ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

22 декември 1923 г.

Същността на Мистериите от различните времена е била разпространена в различни места на Земята в различни форми, - казах вчера. Всяка местност в съответствие с населението и условията й, които характеризират тази област на Земята, имала особени форми на Мистериите. Но дошло време, имащо невероятно голямо значение за цялата същност на Мистериите. Това е времето, което настъпило в развитието няколко столетия след основаването на християнството.

От моята книга «Християнството като мистичен факт» може да се види, че това, което е станало на Голгота, по определен начин обобщава всичко, което е било разпределено по Земята в различните Мистерии. Но Мистерията на Голгота се отличавала от всички други Мистерии, за които ви разказах, с това, че тя стои на историческата арена пред целия свят, докато древните Мистерии се разигравали в сумрачните глъбини на храмовете и са изпращали в света своите импулси от тези сумрачни храмови глъбини.

Гледайки към източните мистерии, гледайки в Мистериите, които ви описах като предноазиатските Ефески Мистерии, гледайки към гръцките Мистерии (били те Хтонически или Елевзински), гледайки към Мистериите, за които говорих вчера, Самотракийските Мистерии, или накрая, гледайки към Мистериите, които охарактеризирах като Хибернийски Мистерии - навсякъде виждаме как в сумрака на храма се разиграва Мистерията и след това тя изпраща импулсите си в света. Който действително разбира Мистерията на Голгота - защото тя не се разбира чрез историческите сведения, запазили се за нея, - едновременно постига разбиране в нея и на предшествалите я Мистерии.

Мистериите, предшествали Мистерията на Голгота и постигнали в нея връхна точка, са имали една особеност при въздействието си върху сетивата. В тях е имало много трагичност. Който достигал посвещение в Мистериите, е трябвало да преживее много страдание и болка. Често съм говорил за това. Обаче като цяло можем да кажем, че до Мистерията на Голгота този, който е трябвало да премине през Посвещение и който е знаел, че при подготовката е трябвало да мине през разнообразни страдания и болка и да преживее трагическото, все пак си казвал: Ще премина през целия огън на света, защото това все пак води в светлата област на Духа, в която се вижда това, което в обикновеното човешко съзнание на Земята в определената епоха може само да се предчувства. И така, по същество това е била мъка, но мъка, която едновременно е била радостна, която обхващала този, който търсел пътя към старите Мистерии - разбира се, това е била сериозна радост, дълбока радост, възвишена радост, но все пак радост.

После настъпило преходно време - в лекциите, които ще прочета в следващите дни[1], ще охарактеризирам тези неща от историческа гледна точка, - настъпил преходен период, който, в края на краищата, довел до четиринадесетото, петнадесетото столетие, когато, както знаете, започнала новата епоха на човешкото развитие. Преминало преходното време. След това дошло това, което придало съвсем друго настроение в началната точка на пътя за този, който търсел познание за висшите светове. Защото е истина това, че като надникнем в древните Мистерии чрез Акаша-хрониката, ние намираме радостни лица, задълбочени, но всъщност все пак радостни лица. И ако се опише сцената, която може да се извлече от Акаша-хрониката - например, сцена от Самотракийските Мистерии на Кабирите, - би трябвало да кажем: личностите, които влизали във вътрешността на храмовете на Кабирите, имали многозначителни, задълбочени лица, но имали в себе си и нещо радостно.

После настъпил преходният период. След това дошло това, което не е имало собствен храм, но все пак е имало някакъв морален кодекс, както е било в древните Мистерии. И после дошло това, което често се обозначава като розенкройцерската същност на Средновековието.

Ако обаче по начина, по който охарактеризирах античните Мистерии, охарактеризирам учениците в Мистериите на Розенкройцерството, би трябвало да кажем: най-значителните от тези личности, които в Средновековието вървели към познанието, към изследване на духовния свят, имали не радостни, а наистина дълбоко трагични лица. Това е толкова истинно, че можем даже да кажем: тези, които не са имали дълбоко трагични лица, определено не са били хора, верни на този стремеж. Разбира се, те са имали всички основания за това, да имат тези трагични лица.

Бих искал да направя нагледен начина, по който хората, стремящи се към познание - в периода, който после достигнал връхна точка в розенкройцерството от четиринадесети и петнадесети век, - е трябвало да се намират в различно отношение към тайните на природата и духа, от това, което е имало място в древността, в древните Мистерии.

Още вчера ви обърнах внимание на следното: природните явления, природните процеси за древния човек са били непосредствено божествени явления. Така, както на никого няма да му хрумне да разглежда движението на човешките очи само по себе си, а не като израз на душевно-духовно-телесното в човека, толкова малко и на древния човек му хрумвало да разглежда кое да е природно явление като отделно, само по себе си. Той го разглеждал като израз на Бога, който се откривал в природните явления. Повърхността на Земята за древния човек е била също такава кожа на Божествено-земното същество, както кожата на човека е кожа на одушевеното човешко същество за днешния човек. Съвсем не се разбира каква е била душевността на древния човек, ако не се знае, че той е говорил по начина, за който вчера споменах: за Земята - като за тяло на Бога, а по отношение на другите планети от нашата планетарна система - като за братя и сестри.

Това непосредствено отношение към явленията и нещата от природата, когато всеки отделен предмет от природата, всяко отделно явление в природата е било откровение на божественото за човека - този мироглед след това е преминал в нещо съвсем друго, в което в някаква степен от познанието си отишло това, което е божественото в природните явления. Представете си - ако допуснем, че е станало нещо ужасно, че кой да е от вас е попаднал някъде и в него биха виждали само тялото, така, както се вижда Земята - неутрално, само по себе си, неодушевено. Това би било ужасно, нали, нещо съвсем ужасно!

Но този ужас е настъпил за познанието в новите времена. И този ужас са усещали знаещите през Средновековието. Това е все едно, ако божественото би отстъпило за знаещия от природните явления и процеси и тогава, както в древните времена нещата от природата и природните явления са били откровения на божественото, настъпва този среден период и тук нещата и явленията от природата стават само образи, вече не откровения, а образи на божественото.

Древно време: неща и явления от природата

- откровение на божественото.

Среден период: неща и явления от природата

- образ на божественото.

Обаче днешният човек вече няма истинско понятие за това, доколко явленията в природата и т.н. се явяват образи на божественото. С един пример, който естествено знае всеки, който поне малко е запознат с химията, искам да покажа как се възприема това от хората, които все още застъпват мирогледа, че нещата и явленията от природата са образи на божественото и формират концепциите в науката.

Вземете простия опит, който винаги може да бъде възпроизведен от днешните химици. Ще го обясня съвсем схематично. Взема се реторта с оксалова киселина, която може да се получи от детелина, и се смесва с равно количество глицерин. След това сместа се подгрява и се получава въглена киселина. Въглената киселина изчезва, а това, което остава тук, е мравчена киселина. Оксаловата киселина, губейки въглерода, се превръща в мравчена киселина. Оксаловата киселина се преобразува чрез загубата на въглена киселина в мравчена киселина.

Сега ви моля да погледнете към схемата: оксалова киселина, мравчена киселина; получава се въглена киселина, която изчезва. Самите вие, като същински химици, в лаборатория можете да направите този опит.

Това не е било така при средновековния човек до XIII, XIV век; този човек е гледал едновременно от две гледни точки. Той казвал: оксаловата киселина се съдържа преди всичко в детелината; но оксалова киселина в определени дози се съдържа и в целия човешки организъм, а най-вече в храносмилателния тракт, черния дроб и далака. Така че, ако вземем човешкия организъм и именно частта, където се намира храносмилателният трак, тук би трябвало да се съобразяваме с процесите, които са под влияние на оксаловата киселина.

Обаче върху тази оксалова киселина, намираща се в долната част на човешкото вътрешно тяло и имаща там своето предназначение, човешкият организъм произвежда същото въздействие, както в ретортата чрез глицерина. Тук има място въздействието на глицерина. И помислете за нещо забележително: под влияние на глицерина в дробовете и вдишвания въздух става процес на превръщане на оксаловата киселина в мравчена киселина. Човек издиша въглена киселина, която излиза ето тук (вж. рис.). С издишания въздух тя се отделя навън; с това вие отделяте въглената киселина. Можете да разгледате и това (ретортата с подгрятата смес от глицерин и оксалова киселина) като човешки храносмилателен тракт; тук, откъдето изтича мравчената киселина - като дробове, а ето тук - като издишвания от дробовете въздух, съдържащ въглената киселина.

Но все пак човекът не е реторта. Ретортата показва само мъртвия образ на това, което в човека става жизнено и осезаемо. Вярно е обаче, че ако човек не би имал в храносмилателния си тракт оксалова киселина, той въобще не би могъл да живее, тоест неговото етерно тяло не би имало никаква основа в неговия организъм. Ако човек не превръщаше оксаловата киселина в мравчена, неговото астрално тяло не би имало никаква основа в организма му. Човек употребява за своето етерно тяло оксалова киселина, а за своето астрално тяло - мравчена киселина. И той се нуждае не толкова от тези субстанции, а от работата, от дейността във вътрешното тяло, която се състои в това, което има място в процеса на оксаловата киселина и в процеса на мравчената киселина. Това, разбира се, е нещо, което днешната физиология все още трябва да достигне - сега още не може да говори по този начин, защото тя говори за това, което става в човека така, като че това са външни процеси.

Това е бил първият въпрос, който си е задавал този, който тогава се е занимавал с естествознание и седейки пред своята реторта, се е питал: как протича този или друг външен процес, който аз наблюдавам в ретортата или по друг начин, какъв е този процес в човека?

Вторият въпрос бил такъв: как протича този процес навън, във великата природа? Ето така, по отношение на процеса, който избрах в качеството на пример, тогавашният естествоизпитател би казал: Аз обръщам поглед към външното на Земята, където се разстила светът на растенията. Разбира се - изразявайки се радикално, - оксаловата киселина се намира в детелината, но в действителност оксаловата киселина е разпространена навсякъде в растителността, макар понякога и в хомеопатични дози, но тя се намира навсякъде. В същото време навсякъде има следи, дори понякога и хомеопатични следи от това, което например насекоми от вида на мравките произвежда от оксаловата киселина в съвременните дървета. Тази армия от насекоми, която понякога така досажда на човека, превръща това, което е разпространено като оксалова киселина по ливади и поляни, в цялата растителна покривка на Земята, в мравчена киселина. Фактически ние вдишваме мравчената киселина - макар и в малки дози - постоянно от въздуха, където тя се намира благодарение на работата на насекомите над растенията, посредством която оксаловата киселина в растенията се превръща в мравчена киселина.

Средновековният естествоизпитател казвал така: в човека съществува процес на превръщане на оксаловата киселина в мравчена. Обаче в живота и дейността в природата също го има този процес на превръщане.

Тези два въпроса е поставял пред себе си средновековният естествоизпитател при всяко явление, което той е изучавал в своята лаборатория. И нещо своеобразно, което е съвсем изгубено за съвременния човек, е било характерно за този средновековен естествоизпитател. Днес се смята, че в лабораторията всеки може да провежда изследвания, бил той добър или лош човек, и това сякаш няма отношение към работата. Имат формулите, могат да анализират или синтезират; това може всеки да го направи. Тогава, когато към природата се приближавали по начин, разглеждащ я като действие на божественото, т. е. божественото в човека и божественото във великата природа, тогава е съществувало изискване: човек, изследващ по такъв начин, трябва да притежава вътрешно благочестие. Той е трябвало да бъде в състояние да направлява своята душа и своя дух към божествено-духовния свят. Това ставало ясно, защото е било факт: този, който се готвил за експериментирането като за някакво жертвено действие и ставал истински, вътрешно горещ от упражненията за благочестие при подготовката на експериментите, от собствен опит узнавал, че неговият експеримент, от една страна, водил до изучаване на човека, а от друга - до изучаване на великата природа. Така че вътрешната добрина са я разглеждали като подготовка за изследванията, а лабораторните си опити разглеждали така, че отговорите им на въпросите смятали за отговори от божествено-духовните същества.

С това ви охарактеризирах прехода от духа на древните Мистерии към това, което после станало същност на Мистериите в Средновековието. Виждате ли, нещо от древните Мистерии традиционно се съхранило също и в съществото на Мистериите от Средновековието. Но това, което било величието даже на късните Мистерии от Самотраки или Хиберния, вече е било невъзможно да бъде достигнато в Средновековието.

Традиционно чак до наши дни се е съхранило това, което се нарича астрология. Традиционно се е съхранило и това, което се нарича алхимия. Обаче днес вече съвсем не се знае - и още в XII-XIII столетие едва ли са знаели - какви са условията за действителното астрологично знание и действителното алхимично знание.

Благодарение на размишление или благодарение на емпирично изследване - както това сега се нарича - никой не може да стигне до астрологията. Хората, които са били посветени в древните Мистерии, на вашия въпрос би ли могло чрез изследване, чрез размишление да се стигне до астрологията, биха отговорили: ти можеш да стигнеш до астрологията чрез размишление, чрез емпирическо изследване дотолкова, доколкото можеш да узнаеш чрез емпирическо изследване и размишление тайните на човека, ако той сам не ти ги разкаже. Да допуснем, че съществува нещо, което го знае само един човек, което не знае никой, освен този човек; и някой започва да гради предположения, да прави експерименти, за да узнае какво знае този човек или мисли за това, което този човек знае - това би било абсурдно, нали? Обаче намерението да се узнае какво да е за астрологичните неща посредством размишление или посредством експериментиране, или благодарение на наблюдение, древният човек би намерил толкова абсурдно, както днешният човек намира за абсурдно, когато искат да изследват това, което може да се узнае само тогава, когато човек сам разкаже за него. Защото древните хора са знаели: тайните на звездните светове ги знаят само Боговете, или, както по-късно са ги наричали, космически Интелигенции. Тези космически Интелигенции знаят тайните на звездните светове и само те могат да ги съобщят на човека. Затова трябва да се премине път на познание, водещ човека до способността да разбира космическите Интелигенции.

Истинската, правдива астрология се основава на възможността да се разбират космическите Интелигенции. А истинската алхимия? Истинската алхимия се основава не на такова изследване, каквото прави днешният химик, експериментирайки и размишлявайки, а на това, че могат да възприемат в природните процеси природните духове, общувайки с тях; природните духове говорят на човека, как протичат явленията и какво всъщност става тук. Астрологията на древните времена не е била мъдруване и изследване чрез наблюдение, а общуване с космическите Интелигенции. Алхимията в древните времена не е била изследване чрез наблюдение, не просто размишляване, а общуване с природните духове. Това на първо място трябва да се знае. Ако бихме отишли при древния египтянин или древния халдеец, той би казал: Аз имам своята обсерватория, за да беседвам очи в очи с космическите Интелигенции чрез моите инструменти и благодарение на това, което излиза от моя дух с помощта на моите инструменти. Този, който в качеството си на благочестив естествоизпитател в Средновековието се приближавал до ретортата и в нея, от една страна, е изследвал вътрешната същност на човека, а от друга, тъкането и същността на великата природа - този средновековен естествоизпитател казвал: Аз експериментирам, защото посредством експеримента с мен говорят духовете на природата. Алхимик е бил този, който предизвиквал духовете на природата. Всичко, което по-късно се разглеждало като алхимия, е декадентски продукт. Всичко, което в древните времена е било астрология, е резултат от общуването с космическите Интелигенции.

По това време, в първите векове след възникването на християнството, още е съществувала древната астрология, а значи и общуването с космическите Интелигенции. Традицията още я е имало. Започнали са да изчисляват дали звездите са в опозиция, в конюнкция и т.н. Имали са всичко това, което е останало в качеството на традиция от времената, когато астролозите са общували с космическите Интелигенции. Но докато няколко века по-късно, след възникването на християнството, астрологията вече изчезнала, алхимията още продължавала да съществува. Общуването с природните духове е било все още възможно в по-късните времена.

И когато се вглеждаме в това, което е било в Средновековието, можем да кажем, че през XIV или даже все още през XV столетие е имало истинска розенкройцерска алхимическа лаборатория и ние намираме вътре в нея инструменти, които дори сравнително приличат на днешните инструменти; най-малкото по днешните инструменти можем да получим представа за това, какви са били инструментите на тогавашното време. Но когато след това духовно се вгледаме в тези розенкройцерски Мистерии, навсякъде намираме, бих казал, старата, сериозна и дълбоко трагична личност, която по-късно става Фауст, именно Гьотевият Фауст. И по отношение на този, който в розенкройцерската лаборатория стои като изследовател с основателно дълбоко трагично лице, който вече не се справя с живота, по отношение на него Гьотевият Фауст е нещо подобно - както вчера радикално се изразих, - така, както образът на Аполон Белведерски е подобен на Аполон, образувал се от кълбящия се жертвен дим на олтара на Кабирите. Говорейки по същество, вглеждайки се в алхимичните лаборатории от осми, девети, десети, единадесети, дванадесети, тринадесети век, се вглеждаме в дълбока трагика. И тази трагика на Средновековието, тази трагика именно на най-сериозни хора, не е отразена истински в нито една от историческите книги, защото там не умеят да гледат във вътрешното на душата.

Всички тези истински изследователи, които по този начин са търсили човека и Вселената, както природата в ретортите, всички тези хора са били усилени фаустовски натури в късното Средновековие, защото са чувствали дълбоко: Когато ние експериментираме, с нас говорят духовете на природата, духовете на Земята, духовете на Водата, духовете на Огъня, духовете на Въздуха. Ние ги чуваме в тяхното бълбукане, шумолене, в тяхното особено течение, бръмчащи в началото звуци, които после преминават в хармония и мелодия, за да се приберат обратно в себе си. Така че мелодии звучат, когато имат място явления от природата. Виждаме реторта и задълбочил се в процеса, случващ се в нея, благочестив човек. При този процес, в който тук се преживява метаморфозата на оксаловата киселина в мравчена киселина, може да се преживее и някакъв отговор на природно-духовното, ако бъде поставен определен въпрос. А този отговор от природно-духовното може да се използва за изследване на вътрешното същество на човека. Преди всичко ретортата започва да говори чрез цветни явления. Усеща се как природните духове на земния елемент, природните духове на водния елемент се явяват от оксаловата киселина, усещат се, но после цялото това преминава в някакво мелодично жужене, някаква хармония, които след това отново се прибират в себе си. Така са преживявали процеса, при който се получава мравчена киселина и въглена киселина. И ако така са се вживявали в този преход от цветно в звучащо, тогава са се вживявали също и в това, което е можел да каже лабораторният процес за великата природа и за човека. Тогава се е добивало чувството: нещата от природата и природните явления все още разкриват това, което Боговете говорят, те са образи на божественото. И това се обръщало вътрешно в полза на човека. Във всички тези времена например изцелението все още в голяма степен е било интимно свързано със знанието от всеобщия светоглед.

Да допуснем, че човек с такъв мироглед е имал за задача да препоръча лечение. Имал е пред себе си някакъв човек. Един и същ външен комплекс симптоми може да намери израз в разнообразни болезнени състояния и причини за болести. Но с методите, които този човек е прилагал - не казвам, че днес те биха могли да бъдат такива, каквито са били в Средновековието, днес, разбира се, те би трябвало да бъдат други, - е можел да каже: ако се проявява точно определен комплекс симптоми, значи човекът не е в състояние да превърне достатъчно оксалова киселина в мравчена. Той по някакъв начин е отслабнал в способността си да превръща оксаловата киселина в мравчена киселина. На него може да му се помогне, ако по някакъв начин му се даде мравчена киселина, така че да му помогне външно, когато сам той не може да си изработи мравчената киселина.

Представете си пред вас двама-трима човека, при които е диагностицирана неспособност за изработване на мравчена киселина; вие им давате мравчена киселина и това им помага. След това при вас идва човек, който има нещо аналогично. Вие му давате мравчена киселина, но тя съвсем не му помага. Обаче в мига, когато му дадете оксалова киселина, тя тутакси му помага. Защо? Ами защото недостигът на сили се намира на друго място, там, където оксаловата киселина би трябвало да се превърне в мравчена киселина. В този случай някой, мислещ в традицията на тези средновековни изследователи, би казал: при определени обстоятелства човешкият организъм, когато при дадени предпоставки просто му се даде мравчена киселина, казва: Аз насочвам това не към дробовете, за да постъпи в дихателния въздух и в циркулацията, а към съвсем друго място на заболяване - в сферата на оксаловата киселина. Това ще бъде превърнато от самия мен в мравчена киселина. Аз се отказвам от мравчената киселина, искам сам да си я изработя.

Виждате, че нещата са много сложни. Тези алхимични изследователи, тези, които заслужават това име - защото с тези неща са свързани и много глупости и измами, - винаги са премисляли вътрешната връзка на това, което е здравата природа в човека, с това, което е болната природа в човека.

Всичко това е довеждало до общуване с природните духове. Следователно средновековният изследовател е имал чувството: Аз общувам с природните духове; но е имало и по-древни времена, когато хората са общували с космическите Интелигенции. За мен те са недостъпни.

Да, скъпи мои приятели, оттогава, когато и духовете на природата се оттеглили от човешкото познание, оттогава, когато нещата от природата и природните явления се превърнали в тези абстракции, каквито са за днешния физик и химик, оттогава повече не възниква тази трагичност, която е съществувала в Средновековието. Защото общуването с природните духове било такова, че стигало колкото да пробуди тъга по космическите Интелигенции, до които стигали древните хора. А с това, което тогава се прилагало като средство за познание, не е можело повече да се намери пътят към космическите Интелигенции; можело е да се намери само пътят към природните духове. И в същото време, когато са възприемали природните духове, са навлизали в познанието на тези духове и много трагично са възприемали факта, че е било невъзможно да се приближат до космическите Интелигенции, които инспирират самите природни духове. Възприемали това, което знаят тези природни духове, обаче било невъзможно да проникнат чрез тях до космическите Интелигенции. Такова е било настроението.

По същество обстоятелството, че у средновековните алхимици е останало познанието от природните духове и е било изгубено познанието на космическите Интелигенции - това е и била причината за тази трагичност. Това е и била причината средновековният естествоизпитател вече да не може да достигне до пълното познание за човека. Но той все още е предчувствал къде се намира това пълно познание за човека.

И следва да кажем: това е своего рода реминисценция за чувствата, които е изпитвал някой лаборант в Средновековието, когато Гьотевият Фауст казва: «И ето ме, безумец клет, тъй умен, както по-напред... » - защото всъщност учението се е давало на лабораторните изследователи от природните духове, до които те са прониквали. Но тези природни духове на са давали никакво истинско познание на душата.

Днес много в традициите е изгубено, но то трябва отново да бъде намерено. Тези изследователи определено са знаели за повтарящите се земни животи, но природните духове, с които са контактували, са имали тази особеност, че те са говорели охотно за всевъзможни неща по отношение на субстанциите и за ставащото в света, обаче никога нищо не са говорили за повтарящите се земни животи; те съвсем не са се интересували от повтарящите се земни животи.

Скъпи мои приятели, поставих пред вашите души някои от мислите, които са определяли основното трагично настроение на средновековните изследователи. Искаме да погледнем към този своеобразен облик на розенкройцерския изследовател, стоящ в ранно-средновековната лаборатория, с неговото сериозно, често дълбоко замислено, но печално лице, без всякакъв разсъдъчен скепсис, но с дълбока неувереност на душата, без всякаква парализа на волята, но със съзнанието:

О, воля, воля има в мен — как да я изведа на пътя, водещ до космическите Интелигенции?

Да, тук са възниквали безчислени въпроси в душата на този средновековен изследовател на природата! И слаб отблясък за това е първият монолог на Фауст и това, което следва след него.

Утре малко по-отблизо ще разгледаме този сериозен изследовател с дълбоко замислено лице, който е праотец на Гьотевия Фауст.

[1] лекции . . . в следващите дни: в лекциите «Мистерийни центрове на средновековното розенкройцерство и съвременният принцип на посвещение», изнесени от 4 до 13 януари 1924 в Дорнах, Събр. съч. 233a.