ПЕТА ЛЕКЦИЯ

1 декември 1923 г.

Това, което говорих вчера, създава предпоставки за по-детайлно разглеждане на някои събития, станали в хода на земното развитие и повлияли на външния образ на нашата Земя. Както си спомняте, аз говорих, че съзерцавайки и опознавайки, можем да встъпим в определени отношения с металното в Земята, с всичко, което съществува в Земята благодарение на факта, че тя е пронизана от метални жили, че тази Земя въобще съдържа в себе си металното, разнообразието от метали.

Тази родствена връзка, която може да се установи с металното в Земята, дава възможност да се погледне към това, което е станало със Земята.

Особено интересно е съзерцанието на случилото се в земното развитие във времето, предшестващо атлантското развитие, малко външно обозначено от мен като лемурийски период, а също и съзерцанието на стоящото в най-близкото времево пространство, когато Земята е повтаряла стадия на Старото Слънце. По времето на лемурийската епоха се повторил лунният стадий. Да се разглеждат всички тези събития е извънредно интересно, защото по този начин се получават впечатления за това колко изменчиво е всичко в сферата на Земното битие.

Днес сме свикнали да гледаме на Земята като затворена в своята форма; такава се представя тя пред човека днес. Като хора, ние живеем на континенти и сме обкръжени от това, което Земята носи върху себе си във вид на растения, земни и въздушни животни и т. н. Ние знаем, че живеем сами във въздушния океан на атмосферата, обкръжаваща Земята, че от този въздушен океан всмукваме в себе си кислорода, но че определена роля играе също и нашето отношение към азота. Обаче ние си представяме, че ни обкръжава въздушен кръг, състоящ се от кислород и въглерод. После гледаме океана, морето и си съставяме картина за това - не си струва да изпадаме в още подробности - как си се представяме като планета, населявана от нас във вселената. Земята не винаги е била такава, каквато е днес; тя е преминала през изключително силни, мощни трансформации. Да се върнем към времената, за които току-що говорих, да тръгнем назад към лемурийския период и още малко по-далеч и там ще намерим съвсем различно състояние на Земята, съвсем различно от настоящото.

Да започнем с въздушната сфера, в която живеем сега, която самите ние разглеждаме като нежива, лишена от живот. Дори и тази въздушна сфера ни се представя съвсем различна. И когато се връщаме по-нататък назад, в този най-древен период от земното развитие ние намираме нещо подобно на сегашното твърдо земно ядро, обкръжено от въздушна сфера. Такава подобна картина би се получила от нас вече и за тези най-древни периоди; но и дума не може да става за това, че в това далечно време, в тази голяма сфера, нарисувана от мен, е могло да съществува нещо, подобно на въздух, какъвто ние сега дишаме. Във вдишвания от нас въздух значителна роля играят кислородът и азотът; по-малка роля имат въглеродът и водородът; още по-малка - сярата или даже фосфорът.

И съвсем невъзможно е да се говори в тези древни времена за кислород, азот, въглерод, сяра и т. н. по простата причина, че в тези древни времена съвсем не е съществувало това, което днес химиците обозначават с тези имена.

Ако днешният химик би заговорил с някакво духовно същество от онези времена за кислород, въглерод, азот и т. н., той би казало: нищо такова не съществува. Защото колкото е истина фактът, че днес съществува възможност да се говори за тези неща, толкова и тогава не е съществувала възможност да се говори за тях. Кислородът, азотът, въглеродът в този вид, в който са ни познати днес, са възможни едва тогава, когато Земята достига определена плътност и има такива сили, каквито тя има днес. Кислородът, азотът, калият, натрият и други от тъй наречени леки метали, тогава не са съществували. Затова пък в това обкръжение на Земята - в тази окръжност, образувала се тогава на мястото, на което днес разполагаме въздушната сфера - е имало нещо извънредно фино и течно, нещо средно между сегашната вода и въздух; то е било много разредено, обаче в своята разреденост е било подобно на белтък. Така че Земята тогава цялата е била обкръжена от белтъчна атмосфера. Белтъкът на днешните кокошки е значително по-груб, обаче все пак сравнението с него е допустимо.

Това обкръжение на Земята се е образувало по такъв начин, че когато впоследствие Земята се е уплътнила, от нея се е обособило това, което днес обозначаваме като въглерод, водород, кислород, азот и т. н. Но неправилно би било да кажем, че тогавашната белтъчна атмосфера се е състояла от тях, защото тя не е съдържала тези вещества в себе си в качеството на свои отделни части. Сега е прието да се мисли за всичко така: всичко е съставено от части; но това е безсмислица. Това, което познаваме в качеството му на определени по-високоорганизирани субстанции, не винаги е съставено от това, което виждаме при техния анализ; а работата е там, че нещата просто прекратяват съществуването си във висшите субстанции. Въглеродът там не е въглерод, и кислородът не е кислород, и т. н., а това просто е някаква по-високоорганизирана субстанция. И както вече се каза, тя може да се обозначи като крайно разреден белтък. Обаче цялата тази обкръжаваща Земята субстанция е била пронизана от космическия етер, който я оживявал. Така че космическият етер трябва да си го представяме като пронизващ и оживяващ тази субстанция.

Благодарение на факта, че този космически етер я е пронизвал - благодарение на това тази субстанция е живеела. Обаче тя не само е живеела, но и се е диференцирала по особен начин.

На едно място е възниквало голямо образувание, в което би могло да се задушиш; на друго място е възниквало образувание, в което човек би могъл да живее по особено активен начин и т. н. Там не е имало химически елементи в сегашния смисъл, обаче в него са възниквали образувания, напомнящи със своите въздействия днешните химически елементи. Освен това всичко е било пронизано със светлинни отражения, светлинни избухвания, светлинни сияния, светлинни искри. И накрая, мировият етер е пронизвал с топлина всичко това.

Това са били свойствата на тогавашната земна атмосфера - ако ми бъде позволено да употребя съвременния израз. Първо от Космоса се е образувало това, което ви описах вчера: първите прапланини. Те са се образували от Космоса. Така че кварцовете - които намираме в най-прекрасни форми в тяхната относителна прозрачност в най-старите скални породи са образувани в Земята от Вселената. Затова този, който днес владее имагинативно виждане и прониква в тези най-древни скални породи, в най-твърдите образувания на днешната Земя, те му се показват като очи, гледащи във Вселената. Но Вселената е поставила тези очи в Земята; и те сега се намират там вътре. Вселената ги е поставила в Земята. Само че това кварцообразно, кремъчно-киселинно, проникващо тогава в цялата атмосфера и постепенно отлагащо се като най-древни скални породи, не е било толкова твърдо, колкото днес. Това втвърдяване до вида, в който днес виждаме скалните породи, е станало по-късно, благодарение на по-късните условия. Всичко това, което тогава се е образувало от Космоса, едва ли е било по онова време по-твърдо от восък.

И така, това, което днес можете да видите в най-старите планини като кристала на кварца - на друго място днес казах[1], че е толкова твърд, че ако човек падне върху него, ще си счупи главата, - тогава е било пронизано с живот, проникващ навсякъде и благодарение на него е било меко като восък, действително толкова меко, като восък, така че бихме могли да кажем: най-древните скални породи идват от Космоса като капещ восък. И всичко това е било прозрачно и е било на пипане такова, че ако бихме могли да го докоснем, у нас би било усещане, като при докосване на восък.

По такъв начин се отлагат от капещия от Космоса восък скалните породи и след това се втвърдяват. Кремъчната киселина също е била восъкоподобна, когато е прониквала от Космоса на Земята.

И това, което сега го има повече на духовен план и което ви описах вчера, че пренасяйки се в плътните скални породи, се намират картини от Космоса, тогава е било тук съвсем нагледно, и при това така, че когато восъкоподобният силикат е започнал да кондензира, в него е можело да се различи нещо подобно на образ на растения. Този, който е наблюдавал природата, знае, че и днес могат да се намерят в минералното царство признаци за отминалите времена. Могат да се намерят камъни, да се вземат в ръце, да се разгледат и да се види вътре сякаш образ на растение. Тогава е било нещо съвсем обичайно, че влизащото в атмосферата, в тази белтъчна атмосфера, се е внасяло сякаш във вид на образи - не само видими, а като образи, отпечатващи се, фотографиращи се вътре в това восъчно тяло, но фотографиращи се телесно, - за да могат да се внесат по такъв начин тези образи от Космоса.

След това се образувало нещо своеобразно, този течен белтък запълнил тези образи; благодарение на това те станали малко по-твърди, малко по-плътни; те повече не били образи. Силикатите отпаднали от тях, разпаднали се в останалата атмосфера и в древното лемурийско време са се реели могъщи течни растителни образувания, напомнящи днешните водорасли, които не са били закрепени с корени в почвата - почва тогава въобще не е имало, - плаващи в този течен белтък, от който те образували своята субстанция, от който са били пронизани; те не само са плавали, а започвали да сияят, бих казал, избухвали в светлина, после отново изчезвали, появявали се отново, пак изчезвали. Те били непостоянни, непостоянни до такава степен, че възниквали и изчезвали.

Хубаво си представете това. Тази картина е по същество крайно различна от сегашното ни обкръжение. Ако би могло в качеството ни на днешни хора да се пренесем в онова време, някъде да направим, да кажем, някаква наблюдателница и сами отвътре да можем да наблюдаваме, подобно на приятелите, дежурящи тук, в Гьотеанума, бихме видели навсякъде: ето, изплува растителен образ, могъщо растително образувание, приличащо, както вече казахме, на нашите сегашни водорасли или даже палми.

Обаче то бързо се издигало - не израствало от земята през пролетта и не увяхвало през есента, а бързо се издигало през пролетта (пролетта е била извънредно кратка), след това достигало силата си и после изчезвало отново в течния белтъчен елемент. Подобно зрелище на нещо постоянно раззеленяващо се и прецъфтяващо би имал наблюдателят пред себе си. И той не би говорил за растения, покриващи Земята, а за растения, възникващи от Космоса като въздушни облаци, уплътняващи се и после разтварящи се, зеленеещи в белтъчната атмосфера. А за това, което малко съответствало на нашето лято, би казал: това е времето, когато обкръжението на Земята зеленее. Обаче зеленината по-скоро е трябвало да се наблюдава нагоре, отколкото надолу. По такъв начин се получава представа за това как кремъчното от земната атмосфера прониква в земното и привлича към себе си растителната сила, намираща се вън в Космоса, за това как растителният свят слиза от Космоса на Земята. Но за периода, за който говоря, би трябвало да кажем: този растителен свят е възникващ и изчезващ в атмосферата.

И към това трябва да добавим следното: когато днес човек, именно благодарение на родството с металното в Земята, се пренася в онези времена, тогава възниква чувството, че всичко това се отнася до него самия, че човек има някаква връзка с това, което тогава се е раззеленявало и прецъфтявало в атмосферата. Когато днес си спомняте своето детство, това е спомен за кратък период от време. Обаче когато си спомняте за болка, преживяна в детството, това вече е нещо, принадлежащо на вас. И тези извикани, благодарение на металното в Земята, космически спомени за процесите на раззеленява-не и прецъфтяване стават нещо, което ви принадлежи. Още тогава, като хора, ние сме били свързани със Земята, която е живеела в тази белтъчна атмосфера, но така, че човек тогава е бил все още напълно духовен. Правилно се изразяват, когато казват (трябва да се постигне и съответната представа): тези растения, видими тук, в атмосферата, за тогавашното време се явяват като нещо отделено, изхвърлено от човека. Човек отделя от своето същество това, което още е единно с цялата Земя. И той би трябвало да има същата представа и за нещо съвсем друго, което също отделя. А именно тук става следното: всичко, което описвах досега, е било предизвикано от факта, че кремъчната киселина по-рано е била отделена от атмосферата под формата на восък. Дотогава навсякъде е била само тази белтъчна атмосфера. Върху нея е въздействал Космосът, върху нея са въздействали безкрайно многообразни сили, които от целия Космос са сияли към Земята - сили, за които нашето днешно познание нищо не иска да знае. Затова и нашето днешно познание не е истинско познание; защото многообразието на ставащото на Земята не би имало място, ако не би било подложено отвсякъде на космическите импулси и космическите въздействия. Днешният учен, съвсем нищо не казващ за тези космически сили, въобще нищо не казва за действителността. Защото той никъде не отчита това, което живее тук. В най-малката частица, която разглеждат под микроскоп, живеят не само земни, но и космически сили. И като не отчитат това, не достигат познание за реалността.

Тогава космическите сили са действали върху течния белтък от земното обкръжение. И тези космически сили са действали върху някои части от този белтък, така че сякаш го коагулирали - навсякъде е можело да се види космически коагулирал белтък. Това е плавало тук вътре: космически коагулирал белтък. Обаче това не са били произволни облаци, а е било нещо живо в определени форми. Това, собствено, са били животни, състоящи се от този коагулирал белтък, развил се до гъстотата на желе, до гъстотата на нашата сегашна хрущялна маса. Такива желеобразни животни са се намирали в тази течна белтъчна атмосфера. Те са имали форма, която в умален вид я има при нашите рептилии, нашите гущери и т. н., но те не са имали подобна плътност, пребивавали са в тази желеподобна маса и са били вътрешно подвижни.

Крайниците им ту се удължавали, ту се прибирали; накратко, всичко при тях било като при охлюва, който може да протяга и прибира пипалцата си.

По времето, когато всичко това се е образувало навън, от Вселената - освен силикатите - в Земята е било отделено това, което днес виждате като варовици. Когато отиваме не в древните планини, а просто в Юра (Юрските геологически пластове), намираме този варовик. Този варовик е бил внесен от Космоса в Земята по-късно, но по същия начин, както и силикатите; така че като второ, на Земята имаме варовика.

А тези варовици постоянно са прониквали навътре и в основни линии това определя, че Земята в нейното ядро става все по-плътна и по-плътна. След това в определени места към варовиците се присъединяват силикатите. Обаче тези варовици съдържат космически сили. Варовикът е нещо съвсем различно от грубата физическа материя, каквато си я представят днешните физици. Варовикът навсякъде съдържа формиращи сили, оставащи относително непроявени.

Пренасяйки се в малко по-късно време в сравнение с възникването и изчезването на процесите на раззеленяване, намираме, че в цялата белтъчна атмосфера има постоянна циркулация на варовикова субстанция. Образува се варовикова мъгла и от друга страна, варовиков дъжд. В развитието на Земята е имало период, когато това, което днес е просто изпарение на вода и дъжд, се е състояло от варовикова субстанция, издигала се е и отново е падала надолу, издигала се е и се е спускала. И тук възниква нещо своеобразно: варовикът проявява особена притегателна сила по отношение на тази желеобразна, на тази хрущялоподобна маса, той я пронизва, пропива я със себе си. И чрез земните сили, заключени в него - казах ви, че в него са затворени земни сили, - той разтваря цялата желеобразна маса, която се е образувала под формата на коагулирал белтък. Варовикът взима от небето това, което небето е образувало в белтъчната атмосфера, и го пренася близо до Земята. И от това впоследствие постепенно възникват животните с кости, съдържащи варовик. Това е нещо, което се развива в късното лемурийско време.

Така че в растенията в техния най-древен облик на първо място трябва да виждаме чисти небесни дарове, а в животните и във всички животински образувания нещо такова, което Земята, след като небето й дало варовика, е взела от Небето - наистина е завладяла! - и го е превърнала в земна форма. Такива са нещата, по толкова забележителен начин представящи ни се от тези древни времена, с които се чувстваме свързани по такъв начин, че целият този процес се възприема като процес на сякаш разгърнатото в Космоса човешко същество.

Такива неща звучат, разбира се, парадоксално, защото те засягат действителност, за която днешният човек обикновено няма никаква представа. Обаче те са самата истина. Нали когато по памет се каже: когато бях деветгодишно момче, имах приятел, когото аз някога здраво набих - това днес съответства на абсолютната действителност, нали така? Това е, което вътрешно се надига в нас. Това може да ни радва или натъжава, да ни причинява болка - но тъкмо това вътрешно се надига в нас. Така израства, благодарение на родството му с металното, разширеното човешко съзнание, което става земно съзнание: ти, формирайки цялата своя същност при слизането от Небето на Земята, си отделил от себе си растенията. Те са като твой отделен секрет. Ти си отделил и животинската същност; във формата на коагулирало желе или хрущялна маса ти си пожелал то да стане отпаден продукт. Обаче тук ти трябва да отбележиш как вече придвижилите се земни сили са взели това от теб и са формирали животинските форми по друг начин, в който те са резултат от земно формиране. Това също може да узрее в космическата памет като собствено преживяване - споменах го по-горе, - като спомена от краткия земен живот. Чувстваш се, както беше казано, човек, свързан с това. Обаче всичко това е свързано с някои други процеси. Аз само схематично ви обрисувах основните процеси. Тук става и много друго. Например по времето, когато става това, което описах тук, цялата атмосфера е била още изпълнена с много фино разпределена сяра. Тази фино разпределена сяра се съединява с другите субстанции и от тази връзка възникват, бих казал, бащите и майките на всичко това, което съществува днес в земната руда като пирит, олово, цинков сулфид и т.н. И така, всичко това се е образувало вече в древна форма - в меката, все още плътна восъчна форма от онова време. Затова и земното тяло е пронизано от подобни неща. А след това, когато тези руди - металите - ги извеждат от общата белтъчна субстанция и се образува твърдата земна кора, тогава на металите не им остава да правят друго - ако човек не прави нещо с тях - освен да мислят за това, което е станало. И така и става с тях. Ние ги намираме в това състояние, когато те оживяват за вътрешното виждане на всичко това, което е станало със Земята. И тогава, имайки всичко това в качеството на собствено космическо, или най-малкото на земно преживяване, си казваш: по времето, когато ти отдели от себе си всичко това, по времето, когато отдели от себе си това, което беше най-старата растителна форма и което после се разви в по-късните растителни форми, по същото време отдели от себе си и това, което е по-сложното животинско образувание - така, както го описах, - по такъв начин отдели от себе си това, което дотогава ти пречеше да имаш воля в собственото си човешко същество.

Всичко, което ви описах тук, е било необходимо; човек е трябвало да отдели това, както днес трябва да отделя пот или нещо друго. Човек е трябвало да отдели това, за да не остане същество, в което би действала единствено волята на

Боговете, а да може да стане същество със собствена воля, за да може да има собствена - макар и още не свободна - воля. Следователно всичко това е било необходимо за подготвяне на земната природа на човека.

В същото време са станали и много други неща, всичко се изменило. Естествено, че когато след това се появила медта, отделяйки се в Земята, се изменила и цялата атмосфера. Тя станала друга - много по-малко серниста. Кислородът постепенно започнал да преобладава над сярата, докато по-рано сярата е имала много голямо значение за земната атмосфера. Цялата земна атмосфера станала друга.

В това обновено обкръжение човек е могъл пак да отдели от себе си още нещо друго. Това, което той отделил сега, излиза под формата на потомци на по-раншните растения и по-раншните животни. Сега постепенно се образували по-късни форми на растения, притежаващи вече нещо като корени, обаче във все още съвършено меката земна субстанция. А от това, което са били рептилиите, гущерообразните животни, се образували сложните животни - такива животни, каквито днешната геология намира в отпечатъците и т.н. От най-древното, за което говорих тук, не може да се намери вече нищо. Само тогава го е имало това, в което човек е отделил по-сложни образувания от себе си, възникнали в по-късна епоха; само тогава го е имало това, което ви описах като постоянно възникващи и изчезващи облакообразни образувания, раззеленяващи се и повяхващи, животноподобни форми от мека маса, които обаче са били действителни животни, които ту се обособявали и са имали собствен живот, ту отново се губели във всеобщия земен живот - защото такова е било съществуването на тези същества. От всичко това възникнало нещо по-устойчиво в себе си.

След това се появяват животни, които схематично можем да обрисуваме така: те са имали много голям подобен на око орган с някакъв вид аура, след това - нещо, подобно на муцуна, удължена напред; после - гущероподобно тяло, но с могъщи плавници. Всичко това възникнало като образувание, имащо вече повече твърдост в себе си. След това намираме животни, имащи нещо, което едновременно мога да нарека крила и плавници. Защото тези животни не са били морски животни; морета тогава още и не са съществували; имало е мека земна маса и още - мекия елемент на обкръжението, от който донякъде е била отделена само сярата. А вътре е плувало или летяло - това действие е било нещо средно между плуване и летене - такова животно. Наред с тях са съществували и други животни, имащи не такъв вид крайници, а крайници, които са били сформирани повече от силите на самата Земя, напомнящи вече крайниците на днешните нисши бозайници и т.н.

И така, на човек, който изхождайки от днешния ден, би се отправил на пътешествие не през пространството, а през времето и би се върнал до това време, което свързва лемурийския период с атлантския - би се представило особено зрелище: гигантски летящи гущери с фенер на главата, който и свети, и грее; долу, нещо като мека, блатиста земя, съдържаща нещо много уютно, защото на днешния гост тя предлага мирис на нещо средно между плесен и зеленеещи растения.

Нещо изкушаващо, от една страна, и необичайно привлекателно, от друга, предлагала тази тиня на меката Земя. А там вътре се движели други животни, имащи вече по-големи крайници и напомнящи на сегашните нисши бозайници, които обаче са били толкова разширени надолу, че са имали отдолу такива могъщи неща (рисува ги) - разбира се, много по-големи, отколкото при патиците.

Такова виждаме първото вегетативно-анималистично творение, състоящо се от човешки отпадни продукти и подготвило това: земното човешко същество да може да стане същество с воля. Ако отделеното би останало в него, тогава то би завладяло волята му. Неговата воля би станала изцяло физическо явление. Благодарение на отделеното - физическото излязло от него и волята му приема душевен характер. Точно така чрез второто отделяне чувствата приемат душевен характер. И едва в късния атлантски период, в средата на атлантския период възникват бозайниците и тези растения - растения и животни, подобни вече на нашите. И Земята се формира така, че става много прилична на сегашната. Така възникват химическите субстанции - субстанции, познати на днешния химик. Така малко по малко възниква това, което се явява въглерод, кислород, алкални, тежки метали и т.н. Заедно с това човек вече може да отдели и нещо трето от себе си - това, което днес той намира в своето обкръжение като растителен и животински свят. И в същото време, когато той отделя това, в същото време, когато около него възниква това обкръжаващо го творение, той се подготвя за своето земно съществуване в качеството му на мислещо същество.

Следователно можем да кажем: за разлика от сегашното, човечеството тогава не е било разделено на отделни индивидуалности, а е било всеобщо човечество с още духовно-ду-шевна природа, потопена в етера. Защото заедно със струящия от Вселената към Земята етер е дошло и това всеобщо човечество от Вселената. То преминало след това през процесите, които съм описал във «Въведение в тайната наука»; то дошло, отново заминало по други планети, после пак се върнало в атлантския период. Това е ставало наред с другите събития. Защото всеки път, когато е ставало подобно отделяне, човечеството не е можело да остане на Земята - трябвало е да се отдели, за да усили до някаква степен отново вътрешните си сили, сега много по-фини, имащи по-душевна природа. След това то отново се връщало. Такава е същността на тези процеси, които в по-големи детайли можете да прочетете в моята книга «Въведение в тайната наука». Следователно тези явления се състоят в това, че човечеството принадлежи на вселената и само си подготвя земното обкръжение, изпращайки в земния свят нещата, които е отделило от себе си. И сега те се намират в земната област и заобикалят тук човека. Можем да кажем: изпращайки в земната сфера тези отделени продукти, той постепенно е развил в себе си това, което като земен човек го въоръжава с воля, чувства и мислене. Защото това, че човек като волеизявяващо, чувстващо и мислещо същество за времето между раждането и смъртта днес стои на органично-физическа основа, това се е развило във времето и стои във връзка със същества, които заради развитието на човечеството са се отделили с течение на времето от него и в тази отделеност са се превърнали в сегашните си форми.

Така виждате, че не просто обобщено-абстрактно говорим за връзката с металното в Земята. Но когато се сродим с металното, пазещо в себе си спомени за земните събития, тогава действително можем да разкажем за това, което тук се помни. Тогава действително се намира това, за което ви говорих днес.

И ако сега си представите, че се връщате към още по-ранни времена, тогава всичко става още по-мимолетно, неясно. Да разгледаме това грандиозно, величествено зрелище, което ви описах: тези неопределени, подобни на восък кремъчно-киселинни образувания, в които се показват образци от растителния свят, всмукващи мекото белтъчно вещество с мека белтъчна субстанция, образуващи по такъв начин в земното обкръжение раззеленяващото се и увяхващо - него наблюдаваме отдолу нагоре. Помислете за тези неща и ще си кажете: в сравнение с днешните растения, израстващи от твърди корени с твърди листа от Земята, или в сравнение с днешните дървета с техните силни стволове, това са мимолетни образувания. Колко мимолетно е това в сравнение с днешния дъб, който наистина сам не се гордее със своята твърдост, но с която обикновено се гордеят околните жители, сравняващи себе си в своята честа слабост с твърдостта на дъба! Ако тази твърдост на сегашния дъб сравните с тези, бих казал, в благоухание възникващи, в благоухание изчезващи, оживяващи в атмосферата подобно на сенки, уплътняващи се, отново изчезващи растителни образувания, или ако сравните (да вземем очебийните случаи) днешния хипопотам или слон, с тяхната дебела кожа, или други живеещи в телесност същества, със съществата от тогавашните времена, излизащи от общия белтък в качеството на коагулирал белтък, които после включват варовика и в малко по-уплътнен вид се стягат във вид на намек за кости в животинското на Земята - трябва да употребя повече прилагателното: в «животинското» на Земята, - когато погледнете всичко това, обръщайки внимание на тази сегашна плътност, бих могъл да кажа, слоновост на Земята в сравнение с това, което е било някога, тогава няма да се съмнявате повече в това, че връщайки се още далеч назад, се стига до нещо все по-мимолетно.

Тогава се връщаме към това, което съществува под формата на вълнуващи се, тъчащи, плаващи цветови образувания, възникващи и изчезващи. И ако после вземете описанието на древното Слънце - предшественика на Земята - или древния Сатурн, дадени от мен във «Въведение в тайната наука», ще кажете: всичко това се разбира от само себе си, ако знаеш, че изхождайки от всичко това, трябва да се върнеш назад. Тогава възприеманите растителни образувания, плуващи растителни образувания, губят белтъчната субстанция, подобни са на облачни образувания. Още по-рано са възникнали чисто цветови явления, както съм ги посочил в описанията на слънчевото битие и сатурновото битие.

И така, постепенно стигате - когато проследите назад физическото - от слоновост през по-финото физическо до духовното. Следвайки този път, обръщайки особено внимание на конкретните детайли, стигаме до духовния произход на всичко, което е свързано със земното. Земята има начало в духовното. Това се дава от истинския възглед. И аз мисля, че е прекрасна идея, когато можеш да си кажеш: ако проникнеш във вътрешността на Земята и дадеш на твърдите метали да ти разкажат за това, което помнят, те ще ти разкажат: някога ние сме били толкова разширени в пространството, че въобще сме нямали физическа субстанция, а сме били само цветове, реещи се в Духа, плуващи във Вселената. По такъв начин спомените на земните метали са това, което отива назад до състоянието, когато всеки метал е бил космически цвят, пронизващ другите, когато Космосът в своето същество е бил нещо като вътрешна дъга, някакъв вид спектър, който после се диференцирал и чак впоследствие станал физически.

И ето тук, бих казал, впечатлението, предадено теоретически, което се получава от металното в Земята, преминава в морално впечатление. Защото всеки метал казва едновременно следното: Аз произхождам от далечните пространства и от земното пространство. Аз произхождам от небесната сфера, а тук по вълшебен начин се съсредоточих във вътрешността на Земята. Но аз чакам своето освобождение. Защото някога аз пак ще изпълня Вселената със своята същност. И когато така се учат говорите на металите, тогава златото разказва за Слънцето, оловото - за Сатурн, медта - за Венера; и тогава тези метали казват на човека: както някога ние сме се простирали нашироко, медта до Венера, оловото до Сатурн, така сега сме омагьосани и отново ще се разпространим, когато Земята изпълни своето предназначение, когато човек достигне на Земята това, което той може да достигне само на Земята. Защото затова се подложихме на този плен, за да може човек да стане свободно същество на Земята. Когато човек достигне свободата, тогава може би ще започне и нашето разомагьосване.

[1] на друго място днес казах: Лекция пред работници на сградата на Гьотеанума в Дорнах на 1 декември 1923, съдържаща се в «Човек и свят», Събр. съч. 351.