Осемнадесета лекция

Щутгарт, 18 януари 1921 година

Ако сега още един път си спомним за това, което казах по отношение на противоположността на Земята и Слънцето, ще видим, че при отговора на такива въпроси, цялата работа е по определен начин да се проследяват емпиричните факти. Изобщо, невъзможно е да се формира възглед за това, което виждаш, без да предположиш, че може би, предвид обстоятелствата, са необходими радикални разлики в интерпретацията на видяното. Към правилното тълкуване на такива явления, които ни се представят при разглеждането на така нареченото слънчево тяло, може да се стигне, изхождайки все пак от такива предпоставки, които направихме, като поставихме въпроса: как трябва, обяснявайки определени явления на Земята, явления, които на Земята приемат такъв вид, че действат от центъра навън към периферията, по направление на мировото пространство, как трябва да се тълкуват подобни явления – тоест подобни явления за външния поглед, – когато насочваш поглед, или въоръжен с инструменти поглед, към Слънцето? Емпирично наблюдаемите явления ще се разкрият в правилна светлина, само ако се базираме, примерно, на следното: докато някакво изригване или нещо подобно някъде на повърхността на Земята трябва да се тълкува като имащо тенденция нагоре (рис. 1 a), процес на Слънцето, например слънчевите петна, трябва да се тълкуват като имащи тенденция отвън навътре (рис. 1 b). И както при продължаване на този способ на разглеждане трябва да си представим, че, придвижвайки се надолу, в дълбините на Земята, се навлиза в плътна материя, така следва да си представяме, че движейки се от повърхността на Слънцето навътре, се стига до разредена материя. Така че може да се каже: когато разглеждаме Земята с цялото ѝ включено във Вселената битие, тя изглежда за нас като материя с тежест, поставена във Вселената;

по отношение на Слънцето, правомерно е да си го представяме така, че придвижвайки се от окръжността навътре, все повече се отдалечаваме от тежащата материя, все повече и повече навлизаме в безтегловното, така че при приближаване към центъра, имаме точно противоположната характеристика. Следователно, трябва да си представяме Слънцето по някакъв начин като кухо пространство, кухо кълбо, покрито с материя, в противоположност на Земята, която представлява плътна материя, обвита с по-фина материя. И така, за Земята трябва да си представяме: отвън въздух, вътре плътна материя; за Слънцето това е обърнато наопаки – от относително плътна материя стигаме до по-фина материя и, накрая, до отрицанието на материята. Който наистина без предубеждение събира явленията в тази област, не може да не си каже: в Слънцето имаме пред себе си не просто разредено по отношение на земната материя мирово тяло, но в Слънцето, във вътрешната част на Слънцето, имаме в определено отношение отрицателна материя, ако Земята в нейната материалност я разглеждаме като положителна. Само тогава ще тълкуваме правилно явленията, когато мислим за вътрешното слънчево пространство като за отрицателна материя.

По отношение на положителната материя, отрицателната е всмукваща. Положителната материя упражнява налягане, отрицателната материя е всмукваща. Но ако си представите, че Слънцето представлява някакво съсредоточие на всмукващи сили, няма да имате нужда от по-нататъшно обяснение на гравитацията, освен това, защото това вече е обясняване на гравитацията. И ако си представите по-нататък казаното от мен вчера за това, че движенията на Земята и Слънцето са такива, че Земята просто следва Слънцето в същото орбитално направление, ще получите космическата връзка между Слънцето и Земята: отпред Слънцето като средоточие на всмукващи сили, и благодарение на тази всмукваща сила в мировото пространство Земята се устремява в същото орбитално направление, по което в мировото пространство напред се придвижва Слънцето. Виждате това, което по друг начин не бихте могли вътрешно да го следвате с представи. Никога няма да успеете да формирате правилна представа, която да обедини явленията заедно, ако не положите в основата такива представи, ако не мислите за материята като такава с положителна и отрицателна интензивност, така че самата материя като земна материя да е положителна, положителна в своята интензивност, докато слънчевата материя да е отрицателна в своята интензивност; по такъв начин, по отношение на изпълненото пространство има не само празно пространство, но има и пространствено изземване, по-малко от празно пространство.

Това е представа, която, може би, е трудно да се формира. Но защо тези, които са свикнали с математическите представи, да не могат да си представят някакво изпълнено пространство, обозначено с величината +a, след това празно пространство като нула, а пространството, което е по-малко от празно, да се обозначи като –a? Така получавате възможност да мислите правилно математически, или поне, аналогично на математическото отношение между различната интензивност на материята, и в частност – между земната и слънчевата материя.

Бих искал да добавя, до известна степен в скоби: съвсем безразлично е, как мислите за отношенията на действително положителното и отрицателното към мнимото, – няма да разглеждам какво се мисли за това; ще се намери някаква интерпретация за така наречените мними, имагинерни числа, доколкото те се проявяват също и като решения на уравнения и други подобни, – но ако по такъв начин се постави в основата интензивността на положителното и отрицателното, би могло да се постави в основата и имагинерното, и тогава бихме получили

и бихме успели да добавим към положителната и отрицателната материя също и това, което в антропософията трябва да се нарича материя или, ако повече ви харесва, духовност на астралното. Така се открива възможност да се намери също и математически преход към астралното. С това бих искал да затворя, както се казва, скобите.

Сега отново получавате връзка на това, което сега изведох, със самия човек. Можете да кажете следното: несъмнено е, че физическото тяло на човека има своите отношения с тежащата земна материя. Доколкото човекът, като буден човек, намирайки се във физическо тяло има своите отношения към земната материя, в смисъла на предишните разсъждения можем да сравним тези отношения към земната материя с вертикалното направление на растението. Но вчера видяхме, че в човека, в неговото направление, трябва да си представяме растението като противоположно насочено, че външно растението по определен начин трябва да си го представяме растящо отдолу нагоре, а растението, което трябва да си представяме в човека, трябва да бъде насочено отгоре надолу (рис. 2).

Да, но какво расте тук отгоре надолу? Разбира се, нещо невидимо, нещо свръхсетивно. Тъй като привеждаме това във връзка със Слънцето, ако свързваме силите на растежа на растението с орбитата Слънце-Земя така, че си ги представяме насочени от Земята към Слънцето, трябва да си представяме, че в човека растящото в неговото етерно тяло расте в противоположно направление. И така, това, което изхожда от Слънцето, тази всмукваща сила, действа в човека, пронизвайки неговото етерно тяло отгоре надолу. Така че в човека, ако вземете тялото му, действат две противоположни една на друга същности: слънчевата същност и земната същност. Трябва да можем в частност да докажем, че това е така, и ако можем правилно да интерпретираме нещата, ще можем и да го докажем.

Защото това, което тук действа в човека отгоре надолу, може да се обясни различно. Ако имаме сила, действаща по направлението а — b, можем да я проследяваме не само в това направление. Можете също да я проследявате и мнимо[1]. Ако тя има тази интензивност, трябва само да си представим тази сила като разложена на два компонента (рис. 3). Тоест навсякъде можем да образуваме компоненти на силите, които, собствено, се разполагат по направлението Земя-Слънце.

Ако натисна с палец тук, зад натисканата повърхност ще се прояви налягане, което ми оказва тежащата материя, и реакцията съответства на слънчевата сила, която действа чрез мен, тоест чрез моето етерно тяло. Ако си представите тук повърхност, която оказва налягане върху човека, или върху която натиска човекът, имате противопоставени действието на тегловната сила и действието на безтегловната сила. Това, което ви дава тук усещането за натиск, не е нещо друго, а взаимодействието на тегловното налягане отвън навътре, и безтегловното налягане отвътре навън (рис. 4).

Може да се каже, че ако нещата се разглеждат с ясен вътрешен душевен поглед, във всяко сетивно възприятие се усеща противоположността на Земята и Слънцето, в която сме включени. Всичко в човека се проследява по такъв начин, че в него може да се разпознае космичното. Вътре в човека навсякъде се разиграва космичното. Извънредно важно е наистина да се усвои този включващ човека начин на разглеждане, който остава само да бъде добавен към това, което, собствено, се разглежда без връзка с обкръжаващия свят. В тези разглеждания вече приведох следното сравнение[2]: ако поставим човека в света така, че разглеждаме главата, крайниците и така нататък, по такъв начин разглеждането ще прилича на разглеждането на магнитната стрелка, която сочи в определена посока и ние търсим причината за това в магнитната стрелка, вместо да я търсим в магнитния полюс на Земята. Ако искаме да разберем някакъв факт или нещо, трябва наистина да влезем в тази всеобщност, само изхождайки от която можем да разберем това нещо или този факт. Винаги в това е работата – да се търси в съответстващата всеобщност. На обикновения днешен начин на разглеждане е крайно чуждо именно търсенето на съответната определяща всеобщност, преди нещо да започне да се решава. Ако вземете в ръка кристал готварска сол, можете, разбира се, да го разглеждате също и само относително, но минимално относително такъв, какъвто е, като някаква всеобщност. Той представлява сякаш затворена в себе си същност. Откъснете роза и я поставете пред себе си – във вида, в който сте я поставили тук, тя не е затворена същност. Във вида, в който тя стои тук, не може да има същия смисъл, както и солният кристал. Последният, макар и да се е образувал в някаква среда и така нататък, представлява някаква всеобщност. Можем само тогава да разглеждаме розата като всеобщност, когато я разглеждаме във връзка с целия розов храст. Тук тя има съответната всеобщност, която солният кристал има сам по себе си, така че нямаме никакво основание да разглеждаме розата сама по себе си като всеобщност. По същия начин, разглеждайки човека по отношение на цялото му същество, трябва да не се спираме на това, да го разбираме само в пределите на кожата му, а трябва да го разглеждаме във връзка с цялата видима Вселена, защото изхождайки само от тези връзки можем да го разберем. Ако продължим по такъв начин разглеждането, можем да стигнем до това, да свържем някакво дълбоко чувство с явленията, които ни се явяват и които можем да овладеем в познанието.

В течение на тези разглеждания казахме: когато сравняваме помежду им въртенето на планетите, се проявяват несъизмерими величини. Защото ако величините бяха съизмерими, планетарните орбити постепенно биха стигнали до такова отношение, че всяка планетна система би застинала. В нашата планетна система съществува тази тенденция към вцепеняване, към смърт. Ако вземем фактите, които са ни дадени благодарение на това, че посредством определени криви и формули за изчисление се открива ставащото в планетната система, и това, че тези криви и формули за изчисление, както видяхме, никога напълно не се съгласуват с реалността, трябва да кажем: когато се опитваме чрез лесно разбираеми формули или лесно разбираеми фигури да разбираме небесните явления, тогава явленията ни се изплъзват, те постоянно ни се изплъзват. И това е истина: ако насочим поглед към реалния образ на небесните явления, и след това обърнем поглед към това, което можем да направим при изчисленията, никога няма да получим формула, която напълно да съвпада с явлението. Можем да направим такава рисунка, каквато направих вчера във вид на система от лемнискати; това можем да направим. Но тази система само тогава се разбира правилно, когато се каже: ако напълно определено рисувам някаква форма, тя може да бъде правилна най-много за съвременния период. Когато настъпи периодът, толкова далеч отстоящ от нашия, като този, който посочих като бъдещия ледников период, тогава трябва съществено да модифицирам тази система, така да я модифицирам, че да приема константите на кривите за променливи, които сами на свой ред се явяват доста сложни функции. Така че аз никога не мога да чертая прости линии, това винаги ще бъдат сложни линии. Също така, рисувайки тук тези линии, трябва, собствено, да кажа: и така, всичко е прекрасно, ще нарисувам орбитата на някакво небесно тяло, – вчера видяхме, че това винаги ще бъде само лемнискатна орбита. Да, но след известно време, ще стигна до необходимостта да не признавам повече тази рисунка, да направя лемнискатата малко по-обстоятелствено, и тогава ще трябва да нарисувам ето такава лемниската и така нататък (рис. 5).

Това значи, че ако започнех да следвам орбитите на небесните тела, трябваше, собствено, да включа себе си във Вселената и непрекъснато да следвам орбитата, т.е. постоянно да варирам. Съвсем не трябва да рисувам постоянна орбита. Всяка орбита, която рисувам, трябва да я рисувам със съзнанието, че трябва постоянно да я променям, доколкото с всяко движение на времето, от мен се изисква, орбитата отново малко да се променя. И така, ако искам адекватно да обхвана небесните тела с техните орбити, нямам възможност да рисувам готови линии. Ако нарисувам окончателни линии, те няма да съвпадат и ще съм принуден да внасям корекции. Това значи, че от всяка окончателна линия без следа се изплъзва това, което реално съществува на небето. За каквото и да мисля в посока на окончателна, завършена математическа линия, реалността ми се изплъзва, тя не се схваща. Но със самото действие изразявам важната реалност: в планетната система има нещо, от една страна имащо тенденция към вцепеняване, а от друга страна, тенденция към подвижно образуване на лемнискати. В слънчевата или планетната система съществува противоположност между тенденцията към вцепеняване и тенденцията към изменчивост, към излизане от собствените си рамки.

Ако съзерцавайки, без да изпадаме в спекулации, а само съзерцавайки, проследим тази противоположност, ще стигнем до това, да си кажем: това, което представлява тялото на кометата, не е, собствено, тяло в същия смисъл, в какъвто е планетата. – Даденото от мен като указания може да се провери чрез съвсем точно проследяване на това, което дават емпиричните факти, ако, разбира се не сте приковани към теориите, с помощта на които тези факти държат мнозина в окови. Ще се убедите как може да се потвърди това, което ще ви кажа, и как все повече ще се убеждавате, колкото повече обхващате емпиричните факти. Ще грешите, ако наблюдавайки именно природата на кометите, си представяте кометообразното тяло същото, като това както обикновено следва да си представяте планетарното тяло. Планетарното тяло – ще се върна сега към нещо, което вече изложих методологично[3], – можете да си го представите така, сякаш е затворено тяло, което продължава да се върти и няма да сте много далеч от фактите. При тялото на кометата, ако го разглеждате по образеца на планетарното тяло, постоянно се натъквате на противоречия относно явлението. Никога няма да разберете тялото на кометата в неговата протяжност, в неговата видима протяжност през мировото пространство, ако го разглеждате така, както сте свикнали да разглеждате телата на планетите. Опитайте се някога да го разгледате по следния начин и да свържете в нишката на този начин на разглеждане

всички налични емпирични факти. Представете си, че в това направление (рис. 6) – може да се каже в направление към Слънцето – постоянно се появява комета. Тя движи своето ядро, своето видимо ядро, напред: отзад обектът изчезва. И така, тя се придвижва, от една страна, отново и отново появявайки се, а от друга страна, изчезвайки. Тя не е тяло в същия смисъл, както планетата. Това е нещо, постоянно възникващо и изчезващо, което отпред добавя новото, а отзад губи старото. Тя се движи само като светлинно сияние, но не казвам, че е само такова.

Спомнете си сега, какво ви казах преди няколко дни, че, собствено, нямаме работа само с Луната – тук (рис. 7), и със Земята – тук, а всяка планета има определена сфера, и в действителност това е само точка от периферията, така че Луната, собствено, е това, което е ограничено от нейната орбита.

С нашата Земя ние се намираме вътре в лунната сфера. В определено отношение се намираме също вътре в сферата на Слънцето, а също и вътре в сферите на планетите. Те са не само това, което тук се движи по лемниската, и което се намира там в тази точка, но точката е само по особен начин отделена част; казах ви, че това е като плодната зона в яйцеклетката на човешкия ембрион. Ако погледнете това, ще си кажете: разглеждам Земята, разглеждам и Слънцето, но тук една в друга проникват две сфери, и тези сфери се проявяват в това, че до известна степен те произхождат от противоположно ориентирана материя: от центъра на Слънцето, чиято тенденция е към отрицателната материя, и от центъра на Земята, от който се излъчва положителната материя. Тук взаимно се проникват положителната и отрицателната материалност. Естествено, това проникване не става навсякъде хомогенно, еднородно – така не се проникват един друг даже два облака, когато преминават един през друг – проникването е абсолютно нехомогенно. Представете си сега в това проникване сблъсъка на различните плътности – с това са зададени условията, благодарение просто на една субстанциалност, която пронизва друга, да възникват такива явления, като кометите. По същество те са появяващи се явления, непрекъснато появяващи се явления и непрекъснато изчезващи явления, и не трябва да си представяме, когато теоретично рисуваме планетната ни система в смисъла на коперниковата система, разполагайки тук Слънцето, Уран и Сатурн, че след това отдалеч пристига кометата и отново заминава надалеч (рис. 8).

Тук, навън, изобщо не трябва да си я представяме, тя възниква, в перихелий променя своя облик, който непрекъснато е във формиране, и отново се губи в далечината. Тя е нещо възникващо и изчезващо, затова при известни условия може даже да се възприемат видими орбити, които не са затворени, параболични или хиперболични орбити, доколкото не става дума, че тук наоколо обикаля нещо, имащо нужда от затворена орбита, а за това, че нещо възниква и напълно може да възниква в някакво параболично направление, и тук изчезва – него вече го няма. Кометите непременно трябва да ги разглеждаме като нещо мимолетно, като някакво уравновесяване, ако вземаме предвид Слънцето и Земята, между тежащата материя и безтегловната материя; някаква среща на тежащата и безтегловната материя, които се уравновесяват, както се уравновесяват при разпространението на светлината във въздуха, където също се срещат тежащото и безтегловното, но тук те се разпространяват непрекъснато, до известна степен хомогенно и не се сблъскват. При кометите имаме взаимно стълкновение, доколкото те не се приспособяват. Вземете, например, въздуха и светлината, която преминава с определена сила през въздуха и се разпространява хомогенно; ако светлината недостатъчно бързо се приспособява към разпространението във въздуха, по някакъв начин се получава – моля ви да възприемете това не в механичния смисъл, а като нещо вътрешно, – някакво вътрешно триене между тежащата и безтегловната материя (рис. 9).

Когато проследявате кометата, тук това влачещо се през пространството триене на тежаща и безтегловна материя е нещо постоянно възникващо и изчезващо.

С тези разглеждания, скъпи приятели, исках да ви дам нещо, което трябва да действа преди всичко в методологична посока. Макар недостатъчното време да ме принуждаваше да излагам едно или друго по-схематично, само маркирайки го, но все пак, ако се проследят мислите и съобщенията, съдържащи се в тези лекции, може да се забележи, че исках да посоча необходимостта от преобразуване на методологията на естественонаучния ни начин на разглеждане. Би било особено важно, от такива лекции да произлезе стремеж. Може да се каже, че мога да дам само директивите, но навсякъде, където тук външно имахме работа с математическите линии, ще намерите импулси за емпирично изследване, за експериментиране. И навсякъде, и в грубото, и във финото, можете да се опитате да проверите това, което тук беше представено външно математически и фигуративно. Вземете син или червен детски балон и изследвайте, как ще подейства върху балона, ако по определен начин му нанесете тук удар, действащ отвън навътре, така че той закономерно ще се вдлъбне навътре, и след това направете опит, какъв вид ще приеме същото това нещо, ако при постановката на опита по някакъв начин накарате силите да действат отвътре навън в радиално направление, – проследете макар и грубо тези явления в еластичността и деформациите; или се опитайте чрез нагряване на някои вещества да получите линиите на разпространение на топлинния ефект – тук отвътре навън, а там от периферията навътре; ако се опитате да проследите явленията оптично или магнитно, или по друг начин, – навсякъде ще видите, че това, което беше приведено тук като пример за противоположността на Слънцето и Земята, може да се проследи експериментално. И преди всичко, ако наистина се правят такива експерименти, се прониква в действителността по съвсем друг начин, отколкото досега, доколкото се срещат някои отношения в тази действителност, които не са срещани досега. По такъв начин от светлината, топлината и така нататък, могат да се извлекат и други действия, невиждани досега, доколкото явленията не са били приближавани така, че напълно да се разкрият.

Искам да ви подтикна към това. В лекциите, които отново ще бъдат изнесени в близко време или след известно време[4], можем сами да направим експерименти. Ще зависи от това, дали дотогава ще получим чрез развитието на нашия физичен и прочие изследователски институти постройката вече на такива опити, които сочат в бъдещето. Нека в нашите изследователски институти не преследваме идеала да придобиваме от търговците на инструменти най-добрите прибори, да ги монтираме и след това да експериментираме така, както го правят другите. Защото в това направление наистина навсякъде постигат нечувани успехи. Това, което ни е абсолютно необходимо, както вече споменах, е създаването на нови експериментални устройства. Трябва да се базираме не на изкусно оборудвания кабинет по физика, а, по възможност, на празен кабинет и да влизаме не с готови съвременни инструменти, а с възникващи в душата ни нови насочени към физиката мисли. Колкото по-празни са нашите кабинети и колкото по-пълни нашите глави, толкова по-добри експериментатори ще ставаме, скъпи приятели!

Работата тук е именно в това. По такъв начин трябва да разбираме задачите на времето. Достатъчно е само да си спомним, на какви пътища се надяват в процеса на обикновеното днешно обучение в една или друга експериментална наука, просто защото нищо друго не могат нито да видят, нито да поставят, освен това, което е установено чрез приборите. Как ще успеете да изучавате гьотевия спектър с помощта на днешните инструменти? Разбира се, няма да успеете! С помощта на днешните инструменти няма да успеете да получите нищо друго, освен това, което четете в книгите по физика. Няма да можете да разберете защо отхвърляме „светлинните лъчи“ при светлинните явления, където изобщо няма никакви лъчи. Ако си представим, че имаме съд, пълен с вода, тук долу монета и тази монета изглежда на друго място, свободно спускаме тук перпендикуляр към отразяващата повърхност в точката на падане на лъча и към всичко възможно (рис. 10). Всичко това го проследяваме посредством

линии, докато такъв детайл изобщо не трябва да го проследяваме. С такъв детайл никъде нямаме работа. Ако това е дъното на съда (рис. 11) и тук стои монетата, само тогава можем да обсъждаме тази монета, ако помислим за следното: тук е дъното на съда и тук нямаме монета, а хартиен кръг (рис. 12). Явлението е такова, че ако гледаш хартиен кръг през повърхността на водата, той е повдигнат и увеличен. Това е явление, което може да се нарисува. И ако сега имате не хартиен кръг, а тук долу част от този хартиен

кръг, нямате никакво право да го разглеждате по различен начин. Това (монетата) е само част от кръга. Тук можете да не внасяте всевъзможни линии, но трябва да третирате това като част от кръга, който не е диференцирано видим, но който непременно го има тук, доколкото той е част от дъното. Просто защото тук долу имам видима точка, на теория мога да третирам тази видима точка така, че съвсем да не означава точка, а част от кръга (рис. 13). Също така, ако трябва правилно да обясня магнитната стрелка в нейната същност, не трябва да я обяснявам така, сякаш тук има център, а тук северен и южен полюс, а така, че просто по силата на устройството на цялото, съществува някаква безгранична линия, и че от едната страна силите действат периферно, а от другата – централно (рис. 14).

При електрическите явления това се изразява в получаването от едната страна на катод, а на другата страна на анод. Можем да обясним светлината само от една страна, ако я разглеждаме като част от сфера, радиусът на която е даден в посоката, в която действа електричеството, а другият полюс ни е даден като малка част от радиуса. Не можем да говорим за проста полярност на полюсите, а трябва да говорим за това, че когато някъде се появяват анод и катод, те принадлежат на цяла система просто благодарение на цялото устройство. Само по такъв начин можем да стигнем до правилното разбиране на явленията.

Скъпи приятели, прочетох най-различни писмени въпроси. Вярвам, че ако задалите въпросите помислят над тях и се опитат да намерят път към своите въпроси навсякъде в това, което представих тук, ще открият, че в изложеното от мен се съдържат елементи от отговори на въпросите. Истината е, че човек крачка по крачка трябва по такъв начин да се придвижва напред. Само с един въпрос бих искал да се занимая с няколко думи. Ето въпросът: „При представянето на външния свят с такъв род естествознание, лесно може да бъде повдигнат въпросът за това, доколко за намирането на такива връзки между явленията е необходимо владеенето на имагинация, инспирация и интуиция?”

И така, скъпи приятели, как би стояла работата, ако за намирането на определени неща бяха необходими имагинацията, инспирацията и интуицията? Как бихме могли да минем без имагинации, инспирации и интуиции, ако обикновеният, предметен, интелектуален опит не се оказва истинен и не изявява реалността? Какво трябва да се прави в такъв случай, освен да се прибегне до имагинация, инспирация и интуиция? Но ако работата стои така, че определено не искаш да се придвижиш към имагинации, инспирации и интуиции, винаги е възможно да се вземат резултатите от изследванията и да се проверят с това, което се намира във външното емпирично поле. Проверявайки, тези неща винаги могат да се открият. По същество, днес тези неща не се намират толкова далеч, както обикновено се смята. Ако само се измине пътя от обикновения аналитичен начин на разглеждане в математиката към разглеждане с проективната математика и нещо повече, ако повече се култивира представата, която положих тук в основата при разглеждането на кривите, при които е необходимо да се излезе от пространството, наистина няма да е трудно да стигнете до имагинацията. Но това непременно е въпрос на вътрешно душевно мъжество. Това вътрешно душевно мъжество е необходимо за днешните изследвания. Затова задължително е необходимо да се признае: пълната действителност не се разкрива на обикновения способ на разглеждане. На начина на разглеждане, който не се страхува да развива по-нататък човешката душевна сила, все повече и повече се откриват обикновено скритите дълбини на действителността.

Това исках да ви кажа в заключение. За останалото бих искал само да изкажа надежда, това, на което исках да дам само тласък, което по определен начин исках да набележа, да доведе до стремеж в експериментална посока, особено в експериментално отношение. Това е, което ни е нужно. Нужни са ни емпирични проверки на това, което трябва непременно да се разбира преди всичко така, както беше представено тук. Трябва някога да се преодолее това, което отново и отново ни позволява да съдим на основата, която вече дълго време създава факти, като този, за който сега ще ви разкажа; такива неща трябва да се преодоляват. Веднъж беседвах с един преподавател в университета, професор по физика[5] за гьотевото учение за цвета. Този човек даже издаде гьотевото „Учение за цвета“ и написа коментар към него. Говорих с него за гьотевото учение за цвета и след края на нашата беседа той ми каза, че е твърд последовател на Нютон. Той каза: „По отношение на гьотевото учение за цвета никой човек не може нищо да мисли, физикът нищо не може да си представи за него”. – И така, този човек вследствие на физическото си възпитание е доведен дотам, че нищо не може да си представи по отношение на гьотевото учение за цвета. Аз мога да разбера това. Днешният физик, ако е честен човек, наистина нищо не може да си представи в теорията на Гьоте за цвета. Той просто трябва да преодолее основите на днешното физическо мислене, той трябва да се освободи от тях. И само тогава ще намери прехода, който трябва да се намери от явленията към интерпретацията, която е заложена в гьотевото учение за цвета, и който в същото време може да стане важен изходен пункт за други физически разглеждания, за физически разглеждания, които достигат сферата на астрономията.

Ако без предубеденост разгледате топлинната част на спектъра и химическата част на спектъра в съвсем различното им поведение по отношение на определени реагенти, ще откриете, че още в спектъра имате противоположност, която днес представих между действието на Земята и Слънцето. В самия спектър имаме образ на противоположността между Земята и Слънцето, доколкото тази противоположност пак се изразява в целия човешки организъм. Във всяко докосване до някое тяло действат чрез осезанието Слънцето и Земята. Така и в спектъра на свой ред действат Слънцето и Земята. Когато имаме слънчевия спектър, не можем да го разглеждаме просто като нещо поставено в пространството, а трябва да си изясним, че той е поставен в конкретно пространство, разположено между Слънцето и Земята. При конкретни явления никога нямаме работа с абстрактно пространство, а навсякъде съществуват само конкретни неща, и с това трябва да се съобразяваме. Иначе ще се стигне до обясненията на небесната система по добре известния модел[6]: взема се капка масло, плуваща във вода, изрязва се кръг от картон, поставя се вътре, пробожда се с игла и започва да се върти. Капката масло става плоска, от нея се отделят малки капчици: планетната система е готова! Обяснявайки това на слушателите се казва: „Виждате, че това е планетната система”. – Сравняват я с външната планетна система, с коперниковата система, и казват: „Тази и тази са подобни”. – Много добре, но не трябва да се забравя, че господин учителят е присъствал тук и е произвел въртенето. Тоест, ако искаш да си честен, би трябвало да добавиш тук един гигантски демон, който върти там отвън мировата ос, иначе няма как да се появи това, което се твърди, че се появява. Без този гигантски демон няма да успеем да направим нищо нагледно. В научните обяснения също трябва да бъдем по-честни и по-разсъдливи, отколкото това, по същество, се наблюдава днес.

Към тези вътрешно-методологични отношения исках да ви насоча в тези лекции и следващия път отново ще говорим за някои области от други гледни точки[7].

[1] да я про­следявате и мнимо – думичката “мнимо” се появява тук неочаквано, остава изолирана и в това отношение прилича на грешка в стенограмата. В стенографския запис това място е фиксирано, за съжаление, много кратко и не дават обяснение по въпроса. Обаче, може би, думата “мни­мо” наистина се е подразбирала: преди чисто училищната забележка на с. 68 тази дума преди не се е появявала, освен в скоби малко преди настоящото място. Тя дава съвършено нов, духовнонаучен аспект, но, впрочем, във фигуративна форма с мнимото измерение се съпоставя ортогоналното към действител­ното, подобно на изложението на Гаус. – Ако векторът а-b трябва да образува наклонена съставляваща, дейст­вието трябва да стане активно напречно на направле­нието му. Тази дума може да се подразбира в такъв смисъл. Нейната обособеност може също да се разбере изхождайки от това, че в лекциите се е включвало не само това, което е било обявено от самото начало, но също и въпроси, предназ­начени за отделните слушатели. Отнасящото се тук изказване на страница 144 тук напълно може да се вземе предвид: „Аз се вслушвам във вибрациите в душевния живот на членовете на Обществото...“.

[2] в началото на десета лекция

[3] Виж стр. 105

[4] За съжаление такива лекции не са се състояли

[5] ...професор по физика: може да става дума само за Соломон Калишер (Salomon Kalischer , 1845-1924). По това време малко физици от преподавателите в университетите са издавали „Учението за цвета“ на Гьоте, и това, вероятно, е Калишер – първо в 1878 г. в изданието на произведенията на Гьоте в Hempel, и след това в 1890-1906 г. в издателство Sophie. За кореспонденцията между Р. Щайнер и Калишер и срещата им в архива на Готе виж статията на Kurt Franz David в списание „Das Goetheanum“, 1971, S. 281.

[6] …добре известния модел – има се предвид така наречения опит на Плато,(Йозеф Антоан Фердинанд Плато 1801-1883). Този опит и характерните забележки към него Рудолф Щайнер използва в много от своите лекции. Това, че той завършва предлагания курс с това описание, му придава особен смисъл. То съдържа главното възражение против хипотезата за първичната мъглявина, а именно, че абс­трактната формулировка се натъква на закон за запазване на импулса на въртене. Кант се е облегнал на Нютон, а последният не е знаел, че създадената от него механика съдържа в себе си такова ограничение. Едва по вре­мето когато Кант е писал, Ойлер между другото е видял тази за­кономерност и я е изразил като “всеобщия закон за пло­щта”. Невъзможно е, прамъглявината, от която е изхождал Кант, да може да стигне до въртене посредством вътрешно механично взаимодействие. Обаче осъзнаването на това се е разпространявало много бавно. Така още в механиката на дьо Прел са дадени описания на нещата, в които това не се взема предвид. Затова толкова известен познавач на механиката като Лаплас, приема като изходно състояние вече въртяща се мъглявина. Но ако срещата му с Наполеон е минала така, както се съобщава за нея, той е премислил същест­веното, когато на въпроса на Наполеон за ролята на Бог в цялата тази система, е дал отговор: „Сир, аз нямах нужда от тази хипотеза”. – Лаплас, съзнателно или несъзна­телно, в опита с планетната система предварително е поз­волил на “господин Учителя” да завърти мъглявината.

[7] … ще говорим за някои области от други гледни точки – това не се е случило, или поне в този кръг слушатели. Възможно е тези „други гледни точки“ да са били засегнати в частично публикувания цикъл лекции „Възникване и развитие на естествените науки в хода на световната история“ (GA 326), който той е изнесъл две години по-късно в Дорнах.