СКАЗКА ОСМА

Когато искаме да проникнем до разбирането на съществуването, ние се ръководим от определена страна от самото развитие на това съществуване. При определени случаи ние се запознахме с това, как всичко, което ни заобикаля, което долавяме с нашите сетива, е обхванато в развитие. Трябва да свикнем също да усвояваме тези представи за развитието в по-голям стил и в такива области, при които днешното съзнание много малко мисли за развитие. Например малко се мисли за развитие по отношение на душевния живот на човека. Вярно е, че във външно отношение се мисли за такова развитие, когато това развитие така силно изпъква в очите при индивидуалното съществуване на човека от раждането до смъртта. Обаче по отношение на човечеството се мисли за развитието само тогава, когато се разглежда развитието от нисшите животински състояния и се стига след това, даже по отношение на онова, което днес вече може да се знае, до някаква фантастичност, до един възглед, според който направо висшето се развива от по-нисшето, човешкото се развива от животинското. Моята задача в този цикъл от сказки не може да бъде да изтъкна по-подробно, както често пъти съм правил това, че човешкото съзнание, такава, каквато то е днес, е минало през едно развитие в голям стил, а именно, че формите на съзнанието, формата на душевния живот, която днес имаме, е била предшествувана от една друга форма. Ние често сме наричали един вид низше ясновидско съзнание, която е предхождала нашето съвременно външно съзнание. Това днешно съзнание ни доставя представи за външните неща по пътя на външното възприятие. Обаче онова друго което е било предтеча на нашето съвременно съзнание, ние можем по-добре да го изследваме, когато насочим поглед назад в миналото, когато Земята е минала през своето Лунно развитие. Тази е най-характерната разлика между старото Лунно развитие и нашето съвременно Земно развитие, че съзнанието се е издигнало от едни вид старо ясновидство, от един вид образно съзнание, до днешното предметно съзнание. Всъщност аз подчертавам това вече от много години и още преди много години вие сте могли да се запознаете с това от статиите, които съм публикувал в списанието "Луцифер-Гнозис" върху развитието според Акашовите летописи. Още там бе подчертавано, как старото съновидно образно съзнание, което ние сме притежавали в миналото, се е развило напред и се е превърнало в земното съзнание, в това, което ни дава съзнание за външните неща, т.е. за това, което наричаме външни неща в пространството, противоположно на това, което ние самите сме в нашата вътрешност. Това различаване на външните предмети от нашия собствен вътрешен живот, това е и характерното за нашето съвременно съзнание. Когато имаме пред себе си един предмет, например една роза, ние казваме: розата е там в пространството; тя е отделена от нас. Ние се намираме на друго място в сравнение с нейното. Ние възприемаме розата и си образуваме една представа за нея. Представата е вътре в нас: розата е вън. Да различава това вън и вътре, тази е характерната черта на нашето земно съществуване. Съзнанието върху старата Луна не е било такова. Съществата, които са имали това старо лунно съзнание, не са правили тази разлика между външно и вътрешно. Представете си, че, гледайки тази роза, вие съвсем не бихте имали съзнанието: розата се намира там вън и вие имате вътре във вас представата за нея, а бихте имали следното съзнание: когато тази роза виси там в пространството, нейното собствено същество не принадлежи само на пространството, което е затворено в нея, а това същество се простира навън в пространството и всъщност розата е във вас, нещата могат да отидат още по-далече. Представете си, че насочвате поглед към Слънцето и бихте имали несъзнанието: Слънцето е горе, а вие долу: а съзнанието: през време, когато си създавате представата за Слънцето е вътре във вас: Вашето съзнание обхваща Слънцето по един повече или по-малко духовен начин. Тогава тази разлика между вътрешно и външно не бе съществувала. Когато това ви стане ясно, вие ще имате първото определено качество на това съзнание, каквото то е съществувало на старата Луна. Друга една негова характерна черта е, тази, че то е едно образно съзнание, така щото нещата не се явяват направо като предмети, като в символи, както днес сънуването действува понякога в символи. Например, съновидението може да бъде такова, че спящият възприема несъзнателно един огън, който се намира вън от него така, че той му се явява под формата на едно съществено излъчващо светлина, явява му се образно: по един  подобен начин старото лунно съзнание е възприемало нещата да речем вътрешно, но също и образно . Следователно това старо лунно съзнание е било едно образно, проникнато от свойството на вътрешността съзнание. Има една съществена разлика в сравнение с нашето съвременно съзнание. То е действувало въобще не така, като че биха съществували външни предмети, както за нашето дневно земно съзнание. Това, което днес наричате ваш окръжаващ свят, което възприемете в растителното, животинското и човешкото царство като сетивни неща, то въобще не е съществувало за съзнанието през време на старото Лунно развитие. На една по-ниска съновидна степен съществувало е тогава нещо подобно на това, което съществува днес, когато се пробужда ясновидската способност, съзнателното ясновидство. Първото пробуждаме на това ясновидско съзнание е такова, че на първо време то не долавя външни същества се крие един източник на множество разочарования за онези, които да речем чрез тяхното езотерично развитие образуват в себе си съдбата на ясновидски способности. Това развитие за ясновидските способности върви на степени. Има една първа степен на ясновидството; тогава в човека се развиват някои ясновидски способности и той вижда нещо около себе си. Но той би сгрешил, ако веднага би бил убеден, че това, което възприема около себе си да речем в духовното пространство, е истинска действителност. В нашата розенкройцерска драма /Розенкройцерска мистерия/ Йоханес Томасиус минава през този стадий на астрално ясновидство. Припомням ви само онези образи, когато той седи медитирайки в предната част на сцената и чувствува, как в него изгрява духовният свят. Тогава се явяват образи и първото нещо е, че духът на елементите му представя пред душата образи на същества, които той познава вече от живота. Нещата се представят така, че Йоханес Томасиус се е запознал в своя живот с професор Капезиус и с Доктор Щрадер. Той познава тези лица от физическото поле; приел е определени представи от тези личности на физическото поде. Там, където след голямата скръб се пробужда неговата ясновидска способност, Йоханес Томасиус отново вижда професор Капезиус и Доктор Щрадер. Но той ги вижда в странни форми: Капезиус той вижда подмладен, на около 25, 26 години, а не такъв, какъвто е в момента, когато Йоханес Томасиус седи в стаята и медитира. Също така той вижда Доктор Щрадер не такъв, какъвто е действително в момента, а го вижда такъв, какъвто ще стане, когато остарее в това си въплъщение. Тези и още някои други образи се явяват пред Йоханес Томасиус. Драматично това може да бъде представено така, като образите, които всъщност оживяват в душата чрез медитацията, са показана на сцената. Грешката не може да се състои в това, че Йоханес Томасиус счита това за измама, ако би сторил това, той би сгрешил напълно. Единствено правилното настроение спрямо това положение е, той да си каже, че сега не може още да знае, доколко това е измама или действителност. Той не знае, дали това, което му се представя в образите, е една външна духовна действителност, ако щете, дали то е това, което е записано в Акашовите летописи или дали той е разширил своето собствено себе и го е превърнал в един свят. То може да бъде и двете положения и той трябва да приеме че е така. Това, което му липсва, е дарбата да различава между духовната действителност и образното съзнание. Това трябва да си каже той. И едва от момента, когато настъпва деваканическото съзнание, когато Йоханес Томасиус изживява духовна действителност, когато в Девакана възприема духовната действителност на едно същество, което познава на физическото поле Мария -, тогава той отново може да хвърля поглед назад и да различи действителността от чистите образи на съзнанието. Така следователно вие можете да видите, че в течение на своето езотерично развитие човекът може да мине и трябва да мине през един стадий, когато е заобиколен от образи, когато обаче не притежава никаква способност да различава това, което се изявява чрез образи като истинска духовна действителност, от това, което е само образи. Естествено в образите от розенкройцерската драма е доказана изявата на истински духовни действителности. Например това, което се показва като професор Капезиус, е истинският образ, който е записан в Акашовите летописи от младостта на Капезиус /а това, което се показва като доктор Щрадер, е истинският образ, който е записан от старостта на Щрадер/. В драмата те са представени като действителни; само че Йоханес Томасиус не знае, че тези образи са действителни.

Този стадий, през който минава посвещаваният, през него са минали човешките същества през време на старото Лунно съзнание, само че на една по-ниска, съноподобна степен така щото беше невъзможно да се яви тази способност на различаване. Следователно едва по-късно започва да действува способността за различаване на нещата и човек трябва напълно да се запознае с това, което току що казах. Нека запомним това, че ясновидецът се вживява в един вид образно съзнание. Обаче през време на стария Лунен период образите, които се явяваха, бяха главно нещо съвършено различно от предметите на нашето земно съзнание; такива са те и при начинающето ясновиждане. При действителното начинаещо ясновиждане ясновидецът съвсем не вижда първо външни духовни същества: той вижда образа. И ние трябва да се запитаме: Какво означават тези образи, които възникват там? Видите ли, на първата степен на ясновиждането това съвсем не са изрази за външни духовни същества: той вижда образи. И ние трябва да се запитаме: Какво означават тези образи, които възникват там? Видите ли, на първата степен на ясновиждането това съвсем не са изрази за външни действителни духовни същества, а това, което се явява първо е ако мога така да се изразя един вид органическо съзнание; то е едно образно представяне, едно прожектиране навън в пространството на това, което става в самия наш организъм. И когато ясновидецът започва да развива в себе си силите, тогава той може за да посочим сега един действителен пример да чувствува така, като че възприема далече вън в пространството две ярко светещи кълба. Ако ясновидецът би казал сега: Там вън се намират накъде две същества, той по всяка вероятност би си представил нещо погрешно. Във всеки случай в начало това не е правилното състояние на нещата; то ще бъде нещо съвършено друго. То ще бъде така, че ясновидството прожектира навън сили в пространството, които работят в самия него, и възприема две кълба. А тези две кълба могат да представляват например това, което работи в астралното тяло на ясновидеца и произвежда вътрешно силата на виждането в неговите две очи. Тази сила на виждането може да се прожектира за него навън във формата на две кълба. Следователно всъщност това са вътрешни сили, които се представят като намиращи се вън явления на астралното пространство. Най-голямата възможна измама би била тази, когато някой би считал това за някаква проява на външни духовни същества. Още по-погрешно е, когато отначало някой постига чрез някакви средства да речем да чува гласове и да тълкува тези гласове като вдъхновения отвън. Това е най-погрешното, в което човек може да изпадне. То едва ли би могло да бъде нещо друго, освен едно ехо от един вътрешен процес. И докато по правило това, което се явява като цветни образи, като формени образи, представлява почти чисти процеси на собствената вътрешност, по правило гласовете се празна работа, нещо несъществено, което става в душата. И най-добре е, когато всеки, който започва да възприема гласове, да храни отначало най-голямо недоверие към съдържанието на тези гласове. Както виждате, началото на това образно възприятие трябва при всички обстоятелства да се приема с голяма предпазливост. То е един вид органическо съзнание, едно прожектираме навън в пространството на собствената вътрешност. Но като нещо съвършено нормално това съзнание е съществувало през време на старото Лунно развитие като такова органическо съзнание Самите хора на старата Луна едва ли са възприемали и нещо друго освен това, което тогава е ставало в тях.

Аз съм припомнял важните думи, които Гьоте е казал: Окото е образувано от светлината за светлината. Тези думи трябва да се разбират много дълбоко. Всички органи, които човек притежава, са образувани чрез силите на заобикалящия го свят, от този заобикалящ го свят. И повърхностна философия е тази, който подчертава само една страна на истината, когато се казва: Без окото човекът не би възприемал никаква светлина. Защото другата важна страна на истината е тази: Без светлина никога не бе могло да се развие едно око и също така без звук не би могло да се развие никакво ухо. От една по-дълбока гледна точка всеки кантианизъм е една повърхностност, защото той дава само едната страна на истината. Светлината, която протъкава и изпълва със своите вълни пространството на вселената, е причината за очните органи. През време на старата Лунна епоха главната работа на Съществата, които са взели участие в развитието на нашите светове, е била изграждането на органите. Първо трябва да бъдат изградени органите и след това те могат да възприемат. Нашето сегашно предметно съзнание се основава на това, че първо са били изградени органите. Като чисто физични органи нашите сетивни органи са били изградени още през време на старата Сатурнова епоха; окото е било изградено като една "камера обскура", каквато използуват фотографите. Нашите сетивни органи са съставени според законите на физиката. Но такива физични апарати не могат да възприемат. През време на старата Лунна епоха тези органи са били овътрешнени. Следователно, когато разглеждаме окото, трябва да кажем: На стария Сатурн то е било така изградено, че е било най-много един физичен апарат; за Лунната степен чрез падащата отвън светлина то е било преобразувано в един възприемателен орган, в един орган на съзнанието. Същественото в онази дейност, която е била извършена през време на старото Лунно състояние, е, че органите така да се каже са изтеглени  навън от съществата. През време на Земната работа същественото е, че например светлината действува върху растенията, подържа развитието на растенията. Ние виждаме резултатът от това действие на светлината във външната растителност. Светлината не е действувала по този начин на Старата Луна; тя е изтеглила органите навън. И това, което човекът е възприемал тогава, е било тази работа над неговите органи. Следователно това е било едно възприемане на образи, които обаче изглеждали като че изпълват мировото пространство. В действителност те не са били нищо друго освен изрази за работата на елементарното съществуване над органите на човека. Как се е образувал той самият, как от самото му същество така да се каже са се развили възприемащите очи, тази работа над самия него, неговото собствено развитие, това е възприемал човекът през време на старата Лунна епоха. Така за него външният свят е бил един вътрешен свят, защото целият външен свят е работел над неговата вътрешност. И за себе си той не е различавал външното от вътрешното. Той съвсем не е възприемал Слънцето като нещо външно. Тогавашният човек не е отделял Слънцето от себе си, а е чувствувал в себе си развитието на своите очи. и това работещо развитие на неговите очи за него се е разпростирало навън и се е превръщало в едно образно възприятие, което е изпълвало пространството. Това е било за него възприятието на Слънцето, но това възприятие е било един вътрешен процес. Това е било характерното за старото Лунно съзнание, че човекът е възприемал около себе си един свят от образи; но образи са означавали едно вътрешно развитие, едно вътрешно изграждане на душевното съществуване. Така Лунният човек е бил включен в астралния свят, чувствувал е своето собствено развитие като един външен свят. Днес възприемането на това вътрешно развитие като външен свят, при което човек не би могъл да различи образите, които той възприема като отражение на своето собствено развитие, би било една болест. През време на старото лунно съзнание то е било нещо нормално. Така например работата на онези Същества, които по-късно станаха Елохими, той е възприемал в своето собствено същество. Както например днес бихте възприемали нашата кръв да тече във вас, така е възприемал човекът дейността на тези Елохими. Това е било в самия него, но се отразявало само във външни образи. Това е било единствено възможното съзнание на старата Луна. Защото това, което става на нашата Земя, трябва да бъде в хармония с целия Космос. Едно такова съзнание, каквото днес човекът има на Земята, с различаване на вътрешното от външното, с това възприятие, че вън се намират действителни предмети и че наред с това ние сме една вътрешност, такова едно съзнание изискваше, щото цялото развитие от старата Луна да премине към Земята, да настъпи една съвършено друга форма на деление в нашата космическа система. Например отделянето на Луната от Земята, каквото то днес съществува, не е съществувало през време на старата Луна. Това, което наричаме старата Луна, трябва да си го представите така, че днешната Луна и Земята са образовали едно цяло. С това всички други планети включително и Слънцето са били съвсем различно устроени. И при условията, които тогава са съществували, можеше да се развие само едно такова образно съзнание. Едва след като целият Космос, който принадлежи към нас, е приел формата, която има като заобикалящ Земята свят, можа да се развие предметното съзнание, каквото го имаме ние днес. Следователно трябва да кажем: Такова едно съзнание, каквото човекът има като земно съзнание, е било запазено за него за Земната епоха. И не само човекът не е имал такова съзнание: не са го имали и всички други Същества, които описахме като принадлежащи на тези или онази йерархии. Би било твърде повърхностно, ако бихме си представили, понеже например Ангелите са минали на старата Луна своята човешка степен на развитие, че поради това то е трябвало да имат на старата Луна едно такова съзнание, каквото днес човеците имат на Земята. Те не са имали такова съзнание и това ги отличава от човека, че те са минали своето човешко развитие с едно друго съзнание. Никога не става едно пряко повторение на това, което вече е съществувало. Всичко, което представлява един момент на развитието, става само веднъж и те става, за да съществува, а не за да повтаря нещо друго. Следователно, за да може да се роди веднъж това състояние на съзнанието, което днес наричаме съзнание на земния човек, бяха необходими всички процеси, които са произвели тази Земя, беше необходим човекът като човек. И невъзможно беше земният човек, земните същества да развият едно такова съзнание на предишните степени на развитието. Когато пред нас застава един предмет, той се намира тогава вън от нас, явява ни се като същество вън от нас. Всяко предишно съзнание на съществата, за които можем да говорим, е такова, че то не прави разлика между вътрешно и външно, че би било безсмислие да се каже: на нас ни се явява нещо, което се намира вън от нас. Това не можеха да кажат и Елохимите; то не съществуваше и за тях. Те можеха само да кажат: Ние живеем и тъчем във Вселената; ние творим, и в творението възприемаме това наше творчество. Пред нас не стоят предмети; пред нас не се явяват предмети. Този факт, които се съдържа в изречението: "Пред нас се явяват предмети", "Същества се изразяват в една външна пространствена форма, от която ние сме отделени, тя стои пред нас и, този факт, който се съдържа в това изречение, настъпва и за Елохимите едва през време на Земната епоха. Когато на старата Луна тези Елохими са чувствували, че тъкат и действуват в светлината, която се е разливала от Слънцето върху Луната, те можели да си кажат: Ние се чувствуваме вътре в тази Светлина; ние чувствуваме как заедно с тази Светлина се потопяваме в съществата, които живеят като човеци върху стара Луна; ние пробягваме някакси пространството заедно с тази Светлина. Но те не биха могли да кажат: Ние виждаме тази Светлина вън от нас. Такова положение не е съществувало през време на старото Лунно състояние; това е било един съвършено нов земен факт. Когато на определена степен на развитието в Генезиса срещаме величествените думи: "И рекоха Елохимите: Да бъде Светлина", към това трябва да се прибави един нов факт: че те не се чувствуват само да се разливат заедно със светлината, а светлината се отразява към тях от предметите, че предметите им се явяват отвън. Авторът на Генезиса /Битието/ изразява това, като към думите: "И рекоха Елохимите: Да бъде Светлина"! прибавя: "И Елохимите видяха Светлината". Да, в този документ не е записано нищо ненужно; това не е една фраза, там нищо не е само фраза. И желателно би било, между другите неща, които хората биха могли да научат от този документ, да научат също и това: да не прибавят в своето писане нищо, което да не бъде пълносочно съдържание, да не пишат нищо, което да бъде само една фраза. Авторът на Генезиса не е написал нищо ненужно, нищо, което в еснафски смисъл може да бъде само едно украшение, за да прибавят и нещо красиво към създаването на Светлината. Той не е искал да каже нещо подобно, като думите: Да, ние виждаме светлината и сме доволни от себе си, че добре сме я направили. Не се явява нещо ново, това е важното, което е казано с това малко изречение. Но казано е и нещо повече. Там не е писано само: "И Елохимите видяха Светлината", а: "Те видяха, че това беше хубаво или добро "Правя забележката, че в еврейския език не се прави такава разлика между "красиво" и "добро", както днес. Същата дума означава и "красиво" и "добро". Но какво се разбира с това, което е наречено красиво или добро? Смисълът, който се крие тук, още прозвучава в древния санскритски език, а даже и в германския език. Думата красиво обхваща всички думи, които във всички езици означават, че нещо вътрешно, нещо духовно се явява в една външен образ. Да бъде нещо "красиво", това значи: нещо вътрешно се изявява външно. И днес още ние свързваме най-добрата представа с думата "красота", когато се придържаме към това, че в "красивия" предмет една вътрешна духовна същност се представя като на повърхността във физически образ. Ние наричаме нещо "красиво", когато така да се каже виждаме да прозира духовното във външно сетивното. Кога една мраморна скулптура е "красива"? Когато в своята външна форма тя събужда илюзията: в нея живее духовното. Проявата на духовното чрез външното, това е красивото, /Българската дума "хубаво" изразява до известна степен смисъла на еврейската дума, тъй като тя означава едновременно "красиво" и "добро". Бел. на преводача./ Така следователно ние можем да кажем, когато срещаме в Генезиса думите: "Елохимите видяха Светлината", че в това се посочва това, което е специфично за Земното развитие, но че и това, което по-рано е можело да се изживее само субективно, сега се явява отвън; че духът се представя в своето външно явление. Следователно думите, които обикновено са преведени: "И Елохимите погледнаха Светлината и видяха, че тя беше добра", ние можем да ги изразим така: "И Елохимите изживяха /изпитаха/ съзнанието, че това, в което по-рано те се чувствуваха, застана пред тях като нещо външно; и в това явление те изживява, че Духът стоеше зад него и се изразяваше във външното",защото това се крие зад думата: че то беше "добро" /хубаво/. Вие най-добре ще разберете такъв един документ като Генезиса едва тогава, когато никъде не ще търсете някакво запълваме с думи, а навсякъде ще търсите да откриете тайните, които действително се крият зад думите. Тогава вашето изследване вие ще напредвате; в противен случай цял куп обяснения не са нищо друго освен обикновено филистерство.

Но нека отидем по-нататък. Видяхме, че характерното за Лунното състояние може да се роди само благодарение на това, че Слънцето се отдели от Луната. Видяхме след това, че се яви необходимостта през време на Земното развитие отново Слънцето да се отдели от Земята; че така да се каже за живота на това, което има съзнание, е необходима една двойственост. Трябваше да настъпи едно отделяне на Земното. Но такова едно отделяне, такова едно излизане е свързано и с нещо друго. То е свързано с това, че елементарните състояния в това, което става Луна, и в това, което става Слънце, така да се каже изменят своята природа, стават нещо друго. Когато разглеждате дневното Слънце също само физически, вие трябва да си кажете: Състоянията, които имаме на Земята и които наричаме твърдо и течно, не трябва да ги търсим на физическото Слънце. Най-много ще можете да кажете, че материята на Слънцето стига до газообразното състояние. Така вижда Слънцето и нашата физика. Такова едно разграничение става въобще при разделянето на това, което по-рано е било едно единство. Видяхме, че Земното естество се развива така, че става един вид сгъстяване надолу от топлинното състояние до това, което представлява елементарното състояние нагоре от топлината: светлинният етер, звуковия етер. жизнения етер. Но у това, което излиза като Слънчево естество, не трябва да предполагаме същото нещо. Напротив трябва да кажем: Като първо най-тънко състояние имаме онова, което включва в себе си и произвежда живота; после това, което можем да наречем числов или звуков етер, после светлинния етер и след това топлинен етер; след това имаме въздух или газообразно състояние, водно или течно състояние и земно или твърдо състояние. Това са седемте състояния на елементарното съществуване. В областта на земното ние ще можем да търсим главно това, което отива до топлинното състояние. Топлината прониква нашата Земя; докато за светлинния етер трябва да кажем, че Земята го притежава дотолкова, доколкото в земния живот участвуват Съществата от окръжността, ако щете можете да кажете небесните тела от окръжността. Светлината лъчезари от Слънцето към Земята, Когато бихме искали така да се каже да локализираме трите по-висши елементарни състояния светлинния етер, звуковия етер, жизнения етер -, тогава би трябвало да кажем: тях ние трябва да търсим по местонахождението повече в Слънчевото естество; обаче топлината е разпределена върху двете, върху Земята и върху Слънцето. На Слънцето ние ще поставим повече естеството на Светлината, на духовния звук и на живота. Това, което произвежда живота, трябва да го търсим повече на Слънцето. За първи път това слънчево естество се е отделило през време на старата Лунна епоха. Тогава, през време на старата Лунна епоха, Светлината е действувала първо, обаче не като светлина. Аз вече казах, че изречението, което се намира в Генезиса: "И Елохимите видяха Светлината", това изречение би било невъзможно да бъде произнесено по отношение развитието на Лунната епоха. Там би трябвало да се каже: И Елохимите тъчаха през пространството със светлината, бяха вътре в светлината, но не я видяха. Както например днес някой би плувал във водата и всъщност не би виждал водата, а се движи напред в нея, така и светлината не е била виждана, а е била носител на работата в космическото пространство. С развитието на Земята започна да се явява светлината, да бъде отразявана от предметите. Това, което съществуваше в светлината през време на старата Лунна епоха, за него беше твърде естествено, че през време на Земното развитие трябваше да се получи едно по-висше състояние. Трябва следователно да очакваме, щото това, което съществуваше за светлината през време на старото Лунно развитие, то да съществува през време на Земното развитие за звуковия етер. С други думи: През време на Земното развитие със звуковия етер става същото, което през време на Лунното развитие стана за светлината. Това би трябвало да бъде причина, щото за Елохимите това, което наричаме духовен звук, да не бъде възприемаемо както светлината в нейното отражение. Следователно, ако Генезисът би искал да ни покаже, че развитието напредва от действеността на светлинния етер към тази на звуковия етер, тогава то би трябвало да ни каже: "И Елохимите гледаха в развитието на Земята Светлината и видяха, че тя бе добро", но сега не би трябвало да продължи по същия начин: "През време на тази фаза Елохимите възприемаха звуковия етер", а би трябвало да каже: "Те живееха и тъчаха в този звуков етер".  Тогава за така наречения ден втори на сътворението не би могло да се каже, че Елохимите възприемаха онова възбуждане, което разделя материята по посока нагоре и надолу, тук за тази работа на Елохимите не би могло да се каже например: Те я възприемат, имат възприятие за нея, виждат я, а тази дума за възприемане и проявяване на красота би трябвало да бъде изпусната; тогава то би отговаряло на това, което констатираме чрез Духовната наука. Следователно ясновидецът, който е написал Генезиса, би трябвало да изостави на втория ден на сътворението изречението: "И Елохимите видяха.....". Вземете Битието /Генезиса разказва за сътворението/. Там е писано за първия ден: И Елохимите видяха Светлината и видяха, че тя бе добро /хубаво, красиво/. За втория ден на сътворението ще намерите изразено в обикновените преводи на Библията, след изтичането на първия ден на сътворението "И рече Бог: Да бъде едно разширение посред водите и да стане разделение между водите... и стана така. И нарече Бог разширението /твърдта, в други преводи/ небе... И стана вечер, стана утро, ден втори. "А онова изречение, което се намира, в описанието за първия ден, не се споменава вече за втория ден. Генезисът разказва така, както трябва да изискваме от него според това, което можем да констатираме от гледището на Духовната наука. Тук отново имате едно такова кръстовище, с което тълкувателите от 19-я век не са могли никак да се справят. Имало е тълкуватели, които са казвали: Но що е това, каква е причината, че вторият ден не се произнася това изречение? навярно писателят го е забравил. От Генезиса хората би трябвало да се научат, че те не само не трябва да прибавят нищо, което не принадлежи там, но и да не отнемат нищо, което му принадлежи. Авторът на Генезиса не е забравил нищо. Има най-дълбока причина, щото за втория ден на сътворението тези думи да не стоят там. Това отново е един такъв факт, какъвто споменах вече много, който ни изпълва с едно такова чувство на удивление и благоговение, когато вникваме в един такъв древен документ, какъвто е Генезисът. Ние бихме могли да научим много неща от тези древни писатели, които действително не се нуждаели да полагат никаква клетва за това, но от само себе си са следвали принципа, "да не прибавят нищо и да не изпускат нищо от това, което са познали като истина." те са били дълбоко проникнати от това, че всяка дума трябва да бъде свещена за нас, всяка дума, която стой там, и че ние ме трябва да изпускаме нищо от необходимото.

С това ние разбрахме така да се каже из вътрешни основи композицията на тези така наречени ден първи и втори на сътворението. Онзи, който чрез духовното изследване разкрива, какво се крие зад небето, и след това отваря Библията, казва: Би било чудесно, твърде чудесно, ако тези тънкости, които могат да бъдат намерени чрез едно съвестно духовно изследване, бихме ги намерили и при древния ясновидец, който е работил върху Генезиса. И когато този поразяващ факт се потвърди, той изпитва едно чудно чувство; едно чувство, което би трябвало да изпълни човешката душа, за да почувствуват те отношението, свещеността, която живее в този древен документ, който познаваме под името Генезис или Битие /Сътворение на света/.