ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 14 септември 1918 г.

Известни са ми съвременни мистици, които се опитват да разсъждават за съществото на човека по следния начин. Ще приведа резултат, до който те се надяват да стигнат. Те казват, примерно, така: когато човек се разглежда такъв, какъвто странства по земята, цялото му битие представлява загадка. Със своето душевно битие той далеч се извисява над това, което е в състояние да представи в цялото си човешко битие и да разкрие себе си, в известен смисъл, в изживяванията на взаимоотношенията с другите хора. Затова е необходимо да се приеме, – такова е мнението, към което се придържат тези мистици, – че човек в своето същество представлява нещо съвсем друго, различно от това, което той изглежда тук в своите земни появявания. Той би трябвало да бъде грандиозно космическо същество, което по своята природа е доста по-величествено от това, което представлява тук на земята; по някаква причина той се е лишил от живота в Космоса и трябва да бъде привързан към земното битие, – буквално така казват, например, мистичните привърженици на това направление, – за да се научи тук на смирение, да се научи да бъде скромен, да се почувства малък, докато в действителност е величествено, могъщо космическо същество, което по някаква причина се е оказало недостойно да води такъв космически живот.

Знам, че мнозина просто ще се присмеят над такава идея. Но който дълбоко разбира живота, знае, че и такава мистична идея, в края на краищата, е породена от изключителната трудност за разрешаване загадките на живота и тези трудности все повече и повече обременяват душата на човека, която се стреми да се задълбочи в истинската реалност. От самосебе си се разбира, че не искам да кажа нищо лошо за тази идея, характерна за едно днешно мистично направление. Искам само да я дам като пример за разбиране, което също може да намери място в душата на човека. Със същия успех могат да се приведат още дузина други, повече или по-малко философски или мистични абстрактни решения на загадките на човека.

Ако се опитаме да разберем какво е основанието, толкова различни хора по толкова различен, понякога съвсем несъстоятелен начин, да са се опитвали да изяснят, как, собствено, стои работата с човека в земното му битие, може да се стигне до различни решения. Преди всичко се стига до там, че именно по отношение на великите реални въпроси на битието, хората не искат да се придържат към нещо, към което се придържат в малките ежедневни ситуации: тогава човек съзнава, че той не трябва да замъглява истината със своите желания, и че желанието му да види истината едикаква си, не може да служи за мярка за обективност на истината. В обикновения живот, в малкото, човек без да се замисля следва това правило; в голямото виждаме невъзможността на човека да стигне до съгласуван с действителността мироглед именно защото човек не може да се избави от желанията, когато става дума за разбиране на истината. И в болшинството случаи голяма роля играят именно тези желания, които могат да се нарекат несъзнателни желания, за които човек не подозира, че се намират в душата му. Но такива желания присъстват в неговата душа; те остават подсъзнателни и несъзнателни. И именно това беше задачата на духовнонаучното обучение – да доведе до осъзнаване на тези несъзнателни желания, за да се освободим от илюзорния живот и да се встъпи в сферата на истината.

Такива неосъзнати желания играят своята роля особено тогава, когато вътре в човека трябва да се проявят висшите жизнени истини, засягащи същността на самия човешки живот, да кажем, обикновения човешки живот, както той протича във физическия свят между раждането и смъртта. Действителното, предметно, съгласувано с действителността разглеждане, винаги трябва да има предвид цялото течение на живота, ако иска да го разбере. И сега си представете, че такова съгласувано с действителността разглеждане на живота дава резултат, какъвто човек, макар и подсъзнателно, никак не би желал: тогава човек би направил всичко, посредством лъжлива логика да мине покрай неудобния резултат.

Когато се разглежда земния живот, задачата ни не е истината да съответства на човешките желания, макар и несъзнателни, нали така? Най-често истината, касаеща човешкия живот, е доста, доста неприятна.

Духовнонаучното разглеждане показва, че така е в действителност. Разбира се, може да се намери по-висока гледна точка, от която, може би, всичко това ще изглежда по-различно. Но за живота, който човек би искал  да води на земята, при внимателно разглеждане на работата, изглежда така, че именно истината относно човека е такава, че повечето жизнени удобства предизвикват лека тревога – макар и подсъзнателна тревога, но разбирате, какво имам предвид, – лека несъзнателна, понякога кореняща се дълбоко в подсъзнанието тревога. Но трябва по-нататък да разгледаме целия човешки живот.

Ние знаем, че целият този човешки живот, ако го разглеждаме точно и обективно, се дели на различни периоди. За тези периоди можете да прочетете в книгата ми „Възпитанието на детето от гледна точка на духовната наука“. Знаем, че човек може да бъде разбран, само ако разглеждаме живота му първо от раждането до смяната на зъбите, след това от смяната на зъбите до половата зрелост, от половата зрелост до началото на второто десетилетие, да кажем, до средата на 21 година от живота. Животът на човека може да се разбере, когато се опитваме да го разберем от естественонаучна гледна точка, ако обърнем внимание на периодичността на човешкия живот със седемгодишен цикъл.

Във всеки от тези периоди в човешкия живот става нещо важно. От това, което говорихме вчера, знаете, че човек е така ориентиран в живота спрямо Космоса – вчера ви припомних образа на магнитната стрелка, – че, например, формата на главата му сочи към далечното минало, а формата на крайниците му сочи към далечното бъдеще, както единият полюс на магнитната стрелка сочи север, а другият полюс сочи на юг.

Тази ориентация по отношение на Космоса е различна за всеки отделен главен период в човешкия живот. Във всеки отделен период други сили се включват в човешката организация. В първия седемгодишен период от живота ни в нас господства нещо различно, от това във втория седемгодишен период. Всичко, което примерно на седмата година от живота се изразява в това, което като плът, може да се каже, изпълва целия ръст, доколкото израстват постоянните зъби, това, което изпълва при растежа им постоянните зъби, всичко това се произвежда от силите на Космоса в първите седем години от живота. И отново има нещо, което човек задържа в своето формиране. Задържането е в това, че когато достига полова зрелост, това, с което, може да се каже, той тангира, се образува благодарение на това, че определени развиващи сили, които имат своя произход в Космоса, се формират във втория жизнен период.

Работата стои така, че може да се каже: в цялостния човек различни членове се намират във взаимодействие. Детето развива определена психическа дейност в периода до смяната на зъбите; и тази психическа дейност е изключително важна именно в тези първи години от живота. Само ви напомням наистина мъдрото изречение на Жан Пол, който е казал, че в началото на своя живот, от дойката си, без съмнение, е научил за живота много повече, отколкото от всичките си професори в академичните години. В това изказване се съдържа нещо много мъдро, много правилно. Трябва само правилно да се оценят тези неща. На много неща се научаваме през тези първи седем години от нашия живот, но наученото остава в известен смисъл интелектуално, и се намира долу, в смътните дълбини на душевния живот, който е още почти подобен на телесния живот. Но ако прочетете моята книга „Духовното ръководство на човека и човечеството[ii]“, ще видите, че животът, който детето развива през първите седем години, може да се оценява по-различно, отколкото се прави обикновено. През тези първи седем години действително господства немалка мъдрост в човешкия организъм. Когато детето, – употребявайки буржоазния израз – „за първи път види бял свят“, мозъкът му е още слабо диференциран. Той се диференцира едва с течение на времето, и това, което се проявява като структура на мозъка, действително съответства, ако се проучи това, на влиянието на дълбоката мъдрост, както и всичко, което правим в живота по-нататък – дали конструираме машини или се занимаваме с научни изследвания, – ние го правим, опирайки се на мъдростта. Естествено, не можем по-късно по съзнателен начин да правим това, което сме правили безсъзнателно, когато, така да се каже, едва сме видели белия свят. Тогава в нас е господствал космическият разум, този космически разум, за който също трябва да говорим, когато обсъждаме развитието на речта. Наистина, висшият космически разум господства в човека през първите седем години от живота му.

Този космически разум е насочен през вторите седем години да присъедини към човека това, което води до половия живот; но космическата интелектуалност господства вече в по-малка степен. Може да се каже: това, което остава тук, което не е намерило приложението си вътре, всичко това се издига към главата. И това, което тук получава главата, собствено, е нещо, което се е натрупало вътре в човека, в несъзнателния душевен живот. Сега да се придвижим по-нататък по седемгодишните периоди.

Днес обикновено не се изучава изцяло човешкия живот, така наречения нормален човешки живот; защото за да се изучава нормалния човешки живот, се изисква определена отдаденост, първо, на самия истински човек, а от друга страна, на великите космически закономерности. И колкото и странно да звучи, това, което господства в човека през първите детски години, през първите седем години от човешкия живот, е невъзможно да се разбере, нито бидейки дете, нито юноша или девойка, нито бидейки вече образован човек на двадесетгодишна възраст. Това е невъзможно да се разбере. Може да се стигне до известно разбиране на това, което се разиграва в детските години, ако търсим това разбиране вътре в човека, в неговия вътрешен опит, когато той достигне възрастта от 56 до 63 години. Едва тази зряла възраст ни дава възможност да надникнем в това, което господства през първите седем години от живота на детето. Това не е съвсем удобно; защото човек иска днес, едва прекрачил юношеската възраст, да бъде пълноценен човек. И днес ни се струва неудобно да се съгласим, че има нещо в света, даже в нас самите, за разбирането на което се изисква достигането на петдесетгодишна възраст. И ако става дума за разбиране, за вътрешното човешко разбиране, което човек може да достигне, всичко, което се образува в годините на половото съзряване, тоест във възрастта от 7 до 14 години, може до известна степен да се научим да разбираме, чак достигайки възрастта от 49 до 56 години, тоест през петото десетилетие от живота.

Би било добре, ако се съобразяваме с такива истини, защото посредством такива истини може да се научим също и да разбираме живота, докато другите истини, които обикновено се установяват по отношение на човека, са такива, каквито искат да ги видят. Но при това не се забелязва, че присъстват несъзнателните желания. И това, което се разиграва в нас в годините от половата зрелост до 21-та година от живота, за него се получава някаква представа, когато достигнем възраст от 42 до 49 години, а за това, което се разиграва между 20 и 28 години от живота, можем да получим някаква представа, достигайки възрастта от 35 до 42 години. Това, което казах по отношение на тези неща, е основано на реалното жизнено наблюдение, което е необходимо да се прави, за да се включи в духовнонаучните наблюдения, не да се занимаваме с детинските работи, които често наричат самопознание, а да се занимаваме с истинското самопознание, тоест с познанието за човека. И именно във възрастта от 28 до 35 години може да се изпита нещо, което може едновременно да бъде изпитано и разбрано; тук се достига някакво равновесие между разбиране и мислене. В първата половина от живота можем да обмисляме, да си представяме различни неща; но за да изпитаме с пълно разбиране това, което ни се е представило през първата половина от живота, трябва да почакаме втората половина.

Това е много неудобна истина, но такъв е животът. Мога даже да си представя хората, които ще кажат: да, но ако човек в цялата си вътрешна закономерност е така ограничен, къде е свободната воля на човека? Къде му е свободата? Къде е съзнанието за принадлежност към човечеството? Разбира се, мога също да си представя и, че някой се чувства несвободен, защото не може едновременно да се намира в Европа и в Америка, някой се чувства несвободен, защото не може да свали луната от небето. Но фактите се градят не според човешките желания, и там, където става дума за това, човек да стигне до обяснение на самия себе си, също е необходимо да се имат предвид фактите. Тези факти са такива: ние не живеем просто така толкова модифициран и метаморфозирал живот, ние живеем този живот така, че всеки жизнен период има свой смисъл и свое значение по отношение на другите периоди. И при това ние живеем, както беше казано, нормален живот, ако това ни бъде позволено, до шестдесет години, – за ранната смърт ще говорим от тази гледна точка утре, – и по някакъв начин едва във втората половина на живота ни става ясно това, което е ставало с нас през първата половина от живота.

Човек би могъл доста по-уверено и правилно да се ориентира в света, ако такова познание за живота би имало място. Защото тогава всичко би се градило на надеждна жизнена почва, докато днес, доколкото се ориентираме не по обективното, а по своите желания, често просто се придържаме към следното: разбира се, до тридесет има на какво да се научим, но след това вече сме готови хора, вече сме узрели за живота. Но вследствие на това изцяло се изпускат предвид вътрешните жизнени взаимовръзки. Да разбираш живота, това действително е вътрешна задача. И именно, ако става дума за тази интимна задача, не трябва да се пропуска от внимание, че желанията трябва да мълчат, и трябва да се взема предвид само обективното.

Сега да отбележим определено изглаждане в хода на човешката еволюция. В предишните времена работата е стояла съвсем иначе – говорил съм вече за това: спомнете си[iii] какво ви разказвах за човешкото развитие от атлантската епоха до наши дни, за постоянното подмладяване на човечеството. Определено изглаждане се е осъществило защото в хода на еволюцията е започнало да се проявява това, че един елемент е родствен на друг. Ако това не беше така, тогава в живота би ставало следното: за някои неща, които се отнасят до истината в човека, чието живо разбиране е възможно едва след достигането на четиридесет години, както го описах по-горе,този, който е достигнал двадесетгодишна възраст, трябва да вярва на четиридесетгодишния. Макар и не изцяло, но в хода на развитието на човечеството самите понятия и представи са станали такива, че на една възраст може да се получи усещане за увереност по отношение на друга. Когато има достатъчна готовност, да се изслушват четиридесетгодишните и петдесетгодишните, които говорят за своя жизнен опит, се предполага, че младите, които позволяват да се сподели с тях този опит, днес не разчитат на голия авторитет, а това вече е обусловено от развитието; но когато мислят, – младият човек може само да мисли, – в характера, който придобиват мислите, се съдържа повече от това, което просто апелира към вярата, в тях вече е заложена определена възможност също да преценяват. Изобщо може да се каже: на младини човек мисли, на старини разбира. Но в това вече е заложено нещо, което може да даде повече от убедеността на вярата и голото доверие към авторитета. Това създава известен баланс.

Възприемете това, което казах, за житейска истина. Ако приемете това като житейска истина, тя ще хвърли светлина и върху жизнената практика. Представете си, ако това, което казах, се въплъти в живота, ако хората започнат така да мислят, чувстват и възприемат – как това би се отразило в отношенията на хората! Как това би способствало за установяването на връзката на душа с душа! Младият човек се намира в особено отношение към стария, когато знае: той може да изпита нещо, което по отношение на това, което може просто да се помисли, представлява разбиране на помисленото. Тогава, ако застанем на такава жизнена позиция, по-съвсем друг начин бихме слушали съобщенията, които може да направи човек, намиращ се в друга възраст. И тогава до дълбока старост би се запазвал интересът към това, което бърборят наоколо младежите, че даже и децата. Спомнете си колко често съм ви казвал: и най-мъдрият може да се поучи от малките деца! – разбира се, именно мъдрият охотно и с любов ще се учи от малките деца. Макар и да не може да научи от тях много по отношение на морала и прочие жизнени възгледи, но именно от децата може да почерпи безкрайно много мъдрост относно космическите явления, които в малкото дете се преживяват съвсем различно, отколкото в по-късна възраст. Интересът, разпространяващ се от душа към душа, значително нараства, когато тези неща не остават голи теории, а се превръщат в житейска мъдрост.

 Своеобразието на духовната наука се състои в това, че тя укрепва, усилва, извисява любовните връзки, които, всъщност, са основани на взаимните интереси, изпитвани от хората един към друг. Обикновената разсъдъчна мъдрост може да изсуши човека, той да стане така сух, като някои учени. Духовната наука, наистина приета в своята субстанция, не допуска изсушаването на човека, а при всички обстоятелства го стимулира към любов, укрепва и извисява взаимните интереси между хората.

Днес ви поднесох някои неща, които са малко неприятни за живота, но са истинни и са факти, доколкото в духовната наука не можеш да мръднеш напред, ако не свикнеш смело да гледаш и неприятните факти.

Друг факт – както следва и от вчерашните разглеждания – се състои в това, че интелектът, който можем да постигнем в сегашния цикъл на развитие на човечеството, е пригоден да събуди разбиране само за една определена епоха. Не завиждам на хората, които с леко сърце днес се захващат с преводи на Есхил, Омир, даже на псалмите и т.н., наистина не им завиждам! Това, че в наше време може да се вярва, че такива филистерски нелепици, като превода на гръцките драми на господин Виламовиц[iv], действително предава нещо от Есхил или другите, е печален знак за нашето време. Когато нещо е невъзможно да се наблюдава в голямото, често се губи търпение да се изучава също и малкото. Би било много полезно, като упражнение да се опитваме да правим наблюдения на малкото. Искам да ви дам пример с една наистина малка, детска работа.

Неотдавна в едно чуждо списание[v], което излиза тук в Швейцария, прочетох една статия, в която социалистическият писател Кауцки[vi] особено се оплаква от един руски социалист, обвинявайки го в неправилно цитиране, така че при него се получава точно обратното на това, което Кауцки пише в книгите си. Че тук има място преднамерено изкривяване на текста на Кауцки е изключено поради самата природа на въпроса и природата на тази личност. Прочетох и статия на същия този социалист, и също намерих за доста любопитно това, което се излага като мнение на Кауцки. Още по време на четенето имах мнение, защото ми стана интересно, как изобщо е възможно такова нещо; но много скоро, след като приключих с четенето, разбрах как това е могло да стане, доколкото този социалист поднесе своите извинения, но аз научих за това по-късно. Този социалист не е чел книгата на Кауцки на немски, а е чел руския ѝ превод, и понеже статията е била преведена от немски, той си направил неин обратен превод. И така, ето какво станало: превод от немски на руски и обратен превод. При това било извлечено и цитирано обратното на това, което се съдържа в немската книга!

Ето какво е нужно за да се направи съвсем честен превод от един език на друг, и какво е нужно, написаното да се превърне в своята противоположност! При това съвсем не става дума за маловажни неща, а, по принцип, само за основни положения, с които днес изобщо запознаването е само от преводи. Това е такова малко наблюдение, което ви представих. Но който има търпението да наблюдава в живота такива и подобните им неща, няма да не те разбере, ако му кажеш: Омир е невъзможно да бъде разбран, ако ползваме всичко това, което имаме на разположение; ние само си въобразяваме, че го разбираме.

Но това е външната страна на нещата. Има и вътрешна страна. Душевното устройство от епохата на Омир толкова съществено се е отличавало от душевното устройство на днешните хора, че днешният човек е много далеч от възможността да разбира Омир. Защото днешното душевно устройство е такова, че то съществено е примесено с интелектуалност. Душевното устройство на Омир не е било такова. От този примес човек днес не може да се освободи в обичайното си състояние. Това душевно устройство принуждава човека по-силно, отколкото си мисли, и по-силно, отколкото го осъзнава, да живее в абстрактни понятия, което съвсем не е било характерно за Омир. Но за човек е трудно да съгласува това със своите подсъзнателни и безсъзнателни желания, и той си казва: да, с разбирането, с нормалното днешно разбиране трябва да се откажем от разбирането на това, което идва до нас от епохата на Омир или Есхил. – Но този отказ на човека съвсем не съответства на подсъзнателните желания. Тук трябва да се намеси духовната наука, която не остава при обичайното душевно устройство, а изработва по-общо душевно устройство, така че може да се получи душевно устройство, различно от нормалното за нашето време. С помощта на духовнонаучни средства може да се проникне в това, което е недостижимо със средствата на съвременния разсъдък и съвременното душевно устройство. Този отказ, това отричане е извънредно важно за днешния човек, и го кара да каже: разбирането, което можем да имаме, се простира само до определен момент в човешкото развитие. Също и за погледа в бъдещето не е съвсем маловажно такива неща да се имат предвид.

Днес още можете отчетливо да се изразявате, ясно да говорите и пишете, фиксирайки казаното, но това няма да продължи дълго – защото в близкото бъдеще времето ще върви по-бързо, ако може да се употреби такъв парадоксален израз, отколкото е вървяло в миналото, – така че ще бъде съвсем невъзможно да се разбира написаното или казаното от нас днес така, както сега го разбираме. И чак в бъдеще, след много време, нашият разсъдък ще бъде способен да разбира това, което ние говорим и пишем. Историкът се хваща за свидетелствата, той се осланя на външните свидетелства. Но от това, дали има или няма свидетелства, не зависи нашето разбиране за едно или друго, а то зависи от това, доколко е развита способността ни за разбиране. За далечното минало тази способност за разбиране не е пригодна. И ако го няма това отричане, тогава възниква теорията на Кант-Лаплас и подобните ѝ. Често съм говорил за това. Какво в края на краищата е теорията на Кант-Лаплас, освен жалък опит посредством съвременния разум да се измисли нещо относно произхода на света, без оглед на това, че нашето разбиране, нашето нормално душевно устройство са токова отдалечени от възникването на света, че нещото, което съвременното съзнание може да измисли за времето, което трябва да се обхваща от теорията на Кант-Лаплас, съвсем на нищо не съответства.

Разбирането за това, че ако искаме да надникнем в далечното минало трябва да прибегнем към друг вид познание, също се дава от духовната наука. За далечното минало човек изобщо нищо не може да узнае, ако не прибегне до духовнонаучното изследване, ако не се опита да разбере битието, използвайки други сетива, различни от обикновения интелект. И така, ако се има предвид това, което казах сега, може ясно да се види, колко свит е хоризонтът на съвременния човек, и как той не иска да се издигне на други степени на изследвания, на други степени на познанието по отношение на такива неща, за разбирането на които даващият днес тон обикновен интелект е недостатъчен. Ние знаем, че трябва да се издигаме към имагинативното, инспиративното и интуитивното знание. Тогава тези знания ще ни въведат в другите епохи; само те могат да допълнят това, което може да се разглежда като отделен остров на битието, когато се намираме в съвременната душевна настройка.

Това, което обхваща съвременната душевна настройка, е свързано, собствено, с човешкия аз; за това можете да прочетете в моята „Теософия“, „Въведение в тайната наука“ и така нататък. Знаем, че човек носи в себе и други членове на своето същество: астрално тяло, етерно тяло, физическо тяло. Но обичайната му днешна душевна настройка не достига нито астралното, нито етерното, нито физическото тяло. Защото това, което анатомът изучава отвън, е само външната страна. Вътрешното познание не излиза извън рамките на аза, то мълчи също и за физическото тяло. Но до това трябва да се стигне, за да се проследява с разбиране човека отвътре – житейското познание, за което вече говорих в началото на днешните разглеждания. То е началото на това вътрешно познание, това, което може да се разбере във втората половина от живота, то е начало, макар и много слабо начало; за по-добро начало е нужно да се издигнем до духовната наука. Когато вътрешно се разбере човека, от голия интелект се спускаме към волята. Вчера казах: субектът на волята, собствено, волящото в нас, подхранва космическата памет. Тоест необходимо е да се спуснем най-долу в човека. Това, което човек, ако го иска, при развитието на нормалната житейска мъдрост може да развие във втората половина от живота, може да бъде началото на такова слизане. Тогава за него ще се изяснят не толкова много неща, но неща, необходими за живота. Но ако той слезе тук с развито висше знание, тогава при това слизане в собственото му същество, ще му се открие паметта на Космоса. Тогава той ще стигне до възглед, различен от теорията на Кант-Лаплас, например, за това, което носим в своето физическо тяло. Вие знаете, че по своя произход то е най-старо, началото му е било заложено в четвъртата предшестваща инкарнация на Земята. Слизайки, ние се научаваме да разбираме, че тази четвърта предшестваща инкарнация на Земята е била епохата на Сатурн. Но и от обикновената житейска мъдрост, която ни се открехва във втората половина на живота, можем да се научим, какво трябва да се прави, че все по-дълбоко и по-дълбоко да се потапяме в съществото на човека, което е образ на света, и изучавайки този образ на самия себе си, ние се учим да разбираме света.

Човек се намира под властта на подсъзнателни и безсъзнателни желания, когато с леко сърце и удобно разположил се измисля нещо, за което той, собствено, трябва да си каже, че това е недостъпно да бъде измислено от него, както например, теорията на Кант-Лаплас или нещо подобно. И така отново се докосваме до това, което пречи на съвременния човек да прехвърли мост между идеалното и реалното, до това, с което сега се занимаваме.

Тези неща са се опитвали да ги обхванат във всички времена търсещите мироглед хора. Но до пълна яснота относно тях е много трудно да се стигне, доколкото те са неудобни, доколкото неохотно се стига до действителните факти. В наше време стана обичайна практика, бих казал, да се признава едната половина на истината, а другата да се отхвърля. Ето ви класически пример: Карл Маркс е казал веднъж[vii], че философите досега са се опитвали със своите понятия само да интерпретират света; нужно е да се стигне до промяна на света, нужно е да се намерят действителни мисли, посредством които светът може да се промени. Първото е абсолютно вярно. Философите, доколкото се явяват философи, са се опитвали да интерпретират света, доколкото им е стигал ума. Те въобще не са си представяли, че могат нещо друго, освен да интерпретират света. Праобразът на всяко философско филистерство, Вилхелм Траугот Круг[viii], действал в Лайпциг от 1809 до 1834 г., който е написал много книги за фундаменталната философия чак до висшите ѝ степени, е изисквал от философията на Хегел, тя да прилага дедукцията не само към понятията, но и към перата за писане – което е разгневило Хегел. Но и в тази област е необходимо отрицание, което гласи: разбира се, ние, хората, като цяло човечество сме призвани да променим света, доколкото светът е сбор от човешки животи.

Но мисленето, такова, каквото е съвременното мислене, е неспособно да осъществи тази промяна. Тук е нужно отрицание, за да се каже: мисленето, което владеят съвременните хора, и което толкова се величае, е напълно пригодно за познаване на природата, но е напълно непригодно да постигне нещо, когато трябва да се повлияе на волята.

Това е много неудобна истина. Защото ако се вижда това, не може вече да се каже: философите досега се опитваха само да интерпретират света; трябва да се стигне до промяна на света – при това тайно се предполага, че тя може да се осъществи посредством някаква диалектика; а трябва да си кажем: философите, именно защото като философи подхождат към предмета, трябва само да го интерпретират, защото самата природа – и може да се каже, слава Богу – съществува и без нас, и ние трябва да се задоволим да я интерпретираме. Социалният, политическият живот не може да съществува без нас, и тук не можем да се задоволим, да го разбираме посредством тези понятия, които са пригодни само за да интерпретираме живота, а не да го формираме. Тук вече е необходимо не просто да се теоретизира, което се изразява обикновено просто в халюцинации, както го показах вчера, а, наистина,задача на нашето време е издигането до реалния живот. И реалният живот във фактите изисква, този живот да не се възприема толкова праволинейно, както това обикновено се прави. Разбира се, представите, които човек предава на другите хора, водят до нещо; но те не винаги довеждат до едно и също. Не съществува абсолютна истина като абсолютен факт, и абсолютни факти също не съществуват като абсолютна истина. Всичко е относително. И как ще действа това, което казвам, – решаващото в дадения случай е не това, смятам ли казаното за истинно или не, а решаващо е, ако мога така да се изразя, как реагират на него хората, живеещи в определена епоха. Искам да ви дам като пример един случай, на който е много важно да се обърне внимание.

Ако разгледаме периода до XIV век след Р.Х., дотогава на хората е можело да бъде излагана мистиката. Тогава мистичните понятия са притежавали още действена сила, те са възпитавали и импулсирали хората. Източните народи на Азия – индуси, японци, китайци, до известна степен още са запазили тези качества, доколкото древни качества се запазват от определени членове на човечеството и в по-късни времена. И в наше време може да се изучава много от това, което е било свойствено на европейските народи в предишните времена; но като цяло душевното устройство на човечеството се е променило. И който днес излага традиционната мистика, трябва ясно да съзнава, че все повече и повече се приближава епохата, когато, ако съобщаваш на хората мистиката, истинската мистика, – мистиката на Майстер Екхарт[ix], Таулер[x] и т.н., – вследствие на реакциите им, ние им донасяме това, което посредством Луцифер ги води до вражда и кавги. И може да се окаже, че няма по-добро средство да се подготви някоя секта за вражда и кавги и да се докарат раздор и взаимни обвинения, от това да им се говорят мистични благочестиви речи. За праволинейното разбиране това изглежда невъзможно; но такава е действителността на фактите. Действителността на фактите се състои в това, че съществено е не само съдържанието на това, което се излага, но също и как човек реагира на тези неща. Необходимо е да се разбира света. И е необходимо, преди всичко, възгледите ни да се градят не на основата на желанията ни.

Всеки път си спомням за един разговор, който имах в един южногермански град[xi] с двама католически свещеника, присъствали на моя лекция за Библията и мъдростта, която изнесох тогава. И двамата нищо не можаха да възразят по същество. Лекцията съдържаше именно такива неща, на които нищо не може да се възрази. Но свещениците, макар и да нямаше какво да възразят, все пак, естествено, не можеха да оставят това така; те трябваше нещо да възразят. Тогава те казаха: да, относно съдържанието ние излагаме примерно същото, което изложихте вие. Но това, което ние говорим, го говорим така, че нас може да ни разбере всеки; вие се обръщате към ограничен кръг от хора, имащи определено образование, но това, което се поднася на хората, трябва да бъде разбираемо за всички. На това им отговорих: видите ли, това, за което си мислите и ви се струва разбираемо за всички хора, и какво аз мисля за него, не е важно. Работата не е в нашите теоретични възгледи върху това, което е понятно на хората, а в изучаването на истината. И вие сами можете да направите съответната проверка. Питам ви: когато използвате тези методи и днес във вашата църква всичко се поднася по такъв начин, че смятате, че всички хора ви разбират, – кажете, ходят ли всички хора във вашата църква, или има такива, които остават извън нея? Това, че някои остават извън нея, е доста по-важно, отколкото вашата представа за това, че вие говорите за всички хора. Защото това, че хората остават извън църквата ви е действителност. Когато си мислите, че говорите за всички хора, това е само ваше вярване. А за тези, които не ходят във вашата църква, за тях говоря аз, доколкото аз се придържам към мнението, че трябва да се съобразяваме с действителността, и че трябва да се говори, обръщайки се към тези, които не искат да ходят повече на църква, и все пак с пълно право търсят път в духовния свят. С този тривиален пример показах разликата между това, как следва да се мисли съобразно действителността, когато възгледът е продиктуван от действителността, и това, което на болшинството хора им се струва, че знаят, но то всъщност е измислено от тях и приспособено към техните желания. Изследователят на действителността трябва да бъде готов във всеки момент даже да се откаже от това, което смята за правилно, и ако го водят фактите, да стигне до друга насока на мислите, доколкото действителността не е така праволинейна, както биха желали хората.

И така, може да се окаже, и така е в повечето случаи, – такава е тенденцията в развитието на човешката природа, – че когато благочестивият мистик иска да внесе в някаква секта вътрешна мистика, членовете на тази секта все повече се въвличат в кавги помежду си. Но също така малко подхожда да се предлага на хората едностранния естественонаучен мироглед. За придобиване на естественонаучни знания се изисква много проницателност, а и вие знаете, че изобщо не съм склонен да отстъпвам на някой в пълното признаване на естественонаучните истини. Но следва да се отбележи също и факта: ако светът се храни само с естественонаучни истини или естественонаучно оформени истини, тази проницателност, която трябва да се използва за разбирането на естественонаучните истини, ще внесе значителен принос в това, да потисне човека и да го направи несвободен. Така едностранчивата мистика все повече и повече води до борби и кавги, а едностранчивото естествознание, в съвременния смисъл, води хората до вътрешна несвобода, до вътрешна скованост. Виждате, че е напълно оправдано, че духовната наука се опитва да не бъде нито едностранчиво мистична, нито едностранчиво естественонаучна, а без надценяване или подценяване им предоставя еднакви права, но от дуалността преминава към троичност. Не „или едното, или другото“, а „и едното, и другото“, осветяване на едното с другото – това е, към което води самата духовна наука. Например, винаги е вредно, когато чисто естественонаучно мислещ човек ругае мистик; защото обикновено това, което той казва, като правило е глупост. Да ругае мистик е позволено само на друг мистик, а да ругае наляво и надясно естествознанието е допустимо само за този, който познава естествознанието. Тогава предметът, за който говори, ще бъде такъв, какъвто го говори, доколкото той правилно ще претегля това, което казва. Но винаги е вредно, ако естествознанието се оспорва от някой, който нищо не разбира от него, и все пак се смята за велик мистик, или ако естествоизпитател, който  нищо не разбира от мистика, въпреки това осъжда мистиката. В духовната наука често се повтаря, че някои истини трябва да се струват на хората парадоксални, доколкото те противоречат на удобната гледна точка на обичайния живот.

И така, днес ви приведох куп неща, които до някаква степен трябва да проникнат в душите ви. Приведох ви някои житейски факти, които трябва да бъдат усвоени, дори ако тези неща изглеждат различно. Някои, които днес смятат за велики хора, които много могат, нямат никаква представа за тези житейски истини. Но именно това е, което стои в основата на катастрофата на нашето време – че в наше време е толкова необходимо да се разбира живота, обаче не искат да го разбират.

За някои въпроси, способни да доведат до разрешаване на определени противоречия, появили се днес във вашите души, ще говорим утре.

Жан Пол (Йохан Паул Фридрих Рихтер) 1763-1825, немски романист и автор на разкази, известен повече с френскозвучащия си псевдоним Жан Пол. Изказването е в „Levana oder Erziehlehre” трето издание, Щутгарт, 1845

[ii] „Духовното ръководство на човека и човечеството“ GA 15

[iii] Спомнете си – виж лекциите от 13 и 17 май 1917 г. в GA 174б „Скритите духовни основи на Първата световна война“ и GA 174а „Средна Европа между Изтока и Запада“

[iv] Улрих фон Виламовиц 1848-1932, филолог и преводач „Гръцки трагедии“ 3 тома, Берлин 1904г.

[v] Чуждо списание – „Internacionale Rundschau”, Цюрих, броят от 25.04.1918 г.

[vi] Карл Йохан Кауцки 1854-1938, социалдемократически теоретик и историк

[vii] Карл Маркс е казал веднъж – в „Тезиси за Фойербах“, 1845-46, 11 теза

[viii] Вилхелм Траугот Круг, 1770-1842, немски философ, наследник на Кант, публикувал „Общ речник на философските науки“ в 5 тома, Лайпциг 1827-29 и „Фундаментална философия“ 1803

[ix] Майстер Екхарт – 1260-1327, мистик, виж Р.Щайнер GA 7 „Мистиката в зората на съвременния духовен живот и нейното отношение към модерния светоглед“

[x] Йоханес Таулер – 1300-1361, мистик, виж бележка 36

[xi] В един южногермански град – от кореспонденцията на Рудолф Щайнер с Мари Щайнер фон Сиверс става ясно, че това е Колмар, където на 19 и 21 ноември 1905 г. изнася лекциите „Посланията на теософията и настоящето“ и „Мъдростта на християнското учение в светлината на теософията“, виж GA 262 „Рудолф Щайнер - Мари фон Сиверс: кореспонденция и документи“