ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Берлин, 21 Ноември 1911

Навлизайки в една доста трудна област от нашия антропософски мироглед, ние стигнахме до там, че зад явленията на външния сетивен свят, започнахме макар и само отчасти да различаваме определени процеси и събития, които всъщност протичат в духовния свят. Въпреки че тези сетивни явления не показват в достатъчна степен присъствието на духовни сили зад своя външен облик, както това става в нашите душевни изживявания, все пак ние се досещаме за наличието на определени духовни качества, на определени духовни въздействия. Това, което например в обикновения живот изглежда като топлина или „огън", ние се научихме да го разглеждаме като външен израз на жертвата. А зад това, което наричаме „въздух" и което изобщо не разкрива, поне пред нашия разум, своята духовна природа, ние се научихме да различаваме т.н. безкористна всеотдайност на определена категория свръхсетивни Същества. И накрая, зад „водата", ние открихме това, което нарекохме резигнация, индиферентност.

Светогледите от близкото минало нека да спомена това само между другото предполагаха някакви духовни качества дори и във външните субстанции, и доказателство за това е фактът, че някои летливи субстанции бяха обозначавани с думата „Spiritus", която днес ние прилагаме в описанието на едни или други духовни процеси, наричайки ги „спиритуални"; докато във външния свят хората до такава степен не пра вят връзка между „спиритуален" и „духовен", между „спиритуален" и „свръхестествен", че както мнозина от Вас знаят, преди известно време се получи следното: след като пощенските служители трябваше да доставят едно писмо до Дружеството на спиритистите в Мюнхен, те не успяха да научат какво означава дума та „спиритисти" и връчиха писмото на председателя, оглавяващ Централния съюз на търговците на спиртни напитки.

Но ако искаме да проследим забележителния преход на Земната планета от Стария Сатурн до Старата Луна, ние наистина трябва да си изградим съвсем нови представи за еволюцията в духовния свят. И на първо време ние трябва да изходим от онова, което последния път описахме като „резигнация на Боговете". Тогава ние видяхме, че всъщност тази резигнация на свръхсетивните Същества се изразява в неприемане на жертвата, принасяна от Духовете на Волята. И ако нагледно си представим, как определени свръхсетивни Същества жертват това, което представлява тяхната волева субстанция, и как по-висшите Същества отказват да приемат тази воля, тогава ние лесно стигаме до непосредственото усещане: Ето, сега волевата субстанция, която беше отхвърлена от по-висшите Същества, остава и се натрупва всред онези свръхсетивни Същества, които искат, но в крайна сметка не могат да извършат жертвоприношението! И така, ние се доближаваме до определени Същества, които са готови да принесат своята жертва, които, следователно, са готови да се лишат от своята най-съкровена същност, искат да се лишат, но не могат. Или с други думи: Тези Същества копнеят за един вид свързване с по-висшите духовни Същества, но тяхната жертва е отхвърлена и връзката им с по-висшите Същества остава само едно пожелание.

Един вид персонификация на този космически процес макар и представена под една безпощадна форма ние откриваме в библейската легенда за Каин и Авел. Каин също искаше да принесе своята жертва на своя Бог. Обаче неговата жертва остана неодобрена и Бог я отхвърля. Жертвата на Авел има друга съдба и Бог я приема. Сега за нас е важно не друго, а душевното състояние на Каин, когато той вижда, че неговата жертва е отхвърлена от Бога. За да стигнем до дълбоката същност на това, за което става дума тук трябва да имаме предвид следното: Ние не бива механично да пренасяме понятията от нашия обикновен живот в онези свръхсетивни области, които са обект на нашето духовно-научно изследване. Би било напълно погрешно, ако си въобразяваме, че отхвърлянето на жертвата идва в резултат на някаква вина или несправедливост. За вина или грях така както разбираме тези думи с нашето обикновено съзнание в тези свръхсетивни области изобщо не може да става дума. Поведението на тези по-висши Същества, които отхвърлят жертвата, се определя именно от тяхната резигнация. В основата на онова душевно настроение, което се опитахме да охарактеризираме преди осем дни, лежи не някакъв пропуск, някаква вина, а цялото неизмеримо величие, което е присъщо на отказа, на резигнацията. Но сега другите Същества, чиято жертва е отхвърлена, пораждат у себе си едно особено настроение, което дава началото на една извънредно фина враждебност спрямо Съществата, които отхвърлят жертвата. И както ще видим по-късно, в лицето на Каин, тази враждебност се усилва все повече и повече. Разбира се, в отношенията на онези свръхсетивни Същества, които напредват от Старото Слънце към Старата Луна, ние далеч не откриваме същото настроение, което обзема душата на Каин; всред тях ние откриваме нещо съвсем друго. И ние сме в състояние да проумеем това настроение само тогава както постъпихме и в хода на последните лекции , когато отправим поглед в нашата собствена душа и се запитаме: Къде и кога в нашата собствена душа ние усещаме онзи трепет, който отваря очите ни за настроението на Съществата, чиято жертва Боговете отхвърлят?

И всъщност всяка човешка душа познава това особено мъчително настроение, за което ще стане дума следващия четвъртък в публичната лекция „Скритите дълбини на душевния живот"28, защото това настроение наистина напира от дълбините и се стреми към повърхността на нашия душевен живот; и може би точно в този случай то е най-малко мъчително. Често пъти ние, хората, не различаваме това настроение в нашето „горно съзнание", и все пак ние го носим в себе си. Това неясно, мъчително настроение, свързано и с известен нюанс на болка, изпълва и думите на поета: „Само този, който познава копнежа, се досеща за моето страдание"29. Да, тук ние сме насочени не към различните стремежи на човешката душа, а към първичния копнеж, изпълващ всяка човешка душа.

И така, за да вникнем в духовната еволюция, протичаща в посока от Стария Сатурн към Старото Слънце, ние трябваше да се спрем върху някои особени душевни състояния, които настъпват едва тогава, когато човешката душа започне да се стреми към нещо далечно и трудно постижимо, когато човешката душа започне да изпитва един или друг копнеж.

Ние видяхме това, когато се опитахме да си обясним самата природа на жертвата, изхождайки от нашите собствени душевни изживявания, когато се опитахме да си обясним начина, по който човекът се изпълва с мъдрост, и начина, по който възниква тази мъдрост като един вид готовност да отдадеш себе си на другите, на целия свят. Навлизайки в тези по-скоро земни отношения, които се коренят в миналото, ние се докосваме и до едно душевно настроение, което може да бъде изживяно и от днешния човек. Нека само да не забравяме: Целият ни душевен живот доколкото нашата душа е инкарнирана в едно физическо тяло представлява един горен пласт, под който протича скритият живот на душата. Кой би се усъмнил в реалността на този скрит душевен живот? Самият живот непрекъснато ни убеждава, че той действително съществува.

За да си представим нагледно този скрит душевен живот, нека да допуснем, че например в своята седма или осма година едно дете бива несправедливо обвинено в извършването на някаква лоша постъпка а децата са извънредно чувствителни към несправедливите обвинения -, но за свое лично удобство, околните поддържат обвинението. Повтарям: Децата са извънредно чувствителни към несправедливите обвинения. И какво се получава по-късно? Въпросното изживяване бива затрупано от безброй други случки и събития, и след време детето вече не си спомня за него. Би могло да се случи така, че това изживяване да не се появи вече никога. Обаче нека да допуснем и една друга възможност: на 15 или 16 годишна възраст детето трябва да понесе някаква нова несправедливост. И сега изведнъж се раздвижва онова старо обвинение, което иначе би останало скрито в дълбините на душата. Детето изобщо не си спомня за него, в момента го вълнуват съвсем други неща, а не това, което се е случило преди толкова години. Ако обаче то не беше се случило, детето, или по-точно казано, сега младежът щеше да се прибере у дома си, и според особеностите на своя характер да поплаче или да кресне на своите близки, но така или иначе, след известно време да забрави всичко. Но след като случката от неговото ранно детство е вече факт аз изрично подчертавам, че тя може и да е напълно изтрита от паметта му -, тя изведнъж се раздвижва под горния повърхностен пласт на душевния живот, също както подводното течение често пъти се проявява под глад ката и спокойна морска повърхност. И това, от което иначе биха останали само сълзи или сърдити забележки, сега изведнъж прераства в едно неочаквано ученическо самоубийство! Ето какви разрушителни последици могат да бликнат от скритите пластове на душевния живот! И най-важната, най-могъща сила, която пулсира там долу, и която е спотаена във всяка човешка душа, независимо дали ние имаме или нямаме съзнание за нея, това е копнежът! В условията на външния свят, тази сила се проявява под различни имена, и често пъти те са прекалено загадъчни, прекалено метафорични, защото са израз на извънредно сложни отношения, които обикновено не стигат до нашето съзнание.

Припомнете си едно душевно състояние, което е добре познато на всички макар че градският човек все повече се отдалечава от него -, едно душевно състояние, което обозначаваме с думата „носталгия". Ако бихте искали да проучите какво точно представлява носталгията, Вие веднага щяхте да забележите, че в основата си тя е съвсем различна при всеки отделен човек. Веднъж тя изглежда така, друг път иначе. Един човек изпитва носталгия към задушевните разговори в бащиния си дом; често пъти той изобщо не подозира, че копнее за уюта на своето детство, за уюта на бащиния си дом; и все пак в душата му се надига един неясен порив, една неясна воля. Друг човек изпитва носталгия към планините, където е протекло неговото детство, към потоците, където е играел заедно с другите деца. Често пъти ние изобщо не сме наясно за скритите сили в подземието на нашия душевен живот и сме склонни да ги обединяваме под общия знаменател на т.н. „носталгия", въпреки че под покривалото на „носталгията" бушуват всевъзможни сили, а това, което действително ги обединява, е именно копнежът! Колкото по-неясен е един копнеж, толкова по-мъчителен е той. Човекът може и да няма представа за него, но все пак копнежът е налице.

И така, какво представлява копнежът? Ние току що подсказахме, че копнежът е една от разновидностите на волята. И все пак: Каква воля?, коя от разновидностите на волята? Да, това е една воля, която на първо време не може да бъде задоволена, защото, ако можеше да бъде задоволена, копнежът веднага щеше да угасне. Това, което наричаме копнеж, е всъщност една воля, която не може да изживее себе си!

Нещо подобно като един вид настроение изпитват и онези свръхсетивни Същества, чиято жертва Боговете отхвърлят. Всичко онова, което смътно долавяме като копнеж в дълбините на нашия душевен живот не е нещо друго, освен едно наследство от онези древни епохи, които обсъждаме в хода на последните лекции. Да, ние имаме различен вид наследства от предишните планетарни въплъщения на нашата Земя, и едно от тях, за което говорим тези дни, са всички разновидности на копнежа, които се проявяват в рамките на нашия душевен живот, всички разновидности на незадоволената воля, на отблъснатата воля. И така, поради неприемането на жертвата, през предишните епохи от планетарната еволюция на Земята, възникват свръхсетивни Същества, за които бихме имали основание да кажем: това са Съществата с отблъсната, непроявена воля! Поради обстоятелството, че натрупваха в себе си тази непроявена воля, те изпадна ха в твърде особено положение. И за да вникнем както трябва в тези неща понеже тук мислите едва ли биха ни помогнали -, ние отново трябва да се пренесем в нашите собствени душевни изживявания.

И така, Съществата, които изпитват потребност да жертват своята воля, се устремяват към по-висшите Същества. Същото може да бъде усетено и при хората: какъв дълбок трепет изпълва едно човешко същество, което решава да пожертвува себе си, с какво смирение, с какво щастие застава то пред онзи, за когото е предназначена жертвата! И понеже тук ние говорим за жертвоприношение пред по-висши, универсални Същества, ясно е, че приносителите на жертвата изпитват върховно, космическо блаженство; ясно е още, че отблъснатата, непроявена воля що се отнася до нейното вътрешно, душевно съдържание никога не поражда онова настроение у свръхсетивните Същества, което те биха имали, ако жертвата им не би била отхвърлена. Защото ако жертвата би била приета, жертвената субстанция щеше да премине в по-висшите Същества. Или, за да си послужим с един по-мащабен пример: Ако Земни Същества, или други планетарни Същества принасят жертва на Слънцето, жертвените субстанции ще преминат в Слънцето и ще се намират там, в Слънцето. Но ако жертвата им бъде отхвърлена, тогава жертвената субстанция остава и се натрупва вътре в самите тях.

И сега, ако обобщим само с две думи казаното току-що, ние ще доловим, че нещо наистина навлиза в Космоса, нещо наистина се промъква в Космоса. Съгласете се, че не бихме могли да се изразим по друг начин, освен по този: Съществата, които жертват себе си пред по-висшите Същества, пренасят жертвената субстанция „горе" и тя става съставна част на по-висшите Същества, но ако жертвата бъде отхвърлена, жертвената субстанция остава вътре в самите тях. И не усещате ли, че сега тук просветват зародишните кълнове на нещо, което обикновено наричаме „егоизъм", на нещо, от което по-късно израстват пипалата на себелюбието, егоцентризма и т.н. Да, в хода на еволюцията целият този „наследствен дар" се промъква в самата природа на свръхсетивните Същества. И ние виждаме, как в неясните очертания на копнежа просветва макар и в едва доловими форми не друго, а егоизмът, и как този егоизъм все повече и повече навлиза в мировото развитие. Обаче ние виждаме и още нещо; ние виждаме как Съществата, които са отдадени на копнежа, следователно, на самите себе си, на своя егоизъм, биват обречени на пълна едностранчивост, на един затворен живот в самите себе си.

Нека да си представим едно същества, което е решило да се пожертвува: То вече живее в другото Същество, на което принася жертвата. Едно Същество, което не мисли да принася жертва, може да живее само в себе си. По този начин то се изключва от всичко онова, което би могло да изживее, намирайки се в по-висшето Същество. Да, ако не би настъпило някакво друго събитие, тези Същества би трябвало да бъдат изключени от цялата еволюция и обречени на самота и едностранчивост. И наистина, в определен момент от еволюцията се появяват нови свръхсетивни Същества, които предотвратяват потъването в самотата и едностранчивостта. Както на Стария Сатурн се изявяват Духовете на Волята, на Старото Слънце Духовете на Мъдростта, така и на Старата Луна се изявяват Духовете на Движението, при което ние не трябва да си представяме някакво движение в пространствен смисъл; тук движението има по-скоро мисловен характер. Ние често пъти употребяваме израза „движение на мислите", с който отбелязваме тяхната подвижност, тяхната скорост и т.н.; накратко за да стигнем до едно всеобхватно и универсално понятие за „движението", ние трябва да включим в него и нещо много повече от механичното придвижване на дадено тяло от едно място на друго място. Когато една общност от хора принася себе си в жертва на друго, по-висше Същество, тази общност живее в другото Същество. Ако обаче жертвата бъде отхвърлена, членове те на тази общност остават разединени и всеки остава затворен в себе си. Точно тогава се появяват Духовете на Движението и те веднага се намесват в живота на онези хора които иначе биха останали в плен на самите себе си като ги свързват по един или друг начин. Духовете на Движението не променят пространственото разположение на хората и съществата; те пораждат определени сили, чрез които едно същество влиза в нови отношения с друго същество.

Сега нека отново да се обърнем към нашите собствени душевни изживявания, които в много случаи представляват един вид съответствие на разглежданите от нас космически процеси. Всеки от Вас добре знае, че понякога несподеленият копнеж, тази разновидност на отхвърлената жертва, се натрупва и от определен момент нататък става просто непоносим; впрочем при посредствените хора той лесно се превръща в това, което наричаме „досада". Обаче между тази досада, присъща на посредствените хора, и терзанията на големите, благородни личности, съществуват всевъзможни междинни степени; общото между всички тях е, че копнежът остава незадоволен. И какво друго може да задоволи копнежа, освен промяната? Доказателство за това е, че Съществата, чийто копнеж нараства до прекалено болезнена степен, започват да търсят нови срещи, нови отношения. Човекът също може да превъзмогне страданието от копнежа чрез нови срещи с нови хора.

И така, ние виждаме, че през епохата на Старата Луна, която е третото планетарно въплъщение на нашата Земя, Духовете на Движението внасят в живота на „копнежните Същества" желание за промяна, за обновление, за движение, за нови отношения с нови Същества, за нови състояния, понеже в противен случай те биха изпаднали в безтегловност, в пустота, а както знаем, досадата е само една от разновидностите на пустотата. Пространственото движение е само частен случай от онова всеобхватно, универсално движение, за което става дума в момента; онова движение, което би ни позволило, например утре да имаме такива мисли в главата, които няма да задържим за себе си, а ще споделим с другите хора. Ето как ние преодоляваме егоизма и едностранчивостта, които са характерни за копнежа, чрез многообразието, промяната и обновлението на нашите душевни изживявания. Промените във външното пространство са само частен случай от промените и обновлението, на които е способна човешката душа.

Да си представим една планета, която стои срещу Слънцето. Ако тя би стояла в едно и също положение спрямо Слънцето, то би огрявало само едната й страна, така че тази планета би разгърнала, така да се каже, една крайна едностранчивост. Но сега идват Духовете на Движението, подготвят нейната орбита около Слънцето, тласкат я напред и изобщо внасят пълна промяна в досегашното и статично положение. Но както казах, промените във външното пространство са само частен случай от всеобхватното, универсално движение. Това, което Духовете на Движението внасят в Космоса още преди да са предизвикали промените в пространството ето кое е същественото!

Обаче поради обстоятелството, че Духовете на Движението внасят в Космоса известна промяна, настъпва и още нещо. Ние видяхме, че в хода на космическата еволюция, освен Духовете на Движението, Духовете на Личността, Духовете на Мъдростта, Духовете на Волята и т.н., се намесват и онези субстанциални сили, които обозначихме с името „безкористна всеотдайност", намесват се и онези потоци от космическа мъдрост, които лежат в основата на въздуха, в основата на всички газообразни вещества. И всичко това се слива със зародишните импулси на волята, от които после израства копнежът, за да гарантира на тези Същества нещо, което е познато и на човека, само че не като мисли, а като образи.

Най-добрата представа за тези процеси можем да получим, ако ги сравним с образите, които ни заобикалят, докато сънуваме. Да, нетрайният, бързо преходен сънищен образ лесно може да породи една представа за това, какво става с едно свръхсетивно Същество, което е обхванато от някакъв силен копнеж и което е импулсирано от Духовете на Движението да влиза в нови отношения с други Същества. Естествено, до като е устремено към другите Същества, то не може да бъде завладяно от своя собствен егоизъм. Ето защо бързопреходният образ на другите Същества се запазва у него като сън, като съновидение. Точно в тази фаза от еволюцията се засилва и това, което наричаме образно съзнание. Да, в тази фаза от еволюцията човекът все още не притежава своето земно Азово съзнание, той се носи из просторите на Космоса и в него пулсира и живее нещо, за което днес ние бихме могли да се досетим, само ако познаваме копнежа.

Дори и да не бихме искали да се спираме на такива мъчителни състояния, които са характерни за Земния човек, все пак нека да не забравяме, че те просто не биха могли да изглеждат по друг начин, освен по този ,който виждаме в думите на поета: „Само този, който познава копнежа, се досеща за моето страдание". През тогавашната епоха болката и страданието се присъединяват към нашия душевен облик, както и към душевния облик на онези свръхсетивни Същества, които са свързани с нашата еволюция. Обикновено най-вътрешната, интимна сфера на тези Същества остава празна и пуста, измъчвана от копнежа, но сега Духовете на Движението се развихрят и смекчават страданието с помощта на един чуден балсам, който се излива в тях под формата на образи. В противен случай ако изключим копнежа тези Същества биха останали душевно празни. Но сега в тях се просмуква балсамът на образите, които прогонват всяка досада и пустота, като по този начин спасяват тези Същества от тяхното проклятие, от тяхното космическо изгнание.

Ако се отнесем към тези думи с достатъчна сериозност, ние ще се доближим не само до духовните първо причини на процесите и събитията, разиграли се през Лунната епоха на нашата Земя, но и до най-дълбоките пластове на нашето съзнание, където са фиксирани всички по-важни закономерности на сегашното планетарно развитие. Обаче в най-дълбоките пластове на нашата душа впрочем за това ще говоря на по-популярен език след два дни на моята публична лекция бушуват могъщи сили и ние нямаме никаква представа за това, по какъв начин се проявяват те после в нашето съзнание. Защото под повърхностния пласт на нашето обикновено Азово съзнание се отваря необозримата бездна на скрития душевен живот. И какво казва тази бездна, на какъв език се обръща тя към човека? Ако обхванем с ясно и будно съзнание космическата бездна на човешкия душевен живот, ние ще установим: Душевният живот, който напира от човешкото подсъзнание, накрая бликва като един жив спомен от живота на Старата Луна и веднага се включва в новите условия на сегашната планетарна еволюция. Сегашната Земя не може да се развива без духовния екстракт от Старата Луна.

И така, в определен момент от еволюцията, се наложи появата на образи, на изобилие от образи, които трябваше да запълват пустотата. И тук ние стигаме до една представа с изключителна стойност, до една представа от изключително значение; сега пред нас застава следната представа: Необятната човешка душа, разяждана от пламенен копнеж и мъчителна пустота, запълва и хармонизира своето страдание с появата на образи, с изобилие от живи образи, които могат да бъдат изместени само от .други, още по-живи образи. И след като образите са се задържали известно време, древният Лунен копнеж отново просветва от дъното на бездната, в отговор на което идват Духовете на Движението с техните все нови и нови образи. И когато на свой ред новите образи се задържат известно време, тогава от бездната отново се надига копнежът с присъщата му жажда за образи. Да, ето как стоят нещата: Когато копнежът бъде наситен и задоволен с такива образи, които веднага започват да търсят нови образи, тогава настъпва една безкрайност, която е устремена към бъдещето. И сега, мястото на летящите из безкрайността образи може да се заеме единствено от нещо, което издигайки се над образите е в състояние да спаси копнежа, и това е реалността.

Или с други думи: онова планетарно въплъщение на нашата Земя, в което ние ставаме свидетели как образите, призовани от Духовете на Движението, идват и задоволяват копнежа на свръхсетивните Същества, трябва да бъде заменено от друга планетарна фаза на Земното въплъщение, която можем да наречем фаза на спасението. Да, цялата Земя може да бъде наречена „планета на спасението", както и нейното предишно въплъщение, Старата Луна, може да бъде наречена „планета на копнежа", макар че в последния случай става дума само за един укротен копнеж, който се носи из безкрая на Космоса. И доколкото ние живеем в предметното Азово съзнание а то, както видяхме, ни открива пътя към спасението чрез Мистерията на Голгота от бездната на човешкото подсъзнание непрекъснато се надигат неясни и тъмни сили, които копнеят за спасение. Сякаш горе наблюдаваме гладката морска повърхност на обикновеното съзнание, а долу, от към морското дъно, се надигат скритите пластове на нашата душа, и то не как да е, а като копнеж, като нещо, което непрекъснато се стреми нагоре към принасянето на жертвата, към онова универсално, космическо Същество, което укротява страстите веднъж завинаги, а не чрез безкрайната последователност на образите.

Несъмнено, Земният човек усеща тези настроения все по-ясно, все по-отчетливо. И всъщност онези Земни хора, които усещат най-добре тези настроения, този космически копнеж, като в същото време си дават сметка за особения характер на нашата епоха, са точно тези, които влизат в нашето Антропософско Движение. Тук те имат възможност да опознаят не само външния живот и неговите укротяващи въздействия, насочени към обикновеното, горно съзнание; тук те опознават и могъщите тласъци на подсъзнанието, които напразно търсят първопричините на живота и които никой не може да укроти. И все пак тези първопричини на живота могат да бъдат намерени! От кого? От една универсална наука, която се занимава не само с единичните подробности, но и с целостта на живота. Всичко онова, което се разиграва в дълбините на душата и напира към горните пластове на човешкото съзнание, трябва да бъде посрещнато от едно истинско духовно-научно изследване, чийто обект е космическото битие на човека и света, а не отделни подробности и фрагменти, защото в противен случай от долните пластове на душата се надигат сили, които копнеят за нещо, което не може да бъде постигнато никога.

В този смисъл, Духовната наука е един отговор на онези копнежи, които живеят в долните пластове на душата. И понеже всички събития, които стават в света, имат своята предистория, ние не бива да се учудваме на един човек да допуснем, че той живее в днешната епоха и би искал да укроти копнежите на своята душа чрез духовно-научни занимания ако той бъде застрашен, т.е. ако тези първоначално несъзнавани душевни сили, които са като един вид копнежи, поискат да го унищожат. Ако даден човек би живял в по-ранна епоха, когато повечето хора все още не са разполагали с тази духовна мъдрост, той щеше да бъде просто разяждан от неутолимата си жажда за познание, от изгарящия копнеж да се докосне до мъдростта, и няма защо да казвам, че за тази, несъмнено, изтъкната личност, животът би останал пълна загадка. Но ако днес в неговата душа би се вляло нещо, което смекчава копнежа за образи а както знаем, само образите запълват пустотата -, тогава той би започнал да мечтае за нещо съвсем друго: за прекратяване на образите; колкото по-мащабен би бил този лов за образи, толкова по-силно би желал той неговото прекратяване! И след като не можем да чуем гласа на този човек, живеещ в една епоха, когато хората все още не разполагат с духовното познание, което се излива като истински балсам в изгарящите копнежи на душата, нека да прочетем какво е написал един друг човек:

„Кой би искал да бъде щастлив на този свят? Ако искаш да знаеш аз мога да ти кажа! О, благородни човеко, какво късогледство трябва, за да се стремиш към нещо в този свят, където всичко завършва със смъртта. Ето, ние се срещнахме и се обичахме в продължение на три пролети; а после цяла вечност стоим разделени. Но кое е достойно за човешките стремежи, ако любовта не е тук! И все пак трябва да има нещо повече от любовта, щастието и славата!

Нима на върха на мирозданието стои някакъв зъл дух? Не, той просто е непонятен! Нима и ние не се усмихваме, когато децата плачат? Помисли си само за тази безкрайна продължителност на времето! Милиарди отрязъци от време и всеки един от тях има свой живот, свой собствен свят! Дори и най-малката звезда на небето не отстъпва на другите по своя блясък! И какво представлява тя пред безкрайния Космос? О, кажи ми, нима това е сън? И когато нощем лежим по гръб и гледаме небето между две липови листенца какъв простор, какви предчувствия и мисли заливат душата ни? Ела, позволи ни да сторим нещо добро и после да умрем! Една от милионите смърти, от които ние сме умирали и от които ще умираме занапред. То е същото, когато влизаме от една стая в друга. Виж, за мен светът е като затворен в кутия, и малкото е подобно на голямото!" Така пише Хайнрих фон Клайст30 в едно от писмата си през 1806 година.

Ето как копнежът намира израз в думите на този поет, написани до неговия приятел, а самият той беше един дух, който не успя да укроти своя копнеж, чрез това, което съвременният човек може да намери, макар и с цената на енергични усилия, в лицето на антропософската Духовна наука. Защото този дух е същият, който преди сто години сам сложи край на живота си, като първо застреля приятелката си Хенриете Фогел, а после и самия себе си; неговият самотен гроб, погълнал тленните му останки, е тук, край езерото Ванзее.

Едно голямо благоволение, бих казал, на Кармата, е, че ние можем да говорим за настроението, с чиято помощ най-добре обхващаме основната тема на тези лекции, а именно когато се опитваме да покажем въздействието, което отхвърлената жертва има върху копнежа, укротяването на този копнеж, което може да стане само чрез Духовете на Движението, да покажем порива към едно окончателно хармонизиране и избавление, което може да се осъществи единствено върху „планетата на спасението"; да, един истински признак за кармична свързаност е, че точно тук, в края на обичайната ни програма за деня, ние можахме да си спомним, с какви величествени думи този велик дух успя да изрази своя неясен копнеж, за да го превърне накрая в най-трагичното дело, което е вършил през живота си. И как бихме могли да не забележим, че този дух, в своята цялост, и така както той стои пред нас, е всъщност едно живо въплъщение на това, което бушува долу в душата, въплъщение на нещо, чиято предистория е скрита не другаде, а в предишни те планетарни въплъщения на нашата Земя? А би ли могъл друг освен Хайрих фон Клайст, да опише по-добре какви могъщи сили стоят зад човека за тях става дума още в първите страници на „Духовното ръководство на човека и човечеството"31 да опише силите, които се издигат над него и го тласкат в една или друга посока, силите, които той би могъл да разбере едва по-късно, ако не беше прекъснал сам нишките на своя живот?

Припомнете си неговата „Пентезилея": Колко много носи в себе си Пентезилея, много повече, отколкото може да обхване със своето земно съзнание! Ние изобщо не бихме могли да вникнем в нейното своеобразие, ако не допуснем, че душата и е безкрайно по-широка, отколкото нейната тясна „лична" душа, която тя може да обхване със своето земно съзнание. Ето как възниква една ситуация, която по чисто художествен път вплита подсъзнателния елемент в тъканта на драмата. Да, сериозно би трябвало да се попречи на всеки опит, който има за цел да обхване събитията около Ахил както те са замислени от Клайст именно с помощта на горното съзнание, защото в противен случай от целия трагизъм не остава нищо. Пентезилея е представена на Ахил като робиня, а пред нея нещата са инсценирани така, сякаш Ахил е нейният роб. Ето защо тя смята, че той е „нейният" Ахил. Да, често пъти се налага да сваляме това, което живее в горното съзнание на човека, там долу, в неговото подсъзнание.

А какво огромно място заема подсъзнанието в едно произведение като „Катенка от Хайлброн", особено в странната връзка между Катенка и вятъра, която се разиграване в горното съзнание, а именно в подсъзнанието. И когато се замисляме за.подобни неща, ние долавяме чисто духовния елемент дори в един такъв процес, какъвто е гравитацията. Представете си за миг сцената, когато Катенка стои пред своя обожател и Вие ще доловите, как в подсъзнанието живеят такива сили, които се проявяват и във външния свят, например под формата на това, което днешните хора абстрактно наричат „притегателна сила на планетите" и т.н. Да, преди сто години дори една толкова забележителна личност като Хайнрих фон Клайст все още не можеше да навлезе в света на подсъзнанието. Днес обаче това трябва да стане.

Но колко различен е трагизмът в една пиеса като например „Принцът от Хомбург"32. Аз много бих желал да узная, как абстрактните глави от нашето съвремие си обясняват всичко, което човекът върши, като ги извеждат единствено от неговите разумни доводи, и как те си обясняват една личност, каквато е принцът от Хомбург, която предприема великите си дела, включително и тези, които и осигуряват победата, в един вид транс. И Клайст ясно посочва, че в своето горно съзнание, той просто не би могъл да стигне до победата, защото в своето горно съзнание той трепери от страх пред смъртта и, следователно, не е никакъв герой. Той се съвзе едва тогава, когато един могъщ волев импулс изхвърли нагоре всичко онова, което живееше в неговото подсъзнание.

Наследственият дар, който имаме от Старата Луна, или казано по друг начин, Лунното съзнание, не е нещо, което може да бъде асимилирано с помощта на абстрактната наука, но то трябва да бъде асимилирано с помощта на богатите, многостранни и нежни антропософски понятия, чиито деликатни, меки контури обхващат духовните факти от всички страни.

И така, антропософията учи, че душевните състояния, които изживяваме днес, имат своята далечна пред история, и че са възникнали там, в необятните простори на Космоса. От друга страна, ние виждаме: Понятията, свързани с духовния произход на света, могат да бъдат формирани единствено с помощта на нашите душевни изживявания. Обаче ние виждаме и друго: Как нашето време трябваше да умиротвори, да укроти един копнеж, възникнал през миналите епохи, и как хората успяха да се пробудят за онези истини, които им бяха дадени за пръв път именно от нашето време. Да, в предишните епохи живееха хора, които не можеха да се справят с копнежа на своите сърца; те бяха в известен смисъл ощетени, понеже тогавашните епохи не им предоставиха истинското духовно познание, както това става днес. Дълбоката ни признателност към тези хора би могла да се изрази също и в следното: Нека да помним, че всичко в човешкия живот е взаимно свързано и че днешният човек може да посвети своя живот на онези духовни движения, от които хората това показват техните съдби отдавна вече се нуждаят.

Ето как антропософията идва като единственото спасително средство за човешкия копнеж, и то точно на този ден, когато се навършват сто години от трагичната смърт на едно изтъкано от копнеж човешко същество; нека да се замислим, че всъщност много хора неистово или пък в пристъп на тежка меланхолия отдавна жадуват за това, което антропософията днес дава на света. Нека да запазим в душата си тази, надявам се, антропософска мисъл, и да я свържем със стогодишнината от трагичната смърт на един от най-великите немски поети.