Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
1
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
Намерени са резултати от
385
текста в
4
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Ръка
'.
На страница
1
:
226
резултата в
100
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
02.РАЖДАНЕТО НА УЧЕНИЕТО ЗА МЕТАМОРФОЗИТЕ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
тогаз в
ръка
та си той има частите,
Изчезнал е онзи принцип, който прониква всички подробности, всички отделни части. Срещу онова разглеждане, което разрушава живота, за да познае живота, Гьоте поставя възможноста и нуждата от едно по-висше разглеждане. Ние виждаме това вече в едно писмо от времето прекарано в Щрасбург, датирано от 14 юли 1770 година, където той говори за една пеперуда: "Бедното животно трепери в мрежата, изтрива си най-хубавите цветове; и когато го улавяме неповредено, то лежи вцепенено и безжизнено; трупът не е цялото животно, към него принадлежи още нещо, една главна част и при случай, както и при всеки друг една съществена главна част: животът..."От същия възглед са се родили и думите от "Фауст": "Който иска да познае и опише живото, търси първо духа да прогони;
тогаз в ръката си той има частите,
за жалост! Липсва връзката духовна”. Обаче, както добре може да се предположи имайки предвид неговата природа, Гьоте не се задоволи само с отричането на едно схващане, а положи усилия все повече да си изработи свое собствено схващане. И в указанията, които имаме върху неговото мислене от 1769 до 1775 година, ние познаваме вече твърде често зародишите на неговите по-късни работи. Тук той си създава идеята за едно същество, при което всяка част оживява друга, при която един принцип прониква всички отделни части.
към текста >>
2.
03.РАЖДАНЕТО НА ГЬОТЕВИТЕ МИСЛИ ВЪРХУ ОБРАЗУВАНЕТО НА ЖИВОТНИТЕ .
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от
ръка
та на Гьоте, за това можем само да съжаляваме.
На 1 май 1784 година госпожа фон Щейн пише на Кнебел: “Новата книга на Хердер изтъква вероятността, че ние сме били първо растения и животни... Гьоте размишлява сега върху тези неща и всяко нещо, което е минало първо през неговата представа, става извънредно интересно”. До каква степен живееше в Гьоте мисълта, да изложи своите възгледи върху природата в един по-голям труд, това става за нас особено ясно, когато виждаме, че при всяко ново откритие, което успява да направи, той не може другояче, освен да изтъкне пред своите приятели, възможността на едно разширение на неговата мисъл върху цялата природа. В 1786 година той пише на госпожа фон Щайн, че иска да разпростре своите идеи относно начина, как природата играейки си един вид с една главна форма произвежда разнообразния живот, “върху всички царства на природата, върху цялото нейно царство”. И тъй като в Италия пред неговия дух стои мисълта за метаморфозите при растението на всички нейни подробности, той пише в Неапол на 17 май 1787 година: “Същият закон ще може да се приложи върху всичко живо”. Първата статия в Морфологическите Тетрадки /1817 г./ съдържа думите: “Поради това нещата, които в младини често си мечтаех като едно произведение, сега могат да изглеждат като една скица, даже като откъслечен сборник”.
Че едно такова произведение /съчинение/ не излезе от ръката на Гьоте, за това можем само да съжаляваме.
След всичко, което вече разглеждахме, то би се превърнало в едно творение, което би оставило назад всичко, което е било създадено в тази област в по-ново време. То би се превърнало в един канон, от който би трябвало да изхожда всеки стремеж в областта на естествената наука и при който би могло да бъде изпитвано духовното съдържание на този стремеж. Най-дълбокият философски дух, който само повърхностни мислители биха могли да отрекат у Гьоте, би се свързал тук с едно любвеобилно задълбочаване в това, което е дадено като сетивна опитност; далеч от всяка едностранчива систематичност, която вярва, че с една обща схема обхваща всички същества, тук би отдало право на всяка една отделна индивидуалност. Тук ние бихме имали работа с делото на един дух, при който не изпъква на преден план един отделен клон на човешкия стремеж, изтласквайки на заден план всички останали клонове, а при който целостта на човешкото битие постоянно плува на задната основа, когато той третира една отделна област. Чрез това всяка една отделна дейност получава своето подходящо място във връзката с цялото.
към текста >>
3.
10_3. СИСТЕМА НА НАУКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Философът е осигурен, защото приема от
ръка
та на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа.
След това в етическите и историческите науки ние имаме работа с идеята в по-тесния смисъл на думата. Етиката и историята са идеални науки. Тяхната действителност са идеите. На отделната наука предстои да обработи даденото дотам, че да го доведе до първичното явление, до типа и до ръководните идеи в историята. "ако физикът.... Може да стигне до познанието на онова, което нарекохме едно първично явление, той е осигурен, застрахован, а заедно с него и философът; осигурен е той, защото е убеден, че е стигнал до границата на своята наука, че се намира на емпирическата висота, където може да обгърне с ретроспективен поглед опитността във всички нейни степени, и да насочи поглед напред в царството на теорията, където не може да навлезе, но може все пак да надникне.
Философът е осигурен, защото приема от ръката на физика нещо последно, което сега при него е нещо първоначално* /*Очерк на една теория на цветовете 720, Е.Н.ІІІ, стр.275 и следв./ "тук именно се явява философът с неговата работа.
Той взема първичните явления и ги поставя в задоволителната идейна връзка. Ние виждаме, чрез какво може, в смисъла на Гьотевия светоглед, да бъде заменена метафизиката: Чрез едно идейно разглеждане, съпоставяне и извеждане на първичните явления. В този смисъл Гьоте се изказва няколкократно върху отношението на емпирическата наука и философията; той се изказва особено ясно в своите писма до Хегел. В своите анали Гьоте говори няколкократно за една схема на естествената наука. Ако бихме имали налице тази схема бихме видели от нея, как той самият си е представял отношенията на отделните първични явления; как ги е подреждал в една необходима верига.
към текста >>
4.
11. ОТНОШЕНИЕ НА ГЬОТЕВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ КЪМ ДРУГИТЕ ВЪЗГЛЕДИ
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
За своя възглед той не е добил нищо; на него му са били дадени само средствата в
ръка
, да говори върху това, което правеше, което ставаше в неговата душа.
От това обаче следва също, че основната мисъл на Хегеловата философия е едно последствие на Гьотевия начин на мислене. Преодоляването на действителността, за да се издигне човек от създаденото до създаването, от сътвореното до творението, от обусловеното до обуславящото, стои на основата на Гьоте, но също така и на Хегел. Хегел не иска да предложи във философията нищо друго освен вечния процес, от който произлиза всичко, което е крайно. Той иска да познае даденото като едно следствие на това, което той може да счита като необусловено. Така за Гьоте запознаването с философи и философски направления означава едно напредващо изяснение върху това, което вече е съществувало в него.
За своя възглед той не е добил нищо; на него му са били дадени само средствата в ръка, да говори върху това, което правеше, което ставаше в неговата душа.
Така следователно Гьотевият възглед на света предлага достатъчно опорни точки за едно философско развитие. Обаче тези опорни точки са били подхванати първо само от учениците на Хегел. Останалата философия се отнася отрицателно към Гьотевия възглед. Само Шопенхауер се опира върху някои точки дадени от високоценения от него поет. Ние ще говорим по-нататък за неговата апологетика на учението за цветовете.
към текста >>
5.
12. ГЬОТЕ И МАТЕМАТИКАТА
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Следователно математическото третиране на нещата и това, което се занимава с чисто качественото, трябва да работят
ръка
за
ръка
.
Математическите съждения не са никакви съждения, които обхващат напълно действителните неща, а те имат валидност само сред идейния свят на отвлеченостите, които ние самите сме отделили мислено като една страна на действителността от тази последната. Математиката абстрахира величината и числото от нещата, установява напълно идейните отношения между величини и числа и плува по този начин в един чист мисловен свят. Нещата на действителността, доколкото те са величина и число, позволяват след това прилагането на математическите истини. Следователно решителна грешка е да се вярва, че с математическите съждения можем да обхванем цялата природа. Природата не е именно само количество; тя е също и качество, а математиката има работа само с първото.
Следователно математическото третиране на нещата и това, което се занимава с чисто качественото, трябва да работят ръка за ръка.
Те ще се срещнат при обекта, от който всяко едно обхваща една страна. Гьоте назовава това отношение с думите: "математиката е, както диалектиката, един орган на вътрешното по-висше разбиране; в нейното упражнение тя е едно изкуство както и красноречието”. И за двете нищо няма стойност освен формата; съдържанието им е безразлично. Дали математиката изчислява пфениги или гвинеи, дали реториката защищава нещо истинно или погрешно, и за двете това е все едно* /*Сентенции в проза, цитир. на др.
към текста >>
6.
17_в ТРЕТО
GA_1 Гьотевите съчинения върху естествените науки
Хелмхоц изнесе в своята реч на Ваймарското Събрание за Гьоте от 11 юни 1892 г.: "Трябва да съжаляваме, че Гьоте не е познавал вълновата теория на светлината, която Хюйгенс беше вече изнесъл по онова време; тази теория би му дала на
ръка
едно много по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото едва ли подходящия и заплетен процес, който той си избра за тази цел в мътната среда на цветовете"
Кирххоф казва: Задачата на механиката е: "Да опише напълно и по най-простия начин движенията, които стават в природата", той греши. Механиката описва ставащите в природата движения не само по най-простия начин и напълно, а тя търси определени необходими процеси на движение, които се открояват от сбора на ставащите в природата движения и нарича тези необходими процеси на движение основни механически закони. Трябва да наречем връх на липса на мисъл, когато постоянно и постоянно се цитира изречението на Кирххоф като нещо особено важно, без ни най-малкото чувство за това, че постановката на най-простия основен закон на механиката го отрича. Първичното явление представлява една необходима връзка на елементите на света на възприятията. Ето защо едва ли може да се каже нещо по-несполучливо от това което Х.
Хелмхоц изнесе в своята реч на Ваймарското Събрание за Гьоте от 11 юни 1892 г.: "Трябва да съжаляваме, че Гьоте не е познавал вълновата теория на светлината, която Хюйгенс беше вече изнесъл по онова време; тази теория би му дала на ръка едно много по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото едва ли подходящия и заплетен процес, който той си избра за тази цел в мътната среда на цветовете"
Следователно невъзприемаемите вълнови движения, които последователите на модерния възглед за природата измислят за светлинните явления, биха дали в ръцете на Гьоте един по-правилно и по-нагледно "първично явление", отколкото съвсем не заплетения, а разиграващ се пред нашите очи процес, който се състои в това, че гледаната през една мъртва среда светлината се явява жълта, а гледана през една осветена среда тя се явява синя. "Свеждането" /превръщането/ на сетивно възприемаемите процеси в не възприемаеми механически движения се е вкоренило така много като навик в модерните физици, че те изглежда съвсем нямат никакво предчувствие за това, че на мястото на действителността поставят една абстракция. Бихме искали да направим изказвания като това на Хелмхолц едва тогава, когато всички изречения на Гьоте от рода на следното ще бъдат заличени от света: "Най-висшето би било: Да разберем, че всичко фактическо е вече теория”. Синият цвят на небето ни разкрива основния закон на хроматиката. Но нека не търсим нищо зад явленията; те самите са учението /теорията/." Гьоте се задържа сред света на явленията: модерните физици прочитат някои дрипички от света на явленията и ги пренасят зад явленията, за да изведат след това от тези хипотетични действителност и явленията на действително възприемамия свят на опитността.
към текста >>
7.
03_a. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ - А. ИЗХОДНА ТОЧКА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ето защо не може да се каже, че липсва съучастие от страна на образованите хора, ако въпросната област на науката (философия) би вървяла действително
ръка
за
ръка
с цялото културно развитие, ако нейните представители биха заели становища към великите въпроси, които движат човечеството.
Никой освен тях не се интересуват от тези трудове. Образованият човек, който не е специалист, има неопределеното чувство: "Тази литература не съдържа нищо, което до отговаря на някои от моите духовни нужди; нещата, които се разглеждат тук, не ме засягат; те по никакъв начин не са свързани с това, от което аз се нуждая за задоволяване на моя дух”. За тази липса на интерес към философията може да носи вина само посоченото от нас обстоятелство, защото срещу тази липса на интерес стои винаги една все по-нарастваща нужда от един задоволителен възглед за света и за живота. Това, което за така продължителното време беше един пълен заместител; религиозните догми, то все повече изгубва от своята убедителна сила. Все повече нараства стремежът, да се постигне чрез работата на мисленето това, което някога дължахме на вярата в откровението: Задоволяването на духа.
Ето защо не може да се каже, че липсва съучастие от страна на образованите хора, ако въпросната област на науката (философия) би вървяла действително ръка за ръка с цялото културно развитие, ако нейните представители биха заели становища към великите въпроси, които движат човечеството.
При това винаги трябва да държим пред погледа си, че никога не може да се касае за това, да създадем първо по изкуствен начин една духовна нужда, а само за това, да търсим съществуващата вече такава и да осигурим нейното задоволяване. Задачата на науката не е да повдига въпроси, а грижливото наблюдение на въпросите, когато те са поставени от човешката природа и от дадената степен на културата и намиране на съответните отговори. Нашите модерни философи си поставят задачи, които съвсем не са един естествен резултат на степента на образованието, на която се намираме, и поради което никой не се грижи и не пита за намиране отговор към тях. В замяна на това те минават без да обърнат внимание покрай онези въпроси, които трябва да постави нашето образование по силата на онова положение, до което го бяха издигнали нашите класици. Така ние имаме една наука, която никой не търси, и една научна нужда, която никой не търси да задоволи.
към текста >>
8.
04_б. УКАЗАНИЕ НА СЪДЪРЖАНИЕТО НА ОПИТНОСТТА
GA_2 Светогледа Гьоте
Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ
ръка
, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Според нашето убеждение Йоханес Фолкелт е успял отлично да обрисува в строги черти това, което ние сме оправдани да наречем опитност. Още преди 5 години в своята книга "Квантовата теория на познанието" той много сполучливо я охарактеризира и я доразви в своята нова публикация "Опитност и Мислене". Разбира се той направи това за да подкрепи един възглед, който основно се различава от нашия, и със съвършено друго намерение в сравнение с нашето настоящо намерение. Обаче това не може да ни попречи да приемем тук неговото отлично охарактеризиране на чистата опитност. Тази характеристика ни описва просто образите, които минават пред нашето съзнание в ограничен откъс от време без да имат някаква връзка помежду си.
Фолкет казва: "- Например сега моето съзнание има представата, че съм работил днес усърдно, като свое съдържание; непосредствено след това идва съдържанието на представите, че мога с добра съвест да отида да се разходя; но внезапно се явява образът на възприятието на отварящата се врата на влизащия разносвач на писма; образът на пощенския разносвач се явява ту протягащ ръка, ту отварящ уста, ту вършещ противоположното; същевременно със съдържанието на възприятието на отварящата се уста се свързват всякакви слухови впечатления, между другите и едно такова впечатление, че вън започва да вали.
Образът на пощенския разносвач изчезва от моето съзнание и представите, които влизат сега в него, имат по ред като съдържание: хващане на ножицата, отваряне на писмото, упрек за нечетливото писане, зрителни образи на най-разнообразни писмени знаци, свързващи се с това различни образи на фантазията и мисли; едва тази поредица е изчерпана, когато отново настъпва представата, че съм работил усърдно и придруженото с неприятност възприятие на продължаващия валеж; но и двете изчезват от моето съзнание и изниква една представа със съдържанието, че една трудност през време на днешната работа, която смятах за решена, не е решена; с това едновременно са налице представите: Свобода на волята, емпирична необходимост, отговорност, стойност на добродетелта, абсолютна случайност, неразбираемост и т.н. и се свързват едни с други по най-различни и най-сложни начини; и по един подобен начин продължава по-нататък”. Тук ние имаме описано за определен, ограничен откъс от време това, което действително изпитваме, онези форми на действителността, в която мисленето няма никакво участие. Сега съвсем не трябва да се мисли, че би се стигнало един друг резултат, ако освен тази всекидневна опитност бихме описали една такава, която имаме при един научен опит или при едно особено природно явление. Тук както и там това са отделни образи без връзка, които минават пред нашето съзнание.
към текста >>
9.
07_б. ОРГАНИЧЕСКАТА ПРИРОДА
GA_2 Светогледа Гьоте
Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на
ръка
законът, и ще намерим потвърждението на този закон.
Тук се касае за това, да развием отделната форма, която се явява в нашата опитност, от типа, който трябва да сме схванали. Ние трябва да извършим един духовен процес от съвършено друг род. Не трябва да срещу поставяме на отделното явление типа като нещо завършено, както вършим това с природния закон. Че всяко тяло, ако не бъде възпрепятствано от странични обстоятелства, пада на земята така, че изминалите разстояния в последователните времена се отнасят едно към друго както 1:3:5:7 и т.н., това е един веднъж завинаги установен закон. Той е едно първично явление, което се явява, когато две маси (земя, тялото върху нея) влизат във взаимоотношение.
Ако в нашето наблюдение се яви един специален случай, върху който можем да приложим този закон, нужно е само да разгледаме сетивно наблюдаваните факти в онова отношение, което ни дава на ръка законът, и ще намерим потвърждението на този закон.
Ние отнасяме отделния случай към закона. Природният закон изразява връзката на фактите, които в сетивния свят са разделени; обаче той остава да съществува като такъв по отношение на отделното явление. При типа ние трябва да развием от първичната форма онзи особен случай, който стои пред нас. Ние не трябва да срещу поставяме типа на отделната форма, за да видим, как той регулира последната; трябва да направим тази форма да произлезе от него. Законът властва над явлението като нещо стоящо над него; ти път се влива в отделното живо същество; той се отъждествява с него.
към текста >>
При размисъл върху нещата на неорганичната природа възприятието на сетивата ни дава на
ръка
съдържанието.
Тази разлика не лежи по такъв последователен начин на основата на никой подход в изследването както при това на Гьоте. Никой както Гьоте не е познал, че една наука на организмите трябва да бъде възможна без всякакъв мъглив мистицизъм, без теология, без приемането на някакви творящи мисли. Обаче също така никой както не го не е отхвърлял така категорично подхода, който иска да проучи органическия свят с методите на неорганичната естествена наука. Както видяхме, типът е едно по-пълна научна форма отколкото първичното явление. Той също така предполага една по-интензивна дейност на нашия дух отколкото изисква първичното явление.
При размисъл върху нещата на неорганичната природа възприятието на сетивата ни дава на ръка съдържанието.
Нашата сетивна организация е тази, която тук ни доставя това, което в света на организмите получаваме чрез духа. За да възприемаме сладко, кисело, топло, студено, светлина, цвят и т.н., ние се нуждаем само от здрави сетива. Тук в мисленето към веществото трябва да намерим само формата. Обаче в типа съдържание и форма са тясно свързани едно с друго. Ето защо типът не определя съдържанието чисто формално, както законът прави това, а той прониква живо това съдържание отвътре, като нещо собствено негово.
към текста >>
Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на
ръка
само възможността да бъде развита от него всяка особена форма.
Това съждение също се нарича интуитивно. Когато виждаме, винаги характерното е, че в съдържанието постоянно ни е дадено нещо повече от самото това съдържание, че знаем за едно мислително определение, без доказателство, просто чрез непосредствено убеждение. Счита се, че не е нужно да се доказват мислителните определения "битие" и т.н. изхождайки от материала на възприятието, но човек ги има в неразделно единство със съдържанието. А този е действително случаят при типа.
Ето защо той не може да даде никакво средство за доказателство, а дава на ръка само възможността да бъде развита от него всяка особена форма.
Съобразно с това при схващането на типа нашият дух трябва да действа много по-интензивно отколкото при схващането на природния закон. Той трябва да поеме върху себе си една дейност, за която наричаме съзерцание (гледане, наблюдаване). Следователно на тази по-висока степен самият дух трябва да бъде съзерцаващ. Нашата разсъдъчна способност трябва да съзерцава мислено и да мисли съзерцаващо. Както Гьоте за първи път обясни, тук ние имаме работа с една съзерцаваща разсъдъчна способност.
към текста >>
10.
05. МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА
GA_4 Философия на свободата
По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна
ръка
.
И тъкмо защото тази несъзнателна дейност не била наблюдавана, възниквала илюзията, че наблюдаваното мислене съществувало чрез себе си, точно както при бързо последователно запалване на електрически крушки ни се струва, че виждаме движение. Този упрек също се дължи единствено на неточен поглед върху положението на нещата. Който го отправя, не взема предвид, че самият „Аз" е този, който - намирайки се вътре в мисленето - наблюдава своята дейност. Би трябвало „Азът" да се намира извън мисленето, за да се поддаде на илюзия като тази при бързото последователно запалване на електрически крушки.
По-скоро би могло да се каже: - Правещият такова сравнение неимоверно се самозаблуждава подобно на онзи, който за дадена движеща се светлина рече да каже, че на всяко място, където се появява, тя отново се пали от неизвестна ръка.
Не, който търси да види в мисленето нещо друго освен произведеното като обозрима дейност в самия „Аз", той по-напред трябва да си затвори очите за простото, достъпно за наблюдение положение на нещата, та после да може да положи в основата на мисленето някаква хипотетична дейност. А който не си затваря очите, трябва да прозре, че всичко, което той по някакъв начин „мисловно прибавя" към мисленето, води извън същността на мисленето. Непредубеденото наблюдение показва, че към същността на мисленето не може да се причислява нищо, което не се открива в самото мислене. Напусне ли сферата на мисленето, не може да се стигне до нищо, което поражда мисленето.
към текста >>
11.
06. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ
GA_4 Философия на свободата
Когато доближа
ръка
та си до едно тяло, молекулите на
ръка
та ми изобщо не докосват молекулите на тялото - между тялото и
ръка
та остава известно разстояние, а онова, което усещам като съпротивление на тялото, не е нищо друго освен въздействието на отблъскващата сила, която неговите молекули упражняват върху
ръка
та ми.
Следователно светлина, цвят и топлина представляват онова, с което сетивните ми нерви отвръщат на дразнението отвън. Осезанието също ми представя не обектите от външния свят, а само мои собствени състояния. В духа на модерната физика би могло например да се мисли, че телата се състоят от безкрайно малки частици - молекулите, и че тези молекули не са допрени непосредствено една о друга, а имат известни разстояния помежду си. Следователно между тях има празно пространство. През разстоянията те си взаимодействат посредством притеглящи и отблъскващи сили.
Когато доближа ръката си до едно тяло, молекулите на ръката ми изобщо не докосват молекулите на тялото - между тялото и ръката остава известно разстояние, а онова, което усещам като съпротивление на тялото, не е нищо друго освен въздействието на отблъскващата сила, която неговите молекули упражняват върху ръката ми.
Аз просто съм извън тялото и възприемам само неговото въздействие върху организма ми. Тези разсъждения се допълват от теорията за така наречените специфични сетивни енергии, създадена от Й. Мюлер (1801 - 1858). Тя се състои в това, че всяко сетиво притежава свойството да реагира на всички външни дразнения само по един определен начин. Упражни ли се върху зрителния нерв някакво въздействие, възниква светлинно възприятие, все едно дали дразнението е причинено от това, което наричаме светлина, или пък върху нерва въздейства било механичен натиск, било електрически ток.
към текста >>
Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една
ръка
, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е.
Би трябвало да се приеме, че представата „цвят" е само преобразование на представата „око". Така нареченият критически идеализъм не може да бъде доказан, без да заимства нещо от наивния реализъм. Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област. Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер. Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост.
Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е.
изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка.
към текста >>
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и
ръка
та са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
Последният бива опроверган само с това, че се допуска собствените му предпоставки без проверка да бъдат валидни в друга област. Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер. Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той.
Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните. Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа.
към текста >>
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята
ръка
, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
Безспорният извод от това е, че чрез изследвания в областта на възприятията критическият идеализъм не може да бъде доказан, а оттук и възприятието не може да бъде лишено от обективния си характер. Но още по-малко трябва да се приема като разбираща се от само себе си и неизискваща доказателство тезата “Възприеманият свят е моя представа." Основното си съчинение „Светът като воля и представа" Шопенхауер започва с думите: „Светът е моя представа - това е истина, валидна по отношение на всяко живо и познаващо същество, въпреки че единствено човекът може да я внесе в рефлектираното абстрактно съзнание; а стори ли го наистина, у него се е появила философска разсъдливост. Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята.
В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя.
Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата. Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка. Но критическият идеализъм смее да говори само за последните. Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа. Той не може да извърши загатнатото на стр.
към текста >>
Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна
ръка
, а не моите представи за око и
ръка
.
Тогава ще му бъде ясно и безспорно, че той не познава никакво Слънце и никаква Земя, а при всички случаи само едно око, което вижда Слънце, една ръка, която чувства земята; че светът, който го заобикаля, съществува само като представа, т.е. изцяло само по отношение на нещо друго - представящото, което е самият той. Ако някоя истина може да се изкаже априори, то това е тази, понеже тя изразява оная форма на целия възможен и мислим опит, която е по-обща от всички други, от времето, пространството и причинността; защото всички те вече предпоставят именно нея..." Цялата тази теза рухва поради приведеното вече от мен обстоятелство, че окото и ръката са в не по-малка степен възприятия, отколкото Слънцето и Земята. В духа на Шопенхауер и в съответствие с неговия начин на изразяване би могло да му се противопостави следното: Моето око, което вижда Слънцето, и моята ръка, която чувства земята, са мои представи точно както самото Слънце и самата земя. Пределно ясно е обаче, че и по този начин аз отново обезсилвам тезата.
Защото всъщност представи за Слънце и Земя като свои преобразования биха могли да имат само моето действително око и моята действителна ръка, а не моите представи за око и ръка.
Но критическият идеализъм смее да говори само за последните. Критическият идеализъм е напълно непригоден за създаване на възглед относно връзката между възприятие и представа. Той не може да извърши загатнатото на стр. 63 и сл. разграничаване между това, какво става с възприятието по време на възприемането и какво трябва да представлява то, преди да бъде възприето.
към текста >>
12.
08. ЧОВЕШКАТА ИНДИВИДУАЛНОСТ
GA_4 Философия на свободата
В предразположения към цялостност човек, познанието на нещата ще върви
ръка
за
ръка
с изграждането и развитието на емоционалния живот.
Нашата организация е една специална, напълно определена уникалност. С възприятията си всеки от нас свързва особени чувства, и то с най-различна интензивност. Това е индивидуалното в собствената ни личност. То е оставащото в повече, след като сме взели предвид всички определености на арената на живота. Един напълно лишен от мисли емоционален живот би трябвало постепенно да загуби всяка връзка със света.
В предразположения към цялостност човек, познанието на нещата ще върви ръка за ръка с изграждането и развитието на емоционалния живот.
Чувството е средството, чрез което понятията тепърва придобиват конкретен живот.
към текста >>
13.
09. ИМА ЛИ ГРАНИЦИ ПОЗНАНИЕТО?
GA_4 Философия на свободата
За него обстоятелството, че може да пипне с
ръка
тези неща и да ги види с очи, има стойност на свидетелство за реалността им.
Единната връзка на нещата, която ги свързва помежду им и обективно с нашия индивидуален дух (като „неща сами за себе си"), се намира отвъд съзнанието в едно същество само за себе си, за което в съзнанието си бихме могли да имаме също така само понятиен представител. Дуализмът вярва, че ако наред с понятийните взаимовръзки на обектите не въведе и реални взаимовръзки, той ще размие целия свят в някаква абстрактна схема от понятия. С други думи: Откриваемите чрез мисленето идеални принципи изглеждат на дуалиста твърде въздушни, та освен тях търси и реални принципи, на които те да бъдат опрени. Нека погледнем тези реални принципи по-отблизо. Наивният човек (наивният реалист) разглежда обектите от външния опит като реалности.
За него обстоятелството, че може да пипне с ръка тези неща и да ги види с очи, има стойност на свидетелство за реалността им.
„Не съществува нищо, което да не може да се възприеме", трябва направо да се смята за първата аксиома на наивния човек, която се признава и в обърнат вид: „Всичко, което може да се възприеме, съществува." Най-доброто доказателство за това твърдение е вярата на наивния човек в безсмъртието и духовете. Той си представя душата като фина, сетивно достъпна материя, която при особени условия може да стане видима дори за обикновения човек (наивната вяра в призраци). В противовес на този негов реален свят, за наивния реалист всичко друго, най-вече светът на идеите, е нещо нереално, „чисто идеално". Онова, което ние мисловно прибавяме към обектите, е само мисъл за нещата.
към текста >>
14.
I. ХАРАКТЕРЪТ НА НИЦШЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Протягат творческа
ръка
към бъдещето и всичко, което е и е било, им става средство, инструмент, чук.
Няма значение какво се повелява, решаващото е, че изобщо се повелява, че човекът не дава насока на своите действия, а е на мнение, че има сила, която му предначертава тази посока. Силният, истински свободният човек не иска да получи истината, той иска да я създаде; той не иска нещо да му бъде „позволено“, не иска да бъде подчинен. „Същинските философи са обаче повелители и законодатели. Те казват: така трябва да бъде! Първо казват „накъде“ и „за какво“ и определят подготвителната работа за всички философски труженици, за всички превъзмогващи миналото.
Протягат творческа ръка към бъдещето и всичко, което е и е било, им става средство, инструмент, чук.
Тяхното „познание“ е творчество, тяхното творчество е законодателство, волята им е воля за истина, воля за власт. Има ли днес такива философи? Имало ли е вече такива философи? Не трябва ли да има такива философи? “ („Отвъд доброто и злото“, § 211)
към текста >>
15.
II. СВРЪХЧОВЕКЪТ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с
ръка
.
Съвременните учени не мислят за това, че човешката личност може да открие смисъл в събитията на действителността и да замести непознатите фактори, действащи в промяната на случките, със собственото действие. Те не искат да интерпретират бягството от явленията чрез идеите, произхождащи от личността им. Искат просто да наблюдават явленията и да ги описват, но не и да ги обясняват. Искат да останат при фактите и не позволяват на творческата фантазия да си създаде от действителността подреден в себе си образ. Когато някой изпълнен с въображение естествоизпитател, като Ернст Хекел47, от резултатите на отделни наблюдения нахвърля обща картина на развитието на органичния живот на земята, тогава върху него се нахвърлят тези фанатици на фактическото и го обвиняват в прегрешение към истината.
Те не могат да видят картините, които той скицира за живота в природата, с очи или да ги хванат с ръка.
Предпочитат безличната преценка пред нещо, оцветено чрез духа на личността. При своите наблюдения те биха желали напълно да изключат личността. Аскетичният идеал е нещото, което владее фанатиците на фактическото. Те искат истина, която се намира отвъд личното индивидуално мнение. Не ги касае какво човек може „да вложи чрез въображението си“ в нещата.
към текста >>
В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям
ръка
върху устата си.
Желае да се освободи от волята си и да направи от себе си инструмент на „по-висши“ цели. В думите, принадлежащи към най-хубавите описания на смисъла на послушанието и смирението, които са ми известни, Фихте описва отдадеността на „волята в себе си“. „Възвишена и жива воля, която не може да се назове с име и не може да се обхване от понятие, към тебе бих издигнал душата си, защото ти и аз не сме разделени. Твоят глас прозвучава в мен, а моят - в теб. Всички мои мисли, щом са истинни и добри, са мислени в теб.
В теб, необяснимата, се създавам аз самият, светът за мене става напълно разбираем, всички загадки на съществуването ми се разрешават и най-пълна хармония се възцарява в моя дух.“54 „Закривам лице пред теб и поставям ръка върху устата си.
Както няма никога да разбера каква си в същността си, тъй също няма никога да стана теб самата. След хилядократно преживени духовни животи ще те разбирам също тъй малко, както сега, в тази земна колиба.“ („Призванието на човека“, Трета книга) Накъде иска да поведе човека тази воля, отделният човек не може да узнае. Който вярва в тази воля, признава, че не знае нищо за крайните цели на своите действия. Целите, които отделният човек преследва, не са „истински“ цели за вярващия в по-висша воля.
към текста >>
Блаженство трябва да е за вас с
ръка
да оставите отпечатък върху хилядолетието като върху восък.
„Същността на живота е заграбване, нараняване, преодоляване на чуждото и слабото, потискане, жестокост, налагане на лични правила, присъединяване и експлоатация.“62 „Не искате да водите съдбата, да сте безмилостни? Тогава как ще побеждавате с мен? Ако вашата жестокост не иска да проблясва като светкавица, как ще създавате с мен? Създаващите са твърди.
Блаженство трябва да е за вас с ръка да оставите отпечатък върху хилядолетието като върху восък.
Блаженство е върху волята на хилядолетието да пишете като върху мед, по-твърди от мед, по-благородни от бронз. Напълно твърдо е само най-благородното. Този нов скрижал, о, братя мои, ви давам: станете твърди! “63 Свободомислещият не се занимава със състраданието.
към текста >>
16.
III. НИЦШЕВИЯТ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една
ръка
, която чувства земя.
Цялото човешко познание, според мнението на Шопенхауер, произлиза от два корена: от живота на представата и от възприемането на волята, която действа в нас. „Нещото в себе си“ се намира отвъд света на нашата представа. Защото представата е само следствието, което „нещото в себе си“ упражнява върху моя орган на познание. Аз познавам само въздействията на нещата, но не и самите неща. И тези въздействия са именно моите представи.
Не познавам слънце и земя, само едно око, което вижда слънце, и една ръка, която чувства земя.
Човекът знае единствено, „че светът, който го обкръжава, е там само като представа, това означава, само във връзка с друго, с представяното, което е той самият“. (Шопенхауер, „Светът като воля и представа“) Но човек не си представя просто света, а също така действа в него. Той става съзнателен за своята воля и преживява, че това, което усеща в себе си като воля, може да бъде възприето отвън като движение на неговото тяло. Това означава, че човек възприема своето действие двойнствено, отвътре като представа, отвън като воля. Така Шопенхауер заключва, че волята е това, което се явява като представа във възприетото телесно действие.
към текста >>
17.
1. ФИЛОСОФИЯТА НА НИЦШЕ КАТО ПСИХОПАТОЛОГИЧЕН ПРОБЛЕМ (1900)
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
„Порядъчните неща не носят в
ръка
своите основания като порядъчните хора.
Тази работа обаче е необходима за пълното разрешаване на „Ницшевия проблем“. Само въз основа на такава психопатологична симптоматология психиатърът ще може да разреши своята задача. Една особеност, която се проявява в цялата дейност на Ницше, е липсата на чувство за обективна истина. Научен стремеж към истина при Ницше напълно отсъства. Във времето малко преди да изпадне в пълно умопомрачение, тази липса се оформя в омраза към всичко, което се нарича логично основание.
„Порядъчните неща не носят в ръка своите основания като порядъчните хора.
Неприлично е да се показват всичките пет пръста. Малка стойност има това, което може да се докаже“75, казва той през 1888 г. в написаната малко преди болестта му книга „Залезът на кумирите“ (том VIII на Събрани съчинения). Тъй като му липсва това чувство за истина, никога не е водил борбата, която са водили мнозина други, които чрез своето развитие са принудени да се отказват от придобити чрез възпитанието мнения. Когато се конфирмира на седемнадесет години, той е напълно вярващ.
към текста >>
18.
НИЦШЕ, СЪЧИНЕНИЯ
GA_5 Фридрих Ницше-борец срещу своето време
Залезът на кумирите или как се философства с чук в
ръка
.
Полемическо съчинение. Първо издание, 1887 г. Случаят Вагнер. Проблемът на един музикант. Първо издание, 1888 г.
Залезът на кумирите или как се философства с чук в ръка.
Първо издание, 1889 г Ницше contra Вагнер. Записки на един психолог. Излиза през 1895 г. в Събрани съчинения за първи път.
към текста >>
19.
ВЪВЕДЕНИЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
Защото, как би било възможно, ако спасението би било под
ръка
и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат?
"Който се е издигнал в неговото познание е от най-чист род, той не убива и не се опетнява, даже ако би убил някой друг." С това се посочва същото онова основно настроение на душата, което произтича от най-висшето познание, за което Спиноза, след като го описва в своята "етика", избликва във възторжените думи: "Тук завършва това, което исках да изложа относно властта на душата върху вълненията и страстите и върху свободата на душата. От това става ясно, колко много мъдрият превъзхожда незнаещия и е по-могъщ от него, който е тласкан само от удоволствията. Защото незнаещият не е тласкан само отвъншните причини по множество начини и никога не постига истински мир на душата, но той живее и в непознаване на себе си, на бога и на нещата и щом престане неговото страдание, престава и неговото съществуване; докато напротив мъдрият, като такъв, едва ли чувства някаква възбуда в своя дух, но никога не престава да живее в необходимото познание на себе си, на бога и на нещата и постоянно се наслаждава от истинския мир на душата. Макар и пътят, който посочих, че води до тази цел, изглежда много труден, той все пак може да бъде намерен. Във всеки случай той трябва да бъде много труден, защото така рядко е намиран.
Защото, как би било възможно, ако спасението би било под ръка и лесно би могло да бъде намерено, почти всички хора да го пренебрегнат?
Обаче всичко възвишено е също така трудно, както и рядко." По величествен начин е посочил Гьоте гледището на най-висшето познание в думите: "Когато позная моето отношение към самия себе си и към външния свят, аз наричам това истина. И така всеки може да има своята истина и все пак тя е една и съща винаги." Всеки си има своята собствена истина: Защото всеки е едно индивидуално, особено същество наред с другите и заедно с другите. Тези други същества действат върху него чрез неговите органи. От индивидуална гледна точка, на която е поставен, и според устройството на неговата възприемателна способност той си образува своята истина в общение с нещата.
към текста >>
20.
ПРИЯТЕЛСТВО НА БОГА
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на Бога, както
ръка
та принадлежи на човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/.
Когато "Азът" правилно познава себе си, това не е вече никакъв "Аз". Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на Бога е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно. А там където създанието или човекът изгубва своята особеност, своята себичност и самия себе си и излиза из себе си, там бог се съединява с това, което е негово, т.е. с неговата себичност." /24та глава/. От един възглед относно неговия "Аз", който му представя този Аз като негова същност, човекът се издига до един такъв, който му по казва този Аз само като орган, в който действа Мировото същество.
В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на Бога, както ръката принадлежи на човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/.
Това не ще означава, че човек трябва да спре в определена точка на неговото развитие, но, когато е стигнал толкова далеч, той не трябва по-нататък, в смисъла на горните думи, да прави изследвания относно значението на ръката, а да използва ръката, за да служи тя на тялото, на което принадлежи. Майнрих Сузо и Йоханес Руисбрьок притежаваха едно устройство на Духа, което бихме могли да наречем гениалност на сърцето. Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите. Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан. Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество.
към текста >>
Това не ще означава, че човек трябва да спре в определена точка на неговото развитие, но, когато е стигнал толкова далеч, той не трябва по-нататък, в смисъла на горните думи, да прави изследвания относно значението на
ръка
та, а да използва
ръка
та, за да служи тя на тялото, на което принадлежи.
Авторът изразява във въпросното съчинение това така: "защото качеството на Бога е да бъде съблечен от това и онова, да бъде без себичност и азовост; а естество и качество на създанието е то да търси себе си и своето, и "това" и "онова" и да го иска; и във всичко, което върши или изоставя, то иска да получи това, което му липсва и му е нужно. А там където създанието или човекът изгубва своята особеност, своята себичност и самия себе си и излиза из себе си, там бог се съединява с това, което е негово, т.е. с неговата себичност." /24та глава/. От един възглед относно неговия "Аз", който му представя този Аз като негова същност, човекът се издига до един такъв, който му по казва този Аз само като орган, в който действа Мировото същество. В кръга на представите изложени в посоченото съчинение това означава: "Когато човек може да стигне дотам, че да чувства себе си принадлежащ на Бога, както ръката принадлежи на човека, той трябва да се задоволи с това и да не търси по-нататък." /54та глава/.
Това не ще означава, че човек трябва да спре в определена точка на неговото развитие, но, когато е стигнал толкова далеч, той не трябва по-нататък, в смисъла на горните думи, да прави изследвания относно значението на ръката, а да използва ръката, за да служи тя на тялото, на което принадлежи.
Майнрих Сузо и Йоханес Руисбрьок притежаваха едно устройство на Духа, което бихме могли да наречем гениалност на сърцето. Тяхното чувство е привлечено от нещо инстинктивно в онази посока, където чувствата на Екхарт и на Таулер са доведени чрез един по-висш живот на представите. Пламенно се обръща сърцето на Сузо към едно Първично същество, което обгръща както отделния човек така и целия свят и в което, забравяйки себе си, той иска да се влее, както капка вода във великия океан. Той говори за този свой копнеж към Всемирното същество не като за нещо, което иска да обгърне с мисли; той говори като за едно естествено влечение, което опиянява неговата душа за унищожаване на нейното отделно съществуване и за възкръсването и във всемирната дейност на безграничното същество. "Обърни твоя поглед към съществото в неговата чиста невинност, като оставиш да отпадне това отделно и частично същество.
към текста >>
21.
ВАЛЕНТИН ВАЙГЕЛ И ЯКОВ БЬОМЕ
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
И както не противоречи на целия хармоничен живот на човека, че неговата
ръка
се обръща срещу собственото тяло и го наранява, също така не е невъзможно нещата на света, които живеят живота на Първичното същество по свой собствен начин, да се обърнат един срещу други.
Първичното същество не живее своето съществувание в себе си. Многообразието на света участвува в това съществуване. Както човешкото тяло живее своя живот не като отделен член, а като множество членове /органи/, така и Първичното Същество. И както човешкият живот е разлят в това множество от членове /органи/, така и Първичното същество е разлято в многообразието на нещата. Както е вярно, че целият човек има един живот, вярно е също, че всеки орган си има своя собствен живот.
И както не противоречи на целия хармоничен живот на човека, че неговата ръка се обръща срещу собственото тяло и го наранява, също така не е невъзможно нещата на света, които живеят живота на Първичното същество по свой собствен начин, да се обърнат един срещу други.
Следователно, разделяйки се на различни животи, Първичният живот дарява на всеки живот способността да се обърне срещу Цялото. Злото не извира от доброто, а от начина, по който доброто живее. Както светлината може да свети само тогава, когато прониква тъмнината, така и Доброто може да съществува само тогава, когато прониква своята противоположност. Светлината лъчезари от "първичната основа" на тъмнината; доброто се ражда от "първичната основа" на безразличието. И както в сянката само светлостта ни показва съществуването на светлината; а тъмнината се чувства като нещо, което отслабва светлината: Така и в света във всички неща се търси само закономерността; а злото, нецелесъобразно се приема като нещо самопонятно.
към текста >>
22.
ЙОХАН ШЕФЛЕР, НАРЕЧЕН АНГЕЛУС СИЛЕЗИУС
GA_7 Мистиката в зората на модерния духовен живот и нейното отношение към съвременния светоглед
В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез
ръка
та на всемира /Бога/.
Йохан Шефлер,наречен Ангелус Силезиус /1624-1677 г./ се появи в 17-ия век като една личност, която още веднъж направи да проблесне в една велика душевна хармония това, което Таулер, Вайгел, Яков Бьоме и други бяха подготвили. Като събрани в един духовен фокус и лъчезарящи с една по-висша светлина се явиха идеите на горепосочените мислители в неговата книга: "Херувимов странствуващ поклонник. Богати на дух смислови и заключителни рими." И всичко, което Ангелус Силезиус изказва, се явява като такова непосредствено, самопонятно откровение на неговата личност, като че този човек е бил избран от едно особено провидение, за да въплъти мъдростта в лична форма. Естественият начин, по който той живее мъдростта, се изразява чрез това, че той я описва в сентенции, които заслужават удивление и по отношение на тяхната художествена форма. Той плува като едно духовно същество над всяко земно съществуване; и това, което говори, е като дихание от един друг свят, предварително освободено от всяко грубо и нечисто, от което иначе човешката мъдрост трудно се освобождава.
В смисъла на Ангелус Силезиус като истински познаващ се отнася само онзи, който е направил да прогледне в себе си окото на Всемира /Бога/; Само онзи вижда в истинската светлина своите деяния, който чувства, че тези деяния са извършени в него чрез ръката на всемира /Бога/.
"Бог е в мене огънят, а аз в него блясъкът: Не сме ли ние най-тясно свързани един с друг? " "аз съм така богат, както Бога; не може да съществува даже една прашинка, която аз /вярвай ми човече/ да не притежавам заедно с него." "Бог ме люби повече от себе си: Ако аз го любя повече от себе си: Тогава аз му давам толкова, колкото и той ми дава от себе си." – "птичката /живее/ във въздуха, камъкът лежи на земята; рибата живее във водата, а моят дух в Бога." "ако си роден от Бог, Бог цъфти в тебе: и неговата божественост е твоят сок и твоя украса." "спри, къде тичаш; небето е в тебе: Ако търсиш Бога някъде другаде, ти никога не ще го намериш." За този, който се чувствува така в Цялото, престава да съществува всяка отделеност между него и едно друго същество; той не се чувства вече като отделен индивид; Напротив, всичко, което е у него, той го чувства като част от света, а своята истинска същност той чувства като тази вселена. "Вселената не те държи; ти самият си вселената, която в тебе и с тебе те държи така здраво като пленник." "Човекът не притежава съвършеното блаженство: Докато единството не е погълнало различността." "Човекът е всички неща: Ако нещо му липсва, той наистина сам не познава своето богатство." Като сетивно същество човекът е една вещ между другите вещи и неговите сетивни органи му донасят като сетивна индивидуалност сетивно знание за нещата в пространството и времето вън от него; но когато духът говори в човека, тогава не съществува никакво вън и никакво вътре; нищо не е тук и нищо не е там от това, което е духовно; нищо не е преди и нищо не е след: пространството и времето са изчезнали в съзерцанието на всемирния дух.
към текста >>
23.
ГРЪЦКИТЕ МЪДРЕЦИ ПРЕДИ ПЛАТОН В СВЕТЛИНАТА НА МИСТЕРИЙНАТА МЪДРОСТ
GA_8 Християнството като мистичен факт
Никой не може да седне и да пише, ако по-рано не е вземал в
ръка
писалката.
Нека вземем учението за прераждането в този смисъл. Тогава то няма да ни изглежда вече „ненаучно". Тогава ние правилно ще тълкуваме това, което се намира в душата. Ние няма да считаме даденото като едно чудо. Факта, че мога да пиша, аз дължа на обстоятелството, че съм научил това.
Никой не може да седне и да пише, ако по-рано не е вземал в ръка писалката.
Въпреки това смята се, че този или онзи могат да имат „гениален поглед" по един чудотворен начин! Не, този „гениален поглед" също трябва първо да бъде придобит: той трябва да бъде разбран научно. И когато се появи в някоя личност, ние го наричаме нещо „духовно". Но и то първо е трябвало да учи: То е придобило в един предидущ живот това, което „може" да върши в следващия. Така и само така Хераклит и другите гръцки мъдреци са разбирали мисълта за вечността.
към текста >>
24.
АПОКАЛИПСИСЪТ НА ЙОАН
GA_8 Християнството като мистичен факт
„И Синът Човешки имаше седем звезди в дясната Си
ръка
." (ст.16) „Седемте звезди са ангелите на седемте църкви." (ст.20) Познатите от мъдростта на Мистериите „Духове предводители" (Демони) са станали тук „Ангели предводители" на „църквите".
Обяснява ни се (гл. I ст. 20), „че седемте светилници са седем църкви". С това се загатва, че светилниците са седем различни пътища за постигане на Божественото. Всички те са човече или по-малко несъвършени.
„И Синът Човешки имаше седем звезди в дясната Си ръка." (ст.16) „Седемте звезди са ангелите на седемте църкви." (ст.20) Познатите от мъдростта на Мистериите „Духове предводители" (Демони) са станали тук „Ангели предводители" на „църквите".
Тези църкви са представени като тела на духовни Същества. Ангелите са душите на тези „тела", както човешките души са невидимите сили на човешките тела. Църквите са пътищата към Божественото; а душите на църквите трябва да бъдат предводители по тези пътища. За целта те трябва да станат такива, че техен предводител да бъде този, който държи „седемте звезди" в десницата си. „А от устата Му излизаше двуостър меч и лицето Му сияеше като светещо слънце." Този меч съществува и в мъдростта на Мистериите.
към текста >>
„В дясната
ръка
на този, който седеше на престола, имаше книга, в която е описан пътят за най-висшата мъдрост." (гл.
„И пред престола и около престола имаше четири същества животни, пълни с очи отпред и отзад. Първото животно приличаше на лъв, второто на теле, третото имаше изглед на човек и четвъртото на летящ орел. И всяко едно от съществата имаше по шест крила, а наоколо и извътре бяха пълни с очи; денем и нощем без прекъсване възклицаваха: Свят, свят, свят е Господ, Бог, Всемогъщият, които бе, който е и който ще бъде." Не е трудно да се разбере, че четирите животни означават свръхсетивния живот, стоящ в основата на формата на сетивните същества. Те извисяват своите гласове по-късно, когато прозвучават тръбите, т.е. когато запечатаният в сетивните форми живот се превръща в духовен.
„В дясната ръка на този, който седеше на престола, имаше книга, в която е описан пътят за най-висшата мъдрост." (гл.
5, ст. 1) Само един е достоен да отвори книгата. „Ето победи лъвът, който е от коляното на Юда, Давидовият корен, за да отвори книгата и нейните седем печата." Седем печата има книгата. Седморното естество на книгата е свързано със свещения характер на числото седем. Човешката мъдрост има седем пътя, които водят към същата цел.
към текста >>
25.
4. ТЯЛОТО, ДУШАТА И ДУХЪТ
GA_9 Теософия
Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с
ръка
, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът.
Поради факта, че вечната истина става самостоятелна и се свързва с "Азът" в едно същество, "Азът" постига вечността. "Духът-Себе" в едно откровение на духовния свят вътре в "Азът", както от друга страна, сетивното усещане е откровение на физическия свят също в "Аза". В това, което е червено, зелено, светло, тъмно, твърдо, меко, топло, студено, се познават откровенията на физическия свят. Духовният свят ни се разкрива в това, което е истина и добро. В същия смисъл, в който откровенията на физическия свят наричаме усещания, откровението на Духа ще наречем интуиция.
Най-обикновената мисъл съдържа вече интуицията, защото тя не може да се пипне с ръка, нито да се види с око: Нейното откровение трябва да се долови от духа чрез Азът.
Когато един примитивен и един развит човек разглеждат едно растение, в Азът на първия оживява нещо съвсем различно, от това, което оживява в Азът на втория. Усещанията на двамата са предизвикани от един и същи предмет. Разликата се състои в това, че единият може да изгради много по-съвършени мисли за този предмет, отколкото другия. Ако проявлението на физическия свят се изчерпваше само с усещания, не би имало духовно развитие. Туземецът също усеща природата; но природните закони се разкриват едва от оплодените чрез интуицията мисли на по-високо развития човек.
към текста >>
26.
ЗАБЕЛЕЖКИ И ДОПЪЛНЕНИЯ
GA_9 Теософия
Колкото разнообразни и променливи да са техните жизнени условия, в крайна сметка проличава едно цяло, една съгласуваност...
Ръка
та на съдбата, колкото и да са скрити нейните действия, се проявява съвсем ясно: тя може да бъде задвижена както от външни, така и от вътрешни импулси, а много често дори от коренно противоположни мотиви колкото и объркан да е един живот, в него винаги може да се открие определена посока, определена тенденция".
Ако обаче се опитаме да вникнем в начина, по който даден човек изживява удара на съдбата, ние ще успеем да разграничим това изживяване от мнението, което се поражда в случай, че извеждаме нашите заключения само от видимия външен свят, изключвайки каквато и да е жива връзка между травмиращото събитие и Азът. От тази гледна точка "ударът" ще изглежда или като случайност, или като резултат от определени външни причини. И понеже може да се случи така, че "ударът на съдбата да бъде не следствие, а причина, чиито следствия ще се проявят едва по-късно, хората са склонни да обобщават тези случаи и да изключват всякакви други възможности. Те им обръщат внимание едва когато житейският опит тласне техните разсъждения в определена посока, добре доловена от Гьотевия приятел Кнебел. В едно от писмата си той пише: "Ако внимателно наблюдаваме живота, ще установим че в съдбата на повечето хора съществува определен план, който им е наложен или от тяхната собствена природа, или от външни обстоятелства.
Колкото разнообразни и променливи да са техните жизнени условия, в крайна сметка проличава едно цяло, една съгласуваност... Ръката на съдбата, колкото и да са скрити нейните действия, се проявява съвсем ясно: тя може да бъде задвижена както от външни, така и от вътрешни импулси, а много често дори от коренно противоположни мотиви колкото и объркан да е един живот, в него винаги може да се открие определена посока, определена тенденция".
Подобно твърдение лесно може да бъде оспорени, особено от хора, които просто не желаят да насочат своето внимание към същинския произход на душевните изживявания. Авторът на настоящата книга смята, че в изложението си за повтарящите се земни съществувания и съдбата, е очертал точните граници, всред които човек може да стигне до ясни представи за причините, които стоят в основата на неговия живот. Авторът показа още, че възгледите, формирани в най-общ вид от този род представи, са само мисловна подготовка за всичко онова, което Науката за Духа може да ни открие. И тъкмо тази мисловна подготовка изисква на свой ред определена душевна нагласа, която ако бъде правилно замислена и се стреми не да "доказва" едно или друго, а просто да "упражнява" душата ще ни освободи от всякакви предубеждения и ще ни направи възприемчиви за познания, които дотогава сме смятали за ненужни. КЪМ СТР.
към текста >>
27.
03. ВЪТРЕШНОТО СПОКОЙСТВИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна
ръка
, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки.
По-рано при всяко ново начинание той е изпитва съмнения: "дали моите сили са достатъчни, за да свърша това". Сега вече не тази мисъл го навестява, а съвсем друга: "искам да събера всичките си сили, за да се справя с моите задачи по най-добрия начин". Сега той прогонва всяко опасение, всеки страх. Защото знае, че тъкмо този страх би могъл да влоши, а не да подобри качеството на неговата работа. И така, мисъл след мисъл проникват в светоусещането на окултния ученик и оказват своето благотворно влияние върху живота му, измествайки мислите, който по-рано спъваха неговото развитие.
Сега вече той насочва ладията на своя живот със здрава и сигурна ръка, докато по-рано вълните я люшкаха на всички посоки.
Това спокойствие и тази сигурност оказват въздействие върху цялото човешко същество. Вътрешния човек започва да расте. А с него израстват и онези вътрешни способности, които водят до висшето познание. Напредвайки в тази област, окултният ученик постепенно сам започва да определя по какъв начин трябва да му въздействуват впечатленията на външния свят. Например, той чува дума, с която някой иска да го нарани или раздразни.
към текста >>
28.
07. КОНТРОЛ НАД МИСЛИТЕ И ЧУВСТВАТА
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Ръка
за
ръка
с всяко окултно наблюдение над човешката природа трябва да върви и самовъзпитанието, което изисква да се обръщаме към всеки човек като към нещо свято и недостигаемо.
Той може да стане безсърдечен. Но това трябва да се избегне на всяка цена. В този момент от своето развитие човек стига до твърдото убеждение, че всъщност мислите са напълно действителни неща. Ето защо той вече не може да си позволи да отправя към другите хора мисли, които биха накърнили тяхното достойнство и свобода. Не трябва дори за миг да се допуска, че даден човек би могъл да бъде за нас само един обект за наблюдение.
Ръка за ръка с всяко окултно наблюдение над човешката природа трябва да върви и самовъзпитанието, което изисква да се обръщаме към всеки човек като към нещо свято и недостигаемо.
Всичко което живее в човека също неговите мисли и чувства е нещо наистина свято. Чувството на свещен трепет пред всичко човешко трябва да изпълва душите ни. С посочените два примера трябваше да покажем как се достига просветление относно човешката природа. Но те са достатъчни, за да очертаят пътя, по който трябва да се върви. Ако човек постигне онази вътрешна тишина и онова вътрешно спокойствие, които са характерни за този вид наблюдения, той вече извършва и едно голямо душевно преобразяване.
към текста >>
29.
11. УСЛОВИЯ ЗА ОКУЛТНО ОБУЧЕНИЕ
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Аз трябва да призная, че моите чувства предизвикват същото въздействие, както и движенията на моята
ръка
.
Той трябва да разбере, че еднакво вредно е да мразиш своя ближен, както и да го удариш. Следователно, когато работя за моето лично усъвършенствуване, аз допринасям нещо не само за себе си, а за целия свят. От моите чисти чувства и мисли светът извлича същата полза, както и от моето образцово поведение. Докато не се убедя в космическото значение на моя вътрешен живот, аз не съм годен за окултно обучение. Аз се изпълвам с истинско разбиране за значението на моя вътрешен душевен живот само тогава, когато се отнасям към него, както към целия външен свят.
Аз трябва да призная, че моите чувства предизвикват същото въздействие, както и движенията на моята ръка.
Ето че всъщност стигаме и до Четвъртото Условие: убеждението, че истинската същност на човека е вложена в неговия вътрешен свят. Който разглежда себе си единствено като продукт на външния свят, като резултат от чисто физическите закономерности, не може да напредва в окултното обучение. За тази цел е необходимо усещането за нашата душевно-духовна същност. Всеки, който развива у себе си усещане, след време започва ясно да различава своя вътрешен дълг от изискванията на външната среда. Той проумява, че едното не може да се измерва непосредствено с другото.
към текста >>
30.
12. ПРОМЕНИ В СЪНИЩАТА НА ОКУЛТНИЯ УЧЕНИК
GA_10 Как се постигат познания за вишите светове
Събужда се и вижда, че единия край на завивката е увит около
ръка
та му.
Променя се и самото съдържание на сънищата. Докато по-рано в тях можеха да бъдат възприемани само отзвуци от ежедневието, деформирани впечатления от околния свят или от собственото физическо тяло, сега се появяват образи, идващи от един непознат свят. Първоначално сънищата запазват своя общ характер, доколкото те се различават от представите най-вече по символния начин, по който изразяват своите съдържания. Този символичен елемент не може да убегне от вниманието на добросъвестния наблюдател. Да предположим, че някой сънува как е хванал едно отвратително животно и изпитва неприятно чувство от съприкосновението с него.
Събужда се и вижда, че единия край на завивката е увит около ръката му.
Следователно, възприемането няма конкретен и непосредствен, а именно символичен характер. Друг пример: Някой сънува, че бяга от своя преследвач и изпитва силен страх. При събуждането се установява, че има пристъпи на сърцебиене. Пълният с трудносмилаема храна стомах лесно предизвиква страшни сънища. Различните процеси, които се разиграват около спящия, също намират съответен символичен израз в неговите сънища.
към текста >>
31.
НАШИТЕ АТЛАНТСКИ ПРАДЕДИ
GA_11 Из Хрониката Акаша
Това, което човешката
ръка
изработваше в онези времена, израстваше от самата природа.
Той разполагаше, така да се каже, със средствата да умножава в самия себе си физическите сили, когато се нуждаеше от това за извършване на своите действия. Ние можем да си съставим правилни представи за атлантците само тогава, когато знаем, че те имаха също и съвършено други понятия за умората и за изразходването на силите в сравнение със съвременните хора. Едно атлантско селище – това се вижда вече от всичко описано досега имаше характер, който с нищо не приличаше на един модерен град. В такова селище всичко беше още свързано с природата. Ние получаваме само един бегъл образ за това, когато казваме: В първите времена на Атлантида – около средата на третата подраса едно селище приличаше на градина, в която къщите се изграждат от дървета, клоните на които се увиват по изкуствен начин едни в други.
Това, което човешката ръка изработваше в онези времена, израстваше от самата природа.
И самият човек се чувствуваше напълно сроден с природата. Оттам също и общественото му чувство беше съвършено различно от днешното. Природата е обща за всички хора. И това, което атлантецът изграждаше на основата на природата, той го считаше също така като общо благо, както днешният човек мисли естествено, когато счита като частно благо това, което неговото остроумие, неговият ум изработва. Който отблизо се запознае с мисълта, че атлантците са били надарени с такива духовни и физически сили и способности, каквито описахме, ще се научи също да разбира, че в още по-стари времена човечеството още по-малко прилича на това, което днес сме свикнали да виждаме.
към текста >>
32.
ЛЕМУРИЙСКАТА РАСА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята
ръка
, когато беше необходимо.
Така той разбираше растенията и животните в техния вътрешен живот. Той разбираше даже физическите и химическите сили на неживите неща. Когато градеше нещо, той не се нуждаеше да изчислява носещата сила на дървеното стебло и теглото на един строителен камък; той с поглед преценяваше доколко може да носи едно стебло, къде трябваше да бъде поставен камъкът съобразно с неговото тегло. Така лемуриецът строеше без инженерно изкуство от силата на своята представа, действаща със сигурността на един вид инстинкт. И при това той до голяма степен владееше своето тяло.
Чрез просто усилие на волята той можеше да закали своята ръка, когато беше необходимо.
Можеше да повдигне например извънредно големи товари чрез простото развитие на волята. Ако по-късно на атлантеца служеше неговата власт над жизнената сила, на лемуриеца служеше овладяването на волята. Той беше родения маг – нека този израз да не бъде криво разбран – във всички области на по-нисшите човешки работи. Животът на лемурийците беше насочен към развитието на волята, на силата, образуваща представите. Възпитанието на децата беше изцяло насочено към тази цел.
към текста >>
33.
ОТДЕЛЯНЕТО НА ЛУНАТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тази промяна върви
ръка
за
ръка
с преобразуването на човешката форма.
Обаче с това сгъстяване на материята е свързано също и едно изменение на формата. Защото състоянието на огнената мъгла на Земята е отстъпило място на едно съвършено друго състояние. Последствието от това е, че гореописаните по-висши същества вече не могат да разгръщат тяхната дейност в огнената мъгла. Поради това те не могат също и да оказват влияние върху душевните жизнени прояви на човека, които по-рано бяха тяхното главно поле за действие. Те обаче бяха запазили властта си над формите на човека, които по-рано сами бяха създали от огнената мъгла.
Тази промяна върви ръка за ръка с преобразуването на човешката форма.
Едната част от тялото, с двата органа на движението, се превърна в долна половина, като чрез това тя стана носител на храненето и на размножението. Другата половина бе един вид обърната нагоре. От другите два органа на движението се получиха зачатъците на ръцете. А такива органи, които по-рано също бяха участвали в храненето и размножението, се преобразиха в органи на говора и мисленето. Човекът доби изправено положение.
към текста >>
34.
ЖИВОТЪТ НА ЗЕМЯТА
GA_11 Из Хрониката Акаша
Тук той още съставлява един член в духовната държава, а именно той е свързан първоначално с Духовете на формата, както една човешка
ръка
като несамостоятелна част е свързана с човешкия организъм.
Те образуват, така да се каже, една духовна общност, една духовна държава и техните обиталища и работилница е Земното тяло, което те носят със себе си, както охлювът носи своята черупка. При това трябва да се има предвид, че със Земята още напълно е съединено това, което сега е отделено като Слънце и Луна. Двете небесни тела се отделят от Земята едва по-късно. “Висшият човек” (Човекът-дух, Духът-живот, Духовното себе – т.е. Атма-Буди-Манас) на тази степен няма още никаква самостоятелност.
Тук той още съставлява един член в духовната държава, а именно той е свързан първоначално с Духовете на формата, както една човешка ръка като несамостоятелна част е свързана с човешкия организъм.
С това ние проследихме процеса на образуването на Земята до началото на нейното физическо състояние. По-нататък ще покажем, как вътре в това състояние всичко напредва по-нататък. После досегашният път на развитие ще се влее в това, което бе казано относно развитието на Земята в предишните глави на Хрониката Акаша. Такива състояния на развитието, каквито бяха изнесени тук като безформено, оформено, астрално и физическо състояние, които представляват разлики в един по-малък цикъл (кръг), се наричат в теософската литература “глобуси “. В това отношение се говори за един арупа, за един рупа, един астрален , и един физически глобус.
към текста >>
35.
ЧЕТИРИЧЛЕННИЯТ ЗЕМЕН ЧОВЕК
GA_11 Из Хрониката Акаша
В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на
ръка
та или придвижването на крака напред.
Духовната наука по свой начин обяснява причината за това. Така, както сега е устроено сърцето, то не ще остане завинаги такова. В бъдеще то ще има съвършено друга форма и различна от сега задача. То е на път да стане подчинен на волята мускул. В бъдеще то ще извършва движения, които ще бъдат действия на вътрешни душевни импулси на човека.
В неговото устройство то още сега показва, какво значение ще има в бъдеще, когато движенията на сърцето ще бъдат израз на човешката воля също така, както днес вдигането на ръката или придвижването на крака напред.
Този възглед за сърцето е свързан с обширно познание на духовната наука върху отношението на сърцето към така нареченото кръвообращение. Механично-материалистичното учение за живота вижда в сърцето един вид помпено устройство, което редовно изтласква кръвта в тялото. Духовно-научното познание показва съвършено друго. За него пулсирането на кръвта, цялата нейна вътрешна подвижност са израз и действие на душевни процеси. Нещо душевно е причината за това как се движи кръвта.
към текста >>
36.
СЪНЯТ И СМЪРТТА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Така например се отнася и пръстът на
ръка
та спрямо цялото тяло.
За да приема една или друга храна, физическото тяло се обръща към външния свят, с който то е от едно естество; така стоят нещата и с астралното тяло. Нека си представим едно човешко физическо тяло, което е откъснато от обкръжаващия го свят. То би трябвало да загине, физическото тяло не може да съществува без цялото си физическо обкръжение. Да, за да съществуват човешките физически тела, цялата Земя трябва да бъде тъкмо такава, каквато е. Всъщност човешкото физическо тяло е само една част от Земята, а в по-широк смисъл, част от цялата физическа Вселена.
Така например се отнася и пръстът на ръката спрямо цялото тяло.
Отделим ли го от ръката, той престава да бъде такъв. Той умира. Това би се случило и с човешкото тяло, ако бъде откъснато от онова друго тяло, от което то е само една част; от жизнените условия, които Земята му предлага. Ако го издигнем няколко километра над земната повърхност то загива, както умира и откъснатият от ръката пръст. В случая с пръста, зависимостта от цялото е очебийна пръстът не може да се разхожда из тялото.
към текста >>
Отделим ли го от
ръка
та, той престава да бъде такъв.
Нека си представим едно човешко физическо тяло, което е откъснато от обкръжаващия го свят. То би трябвало да загине, физическото тяло не може да съществува без цялото си физическо обкръжение. Да, за да съществуват човешките физически тела, цялата Земя трябва да бъде тъкмо такава, каквато е. Всъщност човешкото физическо тяло е само една част от Земята, а в по-широк смисъл, част от цялата физическа Вселена. Така например се отнася и пръстът на ръката спрямо цялото тяло.
Отделим ли го от ръката, той престава да бъде такъв.
Той умира. Това би се случило и с човешкото тяло, ако бъде откъснато от онова друго тяло, от което то е само една част; от жизнените условия, които Земята му предлага. Ако го издигнем няколко километра над земната повърхност то загива, както умира и откъснатият от ръката пръст. В случая с пръста, зависимостта от цялото е очебийна пръстът не може да се разхожда из тялото. Но когато става дума за човешкото физическо тяло, малко хора проявяват необходимото разбиране.
към текста >>
Ако го издигнем няколко километра над земната повърхност то загива, както умира и откъснатият от
ръка
та пръст.
Всъщност човешкото физическо тяло е само една част от Земята, а в по-широк смисъл, част от цялата физическа Вселена. Така например се отнася и пръстът на ръката спрямо цялото тяло. Отделим ли го от ръката, той престава да бъде такъв. Той умира. Това би се случило и с човешкото тяло, ако бъде откъснато от онова друго тяло, от което то е само една част; от жизнените условия, които Земята му предлага.
Ако го издигнем няколко километра над земната повърхност то загива, както умира и откъснатият от ръката пръст.
В случая с пръста, зависимостта от цялото е очебийна пръстът не може да се разхожда из тялото. Но когато става дума за човешкото физическо тяло, малко хора проявяват необходимото разбиране. Както физическото тяло е поставено във физическия свят, комуто то принадлежи, така и астралното тяло принадлежи на свой собствен свят. Само че по време на бодърствуване, по време на будния живот, то е откъснато от този свят. Ще разберем какво става в този случай с помощта на едно сравнение.
към текста >>
За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на
ръка
та му.
Макар и в много случаи тези причини да не са изследвани от човека, те съществуват. Едно алпийско цвете не расте в полето. В неговата природа има нещо, което го тегли към високата планина. Така и в човека трябва да имай нещо, което го кара да се роди в определена среда. В този случай причините не могат да бъдат търсени всред физическия свят.
За един задълбочено мислещ човек, да се търсят тези причини само във физическия свят е равносилно на следното: Ако някой удари другиго, причината да се търси не в чувствата на първия, а в анатомичното устройство на ръката му.
Също толкова незадоволителни са и всички опити, целящи да обяснят предразположбите и дарбите чрез „наследствеността". А как всъщност се унаследяват определени заложби в семействата? В продължение на 250 години музикалните заложби се унаследяват в представителите на фамилията Бах. От фамилията Бернули излизат осем математици, част от които през детството са били подготвяни за съвсем други професии. Но „унаследените" дарби винаги ги довеждат до семейната професия.
към текста >>
37.
РАЗВИТИЕТО НА СВЕТА И ЧОВЕКА
GA_13 Въведение в Тайната наука
Ако имаме пред себе си човек, който повдига едната си
ръка
, това движение може да пробуди два вида размишления.
Подобно изследване ни отвежда до самото начало на нашата планета. Наблюденията, които се опират само на физически възприеманите факти, изобщо не могат да стигнат до каквито и да е изводи, отнасящи се до началния период на Земята. Често сме свидетели на предположението, че материалната Земя е възникнала от една първична мъглявина. Не влиза в задачите на тази книга да се занимава с подобни твърдения. Защото духовното изследване взема под внимание не просто физическите процеси на планетарната еволюция, а преди всичко скритите зад тях духовни причини.
Ако имаме пред себе си човек, който повдига едната си ръка, това движение може да пробуди два вида размишления.
В единия случай ще бъде проучен механизма на ръката и на целия организъм, за да бъде описан процесът от чисто физическа гледна точка. В другия случай, наред с това, движението на ръката може да бъде обхванато и с духовен поглед, който прониква в самите душевни предпоставки за посоченото действие. По същия начин обученият духовен изследовател вижда зад сетивно-физическите процеси на света съвсем други, духовни процеси. За него всички метаморфози на материята са откровения на духовни сили, скрити зад веществата. В своето ретроспективно изследване на Земята и нейния живот, този човек стига до една точка от развитието, когато материалният свят се появява за пръв път.
към текста >>
В единия случай ще бъде проучен механизма на
ръка
та и на целия организъм, за да бъде описан процесът от чисто физическа гледна точка.
Наблюденията, които се опират само на физически възприеманите факти, изобщо не могат да стигнат до каквито и да е изводи, отнасящи се до началния период на Земята. Често сме свидетели на предположението, че материалната Земя е възникнала от една първична мъглявина. Не влиза в задачите на тази книга да се занимава с подобни твърдения. Защото духовното изследване взема под внимание не просто физическите процеси на планетарната еволюция, а преди всичко скритите зад тях духовни причини. Ако имаме пред себе си човек, който повдига едната си ръка, това движение може да пробуди два вида размишления.
В единия случай ще бъде проучен механизма на ръката и на целия организъм, за да бъде описан процесът от чисто физическа гледна точка.
В другия случай, наред с това, движението на ръката може да бъде обхванато и с духовен поглед, който прониква в самите душевни предпоставки за посоченото действие. По същия начин обученият духовен изследовател вижда зад сетивно-физическите процеси на света съвсем други, духовни процеси. За него всички метаморфози на материята са откровения на духовни сили, скрити зад веществата. В своето ретроспективно изследване на Земята и нейния живот, този човек стига до една точка от развитието, когато материалният свят се появява за пръв път. Тук той вижда как материалният свят възниква от духовния свят.
към текста >>
В другия случай, наред с това, движението на
ръка
та може да бъде обхванато и с духовен поглед, който прониква в самите душевни предпоставки за посоченото действие.
Често сме свидетели на предположението, че материалната Земя е възникнала от една първична мъглявина. Не влиза в задачите на тази книга да се занимава с подобни твърдения. Защото духовното изследване взема под внимание не просто физическите процеси на планетарната еволюция, а преди всичко скритите зад тях духовни причини. Ако имаме пред себе си човек, който повдига едната си ръка, това движение може да пробуди два вида размишления. В единия случай ще бъде проучен механизма на ръката и на целия организъм, за да бъде описан процесът от чисто физическа гледна точка.
В другия случай, наред с това, движението на ръката може да бъде обхванато и с духовен поглед, който прониква в самите душевни предпоставки за посоченото действие.
По същия начин обученият духовен изследовател вижда зад сетивно-физическите процеси на света съвсем други, духовни процеси. За него всички метаморфози на материята са откровения на духовни сили, скрити зад веществата. В своето ретроспективно изследване на Земята и нейния живот, този човек стига до една точка от развитието, когато материалният свят се появява за пръв път. Тук той вижда как материалният свят възниква от духовния свят. Зад тази точка от развитието, духовното изследване открива само духовни процеси, които в хода на времето един вид бавно се сгъстяват.
към текста >>
38.
ПОЗНАНИЕТО НА ВИСШИТЕ СВЕТОВЕ (ПОСВЕЩЕНИЕТО)
GA_13 Въведение в Тайната наука
Нещата обаче стоят така, че онзи, който е постигнал описаната степен в духовното обучение, може да различава своята собствена представа от духовната реалност, също както здравомислещият човек може да различи представата за едно нагорещено желязо от действително нагорещеното желязо, което докосва с
ръка
та си.
Срещу подобно убеждение трябва да изтъкнем, че моралната сила, необходима за победата над егоизма, не може да бъде постигната без моралната стойност на душата да бъде издигната до определена степен на развитие. Напредък в духовното обучение е немислим, ако в същото време човек не усети необходимостта от морално извисяване. Без морална сила, победата над егоизма е невъзможна. Всяко твърдение, че духовното обучение не е в същото време и морално обучение, не отговаря на истината. Само ако подобни изживявания са напълно непознати за даден човек, той може да повдигне възражението: А как може човек да е сигурен, че когато вярва в своите духовни възприятия, той има работа с реални процеси, а не с внушения (видения, халюцинации и т.н.)?
Нещата обаче стоят така, че онзи, който е постигнал описаната степен в духовното обучение, може да различава своята собствена представа от духовната реалност, също както здравомислещият човек може да различи представата за едно нагорещено желязо от действително нагорещеното желязо, което докосва с ръката си.
Разликата се установява не от нещо друго, а от нормалното изживяване. Също и в духовния свят, пробният камък идва от самия живот. Както всеки знае, че в сетивния свят представата за един железен предмет, колкото и нагорещен да си го представяме, не изгаря пръстите, така и обученият окултен ученик знае дали изживява духовен факт само в своето въображение, или пробудените му духовни възприемателни органи долавят реални факти или Същества. За да не стане окултният ученик жертва на една или друга измама в това отношение, предстои ни да разгледаме правилата, които трябва да се съблюдават в хода на духовното обучение. От изключително важно значение е сега, когато в окултния ученик възниква съзнанието за новородения Аз, той да постигне едно точно определено състояние на душата.
към текста >>
39.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Ръка
та ти не можеше все още
изпълнени със красота, каквото слънчеви лъчи и въздух, обливащи телата, разкриващи загадките на битието, рисуват в отминаващия миг.
Ръката ти не можеше все още
в разкошна цветна красота да въплъти преливащото от живот, което пред душата ти трептеше. Ала в сърцата ни гореше вяра, че в бъдеще ще съумееш
към текста >>
Ръка
та ти, с младежки плам
струяща от изкуството ти – тъй съзирах духовната ти цел. Ала загаснала е сякаш в гърдите ти мощта, а творческата радост – мъртва.
Ръката ти, с младежки плам
държала четката преди години, почти парализирана изглежда. ЙОХАН ТОМАСИЙ За жалост е така! Като загаснал чувствам
към текста >>
Ръка
та ми не се помръдва
към красотата на нещата, разкривана от слънчевата светлина. Почти безчувствено ми е сърцето, щом носи се край мене менлив въздушен трепет.
Ръката ми не се помръдва
да увековечи каквото стихийни сили мимолетно разкриват от всемирни дълбини пред сетивата ни като магия. За творчество импулсът в мен
към текста >>
40.
Трета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ръка
та ти аз вземам –
не истина е тя, а маска! ЙОХАН Приятелко, какво се случва с теб? Във взора ти угасва светлината и тялото ти се превръща в стълб,
ръката ти аз вземам –
студена е като смъртта. БЕНЕДИКТ Мой сине, много изпитания премина – сега пред най-голямото стоиш. Телесната обвивка на Мария виждаш,
към текста >>
41.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
задачата е разрешила вашата
ръка
.
на нашия приятел блести душевна сила. Прозира от челото мощ мисловна на изследовател. И блага топлина от неговите думи излива се от цветовете, чрез които
задачата е разрешила вашата ръка.
О, тези багри, на повърхността са те, но също и не са. Изглежда, сякаш видими са само, за да останат скрити те за мен. И тези форми, дело на цвета,
към текста >>
42.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ръка
та ви от страшните кошмари.
И че след толкова душевни мъки, които ме тормозеха, сега във вцепенение на пода не лежа, дължа на благия ви поглед, докоснал ме, когато ме пробуди нежно
ръката ви от страшните кошмари.
БЕНЕДИКТ За мене не е тайна, че ви откривам във житейска битка. Отдавна знаех, че ще трябва да се срещнем тъй. Привиквайте с промяната на смисъла
към текста >>
43.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
едната от жените хванала с
ръка
В три женски образа превръщали се те, говорещи му за нещата, за които копнеела душата на момчето... Когато през прекрасна лятна вечер момчето пак при извора седяло,
едната от жените хванала с ръка
безбройни водни пръски, подала ги на втората жена. Оформила ги тя в сребрист съсъд и дала го на третата жена, която напълнила го със сребриста лунна светлина
към текста >>
В
ръка
та ми положиш ли
ръка
,
С разтупкано сърце, с кипяща кръв пред тебе мога само да стоя. Когато погледът ти ме докосва, горещи тръпки ме разтърсват.
В ръката ми положиш ли ръка,
блаженство в тялото ми се разлива... ЙОХАН Ти, призрако, изплетен от мъгла, как смееш да се подиграваш на искрените ми сърдечни чувства?...
към текста >>
44.
Осма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Ръка
с любов желае да протегне.
се скитам през поля и през гори, пред мене често се явява образ, на волята ми неподвластен, подобно на видяното с очите. Човешко същество пред мен застава.
Ръка с любов желае да протегне.
В чертите му е изразена болка, каквато досега не съм съзирал. Величието му и красотата душевните ми сили завладяват. Да коленича искам и смирено
към текста >>
И трябва да отблъсна аз
ръка
та,
вестителя на други светове... Но в следващия миг в сърцето пламва гореща ярост и не мога вече да овладея порива, запалващ в душата ми ужасна съпротива...
И трябва да отблъсна аз ръката,
протегната към мене с толкоз нежност. Додето разумът ми се възвръща, сияещият образ избледнява. Когато в спомените ми отново застава изживяната картина,
към текста >>
45.
Първа картина
GA_14 Четири мистерийни драми
Затуй да се поеме днес
ръка
та,
наподобяват само мъртво тяло, което е лишено от душевност, ако покаже се на светлината, сияеща от земното начало в места за посвещение мистични.
Затуй да се поеме днес ръката,
протягаща ни се с любов от храма, на чийто праг красят светлинни рози тъй многозначно символа на смърт. ЛУИЗЕ ФЮРХТЕГОТ Човек със вътрешно достойнство може
към текста >>
46.
Пета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
ТЕОДОРА (която прави движение с
ръка
към Щрадер)
Спокоен останете, скъпи Щрадер. Сега тя иска да говори с вас. Разбирам знаците, които тя за нас изпраща. Слушайте сега.
ТЕОДОРА (която прави движение с ръка към Щрадер)
Томасий има ясновидска сила – ще ме открие също и в духа. Ала не бива той да го направи, додето не поиска да ме търси, освободен от земната си страст.
към текста >>
47.
Седма картина
GA_14 Четири мистерийни драми
душата и
ръка
та му насочват,
които му разкриваха привидно на битието смисъл и начало. Блаженството на знанието в тях откри, а също силите, които във творческата дейност на артиста
душата и ръката му насочват,
за да повярва истински, че в него се изживяват силите световни и волята си образно представят. Не знаеше, че всичко, във което успял е мисъл творческа да вложи,
към текста >>
48.
Десета картина
GA_14 Четири мистерийни драми
И както твоята
ръка
чука
Туй слово възприема и мощта, която в изпитание видя. Ти трябваше да си на това място, което повелява много строго на мисълта да стигне до покой.
И както твоята ръка чука
размахва в празното пространство, без силата си тя да осъзнава, ако не удря върху наковалня, тъй мислене не би се изградило, без Ариман насреща да застане.
към текста >>
49.
ВТОРА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Това, което се намира в околния свят, е свързано с душата, както в сетивния свят човек е свързан със своята
ръка
.
Извънтелесното изживяване има съвършено друг характер от вътретелесното. Това се потвърждава от заключението, което човек може да направи относно описаното изживяване, когато отново влезе в своето обикновено будно съзнание и се обърне към спомена, стига той да е достатъчно ясен. Душата усеща сетивното тяло като нещо отделено от останалия свят; тя го възприема като принадлежащо единствено на нея. Не стоят така нещата, свързани с извънтелесните изживявания. Тогава душата е слята с всичко, което означаваме като външен свят.
Това, което се намира в околния свят, е свързано с душата, както в сетивния свят човек е свързан със своята ръка.
Външният свят съвсем не е безразличен спрямо вътрешния душевен свят. Душата усеща себе си като сраснала, като вплетена във външния свят. Неговите влияния я проникват отвсякъде. Рязка граница между вътрешен и външен свят не съществува. Цялото обкръжение на външния свят принадлежи към съзерцаващата душа, както двете ръце на тялото принадлежат към физическата глава.
към текста >>
50.
ТРЕТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
Ако иска да си послужи с един приемлив, макар и не много сполучлив израз, той би казал: В растението се намира нещо, което раздвижва неговите сокове по същия начин, както душевните ми сили повдигат моята
ръка
.
Следователно, то се проявява чрез самата същност на свръхсетивната представа, на която може да се гледа като на един вид послание от свръхсетивния свят. Колко далеч можем да напреднем в свръхсетивния свят по този начин, зависи от енергията, с която укрепваме душевния си живот. Независимо дали човек изгражда определено понятие, например, че растението не е просто това, което той възприема в сетивния свят, и дали изгражда подобно понятие за цялата Земя: и в двата случая понятията принадлежат към една и съща област на свръхсетивното изживяване. Ако човек е овладял способността да възприема вън от своето сетивно тяло и разглежда например едно растение, той може да долови освен сетивните възприятия и една друга, фина и нежна форма, която прониква цялото растение. Тази форма му се представя като една силова същност и след време той започва да гледа на нея като на самата причина, която формира растението от силите и субстанциите на сетивния свят.
Ако иска да си послужи с един приемлив, макар и не много сполучлив израз, той би казал: В растението се намира нещо, което раздвижва неговите сокове по същия начин, както душевните ми сили повдигат моята ръка.
И на тази вътрешна същност на растението той трябва да признае една пълна самостоятелност спрямо всичко, което регистрират сетивата. Той трябва да признае също, че тя съществува преди сетивното растение. Човек вече може да наблюдава как едно растение израства и увяхва, как покарват зародишните му кълнове и как от тях възниква новото растение. Свръхсетивната силова форма е най- отчетлива, когато наблюдението е насочено към семето на растението. Тук сетивната характеристика е в известен смисъл незначителна, но свръхсетивната е многообразна и сложна.
към текста >>
51.
ШЕСТА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
И че в действителност навсякъде, където работи една природна сила, се проявяват мислите на определено духовно Същество, както и в жеста на
ръка
та се проявява характерът на човешката душа.
Така човешкото съзнание се разширява и включва част от духовния свят. Човек вижда как едни или други духовни Същества определят последователните епохи от развитието на човечеството и как техният характер се определя именно от духовните Същества. Това са Духовете на Времето или прасилите. Човек разпознава и други Същества, чието битие протича от душевна гледна точка така, че техните мисли са същевременно и природни сили на Земята. Той вече знае, че нещата с природните сили изглеждат така, само поради естеството на сетивното възприятие.
И че в действителност навсякъде, където работи една природна сила, се проявяват мислите на определено духовно Същество, както и в жеста на ръката се проявява характерът на човешката душа.
Всичко това съвсем не означава, че човек теоретично си представя как зад природните процеси се намират различни духовни Същества. Напротив, след като изживява себе си в астралното тяло, човек изгражда живи и конкретни без помощта на никакви понятия отношения с тези Същества, както например в сетивния свят се среща с други живи хора. Всред Съществата, в чиито области навлиза по този начин, той може да установи известно степенуване и да говори за един свят на висшите Йерархии. Съществата, чиито мисли се откриват на сетивното възприятие като природни сили, наричаме Духове на Формата. Характерът на изживяването в този свят е такъв, че то се явява като нещо външно, както и в сетивния свят растението е нещо външно.
към текста >>
52.
СЕДМА МЕДИТАЦИЯ
GA_16 Път към себепознанието на човека - в осем медитации
В сетивния свят и неговите природни закони
ръка
та, която върши неморално деяние, се разглежда точно както и
ръка
та, извършваща едно добро дело.
Там омраза и завист са същевременно и сили, които се проявяват по такъв начин, че можем да определим техните действия като съответствуващи на тези светове природни процеси. Там омразата и завистта действуват обратно върху тези, които ги пораждат в себе си по един страшен и разрушаващ начин. Възникват разрушителни процеси, които са пагубни за духовните Същества. В духовните светове любовта се проявява така, сякаш излъчва една стимулираща, съзидателна топлина. Тези подробности могат да бъдат забелязани и в човешкото етерно тяло.
В сетивния свят и неговите природни закони ръката, която върши неморално деяние, се разглежда точно както и ръката, извършваща едно добро дело.
Обаче отделни части от човешкото етерно тяло остават неразвити, ако не са налице съответствуващите им морални чувства. Несъвършеното изграждане на етерните органи можем да изведем от моралните качества по същия начин, както в сетивния свят обясняваме природните процеси чрез природни закони. Обаче никога не можем да изведем несъвършенствата на етерното тяло от непълното развитие на един или друг сетивен орган. Не трябва да забравяме, че за различните светове са валидни различни видове закономерност. Даден човек може да има непълно развит телесен орган; съответствуващата му част от етерното му тяло обаче може да бъде не само нормално развита, а дори толкова съвършена, колкото не съвършен е телесният орган.
към текста >>
53.
ЗА ПОЗНАНИЕТО НА ДУХОВНИЯ СВЯТ
GA_17 Прагът на духовния свят
При издигането към свръхсетивните светове тази разграничаваща способност се усвоява така добре, че и в посочената област, човек може да разграничи истинското възприятие от въображението така сигурно, както в сетивния свят различава нагорещеното желязо, което изгаря
ръка
та, от представата за едно нагорещено желязо.
Ти я смяташ за едно пред рождено изживяване, докато вероятно тя може да се обясни като нещо, което идва от подсъзнанието на душата. Общо взето, срещу подобно възражение не може да се каже нищо друго, освен че в много случаи то отговаря на истината. Свръхсетивното познание не може да се постигне по лесен и безупречен начин. Но както е вярно, че един "мним" духовен изследовател може да се заблуди и да свърже подсъзнателното изживяване с въображаемата духовна опитност от живота преди раждането, вярно е също че духовнонаучното обучение води до такова себепознание, което обхваща и подсъзнателните душевни пластове, така че би могло да се освободи от всякакви илюзии. Тук не твърдим друго, освен че истинни са само тези свръхсетивни познания, които в акта на познанието могат да различат това, което произхожда от свръхсетивните светове, от това, което е резултат на собствените представи.
При издигането към свръхсетивните светове тази разграничаваща способност се усвоява така добре, че и в посочената област, човек може да разграничи истинското възприятие от въображението така сигурно, както в сетивния свят различава нагорещеното желязо, което изгаря ръката, от представата за едно нагорещено желязо.
към текста >>
54.
СВЕТОГЛЕДИТЕ НА ГРЪЦКИТЕ МИСЛИТЕЛИ
GA_18_1 Загадки на философията
Това, което движи
ръка
та на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят.
За този по-раншен образ на света изразът "душа" няма още смисъла, който той е добил за по-късните схващания на живота. Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители. Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират. Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията.
Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят.
Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава. Когато човек изказва подобни познания, той трябва да си служи с такива думи, които при първо впечатление изглеждат пресилени. Обаче само чрез привидно пресилено звучащите думи може да бъде почувстван истинския факт. Един човек, който има един образ на света, за какъвто говорим тук, чувства да действа в дъжд, който пада на земята, една сила, която днес трябва да наречем "духовна" и която е от също естество с онази, която той чувства, когато се готви за тази или онази лична дейност. Интересно може да бъде да намерим отново този начин на мислене у Гьоте в неговите млади години, естествено в онази отсенка, която то трябва да има у една личност на 18-то столетие.
към текста >>
Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята
ръка
, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава.
Също и при Ферекид идеята за душата не съществува още във формата, в която тя съществува при следващите мислители. Той първо чувства душевното естество на човека, докато по-късните философи говорят ясно за него в мисли и искат да го охарактеризират. Хората от предишните епохи не отделят още собственото човешко изживяване на душата от живота на природата. Те не се поставят като едно особено същество наред с природата; те изживяват себе си в природата, както изживяват в нея светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, движението на звездите, растежът на растенията. Това, което движи ръката на собственото тяло, което поставя ногата върху земята и прави човека да върви, за праисторическия човек то принадлежи на една област на мировите сили, които произвеждат също светкавицата и гръмотевицата, движението на облаците, произвеждат всичко, което става във външния свят.
Това, което този човек чувства, може да се изрази приблизително така: Нещо прави да святка, да гърми, да вали дъжд, движи моята ръка, прави моя крак да пристъпва напред, движи дишания въздух и мене, обръща моята глава.
Когато човек изказва подобни познания, той трябва да си служи с такива думи, които при първо впечатление изглеждат пресилени. Обаче само чрез привидно пресилено звучащите думи може да бъде почувстван истинския факт. Един човек, който има един образ на света, за какъвто говорим тук, чувства да действа в дъжд, който пада на земята, една сила, която днес трябва да наречем "духовна" и която е от също естество с онази, която той чувства, когато се готви за тази или онази лична дейност. Интересно може да бъде да намерим отново този начин на мислене у Гьоте в неговите млади години, естествено в онази отсенка, която то трябва да има у една личност на 18-то столетие. В Гьотевата статия "Природа" можем да прочетем: "Тя /природата/ ме е поставила в съществуването, тя също ще ме изведе от него.
към текста >>
Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената
ръка
, т.е.
, починал в 270 г. пр.Хр./ разви по свой начин елементите, които бяха заложени вече в атомистиката. И върху тази основа той изгражда един възглед на живота, който може да се счита като един отговор на въпроса: Тъй като човешката душа изпъква като цвят от мировите процеси, как трябва да живее тя, за да изгради своя отделен живот, своята самостоятелност съобразно с разумното мислене? Епикур можа да отговори на този въпрос само по такъв начин, който взема под внимание душевния живот между раждането и смъртта, защото при пълна откровеност от атомистичния светоглед не може да се получи нищо друго. За един такъв възглед особена загадка на живота трябва да представлява болката, страданието.
Защото страданието е един от онези факти, които убиват в душата съзнанието на миналите времена движението на звездите, падането на дъжда могат да бъдат разглеждани така, както се разглежда движението на собствената ръка, т.е.
да се чувствува и в двете една единна духовно-душевна същност. Но че съществуват в човека процеси, които могат да причинят страдание, а вън от него няма такива, това заставя обаче душата да признае своята особена същност. Едно учение на добродетелите, което, както това на Епикур, се стреми да живее в хармония с мировия разум, от само себе си разбира, че ще може да цени един такъв идеал на живота, който води до отбягването на страданието, на неудоволствието. Така всичко, което отстранява неприятното, става най-висше епикурейско благо на живота. Това схващане за живота намери в следващото време множество последователи; то бе възприето също и от стремящите се към образование римляни.
към текста >>
55.
ЕПОХАТА НА КАНТ И НА ГЬОТЕ
GA_18_1 Загадки на философията
Между нея и всяко преходно разумно същество съществува една духовна връзка и тя самата е тази връзка сред света на разума... Аз закривам лицето си пред тебе и слагам
ръка
та си върху устата.
Всяка действителност се превръща в един чудесен сън, без живот, за който се сънува, и без един дух, който сънува; в един сън, който зависи в един сън от себе си. Съзерцаването е сънят; мисленето, извор на всяко битие, и всяка действителност, която аз си въобразявам, тази на моето битие, на моята сила, на моите цели, е сънуването на онзи сън". Колко различно се явява на Фихте моралният ред на света, светът на вярата: "Моята воля трябва да действа направо, без какъвто и да инструмент отслабващ нейния израз, в една напълно аналогична на нея сфера, като разум върху разум, като едно духовно естество върху духовно естество; в една сфера, на която въпреки това тя има в самата себе си; следователно върху самодеен разум. Обаче самодеен разум е воля. Съобразно с това законът на свръхсетивния свят е една воля... Следователно онази възвишена воля не върви по своя път за себе си отделена от останалия миров разум.
Между нея и всяко преходно разумно същество съществува една духовна връзка и тя самата е тази връзка сред света на разума... Аз закривам лицето си пред тебе и слагам ръката си върху устата.
Това, което ти си за самата тебе и ми изглеждаш на самия мене, аз не мога никога да разбера, толкова сигурно както аз никога не мога сам да ставам /да се развивам/. След хиляди пъти хиляди преживени духовни светове аз ще те разбирам още все толкова малко колкото сега в тази колиба на земята. Това, което аз разбирам, то само чрез моето разбиране се превръща в нещо крайно /преходно/; и то никога не може да бъде превърнато в безкрайното чрез безкрайно възлизане и възвисяване. Ти се различаваш от крайното не по степен, а по дело. Чрез споменатото възлизане хората правят от тебе само един по-голям човек и все по-голям; никога обаче Бог, Безкрайното, което с нищо не може да бъде измерено".
към текста >>
Ако човек е навлязъл в съответното на културата и ако изкуството е сложило
ръка
на него, онази сетивна хармония в него е премахната и той може още да се проявява като морално единство, т.е.
Но тъй като стремежът на тази пра-майка на съществуването не може да бъде унищожен, той ще се превърне в модерната душа в един копнеж за природата, в едно търсене на същата. Гъркът имаше природа; модерният човек търси природа. "Докато човекът е чиста, разбира се, не сурова, груба природа, той действа като неделено сетивно единство и като едно хармонизиращо цяло. Сетива и разум, възприемателна и самодейна способност, не са се разделили още в тяхната работа, още по-малко те се намират в противоречие една с друга. Усещанията на човека не са безформена игра на способността за образуване на представи; първите произлизат от законите на необходимостта, вторите от действителността.
Ако човек е навлязъл в съответното на културата и ако изкуството е сложило ръка на него, онази сетивна хармония в него е премахната и той може още да се проявява като морално единство, т.е.
като стремящ се към единство. Съгласуването на неговото усещане и мислене, което в първото състояние действително ставаше, сега съществува само идеално; то не е вече в него, а вън от него, като една мисъл, която тепърва трябва да бъде осъществена, а не като факт на неговия живот. "Основното настроение на гръцкия дух беше наивно, това на модерния е сантиментално; ето защо светогледът на първия трябваше да бъде реалистичен. Защото при него природното не беше още отделено от духовното; за него природата още включваше духа. Ако се изоставяше на природата, това ставаше по отношение на изпълнената с дух природа.
към текста >>
В мислителния живот за г
ръка
се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците.
А такъв един връх той изкачва в описаното от Шилер естетическо състояние, при което сетивността и разумът се намирали своето съзвучие. С изказването, което Шилер прави по отношение на Гьоте в своето писмо от 23 август 1794 година същността на по-новото развитие на светогледите е знаменателно охарактеризирано: "Ако... бихте се родили като един грък и ако още от люлката би ви заобикаляла една подбрана природа и едно идеализиращо изкуство, вашият път би бил направен излишен. Тогава още при първото съзерцаване на нещата вие бихте при ели необходимото и с вашите първи опитности във вас би се развил вашият велик стил. А сега... тъй като вашият гръцки дух е бил хвърлен в това северно сътворение, не ви оставаше никакъв избор, освен или сам да станете един северен човек на изкуството или да замените това, което действителността държи пред вашето въображение, с помощта на мислителната сила и по този начин да родите от вътре по рационален път една Гърция". Шилер чувства това разкриват тези негови изречения хода на развитието на душевния живот от гръцката епоха до неговата.
В мислителния живот за гръка се разкриваше душевният живот; и той можеше да приеме това разкриване, защото за него мисълта беше едно възприятие, каквото са цветовете или звуците.
За по-новия човек тази мисъл е избледняла; той трябва да изживее вътре в душата това, което протъкава света творейки; и все пак за да има невъзприемаемият живот на мислите нагледност, той трябва да бъде изпълнен с въображението. От едно такова въображение, което се чувства едно с творящите сили на природата. Понеже в модерния човек съзнанието за душата се е превърнало в себесъзнание, възниква въпросът на светогледа: Как себесъзнанието изживява себе си живо така, че неговото изживяване да знае, че се на мира в творчеството на живите мирови сили? Шилер е отговорил на този въпрос по свой начин, като е взел за себе си под внимание художественото чувство като идеал. И това чувство човешкото себесъзнание изпитва своето родство с това, което се намира над простия образ на природата.
към текста >>
56.
КЛАСИЦИТЕ НА ВЪЗГЛЕДА ЗА СВЕТА И ЗА ЖИВОТА
GA_18_1 Загадки на философията
Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна
ръка
, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
Един Бог, който е само ясен, чист разум, се явява като олицетворена математика; напротив един Бог, който при сътворението на света не може да постъпи според чистия разум, а постоянно има да се бори с небожественото, може "да бъде считан като едно напълно лично, живо същество". Неговият живот има най-голяма аналогия с човешкия. Както човекът се стреми да победи несъвършенството в себе си и преследва един идеал на съвършенство: Така ние си представяме един такъв Бог като вечно водещ борба и неговата дейност е прогресивното побеждаване на небожественото. Шелинг сравнява бога на Спиноза с "най-древните образи на божествата, които, колкото по-малко говореха от тях индивидуално-живите черти, толкова по-тайнствени се явяваха". Шелинг дава на своя бог все по-индивидуални черти.
Той ги описва като един човек, когато казва: "- Когато размислим за ужасното в природата и в духовния свят и много повечето, което изглежда ни протяга една благоволителна ръка, която ни закриля, тогава не можем да се съмняваме, че Бог царува над един свят на ужасите и можем да наречем Бога според това, което е скрито в него и чрез него, не в несъщинския, а в същинския смисъл ужасният, страшният".
Шелинг не можеше да разглежда вече един такъв бог, както Спиноза е разглеждал своя бог. Един Бог, кой то определи всичко от себе си според закона на разумността, може да бъде прозрян също с разума. Един личен бог, какъвто Шелинг си представя в своя по-късен период, е неизчислим. Защото той не действа само спрямо разума. При една задача за изчисление ние можем да определим резултата предварително чрез чистото мислене; при действащия човек обаче не.
към текста >>
То има само едно съществуване от втора
ръка
.
Ето защо той може също да каже: "- Поради това свободата се простира до там, до където се простира и животът.... Растението също си има своята свобода". Понеже Шлайермахер познавал е свободата само в този смисъл, поради това може да търси произхода на религията в най-несвободното чувство, в това на "най-непосредствената зависимост". Човекът чувства, че трябва да отнесе своето съществуване към едно друго същество, към Бога. И това чувство се корени неговото религиозно съзнание. Едно чувство като такова е винаги нещо, което трябва да се свърже с нещо друго.
То има само едно съществуване от втора ръка.
Мисълта, идеята имат една такова самостоятелно съществуване, че Шелинг може да каже за тях: "- Така мислите са наистина родени от душата; обаче родената мисъл е една независима сила, действаща по-нататък за себе си, даже израстваща в човешката душа така, че покорява своята собствена майка и я подчинява на себе си". Ето защо който се старае да схване божественото първично Същество в мисли, той го приема в себе си и го има в себе си като самостоятелна сила. С тази самостоятелна сила може след това да се свърже едно чувство, както с представата за едно красиво произведение на изкуството се свързва едно чувство на задоволство. Обаче Шлайермахер не иска да овладее обекта на религията, а само този на религиозното чувство. Той оставя напълно неопределен обекта, самия Бог.
към текста >>
57.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
В същия предговор Мишеле изказва също една надежда: "Така Гьоте и Хегел са двама гении, които, според моето мнение са определени да отворят в бъдеще пътя на една спекулативна физика, като са подготви ли примиряването на спекулацията с опита... А именно може би тези лекции на Хегел първи ще успеят, да си създадат признание в това отношение; защото тъй като те свидетелствуват за обширни емпирически познания, в тях Хегел е имал на
ръка
най-сигурната проба на неговата спекулация".
Т.е. само общото, трайното, единствено ценното, а не отделното, сетивното, преходното? Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да отговорим, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това отношение. При въпроса "как? " на това превръщане на идеята в действителността знанието се изгубва, именно защото природата е лишена от съзнание идея и стръкът трева расте без никакво знание. Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото мислително развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените идеи".
В същия предговор Мишеле изказва също една надежда: "Така Гьоте и Хегел са двама гении, които, според моето мнение са определени да отворят в бъдеще пътя на една спекулативна физика, като са подготви ли примиряването на спекулацията с опита... А именно може би тези лекции на Хегел първи ще успеят, да си създадат признание в това отношение; защото тъй като те свидетелствуват за обширни емпирически познания, в тях Хегел е имал на ръка най-сигурната проба на неговата спекулация".
Следващото време не е произвело едно такова примиряване. Известна враждебност срещу Хегел обхвана все по-широки кръгове. Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения. Вместо да отдели опита и сетивния свят от отделното по един строг начин и след това да търси примирението на тези области в природата на човека, пантеистът извършва примирението на духа с природата чрез едно безапелационно решение на поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество". Вярно е, че това мнение върху Хегеловия начин на мислене отговаря възможно най-малко на неговия светоглед /виж изложението на този светоглед в главната "Класиците на светогледа"/, обаче по средата на столетието то беше завладяно вече множество духове и спечели все по-широка почва.
към текста >>
58.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Единствената разлика между едното и другото възприятие е тази, че в единия случай протегнатата
ръка
напипва в празнотата, а в другия случай се натъква на едно твърдо съпротивление.
Рязко изразява дадения чрез това възглед Х. Тен в неговата книга "Умът" /германско издание/, Бон, 1880 г. Според неговото мнение външното възприятие е една истинска халюцинация. Халюциниращият, който вижда на разстояние три крачки от себе си една мъртвешка глава, има точно същото възприятие както онзи, който възприема светлинните лъчи, които една действителна мъртвешка глава изпраща към него. В нас съществува същият вътрешен признак, безразлично, дали имаме пред нас една действителна мъртвешка глава или имаме една халюцинация.
Единствената разлика между едното и другото възприятие е тази, че в единия случай протегнатата ръка напипва в празнотата, а в другия случай се натъква на едно твърдо съпротивление.
Следователно основанието подкрепя зрението. Но подкрепата действително ли е такава, щото чрез нея да ни се предаде едно лишено от измама свидетелство? Това, което важи за едното сетиво, то важи естествено и за другото. Също и усещанията на осезанието се оказват като халюцинации. Анатомът Хенле изразява същия възглед в своите "Антропологически лекции" /1876 г./: "Всичко, чрез което вярваме, че са ни осведомили за един външен свят, са форми на съзнанието, към които външният свят се отнася само като възбуждащи причини, като възбуждане на сетивата в смисъла на физиологията.
към текста >>
Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на
ръка
с фактите той пристъпва напред и си образува идеи върху връзките на тези неща.
За него светът е измислица, съчинение; обаче едно съчинение, което той като такова не по-малко цени, както ако би искал да го познае за истина, за действителност. Сред модерното развитие на светогледите две течения с рязко изразен естественонаучен характер стоят сурово едно срещу друго. Монистичното, в което се движи Хекеловият начин на мислене, и едно дуалистично течение, чийто най-енергичен и най-последователен защитник е Ф. А. Ланге. Монизмът вижда в света, който човек може да наблюдава, една истинска действителност и не се съмнява в това, че със своето придържащо се към наблюдението мислене той може да добие също познания от съществено значение върху тази действителност.
Той не си въобразява, че може да изчерпи основната същност на света с няколко смело измислени формули; на ръка с фактите той пристъпва напред и си образува идеи върху връзките на тези неща.
Обаче за тези свои идеи той е убеден, че те му дават едно знание за едно истинско съществуване. Дуалистичният възглед на Ланге дели света на един познат и на един непознат свят. Първия свят той третира по същия начин както монизмът според ръководната нишка на наблюдението и на съзерцаващото мислене. Обаче той вярва, че чрез това наблюдение и чрез това мислене не може да се знае и най-малкото нещо върху истинската ядка на света. Монизмът вярва в истинността на действителното и вижда най-добрата опора за човешкия идеен свят в това, че основа на този идеен свят на света на наблюдението.
към текста >>
Но както е ясно, че трябва да наблюдаваме ст
ръка
трева, когато искаме да знаем нещо за него, така ясно би трябвало да бъде също, че трябва да запитаме и нашето собствено самодейно мислене, когато искаме да узнаем нещо за него.
Ако иска да излезе вън от приемането и да каже нещо върху нещата от самия себе си, тогава на него му липсва всякаква гаранция за това, че това негово собствено създание има действително нещо общо с нещата. В крайна сметка в този възглед се касае за това, че неговият последовател не може да се реши да причисли своето собствено самодейно мислене към света. Именно фактът, че при това той е самодеен, това го обърква. Той би искал да заличи напълно своето себе, за да не би да примеси нещо погрешно и това, което явленията казват върху себе си. Той не оценява правилно факта, че неговото мислене също принадлежи към природата както и растежът на един стрък трева.
Но както е ясно, че трябва да наблюдаваме стръка трева, когато искаме да знаем нещо за него, така ясно би трябвало да бъде също, че трябва да запитаме и нашето собствено самодейно мислене, когато искаме да узнаем нещо за него.
Как бихме искали, според думите на Гьоте, да познаем нашето отношение към самите нас и към света, ако в процеси на познанието искаме да заличим изцяло себе си? Колкото и големи да са заслугите на Мил за намиране на методите, чрез които човек познава всичко, което не зависи от него: Чрез неговия метод не може да се добие един възглед върху това, в какво отношение стои човек към самия себе си и към външния свят. Всички тези методи имат своята валидност за отделните науки, не обаче и за един обширен светоглед. Що е това самодейно мислене, не може да ни научи никакво наблюдение: Това мислене то може да научи от само себе си. И понеже мисленето може да каже нещо върху себе си само чрез себе си, то може също само да си каже нещо върху неговото отношение към външния свят.
към текста >>
59.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
Чрез експеримента ние създаваме изкуствено явлението от условията, които имаме под
ръка
.
Вебер, изолираните, често пъти повече случайно отколкото планово намерени опитни приоми и резултати на други психолози те съставляваха скромния материал, с който той изгради една нова наука". В тази област се получиха важни осветления относно експериментален метод. Вундт характеризира новата наука в своите "Лекции върху човешката душа и душата на животните" /1863 г./: "В следващите изследвания аз ще покажа, че експериментът в психологията е главното средство, което ни води от фактите на съзнанието до онези процеси, които подготвят съзнателния живот в тъмния заден план на душата. Наблюдението на душата ни доставя, както и наблюдението въобще, само съставното явление. Едва в експеримента ние събличаме явлението от всички случайни обстоятелства, с които то е свързано в природата.
Чрез експеримента ние създаваме изкуствено явлението от условията, които имаме под ръка.
Ние променяме тези условия и чрез това променяме по измервателен начин също и явлението. Така винаги и навсякъде експериментът ни насочва към природните закони, защото само в експеримента можем да обгърнем с поглед едновременно причините и резултатите". Без съмнение съществува само една гранична област, в която експериментът е плодотворен, а именно областта, в която съзнателните процеси ни привеждат отвъд във вече несъзнателните, в задните основи на душевния живот, които водят в материалното. Истинските психически явления могат да се добият само чрез едно чисто духовно наблюдение. Въпреки това напълно оправдано е изречението на Е.
към текста >>
60.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва
ръка
та си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта.
Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея. Дилтей се старае при най-самопонятните състояния на нещата да реши един въпрос, който за него е един основен въпрос на всеки светоглед.
Нека вземем следното изложение, което той дава: "Когато едно дете натиска и напъва ръката си върху един стол, за да го придвижи, неговата сила се измерва по съпротивлението, което среща; то има опит едновременно за собствения си живот и за обекта.
Но нека си представим сега, че детето е затворено то напразно блъска вратата: Тогава целият негов възбуден волев живот познава натиска на един свръхсилен външен свят, който спъва, ограничава и някак си притиска неговия собствен живот. Стремежът да се освободи от неприятността, да задоволи цялото свое желание, е последван от съзнанието за пречката, неприятността, незадоволството. Това, което детето изпитва, минава през целия живот на възрастния. Съпротивлението се превръща в натиск, струва ни се, че от всякъде около нас ни заобикалят стени от факти, през които не можем да минем. Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на неудоволствието.
към текста >>
61.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Беше облечен като селянин и носеше лампа в
ръка
, в чийто мек пламък бе много приятно да се вгледаш.
Изведнъж тя блесна като светкавица и освети целия храм. При тази светлина Змията забеляза третия Цар, чиято могъща фигура от бронз се опираше на скиптър, а главата му беше окичена с лавров венец. Но той наподобяваше повече на къс скала, отколкото на човек. Змията се огледа и за четвъртия, който беше някъде далеч от нея, но стената се разтвори, при което жилата в нея проблесна отново и изчезна. Тогава един човек, среден на ръст, който се появи оттам, привлече вниманието и.
Беше облечен като селянин и носеше лампа в ръка, в чийто мек пламък бе много приятно да се вгледаш.
При това неговата светлина осветяваше целия храм, без да хвърля сянка. „- Защо си дошъл тук? Ние си имаме светлина! ", каза Златният Цар. „Нали знаете, че аз не бива да осветявам мрака." „Свършва ли моето царство?
към текста >>
Само си потопи едната
ръка
в реката", продължи Старецът, „и обещай, че ще изплатиш дължимото до едно денонощие."
Ако обещаеш пред реката, че се признаваш за нейна длъжница, тогава ще приема шестте бройки. Но при това съществува една опасност." „Нима ако удържа на думата си, пак ще ме грози опасност? " прекъсна го тя. „В никакъв случай.
Само си потопи едната ръка в реката", продължи Старецът, „и обещай, че ще изплатиш дължимото до едно денонощие."
Старата жена изпълни казаното, но каква бе уплахата и, когато извади ръката си от водата и видя, че тя е почерняла като въглен. Тогава тя се нахвърли върху Стареца, заявявайки че нейните ръце винаги са били най-хубавото нещо, което е имала и че въпреки тежкия труд, винаги грижливо ги е поддържала в изискан вид. Сега тя разглеждаше ръката си с истинско отвращение и изведнъж извика отчаяно: „Но това е още по-лошо! Сега ръката ми става все по-малка!
към текста >>
Старата жена изпълни казаното, но каква бе уплахата и, когато извади
ръка
та си от водата и видя, че тя е почерняла като въглен.
Но при това съществува една опасност." „Нима ако удържа на думата си, пак ще ме грози опасност? " прекъсна го тя. „В никакъв случай. Само си потопи едната ръка в реката", продължи Старецът, „и обещай, че ще изплатиш дължимото до едно денонощие."
Старата жена изпълни казаното, но каква бе уплахата и, когато извади ръката си от водата и видя, че тя е почерняла като въглен.
Тогава тя се нахвърли върху Стареца, заявявайки че нейните ръце винаги са били най-хубавото нещо, което е имала и че въпреки тежкия труд, винаги грижливо ги е поддържала в изискан вид. Сега тя разглеждаше ръката си с истинско отвращение и изведнъж извика отчаяно: „Но това е още по-лошо! Сега ръката ми става все по-малка! Тя почти изчезва!
към текста >>
Сега тя разглеждаше
ръка
та си с истинско отвращение и изведнъж извика отчаяно:
" прекъсна го тя. „В никакъв случай. Само си потопи едната ръка в реката", продължи Старецът, „и обещай, че ще изплатиш дължимото до едно денонощие." Старата жена изпълни казаното, но каква бе уплахата и, когато извади ръката си от водата и видя, че тя е почерняла като въглен. Тогава тя се нахвърли върху Стареца, заявявайки че нейните ръце винаги са били най-хубавото нещо, което е имала и че въпреки тежкия труд, винаги грижливо ги е поддържала в изискан вид.
Сега тя разглеждаше ръката си с истинско отвращение и изведнъж извика отчаяно:
„Но това е още по-лошо! Сега ръката ми става все по-малка! Тя почти изчезва! " „Само така изглежда!
към текста >>
Сега
ръка
та ми става все по-малка!
Само си потопи едната ръка в реката", продължи Старецът, „и обещай, че ще изплатиш дължимото до едно денонощие." Старата жена изпълни казаното, но каква бе уплахата и, когато извади ръката си от водата и видя, че тя е почерняла като въглен. Тогава тя се нахвърли върху Стареца, заявявайки че нейните ръце винаги са били най-хубавото нещо, което е имала и че въпреки тежкия труд, винаги грижливо ги е поддържала в изискан вид. Сега тя разглеждаше ръката си с истинско отвращение и изведнъж извика отчаяно: „Но това е още по-лошо!
Сега ръката ми става все по-малка!
Тя почти изчезва! " „Само така изглежда! Но ако не удържиш на думата си, може и наистина да стане. Ръката постепенно ще се смалява и накрая съвсем ще изчезне.
към текста >>
Ръка
та постепенно ще се смалява и накрая съвсем ще изчезне.
Сега ръката ми става все по-малка! Тя почти изчезва! " „Само така изглежда! Но ако не удържиш на думата си, може и наистина да стане.
Ръката постепенно ще се смалява и накрая съвсем ще изчезне.
Въпреки това ще можеш да си служиш с нея. Само ще гледаш да я държиш скрита от погледа на другите." „Аз бих предпочела да не си служа с нея, но не и да я държа скрита." отвърна Старицата. „В крайна сметка това няма значение, защото аз ще удържа думата си, за да се отърва час по-скоро от тази почерняла кожа и тези притеснения." И тя посегна бързо към кошницата, която от само себе си се повдигна свободно над главата и. Така тя настигна Момъка, който с леки стъпки, но потънал в тежки мисли, вървеше по брега.
към текста >>
Не е ли по- страшно това, да бъдеш парализиран само от присъствието и, отколкото направо да умреш от докосването на
ръка
та и?
Той извади естествените дарове на природата от нейната кошница и взе мопса, който сякаш се беше укротил в неговите ръце. „Щастливо животинче! ", извика той като го видя. „Ти ще бъдеш докоснато от нейните ръце и те ще ти върнат отново живота. А живите същества трябва да се пазят от нея, за да не ги постигне жалката съдба... Каква жалка съдба!
Не е ли по- страшно това, да бъдеш парализиран само от присъствието и, отколкото направо да умреш от докосването на ръката и?
„Погледни ме, каза той на Старицата, на моите години аз съм принуден да търпя това мъчение. Тази ризница, която с чест съм носил през войните, пурпурната мантия, която се опитвах да спечеля чрез мъдро царуване съдбата ме накара да нося сега всичко това като тежък товар и като ненужно украшение. Короната ми, скиптърът и мечът вече не съществуват; аз стоя сега тук толкова гол и беззащитен, колкото и всеки обикновен човек, защото нейните красиви очи имат такова ужасно въздействие, че отнемат жизнената сила на всяко живо същество, а онези, които докосването на нейните ръце не е успяло да умъртви, се превръщат в мрачно странстващи сенки." И той продължи да се оплаква, без да задоволи ни най-малко любопитството на старата жена, която искаше да узнае повече не само за неговата странна външност, но и за вътрешните му изживявания. Тя не успя да научи нито името на баща му, нито това на неговото царство.
към текста >>
И наистина" продължи Старицата, „по целия свят вече стават едни неща... Ето, погледнете само моята
ръка
как изведнъж почерня.
Любимецът ми беше мъртъв и неговият гроб само ще помрачи още повече тъжните храсти в моята градина." „Съвземете се, Лилия! ", извика старата жена и самата тя избърса една сълза от очите си, която трогателният разказ на нещастното момиче бе изтръгнал от нея; „Съберете сили! Моят Старец ми поръча да Ви предам, че трябва за преодолеете мъката си, защото голямото нещастие трябва да се гледа като предвестник на най-голямо щастие. Защото е дошло времето!
И наистина" продължи Старицата, „по целия свят вече стават едни неща... Ето, погледнете само моята ръка как изведнъж почерня.
Освен това и много се смали, и сега аз трябва да побързам, докато съвсем не е изчезнала. Ах, защо трябваше да върша услуга на Блуждаещите Светлини; да се срещам с Великана и да потапям ръката си в реката? Не бихте ли могли Вие да ми дадете една зелка, един артишок и една глава лук? Трябва да ги занеса на реката и тогава ръката ми ще стане бяла както преди, така че ще мога да я държа дори до Вашата? "
към текста >>
Ах, защо трябваше да върша услуга на Блуждаещите Светлини; да се срещам с Великана и да потапям
ръка
та си в реката?
", извика старата жена и самата тя избърса една сълза от очите си, която трогателният разказ на нещастното момиче бе изтръгнал от нея; „Съберете сили! Моят Старец ми поръча да Ви предам, че трябва за преодолеете мъката си, защото голямото нещастие трябва да се гледа като предвестник на най-голямо щастие. Защото е дошло времето! И наистина" продължи Старицата, „по целия свят вече стават едни неща... Ето, погледнете само моята ръка как изведнъж почерня. Освен това и много се смали, и сега аз трябва да побързам, докато съвсем не е изчезнала.
Ах, защо трябваше да върша услуга на Блуждаещите Светлини; да се срещам с Великана и да потапям ръката си в реката?
Не бихте ли могли Вие да ми дадете една зелка, един артишок и една глава лук? Трябва да ги занеса на реката и тогава ръката ми ще стане бяла както преди, така че ще мога да я държа дори до Вашата? " „Зелки и лук ще се намерят във всички случаи, но артишок ще търсиш тук напразно. Всички растения в моята толкова голяма градина не раждат нито цветове, нито дават плодове.
към текста >>
Трябва да ги занеса на реката и тогава
ръка
та ми ще стане бяла както преди, така че ще мога да я държа дори до Вашата?
Защото е дошло времето! И наистина" продължи Старицата, „по целия свят вече стават едни неща... Ето, погледнете само моята ръка как изведнъж почерня. Освен това и много се смали, и сега аз трябва да побързам, докато съвсем не е изчезнала. Ах, защо трябваше да върша услуга на Блуждаещите Светлини; да се срещам с Великана и да потапям ръката си в реката? Не бихте ли могли Вие да ми дадете една зелка, един артишок и една глава лук?
Трябва да ги занеса на реката и тогава ръката ми ще стане бяла както преди, така че ще мога да я държа дори до Вашата?
" „Зелки и лук ще се намерят във всички случаи, но артишок ще търсиш тук напразно. Всички растения в моята толкова голяма градина не раждат нито цветове, нито дават плодове. Но всяка суха клонка, която откъсвам и посаждам върху гроба на любимо същество, веднага се раззеленява и израства високо. За съжаление всички тези храсти, тези горички са израснали все по този начин: короните на вечнозелените пинии, обелиските от кипариси, издигащите се като колоси дъбове и букове всички те бяха малки, сухи клонки, а сега се издигат като тъжни паметници, увековечаващи въздействието на моята ръка върху иначе неплодородната почва." Старицата почти не слушаше нейната изповед, само се беше втренчила в своята ръка, която в присъствието на Красивата Лилия ставаше все по-черна и от минута на минута все повече се смаляваше.
към текста >>
За съжаление всички тези храсти, тези горички са израснали все по този начин: короните на вечнозелените пинии, обелиските от кипариси, издигащите се като колоси дъбове и букове всички те бяха малки, сухи клонки, а сега се издигат като тъжни паметници, увековечаващи въздействието на моята
ръка
върху иначе неплодородната почва." Старицата почти не слушаше нейната изповед, само се беше втренчила в своята
ръка
, която в присъствието на Красивата Лилия ставаше все по-черна и от минута на минута все повече се смаляваше.
Трябва да ги занеса на реката и тогава ръката ми ще стане бяла както преди, така че ще мога да я държа дори до Вашата? " „Зелки и лук ще се намерят във всички случаи, но артишок ще търсиш тук напразно. Всички растения в моята толкова голяма градина не раждат нито цветове, нито дават плодове. Но всяка суха клонка, която откъсвам и посаждам върху гроба на любимо същество, веднага се раззеленява и израства високо.
За съжаление всички тези храсти, тези горички са израснали все по този начин: короните на вечнозелените пинии, обелиските от кипариси, издигащите се като колоси дъбове и букове всички те бяха малки, сухи клонки, а сега се издигат като тъжни паметници, увековечаващи въздействието на моята ръка върху иначе неплодородната почва." Старицата почти не слушаше нейната изповед, само се беше втренчила в своята ръка, която в присъствието на Красивата Лилия ставаше все по-черна и от минута на минута все повече се смаляваше.
Тя тъкмо беше решила да вземе кошницата и да продължи пътя си, когато почувствува, че е забравила най-важното. Извади веднага вкамененото куче и го постави върху тревата, недалеч от Красавицата. „Моят мъж", каза тя, „Ви изпраща това за спомен; Вие знаете, че при Вашето докосване този благороден камък ще оживее. Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост, а мисълта, че Вие ще го притежавате, ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му." Красивата Лилия погледна милото животинче с видима радост, но и почуда.
към текста >>
Смъртта на птичката,
ръка
та черна на приятелката стара?
Красивата Лилия погледна милото животинче с видима радост, но и почуда. „Много странни знамения се появиха наистина наведнъж", каза тя, „които ми дават надежда. Но не е ли това само някаква илюзия, която ни поднася природата, като ни кара да очакваме след голямото нещастие приближаването на някакъв щастлив обрат? " „Каква ли ще е ползата от тез знамения добри?
Смъртта на птичката, ръката черна на приятелката стара?
И мопсът от скъпоценен камък, нямащ на себе си подобен? Не бе ли лампата, която ми ги прати? Далеч от човешките земни наслади Познавам аз само мрачната неволя Ах, защо не се издигне Храмът на реката, Ах, защо и Мостът не се тук извиси? "
към текста >>
Старата жена, която непрекъснато се взираше в
ръка
та си, тук прекъсна разговора и понечи да се сбогува.
Няма по-чист берил и по- красив смарагд от тези на моста. „Аз Ви пожелавам много щастие в това дело", отвърна Лилия. „Но Ви моля да ме извините, загдето все още не смея да повярвам, че предсказанието се е изпълнило. Върху високата дъга на вашия мост могат да преминават само пешеходци, а беше ми обещано че по моста ще се движат коне, карети и всякакви превозни средства, както в едната, така и в другата посока над реката. А не беше ли предсказано, че от самата река ще се издигат и големи стълбове?
Старата жена, която непрекъснато се взираше в ръката си, тук прекъсна разговора и понечи да се сбогува.
„Почакайте още малко", каза Красивата Лилия, „и вземете моето бедно канарче със себе си. Помолете лампата да го превърне в един красив топаз; после аз ще го съживя чрез моето докосване и то, заедно с Вашия добър мопс, ще стане най-доброто ми развлечение. Обаче побързайте колкото можете, защото със залеза на Слънцето бедното животно ще бъде обхванато от непоносимо разложение и красивата му форма ще се разруши завинаги." Старата жена постави мъртвото тяло на птицата върху нежните листа в своята кошница и бързо си тръгна. „Какъвто и да е", каза Змията, продължавайки прекъснатия разговор,
към текста >>
На
ръка
та си носеше ястреба, който беше при тихнал като гълъб, с увиснали криле.
То бодро се огледа наоколо, започна да тича насам натам, но побърза да се върне при своята благодетелка, за да я поздрави най- сърдечно. Тя го взе в ръцете си и го притисна до себе си. „Колко си студено", извика тя, „но макар и в теб да е останал само половин живот, бъди ми добре дошъл; аз нежно ще те обичам, ще си играя с теб, ще те милвам и винаги ще те притискам до себе си." После тя го пусна, гонеше го от себе си и отново го викаше, шегуваше се толкова мило, толкова весело и невинно си играеше с него на тревата, че човек просто се увличаше от нейната радост, също както по-рано страдаше, покъртен от нейната мъка. Но тази веселост, тези очарователни шеги бяха прекъснати от появата на тъжния Момък. Той пристъпи в онзи свой вид, който ние вече добре познаваме; само дневната жега го беше изтощила още повече, а в присъствието на любимата той беше побледнял още по- силно.
На ръката си носеше ястреба, който беше при тихнал като гълъб, с увиснали криле.
„Не е много любезно", каза Лилия, „да показваш пред очите ми това омразно животно, този хищник, кой то днес уби моя малък песнопоец." „Недей да обвиняваш клетата птица! " отвърна Момъкът; „по-скоро оплаквай себе си и своята съдба, и ме остави да споделя тъжната участ на моите приятели." Междувременно мопсът не преставаше да се закача игриво с Лилия, а тя ласкаво отговаряше на прозрачния си любимец. Ту пляскаше с ръце, за да го подплаши, ту изтичваше напред, за да го привлече отново към себе си.
към текста >>
„Вижте,
ръка
та ми вече почти изчезна!
„Кой ли ще може да доведе човека с лампата преди Слънцето да е залязло? ", просъска Змията тихо, но все пак доловимо; момичетата се спогледаха, а сълзите на Лилия потекоха още повече. В този момент дотърча обратно, останала съвсем без дъх, жената с кошницата. „Аз съм напълно изгубена и осакатена! ", извика тя.
„Вижте, ръката ми вече почти изчезна!
Нито Лодкарят, нито Великанът пожелаха да ме приведат на другия бряг, защото аз все още съм длъжница на реката. Напразно им предлагах по сто зелки и по сто глави лук, но те не искаха нищо друго, освен по три броя от тях, както и от артишока. Но никъде в тази местност не може да се намери артишок." „Забравете Вашата неволя! ", каза Змията, „и се опитайте да помогнете тук; може би в същото време ще се помогне и на Вас.
към текста >>
Всички бяха обзети от някакво удовлетворение и спокойствие, с изключение на Старицата, която независимо от уверенията на нейния мъж, че
ръка
та и няма да се смалява, докато я осветява неговата лампа, непрекъснато
Междувременно Слънцето беше залязло и когато мракът се сгъсти, не само Змията и лампата на Стареца започнаха да светят, но и воалът на Лилия заблещука с мека светлина, която освети като нежна утринна зора нейното побледняло лице и бялата и одежда, придавайки й безкрайно очарование. Всички се спогледаха спокойно; тревогата и скръбта бяха смекчени от една нарастваща надежда. Ето защо и появата на старата жена в компанията на двата весели пламъка, беше за всички една много приятна изненада; те бяха разпилели доста своето злато и сега се появиха доста изтънели, но пък толкова по-вежливо се отнесоха към принцесата и нейните компаньонки. С най-голяма увереност и доста подчертано те изрекоха почти обикновени неща, но особена чувствителност те проявиха към очарованието, което светещият воал разпръскваше като сияние над Лилия и нейните придружителки. Те сведоха поглед в тихо смирение, а възхвалата за тяхната красота ги правеше още по-прекрасни.
Всички бяха обзети от някакво удовлетворение и спокойствие, с изключение на Старицата, която независимо от уверенията на нейния мъж, че ръката и няма да се смалява, докато я осветява неговата лампа, непрекъснато
повтаряше, че ако така продължи, още преди полунощ тя ще загуби тази скъпа част от своето тяло. В това време Старецът с лампата слушаше разговора на Блуждаещите Светлини с голямо внимание и беше доволен, че така Лилия малко се поразсея и ободри. И ето че неусетно настана полунощ. Старецът погледна към звездите и започна да говори: „За щастие, в този момент всички ние сме заедно; нека всеки да изпълни своето задължение, всеки своето дело, и едно общо щастие ще претопи в себе си отделните страдания, също както общото нещастие разяжда радостта на отделния човек." След тези негови думи настана странен шум, защото всички присъстващи говореха за себе си и изразяваха високо онова, което би трябвало да направят; само трите девойки останаха безмълвни: едната заспа до арфата, другата до слънчобрана, а третата до стола и никой не можеше да ги упрекне понеже беше станало много късно.
към текста >>
„Докосни Змията с лявата си
ръка
, а своя любим с дясната!
Те едва бяха стигнали до другия бряг, когато дъгата на моста започна да се люлее по особен, вълнообразен начин, приближавайки се все по-плътно до водата. Скоро след това Змията пропълзя към сушата, кошницата се спусна върху Земята и Змията отново я обгради в своя кръг, Старецът се наведе над нея и попи та: „Ти какво реши? " „Да се пожертвувам сама, преди да бъда пожертвувана, отвърна Змията; само ми обещай, че няма да оставиш нито един камък на сушата." Старецът обеща това и после се обърна към Красивата Лилия:
„Докосни Змията с лявата си ръка, а своя любим с дясната!
" Лилия коленичи, докосна Змията, а после и трупа на Момъка. В същия миг животът му сякаш се възвърна; той се раздвижи в кошницата, надигна се и седна. Лилия поиска да го прегърне, но Старецът я спря; в същото време той помогна на младежа да се изправи на краката си, като го крепеше, докато той излизаше от кошницата и от кръга на Змията. Младежът стана, а канарчето пърхаше с криле на рамото му; животът отново пулсираше и в двамата, обаче Духът беше все още вън от тях; очите на красивия Момък бяха отворени, но не виждаха или поне изглеждаше, че гледат всичко съвсем безучастно; и едва когато удивлението от това събитие затихна, всички забелязаха колко странно се беше променила Змията. Нейното красиво гъвкаво тяло се беше разпаднало на хиляди, стотици хиляди блестящи скъпоценни камъни; посягайки към своята кошница, Старицата се препъна най- непредпазливо в тях и тогава не остана и следа от Змията, освен красивия кръг, чиито очертания от скъпоценни камъни ярко блестяха в тревата.
към текста >>
Старецът с лампата тръгна пръв към скалата, която се отвори пред него; Момъкът го следваше механично; малко несигурно Лилия се спря на известно разстояние зад него; Старицата не желаеше да изостава и простря
ръка
та си напред, за да може светлината на лампата да я освети добре.
Старецът веднага нареди да съберат камъните в кошницата, при което неговата жена му помагаше най-усърдно. После двамата я занесоха до брега и там от едно високо възвишение, той изсипа цялото съдържа ние в реката, въпреки съпротивата на Красивата Лилия и на своята жена, които с удоволствие биха си избрали по един или друг камък. Като ярки, бледи сияещи звезди камъните заплуваха по вълните и човек не би могъл да различи, дали просто изчезват в далечината или потъват на дъното. „Господа", обърна се Старецът почтително към Блуждаещите Светлини „сега ще Ви покажа пътя и ще Ви разкрия посоката; но Вие ще ни окажете най-голямата услуга, ако ни отворите вратата на светилище то, през която този път ние трябва да влезем и която никой освен Вас не може да отвори." Тогава Блуждаещите Светлини се поклониха леко и се отдръпнаха назад.
Старецът с лампата тръгна пръв към скалата, която се отвори пред него; Момъкът го следваше механично; малко несигурно Лилия се спря на известно разстояние зад него; Старицата не желаеше да изостава и простря ръката си напред, за да може светлината на лампата да я освети добре.
Блуждаещите Светлини завършваха това шествие, като приближаваха огнените си езици един към друг и изглежда нещо си говореха. Не бяха вървели кой знае колко време, когато шествието се спря пред една голяма бронзова порта, чиито крила бяха заключени със златна ключалка. Старецът веднага повика Блуждаещите Светлини, които и не чакаха да ги молят, а начаса стопиха ключалката и резето с островърхите си огнени езици. Металът силно прокънтя когато вратата внезапно се разтвори и в светилището се откроиха фигурите на тримата Царе, осветени от нахлулите вътре Светлини.
към текста >>
По една стълба, която се издигаше от вътрешната страна, благородният Момък се изкачи нагоре; мъжът с лампата го осветяваше, а друг един, облечен в къса бяла дреха го подкрепяше; той държеше в
ръка
едно сребърно весло; в негово лице веднага можеше да бъде познат Лодкарят, доскорошния обитател на преобразената колиба.
Жените започнаха да се суетят страхливо в мрака около колибата; нейната врата беше затворена и никой не отговаряше на тяхното чукане. Те удряха все по- силно и доста се учудиха, когато дървото започна да кънти като метал. Под въздействието на затворената вътре лампа, колибата се беше покрила със сребро. Не след дълго тя съвсем промени своя облик; защото благородният метал се освободи от случайните форми на дъските, стълбовете и гредите, приемайки все по-изисканите очертания на една изящна, майсторски построена сграда. И ето, че сега в средата на големия храм се издигна един прекрасен по-малък храм, който можеше да се приеме и за олтар, и който бе напълно достоен за храма.
По една стълба, която се издигаше от вътрешната страна, благородният Момък се изкачи нагоре; мъжът с лампата го осветяваше, а друг един, облечен в къса бяла дреха го подкрепяше; той държеше в ръка едно сребърно весло; в негово лице веднага можеше да бъде познат Лодкарят, доскорошния обитател на преобразената колиба.
Красивата Лилия се изкачи по външните стъпала, които водеха от храма към олтара, но тя все още трябваше да се държи по-далеч от своя любим. Старицата, чиято ръка съвсем се беше смалила докато лампата беше скрита, изведнъж извика: „Нима аз още трябва да страдам? При толкова много чудеса няма ли поне едно, което да спаси моята ръка? " Нейният мъж и посочи отворената врата и каза: „Погледни, денят вече настъпва, побързай да се изкъпеш в реката! " „Що за съвет!
към текста >>
Старицата, чиято
ръка
съвсем се беше смалила докато лампата беше скрита, изведнъж извика: „Нима аз още трябва да страдам?
Под въздействието на затворената вътре лампа, колибата се беше покрила със сребро. Не след дълго тя съвсем промени своя облик; защото благородният метал се освободи от случайните форми на дъските, стълбовете и гредите, приемайки все по-изисканите очертания на една изящна, майсторски построена сграда. И ето, че сега в средата на големия храм се издигна един прекрасен по-малък храм, който можеше да се приеме и за олтар, и който бе напълно достоен за храма. По една стълба, която се издигаше от вътрешната страна, благородният Момък се изкачи нагоре; мъжът с лампата го осветяваше, а друг един, облечен в къса бяла дреха го подкрепяше; той държеше в ръка едно сребърно весло; в негово лице веднага можеше да бъде познат Лодкарят, доскорошния обитател на преобразената колиба. Красивата Лилия се изкачи по външните стъпала, които водеха от храма към олтара, но тя все още трябваше да се държи по-далеч от своя любим.
Старицата, чиято ръка съвсем се беше смалила докато лампата беше скрита, изведнъж извика: „Нима аз още трябва да страдам?
При толкова много чудеса няма ли поне едно, което да спаси моята ръка? " Нейният мъж и посочи отворената врата и каза: „Погледни, денят вече настъпва, побързай да се изкъпеш в реката! " „Що за съвет! ", извика тя „Трябва ли цялата да почернея и съвсем да изчезна; та нали не съм заплатила още своя дълг!
към текста >>
При толкова много чудеса няма ли поне едно, което да спаси моята
ръка
?
Не след дълго тя съвсем промени своя облик; защото благородният метал се освободи от случайните форми на дъските, стълбовете и гредите, приемайки все по-изисканите очертания на една изящна, майсторски построена сграда. И ето, че сега в средата на големия храм се издигна един прекрасен по-малък храм, който можеше да се приеме и за олтар, и който бе напълно достоен за храма. По една стълба, която се издигаше от вътрешната страна, благородният Момък се изкачи нагоре; мъжът с лампата го осветяваше, а друг един, облечен в къса бяла дреха го подкрепяше; той държеше в ръка едно сребърно весло; в негово лице веднага можеше да бъде познат Лодкарят, доскорошния обитател на преобразената колиба. Красивата Лилия се изкачи по външните стъпала, които водеха от храма към олтара, но тя все още трябваше да се държи по-далеч от своя любим. Старицата, чиято ръка съвсем се беше смалила докато лампата беше скрита, изведнъж извика: „Нима аз още трябва да страдам?
При толкова много чудеса няма ли поне едно, което да спаси моята ръка?
" Нейният мъж и посочи отворената врата и каза: „Погледни, денят вече настъпва, побързай да се изкъпеш в реката! " „Що за съвет! ", извика тя „Трябва ли цялата да почернея и съвсем да изчезна; та нали не съм заплатила още своя дълг! „Хайде, настоя Старецът"; „последвай ме!
към текста >>
„Мечът в лявата
ръка
, дясната свободна!
Но когато огнените езици обхванаха и най-нежните жилки, фигурата изведнъж рухна и за съжаление тъкмо на онези места, които остават цели, дори и когато човек сяда; ставите, които иначе трябва да се сгъват, сега останаха неподвижни. Който не можеше да се разсмее при тази гледка, трябваше да отвърне очи от нея; смесицата между форма и купчина буци беше направо противна за гледане. Човекът с лампата помогна на красивия Момък, все още втренчено загледан пред себе си, да слезе от олтара и го поведе направо към Бронзовия Цар. В нозете на могъщия владетел лежеше меч в бронзова ножница. Момъкът препаса меча.
„Мечът в лявата ръка, дясната свободна!
", извика Бронзовият Цар. Тогава те се отправиха към Сребърния, който насочи своя скиптър към Момъка. Той го пое с лявата ръка, а Царят любезно добави: „Паси овцете! " И когато стигнаха до Златния Цар, той постави на главата му с най-бащински благославящ жест венец от дъбови клонки и каза:"Познай най- висшето." През цялото това време Старецът внимателно наблюдаваше Момъка.
към текста >>
Той го пое с лявата
ръка
, а Царят любезно добави: „Паси овцете!
В нозете на могъщия владетел лежеше меч в бронзова ножница. Момъкът препаса меча. „Мечът в лявата ръка, дясната свободна! ", извика Бронзовият Цар. Тогава те се отправиха към Сребърния, който насочи своя скиптър към Момъка.
Той го пое с лявата ръка, а Царят любезно добави: „Паси овцете!
" И когато стигнаха до Златния Цар, той постави на главата му с най-бащински благославящ жест венец от дъбови клонки и каза:"Познай най- висшето." През цялото това време Старецът внимателно наблюдаваше Момъка. След като препаса меча, гърдите му се повдигнаха, ръцете се раздвижиха по-свободно, а краката стъпиха по-здраво; поемайки скиптъра, сила та му сякаш се смекчи, но стана и още по-могъща благодарение на неговата неописуема прелест; а когато накрая и дъбовият венец украси неговите къдрици, чертите на лицето му се оживиха, очите му заблестяха от присъствието на Духа и първата дума, която произнесе беше: „Лилия! " „Скъпа Лилия!
към текста >>
„Радвам се, ако в твоите младежки очи изглеждам като един строен младеж; сега искам
ръка
та ти отново, и заедно с теб да прекрача в следващото хилядолетие."
" Подмладената и разхубавена Старица, от чийто предишен вид не беше останало никаква следа, прегърна с нежните си младежки ръце мъжа с лампата, който гальовно отвърна на нейните ласки. „Ако изглеждам твърде стар за теб", каза той, усмихвайки се, „днес ти можеш да си избереш друг съпруг; от днес нататък нито един брак няма да е валиден, ако не бъде сключен отново." „А нима не знаеш", отвърна тя, „че ти също си се подмладил? "
„Радвам се, ако в твоите младежки очи изглеждам като един строен младеж; сега искам ръката ти отново, и заедно с теб да прекрача в следващото хилядолетие."
Царицата радостно поздрави своята нова приятелка и заедно с нея и с другите компаньонки слезе до олтара, докато Царят, застанал между двамата мъже се взираше в моста и внимателно наблюдаваше преминаващите по него хора. Но задоволството му не продължи дълго, понеже забеляза нещо, което за миг силно го разстрои. Огромният Великан, който изглежда още не се беше разбудил след своя утринен сън, се клатушкаше бавно по моста и предизвикваше голямо безредие. Както обикновено той и сега беше замаян след съня си и възнамеряваше да се изкъпе в познатия му речен залив; но вместо към реката, той закрачи по сушата и сега залиташе по широката настилка на моста.
към текста >>
С удивление и страхопочитание те разглеждаха тримата изправени Царе, макар че изпитваха двойно по-голяма жажда да узнаят що за безформена купчина се крие под килима в четвъртата ниша, защото който и да беше вътре някоя благородна
ръка
беше поставила едно великолепно покривало върху рухналия на пода Цар, така че ничий поглед да не проникне до него и ничия
ръка
да не посмее да го докосне.
В този миг ястребът с огледалото се издигна високо над храма; то улови Слънчевата светлина и я препрати към множеството хора събрани около олтара. Царят, Царицата и техните придружители се появиха в сумрачния свод на храма, целите озарени от небесно сияние, и когато ги видяха, всички паднаха на колене. Но после те бързо се съвзеха и станаха прави, докато в същото време Царят и неговата свита слязоха в олтара, отправяйки се през тайни галерии към техния дворец; а хората се разпръснаха из храма, за да задоволят своето любопитство.
С удивление и страхопочитание те разглеждаха тримата изправени Царе, макар че изпитваха двойно по-голяма жажда да узнаят що за безформена купчина се крие под килима в четвъртата ниша, защото който и да беше вътре някоя благородна ръка беше поставила едно великолепно покривало върху рухналия на пода Цар, така че ничий поглед да не проникне до него и ничия ръка да не посмее да го докосне.
Удивлението на хората не би имало край и те сами биха се премазали в общата блъсканица, ако тяхното внимание не се беше отново насочило към голямото пространство около храма. Там неочаквано, сякаш от въздуха, започнаха да се сипят златни монети; те закънтяха по мраморните плочи и най-близко разположените пътници се втурнаха да ги събират; после чудото отново се повтори, ту на едно, ту на друго място. Стана ясно, че оттегляйки се, Блуждаещите Светлини искаха да се позабавляват още веднъж и сега те весело разпръскваха златото от крайниците на рухналия Цар. Известно време хората алчно се втурваха насам и натам, блъскаха се и падаха, дори след като златните монети престанаха да се сипят от небето. Накрая те постепенно се успокоиха, всеки тръгна по своя път; мостът и до ден днешен гъмжи от пътници, а храмът е най- посещаваният по цялата Земя.
към текста >>
62.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Той не притежава никаква сила, обаче когато протегне
ръка
та си и нейната сянка падне върху реката, вие можете да минете по сянката и да се прехвърлите на другия бряг.
Ако искате да се прехвърлите до другата страна на реката, можете да го сторите само по два начина. Първият е, ако точно по обед, когато Слънцето се намира в най-високата си точка, вие преминете по моето собствено тяло. Тук Блуждаещите Светлини възразяват: Да, но през обедните часове ние не обича ме да пътуваме. В такъв случай следва да се възползвате от втората възможност. Надвечер, когато се стъмва, на едно точно определено място вие ще срещнете Големия Великан.
Той не притежава никаква сила, обаче когато протегне ръката си и нейната сянка падне върху реката, вие можете да минете по сянката и да се прехвърлите на другия бряг.
Сянката има такава подемна сила, че може да издържи всеки човек. И така, ако не искате да минете по моето собствено тяло в обедните часове, потърсете Великана. Блуждаещите Светлини изслушват тези пояснения. После Змията отново се спуска в земните пукнатини и продължава да се радва на вътрешната светлина, която нейното тяло излъчва след поглъщането на златото. И ето че сега Змията установява нещо твърде забележително.
към текста >>
Великанът протяга
ръка
та си така, че нейната сянка пада върху реката, грабва една зелка, една глава лук, един артишок и ги изяжда, и по този начин сега тя остава само с по два броя от това, което носи.
Добре, казва Старецът, вземи мопса със себе си и го занеси при Красивата Лилия, защото тя има тази особеност, че докосвайки скъпоценните камъни ги превръща в живи същества. И така, тя взема три пъти по три от обещаните на Лодкаря зеленчуци, като към тях в кошницата прибавя и мопса. Сега ние стигаме до един твърде забележителен момент от приказката. Когато възрастната жена взема кошницата в ръцете си, тя и изглежда много тежка, макар че теглото на мъртвия мопс не е голямо и ако в кошницата беше само мъртвия мопс, тя щеше да е толкова лека, сякаш е празна; явно тежестта идва от новите продукти, каквито са зелките, лукът и артишокът. Обаче на пък към Лодкаря и се случва нещо необикновено.
Великанът протяга ръката си така, че нейната сянка пада върху реката, грабва една зелка, една глава лук, един артишок и ги изяжда, и по този начин сега тя остава само с по два броя от това, което носи.
Тя иска да заплати на Лодкаря само една част от дълга. Обаче той настоява, че е безусловно необходимо да получи всичко, което му дължат Блуждаещите Светлини. След продължителен спор Лодкарят казва: има още един изход от положението възрастната жена да даде гаранция, че ще върне трите липсващи зеленчуци. За тази цел тя трябва да потопи едната си ръка в реката, като гаранция, че ще изпълни своето обещание. И докато върши това, тя забелязва, че ръката и, потопена във водата, се скъсява и става черна на цвят.
към текста >>
За тази цел тя трябва да потопи едната си
ръка
в реката, като гаранция, че ще изпълни своето обещание.
Обаче на пък към Лодкаря и се случва нещо необикновено. Великанът протяга ръката си така, че нейната сянка пада върху реката, грабва една зелка, една глава лук, един артишок и ги изяжда, и по този начин сега тя остава само с по два броя от това, което носи. Тя иска да заплати на Лодкаря само една част от дълга. Обаче той настоява, че е безусловно необходимо да получи всичко, което му дължат Блуждаещите Светлини. След продължителен спор Лодкарят казва: има още един изход от положението възрастната жена да даде гаранция, че ще върне трите липсващи зеленчуци.
За тази цел тя трябва да потопи едната си ръка в реката, като гаранция, че ще изпълни своето обещание.
И докато върши това, тя забелязва, че ръката и, потопена във водата, се скъсява и става черна на цвят. „Сега тя само изглежда такава", казва Лодкарят. „Ако обаче не удържиш на думата си, ръката ти действително ще остане в този вид. Тя непрекъснато ще се смалява и накрая напълно ще изчезне, но без ти да се лишаваш от възможността да си служиш с нея. Ти ще можеш да вършиш всичко с нея, само че никой няма да я вижда." Обаче жената предпочита да не може да върши нищо с ръката си, но тя да е на мястото си и всички да я виждат.
към текста >>
И докато върши това, тя забелязва, че
ръка
та и, потопена във водата, се скъсява и става черна на цвят.
Великанът протяга ръката си така, че нейната сянка пада върху реката, грабва една зелка, една глава лук, един артишок и ги изяжда, и по този начин сега тя остава само с по два броя от това, което носи. Тя иска да заплати на Лодкаря само една част от дълга. Обаче той настоява, че е безусловно необходимо да получи всичко, което му дължат Блуждаещите Светлини. След продължителен спор Лодкарят казва: има още един изход от положението възрастната жена да даде гаранция, че ще върне трите липсващи зеленчуци. За тази цел тя трябва да потопи едната си ръка в реката, като гаранция, че ще изпълни своето обещание.
И докато върши това, тя забелязва, че ръката и, потопена във водата, се скъсява и става черна на цвят.
„Сега тя само изглежда такава", казва Лодкарят. „Ако обаче не удържиш на думата си, ръката ти действително ще остане в този вид. Тя непрекъснато ще се смалява и накрая напълно ще изчезне, но без ти да се лишаваш от възможността да си служиш с нея. Ти ще можеш да вършиш всичко с нея, само че никой няма да я вижда." Обаче жената предпочита да не може да върши нищо с ръката си, но тя да е на мястото си и всички да я виждат. Когато се издължиш, казва Лодкарят, всичко отново ще се оправи.
към текста >>
„Ако обаче не удържиш на думата си,
ръка
та ти действително ще остане в този вид.
Обаче той настоява, че е безусловно необходимо да получи всичко, което му дължат Блуждаещите Светлини. След продължителен спор Лодкарят казва: има още един изход от положението възрастната жена да даде гаранция, че ще върне трите липсващи зеленчуци. За тази цел тя трябва да потопи едната си ръка в реката, като гаранция, че ще изпълни своето обещание. И докато върши това, тя забелязва, че ръката и, потопена във водата, се скъсява и става черна на цвят. „Сега тя само изглежда такава", казва Лодкарят.
„Ако обаче не удържиш на думата си, ръката ти действително ще остане в този вид.
Тя непрекъснато ще се смалява и накрая напълно ще изчезне, но без ти да се лишаваш от възможността да си служиш с нея. Ти ще можеш да вършиш всичко с нея, само че никой няма да я вижда." Обаче жената предпочита да не може да върши нищо с ръката си, но тя да е на мястото си и всички да я виждат. Когато се издължиш, казва Лодкарят, всичко отново ще се оправи. По пътя към Красивата Лилия тя среща един чудно хубав момък, на когото обаче, както той казва, е отнета цялата му някогашна сила и мощ; и от разговора между тях, ние узнаваме как точно се е случило това. Момъкът е обзет от силното желание да се срещне с Красивата Лилия.
към текста >>
Ти ще можеш да вършиш всичко с нея, само че никой няма да я вижда." Обаче жената предпочита да не може да върши нищо с
ръка
та си, но тя да е на мястото си и всички да я виждат.
За тази цел тя трябва да потопи едната си ръка в реката, като гаранция, че ще изпълни своето обещание. И докато върши това, тя забелязва, че ръката и, потопена във водата, се скъсява и става черна на цвят. „Сега тя само изглежда такава", казва Лодкарят. „Ако обаче не удържиш на думата си, ръката ти действително ще остане в този вид. Тя непрекъснато ще се смалява и накрая напълно ще изчезне, но без ти да се лишаваш от възможността да си служиш с нея.
Ти ще можеш да вършиш всичко с нея, само че никой няма да я вижда." Обаче жената предпочита да не може да върши нищо с ръката си, но тя да е на мястото си и всички да я виждат.
Когато се издължиш, казва Лодкарят, всичко отново ще се оправи. По пътя към Красивата Лилия тя среща един чудно хубав момък, на когото обаче, както той казва, е отнета цялата му някогашна сила и мощ; и от разговора между тях, ние узнаваме как точно се е случило това. Момъкът е обзет от силното желание да се срещне с Красивата Лилия. Тя отдавна се е превърнала в негов идеал. Обаче нейните прекрасни очи действуват по толкова гибелен начин, че сега той е останал без капчица сила и въпреки това, нещо непрекъснато го влече към нея.
към текста >>
Старицата и поднася пода
ръка
.
Тя отдавна се е превърнала в негов идеал. Обаче нейните прекрасни очи действуват по толкова гибелен начин, че сега той е останал без капчица сила и въпреки това, нещо непрекъснато го влече към нея. Най-после и двамата пристигат при Красивата Лилия. Всичко, което заобикаля Красивата Лилия, е във висша степен забележително; ето защо тук ще споменем само няколко характерни подробности. Лилия е образец на съвършена красота; обаче тя притежава странното качество да умъртвява всяко живо същество, което се докосва до нея, и отново да съживява всичко, което вече е минало през смъртта.
Старицата и поднася подаръка.
Момъкът е дошъл, за да утоли копнежа, който изпитва към Красивата Лилия; обаче ние виждаме, че Красивата Лилия също е измъчвана от своите копнежи. Тя се чувствува далеч от плодотворните сили на живота; нейната градина е пълна с най-различни растения, които само цъфтят, но не дават плод; тя е приказно красива, обаче стои далеч от всичко живо. Тогава Старицата изрича една многозначителна фраза. Тя повтаря думите, които прозвучаха от устата на нейния съпруг в под земния храм и сега те дават нови надежди на Лилия. И това беше последният миг, в който тя можеше да се улови за някаква надежда; защото последното живо същество, което я свързваше с живия свят, току що и беше отнето.
към текста >>
63.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
От Приказката ние знаем, че привечер Великанът, който иначе е съвсем безсилен, протяга
ръка
та си, чиято сянка се спуска върху реката.
И Гьоте добре знае това. Обаче Гьоте иска да ни покаже и още нещо: какви първи стъпки трябва да направи човекът, за да се съедини отново с Красивата Лилия. Има два пътя. Единият минава през Зелената Змия; ние също можем да минем по него и да намерим царството на Духа. Другият път минава през сянката на Великана.
От Приказката ние знаем, че привечер Великанът, който иначе е съвсем безсилен, протяга ръката си, чиято сянка се спуска върху реката.
Да, вторият път минава именно през тази сянка. Следователно, ако някой иска да навлезе в царството на Духа денем, той може да мине по пътя, предлаган от Змията, а който иска да навлезе там привечер, в здрача, той може да мине по сянката на Великана. Това са двата пътя за постигането на един духовен мироглед. И онзи път, който отвежда в духовния свят не благодарение на човешките понятия, на човешките идеи и на ненужното злато, с което си служат софистичните Духове, представени в образа на Блуждаещите Светлини, минава към отвъдния бряг в ясната Слънчева светлина на деня; този път се отличава с това, че изисква търпеливи, безкористни стъпки, които свързват отделните човешки изживявания в едно цяло. Гьоте добре знае, че истинското изследване не може да остане в плен на материята, а трябва да ни пренесе отвъд граничната линия, отвъд реката, която ни разделя от духовния свят.
към текста >>
Или казано с други думи: Отделната личност сама не може да постигне нищо; ако обаче в подходящия час се стигне до правилното взаимодействие на всички, когато силните и слабите си подадат
ръка
, тогава душата има своя шанс да се издигне до най- висшето, до съединяването с Красивата Лилия.
Тя може да свети само там, където срещу нея се изливат потоци от светлина. Тя винаги е била онази сила, която преобразява хората и превръща всичко мъртво в живи и одухотворени същества. А по-нататък от Приказката научаваме как чрез саможертвата на Змията настъпва съединяването на двете царства. И след като тя, така да се каже, чрез символически процеси минава през същите изпитания, през които минава и човекът в своето езотерично развитие, ние виждаме как трите душевни сили пренасят храма на познанието високо над реката, как той поема нагоре и как всяка душевна сила започва да изпълнява своите собствени задачи. Душевните сили трябва да работят в пълна хармония.
Или казано с други думи: Отделната личност сама не може да постигне нищо; ако обаче в подходящия час се стигне до правилното взаимодействие на всички, когато силните и слабите си подадат ръка, тогава душата има своя шанс да се издигне до най- висшето, до съединяването с Красивата Лилия.
И тогава храмът се издига от скритите подземни бездни нагоре към повърхността, и става видим за всички, които действително жадуват за познание и мъдрост. Златният Цар дарява Момъка с познавателните сили на мисленето: „Познай най-висшето! " Сребърният Цар го дарява с познавателните сили на чувствата и тук Гьоте изрича прекрасните думи: „Паси овцете! " В чувствата са скрити корените на всяко изкуство, на всяка религия; впрочем за Гьоте изкуството и религията представляват едно цяло, защото още при пътуването си из Италия, той казва следното за художествените произведения, които среща там: „Да, тук цари необходимост, тук цари Бог! "
към текста >>
Тъкмо това означават думи те на Бронзовия Цар, с които той се обръща към Момъка: „Мечът в лявата
ръка
, дясната свободна!
Златният Цар дарява Момъка с познавателните сили на мисленето: „Познай най-висшето! " Сребърният Цар го дарява с познавателните сили на чувствата и тук Гьоте изрича прекрасните думи: „Паси овцете! " В чувствата са скрити корените на всяко изкуство, на всяка религия; впрочем за Гьоте изкуството и религията представляват едно цяло, защото още при пътуването си из Италия, той казва следното за художествените произведения, които среща там: „Да, тук цари необходимост, тук цари Бог! " Но тук ние виждаме и действията, делата не когато човекът подчинява действията си на борбата за оцеляване, а когато ги превръща в оръжие, за да овладее красотата и мъдростта.
Тъкмо това означават думи те на Бронзовия Цар, с които той се обръща към Момъка: „Мечът в лявата ръка, дясната свободна!
" В тези думи е скрит един цял свят. Дясната ръка трябва да е свободна за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз. Но какво се случва с четвъртия Цар, в който хаотично са примесени и трите елемента? Този Смесен Цар неочаквано се смалява до една гротескна фигура. Блуждаещите Светлини веднага идват и извличат намиращото се в него злато.
към текста >>
Дясната
ръка
трябва да е свободна за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз.
" В чувствата са скрити корените на всяко изкуство, на всяка религия; впрочем за Гьоте изкуството и религията представляват едно цяло, защото още при пътуването си из Италия, той казва следното за художествените произведения, които среща там: „Да, тук цари необходимост, тук цари Бог! " Но тук ние виждаме и действията, делата не когато човекът подчинява действията си на борбата за оцеляване, а когато ги превръща в оръжие, за да овладее красотата и мъдростта. Тъкмо това означават думи те на Бронзовия Цар, с които той се обръща към Момъка: „Мечът в лявата ръка, дясната свободна! " В тези думи е скрит един цял свят.
Дясната ръка трябва да е свободна за да осъществи действията, чиито мотиви идват от човешкия Аз.
Но какво се случва с четвъртия Цар, в който хаотично са примесени и трите елемента? Този Смесен Цар неочаквано се смалява до една гротескна фигура. Блуждаещите Светлини веднага идват и извличат намиращото се в него злато. Душевните сили на човека искат да проучат също и онези еволюционни степени, които някога са съществували, но не са преодолени. Нека да се спрем и на една друга подробност, а именно как Великанът се приближава, залитайки, и после застава като статуя и показва часовете: Когато човекът постигне хармония в своя живот, тогава дори и второстепенните неща са от значение за онова, което трябва да бъде методичният ред в нашия свят.
към текста >>
64.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
Вземете един много прост волев акт: Вие вдигате
ръка
та си.
Това е онази част на душата, която чувстваме в обикновеното съзнание под формата на волята. Сравнете тази последната с мисленето, с представите. В мислещата дейност на будното състояние ние сме винаги напълно съзнателни. Да бъде човек "буден", това значи да живее в представи. Но не е така с волята.
Вземете един много прост волев акт: Вие вдигате ръката си.
Какво знаете във вашето съзнание за този жест? Това съзнание познава една мисъл: аз вдигам ръката си. След това става нещо в глъбините на организма. Без съмнение вие изпитвате всякакъв вид смътни впечатления, може би следи от ефективни движения. Но това, което се явява ясно, това което е напълно съзнателно е резултатът: Ръката е вдигната.
към текста >>
Това съзнание познава една мисъл: аз вдигам
ръка
та си.
В мислещата дейност на будното състояние ние сме винаги напълно съзнателни. Да бъде човек "буден", това значи да живее в представи. Но не е така с волята. Вземете един много прост волев акт: Вие вдигате ръката си. Какво знаете във вашето съзнание за този жест?
Това съзнание познава една мисъл: аз вдигам ръката си.
След това става нещо в глъбините на организма. Без съмнение вие изпитвате всякакъв вид смътни впечатления, може би следи от ефективни движения. Но това, което се явява ясно, това което е напълно съзнателно е резултатът: Ръката е вдигната. Вие можете да я видите вдигната. Това, което е станало действително, което ефективно е било искано между двете констатации, остава също така малко доловимо за обикновеното съзнание, както това, което става през време на съня.
към текста >>
Но това, което се явява ясно, това което е напълно съзнателно е резултатът:
Ръка
та е вдигната.
Вземете един много прост волев акт: Вие вдигате ръката си. Какво знаете във вашето съзнание за този жест? Това съзнание познава една мисъл: аз вдигам ръката си. След това става нещо в глъбините на организма. Без съмнение вие изпитвате всякакъв вид смътни впечатления, може би следи от ефективни движения.
Но това, което се явява ясно, това което е напълно съзнателно е резултатът: Ръката е вдигната.
Вие можете да я видите вдигната. Това, което е станало действително, което ефективно е било искано между двете констатации, остава също така малко доловимо за обикновеното съзнание, както това, което става през време на съня. В нашия мислителен живот ние сме будни. В нашата воля, даже будни ние спим. Следователно ние сме изоставени на волята на този частичен сън също и през време на будното състояние.
към текста >>
65.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Да вземем един образ: Идва ми идеята да вдигна
ръка
та си.
Когато чрез главата нашето мислене зачева една идея, която представлява един мотив за действие, нещата стават различно от това, когато само размишляваме. Когато размишляваме за нещата на този свят, без да бъдем обзети от някакво намерение, това засяга само главата; и тази дейност е такава, която разрушава главата или най-малко я увлича към разлагане, към смъртта, както изложих това вчера. Но ако замисляме едно намерение: Искам да направя това или онова дейността на мислещата душа се разпростира от главата към обмяната на вещества и в крайниците. Тогава Интуицията възприема един подтик, една астрална дейност, която се простира в някаква област на обмяната на веществата или в крайниците; тази мисъл-намерение упражнява едно разрушаващо действие не само върху главата, но също и в органите на обмяната на веществата и в крайниците. Вследствие на тази разрушителна дейност, действителната сила, която е на основата на волята, се простира на свой ред в обмяната на веществата или в крайниците, и поправя, компенсира това, което мисълта е разрушила.
Да вземем един образ: Идва ми идеята да вдигна ръката си.
Тази идея се втурва от главата в ръката, предизвиква там една дисимилация, едно разрушение, което можем да окачествим като горене. В организма на ръката нещо е разрушено. Тогава веществото на астралния организъм което съответства на волята, приижда и поправя това, което е било разрушено. През време, когато става поправка, ръката се вдига. Консумирано е било нещо, което се възражда и в това възраждане се извършва самият волев акт.
към текста >>
Тази идея се втурва от главата в
ръка
та, предизвиква там една дисимилация, едно разрушение, което можем да окачествим като горене.
Когато размишляваме за нещата на този свят, без да бъдем обзети от някакво намерение, това засяга само главата; и тази дейност е такава, която разрушава главата или най-малко я увлича към разлагане, към смъртта, както изложих това вчера. Но ако замисляме едно намерение: Искам да направя това или онова дейността на мислещата душа се разпростира от главата към обмяната на вещества и в крайниците. Тогава Интуицията възприема един подтик, една астрална дейност, която се простира в някаква област на обмяната на веществата или в крайниците; тази мисъл-намерение упражнява едно разрушаващо действие не само върху главата, но също и в органите на обмяната на веществата и в крайниците. Вследствие на тази разрушителна дейност, действителната сила, която е на основата на волята, се простира на свой ред в обмяната на веществата или в крайниците, и поправя, компенсира това, което мисълта е разрушила. Да вземем един образ: Идва ми идеята да вдигна ръката си.
Тази идея се втурва от главата в ръката, предизвиква там една дисимилация, едно разрушение, което можем да окачествим като горене.
В организма на ръката нещо е разрушено. Тогава веществото на астралния организъм което съответства на волята, приижда и поправя това, което е било разрушено. През време, когато става поправка, ръката се вдига. Консумирано е било нещо, което се възражда и в това възраждане се извършва самият волев акт. В тази част на астралния организъм, която съставлява основата на нашите волеви подтици, същността на Аза също присъствува, така щото поставянето в действие на волята е също и винаги и едно поставяне в действие на Аза.
към текста >>
В организма на
ръка
та нещо е разрушено.
Но ако замисляме едно намерение: Искам да направя това или онова дейността на мислещата душа се разпростира от главата към обмяната на вещества и в крайниците. Тогава Интуицията възприема един подтик, една астрална дейност, която се простира в някаква област на обмяната на веществата или в крайниците; тази мисъл-намерение упражнява едно разрушаващо действие не само върху главата, но също и в органите на обмяната на веществата и в крайниците. Вследствие на тази разрушителна дейност, действителната сила, която е на основата на волята, се простира на свой ред в обмяната на веществата или в крайниците, и поправя, компенсира това, което мисълта е разрушила. Да вземем един образ: Идва ми идеята да вдигна ръката си. Тази идея се втурва от главата в ръката, предизвиква там една дисимилация, едно разрушение, което можем да окачествим като горене.
В организма на ръката нещо е разрушено.
Тогава веществото на астралния организъм което съответства на волята, приижда и поправя това, което е било разрушено. През време, когато става поправка, ръката се вдига. Консумирано е било нещо, което се възражда и в това възраждане се извършва самият волев акт. В тази част на астралния организъм, която съставлява основата на нашите волеви подтици, същността на Аза също присъствува, така щото поставянето в действие на волята е също и винаги и едно поставяне в действие на Аза. Когато волята се разгръща в човека, вижда се как след това прииждат астралният организъм и Азът и се вливат във физическия и етерен организъм.
към текста >>
През време, когато става поправка,
ръка
та се вдига.
Вследствие на тази разрушителна дейност, действителната сила, която е на основата на волята, се простира на свой ред в обмяната на веществата или в крайниците, и поправя, компенсира това, което мисълта е разрушила. Да вземем един образ: Идва ми идеята да вдигна ръката си. Тази идея се втурва от главата в ръката, предизвиква там една дисимилация, едно разрушение, което можем да окачествим като горене. В организма на ръката нещо е разрушено. Тогава веществото на астралния организъм което съответства на волята, приижда и поправя това, което е било разрушено.
През време, когато става поправка, ръката се вдига.
Консумирано е било нещо, което се възражда и в това възраждане се извършва самият волев акт. В тази част на астралния организъм, която съставлява основата на нашите волеви подтици, същността на Аза също присъствува, така щото поставянето в действие на волята е също и винаги и едно поставяне в действие на Аза. Когато волята се разгръща в човека, вижда се как след това прииждат астралният организъм и Азът и се вливат във физическия и етерен организъм. Това става и когато волевият подтик не завършва с един истински жест, а само допълва движението, или пък не отива по-далече от едно живо чувствано желание. Същото явление се произвежда, само че в този случай волящата душа се втича в по-тънки части на организма.
към текста >>
66.
19. Характерни случаи на заболяване
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
След конвулсиите, които настъпвали след довеждането му от болницата, родителите забелязали едно парализиране на дясната
ръка
и на десния крак.
Също така детето било кривогледо с дясното око и имало повръщане преди идване то на пристъпа на спазмите. На 2 1/2 години отново има един пристъп, който траел 5 часа. Детето отново се вцепенило и лежало като мъртво. На 4 години имало един пристъп, който траел 1/2 час. За този пристъп ни съобщиха, че бил за първи път съпроводен с повишение на температурата.
След конвулсиите, които настъпвали след довеждането му от болницата, родителите забелязали едно парализиране на дясната ръка и на десния крак.
На 2 1/2 години детето за първи път се опитва да върви, но вървежът му е такъв, че само левият крак може да пристъпва, а десният се влачи. Също дясната мишца не се подчинява на волята му и остава неподвижна. Същото състояние още съществуваше, когато детето бе доведено при нас. Касаеше се да установим, как стои работата с членовете (физическо тяло, етерно тяло, астрално тяло, азов организъм) на организма на детето. Проучването бе направено независимо от комплекса симптоми.
към текста >>
При детето това бе направено по следния начин: направена бе една превръзка на дясната
ръка
с 5% мехлем от пирит и същевременно намазахме лявата половина на главата с мехлем от царска гъба /сюнгер/.
От гледна точка на лечението едно такова разбиране може да доведе до там, да добием един възглед, в коя точка трябва да започнем с лечебния процес. Ако не бихме били насочени по този начин към наследствеността, а просто бихме забелязали само нередовността във връзката между етерното тяло и астралното тяло, тогава бихме приложили лечебни средства, които да действуват върху тези две части на човешкото същество. Обаче в нашия случай тези лечебни средства биха останали бездействени, защото увреждането, което минава през поколенията, лежи много дълбоко, за да може да бъде изправено в тези членове на човешкия организъм. В един такъв случай трябва да се действува върху азовия организъм и да събудим в него всички онези сили, които имат връзка с хармонизирането и усилването на етерното и астралното тяло. Това може да се постигне, когато повлияем на азовия организъм чрез засилени сетивни дразнения (сетивните дразнения действуват върху азовия организъм).
При детето това бе направено по следния начин: направена бе една превръзка на дясната ръка с 5% мехлем от пирит и същевременно намазахме лявата половина на главата с мехлем от царска гъба /сюнгер/.
Пиритът, който е едно съединение от желязото и сярата, приложен външно действува така, че възбужда азовия организъм да направи астралното тяло по подвижно и да увеличи неговия афинитет към етерното тяло. Веществото царски сюнгер с неговите особени съдържания на организиран азот действува така, че от главата изхожда едно действие, което чрез азовия организъм прави етерното тяло по-подвижно, по оживено и повишава неговия афинитет с астралното тяло. Лечебният процес бе подкрепен чрез лечебна Евритмия, която привежда в оживена дейност азовия организъм като такъв. Благодарение на това външно употребените средства са пренесени в дълбочините на организма. Така започнатият лечебен процес бе подсилен след това чрез средства, които трябваше да направят астралното и етерното тяло особено чувствителни за действието на азовия организъм.
към текста >>
67.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
Беше чисто и просто невъзможно да се прави нещо друго освен да оставиш душата си да се рее в глуповат унес и да преписваш почти механично с
ръка
.
Не че се облагодетелствах кой знае колко от уроците му в училище. И при тях не беше много по-различно, отколкото в Потшах. Веднага след преселването ни в Нойдьорфл бях изпратен в тамошното училище. То се състоеше от една класна стая, в която се преподаваше на момчета и момичета в пет класа. Докато момчетата, които седяха на моя ред чинове, трябваше да преписват историята на крал Арпад, най-малките седяха на една маса, върху която с тебешир пишеха буквите „и“ и „у“.
Беше чисто и просто невъзможно да се прави нещо друго освен да оставиш душата си да се рее в глуповат унес и да преписваш почти механично с ръка.
Целия час помощник-учителят трябваше да се справя почти сам. „Учителят“ се появяваше в училище изключително рядко. Той беше същевременно и селски нотариус и се говореше, че на тази служба имал толкова много работа, че не можел да води и учебните занятия. И въпреки всичко се научих да чета добре сравнител но рано. Благодарение на това помощник-учителят можа да внесе в моя живот това, което даде посока на по-нататъшното ми развитие.
към текста >>
От десния ъгъл на двора на свещеника главната редица къщи на селото, в която живееха „заможните селяни“, се срещаше с редица от двайсетина къщи, собственост на селяни от „средна
ръка
“.
Във връзка с тях между децата от училището се провеждаше нещо като първенство. Когато орехите започваха да зреят, момчетата и момичетата замерваха клоните им с камъни и по този начин се запасяваха с орехи за зимата. През есента не се говореше почти за нищо друго освен за количеството на добитите орехи. Този, който беше събрал най-много, бе найуважаваният. И след това постепенно се слизаше надолу – чак до мен, последния, който като „пришълец в селото“ нямаше право да участва в това състезание.
От десния ъгъл на двора на свещеника главната редица къщи на селото, в която живееха „заможните селяни“, се срещаше с редица от двайсетина къщи, собственост на селяни от „средна ръка“.
В съседство с градините, принадлежащи към гарата, имаше още една група къщи със сламени покриви, притежавани от „малоимотните“. Те образуваха непосредственото обкръжение на моето семейство. Пътищата, излизащи от селото, водеха към ниви и лозя, чиито собственици бяха хора от селото. Всяка година участвах заедно с малоимотните селяни в гроздобера и в по една сватба. Освен помощник-учителя, от личностите, участващи в училищното ръководство, обичах и свещеника.
към текста >>
За мен това също си остана картина, която ми е носела щастливи спомени през целия ми живот: високият строен лекар, крачещ със смела походка, винаги с чадър в дясната
ръка
, който държеше така, че да се поклаща до горната част на тялото му от едната страна, а от другата страна бях аз, десетгодишното момче, изцяло отдадено на това, което мъжът казва.
Там всичко беше насочено към унгарската история. Свещеникът и помощник-учителят не проявяваха никакъв интерес към величията на немската литература. И стана така, че с лекаря от Винер Нойщат в кръгозора ми навлезе един цял нов свят. Той с удоволствие се занимаваше с мен, често ме дръпваше настрана, след като си беше починал за кратко под липите, вървеше заедно с мен напред-назад по площада на гарата и говореше, не под формата на лекции, а ентусиазирано за немска литература. Правейки това, той развиваше всевъзможни идеи за красивото и грозното.
За мен това също си остана картина, която ми е носела щастливи спомени през целия ми живот: високият строен лекар, крачещ със смела походка, винаги с чадър в дясната ръка, който държеше така, че да се поклаща до горната част на тялото му от едната страна, а от другата страна бях аз, десетгодишното момче, изцяло отдадено на това, което мъжът казва.
Освен всичко това, живо ме занимаваха железопътните съоръжения. Благодарение на телеграфа на гарата за първи път се запознах със законите на електричеството. Също така още като момче се научих да телеграфирам. Що се отнася до езика, израснах изцяло с немския диалект, който се говори в източна Долна Австрия. По същество той беше същият, който тогава беше обичаен и в граничещите с Долна Австрия територии на Унгария.
към текста >>
68.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Той държеше ръкописа в
ръка
та си толкова хлабаво, сякаш всеки момент можеше да се изплъзне измежду пръстите му.
Всяка негова мисъл трябваше да е абсолютно ясна и свързана с още много други. Във формата на тези поредици от мисли цареше възможно най-голяма логическа добросъвестност. Но имах чувството, че това мислене не идва от самия него. То никъде не се проникваше с действителността. Такова беше и цялостното поведение на Брентано.
Той държеше ръкописа в ръката си толкова хлабаво, сякаш всеки момент можеше да се изплъзне измежду пръстите му.
С погледа си блуждаеше по редовете. Този жест също беше само леко докосване на реалността, а не решителното ѝ обхващане. От „философските“ му ръце можех да разбера начина на неговото философстване също толкова малко, колкото и от думите му. Стимулът, произлизащ от Брентано, продължи да действа още дълго в мен. Скоро започнах да се занимавам с неговите съчинения, а след това в течение на годините изчетох повечето от публикациите му.
към текста >>
69.
XVIII. Като гост на Архива на Ницше; Ницшеана
GA_28 Моят жизнен път
Книги със страстни критични забележки, излезли изпод неговата
ръка
.
Така се сближих много и с Фриц Кьогел. Беше приятна задача да разглеждам книгите, които беше чел Ницше. Във впечатленията, които създаваха тези книги, оживяваше неговият дух. Екземпляр от книга на Емерсон, целият осеян с бележки в страничните полета, носещ всички следи от найотдадена преработка. Съчиненията на Гюйо със също такива следи.
Книги със страстни критични забележки, излезли изпод неговата ръка.
Огромен брой бележки в полетата, от които се вижда как покарват кълновете на неговите идеи. Докато четях една от бележките в основния философски труд на Ойген Дюринг, ми стана ясна една от радикалните идеи от последния творчески период на Ницше. В това си съчинение Дюринг развива мисълта, че човек би могъл да си представи вселената във всеки момент като комбинация от елементарни частици. Тогава световните събития се явяват последователност от всевъзможни такива комбинации. Ако те бъдат изчерпани, би трябвало отново да се върне първоначалната комбинация и цялата последователност да се повтори.
към текста >>
70.
XXX. Езотерика и публичност
GA_28 Моят жизнен път
На лекциите един ден като слушател се появи Мари фон Сиверс, която после бе избрана от съдбата да поеме с твърда
ръка
ръководството на основаната скоро след започването на моите лекции „Немска секция на Теософското общество“.
Това, което иначе знаех за литературата, що се отнася до метод и подход, не събуждаше у мен никакви симпатии. Не виждах възможност да свържа своите лекции с тази литература. Така че изнасях своите лекции, изхождайки от мистиката на Средновековието. Посредством идеите на мистиците от Майстер Екхарт до Якоб Бьоме намирах изразните средства за тези духовни възгледи, които всъщност си бях поставил за задача да представя. След това обобщих тези лекции в книгата „Мистиката в зората на съвременния духовен живот“.
На лекциите един ден като слушател се появи Мари фон Сиверс, която после бе избрана от съдбата да поеме с твърда ръка ръководството на основаната скоро след започването на моите лекции „Немска секция на Теософското общество“.
В тази секция сега можех да разгърна своята антропософска дейност пред все повече разрастващ се кръг от слушатели. Никой не остана в неведение относно факта, че в Теософското общество ще изнасям единствено резултатите от собственото си изследователско съзерцание. Защото говорех за това при всеки удобен случай. И когато в Берлин в присъствието на Ани Безант беше основана „Немска секция на Теософското общество“ и аз бях избран за неин генерален секретар, трябваше да си тръгна от учредителното събрание, за да изнеса лекция пред една нетеософска публика, в която разглеждах духовното развитие на човечеството. Тази лекция аз недвусмислено озаглавих „Антропософия“.
към текста >>
71.
Възпитанието на детето от гледна точка на Антропософията
GA_34 Тайната на четирите темперамента
Както мускулите на
ръка
та стават силни, само ако извършват необходимата работа, така и мозъкът и другите органи на човешкото физическо тяло биват насочвани правилно, само ако получават правилните впечатления от обкръжаващата ги среда.
Без съмнение е правилно това, което може да се прочете в една отлична педагогическа книга като „Педагогика" на Жан Паул, че един пътешественик научава повече от своята дойка през първите си години, отколкото по време на всичките си околосветски пътешествия. Но детето не учи чрез поучения, а чрез подражание. Физическите му органи също се формират чрез въздействието на физическото обкръжение. Ако в това обкръжение се внесат правилните цветови и светлинни комбинации, детето развива правилно зрение; в мозъка и кръво-обръщението се създават правилните физически предпоставки за развитие на правилен морал, ако детето види моралното в своето обкръжение. Ако преди седмата година детето вижда само безразсъдни постъпки, мозъкът му придобива форми, чрез които по-късно то ще бъде предразположено към неразумни действия.
Както мускулите на ръката стават силни, само ако извършват необходимата работа, така и мозъкът и другите органи на човешкото физическо тяло биват насочвани правилно, само ако получават правилните впечатления от обкръжаващата ги среда.
Един пример ще покаже най-добре, за какво става дума. Можем да направим на детето кукла като сгънем стара салфетка, от двата края направим краката, от другите два върха - ръцете, от един възел - главата и после нарисуваме очи, нос и уста. Може и да купим една т. нар. „красива кукла" с истински коси и изрисувани страни, и да я дадем на детето. Не е нужно изобщо да споменаваме тук, че подобна кукла, естествено, е отвратителна и разваля естетическия усет за цял живот.
към текста >>
Той се развива така, както мускулите на
ръка
та се развиват от съответната работа.
„красива кукла" с истински коси и изрисувани страни, и да я дадем на детето. Не е нужно изобщо да споменаваме тук, че подобна кукла, естествено, е отвратителна и разваля естетическия усет за цял живот. Основният възпитателен въпрос е съвсем друг. Ако детето има пред себе си куклата от сгъната салфетка, трябва да я допълни във фантазията си. Тази дейност на фантазията влияе изключително формиращо върху мозъка.
Той се развива така, както мускулите на ръката се развиват от съответната работа.
Ако детето получи „красивата кукла", мозъкът му остава неангажиран. Той закърнява и изсъхва, вместо да се развива. Ако хората можеха да проникнат в развиващия се чрез формите си мозък така, както това прави Духовната Наука, сигурно щяха да дават на децата си само такива играчки, които са способни да стимулират способността на мозъка за изграждане на образи. Всички играчки, които се състоят само от мъртви математически форми, действат опустошаващо и убийствено върху градивните сили на детето, и обратно, всичко, което стимулира представата за живото, въздействува правилно. В нашето материалистическо време се произвеждат малко добри играчки.
към текста >>
72.
Лекция върху педагогиката по време на 'Френския курс' в Гьотеанума, 16. 09. 1922
GA_34 Тайната на четирите темперамента
И за тази цел антропологията трябва да върви
ръка
за
ръка
с Антропософията, сетивното познание - с духовното.
За тази цел е необходимо едно нарастващо познание на духовния и душевния свят, което се опира на действителността, както и официалната материалистична наука се опира на интелектуализма. Точно към такова познание се стреми Антропософията. Обаче днешните хора изучават човека тъкмо според изискванията на официалната наука, макар и да усещат вътре в себе си, че по този начин човекът не може да бъде опознат. Ето защо днес човек може да вникне в същността на възпитателното изкуство само с помощта на своите инстинкти. Но всички ние сме длъжни да вървим напред.
И за тази цел антропологията трябва да върви ръка за ръка с Антропософията, сетивното познание - с духовното.
Вярно е, че пълното преобръщане на мисловните навици стряска хората. И тъкмо поради този неосъзнат ужас те оценяват Антропософията като нещо фантастно, докато тя просто подхожда към духовния свят по същия начин, както материалистичната наука подхожда към физическия. Нека отново да се обърнем към детето. Около седмата му година поникват неговите втори зъби. Тази промяна не е само външен резултат от посочената възраст.
към текста >>
73.
19. До всички членове * XVIII 10 август 1924 Относно използването на 'Ръководните мисли'
GA_39 Писма до членовете
Но ако то е повторено от втора или трета
ръка
възможността за промъкване на неточности обаче става все по-голяма.
Друга гледна точка също подлежи на разглеждане. При разпространяване съдържанието на Антропософията на първо място е необходима съвест и силно чувство за отговорност. На това, което се казва за духовния свят трябва да се придаде такава форма, че образите на духовните факти и същества да не бъдат изложени на недоразумения. Всеки, който чува лекция в Гьотеанума получава непосредствено впечатление. Ако той повтори съдържанието на това, което е чул, впечатлението може да отзвучи в него; и тогава той самият е в състояние да формулира нещата така, че те да бъдат правилно разбрани.
Но ако то е повторено от втора или трета ръка възможността за промъкване на неточности обаче става все по-голяма.
Всички тези неща трябва да се знаят. Вероятно следващата гледна точка е най-важната. Антропософското съдържание не трябва да бъде само външно чуто или прочетено, а трябва да бъде прието от живата душевна същност. В по-нататъшното мислене и чувстване лежи нещо, което е съществено. Ръководните Мисли трябва тъкмо това да подбудят в по следвалото им отпечатване и разпространение като лекционни цикли.
към текста >>
74.
1. Духът на растителното царство; Берлин, 08. 12. 1910г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Ако тази част вещество е парче кост от една човешка
ръка
, ако съответният разглежда само това парче кост и иска да го обясни от самото него, той не ще сполучи.
Иначе той винаги ще се обърка, винаги ще навлезе в един лабиринт, в който навлезе и Фехнер, въпреки че той положи големи усилия да проучи с тънък усет символизма, физиономията на отделните растителни форми и прояви. Това, което е важно тук, бих искал първо да ви го представя отново чрез едно сравнение. Предположете, че някой намери по един или друг път някаква част от едно вещество. Когато проучи тази част от вещество в определени случаи, може да се случи, щото той никога да не сполучи. Защо не?
Ако тази част вещество е парче кост от една човешка ръка, ако съответният разглежда само това парче кост и иска да го обясни от самото него, той не ще сполучи.
Защото никъде в целия свят не би било възможно тази част вещество да възникне без предполагането на една човешка ръка. Ние съвсем не можем да говорим върху нея, ако не я схващаме като принадлежаща на един цял човешки организъм. Така за нас е невъзможно да говорим за такава една формация, която срещаме, освен във връзка с едно цяло същество. Едно друго сравнение би могло да бъде следното. Намираме някъде една формация, която е човешки косъм.
към текста >>
Защото никъде в целия свят не би било възможно тази част вещество да възникне без предполагането на една човешка
ръка
.
Това, което е важно тук, бих искал първо да ви го представя отново чрез едно сравнение. Предположете, че някой намери по един или друг път някаква част от едно вещество. Когато проучи тази част от вещество в определени случаи, може да се случи, щото той никога да не сполучи. Защо не? Ако тази част вещество е парче кост от една човешка ръка, ако съответният разглежда само това парче кост и иска да го обясни от самото него, той не ще сполучи.
Защото никъде в целия свят не би било възможно тази част вещество да възникне без предполагането на една човешка ръка.
Ние съвсем не можем да говорим върху нея, ако не я схващаме като принадлежаща на един цял човешки организъм. Така за нас е невъзможно да говорим за такава една формация, която срещаме, освен във връзка с едно цяло същество. Едно друго сравнение би могло да бъде следното. Намираме някъде една формация, която е човешки косъм. Ако бихме искали да обясним, как тази формация е възникнала там, където се намира, ние бихме се объркали напълно, защото можем да я обясним само като я разглеждаме във връзка с един цял човешки организъм.
към текста >>
И който разглежда растенията за самите тях, като нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една
ръка
или едно парче човешка кост отделно за самите тях.
Това е нещо, което духовният изследовател трябва да съблюдава за целия обхват на нашите наблюдения, на нашите обяснения. Той трябва да държи сметка за всяко нещо, което среща, дали то може да бъде разгледано за себе си или дали остава необяснимо за самото себе си, дали не принадлежи на нещо друго или по-добре казано, дали може да бъде разгледано като една индивидуалност. За духовния изследовател се явява като нещо забележително, че въобще е невъзможно да бъде разгледан растителният свят, тази чудесна покривка на Земята, като нещо съществуващо за себе си. По отношение на растителната покривка духовният наблюдател се чувствува така, както се чувствува по отношение на един пръст, който той може да разглежда само като принадлежащ на целия човешки организъм. Растителният свят не може да бъде разглеждан за самия него поради причината, че за погледа на духовния изследовател той се оказва като нещо принадлежащо на цялата планета Земя и образува заедно с нея едно цяло, както пръстът или едно парче кост образува едно цяло с нашия организъм.
И който разглежда растенията за самите тях, като нещо самостоятелно, той върши същото нещо, както онзи, който би искал да обясни една ръка или едно парче човешка кост отделно за самите тях.
Целият растителен свят не може да бъде разглеждан по друг начин освен като един член на цялата планета Земя. Тук ние стигаме до един въпрос, който за мнозина днес може да бъде нещо неприятно, който обаче има значение за погледа на духовния изследовател. Ние стигаме до там, да разглеждаме цялата наша планета Земя различно от това, както върши това обикновено днешната наука. Защото нашата днешна наука било Астрономията, Геологията или Минералогоията говори всъщност за "Земята само в смисъла, че това земно кълбо е съставено от скали, от минерални вещества, от нежива материя. Духовната наука не може да говори така.
към текста >>
75.
2. Как се добива познание на духовния свят; Берлин, 15. 12. 1910 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
При една забележка, която аз направих ще видим след това, как именно по отношение на възлизането на човека в духовния свят тази забележка може да има значение при една такава забележка Херман Грим отговори с едно отблъскващо движение на лявата си
ръка
.
И мога да кажа: Следващото което може би на пръв поглед ще ви изглежда като една дребнавост в живота принадлежи за мене към някои незабравими неща, които в моя живот характеризираха от една страна копнежа на хората от нашето съвремие действително да се издигнат до духовния свят, но от друга страна повече или по-малко признатата невъзможност, да се намери по някакъв начин достъп до духовния свят със средствата, които ни дава не само съвременността, но и последните столетия, доколкото тези средства са външно постижими за човека. Веднъж седях в уютното жилище на Херман Грим. Онези от вас, които са до известна степен запознати с германския духовен живот, ще свържат нещо с името на Херман Грим. Те ще познаят може би остроумния, бележит биограф на Микеланджело и на Рафаел и ще знаят може би също, как така да се каже цялото образование на нашата епоха или поне на Средна Европа или нека стесним още повече кръга на Германия беше съединено в душата на Херман Грим. При един разговор с Херман Грим върху така близкия му ГЬОТЕ и върху Гьотевия светоглед се случи онова, което е една дребнавост, но което принадлежи към незабравимите неща в пътя на моя живот.
При една забележка, която аз направих ще видим след това, как именно по отношение на възлизането на човека в духовния свят тази забележка може да има значение при една такава забележка Херман Грим отговори с едно отблъскващо движение на лявата си ръка.
Това, което се криеше в това движение на ръката, това е, което така да се каже аз числя към незабравимите изживявания в пътя на моя живот. Касаеше се за това, опирайки се на Гьоте да говорим за това, как Гьоте искаше да намери този път за духовния свят. Още в течение на тези сказки ние ще говорим за пътя на Гьоте в духовния свят. Херман Грим с удоволствие следваше пътищата на Гьоте в духовния свят, но по свой начин. Той беше съвсем далече от това, да разглежда Гьоте по такъв начин, че да вижда в него представителя на един човек, който действително също и като художник черпи духовни действителности от духовния свят, за да ги въплъти в произведенията на своето изкуство.
към текста >>
Това, което се криеше в това движение на
ръка
та, това е, което така да се каже аз числя към незабравимите изживявания в пътя на моя живот.
Веднъж седях в уютното жилище на Херман Грим. Онези от вас, които са до известна степен запознати с германския духовен живот, ще свържат нещо с името на Херман Грим. Те ще познаят може би остроумния, бележит биограф на Микеланджело и на Рафаел и ще знаят може би също, как така да се каже цялото образование на нашата епоха или поне на Средна Европа или нека стесним още повече кръга на Германия беше съединено в душата на Херман Грим. При един разговор с Херман Грим върху така близкия му ГЬОТЕ и върху Гьотевия светоглед се случи онова, което е една дребнавост, но което принадлежи към незабравимите неща в пътя на моя живот. При една забележка, която аз направих ще видим след това, как именно по отношение на възлизането на човека в духовния свят тази забележка може да има значение при една такава забележка Херман Грим отговори с едно отблъскващо движение на лявата си ръка.
Това, което се криеше в това движение на ръката, това е, което така да се каже аз числя към незабравимите изживявания в пътя на моя живот.
Касаеше се за това, опирайки се на Гьоте да говорим за това, как Гьоте искаше да намери този път за духовния свят. Още в течение на тези сказки ние ще говорим за пътя на Гьоте в духовния свят. Херман Грим с удоволствие следваше пътищата на Гьоте в духовния свят, но по свой начин. Той беше съвсем далече от това, да разглежда Гьоте по такъв начин, че да вижда в него представителя на един човек, който действително също и като художник черпи духовни действителности от духовния свят, за да ги въплъти в произведенията на своето изкуство. Херман Грим предпочиташе по-скоро да си каже: О, със средствата, които днес имаме като човеци, ние можем да се издигнем само с фантазията.
към текста >>
Това, което Херман Грим вложи в движението на своята
ръка
, не беше отхвърлянето на един такъв път, обаче по начин познаван само от онзи, който го разбираше по-точно, той вложи в движението на своята
ръка
приблизително следното: Може да съществува един такъв път, обаче ние хората не можем още да се чувствуваме призвани да решим нещо върху него.
Херман Грим с удоволствие следваше пътищата на Гьоте в духовния свят, но по свой начин. Той беше съвсем далече от това, да разглежда Гьоте по такъв начин, че да вижда в него представителя на един човек, който действително също и като художник черпи духовни действителности от духовния свят, за да ги въплъти в произведенията на своето изкуство. Херман Грим предпочиташе по-скоро да си каже: О, със средствата, които днес имаме като човеци, ние можем да се издигнем само с фантазията. Действително фантазията предлага неща, които са красиви, велики, мощни и те могат да изпълнят с топлота човешкото сърце, обаче познание, здраво установено познание, това беше нещо, което Херман Грим, този интимен изследовател на Гьоте, не искаше да намери също и у Гьоте. И когато аз говорих за това, че цялото основно същество на Гьоте се крепеше на това, че той искаше да въплъти истината в красотата, в изкуството, и след това се стремеше да покаже, че съществуват въпреки това пътища извън фантазията, пътища в духовния свят, които довеждат на една по-здрава почва отколкото фантазията, това не беше едно отхвърляне от страна на един човек, който не желаеше да върви по един такъв път.
Това, което Херман Грим вложи в движението на своята ръка, не беше отхвърлянето на един такъв път, обаче по начин познаван само от онзи, който го разбираше по-точно, той вложи в движението на своята ръка приблизително следното: Може да съществува един такъв път, обаче ние хората не можем още да се чувствуваме призвани да решим нещо върху него.
Както казах, не бих искал да изнеса тук това по един натрапчив начин като една лична работа, но струва ми се, че в един такъв жест се въплътява становището именно на най-добрите хора на нашата епоха по отношение на духовния свят. Защото по-късно аз имах един дълъг разговор със същия Херман Грим, при едно пътуване, което водеше и двама ни от Ваймар за Тифурт, в който разговор той ми обясни, как се е освободил напълно от материалистичното схващане на мировите процеси, от схващането, че в редуващите се епохи човешкият дух произвежда от себе си това, което съставлява същинското душевно богатство на човека. Развивайки един велик план, който както знаят онези, които са се занимавали с Херман Грим не бе осъществен в едно съчинение, което той имаше намерение да създаде, Херман Грим говори тогава за това, че възнамерява да напише една "История на германската фантазия". Той имаше предвид царуването на фантазията като една богиня в духовните светове, която произвежда от себе си това, което хората създават за благото на мировия напредък. Бих могъл да кажа: в онази приятна местност между Ваймар и Тифурт, при тези думи на един човек, когото аз винаги признавам като един от най-великите духове на нашето време, имах чувството, което бих могъл да облека в следните думи:
към текста >>
Обаче, колкото и Гьоте да забранява на ума да взема като истина нещо повече от това, което петте пръста на
ръка
та му позволяват да напипа, толкова повече и по-пълно той дава право на фантазията на поета, да твори от несъзнателна, сънуваща сила образи на това, което духът желае да вижда.
В изходната точка на нашето днешно разглеждане ще поставим един цитат, в който Херман Грим говори за нещо, за което и аз споменах, че то не може да се отрече от Духовната наука в неговото значение. Но така, както то се взема от официалната естествена наука или от онзи светоглед, който иска да стои твърдо на почвата на естествената наука, означава една невъзможност не само за усещането и за чувството, но и за едно разбиращо себе си познание. Нека оставим този цитат да подействува на нашата душа. Касае се за Кант-Лапласовата теория, която обяснява нашата слънчева система така, като че тя се състои само от неживи вещества и сили, образувала се е от такива вещества и сили съществуващи първоначално под формата на едно огромно газово кълбо. Искам да ви прочета тази извадка от лекциите на Херман Грим върху Гьоте, за да ви покажа, какво трябваше да означава за един дух като Херман Грим този обвиващ и правещ дълбоко впечатление светоглед.
Обаче, колкото и Гьоте да забранява на ума да взема като истина нещо повече от това, което петте пръста на ръката му позволяват да напипа, толкова повече и по-пълно той дава право на фантазията на поета, да твори от несъзнателна, сънуваща сила образи на това, което духът желае да вижда.
Обаче той рязко подържа границата на двете дейности. Още от времето на неговата младост великата Кант-Лапласова фантазия, за възникването на Земята и за нейната някогашна гибел беше завладяла умовете на хората. От въртящата се мъглявина даже и децата донасят със себе си това от училище се образува централната газова топка, централната газова капка, от която после се получава Земята и като втвърдяващо се кълбо минава в невъобразимо дълги периоди от време всички фази, включително и епизода на населяването и от човешкия род, за да падне накрая отново обратно в Слънцето като изгоряла сгурия: един дълъг, но разбираем за публиката процес, за възникването на който по-нататък не е необходимо да се намеси никаква външна сила, освен старанието на някаква намираща се отвън сила, за да поддържа Слънцето в еднаква температура на затопляне. Не можем да си представим една перспектива за бъдещето по-безплодна от тази, която днес ни се натрапва като необходима от гледището на науката. Един кокал от мърша, за който едно куче трябва да направи един обиколен път, би бил едно освежаващо апетитно парче в сравнение с този последен експеримент на творението, под формата на който накрая нашата Земята трябва отново да падне в Слънцето.
към текста >>
76.
3. Заложба, дарба и възпитание на човека; Берлин, 12. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Ето защо той навлиза несръчен в света, навлиза така в света, че и тук ние трябва да сложим последна
ръка
в тънкото оформяване на неговия организъм.
От всичко това ще бъде понятно, че понеже е почерпил причините за организацията на едно ново тяло от живота, от непосредствения окръжаващ свят, човекът се нуждае фактически в известно отношение отново от същите условия. Не така е при животното, което, както видяхме от сказките "Човешка душа и душа на животното" и "Човешки дух и дух на животното", има своя организъм определен в линията на наследствеността. Животното се явява със съвсем определени тенденции, които искат да се оформят пластично, защото тенденциите не са взети от заобикалящата го среда. Нека помислим, колко малко усвоява животното от външния свят чрез възпитание, чрез дресиране, колко малко се нуждае то поради това от една арена, която да се намира във външния свят, за да произведе отново това, което е било прието вътре като формиращи принципи. Обаче човекът се нуждае от една такава арена.
Ето защо той навлиза несръчен в света, навлиза така в света, че и тук ние трябва да сложим последна ръка в тънкото оформяване на неговия организъм.
От тук и животът и тъкането на индивидуалността на човека, на неговата същинска основна същност, в първите години на неговото съществуване! Ето защо органът на неговия дух, мозъкът, влиза в живота така, че той може да бъде определен, да бъде формиран пластично и поради това бива снабден всъщност едва след раждането с последните решаващи пътища, линии и направления, как трябва да се проявят заложбите. От това ние виждаме, че главното в развитието е нещо, което трябва да считаме, че то идва от минали съществувания, от минали степени на съществуването и че затова ще бъде по-малко важно да имаме определени, своенравни принципи за възпитанието, защото всяко отделно човешко същество, всяка индивидуалност трябва да се счита като една проблема, като една свещена загадка, която трябва да бъде разрешена и че от нас зависи да създадем условията, поводите тази загадка да може да бъде решена по възможно най-добрия начин. Неудобно е едно такова възпитание, което въобще не може да постави никакви твърди принципи, но което трябва да апелира у възпитателя към един принцип родствен с художественото, за да наблюдава, какво се проявява от същността на човека. Такова възпитание е по-неудобно отколкото когато се казва регламентирано: тези или онези способности трябва да бъдат заставени да се проявят така или така.
към текста >>
Напротив ние можем да почувствуваме даже в
ръка
та си образното, което срещаме, понеже самите предмети застават срещу нас в образи.
Защото образното има силата да действува в телесно-душевния организъм. Това, което казвам сега, можете да го намерите винаги потвърдено, само че на него не се обръща винаги внимание. Мориц Бенедикт се оплаква например, че често пъти много гимназисти са твърде несръчни в по-късна възраст. От къде иде това? То иде от там, че цялото възпитание е така ненагледно, че то е изградено твърде малко върху нагледното и хората се придържат само към отвлечените понятия, даже и при изучаването на езиците.
Напротив ние можем да почувствуваме даже в ръката си образното, което срещаме, понеже самите предмети застават срещу нас в образи.
Тогава бихме могли да кажем: Когато искаш да си представиш един предмет, трябва да се движиш така, че да чувствуваш с ръката в кръг или в елипса сливането с предмета в образи. Не просто подражанието в сръчността, а чувството и обичта към нещата ни показва, как образното, нагледното мислене потрепва в крайниците ни, прави крайниците ни по-гъвкави и по-подвижни. Днес можем да намерим много хора, които, когато им се скъса някое копче, не могат да си зашият на мястото му ново. Това е голям недостатък. Важното е, с всичко, което имаме, да може да действуваме във външния свят.
към текста >>
Тогава бихме могли да кажем: Когато искаш да си представиш един предмет, трябва да се движиш така, че да чувствуваш с
ръка
та в кръг или в елипса сливането с предмета в образи.
Това, което казвам сега, можете да го намерите винаги потвърдено, само че на него не се обръща винаги внимание. Мориц Бенедикт се оплаква например, че често пъти много гимназисти са твърде несръчни в по-късна възраст. От къде иде това? То иде от там, че цялото възпитание е така ненагледно, че то е изградено твърде малко върху нагледното и хората се придържат само към отвлечените понятия, даже и при изучаването на езиците. Напротив ние можем да почувствуваме даже в ръката си образното, което срещаме, понеже самите предмети застават срещу нас в образи.
Тогава бихме могли да кажем: Когато искаш да си представиш един предмет, трябва да се движиш така, че да чувствуваш с ръката в кръг или в елипса сливането с предмета в образи.
Не просто подражанието в сръчността, а чувството и обичта към нещата ни показва, как образното, нагледното мислене потрепва в крайниците ни, прави крайниците ни по-гъвкави и по-подвижни. Днес можем да намерим много хора, които, когато им се скъса някое копче, не могат да си зашият на мястото му ново. Това е голям недостатък. Важното е, с всичко, което имаме, да може да действуваме във външния свят. Естествено ние не можем да научим всичко.
към текста >>
77.
5. Галилей, Джордано Бруно и Гьоте; Берлин, 26. 01. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Това духовно разбиране на Джордано Бруно възкръсна отново и в душата на Гьоте, когато държеше в
ръка
та си черепа на Шилер и както водата се сгъстява в лед духът на Шилер му се явява във формата на Шилеровия череп.
И на него твърде добре му стана ясно това, което ние видяхме при Галилей: че човек трябва да намери в смирение и математически Духа. И днес още съществува църковната лампа в църквата от Пиза, която се е люляла насам и нататък за безброй души. Но когато веднъж Галилей стоеше пред нея, той измери по собствения си пулс равномерността на колебанията на лампата и по това откри толкова важния днес закон на колебанията на махалото, което за него беше една мисъл на Бога. И така много неща. При гроба на Шилер в Гьоте се роди мисълта, която живееше в Джордано Бруно от неговото философско въодушевление: Дух има във всяка материя, навсякъде, но не тласкащ или водещ в кръг, а като един Дух, който живее и в най-малкия атом!
Това духовно разбиране на Джордано Бруно възкръсна отново и в душата на Гьоте, когато държеше в ръката си черепа на Шилер и както водата се сгъстява в лед духът на Шилер му се явява във формата на Шилеровия череп.
Цялата духовна основа на Гьоте стои пред нас, когато четем неговото хубаво стихотворение на Гьоте, което той е написал след съзерцаването на Шилеровия череп, и особено онези стихове, които така често погрешно се цитират, които могат да бъдат разбрани само от даденото положение. Защото трябва да си представим, че Гьоте видя Шилеровата индивидуалност като пластично сгъстена, втвърдена пред себе си и каза след това, както трябваше да каже съобразно особеността на живеещия, в Джордано Бруно и в Гьоте сроден Дух: "Що може повече човек в живота да добие, Освен в природа Бог се нему да разкрие, Как твърдото тя прави в дух да се стопява
към текста >>
78.
4. Мойсей; Берлин, 09. 03. 1911 г.
GA_60 Отговори на духовната наука върху големите въпроси на битието
Защото колкото по-далече е стигнало то, толкова повече ако можем да кажем така то е отнело всъщност от
ръка
та ни Библията.
Обаче от друга страна трябва отново да кажем, че именно чрез формата на преданието, което имаме от Библията върху Мойсея, това разглеждане отново се затруднява. Можем да видим това вече от съдбата на изследването на Библията през 19-тия век. Постоянно и постоянно трябва да подчертаваме, че даже когато вземем предвид естествените науки едва някой клон на човешката ученост, на човешката сериозна научна воля може да събуди у нас едно такова дълбоко уважение, едно такова свещено уважение както изследването на Библията през 19-тия век. За онзи, който познава изследването на Библията, нищо не може да се сравни с онова усърдие, с онова остроумие, което е било употребено за да бъдат познати например отделните части на Библията по отношение на нейния стил, на това, което учените считаха, че могат да знаят върху нейния произход, нищо не може да се сравни с онази себеотрицателна научна преданост, която е била упражнена. Въпреки всичко, в това изследване на Библията на 19-тия век можем да видим нещо трагично.
Защото колкото по-далече е стигнало то, толкова повече ако можем да кажем така то е отнело всъщност от ръката ни Библията.
Защото това изследване е разкъсало така да се каже Библията и преди всичко Стария Завет, за да иска да ни покаже, как една част е следвала едно друго течение на преданието в сравнение с друга част, как всичко е било така да се каже събрано в течение на времето в едно цяло, което учените би трябвало отново да разкъсат, за да го разберат. В това може да се убеди всеки един, който вземе в ръка издадените книги върху резултатите от изследването на Библията. И в известен смисъл ние можем да наречем трагичен резултатът от това изследване затова, защото всъщност той е изцяло отрицателен, защото не е допринесъл нищо за оживяването на това, което Библията може да направи да оживее, което тя е направила да оживее в сърцата и в душите на хората в течение на хилядолетия. Ето защо в нашето време задачата на онова духовно направление, което трябва да наречем Духовна наука, която по отношение на другите науки от нашата епоха има задача да съгражда, а не просто да критикува, задачата на това духовно направление е да ни научи отново да разбираме самата Библия, преди всичко по отношение на Библията да зададем въпроса: Не е ли необходимо първо да вникнем в общия смисъл на преданията, в цялата тяхна дълбочина, и едвам тогава, след като сме ги разбрали напълно, да питаме за техния произход? Това никак не е лесно, особено по отношение на Стария Завет.
към текста >>
В това може да се убеди всеки един, който вземе в
ръка
издадените книги върху резултатите от изследването на Библията.
Постоянно и постоянно трябва да подчертаваме, че даже когато вземем предвид естествените науки едва някой клон на човешката ученост, на човешката сериозна научна воля може да събуди у нас едно такова дълбоко уважение, едно такова свещено уважение както изследването на Библията през 19-тия век. За онзи, който познава изследването на Библията, нищо не може да се сравни с онова усърдие, с онова остроумие, което е било употребено за да бъдат познати например отделните части на Библията по отношение на нейния стил, на това, което учените считаха, че могат да знаят върху нейния произход, нищо не може да се сравни с онази себеотрицателна научна преданост, която е била упражнена. Въпреки всичко, в това изследване на Библията на 19-тия век можем да видим нещо трагично. Защото колкото по-далече е стигнало то, толкова повече ако можем да кажем така то е отнело всъщност от ръката ни Библията. Защото това изследване е разкъсало така да се каже Библията и преди всичко Стария Завет, за да иска да ни покаже, как една част е следвала едно друго течение на преданието в сравнение с друга част, как всичко е било така да се каже събрано в течение на времето в едно цяло, което учените би трябвало отново да разкъсат, за да го разберат.
В това може да се убеди всеки един, който вземе в ръка издадените книги върху резултатите от изследването на Библията.
И в известен смисъл ние можем да наречем трагичен резултатът от това изследване затова, защото всъщност той е изцяло отрицателен, защото не е допринесъл нищо за оживяването на това, което Библията може да направи да оживее, което тя е направила да оживее в сърцата и в душите на хората в течение на хилядолетия. Ето защо в нашето време задачата на онова духовно направление, което трябва да наречем Духовна наука, която по отношение на другите науки от нашата епоха има задача да съгражда, а не просто да критикува, задачата на това духовно направление е да ни научи отново да разбираме самата Библия, преди всичко по отношение на Библията да зададем въпроса: Не е ли необходимо първо да вникнем в общия смисъл на преданията, в цялата тяхна дълбочина, и едвам тогава, след като сме ги разбрали напълно, да питаме за техния произход? Това никак не е лесно, особено по отношение на Стария Завет. То е особено трудно по отношение на онези части на Стария Завет, които говорят за великата личност, за великия образ на Мойсея. Защото какво ни показва Духовната наука като една особеност на библейските описания?
към текста >>
79.
Митът за аргонавтите. Одисеята. 14 октомври 1904 г.
GA_90f Гръцката и германската митология в светлината на езотеризма
Спечелвайки
ръка
та на най-младата царска дъщеря, Медея, на Язон му било позволено да върне руното обратно в Гърция.
След това тяхната починала майка се явила на Фрикс и го посъветвала да избяга далеч и да вземе със себе си и сестра си. Тя му дала голям овен със златно руно, на чийто гръб те трябвало да прекосят морето. Хела паднала и се удавила в Хелеспонт, но Фрикс стигнал с овена до Колхида. Там той го пожертвал и дал руното му на цар Еет, който го окачил на дъбово дърво пред една пещера. По-късно гръцкият герой Язон, заедно с най-важните гръцки Посветени по онова време, Орфей, Тезей, Херкулес и други, се заели да върнат руното от чуждоземците от Колхида.
Спечелвайки ръката на най-младата царска дъщеря, Медея, на Язон му било позволено да върне руното обратно в Гърция.
Но той първо трябвало да победи два огнедишащи бика. След това трябвало да посее драконови зъби. От драконовите зъби израснали въоръжени хора, които започнали да се бият. С помощта на Медея Язон успял да доведе този конфликт до успешен край. Тя била тази, което му позволила да завладее руното и да поеме, заедно с нея, по обратния път към Гърция.
към текста >>
Затова тя през нощта разнищвала изтъканото през деня, защото била обещала
ръка
та си на един от кандидатите, когато работата бъде завършена.
После попаднал под влияние на сирените, които водят хората към гибел чрез своите магични песни. По-нататък узнаваме, че повечето от неговите спътници се поддали на изкушението, но Одисей наредил да го завържат за кораба му, и по този начин се спасил; узнаваме как след това той стигнал до място между Сцила и Харибда, където корабите му били застрашени от потапяне. За да спаси себе си, той трябвало да премине през един водовъртеж. След това той стигнал до острова на Калипсо, останал там седем години и му било позволено да си тръгне след намесата на Зевс, който наредил на Калипсо да го пусне, и накрая той стигнал до своята родина. Той е отведен от богинята Атина Палада в своя дом и при съпругата си, която трябвало да устои на много опасности заради ухажорите, които я заобикаляли.
Затова тя през нощта разнищвала изтъканото през деня, защото била обещала ръката си на един от кандидатите, когато работата бъде завършена.
Сега нека преминем през този очерк на Одисеята, както ни е познат от гръцката окултна мъдрост. Школите за Посвещение, в които действително се разиграваше онова, което току-що накратко изложих, отвеждаше учениците до астралния и менталния план11 по такъв начин, че да им позволяваше да прегледат една продължителност от земната еволюция, да изучат периода от средата на Лемурия до времето когато в Гърция, в школата за посвещение основана от Язон заедно с Орфей, Тезей, Херкулес и други, човекът отново можеше да намери първичната мъдрост. Така ученикът бе отвеждан до астралния и мисловния план и му бяха показвани събития, през които човечеството трябваше да премине между средата на Атлантида и времето, когато се състоя Троянската война. Митът за Аргонавтите е образ на първичната мъдрост. Той ни показва, че по онова време тя съществуваше наред с външното знание.
към текста >>
80.
V. Йога в Изтока и Запада
GA_92 Езотерична космология
Преобразуването на астралното тяло върви
ръка
за
ръка
с контрола на чувствата и тяхното пречистване.
Еволюцията на човека, следователно, се равнява на преобразяване на низшите тела от висшето Себе. Ние има чудесен пример за работата на низшия Аз в един анекдот, разказан от Дарвин. При едно от своите пътувания той разговарял с канибал и попитал, чрез преводач, дали той не чувства отвращение към яденето на човешка плът. Тогава дивакът избухнал в смях, казвайки: "Един човек трябва да е опитал човешка плът, преди да може да знае дали тя е добра на вкус. И въпреки всичко ти не знаеш нищо за това."
Преобразуването на астралното тяло върви ръка за ръка с контрола на чувствата и тяхното пречистване.
В нашата епоха низшата част на астралното тяло на човека е тъмна; висшата част е прозрачна и изпълнена с цветове. Висшата част е била променена и проникната от Аза, но низшата част още не е. Когато човек е преобраузвал цялото астрално тяло, ние казваме, че го е превърнал в Манас. Едва тогава той може да започне да работи върху етерното тяло. Има причина това да е така.
към текста >>
81.
VІІІ. Християнската Мистерия
GA_92 Езотерична космология
Себето не е ограничено от кожата; то е обединено с великия организъм на Вселената, както
ръка
та е обединена с останалото тяло.
Преждевременното появяване на астралния свят и внезапната поява на Двойника или Пазача на Прага може да отведе човек, който не е напълно подготвен или който не е взел всички предпазни мерки необходими за ученика, до лудост и умопомрчение. Носенето на Кръста се отнася, символично, към една добродетел на душата. Тази добродетел, която се състои в чувство на това да имаш "света в своето съзнание", като Атлас, носещ света на раменете си, може да бъде наречено чувство на идентификация с цялата Земя, или по думите на източния окултизъм, спиране на чувството за отделеност. Всеобщо, и преди всичко в съвременността, хората отъждестяват себе си с тялото. (В своите "Етики" Спиноза казва, че основната и фундаментална идея на човека е идеята за тялото в действие.) Ученикът трябва да развие идеята, че в сумата от всички неща неговото тяло само по себе си не е по-важно от което и да е друго тяло, било то тялото на животно, маса или парче мрамор.
Себето не е ограничено от кожата; то е обединено с великия организъм на Вселената, както ръката е обединена с останалото тяло.
Сама ръката би била като прах и пепел. Какво би било тялото на човека без почвата, на която да си почива, без въздуха, който диша? То би умряло, защото то не е нищо друго освен един малък орган на Земята и на въздуха. Ето защо ученикът трябва да се потопява във всяко друго същество и да идентифицира себе си с Духа на Земята. Гьоте е дал чудесно описание на тази степен в началото на "Фауст".
към текста >>
Сама
ръка
та би била като прах и пепел.
Носенето на Кръста се отнася, символично, към една добродетел на душата. Тази добродетел, която се състои в чувство на това да имаш "света в своето съзнание", като Атлас, носещ света на раменете си, може да бъде наречено чувство на идентификация с цялата Земя, или по думите на източния окултизъм, спиране на чувството за отделеност. Всеобщо, и преди всичко в съвременността, хората отъждестяват себе си с тялото. (В своите "Етики" Спиноза казва, че основната и фундаментална идея на човека е идеята за тялото в действие.) Ученикът трябва да развие идеята, че в сумата от всички неща неговото тяло само по себе си не е по-важно от което и да е друго тяло, било то тялото на животно, маса или парче мрамор. Себето не е ограничено от кожата; то е обединено с великия организъм на Вселената, както ръката е обединена с останалото тяло.
Сама ръката би била като прах и пепел.
Какво би било тялото на човека без почвата, на която да си почива, без въздуха, който диша? То би умряло, защото то не е нищо друго освен един малък орган на Земята и на въздуха. Ето защо ученикът трябва да се потопява във всяко друго същество и да идентифицира себе си с Духа на Земята. Гьоте е дал чудесно описание на тази степен в началото на "Фауст". Духът на Земята, към който се стреми Фауст, се появява пред него и казва думите:
към текста >>
Духът трябва владее тялото така, както
ръка
та владее чука.
от рой жизнени нишки върху стана на Времето, вечно бръмчащ аз на Бога тъка пъстроцветния плащ." Да идентифицираш себе си с всички същества не означава, че тялото трябва да се презира. То трябва да бъде носено като някакъв външен обект, дори както Христос носеше Своя Кръст.
Духът трябва владее тялото така, както ръката владее чука.
На тази този етап ученикът е съзнателен за окултните сили, спящи в тялото му. В хода на неговите медитации на кожата му може да се появи дори и стигмата. Това е знакът, че той е узрял за петата степен, където, във внезапно озарение, му се разкрива Мистичната Смърт. Мистичната Смърт. Скован от най-голямото от всички страдания, ученикът разпознава, че светът на сетивата е илюзия.
към текста >>
Отрицателното винаги върви
ръка
за
ръка
с положителното.
Той е едно със Земята и намира себе си отново в планетарния живот. Възкресението – това е възвишено изживяване, невъзможно за описание освен зад стените на светилището. Последната степен на Християнското посвещение отива отвъд всички слова и всяка аналогия пропада. На тази степен човек придобива силата на лекува. Още трябва да се осъзнае, че този, който я притежава, притежава в същото време обратната сила да причинява болест.
Отрицателното винаги върви ръка за ръка с положителното.
Оттук и огромната отговорност, свързана с тази сила, която може да се характеризира с думите: Творческото слово извира от пламтящата душа.
към текста >>
82.
Х.Астралният свят (продължение)
GA_92 Езотерична космология
Защо обикновено човек има за силна
ръка
дясната?
Техен символ може вече да бъде видян в рогата, традиционно представяни на главата на Мойсей. Гледайки отгоре надолу главата и половите органи, човекът е синтезиран и един. Всичко това е продукт на миналото. Вляво и вдясно той е симетричен, представящ настоящето и бъдещето. Тези две симетрични части обаче нямат еднаква стойност.
Защо обикновено човек има за силна ръка дясната?
Дясната ръка, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира. Лявата ръка ще остане, когато двете "крила" на челото бъдат развити. Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака. Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: "Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три?
към текста >>
Дясната
ръка
, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира.
Гледайки отгоре надолу главата и половите органи, човекът е синтезиран и един. Всичко това е продукт на миналото. Вляво и вдясно той е симетричен, представящ настоящето и бъдещето. Тези две симетрични части обаче нямат еднаква стойност. Защо обикновено човек има за силна ръка дясната?
Дясната ръка, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира.
Лявата ръка ще остане, когато двете "крила" на челото бъдат развити. Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака. Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: "Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три? " Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун.
към текста >>
Лявата
ръка
ще остане, когато двете "крила" на челото бъдат развити.
Всичко това е продукт на миналото. Вляво и вдясно той е симетричен, представящ настоящето и бъдещето. Тези две симетрични части обаче нямат еднаква стойност. Защо обикновено човек има за силна ръка дясната? Дясната ръка, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира.
Лявата ръка ще остане, когато двете "крила" на челото бъдат развити.
Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака. Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: "Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три? " Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун. Всъщност въпросът и отговорът се отнасят за цялата еволюция на човечеството, минала, настояща и бъдеща, както тя беше познавана в древните Мистерии.
към текста >>
Четириног в една предишна епоха на развитие, днес човекът ходи на два крака; в бъдеще той ще "лети" и наистина ще използва три спомагателни органа, а именно двете крила развити от двулистния лотосов цвят, който ще бъде двигателен орган на волята, и органът, възникващ от метаморфоза на лявата половина на гръдния кош и лявата
ръка
.
Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака. Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: "Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три? " Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун. Всъщност въпросът и отговорът се отнасят за цялата еволюция на човечеството, минала, настояща и бъдеща, както тя беше познавана в древните Мистерии.
Четириног в една предишна епоха на развитие, днес човекът ходи на два крака; в бъдеще той ще "лети" и наистина ще използва три спомагателни органа, а именно двете крила развити от двулистния лотосов цвят, който ще бъде двигателен орган на волята, и органът, възникващ от метаморфоза на лявата половина на гръдния кош и лявата ръка.
Такива ще бъдат органите за движение в бъдещето. Настоящите органи за възпроизвеждане ще атрофират заедно с дясната страна и дясната ръка. Човекът ще ражда своите себеподобни от силите на словото; неговото слово ще формира ефирни тела като неговото собствено.
към текста >>
Настоящите органи за възпроизвеждане ще атрофират заедно с дясната страна и дясната
ръка
.
Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: "Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три? " Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун. Всъщност въпросът и отговорът се отнасят за цялата еволюция на човечеството, минала, настояща и бъдеща, както тя беше познавана в древните Мистерии. Четириног в една предишна епоха на развитие, днес човекът ходи на два крака; в бъдеще той ще "лети" и наистина ще използва три спомагателни органа, а именно двете крила развити от двулистния лотосов цвят, който ще бъде двигателен орган на волята, и органът, възникващ от метаморфоза на лявата половина на гръдния кош и лявата ръка. Такива ще бъдат органите за движение в бъдещето.
Настоящите органи за възпроизвеждане ще атрофират заедно с дясната страна и дясната ръка.
Човекът ще ражда своите себеподобни от силите на словото; неговото слово ще формира ефирни тела като неговото собствено.
към текста >>
83.
ХІІ. Деваканичният свят (продължение)
GA_92 Езотерична космология
Но само явленията на Природата са тези, които изглеждат така - не и нищо направено от човешка
ръка
.
Около тази празна форма блести лъчиста, яйцевидна форма - астралното тяло. То има вид на аура, от която тялото е било отстранено. Самото тяло изглежда като куха, празна форма. Това е виждане, в което всичко е обърнато като при фотографски негатив. Душата на кристала, растението и животното се вижда като един вид излъчване, докато физическата субстанция се явява като празна обвивка.
Но само явленията на Природата са тези, които изглеждат така - не и нищо направено от човешка ръка.
На първата степен на Девакана ние съзерцаваме астралните копия на явленията на физическия свят. За тази област се говори като за "континентите" на Девакана - "негативните" форми на долините, планините и физическите континенти. Ако влиза в дълбока медитация като задържа дъха си, човек достига втората степен на Девакана. Формите, които представят физическата субстанция, се виждат като изпълнени с духовни потоци - потоците на всемирния живот. Това е океанът на Девакана.
към текста >>
В Книга Битие Йехова взема
ръка
та на Адам и Адам дава на всички същества техните имена.
По-висшите области на Девакана се характеризират с факта, че всички звуци имат по-голяма чистота, величие и богатство. В могъща хармония ние чуваме гласа на всяко същество. Тази хармония бе наречена от Питагор "Музиката на Сферите". Това е живото, Космическо Слово. За ясновидеца, станал яснослушащ, всяко същество съобщава истинското си име в определен звук или тон.
В Книга Битие Йехова взема ръката на Адам и Адам дава на всички същества техните имена.
На Земята индивидуалността се губи сред тълпата от други същества. Във висшата сфера на Девакана всяко същество си има свой собствен отделен звук; в същото време Посветеният е свързан с всички същества, той става едно със своето обкръжение. Посветеният, постигнал тази степен, бива наречен "Лебедът". Той чува звуците, чрез които му говори неговия учител, и после ги съобщава на света. Пеещият лебед на Аполон донася до ушите на хората тоновете на Отвъдното.
към текста >>
84.
ХV. Еволюцията на планетите и Земята
GA_92 Езотерична космология
Ако се върнем в далечните исторически епохи, когато човешката
ръка
още не се бе отпечатала върху Земята, ние я откриваме като произлизаща от ръцете на Боговете.
Опитайте се да си представите едно растение в свръхсетивно съществуване, изгубило своята минерална субстанция - то би било невидимо за нашето физическо око. Но въпреки че човекът познава само минералното, той поне има власт над него. Той го работи, оформя, топи го и го съчетава. Той преоформя наново лицето на Земята. В нашата епоха той е способен да прави това с помощта на машините.
Ако се върнем в далечните исторически епохи, когато човешката ръка още не се бе отпечатала върху Земята, ние я откриваме като произлизаща от ръцете на Боговете.
Но откакто човекът започна да упражнява контрол върху минералното царство, Земята започна да се променя, и ние можем да предскажем една епоха, когато цялото лице на Земята - която в началото бе дело на Боговете - ще е получила отпечатъка, нанесен от ръката на човека. В началото, от Боговете бе дадена форма на всички сътворени неща. Тази власт за даване на форма премина от Боговете в хората, доколкото става въпрос за минералното царство. Древните предания учеха, че човекът трябва да изпълни задачата за преобразяване на Земята, като постигне тройна цел, а именно реализирането на истина, красота и добро. И после онези, които идват след него, ще гледат на делото му така, както сега ние гледаме на минералното царство, произлязло от ръцете на Боговете.
към текста >>
Но откакто човекът започна да упражнява контрол върху минералното царство, Земята започна да се променя, и ние можем да предскажем една епоха, когато цялото лице на Земята - която в началото бе дело на Боговете - ще е получила отпечатъка, нанесен от
ръка
та на човека.
Но въпреки че човекът познава само минералното, той поне има власт над него. Той го работи, оформя, топи го и го съчетава. Той преоформя наново лицето на Земята. В нашата епоха той е способен да прави това с помощта на машините. Ако се върнем в далечните исторически епохи, когато човешката ръка още не се бе отпечатала върху Земята, ние я откриваме като произлизаща от ръцете на Боговете.
Но откакто човекът започна да упражнява контрол върху минералното царство, Земята започна да се променя, и ние можем да предскажем една епоха, когато цялото лице на Земята - която в началото бе дело на Боговете - ще е получила отпечатъка, нанесен от ръката на човека.
В началото, от Боговете бе дадена форма на всички сътворени неща. Тази власт за даване на форма премина от Боговете в хората, доколкото става въпрос за минералното царство. Древните предания учеха, че човекът трябва да изпълни задачата за преобразяване на Земята, като постигне тройна цел, а именно реализирането на истина, красота и добро. И после онези, които идват след него, ще гледат на делото му така, както сега ние гледаме на минералното царство, произлязло от ръцете на Боговете. Нито една катедрала или машина не е била построена напразно.
към текста >>
85.
ХVІІ. Изкупление и Освобождение
GA_92 Езотерична космология
Те бяха за него това, което е дървото за клона или мозъкът за
ръка
та.
Той не би преминавал през смъртта; обновлението на неговото същество нямаше да се причинява от раждането, каквото го познаваме, а по някакъв друг начин. Определени части от астралното тяло и от етерното тяло щяха да бъдат подлагани на промяна, това е всичко. Около неразрушимия център единствено обгръщащите обвивки щяха да бъдат среда на общуване с околната среда - такова бе състоянието на човека на периода на Старата Луна в еволюцията; неговото същество бе подложено на метаморфози, но не и на раждане и смърт. Но в това състояние той нямаше съзнание в нашия смисъл на думата. Боговете, които му бяха дали форма, бяха около него, зад него, но не и вътре в него.
Те бяха за него това, което е дървото за клона или мозъкът за ръката.
Ръката се движи, но съзнанието за движението е на мозъка. Човекът бе клон на божественото дърво и ако земната еволюция не бе променила това състояние на нещата, неговият мозък нямаше да бъде нещо повече от цвят на същото божествено дърво, неговите мисли щяха да бъдат отразени в изражението му като в огледало, но той нямаше да има съзнание за свои собствени мисли. Нашата Земя щеше да бъде свят на същества, надарени с мисли, но не и със съзнание, свят на статуи вселявани от Боговете, преди всичко от Яхве или Йехова. Какво бе онова, което промени този ход на нещата и как човекът стигна до независимост? Боговете от естеството на Йехова можеха да се спускат в човешкия мозък.
към текста >>
Ръка
та се движи, но съзнанието за движението е на мозъка.
Определени части от астралното тяло и от етерното тяло щяха да бъдат подлагани на промяна, това е всичко. Около неразрушимия център единствено обгръщащите обвивки щяха да бъдат среда на общуване с околната среда - такова бе състоянието на човека на периода на Старата Луна в еволюцията; неговото същество бе подложено на метаморфози, но не и на раждане и смърт. Но в това състояние той нямаше съзнание в нашия смисъл на думата. Боговете, които му бяха дали форма, бяха около него, зад него, но не и вътре в него. Те бяха за него това, което е дървото за клона или мозъкът за ръката.
Ръката се движи, но съзнанието за движението е на мозъка.
Човекът бе клон на божественото дърво и ако земната еволюция не бе променила това състояние на нещата, неговият мозък нямаше да бъде нещо повече от цвят на същото божествено дърво, неговите мисли щяха да бъдат отразени в изражението му като в огледало, но той нямаше да има съзнание за свои собствени мисли. Нашата Земя щеше да бъде свят на същества, надарени с мисли, но не и със съзнание, свят на статуи вселявани от Боговете, преди всичко от Яхве или Йехова. Какво бе онова, което промени този ход на нещата и как човекът стигна до независимост? Боговете от естеството на Йехова можеха да се спускат в човешкия мозък. Но други Духове които, на Луната, бяха от порядъка на Духовете на Огъня, не бяха завършили своята еволюция, и на Земята вместо да проникнат в мозъка на човека, се смесиха с астралното му тяло.
към текста >>
86.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 4.11.1904 г. Мистерията на розенкройцерите.
GA_93 Легендата за храма
Той поискал
ръка
та й и тя се съгласила да стане негова невеста.
Тази другата е мъдростта, принадлежаща на синовете на Каин, при наследниците на другия Елохим. Те бяха прилежните работници, които искаха да постигнат всичко чрез своите собствени усилия. И тъй Соломон решава да съгради един храм и повиква Хирам, потомъка на Каин, да бъде архитектът строител на храма. Това било по времето, когато Балкиз, Савската царица, посетила Йерусалим, тъй като чула за мъдростта на Соломон. И когато тя пристигнала, наистина била дълбоко впечатлена и очарована от възвишената ясна мъдрост и красотата на Соломон.
Той поискал ръката й и тя се съгласила да стане негова невеста.
Царицата на Сава чула за храма и поискала да се запознае с главния строител Хирам. Когато го видяла, откритият му поглед така силно й подействал, че тя останала запленена от него. В резултат на това, между Хирам и мъдрия Соломон се появило чувство на ревност и на последния се приискало да отстрани Хирам, ала той е трябвало да го задържи, за да може храмът да бъде довършен. И станало следното: Храмът почти бил готов. Само едно нещо липсвало, което е трябвало да бъде шедьовърът на Хирам; това било Бронзовото море, което щяло да представлява океана, излят от бронз и щяло да украсява храма.
към текста >>
Така Хирам спечелил
ръка
та на Савската царица.
Хирам послушал съвета, хвърлил се в огъня и достигнал до центъра на Земята. Тубал-Каин го отвел при Каин, който живеел там в състояние на първичната божественост. Хирам бил посветен в мистерията на огъня и в тайната на отливането на бронз. Той получил от Тубал-Каин един чук и един златен триъгълник, който трябвало да носи окачен на шията си. След това се завърнал, успял да завърши отливането на Бронзовото море и отново да сложи всичко в ред.
Така Хирам спечелил ръката на Савската царица.
Той обаче бил нападнат и убит от тримата чираци. Преди да умре Хирам успял да хвърли Златния триъгълник в един кладенец. И тъй като никой не знаел, къде е Хирам, започнали да го търсят. Дори Соломон се уплашил и поискал да открие какво е станало. Смятало се е, че старата майсторска дума е можело да бъде предадена от чираците и затова била уговорена друга.
към текста >>
87.
ОСМА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 9.12.1904 г./втора лекция/. Същността и задачата на Свободното зидарство
GA_93 Легендата за храма
Или от каква полза е най-обширното ръководство по рисуване, или показването на най-топлите цветове, ако кандидатът, който се обучава в рисуване, не желае да вземе четката в собствената си
ръка
и да разбърква самите цветове?
«Тази тайна е една от истинските масонски тайни и е притежание единствено на висшите окултни степени на нашия орден. Тя е дадена устно на нашия орден от предците на всички истински свободни масони "Мъдреците от Изтока", и ще бъде предавана от нас понататък също само устно.» Това е практиката на окултните общества. «Разбира се, успехът на тези практически занимания за добиване на тази тайна зависи напълно от самия кандидат. » «Защото от каква полза биха били най-добрите, най-изпитаните и подробни инструкции, давани на ученика, желаещ да се научи да ползва, ако той самият не е готов да движи ръцете и краката си, когато влезе в досег с водата?
Или от каква полза е най-обширното ръководство по рисуване, или показването на най-топлите цветове, ако кандидатът, който се обучава в рисуване, не желае да вземе четката в собствената си ръка и да разбърква самите цветове?
Той никога не ще стане художник, ако не направи това.» «Онези братя, открили тази тайна, я пазеха като скъпоценно, самопридобито притежание и за да не бъдат криво разбрани или даже да не бъде тя осмивана от хората по улиците, те я скриха в символи, както и ние правим това днес. » Тези символи обаче днес вече не могат да се разшифроват от свободните масони. Такива символи не се подбират случайно. Те не са неща, чрез които може да се изобрази нещо, както един професор, който казва: – Аз ще ви илюстрирам това графически.
към текста >>
88.
ЕДИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 15. май 1905 г. /първа лекция/
GA_93 Легендата за храма
Има някои хора, които не разбират, че теософията и практичното/ежедневните неща/ вървят
ръка
за
ръка
и че те трябва да работят заедно през целия живот.
/Първа лекция/ Берлин, 15 май 1905 г. Днес ние ще обясним една велика алегория и ще разгледаме един предмет, който е известен в окултната наука като образ или учение за изгубения храм, който трябва да бъде възобновен. В по-раншните лекции/*1/ разгледахме защо в окултната наука се започва от такива образи; днес ще видим какво огромно число идеи се съдържат в същността на този образ. Поради това аз също така ще трябва да засегна една тема, която е много криво разбрана от онези, които знаят малко или нищо не знаят за теософията.
Има някои хора, които не разбират, че теософията и практичното/ежедневните неща/ вървят ръка за ръка и че те трябва да работят заедно през целия живот.
Следователно аз ще трябва да говоря за връзката между теософията и практичните неща в живота. Тъй като всъщност, когато вземем темата за изгубения храм, който трябва да бъде възстановен, ние всъщност говорим за една ежедневна работа. Чрез това аз наистина ще бъда в положението на един учител, който иска да подготви своите ученици за изграждането на един тунел. Изграждането на един тунел е нещо крайно практично. Някой може с право да каже, че изграждането на тунел е проста работа; човек само трябва да започне да копае от едната страна на планината и дълбае, докато излезе от другата страна.
към текста >>
Ние трябва да се научим да боравим с тях по такъв начин, че всяко обръщане на
ръка
та, всяко движение на пръста, всяка стъпка, която правим, да носи отпечатъка, да бъде израз на духа.
Това не е онази мъдрост, която просто може да се научи, а мъдрост, която трябва да бъде вградена в човешкото общество. Седемте принципа бяха правилно прилагани. Единственото който бе в състояние да поеме цялото това знание, цялата мъдрост в себе си, може да работи за изграждането на обществото. Ние не бихме постигнали много като теософи, ако бихме се ограничили само да размишляваме върху това как човешкото същество е изградено от своите различни членове. Ние ще сме в състояние да изпълним нашата задача само ако внесем принципите на теософията в ежедневния живот.
Ние трябва да се научим да боравим с тях по такъв начин, че всяко обръщане на ръката, всяко движение на пръста, всяка стъпка, която правим, да носи отпечатъка, да бъде израз на духа.
По този начин ние ще трябва да започнем да изграждаме изгубения храм. За това е нужно да приемем в себе си нещо от величието и всеобхватността на всемирните закони. Нашите навици на мислене трябва да бъдат проникнати от онзи вид мъдрост, която води от общото към подробностите – по същия начин както изграждането на една къща започва от завършения и пълен план, а не като слагаме камък върху камък преди да е налице проектът за къщата. Това изискване трябва да бъде поставено, в противен случай нашият свят ще се превърне в хаос. Като теософи ще осъзнаем, че законът трябва да управлява света, когато осъзнаем, че всяка стъпка, която правим, всяко наше действие е отпечатък на духовния свят.
към текста >>
89.
ПЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 21. октомври 1905 г. /Бележки/ Атомите и Логосът в светлината на окултизма.
GA_93 Легендата за храма
Чрез една процедура този план ще бъде до безкрайност намален по големина и безкрайно умножен по численост, така че безброй копия на целия план за Юпитер ще бъдат под
ръка
, макар много умалени.
Бяла ложа на Земята се правят планове на атома за еволюцията на Юпитер – който ще наследи Земята. Планът се изработва в най-големи детайли. В това се крие благословението и спасението на прогреса, – че прогресът се насочва в хармония с този план. И тъй, когато една планетна еволюция завърши, когато нашата Земя завърши настоящия си планетен цикъл, тогава Учителите на мъдростта, които хармонизират възприятията, ще са готови с плана, който те ще трябва да изработят за юпитеровия цикъл. И тъй в края на такава еволюция на планети става нещо много специално.
Чрез една процедура този план ще бъде до безкрайност намален по големина и безкрайно умножен по численост, така че безброй копия на целия план за Юпитер ще бъдат под ръка, макар много умалени.
Така също е било и на Старата Луна; планът на земната еволюция е съществувал там, безкрайно умножен и умален. И знаете ли какво са тези умалени планове, които са били духовно развити там? Те фактически са атомите, които лежат в основата на земната структура. А атомите, които ще са в основата на планетата Юпитер, също ще отразяват плана, който сега се изработва в направляващата Бяла ложа. Само онзи, който осъзнава този план, може наистина да знае какво всъщност е едни атом.
към текста >>
90.
ШЕСТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 22. октомври 1905 г. Отношението на окултизма към теософското движение.
GA_93 Легендата за храма
Чрез това човек още днес да вземе в
ръка
и вложи в света силите, които би трябвало да действат в бъдещето.
Тенджерата, пълна с вряща вода, вече съдържаше идеята за парната машина, която след това се разви от най-простата форма до много сложен механизъм. Тези неща обаче са дребни в сравнение с великите структури на човечеството, пред които заставаме. Най-важните въпроси се основават върху много по-велики и много по-значителни перспективи. Те предполагат, че онова, което ще се развие в далечно бъдеще, вече по специален начин се подготвя днес. Как може да се случи такова нещо?
Чрез това човек още днес да вземе в ръка и вложи в света силите, които би трябвало да действат в бъдещето.
Всичко, което ще стане тук на физическото поле в бъдещето, се подготвя върху астралното и деваканското поле много преди да се появи на физическото поле. Така че далечни бъдещи събития според техните заложби и сили, действително могат да се проследят във висшите полета и светове. Но човекът не може добре да влияе на бъдещето, ако не подготви въздействието в светлината на знанието за влияещите сили. Човекът е едно самосъзнаващо се същество и трябва сам да поеме съдбата си в собствените си ръце. Ето защо винаги е имало напреднали братя на нашата човешка раса, които могат да виждат не само на физическото поле, а също и на по-висшите полета.
към текста >>
91.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 23 октомври 1905 г. Свободното масонство и човешката еволюция І. /само за мъже/
GA_93 Легендата за храма
По време на едно пиршество, когато Соломон се напива, Савската царица си издърпва годежния пръстен от пръста на
ръка
та му.
Но Йехова мрази синовете на огъня и иска да ги унищожи. Ала ти няма защо да се страхуваш. На теб ще ти се роди син, когото ти самият няма да видиш, но от когото ще произлезе един род, от който на Земята ще се породи едно ново огненопоклонство – С чука, който му се дава от Тубал-Каин, той е в състояние да завърши проектираното Бронзово море, и с това още повече спечелва симпатията на Савската царица. По време на една разходка, във въздуха пред нея се появява една птица, която й показва мистичния знак Тау. От това дойката на царицата разбира, че под този знак Тау е скрита мъдростта на бъдещето.
По време на едно пиршество, когато Соломон се напива, Савската царица си издърпва годежния пръстен от пръста на ръката му.
Хирам-Абиф обаче бива нападнат и убит от неговите чираци. Той едва успява да напише тайната дума върху един златен триъгълник и да го скрие. Този по-късно се намира, затворен в един камък с формата на куб. Върху този камък, който скривал тайната дума, били написани Десетте Божии заповеди. Това е Храмовата мъдрост, която мъжката наука бе противопоставила на женската мъдрост.
към текста >>
92.
ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 януари 1906 г. Царственото изкуство в нова форма. /на смесена аудитория от мъже и жени/.
GA_93 Легендата за храма
Той застанал на показаното място, здраво стиснал светите реликви в
ръка
и зачакал да стане каквото ще.
Eдин известен епископ в Париж говорил в една своя проповед за ужасяващата опасност за света, произлизаща от Ордена на свободните масони. След проповедта при този епископ се приближил един мъж и му казал, че той е свободен масон и би искал да му даде възможност да присъства на едно събрание на ложата. Епископът се съгласил, казвайки си: – Ще взема със себе си малко свети реликви, за да ме пазят. Срещата била уговорена. Въпросният мъж завел епископа в ложата, където му било показано едно по-закрито място, от където той можел да наблюдава всичко, което става.
Той застанал на показаното място, здраво стиснал светите реликви в ръка и зачакал да стане каквото ще.
Онова, което видял, беше описано по следния начин: Подчертавам, че някои от компанията сметнаха че това е достойно да се обсъжда. Ложата била отворена – всъщност тя носела името "Ложа на Сатаната", макар че пред света имала друго име. Появила се една забележителна фигура. По древен обичай – как е знаел този обичай, той не обясни, – фигурата не ходела. Наистина добре е известно, че духовете не ходят, а според някои представи те се плъзгат.
към текста >>
Представете си онзи момент, онази точка във времето на развитието на нашата Земя, когато никой човек не е протягал
ръка
, за да оформи неорганичната природа; когато цялата планета е била предадена на човека такава, каквато е дошла от природата!
И всичко от неодушевения свят, което човешкото същество е превърнало в хармония и ред, е символът на неговото царско изкуство на Земята. Онова, което той е внедрил в минералното царство със своето царско изкуство, най-напред е било въплъщението на божествената мъдрост. Върнете се във времето на древните халдейци и египтяни, когато се е градяло не само с разума, а когато всичко е било проникнато с висши чувства, тогава преобразяването на неорганичната природа се е чувствало като "царско изкуство". Затова това преобразяване на природата е било обозначено като "Свободно масонство /зидарство/". Първоначално това може да изглежда като фантазия, ала то е нещо повече.
Представете си онзи момент, онази точка във времето на развитието на нашата Земя, когато никой човек не е протягал ръка, за да оформи неорганичната природа; когато цялата планета е била предадена на човека такава, каквато е дошла от природата!
И какво е станало тогава? Погледнете назад към издигането на египетските пирамиди, където е поставян камък върху камък чрез работата на човека. Сътворението на природата е получило нова форма в резултат на човешката мисъл. Така човешката мъдрост е трансформирала Земята. Това се е възприемало като същинската мисия на свободния, на съграждащия човек на Земята.
към текста >>
Опитайте се за момент да си представите как постепенно преминавайки в изкуство, мъдростта майстори в безжизнената природа и вие ще видите, как онова, което съществува без човешко участие, къс по къс бива преоформено от самия човек Представете си, ако искате и по фантастичен начин, момента, когато цялата Земя ще бъде преобразена от човешка
ръка
, като цялата Земя стане едно изпълнено с мъдрост и излъчващо красота творение на изкуството, изградено от човешка
ръка
и замислено от човешка мъдрост!
Това се е възприемало като същинската мисия на свободния, на съграждащия човек на Земята. Чрез най-разнообразните инструменти човешките сили управлявани от човешката мъдрост постепенно са преобразували минералния свят от прастари времена до настоящето, когато без механични средства те могат да влияят до най-далечните пространства. И това е първата колона, колоната на мъдростта. Малко по-късно ние виждаме да се поставя втората колона, колоната на красотата, на изкуството. Чрез изкуството човешкият дух също така се излива в безжизнената материя и отново резултатът е одушевяване, побеждаване/*16/ на неодушевеното, което се намира в природата.
Опитайте се за момент да си представите как постепенно преминавайки в изкуство, мъдростта майстори в безжизнената природа и вие ще видите, как онова, което съществува без човешко участие, къс по къс бива преоформено от самия човек Представете си, ако искате и по фантастичен начин, момента, когато цялата Земя ще бъде преобразена от човешка ръка, като цялата Земя стане едно изпълнено с мъдрост и излъчващо красота творение на изкуството, изградено от човешка ръка и замислено от човешка мъдрост!
Това може да изглежда фантастично, ала то е повече от това. Тъй като целта на човешката мисия на Земята е художествено да преобрази планетата. Това откривате изразено във втората колона – колоната на красотата. Към това като трета колона вие можете да прибавите преоформянето на живота в човешкия род в национален и държавен живот и вие ще имате разпространяването на човешкия дух в света. Вие имате това също тук, в областта на безжизненото.
към текста >>
Когато в миналото Авел принесе в жертва онова, което му е било дадено от божествената
ръка
, той жертва от областта на живото само онова, което бе получил от природата.
Там той не може да се намесва. Онова, което е резултат от тези сили не може напълно да бъде разбрано от човека. Един художник наистина може да създаде един чудно красив Зевс, ала той не може напълно да разбере този Зевс. В бъдеще човек ще достигне до едно ниво, когато ще може да разбира и това. Както е истина, че човекът е спечелил господство над неодушевената природа, овладял е земното притегляне чрез терзия и отвес, и направляващите сили на природата с помощта на геометрията и механиката; по същия начин в бъдеще чрез самия себе си човекът ще овладее онова, което получава днес само като дар от природата или от божествените сили – именно живото.
Когато в миналото Авел принесе в жертва онова, което му е било дадено от божествената ръка, той жертва от областта на живото само онова, което бе получил от природата.
Каин напротив, беше принесъл в жертва нещо, което самият той бе спечелил от Земята чрез собствения си труд, като плодове на усилието си/*20/. Ето защо по това време /в Средните векове/, бе въведена една съществена нова насока в Свободното масонство. И тази насока е обозначавана чрез символа на Светия Граал – силата на саможертвата. Често съм казвал, че хармонията в човешките отношения не се постига, като бъде проповядвана, а като бъде създавана. Където се събуждат истински сили в човешката природа, изчезва враждата.
към текста >>
Оттам Свободното масонство е интимно свързано с всичко, което човешката
ръка
е оформила в света, всичко, което културата е създала от суровата неодушевена материя.
Онова, което денят създава е ефимерно. Онова, което е създадено през деня чрез познание на вечните закони обаче е вечно. Да се създава в деня чрез знание на вечните закони е същото, както свободно да се иззидва. Така виждате, че наистина онова, което застава пред нас в изкуство, наука и религия, доколкото не е дар от боговете и е изразено в символа на кръста, е произлязло от Свободното масонство. От него произтича всичко, което действително е изградено в света.
Оттам Свободното масонство е интимно свързано с всичко, което човешката ръка е оформила в света, всичко, което културата е създала от суровата неодушевена материя.
Да се върнем към великите неща, които културните епохи са създали; Да разгледаме например стиховете на Омир. Какво се съдържа в тях? Онова, на което посветените са научили човечеството чрез велики, всеобхващащи света идеи. Великите художници не са изнамирали сами своите теми, а всъщност са давали форма на онова, което обхваща цялото човечество. Възможен ли е Микеланджело без силата на християнските концепции?
към текста >>
Всеки официално въведен в ложата получава два чифта
ръка
вици.
Надделяване на тази природна основа в далечното бъдеще и овладяване на силите на живота – както от далечните времена на лемурийската раса човекът е започнал да овладява неодушевените сили и да работи с тях, – това ще бъде изразено в нови символи. Тогава природната основа ще бъде победена не само в сферата на неодушевеното, но също и в сферата на одушевеното. Когато разсъждаваме върху това, тогава старите сексуални символи ни изглеждат точно онова, което трябва да бъде надделяно в най-широк смисъл; и след това откриваме в обединяването на мъжките и женските духовни сили онова, което в бъдеще ще трябва да стане творческият, наистина действен принцип. Външното проявление на този напредък в Свободното масонство е следователно приемането на женския пол. Има един смислен обичай в Свободното масонство, който е свързан с този въпрос.
Всеки официално въведен в ложата получава два чифта ръкавици.
Единият чифт – да ги облече, другият чифт трябва да облече този, който му е най-скъп. Чрез това се обозначава, че тези двама би трябвало да се докосват един друг само с ръкавици, така че чувствените импулси да нямат нищо общо с онова, което се отнася до Свободното масонство. Тази мисъл е изразена също и в друг един символ: Престилката е символ на побеждаване на сексуалността. Тя бива покрита с престилка. Който не разбере тази дълбока идея в масонството, няма да има никаква представа, какво означава тази престилка.
към текста >>
Чрез това се обозначава, че тези двама би трябвало да се докосват един друг само с
ръка
вици, така че чувствените импулси да нямат нищо общо с онова, което се отнася до Свободното масонство.
Когато разсъждаваме върху това, тогава старите сексуални символи ни изглеждат точно онова, което трябва да бъде надделяно в най-широк смисъл; и след това откриваме в обединяването на мъжките и женските духовни сили онова, което в бъдеще ще трябва да стане творческият, наистина действен принцип. Външното проявление на този напредък в Свободното масонство е следователно приемането на женския пол. Има един смислен обичай в Свободното масонство, който е свързан с този въпрос. Всеки официално въведен в ложата получава два чифта ръкавици. Единият чифт – да ги облече, другият чифт трябва да облече този, който му е най-скъп.
Чрез това се обозначава, че тези двама би трябвало да се докосват един друг само с ръкавици, така че чувствените импулси да нямат нищо общо с онова, което се отнася до Свободното масонство.
Тази мисъл е изразена също и в друг един символ: Престилката е символ на побеждаване на сексуалността. Тя бива покрита с престилка. Който не разбере тази дълбока идея в масонството, няма да има никаква представа, какво означава тази престилка. В тесен смисъл човек не би могъл да свърже престилката със Свободното масонство. Следователно от една страна ние имаме преодоляването на природното чрез свободния творчески дух, а от друга разделянето посредством ръкавиците.
към текста >>
Следователно от една страна ние имаме преодоляването на природното чрез свободния творчески дух, а от друга разделянето посредством
ръка
виците.
Чрез това се обозначава, че тези двама би трябвало да се докосват един друг само с ръкавици, така че чувствените импулси да нямат нищо общо с онова, което се отнася до Свободното масонство. Тази мисъл е изразена също и в друг един символ: Престилката е символ на побеждаване на сексуалността. Тя бива покрита с престилка. Който не разбере тази дълбока идея в масонството, няма да има никаква представа, какво означава тази престилка. В тесен смисъл човек не би могъл да свърже престилката със Свободното масонство.
Следователно от една страна ние имаме преодоляването на природното чрез свободния творчески дух, а от друга разделянето посредством ръкавиците.
Накрая ще можем да свалим също и ръкавиците, след като се преодолее нисшето природно, с прилагане на непосредствено свободните духовни сили и на двата пола. Едва тогава наистина окончателно ще се преодолее онова, което се проявява днес в сексуалността. В едно свободно, напълно свободно човешко творчество, в една взаимна дейност на мъжа и жената за изграждането на великата духовна същност на човечеството. Ръкавиците няма вече да са нужни, защото те свободно ще са в състояние да протягат ръце един към друг, защото тогава дух ще говори на дух, а не чувственост на чувственост. Това е великата идея на бъдещето.
към текста >>
Накрая ще можем да свалим също и
ръка
виците, след като се преодолее нисшето природно, с прилагане на непосредствено свободните духовни сили и на двата пола.
Тази мисъл е изразена също и в друг един символ: Престилката е символ на побеждаване на сексуалността. Тя бива покрита с престилка. Който не разбере тази дълбока идея в масонството, няма да има никаква представа, какво означава тази престилка. В тесен смисъл човек не би могъл да свърже престилката със Свободното масонство. Следователно от една страна ние имаме преодоляването на природното чрез свободния творчески дух, а от друга разделянето посредством ръкавиците.
Накрая ще можем да свалим също и ръкавиците, след като се преодолее нисшето природно, с прилагане на непосредствено свободните духовни сили и на двата пола.
Едва тогава наистина окончателно ще се преодолее онова, което се проявява днес в сексуалността. В едно свободно, напълно свободно човешко творчество, в една взаимна дейност на мъжа и жената за изграждането на великата духовна същност на човечеството. Ръкавиците няма вече да са нужни, защото те свободно ще са в състояние да протягат ръце един към друг, защото тогава дух ще говори на дух, а не чувственост на чувственост. Това е великата идея на бъдещето. Ако някой днес иска да се свърже с древното масонство, той само тогава ще бъде на висотата на масонското мислене относно изграждане бъдещето на човечеството, ако работи в този дух и независимо от онова, което Орденът е бил в античността, разбира това, което времената изискват от нас.
към текста >>
Ръка
виците няма вече да са нужни, защото те свободно ще са в състояние да протягат ръце един към друг, защото тогава дух ще говори на дух, а не чувственост на чувственост.
В тесен смисъл човек не би могъл да свърже престилката със Свободното масонство. Следователно от една страна ние имаме преодоляването на природното чрез свободния творчески дух, а от друга разделянето посредством ръкавиците. Накрая ще можем да свалим също и ръкавиците, след като се преодолее нисшето природно, с прилагане на непосредствено свободните духовни сили и на двата пола. Едва тогава наистина окончателно ще се преодолее онова, което се проявява днес в сексуалността. В едно свободно, напълно свободно човешко творчество, в една взаимна дейност на мъжа и жената за изграждането на великата духовна същност на човечеството.
Ръкавиците няма вече да са нужни, защото те свободно ще са в състояние да протягат ръце един към друг, защото тогава дух ще говори на дух, а не чувственост на чувственост.
Това е великата идея на бъдещето. Ако някой днес иска да се свърже с древното масонство, той само тогава ще бъде на висотата на масонското мислене относно изграждане бъдещето на човечеството, ако работи в този дух и независимо от онова, което Орденът е бил в античността, разбира това, което времената изискват от нас. Ако стане възможно да се постигне разбиране за онова, което се нарича тайната на царското изкуство, то бъдещето безсъмнение ще ни доведе до възраждане на старото добро и чудесно, но западнало днес Свободно масонство. Един от начините, по който окултизмът ще проникне в човечеството, ще бъде чрез възроденото Свободно масонство. Точно с това се отличава най-доброто, че то най-често е изложено на погрешно разбиране на собствените му достойнства.
към текста >>
93.
Бележки.
GA_93 Легендата за храма
Името най-напред е станало известно чрез един анонимен, на
ръка
написан документ от 1604 г., който се появява в 1616 г.
Рудолф Щайнер понякога предаваше векове, както правят това италианците /кватроченто – ХV столетие/. В един ръчно написан документ от 1907 г. обаче, Рудолф Щайнер пише: "През първата половина на ХV столетие Кристиян Розенкройц.. "и др./Писма и документи 1901-1925/. /*2/ – Кристиян Розенкройц е една личност от ХІV и ХV столетие, която не се счита за историческа от съвременните изследователи, който става известен посредством две легендарни анонимни трудове: "Фама фратернитатис" и "Концесио фратернитатис", издадени в Касел, 1614 г. и 1615 г., в които се казва, че Кристиян Розенкройц е бил от немско аристократично потекло и живял от 1378 до 1484 г.
Името най-напред е станало известно чрез един анонимен, на ръка написан документ от 1604 г., който се появява в 1616 г.
под заглавие "Химичната сватба на Кристиян Розенкройц", за чийто автор Йохан Валентин Андре, Рудолф Щайнер казва, че е бил инспириран от самия Кристиян Розенкройц. Според Рудолф Щайнер, Кристиян Розенкройц е бил действителна историческа личност. Виж "Коментар върху Химичната сватба на Кристиян Розенкройц", Микаел прес, 1956 г. "Химическата сватба на Кристиян Розенкройц", Фокс Крофт, превод от 1690 г., 1969 г. "Антология за Кристиян Розенкройц", съставена и редактирана от Пол Е.
към текста >>
Царят бил привлечен от нейната красота и скоро и предложил
ръка
та си, която царицата, радостна, че победила това гордо сърце, приела.
Въздигнал златния храм на Соломон, най-прекрасно изработен и изградил много други прочути сгради. Ала той живял сам, меланхоличен със своето величие, разбиран и обичан от малцина, мразен от мнозина, между другото и от Соломон, завиждащ му на неговия гений и слава. И тъй славата за мъдростта на Соломон се разпространила до най-далечните краища на Земята и Балкис, Савската Царица, дошла в Йерусалим да поздрави великия цар и да види чудесата на неговото управление. Тя заварила Соломон да седи на трон от позлатено кедрово дърво, облечен в тъкани от злато, така че първоначално й се сторило, че вижда статуя от злато, с ръце от слонова кост. Соломон я посрещнал и приел с всевъзможни празнични подготовки; развел я да види неговия палат и строежа на храма, а царицата онемяла от възторг.
Царят бил привлечен от нейната красота и скоро и предложил ръката си, която царицата, радостна, че победила това гордо сърце, приела.
Но след като отново посетила храма, тя няколко пъти поискала да види архитекта, който съградил такива чудесни неща. Колкото е било възможно, Соломон забавял да представи Хирам Абиф на царицата, но в края на краищата бил принуден да го направи. Тайнственият строител й бил представен и погледнал царицата с поглед, който проникнал в самото и сърце. След като се съвзела от смущението, тя го разпитала и се опитала да го защити от злата воля и надигащата се ревност на царя. Когато поискала да види безбройните групи работници, които съградили храма, Соломон протестирал и казал, че е невъзможно всички да бъдат събрани изведнъж, ала Хирам, като скочил на един камък, за да бъде виждан, със своята дясна ръка изписал във въздуха символичния Тау и веднага мъжете забързали от всички части, върху които работели, към своя господар.
към текста >>
Когато поискала да види безбройните групи работници, които съградили храма, Соломон протестирал и казал, че е невъзможно всички да бъдат събрани изведнъж, ала Хирам, като скочил на един камък, за да бъде виждан, със своята дясна
ръка
изписал във въздуха символичния Тау и веднага мъжете забързали от всички части, върху които работели, към своя господар.
Царят бил привлечен от нейната красота и скоро и предложил ръката си, която царицата, радостна, че победила това гордо сърце, приела. Но след като отново посетила храма, тя няколко пъти поискала да види архитекта, който съградил такива чудесни неща. Колкото е било възможно, Соломон забавял да представи Хирам Абиф на царицата, но в края на краищата бил принуден да го направи. Тайнственият строител й бил представен и погледнал царицата с поглед, който проникнал в самото и сърце. След като се съвзела от смущението, тя го разпитала и се опитала да го защити от злата воля и надигащата се ревност на царя.
Когато поискала да види безбройните групи работници, които съградили храма, Соломон протестирал и казал, че е невъзможно всички да бъдат събрани изведнъж, ала Хирам, като скочил на един камък, за да бъде виждан, със своята дясна ръка изписал във въздуха символичния Тау и веднага мъжете забързали от всички части, върху които работели, към своя господар.
Това учудило много царицата и тя тайно съжалила, че вече се е обещала на царя, тъй като се почувствувала влюбена във великия архитект. Соломон решил да разруши това чувство и да подготви унижението, и разрухата на своя съперник. За тази цел той си послужил с трима строители, които завиждали на Хирам, защото той отказал да ги издигне до степента майстори, поради това че им липсвало знание и били мързеливи. Те били: Фанор – сириец и зидар; Амру – финикиец и дърводелец; и Метузаел – евреин и миньор. Черната завист на тези трима планира отливането на Бронзовото море, което щяло да възвеличи славата на Хирам до огромни висоти, да бъде неуспешно.
към текста >>
Последният му изпратил помощта на Духа на живота /pneuma- zoon/, който протегна неговата дясна
ръка
и го изтегли отново вън от тъмнината във висините на светлината.
Не сила срещу сила, не зло срещу зло, може да бъде отплатата на нежната светлина на небето, на която моралът бе обявен от Христос. Тази победа трябва да бъде постигната по съвсем друг начин: Под формата на спокойно разпадане, в която силите на светлината действат като нежен фермент, за да заквасят тестото на материята; по този начин Евангелието описва битката на светлината, по такъв чудно значим начин. Картините, които Мани дава, описват точно същата случка, която описва Евангелието, ала с повече подробности и с дълбочина, която съответства на по-зрелите исторически обстоятелства. "Следователно точно същата мисъл е тази, която се изразява в по-нататъшното разгъване на тази манихейска героична легенда. В борбата срещу противоположните сили на Хиле небесният герой не може да надделее, макар че като Прометей от гръцката сага, той непрекъснато се маскира и взима формата на различните елементи, демоните го побеждават и отнемат неговото въоръжение; да, те отнемат много части за себе си от неговата слънчевоподобна блестяща природа и той би бил напълно под тяхна власт, ако не бе призовал Бащата, първичния източник на светлината!
Последният му изпратил помощта на Духа на живота /pneuma- zoon/, който протегна неговата дясна ръка и го изтегли отново вън от тъмнината във висините на светлината.
"Това е причината, поради която", прибавя Акта Архелаус, гл. 7, "когато манихейците се срещат, си подават дясната ръка като знак, че те са били спасени от тъмнината; защото "В тъмнината, – казва Мани, – живеят всички ереси". Тази точка е от особен интерес, защото твърде открито дава обекта на тази илюзия "ерес", която в този случай се отнася за клерикалната сатанинска доктрина, която е знаела как да си присвои дрехата на светлината, външната форма на християнството, за да измами и хване по-благородните души. Това са ограбените слънчево-подобни части на прототипа човек, които са попаднали под властта на търсещото поквара човечество; поквара, която възприе външния вид на святост чрез това действие на ограбване. Това обаче е само едната страна на значението на този мит, който обзема както еволюцията, така и историята.
към текста >>
7, "когато манихейците се срещат, си подават дясната
ръка
като знак, че те са били спасени от тъмнината; защото "В тъмнината, – казва Мани, – живеят всички ереси".
Картините, които Мани дава, описват точно същата случка, която описва Евангелието, ала с повече подробности и с дълбочина, която съответства на по-зрелите исторически обстоятелства. "Следователно точно същата мисъл е тази, която се изразява в по-нататъшното разгъване на тази манихейска героична легенда. В борбата срещу противоположните сили на Хиле небесният герой не може да надделее, макар че като Прометей от гръцката сага, той непрекъснато се маскира и взима формата на различните елементи, демоните го побеждават и отнемат неговото въоръжение; да, те отнемат много части за себе си от неговата слънчевоподобна блестяща природа и той би бил напълно под тяхна власт, ако не бе призовал Бащата, първичния източник на светлината! Последният му изпратил помощта на Духа на живота /pneuma- zoon/, който протегна неговата дясна ръка и го изтегли отново вън от тъмнината във висините на светлината. "Това е причината, поради която", прибавя Акта Архелаус, гл.
7, "когато манихейците се срещат, си подават дясната ръка като знак, че те са били спасени от тъмнината; защото "В тъмнината, – казва Мани, – живеят всички ереси".
Тази точка е от особен интерес, защото твърде открито дава обекта на тази илюзия "ерес", която в този случай се отнася за клерикалната сатанинска доктрина, която е знаела как да си присвои дрехата на светлината, външната форма на християнството, за да измами и хване по-благородните души. Това са ограбените слънчево-подобни части на прототипа човек, които са попаднали под властта на търсещото поквара човечество; поквара, която възприе външния вид на святост чрез това действие на ограбване. Това обаче е само едната страна на значението на този мит, който обзема както еволюцията, така и историята. Благородните части на прототипния човек, неговите синове, бяха фиксирани в небесата като Слънце и Луна от Духа на Христос и на Парклит, докато другите звезди, като разпръснати, издишващи светлина, са фиксирани в небесата като Демони на нощта. Този Дух на живота се проявява като укротител на материалното съществуване, както Духът, който носи мярка и установява граници на материята.
към текста >>
И това доказателство фактически е под
ръка
.
/*15/ – Ману.. Виж бел. 2 към лекция 4 от 7. октомври 1904 г. /*16/ – Рудолф Щайнер тук дава един свободен цитат от Евгени Хайнрих Шмид: "Гнозисът", вече споменат в началото на тези бележки. Текстът на Шмит както следва: "Това би било един забележителен опит да се изясни, че манихеизмът, както е разбран от посветените и като вътрешна тайна доктрина, не е само преразказ на персийски басни, а едно истинско гностично учение, основаващо се на духовно виждане, ако бихме могли само в един единствен случай да докажем, че манихейците са търсили източника за тяхното учение и гаранция за тяхната истина не във външно вярване, в авторитета /Мани каза това или онова/, а пряко, посредством вътрешно душевно виждане.
И това доказателство фактически е под ръка.
Самият Мани въвежда своето основополагащо писмо /epistola fundamenti/ със следните думи: "Тези са думите на лечение и на вечния извор на живот. Онзи, който ги чуе и най-напред повярва в тях, и спазва това, което казват, никога не ще бъде вече плячка на смъртта, а ще се радва на действителен безсмъртен и великолепен живот. Тъй като наистина е благословен онзи, който чрез тези божествени доктрини участвува в знанието /Гнозис/, което го освобождава да премине във вечен живот. Мирът на невидимия Бог и знание за истината ще бъде с техните братя и обични, които вярват в закона на небето и го практикуват в своя ежедневен живот. И те ще ви виждат как седите от дясно на светлината и ще ви предпазват от всички злосторни нападения и уловки на този свят; нежността на Светия дух наистина ще отвори вашето вътрешно сетиво, така че вие ще виждате собствената си душа с вашите очи".
към текста >>
Той прави движение с
ръка
, като че сигнал за своето тръгване, след това казва: "Напускам, не ме посещавайте.
Ала художникът не може да бъде спасен, неговият бял дроб е свършен, той ще умре на 8 юли 1805 г. Постепенно Сен Жармен преминава в тържествено настроение. За няколко секунди той става като втвърден като статуя. Очите му, които винаги са били много изразителни стават тъпи и безцветни. Изведнъж цялото му същество отново се оживява.
Той прави движение с ръка, като че сигнал за своето тръгване, след това казва: "Напускам, не ме посещавайте.
Още веднъж ще ме видите. Утре вечер заминавам; има голяма нужда от мен в Константинопол; след това в Англия, там да подготвя две изобретения, които ще имате през следващото столетие – влакове и параходи, те ще бъдат необходими за Германия. Сезоните постепенно ще се променят, първо пролетта, а след това и лятото. Това е постепенното спиране на самото време, като обявяване края на цикъла. Аз го виждам цялото; астролозите и метеоролозите не знаят нищо, повярвайте ми; Необходимо е човек да е учил в Пирамидите, както аз съм учил.
към текста >>
След изговарването на тези тържествени думи, Графът повтори знака с
ръка
та си.
Аз ще почивам; трябва да почина. След точно 85 години хората отново ще ме видят */*Казано в 1790 г. Точно 85 г. по-късно /1875/ бе основано Теософското общество/. Довиждане, аз ви обичам".
След изговарването на тези тържествени думи, Графът повтори знака с ръката си.
Двамата адепти били победени от силата на такива неизпитани до сега впечатления. В същия момент завалява силен дъжд и прозвучава гръмотевица. Инстинктивно те се връщат в лабораторията за подслон. Отварят вратата. Сен Жармен вече не е там....
към текста >>
/*4/ – Бяла дреха, достигаща до краката, носена над расото от извършващите литургия, която е имала дълги заострени
ръка
ви.
/*3/ – Тит Ливий /59 г. пр. Хр. – 17 г. сл. Хр./, Римски историк, автор на история на Рим /Аналии/ от основаването на града до смъртта на Друзус /9 пр. Хр./; от 142-те книги на тази история, 35 от тях, както и резюмета на повечето от останалите са запазени.
/*4/ – Бяла дреха, достигаща до краката, носена над расото от извършващите литургия, която е имала дълги заострени ръкави.
Най-древният вид облекло от египетските и еврейски времена. /*5/ – Виж лекция 4 от 7. октомври 1904 г. в настоящия том. /*6/ – Виж лекцията от 25.
към текста >>
На този жезъл бе написано непроизносимото име на Бога и 10-те напасти, които Светият, благословен да бъде, един ден ще накара да паднат върху египтяните в земята на Египет.. И колко дни и колко години този жезъл вече лежеше в къщата на моя баща до деня, в който той го взе в
ръка
та си, отиде в градината и го посади в Земята.
В "Мидраш Войсша" /по-малкия Мидраш коментар върху тази лекция от Стария завет/ се казва: "аз /Мойсей/ я попитах /Зигппора/ откъде той /Джидро/ е взел това дърво? Тя отговори: Това е жезълът, който Светият, да бъде благословен, създаде на съботната вечер, след като бе създал Своя свет. Светият, да бъде благословен, я даде на първия човек, който я даде на Ханох, който пък я даде на Ной, който я даде на Сем, който я даде на Авраам, който я даде на Яков, който я донесе със себе си в Египет и я даде на Йосиф, своя син. Когато Йосиф умря, египтяните ограбиха дома му и донесоха този жезъл в двореца на фараона. Моят баща Джидро беше един от великите астролози на фараона, той видя жезъла, пожела да го има, открадна го и го занесе в своя дом.
На този жезъл бе написано непроизносимото име на Бога и 10-те напасти, които Светият, благословен да бъде, един ден ще накара да паднат върху египтяните в земята на Египет.. И колко дни и колко години този жезъл вече лежеше в къщата на моя баща до деня, в който той го взе в ръката си, отиде в градината и го посади в Земята.
А когато се върна в градината да си го вземе, той вече беше покарал и имаше цветове. "Цитирано от Ханс Лудвиг Хелд: /текст не се чете/ от периодичното списание "Дас Райх", януари 1917 г. /*3/ – Филотеус Джордано Бруно 1548-1600 г. /текст не се чете/, диалог: "Всемирното мислене е най-вътрешното истинско и индивидуално качество и потенциална част на Световната душа". /*4/ – Виж бележка 10 на предшестващата лекция.
към текста >>
1. Обикновени бележки от неизвестна
ръка
, най-пълните.
Щайнер направи следната бележка по време на обявяването на следващите дейности: "На следното понеделнишко събрание ще говоря за окултизъм, езотерика и теософия. Желая да обърна вниманието ви към факта, че тази тема ще бъде сравнявана с текущите събития. аз ви моля да поканите колкото се може повече членове, както и онези, които живеят на по-далеч. ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 януари 1906 г. ИЗТОЧНИК НА ТЕКСТА
1. Обикновени бележки от неизвестна ръка, най-пълните.
2. Написано на пишеща машина копие от стенографските бележки на Франц Зайлер. Оригиналното стенографско копие също не беше пълно; първото е било попълвано и реставрирано по време на писането на машина от Зайлер, понякога с помощта на текст, който очевидно е бил на негово разположение. 3. Много съкратено копие от неизвестна ръка в голям унисон с текста на/1/ 4. Много съкратен текст с пропуски, записани от Берта Рибщайн. 5. Бележки на Мари Щайнер фон Сиверс.
към текста >>
3. Много съкратено копие от неизвестна
ръка
в голям унисон с текста на/1/
ДВАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 2 януари 1906 г. ИЗТОЧНИК НА ТЕКСТА 1. Обикновени бележки от неизвестна ръка, най-пълните. 2. Написано на пишеща машина копие от стенографските бележки на Франц Зайлер. Оригиналното стенографско копие също не беше пълно; първото е било попълвано и реставрирано по време на писането на машина от Зайлер, понякога с помощта на текст, който очевидно е бил на негово разположение.
3. Много съкратено копие от неизвестна ръка в голям унисон с текста на/1/
4. Много съкратен текст с пропуски, записани от Берта Рибщайн. 5. Бележки на Мари Щайнер фон Сиверс. 6. Бележки от неизвестна ръка. Основата за отпечатването беше копие /1/ и с оглед на /2/ след сравняване с неговото стенографско копие и други текстове. Места в текста, които не са попълнени в никой от текстовете на разположение, са указани в следващите бележки.
към текста >>
6. Бележки от неизвестна
ръка
.
2. Написано на пишеща машина копие от стенографските бележки на Франц Зайлер. Оригиналното стенографско копие също не беше пълно; първото е било попълвано и реставрирано по време на писането на машина от Зайлер, понякога с помощта на текст, който очевидно е бил на негово разположение. 3. Много съкратено копие от неизвестна ръка в голям унисон с текста на/1/ 4. Много съкратен текст с пропуски, записани от Берта Рибщайн. 5. Бележки на Мари Щайнер фон Сиверс.
6. Бележки от неизвестна ръка.
Основата за отпечатването беше копие /1/ и с оглед на /2/ след сравняване с неговото стенографско копие и други текстове. Места в текста, които не са попълнени в никой от текстовете на разположение, са указани в следващите бележки. /*1/ – В две лекции 17 и 18 в този том на 23. октомври 1905 г., отделно за мъже и жени. /*2/ -Тук Р.
към текста >>
94.
V. Йога в Изтока и Запада.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Преобразуването на астралното тяло върви
ръка
за
ръка
с контрола на чувствата и тяхното пречистване.
Еволюцията на човека, следователно, се равнява на преобразяване на низшите тела от висшето Себе. Ние има чудесен пример за работата на низшия Аз в един анекдот, разказан от Дарвин. При едно от своите пътувания той разговарял с канибал и попитал, чрез преводач, дали той не чувства отвращение към яденето на човешка плът. Тогава дивакът избухнал в смях, казвайки: “Един човек трябва да е опитал човешка плът, преди да може да знае дали тя е добра на вкус. И въпреки всичко ти не знаеш нищо за това.”
Преобразуването на астралното тяло върви ръка за ръка с контрола на чувствата и тяхното пречистване.
В нашата епоха низшата част на астралното тяло на човека е тъмна; висшата част е прозрачна и изпълнена с цветове. Висшата част е била променена и проникната от Аза, но низшата част още не е. Когато човек е преобразувал цялото астрално тяло, ние казваме, че го е превърнал в Манас. Едва тогава той може да започне да работи върху етерното тяло. Има причина това да е така.
към текста >>
95.
VІІІ Християнската Мистерия.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Себето не е ограничено от кожата; то е обединено с великия организъм на Вселената, както
ръка
та е обединена с останалото тяло.
Преждевременното появяване на астралния свят и внезапната поява на Двойника или Пазача на Прага може да отведе човек, който не е напълно подготвен или който не е взел всички предпазни мерки необходими за ученика, до лудост и умопомрачение. Носенето на Кръста се отнася, символично, към една добродетел на душата. Тази добродетел, която се състои в чувство на това да имаш “света в своето съзнание”, като Атлас, носещ света на раменете си, може да бъде наречено чувство на идентификация с цялата Земя, или по думите на източния окултизъм, спиране на чувството за отделеност. Всеобщо, и преди всичко в съвременността, хората отъждествяват себе си с тялото. (В своите “Етики” Спиноза казва, че основната и фундаментална идея на човека е идеята за тялото в действие.) Ученикът трябва да развие идеята, че в сумата от всички неща неговото тяло само по себе си не е по-важно от което и да е друго тяло, било то тялото на животно, маса или парче мрамор.
Себето не е ограничено от кожата; то е обединено с великия организъм на Вселената, както ръката е обединена с останалото тяло.
Сама ръката би била като прах и пепел. Какво би било тялото на човека без почвата, на която да си почива, без въздуха, който диша? То би умряло, защото то не е нищо друго освен един малък орган на Земята и на въздуха. Ето защо ученикът трябва да се потопява във всяко друго същество и да идентифицира себе си с Духа на Земята. Гьоте е дал чудесно описание на тази степен в началото на “Фауст”.
към текста >>
Сама
ръка
та би била като прах и пепел.
Носенето на Кръста се отнася, символично, към една добродетел на душата. Тази добродетел, която се състои в чувство на това да имаш “света в своето съзнание”, като Атлас, носещ света на раменете си, може да бъде наречено чувство на идентификация с цялата Земя, или по думите на източния окултизъм, спиране на чувството за отделеност. Всеобщо, и преди всичко в съвременността, хората отъждествяват себе си с тялото. (В своите “Етики” Спиноза казва, че основната и фундаментална идея на човека е идеята за тялото в действие.) Ученикът трябва да развие идеята, че в сумата от всички неща неговото тяло само по себе си не е по-важно от което и да е друго тяло, било то тялото на животно, маса или парче мрамор. Себето не е ограничено от кожата; то е обединено с великия организъм на Вселената, както ръката е обединена с останалото тяло.
Сама ръката би била като прах и пепел.
Какво би било тялото на човека без почвата, на която да си почива, без въздуха, който диша? То би умряло, защото то не е нищо друго освен един малък орган на Земята и на въздуха. Ето защо ученикът трябва да се потопява във всяко друго същество и да идентифицира себе си с Духа на Земята. Гьоте е дал чудесно описание на тази степен в началото на “Фауст”. Духът на Земята, към който се стреми Фауст, се появява пред него и казва думите:
към текста >>
Духът трябва владее тялото така, както
ръка
та владее чука.
от рой жизнени нишки върху стана на Времето, вечно бръмчащ аз на Бога тъка пъстроцветния плащ.” Да идентифицираш себе си с всички същества не означава, че тялото трябва да се презира. То трябва да бъде носено като някакъв външен обект, дори както Христос носеше Своя Кръст.
Духът трябва владее тялото така, както ръката владее чука.
На тази този етап ученикът е съзнателен за окултните сили, спящи в тялото му. В хода на неговите медитации на кожата му може да се появи дори и стигмата. Това е знакът, че той е узрял за петата степен, където, във внезапно озарение, му се разкрива Мистичната Смърт. Мистичната Смърт. Скован от най-голямото от всички страдания, ученикът разпознава, че светът на сетивата е илюзия.
към текста >>
Отрицателното винаги върви
ръка
за
ръка
с положителното.
Той е едно със Земята и намира себе си отново в планетарния живот. Възкресението – това е възвишено изживяване, невъзможно за описание освен зад стените на светилището. Последната степен на Християнското посвещение отива отвъд всички слова и всяка аналогия пропада. На тази степен човек придобива силата на лекува. Още трябва да се осъзнае, че този, който я притежава, притежава в същото време обратната сила да причинява болест.
Отрицателното винаги върви ръка за ръка с положителното.
Оттук и огромната отговорност, свързана с тази сила, която може да се характеризира с думите: Творческото слово извира от пламтящата душа.
към текста >>
96.
Х. Астралният свят (продължение).
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Защо обикновено човек има за силна
ръка
дясната?
Техен символ може вече да бъде видян в рогата, традиционно представяни на главата на Мойсей. Гледайки отгоре надолу главата и половите органи, човекът е синтезиран и един. Всичко това е продукт на миналото. Вляво и вдясно той е симетричен, представящ настоящето и бъдещето. Тези две симетрични части обаче нямат еднаква стойност.
Защо обикновено човек има за силна ръка дясната?
Дясната ръка, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира. Лявата ръка ще остане, когато двете “крила” на челото бъдат развити. Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака. Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: “Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три?
към текста >>
Дясната
ръка
, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира.
Гледайки отгоре надолу главата и половите органи, човекът е синтезиран и един. Всичко това е продукт на миналото. Вляво и вдясно той е симетричен, представящ настоящето и бъдещето. Тези две симетрични части обаче нямат еднаква стойност. Защо обикновено човек има за силна ръка дясната?
Дясната ръка, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира.
Лявата ръка ще остане, когато двете “крила” на челото бъдат развити. Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака. Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: “Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три? ” Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун.
към текста >>
Лявата
ръка
ще остане, когато двете “крила” на челото бъдат развити.
Всичко това е продукт на миналото. Вляво и вдясно той е симетричен, представящ настоящето и бъдещето. Тези две симетрични части обаче нямат еднаква стойност. Защо обикновено човек има за силна ръка дясната? Дясната ръка, която е по-активната от двете днес, е предопределена впоследствие да атрофира.
Лявата ръка ще остане, когато двете “крила” на челото бъдат развити.
Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака. Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: “Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три? ” Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун. Всъщност въпросът и отговорът се отнасят за цялата еволюция на човечеството, минала, настояща и бъдеща, както тя беше познавана в древните Мистерии.
към текста >>
Четириног в една предишна епоха на развитие, днес човекът ходи на два крака; в бъдеще той ще “лети” и наистина ще използва три спомагателни органа, а именно двете крила развити от двулистния лотосов цвят, който ще бъде двигателен орган на волята, и органът, възникващ от метаморфоза на лявата половина на гръдния кош и лявата
ръка
.
Сърцето ще бъде мозъкът на гръдния кош – един орган на познанието. Преди човекът да заеме изправен стоеж имаше време, когато той се движеше на четири крака. Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: “Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три? ” Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун. Всъщност въпросът и отговорът се отнасят за цялата еволюция на човечеството, минала, настояща и бъдеща, както тя беше познавана в древните Мистерии.
Четириног в една предишна епоха на развитие, днес човекът ходи на два крака; в бъдеще той ще “лети” и наистина ще използва три спомагателни органа, а именно двете крила развити от двулистния лотосов цвят, който ще бъде двигателен орган на волята, и органът, възникващ от метаморфоза на лявата половина на гръдния кош и лявата ръка.
Такива ще бъдат органите за движение в бъдещето. Настоящите органи за възпроизвеждане ще атрофират заедно с дясната страна и дясната ръка. Човекът ще ражда своите себеподобни от силите на словото; неговото слово ще формира ефирни тела като неговото собствено.
към текста >>
Настоящите органи за възпроизвеждане ще атрофират заедно с дясната страна и дясната
ръка
.
Такъв е произходът на загадката на Сфинкса: “Кое е съществото, което в детството ходи на четири крака, в средна възраст на два, а в старостта на три? ” Едип отговаря, че това е човекът, който когато е бебе пълзи на четири крака, и на старини се подпира на бастун. Всъщност въпросът и отговорът се отнасят за цялата еволюция на човечеството, минала, настояща и бъдеща, както тя беше познавана в древните Мистерии. Четириног в една предишна епоха на развитие, днес човекът ходи на два крака; в бъдеще той ще “лети” и наистина ще използва три спомагателни органа, а именно двете крила развити от двулистния лотосов цвят, който ще бъде двигателен орган на волята, и органът, възникващ от метаморфоза на лявата половина на гръдния кош и лявата ръка. Такива ще бъдат органите за движение в бъдещето.
Настоящите органи за възпроизвеждане ще атрофират заедно с дясната страна и дясната ръка.
Човекът ще ражда своите себеподобни от силите на словото; неговото слово ще формира ефирни тела като неговото собствено.
към текста >>
97.
ХІІ. Деваканичният свят (продължение).
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Но само явленията на Природата са тези, които изглеждат така не и нищо направено от човешка
ръка
.
Около тази празна форма блести лъчиста, яйцевидна форма астралното тяло. То има вид на аура, от която тялото е било отстранено. Самото тяло изглежда като куха, празна форма. Това е виждане, в което всичко е обърнато като при фотографски негатив. Душата на кристала, растението и животното се вижда като един вид излъчване, докато физическата субстанция се явява като празна обвивка.
Но само явленията на Природата са тези, които изглеждат така не и нищо направено от човешка ръка.
На първата степен на Девакана ние съзерцаваме астралните копия на явленията на физическия свят. За тази област се говори като за “континентите” на Девакана “негативните” форми на долините, планините и физическите континенти. Ако влиза в дълбока медитация като задържа дъха си, човек достига втората степен на Девакана. Формите, които представят физическата субстанция, се виждат като изпълнени с духовни потоци потоците на всемирния живот. Това е океанът на Девакана.
към текста >>
В Книга Битие Йехова взема
ръка
та на Адам и Адам дава на всички същества техните имена.
По-висшите области на Девакана се характеризират с факта, че всички звуци имат по-голяма чистота, величие и богатство. В могъща хармония ние чуваме гласа на всяко същество. Тази хармония бе наречена от Питагор “Музиката на Сферите”. Това е живото, Космическо Слово. За ясновидеца, станал яснослушащ, всяко същество съобщава истинското си име в определен звук или тон.
В Книга Битие Йехова взема ръката на Адам и Адам дава на всички същества техните имена.
На Земята индивидуалността се губи сред тълпата от други същества. Във висшата сфера на Девакана всяко същество си има свой собствен отделен звук; в същото време Посветеният е свързан с всички същества, той става едно със своето обкръжение. Посветеният, постигнал тази степен, бива наречен “Лебедът”. Той чува звуците, чрез които му говори неговия учител, и после ги съобщава на света. Пеещият лебед на Аполон донася до ушите на хората тоновете на Отвъдното.
към текста >>
98.
ХV. Еволюцията на планетите и Земята.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Ако се върнем в далечните исторически епохи, когато човешката
ръка
още не се бе отпечатала върху Земята, ние я откриваме като произлизаща от ръцете на Боговете.
Опитайте се да си представите едно растение в свръхсетивно съществуване, изгубило своята минерална субстанция то би било невидимо за нашето физическо око. Но въпреки че човекът познава само минералното, той поне има власт над него. Той го работи, оформя, топи го и го съчетава. Той преоформя наново лицето на Земята. В нашата епоха той е способен да прави това с помощта на машините.
Ако се върнем в далечните исторически епохи, когато човешката ръка още не се бе отпечатала върху Земята, ние я откриваме като произлизаща от ръцете на Боговете.
Но откакто човекът започна да упражнява контрол върху минералното царство, Земята започна да се променя, и ние можем да предскажем една епоха, когато цялото лице на Земята която в началото бе дело на Боговете ще е получила отпечатъка, нанесен от ръката на човека. В началото, от Боговете бе дадена форма на всички сътворени неща. Тази власт за даване на форма премина от Боговете в хората, доколкото става въпрос за минералното царство. Древните предания учеха, че човекът трябва да изпълни задачата за преобразяване на Земята, като постигне тройна цел, а именно реализирането на истина, красота и добро. И после онези, които идват след него, ще гледат на делото му така, както сега ние гледаме на минералното царство, произлязло от ръцете на Боговете.
към текста >>
Но откакто човекът започна да упражнява контрол върху минералното царство, Земята започна да се променя, и ние можем да предскажем една епоха, когато цялото лице на Земята която в началото бе дело на Боговете ще е получила отпечатъка, нанесен от
ръка
та на човека.
Но въпреки че човекът познава само минералното, той поне има власт над него. Той го работи, оформя, топи го и го съчетава. Той преоформя наново лицето на Земята. В нашата епоха той е способен да прави това с помощта на машините. Ако се върнем в далечните исторически епохи, когато човешката ръка още не се бе отпечатала върху Земята, ние я откриваме като произлизаща от ръцете на Боговете.
Но откакто човекът започна да упражнява контрол върху минералното царство, Земята започна да се променя, и ние можем да предскажем една епоха, когато цялото лице на Земята която в началото бе дело на Боговете ще е получила отпечатъка, нанесен от ръката на човека.
В началото, от Боговете бе дадена форма на всички сътворени неща. Тази власт за даване на форма премина от Боговете в хората, доколкото става въпрос за минералното царство. Древните предания учеха, че човекът трябва да изпълни задачата за преобразяване на Земята, като постигне тройна цел, а именно реализирането на истина, красота и добро. И после онези, които идват след него, ще гледат на делото му така, както сега ние гледаме на минералното царство, произлязло от ръцете на Боговете. Нито една катедрала или машина не е била построена напразно.
към текста >>
99.
ХVІІ. Изкупление и Освобождение.
GA_94 Космогония, Популярен окултизъм. Евангелието на Йоан
Те бяха за него това, което е дървото за клона или мозъкът за
ръка
та.
Той не би преминавал през смъртта; обновлението на неговото същество нямаше да се причинява от раждането, каквото го познаваме, а по някакъв друг начин. Определени части от астралното тяло и от етерното тяло щяха да бъдат подлагани на промяна, това е всичко. Около неразрушимия център единствено обгръщащите обвивки щяха да бъдат среда на общуване с околната среда такова бе състоянието на човека на периода на Старата Луна в еволюцията; неговото същество бе подложено на метаморфози, но не и на раждане и смърт. Но в това състояние той нямаше съзнание в нашия смисъл на думата. Боговете, които му бяха дали форма, бяха около него, зад него, но не и вътре в него.
Те бяха за него това, което е дървото за клона или мозъкът за ръката.
Ръката се движи, но съзнанието за движението е на мозъка. Човекът бе клон на божественото дърво и ако земната еволюция не бе променила това състояние на нещата, неговият мозък нямаше да бъде нещо повече от цвят на същото божествено дърво, неговите мисли щяха да бъдат отразени в изражението му като в огледало, но той нямаше да има съзнание за свои собствени мисли. Нашата Земя щеше да бъде свят на същества, надарени с мисли, но не и със съзнание, свят на статуи вселявани от Боговете, преди всичко от Яхве или Йехова. Какво бе онова, което промени този ход на нещата и как човекът стигна до независимост? Боговете от естеството на Йехова можеха да се спускат в човешкия мозък.
към текста >>
Ръка
та се движи, но съзнанието за движението е на мозъка.
Определени части от астралното тяло и от етерното тяло щяха да бъдат подлагани на промяна, това е всичко. Около неразрушимия център единствено обгръщащите обвивки щяха да бъдат среда на общуване с околната среда такова бе състоянието на човека на периода на Старата Луна в еволюцията; неговото същество бе подложено на метаморфози, но не и на раждане и смърт. Но в това състояние той нямаше съзнание в нашия смисъл на думата. Боговете, които му бяха дали форма, бяха около него, зад него, но не и вътре в него. Те бяха за него това, което е дървото за клона или мозъкът за ръката.
Ръката се движи, но съзнанието за движението е на мозъка.
Човекът бе клон на божественото дърво и ако земната еволюция не бе променила това състояние на нещата, неговият мозък нямаше да бъде нещо повече от цвят на същото божествено дърво, неговите мисли щяха да бъдат отразени в изражението му като в огледало, но той нямаше да има съзнание за свои собствени мисли. Нашата Земя щеше да бъде свят на същества, надарени с мисли, но не и със съзнание, свят на статуи вселявани от Боговете, преди всичко от Яхве или Йехова. Какво бе онова, което промени този ход на нещата и как човекът стигна до независимост? Боговете от естеството на Йехова можеха да се спускат в човешкия мозък. Но други Духове които, на Луната, бяха от порядъка на Духовете на Огъня, не бяха завършили своята еволюция, и на Земята вместо да проникнат в мозъка на човека, се смесиха с астралното му тяло.
към текста >>
100.
Първоначални импулси на духовната наука
GA_96 Първоначални импулси на духовната наука
Днес вече е ясно на всички хора, че когато ударя с
ръка
та си плесница на някого, това е нещо напълно действително, напълно реално.
Теософията (антропософията)1 е нещо, за което всеки, чувстващ се привлечен към нея, си създава представата, че тя би трябвало да задоволи неговия най-дълбок копнеж за духовен живот. Ако искаме обаче да поставим пред душата си правилната за съвремието ни теософска основна идея, да изпълним цялото си съзнание с мислите, че духовното е нещо действително, трябва най-после да обявим, че признаваме достойнството на личността на нашия ближен. Личното го оставяме да важи, понеже не бихме си позволили като хора, които носят чувстваща душа в тялото си, преднамерено да нараним външната личност на ближния, не бихме си позволили да се намесваме в личната му свобода. Но още не сме стигнали толкова далеч, все още не, че да прострем тази толерантност върху най-вътрешната същност на човека, понеже още не знаем – най-многото теоретически, но не и практически, – че чувствата и мислите, изобщо духовното е нещо действително. На всички вас това ви е ясно.
Днес вече е ясно на всички хора, че когато ударя с ръката си плесница на някого, това е нещо напълно действително, напълно реално.
Но хората не вярват така лесно, че е действителност, когато изпратя лоши мисли към някого. Трябва да си разясним, че лошата мисъл, която отправям към ближния си, мисълта, изпълнена с антипатия, с омраза, за душата му е също като плесница през лицето. И злонамереното чувство, чувството на омраза и безлюбие, с което заставам срещу ближния си, са действителност, каквато е обикновеното външно нараняване, което човек нанася на друг човек. Едва когато това се осъзнае, се става теософ. Проникнем ли се изцяло с това съзнание, наясно ли сме, че духът в нас е действителност, тогава сме схванали теософската мисъл и за нас следва същинското следствие, най-важното следствие за такова духовно схващане.
към текста >>
Главното е – също и при астрономите – да се навлезе с карта в
ръка
във висшите области.
Представете си, че ви начертая картата на Мала Азия. Някой може да дойде и да обясни: Каквото той начертава като реки и планини е безсмислица. Тогава бих му казал: Не ме засяга дали ми вярваш. Погледни, разгледай и запомни. Когато отидеш в Мала Азия, ще видиш дали е правилно и тогава ще се ориентираш.
Главното е – също и при астрономите – да се навлезе с карта в ръка във висшите области.
Това е същественото, за което се касае. Така е и относно знанието за по-висшия свят. Само тогава можем да навлезем в този по-висш свят, когато узнаем нещо от същността му. Когато тук описваме астралния свят, трябва да узнаете за начина и вида на трептящия и подвижен свят на астралността, а когато става въпрос за девахана, трябва да узнаете нещо за специфичността на този свят, противоположен на нашия. Когато само се свържете с тези мисли и се вживеете в тези по-висши области, ще получите предчувствие за състоянието на съзнанието, което имаме, когато астралният свят ни заобикаля, а също и за състоянието на съзнанието, когато деваханическият свят е около нас.
към текста >>
Веднъж ви казах: Ако отрежете
ръка
та ми, тя повече няма да е моя
ръка
.
В действителност сме разделени само докато сме на физическия план. Щом се вживеем във висшия свят, вече забелязваме духовното братство, осъзнаваме духовното единство. Често съм се опитвал да представя това духовно братство поне с разсъдъчни идеи. То се изразява така хубаво с думите: Това си ти. Нека ги поставим пред душата си.
Веднъж ви казах: Ако отрежете ръката ми, тя повече няма да е моя ръка.
Тя може да е моя ръка само ако принадлежи към моя организъм, иначе не е повече ръка, тя изсъхва. Като човек сте такава ръка също и в земния организъм. Представете си, че се издигнете няколко мили над Земята. Там не можете да живеете като физически човек, преставате да живеете като човек. Вие сте част от нашата Земя, както ръката е част от тялото ми.
към текста >>
Тя може да е моя
ръка
само ако принадлежи към моя организъм, иначе не е повече
ръка
, тя изсъхва.
Щом се вживеем във висшия свят, вече забелязваме духовното братство, осъзнаваме духовното единство. Често съм се опитвал да представя това духовно братство поне с разсъдъчни идеи. То се изразява така хубаво с думите: Това си ти. Нека ги поставим пред душата си. Веднъж ви казах: Ако отрежете ръката ми, тя повече няма да е моя ръка.
Тя може да е моя ръка само ако принадлежи към моя организъм, иначе не е повече ръка, тя изсъхва.
Като човек сте такава ръка също и в земния организъм. Представете си, че се издигнете няколко мили над Земята. Там не можете да живеете като физически човек, преставате да живеете като човек. Вие сте част от нашата Земя, както ръката е част от тялото ми. Илюзията, че сте самостоятелно същество, се поражда само поради факта, че се разхождате по Земята, докато ръката е сраснала.
към текста >>
Като човек сте такава
ръка
също и в земния организъм.
Често съм се опитвал да представя това духовно братство поне с разсъдъчни идеи. То се изразява така хубаво с думите: Това си ти. Нека ги поставим пред душата си. Веднъж ви казах: Ако отрежете ръката ми, тя повече няма да е моя ръка. Тя може да е моя ръка само ако принадлежи към моя организъм, иначе не е повече ръка, тя изсъхва.
Като човек сте такава ръка също и в земния организъм.
Представете си, че се издигнете няколко мили над Земята. Там не можете да живеете като физически човек, преставате да живеете като човек. Вие сте част от нашата Земя, както ръката е част от тялото ми. Илюзията, че сте самостоятелно същество, се поражда само поради факта, че се разхождате по Земята, докато ръката е сраснала. Това обаче не означава нищо.
към текста >>
Вие сте част от нашата Земя, както
ръка
та е част от тялото ми.
Веднъж ви казах: Ако отрежете ръката ми, тя повече няма да е моя ръка. Тя може да е моя ръка само ако принадлежи към моя организъм, иначе не е повече ръка, тя изсъхва. Като човек сте такава ръка също и в земния организъм. Представете си, че се издигнете няколко мили над Земята. Там не можете да живеете като физически човек, преставате да живеете като човек.
Вие сте част от нашата Земя, както ръката е част от тялото ми.
Илюзията, че сте самостоятелно същество, се поражда само поради факта, че се разхождате по Земята, докато ръката е сраснала. Това обаче не означава нищо. Гьоте е имал предвид нещо на пълно реално, когато говори за Земния дух. Той е убеден, че Земята има душа, чиито части сме ние. Той говори за нещо реално, когато оставя да говори Земният дух7:
към текста >>
Илюзията, че сте самостоятелно същество, се поражда само поради факта, че се разхождате по Земята, докато
ръка
та е сраснала.
Тя може да е моя ръка само ако принадлежи към моя организъм, иначе не е повече ръка, тя изсъхва. Като човек сте такава ръка също и в земния организъм. Представете си, че се издигнете няколко мили над Земята. Там не можете да живеете като физически човек, преставате да живеете като човек. Вие сте част от нашата Земя, както ръката е част от тялото ми.
Илюзията, че сте самостоятелно същество, се поражда само поради факта, че се разхождате по Земята, докато ръката е сраснала.
Това обаче не означава нищо. Гьоте е имал предвид нещо на пълно реално, когато говори за Земния дух. Той е убеден, че Земята има душа, чиито части сме ние. Той говори за нещо реално, когато оставя да говори Земният дух7: В живота – вълни разлюлени,
към текста >>
НАГОРЕ