Търсене в текстове за 'Скръб'

Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com

НАЧАЛО

КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ

Сваляне на информацията от страница 1

Намерени са 79 резултата от 59 текста в целия текст в който се съдържат търсените думи : 'Скръб'.

1. 15. СТОЙНОСТТА НА ЖИВОТА (ПЕСИМИЗЪМ и ОПТИМИЗЪМ) GA_4 Философия на свободата

И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога.
За нравствения светоглед, който от признаването на песимизма очаква отдаване на неегоистични цели в живота, не може да се каже, че преодолява егоизма в истинския смисъл на думата. Нравствените идеали били достатъчно силни да овладеят волята едва тогава, когато човекът се уверял, че егоистичният стремеж към удоволствие не може да доведе до удовлетворение. Човекът, чийто егоизъм копнеел за плодовете на удоволствието, ги намирал кисели, защото не можел да ги стигне - обръщал им гръб и се отдавал на безкористен начин на живот. Според песимистите нравствените идеали не били достатъчно силни за преодоляване на егоизма; те обаче изграждали своето господство върху почвата, разчистена преди туй от познанието за безперспективността на егоизма. Ако по естествена предразположеност хората се стремяха към удоволствието, без да им е възможно да го постигнат, тогава унищожаването на битието и избавлението чрез небитието щяха да бъдат единствената разумна цел. И ако се застъпва възгледът, че същинският носител на мировата скръб бил Бог, тогава хората би трябвало да си поставят задачата да осъществят избавлението на Бога. Чрез самоубийството на отделния човек постигането на тази цел не се подпомага, а се спъва. Логично ще е Бог да е създал хората само за да осъществят Неговото избавление. Иначе сътворението би било безцелно. А един такъв светоглед има предвид цели извън човека. Във всеобщото дело по избавлението всеки трябва да извърши определената му работа.
към текста >>

2. ЕСТЕСТВОТО НА ЧОВЕКА GA_9 Теософия

Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг.
Неговото тяло го поставя във връзка с нещата, които са му дадени отвън на неговите сетива. Веществата на външния свят съставляват неговото тяло; силите на външния свят действуват в него. Той може да наблюдава собственото си телесно съществувание по същия начин, по който наблюдава предметите на външния свят със сетивата си. Обаче невъзможно е да разглежда по същия начин съществуването на своята душа. Всичко, което представлява в мен телесни процеси, аз мога да схвана с физическите сетива. Но моето удоволствие или страдание, моята радост или скръб, не могат да бъдат възприемани с помощта на физическите сетива, нито от мен, нито от някой друг. Физическото съществуване на човека е достъпно за всички и за всяко възприятие; душевното е сфера, недостъпна за физическите възприятия; животът на душата е един собствен свят за човека, който той носи само в себе си. Най-после, чрез Духа, външният свят му се открива по един по-висш начин. В него наистина се откриват тайните на света; но в духа той излиза извън себе си и оставя нещата да говорят на своя собствен език, относно това, което има значение за тях, а не за него. Човекът отправя поглед към звездното небе: възхищението, което изпълва неговата душа, му принадлежи; вечните закони на звездите, които той схваща в духа, в мисълта, не му принадлежат; те принадлежат на самите звезди. Следователно човекът е гражданин на три свята.
към текста >>

3. ПЪТЯТ НА ПОЗНАНИЕТО GA_9 Теософия

Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват.
Отсега нататък той няма да живее в тях; те ще престанат да бъдат негови вътрешни опитности, имащи значение за него, а ще се превърнат в душевни възпрепятствия на висшите светове. Всички чувства, бликащи в душата му, всяко удоволствие и неудоволствие, всяка радост и болка стават душевни органи, също както в тялото му, очите и ушите не водят свой собствен живот, а в пълна безкористност пропускат през себе си външните впечатления. Едва сега окултният изследовател постига спокойствие и сигурност, без които никой не може да напредва в духовния свят. Бурната радост вече няма да го докарва до възторг и ликуване, а ще възвестява качествата на външния свят, които до този момент са му убягвали. Сега вече радостта му носи спокойствие, а чрез това спокойствие той вниква във вътрешната природа на Съществата, които го даряват с радостта. Тежката скръб вече няма да помрачава душата му, а ще загатва за характера на Съществата, която я предизвикват. Както окото не иска нищо за себе си, а ни показва пътя, който трябва да следваме, така удоволствието и страданието насочват сигурно душата по нейния път. Тъкмо това е състоянието на душевното равновесие. Колкото по-малко удоволствието и страданието вълнуват вътрешния живот на ученика, толкова повече те се превръщат в очи за свръхсетивния свят. Докато човекът е погълнат от удоволствието и страданието, чрез тях той не узнава нищо. Едва след като започне да живее не в тях, а чрез тях, едва след като отдели от тях същинското ядро на своята личност, те се превръщат в негови възприемателни органи; той проглежда и с тяхна помощ започва да опознава света.
към текста >>

4. 10. ВЪРХУ НЯКОИ ОТ ДЕЙСТВИЯТА НА ПОСВЕЩЕНИЕТО GA_10 Как се постигат познания за вишите светове

Окултният ученик се стреми към умерено и спокойно настроение както в моменти на скръб, така и в моменти на радост.
Той има пълно доверие в резултатността на своите действия и от характера си е прогонил всяка боязливост и съмнение. Ако е стигнал до някакво убеждение, той има и доверие в силата на това убеждение. Дори и хиляди неуспехи не могат да го разколебаят. Това е "вярата, която премества планини". Шестото Качество се изразява в постигането на душевно равновесие. Окултният ученик се стреми към умерено и спокойно настроение както в моменти на скръб, така и в моменти на радост. Той еднакво избягва както неистовото веселие така и мрачното отчаяние. Нещастието и опасността го заварват готов за действие, също както радостта и успеха. В различните антропософски текстове читателите многократно се натъкват на тези "шест качества", необходими за постигане на Посвещението. Тук трябва да посочим тяхната връзка с онези по-висши душевни органи, които нарекохме "12 листни лотосови цветове". Окултното обучение винаги може да посочи специални указания за ускорено израстване на лотосовите цветове, но и в този случай правилните им форми зависят от споменатите качества.
към текста >>

5. ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА GA_13 Въведение в Тайната наука

Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее.
Само скритите сили, които дремят в дълбините на нещата, могат да ни предпазят от това изчерпване. Ако замре нашият устрем към дълбините, от където непрекъснато черпим все нови и нови жизнени сили, най-после и външната страна на нещата престава да служи на живота. Тук не става дума за отделния човек, за неговото щастие или нещастие. Тъкмо чрез истинските духовнонаучни прозрения, човек стига до убеждението, че от една по-висша гледна точка, щастието и нещастието на индивида са дълбоко свързани с благото или гибелта на целия свят. Има път, по който човек може да прозре, че ако не развива по правилен начин своите сили, той нанася вреда на целия свят и на всички живи същества. Когато изгубва връзките със свръхсетивните сили и опустошава своя живот, човек разрушава не само своя вътрешен свят, което го довежда до скръб и отчаяние но чрез своята слабост създава пречки за развитието на целия свят, в който той живее. Но човек може да се измами. Той може да се поддаде на вярата, че няма нищо скрито; че пред неговите сетива и разум застава всичко, което въобще може да съществува. Тази измама обаче е възможна само за повърхностния пласт на съзнанието, не и за неговите дълбини. Чувството и желанието изобщо не се поддават на тази измамна вяра. Те винаги се стремят по някакъв начин към дълбоката и скрита страна на нещата.
към текста >>

6. СЪНЯТ И СМЪРТТА GA_13 Въведение в Тайната наука

Може да се отдаде на мъчителните усещания и дори да потъне в дълбока скръб.
Напълно вярно е, че не трябва да се приема нещо, за чието съществуване нямаме никакво познание, само затова, че чрез него си обясняваме други неща, които иначе биха останали необясними. Обаче в случая с духовните факти, работите не стоят точно така. Възприемайки тези факти, човек не само осмисля интелектуалните заключения, чрез които животът става разбираем; възприемайки тези факти в мислите си, той изживява и нещо съвсем друго. Да си представим следния случай: Някому се случва нещо, което предизвиква у него мъчителни усещания. Той може да реагира по два начина. Може да се отдаде на мъчителните усещания и дори да потъне в дълбока скръб. Но възможно е да каже: Всъщност по време на предишния си живот аз сам съм създал тази сила, която сега ме изправя пред това събитие. Аз сам съм причината за всичко това. И сега той може да пробуди в себе се всички онези чувства, които пораждат подобна мисъл. Разбира се, след като има такива последици за чувствения живот, тази мисъл трябва да бъде изживяна с пълна сериозност и с огромна сила. Кой то постигне това, ще разполага с една нова опитност, която ще онагледим със следния пример: Две лица така да предположим държат в ръцете си по една пръчка червен восък.
към текста >>

7. ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО) GA_13 Въведение в Тайната наука

Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н.
Радостното събитие трябва да радва душата, тъжното да я наскърбява. Тя обаче трябва да овладее външния израз на радостта и болката, на удоволствието и неудоволствието. В стремежа си към това качество, човек скоро ще забележи, че усещанията му не само не се притъпяват, а напротив, че става все по-чувствителен към всяко радостно или тъжно събитие от околния свят. Ако човек иска да постигне въпросното качество, необходимо е прецизно внимание върху собствения душевен свят в продължение на доста време. Той трябва да съизживява в пълен размер удоволствието и страданието, без да допуска неволен израз на своите чувства. Трябва да се подтиска не оправданата скръб, а неволният плач; не отвращението пред едно злодеяние, а слепият изблик на гняв; не предпазливостта пред една опасност, а безплодното „страх ме е" и т. н. Само с помощта на подобни упражнения, ученикът постига онова душевно спокойствие, което е необходимо, за да не се случи така, че при раждането, и особено при първите действия на висшия Аз, душата да започне успоредно с него един втори, нездрав живот; да не се появи един вид двойник. Някому може да се струва, че вече е постигнал определено спокойствие в обикновения живот и следователно не се нуждае от това упражнение. Но точно на такъв човек то е необходимо по две причини. Човек може да бъде много добре и хармонично поставен всред обикновения живот, но с навлизането в един по-висш свят да се появи неувереност, която досега е била подтискана. Трябва да се знае, че за целите на духовното обучение е важно не това, което човек изглежда, че притежава като качества и способности, а това, от което се нуждае и постига в резултат на редовни упражнения.
към текста >>

8. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

Скръбта ти прекомерно се разрасна
в живота трябваше да превъзмогнем. В самите ни страдания обаче бе скрита силата, довела ни в духовни царства, където истински се опознахме. Скръбта ти прекомерно се разрасна сред толкоз много хора, с които свърза се чрез сили на съдбата. Затуй можа изявата на същността им сърцето ти тъй силно да разтърси. Събра ги кармата край теб,
към текста >>

9. Осма картина GA_14 Четири мистерийни драми

скръбта, в която бе изпаднал.
по твърде странен начин. Човек повярвал би, че той не чува нито дума от изговаряното покрай него. Изглеждаше, че има свой живот скръбта, в която бе изпаднал. Като че нищичко не чуваше мъжът, а сякаш че със слух дарена бе скръбта. И може би не ще сгреша да кажа, че бе обсебен той изцяло от тъгата. Наскоро срещнах ви след този ден,
към текста >>

а сякаш че със слух дарена бе скръбта.
че той не чува нито дума от изговаряното покрай него. Изглеждаше, че има свой живот скръбта, в която бе изпаднал. Като че нищичко не чуваше мъжът, а сякаш че със слух дарена бе скръбта. И може би не ще сгреша да кажа, че бе обсебен той изцяло от тъгата. Наскоро срещнах ви след този ден, като преобразен тогава бяхте. Блаженство от очите ви блестеше
към текста >>

10. Шеста картина GA_14 Четири мистерийни драми

И скоро майка ми от скръб почина.
че пречели децата и жената, изцяло нов живот за да започне. Стремеж към приключения таеше. Когато ни напусна, бях дете, сестра ми току-що се бе родила. И скоро майка ми от скръб почина. Погрижиха се хора за сестра ми, но скоро те напуснаха града ни. И нищо повече не чух за нея. Роднини ми помогнаха да уча миньорство и напреднах аз дотам,
към текста >>

а той, от скръб прегърбен, ми разказа
и заяви, че той ми е баща... Какво последва... Бих го премълчал... Аз бих забравил мъката, която на мене и на майка ми донесе, когато пред баща си се намирах, а той, от скръб прегърбен, ми разказа за станалото преди толкоз време. Но виждах в него вашия противник. Прозрях накрая, че дълбока пропаст разделя ме завинаги от него, когото с радост исках да обичам,
към текста >>

11. Пета картина GA_14 Четири мистерийни драми

е разбираема сега скръбта ти.
преди известно време преживяхме във къщичката ни със благодарност. ФЕЛИКС БАЛДЕ Обичахме я най-дълбоко ние, Фелиция и аз, затуй за нас е разбираема сега скръбта ти. ЩРАДЕР Дори когато сетният ѝ час настъпи, скъпата ми Теодора говореше за Феликс и Фелиция. За нея бе тъй близко туй, което
към текста >>

12. Седма картина GA_14 Четири мистерийни драми

го виждаш с изумление и скръб.
които забелязват в срам как малко във настоящето си отговарят на водения някога живот. От страст и от инстинкти може би е развълнуван този мъж и ти го виждаш с изумление и скръб. ТОМАСИЙ Мария, но защо говориш тъй? Причина за това не виждам аз. Текат ли мислите тук по-различно, отколкото на обичайно място?
към текста >>

13. Девета картина GA_14 Четири мистерийни драми

скръбта на хората да облекчи.
от всяка красота, която тук природата обилно ни дарява. Във пустото море от домове на този град чрез дело на любов неспирно се старае Бенедикт скръбта на хората да облекчи. Ала когато мъдро той вести на учениците в човешко слово света духовен, иска да открие, отключени чрез творческите сили, сърца, които лъчезарно тук,
към текста >>

14. ВТОРА ЛЕКЦИЯ GA_15 Духовното ръководство на човека и човечеството

Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци.
От Духовната Наука знаем, че в древните епохи, а именно през Атлантската епоха е съществувал един вид човешки праезик, един вид говор, който бил еднакъв по цялата Земя, защото през онези времена говорът бил нещо, което идва от вътрешността на душата в много по-голяма степен, отколкото днес. Това може да се види от следното. През Атлантската епоха хората чувствували всички външни впечатления така, че душата, която би искала да изрази тези впечатления чрез един звук, усещала вътрешния подтик към образуване на съгласни. Следователно това, което съществувало в пространството е давало подтика да бъде подражавано чрез съгласните звуци. Шумът на вятъра, шумът на вълните, подслоняването в един дом, всичко това човек усещал и изразявал с помощта на съгласните. Докато вътрешните изживявания, които човек изпитвал, като например скръб или радост, или пък това, което е изпитвало друго същество, били подражавани чрез гласните звуци. От всичко това се вижда, че в процеса на говора душата се сраства с външните процеси и Същества. От Акашовата хроника научаваме друг пример: към една колиба, в каквито се подслонява от прадревни времена човекът и неговото семейство, издигаща се като свод в пространството, се приближавал например даден човек, наблюдавал колибата, наблюдавал как нейният свод се издига над семейството. Този човек изразявал закрилящата сводеста форма на колибата чрез една съгласна, а благоразположението на душите в обитаващите я същества нещо, към което той сам можел да изпита съчувствие изразявал чрез една гласна. Така възниквала мисълта: „Закрила", „Аз имам закрила", „Закрила над човешките тела". Тази мисъл се предавала чрез съгласни и гласни звуци, които не можели да бъдат други освен такива каквито са били, защото те се явявали като непосредствен израз на съответното изживяване.
към текста >>

15. ОСМА МЕДИТАЦИЯ GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации

Ако спрем вниманието си върху тях, виждаме как сами сме подготвили симпатиите и антипатиите още в духовния свят, как сами сме изковали средствата, предизвикващи радост или скръб в сетивния свят.
Напълно погрешно е да се задава въпросът: как бих могъл да се стремя в духовния свят към такива качества, които сега, носейки ги в себе си, изобщо не ми харесват? Не става дума за това, дали в сетивния свят на душата и харесва нещо или не; в духовния свят тя гледа на тези неща по съвсем друг начин. В двата свята волята и познанието са коренно различни. В духовния свят човек знае, че за своето цялост но развитие се нуждае и от един сетивен живот, протичащ в сетивния свят подтискащо и трудно, но въпреки това желан, защото в духовния свят е важно не приятното, а това, което е необходимо за правилното изграждане на неговата бъдеща съдба. По същия начин се отнасят и повратните мигове в живота. Ако спрем вниманието си върху тях, виждаме как сами сме подготвили симпатиите и антипатиите още в духовния свят, как сами сме изковали средствата, предизвикващи радост или скръб в сетивния свят. Доколкото се намира само в сетивния свят, човек може да недоумява как сам би могъл да подготви една или друга ситуация в живота; в духовния свят обаче, той притежава свръхсетивния поглед и може да се обърне към себе си: ти трябва да изпиташ болките и антипатиите, защото само тези изживявания ще издигнат твоето развитие с една степен по-високо. От сетивна гледна точка никога не може да се установи, доколко земният живот тласка напред цялостното развитие на човека. В духовното съществувание, което предхожда сетивния земен живот, са вложени причините и те могат да бъдат видени поради които човек се стреми към точно определена съдба в сетивния свят. Тези причини ни отвеждат към един предишен земен живот, който сме имали в миналото. Според неговото протича не, според натрупаните тогава опитности и качества, в последващото духовно съществувание човек се стреми да компенсира незадоволителните си опитности тъкмо в новия земен живот; да развие способности, които е пропуснал да развие.
към текста >>

16. 02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ GA_22 Тайното откровение на Гьоте

Когато Старецът влезе в своята колиба на хълма, там завари жена си потънала в голяма скръб.
Целият храм екна, а металните статуи зазвънтяха и в този миг Старецът изчезна в западна посока, а Змията в източна и всеки от тях профуча с голя ма бързина над скалните пукнатини. Всички отвори, през които Старецът преминаваше, се изпълваха след него със злато, защото неговата лампа имаше чудодейното качество да превръща всички камъни в злато, дървото в сребро, мъртвите живот ни в благородни камъни, а металите тя просто унищожаваше. Но за да постигне това свое въздействие, лампата трябваше да свети самостоятелно. Ако имаше и друга светлина, тя излъчваше само хубав, светъл блясък, който освежаваше всяко живо същество. Когато Старецът влезе в своята колиба на хълма, там завари жена си потънала в голяма скръб. Тя седеше до огъня и плачеше неутешимо. „Ах, колко съм нещастна! Знаех си, че днес не трябваше да те пущам навън." „Но какво има, какво се е случило? ", попита внимателно Старецът. „Ти едва беше тръгнал", захълца тя, „когато на вратата се появиха двама странници и аз съвсем непредвидливо ги пуснах да влязат: изглеждаха съвсем прилични и порядъчни хора.
към текста >>

Всички се спогледаха спокойно; тревогата и скръбта бяха смекчени от една нарастваща надежда.
Нека твоят кръг остане затворен! ", обърна се той към Змията, като седна на една почвена издатина до нея и освети мъртвото тяло на младежа. „Донесете мъртвото канарче и го поставете също в кръга! " Девойките взеха малкото мъртво телце от кошницата и направиха каквото им поръча старият мъж. Междувременно Слънцето беше залязло и когато мракът се сгъсти, не само Змията и лампата на Стареца започнаха да светят, но и воалът на Лилия заблещука с мека светлина, която освети като нежна утринна зора нейното побледняло лице и бялата и одежда, придавайки й безкрайно очарование. Всички се спогледаха спокойно; тревогата и скръбта бяха смекчени от една нарастваща надежда. Ето защо и появата на старата жена в компанията на двата весели пламъка, беше за всички една много приятна изненада; те бяха разпилели доста своето злато и сега се появиха доста изтънели, но пък толкова по-вежливо се отнесоха към принцесата и нейните компаньонки. С най-голяма увереност и доста подчертано те изрекоха почти обикновени неща, но особена чувствителност те проявиха към очарованието, което светещият воал разпръскваше като сияние над Лилия и нейните придружителки. Те сведоха поглед в тихо смирение, а възхвалата за тяхната красота ги правеше още по-прекрасни. Всички бяха обзети от някакво удовлетворение и спокойствие, с изключение на Старицата, която независимо от уверенията на нейния мъж, че ръката и няма да се смалява, докато я осветява неговата лампа, непрекъснато повтаряше, че ако така продължи, още преди полунощ тя ще загуби тази скъпа част от своето тяло.
към текста >>

17. 21. Послесловие GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство

За нашата голяма скръб тук трябваше да спре продължението на писането, когато настъпи заболяването на Рудолф Щайнер.
ПОСЛЕСЛОВИЕ До тук е стигнал днес плодът на една обща работа. За нашата голяма скръб тук трябваше да спре продължението на писането, когато настъпи заболяването на Рудолф Щайнер. Нашият план беше да разгледаме в продължение онова, което действува като земни и космически сили в металите злато, сребро, олово, желязо , мед, живак, калай и да изложим, как тези метали трябва да бъдат използувани в лечебното изкуство. Трябваше също да изложим, как в древните мистерии хората са имали едно дълбоко разбиране за отношението на металите към планетите и техните отношения към различните органи на човешкия организъм. Намерението ни беше да говорим за това знание, да го основем отново.
към текста >>

18. XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана GA_28 Моят жизнен път

Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб.
„Повтарящите се земни животи“ на човека просветват с мрачен блясък в подсъзнанието на Ницше. Те водят човешкия живот през еволюцията на човечеството до житейски етапи, в които управляващата по духовни пътища съдба довежда човека не до повторение на същите преживявания, а към преминаване през мировия процес на развитие под много форми. Ницше е окован от веригите на естествознанието. Душата му е очарована от това, което може да направи то от повтарящите се земни животи. И той преживява това. Защото чувства своя живот като трагичен, изпълнен с болезнени преживявания, потиснат от скръб. Да преживее този живот още безброй пъти – това стои пред душата му вместо перспективата за носещи освобождение изпитания, които предстои да преживее този изпълнен с трагизъм човек в по-нататъшното развитие на бъдещите животи. Ницше чувства, че в човека, който изживява себе си в дадено земно съществуване, се разкрива и друг човек – един „свръхчовек“, който в телесното си земно битие може да пресъздаде само фрагменти от своя съвкупен живот. Натуралистическата идея за еволюцията не му позволява да гледа на този „свръхчовек“ като на духовно господстващо начало в рамките на сетивно-физическото, а като на нещо, формиращо се чрез чисто природния процес на еволюция. Както човекът се е развил от животното, така от човека ще еволюира „свръхчовекът“. Естественонаучните възгледи отклоняват погледа на Ницше от „духовния човек“ в „природния човек“ и го заслепяват с един по-висш природен човек.
към текста >>

19. Тайната на четирите темперамента GA_34 Тайната на четирите темперамента

Когато до меланхоличното дете стои човек, който, противно на основаващото се в душата на детето влечение към скръбта, може да говори напълно основателно за болки и страдания, които му е причинил външният свят, тогава меланхоличното дете се окуражава от това споделяне на изживяното, от това съпреживяване на оправданата болка.
Но тук отново има едно магическо средство. Както при сангвиничното дете магическите слова са любовта към една личност, при холеричното почитта и уважението към способностите на възпитателя, то при меланхоличното дете това, от което зависи всичко, е възпитателите да бъдат личности, които в живота са преминали през известни изпитания, които действат и говорят, изхождайки от своя наситен с изпитания живот. Детето трябва да усеща, че възпитателят наистина е познал болката. Накарайте детето да разпознае във всички неизброими неща от живота личните житейски драми. Най-щастлив е меланхоликът, който може да израсне близо до човек, който е излязъл мъдър от тежките преживявания; тогава една душа въздейства на друга по най-успешен начин. Когато до меланхоличното дете стои човек, който, противно на основаващото се в душата на детето влечение към скръбта, може да говори напълно основателно за болки и страдания, които му е причинил външният свят, тогава меланхоличното дете се окуражава от това споделяне на изживяното, от това съпреживяване на оправданата болка. Един човек, който може да накара другите да почувстват и усетят в разказа му, че е бил подложен на изпитания от съдбата, такъв човек е благодат за меланхоличното дете. Всяко нещо, с което обграждаме детето, трябва да бъде съобразено с неговите наклонности. Ето защо е полезно, ако пред това дете - колкото и странно да звучи - издигаме действителни препятствия, пречки, така че то да може да изпита оправдана мъка за определени неща. Най-доброто възпитание за едно такова дете е, когато влечението към вътрешната печал, тъга, се пренасочи така, че това, което е налице като предразположение, може да се разгърне с помощта на външните препятствия и пречки. Тогава детето, душата на детето, ще влезе в други релси.
към текста >>

20. 2. Живот и смърт; Берлин, 27. 10. 1910 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Но когато наблюдаваме това взаимоотношение на индивидуалната ядка на човешкото същество с онова, което той в течение на живота не само учи и изпитва, но проявява като изживявания на удоволствие и страдание, скръб и радост, тогава на една по-висока степен в този душевно-духовен живот ще видим едно взаимодействие подобно това, което става между новия растителен зародиш, който се развива от цвета на стария, и старото растение, на което новият зародиш отнема живота.
Но когато проследим тези индивидуална ядка на човешкото същество, която така да се каже можем да видим, че се явява в съществуването с раждането, когато я проследим по-нататък в течение на живота, тя се показва някакси в двояко отношение, преди всичко в подрастващия човек, в младостта. Тя се показва там като нещо, което обуславя едно възходящо развитие на целия човек. И който действително може да наблюдава интимно живота на младостта, което е научил да наблюдава детето не само външно, но изцяло интимно, който сам си спомня това, което е изживял в това отношение, ще се съгласи, че това, което се намира в него, не е било още там в определен момент, че то се е явило едва по-късно като чувство на една сила, като чувство на живота, като съдържание на живота, което действува силно повдигащо. Това, което човек носи в себе си като индивидуална ядка на своето същество, действува не само във външното оформяне на живота, а простира своите действия чак до най-елементарните форми на живота и Функции на живота. И когато настъпва определена зрялост на човека и той има случай да приеме в себе си много неща от външния свят, тогава тази индивидуална ядка на неговото същество действува така, че тя се обогатява, приспособява се към външния свят, събира съдържание. Но когато наблюдаваме това взаимоотношение на индивидуалната ядка на човешкото същество с онова, което той в течение на живота не само учи и изпитва, но проявява като изживявания на удоволствие и страдание, скръб и радост, тогава на една по-висока степен в този душевно-духовен живот ще видим едно взаимодействие подобно това, което става между новия растителен зародиш, който се развива от цвета на стария, и старото растение, на което новият зародиш отнема живота. Ако разпрострем това наблюдение върху дървото, ще можем да кажем: когато в растителното царство дървото се вдървява, и там постоянно се отнема живот. За целта определени части от дървото се превръщат в мъртви, неживи продукти; дървото е обгърнато от една кора, която постепенно става неорганична. По същия начин, когато разглеждаме по-точно същността на човешкия живот, ние виждаме не само едно възходящо развитие, но едно такова възходящо развитие, което прави духовно-душевната ядка на човешкото същество да се издигне, да израсне, да се включи във външния свят; и като расте все повече и повече, ние виждаме как тя идва в конфликт със старата заложба, т.е. със самата себе си. Това става благодарение на факта, че през младостта тя можа да си изгради органи, да си разработи органи според старата заложба, докато сега по-нататък в течение на живота този процес не е вече възможен и тя трябва да съществува сега по-нататък във вдървяващия се живот.
към текста >>

21. 1. Духът на растителното царство; Берлин, 08. 12. 1910г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Нека разгледаме човека вечер, когато е уморен, как неговото съзнание потъва, как всички мисли и чувства, които се вливат през деня в него чрез външните неща, всяко удоволствие и страдание, всяка радост и скръб потъват в една неопределена тъмнина.
Лятното състояние на земния организъм се състои в едно съвсем особено отношение на Земята към Слънцето, а именно в това, че Земята застава в едно такова отношение спрямо действието на Слънцето, което е едно духовно действие излизащо от Слънцето. Това ние трябва да кажем, защото имаме работа с един жив, изпълнен с дух организъм. За зимното състояние Земята се затваря за това действие на Слънцето, земният организъм се затваря един вид в себе си. Нека сравним сега това състояние с човешкото състояние на сън. Сега аз искам да говоря само външно привидно за една аналогия; обаче Духовната наука ни доставя доказателствата за самия факт. Нека разгледаме човека вечер, когато е уморен, как неговото съзнание потъва, как всички мисли и чувства, които се вливат през деня в него чрез външните неща, всяко удоволствие и страдание, всяка радост и скръб потъват в една неопределена тъмнина. През това време духовното същество на човека както показахме това в сказката върху "Същността на съня" излиза от човешкото физическо тяло и влиза в един духовен свят, отдадено е на духовния свят. Присъщо е за човека, че в това състояние на сън той изгубва своето съзнание. За духовния изследовател – ние ще видим, как той знае това се показва, че вътрешното същество на човека, Астралното тяло и Азът, фактически се излъчва от физическото тяло и етерното тяло, но не само се излъчва и виси над него едно облачно образуване, това вътрешно същество на човека се разширява, разлива се над целия планетарен свят, който е около нас. Колкото и невероятно да изглежда: духовният изследовател установява, че човешката душа се разлива единно над звездния свят, над астралното. Изследователите, които са били запознати в тази област, са знаели добре, защо това, което се излъчва, носи името Астрално тяло.
към текста >>

22. 2. Как се добива познание на духовния свят; Берлин, 15. 12. 1910 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Опитайте се да си изясните веднъж, колко нещо остава в човешката душа, когато човек отвръща поглед от това, което външните сетивни впечатления са събудили в нас като представи, което е проникнало в нас чрез външните физически изживявания, чрез очите, ушите и другите сетива, което също е възбудено в нас като страдания и радости, като удоволствие и скръб чрез очите и ушите, което после нашият ум комбинира от впечатленията на сетивния свят.
Те много повече предпочитат това, отколкото да се изисква от тях да внесат в своята душа интимни моменти на развитие. Обаче именно за такива неща става дума при издигането в духовния свят. Сега, напълно в смисъла, в който Духовната наука вижда нещата, искаме, да се опитаме да скицираме съвсем накратко, как може да стане това издигане на човешката душа в духовния свят. Като изходна точка трябва винаги да служи това, в което човек на първо време живее. А така, както е поставен в света в нашето съвремие, човек живее напълно във външния сетивен свят. Опитайте се да си изясните веднъж, колко нещо остава в човешката душа, когато човек отвръща поглед от това, което външните сетивни впечатления са събудили в нас като представи, което е проникнало в нас чрез външните физически изживявания, чрез очите, ушите и другите сетива, което също е възбудено в нас като страдания и радости, като удоволствие и скръб чрез очите и ушите, което после нашият ум комбинира от впечатленията на сетивния свят. Опитайте се да заличите това от вашата душа и размислете, какво ще остане тогава. Хората, които пристъпят честно към това просто самонаблюдение, ще видят, че у съвременния човек в душата остава твърде малко. Но това е именно важното, че отначало за издигането в духовния свят не може да се изходи от това, което ни е дадено от външния сетивен свят, а човек трябва да се залови да развие в своята душа сили, които обикновено дремят в тази душа. Основен елемент на всички възможности за възлизане в духовния свят е така да се каже: този човек да съзре, че е способен да развие вътрешно, че освен това, което той обхваща първо със своето съзнание, в него се намира и нещо друго. За много хора днес това е една дразнеща представа, защото нека веднага вземем един отделен човек на днешното образование как прави например днешният философ, когато за него се касае да установи цялото значение, и същност на познанието?
към текста >>

23. 3. Заложба, дарба и възпитание на човека; Берлин, 12. 01. 1911 г. GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието

Така ние действително виждаме, как това, което забравяме, което изчезва от нашата памет, твори оформяващо и изграждащо в нашата душа и после се проявява в нашето настроение като радост или скръб, проявява се в нашата смелост, в нашата храброст или малодушие или също в нашия страх по отношение на живота.
Така е и с това, което по-късно научаваме, ние го забравяме как то звучи в думите, в мислите, но то остава в нас като определено настроение на душата. Когато например един човек е научил в определена възраст балади или други стихотворения с напълно определени задачи, с напълно определени качества, той може да забрави мислите, събитията и т.н., така че не може да ги възпроизведе отново; обаче това, което е поучил, то остава в структурата на неговия собствен характер може би като душевна крепкост, като една особеност да застава в живота и да приема радост и страдание. Това, което забравяме, се превръща в настроения, чувствени стойности, даже във волеви импулси, в това, което почива повече или по-малко несъзнателно в нашия душевен живот, но което твори в нас и ни оформя. Само понякога то се показва по-късно в живота чрез определени процеси, наказвайки ни, че когато човек направи необходимото и пред неговата душа се представя нещо сродно, той си спомня тогава за нещо забравено. Така щото може да се докаже, че върху това, което човек е запаметил в миналото и го е забравил, в несъзнателните пластове на неговия душевен живот се е наслоило върху него нещо като една покривка, но все пак то съществува в него. Така ние действително виждаме, как това, което забравяме, което изчезва от нашата памет, твори оформяващо и изграждащо в нашата душа и после се проявява в нашето настроение като радост или скръб, проявява се в нашата смелост, в нашата храброст или малодушие или също в нашия страх по отношение на живота. Това, което един вид се отделя от съкровището на нашата памет и се потопява в подсъзнанието, бива забравено, става една творяща сила в самата наша душа. Всъщност ние самите сме това, което са направили от нас нещата, които сме забравили. Защото какво друго е конкретно човекът, освен това, как той може да се радва, да бъде храбър и т.н. Когато обхванем човека не отвлечено, а напълно конкретно, ние трябва да кажем: той е хармоничното тъкане едно през друго, едно в друго, хармоничното действие едно в друго на неговите качества, така щото самият човек бива определен от това, което се влива надолу в по-дълбоките пластове на неговото съзнание. Това виждаме ние през време на живота.
към текста >>

24. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ, Берлин, Петдесятница, 23.5.1904 г. Света Троица – празник на освобождениетo на човешкия дух. GA_93 Легендата за храма

Това също така е казано в Библията чрез думите: "В скръб ще раждаш децата си"/*17/, "С пот на лицето си ще ядеш хляб" и др.
Ясното съзнание би било притежавано само от боговете, а човекът не би притежавал чувството за свобода. Бунтът на луциферическия дух, духът на Дева вътре в човечеството, който е поискал да слезе, за да се издигне отново по собствена свободна воля, се символизира с легендата за Прометей/*16/. Ала Прометей трябваше да изстрада своите стремежи; един лешояд – символ на чрезмерното желание – непрекъснато кълвял черния му дроб и му причинявал ужасни болки. Човекът е слязъл по-дълбоко и трябвало да постигне това, което се постига чрез магически изкуства и сили, само чрез своята собствена свободно-съзнателна дейност. Ала поради това, че той бе слязъл по-дълбоко, той трябваше да изтърпи също болки и мъки. Това също така е казано в Библията чрез думите: "В скръб ще раждаш децата си"/*17/, "С пот на лицето си ще ядеш хляб" и др. Това е все едно да се каже, че човечеството трябва да издигне отново себе си с помощта на културата. В лицето на Прометей гръцката митология е символизирала свободното човечество, борещо се за култура. Чрез него тя изобразява страдащия човек, но същевременно и освободителя. Онзи, който освобождава Прометей, е Херкулес, за когото се казва, че е преминал през посвещение в елевзийските мистерии. Всеки, който слизал в подземния свят, е бил посветен, тъй като слизането в подземния свят е технически термин, означаващ инициация, посвещение.
към текста >>

25. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 29. май 1905 г. /трета лекция/ GA_93 Легендата за храма

Скръбта на жените при кръста се явява още там; тя отново ни се явява в лицата на Мария и Мария Магдалена.
ОТГОВОР НА ЕДИН ВЪПРОС Въпрос: Легендата много стара ли е? Отговор:/1/ Тази легенда е съществувала по времето на мистериите, ала не е била записана. Мистериите на Антиохия са били мистерии на Адонис. В тях е било празнувано Разпятието, Погребението и Възкресението като външен образ на посвещение. Скръбта на жените при кръста се явява още там; тя отново ни се явява в лицата на Мария и Мария Магдалена. Това се свързва с една версия, подобна на тази в легендата, която също е подобна в мистериите на Апис и Митра, и която се намира в мистериите на Озирис. Онова, което бе все още апокалиптично там, е изпълнено в християнството. Както Йоан обрисува бъдещето в своето Откровение, така старите апокалиптични предсказания се проявяват в нови легенди. Втори отговор: Легендата е средновековно-историческа, но преди това е била записана подробно от гностиците. Също и по-нататъшният път на кръста е даден там.
към текста >>

26. Бележки. GA_93 Легендата за храма

Другите богове на Валхала, скандинавския Олимп, на които той разкрива своите скръбни предчувствия, го утешават и за да предпазят да не го постигне някаква злина, изискват клетва от всяко нещо в природа за негова защита.
Но скандинавската троица е обикновено представена от Один, главното божество, Тор, неговия първороден, почитан посредник между бог и човек, притежаващ неограничена власт над Вселената, поради което главата му е била заобиколена с кръг от 12 звезди и Фрейа, един хермафродит, накичен с различни символи, означаващи власт над любов и брак. В инструкциите, давани на неофита, му е било казвано, че най-великият и най-древният от боговете се наричал Алфадер /бащата на всички/ и има 12 епитета, които припомнят 12-те атрибута на Слънцето, 12-те съзвездия, 12-те върховни богове на Египет, Гърция и Рим. Между боговете на скандинавската теогония се намира Балдур Добрият, чиято история, както вече загатнахме по-горе, образува обекта на посветителните церемонии. Балдур е Митра, любовта на Слънцето. Той предусеща опасността, която го заплашва; сънува я нощем. Другите богове на Валхала, скандинавския Олимп, на които той разкрива своите скръбни предчувствия, го утешават и за да предпазят да не го постигне някаква злина, изискват клетва от всяко нещо в природа за негова защита. Освен от имела, който бил пропуснат поради това, че не притежавал никакви злосторни качества. За един експеримент и за игра боговете хвърляли върху Балдур всевъзможни метални оръжия, без да го наранят. Ходур, слепия /това ще рече съдбата/, не взима участие в забавлението; ала Локи /принципът на злото, тъмнината, зимния сезон/ поставя едно клонче в ръцете на Ходур и го скланя да го хвърли върху Балдур, който пада, прободен със смъртни рани. По тази причина това растение е събирано според зимното слънцестоене от друидите на Скандинавия, Галия и Британия с изкривен нож, чиято форма символизира онази част от Зодиакалния кръг, в който е станало убийството на Балдур. В Еда на Снорро ние имаме друга легенда за Один и Фрейа, скандинавската Изис или Венера, разказваща скитанията на последната в търсене на първия, което, разбира се, има същото астрономическо значение, както търсенето на Озирис от Изис или Церес от Прозерпина и др.
към текста >>

Подтиснат от скръб, той не обръщал внимание на опасността, не помислил, че този огнен океан би могъл бърже да го погълне; той мислел за Савската царица, която бе дошла да се възхити и да го поздрави за големия триумф, и която видя само едно ужасно нещастие.
Хирам, спокоен като бог, се опитал да ограничи бедата с огромни колони вода, ала безуспешно. Водата и огънят се смесили и борбата била ужасяваща; Водата се издигнала в гъста пара и западала надолу като огнен дъжд, разпространявайки ужас и смърт. Опозореният майстор имал нужда от съчувствие и вярно сърце. Той потърсил Бенони, но напразно; гордият младеж загинал в усилието си да предотврати ужасната катастрофа, когато открил, че Соломон не е направил нищо, за да я предотврати. Хирам не можел да се оттегли от сцената на своя позор. Подтиснат от скръб, той не обръщал внимание на опасността, не помислил, че този огнен океан би могъл бърже да го погълне; той мислел за Савската царица, която бе дошла да се възхити и да го поздрави за големия триумф, и която видя само едно ужасно нещастие. Внезапно той чул странен глас, идващ отгоре и викащ "Хирам, Хирам, Хирам! ". Той повдигнал очи и видял гигантска човешка фигура. Видението продължило: "Ела, сине мой! Не се страхувай! Аз съм те направил неуязвим; хвърли се в пламъците".
към текста >>

27. Отношението на човека към природата GA_98 Природни и духовни същества

Първо ние стигаме до едно предчувствие, а след това все повече научаваме, че светът около нас е проникнат от радост и скръб, че навсякъде в природата има старост и младост, както в самите нас.
Така се учим да опознаваме душата на цял народ. Също и един цял народ има обща душа. Това, което се нарича народна душа, не е мъртво понятие, а нещо реално. Възникне ли един народ, да речем, готите, и разпадне ли се, това е раждане и умиране като при отделния човек. Но в целия народ живее нещо душевно и отделните хора са членовете на тази народна душа, намиращи се в субстанцията на народната душа, която, от своя страна, има своята съдба, страдания и радости. Първо ние стигаме до едно предчувствие, а след това все повече научаваме, че светът около нас е проникнат от радост и скръб, че навсякъде в природата има старост и младост, както в самите нас. Това е, което чрез антропософското учение ни прави други хора. Това означава да се постигне антропософско разбиране, антропософията да се приложи по вътрешен начин в живота. То е, като че ли антропософското понятие е зърно, което полагаме в подходящата почва, което – ако стане чувство и усещане и ние дълбоко се вживяваме в нашето обкръжение чрез чувствата и усещанията – покълва, израства и получава цвят и плод. Когато растенията и минералите станат чрез антропософията не само обекти на нашето наблюдение, а наши приятели и ближни, и чрез антропософското наблюдение ние изпитаме топлина към тях, научаваме се да ги обичаме, както се учим да обичаме хората, тогава постепенно ще получим разбиране, ще се открие перспектива пред нас и ще узнаем каква огромна възпитателна ценност може да има антропософията за цялото бъдеще. Представете си хората след две, три, четири, пет столетия, които не само мислят понятията за кармата и прераждането, а се движат из света с такива чувства, каквито посочихме.
към текста >>

28. 3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, 26 май 1907 г. Стихийният свят и царството небесно; реалност, сън и смърт. GA_99 Теософия на розенкройцерите

Ние може да съчувстваме на неговата скръб, но болката, която изпитва този човек не усещаме.
Всичките наши, най-различни преживявания биват свързани с чувството на радост, болка, душевен подем и печал. Нашето външно съзерцание винаги е било съединено с вътрешния живот. Всички радости и огорчения, които са били свързани с картината на живота, при спомените след смъртта отсъстват. На този екран човекът съзерцава толкова обективно, както гледа картината в музея. Ако на картината е изобразен печален, изпълнен с мъка човек ние гледаме на него също обективно. Ние може да съчувстваме на неговата скръб, но болката, която изпитва този човек не усещаме. Така е и с картината от този екран, който ние съзерцаваме веднага след смъртта: той се разгръща пред нас, и в поразителни макар и много кратки, промеждутъци от време ние виждаме всичко, което се е случило с нас в живота чак до най-малки подробности. Като правило, отделянето на физическото тяло от етерното във живота обикновено намира място само при посветените. И все пак има такива мигове, когато етерното тяло което рязко се отделя от физическото тяло. Това се случва, ако човек изпита дълбок стрес например, когато пада отвисоко или потъва. Силният шок прави в такива моменти и възможно своеобразно отделяне на етерното тяло от физическото.
към текста >>

29. 4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 28 май 1907 г. Слизане към ново раждане. GA_99 Теософия на розенкройцерите

Ние видяхме, че и в Девакан в един вид въздушна обвивка аналог на атмосферата на нашата Земя присъстват всички радости, страдания, скръб и беди, които изпълват душата на живеещите на Земята същества, и то всичко това много по-обширно, понеже този свят е населен от същества, които тук не са въплътени във физически тела.
1907 г. В по-вчерашната лекция ние описахме тази област и тези светове, през които трябва да мине човек след своята смърт, като в Камалока или, както се казва в теософията на розенкройцерите, в стихийния свят отхвърля се всичко, което все още свързва човека като физическо оръдие на земния свят. По-нататък ние описахме така наречените Рупадевакан, или областта, която се нарича небесен или вдъхновяващ свят. Ние видяхме, че тази област, тази страна на духовете се явява също така четирисъставна, както и нашия свят. Тук има континентална област, която е прорязана от нещо от рода на океанската или речната област, но най-добре ще бъде да я сравним с кръвообращението на човешкия организъм. Ние видяхме, че и в Девакан в един вид въздушна обвивка аналог на атмосферата на нашата Земя присъстват всички радости, страдания, скръб и беди, които изпълват душата на живеещите на Земята същества, и то всичко това много по-обширно, понеже този свят е населен от същества, които тук не са въплътени във физически тела. Накрая, ние видяхме, че в четвъртата област се намират като образци всичко ново и оригинално от най-дребната идея до най-великите творения които създават изобретателят и художникът. Там са тези стимули, които заставят земният свят да се движи напред. Покрай тези съставни части на духовния свят, ние откриваме, обаче, още и това, което свързва нашата Земя с още по-висши светове. До сега ние разглеждахме това, което има отношение към нашето земно развитие, но още не сме разкрили онова, което излиза извън неговите граници. Този, който получава посвещение, ще узнае, каква е била нашата Земя и каква ще бъде, също така и това, какво я свързва с другите светове извън пределите на нашата система.
към текста >>

30. 15. СКАЗКА ТРИНАДЕСЕТА. Космическия смисъл на Голготската Тайна. GA_112 Евангелието на Йоан в отношение към другите три евангелия

В света ще имате скръб; но дерзайте, аз победих света."
Исус им отговори: сега вярвате? " "Ето че иде часът и той вече е дошъл, когато ще бъдете разпръснати всеки на мястото си и ще ме оставите сам. Но аз не съм сам, защото Отец е с мене". "Казах ви тези неща, за да имате мир в мене. В света ще имате скръб; но дерзайте, аз победих света." Знаеха ли учениците му, къде отиваше той сега? Да те знаят вече сега, че той отива при смъртта, да се съедини с нея. Прочете отново това, което той им казва, след като са разбрали неговите думи: "Аз излязох от смъртта под истинска форма, от Отца на живота, и дойдох в света; аз отново напускам света и отивам при Отца". Тогава те му казват: "Сега виждаме, че всичко знаеш и няма нужда някой да те пита; ето защо ние вярваме, че си излязъл от Отца. "
към текста >>

31. 3. СКАЗКА ВТОРА GA_113 Изтокът в светлината на Запада

Ето защо ние трябва да си позволим да убиваме всички външни интереси за окръжаващия свят само за определени тържествени моменти през деня и трябва така да се каже да развием в нас тази двойствена природа: от една страна да сме в състояние да участвуваме живо и свежо във всичко, което се разгръща във външния свят като радост и скръб, удоволствие и неудоволствие, развиващ се, цъфтящ и умиращ живот и към всичко това да прибавим и други интереси.
Човекът и в това той е напълно прав, защото трябва да живее в този свят човекът се интересува за онова, което действува върху неговите очи, неговите уши, върху неговия ум, върху неговите физически усещания и т.н.: Той се интересува за това, което среща във външния свят; за едно проявява повече интерес, за друго по-малко; на едни неща посвещава повече своето внимание, на други по-малко; това е толкова естествено. И в тези вълнуващи се нагоре и надолу интереси, които го обвързват с определени привличащи сили за килима на външния свят, живее човекът, даже живеят единствено голямото болшинство от съвременните хора. Съществува само една възможност човек да създаде в своя живот такива моменти, в които външните интереси да не действуват никак, без при това да се увреди на свежестта и жизнеността на тези външни интереси; моменти в които, ако искаме да изразим радикално нещата, целият външен сетивен свят да стане абсолютно безразличен; в който той да унищожи, да убие всички сили на интерес, които го обвързват с това или онова в сетивния свят. Погрешно би било, ако човек не би упражнил това убиване на интересите за външния свят само в определени тържествени моменти на живота, а би разпрострял това убиване върху целия живот. Такъв човек не би могъл да работи във външния свят; а ние сме призвани да работим в нашия живот във външния свят и да съдействуваме за неговото преобразяване. Ето защо ние трябва да си позволим да убиваме всички външни интереси за окръжаващия свят само за определени тържествени моменти през деня и трябва така да се каже да развием в нас тази двойствена природа: от една страна да сме в състояние да участвуваме живо и свежо във всичко, което се разгръща във външния свят като радост и скръб, удоволствие и неудоволствие, развиващ се, цъфтящ и умиращ живот и към всичко това да прибавим и други интереси. Свежестта и естествеността на интереса за външния свят трябва да си ги запазим будни за нашия външен живот; не трябва да станем чужденци на Земята; защото чрез това ние бихме действували само от егоизъм и бихме отнели нашите сили от арената, на която те трябва да бъдат посветени в нашето настоящо развитие. Но от друга страна, за да можем да се издигнем във висшите светове, ние трябва да изработим другата страна на нашата природа, която се състои в това, в тържествени моменти на дневния живот да накараме да умрат интересите за външния свят. И ако имаме достатъчно търпение и постоянство, ако имаме енергия и сила, доколкото го изисква нашата карма, да се упражняваме в това убиване на интересите към външния свят, който ни заобикаля, ако достатъчно се упражняваме в това, накрая чрез това убиване на интереса към външния свят в нашата вътрешност ще се освободи една мощна, енергична сила. Това, което убиваме по този начин във външния свят, живее до по-висока степен във вътрешния свят, оживява в този вътрешен свят. Ние изпитваме един съвършено нов род живот, преминаваме през онзи момент, когато можем да си кажем: това, което можем да виждаме с очите, да чуваме с ушите, е само една част от цялостния живот.
към текста >>

32. 1. Първа лекция, Базел, 15 септември 1909 г. GA_114 Евангелието на Лука

И така, когато минавате покрай един човек нека си послужим с един обикновен пример Вие съвсем не можете да прецените дали той таи в душата си страдание или радост и дали душата му е обзета от скръб или възхищение.
В имагинативния свят пред човека застава всичко онова, което се намира зад сетивния свят и което не може да бъде възприето с така наречените „физически сетива", какъвто е случаят, например, с човешкото етерно и астрално тяло. Следователно, този, който опознава света като ясновидец, т.е. с помощта на имагинативното познание, започва да различава висшите Същества откъм тяхната външна страна, както например, минавайки по улицата, Вие се разминавате с хората, но ги наблюдавате само външно. Вие ги опознавате много по-точно, когато имате възможност да разговаряте с тях. Тогава чрез всичко, което те споделят, Вие се добирате до съществени подробности, твърде различни от онова, което научавате за тях при една бегла среща. И така, когато минавате покрай един човек нека си послужим с един обикновен пример Вие съвсем не можете да прецените дали той таи в душата си страдание или радост и дали душата му е обзета от скръб или възхищение. Но, когато разговаряте с този човек, Вие ще научите много повече. В единия случай той Ви показва само своята външна страна, в другия случай той сам разкрива част от своята душевност. Така стоят нещата и със Съществата на свръхсетивния свят. Този, който се запознава със Съществата на свръхсетивния свят като ясновидец чрез имагинативното познание, той се запознава така да се каже само с външната духовно-душевна страна. Обаче, когато се издигне от имагинативното познание до инспиративното познание, тогава той започва да чува тези Същества.
към текста >>

33. 2. Втора лекция, 16 септември 1909 г. GA_114 Евангелието на Лука

Това е символично представено чрез образа на коня, който умира от скръб и после се издига в духовния свят.
Каква дълбока истина е спотаена в този образ! Бих се отдалечил твърде много от нашата тема, ако се впусна да обяснявам защо тук именно конят е избран като символ на една човешка духовна способност. Аз напомням само, че Платон си служи с образа на коня, когато описва онези човешки способности, които се дават „свише" и не произлизат от личните душевни усилия. Когато Буда напуска царския дворец, той оставя зад себе си и онези способности, които не са развити чрез личните усилия на човешката душа. Тези способности Буда предоставя на духовния свят. Това е символично представено чрез образа на коня, който умира от скръб и после се издига в духовния свят. Но Буда можа да се превърне в това, което представляваше през последната си инкарнация, не веднага, а бавно и постепенно. Едва в условията на физическия свят той можа да изучи онези неща, до които бидейки Бодисатва имаше непосредствен достъп в духовния свят. Най-напред той се запозна с двама учители. Единият е представител на онзи древен индийски светоглед, който е известен като философия на Санкия, а другият е представител на философията Йога. Да, Буда се запозна с тях и се задълбочи в това, което те можеха да му предложат.
към текста >>

34. 3. Трета лекция, 17 септември 1909 г. GA_114 Евангелието на Лука

Обаче на свой ред тази привързаност към външния свят ражда болката, страданието, грижите и скръбта.
Ето защо в душата се пробужда съзнанието, че тя е нещо различно от света. Ако би бил доволен от това, което светът му предлага, той не би се разграничавал от него. Той просто би усещал как неговият живот продължава във външния свят. Човекът никога не би познавал това, което наричаме „съприкосновение" със света; понеже не би бил разделен от света, той не би могъл да влезе и в съприкосновение с него. „Съприкосновението с външния свят" както и цялата „привързаност към света" възниква благодарение на споменатите „шест органа". Обаче на свой ред тази привързаност към външния свят ражда болката, страданието, грижите и скръбта. Ето какво сподели Буда със своите ученици за „вътрешния човек", за онзи „вътрешен човек", който е причина за всички болки и страдания, скърби и грижи. Това беше една дълбока теория, която извираше непосредствено от живота, защото един „просветлен" я беше почувствувал като най-висшата истина за съвременното човечество. Този, който като Бодисатва беше водил хиляди и хиляди години човечеството към учението за състраданието и любовта, сега, когато стана Буда, съзря истинската причина за страданието на съвременното човечество. Той видя защо хората страдат и обясни това на своите ученици. И когато стигна до там, че лично изживя проблематиката на тогавашните хора, той я изрази в онази знаменита проповед, чрез която започна своята дейност като Буда: В проповедта от Бенарес.
към текста >>

35. 14. ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ. Берн, 29. 11. 1917 г. Трите области на мъртвите: живот между смърт и ново раждане. GA_118 Новото появяване на Христос в етерния свят

Чрез онова, което ние човешките същества извършваме с нашите действия обаче, правим впечатления върху минералната област и също върху растителната област; можем да кажем с известно оправдание, че тези области остават без впечатления, без такива дейности, които се разпростират чрез болка или удоволствие, скръб или радост.
Тъй като те ни дават възможност през нашия земен живот да имаме физически, образи като възприятия, те принадлежат точно на онова, което аз наричам минерална природа. Тази минерална природа и съществено казвам съществено растителната природа като природа са изключени от онова, което душите ще възприемат между смърт и ново раждане. Във връзка с това има нещо особено характерно относно опитностите на т.нар. мъртви. Когато ние човешките същества тук на земята заставаме пред минералната или растителна природа, имаме съвсем определено съзнание. При друг случай съм казвал, това е вярно, че е илюзия да се говори за липса на болка или липса на удоволствие в минералната и растителната област. Чрез онова, което ние човешките същества извършваме с нашите действия обаче, правим впечатления върху минералната област и също върху растителната област; можем да кажем с известно оправдание, че тези области остават без впечатления, без такива дейности, които се разпростират чрез болка или удоволствие, скръб или радост. Знаете, че ние като човешки същества, ако разчупим една скала, наистина някои елементални същества ще преживеят удоволствие или скръб, ала това не влиза в нашето обикновено ежедневно съзнание. Следователно може да бъде казано, че вътре в опита на едно обикновено човешко същество на земята, той трябва да има чувството че, ако разбие скали, ако предприеме каквото и да е действие с онова, което е минерал или съществено растителна природа, той чрез това не причинява нито удоволствие, нито болка на обкръжаващата го среда. Никак не е такъв случаят в областта, в която човекът влиза, когато мине през портата на смъртта. Над всичко трябва да ни е съвсем ясно, че там най-малкото действие, което извършва човек, дори ако само едва се докосне до нещо /трябва да си служим с думи от земния език/, неминуемо в тази духовна област възниква или удоволствие, или скръб; задвижва някакъв вид симпатия или антипатия. Вие следователно трябва да си представите тази област на мъртвите по такъв начин, че не може да се докоснете до нищо, не може да направите дори най-малкия контакт, без да причините на онова, което е било докоснато да изпита удоволствие или скръб, т.е., без да предизвикате симпатия или антипатия.
към текста >>

Знаете, че ние като човешки същества, ако разчупим една скала, наистина някои елементални същества ще преживеят удоволствие или скръб, ала това не влиза в нашето обикновено ежедневно съзнание.
Тази минерална природа и съществено казвам съществено растителната природа като природа са изключени от онова, което душите ще възприемат между смърт и ново раждане. Във връзка с това има нещо особено характерно относно опитностите на т.нар. мъртви. Когато ние човешките същества тук на земята заставаме пред минералната или растителна природа, имаме съвсем определено съзнание. При друг случай съм казвал, това е вярно, че е илюзия да се говори за липса на болка или липса на удоволствие в минералната и растителната област. Чрез онова, което ние човешките същества извършваме с нашите действия обаче, правим впечатления върху минералната област и също върху растителната област; можем да кажем с известно оправдание, че тези области остават без впечатления, без такива дейности, които се разпростират чрез болка или удоволствие, скръб или радост. Знаете, че ние като човешки същества, ако разчупим една скала, наистина някои елементални същества ще преживеят удоволствие или скръб, ала това не влиза в нашето обикновено ежедневно съзнание. Следователно може да бъде казано, че вътре в опита на едно обикновено човешко същество на земята, той трябва да има чувството че, ако разбие скали, ако предприеме каквото и да е действие с онова, което е минерал или съществено растителна природа, той чрез това не причинява нито удоволствие, нито болка на обкръжаващата го среда. Никак не е такъв случаят в областта, в която човекът влиза, когато мине през портата на смъртта. Над всичко трябва да ни е съвсем ясно, че там най-малкото действие, което извършва човек, дори ако само едва се докосне до нещо /трябва да си служим с думи от земния език/, неминуемо в тази духовна област възниква или удоволствие, или скръб; задвижва някакъв вид симпатия или антипатия. Вие следователно трябва да си представите тази област на мъртвите по такъв начин, че не може да се докоснете до нищо, не може да направите дори най-малкия контакт, без да причините на онова, което е било докоснато да изпита удоволствие или скръб, т.е., без да предизвикате симпатия или антипатия. Това вече е било посочено в моята книга "Теософия", в която областта на душата е описана и в която най-важните сили в тази област се търсят точно в силите симпатия и антипатия.
към текста >>

Над всичко трябва да ни е съвсем ясно, че там най-малкото действие, което извършва човек, дори ако само едва се докосне до нещо /трябва да си служим с думи от земния език/, неминуемо в тази духовна област възниква или удоволствие, или скръб; задвижва някакъв вид симпатия или антипатия.
При друг случай съм казвал, това е вярно, че е илюзия да се говори за липса на болка или липса на удоволствие в минералната и растителната област. Чрез онова, което ние човешките същества извършваме с нашите действия обаче, правим впечатления върху минералната област и също върху растителната област; можем да кажем с известно оправдание, че тези области остават без впечатления, без такива дейности, които се разпростират чрез болка или удоволствие, скръб или радост. Знаете, че ние като човешки същества, ако разчупим една скала, наистина някои елементални същества ще преживеят удоволствие или скръб, ала това не влиза в нашето обикновено ежедневно съзнание. Следователно може да бъде казано, че вътре в опита на едно обикновено човешко същество на земята, той трябва да има чувството че, ако разбие скали, ако предприеме каквото и да е действие с онова, което е минерал или съществено растителна природа, той чрез това не причинява нито удоволствие, нито болка на обкръжаващата го среда. Никак не е такъв случаят в областта, в която човекът влиза, когато мине през портата на смъртта. Над всичко трябва да ни е съвсем ясно, че там най-малкото действие, което извършва човек, дори ако само едва се докосне до нещо /трябва да си служим с думи от земния език/, неминуемо в тази духовна област възниква или удоволствие, или скръб; задвижва някакъв вид симпатия или антипатия. Вие следователно трябва да си представите тази област на мъртвите по такъв начин, че не може да се докоснете до нищо, не може да направите дори най-малкия контакт, без да причините на онова, което е било докоснато да изпита удоволствие или скръб, т.е., без да предизвикате симпатия или антипатия. Това вече е било посочено в моята книга "Теософия", в която областта на душата е описана и в която най-важните сили в тази област се търсят точно в силите симпатия и антипатия. Такива факти обаче трябва да станат живи идеи. И когато човек започне да става съзнателен за общата работа, в известен смисъл, на областта на мъртвите и областта на т.нар. живи трябва да си представим как действуват мъртвите в собствената си област.
към текста >>

Вие следователно трябва да си представите тази област на мъртвите по такъв начин, че не може да се докоснете до нищо, не може да направите дори най-малкия контакт, без да причините на онова, което е било докоснато да изпита удоволствие или скръб, т.е., без да предизвикате симпатия или антипатия.
Чрез онова, което ние човешките същества извършваме с нашите действия обаче, правим впечатления върху минералната област и също върху растителната област; можем да кажем с известно оправдание, че тези области остават без впечатления, без такива дейности, които се разпростират чрез болка или удоволствие, скръб или радост. Знаете, че ние като човешки същества, ако разчупим една скала, наистина някои елементални същества ще преживеят удоволствие или скръб, ала това не влиза в нашето обикновено ежедневно съзнание. Следователно може да бъде казано, че вътре в опита на едно обикновено човешко същество на земята, той трябва да има чувството че, ако разбие скали, ако предприеме каквото и да е действие с онова, което е минерал или съществено растителна природа, той чрез това не причинява нито удоволствие, нито болка на обкръжаващата го среда. Никак не е такъв случаят в областта, в която човекът влиза, когато мине през портата на смъртта. Над всичко трябва да ни е съвсем ясно, че там най-малкото действие, което извършва човек, дори ако само едва се докосне до нещо /трябва да си служим с думи от земния език/, неминуемо в тази духовна област възниква или удоволствие, или скръб; задвижва някакъв вид симпатия или антипатия. Вие следователно трябва да си представите тази област на мъртвите по такъв начин, че не може да се докоснете до нищо, не може да направите дори най-малкия контакт, без да причините на онова, което е било докоснато да изпита удоволствие или скръб, т.е., без да предизвикате симпатия или антипатия. Това вече е било посочено в моята книга "Теософия", в която областта на душата е описана и в която най-важните сили в тази област се търсят точно в силите симпатия и антипатия. Такива факти обаче трябва да станат живи идеи. И когато човек започне да става съзнателен за общата работа, в известен смисъл, на областта на мъртвите и областта на т.нар. живи трябва да си представим как действуват мъртвите в собствената си област. Те действуват по такъв начин, че винаги трябва да са съзнателни, че всяко нещо, което правят ще предизвика симпатия или антипатия, радост или скръб; всичко, което те правят предизвиква, ако мога така да се изразя, резонанс на живо усещане.
към текста >>

Те действуват по такъв начин, че винаги трябва да са съзнателни, че всяко нещо, което правят ще предизвика симпатия или антипатия, радост или скръб; всичко, което те правят предизвиква, ако мога така да се изразя, резонанс на живо усещане.
Вие следователно трябва да си представите тази област на мъртвите по такъв начин, че не може да се докоснете до нищо, не може да направите дори най-малкия контакт, без да причините на онова, което е било докоснато да изпита удоволствие или скръб, т.е., без да предизвикате симпатия или антипатия. Това вече е било посочено в моята книга "Теософия", в която областта на душата е описана и в която най-важните сили в тази област се търсят точно в силите симпатия и антипатия. Такива факти обаче трябва да станат живи идеи. И когато човек започне да става съзнателен за общата работа, в известен смисъл, на областта на мъртвите и областта на т.нар. живи трябва да си представим как действуват мъртвите в собствената си област. Те действуват по такъв начин, че винаги трябва да са съзнателни, че всяко нещо, което правят ще предизвика симпатия или антипатия, радост или скръб; всичко, което те правят предизвиква, ако мога така да се изразя, резонанс на живо усещане. Онова, което бихме могли да наречем безчувствено в смисъл на нашите растителна и животинска област там изобщо не съществува от другата страна на портата на смъртта. В един смисъл това характеризира най-нисшата област, в която човек влиза, когато премине през портата на смъртта. Тук, когато човек дойде през портата на раждането във физическия свят, той влиза в най-нисшата област минералната. Когато той влезе в духовния свят, той се намира в област с всемирното чувство за усещане, в една област, където напълно владеят симпатията и антипатията. И в тази област той разгъва своите сили, той работи в тази област.
към текста >>

В тази втора област същите неща не работят толкова много в мъртвите, само опитностите на удоволствие или скръб, прехвърлянето на чисто сетивно носещи импулси, които след това продължават, които след това действуват в света.
В тези две области той най-много може да играе второстепенна роля през своя живот между раждане и смърт. В областта, която се отразява тук на земята в животинското съществуване обаче човекът е включен, що се отнася, че след смъртта някои сили непосредствено се събуждат у него, че той непосредствено навлиза и работи в една област на сили, които управляват тази животинска област. Тя в известен смисъл е основата за неговата дейност там, точно така, както тук минералният свят е нашата основа; тя е самата почва, нещото, върху което той стои. В нашето съществуване във физическия свят ние имаме растителното царство, издигащо се от една земя, създадена от минералната област. Подобно, за мъртвите е областта, в която управляват симпатиите и антипатиите които след това се разпростират в живота на животинското царство на земята тя дава основата за една втора област. В тази втора област същите неща не работят толкова много в мъртвите, само опитностите на удоволствие или скръб, прехвърлянето на чисто сетивно носещи импулси, които след това продължават, които след това действуват в света. Тази втора област работи по същина е онова, което може да се нарече засилването и отслабването да волевите сили принадлежащи на човешкото същество след смърт. Ако желаете да разберете повече за тези волеви сили, отнесете се до Виенските сказки /Jnneres Wesen des Menschen und Leben Zwtschen Tod und nenur geburt/ в които аз подчертах че волята, която е характерна за човешката душа между смърт и ново раждане не е точно като онова, което наричаме воля тук във физическия живот. Можем да говорим обаче за това като за воля, макар че то е по-различно там; Там то е проникнато от елементи на чувство и от един друг елемент, който не съществува тук на земята. Тази воля в живота на човешката душа след смърт е непрекъснато в прилив и отлив. Когато човек е в общение с едно мъртво човешко същество, неговият душевен живот се усеща така, че в един момент то се чувствува засилено в своите волеви импулси, силна в себе си; в друг момент неговата воля е някак си окуцяла, тя спи.
към текста >>

36. 1. Първа лекция. Светът зад гоблена на сетивните възприятия. Екстаз и мистично изживяване. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

И има ли някой който, ако прегледа целия си душевен живот, ще може да отрече, че в него трябва да има нещо по-дълбоко, нещо отначало скрито от него, от което извират неговите радост, страдание, щастие, скръб и всичките негови душевни изживявания и че те, не по-малко от сетивните възприятия, трябва да бъдат проявления на един непознат свят?
Ние намираме втората, когато погледнем в своето собствено същество. Вътре в себе си ние намираме свят на радост и тъга, на щастие и страдание, на страсти, импулси, желания и т.н. накратко всичко, което наричаме наш душевен свят. Ние обикновено събираме това с думите: "Аз чувствам това удоволствие или онази болка; аз имам тези импулси, желания или страсти." Но със сигурност ние имаме също и чувството, че зад този вътрешен живот на душата нещо е скрито, нещо скрито чрез нашите душевни изживявания точно както нещо, принадлежащо на външния свят, е скрито чрез нашите сетивни възприятия. Защото кой може да не признае, че когато се събудим сутрин, радост, тъга, щастие, страдание и други такива изживявания се надигат като от непозната област, и че в определено отношение човек е предаден на тях? И има ли някой който, ако прегледа целия си душевен живот, ще може да отрече, че в него трябва да има нещо по-дълбоко, нещо отначало скрито от него, от което извират неговите радост, страдание, щастие, скръб и всичките негови душевни изживявания и че те, не по-малко от сетивните възприятия, трябва да бъдат проявления на един непознат свят? И сега нека попитаме: Ако две такива граници действително ги има, или най-малкото се предполага, че ги има, нямаме ли ние като човешки същества определени способности за проникване през тях? Има ли нещо в изживяванията на човека, което да му позволява да пробие този гоблен на сетивните възприятия, точно както би пробил мембрана, покриваща нещо лежащо зад нея? И има ли нещо, което води в по-големите дълбини на нашата собствена природа, зад страданията ни, зад радостите ни, зад страстите ни? Способни ли сме ние да направим по-нататъшна крачка във външния свят, а също и във вътрешния свят? Има две изживявания, които наистина ни позволяват да пробием воала, покриващ външния свят и съпротивата във вътрешния свят.
към текста >>

Те си казват: "Аз съм познал много скръб, много мъка, но приемам себе си като причина за това.
Това е естествена реакция. Но някой, който практикува мистично задълбочаване, ще има съвсем различно усещане. Такъв човек чувства: "Никога нямаше да изпиташ тази удар, ако не го беше докарал на себе си. Иначе онзи човек нямаше да пресече твоя път. Следователно ти не можеш оправдано да насочваш своя гняв срещу някой, свързал се с теб чрез събитията в света за да ти даде удара, който си заслужил." Такива личности, ако задълбочат различни свои изживявания, придобиват едно определено чувство за своя душевен живот като цяло. Те си казват: "Аз съм познал много скръб, много мъка, но приемам себе си като причина за това. Трябва да съм направил определени неща, дори и да не мога да си ги спомня. Ако не съм заслужил тези страдания в настоящия си живот, тогава очевидно трябва да има друг живот, когато съм направил нещата, за които сега заплащам." Чрез това вътрешно задълбочаване на изживяването душата променя своето предишно отношение, съсредоточава се повече върху себе си, търси в себе си онова, което преди е търсила във външния свят. Очевидно такъв е случаят, когато някой казва на себе си: "Човекът, който ми нанесе удара, беше доведен до мен само защото аз самият съм бил причината за това." Такива хора обръщат все повече и повече внимание на своята собствена вътрешна природа, на собствения си вътрешен живот. С други думи, точно както един индивид в състояние на екстаз вижда през външния воал на сетивните възприятия в свят на същества и реалности, дотогава непознати за него, така и мистикът прониква под своя обичаен Аз.
към текста >>

Но точно както за момента няма да решим дали светът, открит в екстаза е мираж, реалност или фантазия, така няма да решим и дали усещанията на мистика, сравнени с обикновения душевен живот, са реалност и дали той самият е онзи, който е причината за своята скръб и страдание.
Очевидно такъв е случаят, когато някой казва на себе си: "Човекът, който ми нанесе удара, беше доведен до мен само защото аз самият съм бил причината за това." Такива хора обръщат все повече и повече внимание на своята собствена вътрешна природа, на собствения си вътрешен живот. С други думи, точно както един индивид в състояние на екстаз вижда през външния воал на сетивните възприятия в свят на същества и реалности, дотогава непознати за него, така и мистикът прониква под своя обичаен Аз. Обичайният Аз е онзи, който се бунтува срещу удара идващ отвън; а мистиците проникват до онова, което е под този Аз, до нещо, което всъщност е причинило удара. По този начин мистикът достига етап, където постепенно изцяло губи от погледа си външния свят. Малко по малко всяка представа за външния свят изчезва и собствения му Аз се разширява, сякаш е в цял един свят. Но точно както за момента няма да решим дали светът, открит в екстаза е мираж, реалност или фантазия, така няма да решим и дали усещанията на мистика, сравнени с обикновения душевен живот, са реалност и дали той самият е онзи, който е причината за своята скръб и страдание. Всичко това може да бъде толкова мечтано, но така или иначе е изживяване, което може действително да се случи на човек. Важното е, че от две страни външно и вътрешно той прониква в свят, дотогава непознат за него. Ако сега размислим върху това, че в състояние на екстаз човек губи разбиране за своя Аз, ние ще осъзнаем, че това не е състояние към което трябва да се стреми някой, който води обикновен живот, защото възможността за постигане нещо в света, цялата ни сила на ориентиране в света зависи от факта, че в своя Аз ние имаме твърд център на нашето същество. Ако екстазът ни лишава от възможността за изживяване на Аза, тогава за момента ние сме изгубили самите нас. А от друга страна, когато мистикът приписва всичко на Аза, обвинява себе си за всичко, което трябва да преживее, това има пагубното последствие да го кара да търси в себе си крайната причина за всичко ставащо в света.
към текста >>

37. 4. Четвърта лекция. Способностите на човешката душа и тяхното развитие. GA_119 Макрокосмос и микрокосмос

Етерното или жизнено тяло на свой ред получава онова, от което се нуждае в това отношение от по-дълбоки вътрешни сили, от астралното тяло, което е носителят на щастие и скръб, на радост и тъга.
Въпреки това определени вътрешни сили трябва да работят през целия живот между раждането и смъртта, и тези сили трябва постоянно да бъдат възпламенявани, ако животът ще продължава. Ние виждаме в момента на смъртта какво става с физическото тяло, когато в него вече не работи етерното тяло. Физичните и химични сили, присъщи на физическото тяло, като такива се налагат от момента на смъртта нататък и го разтварят, разлагат го. Че това не може да се случи по време на живота се дължи на етерното тяло, което е истински боец срещу разпадането на физическото тяло. Във всеки един момент нашето физическо тяло би било готово да се разпадне, ако в него не се доставяха непрекъснато свежи сили от етерното тяло. Етерното или жизнено тяло на свой ред получава онова, от което се нуждае в това отношение от по-дълбоки вътрешни сили, от астралното тяло, което е носителят на щастие и скръб, на радост и тъга. Така съответното вътрешно тяло безспирно работи върху външното тяло. Външно видимата част от нас през цялото време се поддържа от вътрешни сили. Как астралното тяло работи върху етерното тяло, и етерното тяло върху физическото това е което човек би видял, ако можеше да се спусне съзнателно във физическото и етерното си тяло при събуждане; но той бива отклонен от това възприятие от външни предмети и събития. Обаче, развивайки душата си до степен, която му позволява да изживее съзнателно момента на влизане в етерното и физическото тяло при събуждане, човек може да придобие определено познание за онова, което всъщност работи творчески върху неговото вътрешно същество по време на съня. Ние ставаме съзнателни за движещите сили на нашата човечност, когато сме способни да спуснем в своето вътрешно същество.
към текста >>

38. 1. СКАЗКА ПЪРВА GA_122 Тайните на библейското сътворение на света

Скръбта е тази, която първо изцяло раздрусва човека: силата на импулса е тази която иде от там, че той устоява на възможността на една велика измама.
Тогава в този момент всичко би било съвършено и то не само за Йоханес Томасиус, но и за йерофанта, който вече не би бил в състояние да развие мощните сили на Йоханес Томасиус, които да могат да го пренесат през това опасно препятствие. Йерофантът би трябвало да отстъпи от своята служба и за Йоханес Томасиус биха били изгубени извънредно много времена в неговото издигане. Ако се опитвате да поставите пред погледа си сцените, които предхождат непосредствено този момент, и чувствата, които бяха действували в душата на Йоханес Томасиус, ако се потите да си представите особения род страдания, особения род изживявания: може бе тогава ще стигнете до съждението, че, без може би самият той да знае, силата на мъдростта така много е нараснала в него, че Йоханес Томасиус може да разбере този силен тласък в неговия живот. Всички тези изживявания, които се разиграват, пред очите на душата да има нещо видимо, трябва да предхождат, преди да може да следва по един правилен начин това, което поставя пред душата, първо в образна форма, по един обективен начин духовния свят пред духовните очи. Това става в следващите сцени. Скръбта е тази, която първо изцяло раздрусва човека: силата на импулса е тази която иде от там, че той устоява на възможността на една велика измама. Всичко това се развива до една сила на напрежение в душата, която така да се каже обръща нашия поглед и това, което преди това беше само субективно, застава пред нашата душа със силата на обективното. Това, което виждате в следващите сцени, което се опитах да обрисувам по един духовно-реалистичен начин, представлява това, което врастващият се нагоре във висшите светове чувствува като външен огледален образ на това, което той първо е изживял като чувства в своята душа и което е истинно, без онзи, който го изживява, да може вече да знае, колко от него е истинно. Тогава човек се издига до там, да вижда, как времето, в което живеем като хора на сетивния свят, по отношение на неговите причини и следствия навсякъде граничи с нещо друго. Тук човек не вижда само онзи малък откъс, който ни предлага сетивният свят, а се научава да разбира, че това, което в сетивния свят застава пред нашите очи, чрез това то е само израз на нещо духовно. Ето защо Йоханес Томасиус вижда със своя духовен поглед човека, с който се е срещал първо на физическото поле, вижда го не така, какъвто той е сега, но какъвто е бил десетилетия преди това, като млад човек.
към текста >>

39. 8. СКАЗКА ОСМА GA_122 Тайните на библейското сътворение на света

Там, където след голямата скръб се пробужда неговата ясновидска способност, Йоханес Томасиус отново вижда професор Капезиус и Доктор Щрадер.
В нашата розенкройцерска драма /Розенкройцерска мистерия/ Йоханес Томасиус минава през този стадий на астрално ясновидство. Припомням ви само онези образи, когато той седи медитирайки в предната част на сцената и чувствува, как в него изгрява духовният свят. Тогава се явяват образи и първото нещо е, че духът на елементите му представя пред душата образи на същества, които той познава вече от живота. Нещата се представят така, че Йоханес Томасиус се е запознал в своя живот с професор Капезиус и с Доктор Щрадер. Той познава тези лица от физическото поле; приел е определени представи от тези личности на физическото поде. Там, където след голямата скръб се пробужда неговата ясновидска способност, Йоханес Томасиус отново вижда професор Капезиус и Доктор Щрадер. Но той ги вижда в странни форми: Капезиус той вижда подмладен, на около 25, 26 години, а не такъв, какъвто е в момента, когато Йоханес Томасиус седи в стаята и медитира. Също така той вижда Доктор Щрадер не такъв, какъвто е действително в момента, а го вижда такъв, какъвто ще стане, когато остарее в това си въплъщение. Тези и още някои други образи се явяват пред Йоханес Томасиус. Драматично това може да бъде представено така, като образите, които всъщност оживяват в душата чрез медитацията, са показана на сцената. Грешката не може да се състои в това, че Йоханес Томасиус счита това за измама, ако би сторил това, той би сгрешил напълно.
към текста >>

40. 2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ Прага, 21 март 1911 г. GA_128 Окултна физиология

След това обаче идват и мигове, в които Азът, тъй да се каже, се затваря в себе си, мигове, в които отдава на своята болка, на своето страдание, на скръбта и на радостта си, на вътрешните си чувства и т.н.
По този начин дори само това сравнително наблюдение ни показва, че в известна степен е оправда но да виждаме в кръвоносната система отражение на Аза, а в нервната система отражение на астралното тяло, на тези две по-висши, свръхсетивни елемента на човешката природа, докато етерното тяло е присъединено по-силно към физическото тяло. А сега е необходимо да си припомним, че кръвта, протичаща по описания начин през организма, от една страна се излага на външния свят, подобно на табло излиза насреща на впечатленията от външния свят, а от друга страна се противопоставя на това, което нарекохме вътрешен свят. Да, и точно така е и с нашия Аз. Отначало ние насочваме нашия Аз към външния свят, възприемаме външните впечатления. Това дава многообразно съдържание на нашия Аз; той се изпълва с впечатления, идващи отвън. След това обаче идват и мигове, в които Азът, тъй да се каже, се затваря в себе си, мигове, в които отдава на своята болка, на своето страдание, на скръбта и на радостта си, на вътрешните си чувства и т.н. когато остава да изплуват от паметта нещата, които сега възприема не чрез непосредствения допир с външния свят, а които той носи в себе си. Т.е. и това отношение Азът може да бъде сравнен с кръвта, тъй като подобно на табло тя се излага веднъж на външния свят, и после на вътрешния свят, и този Аз можем да го представим точно така схематично, както представихме схематично и кръвта (виж рисунка № 5). Външните впечатления, които Азът получава, и които ние определяме като представи, изобщо като душевни форми, ние можем да свържем с Аза така, както свързахме реалните, нахлуващи в нас през сетивата ни външни процеси с кръвта, т.е. можем да свържем душевните изживявания, тъй както направихме това във физическото битие, от една страна с кръвта, а от друга страна с Аза. Да разгледаме от тази гледна точка взаимодействието и противодействието между нерви и кръв.
към текста >>

41. 9. ДЕВЕТА СКАЗКА. Линц, 26 януари 1913 г. GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане

Ние не можем да считаме Земята просто като една долина на плача и скръбта, в която е поставена нашата душа, а трябва да считаме Земята като нещо, чрез което можем да добием възможността да добием, да раз вием духовност и това не се показва като една истина.
Никак не са прави онези, които вярват, че имат време, докато минат през вратата на смъртта, докато отидат в другият свят и тогава ще научат това, или онова върху духовните въпроси. За да може човек въобще да научи нещо от тези неща, той трябва да притежава органите, с които да възприема. Той трябва да притежава способността да възприема тези неща, а не може да има тази способност след минаването през вратата на смъртта, ако не я добил преди това в живота на Земята. Защото ние не напразно живеем във физическия свят! Нашите души не напразно слизат във физическия свят, защото фактически във този свят трябва да бъде добито това, което може да бъде добито само в него духовното познание. Ние не можем да считаме Земята просто като една долина на плача и скръбта, в която е поставена нашата душа, а трябва да считаме Земята като нещо, чрез което можем да добием възможността да добием, да раз вием духовност и това не се показва като една истина. Ако запитаме по-нататък ясновидеца, как изглежда животът, когато сме минали през вратата на смъртта, той казва: съвършено различно от това, което изглежда тук на Земята. Тук ние вървим през света, виждаме как небесният свод се простира над нас, как Слънцето свети. Насочваме поглед навън към планините, към моретата, към съществата на другите природни царства. Самите ние вървим през света, имаме нашите мисли, чувства, страсти, желания и нашата вътрешност. След това минаваме през вратата на смъртта, тогава нещата се представят съвършено различно.
към текста >>

42. 12. ДВАНАДЕСЕТА СКАЗКА. Щутгарт, 20. 2. 1913 г. GA_140 Окултни изследвания за живота между смъртта и новото раждане

Той изпитва най-дълбоката скръб и не може да постъпи по друг начин, освен да накарат да отворят гроба, за да види още веднъж своята възлюбена.
В него се влюбва един мъж, обаче и на двамата им е невъзможно да се съберат поради предразсъдъците, които царуват в обществото те имат различна вяра. Обаче мъжът много обича момичето и му обещава, че щом баща му умре, тъй като той вече е много стар, ще премине към нейната вяра. Той заминава в чужбина, там научава, че неговият баща се е разболял. Баща му умира и той преминава към вярата на момичето, но когато бърза да отиде при момичето, то е вече болно и умира. Завръщайки се в своята родина той го намира умряло. Той изпитва най-дълбоката скръб и не може да постъпи по друг начин, освен да накарат да отворят гроба, за да види още веднъж своята възлюбена. От положението на трупа се констатира, че момичето е умряло привидно и така е било погребано. Това е една легенда писателят Хамерлинг я е разказвал отново в своите творби това е една легенда, в която нищо не е действително, обаче в стотици случаи може да бъде така. Ние виждаме, че една човешка душа не само умира в разцвета на нейния земен живот, а я виждаме преследвана по определен начин. При устройването на такива отношения, сътрудничат онези души, които поради тяхната безсъвестност по време на земният живот, стават слуги на духовете на болестите, на смъртта и на нещастието. Така такива безсъвестни души трябва да работят в произвеждането на такива тежки съдби: това е една връзка!
към текста >>

43. 1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ GA_153 Вътрешната същност на човека и живота между смъртта и новото раждане

Всичко това се разиграва във вълнуващи се нагоре и надолу чувства: чувства се въздигат в нас или се насочват към нас, които повдигат нашия живот, укрепват го, чувства, в които се чувствуваме щастливи и доволни; чрез събитията на живота, чрез нашата съдба, също и чрез нашия вътрешен живот ни връхлитат чувства, които изразяват нашето страдание, нашата скръб.
По-нататък към нашия вътрешен живот трябва да числим света на мислите, чрез които си създаваме първо познания за най-близките до нас неща, а в науката за намиращите се по-далече от нас неща. Чрез тези мисли ние превръщаме външния свят в наш вътрешен свят до много по-висока степен, в много по-широк смисъл отколкото вършим това чрез възприятието. Ние не само живеем в нашите възприятия, но размишляваме върху тях и имаме съзнанието, че с помощта на размишлението можем да открием нещо от тайните на това, което възприемаме. След това към нашия вътрешен живот трябва да числим нашите чувства и с чувствата ние се намираме вече в онази област на вътрешния живот на човека, която включва, така да се каже, в себе си всичко, което ни поставя като човеци в един отговарящ на човешкото достойнство допир със света. Фактът, че можем да имаме чувства за нещата, че можем да се радваме на заобикалящия ни свят, това едва съставлява основата на нашето истинско човешко съществуване, в известно отношение то съставлява и всичко онова, което е ваше щастие и наше страдание. Всичко това се разиграва във вълнуващи се нагоре и надолу чувства: чувства се въздигат в нас или се насочват към нас, които повдигат нашия живот, укрепват го, чувства, в които се чувствуваме щастливи и доволни; чрез събитията на живота, чрез нашата съдба, също и чрез нашия вътрешен живот ни връхлитат чувства, които изразяват нашето страдание, нашата скръб. И изказвайки думата "чувство", обични мои антропософски приятели, ние сочим към онази област, която всъщност включва щастието и страданието на човешкия живот. И когато посочим четвъртата област, тази на волята, касае се за нещо, което ни придава стойност за света, което така ни поставя в живота, че ние живеем не само като познаващи същества, не само като чувствуващи в нас същества, а можем да въздействуваме обратно на света. Това, което един човек иска, може да иска и което от волята се излива в делата, то образува неговата стойност за света. Следователно можем да си кажем: Посочвайки към областта на волята, ние имаме работа с онзи елемент, който ни показва човека като член на света, и нашият вътрешен живот е този, който се влива като един член в света. Дали това са егоистичните, социални враждебните ефекти и страсти на престъпните натури, които се вливат във волята и от там се превръщат в част на света внасяйки разрушение, или са висшите чисти идеали, които идеалистът извлича от своя допир с един духовен ред на света и ги прави да се влеят в неговите дела прави ги да се вливат може би само в думи, които действуват върху хората поощряващо или показващи им човешкото достойнство -: винаги ние имаме работа с това, което се намира в областта на човешката воля, което придава стойност на човека.
към текста >>

44. 2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. Берлин, 27 януари 1916 г. GA_166 Необходимост и свобода в мировите процеси и човешките действия

Над моята скръб да бе изгрял!
Аз не съм поел по неговия път към Парнас и бих се радвал, ако той обогати нашия немски език с един или друг шедьовър. Но аз истински бих се радвал, ако спечеля дори и само един читател и го избавя от преклонението пред това чудовище. Бедният Фауст си служи с един неразбираем език и с възможно най-лошите рими, които са по-несполучливи дори и от тези на някой десетокласник. Моят учител с право би ми нашарил задника, ако бях написал примерно следното: За сетен път ти, месец бял, Над моята скръб да бе изгрял! Тъй често в среднощен час На този стол будувах аз! За неблагородната дикция и за плачевното стихоплетство аз няма да кажа повече нищо: от това, което читателят видя, той има достатъчно доказателства, че г-н авторът не може да се сравни по отношение на вербалната конструкция дори с един от незначителните поети на старата школа.“ „Самият Мефистофел признава, че Фауст бил обсебен от Дявола още преди да сключи договора с него. Ние обаче сме убедени, че той принадлежи не на ада, а на лудницата, с всичко, което е негово, с ръце и крака, с глава и задни части.
към текста >>

45. Кармични влияния GA_168 Връзката между живите и мъртвите

И въпреки че – това често съм го казвал – скръбта и болката не могат да се облекчат чрез познанието за тези факти, по този начин животът, разгледан от определена гледна точка, получава истински смисъл.
Ако сега се проследи пътят на останалия на земята, когато премине през портата на смъртта известно време след като скъпият за него човек вече е преминал в духовния свят, и проследим връзката му с починалия, ще установим още нещо. Ще видим, че много неща се променят благодарение на разликата във времето на смъртта между двамата. Не е същото, ако когато преминем в духовния свят, открием там човек, който е умрял в същото време заедно с нас – ако вземем такъв краен случай, – или е умрял петнадесет години по-рано. Фактът, че той е прекарал известно време в духовния свят, че душата му вече е преминала през различни опитности, води до това, че въпросният човек ще ни въздейства по различен начин в съответствие с кармичната връзка, която се формира според новите условия. Ние трябва да разглеждаме всичко, което изживяваме по този начин с душите, тясно свързани с нас, като преживявания, базирани на нашата кармична връзка с тях. И въпреки че – това често съм го казвал – скръбта и болката не могат да се облекчат чрез познанието за тези факти, по този начин животът, разгледан от определена гледна точка, получава истински смисъл. Защото трябва да имаме предвид, че в един човешки живот, преживян между смъртта и раждането, всички отношения, в които участваме, се разгръщат по такъв начин, че придобиват смисъл не само за този живот, но и за всичко, което ще направим за земното развитие по време на следващите си земни животи. Това, което е започнало с болезнена загуба на близък, роднина или приятел, ще има своето продължение в следващия земен живот. В известен смисъл всички тези резултати се съдържат вече в своята първопричина. В човешкия живот няма загуба, която да не ни поставя по съответния начин правилно в потока на следващите един след друг земни животи. Това може би няма да успокои болката ни в отделните случаи, но разглеждаме ли нещата от тази гледна точка, имаме възможност да придобием разбиране за живота.
към текста >>

46. 2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 24 декември 1920 г. GA_202 Търсенето на новата Изис-Божествената София

Всички тревоги и цялата скръб на нашето време се дължат на това, че не можем да намерим смелост да издигнем себе си над фразите на века ни.
Дали ние се издигаме до най-висшата грижа и интерес за човечеството, когато всяка година даваме и получаваме подаръци на Коледа по навик? Дали издигаме себе си до най-висшите грижи и интереси за човечеството, когато слушаме думите които също са станали фраза изговаряни от представителите на това или онова религиозно общество? Трябва да забраним на себе си да продължаваме с тази вътрешна празнота да празнуваме нашите Коледи. Ще трябва да вземем вътрешно решение да дадем истинско и достойно съдържание на този празник, който би трябвало да издигне човечеството до разбира не значението на своето съществуване. Попитайте се, мои мили приятели, дали чувствата в сърцата и душите ви, когато, застанали пред Коледното дърво, отваряте подаръците си, дадени ви по навик, и кога то отваряте Коледните картички, съдържащи обикновените фрази попитайте се дали във вас живеят чувства, които могат да издигнат човечеството до разбиране усещането и значението на човешката еволюция на земята. Всички тревоги и цялата скръб на нашето време се дължат на това, че не можем да намерим смелост да издигнем себе си над фразите на века ни. Ала това трябва да се случи, ново съдържание трябва да дойде съдържание, което да ни даде напълно нови чувства, които дълбоко да ни потресат, дори до степента, до която биха разтърсени онези, които бяха истински Християни през първите Християнски векове и които знаеха, че Мистерията на Голгота и появяването на Христос на земята бе най-висшето нещо, което човекът би могъл да преживее. Нашите души трябва отново да придобият нещо от този дух. О, мои мили приятели, душата напълно ще достигне до нови чувства, ако тя пожелае да преживее новата Изисова легенда вътре в съвременното човечество. Луцифер убива Изис и прехвърля тялото и в космични те пространства, които са станали математическа абстракция или гробът на Изис; следва да търсим и да намерим Изис чрез импулса, даван от вътрешната енергия на духовното знание, който поставя в безжизненото небе онова, което звездите и планетите разкриват чрез вътрешен живот, така, че те се явяват като паметници на духовните сили, които бушуват през пространството. Ние гледаме с правилен дух към яслата, когато първо пуснем силите, които бушуват през пространството да запалят нашето чувство, а след това да погледнем отново Съществото, което дойде в света чрез Детето.
към текста >>

47. ЧАСТ ПЪРВА. МИСТЕРИЯТА НА ТРОИЦАТА. 1. ПЪРВА КОНФЕРЕНЦИЯ, Дорнах, 23 юли 1922 г. GA_214 Тайната на троицата

Помислете върху това, което се разказва в тази легенда: когато Елза фон Брабант е в дълбока скръб, идва лебедът.
Имаше хора от тази епоха, които си казваха просто: нищо по-добро не може да се направи, от това да се даде обвивка на тези хора, които са сега в света на мъртвите живи, едни толкова значими същности, призовани да пазят Граала. И из между народа от тази епоха съществуваше абсолютно това виждане на нещата, което ги караше да казва: един такъв човек се е посветил, да речем, например, на ордена на Лебеда. Тези, които искаха рицарите на Граала да могат да действуват чрез тяхното посредничество тук долу във физическия свят, се бяха посветили на ордена на Лебеда. И човек от този род, чрез чието посредничество действаше един рицар на Граала тук долу, във физическия свят, се наричаше "лебед". А сега, мислете върху легендата на Лоенгрин. Помислете върху това, което се разказва в тази легенда: когато Елза фон Брабант е в дълбока скръб, идва лебедът. И ето, че се появи лебедът, т.е. членът на ордена на Рицарите на Лебеда, лебедът, който е приел в себе си един от участниците в кръга на светия Граал; не беше позволено да бъде питан за тайната на неговата собствена същност. Тези, които се чувстваха най-щастливи в този век, например, но още и в следващите векове, бяха принцове като Хенри дьо Сакс, който можа да има в своята войска, по време на кампанията си за Унгария, този рицар на лебеда, този Лоенгрин. Но имаше много от тези рицари, които бяха считани основно само като външна обвивка на тези, които воюваха още във войските от отвъд смъртта. Хората искаха да бъдат свързани с тях.
към текста >>

48. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 16 март, 1923 г. GA_222 Импулсиране на световно-историческите събития от духовните сили

А това, което имаме днес като вътрешно преживяване на минора, това човекът в Лемурийското време е възприемал като израз на необичайната скръб на Боговете за възможното изпадане на човека в това, което след това в библейската история е наречено първороден грях, което е отпадане на човека от Божествено-духовните, от благите Власти.
Хората от Лемурийския период са преживявали, не можем да кажем: свои радости и страдания, ликуване и униние, а трябва да кажем: хората преживявали тогава в тези интервали, чрез тези особени музикални усещания, бидейки съвсем не в самите себе си, космическите, ликуващи възгласи на Боговете и техните космически жални викове. И ние можем да се огледаме в тази земна, действително преживяна епоха, по време на която е било навън, можем да кажем, изявявало се е във Вселената това, което сега човек преживява при мажора и минора. Това, което той сега преживява вътрешно, тогава се е изявявало външно, в цялата Вселена. Това, което днес го вълнува във вътрешните му преживявания, в неговата душа, това той е усещал при излизането си от своето физическо тяло навън като преживяване на Боговете във Вселената. Това, което можем да охарактеризираме днес като вътрешно преживяване на мажора, това той възприемал при своето излизане от тялото си навън като космическо ликуващо пеене, като космическа ликуваща музика на Боговете, като израз на тяхната радост от творческото съзидание на космоса. А това, което имаме днес като вътрешно преживяване на минора, това човекът в Лемурийското време е възприемал като израз на необичайната скръб на Боговете за възможното изпадане на човека в това, което след това в библейската история е наречено първороден грях, което е отпадане на човека от Божествено-духовните, от благите Власти. И това е, което ни се явява като отзвук от тези чудесни познания на древните мистерии, преминали непосредствено в художествените образи, като при това ни се дават не абстрактни съобщения за това, че хората са попаднали някога под луциферическо и ариманическо изкушение и съблазън и са научили при това едно или друго; но ние преживяваме това, как хората в прадревните земни времена са слушали музиката на Боговете, тяхното ликуване в космоса от радостта от сътворяването на света, а така също това, как те пророчески са провидяли отпадането на хората от Божествено-духовните Власти, и как това тяхно прозрение се е изразило в космически стенания. Такова художествено постигане на това, което впоследствие е приемало все повече интелектуални форми, е произтичало от древните мистерии. И от това ние можем да получим дълбокото убеждение, че познанието, изкуството и религията произхождат от един и същи източник. И от това у нас трябва да възникне убеждението, че ние трябва да се върнем към такова душевно устройство, което възниква, когато душата цялата е развълнувана от религиозното и пронизана от художественото; към това душевно устройство, което отново дълбоко ще разбере и претвори в живота това, което още Гьоте е подразбирал в следващите думи: «Прекрасното е манифестация на тайните закони на природата, които без това проявление, биха останали завинаги скрити». Тайната на развитието на човечеството вътре в земното битие и във връзка с образуването на Земята, ни издава вече вътрешното единство на всичко това, което човек, познаващ религиозно и художествено, трябва да направи съвместно с целия свят, за да може, съвместно с този свят, да преживее своето пълно разкриване.
към текста >>

49. 12. ДВАНАДЕСЕТА СКАЗКА: Дорнах, 11 ноември 1923 г. GA_230 Човекът като съзвучие на творящото образуващото и формиращото мирово слово

. . скръб!
То няма никакво отношение към тях. Това, което то развива в своята глава, в своето сърце, когато трябва да изучава буквите а, б, в, г, то е паразит в човешката душа, в духовен смисъл. И така много неща, които се приемат от младите хора през цялото време на образованието от нашата епоха, са нещо паразитно, което прониква от нашата цивилизация в хората. Ето защо, когато детето идва в училище, ние трябва да развиваме такова педагогическо изкуство, което твори от душата на детето. Ние трябва да накараме детето да образува цветове и тогава да го накараме да нанася върху хартията тези форми на цветовете, които се раждат от радост, от разочарование, от всички възможни чувства: радост . . . скръб! Това, което нанася върху хартията, като прави да се развива неговата душа, неговите чувства, то стои във връзка с човека; то не създава никакви паразити. То дава нещо, което израства от човека както неговите пръсти, както неговият нос, докато това, което човекът приема, когато бива доведен до този резултат на една висока цивилизация буквите, води до нещо паразитно. И в момента, в който имаме това свързване на педагогическото изкуство с това, което е много близо до човешката душа, до човешкото сърце, ние донасяме до човека също духовното, без то да се превърне за него в отрова. И Вие имате тук първо диагнозата, която открива: нашата цивилизация е проникната от карцином, и след това лечението: Педагогиката на Валдорфското училище! Педагогиката на Валдорфското училище не е изградена по друг начин, обични приятели.
към текста >>

50. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 2 декември 1923 г. GA_232 Мистерийни центрове

Това, което живее в нас днес като скръб, трябва и занапред да живее като скръб в нас, и така ще бъде за всеки, който е в състояние да почувства какво би трябвало да бъде Гьотеанумът.
И Бог е бил Слово. Защото то е било творческата същност във всичко. И наистина е било така, че в това, което са учили за Прасловото в ефеските Мистерии, се съдържа всичко, което после е довело до началото на Евангелието от Йоан. Трябва да кажем, че обръщането на антропософите към тези тайни, лежащи в недрата на времената, е съвсем навременно днес. Защото именно това, което стоеше тук на възвишението на Дорнах като Гьотеанум, в определен, съвсем пряк смисъл стана център на антропософската дейност. Това, което живее в нас днес като скръб, трябва и занапред да живее като скръб в нас, и така ще бъде за всеки, който е в състояние да почувства какво би трябвало да бъде Гьотеанумът. Обаче за този, който в своето познание се стреми да се извиси до духовното, всичко това, което става във физическия свят, трябва едновременно да стане външно откровение, образ на по-дълбоко духовното. И ако, от една страна, ние трябва да приемем скръбта, именно като хора, стремящи се към духовно познание, трябва да превърнем това, което е станало в скръбта, в повод да стигнем до съзерцание на откровението, отиващо все по-дълбоко и по-дълбоко. Защото Гьотеанумът беше място, където се възнамеряваше да се говори, а често и действително се говореше за тези неща, които са свързани с началото на Евангелието от Йоан: «В началото беше Словото. И Словото беше у Бога. И Словото бе Бог.
към текста >>

И ако, от една страна, ние трябва да приемем скръбта, именно като хора, стремящи се към духовно познание, трябва да превърнем това, което е станало в скръбта, в повод да стигнем до съзерцание на откровението, отиващо все по-дълбоко и по-дълбоко.
И наистина е било така, че в това, което са учили за Прасловото в ефеските Мистерии, се съдържа всичко, което после е довело до началото на Евангелието от Йоан. Трябва да кажем, че обръщането на антропософите към тези тайни, лежащи в недрата на времената, е съвсем навременно днес. Защото именно това, което стоеше тук на възвишението на Дорнах като Гьотеанум, в определен, съвсем пряк смисъл стана център на антропософската дейност. Това, което живее в нас днес като скръб, трябва и занапред да живее като скръб в нас, и така ще бъде за всеки, който е в състояние да почувства какво би трябвало да бъде Гьотеанумът. Обаче за този, който в своето познание се стреми да се извиси до духовното, всичко това, което става във физическия свят, трябва едновременно да стане външно откровение, образ на по-дълбоко духовното. И ако, от една страна, ние трябва да приемем скръбта, именно като хора, стремящи се към духовно познание, трябва да превърнем това, което е станало в скръбта, в повод да стигнем до съзерцание на откровението, отиващо все по-дълбоко и по-дълбоко. Защото Гьотеанумът беше място, където се възнамеряваше да се говори, а често и действително се говореше за тези неща, които са свързани с началото на Евангелието от Йоан: «В началото беше Словото. И Словото беше у Бога. И Словото бе Бог. И Бог беше Словото». После този Гьотеанум беше погълнат от огъня.
към текста >>

И от скръбта може да се роди потребност - да се вижда все по-дълбоко и по-дълбоко, вглеждайки се в това, което все още стои пред нашата мисловна сила: този обхванат от пламъците в новогодишната нощ Гьотеанум.
И Словото беше у Бога. И Словото бе Бог. И Бог беше Словото». После този Гьотеанум беше погълнат от огъня. Тази страшна картина на пожара в Гьотеанума може да бъде поставена пред нас. И от скръбта може да се роди потребност - да се вижда все по-дълбоко и по-дълбоко, вглеждайки се в това, което все още стои пред нашата мисловна сила: този обхванат от пламъците в новогодишната нощ Гьотеанум. Това, макар и болезнено, води във все по-голяма дълбочина на събитието. Това, което трябваше да бъде основано в него и което затова е подобно на нещо от разказаното от мен вчера и онзи ден, е свързано с Евангелието от Йоан - това се съедини с изгарящия и поглъщащ пламък. И това е значителен, много значителен импулс, скъпи мои приятели, който ние трябва да успеем да възприемем. Да превърнем този пламък в повод: благодарение на него да видим другия пламък, пламъкът, унищожил някога Ефеския храм. И да превърнем това в потребност да имаме чувство за обосноваване на това, което се съдържа в началото на Евангелието от Йоан.
към текста >>

51. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, 25 декември, 1923 г. GA_233 Световната история в антропософска светлина и като основа за познанието на човешкия дух

Троянската война е била война на скръб, война на предчувствие и страх.
Младите източни народи не са усещали подобен страх: те са тръгвали към завоевание, ако в качеството си на раса са се оказвали неспособни да преживяват смъртта по естествен начин. Но вътрешният конфликт, който гърците са преживявали във връзка със смъртта, се превърнал във вътрешно-подбуждащ импулс за човечеството и довел до това, което ни е познато като Троянска война. За придобиване на рефлекторни сили за гърците не е било необходимо да търсят смъртта от ръцете на чужда раса. От гърците се е искало да дойдат до правилно съотношение с това, което са усещали и преживявали в смъртта, искало се е да придобият пълнокръвно тайнството на смъртта. И това е довело до великото стълкновение между гърците и азиатския народ, от който са произлезли. Троянската война е била война на скръб, война на предчувствие и страх. Ние виждаме срещналите се лице в лице гърци, които са усещали вътре в себе си смъртта, но някак не знаели, какво да правят с нея, и представителите на малоазийската жреческа култура, които са били склонни към завоевания, които са искали смъртта, но не са я имали. Смъртта е била при гърците, но те не са знаели как да се приспособят към нея. На тях им е била необходима сплав с другия елемент, за да направят нещо с нея. Ахил, Агамемнон – тези хора са носили в себе си смъртта, но не са знаели как да се ориентират в нея. Те са гледали към Азия.
към текста >>

52. ОСМА ЛЕКЦИЯ, 31 декември, 1923 г. GA_233 Световната история в антропософска светлина и като основа за познанието на човешкия дух

И така, поглеждайки към страшните езици на огъня, които ни изпълват с такава невъобразима скръб, ще почувстваме в същото време, че се посветихме с тържествена клетва на висшите Божествени сили, които присъстват в нас, ще почувстваме, как духовният пламък се разгаря в нашите сърца.
Но ние само тогава ще се удостоим с правото да построим този Гьотеанум, когато изпълним задачата, която ще стои пред нас, ако поемем днес тържествено обещание – приеме всеки от нас пред лицето на висшето, божественото, което носи в душата си, - вярно да пази в паметта си духовните импулси, получили своя външен израз в изгубения Гьотеанум. Гьотеанумът може и да ни е отнет, но духът на Гьотеанума, ако с цялата си искреност се придържаме към него, никога не може да ни бъде отнет. Той толкова по-малко ще може да ни бъде отнет, ако в този тържествен час, който само малко отстои от момента преди година, когато пламъците похитиха любимия ни Гьотеанум, - ако в този тържествен час ние не само усетим възобновяването на болката ни, но от болката да обещаем да останем верни на духа, който посветихме на нашия Гьотеанум, отдавайки на строителството му десетилетие труд. Ако това обещание се направи днес в пълна сериозност от дълбините на нашите сърца, ако съумеем да преобразим болката и мъката в стимул за действие, тогава ще съумеем да преобразим горестното събитие в благодеяние. Болката от това няма да премине, но тя ще ни помогне да намерим стимул към действие, действие в духа. И така, поглеждайки към страшните езици на огъня, които ни изпълват с такава невъобразима скръб, ще почувстваме в същото време, че се посветихме с тържествена клетва на висшите Божествени сили, които присъстват в нас, ще почувстваме, как духовният пламък се разгаря в нашите сърца. И пламъкът в нашите сърца ще хвърли нова светлина и топлина върху всичко, което беше замислено и вложено в Гьотеанума, върху всичко, което сега решаваме да пренесем по-нататък в авангарда на човешкото развитие. Сега отново ще повторим и задълбочим думите, които тогава успях да ви кажа в Гьотеанума, почти в същия този момент преди година. В тази нощ аз казах приблизително следното: "Ние сме на прага на новата година, ние трябва да отидем по-нататък и да посрещнем настъпването на космическата нова година". Ако Гьотеанума още го имаше, бихме могли да повторим сега този призив. Но него вече го няма.
към текста >>

53. Всеобщи изисквания, които трябва да постави пред самия себе си всеки, който иска да постигне духовно развитие GA_245 Указания за езотеричното обучение

В третия месец като ново упражнение нека се постави в центъра на живота изграждането на известно спокойствие и уравновесеност относно люшкането между удоволствие и страдание, между радост и скръб; състоянието «ликуващ до небесата, печален до смърт» трябва съзнателно да бъде заместено с равномерно настроение.
Това упражнение също трябва да се прави един месец. Доколкото е възможно първото упражнение трябва да се изпълнява и през втория месец, макар и не така безусловно задължително както през първия месец. То не трябва да се оставя без внимание, иначе скоро ще се забележи, че се загубват плодовете от първия месец и се възстановява старият навик на неконтролираните мисли. Трябва да се полагат грижи никога да не бъдат отново загубени придобитите вече плодове. Когато чрез второто упражнение човек е осъществил вече такова инициативно поведение, той с грижливо внимание трябва да осъзнае в душата си това чувство на вътрешен подтик за дейност и тогава така да излее това чувство в тялото си, че да го остави да протече от главата до над сърцето. В третия месец като ново упражнение нека се постави в центъра на живота изграждането на известно спокойствие и уравновесеност относно люшкането между удоволствие и страдание, между радост и скръб; състоянието «ликуващ до небесата, печален до смърт» трябва съзнателно да бъде заместено с равномерно настроение. Човек би трябвало да внимава да не бъде завладяван от прекомерна радост, никаква скръб да не го поваля, никаква житейска случка да не го увлича в безмерен гняв или раздразнение, никакво очаквано събитие да не го изпълва със страх или тревога, в никакво положение да не загубва самообладание и пр. Не би трябвало да се опасява, че такова упражнение ще го направи трезв и беден на преживявания; по-скоро веднага ще забележи, че на мястото на това, което предшества това упражнение, сега се появяват по-ярки, по-избистрени качества на душата; преди всичко чрез фино самонаблюдение човек един ден ще може да усети вътрешен покой в тялото си; нека както при горните две упражнения да влее това спокойствие в тялото си, като го излъчва от сърцето към ръцете, към краката и най-после към главата. Естествено в този случай това не може да се прави след всяко отделно упражнение, тъй като всъщност човек няма работа с едно единствено упражнение, а с продължително наблюдение на своя вътрешен душевен живот. Всеки ден най-малко веднъж на ден трябва да се извиква това спокойствие пред душата и тогава да се предприема упражнението за излъчването от сърцето. С упражненията от първия и втория месец човек да се отнася също така, както в продължение на втория месец се е отнасял с упражнението от първия месец.
към текста >>

Човек би трябвало да внимава да не бъде завладяван от прекомерна радост, никаква скръб да не го поваля, никаква житейска случка да не го увлича в безмерен гняв или раздразнение, никакво очаквано събитие да не го изпълва със страх или тревога, в никакво положение да не загубва самообладание и пр.
Доколкото е възможно първото упражнение трябва да се изпълнява и през втория месец, макар и не така безусловно задължително както през първия месец. То не трябва да се оставя без внимание, иначе скоро ще се забележи, че се загубват плодовете от първия месец и се възстановява старият навик на неконтролираните мисли. Трябва да се полагат грижи никога да не бъдат отново загубени придобитите вече плодове. Когато чрез второто упражнение човек е осъществил вече такова инициативно поведение, той с грижливо внимание трябва да осъзнае в душата си това чувство на вътрешен подтик за дейност и тогава така да излее това чувство в тялото си, че да го остави да протече от главата до над сърцето. В третия месец като ново упражнение нека се постави в центъра на живота изграждането на известно спокойствие и уравновесеност относно люшкането между удоволствие и страдание, между радост и скръб; състоянието «ликуващ до небесата, печален до смърт» трябва съзнателно да бъде заместено с равномерно настроение. Човек би трябвало да внимава да не бъде завладяван от прекомерна радост, никаква скръб да не го поваля, никаква житейска случка да не го увлича в безмерен гняв или раздразнение, никакво очаквано събитие да не го изпълва със страх или тревога, в никакво положение да не загубва самообладание и пр. Не би трябвало да се опасява, че такова упражнение ще го направи трезв и беден на преживявания; по-скоро веднага ще забележи, че на мястото на това, което предшества това упражнение, сега се появяват по-ярки, по-избистрени качества на душата; преди всичко чрез фино самонаблюдение човек един ден ще може да усети вътрешен покой в тялото си; нека както при горните две упражнения да влее това спокойствие в тялото си, като го излъчва от сърцето към ръцете, към краката и най-после към главата. Естествено в този случай това не може да се прави след всяко отделно упражнение, тъй като всъщност човек няма работа с едно единствено упражнение, а с продължително наблюдение на своя вътрешен душевен живот. Всеки ден най-малко веднъж на ден трябва да се извиква това спокойствие пред душата и тогава да се предприема упражнението за излъчването от сърцето. С упражненията от първия и втория месец човек да се отнася също така, както в продължение на втория месец се е отнасял с упражнението от първия месец. През четвъртия месец като ново упражнение да бъде подето придобиването на така наречената позитивност.
към текста >>

54. Бележки от езотеричния час в Берлин, 13. Април 1906, Разпети петък. GA_245 Указания за езотеричното обучение

Чрез своята фантазия човек трябва да извиква в обратен ред събитията (започвайки от настоящите и преминавайки към отминалите) на своя собствен живот и живота на другите, да накара да потекат през неговата душа радост и болка, които са били свързани с тези събития: по този начин той се учи да се извисява до съществата, които се въплътяват в радост и скръб, и се научава да живее съзнателно в душевния свят.
Както първообразът на Земята и те не възникват и не умират, те също са вечни. Както Земята има своя вечен първообраз, така също всеки минерал, всяко растение, всяко животно, всеки човек има своя първообраз , който сияе във вечността в красота и великолепие. Човек трябва да се научи все повече да се съединява с първообразите на нещата; трябва да се извиси до тях. През живота си той се учи да се свързва с тях чрез спомена. Когато във вечерната ретроспекция ученикът отправя поглед към изминалия ден и си спомня сцените през деня, радостите и болките, които е изживял, но протичащи в обратен ред; когато си спомня радостите и болките, свързани със събитията на деня, и отново като спомен ги накара да преминат през душата, тогава той се поставя във връзка с този живот, който остава да съществува, който още е налице и без материалната действителност. Чрез своята фантазия човек трябва да извиква в обратен ред събитията (започвайки от настоящите и преминавайки към отминалите) на своя собствен живот и живота на другите, да накара да потекат през неговата душа радост и болка, които са били свързани с тези събития: по този начин той се учи да се извисява до съществата, които се въплътяват в радост и скръб, и се научава да живее съзнателно в душевния свят. Ние постоянно сме заобиколени от такива същества. Тогава се научаваме да ги възприемаме. Когато се опитваме да извикаме в спомена събития от миналото, при които сме присъствали, това е нещо различно от случая, когато мислим за минали събития, за които само сме чели и слушали. Разликата е в това, че при първите ние сме присъствали с нашия Аз, с нашето Себе. И това е важ-ното.
към текста >>

55. 1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ. Септември 13, 1907 GA_284 Окултни знаци и символи

То е носителят на радост и скръб и вътрешните опитности на човешката душа зависят от него.
Като окултист, човек трябва да се откаже от мисленето без закони: човек не трябва да прави условни заключения и да отсъжда. Стъпка по стъпка, с помощта на духовни факти, трябва да се развие правилно мислене. Този образ на светлината, следователно има дълбоко значение, или по-скоро това е духовно научен факт. За да признаем това, нека да се обърнем отново към човешкото същество. Астралното тяло е третата съставна част на човека. То е носителят на радост и скръб и вътрешните опитности на човешката душа зависят от него. Растението няма астрално тяло и следователно не изпитва радост и скръб, като човекът и животното. Ако днес естественикът, изследвайки природата, говори за чувствителността на растението, то това, което той казва почива на абсолютното криво разбиране на естеството на чувствителността. Можем точно да си представим това астрално тяло, ако проследим развитието през което е преминало в течение на времето. Знаем, че човешкото физическо тяло е най-старата съставна част на неговото същество: етерното тяло е малко по-младо: астралното тяло е още по-младо: а най-младо от всички е неговото себе /Аз/. Физическото тяло има зад /гърба си/ себе си дълго развитие, което е протекло в течение на четири планетарни въплъщения.
към текста >>

Растението няма астрално тяло и следователно не изпитва радост и скръб, като човекът и животното.
Стъпка по стъпка, с помощта на духовни факти, трябва да се развие правилно мислене. Този образ на светлината, следователно има дълбоко значение, или по-скоро това е духовно научен факт. За да признаем това, нека да се обърнем отново към човешкото същество. Астралното тяло е третата съставна част на човека. То е носителят на радост и скръб и вътрешните опитности на човешката душа зависят от него. Растението няма астрално тяло и следователно не изпитва радост и скръб, като човекът и животното. Ако днес естественикът, изследвайки природата, говори за чувствителността на растението, то това, което той казва почива на абсолютното криво разбиране на естеството на чувствителността. Можем точно да си представим това астрално тяло, ако проследим развитието през което е преминало в течение на времето. Знаем, че човешкото физическо тяло е най-старата съставна част на неговото същество: етерното тяло е малко по-младо: астралното тяло е още по-младо: а най-младо от всички е неговото себе /Аз/. Физическото тяло има зад /гърба си/ себе си дълго развитие, което е протекло в течение на четири планетарни въплъщения. В началото на развитието му, нашата Земя се е намирала в едно ранно въплъщение, наричано Сатурново състояние.
към текста >>

56. 5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 16 август 1919 GA_296 Възпитанието

Това беше една от причините поради които посветените се нарекоха Мъже на скръбта, защото на дело, когато наблюдавам развитието на човечеството от гледна точка на тази едностранчивост, когато току що описах, ние ще се обезпокоим: ще се обезпокоим именно относно развитието на интелигентността.
Като човечество ние ще преминем през едно такова развитие на интелигентността, което ще и придаде склонността да разбира само грешното, само заблудата, измамата, и да измисля само злото. Учениците, а именно и посветените в тайните школи знаеха от определено време насам, че човешката интелигентност ще тръгне в развитието си по пътя към злото, че ще е все по-невъзможно и по-невъзможно доброто да се разбере с чистата интелигентност. Днес човечеството се намира в този преход. Можем да кажем: все още, когато съсредоточат интелигентността си и не носят в себе си много диви инстинкти, хората успяват да видят нещо в светлината на доброто. Но човешката интелигентност все повече ще придобива склонността да измисля злото и да вплита човешкото зло в моралното, да вплита заблудата в познанието. Това беше една от причините поради които посветените се нарекоха Мъже на скръбта, защото на дело, когато наблюдавам развитието на човечеството от гледна точка на тази едностранчивост, когато току що описах, ние ще се обезпокоим: ще се обезпокоим именно относно развитието на интелигентността. Съвсем не е случайно, че интелигентността може да влее толкова много гордост и високомерие в днешните хора. Това, бих казал, е предчувствието на злото, в което ще се превърне интелигентността в пета та следатлантска епоха, и в началото на чиито процес ние се намираме. И ако човекът не развие нищо друго освен интелигентността си, то той ще се превърне на земята в едно зло същество. Когато мислим за бъдещето и искаме да си го представяме благотворно, ние не бива да разчитаме на едностранчивото развитие на интелигентността. В египетско-халдейската епоха тази интелигентност все още беше нещо добро, но след това се превърна в нещо, което встъпи в родство със смъртта.
към текста >>

57. 1. Предговор към първото френско издание GA_326 Раждането на естествените науки

Ако гласът на говорителят имаше същата яснота, погледът същата светлина, това не се държеше на някакво стоическо безразличие пред нещастието, нито на лекото примирение, което приема изпитанието, без да се старае да разбере /някои са ги видели през предидущата нощ да плаче от скръб пред унищожението на неговото дело, в което бяха вложени толкова любов, толкова грижи, толкова жертви/.
Когато камбаните удариха, за да възвестят полунощ, куполите рухнаха с искрящи пламъци и от огромния огън, който осветяваше нощта, за още няколко часа останаха като горящи факли само колоните. На разсъмване сградата беше превърната в пепел. И няколко часа по-късно, в дърводелското ателие до Гьотеанума, което бе останало незасегнато от пожара, Рудолф Щайнер, с набраздено от напрежение лице при работите за погасяването на пожара, със спокойно понасяне на бруталното унищожително дело, започна с абсолютно самообладание да излага по-нататък съдържани ето на своите сказки върху бъдещите проблеми на познанието. В салона неговите ученици бяха по-бледи от него. Онзи, който без да бъде предупреден, чете тези сказки, не може да намери никаква пукнатина в предаването на идеите, в здравината на мисълта, между петата и шестата сказки. Ако гласът на говорителят имаше същата яснота, погледът същата светлина, това не се държеше на някакво стоическо безразличие пред нещастието, нито на лекото примирение, което приема изпитанието, без да се старае да разбере /някои са ги видели през предидущата нощ да плаче от скръб пред унищожението на неговото дело, в което бяха вложени толкова любов, толкова грижи, толкова жертви/. Не, говорейки, Рудолф Щайнер изграждаше отново. Страниците, които следват са основата на една нова сграда на човешката мисъл. Ако счетохме за много важно да предложим един превод на френски език, това е защото чувствуваме едно задължение: наред с една мисъл, която не брои вече своите развалини и пепелища, трябва да се научим да разкрием в нашия дух перспективите на бъдещето. С. Рихуе Короз
към текста >>

58. СЕДМА ЛЕКЦИЯ, 26 март 1924 г. Представата за Христос в древното и новото време GA_353 История на човечеството и културните народи

И ако в продължение на три дни, когато Хейланд образно е бил в гроба, те правели своего рода помен, отбелязвали скръбни дни, след тях следвал радостен празник.
Това е било истинско представление, което винаги са правели в древните мистерии през пролетта. Там хората са се събирали заедно. Там се е намирал и образът на божеството в човешки облик. Изобразявало се е как божеството умира; образа са го погребвали. След три дена са изваждали образа от гроба и в празнична процесия са го пренасяли в околността, като силно викали: «Хейланд възкръсна». И ако в продължение на три дни, когато Хейланд образно е бил в гроба, те правели своего рода помен, отбелязвали скръбни дни, след тях следвал радостен празник. Виждате ли, господа, това е многозначително. Това означава, че всичко станало на Голгота ежегодно се е разигравало в образна форма в мистериите. Ако в Евангелията се разказва, че на Голгота се е намирал кръст, че там е умрял Христос, при това се има предвид историческата страна на нещата. Но в образна форма това е съществувало в продължение на всички древни времена. Ето защо древните християни усещали приемственост на указаните събития, усещали ги като изпълнение на пророчество.
към текста >>

59. ОСМА ЛЕКЦИЯ, 12 април 1924 г. Великденът като подвижен празник GA_353 История на човечеството и културните народи

Потапянето на образа бил съпровождан от хората с погребално пеене, с песни на скръбта.
Смятали така: това, което представлява духовно-душевното начало в човека, се съгласува с целия останал свят. Следва само да обърнем внимание върху факта, че празникът на Адонис, подобен на нашата сегашна Пасха, при древните езичници, които все още са съблюдавали всички духовни съотношения, е възникнал така, че се е празнувал през есента! И така, древният празник Пасха се е празнувал през есента. Празнуването е ставало по следния начин. Празникът протичал така: вземали изображение на вечната, безсмъртна част от човека, духовно-душевната част, потапяли го във водоем или морска вода, ако е ставало край брега, и го оставяли там за три дена. Потапянето на образа бил съпровождан от хората с погребално пеене, с песни на скръбта. Потапянето на образа е било свързано с обред, извършван в семеен или приятелски кръг, сякаш някой умира - това е бил истински помен. Описаното винаги се е отбелязвало в този ден, който днес наричаме петък. Названието Страстен петък (Karfreitag) възникнало едва тогава, когато обичаят преминал в Средна Европа, в германските области. Думата «кар» произхожда от «кара», а кара означава скръб. Следователно това е бил скръбен петък.
към текста >>

Думата «кар» произхожда от «кара», а кара означава скръб.
Празникът протичал така: вземали изображение на вечната, безсмъртна част от човека, духовно-душевната част, потапяли го във водоем или морска вода, ако е ставало край брега, и го оставяли там за три дена. Потапянето на образа бил съпровождан от хората с погребално пеене, с песни на скръбта. Потапянето на образа е било свързано с обред, извършван в семеен или приятелски кръг, сякаш някой умира - това е бил истински помен. Описаното винаги се е отбелязвало в този ден, който днес наричаме петък. Названието Страстен петък (Karfreitag) възникнало едва тогава, когато обичаят преминал в Средна Европа, в германските области. Думата «кар» произхожда от «кара», а кара означава скръб. Следователно това е бил скръбен петък. Колко малко знаят хората днес за това, какви са били тези неща изначално, свидетелства фактът, че англичаните наричат този петък Good Friday, Добрия Петък, докато в древността името е звучало като Смъртен Петък, Страстен Петък, скръбен петък. Това е бил истински помен, ден за поменаване на покойника. Поменавали Адонис. Където въобще не е имало вода, съоръжавали някакъв изкуствен басейн, в който са можели да потопят този образ - това е било скулптурно изображение, статуя, - и след три дни образът отново го изваждали оттук, при това го изваждали именно в неделя.
към текста >>

Следователно това е бил скръбен петък.
Потапянето на образа бил съпровождан от хората с погребално пеене, с песни на скръбта. Потапянето на образа е било свързано с обред, извършван в семеен или приятелски кръг, сякаш някой умира - това е бил истински помен. Описаното винаги се е отбелязвало в този ден, който днес наричаме петък. Названието Страстен петък (Karfreitag) възникнало едва тогава, когато обичаят преминал в Средна Европа, в германските области. Думата «кар» произхожда от «кара», а кара означава скръб. Следователно това е бил скръбен петък. Колко малко знаят хората днес за това, какви са били тези неща изначално, свидетелства фактът, че англичаните наричат този петък Good Friday, Добрия Петък, докато в древността името е звучало като Смъртен Петък, Страстен Петък, скръбен петък. Това е бил истински помен, ден за поменаване на покойника. Поменавали Адонис. Където въобще не е имало вода, съоръжавали някакъв изкуствен басейн, в който са можели да потопят този образ - това е било скулптурно изображение, статуя, - и след три дни образът отново го изваждали оттук, при това го изваждали именно в неделя. Виждате, господа, че това е бил истински помен за починалия.
към текста >>

Колко малко знаят хората днес за това, какви са били тези неща изначално, свидетелства фактът, че англичаните наричат този петък Good Friday, Добрия Петък, докато в древността името е звучало като Смъртен Петък, Страстен Петък, скръбен петък.
Потапянето на образа е било свързано с обред, извършван в семеен или приятелски кръг, сякаш някой умира - това е бил истински помен. Описаното винаги се е отбелязвало в този ден, който днес наричаме петък. Названието Страстен петък (Karfreitag) възникнало едва тогава, когато обичаят преминал в Средна Европа, в германските области. Думата «кар» произхожда от «кара», а кара означава скръб. Следователно това е бил скръбен петък. Колко малко знаят хората днес за това, какви са били тези неща изначално, свидетелства фактът, че англичаните наричат този петък Good Friday, Добрия Петък, докато в древността името е звучало като Смъртен Петък, Страстен Петък, скръбен петък. Това е бил истински помен, ден за поменаване на покойника. Поменавали Адонис. Където въобще не е имало вода, съоръжавали някакъв изкуствен басейн, в който са можели да потопят този образ - това е било скулптурно изображение, статуя, - и след три дни образът отново го изваждали оттук, при това го изваждали именно в неделя. Виждате, господа, че това е бил истински помен за починалия. При изваждането звучали радостни песнопения, истински песни на радостта.
към текста >>

По такъв начин всяка човешка душа се въвличала в това, което в началото предизвиквало скръб, а след три дена - велика радост.
Това е бил истински помен, ден за поменаване на покойника. Поменавали Адонис. Където въобще не е имало вода, съоръжавали някакъв изкуствен басейн, в който са можели да потопят този образ - това е било скулптурно изображение, статуя, - и след три дни образът отново го изваждали оттук, при това го изваждали именно в неделя. Виждате, господа, че това е бил истински помен за починалия. При изваждането звучали радостни песнопения, истински песни на радостта. По такъв начин всяка човешка душа се въвличала в това, което в началото предизвиквало скръб, а след три дена - велика радост. Звучали ликуващи песнопения. И съдържанието на тези ликуващи песнопения се свеждало към възгласа: Бог воскресе! (Бог воскресе за нас отново!) Какво е означавал този празник, господа? Още един път трябва да отбележа, че преди той се е отбелязвал през есента.
към текста >>

Хората се събирали на местата, където се извършвал мистерийният култ, оставали там в течение на всичките тези пасхални дни, след това те изпълнявали скръбни песнопения, а на третия ден осъзнавали: всяка душа, всеки Аз и всяко астрално тяло възкръсват в духовния свят на третия ден след смъртта.
Природата затихва, цяла зима тя остава мъртва, доколкото е само природа. Човек и след смъртта продължава да живее в духовния свят, той се проявява като нещо противоположно на природата. Когато в природата опадат листата, всичко се покрива със сняг, духа пронизващ студен вятър, тогава вниманието на човека трябва да се насочи към следното: ти си различен от природата. Когато ти умреш, отново възкръсваш на третия ден. Това е бил един от най-прекрасните празници в продължение на древните времена. Хората се събирали на местата, където се извършвал мистерийният култ, оставали там в течение на всичките тези пасхални дни, след това те изпълнявали скръбни песнопения, а на третия ден осъзнавали: всяка душа, всеки Аз и всяко астрално тяло възкръсват в духовния свят на третия ден след смъртта. Това е било за хората съвместно приобщаване към духовния свят. Защото на Пасха те загърбвали физическия свят. Виждате ли, това е могло да се извършва в съответствие с времето. В древността времето на празника е било по-различно, отколкото сега. Сега празника Пасха хората празнуват през пролетта, когато имат много друга работа, ако са селски жители.
към текста >>

НАГОРЕ

1.3065469264984