онези възгледи, онези виждания, които не съществуват за онзи, който не вижда в себепознанието това, което го отличава от всички родове познание. Този, който няма отворено това сетиво, вярва, че себепознанието се ражда по същия начин, както познанието чрез външните сетива или чрез някои други, действащи отвън средства.
към текста >>
Също така светът би бил без значение за нас, ако той не би ни
говор
ил на наш език.
Независимият от нас свят живее за нас благодарение на това, че се разкрива на нашия дух. Това, което ни се разкрива, то трябва да бъде обхванато в характерния за нас език. Една книга, която би ни се предложила написано на един чужд за нас език, би била без значение за нас.
Също така светът би бил без значение за нас, ако той не би ни говорил на наш език.
Същият език, който прониква в нас от нещата, ние го чуваме отвътре от самите нас. Но тогава и ние самите сме тези, които говорят. Касае се само за това, да се вслушаме добре в преобразуването, което настъпва, когато затваряме нашето възприятие за външните неща и слушаме само това, което звучи тогава още само от самите нас. За това е необходимо именно новото сетиво. Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия начин, както говорят външните неща.
към текста >>
Но тогава и ние самите сме тези, които
говор
ят.
Независимият от нас свят живее за нас благодарение на това, че се разкрива на нашия дух. Това, което ни се разкрива, то трябва да бъде обхванато в характерния за нас език. Една книга, която би ни се предложила написано на един чужд за нас език, би била без значение за нас. Също така светът би бил без значение за нас, ако той не би ни говорил на наш език. Същият език, който прониква в нас от нещата, ние го чуваме отвътре от самите нас.
Но тогава и ние самите сме тези, които говорят.
Касае се само за това, да се вслушаме добре в преобразуването, което настъпва, когато затваряме нашето възприятие за външните неща и слушаме само това, което звучи тогава още само от самите нас. За това е необходимо именно новото сетиво. Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия начин, както говорят външните неща. Когато притежаваме новото сетиво, ние знаем, че възприятията на това сетиво се различават съществено от тези, които се отнасят за външните неща. Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет.
към текста >>
Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни
говор
и по същия начин, както
говор
ят външните неща.
Също така светът би бил без значение за нас, ако той не би ни говорил на наш език. Същият език, който прониква в нас от нещата, ние го чуваме отвътре от самите нас. Но тогава и ние самите сме тези, които говорят. Касае се само за това, да се вслушаме добре в преобразуването, което настъпва, когато затваряме нашето възприятие за външните неща и слушаме само това, което звучи тогава още само от самите нас. За това е необходимо именно новото сетиво.
Ако то не е пробудено, тогава в съобщенията за самите нас ние мислим че чуваме само такива за един външен нам предмет; мислим, че някъде има нещо скрито, което ни говори по същия начин, както говорят външните неща.
Когато притежаваме новото сетиво, ние знаем, че възприятията на това сетиво се различават съществено от тези, които се отнасят за външните неща. Тогава ние знаем, че това сетиво не оставя вън от себе си това, което възприема, както окото оставя вън от себе си вижданите предмети, а може без остатък да приеме в себе си своя предмет. Когато виждам един предмет, този предмет остава вън от мене; когато възприемам себе си, аз самият влизам в моето възприятие. Който освен възприетото търси още нещо от своето себе, той показва, че неговото възприятие не просветва същинското съдържание. Йоханес Таулер /1300-1361 г./е изразил тази истина със сполучливите думи: Ако бях цар и не бих знаел това, тогава не бих бил никакъв цар.
към текста >>
Тогава
говор
ят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си".
При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните сетива и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същността на нещата. Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно възприятие. Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието. Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато.
Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си".
Те говорят за непознатата "същност" на нещата. Че тази "същност" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят. Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година. Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята". Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем.
към текста >>
Те
говор
ят за непознатата "същност" на нещата.
При това обаче, по-голяма част от хората имат ясното чувство, че с това, което външните сетива и разлагащият ум познават, не може още да бъде дадено всичко, което се крие в същността на нещата. Тогава те вярват, че останалата част трябва също да се намира във външния свят, както и нещата на самото външно възприятие. Те смятат, че трябва да съществува нещо, което остава недостижимо за познанието. Това, което би трябвало да постигнат благодарение на факта, че още веднъж възприемат с вътрешното сетиво на по-висока степен това, което са възприели чрез сетивата и са обхванали с ума, те го пренасят във външния свят като нещо недостижимо и непознато. Тогава говорят за границите на познанието, които им пречат да стигнат до "нещото в себе си".
Те говорят за непознатата "същност" на нещата.
Че тази "същност" на нещата просиява, когато вътрешното сетиво прави да падне неговата светлина върху нещата, това те не искат да признаят. Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година. Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята". Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем. Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството.
към текста >>
Който
говор
и както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде.
Един особено красноречив пример за грешката, която се крие тук, имаме в знаменателната реч върху "игнорабимус" /не ще знаем"/ на естественика Дю Боа-Реймонд, произнесена през 1876 година. Според тази реч, ние навсякъде можем да стигнем само до там, да виждаме в природните процеси изяви на "материята". Що е самата "материя", това ние никога не ще можем да знаем. Дю Боа-Реймонд твърди, че никога не ще можем да проникнем дотам, където материята се явява в пространството. Причината, поради която не можем да проникнем дотам, се крие обаче в това, че там въобще не може да се търси нищо.
Който говори както Дю Боа-Реймонд, той има чувството, че природознанието ни доставя резултати, които сочат на нещо друго, което то не може да ни даде.
Но той иска да тръгне по пътя, който води до това друго, а именно по пътя на вътрешната опитност. Ето защо той стои безпомощен пред въпроса за "материята", като пред една тъмна загадка. Който върви в пътя на вътрешната опитност, в него нещата постигат едно новораждане; и онова от тези неща, което остава непознато за външната опитност, то просиява.
към текста >>
Така може да
говор
и само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност.
Така може да говори само онзи, който може да осветли изживяванията на мисленето със светлината на вътрешната опитност.
към текста >>
Вътрешната светлина
говор
и в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата.
Преобразуването, което се произвежда в цялото същество на човека, когато той гледа нещата, е показано с прекрасни думи в индийската поема "Бхагават Гита", поради което Вилхелм фон Хумболдт казваше за нея, че е признателен на своята съдба, защото го е оставила да живее достатъчно дълго, докато е станал в състояние да се запознае с тази творба.
Вътрешната светлина говори в тази поема: "Един вечен лъч от мене, който е добил едно особено съществуване в света на личния живот, привлича към себе си петте сетива и индивидуалната душа, които принадлежат на природата.
Когато лъчезарният дух се въплъщава в пространство и време, или когато се обезплътява, той обхваща нещата и ги взема със себе си, както полъхът на вятъра обхваща благоуханията на цветята и ги отнася със себе си. Вътрешната светлина владее ухото, чувството, вкуса и обонянието, както и сърдечността; тя завързва връзката между себе си и сетивните неща. Неразумните не знаят, кога вътрешната светлина просиява и угасва, или кога се съединява с нещата; само който е съпричастник на вътрешната светлина, може да знае за това." Така мощно сочи "Бхагават Гита" на преобразуването на човека, че казва за "мъдрия": Той не може вече да се заблуди, не може да стори грях. Ако привидно той се заблуждава или прави грях, трябва да осветли своите мисли или своите постъпки с една светлина, пред която вече не се явява като грешка, нито като грях това, което пред обикновеното съзнание се явява като такова. "Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата.
към текста >>
Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се
говор
и за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал.
Това, което се разиграва във вътрешния живот на човека не е едно мислено повторение, а една действителна част от мировия процес. Светът не би бил това, което е, ако принадлежащият му член не би се извършил в човешката душа. И ако наричаме "божествено" най-възвишеното, до което човекът може да се издигне, тогава трябва да кажем, че това божествено не съществува като нещо външно, за да бъде повторено образно в човешкия дух, но че това божествено се пробужда в човека. По отношение на това Ангелус Силезиус е намерил сполучливите думи: "Аз зная, че без мене Бог не може да живее нито един момент; ако аз загина, той от неволя ще отдаде дух". "Без мене Бог не може да създаде даже едно червейче: Ако аз не поддържам това червейче заедно с него, то ще пукне веднага." Такова твърдение може да направи само онзи, който предполага, че в човека се изявява нещо, без което едно външно същества не може да съществува.
Ако всичко, което принадлежи на червейчето, би съществувало и без човека, тогава би било невъзможно да се говори за това, че то ще "пукне", ако човекът не би го поддържал.
Като духовно съдържание най-вътрешната ядка на света оживява в себепознанието. Изживяването на себе познанието означава за човека тъкане и действане сред ядката на света. Който е проникнат от себепознание, той естествено върши и своите дела в светлината на себепознанието. Човешките деяния се определят общо взето от мотиви. С право поетът-философ Роберт Хамернг е казал /Атомистика на волята, стр.
към текста >>
80.
МАЙСТЕР ЕКХАРТ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не
говор
и за някакъв друг Бог, освен за този, за който
говор
ят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Насреща му трябва да дойде едно по-висше съдържание на истината. Това съдържание е дадено в свещеното писание. То откроява, разкрива това, което човек не може да постигне чрез самия себе си. Съдържанието от истина на Писанието трябва да бъде прието от човека; разумът може да защищава, може да го разбере колкото е възможно добре чрез своите познавателни способности; но никога не може сам да го създаде от човешкия дух най-възвишена истина е не това, което духът вижда, а определено съдържание на познанието, което духът е получил отвън. Свети Августин заявява, че е неспособен да намери в себе си извора за това, което трябва да вярва.
Той казва: "Аз не бих вярвал в евангелието, ако авторитетът на католическата църква не би ме довела до това." Това е в смисъла на евангелиста, който сочи навъншното свидетелство: "Това, което чухме, което сами гледахме, което нашите ръце докосваха от словото на живота..., което виждахме и чувахме, негови проповядваме ние, за да имате общение с нас." Обаче Майстер Екхарт иска да запечати дълбоко в духа на човека христовите думи: "Добре е за вас, аз да си отида от вас; защото ако не си отида от вас, духът святи не ще може да дойде във вас." И той обяснява тези думи, като казва: "Също като че искаше да каже: Вие възложихте прекалено голяма радост в моя настоящ образ, затова не можете да имате съвършената радост на духа святи." Екхарт счита, че не говори за някакъв друг Бог, освен за този, за който говорят Августин, евангелистите и Тома Аквински; и въпреки това тяхното свидетелство за бога не е негово свидетелство." Някои хора искат да видят Бога с очите си, както виждат една крава, и искат да обичат Бога, както обичат една крава.
Следователно те обичат Бога, за да имат външното богатство и вътрешната утеха; но тези хора никак не любят Бога..... наивните хора имат химеричната надежда, че трябва да видят Бога, като че той стои тук или там. Но не е така. Бог и аз сме едно в познанието." На основата на подобни изводи на Екхарт не стои нищо друго, освен опитността на вътрешното сетиво. И тази опитност му показва нещата в една по-висша светлина. Ето защо той счита, че не се нуждае от еднавъншна светлина, за да стигне до най-висшето познание: "Един учител казва: Бог е станал човек и чрез това е бил повдигнат и удостоен целият човешки род.
към текста >>
В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите
говор
ят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата.
В своето съчинение "Върху отшелничеството" Майстер Екхарт се изказва върху отношението на външното възприятие към вътрешното: "Тук трябва да знаеш, че учителите говорят, че във всеки човек има два човека: Единият е външния човек, това е светът на сетивата; на човека служат пет сетива, и въпреки това той действува чрез силата на душата.
към текста >>
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който
говор
и по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Другият човек се нарича вътрешен човек, това е вътрешността на човека.
Сега ти трябва да знаеш, че всеки човек, който люби Бога, не ползва силите на душата във външния човек повече отколкото петте сетива се нуждаят; и вътрешността не се обръща към петте сетива освен дотолкова, доколкото той е ръководител и покровител на петте сетива, за да не станат те в своя стремеж роби на животинското." Който говори по този начин за вътрешния човек, той не може вече да насочва своя поглед към намиращата се вън от него същност на нещата.
Защото на него му е ясно, че от никаква форма навъншния сетивен свят не може да му се яви тази същност. Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка.
към текста >>
От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да от
говор
им: Сетивата са физически уреди.
Би могло да му се възрази: Какво значение има за нещата във външния свят онова, което ти прибавяш към тях из твоя дух? Гради следователно върху твоите сетива. Само те ти дават знание за външния свят. Не изопачавай чрез една духовна прибавка това, което сетивата ти дават като образ навъншния свят в неговата чистота, без прибавка. Твоето око ти казва, какъв е цветът; това, което твоят дух познава от цвета, то съвсем не се намира в цвета.
От гледището на Майстер Екхарт би трябвало да отговорим: Сетивата са физически уреди.
Следователно техните съобщения за нещата могат да се отнасят само за физическото на нещата. И това физическо в нещата ми се предава така, че в мене самия се възбужда един физически процес. Цветът като физически процес на външния свят възбужда в мене, в моето око и в моя мозък също физически причини. Благодарение на това аз възприемам цвета. Но по този път аз мога да възприема от цвета само това, което у него е физическо, сетивно.
към текста >>
За този светоглед всяко
говор
ене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл.
Обаче моята индивидуална душа не е най-висшата духовна същност в мене. Тази най-висша духовна същност трябва да бъде тепърва пробудена в мене чрез вътрешното чувство. И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща. Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност. Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност.
За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл.
Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво. Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност. Те смятат, че познават в своята вътрешност само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата. Но понеже имат едно предчувствие за "вещта в себе си", те вярват, че тази "вещ в себе си" се крие и че на човешката познавателна способност са поста вени граници. На такива хора,които са завладени от тази вяра, не може да се докаже, че "вещта в себе си" те могат да я обхванат в своята вътрешност, защото ако тя би им била показана, те никога не биха я признали.
към текста >>
Всяко
говор
ене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които
говор
ят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност.
И тази пробудена духовна същност в мене е същевременно едно и също нещо със духовната същност във всички неща. Пред тази духовна същност растението се явява непосредствено в неговата духовност. Не е необходимо аз да го даря с една духовност, която да бъде подобна на моята собствена духовност. За този светоглед всяко говорене за непознатата "вещ в себе си" изгубва всякакъв смисъл. Защото именно "вещта в себе си" се разкрива на вътрешното сетиво.
Всяко говорене върху непознатата "вещ в себе си" иде само оттам, че онези, които говорят така, не са в състояние да познаят отново "вещите в себе си" в духовните съдържания на тяхната вътрешност.
Те смятат, че познават в своята вътрешност само недействителни сенки и схеми, "голи понятия и идеи" на нещата. Но понеже имат едно предчувствие за "вещта в себе си", те вярват, че тази "вещ в себе си" се крие и че на човешката познавателна способност са поста вени граници. На такива хора,които са завладени от тази вяра, не може да се докаже, че "вещта в себе си" те могат да я обхванат в своята вътрешност, защото ако тя би им била показана, те никога не биха я признали. Но именно за това признаване се касае въпросът.
към текста >>
В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи
говор
и Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него.
Външните сетива и подреждащия ум отделят човека от другите неща; те правят от него един индивид в пространството и времето, който възприема и другите неща в пространството и времето. Озареният от "искрицата" човек престава да бъде едно отделно същество. Той унищожава своята изолираност. Всичко, което произвежда разликата между не го и нещата, престава да съществува че той самият, като отделно същество, е този, който възприема, не влиза вече в сметката. Нещата и той не са вече разделени.
В него се оглеждат нещата, следователно и Бог "тази искрица, това е Бог, защото той е сам и единствен и носи в себе си образа на всички създания, образ без образ и образ над образ." С най-великолепни думи говори Екхарт за заличаването на отделното същество: "Трябва да се знае, че главното е, след нещата, да познаем Бога и да бъдем познати от него.
Ние познаваме и виждаме Бога в това, че той ни прави виждащи и познаващи. И както въздухът, който свети, не е нищо друго, освен това, което го осветлява; защото той свети от това, че е осветен: Така и ние познаваме, че сме познати и Бог прави нас като себе си познаващи."
към текста >>
Ясно
говор
и върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето.
Душата, която е вплетена в сетивния свят и с това в ограничението, няма още като такава съдържанието на първичното същество в себе си. Тя трябва тепърва да го развие в себе си. Тя трябва да унищожи себе си като отделно същество. Майстер Екхарт характеризира много сполучливо това унищожение като отставане. "Когато идвам до основата на божественото, никой не ме пита, откъде идвам и къде съм бил, никой не забелязва и не съжалява за моето отсъствие, защото тук има едно /отставане, анихилация/.
Ясно говори върху това отношение и изречението: "Вземам един леген с вода и слагам в него едно огледало и го поставям под колелото на слънцето.
Слънцето хвърля от своя светъл блясък в огледалото и въпреки това то не угасва. Отражението на огледалото в слънцето е слънце в слънцето, и все пак огледалото си остава това, което си е. Така е и с Бога. Бог е в душата с неговата природа и в своята същност и в своето божество, и все пак той не е душата. Отражението, оглеждането на душата в Бога е Бог в Бога, и все пак душата е това, което тя е."
към текста >>
81.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане
говор
и за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна.
В лицето на Йоханес Таулер /1300-1361 г./, Хайнрих Сузо /1295-1366 г./ и Йоханес Руисбрьок /1293-1381 г./ ние се запознаваме с личности, в живота и делата на които се показват по най-убедителен начин онези вълнения на душата, които предизвиква един духовен път като този на Майстер Екхарт с дълбоко надарени натури.
Ако Екхарт се явява като човек, който в блаженото изживяване на духовното новораждане говори за естеството и същността на познанието като за една картина, която е постигнал да нарисува: Другите ни се представят като странстващи хора, като поклонници, на които това ново раждане е показало един нов път, по който те искат да вървят, чиято цел обаче им изглежда безкрайно отдалечна.
Екхарт рисува повече великолепията на своята картина, а те трудностите на новия път. Трябва да си изясним напълно, какво е положението на човека спрямо неговите висши познания, ако искаме да изпъкне пред нашата душа разликата между такива личности като Екхарт и Таулер. Човекът е вплетен в сетивния свят и в природната закономерност, която царува в сетивния свят. Той самият е резултат на този свят. Той живее благодарение на това, че силите и веществата на този свят действат в него; той възприема този сетивен свят и го обсъжда според законите, според които сетивния свят и самият той са устроени.
към текста >>
От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество
говор
и всемирното същество, което обхваща мене и целия свят.
Ние можем да застанем на една по-висока наблюдателна точка и да обгърнем с поглед същевременно външния свят и самите нас в тяхното взаимодействие. Не действа ли тогава в нас една същност, която е по-висша отколкото действащата според природните закони и природни сили сетивно-органическа личност? При такъв един акт съществува ли още една разделяща стена между нашата вътрешност и външния свят? Това, което разсъждава тук, което си създава изяснение, не е вече нашата отделна личност; това е по-скоро всеобщата мирова същност, която е съборила преградите между вътрешния свят и външния свят и която обгръща вече и двата свята. Както е вярно, че аз оставам същата отделна личност по външен изглед, когато съм премахнал по този начин преградата, така вярно е също, че по същност аз не съм вече тази отделна личност.
От ега нататък в мене живее чувството, че в моето същество говори всемирното същество, което обхваща мене и целия свят.
към текста >>
Никога не би
говор
ил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката.
Колко високо стои този третият човек над първия и втория, това Екхарт е изразил в думите: "Окото, чрез което аз виждам Бога, е същото око, чрез което Бог вижда мене. Моето око и божието око е едно око и едно виждане и едно познание и едно чувстване." Но заедно е това чувство в Таулер живее и едно друго чувство. Той се издига до един действителен възглед за духовното и не смесва постоянно, както лъжливите материалисти и лъжливите идеалисти, сетивно-природното с духовното. Ако със своето духовно разположение Таулер би бил природоизследовател: Той би трябвало да приеме да обясни всичко природно, включително целия човек, първия и втория, чисто природосъобразно. Той никога не би пренесъл "чисто" духовни сили в самата природа.
Никога не би говорил за една "целесъобразност" в природата, измислена по образеца на човешката.
Той би знаел, че там, където възприемаме със сетивата, не могат да се намерят никакви "творчески мисли". В него живееше напротив най-силно съзнанието, че човекът е едно чисто природно същество. И понеже не се чувстваше като природоизследовател, а като човек, който работи за развитието на моралния живот, той чувствуваше противоположността, която се разтваря между тази природна същност на човека и виждането на Бога, което възниква сред природното естество по природен начин, но като духовност. Именно в тази противоположност изпъква пред него смисълът на живота. Като отделно същество, като природно създание намира себе си човек.
към текста >>
"Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и
говор
ят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес.
Ето защо мировото същество не може да се изяви в тебе в неговата чистота, а може само да озари основата на твоята душа. Следователно в тази основа се ражда само един отблясък, един образ на мировото Същество. Ти можеш така да преобразиш своята отделна личност, че да възпроизвежда в образ всемирното същество; но самото това всемирно същество не свети в тебе. Изхождайки от подобни представи Таулер стигна до мисълта за едно божество, което никога не преминава напълно, никога не се влива напълно в човешкия свят. Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено.
"Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес.
Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство. Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник. Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата.
към текста >>
Той
говор
и за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник.
Даже той настоява върху факта, да не бъде смесен с онези, които обясняват вътрешността на самия човек като нещо божествено. "Неразбиращите хора вземат съединението с Бога по плът и говорят, че ще се превърнат в божествената природа; но това е погрешно, то е лоша ерес. Защото и при най-висшето и най-вътрешното единение с Бога божествената природа и божественото същество са високо, даже по-високо отколкото всяка висота; това отива до една божествена пропаст, до която никое създание никога не достига." В смисъла на своята епоха и в смисъла на своята професия на свещеник Таулер с право иска да бъде считан за вярващ католик. Той не възнамерява да противопостави на християнството еди друг възглед. Той само иска чрез своя възглед да задълбочи, да одухотвори това християнство.
Той говори за съдържанието на писанието като един благочестив свещеник.
Обаче все пак в света на неговите представи това писание се превръща в едно изразно средство за най-дълбоките изживявания на душата. "Бог произвежда всички свои дела в душата и ги дава на душата; и Отец ражда своя еднороден син в душата, както е вярно че го ражда във вечността, нито по-малко, нито по-много. Какво се ражда, когато казваме: Бог ражда в душата? Едно подобие на Бога ли, или един образ на Бога, или това е самият Бог? Не, това не е нито образ, нито подобие на Бога, а същият Бог и същият син, когото отец ражда във вечността и нищо друго, защото любящото божествено слово, което е другото лице в троицата, него ражда отец в душата..... И от това душата добива голямо и особено достойнство." /виж Прегер, История на немската мистика, т.3, стр.219 и следв./.
към текста >>
Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да
говор
и за една цел.
Когато Таулер се намираше на своя връх, тогава в центъра на неговия мисловен живот възникна въпросът: Как може човек да унищожи, да победи в себе си своето отделно съществуване, за да живее според смисъла на всемирния живот? Който се намира в това положение, за него чувствата спрямо всемирното Същество се събират в едно: Страхопочитание пред това всемирно същество, което е неизчерпаемо, безгранично. Той си казва: Каквато и степен да си достигнал, съществуват още по-високи перспективи, още по-възвишени възможности.
Колкото определена и ясно е за него посоката, в която трябва да движи своите стъпки, толкова ядно му е също, че никога не може да говори за една цел.
Една нова цел е началото на един нов път. Чрез такава нова цел човекът е постигнал една степен на развитието; самото развитие се движи в неизмерното. И какво ще постигне на една следваща степен, той никога не знае това в настоящата степен. Не съществува едно познание на последната цел; съществува само доверие в пътя, в развитието. За всичко, което човекът е достигнал вече, съществува едно познание.
към текста >>
Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се
говор
и в книгата.
Тук имаме пред себе си едно пълно с тайнственост събитие. Относно това, къде е живял този приятел на Бога, съществуват само предположения; а кой е бил той, липсват и такива предположения за това. Той трябва да е слушал много за начина, по който Таулер е проповядвал и въз основа на тези съобщения решил да отиде при Таулер, който действал като проповедник в Щрасбург, за да изпълни при него една задача. Отношението на Таулер към приятеля на Бога и влиянието на този последния върху втория ние намираме описани в една книга, която е прибавена към изданието на проповедите на Таулер /най-старите издания/ под заглавието "Книгата на Учителя". Там един приятел на Бога /на български бихме превели "богомил", бел.на преводача/, за когото се мисли, че е същият онзи, който е влязъл във връзка с Таулер, разказва за един "Учител", за когото се мисли, че е самият Таулер.
Той разказва, как е било произведено едно преобразуване, едно новораждане в един "Учител" и как този Учител, когато почувствал, че идва смъртта, извикал при себе си приятеля и го помолил да му опише историята на неговото "озарение", но да се погрижи, защото никой да не узнае, за кого се говори в книгата.
Той моли това поради причината, че всички познания, които излизат от него, все пак не са от него. "Защото знайте, Бог извърши всичко чрез мене, бедния червей, тази е истината, то не е мое, то е божие." Един научен спор, който се бе завързал върху този случай, няма ни най-малко значение за същността на въпроса. От една страна /Денифле, "Съчиненията на приятеля Божи в Оберланд"/ бе направен опит да се докаже, че приятелят Божи никога не е съществувал, но че неговото съществуване е било измислено и че приписаните нему книги произхождат от някой друг /М. Рулман Мерсвин/ Вилхелм Прегер /История на немската мистика/ се е опитал да подкрепи с много доказателства съществуването, автентичността на съчиненията и истинността на фактите. Тук не е моя задача да осветля с едно натрапчиво изследване едно човешко отношение, за което онзи, който разбира да чете въпросните съчинения, знае много добре, че то трябва да остане тайна.
към текста >>
Той
говор
и за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа.
Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата.
Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа.
Там не говори вече отделният човек, там говори Бог. Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си. Човекът е станал едно с Бога.
към текста >>
Там не
говор
и вече отделният човек, там
говор
и Бог.
Един Учител поучава своите слушатели върху отношението на душата към мировата същност на нещата. Той говори за това, че човек не чувства вече да действат в него естествените, ограничени сили на неговата отделна личност, когато слиза в глъбините на своята душа.
Там не говори вече отделният човек, там говори Бог.
Там човекът не вижда Бога или света; там Бог вижда самия себе си. Човекът е станал едно с Бога.
към текста >>
Тогава за това естествено по знание се
говор
и така, като че то е най-висшето, еднакво с действието на Всемирното същество.
Той не е по-малко проникнат от истината, която Учителят изказва, отколкото самия този последен. Обаче за него тази истина не е истина на ума. Той я притежава като пълна сила на своя живот. Той знае, че тази истина, когато до нея се достига отвън, може да бъде изказана, без даже ни най-малко да се живее в нейния смисъл. Тогава човек няма в себе си нищо друго освен естественото познание на ума.
Тогава за това естествено по знание се говори така, като че то е най-висшето, еднакво с действието на Всемирното същество.
Но то не е това, защото не е добито в един живот, който да е пристъпил към това познание като един преобразен, като един новороден живот. Това, което добиваме само като естествен човек, то остава само естествено, даже и когато след това изказваме основния принцип на висшето познание в думи. Преобразяването трябва да се извърши изхождайки от самата природа. Природата, която живеейки се е развила до определена степен, трябва да бъде развита по-нататък чрез живота; чрез това по-нататъшно развитие трябва да се роди нещо ново. Човек не трябва само да съзерцава ретроспективно извършеното вече развитие, нито пък да счита, че образът, който си е съставил в своя дух за това развитие впоследствие, е най-висшето; но неговият поглед трябва да вижда напред несътвореното; неговото познание трябва да бъде начало на едно ново съдържание, а не един завършек на стоящото пред него съдържание на развитието.
към текста >>
Говор
енето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо.
Човекът трябва само да повтори този процес духом. Духовното повторение е началото на едно ново действително развитие, но което е една духовна действителност. Тогава човекът не само познава това, което природата е произвела; той продължава природата; той превръща своето познание в живо действие. Той ражда в себе си духа; и от там този дух върви напред от степен на степен на развитие, както природата напредва. Духът започва един природен процес на по-висша степен.
Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо.
Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек.
към текста >>
Той не
говор
и за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл.
Духът започва един природен процес на по-висша степен. Говоренето за Бога, който гледа себе си във вътрешността на човека, приема един друг характер у този, който е познал подобно нещо. Той отдава малко значение на това, че едно вече добито познание го е довело до дълбините на Мировото същество; но в замяна на това неговото духовно устройство добива един нов отпечатък. То се развива в направлението, което се определя от Мировото същество, по-нататък. Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота.
Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл.
Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек. Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота. Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата. Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума. Но в действителност тя не се придържа към това.
към текста >>
Така може да
говор
и рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума.
Такъв човек не само гледа света различно от онзи, който го схваща с ума; той живее различно живота. Той не говори за смисъла, който животът има вече чрез силите и законите на света; но той дава първо на този живот един нов смисъл. Както рибата не съдържа в себе си това, което на една по-късна степен на развитието се явява като млекопитаещо, така и човекът на ума няма още в себе си това, което ще се роди от него като по-висш човек. Ако рибата би могла да познае себе си и нещата около нея: Тя би считала битието-риба като смисъл на живота. Тя би казала: Всемирното същество е подобно на рибата; мировото същество вижда себе си в рибата.
Така може да говори рибата до тогава, докато тя се придържа само към своето познание добито чрез ума.
Но в действителност тя не се придържа към това. В своето действие тя надхвърля своето познание. Тя става влечуго и по-късно млекопитаещо. Смисълът, който тя придава в действителност, надвишава смисъла, който и дава само нейното съзерцание. Познанието се издига над самото себе си, когато то добре разбере себе си.
към текста >>
Пред
говор
ът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "пред
говор
ът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
Като ръководител в един такъв нов живот съществува едно съчинение, за чийто автор не се знае нищо. Пръв Лутер го е направил известно чрез напечатване. Езиковедът Франц Пфайфер го е напечатал отново според един ръкопис произхождащ от 1497 година, като в изданието от една страна е напечатан първоначалният /оригинален/ текст, от другата страна преводът на новогермански език.
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина".
По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа. На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
към текста >>
На нас трябва да ни
говор
и не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
Предговорът написан към съчинението показва неговата цел и неговото намерение: "Тук взема думата франкфуртиецът и казва възвишени и прекрасни неща за един съвършен живот." Към това се прибавя "предговорът върху франкфуртиеца": "В тази книжка се изказва всемогъщият, вечният бог чрез един мъдър, разумен, истинен, праведен човек, неговият приятел, който преди е бил един германски велможа, свещеник и пазител в господния дом от Франкфурт; тя съдържа много мили познания относно божествената истина и особено това, как и чрез какво можем да познаем истинските, праведни приятели на Бога, а също и неправедните, лъжливите, свободните духове, които са вредни за светата църква." Под "свободни духове" трябва да разбираме онези, които живеят в един свят от представи, както и гореописаният "учител" преди неговото преобразуване чрез "приятеля на Бога", а под "истински, праведни приятели на Бога" такива, които имат разбиранията на "мирянина". По-нататък можем да кажем, че книгата има за цел да действа върху читателите така, както "приятелят на Бога от Оберланд" е действал върху автора. Но що значи това? Не се знае кога той се е родил и умрял и с какво се е занимавал във външния живот. Че авторът се стреми да запази пълна тайна върху тези факти на неговия външен живот, това е присъщо на начина, по който той иска да действа.
На нас трябва да ни говори не "Азът" на този или онзи човек, роден в един определен момент, а Азовостта, на основата на който "особеността на индивидуалостите" /в смисъла на изказването на Паул Асмус, виж по-горе стр.9 и следв./ тепърва се развива.
"Ако Бог би приел в себе си всички хора, които съществуват и са съществували някога, и би станал човек в тях, а те божествени в него, и ако това не би станало и с мене, тогава моето падение и моето отклонение никога не биха се поправили, защото това би станало и в мене. И в това изправяне и подобряване аз не мога и не смея и не трябва да направя нищо, освен само да страдам, следователно Бог сам да върши и действа в мене всички неща и аз да го понасям него и всичките му дела и неговата божествена воля. Но тъй като аз не искам да понасям това, а проявявам своята особеност, т.е. Моето и себе си, на мене и мене и тем подобни, това пречи на Бога да прояви свободно и без препятствие своето дело в мене. Вследствие на това моето падение и моето отклонение остават неизправени."
към текста >>
"Франкфуртиецът" не иска да
говор
и като изолиран човек; той иска да остави Бог да
говор
и.
"Франкфуртиецът" не иска да говори като изолиран човек; той иска да остави Бог да говори.
Естествено той знае, че все пак може да стори това само като отделна, особена личност; но той е "приятел на Бога", т.е. Човек, който не иска да опише същността на живота чрез съзерцание, а да покаже началото на едно ново направление на развитието чрез живия дух. Обясненията в книгата са различни указания, как се стига до този път. Постоянно се възвръща към основната мисъл: човек трябва да изхвърли от себе си всичко, което е свързано с онзи възглед, който го прави да се яви като отделна, особена личност. Тази мисъл изглежда се застъпва само относно моралния живот; обаче тя направо трябва да бъде пренесена и върху висшия живот на познанието.
към текста >>
От
говор
: Затова се казва, че създанието трябва да бъде познато като създание."
Следователно и съвършеното никога не е нещо частично..... Когато дойде съвършеното, ние пренебрегваме отделното, частичното. Но кога идва то? Казвам; когато, доколкото е възможно, то е познато, чувствано, вкусвано в душата; защото недостатъкът се крие изцяло в нас, а не в него. Защото както слънцето осветява целия свят и е близо до едното както и до другото, но слепият не го вижда, така е и тук. Недъгът не трябва да се търси в слънцето, а в слепия.... Ако моето око трябва да вижда нещо, то трябва да бъде пречистено от всички други неща.... Но някой може да каже: Понеже то е непознаваемо и не разбираемо от всички създания, а душата е само едно създание, как може то тогава да бъде познато в душата?
Отговор: Затова се казва, че създанието трябва да бъде познато като създание."
към текста >>
Той
говор
и за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той
говор
и като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество.
Майнрих Сузо и Йоханес Руисбрьок притежаваха едно устройство на Духа, което бихме могли да наречем гениалност на сърцето. Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите. Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан.
Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество.
към текста >>
Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така
говор
и Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин.
Приеми в себе си само битието, което е непримесено с не-битие; защото всяко не-битие отрича всяко битие; същото прави и битието, което отрича всяко небитие. Едно нещо, което още трябва да става или е станало, е лишено сега от същност на настоящето. Ние не можем да познаем едно примесено битие или не-битие, освен с един признак на всемирното същество. Защото щом искаме да разберем дадено нещо, разумът среща съществото и това е съществото, което произвежда всички неща. Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности.
Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин.
Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи. Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят. Но и за него също важи това, че с неговото духовно направление може да бъде свързано едно друго съдържание на представите. За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин. Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост".
към текста >>
За това ясно
говор
и фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин.
Това не е едно частично същество на това или онова създание; защото частичното същество е изцяло примесено с нещо друго или с други възможности. Ето защо безименното божествено същество трябва да бъде едно цялостно, абсолютно същество, което подържа всички частични същества със своето присъствие." Така говори Сузо в своята автобиография, която е написал заедно със своята ученичка Елзбет Щеглин. Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи. Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят. Но и за него също важи това, че с неговото духовно направление може да бъде свързано едно друго съдържание на представите.
За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин.
Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост". В тази книжка той оставя "вечната мъдрост" да говори на нейния "служител", т.е. на самия него: "Не ме ли познаваш? Как си паднал така дълбоко, или от дълбоката душевна мъка е изчезнал разума у тебе, мое нежно дете? Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот!
към текста >>
В тази книжка той оставя "вечната мъдрост" да
говор
и на нейния "служител", т.е.
Той също е един благочестив свещеник и живее напълно в кръга на християнските представи. Той така живее в тези представи, като че би било немислимо с неговото духовно направление да живее в един друг духовен свят. Но и за него също важи това, че с неговото духовно направление може да бъде свързано едно друго съдържание на представите. За това ясно говори фактът, как за него съдържанието на християнското учение става вътрешно изживяване, как неговото отношение към Христа се превръща в отношение на неговия дух към вечната Истина по чисто идейно-духовен начин. Той е съчинил една "Книжка за вечната мъдрост".
В тази книжка той оставя "вечната мъдрост" да говори на нейния "служител", т.е.
на самия него: "Не ме ли познаваш? Как си паднал така дълбоко, или от дълбоката душевна мъка е изчезнал разума у тебе, мое нежно дете? Ето аз съм, милостивата мъдрост, която е разтворила широка пропастта на бездънната милост, скрита за всички светии, за да приема с благост тебе и всички чисти сърца; аз съм благата, вечна мъдрост, която бях бедна и клета, за да те доведа отново до твоето достойнство; която понесе горчивата смърт, за да ти дам отново живот! Ето ме бледа и окървавена и любвеобилна, както стоях на високата бесилка на кръста, между строгия съд на отца и тебе. Аз съм твоят брат; погледни, аз съм, твоят съпруг!
към текста >>
Двамата
говор
еха за съвършено различни неща.
Руисбрьок вярваше, че най-висшата Мъдрост трябва да осветява мистичното виждане; Герсон вярваше, че душата може да освети едно външно учение /това на църквата /. За Герсон мистиката не беше нищо друго, освен човек да има едно топло чувство за всичко, което се изявява в това съдържание на учението. За Руисбрьок мистиката беше една вяра, че всяко съдържание на учението също се ражда в душата. Ето защо Герсон укорява Руисбрьок, че той си въобразява, да притежава не само способността да вижда с яснота Всемирното същество, но че в самото това виждане се изразява една дейност на Всемирното същество. Руисбрьок не можеше да бъде разбран от Герсон.
Двамата говореха за съвършено различни неща.
Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия Бог; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби Бога, когото никога не може да изживее в самия себе си. Както и мнозина други, Герсон се бореше срещу нещо, което му беше съвършено чуждо, защото не можеше да го обхване с опитността*/*В моите трудове ще се намери, че аз говоря върху "мистиката" по различни начини. Привидното противоречие, което някои личности искат да видят в това, е изяснено в забележките към новото издание на моята книга "Теория на познанието в Гьотевия светоглед", стр.110/.
към текста >>
Както и мнозина други, Герсон се бореше срещу нещо, което му беше съвършено чуждо, защото не можеше да го обхване с опитността*/*В моите трудове ще се намери, че аз
говор
я върху "мистиката" по различни начини.
За Руисбрьок мистиката беше една вяра, че всяко съдържание на учението също се ражда в душата. Ето защо Герсон укорява Руисбрьок, че той си въобразява, да притежава не само способността да вижда с яснота Всемирното същество, но че в самото това виждане се изразява една дейност на Всемирното същество. Руисбрьок не можеше да бъде разбран от Герсон. Двамата говореха за съвършено различни неща. Руисбрьок има предвид душевния живот, който се вживява в неговия Бог; а Герсон само такъв душевен живот, който иска да люби Бога, когото никога не може да изживее в самия себе си.
Както и мнозина други, Герсон се бореше срещу нещо, което му беше съвършено чуждо, защото не можеше да го обхване с опитността*/*В моите трудове ще се намери, че аз говоря върху "мистиката" по различни начини.
Привидното противоречие, което някои личности искат да видят в това, е изяснено в забележките към новото издание на моята книга "Теория на познанието в Гьотевия светоглед", стр.110/.
към текста >>
82.
НИКОЛАЙ ОТ КУЕС /КУЗА ИЛИ НИКОЛАЙ КУЗАНСКИ/
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да
говор
и от него; той можеше да съществува в него само като образ.
Схоластикът не можеше да стигне до едно друго понятие на познанието. За това му пречеше догматичното съдържание на учението на богословието. Ако би устремил погледа на своите духовни очи към това, което счита за образ, тогава той би видял, че в този мним образ се изявява духовното съдържание на нещата; тогава той би открил, че в неговата вътрешност Бог не само отразява своя образ, но че той живее там, присъства съществено. При вглеждането в своята вътрешност той би видял не една тъмна пропаст, една безкрайна празнота, но също и не само един образ на Бога; той би почувствал, че в него пулсира един живот, който е самият божествен живот; и че неговият собствен живот е именно живот на Бога. Това не можеше да допусне схоластикът.
Според неговото мнение Бог не можеше да влезе в него и да говори от него; той можеше да съществува в него само като образ.
В действителност Божеството трябваше да бъде предположено като намиращо се вън от Себето.
към текста >>
Когато след това духът насочва поглед върху тази същност, която е вещество от неговото вещество, тогава вече съвсем не може да
говор
и за знание, защото не гледа една вещ, която се намира вън от него; той гледа една вещ, която е част от него; той гледа самия себе си.
Следователно в знанието духът се занимава с нещо, който той мисли за намиращи се вън от него. Но онова, което духът развива в себе си върху нещата, е същността на нещата. Нещата са дух. Човек вижда първо духа през сетивната обвивка. Това, което остава вън от духа, е само тази външна обвивка; същността на нещата преминава в духа.
Когато след това духът насочва поглед върху тази същност, която е вещество от неговото вещество, тогава вече съвсем не може да говори за знание, защото не гледа една вещ, която се намира вън от него; той гледа една вещ, която е част от него; той гледа самия себе си.
Той вече не знае; той гледа само себе си. Тогава той има работа не с едно "знание", а с едно "не-знание". Той вече не разбира нещо чрез духа; той "гледа, без разбиране" своя собствен живот. Тази най-висша степен на познанието в сравнение с нисшата степен е едно "не-знание".
към текста >>
Николай от Куза не
говор
и със своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване.
Ясно е, обаче, че същността на нещата може да бъде намерена само чрез тази степен на познанието.
Николай от Куза не говори със своето "учено невежество" за нищо друго освен за онова знание, което е новородено като вътрешно изживяване.
Той сам разказва, как е стигнал до това вътрешно изживяване. "Аз правих много опити да съединя в една основна идея мислите върху бога и света, върху Христа и църквата, но нито една не ме задоволяваше, докато най-после при завръщането ми от Гърция по море като чрез озарение отгоре моят поглед на духа се издигна до възгледа, в който Бог ми се яви като най-висшето единство на всички противоположности." В това озарение участват повече или по-малко влиянията, които идват от изучаването на неговите предшественици. В неговия начин на мислене ние познаваме едно съобразно възобновяване на възгледите, които срещаме в съчиненията на някой си Дионисий. Споменатият вече Скотус Еригена е превел тези съчинения на латински. Той нарича автора "великият и божествен откривател".
към текста >>
Следователно от гледището на Николай Кузански не можем да
говор
им, че съществува един вид познание.
Следователно от гледището на Николай Кузански не можем да говорим, че съществува един вид познание.
Напротив познанието се раздели на едно такова, което доставя знание за външните неща, и едно такова, което е самият обект, за който добиваме едно познание. Първото познание царува в науките, които добиваме върху нещата и процесите на сетивния свят; второто е в нас, когато живеем в самото добито нещо. Вторият вид познание се развива от първия. Но един и същ е светът, към който се отнасят и двата вида познание; и един и същ е човекът, който развива своята дейност и в двете. Трябва да възникне въпросът, на какво се дължи, че един и същ човек развива за един и същ свят два вида познание?
към текста >>
Ние още при Таулер можахме да загатнем за посоката, в която трябва да търсим от
говор
на този въпрос.
Напротив познанието се раздели на едно такова, което доставя знание за външните неща, и едно такова, което е самият обект, за който добиваме едно познание. Първото познание царува в науките, които добиваме върху нещата и процесите на сетивния свят; второто е в нас, когато живеем в самото добито нещо. Вторият вид познание се развива от първия. Но един и същ е светът, към който се отнасят и двата вида познание; и един и същ е човекът, който развива своята дейност и в двете. Трябва да възникне въпросът, на какво се дължи, че един и същ човек развива за един и същ свят два вида познание?
Ние още при Таулер можахме да загатнем за посоката, в която трябва да търсим отговор на този въпрос.
Тук при Николай от Куза този отговор може да бъде формулиран още по-решаващо. Човекът живее първо като отделно /индивидуално/ същество между други индивидуални същества. Към действията, които другите същества упражняват едни върху други, у него се прибавя още и /нисшото/ познание. Чрез своите сетива той получава впечатления от другите същества и преработва тези впечатления чрез своите духовни способности. Той отвръща духовен поглед отвъншните неща и гледа самия себе си, своята собствена дейност.
към текста >>
Тук при Николай от Куза този от
говор
може да бъде формулиран още по-решаващо.
Първото познание царува в науките, които добиваме върху нещата и процесите на сетивния свят; второто е в нас, когато живеем в самото добито нещо. Вторият вид познание се развива от първия. Но един и същ е светът, към който се отнасят и двата вида познание; и един и същ е човекът, който развива своята дейност и в двете. Трябва да възникне въпросът, на какво се дължи, че един и същ човек развива за един и същ свят два вида познание? Ние още при Таулер можахме да загатнем за посоката, в която трябва да търсим отговор на този въпрос.
Тук при Николай от Куза този отговор може да бъде формулиран още по-решаващо.
Човекът живее първо като отделно /индивидуално/ същество между други индивидуални същества. Към действията, които другите същества упражняват едни върху други, у него се прибавя още и /нисшото/ познание. Чрез своите сетива той получава впечатления от другите същества и преработва тези впечатления чрез своите духовни способности. Той отвръща духовен поглед отвъншните неща и гледа самия себе си, своята собствена дейност. От това за него се ражда себепознанието.
към текста >>
Но какво
говор
и там в основата на моя дух?
Докато остава на тази степен на себепознанието, той не вижда още себе си в истинския смисъл на думата. Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност. Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма. Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество.
Но какво говори там в основата на моя дух?
Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си. В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата.
към текста >>
Говор
и знанието, което съм добил върху нещата на света.
Той все още може да вярва, че в него действа някаква скрита същност, чиито прояви и действия са само това, което му се явява като негова дейност. Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма. Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество. Но какво говори там в основата на моя дух?
Говори знанието, което съм добил върху нещата на света.
Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си. В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата. Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата.
към текста >>
Но в това знание не
говор
и някакво действие, някаква проява, а
говор
и нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си.
Но може да настъпи моментът, когато на човека става ясно чрез една неопровержима вътрешна опитност, че в това, което възприема, изживява в своята вътрешност, той има една проява, едно действие на една скрита сила или същност, а самата тази същност в нейната първична форма. Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество. Но какво говори там в основата на моя дух? Говори знанието, което съм добил върху нещата на света.
Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си.
В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата. Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата. Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си.
към текста >>
В това знание
говор
и светът в неговата пълна непосредственост.
Тогава той може да си каже: Всички други неща аз намирам в известно отношение предварително завършени; и аз, който стоя вън от тях, им прибавям това, което духът има да каже върху тях. Обаче това, което сам създавам в себе си към нещата, в него живея аз самият, това съм аз; това е моето собствено същество. Но какво говори там в основата на моя дух? Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си.
В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост.
Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща. От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата. Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата. Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си. Аз съм до бил опитността, че изживявам в себе си моята собствена същност; и тази опитност се разширява за мене до другата опитност, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава.
към текста >>
От моето собствено същество
говор
я аз самият и
говор
ят и нещата.
Но какво говори там в основата на моя дух? Говори знанието, което съм добил върху нещата на света. Но в това знание не говори някакво действие, някаква проява, а говори нещо, което не задържа нищо от това, което има в себе си. В това знание говори светът в неговата пълна непосредственост. Но това знание аз съм добил от нещата и от самия себе си, като вещ между другите неща.
От моето собствено същество говоря аз самият и говорят и нещата.
Следователно, в действителност аз не изразявам само моето същество; аз изговарям същността на нещата. Моят "Аз" е формата, органът, в който нещата се изказват върху самите себе си. Аз съм до бил опитността, че изживявам в себе си моята собствена същност; и тази опитност се разширява за мене до другата опитност, че в мене и чрез мене се изказва самото всемирно същество, или, с други думи, познава. Сега вече аз не мога да се чувствам като една вещ между другите вещи; аз мога да се чувствам вече само като една форма, в която се изразява всемирното същество.
към текста >>
/Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да
говор
им върху него.
Всички наши усещания са само знаци навъншни процеси, за чието действително качество ние не знаем нищо. Ние живеем и тъчем в нашите усещания и не знаем нищо за техния произход. В смисъла на този начин на мислене можем да кажем: Ако не бихме имали око, не би съществувал никакъв цвят; тогава нищо не би превърнало неизвестния нам процес в усещането на "червено". За мнозина този ход на мислите има нещо пленяващо, очарователно. Въпреки това той почива на едно изцяло погрешно познаване на фактите, върху които съответните мислители си съставят мисли.
/Ако голяма част от естествениците и философите на нашето съвремие не биха били заслепени от този ход на мислите до чудовищност, не би се наложило така много да говорим върху него.
Обаче в действителност това заслепение е покварило в много отношения съвременното мислене./.
към текста >>
Но само в този смисъл аз мога да
говор
я за едно "вън" и за едно "вътре".
Пита се само, какво има вън, какво има вътре? Вън има един процес който протича в пространство и време. Но и вътре без съмнение има един такъв процес. Такъв един процес става в окото и той се продължава в мозъка, когато аз възприемам "червено". Аз не мога да възприема направо процеса, който става "вътре"; също както не мога да възприема направо вълновото движение, което физиците считат, че отговаря на цвета "червено".
Но само в този смисъл аз мога да говоря за едно "вън" и за едно "вътре".
Противоположността между "вън" и "вътре" е валидна само на степента на сетивното познание. Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него. По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него. Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано.
към текста >>
И моето мислене не се различава от това, когато
говор
я за процеси вътре в мене и вън от мене.
Това познание ме заставя да приема "вън" един пространствено-временен процес, въпреки че аз нямам непосредствено възприемане за него. По-нататък същото познание ме заставя да приема, че и в мене съществува един подобен процес, въпреки че аз също не мога да имам непосредствено възприятие от него. Но и в обикновения живот аз приемам, че съществуват пространствено-временни процеси, които не възприемам направо. Аз чувам, например, че в съседната стая се свири на пиано. Поради това допускам, че на пианото седи и свири едно пространствено човешко същество.
И моето мислене не се различава от това, когато говоря за процеси вътре в мене и вън от мене.
Аз предполагам, че тези процеси имат аналогични свойства, както и процесите, които падат в обсега на моите сетива, само че, поради определени причини, те избягват от моето непосредствено възприятие. Ако бих искал да отрека на всички тези процеси качествата, които моите сетива ми показват в областта на пространственото и временното, това би било подобно на онази знаменита нелепост за ножа без дръжка, на който липсва режещата част.
към текста >>
Следователно не трябва да
говор
им за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н.
И двата процеса са необходими, когато в полето на моето зрение трябва да се яви "червеното". Аз на празно ще търся червено, доколкото то не е пространствено-временно, безразлично дали ще търся "вън" или "вътре". Естествениците и философите, които не могат да го намерят "вън", не би трябвало да го търсят и "вътре". То не е "вътре" в същия смисъл, в който не е и "вън". Да се счита цялото съдържание на това, което сетивния свят ни предлага, като един вътрешен свят на усещанията и да се търси към него нещо "външно", това е една невъзможна представа.
Следователно не трябва да говорим за това, че "червено", "сладко", "горещо" и т.н.
са знаци, които като такива са предизвикали само в нас и на които "вън" отговаря нещо съвършено различно. Защото това, което действително се предизвиква в нас като въздействие на един външен процес, то е нещо съвършено различно от онова, което се явява в полето на нашето усещане. Ако искаме да наречем "знак" това, което е в нас, ние можем да кажем: Тези знаци се явяват вътре в нашия организъм, за да посредничат, да съдействат за нашите възприятия, които като такива, в тяхната непосредственост, не са нито вътре в нас, нито вън от нас, а напротив принадлежат на общия свят, от който моят "външен свят" и моят "вътрешен свят" са само части. За да обхвана този общ свят, аз трябва без съмнение да се издигна до една по-висока степен на познанието, за което вече не съществува "вън" и "вътре". /Зная много добре, че хора, които се опират на евангелието, според което "целият свят на нашата опитност" се изгражда от усещания имащи неизвестен произход, ще погледнат гордо към изложеното тук, както например Д-р Ерих Адикес в своята книга: "Кант срещу Хекел" извисоко казва: "Хекел и хиляди други като него се залавят смело да философстват, без ни най-малко да се интересуват от някаква теория на познанието и от критичното самоопределение." Тези господа никак не предчувстват, колко евтини са техните теории на познанието.
към текста >>
83.
АГРИПА ОТ НЕТЕСХАЙМ И ТЕОФРАСТ ПАРАЦЕЛЗИЙ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В книгата той
говор
и привидно само за свръхестествени процеси.
Във всеки случай по времето на Агрипа е имало малко разбиране за застъпената от него "естествена магия", която е търсил в природата природни неща, а духовното само в духа; хората са се придържали към "свръхестествената магия", която търсела духовното в царството на сетивното и против която Агрипа е водел борба. Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа.
В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси.
Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н. Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси. /Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./
към текста >>
Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът
говор
и за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н.
Във всеки случай по времето на Агрипа е имало малко разбиране за застъпената от него "естествена магия", която е търсил в природата природни неща, а духовното само в духа; хората са се придържали към "свръхестествената магия", която търсела духовното в царството на сетивното и против която Агрипа е водел борба. Поради това абат Тритем от Шпонхайм трябваше да го съветва да съобщава своите възгледи само на малцина избрани като едно тайно учение, а именно само на онези, които можели да се издигнат до подобна идея за природата и духа, "защото и на воловете може да се дава само сено, а не захар, както на пойните птички". Може би на абат Агрипа дължи своето правилно гледище. В своята "Стенография" Тритем е написал един труд, в който с най-скрита ирония се отнася към онзи начин на мислене, който смесва природата на духа. В книгата той говори привидно само за свръхестествени процеси.
Който я чете такава, каквато тя се представя, ще повярва, че авторът говори за заклинания на духове, за летене на духове из въздуха и т.н.
Но ако от текста се изхвърлят някои думи и букви, тогава както е отбелязал Волфганг Ернст Хайдел през 1676 година остават букви, които съчетани в думи описват само природни процеси. /Например в един случай в една заклинателна формула е достатъчно да се изхвърлят първата и последната дума, след това от останалите да се зачеркнат втората, четвъртата, шестата и т.н. От останалите думи отново трябва да се зачеркнат първата, третата, петата и т.н. Това, което остава тогава, да се съчетае в думи: Заклинателната формула се превръща в едно чисто съобщение за природни факти./
към текста >>
По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение
говор
и за научния и останалия живот на неговата епоха.
Колко трудно е било на Агрипа да се освободи сам от предразсъдъците на своята епоха и да се издигне до един чист възглед, доказателство за това е фактът, че той издаде написаната от него още през 1510 година "Тайна философия" едва през 1531 година, защото я считаше за незряла.
По-нататък доказателство за това е неговото съчинение "Върху тщеславието на науките", в което с огорчение говори за научния и останалия живот на неговата епоха.
Там той много ясно казва, че много трудно се е освободил от заблуждението на онези, които виждат във външни събития непосредствено духовни процеси, във външни факти пророчески указания за бъдещето и т.н. През три степени се издига Агрипа до висшето познание. Като първа степен той счита света, както той е даден за сетивата с неговите вещества, неговите физически, химически и други сили. Той нарича елементарна природа, доколкото тя е разглеждана на тази степен. На втората степен човек разглежда света като цяло в неговите природни съотношения, как той подрежда своите неща според мярка, число, тегло, хармония и пр.
към текста >>
Тук Агрипа
говор
и за духовно-душевния свят.
Втората степен разглежда един отделен процес във връзка с цялата вселена. Тя довежда до мисълта, че всяко нещо се намира под влиянието на всички останали неща в мировото цяло. Пред нея това мирово цяло се явява като една велика хармония, в която всяко отделно нещо е член. Агрипа нарича света разглеждан от тази гледна точка астрален или небесен. Третата степен на познанието е онази, при която чрез задълбочаване, чрез вглъбяване в себе си духът вижда непосредствено Духа, Първичното Същество на света.
Тук Агрипа говори за духовно-душевния свят.
към текста >>
Ражда се познанието, за което Екхарт
говор
еше, когато човек чувства да
говор
и в него не той самият, а Първичното същество.
Той свързва смислено сетивните впечатления чрез своя ум. Следователно в него оживява "Разсъдъчната душа". Той се вглъбява в своите собствени духовни произведения, научава се да познава духа като дух. Така той се е издигнал до степента на "Духовната душа". На края той познава, че в тази духовна душа изживява най-дълбоката Първопричина на света, на мировото съществуване; духовната душа престава да бъде индивидуална, отделна.
Ражда се познанието, за което Екхарт говореше, когато човек чувства да говори в него не той самият, а Първичното същество.
Настъпило е онова състояние, когато Всемирният Дух вижда самия себе си в човека. Парацелзий е изразил това чувство в простите думи: "А това великото, което трябва да помислите: Няма нищо на небето и на земята, което да не е в човека. И Бог, който е на небето, той е в човека".
към текста >>
Когато
говор
и, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята.
Когато говори, че "Божественото Слово" е създало от първичната материя множеството същества, това също трябва да се разбира само в смисъла, в който в модерната естествена наука се разбира отношението на силата към материята.
На тази степен още не съществува един "Дух" във физическия смисъл. Този "Дух" не е никаква фактическа основа на природния процес, а един фактически резултат на този процес. Този Дух не създава природата, а се развива от нея. Някои думи на Парацелзий могат да бъдат изтълкувани в обратен смисъл. Така когато казва: "Няма нищо телесно, което да не съдържа в себе си един дух, който се крие и живее в него.
към текста >>
Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато
говор
и за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама".
Към това се прибавя и онова, което човекът е добил в общението с окръжаващия свят в течение на времената. Съвременните естественонаучни представи за наследените и добити чрез приспособяване качества се отделят от цитираните мисли на Парацелзий. "По-тънката плът", която прави човека способен за духовна работа, не е съществувало от самото начало в човека. Той е бил "груба плът" както животното, плът, която "може да бъде свързана и хваната, както дървото и камъкът". Следователно в естественонаучен смисъл и душата е едно придобито качество /свойство/ на "грубата плът".
Това, което естественикът на 19-ия век има предвид, когато говори за наследените части от животинския свят, това има предвид Парацелзий, когато употребява думата "плът произхождаща от Адама".
Естествено чрез такова разглеждане на нещата съвсем не трябва да се заличава разликата между един естественик от 16-ия век и един такъв от 19-ия век. Едва този последен век беше в състояние да вижда в пълен научен смисъл явленията на живите същества в такава връзка, че тяхното естествено родство и фактически произход изпъкват пред погледа чак до човека. Естествената наука вижда само един природен процес там, където още Лине през 18-ия век виждаше един духовен процес и го беше охарактеризирал със следните думи: "Съществуват толкова видове живи същества, колкото различни форми са били създадени от самото начало." Следователно, докато у Лине духът трябва да бъде пренесен още в пространствения свят и да му се възложи задача да създаде духовно формите на живота, "да ги сътвори", естествената наука на 19-ия век можа да отдаде на природата това, което е на природата, а на духа това, което е на духа. На самата природа се предоставя да обясни своите творения; а духът може да се вглъби в себе се там, където той единствено може да бъде намерен, във вътрешността на човека.
към текста >>
84.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който
говор
и в него.
Това, което звучи срещу нас от съчиненията на Гьорлицкия обущар Яков Бьоме /1575-1624 г./ е като едно възкликване на Природата, която, достигнала върха на своето ставане /развитие/, се удивлява на своята същност. Пред нас се явява един човек, чиито думи имат крила, изтъкан от изпълващо с блаженство чувство, че вижда да просиява в себе си знанието на висша Мъдрост. Яков Бьоме описва своето състояние като едно благочестие, което иска да бъде само мъдрост, и като една мъдрост, която иска да живее само в благочестие: "Когато воювах и се борех с подкрепата на Бога, в моята душа изгря една чудесна светлина, която беше напълно чужда на дивата природа и в която аз познах, що е Бог и що е човекът и що възнамерява Бог да стори с човек".
Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който говори в него.
Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него. За него този Дух е вездесъщ. Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам. На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам. Бьоме може да покаже само във външни символи, как в неговата вътрешност беше бликнала светлината.
към текста >>
Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който
говор
и от него.
Това, което звучи срещу нас от съчиненията на Гьорлицкия обущар Яков Бьоме /1575-1624 г./ е като едно възкликване на Природата, която, достигнала върха на своето ставане /развитие/, се удивлява на своята същност. Пред нас се явява един човек, чиито думи имат крила, изтъкан от изпълващо с блаженство чувство, че вижда да просиява в себе си знанието на висша Мъдрост. Яков Бьоме описва своето състояние като едно благочестие, което иска да бъде само мъдрост, и като една мъдрост, която иска да живее само в благочестие: "Когато воювах и се борех с подкрепата на Бога, в моята душа изгря една чудесна светлина, която беше напълно чужда на дивата природа и в която аз познах, що е Бог и що е човекът и що възнамерява Бог да стори с човек". Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който говори в него.
Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него.
За него този Дух е вездесъщ. Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам. На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам. Бьоме може да покаже само във външни символи, как в неговата вътрешност беше бликнала светлината. Когато веднъж като момче се намирал на върха на една планина, той вижда там горе, където големите червени скали като че затварят планината, входът отворен и в дълбочината един съд със злато.
към текста >>
Той знае, че "софистът ще го укорява, когато
говор
и за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам.
Пред нас се явява един човек, чиито думи имат крила, изтъкан от изпълващо с блаженство чувство, че вижда да просиява в себе си знанието на висша Мъдрост. Яков Бьоме описва своето състояние като едно благочестие, което иска да бъде само мъдрост, и като една мъдрост, която иска да живее само в благочестие: "Когато воювах и се борех с подкрепата на Бога, в моята душа изгря една чудесна светлина, която беше напълно чужда на дивата природа и в която аз познах, що е Бог и що е човекът и що възнамерява Бог да стори с човек". Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който говори в него. Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него. За него този Дух е вездесъщ.
Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам.
На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам. Бьоме може да покаже само във външни символи, как в неговата вътрешност беше бликнала светлината. Когато веднъж като момче се намирал на върха на една планина, той вижда там горе, където големите червени скали като че затварят планината, входът отворен и в дълбочината един съд със злато. Обзема го страх; той продължава своя път, без да достигне съкровището. По-късно става ученик на един обущар от Гьорлиц.
към текста >>
На него аз от
говор
их, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам.
Яков Бьоме описва своето състояние като едно благочестие, което иска да бъде само мъдрост, и като една мъдрост, която иска да живее само в благочестие: "Когато воювах и се борех с подкрепата на Бога, в моята душа изгря една чудесна светлина, която беше напълно чужда на дивата природа и в която аз познах, що е Бог и що е човекът и що възнамерява Бог да стори с човек". Яков Бьоме не се чувствува вече като отделна личност, която изказва своите познания; той се чувства като орган на всемирния дух, който говори в него. Границите на неговата личност не му се явяват като граници на Духа, който говори от него. За него този Дух е вездесъщ. Той знае, че "софистът ще го укорява, когато говори за началото на света и на сътворението", понеже не съм бил там и не съм го видял сам.
На него аз отговорих, че същността на моята душа и на моето тяло, докато аз не бях Аз, а бях същността на Адама, аз присъствувах там /при сътворението/ и проиграх моята слава в самия Адам.
Бьоме може да покаже само във външни символи, как в неговата вътрешност беше бликнала светлината. Когато веднъж като момче се намирал на върха на една планина, той вижда там горе, където големите червени скали като че затварят планината, входът отворен и в дълбочината един съд със злато. Обзема го страх; той продължава своя път, без да достигне съкровището. По-късно става ученик на един обущар от Гьорлиц. Един ден в обущарската работилница влиза един чужденец и иска един чифт обуща.
към текста >>
Като
говор
им за тези неща, нека се ограничим върху доброто и злото, в което в по-тесен смисъл дисхармонията намира своя израз в човешкия живот.
Като говорим за тези неща, нека се ограничим върху доброто и злото, в което в по-тесен смисъл дисхармонията намира своя израз в човешкия живот.
Защото всъщност Яков Бьоме се ограничава именно върху тях. Той може да стори това, понеже за него природа и човек се явяват като едно същество. И в двете той вижда подобни закони и процеси. За него нецелесъобразното в природата е зло, както и злото е една нецелесъобразност в съдбата на човека. Същите основни сили царуват и на едното и на другото място.
към текста >>
Когато
говор
им в смисъла на Яков Бьоме, ние можем да дадем следния от
говор
.
Как е възможно от същото Първично същество да изтича и злото и доброто?
Когато говорим в смисъла на Яков Бьоме, ние можем да дадем следния отговор.
Първичното същество не живее своето съществувание в себе си. Многообразието на света участвува в това съществуване. Както човешкото тяло живее своя живот не като отделен член, а като множество членове /органи/, така и Първичното Същество. И както човешкият живот е разлят в това множество от членове /органи/, така и Първичното същество е разлято в многообразието на нещата. Както е вярно, че целият човек има един живот, вярно е също, че всеки орган си има своя собствен живот.
към текста >>
Но що мога да направя аз с такова
говор
ене, което не е никаква религия?
Ето защо напълно в смисъла на Яков Бьоме е, да виждаме Добро и Зло във всяко нещо и във всеки процес на света; но съвсем не е в неговия смисъл да търсим първичното същество направо в едно смесване на доброто и злото. Първичното същество трябваше да погълне Злото; но злото не е съставна част на първичното същество. Яков Бьоме търси Първопричината на света; Но самият свят е произлязъл чрез първопричината от небитието. "Външният свят не е Бог и във вечността не ще бъде наречен Бог, а той е само една същност, в която Бог се изявява..... Когато се казва: Бог е всичко, Бог е небето и земята, а също и външния свят, това е истината; защото от него и в него води своето начало всичко.
Но що мога да направя аз с такова говорене, което не е никаква религия?
"
към текста >>
85.
ДЖОРДАНО БРУНО И АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Друг език
говор
еха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му
говор
еха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството.
В първото десетилетие на 16-ия век в замъка от Хайлсберг в Прусия естественонаучният гений Николай Коперник /1473-1543 г./ измисля една постройка от мисли, която принуждава хората от следващите столетия да гледат с други представи към звездното небе, различни от тези, които техните прадеди са имали в древността и в Средновековието. За тези последните Земята беше обиталище на човечеството намиращо се в центъра на вселената. Обаче за тях звездите бяха същества имащи съвършена природа, движението на тези звезди се извършваше в кръг, защото кръгът е образ на съвършенството. В това, което звездите показваха на човешките сетива, хората виждаха нещо не посредствено душевно, духовно.
Друг език говореха на човека нещата и процесите на Земята; друг език му говореха светещите звезди, които се явяваха отвъд луната в чистия етер като една духовна същност изпълваща пространството.
Николай от Куес си беше съставил вече други мисли. Чрез Коперник за хората на Земята се превърна в едно небесно тяло подобно на другите небесни тела, една звезда, която се движи както другите звезди. Всяко различие, което тя показва за човека, можеше от сега нататък да бъде приписано само на обстоятелството, че тя беше негово обиталище. Той беше принуден да не си представя вече различно процесите на тази Земя и процесите на останалото мирово пространство. Неговият сетивен свят се разшири до най-далечните пространства.
към текста >>
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да
говор
и в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
В действителност хората си представят и този нематериален дух не безтелесен, а невидим, газообразен. Така стигаме до парадоксалната представа за Бога като едно газообразно гръбначно животно". /Хекел, Мировите загадки, стр. 333/. В действителност едно сетивно-фактическо съществуване на нещо духовно може да бъде прието само там, където непосредствено сетивният опит показва духовното; и трябва да се предполага само такава степен на духовното, каквато може да бъде възприемана по този начин. Отличният мислител Б.
Карнери/ в своята книга "Усещане и Съзнание", стр.15/ казва: "изречението: Никакъв дух без материя, но също и никаква материя без дух, би ни оправдало да разпрострем въпроса и върху растението, даже и върху близката скала, при която едва ли нещо би искало да говори в полза на тази връзка на понятията." Духовните процеси като факти са резултати от различните действия на един организъм; духът на света не съществува по материален начин, а само по духовен начин в света.
Душата на човека е сбор от процеси, в които духът се явява като факт непосредствено. Обаче духът съществува само в човека под формата на такава душа. И да търсим духа в душевната форма другаде, освен в човека, да си представяме и други същества одушевени така, както човекът, то би значило да извършим най-големия грях против духа, това значи да сме разбрали криво духа. Който върши това, той показва само, че не е изживял духа и в самия себе си; той е изживял само царуващата в него външна форма на проява на духа, душата. Обаче това е все едно, както когато някой начертае с молив един кръг и счита този кръг за действителния, идеален математически кръг.
към текста >>
Когато
говор
и за дух, той го схваща именно по този начин.
Джордано Бруно, в когото беше проникнал Коперниковият начин на разглеждане природата, не може да схване по никой друг начин Духа на света, от който той беше прогонен в старата форма, освен като мирова душа. Когато се задълбочим в неговите съчинения /особено в неговата замислена с дълбочина книга: За причината, принципа и едното/, ние имаме впечатлението, че той си е представял нещата одушевени, макар и в различна степен. В действителност той не е изживял в себе си Духа, поради което си го представя подобен на човешката душа, в която форма единствено го е познал.
Когато говори за дух, той го схваща именно по този начин.
"Всемирният разум е най-вътрешната, най-действителната и свойствена способност и една потенциална част на мировата душа; той е нещо тъждествено, което изпълва вселената, озарява я и наставлява природата, да произвежда своите видове такива, каквито те трябва да бъдат." Вярно е,че в тези изречения духът не се описва като едно "газообразно гръбначно животно", но все пак той се описва като една същност, която е подобна на човешката душа. "Колкото и малко и незначителна да е една вещ, тя съдържа в себе си една част от духовната субстанция, която, когато намери подходяща основа, се стреми да стане едно растение, едно животно и се организира в едно тяло, което сме оправдани да считаме като одушевено. Защото духът се намира във всички неща и не съществува и най-малкото тяло, което да не съдържа една такава част в себе си и да не бъде оживено от нея."
към текста >>
86.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което
говор
и, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава.
Йохан Шефлер,наречен Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ се появи в 17-ия век като една личност, която още веднъж направи да проблесне в една велика душевна хармония това, което Таулер, Вайгел, Яков Бьоме и други бяха подготвили. Като събрани в един духовен фокус и лъчезарящи с една по-висша светлина се явиха идеите на горепосочените мислители в неговата книга: "Херувимов странствуващ поклонник. Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма. Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма.
Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава.
В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/. "Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг? " "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш."
към текста >>
Като сетивно същество човекът е една вещ между другите вещи и неговите сетивни органи му донасят като сетивна индивидуалност сетивно знание за нещата в пространството и времето вън от него; но когато духът
говор
и в човека, тогава не съществува никакво вън и никакво вътре; нищо не е тук и нищо не е там от това, което е духовно; нищо не е преди и нищо не е след: пространството и времето са изчезнали в съзерцанието на всемирния дух.
Като сетивно същество човекът е една вещ между другите вещи и неговите сетивни органи му донасят като сетивна индивидуалност сетивно знание за нещата в пространството и времето вън от него; но когато духът говори в човека, тогава не съществува никакво вън и никакво вътре; нищо не е тук и нищо не е там от това, което е духовно; нищо не е преди и нищо не е след: пространството и времето са изчезнали в съзерцанието на всемирния дух.
Само докато човек гледа нещата като индивид, той е тук, а нещата са там; И само докато гледа нещата като индивид, едно е преди, друго е след. "Човече, когато твоят дух се издигне над място и време, ти можеш всеки момент да бъдеш във вечността." "Аз сам съм вечността, когато времето напусна и себе си обгръщам в Бога, и Бога в себе си." "Розата, която твоите външни очи виждат тук, тя е цъфтяла от вечността в Бога." "Кога застанеш в един център, ти всичко виждаш едно временно: Туй що сега и после става, и тук и в царството небесно." "Приятелю мой, докато в твоята мисъл има място, време: Ти не разбираш, що е Бог и вечността." "Когато човек се изтръгва от многообразието и се обръща към Бога, той стига до единството."
към текста >>
Чувството на неговата морална от
говор
ност нараства при всяко негово деяние до безграничност.
Възкръсналият на по-висока степен човек чувствува в себе си вечния, необходим подтик на Всемира, както ливадното цвете; той действа така, както ливадното цъфти.
Чувството на неговата морална отговорност нараства при всяко негово деяние до безграничност.
Защото това, което той не върши, е отвлечено от Всемира, то е едно умъртвяване на Всемира, доколкото възможността за подобно умъртвяване зависи от него.
към текста >>
87.
ЕПИЛОГ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
"Въпросът на въпросите", този за естествения произход на човека, получи своя от
говор
през 19-ия век.
Тези векове донесоха богати възгледи за природата. Гьоте разкри една велика перспектива за естествената наука. Той се стремеше да проследи вечните, неумолими закони на природата и нейното действие до върха, където те произвеждат човека със същата необходимост, както на по-ниска степен произвеждат камъка /виж моята книга "Гьотевият светоглед", Берлин, Философско-антропософско издателство/. Ламарк, Дарвин, Хекел и др. действаха по-нататък в смисъла на този начин на мислене.
"Въпросът на въпросите", този за естествения произход на човека, получи своя отговор през 19-ия век.
Намериха се също така разрешение и други свързани с него въпроси в областта на природните процеси. Днес ние разбираме, че не е необходимо да излезем вън от областта на фактите и на сетивните явления, когато искаме да разберем по чисто естествен начин различните степени на съществата в тяхното развитие чак до човека.
към текста >>
Нашето съвремие не може да
говор
и върху фактите на природата така, както Яков Бьоме е
говор
ил върху тях.
Нашето съвремие не може да говори върху фактите на природата така, както Яков Бьоме е говорил върху тях.
Но и в това наше съвремие съществува едно гледище, което сближава възгледа на Яков Бьоме с един светоглед основан на модерната естествена наука. Не е нужно човек да изгуби духа, когато в природата той намира само природни неща. Обаче днес мнозина мислят, че би трябвало да изпаднат в един плитък и прозрачен материализъм, ако просто приемат намерените от естествената наука "факти". Аз самият стоя изцяло на почвата на тази естествена наука. Имам непоколебимо чувство, че при едно разглеждане на природата, каквото е това на Ернст Хекел, само онзи може да изпадне в плиткост, който пристъпва към него с плиткоумни мисли.
към текста >>
Защото когато тези религии
говор
ят за една душа, която продължава да живее и след физическата смърт подобно на едно сетивно същество, аз намирам, че това е едно принизяване на Духа, един отвратителен грях против този Дух.
Аз вярвам, че нещата на сетивния свят са именно такива, каквито те ни се представят, защото виждам, че едно истинско себепознание ме довежда дотам, да не търся в природата нищо, освен природни процеси. Аз не търся никакъв божествен Дух в природата, защото вярвам, че долавям в себе си същността на човешкия дух. Аз спокойно признавам моя произход от животните, защото там, от където произхождат моите прадеди-животни, не може да действа никакъв душевноподобен дух. Аз мога да се съглася с Ернст Хекел, когато той предпочита "вечния покой на гроба" пред едно такова безсмъртие, каквото учат някои религии /виж книгата на Хекел "Мировите загадки", стр.239/.
Защото когато тези религии говорят за една душа, която продължава да живее и след физическата смърт подобно на едно сетивно същество, аз намирам, че това е едно принизяване на Духа, един отвратителен грях против този Дух.
към текста >>
88.
ПРИБАВКА КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Това, което може да се каже върху историята на развитието, нека се прочете в моята книга "Теория на познанието на Гьотевия светоглед" /пред
говор
към новото издание./
Последните изречения не трябва да се изтълкуват в смисъла на едно недуховно схващане на природата. Чрез тях аз исках само да подчертая по-силно, че Духът, който стои на основата на природата, трябва да бъде намерена вътре в самата нея и да не бъде внесен отвън в нея. Отхвърлянето на "Мислите за сътворението" се отнася за едно сътворение, което е подобно на човешкото, извършено според целесъобразни мисли.
Това, което може да се каже върху историята на развитието, нека се прочете в моята книга "Теория на познанието на Гьотевия светоглед" /предговор към новото издание./
към текста >>
89.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
1.ПРЕД
ГОВОР
КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
1.ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
90.
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
GA_8 Християнството като мистичен факт
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
Плайд в пред
говор
а на своята книга „Копнеж по началото" (оригиналното заглавие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969).
„Познанието за истински пълноценния живот е най-дълбоко свързано с разкриването на Святото", твърди научният изследовател на религиите М.
Плайд в предговора на своята книга „Копнеж по началото" (оригиналното заглавие е „Тhe Quest", Чикаго, 1969).
Според него усещането за святото е истинската основа за съществуването на религиозното, а това е перманентно присъстващият спомен за Началото онова, от което човек се е откъснал, а именно от Вечното, Божественото, от Духовното. Без способността за този спомен, без изживяването на святото човекът би останал индиферентен към различните явления в света. След победния ход на материалистическия светоглед човечеството е склонно да възприема религиозното, святото само като една степен от развитието на съзнанието. Това, че религиозното усещане е исконна субстанция, един основен елемент в структурата на съзнанието ще бъде разбрано едва по- късно. Снижаване на религиозното усещане до определени цели е типичен белег на модерното време.
към текста >>
В своя пред
говор
към първото издание на тази книга той изтъква бедната едностранчивост на науката която може почти всичко да разбере, но не е в състояние да го изживее със сърцето.
Рудолф Щайнер проявява еднаква критичност както към тогавашната наука, така и към църквата. И то не защото те винаги са играли трагична роля в миналото на човечеството, а защото тази роля породи в последствие страх или ограниченост спрямо сферата на духовното, каквито могат да се срещнат и в науката.
В своя предговор към първото издание на тази книга той изтъква бедната едностранчивост на науката която може почти всичко да разбере, но не е в състояние да го изживее със сърцето.
„Човекът обаче" се казва в книгата „който с разума си се стреми към природните познания, а със сърцето си (без сам да подозира колко силно) е привлечен към църковните традиции, наподобява някакво същество, отдавна изживяло еволюционната си степен на риба, което обаче все още би искало да плува във водата."
към текста >>
91.
ГЛЕДИЩА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Все повече и повече става невъзможно да се
говор
и за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука.
Естественонаучното мислене е проникнало дълбоко в представите на съвременното човечество.
Все повече и повече става невъзможно да се говори за духовни потребности, за „живота на душата", без да се съобразяваме с начините на мислене и с познанията на естествената наука.
Несъмнено, има твърде много хора, които задоволяват тези потребности, без ни най-малко да бъдат смущавани в духовния си живот от развитието на естествената наука. Обаче онези, които долавят пулса на времето, не принадлежат към тази категория хора. Представите, черпени от природознанието, завладяват с растяща бързина умовете на хората, а сърцата им, макар и неохотно, макар и често пъти несмело и колебливо, следват този общ импулс. Става дума не само за броя на онези, които са повлияни, а за това, че естественонаучното мислене носи в себе си една сила, която създава у наблюдателния човек убеждението: Това мислене съдържа нещо, което един съвременен мироглед не може да подмине, без да бъде дълбоко засегнат и повлиян. Редица заблуждения, в които изпада естественонаучното мислене, заставят мнозина с пълно право да отхвърлят негови те представи.
към текста >>
И който
говор
и за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание.
И така, не може да има никакво съмнение, че естественонаучният начин на мислене е най-могъщата сила в съвременния духовен живот.
И който говори за духовните интереси на човечеството, не може да го отмине без да му обърне нужното внимание.
Няма никакво съмнение също, че начинът, по който той задоволява първоначално духовните нужди на хората, е повърхностен. Би било трагично, ако този начин на мислене беше правилният. Нима не ще бъде подтискащо за човешката душа, ако трябва да се съгласим с изказването: Мисълта е една форма на силата. Ние ходим със същата сила, с която мислим. Човекът е един организъм, който превръща различните форми на силата в мисловни сили, той е един организъм, чиято деятелност ние поддържаме с това, което наричаме „храна" и с негова помощ продуцираме всичко, което наричаме мисли?
към текста >>
Също и естествоизпитателят, който иска да проучи същността на „човека", не се залавя да проследи как е възникнала думата „човек" и как след това се е оформила тя по-нататък в
говор
а.
„Тайното Откровение" на Йоан. Тук историята може да бъде само преддверието на същинското изследване. Ние не разбираме представите, които царуват в писанията на Мойсей или в преданията на гръцките мистици, ако проследяваме само историческото възникване на тези документи. Представите, за които става дума, намират само външен израз в тези документи.
Също и естествоизпитателят, който иска да проучи същността на „човека", не се залавя да проследи как е възникнала думата „човек" и как след това се е оформила тя по-нататък в говора.
Той се придържа към предмета, а не към думата, в която предметът намира своя израз. Също и в духовния живот ще трябва да се придържаме към Духа, а не към неговите външни документи.
към текста >>
92.
МИСТЕРИИ И МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Ние чуваме как мъдреците на тези народи
говор
ят с най-дълбоко страхопочитание за Мистериите.
Наред с народната религия съществуваше тази тайна религия на избраните. За нашия поглед нейният произход се губи в мрака на историята. И все пак ние я намираме у древните народи навсякъде, където можем да проникнем с нашия поглед.
Ние чуваме как мъдреците на тези народи говорят с най-дълбоко страхопочитание за Мистериите.
към текста >>
Това, което древните
говор
ят за Мистериите, е многозначително.
Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително.
Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе. Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта. Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот. Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел.
към текста >>
Плутарх
говор
и за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта.
Това, което древните говорят за Мистериите, е многозначително. Посветеният е убеден, че е греховно да каже нещо, което знае, а също и това, че за непосветения е греховно да го чуе.
Плутарх говори за ужасите, които са изживявали посвещаващите се, и сравнява състоянието им с приготовлението за смъртта.
Посвещението трябвало да бъде предшествувано от един особен начин на живот. Този живот е имал за цел да подчини чувствеността под властта на Духа. Пост, уединен живот, умъртвяването на плътта и определени душевни упражнения трябвало да служат за тази цел. Това, което свързва човека с обикновения живот, трябвало да изгуби за него всяко значение. Цялата насока на неговия чувствен живот трябвало да се промени.
към текста >>
Те се представят като променливи формации, когато той застава пред своята действителност, а изчезват пред масивната здраво построена действителност, за която му
говор
ят неговите сетива.
Когато иска да обхване духовните образи, той увисва в празнота. Те му избягват, когато иска да ги докосне. Те са именно „само" мисли. Той ги мисли, а не живее в тях. За него те са образи, по-недействителни, отколкото мимолетните сънища.
Те се представят като променливи формации, когато той застава пред своята действителност, а изчезват пред масивната здраво построена действителност, за която му говорят неговите сетива.
към текста >>
За това
говор
и и ораторът Аристид.
Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите.
За това говори и ораторът Аристид.
„Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието.
към текста >>
Може много да се
говор
и за вечността, думите на онзи, който
говор
и за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим".
Но идва един нов живот. Човек се издига от царството на мъртвите. За това говори и ораторът Аристид. „Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта.
Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим".
Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието. Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира. Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността.
към текста >>
Те считат, че имат право да
говор
ят за безсмъртието.
За това говори и ораторът Аристид. „Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта.
Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието.
Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира. Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността.
към текста >>
Те знаят, че който
говор
и за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира.
„Мислех, че докосвам Бога, чувствувах неговото доближаване и бях между будността и съня, Духът ми беше съвършено лек, така че никой човек, ако не е „посветен", не може да изкаже и да разбере това." Това ново съществувание не е подчинено на законите на низшия живот. То не се засяга от раждането и смъртта. Може много да се говори за вечността, думите на онзи, който говори за нея без да е извършил пътуването в Ада, са само „звън и дим". Посветените стигат до един нов възглед за живота и смъртта. Те считат, че имат право да говорят за безсмъртието.
Те знаят, че който говори за безсмъртието без да е бил посветен, казва нещо, което сам не разбира.
Непосветеният приписва безсмъртие само на нещо, което е подчинено на законите на развитието и преходността.
към текста >>
Ако би
говор
ил за нещо вечно, той би
говор
ил за едно нищо.
Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота. Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стойност. Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното.
Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо.
Именно тази вечност търсят мистите. Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея. Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действителност. Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността. Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени.
към текста >>
Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да
говор
ят за нея.
Мистите не искат да добият само едно убеждение за безсмъртието на живота. Според схващането на Мистериите такова убеждение би било без каквато и да е стойност. Защото според това схващане в този, който не е мист, не живее вечното. Ако би говорил за нещо вечно, той би говорил за едно нищо. Именно тази вечност търсят мистите.
Те трябва тепърва да пробудят в себе си вечността, едва тогава могат да говорят за нея.
Ето защо твърдите думи на Платон, според когото този, който не е посветен, тъне в калта, за тях са истинска действителност. Пак Платон казва, че който е преминал през мистичния живот, той навлиза във вечността. Само така могат да бъдат също разбрани думите на Софокловия фрагмент: „Колко щастливи влизат в царството на сенките онези, които са посветени. Само те живеят там за другите са отредени само неволя и мъки."
към текста >>
Следователно, не се ли описват опасности, когато се
говор
и за Мистериите?
Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите?
Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят? Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си. И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност? Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината.
към текста >>
Страшна е от
говор
ността, която човек поема по този начин върху себе си.
Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите? Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят?
Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си.
И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност? Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината. Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие. Мнението на мистите било, че на това невинно щастие не трябвало да се посяга по един престъпен начин.
към текста >>
И все пак, трябва ли да избегнем тази от
говор
ност?
Следователно, не се ли описват опасности, когато се говори за Мистериите? Не се ли отнема щастието, даже най-ценното в живота на онези, които биват довеждани пред портата на долния свят? Страшна е отговорността, която човек поема по този начин върху себе си.
И все пак, трябва ли да избегнем тази отговорност?
Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината. Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие. Мнението на мистите било, че на това невинно щастие не трябвало да се посяга по един престъпен начин. Защото, какво би се случило най-напред, ако мистът би „издал" своята тайна?
към текста >>
Той би из
говор
ил думи, нищо друго освен думи.
Такива били въпросите, които посветеният е трябвало да си постави. Той бил на мнение, че чувството на народа се отнася към неговото знание, както тъмнината към светлината. Обаче в тази тъмни на живее едно невинно щастие. Мнението на мистите било, че на това невинно щастие не трябвало да се посяга по един престъпен начин. Защото, какво би се случило най-напред, ако мистът би „издал" своята тайна?
Той би изговорил думи, нищо друго освен думи.
Никъде не биха се намерили усещания и чувства, които да извлекат Духа от тези думи. За тази цел биха били необходими подготовката, упражненията, изпитанията, цялото преобразяване на сетивния живот. Без тях посветеният би хвърлил слушателя в празнота, в нищото. Той би му отнел това, което съставлява неговото щастие и в замяна не би му дал нищо друго. Или пък не би могъл да му отнеме нищо, защото само с думи той не би могъл да промени неговия сетивен живот.
към текста >>
За миста на първо място е важно настроението, с което той се доближава до това, което чувствува като най-висше, като от
говор
на загадките на съществуванието.
За миста на първо място е важно настроението, с което той се доближава до това, което чувствува като най-висше, като отговор на загадките на съществуванието.
Днес, когато единственото признато познание е само грубо-научното, ще бъде трудно да се вярва, че за най-висшите неща е важно някакво настроение. Чрез това познанието се превръща в едно интимно дело на личността. За миста обаче то действително е такова. Да открием някому разрешението на световната загадка! Да му я дадем готова в ръцете!
към текста >>
Плутарх
говор
и за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото Богът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей!
Плутарх говори за това възпитание, той разказва за поздрава, с който мистът посреща божеството, което застава пред него: „Защото Богът поздравява един вид всекиго от нас, който се приближава до него с думите: Познай себе си", което, трябва да кажем, е не по-зле от обикновения поздрав: Здравей!
Обаче ние отговаряме на божеството с думите: „Ти си! " и му поднасяме поздрава на Битието като истински, първичен и единствено подходящ за него поздрав.
към текста >>
Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да
говор
им друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива?
Защото както Хераклит казва: Човек не може да плува два пъти в същата вода и не може да обхване два пъти едно смъртно същество в едно и също състояние; това същество се разрушава и отново се съединява чрез трепета и бързината на движението, то се ражда и умира, приближава се и отново се отдалечава. Ето защо това, което се развива, не може никога да достигне до истинското битие, защото раждането никога не престава и няма почивка, а още при семето започва промяната, като образува зародиша, после детето, младежа, мъжа, възрастния, стареца, като постоянно унищожава първите раждания и възрасти чрез следващите степени. Затова смешно е, когато се страхуваме от една смърт, понеже сме умирали и умираме по толкова разнообразни начини. Защото не само, както казва Хераклит, смъртта на огъня е раждане на въздуха, и смъртта на въздуха е раждане на водата; ние можем да видим това още по-ясно у човека: Възмъжалият човек умира, когато става старец, младежът когато възмъжава, юношата когато става младеж, детето когато става юноша. Вчерашното умира в днешното, днешното умира в утрешното; нищо не остава и не е единно.
Защото ако оставахме същите, как бихме могли да намерим сега удоволствие в други неща, отколкото по-рано, да обичаме и мразим най-противоположни неща, да се удивляваме и хулим, да говорим друго, да се отдаваме на други страсти, ако не приемахме също и други форми, други образи и други сетива?
Защото без изменение не можем да преминем в друго състояние и този, който се променя, не е вече същият. Сетивното възприятие само ни измамва, защото не познаваме истинското Битие, и ни кара да считаме за действително това, което е само илюзия.
към текста >>
93.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
С какъв дълбок трепет
говор
и Платон в своя „Федон" за „тайните учения".
Многобройни факти ни заставят да признаем, че философската мъдрост на гърците почива на същото настроение, на което почива и мистичното познание. Ние разбираме великите философи, само когато при стъпваме към тях с усещанията, които сме придобили от наблюдаването на Мистериите.
С какъв дълбок трепет говори Платон в своя „Федон" за „тайните учения".
„Изглежда очевидно, че тези, които са устроили посвещенията не са били лоши хора. Те ни показват, че всеки, който достига непосветен и неозарен в подземния свят, остава в тинята; пречистеният, обаче и посветеният, когато отиде там, живее при Боговете. Защото тези, които имат работа с посвещенията, казват, че мнозина носят „тирса"*/* Тирсът е един жезъл, завършващ на върха с борова шишарка и обвит с лозови пръчки, с листа и бръшлян, който са носели Бакхус и вакханките. Бел. на пр./, но истински одухотворени са само малцина. Според мен те не са други, освен онези, които старателно са се стремили по правилния начин към мъдростта.
към текста >>
Така може да
говор
и за посвещението само този, който сам е поставил своя стремеж към мъдростта в служба на онова настроение, което посвещението създава.
Така може да говори за посвещението само този, който сам е поставил своя стремеж към мъдростта в служба на онова настроение, което посвещението създава.
И няма съмнение, че върху думите на великите гръцки философи пада ярка светлина, когато ги осветлим, изхождайки от Мистериите.
към текста >>
За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни
говор
и без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето".
За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето".
И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм. Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите. Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи.
към текста >>
Пфлайдерер е установил историческите факти, които
говор
ят за отношението на Хераклит към Мистериите.
За отношението на Хераклит от Ефес (535 475) към Мистериите ни говори без заобикалки едно изказване, което гласи, че неговите мисли „са един непроходим път" и че който се приближава до тях без посвещение, намира само тъмнота и мрак; но че напротив, за онзи, който е въведен в тях от един мист, „те са по-ясни от Слънцето". И когато се казва за неговата книга, че той я полага в храма на Артемида, това не означава нищо друго, освен че тя може да бъде разбрана само от посветените. (Едм.
Пфлайдерер е установил историческите факти, които говорят за отношението на Хераклит към Мистериите.
Вижте неговата книга: „Философията на Хераклит в светлината на идеята за Мистериите", Берлин 1886 г.) Поради това Хераклит е бил наречен „тъмният"; защото само ключът на Мистериите можел да хвърли светлина върху неговите възгледи.
към текста >>
За него от преходността
говор
и нещо вечно.
За него от преходността говори нещо вечно.
За тази вечност той има един символ, пълен с дълбок смисъл: „Хармонията на света се връща към себе си както лирата и лъкът." Колко дълбоко съдържание има този образ! Чрез стремежа на силите да се отделят една от друга и чрез хармонизирането на тези отделящи се една от друга сили, се постига единството. Как един тон противоречи на друг, и все пак как те заедно създават хармонията. Да приложим това към духовния свят и ние ще имаме мисълта на Хераклит: „Безсмъртните са смъртни, смъртните са безсмъртни, първите живеят смъртта на хората, вторите умират живота на Боговете."
към текста >>
За Хераклит този въпрос получава своя от
говор
именно от тази точка.
Ако в света не съществуваха противоречия, ако в него не живееха най-разнообразни интереси, водещи борба едни срещу други, тогава светът на преходното не би съществувал. Но това, което се изявява в тази борба на противоположностите, което е разлято в света, то е не борбата, а хармонията. Именно защото във всички неща има борба, духът на мъдростта трябва да се носи като огън над нещата и да ги превръща в хармония. От тази точка проблясва една велика мисъл на Хераклитовата мъдрост. Що е човекът като лично същество?
За Хераклит този въпрос получава своя отговор именно от тази точка.
От борбата на елементите, в които е разлято Божеството, от тези воюващи елементи е съграден човекът. Така той намира себе си. Така той долавя и Духа в себе си; Духът, който произхожда от Вечността. Обаче за него този Дух се ражда от борбата на елементите. Но същият този Дух трябва да усмири елементите.
към текста >>
Само който мисли така, може да
говор
и като Емпедокъл:
Гръцкият мъдрец изобщо не е задавал въпроса, има ли нещо вечно в човека, а само въпроса, в какво се състои то и как трябва да го поддържа и култивира в себе си. Защото за него предварително е било ясно, че човекът живее като едно средищно създание между Земното и Божественото. Не става дума за нещо Божествено, което е вън и отвъд световното Битие. Божественото живее в човека, то живее в него само по човешки начин. То е силата, която тласка човека да направи себе си все по-божествен и по-божествен.
Само който мисли така, може да говори като Емпедокъл:
към текста >>
94.
ПЛАТОН КАТО МИСТИК
GA_8 Християнството като мистичен факт
Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите раз
говор
и бяха от този род.
Федон казва в „Беседа за безсмъртието на душата": “Наистина, аз се намирах в едно странно настроение. Аз не чувствувах никакво състрадание, както изпитва това някой, който присъствува на смъртта на един верен приятел. Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния свят той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал.
Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите разговори бяха от този род.
Аз се намирах в чудесно настроение и в една необикновена смесица от радост и печал, когато си мислех, че този човек след малко ще умре." И умиращият Сократ поучава своите ученици за безсмъртието. Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума. Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност. Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи вечността.
към текста >>
Пред нас не
говор
и един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност.
Аз не чувствувах никакво състрадание, както изпитва това някой, който присъствува на смъртта на един верен приятел. Толкова блажен ми изглеждаше този мъж в своето поведение и в своите думи, така непоколебимо и благородно умираше той, че аз вярвах: И в долния свят той не отива без една божествена мисия; и там ще се чувствува така добре, както никога никой не се е чувствувал. Ето защо не ме обзе никаква мекушавост, както би се помислило при този трагичен случай, нито пък някакво друго весело настроение, както това става обикновено при философски занимания, при все че нашите разговори бяха от този род. Аз се намирах в чудесно настроение и в една необикновена смесица от радост и печал, когато си мислех, че този човек след малко ще умре." И умиращият Сократ поучава своите ученици за безсмъртието. Личността, която има опитност за безсмислието на живота действува тук като едно доказателство съвършено различно от всяка логика, от всички основания на разума.
Пред нас не говори един умиращ човек, а самата вечна истина, която се е настанила в една преходна личност.
Там, където преходното се разтваря в нищото, там е въздухът, в който може да прозвучи вечността.
към текста >>
Целият раз
говор
е насочен към това, да доведе приятелите дотам, където те сами могат да видят вечността.
Ние не чуваме никакви логически доказателства за безсмъртието.
Целият разговор е насочен към това, да доведе приятелите дотам, където те сами могат да видят вечността.
Тогава те не се нуждаят вече от никакви логически доказателства. Защо на някого, който вижда розата, трябва да му се доказва, че розата е червена? Защо трябва да се доказва, че Духът е вечен, на този, чиито очи отваряме, за да вижда той сам този Дух?
към текста >>
Нека обгърнем с поглед цялото развитие на този раз
говор
, в който Сократ довежда своите слушатели до там, да виждат вечното в човешката личност.
Нека обгърнем с поглед цялото развитие на този разговор, в който Сократ довежда своите слушатели до там, да виждат вечното в човешката личност.
Слушателите приемат неговите мисли и търсят в себе си нещо, чрез което да кажат „да" на неговите идеи. Те повдигат и възражения. Но какво става със слушателите, когато разговорът стига до своя край? Те намират в себе си нещо, което по-рано не са имали. Те не са приели в себе си само една отвлечена истина; те са осъществили едно развитие.
към текста >>
Но какво става със слушателите, когато раз
говор
ът стига до своя край?
Нека обгърнем с поглед цялото развитие на този разговор, в който Сократ довежда своите слушатели до там, да виждат вечното в човешката личност. Слушателите приемат неговите мисли и търсят в себе си нещо, чрез което да кажат „да" на неговите идеи. Те повдигат и възражения.
Но какво става със слушателите, когато разговорът стига до своя край?
Те намират в себе си нещо, което по-рано не са имали. Те не са приели в себе си само една отвлечена истина; те са осъществили едно развитие. В тях е оживяло нещо, което по-рано не е било живо. Не е ли това нещо, което може да се сравни с едно посвещение? Не хвърля ли то светлина върху това, защо Платон излага своята философия под формата на диалог?
към текста >>
Върху това той се изказва в „Тимей": „Всички, които що годе имат правилно чувство, призовават в своите малки или големи начинания Боговете; ние обаче, на които предстои да учим за Цялото, доколкото то е създадено и несъздадено, трябва ако не искаме да се заблудим напълно да призоваваме и молим Боговете и Богините да изучаваме всичко в техния Дух и в съгласие със самите нас." А на последователите на такъв един път Платон обещава: „че Божеството-Спасител ще направи, щото блуждаещото и отклонено от истината търсене да завърши с озаряващ от
говор
".
Тези диалози не са нищо друго, освен литературната форма за процесите в Мистериите. Това, което Платон казва на много места, ни убеждава в истинността на този извод. Като философски учител, Платон е искал да бъде това, което йерофантът е бил в Мистериите, доколкото е възможно то да бъде предадено във философска форма. Колко близо е Платон до метода на Мистериите! Той счита своя метод за верен само тогава, когато този метод води там, докъдето трябва да бъде доведен мистът!
Върху това той се изказва в „Тимей": „Всички, които що годе имат правилно чувство, призовават в своите малки или големи начинания Боговете; ние обаче, на които предстои да учим за Цялото, доколкото то е създадено и несъздадено, трябва ако не искаме да се заблудим напълно да призоваваме и молим Боговете и Богините да изучаваме всичко в техния Дух и в съгласие със самите нас." А на последователите на такъв един път Платон обещава: „че Божеството-Спасител ще направи, щото блуждаещото и отклонено от истината търсене да завърши с озаряващ отговор".
към текста >>
Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво
говор
я и какво пиша: защото сега мисълта течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота."
Когато Филон встъпва в този път, за да търси Логоса, който за него е Син Божи, той чувствува това като едно посвещение: „Аз не се боя да съобщя това, което безброй пъти е ставало със самия мен. Понякога, когато исках да запиша по обикновен начин моите философски мисли и ясно виждах какво би трябвало да изтъкна, аз намирах духа си безплоден и вцепенен, така че без да завърша нещо, трябваше да се откажа от своето намерение и се отдавах на едно празно мечтателство. Но същевременно аз се учудвах на тайнствената сила, която придава реалност на мисълта, способна да отваря и затваря глъбините на душата.
Друг път започвах с празно съзнание и внезапно стигах до просветление, като мислите падаха невидимо отгоре подобно на снежинки или на семена и ме обхващаше и одухотворяваше един вид божествена сила, така че не знаех къде съм, кой е при мен, кой съм аз самият, какво говоря и какво пиша: защото сега мисълта течеше леко, притежавах чудна светлина, остър поглед, ясно овладяване на материята, като че сега вътрешното око можеше да познае всичко с най-голяма яснота."
към текста >>
Забележително е, че Сократ твърди как той не споделя своите собствени мисли, когато
говор
и за Любовта.
Ерос, Любовта за него не е никакъв Бог. Защото Бог е съвършен, следователно той притежава Красивото и Доброто. Но Ерос е само желанието за Красивото и Доброто. Следователно, той стои между човека и Бога. Той е един „Демон", един посредник между Земното и Божественото.
Забележително е, че Сократ твърди как той не споделя своите собствени мисли, когато говори за Любовта.
Той заявява, че само разказва това, което една жена му е дала като откровение върху Любовта. Той стига до представата за Любовта чрез едно гадателно изкуство. Жрицата Диотима пробужда у Сократ това, което е демоничната сила в него и което трябва да го доведе до Божественото. Тя го „посвещава".
към текста >>
И който би
говор
ил в смисъла на египетския жрец, който обяснява на Солон естеството на един мит, би могъл да каже така: Това, което се разказва при вас, че Дионисий, синът на Бога и на една смъртна майка, се е родил, бил разкъсан на парчета и отново се ражда, всичко това звучи като приказка.
Хера, майката на Боговете, подбужда титаните против Дионисий. Те разкъсват детето на парчета. Обаче Атина Палада спасява все още пулсиращото сърце и го донася на Зевс. От него той създава за втори път сина. В този мит се вижда ясно един процес, който се разиграва в най-дълбоката вътрешност на човешката душа.
И който би говорил в смисъла на египетския жрец, който обяснява на Солон естеството на един мит, би могъл да каже така: Това, което се разказва при вас, че Дионисий, синът на Бога и на една смъртна майка, се е родил, бил разкъсан на парчета и отново се ражда, всичко това звучи като приказка.
Но истината в нея е раждането на Божественото и неговите съдбини в самата човешка душа. Щом тази божествена Дионисиева същност се раздвижва, душата изпитва една силно желание към своята истинска духовна форма. Обикновеното съзнание, което също е представено под образа на едно женско божество, Хера, започва да ревнува роденото от по-висшето съзнание. То пробужда низшата човешка природа (титаните). Неузрялото още божествено дете е разкъсано.
към текста >>
95.
МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ И МИТЪТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и
говор
а, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Плотин, философът на неоплатоническата школа (204 269 сл.
Хр.) изразява по следния начин съотношението между образно-митичното мислене и висшето познание на египетските жреци: „Египетските мъдреци, било въз основа на строго проучване, било инстинктивно при предаване на тяхната мъдрост, си служели за изразяване на своите учения и теореми не с писмени знаци, които подражават гласа и говора, а са рисували образи и в светилищата са влагали в тези образи мисълта, съдържаща се във всяко нещо.
Така всеки образ съдържал определено знание и мъдрост. Той изразявал една истина и едно еднородно и прозрачно цяло, при все че не е бил никакво обяснение. След това учителят извличал съдържанието от образа, изразявал го с думи и намирал причината защо е така, а не иначе."
към текста >>
Там, където
говор
и за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях. Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете. Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях.
Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
„Федър" говори за вечното в душата. Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач. Единият от конете е търпелив и мъдър, другият непокорен и див. Когато пред екипажа се изпречва едно препятствие, непокорният кон използува случая, за да пречи на това, което добрият кон иска, и за да се възпротиви на водача. Когато екипажът стига там, където трябва да следва Боговете по хребета на небето, тогава лошият кон внася безредие в него.
към текста >>
„Федър"
говор
и за вечното в душата.
„Подобни тълкувания", казва Сократ, „са само фантазии на учени, колкото и да са ценени те днес... Защото, който е проучил един от тези митологични образи, той трябва да бъде последователен и да стори същото и с всички останали образи и да постави под съмнение тяхната истинност... Но даже ако такава една работа би могла да бъде доведена докрай, във всички случаи тя не би показвала у този, който я извършва, някаква щастлива дарба, а само едно повърхност но остроумие, една селяческа мъдрост и смешна прибързаност... Ето защо, аз се отказвам от такива опити и вярвам за митовете само това, което поначало се мисли за тях. Аз не проучвам тях, както вече казах, а самия себе си; дали и аз не съм едно ужасно чудовище, по-объркващо от Химера, по-диво от Тифон, или представлявам една по-питомна твар, надарена с частица морално и божествено естество." Ето какво не одобрява Платон, а именно: умственото и рационалистично тълкуване на митовете. Нека го съпоставим с начина, по който той си служи с митовете и как сам се изразява чрез тях. Там, където говори за живота на душата, където напуска пътищата на преходното и търси вечното в душата, където, следователно, не съществуват вече представите, основани на сетивното възприемане и логичното мислене, там Платон си служи с мита.
„Федър" говори за вечното в душата.
Тук душата е представена под формата на два впрегнати коня, снабдени от всички страни с крила, и един водач. Единият от конете е търпелив и мъдър, другият непокорен и див. Когато пред екипажа се изпречва едно препятствие, непокорният кон използува случая, за да пречи на това, което добрият кон иска, и за да се възпротиви на водача. Когато екипажът стига там, където трябва да следва Боговете по хребета на небето, тогава лошият кон внася безредие в него. От силата, която този кон има, зависи дали добрият кон ще може да надмогне и преминавайки препятствието, ще закара екипажа в царството на свръхсетивното.
към текста >>
Към това се прибавя и фактът, че в Одисеята не се
говор
и така, както изисква едно външно описание на събитията.
Каквото и да мислим иначе за поета на Одисеята, невъзможно е да допуснем, че той оставя един смъртен да слезе в долния свят, без да го постави във връзка с онова, което в мирогледа на старите гърци е означавало „минаването през долния свят". А то означавало превъзмогване на преходното и възкресяване на Вечното в душата. Следователно, трябва да се допусне, че и Одисей е извършил нещо подобно. Така неговите изживявания придобиват едно дълбоко значение, както и тези на Херкулес. Те се превръщат в описание на един несетивен път, пътя за развитие на душата.
Към това се прибавя и фактът, че в Одисеята не се говори така, както изисква едно външно описание на събитията.
Героят извършва своите пътувания на приказни кораби. Действителните географски разстояния се изменят по най-произволен начин. Тук не може да става и дума за сетивно-действителното. Сетивно-действителните събития се разказват само за да илюстрират едно духовно развитие. Освен това, самият поет казва в началото на поемата, че всичко се свежда до търсенето на душата:
към текста >>
96.
ЕГИПЕТСКАТА МИСТЕРИЙНА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
В този възглед трябва по-скоро да
говор
им за една Божественост, отколкото за един завършен Бог.
Между състоянието „човек" и „божественото състояние" има само една разлика относно „степента" и относно „числото". В основата на всичко лежи възгледът на Мистериите за тайната на числото." Като мирово същество, Озирис е един, затова във всяка човешка душа той съществува като неделим. Всеки човек е един Озирис; въпреки това трябва да си представим единния Озирис като едно отделно същество. Човекът е обхванат от процеса на развитието. В края на неговото развитие стои „божественото състояние".
В този възглед трябва по-скоро да говорим за една Божественост, отколкото за един завършен Бог.
към текста >>
Представете си сега, че един непосветен чува да се
говор
и за това, как някой е минал през такива опитности.
Представете си сега, че един непосветен чува да се говори за това, как някой е минал през такива опитности.
Той не може да знае какво е станало в действителност в душата на посветения. За него последният е умрял физически, бил е положен в гроба и е възкръснал. Това, което в по-висшата степен на живота е духовна действителност, във формите на сетивната действителност се изразява като един процес, който прекъсва нормалния ред в природата. Той е едно „чудо". Такова „чудо" е било и посвещението.
към текста >>
След три дни го намериха в храма да седи всред законоучителите, слушайки ги и задавайки им въпроси, и всички се чудеха на неговия разум и неговите от
говор
и."
„Всяка година родителите му отиваха в Йерусалим за празника Пасха. Когато той беше навършил дванадесет години, те отидоха по обичай в Йерусалим на празника. А когато се свършиха дните на празника, те тръгнаха към дома си, без да забележат, че детето Исус е останало в Йерусалим. Като мислеха, че той е с техните близки, изминаха един ден път и го търсеха между роднини и познати. И като не го намериха, върнаха се обратно в Йерусалим да го търсят.
След три дни го намериха в храма да седи всред законоучителите, слушайки ги и задавайки им въпроси, и всички се чудеха на неговия разум и неговите отговори."
към текста >>
А в Евангелието на Лука (11, 27) четем: „А когато Той
говор
еше това, една жена от народа издигна глас и му рече: „- Блажена утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал!
След като Буда бе живял в усамотение и отново се върна, посрещна го една девица, която го поздрави: „Блажена майката, блажен бащата, блажена съпругата, на които принадлежиш." А той отговаря: „Блажени са само онези, които са в Нирвана", т.е. онези, които са преминали във вечния ред на света.
А в Евангелието на Лука (11, 27) четем: „А когато Той говореше това, една жена от народа издигна глас и му рече: „- Блажена утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал!
" А той отговори и рече: „Да, блажени са онези, които слушат Словото Божие и го пазят."
към текста >>
" А той от
говор
и и рече: „Да, блажени са онези, които слушат Словото Божие и го пазят."
След като Буда бе живял в усамотение и отново се върна, посрещна го една девица, която го поздрави: „Блажена майката, блажен бащата, блажена съпругата, на които принадлежиш." А той отговаря: „Блажени са само онези, които са в Нирвана", т.е. онези, които са преминали във вечния ред на света. А в Евангелието на Лука (11, 27) четем: „А когато Той говореше това, една жена от народа издигна глас и му рече: „- Блажена утробата, която те е носила, и гърдите, от които си сукал!
" А той отговори и рече: „Да, блажени са онези, които слушат Словото Божие и го пазят."
към текста >>
Коледният антифнар (църковна книга с песни)
говор
и за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята."
Мистите се стремели да осъществяват Божественото в себе си; те искали да го изживеят. Исус е бил обоготворен; ние трябва да се държим за него; тогава, бидейки в основаната от него общност, ние самите ставаме участници в неговата Божественост: ето християнското верую. Това, което беше обоготворено в Исус, беше обоготворено за цялата общност. "Ето, Аз съм с вас до свършека на света." (Матей, 28, 20). Този, който се роди във Витлеем, носи характера на вечността.
Коледният антифнар (църковна книга с песни) говори за рождеството на Исус така, като че ли то става на всеки Коледен празник: Днес се роди Христос, днес се яви Спасителят, днес пеят ангелите на Земята."
към текста >>
97.
ЕВАНГЕЛИЯТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата,
говор
и за висотата на Исусовата личност.
Евангелистите черпят не от историята, а от преданията на Мистериите. Но естествено, не на всички места, където е бил въведен култът на Мистериите, тези предания са имали пълно и буквално съвпадение. Въпреки това, имало е достатъчно голяма съгласуваност за да могат будистите да разкажат живота на своя Бого-човек, почти точно както евангелистите на християнството са сторили това за своя Бого-човек. Но все пак е имало и различия. Необходимо е сега само да приемем, че четиримата евангелисти са черпили от различни предания на Мистериите.
Фактът, че у книжниците, принадлежащи на четири различни традиции е била събудена вярата, говори за висотата на Исусовата личност.
У тях се събужда вярата, че Исус е този, който отговаря до съвършена степен на един посветен, така че те могат да се отнасят към него като към една личност, която живее типичния живот, предварително изобразен в техните Мистерии. След това те описват неговия живот според мерилото на своите мистерийни предания, запазвайки главните събития от този живот. И когато първите трима евангелисти (синоптиците) описват живота на Исус по сходен начин, това само приказва, че те са черпили от сходни мистерийни източници. Четвъртият евангелист е пропил своето писание с идеи, които ни напомнят за религиозния философ Филон. Това също е доказателство, че той изхожда от същото мистично предание, до което е бил близо и Филон.
към текста >>
98.
ЧУДОТО С ЛАЗАР
GA_8 Християнството като мистичен факт
Той
говор
и за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света.
Който слага в началото на своето изложение такива думи, той нагледно посочва, че написаното от него трябва да се тълкува в особено дълбок смисъл. Ако човек иска да се доближи до този смисъл само с умствени усилия или с други средства, които остават на повърхността на нещата, ще прилича на този, който смята, че Отело „действително" е убил Дездемона на сцената. Какво е искал да каже Йоан със своите встъпителни думи?
Той говори за нещо вечно, за нещо, което е било още в праначалото на света.
Той посочва факти, но те не трябва да се вземат за такива факти, които очите виждат и ушите чуват и върху които логическата мисъл може да упражни своето изкуство. Зад фактите той крие „Словото", което се намира в мировия Дух. Тези факти са за него средство, чрез което се изявява един по-висш смисъл. Ето защо трябва да предположим, че в събитието на едно възкресение от мъртвите, което представлява най-голяма трудност за очите, ушите и логичната мисъл, се крие възможно най-дълбок смисъл.
към текста >>
Не изглежда ли подобно тълкуване съвършено наивно, когато, както прави Ренан, с него свързваме възгледа: „Всичко изглежда да
говор
и за това, че чудото от Витания е допринесло значително за ускоряване смъртта на Исус?
Не изглежда ли подобно тълкуване съвършено наивно, когато, както прави Ренан, с него свързваме възгледа: „Всичко изглежда да говори за това, че чудото от Витания е допринесло значително за ускоряване смъртта на Исус?
" Въпреки това няма съмнение, че в основата на Ренановото твърдение лежи едно вярно усещане. Обаче Ренан не може да изтълкува и оправдае това усещане със свои средства.
към текста >>
Следователно, това чудо не е едно от онези легендарни чудеса, за които никой не е от
говор
ен.
Исус би трябвало да е извършил нещо особено важно във Витания, за да се оправдаят думите: „Тогавашните свещеници и старейшини свикваха съвет и казаха: Какво да правим? Този човек върши много знамения." (Йоан, 11, 47). Ренан също предполага нещо особено. „Трябва да се признае, че този разказ на Йоан се различава съществено от другите съобщения за чудеса, които са изблик на народната фантазия и с които са пълни синоптиците. Нека прибавим още, че Йоан е единственият евангелист, който е имал точни сведения за отношенията на Исус със семейството от Витания и че би било непонятно как една измислица на народа може да заеме място в рамките на толкова лични спомени.
Следователно, това чудо не е едно от онези легендарни чудеса, за които никой не е отговорен.
Накратко, аз мисля, че във Витания е станало нещо, което е могло да се счита за истинско възкресение. С други думи, Ренан предполага, че във Витания е станало нещо, за което той не намира никакво обяснение. Той се скрива зад думите: „При голямото разстояние, на което днес се намираме от това събитие, при наличността на един единствен текст, който носи явни следи на изкуствено съчинение, невъзможно е да решим дали в този случай всичко е измислица, или във Витания едно действително събитие е дало повод за разпространението на един слух."
към текста >>
И може би тогава няма да
говор
им вече за една „измислица".
Нима тук не сме изправени пред един текст, чиито смисъл ще разберем само, ако четем правилно?
И може би тогава няма да говорим вече за една „измислица".
към текста >>
За да получим от
говор
на този въпрос, нужно е само да помислим за Платон, който определя тялото на човека като гроб на душата.
Къде е гробът, от който се е родило „Словото"?
За да получим отговор на този въпрос, нужно е само да помислим за Платон, който определя тялото на човека като гроб на душата.
Трябва само да си спомним, че и Платон говори за един вид възкресение, когато загатва оживяването на духовния живот в тялото. Това, което Платон нарича „духовна душа", Йоан го нарича „Слово". Платон би могъл да каже: Който става духовен, той възкресява нещо Божествено от гроба на своето тяло. И за Йоан това, което е станало чрез „Живота на Христос", е именно това Възкресение. Не е никак чудно, че той слага в устата на Исус думите „Аз съм Възкресението".
към текста >>
Трябва само да си спомним, че и Платон
говор
и за един вид възкресение, когато загатва оживяването на духовния живот в тялото.
Къде е гробът, от който се е родило „Словото"? За да получим отговор на този въпрос, нужно е само да помислим за Платон, който определя тялото на човека като гроб на душата.
Трябва само да си спомним, че и Платон говори за един вид възкресение, когато загатва оживяването на духовния живот в тялото.
Това, което Платон нарича „духовна душа", Йоан го нарича „Слово". Платон би могъл да каже: Който става духовен, той възкресява нещо Божествено от гроба на своето тяло. И за Йоан това, което е станало чрез „Живота на Христос", е именно това Възкресение. Не е никак чудно, че той слага в устата на Исус думите „Аз съм Възкресението".
към текста >>
И за да
говор
им в смисъла на Мистериите, той е станал един посветен.
Ако изпълним душата си с такива усещания, ние ще добием точен поглед върху събитието от Витания. Тогава от Евангелието на Йоан ние ще изпитаме нещо твърде особено. В душата ни зазорява онази чудна убеденост, която никакво логическо тълкуване, никакво рационалистично обяснение не могат да дадат. Пред нас стои една Мистерия в истинския смисъл на думата. В Лазар е проникнало „вечното Слово".
И за да говорим в смисъла на Мистериите, той е станал един посветен.
А събитието, за което се разказва, е един процес на посвещение.
към текста >>
99.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
Който има уши, нека чуе що Духът
говор
и на църквата: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай."
Познавам твоите дела и това, което си претърпял, и твоето постоянство, и че ти не искаш да подкрепяш злите, и че си изпитал онези, които се наричат апостоли, а не са, и си ги намерил за лъжци. И имаш търпение, и си съградил работата си върху Моето Име, и не си се уморил от това. Но имам нещо против тебе, за гдето остави първата си любов. Помни, прочее, откъде си паднал и се покай, и върши предишните дела; ако ли не, Аз скоро ще дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако се не покаеш. Но имаш това добро, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя.
Който има уши, нека чуе що Духът говори на църквата: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай."
към текста >>
100.
ЗА СЪЩНОСТТА НА ХРИСТИЯНСТВОТО
GA_8 Християнството като мистичен факт
Най-дълбокото въздействие върху последователите на християнството е упражнил фактът, че Божественото, Словото, вечният Логос им се явява вече не в тайнствената тъмнина на Мистериите само като Дух; напротив, когато
говор
еха за този Логос, те се позоваваха винаги на историческата, човешката личност на Исус.
Най-дълбокото въздействие върху последователите на християнството е упражнил фактът, че Божественото, Словото, вечният Логос им се явява вече не в тайнствената тъмнина на Мистериите само като Дух; напротив, когато говореха за този Логос, те се позоваваха винаги на историческата, човешката личност на Исус.
По-рано в действителния живот те виждали този Логос само в различните степени на човешкото съвършенство. Можеха да бъдат наблюдавани фините, интимни различия в духовния живот на личността и да се види по какви начини и до каква степен се пробужда Логосът в отделните личности, които търсеха посвещението. Една по-висока степен на зрялост означаваше и една по-висша степен в развитието на духовния живот. Предхождащите степени на това развитие трябваше да се търсят в миналото. А настоящият живот се считаше като степен, предхождаща бъдещите степени на духовното развитие.
към текста >>
За него е ясно, че с Божественото, което се открива в душата му, той притежава истинското, живото Божествено; ето защо ще му бъде трудно да
говор
и за него.
Между това, което човек може да познае в душата си, и онова, което християнството наричаше Божествено, се поражда една пропаст. Това е пропастта между знанието и вярата, между познанието и религиозното чувство. За един мист, в стария смисъл на думата, тази пропаст не може да съществува. Защото той наистина знае, че може да обхване Божественото само постепенно; но знае също, защо може да постигне само това.
За него е ясно, че с Божественото, което се открива в душата му, той притежава истинското, живото Божествено; ето защо ще му бъде трудно да говори за него.
Такъв мист не иска ни най-малко да познае съвършения Бог, но той иска да има опитности в божествения живот. Той иска сам да бъде обожествен; а не да постига само едно външно отношение към божествения свят.
към текста >>
101.
АВГУСТИН И ЦЪРКВАТА
GA_8 Християнството като мистичен факт
„Аз питах Земята и тя от
говор
и: - Не съм аз и това, което е по нея, каза същото.
Тези мислители смесват това, което смятат, че могат да твърдят за собствения си душевен живот, с човешките възможности. Напротив, истината е, че човек може да стигне до едно висше познание, само когато се издигне до едно мислене, свободно от всяка сетивна субстанция. Този душевен живот е такъв, че неговите представи не изчезват, дори и с прекъсването на физическите впечатления. Августин разказва как се е издигнал до духовното виждане. Той питал навсякъде къде се намира „Божественото"?
„Аз питах Земята и тя отговори: - Не съм аз и това, което е по нея, каза същото.
Аз питах морето и бездните и всичко живо, което те съдържат, и те ми отговаряха:
към текста >>
Питах Слънцето, Луната и звездите и те отговаряха: - Ние не сме Бог, когото ти търсиш." И Августин узнава, че има само едно нещо, което дава от
говор
на неговия въпрос за Божественото: собствената душа.
- Ние не сме Бог; търси над нас. Питах полъха на въздуха и цялата въздушна обвивка заедно с нейните обитатели, и те отговаряха: философите, които търсеха в нас същността на нещата, се заблудиха: ние не сме Бог.
Питах Слънцето, Луната и звездите и те отговаряха: - Ние не сме Бог, когото ти търсиш." И Августин узнава, че има само едно нещо, което дава отговор на неговия въпрос за Божественото: собствената душа.
Тя казва: никакво око, никакво ухо не може да ти предаде какво се намира в мен. Това мога само аз. И аз ти го казвам без никакво съмнение.
към текста >>
Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да
говор
и, когато се намира сама със себе си.
външните неща с помощта на телесните сетива." Човек познава Божественото, когато развие душата си така, че първо познава самия себе си като духовна същност и като Дух намира пътя за духовния свят. До такава висота се беше издигнал Августин. От подобно настроение се пораждаше и копнежът на отделни личности от езическите народи, които търсеха истината; тези личности стигаха до Мистериите. В епохата на Августин, с такива убеждения човек можеше да стане християнин.
Словото, станало човек, Исус, беше показало пътя, по който трябва да върви душата, ако иска да стигне до онова, за което трябва да говори, когато се намира сама със себе си.
През 385 година в Милано, Августин се запозна с учението на Амброзий. Всички негови съмнения относно Новия и Стария Завет изчезнаха, когато учителят му изтълкува важните места не само в буквален смисъл, но „с повдигане на мистичната завеса, коя то закрива Духа". За Августин това, което бе пазено в Мистериите, се въплъщава в историческата традиция на Евангелията и в обществото, което пази тази традиция. Той постепенно се убеждава, че „законът на църквата, които гласи, че трябва да вярваме в това, което е недоказано, е напълно умерен и без никаква злоба". Той стига до представата: „Кой може да бъде толкова заслепен да каже, че църквата на апостолите не заслужава никаква вяра, когато тази църква е така вярна на своята мисия, поддържана от единството на множество братя, които така съвестно са предали писанията на следващите поколения и когато църквата е поддържала амвоните на християнското учение в непрекъсната верига до днешните епископи?
към текста >>
102.
НЯКОИ ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_8 Християнството като мистичен факт
За онзи, който възприема нещата точно, от фактите, назовани в наше време с гръмките имена „борба за съществуване", „Все сила на естествения подбор" и т.н., му
говор
и мощно „Духът на природата".
Към стр.7.
За онзи, който възприема нещата точно, от фактите, назовани в наше време с гръмките имена „борба за съществуване", „Все сила на естествения подбор" и т.н., му говори мощно „Духът на природата".
Причината, която прави естествената наука да се приема във все по-широки кръгове, се крие в мненията, които науката изгражда от тези факти, а не в самите факти. Но от това следва, че научните мнения не трябва да се разглеждат като мнения, които по необходимост се покриват с фактите. Днес има неограничени възможности за подвеждане на хората в смисъла на казаното горе.
към текста >>
Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да
говор
и неговият разум и неговият непредубеден усет за истината.
Към стр.8. По-горе бе посочено, че онези, чийто духовни очи са отворени, могат да виждат в областта на духовния свят. Но от това не трябва да се вади заключение, че само онзи може да разбере истините, изнесени от посветения, който сам има „духовни очи".
Тези очи са необходими само за изследването; но когато изследването се оповестява, то може да бъде разбрано от всеки, който оставя да говори неговият разум и неговият непредубеден усет за истината.
Такъв човек може да приложи тези истини и в живота, да бъде задоволен от тях, без сам да има „духовни очи".
към текста >>
„Потъването в калта", за което
говор
и Платон, трябва да се разбира също и в смисъла на това, което изтъкнахме в забележката към стр. 8.
Към стр.10.
„Потъването в калта", за което говори Платон, трябва да се разбира също и в смисъла на това, което изтъкнахме в забележката към стр. 8.
към текста >>
103.
С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
GA_9 Теософия
2. ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ДЕВЕТОТО ИЗДАНИЕ
2. ПРЕДГОВОР КЪМ ДЕВЕТОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
3. ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ШЕСТОТО ИЗДАНИЕ
3. ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
4. ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
4. ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
104.
КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ НА ТОВА СЪЧИНЕНИЕ
GA_9 Теософия
Който иска да вземе под внимание как на най-различни места в моето съчинение съм направил така, че да преценя тежестта и да отхвърля възможните възражения, той по същество може да разбере какво съм от
говор
ил на моите противници.
Проучванията ми през 1918 година доведоха до множество разширения и допълнения. Настоящето издание не изискваше това.
Който иска да вземе под внимание как на най-различни места в моето съчинение съм направил така, че да преценя тежестта и да отхвърля възможните възражения, той по същество може да разбере какво съм отговорил на моите противници.
Вече не съществуват такива вътрешни основания да се допълня съдържанието по същия начин, както през 1918 година, макар че тъкмо през последните четири години антропософският светоглед се разви в душата ми, което ми позволи да задълбоча съдържанието на книгата в още по-голяма степен. Но това развитие и задълбочаване не ме доведе до разколебаване по отношение на това, което съм написал, а до мнението този труд да се преиздаде своевременно, без съществено да се променя съдържанието на основното изложение.
към текста >>
105.
ПРЕДГОВОР КЪМ ДЕВЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ДЕВЕТОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ ДЕВЕТОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
Вече
говор
их в пред
говор
а към шестото издание, колко е необходимо да се използува това, което дава вътрешния душевен опит за оформянето на изразите и подбора на думите.
Спрямо духовнонаучната сфера човек изпитва естествената потребност от едно изложение, което да осветли и изясни веднъж казаното.
Вече говорих в предговора към шестото издание, колко е необходимо да се използува това, което дава вътрешния душевен опит за оформянето на изразите и подбора на думите.
Аз следвах тази необходимост особено в това издание. Ето защото може да се означи като "многократно разширено и допълнено".
към текста >>
106.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ШЕСТОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
Ето защо си позволих да поставя "Пред
говор
а към третото издание" в началото на книгата.
Както всеки път, когато се налага ново издание на тази книга, аз отново прегледах внимателно нейното съдържание. За новото проучване бих се изказал по сходен начин, както направих това в третото издание.
Ето защо си позволих да поставя "Предговора към третото издание" в началото на книгата.
Този път, в новото издание, се погрижих да внеса по-голяма яснота и повече подробности в изложението. Съзнавам, че още твърде много трябва да се прави в тази посока. Естествено в образите на духовния свят се намира това, което дава съответствуващият израз и съдържателните думи, които трябва да покажат даден факт и да изложат едно преживяване, зависещо от напредъка на душата в този свят. Когато "дойде времето", изразът се открива от само себе си, а когато, след това, правим усилия да го намерим, той остава скрит. Вярвам, че на повечето места в това издание, а именно по отношение на важните детайли в познанието на духовния свят, съм осъществил важен напредък.
към текста >>
Особено се постарах да открия въпросите, които отделни пасажи биха могли да повдигнат и чрез отделните допълнения и разширения те да намерят своя от
говор
в хода на изложението.
Понеже тази книга трябваше да бъде едно ново преиздание на старата, а не да се превърне в нещо ново, аз можах да се придържам в известни граници, съобразно естеството на редакционните промени.
Особено се постарах да открия въпросите, които отделни пасажи биха могли да повдигнат и чрез отделните допълнения и разширения те да намерят своя отговор в хода на изложението.
към текста >>
В едно неспокойно време, с развълнувана душа, аз пиша тези редове, които ще се отпечатат като пред
говор
към шестото издание на книгата.
В едно неспокойно време, с развълнувана душа, аз пиша тези редове, които ще се отпечатат като предговор към шестото издание на книгата.
Публикуването и беше завършено до стр.185, когато настъпи едно съдбоносно събитие за Европа, което сега се преживява от човечеството. Когато пиша този предговор, струва ми се невъзможно да не спомена за чувствата, които нахлуват в душата ми в подобен момент.
към текста >>
Когато пиша този пред
говор
, струва ми се невъзможно да не спомена за чувствата, които нахлуват в душата ми в подобен момент.
В едно неспокойно време, с развълнувана душа, аз пиша тези редове, които ще се отпечатат като предговор към шестото издание на книгата. Публикуването и беше завършено до стр.185, когато настъпи едно съдбоносно събитие за Европа, което сега се преживява от човечеството.
Когато пиша този предговор, струва ми се невъзможно да не спомена за чувствата, които нахлуват в душата ми в подобен момент.
към текста >>
107.
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
GA_9 Теософия
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
ПРЕДГОВОР КЪМ ТРЕТОТО ИЗДАНИЕ
към текста >>
Това, което вече беше казано при първото публикуване и което беше допълнено в пред
говор
а към второто издание, понастоящем не се нуждае от промяна.
Това, което беше казано по повод на публикуването на второто издание на тази книга, може да се каже и по отношение на третото. И този път са внесени "допълнения и разширения" на някои места, които ми се струват важни за новото оформяне на изложението; никъде не ми се стори необходимо да променя съществено това, което вече се съдържа в първото и второто издание.
Това, което вече беше казано при първото публикуване и което беше допълнено в предговора към второто издание, понастоящем не се нуждае от промяна.
Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят. Които признават само света на сетивата, ще сметнат тази книга за безсмислена фантазия. Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят. Чрез това разбиране, човек не се отдалечава, както мнозина се страхуват, от "действителния" живот. Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота.
към текста >>
Ето защо тук трябва да се повтори написаното в пред
говор
а към първото издание и допълнено в пред
говор
а към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят.
Това, което беше казано по повод на публикуването на второто издание на тази книга, може да се каже и по отношение на третото. И този път са внесени "допълнения и разширения" на някои места, които ми се струват важни за новото оформяне на изложението; никъде не ми се стори необходимо да променя съществено това, което вече се съдържа в първото и второто издание. Това, което вече беше казано при първото публикуване и което беше допълнено в предговора към второто издание, понастоящем не се нуждае от промяна.
Ето защо тук трябва да се повтори написаното в предговора към първото издание и допълнено в предговора към второто: настоящата книга има за цел да опише някои страни на свръхсетивния свят.
Които признават само света на сетивата, ще сметнат тази книга за безсмислена фантазия. Но който търси пътищата, които извеждат извън сетивния свят, скоро ще може да разбере, че човешкият живот получава смисъл и значимост само когато пред него се разтворят вратите на един друг свят. Чрез това разбиране, човек не се отдалечава, както мнозина се страхуват, от "действителния" живот. Тъкмо обратно само това ново разбиране ни дава необходимата увереност и сигурност в живота. То ни позволява да открием причините на живота, докато без него опипваме като слепци само следствията.
към текста >>
В пред
говор
а към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния свят, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване на свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават на мнозина, че едно такова представяне на духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание.
В предговора към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния свят, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване на свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават на мнозина, че едно такова представяне на духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание.
Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните начини, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се отговори само чрез свръхсетивните истини. Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота.
към текста >>
Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните начини, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се от
говор
и само чрез свръхсетивните истини.
В предговора към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния свят, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване на свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават на мнозина, че едно такова представяне на духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание.
Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните начини, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се отговори само чрез свръхсетивните истини.
Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота.
към текста >>
Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не от
говор
, а въпроси към големите загадки на света и живота.
В предговора към второто издание бе допълнено: ако днес някой иска да опише факти от свръхсетивния свят, той трябва да разбере две неща: първото е, че нашето време се нуждае от поощряване на свръхсетивното познание; че в днешния духовен живот съществуват множество представи и чувства, които внушават на мнозина, че едно такова представяне на духовните факти би изглеждало празна фантазия и налудничаво мечтание. Настоящата епоха се нуждае от свръхсетивното познание, защото всичко онова, което се научава от човека за света по обичайните начини, повдига необозрим брой въпроси, на които може да се отговори само чрез свръхсетивните истини.
Защото човек не трябва да се мами: всичко, което се дава за основанията на съществуванието, за дълбоко чувствуващата душа е не отговор, а въпроси към големите загадки на света и живота.
към текста >>
От
говор
ът на този въпрос не трябва да задоволява едно човешко любопитство, но от него трябва да зависи вътрешния мир и спокойствие на душевния живот.
Известно време някои могат да поддържат мнението, че разрешението на загадките на съществуванието е дадено в "резултатите на строго научни факти" и в изводите на някои съвременни мислители. Но ако душата проникне до дълбината, към която я увлича едно истинско познаване на нейната същина, това, което първоначално изглежда като разрешение, става подбуда за истинския въпрос.
Отговорът на този въпрос не трябва да задоволява едно човешко любопитство, но от него трябва да зависи вътрешния мир и спокойствие на душевния живот.
към текста >>
Сдобиването със собствени усилия на един такъв от
говор
не задоволява само стремежа към знания, но и дава способност за действуване и израстване в живота.
Сдобиването със собствени усилия на един такъв отговор не задоволява само стремежа към знания, но и дава способност за действуване и израстване в живота.
Ако човек не би намерил отговор на тази загадка, той би се чувствувал парализиран не само морално, но и физически. Следователно, познанието на свръхсетивните истини има значение не само за теоретичните нужди, но и за реалната житейска практика.
към текста >>
Ако човек не би намерил от
говор
на тази загадка, той би се чувствувал парализиран не само морално, но и физически.
Сдобиването със собствени усилия на един такъв отговор не задоволява само стремежа към знания, но и дава способност за действуване и израстване в живота.
Ако човек не би намерил отговор на тази загадка, той би се чувствувал парализиран не само морално, но и физически.
Следователно, познанието на свръхсетивните истини има значение не само за теоретичните нужди, но и за реалната житейска практика.
към текста >>
108.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_9 Теософия
Идете при тях и започнете да им
говор
ите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината.
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек". И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат.
Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината.
Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки".
към текста >>
Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им
говор
ите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки".
Когато Йохан Готлиб Фихте през есента на 1813 година изнася своето "учение" като зрял плод на един живот, посветен в служба на истината, в началото на своята реч, той произнася следните думи: "Това учение предоставя един изцяло нов вътрешен орган на възприятие, чрез който е даден един нов свят, който просто не съществува за отделния човек". И тогава в едно сравнение, той показва колко неразбираемо трябва да е това учение за онзи, който иска да го прецени с представите на обикновените сетива: "Нека си представим един свят, казва той, слепородени, които не познават нищо друго за нещата и за техните отношения, освен това, което те могат да на пипат. Идете при тях и започнете да им говорите за цветовете и за всички явления, които могат да се видят само с очите и да се възприемат само посредством светлината.
Тогава ще се случи едно от двете: Или това, за което им говорите за тях е нищо и това е най- щастливия случай, защото така скоро ще забележите грешката си; или, ако не сте в състояние да им отворите очите, то тогава трябва да прекратите напразните приказки".
към текста >>
В положението на този човек се намира всеки, който иска да
говор
и за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени.
В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени.
Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки". Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте. От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея. Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост".
към текста >>
Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които
говор
и Фихте.
В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки".
Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте.
От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея. Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства.
към текста >>
От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са
говор
или и писали за нея.
В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки". Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте.
От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея.
Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства. Те могат да говорят за това на другите хора, както един пътешественик разказва за Америка на тези, които изобщо не са виждали този континент, но биха могли да си го представят, защото биха видели всичко, което той е видял, стига да им се представя удобен случай.
към текста >>
Ето защо от стари времена се е
говор
ило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост".
В положението на този човек се намира всеки, който иска да говори за тези неща за които загатва и Фихте: Положението на виждащ всред сляпородени. Тези неща, обаче, се отнасят до истинската същност и висшата цел на човека. И би трябвало да се отчаем за естеството на човека, ако вярвахме в това, че "трябва да прекратим напразните приказки". Напротив, нито за миг не трябва да се съмняваме, че на всеки човек с добра воля могат да бъдат "отворени очите" за тези неща, за които говори Фихте. От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея.
Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост".
Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства. Те могат да говорят за това на другите хора, както един пътешественик разказва за Америка на тези, които изобщо не са виждали този континент, но биха могли да си го представят, защото биха видели всичко, което той е видял, стига да им се представя удобен случай.
към текста >>
Те могат да
говор
ят за това на другите хора, както един пътешественик разказва за Америка на тези, които изобщо не са виждали този континент, но биха могли да си го представят, защото биха видели всичко, което той е видял, стига да им се представя удобен случай.
От тази вяра са изходили всички, които са почувствували, че и в тях би могло да се развие "вътрешно сетиво", с което да познаят скритата за външните сетива истинска същност на човека, когато са говорили и писали за нея. Ето защо от стари времена се е говорило, винаги отново и отново, за една "скрита мъдрост". Тези, които са долавяли нещо от нея, са чувствували така сигурно в своето притежание, както онези, които имат добре развити очи и са сигурни, че притежават зрителни възприятия. За тях тази "скрита мъдрост" не се нуждае от никакво "доказателство". Те знаят, че хората, които имат подобно на тях развито "висше сетиво" не изискват вече такива доказателства.
Те могат да говорят за това на другите хора, както един пътешественик разказва за Америка на тези, които изобщо не са виждали този континент, но биха могли да си го представят, защото биха видели всичко, което той е видял, стига да им се представя удобен случай.
към текста >>
Но съзерцателят на свръхсетивния свят не трябва да
говор
и за тях само на духовните изследователи.
Но съзерцателят на свръхсетивния свят не трябва да говори за тях само на духовните изследователи.
Неговите думи се отнасят до всички хора. Защото той казва такива неща, които се отнасят до всеки; нещо повече: Никой не може да бъде "човек" в истинския смисъл на думата, без познанието за тези неща. Той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи. Той знае също, че тези, които не са толкова далеч от мига на истинското духовно изследване, могат да го разберат. Понеже на всеки човек са дадени усетът и разбирането на истината.
към текста >>
Той
говор
и на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи.
Но съзерцателят на свръхсетивния свят не трябва да говори за тях само на духовните изследователи. Неговите думи се отнасят до всички хора. Защото той казва такива неща, които се отнасят до всеки; нещо повече: Никой не може да бъде "човек" в истинския смисъл на думата, без познанието за тези неща.
Той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи.
Той знае също, че тези, които не са толкова далеч от мига на истинското духовно изследване, могат да го разберат. Понеже на всеки човек са дадени усетът и разбирането на истината. И той преди всичко се обръща към тази способност за разбиране, свойствена на всяка здрава душа. Той знае, че в това разбиране има една сила, която постепенно трябва да отведе към висшите степени на познанието. Чувството за истината с действително вълшебникът, който разтваря "окото на духа" дори на тези, които не виждат нищо от това, за което им се говори.
към текста >>
Чувството за истината с действително вълшебникът, който разтваря "окото на духа" дори на тези, които не виждат нищо от това, за което им се
говор
и.
Той говори на всички хора, защото му е известно, че има различни степени в разбирането на това, което той учи. Той знае също, че тези, които не са толкова далеч от мига на истинското духовно изследване, могат да го разберат. Понеже на всеки човек са дадени усетът и разбирането на истината. И той преди всичко се обръща към тази способност за разбиране, свойствена на всяка здрава душа. Той знае, че в това разбиране има една сила, която постепенно трябва да отведе към висшите степени на познанието.
Чувството за истината с действително вълшебникът, който разтваря "окото на духа" дори на тези, които не виждат нищо от това, за което им се говори.
Това чувство се заражда в тъмнината.
към текста >>
Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се
говор
и за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях?
Един съществен въпрос е: защо е необходимо да се говори за тези неща на хората чийто познавателни сили още не са пробудени и които, следователно, остават недостъпни за тях?
Но не по този начин трябва да се гледа на въпроса. За разкриването на тези висши истини са необходими известни способности; след като са открити, те могат да се споделят и тогава всеки човек, който притежават здраво чувство за истина и си служи с безпристрастна логика, може да ги разбере. Тази книга не разглежда нищо, което да не дава на онзи, който я приема без интелектуален предразсъдък и със свободно чувство за истина, впечатлението за истините, чрез които можем да се приближим по един задоволителен начин до загадката на човешкия живот и на Вселената.
към текста >>
У човека, който се чувствува призван чрез едно духовно предназначение да открие висшите сфери на битието, този факт събужда безгранично чувство за от
говор
ност.
У човека, който се чувствува призван чрез едно духовно предназначение да открие висшите сфери на битието, този факт събужда безгранично чувство за отговорност.
Той му налага скромност и въздържаност. Но и не трябва да попречи на никого да се занимава с висшите истини, дори и на онези, на когото животът не позволява да се посвещава в обикновените науки. Защото човек може напълно да следва дълга си на човек, без да знае нещо за ботаниката, зоологията, математиката или каквато и да е друга наука. Но никой не може да бъде в пълния смисъл на думата "човек", ако не е проникнал по някакъв начин в същината и призванието на човека които ни открива Духовната Наука.
към текста >>
109.
ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да
говор
ят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него.
Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин.
В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него.
към текста >>
110.
3 ДУХОВНАТА СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_9 Теософия
Докато просто се
говор
и за частици въглерод, азот, водород, кислород които се движат в тялото, душата още не се появява.
Така той принадлежи на един висш порядък, по-висш от този, на който принадлежи чрез своето тяло. Този порядък е духовният. Това е областта на духа. Колкото по-различен е телесният живот от душевния, толкова по-различен е душевният живот от духовния.
Докато просто се говори за частици въглерод, азот, водород, кислород които се движат в тялото, душата още не се появява.
Душевният живот започва едва тогава, когато вътре в едно такова молекулярно движение се появи усещането: вкусвам нещо сладко, изпитвам удоволствие. Ние съвсем не се издигаме до духа, докато разглеждаме само душевните изживявания, произтичащи от външния свят или от живота на тялото. Душевното е основата на духовното така, както телесното е основа на душевното.
към текста >>
111.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Хората, които
говор
ят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл.
Много предразсъдъци се противопоставят на възгледа, който съм възприел тук относно мисленето. Някои хора са склонни да принизяват мисленето и да поставят по-високо "вътрешния чувствен живот, усещането". Често чуваме: Не чрез "студеното мислене", а чрез топлината на чувството, чрез непосредствената сила на усещанията, човек ще се издигне до висшите познания.
Хората, които говорят така, се страхуват да не притъпят чувствата си чрез една ясна мисъл.
Те имат право, само по отношение на обикновената мисъл, тази, която е валидна единствено от гледна точка на прагматизма. Но при мисленето, което отвежда до висшите области на съществуванието, не е така. Няма такова чувство и такъв ентусиазма, които могат да се сравнят с топлината, красотата и възвишеността, които събуждат в нас чистите, кристално ясни мисли, отнасящи се до висшите светове. Най-висшите чувства не са тези, които възникват от "само себе си", а онези, които придобиваме от енергийната мисловна работа.
към текста >>
Духовният изследовател
говор
и за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят.
Но това, което действува в организма като "неорганично", не действува никъде другаде, освен в неорганичния свят. Законите на неорганичната природа в организма са същите, както и в кристала. Но в организма съществуват нещо, което не е неорганично: това е творческият живот. Неговата основа е етерното тяло или "тяло на строителните сили". Допускането на неговото съществуване не би навредило на задачите, които си поставя естествознанието: това, което се наблюдава като дейност на силите в неорганичната природа, да се проследи също и в света на организмите.
Духовният изследовател говори за етерно тяло, доколкото в организма се открива нещо друго, освен това, което съществува в неорганичния свят.
Въпреки всичко, авторът не намира основание да замести тук израза "етерно тяло" с "тяло на строителните сили", защото в цялостния контекст, за всеки, който иска да вникне в него, е изключено да бъде погрешно разбран.
към текста >>
Би било безсмислено да се
говор
и за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се
говор
и за моите мисли, без изобщо да става дума за мен.
С възхищението си от звездното небе, аз живея в себе си. Мислите, които развивам върху траекторията на небесните тела, имат за мисленето на всеки друг човек същото значение, каквото и за мен.
Би било безсмислено да се говори за моята възхита, ако аз самия не съществувах; но не е така безсмислено да се говори за моите мисли, без изобщо да става дума за мен.
Защото истината, която мисля днес, вчера е била вярна, ще бъде вярна и утре, дори ако се занимавам само днес. Ако едно познание ми доставя радост, тази радост има стойност дотогава, докато тя живее в мен; истината на познанието има своята стойност изцяло и независимо от тази радост. Душата, която схваща истината, се свързва с нещо, което носи определена стойност в себе си. Последната не изчезва с усещането на душата, както и не се е родила от него. Чистата истина не възниква и не изчезва: тя притежава една стойност, която не може да бъде унищожена.
към текста >>
За съзнание може да се
говор
и още при низшите душевни прояви.
За съзнание може да се говори още при низшите душевни прояви.
Дори и най-обикновеното усещане се придружава от съзнание. В този смисъл съзнанието съществува и у животните. Под Съзнаваща Душа тук разбирам ядрото на човешкото съзнание, с други думи, душата в душата. Съзнаващата Душа се различава като един особен елемент на душата от Разсъдъчната Душа. Последната все още е вплетена в усещания, възбуди и афекти.
към текста >>
Ние намираме за напълно естествено те да
говор
ят за себе си като за някой друг, понеже още не са осъзнали своя собствен Аз като самостоятелно същество и съзнанието за индивидуалност още не се е родило в тях.
Известно е, че малките деца казват за себе си: "Карл е послушен" или "Мария иска това".
Ние намираме за напълно естествено те да говорят за себе си като за някой друг, понеже още не са осъзнали своя собствен Аз като самостоятелно същество и съзнанието за индивидуалност още не се е родило в тях.
Чрез самосъзнанието човекът се определя като едно самостоятелно същество, отделено от целия останал свят, като "Аз".
към текста >>
Когато човекът каже за себе си "Аз", нещо в него започва да
говор
и нещо, което не е свързано с никой от световете, всред които са произлезли обвивките, за които
говор
ихме досега.
Всеки може да назове масата "маса" и столът "стол". Но това не се отнася за думата "Аз". Тя не може да се употреби за означаване на нищо друго, освен за това, всеки да назове с нея самия себе си. Никога думата "Аз" не може да проникне и прозвучи от вън в ухото ми, за да обозначи мен самия. Само отвътре, само чрез самата себе си, душата може да се нарече "Аз".
Когато човекът каже за себе си "Аз", нещо в него започва да говори нещо, което не е свързано с никой от световете, всред които са произлезли обвивките, за които говорихме досега.
към текста >>
Както
говор
им за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да
говор
им и за един "етерния дух".
Също така един вид "духовна кожа" изолира Човекът-Дух от заобикалящия го духовен свят. Тази духовна кожа която отделя Човекът- Дух от цялостния духовен свят и го прави едно самостоятелно същество, което живее в себе си и възприема интуитивно духовното съдържание на света, който го заобикаля, ще нарека духовна обвивка (или аурична обвивка). Трябва да се отбележи, че тази "духовна кожа" се разширява непрестанно заедно с напредващото развитие на човека, така че духовната му индивидуалност /неговата аурична обвивка/ е способна на едно безкрайно уголемяване. В тази духовна обвивка живее Човекът-Дух. Той е изграден от духовната жизнена сила, както и физическото тяло е изградено от физическата жизнена сила.
Както говорим за едно етерно тяло, по подобен начин трябва да говорим и за един "етерния дух".
Този етерен дух ще нарека духът на живота или Духът-Живот. Следователно, духовното естество на човека е разчленено на три: на Човекът-Дух, Духът-Живот и Духът-Себе.
към текста >>
Основавайки се на всичко казано досега, можем да
говор
им още за следното разделение на човешкото същество:
Основавайки се на всичко казано досега, можем да говорим още за следното разделение на човешкото същество:
към текста >>
112.
ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДУХА И СЪДБАТА
GA_9 Теософия
Има един очевиден факт, който
говор
и в полза на това: биографията на всеки човек.
Има един очевиден факт, който говори в полза на това: биографията на всеки човек.
Ако човекът би бил просто представител на един вид, той не би имал собствена биография. Един лъв, един гълъб представляват интерес, доколкото те принадлежат на вида "лъв" или този на "гълъба". Ние стигаме до познанието на едно отделно животно, просто ако опишем неговия вид. Няма значение дали имаме работа с бащата, сина или чичото. Това, което е интересно при тях, е общо за всички.
към текста >>
На това може да се от
говор
и, че превъплъщението (прераждането) на духовния човек е един процес, който не принадлежи към областта на външните физически факти, а към нещо, което се разиграва изцяло в духовната област.
Някой би могъл да възрази, че тук имаме само разсъждения и би поискал външни доказателства, както е прието в естествената наука.
На това може да се отговори, че превъплъщението (прераждането) на духовния човек е един процес, който не принадлежи към областта на външните физически факти, а към нещо, което се разиграва изцяло в духовната област.
В тази област нямат достъп никакви други духовни способности, освен мисленето. За този, който няма доверие в силата на мисленето, висшите духовни факти остават непонятни.
към текста >>
113.
ТРИТЕ СВЯТА 1. СВЕТЪТ НА ДУШИТЕ
GA_9 Теософия
Понеже когато се
говор
и за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво".
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива.
Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво".
Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят. За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение. Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема.
към текста >>
За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се
говор
и само в преносен смисъл, само като сравнение.
Естествено, лесно може да се стигне до едно недоразумение, ако направо назовем по-висшите органи на възприятие с името духовни сетива. Понеже когато се говори за "сетиво", мисълта неволно свързва тази дума с "физическото сетиво". Тъкмо физическия свят се означава като "сетивен", в противоположност на "духовния" свят.
За да избегнем това недоразумение, тук трябва да споменем, че за "по-висши сетива" се говори само в преносен смисъл, само като сравнение.
Както физическите сетива възприемат физическия свят, така душевните и духовните сетива възприемат душевния и духовен свят. Думата "сетиво" се използува само в значението на "органа за възприятие". Човекът не би имал никакво познание за светлината и за цветовете, ако не би притежавал едно око, което да ги усети; той не би знаел нищо за звуците, ако не би притежавал едно ухо, което да ги възприема. В този смисъл, немският философ Лотце казва с пълно право: "без око, което да усеща светлината и без ухо, което да възприема звука, целият свят би бил тъмен и ням. В него биха се намерили толкова малко светлина и звук, колкото малко е възможен и зъбобол, без наличието на един усещаш болката нерв".
към текста >>
Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя
говор
и за самата себе си,
говор
и и на нас чрез хиляди явления.
Ние стигаме до познанието за едно същество или за един предмет, освен дотолкова, доколкото те оказват въздействие върху един от нашите възприемателни органи. Това отношение на човека към действителния свят, Гьоте е изразил чудесно в своята мисъл: "Всъщност ние напразно се опитваме да изразим естеството на един предмет. Ние възприемаме само действията и историята на тези действия би обхванала без съмнение цялата природа. Напразно се мъчим да опишем характера на един човек; но ако, напротив, свържем всички негови дела и жестове, ще изникне един образ на неговия характер. Цветовете са действия на светлината, действия и страдания... Наистина, цветовете и светлината, са в определено отношение, но ние трябва да си ги представим като принадлежащи на цялата природа: защото чрез тях тя иска да се открие специално на окото.
Но природата се открива и на други сетива... Да, природата се обръща и към други сетива към познати, непризнати и непознати сетива; така тя говори за самата себе си, говори и на нас чрез хиляди явления.
За внимателния човек, тя не е нито мъртва, нито няма".
към текста >>
Той по-скоро има предвид, че не трябва да се
говор
и изобщо за една такава "скрита същност".
Тази мисъл на Гьоте би се изтълкувала погрешно, ако си помислим, че той се съмнява във възможността да познаем естеството на един предмет. Гьоте далеч няма предвид, че се възприема само действието на един предмет, а същността му остава скрита за това действие.
Той по-скоро има предвид, че не трябва да се говори изобщо за една такава "скрита същност".
Същността не се намира зад своето откровение; тя се появява чрез него. Само че тази същност е толкова богата, че може да се открие на други сетива, под други форми. Това, което се проявява, принадлежи на същността, но поради ограничеността на сетивата, то не е цялата същност. Това мнение на Гьоте напълно съвпада с истините на Науката за Духа.
към текста >>
/По-късно в тази книга ще се
говор
и по-подробно за изграждането на душевните и духовни сетива.
Душевният и духовният свят не съществуват наред или извън физическия свят, те не са отделени пространствено от него. Както слепородения, който е опериран, затъмненият по-рано свят проблясва в светлина и цветове, така и на духовно пробудения се откриват онези душевни и духовни качества на нещата, които той по-рано е възприемал само физически. Наистина за него този свят се изпълва с други процеси и Същества, които за този, който не е духовно пробуден остават напълно непознати.
/По-късно в тази книга ще се говори по-подробно за изграждането на душевните и духовни сетива.
Тук най-напред ще бъдат описани по-висшите светове сами по себе си. Който отрича тези светове, той не казва нищо друго освен това, че неговите по-висши органи все още не са развити. Човешкото развитие не се задържа на една постоянна степен; то непрекъснато върви напред. /
към текста >>
Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се
говор
и за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка.
Така както ние не познаваме изцяло един човек, ако имаме представа само за физическата му външност, така не познаваме света, който ни обкръжава, ако знаем само това, което ни откриват за него физическите сетива. Както една фотография ни става по-близка и по-жива, ако познаваме отблизо фотографираното лице, така ние можем да разберем наистина физическия свят само тогава, ако опознаем неговите душевни и духовни основи.
Ето защо, струва ми се за предпочитане, първо да се говори за висшите светове, за душевния и духовния свят, и едва тогава да се прецени физическия свят от духовнонаучна гледна точка.
към текста >>
По начало, в нашата епоха е доста трудно да се
говор
и за висшите светове, понеже нейното величие се състои преди всичко в опознаването и завладяването на материалния свят.
По начало, в нашата епоха е доста трудно да се говори за висшите светове, понеже нейното величие се състои преди всичко в опознаването и завладяването на материалния свят.
Дори нашите думи са получили своята форма и значение най-вече във връзка с този свят. Но човек трябва да си служи тъкмо с тези употребяеми думи, за да достигне до нещо познато. Тези, които се доверяват само на външните сетива бързо стигат до пълно неразбиране на нещата.
към текста >>
Ако се вземат под внимание силите на душевния свят, може да се
говор
и за "същност на желанието".
Ето защо душевният свят може да се означи също като свят на желанието, свят на влеченията или свят на "копнежа". Тези изрази са взаимствани от човешкия душевен живот. Ето защо трябва да се отбележи, че нещата в тези части от душевния свят, които се намират извън човешката душа, са също толкова различни от душевните сили в нея, както и материалните вещества и сили от физическия свят са различни от тези, които изграждат човешкото физическо тяло. ("влечение", "желание", "стремеж" са обозначения за веществения елемент в душевния свят. Този веществен елемент означаваме като "астрален".
Ако се вземат под внимание силите на душевния свят, може да се говори за "същност на желанието".
Обаче не бива да забравяме, че различието между "вещество" и "сила" тук може да не е толкова явно, както във физическия свят. Едно влечение може еднакво добре да се нарече както "сила", така и "вещество".)
към текста >>
114.
3. ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
С цел да опростим нещата, отсега нататък няма да
говор
я за "духовна музика".
С цел да опростим нещата, отсега нататък няма да говоря за "духовна музика".
Достатъчно е да си представим, че всичко, което описваме като "образ", като "светлина", е същевременно и звук. На всеки цвят, на всяко светлинно явление, отговаря един духовен звук, и на всяка хармония на цветовете една звукова хармония, една мелодия и пр. Защото от само себе си се разбира, че там, където царуват звуците, възприятията на "духовното око" ни най-малко не престават. Звукът само се прибавя към светлината. Следователно, винаги, когато става дума за "първообрази" трябва да имаме предвид и "празвуците".
към текста >>
Към възприятията, за които
говор
ихме, се прибавят и други.
Достатъчно е да си представим, че всичко, което описваме като "образ", като "светлина", е същевременно и звук. На всеки цвят, на всяко светлинно явление, отговаря един духовен звук, и на всяка хармония на цветовете една звукова хармония, една мелодия и пр. Защото от само себе си се разбира, че там, където царуват звуците, възприятията на "духовното око" ни най-малко не престават. Звукът само се прибавя към светлината. Следователно, винаги, когато става дума за "първообрази" трябва да имаме предвид и "празвуците".
Към възприятията, за които говорихме, се прибавят и други.
Те могат да бъдат сравнени с "духовен вкус" и т.н. Аз няма да навлизам по-дълбоко в тези процеси; важно е да си изградим представа за "светът на духовете" с помощта на възприятия, избрани измежду другите.
към текста >>
Например, тук може да се
говор
и за ураганни бури, с бляскащи светкавици и тътнещи гръмотевици; и ако се разгледат нещата по-нататък, ще се установи, че в една такава "духовна буря" се отпечатват страстите на една истинска битка, разразила се на земята.
Човек, който може да се изгради представа за тези неща, прониква дълбоко в страданията на всяко същество, стига да насочи към него своето внимание.
Например, тук може да се говори за ураганни бури, с бляскащи светкавици и тътнещи гръмотевици; и ако се разгледат нещата по-нататък, ще се установи, че в една такава "духовна буря" се отпечатват страстите на една истинска битка, разразила се на земята.
към текста >>
115.
5. ФИЗИЧЕСКИЯ СВЯТ И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ЦАРСТВОТО НА ДУШИТЕ И ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ
GA_9 Теософия
В този случай, Духовната Наука
говор
и за елементарни царства.
Освен формата, която идва от първообразите, в растението работи и една друга форма, която носи отпечатъка на духовните Същества от висшите области. При растението, сетивно възприемаема е само завършената форма; формообразуващите, градивни същества, които оживотворяват завършената форма, остават скрити за сетивата. Физическото око вижда лилията, която днес е малка, а след време пораства. Обаче градивната сила, лежаща в основата на този растеж, остава невидима за физическите сетива. За да се наместят в света на формите, духовните зародиши слизат една степен по долу.
В този случай, Духовната Наука говори за елементарни царства.
Ако обозначим първичните Същества които все още нямат никаква форма, като първо елементарно царство, сетивно невъзприемаемите Същества, предизвикващи растежа на растенията, принадлежат към второто елементарно царство.
към текста >>
116.
6. ЗА МИСЛОВНИТЕ ФОРМИ И ЗА ЧОВЕШКАТА АУРА
GA_9 Теософия
Те лесно биха могли да си представят, че "цветовете", за които
говор
им тук, застават пред душата така, както физическият цвят застава пред окото.
Хората, които засега са далеч от опитностите, описани в следващата глава ("Пътят на познанието"), често допускат сериозни грешки относно самата същност на това, което тук е описано като "аура".
Те лесно биха могли да си представят, че "цветовете", за които говорим тук, застават пред душата така, както физическият цвят застава пред окото.
Обаче такъв "душевен цвят" не би бил нищо друго, освен една халюцинация. Науката за Духа няма нищо общо с този вид "халюцинаторни" изживявания. Във всеки случай, те не са обект на разглеждане в тази книга. Точна представа за нещата ще получим, ако си представим следното.
към текста >>
А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да
говор
и за значението на душевния живот в един свят, за чието възприятие той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло.
Спрямо физическия цвят, душата изпитва не само сетивно впечатление, но и определено душевно изживяване. Това душевно изживяване е едно, когато душата чрез окото възприема една жълта повърхност, и съвсем друго, когато тя възприема синя повърхност. Ще наречем това изживяване "живот в жълто" или "живот в синьо". Душата, поела Пътят на познанието, изпитва подобна "опитност в жълто" спрямо активните душевни изживявания на другите същества; и една "опитност в синьо" спрямо жертвоготовното душевно настроение. Същественото тук е не че "ясновидецът" свързва чуждите представи със "синия цвят", какъвто той възприема в своето сетивно обкръжение, а че разполага с една опитност, позволяваща му да назове тези представи именно "сини", също както физическият човек назовава една завеса "синя".
А по-нататък, същественото е, че "ясновидецът" напълно съзнава: с тези свои изживявания той се намира извън тялото и е в състояние да говори за значението на душевния живот в един свят, за чието възприятие той изобщо не се нуждае от своето физическо тяло.
Макар и никога да не подминава този смисъл на изложението, за "ясновидеца" е напълно естествено да описва "аурата" с думи като "синьо", "жълто", "зелено" и т.н.
към текста >>
Розовият нюанс загатва, че съответният човек е доброжелателен и любвеобилен; синият цвят
говор
и за благочестие и набожност.
Прекомерно развитото самочувствие, гордостта и честолюбието се проявяват под формата на кафяви и оранжеви образования. Любопитството се проявява под формата на жълто-червени петна. Светложълтия цвят подсказва ясно мислене и добра интелигентност; зеленият цвят е израз на точния усет за живота и света. Схватливите деца имат подчертано зелени нюанси в тази част на тяхната аура. Добрата памет е представена във втората аура чрез "жълто-зелените" оттенъци.
Розовият нюанс загатва, че съответният човек е доброжелателен и любвеобилен; синият цвят говори за благочестие и набожност.
към текста >>
117.
ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО
GA_9 Теософия
, ще от
говор
им "започнете най-напред с описанията на тези, които вече ги притежават".
Явно, той вижда в мислите нещо несъстоятелно, нещо абстрактно. Обаче в основата на мислите е вложена една огромна и жива сила. Както за този, който притежава духовно познание, мислите са непосредствен израз на това, което той вижда в Духа, така и съобщението на този израз на друг, неподготвен човек, може да превърне в зародиш, от който ще се роди плодът на познанието. Ако в името на висшето познание, ние пренебрегнем мисловната работа и се обърнем към други сили в човека, пропускаме обстоятелството, че тъкмо мисленето е най-висшата човешка способност в сетивния свят. Следователно, на този, който пита: "- Как мога сам да се добира до висшите познания на науката за духа?
, ще отговорим "започнете най-напред с описанията на тези, които вече ги притежават".
А ако той отвърне: "но аз искам да постигна всичко сам и не желая да знам какво са видели другите! ", ние ще заявим: "тъкмо в изучаването на това, което са оставили другите, се намира първата степен в постигането на личното познание. "Тогава той може да възрази: "Но в този случай аз съм принуден да се уповавам на сляпата вяра! " Само че тук не става дума за това, да се вярва или не, а само за безпристрастната оценка на това, което чуваме. Истинският окултен изследовател никога не очаква сляпо доверие от тези, към които той се обръща.
към текста >>
И това ехо е не някаква сляпа вяра, а естествен от
говор
на здравия човешки разум.
Духовното прозрение може да пробуди силата на разбирането само в душа, която е непомрачена от предразсъдъци. Несъзнаваното познание на душата отговаря като ехо на духовните факти, открити от другите.
И това ехо е не някаква сляпа вяра, а естествен отговор на здравия човешки разум.
В този отговор следва да виждаме много по-добра изходна точка за самостоятелно проучване на духовния свят, отколкото съмнителните частични "екзалтации и други подобни похвати, за които обикновено се смята, че предлагат нещо много по-надеждно от това, което истинското духовно проучване поднася на здравия човешки разум.
към текста >>
В този от
говор
следва да виждаме много по-добра изходна точка за самостоятелно проучване на духовния свят, отколкото съмнителните частични "екзалтации и други подобни похвати, за които обикновено се смята, че предлагат нещо много по-надеждно от това, което истинското духовно проучване поднася на здравия човешки разум.
Духовното прозрение може да пробуди силата на разбирането само в душа, която е непомрачена от предразсъдъци. Несъзнаваното познание на душата отговаря като ехо на духовните факти, открити от другите. И това ехо е не някаква сляпа вяра, а естествен отговор на здравия човешки разум.
В този отговор следва да виждаме много по-добра изходна точка за самостоятелно проучване на духовния свят, отколкото съмнителните частични "екзалтации и други подобни похвати, за които обикновено се смята, че предлагат нещо много по-надеждно от това, което истинското духовно проучване поднася на здравия човешки разум.
към текста >>
На това трябва да от
говор
им, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е.
Ето защо категорично трябва да изтъкнем голямата необходимост от сериозна мисловна работа за всеки, който се стреми към висши познавателни способности. Изтъкването на този факт е особено наложително, като се има предвид, че днес много хора искат да станат "ясновидци", без да обръщат достатъчно внимание върху сериозните и безкористни усилия на мисленето. Според тях, "мисленето" не може да помогне; по-важни им изглеждат "усещанията" и "чувствата".
На това трябва да отговорим, че никой не може да стане "ясновидец" във висшия (т.е.
в истинския) смисъл на тази дума, без предварително проучване на мисловния живот. При мнозина от кандидати, вътрешната леност може да изиграе една лоша роля. Те изобщо не осъзнават тази леност, понеже в очите им тя изглежда като презрение към "абстрактното мислене", към "празното спекулиране" и т.н. Би означавало да не зачитаме мисленето, ако го смесваме с абстрактната логическа последователност. Това "абстрактно мислене" лесно може да умъртви свръхсетивното познание; живото мислене може да го окрили и вдъхнови.
към текста >>
Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се
говор
и за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве.
ясновидството изисква абсолютно здрав душевен живот. И няма по-добра грижа за това здраве от истинското мислене. Да, душевното здраве може сериозно да пострада, ако упражненията, водещи към духовно развитие, не се опират на мисленето. Ако е вярно, че ясновидството прави един човек с нормално и здраво мислене още по-здрав и прилежен в живота, не по-малко е вярно също, че всеки страх от мисловно усилие въпреки несъмнената воля за духовно израстване води след себе си всевъзможни илюзии, празна фантастика и като цяло: Крайно погрешна жизнена нагласа. Не съществуват никакви опасности за този, който се стреми към висшето познание с оглед на казаното дотук; а то, на свой ред, е задължителна предпоставка за всяко духовно развитие.
Тази предпоставка се отнася единствено до човешката душа и до човешкия Дух; абсурдно е да се говори за каквото и да е вредно въздействие, което духовното развитие би могло да има за телесното здраве.
към текста >>
Нека да оставим самите факти и събития да
говор
ят за себе си, а не ние да
говор
им за тях.
Нека да оставим самите факти и събития да говорят за себе си, а не ние да говорим за тях.
Нека да разширим този подход върху целият наш мисловен свят. Нека заглушим в себе си това, което поражда една или друга мисъл, а да се съсредоточим изключително върху външните условия, които пробуждат нашите мисли.
към текста >>
", "За какво ли ми
говор
и тази болка?
Всеки, който напредва в тази посока скоро ще се убеди, какви незаменими учители са удоволствието и болката. Той се научава да вниква в нещата заедно с другите същества. Окултният изследовател никога вече няма да каже: "О, колко страдам! " или "О, колко се радвам! " а само: "Какво ли ми подсказва това страдание?
", "За какво ли ми говори тази болка?
" Той отдава себе си на удоволствията и болките, които идват от външния свят. По този начин у човека се поражда една напълно нова нагласа спрямо нещата. По-рано той насочваше своите действия единствено с оглед на това дали те му носят удоволствие или неудоволствие. Отсега нататък той превръща удоволствието и неудоволствието в един вид органи, чрез които нещата от живота му се откриват в своята истинска светлина. От обикновени чувства, сега удоволствието и неудоволствието се превръщат в сетивни органи за възприемането на външния свят.
към текста >>
Ако внимателно се вслушваме в раз
говор
а на две лица, или ако безпристрастно наблюдаваме себе си, лесно ще си изградим представа за тези блуждаещи мисли.
Ако внимателно се вслушваме в разговора на две лица, или ако безпристрастно наблюдаваме себе си, лесно ще си изградим представа за тези блуждаещи мисли.
Доколкото човек се посвещава на задачите, налагани от чувствения живот, неговите объркани мисли винаги ще бъдат поправяни от самите факти на външния свят. Колкото и чудновата представа да си изградя за един свят, искам ли да намеря определено място в него, аз трябва да се подчиня на сетивните факти.
към текста >>
118.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
10 Доскоро всеки, който би се осмелил да
говор
и за "жизнена сила", щеше да бъде посочен като пример за ненаучност.
КЪМ СТР.
10 Доскоро всеки, който би се осмелил да говори за "жизнена сила", щеше да бъде посочен като пример за ненаучност.
Днес тук и там в научните среди хората отново се обръщат към тази идея, която на времето беше общопризната. Ако внимателно се вгледаме в съвременните тенденции на науката, ще установим една много по-последователна логика всред тези, които не искат и да чуят за някаква "жизнена сила". Тя изобщо не принадлежи към това, което наричаме "природни сили". Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да говори за "жизнена сила". Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни позволяват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие.
към текста >>
Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да
говор
и за "жизнена сила".
КЪМ СТР. 10 Доскоро всеки, който би се осмелил да говори за "жизнена сила", щеше да бъде посочен като пример за ненаучност. Днес тук и там в научните среди хората отново се обръщат към тази идея, която на времето беше общопризната. Ако внимателно се вгледаме в съвременните тенденции на науката, ще установим една много по-последователна логика всред тези, които не искат и да чуят за някаква "жизнена сила". Тя изобщо не принадлежи към това, което наричаме "природни сили".
Който не иска да се издигне над мисловните навици на съвременната наука, не би трябвало да говори за "жизнена сила".
Едва предпоставките и начинът на мислене, извлечени от "Науката за духа", ни позволяват да пристъпим към тези неща без никакво вътрешно противоречие. Дори онези мислители, които предпочитат да изграждат своите възгледи на чисто научна основа, напоследък изоставят убежденията, валидни за втората половина на 19 век, според които всички явления на живота могат да се обяснят само със силите, действуващи в неживата природа. Книгата на един толкова изтъкнат естествоизпитател като Оскар Хертвиг: "Развитието на организмите. Опровержение на дарвиновата теория за случайността", е научно произведение с голяма стойност. То се противопоставя на хипотезата, според която животът се формира единствено от сбора на физическите и химически закономерности.
към текста >>
Когато тук
говор
им за "осезание" на низшите организми, нямаме предвид това, което обикновено се означава като "сетива".
Обаче в тази област никой не може да се издигне над абстрактните и схематични понятия, ако не приеме, че силата, която изгражда живота и чиито източници имат по-висш произход от този на неорганичните сили, може да бъде възприета единствено в рамките на свръхсетивното прозрение. Тук става дума не за пренасяне на естественонаучните методи, валидни в условията на неорганичния свят и прилагането им в живота, а за постигането на нов вид познание.
Когато тук говорим за "осезание" на низшите организми, нямаме предвид това, което обикновено се означава като "сетива".
От гледна точка на Науката за Духа, бихме могли да се отправят доста възражения срещу обичайната употреба на този израз. Под "осезание" тук следва да се разбира една обща възприемателна способност спрямо външните впечатления, за разлика от специфичните възприятия като зрение, слух и т.н.
към текста >>
Все пак, в повечето случаи, дори късната употреба на тази дума,
говор
и за един важен момент от развитието, а именно, постепенното преминаване на смътното Азово усещане в правилна идея за Аза.
КЪМ СТР. 14 Когато малките деца казват за себе си, че "Карл е умен" или "Мария иска това", трябва ясно да посочим: тук важна е не ранната или късна употреба на думата "Аз", а важен е онзи момент, когато те съзнателно свързват думата "Аз" с характерната за нея представа. Ако децата само чуват тази дума от устата на възрастните, те също могат да я произнасят, но без да има каквато и да е идея за "Азът".
Все пак, в повечето случаи, дори късната употреба на тази дума, говори за един важен момент от развитието, а именно, постепенното преминаване на смътното Азово усещане в правилна идея за Аза.
към текста >>
Днес лесно бихме извинили един естествоизпитател, когато той се опитва да
говор
и за един вид "човешка аура", както прави това проф.
Днес лесно бихме извинили един естествоизпитател, когато той се опитва да говори за един вид "човешка аура", както прави това проф.
д-р Мориц Бенедикт в своята книга Ruten und Pendellehre. "има незначителен брой хора, които могат да виждат "на тъмно". По-голямата част от тях виждат във тъмнината доста предмети, лишени от цветове, и само малка част от тези хора ги виждат оцветени... Голям брой учени и лекари са имали възможност да наблюдават в моята тъмна камера тези две групи... И всред тях не остана и най-малкото съмнение в точността на техните наблюдения и описания. . . Лицата, възприемащи цветовете в тъмнината, виждат предната част на челото и темето оцветени в синьо, останалата дясна половина с също синя, а лявата страна червена или оранжева.
към текста >>
119.
00. С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Четенето трябва да се превърне в истинско изживяване, съпроводено от вътрешно напрежение, разтърсващ трепет и завършващ от
говор
.
Едва тогава, постепенно настъпва един вид разбиране на нещата. В началото то може и да е твърде слабо. Но то може и трябва да се появи. По-нататъшното задълбочаване на свръхсетивното познание непрекъснато укрепва, особено чрез упражненията, описани в "Как се постигат познания за висшите светове? ". Този процес е крайно необходим на окултното обучение; но от друга страна, една правилно написана антропософска книга е длъжна да пробуди духовния живот на читателя, а не да му предлага просто сбор от мисли и разсъждения.
Четенето трябва да се превърне в истинско изживяване, съпроводено от вътрешно напрежение, разтърсващ трепет и завършващ отговор.
Аз добре зная до каква степен е далеч всичко, което възпроизвеждам в моите книги, от онзи момент, когато вътрешната сила на подобно изживяване ще може да озари четящата душа. Обаче зная и друго: че на всяка степен от моята вътрешна борба аз се стремя да постигна възможно най-много в тази област. Нито в стила на моите описания нито в отделните изречения може да се долови и следа от моите субективни чувства. Онова, което блика от топлината и дълбокия усет за нещата, аз записвам в сух, математически стил. Обаче единствено този стил може да пробуди читателя, защото той сам трябва да породи в себе си топлината и усет за нещата.
към текста >>
120.
01. УСЛОВИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Мистикът, гностикът и теософът винаги
говор
ят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват.
У всеки човек са стаени способности, благодарение на които той може да постигне познания за висшите светове.
Мистикът, гностикът и теософът винаги говорят за едни свят на душите и на Духовете, който за тях е толкова действителен, колкото предметите, които физическите очи виждат и физическите ръце докосват.
Във всеки миг слушателят може да заяви: тези опитности могат да станат мои, стига да развия определени сили, които днес все още дремят в мен. Единственият въпрос е откъде да започна, за да пробудя тези способности. Указанията могат да дадат само хората, които вече разполагат с тези способности.
към текста >>
Само в своята собствена душа човекът може да открие средствата, които ще накарат Посветените да про
говор
ят.
Само в своята собствена душа човекът може да открие средствата, които ще накарат Посветените да проговорят.
Ако той развие в себе си определени качества, висшите съкровища на Духа могат да се открият пред него. Началото трябва да се постави с едно основно душевно настроение. Духовният изследовател нарича това основно настроение път на преклонение пред истината и познанието. Само този, който е постигнал това душевно настроение, може да стане окултен ученик.
към текста >>
121.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
За тях неговите сетива не му
говор
ят нищо.
И той започва да усеща, че сам принадлежи на тези висши светове.
За тях неговите сетива не му говорят нищо.
Сега за първи път той пренася центъра на своето съзнание в своя вътрешен свят. Той се вслушва във вътрешните гласове, които се обръщат към него в минутите на вътрешно спокойствие. Човекът започва своето общуване с духовния свят. Той се откъсва от всекидневието, чиито шум заглъхва. Навсякъде около него става тихо.
към текста >>
Той разбира, че в този мисловен свят
говор
и самият живот.
Той разбира, че в този мисловен свят говори самият живот.
Убеждава се, че мислите не са просто сенки, а чрез тях към него се обръщат скрити до този момент същества. По-рано само ушите му чуваха звуци: сега те кънтят в цялата му душа. Пред него се открива един вътрешен говор, едно вътрешно слово. И когато окултният ученик изживее за първи път този миг той изпитва огромна радост. Върху целият му досегашен свят се разлива една вътрешна светлина.
към текста >>
Пред него се открива един вътрешен
говор
, едно вътрешно слово.
Той разбира, че в този мисловен свят говори самият живот. Убеждава се, че мислите не са просто сенки, а чрез тях към него се обръщат скрити до този момент същества. По-рано само ушите му чуваха звуци: сега те кънтят в цялата му душа.
Пред него се открива един вътрешен говор, едно вътрешно слово.
И когато окултният ученик изживее за първи път този миг той изпитва огромна радост. Върху целият му досегашен свят се разлива една вътрешна светлина. За него започва втори живот. В него се влива потокът на един божествен, ликуващ свят.
към текста >>
Гнозисът и Науката за Духа ни
говор
ят за вечността на истинската човешка същност, за нейните прераждания.
Гнозисът и Науката за Духа ни говорят за вечността на истинската човешка същност, за нейните прераждания.
Често се задава въпросът: Защо човек не знае нищо за своите изживявания, които се простират преди раждането и след смъртта? Но този въпрос трябва да се задава по друг начин: Как се постига това знание? Пътят е скрит в правилната медитация. Там са спотаени спомените за онези изживявания, които са отвъд раждането и смъртта. Всеки може да стигне до това познание.
към текста >>
122.
05. А. ПОДГОТОВКА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Той трябва да остави това ново чувство спокойно да отзвучи в душата му и сам да породи там дълбока и пълна тишина, затваряйки се за външния свят и следвайки единствено това, което душата нашепва в от
говор
на покълването и цъфтежа.
Скоро ще се убеди, че чувството, което по-рано при същите обстоятелства прелиташе бегло покрай съзнанието му, сега нараства, приемайки енергична и мощна форма.
Той трябва да остави това ново чувство спокойно да отзвучи в душата му и сам да породи там дълбока и пълна тишина, затваряйки се за външния свят и следвайки единствено това, което душата нашепва в отговор на покълването и цъфтежа.
При това не трябва да се очаква, че ученикът ще стигне далеч, ако притъпи своите усещания по отношение на външния свят. Първоначално той трябва да отправя пределно жив и точен поглед върху нещата. Едва тогава той ще се отдаде истински на възникващите в душата му чувства и мисли. В случаят важното е, че той насочва вниманието си в пълно вътрешно равновесие и върху двете душевни сили. Ако намери необходимото спокойствие и съумее да се отдаде на това, което възниква в душата му, след известно време той ще изживее следното.
към текста >>
Духовният свят започва да му
говор
и по духовен начин.
Постепенно окултният ученик се отваря за истините на духовния свят.
Духовният свят започва да му говори по духовен начин.
Но Съществата от духовния свят, за които говори Тайната Наука се обръща само към онези, които са овладели "безкористното" мълчание и са отстранили всяко лично мнение, всяко лично чувство. С езика на "вътрешното слово" могат да бъдат изразени всички висши истини. И всичко, което може да се чуе от устата на окултния изследовател, е постигнато тъкмо по този начин. Обаче това съвсем не означава, че не трябва да се занимаваме с окултна литература, преди да сме в състояние да чуваме "вътрешното слово"
към текста >>
Но Съществата от духовния свят, за които
говор
и Тайната Наука се обръща само към онези, които са овладели "безкористното" мълчание и са отстранили всяко лично мнение, всяко лично чувство.
Постепенно окултният ученик се отваря за истините на духовния свят. Духовният свят започва да му говори по духовен начин.
Но Съществата от духовния свят, за които говори Тайната Наука се обръща само към онези, които са овладели "безкористното" мълчание и са отстранили всяко лично мнение, всяко лично чувство.
С езика на "вътрешното слово" могат да бъдат изразени всички висши истини. И всичко, което може да се чуе от устата на окултния изследовател, е постигнато тъкмо по този начин. Обаче това съвсем не означава, че не трябва да се занимаваме с окултна литература, преди да сме в състояние да чуваме "вътрешното слово"
към текста >>
123.
06. Б. ПРОСВЕТЛЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се
говор
и открито.
В какво се изразява Просветлението, след като човек мине през описаните упражнения, свързани с вътрешната природа на минерала, растението и животното, и как, след Просветлението, душата се свързва с духовния свят и намира пътя към посвещението: това ще обсъдим в следващите глави, доколкото за него може да се говори открито.
В нашата епоха мнозина търсят пътя към окултните истини, и то по твърде различни начини, често опасни и осъдителни. Ето защо хората, които са наясно с тези неща, улесняват и другите в стремежа им да проникват в окултния свят. Тук ще изнесем само такива подробности, които могат да бъдат разбрани от обикновеното човешко мислене. Необходимо е да бъде споделена, макар и само част от истината, за да се избегне вредното въздействие на заблужденията. Но ако човек не прекалява с темпото и интензивността на посочените упражнения той изобщо не може да пострада.
към текста >>
124.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
За да от
говор
им веднага на едно възражение, което биха отправили хора с известни душевни опитности, ще добавим следното.
За да отговорим веднага на едно възражение, което биха отправили хора с известни душевни опитности, ще добавим следното.
Не може да се отрече, че има по-кратки и по-прости пътища за да вникнем със собствени сили в явленията на раждането и смъртта, без да минаваме през описаните тук степени. Има хора, които притежават забележителни душевни заложби, нуждаещи се от незначителен тласък, за да се развият.
към текста >>
Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да
говор
и за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора.
Отдай се непредубеден и в пълна безкористност на твоите духовни възприятия и не ги смущавай с никакви размишления. Необходимо е да се замислиш, че първоначално твоите размишления чисто и просто не са дорасли до твоите духовни опитности. До този момент ти си размишлявал само върху живота в сетивно-физическия свят, а новите опитности далеч надхвърлят неговите предели. Следователно, не се опитвай да прилагаш новите и по-висши способности към своя минал опит.
Само онзи, който вече има известна увереност в наблюдението на своите вътрешни изживявания, може да говори за тях, така че описанията му да са от полза за другите хора.
към текста >>
Ето защо Посветените
говор
ят на друг език, различен от този на непосветените; в първия случай хората назоват имената, чрез които са създадени самите неща.
Той непрекъснато се стреми към духовния свят, които ще го повдига и носи, колкото и немощна да е неговата собствена земна природа. Той трябва да изгради онази вътрешна способност, която ще му позволи да застане пред бъдещето и в този негов устрем опита от миналото няма да му попречи ни най-малко. И ако човек изгради в себе си описаните качества, макар и само до известна степен, той вече е узрял, за да узнае истинските имена на нещата, които са и ключовете за висшето познание. Защото Посвещението се състои в следното: Човек се научава да нарича нещата с онези имена, чиито праизточник е в духовния свят. Тайните на нещата са вложени в техните имена.
Ето защо Посветените говорят на друг език, различен от този на непосветените; в първия случай хората назоват имената, чрез които са създадени самите неща.
към текста >>
Доколкото може да се
говор
и за Посвещението (Интуицията), ще сторим това в следващата глава.
Доколкото може да се говори за Посвещението (Интуицията), ще сторим това в следващата глава.
към текста >>
125.
08. ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
В книгите често се
говор
и за тези изпитания, но както и може да се предположи, те дават съвсем неточна представа за нещата.
В книгите често се говори за тези изпитания, но както и може да се предположи, те дават съвсем неточна представа за нещата.
Защото без да е минал през подготовката и просветлението, човек никога не узнава нещо за изпитанията. Ето защо неговите описания са крайно неправдоподобни. Пред душата на окултния кандидат застават определени процеси и събития, които принадлежат на висшите светове. Обаче той може да вижда и чува, само ако е в състояние да възприема духовните процеси под формата на фигури, цветове, звуци и т.н., за които вече стана дума, когато разглеждахме "подготовката" и "просветлението". Първото "изпитание" се състои в това, че кандидатът стига до едно по-точно възприемане на неживите тела и техните материални качества, на растенията, на животните, на самия човек, отколкото е присъщо на обикновените хора.
към текста >>
Защото "скритият" (окултен) характер на нещата не може да бъде непосредствено изразен нито с думите на
говор
имия език, нито с която и да е от обикновените писмени системи.
Защото "скритият" (окултен) характер на нещата не може да бъде непосредствено изразен нито с думите на говоримия език, нито с която и да е от обикновените писмени системи.
Онези, които минават през Посвещението, всъщност превеждат на обикновен език и доколкото това им се отдава, уроците на Тайната Наука.
към текста >>
Това чудесно качество се култивира по отношение на много от нещата, за които по-рано е
говор
ил и специално за начина, по който е правил това.
Разбира се, това не е "клетва" в обикновения смисъл на думата. По скоро при тази нова степен от развитието се придобива определена опитност. Окултният кандидат се научава да прилага висшето познание в служба на човечеството. Едва сега той започва да разбира света по правилен начин. Не става дума за "премълчаване" на висшите истини, а за тактичното им прилагане в живота.
Това чудесно качество се култивира по отношение на много от нещата, за които по-рано е говорил и специално за начина, по който е правил това.
към текста >>
Впрочем висшите тайни не са подходящи за обсъждане в обикновени раз
говор
и.
Лош Посветен би бил този, който не прилага узнатите тайни в служба на целия свят, и то по възможно най-добрия начин. За съобщенията в тази област не съществуват други пречки, освен неразбирането на този, за когото са предназначени.
Впрочем висшите тайни не са подходящи за обсъждане в обикновени разговори.
Обаче от друга страна никому не може да се "забрани", ако е преминал през описаните степени и е решил, че трябва да сподели един или друг факт от областта на окултното познание. Нито един човек не може да му наложи каквато и да е "клетва". Всичко се поставя на неговата лична отговорност. Сега той се научава, независимо от обстоятелствата, да търси мотивите за своите действия единствено в себе си. И "клетвата" означава не друго, а че ученикът е достатъчно напреднал, за да поеме такава отговорност.
към текста >>
Всичко се поставя на неговата лична от
говор
ност.
Лош Посветен би бил този, който не прилага узнатите тайни в служба на целия свят, и то по възможно най-добрия начин. За съобщенията в тази област не съществуват други пречки, освен неразбирането на този, за когото са предназначени. Впрочем висшите тайни не са подходящи за обсъждане в обикновени разговори. Обаче от друга страна никому не може да се "забрани", ако е преминал през описаните степени и е решил, че трябва да сподели един или друг факт от областта на окултното познание. Нито един човек не може да му наложи каквато и да е "клетва".
Всичко се поставя на неговата лична отговорност.
Сега той се научава, независимо от обстоятелствата, да търси мотивите за своите действия единствено в себе си. И "клетвата" означава не друго, а че ученикът е достатъчно напреднал, за да поеме такава отговорност.
към текста >>
И "клетвата" означава не друго, а че ученикът е достатъчно напреднал, за да поеме такава от
говор
ност.
Впрочем висшите тайни не са подходящи за обсъждане в обикновени разговори. Обаче от друга страна никому не може да се "забрани", ако е преминал през описаните степени и е решил, че трябва да сподели един или друг факт от областта на окултното познание. Нито един човек не може да му наложи каквато и да е "клетва". Всичко се поставя на неговата лична отговорност. Сега той се научава, независимо от обстоятелствата, да търси мотивите за своите действия единствено в себе си.
И "клетвата" означава не друго, а че ученикът е достатъчно напреднал, за да поеме такава отговорност.
към текста >>
126.
09. ПРАКТИЧЕСКИ УКАЗАНИЯ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способности, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции, изразяващи се в зрение, слух, дишане, храносмилане,
говор
и т. н.
Ясновидецът ги възприема като взаимно проникващи се спираловидни мъглявини, оцветени и матово просветващи предимно в червени, в червено-кафяви, а често и в червено-жълти оттенъци. След култивирането те започват, разбира се в духовен смисъл, да светят в жълто-зелени и зелено-сини цветове, показвайки при това един правилен строеж.
Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способности, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции, изразяващи се в зрение, слух, дишане, храносмилане, говор и т. н.
Така окултният ученик постепенно се научава да диша и вижда с душата, да чува и говори с Духа и т. н.
към текста >>
Така окултният ученик постепенно се научава да диша и вижда с душата, да чува и
говор
и с Духа и т. н.
Ясновидецът ги възприема като взаимно проникващи се спираловидни мъглявини, оцветени и матово просветващи предимно в червени, в червено-кафяви, а често и в червено-жълти оттенъци. След култивирането те започват, разбира се в духовен смисъл, да светят в жълто-зелени и зелено-сини цветове, показвайки при това един правилен строеж. Човек постига този правилен строеж и свързаните с него висши познавателни способности, като внася в своите чувства, мисли и настроения такъв ред, до какъвто природата е стигнала в неговите телесни функции, изразяващи се в зрение, слух, дишане, храносмилане, говор и т. н.
Така окултният ученик постепенно се научава да диша и вижда с душата, да чува и говори с Духа и т. н.
към текста >>
Той е длъжен с молитвен трепет да се вслушва във всичко което
говор
и към тази крайна цел.
От окултния ученик трябва да изчезне и всяко любопитство. Той трябва максимално да отвикне от въпроси, които са предназначени да задоволят личният му порив към познание.
Той е длъжен с молитвен трепет да се вслушва във всичко което говори към тази крайна цел.
към текста >>
Друга пречка за окултното възпитание се оказва всичко, което човек
говор
и, без да го е подложил на основна проверка в своите мисли.
Друга пречка за окултното възпитание се оказва всичко, което човек говори, без да го е подложил на основна проверка в своите мисли.
Нека с помощта на един пример вземем в съображение следното. Когато някой ми казва нещо и съм готов да възразя, всъщност аз трябва в много по-голяма степен да се съобразя с неговото мнение и чувство, дори с неговите предразсъдъци, а не винаги да налагам моето становище по обсъждания въпрос.
към текста >>
Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен от
говор
.
В случая става дума за една дискретна тактичност и окултният ученик следва да й посвети цялото си внимание. Той трябва да прецени до каква степен неговия събеседник ще приеме чуждото мнение и какво значение може да има то за него. Разбира се, това не е причина да се въздържаме от нашето лично мнение. Затова не може да става и дума.
Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен отговор.
В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път. Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам". След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение. Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи. А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции.
към текста >>
Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския от
говор
с помощта, която аз мога да му дам".
Той трябва да прецени до каква степен неговия събеседник ще приеме чуждото мнение и какво значение може да има то за него. Разбира се, това не е причина да се въздържаме от нашето лично мнение. Затова не може да става и дума. Необходимо е просто да се вслушваме максимално точно в разсъжденията на другите и в зависимост от това, какво казват да формираме нашия собствен отговор. В подобни случаи окултният ученик долавя в себе си една точно определена мисъл и ако тя стане постоянна черта на неговия характер, той знае, че вече е на прав път.
Ето тази мисъл: "Важното е, не че аз мисля различно от другия човек, а това, той сам да намери истинския отговор с помощта, която аз мога да му дам".
След като подобни настроения облъхват душата, те все повече слагат върху характера и поведението на окултния ученик един отпечатък на мекота, която е основно средство при всяко окултно обучение. Твърдостта прогонва душевните сили около теб, които трябва да пробудят твоето душевно око; мекотата отстранява пречките и отваря твоите духовни възприемателни органи. А наред с мекотата ще се развие и една друга душевна способност: Спокойното внимание пред всички нюанси от душевния живот на околния свят при пълно вътрешно мълчание на нашите лични емоции. И ако човек стигне до това състояние, тогава душевния живот на неговото обкръжение започва да му въздействува по такъв начин, че неговата душа се променя и израства, и израствайки се разклонява, както растението прави това всред светлината на Слънцето. Мекота и дълбоко вътрешно мълчание: тези качества отвеждат душата в "светът на душите", а духът в "светът на духовете".
към текста >>
127.
10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Третият Душевен Процес засяга
говор
а.
Третият Душевен Процес засяга говора.
От устните на окултния ученик може да излиза само онова, което има смисъл и значение. Навикът да се говори заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път. Окултният ученик трябва да избягва формалните разговори, които произтичат разпокъсано и хаотично. В същото време той не бива да се изключва от общуването си с другите. Тъкмо в общуването неговите думи ще стават все по-силни и многозначителни.
към текста >>
Навикът да се
говор
и заради самото
говор
ене е вреден и ни отклонява от верния път.
Третият Душевен Процес засяга говора. От устните на окултния ученик може да излиза само онова, което има смисъл и значение.
Навикът да се говори заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път.
Окултният ученик трябва да избягва формалните разговори, които произтичат разпокъсано и хаотично. В същото време той не бива да се изключва от общуването си с другите. Тъкмо в общуването неговите думи ще стават все по-силни и многозначителни. Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност. Никога той не произнася нещо напразно и не говори нито много, нито малко.
към текста >>
Окултният ученик трябва да избягва формалните раз
говор
и, които произтичат разпокъсано и хаотично.
Третият Душевен Процес засяга говора. От устните на окултния ученик може да излиза само онова, което има смисъл и значение. Навикът да се говори заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път.
Окултният ученик трябва да избягва формалните разговори, които произтичат разпокъсано и хаотично.
В същото време той не бива да се изключва от общуването си с другите. Тъкмо в общуването неговите думи ще стават все по-силни и многозначителни. Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност. Никога той не произнася нещо напразно и не говори нито много, нито малко.
към текста >>
Той
говор
и и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност.
От устните на окултния ученик може да излиза само онова, което има смисъл и значение. Навикът да се говори заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път. Окултният ученик трябва да избягва формалните разговори, които произтичат разпокъсано и хаотично. В същото време той не бива да се изключва от общуването си с другите. Тъкмо в общуването неговите думи ще стават все по-силни и многозначителни.
Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност.
Никога той не произнася нещо напразно и не говори нито много, нито малко.
към текста >>
Никога той не произнася нещо напразно и не
говор
и нито много, нито малко.
Навикът да се говори заради самото говорене е вреден и ни отклонява от верния път. Окултният ученик трябва да избягва формалните разговори, които произтичат разпокъсано и хаотично. В същото време той не бива да се изключва от общуването си с другите. Тъкмо в общуването неговите думи ще стават все по-силни и многозначителни. Той говори и отговаря на всички, но прави това с пълно разбиране и осмисля всяка подробност.
Никога той не произнася нещо напразно и не говори нито много, нито малко.
към текста >>
Ако мисля или
говор
я нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения.
Всъщност от тези упражнения зависи и появата на ясновиждането. Тази дарба се развива толкова по-бързо колкото по-добре са съгласувани човешките мисли и изисквания с процесите на външния свят. Всеки, който мисли или казва нещо, без то да е в съгласие с истината, умъртвява самия зародиш на 16-листния лотосов цвят. В този смисъл, честността и усета към истината, са градивни сили; а лъжата, лицемерието и липсата на почтеност са разрушителни сили. И окултният ученик трябва да знае, че тук нещата опират не до "добрите намерения", а до реални и конкретни действия.
Ако мисля или говоря нещо, което не отговаря на истината аз разрушавам моята свръхсетивна организация, дори и да съм имал най-добро намерения.
Когато изброените душевни процеси протичат правилно, 16-листния лотосов цвят започва да свети в прекрасни цветове и да се движи по определени закономерности. Нека повторим, че спомената дарба за ясновиждане не настъпва преди да бъде постигната определена степен от развитието на душата.
към текста >>
Колкото по-малко се
говор
и за тези неща, толкова по-добре.
Този факт се наблюдава най-вече, когато в обучението се пренебрегва логичното, разсъдъчно мислене. Извънредно важно е окултният ученик да бъде човек с ясно и точно мислене. Не по-малко важно е, тази яснота да се проявява и в неговите думи. Хората, които започват да предусещат нещо от свръхсетивните светове, често става твърде словоохотливи по тези въпроси. Но така те спъват своето собствено развитие.
Колкото по-малко се говори за тези неща, толкова по-добре.
За тях трябва да се произнася само онзи, който вече е стигнал до определена степен на яснота.
към текста >>
В този с мисъл често
говор
им и за "вяра", за "доверие".
На Пето Място идва пълната непредубеденост спрямо нещата в живота.
В този с мисъл често говорим и за "вяра", за "доверие".
Окултният ученик се отнася към всеки човек и към всяко живо същество тъкмо с това доверие и се ръководи от него и своите действия. Когато чува нещо, той никога не си казва: "Аз не мога да повярвам, защото то противоречи на моите досегашни убеждения". Напротив, той е готов винаги да съпостави своите убеждения с тези на другите хора, и ако трябва да ги коригира. Той е непрекъснато отворен за всичко, което среща по своя пъти. Той има пълно доверие в резултатността на своите действия и от характера си е прогонил всяка боязливост и съмнение.
към текста >>
Ако например изпитва известна антипатия към нещо и някого, той я обуздава и търси съзнателен от
говор
, обясняващ неговите чувства.
В този смисъл той трябва да бъде особено внимателен към своя мисловен живот. Обучението изисква, да си избере определена мисъл и да доразвива само онези логически следствия, които извлича от нея в пълна будност и напълно свободно. Тук обикновените и случайни хрумвания нямат място. Ако пожелае да свърже една мисъл с друга, той внимателно ще проследи откъде и как е възникнала втората мисъл. Но той отива още по-нататък.
Ако например изпитва известна антипатия към нещо и някого, той я обуздава и търси съзнателен отговор, обясняващ неговите чувства.
По този начин в душевният му живот се намесват все по-малко несъзнателни елементи. 10листният лотосов цвят постига своята правилна форма, само чрез такава строга самодисциплина.
към текста >>
И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който
говор
и от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност.
Между 12- листния лотосов цвят и описаният център в сърдечната област съществуват особено близки отношения. Първоначално етерните потоци се вливат тъкмо там, за да се разклонят после от една страна към 16- листния и 2-листния, а от друга страна към разположените в долната част на тялото 8-листен, 6-листен и 4-листен лотосов цвят. Тъкмо поради това разположение изграждането на 12-листния лотосов цвят изисква особени грижи в хода на окултното обучение. Ако тук се допусне известна грешка, нарушава се формирането на цялата свръхсетивна организация на човешкото същество. От всичко казано, лесно можем да си дадем сметка за дълбоко интимния характер на окултното обучение и за това с каква прецизност трябва да се работи, ако искаме нещата да се развиват нормално.
И без друго е ясно, че указания за изграждане на свръхсетивни способности може да предложи само този, който говори от личен опит и е в състояние да гарантира тяхната целесъобразност.
към текста >>
Духовният слух прониква в тяхната най-дълбока същност; те започват да
говор
ят на човека.
Междувременно медитациите и упражненията за съсредоточаване продължават. Стига се до онази степен, при която човек се доближава до "вътрешното слово". Нещата добиват съвършено ново значение.
Духовният слух прониква в тяхната най-дълбока същност; те започват да говорят на човека.
Описаните етерни потоци се свързват с вечните закономерности на света, към който принадлежи и самия той. Човек започва да съизживява живота на своето обкръжение и може да го отразява в движенията на етерното си тяло. Така човек прониква в духовния свят и се добира до съвършено ново разбиране за думите, произнесени от великите учител учители на човечеството.
към текста >>
В Антропософията се
говор
и за четири качества, които трябва да бъдат постигнати по "пътят на изпитанието".
В Антропософията се говори за четири качества, които трябва да бъдат постигнати по "пътят на изпитанието".
към текста >>
Вече
говор
ихме за 6-те добродетели, от които се състои Третото душевно качество.
Вече говорихме за 6-те добродетели, от които се състои Третото душевно качество.
Те са свързани с 12-листния лотосов цвят в сърдечната област. Към него, както споменахме, трябва да се насочат жизнения поток на етерното тяло. Четвъртото качество; стремежът към освобождаване, спомага за узряването на етерния орган в близост до сърцето. Когато това качество се превърне в душевен навик, човек се освобождава от всичко, което е свързано единствено с неговите лични особености. Той престава да съди за нещата от своя гледна точка.
към текста >>
128.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му
говор
и с умерен и спокоен глас.
Особено важен за окултния ученик е стремежът към пълно духовно здраве. Нездравият чувствен и мисловен живот във всички случаи ни отдалечава от пътищата към висшето познание. Тук решаващи са ясното, спокойно мислене, както и верният усет за нещата. Нищо не трябва да бъде толкова чуждо за окултния ученик, както склонността към мечтателство, лесна възбудимост, нервност, екзалтация и фанатизъм.
Той е длъжен да обхваща всички ситуации в живота с верен поглед, да се ориентира точно при всички житейски обстоятелства, да позволява на външния свят да му говори с умерен и спокоен глас.
Навсякъде, където е необходимо, той трябва да изгражда справедливо отношение към живота. Той трябва да избягва всяка едностранчивост и всяко напрежение в своите разсъждения и чувства. Ако окултният ученик не изпълни това условие, вместо във висшите светове, той ще попадне в света на своето собствено въображение. За него меродавно става не истината, а общоприетото мнение. За окултния ученик е по-добре да бъде "трезв", отколкото екзалтиран и фанатичен.
към текста >>
" Вместо да насочвам недоволството си срещу него, сега аз ще размисля какво трябва да направя, за да може в бъдеще детето да от
говор
и по-добре на моите изисквания.
Второто Условие предполага, окултният ученик да изживява себе си като една част от цялостния живот. От изпълнението на това условие зависи изключително много. Разбира се, всеки може да го изпълнява по свой индивидуален начин. Ако например съм възпитател и моят възпитаник не се развива според желаният от мен идеал, не трябва да се настройвам срещу детето, а срещу самия себе си. И тогава съм длъжен да стана едно цяло с детето, и то дотакава степен, че да се запитам: "Дали пропуските на детето не са всъщност последици от моите лични недостатъци?
" Вместо да насочвам недоволството си срещу него, сега аз ще размисля какво трябва да направя, за да може в бъдеще детето да отговори по-добре на моите изисквания.
към текста >>
Така стигам съвсем близо до представата, че аз съм само малка частица от цялото човечество и съм солидарно от
говор
ен за всичко, което става по света.
Така стигам съвсем близо до представата, че аз съм само малка частица от цялото човечество и съм солидарно отговорен за всичко, което става по света.
Това съвсем не означава, че подобна мисъл трябва да се прояви в чисто външни и агитаторски действия. Най-напред тя трябва тихо да узрее в душата. Едва по-късно и постепенно тя ще се отрази и върху външното поведение на човека. В тази област всеки може да започне промените единствено по отношение на себе си. Безполезно е подобни неща да се превръщат във всеобщи изисквания за човечеството.
към текста >>
По правило политическите агитатори "знаят" какво да искат от другите; но за изисквания към самите себе си те избягват да
говор
ят.
Ето защо би било напълно погрешно ако това изискване на окултния учител се свърже по чисто механичен начин с една или друга политическа пропаганда, с която окултното обучение, естествено, няма нищо общо.
По правило политическите агитатори "знаят" какво да искат от другите; но за изисквания към самите себе си те избягват да говорят.
към текста >>
129.
13. НЕПРЕКЪСНАТОСТ НА СЪЗНАНИЕТО
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Обикновените сънища се разглеждат само като една от проявите на съня и поради това се
говор
и най-вече за две състояния: будност и сън.
Лесно ще разберем как се постигат познания за висшите светове, ако си представим промените, които настъпват в тези три основни състояния на човешкото същество. Преди човек да е започнал окултното си обучение, неговото будно състояние редовно се прекъсва от почивни периоди на съня. По времето на тези почивни периоди душата не знае нищо за външния свят, нито за самата себе си. Само за кратки интервали, от общия океан на безсъзнанието възникват едни или други сънища, които са свързани или с процесите на външния свят, или с определени състояния на човешкия организъм.
Обикновените сънища се разглеждат само като една от проявите на съня и поради това се говори най-вече за две състояния: будност и сън.
Обаче за Тайната Наука, съновиденията или сънищата имат свое самостоятелно значение, наред с другите две състояния.
към текста >>
Самото окултно обучение отчасти се осъществява с думите от
говор
имия език, макар и ученикът по най-естествен път да овладява един чисто символен начин на изразяване.
Самото окултно обучение отчасти се осъществява с думите от говоримия език, макар и ученикът по най-естествен път да овладява един чисто символен начин на изразяване.
Това неизбежно трябва да стане в хода на окултното обучение. Обаче за характера на свръхсетивните светове могат да послужат и най-обикновени описания, каквито се предлагат и в настоящата книга. Все пак, най-добрата представа за опитностите, които възникват най-напред от океана на безсъзнанието по време на дълбокия сън, дава сравнението им с един вид слухови изживявания. В случая може да се говори за възприемане на звуци и думи. Както изживяванията по време на сънуването могат сполучливо да бъдат описани като зрителни, ако искаме да ги сравним със сетивните изживявания, така и опитностите от дълбокия сън можем да сравним с един по-висш вид слухови изживявания.
към текста >>
В случая може да се
говор
и за възприемане на звуци и думи.
Самото окултно обучение отчасти се осъществява с думите от говоримия език, макар и ученикът по най-естествен път да овладява един чисто символен начин на изразяване. Това неизбежно трябва да стане в хода на окултното обучение. Обаче за характера на свръхсетивните светове могат да послужат и най-обикновени описания, каквито се предлагат и в настоящата книга. Все пак, най-добрата представа за опитностите, които възникват най-напред от океана на безсъзнанието по време на дълбокия сън, дава сравнението им с един вид слухови изживявания.
В случая може да се говори за възприемане на звуци и думи.
Както изживяванията по време на сънуването могат сполучливо да бъдат описани като зрителни, ако искаме да ги сравним със сетивните изживявания, така и опитностите от дълбокия сън можем да сравним с един по-висш вид слухови изживявания.
към текста >>
дават от
говор
на проблемите, върху които човек размишлява през своя живот и напразно се мъчи да разреши с помощта на разума.
Другата разновидност включва изживявания, които за внимателния наблюдател ще се окажат твърде сродни с обикновения свят. Въпреки това, тъкмо тези изживявания по време на дълбокия сън а не сънищата!
дават отговор на проблемите, върху които човек размишлява през своя живот и напразно се мъчи да разреши с помощта на разума.
В ежедневието си човек обикновено размишлява върху това, което го заобикаля. Той си изгражда представи, за да схване връзките между нещата. Чрез своите понятия, той се стреми да разбере това, което възприемат сетивата му.
към текста >>
От друга страна, оказа се, че нещата и съществата от сетивния свят, не са просто това, което ни
говор
ят за тях нашите сетивни възприятия.
Специфичните изживявания по време на дълбок сън имат отношение тъкмо към тези представи и понятия. Ако предишните понятия са били аморфни и неточни, сега стават пълнозвучни и живи, така че могат да бъдат сравнени единствено със звуците и думите от сетивния свят. Човек усеща, как разрешението на загадките, над които напразно размишлява, се излива върху него от един по-висш свят под формата на звуци и думи. И сега той започва да свързва в едно цяло послание от другия свят с нещата от обикновения живот. Всичко, което по-рано достигаше само до неговите мисли, сега се превръща в такова непосредствено и живо изживяване, каквото е характерно за сетивния свят.
От друга страна, оказа се, че нещата и съществата от сетивния свят, не са просто това, което ни говорят за тях нашите сетивни възприятия.
Те са израз и еманация на един духовен свят. И сега, този скрит доскоро духовен свят започва да звучи за окултния ученик от всички страни. Лесно е да се досетим, че тази по-висша възприемателна способност се превръща за човека в благодат само тогава, когато новите душевни сетива са в пълен ред; същото важи и за физическите сетива. Човекът сам изгражда по-висшите сетива чрез упражненията в хода на своето окултно обучение.
към текста >>
130.
14. РАЗКЪСВАНЕТО НА ЛИЧНОСТТА В ХОДА НА ОКУЛТНОТО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Тъкмо поради тази причини в окултната литература често се
говор
и за опасностите, свързани с навлизането в духовните светове.
Ясно е, че в началото ще бъде изложен на заблуждения и грешки, каквито обикновеното съзнание изобщо не подозира. Сега той открива мотивите за своите действия в онзи свят, от където по-рано висши сили и Същества независимо от неговото съзнание го насочваха в една или друга посока. Тези висши сили и Същества са част от всеобщата мирова хармония, която сега той трябва да напусне. Отсега нататък, той ще предприема своите действия сам, докато по-рано те бяха извършвани вместо него от силите и Съществата на духовния свят.
Тъкмо поради тази причини в окултната литература често се говори за опасностите, свързани с навлизането в духовните светове.
Много от описанията могат да изпълнят по-боязливите души с истински ужас, когато те отправят поглед във висшия живот. Трябва категорично да заявим, че тези опасности възникват само тогава, когато са пренебрегнати необходимите защитни мерки. Ако обаче защитните мерки и указанията, които дава истинското окултно обучение, бъдат спазени, човек не само прониква в духовния свят понесен от изживявания, чиито величие и мощ надхвърлят дори и най-смелите и фантастични очаквания на сетивния човек, но прави това така, че не може и дума да става за увреждане на неговото душевно или телесно здраве.
към текста >>
По-нататък ще
говор
им за част от тези забележителни изживявания, и по специално, за срещата с "Пазачът на прага".
Несъмнено, там човекът среща ужасяващи сили и Същества, които го заплашват на всяка крачка. От друга страна, възможно е да подчини определени сили и Същества, за които сетивното наблюдение няма никаква представа. Голямо е изкушението, да ги впрегне в служба на своите лични интереси, или пък поради незнание, да ги употреби по неправилен начин.
По-нататък ще говорим за част от тези забележителни изживявания, и по специално, за срещата с "Пазачът на прага".
към текста >>
В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не от
говор
и на зададен въпрос.
Влизайки в непроветрена стая, отваряме прозореца. Чувайки името си се обръщаме към този, който го произнася, долавяйки лоша миризма, изпитваме неприятно чувство. Такива са елементарните зависимости и асоциации между мислене, чувства и воля. Ако обгърнем с поглед човешкия живот, ще установим, че всичко в него се основава на подобни зависимости. Дори сме склонни да считаме живота на един човек за "нормален", само ако там констатираме такива зависимости между мислене, чувства и воля, каквито са вложени в законите на самата човешка природа.
В разрез с тези закони би се поставил например човек, ако лошата миризма предизвиква у него приятно чувство, или ако не отговори на зададен въпрос.
към текста >>
Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично от
говор
ен за всички последици от този важен факт.
Промяната, която окултният ученик забелязва в себе си, се състои в следното: никаква връзка не съществува вече между представа и чувство или между чувство и решение на волята и т.н., ако той сам не е изградил тази връзка. Нито един мотив не може да прерасне в действие, ако не разполага с необходимата вътрешна свобода. Сега човек може да застане напълно безчувствен пред едно събитие, което преди окултното обучение е пораждало в него дълбока привързаност или силна омраза; може да остане безучастен към една мисъл, която по-рано спонтанно го е вдъхновявала за едно или друго действие. Сега той може да предприеме действия, чиито мотиви да напълно непознати за хора встрани от окултното обучение.
Великото завоевание на окултния ученик е, че постига пълен контрол над трите душевни сили; обаче оттук нататък той става лично отговорен за всички последици от този важен факт.
към текста >>
Колкото повече се стреми да от
говор
и на вътрешните изисквания за здравословно поддържане на тяло, душа и Дух, толкова по-добре е за него Жалко ще бъде, ако всекидневният живот му се отразява възбуждащо или подтискащо, причинявайки колебания във вътрешния му душевен живот.
Необузданата сила напира и изпълва цялата личност на човека и за дълго време изобщо не може да се очаква, че равновесието ще бъде възстановено. Ако за обикновения човек е една безобидна характерова особеност това, дали той е предимно волева, чувствена или мисловна натура, за окултния ученик този факт добива чудовищни размери и го лишава от толкова необходимите за живота нормални човешки реакции. Впрочем опасността става действително сериозна едва в мига, когато окултният ученик е вече в състояние да пренася изживяванията си от дълбокия сън в своето будно съзнание. И доколкото дълбокият сън е обхванат от просветление денем сетивният живот направляван от общовалидните космически закони действува уравновесяващо върху душата. Ето защо е така необходимо будният живот на окултният ученик да бъде нормален и здрав във всяко отношение.
Колкото повече се стреми да отговори на вътрешните изисквания за здравословно поддържане на тяло, душа и Дух, толкова по-добре е за него Жалко ще бъде, ако всекидневният живот му се отразява възбуждащо или подтискащо, причинявайки колебания във вътрешния му душевен живот.
Той е длъжен да издири всичко, което подпомага неговите сили и способности, осигурявайки му хармоничен и здрав живот в околната среда. Обратно, трябва да избягва всичко, което руши тази хармония, внасяйки в живота му неспокойствие и припряност. Тук не става дума за едно външно овладяване на неспокойствието, а да избегнем постоянните колебание в мислите, в намеренията и в телесното здраве. Всичко това е по-трудно постижимо за окултния ученик, отколкото за обикновения човек. Защото висшите изживявания, които изпълват живота му, променят и цялото му същество.
към текста >>
131.
15. ЖИВОТ И СМЪРТ. ГОЛЕМИЯТ ПАЗАЧ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ето как стигаме и до от
говор
а на въпроса, защо човекът само бавно и постепенно може да извърви пътя от заблужденията и несъвършенството до истината и доброто.
Ето как стигаме и до отговора на въпроса, защо човекът само бавно и постепенно може да извърви пътя от заблужденията и несъвършенството до истината и доброто.
Първоначално неговите действия, чувства и мисли са напълно подчинени на преходния, умиращ свят, от който се формират и неговите сетивно-физически органи. Поради тази причина посочените органи, както и всичко, което действува върху тях, е обречено на смърт. Безсмъртни са не инстинктите, нагоните страстите и т.н., както и съответствуващите им органи, а само резултатът от тяхната дейност. Едва след като човекът извлече от преходния свят всичко, което може да послужи за неговия напредък, той ще бъде в състояние да премахне основите на сетивно-физическия свят, от който е израснал самия той.
към текста >>
Тук изобщо не може да се
говор
и за егоизъм.
Далеч не трябва да смятаме, че е нещо напълно естествено, човек да избере белия път. Това изцяло зависи от обстоятелството, дали при вземането на решението е до такава степен пречистен, че да не се изкушава от каквито и да е егоистични цели. В тази област изкушенията са невъобразимо силни.
Тук изобщо не може да се говори за егоизъм.
Това, което човек постига в свръхсетивния свят не му се доставя отвън, а трябва да произлезе от самия него: Любовта към целия свят. Напротив който тръгва по черния път, няма да се лиши от нищо. Крайната цел на този път се състои в безогледното задоволяване на всички егоистични желания. И ако някой се бори само за своето щастие, той трябва да избере тъкмо черния, единствения подходящ за него път.
към текста >>
132.
16. ПАЗАЧЪТ НА ПРАГА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Обаче моят праг е изграден не от друго, а от твоите собствени страхове, както и от ужаса пред онази сила, чиято от
говор
ност спрямо твоите действия и мисли, сега ще трябва да поемеш самият ти.
Но сега, за да я избегнеш, твоята собствена мъдрост трябва да е толкова голяма, че да се справи със задачата, която по-рано изпълняваше скритата за теб космическа мъдрост. И когато прекрачиш моят праг, аз няма да те напусна нито за миг. Сега вече, винаги щом разсъждаваш неправилно, отблъскващата и демонична маска на моя образ, ще се изправя веднага пред теб. Едва когато поправиш миналите си грешки и си пречистен до такава степен, че злодеянията ще са напълно невъзможни за теб, злокобната маска ще се преобрази в нещо приказно красиво. И тогава аз ще мога в името на твоите бъдещи действия да се съединя отново с теб.
Обаче моят праг е изграден не от друго, а от твоите собствени страхове, както и от ужаса пред онази сила, чиято отговорност спрямо твоите действия и мисли, сега ще трябва да поемеш самият ти.
Ако ти все още се боиш да поемеш съдбата си в свои ръце, това означава, че моят праг не е довършен. А липсва ли и най-малкият градивен камък, ти напразно ще се опитваш да го преминеш. Изобщо не се опитвай да го прекрачиш, преди да си отхвърлил всеки страх и преди да се почувствуваш готов за най-висшата отговорност.
към текста >>
Изобщо не се опитвай да го прекрачиш, преди да си отхвърлил всеки страх и преди да се почувствуваш готов за най-висшата от
говор
ност.
Едва когато поправиш миналите си грешки и си пречистен до такава степен, че злодеянията ще са напълно невъзможни за теб, злокобната маска ще се преобрази в нещо приказно красиво. И тогава аз ще мога в името на твоите бъдещи действия да се съединя отново с теб. Обаче моят праг е изграден не от друго, а от твоите собствени страхове, както и от ужаса пред онази сила, чиято отговорност спрямо твоите действия и мисли, сега ще трябва да поемеш самият ти. Ако ти все още се боиш да поемеш съдбата си в свои ръце, това означава, че моят праг не е довършен. А липсва ли и най-малкият градивен камък, ти напразно ще се опитваш да го преминеш.
Изобщо не се опитвай да го прекрачиш, преди да си отхвърлил всеки страх и преди да се почувствуваш готов за най-висшата отговорност.
към текста >>
Новото усещане за свобода ще се извиси над всички други чувства; и по този начин новите задължения и новата от
говор
ност ще застанат пред него като нещо, което на определена степен от своя живот, човек трябва да поеме.
Впрочем никой не би могъл да понесе неподготвен описаната тук гледка; обаче окултното обучение, което поначало прави възможно приближаването на човека "до прага", му предоставя в подходящ момент и необходимата сила. Да, този вид обучение може да протече толкова хармонично, че влизането в новия живот да е напълно лишено от бури и страшни изживявания. И тогава цялата драма на окултният ученик при срещата му с "Пазачът на прага" ще бъде съпроводена с предчувствието за онова блаженство, което ще определя и цялата атмосфера на новопробудения му живот.
Новото усещане за свобода ще се извиси над всички други чувства; и по този начин новите задължения и новата отговорност ще застанат пред него като нещо, което на определена степен от своя живот, човек трябва да поеме.
към текста >>
133.
ПОСЛЕСЛОВ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Една от тях, и то особено опасна, възниква, когато целия душевен живот, за който ни
говор
и истинската Наука за Духа, Антропософията, се измества в областта на суеверието, визионерството, мечтателството, медиумизма и някои други упадъчни форми на човешкото познание.
Пътят към свръхсетивното познание, така както е описан в тази книга, води до душевни опитности, спрямо които е от изключителна важност да не се допускат каквито и да е илюзии и недоразумения. А по тези въпроси човек лесно се поддава на грешки.
Една от тях, и то особено опасна, възниква, когато целия душевен живот, за който ни говори истинската Наука за Духа, Антропософията, се измества в областта на суеверието, визионерството, мечтателството, медиумизма и някои други упадъчни форми на човешкото познание.
Това изместване често произлиза от там, че хора чиито съмнителен интерес към истинското познание, се насочват по такива пътища към свръхсетивната действителност, които бързо ги отвеждат до някоя от споменатите упадъчни разновидности на човешкото познание, а те, на свой ред, лесно могат да бъдат объркани с пътя на познанието, за който става дума тук. В последният случай душевните опитности протичат изцяло в областта на духовно-душевното познание. А то е възможно, само ако човек се освободи и стане независим от тялото както постига това в акта на обикновеното съзнание, когато спрямо външните възприятия и спрямо вътрешните си желания, чувства и стремежи, изгражда мисли, които не произлизат нито от външните възприятия, нито от вътрешните желания и чувства. Има хора, които не вярват в съществуванието на мисли от този род. Те заявяват: човекът не може да се добере до каквато и да е мисъл, ако не я извлече от възприятията или от свързаният с тялото душевен живот.
към текста >>
Единственият от
говор
гласи, че този вид факти изобщо не се проявяват, ако човек предварително не се пренесе в подходящо душевно настроение.
За всеки, който идва до това разбиране на нещата, неизбежно възниква въпросът: Може ли душата да има свръхсетивни изживявания извън тялото? Да се оспорва тази възможност, би противоречало на неговия собствен опит. Тук се поражда по-скоро един друг въпрос: какво пречи на хората да признаят този несъмнен факт?
Единственият отговор гласи, че този вид факти изобщо не се проявяват, ако човек предварително не се пренесе в подходящо душевно настроение.
Първоначално хората изпитват недоверие, ако трябва да се отдадат на чисто душевни занимания, за да им се открият процесите и събитията, които не зависят от самите тях. Те вярват, че понеже се подготвят за "откровенията", формират и тяхното съдържание. Те се стремят към опитности, при които човек няма никакво участие и спрямо които остава напълно пасивен. Ако освен всичко това, подобни хора са незапознати с най-елементарните научни постановки по тези въпрос, тогава в продуктивната способност на душата, когато тя потъва под степента на съзнателната дейност, протичаща в нормалните за всички нас сетивни възприятия и волеви действия, те виждат обективно проявление на едни или други несетивни процеси. Така стоят нещата с изживяванията на различните визионери и медиуми.
към текста >>
Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е
говор
им език.
Когато чрез своите опитности душата прониква в свръхсетивните области, оказа се, че тези опитности са от такова естество, че не могат да бъдат описани със словесни изрази, до които прибягваме за да опишем изживяванията в сетивния свят. При описанието на свръхсетивните опитности често забелязваме едно разминаване между словесния израз и свръхсетивния факт. Трябва да се разбере, че някои изрази са само един вид символ, който загатва за по-дълбоката природа на нещата. Още в първите страници четем: "Писмена система".
Някому лесно би могло да хрумне, че ще успее да научи тази писменост, както би сторил това със знаците и звуците на който и да е говорим език.
Нека припомним: винаги е имало, има и сега, духовнонаучни школи и общества, притежаващи онези символни знаци, с чиято помощ се обозначават свръхсетивните процеси и събития. И ако някой е посветен в смисъла и значението на тези символи, той вече разполага с надеждно средство, за да насочва душевните си изживявания в една или друга област на свръхсетивната действителност. Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение. Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост. Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание.
към текста >>
Нека тази книга се приеме като един вид раз
говор
, който авторът води със своя читател.
Тук външният символен език изобщо не влиза в съображение. Същественото е, че в хода на свръхсетивните изживявания, както те са описани в тази книга чрез виждането си в духовния свят, душата сама стига до откровенията на окултната писменост. Свръхсетивният свят се обръща към душата и сега тя трябва да преведе окултните знаци на свой език и да проникне в тях с ясно и будно съзнание. Нека потвърдим: всичко, което се описва в тази книга, може да бъде осъществено от всеки човек. В хода на този процес, в който душата сама определя своето място, възникват и вече описаните изживявания.
Нека тази книга се приеме като един вид разговор, който авторът води със своя читател.
Когато твърдим: "Окултният ученик се нуждае от лични указания и съвети", близко до ума е, че и самата книга носи в себе си подобни лични указания и съвети. В миналите епохи имаше достатъчно основания личните указания да се дават само в устна форма; днес човечеството е напреднало до такава степен, че окултното познание трябва да намери много по-голямо разпространение, отколкото по-рано. Всеки човек може да търси достъп до него, само че по начин, съвършено различен от миналите епохи. Ето защо книгата идва да замести предишния стил на окултното обучение. Възражението, че освен казаното в тази книга, са необходими и лични указания, е валидно само отчасти.
към текста >>
Ето защо, когато описваме свръхсетивните познавателни процеси,
говор
им за цялостно преобразяване на човека; обикновеният човек не може да служи за мярка; той трябва да се превърне в нещо съвсем друго.
Той съвсем не се превръща в излишен за живота индивид, отдавайки се "по цял ден" на окултни проучвания. Впрочем нека добавим, че висшите опитности хвърлят своята светлина върху цялата същност на човека и го правят още по-усърден и действен, а не го отклоняват от непосредствените му земни задачи. Описанията в тази книга са замислени според факта, че познавателният процес насочен към свръхсетивния свят, практически ангажира целия човек. Възприемайки даден цвят, човек ангажира само своя зрителен орган, до като познавателният процес в свръхсетивния свят ангажира целия човек. Той се превръща "цял в око и ухо".
Ето защо, когато описваме свръхсетивните познавателни процеси, говорим за цялостно преобразяване на човека; обикновеният човек не може да служи за мярка; той трябва да се превърне в нещо съвсем друго.
към текста >>
На това трябва да от
говор
им: В свръхсетивната действителност човек изживява себе си като свръхсетивно същество.
Към казаното за "Някои действия на Посвещението", бих искал да добавя още нещо което с известни разлики е валидно и за другите глави на тази книга. Човек лесно би могъл да стигне до мисълта: С каква цел се правят тези образни описания на свръхсетивните изживявания; не могат ли те да бъдат предадени под формата на идеи?
На това трябва да отговорим: В свръхсетивната действителност човек изживява себе си като свръхсетивно същество.
Без точният поглед в своята свръхсетивна организация, чиято действителност се проявява в описаните тук "лотосови цветове" и "етерно тяло", човек изживява себе си в свръхсетивния свят така, както би сторил това в сетивния свят, когато физическите събития се разиграват покрай него, а той не би имал никаква представа за своето собствено физическо тяло. Всичко което вижда в "душевното тяло" и в "етерното тяло" като своя свръхсетивна организация, има за последица факта, че той навлиза в свръхсетивния свят в пълно себесъзнание, също както, чрез възприятията на своето сетивно тяло, е в пълно себесъзнание относно сетивния свят.
към текста >>
134.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Из Хрониката Акаша (Пред
говор
)
Из Хрониката Акаша (Предговор)
към текста >>
От
говор
и на въпроси 231
Отговори на въпроси 231
към текста >>
Пред
говор
от Мария Щайнер към първото издание (1939) 249
Предговор от Мария Щайнер към първото издание (1939) 249
към текста >>
135.
КУЛТУРАТА НА СЪВРЕМЕННОСТТА В ОГЛЕДАЛОТО НА ДУХОВНАТА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да
говор
ят на един съвършено друг език.
Можем да кажем, че отлични, задълбочени и независимо мислещи глави стигнаха до подобни убеждения чрез силното впечатление, което бяха направили успехите на естествената наука в по- ново време. Неотдавна микроскопът беше научил хората, че живите същества се състоят от техните най-малки частици, клетките. Геологията, учението за образуването на Земята беше стигнала дотам да обяснява развитието на нашата планета според същите закони, които действат и днес. Дарвинизмът обещаваше да обясни произхода на човека по един чисто природен начин и със своя победоносен път навлезе в образования свят така многообещаващо, че чрез него за мнозина цялата “стара вяра” изглеждаше ликвидирана. Това неотдавна се измени.
Вярно е, че все още се намират закъснели последователи на учени, които изповядват тези възгледи, които също както Ладенбург възвестяваха материалистичното евангелие на Конгреса на природоизследователите през 1903 г.; обаче срещу тях застанаха други, които чрез позряло размишление върху научните въпроси започнаха да говорят на един съвършено друг език.
Току що е излязла една книга, която носи заглавието “Естествена наука и светоглед”. Неин автор е Макс Ферворн, един физиолог, който е излязъл от школата на Хекел. В тази книга може да се прочете следното: “Даже и да бихме притежавали най-съвършеното познание за физиологичните процеси в клетката и нишките на мозъчната кора, с които са свързани физическите процеси, даже и да бихме могли да вникнем с поглед в механизма на мозъчното действие също като в действието на колелцата на един часовник, ние никога не бихме могли фактически да намерим нищо друго, освен движещи се атоми. Никой човек не би могъл да види, или да възприеме по някакъв сетивен начин, как при тези движещи се атоми възникват усещания и представи. Резултатите на материалистичното схващане при неговия опит да припише духовните процеси на движенията на атомите, илюстрират твърде нагледно неговата продуктивна способност; откакто съществува материалистичният възглед, той не е могъл да обясни дори и най-простото усещане чрез движението на атомите.
към текста >>
Така
говор
и един природоизследовател в началото на 20-то столетие върху възгледа, който към средата на 19-то столетие бе възвестен като едно ново, изискано от научния напредък евангелие.
Атомът винаги си остава едно тяло и никакво движение на атоми не ще бъде някога в състояние да премине пропастта между света на телата и душата. Материалистичното схващане, колкото и плодотворно да е било то като естественонаучна хипотеза за работа, колкото и плодотворно да остане то в този смисъл и в бъдеще посочвам само успехите на структурната химия, толкова неизползуваемо е то като основа за един светоглед. Тук то се оказва твърде тясно. Философският материализъм е изиграл своята роля. Този опит за един природонаучен светоглед завинаги е пропаднал”.
Така говори един природоизследовател в началото на 20-то столетие върху възгледа, който към средата на 19-то столетие бе възвестен като едно ново, изискано от научния напредък евангелие.
към текста >>
Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се
говор
еше за “всемогъщество на естествения подбор”.
Към това се прибави и нещо друго. Все повече бе констатирано, на какви слаби основи бяха градили самите природоизследователи с техните обяснения относно раждането на животинските форми, а също и на тези на човека. Каквато и притегателна сила да упражняваха известно време представите за “приспособяванието” и за “борбата за съществуване” при обяснението за появата на видовете учените разбраха, че с тях те са преследвали илюзорни неща. Възниква една школа – под ръководството на Вайсман, която не искаше и да знае, че качества, които едно живо същество е придобило с приспособяването си към околната среда биха могли да се наследят и че благодарение на това настъпва преобразуване на живите същества.
Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”.
На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува. Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо. Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно.
към текста >>
На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се
говор
и за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува.
Към това се прибави и нещо друго. Все повече бе констатирано, на какви слаби основи бяха градили самите природоизследователи с техните обяснения относно раждането на животинските форми, а също и на тези на човека. Каквато и притегателна сила да упражняваха известно време представите за “приспособяванието” и за “борбата за съществуване” при обяснението за появата на видовете учените разбраха, че с тях те са преследвали илюзорни неща. Възниква една школа – под ръководството на Вайсман, която не искаше и да знае, че качества, които едно живо същество е придобило с приспособяването си към околната среда биха могли да се наследят и че благодарение на това настъпва преобразуване на живите същества. Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”.
На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува.
Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо. Говориха за безсилие на “естествения подбор”. По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия.
към текста >>
Говор
иха за безсилие на “естествения подбор”.
Каквато и притегателна сила да упражняваха известно време представите за “приспособяванието” и за “борбата за съществуване” при обяснението за появата на видовете учените разбраха, че с тях те са преследвали илюзорни неща. Възниква една школа – под ръководството на Вайсман, която не искаше и да знае, че качества, които едно живо същество е придобило с приспособяването си към околната среда биха могли да се наследят и че благодарение на това настъпва преобразуване на живите същества. Затова всичко се приписваше на “борбата за съществуване” и се говореше за “всемогъщество на естествения подбор”. На това рязко се противопоставиха такива учени, които се опираха на несъмнени факти и обясняваха, че се говори за “борба за съществуване” там, където такава съвсем не съществува. Те искаха да докажат, че чрез нея не може да бъде обяснено нищо.
Говориха за безсилие на “естествения подбор”.
По-нататък в последните години де Врис можа чрез опити да докаже, че съществуват напълно скокообразни изменения на една жива форма в друга (мутации). Така бе разклатено също и това, което дарвинистите считаха за здрав символ на вярата, че формите на растенията и на животните се изменят постепенно. Под нозете все повече изчезваше почвата, върху която бе градено в течение на десетилетия. И без това разумни изследователи вярваха, че е трябвало още по-рано да напуснат тази почва, както например починалият на младини В. Х. Ролф, който в своята книга: “Биологичните проблеми като сравнение за развитието на една рационална етика” заяви още в 1884 година: “Дарвиновият принцип на борбата за съществуване става приемлив чрез въвеждането на ненаситността.
към текста >>
Химикът Оствалд преди няколко години
говор
и пред Конгреса на природоизследователите в Любек за “преодоляване на материализма”, и за посочената с това цел основа едно ново натурфилософско списание.
Живее ли действително човек по-нататък, когато съществува по-нататък само в неговите въздействия? Такова живеене по-нататък няма ли нещо общо с всички явления, също и на физическата природа? Ние виждаме, че материалистичното схващане на света трябваше да подкопае своите собствени основи. А нови основи то не може още да съгради. Едва истинското разбиране на мистиката, теософията, гнозиса ще му даде възможност да стори това.
Химикът Оствалд преди няколко години говори пред Конгреса на природоизследователите в Любек за “преодоляване на материализма”, и за посочената с това цел основа едно ново натурфилософско списание.
Естествената наука е узряла да приеме плодовете на един по-висш светоглед. И всяко опълчване против това не ще я ползува с нищо; тя трябва да държи сметка за нуждите на копнеещата човешка душа.
към текста >>
136.
ИЗ ХРОНИКАТА АКАША ПРЕДГОВОР
GA_11 Из Хрониката Акаша
ИЗ ХРОНИКАТА АКАША ПРЕД
ГОВОР
ИЗ ХРОНИКАТА АКАША ПРЕДГОВОР
към текста >>
Могат обаче да настъпят събития, които много скоро ще позволят да
говор
им също и в тази насока.
Читателят ще трябва мислено да се пренесе в миналото в една епоха, която се намира около 10,000 години назад и която е траела много хилядолетия. Описаното тук не е станало само върху залятата от водите на Атлантския океан суша, а също и върху съседните области на днешна Азия, Африка, Европа и Америка. И това, което е станало по-късно в тези области, се е развило от онази по-ранна култура. Днес аз все още съм задължен да спазвам мълчание относно източниците на съобщенията, които ще направя тук. Който въобще знае нещо за тези източници, ще разбере, защо това трябва да бъде така.
Могат обаче да настъпят събития, които много скоро ще позволят да говорим също и в тази насока.
към текста >>
137.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
С развитието на паметта беше свързано също развитието на
говор
а.
С развитието на паметта беше свързано също развитието на говора.
Докато човекът още не съхраняваше в себе си миналото, не можеше също и да става съобщаване на изживяното чрез говора. И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото. Само хора, които притежават памет, могат да правят нещо с име, дадено на някакъв предмет. В атлантската епоха започна своето развитие говорът. И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея.
към текста >>
Докато човекът още не съхраняваше в себе си миналото, не можеше също и да става съобщаване на изживяното чрез
говор
а.
С развитието на паметта беше свързано също развитието на говора.
Докато човекът още не съхраняваше в себе си миналото, не можеше също и да става съобщаване на изживяното чрез говора.
И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото. Само хора, които притежават памет, могат да правят нещо с име, дадено на някакъв предмет. В атлантската епоха започна своето развитие говорът. И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея. Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежеше към предметите на външния свят.
към текста >>
В атлантската епоха започна своето развитие
говор
ът.
С развитието на паметта беше свързано също развитието на говора. Докато човекът още не съхраняваше в себе си миналото, не можеше също и да става съобщаване на изживяното чрез говора. И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото. Само хора, които притежават памет, могат да правят нещо с име, дадено на някакъв предмет.
В атлантската епоха започна своето развитие говорът.
И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея. Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежеше към предметите на външния свят. Роди се също и една нова връзка между човек и човека чрез съобщението по пътя на говора. Всичко това беше в една още младенческа форма при рмоахалите; но все пак това съществено ги отличаваше от техните лемурийски прадеди. Силите в душите на тези първи атлантци имаха още нещо от рода на природните сили.
към текста >>
И с
говор
а беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея.
С развитието на паметта беше свързано също развитието на говора. Докато човекът още не съхраняваше в себе си миналото, не можеше също и да става съобщаване на изживяното чрез говора. И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото. Само хора, които притежават памет, могат да правят нещо с име, дадено на някакъв предмет. В атлантската епоха започна своето развитие говорът.
И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея.
Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежеше към предметите на външния свят. Роди се също и една нова връзка между човек и човека чрез съобщението по пътя на говора. Всичко това беше в една още младенческа форма при рмоахалите; но все пак това съществено ги отличаваше от техните лемурийски прадеди. Силите в душите на тези първи атлантци имаха още нещо от рода на природните сили. Тези човеци в известна степен бяха още сродни със заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото по-късните хора.
към текста >>
Роди се също и една нова връзка между човек и човека чрез съобщението по пътя на
говор
а.
И понеже през последното време на Лемурия се родиха първите зачатъци на паметта, тогава можа да бъде поставено началото на способността да се назовава видяното и чутото. Само хора, които притежават памет, могат да правят нещо с име, дадено на някакъв предмет. В атлантската епоха започна своето развитие говорът. И с говора беше създадена връзка между човешката душа и нещата, намиращи се вън от нея. Човекът роди звучната реч вътре в себе си; и тази звучна реч принадлежеше към предметите на външния свят.
Роди се също и една нова връзка между човек и човека чрез съобщението по пътя на говора.
Всичко това беше в една още младенческа форма при рмоахалите; но все пак това съществено ги отличаваше от техните лемурийски прадеди. Силите в душите на тези първи атлантци имаха още нещо от рода на природните сили. Тези човеци в известна степен бяха още сродни със заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото по-късните хора. Техните душевни сили бяха още повече природни сили, отколкото тези на съвременните хора. Така също и звучната реч, която те произвеждаха, беше нещо подобно на природните сили.
към текста >>
Когато се
говор
и за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността.
Тези човеци в известна степен бяха още сродни със заобикалящите ги природни същества, по-сродни отколкото по-късните хора. Техните душевни сили бяха още повече природни сили, отколкото тези на съвременните хора. Така също и звучната реч, която те произвеждаха, беше нещо подобно на природните сили. Те не просто назоваваха нещата, а в техните думи се криеше власт над нещата, а също и над техните себеподобни. Думата при рмоахалите имаше не само смисъл, но също и сила.
Когато се говори за вълшебна сила на думите, се загатва за нещо, което за тези хора беше далеч по-действително, отколкото за съвременността.
Когато рмоахалецът произнасяше една дума, той развиваше сила, подобна на самия предмет, който обозначаваше. На това се основа, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия. Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби. Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер.
към текста >>
Особено
говор
ът беше нещо свещено за тях.
Когато рмоахалецът произнасяше една дума, той развиваше сила, подобна на самия предмет, който обозначаваше. На това се основа, че думите от онова време имаха лечебна сила, че те действаха благоприятно върху растежа на растенията, че можеха да опитомяват животните и още други подобни действия. Всичко това намаля все повече и повече по сила при по-късните подраси на Атлантида. Бихме могли да кажем, че изобилието на природна сила постепенно се изгуби. Рмоахалите чувствуваха това изобилие от сили изцяло като дар на могъщата природа; и това тяхно отношение към природата носеше религиозен характер.
Особено говорът беше нещо свещено за тях.
И невъзможна беше злоупотребата с определени звуци, в които се криеше една особена сила. Всеки човек чувствуваше, че такава злоупотреба би му донесла голяма вреда. Вълшебството на подобни думи би се превърнало в противоположнст; използуваното по правилен начин би донесло благословение; приложено по престъпен начин то би било във вреда на причинителя. С определена невинност на чувството рмоахалите приписваха тяхната сила по-малко на себе си, отколкото на действуващата в тях божествена природа.
към текста >>
138.
ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ЧЕТВЪРТАТА В ПЕТАТА КОРЕННА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Който се запознае с тези мисли за развитието на човека и се научи да допуска, че този човек – като Земен човек – по-рано беше съвършено различно устроено същество, той ще може също да се издигне и до представата за съвършено различните същества, за които
говор
им в съобщенията.
Да, именно тази коренна раса бавно и постепенно довежда способността на мисленето до узряване. Съвременният човек решава нещо и след това го изпълнява като последствие на собственото си мислене. Тази способност се подготви при атлантците. Не техните собствени мисли, а мислите на по-висшите същества се вливаха в тях, влияеха върху тяхната воля. Тази воля в известна степен беше управлявана отвън.
Който се запознае с тези мисли за развитието на човека и се научи да допуска, че този човек – като Земен човек – по-рано беше съвършено различно устроено същество, той ще може също да се издигне и до представата за съвършено различните същества, за които говорим в съобщенията.
Развитието, за което се съобщава, протече в извънредно големи периоди от време.
към текста >>
Езикът, на който боговете
говор
еха в мистериите с техните пратеници, съвсем не беше Земен и формите, в които тези богове се изявяваха също не бяха Земни.
Това, което ставаше в светилищата на мистериите, беше неразбираемо за народа. И народът също така малко познаваше намеренията на тези ръководители. Със своите сетива народът можеше да разбере само това, което ставаше непосредствено на Земята, но не и това, което се даваше от висшите светове за благото на Земята. Ето защо и ученията на ръководителите бяха съставени във форма, която не приличаше на формата, под която се съобщаваха Земните събития.
Езикът, на който боговете говореха в мистериите с техните пратеници, съвсем не беше Земен и формите, в които тези богове се изявяваха също не бяха Земни.
Висшите духове се явяваха на своите пратеници “в огнени облаци”, за да им съобщят как трябва да ръководят хората. В човешка форма може да се яви само един човек; същества, чиито способности се издигат над човешките, трябва да се изявяват във форми, които не могат да бъдат намерени между Земните форми. Фактът, че “пратениците на боговете” можеха да приемат тези откровения, идва оттам, че самите те бяха най- съвършените между техните братя-човеци. Те бяха вече преминали през различни степени на развитието, през които по-голямата част от хората още имаха да преминават. Само в определени отношения те приличаха на останалите хора.
към текста >>
Ето защо техните мисли, а също и законите, за които се
говор
еше при техните държавни разпореждания, бяха повече предчувствувани, отколкото ясно мислени.
Защото до петата, прасемитската раса на атлантците хората не притежаваха никакви способности да разберат тези принципи. Едва мисловната способност, която се разви в тази подраса, представляваше такава способност. Обаче тя се разви бавно и постепенно. Също и последните подраси на атлантците можеха да разбират твърде малко от принципите на техните божествени ръководители. Те едва, едва започнаха да предчувстват, и то съвсем непълно, нещо от тези принципи.
Ето защо техните мисли, а също и законите, за които се говореше при техните държавни разпореждания, бяха повече предчувствувани, отколкото ясно мислени.
към текста >>
Сега техният ръководител им
говор
еше по съвършено нов начин.
Отделената група хора стоеше пред едно важно решение. Божественият ръководител беше сред тях в човешка форма. И по-рано от такива пратеници на боговете човечеството получаваше указания, заповеди относно това, какво трябваше да прави или да изостави. То бе запознавано с науките, които се отнасяха за онова, което можеше да се възприема със сетивата. Хората бяха предчувствали едно божествено управление на света, бяха го чувствали в техните собствени действия; обаче те не знаеха нищо за него.
Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин.
Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено. И че невидимият дух е творецът и той се грижи за видимо телесното. Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на боговете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им говореше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят. Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им говори за самите богове.
към текста >>
Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на боговете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им
говор
еше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят.
Хората бяха предчувствали едно божествено управление на света, бяха го чувствали в техните собствени действия; обаче те не знаеха нищо за него. Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин. Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено. И че невидимият дух е творецът и той се грижи за видимо телесното.
Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на боговете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им говореше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят.
Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им говори за самите богове. Мощна бе речта, която той отново и отново отправяше към своята група. “Досега вие виждахте онези, които ви ръководеха; обаче има по-висши ръководители, които вие не виждате. И вие сте подчинени на тези ръководители. Вие трябва да изпълнявате заповедите на Бога, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един Бог на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ.
към текста >>
Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им
говор
и за самите богове.
Сега техният ръководител им говореше по съвършено нов начин. Той ги учеше, че невидими същества ръководят и направляват това, което е видимо за тях; и че самите те са служители на тези невидими същества, че с техните мисли трябва да изпълняват законите на тези невидими същества. Хората слушаха за нещо свръхземно-божествено. И че невидимият дух е творецът и той се грижи за видимо телесното. Досега те бяха насочвали поглед нагоре към техните видими пратеници на боговете, към техните свръхчовешки посветени, един от които беше този, който им говореше така, и те им съобщаваха, какво трябва да правят и какво да не правят.
Сега обаче те бяха удостоени с достойнството, пратеникът на боговете да им говори за самите богове.
Мощна бе речта, която той отново и отново отправяше към своята група. “Досега вие виждахте онези, които ви ръководеха; обаче има по-висши ръководители, които вие не виждате. И вие сте подчинени на тези ръководители. Вие трябва да изпълнявате заповедите на Бога, когото не виждате; и трябва да слушате един, за когото не можете да си съставите никакъв образ.” Така от устата на великия ръководител звучеше новата висша заповед, която предписваше почитането на един Бог на когото не можеше да бъде подобен никакъв сетивен образ, поради което за него не биваше и да се създава някакъв образ. Отзвук от тази първична заповед на петата човешка подраса са познатите ни от Библията думи: “Не си създавай никакъв кумир или някакво подобие на нещо, което е горе на небето, долу на Земята, във водата или под Земята...” (2.
към текста >>
139.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да
говор
им за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”.
Това, което се култивираше там всъщност не беше религия. Това беше “божествена мъдрост и божествено изкуство”. Човекът непосредствено приемаше това, което му се даваше там, като дар от духовните мирови същества. И когато получаваше това, което му се даряваше по този начин, той сам смяташе себе си за “служител” на тези мирови сили. Той се чувстваше “осветен” пред всичко недуховно.
Ако на тази степен на развитието на човечеството искаме да говорим за религия, бихме могли да я наречем “религия на волята”.
Религиозното настроение и посвещение се състоеше в това, че човекът пазеше подарените му сили като строга божествена “тайна”, че водеше един живот, чрез който освещаваше своята сила. Благоговението и почитта, с които лицата, имащи подобни сили бяха посрещани от страна на другите, бяха големи. И това благоговение и тази почит не бяха установени чрез някакви закони или нещо подобно на закони, а чрез самата непосредствена сила, които те излъчваха. Който не беше посветен, стоеше напълно под магическото влияние на посветените. И самопонятно беше също, че последните се считаха за свещени лица.
към текста >>
Тя беше достъпна за такива духовни същества, които
говор
еха повече на чувствения елемент на душата, а по-малко на духовния елемент, на който беше подчинен мъжът.
Ако мъжът беше видял и боравил с природните сили: Жената стана първата тълкувателка на тези природни сили. Това беше един особен нов начин да се живее чрез размишление, който се роди тук. Тази форма имаше нещо много по-лично отколкото начинът, по който се проявяваше мъжът. Трябва да си представим, че тази особеност на жените беше също един вид ясновиждане, макар и да се различаваше от магията на волята при мъжете. В нейната душа жената беше достъпна за един друг вид духовни същества.
Тя беше достъпна за такива духовни същества, които говореха повече на чувствения елемент на душата, а по-малко на духовния елемент, на който беше подчинен мъжът.
Така от мъжете се излъчваше едно действие, което беше повече природно-божествено, а при жените едно такова, което беше повече душевно-божествено.
към текста >>
Ние ще
говор
им още за тези същества.
Развитието, през което мина жената през време на лемурийската епоха доведе дотам, че при настъпването на следващата – атлантската коренна раса на Земята на нея се падна една важна роля. Това появяване на тази коренна раса стана под влиянието на високо развити същества, които бяха запознати с образуването на расите и които бяха в състояние да насочат съществуващите човешки сили, силите на човешката природа в такива пътища, че да може да се роди една нова раса.
Ние ще говорим още за тези същества.
За сега нека бъде достатъчно да кажем, че те притежаваха свръхчовешка мъдрост и сила. Те отделиха от лемурийското човечество една малка група и я определиха за родоначалник на бъдещата атлантска раса. Мястото, на което те направиха това, се намираше в горещата зона. Под тяхно ръководство мъжете от тази групичка развиваха способността да владеят природните сили. Те бяха силни и разбираха как да добиват от Земята най-разнообразни съкровища.
към текста >>
Ние не изразяваме точно нещата, а само приблизително, когато
говор
им за едно сомнамбулно виждане при тези жени.
По околния път чрез пробудения душевен живот на жените, духовните ръководители развиха и този на мъжете. В гореспоменатата колония влиянието на жените беше много голямо. При тях трябваше да се търси съвет, когато искаха да тълкуват знаменията на природата. Обаче цялата форма на техния душевен живот беше още такава, че тя стоеше под властта на “тайните” душевни сили на човека.
Ние не изразяваме точно нещата, а само приблизително, когато говорим за едно сомнамбулно виждане при тези жени.
В определена по-висша форма на сънуването на тях им се разкриваха тайните на природата и им се вливаха подтиците за тяхното действие. За тях всичко беше одушевено и им се показваше в душевни сили и явления. Те се оставяха на пълното с тайнственост тъкане на техните душевни сили. Това, което ги тласкаше към техните действия, бяха “вътрешни гласове”, или това което растенията, животните, камъните, вятърът, шумоленето на дърветата и т.н. им казваха.
към текста >>
Това, което живееше при такива жени, се превърна в един вид природен
говор
.
Това, което живееше при такива жени, се превърна в един вид природен говор.
Защото началото на говора се крие в нещо, което е подобно на песента. Силата на мисълта се превръщаше в доловим за слуха звук. Вътрешният ритъм на природата прозвучаваше от устните на “мъдри” жени. Хората се събираха около такива жени и чувстваха в техните песенни изречения откровенията на висши същества. Човешкото богослужение започна с такива неща.
към текста >>
Защото началото на
говор
а се крие в нещо, което е подобно на песента.
Това, което живееше при такива жени, се превърна в един вид природен говор.
Защото началото на говора се крие в нещо, което е подобно на песента.
Силата на мисълта се превръщаше в доловим за слуха звук. Вътрешният ритъм на природата прозвучаваше от устните на “мъдри” жени. Хората се събираха около такива жени и чувстваха в техните песенни изречения откровенията на висши същества. Човешкото богослужение започна с такива неща. В онова време не може да става дума за някакъв “смисъл” в говоренето.
към текста >>
В онова време не може да става дума за някакъв “смисъл” в
говор
енето.
Защото началото на говора се крие в нещо, което е подобно на песента. Силата на мисълта се превръщаше в доловим за слуха звук. Вътрешният ритъм на природата прозвучаваше от устните на “мъдри” жени. Хората се събираха около такива жени и чувстваха в техните песенни изречения откровенията на висши същества. Човешкото богослужение започна с такива неща.
В онова време не може да става дума за някакъв “смисъл” в говоренето.
Хората чувстваха звук, тон, ритъм. При това те не си представяха по-нататък нищо, а само поглъщаха силата на чутото в душата си. Целият този процес стоеше под ръководството на по- висши ръководители. Те бяха вдъхнали на “мъдрите” жрици тонове и ритми по един начин, върху който сега не можем да говорим по-нататък. Така те можеха да действат облагородяващо върху душите на хората.
към текста >>
Те бяха вдъхнали на “мъдрите” жрици тонове и ритми по един начин, върху който сега не можем да
говор
им по-нататък.
Човешкото богослужение започна с такива неща. В онова време не може да става дума за някакъв “смисъл” в говоренето. Хората чувстваха звук, тон, ритъм. При това те не си представяха по-нататък нищо, а само поглъщаха силата на чутото в душата си. Целият този процес стоеше под ръководството на по- висши ръководители.
Те бяха вдъхнали на “мъдрите” жрици тонове и ритми по един начин, върху който сега не можем да говорим по-нататък.
Така те можеха да действат облагородяващо върху душите на хората. Можем да кажем, че по този начин въобще се пробуди същинският душевен живот.
към текста >>
Ние още ще
говор
им върху съществуващите по време на възникването на човека животински видове и техните потомци, както и върху възникването на нови животински форми, след като човекът вече съществуваше.
Една още по-голяма способност за преобразуване притежаваше животът на животните.
Ние още ще говорим върху съществуващите по време на възникването на човека животински видове и техните потомци, както и върху възникването на нови животински форми, след като човекът вече съществуваше.
Тук трябва само да кажем, че съществуващите тогава видове животни постоянно се преобразуваха и възникваха нови. Естествено това преобразуване ставаше постепенно. Причините за преобразуванието се криеха отчасти в изменението на местоживеенето и в изменението на начина на живот. Животните притежаваха извънредно бърза приспособимост към новите условия. Пластичното тяло изменяше относително бързо своите органи, така че след известно време потомците на даден животински вид, не изглеждаха вече много подобни на техните прародители.
към текста >>
140.
РАЗДЕЛЯНЕ НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Те не можеха да
говор
ят никакъв език, който би могло да разбере едно същество надарено с мозък.
Онази част от човешката душевна сила, която е насочена навътре и трябва да донесе познание по околния път чрез сетивността, човекът я оттегли от властта на гореспоменатите свръхчовешки същества. Самите тези същества не бяха слезли никога до развитието на съответните вътрешни органи. Те можеха да облекат с любов стремежа навън, защото действащата навън любов беше тяхното собствено естество. С това беше създадена пропаст между тях и младото човечество. Те можаха да всадят в човека любовта първо в сетивната форма; но не можеха да дадат познанието, защото тяхното познание никога не беше минало по околния път през вътрешните органи, който човекът разви сега в себе си.
Те не можеха да говорят никакъв език, който би могло да разбере едно същество надарено с мозък.
към текста >>
Те можеха да
говор
ят на същества надарени с мозък на един разбираем за тези същества език.
Така при началото на Земното съществуване те бяха по-напреднали в тяхното развитие отколкото човеците, обаче все пак се намираха на такава степен, на която трябваше да добият познанието чрез вътрешни органи. Тези същества се намираха в едно особено положение. Те бяха стигнали твърде далече в тяхното развитие, за да имат нужда да минат през мъжкото или женското физическо тяло, но все пак не достатъчно далече, за да могат да действат чрез пълно ясновиждане, подобно на ръководителите на любовта. Те не можеха още да бъдат същества на любовта, нито пък можеха да бъдат вече “човеци”. Така на тях им беше възможно да продължат тяхното развитие само като полу-свръхчовеци, обаче с помощта на човеците.
Те можеха да говорят на същества надарени с мозък на един разбираем за тези същества език.
Чрез това насочената към вътрешността човешка душевна сила можа да бъде подбудена и можеше да се свърже с познанието и с мъдростта. Само благодарение на това на Земята можа да се появи една мъдрост от човешко естество. Гореспоменатите “полу-свръхчовеци” можеха да се хранят от тази човешка мъдрост, за да постигнат това, което още им липсваше като съвършенство. Така те станаха подбудителите на човешката мъдрост. Ето защо те са наречени Носители на светлината (Луцифер).
към текста >>
То е свързано със закона и тайната на раждането и смъртта, за който също ще
говор
им по-нататък.
Вследствие на физическото развитие човечеството върви напред от поколение на поколение, образува нови племена и раси; чрез вътрешното развитие отделните хора израстват до вътрешно съвършенство, стават знаещи, мъдреци, хора на изкуството, техници и т.н.. Във физическо отношение човечеството върви напред от една раса към друга, чрез физическото развитие всяка раса предава на следващите по наследство нейните сетивно възприемаеми качества. Тук царува законът на наследствеността. Децата носят в себе си характерните физически черти на бащите. Но освен това съществува едно духовно-душевно усъвършенствуване, което може да прогресира само чрез развитието на самата душа. И с това ние стоим пред закона на душевното развитие сред Земното съществуване.
То е свързано със закона и тайната на раждането и смъртта, за който също ще говорим по-нататък.
към текста >>
141.
ПОСЛЕДНИТЕ ВРЕМЕНА ПРЕДИ РАЗДЕЛЯНЕТО НА ПОЛОВЕТЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Вятърът и водата с техните движения
говор
еха на човека с един “красноречив език”.
Ние не можем да определим този душевен живот като същински вътрешен живот. Телесните и душевните дейности и свойства не бяха още строго отделени едни от други. Душата още съизживяваше външния природен живот. Преди всичко слуховият орган беше този, върху който силно въздействуваше всяко трептене на околната среда. Всяко движение на въздуха, всяка реакция на околната среда бяха “чувани”.
Вятърът и водата с техните движения говореха на човека с един “красноречив език”.
Това беше възприемане на тайнствените вътрешни движения в природата, които проникваха и отзвучаваха в човешката душа. Неговата дейност беше ехо на тези въздействия. Той превръщаше звуковите възприятия в своя дейност. Човекът живееше в такива звукови движения и ги изразяваше чрез своята воля. По този начин той биваше довеждан до всяка дейност през деня.
към текста >>
Ето защо на тази степен на развитие на човечеството не трябва да
говор
им за едно сънищно съзнание, а за едно образно съзнание.
Обаче този цветен образ нямаше нищо общо с някой външен предмет. Той произлизаше от една вътрешна сила, родствена с волята. Такива образи постоянно изпълваха душата. Всичко това може да се сравни само с изплуването и изчезването на сънищните представи на човека. Само че тогава образите бяха закономерни.
Ето защо на тази степен на развитие на човечеството не трябва да говорим за едно сънищно съзнание, а за едно образно съзнание.
Това бяха главно цветни образи, които изпълваха това съзнание. Но те не бяха единственият род възприятия. Така човекът се движеше в света и живееше чрез слуха и осезанието в процесите на този свят, но чрез неговия душевен живот този свят се отразяваше в него под формата на образи, които твърде малко приличаха на това, което се намираше във външния свят. С тези душевни образи се свързваха удоволствие и страдание в много по-малка степен, отколкото това става днес при представите на човека, които предават възприятията. Все пак някои образи доставяха радост, други неудоволствие, едни събуждаха любов, други омраза, обаче тези чувства носеха много по-блед характер.
към текста >>
142.
ХИПЕРБОРЕЙСКАТА И ПОЛЯРНАТА ЕПОХА
GA_11 Из Хрониката Акаша
За това ще
говор
им в следващите раздели.
Читателите ще видят, че си струва човек да полага усилия, за да преодолее трудното разбиране, когато насочи поглед към дълбоките тайни, към пълните със значение загадки, засягащи човека. Едно действително себепознание на човека се поражда от тези “Хрониката Акаша”, които за окултния изследовател са толкова сигурни действителности както планините и реките за сетивните очи. Естествено възможно е да се получи някоя грешка на възприятието както там, така и тук. – Трябва да обърнем вниманието само върху това, че в предстоящия раздел ще разгледаме първо само развитието на човека. Наред с него естествено протича и развитието на другите природни царства минералното, растителното и животинското царство.
За това ще говорим в следващите раздели.
После ще разгледаме някои неща, които ще помогнат обясненията за човека да се явят в една разбираема светлина. Не можем обаче да говорим в духовно-научен смисъл за развитието на другите Земни царства, преди да е било описано постепенното напредване на човека.
към текста >>
Не можем обаче да
говор
им в духовно-научен смисъл за развитието на другите Земни царства, преди да е било описано постепенното напредване на човека.
Естествено възможно е да се получи някоя грешка на възприятието както там, така и тук. – Трябва да обърнем вниманието само върху това, че в предстоящия раздел ще разгледаме първо само развитието на човека. Наред с него естествено протича и развитието на другите природни царства минералното, растителното и животинското царство. За това ще говорим в следващите раздели. После ще разгледаме някои неща, които ще помогнат обясненията за човека да се явят в една разбираема светлина.
Не можем обаче да говорим в духовно-научен смисъл за развитието на другите Земни царства, преди да е било описано постепенното напредване на човека.
към текста >>
По-рано той принадлежеше на други светове, за които ще
говор
им по-късно.
Ако отидем още по-далече в миналото на Земното развитие, отколкото сторихме това в предишните статии, стигаме до съвсем различни от сега състояния на материята на нашето небесно тяло. Веществата, които са се втвърдили по-късно, са били преди това течни, а още по-рано въздухообразни и парообразни, а преди това много фини (етерни). Намаляването на топлината е довело до втвърдяването на веществата. Тук ще се върнем назад в миналото до най-ефирните етерни състояния на веществата на нашето Земно местожителство. Човекът стъпи на Земята, когато тя се намираше в такава епоха на развитието.
По-рано той принадлежеше на други светове, за които ще говорим по-късно.
Ще загатнем и за непосредствено предшестващия свят. Това беше астрален или душевен свят. Съществата на този свят не водеха никакво външно (физическо), телесно съществуване. Така също и човекът. Той беше развил вече споменатото образно съзнание и имаше чувства и желания.
към текста >>
(Върху това съединение вече
говор
ихме в миналите статии.
И без съмнение, всички по-високо развити тогавашни човешки същества имаха такова ясновидство, въпреки че то беше съвсем смътно и подобно на сънуване. То не беше себесъзнателно ясновидство. Тези астрални същества в определен смисъл са предшествениците на сегашния човек. Това, което днес наричаме “човек”, носи в себе си себесъзнателния дух. Този дух се съедини със съществото, което се беше родило от онзи предшественик в средата на лемурийската епоха.
(Върху това съединение вече говорихме в миналите статии.
Когато тук изложим хода на развитието на човешкия предшественик до това време, въпросът трябва отново да бъде разгледан по-точно.) Душевните или астрални прадеди на човека бяха пренесени в ефирната етерна Земя. Те всмукаха фината материя в себе си – както, грубо казано, гъбата всмуква в себе си водата. Като се проникнаха по този начин с материята, те си образуваха етерни тела. Тези тела имаха продълговата елипсовидна форма, но въпреки това чрез нежни оттенъци в материята бяха вече заложени крайниците и други органи, които трябваше да се развият по-късно. Целият процес в тази маса беше чисто физико-химически, но той беше регулиран и управляван от душата.
към текста >>
(Но в началото съществуваше само ограничен брой видове души, за което ще
говор
им по-късно.
Целият процес в тази маса беше чисто физико-химически, но той беше регулиран и управляван от душата. Когато една такава материална форма достигаше определена големина, тя се разполовяваше, и всяка от двете половини беше подобна на първоначалната форма, от която беше произлязла и в нея се извършваха същите процеси. Всяка нова форма отново беше надарена с душа също както майчиното същество. Това се дължеше на факта, че върху Земната арена бяха слезли не само определен брой човешки души, а един вид душевно дърво, от чийто общ корен се отделяха безброй отделни души. Както при едно растение от безброй семена постоянно се развиват нови издънки, така и душевният живот се раждаше в безбройните форми, породени от непрестанното делене.
(Но в началото съществуваше само ограничен брой видове души, за което ще говорим по-късно.
Но сред тези видове развитието протичаше по описания начин. Всеки душевен вид пораждаше от себе си безброй издънки.)
към текста >>
По отношение на съществуващите по-рано състояния не можеше да се
говор
и за смърт.
С това е достигната важна степен в развитието на човечеството. Душата се е оттеглила от непосредственото въздействие върху физическото тяло. Това тяло е предадено напълно на физическия и химическия материален свят. То се разлага в момента, в който душата не може вече да господства над него със своята дейност. И сега всъщност се явява това, което се нарича “смърт”.
По отношение на съществуващите по-рано състояния не можеше да се говори за смърт.
При делението майчината форма продължаваше да живее във формите на дъщерите. Защото в тези форми действаше цялата преобразена душевна сила също както по-рано във формата на майката. При делението не остава нищо, в което да няма душа. Сега нещата се изменят. Щом душата няма вече власт над физическото тяло, последното е подчинено на законите на външния свят, т.е.
към текста >>
143.
НАЧАЛО НА ДНЕШНАТА ЗЕМЯ ОТДЕЛЯНЕТО НА СЛЪНЦЕТО
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ние още ще
говор
им за тези минали състояния.
Сега трябва да проследим Хрониката Акаша обратно до прадалечното минало, когато се появи днешната Земя. Под Земя трябва да се разбира онова състояние на нашата планета, през което тази планета е носител на минерали, животни и хора в тяхната днешна форма. Защото това състояние беше предхождано от други, в които гореизброените природни царства съществуваха в много поразлични форми. Това, което днес наричаме Земя, е минало през много преобразувания, преди да стане носител на днешния минерален, растителен, животински и човешки свят. Минералите съществуваха също и по време на такива предишни състояния, но те са изглеждали съвсем различно от нашите днешни минерали.
Ние още ще говорим за тези минали състояния.
Този път ще трябва да обърнем внимание само върху това, как предишното състояние се е превърнало в днешното. Можем да си представим едно такова преобразуване като го сравним с преминаването на растението през зародишното състояние. Нека да си представим едно растение с корени, стебло, листа, цветове и плодове. То приема вещества от заобикалящия го свят и отново отделя от себе си такива вещества. Обаче всичко, което в него е вещества, форма и процеси изчезва, като остава само малкият зародиш.
към текста >>
Следователно в момента, за който ще
говор
им тук, имаме работа с един вид зародиш на Земята.
Следователно в момента, за който ще говорим тук, имаме работа с един вид зародиш на Земята.
Този зародиш е съдържал в себе си силите, които са довели до днешната Земя. Тези сили са били придобити през предишните състояния. Обаче не трябва да си представяме този зародиш на Земята като нещо гъсто материално както този на едно днешно растение. Той беше по-скоро от душевно естество. Състоеше се от онази фина, пластична, подвижна субстанция, която в духовната литература се нарича “астрална” субстанция.
към текста >>
144.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ако искаме да си съставим представа за неговото тяло на степента на развитие, за която
говор
ихме сега, ние ще можем да направим това най-добре, ако си го представим подобно на водна пара или на висящ във въздуха облак.
Трябва напълно да си изясним, че човекът едва по-късно постепенно прие в своето тяло гъстата материя, която днес той усеща като своя.
Ако искаме да си съставим представа за неговото тяло на степента на развитие, за която говорихме сега, ние ще можем да направим това най-добре, ако си го представим подобно на водна пара или на висящ във въздуха облак.
Само че тази представа естествено съвсем бегло изразява действителността. Защото огненият облак “човек” е вътрешно оживен и организиран. В сравнение с това, което е човекът по-късно, в душевно отношение трябва да си го представим като полуспящ, като имащ още едно сумрачно съзнание на тази степен. Всичко, което можем да наречем интелигентност, ум и разум му липсва. Той повече плува, отколкото върви напред, назад и настрани със своите четири, подобни на крайници органи.
към текста >>
А такива органи, които по-рано също бяха участвали в храненето и размножението, се преобразиха в органи на
говор
а и мисленето.
Те обаче бяха запазили властта си над формите на човека, които по-рано сами бяха създали от огнената мъгла. Тази промяна върви ръка за ръка с преобразуването на човешката форма. Едната част от тялото, с двата органа на движението, се превърна в долна половина, като чрез това тя стана носител на храненето и на размножението. Другата половина бе един вид обърната нагоре. От другите два органа на движението се получиха зачатъците на ръцете.
А такива органи, които по-рано също бяха участвали в храненето и размножението, се преобразиха в органи на говора и мисленето.
Човекът доби изправено положение. И заедно с Луната, от тялото на Земята изчезнаха всички онези сили, чрез които човекът през времето на огнената мъгла още можеше да се самоопложда и да създава себеподобни същества без външно влияние. Цялата негова долна половина – онова, което често пъти се нарича по-нисшата природа – попадна сега под разумното формиращо влияние на по-висшите същества. Това, което тези същества още можеха да регулират в човека, благодарение на това, че отделилите се сега заедно с Луната сили преди бяха съединени със Земята, те трябва сега да го организират чрез съвместното действие на двата пола. От това става понятно, защо посветените считат Луната за символ на размножителните сили.
към текста >>
Съществата, за които току-що
говор
ихме, не бяха стигнали още по-рано до развитието на един разум, който да може да действува отвътре навън.
Те не можеха още да развият никаква сила в огнената мъгла. Сега обаче, когато беше настъпило едно по-късно състояние, когато в човешките органи на ума през времето на огнената мъгла беше образувано нещо, с което самите те бяха запознати в по-ранните времена, сега беше дошло тяхното време. При Лунните богове още по-рано се бе стигнало до действуващия навън, подреждащ разум. Този разум беше в тях, когато настъпи епохата на огнената мъгла. Те можеха да действат навън върху нещата на Земята.
Съществата, за които току-що говорихме, не бяха стигнали още по-рано до развитието на един разум, който да може да действува отвътре навън.
Затова времето на огнената мъгла ги завари неподготвени. Но сега умът беше вече развит. Той съществуваше в човеците. И сега описаните същества завладяха този човешки ум, за да действат чрез него върху нещата на Земята. Лунните богове по-рано действаха върху целия човек, сега те действат само върху неговата долна половина; а върху горната половина започва влиянието на спомените по-низши божествени същества.
към текста >>
145.
НЯКОИ НЕОБХОДИМИ МЕЖДИННИ ЗАБЕЛЕЖКИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за от
говор
на всички въпроси, които го вълнуват.
И както на физическото поле нашето физическо око може да вижда само до определена граница и не може да проникне зад хоризонта, така също и “духовното око” може да стигне само до определен момент. Духовната наука почива само върху опитността и тя не прекрачва своеволно границите на тази опитност. Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”. За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета.
Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват.
Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни. Тук съвсем не се казва, че човекът никога не ще може да получи отговор на въпросите за “произхода на света” и други подобни. Той ще може. Но за да може, той първо трябва да мине през познанията, които се разкриват в най-близките духовни опитности. Тогава той ще разбере, че трябва да поставя тези въпроси по друг начин, различен от този, по които това е ставало досега.
към текста >>
Тук съвсем не се казва, че човекът никога не ще може да получи от
говор
на въпросите за “произхода на света” и други подобни.
Някои хора биха искали да изследват това, което е било “съвсем в началото на света” или “защо всъщност Бог е създал света”. За окултния изследовател преди всичко се касае за това, че на определена степен на познанието такива въпроси изобщо не бива да се задават. Защото по време на духовната опитност, на човека се разкрива всичко, което му е необходимо за изпълнение на неговото предопределение върху нашата планета. Който търпеливо израства в работата и в опитностите на духовния изследовател, той ще види, че с постепенното постигане на духовна опитност, човек напълно задоволява копнежа си за отговор на всички въпроси, които го вълнуват. Например в следващите глави ще се види, как напълно се изяснява въпросът за “произхода на злото” и за много други неща, които са неясни.
Тук съвсем не се казва, че човекът никога не ще може да получи отговор на въпросите за “произхода на света” и други подобни.
Той ще може. Но за да може, той първо трябва да мине през познанията, които се разкриват в най-близките духовни опитности. Тогава той ще разбере, че трябва да поставя тези въпроси по друг начин, различен от този, по които това е ставало досега.
към текста >>
И той придобива чувството за извънредно голямата от
говор
ност, която поема върху себе си, когато
говор
и за свръхсетивни познания.
Колкото по-дълбоко човек навлиза в истинската окултна наука, толкова по-скромен става. Едва тогава той разбира как съвсем постепенно трябва да узрее и да стане достоен за определени познания. И гордост и нескромност в края на краищата са имена за качества на човек, които на определена степен на познанието нямат вече никакъв смисъл. Когато човек се е запознал поне с някои неща, той вижда колко безкрайно дълъг е пътят, който стои пред него. Чрез знанието човек достига до разбирането на това, “колко малко знае”.
И той придобива чувството за извънредно голямата отговорност, която поема върху себе си, когато говори за свръхсетивни познания.
И въпреки това, човечеството не може да живее без тези свръхсетивни познания. Но който разпространява такива познания, има нужда от скромност и истинска самокритика, както и от един непоклатим стремеж към себепознание и извънредна предпазливост.
към текста >>
146.
ЗА ПРОИЗХОДА НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Следователно можем да
говор
им за четири планети,* върху които се извършват четирите главни степени на човешкото развитие.
Преди небесното тяло, върху което се развива животът на човека да е станало “Земя”, то е минало през три други форми, които наричаме Сатурн, Слънце и Луна.
Следователно можем да говорим за четири планети,* върху които се извършват четирите главни степени на човешкото развитие.
/* или състояния на съзнанието/ Преди Земята да е станала “Земя”, е била Луна, преди това е била Слънце, а още по-рано е била Сатурн. Както ще се види от следващите описания, оправдано е да приемем три по-нататъшни степени, които Земята, или по-добре казано небесното тяло, което се е развило до днешната Земя, още ще има да измине. Тези степени са наречени в духовната наука Юпитер, Венера и Вулкан. Следователно съобразно това небесното тяло, с което е свързана съдбата на човека, е минало през три степени в миналото и сега се намира в четвъртата, и по-нататък ще има да измине още три степени, докато бъдат развити всички заложби, които човекът има в себе си, докато той стигне до един връх на своето съвършенство.
към текста >>
Върху огромните периоди, които принадлежат към тези “цикли” ще
говор
им по-нататък.
Би било съвсем неправилно, ако помислим, че през време на състоянията на почивка целият живот замира, въпреки че тази представа царува днес в много теософски кръгове. Както през време на сън човекът не престава да живее, така и неговият живот, и този на неговото небесно тяло не умира през времето на един “затворен цикъл” (пралая). Само че състоянията на живот през времето на затворените цикли не могат да бъдат възприемани със сетивата, които се развиват през време на “откритите цикли”, както и човекът не възприема по време на съня това, което става около него. Защо употребяваме израза “цикъл” за състоянията на развитие, ще се види от следващото изложение.
Върху огромните периоди, които принадлежат към тези “цикли” ще говорим по-нататък.
към текста >>
За тези второстепенни цикли ще
говор
им в следващото изложение.
Това Сатурново съзнание се развива бавно. Като първа главна степен от развитието на човечеството то минава през редица второстепенни етапи, които в европейската окултна наука се наричат “малки цикли”. В теософската литература е възприето тези “малки цикли” да се наричат “кръгове”, а техните подразделения – още по-малки цикли – да се наричат “глобуси”.
За тези второстепенни цикли ще говорим в следващото изложение.
Тук ще проследим първо главните степени на развитието – за по-лесна нагледност. Също така първо ще говорим за човека, въпреки че заедно с неговото развитие протича и развитието на по-ниско и по-високостоящите от него неща и същества. По-нататък с развитието на човека ще свържем обективно това, което се отнася за развитието и на други същества.
към текста >>
Също така първо ще
говор
им за човека, въпреки че заедно с неговото развитие протича и развитието на по-ниско и по-високостоящите от него неща и същества.
Това Сатурново съзнание се развива бавно. Като първа главна степен от развитието на човечеството то минава през редица второстепенни етапи, които в европейската окултна наука се наричат “малки цикли”. В теософската литература е възприето тези “малки цикли” да се наричат “кръгове”, а техните подразделения – още по-малки цикли – да се наричат “глобуси”. За тези второстепенни цикли ще говорим в следващото изложение. Тук ще проследим първо главните степени на развитието – за по-лесна нагледност.
Също така първо ще говорим за човека, въпреки че заедно с неговото развитие протича и развитието на по-ниско и по-високостоящите от него неща и същества.
По-нататък с развитието на човека ще свържем обективно това, което се отнася за развитието и на други същества.
към текста >>
За изменението на формите ще
говор
им по-късно при разглеждането на по-малките цикли.
И на това Слънце отново се появиха човешките същества, събудени от техния сън. В тях като заложба съществуваше развитото по-рано Сатурново съзнание. От тяхната заложба те развиха първо него. Можем да кажем, че на Слънцето човекът повтори Сатурновото състояние, преди да се издигне до едно по-високо такова. Обаче тук нямаме просто повторение, а една друга форма.
За изменението на формите ще говорим по-късно при разглеждането на по-малките цикли.
Там ще станат явни също и разликите в отделните “повторения”. Преди това трябва да опишем и развитието на съзнанието. След повторението на Сатурновото състояние се появява “Слънчевото съзнание” на човека. Това Слънчево съзнание е с една степен по-ясно от предишното, но в замяна на това то е изгубило много от неговата всеобхватност. Сега човекът има подобно състояние на съзнанието, каквото е имал някога на старото Слънце, през време на дълбокия му сън без сънища.
към текста >>
Трябва обаче изрично да подчертаем, че и тук можем да
говор
им само за подобие, а не за еднаквост.
След като Слънчевата степен премина през съответните второстепенни цикли, отново настъпи период на почивка. От тази почивка човешкото небесно тяло се пробуди за неговото “Лунно съществуване”. Тук отново, преди да се издигне по-високо, човекът повтори Сатурновата и Слънчевата степен в два по-малки цикъла. След това той навлезе в Лунното съзнание. За него е по-лесно да си съставим една представа, защото съществува известна прилика между тази степен на съзнанието и това, което днешният човек има при сънуването.
Трябва обаче изрично да подчертаем, че и тук можем да говорим само за подобие, а не за еднаквост.
Защото вярно е, че Лунното съзнание протича в образи, каквито ни предлага и сънуването, но тези образи отговарят на нещата и процесите от околната среда на човека по същия начин, както представите на “ясното дневно съзнание”. Само че всичко в това съответствие е още смътно, именно образно. Можем да онагледим нещата по следния начин. Да си представим, че едно Лунно същество идва в близост до един предмет, да речем сол, (естествено тогава не е съществувала “сол” в днешната форма, обаче за да направим нещата разбираеми, трябва да останем в областта на образите и сравнението). Това Лунно същество, предшественик на съвременния човек, не възприема един пространствен предмет с определен цвят и форма, намиращ се вън от него, а приближаването до този предмет предизвиква във вътрешността на съществото да изплува определен образ, – подобен именно на един сънищен образ.
към текста >>
147.
ЗЕМЯТА И НЕЙНОТО БЪДЕЩЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
При Лунното съзнание не можем да
говор
им за представи и за мисли.
Цветният, звучащият и т.н. свят, който човекът от далечното минало възприемаше в своята вътрешност, през време на Земния му живот застана срещу него навън в пространството. Затова пък в неговата вътрешност възникна един нов свят, светът на представите и на мислите.
При Лунното съзнание не можем да говорим за представи и за мисли.
То се състоеше единствено от гореспоменатите образи. Приблизително към средата на Земното развитие – нещата се подготвят още по-рано – в човека възникна способността да си образува представи и мисли за предметите. И тази способност изгради основата на паметта и себесъзнанието. Едва образуващият представи човек може да развие спомена въз основа на това, което е възприемал; едва мислещият човек стига дотам, да различава себе си от заобикалящата го среда като самостоятелно, себесъзнателно същество, да се познава като един “Аз”. Следователно първите три степени бяха степени на съзнанието, четвъртата е не само съзнание, а себесъзнание.
към текста >>
Ето защо човекът
говор
и за представите като за нещо, което “не е действително”.
Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят.
Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”.
Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата. Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни. Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”. По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи.
към текста >>
Когато днес човекът
говор
и за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”.
Представите на сегашното състояние на съзнанието са сянкообразни, бледи в сравнение с цветните и звучащи предмети на външния свят. Ето защо човекът говори за представите като за нещо, което “не е действително”. Една “проста мисъл” се поставя в противоположност с един предмет или с едно същество, които са “действителни”, защото са възприемани чрез сетивата. Обаче представите и мислите носят в себе си заложбата отново да станат действителни, образни.
Когато днес човекът говори за представата “червено”, без да има пред себе си един червен предмет, тази представа е, така да се каже, само блед образ на действителното “червено”.
По-късно човекът ще стигне дотам, в душата му да възниква не само сянкообразната представа на “червеното”, а когато ще мисли “червено”, пред него действително ще застане “червеното”. Той ще може да създава образи, картини, а не само представи. С това той ще постигне нещо подобно, каквото вече е съществувало при Лунното съзнание. Но образите няма да го изпълват подобно на сънища, а той ще може да ги предизвиква в себе си с пълно себесъзнание както днешните представи. Мисълта за една багра ще бъде самата багра, една представа за един тон ще бъде самият тон и т.н.. В бъдеще един свят от образи, породен чрез неговата собствена сила, ще се вълнува в душата на човека, докато през време на Лунното съществуване един такъв свят от образи изпълваше неговата вътрешност без неговото съучастие.
към текста >>
Следващите изложения, които ще
говор
ят за това развитие, трябва да покажат, че общият поглед над цялото никак не е така сложен, както би могло да изглежда на пръв поглед при произнасянето на числото 334.
Или също се казва, че всяко състояние на съзнанието минава през 7 “царства”. Следователно според това пресмятане в цялото развитие на човечеството имаме 7 пъти по 7, т.е. 49 малки цикли или “царства” (според обикновеното теософско наименование “кръгове”). И по-нататък всеки малък цикъл трябва да мине през 7 още по-малки цикли, които се наричат “състояния на формата” (в теософската литература са наричани “глобуси”). За целия цикъл на развитието на човечеството това дава 7 пъти по 49 различни “състояния на формата” или 334 такива състояния.
Следващите изложения, които ще говорят за това развитие, трябва да покажат, че общият поглед над цялото никак не е така сложен, както би могло да изглежда на пръв поглед при произнасянето на числото 334.
Ние ще видим, как човекът истински може да разбере себе си едва тогава, когато познава това свое развитие.*/* За улеснение може да послужи представата за времето в часове, минути и секунди. Часовете също са цикли с второстепенни малки цикли минутите; които от своя страна съдържат в себе си още по-малките цикли секундите. Бел. ред./
към текста >>
148.
ЖИВОТЪТ НА САТУРН
GA_11 Из Хрониката Акаша
В цялост може да се
говор
и за 12 степени на съзнанието.
Така на стария Сатурн съществуваха не само прадедите на човека като същества със смътното Сатурново съзнание, а наред с тях имаше и други същества, които бяха развили вече по-високите степени на съзнанието. Когато започна Сатурновото развитие, имаше същества със Слънчево съзнание, други с образно съзнание (Лунно съзнание), същества със съзнание подобно на съзнанието на съвременния човек, един четвърти род със себесъзнателно (психическо) образно съзнание, един пети със себесъзнателно (свръхфизическо) предметно съзнание и един шести род с творческо (духовно) съзнание. Но и с това редицата от същества не е изчерпана. След Вулкановата степен човекът ще се развие още по-нататък и ще се издигне до още по-високи степени на съзнанието. Както външното физическо око в далечината вижда мъгливо, така и вътрешното око на ясновидеца в далечините на духа вижда още 5 форми на съзнанието, за които обаче е невъзможно да се даде описание.
В цялост може да се говори за 12 степени на съзнанието.
към текста >>
Тук за тях не можем и не е нужно да
говор
им.
Сатурновият човек имаше около себе си още единадесет вида същества. Най-висшите четири вида са имали своите задачи на степени от развитието, които са предхождали Сатурновия живот. Когато започна този живот, те се намираха вече на такава висока степен на собственото им развитие, че тяхното по-нататъшно съществуване протичаше от сега нататък в светове, които се намират над човешките царства.
Тук за тях не можем и не е нужно да говорим.
към текста >>
Християнският езотеризъм
говор
и тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”.
Обаче на Сатурн самият човек не може да си служи със своята светеща сила. Светещата сила на неговите сетивни зародиши не би могла да изрази нищо чрез самата себе си, но други по-възвишени същества имат възможност да се изявят чрез нея в живота на Сатурн. Чрез светлинните източници на човешките прадеди те излъчват и изпращат нещо от тяхната същност долу на планетата. Това са онези възвишени същества от поредицата на четирите вида същества, за които по-горе бе казано, че в тяхното развитие те са израснали над всякаква връзка с човешкото съществуване. Без за самите тях да е необходимо, те сега излъчват чрез “свободната си воля” нещо от тяхната природа.
Християнският езотеризъм говори тук за откровението на Серафимите, на “Духовете на всеобхватната любов”.
Това състояние трае до средата на шестия Сатурнов кръг.
към текста >>
(Още в предишните глави
говор
ихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.)
Тази работа не е завършена в края на Сатурновия живот; тя продължава по-нататък в първия Слънчев кръг. Трябва да знаем, че работата на висшите духове, които бяха назовани тук, не съвпада с началото и с края на един по-малък цикъл (кръг), а продължава от средата на единия кръг до средата на следващия. И тяхната най-голяма дейност се развива именно през почивните периоди между кръговете. Тя нараства от средата на един цикъл или кръг (Манвантара), става най-силна в средата на един почивен период (Пралая) и спада след това в следващия цикъл или кръг.
(Още в предишните глави говорихме за това, че през време на почивните периоди животът съвсем не престава.)
към текста >>
От гореизложеното също се вижда в какъв смисъл
говор
и за това християнският езотеризъм, когато казва, че в “началото на времената” се изявяват първо Серафимите, Херувимите и Престолите.
От гореизложеното също се вижда в какъв смисъл говори за това християнският езотеризъм, когато казва, че в “началото на времената” се изявяват първо Серафимите, Херувимите и Престолите.
към текста >>
За него ще
говор
им в следващите изложения.
С това проследихме развитието на Сатурн докъдето неговият живот минава през един почивен период и се развива в това, което духовната наука нарича “Старото Слънце”.
За него ще говорим в следващите изложения.
към текста >>
149.
ЖИВОТЪТ НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Ако искаме да го охарактеризираме, можем да
говор
им за това, че то е човек- животно.
Обаче тези три члена на Лунния човек още напълно са лишени от предметното съзнание. В астралното тяло изплуват и изчезват образи, и тези образи се възпламеняват именно от гореспоменатите афекти. На Земята, когато ще настъпи мислещото предметно съзнание, това астрално тяло ще бъде подчинен носител или инструмент на израстващото в представи мислене. Сега обаче на Луната, то се развива в неговата пълна собствена самостоятелност. Следователно тук самото то е по-дейно, по-подвижно, отколкото по-късно на Земята.
Ако искаме да го охарактеризираме, можем да говорим за това, че то е човек- животно.
И като такова по собствен начин то се намира на по-висока степен, отколкото настоящите Земни животни. То по-изчерпателно носи в себе си свойствата на животинското. Тези свойства в известно отношение са по-диви, по-необуздани, отколкото свойствата на съвременните животни. Ето защо на тази степен на своето съществуване можем да наречем човека едно същество, което в неговото развитие се намира по средата между съвременните животни и сегашния човек. Ако човекът би вървял по този път на развитие по права линия, той би станал едно диво, необуздано същество.
към текста >>
150.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
За тях не можем да
говор
им като за самостоятелни същества, а само като за безредна обща маса.
Във времето, когато животните се отделиха от Духовете на огъня на мисловната степен (Рупа), Духовете на личността също отделиха от себе си определени същества. Те се състоят от неоформено мисловно вещество, което постоянно се свива на топка подобно на облак и отново се разлива.
За тях не можем да говорим като за самостоятелни същества, а само като за безредна обща маса.
Това е първото елементарно царство. На астралната степен се отделя нещо подобно от Духовете на огъня. Това са сянкообразни образи или схеми подобни на представите на сънищното образно съзнание. Те образуват второто елементарно царство. Най-после в началото на физическата степен от Духовете на сумрака се отделят неопределени образни същества.
към текста >>
В това отношение се
говор
и за един арупа, за един рупа, един астрален , и един физически глобус.
Такива състояния на развитието, каквито бяха изнесени тук като безформено, оформено, астрално и физическо състояние, които представляват разлики в един по-малък цикъл (кръг), се наричат в теософската литература “глобуси “.
В това отношение се говори за един арупа, за един рупа, един астрален , и един физически глобус.
Някои намират това наименование за неподходящо. Тук обаче няма да говорим по-нататък за даването на имена. Наистина важното не е това, а самите факти. По-добре е, доколкото ни е възможно да се постараем да опишем тези факти, а не да се занимаваме с наименованията. В определен смисъл тези наименования винаги ще са неподходящи.
към текста >>
Тук обаче няма да
говор
им по-нататък за даването на имена.
Такива състояния на развитието, каквито бяха изнесени тук като безформено, оформено, астрално и физическо състояние, които представляват разлики в един по-малък цикъл (кръг), се наричат в теософската литература “глобуси “. В това отношение се говори за един арупа, за един рупа, един астрален , и един физически глобус. Някои намират това наименование за неподходящо.
Тук обаче няма да говорим по-нататък за даването на имена.
Наистина важното не е това, а самите факти. По-добре е, доколкото ни е възможно да се постараем да опишем тези факти, а не да се занимаваме с наименованията. В определен смисъл тези наименования винаги ще са неподходящи. Защото трябва да обозначаваме факти от духовния свят с наименования, които са взети от сетивния свят, следователно можем да говорим само символично.
към текста >>
Защото трябва да обозначаваме факти от духовния свят с наименования, които са взети от сетивния свят, следователно можем да
говор
им само символично.
Някои намират това наименование за неподходящо. Тук обаче няма да говорим по-нататък за даването на имена. Наистина важното не е това, а самите факти. По-добре е, доколкото ни е възможно да се постараем да опишем тези факти, а не да се занимаваме с наименованията. В определен смисъл тези наименования винаги ще са неподходящи.
Защото трябва да обозначаваме факти от духовния свят с наименования, които са взети от сетивния свят, следователно можем да говорим само символично.
към текста >>
– В предишните изложения вече
говор
ихме за тези състояния, така както те могат да бъдат прочетени в Хрониката Акаша.
– В предишните изложения вече говорихме за тези състояния, така както те могат да бъдат прочетени в Хрониката Акаша.
Тук ще изнесем още веднъж това, което е необходимо за понататъшно задълбочаване на изложението. – Първото състояние показва прадедите на човека като напълно фини етерни същества. Познатата теософска литература нарича малко неточно тези същества първата главна (коренна) раса. Всъщност това състояние се запазва също и през време на втората епоха, в която гореспоменатата литература поставя втората главна (коренна) раса. До тази степен на развитието Слънцето, Луната и Земята са още едно небесно тяло.
към текста >>
Всъщност можем да започнем да
говор
им за “раси” едва когато при горепосоченото трето главно състояние (лемурийското) развитието е достигнало до втората трета.
Такъв бе случаят в течение на определен период от време. Непосредственият ефект от отделянето на Слънцето беше възникването на третото главно състояние на прадедите на човека, което в теософската литература е наречено трета главна (коренна) раса, а именно лемурийската. Названието “раса” за това състояние на развитието съвсем не е особено подходящо. Защото тогавашните прадеди на човека биха могли да бъдат сравнени с това, което днес наричаме “раса” само в преносен смисъл. Трябва да бъдем напълно наясно, че формите на развитието както в далечното минало, така също и в бъдеще, са така напълно различни от настоящите, че нашите днешни наименования могат да служат само като неизбежно помощно средство и те изгубват всъщност всякакъв смисъл за тези отдалечени епохи.
Всъщност можем да започнем да говорим за “раси” едва когато при горепосоченото трето главно състояние (лемурийското) развитието е достигнало до втората трета.
Едва тогава се развива нещо, което сега наричаме “раси”. То запазва този “расов характер” във времето на атлантското развитие, в четвъртото главно състояние и по-нататък до наше време в петото главно състояние. Още в края на нашата пета епоха думата “раса” ще изгуби смисъл. Човечеството в бъдеще ще бъде разделено на части, които не ще могат да се означават вече като “раси”. В това отношение познатата теософска литература създаде много объркване.
към текста >>
151.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
Други органи, които се намират в подобно възходящо развитие, са дихателните органи, а именно в тяхната роля като инструменти на
говор
а.
Други органи, които се намират в подобно възходящо развитие, са дихателните органи, а именно в тяхната роля като инструменти на говора.
Понастоящем чрез тях човекът е в състояние да превръща своите мисли във въздушни вълни. Това, което изживява вътрешно, той го отпечатва чрез това във външния свят. Той превръща своите вътрешни изживявания във въздушни вълни. Вълнообразното движение на въздуха е възпроизвеждане на това, което става в неговата вътрешност. В бъдеще по този начин той все повече и повече ще се формира от своята вътрешна същност.
към текста >>
И крайният резултат в това направление ще бъде, че чрез своите, достигнали до тяхната висота на съвършенство органи на
говор
а, човекът ще възпроизвежда самия себе си – своите себеподобни.
Понастоящем чрез тях човекът е в състояние да превръща своите мисли във въздушни вълни. Това, което изживява вътрешно, той го отпечатва чрез това във външния свят. Той превръща своите вътрешни изживявания във въздушни вълни. Вълнообразното движение на въздуха е възпроизвеждане на това, което става в неговата вътрешност. В бъдеще по този начин той все повече и повече ще се формира от своята вътрешна същност.
И крайният резултат в това направление ще бъде, че чрез своите, достигнали до тяхната висота на съвършенство органи на говора, човекът ще възпроизвежда самия себе си – своите себеподобни.
Следователно днес органите на говора съдържат в себе в зародишното състояние на бъдещите органи на размножението. И фактът, че през време на половото узряване при мъжкия индивид настъпва промяната на гласа (мутирането), е последствие на тайнствената връзка между органите на говора и същността на размножението.
към текста >>
Следователно днес органите на
говор
а съдържат в себе в зародишното състояние на бъдещите органи на размножението.
Това, което изживява вътрешно, той го отпечатва чрез това във външния свят. Той превръща своите вътрешни изживявания във въздушни вълни. Вълнообразното движение на въздуха е възпроизвеждане на това, което става в неговата вътрешност. В бъдеще по този начин той все повече и повече ще се формира от своята вътрешна същност. И крайният резултат в това направление ще бъде, че чрез своите, достигнали до тяхната висота на съвършенство органи на говора, човекът ще възпроизвежда самия себе си – своите себеподобни.
Следователно днес органите на говора съдържат в себе в зародишното състояние на бъдещите органи на размножението.
И фактът, че през време на половото узряване при мъжкия индивид настъпва промяната на гласа (мутирането), е последствие на тайнствената връзка между органите на говора и същността на размножението.
към текста >>
И фактът, че през време на половото узряване при мъжкия индивид настъпва промяната на гласа (мутирането), е последствие на тайнствената връзка между органите на
говор
а и същността на размножението.
Той превръща своите вътрешни изживявания във въздушни вълни. Вълнообразното движение на въздуха е възпроизвеждане на това, което става в неговата вътрешност. В бъдеще по този начин той все повече и повече ще се формира от своята вътрешна същност. И крайният резултат в това направление ще бъде, че чрез своите, достигнали до тяхната висота на съвършенство органи на говора, човекът ще възпроизвежда самия себе си – своите себеподобни. Следователно днес органите на говора съдържат в себе в зародишното състояние на бъдещите органи на размножението.
И фактът, че през време на половото узряване при мъжкия индивид настъпва промяната на гласа (мутирането), е последствие на тайнствената връзка между органите на говора и същността на размножението.
към текста >>
В следващи изложения ще
говор
им повече за бъдещето на Земята и на човечеството.
В следващи изложения ще говорим повече за бъдещето на Земята и на човечеството.
към текста >>
152.
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
ОТ
ГОВОР
И НА ВЪПРОСИ
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
към текста >>
От
говор
: Действително нищо не се губи от способностите, които душата е придобила в нейното преминаване през дадена степен на развитието.
Отговор: Действително нищо не се губи от способностите, които душата е придобила в нейното преминаване през дадена степен на развитието.
Но когато се придобие една нова способност, придобитата по-рано приема нова форма. Тя не се проявява вече за самата нея, а като основа за една нова способност. Например при жителите на Атлантида беше развита способността на паметта. Съвременният човек действително може да си състави много слаба представа за това, което можеше да извърши паметта на един атлантец. Всичко, което се явява в нашата пета корена раса като един вид вродени представи, е било придобито най-напред чрез паметта през времето на Атлантида.
към текста >>
От
говор
: Окултни науки винаги са съществували.
Отговор: Окултни науки винаги са съществували.
Те бяха култивирани в така наречените окултни школи. Само онзи, който се подлагаше на определени изпитания, можеше да узнае, да научи нещо от тях. На него му се съобщаваше винаги само толкова, колкото отговаряше на неговите интелектуални, духовни и морални способности. Това трябваше да бъде така, защото правилно приложените висши познания са ключ за упражняване на власт, която може да доведе до злоупотреба в ръцете на неподготвените хора. Чрез духовната наука са популяризирани само някои, само елементарните учения на духовната наука.
към текста >>
Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин,
говор
ещ само на чувствата, беше благотворна.
Ето защо притежателите на тайното знание решиха да разкрият пред всички една част от тайното знание. Чрез това ще бъде дадена възможност появяващият се в културното развитие човешки прогрес да бъде преценяван с мярката на истинската мъдрост. Нашето природознание води например до представи за причините на нещата. Но без духовно-научно задълбочаване тези представи могат да бъдат само карикатури. Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота.
Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна.
Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма. Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти. – Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот.
към текста >>
153.
ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ, ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ЕДНА МНИМА НАУКА
GA_11 Из Хрониката Акаша
ОТ
ГОВОР
И НА ВЪПРОСИ
ОТГОВОРИ НА ВЪПРОСИ
към текста >>
От
говор
: Действително нищо не се губи от способностите, които душата е придобила в нейното преминаване през дадена степен на развитието.
Отговор: Действително нищо не се губи от способностите, които душата е придобила в нейното преминаване през дадена степен на развитието.
Но когато се придобие една нова способност, придобитата по-рано приема нова форма. Тя не се проявява вече за самата нея, а като основа за една нова способност. Например при жителите на Атлантида беше развита способността на паметта. Съвременният човек действително може да си състави много слаба представа за това, което можеше да извърши паметта на един атлантец. Всичко, което се явява в нашата пета корена раса като един вид вродени представи, е било придобито най-напред чрез паметта през времето на Атлантида.
към текста >>
От
говор
: Окултни науки винаги са съществували.
Отговор: Окултни науки винаги са съществували.
Те бяха култивирани в така наречените окултни школи. Само онзи, който се подлагаше на определени изпитания, можеше да узнае, да научи нещо от тях. На него му се съобщаваше винаги само толкова, колкото отговаряше на неговите интелектуални, духовни и морални способности. Това трябваше да бъде така, защото правилно приложените висши познания са ключ за упражняване на власт, която може да доведе до злоупотреба в ръцете на неподготвените хора. Чрез духовната наука са популяризирани само някои, само елементарните учения на духовната наука.
към текста >>
Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин,
говор
ещ само на чувствата, беше благотворна.
Ето защо притежателите на тайното знание решиха да разкрият пред всички една част от тайното знание. Чрез това ще бъде дадена възможност появяващият се в културното развитие човешки прогрес да бъде преценяван с мярката на истинската мъдрост. Нашето природознание води например до представи за причините на нещата. Но без духовно-научно задълбочаване тези представи могат да бъдат само карикатури. Нашата техника достига до стадии на развитието, които могат да служат за благото на човечеството само тогава, когато душите на хората се задълбочат в смисъла на духовно-научното схващане за живота.
Докато народите не притежаваха още нищо от модерното природознание и модерната техника, формата, под която най-висшите учения се предаваха в религиозни образи по един начин, говорещ само на чувствата, беше благотворна.
Днес човечеството се нуждае от същите истини в една отговаряща на ума форма. Духовно-научният светоглед не е възникнал от някакъв произвол, а от разбирането на съвременните исторически факти. – Определени части от тайното познание все още могат да бъдат споделени също и днес само с такива хора, които се подлагат на изпитанията, свързани с посвещението. А също и с публично изнесени части ще могат да се справят само онези, които не се задоволяват само с едно външно запознаване, а които усвояват нещата действително вътрешно, правят от тях съдържание и ръководна нишка на техния живот. Важното не е да владеем ученията на духовната наука умствено, а да проникнем с тях нашето чувство, нашето усещане и целия наш живот.
към текста >>
154.
ПРЕДГОВОР ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР
GA_11 Из Хрониката Акаша
ПРЕД
ГОВОР
ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР
ПРЕДГОВОР ОТ МАРИЯ ЩАЙНЕР
към текста >>
Списанието поместваше също и от
говор
и на въпроси, които бяха поставяни от страна на читателите.
Списанието поместваше също и отговори на въпроси, които бяха поставяни от страна на читателите.
От тези въпроси поместваме някои, засягащи атлантското човечество и духовната наука. Който иска да се запознае с начина на четене в “Хрониката Акаша”, естествено трябва да се посвети на изучаването на антропософията.
към текста >>
155.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ТОВА ИЗДАНИЕ
GA_11 Из Хрониката Акаша
В първото издание на събраните в книга лекции през 1939 година, издателката Мари Щайнер прибави и статиите “Културата на съвременността в огледалото на духовната наука” от “Луцифер-Гносис” брой 16) Септември 1906 и “Предразсъдъци от мнима наука” от “Луцифер-Гносис” брой 35, Май 1908, както и от
говор
и на въпроси от брой 20 и 21, Януари и Февруари 1905.
В първото издание на събраните в книга лекции през 1939 година, издателката Мари Щайнер прибави и статиите “Културата на съвременността в огледалото на духовната наука” от “Луцифер-Гносис” брой 16) Септември 1906 и “Предразсъдъци от мнима наука” от “Луцифер-Гносис” брой 35, Май 1908, както и отговори на въпроси от брой 20 и 21, Януари и Февруари 1905.
към текста >>
156.
СЪДЪРЖАНИЕ
GA_13 Въведение в Тайната наука
1. Пред
говор
към първото издание 1910.
1. Предговор към първото издание 1910.
към текста >>
2. Пред
говор
към шестнадесетото издание 1925
2. Предговор към шестнадесетото издание 1925
към текста >>
157.
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
GA_13 Въведение в Тайната наука
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ 1910
към текста >>
Какво ще от
говор
и авторът, след като се натъкне на подобни мнения?
Какво ще отговори авторът, след като се натъкне на подобни мнения?
Няма ли и той право от своята гледна точка да сметне такива критици просто за читатели, които са неспособни да разсъждават, или за хора, които нямат добрата воля да стигнат до една независима и точна преценка?
към текста >>
На това трябва да се от
говор
и: Не, авторът изобщо няма такива намерения.
На това трябва да се отговори: Не, авторът изобщо няма такива намерения.
Той може да си представи, че неговият критик е твърде умен човек, или способен учен с конструктивно и добросъвестно мислене. Това е така, защото авторът е в състояние да се пренесе в душата на такава личност и да разбере основанията, които я водят към подобно съждение. За да стане ясен действителният замисъл на автора, необходимо е нещо, което за самия него общо взето изглежда неподходящо, но тъкмо при тази книга се явява като изключително належащо: а именно да спомене нещо лично. Несъмнено, в тази насока не трябва да се изнася нищо, което не е свързано с решението да напиша тази книга. Това, което ще се каже в подобна книга, не би имало никакво право на съществуване, ако носеше само личен характер.
към текста >>
За свой неизменен принцип той прие да
говор
и и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука.
„механическа теория на топлината" и тя го интересуваше твърде много. Историческото развитие на тази теория, свързана с имената на Юлиус Роберт Майер, Хелмхолц, Жул, Клаузиус и т.н. беше част от постоянните му занимания. Това, че по време на своето обучение той си осигури достатъчно надеждни възможности да следи и до днес истинския научен прогрес в областта на физикалната топлинна теория, без да среща никакви трудности при опитите си да вниква в което и да е от постиженията на официалната наука. В противен случай той изобщо не би се осмелил да напише тази книга.
За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука.
С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип. Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука. Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди.
към текста >>
Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да
говор
и върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука.
В противен случай той изобщо не би се осмелил да напише тази книга. За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука. С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип.
Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука.
Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди. Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност. С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго. А това би било много по-лошо дори от нескромността. Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка.
към текста >>
Въпреки становището, че да се
говор
и по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да
говор
и по този начин, ако тези постижения са му чужди.
За свой неизменен принцип той прие да говори и пише само за такива неща в областта на Духовната Наука, за които е сигурен в начина, по който те могат да бъдат обяснени от съвременната наука. С това авторът не претендира, че подобен подход трябва да е задължителен за всички хора. Естествено, всеки човек е в правото си да съобщи или публикува онова, което му подсказват неговият разум, неговият здрав усет за истината и неговите чувства, дори и когато не знае как ще се произнесе съвременната наука по този въпрос. Обаче авторът на тази книга би желал да се придържа твърдо към посочения горе принцип. Например, той не би написал онези няколко изречения за човешката жлезна система, за човешката нервна система, които се намират в тази книга, ако не би бил в състояние да се опита и да говори върху тях по онзи начин, по който би ги третирал всеки съвременен учен от гледна точка на официалната наука.
Въпреки становището, че да се говори по този начин за „топлина", означава пълно непознаване на съвременната физика, авторът смята, че има това право, защото той действително се стреми да вникне в съвременните научни постижения и би се отказал да говори по този начин, ако тези постижения са му чужди.
Той знае, че личният мотив, от който израства подобен принцип, лесно може да бъде взет за нескромност. С оглед на тази книга, това е необходимо да се каже, за да не бъде сметнат мотивът на автора и за нещо съвсем друго. А това би било много по-лошо дори от нескромността. Впрочем възможна е критика и от философска гледна точка. Тя може да бъде формулирана по следния начин.
към текста >>
От
говор
ът на това обвинение се съдържа в самата книга.
Естествено, има и критици, според които тази книга е плод на необуздана фантастика и неконтролирана игра на мислите.
Отговорът на това обвинение се съдържа в самата книга.
Там ясно е показано, че здравото мислене може и трябва да стане пробният камък за всичко, което читателят ще срещне в тази книга. Само този, който подложи следващите описания на истинска логическа проверка, както става и с обективните факти на естествената наука, ще може да прецени точните аргументи на разума.
към текста >>
158.
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
GA_13 Въведение в Тайната наука
ПРЕД
ГОВОР
КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
ПРЕДГОВОР КЪМ ШЕСТНАДЕСЕТОТО ИЗДАНИЕ 1925
към текста >>
От пред
говор
а към първото издание е видно до каква степен се чувствувах от
говор
ен пред естествената наука за всичко, което тогава написах върху духовното познание.
Според тогавашната ми душевна нагласа, съдържанието на тази книга трябваше да бъде предадено под формата на мисли, които макар и подходящи за описание на духовния свят бяха едно по-нататъшно продължение на мисли, характерни за естествената наука.
От предговора към първото издание е видно до каква степен се чувствувах отговорен пред естествената наука за всичко, което тогава написах върху духовното познание.
към текста >>
Съдържанието на духовните опитности може да бъде предадено само в образи (Имагинации), чрез които
говор
ят Инспирации, произлизащи от интуитивно изживяната духовна същност на всички неща.
Съдържанието на духовните опитности може да бъде предадено само в образи (Имагинации), чрез които говорят Инспирации, произлизащи от интуитивно изживяната духовна същност на всички неща.
(Относно естеството на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, необходимите подробности се намират в самата „Тайна Наука", както и в моята книга „Как се постигат познания за по-висшите светове? ")
към текста >>
Без да вникват в същественото, опонентите ми се хванаха за тях: след като
говор
я за „лотосови цветове" в астралното тяло на човека, това означавало, че възпроизвеждам древните индийски учения, които си служат с тази дума.
Все пак в моите изрази се намират и отзвуци от по-стари представи.
Без да вникват в същественото, опонентите ми се хванаха за тях: след като говоря за „лотосови цветове" в астралното тяло на човека, това означавало, че възпроизвеждам древните индийски учения, които си служат с тази дума.
А когато споменавам за „астрално тяло", това било последица от заниманията ми със средновековни автори. Употребявам ли изрази като Ангели, Архангели и т.н. възобновявал съм представите на християнския гнозис.
към текста >>
159.
ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ето защо ако някой
говор
и за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.
Не може да се оспори, че за мнозина този израз звучи почти магично, защото изглежда, че задоволява тяхната неутолима жажда за познаването на нещо „непознато", тайнствено и дори неясно, което те не могат да постигнат по естествен път. Защото много хора предпочитат да задоволяват дълбоките копнежи на душата си далеч не чрез това, което може да се опознае ясно и точно. Според тях освен познаваемите величини, в света би трябвало да съществуват и такива, които се изплъзват от полето на човешкото познание. С една странна упоритост, която не забелязват, те спъват познавателния копнеж на човека и отхвърлят всичко, което „е познато", и допускат само това, за което не може да се твърди, че е постигнато по естествено-научен път.
Ето защо ако някой говори за „Тайната Наука", нека помни, че неизбежно ще срещне неразбиране и съпротива, които идват тъкмо от подобни защитници на тази наука; от защитници, които практически са устремени не към знание, а към неговата противоположност.
към текста >>
Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато
говор
и за „явните тайни" в природните явления.
Книгата е отправена към читатели, чиято непредубеденост няма да се повлияе от това, че при различни обстоятелства даден словесен израз може да предизвика едни или други предразсъдъци. Тук далеч няма да става дума за такова знание, което да е в буквалния смисъл „тайно" и достъпно само за малцина поради някакво специално благоволение на съдбата.
Употребата на този израз „Тайната Наука" ще бъде сметната за оправдана, ако си припомним и това, което Гьоте има предвид, когато говори за „явните тайни" в природните явления.
Точно това, което остава „тайно" и неразкрито в тези явления когато ги обхващаме единствено чрез сетивата и чрез свързания с тях разум ще се разглежда като съдържание на свръхсетивното познание.
към текста >>
А това е съществено, когато ни предстои да
говор
им за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно".
По своето естество, възникването на науката не е свързано с предмета, който тя обхваща, а с действената активност на човешката душа, която се проявява в хода на познавателния стремеж. Необходимо е да насочим поглед върху това, как душата се отнася към се бе си, когато тя развива една или друга наука. Ако се поддадем на навика и приемем, че тази активност е налице само тогава, когато действуват нашите сетивни възприятия, ние лесно ще стигнем до убеждението, че в случая същественото са тъкмо тези сетивни възприятия, тези сетивни откровения. И тогава ние пропускаме обстоятелството, че в известен смисъл човешката душа е била ангажирана изключително и само върху своите сетивни откровения. Все пак ние можем да преодолеем подобно самоограничение и независимо от специалния случай на приложението да вникнем в самия характер на научната дейност.
А това е съществено, когато ни предстои да говорим за познание на несетивни явления и да окачествяваме това познание като „научно".
Човешката мисъл иска да обхване тези явления по същия начин, по който в други случаи тя обхваща естественонаучните явления. Тайната Наука е в състояние да освободи естественонаучния метод който в своята област се опира на взаимнозависимите и закономерно протичащи сетивни явления от ограниченото му прилагане върху сетивните факти, но наред с това и да го съхрани като едно мисловно цяло. Тайната Наука се стреми да обхване несетивните явления по същия начин, както естествената наука обхваща сетивните. Но докато естествената наука се ограничава с този начин на изследване и на мислене в областта на сетивния свят, Тайната Наука разглежда душевните усилия, необходими за проникването в сетивния свят като един вид самовъзпитание на душата и се стреми да приложи придобитите чрез това самовъзпитание опитности в областта на несетивния свят. Стремежът на Тайната Наука е не да проучва сетивните явления като такива, а да обхване целия несетивен свят, и то по същия начин, по който естественикът обяснява сетивните явления.
към текста >>
Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да
говор
и за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се
говор
и без подобаващото научно светоусещане.
Впрочем всеки, който се осмели във връзка с току що казаното да говори за Тайната Наука, трябва да носи в себе си едно будно чувство за всевъзможните заблуждения, които възникват, ако върху явните тай ни на света се говори без подобаващото научно светоусещане.
Едва ли би било уместно, ако сега, още в самото начало на нашето изложение, се спираме на всички възможни заблуждения. В душите на много предубедени хора те ще събудят презрение към всяко изследване от този род, защото подобни индивиди се опират на действително съществуващите заблуждения, от които те заключават, че всеки стремеж към невидимия духовен свят е нещо неоправдано. И понеже много често отхвърлянето на Тайната Наука от страна на учените, или от страна на научно настроените критици, става под влияние на горното заключение, а позоваването на заблуждения в повечето случаи несъзнателно е само един претекст, считам всеки спор с такива противници, поне засега, за нещо ненужно. Нищо не им пречи да направят напълно оправданото възражение, че а priori изобщо не може да се установи дали този, който смята другите за заблудени, сам разполага с посочените верни критерии. Ето защо, устременият към Тайната Наука човек може да изнесе само това, което той сам смята за необходимо.
към текста >>
Ето защо той е принуден да
говор
и и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят.
При естествената наука фактите се намират в полето на сетивния свят; ученият разглежда душевната дейност като нещо второстепенно и дава превес на сетивните факти и тяхната закономерност. Духовнонаучният изследовател поставя на преден план тъкмо душевната дейност, защото читателят ще се добере до тези факти, само ако съумее да развие по правилен начин своята собствена душевна дейност. Тези факти не застават пред човешкото възприятие без съответствуващата душевна активност, какъвто е случаят при естествената наука; те проникват в човека само чрез такава душевна активност. Следователно, духовният изследовател предполага, че читателят сам търси заедно с него тези факти. Неговите описания са така замислени, че той просто разказва за появата на тези факти и че в начина, по който разказва, цари не произвол и лични съображения, а характерният научен усет, изграден и възпитан чрез строгата методология на естествената наука.
Ето защо той е принуден да говори и за средствата, чрез които постига наблюдения в областта на свръхсетивния свят.
След като човек навлезе в тази област, той скоро ще забележи, че с помощта на Тайната Наука добива представи и идеи, каквито по-рано не е имал. Така човек стига до ново обяснение също и на това, което преди е смятал за основна същност на „доказателството". За естественонаучния подход към явленията „доказателството" е нещо, което се прибавя към тях от външния свят. При духовнонаучното мислене обаче, душевната дейност, която се развива в хода на естественонаучното мислене върху целите на доказателството, лежи в самото търсене на фактите. Те изобщо не могат да бъдат намерени, ако самият път към тях не е доказателствен.
към текста >>
Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да от
говор
и на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези от
говор
и.
Но такъв скрит свят не съществува! ще кажат някои. Единственият съществуващ свят е този, който човек възприема чрез сетивата си. Загадките на този свят могат да бъдат разрешени, само ако се тръгва от са мия него.
Дори и съвременният човек да е все още твърде далеч от възможността да отговори на всички въпроси, които Битието (Dasein) поставя пред него, ще дойде време, когато сетивните опитности и изградена та върху тях наука ще стигнат до тези отговори.
към текста >>
Той просто не иска да види определени загадки; затова и вярва, че с помощта на сетивните факти може да се от
говор
и на всички въпроси.
Впрочем ясно е, че опознаването на видимия свят поставя пред човека загадки, които никога не могат да бъдат разрешени чрез самите факти на този свят. Те не ще могат да бъдат разрешени по този начин, дори и когато научното обяснение напредне до своите крайни предели на развитие. Защото, чрез своята вътрешна същност, видимите факти ясно загатват за един друг, скрит свят. И ако някой не вниква в това, той сам затваря ума си пред загадките, които на всяка крачка изникват от страна на сетивния свят.
Той просто не иска да види определени загадки; затова и вярва, че с помощта на сетивните факти може да се отговори на всички въпроси.
Въпросите, които той иска да постави, действително могат да бъдат разрешени и то без изключение с помощта на онези факти, за които той си обещава, че ще бъдат разкрити в хода на времето. Това може да се
към текста >>
допусне. Но защо някой трябва да очаква от
говор
и, след като той изобщо не задава въпроси?
допусне. Но защо някой трябва да очаква отговори, след като той изобщо не задава въпроси?
Докато за човека, устремен към Тайната Наука, подобни въпроси са нещо напълно естествено и би трябвало да се приемат като напълно оправдан копнеж на човешката душа. Науката не може да бъде вкарана в определени рамки, само поради това, че се забраняват смелите и непредубедени въпроси.
към текста >>
Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да
говор
и само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава.
Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния свят. Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица. За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава?
Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава.
Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае. Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят.
към текста >>
Подобно мислене признава само правото, че всеки може да
говор
и за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае.
Ще добавим и следното: ако все пак е възможно да бъде развито и друго познание, то вече може да въведе човека в свръхсетивния свят. Ако смятаме подобен вид познание за невъзможно, ние логично стигаме до извода, че всякакви разисквания върху някакъв свръхсетивен свят са чиста безсмислица. За непредубедения човек, изправен пред този извод, съществува не по-малко логичното възражение, че въпросните опоненти чисто и просто не са стигнали до другото познание. Но как може човек да съди за нещо, за което сам твърди, че не познава? Безпристрастното и обективно мислене веднага преценява, че даден човек може да говори само за това, което познава и че не трябва да се произнася върху това, което не познава.
Подобно мислене признава само правото, че всеки може да говори за неща, които е изпитал; но не и правото на даден човек да счита за невъзможно нещо, което самият той не познава и не иска да познае.
Никому не може да се оспори правото да не се интересува за свръхсетивния свят.
към текста >>
На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да от
говор
и: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат.
На онези, които считат, че човешкият стремеж към свръхсетивния свят е само една дързост, духовнонаучният мироглед трябва да отговори: Не, човек има право на този стремеж и той ще извърши тежко престъпление спрямо вложените в него способности, ако вместо да ги развие и си служи с тях, ги остави да замрат.
към текста >>
За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни от
говор
и, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота.
Пътят към Тайната Наука може да бъде намерен от всеки човек в подходящия за това момент, стига да е убеден в съществуването на един друг свят, скрит зад видимия свят, или поне да го предчувствува в сърцето си. Този път може да бъде намерен и от всеки, който съзнава, че познавателните му способности могат да бъдат тласнати в едно решително развитие и усеща, че по този начин ще открие сигурен достъп до невидимия свят.
За онзи човек, който развива своите душевни изживявания чрез Тайната Наука се открива не само възможността да намери верни отговори, укрепващи неговия познавателен устрем, но и шансът да превъзмогне всичко, което пречи на живота, всичко, което изтощава живота.
А в един по-висш смисъл, да се от върне или отрече от свръхсетивния свят, би означавало за човека едно безсилие на живота, една душевна смърт. Да, при известни обстоятелства, ако човек загуби надежда, че свръхсетивният свят може да му се открие, това може да го потопи в дълбоко отчаяние. Тази душевна смърт и това отчаяние, в техните всевъзможни форми, са в същото време и вътрешните, душевни врагове на всеки стремеж към Тайната Наука. И те се появяват винаги, когато човек изчерпи своята вътрешна сила. Тогава цялата жизнена сила трябва да бъде внасяна отвън, ако въобще подобен човек може да се сдобие с такава сила.
към текста >>
Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да
говор
и и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са про
говор
или на него самия.
Но това не е така. За човек, който е отдаден само на „упражненията", целящи проникване в свръхсетивния свят, без да отправя своя душевен поглед към определени свръхсетивни факти, този свят остава един неясен, объркан хаос. Но след като се е занимавал с определени духовни факти, човек постепенно се вживява в този свят, макар и до известна степен наивно, и после си дава сметка вече извън всяка наивност как сам и в пълно съзнание е добил опитности, за които първоначално е срещнал едно или друго външно съобщение. След като проникне в света на Тайната Наука, човек се убеждава, че сигурният път към свръхсетивното познание е само този. Той ще се увери още, че всяко опасение, според което свръхсетивните познания могат да действуват отначало като догми чрез своята сугестивна сила, е неоснователно.
Защото съдържанието на тези познания се извлича от такава душевна атмосфера, която отнема каквато и да е сугестивна сила и му предоставя възможността да говори и на всеки друг човек по същия начин, по който духовните истини са проговорили на него самия.
Ако първоначално другият не забелязва, че е пренесен в духовния свят, това не се дължи на сугестивно повлияване, а на финия и необикновен характер, присъщ на изживяванията, които читателят изпитва с книги от този род.
към текста >>
160.
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Развитието на човешкия Дух е стигнало до там, че да се
говор
и днес за съществуването на подобна част от човешкото същество, се смята за нещо ненаучно.
С описанието на това „етерно" или „жизнено тяло" ние стигаме до точката, където ще срещнем и възраженията на съвременното мислене.
Развитието на човешкия Дух е стигнало до там, че да се говори днес за съществуването на подобна част от човешкото същество, се смята за нещо ненаучно.
Материалистическият начин на мислене не вижда в живия организъм нищо друго освен една сплав от физически вещества и сили, каквато се намира също и в неживия свят, в минерала. Счита се само, че в живите организми тази сплав е много по-комплицирана, отколкото в неорганичния свят. До неотдавна в обикновената наука съществуваха и други възгледи. Ако човек проследи някой от сериозните учени през първата половина на 19 век, ще установи, как тогава дори „истинските естественици" са предполагали, че в живото тяло съществува нещо различно в сравнение с неживия минерал. Говорело се за „жизнена сила".
към текста >>
Говор
ело се за „жизнена сила".
Развитието на човешкия Дух е стигнало до там, че да се говори днес за съществуването на подобна част от човешкото същество, се смята за нещо ненаучно. Материалистическият начин на мислене не вижда в живия организъм нищо друго освен една сплав от физически вещества и сили, каквато се намира също и в неживия свят, в минерала. Счита се само, че в живите организми тази сплав е много по-комплицирана, отколкото в неорганичния свят. До неотдавна в обикновената наука съществуваха и други възгледи. Ако човек проследи някой от сериозните учени през първата половина на 19 век, ще установи, как тогава дори „истинските естественици" са предполагали, че в живото тяло съществува нещо различно в сравнение с неживия минерал.
Говорело се за „жизнена сила".
Разбира се, тогавашните учени не са си представяли тази „жизнена сила" както това, което по-горе нарекохме „жизнено тяло". Обаче в тази пред става все пак има предчувствие, че съществува нещо подобно. Те си представяли „жизнената сила" приблизително така, сякаш към живото тяло се прибавят физическите вещества и сили по същия начин, както магнитната сила на магнита прониква в обикновеното желязо. След време „жизнената сила" беше изхвърлена от науката. Появи се стремежът всичко да се обяснява с конкретните физически и химически причини.
към текста >>
Тук трябваше да споменем това, за да не бъдем обвинени в некомпетентност относно възгледите на естествената наука, особено когато
говор
им за „етерното тяло", което впрочем в определени кръгове се смята за чиста фантастика.
Тук трябваше да споменем това, за да не бъдем обвинени в некомпетентност относно възгледите на естествената наука, особено когато говорим за „етерното тяло", което впрочем в определени кръгове се смята за чиста фантастика.
към текста >>
В научния свят се
говор
и за чувствителност на някои растения, които например свиват листата си, ако върху тях се упражнят определени външни въздействия.
В същия смисъл както физическото тяло е еднакво за човека и минералите, а етерното тяло е еднакво за човека и растенията, така и астралното тяло е еднакво за човека и животните. Растенията са в състояние на непрекъснат сън. Който не разсъждава върху тези неща, лесно може да изпадне в заблуждението да приписва някакъв вид съзнание и на растенията, каквото със съответните разлики животните и хората имат в будно състояние. Това обаче може да се случи само тогава, когато си изграждаме една съвсем неточна представа за съзнанието. Всеки може да възрази, че когато упражним външно дразнение върху растението, то извършва определени движения, както и животното.
В научния свят се говори за чувствителност на някои растения, които например свиват листата си, ако върху тях се упражнят определени външни въздействия.
Отличителната черта на съзнанието обаче е не тази, че едно същество реагира спрямо някакво външно действие, а че дадено същество може да изживее в себе си нещо, което идва като един нов елемент, допълващ обикновената реакция. В противен случай би могло да се говори за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината. Съзнание може да има само тогава, когато например топлината причинява болка.
към текста >>
В противен случай би могло да се
говор
и за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината.
Който не разсъждава върху тези неща, лесно може да изпадне в заблуждението да приписва някакъв вид съзнание и на растенията, каквото със съответните разлики животните и хората имат в будно състояние. Това обаче може да се случи само тогава, когато си изграждаме една съвсем неточна представа за съзнанието. Всеки може да възрази, че когато упражним външно дразнение върху растението, то извършва определени движения, както и животното. В научния свят се говори за чувствителност на някои растения, които например свиват листата си, ако върху тях се упражнят определени външни въздействия. Отличителната черта на съзнанието обаче е не тази, че едно същество реагира спрямо някакво външно действие, а че дадено същество може да изживее в себе си нещо, което идва като един нов елемент, допълващ обикновената реакция.
В противен случай би могло да се говори за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината.
Съзнание може да има само тогава, когато например топлината причинява болка.
към текста >>
Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да
говор
и за спомен при животните.
Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните.
А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар. Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря. И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието.
към текста >>
За астрално тяло
говор
им дотолкова, доколкото имаме предвид възникването на знание за един конкретен предмет.
Точно тук свръхсетивният подход към нещата ясно разграничава телесното от душевното.
За астрално тяло говорим дотолкова, доколкото имаме предвид възникването на знание за един конкретен предмет.
А това, което придава на знанието елемента трайност, означаваме като душа. От казаното обаче става ясно, колко дълбоко свързани в човека са астралното тяло с онази част от душата, която придава на знанието елемента трайност. Ето защо тази комбинация също можем да означим като астрално тяло. Ако се стремим към по-точна дефиниция на нещата, астралното тяло на човека ще наречем още душевно тяло (Seelenleib), а душата, доколкото тя е свързана с него, ще наречем Сетивна Душа (Empfindungsseele).
към текста >>
„Бог, който живее в човека,
говор
и, когато душата познава себе си като Аз".
Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога". И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това. Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата". Тук достъп може да получи само такова същество, което е сродно с душата.
„Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз".
Както Сетивната и Разсъдъчната Душа живеят във външния свят, така и една трета съставна част на душата ако тя стигне до възприемането на своята собствена същност се потопява в Божествения свят.
към текста >>
Думата Аз е само един съкратен заместител относно личното име на
говор
ещия, но такъв заместител, който всеки
говор
ещ употребява за себе си, независимо от това, с какво собствено име го назовават другите.
„По начало себесъзнанието е по-древно от думата Аз. В развитието на езика личните местоимения са значително по-късен продукт и те имат значение преди всичко като съкращения.
Думата Аз е само един съкратен заместител относно личното име на говорещия, но такъв заместител, който всеки говорещ употребява за себе си, независимо от това, с какво собствено име го назовават другите.
Себесъзнанието може да се развие до твърде висока степен при животните, както и при необразовани глухонеми хора, без при това да е свързано с някакво собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза. По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща. Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност. В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз".
към текста >>
За тези средства Ще
говор
им по-нататък в тази книга.
Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и воля, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опитности се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот. В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно. Напротив, т.нар. Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот.
За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга.
Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът. По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло.
към текста >>
Тук не
говор
им за работа върху материалната субстанция на физическото тяло а то само на пръв поглед изглежда материално а за духовна работа върху скритите сили, които непрекъснато го изграждат и разрушават.
Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси. В този случай казваме, че чрез една такава дейност Азът работи върху физическото тяло. Този израз не трябва да бъде разбиран погрешно, в смисъл че става дума за нещо грубо материално. Грубо-материалният облик на физическото тяло е само неговата външна страна. Зад нея действуват скритите сили на човешкото същество и тези сили са от духовно естество.
Тук не говорим за работа върху материалната субстанция на физическото тяло а то само на пръв поглед изглежда материално а за духовна работа върху скритите сили, които непрекъснато го изграждат и разрушават.
Улисан в ежедневието, човек трудно може да се досети за тази работа на Аза върху физическото тяло. Яснота може да получи само, ако чрез свръхсетивното познание я поеме в свои ръце. Но тогава той ще установи и наличието на трета духовна част на човека. В противоположност на физическия човек, ще я означим като Човекът-Дух (Geistesmensch). (Източната мъдрост използва името „Атма")
към текста >>
След всичко това можем да
говор
им за следното разчленение на човека.
Азът е този, който разпръсква своята светлина в душата. От духовно естество са: Духовното Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. От казаното до тук е ясно, че Сетивната Душа и астралното тяло са тясно свързани и в известен смисъл образуват едно цяло. По същия начин образуват едно цяло Съзнаващата Душа и Духовното Себе. Защото Духът просиява в Съзнаващата Душа и оттам прониква с лъчите си в останалите съставни части на човешката природа.
След всичко това можем да говорим за следното разчленение на човека.
Астралното тяло и Сетивната Душа могат да се приемат като една съставна част, Съзнаващата Душа и Духовното Себе също могат да се приемат като едно цяло, а Разсъдъчната Душа поради нейното участие в природата на Аза, който обаче все още не съзнава напълно своята духовна същност можем да наречем направо „Аз". Така стигаме до следните 7 части на човека:
към текста >>
За описаните „седем" части на човешкото същество сме длъжни да
говор
им само от гледна точка на духовното наблюдение.
Дори и за материалистично мислещия наш съвременник тази подялба на човека според числото 7 изобщо не би изглеждала „неясно магична", ако той точно се придържа към смисъла на горните размишления, и ако предварително сам не влага „магичен" елемент в тези неща.
За описаните „седем" части на човешкото същество сме длъжни да говорим само от гледна точка на духовното наблюдение.
По същия начин се говори за седемте цвята на светлината или за седемте тона на музикалната гама (като октавата се смята за повторение на основния тон). Както светлината се проявява в седем цвята, а тонът в седем степени, така и цялостната човешка природа включва в себе си посочените седем части. Както числото седем не внася нищо „суеверно" в областта на музиката и цветовете, така стоят нещата и по отношение на седемстепенното разчленение на човека. (Когато преди време подобни описания бяха съобщени устно, някой възрази, че числото седем не може да се приложи в областта на цветовете, защото отвъд „червеното" и „виолетовото" съществуват такива „цветове", които чисто и просто окото не може да възприеме. Но дори и в този случай, сравнението с цветовете е уместно, защото отвъд физическото тяло от една страна, и отвъд Човека-Дух от друга страна, човешката природа също „продължава"; само че за средствата на духовното наблюдение тези продължения са „духовно невидими", както невидими за физическото око са и цветовете отвъд червеното и виолетовото.
към текста >>
По същия начин се
говор
и за седемте цвята на светлината или за седемте тона на музикалната гама (като октавата се смята за повторение на основния тон).
Дори и за материалистично мислещия наш съвременник тази подялба на човека според числото 7 изобщо не би изглеждала „неясно магична", ако той точно се придържа към смисъла на горните размишления, и ако предварително сам не влага „магичен" елемент в тези неща. За описаните „седем" части на човешкото същество сме длъжни да говорим само от гледна точка на духовното наблюдение.
По същия начин се говори за седемте цвята на светлината или за седемте тона на музикалната гама (като октавата се смята за повторение на основния тон).
Както светлината се проявява в седем цвята, а тонът в седем степени, така и цялостната човешка природа включва в себе си посочените седем части. Както числото седем не внася нищо „суеверно" в областта на музиката и цветовете, така стоят нещата и по отношение на седемстепенното разчленение на човека. (Когато преди време подобни описания бяха съобщени устно, някой възрази, че числото седем не може да се приложи в областта на цветовете, защото отвъд „червеното" и „виолетовото" съществуват такива „цветове", които чисто и просто окото не може да възприеме. Но дори и в този случай, сравнението с цветовете е уместно, защото отвъд физическото тяло от една страна, и отвъд Човека-Дух от друга страна, човешката природа също „продължава"; само че за средствата на духовното наблюдение тези продължения са „духовно невидими", както невидими за физическото око са и цветовете отвъд червеното и виолетовото. Тази забележка трябваше да бъде направена, защото мнозина смятат, че свръхестественият метод се разминава съществено с естественонаучното мислене и спрямо него той е направо дилетантство.
към текста >>
161.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което
говор
и свръхсетивното познание.
Въпреки че учените не са единодушни за физическите причини на съня, те все пак приемат, че в основата на това явление лежат определени физически процеси. Но свръхсетивното познание не влиза в никакво противоречие с това твърдение. То приема всички доводи на отсрещната страна; допуска например, че за физическото изграждане на една къща тухлите се поставят една върху друга и, че когато постройката е готова, нейната конструкция и форма могат да се обяснят по чисто механични закони. Обаче за да се изгради къщата, най-напред се изисква мисълта на строителя, на архитекта. А когато провеждаме едно изследване единствено с физически закономерности, ние изобщо не стигаме до мисълта на архитекта.
Както зад физическите закони, според които е изградена къщата, стоят идеите на нейния архитект, така и зад всичко, което физическата наука изнася по един правилен начин, стои онова, за което говори свръхсетивното познание.
Разбира се, хора които искат да оправдаят съществуването на скритите духовни причини, лежащи в основата на видимия свят, често прибягват до това сравнение. То може да изглежда вече банално. Само че спрямо тези не ща е важно, не дали сме запознати с известни понятия, а това да видим истинската им тежест, когато с тяхна помощ обосноваваме едни или други факти. Тук може да попречи и обстоятелството, че противоположните представи имат твърде голяма власт над разсъдъчната способност на хората и не им позволяват да усетят истинската тежест на съответните понятия.
към текста >>
Когато например някой сънува, че като ученик не може да от
говор
и на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител.
По време на съновиденията, астралното тяло е само дотолкова отделено от физическото тяло, че то няма вече никаква връзка с неговите сетивни органи; обаче с етерното тяло то все още запазва известна връзка. Обстоятелството, че процесите на астралното тяло могат да бъдат възприемани в образи, се обяснява тъкмо с тази негова връзка с етерното тяло. В мига, когато престане да съществува и тази връзка, образите потъват в мрака на безсъзнанието и настъпва спането, дълбокият сън без съновидения. Произволът, и често пъти пълната безсмисленост на сънищните образи идват от това, че астралното тяло поради своето откъсване от сетивните органи на физическото тяло не може да изгради вярно отношение към реалните предмети и процеси на външния свят. Особено показателно в случая е разглеждането на сънища, при които Азът се раздвоява.
Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител.
Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло. Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати. Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество.
към текста >>
Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще
говор
им за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати.
Особено показателно в случая е разглеждането на сънища, при които Азът се раздвоява. Когато например някой сънува, че като ученик не може да отговори на зададения от учителя въпрос, а отговаря самият учител. Понеже сънуващият не може да си служи с възприемателните органи на своето физическо тяло, той не е в състояние да отнесе и двата процеса към себе си като към един и същ човек. Ето защо, за да познае себе си като един траен Аз, на първо време човек трябва да е въоръжен с външните сетивни органи. Едва след като придобие способността да осъзнава своя Аз и по друг начин, той ще е в състояние да възприема своя траен Аз дори и тогава, когато се намира вън от своето физическо тяло.
Такива способности дава свръхсетивното познание и по-нататък в тази книга ще говорим за средствата, чрез които те могат да бъдат постигнати.
Смъртта също настъпва не по друг начин, а като промяна в съотношенията на съставните части, образуващи човешкото същество. Всичко, което установява свръхсетивното наблюдение, може да бъде видяно в неговите действия, също и във външния свят, така че непредубеденото обективно мислене, "наблюдавайки външния живот, неизбежно стига до потвърждаване на данните, които изнася свръхсетивното познание. Обаче в тези факти, невидимите си ли не се проявяват така явно и човек може да срещне големи трудности, ако иска да усети реалната стойност на онези външни процеси, които потвърждават данните на свръхсетивното познание. Тук много по-лесно отколкото в предишните части на тази книга, човек може да вземе тези данни за плод на фантазията; просто, защото има много случаи, когато човек сам затваря ума си и не желае да види как свръхсетивните сили действуват във физическия свят.
към текста >>
Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не
говор
и, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света.
Би могло да изглежда ужасяващо, че една надежда, за чието сбъдване са необходими сетивни органи, след смъртта ще прерасне в безнадеждност; че едно желание, което може да се изпълни само във физическия свят, после се превръща в мъчително и изгарящо лишение. На такова мнение обаче можем да сме само дотогава, докато не проумеем, че в живота всички желания и страсти, които след смъртта ще бъдат обхванати от „пояждащия огън" в един по-висш смисъл представляват не благотворни, а разрушителни сили. Чрез такива сили Азът се привързва към сетивния свят много по-здраво, отколкото е необходимо, за да черпи от този свят всичко, от което се нуждае. Този сетивен свят е едно откровение на скрития зад него духовен свят. Азът никога не би могъл да усети Духа в онази форма, в която той се проявява единствено чрез телесните сетива, ако не би искал да употреби тези сетива за изпитването на духовните качества в сетивния свят.
Но ако Азът копнее за такива неща от сетивния свят, при които Духът не говори, тогава Азът се отдалечава от истинската духовна реалност на света.
Ако сетивната наслада, като израз на Духа, означава повишаване и развитие на Аза, то онази, която не е израз на Духа, означава обедняване и опустяване на Аза. Дори когато подобно желание е задоволено в сетивния свят, неговото опустошаващо въздействие върху Аза продължава. Само че преди смъртта това разрушително спрямо Аза въздействие не се вижда.
към текста >>
Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят
говор
и на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела,
говор
ът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза.
Когато след смъртта човек е преминал през този свят, той застава пред един друг свят, от духовно естество, който пробужда в него само такива копнежи, които са задоволими в духовния свят. Обаче дори и сега човек различава това, което принадлежи към неговия Аз, от онова, което съставлява неговото обкръжение, неговия бихме могли да кажем външен духовен свят. Изживяванията всред това обкръжение нахлуват в не го така, както пребивавайки в тялото, в него нахлуваше възприемането на неговия собствен Аз.
Следователно, по време на живота между раждането и смъртта, обкръжаващият свят говори на човека чрез органите на неговите тела, а след смъртта, след освобождаването от всички тела, говорът на новото обкръжение прониква направо до „най-вътрешното светилище" на Аза.
Сега цялото обкръжение на човека е изпълнено от Същества, които са родствено близки с неговия Аз, защото само един Аз може да има достъп до друг Аз. Както минералите, растенията и животните обкръжават човека в сетивният свят и изграждат този свят, така и след смъртта, той е обкръжен от духовни Същества, които формират един духовен свят.
към текста >>
Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен
говор
, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него.
Най-близки до впечатленията от сетивния свят обаче са звуците, тоновете на духовния свят. И колкото повече човек се вживява в този свят, толкова повече той се превръща за него в един вътрешно-подвижен живот, който може да бъде сравнен със звуците и техните хармонии от сетивната действителност. Само че той не чувствува звуците като нещо, което се приближава към него отвън, а като една сила, която тръгва от неговия Аз и се развива на вън в света.
Той чувствува тоновете, както в сетивния свят чувствува своя собствен говор, своето собствено пеене; само че в духовния свят той знае: звуците, които тръгват от Аза, са в същото време и проявления на други Същества, които се разливат из света чрез него.
Едно още по-висше проявление в „родината на Духовете" има ме, когато звукът се превърне в „духовно Слово". Тогава чрез Аза се разлива не само подвижният живот на едно друго духовно Същество, но самото Същество доверява на Аза своята истинска същност. И когато Азът бъде проникнат от „духовното Слово" без присъщите на всяко съжителство в сетивния свят раздробеност и липса на единение тогава тези две Същества заживяват в едно цяло. Така живее Азът с другите Същества след смъртта.
към текста >>
И след определено време, върху което ще
говор
им по-нататък в тази книга, около Аза се формира едно астрално тяло, което отново може да живее в такова физическо и етерно тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта.
Тези Същества от духовния свят работят заедно с това, което човек е донесъл като плод от предишния си живот и което сега се превръща в един зародиш. И благодарение на това съвместно действие човек отново израства, този път като едно духовно Същество. По време на сън, физическото и етерното тяло продължават да съществуват; астралното тяло и Азът са наистина вън от тях, но продължават да са свързани с тези две тела. Това, което астралното тяло и Азът приемат сега от духовния свят, може да послужи само за възстановяване на изчерпаните по време на будното състояние сили. Обаче след като човек се освободи от физическото и етерното тяло по време на смъртта, и след като в периода на пречистването се освободи и от онези части на астралното тяло, които чрез своите желания продължават да са зависими от физическия свят, тогава вече всичко, което нахлува от духовния свят към Аза, не само го подобрява, но го и преизгражда.
И след определено време, върху което ще говорим по-нататък в тази книга, около Аза се формира едно астрално тяло, което отново може да живее в такова физическо и етерно тяло, каквито са присъщи на човека между раждането и смъртта.
Човекът може отново да мине през едно раждане и да се появи в ново земно съществуване, което ще съдържа в себе си и плода на предишния земен живот. До новообразуването на астралното тяло, човек е свидетел на своето ново изграждане. Понеже силите на духовния свят му се явяват не чрез външни органи, а отвътре, както собствения Аз в акта на себесъзнанието, той може да възприема тяхното откровение дотогава, докато стремежът му не е насочен към един външно възприемаем свят.
към текста >>
Ето защо напълно вярно е да се
говор
и, че след смъртта хората се срещат отново.
Това, което духовните Същества изплитат във физическия свят, остава да съществува и в духовния. Приятели, които са били дълбоко свързани в живота, ще си принадлежат и в духовния свят. След отхвърлянето на телата, те се оказват в една много по-дълбока връзка, отколкото по време на физическия живот. Като Духове, те представляват нещо много повече един за друг; откровенията им, изявявани вътрешно, вече описахме. Връзката изтъкана между двама души, ги среща отново и в следващия живот.
Ето защо напълно вярно е да се говори, че след смъртта хората се срещат отново.
към текста >>
А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще от
говор
и: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува.
Който подкрепя второто становище едва ли ще пропусне от вниманието си подобни факти; обаче за него те няма да имат тази доказателствена стойност, каквато имат за този, който в своите обяснения се придържа единствено към процесите в сетивния свят. Първият ще обърне внимание на това, че унаследените заложби не могат да се групират от само себе си в съответната личност, както и металните части на един часовник не могат сами да се сглобят и да образуват часовника.
А когато му се възрази, че съвместното влияние на родителите би могло да бъде поставено на мястото на часовникаря, той ще отговори: Погледнете без всякакво предубеждение тази съвършено нова цялост, която се проявява в детската личност; тя не може да дойде от родителите, просто защо то у тях тя не съществува.
към текста >>
Обстоятелството, че стоят в края на потомствената верига,
говор
и, че те не се наследяват.
Тук ще прибегнем до едно странно и на пръв поглед тривиално сравнение, което обаче, според непредубеденото мислене, е напълно уместно: фактът, че даден човек идва обвит в качествата на своите предци, не доказва произхода на тези лични качества, както и за вътрешната природа на един човек не се доказва нищо, с това, че той е мокър, защото е паднал във водата. По-нататък: След като забележителното име стои в края на кръвно-родствената верига, това показва, че носителят на името е използвал съответното кръвно родство, за да изгради тялото, от което се е нуждаел в стремежа да развие своята цялостна личност. Но това съвсем не доказва, че самите лични качества са „наследствени". Напротив, за здравата логика това доказва точно обратното. Ако личните качества се наследяваха, би трябвало те да стоят в началото на кръвното родство и от тук да се предават на потомците.
Обстоятелството, че стоят в края на потомствената верига, говори, че те не се наследяват.
към текста >>
Не трябва да се отрича, че от страна на тези, които
говор
ят за духовни причини в живота, се внася не по-малко объркване по този въпрос.
Не трябва да се отрича, че от страна на тези, които говорят за духовни причини в живота, се внася не по-малко объркване по този въпрос.
Често те говорят прекалено неясно и твърде общо. Несъмнено, когато твърдим, че металните части на часовника се сглобяват сами и се превръщат в часовник, означава също и друго: Че личността на един човек е просто сбор от наследствени признаци. От друга страна, много твърдения за духовния свят, по принцип не се различават от следното изказване:
към текста >>
Често те
говор
ят прекалено неясно и твърде общо.
Не трябва да се отрича, че от страна на тези, които говорят за духовни причини в живота, се внася не по-малко объркване по този въпрос.
Често те говорят прекалено неясно и твърде общо.
Несъмнено, когато твърдим, че металните части на часовника се сглобяват сами и се превръщат в часовник, означава също и друго: Че личността на един човек е просто сбор от наследствени признаци. От друга страна, много твърдения за духовния свят, по принцип не се различават от следното изказване:
към текста >>
162.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
За да от
говор
и на тези въпроси, Науката за Духа трябва да насочи своите изследвания още по-назад в миналото.
Възникват и други въпроси: Как трите тела стигат до такава степен от развитието си, при която могат да приемат „Аза" в себе си? Как възниква самият Аз? Как постига той способността да работи в тези тела?
За да отговори на тези въпроси, Науката за Духа трябва да насочи своите изследвания още по-назад в миналото.
към текста >>
Впрочем, от
говор
ът на тези въпроси е възможен само, ако проследим развитието на планетата Земя в духовно научен смисъл.
Впрочем, отговорът на тези въпроси е възможен само, ако проследим развитието на планетата Земя в духовно научен смисъл.
Подобно изследване ни отвежда до самото начало на нашата планета. Наблюденията, които се опират само на физически възприеманите факти, изобщо не могат да стигнат до каквито и да е изводи, отнасящи се до началния период на Земята. Често сме свидетели на предположението, че материалната Земя е възникнала от една първична мъглявина. Не влиза в задачите на тази книга да се занимава с подобни твърдения. Защото духовното изследване взема под внимание не просто физическите процеси на планетарната еволюция, а преди всичко скритите зад тях духовни причини.
към текста >>
За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще
говор
им едва в последните глави на тази книга.
За пътищата, които позволяват на човека да развие духовните си възприемателни способности и да отправя поглед към предишните състояния на Земята, ще говорим едва в последните глави на тази книга.
Тук само ще споменем, че за духовното изследване не са изчезнали дори и събитията от най-далечното минало. Когато едно същество стига до телесно съществуване и настъпи физическата смърт, тогава с тялото изчезва и материята, веществата. Не по същия начин „изчезват" и духовните сили, които са изградили това тяло. Техните следи, техните точни отражения остават в духовните основи на Космоса. Ако човек постигне онази степен, която му позволява зад външния, да възприема и невидимия свят, най-после той се изправя пред една величествена духовна панорама, в която са отбелязани всички минали събития на света.
към текста >>
В този смисъл, когато
говор
им за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки.
Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес. Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес.
В този смисъл, когато говорим за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки.
За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят. Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване. Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене. Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения.
към текста >>
За „логичното" и тук трябва да
говор
им така, както правим това в обикновения живот на физическия свят.
Свръхсетивните факти могат да бъдат изследвани само чрез свръхсетивното възприятие; но след като са вече изследвани и съобщени от Тайната Наука, те могат да бъдат разбрани от обикновеното мислене, стига то да е съхранило своята непредубеденост. В следващите страници ще опишем състоянията през които според свръхсетивното познание е минала Земята в хода на своето развитие. Ще проследим метаморфозите на нашата планета до онова състояние на живота, в което тя се намира днес. Когато човек разглежда видимия свят с помощта на сетивните възприятия, и после се запознава с данните на свръхсетивното познание, простиращи се до най-далечното минало, при едно наистина безпристрастно и обективно мислене, той може да заяви: Най-напред това, което свръх сетивното познание съобщава, е напълно логично; второ, ако приема свръхсетивното изследване за вярно, аз мога да разбера защо външният свят е стигнал до формите, които има днес. В този смисъл, когато говорим за „логика" не смятаме, че едно описание на свръхсетивното изследване не би могло да съдържа логически грешки.
За „логичното" и тук трябва да говорим така, както правим това в обикновения живот на физическия свят.
Както тук изискваме логика при едно описание, въпреки че отделен автор лесно може да изпадне в логическа грешка, така стоят нещата и при свръхсетивното изследване. Възможно е дори следното: един изследовател на свръхсетивните области да допусне логически грешки в своето описание и после да бъде коригиран от друг човек, който изобщо няма свръхсетивни възприятия, но притежава способността за здраво мислене. Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане.
към текста >>
Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се
говор
и за пътя, към свръхсетивното познание.
Обаче по принцип, срещу правилната логика, приложена в свръхсетивното изследване, не може да има никакви възражения. Едва ли е необходимо да се подчертава, че срещу самите факти не може да се излезе с логически обяснения. Както в областта на физическия свят никога не може да се докаже логически дали съществува или не рибата „кит", а това става чрез простия визуален акт, така и свръхсетивните факти могат да бъдат опознати само чрез духовно възприемане. Тук следва да имаме предвид още нещо: изследователят на свръхсетивните области, преди да се приближи до духовните светове, трябва да си изгради цялостен възглед за тези светове тъкмо с помощта на логиката; и не на последно място като се убеждава, че приемайки данните на Тайната Наука за достоверни, целият сетивно-възприемаем свят става за него напълно разбираем. Ако се пренебрегне споменатата подготовка, всяко изживяване в свръхсетивния свят се превръща в едно несигурно или дори опасно напипване.
Ето защо, в тази книга първо се описват свръхсетивните факти от развитието на Земята, а едва после се говори за пътя, към свръхсетивното познание.
към текста >>
Спрямо следващите описания лесно може да се възрази: как може един здрав разум да приеме толкова безкрайно отдалечени планетарни състояния, за които се
говор
и тук?
Спрямо следващите описания лесно може да се възрази: как може един здрав разум да приеме толкова безкрайно отдалечени планетарни състояния, за които се говори тук?
Следва да припомним, че за този, който съумява да вникне в днешните скрити зад сетивния свят духовни сили, живото обгръщане на дори така безкрайно отдалечените еволюционни периоди, не е нещо невъзможно. Разбира се, ако човек отхвърля присъствието на духовни сили във видимия физически свят, разискването за каквото и да е развитие, е нещо безсмислено. Ако обаче ги приема, той може да погледне от съвременната епоха към предишните планетарни състояния, също както в изгледа на петдесетгодишния човек ние откриваме нещо от едногодишното дете. Но, може да се възрази, между петдесетгодишния човек и едногодишното дете има всевъзможни междинни степени. Това е вярно, но то е вярно и за развитието на духовните сили.
към текста >>
И все пак, когато например
говор
им за светлина, топлина и други, при тези далечни епохи, да не изпускаме предвид, че това далеч не са онези явления, които днес определяме като светлина и топлина.
Описанието на посочените планетарни въплъщения може да бъде направено само в кратко и стегнато резюме. Защото събитията, Съществата и техните съдби на Сатурн, Слънцето и Луната са в действителност също толкова разнообразни и сложни, както и на самата Земя. При това, в описанията могат да бъдат посочени само отделни и характерни черти на тогавашните отношения, за да си представим нагледно как са възникнали поредните въплъщения на Земята. Нека помним, че колкото по-назад се връщаме в миналото, толкова по-различни стават тези състояния и все по-малко приличат на това, което имаме днес. Те могат да бъдат описани с представите, взети от съвременния свят.
И все пак, когато например говорим за светлина, топлина и други, при тези далечни епохи, да не изпускаме предвид, че това далеч не са онези явления, които днес определяме като светлина и топлина.
Въпреки това, подобно наименование е правилно, защото пред изследователя на духовния свят се изправя нещо от миналите периоди на развитие, от което са произлезли съвременната светлина, топлина и т.н. А този, който вниква в нашите описания, ще съумее да извлече от самите връзки между тези неща, онези представи, с които да си изгради характерните образи и символи за събитията, разиграли се в прадалечното минало.
към текста >>
Някой би могъл да помисли: Никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се
говор
и тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения.
Впрочем лесно може да се посочи едно противоречие между казаното тук и на по-предните страници.
Някой би могъл да помисли: Никъде няма данни, че наред със Земята съществуват и предишните състояние на Сатурн, Слънце и Луна; няма и нито една човешка форма, както се говори тук, която да е съществувала през предишните планетарни въплъщения.
Разбира се, покрай днешния човек не тичат сатурнови, слънчеви и лунни човеци така, както покрай петдесетгодишни хора може да потичва едно тригодишно дете. Обаче вътре в съвременния човек предишните състояния на човечеството могат да бъдат наблюдавани по свръхсетивен начин. За да ги опознае, човек трябва да е усвоил известна способност за разграничаване на нещата, която се простира в рамките на ежедневния живот. Както наред с петдесетгодишния човек съществува и тригодишното дете, така и наред с живия, буден човек съществува мъртвият труп, спящият човек и сънуващият човек. Въпреки че тези различни проявления на човешкото същество такива, каквито са, видимо да не изглеждат като различни степени от развитието, за здравия разум те са именно такива.
към текста >>
Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се
говор
и за съвършенство на човешкото физическо тяло.
В своята същност, физическото тяло е напреднало до една висока степен на съвършенство. Нека помислим само колко мъдро са устроени сърцето, мозъкът и т.н., дори отделните части на костната система, например горният край на бедрената кост. Там откриваме една закономерно изградена конструкция, съставена от фини костни фрагменти. Като цяло, тя е така замислена, че с употребата на минимум материал да се получи оптимална функция, например триенето е така целесъобразно разпределено, че да се постигнат правилни движения в необходимите посоки. Във всички свои части физическото тяло е изградено с мъдрост.
Ако човек обхване цялата хармония във взаимодействието на частите и цялото, ще намери за съвсем вярно, когато се говори за съвършенство на човешкото физическо тяло.
Естествено, не трябва да изтъкваме, че тук или там във физическото тяло настъпват отклонения или тежки нарушения в строежа и в неговите функции. Нека знаем, че подобни смущения възникват само като необходимите сенки на пълната с мъдрост светлина, която се разлива над целия физически организъм.
към текста >>
За топлината той
говор
и по същия начин, както и за газове, течни и твърди тела.
За духовния изследовател нещата не стоят така.
За топлината той говори по същия начин, както и за газове, течни и твърди тела.
За него тя е само една по-фина субстанция отколкото даден газ. А газообразното вещество за него е сгъстена топлина, както приблизително течността е сгъстена пара, а твърдото тяло сгъстена течност. Духовният изследовател говори за топлинни тела, както говори за газообразни, парообразни тела и т.н.
към текста >>
Духовният изследовател
говор
и за топлинни тела, както
говор
и за газообразни, парообразни тела и т.н.
За духовния изследовател нещата не стоят така. За топлината той говори по същия начин, както и за газове, течни и твърди тела. За него тя е само една по-фина субстанция отколкото даден газ. А газообразното вещество за него е сгъстена топлина, както приблизително течността е сгъстена пара, а твърдото тяло сгъстена течност.
Духовният изследовател говори за топлинни тела, както говори за газообразни, парообразни тела и т.н.
към текста >>
В природния свят топлината действително е състояние на твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна на топлината или нейното действие, физиците
говор
ят само за това действие на топлината, а не за нейната вътрешна природа.
Ако искаме да вървим след духовния изследовател, необходимо е само да допуснем, че съществуват духовни възприемателни органи.
В природния свят топлината действително е състояние на твърдите, течните и газообразни вещества, обаче това състояние е само външната страна на топлината или нейното действие, физиците говорят само за това действие на топлината, а не за нейната вътрешна природа.
Нека да се абстрахираме от всяко външно топлинно усещане и да си представим онова вътрешно изживяване, което имаме при думите: „Чувствувам се топъл", „чувствувам се студен". Само това вътрешно изживяване може да ни даде представа за това, което е представлявал Сатурн в горепосочения период от неговото развитие. Бихме могли да пребродим цялото заемано от Сатурн пространство и никъде не бихме открили никакъв газ, който би упражнил някакво налягане, никакво твърдо или течно тяло, което да остави някакво светлинно впечатление. Но във всяка точка от това пространство и без никакъв външен източник на топлина, ние бихме имали вътрешното усещане: тук е налице тази или онази топлинна степен.
към текста >>
Впрочем, когато тук
говор
им за „физическо тяло" не трябва да си представяме днешния физически облик на човека.
Впрочем, когато тук говорим за „физическо тяло" не трябва да си представяме днешния физически облик на човека.
към текста >>
Когато
говор
им за това, на което се натъква свръхсетивното изследване, мнозина ще го сметнат за налудничава приумица.
След тези събития следва един нов период от развитието на Сатурн. Към светлинните явления се прибавя и нещо друго.
Когато говорим за това, на което се натъква свръхсетивното изследване, мнозина ще го сметнат за налудничава приумица.
Но то е вярно. Цялата вътрешност на Сатурн е наситена с преливащи се вкусови усещания. Сладко, горчиво, кисело и т.н. са навсякъде във вътрешността на Сатурн; а навън, в небесното пространство, всичко това се възприема като звуци, като един вид музика.
към текста >>
Един възможен от
говор
е: От една каруца.
Нека си послужим с пример. Ако по един коларски път открием някакви следи, ще попитаме: Откъде идват те?
Един възможен отговор е: От една каруца.
Но после може да прозвучи друг въпрос: Откъде е идвала каруцата, къде е отивала? Един отговор на тези въпроси, основаващ се на фактите, винаги може да се намери. Но въпросите могат да продължат:
към текста >>
Един от
говор
на тези въпроси, основаващ се на фактите, винаги може да се намери.
Нека си послужим с пример. Ако по един коларски път открием някакви следи, ще попитаме: Откъде идват те? Един възможен отговор е: От една каруца. Но после може да прозвучи друг въпрос: Откъде е идвала каруцата, къде е отивала?
Един отговор на тези въпроси, основаващ се на фактите, винаги може да се намери.
Но въпросите могат да продължат:
към текста >>
Той стига до едно низше, смътно съзнание, за което вече
говор
ихме.
В резултат на Сатурновото развитие се оформя зародишът на човека.
Той стига до едно низше, смътно съзнание, за което вече говорихме.
Не трябва да си представяме, че неговото развитие започва едва в последния Сатурнов стадий. „Духовете на Волята" действуват през всички описани състояния. Обаче за свръхсетивното възприемане резултатът от техните действия е най-очебиен през последния период. Изобщо рязка граница между дейностите на отделните групи Същества не може да се прокара. Когато казваме: най-напред действуват „Духовете на Волята", после „Духовете на Мъдростта" и т.н., с това нямаме предвид, че тези Същества упражняват своите действия само в определен период от време.
към текста >>
Би могло да се
говор
и също и за „светлинни форми", които са достъпни за духовния поглед.
За свръхсетивното съзнание газът се „явява" чрез действието на светлината, което той излъчва от себе си.
Би могло да се говори също и за „светлинни форми", които са достъпни за духовния поглед.
към текста >>
За него ще
говор
им по-нататък в тази книга.
Тогава човекът ще възприема около себе си не само това, което му предлагат днешните физически сетива, а ще бъде в състояние да наблюдава в образи вътрешните душевни процеси на обкръжаващите го Същества. Той ще притежава едно образно съзнание при пълно запазване на себесъзнанието. В неговото образно виждане няма да има никакви следи от неяснота и фантастност. Човек ще възприема душевните процеси в образи така, сякаш те са израз на реални факти, каквито днес са физическите цветове и звуци. Съвременният човек може да постигне такова „виждане" единствено по пътя на духовно-научното или антропософско обучение.
За него ще говорим по-нататък в тази книга.
към текста >>
Сега то може не само да преформира съдържащите се в него газообразни формации, но и така да ги преработва, че вече можем да
говор
им за първите наченки, за първите заложби на размножението при живите човешки същества.
И ако в душевен смисъл се вгледаме още по-отблизо, ние ще открием и причината за това явление. В излъчваната от Слънцето светлина се намесват с дейността си и друг вид духовни Същества. Това са „Духовете на Любовта" (В езотеричното християнство: „Серафими"). Отсега нататък те действуват в човешкото етерно тяло заедно с Духовете на Личността. Благодарение на тази съвместна дейност етерното тяло се издига до една по-висока степен от своето развитие.
Сега то може не само да преформира съдържащите се в него газообразни формации, но и така да ги преработва, че вече можем да говорим за първите наченки, за първите заложби на размножението при живите човешки същества.
От наличните газообразни формации започват да се отделят други (както потта избива на капки), които са подобни на формациите-майки.
към текста >>
Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен
говор
.
След като всичко това се разиграва в продължение на определено време, отново настъпва един почивен период. Както и в предишните подобни случаи, дейностите на човешкото същество продължават. После нещата се променят така, че „Духовете на Мъдростта" отново влизат в действие. Благодарение на тях човешкото същество започва да усеща първите следи на симпатия и антипатия спрямо заобикалящата го среда. В случая нямаме едно действително усещане, а само предшественик на това усещане.
Защото вътрешната жизнена дейност, която бихме могли да сравним с обонятелно възприятие, навън се проявява като един примитивен говор.
Стигне ли се до вътрешното възприемане на една приятна миризма или вкус и т.н. в същото време навън човешкото същество се проявява като един звук. Същото става и при вътрешните неприятни усещания. Така чрез всички гореописани процеси се постига и същинският смисъл на Слънчевото развитие за човешкото същество. То се добира до една по-висока степен на съзнание спрямо Сатурновото съзнание.
към текста >>
Би могло да се
говор
и по-скоро за едно царство на минерали-растения.
Това все още не е минерална маса в смисъла на скали и почва, по които ходи съвременният човек.
Би могло да се говори по-скоро за едно царство на минерали-растения.
Нека да си представим, че цялата маса на Луната се състои от тези растения-минерали, както Земята днес е съставена от скали, почва и т.н. Както днес имаме натрупване на скални маси, така и в Лунното тяло се наслагват по-твърди части, които могат да бъдат сравнени с различни образувания от дървесина или рогови форми. Както днес растенията израстват от минералната почва, така и Лунната „почва" е покрита и проникната от едно второ царство, състоящо се от един вид животни-растения. Тяхната субстанция е по-мека от основната маса и по-подвижна. Това царство е разлято над основната маса като едно лепкаво и гъсто море.
към текста >>
Досега
говор
ехме само за възникването на Слънцето и Луната.
В хода на този величествен процес изостават както определени форми, така и определени Същества. С появата на Луната възникват нови разновидности на тези Същества. Виждаме например „Духовете на Личността", които на Слънцето не са постигнали своята човешка степен; има и такива, които тук наваксват своето изоставане. Част от „Духовете на Огъня", които на Слънцето би трябвало да станат човеци, също изостава. Както по време на Слънчевото развитие част от изостаналите „Духове на Личността" се отделиха от Слънчевото тяло и създадоха един нов Сатурн, така и в хода на Лунното развитие описаните Същества се отделят върху особени небесни тела.
Досега говорехме само за възникването на Слънцето и Луната.
Поради посочените причини, от Лунното тяло което се появява след продължителния почивен период се отделят и други небесни тела. След известно време имаме вече работа с цяла система от не бесни тела, от които най-напреднало, както лесно може да се разбере, е това, което трябва да наречем „новото Слънце". Както през Слънчевият период съществуваше силно привличане между изостаналите Сатурнови царства и Духовете на Личността от новия Сатурн, така и сега възниква подобно привличане между тези небесни тела и съответните Лунни Същества. Би трябвало да отидем твърде далеч, ако искаме да опишем всяко от възникналите по този начин небесни тела. Достатъчно е само да посочим причината, поради която от първоначално цялостната небесна формация, каквато е Сатурн в зората на човешката еволюция, постепенно се отделят едно след друго цяла поредица от небесни тела.
към текста >>
Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков
говор
.
Междувременно „Духовете на Личността" се издигат до една степен, при която те добиват „инспиративно съзнание".
Сега те могат не само да възприемат в образи вътрешните състояния на други същества както това беше при предишното образно съзнание, а и самата им вътрешна същност с помощта на един вид духовен звуков говор.
„Духовете на Огъня" обаче се бяха издигнали до онази степен на съзнание, която „Духовете на Личността" имаха на Слънцето.Така че и двете категории Духове можеха да действуват в напредващия живот на човешкото същество. „Духовете на Личността" действуват върху астралното тяло, а „Духовете на Огъня" върху етерното тяло на човешкото същество. По този начин астралното тяло добива характера на индивидуален, личностен характер. Сега вече то може да изпитва не само удоволствие и болка, но и да отнася тези чувства към себе си. То все още не стига до едно пълно Азово съзнание, до „Аз съм", но се усеща като понесено, като подслонено от Съществата, намиращи се в неговото обкръжение.
към текста >>
Вече може да се
говор
и за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка.
Сега вече „Духовете на Огъня" действуват върху етерното тяло. Под тяхното влияние движението на етерните сили се превръща все повече и повече в една вътрешна жизнена дейност. Това, което възниква там, намира физически израз в движението на соковете и в растежните явления. Въздухообразните субстанции се сгъстяват до водни.
Вече може да се говори за един вид хранене в смисъл, че това, което се приема отвън, подлежи на вътрешна преработка.
За да вникнем по-добре в тези процеси, нека да си представим нещо средно между хранене и дишане в съвременния смисъл на тези думи. Човешкото същество поема хранителните вещества от царството на животните-растения. Нека да си представим тези животни-растения като висящо-плуващи, или като прораснали в един обкръжаващ елемент, както днешните животински видове обитават във водата или въздуха. В случая този елемент не е нито вода нито въздух в днешния смисъл на думата, а нещо средно, един вид гъста пара, в която са разтворени най-разнообразни вещества, носени от най-разнообразни течения. Растенията-животни изглеждат като сгъстени правилни форми на този елемент и физически почти не се различават от своето обкръжение.
към текста >>
Обаче когато казваме, че физическото тяло се превръща в етерно, не трябва да си представяме, че при подобни състояние не можем да
говор
им за физическо тяло.
Обаче когато казваме, че физическото тяло се превръща в етерно, не трябва да си представяме, че при подобни състояние не можем да говорим за физическо тяло.
Това, което през епохите на Сатурн, Слънце и Луна беше из градено като физическо тяло, то се запазва. Важното е да познаваме физическото състояние не само там, където то се проявява под външна физическа форма, физическото може да съществува и под етерна, дори под астрална форма. Трябва да правим разлика между външното явление и вътрешната закономерност. Едно физическо явление може да се етеризира, да се астрализира и въпреки това да запази своите физически закономерности. Точно такъв е случаят, когато на Луната физическото тяло на човека достигна определена степен от своето съвършенство.
към текста >>
Така че трябва да
говор
им за две подготвителни епохи на Лунното развитие и за две други по време на отлива.
Най-напред наближаваме един вид повторение на Сатурновото и Слънчевото развитие. След повторното сливане на Слънцето и Луната, в периода на отлива, също можем да различим две епохи. В хода на тези две епохи физическото сгъстяване напредва до определена степен. Следователно, духовно-душевните състояния на формацията Слънце Луна се сменят с физически състояния. През тези физически епохи човешките същества, както и съществата от най-низшите царства, се явяват като че ли в едни втвърдени, несамостоятелни форми и вече подсказват това, в което ще се превърнат самите те по-късно през Земния период по един много по-самостоятелен начин.
Така че трябва да говорим за две подготвителни епохи на Лунното развитие и за две други по време на отлива.
Подобни епохи могат да бъдат наречени „цикли". Периодът, следващ подготвителните епохи и предхождащ тези на отлива, т.е. периодът, през който Луната е отделена от Слънцето, също може да се раздели на три епохи. Средната от тях е времето, през което
към текста >>
С оглед на това обстоятелство можем да
говор
им за един ритмичен подем и спад на силите по време на отделните цикли.
Между тях се простират почивни периоди. Истинска представа за нещата ще добием само, ако помним, че между активните и почивни периоди не съществуват резки граници. На пример Слънчевите Същества постепенно се оттеглят от своята дейност на Луната. Външно погледнато, за тях настъпва един почивен период, докато самата Луна е обхваната от бурната си собствена дейност. Активните периоди на една група Същества многократно се преплитат с почивните периоди на други Същества.
С оглед на това обстоятелство можем да говорим за един ритмичен подем и спад на силите по време на отделните цикли.
Такива подразделения съществуват и в посочените седем главни цикли на Луната. Можем да определим цялото Лунно развитие като един огромен цикъл, като един планетарен цикъл; той е разделен на седем „малки" цикли, а всеки от тях на седем „по-малки" цикли. Това разделяне на седем пъти по седем е валидно и за Слънчевото развитие, както и за Сатурновата епоха. Но следва да имаме предвид, че границите между тези цикли при Слънцето, а още повече при Сатурн, са заличени. А колкото повече развитието напредва към Земната епоха, толкова тези граници стават все по-ясни.
към текста >>
С други думи, това, което
говор
им тук за деня и нощта, не трябва да се свърза с аналогичните отношения, засягащи съвременната Земя.
Обърнем ли поглед към Земята и нейната нощ, бихме оприличили тялото и като нещо подобно на труп. Защото по това време, в голямата си част тя се състои от разлагащи се човешки тела, чиито души се намират в други форми на съществуване. Водните и въздухообразни формации, от които бяха изградени човешките тела се разпадат и се разтварят в останалата Земна маса. А като един външен и едва забележим зародиш, остава само онази част от човешкото тяло, която беше образувана в началото на Земното развитие от взаимодействието между Огъня и човешката душа, и която впоследствие стана още по-гъста.
С други думи, това, което говорим тук за деня и нощта, не трябва да се свърза с аналогичните отношения, засягащи съвременната Земя.
Когато в началото на „деня", прякото Слънчево действие отново се насочваше към Земята, тогава човешките души проникват в областта на физическия живот. Те влизат в допир с онези зародиши, за които споменахме, и бурно тласват тяхното развитие, така че те приемат една външна форма, която се явява като отражение на самата човешка душа. Това, което се разиграва между човешката душа и телесния зародиш е като един вид нежно оплождане. Сега тези въплъщаващи се души отново започват да привличат към себе си въздушни и водни маси и да ги включват в своите тела. В така структурираното тяло, въздухът се приема навътре и после се изхвърля: Първата заложба на по-късния дихателен процес.
към текста >>
За тях ще
говор
им по-късно.)
Те отпадат. Остават само онези части, които допринасят за узряването на горепосочения зародиш. Човекът напуска своето тяло и се връща към духовната форма на съществувание. (Понеже не всички части на Земята ще се употребят за изграждането на човешки тела, не трябва да си представяме, че по време на нощта, Земята се състои единствено от разлагащите се човешки трупове и от зародишите, очакващи своето пробуждане. Всичко това е вложено в други формации, които се изграждат от субстанциите на Земята.
За тях ще говорим по-късно.)
към текста >>
(Тук
говор
им за небесни тела, планети и техните имена според смисъла на една по-древна наука.
Обаче една част от човешките души беше принудена да не участвува в тогавашното развитие на Земята и прие друга форма на живот. Имаше души, които още при отделянето на Слънцето от Земята, не успяха да си намерят място Земята. С оглед на тяхното по-нататъшно развитие, те бяха изтеглени на една друга планета, която беше отделена от общото небесно тяло, с което при възникването на физическата Земя тя бе едно цяло; от него пък на свой ред се отдели Слънцето. Всичко това се извърши под ръководството на космически Същества, физическият корелат на тази планета е познат на официалната наука под името „Юпитер".
(Тук говорим за небесни тела, планети и техните имена според смисъла на една по-древна наука.
Обяснението на нещата произтича от техните взаимни връзки. Както физическата Земя е само физически израз на един духовно-душевен организъм, такъв е случаят и при всяко друго небесно тяло. Произнасяйки имената „Земя" и „Слънце", наблюдателят на свръхсетивния свят няма предвид съответно физическата планета и физическата звезда. По същия начин, когато говори за „Марс", „Юпитер" и т.н., той обхваща чисто духовни отношения. Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно отношение своето място в небесното пространство.
към текста >>
По същия начин, когато
говор
и за „Марс", „Юпитер" и т.н., той обхваща чисто духовни отношения.
Всичко това се извърши под ръководството на космически Същества, физическият корелат на тази планета е познат на официалната наука под името „Юпитер". (Тук говорим за небесни тела, планети и техните имена според смисъла на една по-древна наука. Обяснението на нещата произтича от техните взаимни връзки. Както физическата Земя е само физически израз на един духовно-душевен организъм, такъв е случаят и при всяко друго небесно тяло. Произнасяйки имената „Земя" и „Слънце", наблюдателят на свръхсетивния свят няма предвид съответно физическата планета и физическата звезда.
По същия начин, когато говори за „Марс", „Юпитер" и т.н., той обхваща чисто духовни отношения.
Естествено, в хода на времето небесните тела са променили своя външен облик, и в известно отношение своето място в небесното пространство. Връзката между съвременните планети и техните предшественици може да бъде доловена само с помощта на свръхсетивното познание).
към текста >>
Действията, за които
говор
им, не бяха природни действия.
Действията, за които говорим, не бяха природни действия.
Те бяха от духовно естество и пренесени от по-висши духовни Същества върху човека в съответствие с тогавашната степен на неговото съзнание. Ако си представяме нещата по аналогия с едни или други природни процеси, ние просто няма да вникнем в тяхната истинска същност. Напротив, когато говорим, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез „съблазън" за своите цели, ние употребяваме един символичен израз, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад символа е скрит един духовен факт.
към текста >>
Напротив, когато
говор
им, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез „съблазън" за своите цели, ние употребяваме един символичен израз, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад символа е скрит един духовен факт.
Действията, за които говорим, не бяха природни действия. Те бяха от духовно естество и пренесени от по-висши духовни Същества върху човека в съответствие с тогавашната степен на неговото съзнание. Ако си представяме нещата по аналогия с едни или други природни процеси, ние просто няма да вникнем в тяхната истинска същност.
Напротив, когато говорим, че Съществата притежаващи старата Лунна природа се домогваха до човека, за да го спечелят чрез „съблазън" за своите цели, ние употребяваме един символичен израз, който е уместен, но само доколкото сме на ясно, че зад символа е скрит един духовен факт.
към текста >>
Една такава способност е
говор
ът.
Постиженията на атлантското човечество идваха по околни пътища и главно чрез Посветените. Но чрез луциферическия принцип останалото човечество също получи особени качества, главно чрез висшите космически Същества, които превърнаха в добро това, което иначе би донесло само разруха.
Една такава способност е говорът.
Той стана достояние на човека отчасти поради слизането му в гъстата физическа материя и поради отделянето на част от етерното тяло от физическото тяло.
към текста >>
С определени средства, за които тук не можем да
говор
им с подробности, те умееха да запазват отпечатъците от най-добрите етерни тела на старите Посветени и да ги пренасят по-късно в подходящи хора.
От особено значение беше едно светилище, което всред всеобщия упадък успя да запази в най-чист вид старите свещенодействия. То принадлежеше на Христовите оракули и можа да съхрани не само тайната на Христос, но и тайните на другите оракули. Защото в откровенията на най-висшия Слънчев Дух се разбулваха също и силите на Сатурн, Юпитер и т.н. В това светилище познаваха тайната да изграждат у един или друг човек такива етерни тела, каквито притежаваха най-добрите Посветени на Юпитер, Меркурий и т.н.
С определени средства, за които тук не можем да говорим с подробности, те умееха да запазват отпечатъците от най-добрите етерни тела на старите Посветени и да ги пренасят по-късно в подходящи хора.
А чрез Посветените на Венера, Меркурий и Вулкан, тези процеси можеха да обхванат и астралните тела.
към текста >>
Ако тези откровения искаха да про
говор
ят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне.
Така той изгради около себе си група хора, които приеха в сърцата си импулсите, съответстващи на Христовото Посвещение. От тях избра най-добрите седем, чиито етерни и астрални тела съответствуваха на отпечатъците от онези етерни тела, кои то притежаваха седемте най-добри атлантски Посветени. Той възпита по един приемник на Христовия, Сатурновия, Юпитеровия Посветен и т.н. Тези седем Посветени станаха Учители и водачи на онези хора, които през след атлантската епоха населиха Южна Азия и по-точно древна Индия. Понеже тези велики Учители бяха надарени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание в чиято основа е залегнало астралното тяло не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела.
Ако тези откровения искаха да проговорят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне.
Тогава от и чрез тях говореха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици. Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си.
към текста >>
Тогава от и чрез тях
говор
еха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици.
От тях избра най-добрите седем, чиито етерни и астрални тела съответствуваха на отпечатъците от онези етерни тела, кои то притежаваха седемте най-добри атлантски Посветени. Той възпита по един приемник на Христовия, Сатурновия, Юпитеровия Посветен и т.н. Тези седем Посветени станаха Учители и водачи на онези хора, които през след атлантската епоха населиха Южна Азия и по-точно древна Индия. Понеже тези велики Учители бяха надарени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание в чиято основа е залегнало астралното тяло не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела. Ако тези откровения искаха да проговорят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне.
Тогава от и чрез тях говореха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици.
Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си.
към текста >>
Когато тези Същества не
говор
еха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си.
Той възпита по един приемник на Христовия, Сатурновия, Юпитеровия Посветен и т.н. Тези седем Посветени станаха Учители и водачи на онези хора, които през след атлантската епоха населиха Южна Азия и по-точно древна Индия. Понеже тези велики Учители бяха надарени с отпечатъците от етерните тела на своите духовни предшественици, изграденото от самите тях познание в чиято основа е залегнало астралното тяло не стигаше до това, което им се откриваше в техните етерни тела. Ако тези откровения искаха да проговорят в тях, тяхното собствено познание трябваше да замлъкне. Тогава от и чрез тях говореха висшите Същества; истините които те откриваха, се отнасяха и за техните духовни предшественици.
Когато тези Същества не говореха чрез тях, те бяха обикновени хора, с разум и чувства, каквито те сами бяха развили в себе си.
към текста >>
На първо време той не можеше да предаде своята от
говор
ност на нито един следатлантец.
Една характерна черта за тази прамъдрост е хармоничното съзвучие между различните оракули на Атлантската епоха. Защото всеки един от великите Учители можеше да разкрие част от оракулските тайни. От различни те лица на мъдростта се получаваше съвършена хармония, защото зад всички тях стоеше най-дълбоката мъдрост на Христовото Посвещение. Наистина, онзи Учител, който беше духовен последовател на Христовия Посветен, не изнасяше пред другите това, което можеше да разкрие самият Христов Посветен. Последният оставаше зад кулисите на развитието.
На първо време той не можеше да предаде своята отговорност на нито един следатлантец.
Христовият Посветен се различаваше от него по това, че можеше да преработи в човешки представи всичко, което виждаше от Христовата тайна, докато индийският Христов Посветен можеше да представи тази тайна само като отражение в символи и знаци. Защото неговият начин на мислене, основан на представите, не можеше да се добере до тази тайна.
към текста >>
За това познание, в древния атлантски оракул можеха да
говор
ят само отделни Посветени.
Така от единението на седемте Учители се получаваше величественият образ на едно познание, което беше насочено към свръхсетивния свят.
За това познание, в древния атлантски оракул можеха да говорят само отделни Посветени.
Те съзираха ръководните принципи на космическия свят и дискретно загатваха за великия Слънчев Дух, засега скрит, властвуващ над онези, които се откриваха на седемте Учители. Това, което разбираме под думите „древни индийци" не съвпада с общоприетото мнение. Официални документи за тази епоха не съществуват. Народът, назовавай обикновено с името „индийски", отговаря на една много по-късна степен от историческото му развитие. Тук трябва да посочим първата следатлантска епоха на Земята, когато споменаваната сега „индийска" култура беше господстваща; после се разви втората следатлантска епоха, която в тази книга ще означаваме като „древно-персийска", а още по-късно се разви „египетско-халдейската" култура, за която също ще стане дума.
към текста >>
Наред с всичко това у тези народи
говор
еше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин.
Съвсем други бяха отношенията в Южна Европа и Западна Азия, където процъфтя четвъртата следатлантска културна епоха, гръко-римската. В тези области се установиха потомци на хора от най-различни краища на стария свят. Тук бяха изградени светилища, произхождащи от най-различни атлантски мистерийни центрове. Имаше хора, които притежаваха в естествен вид остатъци от старото ясновидство, и такива, които сравнително лесно можеха да го постигнат чрез съответното обучение. На определени места се пазеха не само преданията на древните Посветени, но се възпитаваха и техни достойни приемници, чийто духовен взор можеше да се издигне до още по-високи степени.
Наред с всичко това у тези народи говореше мощен инстинкт: Всред сетивния свят те трябваше да създадат едно ново пространство и там физическите форми да изразяват духовните сили по ясен и съвършен начин.
Гръцкото изкуство е само част от последиците на този инстинкт. Достатъчно е само да проникнем с духовен поглед в гръцкия храм, за да разберем, че в това чудесно творение на изкуството, сетивната материя е така преработена от човека, че всяка негова част застава пред нас като израз на духовния свят. Гръцкият храм е „дом на Духа". От неговите форми се носи нещо, което иначе може да възприеме само ясновидецът. Един храм на Зевс или Юпитер е така устроен, че за сетивния поглед представлява едно достойно одеяние на това, което Посветеният в тайните на Зевс вижда с духовните си очи.
към текста >>
Съответните духовни Същества
говор
еха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили.
Пред тях беше открито всичко, което Луцифер и Ариман скриха за обикновените хора. Луцифер скри за човека онази част от духовния свят, която се бе вливала в човешкото астрално тяло до средата на Атлантската епоха без намесата на това астрално тяло. Ако етерното тяло не би било частично отделено от физическото, човекът би могъл да изживява в себе си тази област на духовния свят като едно вътрешно душевно откровение. Поради намесата на Луцифер, той можеше да постига това само в особени състояния на душата. И тогава пред него се откриваше един духовен свят в дрехата на астралното.
Съответните духовни Същества говореха чрез образи, които носеха в себе си съставните части на по-висшата човешка природа, а те астрално- видимите символи на своите особени духовни сили.
към текста >>
Те можеха да
говор
ят за духовните Същества, скрити зад природата.
След намесата на Ариман, към този вид посвещение се прибави и друг. Ариман беше забулил онази част от духовния свят, която би се проявила зад сетивно-физическите възприятия, ако от средата на Атлантската епоха той не беше упражнявал своето влияние, фактът, че всичко това беше достъпно за Посветените, се обяснява с обстоятелството, че те не се задоволяваха с онези душевни способности, чрез които човекът обхващаше сетивно-физическия свят, а упражняваха тези способности свръхобичайната мярка. Благодарение на това им се явяваха онези духовни сили, които са скрити зад природните явления.
Те можеха да говорят за духовните Същества, скрити зад природата.
На тях им се откриваха самите творчески и съзидателни сили, които действуваха в разположения под човека природен свят. Това, което продължаваше да действува от Сатурн, Слънцето и Луната и изграждаше физическото, етерното и астралното тяло на човека, както и минералното, растителното и животинското царство, представляваше съдържанието на един вид мистерийни тайни. Но върху тях беше разпростряна властта на Ариман. Това, което беше довело до Сетивната, Разсъдъчната и Съзнаващата Душа, се съдържаше във втори вид мистерийни тайни. Обаче това, което Мистериите можеха само да загатват, беше, че в хода на времето ще се появи един човек с такова астрално тяло, в което въпреки Луцифер светлинният свят на Слънчевия Дух ще може да бъде осъзнат чрез етерното тяло, без да се налага изпадането в особени душевни състояния.
към текста >>
Вярно е там се
говор
еше и за Бога на Светлината, обаче по такъв начин, че не ставаше ясно дали той ще победи Луцифер.
Духовните сили, скрити зад природните явления, ставаха достъпни за човека. В митологиите на европейските народи са запазени остатъци от това, което Посветените в тези Мистерии можеха да предадат на другите хора. Тези митологии съдържат също и другата тайна, само че в по-несъвършен вид, отколкото в южните и източни Мистерии. Свръхчовешките Същества бяха познати и в Европа. Там ние ги виждаме в непрекъсната борба с войнството на Луцифер.
Вярно е там се говореше и за Бога на Светлината, обаче по такъв начин, че не ставаше ясно дали той ще победи Луцифер.
Но и тези Мистерии бяха озарени от бъдещия образ на Христос. За него се предвещаваше, че царството му ще замени царството на другия Бог на Светлината.
към текста >>
163.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Върху последното състояние ще
говор
им накратко в следващите страници.
В днешната степен от своето развитие, обикновеният живот на човека включва три душевни състояния: Будност, сън и сънуване.
Върху последното състояние ще говорим накратко в следващите страници.
Сега ще разгледаме двете основни и редуващи се състояния: будността и съня. До познания за висшите светове човек успява да се издигне, ако придобие, освен будността и съня, едно трето душевно състояние. Докато човек е буден, душата е от дадена на сетивните впечатления и на поражданите от тях представи. По време на съня, сетивните впечатления замлъкват, но наред с това душата загубва и съзнанието.
към текста >>
От
говор
на тези въпроси е възможен само ако действително бъде постигнато състояние, което е идентично или близко до гореописаното.
Отговор на тези въпроси е възможен само ако действително бъде постигнато състояние, което е идентично или близко до гореописаното.
А именно, когато душата може да изживее нещо, дори и ако в нея липсват спомени и сетивни усещания. Тогава спрямо външния свят душата би се намирала като в сън; и все пак тя няма да спи, а би пребивавала като будна в един действителен свят. Такова състояние на съзнанието може да се постигне, ако човек се потопи в онези душевни изживявания, които му предлага Духовната Наука. И всичко, което тя съобщава за областите, разположени над сетивния свят, е изследвано и проверено с помощта на такова състояние на съзнанието.
към текста >>
В следващите страници доколкото това е възможно в тази книга трябва да
говор
им и за средствата, чрез които може да се постигне необходимото за този вид изследване състояние на съзнанието.
В предходните глави бяха направени някои съобщения върху висшите светове.
В следващите страници доколкото това е възможно в тази книга трябва да говорим и за средствата, чрез които може да се постигне необходимото за този вид изследване състояние на съзнанието.
към текста >>
Тук няма да
говор
им за самопосвещението, понеже то може да настъпи независимо от някои правила.
Такива случаи на самопосвещение наистина съществуват. Те обаче не трябва да ни карат да мислим, че единствено правилното е да изчакваме такъв вид Посвещение и да не правим нищо, за да го постигнем чрез усърдно обучение.
Тук няма да говорим за самопосвещението, понеже то може да настъпи независимо от някои правила.
Ще се спрем върху начините, чрез които съответното обучение може да пробуди дремещите в душата духовни възприемателни органи. Хора, които не изпитват в себе си никакъв подтик да направят нещо за своето развитие, лесно ще кажат: Човешкият живот се направлява от духовни сили, в чието ръководство не трябва да се намесваме; трябва спокойно да изчакаме момента, когато тези сили ще намерят за подходящо да открият пред душата един друг свят. Подобни хора преценяват намесата в мъдростта на духовното ръководство като един вид дързост, или като едно неоправдано желание. Хора с такъв начин на мислене, ще променят мнението си едва, когато даде на идея ги порази със своята сила. Ако например те си кажат: Мъдрото ръководство на духовния свят ми е дало определени способности; но то не ми ги е поверило, за да стоят неизползвани, а за да си послужа с тях.
към текста >>
При непредубедено и здраво човешко мислене, още преди каквото и да е обучение, на този въпрос може да се от
говор
и достатъчно ясно.
То му дава правилата за поведение, а ученикът ги изпълнява. При това, когато е уместно, не се премълчава, защо се препоръчва едно или друго правило. Приемането на правилата и тяхното приложение от една личност, която търси духовното развитие, не трябва да става по механизмите на сляпата вяра. В тази област сляпата вяра трябва да бъде напълно изключена. Ако човек разглежда природата на човешката душа доколкото това е възможно без духовно обучение, а само чрез обикновеното самонаблюдение той може, след приемането на препоръчаните от духовното ръководство правила, да запита: По какъв начин действуват тези пра вила в душевния живот?
При непредубедено и здраво човешко мислене, още преди каквото и да е обучение, на този въпрос може да се отговори достатъчно ясно.
Можем да си изградим вярна представа за действието на тези правила, преди да сме ги включили в живота си. Но да изживеем това действие, можем само по време на обучението. Ако човек насочва със здравия си разум всяка своя крачка, тогава изживяването винаги се съпровожда с разбиране на това изживяване. Днес истинската Духовна Наука предлага само такива правила, спрямо които здравият разум може да упражни своите права. Ако човек има волята да се отдаде единствено на такова обучение и не се остави да бъде подведен от предразсъдъци в посоката на една сляпа вяра, за него ще изчезнат всякак ви опасения и съмнения.
към текста >>
При него мога да
говор
я за заблуждения поради неговите страсти и инстинкти.
А сега наред с това растение, да си представим и един човек. Да помислим, как неговите качества и способности са много по-съвършени от тези на растението. Да помислим, как той може да се придвижва тук или там, в зависимост от своите чувства и воля, докато растенето е приковано към почвата. Но да си припомним и друго: че несъмнено, човек е по-съвършен от растението, обаче в замяна на това аз виждам у него свойства, които не откривам при растението, и поради тяхното отсъствие, растението в известен смисъл може да се яви пред мен като по-съвършено от човека. Човекът е изпълнен от страсти и горещи желания; в своето поведение той се ръководи от тях.
При него мога да говоря за заблуждения поради неговите страсти и инстинкти.
към текста >>
Ако някой смята, че в този момент може да се
говор
и само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка.
Вторият, новородения Аз, сега може да осъществи възприятия в духовния свят. В него може да се развива това, което има такова значение за този духовен свят, каквото имат сетивните органи за сетивно- физическия свят. Ако това развитие напредне до необходимата степен, човек започва да усеща не само себе си като новороден Аз, но и духовните факти и Същества около себе си, също както чрез физическите сетива възпприема физическия свят. И това е третото значително изживяване. За да може напълно да се справи с тази степен на духовното обучение, човек трябва да помни това, че с укрепването на душевните сили настъпва такъв подем на себелюбието и егоизма, какъвто обикновеният душевен живот изобщо не познава.
Ако някой смята, че в този момент може да се говори само за обикновеното себелюбие, би означавало да допусне сериозна грешка.
На тази степен от развитието, себелюбието израства до такива размери, че приема облика на природна сила в собствената душа и само една здраво обучена воля може да победи този егоизъм. Въпросният егоизъм не се поражда от духовното обучение; той винаги е съществувал, но чрез духовните опитности той бива осъзнат. Ето защо обучението на волята трябва да бъде включено в цялостното духовно обучение. За човека съществува силен стремеж към блаженство в света, който той сам си е създал. Човек трябва, така да се каже, да може да заличава по гореспоменатия начин това, за което първоначално се е старал с всички сили.
към текста >>
В духовното обучение, за което
говор
им тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага.
Който има силната воля да върши всичко, което довежда първия Аз до вътрешна сигурност в неговите действия, той няма защо да се плаши от освобождението на втория Аз в хода на духовното обучение. Само трябва да има предвид, че самоизмамата застрашава човек тъкмо тогава, когато сметне себе си за „узрял" в дадена област.
В духовното обучение, за което говорим тук, човек постига такова развитие на своя мисловен живот, че не може да изпадне в заблуждение, както често се предполага.
Това равнище на мисленето позволява на всички вътрешни изживявания да се проявят свободно, но те протичат без да са съпроводени от вредните заблуждения на фантазията. Без съответното развитие на мисленето, изживяванията могат да предизвикат голяма душевна несигурност. Подчертаният тук метод помага на човека напълно да опознава своите изживявания, както прави това и с възприятията от физическия свят при едно здраво устройство на душата. Чрез развитието на мисловния живот, чо век става по-скоро наблюдател на това, което изживява в себе си, докато иначе е така поставен в изживяването, че е лишен от възможността да разсъждава върху него.
към текста >>
Обаче Христос Исус за
говор
ил с удивление за красивите зъби на животното.
Едно по-нататъшно средство за развитие на мисленето и чувствата се състои в постигането на друго качество, което ще наречем позитивност, положителност. Съществува една хубава легенда, която разказва как Христос Исус минал заедно с други лица покрай едно мъртво куче. Всички обърнали глави, за да не виждат грозната гледка.
Обаче Христос Исус заговорил с удивление за красивите зъби на животното.
Човек трябва да се стреми към такова състояние на душата, каквото ни загатва тази легенда. Погрешното, лошото, грозното не трябва да пречат на душата в стремежа и към истинното, доброто и красивото. Тази положителност не бива да се смесва с липсата на критичност, с произволното затваряне на очите пред злото, фалша и непълноценното. След като човек се удивлява пред „красивите зъби" на едно мъртво животно, той вижда също и разложения труп. Но този труп не му пречи да спре вниманието си върху красивите зъби.
към текста >>
(Естествено трябва да сме наясно, че подобно наименование се отнася към Действителния обект, както например израза „крило", когато
говор
им за „белодробните крила".) По точно определен начин на медитиране, върху астралното тяло се въздействува така, че се образува един или друг духовно-душевен орган, един или друг „лотосов цвят".
В съответствие с формата на, отделните духовно-душевни органи, до която свръхсетивното съзнание имагинативно се приближава; можем да ги сравним с „лотосовите цветове".
(Естествено трябва да сме наясно, че подобно наименование се отнася към Действителния обект, както например израза „крило", когато говорим за „белодробните крила".) По точно определен начин на медитиране, върху астралното тяло се въздействува така, че се образува един или друг духовно-душевен орган, един или друг „лотосов цвят".
След всичко казано в тази книга, излишно е да се подчертава, че не трябва да си представяме тези „наблюдателни органи" като нещо, което е сетивен отпечатък на действителен обект. Тези органи са именно свръхсетивни и се състоят в точно определена душевна дейност. Те съществуват само дотолкова и до тогава, докато продължава тази душевна дейност. Въпросните органи не съществуват в човека като нещо, което може да се види по сетивен път, също както около човека няма никаква „мъгла", когато той например мисли. Който на всяка цена държи да си представи свръхсетивното по сетивен път, той неизбежно попада в недоразумения.
към текста >>
Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния свят хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници на свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател
говор
и за „лотосови цветове" като за фини и достъпни за сетивата форми.
След всичко казано в тази книга, излишно е да се подчертава, че не трябва да си представяме тези „наблюдателни органи" като нещо, което е сетивен отпечатък на действителен обект. Тези органи са именно свръхсетивни и се състоят в точно определена душевна дейност. Те съществуват само дотолкова и до тогава, докато продължава тази душевна дейност. Въпросните органи не съществуват в човека като нещо, което може да се види по сетивен път, също както около човека няма никаква „мъгла", когато той например мисли. Който на всяка цена държи да си представи свръхсетивното по сетивен път, той неизбежно попада в недоразумения.
Макар че тази забележка беше излишна, тя трябваше да бъде направена, защото винаги се намират устремени към свръхсетивния свят хора, които не желаят да си го представят по друг, освен по сетивен начин; а и винаги се намират противници на свръхсетивното познание, които вярват, че духовният изследовател говори за „лотосови цветове" като за фини и достъпни за сетивата форми.
Всяка правилна медитация, която се практикува с оглед на имагинативното познание, оказва своето въздействие върху даден орган. (В моята книга „Как се постигат познания за висшите светове? " са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много.
към текста >>
(
Говор
им за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия свят.
" са описани начини на медитиране и упражнения, които действуват върху един или друг орган.) Истинското обучение насочва отделните упражнения на ученика по такъв начин, че органите могат да се образуват един след друг или заедно. За тяхното развитие се изисква много търпение и постоянство. Ако човек притежава само онова търпение, което се изисква от обикновените условия на живота, той няма да постигне много. Защото трябва да измине дълго, много дълго време, докато органите бъдат така развити, че ученикът да получи с тях възприятия от духовния свят. В този момент за него настъпва това, което наричаме озарение, за разлика от подготовката или пречистването, които се свеждат до редовни упражнения с цел изграждане на органите.
(Говорим за „пречистване", защото чрез съоветните упражнения ученикът пречиства определена област на вътрешния живот от всичко онова, чиито източници са в сетивния свят.) Възможно е да се случи и така, че още преди истинското озарение, човек да има отделни „проблясъци" от по-висшия свят.
Тях той трябва да приеме с благодарност. Те могат вече да го направят свидетел на духовния свят. Но той съвсем не бива да се разколебана, ако по време на неговата подготовка, колкото и продължителна да му се струва тя, това не се случи. Ако някой изобщо изпадне в нетърпение, че „не вижда още нищо", той не е изградил правилно отношение към висшите светове. Такова отношение постига само онзи, за когото упражненията са нещо като самоцел.
към текста >>
Който навлиза в имагинативното познание, започва да
говор
и за новия свят, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия.
Постепенно астралното тяло стига до съзнанието за лотосовите цветове. В мига, когато човек е развил един или друг от тези органи, той знае, че ги притежава. Той чувствува, че може да си служи с тях и че употребявайки ги, прониква наистина в един по-висш свят. В известен смисъл, впечатленията му от този свят донякъде приличат на сетивните впечатления.
Който навлиза в имагинативното познание, започва да говори за новия свят, назовавайки впечатленията си като топлинни или студови усещания, като звукови или словесни възприятия, светлинни или цветни действия.
Защото ги изживява като такива. Обаче той добре знае, че в имагинативния свят тези възприятия изразяват нещо различно от това в сетивния действителен свят. Той знае, че зад тях стоят не физическо-материални, а душевно-духовни причини. И когато има някакво топлинно впечатление, не го отдава например на парче горещо желязо, а го разглежда като отзвук от един душевен процес, на какъвто досега е бил свидетел само в своя вътрешен душевен живот. Той знае, че зад имагинативните възприятия стоят духовни факти и процеси, както зад физическите възприятия стоят материални факти.
към текста >>
Естествено, тук не
говор
им за този вид „Интуиция".
С помощта на Инспирацията започваме да разбираме отношенията между Съществата от по-висшия свят. А чрез следващата степен от познанието става възможно проникването в самата вътрешна природа на тези Същества. Тази степен означаваме като интуитивно познание. (С думата „Интуиция" в обикновения живот често се злоупотребява. До нея се прибягва в случаите, когато става дума за неясен и неопределен поглед в нещо, за един вид хрумване, което понякога съвпада в истината, но чиито аргументи по начало са недоказуеми.
Естествено, тук не говорим за този вид „Интуиция".
Според нас Интуицията е познание, притежаващо най-висша и пълна яснота; познание, чиито основания и аргументи са достъпни до човешкото съзнание.)
към текста >>
В предишните глави
говор
ихме не само за еволюцията в планетарните въплъщения на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна и т.н., но споменахме, че в тази еволюция участвуват и Същества от най-различен вид.
До това познание ученикът се издига стъпка по стъпка. Имагинацията го довежда до там, че той съди за Съществата не според външните им качества, а според душевно- духовните им въздействия. Инспирацията го води още по-навътре: той започва да разбира какво представляват тези Същества едно за друго. Чрез Интуицията той прониква в самите Същества. Тук отново ще стане дума за значението на Интуицията.
В предишните глави говорихме не само за еволюцията в планетарните въплъщения на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна и т.н., но споменахме, че в тази еволюция участвуват и Същества от най-различен вид.
Посочихме редица от тях – Престолите или Духовете на Волята, Духовете на Мъдростта, Духовете на Движението и т.н. Докато обсъждахме същинската Земна епоха, стана дума за Духовете на Луцифер, на Ариман. Стана ясно, че космогонията е дело на Съществата. А познанието за тези Същества може да ни даде само Интуицията. Тя е необходима дори и за да вникнем в хода на човешкия живот.
към текста >>
Тя се състои в това, да предпази неговия познавателен порив от едностранчивия въпрос: Как мога да си от
говор
я на това или онова?
Съществува една душевна нагласа, която е особено важна за ученика във всеки миг от неговото развитие.
Тя се състои в това, да предпази неговия познавателен порив от едностранчивия въпрос: Как мога да си отговоря на това или онова?
Напротив, въпросът следва да гласи: Как да развия в себе си тази или онази способност? И когато след продължително вътрешно усърдие човек развие тази или онази способност, той намира и отговора на определени въпроси. Окултните ученици винаги поддържат в себе си такава душевна нагласа. Това ги довежда дотам, че те продължават да работят над себе си, ставайки все по-зрели; те вече не искат насилствени отговори на своите въпроси. Те се научават да чакат, докато отговорите им се открият сами.
към текста >>
И когато след продължително вътрешно усърдие човек развие тази или онази способност, той намира и от
говор
а на определени въпроси.
Съществува една душевна нагласа, която е особено важна за ученика във всеки миг от неговото развитие. Тя се състои в това, да предпази неговия познавателен порив от едностранчивия въпрос: Как мога да си отговоря на това или онова? Напротив, въпросът следва да гласи: Как да развия в себе си тази или онази способност?
И когато след продължително вътрешно усърдие човек развие тази или онази способност, той намира и отговора на определени въпроси.
Окултните ученици винаги поддържат в себе си такава душевна нагласа. Това ги довежда дотам, че те продължават да работят над себе си, ставайки все по-зрели; те вече не искат насилствени отговори на своите въпроси. Те се научават да чакат, докато отговорите им се открият сами. Но и тук е възможна известна едностранчивост, която прегражда пътя напред. Окултният ученик може да сметне, че в даден момент сам може да разреши и най-трудните въпроси със своите собствени сили.
към текста >>
Това ги довежда дотам, че те продължават да работят над себе си, ставайки все по-зрели; те вече не искат насилствени от
говор
и на своите въпроси.
Съществува една душевна нагласа, която е особено важна за ученика във всеки миг от неговото развитие. Тя се състои в това, да предпази неговия познавателен порив от едностранчивия въпрос: Как мога да си отговоря на това или онова? Напротив, въпросът следва да гласи: Как да развия в себе си тази или онази способност? И когато след продължително вътрешно усърдие човек развие тази или онази способност, той намира и отговора на определени въпроси. Окултните ученици винаги поддържат в себе си такава душевна нагласа.
Това ги довежда дотам, че те продължават да работят над себе си, ставайки все по-зрели; те вече не искат насилствени отговори на своите въпроси.
Те се научават да чакат, докато отговорите им се открият сами. Но и тук е възможна известна едностранчивост, която прегражда пътя напред. Окултният ученик може да сметне, че в даден момент сам може да разреши и най-трудните въпроси със своите собствени сили. Следователно, тук съразмерността и равновесието също играят важна роля в душевната нагласа.
към текста >>
Те се научават да чакат, докато от
говор
ите им се открият сами.
Тя се състои в това, да предпази неговия познавателен порив от едностранчивия въпрос: Как мога да си отговоря на това или онова? Напротив, въпросът следва да гласи: Как да развия в себе си тази или онази способност? И когато след продължително вътрешно усърдие човек развие тази или онази способност, той намира и отговора на определени въпроси. Окултните ученици винаги поддържат в себе си такава душевна нагласа. Това ги довежда дотам, че те продължават да работят над себе си, ставайки все по-зрели; те вече не искат насилствени отговори на своите въпроси.
Те се научават да чакат, докато отговорите им се открият сами.
Но и тук е възможна известна едностранчивост, която прегражда пътя напред. Окултният ученик може да сметне, че в даден момент сам може да разреши и най-трудните въпроси със своите собствени сили. Следователно, тук съразмерността и равновесието също играят важна роля в душевната нагласа.
към текста >>
Измамите, за които
говор
им тук, произхождат от два източника.
Крайно наложително е, всеки окултен ученик грижливо да работи над себе си, за да не се превърне в обикновен фантаст, в човек, който лесно изпада в грешки и заблуждения (внушения, самовнушения). Ако обаче упътванията за духовното обучение се изпълняват точно, това същевременно премахва и източниците на тези измами и заблуждения. Разбира се, тук не бихме могли да се спрем на многобройните подробности, които имат значение за предотвратяването на тези неща. Можем само да загатнем за какво става дума.
Измамите, за които говорим тук, произхождат от два източника.
Те възникват отчасти поради това, че човек оцветява действителността чрез своята собствена същност. В обикновения живот на сетивно-физическия свят, този източник на измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният свят винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа на наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси. Обаче щом човек навлезе в имагинативния свят, образите на този свят се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване. Благодарение на това, че чрез срещата с „Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат. А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност.
към текста >>
А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му
говор
ят направо чрез тяхната вътрешна същност.
Измамите, за които говорим тук, произхождат от два източника. Те възникват отчасти поради това, че човек оцветява действителността чрез своята собствена същност. В обикновения живот на сетивно-физическия свят, този източник на измама представлява сравнително малка опасност; защото тук външният свят винаги рязко ще наложи своите собствени форми, независимо от стремежа на наблюдателя да го оцвети според своите желания и интереси. Обаче щом човек навлезе в имагинативния свят, образите на този свят се променят чрез такива желания и интереси, така че човек застава пред един вид действителност, която сам е създал или поне е съучаствувал в нейното създаване. Благодарение на това, че чрез срещата с „Пазача на прага" окултният ученик опознава всичко, което носи в себе си, следователно и всичко, което той внася в душевно-духовния свят, този източник на измама е премахнат.
А подготовката, която си налага окултният ученик преди да пристъпи в душевно-духовния свят, създава у него навика да заличава себе си още при наблюдението на сетивно- физическия свят и да оставя нещата и процесите да му говорят направо чрез тяхната вътрешна същност.
Ако човек е достатъчно усърден в тази подготовка, той може спокойно да очаква срещата с „Пазача на прага". Чрез нея той окончателно ще провери, дали наистина е в състояние да заличава своето собствено същество и тогава, когато се изправя пред душевно-духовния свят.
към текста >>
Точно сега във възприятието на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието Същество и намеса в Земното развитие вече
говор
ихме в предходните глави.
„Пазачът на прага". Но ученикът е преживял вече и срещата с „Големия Пазач на прага", чието непрекъснато подканваше го кара да работи по-нататък. И сега „Големият Пазач на прага" се превръща в негов образец, към който ученикът трябва де се стреми. След като в ученика се пробуди това усещане, той вече може да се досети, кой всъщност стои пред него като „Големият Пазач на прага".
Точно сега във възприятието на ученика, този Пазач се превръща в образа на Христос, за чието Същество и намеса в Земното развитие вече говорихме в предходните глави.
Ето как ученикът стига до посвещението в самата тайна, свързана с името на Христос. Сега Христос му се явява като „великия човешки образец на Земята".
към текста >>
164.
НАСТОЯЩЕ И БЪДЕЩЕ В РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И НА ЧОВЕЧЕСТВОТО
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ето защо, когато разглеждаме цялото минало, настояще и бъдеще на Земята, можем да
говор
им за Сатурново, Слънчево, Лунно, Земно, Венерино и Вулканово развитие.
Но за една степен от свръхсетивното съзнание, която е по-висша от току що посочената необходима степен за Лунното и Юпитерово познание, стават достъпни и друг вид свръхсетивни процеси и Същества; те са еволюиралите форми на това, което беше на лице още по времето на Старото Слънце, но днес се намират на толкова високи степени от съществуванието, които са недосегаеми за едно съзнание, стигащо само до възприемането на лунните форми. Но в хода на вътрешното вглъбяване, образът на този свят също се разпада на две части. Едната води към познанието на Слънчевото състояние от миналото; другата част представлява една бъдеща форма на Земята, а именно онази, в която Земята ще се превърне, след като там се влеят действията на земните и юпитерови процеси. Това, което се наблюдава по този начин от бъдещия свят, може да се нарече в смисъла на Духовната Наука, състояние на Венера. А едно още по-напреднало свръхсетивно съзнание достига до един още по-отдалечен в бъдещето период от развитието, който ще определим като този на Бъдещия Вулкан; спрямо Сатурновото състояние Вулкан се намира в същото отношение, както Венера спрямо Старото Слънце, и както Юпитер спрямо Старата Луна.
Ето защо, когато разглеждаме цялото минало, настояще и бъдеще на Земята, можем да говорим за Сатурново, Слънчево, Лунно, Земно, Венерино и Вулканово развитие.
към текста >>
Но когато
говор
им за подобни неща, трябва да изтъкнем един факт, чието съблюдаване е абсолютно необходимо.
Наред с тези всеобхватни отношения, които засягат планетарните превъплъщения на Земята, свръхсетивното съзнание прониква и до едно по-близко бъдеще. На всеки образ от миналото отговаря образ от бъдещето.
Но когато говорим за подобни неща, трябва да изтъкнем един факт, чието съблюдаване е абсолютно необходимо.
Когато искаме да узнаем подобни неща, трябва напълно да се освободим от предположението, че философската мисъл, която е привлечена само от сетивната действителност, може да стигне до някакви разкрития в тази област. Подобни неща никога не могат и не трябва да бъдат изследвани от философията. Ако някой би повярвал, че след като е узнал" от Духовната Наука как е изглеждала Старата Луна, ще може чрез философски размисъл да надникне и в Бъдещия Юпитер, като съпоставя земните и лунни отношения, той ще изпадне в огромна грешка. Тези отношения могат да бъдат изследвани само с помощта на свръхсетивното наблюдение. А след като резултатите от това изследване бъдат оповестени, те вече могат да бъдат разбрани и без намесата на свръхсетивното съзнание.
към текста >>
Всеобхватния „образец на Любовта" имаме в лицето на висшето Слънчево Същество, за което
говор
ихме при описанието на Христовото събитие.
В бъдеще този „Аз" ще взаимодействува със Съществата на Земята, Юпитер, Венера и Вулкан чрез онази сила, която в хода на Земната епоха се включва към мъдростта. Това е силата на Любовта. В земния човек тя има да направи своите първи стъпки. И тогава „Космосът на Мъдростта" ще прерасне в „Космос на Любовта". От всичко, което Азът прави в себе си, ще блика Любов.
Всеобхватния „образец на Любовта" имаме в лицето на висшето Слънчево Същество, за което говорихме при описанието на Христовото събитие.
Чрез Христос в самата сърцевина на човешкото същество беше вложен зародишът на Любовта. От тук той трябва да нахлуе в цялата еволюция на световете. Както създадената вече Мъдрост се проявява в сетивния външен свят на Земята, в днешните „природни царства", така и в бъдеще самата Любов ще се проявява във всички процеси като една нова природна сила. Тази е тайната на всеки вид развитие в бъдещето: познанието, че всичко, което човек осъществява, изхождайки от истинското разбиране на еволюцията, е зародиш, който трябва да разцъфне и узрее като плод на Любовта. Колкото повече е силата на Любовта, толкова повече творческа мощ ще се проявява в бъдещето.
към текста >>
165.
ПОДРОБНОСТИ ОТ ОБЛАСТТА НА ДУХОВНАТА НАУКА - Етерното тяло на човека
GA_13 Въведение в Тайната наука
По същия начин стоят нещата и ако
говор
им за възприятието на да ден цвят.
Окултният ученик има подобни вътрешни възприятия без физическа причина и най-вече без физическото участие на своето собствено тяло. Обаче на определена степен от развитието, причинните моменти се представят така, че той може да е сигурен: това вътрешно възприятие не е въображение, а е предизвикано от едно духовно-душевно Същество на свръхсетивния външен свят, също както например обикновеното топлинно усещане е предизвикано от един външен физически предмет.
По същия начин стоят нещата и ако говорим за възприятието на да ден цвят.
В този случай също трябва да различаваме външното, обективно явление, от вътрешното душевно изживяване, което го съпровожда. Да си представим вътрешното усещане на душата, когато тя възприема един червен предмет от сетивно-физическия свят. Да си представим още, че запазваме много силен и жив спомен за това впечатление; но в същото време да отвърнем поглед от самия предмет. И нека сега тази представа- спомен за цвета да разгледаме като чисто вътрешно изживяване. Тогава несъмнено ще правим разлика между външния цвят и свързаното с него вътрешно изживяване.
към текста >>
166.
АСТРАЛНИЯТ СВЯТ
GA_13 Въведение в Тайната наука
В този случай въпросът явно се свежда до чисто физическите отношения.) Ето защо в тази книга се
говор
и само за определени подробности, свързани със Земното развитие и процесите протичащи по същото време в хода на Сатурновото, Юпитерово, Марсово развитие и т. н.
В мига, когато се пробуди свръхсетивното познание за другите светове, това усещане веднага изчезва. Вече казахме, че с помощта на Имагинацията можем да възприемаме, наред със Земята, и развитата до днес Лунна епоха. По този начин човек навлиза в един свят, комуто принадлежат не само свръхсетивните сфери на Земята; в него присъствуват и други небесни тела, които физически са отделени от Земята. На първо време изследователят на духовните светове наблюдава не само свръхсетивната сфера на Земята, но и свръхсетивните сфери на други небесни тела. (Обстоятелството, че на първо време става дума за свръхсетините сфери на други небесни тела, следва да има предвид и онзи, у когото възниква въпросът: Защо ясновидецът не описва как изглежда Марс и т.н.
В този случай въпросът явно се свежда до чисто физическите отношения.) Ето защо в тази книга се говори само за определени подробности, свързани със Земното развитие и процесите протичащи по същото време в хода на Сатурновото, Юпитерово, Марсово развитие и т. н.
Когато астралното тяло на човека е обхванато от съня, то принадлежи не само на земните условия, а и на други" космически (звездни) светове. Разбира се, тези звездни светове действуват върху астралното тяло също и в будното състояние на човека. Затова и името „астрално тяло" е напълно оправдано.
към текста >>
167.
НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ ОСОБЕНИ СЪБИТИЯ И СЪЩЕСТВА В ДУХОВНИЯ СВЯТ
GA_13 Въведение в Тайната наука
На това трябва да от
говор
им: Ако чрез посочените средства човек постигне способността да вижда в духовния свят, той може да наблюдава също и отделни подробности, които са част от този свят.
Основателно може да бъде поставен въпросът, дали вътрешното вглъбяване и другите описани средства за по стигане на свръхсетивни познания, позволяват само наблюдението на човека между смъртта и новото раждане както и на други духовни процеси въобще или е възможно и диференцираното наблюдение на точно определени процеси и Същества, например на даден мъртвец.
На това трябва да отговорим: Ако чрез посочените средства човек постигне способността да вижда в духовния свят, той може да наблюдава също и отделни подробности, които са част от този свят.
Сега, той е в състояние да установи връзка с хора, които живеят в духовния свят между смъртта и новото раждане. Следва да се има обаче предвид, че в смисъла на Духовната Наука, това може да стане само тогава, когато човек е преминал през правилното духовно обучение. Защото само тогава той може да прави разлика между измама и действителност, що се отнася до свръхсетивните събития и Същества. Ако някой иска да наблюдава отделни подробности без да е минал през правилното обучение, може да стане жертва на много заблуждения. Дори първата крачка: вникването в начина, по който трябва да се тълкуват впечатленията от особените свръхсетивни явления, е невъзможна без напреднало духовно обучение.
към текста >>
Една от опитностите, до която човек ще стигне при наблюдението в духовния свят е тази, че проникването в свръхсетивните области, които са желани най-силно, идва като награда едва тогава, когато той е предпочел сериозните и тежки пътища, насочени единствено към всеобщите въпроси на познанието, търсейки от
говор
за смисъла и целта на живота.
Ако някой иска да наблюдава отделни подробности без да е минал през правилното обучение, може да стане жертва на много заблуждения. Дори първата крачка: вникването в начина, по който трябва да се тълкуват впечатленията от особените свръхсетивни явления, е невъзможна без напреднало духовно обучение. Обучението, което в свръхсетивните светове води до наблюдението на това, което е описано в настоящата книга, дава възможност да се проследи и животът на отделен човек след смъртта; а не на последно място възможността да се наблюдават и разбират всички духовно-душевни Същества, които действуват както в скритите, така и във видимите светове. Обаче сигурното наблюдение на отделните процеси и Същества е възможно само въз основа на познанието върху все общите духовни явления, които засягат всеки човек. Който се устремява към едното, а пропуска другото, се заблуждава.
Една от опитностите, до която човек ще стигне при наблюдението в духовния свят е тази, че проникването в свръхсетивните области, които са желани най-силно, идва като награда едва тогава, когато той е предпочел сериозните и тежки пътища, насочени единствено към всеобщите въпроси на познанието, търсейки отговор за смисъла и целта на живота.
Ако човек следва тези пътища в един чист, неегоистичен стремеж към познание, той е вече узрял да наблюдава и подробности, чието съзерцание по-рано би представлявало само задоволяване на егоистични нужди, дори и съответният човек да ни убеждава, че се стреми да проникне в духовния свят само от любов, например към свой близък, който вече не е между живите. Проникването в особените процеси и Същества на свръхсетивния свят може да постигне само този, чийто сериозен интерес към общовалидните духовно-научни познания го издига до възможността да приема и частните случаи като една обективна научна истина.
към текста >>
168.
Пролог
GA_14 Четири мистерийни драми
Нали и той възнамерява да
говор
и по важна тема?
Нали и той възнамерява да говори по важна тема?
към текста >>
Но от това, което често сме
говор
или, би трябвало да знаеш, че моите съмишленици не съдят за стойността на човека според неговото мнение и знание.
Но от това, което често сме говорили, би трябвало да знаеш, че моите съмишленици не съдят за стойността на човека според неговото мнение и знание.
Въпреки че разглеждаме идеите си като такива, без чието живо схващане животът няма правилна основа, ние се стремим, доколкото е възможно, да не надценяваме човека поради това, че е станал радетел тъкмо на нашето житейско съдържание.
към текста >>
С моите въпроси се обръщах и към науките, доколкото са ми достъпни, за да получа от
говор
от тях.
Понеже толкова отдавна ме познаваш, би трябвало все пак да знаеш колко се борих, за да се освободя от начин на живот, който ден след ден преследва единствено предписанията на традицията и общественото мнение. Опитвах се да разбера защо толкова много хора трябва да страдат привидно незаслужено. Стремях се да се доближа до низините и до висините на живота.
С моите въпроси се обръщах и към науките, доколкото са ми достъпни, за да получа отговор от тях.
Нека вземем например това, което ни се предлага в този момент. Аз осъзнах какво е истинско изкуство. Мисля, че разбирам как то обхваща същността на живота и разкрива пред душата по-висшата действителност. Струва ми се, че когато се оставям да ми въздейства такова изкуство, долавям истинския пулс на времето. И се ужасявам, като си помисля, че ти, моя София, пред този интерес към пълното с живот изкуство предпочиташ нещо, което представлява отречена поучително-алегорична форма, разглеждаща куклени схеми вместо живи хора и удивляваща се пред символични процеси, стоящи далеч от всичко, което всекидневно ни призовава към състрадание и активна съпричастност.
към текста >>
Когато
говор
иш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че на драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш истината в живота.
Когато говориш така, ти не само оставаш малко неразбираема за мен, но и ми показваш, че на драго сърце предпочиташ да се опияняваш с фантазии, отколкото да погледнеш истината в живота.
Ние наистина вървим в различни посоки. Тази вечер ще трябва да се откажа от моята приятелка. (Изправя се.) Сега трябва да тръгвам. Мисля, че си оставаме старите приятелки.
към текста >>
169.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
По време на този престой те
говор
ят за нещата, които са ги развълнували при слушането на една реч в залата за събрания.
Стая в розовочервен основен цвят. Вдясно, гледано откъм зрителите, врата към залата за събрания. Постепенно от залата излизат различни хора и остават в стаята за известно време.
По време на този престой те говорят за нещата, които са ги развълнували при слушането на една реч в залата за събрания.
Изнесената реч е свършила преди малко и следващите изказвания представляват продължение на разговорите, които хората вече са водили в залата.
към текста >>
Изнесената реч е свършила преди малко и следващите изказвания представляват продължение на раз
говор
ите, които хората вече са водили в залата.
Стая в розовочервен основен цвят. Вдясно, гледано откъм зрителите, врата към залата за събрания. Постепенно от залата излизат различни хора и остават в стаята за известно време. По време на този престой те говорят за нещата, които са ги развълнували при слушането на една реч в залата за събрания.
Изнесената реч е свършила преди малко и следващите изказвания представляват продължение на разговорите, които хората вече са водили в залата.
към текста >>
Разумно само се
говор
и на душата,
Разумно само се говори на душата,
към текста >>
И толкоз странно ми
говор
и всичко:
И толкоз странно ми говори всичко:
към текста >>
Пленително
говор
и на духа човешки,
Пленително говори на духа човешки,
към текста >>
говор
ещи ѝ за духа.
говорещи ѝ за духа.
към текста >>
Ако
говор
ите така,
Ако говорите така,
към текста >>
Напира нещо в мене да
говор
и:
Напира нещо в мене да говори:
към текста >>
Говор
и тъй:
Говори тъй:
към текста >>
За първи път пред много хора тя
говор
и.
За първи път пред много хора тя говори.
към текста >>
Преди
говор
ила е само
Преди говорила е само
към текста >>
принудена бе да
говор
и тя.
принудена бе да говори тя.
към текста >>
говор
и често и мъжът, когото знаем
говори често и мъжът, когото знаем
към текста >>
да се
говор
и за духа,
да се говори за духа,
към текста >>
говор
ят на духовния език:
говорят на духовния език:
към текста >>
мощта и смисълът на този
говор
.
мощта и смисълът на този говор.
към текста >>
и от учение духовно
говор
.
и от учение духовно говор.
към текста >>
освен каквото си
говор
им.
освен каквото си говорим.
към текста >>
говор
ил преди малко в тази зала
говорил преди малко в тази зала
към текста >>
говор
и повече на моята душа.
говори повече на моята душа.
към текста >>
Говор
илият преди малко,
Говорилият преди малко,
към текста >>
Говор
и той за слънчевите същества,
Говори той за слънчевите същества,
към текста >>
От мене то
говор
и:
От мене то говори:
към текста >>
човекът само да
говор
и,
човекът само да говори,
към текста >>
не бихте тъй
говор
ил.
не бихте тъй говорил.
към текста >>
170.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Звездата ти
говор
и тъй,
Звездата ти говори тъй,
към текста >>
171.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говор
и тя...
Говори тя...
към текста >>
Но кой
говор
и тук?
Но кой говори тук?
към текста >>
чрез него може да
говор
и.
чрез него може да говори.
към текста >>
Говор
и ни такъв противник,
Говори ни такъв противник,
към текста >>
са ти
говор
или от нейната уста,
са ти говорили от нейната уста,
към текста >>
172.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
за който Бенедикт
говор
и.
за който Бенедикт говори.
към текста >>
за тази цел да не
говор
им.
за тази цел да не говорим.
към текста >>
така че от
говор
природата да ни даде.
така че отговор природата да ни даде.
към текста >>
говор
еше за приказките на Фелиция,
говореше за приказките на Фелиция,
към текста >>
173.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
От себе си
говор
я само аз,
От себе си говоря само аз,
към текста >>
Говор
и силата на любовта,
Говори силата на любовта,
към текста >>
Говор
и мировата воля.
Говори мировата воля.
Както ти доведе
към текста >>
Ще ти
говор
ят те за плодове, които
Ще ти говорят те за плодове, които
към текста >>
която на духа ми про
говор
и
която на духа ми проговори
към текста >>
като
говор
иш по такъв наивен начин.
като говориш по такъв наивен начин.
към текста >>
174.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
(Зад една скала започва да
говор
и Герман, но остава невидим.)
(Зад една скала започва да говори Герман, но остава невидим.)
към текста >>
175.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
говор
еха за дарбите, които ще развия,
говореха за дарбите, които ще развия,
към текста >>
Подтиквана съм да
говор
я.
Подтиквана съм да говоря.
към текста >>
Спокойно пак мъжът
говор
и.
Спокойно пак мъжът говори.
към текста >>
говор
и за Христос.
говори за Христос.
към текста >>
И докато
говор
и,
И докато говори,
към текста >>
Христовият вестител му
говор
и:
Христовият вестител му говори:
към текста >>
176.
Интермецо
GA_14 Четири мистерийни драми
Мога да те разбера напълно, когато
говор
иш така.
Мога да те разбера напълно, когато говориш така.
Винаги съм се възхищавала от хората на изкуството, съумели да постигнат напълно достоверно изобразяване на това, което наричаш истина в живота. И вярвам, че именно в наше време мнозина са постигнали майсторство в това. Само че именно най-големите произведения в тази област оставиха в душата ми известно неприятно чувство. Дълго време не можех да си го обясня. Но един ден в мен проблесна светлина, която ми донесе отговор.
към текста >>
Но един ден в мен проблесна светлина, която ми донесе от
говор
.
Мога да те разбера напълно, когато говориш така. Винаги съм се възхищавала от хората на изкуството, съумели да постигнат напълно достоверно изобразяване на това, което наричаш истина в живота. И вярвам, че именно в наше време мнозина са постигнали майсторство в това. Само че именно най-големите произведения в тази област оставиха в душата ми известно неприятно чувство. Дълго време не можех да си го обясня.
Но един ден в мен проблесна светлина, която ми донесе отговор.
към текста >>
Мила Естела, нека да не
говор
им днес за моя светоглед.
Мила Естела, нека да не говорим днес за моя светоглед.
Добре знаеш, че чувството, за което току-що говорих, дълго време живееше в мен, преди да знам и най-малко за това, което наричаш мой светоглед. И аз чувствам нещата по този начин не само по отношение на така нареченото реалистично изкуство, но и други неща пораждат у мен същото чувство, особено силно тогава, когато осъзнавам това, което във висш смисъл бих могла да нарека неистинност на някои творения на изкуството.
към текста >>
Добре знаеш, че чувството, за което току-що
говор
их, дълго време живееше в мен, преди да знам и най-малко за това, което наричаш мой светоглед.
Мила Естела, нека да не говорим днес за моя светоглед.
Добре знаеш, че чувството, за което току-що говорих, дълго време живееше в мен, преди да знам и най-малко за това, което наричаш мой светоглед.
И аз чувствам нещата по този начин не само по отношение на така нареченото реалистично изкуство, но и други неща пораждат у мен същото чувство, особено силно тогава, когато осъзнавам това, което във висш смисъл бих могла да нарека неистинност на някои творения на изкуството.
към текста >>
Всъщност ти
говор
иш за нещо, което никъде не съществува.
Всъщност ти говориш за нещо, което никъде не съществува.
Защото никой художник не се стреми просто към изобразяване на природата.
към текста >>
177.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
и трябваше да от
говор
я с думи,
и трябваше да отговоря с думи,
към текста >>
Говор
их само в настроение, в което
Говорих само в настроение, в което
към текста >>
говор
ят за движението на духа.
говорят за движението на духа.
към текста >>
говор
и от картината, тогава
говори от картината, тогава
към текста >>
О,
говор
ете хубаво от този миг нататък!
О, говорете хубаво от този миг нататък!
към текста >>
178.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
край мен виделина
говор
и,
край мен виделина говори,
към текста >>
езика на душата ми
говор
ят те.
езика на душата ми говорят те.
към текста >>
179.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
От мен
говор
и Луцифер,
От мен говори Луцифер,
към текста >>
180.
Единадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Ти сам ще из
говор
иш тези думи,
Ти сам ще изговориш тези думи,
към текста >>
181.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
изисква от
говор
от глъбини душевни.
изисква отговор от глъбини душевни.
към текста >>
Говор
еха тук същества.
Говореха тук същества.
– – – –
към текста >>
Нима аз сам на себе си
говор
их?.
Нима аз сам на себе си говорих?.
– – – –
към текста >>
(От жестовете му личи, че не е способен да си от
говор
и с „да“.)
(От жестовете му личи, че не е способен да си отговори с „да“.)
към текста >>
Разбрах, че искате да по
говор
им,
Разбрах, че искате да поговорим,
към текста >>
говор
еха чрез мене тук.
говореха чрез мене тук.
към текста >>
че от
говор
на някои въпроси давате
че отговор на някои въпроси давате
към текста >>
182.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говор
ейки така,
Говорейки така,
към текста >>
183.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
във сферите, където дух на дух
говор
и.
във сферите, където дух на дух говори.
към текста >>
Тъй
говор
и
да се съзрат в душите.
Тъй говори
към текста >>
184.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говор
ите... ако ви чувам вярно,
Говорите... ако ви чувам вярно,
към текста >>
185.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Сега обаче с много хора трябва да
говор
и.
Сега обаче с много хора трябва да говори.
към текста >>
говор
ещо ми във сърцето,
говорещо ми във сърцето,
към текста >>
Сега, подтиквайки ме да
говор
я,
Сега, подтиквайки ме да говоря,
към текста >>
Открито искам да
говор
им...
Открито искам да говорим...
към текста >>
говор
ели му от корони на дървета,
говорели му от корони на дървета,
към текста >>
говор
ещи му за нещата, за които
говорещи му за нещата, за които
към текста >>
и да ги чуе този път да му
говор
ят.
и да ги чуе този път да му говорят.
към текста >>
говор
ещ непрестанно:
говорещ непрестанно:
към текста >>
Говор
еше ли ми за пътища душевни,
Говореше ли ми за пътища душевни,
към текста >>
И с някого
говор
еше си сякаш,
И с някого говореше си сякаш,
към текста >>
186.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Така че има от
говор
защо
Така че има отговор защо
към текста >>
За себе си аз често съм
говор
ил.
За себе си аз често съм говорил.
към текста >>
обърна раз
говор
а ненадейно
обърна разговора ненадейно
към текста >>
187.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Така
говор
и на духа ми често
Така говори на духа ми често
към текста >>
За край на делото ни не
говор
и,
За край на делото ни не говори,
към текста >>
Говор
и за духовни светове,
Говори за духовни светове,
към текста >>
говор
ят посветените ни братя
говорят посветените ни братя
към текста >>
Възможно ли е да
говор
я
Възможно ли е да говоря
към текста >>
Говор
еше ми от духовни царства,
Говореше ми от духовни царства,
към текста >>
се чувства от
говор
ен да извърши,
се чувства отговорен да извърши,
към текста >>
че истината братята
говор
ят,
че истината братята говорят,
към текста >>
188.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Поискали сте да
говор
ите със мен.
Поискали сте да говорите със мен.
към текста >>
Ненужно е да ви
говор
я още.
Ненужно е да ви говоря още.
към текста >>
че повече не мога да
говор
я.
че повече не мога да говоря.
към текста >>
говор
и за духовно същество,
говори за духовно същество,
към текста >>
И продължавайки да ми
говор
иш,
И продължавайки да ми говориш,
към текста >>
189.
Девета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
говор
еше по-рано често. Знаеш
говореше по-рано често. Знаеш
към текста >>
Но от
говор
а не откривал той.
Но отговора не откривал той.
към текста >>
но от
говор
не можел да получи.
но отговор не можел да получи.
към текста >>
Тя от
говор
му дала на въпроса
Тя отговор му дала на въпроса
към текста >>
за своите неща ни за
говор
и.
за своите неща ни заговори.
към текста >>
Говор
и Сили за набожно чувство,
Говори Сили за набожно чувство,
към текста >>
за раз
говор
и зли.
за разговори зли.
към текста >>
Оставям тези хора да
говор
ят
Оставям тези хора да говорят
към текста >>
Тъй образът
говор
еше ми често.
Тъй образът говореше ми често.
към текста >>
Така
говор
и, че сърце и разум
Така говори, че сърце и разум
към текста >>
наистина е искал да
говор
и
наистина е искал да говори
към текста >>
щом слушам да
говор
иш тъй за татко.
щом слушам да говориш тъй за татко.
към текста >>
190.
Тринадесета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Каквото на душата му
говор
ят,
Каквото на душата му говорят,
към текста >>
191.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Присъстват дванадесет човека, които водят свободен раз
говор
и всеки от тях по някакъв начин проявява интерес към Мистичния съюз.
Зала в индиговосин основен цвят. Тя е замислена като преддверие към помещенията, в които един Мистичен съюз извършва своята дейност.
Присъстват дванадесет човека, които водят свободен разговор и всеки от тях по някакъв начин проявява интерес към Мистичния съюз.
Освен тях: Феликс Балде и Доктор Щрадер. Картините представят събития, които се случват приблизително тринадесет години след тези от „ПОРТАТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО“.
към текста >>
Отпърво трябваше да ви
говор
я
Отпърво трябваше да ви говоря
към текста >>
Говор
ят ли се думи като тези,
Говорят ли се думи като тези,
към текста >>
за знаците и че
говор
ят само
за знаците и че говорят само
към текста >>
Не ще
говор
им ние за заслуги,
Не ще говорим ние за заслуги,
към текста >>
192.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Отначало тя
говор
и с призрачен, но задушевен глас.)
(Последните думи преминават непосредствено в това, което ще каже Мария, която е все още закрита от душевните образи и е невидима.
Отначало тя говори с призрачен, но задушевен глас.)
към текста >>
193.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Недей да ми
говор
иш за Капезий!
Недей да ми говориш за Капезий!
към текста >>
Говор
иш като същества, които
Говориш като същества, които
към текста >>
Говор
и ти душевно същество,
Говори ти душевно същество,
към текста >>
достоен от
говор
ще ти даде:
достоен отговор ще ти даде:
към текста >>
194.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Двамата
говор
ят за преживяното по време на седемгодишния им брак.
Стая в розовочервен основен цвят. Тя принадлежи на дома на Щрадер и Теодора, която е съпруга на Щрадер. От обстановката се вижда, че Теодора и Щрадер извършват тук различни дейности. Върху неговата маса има модели на механизми, върху нейната – различни мистични принадлежности.
Двамата говорят за преживяното по време на седемгодишния им брак.
към текста >>
за себе си и Ариман
говор
еше...
за себе си и Ариман говореше...
към текста >>
195.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
говор
еше за Феликс и Фелиция.
говореше за Феликс и Фелиция.
към текста >>
Капезий ни
говор
и много странно
Капезий ни говори много странно
към текста >>
сетивно на душата му
говор
и.
сетивно на душата му говори.
към текста >>
това, което хората
говор
ят,
това, което хората говорят,
към текста >>
Сега тя иска да
говор
и с вас.
Сега тя иска да говори с вас.
към текста >>
Показва, че не може да
говор
и.
Показва, че не може да говори.
към текста >>
и приказката в мене про
говор
и,
и приказката в мене проговори,
към текста >>
196.
Шеста картина
GA_14 Четири мистерийни драми
към мястото, където той
говор
и,
към мястото, където той говори,
към текста >>
Филия, Луна и Астрид отново се явяват от заден план и казват из
говор
ените по-рано думи със следната промяна.)
(Ариманическата група повтаря движенията, после следва четворно повторение на движенията на всяка отделна група, след което трикратно съвместно повторение. Мисловните същества изчезват вляво и вдясно. Луцифер и Ариман остават.
Филия, Луна и Астрид отново се явяват от заден план и казват изговорените по-рано думи със следната промяна.)
към текста >>
Душа, дай от
говор
... но... откъде?
Душа, дай отговор... но... откъде?
към текста >>
но може... Луцифер да от
говор
и...
но може... Луцифер да отговори...
към текста >>
да търсиш от
говор
във дълбините.
да търсиш отговор във дълбините.
към текста >>
197.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
говор
ят те, аз думите им чувам.
говорят те, аз думите им чувам.
към текста >>
За стареца
говор
ят те със почит.
За стареца говорят те със почит.
– – – –
към текста >>
Мария, но защо
говор
иш тъй?
Мария, но защо говориш тъй?
към текста >>
198.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Не чуват туй, което си
говор
им.
Не чуват туй, което си говорим.
към текста >>
Добре
говор
ят, но такъв стремеж
Добре говорят, но такъв стремеж
към текста >>
Тя в сън
говор
и за реалността.
Тя в сън говори за реалността.
към текста >>
говор
енето като задоволство,
говоренето като задоволство,
към текста >>
Аз не
говор
я хубави слова,
Аз не говоря хубави слова,
към текста >>
Явяват се Мария и Томасий, двамата в нормално съзнание, така че могат да чуват всичко, което се случва, и да
говор
ят съзнателно.)
(Бързо си тръгва.
Явяват се Мария и Томасий, двамата в нормално съзнание, така че могат да чуват всичко, което се случва, и да говорят съзнателно.)
към текста >>
(Продължава да
говор
и така, че Томасий и Мария да могат да го чуват.)
(Продължава да говори така, че Томасий и Мария да могат да го чуват.)
към текста >>
199.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Говор
и често
Говори често
към текста >>
БЕЛИКОЗИЙ (
говор
ейки на Хиларий и Бенедикт, но по-често обръщайки се към Феликс Балде и Госпожа Балде)
БЕЛИКОЗИЙ (говорейки на Хиларий и Бенедикт, но по-често обръщайки се към Феликс Балде и Госпожа Балде)
към текста >>
както са сродни
говор
ните звуци
както са сродни говорните звуци
към текста >>
200.
ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ. Душевни и духовни процеси в сценични картини
GA_14 Четири мистерийни драми
Не ми е приятно да добавям такива неща към драмата, която трябва да
говор
и чрез самата себе си.
Също при явяването на мисловните изживявания (във Втора, Трета и Десета картина) нищо не е представено просто символично, а като действителни душевни изживявания, които за участващия в духовния свят са също толкова действителни, колкото лицата и събитията в сетивния свят. За него „ПРОБУЖДАНЕТО НА ДУШИТЕ“ представя напълно реални душевни картини. Ако се касаеше за символика или алегории, щях да пропусна това изложение. Относно някои въпроси и този път се опитах разяснения към тези душевни картини да направя под формата на „Допълнителни бележки“. Но както по-рано, и този път изоставих този опит.
Не ми е приятно да добавям такива неща към драмата, която трябва да говори чрез самата себе си.
При замисъла и разработката на драмата такива абстракции не могат да играят никаква роля. Те биха действали тук само смущаващо. Изобразената духовна действителност застава пред душата със същата неизбежност, както нещата от физическото възприятие. При това е естествено образите на духовните възприятия да бъдат отнасяни от здравото духовно виждане към техните същества и събития по по-друг начин, отколкото възприятията на физическия свят към съответните същества и събития. От друга страна обаче, трябва да кажа, че начинът, по който духовните събития застават пред възприемащата душа, същевременно съдържа диспозицията и композицията на такава драма.
към текста >>
201.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Необходимо е да по
говор
я
Необходимо е да поговоря
към текста >>
да по
говор
я сериозно с вас.
да поговоря сериозно с вас.
към текста >>
Като
говор
ите по този начин,
Като говорите по този начин,
към текста >>
Но нека да
говор
и този, който
Но нека да говори този, който
към текста >>
Говор
и се, че искате да бъдат
Говори се, че искате да бъдат
към текста >>
202.
Втора картина
GA_14 Четири мистерийни драми
наистина,
говор
и за Томасий,
наистина, говори за Томасий,
към текста >>
(Мария обръща поглед към Луцифер и го чува да
говор
и.)
(Мария обръща поглед към Луцифер и го чува да говори.)
към текста >>
така духът
говор
и в теб самия
така духът говори в теб самия
към текста >>
с духовни същества и този
говор
с духовни същества и този говор
към текста >>
203.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Това, което си
говор
ят, стоящи прави, трябва да си го представим като продължение на раз
говор
а, който са водили преди, разхождайки се.
Пейзажната сценична картина като във Втора картина. Магнус Беликозий, Романий, Торкваций и Хиларий, идващи от дясната страна.
Това, което си говорят, стоящи прави, трябва да си го представим като продължение на разговора, който са водили преди, разхождайки се.
За участващите в него той приема толкова важно съдържание, че те спират да вървят.
към текста >>
говор
и ясно начинът, по който
говори ясно начинът, по който
към текста >>
да ми
говор
и вътрешният глас,
да ми говори вътрешният глас,
към текста >>
Отдясно идват Капезий, Щрадер, Феликс Балде и Госпожа Балде, спирайки се в раз
говор
, тъй като следващото съдържание е важно за тях.)
(Четиримата излизат отляво.
Отдясно идват Капезий, Щрадер, Феликс Балде и Госпожа Балде, спирайки се в разговор, тъй като следващото съдържание е важно за тях.)
към текста >>
Сега
говор
ите неща, които
Сега говорите неща, които
към текста >>
говор
ехте за своя механизъм...
говорехте за своя механизъм...
към текста >>
Капезий тъй
говор
и и далече
Капезий тъй говори и далече
към текста >>
А от
говор
а ще получиш ти,
А отговора ще получиш ти,
към текста >>
и тъй ти от
говор
а умъртвяваш
и тъй ти отговора умъртвяваш
към текста >>
Така Мария в бляна ти
говор
и,
Така Мария в бляна ти говори,
към текста >>
Ще за
говор
я аз, щом със мистичност
Ще заговоря аз, щом със мистичност
към текста >>
204.
Четвърта картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Управителят на кантората и Романий
говор
ят, спирайки се от време на време в разходката си.
Пейзажът от Втора и Трета картина.
Управителят на кантората и Романий говорят, спирайки се от време на време в разходката си.
По-късно: Йохан, Двойникът на Йохан Томасий; Духът на младостта на Йохан; Пазачът на прага, Ариман; Бенедикт, Мария; Щрадер, Душата на Теодора.
към текста >>
НАГОРЕ