Осма лекция

Щутгарт, 8 януари 1921 година

За да доведем до определен край тези разглеждания, е необходимо, разбира се, да се продължи това внимателно придвижване, към което се придържах досега, тоест да се създадат по възможност повече представи, които могат по-късно да ни доведат до тази цел, до този край. За това е необходимо и тогава, когато изнасям другите лекции[1], тоест от 11-ти до 15-ти, да продължа тези лекции по такъв начин, че да можем да ги обединим с Валдорфското училище[2], иначе няма да успеем да овладеем материала. Но доколкото с нещата, за които става дума тук, могат да бъдат свързани много размишления, съмнения и въпроси, ви моля по някое време следващата седмица всеки от вас да подготви това, което иска да му бъде изяснено и да попита във връзка с излагания материал[3]. Всички зададени ми по този начин въпроси, ще използвам в една от лекциите през следващата седмица и ще ви ги изложа, за да получим колкото може по-пълен образ на предмета. При такива условия ще успеем да запазим в себе си даже по-фините неща, които включих в течение на това изложение.

Да си изясним още един път, как, собствено, ориентирахме цялото разглеждане, което трябва да ни доведе до разбирането на астрономията и нейните връзки със земните явления, как ориентирахме целия ход на това разглеждане. Стремяхме се да обърнем внимание върху това, че такива разглеждания обикновено са насочени да вземат предвид само резултатите от сетивните наблюдения, в това число с помощта на инструменти. Така, всъщност, беше ориентирано всичко това, което чак до наши дни се е привеждало за разбирането, за обяснението на небесните явления. В началото в сферата на наблюдението се е включвало това, което днес се нарича привидно движение на небесните тела. Следяло се е привидното движение на звездното небе около Земята, привидното движение на Слънцето. След това се е видяло, как планетите описват своеобразни траектории. Част от планетните траектории изглеждат просто като примки (рис. 1). Планета се движи в това направление, отново се връща и се движи така. Може да се каже: ако самата Земя се намира в движение, вследствие на това, че не се възприема преди всичко това собствено движение на Земята, действителните движения на небесните тела ще се представят в по-друг вид, отколкото са дадени от непосредственото наблюдение. И тогава посредством интерпретация се е

създавала представата за това, какви могат да бъдат действителните движения при съблюдаване на математическата фигуративност (Figuralität). Тук първо се стига до системата на Коперник, след това – до всички модификации, на които оттогава тя е била подложена. Избирало се е главно това, което се дава на познавателната способност, доколкото тази познавателна способност се опира на сетивните органи и обработката на сетивните впечатления посредством разсъдъка, опира се на интерпретациите.

Обърнахме внимание, обаче, че такъв начин на разглеждане е недостатъчен за проникване в реалността на небесните явления по простата причина, че не удовлетворява даже математическия начин на действие, доколкото опитвайки се да изчисляваме, трябва в определен момент, в известна степен, да се прекратят изчисленията. Обърнах ви внимание, че числата, изразяващи отношенията на периодите на въртене на планетите, са несъизмерими числа, несъизмерими величини, което ни показва, че посредством изчисления не проникваме в собствената структура на небесните явления и някъде сме принудени да спрем. Но от това следва, че трябва да приложим друг начин на разглеждане, такъв начин на разглеждане, който не се ограничава с разглеждане само на това, което, да кажем, е преди всичко в човека, към което води външно-сетивното наблюдение, а на това, което стои в основата на човека като цяло, може би даже на това, което стои в основата на другите същества от природните царства на Земята. Вече сме посочвали всички тези неща и тогава показах, как можем да свържем определени явления, които срещаме в хода на земното развитие, с човешката организация; тоест как, например, трябва да бъдат свързани ледниковите периоди, които ритмично се появяват в хода на земното развитие, с развитието на човечеството, с развитието на човека. Ако успеем да направим това, тези връзки ще ни посочат, как в действителност стои работата с движенията в небесното пространство. И тези неща трябва да ги проследим по-нататък.

Преди да продължим с по-формалния начин на разглеждане, до който стигнахме вчера, нека още един път разгледаме, каква връзка с развитието на Земята чрез последователността на ледниковите периоди ни се е изявила в развитието на човека. Тук вече можем да кажем, че особеният начин на познание, принадлежащ на съвременния човек, му е станал наистина свойствен, собствено, едва започвайки от последния ледников период, и че от времето на последния ледников период, са започнали културните периоди, за които винаги говорим като за древноиндийски културен период, древноперсийски културен период, египетско-халдейски, гръко-латински и нашия културен период. Посочихме също, че до този ледников период в човешката природа се е развивало предимно това, което сега в съвременния човек е останало по-скоро на заден план и по-малко излиза на повърхността: организирането на способността му да образува представи. Вчера обърнахме внимание на това, че организацията на представния живот може да бъде разбрана качествено, само ако се знае, че представният живот по качеството си може да се сравни по същество със сънищата. Представите ни получават, бих казал, определена конфигурация и наситено съдържание, само защото присъства именно сетивното преживяване. Това, което тук зад сетивните възприятия действа по определен начин от нашата организация в живота на представите – действа с притъпеността на сънищния живот. Бихме могли да си представяме само с притъпеността на сънищния живот – ако изобщо може да се каже такова нещо, – ако с всяко пробуждане в живота на представите не нахлуваше сетивното преживяване. Представният живот, следователно, е по-смътен от сетивния живот и ни води назад, към фазите от развитието на човешката природа, които са предшествали последния период на обледеняване, – говорейки на нашия антропософски език, те се намират в древната атлантска област.

Но какво, собствено, е съществувало фактически тук за човека? Преди всичко нещо, благодарение на което той е имал повече вътрешна връзка с обкръжаващия го свят, отколкото това става сега във времената на сетивното възприятие. Ние овладяваме сетивното възприятие с помощта на волята. В по-малка степен ние насочваме своя поглед посредством волята и, разбира се, проявявайки внимателност посредством волята, можем да вървим по-нататък в овладяването на сетивното възприятие. В сетивното ни възприятие винаги действа волята. Когато можем да ориентираме самите себе си, изхождайки от вътрешния произвол, до известна степен сме независими от външния свят. Но това става само защото като хора по определен начин сме се еманципирали от Вселената. Така, до последния ледников период не сме можели да бъдем еманципирани – казвам не сме можели, доколкото искам да говоря именно от страна на външната емпирична наука. Тогава, по време на формирането на способността ни за представи, човек в своите състояния е бил повече зависим от това, което се е разигравало в обкръжаващия го свят. Както сега виждаме обкръжаващия свят благодарение на слънчевата светлина, и както, обаче, това виждане на света е подчинено на известен вътрешен произвол, така и тогава, отдавайки себе си на външния свят, човек е трябвало да бъде зависим от осветеността на Земята и от осветеността на земните предмети, а също от сумрака, от тъмнината, когато през нощта Слънцето не се е появявало. И така, човек е трябвало да изпитва редуващите се състояния между разгарянето на това, което е представлявало развилата се тогава представна способност, и на свой ред отлива на представния живот. С други думи, тогава имаме подготвено от взаимодействието с Вселената вътрешно състояние на човека, подобно на това, което се проявява пред нас в своеобразните връзки на женската функция с лунните фази по отношение на нейната продължителност. Това вътрешно функциониране на женската природа – казах, че в мъжката природа също го има, но по-навътре, затова е по-малко достъпно за възприемане – е такова, че някога то е било свързано с процесите на външната Вселена, но след това се е еманципирало от нея и е станало свойство на самата човешка природа, така че ставащото сега в човека вече не съвпада с външните факти, но времевата последователност, последователността на фазите е останала същата, каквато е била, когато тези неща са съвпадали и външно.

Нещо подобно се случва и в това, което е вътрешната промяна в нашия вече повече или по-малко независим от сетивния живот представен живот. Тук съществува нещо подобно. Ние преживяваме вътрешен ритъм от по-светли представни сили и по-тъмни представни сили, които прииждат и се оттичат в денонощно редуване. И само защото това е по-малко интензивен процес, от този, който върви паралелно с лунните фази, ние не го забелязваме. Всъщност, в нашата основна организация днес изпитваме редуване на смътен и ясен живот. В основната си организация ние носим ритмичния живот. Ту сме по-склонни вътрешно да отговаряме на сетивните възприятия, ту по-малко сме склонни към това, и тази смяна на състоянията обхваща период от 24 часа. Може би, би било интересно графично да се проследи, колко различни са хората именно по отношение на този вътрешен главен период на редуване на светли или активни представни сили и тъмни, вяли представни сили. Защото тъмните, вяли представни сили представляват, така да се каже, вътрешната нощ на главата; светлите са вътрешния ден на главата. Това не съвпада с външното редуване на ден и нощ. Имаме вътрешно редуване на светлина и тъмнина. И в зависимост от това, дали човек е по-склонен в това вътрешно редуване на светлина и тъмнина да свързва, да кажем, светлата част със сетивното възприятие, светлото развитие на представните си сили, или е склонен да свързва със сетивните възприятия тъмната част, в зависимост от това, кое има човек в своята организация, той се различава по отношение на възможностите, на способностите да наблюдава външния свят. Един притежава силна склонност зорко да се вглежда във външните явления, друг има по-малка склонност зорко да се вглежда във външните явления, а повече е насочен към вътрешно размишление. Това произтича от описаното от мен вътрешно взаимоотношение. Скъпи приятели, бидейки възпитатели ние трябва в най-голяма степен да приучим себе си да правим такива наблюдения. Защото те ще ни дадат важни съвети, как да се отнасяме по съответния начин с децата при възпитанието и преподаването.

Но днес особено ни интересува, че човек в определена степени е потопил навътре в душата си това, което някога е изпитал във взаимоотношенията си с външния свят, и че след това то се е проявило в него като вътрешен ритъм, който макар и да запазва все още времева последователност, по отношение на времевите граници, вече не съвпада с външния ритъм. Така че трябва да кажем, че човек до ледниковия период закономерно е съвпадал с външните процеси: той ту се е намирал в светло, вътрешно съпреживяване на Вселената, ту вътре в себе си, в приглушено, уединено битие. Последействие от станалото в тогавашния съвместен живот с Вселената, е възникването на просветляването, възникването на съзнанието, изпълнено с образи, и оттеглянето, размишляването над образите, което има своя отзвук в нашето, повече или по-малко меланхолично, вътрешно размишление, тоест това, което човек тогава е изпитвал, днес е изтикано във вътрешната организация, но затова пък отвън, в периферията се е проявило новото развитие на сетивното възприемане, което е съществувало и в предишните земни периоди, но, естествено, не толкова развито, както днес.

И така, ние се вглеждаме във Вселената, когато гледаме към това, което се е утвърдило в човека като следствие от връзките му с мировите явления. Човекът за нас трябва да се явява реагент за оценка на небесните явления. Но трябва да се обърнем на помощ и към други природни същества, ако искаме да постигнем определена пълнота. И тук искам да насоча вниманието ви към нещо, което, разбира се, всеки вижда, но обикновено не се разглежда в съответствие с неговата важност. Вземете едногодишното растение в неговото развитие и ще видите определен кръгооборот. В растението с неговото едногодишно развитие може съвсем явно да се види това, за което говорих вчера: разликата между прякото слънчево влияние и косвеното слънчево влияние. То ту е подложено на прякото слънчево въздействие – образуването на цвета, ту слънчевото въздействие е такова, че помежду им се намира Земята – образуването на корена. Значи и в растението имаме това, което вчера развихме за животното, и това, което после в известен смисъл приложихме към човека.

Но такъв факт можем да оценим правилно само когато го съпоставим с друг – с факта на съществуването също и на многогодишните растения. Как многогодишното растение се отнася към едногодишното растение по отношение на единството на развитието на растенията на Земята? Многогодишното растение запазва ствола си и в действителност на ствола всяка година, може да се каже, израства нов растителен свят. На ствола израства, естествено, модифициран, видоизменен растителен свят – на ствола, който израства от Земята. И за този, който притежава морфологично чувство, съвсем естествено ще бъде да каже: от една страна имам тук повърхността на земята, от която израстват растенията; освен това имам ствола на многогодишното растение, който всяка година обраства. Тогава трябва да си представя нещо – засега казвам само „нещо“, – продължаващо от земята в ствола на растението. Това, върху което (рис. 2, вляво) расте растението, трябва да се намира тук в ствола също (рис. 2, вдясно).

Това значи, че нещо от земята трябва в известна степен да влиза в ствола. Нямам никакво право да разглеждам растителния ствол на многогодишното растение като нещо, съвсем непринадлежащо на земята, а трябва да го разглеждам като модифицирана част на самата земя. Само в този случай ще го разглеждам правилно. Само в този случай наистина ще видя съществуващите тук връзки. Тоест в растението присъства нещо, което обикновено присъства само в земята, и благодарение на което растението става многогодишно. Благодарение на това, че самото то приема в себе си нещо от земята, се изтръгва от зависимостта от годишното движение на Слънцето. И така, можем да кажем: многогодишното растение се изтръгва от зависимостта си от годишното движение на Слънцето. Благодарение на това, че то се е еманципирало от годишното движение на Слънцето, доколкото има ствол, благодарение на това сега самото то до известна степен може това, което преди се е осъществявало само под влияние на космическия обкръжаващ свят. То приема това в своята собствена природа.

Нима в растенията тук вече нямаме предварително това, което сега изложих, например за човека от доледниковия период? Разясних, че именно ритъмът на живота на представите се е развил благодарение на връзките с обкръжаващия свят. Това, което в началото се е развило само във взаимоотношенията на човека с обкръжаващата среда, е станало негов вътрешен живот. При растенията това го обозначихме с факта на възникването от едногодишното растение на многогодишното. И така, във Вселената имаме всеобщ процес: органичното същество се намира на пътя на еманципацията от връзките с обкръжаващия свят. Разбирайки многогодишното растение, трябва да кажем, че многогодишното растение по време на пребиваването в зависимост от външния свят, до известна степен се учи – простете ми този израз – на нещо и след това самото то го може. Тогава то ежегодно поражда нови растителни израстъци. Това е изключително важен факт за разбиране на мировите връзки. Няма да стигнем до разбиране на мировите явления, ако винаги разглеждаме само разположените едно до друго неща или ги поставяме на стъклото на микроскопа. Ще стигнем до разбиране на мировите явления тогава, когато успеем да разберем детайлите наистина свързано, изхождайки от великото цяло.

Но сега се вглеждаме в нещата, просто съзерцавайки ги. Имаме едногодишното растение, подчинено в течение на годината на взаимоотношението с космоса; освен това имаме изчезващото влияние на космоса в многогодишното растение. В многогодишното растение в известна степен е запазено това, което обикновено изчезва в течение на една година. В известна степен виждаме в ствола, израснал от земята, това, което представлява въздействието на годината и което се запазва. Този преход към вътрешен начин на действие на това, което обикновено е свързано с външния свят, можем да го наблюдаваме в цялото течение на природните явления, доколкото тези природни явления по същество са космически. Затова при определени явления винаги трябва да търсим връзките на нашата Земя с космоса, а при други явления трябва да кажем, че тези космически влияния са скрити. Следователно работата е там, че откриваме именно това, което ни довежда до космическите влияния и което за тях е истинския реагент. Едногодишното растение ни казва нещо за връзките на Земята с космоса; многогодишното растение вече не може много да ни разкаже за това.

И отново връзката на животното с човека трябва да я насочим по вярната следа. Разгледайте животното в неговото развитие. Да оставим засега настрана ембрионалния живот, не че не можем също да го включим. Животното се ражда, расте до определена граница, става полово зряло. Разгледайте целия този животински живот до половата зрелост и след това отвъд тази граница. Можете да разгледате факта без да градите хипотези и ще бъдете принудени да си кажете, че с животното става нещо своеобразно, когато то достигне половата зрелост. Тогава то наистина по определен начин е готово за този земен живот. Ние вече не можем повече – естествено, тези неща са описани само приблизително, но всъщност те са такива – да проследим в животното прогресиращите процеси след достигане на половата зрелост. Тази полова зрелост е най-важният момент в неговото развитие. И това, което тя непосредствено води след себе си, което се разкрива именно чрез половата зрелост, присъства тук, но не можем да кажем, че след това настъпва нещо, което можем да характеризираме като прогресия.

По друг начин стои работата с човека. Човек остава способен за развитие и след достигане на половата зрелост, само че това развитие навлиза навътре. Би било много прискърбно за човека, ако подобно на животното той завършваше развитието си с настъпването на половата зрелост. Човек продължава по-нататък и притежава някакъв фонд, който го придвижва по-нататък и го извежда на особени пътища, които не са свързани с половата зрелост. Можем да кажем, че тук е налице нещо подобно на потапянето навътре на годишния процес при многогодишните растения в сравнение с едногодишните растения. Това, което при животното е представено при половата зрелост, при човека, започвайки от половата зрелост, го виждаме потопено навътре. И така, нещо трябва да ни сочи към космическото в човека. Засега той се развива от раждането до половата зрелост, но след това, когато човек е надраснал половата зрелост, то се еманципира от космическото точно както става в многогодишното растение.

Виждате ли, това е начинът да се оценяват образите на съществата и постепенно да се намират указатели за връзките на земното същество с космоса. Защото благодарение на това виждаме, че когато тези космически влияния се прекратят, те се преместват навътре в природата на самите отделни същества. Нека сложим всичко това засега настрани и по-късно ще го разгледаме във връзка с нещо съвсем друго, обединявайки ги в синтез.

Да вземем сега нещо, за което нееднократно съм говорил: времената на въртене на планетите в слънчевата система се намират помежду си в съотношения, които представляват несъизмерими числа. Ако се запитаме, какво би станало, ако величините бяха съизмерими, в такъв случай би следвало да кажем: в планетната система биха възникнали смущения, които постоянно биха се повтаряли и които, вследствие на повторението им, биха довели планетната система до неподвижност[4]. Най-простото изчисление, което, обаче, би ни отвело тук твърде далеч, би могло да покаже[5], че само благодарение на несъизмеримостта на величините на отношенията на периодите на въртене на планетите, планетната система до известна степен продължава да живее. Тоест в слънчевата система трябва да бъде заложено състояние, което, собствено, винаги се стреми към неподвижност. Това е състоянието, което, по същество, изчисляваме, довеждайки пресмятанията докрай. Обаче, достигайки до несъизмеримостта, ние не довеждаме пресмятанията докрай. Тук се приближаваме към живота на планетната система. Изчислявайки планетната система, се намираме в удивително положение. Ако се случи така, че успеем да я пресметнем, то тя би умряла, тя отдавна би умряла, както и преди съм ви казвал. Тя живее благодарение на това, че не можем да я пресметнем. Всичко това, което не можем да пресметнем в планетната система, е живо. Какво залагаме в основата на пресмятането, което може да бъде доведено до момента, когато планетната система трябва да умре? Ние залагаме в основата силата на гравитацията, мировата гравитация! Всъщност, когато слагаме в основата само силата на гравитацията и оттук нататък последователно мислим, докато стигнем до образа на планетната система, намираща се под влиянието на гравитационната сила, тогава стигаме, разбира се, до съизмерими числови съотношения[6]. Но планетната система би трябвало да умре. Тоест пресмятаме по определен начин до момента, когато в планетната система настъпва смъртта, и затова използваме силата на гравитацията. Но в планетната система би трябвало да има нещо различно от силата на гравитацията и именно това стои в основата на несъизмеримостта.

Орбитите на планетите са доста добре съвместими със силата на гравитацията, даже и по отношение на техния генезис, но тогава периодите им на въртене трябва да бъдат съизмерими. Кое, обаче, в такъв случай е несъвместимо със силата на гравитация и което съвсем не се вписва в нашата планетна система – това е, което откриваме в кометообразните тела. Тези кометообразни тела, които играят удивителна роля в нашата слънчева система, побутнаха науката в последно време към доста забележителни неща. При това съвсем не вземам предвид, че в областта на науката всичко това, което се открива, охотно се използва като принцип за обяснение. Например, във физиологията известно време охотно се говореше, че така наречените сензорни нерви от периферията се разпространяват навътре подобно на телеграфни проводници, които след това се придвижват и посредством своего рода превключване, в определена степен предават по нататък волевите действия, волевите импулси. Това, което преминава през центростремителните нерви, се пренася към центробежните нерви, и винаги това са го сравнявали с телеграфните линии. Но ако някога се открие нещо, изглеждащо по различен начин от телеграфните жици, тогава за тази неща, може би, според този метод да се използва друг образ. И така, както се копира модата, всички неща, открити в определена епоха, се използват, за да се обясняват с тях определени явления. Тук е почти същото, като в определени области на терапията, където нещо току що открито се обявява като „откритие” на лекарство, без да се мисли какви са съществените връзки. Сега, когато получихме рентгеновите лъчи, те са средство за защита; ако не бяхме ги получили, нямаше да можем да ги използваме. Това е нещо, в което човек изцяло и хаотично се отдава на произвола на мировото течение. Случи се така, че вследствие на спектроскопските изследвания и посредством сравнение на спектроскопските резултати на различните планети се стигна до определени електромагнитни влияния вътре в кометните явления. Но такива неща в най-добрия случай не водят по-далеч от аналогии, които понякога, разбира се, са свързани с действителността, но които, несъмнено, не могат да задоволят този, който иска по-дълбоко да се вгледа в реалността.

Но има нещо, с което, бих казал, по необходимост се сблъскваме при разглеждане на явленията, свързани с кометите. Докато в планетната система обикновено винаги се говори за силата на гравитацията – в зависимост от модата тези неща са се наричали по един или друг начин, – при своеобразното положение на опашката на кометата по отношение на Слънцето е трябвало да се говори и за сили на отблъскване от Слънцето, за сили на реакция. Допълнително към гравитацията е трябвало да се търси нещо противоположно на гравитацията. И така, заедно с кометите в планетната ни система постоянно се изявява нещо противоположно на вътрешното устройство на планетната система. Така че в това се съдържа нещо, което позволява да се разбере, защо дълго време загадката на кометите се е разглеждала с определени предразсъдъци. Появи се усещането, че в движението на планетите се изразяват законите на природата, тук се изразява нещо, свойствено на нашата планетна система; в явяванията на кометите се изразява нещо противоположно, тук в нашата планетна система влиза нещо, което се намира в обратно отношение към планетните явления. Това е довело, от една страна в планетните явления по известен начин да се вижда реализиране, въплъщение на природните закони; от друга страна, да се вижда в явленията, свързани с кометите, противопоставяне на природните закони. Имаше времена, и тук не става дума за най-древното време, когато с кометите са свързвали, в известна степен летящи морални сили, които е трябвало да станат наказание за грешните хора. Днес с пълно право разглеждаме това като предразсъдък. Но даже Хегел[7] не е успял съвсем да надмогне да не се изкаже, бих казал, половинчато за кометите, като за нещо непронизано от природното. Естествено, в XIX век вече не са вярвали, че кометите се изявяват като морални съдии, но в първата половина на XIX век, основавайки се на определена статистика, са ги свързвали с добрите и лоши години за гроздето, които също видимо имат донякъде нерегулярен характер, и това също не се вписва съвсем в последователността на природните закони. И Хегел не е могъл да пропусне това явление[8]. На него му се е струвало напълно допустимо, че появяването или не на кометите, е свързано с лошите или добрите години за добивите от грозде.

Сега човек, доколкото той има някакво отношение към съвременната наука, стои на такава гледна точка, че си казва: нашата планетна система няма за какво да се притеснява от кометите. Те предизвикват вътре в нашата планетна система явления, които, собствено, нямат с нея никаква истинска вътрешна връзка. Те пристигат като пришълци от отдалечените краища на Вселената, предизвикват определени явления посредством отблъскващите сили на Слънцето, тези явления нарастват, постепенно намаляват и след това отново изчезват. Една личност, която все още е имала в себе си определен ресурс за разбиране на външния свят не само с помощта на интелекта, а посредством цялото човешко същество, която още е имала известна интуиция по отношение на небесните явления, – това е бил Кеплер – е формулирал удивително изречение за кометите, което може да даде много материал за размишление на този, който позволи да му въздейства тази душевна настройка на Кеплер. Ние обсъдихме трите закона на Кеплер, които, по същество, представляват нещо наистина гениално, ако ги разглеждаме във връзка с представите на онова време за планетната система. Разбира се, тези закони предполагат, че Кеплер дълбоко е усещал вътрешната хармония в планетната система, а не просто нещо, позволяващо му само сухо да пресмята. Той е имал чувство за вътрешната хармония. Самият той е разглеждал трите главни свои закона за планетната система като, бих казал, последен израз на тази вътрешна хармония, като последен количествен израз за нещо качествено. Ръководейки се от това усещане, той направил едно изказване за кометите, което е извънредно важно и което може да се преживее, ако се задълбочим в тези неща. Той казал: във Вселената, тоест в обозримата от нас Вселена, комитетите са толкова много, колкото рибата в морето[9], но ние виждаме само малко от тях. Тези, които виждаме, са само малка част от тях. Други, по силата на различни обстоятелства остават невидими. – По същество и външното изследване потвърждава това изказване на Кеплер, доколкото от времето на изобретяването на телескопа са открити доста повече комети, отколкото преди, когато също са ги регистрирали, така че може да се сравни. Освен това, други средства са показали, че наблюдението на небосвода при променени условия на осветяване, тоест при голяма тъмнина, също позволява да се регистрират повече комети от обикновено. Така че даже емпиричното изследване по определен начин се приближава към това, което е открил Кеплер, изхождайки от своето дълбоко усещане на природата.

Изобщо, ако говорим за връзките с космоса на това, което става на Земята, веднага ни се струва не съвсем редно да се говори за връзките на другите мирови тела, на другите тела от нашата планетна система със Земята, но да не се говори за тези, които влизат и отново излизат така, както кометите; особено тогава, когато днес трябва да признаем, че кометата предизвиква явления, сочещи към сили, противоположни на тези, които обикновено се разглеждат за нашата планетна система като силите, които я удържат. Кометите внасят в нашата система нещо противоположно на тази система. Ако това се проследи по-нататък, може да се каже, че в действителност фактът, че кометите влизат като противоположност на това, което удържа заедно самата планетна система, означава нещо съвсем особено.

В един предходен лекционен курс, във връзка с природните явления посочих нещо, за което сега трябва да си спомня. Тези, които присъстваха на този предшестващ курс, посветен на учението за топлината[10], може би ще си спомнят как посочих, че проследявайки топлинните явления във връзка с другите явления във Вселената, сме принудени да разбираме етера, за който обикновено се говори хипотетично, по конкретен начин: ако за материята, която може да се претегли, въвеждаме в нашите формули налягането, за етера трябва да въведем силата на всмукване. С други думи: ако в тази материя интензивността на силите я поставяме със знак плюс, интензивността в етера трябва да я поставим със знак минус. Тогава настоятелно помолих да се разгледат обичайните формули в тази връзка, за да се види, как в такъв случай започват удивително да съответстват на природните явления. Тук е важно, и че цялата, бих казал, игра, цялата топлинна теория на Клаузиус[11], с взаимните сблъсъци на молекули и ударите по стените на съда, с цялата тази твърда игра на сблъсъци, обмяна на удари, удари по стените, отскачания, която, собствено, трябва да представлява топлинното състояние на кой да е газ, ще ни се изясни, ако проследим в топлината две състояния, едното от които ще разгледаме като родствено със състоянията на материя, която може да се претегли, на тежащата материя, а другото – като родствено на етера. Така че в топлината имаме нещо по-различно, отколкото във въздуха или в светлината. За светлината, ако искаме правилно да смятаме, трябва всичко да се включва със знак минус, и това трябва да ни представи действието на светлината. За въздуха, за газа, трябва всичко действащо да се включва със знак плюс. За топлината трябва да позволим да се редуват положително и отрицателно, и само тогава ще ни стане ясно това, което обикновено се разглежда като проводима топлина (leitende Wärme), като излъчваща топлина (strahlende Wärme) и така нататък.

Тези неща вътре в самата материя ни посочват необходимостта, в характеристиката на силите да се премине от положителното в отрицателното. Сега, колкото и да е странно, виждаме, как в самата планетна система трябва да навлезем от позитивното, от гравитацията, в негативното, в силата на отблъскване.

Днес казвам всичко това само за да формулирам в известна степен проблема и нищо повече, – по-подробно ще се спрем на тези неща в по-нататъшните лекции. След като открихме в кометите това, за което сега говорихме, искам да направя сравнение между това, какво е отношението на нашата планетна система към кометите, и това, какво става в женската яйцеклетка в противовес на оплождащото мъжко семе. Опитайте се чисто нагледно някога да си представите всичко това: планетната система, която приема нещо в себе си, ефекта на някоя комета; яйцеклетката, която приема в себе си ефекта на оплождането благодарение на семето. Разгледайте някога тези две явления едно до друго, но ги разгледайте така непредубедено, както обикновено правите това, разглеждайки нещо съществуващо едно до друго в живота, позволяващо сравнение. Разгледайте всичко това и тогава ще ви попитам, можете ли да намерите достатъчно съвпадащи точки при правилното разглеждане на тези явления. Днес не искам нито да доказвам теории, нито да издигам хипотези. Искам само да ви посоча, че тези неща трябва да се разглеждат в правилната им връзка.

Изхождайки от това, утре ще се опитаме да стигнем именно до конкретните явления.

[1] когато изнасям другите лекции – 4 лекции за академици „Опити в отношенията на духовната наука с отделни специални науки“ изнесени от 11 до 15 януари 1921 г., наполовина публикувани в „Gegenwart“, Jg. 14, Bern 1952/53.

[2] Валдорфското училище – Свободното Валдорфско училище, Щутгарт, 1919, основано от Емил Молт за децата на работниците от цигарената фабрика Валдорф-Астория и за представители на обществеността. Единно народно и висше училище, ръководено от Рудолф Щайнер до смъртта му в 1925 година.

[3] да попита във връзка с изла­гания материал – отговорите на въпросите са дадени в края на последната лекция

[4] биха довели планетната система до неподвижност – виж „Brockhaus abc Astronomie“, Leipzig 1977, статията „Sonnensystem“: „Вследствие продължителните смущения, които претърпяват под въздействието на големите планети и преди всичко на Юпитер, се установяват тесни взаимоотношения между орбитите на телата, които дълго време се намират в близост до тях, а именно във вътрешните части на слънчевата система, и орбитите на планетите. Такива връзки се откриват в орбитите на планетоидите с орбитата на Юпитер, а също в орбитите на краткопериодичните комети с орбитите на някои планети“. И в статията „Planetoiden“: „Така многобройните пла­нетоиди имат примерно същата дължина на перихелия, каквато има и Юпитер“. „Неподвижност“ в тази връзка следва да се разбира като равнозначно със съизмеримост, тоест вечното възвръщане на едно и също.

[5] Най-простото изчисление… би могло да покаже – съизмеримостта е равнозначна на това, че всички отношения се изразяват с цели числа. Изчисленията се правят така, че всичко се опи­сва с дроби с общ знаменател. Това означава, че съществува време, когато цялото явление ще се върне в изходното си състояние. При несъизмерими отно­шения такова време не съществува.

[6] когато слагаме в основата само силата на гравитацията… тогава стигаме…до съизмерими числови съотношения – това се проявява отново и отново, там където силата на гравитацията е голяма. Например, при въртенето на главните спътници на Юпитер. Още на Лаплас е било известно, че съществуват следните числови съотношения: средното движение на първия спътник, плюс удвоеното на третия е точно равно на утроеното на втория. По-нататък, спътниците на Юпите­р винаги показват една и съща страна. Това прави Луната по отношение на Земята. Същото се предполага и за най-близките до Сатурн негови спътници, макар да е трудно да бъде потвърдено. Но както и при Юпитер, тук също съществува подобна съизмеримост: средното движение на Тетида, плюс четирикратното на Диона, плюс петкратното на Мимас е равно на десетократното на Енцелад. По отношение на най-близкия до Слънцето Мер­курий, до шестдесетте години също се е смятало, че той винаги е обърнат с едната си страна към Слънцето. Обаче това не се потвърдило, но, може би, се е потвърдила съизмеримостта: на три оборота на Меркурий около своята ос, се падат две въртенета около Слънцето (според Gilbert E. Satterthwaite, „Encyclopedia of Astronomy“, London 1970, „Encyclopedia Britannica“, Knowledge in Depth, 1974, Статията Saturn, Jupiter, Merkur).

[7] Георг  Вилхелм  Фридрих  Хегел, 1770-1831, философ, представител на немската идеалистическа философия

[8] Изказването му за кометите и добрите години за гроздето се намира в „Encyklopadie der philosophischen Wissenschaft

im Grundris „ 2-ра част, Naturphilosophie, издание на Carl Ludwig Michelet, Berlin 1847, с. 154

[9] толкова много, колкото рибата в морето – Johannes Kepler, „Ausfuhrlicher Bericht von dem neulich erschienenen Haarstern [Подробно съобщение за появилата се в последно време комета с опашка]“ [Jahres 1607], Hall in Sachsen 1608. Статията започва с думите: „Относ­но кометите простодушното ми мнение е такова. Както е естествено, че на всякаква земя израства трева, даже и без семена, и във всяка вода, особено в широкото море, растат и странстват риби, тоест даже самият океан не остава, разбира се, празен, а от особеното благоволение на Бог-творец го посещават огромни китове, морски създания и странстват навсякъде; в много отношения така стоят нещата и с небесните простори, изпълнени навсякъде с празен въздух: а именно, самите те притежават същия спо­соб да пораждат от себе си кометите, та колкото и да са обширни, кометите да ги обхождат навсякъде, тоест, разбира се, да не остават празни. ... Смятам, че небето е населено с комети, както морето с риби“. Днес в слънчевата система се наброяват 10¹º комети. (Brockhaus abc der Astronomie, Artikel „Sonnensystem“, Leipzig 1977, S. 372)

[10] …посветен на учението за топлината – GA 321 „Духовнонаучни импулси за развитието на физиката“ лекции 11 и 12

[11] Рудолф Клаузиус – 1822-1888, германски физик, един от основоположниците на термодинамиката