ВТОРО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Дорнах, 7 февруари 1921 г.

След лекция на Леополд ван дер Палс

Бих искал да добавя само още нещо: г-н ван дер Палс[1] с основание насочи вниманието върху това, че в китайската легенда[2] за „Лунната цигулка“ човекът отсъства от полагащото му се място в космоса в музикален смисъл. Това е във връзка с духовното значение, което има една такава легенда в източната, следователно и в китайската литература. Все пак човекът в известен смисъл намира своето място в едно, както може да се каже и за по-древните епохи, дълбоко чувствано, инстинктивно-ясновидско съзнавано единство с целия космос.

Така тъкмо при китайците съществува дълбоко съзнание за връзката между човешката глава и горните сфери, между ритмичната система на човека, системата на белия дроб и сърцето и земята, в чиито процеси човекът участва посредством дишането, като чрез самото дишане ритмичната му система бива привеждана в движение. И тогава идва ред на човека като цяло, при когото се усеща, че той представлява нещо ново в рамките на земната еволюция и че още не може да бъде поставен в непосредствена връзка с нещо космическо, както могат неговата глава като част и гръдните му органи като част. Изобщо отношението на целия човек към космоса остава нещо неопределено.

Онова, което остава неопределено в човека, бива описвано като Луна в него. И е съществувало едно дълбоко, макар и инстинктивно съзнание за това, че третата съставна част на един тричленен човек е нещо луноподобно. Това лежи в основата и на духовнонаучното разглеждане на човека (виж. рис., Луна).

Правело се е разлика между луноподобното и онова, което произлиза от цялата ритмична система, което е резултат от нея. Това е слънчевото (виж рис., Слънце). То би трябвало да се намира концентрирано главно в сърцето на човека.

Тези две съставни части на човека са поставени на преден план в човешката природа. Слънчевото той още не е довел до пълно развитие, слънчевото не в смисъл на старата планета, както е в моята книга „Въведение в тайната наука“, а настоящото, светещо на небето Слънце.

Към тях се прибавя онова в човека, което се придържа към ритмичната система: разклоненията на неговия нервен апарат, които се намират във връзка с останалите планети. Така че имаме приблизително следното: най-горе в главата, във връзка с цялата нервна система, централната нервна система - Сатурн (виж рис.); Юпитер - онова, което се отнася повече към сетивните органи, към очите; Марс - лежащото в основата на органите на говора, органите за пеене; Венера и Меркурий - преминаващото към симпатиковата нервна система. Така получаваме цялата същност на човека, както тя е дошла от Луната. И би трябвало да отличаваме пет свързващи линии, които ни отвеждат към петте планети:

Така пред нас имаме устройството на вътрешния човек в смисъла на идеален, но много реален музикален инструмент в човека.

Този музикален инструмент е изграден въз основа на лунната същност на човека. И както знаем, във всички стари представи за човека той е бил представян с образа на дърво или растение. Достатъчно е само да си помислите за мировия ясен. Този начин на разглеждане има своя корен много назад във времето. Трябва само да си представите: петте звезди - Сатурн, Юпитер, Марс, Венера и Меркурий - се спускат на небосклона по посока Дървото на човека и опъват върху него лирата, така че то се превръща в музикален инструмент. Отгоре, спускайки се от духовния всемир, се носи акордьорът на този инструмент: птицата Феникс, безсмъртната човешка душа.

В тази китайска легенда се крие многозначителен смисъл. И човекът остава встрани, защото самият той е музиката, защото в легендата не се говори тъкмо за основното. В нея се говори за това, което съставлява цялостния музикален инструмент. В известен смисъл е така, сякаш някой майстори цигулка и говори за дървесния материал, за струните, за магаренцето на цигулката, но за нея самата и дума не казва. Така в тази китайска легенда всъщност не се говори за нищо друго освен за човека, за оформянето на тези пет звезди, за безсмъртната душа. Но човекът остава встрани, тъкмо защото цялото, от което той се състои, води всъщност към самия човек. В основата на това лежи дълбокото съзнание за взаимовръзката на същинската музика със самата човешка природа.

И г-н ван дер Палс каза съвсем точно: Който търси произхода на мелодията, той стига до голямо объркване, ако я търси някъде в днешно време. Този, който го търси, би трябвало да се върне назад в светите писания и никога не би стигнал до края на изследването си, защото мелодиите са нещо, което принадлежи към цялостното културно развитие на човека.

Всъщност би трябвало да кажем: Неслучайно някой като Ницше[3], изхождайки от едно истински дълбоко усещане, пише като първи свой труд „Раждането на трагедията от духа на музиката“. И ако е напълно правилно това, което г-н ван дер Палс каза, че музикалното изкуство, такова, каквото го разбираме днес, се появява едва след края на средновековието, музикалното като такова ни връща съвсем далеч назад в човешкия произход. Би могло да се направи изложение по темата „Произходът на цялостния духовен живот на човека от музикалния елемент“. Защото който истински усеща едно малко дете, винаги би казал за него, че малкото дете е родено всъщност като музикален инструмент. Музикалното у децата се дължи именно на тази правръзка на мелодичния елемент с човека.

Но, както казах, да говорим за тези неща в подробности днес, би ни отнело твърде много време. Исках само да обърна вниманието върху това. А също така да кажа, че изразът „лунна цигулка“ е напълно обоснован, защото като се говори за това, че е била направена лунната цигулка, се апелира тъкмо към лунната същност на човека.

[1] Леополд ван дер Палс, 1884-1966, композитор в Гьотеанума, пише музиката за Коледните игри и многобройни музикални творби за евритмия.

[2] в китайската легенда: легенда със заглавието „Лунната цигулка“ не можа да бъде открита. Затова пък в сборника „Китайски новели“ (събрани от П. Кюнел, 1914 г.) на стр. 161 се намира един разказ за възникването на звуковете. Той съдържа повечето от мотивите, споменати от Рудолф Щайнер.

[3] Фридрих Ницше, 1844-1900, „Раждането на трагедията от духа на музиката“, излязла от печат през 1872 г.